Мико (Част І)

Ню Йорк | Токио | Кий Уест | МошиноПролет, в наши дни

Щом я видя и сърцето му потръпна. Тя разкъса кордона от усмихнати хора, втурна се към него с широки крачки на дългите си крака и се хвърли в прегръдката му.

— О, Ник! Вече си мислех, че никога няма да се върнеш!

Той повдигна брадичката й и се взря в широко отворените й сивкавозелени очи, които понякога ставаха почти пъстри. Сега обаче не бяха такива. Яркочервените точици в ирисите лудо танцуваха, клепачите се навлажниха.

— Джъстин.

Въздишката му я накара да изгуби и последния остатък от самообладанието си, в момента, в който устните им се сляха и устата й се отвори под неговата, той усети как две топли вадички намокрят страните му. Сладкият й дъх се сля с неговия. Хубаво е да съм отново у дома, помисли си той.

— Съжалявам за края на онзи наш разговор — прошепна тя.

Край тях се блъскаха хора и той едва сега си даде сметка, че са застанали насред потока пристигащи пътници. Хвана я за ръката и бързо я дръпна встрани.

— Аз също… Имах много работа и умът ми просто беше зает с други неща.

Забеляза, че е променила прическата си. Косата й беше бухнала като лъвска грива, фините гранатови украшения сред нея проблясваха като скъпоценни камъни.

— Харесва ми — каза той, без да сваля ръката си от кръста й.

— Кое? — недоумяващо го погледна тя.

— Косата ти.

Тя се усмихна и го поведе към широките остъклени врати.

— Най-важното е, че вече си у дома! — опря глава до рамото му тя — жест, който го принуди да премести багажа си в другата ръка.

Стори му се странно, че не каза дори дума за баща си. После си представи какво им предстои и реши да се въздържа от излишни въпроси.

— Разкажи ми за новата си работа — промени темата той. — Харесваш ли я?

— Разбира се! — възкликна тя и веднага се зае да описва трите нови проекта, възложени й от Рик Милар. Някак неусетно се превърна в някогашното възторжено момиченце, в подобни моменти я напускаше обичайната свенливост, изглеждаше властно самоуверена, и съвсем зряла. А Никълъс се запита как е възможно така бързо да се промени от новата работа.

Когато млъкна, изражението й отново се промени, очите й помръкнаха. О, колко много неща можеха да изразят те, помисли си Никълъс. Не познаваше друг човек с такива способности. Надникна в тях и откри, че там отново се е настанила свенливостта, те просто молеха за неговото одобрение. Дълбоко вътре се появи онази особена хладина, която му направи впечатление още при първата им среща и която го предупреждаваше да се държи на почетно разстояние.

Засмя се и я завъртя около себе си.

— Мисля, че всичко това е чудесно! Време е вече да излезеш от черупката си.

— Слушай, Ник, не съм казала, че ще я задържа за…

— Но нали каза, че ти харесва? — пусна я на земята той.

Върху лицето й се появи детинска несигурност, той неволно я притисна към себе си.

Пред въртящата се остъклена врата ги чакаше блестяща сребриста лимузина. Никълъс се спря, но тя промуши ръка под мишницата му и го затегли към нея.

— Хайде! Позволих си да похарча малка част от новата си заплата, не ми разваляй удоволствието.

Той с нежелание подаде саковете си на униформения шофьор, наведе се и се хлъзна на плюшената, седалка до Джъстин. Тя даде инструкциите си и лимузината бавно пое по магистралата за Лонг Айлънд.

— Разбрах, че Гелда не е поискала да посрещне баща си — промълви той.

Джъстин извърна глава.

— Аз също не проявих желание да видя ковчега.

— Всичко е уредено предварително, не е нужно да сме там. — Кратко, тежко мълчание, надвиснало като завеса между тях: — Баща ти…

— Не започвай отново, Ники! — остро го прекъсна тя. Главата й се извъртя към него, очите й бяха потъмнели от гняв: — Все още не разбирам защо прие да работиш за него, за този жалък човек!

— Той обичаше своите дъщери.

— Той не обичаше дори себе си! Това чувство изобщо не му беше познато!

Никълъс преплете пръсти и стисна ръце между коленете си. Не му е времето да й каже, помисли си той, после тръсна глава. Подходящо време едва ли ще настъпи, а тя има право да знае. Не е чак толкова японец, че да запази всичко в тайна.

— Баща ти ми прехвърли контролния пакет на компанията.

Мощният мотор мъркаше тихо, колата се плъзгаше покрай красивите полуградски имения на Куинс, атмосфера на странна безпомощност обви двамата пътници на задната седалка.

— Това е лоша шега, Ник — промълви най-сетне тя. — Не е в твоя стил!

Той въздъхна вътрешно и се стегна да посрещне предстоящата буря.

— Не е шега, Джъстин. Преди шест месеца е направил допълнение към завещанието си. Неговите шейсет процента от акциите ме превръщат автоматически в новия президент на „Томкин Индъстриз“. Свидетел е Бил Грейдън, подписах в негово присъствие допълнението…

— Ти подписа?! — Тялото й се изви, гърбът й се притисна плътно в далечния ъгъл. — Значи прие да… — Главата й се разтърси в недоумение, за миг не можеше да намери подходящите думи. — Господи, това е чиста лудост! — Гласът й стана дрезгав, думите с мъка излитаха от свитото й гърло.

Скри лице в ръцете си, сякаш не искаше да го вижда толкова близо до себе си, сякаш не искаше да възприеме току-що чутото. — Господи, Ник! Това не е истина!

Ръцете й се спуснаха надолу, очите й се впиха в лицето му, гърдите й бурно се надигаха и отпускаха.

— Мислех, че всичко най-сетне свърши! Мислех, че смъртта на баща ми най-сетне ще сложи край на кошмарите, ще ме откъсне окончателно от неговите окови! Защото „Томкин Индъстриз“ е създадена върху кръвта и мъката на безброй хора, смачкани от баща ми, Ник! — От устните й се откъсна кратък горчив смях, изражението й беше такова, сякаш всеки момент щеше да го заплюе. — И в името на какво е било всичко това, Ник? Можеш ли да ми кажеш? Какво е било това толкова важно нещо, което го караше да се отнася към мама, Гелда и мен като с… вещи, Ник? Да се сеща за нас само когато ще има някаква полза, а? Нима това е бил пътят към върха?

Никълъс мълчеше. Беше решил да я остави да излее гнева си, нищо друго не можеше да стори.

— А сега… — Смехът й беше студен и вледеняващ, на прага на истерията. — Сега, когато най-сетне имам възможност да сложа ред в живота си, идваш ти и ми казваш, че пак съм вързана за „Томкин Индъстриз“, тялом и духом!

— Казах само, че съм подписал допълнението към завещанието.

— А това няма нищо общо с мен, така ли? — изкрещя тя. — След месец трябваше да се оженим, нима завръщането ти у дома те накара да забравиш този факт?

— Джъстин, за Бога…

— Не, не! Тази работа засяга мен точно толкова, колкото и теб. Изобщо не ти е минавало през ума, нали, мръснико?! Признай си, признай си! — Очите й бяха бесни, бузите й порозовяха от гняв. — Знаеш отлично какво мисля за баща ми и проклетата му компания! Въобразявах си, че работиш за него само временно, мислех, че… О, Господи! — Отпусна глава в ръцете си, гневът й изби в сълзи на безсилие: — Мразя те! Виж какво направи с нас!

Никълъс облегна глава върху плюшената възглавничка и затвори очи.

— Мислех, че наистина работя временно за него, Джъстин — промълви той с мек и успокоителен тон, използвайки цялата си воля, за да постигне „киай“36 с обратен знак. — Но животът се променя непрестанно, а с него се променят и нашите планове. Той често тече по посока на…

— Да не си посмял отново да ми дрънкаш за карма! — остро извика тя. — Не искам да слушам повече подобни глупости! Можеш да ги пробваш пред японските си приятели, но не и пред мен!

— Джъстин — меко рече той. — И двамата сме уморени. Много мислих, преди, да взема това решение и…

— Но не си мислил за мен! Не си мислил как аз ще се чувствам!

— Нещата не са толкова прости, колкото ти се иска! — нервира се и той.

— Сега чуй какво ще ти кажа! — продължи като виелица тя. — Цял живот съм изпълнявала желанията на баща ми, желанията на приятелите ми! Подчинявах им се като добро момиченце! Но с това е свършено, веднъж и завинаги! Защото нещата са толкова прости, колкото ми се иска! Никога в живота си не съм получавала това, което искам, просто защото съм се страхувала от това, което са ми казвали баща ми и разните любовници! Как да се държа, какво да правя, какво да не казвам…

— Край! Сега съм самостоятелен човек, контролирам живота и бъдещето си. Сама, разбираш ли? Това вече не може да стори нито баща ми, нито който и да било друг! Дори и ти, Никълъс!

Наведе се напред, устните й, обикновено пълни и чувствени, сега бяха тънки и здраво стиснати, кожата на лицето й пламтеше:

— Най-сетне съм свободна и никой не може да ме върне обратно в клетката! Няма да позволя нови окови, особено пък гадните пранги на „Томкин Индъстриз“!

— Значи сме в задънена улица — успя да вметне Никълъс, но тя вече тръскаше глава:

— О, не, Ник! Това е твоята дефиниция на положението, но истината е друга — докато се занимаваш с компанията на баща ми, аз не искам нито да те виждам, нито да те чувам, нито дори да зная за твоето съществуване!

Масуто Ишии обилно се потеше в просторната зала за бойни изкуства, разположена на трийсет и осмия етаж на небостъргача „Шинюку Сюрию“. Повечето служители прекарваха обедната си почивка над чаша „Сънтъри“ и чиния „соба“37, но той предпочиташе да понатовари тялото си физически.

Три пъти седмично ставаше преди разсъмване, за да пробяга петнайсет километра по потъналите в сънна тишина улици, после се връщаше в малкия си ергенски апартамент в квартала Риогоку, вземаше душ и обличаше някой от безупречните си тъмни костюми, с които ходеше на работа. Останалите четири утрини прекарваше тук, в този салон. Определил четирийсет и пет минути обедна почивка за подчинените си, той се чувстваше длъжен и сам да се вмества в тях. Времето не беше достатъчно за пълна серия от упражнения, затова използваше и обедната почивка за повторение на най-трудните от тях — обикновено свързани с различните бойни изкуства, които владееше.

Когато Акико го откри, той беше в разгара на такова упражнение — наричаше се „ирими“ и представляваше разновидност на един от защитните варианти на айкидо. Сградата беше абсолютно празна, точно в дванайсет и половина многобройните служители на Сато се изсипваха върху блестящата от чистота морава пред „Шинюку“ като ято скакалци. Акико се закова на място и известно време напрегнато го наблюдаваше.

Издължените мускули леко играеха, ситни капчици пот покриваха гърдите като фино минерално масло, кръглата глава беше сведена към тях, дишането му беше едва доловимо, а концентрацията — пълна. Тя си спомни продължителния изпитателен поглед на този мъж в деня на сватбата й, натежал от дълбоко прикрита похот. В съзнанието й отново изплува въпросът, който си беше задала тогава: самата нея ли желае така страстно или просто иска да вкуси от забранения плод, принадлежащ по право на неговия шеф? Защото ясно усещаше, че Ишии се стреми към властта с онази страст, с която хищникът преследва своята жертва. Тихото задоволство от дом и семейство, от отличното положение на човек номер две в „Сато Петрокемикълс“ и бяха дребни и незначителни неща в сравнение с амбициите му. Защото дълбоко в душата си чувстваше, че не е роден да бъде дясна ръка на някого, а иска да упражнява, абсолютна власт, да избира сам онези, които биха имали честта да бъдат негови помощници.

С тези мисли в главата тя стъпи на излъскания под, усещайки ясно как дъските леко пружинират под белите й чорапи. Сандалите и наметката й останаха до вратата. Тук бяха само двамата, никой нямаше да наруши спокойствието им.

Ишии я усети едва когато беше на крачка от него. Някои елементи на изключително сложното „ирими“, което изпълняваше в момента, продължаваха да му убягват въпреки месеците упорити тренировки. Това не го дразнеше, не го караше да се ядосва на себе си. Тъкмо беше решил да пробва нов вариант, когато усети чуждото присъствие и концентрацията му намаля.

Главата му рязко се повдигна, ситни капчици пот проблеснаха по късо подстриганата му коса. Видял неканената посетителка, той невъзмутимо се поклони и й отправи традиционния поздрав:

— Икага десу ка38, Оку-сан.

— Окага сема де39 — отвърна на поклона му тя, съвсем като ученичка. — Кажете, Ишии-сан, все така: усърдно ли работите и когато става въпрос за предстоящото обединение? Или проявявате своето усърдие само в айкидо?

— Върша това, което се изисква от мен, Оку-сан.

Акико отправи бледа усмивка към косата му, блестяща като добре излъскан пиринч.

— И това е всичко, така ли?

Главата на Ишии леко се повдигна, топлите му кафяви очи пробягаха по лицето й, в тях проблесна някакво неясно лукавство. Акико изпита чувството, че е изложена на показ пред тези очи, те я разбулват и с лекота достигат до най-потайните кътчета на душата й. После очите примигнаха и това чувство изчезна.

— Не съм робот, ако това имате предвид — тежко отрони той. — Не само работя за тази компания, а и създавам някои неща за нея.

— Как?

— С ума си.

— Дързък сте! — хладно отбеляза тя.

— Моите извинения, Оку-сан — поклони се отново той. — Моля да ми простите.

Устните й се извиха, ръката й се протегна към тоягата. Дръпна рязко и той бе принуден да направи крачка напред, накара го да почувства женския й магнетизъм. Стойката и начинът, по който държеше главата си, бяха същите, с които прие изпитателния му поглед в деня на сватбата си. Притисна се до него и прошепна в ухото му:

— Това искаш, нали?

Усети ясно как мъжът се стъписва от агресивното й поведение и вътрешно се усмихна. Рязко изтръгнат от съзерцателното състояние на духа, той изпитваше колебание, топлината на тялото й го объркваше.

Възползвайки се от това, тя стовари тоягата върху дясното му рамо — разновидност на техниката „иай“ — ударът беше мълниеносен и точен. Сега вече не само духът, но и тялото му изпадна в състояние на пълно вцепенение.

Дълбоко в съзнанието си изпита леко съжаление към него. Рухнал на колене пред нея, той не издаде дори обичайния животински звук на протест. Къде остана неговата мъжественост, традиционното му чувство за превъзходство. Беше нищо. Престана да бъде дори подобие на човек, който може да бъде закрилник, да се раздава без остатък… Престана да бъде дори враг. Беше просто нещо, което трябва да се ликвидира.

Лицето му беше повдигнато към нея, по кожата му се търкаляха едри капки пот. Капките на болката. Дъхът излиташе със свистене през полуотворените му устни, като пара от повреден локомотив.

Акико дълго го гледа, в съзнанието й бързо се сменяха картини и образи. После бавно изтегли сабята, блестящото й острие се отрази в немигащите му очи. Почувства ужаса в душата му и горчиво поклати глава. Няма вече истински воини на този свят!

Катаната изсвистя два пъти и глезените му отхвръкнаха настрана.

Дългият черен мерцедес плавно спря. Шофьорът изскочи и отвори задната врата. Сеичи Сато излезе от колата и спря да се наслади на утринната роса. На предната седалка имаше още двама мъже. Подобно на всички важни личности в Япония и той не мърдаше никъде без охрана. Но сега им нареди да останат по местата си.

Тръгна с бавни крачки по покритата с борови иглички пътека, която водеше към шинтоисткия храм — място на неотдавнашната му брачна церемония. Всяка седмица идваше на посещение тук, разбира се, ако не беше извън Токио.

Проблясващи ослепително под слънчевите лъчи, спокойните води на езерото останаха далеч долу, полускрити зад стройните стволове на елите и японските кедри.

Сато се насочи към вътрешността на храма, спря за момент край блестящия, лакиран в червено портал и пусна лептата си в кутията за дарения. Ръката му продължи движението си нагоре и дръпна въженцето на свещената камбанка. Така предупреждаваше за пристигането си многобройните ками, които обитаваха това свято място.

После влезе в светилището и коленичи пред отрупаните с дарове маси. Тук имаше изящно издялани фигурки на седящи стрелци, копиеносци, самураи с вдигнати над главите катани.

Пред затворените врати на олтара, зад които беше убежището на всички ками, имаше „гохей“ — дървен жезъл, по чийто ствол зигзагообразно се спускаха тънки навити листчета хартия. До него беше подпрян „харайгуши“ — жезълът на пречистването, който представляваше клонче от сведеното дърво „сакаки“. Над тях висяха флагове с изрисувани луна и облаци — свидетелство за присъствието на ками. От поставките им се спускаше брокатено платно, върху което бяха прикрепени свещената сабя и скъпоценностите на храма, средата му се заемаше от щит и алебарда. Те олицетворяваха всемогъщата мъдрост и справедливост на ками, тяхната недосегаемост от силите на злото.

Точно под флаговете беше масичката със свещеното огледало — най-важният и положително най-тайнствен… елемент на шинтоистката религия. Според поверието, то отразява най-чисто светлината, има качеството да показва нещата такива, каквито са, а не такива, каквито на човек му се иска да бъдат.

Нали и в свещената „Жино Шотоки“40 се казва, че „огледалото не скрива нищо, блясъкът му не е егоистичен, то просто вярно отразява доброто и лошото, правилното и погрешното“? Нали точно такова огледало е окачено пред пещерата на Слънчевата богиня и в него се крие божественият й дух?

Сато коленичи пред огледалото и се потопи в ясната му повърхност, от която се излъчваше неземна светлина. Пожела си мир и спокойствие на духа, помоли се да бъде приет в олтара на онази вечна мъдрост, която символизираха спокойните води на далечното езеро, повика безсмъртните „ками“…

Не след дълго в душата му се прокрадна онова особено спокойствие, на което беше привикнал още от най-ранна възраст. То бързо се превърна в мост между него и духа на баща му, когото уважаваше и с когото се гордееше. Старият Сато бе посещавал този храм почти всеки ден от живота си. Започна да води и Сеичи още щом проходи, третият член на компанията им неизменно беше Готаро.

Дори като съвсем невръстно дете Сеичи изпитваше възхищение и страхопочитание от това място. За разлика от Готаро, който се въртеше и прозяваше, Сеичи неизменно усещаше как душата му се изпълва с мрачната тържественост на този храм, обливаща го като отразената светлина на свещеното огледало.

Когато уважаваният му баща почина, тук бяха извършени погребалните церемонии. След тях той направи първото си самостоятелно поклонение, спускайки се към водите на езерото по тясната камениста пътечка. Същата, по която години по-късно поведе многобройните си гости на второто си бракосъчетание. По онова време над езерото все още се издигаха тайнствените изпарения, които го бяха обгръщали в продължение на хилядолетия, още в зората на японската история, чисти и недокоснати…

Само когато очите му потъваха в леко набраздената повърхност на езерото, Сеичи усещаше, че се слива с камито на баща си. Това беше причината редовно да идва тук. Искаше да бъде колкото може по-близо до историята на своето семейство.

Сега се нуждаеше от акумулираната мъдрост на всичките си мъртви близки, за да намери изход от заплетеното положение, в което се намираше. Имаше чувството, че светът около него се сгромолясва със смайваща бързина. Трийсет и седем години бяха градили този свят, а после изведнъж, за малко повече от година, всичко заплашваше да се срути. Как се получи така? Не можеше да отговори на този въпрос дори и с предполагаемата доза прозрение, което обикновено го обземаше на това място. Може би никога не трябваше да се забъркват в „Тенчи“… Но правителството съвсем ясно намекна, че в случай на успех възнаграждението ще бъде изключително щедро. В настоящото състояние на тяхното кейрецу, на прага на благословения кръг на седемте най-големи японски корпорации ние просто нямахме начин да устоим, мислеше си Сато.

Макар че правителството преливаше огромни капитали от националния бюджет в проекта „Тенчи“, извън техния поток се оказаха още голям брой странични разходи, които именно тяхното кейрецу трябваше да поеме. Това беше техен дълг, дори дума не можеше да става да прехвърлят тези разходи по сметката на правителството. В продължение на четиринайсет месеца похарчиха над шейсет милиона долара — огромна сума за всяка корпорация, независимо от размерите й.

Сато подозираше, че именно „Тенчи“ накара Нанги да разшири финансовата им дейност и на територията на Хонконг. Той самият беше против този проект още от самото начало. Само при мисълта за капризите на финансовия пазар в кралската колония му ставаше лошо. Никак не е лесно да пъхнеш крак в мечи капан и да очакваш всеки миг изщракването на острите му зъби.

Но Нанги настоя и Сато се почувства длъжен да отстъпи. В крайна сметка наистина се нуждаеха от свеж приток на капитали — както за „Тенчи“, така и за покриване на загубите от стоманодобивните си заводи. Вече доста време тези заводи работеха със седемдесет процента от капацитета си, но хилядите работници в тях трябваше редовно да получават заплатите и премиите си. Сато най-сетне беше близо до успешния изход на преговорите за продажба на тези заводи. Цената беше такава, че печалба почти нямаше, но поне щяха да останат с една грижа по-малко.

Но нещата се усложниха и тази продажба едва ли щеше да бъде достатъчна. Сделката с Томкин е замразена до завръщането на Линеър, а неприятното чувство ниско в стомаха не го напускаше след онзи разговор на Нанги с „Азиатска банка“ в Хонконг. Оттогава насам все се чувстваше зле, а предстоящото му пътуване до колонията направо вещаеше болест.

Сато следеше пресата и знаеше много добре какво би означавало за колонията едно денонсиране на договора между Великобритания и комунистически Китай. Стискаше юмруци и скърцаше със зъби от безсилен гняв, виждайки как бавно се сбъдват и най-мрачните му предчувствия. Основа на икономиката на Хонконг са недвижимите имоти и банковото дело. Рухне ли едното, неминуемо ще повлече след себе си и другото.

Колко дълбоко ли ни е накиснал Тони Чин, попита се той. О, Амида! Дано да е проявил предпазливост! Дано да не сме попаднали в мечия капан!

Едновременно с това си даваше сметка, че двамата с Нанги вече са попаднали в примка и тя се стяга около тях с ужасяваща бързина. Името й беше ву-шинг, както го беше нарекъл Линеър-сан. Сато потръпна. Три убийства: Кагами-сан, белязан с „мо“ — татуировката; Йошида-сан, „ий“ — отрязване на носа, а сега и Масуто Ишии, намерен в залата за тренировки с отсечени глезени. Сато се опита да си припомни третия белег, след малко той се появи в съзнанието му заедно с противно гадене в стомаха: „юе“ — йероглифът, който едновременно означаваше глезен и нож.

Какво става с този „кобун“? Компанията загиваше пред очите му, ако Линеър-сан не намери начин да спре убийствата, с Нанги и с него самия също ще бъде свършено. Защото според ритуала ву-шинг оставаха още две убийства и не беше кой знае колко трудно да се досети кои ще бъдат жертвите.

Кой иска да ги накаже и защо? Изведнъж, затънал дълбоко сред блуждаещите ками в храма, Сато изпита все по-нарастващата увереност, че възкръсва миналото им — неговото и на Нанги. А от него се надига един полуразложен труп и се приближава към тих, зад него остават късове изгнила плът… Скоро няма да им останат хора, няма да имат необходимата структура, за да довършат успешно проекта „Тенчи“. Какво ще стане тогава? Той сведе глава и започна горещо да се моли. За спасение или поне за спиране на този кошмар, поглъщащ един след друг най-способните им хора, пронизващ в самото сърце градената с толкова труд империя. Не трябва да позволява това! Нищо не трябва да забавя „Тенчи“, нищо! Но сърцето му продължаваше да се гърчи в някаква студена длан, в очите му се появиха сълзи, устата му се изпълни с горчива жлъчка.

Наказание, но за какво, проплака отново съзнанието му. Какво сме сторили?

Виктор Проторов би трябвало да бъде в Близкия изток. Преди три седмици помолиха за присъствието му в Южен Ливан, където един проточил се спор все повече придобиваше очертанията на открита вражда.

Въпреки това той не помръдна от Хокайдо и рядко напускаше конспиративната квартира, в която работеше вече четири години и която никой в Съветския съюз не знаеше. Няма начин да го открият, Проторов беше сигурен в това. Имаше свои хора във всички дирекции на КГБ, обикновено подбрани сред най-добрите и най-верните му агенти? Те бяха правили многобройни опити да сторят това — естествено по нареждане на своите преки началници — но нито веднъж не бяха успели.

Що се отнася до хората, които работеха пряко в Девета дирекция, съмнения не можеше да има. Всички до един бяха сляпо предани първо на него лично, после на дирекцията и накрая — на Матушка Русия. Разбира се, въпроси от такова важно значение не оставяше на случайността. Веднъж на две седмици подлагаше на скрита проверка както непосредствените си сътрудници, така и агентите, действащи на Японските острови. Програмата, която използваше, изключваше напълно възможността от провал.

Само един човек беше изключен от мрежата на тоталната проверка и това се дължеше на особено деликатната му позиция. С него Проторов неизменно се срещаше лично, осигурявайки по този начин както собствената си сигурност, така и девствената белота на информацията. „Бяла“ беше онази информация, която беше от особено важно значение и в която липсваха всякакви елементи на дезинформация.

На практика „бяла“ информация се получаваше рядко. Проторов беше достатъчно дълго в този бранш, за да си дава сметка, че почти всички доклади на агентите малко или повече „сивееха“, тоест съдържаха определени елементи на дезинформация. Негова работа беше да отсее плявата, да разкрие лъжата и да се добере до истината. Това беше само част от разностранните му умения.

Япония беше онова изключение, което потвърждаваше правилото. Голяма част от агентите на Девета дирекция бяха такива фанатици, че рапортите им почти винаги бяха „бели“. Такъв беше и човекът, с когото щеше да се срещне сега.

Но проблемите в Южен Ливан оставаха и сутринта Проторов изпрати там един от най-способните си помощници. Враждата трябваше да се прекрати, но той не можеше да стори това лично, тъй като беше напълно погълнат от „Тенчи“. Макар и все още неясен силует, този вражески проект го мамеше с омайната песен на морска сирена, обещаваше му неземно удовлетворение.

Освен това, казано съвсем откровено, на Проторов никак не му се щеше отново да се връща в прашната пещ на. Южен Ливан, където вечно вонеше на нагорещено машинно масло и камилски изпражнения. И как мразеше арабите! О, да, те несъмнено са полезни за Съветския съюз. Най-вече с наивността и глупостта си, разбира се, но именно тези качества Проторов най-малко понасяше. Бяха гнусни варвари и той се чувстваше далеч по-добре тук, затънал в загадката на „Тенчи“, отколкото там в пустинята, където трябваше да изглажда недоразуменията между някакви си араби и руснаци.

Арогантността на беларусите е основна причина за тяхното падение, помисли си той. Но и проклетите араби са същите! Месеци след като си беше заминал оттам продължаваше да изтръсква ситен пясък от дрехите си.

На входа на „Шинюку“ се появи едрата фигура на Котен. Имаше малко свободно време благодарение на седмичното поклонение на Сато. Храмовете не са място за насилие и по тази причина Котен не беше включен в обкръжението на Сато.

Борецът се качи на „зелената линия“ за четири спирки, на Куданшита се прехвърли на „синята“ и стигна на голямата гара Нихонбаши. Пътниците в метрото открито го зяпаха, но той беше свикнал и не им обръщаше внимание, макар вътрешно да потръпваше от гордост. Беше придобил най-високия дан с цената на тежък труд и все още продължаваше да поддържа формата си, макар отдавна да не се състезаваше. От време на време си позволяваше участие в демонстративни борби и вече пет години не познаваше загуба.

Излезе на повърхността на Еитдьори и свърна надясно. Булевардът гъмжеше от хора. На ъгъла спря, изчака зелената светлина на светофара и прекоси широкото платно. После влезе в централния универсален магазин на Токио.

Сградата беше просторна и необятна като отделен град, в нея имаше всичко. Един от приятелите му се беше оженил тук, а друг купи погребални урни за себе си и семейството си. Котен обаче не проявяваше интерес към подобни услуги.

Служителка с бели ръкавици го насочи към ескалатора, който водеше надолу. Той се зазяпа толкова настойчиво в обилно гримираното й лице, че тя не издържа и се обърна.

Долу загледа как правят сладкиши, навиват суши, бъркат бобен пастет и го поливат със сироп. После взе една табла и си осигури обяда от безплатните мостри, с които бяха отрупани стъклените витрини.

Когато прецени, че стомахът му е достатъчно пълен, той остави таблата и тръгна към ескалатора, който щеше да го отведе на повърхността. Но само след няколко крачки почувства, че в огромния му търбух има още доста празно място.

Хванал се за парапета, той бавно се издигаше нагоре, край него се нижеха безброй етажи с модно облекло, домашни потреби, играчки, театрални зали, зъболекарски кабинети, претъпкани с картини и скулптури галерии, курсове, които преподаваха изкуството да се носи кимоно, да се поднася чай, да се подреждат цветя… Между всичко това имаше безброй ресторантчета.

Градината на покрива беше превърната в чайна, разноцветни фенери от оризова хартия се поклащаха на лекия ветрец. Между безупречно подрязаните храсти имаше малка зоологическа градина. Беше пълна с деца, чиито майки пазаруваха по някой от долните етажи.

Котен се смеси с тях и се загледа в бабуините и гибоните. Малко зад тях беше клетката с по-малките маймуни, които обитават северните склонове на Нагано. Те не бяха толкова забавни и пред тях публиката беше далеч по-малко. Но Котен си проправи път именно към тях. Беше родом от Нагано и видял познатите животинки, изведнъж се сети, че не се беше прибирал по родните места повече от десет години.

— Намерихте ли нещо интересно?

Не беше нужно да извръща глава, за да обхване слабичката фигура на счетоводител с невзрачно лице.

— Тези малките ми напомнят за родния край — отвърна той.

— Аха, планините — кимна невзрачното човече. — Който се е родил там, никога не може да ги забрави.

Котен бавно кимна и започна доклада си. След приключването му се постара да отговори максимално изчерпателно на въпросите на човечето, а сетне каза:

— Време е да се връщам. Сато-сан сигурно е приключил с молитвите.

— Молитвите са за тези, които вече са победени — отвърна презрително Виктор Проторов.

Стана така, че Текс Бристъл на три пъти се отказа от плановете си да докопа Синьото чудовище. Причините за това бяха повече у Аликс Логан, отколкото у нощния й пазач. След опита за самоубийство Синьото чудовище не искаше да рискува и започна да влиза в къщата заедно с нея.

Светлините оставаха запалени през цялата нощ — нещо съвсем логично от страна на пазача. Но Бристъл се нуждаеше от мрак, без него нямаше да може да осъществи замисленото. Вече му стана ясно, че чудовищата на Аликс Логан не са бивши ченгета. Бяха прекалено умни и предпазливи, в поведението им се долавяше нещо от дисциплината на военните. В продължение на безкрайните часове на наблюдение, изтегнат под парещите лъчи на слънцето, той гледаше смалената от разстоянието фигурка на Аликс Логан и се питаше къде ли са получили подготовката си нейните чудовища. Нима Томкин е поумнял на стари години? Нима е започнал да наема най-доброто от пазара на горили за мръсната си работа? Май това беше единственият логичен отговор…

След третия си неуспешен опит да се промъкне през нощта в апартамента на Аликс Логан, Бристъл неохотно изостави първоначалния си план. В подобни ситуации трябва да проявяваш особена гъвкавост, повтаряше си той. Всеки план трябва да има резервен вариант и вариант на варианта. Само така може да се стигне до успех, особено в ситуация с участието на живи хора, която рядко бива статична. Не разсъждаваш ли по този начин, значи си готов да си търсиш друга работа.

И тъй Бристъл се принуди да приведе в действие плана, до който се надяваше да не стига. Той обичаше риболова, обичаше да бъде на вода. Но да бъдеш във водата е нещо съвсем друго, особено в открито море.

Все пак взе под наем необходимите леководолазни принадлежности и се остави в ръцете на пъпчивия осемнайсетгодишен хлапак — специалиста на магазина — да провери действието им и да опресни познанията му. За последен път се беше гмуркал преди около пет години, но основните правила все още помнеше. След два часа интензивна тренировка в покрития с розови плочки басейн на отсрещния хотел пъпчивият го потупа по рамото и вдигна палец.

Бристъл качи екипировката в лодката си, която лениво се полюшваше върху изпъстрените с мазни петна води на пристанището. Зае се с повторна проверка на апаратите — точно както повеляваха инструкциите. Тъкмо завъртя докрай вентил регулатора, когато видя, че по кея върви Аликс Логан, следвана на няколко крачки от Червеното чудовище:

Сърцето му ускори ритъма си, когато видя, че тя се насочва към малката моторница. Днес явно не се предвиждаше разходка с яхтата на приятелите, бяха само двамата — тя и Червеното.

Горилата отвърза въжетата и побърза да скочи в подскачащата по вълните лодка. Аликс вече беше запалила двигателя, от ауспуха му излетя синкав, примесен с водни пръски дим. Ръката й завъртя кормилото и лодката бързо се насочи към изхода на пристанището.

Макар сърцето му да препускаше все така лудо, Бристъл си наложи търпение и изчака една-две минути преди да включи двигателя. Наблегна върху очукания румпел и ги последва. По водата играеха ослепителни слънчеви зайчета, очите му неволно се присвиха. Измъкна чифт слънчеви очила със свободната си ръка и ги закачи здраво на носа си.

Планът му беше далеч по-прост от първоначалния, но в замяна на това много по-опасен. За него, разбира се. Защото цели шест месеца не се решаваше да започне тренировките си по гмуркане и едва ли щеше да го стори, ако не беше получил строгата заповед на началниците си. В много отношения беше смел човек, даваше си ясна сметка за това. Но не и когато ставаше въпрос за гмуркане.

Ръцете му трепереха толкова силно, че на два пъти изпусна харпуна, преди да успее да го измъкне от калъфа. Той не фигурираше, сред взетото под наем оборудване. Когато собственикът на магазина го попита не желае ли нещо от тоя сорт, Бристъл словоохотливо се зае да му описва какъв ужас изпитва от всякакви играчки с пружини.

Всъщност го беше купил от един магазин в Бока Чика. Това стана в ранното утро, далеч преди Аликс Логан да се бе надигнала от леглото си. Плати в брой, беше облякъл смешен ленен костюм на сини и бели ивици, а на главата му се поклащаше старомодна сламена шапка. Дегизировката завършваха чифт широки слънчеви очила с огледални стъкла и рошави мустаци, залепени специално за случая.

По обратния път на юг имаше достатъчно време да направи избора си между три индустриални растения, използвани главно за извличане на нитратите от гуаното41. Пречупи едното от тях и взе каквото му трябваше. Останалата част от деня прекара в лодката си, наблюдавайки отдалеч Аликс Логан и изглаждайки последните подробности на плана си.

Но сега, когато трябваше да приведе в действие този план, изведнъж започна да се вълнува като начинаещ джебчия. Това не беше добър признак. Наместил бутилките със сгъстен въздух между лопатките си, той разкрачи крака върху полюшващата се палуба на малката лодка, пое дълбоко дъх и се опита да успокои ритъма на сърцето си.

Но очите му непрекъснато се местеха към широките вълни и незнайните дълбини под тях, в които след малко щеше да се гмурне. Протегна напред треперещите си ръце, изруга на висок глас. Изпомпвайки от гърдите си и последните остатъци от въглероден двуокис. После се наведе да вземе харпуна и внимателно огледа зловещо усуканите метални зъбчета на стрелата.

Приближи се до борда и обу широките плавници от фибростъкло. Преметна през рамо гъвкавия маркуч на акваланга, включи клапана и го изпробва. Прехвърли наум задължителните според пъпчивия хлапак проверки на снаряжението — не толкова загрижен за безопасността си, колкото да отклони вниманието си от бездната, която вече лижеше глезените му.

Взе очилата, намокри ги с морска вода, после се изплю върху стъклата и ги разклати. Така нямаше да се запотяват. Нагласи ги на очите си, налапа мундщука на дихателния апарат и се плъзна край борда. Съзнанието му замръзна в бяла празнота.

Хладните води го погълнаха. Дори през плътно прилепналата гума на синия водолазен костюм усети как го засмукват пипалата на морските дълбини, студени и плъзгави като пипалата на незнайно чудовище. Успокой се, глупако, заповяда си той. Не му е сега времето да си представяш разни неща. Виж какви хубави терлички имаш, мама сега ще дойде да те гушне!

Бристъл остана неподвижен в синьо-зелените дълбини, опитвайки се да успокои дишането си и да влезе в ритъма на подавания от бутилките въздух.

Слънчевите лъчи достигаха до него някак размазани, изпитваше усещането, че е под свода на огромна катедрала. Спомни си за отдавна отминалите дни, за „Кухнята на ада“ и убийството на баща му — там, в мръсната уличка.

А после допусна грешката да погледне надолу. Там, където светлината не достигаше и цареше вечен мрак. Не беше виждал нищо по-черно на този свят, в съзнанието му се появи смразяващата представа за това, което се крие там долу, в безкрайните дълбини.

Потръпна от ужас и с усилие на волята насочи вниманието си към компаса. Засече посоката, в която се намираше лодката на Аликс Логан и бавно заплува. Движенията му бяха някак лениви, но това чувство беше измамно, тъй като широките плавници го тласкаха напред с неподозирана бързина. Беше в отлична форма и нямаше проблеми дори с мъртвото вълнение най-опасния противник на леководолазите, способен да превърне и най-опитния от тях в безпомощно повръщащо пеленаче.

Когато измина около една трета от разстоянието, реши, че е време да се покаже на повърхността и да свери посоката. Стори го за по-малко от три секунди и отново потъна в морските дълбини. Провери компаса и го коригира с шест-седем градуса. Продължи да пори водата, използвайки полусвити крака съгласно инструктажа на пъпчивия хлапак — според него това бил най-икономичният начин на придвижване при големи преходи под водата.

Малко след като за втори път показа главата си на повърхността и направи съответните корекции в курса, изведнъж забеляза някаква сянка, точно под него. Престана да плува и увисна неподвижно във водата. Не искаше да привлече вниманието на някоя акула.

На няколко метра смътно се очертаваше силуетът на моторницата, стори му се, че дори вижда тънката корда на въдицата, проточила се към дълбините. Не можеше да я види, разбира се, но просто беше сигурен, че е там. Червеното чудовище беше закачило на кукичката си доста голямо парче — именно неговата сянка се полюшваше в дълбините.

Рибата беше захапала здраво, тялото й безсилно се мяташе. Бристъл безмълвно прокле Чудовището и бавно започна да се успокоява. Погледът му се сведе надолу и тогава видя колко е близо до акулата. Не беше специалист, но все пак можеше да различи бялата от синята акула — разликата между тях беше не по-малка от тази между тигровата акула и далеч по-безопасната „акушерка“, която почти никога не напада хора.

Този екземпляр беше огромен, над четири метра, великолепен представител на тигровите акули, безмилостен човекоядец. Беше го привлякла кръвта на безпомощно мятащата се риба, захапала кукичката на Червеното чудовище.

Бристъл не сваляше очи от грубите люспи на чудовището, смътно проблясващи под разсеяните от водния пласт слънчеви лъчи. Не знаеше дали го е забелязало, но искаше да не го изпуска от очи и да се държи на разстояние. В един момент играта ще свърши и тогава ще се разберат истинските намерения на акулата.

Звярът се издигаше бавно и някак мързеливо, само микроскопичните мехурчета около люспите на гърба му издаваха наличието на някакво движение. После изведнъж плесна с опашка, изви се настрана и се стрелна напред като снаряд. Описа широк кръг и Бристъл вече не се съмняваше, че е забелязан.

Сърцето болезнено блъскаше в гърдите му, наложи си неподвижност с огромно усилие на волята. Лежеше във водата и гледаше как пред очите му бавно се ниже ситен планктон, обвил се около тънко и дълго водорасло.

Храната е в обратната посока, глупачке, безмълвно — изкрещя на чудовището той. Не се занимавай с мен, защото ще ти пръсна тъпия мозък!

Акулата се обърна и главата и се оказа точно срещу него. Бяха като двама гладиатори в средата на огромна и потискащо тиха арена, чиито граници се губеха в зеленикав мрак.

Противно на всякаква логика звярът започна да се приближава. Правеше го бавно и предпазливо, с всичките си сетива усещаше, че това странно създание насреща му не е обикновена, парализирана от ужас жертва. Но съвсем наблизо имаше кръв и акулата искаше да бъде сигурна, че ще може да се нахрани необезпокоявана от никого.

Бристъл носеше две опаковки химикали против акули, но далеч не беше убеден в тяхната ефикасност. Все пак дясната му ръка се плъзна към колана. В съзнанието му се мярна мисълта за харпуна, но той знаеше, че оръжието едва ли ще му донесе някаква полза. Беше виждал достатъчно акули, които нападат въпреки десетките стрели, забити в главите им. Не искаше да рискува, освен това разполагаше с една-единствена стрела.

Звярът вече беше съвсем близо. Бристъл виждаше ясно грозната паст с остри, извити в полумесец зъби, зееща под раздалечените свински очички. Край зурлата във форма на бутилка помръдваше розов планктон, дупките на хрилете леко пулсираха.

Продължаваше да се приближава и Бристъл измъкна химикала. Изведнъж почувства, че се поти и това му се стори странно. Но тази мръсница май иска да се блъсне в мен, изпищя съзнанието му. Стисна пръчката с химикала, хлъзна се няколко сантиметра напред по течението. Ела, приятелче, прошепна си той. Ела да видиш какъв подарък съм ти приготвил!

Грозната зурла на тигровата акула почти го докосваше. Бристъл изведнъж се раздвижи, оттласна се с плавниците и тикна пръчката под носа й.

Чудовището рязко се дръпна и за миг почти се изправи на опашката си. После се извъртя настрани и се стрелна в зеленикавите дълбини на океана, след него останаха само ситни мехурчета, проблясващи мътно на слънцето.

Бристъл остана да лежи неподвижно. Студената пот бавно съхнеше под гумената му обвивка. Изминаха няколко дълги минути. Той най-сетне се раздвижи, пъхна в колана си спасителния химикал и се насочи към моторницата.

Десетина метра над Бристъл и петдесетина метра встрани от него Джак Кенели се бореше като дявол да измъкне улова си. Макар да не беше професионален рибар, Червеното чудовище беше родом от Флорида и като младеж доста се бе занимавал с дълбоководен риболов. Сега му се беше паднало огромно парче, искаше да го измъкне и нищо друго не го интересуваше. В подобни мигове направо ненавиждаше ролята си на бавачка.

Обърна глава и с отвращение се изплю през борда. Веднъж вече спаси загорялото задниче на тази госпожичка, сега се питаше още колко ли пъти ще му се наложи да прави това, преди да свърши противният договор. Кенели все по-често се питаше как стана така, че прие поръчката. Беше сред най-добрите в бранша и не обичаше да бъде на мушката. Далеч по-добре е да си лови рибата и да не мисли за нищо.

Хвърли поглед към загорялото тяло на Аликс Логан, символично прикрито от миниатюрните бикини и блестящо от плажно масло. Изруга под нос и се запита коя по дяволите е тази жена, за която трябва да си рискува главата и да я държи далеч от света.

Така и не успя да получи отговор на този въпрос, защото в момента, в който започна да върти макарата, водата край кордата се разпени, нещо проблесна, във въздуха бръмна черен предмет и със свистене се заби в гърдите му.

— По дяво… — думите заглъхнаха в гърлото му, ръката му измъкна големия „Магнум-357“, пръстът му конвулсивно натисна спусъка. Изстрелът изтрещя като оръдие, куршумът безцелно свирна във въздуха.

— А-а-а… — Викът му беше дрезгав и нечовешки, въдицата се изплъзна от пръстите му и се скри под вълните. Сграбчи с две ръце острието, което изгаряше гърдите му, и се опита да го измъкне. Но извитите кукички потънаха още по-дълбоко в раната, разкъсвайки грозно месото.

Гръдният му кош мъчително се издуваше. Паднал на палубата, той отправи помътен взор към блестящото слънце. В следващия миг то беше засенчено от неясния силует на Аликс Логан, надвесваща се над него с ръка пред устата. Красивите й очи бяха широко отворени и Кенели изведнъж ги позна — това бяха очите на дъщеря му. Защо не беше обърнал внимание на този факт досега?

Пръстите му се подуха като сварени кренвирши, тялото му бавно се парализираше, мозъкът му пламтеше. Все пак видя едрата фигура, която се хвана за борда и се изтегли нагоре, от тъмносиния водолазен костюм се стичаха бистри водни струи.

После очите му неестествено се изцъклиха, от носа му шурна кръв, алени струйки се проточиха от устата и ушите му. Тялото на Кенели потръпна и се отпусна, животът отлетя от него завинаги.

Бристъл се прехвърли на палубата, смъкна тежките плавници от краката си, тикна нагоре мундщука и задъхано каза:

— Аликс, Логан, аз съм старши детектив Люис Джефри Кроукър от градската полиция на Ню Йорк и да си кажа правичката, преживях куп кошмари, за да се срещна е теб!

После се обърна и съдържанието на стомаха му плисна в морето.

Джъстин беше напълно вцепенена. Край нея течеше погребалната церемония, но тя не участваше в нея, просто я гледаше като страничен наблюдател. Тълпи служители на баща й пристигнаха от всички краища на света и тя беше смаяна. Тихо прошепваните им съболезнования звучаха невероятно искрено, но тя ги възприемаше просто като дъждовен ромон, на няколко пъти се улови, че изобщо не разбира какво й говорят.

Умът й беше зает с други неща. Когато най-накрая облаците в съзнанието й започнаха да се разпръсват, тя си даде сметка, че смъртта на баща й не носи нищо друго, освен едно всепоглъщащо чувство на облекчение.

В един момент почувства мъжкото присъствие до себе си. Вдигна глава с разтуптяно сърце. Може би това е Никълъс, може би той не е обърнал внимание на гневното й избухване и отново е край нея! Видя обаче Рик Милар и не успя да прикрие изненадата си. Той се усмихна и взе ръката й. Май го попита къде е Мери Кейт, но не чу отговора му.

Беше мъртва за света, не я вълнуваше красивата церемония пред къщата в Джин Лейн, където двете с Гелда бяха израснали. Беше упоена, с, напълно притъпени сетива. Така се чувстваше и Гелда, която лежеше почти, безчувствена в апартамента си на Сътън Плейс и отдавна не броеше бутилките водка, опразнени след смъртта на Лю Кроукър. Той се оказа единственият мъж на този свят, който успя да пробие желязната черупка на Гелда и да се докосне до нежната й, напълно беззащитна душа. След смъртта му Джъстин беше убедена, че състоянието на сестра й е безнадеждно. Само чудо можеше да я спаси, но това чудо не се криеше в нейния ръкав. Собственият й живот беше достатъчно объркан, едва ли можеше да помогне с нещо на Гелда…

Чувстваше се предадена, земята под краката й сякаш се превърна в прах, душата й потъна в безкрайна мрачна пропаст. След като и Никълъс я предаде, след като и той стана един от многобройните измамници в живота й, не й оставаше нищо друго, освен дълбокото отчаяние. Не можеше да изпитва дори гняв, не можеше да изпитва нищо. Душата й бе овъглена, всички жизнени сокове я бяха напуснали.

Главата й бавно се наведе, лицето й се скри в гъстата коса. Хората наоколо я гледаха с дълбоко съчувствие, но едва ли някой от тях се досещаше за истинската причина на мъката й.

Никълъс копнееше да се върне в Япония. Би го сторил веднага с първия самолет след погребението на Томкин, дори и да не беше получил тревожната телеграма на Сато.

Плъзна ръка в джоба на панталона си и отново попипа хлъзгавата жълтеникава хартия. Не беше необходимо да я вади, за да си припомни съдържанието й:

Да, вече няма съмнение, въздъхна Никълъс. „Юе“ е третото наказание на ву-шинг. Остават още две. Той се страхуваше, че прекрасно знае кои ще бъдат следващите жертви.

Трябва веднага да се върне в Токио. Последното желание на Томкин беше да осъществят проекта „Сфинкс“ с максимална бързина. Сливането ще стане, Никълъс беше сигурен в това. Но първо трябва да се справи с тайнствения изпълнител на ритуалните убийства, защото никакви сделки няма да станат, докато той продължава да действа. Трябваше да изпълни дълга си пред Томкин, но ясно съзнаваше, че може да стори това само ако се пребори с ву-шинг.

Ето че настъпи онзи мрачен ден, от който се страхуваше Акутагава-сан преди толкова много години. Беше го предвидил с абсолютна точност още преди да започне да обучава Никълъс на тъмните страни на нинджуцу. Инстинктивно беше усещал, че ще трябва да сподели целия си дългогодишен опит — просто за да му даде шанс за оцеляване.

Почти цялото му време бе запълнено със срещи. Бил Грейдън разпрати купища телекси по всички посоки на света. В резултат заприиждаха тълпи от висши служители на „Томкин Индъстриз“, които изпратиха стария си президент до последното му жилище и получиха възможност да се запознаят с новия.

За Джъстин се сети само в мига, в който отдалеч я зърна по време на траурната церемония. Беше в компанията на красив рус мъж, сякаш слязъл от страниците на моден журнал. Това трябва да е Рик Милар, новият й шеф, помисли някак отнесено той, ясно съзнаващ, че Джъстин сякаш е на чужда планета — толкова силно бе ангажиран от предстоящите събития в другия край на света. Чувствата му към нея някак изведнъж заприличаха на риба в стъклен аквариум — наблюдаваше ги отстрани, спокойно и с хладно любопитство.

И дума не можеше да става да се откаже от „Томкин Индъстриз“, не можеше да направи подобна жертва за никого на този свят. Майка му положително би го разбрала, Полковникът също… В живота винаги има гири, което се поема и трябва да се изпълнява. А бремето на честта е толкова тежко, че всякакви други обстоятелства отстъпват на заден план… Дори и тогава, когато става въпрос за собствения ти живот!

Никак не му се струваше странно, че само преди шест месеца искаше да накаже жестоко човека, към когото днес изпитваше толкова силно чувство на дълг. Животът се променя непрестанно и всеки, който откаже да се подчини на този закон, е заплашен от бърза разруха.

Томкин е отговорен за смъртта на Кроукър… и едновременно с това не е. Какво е искал да каже? Никълъс все още нямаше никаква представа за изхода от тази загадка, но едно нещо вече беше съвсем ясно — каквото и да е сторил Томкин по отношение на Кроукър, то не е било на лична основа. Тук приятелят му положително бъркаше… Но къде е истината в цялата тази бъркотия?

Пред него се нижеше безкрайната редица от висши служители на компанията. Тук имаше хора от Силиконовата долина, от Сан Диего, Монтана, Пенсилвания, от щата Ню Йорк, Кънектикът, в Манила, Амстердам, Сингапур, Берн, а дори и един дребничък среброкос джентълмен от Бирма, където той имаше интереси в дървопреработвателната промишленост. Всички се държаха почтително и приятелски, всички му бяха напълно непознати.

Докато сред тях изплува Крейг Алонг, финансовия директор на нюйоркския филиал.

— Слава Богу! — въздъхна Никълъс. — Най-сетне да видя и една позната физиономия! Не мърдай оттук, имам спешна работа за теб след края на церемонията!

В колата, насочила се обратно към Манхатън, Никълъс набра вашингтонския номер, който му беше дал Грейдън. Каза няколко фрази в слушалката, после затвори и се обърна към Алонг:

— Ще се отбием за малко в службата. Там ще ми покажеш как да вадя от компютъра информацията, която ми трябва, после си свободен. Вземи си паспорта. Надявам се, че имаш валидна японска виза, нали? Добре. Хвърли две ризи в чантата си и се прости с мисълта, че ще спиш по време на полета. Искам подробен доклад за дейността на компанията през последните пет години.

Никълъс се оказа далеч по-бърз от флегматичния тексасец, който при излитането на самолета им четири часа по-късно все още трескаво се ровеше из папките си. Остави го на спокойствие и потъна в „гецумей но мичи“. Затвори очи и светът престана да съществува за него.

Интуицията има огромно значение при средното равнище на осъзнатата чувствителност, която обикновено се характеризира както с чувства, така и с достатъчно здрав разум. С нейна помощ Никълъс отстрани огромния поток важни събития от последните дни, който заплашваше да го погълне. Остана само една спокойна лунна пътечка, по която разумът му бавно пое към сърцевината на дилемата. Тя беше надеждно охранявана от японската му кръв, напоследък взела решителен превес в поведението и постъпките му. Нищо не можеше да проникне отвъд високата стена на тази преграда. Нито вътре, нито навън… Така съумяваше да взема многобройните ежедневни решения, налагани му от живота, докато преценките му оставаха трезви и кристалночисти, незаразени от емоции.

На хоризонта на въображението му бавно изплува цитаделата на онова неназовано чувство, вълнуващо душата му от мига, в който Акико Офуда смъкна ветрилото от лицето си. До това състояние не можеше да го доведе нито здравият разум, нито необузданата фантазия. Единствено „гецумей но мичи“ — направляващата основа на всички човешки емоции — беше в състояние да го пренесе на този далечен бряг.

Усети с пълна сила забранения трепет, усети и още нещо… Да, това наистина беше страх… Страх и ужас пред неизвестните сили, които изпълваха душата му с безпокойство, опитваха се да парализират волята му… В един кратък миг беше сигурен, че ако си позволи да разгадае загадката на тайнствената цитадела, ще бъде изтрит от лицето на Земята като онзи митичен нещастник, осмелил се да погледне лицето на божествената Медуза…

А после си припомни един от основните уроци, усвоени сред изпаренията на Мошино. Прониза този страх, разпръсна го с могъщо усилие на волята. Но това, което откри отвъд него, го смрази със своята категоричност — любовта му към Юкио беше все така жива и пламенна.

Сато седеше с кръстосани крака в кабинета си. Слънцето залязваше. Фузумата беше дръпната, зад нея се виждаше малка градинка с мъхове. Поддържана грижливо през цялата година, тя съдържаше голяма част от стотината видове мъх, които съществуваха в природата.

Златиста и потрепваща сред стеблата на широко разклонените декоративни дръвчета, светлината на залязващото слънце докосваше тук-там покритите с мъх камъни и градинката излъчваше, свой особен спектър.

Долови някакво движение зад гърба си, но не се помръдна.

— Сато-сан?

Беше странно пискливият глас на Котен. В къщата нямаше други хора. Акико беше заминала на юг за да посети болната си леля, която нямаше възможност да дойде за сватбата, а Нанги си беше у дома и се подготвяше за пътуването до Хонконг. И двамата бяха дълбоко потресени от смъртта на Ишии-сан, чието тяло откриха броени часове след отлитането на Никълъс Линеър за Америка. Сякаш боговете се бяха разгневили от внезапното му заминаване.

Сато се беше опитал да сподели със стария си приятел страховете, които го бяха обзели в храма, но Нанги беше негов семпай — точно както Макита-сан беше семпай на самия Нанги. А има неща, които човек никога не може да изрази пред по-възрастните и уважавани от него хора.

— А, Котен… — късо се обади Сато. — Какво има?

— Търсят ви по телефона.

— Не желая да ме безпокоят.

— Извинете ме, но господинът казва, че е спешно.

Сато се замисли. Може би е младият китаец, когото беше наел да „наглежда“ движението на Нанги из Хонконг. След като приятелят му реши да не дискутира положението, Сато намери за уместно да открие по свой начин какво е станало в британската колония.

Стана, кимна на Котен и излезе от стаята. Кабинетът му се използваше само за размисъл и по тази причина вътре нямаше телефон. Влезе в съседното помещение, приближи се до писалището и вдигна слушалката.

— Моля, на телефона е Сеичи Сато.

— Обажда се Феникс, Сато-сан.

— Да, момент — отвърна Сато и усети как сърцето му ускорява ритъма си. Остави слушалката и тихо пристъпи към вратата. Хвърли поглед в просторния хол, после внимателно затвори и взе отново слушалката.

— Докладвай.

— Страхувам се, че имам лоши новини.

Стомахът на Сато нервно се сви. Първо „Азиатска банка“, а сега кой знае още какво. Голям риск, голяма награда. И двамата с Нанги го знаеха прекрасно, когато вземаха решението да се включат. „Тенчи“ щеше да им донесе най-голямото възнаграждение, което може да се получи на този свят. Но рисковете с това начинание връхлитаха върху тях с дяволска бързина.

— Кусуноки е убит.

— Вече знам това. — Сато беше нетърпелив. Рискът го правеше такъв. И мисълта за провал.

— А знаете ли, че го е извършил един от собствените му ученици?

Линията между Сато и Феникс сякаш изпъшка в агония, натежала от хиляди въпроси, които чакаха своя отговор.

— По-добре да ми разкажеш всичко поред — отвърна Сато и стисна зъби.

— Първоначално всички мислеха, че го е убил онзи мухон-нин, когото откриха до трупа. Но сега е ясно, че не е бил той. Руският шпионин не притежава качествата, за да осъществи подобен акт.

— Тогава кой го е убил?

Оттатък настъпи мъртва тишина, после долетя тихият глас на Феникс:

— Ако знаехме, вече щеше да е наказан…

— Значи има… значи има и друг руски агент?

— Признавам, че тази възможност е твърде вероятна.

— Ти си най-добрият! — избухна Сато. — Затова те наех да пазиш тайните на „Тенчи“! Ако ми трябваха безмозъчни горили, щях да си ги наема на килограм от Якудза42 по съседство! Какво вършиш там, за Бога?

— Имайте ми вяра — отвърна Феникс. — Всичко е наред, заемам се лично със случая.

Подобно на Кусуноки, и Феникс беше сенсей нинджа. Сато почувства как започва да се успокоява.

— Искам да поддържаме постоянна връзка — рече в слушалката той.

— Всеки ден по това време ще ви се обаждам на този телефон.

— Много добре. Ще направя необходимото да бъда тук.

Сато затвори. В другия край на къщата спря и миниатюрният магнетофон, който се включваше автоматично от човешки глас и който Котен беше свързал с подслушвателното устройство към телефона в кабинета. Информацията в малката касетка увеличи своя обем.

Никълъс и Алонг слязоха от самолета на вашингтонското международно летище „Дълес“.

— Господин Линеър?

Блондинката беше красива, със стройни крака на лекоатлетка.

— Вие сте Никълъс Линеър, нали?

Акцентът й беше определено европейски, но въпреки това не дразнеше слуха. Някак успяваше да смекчи гласните и да премахне нормалната за всеки неамериканец гърленост на речта си. Сигурно е ходила на специални курсове, помисли си Никълъс.

— Да — кимна той. Акцентът й беше определено източноевропейски и той се зае да разглежда чертите на лицето й.

Тя бръкна в чантичката си и извади портмоне за визитни картички от черна гущерова кожа.

— Бихте ли дошли с мен, моля?

— Майка ви и баща ви са преселници от Белорусия, нали? — попита той и установи, че очите й са небесносини, почти лазурни. И изключително интелигентни. Откри, че я харесва въпреки затрудненията, които му причиняваше. Хвърли къс поглед върху картичката, която му подаде блондинката и каза на руски:

— Госпожице Таня Владимова, моля, запознайте се с Крейг Алонг, той работи за „Томкин Индъстриз“.

Тя кимна на объркания от непозната реч Алонг, но ясно си пролича, че също е шокирана от неочакваните познания на Никълъс. Отметна встрани буйната си коса, а той забеляза, че ноктите й са късо подрязани и покрити с безцветен лак. Очевидно работеше с ръцете си и Никълъс беше любопитен да разбере каква точно е тази работа.

— Баща ми е родом от Белорусия — отвърна на същия език тя.

— Вероятно му приличате не само външно, нали?

— Той беше страшно решителен, ако се наложи дори и твърдоглав — поясни тя. — Работеше като селски полицай. А майка ми е от Биробиджан.

В очите й проблеснаха предизвикателни искрици, той остана с впечатлението, че крият и още нещо. Прекрасно знаеше какво е преживяло семейството й в Русия. Когато човек расте с баща беларусин и майка еврейка, едва ли разполага с особено богат избор. Баща й очевидно се беше възползвал от шанса си, дали и останалите членове на семейството са постъпили така?

— Колко от вас бяха дисиденти? — меко попита той.

Тя му хвърли кратък изпитателен поглед и той изведнъж се сконфузи. После всичко отмина, лицето й отново стана чисто и открито като празен екран на компютърен монитор.

— Достатъчно, за да дадат възможност на баща ми да страда цял живот — отвърна тя.

— Извинете, но какво става тук, Ник? — не издържа Крейг Алонг.

— Всъщност нищо особено — усмихна се Никълъс. — Госпожица Владимова просто иска да се увери, че изпълнявам едно от условията в завещанието на Томкин, преди да отлетим за Япония. — Вдигна ръка и леко стисна рамото му: — Я се поразходи и намери нещо истинско за ядене. Няма да се бавя.

Четирийсет и пет минути по-късно К. Гордън Минк се изправи и с ясен глас каза:

— Благодаря ви, че веднага се отзовахте, господин Линеър. Сигурен съм, че в момент като този сте затрупан с проблеми.

Никълъс беше отведен в една сграда, разположена на няколко крачки от подлеза на Вирджиния авеню. Частен асансьор ги издигна до четвъртия етаж, на който имаше отлично поддържана ботаническа градина. Успешно прикри изненадата си при вида на кубистичната тухлена структура, бяла като сняг, която се издигаше в средата на тази неестествена гора на закрито. Таня го въведе вътре съвсем спокойно и очевидно не се вълнуваше от подобни мисли, не й правеше никакво впечатление безсмислието на такъв вид архитектура.

— Завещанието на Томкин беше съвсем конкретно по този въпрос — отвърна той.

— И въпреки това се радвам да се запозная с вас.

Никълъс се усмихна и стисна протегнатата ръка.

Тръгнаха през многобройните помещения на етажа. Навсякъде подът беше гол, покрит е паркет или теракота. Стъпките им отекваха ясно.

— Никога не съм чувал за отдела за международни експортни тарифи — рече Никълъс. — С какво се занимавате тук?

— Бих се изненадала, ако бяхте чували за нас — засмя се Минк, после сви рамене: — Ние сме една рожба на бюрокрацията, която мъдрият Конгрес е решил, че трябва да функционира… Издаваме разрешения за износ, а в някои редки случаи и ги отнемаме.

Никълъс си даде сметка, че Минк всъщност задоволи любопитството му, без да отговори на конкретния въпрос.

Въведоха го в просторна стая с остъклени стени, Таня вече наливаше току-що изстискан портокалов сок в кристална кана, а Минк махна с ръка по посока на удобните плетени столове, покрити е шарени хаитянски халища. Край тях имаше няколко остролисти палми в широки саксии.

— Странно обзавеждане за една правителствена агенция — отбеляза Никълъс.

— О, това е просто декор — махна с ръка Минк. — Често посрещаме важни гости от чужбина и искаме да се чувстват удобно.

— Така ли? — изправи се Никълъс и направи няколко крачки напред-назад. Таня и Минк мълчаливо го наблюдаваха. — Наближава полунощ, но тази сграда е оживена така, сякаш е десет сутринта. Ако службата ви е тази, за която искате да я представите, вие положително щяхте да седите зад желязно бюро в някоя тясна стаичка е луминесцентна лампа на тавана, а по това време на денонощието положително щяхте да сте под юргана. Ето защо настоявам да разбера кои точно сте вие двамата и защо ме доведохте тук!

— Съвсем логично от ваша страна, Никълъс — кимна Минк. — Нали мога да ви наричам така? Добре.

В съседната стая иззвъня телефон, Таня се извини и излезе.

— Настанявайте се — покани го Минк и разкопча якето си. — Тази служба действително има много имена, „Отдел за международни експортни тарифи“ е само едно от тях… Изграждането и поддържането й струват на данъкоплатците колкото един АУАКС, което все пак е значително по-малко от стойността на един бомбардировач Б-1. Въпреки всичко се борих цели шест месеца и писах докладни докъде ли не, за да я създам… — Върху лицето му отново се появи усмивка: — Бюрократите не са в състояние да оценят ползата от нея, но аз мога и го правя… Това е първата гледка, която се разкрива пред очите на евентуалния беглец от СССР след разопаковането му.

— Шпионаж? — озадачено възкликна Никълъс. — Нима Рафаел Томкин е бил замесен в подобни неща? Не ми се вярва!

— Защо не? — сви рамене Минк. — Той беше патриот, освен това и най-близкият приятел на баща ми… — Протегна ръка и напълни чашите с портокалов сок: — Ще ви обясня. Баща ми е един от основателите на УСП, а Томкин е бил експерт по експлозивите. И двамата са служили във флота и там са се запознали. Томкин е бил страхотен специалист и баща ми го използвал в няколко особено деликатни мисии, всичките в края на европейската ни кампания… По онова време нещата били страхотно объркани, направо отчайващи… Организацията на баща ми трябвало да се бори с последните нацистки групички, които преминали в нелегалност, едновременно с това да поддържа и тайното наблюдение над руснаците… Както и да е. Последната мисия се превърнала в трагедия. Доколкото зная, вината е била на Томкин, въпреки че баща ми не даваше и дума да се каже против него. Май нервите му не издържали, защото експлозивът се възпламенил предварително и убил трима от екипа…

Минк пресуши чашата си и продължи:

— Вашият бивш шеф беше човек на честта. Вероятно се е чувствал отговорен за трагедията и е останал в контакт с… организацията, дори след като баща ми го освободил от обвиненията на неизбежната анкетна комисия. Баща ми не е искал приятелят му да се срамува от това, което е чисто човешка грешка и може да се случи на всекиго… А пък Томкин не е пожелал да прекъсват връзките си…

— И вие го получихте в наследство, така ли?

— Може да се каже и така — прочисти гърлото си Минк. — Не съм чак толкова коравосърдечен… Когато баща ми умря, аз предложих на Томкин сам да направи своя избор.

Натрапваше се въпрос, който трябваше да получи своя отговор, преди да продължат нататък, и Никълъс го зададе без колебание:

— С пари на УСП ли е създадена „Томкин Индъстриз“?

— Не, за Бога! — Минк изглеждаше искрено шокиран. — Нямаме нито цент в корпорацията! В това отношение можете да бъдете абсолютно спокоен!

Никълъс кимна и отново стана на крака. Приближи се до широката остъклена врата и хвърли поглед навън. Все повече се притесняваше от желанието на Томкин да се свърже с тези хора и някак не му се искаше да бърза.

— И какво става, когато видят всичко това? — попита той. — Руснаците, имам предвид…

— Губят ориентация — отвърна Минк. — Нямате представа колко западни романи четат, Бог знае откъде ги намират! Затова повечето от тях очакват, че ще ги откарат в някое старо колониално имение насред Вирджиния… — Засмя се и добави: — И са страшно разочаровани, че не ги разпитва Алек Гинес или някой като него…

Дотук с приятните приказки, рече си Минк и се изправи.

— Причина да ви повикам тук е предстоящото ви обединение със „Сато Петрокемикълс“ — твърдо изрече той.

— Така ли? — изненадано го погледна Никълъс. — И защо?

— Защото става въпрос за националната сигурност на Съединените щати.

Откакто Никълъс замина, Акико не беше спала. Животът и действията й се подчиняваха на особения ритъм, към който я беше приучил Кийоки и който увеличаваше хилядократно необикновените й способности.

Какво трябва да прави сега, когато Никълъс се беше върнал в Америка? Възможностите бяха три, но избор на практика нямаше. Първата възможност — да изостави напълно плановете си — беше немислима, а втората — да го последва в Америка — би означавала да се постави в неудобното положение на Сайго.

Тялото й се претърколи върху единичния футон. Тук липсваха изящно изрисуваните чаршафи и всякакви други луксове. Обстановката не се отличаваше по нищо от тази в средновековна казарма, с изключение може би на факта, че беше сама в тясната стаичка. Съвсем не беше у леля си, както беше казала на Сато. А това не беше и възможно, тъй като никой от роднините й не беше жив.

Тя бавно стана, протегна се и започна серията от редовни сутрешни упражнения. Четиридесет минути по-късно разтърка с кърпа пламналото си от ледения душ тяло и се върна в стаичката, за да се заеме с бавния ритуал на чаената церемония.

До този ритуал прибягваше всяка сутрин, независимо къде се намира. Той беше единственият спомен, който я свързваше с майка й, истински сенсей на „ча-но-ю“43.

Кратките и сръчни движения на ръцете й бяха изпълнени с почти религиозен трепет. Стремежът към съвършенство пред прага на Нищото помагаше на японците да прилагат с лекота принципа на пълната концентрация на Зен не само при приготвянето и поднасянето на чая, но и при още много от всекидневните житейски задължения. По такъв начин те ги издигаха от равнището на банални и скучни действия до равнището на истинското изкуство, а заедно с този процес получаваха и дълбоко психическо удовлетворение.

Акико взе в ръка малката чашка без дръжка, в която се поклащаше бледозеленият чай. Пристъпи и дръпна фузумата. Зад широката веранда блестяха белите, безупречно подредени камъчета на градинката за размисъл, сред тях стърчаха черните вулканични скали, разположени с артистична небрежност.

Вдясно от средата на градинката се издигаше дебелият ствол на вековния кедър. Акико отпиваше на ситни глътчици невероятно горчивата течност, очите й опипваха странната конфигурация от светлини и сенки, очертаваща се релефно между игличките. Гледа ги толкова дълго, че когато отново спря поглед върху най-долния клон, от който беше започнала, фигурките там вече бяха се променили от движението на слънцето.

Потънал в необятното Нищо, умът й отново долови протяжния тъжен вопъл на бамбукова флейта. Това беше единствената музика, която слушаше през всичките дълги години при Кийоки, ако, разбира се, не се брои чуруликането на птиците.

Тъжната мелодия звучеше по пладне, точно когато поднасяше чая на Кийоки, ситнейки към него според древните китайски традиции, на които сенсеят държеше особено много. Все още чувстваше хладината на каменния плочник под полуразтворените си устни — нещо, което неизменно й се случваше след традиционното допиране на челото си до него. В древния замък не се използваха татами.

Следобед, по време на кратките почивки между упражненията, разгръщаше гъстите листа на здравеца, засенчили малкото прозорче на стаята й, и се опитваше да открие свирача. Той беше „комусо“, последовател на будистката секта „Фюк“. На главата му винаги имаше сламена кошница, обърната наопаки като шапка, робата му беше от най-проста раирана материя, а на краката си носеше дървени гета. Но свиреше вълшебно и тя често потъваше в сълзи без никаква видима причина, разтърсена от нежната печал на звуците, които насищаха неподвижната атмосфера наоколо като малки, но прекрасни снежинки.

Беше достатъчно съобразително момиче, за да не показва сълзите си пред Кийоки. Той положително би я наказал сурово за проявата на такава слабост. Такъв си беше той — истински военачалник.

Високо над крепостните стени плющеше „сашимоно“ — бойното знаме, което беше изработил със собствените си ръце. По традиция в центъра му бе изрисуван личният герб на военачалника, в случая той представляваше стилизирана „мемпо“ — бойна маска от закалена стомана. Съществуваха множество разновидности на „мемпо“, но тази на Кийоки предизвикваше истински ужас, тъй като изобразяваше „акурийо“ — образ на злия демон върху черен фон.

По време на упражненията Кийоки неизменно я караше да заема такава позиция, от която ясно да вижда „сашимоно“. То се превърна в неразделна част от живота й, тъй като дори насън чуваше тежкото му плющене.

Ужасът се настани в душата й с такава интензивност, че след известно време вече беше сигурна в това, което рисуваше въображението й: Кийоки се прокрадва, в стаичката й през нощта, измъква сърцето й с помощта на някаква тайнствена магия и поставя на негово място вълшебен кристал, в който може да наднича, когато му хрумне…

Очите на Акико рязко се разтвориха и се сведоха към чашката, която ръцете й стискаха здраво. Сълзите бяха размътили ситно нарязаните зелени листенца, които бавно се успокояваха в нова конфигурация.

Примигна и въздъхна дълбоко, освобождавайки дробовете си от дълго и несъзнателно събирания там въглероден двуокис. Отвъд отворената фузума, отвъд каменната градинка и величествения кедър, който бавно се полюшваше под поривите на вятъра, тя ясно видя сивата стена, зад която се простираха яркозелените склонове и дълбоките долини на Мошино, запълнени от млечнобяла мъгла.

Аликс пипнешком се отдръпваше от него. Зелените й очи бяха широко разтворени и изпълнени с ужас. Ръцете й бяха свити пред гърдите в несъзнателен защитен жест, а когато краката й опряха в перилата на борда, тя толкова се стресна, че за малко не падна в океана.

Той скочи да й помогне, тя изкрещя, изплъзна се от ръцете му, спъна се на палубата, падна и си обели коленете.

— Махай се! — Гласът й беше почти истеричен. — Кой си?

— Вече ти казах — рече той, без да скрива умората в гласа си. — Люис Кроукър, градската полиция на Ню Йорк. — Седна край отсрещния борд, стомахът му се свиваше.

— Ти нападна лодката ми! — извика тя, после някак отвлечено добави: — И уби човек!

Той я погледна така, сякаш беше луда:

— Просто го изпреварих! — Ръката му се стрелна към някакъв предмет, който лежеше на палубата между двамата. Беше револверът на Червеното чудовище, блестящ като риба под слънчевите лъчи. — Щеше да ми пръсне мозъка!

— Ужасно вони! — прошепна тя и се обърна.

— Такава е смъртта — проточи той, но все пак взе кофата, напълни я с морска вода и я плисна върху остатъците от съдържанието на стомаха си. После вдигна магнума и го разгледа. Нямаше никакви отличителни белези, фабричният му номер бе внимателно заличен.

Тя започна да трепери. Ръцете й бяха кръстосани пред гърдите, пръстите й се впиваха в раменете толкова силно, че кожата побеля. Устните й мърдаха, сякаш шепнеше молитва.

Той пусна маската и плавниците на палубата, свали тежкия дихателен апарат от гърба си и го опря на парапета.

— Какво мислиш да правиш сега, след като вече си свободна? — меко попита той.

Аликс продължаваше да трепери.

— Какво… — думите се спряха в гърлото й, тя преглътна с усилие и опита отново: — Какво ще правиш с него? — Главата й леко помръдна, но очите й избягнаха проснатото върху палубата тяло.

— Отива на дъното заедно с моторницата — отвърна Кроукър. Посрещна спокойно острия й поглед и поясни: — Няма друг начин, лодката трябва да изчезне…

— Но остава другият — тихо му припомни тя. Говореше за Синьото чудовище.

— Този инцидент ще го занимава известно време и ти ще имаш достатъчно време да напуснеш щата — рече Кроукър.

Очевидно беше наострила слух и не пропусна нищо от думите му, тъй като рязко се завъртя и го погледна в лицето:

— Каза „ти“, а не „ние“. — Кроукър кимна. — Защо?

— Достатъчно дълго беше затворница. Нямам намерение да продължаваш повече така.

— Но ти искаш нещо от мен, не е чак толкова трудно да се сети човек… Вероятно да разбереш защо съм тук с… с тях. Нали затова ме преследваш? — Очите й не слизаха от лицето му.

Кроукър се извърна.

— Знаеш ли кои са тези двамата? — попита той.

Тя мълчаливо поклати глава.

— Знаеш ли откъде са дошли?

Ново поклащане.

— Кой ги е изпратил да те покриват?

— Не.

— Но положително знаеш какво е това, което не трябва да разкриваш пред никого, нали?

В този въпрос прозвуча предишната му язвителност. Не получи отговор, изсумтя и се зае с огледа на моторницата. Когато се върна отново на палубата, тя не беше помръднала.

— Този тип няма име, няма документи, няма нищо! — посочи Червеното чудовище Кроукър. — Чистичък е като свиня в лайна! — Хвърли й очаквателен поглед, не получи отговор и вдигна ръката на трупа: — С изключение на това!

Аликс нададе тих писък, като видя, че Кроукър започва да чегърта нещо от кожата на пръста му. Повтори тази операция още девет пъти и в шепата му се събра малка купчинка.

— Знаеш ли какво е това, Аликс? — Тя енергично поклати глава. — Наричат ги „идиоти“ и служат за промяна на пръстовите отпечатъци. Много сложно като операция. Недостъпно за обикновения уличен бандит, просто на светлинни години от него… — Стомахът му се сви, като видя, че един от „идиотите“ започна да се гърчи, но лицето му си остана безизразно. Бавно започна да си дава сметка, че просто е отказвал да повярва на фактите, при това го е правил доста продължително време.

Да пристъпиш към сърцевината на следствието с предубеждение е един от най-тежките грехове за всеки детектив. И Кроукър се принуди да признае пред себе си, че в този случай е постъпил именно така. Беше толкова сигурен, че престъпникът е Томкин. Толкова сигурен, че затвори ума си за всякакви други версии.

Но сега, при наличието на „идиотите“, при липсата на каквито и да било документи за самоличност и при наличието на методите, използвани от тези двамата — явни пандизчии, в съзнанието на Кроукър бавно започна да се оформя едно друго, доста неприятно за самочувствието му предположение.

— Отвратителни са! — изпъшка Аликс. — Махни ги, моля те, приличат ми на плужеци!

Той внимателно ги сбра в шепата си и се приближи до нея:

— Аликс, кои са тези типове, по дяволите?

— Не зная… Аз, аз не съм… — Главата й се извърна от него: — Толкова съм объркана! Вече не зная какво е правилно и какво не…

Той видя страха в очите й и реши да не я притиска. Освен това и трупът на палубата я ужасяваше. Вдигна котвата, запали двигателя и описа широк кръг около мястото, после се насочи към собствената си лодка.

Там изключи двигателя, прехвърли котвата на своя борд, за да държи двете лодки притиснати. Прескочи оттатък и се обърна да подаде ръка на Аликс.

Тя бавно се надигна, пое ръката му и прекрачи през борда.

— Слез долу и си полегни — меко продума той и я побутна към стълбичката. — Имаш нужда от малко почивка.

Изчака я да изчезне в каютата и се зае за работа. Прехвърли пластмасовата туба с половин галон бензин в лодката на Аликс, прескочи борда и я свали в каютата на моторницата. Когато се появи отново на палубата, спря да поеме въздух и се насочи към тялото на Червеното чудовище. Отряза с рибарския си нож назъбената корда непосредствено до острието на стрелата и я изхвърли във водата. После грабна тялото и го завлече до руля.

Наведе се да вземе магнума от палубата и отново се спусна долу. Изстреля три куршума в дъното и загледа как морската вода започва да нахлува през дупките. После разви капачката на тубата и разля съдържанието му из вътрешността на каютата. Върна се в основата на стълбичката, драсна клечка кибрит и едва не се опърли от буйните пламъци, които лумнаха със светкавична бързина и лакомо запоглъщаха околния кислород.

Изтича нагоре, издърпа котвата и уви веригата й около глезените на Червеното чудовище. Включи двигателя на максимални обороти, насочи руля право към хоризонта и скочи във водата с тубата в ръка.

С няколко замаха преодоля разстоянието до собствената си лодка и се покатери на борда й. Струпа на куп водолазните си принадлежности и празната туба, после се спусна по стълбичката.

Аликс лежеше върху единствената койка с ръка върху очите. Долови движенията на тялото му и устните и едва чуто се раздвижиха.

— Чух изстрели…

— Не, моторът на лодката ти нещо прекъсваше… — отвърна той. Нямаше никакъв смисъл да я запознава подробно с последните см действия, това само би увеличило притеснението й.

— Вече я няма — прошепна тя и изведнъж заприлича на момиченце, загубило любимото си мече.

— Част от цената на твоята свобода — отвърна той.

Ръката й се отдръпна надолу и тя го погледна.

— Никога не съм я плащала. Предполагам, че изобщо не е била моя…

Кроукър кимна и седна срещу койката.

— Получила си я заради твоята приятелка. Анжела Дидион.

— Сигурно — леко въздъхна Аликс. — Винаги Анжела…

— Докопах се до информацията — рече Кроукър. — Открих и тялото й. Сега искам да пипна и убиеца.

— И всичко това беше заради него, така ли? — потрепнаха клепачите на Аликс.

— Някой иска да ми попречи да го открия. Лошо… — Млъкна и се запита дали да зададе въпроса, който го измъчваше вече цяла година, въпроса, който го накара да плати цяло състояние за информацията на Мати Устата, а след това го доведе чак тук, в Кий Уест, след като капитанът му отне разследването.

Гърлото му беше пресъхнало, гласните му струни сякаш бяха прекъснати. Господи, колко време загуби затова разследване, колко много заложи на него! А сега отговорът на този въпрос беше на няколко сантиметра от лицето му, скрит зад широко разтворените изумрудени очи на младата жена.

— Рафаел Томкин ли я уби?

Гласът му прозвуча така, сякаш принадлежеше на друг човек.

— Томкин беше там.

— Това не е отговор.

Тя дълго го гледа, опитвайки се да запази самообладание. Лодката леко се поклащаше върху вълните, в каютата миришеше на сушена риба. Най-сетне се размърда, надигна се и седна.

— Ще сключим сделка — прошепнаха пресъхналите й устни. — Ти ще ме измъкнеш от Флорида и ще ме заведеш на едно място, което познавам и където ще бъда в безопасност… — Млъкна с видимо колебание, после още по-тихо добави: — А аз ще ти разкажа всичко за смъртта на Анжела Дидион.

Ако Минк беше очаквал някаква особена реакция от страна на госта си, той трябваше да остане разочарован.

— Тази служба се занимава със Съветска Русия, нали така? — спокойно го изгледа Никълъс. — Какво я засягат японците?

— Вероятно знаете, че след края на войната Япония е главната ни опора срещу комунизма в Далечния изток — започна Минк. — От години ги притискаме с искания за рязко увеличение на военния бюджет и те го правят, мога да ви уверя в това. Бавно и внимателно, но го правят… Тази година ни позволиха да разположим във военновъздушната база Мисава сто и петдесет от най-новите ни свръхзвукови изтребители Ф-20 „Тигрова акула“.

Разговорът започна да звучи познато на Никълъс. Точно за тези неща бяха говорили с Томкин миналата седмица.

— Според последните данни на разузнаването на всеки от Курилските острови има най-малко по два механизирани полка на Съветската армия. Общо около двайсет и осем хиляди войници. А на единия от тях е изграден команден пункт, който е в състояние да ръководи бойните действия на няколко армейски корпуса.

Минк се наведе напред и продължи:

— Наскоро там пристигнаха нови самолети МИГ и се наблюдава доста повишена активност. Личното ми мнение обаче е, че тази дейност не е пряко свързана с нашите Ф-20, макар миговете несъмнено да са там за баланс. Ако разузнавателните им данни са верни, става въпрос за нещо далеч по-сериозно. Все повече се убеждаваме, че това, от което се опасяват най-крайните генерали от Комитета на началник-щабовете, може да излезе вярно.

Минк отпи глътка сок и вдигна глава:

— Вече сме убедени, че тази повишена активност е част от голям план за създаване на плътна военна завеса в тази част на света, зад която руските подводници с ядрено оръжие на борда ще могат да действат, без да ги е грижа за нашето противопоставяне. А техните балистични ракети могат да достигнат до всяка точка на Съединените щати.

Никълъс неволно потръпна. Минк замълча. В настъпилата тишина се чуваше тихото сви степ е на автоматичните поливни машини.

— Това, за което говорите, е лудост! Лудост от глобален мащаб! В нея ще изгорим всички, и то за броени секунди. Най-малко три четвърти от населението ма Земята! — Поклати глава и добави: — Не, не мога да го повярвам! Дори динозаврите са имали повече мозък в главите си!

— Динозаврите не са успели да разбият ядрото на атома — иронично се усмихна Минк. — Затова е по-добре да повярвате! — В очите му се появи мрачен огън, Никълъс отлично го забеляза: — Точно за такъв процес говорят данните от нашето разузнаване, които вършеха работата на дъжда.

— Тази информация положително е строго секретна — рече накрая той. — Защо я споделяте с мен, някакъв непознат цивилен?

Минк разгъна дългите си като на щъркел крака и се изправи. Застана до двойната остъклена врата и сложи ръка върху бялата дървена рамка. Изглеждаше така, сякаш цялото му внимание беше насочено към гъстата зеленина оттатък стъклото.

— Съветският Комитет за държавна сигурност, популярен със съкращението КГБ, се състои от девет дирекции — започна някак отнесено той. Никълъс остана с впечатлението, че мислите му са някъде далеч. — Всяка от тях: се занимава със строго определени задачи, които са част от общата схема на комитета. Така например Първа дирекция отговаря за вътрешното положение в страната. Ако ви пипнат на територията на СССР, с вас ще се заемат хора от тази дирекция в момента, в който пристъпите прага на една сграда от жълти тухли, разположена на площад „Дзержински“. — Минк замълча, сякаш не можеше да понесе мислите, които се въртяха в главата му, после видимо се стегна и продължи: — Четвърта дирекция се занимава с всички операции на територията на Западна Европа, Шеста с тези в Северна Америка, Седма — с Азия… — Рязко се обърна и впи поглед в очите на Никълъс: — Сигурен съм, че картината ви се очертава съвсем ясно. Що се отнася до Курилите, разположени непосредствено до Япония, те винаги са били обект на Седма дирекция. — Обърна гръб на прозореца и пристъпи към. Никълъс, напрежението му беше видимо: — Преди малко повече от десет дни един от моите млади гении на криптографията успя да дешифрира част от най-новите руски кодове, известни с общото наименование „Алфа-3“. Те са обект на промяна всяка седмица, тъй като възможностите им са доста ограничени. Но този специалист работи само по тях, тъй като именно те са каналите за най-важната ни информация за противника.

Минк напъха ръце в джобовете на панталоните си, сякаш не знаеше какво да прави с тях.

— Преди да ви кажа какво точно се съдържаше във въпросното съобщение, трябва да подчертая, че през последните девет месеца правим всичко възможно да открием от кого се ръководи Курилската операция.

— Логично бе да допуснем, че това е Рулчек, Анатолий Рулчек — шеф на Седма дирекция. И действително го засякохме на няколко пъти за посочения период, все около щаба, разположен на островите.

— После почувствахме, че нещо не е наред. Дейността на ГРУ беше прекалено активна. Отлично познавам Рулчек и зная каква омраза изпитва към ГРУ. Омраза, която граничи с фанатизъм. Едновременно с това се потвърдиха първоначалните съобщения, според които някой си полковник Мироненко поема постепенно, командването, докато Рулчек е в Москва по други задачи. И започнах да се питам: какво става там? Каква е тайната на цялото това раздвижване? Ако начело на всички операции е действително Рулчек, как е приел да отстъпи дори незначителна част от пълномощията си на ГРУ? Откровено ще ви призная, Никълъс, че само при мисълта за евентуално сливане на КГБ и ГРУ ме полазват едри мравки!

— Същевременно вероятността, че парадът се командва от този полковник Мироненко, ми се струваше твърде пресилена. Операциите на Курилите са твърде важни за Съветския съюз, за да бъдат поверени в ръцете на някакъв сравнително млад офицер.

— Тогава каква е истината?

Дългото тяло на Минк отново се нагъна и кацна върху облегалката на близкия стол. Единият му крак се размаха като странно махало.

— Сега ще се върнем на прехванатия сигнал — продължи той. — В него се споменава името „Мийра“. Човекът или предметът с това име бил на място и редовно подавал информация. А това било изключително полезно за щаба.

Минк вдигна ръце и събра длани пред себе си. Никълъс забеляза, че са леко изпотени.

— Сигналът е бил изпратен някъде от северната част на Хокайдо и е приет от щаба на съветските войски на Курилските острови. Това става, когато командва същият онзи полковник Мироненко, а Рулчек се намира в Москва.

Никълъс реши, че е крайно време да вземе някакво участие в разговора.

— Било ли е подписано въпросното съобщение? — попита той.

Кракът на Минк спря за миг ритмичното си движение, главата му бавно кимна и той изведнъж заприлича на професор, който одобрява уместен въпрос на свой студент.

— О, да, разбира се. След малко ще стигнем и до това. Първо искам да ми кажете дали думата „мийра“ има някакъв смисъл за вас.

Никълъс се замисли.

— Ще ми бъде по-лесно да отговоря, ако видя йероглифа на „канжи“ — бавно рече той. — Така бих разбрал в коя насока да търся значението му. Но съдейки единствено по фонетиката, бих казал, че става въпрос за японската дума „мумия“.

— Мумия, значи… — промърмори Минк, замисли се, после повтори: — Мумия, казвате…

Нямаше смисъл да отговаря и Никълъс замълча. Главата на Минк рязко се повдигна:

— А аз бих казал, че повече ми прилича на Диг Дъг…

— Диг Дъг ли?

Минк изглеждаше доволен от възможността да обяснява.

— Главоблъсканица. Два етажа по-долу разполагаме с хиляди варианти на тази игра. Предназначена е да усъвършенства координацията на възприятията у постоянния персонал. Целта на Диг Дъг е да накараш твоя, човек да се рови, да се рови и пак да се рови, докато най-сетне получи някакъв резултат.

— Искате да кажете, че човекът зад името „Мийра“ е законспириран агент, така ли?

— Да, така е. Текстът има смисъл само когато го разглеждаме в тази светлина, нали? „Мийра“ е на място и подава информация. Съответно и Центърът се обогатява с нея.

— Но къде се намира този агент? — попита Никълъс. — Получихте ли някаква представа от дешифровката?

Минк се изправи и приглади крачолите на панталоните си. Вместо да отговори на въпроса, той се обърна към Никълъс и отчетливо попита:

— Не бяхте ли озадачен, когато мистър Томкин изрично настоя заводът на новата компания „Сфинкс“ да бъде построен в Мисава?

— Разбира се, че бях — кимна Никълъс. — Особено след като това настояване стана причина за остри разногласия във водените преговори. Посъветвах го да се откаже от него, защото заплашваше цялата реализация на предстоящото обединение. А той се зае да ме засипва с цифри и факти, оправдаващи това искане.

— Фъшкии! — студено процеди Минк.

— Моля?

— Това, което е изброил пред вас и хората на Сато, са чисти фъшкии. — Минк предупредително вдигна ръка: — Знам, знам, изчисленията за разходите и всичко останало са съвсем реални и цифрите не подлежат на съмнение. Само че не това е истинската причина, накарала Томкин да избере Мисава.

— Не разбирам.

— Причините, поради които Томкин настоява за Мисава, са същите, които карат Сато упорито да отказва. Неговата компания, провежда някаква своя операция там. Не знам каква е тя, успяхме да научим само името й: „Тенчи“. Съдейки по неговото значение на японски — „Небе и Земя“, стигаме до заключението, че операцията е наистина от огромно значение.

— И каквото и да се крие зад „Тенчи“, то става в Мисава, така ли?

— Така мислим. Кейренуто на Сато има свой концерн за добив на руда в Мисава, но нашата информация недвусмислено показва, че той не върши никаква пряка производствена дейност, която би оправдала съществуването му. — Майстор в професията си, Минк остави малка пауза след последната си забележка, после тихо подхвърли: — По мое мнение руснаците също разполагат с тази информация.

— „Мийра“? — незабавно се наежи Никълъс.

— Все още не знаем това — отвърна Минк, после очите му се забиха в лицето на Никълъс и в тях той безпогрешно отгатна какво ще последва.

— О, не! — решително поклати глава той. — Това не е моя работа!

— Напротив — продължи да го фиксира Минк.

— Но вие разполагате с куп специалисти, използвайте ги!

— Девет месеца само това правих — простичко отвърна Минк. — Последния го върнаха почти на парчета. Няма смисъл да пращам други, тъй като съм разкрит. Освен това и времето ми е малко…

Никълъс се замисли за момент, после попита:

— Сигурен ли сте, че този Мийра действа вътре в самото кейрецу?

— Къде другаде могат да пъхнат агента си руснаците? Как биха получили по друг начин някаква информация за „Тенчи“?

— От всичко това следва, че са доста по-напред от вас по пътя към разрешаване на загадката…

Настъпилото тежко мълчание беше съвсем недвусмислено.

— Знаете ми нещо друго за тази мумия? — попита след известно време Никълъс, давайки си ясна сметка, че е със стъпка по-близо до това, което иска от него Минк.

— За съжаление, не.

— Господи! Вече се питам защо не ми вържете очите, не ми пъхнете в ръцете една магарешка опашка, а сетне да чакате отговора?

Очите на Минк не се отделяха от безупречно подрязаните му нокти.

— Чувал съм, че нинджата… истинският нинджа, е в състояние да убива противниците си е вързани очи, в непрогледна нощ — тихо изрече той. — Чувал съм, че може да проникне през всякаква охрана, да се появява и изчезва без следа… Да се маскира по забележителен начин…

— Всичко това е вярно — спокойно отвърна Никълъс. — Но аз няма да го сторя за вас!

— Не става въпрос за мен, Никълъс. Но на този свят съществува едно нещо, на което вие казвате „гири“. Томкин прехвърли отговорността върху вас, а аз си мисля, че все пак му дължите нещо… Убеден съм, че ако беше тук, той сам щеше да ви помоли за това, за което ви моля и аз. Още повече, че цялото ви обединение губи своя смисъл, ако руснаците проникнат в „Тенчи“…

Никълъс изведнъж разбра, че вече нищо няма значение. Нито това, което мислеше за Минк, нито пък онова, което същият този Минк иска от него. Има само „гири“. Без него, без чувството за дълг животът се превръща в безсмислена бъркотия. Когато преди час влезе в тази сграда, нямаше никакво намерение да се забърква в каквато и да било странична дейност. Но Минк майсторски го лиши от това намерение. „Гири“, Никълъс нищо не му дължеше и Минк прекрасно знаеше това. Но Томкин беше нещо друго…

Е, добре. Но какво трябва да мисли за трите убийства в „Сато Петрокемикълс“ в светлината на това, което научи току-що? Възможно ли е те да са дело на Мийра? Едва ли, помисли си той и реши да не ги споменава пред Минк. Този агент очевидно действа в дълбока секретност и едва ли би си позволил подобни ходове. Освен това беше обещал на Сато да не говори с никого по този въпрос. Технически погледнато, това обещание се отнасяше само за първото убийство, но сега това беше без значение.

— Какво знаете за „Тенчи“? — попита след дългата пауза той.

— Четиристотин милиарда йени, вложени до този момент от японското правителство. И краят му още не се вижда.

— Господи, какво може да бъде това?

— Догадките ви едва ли ще бъдат по-прозорливи от моите.

— О, Господи!

— Това е положението — рече Минк, после стана и отново се приближи до прозореца. Пръскалките отново се завъртяха, при всеки оборот стъклото се покриваше със ситни капчици.

— Предполагам, че вече идва ред на човека, подписал прехванатия сигнал.

Гърбът на Минк се вдърви, сякаш цялата му фигура долови присъствието на врага.

— А, да… — промърмори той. — Имате, добра памет. Сигналът е подписан с името Проторов. — Обърна се, светлината остана зад гърба му, лицето му потъна в сянка: — А Виктор Проторов е шеф на Девета дирекция на КГБ, приятелю.

— В каква област действа тази дирекция?

— Зависи с кого разговаряте. Много хора казват, че тази дирекция е създадена да контролира останалите, нещо като върховен надзирател. Но това ми се струва твърде преувеличено, дори когато става въпрос за руснаците. Още повече, че ГРУ би подскочило от радост при подобна възможност… Не, това е изключено!

— Тогава?

— По мое лично убеждение Девета дирекция държи под контрол голяма част от световните терористични организации, които сама е създала и финансирала…

— Значи този господин Проторов е дяволски опасен! — промълви Никълъс, без да изпуска от очи лицето на Минк. Вътрешното чувство му подсказваше, че скоро ще навлязат в същината на въпроса.

— Точно така! — потрепнаха за част от секундата клепачите на Минк. — Изключително войнствен, изключително умен! А най-лошото е, че няма никакви бюрократични навици!

— Значи рано или късно ще го изгонят — отбеляза Никълъс. — И ще свършат вашата работа.

— Предполагам, че поне ще се опитат…

— Какво искате да кажете?

Минк се отдръпна от прозореца.

— Години наред Проторов беше шеф на Първа дирекция — каза той. — После, преди около шест години, беше повишен… Предполагам, че вече държи в ръцете си огромна власт.

— Значи трябва да бъда изключително внимателен.

— А! — стреснато го погледна Минк, после се овладя и добави: — Ще ви бъда благодарен, ако наистина постъпвате така… Проторов има лошия навик да си играе на котка и мишка.

— А аз ще бъда мишката, така ли?

— „Сато Петрокемикълс“ е един дълбок тунел, в който ви спускам именно аз — хвана ръката му Минк. — Никога не забравяйте, че лампите ви постоянно трябва да светят.

После отново тръгнаха през странните помещения.

— От Таня ще получите специален код, чрез който ще имате достъп до нас двайсет и четири часа в денонощието — каза Минк. — Винаги ще можете да се свържете с някой от нас. — Върху лицето му се появи усмивка на облекчение: — Много ще ви моля да го запомните наизуст, Никълъс.

Тенгу реши да напусне дожото, когато навън вече се мръкваше. Откакто откриха бойния му другар Цуцуму заклан в краката на сенсея Кусуноки, той все по-трудно издържаше сред стените на този замък, в който живееше вече повече от година, у: Как разкриха Цуцуму? Постоянно си задаваше този ужасяващ въпрос. А защо не разкриват него?

За времето между тези стени започна да разбира, че в света действат далеч повече и по-могъщи сили, отколкото някога си беше представял. Стана свидетел на подвизи, които бе считал за абсолютно невъзможни; на майсторски изпълнения, които и до днес му бяха необясними. Би могъл да ги усвои, би могъл дори да ги усъвършенства, ако се залови с упорита работа, но това никога нямаше да стане.

Сигналът от Контролния център го доказа. И сега Тенгу се питаше от кого повече трябва да се страхува — от Центъра или от тези странни хора край себе си. Макар да живееше сред тях, той беше достатъчно умен да си дава сметка, че не е част от тяхното общество. Плуваше в орбитата им като студената луна около слънцето, опитвайки се да погълне максимална част от тяхната неизтощима енергия.

Част от съзнанието му го подтикваше да се махне, но той знаеше, че това е невъзможно и с усилие насочваше мислите си в друга посока.

Нещата се промениха, когато откри скривалището. Стана съвсем случайно и по-късно Тенгу си даде сметка, че само по този начин можеше да бъде открит един толкова майсторски направен тайник…

Новаците се редуваха в търсенето на ежедневните свежи лилии, които, натежали от роса, растяха по склоновете на Мошино отвъд стените на древната постройка. Днес беше негов ред и малко преди разсъмване, точно както Кусуноки го правеше, когато беше жив, Тенгу пое по стръмните склонове. Трябваше да открие най-красивите и естетически оформени цветове.

Когато се върна в дожото, той се насочи направо към стаята на сенсея. Тя беше пуста и според обичая щеше да остане такава завинаги. В нея щяха да имат достъп само онези, които искат да бъдат обладани от духа на мъртвия сенсей. А това бе духът на всичко, преподавано в това усамотено място.

Тенгу коленичи пред пръстената ваза, поставена върху, леко издигнатата платформа на „токонома“ — малката ниша за размисъл на Масашиги Кусуноки. Сипа малко прясна вода в тясното гърло и започна внимателно да подрежда свежите стръкчета лилия.

Но умът му беше далеч. Вместо да се концентрира върху деликатната задача, съзнанието му прехвърляше всичко, което беше сторил през отминалата седмица в опита си да разкрие тайната на стария сенсей. Не знаеше какво трябва да прави с тази тайна и не беше негова работа да го знае.

Естествено търсенето му беше сериозно затруднено, защото си даваше ясна сметка колко много трябва да се внимава с тези опасни хора наоколо. И в момента се питаше дали не е проявил някоя фатална небрежност.

Прояви несръчност именно защото духът му блуждаеше далеч в дебрите на съзерцанието. И по ирония на съдбата тази несръчност го доведе до откритието. Няколко водни капчици се плъзнаха по лакираната повърхност на подставката и той понечи да ги попие с ръкава си. Тогава забеляза цепнатината, тъничка като косъм и почти незабележима.

Отначало я взе за естествена пукнатина в столетното дърво, появила се от разликата в температурата на въздуха. Но концентрацията му се възвърна и тогава забеляза, че е права като стрела и дълга около десетина сантиметра. В края си се съединяваше с друга, също така права цепнатинка и образуваше прав ъгъл с нея. Пулсът му се ускори, той вдигна глава и нервно се озърна. Наоколо беше все така пусто.

Надвеси се над подставката и вече съвсем ясно видя, че пръстената ваза е поставена точно върху вратичката на тайник, в това не можеше да има никакво съмнение. Натика набързо цветята в гърлото на вазата, после внимателно я измести настрана.

Бръкна в джоба си и извади ножче. Острието му беше тънко като косъм и безупречно наточено. Вкара връхчето му в цепнатинката е безкрайно внимание. Знаеше, че остави ли дори и най-незабележимия знак върху гладката полирана повърхност на подставката, с него е свършено. Вече имаше примера със своя боен другар, разкрит и ликвидиран по неизвестни причини. В никакъв случай не трябваше да им дава повод да подозират, че в дожото има и друг предател.

Наострил слух и готов да реагира дори на най-леката промяна в тишината на сградата, той се зае с бавното и безкрайно внимателно изследване на пукнатината. Върхът на острието напредваше милиметър по милиметър, търпението му беше безкрайно.

Накрая дойде и възнаграждението. Оказа се, че тайната вратичка не е на панти, тя просто изскочи нагоре. Тенгу мълчаливо кимна. Мястото на скривалището беше безупречно подбрано, тъй като сенсеят веднага би забелязал нечий опит да се насили тънката като паяжина цепнатинка.

Желязната вратичка беше в хоризонтално положение, на пет-шест сантиметра под плота. Ключалката й беше с пружина. Тенгу подпъхна острието на ножа си под нея и тя отскочи. Вътре имаше документи, вероятно точно онези, които вече толкова време търсеше. Извади свитъка от оризова хартия и бързо го мушна, в полите на широката си памучна дреха. Усети го като малка уплашена птичка, пърхаща край голата му кожа. После се зае да затваря скривалището — една операция, която също изискваше безкрайно внимание и търпение.

Концентрирайки се с огромно усилие, на волята, Тенгу остана в стаята още няколко минути. В резултат стръкчетата лилия бяха подредени просто, но изтънчено и красиво. Сенсеят по икебана несъмнено би одобрил работата му.

Сега денят бавно гаснеше. Тенгу приключи с опаковането на оскъдните си лични вещи, стегна ги в малък памучен вързоп и ги метна на гръб. Докосна свитъка от оризова хартия, пристегнат здраво с колана, после излезе в пустия коридор.

Прекоси дожото с бързи, но същевременно спокойни крачки и скоро се озова извън тежкия дървен портал, боядисан в яркочервен лак. После, без да се бави нито миг, пое по тясната пътечка, която се виеше нагоре по гъсто залесените склонове на планината Мошино. Насреща му се издигаха гъсти редици от кипариси, кедри и ели, въздухът тежеше от аромата на яркозелените им клони. Окъпана от залеза, гората изглеждаше черна, непроходима, застрашителна…

На изток вече се виждаха първите звезди. Над гъстата трева на полянките се стрелкаха лястовици и скорци, бързаха да се скрият в гнездата си, преди да ги е погълнал хищният мрак на настъпващата нощ.

Зад гърба му проблеснаха първите трептящи светлинни в дожото. Трудно му беше, там, много трудно: Въпреки уменията, които притежаваше, той бе принуден да използва всички резерви на волята си, за да оцелее между онези стени. А това беше изтощителна работа, тъй като бързо разбра, че тази школа е специализирана не само в безброй спомагателни техники на буджуцу, които се отнасят предимно до тялото, но и в редица упражнения на духа.

Тенгу се замисли върху това, докато краката му машинално следваха извивките на гористия склон. Той притежаваше известни познания за тъмната страна на нинджуцу, но в Мошино навлезе в области, които му бяха напълно неизвестни.

Изкачи един дълъг, плавно извиващ се склон и най-сетне изгуби от очи мрачния бастион, в който беше прекарал толкова тежки дни и нощи. Сякаш камък му падна от сърцето. Подобно на качулатия бухал, стиснал плячката в окървавените си нокти и клюн и издигащ се в мрачните простори на нощта, той почувства как кръвта кипва във вените му, а сърцето му тръпне от възторг.

А после дойде и любопитството — всеобхватно и неподлежащо на контрол. Очите му механично затърсиха пролука в храсталаците, откриха една вляво, краката му сами го понесоха натам. Скрит под широките кедрови корони, той седна с кръстосани крака върху объл, покрит с мъх камък. Избра го, защото приличаше на „Токубей“ — огромната митическа жаба, която бълва огън.

Възседна го и почувства триумфа си с пълна сила. Наистина беше герой! После бръкна под колана си.

Очите му пробягаха по двете посоки на едва доловимата в здрача пътечка, после се насочиха надолу към равнината, в която трептяха пръснатите нарядко светлинки на ферми и малки къщички. До обонянието му достигна сладкият мирис на горящи дърва, в съзнанието му нахлу представата за котле с гореща супа с макарони, гъста и ароматна. Преглътна, тръсна глава и извади малко пластмасово фенерче-молив. После разгъна листовете оризова хартия, която беше отмъкнал от скривалището на Кусуноки.

Потъна в разчитане на йероглифите, наредени в стройни вертикални редове. Защо не? Нима не беше заслужил това? В продължение на повече от половин час не откъсна поглед от текста, търпеливо замествайки сложния шифър на риуто с йероглифите на обикновеното „канжи“. Когато свърши, почувства, че сърцето му сякаш ще изскочи от гърдите, пулсът му побесня, беше му трудно да диша. Буда! На какво попаднах? Пелена се спусна в съзнанието му, ръцете му неудържимо затрепериха. Върху хартията имаше неща от съдбоносно значение за бъдещето на Япония!

Беше толкова затънал в четене, че забеляза движещата се между дърветата светлина едва когато тя бе на няколко крачки от него. Моментално загаси фенерчето, но вече беше късно. Светлинката прекъсна ритмичното си полюшване и се насочи към мястото, от което той беше напуснал пътечката.

Проклинайки вълнението, което беше отслабило обикновено наострените му сетива, Тенгу напъха листовете под колана си, скри фенерчето и бавно се хлъзна от камъка. По-добре сам да излезе от гората вместо притежателят на фенерчето да го открие сред храсталаците, помисли си той. Особено ако се окаже някой от сенсеите на школата. Потръпна при тази вероятност, после изостри своите „ки“ до онова ниво, което би му позволило да реагира светкавично.

Когато изскочи на виещата се пътечка, с облекчение откри, че не сенсей, а някакво момиче беше забелязало светлината на фенерчето му.

Беше облечено в сиво-зелено кимоно, на босите му крака бяха привързани леки гета от лико. В едната си ръка държеше малка газена лампа, а в другата — ярко нашарен фенер от оризова хартия.

Лицето му се навлажни и той едва сега усети, че е почнало да ръми. Под кичестите клони на кедрите беше сухо. Дъждовните капки тихо барабаняха по намаслената хартия на фенера, хлъзгаха се надолу и попиваха в земята.

— Моля за извинение, госпожо — поклони се той главно за да прикрие блясъка на облекчение в очите си. — Надявам се, че ме ви стресна светлината на фенерчето ми. Бях тръгнал да събирам гъби и… А?

Тя бързо пристъпи към него и вдигна фенера така, че светлината да падне върху лицето й.

Позна я моментално и сърцето му болезнено се сви.

Беше Суижин, единствената жена сред питомците на дожото. Но какво прави тук? Малкият нож се хлъзна надолу и опря в дланта на дясната му ръка.

Но фенерът вече летеше към земята. Освободила ръката си, Суижин стисна дръжката от лакиран бамбук на своя „яномегаса“44 и рязко замахва. Горната част на чадърчето отхвръкна встрани.

Единственото, което Тенгу успя да забележи, беше светкавичната и сякаш магическа трансформация. Безобидната бамбукова пръчка изведнъж се превърна в безупречно, хиляди пъти закалявано острие. Стоманата потъна в гърдите му, рязко дръпване надолу — и сърцето му беше разсечено на две.

Суижин гледаше лицето му. Кръвта шуртеше на тласъци от грозната рана, заедно с тях и то губеше човешкия си образ. В очите му се появи първо смайване, после гняв, накрая срам… Миг по-късно се бялнаха и вече не изразяваха нищо. Подобно на малкия и беззащитен войник, който някога, като съвсем малко момиченце, беше направила от глина, клечици и лишеи, й този тук започна да се люшка насам-натам, без координация, без божествената искрица на живота в тялото си… И сега, както тогава, тя сложи длан върху леко издутия си корем и се запита каква е магията в него, как изглежда наковалнята на Зачатъка.

В краката й лежеше само една безформена маса, восъчна пародия на това, което доскоро е било живо същество. Тя заби острието на сабята в земята, както за да освободи ръцете си, така и за да го изчисти от тъмната кръв.

Наведе се и дъждовните капки забарабаниха по гърба й. Доловили свежата миризма на гора и дивеч, ноздрите й потръпнаха и се разшириха. Дъждът се усили и заплющя по лицето на предателя.

Още докато Цуцуму изстиваше, тя подозираше, че може би има и друг. Строго погледнато, това не я засягаше. Надхитряването на собствения й сенсей Масашиги Кусуноки беше нещо като диплома за завършване на обучението, а опитът я беше научил никога да не гледа назад. Настоящето е всичко. Онзи, който започне да се наслаждава на отминали успехи, често умира с тези мисли в главата си.

Но този път тя реши да се обърне назад въпреки опита. Докато проучваше съдържанието на джобовете на предателя, обзета отново от чувството на ярост, което изпита сутринта, когато го видя да се рови в най-съкровените тайни на мъртвия сенсей, някак изведнъж усети по нов начин Кусуноки. Не можеше да си обясни какъв точно е той, но изведнъж я обзе огромна мъка. Съвсем сама в мрака на планинската гора, която сенсеят толкова много обичаше, в компанията на вятъра и дъжда, тя тихо заплака. Липсата на любимия учител се превърна в тежко и непосилно бреме, сърцето й се сви, от гърдите й се отрони горчив стон.

Изчака спазъмът да отмине (да, точно така го определи на другия ден — спазъм и нищо повече) и продължи с претърсването на трупа. Намери свитъка хартия полузатъкнат в колана на предателя и с огромно внимание се зае да отлепя най-горния лист, залепнал здраво за влажната кожа.

После бързо оправи смачканите листа и ги напъха на сухо под кимоното си. Осквернената тайна на Кусуноки стана нейна собственост. Не я интересуваше написаното върху тази хартия. Тя просто беше собственост на нейния сенсей и мястото й беше там, където я беше оставил той, независимо дали е жив или мъртъв.

Надигна се и измъкна сабята от земята. Почистеното острие отново блестеше. Натика го обратно в кухата дръжка на чадърчето, после изчезна в храсталака. Предстоеше й да се преоблече за последен път в своите ученически „ги“. Пред нея подканящо примигваха светлинните на дожото. А дали това не беше вечно живото ками на Кусуноки? Кой знае… Но документите му бяха на сигурно място и скоро щяха да се върнат там, където ги беше оставил сенсеят.

Сутринта след погребението Джъстин отиде на работа в „Милар, Соумс & Робъртс“, където я чакаше изненада. Мери Кейт Симс вече не обитаваше големия ъглов кабинет просто защото вече не беше вицепрезидент на рекламната агенция.

Изпаднала в недоумение, тя тъкмо се готвеше да потърси Рик Милар, когато той се изправи на прага. На етажа нямаше никой друг, дори вездесъщата Мин.

— Чух, че пристигаш — рече той със загрижено изражение на лицето. — Нали ти казах да си вземеш един-два дни почивка? Не беше нужно да…

— Работата е това, което ми помага най-добре в подобни моменти — прекъсна го тя. — Мразя да се мотая из къщи и да виждам призраци!

— Добре — кимна примирено Рик. — Тъй и тъй си дошла, искам да ги покажа нещо.

Побутна я по рамото и я насочи към вратата.

— Чакай малко, трябва да…

— После — кратко отвърна той и я поведе към асансьорите. — Това е по-важно.

Изкачиха се на горния етаж и той я поведе към ъгъла. Отвори вратата и рече:

— Ето. Какво ще кажеш?

Пресвети Исусе, стресна се Джъстин. Това не може да бъде вярно!

— Какво, по дяволите, прави името ми върху вратата на Мери Кейт? — нервно попита тя.

— Това е новият ти кабинет, Джъстин. Долу беше временно, забрави ли?

— Временно! — избухна тя. — Докато се отървеш от Мери Кейт, нали?

— Абсолютно невярно предположение. Тя напусна по собствено желание. Поднесе оставката си снощи, малко преди края на работното време.

— Не ти вярвам! — остро отвърна Джъстин. — Забравяш, че сме приятелки и положително би ми казала, ако има намерение да напуска!

— Хайде да влезем! — подкани я Рик с леко нетърпение в гласа и грижливо затвори вратата зад тях.

— Или веднага ще ми кажеш истината, или си тръгвам и няма да ми видиш очите! — извика тя. Това вече й дойде твърде много — капак на всичките й неприятности покрай смъртта на Томкин и скарването с Никълъс. Сякаш целият свят около нея се превръщаше в руини. Главата й се завъртя, пръстите й конвулсивно се вкопчиха в ръба на бюрото, кокалчетата им побеляха.

— Истината е, че Мери Кейт… е, не се представяше особено блестящо. Влезе в остър конфликт с доста от отговорните служители. Разбира се, аз разговарях с нея… на няколко пъти при това, но… — Сви рамене и добави: — Знаеш я каква е!

— Знам я, Рик — поклати глава Джъстин. — И затова съм сигурна, че едва ли е понесла всичките тези глупости, които току-що надрънка и на мен! Не им вярвам и едва сега си давам сметка, че си ме поканил на онзи обяд с мисълта да ме поставиш на нейното място!

Рик отново сви рамене.

— Но подобни неща стават всеки ден, Джъстин. Не мога да разбера защо толкова се вълнуваш. Просто спечели по-добрата. Ти можеш далеч повече от Мери Кейт и трябва да…

— Мръсно копеле! — процеди тя и пристъпи крачка напред и здравата го зашлеви. После започна да си прибира нещата. — По-добре си потърси някоя друга за това прекрасно кабинетче, защото аз не съм от тези, които предават приятелите си!

— Какво нежно докосване! — усмихна се Рик. — Ако искаш повишение на заплатата, ще го получиш. Ще трябва да поизвия ръцете на тоя-оня, но няма проблеми…

— Ти полудя ли? — погледна го смаяно Джъстин и се насочи към вратата. — Не желая нито долар от проклетата ти фирма! И ти, и тя можете да вървите по дяволите!

Едва на задръстения от пешеходци тротоар тя осъзна, че не знае къде да отиде. Не искаше да се прибира в празния и тъжен апартамент, където всичко и напомняше за Никълъс. Не можеше да отиде и при Гелда, тъй като в това състояние само щеше да засили депресията й. А самата мисъл да се залови отново със свободната си практика й беше непоносима, поне за момента.

Объркана, тя бавно прекоси булеварда и влезе в някакво кафене. Не се докосна до чашата, която поставиха пред нея и може би така беше по-добре. Оживената улица се превърна в размазано цветно петно, сълзите бавно се стичаха по бузите й. Нещо трябва да се направи, стегна се тя. Просто трябва!

Насочи се към най-близкия клон на своята банка и изтегли пет хиляди долара в брой, половината от които веднага превърна в травел чекове. Накупи си някои дрешки, после се отби в един магазин за чанти и си избра лек, среден по размери куфар. Целта й беше да вземе всичко необходимо, затова се отби и в парфюмерията. Но точно там си даде сметка, че все пак нима да мине без отбиване в апартамента някои неща просто не можеше да замени. Направи го по най-бързия начин, но въпреки това ясно почувства разликата. Това вече не беше нейният дом. Всичко изглеждаше не на място или просто липсваше. Уютът се бе превърнал в тъжно безпокойство. Избърса сълзите си, затръшна вратата и я заключи така, сякаш никога повече нямаше да я отвори.

Чак когато самолетът за Хонолулу я понесе на мощните си криле, приближавайки я с всяка секунда към Мауи45 — крайната цел на внезапното й пътуване, тя си даде сметка за това, което липсваше от апартамента.

Дългата ножница, покрита с блестящ черен лак, която съхраняваше скъпоценната „дай-катана“ на Никълъс. Нямаше я на обичайното място над леглото. Естествено, липсваше и самото смъртоносно оръжие.

Инстинктивно потръпна, в душата й се надигна отчаян стон.

Минк изпрати Линеър на летището и се върна в службата. Веднага забеляза угриженото изражение на Таня, която беше видяла и чула целия разговор между двамата, скрита зад огледалото от специално стъкло.

— Не мога да разбера какво правиш, Карол — погледна го с недоумение тя. — Изпращайки го срещу Проторов по този начин, ти го обричаш на сигурна смърт! Плановете ти бяха по-други… ако не съм пропуснала нещо, разбива се.

Въпреки успеха с Никълъс настроението на Минк беше лошо.

— Ела с мен! — лаконично заповяда той и бързо закрачи към противоположния край на разхвърляната сграда. Стигнаха до една зона, в която дори част от неговите хора нямаха достъп. Прекосиха няколко лаборатории без прозорци и най-сетне влязоха в малка килийка със стоманени стени. Вътре цареше истински мраз.

Той натисна копчето на стената и луминесцентното осветление се включи. Таня инстинктивно присви клепачи, но въпреки това веднага забеляза покрития с чаршаф труп. И нямаше как да не го забележи, тъй като той заемаше почти цялото тясно пространство.

Пристъпи бавно напред и внимателно дръпна бялата тъкан от главата.

— Господи! — ахна тя. — Та това е Танкър! — Името, разбира се, не беше нищо повече от псевдоним. — Кога го докараха? — извърна се към Минк тя.

— Докато те нямаше.

Тя се отдръпна от посинелия труп.

— Питам се защо беше необходимо да въвеждат специален „подпис“. Всеки, който има представа от нещата, е съвсем наясно, че донесенията никога не се подписват с истински имена, а с псевдоними.

— Тогава нека бъдем благодарни, че поне в тази област нашият многоуважаван господин Линеър е невеж! — ледено отвърна той. — Благодарение на това красиво вързопче, което някой стовари на прага ни в Хоншу, аз сега трябва да се занимавам с „братските“ служби, които са се почувствали задължени да ни доставят Танкър чак дотук!

Излязоха в слабо осветения коридор и затвориха вратата след себе си.

— Все пак вече знаем, че кодовото име на Проторов е „Крез“.

— Танкър беше единственият ни човек там, който беше успял да постигне нещо — каза Таня.

— Очевидно е престъпил чертата — поклати глава Минк и затвори очи. — Сега вече нямаме друг избор, освен Линеър.

— Смяташ ли, че е разумно?

— Ще видим. Разумно или не, времето ни изтича. Страхувам се, че ако не изпратим господин Линеър в леговището на лъва, същият този лъв ще ни схруска за закуска.

— Той може да го стори и след намесата на Линеър.

Минк помълча, после раздразнено каза:

— Доколкото разбирам, ти май не одобряваш малките ми импровизации!

Като съзнаваше, че навлиза в опасно тресавище, Таня внимателно подбираше думите си.

— Мисля, че той е аматьор — започна тя. — А от опит знаем, че аматьорите са твърде ненадеждни и обезпокояващо непредвидими. Те просто не се подчиняват на дисциплината, на която се подчиняваме самите ние.

— Хм… Това е вярно. Но също така вярно е, че именно в тези техни качества се крие и най-голямото им предимство. Проторов не може да го свърже с нас, както свърза Танкър или би свързал теб… — Минк изведнъж заприлича на селяндур, излязъл да побъбри със съседа под топлите лъчи на неделното слънце. Сякаш разполагаше с всичкото време на света и се чудеше какво да го прави. — Знаеш ли, тоя тип ми се струва доста опасен — проточи той. — Имам чувството, че може да стресне самия дявол, а дори и да го пречука, ако има достатъчно основания за това! — Очите му се разтвориха широко и се заковаха върху лицето на младата жена: — Особено ако той или някой от близките му са в опасност. Господин Линеър ми направи впечатление на изключително лоялен и едновременно с това безкрайно опасен мъж!

— Надяваш се да бъде провокиран до такава степен, че да премахне Проторов, така ли? — Едновременно с въпроса Таня си даде сметка, че именно това е била крайната цел на Минк.

— Да — бавно и тържествено кимна Минк. — Изпратих уважаемия мистър Линеър да ми донесе главата на Виктор Проторов на тепсия и най-сетне да сложи край на нашата дълбока вражда. Мисля, че това беше мъдър ход от моя страна, още повече че никак не ми харесва връзката между КГБ и онзи полковник Мироненко. Всъщност тя ме плаши като скелет, почукал на вратата ми. Започвам да мисля, че връзката между Проторов и Мироненко е от особено важно значение, дълбоката параноя ме кара да си представям, че в главата ми започва да се оформя онзи ужасен сценарий, според който КГБ и ГРУ в крайна сметка се обединяват!

— Невъзможно! — избухна Таня, но посивялото лице ясно издаваше ужаса в душата й. — Между им съществува стара вражда, твърде дълбоки противоречия!

— Да, Таня, така е, скъпа… Всички ние сме добре запознати с тази идея… — Минк изглеждаше страшно доволен от себе си. — Въпреки това мога да си представя известни опити за помирение, а в тяхната основа ми се мержелее фигурата на Виктор Проторов. Той не е бюрократ и разсъждаваше по особено опасен за нас начин. Подобна комбинация е страховита, когато я притежава вратът.

Дългото му тяло потръпна.

— Но независимо дали всичко е плод на въображението ми, или ужасна действителност, последният час на Виктор Проторов удари. Моят безмилостен меч се нарича Никълъс Линеър. За разлика от теб аз изпитвам доста силно доверие в неговите способности.

— Не съм казала нищо подобно.

— Наистина, ти беше пределно лаконична — отправи къс, но изпитателен поглед в лицето й Минк, после се изправи. — Все пак, просто в случай че твоята преценка се окаже вярна, реших да те изпратя след него. Това ще стане след няколко дни. Времето ни е малко, затова трябва да си готова. Като излизаш, винаги си много напрегната. Билетът ще те чака на гишето на „Пан Ам“, останалото е както винаги.

— А Линеър?

Минк й хвърли красноречив, натежал от цинизъм поглед.

— Първата, абсолютно първата и задължителна задача е Проторов! — отсече той. — А ако вие и нашия мистър Линеър намерите начин да обедините усилията си — още по-добре!

— Ами ако не стане?

— Ако не стане и Линеър се превърне в спънка за теб, спокойно мотат да го премахнеш!

Сеичи Сато притежаваше силна „хара“. Коленичил срещу Никълъс, той свали капачето на една от многобройните съдинки върху ниската лакирана масичка я започна да сервира на госта си. Вършеше го леко и артистично, пръчиците за хранене се въртяха в ръцете му с истинска виртуозност.

В буквален, смисъл „хара“ означава стомах, но японците употребяват тази дума за хора, които умело се справят с житейските си проблеми.

Според азбуката на всички бойни изкуства всеки, който иска да ги овладее, трябва да открие у себе си дълбокия и неизчерпаем кладенец от сила на духа, разположен точно под пъпа. На китайски той се нарича „тан тиен“, а японците му казват „тан деи“.

Там е мястото както на физическите, така и на духовните сили. Онзи, който притежава силна „хара“, е уравновесен и спокоен човек, стъпил, здраво на земята, хармонията му със силите на природата е пълна и нерушима. Японците често отбелязват, че повечето европейци имат „подскачаща“ походка — сигурно доказателство за наличието на духовна концентрация, откъсната далеч от силите на природата. Самите те обикновено ходят по-тежко и по-бавно… движенията им плавно се преливат от хълбоците към таза — сигурен знак за наличието на „хара“.

Никълъс беше искрено заинтригуван от това качество на Сато, а това е комплимент за всеки японец. Току-що бе приключил пътуването, което японците наричат „безкрайната нощ“ — отлетял от Вашингтон след залез-слънце, преследвал мрака в, продължение, на двайсет и един часа, за да се приземи на „Нарита“ пак по тъмно, но вече следващата нощ.

Господин Сабаяма, един от многобройните, помощници на Сато, търпеливо си чакаше на летището с възпалени от безсъние очи. Той промърмори нещо на любезните извинения на. Никълъс, взе багажа, и го поведе към чакащата кола. По пътя увери Никълъс, че специален човек ще се по грижа за настаняването на Крейг Алонг в хотел „Окура“, а той самият ще бъде откаран директно в жилището на Сато, разположено в покрайнините на Токио.

Пред вратата на, хотела Никълъс тихо каза:

— Крейг, може би няма да се видим няколко дни, а дори и седмица. Искам да поддържаш постоянна връзка с Ню Йорк и всичко да върви сладко. Досегашните бъркотии са ни достатъчни!

Сега седеше и слушаше тихото почукване на чемширените клонки по стената на къщата. Въздухът навън беше чист и прозрачен. Редките минувачи по окъпаните от скорошния дъжд улици обръщаха гръб на вятъра, чадърите в ръцете им бяха почти безполезни. Докато минаваха по моста над един от многобройните притоци на реката Сумада, той успя да зърне за миг високата арка на Нихонбаши. Разноцветните чадъри по нея му напомниха за литографиите на Хирошиге. Сякаш образите, създадени от великия японски художник, му кимаха от дистанцията на една цяла епоха.

Не беше изненадан, че е поканен направо в дома на Сато. Телексът, който получи преди няколко дни, беше определено тревожен. Трите последователни убийства, странни и необясними, бяха достатъчно основание за тази среднощна среща. Японците са хора практични и без колебание пренебрегват етикета, когато обстоятелствата налагат това.

Все пак Никълъс усещаше и скритото значение на тази спешна среща. Значение, което Сато едва ли можеше да долови или разбере. Присъствието му в дома на магната означаваше, че сигурно ще види отново Акико, а с повече късмет — дори и да поговори с нея.

В съзнанието му отново изплува позлатеното ветрило пред лицето й, лекото му потръпване, преди да се спусне надолу и да промени живота му из основи. Вече си даваше сметка, че след като видя това лице, всяко негово действие и решение беше подчинено на подсъзнателното му желание да го види отново.

Тя го привличаше, както пламъкът привлича мушицата — без причина и без логика, въпреки опасността да опърли криле, а дори и да загине в този пламък.

Никълъс съвсем не беше човекът, който някога беше така безумно влюбен в Юкио. Но частица от това безумие все още потрепваше в душата му и той си даваше ясна сметка, че не би могъл да овладее живота си, не би могъл да следва пътя на своята карма, преди да разбере дълбоката същност на това загадъчно петънце, проблясващо в душата му като недокосната снежна пряспа. Цял живот се беше борил със силите на мрака, отдавна беше разбрал, че хаосът на живота може да бъде поставен под контрол единствено чрез тънкостите на бойните изкуства. Само те предлагаха начин за овладяване на природните стихии, които някога го плашеха със своето могъщество и бяха отнесли в небитието както майка му, така и баща му. Само те можеха да се справят и с вихрушките, които се извиваха в собствената му душа.

Властта на Юкио беше очевидна. Тя беше влязла в контакт с духа му още преди той да осъзнае напълно неговото съществуване. Нейната привлекателност някак успя да заобиколи здравия му разум — същият онзи рационален сектор на съзнанието му, който през последните години пое ръководството на всичките му действия и постъпки. Той беше неотразимо привлечен от нея, но не знаеше защо. Започна да се плаши от нея, да се плаши и от себе си. Но това чувство някак странно засили неговата любов, тя се превърна в огнен знак, белязал завинаги сърцето му.

Докато колата го носеше през окъпания от дъжда Токио, блестящ и красив с разноцветните си неонови светлини, в душата му имаше едно-единствено чувство — чувството, че отново се връща при Юкио. Невъзможно, но въпреки това съвсем осезаемо. Къде свършва сънят и започва реалността? Тялото му потръпна от увереност, че скоро ще разбере това.

На любезния му въпрос за младата стопанка на дома Сато отвърна, че за съжаление тя все още е в Кюшю при болната си леля. Никълъс усети как го заливат вълните на горчивото разочарование. В къщата видя само Котен, дебелия телохранител, който се навърташе наоколо като добре трениран доберман.

Изпиха по едно питие, после се заеха с храната. С падането на нощта модерните японци предпочитаха алкохола пред традиционния чай. За това също трябваше да благодарят на Запада.

Никълъс намираше уискито „Сънтъри“ за отвратителна напитка, но въпреки това опразни чашата си. Добре поне, че Алонг не е тук, помисли си той. Наполовина шотландец, финансистът положително би изпаднал в ужас от това, което са сторили на питието, превърнало се в символ на шотландската национална гордост.

По японски обичай разговаряха за всичко друго, но не и за това, което им беше в главите. То щеше да дойде накрая. Сато бегло спомена, че Нанги-сан пътува за Хонконг, където трябва да приключи с някои важни сделки.

— Нали няма да се обидите, ако честно ви призная, че според мен Нанги-сан не гледа с добро око на предстоящото обединение? — Никълъс зададе въпроса си бавно, е добре премерена учтивост.

— Съвсем не — отвърна Сато. — Ние с вас пием заедно, Линеър-сан. А това ни прави приятели — нещо, което е далеч по-важно от бизнеса. Деловите контакти не приличат на брака, знаете… Те възникват и отмират по силата на свои собствени закони, пазарни или икономически… Които обаче нямат нищо общо е нае като хора.

Сато помълча, после каза.

— Все пак трябва да разберете Нанги-сан. Войната е оставила дълбока рана и душата му, всеки ден се събужда с мисълта, че живеем под ядрен чадър. Разбирате, нали? За него поражението във войната никога няма да стане част от миналото. Тя го лиши от семейство, аз съм единственият му близък човек на този свят.

— Извинявам се, Сато-сан — склони глава. Никълъс. — И дълбоко съжалявам за думите си.

Сато го гледаше изпитателно, пръчиците му за хранене увиснаха неподвижно над апетитно димящите блюда. В тях имаше три вида варена риба, сашими, пикантни макарони, задушен ориз с краставички и морски таралежи, обилно полят със сладък оризов оцет.

— Виждам, че сте искрен — най-сетне отвърна той. — В това отношение приличате на баща си. Но у вас има и нещо друго. Нещо, което не мога да разбера.

После отново се зае с обслужването на госта си.

Известно време се хранеха в мълчание, движенията им бяха бързи и пестеливи. Сато наблягаше на алкохола, но това не означаваше, че напълно пренебрегва храната. Очевидно искаше да се отпусне и да говори открито, а това беше нещо, което нито един японец не може да постигне при нормални обстоятелства. Друга работа е като си пиян — тогава вече има извинение за всичко, което е възнамерявал да каже. Затова Никълъс пиеше наравно с него. Срещата им щете да бъде безсмислена, ако само Сато се налива, а той го гледа. А и безкрайно обидна за японеца, който незабавно би изтълкувал това като нежелание на Никълъс да се сприятелят.

Още в мига, в който Сато се появи лично да го посрещне на прага, той почувства, че японецът има нужда от неговото, приятелство и подкрепа. Това, което се криеше зад ритуалите убийства ву-шинг, за него, беше далеч по-важно от сдържаността по отношение на предложеното от Томкин обединение. Страхът на Сато и Нанги от ритуалните убийства беше прекалено голям, за да могат твърдо да се придържат към сдържаната линия на поведение в преговорите.

За Никълъс, който умееше бързо да оценява ситуацията и да се възползва от промените в нея, това смекчаване на позициите беше ясен и недвусмислен признак на слабост.

Той беше достатъчно благороден и честен, за да не се възползва от тази слабост, но същевременно, си даваше сметка, че на всяка цена трябва да проникне в „Тенчи“. Прекрасно знаеше, че при други обстоятелства всичките му опити в тази посока ще се сблъскат с непреодолими прегради, но в момента могъщото кейрецу никак не се нуждаеше от любопитни очи. Сато съвсем ясно му даде да разбере това още когато отказа да повика полицията. И тъй Никълъс остана единствената им надежда за справяне с ужасното ву-шинг и това направи позицията му в преговорите изключително силна.

— Уф! — възкликна Сато и Никълъс насочи вниманието си към него точно навреме, за да види как японецът замахва и хвърля чашата си на пода. Кимоното му беше оцветено в разкошните, багри на есента, а Никълъс беше облякъл онова другото — с правоъгълния символ „Нох“, което Акико беше подарила на Сато малко преди сватбата. По ръкава на домакина се плъзнаха кафяви струйки алкохол. — Това е гадост, а не уиски! — изръмжа Сато и извърна зачервените си очи към госта: — Линеър-сан, предлагам вие да изберете какво ще пием оттук нататък.

— Благодаря, Сато-сан — поклони се Никълъс — С удоволствие бих приел малко саке, по възможност горещо…

— По възможност ли? — викна Сато. — Аз не познавам друг начин да се пие саке!

После тежко се надигна, и се насочи към по-дългата от двете вътрешни стени на помещението, белите му чорапи тихо шляпаха по пода. За японските стандарти стаята беше много голяма — цели шестнайсет татами. В оборудването на барчето бе включен и „нага-хибачи“46 от чемшир и ковано желязо, доста по-малък от този, който отопляваше останалата част от къщата. Но до него не се докосваше нито една жена от домакинството, той беше неприкосновена собственост на стопанина.

Сато се зае да затопля оризовата ракия, устните му почти беззвучно тананикаха стара народна песен, която оба-чама им пееше някога, а двамата с Готаро я зяпаха в устата. Мелодията някак стопли помещението Никълъс изпита чувството, че вътре е долетяло невидимо, но добро ками.

Когато домакинът се върна при ниската лакирана масичка с готовото саке, чертите на лицето му бяха трезви и спокойни.

— Страхувам се, че настанаха лоши времена, Линеър-сан — рече той и напълни чашките — Това ву-шинг… — раменете му неволно потръпнаха. — Аз съм самурай, но това… това си е чисто варварство! Никак не съм учуден, че корените му лежат в Китай… Ние японците сме нещастен народ! Народ, обречен да попива чужди традиции, много от които са недостойни. Якудза не са нищо друго, освен разновидност на китайската „Триада“, нинджите също са се родили там…

Очите му за миг се съсредоточиха, сякаш беше забравил нещо важно, после главата му се приведе:

— Моля за извинение, Линеър-сан, но старите хора като мен имат навика вечер да се разбъбрят…

Никълъс повдигна лявата си ръка в жест на успокоение, ръкавът му бръсна шийката на изящната порцеланова каничка със саке, тя тихо звънна и се счупи. По полираната повърхност на масичката плъзнаха вадички бистра течност.

— Хиляди извинения, Сато-сан! — скочи на крака Никълъс. — Въдете снизходителен към западната ми тромавост!

Сато спокойни избърса сакето и бързо събра счупените парченца.

— Няма страшно, приятелю — усмихна се той. — Ако Акико беше тук, положително щяхме да използваме най-скъпите сервизи. А този тук е вехтория, и без това му беше време за боклука. Всъщност аз съм виновен, защото ме домързя да преместя каничката…

Това беше начинът, по който Никълъс преодоля както собственото си неудобство, така и това на домакина си. Двамата се почувстваха далеч по-свободни, приличието беше спазено.

Когато Сато се върна с нова каничка горещо саке, в очите му се четеше ново и сякаш по-дълбоко уважение.

— Домо аригато — побутна пълната чашка към госта си той. Никълъс отвърна с дълбок поклон.

Сато опразни чашката си и едва тогава премина към същината на въпроса.

— Линеър-сан, по мое мнение наказанието ву-шинг е насочено пряко срещу Нанги-сан и мен самия, въпреки че трите досегашни убийства сериозно накърниха ефективността на компанията ни. В начина на тяхното извършване проличава нещо лично, нещо особено застрашително… Кагами-сан, Йошида-сан, Ишии-сан — едно движение, насочено все по-близко и по-близко до сърцето на концерна, едно движение, което плаши.

Очите му се спуснаха към празната чашка и Никълъс разбра, че му е трудно да продължи въпреки голямото количество погълнат алкохол. Не можеше да направи нищо, освен търпеливо да чака.

— Много размишлявах за тези ритуални наказания — вдигна глава Сато. — И вече съм убеден, че те са пряко свързани с нашето минало. Разбирате, нали? Няма друг на този свят, който може да разбере това така добре като вас.

— Говорили ли сте с Нанги-сан за вероятните причини, предизвикали това отмъщение?

— Не. Нанги-сан е семпай.

— Разбирам.

— Освен това Нанги-сан не обича да говори за миналото. Твърде много неща от него би искал да забрави: едни — защото са му омразни, други — защото го вълнуват прекомерно. Вероятно си мислите, че Нанги-сан е студен и безсърдечен човек, но това не е вярно. Напротив, той е безкрайно чувствителен.

— Горчиво рида, когато почина моята оба-чама. Сърцето го болеше, че някога бе принуден да продаде две чашки от стария й сервиз, датиращ още от династията Танг. За съжаление бяхме принудени да го сторим, за да можем да дойдем в Токио и да се захванем със следвоенния си бизнес…

— Знаете ли, тези чашки бяха великолепни екземпляри, разкриваха цялото майсторство на древните китайски майстори, прозрачни и ефирни като водите на планинско поточе. Но освен безспорната им естетическа стойност Нанги-сан вероятно е виждал в тях и нещо друго… — После разказа на Никълъс за тъжните обстоятелства, при които ги беше получила оба-чама, за бягството на далечния й роднина от опожарения Токио. — Според мен именно тези обстоятелства са били най-яркият пример за безсмислието на войната в очите на Нанги-сан — добави той — Миналото му е скъпо и вярвам вече разбирате защо не желае да говори за него. — Сато поклати глава: — Страхувам се, че в тази насока той е безполезен за нас. Спомените предизвикват болка в душата му, дори с мен не ги е споделял…

— Значи оставате вие, Сато-сан.

— Така е — кимна с нещастен вид Сато. — Но нищо необичайно не ми идва наум. Знаете какво беше тук след войната. Бяха необходими наистина необичайни действия, за да оцелее човек… Правителствата идваха и си отиваха, създаваха се и изчезваха краткотрайни съюзи… — Пресегна се и напълни чашките, после объркано замълча.

— Разбирам — промълви Никълъс. — В подобни времена се създават много врагове.

— Бяха времена на страхотно напрежение — кимна Сато. — Непрекъснато имах чувството, че за година, за месеци дори ние преживяваме това, което би трябвало да преживеем за десетилетия. За кратки срокове постигнахме много, успяхме да се измъкнем от пролетта на поражението, да изградим новото си самочувствие… Почнахме от нищо, но в пепелищата изгоряха и много от тежките грехове на миналото. Именно това ни позволи да създадем наново своето общество…

— Подобно на обитателите на Ноевия ковчег и ние доплувахме до подножието на планината Арарат и се заехме да изграждаме нов свят. Да, точно така. Успяхме да спрем галопиращата инфлация, с помощта на МИТИ контролирахме и пренасочвахме развитието на новата си промишленост, осигурихме на някои сектори в нея невиждан до този момент темп на развитие. — Погледна Никълъс и с усмивка добави: — А надписът „Made in Japan“ се превърна в знак за качество вместо в символ на унижението!

— В този процес нямаше нищо случайно, никакъв елемент на късмет. Нашата карма е величието и ние продължаваме да се стремим към него въпреки някои болки на растежа.

Отново напълни чашките, две-три ситни капчици се разляха по лакираната повърхност на масичката.

— И знаете ли какво все още не сме се научили да търпим, Линеър-сан? Мисълта, че дори при огромните петролни излишъци в света между този свят и Япония се е проточил истински керван от петролни танкери… Мисълта, че животът ни зависи от външни фактори, че чужденците трябва да ни хранят… Захвърлени на тези прекрасни острови, в чиито скали за съжаление няма и помен от природни богатства, ние сме като някое циврещо хлапе, което е гладно, но не може да си приготви храната… Можете ли да проумеете колко ни тежи това, Линеър-сан? — Очите на Сато пробягаха по лицето на госта, главата му тежко кимна: — Можете, разбира се. Вие сте част от нас, в жилите ви тече източна кръв. Аз ясно виждам това, независимо какво е мнението на другите… И вие знаете колко вярна е поговорката, че нещастието не може да трае вечно! — Въздъхна и тихо добави: — Макар че аз самият понякога се съмнявам в нея… — Косата закри част от челото му, кимоното му беше полуразтворено, отдолу се виждаше част от безкосмените му гърди.

— Понякога ми е мъчно за жена ми с леко провлачване произнесе той. — О не за Акико, не. Бях женен и преди. Името й беше Марико, истинска красавица… Беше почти дете, когато се запознахме… — По лицето му се появи дяволита, почти младежка усмивка. — Е, и аз не бях кой знае колко възрастен! С Нанги-сан вече се познавахме. Аз бях в бизнеса, а той — в МИТИ. Имах няколко предприятия и всичките вървяха добре. Винаги се вслушвах в съветите на Марико, именно тя ми каза да купя „Икиру Козметикс“… Беше 1976 година, началото на японския бум в производството на козметични средства. „Икиру“ произвеждаше кремове за лице и стипца. Инвестицията се оказа страхотна — само за една година предприятието се изплати напълно, а даже даде и малка печалба. Перспективите бяха блестящи.

Като част от семейния си дълг Марико премина изцяло на козметиката на „Икиру“, убедена, че трябва да постъпва така, за да дава пример. Имаше великолепна кожа и страшно се гордееше с нея. Поддържаше я е кремовете на „Икиру“ по същия начин, по който беше използвала, и предишните — два пъти на ден, сутрин и вечер. Няколко месеца по-късно започна да се оплаква от силно главоболие. Понякога не я отпускаше цели седмици, през това време ставаше обезпокояващо замаяна.

Заведох я на лекар, но той не откри нищо сериозно. Препоръча минерални бани за седмица-две и пълна почивка. Аз веднага й събрах багажа и я изпратих в провинцията. Но на минералните бани Марико рязко вдигнала температура — почти четирийсет градуса. Докторът, повикан от разтревожените хазаи, открил нарушение на сърдечната дейност. Обадиха ми се, аз веднага я прибрах. В Токио я подложихме на пълни изследвания и се оказа, че има болна жлъчка. Предписаха й съответните лекарства. Пристъпите на треска обаче продължиха. Тя имаше чувството, че лицето й съхне и още по-усърдно се мажеше с кремовете и другите козметични средства на „Икиру“.

Един ден се събуди и установи, че, цялото й тяло е придобило хлъзгавата и нездрава белота на восъчна кукла. Дълбоко разстроена, тя отново отиде да се изследва. Този път докторът откри нередности в дейността на панкреаса й. Последва ново лечение и нови купища лекарства.

Седмица по-късно се събудила обляна в студена пот. Рязко се надигнала, сърцето й лудо блъскало. Сънувала кръв, кръв открила и върху възглавницата си.

Механично пипнала бузата си. По пръстите й се появили петна от кръв и още някаква мазна субстанция. Изпаднала в истерия и пратила да ме повикат. Този път аз бях категоричен и успях да я настаня в болница.

Бързо започна да губи от теглото си, дишаше трудно. Въпреки това лекарите не можеха да открият нищо нередно в дробовете и дихателния й апарат. От кожата й продължаваше да се процежда неизвестната субстанция, скоро се наложи да я вържат, тъй като изпитваше влудяващ сърбеж и щеше да се издере с нокти. И през цялото време твърдеше, че има нещо под кожата.

Секретът й беше изпратен за анализ в токсикологичната лаборатория на болницата. Това изискваше време, особено при огромната натовареност на лаборантите.

Междувременно Марико бе поставена на системи, тъй като не беше в състояние да се храни. После бавно се затвори за света и изпадна в дълбока кома — необяснима за медицината, както и останалите й симптоми.

Седмица по-късно почина, без да дойде, в съзнание. Не си спомням дали й казах сбогом, не си спомням дори дали й казах, че я обичам, по време на безкрайните дни и дваж по-продължителните нощи, които прекарах край леглото й…

Храната беше ометена, дори сакето беше свършило. От масата ги гледаха само празните, разхвърляни в безпорядък чинии.

— Слаба утеха беше заключението на токсикологичната лаборатория, най-сетне успяла да намери ключа към загадката — тихо продължи Сато. — В кремовете за лице се съдържал някакъв полимер от групата на парафините — близък до този, който се употребява в производството на бои и лакове. Той пък се разтварял под действието на омекотителите и по този начин прониквал в кръвта. Полимерът бавно блокирал порите на кожата и започвал да я разяжда отвътре, увреждайки всички органи, включително панкреаса и жлъчката.

Съкрушен и отвратен, аз веднага взех мерки за промяна на рецептурниците, по които се приготвяше продукцията на „Икиру“ и въведох задължително описание на съставките върху етикетите на готовата продукция. Министерството на здравеопазването обаче задължи производителите на козметика да сторят същото едва през 1979 година, и то след като моите предупреждения се потвърдиха от хилядите жертви на „кокухишо“ — синдромът на почернялата кожа, предизвикан от използването на химикала „Ред-219“ в различните кремове и фондьотен.

Шест месеца след смъртта на Марико успях да възстановя душевното си равновесие. Тогава основах „Ке шохин когай хитаиша но кай“ — Организация на жертвите на козметиката, в която вложих всички печалби на „Икиру“.

Никълъс слушаше с болка в сърцето мъката на този човек, неволно се изпълваше с уважение от твърдостта му. Марико не е била единствената жертва на „кокухишо“, но страданията и смъртта на непознати хора все пак не бяха се отразили толкова болезнено върху неговата психика. А изкуплението. Никълъс добре знаеше това, никога не те освобождава напълно от чувството за вина.

Сато обърна чашката си и сложи ръба на дланта си върху дъното.

— Кажете, Линеър-сан, изпитвали ли сте нещо друго, освен удоволствие, когато сте бил влюбен? — Влажната му глава се поклати: — Е, Буда ми е свидетел, че съм изпитвал болка и страдание, когато сме се карали, това чувство е траело ден-два, понякога и повече. Но то е било временно, в това не може да има съмнение. Изчезва като пролетен сняг под топлите слънчеви лъчи и отстъпва мястото си на красивите цветя… Сега говоря за нещо съвсем различно — промърмори тон, главата му се люшна и се отпусна ниско над гърдите. — Тук опитът не означава нищо. Бил ли сте някога пленник на своята любов, Линеър-сан? Сякаш обичате пряко волята си, просто защото така трябва? Защото трябва, разбирате ли? — Ръката му се отдръпна и Никълъс с учудване забеляза, че чашката под нея беше изчезнала. — Сякаш някой жесток магьосник ви е дамгосал е вечното си проклятие!

Лю Кроукър седеше отпуснат зад волана на колата, която ги беше превозила нагоре по източното крайбрежие на Флорида. Денят гаснеше. Потокът коли край него не секваше, безкрайният низ червени светлини примигваше като котешки очи. Аликс беше в тоалетната на крайпътното кафене, тялото му все още потръпваше от вибрациите на бетонния път, които сякаш бяха станали неразделна част от него.

Зад гърба му остана реката Савана, пред него се простираше Джорджия, после Южна Каролина, Северна Каролина… Магистралата И-95 си проправяше път на северозапад като гигантска змия. От Джаксънвил насам не бяха хапвали нищичко. Не искаха да спират в: малки градчета, защото лесно щяха да бъдат запомнени и евентуалните преследвачи биха получили описанието им без особен труд. Докато в големите градове е друго — те поглъщат без следа пришълците, никой на никого не обръща внимание.

Аликс го помоли да намали още след като прекосиха границата на Флорида, но Кроукър не свали крака си от педала. Тя сигурно го взе за инат, но той не искаше да й каже за това, което беше открил във форда на Червеното чудовище. Беше един радиопредавател на фирмата „Фоникс“, с цифрова модулация на сигнала, от онези супермодерни модели, за които само беше чувал. Тръпки го побиха. Едва ли някой от наемниците на Рафаел Томкин би се оправил с подобно чудо, да не говорим дори, че може да го има в колата си.

„Фоникс“ беше сравнително ново изобретение, превръщащо напълно автоматично говоримата реч в предварително програмирана шифрограма. Два подобни апарата си разменяха кодовете за стотни от секундата, те представляваха просто един кратък радиосигнал, неуловим и неразгадаем за евентуалните подслушвачи.

Останал сам в сгъстяващия се мрак на Джорджия, тръпнещ от стотиците мили зад себе си, Кроукър отново се запита докъде ще го отведе упоритото му решение да разкрие убийците на Анжела Дидион. Беше зарязал работа и приятели, беше зарязал дори жената, която тъкмо бе започнал да опознава и обича.

Обърка живота си, постави на карта самото си съществуване… И защо?

Чувство на мъст към Рафаел Томкин. Въпреки новите улики Кроукър все още беше убеден, че Анжела Дидион е намерила смъртта си от ръката на промишления магнат. Все още не знаеше как и защо е станало това, но ключът към загадката вече беше в ръцете му. Аликс Логан беше единствената свидетелка на престъплението и беше все още жива, противно на всякаква логика. Защо? Ясен и натрапчив, този въпрос продължаваше да се върти в съзнанието му.

Потръпна и отново се зае с кратката равносметка. По всички правила на играта тя отдавна би трябвало да бъде мъртва, по-мъртва дори от закован във вратата гвоздей. Видя я да се появява от осветения вход на кафенето и форсира двигателя. Тя е жива. И това нейно състояние се беше поддържало дълго време от изключително опасни същества. Защо? Защо именно там, в Кий Уест? Биха могли да я преместят където пожелаят. От кого я пазеха? От Кроукър? Но „Кроукър“ отдавна е мъртъв, удавен и обезобразен до неузнаваемост след катастрофата в околностите на Кий Уест. Кой я предизвика? Томкин?

С потръпване си спомни за Мати Устата — мушицата на стената, която изплю името и местонахождението на Аликс Логан. Срещу огромна цена, разбира се, но какво от това, по дяволите? Нали все пак го стори?

— Стой тук! — кратко нареди на Аликс Логан той и хукна към кафенето. Вътре изрови няколко монети от джоба си и навъртя многобройните цифри за междуградски разговор. Отговори женски глас. В началото отказваше дори да е чувала за Мати Устата, но после, след няколко особено убедителни аргумента от страна на Кроукър, неохотно призна, че Мати липсва и не знае кога ще се върне. Разбирам, рече Кроукър и затвори. Нали и той беше в същото положение. Нямаше номер, на който да бъде потърсен, но дори и да имаше, не би го казал на жената. Ще се наложи пак да звъни и толкоз.

— Тръгваме — рече той и се хлъзна зад волана.

— Уморена съм — прошепна Аликс Логан, златното момиче, свито на седалката до него.

Сякаш беше сън. Стройна, руса, красива… Такива жени Кроукър бе виждал само отдалеч. Тук, до рамото му, той всеки момент очакваше прекрасното видение да изчезне, да се превърне в нищо. Това не стана и душата му беше неспокойна. Не я поглъщаше с лъстив поглед като Синьото чудовище, но призна пред себе си, че изпитва доста определено сексуално влечение към момичето.

Все пак надделяваше чувството, че е неин закрилник. Тя бе в безопасност близо до него и това го караше да се чувства някак по-жив, по-човечен. Не искаше да я замъкне в леглото, чувствата му бяха по-скоро бащински. Сякаш се гордееше с прекрасната външност на порасналата си дъщеря. Дори голотата на съвършеното й тяло беше някак беззащитна, самата представа за тази голота го караше да се чувства спокоен и сигурен, истински баща-закрилник.

Но тази вечер мислите му бяха далеч от златното момиче, свило се като коте на седалката до него. Неспокойни и блуждаещи, те все се връщаха към онзи миг, в който откри сложното апаратче в колата на горилата и челото му се покри със студена лепкава пот.

Една от основните причини, поради която японците се напиват, е търсенето на реципрочност. Те действително се разтоварват от грижите си с помощта на алкохола, но винаги предпочитат да постигнат това състояние в компания. Тогава разтоварването е взаимно, единственото, което има значение, е присъствието на жива и сродна душа.

Никълъс си даваше сметка за състоянието на Сато. Той чакаше. Повратният момент в отношенията им беше настъпил, всичко зависеше от това, което ще каже Никълъс. Ако излъже, независимо по какви причини, между двамата никога нищо няма да има. Независимо от твърденията на Сато, че щом пият заедно, вече са приятели. Това бяха само думи, а японците не придават особено значение на думите. Те се прекланят единствено пред действията, пред конкретните постъпки. Защото постъпките никога не лъжат.

За добро или лошо двамата със Сато просто са длъжни да си имат доверие, въздъхна вътрешно Никълъс. Заедно бяха нагазили в дълбоките води и под краката им зееше пропаст. Не постигнат ли взаимно доверие, враговете им вече са победители.

— Мисля, че в много отношения си приличаме, Сато-сан — промълви той. — Вероятно точно затова не ме харесва и Нанги. Просто е усетил сходството между нас…

— Когато бях млад… млад и глупав… — двамата си размениха широки усмивки — срещнах една жена. Беше далеч по-мъдра от годините си, във всеки случай далеч по-мъдра от моите години… Но тогава за мен не съществуваше нищо друго, освен учението, благодарение на него все още не бях запознат с някои… да ги наречем основни житейски истини…

Опрял юмруци на зачервените си бузи, Сато го гледаше с интерес, изпитваше очевидна наслада от разговора.

— Тя обладаваше сила, която и до днес не мога да разбера — продължи Никълъс. — Макар да си давам сметка за някои неща, изпитвах точно това, което така точно определихте преди малко — бях прокълнат от черна магия, бях напълно безпомощен!

— Беше сексуално животно от най-чиста проба, Сато-сан. Все още не мога да повярвам, че такива хора наистина съществуват. Едновременно с това трябваше да призная, че именно това нейно качество ме привличаше неотразимо. Беше ясно, че тя никога не може да бъде щастлива. Когато не се любеше, губеше интерес към света. О, не, това не беше вечната Празнота. И двамата знаем, че в Празнотата, в Нищото се крият огромни сили, които ни позволяват да открием спокойствието и пълнотата на духа.

— Но това не се отнасяше за Юкио. Духът й се смаляваше и изчезваше в мига, в който прекъсвахме сексуалните си игри. Не бях си дал сметка за това нейно състояние до онзи априлски ден, в който двамата отидохме на разходка в Джиндажи. Това бе любимият ми парк в Токио, може би защото баща ми неизменно ме водеше там, а не в Уено. Той го харесваше, защото бе превърнат в ботаническа градина.

— Макар „сомейшино“47 да беше отминал, по дърветата все още висяха „бонбори“48. Третият ден на ханами беше към края си, вишневите цветчета бяха започнали да се ронят. Бяхме решили да отидем в парка предния ден, за да ги видим в пълния им блясък, но Юкио реши да си остане у дома и да гледа стари филми по телевизията.

— Крачехме по извитите пътечки на Джиндажи, край нас се поклащаха от вятъра сто хиляди вишневи дръвчета, изведнъж придобих чувството, че съм в подножието на Мошино.

Никога не бях плакал по време на ханами, макар че майка ми често го правеше, а веднъж видях сълзи дори в очите на баща ми. И то беше през третия ден, а аз бях безкрайно учуден. Не можех да разбера какво го е развълнувало толкова, след като на всички беше ясно, че вишните са най-красиви през втория ден на празниците.

Но сега се разплаках и аз, изведнъж разбрал какво е вълнувало баща ми в онзи далечен миг. Виждах прецъфтелите сакура49, виждах как листенцата им се ронят и изведнъж почувствах тяхната безнадеждна обреченост, тяхната чезнеща красота. Тъгата в подобни мигове е неизмерима. За пръв път душата ми обхвана напълно онзи мистичен миг, който ние, японците, наричаме „благородно падане“, и който толкова много ценим. Защото видях трагичната същност на този наистина героичен миг — мига на откъсването и поемането към вечността.

Никълъс замълча за миг, обзет от нахлулите в душата му спомени. Чувстваше се не по-малко унесен от Сато, едновременно с това му беше приятно да се разтовари.

— И тогава стана нещо странно — продължи той. — Обърнах се към Юкио и видях, че красивата й глава е вдигната нагоре, към облаците от ронещи се бледорозови цветчета. Виждах съвсем ясно извивката на шията й, трапчинките между рамената. Върху копринената й блузка бяха кацнали две бледички сакура, сякаш винаги са били там…

— И изведнъж разбрах, че те са едно и също — Юкио и тези крехки красиви листенца. Тя притежаваше именно онези техни качества, които ги превръщаха в нещо специално. Дадох си сметка, че когато не прави любов, тя е обзета не от празнота, а от една ужасна, болезнена и безнадеждна тъга, която беше неразбираема за младеж като мен.

— Години след това се питах дали именно по тази причина я обичах толкова много и просто благоговеех пред нея. Защото бях някак убеден, просто знаех, че съм единственият човек на този свят, който може да разсее тази тъга. Естествено постепенно, с течение на времето…

— Имам чувството, че говорите за нея само в минало време, приятелю…

— Тя умря през зимата на 1963 година. Удави се в пролива Шимоносеки.

— Жалко за младостта й — прошепна Сато. — Не е при „хейке“, духовете на прокълнатите ще се грижат за нея… — Очите му се сведоха надолу, ръкавът му бръсна разлятото саке по полираната масичка.

Облечена в широкото кимоно, едрата и приведена фигура на Сато наподобяваше голям кафяв мечок — от тези, които се въдят на Хокайдо. Между двамата мъже зееше все така дълбока и непроходима пропаст, но едновременно с това бяха така близки, както малко хора могат да бъдат през целия си живот. Бяха като братя, свързани от чувството на всепоглъщаща тъга, от това, което остана неизказано, но въпреки това ясно доловимо и за двамата.

Когато Сато проговори, гласът му беше мек и някак бащински.

— А никога ли не ви е минавало през ума, Линеър-сан, че ще я разлюбите, ако я лишите от тази всепоглъщаща тъга? Че самата тя може би няма да оцелее без нея? Тази мисъл би ви била от полза, когато си спомните за нея…

Но Никълъс мислеше за друго. Съзнаваше, че следващата логична стъпка по пътя на разтоварването изискваше да признае пред Сато за невероятната прилика между Акико и Юкио. Опита се да го стори, но думите отказваха да излетят от устата му, имаше чувството, че гърлото му се парализира.

Зад отворената врата се мярна неясна сянка, очите му за миг различиха едрата фигура на Котен. Проверява господаря си, помисли Никълъс. Иска да се увери, че още не съм го удушил и не съм издълбал поредния китайски йероглиф върху бузата му. Връщайки се в настоящото, той усети как го побиват тръпки. За кратък, но в замяна на това изпълнен с блаженство миг, двамата със Сато се бяха пренесли в свят, в който нямаше нито отмъщения, вито тайнствени убийства.

— Елате, приятелю — рече Сато и се изправи. После махна подканящо с ръка и се запрепъва през татамитата по пода. Стигна до фузумата в дъното на широката стая, олюля се лекичко й рязко я разтвори.

Вътре нахлу свежият нощен въздух, Никълъс го последва и стъпи върху равната, застлана с бели камъчета пътечка, която сякаш фосфоресцираше под лунните лъчи. Край него потрепваха тъмни божури, от които се носеше аромат на рози, перуники и ружи извисяваха стройните си стебла. Няколко метра по-нататък се поклащаха разкошни хризантеми, приютени на завет до чемширен ствол.

Сато спря в средата на градината и пое дълбоко въздух. Отминалата буря беше отнесла със себе си и последните остатъци от мръсния смог, поне до разсъмване Токио щеше да бъде чист и приятен за живеене град. Небето над короната на чемшира беше розово-жълто от неоновите реклами на вечно будния Шинюку.

— Животът е хубав, Линеър-сан — промълви Сато. Очите му блестяха, отразявайки както студената лунна светлина, така и по-топлата й посестрима, струяща през отворената фузума. — Прилича ми на богат разноцветен килим. Не ми се иска да го напускам преждевременно. — Натежали от погълнатия алкохол, клепачите му тежко премигнаха. — Вие сте магьосник, Линеър-сан. Много се радваме, че се появихте в живота ни. Човек рано или късно разбира, че не може да обърне гръб на своята карма, нали?

Загърна полите на кимоното си и попита:

— Познавате ли историята, Линеър-сан?

— Да — кима Никълъс. — Баща ми, Полковникът, много я обичаше… от него се научих да я ценя.

— Тогава сигурно помните императора Го Дайго, който искал да скъса с режима на Хожо… Това е станало някъде в началото на XIV век. Той скоро разбрал, че единственият начин да постигне това бил да унищожи напълно „източните диваци“…

— Но и е бил военен и не знаел как да стори това. Дълго се лутал в своето безсилие, докато една нощ му се присънило, че стои в основата на стар, вековен бор, най-древното дърво на света… Около него седели трима от министрите му, всеки гледал в различна посока. До южната страна на дънера били струпани купчини слама — те олицетворявали трона.

— Пред Го Дайго изведнъж се появили две дечица и му казали че никъде в неговите владения няма да се чувства на сигурно място… После му заповядали да се настани на сламения престол под дървото и да не мърда оттам.

— Когато се събудил, императорът бил сигурен, че са му се явили древните Нико и Гако, за да му посочат изхода от трудното положение. Хрумнало му, че ако сложи един до друг йероглифите, означаващи „юг“ и „дърво“, ще се получи словосъчетанието „камфорово дърво“.

— Незабавно повикал своя ясновидец и го попитал дали може да открие опитни воини, чиито имена са близко до Кусуноки, или „камфорово дърво“. Ясновидецът отвърнал, че познава само един Кусуноки и той живее далеч на запад, в провинцията Каванти…

— Пълното му име било Масашиги Кусуноки и родът му водел началото си чак от богоподобния Тахибана но Морое — вметна Никълъс. — Кусуноки незабавно се отзовал на повелята на своя император, поел ръководството на войските му, бил му предан с цялата си душа. Повел войниците в решителен бой, историческото сражение се състояло край бреговете на река Минато, приблизително на същото място, където днес се намира град Кобе. Било през 1333 година. След страхотни масови боеве Кусуноки разбрал, че ще загуби, оттеглил се в близкото селце и си направил сепуку.

— Това е то „благородната загуба“, нали, приятелю? — Сато тежко се отпусна върху каменната пейка без облегалка. — Но именно подобни събития, именно мъже като Кусуноки са канавата, върху която се бродира нашата история със своята неповторима пъстрота.

Сато се приведе напред, полите на кимоното му се разтвориха под лекия порив на вятъра.

— Снощи сънувах камфоровото дърво, Линеър-сан. Нико и Гако — безсмъртните духове на просветлението, отсъстваха от този сън, но в него имаше две други фигури, тъмни и непознати… Можете ли да ми разтълкувате този сън, приятелю?

— Преживявате трудни мигове, Сато-сан — внимателно отвърна Никълъс, съзнавайки, че Сато му предлага възможността, която отдавна търсеше. Но дали това не беше уловка? Направи светкавична преценка на положението до този момент и едва след това продължи: — Ние сме обкръжени от врагове, както външни, така и вътрешни. Казвам „ние“, защото скорошното обединение ще ме превърне в част от вашето семейство, в част от огромното кейрецу, което притежавате… А следователно ще се чувствам и отговорен за неговото оцеляване и просперитет.

— Така е — кимна Сато. — Вътрешен враг е онзи, който ни заплашва с ву-шинг… А външни са всички, които искат да се сдобият с тайната на новия чип T-PRAM.

Никълъс направи умишлена пауза, преди да подхвърли:

— Не е съвсем така… Защото съществува непосредствена и не по-малко сериозна заплаха, насочена срещу предстоящото обединение и стабилността на самото кейрецу.

Сато отбеляза, че той този път не каза „вашето кейрецу“ и бавно вдигна глава:

— Значи разполагате с нова информация, която очевидно сте получили по време на краткия си престой в Америка.

— Да — кимна Никълъс. — Няма да го увъртам и направо ще ви кажа, че вътре в кейрецуто действа мухон-нин, Сато-сан. Предател.

Сато замръзна на място, в очите му се появи стоманен блясък. Някак изведнъж погледът му се фокусира, замъгленото му от сакето съзнанието се проясни.

— Така-а… — тихо проточи той. — И за кой от конкурентите ви работи този мухон-нин според вас?

— За никой от тях — отвърна Никълъс. — По-скоро работи за един от вашите конкуренти… За КГБ!

Едрият японец рухна буквално пред очите му. Лицето му стана пепеляво, ръцете му започнаха да треперят толкова видимо, че той неволно преплете пръсти, главата му клюмна.

— Руснаците! — прошепна едва чуто той, но гласът му потрепваше от едва сдържани емоции. — Да, разбирам… Руснаците биха дали мило и драго да се докопат до прототипа на T-PRAM!

— Трябва да ви предупредя, че интересите им може би са насочени в съвсем друга посока! — твърдо рече Никълъс, а очите му напрегнато наблюдаваха реакциите на по-възрастния мъж.

— Като например? — Сато напрегнато се надигна.

Никълъс беше обсебил цялото му внимание.

— Кусуноки е бил изключително лоялен човек, такъв съм и аз — започна съществената част на преговорите той. — Императорът е поискал огромна услуга от него и той се е отзовал без никакво колебание! — Нямаше никакво намерение да споделя последната и най-важна част от своята информация, преди да получи съответните гаранции. — Ву-шинг е въпрос на живот и смърт. А животът е хубав, Сато-сан, вие сам отбелязахте това. Аз също нямам желание да го напуснете преждевременно.

Извърна се и отвори очукания дървен калъф, с който не беше се разделял нито за миг, щракна закопчалките и измъкна великолепната дай-катана, изкована преди повече от двеста години. Острието й беше дълго около осемдесет сантиметра, блестящо, без нито едно петънце.

Очите на Сато се разтвориха широко, пробягаха по черния лак на ножницата и се заковаха върху лицето на Никълъс. После тялото му бавно се хлъзна от скамейката, отпусна се на колене върху ситните камъчета, главата му се сведе в дълбок поклон.

Никълъс му отвърна с не по-малка тържественост и промълви:

— Това оръжие се казва „Ис хьогай“ — „за цял живот“… Така го кръсти баща ми… То е душата на самурая в мен… — Ръката му се стегна около дръжката и внимателно го постави между двамата: — Моето ками е тук, Сато-сан… — Не беше необходимо да обяснява защо се е върнал в Япония със своята свещена дай-катана. Беше ясно, че я носи, за да я използва, а не просто да я показва. — Ву-шинг действително е въпрос на живот и смърт, но не по-малко важен за нашето бъдеще е и въпросът за обединението. Затова моля да…

— Обединението, обединението! — избухна Сато. — Само това слушам напоследък и вече ми се повдига! Имате думата ми, че веднага след завръщането на Нанги-сан от Хонконг това обединение ще стане факт в съответствие с нашите предварителни договорености!

Изненадата на Никълъс беше толкова голяма, че за миг дори забрави следващата си реплика. Беше се подготвил за разгорещени спорове, а не за тази бърза капитулация.

— Значи всичко е уредено — рече той с внезапно пресъхнала уста. — И двамата сме хора, които държат на думата си.

Сато протегна дясната си ръка без никакво колебание. Никълъс стори същото с лявата. Увиха със свободните си ръце долепените китки, използвайки къс копринен шнур, после опряха длани над свещеното оръжие.

Никълъс разви шнура и миг по-късно Сато попита:

— Преди малко щяхте да ми кажете към какво се стреми агентът на КГБ, нали? След като не е чипът на „Сфинкс“, трябва да е нещо друго… Или всичко е само непотвърдени подозрения?

— Намесата на КГБ е недвусмислено установена — отвърна Никълъс. — Разполагам с неопровержими доказателства!

— Е, добре, какво искат тогава? — рязко попита Сато.

— „Тенчи“.

В следващия миг усетиха леко раздвижване във вътрешността на къщата, обърнаха глави и видяха как Акико прекрачва прага и стъпва на бялата каменна пътечка, върху която двамата бяха коленичили.

Приключила с мисията в Мошино и изпълнила последното желание на Масашиги Кусуноки, Акико изведнъж усети как я пронизва страхът.

Беше напълно неподготвена, никой не й беше намекнал, че Никълъс Линеър ще се върне така бързо. Мислено прокле дебелия Котен, който не се сети да я предупреди, че Сато има гост.

— Акико! — извика Сато и подскочи като кученце към скута на любимата господарка. — Не те очаквах преди утре следобед!

— Леля не беше на себе си и реших, че няма смисъл да стоя повече — светкавично се овладя тя.

— Помниш Линеър-сан, нали? Беше на сватбата.

Акико сведе очи и тръгна по осветената от луната пътечка. Белите камъчета остро контрастираха с тъмната й сянка.

— Разбира се — кимна тя. — Много съжалявам за бедния Томкин-сан. Моля, приемете най-искрените ми съболезнования.

Времето сякаш спря. Очите й не се откъсваха от лицето му, полуприкрито в сенките на нощта. Почти не чуваше брътвежите на Сато за храна и питие след дългото и уморително пътуване, но въпреки това остана с впечатлението, че съпругът й май иска да се отърве от нейното присъствие. Какво ли бяха обсъждали преди нейното пристигане?

Седна на каменната скамейка и Сато вътрешно побесня. Беше облечена в брокатено кимоно за пътуване тъмно, на малки бели чапли. Когато пътуват, японците винаги носят най-хубавите си дрехи. Ръката й стискаше кокалената ръкохватка на чадърче от оризова хартия, върхът му беше насочен към белите камъчета по алеята.

Разговорът се поддържаше предимно от Сато, но и тя, и Никълъс имаха чувството, че са сами на света, обгърнати от странен воал. Дълбоко в сърцевината на могъщото „ва“ ставаше нещо странно — нещо, което Акико никога не беше допускала.

Чувстваше се замаяна и лека като перце. Обикновено силната й „хара“ изчезна, не усещаше земята под краката си, беше съвсем безпомощна.

В душата й проблеснаха черните крила на паниката, тя съзна, че трябва да направи всичко възможно да възвърне самообладанието си. Какво става, Господи?

Колкото повече се взираше в това до болка познато лице, което се бе научила да мрази с почти нечовешка страст, толкова по-безпомощна се чувстваше. Чувстваше, че губи контрол над себе си. Но защо? Как й въздействаше той?

Замаяно пресуши чашката горещо саке, която й поднесе Сато, някак отстрани чу как моли за още една със странен и изтънял гласец, който съвсем не приличаше на нейния. Лисна в гърлото си и нея и почти се задави.

Въпреки всичко продължаваше да го гледа. Очите й опипваха контурите на лицето му, имаше чувството, че го докосва с ръце. Сякаш беше в прегръдките му, бедрата й тръпнеха, гърлото й мъчително се сви. Косъмчетата в основата на врата й леко настръхнаха — като на животно, галено от господаря си.

Затвори очи да се концентрира, но вместо това я обзе мъчително и непреодолимо желание да ги отвори отново и да ги впие в лицето му. Клепачите й рязко отскочиха. Да, все още е там… Точно пред нея. Сато продължаваше да бърбори — един Буда знаеше за какво…

Пред широко разтворените й очи се завъртя лентата на миналото, годините на упорит труд и фанатично себераздаване. Сърцето й беше изпепелено от силата на любовта, но, раздухано от полъха на омразата, то отново пламна, обзето от жажда за мъст. Отмъщението е мое, пропищя съзнанието й. Колко пъти през всичките тези горчиви години заспиваше с тази мисъл в главата — единствената мисъл, която й носеше успокоение и й даваше сили да доживее до сутринта! Без нея, без топлото й убежище, увило я като животоспасяващ покров в мразовита нощ, тя едва ли щеше да доживее днешния ден.

О, Амида, проплака душата й. Нима затова изтърпях всичко, нима трябваше да изпадна в толкова безпомощно състояние от неговото присъствие? Усетила ясно с какво я заплашва мъжът, наречен Никълъс Линеър, тя започна видимо да трепери. Съзнанието й бързо пробяга по ширналата се пред него пътека, напразно търсейки начин да се измъкне от безмилостния капан.

О, Буда! Искам го! Искам го толкова силно, че очите ми се насълзяват!

ТокиоЕсента на 1945 — Есента на 1963

Икан живееше зад стените на Фуяжо, боядисани в кремаво и бледозелено. „Замъкът, който не познава нощта“ беше неин дом отдавна, още от осемгодишно дете.

Онези години, отдавна отминали, бяха тежки и натежали от зла прокоба. Реколтата беше слаба, селяните с превити гърбове нямаха пари, нямаха и надежда да изкарат нещо в края на годината.

В Япония казват, че тежките времена са най-добрият приятел на традицията, тъй като именно тогава хората се обръщат към корените си. Така стана и в семейството на Икан през онази година. Посевите на баща й бяха като на съседите им — сиреч вървяха слабо. Сякаш земята беше решила да прибере всичките си хранителни сокове за по-добри времена.

Икан за пръв път разбра, че нещо не е наред, когато един ден се върна от полето с наръч слама и майка й започна да плаче.

Следващата сутрин я качиха в прашен и разнебитен камион, който миришеше на зеле и домати. В ръцете си държеше жалко вързопче с лични вещи. Спасителят на семейството се отправяше към Йошивара. Подобно на много момичета преди нея Икан щеше да стане проститутка, за да спаси семейството си от унизително разорение.

В Япония на проституцията се гледа по по-различен начин, не както в Европа… Някак по-благородно, със странна трогателност. Великият шогун Йеасу Токугава, създател на голяма част от японските закони, не оставил без внимание и „байшун“ — покупко-продажбата на млади момичета, получила гражданственост под името „продажба на пролетта“.

Загрижен за властта си — единствената сила, способна да държи в подчинение вечно враждуващите регионални „даймийо“, които водели междуособни войни години наред преди възкачването му на престола шогунът въвел един колкото странен, толкова и здрав ред. Веднъж на две години всеки „даймийо“ трябвало да ходи на поклонение в Едо, днешно Токио, заедно със своите самураи. Задължителният престой там бил една година. Това поклонение, наречено „санкинко-тайсейдо“, имало двоен ефект. Първо, пречело на местните феодали да затвърждават своето могъщество и второ, продължителното и скъпо пътуване доста поопразвало кесиите им.

„Даймийо“ и богатите самураи били в състояние да ползват услугите на платени любовници, но по-бедните самураи се принудили да се обърнат към проститутките и, според думите на самия Йеасу, да елиминират възможността за трайна изневяра.

През 1617 година, малко след смъртта на шогуна, един от феодалите поклонници в Едо поискал от правителството да му се разреши създаването на специална зона за „байшун“. За целта си избрал едно изоставено поле, гъсто залесено с тръстика, от която идва и името Йошивара. Впоследствие тръстиката започнала да се обозначава с друг йероглиф и Йошивара придобила ново значение — „поле на щастието“.

Тази първа и официално разрешена зона на проституцията била изцяло унищожена от голям пожар през 1656 година. Създадена наново в квартала Асакуза на Едо, тя просъществувала чак до април 1958 година.

От разказа на своя сенсей Икан научи, че през 1649 година правителството издало заповед цялата оризова реколта да бъде конфискувана от имперските самураи, а на селяните да се остави само просото.

Засегнати тежко от тази заповед, селяните се принудили да накарат жените си да шият и бродират, а децата си изпратили като наемници в големия град. Но и така не смогвали да свържат двата края, затова често продавали някое от момичетата си в градските бардаци.

В това нямало нищо унизително, дори напротив — на тези момичета се гледало с уважение. Всички знаели, че приемайки тежката участ, те спасяват семейството си от гладна смърт, но в замяна на това се лишават завинаги от възможността да станат съпруги и майки, да създадат свой собствен дом. Редки изключения били проститутките, които имали шанса да станат метреси на някой богат самураи. Общо взето, момичетата, които попадали зад стените на Йошивара, били лишени от всякаква надежда нещастници. Именно това тяхно положение, завоалирано в тайнственост и тъга, привличало мъжете към гейшите. По същия начин, по който всяка пролет ги привличали вишневите цветчета в парка Уено.

Животът на Икан във Фуяжо, един от най-старите домове за развлечения за Йошивара, започна като „камуро“50 — нещо като чирак на проститутките от по-високо ниво, познати под името „оиран“51. През останалото време просто търкаше и чистеше многобройните стаички.

Макар и претрупана е работа, тя намираше време да наблюдава и запомня. Сутрин, преди да се хвърли на тънкия футон и да заспи от изтощение, Икан неизменно отделяше време да повтори и имитира деликатните поклащания и извивки на тялото на своята „оиран“, наблюдавани през отминалата нощ.

Когато навърши дванайсет години, бе подложена на тежък изпит и стана „шинцо“52. Това й даде възможност да се включи в курсовете за обучение на „байшун“ — разностранни и съвсем не леки. Там момичетата се учеха да пеят и рецитират, постепенно и бавно усвояваха сложното изкуство на хайку, икебана и ча-но-ю и, разбира се, на любовта.

Обучението й отне пет години, след което отново бе подложена на изпит. Това беше решителният изпит на живота й, защото, ако се провалеше, цял живот щеше да си остане „камуро“ и единственото и занимание щеше да бъде изхвърлянето на боклука от многобройните помещения на Фуяжо.

Нямаше особени проблеми с изпита и стана „оиран“ малко след като навърши седемнайсет. В продължение на четири години прилежно упражняваше своя труден и сложен занаят. Будна и интелигентна по природа, тя попиваше най-доброто от по-опитните жени около себе си, а вродената й изтънченост носеше на мъжете неповторимо удовлетворение — както интелектуално и естетическо, така и физическо.

На рождения си ден, точно двайсет и една години след появата си на този свят, Икан стана „таю“, най-почетната титла за една гейша. За пръв път в цялата дългогодишна история на „Замъка, който не познава нощта“ тази титла се присъждаше на толкова младо момиче и събитието беше отпразнувано по подобаващ начин.

Настроението беше празнично, сакето се лееше като река, нежната музика на „шамисен“53 насищаше спарения въздух със сладките си трели. Такава беше обстановката, в която Икан за пръв път се срещна с Хироши Шимада.

Той беше спокоен и самоуверен мъж, който трудно би могъл да се нарече красив, но в замяна на това притежаваше магнетична сила на духа.

Шимада я забеляза веднага. В мига, в който очите му се спряха върху красивата й, сякаш издялана от слонова кост фигура, той почувства как сърцето му се свива, в душата му се надигна странен вик, ръката му конвулсивно се вкопчи в инкрустирания парапет на дървеното стълбище. Когато коленете му спряха да треперят, той пое дълбоко въздух и изпъна рамене. Главата му се въртеше и беше някак олекнала, сякаш цяла нощ се бе наливал със саке. В устата му се появи странен метален вкус.

И през ум не беше му минавало, че може да се влюби. Човек не се влюбва в гейшата си, той я посещава просто за да се отпусне и да прекара една приятна нощ. Но когато зърна Икан, съзнанието му бе така дълбоко поразено, че от него изчезнаха мислите за всякакви други жени, включително и за собствената му съпруга.

Икан действително излъчваше. Това ясно усещаха дори останалите „оиран“, които завистливо шушукаха зад гърба й. Защото тя безспорно беше постигнала мечтата на всички обитателки на този вечно променлив нощен свят — а именно онова гладко сливане между ефимерното и животинското, което омагьосва мъжете; онази нежна еротика, която обещава неземна наслада. По тази причина клиентите обожаваха всичко, което вършеше за тях — тихото рецитиране на „Генжи Моногатори“, подреждането на нежните лилии в малката вазичка, изписването на хайку специално за тях, ласките й…

Шимада не беше изключение. Пристъпи несъзнателно по-близо до Икан, очите му галеха елегантните гънки на блестящото й кимоно, с одобрение се плъзгаха по всяко от трите блестящи канзаши в гъстата черна коса, за да се спрат накрая върху „куши“ — простото дървено гребенче на тила й.

А когато напуканите му устни прошепнаха първите думи, предназначени за нея, и тя елегантно се извърна да го погледне, душата му се сви от сладостно очакване.

Разбира се, нямаха шанса да се усамотят в разгара на шумната веселба. А и Шимада не бе направил необходимите предварителни постъпки в тази насока — нещо абсолютно задължително за това заведение. Но през следващата седмица, веднага след като се появи малка пролука в натоварената му програма, той отново се озова в Йошивара.

Спря се на прага на сградата, оградена от високи бледозелени стени. Дъждовни капки чукаха по свода на разтворения му чадър, сърцето му лудо блъскаше. По стара самурайска традиция той се беше дегизирал, преди да тръгне за квартала с червените фенери. Беше сторил това не защото се срамуваше от посещението си във Фуяжо, нито пък защото се страхуваше да не разбере жена му. Всъщност „Замъкът, който не познава нощта“ изпращаше именно на нея сметките за приятната отмора на съпруга.

Главната причина за неговата предпазливост беше нестабилната политическа и икономическа обстановка в страната. Като заместник-министър на МТИ той имаше много врагове и съвсем не възнамеряваше да им дава в ръцете допълнителни козове.

Подухна хладен вятър, той несъзнателно потръпна и загърна по-плътно около себе си полите на широкия шлифер. Онази хрътка, полковник Линеър от окупационните власти, вече души край него и се мъчи да открие компрометиращи факти. Макар тези факти да бяха скрити и заровени, Шимада не можеше да се освободи от напрежението, защото си даваше сметка, че нещата са се променили и министър-председателят няма да си мръдне и пръста за него, ако някои работи излязат на бял свят. Дори обратното — познаваше Йошида като петте пръста на ръката си и това му даваше основание да подозира, че премиерът ще го хвърли на вълците от военните трибунали без да му мигне окото, дори с удоволствие ще го превърне в изкупителна жертва.

Войната. При мисълта за нея Шимада потръпваше. Всичко се връща назад и опира до войната. Сега вече много му се искаше Япония да беше поела по друг път. Собствените му идеи за широка експанзия, тесните връзки с милитаристично настроените ръководители на дзайбацу днес му се струваха самоубийствени, равносилни на сепуку. Но в тази представа липсваше чувството за достойнство и чест. Ръцете му бяха изцапани завинаги от нелегална дейност, която беше вършил за своите приятели в дзайбацу преди войната и по време на нея. Шимада заемаше ключова длъжност в Министерството на военната промишленост и избегна военния трибунал само защото беше успял да заличи следите си, а и благодарение на случайността, че шефът му реши да закрие министерството в последния момент, преди намесата на окупационните власти, и да го превърне в МТИ.

Сведе очи към ръцете си. Дланите му бяха овлажнели от пот. Пое дълбоко въздух и си наложи спокойствие. Реши на връщане да се отбие в шинтоисткия храм. Там ще се помоли на боговете и ками да му вдъхнат сили, да простят отминалите му грехове. Ех, ако го нямаше този проклет гайжин Линеър! Всичко щеше да е съвсем различно!

Вратата на Фуяжо рязко се отвори, отвътре го заля студена светлина. Шимада побърза да прекрачи прага.

В началото искаше от нея само да му сервира, чая. Сложният ритуал ча-но-ю беше не по-малко успокояващ от масажа или потапянето във вана с гореща вода.

Наблюдавайки изящните, предназначени единствено за него движения на Икан, той усещаше как всичките проблеми, страхове и съмнения на външния свят се стопяват като сълзи в хладно езеро. Обземаше го изключително приятното чувство на уравновесеност и спокойствие, умът му се проясняваше по наистина чудотворен начин.

Всяко движение на Икан, независимо дали премества чашка или отмята някоя къдрица от лицето си, беше натежало от неповторима грация. Той им се наслаждаваше с дълбоко възхищение, което нарастваше в геометрична прогресия заедно с усилията на ума му да разгадае скрития смисъл на думите или действията й. Нейните думи никога не бяха тривиални или незначителни, тя не беше от жените, които обичат да бъбрят ей така, просто за да се намират на работа. Всички въпроси, които задаваше, бяха задълбочени и смислени, такива бяха и отговорите на въпросите, които й задаваше той.

В света отвъд стените на Фуяжо, душата на Шимада се изпълваше с мрачни предчувствия, съмнения я разяждаха като смъртоносен тумор. Но тук Икан беше пълновластна господарка на чувствата му, духът му се извисяваше над ежедневните тревоги и се измъкваше от тях с лекотата на змия, освобождаваща се от старата си кожа, възраждаше се, черпеше сила от свежата й красота.

От своя страна Икан никога не разбра що за човек е Шимада във външния свят, тъй като пред нея той никога не се показа като интригантстващ бюрократ, използващ какви ли не средства срещу своите противници. Тя го виждаше като онзи мъж, какъвто вероятно би бил по друго време и на друго място.

С нея той се държеше мило и възпитано, удоволствието му беше неподправено и това я стопляше. Тя скоро разбра, че този човек изпитва остра нужда от грижи и любов и го прие съвсем естествено, тъй като беше убедена, че дълбоко в душата си всички мъже са си останали деца.

За тази нейна заблуда допринесе и един допълнителен фактор — при втората си визита Шимада й донесе чифт стари традиционни канзаши, чието дърво беше гравирано съвсем като нейните „куши“. Така комплектът й за коса стана пълен.

Тя прие щедрия подарък както подобава — усмивката й бе искрена и същевременно сдържана, очите й свенливо се сведоха надолу, благодарностите й бяха изречени с тих глас. Но сърцето й развълнувано тупкаше, кръвта пееше във вените й. Това чувство беше съвсем ново за нея и вътрешно тя изпита лека изненада.

По-късно през нощта, преплела тяло с неговото върху разкошно оцветения футон, усетила ритъма на сърцето му редом със своя, потръпваща от възбуда при нежното му проникване след часове на изтънчена и приятна любовна игра, тя разбра същността на това ново чувство. Беше се влюбила.

Решението да задържи детето беше изцяло нейно. Като „таю“, според дългогодишните традиции на Фуяжо, имаше тази привилегия. И то беше съвсем прагматично решение. Голяма част от уникалните качества на „таю“ се предаваха по наследство и просто се нуждаеха от опитна ръка, която да ги извади на повърхността. Също като при състезателните коне.

Обикновено тази процедура се допускаше, когато гейшата поработи няколко години в заведението, тъй като опасенията на собствениците от евентуално обезформяне и продължителния период на майчинството бяха свързани със съвсем конкретни финансови загуби. Но Икан беше „таю“ с такива блестящи качества, че алчността на управниците на Фуяжо бързо надделя над всички съмнения.

Самата тя беше абсолютно сигурна, че иска да задържи детето на Шимада. Той отдавна я беше откупил изцяло, въпреки че цената беше солена и тя престана да приема други посетители. Това изобщо не го вълнуваше, макар съпругата му да беше на друго мнение.

Икан нито за миг не си направи труда да се замисли за жената на Шимада. И защо трябва да го прави? Тази жена принадлежеше на друг, непознат за нея свят. Каква полза да мисли за нея? Освен това си даваше съвсем ясна сметка за чувствата на Шимада към нея и беше сигурна, че след раждането на сина му (изобщо не допускаше, че може да роди дъщеря) той ще бъде на върха на щастието и ще изпълнява всяко нейно желание. А тя имаше само едно — да стане негова метреса. Естествено той ще трябва да я откупи, но това беше нещо, което можеше да си позволи.

И през ум не й минаваше, че ще роди дъщеря и ще остане завинаги във Фуяжо, ще бъде свързана до гроб със „Замъка, който не познава нощта“. Но роди точно такава рожба — скимтящо обезкосмено същество, между крачетата на което нямаше нищо, освен малка цепчица.

Три дни плака безутешно, свита на своя футон. Мечтите й за бляскаво бъдеще рухнаха само за миг. Не искаше да вижда и разговаря с никого, а многобройните бележки на разтревожения Шимада пускаше направо в огъня, сякаш се страхуваше да не се зарази от тях.

През всичките тези дни не мигна. Лежеше свита на лявата си страна, с лице към стената. Лицето й гореше от чувство на срам и дълбоко унижение. Изпитваше огромна омраза към дъщеря си, стискаше зъби, а устата й се изпълваше с горчив метален вкус. Не приемаше храна, затънала безнадеждно в дебрите на отчаянието.

В средата на втория ден усети, че няма да издържи. Не беше свикнала на отрицателни емоции с такава интензивност, а и детето изглеждаше толкова безпомощно.

Лицето й отново се обля от горчивите сълзи на поражението, но в съзнанието й, като оранжевия диск на слънцето след силна буря, започна да се промъква мисълта, че омразата й е насочена към самата нея. Обзе я черно отчаяние, в душата й пляскаха криле гарваните на унижението и срама.

О, как я измами любовта! Как й се подигра съдбата! Беше сигурна, че носи мъжка рожба в утробата си, всеки ден прекарваше поне по два часа в шинтоисткия храм в съседство да се моли на боговете за щастливото бъдеще на тази рожба. Нито за миг не се замисляше какво ще стане, ако детето й се окаже момиче. По традиция женските рожби на „таю“ оставаха собственост на Фуяжо, там се отглеждаха и обучаваха да заместят своите майки, да бъдат „оиран“, а с помощта на боговете — дори и „таю“.

През третия ден на своето усамотение мислеше единствено по този въпрос. Започна да приема по малко храна, но все още отказваше да види когото и да било. Накрая запали няколко ароматични пръчици и се помоли за просветление на Амида Буда, а след това поиска да види детето си.

— Все още няма име, госпожо — рече старицата, която им готвеше и прислужваше, подавайки й малкия вързоп. — А това не носи щастие…

Икан погледна личицето на дъщеря си — червено и сбръчкано.

— За нея се грижеше Рейко, онази „камуро“, която не успя да си вземе изпита… — добави старицата и хвърли загрижен поглед към лицето на Икан. — Много е гладничка… — После пусна кратък кикот, сякаш искаше да премахне напрежението, което висеше като тъмен облак в малката стаичка.

Икан безразлично кимна с глава. Нямаше никакво значение кой ще кърми детето и ще се грижи за него. При всички случаи нямаше да бъде тя.

— Запалих много ароматични пръчици — продължи старицата. — Направих всичко възможно да предпазя от лоша карма тази невинна душа… Но, извинете ме, госпожо, тя трябва да получи име…

Икан я слушаше, без да разбира, все още потънала в бездната на огромното си чувство за вина. Сърцето й се свиваше от мъка при мисълта за живота, който очакваше това същество. Живот, предопределен от собственото й лекомислие и егоизъм.

Бледите й устни се разтвориха и тя тихо прошепна:

— Да, стара майко… Ще ти дам име на детето. — В стаята се усети леко раздвижване на въздуха, сякаш хладният есенен вятър бе намерил пролука в стените на древната сграда.

Очите на Икан плуваха в сълзи, личицето на детето в ръцете й се превърна в размазано петно.

— Ще я наречем Акико — едва чуто прошепна тя.

Тя беше изключително здраво дете, палаво и силно като момче. Проходи рано, сякаш още тогава подозираше, че трябва да разчита само на собствените си сили. Икан я обикна, но никога не показваше чувствата си открито. Остави я в ръцете на старата готвачка и момичетата, които бяха във възторг от това жизнено дете. Държеше се настрана, сякаш се страхуваше от нещо, особено когато собствениците на Фуяжо нахълтваха в стаичката и отрупваха с подаръци леглото на спящото дете.

Шимада продължи редовните си посещения и прекарваше дълго в компанията на Икан. Тя задоволяваше всичките му желания още преди да ги е изрекъл. В крайна сметка това беше нейният занаят. С изключение на едно — да види Акико. Причиняваше му болка и това й доставяше едно особено, почти мазохистично удоволствие. Но колкото и странно да звучи, именно този акт ги привърза още по-здраво един към друг, донесе им онова проникновено чувство, което може да съществува само между много близки хора.

Акико видя баща си само веднъж. Това се случи през един необичайно топъл пролетен ден, малко след като беше навършила три и половина годинки. Беше се заиграла с Юми, старата готвачка, но изведнъж й домъчня за мама и изтича в стаята й. Както винаги в този час на деня, Икан я викаше да я среше и оправи дрешките й. Но сега мама я нямаше, в стаята седеше някакъв мъж е шоколадов костюм, леко приведени рамене и посивели, сякаш нарисувани тънки мустачки. Лицето му беше широко и открито, над очите му висяха смешно рошави вежди. Усмихна се, като я видя, а Акико веднага забеляза пожълтелите му зъби.

— Акико-чан — поклони се той.

Тя отвърна на поздрава, сбърчи носле и го потърка с пръст. От мъжа се носеше остра миризма на тютюн.

— Донесох ти подарък, Акико-чан — наведе се към нея той и протегна ръка. В дланта му се появи едно изключително красиво „нецуке“54. Имаше формата на конче с наведена глава, четирите му крака бяха вдигнати нагоре и сякаш летяха във въздуха. Беше изрязано от магнолиево дърво.

Акико го гледаше, без да мига, но не посегна да го вземе.

— За тебе е. Не го ли искаш?

— Искам го — прошепна тя.

Той взе ръката й в своята, сложи „нецукето“ в малкото й юмруче и притисна пръстите й около хладното конче.

— Това ще бъде нашата тайна — рече Шимада. — Никой друг не бива да знае за нея.

— Домо аригато — кимна тя.

Той се усмихна, взе и другата й ръчичка и добави:

— Разполагаме с целия следобед и ще правим каквото си искаме.

Беше ханами, той я качи на влака и я отведе в един малък парк с вишневи дръвчета, отрупани с цвят, разположен в едно от най-отдалечените предградия на Токио.

Тя си спомняше миризмата във влака, предимно на храна, дълги години след това не можеше да забрави чувството на клаустрофобия, което я обзе в тесния, претъпкан с хора вагон. Шимада държеше здраво ръката й, но тя продължаваше да се чувства зле и скоро мълчаливо се разрида. Той я взе на ръце и я притисна до гърдите си, телата им започнаха да поклащат в унисон с тласъците на влака.

От една каруца пред парка си взеха, по една кофичка със сладко желирано „тофу“. Небето беше чисто и блестящо, Акико неволно го сравни с късчето зеленикаво стъкло с огладени от вълните ръбове, което беше намерила на плажа.

Шимада й посочи оранжево-зеленото хвърчило с глава на тигър, което се поклащаше над главите им. Акико весело се разсмя, наблюдавайки извивките му под полъха на вятъра. Излапа набързо своето „тофу“ и Шимада избърса бузите й със снежнобяла кърпичка. Беше много мека и приятна.

Най-добре си спомняше вишневите цветчета. В парка беше толкова тихо, че Акико беше сигурна, че чу чак как нежнорозовите цветчета се плъзгат в чистия въздух, увисват неподвижно, сякаш се колебаят, после бавно лягат на тревата.

Тя тичаше напред-назад с вдигната глава и щастливо се смееше. Дърпаше панталона на Шимада, подканяйки го по свой безсловесен начин да се включи в празника.

Никога повече не го видя, а причините за това разбра след много, много години. През онзи пролетен ден изобщо не й хрумна, че той е баща й. Шимада също не обели нито дума в тази насока. Но когато се замисляше по-дълбоко и разглеждаше събитието през призмата на времето, тя си даваше сметка, че още в първия миг е усетила нещо по-различно в този мъж. Той не приличаше на малкото мъже, които беше виждала през краткия си живот дотогава, не приличаше и на онези, с които се запозна по-късно. Шимада беше нещо специално, дори споменът за него беше такъв.

Не беше в състояние да разбере защо само двайсет и четири часа след като се беше смял с нея под ярките слънчеви лъчи и прекрасните вишневи цветове, той беше посегнал на живота си. Беше убедена, че никога няма да му прости, а когато научи ужасната истина, вече мислеше, че никога няма да прости на себе си.

Смъртта на Шимада промени дълбоко и Икан. Подобно на вишнево цветче по време на ханами красотата й достигна своя апогей с него, а след това започна необратимо да повяхва. Обзе я дълбока меланхолия, бръчки покриха някога съвършеното й лице. Пристрасти се към сакето до такава степен, че все по-често започна да се вцепенява насред церемонията за забавление на своите гости, изключваше се от всичко около себе си така, сякаш животът й бе дошъл до гуша.

Съвсем разбираемо това нейно състояние предизвика първоначално безпокойството, а по-късно и гнева на собствениците на Фуяжо. Те бяха убедени, че у нея има още много хляб, че дори и без изтритата завинаги от поведението й сексуална чувственост тя може да бъде полезна на заведението, като предава опита си на младите момичета.

Но не било писано да стане така. През един пролетен ден на 1958 година Икан не стана от своя футон. Тогава Акико беше тринайсетгодишна. Над Фуяжо като зло ками надвисна страхът. Момичетата станаха нервни и раздразнителни, събрани на групички, те тихо си шушукаха и гледаха как докторът бавно се изкачва по стълбите. Задържаха насила Акико, която понечи да отиде при майка си.

В прекрасното тяло на Икан нямаше живот. Старият доктор поклати глава и тихо цъкна с език. Седнал на ръба на футона, той не можеше да отмести поглед от бледото лице на тази жена, дълбоко убеден, че никога през живота си не е виждал такава божествена красота.

До нея откри празна бутилка от саке и малка ампула. Тя също беше празна, само на дъното й имаше следи от бял прашец. Докторът го докосна с върха на пръста си, после го близна. Цъкането му стана с една октава по-високо, главата му бавно кимна.

Доловил движение зад гърба си, той бързо мушна ампулата в джоба си. Все пак можеше да свърши нещо полезно. Когато собствениците го попитаха за причината за смъртта, той вдигна рамене, после бавно ги отпусна. Сърдечна недостатъчност, отвърна. Което в определен смисъл беше вярно.

Нямаше желание да ги лъже, нямаше желание дори да фалшифицира смъртния акт. На практика се чувстваше поласкан, че именно на него се падна тази чест. От вестниците бе научил за шокиращото самоубийство на заместник-министъра Шимада, също и за причините му. Тази жена е страдала достатъчно, помисли си той. Нека почива в мир, нека никой не злослови за нея.

Управниците на Фуяжо не си губиха времето да обясняват на Акико какво е станало. Тя сама разбра какъв живот я чака до края на дните й — край, който вероятно нямаше да се различава особено от края на нейната майка. Но тази мисъл беше напълно непоносима за нея.

През нощта започна да събира багажа си — съвсем както майка й беше сторила това някога там, в далечната и глуха провинция… Натика в малко бамбуково куфарче вещите си, към тях добави и няколко неща на майка си, които обичаше особено много и не искаше да остави на лешоядите от Фуяжо. После тихо напусна голямата сграда, както винаги оживена през този час на нощта. Никой не я забеляза.

Прекоси тясната уличка, сви зад ъгъла и с бърза крачка напусна Йошивара. Нито веднъж не се обърна назад, никога повече не се появи тук.

Тръгнаха да я преследват, разбира се. Имаха пълното право на това. Тя беше изключително скъпа стока, в нея бяха инвестирани много години на упорито обучение. Фуяжо беше от заведенията, в които нямаха дял нито Якудза, нито Борьокудан. Но създателите на „Замъка, който не познава нощта“ бяха твърди и решителни хора, такива бяха и техните наследници. Макар че по това време Йошивара бе в процес на ликвидация от окупационните власти и Фуяжо трябваше да смени своето местонахождение, никой от неговите собственици не забрави бягството на Акико. Те бяха твърдо решени да я заловят и накажат. За целта изпратиха по следите и двама безскрупулни наемници.

Акико разбра, че я следят, когато видя двете сенки — едната по петите й, другата малко пред нея. Никога не би ги забелязала, ако не беше котката. Просната насред тротоара, тя беше предоставила мършавите си зърна на четири мънички котенца. Когато Акико навлезе в периметъра й, котката заплашително изсъска, войнствено изви гръб, хищните й очи заплашително проблеснаха на слабата улична светлина.

Акико ахна с разтуптяно сърце, краката й сами отскочиха по-надалеч от разгневеното животно, главата й несъзнателно се извърна встрани. Именно тогава забеляза сенките и очите й се разшириха от страх.

Залепи гръб до някакъв хладен зид и нервно се огледа. Нищо, пълна тишина. По улицата нямаше никакво движение, никъде не се забелязваше и „кьобан“ — телефоните за пряка връзка с полицията.

Все още се намираше в Асакуза — древния токийски квартал, който последен щеше да се освободи от средновековните традиции. Тук къщите бяха малки, изцяло от дърво и на маслена хартия — такива, каквито доскоро са били всички японски къщи. Нямаше стоманени небостъргачи, нямаше блясък на неон.

Убедена, че дългата ръка на Фуяжо се протяга към нея, Акико тихо се отдръпна от настръхналата котка. Не, няма да се върне в омразния бардак, решително, стисна устни тя. По-добре да умре, но преди това ще се бори със зъби и нокти и някой положително ще пострада!!

Обви я червената пелена на яростта. Отпусна се на колене и в същия кратък миг усети как някаква сянка се мярка между нея и бледия диск на луната.

Решително отвори бамбуковото куфарче и измъкна пистолета. Беше малък, двайсет и втори калибър, със седефена ръкохватка, грижливо смазан и в отлично състояние. Беше зареден — тя знаеше това, тъй като на два пъти го провери, след като го измъкна от скривалището до футона на майка си. Нямаше никаква представа защо Икан е имала нужда от оръжие. Но когато го откри това (стана преди повече от година), прояви достатъчно благоразумие да не казва на никого, дори и на майка си. А тази вечер го взе със себе си. И вече знаеше защо.

Те се приближаваха. Акико бързо затвори куфара и се изправи с ръце зад гърба. Странно, но не изпитваше страх. Беше родена сред нощния мрак, не изпитваше онзи инстинктивен ужас от тъмнината, който беше присъщ на толкова много хора. Напротив — тъмнината, беше закрилник и приятел, тя се чувстваше най-удобно сред сенките на нощта. Именно нощем тя обикаляше из огромната сграда на Фуяжо, изкачваше стълби и се мушкаше във вентилационните шахти в пълен мрак. С единствената цел да наблюдава многобройните двойки, да се учи от това, което правеха по-опитните момичета.

Появи се първият. Гъвкав и слаб, той така майсторски се възползва от мрака, че тя го забеляза едва на крачка от себе си. Стреснато извърна глава и нададе тих вик. Беше вик на гняв против себе си, просто защото не беше го усетила по-рано.

— Какво искаш? — Гласът й беше дрезгав и тих, почти не се различаваше от шепота на вятъра, който шумеше в кипариса над главата й.

Звукът също можеше да го издаде и той остана безмълвен. Акико изведнъж усети как в сърцето й се промъква страхът. Широко отворени, очите й напрегнато се взираха в мрака на нощта. Не виждаше нищо, онзи сякаш се беше превърнал в призрак.

— Знам, че си тук — меко промълви тя, стараейки се да премахне трепета от гласа си. — Приближиш ли се, ще те убия! — Въпреки волята си усети как тялото й се разтърсва от конвулсии. Мраз я прониза до костите, всичко наоколо изглеждаше нереално и зловещо.

Акико беше пред прага на нервна криза, даваше си ясна сметка, че всеки момент може да рухне. Стегнатите й на топка мускули вече се разтърсваха от спазми. Сякаш я обземаше пристъп на маларична треска. Сега или никога, реши тя. Трябваше да се довери единствено на очите си. Той не беше помръднал от сянката, значи все още е там. Призраците и безплътните духове са за децата.

Страх ме е, каза си тя с най-спокойния вътрешен глас, на който беше способна. Но ако не направя нищо, той ще ме убие или най-малкото ще ме върне обратно във Фуяжо — а това е по-лошо и от смъртта.

В момента, в който започна да измъква иззад гърба си ръката с пистолета, нещо помръдна и вляво. Вторият! После усети натиск върху ларинкса си. Опита се да поеме въздух, не успя и изпадна в паника. Насочи слепешком пистолета и натисна спусъка. После още и още… В такт със спазмите на пламналите си дробове…

Трясъкът беше оглушителен, тя нададе несъзнателен, изпълнен с ужас писък. Ушите й писнаха, тялото й се олюля. Повдигна й се от противната миризма на кордит и горещия полъх, предизвикан сякаш от мантията на смъртта.

Заслепена и разтреперана, тя бавно се плъзна в основата на дървената ограда, на която допреди миг се беше опирала. Нещо й пречеше да вижда, свободната и ръка несъзнателно се повдигна да го махне. Косата й беше влажна и сплъстена, върху пръстите й останаха мазни отпечатъци.

Кръвта изглеждаше черна в мрака на нощта, металната й миризма изпълваше ноздрите й. Повдигаше й се, ръката й несъзнателно бършеше пръските от лицето, в гърлото й се надигаха стенанията и ужаса…

Над главата й се надвеси сянка, тя инстинктивно насочи пистолета към нея. Но вече почти не можеше да се контролира, дулото на оръжието безпомощно се поклащаше. Опита се да натисне спусъка, но пръстът й отказа да се подчини. После пистолетът бе изтръгнат от ръката й, тя падна безпомощна на влажната земя и тихо захлипа.

— Не ме връщай там, не искам да се връщам там… — думите излитаха от разтрепераните й устни неясни и тихи…

Усети как я повдигат, вятърът близна изпръсканата й с кръв гореща буза. Затръшна се врата, тропна резе, обви я приятна топлина. Топлината на дом… Не, това не е Фуяжо, помисли с помътено съзнание тя, после всичко изчезна и главата й клюмна на гърдите.

Пред погледа й изплуваха смътните очертания на човешко лице, обсипани с петна и размазани като лунния диск, който проблясваше между голите клони на дърветата, остри и разклонени като рогата на благороден елен.

Акико извика и направи опит да скрие лице в ръцете си. Имаше чувството, че пада и едновременно с това стреля, че се върти като обрулено от вятъра листо и най-сетне, ще падне на нещо меко и сигурно… Но какво беше то?

Луноподобното лице се отдръпна и сякаш някой вдигна тежък камък от гърдите й.

— По-добре ли е така? — Гласът беше тих и успокояващ, с ясно доловим провинциален акцент.

— Не мога… не мога да дишам. — Отговорът й прозвуча тихо, като цвърчене на мишле. Едва сега усети, че устата и гърлото й са страхотно пресъхнали, в тях няма дори капчица слюнка.

— След известно време ще можеш да правиш всичко — отвърна лунният човек и Акико беше сигурна, че се усмихва. Все още имаше проблеми със зрението — сякаш виждаше всичко през прозоречно стъкло, набраздено от дъждовни струйки.

— Не те виждам добре — промълви през напуканите устни тя.

— Този проблем, ще изчезне, когато спреш да плачеш — отвърна спокойният глас.

После задряма. Душата й затъна в главозамайваща вихрушка, страхът не й позволяваше да се отпусне и това беше добре, тъй като иначе несъмнено би изгубила съзнание.

Бореше се с ужасните кошмари, клепачите й потрепваха, крайниците й конвулсивно се свиваха и отпускаха, душата й се люшкаше между сън и реалност.

Когато най-сетне отвори очи, навън отново се свечеряваше. Изпита чувството, че само минути я делят от преживяния на улицата кошмар, макар в действителност от него да бяха изминали почти осемнайсет часа.

— Откъде се сдоби с оръжието? — Това беше първият му въпрос.

Разбира се, тя имаше отговор, но не го даде по простата причина, че усилието да отвори уста и да изрази с думи мислите си беше все още недостижимо за нея.

Той постави пред нея огромна дървена купа, от която се издигаше апетитна пара. После седна с кръстосани крака на татамито, скръсти пръсти под брадичката си и се зае да изучава лицето й.

Акико се надигна на лакти. Видът на апетитната гъста супа от макарони беше толкова привлекателен, че тя моментално забрави всичките си неприятности. Едва когато опразни купата, забеляза пистолета, проблясващ до футона със седефената си ръкохватка. И си спомни въпроса му.

Очите й пробягаха по смачкания футон. По светлата му тъкан ясно личаха ръждиви петна, грозни, мазни, напукани… Сърцето й прескочи един такт, мъжът насреща явно забеляза това и успокоително се усмихна:

— Не трябва да се страхуваш от мен, Кодомо-гунжин.

Акико докосна с пръст дясната страна на главата си, точно под линията на косата. Там, особено след като задоволи глада си, се беше появила остра и пулсираща болка. Пръстите й докоснаха дебелата превръзка, очите й въпросително се вдигнаха:

— Защо ме наричаш „малък войник“?

— Може би заради причината, която те е накарала да се сдобиеш с това — тихо отвърна той, наведе се и побутна пистолета към нея.

Лицето му беше кръгло и пълно, наистина приличаше на лунен диск. Страните му бяха сипаничави, а носът — къс и сплеснат като на китаец. От двете страни на устата му висяха дълги и тънки мустаци, друго окосмяване почти нямаше. Лицето му приличаше на бухнало сурово тесто.

— Аз съм Сун Сиунг — официално й се поклони той. — Как да те наричам?

— Нали вече ми сложи име, забрави ли? Аз съм Кодомо-гунжин.

— Както желаеш — наклони глава той.

Тя се наведе и взе пистолета от татамито. Изведнъж й се стори много тежък. Въздъхна и със сведен поглед попита:

— Какво се случи снощи?

Сун Сиунг сложи длани върху коленете си.

— Ти застреля мъжа, който… който те държеше. Куршумът влезе в черепа му през лявото око, пръсна костта над него и заседна в мозъка.

— Той е… мъртъв?

— Съвсем.

Тя с мъка преглътна:

— А другият?

— Когато се появих на местопроизшествието, той тъкмо щеше да те докопа. Мисля, че възнамеряваше да те убие, затова се принудих да го спра.

Акико понечи да зададе нов въпрос, но в последния момент промени намеренията си и тъжно поклати глава.

— Сигурно ще пратят и други…

— Сигурно — сви рамене Сун Сиунг.

Тя сви пръст около спусъка.

— И тях ще застрелям!

Сун Сиунг я погледна мълчаливо, но изпитателно. Не попита кои са тези „те“, които ще пратят нови убийци по следите й, не попита дори защо бяха изпратили онези снощи. Помълча малко, после рече:

— Мисля, че това би било крайно неразумно.

— Защо? — погледна го тя. — Нали този пистолет ми спаси живота?

Той се изправи и я остави сама. Така, без да съзнава, Акико получи първия си урок.

Бързо разбра, че не пистолетът е спасил живота й, а навременната намеса на Сун Сиунг. Когато съзнанието й опипа този факт от всички страни и го прие без колебание, тя стана на крака и отиде при него.

Откри го в задната част на къщата, сред малка, но изключително естетична градинка-бонзай. Изправена на ръба й, Акико се почувства като Гъливер в страната на лилипутите.

— Искам знания — тихо промълви тя.

Фенерът от оризова хартия се поклащаше на желязната си кука, светлината му хвърляше отблясъци по приведените рамене на Сун Сиунг. Той продължаваше да се занимава с миниатюрната градинка, без да показва с каквото и да било, че усеща присъствието й.

— Искам да ме научиш на всичко, което знаеш.

Очите й се сведоха към оръжието, което продължаваше да държи в ръка. От него се излъчваше особена сигурност, беше топло й успокояващо тежко. Освен това беше принадлежало на майка й.

Тръгна с безкрайно внимание покрай миниатюрните стебла на дръвчетата, насочвайки се към мястото, където беше коленичил Сун Сиунг.

— Моля те! — прошепна тя и коленичи до него на тясната пътечка, ръката й с пистолета се протегна напред: — Вземи това вместо възнаграждение. Нямам нищо друго.

Сун Сиунг бавно остави блестящите сечива до себе си и се обърна към нея. Ръката му се протегна към пистолета, главата му стори дълбок поклон:

— Домо аригато, Кодомо-гунжин.

През онази нощ беше убила своя нападател, но едновременно с това почти беше убила и себе си. Когато махна превръзката от челото си, под нея се разкри яркочервен белег, който постепенно избледня и кожата около него започна да се лющи. Куршумът, убил бандита, беше се хлъзнал по главата й като тежко предупреждение, като хладен полъх на смъртта. Сега вече се радваше, че е дала оръжието на Сун Сиунг.

Остана доста изненадана от началото на подготовката си. Ставаха в пет часа сутринта и се заемаха със серия от упражнения за укрепване на сърдечносъдовата система. Първите лъчи на слънцето ги заварваха заети с бавните и изящни движения на „Тай чи чуан“ — особени упражнения за равновесието и координацията на крайниците, които в много отношения наподобяваха балет.

По-късно сутринта Сун Сиунг излизаше и оставяше Акико сама в къщата. До ранния следобед единственото й занимание беше да чете книгите, които сенсеят й беше приготвил предварително. Тя беше превъзходен читател, с отлична памет и богат речник. Четеше прилежно, понякога дори с настървение.

След завръщането на Сун Сиунг двамата се оттегляха в градинката-бонзай с фенери в ръце. Там настъпваха най-трудните й моменти. Сенсеят мълчаливо й подаваше мастилницата и малката четчица, а тя трябваше да се пребори както с вроденото нетърпение, така и с неизменно нахлуващите в главата й спомени за онази ужасна нощ, за смразяващия страх, който беше изпитала, за студената омраза, обвиваща сърцето й оттогава насам, бурна и всеобхватна като бурени в занемарена градина…

Ненавиждаше рисуването, още при представата за него й се повдигаше. Можеше да се примири със спокойствието на „Тай чи“, успя да си наложи и търпение по време на безкрайните часове за размисъл и четене. Но това — това й беше твърде много!

Изрази протеста си още първия път. Сун Сиунг я погледна и тихо каза:

— Страхувам се, че съм ти дал съвсем подходящо име, Кодомо-гунжин, но преди да научиш начините за водене на битка, ти трябва да опознаеш мира.

— Като рисувам?! — смаяно го погледна тя, думата прозвуча в устата й като груба ругатня.

Сун Сиунг безмълвно се запита дали не е допуснал грешка. Дали ще успее да научи на търпение това диво младо създание? Сви рамене — това ще определи собствената й карма, а неговата беше да я учи. А после…

— Първо трябва да изтръгнем омразата от сърцето ти — меко проговори той. — А едва след това ще се заемем със защитните аспекти на обучението ти. За тази цел ти е необходим отдушник… нещо като водопровод. Все едно ти слагам пиявица и тя ти изсмуква кръвта…

— Но те скоро отново ще започнат да ме търсят!

— Вече не си сама на този свят, Кодомо-гунжин — рече той и постави мастилницата пред нея.

Очите й се откъснаха от лицето му и се заеха да изучават снежната белота на празния лист в скута й.

— Но аз не зная да рисувам — жално се оплака тя.

— Тогава е време да се заемем с основните правила на това изкуство — усмихна й се Сун Сиунг.

През следващите месеци рисуването се превърна в любимото й занимание. С нетърпение очакваше да чуе изщракването на ключалката, известяващо завръщането на сенсея — винаги в един и същи час на деня. Поглеждаше през прозореца да се увери, че слънцето вече е огряло стената около малката градинка и бързо събираше атрибутите за рисуване. После изскачаше навън да го посрещне, тръпнеща от нетърпение пред новия урок.

Когато следобедът се случваше дъждовен и светлината не беше подходяща, тя потъваше в депресия. В такива дни сенсеят отменяше урока по рисуване и я караше да върши нещо друго. Но заедно с напредъка в усвояването на това сложно изкуство започна да намалява и депресията. В крайна сметка тя се научи да очаква дъжда със същото нетърпение, с което очакваше и хубавото време. Защото тогава двамата сядаха на сухо на крачка от отворената фузума и Акико се заемаше да пресъздаде върху хартията изтънчените светлосенки на отразената светлина, фината мрежа на дъжда, бързо сменящата се палитра пред очите им.

Нима някога си бе представяла, че ще изпитва такова удоволствие от лошото време? Докато останалите се мъкнеха бавно по хлъзгавите улици, потръпваха от влага и студ под разтворените чадъри и напразно търсеха спасение от острия вятър, тя топеше четчицата си в туша и с удоволствие пресъздаваше върху хартията тази мрачна картина.

Така, бавно и в началото почти незабележимо, омразата в сърцето й започна да избледнява, оттичайки се в езерото на творчеството, което Сун Сиунг търпелива изгради в нейното съзнание. Рисунките й станаха по-меки и по-спокойни, разполагаха се някак по-лесно върху хартията, придобиха такава дълбока вътрешна сила, че дори сенсеят остана изненадан.

После дойде денят, в който Сун Сиунг реши да преминат върху по-трудната част от нейното обучение. Зелените полета на Япония бяха затрупани от дебел сняг, всичко беше изчезнало под студеното му наметало. Останаха будни през цялата нощ и поеха по дългата и трудна пътека на познанието. Сун Сиунг си даваше ясна сметка какво значи тази нощ за нея, а и за него самия. За пръв път в живота си имаше за ученик момиче и душата му тръпнеше пред неизвестните последици.

Фактически признаваше пред себе си, че е приел пола й със странна готовност. В родния Китай отношението към жените беше коренно различно. Дори собственият му баща се страхуваше от интелигентните жени. „Рано или късно ще си отворят устата и ще започнат да ти дават акъл, казваше той. Каква полза тогава от всичките им таланти?“

В Япония също бе прието, че жената трябва да се подчинява на волята на баща си, докато се омъжи. След това е длъжна да се подчинява на съпруга си, а в случай, че той умре — на най-големия си син.

Най-тежкият грях за една съпруга е бездетността. В такива случаи, според неписаните древни закони, тя трябва да си отиде. В някои случаи е възможно да приеме за отглеждане детето на мъжа си, родено от някоя любовница, а ако не се появи и такава възможност — да осинови някое от роднинските деца.

Една-единствена изневяра на съпругата е достатъчна за развод, но съпругът може да има толкова метреси, колкото пожелае. Според приет през 1870 година закон кръвната връзка между мъжа и неговата метреса отстъпва единствено пред пряката роднинска връзка между деца и родители. Макар че десет години по-късно този закон е отменен, традицията остава жива и повечето японци продължават да държат метреси.

През 1912 година император Муцухито отстъпва престола на първородния си син Тайшо, който, според слуховете, не е роден от императрицата, а от любовницата на Муцухито. Той управлява сравнително кратко и през 1926 година предава трона на сина си — император Хирохито.

Докато страниците на историята прелитаха през главата му, Сун Сиунг отново си напомни, че е бил ренегат и все още е такъв. Преди много години беше избягал от континентален Китай. Единствената причина за това беше потисническият характер на режима там. Още като младеж не можеше да понася раболепието и подлизурството, особено у по-близките си хора. Съзнателно или не той се беше обрекъл на един-единствен стремеж — да придобие сила и мощ. По това значително се различаваше от самураите на японското средновековие, които ден и нощ черпят живителни сокове от силата, а единственото им желание е да получат благоволението на някоя изтънчена дама.

Погледна тънкото телце на своя „малък войник“, трениращо упорито под жълтеникавата светлина на лампата. Бледата кожа на Акико се бе покрила с капчици пот, които проблясваха като малки бисерчета. Запита се дали би изпитвал същите смесени чувства, ако тялото пред очите му беше мъжко. Дали играта на мускулите по гърба и движенията на стегнатите бедра в унисон с изискванията на „Тай чи“ щеше да възприема по същия начин и у едно момче? Акико изпълняваше упражненията с такава смайваща сръчност и лекота, че той просто не вярваше на очите си. Сякаш се бе занимавала с тях не шест месеца, а шест години!

Очите му крадешком се насочиха към малкото стегнато задниче, извиващо се в ритъма на упражнението. Душата му се изпълни от дълбок срам поради асоциациите, които започнаха да се мяркат в съзнанието му, но той беше безпомощен да ги прогони оттам.

Сун Сиунг беше от хората, които знаеха как да се освобождават от натрупаната енергия, независимо в коя област се акумулира тя. Когато усещаше нужда от жена, той без колебание отиваше в новия квартал на „карюкай“ и задоволяваше желанията на тялото си. Но винаги вършеше това по собствена воля, желанието му да се потопи в серия еротични действия неизменно бе под железен контрол, а удоволствието от тях бе винаги предназначено както за него, така и за партньорката му.

Но сега, за пръв път от дълги години насам, от далечното минало, когато бе все още неопитен младеж, почувства как желанието се увива около него с неподозирана и неконтролируема сила. Ядно стисна устни и напрегна волята си. Но това нямаше нищо общо с волята. В крайна сметка той е мъж, който умее да си дава сметка за чувствата, а умее и да ги използва. В момента говореше тялото му и той знаеше, че по някакъв начин трябва да задоволи неговите изисквания.

Сутринта, още докато ученичката му спеше дълбоко, изтощена от нощните упражнения, той се измъкна навън и се отдаде на греховното облекчение. Но макар да усещаше с всяка фибра на тялото си удоволствието, макар на два пъти да изстреля семето си под опитните ласки на „таю“, той си даваше сметка, че това са повърхностни усещания, а там, дълбоко в душата му, недокоснати от бурята, са истинските му чувства. И те се наричаха безжизненост и тишина.

Не би могъл да каже, че престоят му в къщата на удоволствията е бил неприятен. Бе успял да се извиси до облаците на насладата, но духът му бе все така неспокоен. Сексуалните му изисквания бяха задоволени, но дълбоко в душата си продължаваше да изпитва глад.

По целия обратен път към дома Сун Сиунг размишляваше върху това странно явление. Отговорът намери в момента, в който пъхна ключа в ключалката и пристъпи прага.

Прекоси потъналите в тишина помещения и спря пред спалнята на своята ученичка. Както винаги фузумата беше открехната и Сун Сиунг надникна вътре. Тя все още спеше, лицето й беше извърнато към него. Лежеше по гръб, единият й крак беше изпънат, а другият — свит в коляното. Сякаш и насън се готвеше да изпълнява сложните упражнения от своята подготовка. Очите на Сун Сиунг лакомо я поглъщаха, сърцето му потръпна, пронизано от блестящия нож на вълнението.

Какво е това тайнствено излъчване на едно толкова младо момиче, още почти дете, което го вълнува така дълбоко? Не можеше да открие отговора на този въпрос, тъй като в призмата му се пречупваха както дългогодишният му опит, така и всичко, което познаваше и беше свикнал да използва.

Сун Сиунг коленичи пред прага, замаян от силата на нейното „ва“. Долната част на корема му се сви и запулсира, душата му бе погълната от излъчването на спящото момиче. Напрегна взор, опитвайки се да открие корените на това излъчване в спокойните черти на Акико. Имаше чувството, че невидима ръка прекосява разстоянието помежду им и нежно гали вътрешностите му. Не беше от хората, които считат подобни неща за невъзможни. Познаваше много от тайните на „яхо“, за да си позволява да ги отхвърля. Но нима и неговият „малък войник“ обладава такива качества? Та тя няма никаква подготовка за тях.

Въпреки всичко нямаше съмнение относно процесите, които се развиваха в тялото му. Огледа се. Денят бавно гаснеше, къщата тънеше в издължени сенки, които скоро щяха да потънат в мрака на нощта.

Тялото на Акико се раздвижи, краката й се спуснаха надолу, ръцете й се протегнаха над главата. Приличаше на голяма котка. Клепачите й потрепнаха, очите й се отвориха. Ирисите й се заковаха в неговите, сякаш нито за миг ме бяха го изпускали от поглед.

— Ела тук — промърмори тя с напълно несвойствен глас.

Сун Сиунг не помръдна, не каза нито дума. Клепачите й отново потрепнаха и този път той почувства как топката в долната част на корема му нараства и допира основите на члена му. Едновременно с това усети как тестисите му започват да потрепват, сякаш погалени от копринена ръка, обвила нежно основата на члена му. Започна да се възбужда, бавно и неумолимо.

Не, изкрещя някакъв глас дълбоко в съзнанието му. Но той беше глух за него. Изправи се и сякаш преплува разстоянието до постелята й. Ръцете й се повдигнаха и се увиха около мускулестата му шия, като две влажни змии. Дългите пръсти леко погалиха основата на врата му.

Сун Сиунг не усещаше нито ръцете, нито краката си. Сетивата му се бяха концентрирали в долната част на корема, все повече се опиваха от невероятното чувство за удоволствие там.

Леко и сякаш в транс, тя разтвори полите на кимоното му. Лявата й ръка започна да чертае невидими кръгове по гърдите и корема му, докосвайки леко настръхналите му зърна. Все още полузатворени от скорошния сън, очите й бяха тайнствени и странни, зениците й бяха толкова разширени, че ирисите изобщо липсваха. Устните й омекнаха и станаха чувствени, между тях се появи едва забележимо разстояние и той усети сладкия й дъх.

Една част от съзнанието му не искаше да я види гола. Но другата — онази, която тя провокираше, желаеше това повече от всичко на света. Бавно и внимателно той започна да повдига полите на тънкото й памучно кимоно. Пред очите му изплуваха частите на великолепното й тяло — първо онези, които вече познаваше, а после и другите — непознати като неоткрити земи, затова дваж по-желани.

Затаи дъх, когато гърдата й се плъзна от разтвореното кимоно и заблестя с цялото си великолепие; почти простена, когато зърна другата — не по-малко великолепна, но останала в сянка и затова още по-тайнствена. После и двете разкриха пълния си блясък, зърната им бяха твърди и тъмни като нощта около тях. Ако Фуджияма наистина е най-красивата планина на света, то тези гърди положително са най-съвършеното творение на природата!

От устните на Сун Сиунг се откъсна едва чут вик, главата му се сведе в преклонение и възхита. Акико потръпна, когато устните му докоснаха първо едното, а после и другото зърно. Пръстите й леко загалиха основата на тила му, опитни и сигурни след многобройните й тайни наблюдения във Фуяжо, обогатени от силата на непосредствения опит. Връхчетата им безпогрешно откриваха най-чувствителните нервни възелчета, плъзгаха се по тях и поддържаха жива искрицата на удоволствието в тях.

Но това не беше достатъчно, тя беше нетърпелива. Дясната й ръка се прокрадна надолу. Търсеше физическата материализация на онова, което беше усетила като видение в последните мигове на съня си, внушено от чуждото присъствие. Първо почувства, че това е Сун Сиунг, а после възприе и сексуалното му излъчване. Могъщото й „ва“ прекоси разстоянието между двамата и го изтръгна от дълбокото съзерцание.

Сега имаше в ръката си това, което съзнанието й бе докоснало. Дланта й го обви, пръстите й се хлъзнаха по-надолу, към отвора на ануса.

Все още съзерцаващ безупречната симетрия на гърдите й, Сун Сиунг остро потръпна от докосването, душата му запя от радост. Тя продължаваше да се придвижва към сърцевината на удоволствието, пулсът му ускори ритъма си. Тялото му натежа и започна да потръпва, имаше чувството, че потъва в пламтящия диск на слънцето. Умът му престана да функционира напълно. Кристалните тунелчета, които безотказно го бяха превеждали през лабиринта на логиката, бяха безнадеждно запушени. Усети как го обвива мрежата на някаква невероятна мощ, душата му се сви и потъна в нея.

От устата му се откъсна неволно стенание, ръцете му трескаво освободиха телата им от последните останки на дрехите, пръстите й продължаваха нежната си дейност. Той я обърна върху футона, мазолестите му длани докоснаха вътрешната страна на бедрата й и започнаха да галят невероятно меките им вътрешни страни. Бавно и безкрайно внимателно той ги разтвори, очите му с трепет се спряха върху влажните листенца на цветето между тях.

Ноздрите му потръпнаха от едва доловимия аромат на тялото й, членът му в ръката й наедря, главичката му започна да потръпва от неосъзнатия стремеж към освобождаване. Имаше усещането, че тя притежава онази рядко срещана природна чувственост, която превръща всичко наоколо в сладка и лепкава като мед сексуална магнетичност.

Мекото и заоблено хълмче, разположено над чатала й, беше на милиметри от устните му. Никога не беше изпитвал чувството на глад, което го обзе сега, всяка фибра на тялото му потръпваше от концентрацията на желанието.

Още не напълно оформено, окосмяването й личеше само около нежната извивка на венериното хълмче, гънките от двете му страни бяха по детски меки и още съвсем голи. Това още повече засили желанието му, пред очите му лежеше тяло, съчетало по невероятен начин детската невинност и невероятната чувственост на младата жена. Без да се колебае нито за миг, той спусна палците си и раздели блестящите листенца.

Когато Акико почувства горещия му език в пламналата от желание сърцевина на своята женственост, тя нададе кратък, натежал от наслада вик и тазът й инстинктивно се изви нагоре. Имаше чувството, че слънцето е слязло от небесните висини и се е настанило между бедрата й. А после откри, че удоволствието й се усилва стократно, ако продължава нежната дейност на пръстите си.

Бавно се придърпа нагоре, тялото й вече беше върху неговото, устните й молеха да достигнат нежните торбички на тестисите му. Усети тежкото потръпване на члена му, в гърлото й се надигна вибриращо похъркване, тялото й се притисна още по-силно до неговото, за да успее да му го предаде с цялата си сила.

Езикът и носът на Сун Сиунг бавно се хлъзгаха по влажната повърхност на нейната женственост, очите му почти се кръстосаха от чувството на неземно удоволствие. Забрави, че съвсем неотдавна беше пресушен на два пъти от една опитна „таю“, имаше чувството, че не е правил секс от години.

Езикът му продължаваше да влиза дълбоко навътре, после нежно докосваше външните очертания на прекрасното цвете. Имаше чувството, че никога няма да се насити на този прекрасен вкус. Не след дълго долови стягането и потръпването на дългите мускули от вътрешната част на бедрата й, нежните листенца под езика му омекнаха. Концентрира се и засили ритъма на кръгообразните хлъзгащи движения, до ушите му достигна конвулсивното и пропъшкване, твърдите зърна на гърдите й се притиснаха до корема му, устата й рязко засили оборотите си около потръпващата долна част на тялото му.

Той се изпълни от желание да постигне съвършенство на първия й оргазъм, едновременно с това не беше сигурен докога ще може да издържи. Тя все още не беше се докоснала до главичката на члена му, но той въпреки това усещаше, че е готов да се изпразни всеки миг, дори без никакви допълнителни усилия от нейна страна.

Душата му пееше, устните му продължаваха еротичната игра. Тялото й се разтърси от спазми, твърдите мускули под кожата лудо заиграха, бедрата й се разтвориха широко и станаха твърди като камък. Той ясно долови вибрациите на окончателното освобождаване, които започнаха да набират сила във вътрешността на тялото й.

После изведнъж усети, че тя се изплъзва изпод него, ръцете й бързо го обърнаха по гръб, очите му с изумление проследиха как тялото й го възсяда и нежно допуска в себе си връхчето на пулсиращия му орган.

Той хлъцна, тазът му неволно се отлепи от футона и се стрелна нагоре, сякаш опарен от наелектризиращата чувственост на първия пряк контакт.

Бедрата й започнаха бавни и ритмични движения, стимулацията върху върха на главичката му бавно се измести надолу, скоро половината от члена му проникна вътре, главата му се завъртя от чувството на неземно удоволствие. Тя продължаваше бавното си притискане, ръцете му неволно се сключиха около тънкото й кръстче, пръстите й се вкопчиха в тях и двамата заедно започнаха да проникват през естествената бариера на девствената тъкан.

После, рязко и внезапно като оръдейно дуло след изстрел, членът му проникна до дъно. Подпухналите й устни се плъзгаха по гърдите му, ръката й изчезна зад изящно очертания ханш, пръстите й загалиха отново нежната кожа около тестисите му, подканяйки го да прониква още и още…

Сун Сиунг изскърца със зъби, вените на шията му се издуха като корабни въжета. Продължи да прониква навътре, дрезгави стенания се откъртваха от гърлото му. Но очите му останаха широко отворени и впити в лицето й, беше решен да я изчака на всяка цена.

И ето, тялото й отново се разтърси от тръпки. Този път те бяха мощни като приливни вълни, натежали от зноя на една изпепеляваща страст. Той вече не можеше да се сдържа, тялото му сякаш започна да се топи. Цялата му сила и енергия се оттече надолу, през стегнатите на топка мускули към слабините му, а там се събра като горещо сребърно езеро. Ръката й продължаваше да го насочва навътре в нея, пенисът му потръпваше под ритмичните движения на горещата й ножница, стомахът му се сви, душата му се изпълни със сладостния копнеж да проникне в нея дълбоко, дълбоко… Така, както не бе прониквал в никоя друга жена!

От устните й излизаха нечленоразделни писъци, тялото й полудя, лицето му потъна в облака на сладкия й дъх, примесен с миризмата на собствената му пот, влажната й коса залепна над очите му. Коремът й се изду, плоските му мускули затрептяха така, сякаш всеки миг щяха да се скъсат, после ръката й, невероятно нежна и мека, отново го погали в основата на члена и той по чудотворен начин възобнови почти приключилия си оргазъм, усети го по различен начин, с нова, някак женствена чувственост. Никога в живота си не беше изпитвал подобни усещания.

После отново се появи онази странна и непонятна сила, която го привлече в леглото й… Кога? Може би преди вечност… Тялото му се надигна в унисон с нейното, покорявайки се пред нея… Преживяха оргазма си едновременно, душите им се сляха. В подобно състояние Сун Сиунг беше изпадал само в разгара на смъртоносна битка, само когато животът и смъртта се бяха поклащали пред очите му в странно и крехко равновесие.

Разтърсван от спазми и безпомощен като обрулено от вятъра листо, Сун Сиунг се остави на великолепната сила на младото й тяло, възседна заедно с нея крилата на екстаза, уморената му мъжественост се пробуди и изстреля в потръпващата й плът всичко, на което беше способна…

Споменът от тази нощ остана запечатан в съзнанието му за дълги години. Както и това, което стори тя после, вече пълноценна жена.

— Сенсей, — поклони се смирено пред него Акико. — Искам да науча и още нещо…

Стомахът на Сун Сиунг се сви, сърцето му се превърна в бучка лед. Още от самото начало чувстваше, че този момент ще настъпи и се страхуваше от него. Но сега трябваше да се стегне и да го посрещне.

— Какво е то? — попита той. Гласът му потрепваше като бледата светлина на свещта, разпръскваща само малка част от мрака в тихата къща.

Челото на Акико беше опряно в татамито. Беше отметнала назад блестящата си черна коса, чертите на съвършеното й лице бяха ясни, свежи и спокойни. Беше си направила конска опашка по китайски образец. Разбира се, тя не знаеше това, но Сун Сиунг изпитваше удоволствие да я гледа така. Кимоното й беше обсипано с яркооранжеви и златни петна — съвършено копие на тихата есен навън.

— Искам да се науча да прикривам своето „ва“ — спокойно отвърна тя, доказвайки още веднъж своята необикновена дарба да възприема. — Мечтая за това още от мига, в който открих, че притежавам този талант.

— Защо, Кодомо-гунжин?

— Защото без него се чувствам недостатъчно съвършена.

— Разбирам — бавно кимна Сун Сиунг и понечи да каже още нещо, но тя го изпревари.

— Не е нужно да ме предупреждаваш, сенсей. — Гласът й бе все така равен и спокоен.

— Но това е далеч по-опасно, отколкото можеш да предположиш.

Погледите им се кръстосаха, после Акико отстъпи пред силата на волята му, цялата се превърна в слух. Искаше да попие думите му, да открие скритото им значение, да разбере повече от простия факт, че нищо не може да я отклони от собствената й карма.

— Не се страхувам да умра, не се плаша от смъртта — тихо рече тя.

— Смъртта на тялото далеч не е най-страшната възможност — бавно произнесе той и къщата сякаш се озари от странна светлина, родена от сливането на душите им, от непонятната енергия на биологичните им ритми. — Силите, които искаш да опознаеш, са отвъд човешките възприятия. Те са толкова сложни и могъщи, че в най-добрия случай ние се научаваме да контролираме незначителна частица от тях. Същевременно те са в състояние да те променят изцяло, да изтрият от съзнанието ти всичко, което би научила тук… И да го сторят леко, в един безкрайно кратък миг…

Обви ги кънтяща тишина. Акико сведе глава и промълви:

— Разбирам. Ще направя всичко, за да съхраня наученото.

— Тогава трябва да тръгнеш по този път — рече Сун Сиунг и плъзна към нея свитък хартия.

На следващата сутрин тя започна да си прибира багажа, а той взе четката и блокчето й за рисуване.

— Тези неща няма да ти трябват там, закъдето си тръгнала, Кодомо-гунжин.

Акико за пръв път усети бездънната пропаст на мрака, в която се готвеше да потъне.

— Това ме натъжава, сенсей — промълви тя.

Сун Сиунг не чу нито дума повече от устата й. Изпиха заедно последната чаша чай, миг по-късно тя нарами багажа си, поклони се дълбоко и си тръгна.

За пръв път в живота си беше използвала ча-но-ю. По този начин за кратко време се беше превърнала от ученичка в сенсей на своя сенсей. Сун Сиунг остана още дълго пред чашката с изстинал чай, очите му не се отместваха от дребните тъмнозелени листенца, които помръдваха на дъното и отказваха да се подчинят на безрадостната си съдба. Да изчезнат в небитието.

После се раздвижи и леко запълзя към татамито, върху което лежаха блокчето и черната четчица. Разтвори го, приближи до очите си рисунката и потъна в съзерцание на съвършената градинка-бонзай, излъчваща спокойствие и ведрина. През открехнатата фузума долетя чуруликането на скорци, в стаята беше хладно, но той не усещаше нищо.

Притиснал блокчето до гърдите си, той бавно започна да се люшка напред-назад.

После една солена сълза леко се плъзна по набръчканата му буза, капна безшумно на ръба на блокчето и моментално изчезна, абсорбирана от меката хартия. Завинаги.