Мисис Далауей

Веднъж завариха момичето, което чисти стаята, да чете една от тези хартийки и да се киска невъздържано. Изключително печален факт, защото Септимъс веднага се развика колко са жестоки хората и как са готови да се разкъсат един друг на парчета. Особено падналите, каза той, тях ги разкъсват на парчета. „Ние сме в лапите на Холмс“, казваше той и започваше да измисля разни истории за Холмс — как яде овесена каша, как чете Шекспир, и буквално започваше да реве от смях или от гняв, защото за него доктор Холмс, изглежда, олицетворяваше нещо ужасно. „Човешката природа“, така го наричаше. Ами виденията му! Бил удавен, така казваше, и изхвърлен върху скала, а над него крещели чайките. И той поглеждаше през ръба на дивана надолу към морските глъбини. Друг път чуваше музика. В действителност това беше латерна или пък някой викаше отвън на улицата. Но той възкликваше: „Прекрасно!“, и сълзите се стичаха по бузите му, което й се струваше най-страшното — да гледа как плаче мъж като Септимъс, който се е сражавал, който е храбър. Понякога, както лежеше и слушаше, започваше да крещи, че пада, че пропада в пламъците! И тя дадже се оглеждаше за пламъци, всичко беше толкова живо. Но нямаше нищо. Двамата бяха сами в стаята. Това е било сън, обясняваше му тя и накрая успяваше да го успокои, но нерядко сама се изплашваше. И докато шиеше, въздишаше. Въздишката и бе нежна и омайна като шепота на вятъра сред дърветата в гората нощем. Тя остави ножиците; пресегна се да вземе нещо от масата. И полека-лека, докато движеше ловко ръцете си, докато шумолеше и потропваше, създаваше нещо върху масата, до която седеше и шиеше. Той наблюдаваше през миглите си нейните размазани очертания: дребното, облечено в черно тяло; лицето и ръцете и; движенията й, когато се пресягаше да вземе някоя макара или да потърси (тя често губеше вещите си) копринените конци.

Шиеше шапка за омъжената дъщеря на мисис Филмър, чието име бе — не помнеше как и беше името.

— Как се казва по мъж дъщерята на мисис Филмър? — попита.

— Мисис Питърс — отвърна Реция. Страхува се да не е малка, каза тя, като вдигна шапката пред себе си. Мисис Питърс е едра жена, Реция не я обича, но мисис Филмър е тъй добра с тях — „Тази сутрин ми даде грозде“, — че тя иска да направи нещо, с което да покаже колко са и благодарни. Онази вечер влязла в стаята и заварила мисис Питърс, която мислела, че са излезли, да слуша грамофона.

— Наистина ли? — попита той. Слушала грамофона?

Да, тя още тогава му каза; заварила мисис Питърс да слуша грамофона.

Той започна много предпазливо да отваря очи, за да види дали в стаята наистина има грамофон. Но истинските неща — истинските неща са твърде вълнуващи. Той трябва да бъде предпазлив, не бива да полудява, Най-напред погледна модните списания върху долната лавица, после бавно вдигна очи към грамофона със зелената фуния. Едва ли би могло да има нещо по-истинско. И така, събирайки смелост, погледна бюфета, фруктиерата с банани, гравюрата с кралица Виктория и принц-консорта; полицата над камината е вазата с рози.

Никой от тези предмети не помръдваше. Всички стояха неподвижно; всички бяха истински.

— Тази жена има злобен език — каза Реция.

— С какво се занимава мистър Питърс? — попита Септимъс.

— Ами … — опита се да си спомни Реция. Мисис Филмър май беше казала, че е търговски пътник на някаква компания. — В момента е в Хъл.

— В момента! — Тя го каза с италианския си акцент.

Сама го каза. Той прикри очите си с ръка, за да не вижда цялото и лице наведнъж, а само малка част от него, първо брадичката, после носа, после челото, в случай че е изкривено или че е белязано с някакъв ужасен знак. Но не, тя си е съвсем нормална, седи и шие, със стиснати устни, с неизменното меланхолично изражение, което придобиват жените, когато шият. Но в това няма нищо ужасно, убеди се той, след като погледна втори път, трети пьт лицето й, ръцете й, защото какво страшно или отблъскващо може да има у нея, както седи посред бял ден н шие? Мисис Питърс има злобен език. Мистър Питърс е в Хъл. Защо в такъв случай да се гневи и пророкува? Защо да се носи из пространството изтерзан и изгнан? Защо да треперя и ридае, като гледа облаците? Защо да дири истината и да предава послания, след като Реция седи и забожда игли на роклята си, а мистър Питърс е в Хъл? Чудеса, откровения, мъки, самота, всичко това пропадна през морските глъбини надолу, надолу, в пламъците и там изгоря, защото, като наблюдаваше Реция как украсява сламената шапка на мисис Питърс, той имаше чувството, че вижда покривало от цветя.

— Много е малка за мисис Питърс — каза Септимъс.

За пръв път от дни наред говореше както някога! Разбира се, че е малка, смешно малка, отвърна тя. Но мисис Питърс си я избра такава.

Той я взе от ръцете й. Каза, че била досущ като шапката на маймунка — на маймунката на някой латернаджия.

Как я развесели това! От седмици не се бяха смели така двамата, не си бяха пускали техни си шеги, като всички женени хора. Тоест ако в този момент влезе мисис Филмър или мисис Питърс, или който и да било друг, няма да разбере на какво се смеят те двамата със Септимъс.

— Ето — каза тя, след като забоде една роза отстрани на шапката. Никога не се бе чувствувала тъй щастлива! Никога в живота си!

Така е още по-смешно, каза Септимъс. Горката жена ще изглежда като прасе на панаир. (Никой не може да я разсмива както Септимъс.)

Какво има вътре в кутията й за ръкоделие? Има панделки и мъниста, пискюлчета, изкуствени цветя. Тя ги изръси върху масата. Той започна да ги подрежда в най-невероятни цветови съчетания — защото, макар и да не бе сръчен в ръцете, не можеше дори един пакет да завие, имаше изумителен усег за цветовете и често и даваше правилни съвети, е, наистина понякога доста нелепи, но понякога изумително правилни.

— Тя ще има красива шапка! — мърмореше той, като вземаше от купчината това-онова. Коленичила до него, Реция гледаше над рамото му. Ето, готово е — тоест проектът е готов; сега тя трябва да пришие всичко това. Но трябва много, много да внимава, каза той, за да го запази така, както той го е направил.

И тя се захвана да шие. Когато шие, помисли си той, издава звуци като врящ чайник; бълбука, шуми, все нещо прави, силните и тънки пръстчета все нещо прищипват, подпъхват; иглата й проблясва равномерно напред назад. Слънцето нека се показва, нека осветява пискюлите и тапетите, нека се скрива, но той ще почака, каза си, като изпъна крака и се загледа в усукания си чорап в другия край на дивана; ще почака на това топло място, в тази безветрена въздушна яма; в такава яма попада понякога човек вечер на излизане от гората, където поради снижаване на терена или поради разположението на дърветата (трябва да мислим научно, преди всичко научно) топлината се задържа и въздухът бръсва лицето като крило на птица.

— Готово — каза Рения и завъртя шапката на мисис Питърс на върха на пръстите си, — Засега толкова. По-после … — И изречението продължи да църцори, кап, кап, кап! като самодоволен, недобре затегнат кран. Изумително! Никога досега не се бе чувствувал толкова горд от себе си. Ето нещо истинско, веществено — шапката на мисис Питърс.

— Виж я само — каза той.

Да, тя винаги ще се чувствува щастлива, когато гледа тази шапка. Благодарение на нея той дойде на себе си, благодарение на нея се засмя. Сякаш на този свят са само те двамата и никой друг. Винаги ще харесва тази шапка.

Той й каза да я пробва на главата си.

— Сигурно ще изглеждам много странно! — извика Реция, след което изтича до огледалото и се погледна от едната страна, после от другата. На вратата се почука и тя веднага смъкна шапката. Дали не е сър Уилям Брадшо? Нима вече е изпратил някого?

Не! Беше момиченцето с вечерния вестник.

И тогава стана това, което ставаше винаги — всяка божия вечер. Момиченцето засмука палеца си на прага. Реция клекна пред детето, заговори му нежно, целуна го; извади пакетче бонбони от чекмеджето на масата. Винаги ставаше едно и също. В този ред. Така редуваше всичко тя, едно подир друго. Двете затанцуваха из стаята, заподскачаха. Той взе вестника. Отборът на Съри отпадна, прочете. Страната е обхваната от гореща вълна. Реция повтори: отборът на Съри отпадна, страната е обхваната от гореща вълна. Това бе част от играта й с внучката на мисис Филмър и докато играеха, двете хем се смееха, хем бърбореха. Той беше много изморен. Той беше много щастлив. Искаше да поспи. Затвори очи. Но щом всичко изчезна от погледа му, звуците от играта отслабнаха и вече сякаш не бяха същите, идваха някак отдалеч, като виковете на хора, които търсят нещо и не го намират, и отиват все по-нататък и по-нататък. Те го бяха изгубили!

Ужасен, той се сепна. Какво вижда пред себе си? Фруктиерата с бананите върху бюфета. В стаята няма никой (Реция бе завела детето при майка му: време беше за лягане). Това е; сам завинаги. Ето каква присъда е била произнесена над него в Милано, когато влезе в стаята и ги видя как режат канавацата с ножиците си; сам завинаги.

Той е сам с бюфета и бананите. Той е сам, изложен на опасности върху тази незащитена височина, прострян, но не върху планински връх, не върху скала, върху дивана в дневната на мисис Филмър. А виденията, липата, гласовете на мъртвите, те къде са? Пред него имаше параван с изрисувани черни стръкове папур и сини лястовички. Там, където някога бе виждал планини, където бе виждал лица, където бе виждал красота, сега имаше параван.

— Евънс! — извика той. Не последна отговор. Изцвърча мишка или може би прошумоля завеса. Това са гласовете на мъртвите. Параванът, кофата с въглищата, бюфетът, ето какво остава за него. Е, тогава нека погледне паравана, кофата с въглищата, бюфета… но Реция се втурна в стаята, бърборейки.

Получило се някакво писмо, което променило плановете на всички. В края на краищата мисис Филмър нямало да може да отиде в Брайтън. Нямало време да се извести мисис Уилямс и това според Реция било много, много неприятно, по точно в този момент тя зърна шапката и си помнели, че… може би… ще е… добре… малко да… Гласът и замря на тази доволна нотка.

— По дяволите! — възкликна тя (нейните ругатни бяха тяхна обща шега); иглата й се счупила. Шапка, дете, Брайтън, игла. Така редуваше всичко тя; едно подир друго; така редуваше всичко и не преставаше да шие.

Тя го помоли да й каже дали като е преместила розата, шапката изглежда по-добре. Седна на ръба на дивана.

Ето, сега двамата са толкова щастливи, неочаквано каза тя и остави шапката на дивана. Защото тя може да му каже всичко. Каквото и да и хрумне, може да му го каже. Това беше едва ли не първото нещо, което той я бе накарал да почувствува още щом влезе онази вечер в кафенето заедно с приятелите си англичани. Влезе някак плахо и се огледа, шапката му падна, когато я окачи. Това е запомнила тя. Знаеше, че е англичанин, макар и по от онези високи англичани, които харесваше сестра и, защото той открай време си беше слаб; но лицето му имаше хубав свеж тен; и с този свой голям нос и блестящи очи, с обичая си да седи леко прегърбен и заприлича на млад ястреб, това често му го е казвала, през онази първа вечер, когато го видя, когато те играеха на домино и той влезе — на млад ястреб; но с нея винаги е бил толкова мил. Никога не го е виждала ядосан или пиян, само по време на онази ужасна война понякога страдаше, но дори и тогава, щом тя влезеше при него, преставаше да мисли за това. Всичко, всичко на този свят, всяка малка неприятност, свързана с работата й, всичко, което би искала да сподели с някого, тя можете да му каже и той веднага я разбираше. Собствените й роднини дори не са такива. Той е по-голям от нея и толкова умен — колко е сериозен, накара я да чете Шекспир, преди още да е в състояние да прочете детска приказка на английски! — има такъв голям житейски опит и затова може да й помага във всичко. Но и тя може да му помага.

Ала сега — шапката. А после и (вече ставаше късно) сър Уилям Брадшо.

Подпряла главата си с ръце, тя го чакаше да каже дали харесва шапката; и додето тя седеше и чакаше, вперила очи в шапката, той усещаше как мисълта й, подобно на птица, пада от клон на клон, но винаги успява да кацне; додето тя седеше в една от онези отпуснати, небрежни пози, които така добре й се удаваха, той следеше мисълта й и щом кажеше нещо, тя веднага се усмихваше, като птица, която каца, здраво вкопчвайки ноктите си в клона. Но той си спомни. Брадшо каза: „Когато сме болни, нямаме полза от хората, които обичаме най-много.“ Брадшо каза, че той трябва да се научи, да почива. Брадшо каза, че те двамата трябва да се разделят.

„Трябва“, „трябва“, защо „трябва“? Каква власт над него има Брадшо?

— Какво право има Брадшо да ми казва „трябва“? — попита той.

— Понеже ти заплашваше, че ще се самоубиеш обясни Реция. (За щастие сега тя може да говори за всичко със Септимъс.)

Значи той е в тяхна власт! Холмс и Брадшо са се нахвърлили срещу него! Звярът с червените ноздри души и в най-скритите местенца! И може да казва „трябва“! Къде са листовете му? Това, което е написал?

Тя донесе листовете, това, което беше написал, това, което тя бе написала вместо него. Струпа ги върху дивана. Двамата заедно ги прегледаха. Схеми, скици, човечета — мъже н жени, размахали пръчки вместо ръце, с криле — наистина ли? — на гърбовете; кръгове, очертани около шилинги и монети от по шест пенса — слънца и звезди; зигзагообразни пропасти, по които, завързани един за друг с въжета, се качват алпинисти, същински ножове и вилици; части от морска повърхност и ухилени личица, щръкнали над нещо като вълни вероятно: картата на света. Изгори ги!, викна той. А сега писанията му: как мъртвите пеят иззад рододендроновите храсти; оди на Времето; разговори с Шекспир; Евънс, Евънс, Евънс — неговите послания от царството на мъртвите; не сечи дървета; предан на министър-председателя. Всемирна любов: смисълът на света. Изгори ги!, викна той.

Но Реция ги закри с ръце. Някои от тях са много хубави, помисли си тя. Ще ги завърже (защото нямаше плик) с копринена панделка.

Ако дойдат да го вземат, ще отиде с него, каза тя. Не могат да ги разделят пряко волята им, така каза.

Приглади крайчетата, подреди листовете и завърза пакета почти без да гледа, седнала близо, седнала до него, мислеше си той, сякаш цялата потънала в своите венчелистчета. Тя бе цъфнало дърво; и през нейните клони надничаше лицето на законодателка, приютила се в убежище, където вече не се бои от никого; нито от Холмс, нито от Брадшо; чудо, победа, последната и най-великата. Той я видя как се качва, залитайки, по ужасната стълба, огъната под товара на хора като Холмс и Брадшо, които тежат не по-малко от седемдесет и пет килограма, които пращат жените си в двореца, които изкарват по десет хиляди годишно и проповядват хармонията; които дават различни присъди (защото Холмс каза едно, а Брадшо друго) и въпреки това имат правото да съдят; които не могат да различат кое е видение и кое бюфет; нищо не им с ясно и въпреки това господствуват, и въпреки това налагат наказания. Над тях бе удържала тя победа.

— Ето! — възкликна Рения. Листовете са завързани.

Никой няма да ги вземе. Тя ще ги скрие.

Също така, каза тя, нищо не може да ги раздели. Седна до него и го нарече с името на онзи ястреб (или врана), който, понеже е зъл и уврежда посевите, досущ прилича на него. Никои не може да ги раздели, каза тя.

После стана е намерението да отиде в спалнята да приготви багажа, но чу гласове на долния стаж и тъй като помисли, че вероятно е дошъл доктор Холмс, изтича надолу, за да му попречи да се качи.

Септимъс я чу, че говори с Холмс на стълбите. — Скъпа госпожо, аз дойдох като приятел — казваше Холмс.

— Не. Няма да ви позволя да влезете при моя съпруг — отсече тя.

Той си я представяше как му препречва пътя, като кокошчица с разперени криле. Но Холмс упорствуваше.

— Скъпа госпожо, позволете ми… — каза Холмс и я избута (Холмс е масивен мъжага).

Холме се качва по стълбите. Холмс ще нахълта в стаята. Холмс ще каже: „Страх ни е, а?“ Холмс ще го спипа. Но не; никакъв Холмс; никакъв Брадшо. Той стана — чувствуваше се нестабилен, дори едва се задържа на краката си — с мисълта за ножа на мисис Филмър, хубавичкия чист нож, върху чиято дръжка е гравирано „Хляб“. Не, не бива да го цапа. Газта? За това вече е късно. Холмс идва. Би могъл да използува бръснач, но Реция, разбира се, ги е прибрала всичките в багажа. Остава само прозорецът, големият, типичен за пансионите в Блумсбъри прозорец; остава само изморителният, мъчителен и доста мелодраматичен акт да отвори прозореца и да се хвърли през него. Нали така си представят те трагедията, не той, нито Реция (защото тя е на негова страна). На Холмс и Брадшо им харесва това. (Той седна на перваза.) Но ще чака до последния момент. Не му се умира. Животът е хубав. Слънцето топли. Само дето човешките същества!… Старецът, който слизаше по стълбите отсреща, спря и го зяпна. Холмс вече беше на вратата. „Сега ще видиш ти!“, извика Септимъс и се хвърли рязко, решително надолу, към оградата на мисис Филмър. „Ах, този страхливец!“, викна доктор Холмс и нахлу с гръм и трясък в стаята. Реция изтича до прозореца; тя видя, разбра. Доктор Холмс и мисис Филмър се сблъскаха един в друг. Мисис Филмър, размахала престилка, я отведе в спалнята. Настъпи страхотна тупурдия нагоре-надолу по стълбите. Доктор Холмс, бял като платно, целият разтреперан, влезе при нея с чаша в ръка. Тя трябва да бъде храбр; и да изпие това, каза той (А то какво е? Нещо сладко), защото съпругът й е ужасно обезобразен и няма да дойде в съзнание, тя не бива да го вижда, каквото е възможно, трябва да й се спестява, тепърва я чака разследването, горката млада жена. Кой можеше да го предвиди? Моментно хрумване, никой ни най-малко не е виновен (каза той на мисис Филмър). И защо ли го е направил човечецът, това доктор Холмс не можеше да си представи. Докато пиеше сладката течност, на нея и се стори, че отваря някаква остъклена врата и излиза в една градина. Но къде е това? Часовникът започна да бие — едно, две, три: какъв разумен звук; в сравнение с цялото това трополене и шепнене; като самия Септимъс. Тя заспиваше. Но часовникът продължи да бие — четири, пет, шест, и мисис Филмър с развятата престилка (няма да внесат тялото вътре, нали?) се бе превърнала сякаш в част от тази градина или в знаме. Някога бе ходила с леля си във Венеция и там бе видяла на една мачта знаме, което се люлееше бавно, вълноообразно. Така отдават почест на загиналите в бой, а нали Септимъс бе участвувал във войната. Тя има много спомени и повечето от тях са щастливи. Сложи си шапката и хукна през царевичните ниви — къде ли е това? — кьм някакво възвишение; наблизо е морето, защото се виждат кораби, чайки, пеперуди; двамата седят върху една скала. Двамата седят заедно и тук, в Лондон; тя чува полунасън, през вратата на спалнята, звуците на рукнал дъжд, шушукане, шумоленето на сухи царевични стъбла, струва й се, че усеща милувката па морето, приютило ги в своята издълбана раковина, че долавя неговия шепот, а тя лежи просната на брега и има чувството, че е като разлюлените цветя над нечий гроб.

— Той е мъртъв — каза тя и се усмихна на бедната старица, която седеше до нея да я пази, вперила своите искрени, блодосини очи във вратата. (Няма да го внесат вътре, нали?) Но мисис Фплмър изсумтя. О, не, не! Сега го отнасят. Дали не е редно да й кажат? Съпрузите трябва винаги да са заедно, мислеше си мисис Филмър. Но ще постъпят така, както нареди докторът.

„Оставете я да поспи!“, каза доктор Холмс, след като и премери пулса. Тя различи тьмните очертания на едрата му фигура на фона на прозореца. Значи това е доктор Холмс.

Едно от постиженията на цивилизацията, помисли си Питър Уолш. Ето едно от постиженията на цивилизацията, помисли си той, като чу тънката пронизителна сирена на линейката. Плавно, неотложно лети линейката към болницата, след като тъй милосърдно и спешно е прибрала някой нещастник; някой зле ударен или повален от болест, или може би само преди минута-две бутнат от кола — всекиму могат да се случат такива неща. Ето това е цивилизацията. Връщайки се от Изтока, той бе впечатлен от деловитостта, от организираността, от колективния дух на Лондон. Всеки екипаж, всяка товарна кола по собствена воля отбиваше встрани, за да пропусне линейката. Имаше нещо болезнено, или не, по-точно трогателно в тази тяхна почтителност към линейката и нейната жертва вътре — делови мъже, които бързат към домовете си и въпреки това, на минутата, щом тя мине покрай тях, си представят съдбата на нечия съпруга; или как преспокойно самите те е можело да бъдат там вътре, проснати върху носилката, а до тях — лекар и сестра… О, но започне ли човек да си фантазира за лекаря и мъртъвци, обземат го мрачни, сантиментални мисли; желанието за удоволствия, за чувствени наслади дори, надделява над зрителните възприятия и предупреждава да се сложи точка на тези разсъждения — гибелни за изкуството, гибелни за приятелството. Точно така. И все пак, помисли си Питър Уолш, когато линейката сви зад ъгъла, макар че тънката проннзителна сирена продължи да звучи от съседната улица, а и по-после, когато колата пресече Тотнъм Корт Роуд, предимството на самотата е, че тогава човек може да прави каквото си иска. Може да плаче, ако никой не го гледа. Ето тази чувствителност се бе оказала пагубна за него сред сънародниците му в Индия; това, че съвсем не на място се разплакваше или разсмиваше. Тя ми е в характера, мислеше си той, застанал до пощенската кутия, която сега виждаше размазана от сълзите си. Защо, един господ знае. Може би бе съзрял нещо красиво, може би под въздействието на тежкия ден, започнал с посещението при Клариса; той го беше изтощил с горещината си, със своята наситеност, с впечатленията, които капеха едно след друго и се събираха, скрити дълбоко, незнайни, в своето убежище, където никой никога нямаше да ги открие. Донякъде именно поради това, поради тази своя загадъчност, абсолютна и ненакърнима, животът за него бе като непозната градина, тълпа със завои и потайни кътчета, винаги изненадваща; в такива моменти човек действително сякаш остава без дъх; ето и сега, когато стоеше до пощенската кутия срещу Британския музей, го връхлетя такъв един момент и всичко се свърза в едно — линейката, животът, смъртта.

Сякаш вихърът на чувствата му го бе завъртял и изхвърлил върху някакъв много висок покрив, а онова, дето бе останало от него тук, долу, приличаше на пуст, побелял от мидени черупки плаж. Ето това се бе оказало пагубно за него в Индия — неговата чувствителност.

Някога Клариса — двамата често пътуваха с омнибус, покатерени на горния етаж, — Клариса, която поне външно лесно се вълнуваше, ту се разстройваше, ту се въодушевяваше, която в ония дни бе така будна и толкова приятна за компания, непрекъснато съзираше от горния етаж на омнибуса разни сценки, табелки, хора, защото те обичаха да изследват Лондон и обикновено се връщаха от Каледонскпя пазар с торби, пълни със съкровища — в ония дни Клариса си имаше своя теория — те и двамата имаха купища теории, все теории, както повечето млади хора. С нея се опитваше да обясни чувството им на неудовлетвореност; това, че не познават хората, че тях не ги познават. И как могат да се опознаят? Срещаш някого всеки ден, после не го виждаш цели шест месеца, дори години. Неприятно им бе, че хората така малко се познават. Но, казваше Клариса, докато омнибусът се движеше по Шафтсбъри Авеню, тя чувствува, че е навсякъде; не просто „тук, тук, тук“, и чукаше по седалката, а навсякъде. И обсягаше с ръка Шафтсбъри Авеню. Тя е всичко това. Така че, ако някой иска да я опознае — а същото важи за всеки друг, — трябва да издири хората, които я допълват, та дори и местата. Съществува особена близост между нея и хора, с които не е разменяла и дума — онази жена от улицата, онзи продавач в магазина; дори между нея и дървета, хамбари. Накрая всичко това прерасна в някаква трансцендентална теория, благодарение на която тя, при нейния ужас от смъртта, започна да вярва или поне така казваше (въпреки целия й скептицизъм), че понеже нашето видимо проявление, онази част от нас, която се вижда, с тъй мимолетна в сравнение с другата, невидимата, която е безпределна, то невидимата може би се съхранява и след като умрем — възвръща се като част от друг човек или просто обитава определени места. Може би, може би. Сега, когато премисляше тяхното дълго, почти трийсеттодишно приятелство, виждаше, че в това отношение нейната теория е правилна. Колкото и кратки да бяха срещите им, разпокъсани, често мъчителни, с тези негови отсъствия, с намесата на други хора (днес сутринта например, тъкмо когато се разприказваха, при тях влезе Елизабет, като дългокрако жребче, красива, неразговорлива), те имаха неизмеримо въздействие върху живота му. Тук има някаква тайна. Даряват те с едно твърдо, ръбесто зрънце — действителната среща; обикновено ужасно мъчителна; и въпреки това много по-късно тя разцъфва на най-невероятни места, разтваря чашката си, пръска уханието си, позволява ти да я докоснеш, да я вкусиш, да я огледаш, да я почувствуваш и разбереш, след като години наред е лежала скрита. Така бе идвала при него Клариса: на борда на някой кораб; в Хималаите; призовавана от най-странни неща (нали и Сали Ситън, тази милозлива, възторжена гъска!, си спомня за него винаги щом види сини хортензии). От всички негови познати тя бе повлияла най-силно върху животи му. И все му се явяваше без сам той да го желае, студена, изискана, критична; или обаятелна, мечтателна, съпровождана от спомена за ливади и ниви по жътва. Най-често си я представяше на село, не в Лондон. В Бъртъи — сцена подир сцена…

Ето че стигна до хотела си. Прекоси фоайето, отрупано с червеникави кресла и дивани, с остролисти, повехнали растения. Получи ключа си. Младата жена му подаде и няколко писма. Тръгна нагоре към стаята — най-често си я представяше в Бъртън, в края на лятото, когато той прекарваше там седмица или две, както се правеше по онова време. Първо, на върха на някой от хълмовете — стои, притиснала косите си с ръце, пелерината и се развява, тя сочи с пръст и им вика, че вижда Севърн там долу. Или в гората, опитва се да възври вода за чай — твърде непохватно; димът се вие пред лицата им, опушва ги и почти скрива нейното розово личице; после — как измолва вода от една старина, която остава на прага на къщурката си и ги наблюдава, докато си отидат. Те двамата винаги вървяха; другите яздеха. Нея ездата я отегчаваше; не обичаше животните с изключение на онова куче. Изминаваха километри пеша. Тя спираше, за да се ориентира, и отново го повеждаше през поля и гори; и през цялото време спореха, говореха за поезия, за хората, за политиката (тогава тя беше радикал); не забелязваха нищо, само от време на време тя се заковаваше на мястото си, провикваше се възхитена от гледката или от някое дърво, караше го и той да погледне заедно с нея; и пак тръгваха през стърнищата, тя напред, с букет цветя за леля си, неуморима въпреки физическата си крехкост, за да се приберат в Бъртън едва по мръкнало.

После, след вечерята, старият Брайткопф отваряше капака на пианото и запяваше, макар че нямаше никакъв глас, а те потъваха в креслата и се мъчеха да не се разсмеят — но не успяваха да се сдържат и избухваха в смях — смях, смях за нищо. Брайткопф уж не ги забелязваше. А на сутринта се разхождаше наперено пред къщата като някаква стърчиопашка. О, има писмо от нея! Този син плик; това е нейният почерк. Ще трябва да го прочете. Очаква го една от мъчителните им срещи! Страхотно усилие му струваше да чете нейните писма. Колко се радвала, че са се видели. Трябвало да му го каже. И толкоз.

Но писмото го разстрои. Подразни го. По-добре да не го бе писала. Обсебвайки неговите мисли, то му причини мъка. Защо не го остави на мира? В края на краищата нали се омъжи за Далауей и през всичките тези години си живя толкова щастливо с него.

Хотелите не действуват успокоително. Ни най-малко. Колко хора са оставяли шапките си на тези окачалки. Дори мухите, ако се замислиш, по колко чужди носове са кацали. Що се отнася до чистотата, която бие на очи, това не е чистота, а по-скоро празнота, студенина; нещо в реда на нещата. Още призори някоя строга матрона тръгва на обиколка, души, оглежда, кара момичетата с посинелите носове да търкат колкото им държат силите, сякаш следващият посетител е парче месо, което трябва да бъде сервирано върху съвършено чиста чиния. За спане — едно легло; за сядане — едно кресло; за миене на зъбите и бръснене — една чашка, едно огледало. Книгите, писмата, халатът, разхвърляни върху тапицираната мебел, дръзко контрастират с нейната безличност. И именно писмото на Клариса го накара да забележи всичко това. Радвала се, че са се видели. И непременно трябвало да му го каже. Той сгъна листа; избута го настрани; в никакъв случай не би го прочел отново!

За да получи той писмото до шест часа, тя вероятно е седнала да го напише веднага след като си е тръгнал; залепила му с марка: изпратила е някой до пощата да го пусне. Напълно в нейния стил, както се казва. Неговата поява я е разстроили, разчувствувала. За момент, когато го целуна, тя е изпитала съжаление, дори му е завидяла, вероятно си е спомнила (той просто го видя в погледа й) нещо, което той бе казал някога — как те двамата ще променят света, ако тя се омъжи за него, а вместо това сега какво?; улегналост; посредственост; но после си е наложила да отпъди тези мисли благодарение на своята неукротима жизненост, на волята си за живот, твърда и несломима, която й даваше сили да превъзмогва пречките и победно да върви напред и равна на която той не познаваше. Да; но веднага щом той е излязъл от стаята, нещата са се променили. Тя е изпитала огромно съжаление към него, помислила си е какво да направи, за да му достави удоволствие (както винаги сляпа за единствено възможното); представяше си я как, обляна в сълзи, е отишла до писалището и е написала със замах това единствено изречение, което да го посрещне, когато се прибере в хотела … „Колко се радвам, че се видяхме!“ И действително си го е мислила.

Питър Уолш вече бе развързал обувките си. Техният брак обаче не би бил сполучлив. Това, което стана, в крайна сметка бе много по-естествено.

Странно; но и вярно; много хора мислеха така. Питър Уолш, който горе-долу бе успял да се справи с живота, който изпълняваше компетентно елементарните си служебни задължения; когото хората харесваха, макар и да го мислеха за малко ексцентричен, който обичаше да си придава важност — странно, че тъкмо той, особено сега, с тази посивяла коса, имаше толкова доволен вид; вид, който говореше за наличието на скрити резерви. Именно това привличаше жените, на които им харесваше, че не се държи като другите мъже. У него имаше нещо необичайно, нещо неразкрито. Може би всичко идваше от неговата страст към книгите — не е било да отиде някъде на гости и да не вземе книгата от масата (четеше дори сега, докато връзките на обувките му все още се влачеха но пода); или от това, че беше джентълмен, а то си личеше но начина, по който изтръскваше пепелта от лулата си, както и, разбира се, по поведението му спрямо жените. Защото имаше нещо много очарователно, но и смешно в това как някое момиче без капка ум в главата си можеше да го върти на малкия си пръст. Ала на свой риск. С други думи, макар че изглеждаше толкова сговорчив, макар че беше тъй приятен за компания благодарение на веселия си нрав и доброто си възпитание, всичко си имаше граници. Тя казва нещо, а, не; твърде прозрачно е. Това вече той не може да издържи, не, не. Предпочита да отиде при мъжете, да говори гръмогласно като тях и да се превива от смях на някоя шега. Той беше най-добрият познавач на кулинарното изкуство в Индия.

Беше истински мъж. Но не от онези, към които трябва да се отнасяш о почит — и слава богу!; не беше например като майор Симънс; ни най-малко, мислеше си Дейзи, когато, въпреки двете си дечица, започнеше да ги сравнява.

Той си свали обувките. Изпразни си джобовете. Заедно с джобното му ножче изскочи една снимка на Дейзи на верандата; Дейзи цялата в бяло, с кученце в скута; много чаровна, много мургава; най-хубавата й снимка. С нея всичко се получи така естествено; толкова по-естествсио, отколкото с Клариса. Без нерви. Без ядове. Без превзетости и суетни. Гладко като по мед и масло. И смуглата, прелестно красива млада жена на верандата възкликваше (той сякаш в момента я чуваше), разбира се, разбира се, че ще му даде всичко!, така възкликваше (тя нямаше задръжки), всичко, каквото пожелае!, възкликваше и се втурваше насреща му, без да я е грижа дали някой ще ги види. А е едва на двайсет и четири години. И има две деца. Да, да! Да, той, на неговата възраст, действително се бе забъркал в голяма каша. Това именно го стресна от съня му снощи. Какво ще стане, ако се оженят? За него ще е чудесно, ами за нея? Мисис Бърджес, една приятна и дискретна жена, на която се бе доверил, предполагаше, че това негово отсъствие, уж за да се види с адвокатите си в Англия, ще накара Дейзи да обмисли нещата, да ги проумее. Става дума за нейното обществено положение, каза мисис Бърджес; за социалните бариери; за необходимостта да се отрече от децата си. Един ден ще се окаже вдовица с минало и тогава едва ще може да свързва двата края или, което е по-вероятно, ще го удари през просото (нали ги знаете тези жени, поясни тя, такива едни гримирани). Но Питър Уолш възмутено изсумтя. Той все още няма намерение да умира. Както и да е, тя трябва да си реши сама; да прецени сама, мислеше си той сега, като крачеше из стаята по чорапи и приглаждаше ризата за фрака си, защото можеше да отиде на Кларисиния прием или на някой театър, или пък да реши да си остане в хотела, за да чете една занимателна книга, написана от негов някогашен познат от Оксфорд. Ето какво ще прави, като се пенсионира — ще пише книги. Ще отиде в Оксфорд и ще се разрови в Бодлианската библиотека. Напразно смуглата, прелестно красива млада жена притича по терасата; напразно помаха с ръка; напразно извика, че не дава пет пари какво ще кажат хората. Той, мъжът, когото тя величае, идеалният джентълмен, очарователен, изискан (възрастта му няма ни най-малко значение за нея), крачи из стаята в хотела си в Блумсбъри, бръсне се, мие се и докато взема канчета, оставя бръсначи, не престава да се рови из Бодлианската библиотека, да търси истината по няколкото дребни въпроса, които го интересуват. И ще се спре да приказва с кого ли не, поради което все повече и повече ще закъснява за обяд и ще пропуска ангажиментите им; а когато Дейзи го помоли, сигурно ще го направи, да я целуне, сцена, на която той така и не може да се реши (макар че действително беше увлечен по нея) … С други думи, по-добре, че, както каза мисис Бърджес, тя ще го забрави или ще си го спомня такъв, какъвто е бил през август на 1922 година, като фигура, която стои на някое кръстовище в здрача и все повече и повече се отдалечава, колкото по-нататък се носи двуколката, за чиято задна седалка тя е здраво завързана, макар че е протегнала ръце; фигурата се смалява и накрая изчезва, тя вижда това, но продължава да вика, че за него би направила всичко на този свят, всичко, всичко, всичко …

Той никога не знаеше какво си мислят хората, Все по-трудно и по-трудно се съсредоточаваше. Стана затворен; погълнат от собствените си грижи; беше ту мрачен, ту весел; подвластен на жените, разсеян, меланхоличен, чудеше се (това си мислеше сега, докато се бръснеше) защо Клариса не вземе просто да им намери жилище, защо да не бъде мила с Дейзи, да я въведе в обществото. И тогава той ще може — ще може какво? — ще може да си витае из облаците (точно в момента се бе заел да подрежда ключовете и документите си), от време на време да се приземява, да бъде сам, накратко казано, да се занимава със собствената си личност; и въпреки това едва ли имаше човек, който така да зависи от другите (той си закопча жилетката); това беше големият му недостатък. Не можеше да стои надалеч от пушалните, обичаше полковниците, обичаше голфа, обичаше бриджа и преди всичко — обществото на жените, изтънчеността на тяхното приятелство, тяхната преданост, дързост, величието на тяхната любов, която, макар и да си имаше своите несъвършенства, според него бе (и смуглото, прелестно красиво лице се появи върху пликовете) най-възхитителното, най-прекрасното цвете, разцъфнало в живота на човека, и въпреки това все не можеше да се реши, все умуваше (Клариса необратимо бе унищожила нещо у него), лесно се уморяваше от сляпата преданост и търсеше разнообразие в любовта, макар че би побеснял, ако Дейзи обикнеше друг, би побеснял!, защото по нрав бе ревнив, необуздано ревнив. Как го измъчваше всичко това! Но къде са ножчето му, часовникът, ланецът, портфейлът, писмото на Клариса, което няма да прочете повторно, но за което му е приятно да си мисли, снимката на Дейзи? А сега, на вечеря. Всички вече се хранеха.

Седнали около масички е вази цветя, преоблечени или непреоблечени за вечеря, оставили до себе си своите шалове и чанти, лъжливо хладнокръвни, защото не бяха свикнали на такова многообразие от ястия на вечеря; самоуверени, защото бяха в състояние да си платят; преуморени, защото цял ден бяха обикаляли Лондон, за да пазаруват и да го разглеждат; любопитни, защото, щом симпатичният джентълмен с очилата в рогови рамки влезе в трапезарията, то го огледаха от горе до долу; любезни, защото с удоволствие биха сторили някоя дребна услуга, например да заемат разписанието на влаковете или да споделят ценна информация; готови — желанието пулсираше у тях, скритом ги подканяше — да изнамерят някаква връзка помежду си, поне общо родно място (например Ливърпул) или приятели със същото име; макар че от време на време се споглеждаха, замлъкнаха, разменяха си познати шеги, затваряха се в семейния кръг; така седяха те и вечеряха, когато влезе мистър Уолш и зае мястото си до малката масичка при завесата. Не че той каза нещо, защото, бадейки сам, можеше да разговаря само със сервитьора; но начинът, по който погледна листа с менюто, посочи с показалец едно определено вино, придърпа стола см към масичката, пристъпи съсредоточено, по не лакомо към храната, ето това му спечели тяхното уважение; което, останало дълго време неизразено, лумна на масата, където седяха семейство Морис, когато в края ка вечерята мистър Уолш бе чут да казва: „Бартлетски круши.“ Защо говореше така сдържано и същевременно решително като яростен привърженик на дисциплината, отстояващ своите законни права, това не знаеха нито младият Чарлс Морис, пито старият Чарлс, нито мис Елейн, нито мисис Морис. Но когато той, уединен на своята маса, произнесе: „Бартлетски круши“, те почувствуваха, че разчита на тяхната подкрепа в справедливото си искане; че е поборник за кауза, която незабавно стана и тяхна, тъй че погледите им се кръстосаха и в тях се четеше солидарност, а когато всички едновременно премимаха в пушалнята, помежду им неизбежно се завърза разговор.

Не говориха за нещо сериозно — само за това, че Лондон е твърде многолюден; че за трийсет години се е променил; че мистър Морис предпочита Ливърпул; че мисис Морис е посетила изложбата на цветята в Уестминстьр и че всички те са видели Уелския принц. И все пак, помисли си Питър Уолш, няма на света друго семейство като Морисови; наистина няма; толкова са привързани един към друг и не дават пет пари за висшето общество, и каквото им харесва, харесва им, и толкоз; Елейн се подготвя за семейния бизнес, момчето е спечелило стипендия за университета в Лийдс, старата дама (която е горе-долу на негова възраст) има още три деца, които са си останали вкъщи; имат два автомобила, но мистър Морис все още поправя обувки в неделя; великолепно, действително великолепно, мислеше си Питър Уолш и се полюшваше на пети сред тапицираните в червено кресла и пепелниците, с чаша ликьор в ръка, твърде доволен от себе си, защото Морисови го харесваха. Да, те наистина харесваха човека, който бе казал „Бартлетски круши“. Харесваха го, той го усещаше. Ще отиде на Кларисиния прием. (Морисови се оттеглиха, но ще се видят пак.) Ще отиде на Кларисиния прием, защото иска да попита Ричард какво правят в Индия консерваторите, тези некадърници. И въобще да разбере какво става? А и ще послуша музика… Да, пък и някоя клюка. Защото такава е истината за нашата душа, мислеше си той, за нашата същност, която подобно на риба обитава морските глъбини, лута се в тъмата, промушва се между стволовете на гигантски водорасли, прекосява озарени от слънцето води и отново се спуска към тъмната бездна, студена, дълбока, непроницаема; но понякога се стрелва внезапно към повърхността, за да поиграе по набръчканите от вятъра вълни; с други думи, определено изпитва нуждата да се опресни, да се освежи, да се разпали, като поклюкарствува. Какви са намеренията на правителството — Ричард Далауей положително знае — спрямо Индия? Тъй като беше много топла вечер и малките вестникопродавци се разхождаха с афиши, които известяваха с големи червени букви горещата вълна, пред хотела изнесоха плетени столове и мъжете, изоставяйки дамите, седнаха на тях, да си изпият питиетата и да попушат. Седна и Питър Уолш. Човек можеше да си помисли, че денят, лондонският ден едва започва. Подобно на жена, която сваля домашната си рокля н престилката и се докарва с перли и коприна, денят се промени, съблече вълнежите, облече воалите, сложи вечерната премяна и със същата радостна въздишка, с която жената смъква фустата си на пода, заръси прах, горещина, цветове; уличното движение намаля; звънливите, устремни автомобили заместиха тътнещите фургони; и тук-таме, сред гъстия листак на площадите, блестеше по някоя силна лампа. Аз се оттеглям, сякаш казваше вечерта, която избледняваше и гаснеше над кулите, над заоблените или островърхите релефи на хотелите, жилищните сгради, магазините, аз гасна, и наистина започваше да гасне, аз изчезвам, но Лондон не искаше и да чуе за това, мяташе байонетите си в небето, приковаваше я на място, заставяше я да участвува и тя в пиршеството. Защото мистър Уилет бе извършил своята революция с въвеждането на лятното време след последното идване на Питър Уолш в Англия. Удължената вечер бе нещо ново за него. И доста вълнуващо. Когато младежите минаваха със своите дипломатически куфарчета, безкрайно щастливи, че сега са свободни, а и вътре в себе си горди, задето крачат по този прочут тротоар, лицата им горяха от радост, наистина евтина, дори, ако щете, демонстративна, но все пак възторжена. Те освен това бяха облечени добре; розови чорапи; хубави обувки. Отиваха да прекарат два часа на кино. Жълтеникавосинята вечерна светлика изостряше, изчистваше силуетите им; и придаваше зловещо синкав блясък на листата по площада — сякаш бяха потопени в морските води, сякаш бяха растителността на потънал град. Той бе изненадан от красотата: а и се чувствуваше окрилен, защото, докато другите завърнали се от Индия англичани (познаваше десетки такива), естествено, седяха в клуб „Ориент“ и мрачно обсъждаха упадъка на света, той бе тук и се усещаше млад; завиждаше на младите хора за лятното време, пък и за всичко останало, и от думите на това момиче, от смеха на онази прислужница — неуловими знаци, за които можеш само да гадаеш — разбра, че пирамидата, която по времето на неговата младост им се струваше непоклатима, се е поместила. А как ги притискаше тя, мачкаше ги, особено жените, също както цветята, които Кларисината леля Хелена, седнала под лампата след вечеря, поставяше между листове сива попивателна хартия и притискаше с речника на Литре. Тя сигурно вече е починала. Още преди време бе чул от Клараса, че била ослепяла с едното око. И му се бе сторило толкова подходящо — истински шедьовър на природата, — старата мис Пари със стъклено око. Вероятно е умряла като замръзнала от студ птица, вкопчена в клонката си. Тя принадлежеше на друга епоха, но тъй като бе толкова цялостна, толкова завършена, щеше да остане завинаги на хоризонта, каменнобяла, извисена като фар, отбелязващ някакъв минал етап в това изпълнено с рискове, дълго, дълго пътуване, в този безконечен (потърси в джоба си монета, за да купи вестник и да прочете за Съри и Йоркшир; хиляди пъти е подавал така монета, отборът на Съри е отпаднал) — в този безконечен живот. Но крикетът не е просто игра. Крикетът е нещо важно. Той не можеше да не се интересува от крикета. Първо изчете последните резултати от мачовете, после за това какъв горещ ден е бил днешният; после за някакво убийство. Когато правиш нещо хиляди пъти, то се обогатява, макар че същевременно изгубва специфичността си. Миналото обогатява, както и жизненият опит, както и това, че си обичал някого, поради което за разлика от младите можеш да си позволяваш внезапните промени, можеш да правши каквото си поискаш, без да те е грижа за хората, можеш да идваш и да си отиваш, без да имаш кой знае какви надежди (той остави вестника на масата и стана), което обаче (и се огледа за шапката и палтото си) не беше съвсем вярно за самия него, особено за тази вечер, когато се готвеше да отиде на прием и въпреки възрастта си вярваше, че го очаква нещо. Ала какво?

Най-малкото красота. Но не първичната, зримата красота. Не чистата, обикновената красота — как Бедфорд Плейс се влива в Ръсел Скуеьр. Прави, празни улици, симетрични като коридори, вярно: но тук има и запалени прозорци, звуците на пиано, на грамофон; усещането за скрито забавление, което обаче от време на време излиза на показ, когато през някой прозорец без завеси или чрез някой отворен прозорец зърнеш гости, насядали около масите, младежи, които бавно се разхождат, мъже и жени, които разговарят, прислужници, които зяпат към улицата безучастно (своеобразен коментар, че вече са си свършили работата), проснати да се сушат чорапи, папагал, цветя в саксии. Завладяващ, тайнствен, безкрайно богат, такъв е животът. А на големия площад, по който профучават и завиват таксита, сноват двойки, шляят се, целуват се, свити под листака на някое дърво; наистина трогателно; те са така безмълвни, така унесени, че човек минава покрай тях дискретно, плахо, сякаш наблюдава свещена церемония и би било непочтително да я прекъсне. Наистина интересно преживяване. А сега напред, към ярките светлини, към шумните веселби. Полите на лекото му връхно палто се развяваха, той вървеше със своята тъй характерна походка, поприведен напред, с кръстосани на гърба ръце и остър като на ястреб поглед; вървеше по улиците на Лондон, към Уестминстър, и наблюдаваше около себе си. Нима всички са канени някъде на вечеря? Тук лакей в ливрея отваря вратата пред величествена възрастна дама с обувки с катарами и три виолетови щраусови пера в косата. Там отварят вратите пред гологлави дами, обвити като същински мумии с шалове на ярки цветя. В почтените квартали, през градините с гипсови колони бързат жени (след като са изтичали да погледнат децата) в ефирни тоалети, с гребени в косите; чакат ги мъжете им, с развени от вятъра палта, моторите на автомобилите вече работят. Всичко живо отива на гости. И това отваряне на врати, това слизане по стълби, това тръгване нанякъде създават усещането, че цял Лондон се качва на лодчици, закотвени край брега, полюшвани от вълните, че целият град се кани да отплава на карнавал. Уайтхол, блеснал в сребриста светлина, е като обвит в паяжини, усеща се как около уличните лампи кръжат мушици; толкова е горещо, че хората спират да разговарят. А ето тук, в Уестминстър, точно пред вратата на къщата си е седнал един, както по всичко изглежда, пенсиониран съдия, облечен целият в бяло. Един, както по всичко изглежда, завърнал се от Индия англичанин.

Там пък — шумна група жени, които нещо се карат, пияни жени; по-нататък — само един полицай и неясните очертания на къщи, високи къщи, куполести къщи, църкви, парламенти и свирката на параход от към реката, глух, неясен вик. А сто я и нейната, Кларисината улица: таксита завиват откъм ъгъла, както водата завива около подпорите на мост — взаимно се привличат, поне на него така му се струва, защото возят гости за нейния прием, за Кларисиния прием.

Студеният поток на зримите впечатления вече му се изплъзва, сякаш погледът му е чаша, която се е препълнила и ненужният остатък се стича по порцелановите й стени. Мозъкът трябва да се събуди сега. Тялото трябва да се стегне сега, когато влиза в къщата, в осветената къща, чиито врати са отворени, пред която спират автомобили, за да слязат великолепно облечените жени; душата трябва да се напрегне, за да издържи. Той отвори голямото острие на джобното си ножче.

Луси се втурна презглава надолу но стълбите, след като само бе отскочила до салона, тук да приглади калъфка, там да оправи стол, да спре за секунда и да си представи как всеки, който влезе в стаята, ще си каже колко е чисто тук, излъскано, поддържано, щом види красивите сребърни предмети, месинговите прибори за камината, новите калъфки за столовете, жълтите завеси, на шарки; измери всичко с критичен поглед; чу глъч; гостите вече идват; трябва да хвърчи!

Ще дойде и министър-председателят, каза Агнес; така чула, каза тя, когато занесла подноса с чашите в трапезарията. Със или без министър-председателя, какво значение има това? За мисис Уокър поне нямаше значение, особено в този вечерен час, когато се намираше сред всичките тези чинии, тенджери, цедки, тигани, желирани пилета, съдове за сладолед, изрязани корички хляб, лимони, супници и купи за пудинг, които, колкото и усърдно да ги миеха, сякаш затрупваха и нея, и кухненската маса, и столовете, а в това време огънят пламтеше и бумтеше, електрическите лампи светеха ослепително и вечерята още не беше сложена. И мисис Уокър си знаеше само едно, със или без министър-председател, това за нея няма никакво значение.

Дамите вече се качват по стълбите, казва Луси; дамите се качват, една по една, мисис Далауей е последна и почти винаги праща някакво съобщение в кухнята, „Моите поздравления на мисис Уокър“, това бе казала една вечер. На следващата сутрин обсъждаха ястията — супата, сьомгата; сьомгата, мисис Уокър си го знаеше, както винаги е била недопечена, защото тя все се притеснява за пудинга и оставя рибата на Джени; затова сьомгата винаги е недопечена. Но някаква руса дама със сребърни бижута била попитала, каза Луси, наистина ли ордьовърът е приготвен вкъщи? И все пак тъкмо за сьомгата се безпокоеше мисис Уокър, докато местеше и разместваше блюдата, докато отваряше и затваряше регулатора за тягата; откъм трапезарията се чу гръмък смях; някой каза нещо, после нов смях — господата се забавляваха, след като се бяха оттеглили дамите. Токайското, извика Луси, която влетя в кухнята. Мистър Далауей изпратил за токайското, от императорските изби, императорското токайско.

Понесоха го през цялата кухня. Луси съобщи през рамо, че мис Елизабет изглежда прекрасно; тя не можела да откъсне очите си от нея; с розова рокля и с огърлицата, дето й я подари мистър Далауей. Джени да не забравя кучето, фокстериера на мис Елизабет, който хапе и затова трябва да стои затворен, но може, така си мислеше Елизабет, да иска нещо, Джени не бива да забравя кучето. Но как да се качи горе Джени при толкова много гости! Пред вратата пак спря автомобил, позвъни се! А господата още са в трапезарията и пият токайско! Ето, качват се по стълбите; това са първите, сега ще започнат да идват едни след други, затова мисис Паркинсън (ангажирана специално за приема) ще остави вратата на вестибюла открехната, а вестибюлът ще се изпълни с господа, които чакат (и докато чакат, приглаждат косите си) дамите да свалят наметките си в гардеробната; а там им помагаше мисис Барнет, старата Елън Барнет, която бе служила четирийсет години в това семейство и всяко лято идваше, за да помага на дамите, и помнеше майките още като момиченца, и макар че бе толкова скромна женица, ръкуваше се с тях; най-почтително им казваше „милейди“, но погледнеше ли към младите дами, сякаш й ставаше забавно, и ето сега много тактично помогна на лейди Лъвджой да оправи корсажа си. И те двете, лейди Лъвджой и мис Алис, естествено, усетиха, че се ползуват с малко повече привилегии от другите, след като им се дава четка и гребен, и всичко бе заради това, че познаваха мисис Барнет „цели трийсет години, милейди“, както поясни мисис Барнет. Някога в Бъртън младите дами не използуваха руж, каза лейди Лъвджой. И мис Алис не се нуждае от руж, каза мисис Барнет, като я погледна с обич. Така си седеше в гардеробната мисис Барнет, приглаждаше кожите, оправяше испанските шалове, подреждаше тоалетката и въпреки кожите и бродериите веднага разбирате коя дама е изискана и кои не. Мила старина е тази Кларисина стара бавачка, каза лейди Лъвджой, когато тръгна нагоре по стълбите. Но изведнъж лейди Лъвджой придоби студено и високомерно изражение. „Лейди и мис Лъвджой“, каза тя на мистър Уилкинс (наеман за приеми). Той имаше безупречни маниери — покланяше се, изопваше тяло, покланяше се, изопваше тяло и съобщаваше съвършено безпристрастно: „Лейди и мис Лъвджой… Сър Джон я лейди Нийдам… мис Уелд… мистър Уолш…“ Маниерите му бяха безупречни; семейният му живот вероятно бе безукорен, само дето едва ли подобно създание със зеленикави устни и гладко избръснати бузи би допуснало досадната грешка да има деца.

— Колко се радвам, че ви виждам! — каза Клариса.

Казваше го на всекиго. Колко се радвам, че ви виждам! Проявяваше се откъм най-лошата си страна — излиятелна, неискрена. Голяма грешка, че дойде. Трябваше да остане да си чете книгата в хотела, помисли си Питър Уолш, или да отиде на вариете; трябваше да си остане в хотела, защото тук не познаваше никого.

О, господи, какъв провал ще е този прием, пълен провал, със сигурност чувствуваше Клариса, докато слушаше извиненията на милия стар лорд Лексам от името на неговата съпруга, която била настинала на едно градинско увеселение и Бъкингамския дворец. С крайчеца на окото си виждаше Питър, там, в ъгъла, усещаше, че той я укорява. Защо и трябва да се занимава с всичко това? Защо и трябва да се изправя върху клади? Огънят може да я унищожи! Може да я изгори на пепел! Но не, по-добре всичко друго, по-добре да размаха факлата си и да я хвърли на земята, отколкото да се свие, да се обезличи, да се превърне във втора Ели Хендърсън! Чудно как Питър със самото си присъствие — просто идва и застава в един ъгъл — я навежда на такива мисли. Кара я да се види отстрани; да преувеличава. Истински идиотизъм. Но в такъв случай защо е дошъл, за да я критикува? Защо винаги взема и никога не дава? Защо не се престраши да приложи някой от собствените си възгледи? Ето го сега, отива нанякъде, а тя трябва да поговори е него. Но едва ли ще получи тази възможност. Това е животът — унижения, обиди. В същото време лорд Лексам обясняваше, че жена му не пожелала да вземе кожената си наметка на градинския прием, защото „скъпа моя, вие, жените, всичките сте еднакви“ — лейди Лексам беше най-малкото на седемдесет и пет! Наистина възхитителна е тази нежност между двамата старци. Лорд Лексам й беше много симпатичен. Тя все си мислеше, че нейните приеми не са лишени от смисъл, затова сега се чувствуваше безкрайно огорчена, че нещата не вървят, че вървят наопаки. По-добре всякаква друга страхотия, бомбен взрив, каквото и да е, отколкото гостите да се разхождат безцелно, да стоят на групички по ъглите, като Ели Хендърсън, без да се стараят дори да се държат изправени.

Жълтата завеса, по която бяха накацали всичките птички на рая, леко се изду и в стаята сякаш се чу плясък на криле, после се прибра. (Защото прозорците бяха отворени.) Дали не става течение?, запита се Ели Хендьрсън. Тя беше склонна към настинки. Но нищо, че утре може да се разкиха; момичетата с техните голи рамене, те я вълнуваха сега, тъй като беше научена да мисли за другите, така я бе научил старият й баща, инвалид, бивш викарий на Бъртън, вече починал; а и настинката никога не слизаше до гърдите й, никога. Момичетата я вълнуваха, младите момичета с техните голи рамене, тъй като самата тя открай време си беше хилаво същество, с рядка коса и мършав профил; макар че сега, когато минаваше петдесетте, у нея понякога проблясваше като блед лъч нещо, което, пречистено от годините на самопожертвование, се превръщаше в индивидуалност, но после отново биваше затъмнявано от нейната угнетителна смиреност, от нейния панически страх, произтичащи от тристата лири годишен доход и от собствената й безпомощност (тя не беше в състояние да припечели и едно пени), ето защо с времето ставаше все по-свита и все по-трудно можеше да общува с добре облечени хора, за които това бе ежедневие през светския сезон, само казваха на прислужниците си: „Ще облека еди-какво си“, докато Ели Хендърсън припряно изтича да купи евтини розови цветя, половин дузина, и после метна един шал върху старата си черна рокля. Защото получи поканата за Кларисиния прием в последния момент. Не се зарадва кой знае колко. Имаше усещането, че Клариса не е възнамерявала да я покани тази година.

И защо да я кани? Наистина няма никаква друга причина освен това, че двете се познават откакто се помнят. Дори са братовчедки. Но, естествено, пътищата им се разделиха, Клариса е толкова търсена. А за нея отиването на прием е истинско събитие. Цяло удоволствие е просто да гледа красиви дрехи. Тази с розовата рокля не е ли Елизабет, пораснала, с модерна прическа? И все пак едва ли има повече от седемнайсет години. Много е красива, много. Изглежда, че сега, когато се появяват за първи път в обществото, момичетата не носят бяло както някога. (Трябва да запомни всичко, за да го разкаже на Идит.) Облечени са в прави рокли, съвършено тесни, които стигат до над глезена. Не им отива, помисли си тя. Ели Хендърсън се взираше напред с протегнат врат, вече не виждаше добре, и всъщност не й бе неприятно, че няма с кого да поговори (тя не познаваше почти никого), защото й беше интересно да наблюдава всичките тези хора; вероятно политици; приятели на Ричард Далауей; но Ричард почувствува, че просто не може да остави горкото създание цяла вечер да стои само.

— Е, Ели, как върви животът? — попита той с привичната си сърдечност и Ели Хендърсън, която се притесни, изчерви, помисли си колко е мило от негова страна, дето дойде да си поговорят, каза, че много хора понасят горещината по-трудно, отколкото студа.

— Да, така е — съгласи се Ричард Далауей. — Така е.

Но какво друго да я попита?

— Здравей, Ричард — каза някой и го хвана под ръка, и, боже мой, та това е милият Питър, милият Питър Уолш. Така се радва, че го вижда — ужасно се радва! Ни най-малко не се е променил. И двамата тръгнаха заедно, вървяха и се потупваха, сякаш не са се виждали много отдавна, помисли си Ели Хендърсън, като ги гледаше, сигурна, че познава това лице. Висок мъж, на средна възраст, с хубави очи, тъмен, с очила, пртлича на Джон Бъроус. Идит сигурно ще се сети. Завесата с ятото райски птици отново се изду. И Клариса видя — видя как Ралф Лайън я спря с ръка, без да престава да говори. Значи все пак няма да бъде провал този неин прием, нещата ще се оправят. Започват да се оправят. Но положението още е критично. Засега обаче тя не бива да напуска поста си. Хората сякаш се надпреварваха да пристигат.

„Полковник и мисис Гаръд… Мистър Хю Уитбред… Мистър Баули… Мисис Хилбъри … Лейди Мери Мадокс… Мистър Куин…“, напяваше Уилкинс. Тя разменяше по пет-шест думи с всекиго и те продължаваха нататък, отправяха се към стаите; към нещо ново, което вече наистина беше нещо, а не нищо, щом като Ралф Лайън бе спрял завесата с ръка. Ала за нея напрежението беше толкова голямо, че не можеше да изпита никакво удоволствие. Сякаш беше просто някой, който и да е; всеки можеше да стои изправен там; и все пак този всеки малко я възхищаваше, тя съзнаваше, че, така или иначе, всичко това става благодарение на нея, че този стълб, в който се бе превърнала, бележеше някаква граница, защото, колкото и да е странно, напълно беше забравила собствения си облик и се чувствуваше като кол, забит на горната площадка на стълбището. Винаги когато даваше прием, изпитваше чувството, че тя не е тя и че всеки един от гостите е и реален, и нереален. Причината, мислете си, е донякъде в дрехите, донякъде в това, че си изкаран от обичайното си ежедневие, донякъде в обкръжението; можеш да кажеш неща, които инак никога не би казал, неща, които изискват усилие; можеш да отидеш и по-далеч. Само не и тя; във всеки случай още не.

— Колко се радвам, че ви виждам! — каза Клариса.

Милият стар сър Хари! Той сигурно познава всички. Най-странно е усещането, което изпитваш, докато те се качват по стълбите един след друг — мисис Маунт и Силия, Хърбърт Ейнсти, мисис Дейкърс, о, ето я и лейди Брутън!

— Ужасно мило от ваша страна, че дойдохте! — каза тя и действително го мислеше — странно усещане, стоиш там изправен, а те вървят един след друг, един след друг, някои от тях са вече съвсем стари, някои…

Кои? Лейди Росетър? За бога, коя е тази лейди Росетър?

— Клариса!

Този глас! Та това е Сали Ситън! Сали Ситън! След толкова много години! Сякаш я виждаше през мъгла. Защото тя, Сали Ситън, не изглеждаше така, когато Клариса стискаше в ръце термофора. Когато си мислеше, тя е под същия покрив, тя е под същия покрив! Никак не изглеждаше така!

Думите се затъркаляха една подир друга, запъваха се от смущение, отново хукваха весело — минавах през Лондон; чух от Клара Хейдън; чудесна възможност да те видя! И се натрапих — без покана…

Термофорът съвсем спокойно можеше да бъде оставен. Тя вече не беше така блестяща. И все пак колко й бе драго, че я вижда отново, поостаряла, по-щастлива, не толкова прелестна. Двете се целунаха до вратата на салона, първо по едната буза, после по другата. Клариса, хванала Сали за ръка, се обърна и видя пълните с хора стаи, чу грохота от гласовете, видя полилеите, бухналите завеси и розите, които и бе донесъл Ричард.

— Имам петима синове, огромни момчета — каза Сали.

Ето го отново нейния простодушен егоизъм, никога не прикриваше желанието си тя да е на първа линия, и на Клариса й стана много приятно, че все още е такава.

— Не мога да повярвам! — извика тя и цялата пламна от удоволствие, като си спомни за миналото.

Но уви, Уилкинс; Уилкинс я зовеше; с повелителен, властен глас, сякаш искаше да отправи предупреждение към цялата компания и да откъсне домакинята от нейните фриволни занимания, той произнесе едно име.

— Министър-председателят — повтори Питър Уолш.

Министър-председателят? Наистина ли?, дивеше се Ели Хендърсън. Какви неща ще разкаже на Идит!

Човек нямаше за какво да му се присмее. Той изглеждаше толкова обикновен. Би могъл да застане зад някои тезгях и да продава бисквити — горкият човечец, целият в галони. Но, честно казано, когато тръгна на обиколка из стаите, съпровождан най-напред от Клариса, после от Ричард, той се справи много добре. Опитваше се да прилича на важна личност. Наистина забавно. Никой не го поглеждаше. Гостите продължаваха да си говорят, по съвършено очевидно знаеха, чувствуваха го до мозъка на костите си, че покрай тях минава това величие; този символ на онова, което всички те олицетворяват, английското общество. Старата лейди Брутън, чиито дантели също и придаваха твърде величествен и непреклонен вид, заплува към него и двамата се оттеглиха в една малка стая, която веднага се превърна в обект на наблюдение и охрана, тръпка на оживление и вълнение премина през всеки един от присъствуващите: министър-председателят! Господи, господи, какви сноби са англичаните!, помисли си Питьр Уолш, застанал в своя ъгъл. Колко обичат да се обличат лъскаво и да засвидетелствуват почитта си! Я виж! Това трябва да е — ей богу, наистина е — Хю Уитбред, сателитът на величията, доста напълнял, доста побелял, чудесният Хю! Винаги изглежда така, сякаш е на служба, помисли си Питър, привилегирован, но потаен, трупащ тайни, които би защитил дори с цената на живота си, макар че те едва ли са нещо повече от дребни клюкички, изпуснати от някой дворцов лакей, и за които на следващия ден ще пишат всички вестници. И ето че, играейки си с подобни залъгалки и дрънкалки, той е побелял, стигнал е до прага на старостта, уважавал и обичан от всички, които са имали честта да опознаят този тип възпитаници на английските частни училища. Човек неминуемо се примирява с тези неща у Хю; просто стилът му е такъв; стилът на онези чудесни писма в „Таймс“, които Питър четеше на хиляди километри отвъд моретата и благодареше на бога, че е далеч от тези пагубни брътвежи, нищо, че около него се носеха крясъците на бабуините, а кулитата биеха жените си. Младеж с маслинен цвят на кожата, студент в някакъв университет, свенливо стоеше наблизо. Него той би покровителствувал, би учил, би въвел в живота. Защото от всичко на този свят най-много обичаше да прави добрини, да разтуптява от радост сърцата на старите дами заради това, че въпреки възрастта и болките им някои мисли за тях, докато те са смятали, че всички са ги забравили, но ето че идва милият Хю и се разбъбря, цял час говори, за миналото, спомня си разни дреболии, хвали домашната торта, макар че Хю би могъл всеки божи ден да яде торта с някоя херцогиня и като го погледне човек, сигурно прекарва доста време в това приятно занимание. Всевластният и Всеблагият може би ще му прости. Но у Питър Уолш милост няма. Негодници винаги е имало, ала, бог е свидетел, престъпниците, които отиват на бесилото, задето са разбили главата на някое момиче във влака, общо взето, причиняват по-малко зло, отколкото Хю Уитбред и неговата сърдечност! Вижте го сега, щом се появяват министър-председателят и лейди Брутън, пристъпва грациозно към тях на пръсти, покланя се почтително, промъква се до лейди Брутьн, за да покаже пред целия свят, че се ползува с привилегията да й съобщи нещо, нещо лично. Тя се спира. Разклаща внушителната си бяла глава. Вероятно му благодари за някоя раболепна постъпка. Нали си има своите подлизурковци, правителствени служителчета, които й вършат дребни услуги, а пък тя в замяна ги кани на обеди. Но нейното родословие води началото си от осемнайсети век. Тя може да си го позволи. А ето сега Клариса поведе своя министър-председател през салона, надменна, сияеща, величествено-сивокоса. Носеше обици и сребристозелена, русалкина рокля. Тя сякаш се люшкаше върху вълните, размахала дългата си коса, защото все още притежаваше този дар, да бъде; да съществува; щом се появи, да привлича всичко към себе си; ето, обръща се, закача ешарпа си за роклята на друга жена, отдръпва го, засмива се, всичко върши съвършено непринудено, чувствува се като риба във вода. Но възрастта я бе докоснала; съвсем леко, така както дори в някоя ясна привечер русалката би зърнала в своето огледало залязващото над вълните слънце. Долавяше се повей на нежност; нейната суровост, нейната прекалена разсъдливост, нейната скованост сега бяха смекчени и когато казваше довиждане на вьздебеличкия, опасан в галони мъж, който всячески се стараеше да изглежда важна личност, когато му пожелаваше всичко хубаво, в поведението й имаше неизразимо достолепие, но и безпределна сърдечност, сякаш тя изпращаше своите най-добри пожелания към целия свят, преди — тъй като се намираше на ръба, в самия край — да се сбогува. Така почувствува нещата той. (Но не че беше влюбен.)

Във всеки случай, помисли си Клариса, много мило от страна на министър-председателя, че дойде. Докато обикаляше с него салона, където бяха Сали и Питър, и Ричард, много доволен, и всичките тези хора, които вероятно таяха лека завист, тя усети опиянението на момента, почувствува как сърцето прелива от радост, та чак се разтреперва, изпълва се с гордост; да, но това всъщност са чувства, които изпитват другите хора, и макар да обичаше подобни мигове, макар те да събуждаха у нея трепет, все пак тези привидности, тези победи (ето, милият Питър например я мисли за толкова интелигентна) бяха доста измамливи; далечни; не стигаха до сърцето й; може би защото остаряваше, но те вече не я задоволяваха както преди; и изведнъж, докато наблюдаваше как министър-председателят слиза по стълбите, златната рамка на портрета на момиченцето с маншона от сър Джошуа27 светкавично я подсети за Килман: Килман, нейната неприятелка. Това вече е добре; това вече е нещо реално. Ах, как я мрази — нея, тази невъздържана, лицемерна, покварена и толкова властна изкусителка на Елизабет; жената, която се бе промъкнала сред тях, за да краде и осквернява (Ричард би казал, що за глупости!). Тя я мрачи; тя я обича. Човек се нуждае от врагове, не от приятели — не от мисис Дърант и от Клара, от сър Уилям и от лейди Брадшо, от мис Трулок и от Елинор Гибсън (които се качваха по стълбите). Те ще я намерят, ако желаят. Тя отива при гостите в салона.

Ето го нейния стар приятел сър Хари.

— Скъпи сър Хари! — възкликна Клариса и се запъти към милия старец, който бе създал по-голям брой лоши картини от които и да е двама академици в Сейнт Джонс Уд, взети заедно (рисуваше все крави, които пият вода, нагазили в озарени от залеза локви, или чийто вдигнат крак и навирени рога — все пак разполагаше с известен запас от жестове — подсказват „Приближаването на непознатия“; в основата на всички негови дейности, приеми, конни състезания стояха кравите, които пият вода, нагазили в озарените, от залеза локви). — За какво се смеете? — попита го тя. Защото и тримата, Уили Титкоум, сър Хари и Хърбърт Ейнсти, се смееха. О, не! Сър Хари не би могъл да разкаже на Клариса Далауей (колкото и да я харесваше; за него тя бе най-съвършената жена от нейния тип и той все заплашваше, че ще и нарисува) своите вариететни истории. Подкачи я за приема и. Липсвало му любимото бренди. Тези кръгове, каза, били прекалено висши за него. Но той я харесваше; уважаваше я въпреки тази нейна отвратителна, притеснителна, аристократична изисканост, поради която бе невъзможно да покани Клариса Далауей да седне в скута му. А ето го и това блуждаещо огьнче, тази трепкаща фосфоресцираща светлинка, старата мисис Хилбъри, протегнала ръце към пламъка на неговия смях (по повод анекдота за херцога и дамата), защото, изглежда, чувайки го отдалеч, той й напомни нещо, което понякога я тревожеше, когато се събудеше на разсъмване и не искаше да извика прислужницата си да й донесе чаша чай; а именно че всички ние с положителност ще умрем.

— Не искат да ни разкажат своите истории — каза Клариса.

— Скъпа Клариса! — възкликна мисис Хилбъри. Тази вечер така приличала на майка си, каза тя, каквато я помнела от първата им среща — със сива шапка в една градина.

Клариса наистина се просълзи. Майка й със сива шапка в една градина! Но, уви, тя трябва да отиде при другите гости. Защото ето там професор Брайърли, специалист по Милтън, говореше с младия Джим Хътън (който даже и на такъв един прием не беше в състояние да се появи и с връзка, и с жилетка, нито пък да приглади косата си) и дори от разстояние беше ясно, че се карат. Защото професор Брайърлн беше много странна птица. При всичките си звания, отличия, лекторати, които го издигаха над неговата аудитория, той незабавно заподозираше неприязън към сложната смеска, изграждаща неговата личност: изумителна начетеност и стеснителност; леден, лишен от сърдечност, чар; простодушие, примесено със снобизъм; той цял се разтреперваше, ако разбереше, по разрошеиата коса на някоя жена, по обувките на някой младеж, че е попаднал сред нисши социални кръгове, впрочем без съмнение достойни за уважение, сред бунтовници, сред пламенни млади хора, сред бъдещи гении; и с едно леко отмятаме на главата, с едно изсумтяване „Хъм!“ призоваваше към умереност; сред хора, недостатъчно започнати с класиците, за да могат да оценят Милтън. Професор Брайърли (Клариса веднага разбра) не намираше общ език с младия Джим Хътън (който бе обут с червени чорапи, тъй като черните му бяха на пране) относно Милтън. Тя се намеси. Каза, че обича Бах. Хътън също обичаше Бах. Това ги свързваше и Хътън (много слаб поет) винаги си мислеше, че мисис Далауей е най-добрият случай на аристократична дама, която се интересува от изкуство. Странно, че бе толкова сдържана. По отношение на музиката направо нямаше собствено мнение. И въобще беше доста скучна. Но колко очарователна като външност! А и умееше да създава такава приятна атмосфера в дома си, стига да ги нямаше тези нейни професори. Клариса искала да го отвлече и да го настани пред пианото в съседната стая. Защото той свирел божествено.

— Но този шум! — възкликна тя. — Този шум!

— Знак за успеха на един прием! — И след като се поклони учтиво с глава, професорът деликатно се оттегли.

— Той знае всичко на този свят за Милтън — каза Клариса.

— Така ли? — попита Хътън, който щеше да имитира професора из целия Хампстед28; професора по Милтън; професора по умереност; професора, който деликатно се оттегля. Но тя трябва да поговори с онези двама гости, каза Клариса, с лорд Гейтън и Нанси Блоу.

Не че те допринасяха видимо за шума. Застанали един до друг пред жълтите завеси, те не разговаряха (видимо). След малко щяха да отидат другаде, все двамата мата заедно; но никога, при никакви обстоятелства, нямаха кой знае какво да си кажат. Изглеждаха, и толкоз. Това бе достатъчно. Изглеждаха чисти, здрави, тя с лице като кайсиев цвят от пудрата и грима, а той, изжулен, измит, с поглед на орел, така че нито една топка не би му се изплъзнала, нито един удар не би го изненадал. Той отвръщаше на удара, отскачаше, безпогрешно, незабавно. Муцуните на понитата трепереха, когато дърпаше юздите. Той имаше своите ордени, фамилни гробници, знамена, провесени в параклиса у дома му. Имаше своите задължения; арендатори; майка и сестри; целия ден бе прекарал в „Лордс“ и двамата говореха тъкмо за това — крикет, роднини, филми. — когато мисис Далауей дойде при тях. Лорд Гейтьн страшно много я харесваше. Както и мис Блоу. Намираха я за очарователна.

— Много мило, великолепно е, че дойдохте! — каза Клариса.

Тя обичаше лордовете; обичаше младежта, а Нанси, чиито изключително скъпи дрехи бяха проектирани от най-големите моделиери в Париж, се държеше така, сякаш тялото й някак си само се е раззеленило.

— Мислех, че ще има танци — каза Клариса. Защо младите хора не умеят да разговарят. И за какво им е? Викат, прегръщат се, разхождат се, стават призори; носят захар на понитата; целуват и милват муцунките на прелестните кученца; или пък, умирайки от жега, се гмурват във водата и плуват. Но огромните възможности на английския език, неговата способност да предава чувства (на същата възраст тя и Питър биха спорили по цели нощи), не са за тях. Те още от млади стават прекалено сериозни. В компания са безкрайно приятни, но сами вероятно са доста скучни.

— Колко жалко! — възкликна тя. — Надявах се, че ще има танци.

Изключително мило е от тяхна страна, че са дошли. Но как да има танци! Стаите са претъпкани с народ. Ето че идва и старата леля Хелена, наметната с шал. Уви, тя ще трябва да се раздели с тях — с лорд Гейтън и с Нанси Блоу. Идва леля й, старата мис Пари. Защото мис Хелена Пари не беше починала; мис Пари бе жива. Тя минаваше осемдесетте. Сега се качваше бавно по стълбите с помощта на бастун. Поставиха я да седне в едно кресло (Ричард се бе погрижил за това). Винаги водеха при нея хора, които са били в Бирма през седемдесетте години. Но къде е Питър? Някога те двамата бяха такива добри приятели. Защото при споменаването на Индия или дори Цейлон очите й (само едното бе стъклено) бавно се избистряха, ставаха по-тъмносини, съзираха не човешки същества — ти нямаше сърдечни спомени, нито горди илюзии за вицекрале, генерали, въстания, — а орхидеи, това виждаше тя, и планински проходи, и самата себе си как изкачва самотен връх през шейсетте години на гърба на някой кули; или как слиза, за да изкорени няколко орхидеи (изумително красиви, такива не е виждала дотогава), които после рисуваше с водни бои; несломима англичанка, която се раздразваше, ако нещо, да речем, войната, когато една бомба падна пред самата й врата, отклонеше мисълта й от орхидеите и от нейната собствена фигура, пътуваща в Индия през шейсетте години — ето го и Питър.

— Ела да поговорите с леля Хелена за Бирма — каза Клариса.

Но той цяла вечер не е разменил и една дума с нея!

— Ще говорим по-късно — каза Клариса и го поведе към леля Хелена с белия шал и бастуна.

— Питър Уолш — обяви Клариса. Името не и говореше нищо.

Клариса я бе поканила. Тук е уморително и шумно; но Клариса я бе поканила. И тя дойде. Колко жалко, че те — Ричард и Кларнса — живеят в Лондон. За здравето на Клариса би било по-добре да живеят на село. Но Клариса винаги е обичала да се движи сред обществото.

— Той е бил в Бирма — каза Клариса.

Оо! Тя не се стърпя да не спомене какво бил казал Чарлс Дарвин по повод на нейната книжка за орхидеите в Бирма.

(Клариса трябваше да поговори с лейди Брутън.) Без съмнение тази нейна книжка за орхидеите и Бирма вече е забравена, но до 1870 година била претърпяла три издания, обясни тя на Питър. Сега вече си го спомняше. Беше идвал в Бъртън (и я бе оставил в салона, без да й каже и дума, спомни си Питър Уолш, през онази нощ, когато Клариса се върна, за да го покани да карат лодка).

— Ричард е много доволен от обяда — каза Клариса на лейди Брутьн.

— Ричард ми оказа огромна помощ — отвърна лейди Брутън. — Помогна ми да напиша едно писмо. А вие как сте?

— Чудесно! — каза Клариса (лейди Брутъи мразеше, когато жените на политиците боледуват).

— Ето го и Питър Уолш! — възкликна лейди Брутън (защото никога не можеше да измисли за какво да говори с Кларнса; макар да я харесваше. Тя има прекрасни качества, но те двете — лейди Брутън и Клариса — нямат нищо общо помежду си. Може би щеше да бъде по-добре, ако Ричард се бе оженил за жена с по-малко чар, която обаче би му помагала повече в работата. Той бе изпуснал шанса си да влезе в Кабинета).

— Ето го Питър Уолш! — повтори тя, когато вече се ръкуваше е този прелестен грешник, с този толкова надарен човек, които можеше да си създаде име, но (вечно заплетен в някоя женска история) не успя, както и, разбира се, със старата мис Пари. Забележителна възрастна дама!

Лейди Брутън застана до креслото на мис Пари като пременен в черно гренадир призрак и покани Питър Уолш на обяд; сърдечно, но без празни приказки, тьй като не си спомняше абсолютни нищо за флората и фауната на Индия. Тя, естествено, е ходила там; гостувала е на трима вицекрале; намира, че някои от чиновниците индийци са рядко приятни хора; но в какво трагично положение е сега Индия. Министър-председателят току-що говорил с нея за това (старата мис Пари, сгушена в своя шал, не се интересуваше за какво в говорил с нея току-що министър-председателят) и лейди Брутъи би желала да узнае мнението на Питър Уолш, защото той идва направо от извора, и тя ще посъветва със Сампсън да се срещне с него, защото всичко това наистина не и дава сън нощем, цялото това безумие, би казала дори, това злодеяние, тъй като тя все пак е дъщеря на воин. Наистина вече е стара и за много работи не я бива. Но нейният дом, нейната прислуга, добрата и приятелка Мили Бръш — той помни ли я? — просто молят да бъдат използувани, стига да могат, стига да могат да помогнат, казано накратко. Защото тя никога не говори за Англия, но този остров на мъже, тази скъпа земя е в кръвта й (дори и без да е чела Шекспир) и ако е възможно жена да носи шлем и да стреля с лък, да води войски в атака, непоколебимо справедлива да властвува над варварски орди и накрая да лежи безноса под герба си в някоя църква или да се превърне в затревена могилка върху някой девствен хълм, то тази жена е Милисънт Брутън. Препятствувана от своя пол, а и от неспособността си да разсъждава логически (за нея бе невъзможно да напише писмо до „Таймс“), тя винаги мислеше на първо място за империята и поради близостта си с тази въоръжена богиня бе добила своята войнишка осанка, своето грубовато държане, ето защо човек не би могъл да си представи, че дори в смъртта си тя ще се раздели със земята или че ще витае из територии, над които, образно казано, е спряло да се вее националното знаме. Да не остане англичанка дори сред мъртвите — не, не! Невъзможно!

Това да не е лейди Брутън? (която навремето познаваше). Това да не е Питър Уолш, но побелял? Така се запита лейди Росетър ( която се казваше Сали Ситън). А това с положителност е старата мис Пари — старата леля, която толкова се сърдеше, когато тя оставаше за по-дълго в Бъртън. Никога няма да забрави как тичаше гола по коридора, а после мис Пари пращаше да я извикат! Ето я и Клариса! О, Клариса!

Сали я хвана под ръка.

Клариса спря при тях.

— Сега не мога да остана, но ще дойда по-късно — каза. — Почакайте — каза тя на Питър и Сали. Което значеше, че те трябва да почакат, докато всичките тези хора си отидат.

— Ще дойда пак — каза тя на своите стари приятели Сали и Питър, които се ръкуваха, а Сали, вероятно спомнила си миналото, се смееше.

Но нейният глас бе изгубил предишната си пищност; очите и не блестяха както някога, когато тя пушеше пури, когато притичваше съвършено гола по коридора, за да си вземе гъбата, а Елън Аткинс питаше, ами ако я срещне някой от господата? Но всички й прощаваха. Една нощ отмъкна цяло пиле от килера, защото била гладна; пушеше пури в стаята си; забрави една безценна книга в лодката. Но всички я обожаваха (с изключение може би на татко). Заради нейната топлота; заради жизнеността и — тя рисуваше, пишеше.

Старите жени от селото и до днес все я питаха за „вашата приятелка с червената пелерина, която винаги беше толкова весела“. Тя бе обвинила Хю Уитбред, тькмо него ли (а, ето го там и Хю, нейния стар приятел, говори с португалския посланик), че я бил целунал в пушалнята, като наказание за твърдението й, че жените трябва да получат избирателни права. Нали тези грубияни, мъжете, си имат, бе казала. И Клариса си спомни колко трябваше да я увещава да не го разобличава пред всички на вечеря, което тя бе в състояние да направи със своята дързост, своето безразсъдство, своята мелодраматична склонност винаги да бъде в центъра на вниманието и да прави сцени, и всичко това, мислеше си Клариса тогава, ще свърши с някоя страхотна трагедия; с нейната смърт; с нейното мъченичество; а ето че тя най-неочаквано се бе омъжила за един плешив мъж с голяма бутониера, който, казват, притежавал памучни фабрики в Манчестър. И бе родила петима синове!

Сали и Питър се настаниха един до друг. И започнаха да си приказват — колко естествено и се видя това, че двамата си приказват. Сигурно ще поговорят за миналото. А с тях (повече, отколкото с Ричард) я свързва нейното минало: градината, дърветата, старият Джоузеф Брайткопф, който пееше Брамс, без въобще да има глас; тапетът в салона; мирисът па рогозките. Сали винаги ще бъде част от всичко това; както и Питър. Но сега тя трябва да ги остави. Пристигат семейство Брадшо, които са й неприятни.

Трябва да посрещне лейди Брадшо (облечена в сиво и сребърно, тя вървеше тромаво като тюлен покрай ръба на своя басейн и с лай си просеше покани, срещи с херцогини, типичната съпруга на един преуспяващ мъж), трябва да отиде при лейди Брадшо а да й каже…

Но лейди Брадшо я предвари.

— Закъсняхме безобразно, скъпа мисис Далауей. Едва посмяхме да влезем.

А сър Уилям, който имаше толкова изтънчен вид с тази посивяла коса, с тези сини очи, каза само, да; не могли да устоят на изкушението. Той се заприказва с Ричард, вероятно относно законопроекта, който искаха да прокарат в Камарата на общините. Защо, като го гледаше как говори с Ричард, нещо я сви под лъжичката?

Той приличаше точно на това, което беше, знаменит лекар. Водеща фигура в професията си, всевластен, но доста уморен човек. Защото с какви случаи се занимаваше! Хора, мъже и жени, стигнали до дъното на страданието, до ръба на безумието. Той трябваше да решава ужасяващо трудни въпроси. И въпреки това тя имаше чувството, че никому не би било приятно сър Уилям да го вижда нещастен. Ето такъв човек беше той.

— Как е вашият син в Итън? — попита тя лейди Брадшо.

Не успял да се яви на изпитите си, каза лейди Брадшо, защото се разболял от заушки. Според нея бащата го понесъл по-тежко, отколкото синът, защото, каза тя, „самият той все оше си е едно голямо момче“.

Кларнса погледна сър Уилям, който говореше с Ричард. Не приличаше на момче — ни най-малко не приличаше на момче. Веднъж бе завела при него една позната за съвет. Това, което той каза, беше съвършено вярно, изключително разумно. Но, боже мой, какво облекчение почувствува, когато излезе отново на улицата! В чакалнята му, това си го спомняше, ридаеше някаква нещастница. Не знаеше какво толкова има у сър Уилям, какво точно не й харесва. Ричард бе съгласен с нея, и на него той не му бил по вкуса. Но пък какъв способен лекар! Двамата говореха за законопроекта. Сър Уилям спомена полугласно за някакъв случай, който имал отношение към току-що казаното от него за закъснелия ефект на шока от войната. Това трябвало да се отрази в законопроекта.

Понижавайки глас, лейди Брадшо (горката гъска — човек не би могъл да питае неприязън към нея) привлече мисис Далауей към уюта на сродната женска участ, на сродното чувство на гордост от знаменитите съпрузи и тяхната склонност, за нещастие, да се преуморяват от работа, обясни й шепнешком как „точно когато тръгвахме, потърсиха съпруга ми но телефона, много трагичен случай. Един млад човек (тъкмо това казва сър Уилям на мистър Далауей) се бе самоубил. Бил е участник във войната“. Ах!, помисли си Клариса, ето че смъртта се появи на моя прием, помисли си. Тя се запъти към малката стая, където преди се бяха усамотили министър-председателят и лейди Брутън. Може би вътре има някой. Не, нямаше никой. Креслата още пазеха отпечатъците на министър-председателя и лейди Брутън, тя ги огледа почтително, той е седял стабилно, авторитетно. Двамата са говорели за Индия. Нямаше никой. Великолепието на приема изчезна яко дим, така се промени всичко, когато влезе тук сама в своето изящно облекло.

Защо трябва семейство Брадшо да говорят за смърт на нейния прием? Някакъв младеж се самоубил. И те говорят за това на нейния прием — семейство Брадшо говорят за смърт. Той се самоубил — но как? Винаги когато й разказваха за някакъв нещастен случай, тя го изживяваше физически; просто усещаше как роклята й пламва, как огънят обгаря тялото й. Хвърлил се през прозореца. Ето я долу земята, зърва я само за миг; после ръждивите шипове го пронизват, пробождат, нараняват. Сега лежи, мозъкът му тупти, туп-туп-туп, сетне — пълен мрак. Така си представи тя нещата. Но защо го е направил? И защо семество Брадшо говорят за това на нейния прием!

Веднъж тя бе хвърлила монета от един шилинг в Серпантината, друго не. А той е отхвърлил всичко. Но те продължават да живеят (тя трябва да се върне при гостите; стаите са още пълни с народ, идват все нови и нови хора). Те (през целия ден си бе мислила за Бъртьн, за Питър, за Сали), те ще остареят. Едно нещо има стойност в този живот, едно нещо, което при нея е изгубило облика си, блясъка си, тъй като е оплетено в клюки, тъй като с всеки изминал ден затъва все по-дълбоко в покварата, лъжите, клюките. А той го е запазил. Смъртта е предизвикателство. Смъртта е опит за общуване, тъй като хората чувствуват невъзможността да стигнат до същността, която тайнствено им убягва: близостта изчезва; радостта помръква; човек остава сам. Смъртта е и прегръдка.

Но този младеж, който се бе самоубил — дали се е гмурнал надолу, стискайки своето съкровище? „О, смърт, ако си близка, сега е точно време да ме грабнеш“, така си бе казала тя веднъж, когато слизаше на вечеря, облечена в бяло. А има и поети, мислители. Да предположим, че той е бил обладан от тая страст и е отишъл при сър Уилям Брадшо — знаменит лекар, ала за нея някак неопределимо зловреден, безполов, безчувствен, крайно учтив с жените, но способен да извърши страхотно престъпление: да насили душата ти, да, точно това е, — ако този млад човек е отишъл при него и сър Уилям го е смазал, ето така, със своята сила, дали тогава той не си е казал (сигурно е станало тъй), животът е непоносим; те, нему подобните хора, правят живота непоносим?

А има и още нещо (беше го разбрала едва тази сутрин) — ужасът пред твоята пълна неспособност, след като го получиш от родителите си, след като те ти дадат този живот, да издържиш до края, да го изживееш ведро и спокойно; дълбоко в душата и бе стаен този панически страх. Често дори и сега, ако Ричард не седеше в стаята и не четеше „Таймс“, така че тя да може да се свие до него като птичка и да усети как полека-лека се съживява, как у нея се развихря онази неизмерима радост, че стои, здраво вкопчена в клонката си, вероятно би умряла. Тя се бе спасила. Но този младеж се бе самоубил. Възприемаше го някак като своя беда, като свой позор. Това бе наказанието й — да гледа как в тази тъмна бездна потънат и изчезват хора, мъже, жени, а тя е прниудена да стои тук, облечена във вечерната си рокля. Защото случвало и се бе да плете интриги, да действува с измама. Не бе чак толкова съвършена. Искала бе успех, да е като лейди Бексбъро и прочие, и прочие. И някога се бе разхождала по терасата в Бъртън.

Странно, невероятно; никога не е била толкова щастлива.

Нищо не може твърде много да се забавя; нищо не може вечно да продължава. Няма по-голямо удозолствие, мислеше си тя, докато оправяше столовете, докато пъхаше една книга по-навътре върху лавицата, от това, след като вече си приключил с възторзите на младостта и си се потопил в живота, неочаквано, потръпнал от възторг, да го откриеш, наблюдавайки изгрева на слънцето или залеза. Неведнъж в Бъртън, докато другите си говореха, тя бе излизала да погледа небето; или по време на вечеря бе надничала между раменете на хората, за да го зърне; наблюдавала го бе в Лондон, когато не можеше да заспи. Отиде до прозореца. Колкото и глупаво да звучеше, то, това извънградско небе, това небе над Уестминстър, съдържаше в себе си и нещо от нея. Тя открехна завесите; погледна. О, каква изненада! — старата дама от стаята отсреща се взираше право в нея! Тя се готвеше да си ляга. Ето го и небето. Небето сигурно е тържествено, така си бе мислила тя, сигурно е сумрачно, красиво на прощаване. А то се оказа пепелносиво и по него препускаха, като променяха формата си, големи облаци. Такова не го бе виждала. Вероятно бе излязъл вятър. Старицата в стаята отсреща си лягаше. Примамливо бе да я наблюдаваш, тази възрастна дама, която се движи из стаята, отива до прозореца. Дали и тя я вижда? Примамливо бе, докато гостите в салона все още се смеят и викат, да наблюдаваш тази стара дама, която така тихо и спокойно, сама в дома си, се приготвя за сън. Ето, тя вече дръпна транспаранта. Часовникът започна да бие. Младият човек се бе самоубил, но тя не го жалеше; не го жалеше, защото часовникът биеше, едно, две, три, защото всичко продължаваше. Ето, възрастната дама угаси светлината, цялата къща потъна в мрак, но всичко продължава, повтори си тя и тогава думите дойдоха сами, не бой се вече от летния зной. Трябва да се върне при тях. Но каква необикновена нощ! Тя почувствува някакво сродство с него — с младежа, който се бе самоубил. Доволна бе, че го с направил, че е отхвърлил живота си, докато те продължават да живеят. Часовникът биеше. Оловните вибрации се разнесоха във въздуха. Но тя трябва да се върне. Трябва да се приобщи. Трябва да намери Сали и Питър. И излезе от малката стая в салона.

— Но къде е Клариса? — запита Питър. Той седеше на дивана заедно със Сали. (След толкова годишното им приятелство просто не можеше да я нарече „лейди Росетър“.) — Къде отиде тази жена? — продължи той. — Къде е Клариса?

Сали предполагаше, както впрочем и Питър, че сред гостите има важни люде, политици, които те двамата не познават, освен ако не са зървали снимките им във вестниците, и че Клариса трябва да бъде любезна, да разговаря с тях. Сигурно е при тях. И все пак Ричард Далауей не е станал член на Кабинета. Значи може би не е преуспял?, предположи Сали. Самата тя почти не чете вестници. Срещала е обаче понякога името му. Наистина тя, е, да, тя живее твърде уединено, в дивотията, както би казала Клариса, сред богати търговци, сред богати индустриалци, хора, която все пак създават нещо. А и тя е създала това-онова!

— Имам петима синове! — каза Сали.

Господи, господи, колко се е променила! Тази майчина нежност, но и майчиният егоизъм. Двамата се бяха видели за последен път, спомни си Питър, сред обления в лунна светлина карфиол: листата са „като от суров бронз“, бе казала тя с привичната си склонност към художествено изразяване; и бе откъснала една роза.

Разхождала се бе с него през онази ужасна нощ, след сцената край чешмата; той трябваше да хване влака в полунощ. Боже мой, тогава дори бе плакал!

Това е негов стар навик, отварянето на джобното ножче, мислеше си Сали, винаги щом е развълнуван, отваря и затваря джобното си ножче. Те двамата, тя и Питър Уолш, бяха много, много близки някога, когато той бе влюбен в Клариса и когато по време на един обяд стана онази грозна, нелепа сцена заради Ричард Далауей. Тя нарече Ричард „Уикам“. Защо да не нарече Ричард „Уикам“? Как побесня Клариса! И впрочем оттогава двете престанаха да дружат, за последните десет години се бяха виждали не човече от пет-шест пъти. А Питър Уолш бе заминал за Индия и доколкото бе чула, се бил оженил несполучливо, но не знаеше дали има деца и сега не смееше да го попита, защото той се бе променил. Изглеждаше доста съсухрен, но по-мил, това се усещаше и тя изпитваше най-топли чувства към него, защото той бе свързан с нейната младост, още пазеше книжката на Емили Бронте, която й бе дал; той искаше да пише. По онова време искаше да пише.

— Написа ли нещо? — попита го тя и разстла ръка, своята силна, добре оформена ръка, върху коляното си — жест, който той си спомняше.

— Нито дума! — отвърна Питър Уолш и тя се разсмя.

Все още е привлекателна, все още е личност, тази Сади Ситън. Но какво ли представлява Росетър? На сватбата си е бил закичен с две камелии в бутониерата — само това знаеше за него Пигър. „Имат хиляди слуги и километри оранжерии“, писа тогава Клариса, или нещо подобно. На Сали сякаш й бе смешно, че притежава всичко това.

— Да, имам десет хиляди на година. — Но не можеше да си спомни дали преди да се платят данъците или след това, защото нейният съпруг — с когото трябва да се запознаеш — каза тя, — когото ще харесаш — допълни, се занимавал с тези неща вместо нея.

А навремето Салн беше от бедна по-бедна. За да дойде в Бъртън, бе заложила пръстена, който Мария Антоанета, май нещо такова, била подарила на прадядо й.

О, да, спомни си Сали: тя все още го пази, пръстена с рубин, който Мария-Антоанета подарила на прадядо й. По онова време тя наистина била без пукната пара и всяко отиване в Бъртън изисквало страхотни икономии. Но гостуванията в Бъртън значели много за нея — благодарение на тях съумяла да запази здравия си разум, толкова нещастна се чувствувала у дома. Ала всичко това вече е минало — отдавна свършило, каза тя. И мистър Пари почина, но мис Пари е още жива. Никога в живота си не се е стъписвал така!, каза Питър.

Бил абсолютно сигурен, че тя е починала. Бракът им май излезе сполучлив?, предположи Сали. А онази красива, сдържана млада жена там, до завесите, онази, в розовата рокля, трябва да е Елизабет.

(Тя е като топола, тя е като река, тя с като зюмбюл, мислеше си Уили Титкоум.) О, колко по-добре се чувствува на село, където може да прави каквото си пожелае! Елизабет бе сигурна, че чува воя на кучето си, горкото. Никак не прилича на Клариса, каза Питър Уолш.

— О, Клариса! — възкликна Сали.

Защото ето какво си мисли Сали Тя дължи извънредно много на Клариса. Навремето двете бяха приятелки, не познати, а приятелки, и тя все още си представя Клариса как се разхожда из къщата, облечена в бяло, прегърнала огромен букет цветя — и до днес тютюневите стръкове й напомнят за Бъртън. Но — дали и Питър го усеща? — на нея нещо не и достига. Какво не й достига? Тя има чар; невероятен чар. Но, честно казано (за нея Питър е стар приятел, истински приятел — какво значение има отсъствието? Какво значение има разстоянието? Често е изпитвала желание да му пише, но после е скъсвала писмото; и все пак знае, че той я разбира, защото хората се разбират и без думи, това човек го осъзнава с възрастта, а тя е вече възрастна, днес следобед ходи в Итън да види синовете си, които са болни от заушки), съвсем честно казано, как можа Клариса да направи такова нещо? — да се омъжи за Ричард Далауей?, човек, който се интересуваше само от спорта и от кучетата си. Стаята букавално замирисваше на конюшна, щом той влезеше. А и всичко това? Тя махна с ръка. Ето го и Хю Уитбред, премина бавно покрай тях, с бялата си жилетка, прозаичен, дебел, сляп за всичко друго освен за собствената си личност и за удобствата си.

— Няма да ни позне — каза Сали и всъщност се боеше да не би да ги позне — значи това е Хю! Чудесният Хю!

— И с какво се занимава? — попита тя Питър.

Лъска обувките на краля или брои бутилките в Уиндзър, отвърна Питър. Значи Питър е все така язвителен! Но Сали трябва да си призне честно, каза Питър. Възможно ли е Хю да я е целунал? По устните, увери го тя, една вечер в пушалнята. Вбесена, тя отишла право при Клариса. Хю не може да направи такова нещо!, казала Клариса. Чудесният Хю! Хю винаги беше обут в прекрасни чорапи, по-хубави не е виждала, а ето сега и фракът му. Съвършен! Има ли деца?

— Всеки в този салон има по шестима синове в Итън — отвърна й Питър, с изключение на него самия. Той, слава богу, няма. Няма синове, няма дъщери, няма съпруга. Е, май не му е неприятно от това, отбеляза Сали, Изглежда по-млад от другите, помисли си Сали. В много отношения постъпил глупаво, като се оженил, каза Питър; „тя си беше истинска гъска“, каза той, но, продължи, „двамата си поживяхме добре“. Как е възможно?, чудеше се Сали; какво иска да каже? И колко странно, уж го познава, а не знае какво е преживял. Дали не го казва от гордост? Много вероятно, защото все пак сигурно му е неприятно (макар и да е особен случай, нещо като домашно духче, наистина необикновена личност), сигурно му е тъжно, че на тази възраст няма дом, няма къде да отиде. Но той трябва да им погостува, да остане при тях седмици наред.

Разбира се; много ще му е приятно да им погостува, и така, от дума на дума, стигнаха и до това. През всичките тези години семейство Далауей не ги посетили нито веднъж. Те ги канили многократно. Клариса (защото това, разбира се, е нейна работа) не пожелала да отидат. Защото, каза Сали, в дъното на душата си Клариса е сноб — трябва да го признаем, сноб. И тъкмо това, убедена е, ги отдалечава. Според Клариса тя е встъпила в неравен брак, тъй като съпругът и — тя се гордее с този факт — е миньорски син. Всичко, което имат, до последното пени, е спечелено от него. Като малък (гласът й притрепера) е работил, пренасял е на гръб огромни чували.

(Питър усещаше, че тя може с часове да говори все в тоя дух: миньорският син; нейният неравен брак, според хората; петимата и синове; и какво още — цветя, хортензии, жасмин, много, много редки слезови лилии, които въобще не растат на север от Суецкия канал, но тя, с помощта само на един градинар, има цели лехи от тях в имението си край Манчестър, наистина цели лехи! От всичко това Клариса се бе спасила благодарение на своята немайчинска психика.)

Сноб ли е тя наистина? Да, в много отношения. Но къде е през цялото това време? Става късно.

— Щом чух, че Клариса дава прием — продължи Сали, — почувствувах, че не мога да не дойда — трябваше да я видя (а и моят хотел е на Виктория Стрийт, буквално на две крачки оттук). И дойдох просто така, без покана. Но я ми кажи — прошепна тя. — Онази коя е? Беше мисис Хилбъри, която търсеше вратата. Защото вече ставаше много късно! А пък, шепнеше си тя, колкото повече напредва нощта, колкото повече се движат хората, човек си намира стари приятели; открива кътчета и ъгълчета; и прекрасни гледки. Знаят ли другите, питааше се тя, че се намират сред омагьосана градина? Светлини и дървета, и дивни бляскави езера, и небе. Само няколко китайски фенера в задната градина, така бе казала Клариса Далауей! Но тя е магьосница!

И това всъщност е парк… Тя не им знае имената, ала те са все нейни познати и приятели, приятели без имена, песни без думи, най-добрите. Само че тя не може да се ориентира, има толкова много врати и толкова неочаквани клопки.

— Старата мисис Хилбъри — отговори Питър; а онази коя е? Жената, която цяла вечер стоя до завесите, без да говори с никого? Той я познава по лице; свързва я с Бъртън. Май се грижеше за бельото — кроеше го на голямата маса до прозореца? Дейвидсън, дали не се казваше така?

— О, та това е Ели Хендърсън — обади се Сали… Клариса винаги е била толкова жестока с нея. Тя й е братовчедка и е много бедна. Въобще Клариса е жестока с хората.

— Да, доста с жестока — каза Питър.

И въпреки това, каза Сали е привичната си приповдигнатост, а изблик на онова въодушевление, което Питър някога така харесваше у нея, но от което сега малко се страхуваше, защото можеше да я доведе до невъздържаност — колко великодушна е Клариса към приятелите си! А какво рядко качество е това и затуй понякога, като се замисли нощем или когато на Коледа благодари на бога за даровете му, тя поставя на първо място тяхното приятелство. Тогава бяха млади; това е. Клариса беше прекалено чистосърдечна; това е. Питър сигурно я мисли за сантиментална. Е, да, такава е. Защото е разбрала, че единственото нещо, за което си струва да говориш, е това, което чувствуваш. Глупаво е да остроумничиш. Човек трябва да говори само това, което чувствува.

— Но аз не знам какво чувствувам — каза Питьр Уолш.

Горкият Питър, помисли си Сали. Защо не дойде Клариса при тях да си поговорят? За това копнее той. Тя го разбра. През цялото време той си мислеше само за Клариса и си играете с ножчето.

Животът не се оказа проста работа, рече Питър. Неговите отношения с Клариса не бяха прости. И това обърка неговия собствен живот, каза той. (Някога те двамата със Сали Ситън бяха толкова близки, би било глупаво да не й разкрие всичко това сега.) Човек не може да се влюби два пъти, каза той. А тя как мисли? Все пак по-добре е да си обичал (но той сигурно ще я помисли за сантиментална — какъвто е язвителен). Той трябва да им отиде на гости в Манчестър. Съвършено вярно, отвърна Питър. Съвършено вярно. С удоволствие ще им погостува веднага щом си свърши работата в Лондон. А тогава Клариса го обичаше така, както никога не е обичала Ричард, Сали е сигурна в това.

— Не, не, не! — извика Питър (Сали не биваше да казва това, отиде прекалено далеч). Добрият човек — ето го там, в другия край на салона — пак се е разприказвал, никога няма да се промени, милият Ричард. С кого говори?, попита Сали. Кой е този изискан мъж? Тъй като живееше в дивотията, тя изпитваше неутолимо любопитства да разбере кой кой е. Но Питър не знаеше. По външност не му допада, каза той, вероятно е министър от Кабинета. Струва му се, че Ричард е най-добрият измежду всички тях, каза той, най-безкористният.

— Но с какви се занимава? — попита Сали. С обществена работа, така предполагаше тя. А двамата щастливи ли са? попита Салн (самата тя е крайно щастлива!); защото, честно казано, не знае нищо за тях, само си прави изводи, но така става винаги, защото какво знаем дори за хората, с които живеем ежедневно?, попита тя. Не сме ли всички ние просто затворници? Прочела една прекрасна пиеса за някакъв човек, който драскал по стените на килията си, и тогава почувствувала, че това се отнася до живота въобще — всеки от нас драска по стените. Отчаяни от човешките взаимоотношения (толкова е трудно да се разбираме помежду си), тя често отива в градината си и цветята я даряват е онова спокойствие, което никога не може да получи от хората. О, не; той не обича зеленчуците; предпочита хората, каза Питър. Наистина младите са толкова красиви, каза Сали, наблюдавайки отдалече Елизабет. Никак не прилича на Клариса, когато беше на нейната възраст! А той успя ли да я опознае? Та тя даже не си отваря устата. Не, още не я е опознал, призна си Питър. Прилича на лилия, каза Сали, на водна лилия. Но Питър не беше съгласен, че не знаем нищо. Всичко знаем, каза; поне той знаеше всичко. А тези двамата, прошепна Сали, тези двамата, които си отиват (но и тя ще трябва да си тръгне, ако Клариса не дойде скоро), мъжът е изисканата външност и неговата простовата на вид жена, и с които бе говорил Ричард — какво бихме могли да знаем за хора като тях?

— Че са пълни мошенници — каза Питър, след като ги погледна набързо. Това разсмя Сали. Но сър Уилям Брадшо се спря на вратата, за да погледне една картина. Взря се в ъгълчето, за да види името на художника. Вгледа се и жена му. Сър Уилям Брадшо толкова много се интересуваше от изкуство. Човек, когато е млад, каза Питър, твърде много се вълнува от желанието да позне хората. Когато обаче е възрастен, когато, нека бъдем по-точни, е на петдесет и две години (Сали е на петдесет и пет, но само физически, каза тя, сърцето й е като на двайсетгодишно момиче); с други думи, когато е зрял, продължи Питър, той може да наблюдава, може да разбира и ни най-малко не е изгубил способността си да чувствува, каза той. Така е, вярно е, каза Сали. С всяка изминала година нейните чувства стават по-дълбоки, по-пламенни. Да, засилват се, каза той, за съжаление може би, но всъщност това трябва да ни радва — и при него чувствата се зсилват, колкото повече време минава. Той си има някого в Индия. Би искал Сали да се запознае с нея. Тя е омъжена, поясни. И има две дечица. Всички заедно трябва да им гостуват в Манчестър, каза Сали. Той трябва да й го обеюае, преди да си тръгнат.

— А Елизабет не чувствува и половината от това, което чувствуваме ние — каза той, — още не.

— Но двамата очевидно са много привързани един към друг — рече Сали, когато видя, че Елизабет отива при баща си. Стана й ясно от начина, по който Елизабет вървеше към баща си.

Защото, докато говореше със семейство Брадшо, баща й гледаше към нея и си помисли, кое ли е това красиво момиче? И изведнъж осъзна, че това е неговата Елизабет, а пък той не я бе познал, толкова красива изглеждаше в розовата си рокля! Елизабет усети, че баща и я гледа, докато тя говореше с Уили Титкоум.

Затова отиде при него, двамата заставаха един до друг сега, когато приемът беше вече към края си, наблюдаваха гостите, които си тръгваха, стаите, които полека-лека се опразваха, само дето по земята имаше боклуци. Тръгваше си дори и Ели Хендърсьн, почти последна, макар че никой не я бе заговорил, но тя искаше да види всичко, за да го разкаже на Идит. Ричард и Елизабет бяха донякъде доволни, че приемът свърши, но Ричард се гордееше е дъщеря си. Не възнамерявал да и го каже, но не могъл да се сдържи. Гледал я, каза той, и се питал, кое ли е това красиво момиче?

А то било неговата дъщеря! Тя наистина се зарадва. Но кучето и, горкото, скимтеше ли, скимтеше. — Ричард е станал по-симпатичен. Прав си — каза Сали. — Ще отида да поговоря с него. И да му кажа лека нощ. Какво е умът в сравнение със сърцето? — добави лейди Росетър на ставане.

— И аз ще дойда — каза Питър, но остана още малко на мястото си. Какъв е този страх? Какъв е този възторг?, помисли си той. Какво е това, което ме изпълва с такова силно вълнение?

Това е Клариса, каза той.

И тя наистина беше там.