Мисис Далауей

Получи се много неловко. Той не я осъди за възмущението й, в онези дни момиче с нейното възпитание не знаеше нищо за живота, ядоса се от начина, по който го изрази: изплашено, неотстъпчиво, надменно, превзето. „Гибелта на една душа“. Бе го казал инстинктивно, по навик прикачайки етикет на момента — гибелта на една душа. Всички бяха разтърсело:; изслушаха покорно думите й, но явно не мислеха като нея. Сали Ситън заприлича на дете, направило пакост, наведе се напред, поруменяла, искаше й се да каже нещо, но се боеше, хората действително се страхуваха от Клариса. (Сали беше най-добрата приятелка на Клариса и постоянно й гостуваше, беше привлекателно същество, красива, мургава, по онова време се ползуваше с репутацията на дръзко момиче, той редовно я снабдяваше с пури, които тя пушеше в спалнята си; или беше сгодена за някого, или се бе скарала със семейството си; старият Пари не ги обичаше и двамата и това ги свързваше много здраво) После Клариса стана с вид на обидена от всички тях, извини се и се запъти към вратата, сама. Когато я отвори, в стаята влезе голямото рошаво куче, което пазеше овцете. Тя се хвърли възторжено към него. Сякаш искаше да каже на Питър — той разбра, че е предназначено за него: — „Знам, че това, което казах преди малко за тази жена, ти се видя нелепо; но виж колко съм добра, виж как обичам Роб!“

И двамата притежаваха странната способност да се разбират без думи. Тя моментално усещаше кога той я осъжда. И тогава правеше нещо, с което явно искаше да се защити, като тази суетня около кучето — но никога не можеше да го заблуди, той прозираше в нея. Разбира се, не казваше нищо, просто седеше и гледаше мрачно. Обикновено така започваха всичките им кавги. Тя затвори вратата. Изведнъж той се почувствува страшно потиснат. Всичко му се стори безсмислено — да продължава да е влюбен; да продължават да се карат; да продължават да се сдобряват; и тръгна да се скита сам сред пристройките и конюшните, за да погледа конете. (Имението беше доста скромно. Пари не бяха особено заможни, но имаха коняри и помощник-коняри — Клариса обичаше да язди коне, — един стар кочияш, как му беше името? и една стара бавачка, наричаха я „старата Муди“, „старата Гуди“ или нещо подобно, която всеки гост задължително трябваше да посети в нейната стаичка, пълна със снимки и кафези за птички.)

Отвратителна вечер. Той ставаше все по-мрачен и по-мрачен не само заради случилото се; заради всичко. А и не можеше да се види с нея, не можеше да й обясни; не можеше да си го изкара. Около тях все имаше някакви хора — тя се държеше така, сякаш нищо не бе станало. Ето това беше Клариса — тази студенина, това бездушие, нещо, залегнало много дълбоко у нея, което той отново усети при разговора им тази сутрин, някаква недостъпност. И все пак бог му бе свидетел, че я обичаше. Тя притежаваше странната способност да ти играе по нервите, да свири на тях, като че ли са струни на цигулка. Той закъсня за вечерята, воден от идиотското желание да усетят отсъствието му, и се настани до старата мис Пари — леля Хелена, — сестрата на мистър Пари, която, така поне се смяташе, седеше начело на масата. Тя бе наметнала белия си кашмирен шал, а главата и се открояваше на фона на прозореца — страховита възрастна дама, която обаче се държеше мило с него, защото й бе намерил някакво рядко цвете; беше запалена ботаничка, по цял ден бродеше, обута във високи обувки с дебели подметки, преметнала през рамо черна тенекиена кутия. Седна до нея, но не беше в състояние дума да обели. Всичко сякаш минаваше покрай него; той просто седеше и ядеше. Едва на средата не вечерята за пръв път се насили да вдигне поглед към Клариса. Тя говореше с младежа от дясната й страна. Изведнъж го осени прозрение. Тя ще се омъжи за този човек, помисли си. Не знаеше дори малкото му име.

Защото тъкмо този следобед, същия този следобед бе пристигнал Далауей. Клариса го нарече „Уикам“, така се започна. Някой го бе довел и Клариса не бе разбрала правилно името му. Тя го представи на всички като „Уикам“. Накрая той се обади: „Името ми е Далауей“ Това беше и първото му впечатление от Ричард — светлокос младеж, който седеше притеснен на шезлонг и в един момент изтърси: „Името ми е Далауей!“ Сали се хвана за думите му; винаги след това го наричаше „Името ми е Далауей!“. По онова време той беше склонен към прозрения. И най-важното, най-смущаващото от тях бе, че тя ще се омъжи за Далауей. В нейното отношение към него имаше нещо, как да се изрази? — нещо непринудено; нещо майчинско; нещо ласкаво. Двамата говореха за политика.

През цялата вечеря той се напрягаше да долови какво приказват. Спомняше си как после стоеше в салона до стола на мис Пари. Клариса дойде при него и със съвършените си обноски на домакиня поиска да го представи на някого — говореше така, сякаш едва се познават, което го вбеси. Но дори и тогава той й се възхити. Възхити се на смелостта й; на нейния вроден усет за поведение в обществото; възхити се на способността й да докарва нещата докрай. „Съвършената домакиня“, каза й той, при което тя се намръщи. Но той това и целеше, да я уязви. Какво ли не би направил, за да я нарани, след като я видя с Далауей. Тя се отдалечи.

Той имаше чувството, че всички са в заговор срещу него, присмиват му се, приказват зад гърба му. Стоеше като вдървен до стола на мис Пари и говореше за полски цветя. Никога, никога не бе страдал така жестоко!

Вероятно бе забравил дори да се преструва, че слуша. Накрая се опомни, видя, че мис Пари го наблюдава втренчено, изглеждаше обезпокоена, а и възмутена.

За малко не извика, че не може да внимава, защото за него това е един ад! Другите започнаха да излизат от стаята. Чу ги, че заговориха за наметките си, че трябвало да ги вземат, защото покрай водата било студено, и тъй нататък. Отиваха да карат лодка на езерото под светлината на луната — една от побърканите идеи на Сали. Чу я как описваше луната. Всички излязоха. Оставиха го сам.

— Не искате ли да отидете с тях? — попита леля Хелена, горката възрастна жена бе разбрала всичко. Той се обърна и ето че видя пред себе си Клариса. Тя се беше върнала за него. Той бе смаян от нейното благородство, от нейната доброта.

— Ела — каза тя. — Чакат ни.

През цедия си живот не се бе чувствувал така щастлив!

Без да си кажат и една дума, те се сдобриха. Тръгнаха към езерото. Той изживя двайсет минути на съвършено щастие. Нейният глас, смехът й, роклята й (нещо ефирно, бяло, тъмночервено), нейната енергичност, приключенският й дух; накара ги всичките да слязат от лодката, за да изследват острова; подплаши една кокошка; смя се, пя. И през цялото това време, той го разбра прекрасно, Далауей постепенно се влюби в нея; и тя се влюби в него, но това като че ли нямаше значение. Нищо нямаше значение. Те двамата, той и Клариса, седнаха на земята и се заприказваха. Можеха без никакви усилия да отгатват взаимно мислите си. И ето че в един момент настъпи краят. Когато се качваха в лодката, той си помисли: тя ще се омъжи за този човек, помисли си го вяло, без неприязън; беше съвсем очевидно. Далауей щеше да се ожени за Клариса. Далауей ги върна на брега. Не каза нищо. Но някак си, когато го изпращаха, когато го наблюдаваха как се метна на велосипеда си, за да измине трийсет километра през гората, как им махна с ръка, криволичейки по алеята, и накрая изчезна, той инстинктивно, но напълно убедено усети всичко това; нощта; зараждащия се роман; Клариса. Далауей я заслужаваше. Що се отнася до него, той се държеше нелепо. Неговите претенции към Клариса (сега го разбираше) бяха нелепи. Искаше невъзможни неща. Правеше ужасни сцени. И въпреки това тя може би щеше да се отнесе по-благосклонно към него, ако не се държеше толкова нелепо. Така поне мислеше Сали. През цялото това лято тя му пишеше дълги писма: как двете си говорели за него; как тя го хвалела, как Клариса се разплаквала!

Необикновено лято беше — непрекъснато писма, сцени, телеграми; пристигане рано сутрин з Бъртън, разтакаване, додето стане прислугата; ужасяващи закуски на четири очи със стария мистър Пари; леля Хелена, страховита, но мила с него; Сали, която го отмъкваше в зеленчуковата градина да си говорят; Клариса — на легло с главоболие. Последната сцена, ужасната сцена, най-решаващата в целия му живот (може и да преувеличаваше и все пак такава му се виждаше тя сега), се случи в три часа следобед през един много горещ ден. Предизвика я една дреболия — на обяд Сали каза нещо за Далауей, като го нарече „Моето име е Далауей“, при което Клариса изведнъж настръхна, изчерви се, както имаше обичай, и набързо я сряза: „Стига вече с тази плоска шега.“

Нищо повече, но на него му прозвуча така, сякаш бе казала: „Ти си ми само за развлечение; уговорката ми е с Ричард Далауей.“ И той така го възприе. Не беше спал няколко нощи наред. Трябва веднъж завинаги да се свърши, какъвто и да е изходът, помисли си. Изпрати й бележка по Сали, с която я молеше в три часа да се срещнат при градинската чешма, „Случи се нещо много важно“, надраска най-отдолу. Чешмата се намираше в средата на малък храсталак, далеч от къщата — от всички страни бе заобиколена с храсти и дръвчета. Тя дойде дори по-рано, двамата застанаха така, че помежду им бе чешмата, от чучурчето (беше счупено) непрекъснато капеше вода. Как се запечатват в съзнанието някои подробности! Например яркозеленият мъх. Тя не помръдваше. „Кажи ми истината, кажи ми истината“, повтаряше и повтаряше той. Имаше чувството, че ще му се пръсне главата. Тя изглеждаше някак затворена, вкаменена. Не помръдваше. „Кажи ми истината“, отново рече той, когато внезапно измежду хсталаците се появи старият Брайткопф, с „Таймс“ в ръка; погледиа ги много изненадано и си отиде. Те и двамата не помръднаха. „Кажи ми истината“, повтари той. Имаше чувството, че се блъска в нещо физически твърдо; тя не поддаваше. Беше като желязо, като кремък, с непреклонно изправен гръб. И когато каза: „Няма смисъл. Няма смисъл. Всичко между нас свърши…“, след като той бе говорил едва ли не цели часове и сълзите се стичаха по бузите му, сякаш го удари през лицето. После се обърна, остави го, отиде си.

— Клариса! — извика той. — Клариса!

Но тя не се върна. Това бе краят. Той си замина още същата вечер и повече не я видя.

Беше ужасно, извика той, ужасно, ужасно!

И все пак слънцето топли. И все пак човек превъзмогва тези неща. И все пак животът си тече, ден след ден. И все пак, помисли си той, като се прозя и се огледа наоколо: Риджънтс Парк се е променил съвсем малко от времето, когато бе момче, с изключение на катериците; и все пак вероятно в замяна на едно получаваш друго, помисли си той, тъкмо когато малката Елзи Мичъл, която събираше камъчетата за колекцията, дето тя и братчето й подреждаха върху полицата над камината в детската стая, изсипа цялата шепичка в скута на бавачката си, после пак хукна и се блъсна право в краката на една жена. Питър Уолш се разсмя с глас. А Лукреция Уорън Смит си мислеше: но това не е справедливо; защо трябва да страдам?, питаше се, вървейки по широката пътека. Не, не мога повече, казваше тя, беше оставила Септимъс сам, на стола, но това вече не бе Септимъс, как можеше да говори такива ужасни, жестоки неща, как можеше да си приказва сам да разговаря с един мъртвец; когато детето се блъсна в нея, просна се на земята и се разплака. Това й подействува почти като успокоение. Вдигна детето, изтупа рокличката му, целуна го. Самата тя не беше сторила нищо лошо; бе обичала Септимъс, някога бе щастлива, бе имала хубав дом, където все още живееха сестрите й и шиеха шапки. Защо трябва да страда?

Детето изтича при бавачката си, Реция видя как тя го сгълча, успокои го, взе го в полата си, след като остави плетката настрана, видя симпатичния мъж, който, за да утеши момиченцето, му даде часовника си да го отвори — защо трябва да е така беззащитна?! Защо не си остана в Милано? Защо трябва да се мъчи? Защо? Размазани от сълзите й, широката пътека, бавачката, мъжът в сивия костюм, детската количка се издигаха и падаха пред очите й като вълни. Да я тормози един злостен мъчител — такава бе нейната участ. Но защо? Тя бе като птичка, приютила се под несигурното убежище на листо, която примигва от слънцето, щом листото помръдне, която се стряска при изпращяването на суха клонка. Тя бе беззащитна; заобиколена от огромните дървета, от необхватните облаци на един безразличен свят, беззащитна; измъчвана; защо трябва да страда? Защо? Смръщи чело, тропна с крак. Трябва да се връща при Септимъс, защото вече почти е станало време да отиват при сър Уилям Брадшо. Трябва да се върне при него, и да му го каже, да се върне при Септимъс, който седеше на зеления стол под дървото и си приказваше сам на себе си или пък на онзи мъртвия Евънс, когото тя бе виждала само веднъж за секунда в техния магазин. Стори й се симпатичен, тих човек; голям приятел на Септимъс, когото бяха убили във войната. Но това може да се случи на всекиго. Всеки има приятели, убити във войната. Всеки се отказва от нещо, когато се ожени. Тя се бе отказала от собствения си дом. Бе дошла да живее тук, в този отвратителен град. А ето че Септимъс се отнасяше в мисли за какви ли не ужаси, тя също би могла, само да се опита. Той се държеше все по-странно и по-странно. Казваше, че чува гласове през стените на стаята им. Това учудваше мисис Филмър. Пък и виждаше разни неща — бе видял главата на старица, която се подавала иззад някаква папрат. А стига да пожелаеше, можеше да бъде щастлив.

Ходеха с автобус до Хамптън Корт, бяха седнали на втория етаж и се чувствуваха прекрасно. Тревата бе изпъстрена с червени и жълти цветя, като плуващи лампи, каза той, и през цялото време говореше, бъбреше, смееше се, измисляше разни петорни. В един момент най-неочаквано каза: „Сега ще се самоубием!“ — стояха до реката и той я наблюдаваше с онзи негов израз, който бе виждала в очите му, когато покрай тях минеше влак или омнибус — израз на захлас. Тя усети, че той се отнася нанякъде, и се притисна до него.

На връщане беше напълно спокоен, напълно разумен. Доказваше й защо трябва да се самоубият; обясняваше й колко са лоши хората; как, като ги срещне на улицата, веднага улавя лъжите им. Ясни са му мислите им, каза той; всичко му е ясно. Ясен му е смисълът на този свят, каза той.

Когато се върнаха вкъщи, той вече почти не можеше да стои на краката си. Легна на дивана и я накара да му държи ръката, за да не падне надолу, надолу, викаше той, в пламъците!, виждаше лица, които му се смееха, наричаха го с ужасни, отвратителни имена, лица, изпъкнали от стените, и ръце, които сочеха зад един параван. А двамата бяха съвсем сами. Ала той заприказва на глас, отговаряше на някакви хора, спореше с тях, смееше се, разгорещи се, накара я да запише някои неща. Това бяха пълни глупости; за смъртта, за мис Изабел Поул. Не може да издържа повече. Ще се върне у дома.

Сега беше съвсем близо до него, виждаше го как се взира в небето и си мърмори нещо, пляска с ръце. А пък доктор Холмс каза, че му нямало нищо. Какво бе станало с него тогава, защо, щом тя седна до него, той трепна, погледна я смръщено и се отдръпна по-встрани, после посочи ръката й, взе я и я загледа ужасено? Да не би, защото е свалила венчалната си халка?

— Ръката ми е отслабнала толкова много — каза тя. — Прибрах я в чантата си — обясни.

Той отпусна ръката й. С техния брак е свършено, помисли си той, помисли си го с болка, с облекчение. Въжето е прерязано; той се издига; той е свободен, както и бе постановено, че той, Септимъс, повелителят на хората, трябва да бъде свободен; сам (след като неговата съпруга бе захвърлила венчалната си халка, след като го бе изоставила), той, Септимъс, е сам, призован пръв измежду цялата людска маса да чуе истината, да научи смисъла, който сега, най-после, след всичките мъки на човешката цивилизация — гърци, римляни, Шекспир, Дарвин, а накрая и самият той, — трябва да бъде разкрит на … „На кого?“, попита той на глас. „На министър-председателя“, отговориха гласовете, които шушнеха над главата му. Върховната тайна трябва да бъде съобщена на Кабинета; първо, дърветата са живи; второ, престъпление няма; трето, има любов, всеобща любов, мълвеше той, задъхан, разтреперан, произнасяйки с мъка тези основни истини, които бяха толкова дълбоки, толкова трудни, че артикулирането им изискваше огромно усилие, но които променяха коренно света во веки веков.

Няма престъпление; има любов, повтори Септимъс и затърси шепнешком лист и молив, но точно в този момент един фокстериер подуши панталона му и той трепна, изплашен до смърт. Териерът се превръщаше в човек! Не, не можеше да гледа това! Ужасно, ужасно е да наблюдаваш как куче се преобразява в човек! В този момент кучето хукна да бяга.

Небето е божествено милозливо, безкрайно благосклонно. То го пощади, опрости му слабостите. Но какво е научното обяснение (защото човек трябва преди всичко да гледа научно на нещата)? Защо е в състояние той да вижда през физическите тела, защо прозира в бъдещето, когато кучетата ще се превърнат в хора? Вероятно топлинната вълна действува върху мозъка, станал възприемчив благодарение на еоните на еволюцията. Казано научно, плътта се стапя и изчезва от този свят. Неговото собствено тяло е дотолкова излиняло, че са останали само нервните окончания. Прилича на мрежа, разстлана върху скала. Той се облета назад в стола си, изтощен, но с бодър дух. Лежеше и си почиваше, чакаше, преди отново да се заеме къртовски мъчително да тълкува смисъла на хората. Лежеше много нависоко, накрай света. Земята под него се вълнуваше. Червени цветя пронизваха плътта му; техните твърди листа шумоляха до главата му. Някаква музика отекна в скалите тук, горе. Автомобилен клаксон долу, на улицата, промърмори той; но тук, горе, музиката се удряше в скалите, разбиваше се на отделни звуци, които после отново се събираха с трясък и заедно се възправяха в стройни колони (за него бе откритие, че музиката може да бъде видима), превръщаха се в химн, химн, който се лееше от свирката на овчарче (някой старец надува пищялката си за пари пред кръчмата, промърмори той), който бълбукаше от свирката на неподвижно застаналото момче, а после, когато то се покатери по-нависоко, изви жалостив глас над шума от уличното движение отдолу. Момчето свири своята елегия насред уличното движение, помисли си Септимъс. Сега се оттегля горе, в снеговете, и около него са провиснали розови храсти гъстите червени розови храсти, които пълзят по стената на спалнята ми, сети се той. Музиката спря. Дали са му някое пени, предположи той, и се е отправил към следващата кръчма.

Но сам той остана горе, върху своята скала, като моряк удавник, изхвърлен върху скала. Наведох се през борда на лодката и паднах, помисли си той. Потънах в морето. Умрях, но ето, сега съм жив, само че ме оставете да си почина, молеше той (отново си говори сам, колко е ужасно това, ужасно!) и както преди събуждане гласовете на птиците и шумът от автомобилните гуми бъбрят и припяват в странна хармония, зазвучават все по-силно и по-отчетливо и спящият чувствува как се приближава до бреговете на живота, така и той почувствува сега, че се приближава до живота — слънцето стана по-горещо, виковете по-силни, нещо щеше да се случи.

Той трябваше само да отвори очи, но някаква тежест ги затискаше: страхът. Напрегна се; събра сили, прогледна; видя пред себе си Риджънтс Парк. Дълги ивици слънчева светлина жълтееха в краката му.

Дърветата се клатеха, люшкаха се заплашително. Ние приветствуваме, сякаш казваше светът; ние приемаме; ние създаваме. Красота, сякаш казваше светът. И като че ли за доказателство (научно), каквото и да погледнеше той — къщите, градинската ограда, антилопите, които надничаха над дървения стобор, — мигом съзираше красота. Истинско щастие е да наблюдаваш как листата потрепват от полъха на вятъра. Високо в небето се стрелват лястовички, спускат се стремглаво надолу, пак се издигат, описват кръгове, и още, и още, всяко тяхно движение е премерено до съвършенство, все едно, че са на ластик; мухите, и те се издигат; падат, а слънцето улавя с лъчите си ту това листо, ту онова, задява го, приласкава го с нежното си злато; от време на време камбанен звън (може би е автомобилен клаксон) отеква божествено сред стръкчетата трева — всички тези обикновени неща, спокойни и умерени, сега представляват истината; красотата, това е сега истината. А красота има навсякъде.

— Време е — обади се Реция.

Думата „време“ разпука черупката си, заля го с благата си; и от устните му се отрониха като обвивки, като стружки от метална плоскост, без никакво негово участие, силни, чисти, незаличими думи и полетяха да заемат местата си в одата на Времето, безсмъртната ода на Времето. Той запя. Евънс откликна иззад дървото. Мъртвите бяха в Тесалия, изпя Евънс, сред орхидеите. Чакаха там да свърши Войната, и ето ги сега мъртвите, ето го самия Евънс…

— Не идвайте, за бога! — извика Септимъс, защото той не беше в състояние да погледне мъртвите.

Ала клоните се разтвориха. Един облечен в сиво мъж действително вървеше към него. Това беше Евънс! Но по него нямаше никаква кал; никакви рани; той не бе променен. Аз трябва да кажа на целия свят, извика Септимъс и вдигна ръка (а мъртвият мъж в сивия костюм се приближаваше), вдипна ръка и заприлича на изваяната фигура на колос, който векове наред сам в пустинята е оплаквал съдбата на човека, с притиснати към челото длани, с набраздено от скръб лице, но сега съзира светлинка в края на пустинята, която се разраства и достига чугуненочерната фигура (Септимъс се понадигна от стола си), и той, оплаквачът исполин, зад когото са се проснали на земята легиони хора, в миг се превръща в …

— Септимъс, толкова съм нещастна — каза Реция и се опита го накара да седне.

Милионите горко стенеха; векове наред те бяха страдали. След няколко мига той ще се извърне, ще им каже, Само нека още няколко мига изпита това облекчение, тази радост, това удивително откритие.

— Време е, Септимъс — повтори Реция. — Колко стана часът?

Той говореше, започваше да говори, този човек сигурно го е забелязал. Той гледаше към тях.

— Сега ще ти кажа колко е часът — рече Септимъс, много бавно, сънливо, усмихвайки се тайнствено на мъртвия в сивия костюм. И докато се усмихваше, часовникът отмери четвърт — дванайсет без четвърт. Ето това е да си млад, помисли си Питър Уолш, когато мина покрай тях. Скандали посред бял ден — горкото момиче изглежда толкова отчаяно. Но за какво ли се карат?, запита се той. Какво й говори младежът с палтото за да изглежда тя така? В каква ужасна каша са се забъркали и двамата, щом имат такъв отчаян вид въпреки прекрасната лятна утрин? Когато се завърнеш в Англия след петгодишно отсъствие, имаш особеното усещане, поне в първите няколко дни, че наблюдаваш неща, които никога дотогава не си виждал, влюбени, които се карат под дърветата, семейния уют на живота в парковете. Лондон никога не му бе изглеждал тъй очарователен — тази мекота на предметите в далечината, ярките цветове; зеленината; цивилизацията, да, след Индия, мислеше си той, вървейки през тревата.

Тази впечатлителност без съмнение бе пагубна за него. Въпреки възрастта си той, подобно на момче или дори на момиче, лесно променяше настроението си; добри дни, лоши дни без никаква причина, усещане за щастие, породено от някое красиво лице, дълбока покруса при вида на раздърпана старица. След Индия човек, естествено, се влюбва във всяка срещната жена. У всички тях има нещо свежо, ново; дори най-бедните са облечени по-добре, отколкото преди пет години; и никога женската мода не е била така красива: тези дълги черни пелерини; тези стройни фигури; елегантни; а и този прелестен и очевидно общоприет обичай да се използува грим. Всяка жена, дори и най-почтената, има по една свежа роза на бузите си, устни като изрязани с нож, гарвановочерни къдрици; навсякъде творчество, изкуство; без съмнение е настъпила промяна. За какво ли си мислят младите хора?, запита се Питър Уолш.

Вероятно тези пет години — от 1918 до 1923, — кой знае защо, са били особено важен период. Хората изглеждат по-различно. Вестниците са по-различни. Ето например в един от почтените седмичници някакъв човек писа най-открито за клозетите. Преди десет години никой не би могъл да си позволи такова нещо — да пише открито за клозетите в един почтен седмичник. Ами това, дето в присъствието на други хора изваждат червилото или пухчето си за пудра и поправят грима си?

На кораба сега имаше много млади хора, момчета и момичета — той си спомняше особено добре Бети и Бърти, — които си флиртуваха съвсем свободно; майката седеше с плетката си и най-невъзмутимо ги наблюдаваше.

Момичето съвършено спокойно заставаше пред погледите на всички и напудряше носа си. При това те дори не бяха сгодени; просто се забавляваха, без обиди, без ангажименти. Безчувствена като дърво бе тая Бети… как й беше името. Но инак чудесно момиче.

Прекрасна съпруга ще излезе от нея, когато стане на трийсет години — ще се омъжи тогава, когато сама поиска; ще се омъжи за някой богаташ и ще живее в голяма къща край Манчестър. Впрочем някоя беше направила точно така, но коя?, запита се Питър Уолш, тръгвайки по Широката алея. Омъжила се бе за богаташ и живееше в голяма къща край Манчестър. Съвсем наскоро му бе писала дълго патетично писмо за „сините хортензии“. Като видяла сини хортензии, си спомнила за него и за едно време — Сали Ситън, разбира се! Сали Ситън, за която човек най-малко можеше да си представи, че ще се омъжи за богаташ и ще живее в голяма къща край Манчестър, необузданата, дръзка, романтична Сали! Но от всички някогашни приятели на Клариса — разните Уитбредови, Киндърсли, Кънингамови, Кинлок-Джоунсови — Сали бе може би най-свястната. Във всеки случай тя се опитваше да проумее истински нещата.

Във всеки случай тя разбра какво представлява Хю Уитбред, — чудесният Хю, докато Клариса и всички останали го обожаваха.

— Уитбредови ли? — сякаш я чуваше да пита. — Та кои са Уитбредови? Търговци на въглища. Почтеното търговско съсловие.

Поради някаква причина тя мразеше Хю. Мисли само за външния си вид, обичаше да казва. Трябвало е да се роди херцог. Тогава с положителност е щял да се ожени за някоя принцеса от кралската фамилия. Питър не бе срещал друго човешко същества, което да питае такова изключително, неподправено, върховно благоговение към английската аристокрация, като Хю. Дори Клариса трябваше да се съгласи с това. Да, но колко е мил, колко е безкористен, отказа се от лова, за да не тревожи възрастната си майка, никога не забравя рождените дни на лелите си и какво ли още не. Сали, трябва да й се признае, разбра какво се крие зад всичко това. Той отлично си спомняше спора за правата на жените (тази допотопна тема), който се разгоря една неделя сутрин в Бъртън. Сали неочаквано изгуби присъствие на духа, побесня и каза на Хю, че въплъщава в себе си всички най-мерзки черти на английската буржоазия. Каза му, че го счита отговорен за положението на „онези нещастни момичета от Пикадили“ — него, Хю, съвършения джентълмен, бедничкия Хю!, едва ли някой би могъл да изглежда по-ужасен! Направила го нарочно, каза тя по-късно (двамата имаха навика да се срещат в зеленчуковата градина, за да обменят впечатления). „Той не е чел нищо, за нищо не се е замислял, нищо не е чувствувал“, сякаш я чуваше как говори с онзи неин категоричен глас, който се разнасяше много по-надалеч, отколкото тя си мислеше. „У конярчетата има повече живот, отколкото у Хю“, каза тя. „Той е съвършеният пример за възпитаник на елитните частни училища“, каза тя. „Никоя друга страна освен Англия не би могла да го създаде.“ Кой знае защо, беше ужасно язвителна; имаше нещо против него.

Нещо бе станало в пушалнята — не си спомняше какво. Той я беше обидил — май я бе целунал? Невероятно! Никой, разбира се, не вярваше на нито една дума срещу Хю. Невъзможно! Да целуне Сали в пушалнята! Е, ако беше някоя достопочтена18 Идит или някоя лейди Вайълет, тогава може би да; но не и тази бедничка Сали, която нямаше и пукната пара и чийто баща или майка играеше хазарт в Монте Карло.

Защото измежду всичките му познати Хю бе най-големият сноб, най-раболепно вежливият, впрочем не, не точно раболепно. Беше прекалено самодоволен, за да раболепничи.

Първокласен камериер, това бе най-подходящото сравнение, такъв, който върви отзад и носи куфарите; комуто можеш да повериш задачата да разпрати телеграмите — неоценим за дамите при подготвянето на прием. И той бе намерил това, което търсеше: ожени се за своята достопочтена Ивлин; получи някаква службица в двореца, грижи се за кралските изби, лъска катарамите на Негово величество, разхожда се по панталон до коленете и дантелени маншети. Колко е безмилостен животът! Службица в двореца! Беше се оженил за своята достопочтена Ивлин и двамата живееха някъде тук наблизо, така му се струваше (и той огледа великолепните къщи край парка), защото веднъж бе идвал на обяд в една таката къща, която, като всички притежания на Хю, съдържаше нещо уникално — май че бяха шкафове за бельо. Човек трябваше да отиде до тях и да ги разгледа, винаги трябваше дълго да се възхищава на каквото беше там — шкафове за бельо, калъфки за възглавници, старинна дъбова мебел, картини, които Хю закупил на безценица. Но мисис Хю понякога изневеряваше на спектакъла. Тя бе от онези невзрачни, мишеподобни женици, които харесват високите мъже. Беше почти незабележима. Но, току-виж, най-внезапно казала нещо неочаквано, нещо умно. Може би останки от аристократичното. Въглищата и идваха много — нажежаваха атмосферата. И така, живееха си те със своите шкафове за бельо, с платната на старите майстори, с обшитите с истинска дантела калъфки за възглавници, разполагаха вероятно с пет или десет хлляди годишно, докато той, който бе по-възрастен от Хю е две години, си просеше работа.

Петдесет и три годишен, той бе дошъл да ги моли да му намерят служба в някое министерство или да го направят учител по латински в начално училище, или да го набутат в канцелария, където да изпълнява поръчките на някой мандарин, въобще нещо, което би му носило петстотин лири годишно. Защото, ако се оженеше за Дейзи, въпреки пенсията му, с по-малко нямаше да се оправят. Уитбред вероятно можеше да помогне, както и Далауей. От Далауей не се притесняваше. Той беше добросърдечен човек; малко ограничен; малко тъповат; да; но добросърдечен. С каквото и да се заловеше, действуваше благоразумно и прозаично; без въображение, без блясък, но воден от онази непонятна доброта, която е типична за хората като него. Той трябваше да си остане провинциален благородник, политиката не беше за него. Най-добрите страни от характера си проявяваше навън, сред природата, сред кучетата и конете. Как добре се справи например, когато големият пудел на Клариса попадна в капан, който за малко не му откъсна едната лапа, и Клариса припадна. Далауей свърши всичко, каквото трябваше: превърза лапата, направи шини, каза на Клариса да не се държи като глупачка. Вероятно затова го хареса тя, такъв човек й беше нужен. „Хайде, мила, не се дръжте като глупачка. Вземете това, донесете онова“, и през цялото време говореше на кучето, като че ли е човешко същество.

Но как можа да преглътне тя онези негови глупости за поезията? Как му позволи да наставлява така за Шекспир? Ричард Далауей най-сериозно и тържествено се изправи на задните си крайници и заяви, че никой порядъчен човек не бивало да чете сонетите на Шекспир, защото щяло да е все едно, че подслушва зад затворена врата (при това той не одобрявал подобни връзки). Никой порядъчен мъж не бивало да позволява на съпругата си да посещава сестрата на покойната си първа съпруга. Невероятно! Какво друго да направиш, освен да го замеряш със захаросани бадеми — беше по време на вечеря. Клариса обаче попиваше всичко; мислеше го за изключително откровен, за изключително независим във възгледите си. Един бог знае дали не го мислеше и за най-оригиналиия ум, с когото се е сблъсквала!

Това го свързваше със Сали. Двамата обичаха да се разхождат в една градина, заобиколена с висока ограда, място, където растяха розови храсти и гигантски карфиоли — спомняше си как Сали ще откъсне някоя роза, ще се спре, за да се възхити от красотата на осветените от луната карфиолени листа (странно, как живо възкръсна всичко в паметта му, неща, за които не бе мислил от години), ше го помоли, разбира се, полу на смях да отведе Клариса, да я спаси от разните Хю и Далауей, от всичките онези „съвършени джентълмени“, които „ще смажат душата й“ (в ония дни тя написваше купища страници със стихове), ще я направят дама от обществото, ще насърчат светското у нея. Но нека бъдем справедливи към Клариса. Тя все пак не би се омъжила за Хю. На нея й беше съвършено ясно какво иска. Външно показваше едни чувства, но дълбоко в себе си беше много проницателна, много по-добре преценяваше човешкия характер от Сали например, при това напълно по женски; с онази изключителна способност, женска способност, да създава свой свят където и да попадне. Често я бе виждал как влиза в някоя стая, застава на прага, около нея има множество хора. Но човек запомня именно Клариса. Не че беше толкова забележителна, въобще не беше красива; у нея нямаше нищо оригинално; никога не говореше коя знае колко умно; но тя беше там; просто беше там. Не, не, не! Вече не е влюбен в Клариса! Само дето не можеше да се отърве от мисълта за нея, след като я свари тази сутрин насред подготовката за приема, с всичките тези ножици и конци; споменът непрекъснато се връщаше, както непрекъснато би се блъскал в него заспалият в купето на влака съсед по място; което, естествено, не значеше, че е влюбен в нея, а само че мисли за нея, критикува я, опитва се отново, след трийсет години, да я разбере. Очевидно можеше да се каже, че е суетна; твърде много държеше на ранга, на обществото, на светското преуспяване — това беше самата истина, лично тя му я бе признала. (Стига да се опиташ, винаги можеш да изтръгнеш откровение от нея, Клариса бе искрена.) А тя би казала, че мрази нищожествата, отрепките, неудачниците, вероятно като него; че според нея хората нямат право да бездействуват с ръце в джобовете; че трябва да направят нещо, да станат нещо; и че тези надути персони, тези херцогини, тези древни беловласи графини, които човек можеше да види в нейния салон, макар за него да бяха безкрайно далеч от всичко значимо на този свят, за нея символизираха нещо съвсем реално. Веднъж му беше казала, че лейди Бексбъро винаги ходи гордо изправена (както и самата Клариса; тя никога не се отпускаше и в прекия, и в преносния смисъл на думата; стоеше изправена като стрела, дори леко вдървена), Казваше, че те притежават една своеобразна храброст, която самата тя, колкото повече остарява, толкова повече уважава. Във всичко това, разбира се, имаше много от Далауей; много от духа на господствуващата класа, с нейните националистично-имперско-протекционистични настроания, който, естествено, бе проникнал в нея. Тя която бе два пъти по-интелигентна от него, трябваше да гледа нещата с неговите очи — ето една от трагедиите на семейния живот. Тя, която имаше достатъчно ум в главата си, трябваше винаги да цитира Ричард; сякаш, като прочетеш „Морнинг Поуст“, не би отгатнал до последната думичка за какво мисли Ричард през съответната сутрин! Всичките тези приеми, да речем, са за Ричард или за това, което той представлява според нея (което е право, Ричард би бил по-щастлив, ако се занимаваше със земеделие в Норфък). Тя бе превърнала салона си в нещо като място за срещи; имаше талант за това. Колко пъти я беше гледал как ще се залови с някой неопитен младеж, ще го върти, ще го суче, ще го разтърси, ще го изправи на крака.

Разбира се, около нея се събираха безброй много досадници. Случваше се обаче да се появят и по-ексцентрични личности: някой художник, някой писател — странни птици за цялата тази атмосфера. Всичко това влачеше зад себе си необходимостта да ходи по гости, да оставя пътьом визитната си картичка, да бъде мила с хората; да тича нагоре-надолу с букети цветя, с малки подаръци; еди-кой си отива въз Франция — трябва да има надуваема възглавничка; истинска съсипия за здравето й; безкрайно движение, типично за жените като нея; но тя вършеше всичко така, сякаш бе родена за това. Колкото и да е странно, Клариса бе един от най-крайните скептици, които той познаваше, и вероятно (беше си създал тази теория, за да я проумее, нея, която в някои случаи бе тъй прозрачна, а в други толкова непроницаема), вероятно си мислеше, след като сме осъдени, след като сме завързани с вериги за потъващ кораб (като момиче любимото н четиво бяха Хъксли19 и Тиндъл20, а те обичат тези морски метафори), след като всичко е една лоша шега, нека поне да изпълним ролята си: да облекчим страданията на нашите съзатворници (отново Хъксли), да украсим тъмницата с цветя и надуваеми възглавнички, да бъдем колкото се може по-почтени. Няма да оставим тези негодници, боговете, да правят каквото си искат — идеята й беше, че ако въпреки всичко се държиш като дама, ще попречиш на боговете, които не изпускат случай да вгорчат, разстроят и съсипят живота на хората. Тя навлезе в тази фаза непосредствено след смъртта на Силвия — онази ужасна история. Да видиш с очите си как едно падащо дърво убива собствената ти сестра (виновен бе пак Джъстин Пари е неговата немарливост), момиче на прага на живота си, най-надарената от всички, както винаги казваше Клариса, това наистина може да те ожесточи. По-после вече не беше толкова сигурна; смяташе, че няма богове, няма никой виновен; и тогава си създаде тази атеистична религия, че човек трябва да прави добро заради самото добро.

Освен това животът й доставяше огромно удоволствие. В характера й бе да изпитва наслада (макар че при нея никога нищо не се знаеше; сам той нерядко съзнаваше, че въпреки дългогодишното им приятелство всъщност я познава бегло). Във всеки случай у нея нямаше горчивина, нямаше я онази убеденост на порядъчните жени в собствените им морални добродетели, която е така отблъскваща. Радваше се почти на всичко — на лехата с лалета, ако се разхождате в Хайд Парк, на детето в количката, на нелепата драмичка, която сама си измисляше на момента. (Тя най-вероятно би поприказвала с двамата влюбени, ако преценеше, че са нещастни.) Притежаваше съвършен усет към комичното, но за да го изяви, й бяха нужни хора, винаги хора и в резултат на това, естествено, пропиляваше времето си — в обеди, вечери, в организирането на тези нейни вечни приеми, в глупави разговори, когато казваше неща, които не мислеше, притъпяваше остротата на ума си, губеше проницателността си. Седнала начело на масата, тя беше в състояние да се подложи на безкрайни мъчения заради някой дъртак, който би бил полезен на Далауей — те познаваха най-ужасяващите досадници в цяла Европа, — или пък влиза Елизабет и тогава всичко друго остава на заден план. При предишното му идване тук тя още учеше в гимназията и се намираше във фазата на необщителността — ококорено бледо момиче, което не беше взело нищо от майка си, мълчаливо, флегматично създание, което приемаше всичко най-безропотно, оставяше майка си да се наприказва и после питаше: „Мога ли сега да си вървя?“, сякаш беше четиригодишно дете; отива, обясняваше Клариса с онази смесица от умиление и гордост, която винаги събуждаше у нея самият Далауей, да играе хокей на трева. А сега Елизабет вероятно вече е „представена в обществото“; вероятно него счита за стар чудак и се присмива над приятелите на майка си. Е, и така да е, мислеше си Питър Уолш, излизайки от Риджънтс Парк с шапка в ръка; това му е хубаво на остаряването, че чувствата не отслабват, но си се сдобил — най-сетне! — с едиа способност, която придава особен аромат на съществованието, със способността да вникнеш в живота, да го огледаш много бавно от всички страни.

Ужасно е като признание (той си сложи отново шапката), но на петдесет и три годишна възраст човек вече почти не се нуждае от други хора. Самият живот, всеки миг от него, всяка капка, тук, в този момент, сега, под лъчите на слънцето, в Риджънтс Парк — това вече е достатъчно. Дори предостатъчно. Цял един живот не би ти стигнал, за да усетиш напълно аромата на съществованието, макар и да си се сдобил с тази способност; за да извлечеш удоволствието до последната капка, за да разбереш смисъла до последния нюанс; а те, и удоволствието, и смисълът, се оказаха далеч не тъй податливи, както той си мислеше, далеч не тъй лични. Вече никога не би могъл да страда така, както го бе накарала да страда Клариса. С часове (слава богу, че можеш да го кажеш, без да те чуят), с часове и с дни не си и помисляше за Дейзи. В такъв случай, спомняйки си болката, страданието, изпепеляващата страст от онова време, няма наистина е влюбен в нея? Сега нещата са коренно различни — и много по-приятни, тъй като в интерес на истината тя е влюбена в него. И вероятно именно поради тази причина, когато корабът най-сетне отплава, той почувствува изключително облекчение, не искаше нищо друго, освен да остане сам; подразни се, като видя в каютата си знаците на нейното внимание — пури, бележници, одеяло за пътуването. Стига да говори искрено, всеки би казал, че стане ли на петдесет години, не би желал да има други хора около себе си, не би желал все така да убеждава жените, че са красиви; ето това биха казали повечето петдесетгодишни мъже, ако са искрени, помисли си Питър Уолш. Добре, но тези изненадващи изблици на емоции, тези сълзи сутринта, те пък какво означаваха? Какво ли си е помислила Клариса за него? Сигурно си е казала, не за първи път, че е глупак. В дъното на всичко е ревността — ревността, която надживява всички други човешки страсти, помисли си Питър Уолш и опъна ръка с отвореното джобно ножче. Виждала се с майор Орде, пишеше Дейзи в последното си писмо; написала го е нарочно, това му беше ясно; написала го е, за да събуди ревността му; той си я представяше как пише и бърчи чело, чуди се с какво да го уязви; и все пак това го вбеси! Цялата тази олелия — връщането в Англия, срещите с адвокати — бе не за друго, не за да се ожени той за нея, а за да й попречи да се омъжи за друг. Тази мисъл го загложди, това чувство го завладя, когато завари Клариса така спокойна, така невъзмутима, така съсредоточена върху роклята си или каквото беше там; когато осъзна, че тя можеше да му спести всичко това, можеше и да не го превръща в едно хленчещо, подсмърчащо дърто магаре. Но жените не знаят какво значи страст, каза си той, като затвори джобното ножче. Не знаят какво е тя за мъжете. Клариса е студена като лед. Ще седне на дивана до него, ще му позволи да вземе ръката й, ще го целуне по бузата … Ето че стигна до пресечката.

Някакъв звук прекъсна мислите му; някакъв немощен, треперлив звук, глас, който бълбукаше без посока, без напрягане, без начало и без край, който тихичко писукаше нищо неозначаващото

глас с неопределена възраст и пол, гласът на един древен, рукнал из земята извор; той идваше откъм високата, треперлива фигура, която стоеше точно срещу подземната станция „Риджънтс Парк“ и която приличаше на тръба, на ръждясала помпа, на обрулено от вятъра дърво, безвъзвратно изгубило листата си, така че вятърът спокойно може да тича нагоре-надолу по клоните му и да припява

а то се люшка и скърца, и стене във всевечния бриз. Епоха подир епоха — тогава, когато вместо паваж е имало трева, когато вместо паваж е имало блата, през епохата на слона и мамута, през епохата на безмълвния изгрев-слънце — охласканата жена, защото това е жена, с пола е, стои протегнала напред дясната си ръка, а лявата е притиснала към тялото си и пее за любовта — любовта, която живее милиони години, пее тя, любовта, която побеждава, милиони години са минали, откак нейният възлюблен, мъртъв от няколко века, се е разхождал с нея през май, припява тя; но него го няма вече от векове, дълги като летни дни, озарени, спомня си тя, от пламъка на червените астри; огромната коса на смъртта е отнесла всичките тези грамадни планини и когато тя най-сетне полага своята престаряла беловласа глава върху земята, превърнала се в ледена сгур, жената измолва от Боговете да поставят до нея китка от алено цвете, там, нависоко, върху нейния гроб, милван от последните лъчи на изстиващото слънце; защото тогава светът ще завърши своето шествие.

Древната песен бълбукаше от отсрещната страна на подземната станция „Риджънтс Парк“, но земята все още бе зелена и цъфтяща; и все още, макар да изхождаше от една тъй груба уста, просто дупка в земята, при това кална, затлачена с корени и трева, все още старата бълбукаща, бъблеща песен, която се просмукваше през възлестите корени на безчислените векове, през скелети и иманета, изскачаше върху паважа и потичаше на ручейчета чак до Мерилебън Роуд, а и по-нататък, до Юстън, като оставяше след себе си мокра, благодатна диря. Все още спомняйки си как някога, през един праисторически май, се е разхождала със своя възлюблен, тя, тази ръждясала помпа, тази охласкана старица, протегнала едната си ръка за милостиня, а другата протегнала към тялото си, ще стои тук и след десет милиона години и тогава пак ще си спомня как някога се е разхождала през месец май там, където сега има море, с кого, няма значение — с един мъж, о, да, с един мъж, който я бе обичал. Отминалите векове обаче са замъглили яснотата на онзи древен майски ден; яркобагрите цветчета са посивели, сковани от сребърен скреж; и когато го моли (както очевидно молеше сега): „С очите, си добри ме погледни копнежно“21, тя вече не вижда кафяви очи, черни бакенбарди и обветрено лице, а само някаква фигура, някаква извисяваща се над нея неясно очертана фигура, към която все пак изчуруликва с крехкия писукащ гласец на много възрастните своето „ръката си подай — да я притисна нежно“ (преди да влезе в таксито, Питър Уолш не можеше да не даде една монета на бедното създание), „дори да види някой — ще е все едно!“, така казва тя и притиска юмрук към тялото си, усмихва се, пъхва шилинга в джоба и сякаш изчезва, остават само нейните зорки, наблюдателни очи; изчезват и тленните поколения — улицата беше пълна със забързани към своята работа хора — като листа които тази всевечна пролет ще стъпче, ще сплеска, ще накваси, ще превърне в плесен…

— Горката старица — продума Реция Уорън Смит.

О, горката несретница!, каза си тя, докато чакаше да просекат.

Ами ако нощта е дъждовна? Ами ако баща ти или някой, който те е познавал в по-добри за теб дни, мине и те види в такава нищета? И къде ли спи нощем?

Бодро, почти весело се нижеше несломимият звук, извиваше се във въздуха като пушек от комин, виеше се по гладките стволове на буковете и стигайки до листата на върха, се събираше в облаче синкав дим. „Дори да види някой — ще е все едно!“

Тъй като от седмици вече се чувствуваше така нещастна, Реция придаваше по-особено значение на всяко нешо, понякога едва ли не й се струваше, че трябва да спира хората по улиците, стига да й изглеждат добросърдечни, и да им казва: „Много съм нещастна“; и ето сега, като слушаше как тази старица пее на улицата „дори да види някой — ще е все едно!“, внезапно усети някаква сигурност, че всичко ще се оправи. Те отиваха при сър Уилям Брадшо; името му й звучеше хубаво; той ще излекува Септимъс отведнъж. А ето там една каруца превозва бъчви с бира, от опашките на сивите кончета стърчат пръчки слама; по-нататък пък продават вестници. Какъв глупав, глупав сън е това да си нещастна. И тъй, пресякоха улицата, те двамата, мистър и мисис Септимъс Уорън Смит, но имаше ли у тях нещо, което да привлича вниманието, нещо, което би накарало минувачите да си помислят, че този млад мъж носи у себе си най-великото послание на света и че освен това е най-щастливият и същевременно най-нещастният човек на земята? Може би вървяха по-бавно от другите хора и в походката на мъжа имаше нещо колебливо, той някак се влачеше, но какво по-естествено за чиновника, който от години не е вървял из Уест Енд в този час на делничен ден, все да поглежда към небето, да поглежда насам-натам, сякаш Портланд Плейс е стая, в която той е попаднал в отсъствието на собствениците, полилеите са напъхани в платнени торби и жената, оставена да наглежда дома, повдигайки някое ъгълче на спуснатите транспаранти, та да насочи лъчите прашна светлина към безлюдните, чудати фотьойли, обяснява на посетителите колко е прекрасно тук; прекрасно е, но, мисли си той, някак странно.

Наглед той би могъл да е чиновник, но от по-висш ранг: носеше кафяви ботинки, ръцете му бяха ръце на образован човек, както и профилът му — неговият ръбат, носест, интелигентен, чувствителен профил; но устните му — не съвсем, защото бяха меки и отпуснати, а очите (както всички очи) си бяха просто очи: жълтеникавокафяви, големи; така че, общо взето, той бе на границата на две категории, без да спада нито към едната, нито към другата: можеше да стигне дотам, че да стане собственик на къща в Пърли и на автомобил, а можеше и цял живот да си остане наемател от крайните квартали. Беше един от онези полуобразовани, самообразовани люде, които, за да се изучат, заемат книги от обществените библиотеки и ги четат вечер, подир работа, след като са се консултирали писмено с някой известен писател.

Що се отнася до другия вид житейски опит, личния, онзи, който хората изпитват на собствения си гръб, в своите стаи, в своите кантори, додето се разхождат по полята или из улиците на Лондон, той го имаше: бе напуснал дома си оше като момче, защото майка му лъжеше; и защото той за петдесети път сядаше на чай с неизмити ръце; и защото в Страуд нямаше бъдеще за един поет; затова, след като се довери на по-малката си сестричка, замина за Лондон, като остави едно смехотворно писмо — великите хора пишат такива, а после, когато се прочуе историята на техните стремления, целият свят ги чете. Лондон е погълнал милиони млади хора, наречени Смит; и въобще не се стряска от причудливите собствени имена, като Септимъс, с които техните родители са се опитвали да ги отличат. Да държиш квартира под наем близо до Юстън Роуд, също е житейски опит, такъв житейски опит, който за две години превръща розовото, невинно, закръглено лице в мършав, намръщен, враждебен лик. Но подобно на градинаря, който сутрин отваря вратата на оранжерията и вижда новия зрял плод, наблюдателният приятел би казал, че той е узрял, узрял е благодарение на своите суета, амбициозност, идеализъм, страст, самота, дързост, ленивост, обичайните семена, които, смесени в едно (в квартирата близо до Юстън Роуд), го карат да бъде стеснителен, да заеква, да желае да се самоусъвършенствува, да се влюби в мис Изабел Поул, която чете лекции върху Шекспир на Уотърлу Роуд.

Не прилича ли той на Кийтс?, мислеше си тя и започна да си представя как събужда у него интерес към „Антоний и Клеопатра“ и прочие; заема му книги; пише му писъмца; и запалва у него онзи огън, който гори веднъж в живота на човека, но не топли, а златисточеррвеният му пламък, безкрайно нежен и неземен, трепти над мис Поул; „Антоний и Клеопатра“; и Уотърлу Роуд. Той я смяташе за красива; уверен бе, че е безпогрешно мъдра; мечтаеше си за нея, посвещаваше й стховете си, които тя, нехаейки за техния обект, поправяше с червено мастило; една лятна вечер я видя да се разхожда на някакъв площад, облечена в зелена рокля. „Узрял е“, би казал градинарят, ако отвореше вратата, тоест ако влезеше при него която и да е нощ по онова време, и го свареше как пише; ако го свареше как скъсва написаното; ако го свареше как довършва поредния шедьовър в три часа сутринта; как хуква навън, за да кръстосва улиците, да обикаля църквите; как един ден пости, на следващия се напива; как поглъща жадно Шекспир, Дарвин, „История на цивилизациията“ и Бърнард Шоу. И има нещо, усети мистър Бруър; мистър Бруър, шеф на кантората „Сибли енд Ароусмит“, аукционисти, експерти, посредници по продажбата на земя и недвижими имущества; тук има нещо, помисли си той, който се отнасяше бащински с младите чиновници и имаше доста високо мнение за способностите на Смит, като предричаше, че след десет-петнайсет години той ще наследи коженото кресло и картотеките в кабинета с таванския прозорец, ако не се разболее, мислеше си мистър Бруър, защото такава опасност имаше — изглеждаше хилав; препоръча му футбола, покани го на вечеря и тъкмо обмисляше възможността да го предложи за повишаване на заплатата, когато се случи нещо, което осуети много от плановете на мистър Бруър, отне му неговите най-способни млади хора и накрая, дотолкова нахални и коварни бяха пръстите на Европейската война, разби гипсовата глава на Церера, изрови дупка в лехите с мушкато и съсипа нервите на готвачката на мистър Бруър в неговия дом в Мъзуел Хил.

Септимъс беше сред първите доброволци. Той замина за Франция, за да спасява една Англия, съставена почти изцяло от Шекспировите пиеси и разхождащата се по зелена рокля на площада мис Изабел Поул. Там, в окопите, незабавно настъпи онази промяна, която имаше предвид мистър Бруър, когато му препоръча футбола; той възмъжа; повишиха го; привлече вниманието, дори симпатиите на своя офицер, на име Евънс. Двамата бяха като кученца, които си играят на килимчето пред камината: едното гризе и къса някаква хартийка, зъби се, от време на време се опитва да захапе ухото на старото куче; другото лежи край огъня, примигва сънливо, повдига лапа, обръща се и добродушно ръмжи. Все трябваше да бъдат заедно, да делят всичко, да спорят, да се карат. Но когато Евънс здравеняк, стеснителен с жените, когото Реция, която го бе виждала само веднъж, определи като „тих човек“), когато Евънс падна убит, точно преди примирието, в Италия, Септимъс, без да показва каквито и да било емоции, без сякаш да съзнава, че това е краят на едно приятелство, се почувствува горд, задето приема всичко така спокойно и разумно. Войната го бе научила на много неща. Прекрасно! Беше издържал на целия този спектакъл, познал бе приятелството, Европейската война, смъртта, бяха го повишили в чин, все още нямаше трийсет години и явно щеше да оцелее. Ето го, жив беше. Последните снаряди не го засегнаха. Наблюдаваше избухването им с пълно безразличие. Мирът го свари в Милано, разквартируван в една странноприемница с дворче, цветя в дървени сандъчета, масички на открито; щерките шиеха шапки, и тъкмо за най-малката, Лукреция, се сгоди той една вечер, когато го бе обхванала паниката — че не е способен да изпитва никакви чувства.

Защото сега, след като всичко вече свърши, след като примирието бе подписано и мъртвите бяха погребани, той имаше моменти, особено вечер, в които внезапно усещаше страх. Не е способен да изпитва никакви чувства. Когато отвореше вратата на стаята, в която италианските момичета седяха и шиеха шапки, той ги виждаше, чуваше ги: те нижеха на телчета мънистата от паничките; обръщаха коравите калъпи насам-натам; по цялата маса имаше разпръснати пера, пайети, парчета копринен плат, панделки; ножиците тракаха по дървото на масата; но на него нещо му убягваше — не можеше да изпитва никакви чувства. И все пак това тракане на ножиците, тези момичета, които шиеха шапки и се смееха, всичко това му създаваше усещането за закрила, за сигурност; то бе неговото убежище. Но той не можеше да седи там цяла нощ. Имаше моменти, когато рано сутрин се събуждаше. Леглото му падаше; самият той падаше. Ах, къде бяха ножиците, къде бяха запалените лампи и коравите калъпи! Той предложи на Лукреция, най-малката сестра, да се омъжи за него; весела, лекомислена, тя обичаше да разперва своите артистични пръстчета и да казва: „Всичко е тук, в тях.“ Коприна, пера, какво ли не, оживяваше под тях.

— Най-важното е шапката — обясняваше тя, когато двамата излезеха заедно на разходка.

И оглеждаше всяка шапка по пътя им, всяка пелерина, рокля, маниерите на жените. Тази е облечена зле, онази е прекалено натруфена, критикуваше тя, но не злобно, а раздразнено, както художникът би се подразнил от някоя крещящо очевидна, макар и добронамерена фалшификация, после ще се произнесе великодушно, но все така критично, за някое младо момиче, продавачка, облечена с шик въпреки скромните си дрехи, или ще похвали възторжено, с професионално разбиране, някоя французойка, която слиза от каретата си цялата в кожи, коприна и перли.

— Красива работа! — шепнеше тя и ръгаше с лакът Септимъс, и той да погледне.

Но за него красотата бе скрита зад стъкло. Дори вкусните неща (Реция обичаше сладолед, шоколад, сладкиши) не му доставяха удоволствие. Оставяше чашката си върху мраморната масичка. Поглеждаше към хората отвън на улицата; те имаха вид на щастливи, събираха се на групи, крещяха, смееха се, препираха се за глупости. Но за него нищо нямаше вкус, той не можеше да изпитва никакви чувства. В кафенето, сред масите и брътвежа на сервитьорите, го обхващаше ужасяващият страх, че не може да изпитва никакви чувстава.

Можеше да разсъждава, съвсем спокойно, можеше да чете, например Данте („Септимъс, остави книгата“, казваше Реция и нежно затваряше „Ад“), можеше да пресмята харчовете си; мозъкът му работеше отлично; в такъв случай сигурно светът бе виновен, задето не можеше да изпитва никакви чувства.

— Англичаните са толкова мълчаливи — казваше Реция. Но това й харесва, обясняваше тя. Тя уважава англичаните и иска да види Лондон и английските коне, и английските тайори, чувала е от една своя леля, която се омъжила за англичанин и отишла да живее в Сохо, колко чудесни са тамошните магазини.

Възможно е, мислеше си Септимъс, наблюдавайки Англия от прозореца на влака, след като потеглиха от Нюхейвън; възможно е самият свят да е лишен от смисъл.

В кантората го повишиха; назначиха го на доста отговорен пост. Той бе спечелил военни отличия и те се гордееха с него. „Вие изпълнихте своя дълг и сега ние трябва …“, започна мистър Бруър, но не можа да довърши, прекалено силно бе вълнението му. Намериха си прекрасна квартира близо до Тотнъм Корт Роуд. Там той отново разтвори Шекспир. Младежкото опиянение от езика — „Антоний и Клеопатра“ — бе изчезнало напълно. Какъв човекомразец е Шекспир, как ненавижда хората, които все се контят, отвличат деца, говорят цинизми, чревоугодничествуват! Ето какво прозря сега Септимъс; посланието, скрито зад красивите думи. Тайният сигнал, който всяко едно поколение изпраща, завоалиран, на следващото, е ненавист, омраза, отчаяние. Същото е при Данте. Същото е при Есхил (в превод). Реция седеше до масата и украсяваше шапки. Украсяваше шапки за приятелките на мисис Филмър; плащаха и на час. Изглежда бледа, тайнствена, като лилия, удавена във водата, мислеше си той.

— Англичаните са толкова сериозни — казваше тя и обвиваше ръце около врата на Септимъс, допираше бузтата си до неговата.

Любовта между мъжа и жената е отблъсквала Шекспир. В края на живота си той е смятал сношението за непристойно. Реция обаче каза, че иска да има деца. Бяха женени вече пет години.

Двамата ходиха заедно до Тауър, в музея „Виктория и Албърт“; чакаха сред тълпата да видят как кралят ще открие заседанията на Парламента. Развличаха я и магазините — магазините за шапки, за рокли, за кожени чанти, пред чиито витрини обичаше да застава и да зяпа. Но тя трябваше да роди момче.

Иска да роди момче като Септимъс, казваше тя. Но пък никой не може да бъде като Септимъс — толкова мил, толкова сериозен, толкова умен. Дали не би могла и тя да чете Шекспир? Труден автор ли е Шекспир?, питаше.

Човек не може да създава деца за такъв един свят. Човек не може да увековечава страданието, нито да умножава котилото на тези похотливи животни, които не са способни на дълготрайни чувства, а само се люшкат насам-натам, тласкани от прищевките и тщеславието си. Той я наблюдаваше как крои и шие така, както човек наблюдава птичката, като подскача и пърха в тревата — без да смее пръста си да мръдне. Защото истината е (колкото и тя да не я признава), че човешките същества са способни на доброта, вяра или милосърдие единствено за да получат моментно удоволствие, Те ловуват на глутници. Техните глутници бродят из пустинята и изчезват с крясъци в пущинака. Те изоставят падналите. Лицата им са вкаменени в маски. Да вземем например Бруър от кантората, с неговите напомадени мустаци, коралова игла за вратовръзка, бял нагръдник я топли чувства — а вътре в себе си студен и неприветлив, — с неговите унищожени от войната мушката, с нервноразстроената му готвачка; или Амилия Не знам коя си, дето точно в пет часа сервира чай — истинска малка харпия, хитра, ехидна и цинична; или разните томовци и бъртовци, от чиито колосани нагръдници се отцежда на тлъсти капки порокът. Никой от тях не го бе забелязал как ги рисува голи-голенички в бележника си. На улицата колите го задминаваха с рев; жестокостта крещеше от афишите; мъже биваха затрупвали в мините; жени изгаряха живи; а веднъж, на Тотнъм Корт Роуд, покрай него минаха в нестроен ред група луди, излезли на разходка или за забавление на гражданите (които им се смееха на глас); те припкаха, кимаха и се хилеха полуизвинително, полупобедоносно, причинявайки му безнадеждна скръб. Дали няма и той да полудее?

По време на чая Реция му каза, че дъщерята на мисис Филмър чака бебе. А ето тя, нима трябва да остарее, без да е родила деца! Чувствува се много самотна, чувствува се много нещастна! И за пръв път, откакто се бяха оженили, заплака. Той чуваше риданията и някъде отдалеч; чувате ги ясно, долавяше ги отчетливо; сравняваше ги с глухите удари на бутало. Но не чувствуваше нищо.

Неговата жена плачеше, а той не чувствуваше нищо; само дето с всяко нейно ридание, така дълбоко, така беззвучно и безнадеждно, потъваше все по-надолу и по-надолу в преизподнята.

Накрая отпусна мелодраматично глава в ръцете си, направи го механично и с пълното съзнание за неискреността на този жест. Сега вече се предава; сега вече някой друг трябва да му помогне. Трябва да му изпратят някого. Той отстъпва. Нищо не можеше да го извади от това състояние. Реция го сложи да легне. Изпрати да повикат доктор Холмс, лекаря на мисис Филмър. Доктор Холмс го прегледа. Няма му абсолютно нищо, каза доктор Холмс. О, какво облекчение! Какъв мил човек, какъв добър човек!, мислеше си Реция. Когато сам той се почувствува така, отива на мюзикхол, каза доктор Холмс. Взема си почивен ден и с жена му играят голф. Защо не опита с две таблетки бромид, разтворени в чаша вода преди лягане? Колко са гладки стените на тези стари къщи в Блумсбъри, каза доктор Холмс, почуквайки по мазилката, а хазаите често имат глупостта да ги облепват с тапети. Ето, онзи ден, когато бил на визитация при един пациент, сър Еди-кой си, на Бедфорд Скуеър…

Значи няма извинение; няма му абсолютно нищо, освен дето Човешката природа го е осъдила на смърт заради греха, че не е способен да изпитва никакви чувства. Той не се развълнува, когато убиха Евънс; и това бе най-лошото; но и всички други прегрешения, вирнали глави над таблата на леглото в ранните часове на утрото и размахали показалци, се хилеха язвително към простряното тяло, което лежеше, осъзнавайки падението си: как се бе оженил за съпругата си, без да я обича, как я бе лъгал, как я бе прелъстил, как бе оскърбил мис Изабел Поул, и сега до такава степен е белязан от порока, че срещнат ли го на улицата, жените се разтреперват. Присъдата на Човешката природа над такъв един негодник е смърт.

Доктор Холмс дойде повторно. Едър, свеж, представителен, той потрепваше с токчетата на обувките си, поглеждаше се в огледалото и с един замах отхвърляше всичко — главоболие, безсъние, страхове, сънища — нерви и нищо повече, казваше. Самият доктор Холмс ако установял, че е отслабнал дори с един килограм под осемдесетте, молел жена си на закуска за още една чиния овесена каша (Реция трябва да се научи да приготвя такава каша). Но, продължи той, нашето здраве до голяма степен е в собствените ни ръце.

Впусни се в странични занимания; залови се с някое хоби. Той разтвори Шекспир — „Антоний и Клеопатра“; избута книгата встрани. С някое хоби, повтори доктор Холмс. Ето, сам той не дължи ли отличното си здраве (а работи не по-малко от всеки друг мъж в Лондон) на факта, че винаги може да се отърси от мисълта за пациентите си и да превключи на старинната мебел? Какъв красив гребен има в косите си мисис Уорън Смит, ако му бъде позволено да забележи! Когато проклетият глупак дойде отново, Септимъс отказа да го приеме. Така ли?, попита доктор Холмс, любезно усмихнат. Той не можеше да не потупа окуражително по рамото тази очарователна женичка, мисис Смит, преди да влезе в стаята на нейния съпруг, — И така, знача вие сте един пъзльо — любезно каза докторът и седна до леглото на пациента. Даже е говорил на жена си, че ще се самоубива — на нея, дето е още почти момиче, при това чужденка! Какво ще си помисли тя за англичаните като съпрузи? Човек няма ли поне някакъв дълг към своята съпруга? Няма ли да е по-добре да направи нещо, отколкото да лежи по цял ден? Той, доктор Холмс, има четирийсетгодишна лекарска практика зад гърба си и Септимъс може да му вярва — няма му абсолютно нищо. Доктор Холмс се надява, че когато дойде следващия път, Септимъс ще е станал и няма да тревожи повече тази своя очарователна женичка.

Накратко казано, срещу него се бе нахвърлила Човешката природа — отвратителен звяр с кървавочервени ноздри. Срещу него се бе нахвърлил Холмс. Доктор Холмс идваше редовно, всеки ден. Само да се препънеш, написа Септимъс на гърба на една пощенска картичка, и Човешката природа се нахвърля срещу теб. Холмс се нахвърля срещу теб. Техният единствен шанс е да избягат, без да узнае Холмс; в Италия, където и да е, където и да е, надалеч от доктор Холмс.

Но Реция не можеше да го разбере. Доктор Холмс бил толкова мил човек. Бил толкова загрижен за Септимъс. Само искал да им помогне, така казал. Имал четири дечица и я бил поканил у тях на чай, обясни тя на Септимъс. И тъй, той е изоставен. Целият свят крещи настойчиво: самоубий се, самоубий се, заради нас. Но защо трябва да се самоубива заради тях? Удоволствие е да се храниш, да се топлиш на слънцето; а и как се прави това, как се самоубива човек? — с кухненски нож, грозно, леят се кървища — с газ? Той е твърде изнемощял, трудно му е дори ръката си да повдигне. При това сега, когато е съвсем сам, обречен, изоставен, както е сам всеки на прага на смъртта, много добре съзнава, че уединението носи наслада, възвисеност; свобода, която обвързаните никога не ще познаят. Холмс, разбира се, спечели; звярът със зачервените ноздри спечели. Но той не би могъл да унищожи тази човешка останка, зареяна из периферията на света, този прокуденик, който, отправил взор назад, към обитаваните места, лежи като удавен моряк върху брега на света. Тъкмо в този миг (Реция бе излязла на пазар) дойде голямото откровение. Иззад паравана се чу глас. Говореше Евънс. С него бяха мъртвите.

— Евънс, Евънс! — извика той.

Мистър Смит си говори на глас, извика Агнес, младата прислужница, щом се върна при мисис Филмър в кухнята. Когато влизала в стаята му с подноса, той изкрещял: „Евънс! Евънс!“ И тя буквално подскочила. После хукнала надолу по стълбите.

Реция се прибра с букет цветя, отиде до прозореца и сложи розите в една ваза, върху която падаха слънчевите лъчи, после затанцува весело из стаята.

Купила розите от един бедняк на улицата, каза Реция, трябвало да ги купи. Но са почти увехнали, като мъртви, продължи тя и се зае да ги подрежда.

Значи отвън има някакъв човек. Вероятно Евънс. А тези рози, за които Реция каза, че били като мъртви, са набрани от него в полята на Гърция. Общуването, в него е изцелението, в него е щастието. Човешкото общуване, мълвеше той.

— Какво казваш, Септимъс? — попита Реция, обезумяла от ужас, защото той си говореше сам.

Изпрати Агнес да доведе доктор Холмс. Съпругът й, обясни тя, е полудял. Вече почти не я познава.

— Ах ти, звяр, звяр! — извика Септимъс, когато в стаята му влезе Човешката природа, тоест доктор Холмс.

— Това пък сега защо е? — каза доктор Холмс с възможно най-приятелски тон. — Говорите безсмислици, за да плашите жена си, така ли?

Все пак ще му даде нещо, за да заспи. А ако имат пари, продължи доктор Холмс, като огледа подигравателно стаята, нека отидат на Харли Стрийт; щом нямат доверие в него, каза доктор Холмс, но вече не изглеждаше толкова благ.