Мимозата

ТРЕТА ЧАСТ

Три дена цветята в градината чудна

като звезди, когато луната е будна,

и като водите на Байе4 блестяха,

кога зад Везувий подава се плаха.

Мимозата чу на четвъртия ден

на вопли надгробни напев уморен,

мудния, бавен вървеж на носачи,

тъгата на тез, що ги следват и плачат;

нежни дихания — безрадостен звук

— свидетел, че смърт минава оттук;

усети как мирис злокобен повея,

когато ковчегът премина край нея.

Останаха тамо цветята, тревите,

във сълзи облени и без покровител.

Ведно с тях ветрецът въздишки пророни,

укрил се в гъстите борови клони.

Градината стана нечиста, студена,

кат нейното тяло, от смърт победено:

първо то сякаш бе само заспало,

но скоро превърна се в гледка зловеща,

която и най-храбрият с ужас посреща.

Летящото лято във есен стопи се,

сутрин с мъглите и скреж появи се.

Но слънцето, все още жежко по пладне,

с насмешка пропъждаше вихрите хладни.

Снежинки червени — на рози листата,

осеяха вредом мъха и тревата;

клюмаха лилиите изнурени

като умиращ, който едва стене;

индийски цветя, по-прекрасни на цвят

и на мирис де няма по целия свят,

ден след ден ронеха своите листа

и се стопяваха бавно в пръстта.

Листите, жълти, кафяви, червени,

някои — с бледността на смъртта посивени,

като призраци с сухия вятър летяха

и всяваха в птиците смут и уплаха.

На бурените семенцата крилати

бурният вятър пося по стеблата

на нежни цветя, които със тях

изгниваха долу, във земната прах.

Цветчета в потока — растения подводни,

окапаха от стебълцата си родни;

водовъртежът ги гонеше из водата,

както вятърът — земните им събратя.

Плиснаха тук дъждове; като плет

стеблата преграждаха пътя навред:

цветя, избуяли треви-паразити,

там вехнеха вкупом, едни в други впити.

А доста преди да захване снегът,

започнаха бурени зли да растат:

груби, нашарени с тъмна боя,

като корема на водна змия.

Бодили, отровна бленика, коприва,

а също, таз напаст студена, смрадлива,

що кухи протяга ръце — бучинишът;

и вятър и въздух край него миришат.

Растения, чийто вид отвращава,

със алчност чудовищни клони подават:

бодливи и лепкави, вред насинени,

пъпчиви и с капчици кръв оросени.

Лишеи, гъби и плесен зелена

покриха пръстта овлажняла, студена;

бледни, те сякаш че черпеха сили,

за да израстват, от мъртви прогнили.

Но бързо главите на гъбите падат:

дебелите дръжки стърчат като клада,

където останки от нечия плът

все още потръпват и грозно димят.

Трънаци и бурени — тиня най-гъста,

размътват потока; зле го задръстват

корени на перуники дебели,

те са се като змии преплели.

Витаеха в въздуха тих изпарения,

отровни за нежни цветя и растения:

денем се лутаха, грозно извити;

закриваха нощем дори и звездите.

Насекоми дребни по цял ден летяха

безспирно и все пак — невидими бяха;

щом някоя вейка ужилеха те,

отровени сгърчваше своите листе.

Самотна, мимозата плачеше тихо;

листата й във уплаха се свиха;

сълзите, които обилно проляха,

на клей се превърнаха; залиняха

до едно и окапаха бързо листата;

ветрове й прекършиха скоро стеблата;

във корена сокът успя да се скрие,

като кръв във сърце, вече спряло да бие.

Пристигна и зимата: вятърът беше

камшика, със който тя грозно плющеше.

Смразени, пороите тя окачи

на пояс — верига, която дрънчи,

дъха й — безмълвна окова, с която

пристегна небето, водите, земята.

От вихрите северни тласкана, тя

в колесница величествена долетя.

И ето че бурените уродливи

набързо се свряха в пръстта полуживи;

приличаше тяхното бягство тогава

на призрак, що мигом се в нищо стопява.

Под корените на мимозата плаха

гладни мишлетата полски измряха;

заклещени в голите клони студени,

издъхваха птички от студ вкочанени.

Топъл дъждец заваля най-напред,

но капките му се превръщаха в лед;

по тях се слоеше роса мразовита,

що от земята нагоре излита.

Виелица зла забушува тъдява.

Подобно на вълк, който плячка съзрява,

тя брулеше клоните, с лед натежали,

и хищно ги кършеше, без да ги жали.

Когато най-сетне дойде пролетта,

мимозата беше труп без листа,

а плевели, гъби те плъзнаха пак,

като мъртъвци из гробовния мрак.