Мисис де Уинтър

Глава първа

Хората от погребалното бюро бяха като врани, вдървени и черни в колите; наредените покрай пътеката към църквата хора бяха черни, ние също бяхме черни — трогателна, безпомощна група, в очакване да вдигнат ковчега и да го поставят на раменете си и свещеникът да се приготви; и той в дългото си палто беше също така черна врана.

А след това истинските врани внезапно излетяха от дърветата и от полето, като грачеха над главите ни. Би трябвало да ми се стори мрачен, тъжен този звук в такъв ден. Но не беше така. Техният крясък събуди радостна тръпка в сърцето ми, както и викът на бухала предишната нощ, и далечното грачене на чайките призори, и едновременно с това сълзите ме задавиха. Действително е, казах си. Сега е. Тук сме. У дома.

После, като вдигнах очи, видях ковчега. Спомних си.

Но ковчегът не беше черен, този мрачен сандък беше от блед, обикновен блед дъб, а дръжките и орнаментите по ъглите блестяха на слънцето. Цветята върху него сега бяха златни — огромен кръст от хризантеми, заедно с октомврийските цветове на полето около нас, под блясъка на следобедната светлина, бронзови, медни и лимоненожълти и зелено-бели, но над всичко, — този несравним златист цвят.

Денят също беше златен, денят не беше черен. Беше чудесен ден. В гората по стръмния склон буките пламтяха в оранжеви нюанси, кленовете се червенееха, а дъбовете, вече променили цвета си, все още се зеленееха.

Тисови дървета тъмнееха край портата на църковния двор като високи колони. Над тях един орех, оголял, простираше сложната, деликатна плетеница на клоните си. Това място, където не съм била преди, се намираше в тиха, заслонена гънка на по-широк, но безрадостен пейзаж, високите бърда, чукари и скали и откритото море бяха много далеч. Тук се намирахме при неясните очертания на гори, които се спускаха към невидима река.

Дори без да обръщам главата си и като внимавах да не зяпам наоколо, което би било неприлично, забелязвах толкова много неща, толкова различни дървета и се опитвах да ги разпознавам, тъй като точно за тези неща бях мислила и мечтала и запомнила с пълни подробности. Почти всеки ден през толкова дълги години те бяха тайните ми спомени, които свидно пазех в себе си, бяха неизмеримата ми утеха. Такива дървета, места, дни като този. Ясен, бряст, кестен, липа. Бодлива зеленика. Твърди, ниски храсти, покрити с кървавочервени зърна, като стафиди в кейк.

След това си помислих как изглежда орловата папрат сега, като разкошна златна плетеница, как краищата й се накъдрят, и като си я представих, усетих я да се отърква в краката ми, в копринените тела на кучетата като минаваме през нея и чувам в съзнанието си сухото й шумолене, звука от счупените клонки под краката.

Почти загубих съзнание от огромното душевно вълнение, загубих ориентация и се обърках като мислех за изминалата седмица, когато дойде съобщението, и най-вече за предишната нощ. Не знаех как да се справя с тези чувства, нито как да ги контролирам, бяха толкова странни, толкова отдавна не бях изпитвала подобно нещо. Така дълго се старахме да живеем спокойно, без емоции, ние, които преминахме през такива бури и бяхме жертва на толкова съкрушителни емоции, а след това захвърлени на оня спокоен, далечен бряг, — най-сетне така облекчени, така благодарни. След това, каквито и емоции да сме изпитвали, те бяха сигурни и постоянни и дълбоки като някаква подземна река, която тече през нас и на чиято сила можехме изцяло да разчитаме, която никога не променя скоростта си, никога не ни подхвърля насам-натам, никога не ни изневерява, и най-важното, нямаше контрол над нас.

Но сега вече не бях спокойна, нито силна. Сега се осланях на благоволението на тези нови чувства, на тази огромна вълна, която беше набрала скорост и сила до днешната сутрин и ме беше покорила, като изби дъха от тялото ми и разби съзнанието ми; чувствата, които изпитах, когато се върнах у дома, когато бях тук отново, сред тази английска природа, след години изгнание.

Сключих пръстите на ръцете си и усетих твърдите кости през тънките черни ръкавици.

На възвишението зад църквата оряха, като превръщаха земята в тъмнокафяви буци. Виждах как тракторът пори бавно браздите и човекът в него се обръща назад, а птици като облак се носят зад тромавата машина.

Беше октомври. Но слънцето грееше и топлеше лицата ни, а светлината беше толкова красива върху полето, че ми се искаше да се обърна към него, а не да си засенчвам очите, както бях свикнала да правя с онова друго, силно, ясно слънце, при което живеехме. Това беше слънце, което бих прегърнала, а не да се предпазвам от него, това беше светлината, за която копнеех, която ми липсваше и която толкова често си спомнях.

Враните отново заграчиха, а след това внезапно се спуснаха надолу в дърветата и замлъкнаха, синьото небе опустя.

Мъжете бяха сложили вече ковчега на раменете си и се обръщаха и ние се обърнахме и се подредихме зад тях.

Максим застана вдървено до мен и когато потеглихме, той се движеше странно, неравномерно, като сглобен дървен човек. Рамото му беше много близко до моето, без да го докосва и като го погледнах, видях стиснатата му уста и нежните бръчки в ъглите на очите му, видях, че беше смъртно блед, а аз бях на хиляди мили далеч и не можех да бъде с него, той си беше отишъл от мен в миналото, в своя личен, затворен свят в деня, когато новината ни настигна и в който аз никога не можех да го последвам.

Чудех се дали помни онзи друг път, когато бавно, ужасно бавно вървяхме зад един ковчег. Не знаех.

Грешно е да си въобразяваме, че можем да проникваме в мислите на друг човек, независимо колко ни е близък, независимо колко упорито смятаме, че сме част от неговата най-интимна същност. Не сме. Дванадесет години по най-различен начин ние бяхме едно, всичко споделяхме, нямахме никаква тайни един от друг. И все пак миналото криеше тайни, миналото хвърляше своята сянка, а сенките понякога ни разделяха.

Извърнах поглед от него, погледнах нагоре и около мен и отново се появи тази дива вълна от чувства и усещането за недействителност. Отново ми прилоша и трябваше да ги потисна. Не можеше да бъде, не бях тук. Не може да сме се върнали.

Бяхме се върнали и като че ли бях умирала от глад дълги години и внезапно съм седнала на банкет, на маса, покрита с най-вкусна и мамеща храна; или ужасно жадно, умираща от жажда, защото съм имала само ръжда, пясък и пепел в устата, а сега лежах на брега на хладен, чист поток и можех да поема вода в шепите си и да пия, пия. Бях гладна и се хранех, бях жадна и пих, бях сляпа, а сега виждах.

Не можех да се нагледам на това, което ме заобикаляше — полето, скатовете, живите плетове, възвишението отпред, изораната земя, склона със златните дървета, ароматът на пръст и шумоленето на късни листа, усещането за далечното море, тесните пътеки, малките къщички, далечното ехо на стрелба, лаят на куче при вратата на една къщичка докато минаваше нашата тъжна процесия, валма син пушек от комините, който се вие в златния, осветен от слънцето въздух. Един мъж на кон, големият, лъскав задник на кобилата, закръглен като кестен. Мъжът забави движението си заради нас, след това спря и свали шапката, когато кортежът се проточи край него, и аз го погледнах от прозорчето на колата, полуусмихната, но той стоеше неподвижен и не ме погледна. Чудех се дали е приятел или съсед и се обърнах да питам Максим. Но Максим не го беше видял, — мислех си, че изобщо не ми обръща внимание, нито на деня, на мястото, където бяхме стигнали, нито на ездача, който стоеше там. Максим се взираше напред, като виждаше, или се опитваше отчаяно да не вижда други места, други гледки. Но аз не можех да си наложа да не гледам наоколо и да потъвам във всичко, което виждах, както не можех да накарам сърцето си да спре.

Независимо колко трагична беше причината на нашето присъствие тук, бях щастлива и радостна от красотата и великолепието на света извън прозореца на черната кола. Само бях слаба от неверие и благодарност, защото радостта ми ме караше да се чувствам виновна и трябваше да я пазя за себе си и не можех да я призная на никого, — нито на него, нито на някой друг.

Предишната нощ, докато спях неспокойно и неудобно в чуждото студено легло, а съзнанието и тялото ми все още не бяха отдъхнали от умората и досадата на пътуването, се събудих от някакъв объркан, тревожен полусън за колела на влак и равни, сиви, скучни френски поля, наоколо ми нямаше никакъв шум, пълна тишина и за няколко минути бях объркана и не знаех къде съм и защо. След това, когато си спомних, първо усетих изблик на възбуда и радост, че съм тук, че съм в Англия след толкова години изгнание и носталгия и копнеж — това щастие изтри всякаква друга действителност.

Стаята беше пълна с чудна, мека лунна светлина, докосваше тоалетката, боядисана в бяло, придаваше лъскавина на бледите стени, простираше се по повърхността на огледалото и по стъклото на една картина и по сребърните гърбове на четките ми и ги превръщаше във вода. Тихо прекосих стаята и се страхувах да вдигам шум, за да не го събудя, страхувах се дори да погледна към дългата фигура, свита като зародиш в леглото, знаех колко е изтощен, изстискан от физически и емоционални вълнения и че се нуждае от спасителен сън. Така бързо бях прибрала багажа, като не знаех какви дрехи да взема. Тъй като нямах прислуга да се грижи за тези неща, сега всичко лежеше на мен и трябваше да бъркам в куфара няколко минути, докато усетя меката памучна тъкан на пеньоара си.

След това се загърнах с него, отидох до прозореца и открехнах малко пердето. Максим не се събуди и след минута завъртях дръжката и отворих прозореца.

За мен тогава градината беше омагьосано място, картина от някаква приказка, а аз седях на прозореца.

Виждах пейзаж с такава трогателна красота, такова чудо, че знаех както понякога човек знае, че никога няма да забравя тези минути, каквото и да се случи в живота ми след това, ще бъде спомен, който ще ме крепи, както тайно ме крепяха спомените от розовата градина, която се виждаше от нашия стар прозорец в Мандърлей.

В центъра на моравата имаше един чемшир, чиято сянка правеше идеален кръг, като паднала пола върху бледата трева; през процепа на оградата от тиково дърво се виждаше сребърното огледало на езерото в каменното си корито. Последните далии и хризантеми навеждаха разкошни цветове, но стъблата им бяха докоснати от лунната светлина и плочите на покрива на старата барака блестяха в сребристосив цвят; оттатък моравата, в овощната градина висяха последните няколко ябълки, тук посребрени, а там скрити в тъмните клони, а зад овощната градина, в заграденото място за конете, два коня, сивите, стояха бледи като привидения.

Гледах и гледах и си мислех, че никога няма да се нагледам, и както гледах, спомних си стихове, вероятно научени в ранното ми детство като ученичка и не си ги бях спомняла от тогава.

Но не можех да си спомня нищо по-нататък.

Не само гледката на градината ме трогна така дълбоко, ароматът на нощния въздух през отворения прозорец беше невероятно сладък, съвсем не приличащ на топлия, тежък мирис на свечеряването, на който бяхме свикнали там, — в мястото, което неизменно наричах нашето заточение. Този въздух понякога биваше екзотичен, често опияняващ, задушаващ, понякога зловонен. Но винаги странен, чужд. Сегашният нощен аромат принадлежеше на моето детство и на времето, когато растях, миришеше на дома. Подушвах студа и осланената трева и кора на дърво и слаб дим, подушвах изорана земя и влажно желязо, глина и орлова папрат и коне, подушвах всичко това и нито едно по отделно, подушвах градината и полето наоколо, въздуха на октомврийската нощ под плаващата луна.

Беше късно и твърде тъмно, когато пристигнахме предната вечер. Вечеряхме, без да усетим вкуса на храната в чиниите си, както бяхме яли скучните блюда по време на пътуването и бяхме замаяни, изтощени от дългия път и се чувствахме мръсни и ни беше неприятно в дрехите, които носехме. Усещах лицето си замръзнало, сякаш ми беше трудно да задвижа устните си, а езикът ми като че ли беше подут. Погледнах към Максим и неговата кожа ми се стори прозрачна, имаше следи от умора под очите му, а самите му очи нямаха израз. Той леко се усмихна, уморено, като че ли търсеше подкрепа, и аз се опитах да му я изпратя, тъй като ми изглеждаше твърде далечен и странно непознат, както ми изглеждаше много отдавна, в онова друго време.

Кафето имаше странен вкус, горчиво и кално, столовата беше студена и недостатъчно осветена от един висящ полилей. Забелязах, че грозната жълта восъчна хартия на един от абажурите беше скъсана, а хубавите мебели с износена лъскавина, килимът на петна.

Виждаше се, че липсва обич, липсва грижа във всичко.

Постарахме се да докоснем храната и поговорихме малко, когато се качихме горе, само промърморвахме нещо за това-онова, бележки за пътуването, скучните и досадни километри през тъжната, сива Европа. Изтърпяхме го, като зяпахме през прозорците на влака, като гледахме грозотия и развалини навсякъде, толкова разрушения и толкова много тъжни, сиви лица, които гледат безизразно тежкия, гърмящ по релсите влак. Веднъж помахах на малка групичка деца, които чакаха на един прелез някъде в централна Франция. Нито едно от тях не ми махна, може би защото не бяха ме видели, те просто гледаха втренчено. Но поради умората и безчувствеността на тези деца в стомаха ми се надигна неприятното усещане за повръщане, почувствах се странно обидена и натъжена и започнах да мисля за други неща и да насочвам мислите си другаде.

Сега, като гледах градината, осветена от луната, бях напълно спокойна, напълно овладяла нервите си.

Останах така и някъде в къщата чух часовник да бие три, а аз все още бях будна и ми беше приятно, че съм будна, благодарна на спокойствието наоколо и на прохладата на смълчаната градина, на сладостта на въздуха. Въпреки че се срамувах, усещах дълбоко задоволство, дълбок мир.

Почти цял час не помръднах, докато Максим се обърна внезапно, като въртеше ръцете си и мърмореше нещо неразбрано, и тогава затворих прозореца, за да не влиза повече студ, който беше проникнал вече в стаята и се мушнах отново в леглото. Първо оправих завивките му и го погалих по лицето, както правим с дете.

Той не се събуди и малко преди зазоряване и аз заспах.

На сутринта, когато се събудих, беше вече светло и усетих колко всичко беше различно, и колко приятно и познато. Отново отидох при прозореца и погледнах към бледото небе, синьо, обвито в лека мъглица при зазоряването, от което ставаше по-светло в осланената градина. Никъде другаде по света не бих могла да бъда, освен тук и почти заплаках при тази ранна светлина, при нейната яснота, нежност и мекота.

Когато тръгнахме към църквата, валма от мъгла се вплитаха и разплитаха по дърветата, разпръсквани от слънцето, и сланата се топеше под неговите лъчи, а аз инстинктивно погледнах към мястото, където знаех, че се намира морето, — много мили надалеч. Когато пристигнахме при Дувър предната вечер, вече беше тъмно. Докато пресичахме канала, тихото и сиво море се издигаше и спадаше през прозореца на кораба, сякаш кротко дишаше и аз съвсем не усещах, че сме в морето: после колата бързо ни откара към едно право шосе.

Въпреки че ни беше докарало злини, липсваше ни морето в чужбина, липсваше ми ленивият му плисък на брега, шепотът на водата, която всмукваше мидени черупки и камъчета, разбиването на вълните в брега — самият факт, че е винаги там и се усеща дори при най-гъста мъгла, която притъпява звука, и че когато ми се ще, мога да отида и просто да го наблюдавам, да следя движенията му, играта на светлините по него, да видя как се променя, игрите на сенките, вълнението по повърхността му. Често го сънувах, сънувах, че съм там през нощта, когато е спокойно и тихо и наблюдавам от високо осветената от луната вода. Морето, край което живеехме и покрай което се разхождахме по време на нашето изгнание, беше без прилив и отлив, — бляскащо море, прозрачно, яркосиньо, виолетово, зелено — едно примамливо многоцветно море, съвсем неестествено.

Като се качвах в черната кола тази сутрин, спрях за малко, обърнах се и наострих уши и очи с желание да го усетя. Но нямаше нищо, беше твърде далеч и дори ако беше там, на края на градината, Максим нямаше да го забележи.

Обърнах се и седнах в колата до него.

Мъжете в черно стигнаха портала на църквата, спряха там, за да оправят леко товара си, като го разпределиха помежду си. Ние останахме зад тях. Една червеношийка внезапно се стрелна в тъмния отвор на портала и бързо излетя и при нейния вид сърцето ми се изпълни с бодрост. Струваше ми се, че сме участници в някаква пиеса и чакаме да ни извикат на сцената на осветеното открито място пред нас. Бяхме малцина. Но когато тръгнахме под арката, видях, че църквата беше пълна с хора. Станаха, когато ни чуха, предполагам, че бяха стари съседи, стари приятели — въпреки че едва ли бих могла да позная много от тях.

„Аз съм Възкресението и Животът, каза Господ. Който вярва в Мен, въпреки че ще умре, ще живее…“

Влязохме вътре и тежката дървена порта се затвори. Зад нас останаха есенният ден, слънчевата светлина и изораните поля, орачът и чучулигите, стрелкащи се под небето, и червеношийката, която пее на дървото, рошавите черни врани.

Хората се раздвижиха като стръкове царевица, когато минахме към първата пейка, усетих очи, насочени към гърбовете ни, усетих любопитството им и всички незададени въпроси, които сякаш висяха във въздуха.

Църквата беше хубава и от нейната красота дъхът ми спря. Никога не бях мислила колко ми липсваха такива места. Това беше обикновена, незабележителна английска провинциална църква и все пак за мен рядка и ценна като най-голяма катедрала.

Понякога се вмъквах в някаква църква в чуждо село или град и коленичех в тъмнината сред стари жени в черни шалове, които мърмореха молитвите си и миризмата на тамян и запалени свещи ми е била чужда като всичко друго, — струваше ми се, че принадлежат към някоя странна религия, съвсем далечна на строгата каменна църква у дома.

Имах нужда да бъда там и ценях тишината и атмосферата на преклонение, статуите и стаичките за изповед. Колкото ме привличаха, толкова ме и отблъскваха. Не можех да се моля, не можех да изрека някакви фрази, нито с устни, нито в съзнанието си, нито като изповед, нито като молба. Само някакво неясно, но изключително силно емоционално чувство понякога ме завладяваше, като резултат от силен порив дълбоко в мен и стигаше до повърхността, без да избухне. Никога не можех точно да го изразя и ми се струваше, че е като отчаяно чукане на дърво, за… За какво? За да сме опазени? За да бъдем спасени? Или просто за да ни оставят на спокойствие в нашия сигурен, скучен пристан до края на живота ни, без да ни тревожат разни духове.

Не смеех да си призная колко много ми липсваше и колко мечтаех за една английска църква, но понякога като четях и препрочитах вестниците, когато стигаха при нас от дома, попадах на обяви за служба следващата неделя и като ги четях бавно, думите ме изпълваха с голям копнеж.

Пее се за Причастие. Утринна служба. Хор на Вечерня. Станфърд в С. Дарк в С. Бърд. Бойс. Води Добра Светлина (Стейнър). Ти ще го пазиш… Пастор. Главен пастор. Отговорен за музиката в църквата. Епископ. Произнасях думите тихо на себе си.

Като гледах крадешком на две страни и от време на време и към олтара пред нас, видях сивите каменни арки, корнизи и стълби, строгите възпоменателни плочи за местни земевладелци, починали отдавна, и библейските текстове по чистите прозорци.

Четях тържествените, премерени думи, стъпките ни звучаха като стъпки на войници, докато вървяхме по пътеката, облицована с камък до дървената поставка за ковчега.

Имаше цветя, златни и бели като слънце и звезди в големи кани и вази на масата до купела.

Мислех, че сме откъснати от полето навън от църквата, но не беше така, защото слънцето влизаше през страничните прозорци и падаше по пейките и бледите камъни, и красивата ясна английска есенна светлина ме изпълваше с радост, че съм се върнала у дома, падаше върху главите и отворените молитвеници, за момент близна с огнен език сребърния кръст, докосваше меко и нежно простия, солиден дъбов ковчег на Беатрис, когато мъжете го поставиха на пода.

Глава втора

Максим извади писмото. Аз седях до нашата маса с изглед към малкия площад, който така много, харесвахме, а той отиде в хотела за цигари.

Не беше толкова топло. Спомням си, че облаци непрекъснато закриваха слънцето и внезапен вихър се втурна по една от страничните улички между високите къщи, като завъртя късчета хартия и листа. Бях загърнала раменете си със сакото. Лятото беше свършило.

Може би по-късно същия следобед щеше да има буря, времето бе започнало да се променя.

Облаците отново се появиха и площадът остана в сянка, без форми, странно тъжен. Няколко тъмнокоси дечица играеха в една кална локва, която сами бяха направили между камъните, като бъркаха водата с пръчки, носеха още пръст в малки дървени лъжички за сладолед, веселите им гласове достигаха до мен като бърборене на птички.

Наблюдавах ги, слушах ги и се усмихвах. Стараех се да не се разстройвам от децата.

Сервитьорът мина и хвърли поглед към празната ми чаша, поклатих отрицателно глава. Ще чакам Максим.

След това църковната камбана заби на часа, с остър, висок метален звук и слънцето отново заблестя като изостряше краищата на дългите сенки, затопли ме и ми подобри настроението. Малките момченца запляскаха с ръце в калта и извикаха ура за нещо, което ги зарадва. Вдигнах очи и го видях, че идва към мен с приведени рамене, лицето му като маска, зад която той винаги автоматично се опитваше да скрие каквато и да е тревога. Държеше едно писмо и като седна на вехтия метален стол, хвърли го на масата, преди да се обърне и да щракне с пръсти на сервитьора, — нещо, което той рядко правеше по стар, арогантен маниер.

Не познах почерка. Но видях пощенската марка и поставих ръката си върху неговата.

Беше от Джайлс. Максим не ме погледна, докато бързо го прочетох „… намерих я на пода в спалнята… чух силен, удар от падане… успях да я вдигна… Мейдмент дойде… някакво движение на гърба от ляво почти веднага… говор лош, но се прояснява малко… познава ме… болницата и лекарите не казват много… ужасно… живея с надежда…“.

Погледнах отново плика. Датата беше от преди три седмици. Понякога пощата пристигаше толкова късно, изглежда, че съобщенията са се влошили от края на войната.

— Сигурно е по-добре, Максим. Може би дори е напълно оздравяла. Ако не е така, щяхме вече да разберем — промълвих аз.

— Горката Беа. Няма да може да тича през четири окръга. Няма да ловува вече. Ако я накарат да се откаже от лова изобщо, това ще бъде добре. Не мисля, че е разумно за жена на шестдесет години. Винаги се е грижила за всичко. Не съм й бил от никаква полза, не заслужава това.

Той внезапно стана.

— Хайде.

Извади няколко монети от джоба си, остави ги на масата и тръгна през площада. Погледнах към сервитьора, усмихнах се извинително, но той беше вътре, разговаряше с някого с гръб към мен. Спънах се, почти паднах на плочите в стремежа си да настигна Максим.

Клекналите момченца събраха главичките си и млъкнаха.

Той тръгна към пътеката, която заобикаля езерото.

— Максим…

Настигнах го, докоснах ръката му. Вятърът духаше и къдреше водата.

— Тя сигурно е добре вече… чудесно… Сигурна съм.

Да телефонираме на Джайлс тази вечер, можем ли? Но бихме чули… той е искал да ти съобщи и е ужасно, че писмото се е забавило толкова време… може би е писал отново, въпреки че не обича много да пише. И двамата не обичат.

Вярно беше. През всичките тези години получавахме от време на време кратки, приятелски писма с едрия, момичешки почерк на Беатрис, която ни казваше твърде малко, понякога споменаваше за съседи, за пътувания до Лондон, за войната, затъмнението, евакуациите, липсата на много неща, кокошките, конете и внимателно и тактично избягваше всичко лично, семейни въпроси, миналото. Като че ли бяхме далечни братовчеди, разделени от дълго време. Понеже се местехме и след това се връщахме тук след войната, писмата често бяха адресирани „до поискване“ и пристигаха веднъж или два пъти годишно и безнадеждно закъсняваха. Аз отговарях в същия внимателен, скован стил, с почерк като този на Беатрис, срам ме беше от тривиалността на нашите дребнички новини. Тъй като Беатрис никога не споменаваше писмата ми, нямах представа дали изобщо ги получава:

— Моля ти се, не се безпокой. Знам, че мозъчният удар е страшно нещо и сигурно е било много тежко за нея. Тя е действена натура, не понася да стои безработна вкъщи. Не се е променила.

Видях сянка от усмивка по устните му.

— Но много хора получават удар, слаби удари и напълно оздравяват.

Стояхме и гледахме сивата стоманена вода около дърветата и постланата с баластра пътека. Чух се да бъбря глупости, като се опитвах да го успокоя. Без успех. Разбира се, той не мислеше само за Беатрис.

Писмото, пощенската марка, почеркът на Джайлс, адреса в горния ъгъл на листа връщаше мислите му назад.

Исках да му спестя всичко това, но знаех, че не е редно да крия писмата. Дори и да бях го направила успешно, щеше да бъде измама, а ние не се лъжехме един друг и при това не исках да се преструвам, че няма сестра, нито семейство, освен мен.

Беатрис се занимаваше с всичко от деня, когато заминахме, подписваше документи, взимаше решения. Беатрис, и през първите една-две години Франк Кроулей. Максим не искаше да му се казва това, изобщо не искаше нищо да му се казва. Е, сега си мислех, може би е било твърде голямо напрежение за нея, разчитали сме твърде много на силата и доброто й сърце. А после дойде войната.

— Едва ли съм й бил опора.

— Тя никога не е очаквала това, никога не е казвала нищо по този въпрос, знаеш много добре.

Тогава се обърна към мен, очите му бяха пълни с отчаяние.

— Страх ме е.

— Максим, от какво? Беатрис ще бъде отлично, знам го, тя…

— Не. Независимо дали е или не е… не е това.

— Тогава…

— Нещо се е променило, не чувстваш ли? Страх ме е от каквато и да е промяна. Искам всеки ден да е като днешния.

Нищо не можех да му кажа, знаех, че никаква баналност не може да помогне. Спрях да бърборя безсмислено как добре ще се възстанови Беатрис. Само вървях бавно до него на брега на езерото и след една миля отново тръгнахме към хотела. Спряхме да гледаме някакви гъски във водата. Хвърлих на две врабчета трохички, които намерих в джоба си. Почти никого не срещнахме. Лятната ваканция беше приключила. Когато се върнем, ще пристигнат вестниците и ще се занимаем малко е тях, преди да изпием по чаша вермут и да обядваме.

По целия път докато мълчахме мислех за Беатрис.

Горката Беатрис. Но имало слабо раздвижване на едната й страна, казваше писмото, познала Джайлс, могла вече да говори. Ще телефонираме, ще поръчаме цветя, ако е възможно малко да приспим вината си по този начин.

Само за един миг, когато се качвахме по стълбите на хотела, си я представих ясно как върви насреща ми по тревата на Мандърлей, кучетата весело лаят около нея, гласът й се чува ясно. Милата, добра, вярна Беатрис, не си натрапваше мнението и никога не зададе какъвто и да е въпрос, обичаше ни и покорно прие това, което направихме. Очите ми се напълниха със сълзи. Но сега вече тя сигурно отново излиза. Дори започнах да пиша писмото си, щях да я посъветвам да намали темпото, да се грижи повече за себе си, да се откаже от лова.

Максим се обърна, когато влизахме през вратата и по лицето му познах, че и той се беше убедил във възможността да се върне с облекчение към нашето деликатно спокойно съществуване.

Сега се срамувам и винаги ще се срамувам, че тази вечер бяхме толкова весели, с олекнали сърца, като обърнахме гръб на всичко извън нас и се насочихме към удобния пашкул, в който се бяхме свили. Колко самодоволни бяхме, колко себични и безчувствени, като съзнателно се убеждавахме, че ударът на Беатрис е бил слаб, и тя вече сигурно е станала и се занимава с обичайните си работи.

Следобеда излязох за малко на пазар и дори си купих някакъв одеколон, нов за мен, и скъп битер шоколад, постъпих като богаташка, отегчена, несериозна, която прекарва времето си в покупки за собствено удоволствие. Това не беше обичайно за мен и не зная защо се държах така този ден. Пихме чай и след това вечеряхме, а след вечеря отново се разходихме както обикновено край езерото и отидохме да пием кафе в един от хотелите, чиято тераса беше отворена вечерно време и масите поставени навън под чадъри. Приказни светлини сияеха над главите ни, като хвърляха лъскав син цвят и червен и грозен оранжев по масите, по ръцете ни, когато посягахме към чашите. Времето стана по-меко, вятърът беше спрял. Наоколо седяха една-две двойки, дошли на чашка алкохол или кафе и за малките черешови пастички — тукашен специалитет. Ако Максим не беше в състояние да не мисли за неща твърде далеч оттук, той умело го скриваше от мен и само се облягаше на стола си, като пушеше. Същият, с когото седях в отворена кола по планинските пътища на Монте преди цял век, само че сега с малко повече бръчки и побеляла коса. Същият човек, който ме покани несръчно и зачервен от неудобство на своята маса, когато обядвах сама и бутна чашата ми е вода.

— Не може да седите на маса с мокра покривка, ще ви се отще да се храните. Станете! — И към сервитьора:

— Махнете това и сложете още един прибор на моята маса. Мадмоазел ще обядва с мен.

Сега вече рядко беше така категоричен, нито пък така импулсивен и настроението му беше доста по-уравновесено, приемаше по-лесно нещата, включително и скуката. Беше се променил. И все пак, като го гледах, беше старият Максим, когото видях за първи път. Щеше да бъде като толкова много други вечери, когато седях до него, когато повече мълчах, като знаех, че се нуждае само от успокояващия ефект на моето присъствие, което го правеше доволен. Вече бях свикнала да се чувствам силна и той да разчита на мен. И ако в съзнанието ми днес, както през много други дни през тези една или две години се прокрадваше слабо безпокойство, слаба борба, нов глас, нещо, което не можех да обясня нито да определя, но винаги беше „като облак по-голям от човешка длан“, стараех се да не мисля за него и да не признавам, че съществува.

Донесоха още кафе, гъсто и черно в малки фарфорови чашки и Максим поръча коняк.

Казах:

— Ето го химикът. — И улових погледа на Максим както винаги с взаимно учудване, и двамата се обърнахме да гледаме човека, с когото се разминавахме на брега на езерото, — един особен, изправен слаб мъж, местният аптекар, който прекарваше целия ден в безупречна бяла престилка и всяка вечер, точно по едно и също време се разхождаше и обикаляше езерото в черно, дълго палто, като държеше за каишка малко, дебело кученце. Караше ни да се смеем, защото беше безкрайно сериозен и безразличен към света. Всичко в него, — кройката на дрехите му и прическата му, начина, по който държеше главата си, яката му с обърнати краища, дори каишката на кучето, бяха очевидно чуждестранни.

Такива дребни, обикновени неща, такива безобидни забавления изпълваха нашите дни.

Спомням си, че започнахме да говорим за него, за положението му, защото не бяхме го видели с жена, или с какъвто и да е друг човек. Сватосвахме го с различни дами от други магазини или от салоните на хотела и на масата на кафе в малкия градец като разглеждахме жени, които разхождаха кучетата си като евентуални кандидатки. После, когато застудя и светлините на терасата напълно изгасваха, се връщахме хванати за ръка покрай тъмната спокойна вода и се преструвахме, без да кажем дума, че всичко е както е било. Не споменахме писмото.

Странно е, че когато си спомняме драмите на живота, моментите на криза и трагедии, времето на страдание, когато ужасни новини стигнат до нас, не само събитието остава завинаги в съзнанието ни, но почти винаги и малките подробности без значение. Те могат да останат пресни и ясни, свързани със събитието като постоянен белег до края на живота ни, макар да е логично да се мисли, че паниката и шокът и острата болка са притъпили съзнанието ни за случката.

Има неща, които съвсем не помня от онази нощ, но други са останали като сцени в картина, живо осветени.

Влязохме в хотела като се смеехме за нещо и не съвсем обичайно, защото той изглеждаше в такова весело настроение, Максим предложи да изпием по един ликьор. Нашият хотел не беше претенциозен, но вероятно преди години някой решил да привлече външни хора и превърнал в бар едно мрачно помещение близо до ресторанта, като сложил абажури на лампите с пискюли по тях и няколко табуретки. На дневна светлина не беше привлекателно място, знаехме го скучно и овехтяло, така че никога не бихме пожелали да отидем там. Но понякога вечерно време, когато бяхме в настроение и се преструвахме, че е шик, и защото вече нямахме вкус към обстановката, която бихме намерили в баровете и ресторантите на по-богати хотели, идвахме тук и бяхме доволни, дори започнахме да харесваме това място и му се радвахме като на едно не особено красиво дете, облечено в официални дрехи на възрастен. Веднъж или два пъти две жени на средна възраст сядаха заедно на бара, за да клюкарстват; веднъж една дебела матрона и дъщеря й с гъши врат кацнаха на табуретките една до друга, като пушеха и жадно се оглеждаха. Бяхме се свили в един ъгъл с гръб към тях, с леко наведени глави, тъй като все още се страхувахме, че един ден ще срещнем някой, който ни познава или поне ще ни разпознае.

Бяхме винаги напрегнати, че някой ще ни разпознае и ще си припомни нашата история. Забавлявахме се с разговори за жените, като гледахме ръцете им, обувките им, бижутата им и се опитвахме да разберем живота им, както и живота на тъжния аптекар.

Тази вечер нямаше никой друг в помещението и си спомням, че не седнахме на обичайната си маса в дъното, а на друга, по-добре осветена и по-близко до самия бар. Преди момчето да вземе поръчката ни, влезе управителят, като се оглеждаше за нас.

— Един джентълмен телефонира, но вие бяхте излезли. Каза, че ще се опита да влезе във връзка с вас отново.

Седяхме като неми. Сърцето ми биеше силно, много бързо и когато посегнах към ръката на Максим, почувствах своята странно тежка, като мъртва, чужда на тялото ми.

Тогава съвсем неочаквано забелязах зелените мъниста на края на пискюлите на абажурите, един ужасен, стъклен жабешки зелен цвят и забелязах още, че няколко липсват, като на тяхно място има пролуки, които нарушават украсата заедно с други розови мъниста. Мисля, че идеята беше да приличат на обърнати листа на лалета. И сега ги виждам, грозни, просташки, измислени от някого с претенция за шик. И не си спомням добре за какво говорехме. Донесоха напитките ни, два големи коняка, но аз едва докоснах моя. Часовникът удари. Чуха се няколко стъпки от горния етаж, човешки говор. След това настъпи тишина. Отвън идваше шум от гости, които влизаха. В топлите вечери седяхме на терасата и чудните светлини около езерото не изгасваха преди полунощ, имаше много хора, които се разхождаха, местни и чужди. Това място си имаше своята приятна атмосфера за нас, достатъчна атрактивност и разнообразие и дори някаква трезва ведрина. Като се връщам назад, учудвам се колко малко искахме от живота тогава, — тези години излъчват атмосфера на спокойствие като период на затишие между две бури.

Чакахме почти час, но нямаше никакъв телефонен звън. На края разбрахме, че ни чакат от уважение, за да изгасят светлините и да затворят. Трябваше да се качваме горе. Максим изпи моето питие, както и своето. Маската отново се появи на лицето му, очите му бяха безизразни и ме поглеждаше от време на време, за да черпи увереност.

Прибрахме се в стаята. Тя беше малка, но през лятото отваряхме двете врати към правоъгълен балкон. Гледаше към задната част на хотела, към градината, а не към езерото, но предпочитахме това, не искахме да бием на очи.

Едва затворихме вратата, когато чухме стъпки и след това силно почукване. Максим се обърна към мен.

— Иди виж.

Отворих вратата.

— Мадам, отново телефонират за господин Уинтър, но не можах да ви свържа със стаята, връзката е много лоша. Моля, елате долу.

Погледнах Максим, той кимна с глава, като ми даде знак да отида, както очаквах, че ще стане.

— Аз ще дойда, — казах, — съпругът ми е много уморен. — И тръгнах бавно, като се извинявах на управителя, следвайки го по коридора и надолу по стълбите.

Човек помни подробностите.

Управителят ме заведе при телефона в собствената си канцелария с настолна лампа на масата. Останалата част на хотела беше потънала в мрак. Мълчание. Спомням си звука на собствените ми стъпки по черно-белите плочи на пода на хола. Спомням си една малка дървена фигурка на танцуваща мечка до телефона. Един пепелник, пълен с угарки от пури.

— Ало… ало…

Мълчание. След това слаб глас, плаващ в много шумове, сякаш думите бяха леки… Отново тишина. Започнах нервно да говоря по телефона, като виках глупаво и се опитвах да ме чуят, да установя връзка.

А той крещеше в ухото ми.

— Максим? Максим, ти ли си? Ти ли си?

— Джайлс, — казах, — Джайлс, аз съм…

— Ало… ало…

— Максим е горе. Той… Джайлс…

— Ох… — Гласът му отново се загуби и когато се появи звучеше като че ли идва изпод морето, имаше странно гърмящо ехо.

— Джайлс, чуваш ли ме? Джайлс, как е Беатрис? Едва днес следобед получихме писмото ти. Много закъсня. Чух странен звук и отначало реших, че е някакво ново прекъсване иди смесване по линията. След това разбрах, че не е това. Беше плачът на Джайлс. Спомням си, че взех малкото дървено мече и започнах да го търкалям в дланта си, като го галех и обръщах.

— Тази сутрин… рано тази сутрин.

Гласът му идваше разпокъсан и преминаваше в сълзи. За момент спря за малко, за да се успокои, но не успя. — Тя все още беше в болницата, не я бяхме взели вкъщи… искаше да си дойде у дома… Опитах се да уредя това, разбираш ли? Исках да я прибера у дома…

Той отново се разплака и аз не знаех какво да му кажа, как да се справя с това положение. Мъчно ми беше за него, но ми стана и неудобно, искаше ми се да оставя слушалката и да избягам.

— Джайлс…

— Тя е мъртва, умря тази сутрин. Рано сутринта. Дори не бях там. Бях си отишъл у дома, виждаш ли. Нямах представа… не ми казаха.

Той пое дълбоко въздух и след това каза, много високо и бавно, сякаш се опасяваше, че няма да чуя и да разбера, или съм глуха или пък малко дете.

— Обаждам се, за да кажа на Максим, че сестра му е мъртва.

Максим беше отворил вратата на балкона и гледаше тъмната градина. Само една лампа близо до леглото светеше. Той не каза нищо, когато му предадох разговора, съвсем нищо — не мръдна, нито ме погледна.

— Не знаех какво да кажа. Почувствах се ужасно. Той плачеше. Джайлс плачеше — казах аз.

Спомням си отново гласа му по бучащата линия, разтърсващия плач и дълбокото дишане, когато се опитваше безуспешно да задуши риданието. След това разбрах, че през всичкото време докато стоях в задушната канцелария на управителя и стисках слушалката, в съзнанието ми беше една ужасна картина не на Джайлс, който седи на някакъв стол в къщата им, вероятно в своя кабинет или в хола, а на Джайлс, облечен като арабски шейх в развяващи се бели роби, които обгръщат огромното му тяло, и някаква кърпа вързана около главата му, както се беше маскирал през онази ужасна нощ на бал-маскето в Мандърлей. Представях си как сълзите текат по дебелите му бузи и правят пътечки по кафявата боя на лицето му. Но сълзите онази вечер не бяха негови, той просто беше непохватен и смутен, сълзите, шокът и учудването и срамът бяха само мои.

Не исках да мисля за това сега, исках да го забравя, но картината ставаше по-жива и нямах власт да задържа спомените, картините, които идваха съвсем неочаквано в най-различно време в съзнанието ми.

Студен вятър нахлу през отворения прозорец.

Тогава Максим каза:

— Горката Беатрис, — и отново, след малко, — горката Беатрис, — но с някакъв неестествен тон, сякаш не изпитваше нищо към нея.

Знаех, че не беше така. Когато никой друг не беше в състояние да събуди каквито и да било чувства у него, той обичаше Беатрис, с три години по-възрастна и много по-различна. Малко време прекарваха заедно след детството си, но тя го поддържаше, неизменно беше до него, обичаше го естествено и предано, независимо от сдържаното й поведение, а Максим, винаги нетърпелив и безапелационен към нея, също я обичаше и разчиташе на нея и й беше мълчаливо признателен.

Отдалечих се от прозореца и започнах да се разхождам нервно из стаята, отварях чекмеджета и се ровех в тях, като се чудех какво да взема, без да съм в състояние да се съсредоточа, уморена, но напрегната и знаех, че няма да мога да спя.

Най-после Максим влезе и затвори прозорците.

— Ще бъде късно тази вечер да търсим билети и да решим кой е най-добрият път за отиване. Не знаем в кой ден е погребението, не попитах. Трябваше да питам. Ще се опитам да телефонирам на Джайлс утре и тогава ще се оправим — казах.

Погледнах към него с объркани мисли въпроси и разни планове в главата ми.

— Максим?

Той ме гледаше, лицето му изразяваше отчаяние и неверие.

— Максим, разбира се, трябва да отидем. Разбираш това, нали? Как може да не отидем на погребението на Беатрис?

Той беше блед като платно, устните му безкръвни.

— Иди ти. Аз не мога.

— Максим, трябва.

Отидох при него, прегърнах го, без да говоря, а тихо мърморех успокоителни думи и се притиснахме един в друг и бавно започнахме да схващаме горчивата истина.

Бяхме казали, че никога няма да се върнем, а сега трябва. Какво друго би могло да ни накара да го направим? Не смеехме да говорим, — важността на това, което щеше да се случи, лежеше между нас и просто нищо, нищо не можеше да се каже.

Накрая си легнахме, въпреки че не спахме и аз знаех, че ще бъде така. В два, три, четири часа чухме камбаната от камбанарията на площада да бие.

Преди повече от десет години бяхме избягали от Англия, това стана през нощта на пожара. Максим просто обърна колата и подкара далеч от пламъците на Мандърлей, от миналото и неговите призраци. Почти нищо не взехме със себе си, нямахме никакви планове, не дадохме никакви обяснения, въпреки че накрая изпратихме един адрес. Бях писала на Беатрис и получихме учтиво писмо и два екземпляра официални документи от Франк Кроулей и адвоката, а след това от банката в Лондон. Максим не ги прочете, едва ги погледна, надраска подписа си и ми ги подхвърли, като че ли и те горяха. Аз се справих с всичко останало и после настъпи нашата година на мир. Преди войната да ни накара да търсим друго място, и после друго, а след войната, най-после, дойдохме в тази страна и намерихме това селище при езерото и почувствахме отново облекчение.

Установихме се, подновихме нашия скъп, скучен живот, без събития, напълно затворени в себе си, като не се нуждаехме и не желаехме никой друг. И ако напоследък започнах да ставам неспокойна, отново да си спомням и да разбирам, че спомените са там, „облакът по-голям от човешка длан“, никога не говорех за това с него и бих си отрязала езика, преди да се случи.

Мисля, че не само бях твърде напрегната тази нощ, но се страхувах, че мога да сънувам кошмари, образи, които не можех да понасям и не можех да контролирам, неща, които исках да забравя завинаги. Но вместо това, когато изпаднах в полусън преди разсъмване, образите пред очите ми бяха напълно спокойни и приятни, за места, които бяхме посетили заедно и харесвахме, гледки от синьото Средиземно море, лагуната във Венеция с църквите, които се издигат и изплуват от перлената мъглица на ранната утрин. Така че когато се събудих, бях доста спокойна и отпочинала и лежах тихо до Максим в тъмнината, като ми се искаше и той да сподели моето настроение.

Още не бях разбрала какво друго имаше в съня ми, странната възбуда и радост, които трептяха в него. Срамувах се от това. Но сега ги приех спокойно.

Беатрис беше мъртва. Много ми беше мъчно. Нежно я обичах и мисля, че и тя ме обичаше. Знаех, че с време ще плача за нея и ще ми липсва и ще усещам голяма мъка. И че трябва да се изправя пред страданието на Максим не само поради загубата й, но и поради това, което трябваше да направим.

Трябваше да се върнем. И както лежах в хотелската стая в това чуждо градче при езерото, позволих си да усетя тайно, с чувство на вина нещо чудесно, въпреки че беше смесено със страх, защото не можех да си представя какво ще намерим, как ще ми се сторят нещата и преди всичко, как ще се чувства Максим и каква мъка ще му причини нашето завръщане.

На сутринта стана ясно, че мъката му беше много голяма, но той отново инстинктивно започна да се справя с нея по стария начин, като отказваше да мисли и да чувства, като скриваше всичко зад една маска, и се държеше като автомат, движеше се механично, — нещо, което беше усвоил отдавна. Той едва говореше, само за обикновени неща във връзка с подготовката, но стоеше при прозореца или на балкона като гледаше в градината, мълчалив, блед, далечен. Аз приготвих нещата, организирах пътуването ни, телефонирах, телеграфирах, купих билетите, видях какви са прехвърлянията, събрах багажа на двама ни, както обикновено и когато погледнах редицата дрехи в гардероба, изпитах старото чувство на непълноценност. Защото все още не бях умна жена, все още не подбирах прецизно дрехите си, въпреки че имах достатъчно време на разположение. От несръчно, лошо облечено момиче, станах скучно и неинтересно облечена омъжена жена и наистина като ги гледах сега, видях, че дрехите ми са на човек на средна възраст, с убити цветове и внезапно една мисъл премина през съзнанието ми, че никога не съм била млада, никога не съм била безгрижна и весела, камо ли суетна или оригинална. В началото беше едно съчетание на невежество и бедност, по-късно, без съветник, изпълнена със страх поради новия ми живот и положение и в сянката на Ребека, нечовешки красива и безупречно и екстравагантно облечена, аз избирах обикновени, безинтересни дрехи, като не се осмелявах да експериментирам. И Максим не искаше това, той се беше оженил за мен не въпреки, а именно заради моите лошо избрани некрасиви дрехи, те всички бяха част от невинната и несветска личност, каквато си бях.

И тъй, извадих простите кремави блузи, практичните, бежови, сиви и тъмни поли, тъмните жилетки и удобните обувки, като внимателно ги наредих и не бях в състояние да преценя дали в Англия е топло или студено и се страхувах да попитам Максим, защото знаех, че няма да ме разбере. Но всичко направих бързо, а останалите дрехи заключих в гардеробите и чекмеджетата. Разбира се, щяхме да се върнем, въпреки че не знаех кога. Слязох долу, за да съобщя на управителя на хотела, че запазваме стаята. Той искаше да платим депозит и в объркването и желанието си по-скоро да приключа с този въпрос, бях почти се съгласила като мислех, че такава е практиката и е справедливо. Но когато Максим чу, внезапно се оживи като куче, което е било заспало и се събужда ядосано и се озъби на човека по стария си заповеднически маниер, като му заяви, че нямаме намерение да платим повече отколкото обикновено, че трябвала приеме думата ни, че ще се върнем.

— Той няма как да даде под наем стаите в края на сезона и го знае съвсем добре. Сега хотелът е празен. Има късмет, че ние сме тук. Има много други хотели.

Прехапах устни и не ми беше удобно да погледна управителя, когато той ни наблюдаваше как се качваме в таксито. Но енергията у Максим беше изчезнала и в останалото време на пътуването, през целия ден и следващата нощ и на следващия ден, той беше се уединил в себе си, мълчалив повечето време, въпреки че беше нежен с мен, като поемаше храна и напитки, когато му ги подавах като на дете.

— Всичко ще бъде наред, — казах веднъж, два пъти. — Максим, няма да е толкова лошо, колкото си го представяш.

Той леко се усмихна и загледа през прозореца на влака безкрайните, сиви полета на Европа. Нямаше есенно слънце, нямаше чудесната процеждаща се светлина, — имаше само прогизнали поля и стърчащи дървета и скучни, скупчени села, мрачни малки градчета.

Имаше още много неща. То беше епизодично, моментно, но ме ужаси, и беше така неочаквано и толкова силно, че за минутка сърцето ми замръзна.

Бяхме на гарата на една от границите и понеже сменяха машините, трябваше да чакаме половин час — достатъчно време да излезем от вагона, да се поразходим нагоре-надолу по перона и да се раздвижим. Там имаше будка, в която продаваха варена наденица, хубаво топло кафе и шнапс и сладки с подправки, които ние топяхме в кафето, преди лакомо да ги излапаме. Максим наблюдаваше нещо при един човек с огромен багаж, натрупан върху нестабилна количка, забавляваше се като стоеше до него. В този момент нищо не мислех нищо особено, нито за миналото, нито за бъдещето, просто се радвах на почивката след движението на влака, вкуса на сладките и кафето. Тогава Максим се обърна и ме погледна, усмихна се и чух нещо, което падна в главата ми като капка вода върху камък.

„Този човек е убиец. Той застреля Ребека. Този е убиецът на жена си!“

За един ужасен миг, като се взирах в Максим, видях чужд човек, който нямаше нищо общо с мен, човек, когото не познавах.

След това чухме предупредителната свирка да ни подканя отново във влака.

Глава трета

Враните отново се въртяха по небето, като се издигаха, разпръскваха се, падаха, на склона човекът продължаваше да оре. Слънцето все още грееше, светът беше непроменен.

„Сред живота ние сме в смъртта, от кого да търсим помощ, освен от Теб, о Господи, който поради нашите грехове си справедливо недоволен?“.

Сдържах дишането си, като очаквах нещо да се случи. И скоро, разбира се, така и стана; тръгнаха напред и започнаха да отпущат въжетата. Погледнах нагоре. Максим стоеше няколко крачки по-далеч, неподвижен, черна сянка. Всички бяхме черни в златната слънчева светлина. Но гледах лицето на Джайлс от другата страна на отворения гроб, — Джайлс, със силни челюсти, с хлътнали очи плачеше и не се опитваше да спре сълзите си. Джайлс и Роджър до него.

Но не можех да гледам лицето на Роджър, отклоних поглед в смущението си. Сега пристъпваха напред.

„Но щом като Всемогъщият Господ в своята голяма милост е решил да вземе при себе си душата на нашата любезна сестра, която лежи тук, следователно ние предаваме тялото й на земята.“

Сега се наведохме и хвърлихме шепа пръст. Хванах ръката на Максим. Пръстите му не отговориха на моето стискаме и бяха студени. Отново видях Беатрис, жива пред мен, както я виждам постоянно и сега — Беатрис в костюма си от туид и дебели спортни обувки да идва към мен през тревата, обикновеното й открито лице изпълнено с любопитство, интерес, приятелско чувство, Беатрис, от която никога не бях чула неприятна или нечестна дума.

„Чух глас от небето, от сега нататък блажени са тези, които умират в името на Господа.“

Жалко, че тогава не плаках. Трябваше да плача и не поради липса на чувства очите ми останаха сухи. Вместо това мислех колко прекрасен е този ден и колко щастлива би била тя да язди някъде на своя кон на лов или да разхожда кучетата, — тя почти не оставаше вкъщи през деня, и отново си помислих колко лошо и нечестно беше. Беатрис трябваше да падне от кон на стари години, да ходи на лов до последната си минута весела и безгрижна в ден като днешния, а не слаба и унижена след мозъчен удар, без да е навършила дори шестдесет години. Или може би трябваше да бъде Джайлс, дебелият Джайлс с нездрав вид, смачкан сега, кръглото му лице в бръчки и мокро, с огромна бяла кърпа притисната към устата му, и Роджър. Бързо го погледнах как стои до баща си и ми мина ужасната мисъл, че смъртта сигурно би трябвало да бъде предпочетена пред обезобразяването му, но знаех, че това се отнася до нас, за да си спестим неприятността да го гледаме, а не до него.

Настъпи тишина. Стояхме около гроба, като гледахме бледия дъбов ковчег и тъмните бучки пръст. Бяха махнали златните цветя и ги бяха оставили на тревата и тогава видях колко много цветя има около гроба, натрупани до пътеката, венци и кръстове и възглавнички — златни и бели и бронзови и лилави, наредени като скъпоценни камъни на зелен фон, и когато се обърнах, видях колко много хора имаше, стояха малко назад с уважение и да ни дадат възможност да минем, вероятно петдесет или шестдесет души. Колко много приятели имаше Беатрис, колко много хора са я обичали, колко много хора са я познавали и уважавали.

Сега, като тръгнахме малко несигурни към колите, — представлението беше свършило, — Максим стисна силно ръката ми. Хората ни гледаха и се опитваха да не ни гледат, мислеха, чудеха се, усещах очите им, въпреки че моите бяха сведени надолу, мислех си как ще преживеем всичко това, или как ще разговаряме с тях после у дома, дали Максим ще бъде в състояние да се справи.

Но докато мислите ми се въртяха хаотично, в един момент, когато бяхме заобиколени от хора, аз се спънах като преминавах от тревата към покритата с дребен чакъл пътека. Усетих една ръка да ме хваща от другата страна, далеч от Максим, така че не паднах, но веднага погледнах в разтревоженото, скромно, чудесно познато лице на Франк Кроулей.

Дълго след това си спомнях неговото присъствие и как то промени всичко за нас, промени останалата част от деня и ако успяхме да се справим, как получихме сигурност, помощ и сила, и премисляйки всичко отново, разбирахме колко много винаги ни е помагал, колко много му дължахме. Той беше агент на Максим, трудолюбив, привързан, експедитивен и негов най-верен приятел. Той страдаше с него, — почти същата жертва на Ребека, както и Максим. Той знаеше истината за нещата и не каза нищо.

Но за мен беше повече, една скала, когато ми се струваше, че всичко около мен се върти, че е бурно море, в което щях да се удавя. Той беше през първия ми ден на млада съпруга в Мандърлей — чувствителен, ненатрапчив, предусещаше тревогите ми, изглаждаше пътя ми облекчен от това, че бях такава каквато бях, млада, несръчна, неопитна, нервна, некрасива и през всичко това виждаше истинската ми същност. Сигурно никога няма да узная точно колко много дължа на Франк Кроулей — по колко хиляди малки и важни неща ми е помагал, но често съм си мислила за него през тези години в чужбина с обич и съм му благодарила също, когато съм била на колене в дъното на някоя чуждестранна църква. Мислех си, че сигурно познавам само двама души, които са напълно и безспорно добри — Франк и Беатрис. Днес те и двамата бяха тук. Само че Франк беше жив и малко променен, а Беатрис — мъртва, и миналото нахлу в съзнанието ми като река, която залива голата, суха земя на настоящето.

Когато погребението свърши и ние стояхме на пътеката извън гробището, официално и сдържано се ръкувахме с толкова много хора, повечето от които непознати, и когато най-сетне тръгнахме след Джайлс и Роджър към черните коли, които ни чакаха, знаех, че Максим би избягал, ако беше възможно, без да има нужда той да ми го каже. Той просто можеше да се качи в една от колите и да заповяда да ни откарат, без да се сбогуваме дори, щяхме бързо да стигнем до влаковете и кораба и отново до нашето заточение. Бяхме дошли и изпълнили задължението си. Беатрис беше мъртва и прилично погребана. Нямаше нищо, което да ни задържа тук.

Но, разбира се, бяхме длъжни да останем и не се спомена за някакво друго решение.

— Приятно беше, че видяхме Франк — казах.

Погребалната кола излизаше от входа на гробището и зави в една пътека.

— Същият си е, само косата му е побеляла. Но, разбира се, той е остарял.

— Да.

— Всички сме остарели. Сигурно изглеждаме доста променени. Искам да кажа, остарели.

— Да.

— Минали са повече от десет години.

Защо го казах? Защо говорех така, като знаех, че това ще ни върне към миналото? То беше в сянка, непризнато, независимо че лежеше между нас. Защо го измъкнах на силна светлина, нима за да можем да го погледнем?

Максим се обърна към мен, очите му горяха.

— За Бога, какво ти става, мислиш ли, че не знам колко години са минали? Мислиш ли, че има нещо друго в съзнанието ми? Не знаеш ли, че само това мисля тези три дни? Какво искаш?

— Извинявай. Не исках… просто беше така, да кажа нещо…

— Защо трябва изобщо да казваш нещо? Нуждаем ли се от празни приказки?

— Не, не. Извинявай… Максим, не исках…

— Не си помислила.

— Извинявай.

— Или може би си помислила.

— Максим, моля те… направих глупост, беше глупава забележка. Не трябва да се караме. Не сега. Никога не се караме.

Беше вярно. Не бяхме се карали от деня на разследването на смъртта на Ребека и кошмарното пътуване е полковник Джулиън до Лондон, за да се срещнем с нейния лекар, от вечерта на пожара. Много близко се докоснахме до смъртната опасност, имаше твърде много недоразумения, почти бяхме на път да се загубим един за друг като резултат от тях. Знаехме, че сме имали късмет, знаехме цената на това, което имахме, за да поемаме какъвто и да било риск, дори най-дребната гневна дума за нещо тривиално. Когато хората преминават през това, което ние бяхме изпитали, те не предизвикват съдбата.

Държах ръката му.

— Скоро ще се свърши, — казах. — Трябва да бъдем учтиви с хората, да казваме подходящи неща заради Джайлс. Заради Беатрис. И тогава, след това ще си отидат…

— И ние ще можем да си отидем. Утре. Дори тази вечер.

— Но наистина… трябва да останем още малко, за да помогнем на Джайлс. Един или два дни. Той изглежда ужасно, горкият човек, така съкрушен.

— Има си Роджър.

Замлъкнах. Роджър. Нямаше какво да се каже.

— Има много приятели. Винаги са имали. Няма какво ние да му помагаме.

Не отговорих, нищо не казах, не още, не посмях да кажа, че искам да остана не заради Джайлс или Роджър или Беатрис, но защото бяхме тук, у дома, отново вкъщи и сърцето ми беше пълно, почувствах се освободена, новородена, отчаяна като болна при вида на есенните поля, дърветата и живите плетове, небето и слънцето, дори черните ята от летящи гарги. Бях виновна и засрамена, като че ли предавах Максим и моята привързаност към него като негова жена така, че с едно малко движение, което само аз можех да разбера, нарочно отвърнах глава от стъклото и не гледах това, което виждах и обичах, а насочих погледа си към бледото и болнаво лице на Максим и към ръката ми, която държеше неговата, и към черната кожа на седалката на колата и черното рамо на черното палто на шофьора.

Колата забави хода си, къщата беше отпред, видяхме как Роджър помага на баща си да слезе от колата.

Максим каза:

— Не мога. Не ще мога да понеса какво казват и как ще ни гледат. Джулиън беше, видя ли го?

Не бях го видяла.

— На две патерици. И семействата Картрайт и Трединт.

— Няма значение, Максим. Аз ще разговарям с тях, ще се справя с всички, ти само ще трябва да се ръкуваш.

При това, те ще говорят за Беатрис. Никой няма да спомене каквото и да било друго.

— Няма и защо. По лицата им ще бъде изписано и аз ще го видя. И ще знам какво мислят.

Когато вратата на колата се отвори, за един миг преди: да изляза от нея, това, което Максим току-що беше казал започна да се повтаря отново и отново в съзнанието ми така, че тази минута ми се стори цяла вечност. Стоях там като замръзнала, имаше и нямаше време, когато го чух. „Ще бъде изписано по лицата им. И аз ще знам какво мислят.“

А моят тих, таен, отровен глас произнесе отговора.

„Той е убиец. Той застреля Ребека. Максим, де Уинтър уби жена си.“

— Ето и Франк. Ужас.

— Максим, Франк особено ще внимава да не каже нещо. Франк ще ни помогне, знаеш, че е така. Франк ще разбере.

— Точно разбирането ме тормози.

И после слезе от колата, остави ме, видях го как прекосява пътеката, видях как Франк Кроулей се приближи до него, протегна ръка, видях как докосна ръката на Максим за момент, като го привлече в своя спасителен кръг. Със съчувствие, с разбиране.

И златното октомврийско слънце ни огряваше, огряваше всички черни гарги, които се събираха за пиршество.

Хората бяха много внимателни към нас. Усещах вниманието им като покривало, което ни обгръща, топло, задушаващо и бяха също така и тактични, опитваха се да не ни зяпат. Виждах как се стараят. Жените бяха предупредили мъжете си, преди да излязат. Сега помни, ако де Уинтърови са там, случайно — и чух, че може би ще дойдат, не задавай въпроси… не споменавай… не зяпай, и така те не правеха това, избягваха ни, обикаляха откъм далечната страна на стаята или правеха обратното, идваха при нас бързо, за да изпълнят задължението, гледаха ни право в очите и се заемаха с шерито и уискито и сандвичите и студената баница, като тъпчеха устата си, за да бъдат извинени, че не говорят.

Нямаше значение, беше ми все едно, усещах се затворена в защитна броня. Обикалях стаята с поднос, като предлагах хапки и през всичкото време разговарях за Беатрис, съгласявах се, че болестта и смъртта са тежко нещо, несправедливо и че ми липсва също, понеже имах нужда от нейната помощ: Мечтаех да чуя някоя нейна забележка, която ще накара всички да се смеят, не можех да повярвам, че няма да се покаже на вратата.

Всички бяха много любезни. Само като обръщах гръб на този или онзи, усещах лицето си да гори от мисли и неизказани неща, които се въртят из въздуха, срещах погледите им и виждах въпроси, въпроси, въпроси. Когато можех, отивах при Максим и стоях близо до него, докосвах ръката му, за да му вдъхна увереност, а той трябваше да слуша някой да си спомня за сестра му или безкрайно да говори какво е било тук през време на войната. Сам той рядко казваше нещо, само леко се усмихваше и всяка минута се местеше, защото се страхуваше да остане дълго с когото и да било, в случай че… По едно време чух името „Мандърлей“ да звъни като камбана във внезапната тишина в средата на стаята и се обърнах, обзета от паника, почти изпуснах подноса, защото знаех, че той ще я чуе, исках да го предпазя и не бива да се изрече пак. Но след това гласовете се усилиха и думата потъна, а когато отново го зърнах, той пак беше се преместил, видях правия му гръб в дъното на стаята.

Не много след това застанах при френския прозорец и гледах градината и полето, и можех да се изключа от хората, като си представях, че ги няма и можех да гледам, да гледам светлината и дърветата, кафявите и зелени цветове и блясъка на зрънцата, с които бяха обсипани храстите.

— Мисля, че няма да се случи нищо, ако излезеш малко навън. Полага ти се малка почивка, нали?

Франк Кроулей, милият, на когото човек може да разчита, внимателният Франк, същият Франк, пълен със загриженост, съпричастен както винаги към това, което чувствах. Бързо погледнах през рамото си в стаята. Той каза:

— Максим е отлично. Току-що говорих с него. Лейди Трединт му досажда с приказки за евакуираните. Вече четири години откак завърши войната, но все още тя е главната тема за разговори тук. Няма по-широки хоризонти, но разбира се, неща като кой е скрил броя на яйцата, снесени от кокошките му, за да задържи повече за себе си, е въпрос, който лесно не се прощава, нито се забравя.

Разговаряхме бавно, като се разхождахме из градината далеч от къщата и усетих как напрежението и грижата паднаха от гърба ми, можех да обърна лицето си към слънцето. Казах:

— Съжалявам, но знаехме толкова малко какво става тук. Почти не получавахме писма. Само чувахме най-лошите новини, за бомбардировките и какво става в други страни. — Тук спрях. — Мисля, че избягвахме тези неща. Това ли казват хората?

— Мисля, — отговори той внимателно, — че хората са много заети със себе си и със собствените си проблеми.

— О, Франк, благодаря ти. Колко си добър. Дори ме постави на мястото ми по най-хубав начин. Искаш да кажеш — далеч от лице, далеч от сърце. Наистина не бяхме толкова важни, за да мислят за нас или да клюкарстват изобщо. Хората просто ни забравиха.

Франк сви рамене много учтиво.

— Виждаш ли, Максим и аз сме загубили усещането си за перспектива. В… онези дни ние бяхме, или по-скоро, Мандърлей беше в центъра тук, знаеш това, всеки се интересуваше, всички говореха… но светът се е променил. Нали? Има много по-важни грижи. Сега не сме важни.

— Разбира се, че ви помнят, разбира се… само че…

— Франк, не се тревожи, не съжалявай… Бог знае, че това съм искала за двама ни, да сме дребни, незначителни, част от миналото и забравени. Трябва да знаеш това.

— Да.

Бяхме стигнали овощната градина, откъдето се виждаха старата солидна бяла къща и конете в полето.

— Горките, — казах като видях, че ни гледат и се раздвижиха. — Да им занесем малко ябълки.

Започнахме да събираме падналите по тревата ябълки и бавно се придвижихме към оградата. Конете ни видяха и в тръс се понесоха към нас, стройни и красиви, кафявият и сивият.

— Кой ще ги язди сега? Джайлс все още ли язди? Или Роджър? Не знам какво е станало, нито какво ще стане.

— Нито пък аз знам. Поддържал съм връзка съвсем нередовно през последните няколко години.

Знаех, че Франк е отишъл да живее в Шотландия, където ръководи огромно имение, знаех също, че веднага след войната той се беше оженил и имаше двама сина, също така знаех, като го огледах сега, че е много щастлив, улегнал и почти напълно откъснат от миналото и усетих странна болка, не разбирах точно поради какво — мъка? Загуба? Той беше единственият човек, който обичаше Мандърлей почти толкова, колкото Максим, той беше нашата последна връзка с Мандърлей. Сега, като Беатрис, но по друг начин, усетих, че Франк си беше отишъл.

Стояхме до оградата, конете хрупаха ябълките, като нежно ги поемаха от дланите ни с леко извити назад бърни. Погалих топлата муцуна на сивия. След това казах:

— Франк, толкова ми се иска да остана в Англия, не мога да ти опиша как съм мечтала да се върна у дома. Как съм сънувала, но никога не говоря за това на Максим, не бих могла. Не знаех как ще стане. Но хората нямат значение, няма значение какво мислят или изобщо дали ги интересува. Не хората са важни.

— Разбирам.

— Местата, това място тук, полята… небето… всичко наоколо. Зная, че и Максим го усеща, напълно съм сигурна в това, само че той не смее да си признае. Изпитвал е голяма носталгия, както и аз, само че при него…

Гласът ми секна. Чуваше се само как конете тихо преживят и песента на някаква чучулига, стрелкаща се високо в чистото небе. Думата Мандърлей стоеше между нас, без да я произнесем, но я усещахме, цялото минало и значението му наелектризираше въздуха около нас.

Най-после казах:

— Чувствам се като предател. Не е редно да казвам такива неща.

— Не виждам защо, — каза Франк внимателно.

Беше извадил лулата си от джоба и тъпчеше тютюн в нея от една стара кожена торбичка, която си спомних, че винаги е употребявал, и при вида й ми дойде наум друга подобна сцена, когато бях изплакала тревогите си на Франк Кроулей и бях получила силна подкрепа и насърчение.

— Това е напълно естествено, разбира се. Ти си англичанка. Типична англичанка. Тук е домът ти, независимо от дългите години, прекарани в чужбина. Както казваш, същото важи и за Максим и съм сигурен, че той го знае.

— Можем ли да се върнем? Дали… — Колебаех се като подбирах думите. — Франк, ще има ли… нещо, което да ни попречи?

Той пуфкаше лулата си няколко минути и наблюдавах първия тънък син пушек как се извива във въздуха.

Непрекъснато галех коня, като търках муцуната му с разтуптяно сърце, а конят, очарован от този изблик на внимание и обич, след като дълго време вероятно е бил пренебрегнат, риеше земята с копита и притискаше муцуната си в дланта ми.

— Искаш да кажеш… поради това, което се случи?

— Да.

И тогава разследването и присъдата отново оживяха, като заеха мястото си до привидението на Мандърлей, а ние отново не ги споменахме.

— Не виждам какво може да попречи на вашето завръщане тук, ако и двамата го искате, — каза Франк.

Сърцето ми подскочи. Спря. Отново заби.

А сетне аз казах:

— Франк, отивали ли сте там?

Той ме погледна, очите му изпълнени с тревога.

— Да, разбира се. Трябваше.

За миг сдържах дъха си. След това той ме хвана под ръка и внимателно ме отведе от заграденото място на конете, от овощната градина към къщата.

— Приключено е — каза той.

Не отговорих. Но призракът ни следваше, отново събуден. Хората си бяха отишли, но не за тях си мислех.

Ребека беше мъртва и нейният дух не ме преследваше, съвсем не мислех за нея през тази слънчева октомврийска утрин. Само за мястото, за къщата, за градината, за Щастливата Долина, като се плъзгах към скътания пристан, плажа. Морето. И тайничко го прегръщах тихо, поздравявах го.

Странно, че не присъствието на Франк Кроулей тежеше на Максим. Това се четеше по лицето му, по начина, по който очите му като че ли бяха хлътнали навътре така, че очните кухини изглеждаха празни. Франк беше просто утеха, и двамата се чувствахме леко с него, стояхме до късно, като слушахме разказите му за Инвърнесшайр, за планините, за езерата, за елените, за красотата на дивата природа там, която така силно е заобичал, за жена си Джанет и двете момчета. Той имаше снимки и ние им се радвахме и сега само настоящето изпълваше стаята, нямаше никакви сенки помежду ни, освен някаква съвсем различна сянка, която едва можех да забележа. Но при вида и разказите за двете момчета, Хамиш и Фъргъс, усетих празнотата, на която бях свикнала, последвана от проблясък на дива надежда. Сега никога не говорехме за наши деца. Тогава беше различно, със светлото бъдеще пред нас и перспективата да наследят Мандърлей. Не бях дори сигурна, че Максим би искал каквито и да било деца сега, нямаше място за тях в нашия живот на заточеници. Но ако се върнем у дома…

Погледнах в очите стария полковник Джулиън и усетих да се образува лед около надеждите ми и малките, тайни, приятни планове. Бяхме останали малцина, Джайлс и Роджър, Максим и аз, един възрастен братовчед и Джулиън и неговата дъщеря. Жена му беше умряла и тя, пълна, некрасива, весела млада жена, сега живееше при него и се беше отдала, очевидно доволна, на грижи за баща си. Разговаряхме преди това за Европа, за страните, където бяхме живели, за мястото, където живеехме сега. Тогава Джулиън каза:

— Спомням си, че ви съветвах да отидете в Швейцария. Вечерта след цялата тази работа в Лондон.

В стаята настъпи гробна тишина. Франк бързо погледна към Максим, чух как си прочисти гърлото. Но Джулиън продължаваше, изглежда нямаше никакво усещане за атмосферата, никаква представа за това, което казваше.

— Разбира се, мислех си за почивка, точно докато всичко премине и клюката утихне. Но после стана това ужасно нещо в Мандърлей, а по-късно разбира се, войната. Човек забравя. Никога не бях очаквал вие да напуснете… и да не се връщате, колко време, десет години и повече, нали? Сигурно десет години.

Ние всички бяхме замръзнали на местата си от ужас и неудобство, съвсем загубили способност да говорим.

Той се накани да стане като търсеше бастуните си, бутна единия на пода и чакаше Франк да му го подаде, защото никой не знаеше точно какви му са намеренията, никой не направи нищо да го спре. Само дъщеря му го хвана за ръка, когато той взе чашата си, вдигна я и отново заговори.

— Татко, не смяташ ли…

Но той я отблъсна и тя се отдръпна изнервена, като ми хвърли отчаян поглед.

Джулиън прочисти гърлото си.

— Мисля, че случаят изисква няколко думи. Въпреки скръбните обстоятелства… поради които сме всички тук. — Той погледна Максим и след това мен. — Липсвахте ни, и това е чистата истина. Често съм идвал тук — Джайлс ще потвърди това, и сме седели в тази стая и сме разговаряли за вас. — Той спря. Погледна Джайлс, който седеше леко наведен напред и загледан в масата, бузите му бяха станали лилави. Погледна към Роджър и бързо отмести погледа си. — На мен се пада да го кажа. Миналото е мъртво и погребано…

Свих се, не смеех да срещна очите на Максим.

Старецът изглежда нямаше представа какво беше казал.

— Свършено е. И нека да остане така.

Той премести тежестта си на бастуна, като трудно пазеше равновесие. Часовникът в салона удари три.

— Исках да кажа колко е хубаво, че ви виждаме и двамата тук отново и… добре дошли у дома. — И той вдигна чашата си към нас и после, сам, бавно и тържествено изпи своя тост.

За момент си помислих, че ще умра, или ще изкрещя, ще извикам или ще припадна, или просто ще стана и ще избягам. Беше ми лошо от неудобство и не вярвах на ушите си, изпълнена бях от отчаяна тревога за Максим и за това, което чувства и какво може да направи. Дори Франк изглеждаше като парализиран с вързан език, дори той не намери начин да ни дойде на помощ.

Но за мое учудване, Максим седеше много тихо, много спокойно и след един момент сръбна от своята чаша, с очи отправени към Джулиън.

— Благодаря, — каза тихо той. Това беше всичко, но означаваше, че аз отново мога да дишам, въпреки че усещах тъпа болка в гърдите и лицето ми пламтеше. Но всичко беше наред, нищо ужасно не се беше случило, все още бяхме тук на масата за обед, всички до един и беше днес, октомври, денят на погребението на Беатрис и миналото беше минало и нямаше никаква сила над нас.

На края те си отидоха, като на дъщерята на Джулиън й трябваше доста време да го заведе до вратата, тъй като той настояваше да върви без ничия помощ и това беше мъчителна гледка. После трябваше да бъде настанен в колата, която трябваше да се загрее на място по нареждане на стареца.

Но най-после си отидоха и след един час и Франк също трябваше да си отиде. Една кола щеше да дойде да го закара до гарата, откъдето щеше да отиде в Лондон и след това с нощния влак — у дома си в Шотландия.

Следобедната светлина меко обгръщаше полето в лимонен цвят, листата се въртяха и промъкваха през нея, последните ябълки падаха на земята. Беше доста топло. Искаше ми се да бъда навън, защото беше толкова красиво, не можех да изпусна нито миг от това, след като толкова дълго ме е нямало. Не можех да понеса да съм затворена вкъщи, да чувам часовника и скърцането на стълбите и трополенето на кучетата като влизаха и излизаха по всички стаи и търсеха Беатрис, а също така тежките въздишки на Джайлс. Но Максим не искаше да излезе, внезапно кожата му доби пепеляв цвят от умора и напрежение.

— Ще си полегна, — каза той, — може да поспя малко. А после ще трябва да прекараме останалата част от деня.

Не отговорих нищо. Стояхме в хола, вратите бяха отворени към градината. Носеше се лек аромат на ябълки. Някъде в сенките, Франк Кроулей тактично се беше измъкнал като чакаше да помогне по обичайния си начин, което винаги ядосваше Беатрис.

— Колко неинтересно същество е той, — беше ми казала първия ден, — няма да каже нищо интересно.

Тогава знаех, че греши, като пренебрегва скучността и солидността на Франк, липсата на нещо интересно у него, грешеше, че не можеше да го търпи и се чудех сега на края дали е могла да оцени истинската му стойност.

— Излез — каза Максим. — Това искаш, нали? — Излез докато можеш.

Като го гледах в лицето видях, че знае, знае какво усещах и мечтаех и се бях опитвала да скрия. Той ми хвърли една бледа, уморена усмивка и се наведе да ме целуне по челото.

— Излез.

След това се обърна и се отдалечи от мен по стълбите нагоре.

И аз излязох.

Глава четвърта

Предишната нощ се бях събудила поради липсата на ориентация след дългия път и шока от пристигането тук.

Сега някакъв шум ме събуди от най-дълбок сън без сънища и за няколко секунди като седнах в леглото, отново бях объркана, като си мислех, че сме отново в хотелската стая и се чудех защо прозорците не са си на мястото.

Максим лежеше напълно неподвижен и двамата бяхме изтощени емоционално поради голямото напрежение, усещах се оглупяла от умора. Какво ми се чу? Нищо. Наоколо цареше пълна тишина и в стаята беше тъмно, тази нощ нямаше луна.

След това чух отново звука, който ме беше събудил, странен, приглушен шум, който не можех да разбера — може би беше от животно или човек.

Отново си легнах, но щом главата ми докосна възглавницата, чу се по-ясно и по-близо, като че ли идваше от дъските на пода или от стените на къщата, така че на края станах, облякох си пеньоара, нахлузих чехлите и тръгнах тихо към вратата.

Като стоях в тъмния коридор, първо си помислих, че е някое от кучетата, все още разтревожено от отсъствието на Беатрис и объркано от промените в реда вкъщи, като скимтеше и кръжеше наоколо. Но кучетата бяха затворени в кухнята. Този звук идваше от една спалня.

И изведнъж разбрах, че чувах плач, мъжки плач, смесен с мърморене и внезапни кратки викове.

Не исках да отида при него, изпитвах ужас и срам, исках бързо да се върна в леглото и да си запуша ушите, да си покрия главата с възглавницата, за да не чувам.

Твърде дълго потискани емоции можеха да изплуват на повърхността поради това, че чувах този плач.

Но после поради вината ми се появи съчувствието и естественото желание да успокоявам, да утешавам и тъй, препъвах се в коридора и излязох в предната част на къщата, като се подпирах на стената. Краката ми стъпваха по студената изтъркана пътека, която покриваше лакираните дъски на пода — Джайлс и Беатрис не държаха твърде много на лукс, живееха в тази къща както я бяха намерили преди тридесет и няколко години, като не си бяха дали труда да заменят или да поправят много нещо. Вероятно дори не бяха забелязали какво ставаше с вещите и дали бяха износени вече, винаги предпочитаха да живеят навън и да се занимават с конете, кучетата, градината, както и със своите приятели.

Това беше ги направило мили на сърцето ми. Така удобно се бях чувствала в тази къща малкото пъти, когато я бях посещавала, след великолепието и формалностите на Мандърлей, които ме ужасяваха много повече, отколкото можех да понеса.

На края на коридора спрях пред спалнята на Беатрис и плачът сега беше ясен, само малко по-глух поради затворената врата.

Поколебах се, като се стараех да бъда спокойна, да се съвзема.

След това влязох.

— Джайлс.

Доста дълго той не ме виждаше, нито чуваше, дори не погледна към мене, така че се изкашлях и натиснах няколко пъти дръжката на вратата и след това го повиках по име.

— Джайлс, чух те, не можах повече да понеса това. Мога ли нещо да ти донеса, нещо да направя?

Лампите до леглото светеха и той седеше пред смешната старомодна тоалетка на Беатрис. Виждах отражението на дебелия му врат да се подава от морскосиния му халат в тройното огледало. Вратите на гардероба бяха отворени, а също едно или две чекмеджета на скрина. Нейни дрехи бяха издърпани от там и разпръснати по пода, по леглото. На облегалката на стола, вълнените й поли и практичните вълнени пуловери, една лилава рокля, виолетова жилетка, шалове, бельо, палто от камилска вълна, боата й с главата на лисицата провисната надолу, малките й очички — мъниста святкаха ужасно.

Джайлс притискаше един сатенен пеньоар с прасковен цвят към лицето си — спомних си, че бях видяла Беатрис облечена в него преди една година. Стоях и гледах глупаво от вратата, като не знаех какво да правя нито какво да кажа.

След известно време без никакво учудване, той вдигна поглед нагоре. Очите му бяха подпухнали и зачервени, пълни със сълзи. Сълзи обливаха лицето му и течаха по синкавите оттенъци на брадата му. Не само че виждах и чувах, но почти подушвах и усещах нещастието му, дълбочината на безпомощната му мъка.

Той нищо не каза, само ме гледаше като дете и след това отново захлипа, раменете му се тресяха и не правеше никакво усилие да спре, само притискаше прасковения пеньоар към лицето си и плачеше в него и бършеше очите си с него, и от време на време дълбоко вдишваше въздух като удавник. Беше ужасно, възмутена бях от него, възмутена бях от себе си поради това, че безкрайната му мъка ме отвращава. Така бях свикнала с Максим, той беше единственият мъж, когото познавах, а Максим никога не беше плакал, нито веднъж, това не можех да си представя. Мислех си, че не е плакал от третата или четвъртата си година. Когато биваше дълбоко развълнуван, личеше по лицето му, ставаше много блед и кожата му се опъваше, очите му придобиваха твърдост или някаква сянка ще премине, но самоконтролът му беше абсолютен. Не смеех да си помисля как би реагирал на поведението на Джайлс сега.

Най-после затворих вратата и седнах на края на леглото, по-близо до него и дълго време седях така, мълчалива, нещастна, увита в халата си, а Джайлс плачеше. След известно време нещо вътре в мен, някаква гордост или резервираност просто изчезнаха и повече не ме интересуваше, струваше ми се, че е редно той да даде воля на чувствата си по този начин и че аз трябва да стоя тук, да го оставя да плаче, да му правя компания.

— Какво ще правя? — изведнъж каза той и отново ме погледна и фактически не говореше на мен и не очакваше отговор: — Какво ще правя без нея? Тя беше моя живот цели 37 години. Знаеш ли къде се срещнахме? Казвала ли ти е някога? Паднах от коня и тя ме вдигна, качи ме на коня и ме заведе у дома — бях си счупил китката. Тя просто взе един колан или шал или нещо такова и подкара моя кон заедно със своя, а той беше труден кон, но послушно тръгна като детско пони, хранеше се от ръката й. Трябвало е да се чувствам кръгъл глупак, сигурен съм, че изглеждах такъв, но не се чувствах така. Не ме интересуваше как изглеждам, така ми подейства тя веднага, нищо не ме интересуваше, когато бях с Беа, разчитах на нея, изцяло, за всичко. Искам да кажа, тя беше босът, тя се грижеше за всичко, разбира се, ти знаеш това. Никога не съм бил нещо особено, никога нямаше да бъда, въпреки че бях съвсем добре, само че Беа правеше така, че ме поставяше на крака и след това всичко беше наред, без капка грижа за света, щастлив като птичка — много е трудно да се обясни.

Сега ме гледаше, очите му търсеха лицето ми. За какво? За потвърждение? За одобрение? Не знаех. Той беше като малко кученце с хремави очи.

— Знам, — казах. — Виждах колко сте щастливи, колко си допадахте. Беше нещо, е, всички го виждаха.

— Наистина ли? — Лицето му внезапно светна с жалък израз на радост.

— Разбира се, отвърнах. — Разбира се, че го виждаха.

— Всички я обичаха, всички се възхищаваха от нея, тя нямаше никакъв враг, въпреки острия й език. Но тя можеше да казва каквото мисли, да скастри някого, а после всичко се прощаваше и забравяше, тя имаше толкова много приятели, знаеш, всички тези хора днес, всички хора на погребението, видя ли ги всичките?

— Да, да, Джайлс, видях ги. Много бях трогната. Сигурно това е такава утеха за теб.

— Утеха? — Той се огледа наоколо внезапно, в отчаянието като че ли за момент беше забравил къде се намира и след това към мен, а очите му не ме виждаха.

— Утеха — каза той.

— Да, че толкова много хора, които са обичали Беатрис, бяха там.

— Да, но няма утеха, — каза той съвсем просто като че ли обяснява нещо на някое глупаво дете. — Виждаш ли, тя е мъртва и умря, когато не бях там. Умря в болницата, не вкъщи, не бях при нея, изоставих я. Тя никога не ме е изоставяла, нито за миг.

— Не, Джайлс, не, не бива да са самообвиняваш. — Безполезни думи.

— Но аз съм виновен.

Не казах отново „не“, нищо не казах. Нямаше смисъл да се казва каквото и да е.

— Тя е мъртва и не знам как ще живея от сега нататък, виждаш ли. Сега съм нищо, нищо без нея. Никога не съм бил нещо без нея, не зная какво да правя. Какво ще правя? Не мога без нея, виждаш ли, не мога без Беатрис…

И сълзите бликнаха от очите му и потекоха по лицето му и той хлипаше, като издаваше пресипнали грозни звуци, без да се въздържа, като бебе. Приближих се и седнах до него и го прегърнах, разплакан, безпомощен, самотен, изпълнен с мъка дебел стар човек. Най-сетне и аз заплаках с него и плаках за него и за Беатрис също, защото я обичах… Но не бяха сълзите ми само за Беатрис, по някакъв странен начин бяха за толкова много други неща, други загуби, други тъжни неща и когато сълзите ни пресъхнаха, седяхме тихо, прегърнала горкия Джайлс, без да му обръщам никакво внимание — само бях доволна, че съм там, малка утеха за него в тази тъжна къща, изпълнена с мъка.

Той отново заговори и веднъж започнал, не можеше да спре. Разказа ми за Беатрис, за годините, прекарани заедно, малки весели историйки, спомени, семейни смешки, разкри ми цял невинен човешки живот, чух за сватбата им, как са купили тази къща, раждането на Роджър и неговото израстване, за техните приятели и за толкова много коне, кучета, игри на бридж, вечери, пикници, разходки до Лондон, за коледи, за рождени дни и както говореше и аз слушах, внезапно ми мина през ума, че почти не беше споменал Максим или Мандърлей или каквото и да е свързано с тази част от живота. Не поради такт, той беше твърде разстроен за това, твърде потънал в себе си и миналото, за да мисли за такова нещо, едва ли осъзнаваше добре моето присъствие, да не говорим за това, какво бях аз, но Мандърлей и животът на Беатрис там, нейното семейство, сякаш едва бяха докоснали живота и съзнанието му.

Спомних си първия път, когато срещнах Беатрис и Джайлс, онзи топъл ден в Мандърлей, преди хиляди години и в един друг живот. И аз бях друг човек, дете, и го наблюдавах като лежеше по гръб на слънце след обеда, как хъркаше и се чудех защо Беатрис се е омъжила за него и си мислех, че поради това, че Джайлс е дебел и непривлекателен и очевидно на средна възраст, не са били влюбени един в друг. Каква детинщина, колко наивно и глупаво и каква липса на познание от моя страна да мисля, че човек трябва да е красив и умен и с весели и изискани маниери, привлекателен като Максим, за да се влюбят в него и да го обичат и да е щастливо оженен. Нищо не знаех тогава, нищичко и сега се изчервих от срам при тази мисъл. Знаех само мъничко, когато бях обзета от първата страстна, сляпа любов, любов, която сега разбирам, беше като увлечение на ученичка. Не знаех нищо за любовта, която идва само с времето и възрастта и ежедневието, или за любов, която преживява нещастие и мъка и страдание и неща, които лесно съсипват, вгорчават и унищожават любовта или я подхранват…

Тази вечер се почувствах странно възрастна, много по-стара от безпомощния Джайлс, по-силна, по-способна и по-мъдра. Мъчно ми беше за него; знаех, че ще се оправи някак си, ще се справи с нещата, но нищо няма да бъде както преди за него и най-хубавата част от живота му си беше отишла. Беатрис е мъртва, а Роджър, така обезобразен от самолетната катастрофа. Фактът, че този син вероятно ще остане при него у дома винаги поради инвалидността си, може да му даде повод да живее и да се оправи и да се радва на живота понякога. Не знаех. Той не спомена Роджър изобщо, мислеше и искаше само Беатрис тази вечер.

Нямам представа колко дълго сме седели заедно, аз си поплаках малко, но Джайлс не спря, дори когато говореше, плачеше и не се опита да спре. Въпреки че от начало това ме дразнеше, след известно време започнах да го уважавам за това и бях трогната от дълбочината на предаността му към Беатрис и от мъката му, а също така и от това, че той ме смяташе толкова близка, че може да плаче пред мен.

Поне два пъти го попитах дали иска да му направя чай или да му донеса бренди, но той отказа и ние просто седяхме сред разпръснатите дрехи в спалнята, която застудя през нощта.

А след това, като че ли се събуждаше от някакъв транс или припадък, който не е могъл да контролира, той се огледа наоколо в стаята, почти учуден сякаш не беше на ясно как така сме и двамата там, намери някаква носна кърпа и няколко пъти шумно се изсекна.

— Извинявай — каза той. — Извинявай, само че ми беше нужно да съм тук. Не бих могъл без това.

— Знам, Джайлс. Всичко е наред. Разбирам. — Станах и вяло казах: — Много обичах Беатрис, знаеш това. Всички я обичаха. Всички. Всички тези хора, тези приятели. Той избърса очите си и като погледна към мен, каза: „Знаеш, тя нямаше нито един враг на този свят, освен Ребека“…

Гледах го глупаво, тъй като никога не бях очаквала, да чуя това име отново, звучеше така странно като дума от чужд език. Ребека. Дума от друг живот. Никога не го произнасяхме. Мисля, че не сме го произнесли от онази ужасна НОЩ.

За няколко минути в стаята настъпи тишина като че ли някакъв звяр, който отдавна съм смятала за мъртъв, отново се беше надигнал като предупреждение и изрева, а този звук събуди страх в мен, но бързо млъкна и страхът ми беше само слабо ехо на отдавнашен страх, като спомен от отдавна преминала болка. Не почувствах толкова, а по-скоро си спомних, че някога съм я имала.

— Извинявай, — каза отново Джайлс, — извинявай.

Но дал беше поради това, че спомена името на Ребека, или че ме държа будна в своето отчаяние, не можех да кажа…

— Джайлс, мисля, че трябва да се върна в леглото си, ужасно съм уморена и Максим може да се е събудил и да се чуди къде съм.

— Да, разбира се, отивай. Господи, Боже мой, вече е четири и половина… Извинявай… много съжалявам…

— Не, недей, недей да съжаляваш. Наистина.

Като стигнах до вратата, той каза:

— Иска ми се да останеш.

Аз се поколебах.

— Старият Джулиън е прав и Беатрис винаги казваше. Много е глупаво, казваше тя, че толкова дълго време живеете далеч без причина.

— Но трябваше, трябва Джайлс, мисля, че Максим не би могъл да издържи да се върне у дома, когато… когато Мандърлей не съществува вече, ох, всичко…

— Може да купите друга къща, елате тук, има достатъчно място тук, не, не, вие не бихте искали такова нещо. Жалко, че не можа да види Максим преди това, тя не говореше за чувства, но той много й липсваше, през цялата война. Не го казваше често, но аз знаех. Жалко, че не можа да го види пак.

— Да, — казах. — Да. Много съжалявам.

Той гледаше прасковената сатенена роба, която все стискаше в ръце. Казах:

— Джайлс, ще дойда и ще ти помогна да приберем всичко това утре сутринта, сега го остави така. Мисля, че ще е добре да се опиташ малко да поспиш.

Той разсеяно ме погледна, след това отново впери очи в робата.

— Това не беше нещо обичайно за нея. Тя не си падаше по коприните и сатените и такива работи, повече й харесваха практичните неща. — Той продължаваше да се взира в лъскавата, плъзгава материя. — Мисля, че сигурно Ребека й я е подарила.

Както говореше, една ужасно жива картина се появи в съзнанието ми така ясна, като че ли съм била там, — Ребека, която не бях виждала през живота си, високата, стройна, чернокоса Ребека, изключително красива, да стои горе на големите стълби в Мандърлей с ръце на перилото, устните й свити в слаба, сардонична усмивка и да ме гледа, като ме преценява подигравателно, като се забавлява, облечена в прасковената сатенена проба, която сега беше смачкана в дебелите ръце на Джайлс.

Изтичах навън, надолу по коридора, като почти се спънах и ударих рамото си в ръба на стената, намерих нашата стая, връхлетях вътре цяла разтреперана, ужасена, защото се беше върнала при мен. Тя отново ме преследваше, а аз бях повярвала, че е напълно забравена. Но вече в стаята ни, в първата слаба светлина на деня, която се процеждаше през износените стари памучни пердета, видях, че Максим дълбоко спи, в същата поза, в която го бях оставила. Не беше се помръднал и се спрях закована на място, а след това затворих много внимателно вратата, за да не го събудя и не можех да говоря, нито да му разкажа за това. Сама трябва да се справя, да победя привидението, да запратя звяра отново в бърлогата му без ничия помощ. Максим не бива да бъде разстройван или обезпокояван за това, Максим не трябва никога да знае.

Не си легнах, а седнах на табуретката до прозореца, като гледах навън през една пролука в пердето, в градината, овощната градина и мястото за конете по-нататък. Всичко сега се превръщаше от нощ в полумрак призори, безцветен, безплътен и беше така красиво, че ме изпълваше отново с носталгия и вече не бях изплашена, бях ядосана, ядосана на спомена, ядосана на себе си, ядосана на миналото заради силата му да разстройва и вгорчава тази красота. Но преди всичко, ядосана по един студен и горчив начин от нея заради това, което е била и ни е причинила, нещо, което никога не може да се развали заради начина, по който можеше да ни достигне през толкова много години, така мощно в смъртта, както в живота. Ребека.

Но с настъпващата светлина виждах дърветата и храстите, а после и конете в далечината възприемаха нормалната си форма и след това бледата перлена мъглица на зората започна да се изпарява и да се вие около тях като коприна, предена от някаква невидима ръка, която ги украсява и втъкава неуморно, тихо и една странна екзалтация се породи в мен, радост и прослава на утринта, на новия ден в това място, у дома, в Англия, в живота, който ни предстои. Прииска ми се да отворя прозореца и да викам през полето, през всичките тези мили, за да стигне до мястото, където беше погребана в тъмната, тиха крипта.

— Жива съм, — исках да викам, — чуваш ли? Жива съм и той е жив, и ние сме заедно. А ти си мъртва и никога повече няма да ни навредиш. Ти си мъртва, Ребека.

Глава пета

Закусихме сами в столовата. Джайлс спеше и когато се обличах, видях Роджър да отива при конете, да върви бавно и тежко. Откъм гърба беше също като баща си, същия дебел врат върху широки рамене, обикновен мъж към тридесетте, обикновен, приятен, главата му пълна само с коне и кучета. Едва го познавах, никога не беше имал някакво отношение към живота ми.

Но е бил летец и се е сражавал във войната храбро, получил орден за храброст, а после бил свален от вражески самолет и изгорял до неузнаваемост. Така че ако сега се беше обърнал, нямаше да видя стария, закръглен, свеж Роджър с открито лице, с доста прилична външност, но не особен, а ужасната маска с опъната, лъскава кожа, която се бели, бяла и на петна, с полузатворени очи, изпод наранени клепачи без клепки. Така че трябваше да се контролирам всеки път, когато го видя да не трепна, да не се отвърна отвратена от него. Останалата част на тялото му беше невероятно осакатена.

Роджър подвикваше тихо и чакаше сивият, а след това и тъмнокафявият кон да дойдат при него в галоп, бъдещето му беше съсипано. Представях си го отново както си седях и пиех кафето и гледах как Максим бели една ябълка, а видът на ръцете му върху плода извикаха у мен, както всеки ден, спомена за онази първа закуска, когато го видях да се храни, сутринта в Монте Карло, когато отидох, обхваната от любов, от мъка, да му съобщя, че трябва да замина за Ню Йорк същия ден с госпожа ван Хопър. Всяка подробност на дрехата му, начина на хранене, на пиене, всяка негова дума бяха безсмъртни за мен, нито една малка подробност не можеше да избледнее, да бъде сбъркана или забравена.

Погледна ме и какъвто и израз да имаше лицето ми, той го дешифрира и чрез него стигна безпогрешно до това, което чувствах и мислех. Все още не съм се научила да скривам нещо, своите надежди и страхове, всякакъв нюанс на емоции все още ясно се изразява на лицето ми като на дете, знам това. Все още не съм зряла жена в това отношение. Мисля, че той не би го искал. Сега, в тази столова, пълна със старомодна дъбова мебел, с нощния хлад все още вътре, понеже отоплението не работеше добре и ужасния спомен от вчерашния обед, когато старият полковник Джулиън беше се изправил, за да вдигне тост по случай завръщането ни. Максим остави ябълката и ножа до чинията, посегна през масата и хвана ръката ми.

— О, милото ми момиче, колко много искаш да останеш тук по-дълго, нали? Колко се страхуваш, че ще стана и ще ти кажа, че трябва да си съберем багажа сега, веднага и да извикаме кола колкото се може по-бързо. Ти си се променила откакто се върнахме, знаеш ли? Изглеждаш друга, нещо е станало с очите ти, с лицето ти…

Засрамих се, дълбоко се засрамих. Чувствах се виновна, че не успях да скрия каквото и да е от него, да имам свои тайни. Като се държах здраво за радостта, че съм отново у дома, страхувах се, че той не я споделя, бях ужасена, както той каза, от мисълта скоро да си отидем.

— Чуй. — Той стана и отиде при прозореца и сега ме повика с пръст и аз веднага отидох и застанах до него. Горната порта беше отворена, Роджър беше извел конете.

— Аз не мога да отида там, знаеш това.

— Разбира се, ох, Максим, не ми минава и през ума да искам такова нещо, по това няма две мнения. И аз не бих могла да понеса да се върна в Мандърлей.

Когато казах това леко и убедително, знаех, че е лъжа и малкото змийче на вината се раздвижи и започна бавно да се отвива, вината и постоянният й спътник — измамата. Мислех за това ден и нощ, тази мисъл беше винаги в съзнанието ми, просто далеч от погледа ми, чакаше ме, мечтаех за него, Мандърлей. Не беше далеч. Оттатък нивите, далеч от това ниско, красиво, спокойно село навътре в сушата, от другата страна на високите голи гърбове на хълмовете и пак надолу, между тях, покрай тясната ивица земя край реката, към морето и то принадлежеше на друг живот, преди много години, към миналото и все пак толкова близко, както следващото ми вдишване. Празно? Съсипано? Напълно унищожено? Застроено? Пустош? Или възстановено, отново пълно с живот? Кой знаеше? Исках да разбера какво е. Не смеех.

Мандърлей.

Рядко се бавех, всичко изникваше в съзнанието ми, изправяше се пред очите ми в една секунда.

Казах:

— Не мислех за Мандърлей. Все още ми беше трудно да произнасям това име, усетих как Максим замръзна веднага.

— Но Максим, хубаво е да сме в Англия. И ти така мислиш, нали? Как изглежда светлината, дърветата, всичко. Не можем ли да останем малко повече? Може би да отидем някъде, в някои непознати места, искам да кажа, не в някое от предишните. Нови места. Никой няма да ни познава, да ни види и после можем да се върнем и да си отнесем спомените, ще ни стигнат за цял живот. При това, не смятам, че трябва да оставим Джайлс, ще изглежда толкова жестоко. — Бях му разказала съвсем накратко за предишната нощ. — Още няколко дни тук, за да му помогнем да се поуспокои и след това, е, Франк ни покани в Шотландия. Не можем ли да отидем там? Иска ми се да я видя, никога не съм била, и да се срещна със семейството му. Приятно беше да го видим толкова щастлив, нали?

Така бърборех и той ме насърчаваше по своя стар обичай и всичко беше леко и лесно помежду ни, тайните, които си пазех, останаха скрити, и колкото и дребни да бяха, внезапно си помислих като отивах в стаята, — Господ знае, че бяха дребни, за да не страдам от чувство за вина.

Много лесно се съгласихме да останем тук с Джайлс и Роджър до края на седмицата, а след това да отидем веднага в Шотландия и да гостуваме на Франк.

Максим изглеждаше доста весел и знаех, че моите уверения да не отиваме в старите познати места или където и да било свързано със семейството, но най-вече места, където ще ни познаят или ще си спомнят за нас, имаха голямо значение за него и си мислех, че успокоих най-сериозните му опасения. Той не искаше нищо да вижда, никъде да отива, да не среща никого, който има и най-слаба връзка с миналото му и с предишния му живот, с Мандърлей и преди всичко с Ребека и смъртта на Ребека.

В тази къща, къщата на Беатрис, той можеше да се чувства спокоен и може дори да му е приятно да се разхожда из пътеките и полята наоколо. А аз, аз бях чудесно, необикновено радостна, че можем да останем тук още, а след това да отидем в Шотландия, а след това, може би, въпреки че не смеех да изразя мислите си, нито да го кажа на себе си, след това, когато Максим се отпусне малко и не се страхува, когато открие колко е лесно да сме тук и че няма никаква опасност, след това не бихме ли могли да останем още, да отидем някъде, да прекараме последните златни есенни дни като изследваме този или онзи край на Англия, който не познаваме? Няма ли това да е така хубаво, така разведряващо и без заплаха за него, както в чужбина? Щом оставахме далеч, много далеч от старите места, от Мандърлей…

Пеех като се качвах по стълбите, за да се преоблека и разбрах, че пея „На хълма Ричмънд“, че не я бях пяла или чувала от години. Не, откакто я бях научила в училище и сега ми дойде наум, свежа и ясна. Открих, че си спомням всяка думичка.

Не можех да убедя Максим да излезе. Щеше да чака Джайлс да се събуди, каза той, ще се опита да разискват някои проблеми, ако има нещо, което той трябва да знае или с което да се занимае по отношение на работите на Беатрис. Учудих се. Мислех, че ще избягва всичко, което ще го накара да научи неща, свързани с Мандърлей, но той беше рязък, взе си вестник „Таймс“ в утринната стая и затвори вратата. Когато надникнах в нея от градината на излизане видях, че беше с гръб към прозореца, а вестника държеше високо и тогава разбрах колко го боли, че е тук и не може да понася да погледне дори старата градина на Беатрис и Джайлс и овощната градина, които не представляваха нищо, нищо в сравнение с градините на Мандърлей.

Прави го заради мен, си помислих. Прави го от любов. И в мен се надигна любов в замяна и едно старо чувство на несигурност, липсата на убеждение, че някой може да ме обича, който и да е мъж, а особено този мъж, защото все още гледах на него като на някакъв бог и независимо от това какви бяха отношенията ни през всичкото време на нашето заточение, колкото по-силна се стараех да бъда, колкото по-зависим от мен беше станал, въпреки всичко, дълбоко в душата си нямах истинска увереност, никаква вяра, че съм жена, която е обичана по този начин. От време на време все още се хващах да гледам халката си като че ли е на чужда ръка и в никакъв случай не можеше да е моя, въртях я както бях правила през всичкото време на медения ни месец в Италия, за да се уверя в нейната реалност, чувах гласа си в тази слънчева утрин в Моите Карло да казва: „Не разбирате, не съм от тези, за които мъжете се женят.“ Но се усмихнах в себе си, като отново го чувах, като вървях по гъстата росна трева на оградата за конете, към склона и дърветата и храстовите заграждения на откритото, вълшебно, златно поле.

Вървях, повече от час по пътеката и след като я оставих и тръгнах през полята, отначало ми се искаше и Максим да е с мен, и той да види това, като се надявах, че отново ще се влюби в природата, че притегателната сила на това поле, на Англия, светлината и земята, ще бъде толкова силна, че той не би могъл да й се противопостави, представях си го как се спира тук и там, на това малко възвишение, до тази портичка при малки храстчета и ми казва:

— Разбира се, че трябва да се върнем. Сега виждам колко, много ми е липсвала Англия. Не бих могъл да понеса отново да отидем в чужбина, трябва да останем и никога да не я напускаме пак, каквото и да стане.

И аз го уверявам, че всичко ще бъде наред и никой няма да ни безпокои, че миналото никога няма да надигне глава. И ако това стане:

— Максим, каквото трябва да преживеем, ще го преживеем заедно.

Хващам се, че фантазирам, дори усещам как устните ми се мърдат във въображаемия разговор, усмихвам се на стария си навик. Някога бях имала такива мечтания на ученичка преди действителността да ме отрезви, през последните години малко се отдавах на мечтания, бях твърде много заета с узряването си, с грижите около Максим, със старанието да го пазя, тъй като бях единственият човек край него. Опитвах се да измислям начини да отбивам стари спомени, жестоки и силни, които го нападаха както беше безпомощен сега.

Само в тайните ми самотни мисли за дома си давах свобода на фантазията, само през тези въображаеми разходки по голите зимни хълмове или през килимите от диви цветя в гората през пролетта, само когато можех, когато ми скимваше се извръщах и чувах в съзнанието си песента на чучулигите, лая на лисиците в нощта, неспирното грачене на чайките.

Сега, като вървях към буковата горичка от другата страна на хълма, като докосвах с ръка трънките и високия плет от шипки, дадох свобода на въображението си, виждах двама ни да се разхождаме така всеки ден, кучетата да тичат пред нас или дори момчетата, в края на краищата.

Правех прости, невинни забележки с Максим за пакостите, нанесени от последната буря или колко добре се развива царевицата, дали сушата ще свърши най-после, може ли поне веднъж да имаме сняг на Коледа. Виждах го да крачи пред мен както винаги, да сочи това или онова, да спира, за да измъкне трън от лапата на някое куче, да се обръща и ми се усмихва по стария си начин, весел и свободен. Ще бъдем толкова близки, както си бяхме, така зависими един от друг, както бяхме станали през годините ни на заточение и все пак няма да сме така клаустрофобично свързани — ще има и други хора в живота ни, нови приятели, деца, ще притежаваме всичко хубаво в живота, ще сме излезли вече на светлина, няма да има нужда повече да се крием.

Така си представях, така си мечтаех и кроях планове, като тъчах надеждите си в ярка пелерина, за да се завия, както слизах по дългата стръмна затревена пътека, когато разбрах, че води до гърба на малката сива каменна църквица, където се беше състояло погребението на Беатрис вчера. Спрях се. Точно пред мен беше портата в дългата стена, обграждаща църковния двор, със старите гробове, с леко наклонени паметници към тревата, надписите им закрити от мъх или почти изтрити. Виждах и пресния гроб на Беатрис, земята още пръхкава, покрита с пресни, свежи цветя.

Няколко минути стоях така, с ръце на портата.

Нямаше никой наоколо, птица от едно дърво издаде няколко ноти, преди стремително да отлети ниско над тревата, като усети моето присъствие и издаваше предупредителни звуци. След това отново настъпи тишина и усетих голямо спокойствие, беше ми тъжно, липсваше ми Беатрис, представях си я, мъчно ми беше, че не я бях видяла. Спомних си за бедния Джайлс, опечален и нараним и внезапно остарял и се чудех как Беатрис би се справила е него, какви ли строги думи би му казала, за да го накара да се окопити.

Като погледна назад, виждам се там, застанала под утринното слънце, което беше разпръснало всяка следа от ранната мъгла и така топлеше лицето ми, сякаш беше летен ден, а не късен октомври. Способна съм да гледам на себе си отстрани, замръзнала във времето и пространството и като че ли животът ми се състои от мои снимки и между тях няма нищо, освен неопределено сив цвят. В такива моменти съм спокойна, доволна, предполагам и щастлива. Обичах да съм сама, бързо разбрах, че Максим не беше още в състояние да се разхожда из полето и да се чувства свободен и си казвах, че и това ще дойде, само да не го насилвам. Бях напълно сигурна.

Така се радвах на самотата си, радвах се на деня, на местата, за които така бях мечтала. Тъгата ми по смъртта на Беатрис беше притъпена меланхолична емоция, есенна, аз я приемах, но тя не можеше да помрачи, нито да премахне радостта ми. За първи път не изпитвах срам нито вина, за първи път се радвах на собственото си самочувствие.

Но реших, че ми се иска да отида и да застана до гроба, тихо, сама, и да мисля за Беатрис с обич и благодарност и че ще ми бъде по-лесно да направя това днес, отколкото на погребението при толкова много хора около нас, които бяха скупчени като черни гарги.

Промъкнах се през вратата от плет, затворих я след мен и тръгнах през тревата към пътечката. Беатрис, си мислех. Мила Беатрис. Можех смътно да си я представя, но не съвсем ясно, беше твърде тържествено, твърде тихо място за нея. По-лесно беше да я виждам в открито поле, да крачи бодро без умора.

Имаше толкова много хора на погребението, толкова много приятели и изглеждаше, че всички бяха донесли цветя. Те бяха натрупани и покрай пътечката и по тревата около пресния гроб във формата на красиви кръстове и венци и прости домашно направени букети.

Някои бяха от изкуствени цветя, с восъчен вид, като че ли направени от картон или лъскава хартия и не приличаха на цветя, които са расли в градина, други бяха по-скромни и прости. Наведох се да прочета картичките, открих познати имена и други непознати. „На незабравимата… Ще си спомняме с обич… С обич… С уважение… С любов…“ И нашата: „На обичната Беатрис…“ на Джайлс: „На милата ми съпруга“, на Роджър: „С най-гореща обич“. Някои картички бяха на показ, други доста закрити. Не ми се искаше да чета всичките, струваше ми се, че се бъркам в частни бележки, които бяха адресирани само до Беатрис.

И когато станах й направих една крачка, го видях.

Кръг от лилии, млечнобели, поставени на фона на много тъмнозелени листа. Беше настрана и биеше на очи, беше скъп, без да се натрапва, беше елегантен, но сдържан и все пак изпъкваше, като издаваше безупречен вкус. И сега го виждам, отделен от другите, нарочно поставен отделно и внимателно. Като си затварям очите, той е там и не мога да ги откъсна от него.

Наведох се. Докоснах хладните, деликатни, белоснежни, неотразимо красиви цветове, леко назъбени тежки листа и сладък аромат достигна до обонянието ми, омайващ и леко тревожен, съблазнителен, опасен.

Имаше картичка, плътна, кремава с черни ръбове и надпис: „С най-дълбоки съболезнования“, гравиран също в черно. Но не гледах цветята с ужас, нито печатните думи, които ме накараха да замръзна, а нещо, което разцепи небето и съсипа песента на коса, затъмни слънцето.

Беше единствена буква, написана на ръка, черна и силна, висока и наклонена,

Глава шеста

Най-лошото беше, и това ми дойде наум веднага, дори преди главата ми да се изпълни с куп въпроси, като вода, която се втурва във вдлъбнатина на скала при буря, дори преди истинският страх да ме обземе. Най-лошото беше съзнанието, че трябва да понеса това съвсем сама — нямаше човек на този свят, на когото бих могла да го кажа.

След първия удар от шока последва страхът, ужасът, така че малко ми прилоша и трябваше да седна на пътечката до гроба на Беатрис и натрупаните цветя и да сложа глава на коленете си. Това ме спаси, усетих как сърцето ми отново заби и кръвта нахлу в главата ми и бързо се изправих, за да не би някой да дойде и да ме види, почувствах се объркана и глупава. Но нямаше никой, църковният двор беше пуст, а сутрешното слънце грееше, както при влизането ми през вратата. Само косът изпя предупреждението си един или два пъти от храста.

Венецът от бели цветя ме омагьосваше, не исках отново да го погледна, но не можех да се удържа.

Красотата му и нещо друго ме караха да го гледам, беше така изключителен, безупречен. Взирах се в него, но може би коленичейки така бързо, бях обърнала картичката наопаки и не можех да видя написаното.

След това се отдръпнах от него, сякаш беше отровен, като някакво растение от приказките, — така смъртоносно, че ако дори само се докосна до него, ще падна мъртва. Обърнах му гръб, а също така на гроба и на всички останали ярки, безполезни цветя и бързо минах по застланата пътека, като влязох в църквата.

Беше отворена. Вътре нямаше никой. Беше студено и доста тъмно — слънцето още не проникваше през чистите горни прозорци. Седях на скамейка на края, тъй като ми беше лошо и после започнах да треперя, ръцете ми се тресяха в скута и не можех да ги успокоя, усещах слабост в краката.

Чувствах се като човек, който е видял привидение, разтърсен, без да може да повярва, объркан, с напълно разклатени принципи и здрав разум, подхвърлен като играчка на лошо и весело дете.

Венецът беше като привидение, — бял, странен, неестествен, въпреки че го бях видяла и пипнала и ако се върна отново при гроба бях сигурна, че ще бъде там, но най-ужасяващото беше написаното, единствената черна, елегантно наклонена буква Р. Р за Ребека, с този стар, познат почерк, запечатан в паметта ми. Беше същата. Нейната буква. Нейният почерк.

Не може да бъде същият! Как може? И след това приливът се втурна и всички гнили останки се раздвижиха, след като толкова години бяха лежали тихо, появиха се на повърхността и изпълниха съзнанието ми, като се бутаха и търсеха вниманието ми.

Ребека беше мъртва. Погребана. Много отдавна.

Нищо повече не можеше да се каже. Знаех това.

Но кой беше изпратил този венец? Кой го беше избрал с такава грижа, така идеален, че да е точно такъв, какъвто тя самата би поръчала, кой беше написал буквата на картичката? Някой, който изигра лоша, жестока шега, един трик, подла, хитра, тайна постъпка. Някой умен и който знае, някой, който ни мрази. Но защо? Защо? След всичките тези години? Какво бяхме направили? Инстинктивно знаех, че венецът беше до гроба на Беатрис, за да го видим ние с Максим. Никой не изпитваше лоши чувства към Беатрис, нито към Джайлс и Роджър.

Аз трябва да мълча за това, никой не може да знае, не можех да споделя страха и отчаянието си със съпруга си, а трябва да се преструвам щом се върна вкъщи, трябва да се успокоя и да имам весел и свеж вид, спокоен и изпълнен със самообладание, с обич и сила. Максим не трябва нищо да разбере дори от някакво пламъче в очите ми, или по гласа ми, или по лицето ми.

Съжалявах, че Франк Кроулей си беше отишъл. Можех на него да кажа. Той беше единствен на този свят, но беше си отишъл у дома в Шотландия при новия си живот и не беше вече част от нас.

Чувствата ми се променяха, докато седях в църквата от страх и ужас, усещах гняв към този, който беше го изпратил, за да ни нарани и така лесно успя, а след това отново се чудех и после пак питах защо? Защо? Какъв смисъл имаше?

Бяхме толкова непретенциозни, имахме нужда само един от друг и едно тихо семейно щастие, искахме миналото да лежи мъртво и като начало, бяхме получили това, което искахме и бяхме изключително благодарни.

Сега отново бях сред кашата, спомените се надигаха и ме обграждаха като привидения, картини, хора, гласове, емоции, Ребека, най-големият призрак. Мандърлей. И странно, те не ме победиха, изглежда бяха слаби, избелели, нямаха никаква сила сами по себе си, бяха мъртви, заминали завинаги, без да оставят следа. Настоящето ме плашеше, това, което се случи, белият венец и картичката с черни ръбове. Р.

И когато най-после си тръгнах бавно и излязох на бледата слънчева светлина, почти очаквах да изчезне, да не е съществувал никога, да е шега на подсъзнанието ми, материализация на дълбоките ми страхове за няколко минути. Бях чувала за такива неща, въпреки че не им вярвах много.

Но венецът беше там, както си знаех, видях го веднъж, очите ми бяха привлечени към него и нямах сили да ги откъсна. Бял на тъмния фон, идеален кръг на тревата.

„Няма да мисля за Мандърлей.“

Това си бях казала. Чувах собствения си глас, убедителен, фалшив, когато изрекох тези думи на Максим. „Няма да мисля за Мандърлей“.

Но само за това мислех повече от Максим, мислех, че дори и да го познавах за кратко време и при такива невероятни, отчайващи обстоятелства, беше ми станал кошмар и отново и отново си го спомнях. Като се връщах, го виждах пред себе си, беше от другата страна на всяко хълмче и всеки завой на пътеката, така че престанах да виждам каквото и да е наоколо, — дърветата, полята, склоновете и горите и мекото небе, — всичко. Виждах само Мандърлей.

И въпреки това го мразех, беше ме потискал и ужасявал, бях смазана от него, струваше ми се студен, чужд и объркващ, беше ми се присмивал, никога не станах част от него, никога дори не можех да се оправям сред многото стълбища и коридори пред толкова много затворени врати.

Мандърлей. Не си спомнях сега как хората ми се присмиват, — Фрит, Робърт, Клариса — малката прислужничка, Джак Фейвъл, госпожа Данвърс, Ребека. Къде бяха те? Не знаех.Ребека беше мъртва, само в това бях сигурна. А за останалите нямах нито една мисъл, не ме интересуваха. Никога няма да ги видя пак и те не бяха важни.

Но къщата? За нея мечтаех и бях привлечена от нея. Мандърлей. Мразех се. Не трябва, не трябва да мисля за него, трябва да го махна от себе си, в противен случай ще ни навреди. Трябваше да мисля за Максим, само за Максим. Бяхме се спасили, не бива да предизвиквам съдбата.

Бях много ядосана на себе си, като слизах бавно по последния склон към ограденото място за конете и виждах приятната, удобна, незабележителна къща на Беатрис и Джайлс долу, пушек излизаше като тънко копие от комина. Това е сутрешната стая, той сигурно чака все още вестника, като поглежда от време на време часовника си, очаквайки с нетърпение да се върна.

Съжалявах, че нямам огледало, за да видя лицето си, да го овладея и да си сложа маска като него. Трябва да се преструвам. Не съм видяла, каквото съм видяла, не се е случило това, което се е случило. Изхвърлих Мандърлей от съзнанието си и понеже не можех да направя същото и с венеца от бели цветя, обърнах им гръб и оставих картичката да лежи там, където е, — с лице към земята.

Чух телефонът да звъни в къщата и кучетата започнаха да лаят. Конете се бяха върнали, с наведени глави хрупаха трева, доволни от разходката.

И тъй, слязох при другите и с всяка крачка си налагах да гледам напред и да успокоя лицето си, за да е открито и весело… С огромно усилие на волята изхвърлих от съзнанието си венеца, картичката и инициала, и тяхното значение, въпреки че знаех, че само ще потънат по-дълбоко и ще останат там завинаги, ще останат при всички други неща, които никога не могат да бъдат изхвърлени, нито да станат неизвестни, нито забравени.

Исках Максим. Исках да седна тихо с него някъде в някой ъгъл на къщата, утринното слънце да прониква през прозорците и огънят да пламти в огнището, исках ежедневните неща около мен да ме ограждат и пазят.

Започнах да измислям какво ще кажа, къде съм била, какви птички и животни съм забелязала, какви поздрави и думи за времето и сезона съм разменила с някакъв стар човек, който работеше на полето, виждах омазнената му стара шапка, сега измислих и връвчица, завързана за крачолите на старите му панталони точно над ботушите, така че вече като пресичах градината, той ми беше станал дори приятел. Имаше и една жена с няколко ловджийски кучета, бях им се радвала и бях ги погалила. Опитах се да измисля имена, но единственото беше Джаспър. Джаспър. Бързо отвърнах мислите си.

Исках той да ме успокои, но не можех да моля за това, трябва да изглеждам напълно спокойна, трябва да се тревожа само за него. Трябва да се преструвам, да се преструвам.

Но венецът беше навсякъде, където поглеждах, на пътеката, в храстите, до входа, на вратата, хладен, бял и безупречен стоеше между мен и всичко друго, което виждах, а картичката трептеше, макар и обърната и черните й букви нахално танцуваха пред очите ми.

Р.Р.Р…

Спрях в хола. От кабинета чувах гласа на Джайлс, говореше по телефона. Вдъхнах сладка миризма на пушек от дърва. Затворих си очите, стиснах ръцете си и отново ги отпуснах, поех дълбоко дъх.

Той седеше до камината в утринната стая, лицето му в профил, вестникът паднал на пода. Беше неподвижен, виждах, че е много далеч от тук, без да усети, че съм влязла в стаята.

Погледнах го, видях познатото лице, сега набръчкано, косата му все още гъста, но посивяла, видях ръката му с дългите пръсти да почива на облегалката на стола, но за миг, преди да хукна към него облекчено и с любов, чух гласът да произнася отчетливо, студено, ясно и без емоции, сякаш хвърляше камъни във вода: „Този човек е убиец. Той застреля Ребека. Този човек уби жена си.“

И се чудех дали това е истинско, злостно нещо, изпратено нарочно да ме подлуди, и с огромно усилие го изтиках настрана и се опитах да отида при Максим, когато той вдигна очи и се усмихна с такава любов, радост и благодарност.

Имаше кафе в една кана, донесено от жената, която влезе и сервира не тържествено и това беше много хубаво, а слънцето започна да прониква през високите прозорци и едно от кучетата го беше открило и лежеше в лъчите му, докато другото се грееше на огъня, който продължаваше по малко да дими, така че първо Максим, а после и аз го разбъркахме и бях благодарна за това. Все още бях напрегната и нервна, трябваше да правя нещо, за да го прикрия.

Казах:

— Чух Джайлс да говори по телефона.

— Да.

— Видял ли си го?

— Влезе и отново излезе, извиняваше се и подсмърчаше.

— Горкият Джайлс.

— Започва да ме дразни, не мога да търпя това. Като че ли се разпада на части.

Звучеше грубо и нетърпеливо. Никога не се чувстваше удобно при прояви на чувства, но ми се искаше да бъде внимателен към Джайлс, да го разбере. Тази студена страна на характера му, спазването на дистанция, ми напомняше как понякога се държеше, преди да узная истината и едва тогава ме беше допуснал близо до себе си.

Клекнах на пети при камината.

Максим каза:

— Безнадеждна работа. Дървата са много влажни.

— Да.

Но продължаваше да гледа слабия тънък пушек и му се искаше дървата да се разгорят.

— Опитах се да изясня някои неща с него. Той не знае много, всичко е една каша.

Знаех, че когато бяхме в чужбина и пристигаха документи, Максим ги подписваше само след бегъл поглед.

— Разговарях с адвокатите. Трябва да се видят с мен. Не мога да избегна това, дявол да го вземе.

Сърцето ми трепна. Никога нищо не съм знаела за финансовите или други работи на Максим, но имаше един адвокат някога в Керит. Може би ще се наложи да отидем там, може би…

— Не е местният човек, — каза той, като че ли прочете мислите ми. — Те са в Лондон.

— Лондон?

Не можах да се овладея и възклицанието ми прозвуча изпълнено с надежда.

Лондон.

Може би ще трябва да отидем там, — не забързани скришом, с наведени глави да сменяме влакове и да заминем веднага, а на посещение, да останем един ден, може би и една нощ по работа, с малко време дори за удоволствие. Лондон, ох, само веднъж… Никога не бях го обичала, съвсем не бях градско чедо, нямаше да се чувствам спокойна, нито у дома си там. Но по време на нашето изгнаничество понякога си мислех за него, мечтаех си за него, след като попадах на някой стар вестник от дома, някое име, което случайно влиза в полезрението ми. Лордовете. Оулд Бейли, Парламента, Хил Фийлдс, Ийст Индия Док, дъ Мол, Сейнт Джеймс, Маншън Хауз, Кенсингтън Гардънс… И после прекарвах един приятен час, като се разхождах, гледах разкошните витрини, пиех чай, слушах оркестъра в парка през някоя пролетна утрин, изследвах някоя тъмна дикенсова уличка с наклонените една към друга къщи и каналите миришеха на печатарско мастило, — невинно, приятно романтично прекарване на времето, друго напомняне за дома.

Знаех, че войната се беше отнесла зле с Лондон, приемах, че нещата няма да изглеждат същите, — ще бъде по-беден, наранен и не исках да си спомням последното ужасно посещение с Максим и Фейвъл и полковник Джулиън при лекаря на Ребека и значението на всичко, което последва. Е, това беше нещо друго, нямаше да има нужда да видим тази улица отново, щеше да бъде съвсем лесно да не отиваме там.

Лондон. Бях човек от провинцията, знаех, че зелените поля, пътеки и хълмове, миризмата на разорана земя и нежният призив на горските гълъби дълбоко в хладните гори ми бяха нужни до края на живота. Никога не бих могла да съм щастлива сред движението и гледките по твърдите паважи на града, с високите здания около мен.

Но Лондон отново, само още един път, за един ден, не повече. Ох, моля ви. Полуобърнах се да погледна Максим, почти го помолих. Той каза:

— Ще дойде тук да види Джайлс и мен вдругиден.

Лицето му се затвори, гласът му беше напрегнат, веднага получих предупреждението, затворих си устата и не продумах.

— Страхувам се, че ще продължи няколко часа. Искам да го обсъдим и приключим в един ден. Не искам да ми тежи. Ще се наложи сама да се забавляваш, но ти се иска, нали? Искаш да си на въздух, навън.

Не издаде с нищо, че може да не му е приятно, усмихна се, отново, внимателен, като говореше по обичайния си начин като на дете. Отново нещата се връщаха сега, когато бяхме тук. Беше ми казал, че съм се променила, откакто се бяхме върнали, но и той се беше променил, имаше признаци тук и там, които намекваха за стария, другия Максим.

Усмихнах се, отново отидох при огъня, взех духалото и започнах да духам с наведена глава, далеч от него.

Лондон избледня. Нямаше да отидем там.

— Надявам се, че всичко това няма много да те разстрои, — казах.

— Няма да допусна. Трябва да се направи, просто ще трябва да го приемем. Много от работите на Беатрис са отделно от моите и на останалите членове на семейството, били са така, откакто се омъжи. Но каквито и недовършени неща да има, трябва да се изяснят веднъж завинаги и след това можем да си отидем.

Той стана и дойде при мен, като стоеше изправен, много висок и строен точно зад мен. Усещах го до гърба си.

— Дай ми тези неща да видя дали ще мога да оправя огъня.

Подадох му духалото и се изправих.

— Но можем да отидем в Шотландия.

Той се усмихна и видях, че изглежда уморен, изтощен, кожата му беше нежна и като че ли слабо наранена под очите и той отново беше нараним и се чудех защо ме е било страх.

— Разбира се, — каза той уморено — ще имаш твоята почивка. — И се наведе да ме целуне по челото, преди да продължи да оправя слабия огън.

Глава седма

Цялата тази нощ и следващия ден, каквото и да виждах или чувах, както и да отговарях на Максим, той беше далеч от мен. Натиснах ключа и животът продължаваше, но не беше истински живот, нищо не значеше.

Единственото действително нещо беше белият венец на тревата до гроба и черната буква, елегантна, грациозна, смъртоносна върху коравата картичка. Те ме придружаваха, танцуваха пред очите ми, дишаха и наблюдаваха и шепнеха, трептяха на рамото ми и не спираха, нито ме оставяха на мира.

Кой? Продължавах да се питам, когато оставах сама, кой беше направил това? Как? Защо? Кой искаше да ни изплаши? Кой ни мразеше? Кога бяха пристигнали? Бяха ли там, когато намерих венеца? Не, знаех и бях странно сигурна, спокойно сигурна, че не можеше да бъдат там. Когато прекосих църковния двор и застанах до гроба на Беатрис, когато се наведох да разгледам цветята и видях белия венец, бях съвсем сама, ако не беше така щях да забележа. Нямаше никой друг, никакъв наблюдател в сянката, нищо, освен самия венец, който ме разстрои.

Заемаше изцяло мислите ми, беше с мен дори когато вършех рутинните работи през тази нощ и на следващия ден, като някаква мелодия, която свирех така, че най-после просто свикнах и я приех и това малко ме успокои.

— Ще трябва да се забавляваш сама половин ден, можеш нали?

Чух гласа му като се решех пред тоалетката. Не знаех, че така ще се отрази връщането му вкъщи и че Максим, когото познавах търпелив, тих, потиснат, Максим, с когото бях живяла години в чужбина, така лесно ще се изплъзне, за да разкрие толкова много черти от стария Максим, човека, когото за първи път видях. С всеки час, прекаран в Англия, се променяше по малко, сякаш гледах как се ветреят пердета и разкриват все повече какво има зад тях — то беше скрито, но не изчезнало.

„Ще трябва да де забавляваш сама половин ден.“

Ако се беше случило преди половин година, ако поради някаква причина е трябвало да се занимае с бизнес, той щеше да се опита напълно да избегне това, да се скрие, щеше да настоява да го придружа, да слушам, да прочета документите, да ги оправим заедно, той не би могъл без мен. Никога не съм си представяла, че може да се промени, че старата му, лека, горда независимост отново ще се появи, че ще прояви каквото и да е желание да се справи с нещата сам или за момент да иска да бъда далеч от него. Това беше шок, като да наблюдаваш безпомощен инвалид, който започва да се съвзема, да възстановява силите си, да показва характер и следа от стария огън, да става, а после и сам да ходи, без да иска помощ от любящите, сдържащи, неспокойни ръце.

Не знам какво чувствах или колко ме засягаше, но не бях наранена. Не взех думите му като пренебрегване.

Дори мисля, че почувствах облекчение. А при това, промяната не беше тотална, имаше много неща, които бяха същите. Прекарахме един спокоен ден вкъщи и освен кратките разходки в градината през деня и вечерта, той не излезе навън, не искаше. Времето стана влажно и ветровито с ниски сиви облаци и мъгла, която се спусна над къщата така, че не можеха да се видят дори конете в тяхното заградено място.

Четохме до камината и играхме на пикет, решихме, кръстословицата във вестника, а кучетата се изтягаха на килима между нас и на обяд и вечеря. Джайлс беше напълно мълчалив, потънал в себе си, със зачервени очи, със следи от сълзи и торбички под очите. Беше разчорлен, сякаш се разпада на парчета и не обръщаше внимание на това и аз не знаех какво да правя или да кажа, само се опитвах да бъда внимателна, да му налея чай и да се усмихвам, когато очите ни се срещаха. Мисля, че беше благодарен по своя детински начин, но после си отиде, за да стои сам в своя кабинет с часове.

Нямаше го поне Роджър да освежи атмосферата, беше отишъл при приятели и беше ми спестено мъчението да го гледам и да се чувствам виновна.

Изгледаше, че този ден сме затворени във времето, в някаква чакалня на път между различни места. Не бяхме част от тази къща, тя ни беше слабо позната и по някакъв начин чужда и мрачна. Беше ни по-малко удобно, отколкото в хотел. Максим говори малко и през по-голямата част от деня изглеждаше разсеян, замислен и сякаш се зарадва, когато, за да го отвлека след чая, предложих още една игра на пикет. Но и аз имах странното усещане, че до известна степен той се съгласи, за да ми направи удоволствие, да ми е приятно. Усетих, че отново се връщам към моята стара, унизителна роля на дете.

Денят преминаваше бавно. Дъждът тропаше по стъклата на прозорците, мъглата не се вдигна. Рано се стъмни.

„Ще трябва да се забавляваш сама половин ден, но ще можеш да направиш това, нали?“ Да. Сърцето ми внезапно заби, когато спуснах пердетата тази вечер. Имах една тайна, поемах дълбоко въздух, като си мислех за нея. Можех да се забавлявам половин ден. Знаех какво ще направя, но се обърнах на една страна далеч от Максим и не исках да му позволя да ме види. Усещах, че го предавам, най-лошият вид измама и изневяра.

Мъглата беше се вдигнала, имаше валма облаци в ясното, бледо небе гонени от вятъра, беше почти като пролет, само че земята беше покрита с дебел слой листа, издухани от дърветата предния ден и лежаха на купища в градината и алеята.

Адвокатът щеше да пристигне към единадесет часа, беше ангажирано такси да го докара от гарата.

Погледнах през масата за закуска. Джайлс не беше слязъл още. Максим изглеждаше официален, в костюм, колосана риза, далеч от мен.

Белият венец плаваше, блед и нематериален между нас.

Кой? Как? Кога? Защо? Какво искаха от нас?

Чух собствения си глас. Казвах:

— Дали Джайлс ще ми даде колата си? Мисля, че е пазарен ден в Хемък. Иска ми се да отида.

Бях се научила да карам, когато отидохме в чужбина, въпреки че нямахме собствена кола, наемахме, когато ни се искаше да посетим някоя църква или манастир или някаква особена местност, за която бяхме чели. Максим обичаше да го возя, това беше част от промяната у него, въпреки че никога не би и сънувал да направи това в предишния си живот. Правех го с удоволствие, харесваше ми и още повече ми харесваше, че се чувствах различна, — тази, която вози и носи отговорност. Карането на кола ми се струваше нещо, което вършат възрастни хора. Накарах Максим да се усмихне, когато веднъж казах това.

Сега той едва вдигна очи от вестника.

— Защо не? Той трябва да бъде тук и няма да има нужда от нея. Пазарът ще ти хареса.

Значи, всичко беше наред, ще ми позволи да отида, не беше си променил мнението, нямаше нужда от мен тук.

Усетих бодване, когато отидох да си взема палтото.

Забавих се малко като държах ръката му, чаках да се убедя, че той може да се изправи пред адвоката, книжата и по каквито и да е въпроси без мен.

— Всичко е наред, — каза той. — Всичко е наред. — Няма защо да се тревожиш.

Само венецът, си помислих и видях буквата, внезапно появила се на лицето му. Р.Р. Ребека.

Никога не би беше минавало през ум, че тази буква е и на друг човек.

Видях, че Максим ме наблюдава, насилих се да се усмихна весело.

Той каза:

— Всичко е като сън, не неприятен. Просто минавам пред него и странно, няма нищо общо с мен, утре ще се събудя и отново ще настане истинският живот. Разбираш ли?

— Да.

— Бъди търпелива с мен.

— Мили, предпочиташ ли да остана тук, просто в другата стая.

— Не. — Той леко погали бузата ми е опакото на ръката си и аз я взех и притиснах лицето си в нея, с обич и чувство на вина, вина…

— Ще телефонирам на Франк довечера, — каза той като се усмихваше. — Ще тръгнем оттук утре.

А след това Джайлс излезе от кабинета си и търсеше Максим с някакви документи в ръка, така че можех да опитам за колата, можех да отида, без да им се бъркам, вън от къщата, изпратена с чиста съвест да се забавлявам.

Какво си мислех? Какво имах намерение да правя? Защо предприемах това пътуване, което вярвах, че никога няма да направя пак? Защо предизвиквах съдбата?

Бях глупава. Това, което исках, беше лошо, също и опасно. В най-добрия случай щях да бъда нещастна и ужасно разочарована. В най-лошия, и ако Максим разбере, щях да разруша всичко, деликатното ни щастие и любовта и доверието, които бяхме изградили с толкова грижа и търпение, той, аз — до края на живота ни.

И въпреки това, щях да отида, мисля, че съм го знаела от деня, когато разбрах, че се връщаме, че ще отида, беше съвсем невъзможно да се съпротивлявам. Мечтаех за това, беше като някаква тайна любовна история, сънувах я, исках и трябваше да зная.

Никой не ми говореше за това. Не смеех да питам. Единственият човек, който го спомена, беше Франк Кроулей и дори тогава името не беше произнесено от мен.

Мандърлей.

Мисля, че успях донякъде да се убедя, че това е едно романтично поклонение, че каквото намеря, ще бъде тъжно, меланхолично място, непосещавано от духове, изпаднало в странно красиво загниване. Не се тревожех, не се страхувах. Други неща ме плашеха, мълчаливата котка, скрита в сянката, готова да скочи върху мен. Белият венец, картичката, инициалът. Злото намерение на някой непознат човек, внимателно и хитро осъществено.

Но Мандърлей…

Спрях в едно село на половината път, за да си купя оранжада от малко магазинче и като казах сбогом на жената и излязох на слънце, звукът на звънчето на вратата донесе вълна от спомени и разбрах като гледах наоколо, че съм била тук преди много години като момиче на почивка с родителите си и си бях купила картичка за моята колекция, защото къщата на нея ми харесваше, а тази къща беше Мандърлей.

И както стоях там и гледах към варосания обор със сламен покрив на една ферма отсреща, миналото беше с мен и аз с него, по-живо от други неща. Можех да го пипна, да го усетя, нищо не се беше променило тук, мислех си, и нищо не ми се е случило междувременно.

Седях в колата дълго време, като пиех сладката, топла оранжада от шишето и бях в един особен транс, скована, замръзнала, не ми беше съвсем ясно коя и какво бях и защо съм тук в този октомврийски ден.

След малко включих мотора и отново подкарах. Оставих юношеските си години назад в тихото село и след това внезапно шосето ми стана познато — като завих, видях на един завой табела: Керит, 3 мили.

Спрях и изключих мотора на колата. През прозорците, носена от вятъра, достигна до мен слабата солена миризма на морето.

Сърцето ми биеше много бързо, дланите ми се изпотиха.

Керит, Керит. Взирах се в името, докато буквите се превърнаха в нищо не означаващи знаци, събираха се и се разделяха като мухи, дразнеха очите ми.

Керит. Селото и пристанището и лодките, плажа и бунгалата и камъните по него, дори люлеещата се фирма на кръчмата и неравната огъната врата на църквата — всичко видях с подробностите.

След една миля щях да завия и да видя хълма с дърветата по него, по наклона към долината със слабата синя линия на морето, което едва се виждаше.

Чух гласа на Максим. Ако се бях обърнала щях да го видя до себе си.

„Това там е Мандърлей. Нататък са горите.“

Тогава за първи път отидох там, в този ден, като толкова други дни, наредени по отделно, ясни като зърна от броеница и всеки един отлично запомнен.

След това съвсем неочаквано чух друг глас и си спомних една жена, която бях видяла с едно момченце, когато в мъглата корабът се разби в скалите под Мандърлей. Те бяха летовници, дошли на разходка от Керит.

Сега виждах лицето й, на петна от слънцето и блузата, която носеше.

— Съпругът ми казва, че всички тези големи имения ще бъдат разрушени и на тяхно място ще построят бунгала, — каза тя. — Няма да се откажа от едно малко хубаво бунгало тук, близо до морето.

Внезапно усетих, че ми прилошава. Това ли се беше случило на Мандърлей и какво щях да намеря, ако отида там? Гората изсечена, къщата съборена, десетки бунгала с розови, зелени и светлосиньо боядисани рамки на прозорците и последните летни увехнали цветя в градините и може би добре гледани рододендрони. Това е останало от брега, а някога имаше бряг. Имаше ли лодки на летовници там, вързани в заливчето и редица дървени бараки по брега, с имената, написани над вратите и с малки веранди?

Може би това са сметнали за добре да ни спестят, тази дискретност, този ужасен край на всичко.

Нямаше начин да разбера и включих отново колата, подкарах я още малко нататък, като предизвиквах съдбата, като рискувах всичко, като бърках в старите рани.

Завих. Видях дърветата по хълма, подножието на склона към долината. Нямаше нови означения, всичко изглеждаше непроменено. Ако имаше някакви бунгала, те бяха скрити.

Но знаех, че няма, всичко беше останало там както го бях сънувала, — руината, къщата, покритата с растителност пътека за колите, горите наоколо и оттатък някъде, заливчето, плажът, скалите и те сигурно бяха непроменени.

Ето. Излязох от колата и направих крачка. Погледнах нататък — там, о, там, толкова близо беше, можех да отида. Точно зад хълмчето. Защо не го направих?

Защо?

Върви, върви, върви, казваше гласът в главата ми, прелъстителен, шепнещ, студен, тих гласец.

Ела.

Мандърлей.

Земята се завъртя, небето над мен изглежда беше направено от прозрачна чуплива материя и всеки момент щеше да рухне.

Задуха вятър и разроши тревата, погали лицето ми като мека, копринена, невидима ръка.

Побягнах.

Побягнах назад към шосето, което се виеше по хълмовете, като карах с безумна скорост, но с огромно съсредоточаване, родено от паника. Колата хвърчеше по завоите, фучеше край хълмовете, по едно време почти се сблъсках с една фермерска кола и зърнах само стреснатото лице на човека с отворена уста, друг път почти премазах едно куче, побягнах през села и покрай пътните знаци, които ме бяха довели тук. Побягнах назад през отворената порта и по пътеката за колата, побягнах в къщата и веднага видях Максим, който излезе от кабинета и зад него другите двама мъже в тъмни костюми, единият стоеше до камината с Джайлс, Нищо не казах, нямаше нужда. Той разтвори ръце за прегръдка, хвана ме и ме успокои, държа не докато престанах да треперя и спрях да плача. Той разбра, нямаше нужда нищо да му казвам. Разбра и нито думичка нямаше повече да се каже за това и на мен ми беше простено, знаех, въпреки че не бих посмяла да питам…

Адвокатите останаха за обяд, не беше нужно да присъствам. Донесоха ми сандвичи на поднос, седях спокойно до камината във всекидневната стая, въпреки че съвсем не бях гладна и една успях да изям два и някакъв плод, за да не обидя домакинята. След това гледах градината през прозореца и следобедното слънце нахлу в стаята. Това беше още едно удоволствие и го оцених. Чувствах се изтощена, а също така и облекчена.

Бях побягнала не благодарение на себе си, бях избягала от последиците на твърдоглавието ми и от демона, който ме беше обзел, а сега бях отново на сигурно място. Нищо не ме тревожеше, нищо не ме нарани, но което беше още по-важно, нищо не беше разтревожено, гладката повърхност на миналото остана несмутена.

Не ме интересуваше какво представлява Мандърлей сега. Той принадлежеше само на миналото и понякога на моите сънища.

Нямаше да отида там отново.

По-късно, след като си бяха отишли, се разходихме до оградата за конете заедно с Максим и той каза само няколко думи за работите на Беатрис, а те бяха без значение.

— Приключихме, — каза той. — Всичко е уредено. Няма проблеми, нищо не ни засяга вече.

Спрях до вратата. Конете бяха в горния край на ливадата и не дойдоха при нас, нито вдигнаха главите си от тревата. Трепнах.

Максим каза:

— Утре — Шотландия. Бих искал да тръгнем рано.

— Ще прибера багажа след вечеря. Не е много.

— Имаш ли достатъчно топли дрехи? Ще трябва ли да спрем някъде? Там сигурно е доста студено.

Поклатих глава.

— Искам само да отидем там.

— Да.

Вярно беше. Исках да се махна от тук, не заради къщата или заради Джайлс и Роджър, не дори защото беше толкова мрачна и пуста и неподредена без Беатрис.

Не смеех да мисля за завръщане в чужбина. Не можех да понеса това, не исках да отида. Вместо това си представих пътуването с влак през Англия, часовете, през които просто ще гледаме и гледаме през прозореца градове, села, горите, полята, реките, хълмовете, земя и море и небе. Исках огромни глътки от това, нямах търпение да чакам.

Щяхме да вземем книги от тук и да купим още на гарата. Когато не ни се гледаше през прозореца, щяхме да четем и да се храним във вагон-ресторанта заедно и да играем пикет, това ще е ценно време и всичко, което се случи тук, ще избледнее, докато стане съвсем недействително.

Върнахме се в мълчание, доволни за последната ни нощ в тази къща.

На вечеря Максим каза, като вдигна поглед от чинията с риба:

— Бих искал да отида на гроба утре сутринта, преди да заминем.

Погледнах го, лицето ми внезапно пламна в огън и възразих:

— Няма да можеш, искам да кажа, че няма да има време, колата ще дойде тук в девет часа.

— Тогава ще отида в осем.

Той поднесе вилицата към устата си и спокойно продължи да яде, докато моята храна стана като лед и олово и кисела в устата ми и гърлото ми се сви така, че не можех да гълтам, нито да говоря.

Той не трябваше да отиде, не трябваше, но как можех да предотвратя това. Каква причина можех да измисля? Никаква.

Погледнах Джайлс. Помислих си, че и той ще отиде, ще го види, ще направи гаф и ще прочете картичката, ще я прочете на глас, ще задава въпроси.

Видях сълзи да текат по бузите му, без да ги изтрива и Максим го гледа смутен и отново извръща глава към чинията си.

— Извинете, — ножът на Джайлс затропа по чинията му, той стана и търсеше носната си кърпа. — Извинете. По-добре е да изляза за малко.

— Гоподи, какво му става? — каза Максим вбесен, а вратата едва се беше затворила.

— Жена му е мъртва.

Знаех, че гласът ми е груб и пълен с нетърпение, а не трябваше да е така, защото Максим просто искаше да се отърве от мъката на Джайлс, не искаше да бъде свидетел на това, той наистина разбираше какво става.

— Е, колкото по-скоро си отидем утре, толкова по-добре за него. Той ще се върне отново в нормалното си състояние. Това само удължава агонията му. Трябва да се справи.

— Да проверя ли дали колата може да дойде по-рано, можем да спрем някъде по пътя да закусим, нали? Знам колко омразно ти е всичко това.

Чувствах се лъжкиня, хитра, нетърпеливите ми благи думи така леко излизаха от устата ми. Но това беше за негово добро, за да предпазя Максим, да му спестя неприятности, това беше само заради него.

— Не, — каза той. — Остави нещата както са. Моля те, позвъни. Не искам повече.

Така и направих и повече не говорихме за заминаването ни на следващата сутрин и аз седях, ужасно уплашена до края на вечерта, играех си с чинията и въпросът блъскаше непрекъснато като метроном в главата ми.

Какво да правя? Какво да правя? Какво да правя?

Почти не спах. Не си позволих това, но станах точно призори, набързо се облякох и тихо, като виновен любовник, се измъкнах от тихата къща, ужасена при мисълта, че ще събудя кучетата или ще разтревожа конете. Но никой не ме чу, нищо не мръдна и аз се затичах, като си събух обувките, докато стигнах пътеката и като стъпвах по тревата, за да не вдигам шум по камъните. Ранната утрин беше все още спокойна и бледа и неописуемо красива, светлината ставаше все по-силна.

И аз едва я забелязвах, усещах само своите стъпки и страхът да не падна, чувах биенето на сърцето си, нищо не виждах.

Спомням си, че не изпитвах никакъв страх, нямаше възможност дори и за това, имаше само тайната и неотложността, и както тичах и спирах да си поема дъх няколко пъти и отново тръгвах, започнах да вървя много бързо, молех се дано стигна там и да мога да направя каквото трябва и да се върна отново без никой да ме забележи.

По едно време лисица изскочи от един процеп в плета и се стрелна през пътеката пред мен, друг път като вдигнах очи, погледнах точно в утринното лице на огромен бухал с широко отворени очи, кацнал на един клон.

Беше много студено, но не усещах нищо, понеже тичах. Ако някой ме беше видял, какво ли щеше да си помисли? Една жена, която тича ли тича през пътеките надолу по скатовете, сама при първия разсвет, най-после се промъква през вратата в тихия църковен двор.

Спира.

Спрях да си поема дъх. Помислих си внезапно, все още без страх, че ако някой види някакво привидение, то ще е сега, на това място, но не видях никой.

Нищо не видях.

Видях само гърбицата до пътеката, постлана с пясък.

Сега върху нея имаше пресен торф и отгоре на торфа един-единствен кръст от бронзови хризантеми. Нямаше нужда да погледна отблизо, спомних си, че бяха от Джайлс и Роджър.

Нямаше ги останалите цветя и когато отидох до горната страна на църквата, открих дървената рамка, върху която бяха натрупани от градинаря. Имаше пръст върху тях и няколко клона от дървета — така, че каквито венци и да имаше там, бяха добре скрити.

Обърнах се, замаяна от облекчение, но като минах покрай храста на ъгъла, забелязах нещо, едно парченце от картичка, хваната от откъсната панделка сред тръните на тъмнозелените листа. Бръкнах с ръка и го взех, задържах го, омагьосана от кремавата повърхност с черните краища, черни думи и черния инициал с полегат почерк

и трънчето убоде пръста ми така, че когато прибрах картичката дълбоко в джоба, беше белязана с кръвта ми.

Глава осма

Валя целия път през Англия, — досаден, непрекъснат дъжд и небето беше изпълнено с гълъбовосиви облаци. След известно време дори и аз изпитах досада и обърнах гръб към прозореца и се съсредоточих върху вестника и книгата.

Трябваше да съм радостна, така се надявах да е, но умората и последиците от това, което се случи, отчайващите и страшни неща ме караха да се чувствам изсушена, не изпитвах никакво удоволствие, не се вълнувах, че сме тук. Вече свикнах и го приемах като нещо обикновено. Усещането за свобода, за което бях мечтала, също липсваше, чувствах се затворена и потисната. Искаше ми се да съм жена, която бродира и шие ковьори, за да върша нещо с ръцете си като се уморя от четене. Това щеше да ми даде усещането, че правя нещо и Максим би предпочел така, знаех го, той разчиташе на мен да бъда спокоен другар, не обичаше да усеща лошото ми настроение и досега успявах да му дам каквото иска, да му създам чувство за сигурност.

Средна Англия беше сивкава, покривите лъщяха от чернота. Дъждът падаше на иглички по хълмовете из пътя ни на север. Имаше мъгла по върховете.

У дома, у дома сме, казах, но не го чувствах.

Максим четеше вестници, една книга и веднъж или два пъти отиде да постои в коридора, като облягаше лактите си на рамката на прозореца.

На такова нещо се бях надявала, но сега беше съсипано, вгорчено и той изглеждаше, че е далеч и моите мисли ни разделяха, тъй като имах тайни и трябваше да ги пазя.

Въпросите в главата ми все още продължаваха, но шепнешком. Кой? Как? Защо? От къде беше дошъл венецът? Кой го беше изпратил? Дали беше го донесъл някой и си е отишъл? Какво искаха? Те? Кои? И защо? Защо? Защо? Думите бяха в ритъм с колелата на влака.

Вратата отново се отвори. Максим се върна.

— Ще пием ли кафе? — попитах.

Той отказа с кимване и се върна при вестника си, който бях сигурна, че беше прочел и не ми проговори.

Не искаше да говори. Моя беше грешката, знаех си и нищо не можех да направя.

Влакът бързаше между голите и мрачни хълмове. Англия беше скучна и не чувствах нищо към нея, а дъждът се лееше по прозореца вместо моите сълзи.

По някое време видях една жена да минава по коридора покрай нашето купе и погледна вътре. Вдигнах очи случайно и за минутка срещнах погледа й.

Нищо. Но после видях пламъче на въпрос и израз на лицето й, че ни е познала и спря, направи крачка назад и погледна и двама ни. Бързо вдигнах книгата си и се обърнах, а когато се осмелих отново да погледна, тя си беше отишла.

Това не беше нищо, казах си, съвсем нищо. Бяхме отсъствали от Англия повече от десет години. Всичко е приключено и забравено. Войната беше като голяма пукнатина между тогава и сега.

Малко по-късно отидохме за първата смяна във вагон-ресторанта и като разгъвах салфетката и дробях твърдия хляб в чинията си, разбрах, че тя е там, от другата страна на пътеката, беше в лилава блуза, можех да я видя с крайчеца на окото си.

Когато сервитьорът дойде със супата ни, разля малко на покривката поради внезапното движение на влака и Максим нервно поиска чиста покривка, а аз се опитах да го успокоя и сред тази глупава разправия погледнах жената право в очите. Усетих как лицето ми пламна и се ядосах на собствената си нетактичност. Тя седеше с друга по-млада жена и беше се навела напред.

Видях дебелите й устни да оформят думите, видях и как шепне, усетих какво казва, въпреки че сега не беше толкова много, вероятно само нашите имена и само по-късно, вече в купето ще разкаже.

„Е, Максим де Уинтър, това е втората му жена, били са години в чужбина, казват, че това му се е наложило, Мандърлей, Ребека… Сигурно си спомняш.“

Тя отвратително напомняше госпожа ван Хопър, когато сложи на масата вилицата си и вдигна лорнета си в ресторанта на хотела в Монте. „Това е Макс де Уинтър… собственикът на Мандърлей. Чували сте, разбира се.“

Сложих ръка върху ръката на Максим, казах нещо бързо за гледката през прозореца, някаква незначителна забележка, спомням си, да, че има много овце. Отчаяно ми се искаше за не забележи, че са го познали и го сочат, това беше нещо, от което се страхуваше. А при това, исках чрез докосване, чрез някакъв лек жест да го върна при себе си:

Той слабо се усмихна. Каза:

— Тази риба е отвратително суха.

— Нищо, — отвърнах, — няма значение.

— Добре. Нека тогава да гледаме овцете.

Накара ме да се закикотя и той вдигна вежди, лицето му се смекчи и аз отпих голяма глътка от виното с облекчение и с внезапен изблик на радост, и като погледнах отново през прозореца, видях, че отново става тъмно.

В Шотландия сме, — каза Максим и в гласа му имаше нотка на радост, на лекота.

Шотландия беше друга страна.

Прекарахме нощта в един малък хотел в Дънег, най-близкото градче до имота, който надзираваше Франк Кроулей. Той беше уредил всичко като си е мислил, че ще бъде твърде късно, когато пристигнем и няма да ни се иска да продължим пътуването. Една бележка ни очакваше и ни съобщаваше, че ще дойде да ни вземе малко след закуска.

Дъждът беше престанал през последните мили на север и духаше силен вятър. Приятно ни беше, че сме на завет, посрещна ни с резервирано дружелюбие собственичката. Освен нас само една възрастна двойка имаше там, сега можехме да се отпуснем в тези старовремски стаи с високи тавани, нямаше защо да се тревожим, че някой ще ни познае.

Беше странно, като в един от нашите чуждестранни хотели, но бях свикнала на това, свикнала бях да нареждам дрехите си в още един голям празен гардероб, върху подплатени закачалки, които други хора бяха използвали. Свикнала бях да седя внимателно на края на чуждо легло, да видя дали е твърдо или меко, да използвам непознатата баня и шумните чешми, пердета, много тънки или много, дебели, чекмеджета, които не се отваряха лесно. Беше само за една нощ и след това щяхме да бъдем пак вкъщи.

Но като поставих чехлите си до масичката при леглото, помислих, че не искам това, независимо колко ще бъде хубаво да прекараме известно време с Франк и неговото семейство, — до гуша ми беше дошло от хотелските стаи и къщи на други хора, исках си своя. Не исках повече да съм в изгнание, без корени, неуседнала, само временно, бях твърде възрастна за това. Никога не бях притежавала къща, освен в детството си, а това е съвсем друго нещо. Имаше хотели и за кратко време Мандърлей.

Но Мандърлей не беше мой, там бях гостенка, независимо от преструвките, бях толерирана, но не принадлежах там. Мислех, че ме очаква безсънна нощ, имаше твърде много сенки зад гърба ми. Усещах се напрегната и уморена, почти ме беше страх да говоря, за да не изпусна някоя дума, която да накара Максим да се наостри. Венецът не изчезна от мислите ми, там си лежеше, бял и красив, картина, която трябваше да гледам и когато бръкнах в джоба си, се стреснах, защото усетих твърдия ръб на картичката и се ужасих. Колко глупава, глупава бях, че я пазя, защо не я натиках в купчината, направена от градинаря, за да изгори заедно с цветята?

Лицето на жената също ме преследваше. Отново виждах как ни позна, главата й наведена, да шепне възбудено.

Максим беше прав. Не трябваше никога да се връщаме. Така ще бъде винаги, това ужасно острие на страха, че нещо ще се случи, някой ще ни види, ще ни познае, ще говори, ще пита, ще наруши спокойствието ни.

Но то беше вече нарушено, слабо, чупливо, прозрачно, никога не сме били сигурни.

Така мислех в отчаянието си, като седях срещу Максим в тъмната столова на хотела и после горе. Вятърът тракаше по прозореца и бясно удряше едната страна на къщата, не бях чувала такъв вятър от години. У дома, си казах, но къде беше „У дома“? Никъде.

— Милото ми момиче, бледа си от умора. Беше страшно напрегнато, нали? И аз не ти помогнах с нищо. Твърде много те оставих да се справяш сама. Бях отвратително егоистичен.

Максим ме държеше в прегръдките си, любящ, загрижен, нежен, настроението се промени за миг, както често ставаше, някакъв мрак и избухливост, които го отдалечаваха от мен, се бяха вдигнали, изчезнали. Както той каза, бях изтощена, слаба, объркана, главата ме болеше.

Когато си легнах, стаята се залюля под мен, стените и таванът се разместиха и след това се стопиха, но не бях болна, знаех това, беше само от умора, умора и дълбоко, чудесно облекчение.

Спах както не бях спала от една седмица и без сънища и се събудих при ледено синьо небе и лек скреж на северната утрин.

Имала съм нужда от сън и бях сигурна, че това е помогнало и на Максим, настроението му беше по-леко, бръчките около очите и устата му се изгладиха. Депресията ми през време на пътуването предишния ден е била моментна и повърхностна и се вдигна заедно с вдигането на дъждовните облаци.

Франк пристигна точно малко преди десет в стар „Ландровър“, пълен с кучета и риболовни вещи зад мрежата, за да ни закара до имението и къщата си в Инвиралох.

— Извинявайте, — каза той, като отваряше вратите, — малко е грубоватичко, но тук не държим на деликатности.

Забелязах, че погледна с неудобство към Максим, елегантен както винаги и към полата ми от камилска вълна, но колата очевидно е била изчистена и килими покриваха седалките.

— По толкова труден терен трябва да се кара всеки ден и през зимата, разбира се, е още по-тежко, обикновено сме затрупани със сняг за няколко седмици преди и след Коледа.

Звучеше съвсем нормално и весело и като го гледах така леко седнал пред кормилото на джипа, разбрах, че е намерил своето място в живота и беше напълно щастлив, напрежението от миналото — забравено, старите му връзки с Мандърлей напълно прекъснати.

Пътувахме повече от 40 мили и почти не видяхме къща, освен някоя къщичка на пазач или ловна хижа.

Изкачвахме се по хълмове и по широките им била, по един тесен път и когато слънцето се показа, всичко около нас се проясни, виждаха се още вълнисти хълмове нататък, един подир друг към далечната черта на планината. Земята и дърветата имаха непознат за мен цвят, само бях чела за това, цветове като бежово, лилаво, кафеникаво и тъмновиолетово, линията на далечните върхове беше сребърна. Погледнах към Максим веднъж — два пъти и видях, че гледа напред и наоколо с по-голям интерес и любопитство от това, което беше показал от завръщането ни. Това и за него беше ново, друг свят, тук нямаше спомени и поради това можеше да се отвори за него.

Помислих си, че може да поиска да остане, може би ще можем да останем тук и никога да не се връщаме и като гледах наоколо, чудех се дали северният шотландски пейзаж може да ни стане дом.

Бях сигурна, че не може, тук сме на гости да си починем и възстановим, спрели някак си във времето и мястото и това не може да трае дълго, не може точно за нас.

За днес обаче беше идеално и ние бяхме изключително доволни и денят се сля с другите три, а шотландската есен преминаваше в златни и сини цветове и късно, при последните слънчеви лъчи, в зима.

Никога не бях мислила, че можем да преживеем такова щастие. Максим отново беше млад, прекарваше на чист въздух почти цял ден до тъмно, като ловеше риба с Франк, придружаваше го по хилядите акри необработена земя и диви хълмове, покрити с изтравниче, гори и езера, като ходеха пеш, яздеха, ловуваха. Лицето му пламтеше от удоволствие и от чистия въздух — старият, весел Максим и още по-безгрижен, какъвто никога не бях го виждала.

Къщата беше варосана и четириъгълна на един наклон срещу голямо езеро, от горните прозорци можеше да се видят километри вода, чиято повърхност се променяше десетки пъти през деня от сребриста до стоманена, от развълнувано гръмотевично сиво до черно в сърцевината. Отпред се откриваше отвор между хълмовете, където небето беше по-ясно и там имаше един остров, близо до който се намираше сребърният език на каменистия бряг с кея си и няколко лодки за гребане, зад къщата изтравничетата стигаха до горните хълмове. Селото беше на няколко километра далеч и нямаше други съседи. Повечето време собственикът на имението беше в чужбина, очевидно доволен, че Франк ръководи и се занимава с разпръснатата работна ръка.

Семейният им живот беше скромен, момчетата бяха енергични, жилави, пълни с приятелско чувство, след като бяха малко резервирани с нас в началото като майка си, Джанет Кроулей, учудващо млада жена с бързи реакции и голяма интелигентност, както и с естествена топлота.

Това беше идилично време, като балон, в чийто прозрачни стени бяхме всички ние. Карахме лодки по езерото до острова и си устройвахме там пикник. Максим и Франк се бореха и играеха с момчетата и като ги гледах, си кроях свои планове и бях изпълнена с надежди. Понякога с Джанет вървяхме километри или всички заедно, момчетата и кучетата бяха неуморни, изпреварваха останалите, а всяка вечер с Максим се разхождахме сами, като говорехме малко и духовете се скриваха в сенките и не смееха да се показват.

Аз ги освобождавах, привиквах ги, не ги оставях на мира.

Нищо не става случайно, ние сами определяме съдбата си, в това започнах да вярвам. Ако не бях проговорила и не гледах постоянно през рамото си, може би щяхме да прекараме остатъка от живота си спокойно, без тревоги.

И все пак не смятам, че бях виновна. Носех товар и той ставаше все по-тежък, както е с всеки товар, докато почувствах нужда да го поставя на земята или да получа помощ, за да го нося. Бях объркана, смутена и изплашена, да, особено последното, и ставаше все по-трудно да го прикривам.

— Толкова е хубаво да виждам Максим такъв, — каза Франк.

Бяхме карали по пътя, който се изкачваше нагоре от къщата и от брега на езерото към най-високите хълмове на имението и вече бяхме оставили джипа и вървяхме. Той трябваше да провери някакви елени, другите останаха, но аз бях дошла с него, защото бях заобичала това място, просто обичах да отивам там, да наблюдавам, да изучавам настроенията му, промените на светлината и времето, покорена от пространството и голямата му красота.

Като спряхме за минутка да си поемем дъх, погледнахме надолу към блестящото езеро, спокойно и тихо под лъчите на следобедното слънце.

— Сега чудовището е спокойно, — беше казал младият Фъргъс на закуска.

Разбирах, че за тях езерото е живо странно създание, чиито настроения влияеха на живота им всеки ден.

— По-добър е, отколкото си го представях, толкова спокоен, изглежда така добре. И по-млад, не смятате ли? Би трябвало да останете повече, госпожо де Уинтър, няма причина да не направите това, нали? Времето ще бъде хубаво още една седмица и нещо, няма да се застуди преди ноември.

Не отговорих, само погледнах красотата наоколо и мечтаех, мечтаех за това, което не можех да назова, но предполагам, че беше просто обикновена радост, каквато Франк беше намерил.

— Когато разговаряхме след погребението на госпожа Лейси, ти ме попита дали има някаква причина, поради която не можете да се върнете. Много съм мислил по това, задавал съм си този въпрос. Сигурен съм, че няма причина. Вашето място е тук или по-скоро в Англия, според мен, сигурен съм, че такъв живот ще ви хареса, на теб и на Максим. Никога не бихте могли да се върнете там, ще бъдете най-щастливи, ще ви е най-лесно на друго място, но не мисля, че животът в чужбина ще ви задоволи завинаги, не мога да си го представя за себе си, макар да зная, че Максим често беше посещавал тези места и, разбира се, там те е срещнал.

— Да.

— Но като го наблюдавах през тези пет дни, разбрах, че той е домошар, дори скръбта му поради смъртта на госпожа Лейси не развали това, нали? Той наистина се е отърсил от миналото, оставил го е зад гърба си, зад гърба на двама ви. Ще бъда доволен, ако гостуването тук ви е помогнало.

Далеч долу прехвърча дива патица, като се спусна към езерото, краищата на небето бяха в цвят на грозде, слънцето грееше високо, все още топлеше. Мухи хвърчаха в малки, гъсти бръмчащи облаци над изтравничето.

Ръката ми беше в джоба и пръстите ми търкаха краищата на картичката напред-назад като ръбове на болен зъб. Бях я носила дотук, не бях я изваждала, не бях я погледнала отново, страхувах се да я оставя, за да не я види случайно Максим. Трябваше да я изгоря или да я скъсам на малки парченца и да я заровя в земята:

Защо не бях го направила? Франк ме гледаше. Престана да говори.

Отдалечих се от него на няколко крачки, обърнах се и погледнах към елените — огромни, горди, кафеникави създания, застанали нащрек по високия склон.

Ако не говоря, няма да е вярно. Ако не кажа на Франк, ще бъде нещо въображаемо, още един кошмар.

Не бива да товарим другите с нашите сънища, когато се събудим, те се изпаряват.

Ако не говоря.

Не говорих. Просто извадих картичката от джоба си и я подадох на Франк.

После, понеже не можех да понасям да гледам лицето му, се обърнах отново към елените.

Точно тогава видях орела. Никога няма да забравя това, синьото небе и тишината, учудващата тишина, а после изневиделица тази прекрасна птица. Летеше високо над скалата, гледка, която Кроулеви ни обещаваха откакто бяхме дошли, ако „имаме късмет“. Но не беше справедливо, беше помрачена, дори тази много рядка и проста радост беше помрачена, мисля, че нищо не усещах, нито гняв, нито разочарование и положително не учудване. Нали бях свикнала с това?

Все пак, погледнах към Франк и разбрах, че и той беше видял птицата и за няколко мига я наблюдавахме двамата как кръжи лениво, с лекота, с разперени огромни крила, които едва движеше, но не направихме никаква забележка. Нямаше какво да се каже.

— Откъде дойде това?

— Не зная. Отидох сама да посетя гроба и венецът лежеше там на тревата. Беше много красив, просто бели цветя на тъмнозелен фон от листа. Беше съвсем както трябва.

— Но не беше пристигнал за погребението, щяхме да го видим.

— О, не. Изпратен е бил после, изпратен или оставен. Да, оставен, някой го е поставил там, отделно от останалите. С картичката. Франк, кой? Кой? Защо?

Тези въпроси се въртяха в главата ми като комари.

Лицето на Франк беше сериозно и удължено. Той обърна картичката веднъж — два пъти, трепна.

— Някой иска да ни уплаши, или да ни причини зло.

— Е, не мисля, че е последното, — каза той веднага, старият Франк, изпълнен с желание да успокоява.

— Какво причина може да има? Омраза.

— Но никой не те мрази теб, нито Максим, толкова време е минало вече. И… — той отново погледна картичката.

— И Ребека е мъртва.

— Да.

— Франк, трябва да поговорим. Трябва да ми кажеш нещо, което не са ми казвали.

Видях промяната в израза му, нещо се затвори, стана уморен.

— Трябва да зная. Най-важното е да предпазя Максим, но трябва да открия какво е.

— Няма нищо, никакви тайни. Съгласен съм с теб, Максим е щастлив, по-щастлив от години. Товарът е паднал, той никога не бива да разбере за това, което очевидно е просто лоша шега.

— Шега?

— Тогава трик.

— Злобен, вреден, злостен трик, който наранява.

— Да, съгласен съм. Въпреки това, не бих му отдал толкова голямо значение. Искаш ли да го запазя или да го унищожа? Ще бъде по-сигурно.

Погледнах бялата картичка в ръката му. Прав беше, разбира се, трябваше да оставя той да реши. Внимателният, компетентен, разумен Франк. Но картичката ме привличате, гледах черната буква и като магия ме привличаше.

— Виж какво, сигурен съм, че е тази гнила ябълка Джак Фейвъл, той все още е някъде наоколо. Срещнах го веднъж през войната, видях името му във вестника, свързано с грозен шантаж и прочее. Типично за него, имаше извратен мозък и черно чувство за хумор. Това е достойно за него.

Джак Фейвъл, обърнах се да гледам към скалата, за да се окопитя, да сляза до реалността, до доброто и красивото и истинското… Но докато разговаряхме, орелът беше отлетял. Нямаше да го видя пак, си помислих, бях го изгубила и няма никога повече да си спомням колко прекрасен беше и нямаше да си спомням и другото, — картичката, опитът на Франк да не й придава важност, а сега, — другото име.

Джак Фейвъл. Братовчедът на Ребека, един от мъжете, които тя е презирала и с които се е забавлявала, лошият, хилещ се, пияницата Джак Фейвъл. Спомних си, че една сутрин бях с него в една стая в Мандърлей и какво почувствах, когато ме огледа нахално от горе до долу.

— Франк, — казах плахо, — моля те, кажи ми истината.

— Мисля, че винаги съм правил това.

— Криеш ли нещо от мен за Ребека? Нещо станало отдавна, което не зная?

— Не. Мога да те уверя.

— Това, това, — посочих картичката, — ще има ли значение за живота ни? Означава ли, че не можем да се върнем у дома?

Отчаяно исках да каже не, да уреди бъдещето ни, отчаяно исках да е вярно, че венецът е някаква ужасна, глупава шега. Джак Фейвъл. Да, разбира се, беше типично за него. Сигурно се е смял и слюнка му е текла от устата при обмисляне на плана, какво удоволствие е изпитал при изпълнението му. Опитах се да си го представя как пише картичката, как я завързва на зеленото колело, как намира човек да го занесе, като го инструктира, защото не си представях, че той ще го донесе сам в църковния двор.

Джак Фейвъл. Да, разбира се.

— Щом няма от какво да се страхуваме… — казах на Франк.

Слънцето беше залязло и остър ветрец започна да духа над полето с изтравниче. Тръгнахме към джипа.

— От нищо. Дай повече възможност на Максим, останете тук колкото си искате. Защо не вземете под наем кола и да се разходите из Англия, отново ще свикнете с нея, да видите места, които никога не сте посещавали преди!?

— О, да, Франк, това е чудесна идея! Няма причина да не го направим, нали?

— Няма.

Той се усмихна приятелски и с явно облекчение, като ми помогна да се кача в колата.

— Благодаря ти, — казах и във внезапен изблик на радост и облекчение се наведох и го целунах по бузата, защото ми беше възвърнал спокойствието и напрежението и страхът бяха изчезнали, бъдещето беше отново сигурно за нас.

Той се изчерви силно и бързо затвори вратата на джипа, като ме накара да се усмихна. Искаше ми се да кажа на Максим, щяхме да се посмеем заедно, но разбира се, не можех да направя това. Бях толкова облекчена, Франк беше ме убедил, че всичко ще бъде наред, Франк толкова умееше да ме успокоява, Франк ме накара да разбера, че това е нищо, просто една глупава шега.

Такива неща никога не трябваше да се казват, — тревоги, грижи, страхове, а и причините за тях трябваше да се крият.

— Толкова се радвам, че видяхме орела. Максим ще ни завиди.

— Наистина.

— Само ми се щеше да бъде по друго време.

— Да.

— И той да беше тук.

— Разбирам.

— Франк, мислиш ли, че нещо друго ще се случи?

— Господ знае. Е, няма да има подходящ случай, нали?

— Ако е Джак Фейвъл…

— Обзалагам се, че е той.

— Да, да, сигурно си прав.

— Избий го от главата си. Мисля, че така трябва да направиш. Това е отвратително, но не позволявай да те яде, това много ще му хареса.

— На, не. Ще се опитам. Благодаря ти, Франк.

— Чувстваш ли се по-добре сега?

— Да, — отговорих. — Да, разбира се.

Лъжата лесно ми дойде, защото сама й вярвах.

Бързахме по стръмния път надолу към езерото и дългата ниска бяла къща, а облаците се търкаляха заедно с нас и се събираха така, че като стигнахме предната врата, валеше силно и едва се виждаше водата на езерото. Максим четеше „Лунен камък“ до камината, малките момчета строяха пиратско скривалище в един навес навън. По-късно Франк щеше да отиде в Дънаг с Джанет на пазар. Беше толкова тихо, така обикновено, такъв щастлив, сигурен, независим свят. Чувствах се на сигурно място тук, никой не можеше да ни стигне, да ни докосне, искаше ми се да остана тук завинаги.

Но не можех, а при това идеите на Франк изпълваха главата ми, бях изблъскала назад всички мисли за венеца и картичката, както ми беше казал да направя и го бях направила, като размишлявах върху идеята да прекарам известно време след това в изследване на една непозната Англия с кола. Да наблюдавам, да, това ми се искаше да правя, да пътувам и да гледам докато намерим някакво място. Нямах никаква представа къде и как ще изглежда, само бях сигурна, че когато го намерим, веднага ще разбера, че е то.

Исках да избера подходящ момент да го споделя с Максим. Не още, мислех, като седях и четях срещу него и чувах вик отвън, стъпки и отново вик, малките момчета весело си играеха. Мислех си, че ще бъде така и ние ще имаме това. Максим вдигна поглед, усмихна се разсеяно, потънал в четивото си. Още не мога да стигна до него. При това трябваше да съм сигурна, толкова се страхувах, че капанът отново ще щракне за малките ми, крехки надежди и планове и той ще реагира остро, с лошо и потиснато настроение отново, като миналото ще му припомни защо не трябва да останем, защо трябва да бягаме отново.

Глава девета

Не, не стана така. Поне отначало. Имахме още време да останем на слънце, съдбата се отдръпна и ни остави на мира, имахме отсрочка, така че можех да се радвам на надеждите и мечтите си, да ги държа в дланите си, да ги топля и техният огън светеше ярко.

Следващата седмица бях така щастлива, както не съм била през живота си. Направих върховно усилие на волята, съзнателно, всяка сутрин като се събуждах и всяка вечер, преди да заспя, да потисна всякаква мисъл за венеца и открих, че с малко упражнения беше лесно да отвърна мисълта си от това и да не позволя да се тревожа от каквито и да е мисли за миналото и за това, което се беше случило. Настоящето, казвах си, това е твърде ценно, за да се погуби, то е истинското ни щастие. И така си беше. Дните минаваха бавно, мързеливо, към настъпващата зима златната слънчева светлина си почиваше в листата по дърветата, галеше полето, като се прецеждаше през голите клони и омекотяваше твърдите линии и ъгли на всяка къща. Пухкави мъгли се издигаха над реките и мочурите и над самата земя призори, а понякога падаше фин скреж през нощта, появи се нова луна над чемшира и Венера трепкаше до нея. Имаше слънчеви залези и тихи, спокойни нощи, когато лежахме будни и слушахме бухалите.

Максим беше отново млад мъж, с ведро настроение, и спокойствие, които почти не познавах у него и аз го следвах без страх, с леко сърце.

Напуснахме Кроуелови, след като останахме още една нощ и, както Франк предложи, заминахме с една наета кола, бързо прекосихме Шотландия, която съвсем внезапно Максим заяви, че му е омръзнала, че не била това, което иска, а после, на настроение, по спокойни пътища, спирахме, където ни се харесваше. Откритите хълмове и високите полета на северните графства, овчите пасища, после по-меките, по-злачни полета и гори по на юг, дълги празни пространства, скупчени селца, малки пазарни градчета, изградени от камък, всички ни изглеждаха красиви и ни поздравяваха, като лежаха тихо на припек.

Учудена бях колко малко Максим познаваше Англия, колко малко беше пътувал далеч от Мандърлей, той познаваше много повече места в чужбина. А аз не бях пътувала почти никъде, всичко беше ново и очарователно за мен, така че ние изследвахме, откривахме и се радвахме заедно.

Не говорех за бъдещето. Мислех, че няма нужда, че Максим знае какво искам и с изминаването на седмицата започнах да вярвам, че и той го иска, така че плановете ми станаха по-ясни, сега вече бяха нещо повече от мечти.

Сигурно щяхме да се върнем, всичко беше наред. Скоро щяхме да се върнем завинаги.

Не говорех за това, но не очаквах, че ще намерим мястото, където веднага ще разбера, че ще се върнем, не толкова сигурно, не толкова скоро. Покори ме съвсем неочаквано, като че ли се влюбих, но така си и беше, нещо като влюбване…

Бяхме дошли до тази част на Англия, която лежи закътана от високия хребет на Коцуолдските хълмове, един район с дървета и полета в шахматен ред и злачни пасища, кръстосвани от малки поточета, меки, скромни, сънливи места, където ежедневието тече спокойно със собствен ритъм. Тук бяхме напълно доволни, нищо не ни тревожеше — рехави сенки лежаха на земята.

Максим караше мързеливо, прозорецът на колата обикновено беше отворен и ръката му облегната на него. Разговаряхме за дребни, приятни неща, разказвахме си смешки и споделяхме радости, посочвахме си тази или онази очарователна къща или някаква приятна гледка, смеехме се като деца. Сега ми се струва, че бяхме деца, като наваксвахме за дългите години, в които сме били възрастни.

Само веднъж една-единствена забележка, нещо, което Максим каза, извика слаб отглас дълбоко в мен, като слаб далечен звук на звънец, който напомня и тревожи.

Спряхме до малък хотел, който бяхме открили в късния слънчев следобед и като си взимах чантата от Максим и като оглеждах площада на селото, каменните къщи с цвят на масло, кулата на църквата зад тях, казах:

— Ох, колко е хубаво тук, толкова харесвам тази част на Англия.

Максим ме погледна с полуусмивка.

— И на теб също, нали? — попитах аз.

— Да. Защото е толкова далече от морето. — И той бързо се обърна, за да влезе в хотела. Не помръднах, стоях и гледах глупаво след него, без да разбера защо внезапно беше казал това и се тревожех, че той тайно е мислел за стари неща: морето, пристанчето при Мандърлей, лодката, удавянето на Ребека.

Но когато го последвах в хладния, тъмен, малък хол, покрит с плочи и пропит с мирис на пушек от дърва, когато докоснах ръката му и отново погледнах в лицето му, то беше съвсем спокойно, очите откровено ме гледаха, направи някаква весела забележка за това, че харесва мястото, където сме попаднали.

И наистина, как можеше човек да не бъде щастлив тук? Сега, когато си спомням, паметта ми за места е много по-силна, отколкото за лица на хора, които са ми били много близки. Когато отново застана до полирана маса, която е служила за рецепция с малкото си пиринчено звънче и дневника за посетители, подвързан в зелена кожа, зная, че поради един ужасен, случаен трик на съдбата, този спомен щеше да бъде изцяло заличен.

Селото беше доста голямо, къщите и котеджите бяха около един стръмен зелен мегдан с два огромни благородни дъба в центъра му и в далечната му страна течеше широк бистър поток в каменисто корито и под един мост близо до хотела.

Бяхме опитни посетители на хотели, свикнали да преценяват стаите, избирахме тази с най-добро или най-тихо разположение, или скромно се скривахме, като търсехме маса далеч от вратата, в някакъв ъгъл, където нямаше да бъдем изложени на чужди погледи. Беше ни станал навик, не можехме да го изгубим и понякога го мразех, искаше ми се да мина пред всички, с гордо вдигната глава, защото от какво се срамувахме, какво трябваше да крием?

Но, разбира се, никога не направих това заради него, защото беше изключително чувствителен към всеки поглед, към всяко въображаемо пламъче на разпознаване или размисъл в очите на хората, никога нямаше да привлека вниманието към нас. Тук имаше само осем стаи, въпреки че идваха и гости за вечеря, както ни казаха; ресторантът беше няколко стъпала по-надолу и гледаше към градината с малко каменно басейнче в центъра и с чудесни късни рози, които се катереха по стените; имаше малки, скътани ниши със стари, удобни столове и меки кушетки; каменни камини, места за сядане при малки, зарешетени прозорци, имаше часовник, който биеше и друг, който тиктакаше високо, имаше също така едно куче — лабрадор с бяла муцуна при огнището, което веднага хареса Максим и отиде при него, като заби муцуна в ръката му и се облегна на него.

Помислих си, че и това му липсва, като гледах как се беше навел, за да го гали, и, боже мой, на мен също ми липсваше едно куче, за да се разхождам из полето, един компаньон при камината, толкова неща можехме отново да притежаваме. И аз се молех за това с импулсивна, бърза молитва.

Нека да се върнем. Нека да се върнем.

Не питах Максим какви са плановете ни, не смеех.

Предполагах, че евентуално ще се върнем в къщата на Беатрис и отново ще видим Джайлс и Роджър. Знаех, че ще се върнем в чужбина, защото всичко, което имахме, беше заключено в стаята на хотела при езерото. Но мечтата, на която позволявах да живее в дъното на съзнанието ми, беше да отидем там само за кратко, да опаковаме всичко и да го изпратим у дома, не знаех още къде е „у дома“. Но нямаше значение, бързо прескачах това, можехме да наемем някоя къща, където и да е докато решим къде искаме да се установим. Единственото нещо, което имаше значение, беше да се върнем у дома.

Но се страхувах да изрека мечтата си, само се надявах, само шепнех тайно молитвите си.

Прекарахме три спокойни, приятни нощи в нашия хотел и само шумът на потока, който тихо течеше по камъните, нарушаваше тишината. Всеки ден излизахме на разходка, за да наблюдаваме и се наслаждаваме на късното следобедно слънце.

На четвъртия ден се качихме на колата и отидохме петнадесет или двадесет мили по-нататък, като пътувахме през извити, съвсем тесни пътища между ниски гъсталаци от буки, дъбове, кестени, ясени, брястове, някои голи, други все още с по някое листо, нагоре по скатове, надолу по скатове, без особена цел. Спирахме за хляб и сирене в малки селца, странноприемници; почивахме малко, после продължавахме. Храстите все още бяха гъсти с блестящи къпини и тъмни, тъмни трънки; житото отдавна беше ожънато и земята беше кафява отново, тук-там стърчаха жълти купи сено и във всички градини по къщите, край които минавахме, виждахме върховете на боба, попарен от нощната слана; мъже вадеха картофи и навсякъде горяха огньове.

Стигнахме до кръстовище и навлязохме в един път с високи дървета от двете страни, които се извисяваха над нас, а оттатък, измежду сивите стволове видяхме открито пространство, синьо небе и слънчева светлина.

Максим спря колата.

— Не знам.

— Минахме покрай табела.

— Извинявай, не погледнах.

Той се усмихна. Той знае, помислих си, няма нужда да му казвам. Той знае моята мечта.

Шосето се издигаше доста стръмно нагоре и се губеше от погледа ни… Надясно имаше по-тясна пътека, която се катереше между брегове, обраснали с мъх.

— Натам — казах. Не знаех защо, нямаше никаква табела, но не беше случайно, знаех си, нещо ме водеше.

— Вече се изгубихме. Ами ако стане по-лошо?

— Не може, или не сме се изгубили сериозно. Има няколко километра до последното село и лесно ще намерим пътя от там, добре е обозначен.

— А тук — каза Максим като включи отново мотора, — не е.

— О, какво значение има? — Внезапно се почувствах безгрижна и с лека глава. — Хайде да продължим. Продължихме.

Пътеката слезе надолу, стесни се между високи брегове, обрасли с мъх, където се увиваха сиво-зелени стебла, след това отново се изкачваше доста стръмно нагоре. Дърветата бяха над нас, мислех си, че през лятото тук ще е гъсто и тъмно, сплетените клони ще образуват покрив.

След това без предупреждение пътеката излизаше на поляна във формата на полукръг. Спряхме до една дървена табела с написан повторно надпис със зелено върху олющената боя.

Излязох от колата и отидох при нея. Погледнах нагоре. Нямаше никакъв звук, освен от време на време съвсем тихото копринено шумолене на сухи листа при падането на някой орех или съчка между тях. Максим остана в колата.

Мисля, че тогава вече знаех, с това странно шесто чувство неопределеното бъдеще, неясното усещане за бъдещето, което понякога изпитвам. Нищо не бях видяла, само стоях под табелата в средата на пътеката.

И все пак знаех. Усещах сигурност и възбуда. Тук е, намерихме го, точно зад ъгъла, близо съвсем близо.

Табелата сочеше към една пътека, която представляваше кална бразда между дърветата, покрита с листа.

Произнесох името на себе си, бавно го изрекох, като опитвах думите.

Кобетс Брейк.

След това повиках Максим.

Вървяхме по натрупани листа около стотина-двеста метра. Пътеката се наклони надолу така, че трябваше много внимателно да стъпваме, като се държахме за ръце. По едно време катеричка прескочи между два клона пред нас, нямаше никакъв друг звук, освен нашите стъпки, никакво движение, освен нашето.

Чудех се колко надолу ще слизаме и си представях как ще се катерим обратно до колата.

Очите ми бяха вторачени към земята, пристъпвах с голямо внимание и първото нещо, което видях, беше краят на пътеката на едно открито място. Следобедното слънце се прецеждаше през последните тънки клони на дърветата.

Вдигнах очи.

Една груба, къса пътека водеше до вход с филигранни, високи врати от желязо между две каменни колони.

Приближихме се почти спрели дъха си. Спряхме и застанахме в мълчание, а очите ни попиваха, попиваха гледката.

Под нас, на края на пътеката за автомобили, в една вдлъбнатина, обградена от затревени склонове, се издигаше най-красивата къща, която бях виждала. Стори ми се по-красива от Мандърлей, защото не беше така внушителна, не така страшно голяма и величествена, но къща, която веднага покори сърцето ми. Бързо затворих очи, отворих ги отново, като очаквах, че ще изчезне, че е някаква илюзия. Но тя си беше там, огряна от слънцето къща, приказна къща на вълшебства. И все пак не беше някакъв фантастичен замък с кули, а розово-червена къща в елизабетински стил с много комини. Разположена беше сред зелени площи и лехи от рози, с перголи и фонтани и малки орнаментални езерца, но липсваше грижа, растенията бяха оставени на воля, не съвсем подивели, нито напълно изоставени. Сякаш който е живял тук, не е бил в състояние да се справи, опитал се беше, но безуспешно поради липса на достатъчно работна ръка. Зеленият басейн с дървета тук-там се издигаше леко около нея, комините като от захарно цвекло и тухлите по стените бяха в мека охра, в розови оттенъци на мушкато и нежна мида, в тъмножълто и кайсиево, и всички тези цветове се сливаха и преливаха като стените и покривите на някое слънчево италианско градче, кацнало на хълм.

Нямаше никакъв признак на живот, не се чуваха човешки гласове, нито лай на кучета, не излизаше пушек от комините. В Кобетс Брейк беше празно сега, но не мисля, че беше изоставено място, нито пък лишено от обич, не беше някаква напусната къща, за която никой не си спомня.

Стояхме така, хванати за ръце и почти без да дишаме, като малки деца в омагьосана гора и наблюдавахме в почуда, полузамаяни. Често бяхме виждали великолепни къщи по пътя ни миналата седмица, резиденции, дворци, имения — внушителни, пищни, но аз извръщах очите си от тях, обръщах им гръб и бягах.

Тези места нищо не означаваха за мен и животът в тях не беше за нас. Но тази къща беше нещо друго.

Не беше малка, но нямаше вид на важна, привличаше, викаше, канеше, не потискаше. Въпреки че беше празна сега, тиха и малко обрасла с растения, притежаваше топлина, имаше весел вид.

Както стоях там, започнах да мечтая и виждах Максим да се разхожда по пътеката, виждах децата да се катерят по затревените скатове към овцете, които пасяха, чувах виковете им, виждах ги как ми махат, а аз бях клекнала в градината и чистех една леха.

Виждах пушек да се извива от един комин като захарно цвекло и едно малко рошаво кафяво пони до старата ограда отзад.

Тук щях да бъда напълно щастлива, бях сигурна в това, защото щях да направя тази къща своя, щях да я наредя по мой вкус с одобрението на Максим. Както стоях там, се сетих, че никога не съм имала свой дом, нито веднъж в живота, но този ще бъде мой, както Мандърлей не е бил никога. Той принадлежеше на други, на Максим, на семейството му от много поколения и на всички други, на половината графство, на прислугата, на госпожа Данвърс. На Ребека. На мен не е принадлежал.

Но сега не съжалявах за това, не ме интересуваше?! Мандърлей изчезна този следобед, просто изгасна като свещ и го нямаше вече…

Това си мислех, като гледах долу към красивата къща, като виждах как светлината се омекотява и пада мракът, как цветът на стените се променя с отминаването на следобеда. Това ще бъде мое — ще дойдем тук. Знаех си.

Беше някаква, лудост, фантазия, която силно ме обзе в сравнение с реалността, но беше така спокойно, така сигурно, бях в транс и нямах никакви съмнения. Сигурността ми, че бях намерила къщата, че някой ден всичко ще си дойде на мястото, беше твърда и абсолютна.

— Искам да вляза вътре — казах.

— Не можем, естествено. Има катинар на входа.

— Оградата е срутена, виж там, ей там.

— Не.

Но не си отиде. Стоеше зад мен, ръката му на моето рамо и знаех, че и той споделя моите чувства. Нямах никакви съмнения.

— Хайде, — казах и започнах да се изкачвам внимателно по склона покрай оградата, очите ми нито за миг не изпускаха къщата.

След минута-две Максим ме последва и като и погледнах назад, видях, че и той не можеше да откъсне очите си от нея. О, мечтите този ден, светът, в който бях пристъпила, надеждите, които изпитвах. Така ясно си ги спомням.

Обиколихме източната страна на къщата, където градината беше най-изоставена. Стара пергола се простираше от две страни с остатъци от пълзящи растения, шипки и орлови нокти провисваха от нея, глициния, чепата и неокастрена висеше от другата страна, а една пътека през тях между колони водеше към затворена врата. Лехите бяха буренясали и все пак, мислех си, че не много отдавна някой се беше грижил за градината тук и нямаше да има нужда от много работа, за да я възстановим. Виждах се как планирам нещата, събарям едно, закърпвам друго, посаждам повече цветя, като работя усилено с някой местен човек, който знае добре мястото и след няколко лета отново ще я направим прекрасна.

Зад къщата имаше конюшни, покрит с камъни двор и една статуя на клекнало дете в центъра, стара кола и счупена ръчна количка се търкаляха наоколо. Имаше също парник със счупени стъкла, а една червеношийка яростно пееше, кацнала на тънко клонче.

Погледнах нагоре по стените към малките прозорчета на самия връх. Слънцето беше вече ниско, напускаше къщата.

— Максим…

— Сигурно ги няма в страната.

— Не, — отвърнах, — не. Били са тук наскоро, но сега са заминали.

Но после, като го погледнах, видях тъга, изписана на лицето му и той се беше потопил в нея, видях, че изглежда стар и че никога няма да е в състояние да напусне миналото, защото не иска.

Обърнах се. Кобетс Брейк остана в дълбока сянка, тухлите на стените и каменните пътеки от меко виолетово потъмняха в сиво и не само обич към мястото се събуди в мен, но и нещо друго, някаква желязна решителност. Това, което исках, исках го за себе си и моето неподчинение ме стресна и дори уплаши.

Максим ме беше оставил и бавно се връщаше с наведена глава, без да поглежда към къщата. Той няма да говори за нея, си помислих, просто ще си отидем, ще се върнем при колата и ще си заминем. Утре или вдругиден ще сме заминали завинаги, нищо няма да ми бъде отказано, мечтата ми просто няма да се зачете и това място повече никога няма да бъде споменато. Това е неговият начин да се справя с такива неща. Негодувание и горчивина и ужасно самосъжаление се породиха в душата ми. Вече си представях загубата си и как ще я оплаквам. Бях загубила всякакво усещане за действителността, не размишлявах разумно. Трудно беше да вървим по тясната стръмна пътека към мястото, където бяхме оставили колата и Максим вървеше пред мен през всичкото време. Веднъж, само веднъж се спрях, за да си поема дъх и си позволих да погледна назад през една пролука между дърветата и къщата си беше там, тиха, затворена в себе си, потъваше в сенките, но последната светлина от залязващото слънце огряваше три или четири комина на западната страна и те горяха като въглени.

Преминах от радост и надежда към отчаяние. Внезапно ми стана студено.

В колата също беше студено. Държах ръцете си, за да престанат да треперят. Максим не беше проговорил.

Седеше, като че ли чакаше нещо. Погледнах го.

— Сигурно много ще закъснеем за чая — казах с равен глас. — Ще взема топла баня като се върнем.

Максим хвана двете ми ръце и ги стисна в своите.

— Миличкото ми, — каза той и видях, че ме гледа с безкрайна обич, по стария начин. — Опитваш се толкова много да ме пазиш, да ме закриляш, а всъщност не е необходимо. Толкова се стараеш да скриеш това, което искаш, своите чувства, и разбира се, не успяваш.

— Какво искаш да кажеш? — попитах с внезапен гняв, почти през сълзи от разочарование и мъка. — Какво наистина искаш да кажеш? Хайде, много ми е студено.

— Познавам те, — каза той, като все още държеше ръцете ми. — Познавам те много добре.

— Не ми говори като на глупачка или на глупаво малко същество, към което трябва да бъдем отстъпчиви и покровителствени.

— Да. Да. Това правех. Прости ми.

— Максим…

— Не, ти си напълно права да протестираш.

— Това е просто…

— Знам.

— Наистина ли?

— Кобетс Брейк, — след това каза той, като размишляваше, — странно име. Как мислиш, кой е Кобет?

Но аз не отговорих. Не исках просто така да разговарям за къщата, като че ли случайно бяхме попаднали на нея и я оглеждахме като туристи из чужд град, към който не изпитваме голям интерес. Отивахме си, нямаше повече да я видим. Това беше всичко. Щеше да бъде по-добре, помислих си, ако изобщо не бяхме я видели.

— Напълно си права за чая.

— Няма значение.

— Не, но признавам, че ми се пие.

— Съжалявам, моя е вината…

— Така ли? Защо?

— Толкова време прекарахме тук. Трябваше да ми кажеш, да ме накараш да си тръгнем.

— Не исках. Така че щом няма да има чай, добре е да използваме по-полезно времето.

— Какво искаш да кажеш?

Той пусна ръцете ми и се вгледа в колата.

— Минахме край една ферма, спомняш ли си? Четвърт миля от кръстовището, точно преди да се загубим. Нарича се Хоум Фарм.

Той зави майсторски в полянката.

— Предполагам, че ако спрем там и попитаме, ще могат да ти кажат всичко, което искаш да знаеш за къщата.

Там ни предложиха чай, — силен, сладък чай в най-красивия китайски сервиз, който взеха от предната стая и парчета топъл плодов кейк с масло. Бяхме добре дошли, казаха те, много посетители не минавали от тук, било тихо, винаги тихо. Това ми харесва, отговорих аз, ние сме хора тихи, свикнали сме на това. Максим разговаряше с фермера за жътвата, за овцете и за млечното стадо, за грижите за дърветата, а я нямаше мъжката работна ръка след войната. Говореха като се разхождахме из двора и той беше щастлив, помислих си, точно това обичаше в Мандърлей, да придружава Франк при наемателите, фермите и котеджите, като знаеше как да разговаря с хората, да се разбира с тях по начин, по който аз не можех поради това, че бях неумела и несигурна в положението си.

Останах с жената, госпожа Пек в кухнята и ядях парчето плодов кейк, като си топлех ръцете на чашата с чай, с леко и щастливо сърце, защото всичко щеше да бъде наред, знаех го. В двора се разхождаха кокошки и едно малко човече заедно с тях, като крачеше с пълничките си крачета. Щяхме да идваме често тук, си мислех, ще водя децата, ще получат познания за животните, ще помагат да се хранят прасетата, ще излизат на полето при първите агнета. Те ще бъдат наши съседи.

Тя ми сипа още чай, като доливаше в чайника топла вода от котлето на печката и същевременно водеше разговора.

— Стигна се до войната, — каза тя, — всичко стана много по-тежко, всички помощници си отидоха, мъжете трябваше да напуснат и останаха само момчета. След това за известно време тук имаше няколко военнопленници от лагера. Италианци бяха, без думичка английски и само един-двама искаха да научат малко. Сигурно защото им беше чужд и от шока, че са далеч от тяхната страна. Човек ще се почувства несигурен в такова положение.

Да, помислих си, да, наистина така е.

— Един от тях насади лозичката, може би сте я видели. Опита се да й помогне да расте и наистина порасна, там отстрани, защитена от старата стена. И все пак гроздето беше дребно, черно и горчиво…

— Ще се върнат ли, ще отворят ли отново къщата?

Часовникът тракаше в кухнята в ритъм с моето сърце.

— Старата двойка? Не, не. Виждах, че не могат да се, справят, много преди да си признаят. А и сами бяха дошли до това заключение.

Тя седеше срещу мен на кухненската маса, красива жена с чудесен ореол от кестенява коса и едро лице.

Хареса ми. Виждах се да седя тук, да бъбря някой следобед, да й се доверявам, да научавам нещо за къщата, градината и децата, защото щях сама да се справям, доколкото мога с някоя местна помощничка и човек да готви. Не исках тълпи от прислужници да тичат из къщата ми, както тичаха в Мандърлей, строги с една ужасна йерархия.

— Не, няма да се върнат.

Сърцето ми подскочи…

— Синът, господин Родърик, когато завърши службата си, предполагам, че ще се върне у дома, ще отвори отново старата къща. Той има и сестра, но тя е омъжена и си има своя къща, съмнявам се, че ще се интересува. Не, само господин Родърик. Изпраща ни писма от време на време, като иска да направим това или онова и, разбира се, господин Терънт, агентът, той фактически се занимава с имота.

Чух плач от двора, когато малкото се спъна и падна на камъните, а тя изтича при него и го успокояваше, вдигна го и видях, че Максим и фермерът се бяха върнали и разговаряха до вратата. Небето стана синьо като паче яйце, тук-там с валма облаци, тъмни като боровинки и сини сливи и индиго, а слънцето бързо залязваше. В далечния ъгъл на двора прасето шумно грухтеше до коритото.

Не ми се искаше да си тръгвам, не ми се искаше денят да свърши. Извърнах се и ги гледах, като им махах на тръгване и продължавах да гледам още дълго, когато бяхме вече много далеч и те не се виждаха.

Глава десета

Всяка сутрин през първите седмици на брака ни седях срещу Максим на закуска и всяка вечер на вечеря в такова повишено, неестествено настроение, че трябваше често да се извинявам и да изляза, за да намеря огледало в някоя стая и да се взирам в лицето си, като търсех нещо познато, за което да се хвана. Не бях в състояние да приема изобщо, че бях там, в тези места по право, че Максим се беше оженил за мен така, че сега бях госпожа де Уинтър. Спомням си маси до прозорци над лагуната на Венеция, маси на малки площадчета, застлани е камъни, маси със запалени свещи, маси огрени от слънцето, маси с играта на слънчеви петна и сенки, хвърляни от дърветата над тях и цвета на някои блюда, поставени в бели чинии, ширитите по сакото на някой сервитьор.

Мислех си, това не може да е истина, коя съм аз? Къде съм? Не може да бъда тук, не съм повече аз, не е възможно да съм толкова щастлива. Свикнах с това чувство и то не ме напусна, а после, когато се върнахме у дома в Мандърлей, имах усещане за нереалност.

А сега седях на друга маса, но много далеч от една голяма каменна камина, в която гореше огън, срещу Максим, в нашия селски хотел и в кръга, осветен от лампата с книжен абажур се върна старото усещане за нереалност, отчаяно се опитвах да разбера какво се беше случило с мен. Не се криехме вече в друга страна, не ядяхме друга храна, не се държахме вкопчени един за друг за сигурност, не се страхувахме от начина, по който говорехме, от чужденци, от миналото. Бяхме освободени от всичко това и бяхме излезли навън, в слънчевата светлина.

Ще се върнем у дома, знаех го. Нямаше нужда отново да бягаме. Максим трябваше да се изправи пред всичко това, нямаше друг начин. Най-лошото премина, беше изтръгнал жилото от паметта си, всичко беше наред.

Кобетс Брейк беше в съзнанието ми, розово-червена, красива в затревения си леген и отново се обръщах, за да я гледам и ме обземаше голяма радост. Нямаше причина да не бъде наша, знаех, че така ще стане, исках я и по силата на моето желание това щеше да се осъществи. Никога не съм била така убедена в нещо, вярвах страстно като току-що новопокръстен човек, че ще го осъществя.

Тази вечер храната беше чудесна и за разлика от първите вечери, когато бях в такова повишено настроение, че не ми се ядеше, сега ядох с огромен апетит, гладна, с отпуснати нерви, сигурна в себе си. Имахме печена пъстърва и печен фазан с тъмна и хрупкава кожица, картофите бяха пухкави, посипани с дъхав вкусен магданоз и някакъв ябълков пудинг, страшно сладък, гарниран със стафиди.

Ядохме бавно и изпихме една бутилка много хубаво бордо, наслаждавахме се на огъня и на спортни гравюри и на две маслени картини на кучета над бюфета. Сервитьорката работеше бавно, беше пълничка с бенка до окото, нямаше сол в солницата, когато я поискахме. Погледнах ръцете си, стария бял белег до нокътя, брачната ми халка, вече добре позната, но не бях тук, — мислех си, тази дълбока, пищна радост, това чудесно ново начало не можеше да бъде действително, но аз си затварях очите и отново се намирахме в тази малка, обикновена, много по-скучна столова в нашия хотел край чуждото езеро.

Погледнах Максим. Действително беше, истина беше, прочетох го в лицето му — бяхме преодолели нещата.

Ударът дойде малко по-късно.

От време на време говорехме за къщата, не някакви практични въпроси, не сериозно, някак си предпазливо.

Дали ще я продадат? Или да я дадат под наем? Старата двойка дали ще се върне и дали синът отново ще я отвори? Как ще разберем какво става? Как изглежда отвътре? Имаше ли нужда от ремонти, студена ли беше, износена, неприветлива?

Нямах нужда да зная. Нямах никакви съмнения и не се тревожех, всичко щеше да е наред.

Разговаряхме за учудването си, за това как къщата си лежеше там тайно, в очакване да дойдем, как се бяхме изгубили и как намерихме случайно пътеката и отидохме при нея.

Нямаше нужда да казвам на Максим какво искам, нито пък да го питам. Може би не се осмелявах. Понякога той все така скачаше, озъбваше се, стряскаше ме, понякога беше нетърпелив, студен, понякога рязко си тръгваше като ме изключваше. Не можех да рискувам такова нещо да се случи сега, къщата имаше твърде голямо значение, — това, което означаваше, това, което мечтаех да означава, беше твърде важно.

Дали не строях една добре уравновесена, красива къща от картон? Въздушен замък? Да, един слаб, тъжен глас в мен прошепна да, но аз се извърнах и му се присмях, храбро и непокорно. Бяхме водени до Кобетс Брейк през всяка стъпка на нашето пътешествие, може би не само тази седмица, но дълги години сме били насочвани към нея, — вярвах с ужасна, суеверна настойчивост, твърде нехарактерна за мен.

Само веднъж тази вечер преди най-лошия момент получих слабо предупреждение, предчувствие, напомняне, което веднага отхвърлих.

Отидох в стаята да донеса книгата на Максим и когато отворих вратата видях, че луната свети през прозореца и хвърля ясна светлина върху покривката на леглото. Тази гледка събуди ясно в съзнанието ми картината на венеца от бели цветя и при това стомахът ми се сви от страх, бяха там, можех да докосна цветовете, усещах краищата на кремавата картичка с пръстите си, взирах се в красиво оформената черна буква Р.

„Не“, бързо прошепнах в празната стая. „Не“ и бързо запалих лампата така, че всичко отново стана обикновено, намерих книгата на Максим и изскочих от стаята и въпреки че знаех, че в съзнанието си все още носех образа на венеца, вероятно щеше да бъде там завинаги, не можех да избягам от него, бях по-силна от всякога. Видът на къщата ми беше дал огромна, почти магическа сила, венецът и картичката не можеха да ме наранят, нищо не бяха, тривиална шега. Изпълних съзнанието си с мисли за къщата и това ме ободри веднага, обърнах се към нейния ясен, спокоен образ с благодарност, като я надарих с такава сила, такава доброта и надежда.

Спрях на вратата и гледах с голяма любов и задоволство картината в хола.

Кафето беше сервирано, каните и чашите бяха сложени на ниска масичка пред камината и Максим, седнал в голям фотьойл, се беше навел и галеше едно едро куче, проснало се пред него, което ръмжеше от удоволствие.

Нямаше никой друг в хола, така че можеше да се каже, че ни принадлежеше, че е стая в собствената ни къща вместо в хотел…

Имах си книга, но не ми се четеше, бях твърде щастлива с настоящето и света, който сама си бях изградила, за да ми се иска да се потопя в друг свят.

Така че за известно време просто седях до Максим, пиех си кафето, като се наслаждавах на топлината от камината, слушах тракането на часовника и след това биенето и нищо не ме засягаше, струваше ми се, че нищо не е в състояние да стори това.

Но след известно време се огледах наоколо, за да се занимая с нещо, като си мечтаех да съм жена с плетиво или бродерия, възнамерявах да стана такава. Е, добре, като отидем там, ще имам кошничка с неща за кърпене, виждах я сега, една кръгла плетена кошница, подплатена с памучна тъкан и с порцеланова дръжка на капака.

В ъгъла имаше бюфет с полуотворена врата. Отидох да видя какво има там и открих игри, кутии с табла, шах и детски игри, кубчета със смелия Безстрашко, една гора от камбанки, лов, един албум с пощенски картички, няколко карти на местността и един географски речник, но нищо, което да ме забавлява по-дълго време. Просто ми беше приятно да си седя, но знаех, че това дразни Максим, той вдигна рязко поглед от книгата си, като искаше да се настаня и да не се движа. Отидох при масата в центъра на стаята и взех куп списания. Те бяха с картини от провинцията от преди войната, внимателно подредени по дати и очевидно се грижеха за тях, — предполагам, понеже не можеха да се намерят напоследък. Започнах да ги разглеждам, демодираните рокли и реклами със странно изписани букви, снимки от ловни балове и жени странично яхнали коне, прочетох една статия за катедралата Сейнт Пол и друга за зайци и това ми достави такова носталгично удоволствие, — напомняха ми за журнали, които понякога четях през време на нашето заточение, стари броеве на Дъ Фийлд и как бях научила цели страници наизуст, как описанията и рисунките, най-малките подробности от природата на Англия задоволяваха малко носталгията ми, как трябваше да ги крия от Максим, защото се страхувах да не извикат твърде много спомени и желания у него, да не го наранят.

Едно дърво в огъня разпръсна искри. Кучето се премести, изръмжа и продължи да спи, отнякъде в хотела се чу глас, след това друг, кратък смях, тракане на чинии. Отново тишина. Другите, които вечеряха тук, си бяха отишли, качили се бяха горе или излезли. Веднъж Максим вдигна глава от „Лунния камък“, за да се усмихне, веднъж да хвърли дърва в огъня. Това е щастие, мислех си, това е щастието сега. И къщата Кобетс Брейк се полюшна като кораб на котва, спокойна, очакваща под лунната светлина.

Небрежно обърнах страницата.

Шокът беше неописуем.

Списанието беше старо, преди повече от петнадесет години. В онези години преди войната харесваха такива великолепни неща.

Беше снимка на цялата страница. Тя стоеше на върха на огромното стълбище, едната ръка леко сложена на перилото, другата на кръста, почти като на манекен. Позата беше изкуствена, при това точно премерена, прожекторът насочен така, че да я осветлява най-добре. Облечена беше в официална рокля от сатен в тъмен цвят, без ръкави, но с презрамка от деколтето, с рюшове през едното рамо и пелерина от самур, небрежно провесена през ръката й. Главата й беше леко извърната назад, като разкриваше дългата й бяла шия, черната й коса падаше в небрежни, безукорно сресани вълни, дълга, лъскава.

„Видели сте четките й, нали?“ Чух един глас да ми шепне. „Косата й стигаше под кръста й, когато се омъжи. Господин де Уинтъря решеше тогава.“

Виждаше се галерията зад нея горе на стълбата, балюстрадата и коридорът, преминаващ в сянка.

Сетих се, че никога не бях я виждала. Всички говореха за нея, всички я описваха, знаех как изглежда в подробности, колко е била висока и стройна, колко елегантна, с каква бяла кожа, знаех за черната й коса. За нейната красота. Но нямаше фотография, нито рисунка, нито портрет някъде.

И тъй, досега не бях я виждала.

Гледахме се една друга и сега виждах красотата и арогантността, тази искрица пренебрежение в очите й, студенината, силата на волята. Тя ме гледаше учудено и със съжаление, като ме презираше от голямата си висота, с която властваше от стълбището над хола.

„Мислите ли, че мъртвите се връщат и наблюдават живите!?“ — каза шепнещият глас на жената.

Отвърнах бързо погледа си от смелия й, учуден, триумфиращ поглед, от напечатаните отдолу думи, обикновени, прости, черни и бели думи от отдавна минали години, един ред като много други отпечатани там, седмица след седмица, под някоя фотография на човек от висшето общество.

Госпожа Максим де Уинтър, в Мандърлей.

След това започна кошмарът и може би едва след година се събудихме от него, а може би изобщо не се събудихме. Минаха само няколко секунди, докато наблюдавах снимката, замаяна, че я виждам най-после, смазана, че това става тук, че е стояла на масата в този забутан малък хотел сред другите и ме е очаквала през дългите години да дойдем тук.

„Госпожа Максим де Уинтър, в Мандърлей.“

Затворих списанието, като мърморех нещо и побягнах, като едва не се спънах в чантата си, оставена на пода. Максим повдигна учудено очи. Чух го, че задава някакъв въпрос, но не останах да му отговоря, не можех.

Той не трябва да я види, не трябва да знае. Препъвах се по стълбите, сърцето ми биеше като бурно море в гърдите ми, в главата ми и тя беше с мен, бледото й, високомерно, засмяно лице, леко пренебрежителният й израз, отправен към мен, като отмахваше черната си коса от раменете, поставила леко ръката си върху перилото на стълбището. Ребека. Винаги бях искала да я видя, години наред ме беше отблъсквала и привличала, но тя беше мъртва и аз се мислех освободена от нея. Той не бива да я види.

В нашата стая започнах да късам снимката й от списанието с треперещи ръце, хартията беше твърда и лъскава, здраво закрепена, не можех да я откъсна и когато най-после успях, тя се сгъна напреко така, че ръката и едната страна на елегантната й рокля бяха скъсани и една част остана в списанието, но лицето не беше засегнато. Тя все още ме гледаше леко усмихната, властна, когато Максим отвори вратата на стаята.

След това всичко стана ужасно и светът, като лъскавата фотография се разкъса на две. Последва само моят страх и гневът на Максим и неговото вглъбяване в себе си, неговото поведение беше такова, сякаш бях виновна и бях направила това нарочно.

Нямах време да скрия хартията, той я издърпа от ръцете ми и видях как лицето му побледня, устните му се стиснаха, след като бързо я погледна.

Госпожа Максим де Уинтър, от Мандърлей.

Ако бих могла да видя бъдещето, преди да се случи и бих попитала как ще се държи, бих казала внимателен, разтревожен за мен, но спокоен, нежно да ме прегръща и да ми казва да не мисля за това, да не допуска да ме тревожи, защото не беше нищо, всичко е минало, тя повече не може да ни нарани…

Но той не се държа така, поради което разбрах, че тя все още имаше власт над него, както и над мен, лъгала съм се години наред, като съм живяла в глупашки рай.

Тази нощ една врата се затвори, като ни откъсна от бъдещето, което бях запланувала. Това беше край на всички надежди, на всички мечти, на нашето щастие.

Усещах, че ми става лошо, стомахът ми се свиваше от мъка, започнах да хапя отново едната страна на нокътя си, както правех преди, в ранните нервни дни. Той забеляза и се отвърна раздразнен.

Смачка снимката в ръката си, изви я няколко пъти, но я задържа, хвърли остатъка от списанието в кошчето за боклук.

— По-добре извади куфарите и започни да прибираш багажа. Не е късно, ще отида да видя дали мога да ги събудя, за да ми приготвят сметката.

Обърнах се към него.

— Къде отиваме? Какво ще нравим?

— Ще се махаме от тук.

— Но кога?

— Утре сутринта, колкото може по-рано, по възможност преди закуска. Можем да спрем и да хапнем нещо по пътя, ако си гладна.

Не посмях да питам повече. Мислех, че възнамерява да прекъснем пътуването и да се върнем при Джайлс. А после какво? Не исках да мисля за това.

Той ме остави сама. Смачканата снимка беше все още в ръката му. Мислех, че ще я хвърли в огъня долу и ще иска да я види напълно изгоряла и изпитах особен, суеверен импулс да изтичам и да го спра. Страхувах се от това какво може да ни се случи, какво ще направи тя, за да си отмъсти.

Казах си, не бъди глупачка, не бъди дете, като измъквах куфарите от гардероба, тя е мъртва, това е просто една снимка, сега тя не може да ни навреди. Но тя ни навреди, си мислех с мъка, като сгъвах рокли, пижами, чорапи, като отделях малкото неща, които щяха да ни трябват сутринта. Тя смаза надеждите ми, тя спука слабия ми, прозрачен балон за бъдещето.

Нямаше да живеем в Кобетс Брейк, никога нямаше да дойдем в тази част на Англия, това също се помрачи, Максим никога няма да иска да види тези места отново.

Тогава къде? Наредих един куп носни кърпи. Да се върнем в къщата на Джайлс? А след това? Сигурно ще има някъде някое ъгълче, за да се скрием. Започнах напрегнато да мисля за пътуването ни от Шотландия насам, като се опитвах да си спомня някое красиво, затънтено място, което и двамата харесвахме, но не можах да измисля нищо. Бях видяла къщата, която исках, тя беше затъмнила всичко останало, и това щеше да бъде завинаги. Тя беше нещо повече от къща, а сега, тъй като никога нямаше да отидем там, нямаше да я видим отново, тя стана още по-изящна в съзнанието ми, стана изгубеният рай и аз бях завинаги заключена извън оградата й, осъдена да гледам недостижимата й розово-червена красота, хваната в безвремието на настоящето, в зеления й затревен леген.

Спах ужасно неспокойно тази нощ и се събудих много рано, преди още да се развидели и после останах да лежа, изнемощяла и огорчена от чувство за нещастие и страшно разочарование. Максим почти не ми говореше, само стоеше замислен при прозореца, докато аз привършвах с прибирането на багажа. Сметката беше платена, нямаше нищо, което да ни задържа повече.

— Хареса ми тук — продумах тихо.

— Да.

— Максим…

— Не. — Той дойде и застана пред мен, като ме гледаше право в лицето. Кожата му беше посивяла, бръчките от носа към устата му бяха станали по-дълбоки през последния час. Погледът му беше унесен, той се беше отдалечил от мен и аз не можех да го достигна.

— Няма никакво значение — казах.

— Каквото и да се случи, — каза Максим с тих, пресипнал глас, — където и да отидем, каквото и да правим, ще бъде същото. Докато сме тук, няма да имаме спокойствие, не можем да рискуваме, ще има нещо като това, което ни очаква, някой капан, готов да щракне, а при това, това не е нищо, тривиалност, други неща може да бъдат… — Той не продължи. Хванах ръката му, вдигнах я и я допрях до лицето си, отчаяна внезапно, защото трябваше да спасим нещо, като му се молех за това.

— Просто сме слаби, — казах. — Максим, толкова е глупаво, ние сме възрастни хора, не можем да бягаме поради, ти си прав, поради нищо. Някаква глупава банална случка, ние сме заедно, всичко ще бъде наред.

— Не…

— Нищо не може да ни докосне.

— Не.

— Но може. Ти го знаеш, нали?

Той леко отдръпна ръката си от моята. Не можех да го погледна в лицето, сълзите напираха в очите ми. Всичко, просто всичко беше загубено, никога няма да се върнем. И бях изпълнена с отвратителна, горчива омраза към нея, към това, което е била, но още по-лошо, — към Максим за това, което беше направил и това ме уплаши и ме промени, никога по-рано не бях изпитвала друго чувство към него, освен любов. Любов и страх.

Скоро след като стана светло, когато слънцето се показа над облаците, ние си заминахме. Гледах напред и не можех да погледна нито веднъж назад към малките каменни къщички около площада. Никой нямаше, бяхме видели само пълната, сънлива сервитьорка, която приготвяше нещата за закуска. Хвърлих поглед в хола като минавахме. Камината беше изчистена и нови дърва поставени в студеното огнище. Купът списания беше сложен на един прозорец. Кучето не се виждаше никъде.

— Нека аз да карам, — казах. — Исках да карам бавно, да прекарам пътуването през пръстите си. При това, ако аз карам, няма да мога лесно да мисля. Но той не ми даде, посочи ми другата врата, като включи нетърпеливо мотора преди дори да успея да седна, пръстите му барабаняха по волана.

След това не бях в състояние повече да мълча, да търпя болката от това, че си заминаваме, разочарованието ми и мъката се изляха. Извиках:

— О, защо, защо трябва да е така? Защо всичко трябва да се разваля? Не можем да продължаваме да бягаме и да бягаме. Знам, че не ти беше приятно да я видиш и на мен не ми беше, получих най-силен шок. Но Максим, това е нищо, какво е? Една снимка. Нито повече, нито по-лошо, просто една стара снимка в едно старо списание.

Той не отговори, само продължаваше да кара, много добре и много бързо, ужасно съсредоточен. Вече бяхме напуснали хубавите хълмове на Котцуолд и отивахме на запад.

— Не искам по този начин да завърши и да бъде изтрито, като че ли не е било…

— Какво?

— Тази седмица. Шотландия. Това пътуване…

— Е, свърши се.

— Трябва ли да свърши?

През шосето премина стадо овце, като се прехвърляше от едно поле в друго, една бавна, развълнувана река. Трябваше да спрем.

Помислих си, човек никога не вижда истински овце в чужбина, само смешни дребни кози — слаби, мършави скокливи същества. Не солидните, кремави, приятни английски овце.

Имаше разпръснати овце по зеления леген над Кобетс Брейк.

Усетих сълзи да парят очите ми.

— Телефонирах на Джайлс, за да му съобщя какво ще правим, — каза Максим като тръгнахме бавно напред. — Но никой не отговори. Няма значение, мога да спра и да се обадя от друго място.

Гледах през сълзи от прозореца. Шарено в черно и бяло куче тичаше напред-назад след овцете, клякаше като ги водеше към отсрещното поле. Спуснах малко прозореца надолу. Помислих си, че сигурно се казва Шеп, Шен или Лад. Но като минахме покрай фермера и той вдигна ръка, за да ни поздрави, чух го да вика: „Джес. Ела тук, момче. Джес.“

Не исках да питам какво ще каже на Джайлс. Максим беше решил какво ще правим, трябваше да го следвам.

Отново караше бързо, като внимателно гледаше напред през очила, съсредоточен и мрачен.

— Кобетс Брейк — почти прошепнах.

— Какво?

— Къщата.

— Какво къщата?

— Харесах я. Исках я. Никога не съм искала някое място така, никога не съм чувствала, че принадлежа там. Разбираш ли?

Чаках, но не последва отговор. Ако бях имала ум и усет, или някаква деликатност, щях да мълча, но не можех, чувствах се наранена и гневна и лишена от деликатност.

— Ти си имал Мандърлей. Обичаше го повече от всичко друго, обичаше го страстно, знаеш какво искам да кажа.

— Трябва ли да говорим за всичко това?

— Но никога не беше мой, никога не съм принадлежала там, съвсем не.

— Но сега никой не принадлежи там.

— Исках място, което да бъде мое, наше, където можем да се установим и да принадлежим и да е наше, мое… — Не се изказах до край.

— Съжалявам. Това е невъзможно.

— Защо? Защо трябва да е така? Не беше ли щастлив тази последна седмица? Не ти ли беше приятно да си у дома? Да си в Англия? Мисля, че ти беше.

— Да, — каза той тихо. — Да. Бях щастлив повече, отколкото мога да го изразя или да го понеса. Но това не е щастие, което е възможно или което може да продължи.

— Но къщата…

— Къщата беше една мечта. Една фантазия. Нещо повече, трябва да я забравиш.

Бяхме влезли в едно градче и Максим паркираше.

— Хайде ела, по-добре да закусим. Ето един хотел там, изглежда доста приличен. Иди седни и поръчай нещо, ще изпратя телеграма на Джайлс.

Мълчаливо излязох и направих каквото ми каза.

Фоайето на ресторанта беше доста студена стая с бюфет, покрит с блюда и наоколо с важни сервитьорки. Седнах и поръчах кафе и препечен хляб и готвено за Максим.

Нямаше да мога да ям нищо, препеченият хляб беше повод да са заети ръцете ми и защото все още имах някакъв страх от сервитьори, все още трябваше да се старая да им бъда приятна. Имаше няколко мъже по масите, които солидно дъвчеха и четяха вестници. Кафето, слабо, но топло пристигна, когато Максим се върна.

— Говорих с него, — каза той, като разгръщаше салфетката си. — Все още звучи ужасно, изглежда, че не може да се съвземе.

Изпих си кафето, защото не исках да говоря, гледах тъжно покривката, защото не можех да го гледам:

Чувствах се като някой на края на една любовна история, като изяснява последни подробности преди раздялата, всякакъв интерес, живот и цвят бяха изчезнали от света.

— Ще трябва да се върне отново на работа. Казах му да отиде в Лондон за една седмица, да започне да си възстановява интереса към живота.

— Не те познавам, — казах.

И тогава го погледнах.

Той бързо мажеше масло върху препечената филия, като я разряза на малки квадратчета, както бях свикнала да го виждам да прави всяка сутрин в продължение на единадесет години.

— Какво?

— Не те познавам. Кой си ти? Не разбирам какво ти става?

Това беше самата истина. Нещо го беше променило, измъкнало отново този твърд, пренебрежителен маниер, който смятах, че си е отишъл, само една защита срещу старото нещастие, от което сега нямаше абсолютно никаква нужда.

— Изглеждаш като че нямаш никакви чувства, никакво внимание, говориш за Джайлс с пренебрежение. А по отношение на Беатрис? Тя ти беше сестра.

— Мислех, че я обичаш. Аз я обичах. Обичах я и сега ми липсва и разбирам какво чувства Джайлс. Мразя това, че не можеш…

— Съжалявам. — Той остави ножа си и посегна да хване ръката ми. За един миг, за първи път се поколебах да му я подам.

— Знам, просто не мога да приема начина, по който Джайлс се държи. Не че не разбирам какво чувства.

— Начина, по който го проявява.

— Да.

— От какво се страхуваш, Максим?

Той продължи да закусва.

— От нищо, — отвърна той. — Съвсем от нищо. Изяж си филийката.

— Не съм гладна.

— Не искам отново да спирам.

— Докато стигнем там ли? — Вдигнах каната с кафето. Имахме още дълъг път и реших, че е по-добре да пия.

— Не отиваме там, — каза Максим. — Помолих Джайлс да опакова каквото имаме и да го изпрати. Не виждам никакъв смисъл. Всичко ще бъде наред. Обещавам. Веднъж да си отидем и всичко ще бъде наред.

— Да си отидем отново? — казах и думите звучаха странно в устата ми, сякаш беше замръзнала и не можех добре да говоря.

— Да.

Погледнах през прозореца на ресторанта, през мрежестите половин пердета към улицата. Едно малко дете със синя шапка седеше на средата на тротоара и ревеше, като тропаше с крачка до разтревожената и смутена майка. Беше смешно или тъжно, но не ме заинтересуваха, нищо не ме интересуваше вече. Мислех си, не бива да обръщам внимание, не бива да обръщам внимание. С Максим съм, трябва да се грижа за него, да споделям неговите чувства.

— Къде отиваме? — успях да попитам и една слаба искрица надежда се промъкна в мен, защото може би всичко ще бъде наред, както той каза, някак си ще се оправи.

Той ме погледна учудено, като протегна чашата си за още кафе.

— Не, — бързо добавих. — Разбира се.

Вдигнах сребърната кана и за секунда отраженията ни блеснаха срещу нас от повърхността й, изкривени чужди.

— Колко глупаво. Разбира се, знам много добре, че се връщаме.

— Няма друг начин. Не е възможно. Виждаш, миличка моя, разбираш, нали?

Погледнах го в лицето и се усмихнах с мила, фалшива, нечестна усмивка.

— Да, — отвърнах. — Да, Максим, разбира се.

Нашето бягство стана бързо, много лесно, просто карахме и карахме през останалата част на Англия и тя остана зад нас като развиваща се панделка и ние я изоставихме. Той остана верен на думата си, не спряхме, освен веднъж, за да налеем бензин, така че стигнахме Дувър късно следобед. Беше уредил колата да се остави в един гараж и предполагам да се прибере по-късно от някого, но не питах. Беше телеграфирал предварително за билети също, всичко беше уредено.

Рано се качихме на вечерния кораб. Имаше малко хора.

— Ще хванем спален вагон от Кале, — каза Максим. — Ангажирал съм легла, ще можеш да си легнеш веднага след вечеря.

Да спя, си мислех с учудване, да спя. Вечеря. Да. Всичко е наредено, всичко ще се оправи, като че ли е обикновено пътешествие. А после, внезапно, нищо не ме интересуваше вече, просто престанах да чувствам, престанах изобщо да мисля, бях твърде уморена. Изминалата седмица беше вихрушка от несъответстващи преживявания, емоционални, тревожни, не можех да ги различа едно от друго или да разбера кои доминираха, кои имаха значение — шоковете, страхът, удоволствието или болката.

Максим бързо премина през кея и по стълбичката на кораба, като гледаше право напред, раздразнен от носача, защото влачеше количката с багажа ни. Седна в хола и започна да чете първото издание на вечерния вестник, който момчето беше донесло и когато го погледнах, отново видях облекчение по лицето му. Деликатните бръчки на тревога и грижа вече се бяха изгладили.

Излязох на палубата и застанах до парапета, като наблюдавах приготовленията за отплаване, а после се обърнах към нея, като си казах, че е за последен път, и се загледах в нея. Кобетс Брейк се появи в съзнанието ми като друг кораб, акостирал в спокойни води, невероятно красива и след това друга се появи до нея, по-величествена, по-сурова, но по свой начин също красива, — Мандърлей, сребърносива и тайнствена под лунните лъчи.

Тогава се почувствах стара, сякаш половината ми живот вече беше отминал и всички важни неща са минали, а не предстоящи, стара преди още да съм била истински млада.

Стоях там, с ръце на перилата, като гледах долу, докато засвириха сирените и потеглихме, гледах празното пространство между кораба и кея, което се увеличаваше, виждах, как водата се разлива във все по-широка ивица, наблюдавах как Англия се отдалечава от мен — не можех вече да я докосна и скоро с настъпването на тъмнината я изгубих от очи.