Мисис де Уинтър

Глава единадесета

И тъй, всичко свърши и скоро приех този факт и обърнах гръб на мечтата за къщата, така че тя стана разпокъсана и нематериална и когато се опитвах да си я представя, открих, че не мога.

Колко бързо свикваме с нещата.

Едва прекарахме и една нощ в нашия стар хотел, достатъчно дълго, за да опаковаме останалия ни багаж и да платим каквото дължахме на управителя, който се държа грубо, защото беше загубил това, на което се беше надявал през зимата.

Това не ни интересуваше.

— Искам толкова неща да ти покажа, — каза Максим. — Горкото момиче, беше като затворник в мрачна килия и много търпелива. Е, ще си наваксаме.

Не бива да прекараме живота си в тъга.

Той изглеждаше изпълнен от възбуда и планове и аз се заразих от неговото настроение. Разбира се, беше хубаво, че времето ни щеше да бъде по-добре запълнено, но по-важното беше, че той гледаше на живота отново весело и в добро настроение. Малкият хотел до езерото внезапно ни се стори овехтял и третокласен, стаята ни — малка и нечиста. Затворих за последен път вратата и без да се спирам, за мен беше станала анонимна като всички други, въпреки че бяхме прекарали в нея дълго време, нищо особено не беше се случило, нищо, което заслужава да бъде запомнено. И все пак щях да си я спомня някой ден, без никаква особена причина, просто ще се появи на повърхността и ще остане там, сред някакво мое занимание, несвързано с нея, или с това време.

Някаква част от живота ми беше прекарана там, в нея, време, което никога няма да се върне. Мислех си, че би трябвало да съм благодарна, това беше стая в живота ми, където нямах страх, нито отчаяние, нито тревога.

Бяхме напълно, скучно доволни.

Заминахме си, като пътувахме непрекъснато, винаги търсехме нови гледки, нови вълнения; изучавахме карти и ръководства в кафенета тук и там, като ги разгръщахме, като посочвахме, като търсехме места, нетърпеливи да се движим, да се наслаждаваме, да не изпуснем нещо. Той казваше:

— Нека отидем тук… — или, — хайде, ще те заведа там… — или, — никога не съм бил в… — и ние тръгвахме. Поредицата от хотели и малки пансиони, спретнатите малки къщички, в които наемахме стаи, сега се сливат в едно, няма никога да запомня която и да е, само някаква шарка на пердето или някакъв израз по лицето на някой сервитьор, скърцането на затварящ се прозорец.

Видяхме красиви неща, главозамайващи, незабравими къщи и планини, градини и дворци, морета и небеса, църкви и езера. Пътувахме бавно по река Рейн в едно старомодно корабче изцяло в махагон и позлатено, стояхме при перилата или седяхме в залата с часове, като наблюдавахме бледи кулички и кули на приказни замъци да се показват от зелени гори по отсрещния бряг, дворци на Спящи красавици и Румпелстилтскин да се отразяват във водата. Така се привързвах към тях поради това, че бяха толкова далеч от нещата, които обичах и исках, толкова различни във всяко отношение от всичко, което бях видяла или за което мечтаех. Не ми се искаше това прекрасно пътешествие по реката да свърши.

Максим все още се страхуваше, че ще срещнем някой, който ни познава, но всички наши спътници бяха немци или холандци, не чувахме никой да говори английски, освен нас. Отново станахме много близки, взаимозависими, както не бяхме по време на краткото ни пребиваване у дома, разхождахме се или мълчахме заедно в пълна хармония. И все пак, веднъж, без повод, както се бяхме облегнали на перилото, плъзгайки се покрай една омагьосана гора, погледнах ръката му, дългите му пръсти, обхванали пиринча, един глас в главата ми каза „Това е ръка на убиец. Ръката, която е държала пистолета. Този човек е убил жена си. Ребека“ и почти извиках от шок, от отчаяние, учудена защо, защо е трябвало да стане, уплашена от това, което някъде в дълбочината на съзнанието ми очевидно ме тормозеше.

Изглежда, че и това трябваше да приема, както всичко останало. Колкото и далеч да бягаме, където и да бяхме, никога няма да премине, никога няма да се забрави, никога няма да можем да избягаме от него.

Веднъж, по същото време имаше и по-лош момент и едно припознаване, една шега на окото, която отразяваше миналото, изигра много ужасна роля върху заспалите ми страхове, като ги събуди за разрушителен живот.

Като пътувахме по река Рейн, времето беше студено, но от там отидохме в Италия и заварихме края на лятото. Тук слънцето отново грееше по средата на деня и беше топло. Отдадохме се на него, въпреки че рано и късно носехме по-топли дрехи. Птичките все още не бяха си отишли, лястовички се гмуркаха и стрелкаха из синьото небе, влизаха и излизаха от гнездата си по представителните здания.

Казвах си, трябва да запомня това и да бъда щастлива тук, защото това време никога вече няма да се върне. И си помислих какво щеше да стане с мен, ако Максим не беше ме спасил. Досега щях да пътувам, щях да прекарам младите си години като платена компаньонка на една след друга ужасни, богати и вулгарни жени, и като гледах бръчките в краищата на очите ми, усещах хлад, първите тревоги за самотата и тъгата на една благородна, бедна старост. Когато тези мисли се появиха, мразех се за най-малката нелоялност, която някога мимолетно бях изпитала към Максим, най-дребното, моментно отегчение или недоволство и горещо се молех с благодарност и облекчение.

Сутринта на този ден напуснахме оживените улици и площади, веселото слънце и влязохме в огромни хладни здания, тъмни църкви с позлатени кубета и тавани, с изписани ангели, които се издигаха на разперени криле към небето и тихи коридори и галерии, където нашите стъпки силно ечаха. Движехме се между бледи, спокойни статуи на хора и богове и непроницаеми светци и деви със строги лица, хорове, които пееха в екстаз, приятни херувими от мрамор. Образите ме освежаваха така, че моят скромен живот и обикновени грижи поне през тези часове бяха поставени в една по-внушителна, по-безвременна перспектива.

— Харесва ми тук, — казах, — кара ме да мисля за това, което има значение, а останалото не е нищо друго, освен дразнене, като бръмчаща муха.

— Тогава да си тръгваме?

— Защо?

— За да не се разглезим от излишеството, голямото изкуство и тържествеността. Безсмъртните желания трябва да бъдат ограничавани в добре премерени дози, за да имат най-добър ефект.

Накара ме да се засмея, както си стоеше там толкова слаб и типичен англичанин до мраморната колона, като ми говореше с тази небрежна арогантност, която обикнах веднага. Поради нахлулата радост, че отново ставаше съшия човек, с обич го хванах под ръка и излязохме на слънце…

— Щом като няма да останем тук, какво ще правим?

— Ще обядваме и ще отидем в една градина.

За разнообразие обедът не беше в някакво местно кафене, забутано в странична уличка, беше много по-внушително.

— Омръзна ми, — каза той. — Хайде! — И разбрах, че се отнася до криенето, до това, че си извръщахме лицата по навик от някой, който минава и ни поглежда, уморен да се страхува и да се срамува, от облекчение ми прилоша и ми се искаше да скачам, да се смея, да танцувам по улиците, — не толкова заради себе си, бях все още доволна да се прикривам и да оставам анонимна, това беше инстинктивно у мен — заради него.

Ядохме в един хотел, под чадър на терасата. Имаше цветя на масата ни и изгладена, тежка покривка, дръжките на високите чаши бяха тънки като клончета, а рибата имаше приятния вкус на море. Нищо не можеше да ни засегне. По едно време казах:

— Голям късмет имам. Бях забравила, но сега си спомних, — и той се засмя и когато го погледнах право в лицето, стори ми се, че виждам само задоволство.

Това е достатъчно, си казах, ако не мога да имам другото, това е достатъчно. Това слънце и топлината и морето, тези красиви места и си помислих колко много хора биха ни завидели.

Тайната е настоящето, си казвах, като гледах чашата си с вино и вкусвах леката лимонена свежест с езика си. Тайната е днес, — миналото, бъдещето и останалата част от живота ни не бива да ни занимават сега, ние просто не мислим за тях.

Много весело се хранихме повече от два часа, като ядохме повече, отколкото имахме обичай. След това се качихме на един автобус, като се блъскахме заедно с другите, излязохме извън града до някакви меки хълмове. Последната миля вървяхме и наоколо цареше чудесна тишина, катерехме се между дърветата в късното следобедно слънце.

Тайната е сега, си повтарях, сега, и си помислих, че можех да остана там, да живея тихо в това красиво място и да отивам на пазар, да се грижа за една малка, спретната къщичка с капаци на прозорците и саксии с цветя по стълбите.

— Ето, — каза Максим, като спря и ме хвана за ръката. — Виж.

Вилата беше пред нас, на края на последния скат, като се издигаше от широка алея, обградена от симетрични градини. Беше строга къща, елегантна, грациозна и до нея се стигаше по двойна каменна стълба, която се извиваше от двете страни и се сливаше пред входа в портал.

— За първи път я видях, когато бях на седемнадесет години, — каза Максим. — Никога няма да я забравя, никога няма да забравя как веднага осъзнах пропорциите й, тя изпълни очите ми със задоволство повече от други здания, които бях виждал.

Погледнах го. Не бях сигурна. Беше твърде формално, твърде строго, не можех да изпитвам топлота към нея, държеше ме на разстояние и ме гледаше строго.

Като вървяхме нагоре по посипаните с баластра пътеки, видях градините от двете страни, храстите бяха подстригани. Имаше вода в дълги каменни канали и фонтани, водата на фонтаните се издигаше в очарователни дъги и ветрила, внимателно премерени. Видях редици кипариси и отлично поддържан жив плет, а зелените дъбове и тополи хвърляха дълги сенки.

Освен бяло мушкато в огромни саксии, от двете страни на стълбите нямаше други цветя.

Но зад къщата строгите градини водеха до по-груби скатове до маслинени и портокалови дървета, малки, извити, романтични във високата трева.

— Трябва да го видиш през пролетта, — каза Максим, — покрито е със сини и кремави цветя, а цветовете ги обсипват като сняг, ще дойдем тогава.

Пролетта. Нямаше да мисля за толкова далечно време, няма да мисля занапред изобщо, защото се страхувам, че ще си спомня какво бях планирала за това време.

След малко започнах да разбирам привлекателността на вилата, прекрасните й строги линии, спокойствието и тишината ме завладяха, те бяха много сигурни в себе си и поради това отморяваха. Веднъж като позволиш на къщата да те завладее, не можеш да я промениш, нито да спориш с нея. Може би най-после аз се променях, може би сега бях напълно узряла, си мислех и това не ми изглеждаше някаква глупава, смешна идея. Никога не бях имала младост, въпреки че бях имала детство, толкова отдавна, може би е било в някаква приказка, която бях чела, но не съм била млада по безгрижен, глупав, смешен начин. Бях се омъжила за Максим, бях се загубила в него, в Мандърлей и това, което ни се случи там. И все пак усещах дълбоко в себе си, че не бях възрастен човек, нито зряла, нито възрастна жена, въпреки че често се смятах за жена на средна възраст, дори много възрастна, това беше интересно състояние. Бях жена на Максим, а също така и дете, а в предишното ни заточение се чувствах като майка, която го води внимателно за ръка.

Вървяхме бавно из градините. Те налагаха един спокоен ритъм на ходене, човек не можеше да си представи да тича, да бърбори или да чуе детски смях. Мислех си, като Мандърлей. Затова той е щастлив тук, защото тази къща му доставя удоволствие, тя е като Мандърлей, тя е сива, внушителна, налага се, подредена, хармонична, мълчалива.

Имаше малко хора, които се разхождаха като нас, сериозни двойки, които едва разговаряха и когато се върнахме отново пред вилата, започнаха да идват към нас и още няколко други се появиха, за да се съберат в група в подножието на стълбите. Максим погледна часовника си.

— Четири часа, има обиколка на къщата. Гидът ще дойде тук и ще чака, можем да се присъединим към групата. Малко е претрупано, но има и някои разкошни неща, картини, доколкото си спомням. Не си спомням всичко.

Не бях сигурна, че искам да вляза вътре. Приятно ми беше да се разхождам по настланите пътеки, сред фонтаните, а неотдавна Максим щеше да избегне точно това, защото хората, които се включваха в групи, за да посетят такива места, бяха точно тези, които могат да ни видят, да ни познаят, да ни зяпат и да си шепнат. Сега това съвсем не го интересуваше.

Млада жена стоеше до стълбището, което водеше към входа, — висока, стройна, елегантна, облечена с превъзходен италиански вкус, косата й гладко сресана назад над кокалестото й лице, жена, която веднага ме накара да се почувствам зле облечена, с износени дрехи, с неприятно усещане за липсващите копчета на жилетката ми, за непохватността ми.

Не се страхувах от такива жени поради някаква несигурност у Максим. Никога не ми беше минавало през ум, че може да се интересува от друга. Нито за момент не съм била разтревожена, че може да ми измени, въпреки че понякога се чудех защо се беше оженил за мен, защо беше очевидно доволен, как дойде любовта при нас. Често се гледах в огледалото и не разбирах. Само от една жена се бях страхувала, една съперница, но това беше минало.

И все пак видът на тази италианка, която с лекота тичаше по стълбите като самоуверена птица, ми напомни това и снимката на Ребека се появи в съзнанието ми и си помислих как тя би тичала към входа на вилата, като че ли е нейна господарка.

Послушно тръгнахме след нея по стълбите, група от десетина души, заинтересувани, възпитани и понеже Максим искаше да влезе вътре, аз го последвах. Но бях сигурна, когато влязохме в огромния сенчест хол, че нищо няма да ми хареса, че ще бъде твърде строго, пълно с тежки, студени, безлични неща. Точно така беше и гидът говореше на италиански с твърд, висок глас и бързо, не можех нищо да разбера, а Максим изглеждаше разсеян. Когато тя сочеше това или онова, той гледаше на друго място, разглеждаше друга част от стаята.

Чудех се защо е дошъл, може би просто за да си спомни.

Беше казал, че за пръв път дошъл тук, когато е бил на седемнадесет години. Чудех се какъв ли е бил тогава, дали е имал момчешки вид и дали е бил тромав. Но не можех да си го представя.

Влизахме и излизахме от стаи с високи тавани. Имаше подове, покрити с плочи в геометрични фигури, стъпките ни звънтяха по тях, и рисувани тавани и гравирани гирлянди с плодове и гроздове и венци от бръшлян около гипсовите корнизи над вратите. Тук хора биха слушали музика и на групи биха водели възпитани разговори. Биха яли красиво наредени храни, никога не биха се държали импулсивно, никога не биха били облечени неподходящо. Никога не биха вършили обикновени ежедневни неща, не биха се смели и не биха тичали наоколо, нито биха спорили или изпускали неща по пода, нито пък биха оставяли децата да крещят.

Колкото повече навлизахме в тази внушителна, безупречна къща, толкова повече тя ме отвращаваше. Не я харесвах, но не се и страхувах от нея, тя не ме плашеше и бях странно горда от това.

Следвах гида до Максим послушно за половин час, но понеже ми стана много скучно и притеснително и исках отново да зърна огряната от слънцето градина, постепенно изостанах, като се забавих незабелязано в коридора, а те се изгубиха към една далечна галерия.

Престорих се, че гледам отблизо някакви скучни гравюри на амфитеатри и на колизеума. Те имаха успокояващ ефект върху моето неспокойствие.

Гласът на гида и стъпките замряха. Никой не беше забелязал, че съм изостанала, въпреки че след известно време Максим щеше да дойде да ме търси. Няколко метра пред мен, на края на един широк и празен коридор стълбище водеше нагоре и аз тръгнах по него, като се чувствах като дете да сънува, разхождах се из къщата сама и търсех някого или нещо, без да зная какво. Никой нямаше наоколо и предполагах, че вилата вече е безлюдна, освен гидовете и посетителите.

Стълбата се стесняваше и последната извивка беше най-стръмна. Тук беше по-тъмно, прозорците бяха малки и на високо, пролуки, през които само тънки стрели от слънчеви лъчи проникваха и нямаше какво да се види, — нито картини, нито мебели. Исках да стигна до върха като суеверно усещах, че трябва да стъпя на последното, стъпало, преди да започна да слизам. Но когато направих това, забелязах светлина в един четириъгълник напред, която падаше на голия под и като тръгнах нататък, видях, че два дървени капака за прозорци бяха полуотворени, като пазеха равновесие в центъра. Леко ги блъснах и като се отвориха, стъпих на една малка амбразура. Нямаше стъпало, беше открито място с бордюр като балконче наоколо и разбрах, че образува част от редица такива отвори на гърба на вилата.

Това, което видях, ме изненада, изглежда, че бях открила същността на къщата. Овощната градина и маслинената горичка бяха далеч, строгите градини се стелеха като внимателно оформен килим, а по-нататък, стигащи до шосето и големите входни врати, се спускаха покритите с гора склонове, по които се бяхме катерили, за да стигнем тук. След това, в далечината, сини и сиви и виолетови в края на деня, се простираха покриви и куполи, кули и кампанили на града и между тях едва се виждаше реката.

Беше много красиво. Взимаше ти се дъха, и усещането беше мое в този момент, тайна, която бях открила и задържах за себе си, като си представях, че никой преди това не е бил тук, — много по-красиво от тъпите, помпозни стаи и статуи и студените коридори на къщата долу.

А след това, като се наведох леко, погледнах направо надолу и към каменната тераса там далеч с урните си и лъвовете и коритата и окастрените малки дървета, — като че ли мен очакваха, викаха ме, мамеха ме. Започнах да треперя, гърлото ми се сви, дланите ми се изпотиха и станаха плъзгави, сграбчвайки парапета.

Градините бяха празни, съвсем празни, сенките бяха дълги и тъмни, като сенки на високи жени, застанали там, строги и чакащи. След това чух гласа да шепне, почти усещах дъх на врата си, видях черната коприна на ръкава й, ръката й облегната на капака до мен. Ако се обърна щях да я видя.

„Няма смисъл, нали? Никога няма да я надминеш… тя все още е истинската госпожа де Уинтър, не си ти. А той? Знаеш истината, нали, също и аз, и ти не можеш да я забравиш. Никога няма да ти позволим да я забравиш.

Тя няма да забрави. Тя е все още там, тя е винаги там. Ти си мислеше, че е изчезнала в миналото, че ще си лежи мирно и кротко, но тя никога няма да лежи мирно, аз няма да й позволя. Тя иска да й помогна и аз ще го направя: Никога не съм я разочаровала и сега няма да го направя. Ще бъда тук, ще говоря вместо нея, когато тя не може. Той я уби, нали? Всички го знаем. Аз знам. Тя знае. Ти знаеш. Той я уби. Максим де Уинтързастреля жена си, постави трупа й в една лодка и я бутна в морето и я остави да потъне, за да изглежда като нещастен случай. Но не беше нещастен случай. Беше убийство. Тя не се е удавила. Зная истината. Винаги съм я подозирала, но сега знам. Също и ти, и е по-лошо за теб, нали? Много тежко. Трябва да носиш това до края на живота си и никога не можеш да избягаш, независимо от това къде бягаш, в някое красиво място, в някое тихо, малко градче, — няма значение. Трябва да живееш с това и с него. Когато се събуждаш всяка сутрин, трябва да го погледнеш и тогава ще си спомниш. Този човек е убиец. Този човек застреля жена си. Той уби Ребека. Сега е твой съпруг. Когато заспиваш нощно време, гледаш го до себе си и това е последната ти мисъл, преди да заспиш и тя те следва в сънищата ти и ги разбърква и те стават ужасни, страшни.

Гласът не спираше, не си отиваше, нито ставаше по-силен, нито по-слаб. Беше монотонен, тих, думите шумяха една след друг, прелъстителни като музика, която чувах.

Гласът беше в главата ми и въпреки това беше извън мен. Ставаше ми много лошо и в същото време не можех да изгубя съзнание, нямаше изход по този начин.

Отворих си очите, които бях полузатворила и погледнах долу. Светлината се беше променила с края на деня, беше станала кехлибарена и розова, парфюмирана, прозрачна светлина, която ме привличаше.

«Да», прошепна гласът. Така трябва, нали? Защо не скочиш? Няма да боли, няма да си счупиш врата. Това е бърз и милостив начин. Защо не опиташ? Защо не скочиш? Това ще разреши всичко. Няма повече да си спомняш, никой няма да може да те достигне там. Не се страхувай. Няма да те блъсна. Не те блъснах последния път, нали? Няма да стоя до теб. Можеш да скочиш по собствено желание. Той никога няма да разбере защо, ще изглежда като някакво ужасно нещастие и ще бъде такова, нали? Той няма да знае, че съм била тука. Той мисли, че съм мъртва. И ти също. Всички така мислят. Госпожа Данвърс е мъртва като нейната господарка. Защо не се махнете от нас завинаги? Иска ти се, нали? Никога не си се осмелявала да му кажеш, че понякога се страхуваш от него, защото е убиец, никога няма да си щастлива с него, независимо колко далеч ще избягаш, и дори ако се върнете и започнете нов живот, както си си мислила, никога няма да избягаш от нас. Защо не скочиш и всичко ще приключи?“

„Не“, прошепнах. „Не. Махни се от мен, ти не си истинска, нито ти, нито тя, тя не може да ми причини зло, нито пък ти. Махай се от мен, госпожо Данвърс“. И после извиках и направих крачка назад, чух собствения си глас като ехо да идва след мен, като че ли от дълбините на морето, „не, не, не“ и паднах.

Всички бяха много внимателни, всички се опитваха да помогнат, а Максим беше най-разтревожен. Споменът за нежността му ме топлеше. Връщах се към него през следващите няколко дни, като седях в една слънчева малка стаичка с изглед към двора и една странична уличка на нашия пансион. Синьората беше настояла да остана там, не трябваше да стоя в спалнята цял ден, каза тя, това ще бъде потискащо, а трябва да се поддържа моето настроение, тя няма да допусне да тъгувам. При това не бях болна, просто имах нужда от почивка, някой да се грижи за мен, много да се грижи за мен. И след време, когато тя дискретно влизаше и излизаше, като цъкаше и се занимаваше с мен и ми носеше малки, апетитни чинии с плодове, — пресни, узрели смокини, последните няколко праскови или бистра вода и малки бадемови бисквити, разбрах със смущение, че тя мислеше, че очаквам бебе. В израза й имаше известна хитрина, смесена с разбиране. Това ме трогна. Исках да съм в състояние да я задоволя, като й доверя, че да, да, така е.

В отдалечената стена на двора имаше врата, която водеше към една пътека и ми казаха, че на края се намира един манастир, в който се помещава детска градина. Няколко пъти през деня чувах гласчетата на децата, високи, звънки, като бърборещи малки птички, които отиват на училище като се смееха, викаха, крещяха от другата страна на високата стена. През отворения прозорец проникваше хоровото им декламиране, сладкото им нестройно пеене.

Не ги виждах, нямаше нужда от това, можех да си ги представя много добре. Не бях сигурна дали тяхното присъствие ме прави щастлива или засилва разочарованието ми.

Не бях болна, отново и отново настоявах. Чувствах се ужасно глупава, смутена, когато ми помогнаха да сляза по каменните стълби и ме сложиха в един стол като трон във вестибюла. Донесоха ледена вода, изпратиха за кола, забелязах хора, които дискретно надникваха, преди да си отместят погледа.

Усетих само, че ми се вие свят, обяснявах, поради височината или контраста между светлината вътре и вън. Когато пристъпих напред, може би съм изпила чаша вино повече, отколкото е редно на обяд, а аз правех това рядко. В хола, в колата, в пансиона Максим ме гледаше с такава любов, с такава нежност, представях си лицето му и тогава се изпълвах с чувство на вина и срам заради това, което си мислех за него, за това, което позволих на гласа да ми шепне, защото това беше само в моята глава, знаех си го. Бях си го въобразила, имала съм дори халюцинация и нищо не направих, за да го накарам да млъкне. Бях извън себе си, омагьосана и по някакъв ужасен начин беше ми приятно.

Тогава си мечтаех да имам някой, на когото да говоря и както си го мислех, осъзнах, че нямам приятели, никога не съм имала — не такива леки, весели приятелки, каквито други жени имаха, стари съученички, сестри или братовчедки, жени на колегите на техните съпрузи, който и да е. С никого нямах връзка. Бях единствено дете, нямах роднини, работех като платена компаньонка на госпожа ван Хопър, но това не беше приятелство. Никога не бих могла да говоря за каквото и да било с нея и докато бях при нея, имах си тайна, която криех от нея. Имах Максим. След това нямах нужда от никого, от никакво място. Имаше тълпи посетители, безброй познати, съседи, всички по-възрастни от мен, никой от тях мой близък, нито един. Имаше само Франк Кроулей, верен на Максим, изключително дискретен, скала, когато имах нужда да се хвана за някого, но не по начин, който ми трябваше сега, приятел, и Беатрис — бих могла да говоря с нея, тя ме обичаше, мислех си. Но Франк беше на работа при Максим, Беатрис беше негова сестра и нито един от тях не беше просто мой, на моя страна, въпреки че не бе ставало въпрос за страни. Знаех това и то ме караше да се чувствам още повече виновна.

Започнах да се самосъжалявам през тези няколко дни и това ми беше отвратително. Един следобед се хванах, че се измъчвам, че никога не съм имала младост, нито приятели, че са ме накарали да изоставя това, което искам, заради Максим, че аз исках деца, а той не, може би не може да има.

Максим ме беше оставил сама, за да се разходи отново из една от любимите му галерии, чиито формалистични картини не бяха твърде по мой вкус, въпреки че бях казала, че ще го придружа, че не можех повече да седя тук.

— Не съм болна, — казах. — Съвсем съм добре, Максим, не исках да се вдига толкова шум, няма нужда да се грижите за мен като за инвалид.

Той стоеше и ме гледаше, щедър, нежен и аз би трябвало да отговоря, трябваше да проявя любовта си, благодарността си, но това ме ядоса, почувствах раздразнение, — отнасяше се покровителствено и ме глезеше като дете.

— Излез, — казах. — Ще се срещнем. Можем да изядем по един сладолед в кафенето до стария фонтан.

— Ще си почиваш ли?

— Не съм уморена.

Но после отново изпитах чувство на вина, понеже пренебрегнах вниманието му. Добавих:

— Може, но не съм болна, моля те, повярвай ми нищо не беше, наистина, съвсем нищо.

Следобедът си отиваше, есенното слънце кротко светеше по стените на двора: Чух синьората да бъбри пред къщи и след това излезе, като затвори вратата. Децата бяха смълчани, вероятно прекарваха следобедната си почивка.

Чудех се колко дълго щяхме да продължаваме така, в това или онова място без особена причина, дали щяхме да го вършим до края на живота си. Сигурно. Не можех да питам Максим, не смеех да говоря за това с него. Бяхме се отдалечили един от друг, си мислех и все пак не разбирах защо и как се случи това. Минали през трудностите, бяхме стигнали спокойни води и бяхме толкова близки, колкото двама души могат да бъдат.

Сега това си беше отишло, тази пълна хармония и се чудех дали при брака е винаги така, непрекъснато да се променя и да се движи, като ме носи насам и натам, заедно и после, отделени, почти случайно, като че ли плувахме в него като в море. Или не бяхме ли напълно безсилни, искахме ли това, ние ли си го причинявахме с нашите желания, мисли, думи и действия? Тези неща така ли бяха важни, както и външните събития, случките от живота? Прекарах повече от час в задаване на тези въпроси, като се учудвах и ставах все по-объркана и дори не знаех защо трябваше да продължавам, защо просто не оставях нещата такива, каквито са, да съществувам без мъчителни мисли и тревоги, които разстройваха и тревожеха мен, а също така и Максим.

Може би грешах, може би не ми беше добре, чувствах се много уморена, отпусната, вяла, може би затова чух шепнещия глас и съм припаднала. Мислите ми кръжаха и въпросите кръжаха и аз с тях, изтощена и след това поспах малко, странен, неравен, смутен сън в смълчаната, къща.

Събудих се в късния следобед, погледнах към далечната степа на двора. Гледала към я, преди да заспя, въпреки че съзнателно не обърнах внимание на това, което виждах там. Но образът беше извършил работата си и по някакъв странен начин ме накара да разбера отговора на нещо, което сигурно ме е тревожело повече, отколкото съм си давала сметка, — сега се появи ясно в съзнанието ми.

Имаше виещо се растение по старата стена, което се простираше надясно и наляво като разперени ръце и се виеше около върха на входа, беше красиво растение, листата му бяха ярки, лъскаво зелени и беше покрито със стотици звездообразни чисто бели цветове, чийто сладък аромат стигаше до мен. Не знаех как се казва, но сега разбрах, че бях го видяла по една арка във вилата.

Белите цветя върху зелените листа ми напомняха за другите. Тогава ми стана ясно, че ме е предизвикало, било е източник на тревожни сънища и шепнещи гласове — това, което се беше случило във вилата, беше част от него.

Франк Кроулей се беше опитал да ме успокои по отношение на венеца, оставен на гроба на Беатрис, опита се да ме убеди, че няма никакво значение, смяташе го заедно с картичката за нищо повече от един трик, лоша, ужасна шега. Джак Фейвъл, той каза тогава със сигурност, — чувал, че е тук някъде, видял го веднъж. Той сигурно го е поставил, подобно нещо би му доставило удоволствие. Забрави го, не му обръщай внимание.

Нищо не означава.

Но не, мислех си сега. Не, не беше Джак Фейвъл, не беше неговият стил. Джак Фейвъл беше слабо, неприятно, безобразно същество, страхливец, лъжец и подлец, но не зъл. Джак Фейвъл беше паразит и мошеник, сега си го спомнях, дебел, с изхабена външност, мек, отпуснат човек, с малка брада и дъх на уиски, похотлив и нахален.

Ребека го презираше, Максим също. А и аз, въпреки че се страхувах от него, но по онова време аз се страхувах от всички. Сега не бих се страхувала от Джак Фейвъл. Не той беше оставил венеца. Нямаше такъв вкус, хитрост, финес, той би объркал всичко, дори ако тази идея би ми дошла наум. Никога не би могъл да избере такива безупречни цветя, с такава грижа и да нареди да бъдат оставени там тайно и с такава тънка хитрина. Той би могъл да се яви на погребението на Беатрис — сега разбрах, че по някакъв неясен начин почти бях очаквала да направи това. Нямаше да се учудя, ако беше се появил зад църквата в този следобед или ако беше зад гърба ми, за да ме гледа със сълзливи, рибешки очи, пухкава коса и набръчкан дебел врат. Но той не беше дошъл, вероятно дори не е и знаел за смъртта на Беатрис.

Венецът не беше негово дело. Той не би могъл да напише буквата Р, такава вярна имитация на нейния почерк върху кремавата картичка. Той не притежаваше тази деликатност, действаше направо, грубо, глупаво.

Само един човек на този свят можеше да измисли този бял венец с такива подробности, да проведе такава хитра, жестока мистификация, да имитира буквата Р на картичката.

Малките дечица излизаха от забавачницата, чувах гласовете им като шумен сребърен поток от другата страна на стената, чух бавно да заглъхват стъпките им и след това в двора настъпи тишина. Но тя беше там. Тя беше в главата ми и пред очите ми и хвърляше сянка дори върху това жилище.

Видях я облечена както винаги в черна коприна, с дълги, кокалести ръце, които се подават като нокти от тънките черни ръкави, виждах лицето й на скелет, бяло като тебешир с остри скули и очи, дълбоко хлътнали в кухините. Виждах гладко сресаната коса да лъщи на главата й като косата на гида във вилата и ръцете й скръстени отпред. Виждах израза й, когато ме гледа, насмешлив, надменен и после при другите случаи, когато биваше изпълнен с омраза, когато ме презираше и ми се подиграваше и се опитваше по най-различни, злобни начини да съсипе крехкото ми щастие и да подрони и малкото ми усещане за мир и сигурност.

Виждах я да стои начело на слугите, наредени по стълбите на Мандърлей, за да ме поздравят официално при първото ми посещение като младоженка. На върха на голямото стълбище до галерията как гледа безизразно, студено към мен. И на вратата на спалнята в западното крило, да хълца триумфираща, понеже ме хвана, без да я забележа. Виждах очите й, изпълнени със задоволство и екзалтация вечерта на бала в Мандърлей, когато така лесно паднах в клопката, поставена от нея.

Чувах също така гласът й да шепне отново, интимно, неприятно, гъвкаво като змия.

Не знаех къде е сега тя. Не бяхме я виждали повече, след като пристигнахме в Мандърлей от Лондон, в тази последна, ужасна нощ. Тя беше си прибрала багажа и напуснала, както казаха, стаята й била празна в този следобед. А след това, — пожарът. Не исках да знам за нея, исках да се махне от живота ми и от мислите ми, никога да не мисля за нея, никога да не позволя сянката й да падне на пътя ми или да се появи между нас.

Госпожа Данвърс принадлежеше на Ребека и на Мандърлей. Не я исках. Но госпожа Данвърс беше изпратила венеца. Знаех това. Знаех.

Излязох, без да си взимам палтото или чантата, почти тичах от пансиона по тесните улички до фонтана.

Той вече беше там, седеше с кръстосани крака и чашата кафе на масата пред него.

— Максим! — извиках задъхана, но се опитвах да се държа, опитвах се да бъда весела, безгрижна като него.

Той вдигна очи.

— По-добре съм, — казах весело, — нали е чудесно? Все още е топло на слънце. Наистина съм отлично.

Видях, че леко се намръщи. Защо така нетърпеливо държах да го уверя, защо трябваше да твърдя внезапно и така нетърпеливо и лековато, че съм добре?

Поръчах си чай и лимонов сладолед. Бях спокойна, много спокойна. Пиех си питието и вземах малки хапки сладолед бавно, с хубава лъжичка с костена дръжка, а между това му се усмихвах мълчаливо.

Но най-после му казах:

— Нека са си тръгнем от тук. Бих искала някаква промяна, а ти? Сигурно можем да прекараме добре и на друго място, преди да дойде зимата.

Това не бяхме обсъждали. Смятах, че трябва да се установим някъде, когато времето се промени, нямаше значение къде. Все още нямаше. Бях само нетърпелива да напуснем това място, защото беше белязано, не можех повече да бъда спокойна тук, не можех повече да се разхождам по улиците и площадите, без да поглеждам зад гърба си. Трябваше отново да се местим, да намерим място, което още не беше белязано. Сега аз бях неспокойна, аз имах нужда да бягам и да избягам, въпреки че беше напразно. Това, от което бягах, беше в мен, аз го носех в себе си, независимо от това колко далече отивахме.

Максим ме наблюдаваше. От студения сладолед ме заболя гърлото.

Не можех отново да питам, си мислех, той ще се усъмни и ще ми задава въпроси и аз не бих могла да отговоря. Никога не бих могла да произнеса името й, нито едно име от този друг свят.

А после той се усмихна:

— Да, — каза той. — Мисля, че пак ще отидем във Венеция.

Когато се връщахме в пансиона, беше вече тъмно, въздухът беше студен. По каприз не влязох в предния вход, а повървях малко нататък по малката пътечка към вратата на двора.

— Искам нещо да ти покажа, — казах на Максим. — Не бях го видяла добре преди, но когато се събудих днес следобед, го видях. Чудесно е, мирише така приятно, но не знам какво е.

Защо исках да го видя до пълзящото растение? Нямаше да му казвам за венеца и все пак, като му показвах това, струваше ми се, че един вид му казвам, свързвам го в съзнанието си и нуждата да го направя беше толкова голяма и силна, че ме изплаши.

— Виж.

В мрачината зеленината се губеше, а малките цветенца изпъкваха бледи като привидения на този фон. Протегнах ръка и докоснах едно цветче с пръсти. Лицето на Максим в профил беше също така бледо.

— Да, — каза той, — красиво нещо. Често се среща в средиземноморските страни, късно цъфти, през зимата.

Той се протегна, отчупи едно клонче и ми го подаде.

— Нарича се Момина беседка. — Трябваше да взема цветчето и да го занеса в къщата.

Докато стигнем там, като пресичахме лагуната в този фантастичен град към края на деня, лятото и есента бяха дали път на зимата и не бяха оставили никаква следа.

Вятърът беше студен, духаше в лицата ни, блъскаше водата така, че се приютихме вътре в лодката и когато слязохме на спирката Сан Марко, камъните по улиците и площадите пред нас блестяха от дъжда. Беше тихо, само венецианци слязоха с нас, хора с чанти, като вдигаха яките си и вървяха бързо към къщи, няколко възрастни жени в черно с пазарски чанти и наведени глави.

Но въпреки това беше красиво, си помислих, не можеше да бъде другояче. Гледах зад мен кубето на Салуте, по-нататък острова с кулата на Сан Джорджо, така прекрасна, а още по-назад, доколкото можех да видя, Канале Гранде се мяркаше през пролуките между къщите, преди да потъне в мрак. Гледах не само с удоволствие, но със странно чувство на нереалност, сякаш ако си затворя очите и мигна, гледката ще изчезне. Когато последния път бяхме тук, беше пролет и зданията блестяха в бледата ранна слънчева светлина.

Тогава имах още по-силно чувство за нереалност, защото бях току-що омъжена за Максим и много объркана, стресната и учудена от бързината на всичко и от самия факт, без да мисля, объркана, невероятно щастлива.

Толкова малко си спомнях от това време, фактически не си спомнях, беше една интермедия на нетипична, безгрижна радост и безотговорност, преди да се върнем в реалния свят с неговите болки и грижи и удари, които отново ни нападнаха. Всичко, което се случи в Мандърлей, до най-малките подробности, беше като филм и аз можех да го завъртя при нужда.

Но от Венеция и другите места, които за първи път посетихме заедно, можех да си спомня само дребни, незначителни неща, обвити в мъглата на оптимизма и безгрижието.

Сега я виждах отново като много по-различно място от това, което си спомнях, с по-строго, по-мрачно, изражение. Възхищавах се от нея, наблюдавах я с напрежение, но като вървяхме по тясната уличка покрай канала след носача, който носеше багажа ни, потреперих не само защото бях уморена и измръзнала, а защото се страхувах от древния, скрит, таен град, който изглежда никога не ни показваше истинското си лице, а една поредица от маски, които се променяха според настроението.

Намерихме пак един тих, скромен пансион, имахме такава способност за места, които ни подхождаха, и понеже винаги бяхме в отстъпление, винаги внимателно си извръщахме лицата от другите. Сега вече бях свикнала с това, не ми пречеше, само когато окачвах дрехите и ги сгъвах, когато отварях тежки чекмеджета, усещах силно желание за мои стаи, за моя мебел, дом и се унасях в това и Кобетс Брейк си появяваше тиха и спокойна в съзнанието ми. Премерих времето, което си позволявах да мечтая за нея, преди да отида и потърся Максим.

Доста бързо се настанихме. Можем да останем, — каза Максим — и през зимата, защо не? Наистина бяхме си получили дозата слънце.

Чудех се колко бързо рутината на дните ни заедно се върна, как бързо се приспособихме към един модел да вземаме вестника, да закусваме късно, да се разхождаме, да изследваме, да гледаме картини, църкви, къщи, лицата на венецианците, лодките, които се плъзгаха тихо по копринената, черна вода, небето, сутрин и вечер над кампанилята. Последният път тук бяхме се гледали само един друг, така че не видях града, а само лицето на Максим.

Времето беше доста лошо, вятърът студен, духаше по улиците и откритите площади, като ни караше да седим вътре. Но понякога облаците се изчистваха и тогава отраженията на къщите ни гледаха от повърхността на водата, а позлатата по стените и боядисаните куполи блестеше. Имаше и мъгла, когато стъпките никога не спират във Венеция, а камбаните и ударите на веслата заглъхват в нея и не напуснахме тъмния хол с мебели в червено кадифе, освен за да си изпием кафето. След това ни оставаше много време, искаха ми се открити небеса и си мислех за изорани ниви и голи дървеса, а понякога сънувах, че съм застанала на скалите над Керит и гледам как вълните се гонят и разбиват върху черните скали.

Отначало Максим не се промени, оттегляше се по стария начин както през по-ранните години на нашето заточение, като търсеше моята компания. Много четеше, интересуваше се от скучните, обикновени новини от дома, които идваха с няколко дни закъснение, не искаше да си спомня болезнени неща от преди. Така че отново свикнах да внимавам какво говоря, да го щадя, да крия своите мисли. Опознахме Венеция и много от нейните творби на изкуството, както и ежедневието й, а също и някои от нейните жители. Станахме експерти, нямахме почти никаква нужда от пътеводител, изпитвахме се за дати и стилове и история и доджове и това беше приятно и може би полезно прекарване на времето.

Понякога го хващах, че ме гледа и лицето му потъмняваше, не можех да отгатна какво мисли. Понякога усещах, че се затваря в себе си и аз се затварях и това беше лесно, — можех да открадна десетина минути за носталгия и крехко самоутвърждаване, когато беше необходимо.

Получавахме писма. Имахме от Джайлс, Франк Кроулей писа веднъж, имаше пликове с писма за бизнес, на които трябваше да се отговори понякога, но те като че ли нямаха значение и не тревожеха Максим. Прекарваше само един-два часа, за да им отговори на една маса до прозореца на нашата стая, а след това излизаше сам да се разхожда из улиците на Венеция, или да се вози нагоре-надолу по Канале Гранде във „вапорчето“, един час евтино, безобидно удоволствие.

Дойде Коледа, беше странна и чужда като Коледите през всичкото време на нашето заточение. Бях свикнала на това и сега нямаше да е различно. Ще си разменим подаръци и ще ядем каквото беше обичайно и аз ще отида в някаква чужда църква, за да чуя службата на език, който не знаех, но иначе денят ще се прекара като всеки друг.

Не отидох в някоя от величествените големи църкви с празнично облечени тълпи Сан Марко или Салуте, повече нямах желание да се показвам пред хората. Вместо това станах рано, като оставих Максим полубуден и тръгнах по странични улици и тъмни, празни площади, през моста Риалто до една църква, която бях открила през моите самотни разходки и която ми беше харесала, защото беше тиха и по-обикновена от другите във Венеция. Не беше много позлатена, нито пък изпълнена с ценни рисунки, а една по-скромна, по-истинска църква, според мен. Никой няма да дойде тук, за да гледа или да го гледат, ще се промъкна незабелязана в сивото си палто със сива кожена яка и шапка.

Максим никога не идваше. Той не вярваше, както каза сам, освен в „някои истини“ и аз никога не го попитах повече. Наистина и аз не бях много сигурна в какво вярвам, бях необразована по въпросите на теологията, както и по много други, въпреки че бях възпитана с обикновените принципи. Познатите истории, но се молех, молех се отчаяно през тези последни години и получихме отсрочка и нашето спокойствие и взаимна близост като отговор.

Направих си път между семейства и стари жени в черни палта, като се промъквах към задната част на църквата, за да чуя Коледната служба. Сега, сред светлината на новозапалените свещи и огромни вази с клони и восъчни цветя, повишаването и спадането на гласа на свещеника и измърморените отговори, аз отново се молех да бъда пречистена от мисли и спомени, от шепнещите гласове, да забравя, да забравя. Имах намерение да се моля да бъдем доволни от това, което имаме, да благодаря за него, да бъда скромно благодарна. Но като коленичих разбрах, че не мога, усетих как се надига в мен огромен гняв и желание за къщата, — Кобетс Брейк беше тук, пред мен и аз мечтаех за нея и не можех да я оставя.

Исках Коледа да бъде както трябва за нас, Коледа вкъщи, в наша собствена къща, с огромни зелени клони, донесени отвън и украсяващи камините, а също така и горящи в тях, червени и прозрачни зрънца, древните думи на английски, познатите коледни песни, топлите, богати приятни гозби. Бях изпълнена с горчива носталгия, така че не можех да се моля прилично, само седях там, като търпях пеенето и преминаването на много хора, които приемаха причастието, слушах дрънкането на кадилницата, която се люлееше напред-назад, чаках да се свърши и да бъда освободена.

Мъглата изпълзя от лагуната и запълни пролуките между старите къщи, висеше над черната вода на канала кисела и сярна и аз се върнах много бързо с наведена глава. Максим стоеше в хола, като говореше на своя чудесен италиански много весело с управителя на хотела и държеше чаша вино.

— Ето те и теб, — каза той, разпери ръцете си към мен, лицето му изпълнено с удоволствието, че съм се върнала. А как можех да отговоря на това, как можех да не отида бързо при него, изпълнена с любов?

Така и направих, донесоха още една чаша и собственикът целуна ръката ми и си пожелахме весела Коледа на чужд език и аз се усмихвах и не беше никак като Коледа.

Но имаше ритъм в моите настроения, както във всичко, и аз ги пазех за себе си. За мен беше станало въпрос на чест да не позволявам да се разбира какво чувствам и мисля, това беше крайната измама. Но сега вече бях свикнала на това, така беше по-добре.

И тъй, равният начин на живот се възстанови и дните бяха приятни, безцветни и ние бързо свикнахме с този странен, необикновен град и на края едва ли го забелязвахме, можеше да бъдем и на друго място.

Това, че Максим имаше някакви тайни сега, хващах го да ме гледа странно и питащо, — това, че изглежда вършеше някакъв бизнес, не ме тревожеше, въпреки че ме учудваше. Радвах се на това, смятах, че е проява на интерес към други неща, извън нашия затворен, насочен навътре малък свят.

Януари премина в сивота и тъга, и късно и рано беше все тъмно, духаха студени ветрове, дъжд непрекъснато се лееше по лагуната. Водата се покачи и наводни стълбите и площадките, пълзеше по основите на зданията, разливаше се по площада, — една неприятна, влажна миризма проникваше в ноздрите ни, когато излизахме навън и лампите никога не загасваха, ден след ден.

Дойде рожденият ми ден, по-весел ден от Коледа, защото Максим винаги се стараеше да ми направи не просто подарък, но някаква чудесна изненада, някакво удоволствие, което не можех да предугадя. Той беше майстор на такива неща, така че се събуждах винаги с някакво детско предчувствие, възбуда, като си спомнях какъв ден е.

Слънцето грееше силно и ние излязохме рано, щяхме да закусим не както обикновено скромно в нашия пансион, но във Флориан. Както минавахме по моста и надолу към площада между венецианците, които бързаха за работа, жени и малки дечица и бебета, малки момчета отиваха на училище, небето беше синьо като емайла на небето в ренесансовите картини. И наистина, това беше точната дума. „Ново раждане, — казах си, като вървяхме, — ново начало.“

Максим се усмихна и внезапно видях, че лицето му беше както го бях видяла за първи път, седнал на кушетката в хотел Кот д’Азюр преди тези много тъжни години. След това ми се стори, че е средновековно лице, някак си странно, лице от портрет от петнадесети век, лице, което подхожда на един заграден град като този, изпълнен с тесни улици, постлани с камъни. Притежаваше същата острота и елегантност, така че напълно подхождаше да е тук, въпреки че съвсем не приличаше на остроносите, червенокоси венецианци.

Кафето ми се услади повече от това, което бях пила години наред, — истинско, богато италианско кафе, вкусът му беше като на това от старите времена преди войната и недоимъка. Кафето беше станало някакво слабо, сиво вещество, но това беше ароматно, наситено, тъмно, чашите бяха големи, с деликатна златна ивица и както седяхме, не навън, все още беше доста студено и доста рано за това, но на една пейка до прозореца, гълъбите се вдигнаха като облак и започнаха да кръжат около блестящите кубета на Сан Марко, като се чувстваха у дома сред огромните лъвове и галопиращите коне и след това отново кацнаха на паважа.

Максим беше се облегнал на стола и ме гледаше със забавен израз.

— Не ти остава още много, — каза той. — По-добре радвай се, колкото можеш.

Веднага разбрах какво казва.

— Какво ще правиш? — попитах. — По-добре да си направим планове. Значи не ме харесваш?

— Разбира се. Ще се откажа от теб, когато удари дванадесет, ще бъдеш изхвърлена навън в тъмнината.

Когато за първи път срещнах Максим през един от тези първи незабравими дни, бяхме в колата му, караше назад към Моите Карло и някаква забележка ме накара да дойда на себе си и да разбера действителното си положение, в момент на отчаяние и покруса измърморих:

— Бих желала да съм жена на около 36 години, облечена в черна сатенена рокля с перлена огърлица.

Струваше ми се тогава, че такава възраст и такъв вид жена предпочита Максим де Уинтър, а аз бях много по-млада, несръчна като ученичка, неопитна и глупава.

Но той беше се оженил за мен, той искаше мен, независимо колко учудващо, невероятно беше това, и все пак така беше, реших като го гледах сега от другата страна на розовата покривка на Флориан и все още беше така.

Жена на тридесет и шест години в черна сатенена рокля и перлена огърлица беше това, което той мразеше и искаше да избяга от него, жена като Ребека. Бях го разбрала.

Но след няколко години щях да стана на тридесет и шест. Въпреки че никога няма да нося черна сатенена дреха, веднъж или два пъти тайно си помечтах за перли, защото бяха много красиви, нежни и по-меки от повечето скъпоценности, които винаги са ми се стрували твърди, чупливи, противни.

Сега знаех, че възрастта няма значение, че понякога съм по-стара от майка ми, стара колкото е възможно да бъде човек, а друг път — рядко, и днес беше един от тях — бях на възрастта, когато срещнах Максим и никога няма да се променя, нито да остарея. Повечето време, когато мислех за това, бях на някаква тъпа, средна неопределена възраст.

Но тази сутрин, на моя рожден ден, бях новородена и денят и слънцето, въздухът и блестящият град ме изпълваха с наслада. Никога вече няма да скимтя, си казах, никога няма да бъда недоволна, никога няма да поглеждам зад гърба си, като тъгувам за загубени неща.

Нямах нужда от това.

Денят донесе малки удоволствия, но Максим изчака вечерта, за да ме изненада с най-хубавото, като ми каза да си облека вечерна рокля и кожена пелерина и ме остави сама, за да се приготвя. Предполагах, че ще отидем до някое от любимите ни малки ресторантчета, близо до моста Риалто, но тръгнахме по една странична улица до малък пристан. Там ни чакаше гондола като тъмен елегантен лебед върху бляскащата вода, със запалени факли и лъскаво злато около носа. Така бяхме плавали при първото си посещение тук през медения ни месец. Максим беше правил такива романтични постъпки десетки пъти на ден, но сега бях отвикнала, животът ни не беше такъв, бях забравила колко е добър в това отношение.

Искаше ми се времето да спре и тихото копринено пътешествие по канала да трае завинаги. Не гледах назад, нито мечтаех за нещо друго, исках само настоящето, тук, такива неща са по-ценни, защото са редки.

Но това не трая дълго, наближихме друго малко пристанче и видях входните врати на един хотел да се отварят от портиер, светлините се отразяваха във водата.

Никога не съм харесвала скъпите места, и двамата бяхме приключили с това, и все пак, понякога беше наистина вълнуващо. Един кратък миг на удоволствие, да се облечеш официално, да седиш под канделабрите и да те обслужват и това е съвсем безобидно, защото сега беше игра, почерпка, не начин на живот, не съществено за нашия живот, както знаех, че беше за много хора, които Максим някога е познавал, Максим и Ребека.

Той така дълго избягваше подобни места от страх да не го видят и сочат с пръст, както и да не съживява болезнени спомени, че аз бях свикнала да се крием и не ми правеше впечатление. Сега бях учудена, че е поискал да вечеряме в един от най-старите и елегантни хотели във Венеция.

— Заслужаваш нещо специално, — каза той, — толкова малко специални неща имаш. Много съм скучен за теб.

— Не. Това е най-хубавото, това харесвам. Знаеш го.

— Тогава съм твърде вглъбен в себе си. Възнамерявам да се променя.

Спрях точно когато се канехме да влезем между портиерите в униформа, които държаха вратата отворена.

— Не се променяй, не искам това да става често.

— Разбира се, че не, твърде стар съм, за да се променям.

— Ще бъде чудесно, разхождала съм се насам и съм поглеждала вътре, винаги ми се е струвало толкова красиво, като палат, а не хотел.

— Такъв е бил.

Влязохме вътре, като стъпвахме по килим с цветовете на скъпоценни камъни.

— И едва ли ще срещнем някого. Ако хората все още обръщат внимание на такива неща, не е разгарът на сезона във Венеция.

Може би не беше, но имаше елегантни хора, които вечеряха в хотела тази вечер, някак си старомодни жени в малки кожени наметала и смарагди е оплешивяващи мъже, двойки, които седяха и гледаха пред себе си спокойно и едва разговаряха. Минахме покрай тях незабелязано и се чудех дали ние също изглеждаме твърде стари, дали изобщо млади хора идват тук.

И после зърнах един. Той вървеше по кадифената пътека между брокатени кушетки, меки, рубиненочервени столове и не можех да се въздържа да не го гледам, защото беше млад, колкото някой младши сервитьор, но стилен, тип, който не можех да определя. Беше строен, с красива тъмна коса, която изглеждаше, че е сресана няколко минути преди това. Облечен в официален вечерен костюм с черна копринена връзка, на която Максим сигурно щеше да се усмихне, понеже беше малко по-широка. Такива неща той забелязваше и смяташе важни, малък вроден снобизъм и изглежда, че и аз се бях заразила. Преценявах младия човек критично, но и с учудване. За момент спря, за да позволи на сервитьора да му направи място и видях каква красива уста има, каква блестяща кожа, но също така недоволен, леко надменен израз на лицето. По-млад син или внук, който си е наложил да изтърпи някакъв празник с по-възрастни роднини и мечтае да се отърве от тях, но е принуден да седи и слуша разговора им за хора, които не го интересуват, да играе бридж и да се разхожда бавно из Венеция и да отнася и донася, защото държеше един плик и калъфка за очила, които сигурно не бяха негови.

Предполагах, че се надява на нещо и затова трябва да се държи добре, внимателно, за да не обиди някого от страх, че ще бъде заличен от завещанието.

След миг прецених младия човек, поставих го в съответната графа и приключих с разсъжденията за него. Така се засрамих от себе си, че като ме погледна, аз се усмихнах леко, преди да отместя погледа си смутена.

Той замига, може би мръдна с края на устните си, преди да продължи. Видях Максим да вдига учудено вежди към мен, като веднага разбра какво си бях помислила и решила и беше напълно съгласен с мен, разбрах, без да е нужно да се каже. Той се развесели.

След това чух един глас от кушетката в ъгъла точно зад нас, един висок глас, измъчен и се оплакваше, глас, който стигна до мен през тези изминали години и отново станах несръчното, зле облечено момиче на двадесет и една година.

— Господи, много се забави, какво прави толкова? Не мога да си представя. Защо, за Бога, не можа веднага да ги намериш?

Спогледахме се с Максим в почуда.

— Хайде, седни, въртиш се, а знаеш, че не мога да търпя да се въртиш. Не, не там, там. Така. Сега ми дай плика, сигурна съм, че изрезката, която търся, е там, имаше една снимка, беше в Пари Соар. О, знам, че е стара, години преди войната и може би не е той, може би е мъртъв като останалите, само че имаше нещо толкова познато в задната част на главата му, мога да се закълна, че беше графът. Той имаше такъв стил, не можеш да си представиш, но разбира се, ти не можеш, толкова френски… Всеки път, когато се срещахме, той ми целуваше ръка с такъв чар, само французите знаят как да правят това, те знаят точно как да се държат с една жена.

Какво ти става сега, защо си така неспокоен? След десет минути ще отидем да вечеряме.

Последният път, когато видях госпожа ван Хопър, беше ме погледнала като спря да си пудри носа пред огледалото на тоалетната си масичка, за да ми каже, че като съм се съгласила да се омъжа за Максим де Уинтър, съм направила голяма грешка, за което горчиво ще съжалявам. Тя се съмняваше в моята способност да бъда господарка на Мандърлей, подиграваше се на моите надежди и мечти, гледаше ме с дебнещ, неприятен израз. Но това не ме интересуваше, можах да й се противопоставя и не обръщах внимание на нещо, което казва за първи път откакто бях на работа при нея като платена компаньонка, защото сега бях обичана, сега щях да се омъжа, щях да стана госпожа Максим де Уинтъри можех да се справя с всеки, с всичко. Властта й над мен беше изчезнала за един миг, повече тя не ми плащаше и повече не ме караше да се чувствам малоценна, глупава, некадърна, тромава, не човек. Ужасните седмици на смущение и унижение и досада бяха минали, безкрайните игри на бридж и коктейлите в хотелската й стая, сервирането и разчистването, закуските, обедите и вечерите, когато сервитьорите се отнасяха към мен с едва прикрито презрение, търпението на нейния снобизъм и огромното й самомнение, — всичко вече беше минало, бях спасена.

Бях напуснала стаята и отивах долу, където Максим ме чакаше нетърпеливо във фоайето и повече не бях я чувала, нито виждала. Само веднъж, понеже нямах какво да правя, й написах кратко писмо. Тя не отговори, а след това бях погълната от всички ужасни събития едно след друго като бурни вълни, които съсипаха живота ни. Не смятам, че през спокойните години, които последваха, съм имала повече от мигновена мисъл за нея, никога не съм се питала къде е, дори дали е още жива. Тя нямаше нищо общо с мен, беше изчезнала от моя живот в този ден в хотела Кот д’Азюр в Монте Карло. И все пак би трябвало да мисля за нея, ако дължим някаква мисъл на хора от значение за нас. Ако никога не бях станала нейна компаньонка и ако тя нямаше обичая да се занимава грубо с хора, които смяташе за важни, с всеки, който беше нещо, никога нямаше да бъде тук сега госпожа Максим де Уинтър, животът ми щеше да бъде различен във всяко отношение.

Предположих, че той ще иска да избегне да се види с нея, че тук ще се скрием, свити в канапетата с високи облегала, когато тя отиде на вечеря и след това ще избягаме, ще отидем да се храним някъде, където няма толкова хора. Но нещо от старата самоувереност, дори лека арогантност се появи у Максим. Може би не го интересуваше, може би се чувстваше по-малко уязвим, не можех да кажа. Във всеки случай, той се наведе, устните му все така свити в учудване и ми прошепна:

— Изпий си питието. Мисля, че сме готови да влезем.

Стресната го погледнах, но той се усмихна хитро, видях, че възнамерява не само да приеме предизвикателството, но и да му се наслади и си спомних колко жесток, колко хитър беше преди към нея.

Сега стана. Лицето му беше просто една маска.

Едва сдържах смеха си.

— Не гледай, — каза той.

Сервитьорът се появи, за да ни заведе към залата за хранене.

Не гледай. Не гледах. Но, разбира се, нямаше нужда. Като минахме покрай нейния ъгъл и гледахме право пред себе си с ироничен израз на лицата, чух да си поема дъх и ужасното скърцане при отварянето на лорнета й, което ме пренесе отново в миналото.

— О, Господи, бързо, спри ги, стани, размърдай се, глупаво момче, това е господин Максим де Уинтър!

Това, което най-вече й се искаше, беше да бъде поканена да вечеря с нас. Не беше се променила, беше все така прозрачна, такава използвачка. Примамката й беше да ни покани на нейната маса.

— Толкова години, такива стари, стари приятели, как да не се възползвам от възможността, не мога да приема никакъв отказ.

Но трябваше.

— Съжалявам, — каза Максим очарователно, с безупречно възпитание, — но случаят е много специален. Във Венеция сме само за няколко дни, а днес е рожденият ден на моята жена, имаме специално ангажирана маса. Вярвам, че ще ни извините.

Нямаше да направи това. Видях как устата й се отваря и затваря, като напразно търсеше подходящите думи, за да ни задържи, да променим решението си.

Максим я изпревари.

— Но ще ни бъде приятно, ако дойдете за кафе при нас след вечеря, вие, — очите му леко се извърнаха към младия човек, който почти стана, когато се приближихме, но отново седна със сърдит вид, — и вашият приятел. — И леко, без да спре, ме хвана под ръка и ме отведе в залата за хранене. Искаш ми се да се върна и да видя израза на лицето й, но не посмях. Знаех, че младият човек не беше тромав, нито срамежлив, нито смутен от нея, както бях аз, видях, че беше самоуверен и надменен, което не ми харесваше, така че не му съчувствах, изобщо не го съжалявах. Вместо това усетих странно съжаление, дори обич към госпожа ван Хопър, защото знаех, че той няма да остане при нея, нито пък ще бъде много внимателен към нея. Тя беше купила неговата компания, както някога беше купила моята, но нашите отношения бяха делови и доста обикновени, ако бях експлоатирана, това също беше обикновено при такива обстоятелства.

Хора като мен бяха особен вид прислужници, които трябваше да очакват това. Този път, си мислех, може да е обратното. Госпожа ван Хопър беше възрастна жена, натруфена, прекалено силно гримирана, черепът й се виждаше през оредялата й, побеляла коса, ръцете й бяха пълни, месата й преливаха около многобройните й пръстени, очите й бяха странно безизразни, дълбоко в очните кухини. Иначе тя не беше се променила, — беше вулгарна, любопитна и неделикатна както преди.

Те седнаха в дъното на залата, съвсем далеч от нас, което явно я дразнеше и ядосваше, тъй като видях, че извика сервитьора и започна да сочи към други маси, но без успех. Той само поклати любезно глава и ги остави.

Тя въртеше лорнета си нагоре-надолу през време на вечерята и няколко пъти съвсем нахално към нас.

— Чудя се колко време нашият млад мъж, мъж, но съвсем не и джентълмен, се влачи с нея, — каза Максим по едно време. — Горката госпожа ван Хопър, от теб, една изключително почтена малка платена приятелка — до това. Как е паднала толкова низко, какво мислиш?

— Не ми харесва как изглежда той — отговорих.

— Разбира се. Тя е глупав стар сноб, но не заслужава това.

С крайчеца на окото си видях как се обърна да гледа възрастната двойка, която влизаше в салона, но почти веднага лорнетът беше наведен, изключи тези двама като обект на интереса й. Но по някаква причина аз продължих да ги гледам, седнаха на една маса много близо до нашата. Той беше слаб, кожата му тънка като хартия и пожълтяла, опъната по черепа и по дългите костеливи ръце, очите му сълзяха, а тя беше внимателна към него, любяща, като търпеливо му помогна да седне, взе бастуна му и го остави, като казваше нещо, което го накара да се засмее. Тя беше жена му, виждаше се това, беше много по-млада, но не толкова млада, за да бъде негова дъщеря, а при това съществуваше някаква нежност помежду им, дълга дружба, в погледите и жестовете, които не бяха синовни. Той щеше скоро да умре, си помислих, притежаваше странната прозрачност, която много възрастни хора придобиват малко преди смъртта си, атмосфера на леко оттегляне и сънливост, като че ли вече почти са напуснали света. Отместих погледа си от тях към Максим и ни виждах след тридесет години, близки, любящи и очакващи, както тях раздяла, видях ни все още в изгнание, по хотели, бездетни, защото усещах, че и те са такива. Бързо погледнах през прозореца към лампата на гондолата, която бавно минаваше.

Няма да мисля за това, не ме интересува. В края на краищата, можех да бъда тук, на другата страна на хола с госпожа ван Хопър.

След това при кафето в столовата Максим беше изключително внимателен, седнал до нея на кушетката, подавайки й чашата, безупречно учтив, а тя се изчервяваше, леко го потупваше с лорнета си и се чувстваше спокойна, силна и толерантна. Той хитро я караше да говори за себе си, къде е живяла, за семейството си, дори за безпомощния й племенник Били, когото веднъж беше използвала като претекст да се запознае, и за пътешествията си.

— Такова облекчение, че мога да се върна отново в Европа, не мога да ви опиша, след тези дълги скучни години в Америка и невъзможността да се махна от там. Така мечтаех за Париж и Рим и Лондон и Монте, за малко стил и живот отново и като четях за вас, целият този ужас и нечистотия, беше твърде много за мен.

— Да, наистина, — каза Максим, — сигурно е било ужасно.

Бързо извърнах главата си към младия човек. Той беше американец и както заяви „дизайнер“, но не се разпростря, а едва направи усилие да бъде учтив с мен, не го интересувах, разбрах, една обикновена, скучна жена в ранна средна възраст. Но видях, че гледа Максим с леко високомерие, през миглите си, като преценяваше дрехите му, слушаше и събираше внимателно информация.

По едно време госпожа ван Хопър го изпрати за някаква снимка, която искаше да ни покаже, като му нареди все пак внимателно, не точно с господарския начин, по който би се отнесла към мен. Той отиде, без да каже дума и все пак показа ясно, че би могъл да не го направи и затова още по-малко ми харесваше, дори ми стана по-тъжно, че я виждам с него.

А след това внезапно, като котка, която изведнъж си показва ноктите, бързо и без предупреждение към нищо неподозиращата жертва, тя се обърна към Максим и го хвана неподготвен.

— Сигурно сте били съсипан, когато Мандърлей беше опожарен; четохме за това, разбира се, това беше тема за разговор навсякъде. Такава ужасна, ужасна трагедия.

Видях как устните му се свиха, лицето му леко пламна.

— Да — отговори той.

— Кажете ми, моля. Какво стана? Беше ли нарочно, не, разбира се, че не, кой би направил такова ужасно нещо? Предполагам, че е било нещастен случай, някоя немарлива глупава прислужница е забравила да сложи мрежата на камината, надявам се, че си е получила заслуженото. Целият Ви свят да изгори така, всички безценни съкровища.

— Да.

— А някой изгоря ли жив? Сигурно е имало хора там по това време.

— Не, за щастие никой не пострада.

— Разбрах, че не сте били там, били сте къде, в Лондон? Всякакви приказки се чуваха, не мога да ви ги опиша.

Тя хвърли поглед към младия човек, който седеше до мен мълчалив и нацупен.

— Хайде, изтичай бързо горе и донеси портмонето ми от крокодилска кожа, с всички изрезки, знам, че са там, тръгвай… — Тя се обърна отново към Максим, като напълно ме пренебрегна. — Толкова много се пишеше за това в пресата и разбира се, за цялото следствие.

Колко ужасно е било и трябва да добавя, наистина много странно. Сигурно не сте видели и половината написано по онова време, изхвръкнахте Господ знае къде, за да дойдете на себе си от шока, сигурно. Не че бягството помага много, човек носи грижите си със себе си, но все пак? Кажете ми, решението на съда беше, че е самоубийство. Кажете ми, защо една красива, богата млада жена, която има всичко, което пожелае, огромна къща, очарователен съпруг, светът в краката й може да се каже, защо се е самоубила? Просто не е за вярване.

Повече не можех да понасям, не ме интересуваше дали тя все още ме презира и се преструва, че не съществувам. Казах:

— Госпожо ван Хопър, моля недейте… — но Максим ме прекъсна, като стана и като я гледаше с едва скрита неприязън под студена учтивост.

— Вашият свят може да си мисли, каквото иска, — каза той, — но мнения и клюки нямат никакво значение по отношение на истината, предполагам, че ще се съгласите. Сега, знам, ще ни извините, беше много необикновено, че отново Ви срещнахме.

Последното, което видях, беше изразът й на безпомощен гняв, досада, че внезапно е изоставена като изглежда глупава и това, че не може нищо да направи. Тя с усилие стана, за да ни изпрати, но Максим беше много пъргав, а тя беше слаба, стара и дебела и видях, че имаше бастун до нея. Забелязах това, но не скочих да изпълня заповедта й както преди. Младият човек остана да седи, като нахално не обърна никакво внимание на заповедта й.

Но се случи така, че не можаха да намерят палтата ни и накрая Максим нетърпеливо отиде в гардероба да ги търси. Аз чаках, като небрежно разглеждах една стара карта на Венеция на стената зад дебела мраморна колона, така че госпожа ван Хопър и младият човек не ме видяха, като се приближиха. Тя куцаше, като се държеше за ръката му.

— Той беше такъв блестящ човек по онова време, голяма примамка, но поради някакви странни причини, които никога не разбрах, се ожени за онази мишка и сега гледай, — Господи, каква скучна, тъжна двойка са станали — ако ме питаш, има много неясни неща зад тази работа с първата му жена. Не се дърпай така, трябва да ми помогнеш да вървя.

И така те отминаха, гласът й се чуваше, нахален и раздразнителен от фоайето към асансьорите.

— Извинявай, — казах веднага на Максим, като излизахме. Извинявай.

— Какво за Бога искаш да кажеш? — О, тази ужасна жена, това, което каза…

— И това беше твоя вина?

— Не, разбира се, че не, знам, но…

Усетих, че трябваше да й запуша устата, да го предпазя от нея, не можех да понеса той да бъде засегнах и да го накара отново да се терзае.

Максим ме държеше здраво под ръка, като влязохме в гондолата, този път обикновена, без допълнителните, колоритни светлини. Като излязохме на Канале Гранде, изведнъж задуха студен вятър с аромат на море.

— Забрави го, — каза той — Тя е една глупава стара жена и те са си лика-прилика.

Но не можех да забравя. Продължавах да си спомням, че тя каза, че има куп изрезки от вестници за следствието и пожара, пази ги, говори за това с приятели, чух изразеното й съмнение.

„Има много неясни неща зад тази работа с първата му жена. Защо ще иска да са самоубие? Просто не е за вярване…“

Да, мислех си. Да, разбира се, защото не е вярно. За тях беше очевидно, но аз знаех истината. Ребека не беше се самоубила. Максим я беше убил.

И погледнах към профила му, когато гондолата се обърна и напусна Канале Гранде, а вятърът задуха отстрани и я разлюля леко. Лицето му беше каменно, не можех да разбера какво мисли или какво чувства, отново бях изключена от неговия свят. Погледнах към черните здания с капаци на прозорците и тогава гласове отново започнаха да шепнат, да шепнат в тъмнината.

Може би не е в природата на човека да е доволен от съдбата, независимо колко добра е тя на този свят, може би, понеже животът е процес на промяна, растеж и загниване, трябва да сме неспокойни, да сме недоволни, да изпитваме стремеж, надежда, желание за движение и не можем да се контролираме.

И аз не можех да не застана на прозореца на нашата стая, като гледах зданията отсреща, или канала и ми се искаше нещо друго, на друго място, противно на здравия разум. Но като гледам назад сега, зная, че не се радвах достатъчно на настоящето, не изразявах често благодарността си, не бях щастлива, а наистина трябваше да бъда. Станали сме „скучна тъжна двойка“ по думите на госпожа ван Хопър. Но това не продължи, не можеше да продължи по простата причина, че нищо не продължава, но още и защото не исках да продължи и получих своето. Спомням си, че някой веднъж ми каза, когато бях дете, когато исках това или онова: „Внимавай да не желаеш твърде силно, можеш да го получиш.“ Тогава не разбрах смисъла, сега разбирам.

Това ли е всичко? Питах се. Нищо ли повече няма да има, освен този безсмислен живот на непрекъснато движение, да се мъкнем през годините на средната възраст до старини и болести и раздяла — и до смърт. Това ли е всичко? Не, не беше.

Добре е, че не можем да виждаме бъдещето. Това ни е спестено. Завинаги носим миналото си в настоящето и това е достатъчно, за да ни задоволи.

Изглежда, че Максим отново имаше много работа, пишеше писма, пращаше телеграми, беше прекалено зает. Не задавах въпроси, но ме тревожеше фактът, че не ми казва нищо. Не беше от желание да знам подробности, а защото споделяхме всичко, нямахме тайни.

Най-после зимата бе заменена от прекрасна пролет и Венеция се оживи, отново настъпи сезонът. Напуснахме я, като тръгнахме на изток към Гърция и планините, покрити с цветя, а въздухът миришеше на мед. Сега бях отново щастлива, защото се движехме, нямах време да тъгувам, имаше много нови неща, които отвличаха вниманието ми.

Беше май, когато тръгнахме за Истанбул, но не мислех, че ми се отива там. Страхувах се от едно напълно чуждо място, толкова чуждо във всяко отношение, — исках промени и нови гледки, а същевременно ми се искаше да останем в познати рамки. Щеше да бъде по-лесно, ако Максим не беше странен, също и много отдалечен от мен, разсеян от нещо, често загледан напред, леко намръщен. Не смеех да го питам защо, струваше ми се най-сигурно да остана в неведение, но непрекъснато си задавах въпроси, че това беше свързано с изказването на госпожа ван Хопър или че имаше проблеми със семейни въпроси след смъртта на Беатрис, дори евентуално финансови тревоги.

Последните два дни от престоя ни в Гърция бяха напрегнати и тъжни, разстоянието, което Максим поставяше помежду ни, беше по-голямо от всякога. Разговаряхме спокойно, хладно за това, което виждахме, за следващия етап на нашето пътешествие, а аз мечтаех за предишната близост, за това как беше зависим от мен, но възрастта притъпява нетърпението. Това се беше случвало и преди, си казвах, ще го преживея. Ще се върне при мен.

Не можех да си го представя как.

Времето беше идеално, топло — великолепна пролет, светът чист. Денят беше преминал между студената зора и хладната нощ така, че бях прекарала повече време на палубата на парахода, който плаваше към Босфора и Истанбул. А сега бяхме почти стигнали, виждах минаретата и кубетата на древния град да се приближават, като че ли плуваха, дематериализирани, блестящи, огрени от залязващото слънце, което позлатяваше повърхността на спокойната вода.

Максим стоеше до мен мълчалив. Светлината се промени, розово-червен цвят покриваше цялото небе на запад, а контурите на зданията потъмняха, кубетата, кулите и минаретата бяха като хартия върху оцветена материя.

Не очаквах, че ще ми хареса това място, смятах, че всичко ще ми бъде съвсем чуждо. Но сега бях покорена от гледката, нещо, което почти не ми се беше случвало.

Освен къщата. Розово-червената къща.

— А сега, гледай, — каза Максим след минута.

Следвах неговия поглед. Над града, над цветовете на залеза започваше нощното небе, фантастично тъмно и на този фон се появи месечината, едно тънко, блестящо парченце сребро.

Ако си затворя очите, мога да го видя и сега, връща се при мен с абсолютна яснота, утеха, както и болка, и аз си почивам и се утешавам и чувам отново гласа на Максим и думите, които след това изрече.

— Ето, — каза той.

Видях, че ми подава един плик.

— Прочети го. — И после се обърна и се отдалечи към другата страна на кораба.

Пликът като че ли е между пръстите ми сега, усещам го, гладък, скъсан от едната страна, където е бил отворен. Стоях и го държах, гледах небето, но слънцето си беше отишло и последното петно от светлина изчезна, кубетата отново потънаха в тъмнина. Само месечината стоеше, чист, светъл сърп.

Сърцето ми биеше много силно. Не знаех какво има в плика, какво ми предстои да прочета. Не исках, исках да си остана в неведение, във времето, когато всичко е тихо и спокойно и няма от какво да се страхувам. Но аз се страхувах.

Всичко ще се промени, си казах. Това по някакъв начин ще сложи край на нещата сега. И така стана.

Седнах на една неудобна пейка под мостика. Имаше фенер със светлина точно за четене, хвърляше мътен оранжев отблясък върху хартията.

Чудех се защо Максим ме остави сама, от какво се страхува. Сигурно има нещо ужасно в този плик, нещо, което той не може да изкаже с думи, — не може да бъде нещо просто, обикновено, лоши новини, нечия смърт или болест или нещастие, тогава сигурно щеше да остане при мен, да ми каже, щяхме да бъдем заедно. Но бяхме далеч един от друг. Усещах сълзите да парят в очите ми и ги чаках да потекат като отдушник и утешение.

Един моряк мина, панделката на фуражката му беше снежнобяла в тъмнината. Погледна ме с любопитство, но не се спря. От мястото си не виждах месечината, а само няколко далечни светлинки от брега. Усещах миризмата на бензин от машините, чувах шума им да тупти зад гърба ми.

Моля, казах си, въпреки че не знаех за какво толкова отчаяно се молех. Моля, вик за помощ.

А после извадих един-единствен лист от плика и го насочих към светлината.

Ръката ми трепереше, трябваше да сграбча хартията, защото се страхувах, че ще изпадне от ръката ми и ще бъде издухана.

Вдигнах очи. Максим се беше върнал.

— Почти сме там — каза той.

И тъй, отидохме и застанахме при перилото на парахода и бавно навлизахме към мястото, където старият мистериозен град беше разтворил прегръдките си, за да ни поздрави.