Мико (Част І)

Ню Йорк | Токио | ХокайдоПролет, в наши дни

Джъстин Томкин усети в просъница присъствието на черната като нощта сянка, затъмнила слънчевите лъчи сякаш отсечени от стоманата на остра сабя.

Позна лицето на Сайго и отвори уста да изкрещи, а съзнанието й се изпълни с ужасяващи сцени на кърваво насилие. Спокойната и натежала от детски спомени стая на бащината й къща в Лонг Айлънд се изпълни с отвратителната воня на отворен гроб, в парализираното й съзнание се мярнаха и изчезнаха любими някога играчки — плюшено мече с липсващо оченце, шарено жирафче от грапав ленен плат.

Острият й вик заглъхна в мощната въздушна вълна, предизвикана от придвижването на Сайго — този човек сякаш беше в състояние да заповядва на всички земни стихии само с махване на ръка… Тялото му наедря и закри ярката слънчева светлина, нахлуваща през прозрачния купол на тавана, около него се появи странен фосфоресциращ ореол, който я заслепи.

Бавно започна да се навежда над проснатото й тяло, съзнанието й правеше безуспешни опити да се събуди, магията му безмилостно я завладяваше, ледената омраза в безжизнените като студени камъни очи бавно и неумолимо проникваше в сърцето й.

Усети как в гърдите й помръдват хладните пипала на ужаса, как дълбоко в душата й се оформя една противна зависимост, от която беше безсилна да се освободи. Ето, вече е част от него, готова е да изпълни безпрекословно заповедите му, протяга ръце към изпуснатата катана, готви се да посече врага вместо него…

Усети хладната ръкохватка на тежкото оръжие под присвитите си пръсти, стисна я и го вдигна от пода. После го вдигна високо над главата си — точно както би го сторил Сайго, ако беше жив.

Пред нея се очерта фигурата на Никълъс, мярна й се познатата линия на беззащитния му гръб, близък и същевременно безкрайно далечен… Тя вдигна катаната и сянката й проряза тънкия слънчев лъч, хлъзнал се към гърба му. Никълъс, моя единствена любов, проплака част от съзнанието й. Но в мига, в който смъртоносното острие започна светкавичното си движение надолу, този вопъл потъна в чужд беззвучен крясък „Умри, нинджа, предателю!“

Джъстин изстена и се събуди, обляна в студена пот. Сърцето й блъскаше в гърдите като ковашки чук. Бавно плъзна ръка по влажните си коси, отмести залепналите върху очите й — кичури. После обви рамене с потръпващите си ръце, пое дълбоко дъх и конвулсивно потръпна, тялото й методично се залюшка назад-напред. Така правеше като дете, когато се събуждаше посред нощ от тежки кошмари.

Протегна несъзнателно ръка към празното място на широкото легло, сърцето й отново се сви от страх. Това не беше ужасът на познатите кошмари, беше нещо ново и непознато. Обърна се и сграбчи хладната му възглавница. Притисна я здраво до гърдите си, сякаш с този жест искаше да го върне обратно в обятията си, обратно в сигурността на Америка.

Защото той беше отвъд безкрайната шир на Тихия океан и Джъстин вече беше напълно сигурна — този нов страх беше за него! Какво ли става в Япония? Какво прави в този миг? Каква опасност се надига насреща му?

Протегна ръка към телефона, тихият й отчаян вопъл прогони тишината от стаята.

— Дами и господа, снижаваме се към летище „Нарита“. Моля, изправете облегалките на креслата и закрепете масичките към тях. Приберете ръчния багаж под седалката пред вас. Добре дошли в столицата на Япония — Токио.

Докато невидимата стюардеса повтаряше краткото си послание на японски, Никълъс Линеър отвори очи и се изправи в креслото. Беше сънувал Джъстин, пред очите му продължаваха да се мяркат кратки сцени от вчерашния ден, когато, както често го правеха, бяха скочили в колата и бяха побягнали далеч от стъклено стоманената клетка, наречена Манхатън. Едва стигнали до къщичката в Уест Бей Бридж, те смъкнаха обувки и чорапи и нагазиха в студения пясък на просторния плаж, абсолютно пуст по това време на годината.

Никълъс се затича след Джъстин, която стигна бързо до прибоя и лазурните вълни обвиха глезените й с воал от бяла пухкава пяна. Изравни се с нея, обърна я към себе си, дългите й черни коси докоснаха лицето му като кадифеното крило на нощта, свързвайки ги сякаш навеки с топла и здрава верига. Притегли я към себе си, мускулите на ръката му потрепнаха като живи от досега с гладката й кожа, усети я като хладна течност върху тялото си, сякаш изведнъж затоплено от ярките слънчеви лъчи.

Соленият вятър донесе до слуха му тихите й думи:

— О, Ник, никога не съм била толкова щастлива! Благодарение на теб у мен вече няма дори, капчица тъга!

С тези слова искаше да му каже, че е успял да я спаси от мрачните демони, криещи се в стиснатия юмрук на живота; че нито един от тях не представлява собствената й мазохистична същност; че самочувствието й е безвъзвратно потъпкано от доминиращото его на баща й.

Сложи глава на рамото му, целуна го по шията и прошепна:

— Не искам да заминаваш. Искам да останем завинаги тук, край прибоя…

— Ще посинеем — засмя се той, решен да я изтръгне от меланхоличното настроение. Любовта му към нея приличаше на ромолящ в мрака на нощта поток — невидим, но не можеш да го сбъркаш с нищо. — Знаеш ли, май е по-добре, че и двамата сме толкова заети преди сватбата. Няма да ни остане време за измъкване!

Отново се шегуваше, разбира се. Тя вдигна глава той потъна в необикновените й очи, изключително умни и проницателни, но въпреки това някак странно наивни. Именно те го привлякоха при първата им среща, продължаваха да го привличат и сега. Взря се безмълвно в алените точици на левия й ирис, плуващи като миниатюрни посланици на неспокойния й дух. Обикновено кафяви, днес очите й бяха станали почти зелени и той с благодарност си помисли, че мъчителните събития през изминалата година не бяха променили същността й. Защото през тези очи той ясно виждаше дълбините на нейната душа.

— Сънувала ли си го? — попита той. — Сънувала ли си онзи миг с катаната в ръце и Сайго в душата?

— Ти каза, че си отстранил всичките му магии… или хипнози…

— Точно така.

— Тогава?

Тя хвана ръката му и го поведе към мястото, докъдето бяха стигали вълните по време на буря, маркирано от гирлянди влажни водорасли и странно изглеждащи парчета сиво дърво, изгладени безупречно като камъни. Студените пенливи вълнички на прибоя останаха зад гърба им, тя бавно извърна лице към слънцето.

— Радвам се, че зимата свърши, щастлива съм да съм отново тук, когато всичко се завръща към живота…

— Джъстин — подхвана сериозно той. — Искам просто да разбера дали си усетила някакво… — млъкна, за да открие английския еквивалент на мисълта си, оформена на японски, после продължи: — Някакво ехо, някакъв отзвук от онази случка… В края на краищата Сайго те беше програмирал да ме убиеш със собствената ми сабя… Ти никога не си говорила за това…

— Нима е било нужно? — Светлината превърна очите и в черни точки, всички деликатни цветове в тях изчезнаха. — Нямам какво да кажа.

Млъкнаха и се оставиха да потънат в ритмичното дишане на морето, край което отново тръгнаха. Далеч на хоризонта изскочи рибарски кораб и увисна в лазурната шир като нарисуван.

Тя гледаше натам, сякаш търсеше бъдещето си.

— Винаги съм знаела, че животът крие опасности. Преди да те срещна обаче, изобщо не ми пукаше. Не е тайна, че бях склонна към самоунищожение не по-малко от сестра си… — Очите й напуснаха блестящия хоризонт и се спряха върху лакираните й нокти: — Бог ми е свидетел, че не съм искала да се случи… Но то се случи и той ме завладя… Беше нещо като дребната шарка, която прекарах като дете… В много тежка форма, едва не умрях… Остави белези, но оцелях… Ще оцелея и сега! — Главата й рязко се вдигна: — Трябва да оцелея! Защото вече имам за какво да живея — за нас двамата!

Никълъс не отместваше очи от лицето й. Дали не криеше нещо? Не можеше да разбере и не знаеше защо би трябвало да се тревожи от подобно нещо.

Тя внезапно се разсмя и някак изведнъж се превърна в безгрижна ученичка, по гладкото й лице се появиха и заиграха на ярката слънчева светлина весели бръчици. Смехът й беше чист, лишен от цинизъм или сарказъм, в него не се долавяха онези опасни симптоми, които са характерни за смеха на повечето хора. — Утре няма да си до мен, затова днес трябва да прекараме чудесно — целуна го по бузата тя. — Много източно ли ти прозвуча това?

— Май, да — засмя се и той.

Дългите й артистични пръсти пробягаха по твърдата линия на челюстта и се спряха върху меката плът на устните му.

— Никога не съм мислила, че ще ми станеш толкова скъп!

— Джъстин…

— Ще те открия, дори да заминеш на другия край на света! Звучи детски, но наистина мисля така…

Той изведнъж разбра, че това е чистата истина, а в очите й откри нещо, което никога до този момент не беше виждал — решителността на жената самурай, която познаваше единствено от поведението на майка си и леля си. Тя представляваше особена смесица от брутална сила и вярност, която доскоро беше считал невъзможна за постигане от представителка на европейската раса. Изпита гордост от нея и тази гордост го стопли.

— Ще отсъствам за кратко време — усмихна се той. — Надявам се да не трае повече от месец и ще бързам да се върна, за да не тръгнеш да ме търсиш…

— Не се шегувам, Ник — сериозно отвърна тя. — За мен Япония наистина е на другия край на света, една ужасно чужда страна… В Европа също бих се чувствала чужденка, но едновременно с това ще зная, че винаги мога да открия корените си там… ще изпитвам някакво чувство за принадлежност… А Япония е непроницаема като скала, плаши ме…

— Аз съм наполовина азиатец, това не те ли плаши? — игриво попита той.

— Отначало ме плашеше — призна си тя и го прегърна. — Но вече не толкова… Ох, Ник, щеше да е толкова хубаво, ако не трябваше да заминеш!

Той мълчаливо я стисна в прегръдката си. Искаше му се да й каже, че няма да я изостави никога, но това щеше да е лъжа, тъй като точно това щеше да стори след по-малко от двайсет и четири часа, когато отлиташе големият самолет за Токио. Възпря го още източната кръв, която течеше в жилите му, възпря го дългогодишната специална подготовка, която го правеше затворен в себе си човек, непроницаем като бетонна стена. Никълъс имаше чувството, че макар и чист европеец, Полковникът е бил същият. Баща и син имаха своите тайни и отказваха да ги разкрият дори на жените, които обичаха повече от всичко на този свят…

Пое си дълбоко дъх, за да изравни налягането на въздуха — толкова сух и разреден, че стоеше като топка във вътрешността на ноздрите му.

Огромният „Боинг-747“ лениво се наклони наляво, плавно се измъкна от тънкия слой перести облаци и под крилото му проблеснаха бледозелени ниви, прорязани от безупречно прави бразди. Миг по-късно в далечината изплува величествената снежна корона на Фуджияма, горда и непристъпна както винаги. Отново беше у дома.

После потънаха в тежък пласт смог, легнал като плътен покров над промишлената зона на огромния град.

— Господи! — рече набитият мъж до него и се наведе да вижда по-добре. — Трябваше да си взема проклетия противогаз! — Месестият му пръст се насочи към това, което лежеше отвъд многопластовото стъкло: — Тукашният смог е по-лош дори от онзи, който вечно виси над долината Сан Фернандо!

Набразденото му енергично лице беше обърнато към бягащата насреща им панорама. Очите му са като на опитен римски пълководец, помисли си Никълъс. Предпазливи, внимателни и едновременно с това без крайно уморени. Станали са такива от придобития на висока цена опит, от жестоки битки на няколко фронта едновременно, битки политически и икономически…

Стоманеносивата му коса беше късо подстригана, лекият му, шит по поръчка костюм беше подчертано консервативен. Беше човек, който с течение на годините е свикнал на известен лукс, но бръчките около носа и решителните устни говореха ясно, че не така е преминал животът му. Рафаел Томкин, милионерът индустриалец, за когото работеше Никълъс, съвсем не беше роден и израснал в охолство. Той беше човекът, когото Сайго трябваше да убие срещу заплащане; той беше човекът, който положително беше наредил да убият лейтенанта от полицията Лю Кроукър — най-добрия приятел на Никълъс, въпреки че именно Никълъс го беше спасил него, Томкин, от сигурна смърт, премахвайки Сайго.

Никълъс гледаше решителното лице на Томкин, без да го вижда. Отдавна знаеше, че решителността на американците е твърде повърхностна; знаеше, че лесно може да стигне до безпомощната самота, която се крие зад нея. Все пак Томкин беше доста по-различен от колегите си в управителния съвет, решителността му беше истинска, здрава и непоклатима като тежка скала.

За Никълъс този факт беше от огромен интерес, тъй като беше дал клетва да отмъсти за убийството на приятеля си. За тази цел беше необходимо да проникне дълбоко в душата на този мъж, да я опознае до дъно и едва след това да посее отровните семена на бавната и необратима разруха.

Спомни си чувствата, които изпита, когато разбра, че зад уж случайната смърт на Кроукър в околностите на Кий Уест се крие дългата ръка на Рафаел Томкин. Официално Кроукър се водеше в отпуск, но единствен Никълъс знаеше, че не е тръгнал на почивка, а да напипа сигурната улика срещу убиеца на Анжела Дидион — известната манекенка и някогашна любовница на Рафаел Томкин.

В съзнанието му се появи съвременната интерпретация на максимата, родена от Йеасу Токугава — най-великия шогун на Япония, чийто род е управлявал страната в продължение на повече от хилядолетие и е успял да съхрани живи японските традиции:

Подчинявайки се на клетвата да отмъсти за своя приятел, Никълъс прие предложението на Томкин да работи за него въпреки бурните протести на Джъстин. Това стана преди около година, оттогава насам всичките им усилия бяха насочени към предстоящите в Токио преговори. Томкин направи необходимото, за да се стигне до предстоящото сливане между една от неговите компании и „Сато Петрокемикълс“. Всички сделки с японците са трудни, но тук ставаше въпрос за сложно обединение между високотехнологични компании и то беше особено изтощително. Томкин беше принуден да признае, че отчаяно се нуждае от помощ, а кой можеше да му бъде по-добър помощник от Никълъс — човек със смесена кръв, роден и израснал в Япония?

Колелата докоснаха пистата и самолетът едва доловимо се разтърси. Пътниците леко се люшнаха напред в мига, в който пилотът превключи на задна тяга мощните двигатели.

Изправиха се да вземат палтата си от багажника над седалките. Никълъс не изпускаше от очи Томкин, едновременно с това давайки си ясна сметка, че доста се е променил от времето, когато се закле да отмъсти. Като опознаваше Рафаел Томкин, като спечелваше доверието и приятелството му (нещо, което богаташът не предлагаше лесно), той постепенно започна да проумява истинската му същност.

Беше ясно, че той съвсем не е онзи грубиян, за когото го мислеха Гелда и Джъстин, собствените му дъщери. В началото Никълъс се опита да убеди Джъстин в това, да я накара да повярва, че баща й я обича искрено. Но всичките им разговори на тази тема завършваха със скандал и накрая той вдигна ръце. Лошите отношения между баща и дъщеря бяха продължили прекалено дълго, за да могат да се променят. Джъстин продължаваше да го счита за чудовище.

В едно отношение положително е права, помисли си Никълъс, докато слизаха от самолета. В същото време му беше все по-трудно да приеме, че Томкин е способен на убийство. Естествено, той не се е издигнал до сегашното си положение, подлагайки и другата си буза на съперници и конкуренти, които е бил длъжен да смачка. Зад кариерата на човек като Рафаел Томкин положително лежат купища разбити съдби, банкрути и разтрогнати бракове.

Той беше умен и безпощаден, беше вършил неща, напълно недопустими за самия Никълъс. Но въпреки това му се струваше, че всички те са на светлинни години от хладнокръвно издадената заповед за убийство, за отнемане на човешки живот с олимпийско спокойствие. Дори само дълбоката обич, която изпитваше към своите дъщери, е онова безспорно доказателство, което изключва вземането на подобно налудничаво решение.

Въпреки това всички улики, открити от Кроукър, водеха до Рафаел Томкин, очевидно дал нареждането на своя телохранител да отнеме живота на Анжела Дидион. Защо? Какво го беше накарало да предприеме тази отчаяна стъпка?

Никълъс все още не знаеше това, но беше твърдо решен да го разбере, преди да стовари възмездието върху този могъщ и умен мъж. Вероятно стремежът да разбере ще забави часа на отмъщението, но това за него беше без значение. Способността да бъде безгранично търпелив беше засукал заедно с майчиното си мляко, времето не беше нищо повече от полъха на лек ветрец, в чиято невидима мрежа се мятаха човешките тайни, очакващи най-подходящия миг за неизбежното си разкриване.

В съответствие със заветите на великия Мусаши, първата му задача беше да опознае врага — Рафаел Томкин, да надникне и в най-скритите ъгълчета на живота му, да отметне кости и плът, докато пред погледа му лъсне оголената душа на този човек. Защото само след като разбере причините за убийството, Никълъс би могъл да намери оправдание за това, което се готвеше да стори. Ако не успее да разбере Томкин, ако се втурне прибързано по тясната и окървавена пътека на отмъщението, той няма да бъде по-добър от врага си. А това не можеше да си позволи. Братовчед му Сайго беше стигнал до този етап в опита си да го опознае и като резултат Никълъс загуби мнозина, от своите приятели. Защото Сайго беше луд и съвсем не изпитваше угризения при отнемането на човешки живот. Беше усвоил изкуството да убива чрез „канаку на нинджуцу“, а по-късно и чрез страховитата „кобудера“. Но някъде през този етап е бил погълнат от същите тези умения, които се е стремял да укроти и в резултат се беше превърнал в покорен слуга на ужасяващите последици от тях. Сайго е притежавал тези умения само за да бъде погълнат от тях. В резултат духът му е ставал все по-слаб и безпомощен, а това го е довело до лудост.

Никълъс пое дълбоко дъх и разтърси глава, за да се освободи от сенките на миналото. Сайго беше мъртъв вече цяла година.

Но той се беше завърнал в Япония и миналото го обливаше с лепкавите си вълни, настояваше за неотклонното му внимание. Спомените и чувствата, които пораждаха те, бяха прекалено много, прекалено живи, Чонг, Полковника, Итами, която вероятно щеше да види… И Юкио, тъжната и обречена на проклятие Юкио, прекрасна и незабравима — такава, каквато я беше видял на онзи далечен прием. Първият им контакт тежеше от сексуални обещания, той отново усети топлото й твърдо бедро между краката си по време на онзи незабравим танц, отново потъна в прекрасните й очи, отново забрави за младия Сайго, който, седнал до баща си, не ги изпускаше от поглед.

Макар и намерила смъртта си от ръцете на Сайго, духът й преследваше него; макар да обичаше Джъстин с цялата си душа, той продължаваше да диша със спомена за онзи пръв танц, над който дори смъртта нямаше власт. Човешката памет често се превръща в странен и едновременно с това изключително мощен инструмент, способен на истински чудеса. С негова помощ Никълъс без затруднение извърши най-голямото от тях — съживяването на мъртвец, измъкването на Юкио от хладния воден покров на вечното й убежище…

А сега, за пръв път от десет години насам, кракът му стъпи на родна земя. Струваше му се, че това не са десет години, а най-малко век. Беше се озовал близо до Юкио, близо до всичко, което се беше случило тогава. Танцувай, Юкио! Държа те здраво в прегръдките си и нищо не може да ни раздели, никой няма да ти стори вече зло!

— Добър ден, господа — поклони им се млада жена. — „Сато Петрокемикълс“ ви поздравява с „Добре дошли“ на японска земя. — На крачка зад нея чакаше млад японец в официален костюм и слънчеви очила, който протегна ръка и пое картончетата за багажа им. Току-що бяха преминали през митницата и паспортния контрол. — Джуниър ще се погрижи за багажа ви — добави жената с приятен тембър. — Бихте ли ме последвали, моля?

Никълъс прикри изненадата си от факта, че ги посреща жена. Нямаше никакво намерение да споделя с Томкин мислите, които се оформяха в главата му, но този факт не говореше нищо добро за предстоящите преговори. Макар да намираше това създание за очарователно, а на Томкин очевидно да не му пукаше, всеки японец би приел подобно посрещане като сериозна обида. Колкото по-високопоставена личност те посреща, толкова по-високо стоиш в очите на партньорите си. А в Япония жените неизменно са в долния край на обществената стълбица.

Тя ги поведе през оживените зали на летище „Нарита“, в които екскурзоводи размахваха калиграфирани пластмасови знаменца и събираха своите групи, наподобявайки древните японски пълководци, свикващи бойците си за решителна битка. Блъскаха се покрай дисциплинирани и безупречно строени дечица в еднакви ученически униформи, които удивено зяпаха безумно високите за представите им „гайжин“ — чужденци. Заобикаляха възрастни двойки с кафяви торбички за пазаруване в ръце, отстъпиха встрани пред пъстро облечени сватбари, изпращащи младоженците на сватбено пътешествие.

Когато най-сетне жената ги изведе от тази лудница и ги поведе към чакащата под яркото слънце лимузина, Томкин вече беше здравата запъхтян.

Тя се изправи до отворената врата на колата и се представи:

— Аз съм госпожица Йошида, административен помощник на господин Сато. Моля да ми простите, че не се представих веднага, но имах чувството, че трябва да се измъкнем по-бързо от тълпата.

Никълъс се усмихна вътрешно на старателния й, но въпреки това странен английски. Автоматически отвърна на дълбокия й поклон и промърмори:

— Няма нищо, госпожице Йошида. И двамата с господин Томкин оценяваме вашата предвидливост.

Всичко това каза на чист японски, използвайки точните идиоми.

Тя с нищо не показа, че е стресната от безупречните му познания на родния й език. Очите й бяха като стъклени, проблясвайки равнодушно върху безупречния овал на лицето. Във всяка друга страна би могла да печели милиони като фотомодел със своята красота, но не и тук. Никълъс беше сигурен, че за това момиче „Сато Петрокемикълс“ е нещо като второ семейство и че то е толкова лоялно към своята компания, колкото и към истинския си род. Беше сигурен и в друго — тя е готова да изпълни безпрекословно всичко, което изисква компанията от нея. Подобен род поведение също беше наследство от времето на шогуната Токугава, също се беше превърнало в широко разпространена традиция.

— Не бихте ли се възползвали от удобството на колата?

— Господи, май наистина имам нужда от малко удобство! — изръмжа Томкин, наведе глава и се пъхна във вътрешността на блестящата черна лимузина. — Това пътуване ми разгони фамилията!

Никълъс пусна къс смях, колкото да покаже на момичето, че това е просто една чудатост на тайнствения гайжин и то няма от какво да се притеснява. Госпожица Йошида се разсмя заедно с него, гласът й беше приятен и мелодичен. Беше облечена в строго копринено костюмче, чийто горскозелен цвят приятно контрастираше с кремавата блузка, стегната на шията с тъмнокафява панделка. На ревера й проблясваше дискретна златна значка с древния йероглиф, превърнал се в символ на „Сато Петрокемикълс“. На ушите й се поклащаха изящни изумрудени обици.

— Сигурно е приятно да сте отново у дома, Линеър-сан — подхвърли тя, произнасяйки името му „Ринеъру“.

Би било невъзпитано да покаже изненада от факта, че тя знае подробности от биографията му и Никълъс само се усмихна:

— Годините се стопиха, сякаш вчера съм си тръгнал оттук.

Госпожица Йошида извърна красивото си лице по посока на терминала, откъдето се появи Джуниър, натоварен с куфарите им. После очите й отново се заковаха в неговите, а гласът й за миг се освободи от сдържано официалния тон:

— Ще ви предоставим кола, в случай че пожелаете да запалите ароматични пръчици.

Той с усилие прикри изненадата си и едва сега си даде сметка колко подробен е бил инструктажът на тази млада дама. В самото предложение за предоставяне на автомобил нямаше нищо изненадващо, не беше чудно, че са предугадили и евентуалното му желание да посети гробовете на своите родители. Но фактът, че момичето спомена за ароматични пръчици, беше вече нещо съвсем друго. Малцина познаваха произхода на Чонг, в чиито жили течеше китайска кръв, още по-малко хора свързваха паленето на ароматични пръчици над гроба на близки хора с китайската традиция, макар че като будисти японците също го бяха възприели.

— Зная, че нямам право да вя правя подобни предложения — сведе поглед госпожица Йошида, после тихо продължи: — Но ако за вас е по-лесно да осъществите подобно пътуване с компания, аз съм готова да ви придружа…

— Много мило от ваша страна — отвърна Никълъс, следейки с крайчеца на окото си приближаването на Джуниър. — Но никога не бих си позволил да ви ангажирам с подобно задължение.

— Няма да бъде задължение — отвърна тя. — Недалеч оттам са погребани моят съпруг и детето ми. При всички случаи ще ги посетя, дори и сама…

Надникна в очите й, но не успя да определи дали му казва истината или просто прибягва до една от типично японските любезни лъжи, предназначени да го освободят от неудобството. После реши, че може да й вземе със себе си, каквито и да са подбудите за необичайното й предложение. Разбира се, ако в предстоящите преговори се появи необходимата за подобно пътуване пауза.

— За мен ще бъде чест, госпожице Йошида.

Джуниър подкара колата и се включи в оживения трафик по магистралата. Томкин се наведе напред, за да вижда по-добре бързо издигащата се насреща им гора от стъкло и стомана, сменила зелените ниви в околностите на града.

— Съвсем като в Ню Йорк, по дяволите! — процеди той. — Кога, за Бога, ще спре това лудо строителство? Прелетях дванайсет хиляди мили и въпреки това продължавам да имам чувството, че не съм мръднал от дома! — Рязко се отпусна назад и на лицето му се появи насмешливо изражение: — Единствената разлика е, че двамата с теб май сме най-големите дългучи в радиус от хиляда мили, а?

Никълъс кимна леко на своя работодател, после побърза да подхвърли:

— Тези гайжин често проявяват несъзнателна грубост… — Думите му бяха предназначени за госпожица Йошида, заела място на предната седалка. — Но какво друго да очаква човек от хора, които не са били възпитани както трябва като деца?

Госпожица Йошида прикри с длан пухкавите си устни, очите над нея весело проблеснаха.

— Какво си бърборите вие двамата? — попита Томкин, почувствал се изоставен.

— Информирам туземците, че чуждестранните дяволи се различават от тях не само с ръста си — излъга Никълъс, убеден, че онзи ще клъвне. Така и стана.

— Ха! — ревна богаташът. — Браво, Ники! Кажи им го право в очите!

След малко повече от час тримата излязоха от бързия асансьор, изкачил ги за броени секунди до върха на триъгълния небостъргач „Шинюку Сюрию“. В краката им, под тънката пелена на смога, се простираше необятният Токио, проблясващ като нешлифован диамант с всички цветове на дъгата. Тук, на петдесет и втория етаж на огромната сграда, увиснал на повече от двеста метра над земята, Никълъс с изненада откри колко много нови и модерни небостъргачи са се издигнали в негово отсъствие. Стърчаха от каменния паваж като лакираните до блясък нокти на феодален мандарин, бяха превърнали централния квартал Шинюку в истинско небесно селение.

Томкин го дръпна настрана с гримаса върху лицето:

— Когато идвам тук, винаги си спомням за противното рибено масло! Баща ми ме караше да пия по две лъжици всяка сутрин и непрекъснато повтаряше, че това е за мое добро! Впрочем същото казваше и когато ме пердашеше, открил, че съм излял, гадната помия в тоалетната… После пак ме караше да я пия, а на мен ми се повдигаше от отвращение! — Изпъшка й добави: — Ти можеш да си ядеш суровата риба с тези варвари, колкото щеш, Ник… Само мен не ме закачайте! Още усещам в устата си вкуса на проклетото рибено масло!

Госпожица Йошида ги поведе през няколко врати от солидно дърво, на всяка от които беше изобразен йероглифът, станал фирмен знак на „Сато Петрокемикълс“. Коридорът беше меко осветен от скрити в тавана лампи, по стените му бяха окачени оригинални творби от най-известните художници на епохата Едо — майстора на дъждовни пейзажи Хирошиге, майстора на картини от японското село Хокусай и ненадминатия специалист по японска митология Кунийоши. Под краката им пружинираше дебел гълъбовосив килим, който поглъщаше шума от напрегнатата работа из многобройните канцеларии от двете страни на коридора. Тихо потракваха телекси, в съседното помещение трещяха залповете на множество електронни пишещи машини.

Госпожица Йошида спря пред широка врата от обгорели греди, свързани помежду си с широки дъски по типичен за старата японска архитектура начин. Дръжките й бяха изработени от грубо ковано желязо и напомниха на Никълъс за „риакон“ — малките провинциални странноприемници, в които някога се беше отбивал.

— Господин Сато си дава сметка, че пътуването ви е било тежко и продължително — каза госпожица Йошида. — Затова си позволи да изпрати Джуниър в хотел „Окура“ с багажа ви, а тук ще можете да си починете, без да мислите за нищо. Моля, последвайте ме — приключи тя и вдигна ръце в прост, но елегантен жест на гостоприемство. Върху устните й разцъфна прекрасна усмивка, която се стопи от грубия глас на Томкин.

— Какво става тук, по дяволите? — попита той с блеснали от гняв очи. — Не съм дошъл от другия край на света да си паря задника в разни шибани сауни, докато чакам големия бос да си свърши работата! — Пръстът му почука по капака на куфарчето от крокодилска кожа: — Дошъл съм да подпиша договор за сливане на две големи компании, а другото може да почака!

Лицето на госпожица Йошида не издаваше никакви чувства. За нейна чест, усмивката й се появи почти веднага и в ней нямаше дори следа от пресиленост.

— Мистър Томкин, позволете ми да ни уверя, че… — започна тя, но ядосаният глас на Томкин я принуди да млъкне.

— Сато! — викна той. — Искам да се срещна с него веднага! Не може да ме третира като някакъв дребен чиновник, който ще е доволен от дребни прояви на внимание! Рафаел Томкин не чака никого!

— Уверявам ви, че не сме искали да проявим неуважение към вас, мистър Томкин — продължи госпожица Йошида, едва забележимо объркана от това неочаквано избухване. — Моята задача е да бъда на ваше разположение, да ви помогна да се отпуснете, да постигнете онова благоразположение на духа, което…

— Благоразположението на духа ми си е моя работа! — прогърмя Томкин и заплашително пристъпи към дребното момиче: — Или ще ме срещнете със Сато веднага, или…

Никълъс бързо застана между тях, ясно забелязал как лицето на госпожица Йошида посинява въпреки майсторското прикритие на козметиката. Ръцете й леко потрепваха.

— Какво си въобразяваш, че вършиш, Ник?

Никълъс не му обърна внимание и леко го отмести с рамо. В същото време върху лицето му се появи лека усмивка, предназначена да разсее тревогата на младата жена.

— Моля да извините този гайжин — промълви той, нарочно избягвайки да спомене името на Томкин. — Пътуването му наистина беше уморително и дълго. — После снижи глас и продължи, без да отлепя рамо от тялото на Томкин: — Ще ви призная, че го мъчат хемороиди и прилича на пес, седнал върху мравуняк с термити! — Усмивката му се разшири и стана по-сърдечна: — Освен това просто му липсва способността да се наслаждава на такова прекрасно цвете като вас, болката го тласка да смачка всяка красота…

Госпожица Йошида хвърли, един неспокоен поглед по посока на Томкин, после се поклони на Никълъс в знак на благодарност.

— Сато-сан след минутка ще бъде с вас — поясни тя. — Той просто искаше да ви предложи максимални удобства преди началото, на тежките преговори.

— Разбирам ви напълно, Йошида-сан — любезно отвърна Никълъс. — Много е мило, че Сато-сан проявява такава загриженост за нашето състояние. Моля ви да му предадете нашите най-сърдечни благодарности. — Мускулестото му рамо потъна в гърдите на Томкин, който отново започна да проявява признаци на нетърпение. — А гайжина оставете на мен.

Госпожица Йошида отново се поклони, този път без да се опитва да прикрие облекчението, което се изписа по лицето й.

— Благодаря ви, Линеър-сан. Просто не мога да си представя какво би казал Сато-сан, ако разбере, че не съм изпълнила нарежданията му!

След тези думи се шмугна между двамата и бързо изчезна по дългия коридор.

Томкин усети как огромната сила, с която рамото на Никълъс го притискаше към стената, отслабва и бързо се освободи. Лицето му пламтеше от ярост, а дебелият му пръст се вдигна заплашително пред очите на Никълъс:

— Дължиш ми обяснение, Ник! — ревна той. — И гледай да е добро, защото в противен случай…

— Млъквай! — сряза го Никълъс. Каза го тихо, но с такава интонация, че Томкин покорно затвори уста. — И без това направи куп поразии! — Подобно на госпожица Йошида, и Никълъс усети, че с труд сдържа нервите си.

— Поразии ли? За какво…

— Ти се изложи пред тази жена по най-лошия възможен начин! И двамата можем да се считаме за големи късметлии, ако в момента не се оплаква на Сато! — Това, последното, беше лъжа. Госпожица Йошида се боеше прекалено много да не обиди своите гости и едва ли би помислила да стори нещо подобно. Но Томкин няма начин да го разбере, а за момента не бе зле малко да го посплаши.

Мина край него, бутна вратата и влезе. Озова се в тясна и слабо осветена стаичка с под от масивни кедрови плочи. Край стената имаше редица широки метални шкафчета. Отвори най-близкото и видя, че вътре има не само хавлия, но пълен комплект тоалетни принадлежности, включително — гребен и четка. В дъното на, помещението имаше арка, през която се влизаше в нещо като баня с огледални стени, оборудвани с умивалници, писоари и дълъг ред тоалетни чинии.

Някъде течеше вода. Вляво от гардеробчетата имаше обикновена дървена врата, зад която вероятно беше истинската баня. Въздухът беше подканящ, топъл и влажен.

Никълъс започна да се съблича, а Томкин мълчаливо го гледаше, изправен в средата на помещението Никълъс нарочно не го поглеждаше, знаейки, че така скоро ще го накара да кипне.

И след малко Томкин наистина не издържа:

— Слушай, мръсник такъв! — започна той с треперещ от възмущение глас. — Да не си посмял да ми скроиш втори път такъв номер!

— Съблечи дрехите си — кратко отвърна Никълъс и внимателно окачи панталона си на металната закачалка. Вече беше съвсем гол, освободен от доспехите на цивилизацията. Сега ясно си личеше, че притежава някаква тайнствена животинска сила, непонятна и заплашителна. Джъстин я беше усетила още в секундата, в която го зърна за пръв път гол, хлъзгащ се като призрак в пространството, като безплътен нощен хищник. Дори когато правеше едно толкова обикновено движение, каквото е пристъпването с крака напред, цялото му стегнато тяло потрепваше като прецизен инструмент, постигаше без усилие съвършен баланс между сила и грациозност.

— Отговори ми човешки, да те вземат дяволите! — повиши глас Томкин, все още ядосан, но и доста стреснат от голия мъж срещу себе си. Ясно си личеше, че е объркан. В света на бизнеса всяка голота означаваше уязвимост, но сега, спрял поглед върху Никълъс Линеър, Томкин почувства единствено собствената си безпомощност — толкова остро и рязко, че сърцето за, блъска в гърлото му.

Никълъс бавно се обърна към него.

— Ти ме нае с точно определена цел — рече спокойно той, овладял напълно обзелото го раздразнение. — Затова те моля най-любезно да ме оставиш да си върша работата на спокойствие.

— Това обаче не означава, че можеш да ме обиждаш! — отвърна Томкин. Гласът му вече беше по-нормален, опитите му да успокои бесния си пулс бавно започнаха да дават резултат.

— Намираш се в Япония — простичко рече Никълъс. — А аз съм с теб, за да ти помогна поне временно да не разсъждаваш като американец.

— Искаш да кажеш — да престана да се излагам, нали? — палецът на Томкин се стрелна по посока на дървената врата. — Но какво ми пука, че съм се изложил пред някаква второстепенна в тяхната йерархия мадама?

— На практика тази мадама е личен представител на Сеичи Сато — успокоително отвърна Никълъс. — И това я прави важна за нас. — Тази лъжа беше необходима, за да го държи под контрол. Покаже ли по някакъв начин на Томкин, че подозира домакините им в пренебрежително отношение, нищо няма да може да го спре. — Тук тя е част от самия Сато, следователно й дължим същото уважение.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да й се кланям? Особено след като самият Сато все още не си е направил труда да ни види?!

— Не си за пръв път тук — спокойно отвърна Никълъс. — И не мога да разбера защо не си успял да научиш нищичко за тази страна! — Ръката му направи плавен жест: — Подобно посрещане се предлага само на най-високопоставени гости. Имаш ли представа колко струва изграждането на традиционна японска баня на върха на един небостъргач в центъра на Токио? — Никълъс въздъхна, поклати глава и добави: — Престани да гледаш на нещата през призмата на американската си гордост и се опитай да приемеш нещата по друг начин. — С тези думи приключи инструктажа, отвори гардеробчето и измъкна оттам пухкава бяла хавлия с бродирано върху нея тройно преплетено тъмносиньо колело — емблемата на „Сато Петрокемикълс“.

Томкин помълча, после изръмжа нещо и започна да се съблича. Това беше начин да изрази нещо като съжаление, повече никой не можеше да измъкне от човек като него. Когато се изправи гол насред стаята, ръката му измъкна хавлията и посегна към ключето на гардеробчето.

— Не заключвай — предупреди го Никълъс.

— Защо?

Размениха си по един дълъг поглед, после Томкин бавно кимна с глава.

— Ясно, това би означавало пак да се изложа, нали?

Никълъс се усмихна, бутна дървената врата в дъното и рече:

— Хайде, идвай.

Озоваха се в тясно помещение, най-много десетина квадратни метра. И тук подът беше покрит с кедрови плочи, но за разлика от съблекалнята стените бяха облепени със светлосиня керамика. Таванът беше от мозайка, в центъра му личеше тройното колело — символът на Сато. Помещението беше изцяло заето от две огромни вани, пълни с вода. Край тях чакаха две млади момичета.

Никълъс без колебание пристъпи напред, позволи им да го облеят с топла вода и да започнат да го сапунисват с меките си гъби. Томкин погледа малко, после се присъедини към него.

— Е, това вече е друго нещо — промърмори той, отпуснал се под ръцете на едното момиче. — Първо те изкъпват, а после те оставят да си починеш в жегата…

След като бяха внимателно изкъпани с помощта на огромно количество шампоан, двамата пристъпиха към големите вани.

Водата в тях беше гореща и Томкин се сгърчи. В стените на ваните имаше специални ниши за сядане и човек можеше да потъне в тях чак до шията. Лицето на Томкин почервеня, едри капки пот се затъркаляха по бузите му. Бързо разбра, че не трябва да мърда, за да може да изтърпи горещината на водата. Никълъс лежеше със затворени очи, напълно отпуснат. В банята цареше пълна тишина, нарушавана единствено от плясъка на малките вълнички, предизвикани от помръдването на голите им тела във ваните. Плочките на стените блестяха от влага.

Томкин облегна глава на дървеното трупче и погледна към тройното колело на тавана.

— Като хлапе никак не обичах да се къпя — промърмори той. — Струваше ми се някак не по мъжки. В училище имаше един чистник, вечно миришеше на сапун… Господи, как го мразех! Един ден го пребих от бой… — Гърдите му бавно се повдигаха и отпускаха в прозрачната вода. — Мислех си, че ще се превърна в герой в очите на останалите момчета, ама не стана така… — Гласът му заглъхна за миг, в помещението останаха да звучат отчетливите капки от влагата по тавана, охладена и отново превърната в бистра вода. — Спомням си как баща ми ме хвърляше във ваната и започваше да ме търка с една прахообразна гадост… „Аякс“ ли беше, друга ли?… Адски болеше! „Плачи, викаше той, а утре сам ще се изкъпеш и ще разбереш колко е хубаво!“… И се оказа прав — поклати глава Томкин, после затвори очи, за да задържи по-дълго видението на спомена.

Никълъс го гледаше и мислеше за мъртвия си приятел. Лю Кроукър беше абсолютно сигурен, че Томкин е наредил да убият Анжела Дидион. Тази сигурност съдържаше една особена японска подкваса в себе си, вероятно защото произтичаше от сляпата вяра на Кроукър в справедливостта на закона. „Пет пари не давам за постъпките и репутацията на оная мадама, Ник, каза, му веднъж Кроукър. Но тя е била човек като всички нас, останалите живи кретени… Мисля, че заслужава това, което върша в момента… Ако тя не може да получи справедливостта на възмездието, значи и ние не я заслужаваме!“

Това, което Кроукър наричаше възмездие, живееше в душата на Никълъс под друго име и то се наричате чест. Кроукър знаеше отлично какви са неговите задължения и умря при тяхното изпълнение. Умря със смъртта на самурай и Никълъс прекрасно го знаеше. Това обаче не успя да намали мъката му по изгубения приятел. Тя често го заливаше с хладните си вълни, особено в редките моменти на самота — тогава се чувстваше някак кух и лишен от елементарна човешка топлина, изпитваше усещането, че са му изрязали жизненоважен орган.

— Ник, ти добре се разбираш с Крейг Алонг, нали? — наруши мълчанието Томкин. Имаше предвид главния счетоводител на компанията. — Знаеш, че му имам пълно доверие… Той е единственият, освен мен, който наистина знае как се управлява концернът „Томкин Индъстриз“… — Не се разбра какво иска да каже, тъй като следващите му думи нямаха нищо общо с бизнеса: — Напоследък му е доста трудно… Напусна дома си, не иска да види жена си… И всичко това, защото му признала, че има любовник!

Томкин неволно се помръдна и просъска от раздвижилите се горещи талази.

— Стана една, не ти е работа!… Крейг рече, че ще иде да живее на хотел, но аз не исках и да чуя! Прибрах го при мен, докато реши какво ще прави… Рекох му, че ще му помогна с развода, ако иска да се развежда, разбира се… Рекох му още, че съм готов да платя за адвоката, ако мисли, че има някакъв шанс за помирение… — Затвори очи и тихо добави: — Но в момента му трябва приятел, истински приятел… Аз съм му шеф и не мога да му бъда приятел в истинския смисъл на думата. Ти го харесваш, а той направо те обожава! Освен това ти си човек, който знае да цени истинското приятелство…

Колко непредвидими са тези американци, помисли Никълъс, докато тялото му се наместваше в горещата вода. В един миг вилнеят и ругаят, забравили всякакви норми на прилично поведение, а в следващия показват изненадваща прозорливост и неподправена човещина.

— Ще направя каквото мога, като се приберем — каза той.

Главата на Томкин бавно се извърна към него, гласът му прозвуча необикновено топло:

— Ники, ще се жениш ли за дъщеря ми?

Макар и полузадрямал, Никълъс ясно долови отчаяната нотка в гласа му и се зачуди откъде идва тя.

— Разбира се — отвърна той. — Веднага след като се върнем в Щатите.

— Обсъдил ли си с Джъстин своите намерения?

— Искаш да разбереш дали съм й направил официално предложение? — усмихна се Никълъс и отвори очи, доловил тежката въздишка на другия. — Да, направих го… Между другото, ще получим ли твоята благословия?

Лицето на Томкин потъмня, от устните му се изтръгна дрезгаво ръмжене, което би трябвало да мине за смях.

— Да, разбира се, давам ви я с цялата си душа, дано да ви помогне… Само не казвай на Джъстин! Положително ще откаже да се омъжи за теб, само за да ми направи напук!

— Мисля, че тези времена са отминали.

— Грешиш. Отношенията ми с дъщерите никога няма да станат нормални! У тях се е натрупала прекалено много горчивина, искрено ме мразят, защото съм се бъркал в живота им… Дали са прави, дали грешат? Вече не знам…

Крайно време е да прекратим подобни приказки, помисли си Никълъс и бавно излезе от ваната. Томкин го последва и заедно влязоха в съседната стаичка, която представляваше малка сауна. Седнаха върху правоъгълните плочи, от дългата тръба, надвиснала вертикално над главите им, заизскачаха пръски, водата ги обсипа с малки бисерни капчици и с гъргорене изчезна в канала под краката им. После, с тежка въздишка, от отвора излезе първото кълбо гореща пара, опари дробовете им и ги принуди да замълчат.

Точно пет минути по-късно в стаичката дрънна предупредителен звънец. Макар да седяха един до друг, двамата изобщо не можеха да се видят. От тръбата над главите им периодично изскачаше нов облак гореща пара и се обвиваше около блесналите им от пот тела. Това се придружаваше от призрачно пъшкане, сякаш до тях в облаците влажна мъгла се мъчеше незнаен тъжен дух.

Никълъс докосна рамото на Томкин и двамата се насочиха към вратата в дъното. Озоваха се в широко полутъмно помещение, вътре се носеше едва доловима миризма на брезови пръчки и ментолов камфор. Край стените имаше четири дълги дървени маси, две от които бяха заети. До масите стърчаха готови за действие млади момичета.

— Господа — надигна се тъмна и неясна фигура от масата вляво. — Надявам се, че вече се чувствате по-бодри.

— Сато! — възкликна Томкин. — Колко време трябваше да… — Усети железните пръсти на Никълъс на се свиват около ръката му и млъкна насред думата. После тръсна глава и добави: — Страхотно посрещане! Едва ли можехме да разчитаме на нещо подобно в „Окура“!

— О, едва ли можем да се доближим до техния стандарт — скромно отвърна Сеичи Сато, но кимването му ясно показа, че оценява комплимента. После бавно се извърна към Никълъс и добави: — За мен е чест да се запозная с вас, Линеър-сан, чувал съм много хубави неща за вас… — Краката му се отлепиха от пода и той отново легна по гръб: — Доволен ли сте, че отново сте у дома?

— Моят дом вече е Америка, Сато-сан — внимателно отвърна Никълъс. — Намирам Япония за много променена, но се надявам да открия и онова, което познавам от своето детство.

— Сбъркали сте професията си, Линеър-сан — рече Сато. — Би трябвало да станете дипломат.

Никълъс се питаше кой ли е човекът, който лежи на масата до далечната стена.

— Моля, господа, заемете място на масите — покани ги Сато. — Възстановяването ви още не е приключило.

Подчиниха се и в същия миг от мрака изскочиха още млади момичета. Никълъс усети как по кожата му се разлива локвичка хладно масло, после опитни пръсти започнаха да масажират мускулите му.

— Може би вече се питате защо тези момичета не са японки, нали така, Линеър-сан? Не, това не означава, че не съм патриот, а по-скоро, че съм реалист. Тези момичета са от Тайван — засмя се Сато, после подхвърли: — Успяхте ли да разберете, че са слепи? Недъгът ги прави далеч по-чувствителни в друго отношение, особено когато работят с пръстите си. И наистина е така. Откакто посетих Тайван за пръв път през 1956 година, все си мечтаех да прехвърля в Япония няколко от тамошните масажистки… Какво ще кажете, Линеър-сан?

— Страхотно! — изпъшка Никълъс, усещайки как твърдите му като камък мускули се превръщат в масло под опитните пръсти и длани на момичето. Дишаше с пълни гърди, обземаше го неизпитвано досега чувство на свободно опиянение.

— Трябваше да остана в Тайван в продължение на десет дни, за да приключа с една доста заплетена сделка — продължи Сато. — И мога да ви уверя, господа, че в тази страна има само две неща, които заслужават внимание — кухнята и тези изключителни слепи масажистки.

В настъпилата тишина се чуваше само тихото шляпане на голите тела под пръстите на масажистките, въздухът натежа от миризмата на камфор, която някак странно усили общото чувство на замаяност.

Вниманието на Никълъс отново се насочи към тайнствения мъж в дъното на помещението. Добре познаваше сложната структура на японския бизнес, която беше чужда и напълно непозната за повечето чужденци. Въпреки че Сато е президент на това „кейрецу“, т.е. корпорация, край него и над него съществуват още много пластове с влиятелни, но въпреки това дискретни фигури, най-могъщите от които неизменно са забулени в пълна секретност, неизвестни не само на чужденците, а дори и на самите японци. Възможно ли е този мъж да е един от тях? Ако е така, Никълъс е длъжен да повярва на Томкин, който го предупреди да бъде изключително внимателен по време на това посещение.

„Сделката със «Сато Петрокемикълс» е може би най-голямата в живота ми, Ник, призна си той по време на полета. Сливането на моята компютърна компания «Сфинкс» с «Нипон Мемори Чип» на Сато ще донесе невиждани печалби на «Томкин Индъстриз» през следващите двайсет години… Знаеш колко бавно потеглят американските производители, това ме принуди да създам «Сфинкс» преди две и половина години. Писна ми да завися от онези копелдаци! Неизменно закъснявах с три-четири месеца заради тях, а когато най-накрая получавах стоката, японците отдавна бяха ме изпреварили с нещо ново. Както във всички области, и тук те се възползваха от най-добрите ни открития, а после правеха продукта по-добър и по-евтин. Същият номер свиха на германците с трийсет и пет милиметровите камери, с колите… Ако не се променим, ще ни го свият и с чиповете!

Ник, ти знаеш по-добре от всеки друг колко е трудно за една чуждестранна компания да се настани на японския пазар. Но сега аз разполагам с продукт, който те умират да притежават! Наистина умират, след като са готови да ми отстъпят петдесет и един процента от собствената си компания! Това е нещо нечувано тук — спомни си как пратиха на кино дори Ай Би Ем, когато тя се опита да се настани в Токио!“

Никълъс помнеше добре тази случка. Всемогъщото японско Министерство на международната търговия и промишлеността, познато повече под съкращението МИТИ, беше създадено непосредствено след Втората световна война за възстановяване на японската икономика. През 50-те години то се ръководеше от Шигеру Сахаши — един истински самурай, решен да сложи край на масовото проникване на американски капитал в страната.

Този човек ясно виждаше огромното бъдеще на компютърните технологии — нещо, което по това време Япония не притежаваше. По тази причина приема предложението на Ай Би Ем да стъпи на японския пазар срещу задължението компанията да постави основите на местната компютърна промишленост.

По това време МИТИ вече е успяло да ограничи рязко участието на чужди компании в японската икономика, властта му е толкова безгранична, че никоя компания не може и да помисли за навлизане на местния пазар без неговото съгласие.

Сахаши дава разрешение за създаване на японския филиал на Ай Би Ем и веднага след това американците разбират в какво са се забъркали. Естествено, те все още притежават патентите на всички основни компоненти, необходими за създаването на местни компютърни технологии.

На една среща с ръководството на „Ай Би Ем Япония“, превърнала се по-късно в легенда, Сахаши открито заявява: „Ще направим всичко възможно да пречим на бизнеса ви, ако не продадете своите патенти на японски компании, и то при особено ниски цени.“

Служителите на Ай Би Ем били възмутени, разбира се, веднага обвинили министъра, че насажда у японците комплекс за малоценност. „Нямаме никакъв комплекс за малоценност по отношение на вас, заявил им Сахаши. Просто ни трябват време и пари, за да ви конкурираме с успех.“

Американците били объркани. Пред тях стоял труден избор — да изтеглят своята компания от един потенциално огромен пазар, или да отстъпят пред исканията на МИТИ.

Предпочели да отстъпят и години след това Сахаши гордо разказвал подробности от тези исторически преговори.

„Поучих се от тези грешки — разнесе се някъде отдалеч гласът на Томкин и Никълъс се върна в настоящето. — Не съм толкова алчен, че да стъпя в капана, преди да зная какво, по дяволите, са намислили проклетите японци. Твърдо съм решен да не им разреша да се възползват от мен, по-скоро ще стане обратното.

Няма да похарча дори долар, преди да сключим сделката. Притежавам предимство с новия си патент, но не мога да го произвеждам в Америка, защото високите производствени разходи ще го направят непродаваем. Сато може да ми даде евтина работна ръка, тъй като притежава шестия по големина японски концерн. Той може да произвежда новия продукт достатъчно евтино, за да има печалба за всички! А печалбата наистина ще е огромна, Ник — засмя се Томкин. — Не зная дали ще ми повярваш, но само за първите две години очакваме печалба от сто милиона долара…“

Вероятно беше задрямал, тъй като не усети кога пъргавите пръсти се бяха вдигнали от мускулите на тялото му. От години не се беше чувствал толкова добре. В помещението нещо се размърда, после до ушите му долетя приглушеният глас на Сато:

— Сега ще вземем по един душ и ще се облечем за деловата работа, която ни предстои. След четвърт час ще изпратя госпожица Йошида да ви вземе.

Изправи се — една тъмна и неясна сянка. Никълъс направи опит да го разгледа по-внимателно, но единственото, което успя да установи, бе, че този човек едва ли може да бъде наречен висок по американските стандарти. Зад гърба му се размърда сянката на четвъртия мъж. Никълъс изви очи към него, но тялото, на Сато му пречеше да го види ясно.

— Няма да се преуморяваме, тъй като сигурно още не сте си отпочинали — продължи индустриалецът. — Но днес все пак е понеделник и трябва да поработим въпреки късния час. Съгласен ли сте, Томкин-сан? — отправи му поклон той.

— Ще поработим, разбира се — отвърна Томкин. Макар и на крачка от него, гласът му прозвуча някак отдалеч.

— Отлично — кимна Сато. — Значи ще се видим след малко.

Останаха сами и Никълъс се изправи с хавлия около кръста. Момичетата безшумно се изнизаха.

— Беше много кротък — обърна се той към неясните очертания на Томкин върху масата. Оттам се разнесе шумолене и богаташът с пъшкане се свлече на пода.

— Просто опипвах терена — промърмори той и се уви в широката си хавлия. — Сато предпочиташе да говори с теб и аз го оставих да си говори… През цялото време се питах обаче кой е онзи, другият…

— Нямаш представа, а? — подхвърли Никълъс и влезе под душа.

— Знаеш каква е японската промишленост — поклати глава Томкин. — Един Господ знае кой командва тук, а не бих се учудил, ако дори и той се обърква от време на време… — Сви месестите си рамене и добави: — При всички случаи този тип не е дребна риба, след като е допуснат до покоите на самия Сато.

Кабинетът на Сеичи Сато беше обзаведен почти изцяло по западен образец — удобните канапета и кресла бяха разположени около ниска масичка за кафе с блестящо черна лакирана повърхност и емблемата на компанията в центъра; навътре, далеч от панорамните прозорци с гледка към Токио, беше разположено масивно бюро от розово дърво с месингови ръбове, ниски шкафове. Дебел килим с цвят на шампанско покриваше пода. Никълъс отбеляза, че всички гравюри върху дърво по стените са от съвременни майстори.

И въпреки всичко, крачейки редом с Томкин по килима, Никълъс забеляза, че зад една открехната врата в дъното е разположена „токонома“ — традиционната японска ниша за подреждане на свежи цветя. Над нея висеше стар пергамент, по който все още проблясваше оригиналната позлата. Не можа да прочете йероглифите му, тъй като го гледаше под съвсем малък ъгъл, но беше сигурен, че те изразяват някоя мъдрост на древните зен-философи.

Сеичи Сато стана от мястото си зад бюрото и енергично пристъпи към тях. Както правилно беше преценил Никълъс, той не беше висок, под безупречната кройка на костюма му мърдаха стоманени мускули — плод на редовни физически упражнения. Очите му се спряха върху лицето на Сато, грапаво и с грубо издялани черти. Бузите му бяха леко хлътнали, очите — дълбоко разположени в орбитите си, над широкото чело стърчеше остра, късо подстригана четина. Изразът на това лице беше прям и открит. Макар и лишено от красота и изтънченост, то ясно показваше, че притежателят му е властен волеви мъж с изключителен дух.

С усмивка на уста Сато им протегна ръка и сърдечно ги поздрави, съвсем в американски стил. Никълъс с изненада установи, че зад мускулестите му рамене се вижда съвсем ясно планината Фуджияма. Знаеше, че в ясно време тя може да се види от върха на новия международен търговски център край гарата Хамамацу-чо, от която тръгва монорелсовата железница за „Ханеда“3, но никога не беше допускал, че тази фантастична гледка се разкрива и оттук, от самото сърце на Шинюку.

— Заповядайте — покани ги с широк жест Сато. — Този диван е изключително подходящ за хора, които са изминали дълъг път.

Настаниха се и Сато издаде тих гърлен звук, сякаш покашляше. Иззад открехнатата врата с нишата моментално се появи фигурата на висок и слаб мъж, може би с десет години по-възрастен от Сато, но стегнат и здрав като обрулен от ветровете морски вълк. Късо подстриганата му коса беше сива и остра, безупречно оформените мустачки бяха леко пожълтели от тютюневия дим.

— Насочи се към тях с малко странна подскачаща походка, сякаш не всички мускули се подчиняваха на командите на мозъка му. Когато се приближи достатъчно, Никълъс забеляза, че дясното му око не е наред — клепачът стоеше неподвижно в полуоткрехнато положение, а влажната повърхност под него, макар и да не беше протеза, проблясваше с матовата белота на необработен ахат.

— Позволете ми да ви представя господин Танцан Нанги — обади се Сато и едноокият мъж дълбоко се поклони. Беше облечен в пепеляв костюм на едва забележими райета, с ослепително бяла риза и скромна сива вратовръзка. Като отвръщаше на поклона му, Никълъс веднага разбра, че пред него е типичен представител на старата школа, консервативен и скептично настроен към всеки чуждестранен бизнесмен, вероятно не по-малко от прочутия Сахаши — някогашния министър на МИТИ.

— Нанги-сан е президент на Банката за развитие „Даймийо“ — добави Сато и всичко дойде на мястото си. Никълъс и Томкин знаеха отлично, че почти всички производствени предприятия в Япония са притежание на една или друга банка по простата причина, че там са парите. Логично беше да се предположи, че „Сато Петрокемикълс“ е собственост на „Даймийо“.

Появи се госпожица Йошида. В ръцете си държеше поднос, върху който димеше порцеланова каничка, а край нея бяха подредени четири изящни чашки. Коленичи внимателно пред масичката и се зае да приготвя зеления чай с помощта на тънка тръстикова бъркалка.

Никълъс мълчаливо наблюдаваше действията на сръчните й грациозни ръце, отбелязвайки мислено съвършеното й самообладание и сдържаност. След като обслужи присъстващите, тя се изправи и безшумно излезе. През цялото време не вдигна поглед от ръцете си.

Усетил върху себе си тежкия поглед на Нанги, Никълъс разбра, че е подложен на хладна и безпристрастна преценка. Не се съмняваше, че този бюрократ знае всичко за него — такива хора никога не се появяваха на преговори без задълбочена предварителна подготовка. Знаеше и друго — ако е консервативен, колкото изглежда, а това несъмнено беше така, мъжът насреща му едва ли ще питае топли чувства към човек със смесена кръв като него и е твърде вероятно да го поставя в мислите си дори по-долу от обикновения гайжин.

Както е прието, участниците в срещата вдигнаха едновременно малките чашки и отпиха от горещата течност. Усетил силно горчивия вкус на чая, Томкин не можа да сдържи гримасата си и Никълъс развеселено го погледна.

— А сега да се заловим за бизнеса! — рече американецът и се наведе напред като готов за атака играч на бейзбол.

Нанги, странно и вдървено изправен на място, бавно бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна оттам платинена табакера с филигранен капак. Тънките му като пинцети пръсти си избраха цигара, щракнаха запалката от същия метал. Димът потъна дълбоко в дробовете му, миг по-късно се появи обратно, този път през деликатните му ноздри.

— „Полека, полека и хоп — хванахме маймунката!“ — Странните думи излетяха от устата му така, сякаш току-що беше хапнал нещо особено противно. — Нали така действат англичаните тук, в Далечния изток, господин Линеър?

Макар и кипящ отвътре, Никълъс успя да запази самообладание. Върху устните му се появи едва забележима презрителна усмивка.

— Може би някогашните колонизатори действително са използвали тази фраза, заимствана от китайците — спокойно отвърна той.

— Фраза, отразяваща дълбоката им корупция — поправи го Нанги.

Никълъс кимна, тъй като това отговаряше на действителността, после подхвърли:

— Това са отдавна забравени неща, Нанги-сан. Времената се промениха, а заедно с тях и ценностите…

— Разбира се — изпусна кълбо дим Нанги, вероятно леко раздразнен, че няма готов отговор за подобна забележка.

Намеси се Сато, очевидно решил да измести разговора в по-безопасна посока:

— Господин Томкин, вие все пак току-що пристигнахте, а вашият юридически съветник господин Грейдън ще бъде тук не по-рано от утре сутринта в единайсет. Затова предлагам да се ограничим само с общите положения на предстоящото обединение. Ще имаме достатъчно време да обсъдим всички подробности, а аз…

— Разпределението на акциите е напълно неприемливо за „Нипон Мемори“! — прекъсна го рязко Нанги. Натисна фаса си в пепелника и веднага запали нова цигара. — Това си е чист опит за грабеж!

— Като се има предвид революционният характер на чипа, който предлага „Сфинкс“, съотношението 51:49 ми изглежда съвсем приемливо — избърза да се намеси Никълъс, преди още Томкин да успее да отвори уста. — Помислете за огромните…

— Аз съм банкер, господин Линеър — прекъсна го Нанги с глас, който беше не по-малко студен от немигащия му поглед. — Нашето кейрецу притежава много и разнообразни в своята дейност концерни — например застрахователни компании, търговски дружества, високотехнологични предприятия като „Сато Петрокемикълс“… И всички те са свързани от два основни фактора… — Млъкна и дръпна от цигарата си, сякаш да се увери, че е приковал цялото внимание на своите събеседници, после продължи: — Първо: всички зависят изцяло от парите на Банката за развитие „Даймийо“. Второ: съществуването им зависи изцяло от тяхната способност да носят печалби. Престанат ли да вършат това, те автоматически изчезват от сцената.

— Предложеното сливане ще донесе огромни печалби, Нанги-сан.

— То обаче не предлага готов капитал, а и аз нищо не разбирам от компютърни чипове — късо отвърна Нанги, давайки ясно да се разбере, че темата е приключена.

— За да се изясни огромното значение на продукта, с който разполагаме, ще бъдат необходими известни разяснения — спокойно започна Никълъс. — Запаметяващият компютърен чип представлява малко парченце силикон, чиито микроскопични клетки имат способността да съхраняват определено количество информация. За пример ще посоча най-широко разпространения продукт в тази област — чипът 64K-RAM, който има шейсет и четири хиляди клетки, вместени върху площ колкото нокът.

Нанги преметна крак върху крак и продължи да пуши, сякаш се намираше на следобедно парти. Не каза нищо и Никълъс продължи:

— В превод RAM означава „памет с произволна избираемост“. Тези чипове са в широка употреба, защото са бързи — едно от най-важните качества на съвременните компютри. Проблемът при тях е, че при прекъсване на захранването губят съхранената информация и трябва отново да бъдат програмирани.

Този проблем е разрешен с откриването на чиповете ROM, или „трайно съхранена памет“, които са абсолютно неизменими. Това означава, че техните информационни клетки са или пълни, или празни и в състоянието им не могат да настъпват никакви промени. Естествено, именно в това се крие и слабостта им, тъй като за препрограмираното им трябва да бъдат извадени от компютъра.

Дълги години компютърните специалисти мечтаят за създаването на неизменим RAM, т.е. бърз и лесен за програмиране чип, който не губи паметта си при прекъсване на захранването.

Никълъс млъкна, очите му пробягаха по лицата на събеседниците и със задоволство, установиха, че всички го слушат с неподправен интерес.

— Неотдавна бе открито частично разрешение за този проблем — продължи той. — Това е плоският чип E-PROM, което на нормален език означава електрически програмируем „ROM“. Той обаче е твърде бавен, за да замени успешно традиционния RAM в сърцето на компютъра.

— „Ксикор“, една от конкурентните компании, направи дори още една стъпка напред — започнаха да комбинират RAM с E-PROM, като, първият извършва бързите операции и ги прехвърля във втория миг преди прекъсване на захранването. Но тази комбинация е скъпа, ненадеждна и с ограничен капацитет. Още повече че същият ефект се постига със системи за съхраняване на информация върху магнитни ленти или дискове, механични превключватели или просто RAM с акумулаторно захранване.

Никълъс долепи дланите си една до друга и съсредоточи вниманието си върху банкера.

— С други думи, Нанги-сан, вечно изплъзващият се стабилен RAM, който би променил изцяло компютърната промишленост, не се удаваше на никого. — Очите му блеснаха и той добави: — Но това беше вчера. Днес вече е факт и именно „Сфинкс“ е компанията, която го притежава! Специалистите на Сато-сан го подложиха на всички възможни изпитания и съмнения няма. Ние го притежаваме и ви го предлагаме при изключително изгодни условия!

Леко сви рамене и продължи:

— Разбира се, подобно фундаментално откритие скоро ще попадне в ръцете на конкуренцията и пазарът ще бъде залят с имитации. Но „Сфинкс-Сато“ ще разполага с необходимата преднина, за да успее да обере каймака на този пазар. Заводите ни ще работят с пълен капацитет и ще задоволяват търсенето далеч преди конкуренцията да се е справила с усвояването на продукта.

— И именно тук се крие базата на вашите печалби — намеси се Томкин. — В рамките на следващите две години очакваме обща чиста печалба в размер на сто и петдесет милиона долара, което е…

— Трийсет и шест милиарда шестстотин и шейсет милиона йени — светкавично пресметна Нанги и за, гаси цигарата си със самочувствието на гениален професор, заобиколен от кресливи, но невежи студенти. — Излишно е да пресмятате вместо мен, когато става въпрос за пари, господин Томкин. Но тези сметки лежат в неопределеното бъдеще и са ваши, а не наши. Астрономически, но съмнителни…

На Томкин започна да му писва.

— Вижте какво, Сато — започна той, изключвайки умишлено банкера от обръщението си. — Дойдох тук с добрите намерения да уточним всички подробности по предстоящата сделка. Добре зная, че в този процес не може да не възникнат различия. Но не съм съгласен да слушам подобни безсмислици — ръката му описа кратък полукръг над масата: — Имам чувството, че присъствам на заседание на МИТИ!

— Нанги-сан беше заместник-министър на МИТИ преди около седем години — съобщи с вълча усмивка на уста Сато. — В качеството си на ронин той спомогна за основаването на „Даймийо“, съответно и на „Сато Петрокемикълс“…

— Не съм изненадан — отвърна ядосано Томкин. — Но вие можете да му обясните вместо мен, че тук не става въпрос за подкопаване на японското икономическо равновесие от чуждестранните дяволи! Всеки от нас притежава нещо, което интересува другия: аз — продукта, а вие — възможностите да го произвеждате на добра цена. Изгодата е очевидна! — Погледът му се премести върху застиналото като гротескна маска лице на банкера: — Проумяхте ли го, Нанги-сан?

— Проумях само това, че сте дошъл тук с надеждата да получите едно тлъсто парче земя в областта Мисава, което е собственост на нашето кейрецу и което отдавна е определено за разширението на нашата компания „Нива Минерал Майнинг“! Тук земята е най-скъпата стока, стойността й е неразбираема за хора като вас, които са свикнали да се разпростират в своите огромни имения, пълни с басейни, конюшни и Бог знае още какво! Това искате от нас и винаги сте го искали! — блеснаха очите му, твърди и безмилостни като кремък. — И срещу какво? Срещу технологията на бъдещето! Направо ще ви запитам: ще помогне ли тази „нова технология“ за разрешаване на трудния проблем със земята тук, ще ни направи ли тя по-малко зависими от богатите на суровини държави, които се стремят да ни изсмучат до смърт, ще ни освободи ли от унизителното задължение да бъдем буфер между Съединените щати и разпространението на комунизма в Далечния изток? — Тялото му още повече се изпъна, заприлича на готова за нападение пепелянка. — Правилно посочихте, че времената са се променили. Ние отдавна вече не сме победеният противник, който е длъжен сляпо да изпълнява вашите заповеди!

— Господи! — въздъхна с досада Томкин. — Аз ви предлагам ключа, чрез който можете да спечелите милиони, а вие ми проповядвате реакционните си политически възгледи! — Месестият показалец рязко се насочи към гърдите му: — Мен политиката не ме интересува! Аз съм бизнесмен и това е всичко, което ме води тук! Ако вие не желаете да приемете моето предложение, ще ида при друг! Например при „Тошиба“ или „Мицубиши“.

— Трябва да разберете трудното ни положение от историческа гледна точка — намеси се успокоително Сато. — Япония не разполага с огромната територия на Съединените щати и в това се крие причината за по-особеното отношение към чуждестранните компании, които искат да си отрежат парче от нашата торта.

— Точно тук е проблемът! — гневно повиши глас Томкин. — Япония изобщо не ме интересува! През миналата година първите три по големина американски компютърни гиганти са продали в Япония едва две от въведените в производство шейсет и пет нови технологии! Аз мисля за Световния пазар, това трябва да сторите и вие! Толкова сте заети да ограждате бизнеса си със стената на това, което наричате „предпазни мерки“, че без да искате, се превръщате в къртици! Тъй наречените ви „предпазни мерки“ не са нищо друго, освен умишлени пречки пред международната търговия! — започна да набира инерция той. — Мисля, че е крайно време Япония да излезе от своята инфантилност и да поеме задълженията и отговорностите на водеща нация.

Нанги остана напълно равнодушен към гневната му тирада.

— Ако премахнем предпазните си мерки, както предлагате вие, нашата икономика ще бъде разрушена тотално — отвърна спокойно той. — Същевременно американският внос тук би се увеличил с някакви си нищожни осемстотин милиона долара. Дори вие разбирате, че това ще бъде само капка от препълнената кофа на огромния търговски дефицит на вашата страна, господин Томкин!

— Мисля, че е крайно време да се събудите, момчета — отвърна Томкин и скулите му бавно започнаха да почервеняват. — Реакционната ви търговска политика вече започва да ви изолира от световната общност, а вие сте твърде зависими от вноса на енергийни ресурси, за да си позволявате това! Ако не престанете да заливате нашите пазари с евтината си продукция и ако продължавате да не ни допускате тук, скоро ще се превърнете в най-перспективните сирачета на международната общност!

— Не мога да разбера защо японците са обект на постоянни нападки само защото произвеждат по-качествени стоки? — изрази учудването си Нанги. — Не сме стиснали за гушата американския потребител, не го караме насила да купува нашата продукция. Простият, но тъжен за вас факт е, че ние произвеждаме по-добри и по-качествени стоки. И американският потребител ги предпочита пред продукцията на вашите компании!

Но Томкин нямаше никакво намерение да се предава.

— В момента „Сато Петрокемикълс“ не фигурира сред първите шест производителя на компютърна техника в Япония — меко започна той. — А доколкото ми е известно, вие отдавна мечтаете да се настаните сред тях. Ключът за тази врата ви предлага именно „Сфинкс“. Според данните, с които разполагам, МИТИ е одобрило проект за създаване на компютър от ново поколение, способен да извършва десет милиарда операции в секунда. Тоест — сто пъти по-бърз от най-добрия за момента суперкомпютър на пазара, който се произвежда от концерна „Крей Рисърч“. За реализацията на този проект МИТИ отпуска двеста милиона долара годишно…

Томкин млъкна за миг, за да се наслади на победата си. Никой от японците насреща му не се помръдна, но той добре усети, че е успял да ги впечатли със своята информация.

— Имам информация и за още един проект, който министерството се готви да финансира — сплете пръсти на корема си той. — Става въпрос за създаването на суперкомпютър, който може да реагира на гласови команди и по този начин се превръща в изключително лесен за употреба продукт. И двата проекта са немислими без новия чип, който предлагаме за производство от „Сато“. МИТИ ще бъде принудено да ви подаде ръка, а това, означава, че големите шест на японската електроника ще станат седем!

Очите му се местеха върху мрачните и безизразни лица на японците, по които все така липсваха следи от каквито и да било емоции. Те просто са бизнесмени, напомни си той. Бизнесмени и нищо повече. Нанги не каза нищо и това според Томкин беше огромно постижение.

— Не трябва да бързаме с предложенията и контрапредложенията — обади се Сато. — Битките често се губят заради импулсивност и нетърпение. Нека не забравяме какво е казал великият Сун Цу: „Ястребът успява да залови жертвата си само защото е нападнал в точно определеното време.“

След тези думи се изправи на крака и се поклони на Никълъс и Томкин, които автоматически понечиха да се надигнат. Нанги също се изправи и тялото му странно се олюля.

— Ще продължим разговора в присъствието на нашите юридически съветници, които несъмнено ще допринесат за съгласието — заключи Сато. — Междувременно се надявам, че ще успеете да направите престоя си в нашия град приятен. — Изчака кимването им и добави: — Отлично. Утре в два часа следобед колата ми ще ви чака пред хотел „Окура“.

Отново стори официален поклон, Нанги го последва.

— До утре, господа. Желая ви приятна вечер.

Двамата се обърнаха и напуснаха кабинета без нито дума повече.

— Господи, какъв мръсник е този Нанги! — възкликна Томкин, без да престава да крачи напред-назад из хотелската стая. — Защо моите хора не ме информираха, че е бил заместник-министър на МИТИ? Как смяташ, ще провали ли сделката?

Никълъс не отвърна и Томкин си отговори сам:

— Сигурен съм, че ще се опита да завиши процента им!

Никълъс взе от масата дебел квадратен плик и започна да щрака с нокът по ръба му.

— Престани да си играеш и ми кажи какво мислиш, да те вземат мътните!

— Спокойствие, Томкин — вдигна очи Никълъс. — Още в началото те предупредих, че за това сливане ще ни е необходимо много търпение. Може би повече от това, което притежаваш…

— Глупости! — викна Томкин, после пристъпи крачка напред и присви очи: — Да не би да искаш да кажеш, че са ме надхитрили?

— Поне се опитват — кимна Никълъс. — Японците не обичат да преговарят открито. До последната секунда ще се колебаят и протакат, просто защото искат да видят какво може да се случи междувременно. Сигурни са, че в девет от десет случая обстоятелствата ще се стекат благоприятно за тях. И по тази причина ще правят всичко възможно да ни извадят от равновесие.

— Искаш да кажеш, че Нанги играе ролята на лисицата в курника — замислено продума Томкин.

— И чака да види какво ще се получи — отново кимна Никълъс. — Най-вероятно очакват, че търканията ще те накарат да изгубиш търпение и да разкриеш колко много държиш на тази сделка. А след това вече ще бъдат в състояние да преговарят за по-изгодни условия преди окончателното подписване утре или в понеделник. — Почука с нокът плика и добави: — Японците знаят, че никога няма да разкриеш истинския си нрав по време на преговори. Но те трябва да го познават, за да бъде сделката им наистина изгодна. Подобна тактика се нарича „отстраняване на сянката“ и фигурира в стратегическия наръчник на великия воин Миямото Мусаши. Макар и създаден още през 1645 година, неговите основни принципи се използват от мнозина японски бизнесмени.

— Значи „отстраняване на сянката“… — замислено проточи Томкин. — И в какво точно се състои то?

— Когато не си в състояние да определиш истинския нрав на противника, прибягваш до бърза и решителна, но фалшива атака. Според Мусаши противникът неволно ще изтегли дългата си сабя. Преведено на съвременен език, това означава, че ще разкрие истинските си намерения в преговорите, убеден, че вече е разбрал твоите. Но ти не си му показал нищо, а само си го принудил да разкрие стратегията си.

— Това ли се случи преди малко със Сато и Нанги?

— Зависи до каква степен си се разкрил — сви рамене Никълъс.

Томкин докосна скулата си с пръст, после се ухили:

— Разкрил съм се, ама друг път! Ние двамата с теб ще ги натикаме в капанчето, което съм им приготвил, независимо от стратегията на Мусаши!

— Кое капанче? — иронично се усмихна Никълъс. — Това с различните цифри на очакваните печалби? На мен каза, че делът на „Сфинкс“ ще е сто милиона долара, а пред Сато заяви, че двете компании ще си поделят обща печалба от сто и петдесет милиона…

— Какво са петдесет милиона повече или по-малко? — отвърна Томкин продължавайки да търка скулата си. По лицето му се появи болезнена гримаса — той промърмори: — Проклета мигрена! Докторът казва, че се дължи единствено на света, в който живея!… — По лицето му плъзна виновна усмивка: — И знаеш ли какво ми предписа? Постоянна почивка в Палм Спрингс! Иска да се разплуя край някой басейн под проклетите палми, оплюти от мухи! — Болезнената гримаса отново се появи: — Може пък и да е прав, копелдакът… Пише книга, която е нарекъл „Петнайсет начина за живот без мигрена“ и е сигурен, че ще бъде бестселър. „Всички имат мигрена в наши дни — вика. — Господ да благослови стреса…“

Томкин седна на ръба на плюшения диван, отвори вратичката на малкия хладилник до него и си наля питие.

— Какво мотаеш из ръцете си? — заинтересува се той.

— Покана, донесена от специален пратеник. И аз получих такава…

— Дай да видим — рече Томкин, разкъса плика и извади от него твърда и блестяща картичка. В следващата секунда ядосано изпръхтя и я подхвърли към Никълъс: — Я ми я прочети, щото нищо не разбирам от проклетите им драскулки!

— Двамата с теб сме поканени на сватбата на Сато, която ще бъде в събота.

Томкин изсумтя, пресуши чашата си на един дъх и отново я напълни.

— Само това ни липсва! — промърмори той, после разклати бутилката и попита: — Да ти сипя ли?

Никълъс поклати глава.

— Просто за прочистване на черния дроб — продължи Томкин. — Тия мръсници се наливат с проклетото си „Сънтъри“, сякаш е вода! Излезеш ли с тях, обречен си!

— На твое място не бих се притеснявал толкова — студено го изгледа Никълъс. — Познавам им навиците.

— Разбира се, разбира се… — примирително рече онзи. — Просто се опитвам да се държа приятелски… Ти се справи добре на бойното поле… — Ръката му с чашата се поклати и той небрежно подхвърли: — Обади ли се на Джъстин?

— Не — поклати глава Никълъс. — Тя беше против моето заминаване.

— Естествено. Сигурен съм, че й липсваш.

Никълъс гледаше как Томкин довършва второто си уиски и се питаше дали това е основното му лекарство срещу мигрената.

— Не е само това — тихо промълви той. — Сайго е приложил над нея „сайминджуцу“ — една техника, която е малко известна дори на нинджите…

— Нещо като хипноза, нали?

— Да, ако трябва да я описваме със западни термини. Но далеч по-мощна. — Настани се на дивана до Томкин и продължи: — Тя се опита да ме убие, така я беше програмирал Сайго… Лечението ми успя да махне това проклятие, но е безсилно пред угризенията на съвестта й, те са твърде дълбоки, твърде силни.

— Самообвинява се, така ли? Но тя няма никаква вина за това!

— Колко пъти съм й го казвал…

Томкин поклащаше леда в чашата си…

— Тя е твърдо момиче, можеш да ми повярваш… Ще се справи!

Никълъс си спомни колко тежко Джъстин посрещна новината, че е приел да работи за баща й. Разбираше напълно обидата й от начина, по който този човек се беше бъркал в личния й живот само допреди няколко години, съзнаваше ясно, че между тях никога няма да има нормални отношения. Томкин беше очаквал от нея точно определено поведение, не го беше получил и реакцията му беше съвсем в неговия безцеремонен стил. А Джъстин не можеше да му прости за тази реакция.

В продължение на години беше прибягвал до подкупи и заплахи спрямо евентуалните й приятели. „Баща ми е изключителен интригант, Ник — повтаряше му тя. — Той е мръсник, лишен от сърце и съвест, мисли само за себе си, не му е пукало нито за Гелда, нито за мен, нито дори за мама.“

Но Никълъс знаеше и друго — Джъстин е била напълно сляпа по отношение на мъжете в живота си — Всички без изключение далеч по-големи интриганти и мръсници от баща й. Нищо чудно, че Томкин го прие толкова враждебно в началото — мислел го е просто за поредния мазник, който възнамерява да се възползва от дъщеря му.

Беше невъзможно да убеди Джъстин, че този човек се е бъркал в живота й от обич, бил е загрижен за нея и ясно е разбирал, че няма да се справи сама. Това не го оправдаваше, разбира се, но все пак беше единствената отправна точка към помирението и разбирателството между баща и дъщеря.

Гневното й избухване, когато разбра за решението му да работи за „Томкин Индъстриз“, беше кратко, но за сметка на това мълча дни наред след това. Тя просто не искаше да обсъжда повече този въпрос. Едва през последните дни преди отпътуването Никълъс забеляза нещо като примирение в нейното поведение и на сърцето му олекна. „В края на краищата ще бъде за малко, нали?“, бледо се беше усмихнала тя.

— Какво? — стресна се той и побърза да скрие загрижеността си за Джъстин дълбоко в гънките на съзнанието си.

— Питах те за кого се жени Сато — повтори Томкин.

Никълъс погледна към поканата.

— Жена на име Акико Офуда. Чувал ли си това име?

Томкин поклати глава.

— Тя е най-новото явление в живота на твоя партньор — каза сериозно Никълъс. — Според мен е крайно време да смениш информационния си екип.

Танцан Нанги бавно и мъчително се обърна. Зад гърба му чезнеха заснежените склонове на Фуджияма, поглъщани от гъста мътилка с цвят на бисквита. В краката му се простираше Токио — един огромен, вечно въртящ се пумпал.

— Този тип никак не ми харесва — каза той и гласът му прозвуча като скърцането на тебешир по гладка училищна дъска.

— Томкин ли?

— Знаеш отлично за кого говоря! — отвърна Нанги, вадейки поредната цигара от табакерата си.

— Как да не знам! — лукаво се усмихна Сато. — Нали това беше причината да изпратиш на летището госпожица Йошида, една жена! Едва ли би си позволил да обидиш по този начин някой от японските ни партньори, нали? Ти не одобряваш дори работата й тук, при мен, защото си убеден, че живеем в мъжко царство.

— Винаги си управлявал този „кобун“, както намериш за добре и аз не съм ти се бъркал — възрази Нанги. — Но по отношение на тези итеки4 просто ми беше жал да губим времето на някой от високопоставените си служители!

— О, да — кимна Сато. — Томкин е просто гайжин, докато Никълъс Линеър е нещо далеч по-лошо, поне в твоите очи — наполовина азиатец, с неизвестен процент японска кръв в жилите…

— Нима искаш да кажеш, че съм расист? — изпусна облак дим Нанги.

— Ни най-малко — облегна се в креслото си Сато. — Ти си просто патриот. Само не мога да разбера какво значение има за нас произходът на Чонг Линеър…

— Той може да се превърне в средство за натиск — мрачно проблеснаха странните, някак триъгълни очи на Нанги. — Ще се наложи да използваме целия си арсенал срещу алчните итеки, зинали да ни погълнат! — Раменете му странно започнаха да потръпват, сякаш обладани от самостоятелна воля за живот. — Нима мислиш, че за мен има значение фактът, че баща му е полковник Линеър, „кръглоокият спасител“ на Япония? — Лицето му се сгърчи от омраза: — Кажи ми, Сеичи, възможно ли е някакъв презрян итеки да изпитва топли чувства към нас? Аз не мога да го проумея…

— Седни, стари приятелю — меко продума Сато, умишлено избягвайки да го гледа, за да му спести допълнителното притеснение. — Болките ти трябва да са ужасни!

Нанги не отвърна. Пристъпвайки вдървено към канапето, той с труд се настани на ръба, с изправен гръб и под прав ъгъл на Сато.

Има късмет, че изобщо е жив — Сато добре знаеше това. Естествено, животът е нещо съвсем относително, тази непонятна загадка винаги беше занимавала мислите му, дори и днес, след трийсет и осем години. Дали човекът, прикован към изкуствения бял дроб, е все така убеден, че си струва да се живее? Понякога Сато беше убеден, че успее ли да проникне дори за миг в мислите на своя приятел, веднага ще открие отговора на тази загадка. И ще се засрами, ще изпита онова лепкаво и задушаващо смущение, което беше изпитал някога, преди много години, когато по-големият му брат Готаро го завари възбуден от книгата с еротични литографии на баща им.

Широко разпространено е мнението, че в Япония уединението е невъзможно. Тук от векове е пренаселено, просто защото липсва достатъчно жизнено пространство; честите земетресения и опустошителните тайфуни налагат намаслената хартия, и тънкото дърво като основни строителни материали с оглед бързото възстановяване на разрушените сгради. Впрочем това допринася съществено за оформянето на специфичните обществени отношения.

Тъй като истинско, според западните стандарти, уединение е, невъзможно, японците си изграждат свое вътрешно уединение, скрито зад дебел, пласт любезност и сдържаност. Те се раждат и умират с него — една предпазна стена срещу заобикалящия ги хаос.

Това беше причината, поради която дори самата мисъл, че е пожелал да проникне, в интимния свят на друг човек, особено на близък приятел, накара Сато да се притесни от срам. За да прикрие това чувство на неудобство, той запрелиства папката със сведения за „Томкин Индъстриз“.

— Все пак не трябва да подценяваме Томкин — каза той.

Доловил загрижеността в гласа му, Нанги рязко вдигна глава.

— Защо?

— Грубите, обноски, не могат да скрият острия му ум. Улучи ни право в гърдите, когато спомена, че сме твърде зависими от вноса на суровини и енергия, за да си позволим изолация от останалия свят.

— Попадение на тъмно — махна с ръка Нанги. — Тоя тип е едно животно, нищо повече!

— Но въпреки това е прав — въздъхна Сато. — Нали именно това е причината, поради която постигаме всичко с цената на върховни усилия? Нали хвърляме огромни капитали за осигуряването на суровини и енергия и по този начин поставяме страната си в опасно състояние, което може да се сравни единствено с Пърл Харбър? Бъдещето ни е по-несигурно дори от годините след войната! Тогава успяхме да се изправим на крака, но ако сега — не дай, Боже — небесата ни обърнат гръб и бъдем спипани на тясно, резултатът ще бъде катастрофален и любимата ни родина ще бъде изпепелена!

— Цуцуму и Кусуноки са мъртви. — Гласът беше спокоен и хладен, просто предаваше едно съобщение. — Тук са три килограма ориз.

— Преди или след? — Вторият глас беше дрезгав и груб, е ясно доловим акцент.

— Преди.

Разнесе се проклятие на непознат език, после прозвуча следващият въпрос:

— Сигурен ли си?

— Направих задълбочена анална проверка, нямаше нищо. — Пауза, после: — Да се оттегля ли? — Все същият равен, лишен от емоции глас.

— Не, разбира се. Ще си стоиш на мястото. Всяка прибързана промяна ще предизвика подозрение, а тези хора не са за подценяване. Те са фанатици, изключително опасни фанатици…

— Да, зная.

— Имаш своите инструкции, продължавай да се придържат към тях. През следващите дни дожото сигурно ще е лудница. Дори и те имат нужда от известно време, за да се организират. Все още не са избрали наследник на Кусуноки, нали?

— Провеждат се заседания, на които не мога да присъствам. Няма официални съобщения, но напрежението с дожото е голямо.

— Добре. Сега е времето да се окопаем. Опитай се да проникнеш колкото се може по-дълбоко, после можеш да нанесеш внезапен удар. Тактиката ни е особено ефективна при подобни объркани ситуации.

— Смъртта на Кусуноки ги разтърси дълбоко и сега ще подозрителни към всичко.

— Значи трябва да си особено смел и изобретателен.

— Опасността е много по-голяма.

— Означава ли това, че всеотдайността ти към родината е отслабнала?

— Няма да трепна при никакви обстоятелства и ти добре знаеш това.

— Отлично, значи приключихме с този разговор.

Над изподрасканата повърхност на желязното бюро се появи бледа и мъждукаща светлина, чийто източник беше грозна и грубо направена настолна лампа. Лицето под нея беше съвсем обикновено — лице на счетоводител или учител. Черните очи над широките славянски скули бяха интелигентни и проницателни, но всичко останало — меката вълниста коса, обсипаното с дребни лунички чело и слабоволевата на вид брадичка, внушаваха чувство за дребен и незначителен човек. Нещо, което беше на светлинни години от истината.

Тънките му пръсти поставиха телефонната слушалка върху вилката, умът му напрегнато работеше. Внезапното убийство на Кусуноки го завари неподготвен, познаваше добре силата на сенсея и остана смаян от факта, че някой е успял да го надхитри. Но той беше подготвен да се възползва от всички непредвидени обстоятелства, да нанася мълниеносните си удари по противника именно в суматохата.

За разлика от повечето си сънародници той с удоволствие работеше с местните хора. Разбира се, не би позволил на дъщеря си (ако имаше такава) да се омъжи за някого от тях, но едновременно с това искрено се възхищаваше на тяхното постоянство и опит, на непоклатимия им фанатизъм. Това го привличаше неотразимо и същевременно беше тайното му оръжие срещу евентуално политическо убийство там, у дома.

Положението му там, сред братята по съдба, беше повече от сигурно, просто защото го поддържаше с помощта на неуязвима смес от страх и секретност, важни елементи в живота им. Въпреки това не беше излишно да размесва картите, да има в резерв различни възможности, да напипва слабите места в личния живот на висшестоящите и да ги превръща в ключ към сигурността на собственото си бъдеще. Това беше урок, усвоен с цената на много лишения.

Обърна се с гръб към телефона и включи портативния, но мощен компютър, захранен с хиляди малки, жизненоважни късчета информация. В мъртвата тишина на помещението се разнесе доволното му сумтене, после се надигна с усилие и се повлече към дебелата бронирана врата, неуязвима като банков трезор. Набра шифъра на комбинацията и излезе навън.

Никълъс остави зад гърба си огромния хотел, сияещ в центъра на Токио като самостоятелен град с милионите си светлини, качи се на безупречната, невероятно тиха подземна железница и се насочи към района Асакуза. Около него се поклащаха безизразните лица на млади жени с френски дрехи и безупречен грим, коренно различни от момичетата на предвоенното поколение. Въпреки това в съзнанието на Никълъс ясно изплува поменът за събитията в този квартал, а и в цял Токио, разиграли се на 9 март 1945 година след масираната бомбардировка на американската авиация.

Тук, в Асакуза, хората бяха потърсили закрилата на будисткия храм на Канон — богинята на милосърдието. Построен през XVII век, той им беше вдъхвал чувство за сигурност, тъй като беше оцелял по време на няколкото огромни пожара в Токио, а също и след опустошителното земетресение през 1923 година. Стотици жители на района се наблъскали вътре и безпомощно наблюдавали как пламват красиво резбованите греди на покрива, миг по-късно тежките му плочи ги затрупали. Изящно подкастрените декоративни дръвчета „гинко“ в околните градини се превърнали в пламтящи факли, искрите им с пукот се пръскали в тази нощ на ужаса, летели като кръвожадни хищници над пустите улици, озарени от аления плащ на пожарищата.

Никълъс си даде сметка, че както Асакуза, така и останалите квартали на Токио не носят никакви белези от онези времена. Японците са проявили своята изключителна педантичност в това отношение, центърът на Токио беше успял да запази блестящата характеристика на епохата Едо — един от най-славните в архитектурната история на страната.

Пред портите на „Каминаримон“ се трупаха хора, по внушителната кървавочервена фасада пробягваха сенките им. Между двете дървени статуи — на повелителите на вятъра и гръмотевиците, вечни стражи на Кайон, се полюшваше огромен червен фенер от оризова хартия; макар богинята да не беше успяла да спаси своите поклонници от пепелището на войната, те продължаваха да я обичат и да се прекланят пред нея.

Никълъс последва подтичващите пред него японци и пое по тясната калдъръмена уличка Накамиседьори, от двете страни на която бяха струпани многобройни магазинчета за сувенири и сладкиши.

Подчинявайки се на внезапен импулс, той свърна, в една тиха странична уличка и спря пред витрината на малко магазинче, над което висеше табела с името му, изписано на наречието „канжи“ — „Йоноя“. По стъклените лавици край стените бяха подредени леко омаслени гребени от чемширено дърво.

В съзнанието му изплува образът на Юкио, разресваща с бавни и ритмични движения косата си с подобен гребен. Колко меки, дълги и блестящи бяха тези коси! Веднъж я беше запитал дали всички жени на Изтока имат подобни коси, а тя смутено го беше отблъснала от себе си.

— Само онези, които могат да си го позволят — усмихна се тя и протегна ръка към гребенчето, изпъстрено с красиви орнаменти от ръката на майстор: — Пипни го.

— Лепне — учудено я погледна той.

— Но никога няма да ти скубе косата — обясни с напевния си глас тя. — Този чемшир расте само на Кюшю, далечния южен остров. Нарязват го на дълги летви и го сушат на пара, за да отстранят скритите му недостатъци, после го оставят да съхне в продължение на една седмица над тих огън от същото дърво. След това летвичките се събират на снопове, стягат се в бамбукови обръчи и се оставят да съхнат в продължение на трийсет години. Едва тогава могат да бъдат подложени на обработка… В Асакуза има едно магазинче, оттам си ги купувам… Тамошните майстори се обучават в продължение на двайсет години, за гравирането на едно-единствено гребенче като това тук те седят десет-дванайсет часа на ден, напълно неподвижни…

Никълъс почувства как го обзема някогашното възхищение, примесено е чувство на дълбоко уважение. Проявяваме майсторство и артистичност дори когато създаваме една толкова обикновена вещ, помисли си той. Няма европеец, който да може да разбере това! Всеки ок тях би ни взел за луди, никога не би разбрал защо отделяме толкова време и усилен труд за създаването на прости и на пръв поглед незначителни предмети.

Отново подчинявайки се на импулса си, той влезе в магазинчето и купи един гребен за Джъстин. Докато чакаше продавачката да избърше намаслената му повърхност и да го завие внимателно в три пласта първокачествена оризова хартия, а след това внимателно да го положи в специалната кутийка от кедрово дърво, той се зае да оглежда изложените гребени, пръснати по рафтовете с артистична небрежност. Очите му опипваха всяко от безупречно равните зъбчета, внимателно огладените ръбове. И пред него отново изплува лицето на Юкио, застанала пред огледалото, бледата й ръка ритмично се движеше нагоре-надолу сред водопада на гъстата коса… Черна и блестяща като ебонит на фона на снежнобялото кимоно, а сред нея като капчици кръв проблясват яркочервените зъбчета на гребена…

Той се навежда, полага длани, върху крехките й раменна, изправя я, обръща я към себе си. Тихо прошумолява коприната, звукът му напомня за мъчително сладостния полет на прекрасните вишневи цветчета през април — месецът, през който възкръсват древните японски богове и въздухът се изпълва с аромата на вечното им присъствие…

Вижда я, усеща присъствието й, вдъхва аромата й… Всичко е толкова реално, че в душата му отново възкръсва онзи отдавна забравен страх, примесен с удоволствието на сексуалната възбуда… Отново е на осемнайсет, годината е 1963… Той няма опит с жени, особено с такива ослепителни красавици като Юкио…

Сякаш отново го покри мрежата на нежната й магия; ето — дланта й се вдига да го докосне по бузата, а тялото му се разтърсва от тръпката на очакването… Обикновено тя беше тази, която поемаше инициативата. Пръстите й бавно се плъзгаха по очертанията на тялото й после леко отдръпваха краищата на кимоното от раменете. То се плъзгаше встрани с едва доловимо шумолене, пред очите на Никълъс блясваха твърдите й гърди. Гърлото му се свиваше в тежък спазъм, слабините му започваха да пулсират. С тихо съскане мекото бяло кимоно се плъзгаше надолу по раменете й, алените му ръбове проблясваха като живи пламъчета. Ето, тя вече е гола, въпреки ярката светлина еротичните очертания на ханша й остават в тайнствено подканяща сянка.

Пристъпя към него и душата му се изпълва с непонятен ужас. С едва доловими движения ръцете й освобождават болезнено възбудената му мъжественост, връхлитат го тежките талази на мъчително сладкото желание… В такива моменти той не може да й откаже нищо…

С някаква непонятна, но дълбока тъга тя посяга към слабините му, пръстите й леко започват да го галят.

— Само за това ли мислиш? — пита той с дрезгав глас.

— Това е всичко, което имам — отвръща тя, простенва едва чуто и започва да го насочва в себе си.

Разфокусираният поглед на Никълъс бавно се откъсна от празното място във витрината. Там допреди малко беше подаръкът на Джъстин. Юкио изчезна от съзнанието му така, както изчезна от прозрачната поставка изящното гребенче от чемширено дърво.

Светлината на малкия прожектор беше по-ярка именно там, на празното място под стъклото. Какво ли е станало с магическото гребенче на Юкио, запита се той. Дали Сайго не го е хвърлил подир тялото й в бурните води на пролива Шимоносеки? Дали е било у нея, когато Сайго я е удушил, а после е натоварил тялото й в малката лодка? Или е останало сред вещите й и е сменило притежателката си?

Усети, че очите му се насълзяват. Беше си спомнил всичко, въпреки клетвата никога да не мисли за онзи ужасен миг, в който демоничният братовчед му разказ за как е убил Юкио. Сърцето му отново се обля в кръв, обзе го онова отчайващо и остро чувство на безвъзвратна загуба, което беше изпитал тогава, преди година. Може би тази рана ще се окаже неподвластна на времето и забравата…

Почти слепешком протегна ръце и пое изящно опакованата кутийка, а после подписа чека на „Америкън Експрес“. Сякаш редом с него стоеше духът на Юкио, сякаш ръцете й се бяха вплели в неговите, а очите й бяха насочени заедно с неговите към изложените по лавиците гребени.

В този кратък миг изпита чувството, че смъртта няма място в живота му, че тъмната бариера между нея и дивота внезапно е изчезнала, че силите на мрака са му познати и близки. Нима беше прекрачил в света на сенките или пък Юкио беше възкръснала, за да бъде отново до него?

Завръщането му в реалността беше рязко, очите му бавно огледаха магазинчето, в което продължаваше да бъде единствен клиент. Продавачката озадачено го гледаше, не знаеше дали дежурната любезна усмивка е най-подходящият начин за обслужване на този странен мъж.

Никълъс се върна на Накамиседьори и се насочи към храма „Сенсьожи“, по стъпалата на който се продаваха оризови пуканки и шарени захарни пръчици, както преди сто години. Искаше му се да остане под покрова на миналото, все още не желаеше да се раздели с горчивите, но скъпи на душата му спомени. Спря пред една сергия и си поръча сладкиш, очите му механично следяха точните и икономични движения на възрастния продавач, който напълни вафлената кутия със смес от яйце и подсладено брашно, а после я заля обилно с конфитюр от сладък боб.

Но когато сладкишът се озова в ръката му, изведнъж разбра, че никак не му е до ядене, особено пък на сладки неща. В устата му горчеше от вкуса на миналото, вкус на суха пепел. Беше се надявал, че със смъртта на Сайго ще изчезнат и тежките видения на миналото, че ще се измъкне от тях, както змията се измъква от изсъхналата си кожа. Но озовал се отново в Япония, той разбра, че това е невъзможно. В човешкия живот съществува една неразривна последователност, която никой не е в състояние да прекъсне. Полковникът, бащата на Никълъс, обичаше да казва: „Това е единственият истински урок на историята и който не успее да го разбере, неминуемо ще загине от собственото си невежество.“

Никълъс се спря на прага на храма „Сенсьожи“, видя стария просяк с превит като тръстика тънък гръб му подаде нежеланата храна. Старецът, облечен в европейски дрехи и широкопола шапка, кимна в знак на благодарност, но дори и не направи опит да се усмихне.

Пристъпи във вътрешността на просторния храм. Между високия свод и плочестия под в краката му висеше тежък облак, напоен с уханието на горящи ароматични пръчици, от него сякаш се спускаха спомените на миналото, по-живи от всякога.

Когато отново се озова навън и се потопи в нощната атмосфера на Шитамачи — стария градски център на Токио, просякът беше там, където го завари. Ръката му се беше обвила около огромния меден съд, в който пламтеше огънят, използван от богомолците за запалване на ароматичните пръчици.

Дойде му до гуша от древната Япония и лепкавата паяжина на спомените. Прииска му се час по-скоро да се завърне сред ослепителните светлини на модерния град, сред гъстата гора на новите небостъргачи, чиято боя още не беше изсъхнала; сред веселите и красиви момичета, прекрасни със своите подплатени сака, широки фланелки и прилепнали по тялото джинси.

Спусна се в подземната спирка на метрото, измина деветте спирки до Гинза, а после се прехвърлена линията „Хибия“ за краткото пътуване до Ропонги. Изкачи се обратно на повърхността и пое на запад, по посока на Шизуя. Изкачи се до върха на небостъргача „Ишибаши“ в изцяло остъкления асансьор, бутна металните врати и влезе в „Ян-Ян“. През остъклената от пода до тавана стена, гледаща на югоизток, се виждаха ярко осветените каменни стени на руското посолство.

Въздухът потрепваше от тежките ритми на рок музиката, изпълнявана от оркестър „Жълта магия“ и една британска вокална група, наречена „Япония“. Полунощ преваляше и танците бяха в разгара си. Бледите стени бяха придобили синкав оттенък от облаците тютюнев дим, разноцветни прожектори прорязваха дансинга с ярките си лъчи, превръщайки го в жива тигрова кожа.

Три реда маси от прозрачен плексиглас заобикаляха централния дансинг, пътеките между тях бяха покрити с тъмносин мокет. Сервитьорки сръчно се промушваха през тълпата, въздухът трепереше от силната музика, беше горещо. Динамиката на модерния живот.

Никълъс бавно си запробива път сред навалицата, очите му пробягваха по морето от млади гримирани лица, весели или високомерни, край него се мятаха рошави коси, ръце обвиваха дамски кръстчета или жадно се плъзгаха надолу, въртяха се съблазнителни ханшове. Дервиши на нощта, отдали се на ритъма, алкохолната възбуда или на нещо по-силно — като например незаконно придобити наркотици; дервиши, над които властваше всесилната и вечна Младост. Тук концепцията за тленността на човека е невалидна, дори и да дойде, никой няма да я разпознае…

В един кратък миг Никълъс си зададе въпроса какво търси тук. После си помисли за Джъстин и разбра, че няма да го намери.

Акико Офуда видя фигурата на Никълъс на входа да „Ян-Ян“ и извъртя глава с разтуптяно сърце. Защо е тук, озадачено се запита тя. Нима е разбрал нещо? Може ли да е разбрал?!

Не, това не е възможно, успокои се тя. Още е твърде рано. Появата му тук е чиста случайност, прищявка на боговете. Стана от масата си на средното ниво и тръгна с гъвкавата си походка, като внимателно отбягваше светлините на разноцветните прожектори, които заливаха дансинга.

През цялото време не го изпускаше от очи. Това, което виждаше, беше едно остро изсечено лице, което трудно би могло да се нарече красиво в истинския смисъл на тази дума. Беше твърде необикновено и странно, продълговатите очи и изпъкналите скули напомняха за източната му кръв. Едновременно с това брадичката му беше подчертано англосаксонска, съвсем като на баща му.

Беше чернокос и широкоплещест, с тесен като на танцьор таз и яки мускулести бедра на професионален атлет.

Акико откри, че й се иска да свали дрехите му и да се наслади на тези издължени гъвкави мускули, но това беше единственото й относително ясно желание при първия контакт с този мъж. Останалите й чувства бяха противоречиви и объркани.

Господи, как го мрази! Отново я връхлетя силата на тази омраза, внезапната среща отприщи всички дълго сдържани емоции в душата й. Дори когато очите й попиваха с нескрито одобрение очертанията на здравото, излъчващо сила тяло, сърцето й потрепваше от ярост. А тази сила личеше отдалеч, тя се излъчваше от начина, по който държеше главата си изправена, от гъвкавата походка и лекото поклащане на широките рамене. Всичко това недвусмислено говореше, че този човек е изключително опасен.

Но докато го следваше на почетно разстояние, тя изведнъж бе обладана от чувство на радостна възбуда. Трябва да притежавам наистина необикновена карма, за да бъда дарена с толкова важно предимство над него още в началото, помисли си тя. Пулсът й се ускори, очите й го изпиваха от разстояние, не пропускаха да отбележат силата на духа и тялото му. О, как трепетно очаква мига, в който ще я забележи! Пръстите й несъзнателно докоснаха меката гъвкава кожа на лицето, интензивността на копнежа се стовари върху съзнанието й с такава сила, че почти й прилоша; малка частица от разума я предупреждаваше, че трябва да се държи далеч, максимално далеч от подобни чувства, да бъде търпелива и внимателна. След всичкото това време не можеше и не трябваше да допуска прибързаното настъпване на края, беше длъжна да удържи нещата дотогава, докато сама реши, че е настъпил подходящият момент.

О, да, идеята й да поканят на сватбата този гайжин беше наистина гениална! „Представи си колко благородна ще бъде поканата ти, особено по отношение на този Линеър — беше прошепнала в ухото на Сато тя. — Особено след като знаем всичко за семейството му!“

Да, да, Никълъс, беззвучно пропя душата й, докато краката й продължаваха да го следват един етаж по-горе. Скоро ще настъпи моментът да те погледна право в очите и тогава силата ти ще отлети като пепел, разпиляна от вятъра.

Беше като упоена, конвулсивно преглъщаше, мускулите на бедрата й потръпваха в такт с ударите на сърцето, изпитваше непреодолимо влечение към този мъж. Наложи й се да прибегне до цялата сила на тренираната си воля, за да не разруши в един кратък еуфоричен миг това, което бе градила с толкова труд и търпение.

Наруши рязко ритъма на крачките си, изостави темпото, с което го следваше и забърза сред навалицата, без да обръща внимание нито на лъстивите мъжки погледи, нито на нескритата завист, която проблясваме в очите на жените. Отдавна беше свикнала с тях. Наближаваше времето да повика Йоки, тъй като Сато скоро ще се прибере у дома след своите битки.

Докато бързо прекосяваха центъра на Токио, Акико наблюдаваше Йоки с крайчеца на окото си. Величествено създание, призна пред себе си тя, случих с нея. Беше я открила преди няколко седмици, а разговора проведе едва след като се увери, че изборът й е бил правилен. После стана нещо странно, поне за Акико — между двете започна да се заражда нещо като приятелство. То беше строго ограничено в рамките на нощта — според Йоки и двете бяха нощни птички.

Акико веднъж я попита с какво се занимава през деня.

— О, ходя насам-натам — отвърна Йоки. — Всъщност съм търговски пътник, разнасям парфюми и козметика от врата на врата… Иначе си стоя у дома и гледам телевизия. Не само театрални постановки, а и образователни програми — уча калиграфия, подреждане на цветя, дори и ритуално сервиране на чай…

Вероятно това не беше учудващо, след като 93 процента от японците гледат телевизия поне един час дневно, но въпреки това Акико изпита неприятно чувство от факта, че населението на тази страна се обучава задочно на най-обикновени неща. Тя самата беше научила церемонията по поднасянето на чая от своята майка; години наред беше наблюдавала изражението на лицето й, начинът, по който разговаря, движението на кимоното й дори — твърде решена да запамети дори и най-незначителните детайли.

Възможно ли е подобно обучение да се предаде чрез излъчването на някаква електронна кутия? Беше сигурна, че това е невъзможно и изпита дълбока погнуса от жените, които получават познанията си по този лишен от непосредствен контакт начин. Външно това не й пролича, разбира се. Йоки й трябваше, поне за известно време.

Лимузината спря в края на посипаната с чакъл алея, която водеше до двуетажната къща и мислите й се завърнаха в настоящето. Сеичи Сато живееше в Угуи-судани Тайтьоку, северно от парка Уено. На пресечка и половина от дома му се намираше широкият булевард Кототойдьори, който се увиваше като змия около парка. Зад къщата се извисяваха стройните стволове на безупречно подстригани кипариси, а между тях проблясваше розово-жълтото сияние на Гинза и Шинюку, кипящи от нощен живот. Дърветата представляваха естествената ограда на гроба на великия шогун Токугава, отвъд който се простираха множество железопътни релси, водещи към северния край на Уено.

Къщата на Сато беше голяма според японските стандарти, построена в архитектурния стил „кен“ от стандартни двуметрови елементи. Те бяха от бамбук и кипарис, а трипластовият покрив беше покрит с теракотени плочки. Далечният край на къщата преминаваше в огромна ниша, от която се извисяваше столетен японски кедър. Широко разклонен и величествен, той се беше надвесил над пътя като гигантски чадър.

Шофьорът отвори вратичката и Акико покани гостенката си да слезе.

Сеичи Сато отпи глътка горещо саке и се отдаде на съзерцание. Понякога, в моменти на стрес, прибягваше до този похват за прочистване на съзнанието си, но по-често го използваше срещу нетърпението. В страна, в която търпението е не само добродетел, но и начин на живот, Сато беше принуден да се учи на него — така, сякаш е чужденец по отношение на националната традиция. Въпреки това го вършеше прилежно, понякога дори и с фанатизъм, давайки си ясна сметка, че на това търпение дължи всичко, което е постигнал.

Намираше се в стаята с шестте татамита — и тук, както в повечето японски домове, пространството се определяше от броя на тръстиковите рогозки, побиращи се върху дървения под. Единствените мебели бяха малка масичка, памучен футон и скрин от палисандрово дърво с многобройни чекмеджета, датиращ от началото на XIX век. Специална подставка в дясната част на продълговатия мангал даваше възможност за затопляне на храна и саке.

Сато беше облечен в бяло памучно кимоно, на гърба му беше изрисуван аленият кръст „данжуро“, отличителен знак на театъра „Кабуки“. Беше спокоен и уверен в себе си, очите му бяха отправени към точка, която не съществуваше в реалния свят.

Тихото почукване по преградата го накара да примигне, но тялото му остана абсолютно неподвижно. В съзнанието му бавно започна да се промъква очакването, хлъзгащо се като хладната мантия на зимата.

Пресегна се и открехна хартиената врата, през тесния процеп го погледна окото на Акико, полускрито от спуснатия клепач. Кадифената тъмнина, спуснала се върху деликатната кожа, приличаше на първите сенки на нощта по чисто лятно небе. Черният ирис проблясваше като тайнствено съкровище. Въпреки волята си, Сато усети как пулсът му се ускорява и дъхът започва да пари в гърлото му като жарава.

— Закъсня — започна ритуала той е леко задъхан глас. — Вече си мислех, че няма да дойдеш.

Акико долови напрежението в гласа му и се усмихна в себе си.

— Винаги идвам — прошепна тя. — Просто не мога да сторя друго.

— Можеш да си идеш, когато пожелаеш — каза Сато и усети как се свива сърцето му. — Отдавам ти доброволно своята любов, никога няма да те напусна!

Изграждан в течение на месеци, този сценарий им предлагаше точната доза вълнение и възбуда, позволена от грижливо очертаните граници на отношенията им. Разбира се, в тези отношения имаше и страни, които, ако беше жива, майката на Сато би порицала с най-остри думи.

Сато сведе глава, дръпна още малко подвижната преграда, после се отмести на длани и колене, за да й направи място. Тя пристъпи вътре, двойният йероглиф „сьоби“, с който на японски се изписваше думичката „красота“, изпълни съзнанието му като древен флаг на феодално даймийо. Защото тя наистина беше прекрасна и въпреки ритуалния диалог, Сато си даваше ясна сметка, че не тя, а той е навеки обвързан с нея.

Известно време останаха коленичили един срещу друг. Силните мускулести ръце на Сато бяха обърнати с дланите нагоре, докосвани от деликатните пръстчета на Акико. Гледаха се като омагьосани. Съзнанието на Сато се опиваше от сладката мисъл за кармата, която ги беше събрала, сетивата му ясно долавяха потрепването на душата й, издигаща се като ярко оцветено хвърчило над покрива и шумолящите корони на борове и кипариси. Внезапен порив на вятъра я захвърли право в сърцето му, той усети как се сгушва там като птица с прекършени криле.

— За какво мислиш?

Въпросът й го стресна, вероятно защото се втурна в тишината, нарушавана единствено от туптенето на сърцата им. Дълбоко в душата му се надигна страх, сякаш умът й беше успял да проникне, неизвестно как, до най-съкровените му мисли. Мускулите по приведения му гръб едва забележимо потръпнаха, очите му примигнаха и се втренчиха в нея с леко недоумение, сякаш беше непозната.

После устните й разцъфнаха в усмивка, равните бели зъби меко проблеснаха.

— Тази вечер си много тържествен — засмя се тя, по шията й заиграха отблясъците на светлината, в плитката трапчинка на гърлото й се стаи лека, почти незабележима сянка с формата на сълза.

Не отвърна. Тя хвърли изучаващ поглед към каменните черти на лицето му и понечи да се изправи.

— Аз ще…

Пръстите му се свиха около китката й да я задържат, тя се отпусна като уплашена птичка.

— Сато-сан… — промълвиха полуотворените й устни.

Той бавно я върна на мястото й, приближи се към нея и кимоното му тихо прошумоля. Мускулите на раменете му се издуха и Акико усети ясно силата и мощта, които се излъчваха от тялото му.

— Тази нощ е особена — дрезгаво промълви той. — В живота ни няма да има друга като нея… — Замълча за миг, сякаш искаше да събере мислите си, после впи очи в нейните и добави: — Нашите съдби ще бъдат свързани навеки от законите на Амида Буда… Това значи ли нещо за теб?

— Цял ден не съм в състояние да мисля за нещо друго…

— Тогава остани! — Пръстите му се разхлабиха, ръката й се освободи и бавно легна в скута й. Там срещна другата, безупречно лакираните нокти меко проблеснаха. — В тази особена нощ трябва да забравиш подаръците…

Безизразно като порцеланова маска, лицето й не издаваше нищо от това, което бушуваше в сърцето й. Сато трябваше да се напрегне, за да забележи едва доловимото повдигане и отпускане на гърдите й. Духът й беше непроницаем като огледалната повърхност на планинско езеро.

Равновесието му бавно се изпаряваше.

— Положително знаеш, че те желая…

Акико отметна глава, сякаш я беше зашлевил.

— Значи ненавиждаш онзи пожар, който нося в себе си, значи мразиш всички онези неща, които съм ти…

— Не! — Сато потръпна, душата му се олюля пред капана, който сам си беше заложил.

— Желанието ми да ти доставя удоволствие е било унизително за теб! — промълви Акико и закърши ръце, безпомощна като малко момиченце.

— Обичам безумно всеки твой дар! — приведе се напред Сато. — Ценя ги като нищо друго на този свят! — Успя да постави под контрол гласа, но не и чувствата си. — За мен е чест да ги притежавам, особено след като зная… — Очите му се отместиха от лицето й и се хлъзнаха върху татамито, което ги разделяше. — След като зная, че никога… не си била с мъж, но въпреки това имаш желание да ми доставиш удоволствие…

— Това е мой дълг — сведе глава тя. — Аз…

Ръцете му се стрелнаха напред и покриха нейните, принуждавайки я да млъкне.

— Тази нощ сме толкова близки, че вече можем да се слеем! Още като те видях…

— Това ли искаш? — рязко вдигна глава тя. — А какво ще стане с първата ни брачна нощ? Ще се подиграем с традициите, така ли? Ще оскверним съвместния си път! Това ли искаш?

Сато усети как ноктите й се забиват в мазолестите му длани и съзна, че е права. С огромно усилие на волята овладя желанието си, дебелият му врат кимна сковано, сухите му устни едва чуто промълвиха:

— Страшно много желая да притежавам твоя дар!

Изправена пред горещия мангал, Акико почти не гледаше в ръцете си, заети с приготовлението на „соба“ — макарони от ръжено брашно със соев сос, хрян и кълцани краставички.

Така приготвеното ястие се разделяше на малки порции и се поднасяше в правоъгълни дървени чинийки, покрити с черен лак. При нормални обстоятелства това вършеше прислугата, но тя искаше да го обслужи сама, още повече че по това време на нощта нито един прислужник нямаше право да влиза в тази част на къщата.

Акико поднесе „собата“, придружена от още горещо саке. Сато и Йоки тихо си говореха. Момичето беше подготвено отлично, знаеше какво иска и какво се очаква от него.

Акико се изправи и тихо се приближи до тънката хлъзгаща се преграда. Деликатната й ръка докосна рамката и остана там. Послуша още малко тихите им гласове, после решително дръпна преградата зад гърба си.

Не напусна къщата, а влезе в една малка, покрита само с две татамита стая. Затвори след себе си, после се отпусна на колене и припълзя до преградата от оризова хартия, зад която бяха Сато и Йоки.

Стената се състоеше от множество тесни летвички, върху които беше опъната хартията в приятни цветове, галещи окото. Преди известно време, вече получила свободен достъп до този дом, Акико тайно беше направила скрита наблюдателница в една от летвичките.

Отмести я и надникна в едва забележимата цепнатина. — Сато и Йоки вече бяха привършили „собата“, сакето в чашите им също беше намаляло. Коленичила пред наблюдателницата си, Акико се намести удобно и зачака развитието на събитията.

Сато беше с гръб към нея, ръката му леко се помръдна и кимоното на Йоки меко се хлъзна надолу. Акико предвидливо я беше накарала да махне европейските си дрехи, преди да я доведе, познавайки отлично вкуса на Сато. Бялото й рамо меко проблесна.

Мускулите на момичето помръднаха и Акико затаи дъх. Очите на Сато бяха привлечени от гърдите на Йоки. Сиво-кафявото кимоно лежеше от двете й страни като криле на птица, бедрата й все още бяха полуприкрити от него. После Сато се приведе напред, Йоки отметна глава и нададе тих писък. Пръстите й започнаха да го галят по ушите, докато езикът му страстно пробяга по натежалите й зърна.

Акико почувства как гърдите й пламват и се втвърдяват, ръцете й неволно се кръстосаха върху тях. Устата й пресъхна, изведнъж й се прииска чашка саке.

Тази вечер почти отстъпи пред настояванията на Сато и този факт се стовари върху нея като гръм от ясно небе. През всичките дълги седмици до този миг беше успявала да го държи на разстояние сравнително лесно, похотта в очите му неизменно я отблъскваше. Но тази нощ беше по-различно.

Йоки вече беше чисто гола. Полуотворената уста на Сато смучеше плътта й с такава страст, че Акико усети как пламва собствената й плът — сякаш Сато любеше нея.

Защо? Какво е по-различно? Акико се зае да изследва съзнанието си по начина, които беше усвоила от Сун Сиунг преди години: разделяш го на четвъртинки, осминки, шестнайсетинки и така нататък… „Има голяма вероятност да откриеш онзи детайл, който ти се изплъзва — казваше той, — тъй като няма по-чувствителни рецептори от собствените ти сетива. Те регистрират абсолютно всичко, а съзнанието ти е онзи филтър, който прецежда важните според него данни. Урокът, който трябва да усвоиш, е труден — трябва да разбереш, че съзнанието невинаги прави верния избор.“

И в този момент, без да изпуска от очи еротичните движения оттатък тайната наблюдателница, Акико се зае да претърсва четвъртинките на своята памет, сетивата й бяха настроени да долавят както нейните, така и чуждите емоции.

И тази нощ беше успяла да заложи капана, който неизменно впримчваше Сато и тя успяваше да се изплъзне от похотливите му желания. Последвалото безсилие на мъжа я беше изпълнило с чувство на триумф, но това чувство беше краткотрайно. Защо?

В кръвта й, подобно на концентриран алкохол, започна да пулсира с примитивна мощ ритъмът на рок музиката — ритъм, натежал от гняв, агресивност и похот… Помещение, пълно със синкав дим, фигурите в него — неясни сенки като монаси в полутъмен храм, осветявани единствено от пламъчето на ароматизираните пръчици, запалени в памет на мъртвите… Там беше дебнала тигъра — строен и опасен звяр, потръпващ от атавистична мощ. Той я възпламеняваше и едновременно с това караше душата й да потръпва от тайнствена възбуда…

Едва сега откри разхлабването в своята чувственост — основната причина да кръжи около Никълъс Линеър като гладен чакал. Извикала в съзнанието си образа му на фона на екзотичния „Ян-Ян“, тя отново усети как сърцето й забързва ритъма си, мускулите от вътрешната страна на бедрата й се стягат, а душата й се бори с непреодолимото желание да влезе в контакт с него.

Подобно на онзи момент в нощния клуб, пръстите й отново се повдигнаха да докоснат скулата — сякаш искаха да се уверят, че е на мястото си. Не трябва да забравя, че всичко това й се беше случило съвсем наскоро… Все още не познаваше себе си, но вече беше време да се сближи със собствената си същност, да бъде приятелка на самата себе си. В навечерието на своето прераждане се беше заклела да го постигне, поне да се опита да го стори… Но първо трябва да приключи със започнатото. А това, включва Никълъс Линеър, о, да, включва го, и още как!

Очите на Акико широко се разтвориха. Сато и Йоки се бяха вплели върху рогозката, краищата на кимоната помръдваха край енергично действащите им тела като вълните на спокойно море, галещи пустия бряг, едновременно прикриваха и разкриваха тайнството на страстта…

Възбуденото им дишане се издигна към нея като ято гларуси, привлече я неотразимо и тя се почувства част от разгарящата се пещ на страстта им.

Видя органа на Сато — огромен и зачервен от докосването на партньорката му. Клепачите на Йоки бяха спуснати и леко потрепваха от удоволствие, меките й гърди набъбваха под мазолестите длани на Сато, главата му се плъзгаше все по-надолу и по-надолу, докато най-сетне разтворената му уста докосна горещата вътрешност на бедрата й.

Акико несъзнателно се наведе напред, от устата й се откъсна беззвучен вик, когато видя как езикът му изскача навън и докосва меката плът. Струйка топла пот се плъзна по гърба й, като змия, овлажни кимоното — едно безпогрешно доказателство за собствената й похот. Дланите й започнаха леки кръгообразни движения нагоре по широко разтворените бедра, пръстите й несъзнателно отметнаха тънката материя на кимоното и докоснаха голата плът.

Това вече не бяха нейните ръце, не, това беше езикът на Сато, който докосваше влажните бедра на Йоки с влудяваща възбуда, това бяха ръцете му, които се сключиха зад колената на момичето и вдигнаха краката му високо нагоре с едно-единствено рязко и същевременно едва доловимо движение…

Бедрата на Йоки, бедрата на Акико… Мъжът не правеше разлика между тях… Това, което й беше сторено, не можеше да наруши копринената гладкост на кожата. Но тя съзнаваше, че ако Сато може да зърне това, което се крие под нея, той положително ще отмени сватбата — нещо, което Акико не можеше да си позволи… А после? Е, после ще бъде принуден да се примири…

Устата на Сато се придвижи нагоре и покри черните къдрави косъмчета между краката на Йоки. Акико ясно видя как бедрата й потръпват от набиращия сила оргазъм. Главата на Сато потъна дълбоко във влажната пещ, Йоки се изпъна като струна, устните й се разтегнаха и оголиха белите зъби, жилите на врата й се издуха като въжета, бедрата й неконтролирано затрепериха.

В същото време пръстите на Акико разтваряха собствения й цвят, връхчетата им започнаха да правят нежни въртеливи движения в такт с движенията на Сато. Имаше чувството, че главата на Сато работи между собствените й бедра, но това чувство беше половинчато, нещо не му достигаше… Приличаше на лек напоителен дъждец, а на нея й трябваше мощен порой, огромна приливна вълна, която да я вдигне във въздуха и да я запрати в бленуваните обятия на екстаза…

Но тази вълна не идваше и тя усили натиска на пръстите си. Върховете им потънаха дълбоко навътре, пронизаха меките краища на пламналото влагалище и докоснаха клитора.

Сато вдигна глава, гърдите му бурно се повдигаха и отпускаха. Огромната му мъжествена фигура се изви над гъвкавия стан на Йоки, снагата й падна върху лицето на момичето и то заприлича на странно гримиран шут.

Тя го притегли нагоре, притисна се в него, после бедрата й се вдигнаха високо нагоре, а въздухът изсвистя от гърдите й едновременно с мощното му проникване. Бялата овалност на гърдите й започна да потръпва в унисон с чувството на разкъсващо удоволствие, което пронизваше тялото й.

О, колко много мечтаеше Акико за това чувство! Тялото й просто плачеше да усети как вълната на всемогъщия прилив набира сили в морските дълбини, издига се и започва да я покрива с плащ, по-черен от безлунна нощ, прогонва всички мисли от съзнанието й, премахва болката, изтрива спомени и видения, впръсква в тялото й вибриращо, неподлежащо на слово удоволствие.

Тялото на Сато се притисна до френетично потръпващата Йоки и започна да се движи с равномерни тласъци, бедрата им се залепиха, от стегнатите мускули на мъжа закапа пот и кожата на момичето стана лепкава.

Тя започна да надава тихи писъци, ръцете й се вкопчиха в раменете му и го притискаха към себе си, накрая Акико изпита чувството, че Сато направо ще я смаже с огромната маса на тялото си. Ритмичното им пъшкане започна да набира скорост, движението на бедрата им стана хаотично и диво.

Йоки изпускаше откъслечни възбудени викове, гладкото й лице беше напрегнато, със стиснати зъби. Ноктите й се забиваха дълбоко в стегнатите бедра на Сато, сякаш искаха да го накарат да я прониже.

— Ето, ето, ето!… — Гласът й се извиси на ръба на истерията, после премина дори отвъд. Акико изпита желанието да се докосне до чувствата й, каквито и да са те, да се освободи от напрежението, свило се на топка в долната част на корема й. Мускулите й бяха стегнати до скъсване, не закъсня и острата болка, която неизменно я спохождаше по време на подобни сеанси. Захапа долната си устна, за да не извика. Сърцето й лудо блъскаше, сякаш всеки момент щеше да разкъса обвивката си от хлъзгави хрущяли и кости, сякаш всеки миг щеше да заседне в гърлото й като тъжно есенно слънце…

Моля те, проплака в себе си тя. Моля те, моля те! Макар да беше сигурна, че в началото изпита далеч повече от това, което обикновено чувстваше, макар да й се стори, че днес най-сетне ще успее да постигне благословеното облекчение, сега с отчаяние разбра, че и тази нощ ще бъде като всички останали. До ушите й достигна животинското ръмжене на Сато, впръскващ възпламененото си семе в спазматично гърчещите се дълбини на Йоки.

Това й дойде твърде много, тялото й се люшна назад и тупна на голия под между рогозките. Очите й се извъртяха в орбитите си, в ушите й подухна ветрец — полъхът му беше толкова кратък, че тя не успя да определи дали не е плод на въображението й. Върху нея се спусна черната пелена на болката и неудовлетвореността, в съзнанието й отново прогърмяха думите на Сун Сиунг: „Ако проявиш достатъчно търпение, аз ще те науча да изследваш външността на врага така, че да бъдеш в състояние да четеш дори и най-съкровените му мисли.“

После припадна.

Никълъс стана малко преди шест сутринта, събуден от вътрешния си часовник. Взе кратък душ, като първо се обля с почти вряла вода, а после завъртя докрай крана на студената. Излезе от банята със зачервено от енергичното разтъркване тяло, после седна в поза лотос, с лице, обърнато към прозореца и огромния град отвъд него. Пое дълбоко дъх, изпусна го, после повтори операцията, след това насочи мислите си дълбоко навътре. След известно време почувства как тялото му се разтваря в необятната вселена и се превръща в неразделна част от всичко и всички.

От дълбоката медитация го извади тихо почукване на вратата. Почукване, което очакваше. Очите му бавно се фокусираха върху панорамата на града под прозореца, тялото му се надигна и дишането му се нормализира. Погълна безмълвно закуската от зелен чай и оризови сладки, после се облече, преметна през рамо малка чанта и напусна хотела. Беше десет и нещо сутринта.

Измина пеша две пресечки — първо на изток, после на юг, и се озова в Тораномоншьо. Прекоси малкия безупречен парк и се озова в горния край на Сакурадьори, пред „саншьоме“ — третия вид обозначение в Тораномон. За голямо разочарование на чужденците Токио не притежава това, което при тях се нарича „точен адрес“. Огромният град е разделен на „ку“ (квадрати), после на зони като Гинза, и най-накрая на „шьо“, нещо като квартали, в които отделните „шьоме“ — улички, са номерирани, а големите блокове носят собствени имена.

В тринадесетия блок — сграда с доста странна форма, Никълъс откри това, което търсеше. Насреща, в подножието на хълма Атаго, се издигаше малък древен храм.

Той влезе и смени дрехите си. От черния сак извади чифт бели памучни панталони, които пристегна с ластичен колан, на рамената си наметна широко сако от същия цвят и материя. Него притвори с черен памучен колан, завързан хлабаво ниско над кръста. Накрая нахлузи една „хакама“ — традиционната черна поличка, която носеха единствено майсторите на кендо, киудо и сумо, или пък тези, които притежаваха дан — черен пояс по айкидо. Тя беше завързана ниско под кръста, придавайки по този начин допълнително чувство за център на тежестта — един способ, открит преди столетия от самураите.

Облечен в тези одежди, Никълъс, започна да се качва по безупречно излъсканите стъпала. В главата му прозвуча познатото потракване на дървени бокени. Изведнъж изпита чувството, че лятото на предишната година се е завърнало и двамата с Лю Кроукър отново са в онази нюйоркска зала за бойни изкуства. Там Кроукър за пръв път видя светкавичните похвати, които се използват при кенджуцу.

Никълъс се сприятеляваше трудно, главно защото в източната си форма идеята за истинско приятелство доста се различава от онова, което е възприето на Запад. За него, както и за повечето хора от Изтока, приятелството означаваше преди всичко дълг и дълбоко уважение към честта на другия — две железни правила, за които европейците рядко имаха реална представа. Попаднал в орбитата на Никълъс, Лю Кроукър успя да ги проумее и усвои, вследствие на което се превърна в негов истински приятел.

Двамата решиха да отидат на риболов по крайбрежието на Монтаук веднага след като Кроукър се завърне от Кий Уест, закъдето замина да получи последните и решаващи улики, свързани с убийството на Анжела Дидион. Това вече не може да стане. Кроукър е мъртъв и Никълъс изпитваше почти физическа болка от липсата му.

Знаеше добре, че съзнанието му трябва да е спокойно и чисто за това, което го очакваше в горния край на стълбището, но въпреки усилията си не можа да изхвърли от него спомена за своя приятел. Последната им среща се характеризираше с един трогателен момент, възможен единствено между японци.

Седяха в „Микита“, известния японски ресторант в центъра на града. Обувките си бяха оставили на прага на покритото с татами помещение. Представляваха странна гледка — тежките и груби американски боти на Кроукър редом с леките като перце платненки на Никълъс. Бяха коленичили един срещу друг, помежду им изпускаше пара каничка чай, пръстените чашки бяха пълни с горещо саке. Всеки момент щяха да им поднесат „суши“5, следвано от „тонкацу“6.

— Кога тръгваш? — попита Никълъс.

— Ще взема самолета в полунощ — отвърна с крива усмивка Кроукър. — Билетите за него са най-евтини.

И двамата знаеха обаче, че причината е друга — Кроукър просто искаше да пристигне в Кий Уест под прикритието на тъмнината.

Приглушеният шум на препълнения ресторант продължаваше да ги обвива с плътната си пелена, но и двамата не му обръщаха внимание. Бяха се превърнали в остров на тишината, всемогъща и ненарушима.

После Кроукър рязко вдигна глава:

— Ник…

Пристигнаха подносите с храната и той млъкна, докато отново останаха сами.

— Не е кой знае какво, но… в една банкова касета съм сложил малко акции и облигации… — В ръката му се появи кафяво пластмасово пликче, в което имаше малко ключе. Хлъзна го по ниската масичка, после хвана пръчиците за хранене — блестящи и бели като оголени кости. Обърна суровата риба в чинията си и промърмори: — Искам да имаш грижата за тях, в случай че… В случай че нещо неочаквано стане с мен там…

Никълъс мълчаливо кимна и прибра ключето, душата му се стопли от оказаното доверие. После започнаха да се хранят и всичко изглеждаше както преди. Когато чиниите бяха опразнени и си поръчаха още саке, Никълъс се облегна назад и каза:

— Искам да ми обещаеш нещо, Лю… Зная отношението ти към Томкин, но трябва да те предупредя, че…

— Отношението ми няма да се промени, Ник — прекъсна го Кроукър. — Този човек е гадна акула, която помита всичко изпречило се на пътя й. Имам намерение да сложа край на това положение и нищо не може да ме спре?

— Исках само да те предупредя, че тази твоя… да я наречем страст, може да те подведе. Там не трябва да бързаш… Огледай се, направи спокойна преценка на ситуацията…

— Май ме учиш как да си върша работата, а?

— Не се засягай. Това, което искам да ти кажа, е, че животът рядко е черно-бял, в него винаги преобладават сивкавите нюанси… Томкин едва ли е злодеят, за когото го вземаш… Възможно е да се окаже, че наистина няма нищо общо с убийството на Анжела Дидион.

— Наистина ли мислиш така?

— Няма значение какво мисля аз!

Едва сега Никълъс си даде сметка, че е имало значение. Защото още тогава е бил замесен в събитията. След внезапната смърт на Кроукър там, в Кий Уест, той взе решение да промени живота си в именно по тази причина се намира тук, в Япония. Съдба.

— Сбогом, Ник — усмихна му се Кроукър под разноцветните реклами на тротоара. После понечи да му подаде ръка, поколеба се за миг и леко се поклони. Никълъс му отвърна със същото, след което и двамата избухнаха в смях, сякаш за да отхвърлят и забравят заплахата, която се спотайваше в нощния мрак.

Последните им мигове заедно бяха като на хора, които се разделят за кратко време. Въпреки ключето в джоба на Никълъс никой от тях не вярваше сериозно, че нещо ще се случи във Флорида. Господи, колко малко време им предостави съдбата, тъжно си помисли Никълъс. Те дори не успяха да оценят както трябва това, което бяха започнали да изпитват един към друг. За човек като него, сдържан и затворен в себе си, подобни чувства наистина бяха рядкост. Все по-често откриваше, че обича да си спомня за срещите с Кроукър, мигове от тях се редуваха в паметта му като кадри от любим филм.

Стигна горната площадка и тръсна глава. Повече от всякога беше сигурен, че е на прав път, че не може и не трябва да остави ненаказани убийците на своя приятел. Гири! Подобно на хилядите доблестни мъже преди него и Никълъс откри, че това чувство е по-силно дори от живота.

Сенсеят на това дожо беше седнал върху леко повдигнатия край на тепиха за айкидо, известен с името „камица“. Самият тепих се състоеше от няколко татамита, изплетени от сурова оризова слама. Беше човек с неопределена възраст, стегнато тяло, широка уста с решителна брадичка и котешки очи. Раменете му бяха здрави и стегнати, тазът — тесен. По цялото му тяло не можеше да се види дори едно косъмче.

Казваше се Кенцо — това беше цялата информация, която му даде Фукашиги, старият сенсей в Ню Йорк, придружена, разбира се, със задължително препоръчително писмо. „Твърд е като кремък, но аз просто не виждам кой друг би бил по-подходящ за… хм… твоето нестандартно буджуцу“… Фукашиги естествено знаеше, че Никълъс е нинджа и в много бойни изкуства спокойно може да бъде сенсей на всеки. „Кенцо няма да знае какъв си, но е способен да оцени уменията ти и няма да откаже да работи с теб.“

На подиума зад гърба на Кенцо бяха окачени две „дай-катана“ от седемнайсети век — най-дългите и най-опасни саби на самураите. Бяха кръстосани над ритуален барабан, а под тях висеше свитък оризова хартия, на който пищеше следното:

Лао Це, позна цитата Никълъс.

Пристъпи с боси крака по татамито, изправи се пред сенсея и му подаде писмото на Фукашиги с дълбок поклон.

Кенцо го чете дълго, без нито веднъж да вдигне поглед към Никълъс. Накрая сгъна внимателно хартията и я върна обратно в плика, постави го до себе си и стори поклон от седнало положение, известен с името „зарей“. Никълъс подви крака под себе си и отвърна на поздрава.

В мига, в който главата му достигаше най-ниската точка на ритуалния поклон, към нея се стрелна къса здрава тояга. Долови движението й по-скоро с вътрешно чувство, отколкото с поглед. Ако беше проявил дори и най-малкото колебание, положително би се оказал проснат в безсъзнание върху татамито. Дясната му ръка се стрелна нагоре, едновременно с това тялото му отскочи встрани от траекторията на свистящото оръжие.

Пръчката все пак успя да докосне крайчеца на пръстите му и започна да пружинира като майсторски завъртян пумпал. Без да чака нито секунда, Кенцо се хвърли напред, възползва се от инерцията на Никълъс, за да се плъзне вляво от тялото му и посегна да нанесе „шомен ичи“ — къс прав удар в главата, който обикновено е достатъчен за поражението на противника.

Но за да стори това, той трябваше да хване дясната китка на противника — едно задължително противоблокиращо действие. Никълъс моментално се възползва от това и прибягна до „йонкио“ — специална техника за обездвижване. Пръстите му ловко се извъртяха, сграбчиха лявата ръка на сенсея малко над китката и палецът му рязко натисна нервния възел там. Вместо да отстъпи пред ужасния натиск, Кенцо предпочете да жертва едната си ръка, но да запази атакуващата си позиция.

Сякаш от небитието в ръката му се появи втора къса тояга, която със страхотна сила се стовари върху рамото на Никълъс. Последният моментално изостави хватката „йонкио“ и вместо да прибегне до второ обездвижване — нещо, което сенсеят очевидно очакваше, той прибягна до „атеми“ — удар, който излизаше от рамките на айкидо. По този начин си позволи това, което Кенцо си беше позволил преди него.

Вкаменените върхове на пръстите му се забиха малко под гръдната кост на сенсея и се насочиха към нервния възел под нея. Главата на противника му спазматично потръпна, тялото му се люшна назад. Никълъс се стовари отгоре му, късата тояга се оказа между двамата и болезнено се впи в гръдния му кош. Никълъс се притисна още по-силно до сенсея, тъй като усети, че онзи се стреми да забие върха на оръжието си в мускулите около сърцето му.

Опита два бързи странични удара, после ново обездвижване. Не успя и почувства как дървената тояга бавно се надига и започва да се приближава към лявата страна на гърдите му. Силите започнаха да го напускат, тялото му бавно изтръпваше, сякаш беше чуждо.

Усети вкуса на близкото поражение и ядосано се изруга. Концентрацията му очевидно беше намаляла от липсата на сън и часовата разлика. Бързо го напускаха и последните резерви от сила, за което спомагаше и постоянният натиск в стил „тамбо“, до който прибягваше противникът му. Ушите му забучаха — първи признак на настъпващата дезориентация. Знаеше, че ако не предприеме бързи мерки, тя ще бъде последвана и от физическа дестабилизация.

В съзнанието му изплува едно упражнение по кендо, което съдържаше „удара на червеното листо“, фигуриращ в бойната техника на великия Мусаши. Трябваше да спре движението на тоягата с усилие на волята.

Вместо да се защищава, той рязко освободи ръцете си и ги стрелна надолу, за да прекрати техниката „тамбо“ на противника си. Пръстите му светкавично се свиха около хлъзгавото дърво, рязко го извъртяха надолу и наляво, сенсеят за миг изгуби контрол върху движението на китката си. Но този миг беше напълно достатъчен за Никълъс, който нанесе жесток пронизващ удар със стегнати пръсти в черния дроб на противника.

Кенцо се олюля и отново се оказа в коленичеща поза. Никълъс се хвърли като вихрушка върху него, решен да затвърди победата си, но изведнъж се блъсна в каменния юмрук на сенсея, изскочил изневиделица пред лицето му. Болката беше ужасна, но той стисна зъби и стовари ръба на дланта си върху рамото на противника, възползвайки се от инерцията на собственото му тяло.

Сенсеят се стовари върху татамито и Никълъс моментално отскочи встрани. Борбата беше приключила. Сърцето му блъскаше лудо, тялото му беше плувнало в пот. С всяко дълбоко вдишване болката в напрегнатите му мускули отслабваше.

Бях на крачка от поражението, призна пред себе си той.

Ичиро Кагами беше в лошо настроение. Той беше човек с необикновено спокоен и уравновесен характер — качество, което му беше помогнало да се издигне до поста вицепрезидент по финансовите въпроси на „Сато Петрокемикълс“.

Днес обаче не беше в състояние да се съсредоточи върху подробностите на проектодоговора с американската компания за електронни компоненти. Изпита огромно облекчение, когато Сато даде знак на присъстващите в кабинета му отговорни сътрудници на компанията, че съвещанието е приключило.

Почти цял час погледът му не напусна стъклото на широкия прозорец, по който криволичеха браздите на ситния дъждец. Достатъчно, изкомандва се той, натисна бутона на вътрешния телефон и нареди на секретарката си да отмени всички насрочени за днешния ден делови срещи. После й обясни къде може да го открие, в случай че Сато го потърси по спешност.

Изправи се и хвърли последен поглед към прозореца. Панорамата на Токио беше тъжна и сива, лошото време погълна веселото оживление на хората през току-що отминалите празници „ханами“7. Но тази година съзерцанието на прекрасните вишневи цветове не беше донесло на Кагами очакваното удоволствие.

Излезе от кабинета си с каменно изражение на лицето. То не се смекчи нито от прекрасните литографии по стените, нито от приятното и дискретно осветление. Бутна обкованата с желязо врата и влезе в съблекалнята.

Всичко щеше да е наред, ако не беше брат ми, помисли си Кагами. Всъщност Тоширо не му беше брат, а шурей, но жената на Кагами беше истинската „хера моши“ — глава на семейството, заета със злопаметната мисъл да си върне за всичко, което беше търпяла години наред от майката на Кагами. Тя държеше семейната каса и разполагаше с нея, както й е удобно, помисли си с горчивина Кагами, докато пристъпваше гол към банята.

Макар и все още младо, лицето на жена му, мазно и изпотено от топлината и физическите усилия, му се струваше непоносимо. Тя не протестираше срещу факта, че ходи при гейши, напротив — безропотно плащаше сметките, които пристигаха на всяко петнайсето число от месеца, изпълняваше всичките си съпружески задължения. Но начинът, по който заделяше част от доходите му, включително „осейбо“ и „ошуген“ — подаръците, които получаваше два пъти годишно от желаещите да получат повишение свои сътрудници, го караше да изпитва неприятно чувство и той бързаше да поеме към Анмицу, при любимите си жени.

Все пак Тоширо ми е влязъл под кожата дори повече от жена ми, призна си той, докато се прехвърляше във второто помещение.

Спокоен и отпуснат, сам в стаята с големите вани, Кагами с удоволствие пое извиващата се над водата пара. Ваната беше толкова гореща, че кожата му сякаш щеше да пламне дори и при най-лекото помръдване на тялото му.

Тоширо беше фермер и следователно далеч по-богат от самия Кагами. Естествено, той не разполагаше с щедрите добавки, на които се радваха служителите на „Сато Петрокемикълс“. Въпреки това в края на годината банковата сметка на Тоширо набъбваше до невероятни размери и Кагами се дразнеше, че през останалото време той практически кредитира своя богат шурей.

Каква идиотщина, мислеше си Кагами. Въпреки че селското население на Япония беше под трийсет процента от общия брой на жителите и бързо намаляваше, богатите земевладелци имаха същата политическа власт и влияние, на които се радваха непосредствено след Втората световна война, когато селското стопанство съставляваше седемдесет процента от националната икономика. Това се дължеше на факта, че тогава не съществуваше огромната електронна промишленост, а управляващата почти непрекъснато Либерално-демократическа партия правеше всичко възможно да запази гласовете на фермерите. А това се постигаше по един-единствен начин — чрез щедро субсидиране дори на най-некадърните от тях.

В списание „Таим“ Кагами беше прочел, че средната американска ферма разполага с около 450 акра обработваема земя, докато съответната японска ферма — едва 2,9 акра. За каква ефективност можем да говорим, изръмжа в себе си той.

И сякаш този проблем не беше достатъчен, скоро се роди и нов — проблемът с ориза. Японските фермери произвеждаха повече от нуждите на страната, но този ориз — дребнозърнест и лек, не отговаряше на изискванията на международните пазари. Евентуалният му износ би наложил повторно субсидиране за сваляне на изкуствено повдигнатата му цена чрез първоначалната субсидия на правителството. Така излишните количества просто отиваха на боклука.

Кагами знаеше, че за тези субсидии правителството ежегодно изразходва над двайсет милиарда долара. Голяма част от тази сума се събира от японската зърнопреработвателна промишленост, принудена да купува вносна пшеница на изключително високи цени, а останалото идваше от орязване на програмите за жилищно и пътно строителство — най-острите проблеми на страната.

Връх на всичко беше Тоширо, отново дошъл да проси заем с шапка в ръка. Кагами знаеше отлично, че този човек е непоправим прахосник и харчи повече, отколкото изкарва. Обикновено се твърди, че японците са спестовни хора, но това едва ли се отнася за Тоширо. Рано овдовял, той пръскаше огромни суми по жени и комар — голямата страст на живота му. Управлението на фермите си беше поверил на мързеливци и некадърници, така поне мислеше самият той.

Кагами отново изръмжа и промърмори нещо нелицеприятно под нос. Неблагополучията на шурея му вероятно се дължаха на обикновена небрежност и Кагами би изпитал огромно удоволствие от тях, ако не беше молбата за нов заем.

Разбира се, и дума не можеше да става за нещо подобно. Въпреки позицията на жена му, която направо си каза: „Нямаш друг избор, той ти е брат. Трябва да мислиш за семейните връзки, твой дълг е да помагаш!“ Всичко това изсипа снощи, непосредствено след като затвори вратата зад Тоширо и очите й мрачно проблеснаха: „Не е нужно да ти напомням толкова прости истини!“

Излишно беше да й казва, че при обратното положение те не биха получили дори йена от Тоширо, който мисли единствено за себе си. Нима се беше сетил да подари нещо на Кен при дипломирането му, нима се беше сетил дори да поздрави Тамико за тринайсетия й рожден ден? Децата, разбира се, не усещаха нищо — подаръците пристигаха точно навреме, но само Кагами знаеше, че жена му пътува тайно до Даймару и ги изпраща вместо Тоширо. А те бяха купени с негови пари, на кого друг?

Кагами затвори очи и усети как кръвта пулсира във вените му. Не, това наистина е прекалено, въздъхна вътрешно той. Дори дългът към роднините има определени граници.

Стана и излезе от стаята, прекоси малкото преддверие и се озова в сауната. След него останаха мокри следи. Искаше му се да е напълно отпуснат преди масажа.

Кагами седеше на покритата с плочки пейка, облегнал глава на влажната стена, и мислеше за масажа, на който преди години се беше подложил в Корея. На млади години пътуваше дотам заради бизнеса, но вече никой не можеше да го принуди на подобно пътешествие. Потръпна, като си припомни как масажираха там. Истинско изтезание! Корейците са варвари във всичко, което се опитват да правят. Ненапразно шогунът Токугава ги беше нарекъл „лукови глави“ още през 1605 година, а оттогава до днес нещата си оставаха непроменени. Само дето се бяха научили да просят подаянията на американците. Мръсен народ, без никакво чувство за чест!

Кагами тръсна глава, за да я прочисти от всякакви корейци, Тоширо и останалите отрицателни емоции. Денят беше започнал зле, но той беше твърдо решен да го завърши добре.

От тръбата с леко прокашляме изскочи нов облак гореща пара и бавно изпълни помещението. Температурата рязко се повиши и Кагами започна да се поти. Беше забравил да се поохлади на душа, преди да влезе тук. И за това трябваше да благодари на Тоширо.

Това е положението, няма що — отново поклати глава той и кръстоса ръце на корема си. Направи му впечатление, че напоследък там се е събрала доста излишна мас. Може би няма да е толкова зле да се поизпоти допълнително. Затвори очи и се отпусна.

Вратата се отвори. Кагами не вдигна клепачи, макар да почувства ясно краткото намаляване на нетърпимата жега, също и моментното изтъняване на влажния въздух. После отново потъна в облаците гореща пара.

Не си зададе въпроса кой е влязъл. Тук по всяко време на денонощието, дори и късно през нощта, когато цялата сграда е празна, влизаха и излизаха членове на ръководния екип на компанията. Те рядко разговаряха помежду си, тъй като добре разбираха, че всеки търси възстановяване на силите си и спокойствие.

Кагами усети чуждото присъствие, леко и едва доловимо — присъствие на сянка. Нещо го накара да отвори очи. Не можа да определи какво е то — вероятно беше незабележимата промяна в обстановката.

В другия край на помещението се мярна силует, облаците пара размиваха формите му. Той се размърда и пристъпи напред с меки, едва доловими движения, Кагами изпита усещането, че това наистина е само силует, лишен напълно от, плът и кости. Избърса потта от очите си и изпита абсурдното желание да се ощипе, за да разбере дали не е задрямал в горещия и влажен покой на сауната.

Защото силуетът несъмнено принадлежеше на жена. Изключено! Не може да бъде! Дори слепите тайвански масажистки нямаха право да влизат тук.

Изхълца, челюстта му увисна от изумление. Сред облаците пара бавно изплува окосмен женски чатал, по къдравите му косъмчета проблясваха като перли ситни капчици влага. Но това е чудовищно, възмути се той от дъното на душата си. Какво грубо нарушение на протокола! Ще трябва да информирам Сато-сан!

Голите бедра с олюляване се приближаваха, Кагами усети, как долната част на корема му бавно започва да се стяга. В това движение имаше нещо изключително еротично, липсата на всякаква показност в него още повече подчертаваше непринудената му сексуалност. Сякаш съществуваше сама за себе си, огряваше по странен начин изпълнената с пара стаичка. Кръвта на Кагами се сгорещи въпреки волята му, пенисът му бавно започна да наедрява.

Едновременно с това съзнанието му продължаваше, да крещи своите безмълвни протести, още повече усилени от непознатото, но въпреки това ясно усещане, че волята му е готова да отстъпи пред похотливото желание.

Вече виждаше по-голямата част от тялото, високите конусообразни гърди с натежали от възбуда зърна, плоския, леко извит корем. В опит да прикрие ерекцията си той мушна ръце между бедрата си, разтреперан и смутен. Точно в този миг в главата му за пръв път прозвучаха предупредителни звънчета. Жената спря пред него, изпъна гръб и протегна крак напред. От него капеха малки бисерни капчици. Кагами неволно се наведе напред, за да види по-добре най-прекрасната извивка, създадена от ръцете на Твореца.

Хлъцна и започна да се дави в собствената си слюнка. От нервно свития му стомах се надигна горчива струя, над втрещеното му съзнание се спусна бяла пелена. Очите му се пулеха по посока на меката плът между леко разкрачените й бедра. Натежал от желание, пенисът му леко потръпваше.

После погледът му бавно се плъзна нагоре, върху лицето му продължаваше да лежи изражението на смаяно вцепенение. Срещна чифт блестящочерни и загадъчни очи, надничащи иззад ветрило, обагрено в ярки златисти, червени и черни тонове.

— Коя си… — преглътна той, с мъка намирайки гласа си.

Ветрилото се раздвижи и изчезна встрани, под него се показа меката й усмивка. Прекрасно лице, неволно въздъхна в себе си Кагами. Лице, очертано от изтънчените линии на младостта и красотата. После душата му изведнъж потръпна и се сви, в очите му проблесна призракът на познанието, красивото овално лице пред тях бавно започна да се превръща в демонична маска.

— Ти? — викът бликна като гейзер от широко отворената му уста.

Ветрилото светкавично се спусна надолу, ръбът му влезе в болезнено съприкосновение с лицето на Кагами, завъртян в последния момент от майсторското движение на деликатните пръсти. Потната кожа се разцепи, ръбът с лекота проникна до костта.

Тялото на Кагами се сви, но с голямо закъснение. Ударът на тънкото острие беше нанесен неочаквано и с изключително майсторство, всичко протече с такава смайваща бързина, че той почти не усети какво става.

Първата му мисъл беше да прикрие слабините си и по тази причина съпротива почти липсваше. Великолепното позлатено ветрило проблесна отново, после още, още… При всяко проникване на острото като бръснач, късче стомана в тялото му Кагами надаваше болезнен вик, но ръцете му упорито отказваха да напуснат топлата хралупа между бедрата му.

Голият торс на жената се люшкаше над него като нежен бриз през горещ летен ден. Стаичката постепенно се изпълни с меките и неясни форми на тялото й, те сякаш изместиха напълно светлината и въздуха… Кагами изпита усещането, че тези форми засмукват самия живот, всичко край тях се овъглява от черна празнота.

Тялото му се сви и бавно започна да се свлича към пода, стрелите на болката го пронизваха като трасиращи куршуми. Очите му с ужас се спряха върху локвата кръв около него, гърдите му потръпваха от тежките удари на сърцето; сгушен между шепите му, пенисът бързо се сви и спаружи.

Ветрилото отново просвистя във въздуха, очите на Кагами се изблещиха, устата му се разкриви. Стоманеното острие разсече адамовата му ябълка и се заби дълбоко в прешлените на врата му.

Душата му истерично пропищя, съзнанието му най-сетне разкри крайната цел на това неочаквано нападение. Ръцете му се вдигнаха нагоре, пръстите му отчаяно се мъчеха да отблъснат безмилостното острие. Ветрило? Нима това е ветрило? С този въпрос в по-мътеното си съзнание Кагами се изправи и задраска по гладките плочки на стената, главата му неконтролирано се люшкаше. Да избяга, да избяга колкото е възможно по-далеч от този ужас, да спаси живота си!

Проблемите с жена му и Тоширо изведнъж му се видяха жалки и смешни. Господи, колко са тривиални, когато човек ги сравни с борбата за живот! За живот! Не искам да умра, помощ, пропищя душата му.

Ръцете му се свиха в юмруци и той се опита да връхлети върху своята нападателка. Но нямаше опит, пред очите му изведнъж изплува блестящата гледка на това, което беше зърнал между бедрата й, ръцете му безсилно се отпуснаха. Знаеше какво представлява тя, макар логиката и традициите, залегнали дълбоко в душата му, да крещяха противното.

Знаеше и с какво го държи, имаше чувството, че никога няма да се събуди от този ужасен кошмар. Въпреки това продължаваше да се съпротивлява, в душата му продължаваше да потрепва надеждата. Той се вкопчи в нея, придържаше я до гърдите си, опиваше се от чувството, че все още съществува.

После острието от закалена стомана отново проблесна, нищожното количество кислород, достигащо до дробовете му през прерязаното гърло, бавно отлетя. Кръвта му кипна и започна да се оттича в небитието, дробовете му отчаяно се издуха в търсене на глътчица въздух. Но получиха огромна порция въглероден двуокис, която светкавично запълни фибрите им, а след това и цялото му същество…

Клепачите на Кагами потрепнаха, очите му се обърнаха в орбитите си. В последния миг отново зърнаха страховития образ на жената, безчувствените му пръсти се хлъзнаха по влажното й от пот тяло — като пръстите на дете, което рови в пясъка. Съзнанието му направи последен опит да се съпротивлява, без да си дава сметка, че тялото, което обитава, вече е поело към мрачните и непрогледни дълбини на смъртта.

Последната капчица сила в това тяло Кагами вложи в изпълнен е горчива омраза поглед, насочен в безстрастното лице над главата му. Тръпките на яростта се сляха с предсмъртните конвулсии, пръстите му спазматично се свиха.

Но това беше един безсилен жест, тъй като долната част на стомаха му експлодира, очите му се извъртяха навътре, бялото в тях безсмислено се втренчи в плочките, по които бавно криволичеха кървави вадички, събиращи се в поточета и поемащи към канала и вече опразнената стаичка.

Нанги стана и се отдалечи от заседателната маса с вдървената си походка. Това беше сигнал за прекъсване на преговорите.

Томкин тежко се надигна и излезе, а Никълъс бавно се приближи до един от високите прозорци, които гледаха към Шинюку. Ситни капчици дъжд се спускаха над гората от чадъри долу, отнасяха и последните остатъци от нежните вишневи цветчета и ги превръщаха в ситен прах, стелещ се по алеите на парка.

Погледът му уморено пробяга по градската панорама, погълната от тежкия влажен покров. В продължение на три часа и половина бяха водили тежка и безкомпромисна, битка. От едната страна на барикадата бяха Сато, Нанги, Суцуран — юристът на компанията им и дясна ръка на Сато, подкрепяни от трима началници на отдели, от другата — Томкин, той самият и Грейдън, юридически съветник на „Томкин Индъстриз“. Работното време, беше свършило и тълпи от хора бързаха: да се приберат у дома или се насочваха към мястото на вечерните си срещи по ярко осветените улички на Токио.

Но тук горе, в просторните офиси на Сато, оживление липсваше. Никълъс едва чуто въздъхна. Понякога дори и на него му идваше до гуша да преговаря с японците. Явното им нежелание да вземат каквото и да било решение често се демонстрираше прекалено силно, въпреки че беше просто част от тактиката им за водене на преговори. Търпението си е търпение, но Никълъс все по-често си мислеше, че седмици, а дори и месеци след днешния ден Сато и Нанги ще продължават да премислят и преработват онези точки от споразумението им, по които бяха постигнали съгласие още през първия час на преговорите.

Преди около час тримата началници на отдели на „Сато Петрокемикълс“, всичките с ранг на вицепрезиденти — Оито, отговарящ за недвижимото имущество на компанията, Кагами — по финансовите въпроси, и Сосуро — по въпросите на проучвателната дейност и развитието, поднесоха учтиви извинения и се оттеглиха с многобройни поклони. В душата на Никълъс се появи надеждата за успешно приключване на преговорите, по-скоро на техния предварителен етап. Той ясно видя дискретния знак на Сато и повярва, че японците, който винаги се чувстват по-удобно в обкръжението на многоброен екип, най-сетне са решили да преминат върху съществената част на разговорите — а това е момент, в който те не искат да има излишни свидетели.

За съжаление не стана така и разговорът се завъртя отново около основните различия между преговарящите страни. Първото от тях беше финансовото участие на „Сфинкс“ и „Нипон Мемори“, докато второто, за което Никълъс нямаше никаква предварителна информация, се оказа доста по-сложно и заплетено.

То се отнасяше до мястото, където трябваше да бъде построен новият завод на „Сфинкс-Сато“. След почти година и половина задълбочен анализ на производствени разходи, сравнения на строителни програми, метеорологични данни и транспортни възможности Томкин беше стигнал до заключението, че заводът трябва да се построи в Мисава, върху земя, която е собственост на японския концерн. Единственият им съсед в това малко градче, разположено в северозападния край на Хоншу — най-големия японски остров, щеше да бъде една база на американската армия.

Но още в началото на преговорите Сато подчерта, че тази земя е определена за разширение на „Нива Майнинг“, една от дъщерните фирми на компанията.

И преговорите влязоха в глуха линия още преди да са започнали. Никоя от страните не отстъпваше, накрая Никълъс изпита чувството, че ще полудее. В друго време би бил напълно уверен, че търпението му ще ги доведе до успеха, но сега — със Сато и Нанги насреща си, не беше толкова сигурен. В главата му ясно се беше запечатал разговорът с Томкин, проведен малко преди да се качат в лимузината, изпратена им от Сато.

Направи му впечатление бледото и уморено лице на Томкин, но онзи само махна с ръка:

— Настинка и нищо повече! Дори и ти, железният мъж, няма да си розовичък като новородено, ако ти се наложи да прекараш цяла нощ в кенефа, разкъсван от отвратителна диария!

— Каквото и да става там, трябва да запазиш спокойствие — предупреди го Никълъс. — Те ще правят всичко възможно да бавят топката, ще си чешат езиците до безкрайност, само и само да ни изнервят… Целта им ще бъде да ни накарат да свалим гарда, за да надникнат в изградената ни стратегия. Освен това ще искат да разберат точно докъде могат да ни притискат. Преминаването отвъд тази граница би било срам за тях! — Сви рамене и приключи: — ОПД, това е всичко…

Посивялото лице на Томкин се доближи до него и в ноздрите го удари тежкият му дъх, очевидно предизвикан от куркащите на гладно черва.

— Значи трябва да направиш нещо срещу тези ОПД, или „обикновени процедурни действия“, както ги наричаш… Пет пари не давам как ще го постигнеш, трябва ми резултатът! Не съм от онези захаросани типове, които пристигат в Япония с шапка в ръка и смирено се молят да им дадат разрешение за работа!

— Отлично. Значи трябва да бъдем търпеливи и да чакаме. Излишно е да ти напомням, че тук търпението е всичко. Те никога не могат да разберат, че някакъв си чуждестранен сатана може да притежава подобно качество! Не се безпокой, ще изтръгна от тях това, което ти е необходимо.

Но гласът на Томкин се промени и той се вкопчи като дете в ръката на Никълъс.

— Не, не, Ники… Не ме разбра правилно… Не разполагаме с никакво време! Сделката трябва да бъде сключена най-късно другата седмица! — Очите му станаха замислени: — Аз… аз имам задължения, които не мога да пренебрегна… Около това сливане се въртят огромни капитали, падежът на заемите наближава, трябва да се извършат някои плащания… Да, да, преди всичко плащанията!… Те не могат да чакат! — После очите му отново се фокусираха върху лицето на Никълъс: — Ти няма да ме подведеш, Ники! Не можеш да го сториш… особено сега, след като почти си ми станал зет!

Никълъс чу стъпките на Томкин, завърнал се обратно в кабинета, и бавно обърна гръб на набразденото от водните струи стъкло. В следващия миг едрият мъж беше до него и напрегнато шептеше:

— Сега му е времето, Ники! Преди малко щях да друсна един в мутрата на онзи Нанги, упорити са като магарета!

— Това нищо не значи — започна Никълъс. — Правят това, което очаквахме. Всичко е въпрос на…

— Сега, Ники! — нетърпеливо подръпна ръкава му Томкин. — Не можем да чакаме повече! Нали видя докладите, да те вземат дяволите! Живи ще ни одерат, като се върнем у дома!

— Тогава да им отстъпим Мисава. Можем да строим на…

— Не! — рязко го прекъсна Томкин. — Мисава е извън всякакви пазарлъци, ясно ли ти е?

Никълъс внимателно то погледна.

— Добре ли се чувстваш? Май трябва да те види лекар…

— Гаден японски вирус, нищо повече! — намръщи се Томкин. — Яде ме отвсякъде! — После издаде кратък лай, който би трябвало да мине за успокоителен смях: — Какво става е теб, Линеър? Нима мислиш, че не мога да се справя с една обикновена настинка?

Никълъс не отмести изучаващия си поглед от лицето му в продължение на цяла минута, след което отривисто кимна с глава:

— Добре, сядай на масата и си налягай парцалите! Аз ще дойда след минутка. Искам да бъда последен… Остави ме да се оправям с тях сам. Какво ще кажеш? Не обичаш ли изненадите?

— Обичам ги, но не и когато става въпрос за сделка за милиони долари — промърмори Томкин, после неохотно се отправи към масата.

Никълъс се обърна отново към мрачната панорама на града. Зад гърба му се възцари пълно мълчание. В ноздрите му нахлу ароматът на току-що запалената цигара на Нанги, слухът му едва долавяше тихото мъркане на климатичната инсталация.

Стратегия. Мислите му отново се върнаха към писанията на великия майстор Мусаши. В създалата се ситуация всичко опираше до тезата „реален или фиктивен начин на мислене“. Според това, на което го бяха учили, боецът с катана в ръце ще изгуби битката дори и да съумее да избие оръжието на противника, ако мисли единствено как да скочи и да нанесе първия си удар. За да победи, той трябва да мисли и как да продължи акцията си без никакво прекъсване до окончателното посичане на противника. Ако мисли само за подскачането и нанасянето на удар, който да обезвреди противника, ако не притежава вътрешен стремеж към посичането на врага, той не ще бъде в състояние да победи.

Пое дълбоко въздух, после още веднъж и още веднъж… След това се обърна и се приближи към заседателната маса, около която търпеливо го чакаха петимата мъже. Вече знаеше какво трябва да направи, но преди да избере начина за реакция за своята цел, трябваше да проникне поне мъничка в тактиката на японците.

Хвърли поглед към Нанги, който беше зает да изтръсква цигарата си в тежкия керамичен пепелник и приличаше на диригент, призоваващ оркестъра към внимание.

— Може би обсъдихме достатъчно въпроси за днес — подхвърли с равнодушен тон Никълъс и доволно забеляза как главата на Сато рязко се вдигна.

— От опит зная, че преговорите са трудно нещо — започна японецът. — Често ни се струва, че всички пътеки са окончателно блокирани, че нищо не може да се направи… Но после изведнъж се оказва точно обратното… Според мен трябва да продължим.

Никълъс внимателно го наблюдаваше. Играта на „мечка и язовец“ му беше безкрайно позната. Сам беше прибягвал до нея още като рекламен агент при Сам Голдман в Ню Йорк. Обикновено ролята на мечката поемаше Сам — твърд и не отстъпчив, и това принуждаваше клиента неволно да насочи симпатиите си към Никълъс — съвършен в ролята на „язовеца“, т.е., слаб и склонен към компромиси човек.

Сега побърза да отговори преди намесата на Томкин:

— Доколкото виждам, преговорите ни са в пълен застой. Съгласен съм с Нанги-сан, че няма смисъл да продължаваме.

— Нима искате да ги прекъснем? — недоверчиво го изгледа Сато, толкова изненадан, че забрави дори любезната форма на обръщение.

— След като не можете да ни предложите по-конструктивен вариант, аз мисля, че наистина ще е най-добре да отложим тези разговори за по-добри времена — кимна Никълъс. В този отговор преднамерено заложи на объркването на противника, тъй като изведнъж се съюзи с мечката и притисна язовеца до стената.

— Имам чувството, че едно прекъсване само ще затвърди противоположните ни становища — спокойно промълви Сато. — И това несъмнено ще направи следващите ни преговори още по-трудни.

— Мисля, че никой от нас не желае конфронтация — внимателно отвърна Никълъс. — Ние пристигнахме тук, за да сключим една взаимноизгодна сделка… — Направи пауза, очаквайки Томкин да го подкрепи с декларация за спешното производство на новия чип. Но онзи мълчеше и той продължи: — Вече всички сме убедени, че съвместното предприятие „Сфинкс-Сато“ трябва да се създаде незабавно… Трябва да ви уведомя, че около най-големите ни предприятия в Кънектикът и Силиконовата долина вече се наблюдава известна… известна подмолна дейност. Откровено казано, ситуацията там доста прилича на вашата тук, в Япония. Не сме сред най-големите производители, но разполагаме с огромен потенциал за растеж. Днес все още сме в сянката на три-четири гигантски корпорации, които през последните пет години буквално се отказват от половината си печалба, само и само да се доберат до тайната на нашия T-PRAM.

— Едва ли очаквате, че точно ние ще ви помогнем да решите проблемите си по опазването на тази тайна — захапа въдицата Ишии. — Особено след скандалите през последните две години! — Имаше предвид опитите на няколко от най-големите японски компании за производство на компютри да извършват промишлен шпионаж в Силиконовата долина.

— Разбирате ме погрешно — преднамерено остро отвърна Никълъс. — Искам да кажа, че след като сме обект на промишлен шпионаж в самата Америка, трябва и тук да очакваме същото! Доколкото разбирам, освен Мисава — по наше общо мнение най-подходящото място за новия завод, ако, разбира се, вече не сте хвърлили прекалено много средства за разширението на „Нива Минерал Майнинг“ — ние разполагаме с малка, но достатъчна за целите ни площ в сърцето на индустриалната зона Кейьо, префектура Шиба.

Ишии кимна с глава. Беше едър като мечок, с груби, но правилни черти на лицето, блестяща къса коса и умни кафяви очи. Мускулестите му ръце и гърди издуваха до пръсване официалното сако.

— Там е най-подходящото място — потвърди той.

Нанги тънко се усмихна, усещайки накъде бие този гайжин.

— Ишии-сан е напълно прав — взе думата той. — Както знаете, Кейьо е изградена изцяло върху огромни насипи, отнети от Токийския залив. Намира се близо до центъра на града, а следователно и до централата и останалите предприятия на „Сато Петрокемикълс“. Лесният достъп и удобният транспорт опростяват строителството и до голяма степен компенсират по-високата цена на самия терен.

След тези думи се отпусна назад, очевидно доволен от насоката на разговора.

Единствен Никълъс успя да долови това доволство, изписало се само за миг върху безстрастното лице на банкера. Изчака мълчанието да се проточи малко по-дълго от необходимото, после се приведе напред и каза, обръщайки се предимно към Нанги:

— Точно това най-много ме притеснява — близостта на Кейьо до Токио. Прибавена към факта, че заводът ни ще бъде обкръжен плътно от най-големите ни конкуренти, тази близост ме изпълва с чувство на огромна тревога!

— Концернът на Сато-сан няма да е в състояние да прибягва до услугите на специална охрана, а и ние не искаме това. Разходите ще бъдат прекалено високи, а и самата дейност на охраната ще се окаже пречка пред високата ефективност на новото предприятие. За разлика от всичко това Мисава, едно малко северно градче, отдалечено на стотици километри от най-близкия промишлен център, ни предлага за съседи само „Нива“ и една американска военна база. Не виждам коя от двете би представлявала някаква заплаха за тайните на чипа T-PRAM.

Хвърли кратък поглед към листовете хартия пред себе си, сякаш там се съдържаше неочакваното предложение, което се готвеше да направи.

— Що се отнася до земята, която евентуално ще отстъпи „Нива“, господа, аз имам удоволствието да ви съобщя, че мистър Томкин е готов да финансира покупката на нови терени в полза на тази компания, която, след евентуалното ни обединение, също ще бъде обект на специално внимание от наша страна просто защото ще е част от дейността на партньора ни.

Разтвори ръце и с удоволствие се вгледа в застиналите от смайване лица на събеседниците си.

— Едва ли има по-достойно и почтено…

Някаква суматоха пред, вратата на кабинета го накара да замлъкне. В коридора се разнесоха разтревожени викове, после над тях се извиси остър женски глас, натежал от истерия.

В следващия миг вратата, отхвръкна, и в кабинета с препъване се втурна госпожица Йошида, Безупречната й прическа беше развалена, кичури коса закриваха очите, лицето й беше бяло като вар.

Приведе се припряно над ухото на Сато, а Нанги — все още под впечатление от това, което беше казал Никълъс, не й обърна внимание. Това трая само секунда, после лицето, му бавно започна да се налива с кръв. Но госпожица Йошида продължаваше да докладва на ухото на Сато и Нанги забеляза как лицето му побледнява и преглътна гневното си избухване. Очите му не се откъсваха, от лицето на госпожица Йошида, която приключи с доклада и разсеяно, без да вижда никого от мъжете около масата, започна да се оглежда.

След миг на напрегнато мълчание Сато се обърна към Ишии и тихо каза:

— Моля, информирайте Котен, че имаме нужда от него.

Ишии стана и излезе, а Сато се приведе към ухото на Нанги. Тялото на възрастния мъж се вцепени, после изведнъж отскочи встрани, сякаш от устните на Сато беше излетял електрически заряд.

— Моля да ни извините, господа — обърна се към гостите той. — Налага се да прекъснем преговорите незабавно. На излизане можете да се отбиете при госпожица Йошида, която ще определи, деня и часа на следващото ни заседание.

Ръката на Сато леко докосна ръкава му:

— Нанги-сан, бих искал да поканя Линеър-сан да ни придружи… Ако, разбира се, не възразявате…

— Какво… — Само желязното самообладание помогна на Нанги да преглътне това, което беше на върха на езика му, да спази изискванията, на столетния етикет. Искаше му се да извика, че това не е работа за един презрян гайжин, че запознаването му с въпрос, който представлява дълбока тайна, за всички членове на компанията, е нещо изключително опасно. Но той беше възпитан никога да не спори с член на семейството си, независимо, дали това семейство е поставено на кръвна или делова основа, особено пък пред външни хора. И тъй, въпреки горчивото чувство на протест, той стисна зъби и късо кимна с глава.

— Линеър-сан, моля… — извърна се към него Сато. — Случи се ужасна трагедия, а аз зная за вашите способности… — Вдигна ръка да предотврати протестите на Никълъс и продължи: — Не е нужно да отричате, само ще ви помоля да обещаете, че всичко, което видите и чуете, ще бъде запазено в пълна тайна.

Никълъс съзна, че му се оказва особена чест и понечи да кимне, но тук се намеси Томкин:

— Никой от представителите на моята компания няма право да дава подобни обещания! — сърдито извика той. — Това може да доведе до действия във вреда на „Томкин Индъстриз“! Няма да ви обещае нищо подобно, и толкоз!

— Ще го сторя — поклати глава Никълъс. — Сато-сан, имате думата ми. Нищо от това, което ще ми разкриете, няма да стане достояние на външни хора.

— Включително и полицията, нали?

— Какво е това, дявол да го вземе? — изрева Томкин. — В какво се опитвате да го забъркате? Хайде, Ник, да се махаме!

Никълъс не мръдна от мястото си. Очите му бяха вперени в очите на Сато, гласът му прозвуча тихо, но достатъчно отчетливо в настъпилата тишина:

— Искате прекалено много.

Успяла да се овладее, госпожица Йошида беше се изправила зад Сато и очите й мълчаливо прескачаха от него върху Никълъс и обратно. Дори Томкин усети, че става нещо важно и млъкна.

— Хай — кимна Сато. — Нека приемем, че просто ви моля за една услуга като добър партньор. Разбирате, че става въпрос за по-интимни неща…

— Хай — отвърна на поклона Никълъс. — Обещанието ми остава в сила и то се отнася за всички.

— Мен това не ме засяга! — започна отново Томкин. — Ник, след като мислиш, че…

Никълъс бавно се извърна към него и Томкин замръзна от силата, която излъчваха черните му блестящи очи. Тялото му потръпна и бавно се върна в креслото.

Никълъс отново се обърна към Сато и добави:

— Това важи и за Томкин-сан.

— Много добре — поклони се Сато, после стана на крака. — Моля да ме последвате.

При асансьора ги чакаха Ишии и един огромен японец. Беше облечен в „монцуки“ и „хакама“8, синкавочерната му коса беше сплетена в стил „ичомаге“, право на който имаха единствено „йокозуна“, най-големите майстори на борбата сумо. Сато го представи с името Котен. Нямаше никакво съмнение, че този гигант е специален бодигард.

Никълъс ги спря в коридора пред сауната. Макар парата да беше прекъсната, Сато предложи да си свалят саката. Госпожица Йошида внимателно ги поемаше, сгъваше ги и ги поставяше на рамото си. Тя самата остана навън, очите й неспокойно проблясваха. Наоколо беше пусто.

— Господи Исусе! — възкликна Томкин, видял трупа, проснат върху покритата с плочки пейка.

— Пазете се от кръвта — предупреди ги Сато и всички спряха на прага. — Кагами-сан е бил открит секунди преди госпожица Йошида да прекъсне нашите преговори.

Нанги леко се поклащаше на бастуна си и мълчеше.

— Виждате ли лявата му буза? — попита Сато.

Томкин премести поглед върху лицето на домакина, касапницата в малкото помещение очевидно му беше дошла твърде много.

— Съвсем не изглеждате съкрушен — язвително от, беляза той.

— Човекът е мъртъв, Томкин-сан — извърна се към него Сато. — Карма. Не мога да го върна… Но той беше при нас дълго, много дълго време и положително ще ми липсва. В тази страна ние оценяваме по достойнство уединението на скръбта.

Томкин пъхна ръце в джобовете си и се обърна встрани.

Сато бавно отмести поглед от трупа и тихо попита:

— Линеър-сан?

Никълъс не беше се помръднал от момента, в който влезе в сауната и видя трупа. Очите му веднага бяха привлечени от лявата буза на нещастника.

— Прилича ми на йероглиф — каза Сато и гласът му странно прокънтя в тясното пространство.

— Виждам кръв и нищо друго — възрази рязко Нанги. — Бил е пронизан поне десетина пъти.

Никълъс мълчаливо пристъпи по влажните плочки. Навсякъде беше пълно с малки розови купчинки пяна, но той се движеше толкова внимателно, че нито една от тях не се пръсна. Томкин си спомни, че го беше виждал да се придвижва така само веднъж — през нощта, в която Сайго беше дошъл да го убие.

Ръката на Никълъс се стрелна с почти неуловимо за окото движение, между пръстите й се появи кърпичка. Наведе се напред и внимателно избърса полусъсирената кръв от бузата на Кагами.

— Наистина е йероглиф — рече Нанги и въздухът напусна гърдите му с ясно доловимо свистене. — Изписан с туш.

— И какво означава? — любопитно го погледна Томкин.

— „Ву-шинг“ — отвърна Никълъс, все още без да вярва на това, което виждат очите му. Кръвта блъскаше в слепоочията му като чук по наковалня, зави му се свят.

— Стар китайски йероглиф — поясни Сато. — Много стар. Не мога да си спомня какво означава.

Никълъс се обърна, лицето му беше пребледняло.

Откъсна очи от злокобния йероглиф с видимо усилие, в ретината им остана дълбоко запечатан зловещият блясък.

— „Ву-шинг“ означава цяла поредица от ритуални наказания — обясни той, като бавно местеше поглед по присъстващите. — Законът на китайските престъпници.

Настъпи тишина, очите на Сато бавно се изместиха от лицето на Никълъс и се върнаха върху сгърченото тяло на доскорошния помощник и приятел. Когато отново вдигна глава, в тях се четеше мъчителен въпрос.

— Това не е всичко, нали? — прошепнаха пресъхналите му устни.

Никълъс тъжно кимна. Никога не беше му минавало през ум, че ще се наложи да говори на тази тема. Погледна отново към знака върху човешката плът — ужасен и някак подигравателен, после поясни:

— Това е „мо“, татуировка на лицето — първото от серията жестоки наказания, които се изучават в школата „Теншин Шоден Катори“… — Лицето му се сгърчи, той се извърна към стената и тихо добави: — Школата за подготовка на нинджи, в която съм се обучавал и аз…

Телефонът звънна миг преди Никълъс да тръгне към стаята на Томкин. Връзката беше лоша, гласът на Джъстин звучеше със странен металически тембър и той изпита чувството, че са разделени от седмици.

— Липсваш ми, Ник. Без теб Уест Бей Бридж е съвсем различен. Бих искала да съм в чужбина заедно с теб.

— Япония не е чужбина — отвърна, без да мисли той. — Тук е съвсем като у дома.

— Дори сега, след толкова години?

Долови нескритата уплаха в гласа, но вече нищо не можеше да стори.

— Душата ми е на японец — рече. — Казах ти го, когато се срещнахме за пръв път… Външно може би съм син на баща си. Но вътре… Вътре в мен живее едно ками, живее съдбата на мама. Вече нищо не мога да направя, за да го забравя, а и не искам…

Настъпи кратко мълчание, тихото жужене на неспокойните жици не беше в състояние да скрие развълнуваното й дишане.

— Няма да пожелаеш да останеш, нали? — Гласът й беше тъничък, като на дете.

— За постоянно? — засмя се Никълъс. — Не, за Бога! Откъде ти хрумна подобна мисъл?

— Ник, нека да дойда при теб! Още довечера мога да взема самолета. Обещавам да не ти се пречкам, просто искам да съм по-близо до теб, да мога да те докосвам!

— Това просто не е възможно, Джъстин — нежно промълви тон. — Затрупан съм с работа, няма да имам никакво време за теб.

— Дори вечер?

— Тук не се работи от девет до пет.

— Харесвах те повече, когато не работеше…

— Но сега съм по-щастлив, Джъстин.

— Нека да дойда, Ник! Няма да…

— Изключено. Скоро ще си бъда у дома. Свиренето на жиците се засили, изведнъж заприлича на воплите на неспокоен дух.

— Истината е, че съм уплашена, Ник. Сънувам все един и същ сън, натрапчив като поличба… Страх ме е, че ще ти се случи нещо ужасно и аз ще остана… — Гласът й заглъхна, после задавено добави: — Няма да има никой…

— Джъстин — меко и настоятелно започна той. — Всичко е наред и ще бъде наред. Ще се оженим веднага след като се прибера. Нищо не може да ни попречи. — Мълчание Той отхвърли с усилие на волята мислите за неотдавнашното убийство. — Джъстин?

— Чувам те — гласът й беше толкова тих, че той трябваше да напрегне слуха си докрай.

— Обичам те — рече, после бавно окачи слушалката.

Можеше ли да каже нещо повече? От време на време нейната ирационалност просто не подлежеше на контрол. Нощни кошмари, фобии. Ужас от тъмнината. Всичко това му беше толкова чуждо, че трудно можеше да разбере съществуването му у другите.

— Ник, какво става тук, дявол да го вземе? — Томкин се беше облегнал на вратата между спалнята и просторната баня, лицето му беше все така сиво. — Дойдох в Токио да подпиша договор за сливане с голяма японска компания, но изведнъж се оказвам забъркан в някакво налудничаво ритуално убийство! За подобно нещо бих могъл да отскоча и до Южна Калифорния!

Никълъс леко се усмихна на мрачния му хумор и се отпусна върху ръба на широкото легло. Намираха се отново в „Окура“, не бяха хапвали нищичко от сутрешната закуска насам, а за Томкин тя се състоеше единствено от чай и препечена филийка която между другото веднага беше повърнал.

— Първо да хапнем — предложи Никълъс. — Има време за приказки.

— Как да няма — промърмори Томкин и с олюляване се върна в спалнята. — Изглежда знаеш доста за това… как го каза?

— Ву-шинг.

— Тъй, тъй… Я ми обясни за какво става въпрос, след като си такъв специалист!

— По традиция съществуват пет вида наказание, всяко от които е определено за даден вид престъпление — започна бавно Никълъс и прокара ръка през косата си. — Различават се по степента на своята жестокост.

— Но какво общо имат те със „Сато Петрокемикълс“?

— Не зная.

Известно време Томкин го гледаше през полуспуснатите си клепачи, после бавно се приближи до гардероба и извади оттам чифт избелели джинси и синя памучна риза. Пъхна крака в безупречно лъснатите, шити по поръчка мокасини, после рече:

— Сигурно си гладен като вълк…

— А ти не си ли? — вдигна глава Никълъс.

— Честно казано, повдига ми се само от вида на храната. Не се учудвам, тъй като все още имам треска… Ще я оставя да отзвучи. — Направи кратка пауза, после заядливо подхвърли: — И не ме гледай така! Напомняш ми за майка ми! Чувствам се отлично!

Иззвъня телефонът и Томкин вдигна слушалката. Произнесе няколко тихи фрази, после затвори.

— Крейдън. Иска разрешение да отскочи до Мисава, там служи синът му… Военен пилот е, един от тези, които ще изпитват новите Ф-20, току-що пристигнали на японска земя. Според мен Крейдън малко се притеснява от този факт.

— И е напълно прав — поклати глава Никълъс. — Базата в Мисава е на някакви си 375 мили от Владивосток и тихоокеанското крайбрежие на Съветския съюз…

— И какво от това? — недоумяващо го погледна Томкин.

— Ф-20 са свръхзвукови изтребители бомбардировачи, способни да носят ядрено оръжие, и руснаците никак не са щастливи от присъствието им тук — поясни Никълъс. — Това е причината, поради която напоследък се наблюдава трескава военна подготовка от тяхна страна, особено на Курилите.

— Къде?

— На Курилските острови. Малък архипелаг северно от остров Хокайдо, където през 1976 година се проведоха зимните олимпийски игри… На практика представляват връзка между Япония и югоизточната част на съветската империя. Винаги са били част от Япония, но след Втората световна война преминават във владение на руснаците… Разбира се, японците си ги искат обратно и твърдят, че завземането им е било незаконно.

Никълъс се изправи и продължи:

— Според последните информации в момента на Курилите е струпана 40-хилядна руска армия, а ескадрила от дванайсет свръхзвукови МИГ-21 е заменила старите, далеч по-несъвършени МИГ-17, които явно не могат да се сравняват с Ф-20. На един от островите руснаците имат модерна военновъздушна база… На Еторуфу, или Итуруп, както го наричат те…

— Информиран си изключително добре!

— Става въпрос за Япония, Томкин — отвърна с равен глас Никълъс. — Следователно ме интересува. Положението е доста напрегнато и Крейдън е напълно прав да бъде загрижен. Надявам се, че ще го освободиш за уикенда. Утре сме на сватба, а преговорите няма да бъдат възобновени преди понеделник…

— В момента вероятно си запазва място за самолета — язвително отвърна Томкин. — Надявам се, че нямаш нищо против, нали?

— Ще бъдеш доволен, че си му позволил да види сина си. Особено, ако, не дай Боже, момчето не се завърне от изпитанията…

Млъкнаха. Телефонът рязко издрънча, но никой не прояви желание да вдигне слушалката. След малко звъненето престана, а в долната част на апарата замига червена светлинка.

— Веднъж май ти споменах за баща ми — тихо започна Томкин. — Страшен мръсник, не мога да ти опиша колко съм го мразил на моменти! — Прилепи дланите си една до друга като при молитва и развълнувано добави: — Но въпреки това го обичах, Ник! Обичах го, независимо от всичко, което беше сторил на майка ми и мен! Той беше моят баща, разбираш ли?

Въпросът беше по-скоро риторичен и Никълъс премълча.

— Допускам, че с течение на годините все повече започвам да му приличам — въздъхна Томкин. — Някога подобна мисъл би ми се сторила абсурдна, но след толкова време… — Гласът му се превърна в шепот: — Времето има способността да променя хората… Помниш онзи Крис, нали? — Джъстин сигурно ти е говорила за него… Последният й приятел, преди да те срещне… Най-големият мръсник от цялата групичка! Готин и лъскав, съблазнил я без никаква трудност и я накарал да се преместя в Сан Франциско. По онова време тя все още живееше под истинското си име Томкин… — Очите му не можеха да си намерят място, неудобството му беше съвсем ясно. — Бях й отпуснал щедра месечна издръжка, много щедра. Вероятно за да изкупя онова гадно чувство на вина, което ме обзема винаги когато си спомня как й обръщах внимание само когато ми е удобно…

Връзката им беше на чисто сексуална основа, шибаха се като зайци… Така поне мислех аз… Джъстин започна да ми иска все повече пари. Накрая, бях принуден да наема детективска агенция, за да разбера какво, по дяволите, става там. След две седмици се качих на самолета си и отидох на място. Предоставих на скъпата си дъщеричка всички неоспорими доказателства, а после я натоварих на самолета заедно с парцалките й и я прибрах у дома, без дори да изчакаме завръщането на Крис.

Дишането на Томкин видимо се затрудни, тялото му потрепваше под напора на чувствата.

— Онова лайно харчеше моите пари! — Очите му ядно проблеснаха, после тръсна глава и намусено се поправи: — По-скоро парите на Джъстин… И знаеш ли за какво? За доставка на кокаин! Беше не само пласьор, беше и наркоман! Освен това не минаваше ден, без да й изневери… — От устата му се откъсна звук на пределна погнуса. — Въпреки това тя ме намрази… Страхотно, забавно, нали? Той бавно я убиваше със своите изневери, е лудостта си… Често я пребиваше от бой… — Гърлото на възрастния мъж се стегна, ръката му несъзнателно приглади овлажнилата коса. — Но сега тя има теб, Ники… А това е най-важното…

През цялото време на тази неочаквана изповед очите на Томкин не напускаха лицето на Никълъс. Беше несъмнено прозорлив човек, с остър и аналитичен ум. Нетърпимостта по отношение на чуждестранните обичаи и липсата на необходимата доза търпение съвсем не омаловажаваха този факт.

— А сега е твой ред — меко продума той. — Нещо те мъчи и аз искам да разбера какво е то. — Макар да бяха произнесени тихо, тези думи натежаха от силата на духа му, една позабравена през последните дни и седмици сила. — Най-добре е да ми разкажеш всичко — бащински добави той. — Имам странното чувство, че то е пряко свързано с онова „во чинг“, или както се казваше там…

— Томкин…

— Имаш задължения към мен, Ник. Трябва да ми кажеш какво знаеш… Всичко!

— Надявах се да не стигаме дотам — въздъхна Никълъс.

— Но защо, за Бога? Имам право да зная, след като съм си сложил, главата на дръвника!

— Така е — кимна Никълъс, после го погледна право в очите: — Работата е там, че не разполагам с нищо определено, не мога да боравя с хладните цифри и факти както одеве — когато говорехме за съветското военно присъствие на Курилите… В случая се сблъскваме с една легенда, това за Япония е напълно нормално…

— Легенда ли? — От устата на Томкин се откъсна кратък, напрегнат смях. — Какво, да не би да започва филмът на ужасите? — Шеговито наостри слух: — Господи, Ник, наистина чувам вълчи вой! Тази нощ сигурно има пълнолуние. Най-добре да си останем у дома и да провесим чесъна!

— Стига! — сряза го Никълъс. — Именно заради подобна реакция предпочитах да не ти разказвам нищо!

— Окей — примирително рече Томкин и вдигна ръка. — Обещавам да бъда добро момче и да слушам, без да те прекъсвам! — После пристъпи напред и се отпусна върху леглото.

Никълъс спря поглед върху лицето му, изчака известно време и тихо започна:

— В риуто „Теншин Шоден Катори“, в което получих подготовката си по нинджуцу, беше широко застъпено и изучаването на ву-шинг… Във връзка с този ритуал се разказваше една легенда… Легенда, на която се вярваше…

— Някога, преди хиляди години, Японските острови са били девствени и недокоснати от истинската цивилизация, родена в Китай… Тук живеели единствено племената „айну“, докато на Азиатския континент вече се е зараждало бойното изкуство нинджуцу. Все още било твърде рано за появата на сенсей — истинските майстори на това изкуство, както и на „йонини“ — беловласите владетели на отделните школи. Просто защото самите школи по нинджуцу едва започвали да се формират.

— В онези дни изкуството почивало предимно върху ритуала и предразсъдъците. Начинът на мислене у „сенините“ — първите майстори на нинджуцу, бил твърде ограничен и еднопосочен, просто защото трябвало да се борят с непознати и следователно изключително опасни сили и явления. По тази причина всяко отклонение от него било подложено на единодушно отрицание.

Никълъс млъкна за момент и си наля чаша вода. Изпи я до половината и продължи:

— Според легендата съществувал един „сенин“, който бил далеч по-опитен от останалите. Казвал се Хсинг — една дума, която на древното наречие „канжи“ има многобройни значения. В неговия случай тя означавала „форма“.

— Този Хсинг излизал само след спускането на нощта, тя била единственият му приятел. Отдаден напълно на своето изкуство, той отказал да създаде семейство. За разлика от другите взел на обучение само един ученик — някакво странно рошаво хлапе, доведено от далечните степи на север, населени предимно е монголи.

— Зашушукало се, че ученикът на Хсинг не можел да говори на нито един от цивилизованите езици, нито пък да чете мандаринските ръкописи. Въпреки това двамата оживено разговаряли, един Бог знаел на какво наречие.

— Постепенно другите сенини започнали да подозират, че Хсинг бавно, но сигурно разширява обхвата на своите познания по нинджуцу, експериментира в онези тъмни области на неизвестното, за които останалите се страхували дори да мислят. Мощта му станала толкова голяма, че останалите сенини се съюзили срещу него и в крайна сметка го ликвидирали — вероятно не толкова от страх, колкото от обикновена завист.

Очите на Никълъс излъчваха странен блясък. Макар навън да властваше нощта, а осветлението в хотелския апартамент да беше минимално, Томкин виждаше ясно всяка чертица на лицето му, сякаш озарено от вълшебна вътрешна светлина. Кипящият модерен живот бавно се отдръпна някъде надалеч, на негово, място изплува забуленото в тайнственост минало на огромния Азиатски континент със своите сурови закони.

— Сенините-убийци прогонили рошавия ученик и му заповядали да се върне обратно в родните степи — продължи Никълъс. — Но те не успели да оценят правилно мощта на Хсинг, твърде късно се сетили да го убият. Ученикът му вече бил станал „акума“ — наименование на злия дух според древната японска терминология, успял да се превърне в демон, който обладава „жит сурьоку“ — свръхчовешки качества.

— О, Ник, стига! Това вече е…

— Ти пожела да ти разкажа всичко, Томкин. Бъди така любезен да изслушаш легендата докрай.

— Но това са фантасмагории!

— Хсинг успял да предаде на ученика си всичко, което знаел за „яхо“ — продължи Никълъс, без да му обръща внимание. — Това е един вид магия, която няма нищо общо със свръхестественото. Сега вече не говоря за проклятия и заклинания, нито пък за демони и дяволи — плод на развинтеното човешко въображение.

— Сайго беше изучавал „кобудера“, а това именно е „яхо“. Върху дъщеря ти приложи „сайминджуцу“ — това също е една разновидност на „яхо“.

— Това мога да го разбера — кимна Томкин. — Но какво общо има то с убийството при Сато?

Никълъс пое дълбоко дъх, после бавно започна:

— Единствената смърт, несъмнено причинена от някоя от първите четири степени на ву-шинг (петата е самата смърт), исторически е свързана е ученика на Хсинг, който извършил серия от подобни убийства в Кайфе-ин. Кървави, безмилостни и ужасни, те стоварили перверзно-поетичното си възмездие върху главите на хората, виновни за убийството на любимия сенин.

— Така той се превърнал в „махьо-дзукай“, митичен магьосник.

Кимоното на Акико Офуда беше снежнобяло, натежало от фина бродерия. Върху него носеше лека копринена блузка, цветът на която се покриваше напълно с последните вишневи цветчета, бавно танцуващи над главата й.

Косата й беше скрита под буклите на блестяща перука. Над нея се поклащаше „цунокакуши“ — ритуалната бяла шапка с широка периферия, която имаше предназначението да прикрива недостатъците на жената.

Деликатно подчертани от умело положен грим, очите й ярко блестяха. Върху бялото лице се очертаваха ярко начервените устни, не носеше никакви бижута. В дясната си ръка стискаше затворено ветрило.

Съботната утрин беше ясна и хладна, във въздуха все още се долавяше щипещата свежест на март, току-що отминалия месец.

Над главите на гостите, които според поканите трябваше да бъдат около петстотин, се поклащаше огромно „тории“ от — камфорово дърво — традиционният символ на шинтоистките храмове.

Над стръмните планински склонове все още висеше прозрачното наметало на утринната роса. То обвиваше стволовете на кедри и ели, полуприкриваше изумрудените води на езерото, които проблясваха далеч долу. Зад гърбовете на гостите се издигаше неясната панорама на северните токийски покрайнини.

Четирите постройки на храма бяха наредени във формата на подкова, стръмните им стени с дебели кедрови греди нарязваха ярката слънчева светлина на широки ивици.

Гостите се събираха на групички, подхвърляха си по някоя любезна забележка за времето, коментираха закъсненията, а в един или два случая дори се бяха заели да очертаят контурите на важни сделки. Тук се бяха събрали голяма част от най-известните политици и бизнесмени на страната.

Сеичи Сато отмести поглед от красивото лице на своята избраница и огледа бавно нарастващата тълпа. Отбелязваше присъствието на поредния влиятелен бизнесмен, беззвучно прошепваше името и положението му, а след това го поставяше на съответното място в пирамидата, която беше изградил в своето съзнание. Тази въображаема структура беше важна, защото авторитетът, който щеше да му създаде това празненство, щеше да повдигне и авторитета на цялото кейрецу за години напред. Макар че родителите на Акико бяха покойници, фамилията Офуда продължаваше да бъде сред най-известните в страната, а корените й лежаха далеч назад в средновековието, чак до времето на Йеасу Токугава.

Първият Офуда, на име Тацуносуке, е бил изключително надарен воин, смел и решителен на бойното поле, често даван за пример от самия Йеасу.

Изпитваше болка при мисълта, че Акико не помни родителите си, че няма никакви роднини, с изключение на тежко болната си леля, която редовно посещаваше на Кюшю. Пред очите му се мярна широкото усмихнато лице на Готаро, в душата му отново изплува мъката на едно семейство, чиято наследственост бе безвъзвратно прекъсната.

Колко щастлив, би бил Готаро на този празник! Усмивката му би била толкова топла, че утринната роса бързо щеше да се стопи във водите на езерото. Чудесният му дрезгав смях, наподобяващ триумфален рев, би прокънтял сред тази гора с такава сила, че дори и буболечките в корите на дърветата биха разбрали колко важен е този ден!

Сато прокара ръка по лицето си, върховете на пръстите му леко попиха избилата там влага. Не бива да позволяваш на мислите си да вземат подобна насока, укори се безмълвно той. Готаро го няма.

Заминал е надалеч, каза майка му, когато й съобщи тъжната вест. И нито дума повече. Вече изгубила съпруга си, тя не можа да понесе смъртта на първородния си син. Не дочака края на войната, макар и да оцеля сред опустошителните бомбардировки. Войната я опустоши отвътре.

Недей, каза си Сато. Не бъди като майка си! Карма — това се случи на Готаро, но него вече го няма! Извърна се към Масуто Ишии и започна да обсъжда с него някои важни делови въпроси; наложи си да забрави скръбта, или поне да я остави зад гърба си в щастлив ден като този.

Недалеч от него стоеше Танцан Нанги. Гърбът му беше все така вдървено изправен, кокалчетата на пръстите му стискаха здраво бялата, глава на дракона от слонова кост, която заместваше дръжката на бастуна му. Болката от продължителното стоене на крака разкъсваше тялото му, но той не се помръдваше. Негов дълг бе да се появи на празника сред първите. Никой не сядаше — значи и той не можеше да го стори.

Освен това не искаше да се излага пред всичките тези свещеници. Естествено, би предпочел Сато да се венчае в християнски храм, в който всичко му беше близко и познато — одеждите на духовниците, напевните молитви на латински, светите тайнства. Шинтоизмът той не разбираше, не вярваше в неговите примитивни призраци и духове, не можеше да проумее как е възможно да изживееш целия си живот със сляпата вяра в силата на ками. За него вярата беше Христос, Възкресението и Светото спасение.

Стоеше в компанията на един по-млад мъж и беше обект на почти непрекъснато внимание от страна на пристигащите гости, а и на онези, които бяха успели, да поздравят домакините и вече търсеха начин да се присламчат край Нанги, да научат нещо ново за плановете на МИТИ от Руичи Яно — неговия министър. Всички знаеха, че Яно е протеже на Нанги и той напусна поста си в правителството едва след като се беше уверил, че именно Яно ще бъде негов наследник.

Любезно усмихнат, Нанги даваше възможно най-изчерпателни отговори на въпросите, с които го засипваха. Едновременно с това очите му не изпускаха входа, от който трябваше да се появят гайжините. Искаше да бъде сигурен, че ще бъде в състояние да следи всяка тяхна стъпка. Човек научава много, когато следи играта на противника.

Акико също ги очакваше. Всъщност очакваше само един от тях — Никълъс. Моментът беше настъпил и очите й бяха като прецизни камери, готови да запечатат всичко — чувство, изражение, емоции.

Почувства как пулсът й се ускорява, имаше усещането, че предната част на кимоното й потръпва от ударите на сърцето. С усилие на волята успя да си наложи спокойствие. Отмъщението беше близо и за него бяха необходими всичките й духовни сили. Извърна се към Сато, но вместо него срещна очите на Ишии, които прикрито я наблюдаваха. Той се усмихна и й кимна с глава, след което продължи тихия си разговор със Сато.

Сред гостите настъпи леко раздвижване и Акико моментално го усети. Алените й устни бяха замръзнали в любезна усмивка, белотата на лицето й беше все така съвършена. Очите й се насочиха към входа в дъното.

— Аха, Томкин и Линеър най-сетне пристигнаха — забеляза ги и Сато.

Бавно и сякаш насън Акико вдигна ръка, пръстите й разтвориха ветрилото, което проблесна в златно, червено и черно. То закри цялото й лице, зад ръба му надничаше единствено окото й.

Спокойно, каза си тя. Спокойно. Не се разкривай. Още не. Дай му време да се приближи. Ела по-близо, Никълъс! Ела, за да започне разрухата на твоя живот!

Вече ясно виждаше двамата гайжини. Нейният човек беше по-широкоплещест от другия, но и двамата бяха високи, главите им стърчаха доста над останалите гости. Бавно си пробиваха път сред тълпата, приближаваха се насам, чертите на Никълъс ставаха все по-отчетливи. Томкин беше облечен в тъмен раиран костюм, бяла риза и консервативна вратовръзка, Никълъс беше предпочел не толкова официално облекло — костюмът му беше от лен в морскозелен цвят, ризата беше сива, а вратовръзката — яркосиня.

Двамата поеха покрай дългия навес от бамбукови плоскости. Скулестото лице на Никълъс все още беше в сянка, но Акико все пак успя да различи странните полегати очи, които не бяха нито европейски, нито на човек от Изтока. Те му придаваха черти, които Акико не можеше да определи. Отново усети онова странно и магнетично привличане, което вече беше изпитала в „Ян-Ян“. С усилие на волята си наложи да остане на мястото си, до Сато…

Вече бяха наистина близо. Лицето на Никълъс изведнъж се покри с ярката светлина на слънчевото утро — сякаш попаднало в обектива на невидима камера. Внезапен полъх на пролетния ветрец повдигна кичурче тъмна коса и игриво го запрати върху челото му, ръката му автоматически се вдигна да го прибере, тъмната й сянка пробяга по решителните черти на лицето му.

Още малко, прошепна мислено Акико. Моментът беше почти настъпил, вътре в душата си беше сигурна, че го е подбрала по един наистина безупречен начин. Тялото й потръпна от възбуда при мисълта за това, което щеше да се случи, душата й запя.

Розовото връхче на езика й се стрелна навън и овлажни внезапно пресъхналите устни. Очите й внимателно следяха гъвкавите движения на тялото му, леки и уверени като на танцьор. Заприлича й на тигър — могъщия цар на животните, който ловко се промъква сред горския гъсталак, готов всеки миг за своя магически и убийствен скок върху гърба на нещастното животно, което е имало неблагоразумието да го допусне прекалено близо до себе си.

Сега. Моментът най-сетне настъпи. Акико изчака погледа му да напусне лицето на Сато и да се насочи към нея. Естествено беше да прояви любопитство, тъй като никога не беше я виждал и сигурно желаеше да разбере за каква жена се жени Сато.

Почувства тежестта на погледа му, който се спря за миг върху ветрилото, после бавно се премести нагоре. Очите им се впиха едни в други и за една безкрайно кратка частица от секундата Акико изпита усещането, че увисва безсилно във времето и пространството. В съзнанието й светкавично пробягаха спомените за упоритата й дългогодишна подготовка, после се свиха на топка и се концентрираха в интензивността на настоящия миг. Сега!

Без да потрепне, ръката й бавно отдръпна ветрилото.

Никълъс слезе от лимузината, която ги беше извела извън Токио и с възхищение огледа околността. Бяха заобиколили голямото езеро, над чиито спокойни води все още висеше утринната мъгла, после поеха нагоре към скалистия връх, върху който се издигаше древният шинтоистки храм.

Изборът на древните духовници не го учуди. Същността на шинтоистката религия проповядваше пълно сливане на душата с природата, с естествения ход на живота. Карма. Човешкият живот е мъничка частица в огромния свят, в който всяка жива твар има своето място, независимо дали е човек, животно, растение или минерал.

Краката му докоснаха глинестата, покрита с борови иглички земя, душата му пропя, сърцето му се разтвори. Духаше свеж, едва доловим ветрец, във въздуха вече се усещаше топлината. Скоро утринната мъгла щеше да напусне боровете и гладката повърхност на езерото, гледката щеше да бъде фантастична.

Усещаше проплясването на птичи криле над главата си, долавяше ясно лекото поклащане на големите клони, полюшването на стройните тръстики. В ушите му жужаха насекоми, краищата на сакото му се развяваха от полъха на вятъра.

После долови и нетърпеливото потръпване на тълпата от гости — толкова леко и неуловимо, че Томкин положително е пропуснал да го забележи. Гайжините пристигат. Той също е гайжин. Нанги съвсем ясно му беше дал да разбере, че не го счита за японец.

Започна да си пробива път сред тях, вглеждаше се в лицата им и неволно си задаваше въпроса какво ли е било отношението им към полковник Линеър, неговия баща. Дали се гордееха, че им е помогнал да възстановят страната си, след като е приел назначението на Макартър? Или пък тайно оплюват паметта му — просто защото е бил един дяволски чужденец, настанил се неканен от никого в Япония? Нямаше начин да разбере това и Никълъс предпочиташе да вярва, че поне част от тях — като Сато например, все пак почитат паметта му. Никълъс знаеше със сигурност, че баща му е бил изключителен човек, че дълго и упорито се е борил с опасни противници, за да създаде онази демократична основа, без която страната едва ли би успяла да се възстанови.

— Господи, колко дребни са тези копелдаци! — учуди се с ъгълчето на устата си Томкин. — Чувствам се като слон в стъкларски магазин!

Приближаваха се към Сато. Никълъс вече ясно виждаше лицето му, зад което се извисяваше грамадата на Котен — шампионът по сумо, приличащ на чучело в официалния си костюм. До него се виждаше стройна и елегантна жена в булчински одежди. Никълъс се опита да я разгледа, но пред лицето й се поклащаше церемониално ветрило. Шапката „цунокакуши“ скриваше по-голямата част от главата й.

— В друга страна изобщо не бих си направил труда да приема поканата — промърмори Томкин. — Все още съм като парцал!

— Няма как, протокол — рече Никълъс.

— Да бе, да… — Томкин отчаяно се опита да окачи на лицето си нещо като усмивка. — Тоя протокол ще ме съсипе!

Вече почти бяха прекосили пространството, запълнено с групичките на поканените. Вдясно от себе си Никълъс зърна за миг изправената фигура на Нанги, плътно обкръжена от мъже с тъмни костюми. Беше почти сигурен, че тук присъстват ръководствата на седем-осем министерства.

Спряха на един-два метра от Сато и бъдещата му съпруга. Томкин пристъпи напред да поднесе своите поздравления, а Никълъс гледаше Акико и се питаше какво ли е лицето, скрито зад позлатеното ветрило. После, почти като в приказките, ветрилото се подчини на безмълвното му желание и бавно се спусна надолу. Той неволно отстъпи крачка назад, въздухът със свистене напусна дробовете му, очите му се изцъклиха, напуканите му внезапно устни едва чуто простенаха:

— О, не!

Тихо прошепнатата думичка прокънтя в ушите му като див отчаян рев, сърцето лудо заблъска в гърдите му. В ъгълчетата на очите му се появи влага, клепачите му затрептяха под напора на чувствата.

В дъното на душата му се надигна мрачната сянка на миналото, призраци застенаха в обърканото му съзнание. Не, мъртвите не могат да бъдат възкресени! Телата им са отдадени на вечна почивка и бавно се разлагат от земята, въздуха, огъня и водата — вечните и нерушими елементи на природата.

Сайго я умъртви, защото тялом и духом тя принадлежеше на Никълъс и беше безсилен да я промени. Беше я удавил във вълните на пролива Шимоносеки, в които плаваха духовете на мъртвите воини — „чейке“, показващи човешките си лица от рачешките черупки. Няма я, тя си беше отишла. Отдавна.

Въпреки това стоеше тук, само на крачка от него.

Юкио.

Единствен Готаро Сато беше сигурен, че са взели курс към Марианските острови — предположение, което останалите считаха за прекалено нелепо. Защото тези острови се намираха прекалено близо до японските брегове за водене на бойни действия, а и капитан Ногучи ясно им даде да разберат, че мисията им ще бъде от по-особен характер.

Но идеята възбуди въображението на Нанги и той нетърпеливо изчака хората да се разпръснат, за да дръпне настрана Готаро — едър и здрав като мечок мъжага с дебел врат и кръгло като месечина лице. Очите му, пъргави и умни, рядко разкриваха мислите, които се криеха зад тях, но едновременно с това излъчваха веселост и добро настроение. Известен шегобиец, той притежаваше рядката дарба да разсейва страховете и напрежението на околните.

А през онези мрачни дни в края на войната тези чувства преобладаваха сред войниците и офицерите. Съюзниците вече бяха спечелили две продължителни и изключително трудни военни операции — на Соломоновите острови в края на 1943, а после и в Нова Гвинея. Беше ясно, че пътят им към Япония е открит и всички очакваха някаква нова стратегия за промяна на неблагоприятното положение на японската армия.

Качиха се на палубата. Готаро извади цигара, но размисли и отказа да я запали. Навсякъде около тях лежеше необятната черна пустош на Тихия океан. Нанги неволно потръпна. Смел и решителен, той без колебание би се впуснал в смъртен бой и би загинал гордо, като самурай. Но тук, сред безкрайната шир на океана, се чувстваше неспокоен.

— Натам вървим, към Марианските острови — рече Готаро и погледна на юг — посоката, в която се движеха. — И ще ти кажа защо. Американците скоро ще са там, ако вече не са го сторили. А ние имаме военновъздушна база на островите, отдалечена на не повече от хиляда и петстотин морски мили от дома. — Внезапен порив на вятъра разроши късата му коса и той се извърна: — Можеш ли да си представиш по-добра база за техните самолети, които ще тръгнат да бомбардират Япония? Аз не мога.

В гласа му липсваше обичайната веселост, ръцете му здраво стискаха железните перила, далеч долу съскаха вълните.

Нанги почувства как въпреки волята го залива черно отчаяние.

— Значи няма надежда. Войната е загубена, независимо от това, което твърди Императорското командване.

Готаро се извърна към него, очите му блестяха на фона на затъмнените палубни съоръжения. Близостта на толкова много брониран метал беше потискаща за тях — хората, израснали сред сгради от дърво и оризова хартия.

— Трябва да имаш вяра.

— Вяра ли? — недоверчиво го изгледа Нанги, сигурен, че не е чул добре. Изчака кимването на Готаро и едва след това попита: — Вяра в какво? В императора, в Императорското командване, в дзайбацу? Пред колко икони трябва да се кланям тази вечер? — Даде си сметка, че въпросите му звучат прекалено горчиво, но вече не можеше да се спре. Далеч от дома и все по-близо до пълната с неизвестности битка, той имаше чувството, че само през тази тъмна нощ ще може да се освободи от натрупалото се в душата му напрежение.

— Влязохме в тази налудничава война единствено от алчност! — продължи Нанги, без да изчака другият да отговори на риторичните му въпроси. — Сляпата алчност на дзайбацу, успели да убедят правителството, че земята на Япония е тясна за империята. Експанзия, експанзия и пак експанзия — това бяха единствените им желания, а войната се оказа идеалното средство за тяхната реализация, за отдавна мечтаното проникване в Азия!

— Как мислиш, Готаро-сан, направиха ли опит за точна преценка на противника, преди да нападнат Пърл Харбър? — поклати глава и си отговори сам: — Нищо подобно! Не си направиха този труд, не проведоха дори и най-елементарното изследване. — По лицето му се появи горчива усмивка: — История, Готаро… Ако познаваха или разбираха поне малко историята на Америка, те вероятно биха си дали сметка какъв ще бъде отговорът на това нападение. — Погледът на Нанги се сведе надолу, от гласа му изчезна досегашната разпаленост: — И какво ще ни се случи сега… накрая…

— Имай вяра — повтори Готаро. — Вяра в Бога!

В Бога ли? Нанги изведнъж разбра и се извърна към него:

— Ти си християнин, нали?

Едрият мъж кимна.

— Никой от семейството ми не знае това, никой не би го разбрал…

— Но защо — внимателно го погледна Нанги.

— Защото в мен вече не съществува страхът — тихо отвърна Готаро.

На 13 март в 4.15 часа сутринта Нанги беше повикан на инструктаж в капитанската каюта. Стегнат в безупречно изгладената си униформа, той пое по тесните коридори, тънещи в тишина. Имаше чувството, че целият огромен кораб е на негово разположение. Сякаш редом с него крачеше духът на древния шогун, в жилите му пулсираше кръвта на непобедимите самураи — силни като тигри и хитри като лисици.

Фактът, че сред многото офицери на борда бяха извикали именно него, беше ново и ясно потвърждение за предопределението на съдбата. Макар и против тази война, той беше предан на Япония с цялата си душа. Тревожеше се единствено от мисълта за поражението, надяваше се не всичко да е загубено, вярваше в съществуването на нова стратегия, която да ги измъкне от безнадеждното положение.

Почука леко по бялата врата на капитанската каюта и влезе. С изненада видя, че Готаро е вече там.

— Моля, седнете, майоре — покани го капитан Ногучи след размяната на традиционните поздрави. Нанги се настани в свободния стол до Готаро.

— Познавате майор Сато, нали? Добре — стоманеносивата глава на капитана одобрително кимна, на прага се появи стюард с поднос в ръце. Върху него димяха малки чашки със саке. Стюардът ги постави върху писалището и безмълвно излезе.

— Вече сме средата на март на една година, която за наше съжаление вероятно ще се окаже последната в тази война. — Гласът на Ногучи беше тих и спокоен, но очите му зад очилата с голям диоптър изпитателно се местеха по лицата на Готаро и Нанги.

Беше едър и силен мъж, от когото се излъчваше енергична самоувереност. Под рошавите вежди проблясваха умни очи, устата му беше широка и решителна, ушите му странно стърчаха от гъстата сива четина на главата.

— Според европейския драматург Шекспир това време на годината е злокобно — усмихна се Ногучи. — Поне такова е било за Юлий Цезар… — Ръката му с дълги и деликатни пръсти легна върху плота на писалището: — А може би ще се окаже злокобно и за съюзниците.

За разлика от повечето висши офицери той имаше навика да гледа събеседниците си право в очите и Нанги инстинктивно почувства, че именно на това се дължи доверието, с което се ползваше сред подчинените си.

— През следващия месец родината ни отново ще се покрие с прекрасните цветчета на цъфналите вишни. — Очите му въодушевено заблестяха: — А врагът заплашва да ги унищожи, заедно е тях и народа ни! — Гърдите му развълнувано се надигаха и отпускаха под напора на чувствата.

— В този момент, господа, нашийте техници подготвят за вас един по-различни вишневи цветчета… Виждам вашето объркване, нека ви обясня за какво става въпрос.

Стана, излезе иззад бюрото и започна да крачи напред-назад из тясната кабина, сякаш енергията на тялото му беше твърде голяма, за да го държи в седнало положение.

— На борда имаме точно сто и петдесет самолета. С изключение на един всички са бомбардировачи „Мицубиши“, модел G-4 M-2. Същите, които кой знае защо врагът нарича „Бета“.

Юмрукът му се стовари върху бюрото и малките чашки подскочиха върху подноса.

— Вече едва ли ще ти нарича с това пренебрежително име! Край! И знаете ли защо? Защото разполагаме с „Ока“! — Обърна се към двамата офицери и поясни: — Един от нашите „Мицубиши“ е модифициран, под тялото му е прикрепен втори, по-малък самолет. Това е едноместен моноплан е дължина около шест метра и разпереност на крилете малко над четири.

— „Ока“ е конструиран така, че да започне самостоятелен полет на височина осем хиляди метра, до която ще бъде издигнат от самолета-майка. След отделянето си от тялото на бомбардировача той ще бъде в състояние да лети около осемдесет километра със средна скорост четиристотин километра в час. При поява на целта пилотът спира трите двигателя, работещи с ракетно гориво — скоростта ще е вече близо хиляда километра в час.

Изправен пред тях, Ногучи ги гледаше с блеснали очи и зачервени от вълнение скули.

— В продължение на девет секунди машината ще има огромна тяга — истински снаряд! — Главата му рязко се вдигна, очилата му развълнувано проблеснаха: — А после… После вие ще се превърнете в меча на възмездието и ще пробиете дълбока пробойна в корпуса на американския кораб!

Нанги и до днес си спомняше, че Ногучи не ги попита дали разбират за какво става въпрос. Но и без това им беше ясно — „Ока“ е жива торпила, а пилотът в нея я превръща в ракета, която не може да пропусне целта си.

— Ямато дама шии — добави Ногучи и седна обратно на мястото си. — Японският дух ще бъде оръжието, което противопоставяме на превъзхождащия ни в материално отношение противник! Комбиниран с нападенията на „Ока“, той бързо ще деморализира настъплението на врага, от плановете му да завладее Филипините няма да остане нищо!

Ногучи напълни чашките със саке и вдигна своята:

— Човек умира само веднъж. Тази смърт може да бъде величествена, като Фуджияма, може да бъде и незначителна като понесено от вятъра перце. Всичко зависи от начина, по който я използваме. В природата на всеки японец е заложена любов към живота и омраза към смъртта, той иска да се грижи за семейството си, да отгледа децата си. Това се променя само когато човек е мотивиран от по-висш принцип, от чистата и свята решителност, която наричаме „жун-сюцей“. Тогава той просто е длъжен да извърши определени неща.

Отпиха от чашките. Нанги забеляза сълзи в очите на Готаро и си помисли, че се дължат на невежеството или на християнската му религия. Думите на капитан Ногучи, на практика един начин на сбогуване, бяха заимствани от известното писмо на Сун Мачиен още от 98 година преди новата ера, останало завинаги в историята на Китай.

Ногучи остави чашата и добави:

— На вас се падна честта първи да изпитате в бойни условия това унищожително оръжие. Вие сте пионерите на „Шимпу Токубецу Кьогекитай“ — новосъздадената ескадрила за особени поръчения, която ще носи името „Божествени криле“. Това е вашият шанс да постигнете безсмъртието на легендарния майор Ода, използвал по забележителен начин способа „божествени криле“, чрез който още през 1274 и 1281 година са били разбити монголските орди, нахлули в древния Нипон.

Като пилоти в императорския военноморски флот Нанги и Готаро добре знаеха историята на Ода. Този смел пилот беше насочил своя малък изтребител Ка-43 директно в тялото на един огромен американски бомбардировач Б-17 и по този начин беше спасил от гибел цял японски конвой. В момента на своя подвиг е бил сержант, но посмъртно получава чин майор.

— Майор Сато, вие ще поведете първия „Ока“ към пламъка на възмездието — продължи Ногучи. — А вие, майор Нанги, ще пилотирате машината-майка. — Очите му се плъзнаха по листовете хартия върху писалището: — Разузнаването е засякло два неприятелски кораба — крайцер и есминец, които са взели курс към Марианските острови и несъмнено са авангард на голяма група бойни съдове. Вашата цел ще бъде есминецът… — Нова кратка справка с радиограмите: — В момента и двата кораба се намират на около триста и петдесет мили от остров Гуам. От моята кабина ще се качите направо на палубата, всичко необходимо за полета е готово. Ще излетите в пет и тридесет, аз лично ще дам разрешението от контролната кула.

След тези думи се изправи и кратко кимна с глава. Инструктажът беше приключен.

Настъпващото утро беше хладно, от североизток подухваше лек ветрец. Стегнати в пилотските си комбинезони, Нанги и Готаро крачеха по широката и пуста палуба за излитане. Пред очите им бавно се очертаваха контурите на свързаните в едно летателни апарати, странни като обезобразената фигура на прокажен.

— Аз имам повече летателни часове от теб — промълви Нанги. — Би трябвало на мен да възложат мисията с „Ока“.

— Останаха ни твърде малко пилоти с твоя опит, Танцан — усмихна се Готаро. — Повечето от нас в момента са неопитни новаци без почти никаква подготовка. Не е разумно да се изпитва тази летяща бомба от човек, който може да предаде познанията си на другите… — Сви рамене: — Наистина, каква ще е ползата за тези след него, след като нищо не знаят и няма откъде да го научат? Не, приятелю, изборът им е правилен!

Рязко се спря, едрата му фигура препречи пътя на студения вятър, който хапеше лицето на Нанги. Ръката му се спусна в джоба на комбинезона и извади оттам малко квадратно пакетче, толкова бяло, сякаш светеше със собствена светлина в утринния здрач.

— Вземи, това „хачимаки“9 е за теб. — Превърза я около шлема на Нанги и добави: — Така наистина приличаш на „шимпу“, знаеш ли?

Нанги поклати глава.

— Напоследък в Токио използват един термин, предназначен за откачените шофьори на такси — засмя се Готаро. — „Камикадзе“. Бих те нарекъл така още в каютата на Ногучи, но неговите уши не са свикнали на подобни приказки! Освен това и моментът беше прекалено тържествен…

— За теб също, Готаро-сан — внимателно го погледна Нанги. — Особено след като знаеш какъв ще бъде краят на твоята мисия.

— Аз притежавам вяра, приятел — отвърна едрият мъж. — Служа на родината и нищо друго не ме интересува.

— Те са луди да вярват, че тази „Ока“ ще уплаши американците! Доколкото ги познавам, само ще ни се изсмеят. Просто защото не притежават концепцията на „сепуку“ — доброволната смърт на войника и благородника…

— Толкова по-зле за тях — отвърна Готаро. — И. без това водим война с чужд по манталитет противник. Не мога и не искам да мисля за това, което ще ни се случи след пойната… Ще изпълня дълга си, а всичко останало оставям в божиите ръце.

Небосводът започна да просветлява, вятърът се усили. На изток, там, където морето се сливаше с небето, плъзнаха първите розови лъчи.

— Слушай, приятелю — докосна го по ръката Готаро. — Капитан Ногучи е прав. Всички обичаме живота, това също е наш дълг. На този свят съществуват и по-висши принципи, на които всеки трябва да се подчинява. Така поне ни учи християнската религия.

Приближиха се до полускритите под брезента самолети и механиците ги поеха. Показаха им всичко, което всъщност не беше много. Двумоторният „Мицубиши“ беше освободен от всичко излишно, за да поеме допълнителната тежест на ниската „Ока“. В кабината на бомбардировача имаше място само за един пилот, на арматурното табло — само най-необходимите уреди.

Под него се гушеше „вишневото цветче“. Нанги пъхна глава в кабината му и ужасено потръпна. Това си беше истински летящ ковчег, в който почти нямаше уреди. Само кормило за управлението и малък микрофон за връзка с пилота на самолета-майка.

Механиците поясниха, че Готаро ще седи в бомбардировача при Нанги, докато открият целта. Едва след това ще се мушне в малката кабина на „Ока“ през специално преустроените за целта бомбени люкове на мицубишито. Всички етапи на полета бяха описани до най-незначителната подробност, после двамата майори трябваше да ги повторят. Когато свършиха, часът беше пет и деветнадесет минути.

Морето ярко пламна, отразило, изгрева на кървавочервеното слънце с набръчканата си кожа. За миг небето изгуби синевата си, избледняло от ослепителното сияние на настъпващия ден.

Нанги и Готаро бяха чужди на всичко това, за тях съществуваше само монотонният грохот на двигателите и вибрациите на металната птица. Едва сега Нанги започна да си дава сметка за отчаяното положение на страната си. Отдавна летеше на самолети от този тип и можеше да оцени разликата. Конструкторите бяха спестили доста повече неща от тези, за които механиците си направиха, труда да споменат. Въоръжение, разбира се, липсваше — това ясно пролича още на палубата на самолетоносача. Но сега, се оказа, че положението е същото и с по-голямата част от вътрешната изолация на кабината. Нанги знаеше че за да се компенсира тежестта на „Ока“ — над един тон, половината от който представляваше взривното вещество в носовата част, наистина е необходимо известно олекотяване. Но колкото повече летеше на „новата“ машина, толкова повече нарастваше убеждението му, че в нея са спестени далеч повече неща. Спомни си думите на Готаро за трагичното, състояние на личния състав на японската армия. Нима това състояние се простира и върху промишлеността? Нима стигнаха дотам, че нямат необходимите ресурси дори за производството на свестни самолети? Означава ли всичко това, че в края на годината, ще започнат да товарят голобради хлапета в лодки с гребла, ще им дават по една пушка и ще ги изпращат срещу настъпващия противник? Нанги потръпна и направи малка корекция в курса.

Временно поел ролята на щурман, Готаро изследваше една въздушна карта на северната, част на Тихия океан. Погледна часовника си, наведе се напред и извика, за да заглуши силния грохот:

— След десетина минути трябва да ги видим! Ще бъдат някъде на около двеста и петдесет мили от Гуам… — хвърли нов поглед върху картата, и добави: — Срещата ще стане точно над Марианската падина.

— Зная — изкрещя в отговор Нанги. — Опитвам се да не мисля за това… Някъде бях чел, че според учените това е най-дълбокото място на света, над единайсет хиляди метра!

— Няма от какво да се безпокоиш — отвърна Готаро, забелязал потръпването на раменете му. — Мисията ни е такава, че никой от нас няма дори да се намокри!

След около шест минути Готаро докосна рамото на Нанги и посочи на юг. Гладката повърхност на океана беше толкова неподвижна и плоска, че приличаше на твърд и неподатлив лист стомана. Проследявайки посоката на пръста му, Нанги забеляза двете едва доловими чертички и направи съответната корекция в курса.

— Време е — бръмна в ухото му гласът на Готаро.

Нанги ограничи скоростта и извика:

— Чакай!

Обърна глава, но приятелят му вече го нямаше. Представи си ясно как едрото му тяло се промъква през тесния бомбен отсек и се спуска в мрачната ковчегоподобна кабинка.

— Готово!

Гласът на Готаро долетя от репродуктора. Нанги намали още скоростта и започна да се снижава. С равен глас информираше приятеля си за всяко свое действие.

— Височина десет хиляди метра, започвам да различавам контурите на целта.

— Виждам есминеца — отвърна Готаро. — Насочи ме навреме, останалото е моя работа.

Ръцете на Нанги сръчно поддържаха курса. Въпреки шлема усещаше ясно стегнатата превръзка „хачимаки“ около челото си.

— Сато-сан…

— Кажи, приятелю.

Какво ли можеше да му каже?

— Височина девет хиляди и петстотин, насочени сме точно в целта. — Ръката му неволно се вдигна и докосна леко потрепващото парче плат на превръзката.

Небосводът беше безкраен, далеч вляво започваха да се трупат черни облаци, но целта беше все така ярко осветена от лъчите на утринното слънце. Нанги почувства, че вятърът променя посоката си. Океанът под краката му беше все така необятен.

— Девет хиляди — проговори в микрофона той, ръката му стисна лоста за освобождаването на „Ока“. — Започвам да отброявам секундите.

Готаро вероятно долови нещо необичайно в гласа му и каза:

— Действай спокойно, приятелю. Не се тревожи за нищо.

— За разлика от теб аз не вярвам в съдбата. — Нанги с труд прикриваше чувствата си. Стрелката на висотомера бавно се спускаше към червената линия. Скоро „Ока“ щеше да се откъсне от утробата на голямата машина и да полети надолу към гладката водна повърхност като красиво, но смъртоносно цвете. — Време е да си кажем сбогом…

От репродуктора долиташе свиренето на вятъра, миг по-късно се появи и гласът на Готаро:

— Прекрасен е цветът на живота ни днес… утре вятърът го е отвял надалеч… Нима можем да си въобразяваме, че крехката му красота ще трае вечно?

Очите на Нанги се насълзиха, ръката му рязко дръпна лоста.

— Сбогом! — прошепнаха тихо разтрепераните му устни.

Миг по-късно се включиха ракетните двигатели, мицубишито силно се разклати. Нанги изпита усещането, че е улучен от неприятелски снаряд, но те бяха твърде далеч от обсега на корабните оръдия, а в небето не се забелязваха вражески самолети.

После носът на самолета-майка рязко се наклони надолу, лявото му крило се вдигна към небесната шир. Нанги моментално разбра какво се е случило и по гърба му пробяга ледена тръпка. През отворените бомбени люкове нахлуваше ураганен вятър.

— Готаро, Готаро! — изкрещя той в микрофона.

— Все още съм тук, залепен за корема ти! — долетя гласът на приятеля му.

— Ракетните двигатели се включиха преждевременно! Не мога да изправя носа!

Ръцете му френетично движеха лостовете за управление, но умът му си даваше ясната сметка, че едва ли нещо може да се направи за овладяването на огромната допълнителна тяга.

Излезли от контрол, двете метални птици се понесоха към стоманено сивата водна повърхност с главозамайваща скорост. Нанги не изгуби самообладание и продължи опитите си да овладее падането. Девет секунди по-късно ракетните двигатели се изключиха, но огромното ускорение вече беше свършило своето.

— Качи се обратно тук! — изкрещя Нанги, продължавайки да се бори с непокорните уреди. — Не трябва да: си долу, когато паднем във водата!

Отговор нямаше, но Нанги беше твърде зает, за да обърне внимание на този факт. След спирането на ракетните двигатели самолетът започна да дава леки признаци на подчинение. Но вече бяха твърде близо до водната повърхност, за да успеят да се измъкнат от смъртоносния свредел. Двата двигателя на мицубишито нямаха достатъчна мощност да се справят с огромната тяга на ракетните двигатели, включили се в неподходящ момент.

Цялата конструкция на самолета се тресеше. Нанги си даваше ясна сметка, че падат под прекалено остър ъгъл и всеки миг някое от крилата можеше да се откъсне от тялото. Тогава шансовете им за спасение ставаха нула. Неуправляемата машина щеше да се блъсне като камък във водната стена и да ги смаже на пихтия.

По тази причина изостави безнадеждните си опити да излезе от свредела и насочи усилията си към намаляване ъгъла на пикирането. Ако успее поне малко, двамата щяха да имат известен шанс за оцеляване. „Ока“ ще бъде сплескана от удара, но все пак ще поеме част от огромната му смазваща сила. Дано Готаро успее да се върне обратно!

Небето отвъд остъклената кабина се въртеше като полудяло, смесваше се с повърхността на океана, после отново се разделяше… Сякаш се возеха на увеселително влакче… Корпусът виеше и скърцаше, металните му сглобки с мъка удържаха допълнителния натиск на земното притегляне. Вражеските кораби бяха изчезнали, на хоризонта се кълбяха буреносни облаци, жълтеникаво алени като прясна рана.

С приближаването им към водната повърхност кабината се изпълни от нов, остър и пронизителен звук, който бързо погълна всички останали. По гърба на Нанги се търкулнаха капчици студена пот. Вертикалното кормило не беше успяло да се отклони под необходимия ъгъл и всеки миг щеше да се откъсне от тялото. А това означаваше сигурна смърт. Не искаше да бъде размазан в този метален ковчег и ръцете му отчаяно задърпаха лостовете.

Усети натиск в гърба, после широката лапа на Готаро стисна рамото му. Най-сетне — ядосано и едновременно с това облекчено въздъхна той.

Всъщност нещата трудно можеха да се променят. Водната стена летеше насреща им с огромна скорост. Дори и да оцелееха след съприкосновението с нея, смъртта им щеше да дойде от взривяването на страхотното количество експлозив, натъпкано в носа на „Ока“. Въпреки всичко ръцете му не преставаха своите усилия, вертикалното кормило започна едва забележимо да заема нужното положение.

От водата ги разделяха стотина-двеста метра, падането им беше неумолимо и сигурно, като на подхванато от ураган есенно листо. Двуизмерната повърхност на океана леко се вълнуваше, светли петънца се мяркаха и изчезваха по тъмносинята, почти черна на места вода. Намираме се точно над Марианската падина и сигурно ще потъваме с часове! Това беше последната мисъл, която проблесна в обърканото съзнание на Нанги.

После могъщият океан се стовари върху тях с огромна сила, въздухът излетя от гърдите на Нанги като от спукан балон. В ушите му пропищяха десет хиляди демони, тялото му бе пронизано от кратка, нетърпима горещина, светът се стовари отгоре му с непоносима тежест, приковавайки го към кръста на агонията със стотици парещи гвоздеи…

Вероятно Готаро го беше измъкнал от сплесканата и разкривена кабина, Нанги нямаше спомен сам да е сторил това. По-късно, в продължение на дълги години, той нямаше да може да се освободи от кошмара на тези кратки, но ужасни мигове, изпълнени с неясни сенки, е чувство на задушаване и сплескване на кости и плът…

След това над главата му отново изгря ясното небе, хладен ветрец погали страните му, някъде далеч се усещаше могъщото дишане на морето. Бавно и мъчително отвори очи, но пред тях се разстла плътна червена мъгла. Остра болка прониза главата му, не можеше дори да се помръдне.

— Лежи спокойно — разнесе се над него някакъв глас. — Отпусни се, самурай.

Дишаше с мъка, опитите му да каже нещо бяха напразни. Сякаш гласните му струни бяха изтръгнати, гърлото му гореше, усещаше устата си като пълна с памук. После отново потъна в нажежената пещ, по бузите му като сълзи пробягаха пламъчета. Ушите му се изпълниха със страхотен трясък, задушлив дим изпълни ноздрите му и започна да го дави. Повърна. Някой придържаше главата му, грижлива ръка избърса устата му със смачкана бяла лента…

Зрението му бавно започна да се прояснява. Първото нещо, което видя, беше огромно черно пипало, което бавно се протягаше към него. Морско чудовище, потръпна той. Прониза го остро и ирационално чувство на страх, кожата му изведнъж изстина и се овлажни. После главата му се проясни и той видя, че морското чудовище всъщност е задната част на мицубишито. Затвори очи и загуби съзнание.

Когато се свести, забеляза, че е изгубил чувството си за двуизмерност на това, което вижда.

— Едното ти око го няма — разнесе се край него гласът на Готаро. — Не се опитвай да мърдаш, защото и краката ти са пострадали.

Нанги остана безмълвен за известно време, бавно осъзна чутото и едва доловимо пророни:

— Експлозива…

— Той ме забави толкова дълго в „Ока“ — усмихна му се Готаро. — Трябваше да се отървем от него…

— Не усетих…

— Беше прекалено зает — тръсна глава Готаро и ободрителната му усмивка отново се появи: — Ти спаси и двама ни… В момента, в който се включиха ракетните двигатели, аз бях сигурен, че измъкване няма! Но ти успя да направиш невъзможното!

Нанги затвори очи, дълбоко изтощен от трите думички, които успя да произнесе.

Когато се събуди, видя, че Готаро се е надвесил над краката му и нещо майстори.

— Какво става?

Готаро бързо се обърна, очите му се плъзнаха по лицето на Нанги и се насочиха към водата.

— Просто проверявам раните ти — промърмори някак смутено той.

— Няма земя…

— Какво? — стреснато го погледна приятелят му, после кимна с глава. — Вярно е. Мислех, че сме близо до някой от Марианските острови, но май не е така…

— Ногучи ще ни открие.

— Да се надяваме…

— Ще иска да разбере какво точно е станало. Всички адмирали на Императорския флот ще го искат. Затова ще направят необходимото да ни приберат час по-скоро…

Готаро не отвърна, очите му разсеяно пробягваха по водата.

— Къде се дяна бурята? — Нанги все още изпитваше затруднение с говора, мъчеше го ужасна жажда. С мъка преглътна топката в гърлото си, в съзнанието му изведнъж се люшна представата за гигантската бездна, над която се полюшваха, стомахът му се сви, имаше чувството, че всеки миг отново ще повърне, обзет от ирационален ужас.

— Вятърът продължава да духа на северозапад — разсеяно поясни Готаро, очевидно зает с по-важни неща. Нанги не знаеше какви са те, нямаше и да попита.

Настъпи продължително мълчание. Вятърът свиреше над главите им, притискаше ги с постоянната си тежест като невидима стена, плавното полюшкване беше влудяващо монотонно. Нанги с копнеж пожела да види поне един гларус над тази необятна пустош, поне един малък предвестник на някаква суша.

Беше мокър от глава до пети, студеният вятър се промъкваше през дупката на разкъсания комбинезон и кожата му неволно настръхваше. Мехурът му щеше да се пръсне. С пъшкане обърна гръб на Готаро и се облекчи, надявайки се, че вятърът и течението бързо ще разпръснат локвичката урина.

Краката му наистина не бяха в ред. Усилията му да ги подчини на волята си останаха без резултат, той прехапа устни и бавно се изправи, пръстите му се плъзнаха надолу. Нищо. И двата му крака бяха напълно безчувствени, сякаш издялани от дърво.

Огледа се в отчаян опит да изхвърли от съзнанието си смразяващата мисъл за парализа. И едва сега забеляза върху какво се крепяха над водата — част от тялото на мицубишито, нагъната и разкривена до неузнаваемост, но за тяхно щастие напълно годна за плаване. В случая икономиите на производителя бяха спасение за тях, тъй като обичайните бронирани листове, предпазващи обшивката от огъня на противника, несъмнено биха ги замъкнали в морските дълбини. Но подготвен за специалната си мисия, този самолет беше облицован с тънък и лек материал, а между него и тялото имаше достатъчно добре изолирана въздушна възглавница.

Ногучи и адмиралите положително ще бъдат доволни да научат това, промърмори на себе си Нанги и по лицето му се появи мрачно иронична гримаса. Дори и след като разберат, че скъпоценното им „вишнево цветче“ е отказало да полети самостоятелно.

Изтощен, той отново се отпусна по гръб и затвори очи, но люшкането на водата не му позволяваше да се отпусне. Хвърли поглед към Готаро, седнал с кръстосани крака и неподвижен като статуя. Може би се моли, може би наистина не изпитва страх. Нанги можеше само да му завижда, ако това действително беше така.

Умората и преживяният шок му пречеха да се концентрира, скоро вече не можеше да определи дали е буден или сънува. В това неопределено състояние над съзнанието му се спусна мрачна, мъгла, той бавно потъна в черните и неясни контури на смразяващия страх.

Имаше усещането, че е напълно изолиран от света, че се е превърнал в самотна и беззащитна прашинка, подскачаща безсилно по морските вълни. Някак отстрани наблюдаваше тялото си, проснато върху този импровизиран сал; по същия начин усещаше и болката от раните си, включително и кратките пристъпи на изгаряща треска, които започваха да се промъкват сред талазите на ледения вятър.

После изведнъж разбра, че вече не е сам. От бездънните морски дълбини се надигна демонична сянка, очертанията й бързо изпълниха хоризонта. Ето, вълните наоколо станаха по-бурни — сякаш отгоре му връхлетя невидим ураган. Над главата му се издигаха огромни черни пирамиди, засмукваха го в своите недра, тялото му безсилно се завърташе в тъмните тунели, водещи в незнайни пещери…

Ръцете му ужасено се вкопчиха в грубата повърхност на сала, сърцето му лудо заблъска, той с ужас зачака появата на неизбежното. Ето го, вече разкъсва водната повърхност! Ето го — чудовището, изплувало от мрачната бездна на океана, толкова огромно, че туловището му скрива звездите по нощното небе! Истински кракен, с огромни светещи очи, раззината паст и дълги грапави пипала!

Очите на Нанги щяха да изскочат от орбитите си, от гърлото му се откъсна дрезгав вик.

— Танцан, Танцан! — разтърси го здраво Готаро. — Събуди се, веднага се събуди!

Клепачите на Нанги потрепнаха и той отвори очи. Плувналото му в пот тяло започна да трепери под напора на студения вятър. Изминаха няколко минути, преди здравото му око да се избистри, после в него бавно се появи лицето на приятеля му.

— Здравата загазихме! — кратко съобщи Готаро.

— Какво има? — Нанги с мъка раздвижи езика си, сух и надебелял. — Врагът?

— Де да беше врагът — въздъхна Готаро. — Дори и него бих приел с огромно облекчение. — Протегна ръце и притисна Нанги до гърдите си, тялото на ранения пилот с благодарност пое част от топлината му. — Не ти казах досега, защото мислех, че ще успея да се справя… — Сви рамене и добави: — Имаш множество рани, не мога да кажа доколко са сериозни. Но губиш кръв, много кръв…

Естествено, ядоса се на себе си Нанги. Това обяснява слабостта и кратките пристъпи на треската.

— Опитах всичко възможно да спра кръвотечението, успях да го превърна в леко сълзене, но… — Очите му бяха тъжни, много тъжни.

— Не разбирам — прошепна Нанги. — Нима умирам?

В същия миг тялото на катастрофиралия самолет, рязко подскочи. Очевидно подготвен за това, Готаро сграбчи здраво Нанги с едната си ръка, а другата се впи в неравната обшивка. Но тласъкът беше прекалено силен и двамата се претърколиха през глава.

Лицето на Готаро се оказа толкова близо до Нанги, че той видя в ириса на окото му собственото си уплашено изражение.

— Виж!

Главата на Нанги замаяно се извърна в посоката, към която сочеше пръстът на приятеля му.

— Не! — неистово изкрещя той, видял на няколко метра от себе си черната триъгълна перка на атакуващата акула. В гърлото му се сви противна топка от слюнка, примесена със стомашни сокове, опулените му очи гледаха как перката направи малък кръг и се устреми към тях. С приближаването си ставаше все по-голяма и по-голяма, въображението му неволно си представи размерите на звяра под нея. Десет, а може би дванайсет метра, огромна раззината паст с остри бели зъби…

Стисна очи миг преди тласъка, вътрешностите му се обърнаха и той отново повърна. Последните остатъци от съдържанието на стомаха му плиснаха върху униформата на Готаро и предната част на собствения му разкъсан комбинезон.

— О, не! — едва чуто простена той, станал свидетел на оживяването на най-ужасните си кошмари. Не се страхуваше от смъртта, но това преминаваше всякакви граници!…

— Ето защо се опитах да спра напълно кръвоизлива — прозвуча някъде отдалеч гласът на Готаро. — Залепи се за нас преди повече от час — тогава, когато тялото ти кървеше като фонтан… Надявах се, че ще й писне да се върти наоколо, ако престане да усеща миризмата на кръв, но за съжаление не стана така…

При третата атака на акулата част от тялото на мицубишито, вече достатъчно разхлабена от жестокия удар във водата, бавно се откъсна и се заклати по вълните. Миг по-късно беше разсечена на две от огромната паст, мярнала се за миг на повече от три метра пред перката. Късовете бързо изчезнаха в морските дълбини.

Нанги отново започна да трепери, този път не помогна дори топлината на Готаро. Зъбите му затракаха, от раната на мястото на окото му се хлъзна топла струйка кръв.

— Един воин не бива да умира по този начин! — едва чуто изрази протеста си той, вятърът подхвана думите му и ги запрати далеч сред водната шир като капризно дете. Най-сетне се предаде напълно, главата му безсилно се облегна на широкото рамо на Готаро. — Страх ме е, Сато-сан… Не от смъртта, а от начина, по който идва тя… От дете се страхувам от морските дълбини, това е по-силно от мен…

— Дори и воинът трябва да изпитва страх — прозвуча до ухото му плътният бас на Готаро. — Самураят трябва да има и един вечен, непобедим противник, за да може да води своите битки докрай! — Ръцете му обхванаха плътно немощното тяло на приятеля, отломките от самолета продължаваха да се разтърсват от нападенията на акулата. Проскърца метал, морските вълни се качиха по-високо и започнаха да заливат, телата им. Перката се отдалечи и започна да описва бавна окръжност.

— Този противник може да се яви в най-различни форми — продължи да говори Готаро така, сякаш нищо особено не се беше случило. — Може да бъде човек от плът и кръв, но може да бъде и отмъстително ками, дори истински демон!

Небето над главите им бързо потъмняваше, нощта встъпваше в правата си с такава сурова неумолимост, че двамата нещастници неволно усетиха цялата тежест на своята изолация, примесена с необичайно силна клаустрофобия. Звездите бяха скрити зад дебел слой облаци, настъпващият мрак щеше да бъде абсолютно непрогледен.

— Светът е пълен с демони — продължи Готаро, а очите му неотклонно следяха приближаващата перка. — В живота ни има същества, които не могат да му се наслаждават като нас, завистта им се превръща в омраза, в душите им се вселяват силите на злото. — Ръката му, сякаш от желязо, здраво се вкопчи в оголените остатъци от мицубишито. — Така казваше баба ми някога, особено когато не исках да заспя… Така и не разбрах дали е искала да ме сплаши, или пък се е опитвала да ми внуши, че човек трябва да се бори… Да се бори, за да постигне своята цел.

Поредният удар беше страхотен, смачканите отломки зловещо изскърцаха и се наклониха, една вълна ги заля изцяло. Нанги усети как се хлъзгат встрани, Готаро отчаяно задраска по неравната повърхност. Нанги също се опита да помогне с каквото може, но веднага разбра, че е твърде слаб за това.

В следващия миг убежището им отново зае хоризонтално положение, Готаро бащински притегли немощното тяло на своя приятел. Импровизираният сал жалостиво проскърцваше.

Усетил как под тях бавно се разтваря широка цепнатина, Готаро тихо продължи:

— Благодаря на Бога, че Сеичи, по-малкият ми брат, израсна под грижите на баба. Макар и вече много възрастна, тя е изключително мъдра и единствено благодарение на нея онази луда глава не се записа тайно като доброволец… Още няма шестнайсет, прекалено млад е за ужасите на войната.

Гласът му изведнъж се промени:

— Танцан, обещай ми, че ще се погрижиш за Сеичи, като се прибереш у дома. Къщата на баба е в Киото, на крачка от южния край на парка Маруяма, кварталът се нарича Хигашиямаку…

Очите на Нанги ту се проясняваха, ту отново потъваха в мъглива пелена. В главата му сякаш беше забит нажежен шиш, всяка свързана мисъл му причиняваше нетърпима болка.

— Познавам добре този парк — прошепна той, в съзнанието му изплуваха стройните стволове на кипариси и вишни, блестящи листенца потръпваха под полъха на топъл ветрец. Ярките детски дрешки контрастираха със строгите кимона и транспарантите от намаслена хартия. Над безупречно подстриганата трева звучеше тиха музика, примесена с весел смях…

— Бог е моят пастир, но аз не би трябвало да го желая — долетяха странните думи до ушите му, тръпката на Готаро се предаде и на собственото му тяло, в душата му нахлу странен покой, предизвикан вероятно от присъствието на този силен като мечок мъжага.

Ще се спасим, все някак ще издържим, докато ни открие Ногучи, обнадеждено си помисли Нанги.

— Моли се за мен, приятелю!

После, някак внезапно, Готаро вече го нямаше. Нанги усети как го пронизва немилостивият леден вятър, тялото му безсилно се полюшваше върху паянтовия сал. До ушите му долетя приглушен плясък, здравото му око напразно се взираше в мрака. Видя единствено пяната от краката на Готаро, който с мощни загребвания се отдалечаваше по-настрани от изкорубения самолет.

— Върни се! — проплака Нанги. — Моля те, Сато-сан, върни се!

После млъкна, устата му се разтвори от ужас, горещ въздух започна да излита на пресекулки от свитото му гърло. Видя огромната, леко извита перка, която изскочи от водата и царствено се насочи в посоката, в която беше изчезнал Готаро. Изпита непонятно привличане от това движение, страх и проклятие стегнаха на топка гърлото му, отвращението и погнусата го задавиха. Най-голямото му желание беше да убие това чудовище. От устата му се откъсна дрезгав вик, юмруците му безсилно забарабаниха по безчувствените бедра. Опулено и страшно, здравото му око гледаше като омагьосано как черната форма прорязва вълните.

Нападението беше жестоко, изпълнено с първобитна сила. Тялото на Готаро се мерна за миг във въздуха, после тъмните вълни се сключиха над него.

Погледът на Нанги се замъгли от рукналите сълзи, ръката му нанасяше силни удари по безчувствената долна част на тялото, главата му клюмна. В ушите му пищяха отчаяните вопли на прокълнатите.

Измина много, много време, преди да се овладее и да отправи гореща молитва към един Бог, когото не познаваше и не разбираше, но въпреки това беше станал близък на сърцето му, беше се превърнал в единствен източник на утеха. Иначе животът му губеше всякакъв смисъл.