Миг преди никога

Шест

На следващата сутрин се събуждам от слънчевата светлина, която струи през прозорците на автобуса. Повдигам се, за да мога да виждам по — добре, като се питам дали пейзажът вече се е променил, но не е. И после забелязвам, че музиката гърми през слушалките зад мен. Надигам се през седалката в очакване да го видя здраво заспал, но той ме гледа с усмивка, която трябваше да означава — „нали ти казах".

Вдигам нагоре очи и се смъквам обратно в седалката, слагам сака в скута си и ровя в него. Щеше ми се да носех нещо, с което да се занимавам. Книга, кръстословица. Каквото и да било. Въздъхвам тежко и буквално започвам да си въртя палците. Чудя се в коя част на Съединените щати се намираме и дали съм още в Канзас. После решавам, че сме, защото всяка кола, която минава покрай автобуса, има канзаска регистрационна табела. След като не мога да намеря нещо интересно за гледане, започвам да обръщам повече внимание на музиката зад мен.

— Това да не би да е...? Ти май си правиш майтап с мен. —

— Иска ми се да правим любов — звучи от слушалките на момчето. Само от характерния рефрен за китара в соловото изпълнение едва ли може да се реши дали музиката на Бед Къмпани* е за предпочитане. На мен ми дай Мюз, Пинк или Сивил уорс и аз съм щастлива.

[* Бед Къмпани („Лоша компания") — английска рок група — Б.пр.] Надвисналите над облегалката ми слушалки са буквално върху рамото ми и това ми изкарва акъла. Изправям се рязко и замахвам с ръка, като че ли да цапна някакво насекомо, което е кацнало върху мен.

— Какво, по дяволите? — викам аз и вдигам очи към момчето, надвесило се отново над мен.

— Изглеждате отегчена — казва той. — Ако искате, можете да ги вземете за малко. Може и да не е любимата ви музика, но пък може да започне да ви харесва. Обещавам ви.

Поглеждам го и правя ужасна гримаса. Този сериозно ли говори?

— Благодаря, но няма нужда — казвам аз и отново се обръщам.

— Защо?

— Ами, защото, първо — отвръщам аз, — държите непрекъснато тези неща върху ушите си през последните няколко часа. Приблизително казано.

— И?

— Какво искате да кажете с това и? — правя нова гримаса. — Това не е ли достатъчно?

Той отново се усмихва с особена, сдържана усмивка, която на дневната светлина забелязвам, че прави две мънички трапчинки близо до ъгълчетата на устните му.

— Ами... — казва той и отново надява слушалките, — вие казахте „първо" и аз просто си помислих, че може да има и някаква друга причина.

— Леле — отвръщам сащисана, — ама вие сте направо невероятен.

— Благодаря — той се усмихва и мога да видя всичките му прави, бели зъби. Определено не го казах като комплимент, но нещо ми подсказва, че той разбира това.

Започвам отново да ровя в сака, макар предварително да знам, че там няма да намеря нищо, освен дрехи, но така е по — добре, отколкото да се разправям с тази откачалка.

Той се пльосва в празната седалка до мен миг, преди друг пътник да мине покрай нас на път за тоалетната. Замръзвам на мястото си с ръка, пъхната в сака. Не се помръдвам. Може и да гледам право в него, но чакам да се овладея от шока, преди да си намисля каква лекция да му изнеса. Младежът бърка в своя сак и изважда пакет стерилни кърпички, разкъсва го и разгъва една. После изтрива старателно всяка слушалка и ми ги подава.

— Като нови са — казва той и чака да ги взема.

Давам си сметка, че всъщност той се старае да бъде любезен и свалям съвсем малко гарда.

— Наистина няма нужда, но ви благодаря — изненадващо бързо отминавам факта, че той се настани до мен, без да каже и дума.

— Може би сте права, че така ще ви е по — добре — отвръща той и пъха МП3 плейъра в сака си. — Не слушам Джъстин Бийбър, нито онази откачена месеста кучка, така че предполагам можете да минете и без тях.

Е, добре. Отново вдигам гарда. Нека му дам да се разбере.

Озъбвам му се и скръствам ръце.

— Първо на първо, не слушам Джъстин Бийбър. И второ, Гага не е чак толкова лоша. Признавам, че прекалява с шокиращите изпълнения, но харесвам някои нейни парчета.

— Това е калпава музика и вие го знаете — отвръща той и клати глава.

Премигвам два пъти, защото недоумявам какво да отговоря. Той оставя сака си на пода, обляга се назад в седалката, като подпира единия си обут във висока обувка крак в гърба на предната седалка, обаче краката му са много дълги и на мен ми се струва, че му е неудобно. Носи стилни, високи обувки. Мисля, че са „Док Мартен". По дяволите. Иън винаги носеше такива. Извръщам глава, защото наистина не съм в настроение да продължавам този толкова странен разговор с този толкова странен тип. Той ме поглежда, опрял удобно главата си в облегалката зад него.

— Истината е в класическия рок — казва делово и отново гледа напред. — Цепелин, Стоунс, Джърни, Форинър — отпуска на една страна глава, за да ме погледне отново. — Нещо от тях да ви е познато?

Отново го поглеждам с иронична усмивка.

— Не съм толкова глупава — казвам, но после сменям тона, когато си давам сметка, че не се сещам за много банди, изпълняващи класически рок, и не искам да ме помисли за глупачка, след като така категорично съм казала, че не съм. — Харесвам Бед Къмпани.

Той едва се подхилква.

— Кажете една песен на Бед Къмпани и ще ви оставя на мира.

Сега вече ужасно се изнервям, докато се опитвам да се сетя за някоя друга песен на групата, освен тази, която той слушаше. Обаче нямам намерение да погледна този мъж в лицето и да произнеса думите: — Иска ми се да правим любов

Той изчаква търпеливо, а онази негова усмивка продължава да стои на лицето му.

— "Готова за любов" — казвам аз, защото това е единствената друга песен, за която се сещам.

— Готова ли сте? — пита той.

— Хм?

Усмивката му става по — изразителна.

— Нищо — отвръща той и поглежда встрани.

Изчервявам се. Не знам защо и не искам да зная защо.

— Вижте — казвам, — бихте ли имали нещо против да използвам и двете седалки.

Усмихва се, но този път в очите му не се мяркат подигравателни пламъчета.

— Разбира се — отвръща той и става. — Но ако искате да вземете МП3 — ката, знаете къде е.

Леко се усмихвам, облекчена най — вече от това, че той ще се премести обратно на мястото си без кавга.

Въпреки това казвам едно признателно „благодаря".

Миг преди да се премести отзад, той се навежда над външната седалка и пита:

— Между другото, за къде пътувате?

— Айдахо.

Живите му зелени очи като че ли светват, когато се усмихва.

— А аз пътувам за Уайоминг, така че изглежда ще продължим да пътуваме заедно в още няколко автобуса.

После усмивката му изчезва някъде зад мен.

Не мога да отрека, че е привлекателен. Заради късата, леко разрошена коса, загорелите ръце, изпъкналите скули, трапчинките, а и онази глупава, проклета усмивка изпитвам желание отново да го погледна, въпреки, че не искам да го правя. Не че съм лапнала по него или нещо подобно. Той е случаен непознат в автобуса, в който пътувам за никъде. За нищо на света не бих си помислила за нещо такова. А дори и ако не беше случаен непознат и го познавах от шест месеца, не бих тръгнала. Никога. Никога повече.

Безкрайното пътуване през Канзас като че ли продължава по — дълго, отколкото би трябвало. Предполагам, че изобщо не ми е минавало през ума колко големи са в действителност щатите. Гледаш някоя карта, но пред теб е само парче хартия със странно оформени граници и подобни на вени малки линии. Дори Тексас изглежда доста малък, когато го гледаш по този начин, а пътуването за някъде със самолет подхранва илюзията, че следващият щат е само на час път. Още час и половина и започвам да усещам гърба и задника си като втвърдили се парчета месо. Непрекъснато се местя на седалката с надеждата да намеря някакъв начин за сядане, който да облекчи положението ми, но така само карам други части от тялото да ме болят. Полека — лека започвам да съжалявам — пътуването с автобус е изтощително. Чувам еднократно пищене по вътрешната уредба на автобуса и след това гласа на шофьора:

— След пет минути ще спрем за почивка — казва той. — Ще имате на разположение петнадесет минути да си вземете нещо за ядене, преди да продължим. Петнадесет минути. Няма да чакам по — дълго, така че, ако не се върнете навреме, автобусът ще тръгне без вас.

Уредбата млъква.

Съобщението кара всички пътници да се размърдат в седалките и да приготвят чантички и други подобни. Не се чуват никакви подкани за разтъпкване на краката след часове в автобуса, нито опити за разбуждане.

Спираме на просторен паркинг, където виждаме няколко автобуса с фургони, а между тях, смесен магазин, автомивка и закусвалня.

Пътниците стоят прави на пътеката между седалките, още преди автобусът да е спрял. Аз съм една от тях. Гърбът много ме боли. Изнизваме се един по един и в мига, в който слизам, започвам да се наслаждавам на усещането от бетона под краката и на лекия ветрец, който подухва в лицето ми. Не ме е грижа, че районът е много затънтен и че помпите за бензин пред смесения магазин са безнадеждно остарели, което ми подсказва, че тоалетните вероятно ще са страховити. Просто съм доволна да бъда всякъде другаде, но не и затворена в онзи автобус. Направо се нося (подобно на неграциозна, ранена газела) през асфалтирания паркинг към закусвалнята. Първо се възползвам от тоалетната и когато излизам от нея, пред мен вече има опашка от няколко души. Поглеждам менюто, за да избера между голяма порция пържени картофки или ванилов шейк. Никога не съм била голям фен на заведенията за бързо хранене. Когато най — после излизам от закусвалнята с един ванилов шейк, виждам онзи тип от автобуса да седи на тревата, която разделя местата за паркиране. Подгънал е колене и яде бургер. Не го гледам, когато минавам покрай него, но очевидно това не е достатъчно, за да го спре да ми досажда.

— Има още осем минути, преди да пропълзите обратно в онази консервна кутия — казва той. — Наистина ли възнамерявате да прахосате това безценно време вътре?

Спирам до едно малко дърво, което все още се крепи на прът, забит в земята, и е привързано с розов плат.

— Това са само осем минути — отвръщам аз. — Няма голямо значение.

Той отхапва огромна хапка от бургера, дъвче и я преглъща.

— Представете си, че сте погребана жива — казва и отпива от содата. — Не ви остава много време, преди да се задушите до смърт. Ако са ви дали осем минути повече, по дяволите, дори една минута, все още щяхте да сте жива.

— Е, добре, схванах — казвам аз.

— Не съм някаква лепка — продължава той и отхапва още едно парче. Предполагам, че се държа като някаква злобарка. Донякъде той си го заслужава, но наистина не е противен или нещо от сорта, така че няма причина непрекъснато да съм с вдигнат гард. Не бих искала да си създавам врагове по време на това пътуване, ако мога — ще го избегна.

— Както и да е — казвам аз и сядам на тревата на две крачки пред него.

— И така, защо Айдахо? — пита той, макар повече да поглежда към яденето си и наоколо, отколкото към мен.

— Отивам при сестра си — лъжа аз. — Тя току — що роди.

Кима и преглъща.

— А защо в Уайоминг? — питам на свой ред аз, за да отклоня темата от себе си.

— Отивам при баща си — отвръща младежът. — Той умира. Тумор в мозъка, който не може да се оперира.

Отхапва нова хапка. Като че ли това, което ми каза току — що, не го притеснява много.

— О...

— Не се тревожете — казва той. И този път за миг поглежда право в мен. — Всички ще отидем някъде. Моят старец не се тревожи и ни каза и ние да не се тревожим — усмихва се и отново ме поглежда. — Всъщност той ни каза, че ако ще ревем и ще правим други подобни глупости, ще ни зачеркне от завещанието си.

Смуквам за миг от ваниловия шейк само за да правя нещо, което да държи устата ми затворена, за да не отговарям на нещата, за които говори. А и не съм сигурна, че бих могла изобщо да кажа нещо.

Той също отпива глътка сода.

— Как ви е името? — пита той и оставя питието си на тревата.

Колебая се дали да му кажа истинското си име.

— Кам — отвръщам аз, задоволявайки се с краткия вариант.

— Кратко от какво?

Не очаквах това.

Колебая се и поглеждам наоколо.

— Камрин — признавам.

Мисля, че трябва да внимавам да не се объркам с лъжите. Мога да бъда откровена поне за малкото си име. Ще е една не таткова важна информация, за която няма да има нужда да внимавам.

— Аз съм Андрю. Андрю Париш.

Кимам и леко се усмихвам, но нямам намерение да му казвам, че фамилното ми име е Бенет. Ще трябва да се задоволи само с малкото.

Той дояжда бургера и изгълтва на бърза ръка няколко пържени картофки. Наблюдавам го скришом и забелязвам края на татуировка, която се подава изпод ръкавите на тениската му. Не може да има повече от двадесет и пет години, а може дори да няма и толкова.

— И така, на колко сте години?

Усещам, че въпросът ми е твърде личен. Надявам се той да не види в него нещо, каквото няма.

— На двадесет и пет — отговаря. — А вие?

— На двадесет.

Поглежда ме замислено, прави кратка пауза, а после дяволито свива устни.

— Ами, радвам се да се запозная с вас, двайсетгодишна Кам, кратко от Камрин, пътуваща за Айдахо на гости на сестра си, която току — що е родила. Устните ми се усмихват, но не и лицето. Ще трябва повече време, преди някоя от усмивките ми към него да е истинска. Понякога истинските могат да създадат погрешно впечатление. Поне в този случай мога да бъда вежлива и любезна, но не и от онези вежливки, които след няколко широки усмивки свършват с прерязано гърло в някой багажник.

— От Уайоминг ли сте? — питам аз и отново отпивам от шейха.

Той кимва.

— Да, роден съм там, но родителите ми се разведоха, когато бях на шест, и се преместихме в Тексас.

Тексас. Колко странно. Може би глупостите, което наговорих за техните каубойски ботуши и за репутацията им, в крайна сметка започнаха да дават отражението си. А той не притча на тексасец, поне не и по типичния начин, по който повечето хора си представят как изглежда някой от Тексас.

— Точно за там ще се отправя, след като посетя баща си, а вие?

Ами сега, да излъжа ли, или да не излъжа? Абе, майната му.

Той не е някакъв частен детектив, изпратен от баща ми да събира информация. Важното е да внимавам да не разкривам номер 1. Фамилното си име, и номер 2. Адреси и телефонни номера, които биха могли да го насочат към дома ми, в случай че се върна някога там, и след това да свърша с прерязано гърло в багажника на колата му. Мисля, че ще е много по — лесно да говоря повече истината, отколкото да се опитвам да измислям подходяща лъжа за отговора на всеки въпрос, който той ми задава, и след това да я запомня. В края на краищата това пътуване с автобус ще бъде дълго, а и точно както той каза, ще трябва да сме заедно с него в няколко автобуса, преди пътищата ни да се разделят.

— Северна Каролина — казвам аз.

Той ме поглежда.

— Не ми приличате да сте от Северна Каролина.

Ха? Ама това беше наистина странно.

— И как би трябвало да изглежда едно момиче от Северна Каролина?

— Много сте буквална — отвръща той и се ухилва.

— А вие сте някак си смущаващ.

— Не — отвръща добродушно той. — Просто откровен, но понякога хората не приемат това. То е все едно да попиташ онзи мъж там дали задникът му изглежда твърде голям в тези дънки и той да не отрече. Питаш ме и аз ти казвам истината. Всичко, което е извън обичайните очаквания на хората, ги обърква.

— Така ли?

Както и преди да науча името му, все още не мога да разбера що за човек е. Продължавам да гледам на него като на някаква откачалка и донякъде това ми е интересно.

— Така — отвръща делово той.

Изчаквам да продължи, но не го прави.

— Много си странен — казвам аз.

— Е, няма ли да ме попиташ?

— Какво да попитам?

Той се смее.

— Дали мисля, че задникът ти изглежда голям в тези дънки.

Усещам как лицето ми се изкривява в гримаса.

— Ами, бих предпочела да не... аз не — майната й на предпазливостта. Ако ще продължава да ми играе игрички, нямам намерение да стоя безучастна и да го оставя все той да печели. Усмихвам се самодоволно и казвам: — Знам, че задникът ми не изглежда голям в тези дънки, така че наистина не се нуждая от мнението ти.

В ъгълчетата на устните му заиграва дяволски хубава усмивка. Той отпива още една глътка от содата и се изправя, като ми подава ръка.

— Изглежда, че осемте ни минути изтекоха.

Може би все още съм напълно объркана от целия този разговор и приемам ръката му, а той ме издърпва, за да се изправя.

— Виждаш ли, Камрин — казва, като ме поглежда още веднъж и пуска ръката ми, — колко много научихме един за друг само за осем минути.

Вървя редом с него, но продължавам да спазвам малко дистанция. Все още не съм сигурна дали неговите духовити отговори и самоувереността му ме дразнят, или ги намирам за по — забавни, отколкото ми се иска да си призная.

Всички в автобуса заемат обичайните си места. Бях оставила на моето списанието, което бях взела от последната седалка с надеждата, че никой няма да дойде зад мен и да си го поиска. Андрю също се настани на двете седалки зад мен. Доволна съм, че не изтълкува съгласието ми за разговор като позволение да се намести отново на седалката до мен.

Изминаха часове в мълчание. Мисля много за Натали и Иън.

— Лека нощ, Камрин — чувам Андрю да казва от седалката зад мен. — Може би утре ще ми кажеш кой е Нат.

Бързо се надигам и се навеждам над облегалката.

— За какво говориш?

— Успокой се, момиче — отвръща той и вдига глава от сака, който е подпрял на стената на автобуса, за да го използва като възглавница. — Говореше насън — смее се тихо. — Миналата нощ те чух да се караш на някой Нат за някакъв шампоан за коса или нещо подобно.

Забелязвам да свива рамене, въпреки че лежи по гръб със скръстени отпред ръце и протегнати крака върху празната седалка. Страхотно. Аз говоря насън. Направо чудесно. Чудя се защо майка ми никога не ми е казвала. Бързо премислям какво може да съм сънувала и изведнъж си давам сметка, че все пак съм сънувала, но просто не си спомням нищо.

— Лека нощ, Андрю — казвам и аз, смъквам се обратно върху седалката и също правя опит да се настаня колкото може по — удобно.

Замислям се за малко върху начина, по който току — що видях да лежи Андрю, който като че ли наистина се беше настанил доста удобно, и решавам да опитам и аз. На няколко пъти бях опитвала да спя така, но не исках да оставям впечатлението, че съм невъзпитана и да оставя краката си да стърчат на пътеката между седалките. Решавам, че това на никого няма да направи впечатлеше, слагам сака, пълен с дрехи, под главата си и се изтягам върху двете седалки също като Андрю. Вече чувствам, че съм се настанила удобно. Иска ми се да го бях направила много по — рано.

На следващата сутрин се събуждам от съобщението на шофьора, че до десет минути ще пристигнем в Гардън Сити.

— Погрижете се да съберете всичките си вещи — казва той по вътрешната уредба. — И не оставяйте боклуци върху седалките. Благодаря ви за пътуването през големия щат Канзас и се надявам да ви видя отново по някое време.

Това прозвуча напълно заучено и равнодушно, но си казах че и аз вероятно бих прозвучала така, ако трябва да повтарям едно и също на пътниците всеки ден.

Раздвижвам се през останалата част от пътя, като придръпвам сака си от седалката и дърпам ципа, за да потърся автобусния си билет. Намирам го смачкан между чифт дънки и стигна тениска с къси ръкави и се взирам в наименованието на следващата ми спирка. До Денвър като че ли има около шест часа и половина с две междинни почивки. По дяволите, защо избрах Айдахо? Ама наистина. От всички места на картата направих избора си заради някакви печени картофи. Ще измина толкова път и дори нямам абсолютно нищо, което да очаквам, след като пристигна там. Освен още път с автобус. Мамка му, та аз мога да избързам, да използвам кредитната си карта и да си купя самолетен билет за вкъщи. Не, не съм готова още за това. Не знам защо, но знам, че още не мога да се върна там.

— Просто не мога. — Изненадана, че Андрю е толкова мълчалив, се улавям, че се опитвам да разбера дали мога да го зърна през процепа между седалките, но не мога да видя абсолютно нищо.

— Буден ли си? — питам и повдигам брадичката си с надеждата той да ме чуе там отзад.

Не отговаря и аз се надигам, за да погледна. Разбира се, той е със слушалките на ушите. Малко съм изненадана, че този път не чувам музиката да звучи от тях.

Андрю ме забелязва и се усмихва, вдига ръка и клати показалец сякаш казва добро утро. Аз също соча с пръст към предницата на автобуса, за да му дам да разбере, че е имало съобщение. Той сваля слушалките от ушите си и ме поглежда в очакване да обясня с думи жеста си.