Мисис де Уинтър

Глава дванадесета

Пристигнахме в Кобетс Брейк през май, така, както бяхме отишли в Мандърлей, но колко по-различно беше, по-различно във всяко отношение. Ново начало. И когато си спомням за това, дори след случилото се виждам светлините, а не сенките, и спомените ми за онова време са чудесни, щастливи и за нищо не съжалявам.

Като мисля за Мандърлей, което все още правя, спомням си колко неподходяща, колко не на място бях, колко непохватна и как къщата ме потискаше. Когато за първи път отидох там, изпълнена от невероятно щастие, то почти веднага се промени в напрежение. В Кобетс Брейк отидох с огромно чувство на сигурност и облекчение, с възстановена дълбока любов към Максим, който беше направил всичко с вяра и целеустременост. Имах усещането, че години бях чакала да започна истинския живот, че всичко е било подготовка и някаква игра, в която всички имаха важни роли, а мен просто ме изблъскваха от сцената и нямах реплики, не принадлежах никъде и не допринасях за развитието на действието. Всички се взираха в мен, понякога имаше особени непоносими мълчания, когато се появявах на рампата и все пак аз не бях от значение. Сега това не беше игра, а самият живот и аз се втурнах в него с такова нетърпение и бях приета.

Останалото време, което прекарахме в чужбина, живяхме на две равнища. Писма и телеграми летяха напред-назад между Франк Кроулей, Максим и предприемачи и адвокати, Джайлс, хората от фермата. Максим прекарваше с часове на телефона, като даваше инструкции, опитваше се да разбере дали едно или друго трябва да се направи, а междувременно се спускахме в мистериозния, екзотичен шум на живота в Истанбул и природата на Турция и това много ми харесваше, съвсем не ме плашеше. Харесвах всичко, усещах, виждах, чувах и възприемах всичко с острота, тъй като знаех, че ще си отидем и това бяха последните дни на нашето заточение, беше просто удоволствие, а след това щяхме да си отидем у дома и животът щеше да започне. Разхождахме се из улиците, претъпкани с хора и животни, с купувачи и продавачи, просяци и бебета, влизахме в джамии, изпълнени със звън и молещи се гласове, поемахме силни аромати, — натрапчиви, странни, неприятни, които не приличаха на тези, които щяхме отново да помиришем, и ги заключих в някаква кутия завинаги, без да запазя ключа й. Ако го имах, ако кутията се счупи, онова място, онова време, онези спомени, така гъсто наблъскани заедно с миризмите, ще ме завладеят. Имахме също и вкусови усещания, сладки, ароматни, опушени и понякога леко ги разпознавах в някое парче месо или сладкиш и след известно учудване отново се пренасях в онези дни и нощи. Нямаше недоразумения или мълчания между нас, имаше само любов и сигурност и невероятно щастие, така че плаках, когато си тръгвахме. Красотата на Истанбул беше нещо повече от физическа, тя беше лично изживяване, пропита от усещане за крехкост и чупливост. Когато напуснахме и блестящият като нарисуван град най-после изчезна от погледа ни, просто ми се стори, че наистина се е стопил и е престанал да съществува, защото повече нямаше да го видим.

Върнахме се спокойно през Европа, като се радвахме на времето, с което разполагахме. Франк се беше погрижил за последните подробности на покупката, но това щяхме да разберем като пристигнем и разгледаме къщата и видим колко още работа има да се свърши, дали ще искаме да запазим някои мебели, продадени заедно с нея. Възрастната двойка не беше пожелала да се върне, а техният син, наскоро демобилизиран от армията, само беше прибрал личните и ценни вещи, голяма част от мебелировката беше останала, но Франк нямаше време да я опише и смяташе, че малко от нея ще използваме. Беше наел една къщичка наблизо, където да останем за известно време, въпреки че знаех, че дори ако трябва да почистим цялата Кобетс Брейк и да я ремонтираме, исках да бъдем там, нямаше да възразя да използваме временно само няколко мебелирани стаи.

Тук ни беше мястото, неудобствата нямаше да имат никакво значение.

Хората казваха, че този месец май бил най-топлият от години. Съвсем не беше естествено да е толкова топло така рано, никой не знаеше какво става с времето, но нека да му се радваме, докато можем.

И така и правехме. Англия миришеше на пролет и на цветя и на трева, камбанките бяха почти прецъфтели, но тук-там минавахме през малка горичка или гъсталак и виждахме разкошен син цвят да се подава изпод първите, пресни листа и се спирахме два пъти, за да се покатерим през някаква ограда. Над главите ни измежду плетеницата от клони се виждаше небето, а при краката ни цветята лежаха влажни и хладни. Наведох се и проврях ръцете си между тях, затворих очи и се радвах на чудесния им аромат.

— Няма смисъл да ги късаш, — каза Максим. — Ще увехнат след един час.

И тогава си спомних, жълто-зелените повехнали стъбла да се люшкат в коша на колелото ми като момиче, когато не можех да устоя на изкушението да ги откъсна и да ги дам на майка ми да ги сложи във вази, защото бях сигурна, че тя притежава магическа сила да ги съживи.

— Но, разбира се, това не стана, — казах, като се изправих на крака.

— И ти си научи урока.

— Може би.

Тогава видях, че както стоеше и ме гледаше, лицето му се беше променило, станало по-меко и ясно, изглеждаше внезапно подмладен с години, дори по-млад от времето, когато го срещнах. Но разбира се, тогава той изглеждаше много възрастен.

Нарцисите и ябълковият цвят бяха прецъфтели, настъпил беше сезонът на люляците. Люляково дърво имаше в градината на всяка къща с бели и бледолилави цветове и живият плет от двете ни страни изглеждаше като белезникава лента. Глогините бяха напълно разцъфтели, когато слязохме от колата, ни лъхаше странният им горчив аромат в горещината на следобедното слънце и това също беше миризма от детството ми.

Спомням си живо как седях в градината на някоя възрастна жена, когато бях на пет или шест години, късах цветчета, играех си с тях и ги нареждах на земята в различни форми. Като че ли моето детство, най-щастливите години, които бяха прекъснати рязко от смъртта на баща ми, сега се връщаха, ставаха все по-ясни и по-близки от когато и да е. Годините преди Максим и след това, с Максим и Мандърлей и после, всички досега отстъпваха, мъгляви и неясни. Настоящето беше свързано с онова отдавнашно време през годините като е мост.

Като навлизахме все по-навътре в този район, усетих, че всичко е бяло, — имаше бели агънца, кремаво бели цветове на девесила се подаваха от всеки слог, а също и момините сълзи в сенчестите ъгли на градините, при ниските каменни огради. Чувствах се отново като младоженка, когато отивах у дома в Мандърлей. Но като погледнах към Максим, не казах нищо, не исках да споменавам, нито да припомням онова време, за да не се хвърля каквото и да е сянка върху този ден. Не бързахме, нямаше нужда да бързаме. Спирахме се при всяка гледка, при всяка подробност, обядвахме спокойно и късно, след това решихме да разгледаме една катедрала, където се разходихме и огледахме прозорците горе и покрива и разкошните каменни арки като туристи, които никога не са виждали такива неща преди. Когато излязохме, светлината се беше променила, беше бледожълта по стените на зданията, денят беше се изместил и клонеше към следобеда.

Последните няколко мили накарах Максим да намали скоростта, исках да запомня всичко, всички пътечки. Бяхме уредили госпожа Пек от фермата да отключи къщата. Сега щяхме набързо да я огледаме, а на другата сутрин щяхме да се върнем и да започнем да решаваме, да планираме, да подреждаме. Но няма никой да ни чака, няма да има наредени прислужници по стълбите и пътеката за колата, няма да има любопитни очи да ме гледат, няма да я има госпожа Данвърс. Тази къща беше само моя, моя и на Максим.

Стигнахме до пътеката, където за първи път бяхме спрели, под стария дървен пътен знак.

— Спри тук, — казах. Отворих вратата и в тишината, след като моторът спря, чух тихия повик на горските гълъби високо в дърветата над главите ни. Въздухът беше изпълнен с аромат и влага.

— Ти откарай колата. Искам да повървя.

Не исках да пристигна важно с колата пред външната врата. Исках да стигна там постепенно, почти случайно, за да я видя отново сред затревената площ, в която се намираше, и след това тихо да сляза по ската към ’ някоя малка странична врата. И съвсем внезапно усетих, че не искам да споделям това с Максим, силното желание и стремеж към къщата исках да бъдат само мои за кратко време, — толкова се бях пристрастила към нея.

Той разбра. Усмихна се, обърна колата и подкара по пътеката, а аз останах сама. Стоях със затворени очи, усещах как бие сърцето ми, чувах шумоленето на дърветата, когато някоя птичка прелиташе натам. И после тръгнах бавно надолу по пътечката, обрасла с див чесън и висока коприва, с трева и препречена с клони, които трябваше да отмествам. Светлината имаше зеления цвят на морски дълбини, но нищо зловещо нямаше наоколо, всичко беше свежо, току-що поникнало и невинно, нямаше кървавочервени рододендрони над главата ми, нищо рядко и странно, — всичко беше добре познато и на място. Зайче пресече пътечката и се вмъкна в една дупка, мерна ми се едно уплашено, бляскаво око.

Последният път, когато бях тук, светлината се прецеждаше през почти голите клони така, че можех да видя открито място пред себе си. Но сега листата по дърветата бяха толкова гъсти, че бях обгърната в зелен тунел, докато с рязко движение отместих последните клони и се озовах в очарованието на залеза. И ето, там беше Кобетс Брейк, спокойна и тиха и красива.

Виждах я и можех да я обхвана изцяло, не беше твърде голяма. Струваше ми се, че я прегръщам, входа, пътеката към гаража, стените, комините, прозорците и фронтоните, градините около нея. Приличаше на среща с любим човек след отсъствие и съмнението и тревогата от това бяха изчезнали при първата нова среща и остана само чувството за сигурност.

Започнах бавно да слизам между овцете към входа на къщата, където видях Максим, като се плъзгах и пазех равновесие с разперени ръце.

Имаше ваза с полски цветя в хола и друга по-малка в средата на кухненската маса до яйца, мляко и плодов кейк, камините бяха заредени, но не запалени, бойлерът беше готов. Беше чужда къща, никога не бяхме стъпвали в нея, мебелите, оставени там, бяха стари и непознати, а все пак беше дом и то изведнъж наш, ние не бяхме нашественици.

— Мога да остана тук, казах, — да живея тук сега, няма нужда да отиваме на друго място.

Тихо минавахме от стая в стая. Всичко беше изчистено, лакирано и оправено. Помислих си, че са я обичали и са се грижили за къщата през изминалите години, въпреки че някои стаи очевидно дълго време не бяха използвани. Нямаше нищо твърде официално или студено, нищо, което да не ми харесва. Огледах се и видях, че един стол се нуждае от тапициране, една врата трябваше да се закрепи, имаше нужда да се подберат картини, за да се запълнят празните места по стените, но нищо не трябваше да се извърши бързо и нямаше нищо, което съвсем да не ми харесва.

— Ще я направим наша, — казах. — Няма защо да бързаме.

В края на краищата нямахме си нищо, всичко беше изгоряло при пожара, щяхме да започнем от начало.

Радвах се на това. Красивите, скъпи неща, фарфорът и портретите, среброто и редките мебели не бяха мои, не се чувствах у дома сред тях. Те принадлежаха на семейството на Максим и на Ребека. Мебелите в Кобетс Брейк също не бяха мои, но нямах същото усещане към тях, дори когато не бяхме ги купили, а само наследили, те бяха част от тъканта на къщата и щяхме да се грижим за тях по същия начин.

Качихме се горе в таванските стаи, прашни и празни, с голи бели стени, но във въображението си ги мебелирах за децата и сложих бельо в гардеробите и порцелан и стъкло в бюфетите.

Обърнах се и погледнах Максим, изпълнена с новооткритата си възхита и удоволствие.

Казах:

— Сега съм щастлива. Разбираш ли?

Но веднага съжалих за тези си думи и бих си ги върнала назад, защото той може би не беше сигурен, може би беше го направил само за мен и никога нямаше да се установи тук, това не беше Мандърлей.

— Ела навън — каза Максим.

Беше все още топло, но въздухът вече миришеше на вечер, един дрозд пееше до забрава в люляковото дърво.

Тръгнахме из градината, под стара пергола по южната част на къщата. Рози и клематис буйно се катереха нагоре и падаха надолу като гъста несресана коса. Трябваше да се оформят, да се подкастрят, но засега бяха добре, белите звезди на цветовете на клематиса вече се показваха, розите бяха напъпили.

Всичко наоколо, — цветните лехи, храстите, пълзящите растения бяха оставени на самотек, това ми беше приятно и мислено планирах как постепенно и внимателно да ги подредя. Не исках добре уредена, подстригана, стерилна градина, гледана от мъже, на които едва се осмелявах да говоря, за да не ги обидя или да не разкрия своето невежество. Бях невежа, но баща ми имаше градина и аз все още си я спомнях. Бързо щях да се науча, знаех, защото беше в кръвта ми.

— Мислех си, — каза Максим сега, — че това е място, което ти искаш, но то е и това, което аз също искам. Когато го видях отново днес и влязох вътре, разбрах, че ще бъде и мое.

Той спря и бавно се огледа наоколо към затревените скатове и овцете, които пасяха по тях, към дърветата по-нататък.

— Никога не съм си мислил, че ще ме изостави видението на Мандърлей, но ще го направя. Това ще стане тук. То е свършено и принадлежи на миналото, Мандърлей е мъртва за мен. — Той ме погледна. — Нужни ми бяха повече от десет години. Съжалявам, че трая толкова дълго.

Приближих се до него, но като направих това, един глас в мен каза: „Не само къщата, не само къщата“.

Нищо не казах, просто продължихме да вървим, като гледахме наоколо и Максим продължи да говори за това, че ще купи още земя, може би някоя ферма.

— Ще се опитам да привлека Франк да дойде тук. Ще можем заедно да се оправим.

— Няма никога да иска да остави Шотландия.

— Ще видим.

Помислих си, че може, тъй като абсолютната лоялност на Франк не беше толкова към Мандърлей, а към Максим и може би щеше да поиска да работи отново заедно с него.

И така продължихме, като правехме приятни планове, а светлината отмираше и нощта покриваше къщата и градината и нямаше нищо друго, освен радост за бъдещето.

Глава тринадесета

Максим каза, че съм като дете, което играе на къщи и беше вярно, че такова щастие, такова ежедневно удоволствие приличаше малко на игра, като се пренесохме в Кобетс Брейк, като оглеждахме внимателно всяка стая, разсъждавайки какво да оставим, какво да заместим. Но независимо от играта, усещах, че за първи път живеех истински. Настоящето беше по-важно от всяко минало и бъдещето беше важно само като продължение.

Госпожа Пек от фермата дойде да ми помогне отначало, а след няколко седмици намери едно младо момиче, Дора, която идваше на колело от съседното село и беше готова да работи при нас. Чувствах се спокойна с нея, може би защото беше млада и беше приятелски настроена и готова да услужи. Не я смятах за прислужница, когато правехме списъци и сваляхме завеси и преглеждахме съдържанието на бюфетите заедно, смеехме се и тя ми разказваше за семейството си и млъкваше само когато Максим се появяваше. Веднъж или два пъти я хванах, че ни гледа, вероятно учудена от несъответствието на възрастна ни или от разликата помежду ни, тъй като всеки ден, когато се събуждах, усещах като че ли ставах по-млада, възвръщах си годините, които бях загубила, като се отърсвах от всички потискащи признаци на средната възраст. Пеех през всичкото време, бях замаяна и с леко сърце.

И постепенно къщата попадаше под мой контрол, запознах се с нея, с това коя врата не се затваря както трябва, кои прозорци пропускат вятър, къде пада сутрешното и следобедното слънце, колко неравни са дъските на горната площадка. Идваха бояджии да оправят всяка стая, изхвърлихме някои изгнили кухненски мебели и стари килими, реших да купим нови столове за красивата, продълговата, светла столова, която гледаше към най-хубавата част на градината. Кобетс Брейк беше приятелски разположена, когато се разхождах из нея рано сутрин от кухнята до столовата, до хола и отварях прозорците и вратите, като гледах навън към затревените склонове, усещах, че ме приветства, почти като че ли ни е очаквала.

Максим започна да се разхожда наоколо, като се срещаше с фермери и собственици на земя, търсеше земя, която би искал да купи или ферма да вземе под наем. Каза, че ще отглежда овце и ще закупи гори, млечно стадо и ливади, но имаше намерение да се вслушва в съвети и да не бърза. Имаше четири котеджа, както и фермата Хоум, които принадлежаха на Кобетс Брейк и той се заоглежда за помощници, запозна се с мъже от селото: имението не беше голямо, не като Мандърлей, но понеже не искахме да имаме толкова много прислуга, Максим трябваше да върши сам доста работа. Наблюдавах го как се подмладява, как крачи по пътеката, как енергично се изкачва по склоновете, виждах как кожата му добива тен под влияние на слънцето, тъй като пролетта беше чудесна, топла и суха, а също и лятото дойде рано. Беше добре, струваше ми се напълно доволен, това беше нашият щастлив край.

И все пак нещо ни липсваше, въпреки че никога не говорехме за това. С напредването на ранното лято розите разцъфтяха и отрупваха всяка стена, колона и ограда, прекрасни катерачи, бледорозови и перлени, тъмнорозови, пухкави, чисто бели и всичко цъфтеше и се покриваше с цвят, а дърветата бяха тъмнозелени, така че бяхме опиянени от лятото и аз все повече усещах тази липса. Имаше празнина в цялата тази работа.

Една сутрин към края на юни се събудих в пет часа и не можах да заспя отново, нощта беше много задушна и се чувствах изтощена. Ароматът на розата, която висеше на големи гроздове от ниския покрив под отворения прозорец на спалнята ни, беше мускусен сладък и изпълваше стаята.

Тихо слязох долу и излязох от страничната врата.

Въздухът беше свеж и доста хладен, слънцето още не се беше показало, овцете почиваха, тежки и кротки, разпръснати по скатовете. Минах през градинската беседка и по пътеката към голямото кръгло езеро. Още не бяхме изчистили, нито поправили фонтана и аз погледнах спокойната зелена вода сред гъсталака от водни лилии, като се чудех дали има големи риби някъде да се движат в бавен, стаен живот. Седнах на плоската каменна ограда. Небето беше перленосиво, тревата покрита с роса.

Това е щастие, мислех си, и аз съм в него. Тук. Сега.

Вдигнах очи и ги виждах да идват през градината, от затревените скатове, виждах ги съвсем ясно, като че ли бяха там, три деца, момчета, тъй като си ги представях, че ще са момчета в Мандърлей — две по-големи, силни, набити, енергични крещяха и се блъскаха, а малкото, по-кротко, стоеше настрана. Тичаха по тревата, по пътеката — едното отскубна цвете, а другото размахваше пръчка над главата си. Виждах ведрите им лица, открити и изпълнени с веселие, виждах телата им и разрешените им глави, също така красиво оформени като на Максим. Виждах ги така ясно, че можех да разперя ръцете си, за да се хвърлят към мен, бутайки се кой да бъде пръв, за да ми кажат това, да ме разсмеят за онова, усещах ги с тялото си, познавах косата им, гъста, леко суха, мека на пипане. Гледах към малкото, повиках го с пръст и то се усмихна, много сериозно, щеше да постои до мен, когато другите си отидат, тичайки и тогава ще бъдем тихичко заедно. След това може би ще седим и гледаме тъмната, дълбока вода в каменния басейн и ще чакаме да видим живо същество, някоя риба. Той няма да говори, за да не уплаши рибата, ще седи много тихо, много търпеливо, доволен, че е с мен, а виковете на братята му ще дойдат от края на пътеката и те отново ще хукнат нанякъде.

Седях там, като пуснах ръката си във водата и тя се плъзгаше измежду пръстите ми, и слънцето се показа, като хвърляше бледо злато върху тревата и докосваше листенцата на цъфналата роза Албертина по източната стена. Бях прекарала всяка вечер през изминалата седмица в правене на нови планове за градината, изготвях списъци, рисувах планове за това, онова и друго място за следващите няколко години, а сега, точно както виждах децата, виждах и градината как ще изглежда и мечтаех за нея. Но това щеше да бъде постигнато по-лесно, защото беше въпрос само на време и работа.

Чух прозорец да се отваря горе, лек шум на течаща вода.

След няколко минути Максим щеше да дойде при мен, щяхме да се разходим из градината и аз ще кажа, — мисля, че ще трябва да отсечем това, да окастрим онова, да изкопаем нова леха тук, да поправим рамката — трябва да се погрижа за фонтана, господин Пек ще изпрати човек за зеленчука, може би ще дойде дори днес.

Всичко това беше лесно, можех да разговарям за него весело, да се чувствам сигурна, но за децата — не можех да говоря за тях. Не зная защо, но се ужасявах от мисълта, че ако го кажа на Максим, ще бъде лоша прокоба, никога няма да успея. Ребека не беше имала деца, открих това накрая. Няма да бъда като Ребека, не трябва да бъда.

Станах, изведнъж мисълта ми се проясни, решението беше взето. Не можех да говоря на Максим, не сега, но не можех да оставя месеците и годините да минават с надежда, като разчитах на късмета и като не правех нищо за това. Винаги бях си мислила — и двамата мислехме — че ще имаме деца. Доколкото знаех, нямаше причина, поради която някой от нас да няма, но аз не знаех, знаех много малко за себе си, никога не бях боледувала, рядко бях посещавала лекар. Стана ми ясно сега, след като взех решението, че не познавам никакъв лекар. Последният беше специалистът в Лондон, когото бяхме посетили всички през онзи ужасен, задушен следобед, когато трябваше да се потърсят сведения за Ребека. Доктор Бейкър. И сега го виждах как влиза в стаята в спортни дрехи, извикан от играта си на тенис.

Не можех да отида при него. Тогава при кого? Как да намеря лекар? Нямаше кого да питам. Ако някой от нас се разболее, мислех си, че лесно ще открием името на местния лекар, вероятно от Дора или от госпожа Пек.

Но избягвах да мисля за човек, когото някой ден ще срещна в обществото — тъй като щяхме да започнем да се запознаваме с хора, искахме да свържем приятелства, да ни приемат в селището, а лекарят е човек, който очевидно трябва да бъде поканен. Имах усещането, че не мога да се изправя пред човек, когото познавам или с когото ще се запозная, ако отида на консултация за това, изглеждаше твърде обезпокоително, твърде интимно, свързано с живота ни тук.

Исках да отида в Лондон, както беше направила Ребека, съвсем анонимно, за да се консултирам с някого официално, който изобщо не ме познава. Преди можех да искам съвет от Беатрис. Сега не познавах никого. Как да намеря лекар в Лондон? Обзе ме паника и безпомощност, усещах се изолирана тук за първи път, без връзка със света.

Максим излезе от вратата, застана няколко секунди, като оглеждаше наоколо къщата, градината, затревените скатове, забелязах израз на задоволство на лицето му.

Беше щастлив като мен, харесваше Кобетс Брейк. Не можем да изгнием тук сами, няма никакъв смисъл да възстановим всичко, да увеличим земята, да направи всичко дори по-хубаво, ако остареем като предишните собственици и я оставим отново празна, да се разпадне, защото повече не ще можем да се справяме, а и няма да има други, които да я пренесат в бъдещето. Трябва да имам момчета, си помислих с ожесточение, трябва, ще ги имам за себе си, защото ги бях видяла, почти ги познавам, но още повече заради Максим и заради Кобетс Брейк.

И тръгнах по пътеката към него и децата бяха там, само че не се виждаха като вървяха след мен.

Глава четиринадесета

Бях забравила за гостуването, този ужасен обичай на старото провинциално общество, който ми беше създал толкова неприятности и неудобство в Мандърлей. Постоянно идваха, всеки следобед имаше нови гости, любопитни жени и понякога някой и друг съпруг, желаеш да види новата стопанка. Трябваше да седя на крака на някакъв стол в официалната гостна, да водя лек разговор, опитвах се да отговарям на въпросите им за около половин час и нещо още по-неприятно, да връщам посещенията им, като не знаех какво да кажа, очаквах часовникът да отмери определеното време. Но това беше преди един цял живот. Бяхме в чужбина дълго време, а после имаше и война, която беше променила толкова много неща, забелязах това дори през тези няколко седмици в Кобетс Брейк, — как някои стари формалности и социални бариери се рушаха за мое облекчение, радвах се, че отношенията не бяха така регламентирани. Никога не се бях чувствала удобно, никога не бях сигурна, че знам правилата, а Максим така много държеше на тези неща по онова време, така се страхувах да не го изложа. Знаех, че се беше запознал с няколко собственици на земя и местни фермери наоколо и бях сигурна, че Дора и госпожа Пек бяха говорили за нас, въпреки че бях се опитала да обясня, че обичаме, спокойствието, взаимната си компания и тишината. Не исках новината за нашето присъствие да се разпростре нашироко, хората тук не знаеха нашата история може би, но някой може да си спомни, да намери стар вестник, да говори с роднина от старата част на света.

Така че веднага се наежих, като чух шум от чужда кола, скърцането на гумите по чакъла пред къщата.

Говорех с Нед Фарадей, които работеше сега в градината, за това дали да не поправим старата съсипана стена от южната страна или е толкова разрушена, че трябва да се построи нова. В дните на Мандърлей, разбира се, Фрит щеше да ме потърси и със строгия си вид да донесе бяла визитка върху сребърен поднос. Сега Нед погледна към пътеката и каза:

— Госпожа Батърли, сигурно сте я срещнали вече?

— Не, — отговорих и веднага усетих нервното свиване в стомаха си и започнах да чупя пръстите си. Не, сигурно не съм. Тя съседка ли е, Нед?

— Може така да се каже, — усмихна се той. — Живее в Тикстед, омъжена е за стария полковник, всички на четиридесет мили наоколо са съседи на тази госпожа Батърли.

— Разбирам.

Оставих го изпълнена с тревога, вече си намислих учтиви фрази и неясни отговори, като ми беше неприятно, че ни пречи. Имах много егоистично отношение към дните си в Кобетс Брейк. Струваше ми се, че времето се изплъзва и че вече твърде много сме загубили. Не можех да понеса да губим повече с хора, които нямаше защо да познавам, исках да уредя всичко в къщата, да запланирам градината, да бъда с Максим. И да мисля, да мечтая, да планирам. Бях като стара, нетърпелива отшелничка, която скъпи уединението си.

— Добър ден, — казах с фалшива усмивка. — Колко мило от Ваша страна, че дойдохте, — и отидох към нея, за да я посрещна. Но като правех това, дори като казах това и преди тя да отговори, усетих, че греша, и усетих как бариерата падна и моята защита и резерви се стопиха. Погледнах широкото й, открито лице и видях, че е приятел, който в никакъв случай не може да ме заплашва.

Беше висока жена, с широки рамене, с разрошена кестенява коса, побеляваща отстрани и носеше голям букет от рози във вестник и нещо друго, завито в кърпа.

— Е, — каза тя, като избухна в смях. — Виждам, че на краставичар нося краставици, трябваше да зная, че сте възобновили всички стари рози, това е твърде голямо изкушение, а при това те така добре се развиваха. Просто си имат свое мнение и цъфтят, когато си искат. Но все пак, ето и някои наши — те никога не са прекалено много. Обичам вази, пълни с рози, из цялата къща, а Вие?

Тя хвана здраво ръката ми.

— Аз съм Банти Батърли, съседи сме, разбира се познавахме добре старите Денис, горките. Твърде дълго работиха тук, приятно ми е, че къщата има сега хора, които да я обсипват с любов и внимание. Това е необходимо на една къща, нали? Любов, както младите така и старите, нали… — Тя се обърна и оглеждаше Кобетс Брейк с удоволствие. — И, Господи, каква къща — идеална, нали, всичко й е на мястото. Трябва да видите нашето викторианско чудовище — обичам го такова, каквото си е, разбира се, не искам да бъда на друго място и се примирявам с грозотата и неудобствата. Тук нищо не трябва да вършите, освен да се възхищавате и да се радвате и да се грижите за нея.

— Няма ли да влезете, току-що се канех да пия кафе. Дора ще ме повика след пет минути.

— Да, имате този ангел Дора Раби. Това семейство е солта на земята…

Тя влезе след мен през страничната врата, като викаше и тръгна към кухнята. Знаех, че всичко е наред и няма защо да се безпокоя — тя беше приятел, а не гост.

Можех да я заведа в която си искам стая.

— Донесох Ви един кейк, защото смятам, че трябва, просто инстинктът да храниш и прочее и колко е приятно да можем да раздаваме храна, след като всички бяхме толкова алчни и криехме малките си запаси през онези тежки години. Чуйте, с Дора няма да имате нужда от мен и от моите подаръци. Здравей Дора, миличка, знаеше, че ще дойда тук. Не мисля, че госпожа де Уинтъре преуморена от гости, просто сме изоставили тази мода и по-добре. Сега всички сме много заети и отиваме на гости, когато искаме, а не защото смятаме, че така е редно.

Тя е като Беатрис, си помислих, като се усмихвах и слушах гласът й да гърми така весело, да изпълва кухнята, тя имаше същия лек, неподправен маниер с хората, без да взима страна, без преструвки, затова се чувствах свободна с нея. Пристъпих напред и взех подноса от ръцете на Дора.

— Така ми е драго, че дойдохте, — казах. — Чудех се кога ще дойде някой да си побъбря.

И разбрах, че беше истина; открих, че искам да говоря, да задавам въпроси, да се радвам на присъствието й.

— Банти Батърли — каза тя, като ме следваше в малката столова, където слънцето най-добре грееше по това време. — Нали е смешно име? Родена съм Барбара Маунт, много по-сериозно, но някак си всички Барбари бяха Банти за поколението на майка ми, а след това пораснах и се омъжих за Бил и взех Батърли със себе си.

Разбира се, вече съм свикнала.

Тя се отпусна във фотьойла до прозореца и веднага заоглежда стаята.

— Да. Харесва Ви, виждам. Освежавате я, правите я по-спретната, но сте запазили непокътнати душата и сърцето й. Одобрявам това.

— Усетих, че е така добре, когато влязохме. Не исках да правим много промени. Влюбих се във външната страна на къщата.

— Кой може да удържи? Беше станало твърде мрачно тук, знаете, един следобед дойдохме по-миналата зима и беше студено като в гроб и всичко беше толкова износено и да Ви кажа истината, малко мръсничко. Човек трябваше добре да огледа лъжичката, преди да разбърка чая си с нея и дори скришом да я обърше в полата си. Всички се чудехме кой ще я вземе, щом стана ясно, че Родърик не се интересува — той е военен от кариерата, струва ми се, че с нетърпение очаква нова война. Бил не е такъв, независимо, че е полковник. Той е доста по-възрастен от мен, не знам, дали някой не Ви е казвал, женен два пъти, първата му жена е починала след няколко месеца, горката, а след това си имаше войската и прочее — бях доста възрастна, над тридесет, когато ме взе, но въпреки това успяхме да си имаме четири момичета — сега всички са напуснали дома, разбира се, въпреки че в края на тази седмица ще дойдат заедно с приятелите си и какво ли не още, такива проблеми. Въпреки всичко, не искам да се променят нещата. Предполагам, че Вашите са на училище.

— Не, — отвърнах бързо, — не, нямаме деца…

— О, Боже, това проблем ли е? Миличка, извинете ме, колко съм нетактична, забравете, че съм го казала.

— Не, — станах бързо и си долях чашата. Слънцето грееше ярко, като изпълваше удобната малка стая, и усетих внезапно желание да говоря, да излея чувствата и тревогите, които бях държала плътно затворени в себе си толкова години. Никога не бях срещала човек, с когото така бързо да се почувствам спокойна и с желание да му се доверя. Тя не беше изтънчена или твърде чувствителна, но беше внимателна, топла, с щедро сърце, не смятах, че ще се отвърне от мен или ще ме критикува.

— Всъщност, — казах, — да Ви кажа истината, това е наистина проблем — много е трудно. Може би ще ми кажете някой лекар, при когото да отида. Бяхме в чужбина, не познавам никого, нито пък знам как да намеря точно този, който ми трябва. Само че не бих искала да се говори за това.

Усетих как лицето ми пламна. Тя ме погледна открито, очите й бяха твърде сериозни.

— Добре разбирам. Може да се учудите, но мога да си държа устата затворена, баща ми ме научи. Бърбори за разни празни работи, казваше ми той, но никога не издавай важните неща. Опитвам се да спазвам това.

— Да, — казах. — Вярвам Ви. Благодаря.

— А що се отнася до лекаря, трябва да поразпитам наоколо. Имах моите просто така, знаете, а старият Брадфорд, местният лекар, се грижеше за мен — той се пенсионира, сега разбира се, има един умен нов млад човек, когото много не харесвам, но е добър за всички кашлици и простуди и за артрита на Бил. Не боледуваме много, въпреки че човек трябва да се грижи за старините си, но имам племенница и сестра в Лондон, които биха могли да ни посъветват. Ще Ви се обадя и няма да Ви оставя дълго да чакате. Хайде да излезем и да погледаме розите и ще Ви кажа какво е изчезнало поради липса на грижа, ако мога. Може би ще искате да възстановите нещо, въпреки че разбира се, имате собствени идеи и това е правилно. Добър градинар ли сте? Ние сме страшни.

И тя излезе от къщи, като викаше нещо на Нед. Чудех се какво ще каже Максим за нея, дали ще му се стори досадна, но това нямаше значение. Тя беше добра за мен точно сега, прямотата й ми беше необходима. А тя не зададе никакви въпроси за нас, само ни прие веднага такива, каквито сме и оттам нататък продължи.

Излязохме на слънце в градината.

— Името му е Лавлейди. — Тя ми телефонира рано същата вечер. — Ще се съгласите, че е най-чудесното име за един гинеколог, а племенницата ми каза, че е просто разкошен, тя не би отишла при друг, а е също така много внимателен и прочее, което съм сигурна, че бихте искали, но също така не хитрува, казва Ви самата истина.

— Мисля, че това искам.

— Ами разбира се, искате да знаете къде сте. Той не е в Харли Стрийт, което е прекрасно, ако ме питате, това е такава мрачна улица. Той е в Кенсингтън, на един хубав, тих площад. — Даде ми адреса и телефона.

— Мога да дойда с Вас, няма да ми е лошо един ден в града, и, разбира се, ако искате, но ми се струва, че предпочитате да отидете сама, нали?

— Да, наистина, Банти. Но, благодаря Ви.

— Няма нищо, не се тревожете, мила, каквото ще бъде, ще бъде, човек трябва да приема нещата философски, но както и да е, глупаво е от моя страна да говоря така. На добър час.

Бях записала името и номера на телефона на една хартийка и сега като чух Максим да идва по стълбите, я пъхнах в джоба си, като че ли бях виновна за нещо.

Чувствах се виновна. Не знаех нищо, но исках да направя всичко това тайно, никога да не му казвам. Ако докторът каже, че иска да прегледа и Максим, просто ще отвърна, че това е невъзможно и ще закопая целия случай, струваше ми се просто въпрос на гордост сама да се справя. Никога не говорехме за деца.

Опитах се много внимателно да измисля как да поставя въпроса за отиването ми в Лондон, съставях фрази и причини наум, дори ги изказвах гласно на себе си. Мислех си да намеря подходящия момент, да го кажа на излизане от стаята, така случайно, сякаш не е особено важно.

Но след като Банти ми даде името на лекаря, не можех да мисля за нищо друго, изглеждаше така спешно, не можех да чакам.

Насред вечерята казах:

— Максим, искам да отида в Лондон, — Измърморих го и той ме погледна учудено.

— Никога не си искала да отидеш в Лондон. Мразиш Лондон, особено по това време.

— Да, знам, искам да кажа, че трябва да отида, наистина трябва да си купя дрехи, нямам много, а после има и други неща за къщата…

Знаех какво усеща някой, който лъже, когато иска да се срещне с любовника си. Сигурна бях, че ще се усъмни.

— Моля те, — казах, — моля те.

— Искаш ли да дойда с теб?

— О, не, — казах твърде бързо. — Не, ще ти бъде много досадно.

— Да.

— Просто ме закарай до гарата, искам да отида рано, някой ден през другата седмица.

— Отлично. Дано Франк пише, искам да знам дали ще дойде тук да види онази ферма и допълнителната гора заедно с мен, необходим ми е неговият съвет.

С облекчение се впуснах с него в обсъждане на земята, като се стараех да покажа интерес, да изоставя въпроса за Лондон. В края на краищата беше лесно.

Но не беше така лесно да получа това, което исках, веднага. Приемната книга на доктор Лавлейди беше запълнена, това ми казаха, когато телефонирах рано на следващия ден, нямаше свободен час за почти цял месец напред.

— О, не предполагах, — казах. — Разбира се, ясно ми е, но няма ли някаква възможност, толкова бързам да го видя.

За мой срам, усетих страх в гласа си, собственото ми отчаяние и вълнение. Не знаех колко много исках това, сега, след като бях се вече решила, не можех да понасям мисълта да чакам няколко седмици.

— Почакайте малко, моля.

Тя се отдалечи. Чух стъпките й, гласове в другата стая. Представях си как казва: „Изглежда много отчаяна, очевидно има нещо много лошо, смятате ли, че ще можете да я приемете“ и се почувствах глупаво.

— Госпожо де Уинтър, доктор Лавлейди ще Ви приеме след обиколката на болницата в четвъртък. Ще бъдете ли тук в три часа?

— Да. Да, разбира се, много Ви благодаря.

Искаше ми се да плача, да танцувам, да изтичам при Максим — „Всичко ще бъде наред, ще си имаме деца“ и отново ги виждах да тичат по тревата, да отиват при понитата. Аз бях изпреварила всичко, всички проблеми бяха разрешени, вече не се тревожех, всичко ще бъде отлично, както стана с къщата.

Чух, че Дора пристигна и започна да слага чиниите в мивката, като си пееше весело.

— Дора, отивам в Лондон в четвъртък, — казах, — ще се върна късно. Нали ще можеш да приготвиш нещо леко за вечеря за господин де Уинтър?

И започнахме да обсъждаме дали да бъде пъстърва или сьомга и дали доматите са узрели и като правехме това, се почувствах друга — сигурна, порасла най-сетне.

— Изглеждаш много възбудена, — каза Максим развеселен. — Изглеждаш сякаш отиваш на среща.

Усетих лицето си да пламва.

— И така трябва, необходим ти е свободен ден-, съжалявам, че нямаш някоя стара приятелка да те придружи.

— Много ми е приятно да съм сама, Максим, така ми харесва повече.

— Е, почерпи се добре на обяд.

— О, не, ще хапна само един сандвич някъде, няма да ми е приятно да обядвам сама.

Не, не по тази причина, си помислих, като се качвах във влака и гледах през прозореца Максим, като махах с ръка, когато влакът тръгна, а защото не можех да ям, не можех да преглътна дори един сандвич, — преди да го видя, преди да чуя какво ще ми каже, преди да изляза отново на улицата, като знам вече какво ще бъде.

Този ден Лондон ми изглеждаше красив, уличките трептяха, стъклата на автобусите и такситата огледално отразяваха слънцето и под плътната сянка на дърветата спирах да се освежа и разхладя. Зданията изглеждаха по-изящни, по-внушителни от тези в спомените ми и извивката на гърба на Албърт, както седеше важно в мемориала си, приличаше на елегантен лък. Виждах го, както и другите неща, с нови очи. Преминах през парка, гледах играещите деца и бавачките, събрани около бебешките колички, и птичките и корабчетата с леко сърце като перце, защото щяха да бъдат мои, — моите бебета, моите здрави, слънчеви дечица, които пускаха хвърчалата си в светлото небе, лицата им бяха така ведри, очите им танцуваха, светът кънтеше от забавление и смях.

По-рано минах по магазините и купих няколко поли и блузи, взех няколко образци за платове, защото трябваше да покажа нещо от посещението си, изпълнено с вина. Всичко направих бързо, като избирах наслуки и след това отидох при детските щандове, шкафове и креватчета и горе сред бухалките за крикет и кукленските къщички, мислено поставях това или онова в Кобетс Брейк, като се усмихвах на продавачките, сякаш споделях някаква тайна с тях.

Нямаше да изпитам такова удоволствие, ако не бях сама. Прекарах деня, като притисках удоволствието до себе си, като му се наслаждавах и го разтеглях по време.

Няма да забравя това, си мислех. Не видях бомбардираните места, все още покрити с развалини, само гледах къде цъфтяха диви цветя между разрушените, почернели стени и камари от камъни.

Беше много горещо, но аз не бях уморена, вървях малко навътре по тротоара в сянката.

Площадът беше голям с високи, бледокремави къщи, кестенови дървета и платани хвърляха плътни сенки. В центъра имаше градина зад оградата, в която играеха деца сред огромни зелени храсти, чувах гласовете им, — много деца.

А после къщата с емайлирана плоча, която ми се стори направена от злато, изписана с магически букви.

Взех стар асансьор, който важно се изкачи през сенчестата тиха къща.

— Моля, влезте в чакалнята, госпожо де Уинтър. — Доктор Лавлейди няма да се бави.

Нямаше значение, приятно ми беше да чакам тук, в тази хладна стая с висок таван, изпълнена с тракането на един часовник и далечните викове на децата от площада, леко антисептична, леко ухаеща на лавандула. Не взех нито едно от списанията или вестниците, нито погледнах карикатурите по стените. Искаше ми се да седя, да размишлявам затова къде бях и защо.

— Госпожа де Уинтър?

Той беше по-млад, отколкото очаквах, с пясъчноруса коса, пълен. Очите му гледаха право към мен така, че почувствах, че ме преценява и поставя на съответното място.

Седнах и внезапно усетих слабост, усетих, че въртя пръстите си на скута.

Започнах да отговарям на въпросите.

Глава петнадесета

На ъгъла на улицата, близо до станцията на метрото стара жена продаваше виолетки, като търпеливо седеше на платнено столче с лице, обърнато към слънцето. Купих едно букетче от нея и й дадох доста пари, като се отдалечих, без да си взема рестото. Забодох букетчето на ревера на палтото си с една брошка, която носех.

Щяха да увехнат и загинат преди края на следобеда, но не ме интересуваше, защото сега бяха влажни и пресни, със сладък мирис. Напомняха ми за горите над къщата и дълбоките, хладни брегове от двете страни на потока, който течеше надолу по хълма и по дъното на градината.

Отново вървях по топлите светли улици на ранния следобед, вървях, но ми се искаше да танцувам и да тичам, да спирам пешеходците и да ги каня да танцувате мен.

— Имате ли някакви тревоги? — попита ме той. — Гласът му беше приятелски, спокоен, професионален. — Освен естествената тревога, че не сте забременяла.

— Не, — отвърнах — никакви тревоги.

Нямаше такива, нали, нямаше истински. Неприятността от венеца, от шепнещите гласове, — всичко беше преминало, отхвърлих ги като тривиални фантазии, които преувеличавах. Сякаш видях как се прекатуриха през борда на кораба в черната вода на Босфора и потънаха вечерта, когато Максим ми подаде писмото на Франк за Кобетс Брейк и оттогава не съм и помислила за тях.

— Никакви тревоги.

— Храните се добре, спите, имате много неща, които обичате да правите…

— О, да.

Разказах му за къщата и за градината и радостта, която ми доставят и той изглеждаше доволен, клатеше глава и нещо си записа. Усетих, че одобрява и това беше важно, сякаш ако е доволен от мен, може да произнесе надеждна присъда, като че ли притежаваше магическа сила над мен с одобрението си.

Бях нервна, не от разпита, нито от въпросите, винаги съм била напълно спокойна, но поради значението им.

Всичко изглеждаше, че виси на един много тънък конец в полумрака на тихата стая с високия си таван, високи прозорци със спуснати завеси, с важното си бюро. Той не бързаше, мълчеше, докато мислеше върху нещо, което му бях казала, или си водеше бележки.

Като минах покрай орнаментните фасади на музеите и ораторията Бромтън, по широкия тротоар, премислях отново и отново това, което се случи и го наблюдавах мислено като повторение на филм. Не ми стигаше веднъж, исках да се уверя, че остава в паметта ми завинаги. Знаех къде съм, но вървях напред слепешката, без определена цел.

Той се облегна на стола, като допря върховете на пръстите си. Бяха много чисти върхове на пръсти, с безупречно оформени нокти, — хубави ръце, приятни за гледане.

— Разбира се, — беше казал той, — няма нищо сигурно. Надявам се, че разбирате това. Има много деликатно балансирани, много чувствителни човешки механизми. Често се чудя дали, когато всичко останало е наред, не е просто въпрос на чиста случайност, както всичко друго. Но трябва да запомните, че природата е на Ваша страна, а тя е невероятно мощна сила. Тя е на страната на живота, тя иска Вие да имате деца, това е в неин интерес. Тя иска всички да бъдем плодовити и да се множим, това е смисълът на нейното съществуване.

Мислех си, че вероятно е държал подобна реч и преди, може би я повтаря всеки ден, но аз слушах всяка негова дума, сякаш беше някакво свещено слово и откровение.

— Искам да Ви уверя веднага. Не съм намерил нищо не в ред у Вас, нито физически, нито друга причина, за да не можете да забременеете с едно дете, с деца. Естествено има неща, за които не мога да бъда сигурен от такава консултация и с време, ако нещата не се развиват по план, бих могъл да направя и други изследвания, но предполагам, че няма да бъдат необходими. Искам да Ви убедя да бъдете оптимистка. Просто не се тревожете за това. Имам усещането, че сега, когато сте щастлива и уседнала в живота си, всичко ще върви по реда си. Няма да мине много време и ще дойдете отново при мен и ще потвърдя добрата новина. Знам го.

И аз също, о, и аз също. Той ми каза, че е сигурен, значи е вярно.

Внезапно ми стана топло и се почувствах уморена и жадна. Бях вървяла твърде дълго. Повиках такси и поръчах една улица при Пикадили, където знаех, че има тих хотел. Можех да си поръчам чай, облегнах се и усетих слабия аромат на виолетките и знаех, че ще бъде завинаги свързан с този ден, усещането за сигурност и ново начало.

На края на улицата една конска кола с бъчви за бира беше препречила пътя и шофьорът спря. Можех да измина пеша няколкото метра до хотела. Стана много топло, тротоарите тлееха като пещ, настилката беше лепкава и миришеше, като се топеше тук и там. Мислех, че ще мога да вървя по-нататък, към магазините на Пикадили, или да седна сред фонтаните, на Трафалгар Скуеър, но сега исках само да си почина, да си пия чая и след това да отида на гарата и от там — у дома. Мечтаех за градината под последните лъчи на следобедното слънце, за уханието на розите, да седя и разговарям с Максим, ръката ми в хладната, спокойна вода на езерото.

Заобиколих колата с бъчвите и хората, които ги търкаляха по наклонените дъски в черните мазета под тротоара, ми направиха път, като викаха весело.

Имаше една телефонна будка с отворена врата, а човекът вътре се беше облегнал на нея. Беше поставил куфар на вратата, който се подаваше през нея, един прокъсан, стар куфар от картон на петна, вързан с протъркан кафяв кожен колан. От него се подаваха парчета изцапан плат и нещо, което изглеждаше като пожълтели вестници.

Човекът държеше слушалката сякаш беше оръжие, здраво вкопчил се за нея и крещеше, много силно. Думите не се разбираха, чудех се дали не бълнува, изглеждаше луд, — последица от войната по улиците на Лондон, уплашени, странни фигури в собствените си ужасни, затворени светове и аз отстъпих назад инстинктивно от страх, че може да изскочи от вратата към мен, но не можах да се сдържа да не го погледна. Носеше шлифер и протъркани кафяви панталони, косата му беше дълга и несресана над яката.

Той не помръдна, но като минах покрай полуотворената кабина се обърна и ме погледна право в очите.

Очите му бяха като на луд, зачервени и аз го познах.

Започнах да тичам, като се спъвах и обувките внезапно започнаха да ме стягат от дългото ходене. Стараех се да избягам, за да не ме познае и последва и се втурнах изплашена във въртящата се врата във фоайето на хотела.

Вече бях на сигурно място, подредено, спокойно и сумрачно. Момичето на рецепцията ме погледна и се усмихна.

— Добър ден, мадам.

Отидох при нея с облекчение и казах, че бих искала чай.

— Разбира се, портиерът ще Ви заведе в синия салон. Много хладен и спокоен, наистина приятен в тази горещина.

— Благодаря. О, мога ли да използвам телефона, открих, че съм забравила нещо на последното място, където бях.

Бях купила един копринен шал по-рано този ден с намерение да го подаря на Банти Батърли, да й благодаря и в кабинета на лекаря открих, че съм го забравила на тезгяха в магазина, остана между много други неща.

Мина време, докато ме свържат с този отдел и изясня молбата си, но накрая намериха шала и дадох името и адреса си, за да ми го изпратят. Неприятно ми беше, че ще мине време, исках да видя Банти, изпитвах топло чувство към нея, защото можах да говоря с нея, да й се доверя и тя веднага ми беше намерила лекар.

— Ще Ви бъда много благодарна, ако го изпратите по пощата днес, това е подарък, не искам да закъснее, — казах и повторих бавно адреса. Всичко ще бъде наред, тя ме увери, ще изпратят младия служител да го опакова и изпрати по пощата веднага, ще получа шала на следващата сутрин.

— Благодаря, — казах. — Много Ви благодаря, — и оставих слушалката. Като се обърнах, застанах с лице към Джак Фейвъл, човека с куфара, който стоеше много близо до телефонната кабина, така че като излязох от нея, нямах възможност да го избегна.

Познах го по очите, очите, които за първи път видях в хола онзи следобед в Мандърлей, но сега бяха ненормални, очи на луд, бялото беше пожълтяло и зачервено, зениците разширени: дразнеха, не можех да се въздържа да не ги гледам, той ме принуждаваше, като стоеше много близо до мен, без да отвърне поглед.

— Е, — каза той, — гледай ти, гледай ти, госпожа де Уинтър. — Имаше присмех в гласа му, но и нещо друго, нещо почти триумфално. — Колко странно да попадна на Вас тука.

— Наистина ли? — чух се да казвам нервно. — Да, сигурно е така.

Опитах се да мина покрай него към неутралното отворено пространство на фоайето, но той не ми позволи, едрото му тежко тяло в изтъркания шлифер и куфарът продължаваха да препречват пътя ми. Блъсна ме назад, намерих се натикана в ъгъла и уплашена.

— Странно, като минахте оттам, аз Ви погледнах, нали? Вие ме познахте. Помислих си, Господи Боже, тази малка лейди, никога не бях очаквал такъв късмет.

— Късмет?

— О, да. — Той се хилеше, устата му беше полуотворена така, че виждах колко развалени бяха зъбите му. Лицето му беше хлътнало и набръчкано, месата му висяха синкави там, където трябваше да расте брада.

Някога изглеждаше добре, въпреки че никога не ми се е струвал привлекателен, но сега не беше такъв, беше отвратителен, много по-възрастен и мръсен. И луд, си помислих, като без да искам, го погледнах отново в очите. Той не беше разговарял с никого в телефонната кабина. Внезапно ми мина през ума, крещеше в слушалката в пристъп на някаква параноична фантазия.

— Моля да ме извините, — казах в отчаянието си, тъй като той не се помръдна. — Трябва да кажа нещо на рецепцията.

Той спря, след това се отмести малко, но като минах покрай него, веднага ме последва така, че когато стигнах до рецепцията, застана до лакътя ми.

— Успяхте ли да се оправите, мадам?

— Да, да, благодаря Ви, всичко е наред…

— Тогава сигурно сте готова за чая си. Портиерът ще Ви придружи до салона.

— Чай! — каза Фейвъл. — Това е чудесна идея, готов съм да изям една, прилична порция препечени филии и няколко сандвича. Да, ще Ви придружа за чая, имаме много да си говорим.

— Фактически, — казах, като хванах чантата си, мисля, че нямам време. Ще поръчам само такси и ще отида на гарата. Максим ще ме очаква.

— Не. — Той вдигна ужасния си куфар. — Настоявам. Разбира се, Вие ще пиете чай, не искате ли да чуете какво се е случило на Вашия отдавна изчезнал приятел?

— Не особено, ако искате да знаете истината.

— Ах… — Той застана на вратата на салона.

— Истината. Добре, ние всички помним нещичко за нея, нали?

Усетих как се изчерви лицето ми.

— Мисля, че ще пиете чай, — каза той, — нали? — И тръгна към далечния ъгъл на залата, където тихи двойки от възрастни дами почиваха в горещината, седяха пред сребърни кани и захарници и бели чинии с кифли.

Ужасно се срамувах, че съм с него. Вдигаха очи и ни гледаха и бързо се извръщаха. Искаше ми се да се обърна и да избягам много бързо от хотела на улицата. Но той ме държеше за лакътя и сервитьорът се появи и издърпа стола, за да седна, — нищо не можех да направя.

— Чай, — казах, — китайски чай…

— Със сандвичи и кейк, мадам?

— Аз, аз не съм…

— О, да, много — каза Фейвъл, като се изсмя с неприятен, висок, потискащ смях и усетих как дамите отново се обърнаха.

— Всичко, — кифли, хлебчета, само че аз искам уиски и сода, а не чай и можете да донесете първо това.

— Съжалявам, сър, но барът не е отворен по това време…

— Не е отворен? Дявол да го вземе, какво сервиране наричате това в един горещ ден?

— Много съжалявам, сър.

— Да, добре, не можете… — Той намигна на човека и направи жест като триеше дланта си така, че ми се щеше да се изпаря от срам и неудобство и някога бих направила това. Но сега бях по-възрастна, знаех по-добре да се справям с нещата и си спомних за новината си, че бях щастлива, че всичко ще бъде наред и Джак Фейвъл преди всичко не може да ме докосне.

— Благодаря, — казах на сервитьора много спокойно, — само чай, ще бъде чудесно и малко за ядене.

— Ей, смилете се над мен, не съм ял цял ден.

— Тогава и малко сандвичи само за един.

Опитах се да се усмихна очарователно на сервитьора, за да го спечеля, но не успях, лицето му беше замръзнало, едва прикриваше отвращението и възмущението си. Не го обвинявах. Фейвъл изглеждаше като просяк, панталоните му бяха стари и му стояха лошо, обувките му бяха износени на върха и подметките разпрани отпред. Яката му беше мръсна, косата му не беше подстригана и немита. С ужас си помислих, че може би живее на улицата или в някакво мръсно временно общежитие с картонения си куфар.

— О, да, — каза той, очите му горяха сини и безумни, като се взираше в мен. — Погледнете ме добре. Докато Вие с Максим сте си живели спокойно в хубавите си малки скривалища в чужбина, за някои от нас настъпиха тежки времена. Той има много да ми се отплаща, можете да му кажете това от мен.

— Не знам какво искате да кажете.

— О, много добре знаете, не ме гледайте с такъв невинен израз.

— Как се осмелявате да ме обиждате! Какво, за Бога, сме Ви направили?

— Вие? Е, добре, признавам, че Вие нищо не сте направили, не бяхте дори там, не го познавахте тогава, нали? Бяхте невинна тогава, съгласен съм, че може и от тази страна да се погледне. Умна, разбира се, и хитра, не такава малка госпожичка и невинно пиленце, на каквато винаги сте се преструвала. Но Вие знаете истината, той Ви е казал, нали? Така че това Ви прави виновна също, Вие сте съучастница.

Той повиши глас.

— Господин Фейвъл…

— Прекарал съм по-голямата част от последните десет години, през цялото време след гнусната война, като се опитвах да накарам нещата да потръгнат. Нямах късмет. Нямах радост. Нищо. До днес. И какъв късмет, тази среща компенсира почти всичко.

— Говорете по-тихо, моля, хората ни гледат.

— О, не можем да търпим това. Боже мой, съвсем не. — Той се наведе напред, с разкрачени крака, ръцете му на коленете. Бяха нечисти ръце, сбръчкани в ставите с мръсни нокти.

— Имате ли цигари?

— Съжалявам, нямам. Не пуша.

— Не, разбира се, никога не сте правили нищо, спомням си. Няма значение.

Той обърна стола си и започна да гледа наоколо в хола.

— Сигурно мога да измъкна цигара от някой старец тук, нямам пари.

— Моля, недейте, моля, вижте. — Отворих чантата си, — идете си купете цигари, ето, моля не отивайте при никого.

Той се ухили, като показа мръсните си изпочупени зъби и тръгна, после спря и ме погледна.

— Не си отивайте, — каза той. — Имаме за много неща да си приказваме.

Наблюдавах го как се клатушка по салона и търси цигари. Беше оставил куфара си до стола, изглеждаше като че ли е взет от някой боклук, закопчалките му бяха ръждясали и счупени, ъглите скъсани, в него нямаше нищо, си мислех, само стари вестници и парцали, вероятно някои негови неща. Той беше почти луд, той беше отчаян и щеше да ме заплаши по някакъв начин.

Реших да му дам пари, чековата ми книжка беше у мен и имах малко пари. Ще бъде лесно, ще го попитам колко пари иска, за да се махне. Не знаеше къде живеем и когато си тръгна, няма да му дам възможност да ме проследи. Той започна да бърбори нещо за истината, но си спомних как изглеждаше след разследването по смъртта на Ребека и решението на съда, че е самоубийство; всичко, което искаше тогава, беше пари.

Сервитьорът дойде с чая на поднос. Той взе две малки масички и постави внимателно подноса и като правеше това, спомних си Фрит и Робърт да ни поднасят чай в Мандърлей и сложния малък ритуал, сребърните кани, чинии, отрупани с триъгълни сандвичи, топли кифли, препечен хляб с дебело намазано масло, питки и няколко вида сладкиши. Подносът сега беше по-скромен, но ароматът на топлата вода, който излизаше от чучура, и на топлия препечен хляб ме върна към стария спомен. Сервитьорът имаше високомерен израз, който приличаше на този на Фрит. Видях го как погледна към празния стол срещу мен и куфара, устата му се сви в израз на отвращение и аз отново се опитах да хвана погледа му, за да покажа съответното си отвращение, да му дам да разбере, че Фейвъл не ми е приятел. Но бях безпомощна, той не ме погледна.

Няма да кажа на Максим, помислих си, като сипвах чая. Изглеждаше хубав, силен и горещ. Жадна бях, изпих го веднага, като опарих устата си, без да обръщам внимание на това. Просто ще дам на Фейвъл, каквото иска и ще се отърва от него. Максим не трябва никога да узнае.

Фейвъл беше свършен, един жалък, нещастен, полубезумен човек, започнах да го съжалявам.

Когато се върна през дългия салон с някаква следа от старото си самочувствие, държеше цигара в устата си и ръцете му бяха в джобовете. Не беше привлекателен, със слабо лице и не се страхувах от него, не можеше да ни засегне.

Отново се просна на стола, като пушеше и ме принуди аз да му сипвам чая. Той нищо не каза известно време, докато ядеше лакомо и пъхаше огромни залъци в устата си и едновременно с това пиеше. Веднъж или два пъти ме погледна над чашата си, сините зачервени очи се взираха в мен, все така безумни. Чаках, без да ям, като си пиех чая, не го гледах. Колко ли ще поиска, чудех се, дали ще имам достатъчно пари в банката или ще трябва да направя, някакви бързи, тайни ходове? Надявах се, че не, исках с това да се свърши, не исках да имам нищо повече с Джак Фейвъл.

Сложи несръчно чашата си на масата така, че не застана както трябва в чинийката и аз трябваше да се наведа, за да я изправя. Усетих, че ме гледа, като следи и най-малките ми движения.

— Приличен чай, — каза нахално той, — но не повече от това, което старият Максим ми дължи, разбира се. Не повече. Значи наближаваше. Бях готова. Чаках.

Той каза:

— Предполагам, че искате да знаете какво се случи.

— Случи?

— Онази вечер, о, не ми казвайте, че и двамата не сте говорили, не сте се чудели за това или онова през тези години. Никой не знае, мога да Ви кажа. Онази стара баба Франк Кроулей се опита да души наоколо за малко, търсеше ме и ме разпитваше, а после Джулиън, изпратих ги и двамата за зелен хайвер… А така направи и Дани.

— Госпожа Данвърс?

Усетих болка в сърцето си. Позната ми беше, позната болка от онова време.

— Къде е тя? Мислех…

— Какво? Какво сте мислели?

Не отговорих. Не можех. Фейвъл кръстоса краката си.

— О, Дани е някъде наоколо. Не знам, не съм я виждал от години. — Очите му замигаха. — Мандърлей, — каза той, — каква гледка. Ужасна. Сигурно сте я видели? Преглътнах, езикът ми се поду в сухото ми гърло.

— Разбира се, че не съм. Бях в Лондон, знаете това. Спомняте си, когато видяхме онзи лекар.

Тогава разбрах, че моите съмнения се оказаха прави, простите факти.

Чувах гласа на Фейвъл онази нощ, като говореше на Максим и се усмихваше със старата си неприятна усмивка.

— Мислиш, че си спечелил, нали? Законът все още може да те хване, а също и аз, но по различен начин…

Този начин беше внезапен и лесен. Той телефонира в Мандърлей на госпожа Данвърс. Тя беше говорила с някого, Фрит беше си спомнил. Фейвъл й казал много бързо какво е станало и те са го уредили заедно. Чудех се дали беше негова или нейна идеята. Но тя го беше извършила. Тя беше запалила пожара, изсипвайки тайно парафин в някоя далечна част на къщата. Драснала беше кибрита, където никой не можеше да види. Виждах я как преглъща доволна с бяло лице в тъмния коридор.

А след това е напуснала, едно такси дошло, багажът й сложен вътре и си заминала. Отнякъде телефонирала на Фейвъл, казала му. „… и аз също мога, но по различен начин.“

Погледнах го как подсмърча, мръсен, омразен. Поне не е бил там. Не е имал удоволствието да види как гори Мандърлей, желанието му за мъст към Максим не е било напълно задоволено.

Помислих си за нещо друго като пиех последните капки от хладкия чай. Не вярвах, че Фейвъл е способен да организира белия венец на гроба на Беатрис. Сега, като го гледах, не бях сигурна. Имаше нещо от характера му на влечуго и хитрост у него, което беше ново!

Представих си го как диво се смее. Оставаше само въпросът с парите. Той нямаше пари, беше отчаян, това беше очевидно. Венецът беше много скъп.

— Трябва да тръгвам — казах. — Не искам да чуя нищо.

— Жалко. Мислех, че имаме много неща да си кажем — десет години клюки. Не че имам кой знае какво да казвам, имах гараж, загубих го. Разбира се, нещата се провалиха, щом започна войната. Но върша по малко това-онова, когато се хвана за нещо. Не е лесно. Вие не можете да знаете, нали? Никога не сте имали нужда от нещо. Късметлийка сте.

Той внезапно се наведе напред.

— Той трябваше да бъде обесен, — прошепна с ярост и слюнка се появи на устните му. — Вие го знаете така добре, както и аз.

Усетих, че треперя вътрешно, но външно бях толкова спокойна, абсолютно спокойна. Казах:

— Сигурно искате пари, натам я карате. Опитахте се да шантажирате и преди, нали? Е, ще Ви дам пари, защото не искам да тревожите Максим. Той е щастлив, много щастлив и двамата сме щастливи. Нищо не бива да наруши това.

— О, разбира се, че не, разбира се. — Той ми се подиграваше с мимиката на лицето си, с очите.

— Кажете ми колко очаквате да Ви дам. Искам да се прибера у дома, закъснявам.

— Десет лири?

Втренчих се в него като глупаво повторих думите му.

— Десет лири? Това ли е всичко?

— Това е много за мен, мила. Но добре, ако ще Ви направи по-щастлива, да кажем петдесет.

Не разбирах. Очаквах да поиска стотици, може би хиляди, — нещо, с което да се оправи, да влезе в бизнеса.

Взех чантата си и започнах да броя някакви банкноти.

— Нямам толкова. Мога да Ви дам чек за останалите.

— Направете така, че да ги изтегля.

Така и направих. Трудно пишех ясно и нормално.

Той взе чека и парите и внимателно ги зави заедно.

Цигарата му беше изгоряла до фас и висеше в ъгъла на устата му.

— По-добре платете чая, — каза той.

Мразех го, мразех начина му на говорене и това, че ме накара да се чувствам разстроена, засрамена, виновна. Станах, без да му отговоря.

— Това бяха чудесни времена, — каза той, в Мандърлей. Чудесни, преди всичко да се обърка. Тези дни няма да се върнат. Уреждахме си непрекъснати веселби, Ребека и аз, невероятни преживявания. Горкото момиче. Той стана и протегна ръка, усетих как хвана ръката ми. Потреперих при мисълта как мръсните му нокти се впиват в палтото ми.

— Мислите, че с това се приключва, нали? — каза той. Говореше лековато, почти приятно, сякаш това много го забавляваше.

— Моля?

— Да. Петдесет лири!? Господи!

— Моля оставете ме да си вървя и говорете по-тихо.

— Кажете на Максим.

— Не.

— Кажете му, че парите са най-малкото.

— Не разбирам.

— Не казвам, че не ми трябват, защото ми трябват и не казвам, че няма да имам нужда от още, защото ще имам. Но това може да почака, то съвсем не е най-важното.

Той пусна ръката ми.

— От него искам нещо повече от пари.

— Говорите глупости, — казах. — Вие сте луд.

— О, не. — Той отново се засмя и очите му бяха ужасни, как не исках да ги гледам, знаех, че нямаше да мога да ги забравя.

— О, не. Хайде тръгвайте към влака си.

Но за няколко минути не можех, не знаех как да извърша простото нещо да си тръгна, да изляза от залата, бях объркана, парализирана, като че тялото ми не искаше да функционира, съзнанието ми не беше в състояние да координира нещата.

— Благодаря за хубавия чай.

Очаквах, че ще ме последва, но вместо това той отново се просна на стола.

— Ще остана тук, докато благоволят да отворят бара и след това ще си поръчам уиски. Може да платите и това, какво ще кажете? — тръгнах си ядосана, страшно объркана до сълзи, избягах от салона и докато плащах на момичето, мислех, че ще изкрещя. Избягах на улицата, горещината от тротоара ме блъсна в лицето и едва успях да се сдържа да не припадна, докато чаках да мине някакво празно такси.

Глава шестнадесета

Щастие или нещастие, дали обичаме или сме сами, на сигурно място ли сме или в опасност, и накрая, този ден аз все още смятах, че тези неща са причинени от външни фактори, резултат от случайност и от действията на другите. Още не бях научила, че ние сами определяме нашата съдба, че тя произтича от нас. Не външните събития, а това, което ние правим от тях, има значение. Беше просто сляпа случайност, че срещнах Джак Фейвъл. Той развали радостта ми от деня, защото аз му позволих това, сега седях във влака и гледах през прозореца, като мислех за него и какво може да означава нашата среща. Не ме интересуваше, нито ми доставяше удоволствие гледката, не можех да кажа каква беше светлината в полето или дали дърветата вече губеха най-силната си зеленина и я заменяха с по-прашните и по-тъмни тонове на късното лято. Имах твърде много време на гарата. Изпих чаша студен чай, който остави в устата ми горчив вкус и след това седях тъпо на една пейка, като гледах как гълъбите кълват около краката ми и никак не ме интересуваха. Купих си едно списание и вестник и те останаха неотворени до мен.

Чувствах се мъртва и болна. Не бях забравила сутринта и усещането за радост и сила, те просто бяха изчезнали, помнех ги, но не ги усещах вече. Усещането за сигурност се замени със съмнение, тъй като нямаше никаква разлика след това, което ми бе казано. Лекарят не намери никаква причина. Той само ме беше прегледал набързо, само беше ми говорил. Какво знаеше той?

Какво беше променил?

Не бях казала на Максим къде отивам, но когато излязох от кабинета на доктор Лавлейди на златната улица, знаех, че ще мога да кажа веднага, защото беше невъзможно да остане моя тайна „ще можем да имаме деца“. Мислех да го кажа в градината тази вечер, като се разхождаме спокойно сред розите „няма причина да нямаме, а сериозни причини да имаме, щом сме се установили вече и сме щастливи.“ Сега нямаше да говоря за това. Ще разговаряме за магазини и за горещината, ще измисля нещо, ще отклоня разговора колкото се може по-бързо. Най-вече не можех да му разкажа за Фейвъл. Имаше все още неща, от които да го предпазвам, независимо от това какво ми струва. Той беше щастлив, беше го казал, Мандърлей вече нямаше значение и миналото нямаше власт над него, нищо не биваше да промени това положение.

Разбрах, че мразех и презирах Джак Фейвъл, че той ме отвращава. Бях отвратена от него поради това, което направи в този ден, но не се страхувах от него. Беше твърде слаб, твърде жалък. И постепенно, като се увеличаваше разстоянието помежду ни и Лондон оставаше назад и започнах да се чувствам близо до дома, усещах, че най-лошото беше останало зад гърба ми, беше кратка неприятност и нищо повече. Той не беше ме последвал, не знаеше къде живеем, дори не разбра, че бяхме дошли тук за по-дълго време. Не попита, учудих се на това, но това означаваше, че не сме важни за него. Само няколко фрази се въртяха в съзнанието ми.

„Вие знаете истината. Той Ви е казал, нали? Това Ви прави също така виновна.“

„Той би трябвало да бъде обесен. Знаете го така, както и аз.“

„Кажете на Максим, парите са най-малкото нещо, от него искам нещо повече от пари.“

Но той винаги беше отправял прибързани, празни заплахи, опитвал се беше да инсинуира, да подмята. Не беше се променил.

Когато влакът забави движението си и спря на селската гара, бях поставила всяко нещо на мястото му, успокоих се, както ми се стори много успешно и почти забравих за Фейвъл, така че можах да срещна Максим като се усмихвам, готова да изрека всички фрази, които бях намислила за прекарването на деня.

Но сънувах Фейвъл. Нямах власт върху подсъзнанието си. Той беше дошъл в Мандърлей, като се хвалеше със спортната си кола, „много по-бърза от тези, които е имал бедният Максим“, а днес беше споменал, че продавал коли, докато войната го съсипала и тъй, сънувах Джак Фейвъл в една кола. Карахме нагоре по стръмен тесен път и мислех, че съм с Максим, но след това той се обърна и лицето, месестите синкави бузи и зачервените очи бяха на Фейвъл и неговите сбръчкани ръце с мръсни нокти държаха кормилото. Беше тъмно, като че ли ще се разрази буря всеки момент и пътят беше ограден от високи дървета, тъмните им лъскави дънери се издигаха над нас заплашително, като затъмняваха и малкото светлина. Знаех, че скоро ще стигнем върха на хълма и ще излезем на открито, но колата пъплеше твърде бавно. Усетих непреодолимо желание да вървя бързо, защото знаех, че Максим ме чака в собствената си кола.

Не можех да разбера защо не бях с него сега.

Фейвъл продължаваше да ме гледа, като се усмихваше по един ужасен начин, като победител, усетих, че ме прави на глупачка, но не знаех как и поради това не можех нищо да направя.

След това най-после почти извиках с облекчение и радост и небето беше по-ясно, светло, хубаво, синьо, въздухът не беше задушен както между дърветата и влажната земя. Видях слънцето пред нас да се прокрадва през една арка. Колата забърза, сега шумът й беше равномерен, карахме спокойно все по-бързо и по-бързо, почти не докосвахме земята.

— Спрете тук, — казах, защото изглежда, че бързахме към светлината и никаква сила не можеше да ни спре или забави.

— Спрете, моля, о, спрете. СПРЕТЕ.

Но не спряхме, а карахме все по-бързо и след това разбрах, както и преди, че светлината не беше слънцето, а пожар. Пожар.

— Това е пожар!

Дойдох на себе си, седнах и като се опитвах да дишам дълбоко, пазех лицето си от топлината.

Прозорецът беше отворен, въздухът беше доста студен и миришеше на цветя от градината.

Бях събудила Максим, той беше тук, наведен над мен.

— Няма нищо. Много топло ми стана и много съм изморена. Лондон ме изтощи. Ти беше прав.

Станах от леглото, за да изпия чаша вода.

— Наистина го мразя.

И измислих една бърканица от страшно горещи тротоари и клаксони, отвратително движение. Разказах му го с всички лъжливи подробности и му позволих да ме успокоява, а лицето на Фейвъл продължаваше да подсмърча срещу мен от дъното на истинския сън.

Казах си, че е свършено. Джак Фейвъл не може да ни докосне, но това стана, защото аз му позволих, не можех да забравя. Той беше миналото и отново и отново се обръщах да го гледам зад гърба си, но той беше също така и настоящето и аз се страхувах от него и го презирах заради това, което каза. Той ни мразеше и знаеше истината, а аз му нямах доверие. Той не беше съвсем нормален и това ме плашеше. Всеки ден, когато се събуждах, усещах неговото присъствие някъде в Лондон и позволих на тази мисъл да стои забита като трън в тялото ми, не можех да го изтръгна бързо и напълно. Ние градим нашата съдба.

Времето се промени, стана по-хладно. Утрините бяха сиви и понякога валеше и Франк Кроулей дойде от Шотландия за четири дни, за да отиде на една продажба на ферма заедно с Максим и след това да го питаме за бъдещето и за плановете да се уголеми имението. Беше приятно да бъде при нас, донесе старото си спокойно присъствие, лоялността си и веселия си солиден нрав. И все пак, той също принадлежеше твърде много на миналото и една част от мен не искаше той да бъде тук. Мандърлей беше негов, както и на Максим, разбрах, че не искам Кобетс Брейк да заеме място в сърцето му, животът тук трябваше да бъде нов и наш, само наш.

Но ми се искаше да говоря с него. Ако беше жена, може би щях да му доверя новите си надежди за деца, както бях казала на Банти Батърли, тъй като доста други неща трябваше да държа за себе си и ми беше необходим някой, с когото да споделям. Както и очаквах, тя ме подкрепяше, интересуваше се и беше доволна.

— Сега, мила, послушайте ме. Доста съм по-възрастна, така че ще говоря с Вас като майка — кокошка. Опитайте се да се занимавате с други неща, запълнете си изцяло живота. Не мислете за това, недейте да дебнете, не чакайте, това съвсем няма да Ви помогне.

— Не. Сигурно сте права.

— Получили сте потвърждение и ако има да става, ще става.

Слушах я и бях трогната и окуражена: тя вярваше в това, което каза, собственият й живот беше резултат от такива прости, здрави истини и не се беше излъгала.

Трябваше да ми бъде за пример, не трябва да се страхувам от най-лошото, няма да мисля както ми каза, няма да мисля. Повече от всякога тя ми напомняше за Беатрис, даваше ми малко от това, което Беатрис ми беше дала. Приятно ми беше и й бях благодарна.

И постепенно следващите седмици, когато лятото си отиваше, аз се успокоих и страховете ми намаляха. За няколко дни посетихме блатата на Уелс. Максим и Франк закупиха втора ферма и голямо парче гора, която трябваше да се спаси и възстанови. Отидохме на парти у Батърлови, въпреки че Максим много не искаше.

— Някой ще знае, — каза той сутринта. — Нещо ще кажат или ще гледат така, както не мога да понасям.

Но не стана така. Името ни нищо не означаваше за никого, бяхме радушно приети, интересни им бяхме, защото бяхме нови. Нищо повече.

Имаше само един ужасен момент, така неочакван и страшен, че усетих как стаята започна да се върти бясно, не можех да се съсредоточа. Не зная кога стана това.

Никой не каза нищо, никой не погледна особено, то се появи вътре в мен, аз си го причиних.

Максим стоеше до прозореца и разговаряше с непознат за мен човек и за момент останах сама в другата част на стаята, в тези странни острови на мълчание, които се появяват сред шумното море на едно парти.

Като че ли бях изолирана, можех да виждам навън, но не можех да отида и да разговарям с когото и да е и всички разговори наоколо бяха без значение, на чужд език.

Погледнах към Максим.

„Той е убиец“, си помислих. „Той е застрелял Ребека. Този човек е убил жена си.“ И той беше напълно чужд човек за мен, не го познавах, нито имах нещо общо с него. След това си спомних Фейвъл. „Той Ви е казал, нали? Така и Вие сте виновна. Вие сте съучастник.“

В този момент го повярвах. Носех знание за вина. Усетих ужасна паника да се надига в мен, като осъзнах напълно истината. Не знаех какво ще се случи, защото не се чувствах достатъчно силна да я нося тайно в себе си, да прекарам останалата част от живота си, без да кажа нищичко, без да правя нищо и все знаех, знаех.

„Този човек е убиец.“ Но после той се обърна, погледна нагоре и ме видя. Усмихна се убиецът и направи лек жест, че има нужда от мен да отида при него и да го освободя от някой досадник, може би. Така и направих. Като се промъквах между широки гърбове и жестикулиращи ръце и високи гласове, аз си изпълнявах задълженията и когато стигнах до него, държах се както обикновено, но бях изплашена. Погледнах го, за да се успокоя, че кошмарът ще си отиде и думите, верните думи в главата ми ще замлъкнат. Той не беше се променил и в известен смисъл нищо друго не беше се променило. Стояхме един до друг в тази стая, пълна със снимки и цветя и малки, дразнещи масички, господин и госпожа де Уинтърот Кобетс Брейк. Всичко това беше истина. Аз го обичах. Бях му жена. Ще имам деца. Бяхме купили една ферма и гора, градината ще расте, овцете пасяха по скатовете около къщата и сутринта беше хладна и ясна. Премислих всичко това, докато човекът с брадавица от едната страна на носа продължаваше да говори и всичко беше отлично, всичко беше вярно, нищо не се променяше.

Съществуваше само този друг факт, на думите в главата ми и посятото семе на страха, което вече беше пуснало корени в мен. Понякога едва щях да го забелязвам, всичко останало щеше да има по-голямо значение, други дни щеше да се появява внезапно като неочаквана болка. Но никога нямаше да изчезне и поради това бъдещето се промени и помрачи.

След няколко дни се получи едно писмо със следобедната поща. Дора ми го донесе, когато кастрех краищата на храстите. Пликът беше евтин, адресът написан с грозен, разкривен почерк и аз не го познах.

„Госпожа де Уинтър“ — без първото ми име или инициал.

Свалих си градинските ръкавици и седнах на една пейка. Все още беше хладно, слънцето грееше слабо, не приличаше на юлско време, но помагаше на последните рози да цъфтят, въпреки че тревата под тях всяка сутрин беше покрита с изпадали цветчета.

До мен имаше поднос с чай, Дора го беше оставила там. Спомням си, че си сипах една чаша, преди да отворя плика, сигурно след това, много по-късно някой беше я намерил, студена и залежала като езерото и я е прибрал вкъщи, — не бях изпила нито глътка.

Нямаше нищо друго в плика, освен една стара изрезка от вестник, пожълтяла по краищата, но изгладена, като че ли е била държана под тежест като цвете между страниците на книга.

Имаше и една снимка, познах я като тази от старата пощенска картичка, която някога бях купила.

беше заглавието и под него

Не четох по-нататък, само седях, като държах изрезката от вестник. Знаех само, че е въпрос на време, чаках какво ще се случи след това, а сега, когато се беше случило, бях странно спокойна по един студен, тъп начин. Не бях се уплашила.

Седях си, без да мисля, изпълнена с мраз, но накрая ми стана много студено и се прибрах вкъщи. Би трябвало да унищожа изрезката от вестника, да я напъхам в печката и да я изгоря веднага. Вместо това я сгънах, занесох я горе и я сложих в една стара кафява папка още от ученическите ми години, която не използвах.

Максим нямаше да я намери там.

Глава седемнадесета

Другото пристигна след една седмица. Максим ми го подаде на закуска, но нямаше нужда да го погледна, познах го щом зърнах разкривения почерк върху кафявия плик.

Той не забеляза нищо. Имах две писма и поставих това между тях, той беше зает с четене на писмо от Франк Кроулей.

Качих се горе.

Този път беше по-дълго, описание в местен вестник на разследването по смъртта на Ребека.

Странно, помислих си. Това е моето име и е било мое повече от десет години и все пак, когато го виждам така, то е само нейно. Ребека беше госпожа де Уинтър, не свързвам себе си с това име изобщо.

Чудех се дали куфарът на Фейвъл беше претъпкан с изрезки и дали има намерение да ми ги изпраща една по една година след година. Но рано или късно той сигурно ще пише и ще иска пари, няма да се задоволи само с това да ме тормози от такова разстояние, без да види ефекта.

Струваше ми се, че живея като двама различни души, — единият потаен, скрит човек, който получава ужасни пликове и бърза да ги скрие, и чака другия, като се страхува, че ще пише за нещо, което още не зная, някакво ужасно разкритие, този човек имаше само една-единствена мисъл за Ребека, Мандърлей, Фейвъл и изрезките, как да се отърве от него, как да скрие всичко това от Максим, а другият продължаваше по стария начин да работи в градината, да разговаря с Дора и Нед, разхожда се по новите земи заедно с Максим, приема Банти Батърли на обяд и понякога много рано сутрин или към тихия край на някой ден сама навън вижда децата, чува гласовете им в далечината, зърва свежите и красиви лица.

Мислех си, че съм добра в това. Максим нямаше никакви подозрения, не ме гледаше внимателно, не задаваше въпроси. Самият той беше същият, изпълнен от новия си живот, енергичен, взимаше решения за имението. През по-голямата част от деня беше навън, но всяка вечер прекарвахме заедно, както си мечтаех през годините на нашето изгнание. Четяхме, понякога слушахме радио, правех си бележки за градината. Бях започнала да водя дневник за плановете си и го изпълвах, като седях при малкото бюро в един ъгъл на стаята до френските прозорци. Планирах до следващата пролет и това ме довеждаше до равновесие. Пристигаха каталози за луковици и аз правех огромни поръчки като в треска, за да видя моравите и лехите и всички затревени скатове пълни с цветя, жълти като слънце нарциси и минзухари и тъмносин като небето синчец, като река по тревата, но не и бели. Не исках никакви бели цветя.

Играехме на карти и табла и решавахме кръстословици и тъмнината падаше все по-рано, валеше тихо през нощта, като освобождаваше цялата сладост на земята и проникваше през прозореца.

Притежавах каквото исках. Беше тук, сега, в настоящето.

Пази се да не искаш нещо твърде настойчиво, беше ми казал веднъж баща ми, защото може да го получиш. Бях искала това твърде настойчиво и сега беше се превърнало в прах и пепел, чувствах се откъсната и пълна с олово, имах каквото бях искала, а нямах сила да се радвам, едновременно беше ми дадено и взето обратно.

Пристигна една снимка, смачкана снимка на лодка в един малък пристан. Това не ме засегна, но накара сърцето ми да спре. Беше Джаспър, добрият, силен верен Джаспър, малко кученце на пясъка, така възбудено. Тогава се разплаках и се измъчих с тази снимка, като я изваждах и гледах няколко пъти, като че ли виках Джаспър отново към живот. Исках и тази снимка да изгоря, но не можех.

— Трябва да си вземем едно кученце, — казах на Максим, като влязох в кабинета му, където той разглеждаше някаква карта.

— Старата пътека е напълно зарината, изорана, след това изоставена, напълно е буренясала. Трябва да я възстановим, — той се обърна усмихнат, — едно кученце ще ти разрови градината.

— Не ме интересува, няма да е за дълго, ще го обуча.

Мислех да почакам, докато дойдат децата, но сега го исках за себе си.

— Сигурно има малки някъде, попитай Пекови! Един хубав лабрадор или някакъв умен малък териер. Каквото искаш.

Джаспър, мислех си, искам Джаспър.

— Да.

— Ще си държа ушите отворени. Ела тук и виж това.

Максим сочеше картата, като ми показваше линията на старата пътека и като отивах при него, погледнах ръката му с протегнат показалец. Винаги съм обичала ръцете му, бяха дълги и красиво оформени, ноктите му внимателно поддържани. Но сега ги виждах само като ръце, които са държали пистолет и са убили Ребека, пренесли са тялото й в лодката, отпушили са отворите и са избутали лодката в открито море, за да потъне. Не бях прочела изрезката от вестника за разследването, а думите просто напираха в съзнанието ми и претоварваха мозъка ми. Знаех какво се казваше там, защото бях там, можех да видя описанието, данните за доказателствата, думите на Максим, а сега го гледах през всичкото време по този нови ужасен начин. Страхувах се от себе си, нямах контрол върху мислите и чувствата си, беше като някаква лудост и отивах при него, за да ме утеши, слагах ръката си върху неговата и галех пръстите му така, че той ме погледна, като се усмихваше въпросително.

— Какво има?

— Нищо.

— Много си напрегната, изглеждаш уморена.

— От времето е, лятото си отива, а не сме имали топлина и слънце. Намирам това малко потискащо, нищо друго.

— Ще мине. Ще имаме циганско лято, ще видиш.

— Надявам се.

Той се наведе и леко ме целуна по челото, вече зает с нещо друго.

Какво е станало, си мислех, като се разхождах в градината, където вятърът брулеше върховете на дърветата и последните пълзящи рози. Какво се е променило?

Защо е така, а не както бях мечтала и планирала? Дали защото срещнах Джак Фейвъл по една сляпа случайност и сега ме тревожи, като влачи миналото към светлина, както тялото на Ребека е било влачено на повърхността на морето?

Но знаех, че не е така, че гласът в главата ми е шепнал месеци преди това, на платформата на гарата през време на това тъжно пътешествие у дома за погребението на Беатрис.

„Този човек е убиец, той е убил жена си.“ Семената бяха в мен и като бурени, които ще се покажат тук и там без някаква причина, но съвсем неизбежно, най-после избуяха.

Аз бях направила това, грешката беше моя.

Ние градим нашата съдба.

Почти две седмици нищо не дойде по пощата, но не вярвах, че се е свършило. Очаквах и това беше само едно отлагане, друга страна на мъчението. Чудех се понякога дали ще ни изпрати нещо, което да ме учуди или шокира. Изрезките и снимката бяха заключени в папката с пликове и когато минавах покрай чекмеджето, където ги криех, въздухът като че ли беше зареден с електричество. Усещах се повлияна от това, изнервена и изкушена да отворя папката и да гледам, гледам.

Но когато пристигна, беше лист на линии, откъснат от тетрадка. На него беше написано:

и адрес на лондонски пощенски клон.

Беше страшно облекчение, това не ме разтревожи, беше прямо и аз знаех как да се справя. Искането на пари беше толкова очевидно, толкова грубо. Разкъсах го на парченца, когато останах сама вкъщи, хвърлих ги в печката и ги натиснах добре с машата. И както горяха, си пожелах това да бъде краят.

Отново времето се затопли, слънцето се издигна високо и печеше върху полето през целия ден, но имаше една забележима промяна. През дните на сивота и дъжд годината си отиваше, а сега изглеждаше и миришеше на късно лято, имаше гъста роса по тревата всяка сутрин и веднъж се появи лека мъглица сред дърветата. Розите бяха прецъфтели, ружите се бяха източили и цъфнали с цвят на стара избеляла басма, листата бяха мъртви, макар и да бяха зелени, съвсем обездвижени и прашни по средата на деня.

Максим отиде в Шотландия за три дни да се консултира с Франк и аз си помислих, че ще се опита да го убеди отново да се премести в Англия. Не смятах, че ще успее. Франк беше въздържан, когато беше тук, сякаш се разграничаваше от плановете на Максим, заинтересуван, помагаше, но не се включваше. Сърцето му сега беше в Шотландия, мислех си, че е щастлив и обичан там, защото беше със семейството си и никога няма да има това отношение към Кобетс Брейк, както нас и както той и Максим бяха имали към Мандърлей.

Максим се тревожеше, че ме оставя сама, опита се да ме убеди да пътувам с него, но аз исках да остана сама. Имах огромно желание да се разхождам из градината вечерно време и много рано преди изгрев-слънце съвсем сама, да почувствам къщата спокойна около мен в края на деня, да я попия още по-дълбоко, като че ли я вдишвах заедно с въздуха. Преди една година само не бях си представила, че мога да се разделя с Максим. Щях да се тревожа, да се чувствам несигурна или че съм само половин човек и щях да се страхувам за него, той така разчиташе на мен. Но бяхме се променили, това време беше отминало. Не беше необходимо да се вкопчваме така отчаяно един в друг като уплашени, раними деца, които имат нужда от постоянно ободряване.

Наистина това беше добър признак, така ми се струваше и когато бях в добро настроение, не означаваше, че сме се отдалеч или, но че бяхме станали по-силни и моментите, когато го гледах и се плашех, ставаха по-малко, шепнещите гласове бяха така слаби и тихи, вярвах, че не ги чувам.

Ставаше по-топло, нощите бяха лепкави и задушни.

Спях с широко отворени прозорци, дочаквах будна слабия хлад преди изгрев, когато можеше да се спи по-леко. Не се тревожех, чувствах се сигурно в тази къща, всяка стая, в която влизах и излизах просто за удоволствие, ме приемаше и пазеше.

Максим ми липсваше по един приятен, безгрижен начин. Истината беше, че откривах най-дълбокото си задоволство и осъществяване поне по това време във факта, че съм тук сама.

Два дни след като той замина, отидох във фермата да взема яйца и останах да разговарям с госпожа Пек на чаша чай, да поиграя с бебето и да наблюдавам как кравите се връщат и влизат в двора, за да бъдат издоени.

Не бързах, денят беше мек и прекрасен и беше все още топло, когато се върнах, храстите и бреговете бяха прашни и сухи, потокът едва бълбукаше.

Останах за няколко минути, загледана към Кобетс Брейк под мен, златночервена в светлината на късния следобед. Сенките на чемширите, кестените и тополите лежаха дълги по тревата и тя все още ми се струваше омагьосана къща, не строена от хора, а появила се по магически начин от земята, цяла и завършена. След това щях отново да дойда тук, когато запалих лампите по цялата къща, дори и в таванската стая, защото така беше красива по друг начин, плуваше като огромен светещ кораб в тъмно море. Обичах я толкова много този ден. Усещах се едно с нея и част от нея, свързана с миналото, както с настоящето и бъдещето. Така се почувствах първия път, когато я видях, сякаш ме е очаквала през целия ми живот. Като влизах, отново чувствах, че ме обгръща леко.

Влязох в хладния килер, за да оставя яйцата в каменната ниша. И тогава от края на дългия коридор чух звънеца.

Учудих се. Не бях чула шум от кола, но бях в тази част на къщата, която е най-отдалечена от пътеката. След това се сетих, като отивах към вратата, че може би Банти е дошла да ме развесели, да ме изтръгне от мислите ми, както беше обещала.

„Добре е човек малко да си поотдъхне от тях, нали го знам“, беше казала, когато й съобщих, че Максим заминава, „няма никакъв смисъл да тъжиш и да започнеш да мислиш.“

Не бях тъжна, бях много щастлива, но щеше да е добре да я видя за час. Ще пием по един чай в градината, все още беше доста топло.

Отворих вратата.

— Добър ден, мадам.

Не зная дали всякакъв цвят напусна лицето ми, не зная дали силният шок, последван веднага от огромна вълна от страх, бяха видими. Не вярвам, че не е така, чувствата ми бяха така внезапни и силни.

Нямаше кола, никакъв знак за друго човешко присъствие. Тя стоеше сама, много близо до вратата. Изглеждаше малко по-стара и аз не бях свикнала да я, виждам в дреха за излизане, наистина първото нещо, което ми дойде наум, че никога не я бях виждала в такива дрехи. Тя винаги е била вътре вкъщи, облечена в черно, в неприятна черна копринена рокля, дълга и с тесни ръкави и високо закопчана яка.

Беше в черно палто, дълго до глезените, въпреки топлото време. Носеше чанта и ръкавици, но беше без шапка. Косата й беше опъната назад както преди, гладко сресана над високото, изпъкнало чело и завита в кок отзад. Но сега косата й беше побеляла. Лицето й беше по-тясно и по-набръчкано, имаше по-малко плът по белия й череп, очните кухини бяха хлътнали по-дълбоко.

Навън, в света зад нея, цареше абсолютна тишина, мъртвата тишина на късното лято, когато агнетата са порасли и заминали и никакви птички не пеят.

— Госпожа Данвърс.

— Дано не съм Ви стреснала.

Тя протегна една бяла ръка от черното палто и аз бях принудена да я поема. Беше твърда, тясна и студена.

— Съвсем не, или по-право, да, разбира се, учудена съм, че Ви виждам, но…

— Извинете, не бях в състояние да Ви предупредя. Ако е неудобно, само ми кажете.

— Не, моля влезте.

— Неочаквано имах свободно време и като чух, че сте сега съседи, естествено поисках да Ви дойда на гости и да Ви пожелая всичко добро тук.

Отстъпих назад. Тя влезе в хола и чакаше, без да погледне наоколо, но се взираше в мен, очите й в дълбоките очни кухини бяха отправени към лицето ми.

Тук беше доста тъмно, доста сенчесто, исках да бъдем в гърба на къщата, където късното слънце огрява малката столова и прозорците са отворени към градината. Имах нужда да се отместя от нея, да имам въздух около себе си, необятното небе над главата ми, щях да се задуша, ако бъда накарана да остана в една затворена стая заедно с нея.

Стъпките й бяха твърди и остри по каменния под, чувах лекото шумолене на полата й и това беше ужасен спомен. Бях уплашена от него и почти изтичах към светлото.

— Ще пиете ли чай, госпожо Данвърс? Аз самата не съм пила и тъкмо се канех да си направя.

— Благодаря, мадам, ще ми бъде много приятно.

Тя стоеше в столовата с гръб към прозорците и градината, към външния свят. Сякаш не беше ги видяла, не се интересуваше от тях и разбрах това точно както никога не я бях виждала с дрехи за излизане, нито пък я бях виждала на друго място, освен вътре в къщата на Мандърлей.

— Може би ще искате да видите градината. Жалко, че розите са прецъфтели, но краищата на лехите все още са хубави, въпреки че само съм започнала да възстановявам градината, така беше изоставена, ще са нужни години.

Тя не се обърна. Очите й не бяха оставили лицето ми.

— Да, тук сте едва от пролетта.

— Така е, дойдохме през май, бяхме в чужбина няколко години.

— Ах, да.

Настъпи мълчание. Нямах намерение да се чувствам виновна, нямах причини за това, но тъй като тя продължаваше да ме гледа, усетих, че се изчервявам и бързо отместих погледа си. Думите лежаха помежду ни и нямаше нужда да се произнасят, причината за прекараното време в чужбина и всичко случило се преди това беше ясно като модела на килим — и двете можехме да станем и да го гледаме.

— Моля, седнете. Аз ще приготвя чая. Няма да се бавя.

Очите й се отместиха от мен за минутка, веждите й се вдигнаха много леко. Тя ме презира, си помислих, тя ми се подиграва.

— Предполагам, че след войната е много трудно да се намери добра прислуга, младите хора не се интересуват от такава работа сега. Но съм сигурна, че когато се установите, ще намерите хора да Ви помагат.

— О, имам помощници… — казах бързо, — колкото са ми нужни. Наистина не е както преди… — думите „в Мандърлей“ се носеха из въздуха. — Дора идва всеки ден и госпожа Пек от фермата ми помага понякога.

— Така ли?

Пренебрежението в гласа й ме накара да се изчервя отново, без да искам и се ядосах, че тя все още е способна да ме унижава.

— Наистина не искам много голяма прислуга, госпожо Данвърс, никога не ми е харесвало това.

— Не.

— Всичко е много по-просто тук.

— Да, и разбира се, това е твърде малка къща в сравнение…

— Да, — отвърнах, — така е. — И избягах от нея в кухнята.

Ръцете ми така трепереха, че се страхувах да не изпусна чашите и когато сипвах водата, разлях малко и изгорих горната част на ръката си. Появи се дълъг червен белег, който много ме заболя.

Въпросите летяха в главата ми като светли птички в кафез, гласовете им — остри и настойчиви. Как ни е открила? Откъде идва? Близо ли живее? Ако е така, това случайност ли е? Какво знае за живота ни преди това и сега, откакто сме тук? Мислех, че е някъде не много далеч от тук и знае подробно всички наши движения, като ни следи.

И как е дошла тук днес следобед? Не беше вероятно да е вървяла пеш.

Подносът беше тежък и преди да го вдигна, трябваше да стана, като се опирам на стената и пазя равновесие и да поема дълбоко въздух. Не бива да й позволя да ме плаши. Не бива, няма никаква причина. Тя няма никаква власт.

Но знаех, че има, както Джак Фейвъл нямаше и никога не би могъл да има. Тя винаги е имала власт над мен, страхувах се от нея и я мразех, а тя ме презираше и не ме считаше за нищо. Превръщах се на нищо пред нея. С Фейвъл и във всяко друго отношение сега имах повече сила, повече самочувствие. Но като видях госпожа Данвърс, станах несигурна, непохватна, самоунижаващо се същество, което пристигна за първи път като съпруга в Мандърлей и се опита да заеме мястото на Ребека.

Колкото се може по-бързо минах по коридора и само ръката ми напомни какво ми беше направила едва преди няколко минути.

Тя изглежда не беше помръднала, все още беше с гръб към градината. Очите й веднага се спряха на лицето ми и останаха там, големи, искрящи. Наблюдаваше ме като оставих подноса и взех две малки масички и поставих чайника и чашите. Тя не направи никакъв знак, не предложи помощта си. Чувствах се глупава и непохватна, не трябваше да постъпвам така. Трябваше да има звънец и да извикам поне една прислужница да донесе чая. Лицето й имаше познатия израз на презрение. Аз бях едно нищо. Тя стоеше по-високо от мен без никакво усилие.

— Това е такава хубава къща, мадам. Знам, че Вие и господин де Уинтърще бъдете много щастливи тук.

— Да, да, благодаря Ви, госпожо Данвърс, ние сме щастливи, обичаме тази къща и ще купим още земя наоколо, точно това искаме.

— Разбира се, много по-различно е от Мандърлей. Никой не може да я сравнява с нея, нали?

— Разбира се, че не.

— Никъде няма такава къща и никога няма да има.

Тя седеше изправена на края на стола, като държеше чашата. Искаше ми се да не се взира в мен и да отмахне погледа си. Ръката много ме болеше.

Казах:

— Не мисля много за Мандърлей сега.

— Така ли? Но разбира се, Вие не бяхте много щастлива там, нали? Никога не стана Ваша. Сигурна съм, че господин де Уинтърмисли за нея през всичкото време.

— Не, не смятам, че е така.

— Знам, че с мен е така. Тя винаги е там, нали? Никога не ме оставя.

Тогава видях, че не бях донесла малки чинийки и станах да ги взема. Като направих това, съборих бисквитите на земята. Останаха на раздробена купчинка върху килима, горките сухи, остарели бисквити. Гледах ги и усетих, че сълзи изпълват очите ми, сълзи на гняв и обида. Клекнах да ги събера и тя ме гледаше със съжаление, въпреки че когато я погледнах, бялото лице приличаше на маска, само очите блестяха.

— Госпожо Данвърс, — измърморих тогава, — как разбрахте къде сме?

Тя не се поколеба, гласът й леко и тихо каза:

— Имам една приятна служба не много далеч оттук, в село Уърнуд. Може би го знаете?

— Не, не го знам.

Събрах остатъка от бисквитите в подноса.

— Домакиня съм и компаньонка на една възрастна дама. Тя е сама на света и наистина задълженията ми са много леки, удобно ми е, въпреки че нищо няма да бъде, както беше преди, нали така?

— Не, не, сигурно е така.

— И господин де Уинтъре добре?

Исках да продължа да задавам въпроси, исках да узная какво е правила през тези изминали години, къде е била след Мандърлей, какво е станало през време на войната, но не можех. Начинът, но който седеше, — замръзнала, неподвижна, така заплашително тиха, очите не изпускаха лицето ми, това караше думите да замръзват на езика ми. Не смеех да ги произнеса.

— Да, — отвърнах, — Максим е отлично. В момента е в Шотландия при Франк Кроулей по проблеми на имението.

— Ах, да.

В мига, когато й казах, съжалих. Не исках да знае, че съм сама тук.

— Само за няколко дни. Мисля, че може би ще се върне утре.

Усетих нервност в гласа си и знаех, че лесно е прозряла лъжата.

Не беше само страшно, че седя тук в тази стая срещу нея пак, но беше странно. Тя винаги стоеше права, очевидно от уважение и очакваше инструкции и заповеди и все пак никога не се бях чувствала по-високо от нея, тя винаги държеше всичко под контрол. Сега аз й бях сервирала чай, тя седеше на стол в моята къща и пак беше някак си не в ред по нов начин, аз не бях нейна господарка, нито равна, бях по-ниско от нея, както винаги.

Слънцето бавно беше напуснало стаята и сянка легна върху градината. Нямаше вятър и беше невероятно тихо.

— Тъжно ми стана, като чух за госпожа Лейси, сигурно е било много тежко за двама ви.

И тогава разбрах. Видях го по лицето й, въпреки че все още беше безизразно, видях го в очите й, които изглеждаха като две твърди светли точки в тъмните очни кухини. Значи сте били Вие. Разбира се. Предполагах и бях права: Вие пратихте белия венец. Но устата ми беше суха. Тя ме гледаше, лицето й бяло като вар в сгъстяващата се мрачина.

Защо, искаше ми се да извикам, за Бога, какво още искате? От мен? От Максим? Какво трябва да направим?

Какво искате? След това чух лек шум по пътеката. Госпожа Данвърс се размърда.

— Това е колата. — Тя стана, полата й се намести с шумоленето на коприната. — Помолих го да чака навън, на пътеката. Имам голям късмет, че дамата, която ме е наела, рядко има нужда от нея. Мога да я използвам, когато е свободна, заедно с шофьора.

Мълчаливо я придружих към хола. На пътеката черната кола чакаше, шофьорът държеше вратата отворена. Трябваше да ми стане весело, си помислих. Максим щеше да се смее, като ме види да нося подноса с чая и да сервирам на госпожа Данвърс, да види, как шофьорът й помага да влезе в колата и да я вози.

— Браво на госпожа Данвърс, — би казал той, — тя винаги е имала стил, не мислиш ли? — И след това ще я забрави, като че ли няма значение за нашия живот.

Но аз знаех, че не е така.

Бях се здрависала с нея и тя се беше обърнала и влязла в колата без нито една дума и колата беше заминала веднага.

Нескопосано й махнах с ръка. Тя не ми махна в отговор. Седеше, без да мръдне и погледна към мен, когато колата зави, мъртвешкото й лице беше бледо през прозореца, очите й втренчени в мен.

Когато си свалих ръката, усетих изгореното да ме боли, боли.

Глава осемнадесета

— Добре ли си?

— Да, да, разбира се. Беше много топло, това е всичко.

— Да.

— Отлично съм, Максим.

— Тук е прекрасно. Ще ми завидиш, имали са студена късна пролет, така че всичко закъсня. Розите на Джанет са невероятна гледка и сега.

— О да, сигурно.

— Единственото досадно нещо са комарите, изядоха ме жив горе в планината днес.

— О…

— Сигурна ли си, че си добре?

— Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос?

Чух фалшивия си смях.

— Просто звучиш малко странно.

— Наистина съвсем съм добре. Харесва ми, щастлива съм. Бях във фермата за яйца.

Бях в кабинета, с гръб към прозореца, но сега се обърнах. Не исках да ме гледа някой отвън.

Но отвън нямаше никой, знаех това отлично.

— Франк иска да остана още няколко дни, за да отидем на риба.

— О…

— Но ако искаш да се върна у дома, както бях решил в сряда, ще си дойда.

— Не, не, Максим, разбира се, че трябва да останеш. Ще ти хареса.

Не, помислих си, моля те, недей. Снощи бях го убедила почти виновно да остане в Шотландия, снощи изпитвах удоволствие да бъда сама. Но не сега.

Но казах:

— Ела, когато си искаш.

— Тогава в събота.

— Чудесно.

— Не оставяй много сама. Покани Банти Батърли или някой друг на гости.

— Максим, ще бъда добре. Предай им моята обич.

— Да. Щом си сигурна…

Искаше ми се да крещя.

— Лека нощ, мили.

Когато оставих слушалката, къщата изглеждаше, че скърца около мен, намества се и след това настъпи тишина. Останах така за няколко минути, не бях в състояние дори да дръпна пердетата, омагьосана от тъмнината извън прозорците — като слепи очи, обърнати към мен.

Тя успя да развали всичко, да подрони новооткритата ми сигурност и чувство за спокойствие, да ме разстрои и изплаши. Тя ме накара да съм неспокойна вкъщи, когато съм сама, когато се разхождам от стая в стая и от нощта навън, от безлюдната градина, от полето наоколо. Струваше ми се, че ме шпионират, сякаш нещо или някой ме дебне и диша леко.

Но си наложих да спусна бързо всички пердета, да запаля колкото се може повече лампи. Отначало си тананиках, но гласът ми звучеше странно и глухо, престанах и останаха да звучат само стъпките ми.

Включих телевизора, но не исках гласовете да нарушават тишината на стаята, нямаше да мога да чуя други шумове. Когато телевизорът изгасна, отново настъпи мъртва тишина.

Най-сигурно се чувствах горе. Скоро си легнах с препечен хляб и яйца на една табла до кревата и се опитвах да чета. Беше задушно. Отворих прозореца и няколко пъти се навеждах, като се опитвах да разпозная фигури в тъмната градина, но нямаше луна и нищо не видях. Нямаше ги обикновените нощни шумове от малки животни или от листата на дърветата.

Думите по страницата бяха лишени от смисъл и след известно време оставих книгата, изгасих лампата и след това лицето й като че ли изплува пред мен и остана да виси. Само нея виждах, само за нея мислех, за черната фигура, белия череп, дълбоките очни кухини, блестящите изпъкнали очи, гладката й сресана коса.

Гласът й кънтеше тихо в главата ми, непрекъснато шепнеше и след малко това, което ми беше казала тук, в тази къща днес, се сля в паметта ми с неща, които беше казвала в Мандърлей и след това с шепота, който бях чула с ужас във вилата в Италия. Спах неспокойно и много пъти се събуждах, но нямаше начин да избягам от нея, тя беше с мен, знаех, че вече няма да ме остави.

„Това е толкова хубава къща, мадам. Знам, че Вие и господин де Уинтърще бъдете много щастливи тук.“ „Разбира се, че е много различна от Мандърлей.

Никой никога няма да я сравни с тази, нали?“

„Мислите ли, че мъртвите се връщат и наблюдават живите?“

„Идвате тук и мислите, че може да заемете мястото на госпожа де Уинтър? Вие, Вие да заемете мястото на моята лейди? Ами дори прислугата Ви се смееше, когато дойдохте в Мандърлей.“

„Защо не си отидете? Никой от нас не Ви иска. Погледнете долу. Лесно е, нали? Защо не скочите?“

„Този е господин де Уинтър. Той е Вашият съпруг. Нейният съпруг. Този човек е убиец. Този човек уби жена си. Той застреля Ребека. Мислили ли сте, че може да го направи отново?“

Опитвах се да се събудя, както стана при съня с бързото каране заедно с Джак Фейвъл, но този път не можах. Една ръка, студена, кокалеста беше на лицето ми, като се опитваше да ме бутне назад и запушваше устата ми, за да не мога да дишам, да не мога да викам, буташе ме надолу, надолу в задушаващите дълбини на съня, където лицето й плуваше и гласът й шепнеше ли шепнеше.

Най-после не се събудих, но заспах за известно време по-дълбоко, гмурнах се в едно място извън сънищата и това беше единственото ми облекчение. Когато се събудих, лицето и гласът й бяха много далеч. Станах и запалих лампата веднага, нощна пеперуда долетя отнякъде, мекото й бледо тяло се удряше в абажура. Все още нямаше въздух, нямаше вятър, нито хлад от градината. Беше малко след два часа. Бях гладна и жадна, но не смеех да стана и да сляза долу сама в къщата, както бях правила лесно преди, а само лежах замръзнала, уплашена и ядосана, най-вече ужасно ядосана заради това, което тя направи на мен и на къщата, как отровата й започна да се разлива през нея като газ, като проникваше във всичко, което беше светло и гостоприемно и пълно с любов и толерантност, като го вгорчаваше и цапаше.

Мразех я, както никога не бях мразила Ребека, защото как можех да мразя мъртвец, човек, когото никога не бях виждала, никога не й бях говорила, само я знаех от трети лица? Тя нищо не значеше за мен, не усещах страх от нея, нито я ревнувах, нито бях по някакъв начин засегната.

Госпожа Данвърс имаше власт над мен, страхувах се и мразех госпожа Данвърс по един див, неясен отчайващ начин, който нямаше острие и както сигурно знаеше, причиняваше на мен повече болка и отчаяние, отколкото на нея.

Отново не спах, само чаках облекчението, когато първата бледа светлина на ранното утре влезе в стаята и вече можех да сляза долу и да си приготвя чай.

Излязох рано, като отидох с колата до пазарното градче и купих хранителни продукти. След това не знаех какво да правя през целия ден. Отново беше горещо, сухо, уморителна августовска горещина, улиците бяха прашни, хората нервни. Прекарах един час в пиене на кафе, но не ми се обядваше, само се разходих до моста над реката и застанах там, като гледах водата и вдигах поглед от време на време към покривите, където красивата кула на местната църква се издигаше над равнината.

Опитах се да мисля за Кобетс Брейк, както правех обикновено, да си я представя във въображението. Казвах си, че е същата, че не е различна, тя си отиде, тя нищо не може да направи, но знаех, че не е така и че ударът е вече нанесен.

Не можех да гледам напред, нещастно бях обвързана с настоящето като на колело, което се върти около нашия разговор. Плачеше ми се с горчиви сълзи от притеснение и гняв поради несправедливостта на нещата. Защо, искаше ми се да извикам към небето и водата и към невинните пешеходци, защо това трябва да се случи, защо ни се връща, никога ли няма да се освободим от него и защо?

Но аз добре знаех защо.

Накрая отидох при Банти Батърли под претекст, че ми трябва името на някакъв зъболекар. Тя не ми повярва, веднага го разбрах от начина, по който ме погледна, когато заговорих. Но ми поднесе чай и седнахме на една стара сенчеста пейка близо до кедровото дърво и водихме празен разговор. Стана ми по-добре, приятно ми стана, че дойдох, но през всичкото време имах физическото усещане, че някакъв свит малък юмрук дълбае в стомаха ми и знаех, че това е страх.

— Нужен Ви е мъжът Ви, мила моя — каза тя, като ме придружи до колата. Носех букет от сладък боб, който тя беше набрала за мен.

— Да.

— Тъжна сте.

— Съвсем не. — Отново леките лъжи. — Много съм добре.

— Имате нужда от една или две вечери в Лондон, да отидете на някакво шоу, да Ви заведе на танци. Това винаги ми е помагало да се съвзема.

Представих си я как танцува весело фокстрот на някой дансинг, облечена малко неподходящо в лъскава, ярка дреха и напълно щастлива, без да се интересува от никого. Като Беатрис. Импулсивно се наведох да я прегърна, защото Банти ми напомни за нея.

— Сега внимавайте и правете каквото Ви казвам, не е хубаво да мислите.

— Не, няма. Благодаря Ви, Банти.

Тя стоеше там и махаше с ръка, едра, усмихната и все пак пъргава, проницателна, не можеше да бъде излъгана. Ако беше по-хладно, щях да чистя бурени по цялото продължение на южната страна, нямаше да се отдавам на мъчителни мисли, нямаше да се предам на страха.

Кафявият плик беше на върха на купчината писма, които Дора беше оставила в коридора.

Веднага го отворих, исках да го прочета и да се свърши.

Тази изрезка не беше стара и пожълтяла, а от някой скорошен вестник. Наистина вече я бях виждала, но бързо обърнах страницата. Имаше неща, които никога не можех да понеса да зная.

Чиновник е обесен заради убийството на приятелката си.

Екзекуцията е изпълнена рано сутринта в затвора Петънвил.

Имаше снимка колкото пощенска марка на един мустакат нещастник с уплашени очи. Бил е пощенски чиновник, който убил жената след скандал на ревност, но това беше друго, спомних си, че бях забелязала съвсем друго. Той не е имал пистолет, намушкал я, след като тя първа го нападнала със същия нож. Имало е молба, че е станало при самоотбрана, но оставена без последствие. Обесен бил преди няколко седмици.

Смачках хартията на топка, така я стисках, че ноктите се впиха в дланта ми. Това нямаше нищо общо с нас, нямаше да го запазя. Изгорих я.

Неприятното усещане в стомаха ми се превърна в болка, друг вид пареща болка.

Но в градината беше красиво, сенките бяха виолетови върху сухата трева. Взех мотиката от бараката с инструменти и клекнах, за да разровя пръстта около старите, розови цветя на бордюра на една леха. Бяха натежали от сладък аромат на карамфил през юни.

Имах намерение да ги разделя и да посадя още и другото лято лехата щеше да бъде пълна с цветя, подбрани заради аромата им. Като напредвах в работата и не си позволявах да мисля, се поуспокоих, напрежението в стомаха ми малко отслабна.

Един кос прелетя от жасминовия храст и ме наблюдаваше, окото му лъщеше като мънисто и чакаше да оставя прясно разровената пръст, за да може да се клъвне червеи. Надявах се, че през зимата ще има много различни птички, които щяха да дойдат за зрънца. Никога нямаше да позволя на децата да вземат яйцата им, защото исках те да бъдат свързани със земята. И за миг имах усещането, че са тук при мен, усмихнатите им лица се подаваха из храстите, криеха се в случай, че ги пъдя и ги карам да си легнат. Мислех си, може още няколко минути, защото е лятна ваканция и човек не може да спи през тези горещи нощи. Ще се престоря, че още не съм ги видяла.

И отново се наведох над лехата.

Нищо не чух, никакви стъпки по пътеката или по тревата, нито пък някакво шумолене на дреха. Тя винаги правеше така, появяваше се внезапно и тихо на някоя врата, на края на някакъв коридор, точно при рамото ми, това беше нещо, което най-много ме плашеше при нея.

Сега сянката й падна върху пръстта, като закриваше последните наклонени лъчи на слънцето.

— Намирам, че градината вечерно време е много приятно място.

Мислех, че сърцето ми спря. Извърнах се и почти паднах. За да се задържа, се облегнах на ръката си, която потъна в меката, току-що разровена пръст. Тя погледна надолу с едва забележимо свиване на устните, а аз се опитвах да изчистя пръстта изпод ноктите и между пръстите, върху полата.

— Стреснах ли Ви, мадам? Извинявайте. Трябваше да Ви се обадя от пътеката.

— Аз, аз не чух звънеца.

— Видях Ви като идвах към къщата, така че не си направих труда да звъня. Знаех, че няма кой да ми отвори.

— Отново ли идвате да пиете чай? — чух гласа си да звучи неестествено, доброжелателно и весело. — Малко по-късно е от вчера, но все пак мога да Ви приготвя, или пък чаша шери.

Ужасният навик да бъда възпитана, да предложа гостоприемство беше моя същност, бях много добре възпитана и все пак тя ме презираше, защото бях несигурна и не знаех на какво равнище трябва да бъдат нашите отношения. Тя не беше вече прислужница, а аз господарка и при всички случаи може би подобни отношения не съществуваха вече никъде. Чувах госпожа Банти и другите да говорят със съжаление, че войната е била „голям уравнител“.

— Просто минавах оттук и помолих Първис да спре. Искам да Ви покажа нещо.

— О, така ли? Какво е то, госпожо Данвърс?

— Не е тук. В сегашната ми къща. — Мислех си, че може да поискате да ми гостувате. Мястото е наистина много приятно и моите задължения са много леки. Ако сте свободна утре следобед, ще изпратя колата да Ви вземе.

— О, не…

Трябваше веднага да кажа „Не, не искам да дойда. Не, това не е възможно, госпожо, Данвърс“. По-добре щеше да бъде да кажа това веднага, за да няма недоразумение. Господин де Уинтъри аз предпочитаме да нямаме никакви напомняния за стария ни живот. Знам, че ще го разберете или просто „Не, съпругът ми ще се върне утре“.

Това не беше вярно, но тя не бива да го знае. Но аз не казах нищо и изпуснах момента. Треперех, бях нервна и несигурна, тя ме беше докарала отново до предишното нищожно, глупаво същество, което познаваше от преди. Сега не съм такава, вътрешният глас отчаяно казваше, аз съм по-възрастна, самоуверена съм, тук съм на сигурно място. Не се страхувам от теб.

— Да кажем три часа, мадам. Първис е винаги свободен следобеда, моята работодателка почива тогава.

Тя стоеше висока, слаба, в черно, на няколко крачки от мен. Градината и скатът зад нея бяха златисти и спокойни в тихото вечерно слънце, но аз не можех да стигна до тях. Пред нея бях като замръзнала и в краткото й мълчание, като погледнах бялото й като платно и безизразно лице, изглеждаше, че е станала по-висока и се издигаше над мен все повече и повече, като ме заплашваше и аз изтръпнах, бях едно бедно, малко същество без никакво значение и тя можеше да се приближи до мен и да ме стъпче.

— Ще Ви чакам утре, — каза тихо тя, очите й ме гледаха в упор. — Толкова ми е приятно да знам, че Вие и господин де Уинтърсте съвсем наблизо.

Чух гласа си, въпреки че не знам как говорех, тъй като езикът ми беше надебелял и не бях сигурна, че мога да издам дори звук.

— Благодаря, госпожо Данвърс.

Но това не беше моят естествен глас и не мисля, че тя ме чу. Обърна се и се отдалечи и аз не я придружих, не можех да мръдна, а останах в тишината, като погледнах с облекчение към небето и скатовете наоколо, които не бяха закрити вече от нея. Но ми се стори, че на мястото, където беше стояла, тревата беше изгоряла и почерняла.

Разбира се, че няма да отида. Не трябва да направя каквото тя каза. Каквото и да иска да ми покаже, не ме интересува.

Седнах в кухнята, свита при масата. Няма да отида и тогава Максим ще се върне, трябваше да изтърпя още три дни. Тя не би посмяла да дойде, когато Максим е тук.

Но тя ще дебне, вътрешният глас ми казваше, ще дебне и ще знае, когато той излезе, както прави през по-голямата част от деня, тя ще види и тогава ще дойде.

Не можех да му кажа. Не разбираше защо се страхувам от нея, за него тя винаги е била просто домакиня. Нито я е харесвал, нито е бил против нея, не се влизаше в такива отношения с прислугата, макар да знам, че винаги се е възхищавал от умението й. Е, и с мен беше така, тя ръководеше работата в Мандърлей безупречно. Всичко споделяхме с Максим през годините, когато бяхме в чужбина, но не можах да му кажа какво се беше случило между мен и госпожа Данвърс, какво бе беше казала за Ребека, за него с омраза и с насмешка за мен. Нямаше никакъв смисъл дори и ако бях намерила подходящите думи. Всичко беше в миналото, си бях казала, тя си беше отишла. Никога няма да мисля повече за нея.

Но дълбоко в душата ми винаги съществуваше съмнение, един малък страх. И разбира се, това беше така, точно както винаги съм знаела.

Няма да отида. Няма нужда да отивам.

Ще изляза. Няма да бъда вкъщи. Ще отида у Батърлеви.

Но на другата сутрин Банти ми телефонира, за да ми каже, че отиват в Париж за една седмица.

— Милият ми човек реши, че имам нужда от развлечение. Господ знае какво ще бъде на края на лятото, „годишната почивка“ и така нататък, но ако е смъртно скучно, ще отидем на брега, вероятно в Биариц.

Трябва да дойдете с нас, не можете ли да накарате Максим да остави всичко и да дойде?

Не ми беше идвало наум да избягам в чужбина пак, мислила бях, че искам да прекарам до края на живота си тук в Кобетс Брейк. Но като я слушах, имах страшно желание да се съглася и да убедя Максим, мисълта да избягаме, да бъдем свободни, да седим на някоя тераса на слънце и да пием пастис безгрижно под някой чадър, да отидем някъде, където тя не може да ни последва, беше отчаяна мисъл.

И без смисъл. На Максим вече и насън не му минаваше мисълта да избяга, а аз просто не бих могла да му обясня защо искам това толкова силно.

Не можех да избягам, не трябваше, беше проява на слабост, детинщина, подлост.

От какво се страхуваш? Започнах да се питам пак и пак, какво може да се случи, какво може да ти направи?

Нищо, си казвах. Нищо. Нищо.

И разбрах, че когато колата дойде, ще отида, защото трябва да се изправя срещу нея, имаше неща, които исках да я питам. Трябваше да й покажа, че сега бях друга и можех да се контролирам и щях да й кажа никога да не идва в Кобетс Брейк, това ще ядоса и разстрои Максим.

Съставих си фразите и ги изговарях наум, като вървях из къщи и в градината и чух гласа си да звучи спокойно и разумно, хладно, но не и неприятелски.

Трябваше да играя, да се преструвам и преструвката щеше да изглежда истински.

Този следобед се облякох много внимателно, като избрах една рокля и сако, които не бих си дала труда да облека в подобни случаи, сресах си косата така, че да изглежда добре. Тя знаеше, че нямам усет за дрехи, плахо се обличах в неподходящи модели и цветове за моята възраст, сравняваше ме, когато ме оглеждаше, с Ребека, която беше имала такъв вкус и усет за стил.

Бях доволна, като се огледах, синият цвят ми отиваше, почувствах се самоуверена.

„О, дрехи от Лондон, мамо“ биха казали децата, танцувайки радостно наоколо, но малкият ще се извърне тихо, защото не му се иска да изляза.

Колата дойде бавно по пътеката, почти безшумно.

Очаквах я, така че щом я чух, отворих предната врата и, разбира се, това не беше правилно, трябваше да изчакам няколко минути. Видях, че той го знае. Беше намръщен, пълен, мълчалив човек.

— Благодаря Ви, — казах, когато отвори вратата на колата и преглътнах една приятелска забележка, която почти направих за топлото време, защото той щеше да й каже, сигурна бях, двамата бяха от един дол дренки, Първис и госпожа Данвърс.

Като минахме през вратата, погледнах назад към къщата, цялата на слънце между зелените скатове, толкова красива, но си помислих, че някак си е станала глуха към нас и нашия живот в нея. Тя просто съществуваше както винаги, а ние идвахме и си отивахме като мравки по повърхността на някой древен хълм, като почти не оставяхме каквато и да е следа от присъствието си.

Всичко ще е наред, си казах, ще бъде както си е било, няма да имам такова усещане, след като мине днес.

Това се дължи само на шока и ефекта от нейното идване в къщата. Няма да е така дълго време. Не бива.

Ако не бях толкова напрегната и не повтарях с тревога какво трябва да кажа, смятам, че щях да гледам на положението си този следобед като на една шега. Че госпожа Данвърс може да използва кола с шофьор, когато си иска, че ще поръча важно да дойде да ме вземе беше смешно, но аз не можех да се смея, бях твърде много заета е мисълта да не се усещам безсилна и на по-ниско равнище от нея. Тя имаше така лесно отрицателно въздействие, но само върху моето поведение, почти върху всяко ъгълче на моето съзнание, гънките на моето мислене и чувства. Опитах се да мисля как ще се върна вкъщи след посещението и върху връщането на Максим, но имаше само облак от криене и измама, през който не можех да проникна.

Не пътувахме дълго, вероятно четири или пет мили на изток към едно село, което не бях виждала преди. Беше скучно, една дълга редица от неинтересни къщи по главната улица, а полето наоколо беше равно. Завихме по път край църквата с висока игла, а не кула, което беше обикновено нещо тук и изглеждаше доста занемарена като в покрайнина, със сиви керемиди и грозна врата, боядисана в кафяво. От едната страна беше къщата на пастора, а по-нататък — една-единствена къща, която нямаше провинциален вид, а нещо като викторианска вила, пренесена от града. Беше доста голяма с високи тесни прозорци. Пердетата изглеждаха, полуспуснати.

Не исках да бъда тук, бих дала всичко, за да не вляза, това беше чуждо място, приличаше дори на друга страна. Исках да се върна у дома.

Той отвори вратата на колата и чакаше и когато вдигнах очи, видях, че тя също чакаше на върха на стълбата с ръце, скръстени върху черната й рокля, същата, с която беше първия ден, — нищо не се беше променило, нищо нямаше да се промени. И въпреки че излязох от колата и тръгнах по пътеката към нея смело, тя не се заблуди, можах да видя това много добре.

— Добър ден, мадам.

Беше ми станало много студено.

— Моля, заповядайте.

Не, исках да кажа, не. Нека да остана тук навън, на светло във външния свят, каквото ще си кажем, може да остане тук и после мога да си отида. Не трябва да се срещнем пак.

Тя направи крачка навътре и спря, като ме чакаше.

Колата си беше отишла. Пътеката беше празна.

Обърнах се и я последвах в къщата.

Не беше приятна, беше тъмна и задушна и натъпкана с мебели. Когато входната врата се затвори, исках да избягам навън.

Вратите водеха към тъмни стаи с тежки, спуснати завеси, с маси и столове, тапицирани с плюш, с огромни, намръщени портрети в позлатени рамки, стъклени витрини, пълни с пеперуди и препарирани риби и птици.

Помислих си, че полето не е навън, никой никога не отваря прозорец тук, никога пресен въздух със свеж мирис не влиза в тези ужасни, потискащи стаи.

Но не се бавихме, следвах госпожа Данвърс, която се качваше нагоре, нагоре по червения турски килим към горния етаж и отново нагоре. Тук вратите бяха затворени. Нямаше никакъв звук, освен от нашите стъпки. Като че ли никой друг нямаше в тази къща.

Роклята й леко шумолеше. Не се обърна, за да види дали я следвам. Нямаше нужда от това.

— Моля влезте, мадам. Това са моите стаи, които гледат към градината.

Тя задържа вратата отворена на края на коридора и се отдръпна така, че бях принудена да мина много близо до нея, когато влязох.

— Имам голям късмет, че работодателката ми е предоставила голяма част от този горен етаж на мен.

Имам столова и спалня и още една стая на разположение.

Изпитах облекчение. Беше семпло и удобно мебелирана стая с два високи прозореца, през които влизаше много светлина; леко безлична, но не и непривлекателна, не застрашителна. Като че ли нямаше никаква следа от госпожа Данвърс тук, — беше спретната, обикновена стая, която можеше да принадлежи на когото и да е, или на никого, стая в някой частен хотел.

— Моля седнете, мадам. Ще позвъня за чая след малко.

Тя стоеше до мен, като се усмихваше открито и приятно, но иронията на поканата й и усещането й за положението си тук не ми убегнаха.

— От колко време сте тук, госпожо Данвърс?

— Не от много дълго, мадам, от няколко месеца. Защо питате?

— О, изглежда такова невероятно съвпадение.

Тя нищо не каза и когато я погледнах, все още беше полуусмихната, но по един странен и безизразен начин.

— Искам да кажа, толкова близко до нас.

Тя отиде до прозореца и погледна навън.

— Тук е много тихо, много спокойно и идват малко гости.

— Вашата работодателка много ли е възрастна?

— О, да… Често стоя дълго тук и гледам полето. Разбира се, липсва ми морето. На Вас липсва ли Ви понякога морето, мадам? Звукът, който леко гали пясъка и гърмът на разбиващите се вълни при буря, често лежа будна и ми се струва, че го чувам. А Вие?

Усетих как пресъхнаха устните ми. Гласът й беше тих и монотонен.

— Госпожо Данвърс…

— Моля, седнете, мадам.

— Не, благодаря.

Настъпи мълчание. Беше обърната с гръб към светлината и не мръдна, само ме гледаше напрегнато и безизразно. Сетих се, че не зная точно къде съм, не бях забелязала името на къщата, а колата и шофьорът, единственото средство да стигна у дома, бяха изчезнали.

Тя чакаше и за да не изглежда, че съм разтревожена от нея, седнах и поставих чантата си на пода до мен.

— Това е много приятна стая, — казах. — Сигурно Ви е много удобно тук.

— О, да. И задълженията ми са толкова леки. Вече не съм млада, не бих могла да се справя със задължението да се грижа отново за огромна къща.

Тя не седна.

— Мислили ли сте някога за нея?

Не отговорих.

— Аз мисля за нея през всичкото време. Всеки ден.

Сигурно и Вие също. Били ли сте пак там?

— Не — отговорих. Гласът ми звучеше странно. — Не.

— Не. По-добре е да не се отива там. Била съм там само веднъж. Трябваше да я видя. Беше ужасно. Много страшно. И в известен смисъл, така трябва, как мислите? Мандърлей никога не беше весело място, след като тя си отиде. Знаете това, разбира се. Почувствахте го. Огънят така пречиства. Нямаше друг начин.

Погледнах я и очите й ми отвърнаха, два блестящи върха на карфица и видях пламъче на победа и възбуда в тях. Това ми казваше и все пак нищо не каза. Ако някой би я обвинил, лесно можеше да отрече.

— Намерих друго място на север. Не исках да остана някъде наблизо, а после, през време на войната бях гувернантка и сестра — компаньонка. Разбира се, нищо не беше както преди. Нищо няма да бъде, но и не съм очаквала. А и няма значение.

— Разбира се, приятно ще ни бъде да знаем, че сте се установили добре.

— Разговаряли ли сте, мадам, по този въпрос?

— Е, не, не, ние, господин де Уинтърне иска да говорим за онова време.

— Разбира се. И все пак никога не може да забрави, нали? Как ли може да забрави?

— Времето помага нещата да избледнеят.

— Така ли? Не съм сигурна.

— Сега сме много щастливи.

— Така ли?

— Да. — Избухнах гневно и чух как сълзите ми се прокрадват в гласа ми, а не можех да ги контролирам. — Да, обичаме Кобетс Брейк, точно това сме искали винаги. Тя е красива и ще я направим още по-красива.

— Но не е Мандърлей.

— Точно затова я обичаме, — прошепнах.

Не можех да я погледна, но много силно усещах тъмното й присъствие на фона на прозореца. Мобилизирах волята си, за да дойда на себе си, пръстите ми стискаха ръба на стола.

— Госпожо Данвърс, трябва да кажа нещо.

Тя не отвърна.

— Намирам странно, че сте тук, толкова близо до нас. И, разбира се, беше ми приятно да открия, че така добре сте се установили, но на господин де Уинтърне бива никога вече да му се напомня за миналото. Много се надявам, че няма да дойдете в нашата къща отново, за да не Ви види…

Спрях и след това станах и се изправих срещу нея, куражът ми се засили, докато говорех. Защо трябва да се страхувам от нея, защо? Какво може да ми направи?

Отвратена бях от своето малодушие.

— Госпожо Данвърс, Вие ли ми пишете? Вие ли ми изпращате разни неща?

Лицето й остана безизразно.

— Съвсем не, мадам. Никога не съм Ви изпращала писма вкъщи.

— Тогава е господин Фейвъл. Срещнах го в Лондон. Той ми изпраща по пощата изрезки от вестници и други неща. Опитва се да ме шантажира. Но Вие знаете това, нали? Вие сте във връзка с него. Намерихте адреса ни, защото той Ви го е казал.

Чаках. Сигурно бях права. Сигурно съм права и защо трябва тя да го отрича?

Тя продължаваше да стои, без да мръдне, без да говори, с очи, втренчени в лицето ми. Знаеше, че това е достатъчно. Ръцете ми трепереха.

И след това тръгна и мина покрай мен към вратата на другия край на стаята. Широко я отвори и след това се обърна към мен.

— Казах Ви, че имам нещо да Ви покажа. Елате тук.

Не ме покани вежливо, усетих нотка в гласа й, на която не можех да не се подчиня. Бавно прекосих стаята и влязох през вратата, която тя задържа отворена.

— Опитах се да я направя красива стая, — каза тихо тя.

О, и така беше… така беше. Имаше нежно оцветени пердета и покривки на леглото и тоалетката, красиво избродиран килим на рози. За секунда помислих, че е странно госпожа Данвърс да спи в такава приятна, светла стая, с всичко така поставено на място и избрано с вкус. Но миг преди да ми дойде тази мисъл, погледнах тоалетката, четките там с блестящи сребърни гърбове.

— Да, разбира се, че ги познавате. Веднъж се докоснахте до тях, спомняте ли си? Взехте ги, като си мислехте, че сте сама и че никой в къщата не знае къде сте. Имах толкова малко свои вещи и те нямаха никакво значение, лесно можеха да се заменят. Всичко, което опаковах и взех със себе си в този ден, бяха нейните неща, всичко, което можех да отнеса. Носила съм ги с мен през всичките тези години. Никога не съм се разделяла с тях.

Търсех дом, където да мога да ги сложа както на мен ми се иска, както може би тя би искала. Разбира се, не е същото, никой не може да достигне нейните изисквания за вкус и лукс. Тя нямаше да хареса къщата. Това е грозна къща, толкова мрачна и непривлекателна. Сигурно ще се съгласите с мен, но това съвсем няма значение, защото за мен е много удобно, правя точно това, което ми се иска, имам свобода да я мебелирам, както си искам, работодателката ми не се интересува, доволна е, че съм тук. Тя имаше трудности с намирането на човек, но когато ми показаха тези стаи и ми казаха, че мога да ги използвам, реших, че съм намерила това, което искам.

Помислих си, че е луда. Все пак гласът й не звучеше така, беше мек и монотонен, както винаги, и съвсем нормален. Лицето й беше чисто бяло, очите й горяха.

Това знак на лудост ли е? Спомних си безумните, зачервени очи на Джак Фейвъл. Те бяха като на луд човек.

— Вижте — каза тя.

Отвори вратата на гардероба. Не исках да гледам, знаех точно какво има там.

— Не можех да нося дрехи и кожи и прочее. Оставих почти всичко. Нямаше значение. Само тази единствена рокля. Тя винаги я е харесвала и тъй, естествено остана моя. Погледнете я.

И тъй трябваше. Беше зелена тясна копринена рокля, тъмноизумрудена с една-единствена презрамка около врата. Спомних си снимката в списанието, сега беше пред мен с всичките подробности, главата отхвърлена назад, арогантния поглед, ръката облегната на перилото, красавица. Реших, че това е роклята, която тогава е носила.

— Тя притежаваше такива леки, деликатни неща, толкова лесно беше да ги сложа в куфарите си.

Сега започна да отваря чекмеджета, както беше направила тогава, като изваждаше бельо, нощници, чорапи, пеньоар, поръбен с кожи, чифт златни чехли.

Тоалетната й чанта беше с бродирани нейни инициали Р. де У.

— Гледайте, — гласът й беше изпълнен е трепет, — такива красиви неща на моята лейди.

Искаше ми се да извикам: Вие сте луда, Вие сте съвсем безумна, Вие сте обзета от мания и тя Ви е довела до това. Бях ужасена, замаяна.

После затвори гардероба и чекмеджетата.

— Елате и погледнете през прозореца, — каза тя.

Не мръднах.

— Не се бойте.

— Не. — Преглътнах. — Не.

— О, няма да Ви направя нищо лошо. Не искам и Вие сама да си навредите. Някога Ви мразех. Сега не ме интересувате. Вие сте нищо. По-малко от нищо.

— Какво се опитвате да ми кажете? Какво целите с това? Какво искате, госпожо Данвърс? Пари ли? В съдружие с Джак Фейвъл ли сте?

Тя презрително изсъска, когато изрекох това, знаех, че греша.

— Той беше удобен, — каза тя, — и аз го използвах.

— Той Ви е казал къде живеем.

— Нека той проси пари, нещастен глупак. Нека получи каквото може. Защо не? Това няма нищо общо с мен, защо парите да имат някакво значение?

— Тогава какво искате? Какъв смисъл има всичко това?

Внезапно седнах на копринения юрган върху леглото, краката ми не можеха повече да ме държат. Усетих, че ще заплача, бях като малко дете, жертва на капан и не знаех как да се измъкна. Не разбирах и се чувствах безпомощна, но тя не беше чудовище, беше човешко същество, защо нямаше мъничко чувство към мен и съчувствие. Стоях хленчеща и нещастна пред нея.

— Госпожо Данвърс, моля кажете ми какво искате и защо ме доведохте тук? Не разбирам.

— Наистина ли?

— Знам, че ме мразехте, защото се омъжих за Максим.

— О, не, пет пари не давах за това. Нека се ожени, за която си иска. Това не ме интересуваше. Само Ви презирах, защото се опитахте да заемете мястото й в Мандърлей.

— Съжалявам, но това беше много, много отдавна. Не можете ли да забравите? Не можете ли да оставите миналото на мира?

— Миналото е всичко, което имам, всичко, което съм имала или ще имам. Миналото е всичко за мен.

— Наистина не трябва така, трябва да си създадете Ваш собствен живот. Както направихме ние.

— Така ли? Наистина ли вярвате, че е така?

— Да — почти изкрещях. — Да, ако само ни оставите на мира. Ако ни оставите на спокойствие.

— Никога.

Вдигнах очи, стресната от отровата, изплюта от устата й с тази единствена дума. Появиха се две малки червени петна, почти точки на скулите й и очите й бяха ужасно светли.

— Как се чувствате като жена на убиец? Точно такъв е той и Вие го знаете, и аз го зная, и той го знае, и чудя се колко други го знаят. Той я уби. Той я застреля. Самоубийство? Самоубила се? Моята лейди? Никога. Независимо какво лошо е имало, какво е открил лекарят. Тя беше най-храбрата жена на света. Тя никога не би избрала пътя на страхливец. Тя ли? Тя ли?

— Не знам. Не я познавах. А излезе и решението на съда. На следствието. Вие бяхте там.

— Глупаци!

— Чухте доказателствата.

— Но не и истината. Няма значение. Ще излезе на бял свят, по един или друг начин… За това живея, разбирате, нали? За това съм живяла повече от десет години, като чаках да дойде времето ми и бях сигурна, че ще дойде. Тя ме ръководи, знаете ли? Тя е с мен, ръководи ме, казва ми. Тя знае. Моята лейди никога не ме оставя. Тя никога не ме е оставяла. От всички хора на този свят, които казват, че я обичат, въпреки че я обичаха, от майка й и баща й нататък, тя знаеше, че само една наистина я обичаше. Знаеше, че я боготворя и бих умряла за нея, ако щракне с пръсти. Тя все още го знае. Отмъщение, Дани, казва тя. Всяка нощ идва при мен. Събуждам се и тя е тук, усмихната ми шепне. Накарай го да плати, Дани, само ти можеш. Направи така, че истината да излезе наяве. Не ме изоставяй. Но тя се шегува. Да я изоставя? Има ли нужда да иска това от мен?

При следствието бях припаднала и в кулата на италианската вила също бях припаднала. Сега исках да припадна, исках да загубя съзнание, това беше единственият начин за мен да избягам от нея, от черната фигура, от белия череп с горящите бузи и очи, ужасния, непрекъснат безумен глас.

Но не можех да припадна. Само седях на края на леглото и треперех.

Накрая тя ме освободи.

Сякаш беше в някакъв хипнотичен транс, докато мислеше и говореше за Ребека и след няколко минути дойде на себе си. Каза със съвсем нормален глас:

— Когато сте готова, моля елате в столовата. Ще звънна за чая — и излезе тихо.

Не исках да остана тук, в този студен, красиво подреден мавзолей, стая, посветена на паметта не само на човек, който отдавна е мъртъв, но който никога не е бил тук, място на болна фантазия, населено с призрачни образи на въображението на една жена. Но не станах веднага да я последвам, чувствах се твърде разстроена и нестабилна.

Тя беше оставила едно чекмедже полуотворено и парче от лъскава бледокайсиева коприна се подаваше като въздишка. Чудех се дали изобщо го е носила, но не ме разтревожи, не се страхувах от призрака на Ребека, тя не ме заплашваше.

Чух чукане на една далечна врата и гласове. Станах и без да се обръщам назад влязох в другата стая, където едно младо момиче сервираше чая на малка масичка, наблюдавана строго и критично от госпожа Данвърс и това имаше вид на ежедневна битова реалност, която ме успокои и окуражи.

— Моля седнете, мадам.

Видях как момичето ме погледна. Звучеше й твърде странно, че ме нарича така, но как да ме нарича другояче? Знаех, че никога няма да произнесе по отношение на мен госпожа де Уинтър.

Чаят беше добре приготвен и топъл и жадно го изпих, но останахме да седим още малко в мълчание, защото как можех да започна нормален, лек разговор с нея след всичко, което се беше случило? Тя пиеше чая си, като ме наблюдаваше, нито една от нас не хапна нищо, кейкът остана неразрязан, кифлите изстинаха.

Исках да я попитам дали беше търсила това място нарочно, след като Фейвъл й е съобщил нашето местонахождение, исках също да кажа, че „Видях венеца, който изпратихте, имам картичката, която Вие сте написали. Изпратихте я, за да ме уплашите, нали? Защо? Защо? Казвате, че тя Ви шепне и че никога няма да се откажете, няма да ни оставите на мира, докато, докато какво? Какво ще направите? Какво ще Ви задоволи? Не сте ли направили достатъчно, като разрушихте Мандърлей? Вие направихте това, Вие бяхте, нали?“

Всички тези въпроси висяха във въздуха помежду ни, мълчанието беше наелектризирано с тях, но те никога нямаше да бъдат зададени, никоя дума никога няма да бъде произнесена. Всичко, което успях да попитам, да измърморя без предварителна подготовка, така че въпросът изненада и мен, не знаех, че щях да го задам, беше:

— Щастлива ли сте тук, госпожо Данвърс?

Тя ме изгледа съжалително, като че ли бях някой много глупав човек или малко, глупаво дете.

— Щастлива? След смъртта на моята лейди никога вече не бях щастлива, трябва да знаете това и никога не мога да бъда.

— Трябва да се опитате да си създадете нов живот, знам…

— Вие? Какво знаете? Че тя беше всичко в живота ми от първия ден, когато я видях, и така ще бъде до края. Ако не знаете друго, то знайте това.

— Да, — казах, — да, зная.

Внезапно усетих страшна умора. Мисля, че можех да легна на пода и да заспя.

— Смятам се щастлива, че съм я имала, че съм я обичала и познавала. Нищо друго не може да има каквото и да е значение.

Нямаше какво друго да се каже. Изпих си чая.

— Първис ще докара колата тук, когато сте готова, мадам.

Това ли беше всичко? Дали искаше просто да видя стаята, да ми напомни за миналото? Да пия чай следобед и отново да си отида у дома?

Изглеждаше недействително. Искаше ми се да се смея истерично, като си допивах чая срещу нея, тя седеше изправена и неподвижна, черна, слаба, втренчена. Мислех си, ти си една стара жена, самотна и нещастна, живееш в и за миналото, а ние имаме бъдеще. И виждах децата да тичат надолу по ската, виждах Максим да влиза вкъщи усмихнат с познатата си нежна усмивка.

Как можеше да попречи на това, как може тази стара жена да ни отнеме това? Усетих прилив на нови сили и решителност да се надигат в мен. Не бях вече уплашеното, срамежливо, несигурно малко същество, — бях жена, имах самочувствие и известен опит, не се страхувах от госпожа Данвърс. Яд ме беше на нея не само поради това, което се опитваше да прави сега, но и за всичко, което беше направила преди, за това, че искаше да ме обиди и унижи, да ме изпъди от Мандърлей, да ме раздели с Максим. За момент се погледнахме в анонимната столова. Не ме познава сега, ми мина през ума, тя си спомня момичето, което бях и разчита на старите ми страхове.

Изправих се.

— Госпожо Данвърс, мисля, че не разбирате колко са различни нещата сега. Вие живеете в друг свят, в друго време. Всичко се е променило.

Тя ме гледаше, очите й бяха втренчени, много лъскави. Не можех да разбера какво става в главата й.

— Моля, чуйте ме. Смятам, че е много странно и много тъжно, че живеете така, че живеете в миналото, говорите за госпожа де Уинтър, Ребека, че пазите този мемориал за нея. Не Ви ли се струва странно и на Вас? Болезнено нещо… Какво се надявате да спечелите от това? Само ще бъдете по-нещастна, не може да живеете така, не виждате ли?

— Как смеете да ми казвате какво да правя? Вие? Какво знаете? Нищо не знаете. Никога не сте я познавали.

— Не, въпреки че имам чувството, че я познавам, живяла съм в нейната сянка, живяла съм със спомените на други за нея през половината от живота ми на възрастен човек. Странно е, че не съм я познавала.

— Тя щеше да Ви презира, да Ви се смее.

— Вероятно. Да. Както правите Вие.

— Да.

— Но, виждате ли, това не ме наранява, не ме засяга. Това не ме интересува. Имам си Максим, имаме си нов дом, нов живот. Бъдеще. Сега миналото не може да ни засегне.

Смехът, който последва, беше груб, горчив, ужасен.

— Оставете ни, оставете ни на мира. Нищо не можете да направите, никакво зло. Не виждате ли, че вече не се страхувам от Вас.

Беше истина. Бях убедена. Не можеше госпожа Данвърс да ни нарани. Не беше приятно да бъда в една стая с нея, черната слаба фигура и бялото безизразно лице все още ме караха да треперя. Но вече бях изтръгнала жилото й, чувствах, че стоя над нея, както си стоях там, нещо беше станало и аз черпех кураж от това, кураж и решителност. Искаше ми се да се изсмея в лицето й.

— Сбогом, госпожо Данвърс, — казах и й подадох ръка. Тя не я пое, само продължаваше да ме гледа, но не ми беше неудобно, нито тежко, просто отпуснах ръката си и срещнах погледа й, без да мигна.

Като прекоси стаята, за да звъни и тръгна към външната врата, аз я последвах. Тя спря и без да ме гледа каза:

— Той трябва да си признае. Това ще бъде най-добре. Това иска тя да знаете, да излезе на открито и най-после да свърши. Дотогава няма да ме остави на мира, виждате. Това искам сега, за това живея. Но Вие го знаете, нали? Разбирате.

И тръгна пред мен в смълчаната, студена къща без друга дума и когато влязох в колата и бавно тръгнахме, тя продължаваше да ме гледа втренчено, бялото й лице без израз, докато завихме между големите лаврови храсти от двете страни на пътеката и я изгубих от погледа си.

Глава деветнадесета

Тази вечер не можех да вечерям и не вярвах, че ще спя, но следобедът беше ме съсипал и веднага заспах тежко от крайно изтощение, като легнах, без да се покрия, за да ми бъде хладно. Нямах никакви сънища, никакви гласове и се събудих спокойно в тишината.

Лунната светлина изпълваше стаята. Станах от леглото, отидох при прозореца, за да погледна градината и тогава си спомних Мандърлей в лятна вечер и градината след погребението на Беатрис и ми се стори, че никога дълго време не съм била спокойна, че винаги нещо ужасно ни е заплашвало или се намирах сред някаква бъркотия. Така беше и сега и се чудех дали някога ще бъде различно. Имаше хиляди причини да е така.

Не исках да остана там с часове, да размишлявам, да възстановявам отново и отново предния следобед.

Мислех си, че ще е по-добре да изляза навън, да седна в градината, която имаше такова значение за мен и където няколко седмици бях толкова щастлива.

Беше топло и тихо, но когато излязох от страничната врата на терасата, направиха ми впечатление, освен ’ сребристобялата лунна светлина навсякъде, и нощният аромат на цветята, орловите нокти, които висяха на гъсто по тухлената странична стена, и белите стебла в лехата, коритото, пълно с розови цветя при входа.

Застанах неподвижно и поемах дълбоко аромата им и не ми стигаше, изпълваше ме и ме успокояваше, а за скорошното минало също ми припомняше и сладко миришещото растение, чиито цветчета като звезди изпъкваха на фона на зелените листа по стената в Италия.

И веднага удоволствието на спомена беше нарушено от цветята там, от другите изключително красиви цветя на тревата на църквата, но сега вече бях свикнала и си мислех, че просто трябва да го приема и да вървя нататък. Една мисъл винаги водеше до друга и мислите танцуваха около мен и ме обгръщаха.

Разхождах се по пътеките, по сухата трева до една стара удобна пейка под ябълково дърво, плодовете бяха тежки и сребристи и скоро щяха да узреят и да паднат.

Вече през някои следобеди чувах шума на вършачките на полето и тежките коли по пътя в края на деня. Жътва.

Есен. Промяна в годината. Чудех се какво значение ще има и дали ще харесам зимата, когато дойде.

Седнах за малко там под красивото дърво, струваше ми се, че плувам, че се откъсвам от собственото си тяло и гледам градината. Все още бях много уморена и следобедът ми се струваше като странна халюцинация, като си спомних тъмната къща и госпожа Данвърс в красивата, кошмарна спалня, чудех се дали изобщо се беше случило или съм го измислила както дете, което си фантазира неща и така ярко се вплитат в ежедневието, че не може да различи началото на действителността и края й.

В този момент, както седях само в нощната градина, започнах да треперя от невероятен студен страх, че съм някак си обезумяла, че най-после всичко, което се случи и с което бях живяла и държах като тайна в себе си толкова дълго, се е сляло, за да обезумея. Може би аз бях като Фейвъл и госпожа Данвърс, може би очите ми изглеждат безумно и странно, може би лудостта беше започнала да личи по лицето ми.

Прекарах едната си ръка по другата. Казах си, всичко е наред, съвсем наред. Максим ще бъде тук вдругиден. Тогава всичко ще бъде по-добре.

Максим. Опитах се да си го представя и не можах.

Всички лица, които бях видяла през живота си и всички, които имаха някакво значение за мен, бяха тук, лицата на хотелските портиери и сервитьорите в чуждите кафенета, на Клариса, прислужницата и на Джак Фейвъл, и на свещеника на погребението на Беатрис, лицето на баща ми, на младия човек, който придружаваше госпожа ван Хопър. Фрит. Полковник Джулиън. И после белият, костелив череп на госпожа Данвърс и дълбоките й очни кухини и светлите, безумни, втренчени очи. Но не и Максим. Когато се обръщах към него, нямаше нищо, — мъгла, едно име, не можех да го видя, нямах представа как изглежда моят мъж.

Чу се внезапно шумолене, слабо движение във високата трева близо до храстите зад мен. Градината беше студено, непознато място, обитавано от духове.

Нищо не разпознавах. Като че ли никога не бях идвала тук. Нещо отново се раздвижи. Може да е било някаква птичка или малко животинче, но не беше, знаех, че не е.

Очаквах тя да се покаже, сянката й да падне върху тревата пред мен, да затъмни лунната светлина. Но не стана така и аз реших, че тя предпочита да не я видя и да ме мъчи повече.

Нищо не виждах, само гласът беше тук, шепнещият глас, хладен и тих и ясен като вода, която тече в мен.

„Ти не струваш нищо. По-малко от нищо. Той е този, който трябва да си признае. За това живея, за да може истината да излезе наяве. Тя ме ръководи, виждате ли. Тя знае и ми казва. Той е убиец. Как се чувствате?

Сигурно мислите за това. Да, знам, че мислите, чета го в лицето, в очите. Когато го гледате, когато го хващате в непредвиден момент. Когато сте заедно. Когато ръцете му Ви докосват. Ръцете му са държали пистолета, ръцете му са били покрити с нейната кръв, ръцете му са вдигали тялото й в лодката. Неговите ръце. Чакала съм толкова дълго. Толкова съм уморена. Тя не е. Тя никога няма да се умори. Ще чакам завинаги. Дани, каза ми, ти трябва да ми помогнеш. Помагам й. Сега й помагам. Ще излезе наяве, разбира се, че знаете, че трябва. Наистина ли смятате да се върнете и да преживеете тук щастливо и необезпокоявани като невинни хора? Да се радвате на тази прекрасна къща. Много красива, но не като Мандърлей. Да имате деца тук и да ги отгледате, без да знаят истината, като се преструвате, че миналото не е съществувало. Разбира се, че не. Никога няма да се примиря.

Никога няма да Ви оставя на мира, докато не направя каквото тя иска. Да ни стане леко. След това ще се свърши и за Вас.“

Гласът продължаваше да шепне и аз седях и го слушах в студената лунна светлина и нито можех да си запуша ушите, нито да се махна. Тя си отиде и накрая ме освободи, както направи преди това. В главата ми настъпи тишина, градината беше пуста. Върнах се в леглото си и спах като мъртва до появата на слънцето.

Все още беше рано, очите ми тежаха, когато телефонът звънна.

— Максим взе първия влак, — каза Франк Кроулей. — Реши, че ще тръгне, щом веднъж беше решил и не дочака да ти се обади сам. Гласът му звучеше весело, старият Франк, на когото може да се разчита, просто ми се доплака като го чух.

— О, Франк, благодаря ти. Помислих си, не, няма значение.

— Всичко наред ли е?

— Да, да, разбира се.

— Звучиш разтревожена. Нещо случило ли се е?

Защо не му казах? Нямах на кого да се доверя, не познавах друг, който щеше да разбере веднага тревогата и нюансите в тази история. Имах голяма нужда да му кажа, главата ми тежеше от страхове и мисли, и шепнене, и спомени, които се въртяха вътре, а ако кажа на франк, това ще ме облекчи, той ще каже точно това, което трябва, веднага ще знае какво трябва да направя. Франк беше скала на доверие и здрав разум. Беше мой приятел в Мандърлей, когато бях объркана и изплашена, беше ми разказал за Ребека, беше мой поддръжник, винаги на моя страна. Нямах друг човек, към когото да се обърна и все още нямах. Знаех, че трябва да му кажа.

Но не направих това.

— Дълго време съм била сама, — казах. — Радвам се, че Максим ще си дойде тази вечер. Няма нищо друго, съвсем нищо лошо.

Целият този ден бях сама. Дора изпрати съобщение по Нед, има абсцес в зъба и трябва да отиде в Харбърг и той беше зает в най-отдалечения край на градината, едва го виждах. Никой не се обади по телефона, в пощата нямаше нищо за мен, занимавах се с това-онова, нещастна, без да свърша нищо. Все още беше горещо, но сега нямаше слънце, тежки, задушни облаци с цвета на мед се носеха от хълмовете и висяха над къщата. Комари летяха в малки облачета над езерото под дърветата. Чувствах се като в безвъздушно пространство, нервна, изпълнена със страх, но нямаше гласове, нито шепнения, никаква сянка или стъпка по тревата.

Съвсем внезапно си казвах, че всичко това са глупости. Тя е луда, каква магия може да направи? И отидох горе, за да се преоблека, като се ровех из гардероба си от скромни, практични вещи, за да намеря нещо, което мислех, че Максим харесва. Спомних си леките коприни и шалове, камарите скъпи, красиви дрехи, но не със завист — какво добро й бяха донесли, бяха ли я направили любима и щастлива, какво значение имаха сега, освен за обезумялата стара жена.

Стоях и бавно огледах стаята, беше спокойна, помислих си, приятна, скромна стая, пристан, създаващ чувство за сигурност като самата къща и изглежда, че ме е очаквала да изляза от трескавите бълнувания с безумното си поведение. Но не беше виновна и къщата знаеше това и ме прие като някое непослушно, капризно дете, което има пристъпи на избухливост.

Облякох една кремава ленена рокля и си вързах косата назад и като се огледах в огледалото на тоалетката, забелязах бели коси на слепоочията. Започнах да ги бутам навътре, но те не можеха да се скрият, а после си помислих, че няма значение. Имаше и нещо друго. Бях все още твърде млада, но с няколко години по-възрастна от Ребека и ми дойде наум, че това е нещо като победа.

Тя нямаше бели коси, си казах, и за секунди си спомних образа й в снимката и не усетих нищо друго, освен някакво съжаление.

Къде беше Ребека? Мъртва. Никъде. Не знаех, това беше една мисъл, която никога не ми беше идвала наум.

Не бях задълбочена и не задавах подобни въпроси, но сега си спомних, че като дете и като момиче и после като стеснителна млада жена, която срещна Максим, младоженката, която пристигна в Мандърлей, страстно влюбената, объркана жена беше потисната и се страхуваше от всичко — от местата, от хората, от спомени, видях ги всички в редица, един изчезва, за да се появи друг. Те водеха до тук, до тази жена с начало на побеляваща коса, която гледа от огледалото. Те бяха тази жена. Аз. И не бяха, бяха привидения и бяха изчезнали. Къде? Къде? Не бяха мъртви като нея, но не съществуваха повече от малкото бебе и прохождащото дете, каквато съм била някога. От колко личности сме съставени, като матрьошки скрити една в друга?

За момент страшно се изплаших, защото бях изгубила контакт с човека, когото познавах от толкова години, спокойната, безинтересна, солидна влюбена жена, която беше така доволна, че живее в изгнание, изключително предана, без да има тайни, не познаваща сенки, не чуваща никакви шепнещи гласове. Трябваше ми, нужни ми бяха нейната сила и спокойствие, необходимо ми беше да се облегна на нея и да й се доверя. Бях се променила и продължавах да се променям, но не си спомнях добре как беше започнало това, нито разбирах защо.

Но после чух един кос да бие тревога, като се стрелна в храстите от далечната страна на градината и скърцането на гуми на кола по пътеката и след миг бързите стъпки на Максим и гласът му, който ме викаше. Тези звуци ме окопитиха и дойдох на себе си и се затичах по коридора и по стълбите към него в хола, където той стоеше и гледаше към мен.

Глава двадесета

Кобетс Брейк беше почти затворена в легена си с дърветата, но на едно място имаше отвор в малка гънка на хълма. Беше на западната страна, в далечния ъгъл на кухненската градина и когато дойдохме тук за първи път, имаше само една буренясала пътечка, която водеше до заграждение от буки. Много пъти стоях там да се наслаждавам на неочакваната гледка на сребърната църковна стрела, която в определено време на деня се огряваше от слънцето. Най-хубавото беше, че вечерно време изглеждаше, че се отдалечава във виолетово-синя мъглица, като се слива със смрачаващото се поле и небето и през последните месеци особено се привързах към това тихо ъгълче на градината. Като разглеждах стари книги и списания вечерно време, тъй като се опитвах да уча колкото се може повече, нарисувах едно планче няколко пъти, преди да го дам на Нед. Той беше изчистил земята и засадихме малко дървета зад вратата на стената, която водеше към градината на кухнята, в дъното на горичката посадихме редица орехови дръвчета, като вързахме върховете им, за да се оформи арка.

Брястовете бяха отсечени и една малка вратичка от сплетени клони ги замести и може би следващото лято щях да поставя там пейка, за да мога да отивам през горичката под ореховите дървета и да седя и се наслаждавам на гледката на сребърната игла през процепа между хълмовете. Засега няколко дънера с една дъска помежду им изпълняваха тази служба.

Гордеех се с тази част от градината, обичах я, защото си беше моя и я ценях, защото осъществих идеята си, не я бях наследила от никой друг. Никога не бях изпитвала такова усещане на удоволствие и притежание преди, въпреки че знаех, че не е нещо много в сравнение с останалите великолепни части на градината.

През есента Нед и аз щяхме да посадим стотици луковици под дърветата, той дори беше открил един стар поток, който се появи изпод някакви камъни и се чудеше дали не ще можем да го докараме на повърхността отново и да изградим канал за него.

Беше най-красивата вечер, краят на деня беше най-приятен сега, когато задухът на въздуха през късното лято изчезваше и се появяваше сладостта и лекият аромат на мъглица под дърветата. Взехме си питието с нас през градината към ореховата пътека и скамейката.

Максим ми разказваше за Шотландия, за риболова с Франк, за момчетата, как изглеждаха сега плановете за бъдещето и аз го слушах и бях много спокойна и безразлична, като че ли беше някой непознат.

Този Максим, когото срещнах преди толкова години, ми изглеждаше градски човек, светски човек на хотелите и Лондон и хайлайфа и дори когато бяхме в Мандърлей, той пак изглеждаше такъв. Много го интересуваше кройката на ризата му и откъде е купен кремът му за бръснене и дали пощата е пристигнала точно навреме. Тогава се страхувах от него, разтревожена от неговите навици и принципи и въпреки че никога не беше предявявал невъзможни изисквания към мен, винаги изпитвах страх и треперех да не би всеки момент да ги предяви, а аз да не мога да ги изпълня.

Но сега всичко се беше променило и през годините на нашето заточение той се беше променил пред очите ми, — съсипан и загубен, напълно зависим от мен, от моята сила, привързаност и близост. Бях свикнала с това, обичах го и бях щастлива с този нов Максим и не се тревожех, щом като следвахме нашата сигурна, добре премерена рутина.

Сега като го гледах седнал до мен, разбрах колко много отново се беше променил; имах нужда от Кобетс Брейк, първа я видях и обикнах и страстно пожелах, моя мечта беше да дойдем тук.

Така изглеждаше, така ми се струваше, а и Максим беше преобразен от нея. Сега беше извънградски човек по различен начин, започна да опознава и обича дълбоко и интимно това място, тази земя, тази част от Англия.

Обикаляше полето и се вглеждаше в горите и храстите, разбираше вече от растения и животни, познаваше арендатори на земя, беше станал владетел на имение, нещо, което дълбоко го ангажираше и беше изоставил отношението на феодал към Мандърлей.

Изглеждаше по-млад, загорял от дълго стоене на открито, почти загубил старата си градска патина, въпреки че все още добре се обличаше поради вроден вкус към най-хубавите плажове и кройки и стил, изглеждаше винаги елегантен без усилие, нещо, което аз никога не можах да постигна.

Седях, пиех си своето шери, слушах го и го гледах и след малко настъпи тишина и едва чувах слабия далечен тенекиен звук от църквата, когато отброяваше часа.

Усмихвах се и се съгласявах, като го приветствах с добре дошъл, а това, което се беше случило в негово отсъствие, затворих много дълбоко в себе си. Той нямаше никога да узнае от мен, че тя е била тук и е хвърлила черната си сянка върху тревата и е отровила въздуха и ме беше ужасила с безумието си така, че никога вече нямаше да имам същото отношение към къщата, а само към това ъгълче зад горичката, в края на ореховата алея.

То беше мое, — не дойде тук, нито го видя, нито го знаеше. Не можеше да го развали.

— Нещо не е в ред — каза Максим.

Вьздухът внезапно застудя, а аз бях без палто. Бавно се върнахме към къщата.

— Мислиш ли, че Франк ще дойде?

За това разговаряхме, Кроуелови щяха да дойдат за няколко дни през септември, за да видят Тинът Фарм, свободната ферма, която Максим възнамеряваше да им даде. Имаше нужда от Франк, имението беше твърде голямо за него и той не можеше да се справи както трябва.

— Чудесно ще бъде, ако са наблизо, ще имам чувството, че увеличаваме семейството.

Той спря пред мен, гледаше ме, очите му насочени към лицето ми, ръцете му — на раменете ми.

— Не можеш да ме измамиш, нито да скриеш нещо от мен, нито да ме излъжеш, знам, че нямаме тайни един от друг.

Не можех да говоря, само си мислех за малките тайни, които бяха започнали да се трупат, откакто се бяхме върнали. А също така и преди, преди.

— Какво е станало? Погледни ме. — Говореше по стария си рязък, отривист начин, който познавах от преди. — Познавам те твърде добре. Мислиш ли, че съм забравил? Знам, че имаше сенки, тревоги, дори страхове. Лежал съм буден до теб дълги нощи и съм знаел и виждал разстроените ти очи. Ти си много мила и добра и се опитваш да бъдеш весела и да го криеш от мен. Когато бяхме в чужбина, много се стараеше и аз винаги го забелязвах, винаги го знаех.

Усетих, че сълзите започнаха да парят очите ми, исках да се облегна на него и да му разкажа всичко, всяка подробност, всички минали дребни страхове, — да призная какво се беше случило от времето, когато намерих венеца, за Джак Фейвъл и госпожа Данвърс, а най-вече за ужасните шепнещи гласове. Усетих ръцете му да ме докосват и добре ги познавах, ръцете, които бях наблюдавала, когато държат кормилото на колата и когато белеха мандарина, или когато държаха пилата за нокти, или почиваха на перилото на кораба, — ръцете, чиято форма можех да си представя и които така много обичах, които означаваха за мен Максим, дори повече от очите или устата, от гласа му или от формата на главата му.

Но не можех да успокоя гласа, злобен, коварен, разстройващ, който ми шепнеше за същите тези ръце.

— Уморена съм, — казах. — Беше така горещо. И ми беше неприятно, че не си у дома.

Обърнах се и влязох през вратата.

Защо не му казах тогава? Сега зная, че точно това трябваше да направя без каквито и да било въпроси. Той нямаше да се ядоса, беше достатъчно силен, вече не се страхуваше от миналото, нямаше нужда аз да го предпазвам. Беше се оправил. И все пак нищо не казах.

Срамувах се и бях объркана и се бях отдалечила от него, а когато влезе в къщата след мен, започнах да му задавам още въпроси за Кроеулови. Той отговаряше кратко, преди да отиде в кабинета си и затвори вратата.

Изпуснах момента. Тихо носех тайните си, а те бяха жестоки, тежки, горчиви.

По-късно, когато си легнах, Максим застана при отворения прозорец. По скатовете над къщата малки бухалчета летяха по дърветата, като издаваха кратките си остри писъци.

— Дано вали — казах.

Той не отговори. Отидох и застанах до него, като погледнах навън, но той не ме докосна, нито се обърна към мен. Бях учудена като усетих ново, различно отдръпване, не знаех как да се справя с него. Аз бях виновна, бях скрила нещо от него и понеже той го усети, беше дълбоко засегнат.

Не. Беше нещо друго. Усещах, че ако някой ни хване и притисне по-силно в мрежа от сложно преплетени невидими нишки, каквото и движение да направя, за да ги скъсам или да ги изгладя, ще ги затегне по-силно.

Лежах до Максим дълго време, нещастна, уплашена, като слушах бухалите и не можех да заспя.

Но на закуска той вдигна очи от вестника и каза:

— Времето ще се задържи. Може би трябва да дадем едно парти.

— Парти? За какво? Какво парти? Защо?

— Мило момиче, няма нужда да се паникьосваш. Ще имаш случай да си покажеш градината.

— Няма какво да показвам, сега не е в най-добрия си вид и при това едва съм почнала да я оправям.

— Има ли значение? На мен ми изглежда чудесна, спретната е, има цветя. Хората ще й се възхищават.

— Какви хора?

— Съседите, хората наоколо, не можем да бъдем отшелници и понеже купуваме земя и увеличаваме мястото, всеки ще се интересува и това е естествено, важно е да сме в добри отношения с местните хора. Батърлеви като че ли познават всички, попитай нея кого да поканим. Вече познавам някои, разбира се. И нека малко да разпрострем мрежата, има много села наоколо.

Да, знаех, знаех. Не исках да мисля за това.

В Мандърлей имаше безкрайни взаимни гостувания със съседите, половин графство ни беше посетило и партитата бяха нещо очаквано. Ребека даваше партита, беше известна с тях. Спомних си единственото мое парти като господарка там: маскеният бал, когато направих такава ужасна грешка.

— Мислех, че ще си бъдем на спокойствие тук, — казах. — Ти никога не си харесвал много цялата тази шумотевица. Каза, че искаш да се върнем и…

Прехапах устната си. Да се скрием? Не можех да кажа това. Но той много се променяше, връщаше се към старото, си помислих, в много отношения ставаше познатият уверен Максим, който знае точно какво иска и как да го постигне. Времето, когато беше загубен и свит, беше завинаги отминало. Искаше ми се да се върне, защото само този Макс от годините на нашето изгнание ми беше много близък.

— Нямам предвид нещо голямо, просто нещо градинско. Напитки, можеш да се погрижиш за това, нали? От това имаш нужда.

— Какво искаш да кажеш? Нещо да ме занимава ли? Нещо, с което да прекарвам времето си?

— Не, не това.

— Аз съм напълно щастлива.

— Вярно ли?

— Да, Максим, да, да, какво става? Защо се караме? Никога не спорим, никога не се караме.

Той отиде при вратата.

— Понякога да си напълно щастлив не е достатъчно, — каза той и излезе.

Станах и погледнах празната му чаша и кората от ябълка в чинията му. Не разбрах какво иска да каже.

Всичко беше странно и различно и не знаех защо, нито какво да правя.

Нещастна отидох да телефонирам на Банти Батърли за нашите съседи.

Глава двадесет и първа

Но това щеше да бъде моето парти. Щях да го планирам и организирам и подготвя, никой нямаше да ме измести. Щеше да бъде чудесен ден, защото аз щях да го направя такъв. Като разбрах това, почувствах се съвсем различно, започнах да го очаквам и веднага сенките се отместиха и нямаше повече, никакви шепнения.

Когато Максим заговори за първи път за това, веднага си помислих за бала в Мандърлей и бях ужасена, вечерта се превърна в поредица от картини, които бяха заседнали в съзнанието ми, оглеждах ги и себе си сред тях и като че ли сърцето ми спря.

Но онова нямаше нищо общо с мен, беше богата, екстравагантна история, каквато не обичах, нито желаех, а беше такава, Бог знае защо, поради не особено ясна причина. Сигурно беше, че никой от нас не го желаеше. Беше традиция и задължение, като че ли Мандърлей беше за това, хората го очакваха.

Това беше върхът на лятото за всички нас в тази част на света, една досадна дама беше казала „на всички ни липсват веселбите в Мандърлей“. Тя имаше предвид баловете и партитата на Ребека, в които се проявяваше и затова хората я обожаваха. В това тя беше майстор. Партито беше нейно хрумване и на госпожа Данвърс и на прислугата и в отсъствието на Ребека нещата не бяха по-различни. Аз нямах нито участие, нито думата в това. Сега виждам, че ако бях искала, ако бях настоявала да съм в течение на всяка подробност за плановете и провеждането им, ако бях взимала решение по тези въпроси или за промяна, може би щеше да ми е приятно, поне преди тази ужасна история с костюма ми, капана, към който госпожа Данвърс злоумишлено ме водеше. Но се страхувах от всички, дори от хората, които носеха столовете и всичко се понесе като река, а аз стоях безпомощна на брега и наблюдавах.

Сега в никакъв случай нямаше да има подобно нещо, в годините толкова скоро след войната щеше да изглежда неприлично и не на място. Максим нямаше това предвид. Нямаше да има нито омари, нито шампанско, никаква духова музика, нито фантастично осветление по дърветата, нито специално построен дансинг, никакви ракети, никакви маски. Тогава групи от работници в имението оставяха обикновената си работа седмици наред и се занимаваха с това, прислугата говореше и мислеше само за това.

Но тук нямаше такива работници, освен истинските фермери и техните работници, които постепенно също ставаха арендатори, а ние нямахме много прислуга, имах Дора и Нед и някое друго момиче от селото и госпожа Пек, когато имах нужда от тях. Кобетс Брейк не беше Мандърлей, не беше никак внушителна, беше обичана и поизносена, стара и красива и не принадлежеше на половината графство.

Излязох навън и се покатерих по ската и седнах на тревата, като гледах надолу. Госпожа Данвърс беше я затъмнила само за кратко време и сега тя лежеше отново в светлина и ми беше напълно възвърната.

Започнах да правя планове за партито без настроение, защото не можех да измисля повече причини срещу идеята на Максим. Но с течение на времето отидох да посетя няколко пъти Банти и тя дойде два пъти при мен, започнах да изпитвам удоволствие, стана ми приятно, беше едно предизвикателство. Най-сетне това ще бъде мое парти.

Щеше да бъде градинско парти, към края на следобеда. Ще има маси колкото можех да намеря и наема, поставени под дърветата, на терасата, на моравата. Столовата и малките приемни в къщата също така щяха да бъдат отворени, по-възрастните хора можеха да си пият чая и да седят удобно на хлад, защото щеше да бъде горещо, сигурна бях в това, дългите и горещи златни дни се влачеха и нямаха край. Но нямаше да каня само възрастни хора, казах на Банти.

— Искам и младите, помолете Вашите момичета да дойдат и да доведат приятелите си, ще накарам Нед да се погрижи за стария тенис корт, ще го окоси и ще се опита да закърпи мрежата и могат да играят крикет също, намерих един стар комплект в мазето, ще то изчистим.

Искам да има млади хора, да се смеят и да се забавляват.

Ще има чай в кухнята и под навеса отстрана на къщата, хубав старовремски чай, както хората очакват, сандвичи и сладки, кифлички и кейк, малини и сметана.

След това за тези, които останат да се радват на последните слънчеви лъчи, ще има напитки.

Единствената украса, която планирах, бяха много цветя във вази, кани и купи по всички маси и из цялата къща. Банти обеща да донесе каквото може, а също така Дора и Нед, обикновени цветя, не снобски, фалшиви цветарски украси.

— Вие сте чудесна, — каза Банти. Лицето й светеше и добавяше още имена в списъка, които й идваха наум.

Разчитах почти изцяло на нея да ни доведе подходящи гости.

— Не сме имали каквото и да е парти тук от преди войната, ако не се смятат обикновените жътвени тържества и други подобни. Последното събиране беше когато се омъжи момичето на семейство Къркли и имаше танци… в стария обор и също така камбаните забиха посред нощ. Сигурно ще падне голяма веселба — Вие сте чудесна.

Така че никой не сметна, че е само задължение.

Това означаваше, че ще бъдат благодарни и ще им е приятно да дойдат, а при това нямаше да похарчим много, тъй като в общината казаха, че нищо особено не се очаква от нас, Кобетс Брейк не беше Мандърлей и никой нищо не мислеше за де Уинтърови тук.

— Прав беше, — казах на Максим сетне. — Радвам се, че се сети за това парти.

— Добре, — той не вдигна очи от книгата си.

— Просто съм учудена, това е всичко. Така се тревожеше, че хората ще задават въпроси, за, за…

— Да.

— Никой не пита нищо.

— Не.

Излязох. Не можех да се докосна до него, разговорът беше безсмислен.

Но ще се радвам на партито, трябва. Казах си, че това ще е едно добро начало.

И така изглеждаше. Времето продължаваше да е хубаво, цял ден работихме на слънце, — Дора, сестра й, госпожа Пек, Нед. Изнесохме маси и столове, наети от общината и ги наредихме и покрихме с току-що изпрани покривки, имаше цветя в кофи и мивки, огромни букети от хризантеми, треви, букови листа, последните рози.

Всички бяха весели, смееха се, правеха шеги, всички се стараеха партито да бъде успешно и аз бях в центъра, като исках това, предлагах онова, работех заедно с тях, идваха при мен за разни неща, да питат какво да правят.

Виждах смисъл във всичко, за разлика от липсата на каквото и да е мое участие в Мандърлей.

Максим прекара извън къщи част от сутринта, но точно преди обеда, който щеше да се състои от една салата, дойде при мен в градината.

— Изглеждаш доволна.

Отместих косата от очите си.

— Много е приятно, — отговорих. — Така ми харесва. Възразяваш ли?

Погледнах го.

— Какво има? Нещо лошо ли?

Четях го в очите му, но не знаех какво е.

— Всичко ще бъде наред. Всички ще бъдат внимателни.

— Разбира се.

— Максим?

Леко ме погали по лицето с гърба на дланта си.

Какво имаше? Какво? Взех ръката му и я задържах. Не, исках сенки между нас.

— Да сложа ли още една маса на терасата, госпожо де Уинтър. Дора казва, че в кухнята няма място.

Отново партито ни завъртя, денят предявяваше своите изисквания.

И в края на краищата, заслужаваше си, мислех си, че е най-хубавият ден, като обикалях наоколо преди партито да започне, щеше да бъде отлично. Слънцето все още топлеше, но с мекота. Когато прекосих градината под дърветата, под арката от рози, тревата пружинираше под краката ми, където Нед я беше окосил и се носеше слаб, сладък и носталгичен аромат.

Всичко беше в очакване като че ли щеше да започне някаква пиеса. Всичко беше недокоснато, спокойно.

Покривките бяха опънати, столовете опрени на тях, палките за крикет и топките за тенис бяха на място в очакване игрите да започнат. Излязох пред кухненската врата и при дърветата от ореховата пътека, където имаше шарена сянка и когато вдигнах ръката си, за да отместя един клон, светлината заигра като вода напред и назад по земята. Пред себе си видях зеленото поле и иглата на църквата в рамката на последната арка, починах си за малко там, усетих, че се освобождавам от някаква нервност и тревога. Разбрах, че съм възбудена като дете. Нищо лошо няма да се случи, няма да има ужасни грешки, всички ще дойдат и ние ще ги посрещнем, а също така къщата и градината. Ще им създадем голямо удоволствие.

След малко трябва да се върна, след малко първата кола, гласове и хора ще се появят. Но точно сега чаках в тишината под орехите и никой не дойде да ме търси, никой не се тревожеше, че съм тук. Ако избягам сега, внезапно си помислих, никой няма да забележи, всичко ще продължи, както си беше запланувано, без мен. Но това не беше вярно, както не беше вярно за бала в Мандърлей. Там бях случайно във всичко, там нямах свое място, нямах значение. Тук бях в центъра.

Това беше мое.

От далече чух някой да вика, тракането на чинии, но продължих да чакам, не се помръднах. Стоях права, като задържах спокойната минута за себе си, исках светът да спре тук, точно тук. Но после, като се обърнах наоколо, видях децата тихо да идват под ореховите дървета към мен, с протегнати напред ръце, лицата им, светещи в очакване.

„Ела с нас“, казваха, „ела“.

И тъй, тръгнах като обърнах гръб на полето и на сребърната стрела, под ореховите дървета и през вратата влязох в градината, където гостите бяха започнали да пристигат.

Каквото и да си спомням през всичките тези години, не мога да забравя този чудесен ден, безупречен във всяко отношение, докато дойде краят. Толкова много народ, толкова много смях и разговори на слънце, толкова много радостни лица, обърнати едно към друго и към нас, и младите, които бяха дошли с Батърлеви удряха топките за тенис и тичаха да ги вземат, когато прехвърчаваха през дупките в старата ограда. Спомням си ударите на топките по ракетите и по-тежките удари при играта на крикет, вълните от ръкопляскания. Слънцето грееше и се придвижваше и виолетови сенки пълзяха по скатовете, но ние всички бяхме на светло и така щеше да продължи с часове.

И внезапно, много естествено, Максим и аз се приближихме един към друг и си помислих, че няма нищо лошо, че всичко е плод на моята тревога и въображение. Разхождахме се сред хората по отделно, като ги приветствахме, разговаряхме, смеехме се, запознавахме се, но от време на време се събирахме и разхождахме по тревата, хванати за ръка или под ръка за малко и нямаше никакви сенки, нищо, освен любов и лекота помежду ни.

Имаше един момент, който сега си спомням и ясен като картина в рамка пред мен, един момент, когато бяхме заедно и аз ги виждам всички около нас, спрели, замръзнали във времето. Дора излиза от кухнята и носи поднос, отрупан с бели чаши и чинии. Нед след нея с тежък чайник с вряла вода, една жена, която си оставя чашата, един човек, който вдига ръка, за да откъсне увехнала роза, Банти Батърли на края на тенис корта държи ракета и се готви да играе, смее се, главата й извърната назад. Максим усмихнат поднася запалка към цигарата на някакъв мъж, виждам ясно извивката на врата му.

Тревата е бледа на повърхността, сламена, където е много суха, а къщата се издига над всичко и комините, подпорната стена, масите и прозорците и розово-червените стени, — всичко като част от пиесата, която се играе в градината.

Момчетата са някъде наоколо, играят на криеница, ритат топка, малкото под масата, недалеч от тях. Само че не се виждат. Но най-ясно виждам себе си в сърцевината на всичко, в кремавата ми ленена рокля, — това, което най-вече си спомням, е усещането за радост и любов и гордост и дълбоко удовлетворение. Отново го усещам отдалеч като стар парфюм, затворен в шише и отново отворен. Когато изпитвам леко същото чувство, пак се връщам там, при този последен, безупречен ден, преди зловещия му край.

Някой се раздвижи, калейдоскопът се разтърси и светлите парчета образуваха различни фигури. Слънцето блесна в един прозорец и стъклото пламна в ярко меденочервено.

Банти стоеше на няколко крачки от мен, така че чух ясно гласа й.

— Боже, Господи! Старата лейди Бедоу пристига. Това беше хитро от моя страна. Тя почти никога не отива никъде сега, но обича да е в течение на нещата. Наистина можете да сметнете, че това парти е успешно!

Разбрах в следващия миг, преди да погледна към тях, както вървяха бавно под арката и влязоха в градината, въпреки че името и адресът й ми бяха непознати, когато ги преписвах от списъка на Бенти, но почти всички ми бяха непознати.

Разбрах за един миг, появата й беше шок за мен, но не се страхувах вече и все пак видът на високата черна фигура, която бавно се приближаваше, ме караше да изтръпвам както преди, имах същото неприятно усещане на безпомощност, което никога нямаше да ме напусне. Но също така бях сигурна, че каквото й бях казала в нейната гостна онзи следобед, беше вярно. Виждах я такава, каквато беше, една особена, стара, тъжна, безумна жена, загубила усет за действителността и без никаква власт над мен.

Но Максим не знаеше това. Максим не знаеше, че бях я видяла, важно беше как нейното присъствие ще му се отрази, какво ще си помисли и какво ще почувства, — това беше единствената ми грижа и тя ме завладя напълно.

Виждах тъмната й сянка да пада върху осветената от слънцето трева. Максим идваше от обратната страна. Не смеех да погледна лицето му, знаех как ще изглежда, — опъната маска със свити устни, учтив, под пълен контрол, нищо не издава. Един или двама души се оглеждаха към нея с тази много възрастна дама, която се държеше за ръката й, изглежда, че се образува някакъв празен кръг на мълчание, тишина и студ наоколо.

Изтичах да поднеса стол, да почистя масата.

— Добър ден, господин де Уинтър. Дойдох с лейди Бедоу, много й се искаше да се запознае с Вас. Познава тази къща много отдавна. Може би трябва да говорите по-силно, тя не чува много добре.

Тя се огледа наоколо и усетих очите й върху лицето ми, втренчени и бляскащи от дълбоките очни кухини на черепа й. Прочетох весела искрица в тях.

— Добър ден, мадам. Колко приятна и красива е градината, въпреки че много цветя са увехнали от последното ми посещение тук.

Усетих как Максим се напрегна, но не ме погледна.

Беше взел възрастната дама под ръка и й помагаше да седне, като й говореше учтиво нещо, а госпожа Данвърс остана права като черна врана, с ръце, кръстосани отпред. Изтичах до кухнята, за да взема топла вода, пресен чай, хвърлих нещо за ядене в една чиния, ръцете ми трепереха толкова, че я изпуснах и трябваше да я напълня отново. От нищо не се страхувах, освен от реакцията на Максим.

— Добре ли Ви е, госпожо де Уинтър? Толкова сте бледа, нещо случило ли се е? — Дора се беше навела и весело чистеше пода.

— Благодаря, съжалявам, Дора, съжалявам, просто, няма нищо…

— Голяма чест е за Вас, щом тази лейди Бедоу е дошла.

— Да, да, така ми казват.

— Никога не излиза, от години не е излизала. Ето, изчистих го. Позволете ми. Ще се изгорите с врялата вода. Седнете за минутка, преуморила сте се, това е, толкова работа по подготовката и след това възбудата и слънцето. Позволете да Ви сипя една чаша чай, а Вие просто си починете тук за малко. Всичко върви както трябва, няма да им липсвате.

Седнах, както ми каза, благодарна за приятелското й внимание и я оставих да бърбори, като ми подаде чая и пренареди нова храна в чиниите и след малко отпуснах глава на ръцете си да отдъхна. Тя беше права. Бях уморена, но усещането за умора и слабост в краката и странната лекота в главата нямаха нищо общо с някаква истинска умора, те дойдоха заедно със страха, шока и лошото предчувствие. Чудех се какво ли прави Максим, какво ли говори, най-вече какво ли мисли. Нищо друго нямаше значение.

— Изпийте това, докато е топло, мисля, че не сте хапнали нищо, нали? Занимавахте се с всички други. Е, така е винаги на парти. Вземете тези сандвичи с яйца, направих ги току-що.

— Благодаря, Дора. Чудесно се чувствам. Само внезапно малко уморена, както казвате.

Погледнах белия хляб с влажно яйце да се подава отстрани, внезапно ми стана много лошо и щях да стана и отида горе, но чух Максим да говори на вратата.

— По-добре е да излезеш, нали? — каза той с леден глас.

Не смеех да го погледна. Представях си лицето му, виждала го бях преди, последния път, когато имахме парти и тя го беше развалила по друг начин, но точно така съзнателно и напълно. Сега нямаше радост в деня, никакво удоволствие, всичко беше счупено и парчетата се търкаляха наоколо. Трябваше да го преживеем, това беше всичко. Няма да е за дълго. Те ще си отидат, тя ще си отиде. След това аз ще остана сама с него, след това аз ще трябва да давам обяснения. Какво да кажа? Какво имаше да му казвам?

Дора ме наблюдаваше, забелязах смущение и тревога в лицето й. Никога не беше чувала Максим да ми говори така, не беше виждала нищо, освен обич и добри отношения помежду ни. Опитах се да се усмихна, за да я успокоя. Казах:

— Ще питам Максим кога трябва да сервираме напитките, сигурно много хора ще останат, всички изглежда се веселят.

И така беше. Видях го като излязох, отново навън.

Слънцето беше се наклонило още малко, късният следобед преминаваше във вечер, усещаше се във въздуха.

Играта на тенис привърши и само двама души играеха на крикет. Всички останали седяха по масите или на шезлонгите, като разговаряха тихо, или се разхождаха, някои отиваха към градината при кухнята и ореховата пътека. Изглеждаха така спокойни, помислих си, като че ли беше хотел и бяха заплатили, за да останат тук, мястото им принадлежеше. Това ме подразни ужасно, но нищо не можех да направя.

Отидох при Максим край една група от хора. Той говорене учтиво за нещо във връзка с фермите, с възвръщането на земите в добра форма. Нищо нямаше да разберат от лицето и гласа му, беше толкова приятен, толкова естествен. Познавах лица, но не ги свързвах с имена, усмихвах се на всички наоколо. Бях домакинята, всички ме виждаха, трябваше да се държа прилично и това малко ми помогна.

— Мислех дали трябва да сервираме питиетата. Дора и Гуен разтребват нещата за чая.

— Ще се погрижа за това. Всички ще получите по нещо, разбира се.

Той се усмихваше, както и аз, и всички отвръщаха с усмивка, виждах устните им да се движат, чувах приятни възгласи на одобрение. Искаше ми се и не ми се искаше да си отидат. Исках да докосна Максим за сигурност, да му кажа нещо, което да обясни всичко. Да бъда сама с него в градината и не исках. Исках никога да не се беше случвало.

— Сигурно се гордеете с всичко това — чух я да казва с най-сладък тих глас. Безшумно беше дошла през тревата и стоеше много близо до нас, подушвах слабата миризма на мухъл от дрехите й. Тя стоеше неподвижно, очите й втренчени в нас, ръцете й, костеливи и бели върху черната рокля. Защо винаги черно, исках да й изкрещя, защо?

— С време ще стане такъв чудесен дом за вас.

Тя леко се извърна. Хората наоколо, около десетина бяха като омагьосани от нея, а също така и учудени.

Никой не намери какво да каже, само чакаха, мълчаливи, учтиви и слушаха.

— Разбира се, нищо не може да замести Мандърлей. Господин и госпожа де Уинтъридват от една фантастична къща, има доста години вече, имах привилегията да бъда там тогава. Сигурна съм, че сте чували.

— Госпожо Данвърс…

— И за трагедията там. Всички са чували за това, нали?

— Да, сега като споменахте името Мандърлей. Мандърлей струва ми се, че си спомням нещо… — Един дебел мъж с жълта белота на сините си очи. Искаше ми се да го удуша.

— Да, беше известна… в онази част на света, струва ми се, че господин и госпожа де Уинтърще се съгласят с мене.

Тя се обърна леко, за да погледне Максим, видях лицата и на двамата в профил, кожата много опъната върху костите, очите им пълни с ненавист. Усещах се омекнала и слаба, като нещо безпомощно и аморфно, попаднало между скали. Можех и да не съм там, те не ме виждаха, нито ме забелязваха, сега нямах никакво значение.

— При тези обстоятелства смятам, че имате голям късмет, че сте намерили щастието си тук. Дано продължи.

Настъпи странно мълчание. Никой не се помръдна.

Погледнах лицето на една жена в червена рокля и видях как очите й избягват да гледат госпожа Данвърс, разбрах, че се чувства неудобно, но не знаеше защо.

Максим като че ли се превърна в камък. Аз бях между тях, като знаех със сигурност сега, че по някакъв начин тя ще успее да направи каквото е възнамерявала и каквото смяташе, че Ребека възнамерява. Тя щеше да ни унищожи.

Сега знам, че моментът, когато трябваше да намеря сили и кураж, за да й се противопоставя за последен път, беше тогава в градината, онзи късен следобед. Но изпуснах момента, не й се противопоставих, не й казах, че няма власт над нас, че не може да ни засегне, че сме недосегаеми, а тя е ненормална, безумна, отмъстителна стара жена. Оставих този момент да се изплъзне и не го използвах. Нямаше вече да се върне.

Странно е, че краят на партито не беше съсипан, моят спомен не е тъжен. Някои гости си отидоха рано, лейди Бедоу и госпожа Данвърс не останаха за напитките. Наблюдавах черната кола да си тръгва по пътеката и през вратата и тогава като че ли въздухът се освежи след силна буря. Върнах се отново в градината и ми се искаше да се смея, да танцувам по тревата и да прегръщам всички, които бяха останали. Усмихвах се на хората, изглеждаха стари, мили, добри приятели. Не потърсих Максим.

Младежите отново играеха тенис, някаква глупава игра, при която хората си разменяха ракети и места и партньори, а топките скачаха по всички посоки, чуваха се възторжени викове, крясъци, шеги. Дълго време ги наблюдавах и след това отидох при играчите на крикет с добрия приятен Нед Батърли, който флиртуваше с мен и ме караше да се усмихвам. Дойдоха и напитките, подноси, пълни с леко подрънкващи чаши, и хората възклицаваха и ги вдигаха и пиеха доволни. Царуваше веселие, започнаха да се събират на групички стари приятели, видях хора да се разхождат под арката от рози към ореховата пътека и дърпаха масите към последните лъчи на слънцето. Сега беше по-хладно, виолетови сенки падаха по тревата. Влязох вкъщи и запалих лампите и къщата започна да блести и плува като кораб във вечерната тъмнина.

Не потърсих Максим.

Някои младежи напуснаха корта и започнаха да се катерят по затревените склонове, като си помагаха един друг, смееха се и викаха, но като се изкачиха горе, утихнаха и седнаха на малки, мълчаливи, доволни групички, като се наслаждаваха на края на партито. Изпитах странно удовлетворение и спокойствие, затворена сякаш в някакъв балон, освободена от всякакви усещания. Не се тревожех, не се интересувах от бъдещето и имах чувството, че това е краят на нещо повече от едно градинско парти и че трябва да го запомня, да се държа за него сега, сега, преди да изхвърчах.

Бях си взела палтото от къщи и се покатерих по ската, но далеч от останалите, отидох на долния му край и се облегнах на едно дърво. Погледнах надолу и ми беше приятно, че са там и ще говорят по пътя към къщите си за това какво удоволствие са изпитали и ще го запомнят като приятен ден.

Излязох от вратата на градината при кухнята и тръгнах по ореховата пътека. Сега там нямаше никой.

Докосвах с ръка стройните стъбла на дърветата от двете страни, вдигах ръка и докосвах хладните меки листа. Не се виждаше нищо през арката накрая, беше много тъмно и нямаше луна, нито звезди. Облаци започнаха да се тълпят, но знаех, че е там и ми се искаше да погледам откритото поле и далечната сребърна стрела и ги виждах във въображението си. Както ги виждам сега, когато си пожелая.

Най-после, понеже чух гласовете да се сбогуват и врати на коли да се затварят, трябваше да се върна и да кажа сбогом и благодаря, че дойдохте, да, беше чудесно, нали беше прекрасен ден, така сме благодарни. Казват, че времето ще се развали, можахме да изберем най-подходящия ден.

Точно когато последните гости напуснаха, видях, че една кола идва много бързо, лудешката по пътеката, със запалени фарове, насочени към нас, така че другите трябваше да завият рязко и да спрат, за да избегнат сблъсък. Максим тръгна напред, но те вече си бяха отишли.

Разбрах кой е дори преди да видя лицето му, преди да излезе от ужасната, смачкана, стара кола. Значи така щеше да бъде, все още не разбирах как, но просто видях, че тя или двамата заедно го бяха наредили така.

— Дяволска работа, закъсах по пътя, — каза Джак Фейвъл, като се изправи с леко поклащане пред нас, — изпуснах вашето парти, дяволите да ви вземат, Макс, цялата работа беше да те изложим на това парти пред многото хора нали, пред много свидетели. Дяволска катастрофа. Няма нищо, сега сте тук и двамата, вие сте най-важните, нали?

Максим стоеше малко по-далеч от мен. Протегнах ръка и докоснах неговата, но не можех да го гледам, а и той не се обърна към мен.

Чух гласа на Дора и тракането на чаши в поднос от кухнята.

— Махай се оттук, — каза Максим, като направи крачка напред.

Фейвъл изглеждаше подпухнал и мръсен в светлината от къщата, очите му гледаха ту Максим, ту мен, но не се помръдна и започна да търси цигари в джобовете си.

— Не си желан тук, няма какво да си кажем един на друг. Не си добре дошъл. Махай се.

— О, не. Не, ще вляза вътре, Макс, в хубавата ти къща, ако не искаш сцена на пътеката, която ще накара цялата прислуга да излезе. Имаш ли прислуга? Тичай при тях? Сигурно имаш. Добре си се наредил, винаги сме знаели, че така ще бъде. Искам да пия.

Чух стъпки откъм къщата и когато погледнах, видях, че Дора се колебае дали да ми каже нещо.

— Всичко е наред, — казах на Максим. — Аз ще се погрижа. По-добре влезте вътре.

По някакъв начин се справих с нещата в кухнята, говорих с тях с учудващо нормален глас. Привършваха почистването, в градината Нед прибираше масите, Дора и Гуен миеха чашите. Дора ме погледна веднъж или два пъти. Бяха потиснати, не пееха и не правеха шегички, както им беше обичаят. Сигурно личеше по лицето ми.

— Остави, Дора, ще привършиш утре сутринта.

— Ще оправя, ако не възразявате, госпожо де Уинтър. Обичам да е подредено.

— Добре.

— Оставила съм малко супа и студено месо и картофи във фурната и плодове. Нед иска да прибере всички столове, казват, че времето ще се развали тази нощ.

— Да. Някой ми каза.

— Влезте и седнете, изтощена сте, виждам.

Не, мислех си. О, не. Не е това. Партито беше щастие, партито не ме е изморило. Приятно ми беше на партито.

— Благодаря, Дора. Толкова много ми помогна, всички бяхте чудесни.

Като казвах това, почти плачех.

След това чух повишени гласове. Тези на Максим и на Фейвъл. Дора ме погледна.

— Благодаря, Дора, — казах. — Трябва да отида и да видя дали Максим няма нужда от мен.

— Лека нощ тогава, госпожо де Уинтър, ще си тръгнем, когато привършим, и ще бъда тук рано утре сутринта.

Затворих вратата на кухнята и тази на хола към коридора. Не исках да чуят.

Стояха в гостната. Прозорците бяха широко отворени към градината и аз отидох да ги затворя. Появил се беше вятър и духаше завесите навътре.

Максим беше дал на Фейвъл една чаша уиски, но сам той нищо не пиеше.

— Максим…

— Тя ще ти каже. Попитай я, няма да те лъже. Не си лъжкиня, нали?

Фейвъл ми се ухили. Изглеждаше по-зле, откакто го бях видяла в хотела, яката му беше протъркана и мръсна, косата му мазна, залепнала на главата му.

Ръката с чашата уиски леко трепереше.

— Разказвах на Макс за приятната среща на чай в Лондон.

Максим не ме погледна.

— Защо сте дошли тук? — попитах. — Знаете, че няма какво да Ви кажем, няма никаква нужда да се срещаме. Чух как Максим Ви каза да си отидете. Моля, изпийте си уискито и направете, каквото Ви каза, моля.

— Каза ми да се махам последния път. Спомням си това. Сигурно и Вие си спомняте.

Не отговорих. Нито един от нас, стояхме срещу Фейвъл, но не бяхме заедно, между нас стояха континенти. Мисля, че Фейвъл усети това.

— Дойдох с тези. — Видях, че държи един претъпкан плик в другата си ръка. Той го размаха нахално пред лицето ми. — Доказателства.

— Какво, за Бога говорите? Какви доказателства? За какво?

— Не му давай възможност, — каза рязко Максим. — Не го питай. Точно това иска той. Той е пиян и не е на себе си.

Фейвъл се засмя, като отваряше широко устата си и счупените му гнили зъби и пожълтелият му грапав език се показваха. Това беше най-неприятният смях, който някога бях чувала, ако слушах, и сега го чувам.

— Дани ми каза за партито. По случай новата къща, да се срещнете със съседите. Дяволска повреда на колата. Нито следа от старата Мандърлей тук, малко сте паднали надолу в обществото, нали? Но достатъчно хубава, достатъчно хубава. Сега не бихте могли да поддържате такъв проклет палат. При всички случаи нужна е Ребека за това, но тя не е тук, нали, нито там, всички знаем къде е.

Той размаха плика отново.

— Не съм си губил времето. Нито Дани, въпреки че е малко побъркана, — той завъртя показалеца на слепоочието си и отново се засмя. — Бих казал, не е на себе си. Не мога да я обвинявам, нали? Това беше смисълът на живота й — Ребека. Никога не е обичала никого така или нещо в живота си, освен Мандърлей, и то заради нея, това беше единствената причина. Това няма нищо общо с теб Макс. Тя знаеше истината. Ние всички я знаем. Мнозина от нас я знаят. О, разбира се, така беше и ти знаеш, че знаем. Но налагаше ми се да копая, да ровя и задавам въпроси и да получа доказателства много, много търпеливо през последните години. Войната ми попречи. Но знаех, че ще успея и успях и ето ме тук.

— Максим…

— Той блъфира и лъже, пиян е и луд, — Максим каза това много тихо и спокойно. — Правил го е и преди. Спомняш си много добре.

— Ти си я убил.

— Когато изпие напитката си, ще си отиде.

— Ти си я застрелял и дявол да ме вземе, ако не те видя да увиснеш на въжето за това. Имам доказателства.

Той отново размаха илика.

— Не знаеш какво има тук.

— Максим, вземи му го, не знаеш какво може да има там, ти…

— Нямам никакво намерение да докосвам плика, нито него.

— Дълго и трудно работихме по това, Дани и аз. Тя е на моя страна.

— Съмнявам се.

— Искам още от това.

Максим направи две крачки и протегна ръка. Фейвъл му подаде чашата си, като се хилеше пак. Чудех се дали Максим ще го удари, както направи последния път, спомних си ужасния звук на юмрука му по челюстта на Джак Фейвъл, но той просто остави чашата на подноса и се върна.

— Махай се, Фейвъл. Махни се веднага и не смей да се върнеш. Ако не си тръгнеш, ще извикам полицията и те без съмнение ще те арестуват, защото си пиян и караш кола. Съветвам те да спреш някъде за няколко часа и да преспиш, за да не убиеш някого.

Последва минута, когато всичко остана като на снимка. Не се чуваше нищо, освен слабото подрънкване на прозорците в усилващия се вятър.

Помислих, че Фейвъл ще се смее или ще удари Максим или ще извади някаква хартия от плика, която казва истината, или като гледах неспокойните му безумни, кървясали очи да се обръщат към мен, ще се втурне към мен. Не разбирах, повръщаше ми се и ми беше лошо, но не припаднах, никога не избягвах трудностите по този начин.

Снимката остана и ние бяхме замръзнали на нея.

След това, без да каже дума, като че ли нещо се пречупи в него, Фейвъл се полюшна, обърна се и излезе от гостната. Очаквах заплахи, подигравки, бълнувания за доказателства, но нямаше такива.

Схванах, че той разбира, дори в това положение на обърканост беше сигурен, че е извършил злото, за което беше дошъл тук, беше причинил пакостта, беше нанесъл последния удар на колата, която се търкаляше вече надолу. Той и госпожа Данвърс бяха заедно, въпреки че само Фейвъл беше тук сега. Те го бяха планирали, беше започнало много отдавна. Това беше само краят, съвсем лесен.

Ние изграждаме сами съдбата си.

Никой нищо повече не каза. Максим отиде към вратата. Аз останах. Чаках в гостната. Нямаше какво да правя.

Моторът забръмча. Застърга. Спря. Отново забръмча и след това заскърцаха колелата по чакъла, увеличи скоростта. Надявах се да направи, както Максим му каза и да спре някъде и да заспи. Нямаше значение какво ще се случи с него, но не бива да направи зло на някой друг. На някой невинен. Достатъчно навреди на нас.

Седнах на един стол до празната камина. Треперех, в стаята беше студено. Пердетата леко се полюшваха от вятъра, който проникваше през пролуките на вратата.

Помислих си — краят на лятото.

Трябваше да има огън. Можех да донеса хартия и клечки, имаше и няколко сухи дървета в бараката, но бях много изморена. Така продължавах да седя, облегната на коленете си, като се взирах в черната дупка на камината.

Бях уплашена, помня това и разбрах, че дълго време съм била уплашена. Бях изтощена от това, изтощена от всичко. Струваше ми се, че много отдавна не бях си почивала без тревога, без да ме преследват шепнещи гласове и сенки.

И после Максим се върна. Чух вратата леко да се затваря. Помислих си, че ще ме убие и това ще бъде най-доброто, което заслужавам, може би това е изходът.

Погледнах то, беше много тих и изразът на лицето му безкрайно уморен, безкрайно нежен, безкрайно тъжен. В този момент го обичах както никога не бях го обичала, — нито в ранните младежки дни, когато любовта ме караше да спра да дишам, нито в отчаянието си през последните, най-лоши дни в Мандърлей, когато се вкопчихме един друг в ужас и облекчение. Тази обич беше цялостна сама по себе си, завършена, без компромиси, не беше чувство, а просто начин на съществуване.

Обичта ми беше абсолютна, трансцендентна, без зависимост, нито нужда.

Но не казах нищо, нито пък направих някакъв жест към него, само го гледах и обичах и после отвърнах погледа си.

Той каза:

— Кога започнаха тези?

— Тези?

— Тайните.

Търсех подходящи думи и не можах.

— Тези?

Видях, че извади нещо от джоба си и го държеше пред мен.

— Да, така ми се струва. Не съм сигурна. Да.

Картичката беше бледа, но изглеждаше, че гори в ръката му.

— От къде се появи?

— Беше на един венец. Тя го беше изпратила. Не каза това, но аз зная. Бяха красиви, чудесни бели цветя на фона на тъмнозелени листа, беше на пътеката до гроба на Беатрис, когато отидох там рано сутринта.

— Откъде знаеш?

— Не знаех. Исках… исках да отида там сама и го намерих. Тя е имала намерение аз да го намеря или ти. Който и да е от нас.

— Защо не ми каза?

— Не исках да те засегнат. Максим, трябва да ми повярваш.

— Да го криеш, тайни… те много повече ме засягат и болят, когато ги откривам.

— Можеше да не ги откриеш. Не исках да ги откриеш. — Ти си я изпуснала в гардероба, — каза той.

Отиде до подноса и си сипа малко уиски, като ми предложи шишето, но аз поклатих отрицателно глава.

— През всичкото време, — каза тихо той, — през всичките тези месеци.

— Да, съжалявам.

— Мислех, че е мъртва.

— Да.

— А после?

— Не си спомням.

— Фейвъл?

— Сигурно. Да.

— Вярно ли е, че си се срещнала с него в Лондон?

— Случайно, Максим, не мислиш, че съм си уредила среща с него, нали?

— Не знам. Може би се е опитал да изтръгне нещо от тебе. Пари… това е в неговия стил.

— Така направи. Но това стана после.

— Чудех се, виждаш ли. Никога не отиваш в Лондон. Мразиш Лондон.

— Да.

— Къде бяхте?

— Отидох за чай… в един хотел. Беше горещо. Той беше… мисля луд.

— Да.

— Той беше в телефонна кабина с един куфар. — Мисля, че не звънеше на никого, крещеше по телефона, но струваше ми се, че нямаше никой на другия край. Аз минах покрай кабината и той ме видя и тръгна след мен. Трябваше да телефонирам в един магазин, бях забравила един пакет и сигурно ме е чул, когато давах адреса си.

— Но ти никога не отиваш в Лондон. Защо, за Бога, изведнъж реши да отидеш там? Това не беше обичайно за теб.

— Отидох да видя един лекар, — казах мъчително. И чух думите и какво могат да означават за него, какво ще му напомнят и не можех да го гледам, само казах, — Не, няма нищо лошо. Никога не е имало…

— Какъв лекар?

— Така много ми се искаше да имам дете. Когато дойдохме тук, само това исках… трябваше да разбера…

— И разбра ли? — едва чух.

— Да, о, да… той каза… че можем… не вижда никакви причини, защо да не можем.

— И ти не можа да ми кажеш дори това?

— Не… да… Максим, щях да ти кажа, разбира се, щом като се върна вкъщи. Мислех си какво ще ти кажа, но после, срещнах Фейвъл.

— И?

— И не можах. Като че ли… всичко се развали и… не можех да говоря с теб.

— Кога е била тя тук?

— След това. Преди няколко седмици.

— Няколко седмици.

— Извинявай, не исках да се тревожиш за това, което биха могли да направят.

— Какво могат да направят? Тя е луда, и двамата са луди. Обхванати от обсесия, безумни, завистливи. Двама жалки безумци. Какво лошо биха могли да ни направят? Нито един от тях?

— Има работи, които не мога да ти кажа.

— Други тайни.

— Не, няма да те нараня.

— Ти ме нараняваш.

— Тя е лоша, тя те мрази, нас, иска да ни стори зло. И на двамата. Объркано е, криво е и безумно, да… но ще го направи. Те се използват един друг… той иска… не знам… пари… вероятно или отмъщение, някакво друго отмъщение.

— Справедливост — каза Максим.

Погледнах го разтревожена. Говореше така спокойно.

— Какво искаш да кажеш? — чух гласа си, но не беше моят. Вгледах се в него.

— Мислех, че единственото сигурно нещо, — каза Максим, — при всичко станало и през всичките тези години оттогава, единственото сигурно нещо беше, че бяхме заедно и че нямахме тайни, нищо, освен любов и доверие между нас. Никакви измами, никакви тревоги, нито страх, така беше за мен. Живеех с мисълта, че съм виновен за убийство и бях оправдан, но ти знаеше това.

— Нямаше значение, това никога не е имало значение.

— Така ли?

Не можех да говоря. Сега му дължах истината, мислех си, че напоследък е имал толкова малко истина.

Спомних си как ми шепнеше гласът. Този човек е убиец, този човек застреля жена си. Той уби Ребека. Погледнах ръцете му сега и ги обичах.

— Всичко е моя грешка, — казах, — защото исках да се върнем. Пази се да не искаш нещо извънредно много, защото може да го получиш.

— Да.

— Но сега всичко е наред. — Станах и отидох при него. — Фейвъл си е отишъл, тя си отиде, не могат да ни направят зло. Ти сам го каза. Максим, всичко е наред. Това няма значение. Не могат да ни направят зло.

— Те го направиха.

— Няма значение.

— Има ли нещо друго?

— Друго?

— Някои други тайни?

Помислих си за изрезките от вестници и снимката в кафявите пликове горе в папката ми.

— Не, — казах. — Не, няма други тайни.

Той ме погледна в лицето.

— Защо? — попита тогава той. — Защо? За Бога, защо?

Не можех да отговоря.

— Не трябваше да се връщаме. Права си, разбира се, както и не трябваше да отиваме пак в Мандърлей. И все пак знаех, че ще го направим, трябваше. Няма никакъв смисъл да бягаме. Те искат… справедливост.

— Отмъщение, зло, безсмислено, жестоко отмъщение. Те са луди.

— Да, но все пак ще бъде справедливост.

— Ще бъде?

— Ако не кажа нищо, ако не направя нищо, ако се опитаме да останем тук, ще бъде все така винаги. Може никога да не си отидем… но ти няма да ми имаш доверие. Ще продължаваш да се страхуваш от тях и от мен.

— Не се страхувам от теб.

— Не?

Извърнах погледа си.

— Благодаря ти за това, — каза Максим.

— Обичам те, — казах. — Обичам те. Обичам те.

— Да.

— Максим, всичко ще бъде наред, моля ти се, моля те. — Хванах ръцете му и ги задържах, вдигнах ги към лицето си. Видях, че ме гледа така нежно, със скръб и съжаление и обич.

— Моля те. Те не могат да победят, не могат… не трябва да допуснеш да победят.

— Не, — каза тихо той.

— Не, не те, те са случайни. А тя.

От ужас замръзнах на мястото си.

— Какво ще правиш?

— Ще трябва да кажа истината.

— Не.

Той не отговори, само ме остави да задържа ръцете му на лицето си.

Внезапен вятър задуха силно, като раздрънка стъклата и тогава усетих, че го чувахме известно време как се засилва все повече, като вие в тъмния празен комин и се промъква под вратата.

— Уморен съм, — каза Максим. — Толкова съм уморен.

— Да.

— Иди си легни. И без това беше достатъчно изморена.

— Бях?

— След партито.

Партито. Бях забравила. Искаше ми се да се усмихна. Партито — беше преди хиляда години.

— Какво ще правиш?

— Ще остана малко. Имам няколко писма.

— Максим, много ли си ядосан?

— Не, — отвърна той уморено, — не.

Но изтегли ръцете си от мен и се извърна.

— Не исках тези тайни. Те ме плашеха.

— Знам.

— Не можех нищо да направя. Една водеше към друга, но исках да те предпазя, да не позволявам нищо да те нарани.

Той се наведе и ме целуна много леко и целомъдрено като баща, който целува детето си и аз не можех да го притисна по-близо до себе си. Помислих си, утре. И двамата сме изморени, не знаем какво правим, нито какво говорим.

— Утре.

Той ме погледна.

— Легни си сега.

Утре ще започнем отново. Няма вече тайни и няма да има. И никакви страхове, така си казвах. Никакви страхове.

Като тръгвах към вратата с несигурни стъпки, замаяна от изтощение, внезапно попитах:

— Франк ще напусне ли Шотландия и ще дойде ли тук? Решиха ли се? Каза ли ти?

Той се спря и ме погледна, като че ли гласът ми идеше от много далеч и му беше трудно да разбере какво казвам, дори не си спомняше коя съм. След това каза:

— О, да, да. Мисля, че ще дойдат.

Тогава всичко щеше да бъде наред. Това беше последната ми мисъл и напуснах стаята. Франк щеше да дойде и ще започнем отново. Всичко ще е наред.

Като се приготвях за спане, чух как започна бурята, биеше по дърветата, спускаше се по скатовете и нахлуваше през градината и удряше, удряше по всички стени и врати на къщата. Но аз издърпах завивката над главата си и след това чувах само шум като от налитащото море по камъчетата и над мен, като ме блъска надолу, надолу и ме поема.

През цялата тази нощ сънищата и шумът на бурята ме люлееха. Няколко пъти се опитвах да изплувам на повърхността и не знаех дали спя или съм будна и всеки път отново ме издърпваха навътре. Вятърът беше страшен, връхлиташе върху дърветата и къщата, като че ли целият свят беше полудял и беснееше, чух се, че извиках Максим и ми се стори, че ми отвърна тихо, успокоително, но после гласът му сякаш беше поет от вихъра на бурята и обхванат от нея се отдалечи. Сънищата ми бяха ужасни, безумни, объркани, изпълнени с шепот и внезапни набези на вятъра и движещи се, заплашителни сенки.

Но в тези сънища чувствата ми бяха най-живи, страх и учудване и безнадеждно търсене на някого, на нещо и летях след собствения си глас, който бягаше от мен като че ли имаше отделен живот. А после потънах в бездънен сън, където никакъв звук нито светлина можеха да проникнат.

Събудих се в паника, не само поради гневния, разкъсващ вой на вятъра отвън, но и поради тягостното усещане в сърцето ми. Запалих ламата, леглото на Максим беше разтурено, но празно, а вратата на гардероба зееше отворена.

В съня си, някъде зад сънищата си разговарях с него, страстно разисквах нещо с него, а сега същата сила и гняв, които изпитах към госпожа Данвърс, бяха като бурята, връхлитаха върху ми и знаех, че няма да ме оставят, докато не го открия и му кажа каквото е необходимо, за да ме разбере.

Десетте години, през които го ръководех, предпазвах от истината и миналото, от напомняния, от мрачни настроения, от решаване и изграждане на собствената ми слаба самоувереност, десет години на израстване изглежда бяха стигнали своя връх. Знаех какво мисля, виждах смисъл в безсмислието, щях да се боря за постигнатото, за начина, по който победихме. Знаех какво искам, какво трябва да бъде, нямаше да позволя да го изгубим, нито на Максим да избяга по някакво хрумване, поради обърканост и отчаяние.

Тичах из къщата, като завързвах колана на пеньоара си в здрав възел, дори не спрях да си обуя чехлите.

Вятърът стихваше от време на време и настъпваше миг на абсолютна тишина, преди да набере нова сила и пак да се нахвърли върху прозорците и около комините.

Виждаше се ивица светлина под вратата на кабинета.

— Максим. — Той вдигна глава. Видях, че нещо пише. — Максим, защо си се облякъл? Къде отиваш? Не може да излезеш, вън е страшна буря.

— Върни се да спиш. Извинявай, че те събудих, не исках да те събудя.

Той отново говореше много тихо, изключително грижовно и внимателно.

— Максим, искам да ти кажа нещо. Има неща, които не съм казвала, а трябва да ти ги кажа.

— По-добре да не ги казваш, как мислиш?

— Защо? За да създам недоразумения ли? Какъв смисъл има?

— Няма никакви недоразумения помежду ни. Никакви.

— Да. Не си ме разбрал. Максим, имаме всичко тук, всичко е вече зад нас.

— Наистина ли?

— Да, да. Права бях, че дойдохме. Ти го знаеш. Нищо не може да промени това. Не ми казваш, че се страхуваш, нали? От какво? Аз не се страхувам.

— Не, — каза той. — Не, не се страхуваш, нали? Сега не. Виждам.

— И не греша. Не искам да си мисля, че нашето завръщане е глупост. Наблюдавах те. Познавам те. Това беше най-добре за теб, това, което исках.

— Да. Може би си права.

Беше изморен и стреснат и разстроен.

— Говори, няма от какво да се боиш, няма какво да криеш.

— Не, имам. Знаеш, че имам. Какво могат да направят те?

— Не зная, но ще го направят. И аз не бих могъл да живея с това, нито под тази сянка, повече не мога.

— А аз?

— Ти? — Той за миг изглеждаше, че е далеч, след това се приближи до мен и нежно ме погали по лицето.

— Мисля за теб, — каза той, — повярвайповярвай ми. През всичкото време.

— Не, не мислиш, не може да мислиш.

Но той не отговори, само мина край мен и излезе от стаята. Аз излязох след него.

— Максим, ела горе и си легни. Ще говорим за това утре, ако е необходимо.

Не изглеждаше, че бърза, но въпреки това вървеше бързо през хола, като си взе палтото и ключовете за колата.

— Къде отиваш?

Но той не отговори. Изтичах и застанах между него и вратата. Той спря и ме целуна, сякаш ме оставяше за час, а аз силно стиснах ръката му, но той беше по-силен от мен и не му беше трудно да се измъкне.

Когато отвори вратата, вятърът се втурна в хола като лудо, виещо същество и не можех да чуя какво казва Максим, ако изобщо каза нещо. Чудех се дали смята да отиде при Франк или в Лондон, просто не знаех какво да мисля. Вятърът отвяваше каквито и да било разумни мисли от главата ми, искаше ми се да затръшна вратата и да се оттегля, да се предпазя от него.

— Максим, Максим, върни се, чакай… където и да отиваш, не отивай сега. Моля те, чакай.

Но той вървеше много бързо по пътеката срещу набезите на вятъра, беше тъмно като в рог и не можех да го видя. Опитах се да го последвам, но вятърът брулеше косите и дрехите ми и си нараних краката по камъчетата на пътеката. Фаровете на колата светнаха и тогава наистина започнах да тичам, като не обръщах внимание на бурята и застанах почти на пътя на колата, но той леко зави край мен, видях лицето му, строго и бяло.

Гледаше напред, нарочно не ме гледаше и замина, загуби се от погледа ми нагоре по ската във вилнеещия вятър, дъжд и тъмнина.

Когато се върнах вкъщи, тъй като нямаше какво друго да правя, веднага отидох при телефона, въпреки че знаех, че е по средата на нощта, нямаше нищо, че ще ги събудя. Дори не се замислих. Знаех, че нито за момент няма да си помисли да отиде в Шотландия, но някак си ми се струваше, че ще се обади на Франк, по някакъв начин ще отиде там.

Нямаше звук. Линиите бяха пострадали от бурята, телефонът беше замрял.

След това нищо не можех да направя, само седях сама в страх, като се вслушвах в рева на бурята и трясъка на изтръгнатите дървета. Беше ужасяващо и не исках да си мисля какво значи да караш кола в такъв вятър.

Молех се отчаяно, като обещавах най-различни неща.

Накрая отидох и си легнах и слушах вятъра и се молех Максим да остане жив, като го исках с цялата си новооткрита самоувереност и сила.

Най-после сигурно съм заспала неспокоен сън, разкъсван от сънища и ужас и шумовете навън.

Събудих се през неестествено тиха сутрин. Светлината в стаята беше страшно бледа. Отидох при прозореца и като погледнах навън, видях един чисто измит свят, ясен, но пълен с разрушения. Градината лежеше потрошена. Скатовете бяха осеяни с клони и почти цели дървета, където бурята ги беше хвърлила, а над затревената площ имаше пролуки светлина и небе, каквито нямаше преди.

Слязох долу. Максим не беше се върнал. От прозореца се виждаше, че колата не беше в гаража. Опитах се отново да телефонирам, но телефонът все още не работеше и понеже нямаше какво друго да правя, бързо се облякох и излязох със страх, за да огледам какви пакости беше нанесла бурята, а и от страх за Максим, и всичко от предишната нощ остана там, в очакване и можех да го задържа и да не мисля за това, просто поради поразиите, направени от вятъра. Проправях си път през разни изкоренени, повалени, изпочупени дървета и растения, без да ги докосвам, само гледах. Не плачех. Сълзите бяха бледи, незначителни, слаб отговор на тази гледка.

Отидох в градината при кухнята. Мислех, че стените ще я защитят, но цялата далечна стена стоеше в куп развалини, вятърът беше нахлул там и бушувал лудо, като е разкъсвал, изкоренявал, разхвърлял. Вратичката беше полуизкъртена, трябваше да бутам много, за да мога да мина. И когато направих това, като се препъвах, съжалих.

Ореховата алея беше изчезнала. Там, където красивите стройни млади дървета се бяха издигали в арка, където се бях разхождала, за да се наслаждавам на полето в далечината и на блестящата сребърна игла на църквата, имаше само купища откършени клони и нещастни, бледи, голи стебла.

Тогава се разплаках, като застанах там, но тези сълзи бяха безсмислени и скоро престанаха.

Беше доста студено. Небето навсякъде беше равномерно сиво, светлината водниста. Обувките ми бяха прогизнали, а краят на пеньоара залепна в краката ми.

След това ме завладя отчаяно и свирепо желание за Максим, и за нищо друго. Не можех да понеса да съм сама тук. Не си спомнях какво си бяхме казали накрая, колко голямо недоразумение съществуваше помежду ни. Знаех, че не бях обяснила както трябва всичко, не му дадох да разбере защо, причините за всичко, което се беше случило през тази изминала година, а и преди. Не му се извиних.

Почти се затичах през тревата към терасата на къщата. Трябваше да се облека и след това някак си да разбера къде е отишъл и да го накарам да се върне вкъщи.

Но когато минавах през хола, видях вратата на кабинета отворена и едно писмо изправено на мастилницата. Влязох. Беше обикновен бял плик без адрес. Но знаех, че е за мен и седнах на един стол, отворих го и зачетох.

Въпреки че знаех. Нямаше нужда да го чета. Знаех какво е имало в главата и сърцето му, какво го е занимавало непрекъснато, знаех за вината му и как е виждал истината за всичко.

Не ни наказват за греховете ни, а самите грехове ни наказват. Не можем да живеем с мисълта за вина през целия си живот.

И когато привърших с четенето, чух гласове, Дора ме викаше.

Бяха дошли да видят как сме, какви пакости има, бяха разтревожени. Тогава се разплаках поради добротата и вниманието им и им разказах, каквото можех за Максим и след това всичко беше иззето от моите ръце, изпратени бяха съобщения, хора идваха и си отиваха, а после дълги часове само чаках и чаках за новини и да поправят телефона, както и накрая стана, така че когато той звънна, аз се обадих и чух какво ми казваха за Максим.

Глава двадесет и втора

Той бил почти стигнал. Открили колата близо до шосето, смачкана от дървета, край един тесен, извит път недалече от Мандърлей. Аз самата бях карала натам преди една година, а двамата заедно бяхме пътували много пъти.

Не исках да отида. Помолих ги да се обадят на Франк Кроулей. Той е стар приятел, казах им, ще идентифицира Максим, няма да има никакво значение кой ще го направи. Но не можеше така, не позволиха. Аз бях най-близката му роднина. Жена му. Госпожа де Уинтър. Аз трябва да отида.

Странно беше, че беше невредим, само малки одрасквания по челото. Не можех да разбера защо е мъртъв. Но не мислех за това. Не го виждам там. Виждам го навсякъде, където сме били заедно, по пътя за Монте Карло, да се разхождаме през Хепи Вали с Джаспър, който подскача около краката му, да стои до мен с ръце върху перилото на стария кораб към Истанбул между залез-слънце и сърпа на месечината, да гледаме Кобетс Брейк от върха на затревените скатове.

Не, не го виждах там.

От начало не исках никакво погребение, от никакъв вид, но трябваше да има нещо, а и другите го искаха, — Джайлс и Роджър, Франк Кроулей, старият полковник Джулиън. Но не трябва да бъде в църквата на Керит, нито в селската църквица на Кобетс Брейк. Не исках това, сама се учудих на упоритостта си и не исках никакъв гроб.

Не трябва да бъде погребан в гробницата до нея, това не бих могла да понеса, а нямаше друго място и така той няма да бъде изобщо погребан, не бива да има никакво тяло за погребение. Щях да намеря друг способ за това, което ставаше.

Отидохме в едно малко, спокойно непознато място, на двадесет мили далеч от мястото, където колата се бе ударила в дървото, — не бях го виждала преди, а и нямаше никога после да го видя, беше твърде безлично дори да го запомня. Затова го бях избрала с помощта на Франк. Той го намери, той уреди всичко.

Бяхме само седем души и свещеникът, скоро церемонията привърши. Тя не дойде, нито пък Фейвъл. Бях направила всичко никой друг да не знае. Но след това, когато завесите се отвориха и затвориха пак и той си беше отишъл вече и ние излязохме навън в сивия и влажен въздух, миришеше на есен и на море и видях една фигура с палто, висока, слаба, някак си позната, но човекът се обърна деликатно и когато отново се взрях, него го нямаше. Дълго след това Франк ми каза, че е бил младият Робърт, лакеят от Мандърлей, който чул някакъв слух и дошъл от Керит, където все още живеел, но само се завъртял, защото не искал да се натрапва.

Робърт. Отбелязах името му някъде в съзнанието си. Да го запомня.

Нямаше нищо друго, нито закуски, нито събиране.

Тя не дойде. Нито Джак Фейвъл. Знаех, че няма да дойдат, нямаше нужда, бяха получили, каквото искаха.

Отмъщение, бих казала, но Максим го нарече справедливост.

Беше останало само още едно нещо и трябваше сама да го направя. Франк, милият Франк беше страшно разтревожен, щеше да дойде, смяташе, че трябва да присъства заради мен и заради себе си. Но аз държах на своето и той не настоя, само прояви разбиране.

Наета кола ме закара там. Носех дървената кутия с името му, надписано на нея, и след това ме заведоха до пристанището, където чакаше една лодка. Видях, че принадлежи на сина на Таб, въпреки че не исках никой познат да се намесва. Фактически не го познавах, в известен смисъл това беше правилно и ми стана приятно да го видя.

Беше все още влажно и сиво и мъгливо, усетих капки по лицето си, като бях в лодката и прекосявахме широкия залив към малкото заливче. Морето не беше бурно. Той не караше бързо, защото смяташе, че така е редно, моторът беше приглушен и така като че ли мина много време. Нищо не си казахме, докато внезапно видях дърветата над брега, гъстата растителност се виеше като джунгла и по-нататък, навътре, напълно скрито, каквото беше останало от Мандърлей.

— Тук, — казах, — спри тук.

Угаси мотора на лодката и настана пълна тишина, чуваха се само чайките. Видях заливчето отпред и брега, но не исках да отида по-близо. Минах към края на лодката и почаках един миг, а след това отворих малката кутия и леко я обърнах, като изсипах ситния белезникав прах. Пепелта се вдигна и понесе далеч от мен, към Мандърлей заедно със соления вятър от морето.