Мисията Атлантида

1.

Източна Антарктида

Лейтенант Терънс Дрейк от войските за поддръжка на ВМС на САЩ, разположени на авангардния пост в Антарктида, се опита да намери прикритие от ледената виелица зад една огромна снежна пряспа. Позивните на пикочния му мехур бяха станали неудържими. Но ако им се поддадеше, щеше да наруши цял куп международни закони.

Дрейк потрепери, когато през голата, забравена от бога снежна пустош, премина поредният полярен вихър. В сумрака пред него се извисяваха фантастични снежни дюни, наречени „саструги“, а сенките, които те хвърляха, приличаха на кратери от далечна планета в дълбините на космоса. Да, последната граница на Земята беше студена и неприветлива бездна от отвъдното — свят, който природата бе предназначила да остане необитаван от човека.

Лейтенант Дрейк се размърда в опит да се постопли. Натискът в пикочния му мехур ставаше неустоим. Антарктическият договор съдържаше строги забрани за опазването на естественото състояние на околната среда, които можеха да се сведат до следното правило: „В природата на Антарктида не се внася нищо чуждо!“. А това включваше и облекчаването в снега.

Умните глави от Националната научна фондация го бяха предупредили изрично, че азотният шок върху природата на ледения континент може да доведе до необратими последици за хиляди години напред. Поради тази причина в подобни случаи от него се очакваше да разкъса торбичките си с хранителните порциони и да се изпишка в една от тях. За нещастие обаче никой не се бе сетил да предвиди подобни торбички за разузнавателните патрули.

Дрейк надзърна през рамо към белите куполи на къщичките от фибростъкло в далечината. Официалната версия за мисията на американския „изследователски екип“ на Антарктида гласеше, че проучва сеизмичната активност в дълбините на ледената шапка. Само преди три седмици вибрациите от един такъв субледников тремор бяха откъснали от бреговете на Източна Антарктида парче с размерите на щата Роуд Айлънд. За носещия се по океанските течения с около пет километра на ден айсберг щяха да бъдат необходими приблизително десет години, докато достигне до по-топлите географски ширини и се разтопи.

„Десет години!“ — помисли си лейтенант Дрейк.

Като че ли точно толкова време делеше и него от нормалните човешки същества. Което означаваше, че тук може да му се случи буквално всичко и никой няма да чуе писъците му. Усетил тази зловредна мисъл, той побърза да я потисне дълбоко в себе си.

Когато Дрейк се яви в поделението в Порт Хуенем, Калифорния, за да се запише за мисията в Антарктида, старият еднорък цивилен готвач, който транжираше пържоли за офицерската столова, му препоръча да прочете биографиите на мъже като Ърнест Шакълтън, Джеймс Кук, Джон Франклин и Робърт Фалкън Скот — изследователи от времето на кралица Виктория и крал Едуард, проучвали Южния полюс в името и за славата на Великобритания.

Готвачът му подшушна също така, че трябва да гледа на тази задача като на тест за издръжливост — нещо като съвременен ритуал за възмъжаване. Че пътешествието до Антарктида ще бъде като любовна авантюра — екзотична и опияняваща, която ще доведе до коренна духовна промяна в Дрейк. И точно когато усети, че този враждебен рай е успял да го прелъсти, ще установи, че трябва да го напусне. И никак няма да му се иска.

Как ли пък не!

Още от първия ден на този леден куб Дрейк нямаше търпение да се махне оттук. Особено след като новите му подчинени побързаха да го уведомят, че именно в Антарктида старият готвач от Порт Хуенем е загубил ръката си вследствие на измръзване. Оказа се, че всички в ротата му са били изпързаляни от тъпия готвач.

Ала вече бе прекалено късно да се обръща назад. Дори и да искаше да се върне в Порт Хуенем, не можеше. Военноморските сили бяха закрили антарктическия си тренировъчен център там. Що се отнася до едноръкия готвач, сега той сигурно се наслаждаваше на правителствената си пенсия на някой топъл плаж, подсвирквайки на момичета по монокини. А самият Дрейк се будеше с пресъхнала уста и с ужасяващи болки в главата, от които чак му причерняваше. Нощ след нощ пустинноподобният въздух изсмукваше влагата от тялото му. Всяка сутрин той отваряше очи с пълния комплект оплаквания от тежка пиянска нощ, ала без да се бе насладил на алкохолното опиянение.

Лейтенантът напъха дебелата ръкавица в джоба си и усети замръзналото заешко краче, което годеницата му Лорета му подари на сбогуване. Съвсем скоро то ще виси на огледалото за задно виждане на червения форд „Мустанг“, който той ще купи за медения им месец с парите, които се трупаха по сметката му. Да, зелените гущерчета от заплатата му сигурно вече са станали цяла планина. Просто защото нямаше къде да ги харчи.

Станцията „Макмърдо“ — основната база на САЩ в Антарктида, се намираше на цели две хиляди и петстотин километра оттук и предлагаше на двестатината си непрекъснато сменящи се обитатели кафене, два бара и съотношение между мъжете и жените десет към едно. Истинската цивилизация се намираше на още четири хиляди километра оттам — в Крайстчърч, Нова Зеландия.

Така че Дрейк все едно се намираше на Марс.

Следователно кой, за бога, ще забележи, че се е изпикал в снега?!

Лейтенантът се закова на място.

Виелицата като че ли бе постихнала. Точно в този момент опустошителните ветрове сякаш решиха да си починат. Сред ледовете се бе настанила злокобна тишина. Той обаче знаеше, че ветровете ще се появят отново без всякакво предупреждение, с ураганната скорост от 300 километра в час. Защото такава бе непредвидимата природа на вътрешните снежни пустини на континента Антарктида.

Сега или никога!

Дрейк смъкна ципа на термоекипировката си и се облекчи. Студът го захапа и премина през тялото му като електрическа искра. Тази нощ температурите се очакваха да спаднат до минус 130 градуса, което означаваше, че оголената плът ще замръзне за по-малко от тридесет секунди.

При тази мисъл лейтенантът започна обратно броене от тридесет. На минус седмата секунда вдигна ципа на панталона си, промърмори набързо една благодарствена молитва и вдигна поглед към небесата. Трите ярки звезди от Колана на съзвездието Орион примигваха весело над голата ледена повърхност. „Царете на Изтока“, както ги наричаше той, бяха единствените свидетели на неговите незаконни действия.

„Да, ама не могат нищо да кажат!“ — помисли си ухилено Дрейк и точно в този момент ледовете под краката му се поразтресоха. След това всичко отново замря. Нов трус. Очевидно трябваше да провери данните в станцията.

Лейтенант Терънс Дрейк се обърна към белите куполи на базата и се насочи към тях. Под ботушите му снегът хрущеше. Куполите на станцията трябваше да бъдат в обичайните сигнални жълти, червени или зелени цветове, ала въпросът бе, че на Чичо Сам никак не му се искаше да сигнализира за пребиваването си тук на когото и да било. Не и сега, когато Антарктическият договор забрани всякакво военно присъствие или оборудване на Мирния континент, с изключение на техниката и апаратурата за „изследователски цели“.

Неофициалните заповеди на Дрейк бяха да отведе екип от учени на НАСА дълбоко във вътрешността на Източна Антарктида, която до този момент бе проучена единствено по въздух. Трябваше да следват курс, представете си, по Колана на Орион! Веднага след като достигнаха епицентъра на настоящите земетресения и изградиха базата, учените от НАСА автоматично започнаха да провеждат сеизмични и ехографски проучвания. Последваха сондажите. Дрейк бе стигнал до заключението, че „изследователската дейност“ вероятно има нещо общо с топографията на древната земна маса, която бе скрита под многовековните ледове.

Ала какво очакваха да намерят там, лейтенантът нямаше никаква представа. Генерал Йейтс също не благоволи да го уведоми. Нямаше понятие и за какво им бяха необходими всичките тези оръжия и денонощни караули. Единствената заплаха за тяхната мисия би могла да дойде от екипа на Антарктическата комисия на ООН (UNACOM), разположен в станция „Восток“ — доскоро изоставена руска изследователска база, която само преди няколко седмици бе отново активирана.

„Восток“ обаче се намираше на повече от шестстотин километра оттук — десет часа път с наземен транспорт. А защо НАСА толкова много се притесняваше да не я усетят от комисията на ООН, за Дрейк си оставаше мистерия, неразгадаема като ледовете под краката му.

Но той ясно си даваше сметка, че каквото и да има там долу, под леда, е на най-малко дванадесет хиляди години. Беше чел някъде, че точно толкова време е изминало, откакто съществува този леден ад. И сигурно намиращото се долу трябва да е от жизненоважно значение за националната сигурност на САЩ, иначе Вашингтон надали би рискувал подобна подмолна операция и най-вече — международния скандал, ако нелегалната експедиция по някакъв начин бъде разкрита.

Командният център бе изграден от лесно сглобяеми плоскости от фибростъкло, образуващи огромен купол. Бъкаше от всякакви сателитни чинии и антени, насочени към звездите. Докато се приближаваше към купола, лейтенантът дочу припукване от няколкото десетки метални пилони, разположени около базата — сухият антарктически въздух превръщаше човешките същества във високо наелектризирани топки статично електричество.

Пристъпи прага на командния център и веднага бе обгърнат от топлината, генерирана от термалните нагреватели. Все още не бе успял да затвори херметически изолиращата врата, когато дежурният свързочник му махна с ръка.

Лейтенант Дрейк пристъпи тежко през конзолата, като се отърсваше от снега. Предаде електричеството от пръстите си върху заземяващата метална лента по стените. Искрите го ужилиха не на шега, но все пак процесът бе по-безопасен, отколкото да докосне първо компютрите и без да иска, да изтрие цялата им памет.

— Какво имаш за мен? — обърна се той към свързочника.

— Радио и ехографските ни проучвания май се натъкнаха на нещо — съобщи дежурният, като почука по слушалките на главата си. — Прекалено ритмично е, за да бъде обикновено природно явление.

Дрейк се смръщи и заповяда:

— Включи микрофоните.

Свързочникът щракна един превключвател и стаята се изпълни с отмерено, ритмично боботене. Дрейк смъкна качулката на полярния си екип и отдолу се показа тъмен кичур коса. Почука по стените на конзолата и наостри слух. Да, този звук определено беше с механичен произход.

— Сигурно са от комисията на ООН — заключи лейтенантът. — Очевидно са ни надушили. А това вероятно са всъдеходните им машини „Хаглунд“, приближаващи се към нас. — Още докато изричаше тези думи, Дрейк си представи избухването на международния скандал. Генерал Йейтс определено ще побеснее, като разбере.

— На какво разстояние са оттук? — попита той свързочника.

— На около километър и половина под нас, сър — отвърна озадаченият свързочник.

— Под нас ли?! — стреснато го изгледа Дрейк.

Боботенето се засилваше.

Лампата над главите им се разклати. После земята под краката им потрепери така, сякаш току-що наблизо бе преминал тежкотоварен влак.

— Но този звук не идва от микрофоните! — изкрещя Дрейк. — Веднага алармирай Вашингтон по сателитния канал!

— Опитвам се, сър! Не отговарят.

— Пробвай друга честота!

— Навсякъде нищо!

Дрейк долови някакво припукване и вдигна глава. От тавана се бе отчупило малко парче лед и се готвеше да падне. Отстъпи, за да не бъде ударен, и попита:

— Пробва ли УКВ обхвата?

— Да. Пълно радио затъмнение — информира го свързочникът.

— Мамка му! — Дрейк се втурна към шкафа с мунициите. Извади оттам един автомат М–16 с изолационно покритие и се насочи към изхода. — Гледай да възстановиш по-скоро сателитните връзки!

Отвори люка и се втурна навън. Боботенето бе станало оглушително. Дишайки тежко, той се спусна към външния периметър на лагера и замръзна на място.

Вдигна своя М–16 и сканира хоризонта през окуляра за нощно виждане. Нищо, само призрачен зеленикав въздух, разнообразяван тук-там от вихрещата се полярна мъгла. Но Дрейк продължи да наблюдава, очаквайки всеки момент да зърне очертанията на поне десетина всъдеходни машини „Хаглунд“. А може и да са стотина. Мамка му!

Да не би пък да са руснаците с техните чудовищни осемдесеттонни трактори „Харковчанка“?

Земята под краката му се тресеше. Дрейк сведе поглед и между двата си крака зърна зигзагообразен тънък процеп.

Отскочи уплашено.

Пукнатина в леда, при това бързо разширяваща се!

Метна автомата на рамо и се опита да изпревари напредването на пукнатината, като се втурна обратно към командния център. Въздухът около него се изпълни с викове и крясъци — десетки войници, паникьосани от разтърсващата се под краката им земя, се опитваха да напуснат командния център. А после, най-неочаквано, виковете бяха заглушени от адския вой на вятъра.

Отгоре се спусна плътен поток вкочаняващ въздух, който само за секунди образува огромна ураганна фуния. Адският порив разтърси Дрейк така, че той изгуби равновесие. Плъзна се и се строполи по гръб върху най-близката снежна дюна. Удари главата си толкова силно, че веднага изгуби съзнание.

Когато след време дойде на себе си, ветровете бяха утихнали. Остана така още няколко минути, а после бавно надигна пулсиращата си от болка глава и надникна изпод прихлупената над очите му качулка.

Командният център го нямаше — беше погълнат от огромна черна пропаст, гигантска паст във формата на полумесец, с широчина около тридесет метра. Дрейк реши, че студът сигурно му прави номера — не беше възможно тази пропаст да се образува толкова бързо, не и на подобно разстояние от километър и половина.

Със сетни сили лейтенантът успя да се довлече до ръба на сърпоподобната паст. Трябваше веднага да разбере какво се е случило, дали някой е оцелял и се нуждае от помощ. Протегна ръка и пръстите му най-сетне се сключиха върху ръба на пропастта.

Надникна и насочи лъча на фенерчето си към черната пропаст пред себе си. Лъчът заигра по гладките като стъкло синьо-бели стени лед, а после се спусна бавно надолу.

„Господи! — помисли си лейтенантът. — Тази дупка трябва да е дълбока близо два километра!“

А после видя телата и онова, което бе останало от базата. Намираха се върху ледена издатина на стотина метра по-надолу. Заради бялата си термоекипировка наличният състав беше трудно различим сред начупеното фибростъкло и нагънатия метал. Но пък труповете на цивилните учени в техните шарени екипи се разпознаваха лесно.

Дрейк оглеждаше останките от първата си командирска мисия и в главата му се блъскаха хиляди мисли. Трябваше да провери телата, за да види дали някой все още не диша. Да намери някакво оборудване и да извика помощ. Трябваше да направи нещо, каквото и да е!

— Чува ли ме някой? — провикна се той и гласът му сякаш разпука сухия въздух.

Заслуша се и му се стори, че дочува някакъв звън. Оказа се обаче, че звукът идва от замръзналите крака на неговия дежурен свързочник, които се клатеха, удряха се по разбития пулт и звънтяха като стъкло.

— Чува ли ме някой?

Никакъв отговор. Само тихият вой на вятъра, свистящ на малки вихрушки из пропастта пред него.

Дрейк се вгледа по-внимателно и забеляза някаква постройка, която стърчеше от леда. Не беше нито от фибростъкло, нито от метал, нито от какъвто и да било материал, използван в базовия им лагер. Беше нещо много твърдо, което като че ли излъчваше сияние.

Какво пък е това, за бога?!

Над пустошта се възцари гробовна тишина. С ужасяваща яснота на съзнанието лейтенант Дрейк си даде сметка, че е напълно сам.

В отчаянието си започна да се оглежда за някакъв сателитен телефон. Ако можеше да предаде съобщение и да уведоми Вашингтон какво става тук! А и надеждата, че от станцията „Макмърдо“ или от базата „Амундсен Скот“ идва помощ, би могла да му вдъхне сили, за да изкара нощта.

Нов порив на вятъра.

Нов писък.

Дрейк усети как земята под краката му поддава. Успя единствено да ахне и веднага след това полетя към зиналата пред очите му паст. Приземи се някъде, но вече не можеше да помръдне крака. Опита се да извика за помощ, но единственият звук, който излезе от устата му, бе слабо хриптене.

Далече над него, в небето, трите звезди от Колана на Орион наблюдаваха ставащото с ледено безразличие. Дрейк усети странен аромат или по-скоро — промяна в състава на въздуха около себе си. Почувства как сърцето му започва да тупти по непознат, но иначе ритмичен начин, като че ли постепенно губеше контрол над тялото си. Добре, че все още можеше да си движи ръцете.

Пръстите на ръцете му се приплъзнаха напред по леда и докопаха фенерчето, което все още беше включено. Той огледа тъмнината около себе си, движейки лъча по полупрозрачната стена. Бяха му необходими няколко минути, докато очите му се адаптират към обстановката. Нещо не му беше съвсем ясно какви са тези неща пред него. Приличаха на въгленчета в леда.

Миг по-късно осъзна, че това са очи — очите на малко момиченце, втренчени право в него през дебелата ледена стена.

Дрейк впи очи в лицето пред себе си.

В гърлото му се надигна стенание.

После извъртя глава и установи, че навсякъде около него е пълно с идеално съхранени човешки същества, застинали във времето, протегнали отчаяно ръце към него през вековете.

Лейтенант Дрейк отвори уста, за да изпищи, ала боботенето отново започна. Върху него се стовари блестяща лавина от ледени отломъци и го прие във вечността.

2.

Наска, Перу

Конрад Йейтс плъзна поглед по склона на платото, окъпано от яркото слънце на Перу, и се вторачи в равнините на Наска. Голата, безкрайна пустиня обгръщаше всичко около него. Забеляза гигантските фигури на Кондора, Маймуната и Паяка, стърчащи над прогорената от слънчевите лъчи пустош. Имаше чувството, че се намира на Марс. Прочутите линии Наска, простиращи се на километри и датиращи от хилядолетия, бяха толкова огромни, че можеха да бъдат обхванати с поглед само от въздуха. Както и миниатюрния облак прах, виещ се в далечината около Панамериканската магистрала.

Облакът спря близо до микробуса, който той бе паркирал встрани от пътя. Конрад извади бинокъла си и го фокусира в тази посока. До микробуса му бяха спрели два военни джипа, от които изскочиха осем перуански войници и започнаха да оглеждат возилото му.

„Мамка му! — изпсува наум той. — Как са разбрали къде да ме търсят?“

Жената, изправена до него, оправи раницата на гърба си и изрече с безизразен френски акцент:

— Неприятности ли, Конрад?

Той се вторачи в циничните й сини очи, обрамчени от двадесет и четиригодишно, бебешки гладко личице. Мерседес, дъщерята на френски телевизионен магнат, беше продуцентка на предаването му „Древните загадки на Вселената“ и му помагаше да изнамира интересни места.

— Все още не — сряза я той. — И за вас съм доктор Йейтс!

Тя се нацупи. После, подобно на раздразнена чистокръвна кобила, прогонваща досадни мухи, размаха стърчащата от прореза на бейзболната си шапка конска опашка.

— Доктор Конрад Йейтс, най-великият световен експерт по мегалитна архитектура! — закаканиза тя като второкласния актьор, който водеше шоуто им. — Изхвърлен от академичните среди заради брилянтните си, но иначе крайно неортодоксални теории за произхода на човешката цивилизация. — Направи пауза и добави: — Но обожаван от жените по целия свят!

— Само от малоумните! — поправи я той.

После вдигна поглед към последната издатина преди върха на платото. Беше гол до кръста. Силното му, мускулесто тяло беше добило загара си от катеренето на най-важните и горещи географски и политически върхове. Тъмната му коса беше доста дълга — носеше я прибрана на опашка с тънка кожена връзка. Тридесет и деветгодишното му тяло и издяланите като с длето черти излъчваха уморен и гладен вид. И той наистина се чувстваше така — уморен от броденето по житейските пътеки и гладен за отговори.

До най-отдалечените кътчета на света го отвеждаше неутолимата му жажда към произхода на човешката цивилизация — така наречената „култура Майка“, положила основите на най-древните познати цивилизации на планетата. Една монахиня веднъж му каза, че вманиачеността му на тази тема всъщност се корени в желанието му да открие биологичните си родители, които били изчезнали след раждането му. Може и да е права. Но сега поне древните жители на Наска биха могли да му предложат някои насоки.

Конрад постави ръка върху издатината над главата си и с лекота се изтегли нагоре. Бяха достигнали върха на платото. Той протегна ръка, пое прашната длан на Мерседес и я издърпа на върха. Тя падна върху него — нарочно и го просна по гръб. Игривите й очи се впиха в неговите за няколко секунди, но после момичето отмести поглед встрани и ахна.

Върхът представляваше абсолютно гладка повърхност, оформена с лазерна прецизност. Приличаше на гигантска самолетна писта и предлагаше умопомрачителна панорама към някои от най-прочутите дялани фигури в пустинята Наска.

Докато Мерседес се наслаждаваше на гледката, Конрад се изправи и се отупа от прахта. Надяваше се момичето да запомни всичко добре, защото следващото, което щеше да види, вероятно ще бъде през решетките на затвора — освен, ако бързичко не измисли как да се изплъзнат на перуанските войници, дебнещи долу.

— Не може да не признаеш, Конрад — отбеляза накрая тя, — че този връх със сигурност е бил самолетна писта!

Мерседес се опитваше да предизвика научния му интерес. Тъй като фигурите можеха да бъдат видени само от въздуха, някои от по-смахнатите му конкуренти в областта на археологията бяха изказали хипотезата, че древните жители на Наска са имали летящи машини и че конкретно този връх, на който те двамата сега се намираха, някога е бил писта за извънземни космически кораби. Точно сега нямаше нищо против появата на един такъв кораб — тъкмо да го измъкне от лапите на момичето и на перуанските войници.

Но си даваше сметка, че има нужда от нея. Това шоу бе единственият му източник за субсидиране на проучванията му, а самата тя — единственият му работодател.

Конрад въздъхна.

Като че ли битките с пясъците на времето, с чуждестранните правителства и с всякакви налудничави теории за произхода на човешката цивилизация не му бяха достатъчни, та сега и теории за древни астронавти! Тъкмо да се лиши и от малкото останал му респект сред академичните среди, на който все още се радваше!

Някога Конрад се славеше като авангарден, постмодерен археолог. По онова време той твърдеше, че значимостта на древните руини е нищожна на фона на информацията, която те предлагат за своите строители. Подобна позиция влизаше в тотално противоречие с популярния самодоволен канон за „съхранението“ в традиционната археология, който, по мнението на Конрад, беше просто прикритие за разцвета на туристическия бизнес и за трупането на повечко долари. Така, с течение на времето, за пресата той се превърна в независим единак, за колегите си — в повод за горчива ревност, а за близкоизточните и южноамериканските правителства стана нарицателно за трън в задника, защото нарушаваше претенциите им за собственост върху най-великите археологически съкровища в света.

А после, един ден, близо до Луксор в Египет той изкопа десетки израелски селища от тринадесети век пр. Хр. Тези селища представляваха първото физическо доказателство за истинността на библейския „Изход“. Ала официалната позиция на египетското правителство постулираше, че техните древни предци никога не са използвали еврейски роби при строежа на пирамидите. Освен това единствено правителството на Египет имало правото да обявява пред медиите за откритията, направени на неговата територия. А Конрад не беше обсъдил находките си с представителите му, като се бе обърнал право към пресата. И по този начин беше нарушил договора, който всеки археолог, получил разрешение да копае в Египет, беше длъжен да подпише.

Началникът на Египетския върховен съвет по антиките го нарече „глупав, мързелив идиот“ и го изгони от страната, лишавайки го завинаги от правото да стъпва там.

Внезапно местата се бяха разменили и Конрад иконоборецът се бе превърнал в Конрад съхранителя, настояващ за международна защита на „робския град“. А когато правителството най-сетне допусна телевизионни камери до обекта, рушащите се основи на израелските селища вече бяха сравнени с булдозери, а мястото — застроено като военна база. Вече не бе останало нищо за съхранение само история, на която никой не вярваше, и репутация в развалини.

Сега положението беше още по-лошо.

Конрад бе лишен от статуса си в научните среди. Беше лишен и от пари. Намираше се в лапите на Мерседес и на нейното налудничаво телевизионно реалити шоу, чиято главна цел беше развлечението на простолюдието, а не археологията. Нямаше право да се връща в Египет, а скоро същото щеше да важи за Перу, Боливия и още ред други държави. Само категоричното доказателство за съществуването на културата Майка би могло да го спаси от древните астронавти, от евтините научно-популярни филмчета и още по-евтините флиртове.

По лицето на Мерседес се изписа загриженост:

— Като гледам, ще изгубим цял един ден, докато качим необходимия екип до това плато! — Но после изражението й светна и тя добави: — Като че ли ще е най-добре да се придържаме към нашата „Чесна“ и коментар на фона на снимките!

— Но това би опорочило напълно нашата цел, Мерседес! — възкликна Конрад.

— Какво имаш предвид? — погледна го неразбиращо тя.

— Може би е време да извършим един свещен ритуал — изрече той и хвана ръката й. — Ритуал, който ще предизвика едно откровение!

Конрад падна на колене, придърпа я към себе си и забеляза как очите на момичето блеснаха в очакване.

— Сега прави това, което правя и аз. Ще станеш свидетелка на велика мистерия!

Мерседес се приведе до него.

— Зарови пръсти в прахта!

Двамата бавно заровиха пръсти в горещите, черни вулканични камъчета и постепенно стигнаха до хладната и влажна жълта глина отдолу.

— И това ли го пише в сценария ти? — обърна се към него тя. — Много е приятно!

— Сега стрий малко глина между пръстите си!

Тя стори, каквото й беше казано, а после повдигна малка бучка глина към носа си и я помириса, сякаш, за да преживее някакво космическо откровение.

— Ето, че разбра! — изрече спокойно той.

— Това ли е всичко? — объркано го изгледа Мерседес.

— Не разбираш ли? Тази почва е прекалено мека за кацането на каквото и да било летателно средство! — изрече триумфално Конрад и й се усмихна. — Толкова с фантазиите ти за древните астронавти!

Трябваше да се досети, че простичкият му научен експеримент няма да й се понрави. Очите й се превърнаха в малки цепнатини от ярост. Конрад многократно бе ставал свидетел на подобна трансформация. Точно по този начин Мерседес се бе намърдала на мястото си в телевизията — с инат и с помощта на бащините си пари.

— Шоуто се нуждае от теб, Конрад! — изсъска тя. — Ти си астро-археолог от двадесет и първи век или каквото там се наричаш. Не си проваляй шансовете! Държа да те оставя в играта! Но отлично знаеш, че ме натискат за рейтинга. Така че, ако не играеш по правилата, нищо не ми пречи да наема на твое място някое зъбато величие, което да се прави на археолог по телевизията.

— Което ще рече какво?

— Ще рече да дадеш на откачалките, които ни гледат, онова, което искат!

— Древни астронавти ли?

Бебешкото й лице се разтопи в блажена усмивка и погледът й заискри от обожание.

— Професор Йейтс! — измърка Мерседес, обви ръце около врата му и впи устни в неговите.

Неспособен да се изтръгне от нея, нито пък да си поеме въздух, той бе принуден да й отвърне с презрителна целувка. Очевидно онова, което френският писател Молиер бе казал за драматурзите, се отнасяше и за археолозите. Проститутката в тази ситуация бе само той. Отначало започна да го прави само за себе си, после за няколко приятели и университети. Така че, какво му пречеше да не започне да получава и пари за това?!

Внезапно ги блъсна силен порив на вятър. Конската опашка на Мерседес го зашлеви през лицето. В небето над тях се материализира блестящ метален обект. Конрад заслони очи и разпозна очертанията на военен хеликоптер „Блек Хоук“, от чиито отвори стърчаха дулата на картечници.

Мерседес проследи погледа му и се смръщи.

— Какво е това?

— Неприятности!

Той протегна ръка зад гърба й и извади от раницата й 9-милиметров автоматичен пистолет „Глок“. Момичето се ококори от ужас.

— Пуснал си ме през границата с това?!

— Глупости! Купих го онзи ден в Лима — отговори той, измъкна от чантичката на колана си нов пълнител и бързо зареди пистолета. После пъхна оръжието в колана на кръста си. — Остави разговорите на мен!

Напълно изгубила дар слово, Мерседес само успя да кимне.

Хеликоптерът се снижи, а вятърът от перките му вдигна облак червен прах от върха на платото. Когато се приземи и вратите се разтвориха, отвътре изскочиха шестима войници от специалните части на САЩ в камуфлажни екипи и веднага подсигуриха периметъра. Едва след това се появи снажен млад офицер в синята бойна униформа на Военновъздушните сили — изтропа по металните стълби и веднага се насочи към Конрад.

— Доктор Йейтс? — изрече офицерът.

Конрад го изгледа. Изглеждаше приблизително на неговите години — елегантен, открит човек, когото като че ли бе виждал и преди. Лявата му ръка бе облечена в черна кожена ръкавица. Накрая археологът изрече:

— Кой пита?

— НАСА, сър. Аз съм командир Лундстрьом. Работя за баща ви, генерал Йейтс.

Конрад се вкамени.

— За какво съм му притрябвал?

— Генералът се нуждае от мнението ви по въпрос от жизненоважно значение за националната сигурност.

— Не се и съмнявам, обаче националният интерес и моят собствен са две различни понятия.

— Не и в този случай. Доколкото разбрах, вие сте персона нон грата в Университета на Аризона. И в случай, че още не сте забелязал, точно в този момент по склона на платото се катери въоръжен отряд от местните. Така че, можете да избирате: или да дойдете с мен, или да прекарате следващите няколко седмици в перуански затвор.

— Изборът ми не е богат. Ще трябва да си помисля.

— Погледнете на нещата така — продължи командир Лундстрьом. — Малката ви приятелка тук надали ще прегърне с ентусиазъм идеята да ви плаща гаранцията, когато разбере, че сте я използвали, за да внесете контрабандно в страната египетски предмет на изкуството, и да го заложите срещу свободата на много издирван южноамерикански наркобарон.

— Луксор можеше да се справи и по-добре с изфабрикуването на поредната си лъжа. И къде, според тях, съм намерил този предмет на изкуството?

— Египтяните твърдят, че сте го откраднали от Националния музей в Багдад, когато градът е паднал под американска окупация по време на Иракската война. Иракчаните потвърждават думите им. Или поне тази е версията, която представят пред перуанците, боливийците и всички останали, които проявяват желание да ги слушат.

Конрад се опита да потисне яростта си срещу египтяните и същевременно пресмяташе шансовете си да изгние в затвора. Стигна до заключението, че Мерседес вероятно ще остави надзирателите първо да си поиграят с него и едва тогава ще му плати гаранцията.

— Много добре! — обърна се той към командир Лундстрьом. — Но въпреки всичко смятам да се откажа от тази прекрасна възможност. — И протегна ръка към офицера, за да си вземат довиждане.

Но той въобще не помръдна. Само изрече:

— Има още нещо, доктор Йейтс. Открихме онова, което сте търсил през целия си живот.

Конрад вдигна очи към него и попита:

— Биологичните ми родители ли?

— Следващото по важност. Подробностите ще научите, когато стигнем там.

— Последният път това ваше „там“ едва не ме уби, командире. Защо не си намерите някой друг?

— Опитахме — отговори офицерът и направи кратка пауза, за да му предостави време да осъзнае чутото. — Изчезнала е. И доколкото можем да се досетим като че ли друга организация вече е успяла да наеме доктор Сергети по същия въпрос.

— Серена ли?!

Лундстрьом кимна.

Десетки сценарии преминаха като на филмова лента през съзнанието на Конрад — всички до един колкото неприятни, толкова и вълнуващи. Дори самото й име бе достатъчно, за да го върне към живот. А мисълта, че той, Серена и баща му, заедно с толкова различните им светове, ще се сблъскат за първи път, го накара да се запита дали времепространственият континуум ще успее да издържи подобна среща и дали Вселената няма да експлодира.

— Тази работа няма да завърши добре, нали, командире?

— Вероятно не. Но генерал Йейтс ни очаква.

— Само минутка.

Конрад се обърна и се приближи до Мерседес, която наблюдаваше цялата тази размяна на реплики със сбърчено чело. Целуна я и каза:

— Много съжалявам, скъпа, обаче трябва да тръгвам.

— Къде? Къде отиваш?

— Да се срещна с един истински древен астронавт.

После отново бръкна в раницата й и извади оттам златна египетска статуетка на Рамзес II от Деветнадесетата династия. Това бе фараонът от така наречения в Библията „Изход“. Беше я открил в израелския град на робите и тя бе единственото веществено доказателство на този свят, което можеше да свидетелства, че той не се е побъркал. Подаде я на момичето и каза:

— Нямаш никаква представа откъде това нещо се е появило в раницата ти. Казвам ти го в случай, че любезните господа, които в момента се качват по склона, те попитат, докато те ескортират обратно до Лима.

Мерседес зяпна и проследи замаяно с поглед Конрад и Лундстрьом, които се качиха във военния хеликоптер. Вратите му щракнаха и само след миг машината се отлепи от земята.

Конрад се загледа в отдалечаващото се плато. Докато се сети да помаха на Мерседес, перуанските войници вече бяха стигнали до върха, а хеликоптерът навлизаше в планините.

Археологът се обърна към офицера и попита:

— И така, какво иска от мен баща ми този път?

— По-точният въпрос би бил „къде“ ви иска! — изтъкна Лундстрьом, подхвърли му бяла полярна екипировка и добави: — Няма да е зле да облечете това!

3.

Асех, Индонезия — Рим

Доктор Серена Сергети се спусна на шейсетина метра над смарагдовозелените оризища, след което стабилизира хеликоптера. Слънцето бе успяло да пробие черните облаци, но над тучните гористи склонове се търкаляха гръмотевици. Очевидно дъждът беше неизбежен.

Тя приближаваше град Лхоксеумаве в залятия от военни размирици район на Индонезия, познат до неотдавна като Холандски Западни Индии. В провинцията имаше повече от двадесет хиляди сираци — жертви на десетилетната борба между асехските сепаратисти и индонезийските военни. А сега сред мюсюлманската групировка се бе внедрила и Ал Кайда, а терористите правеха ситуацията още по-взривоопасна. Затова тя бе длъжна да стори нещо, за да помогне на тези деца, които светът очевидно бе забравил.

Докато прелиташе над блатата, погледна надолу и зърна отражението на слънцето в нефтената ивица. Имаше разлив на нефтения кладенец на „Ексън Мобайл Кластър II“, който бе отровил местните оризища, овощните градини и фермите за скариди. Не че не се бе случвало и преди просто този разлив изглеждаше далеч по-заплашителен от предишните. Вдовиците и сираците в близките селца Пуук, Нибонг Баро и Танджун Круен Пасе сега ще бъдат напълно лишени от препитание. Ще бъдат принудени да се преместят в друга област най-малко за шест месеца, а вероятно и година, за да търсят някаква прехрана.

Тъкмо се канеше да включи вградената на борда на хеликоптера камера с дистанционно управление, когато в слушателките й заговори глас на английски, но със силен чужд акцент: „Добре дошли в Пост Тринадесет, сестро Сергети!“.

Серена се обърна и зърна индонезийски военен хеликоптер с тежки картечници на борда, който летеше успоредно на нейния. Гласът отново заговори: „Сега ще се приземите на хеликоптерната площадка в центъра на комплекса“.

Серена зави рязко надясно и започна да се издига, но точно в този момент по корпуса на хеликоптера забарабаниха куршуми.

„Незабавно се приземете! — изговори властно гласът в слушалките й. — Иначе ще ви взривим!“

Тя стисна здраво джойстика и се наклони по посока на хеликоптерната площадка. Едва докосна платформата, когато машината й бе обградена от войници в зелени камуфлажни униформи, стиснали здраво своите автомати М–16.

Бяха подразделенията „Копасус“ — индонезийските специални части, базирани в близкия Кемп Ранкун. Серена веднага ги позна, още докато слизаше с вдигнати ръце от своя хеликоптер. Кемп Ранкун, гнездо на множество случаи на издевателства над човешкото достойнство, беше собственост на „Пи Ти Арун“ — индонезийския нефтен гигант, в който дялово участие имаше и „Ексън Мобайл“, обслужващ Пост Тринадесет.

Стената от въоръжени мъже се раздели, за да пропусне мощен джип. Джипът закова на място и от него излезе офицер — полковник, ако се съдеше от звездите на пагоните му. Иначе беше слаб млад мъж на двадесет и няколко години. Зад него провлачваше крак по-възрастен, подпухнал цивилен с европейски черти, от чиито летаргични движения и нервно стрелкащи се очи Серена заключи, че това сигурно е местният американски представител на нефтената компания.

— Какво значи всичко това? — извика тя.

— О, сестро Сергети! — изрече полковникът на английски. — Вярно е, че говорите местния език като индонезийка, но въобще не приличате на такава. Както виждам, снимките ви по вестниците са спестили много от вашата красота. Както и от уменията ви на пилот.

— Работата ми налага да се науча, полковник — отбеляза тя с родния си австралийски акцент.

— И каква е тази работа? Доколкото знам, призванията ви са твърде много.

— Да доставям храна и медицински средства на най-бедните от бедните в Африка и Азия, защото техните правителства са толкова корумпирани, че дори и пратките на ООН не успяват да се доберат до селищата в нужда — отговори тя. — Или изчезват, или гният по доковете, защото пътищата са непроходими.

— Тогава сте попаднали на погрешното място, мадам — проточи с американски акцент цивилният. — Аз съм Лу Хакет, главен изпълнителен директор на тази операция тук. Би трябвало сега да сте в Източен Тимур и да помагате на тамошните католици да се справят с мюсюлманите. Какво правите в един изцяло мюсюлмански регион като Асех?

— Документирам случаите на нарушения на човешките права, господин Хакет — отговори Серена. — Бог обича и мюсюлманите, и асехските сепаратисти. А може би дори и американските бизнесмени.

— Нарушения на човешките права ли? Не и тук! — отсече господин Хакет, като не отлепяше поглед от хеликоптера й, който в момента техниците на индонезийските специални части изтърбушваха.

Серена го погледна право в очите и отвърна:

— Искате да кажете, че онзи нефтен разлив, който унищожи фермите за скариди, не е ваш?

— Не бих нарекъл един невинен и напълно случаен инцидент нарушение на човешките права.

След тези думи бизнесменът притеснено изтри чело със стара, износена кърпичка. Серена не пропусна да забележи логото на кърпичката. Носеше печата на президента на САЩ. Безсъмнено дреболия, останала му за спомен от поредната кампания по набиране на средства за избори.

— Значи вашата компания не е построила казармите тук, в Пост Тринадесет, откъдето има толкова жалби за мъчения на затворени и разпитвани хора, жертви на нарушенията на човешките права? — продължи Серена, като хвърли поглед и към индонезийския полковник. — Или може би не осигурявате и оборудването за копаене на дълбоките масови гробове, за да могат местните военни да погребват жертвите си в Сентан Хил и Тенкорак Хил?!

Господин Хакет я изгледа така, сякаш проблемът беше тя, а не неговият нефтен разлив.

— Какво искате от нас, сестро Сергети?

Вместо нея отговори индонезийският полковник:

— Иска да стори на „Ексън Мобайл“ и „Пи Ти Арун“ онова, което причини на „Денок Кофи“ в Източен Тимур.

— Имате предвид да лиша от властта му картел, контролиран от индонезийските военни, и да дам възможност на хората да продават стоките си на пазарни цени? — обади се тя. — Хм, тази идея си струва да бъде обмислена!

На Хакет очевидно му писна.

— Виж какво, сестро! Ако жителите на Източен Тимур са толкова умрели да бъдат роби на „Старбъкс“, това си е тяхна работа! Когато обаче изхвърлихте военните от бизнеса с кафе, те насочиха интереса си към моя!

— Ще ви дам една идея — намеси се и полковникът, като й подаде някакъв лист хартия. Беше факс. — Махнете се оттук!

Серена огледа подробно факса. Беше от епископ Карлос в Джакарта — носител на Нобеловата награда за мир за 1996 година. В него се казваше, че в Рим се нуждаят спешно от нея.

— Папата иска да ме види?!

— Папата, Божият наместник, Светият престол — както искате го наречете! — махна с ръка господин Хакет. — Лично аз съм баптист и не ми пука. А вие можете да се считате за голяма късметлийка, че излизате оттук на два крака!

Серена се обърна към хеликоптера си точно навреме, за да види как няколко войници отнасят свалените камери с дистанционно управление.

— А народът на Асех? — обърна се тя към господин Хакет, докато полковникът я буташе към джипа си. Очевидно бе решил да задържи хеликоптера й. — Не можете да се преструвате, че всичко това не е случило!

— Няма нужда да се преструвам за каквото и да било, сестро! — изкиска се бизнесменът и самодоволно помаха с ръка. — Щом нещо не е в новините, значи не се е случило!

Двадесет и четири часа по-късно Серена седеше на задната седалка на черната лимузина без обозначителни номера, която старият Бенито провираше умело между гневните, протестиращи тълпи на площад „Свети Петър“. Струваше и се невъзможно, че именно тя е причината. И все пак демонстрациите на площада бяха насочени точно срещу нея.

Беше едва на двадесет и седем години, но вече си бе спечелила врагове, достатъчни за цял един човешки живот. Това бяха хора от нефтената, дървообработващата и фармацевтичната индустрия, както и всички, които поставяха печалбите си над всичко и най-вече — над хората, животните и природата. Усилията й обаче бяха оставили неколцина от онези, които искаше да спаси, безработни. Е, може би, ако се съдеше по огромната тълпа отвън, не бяха само неколцина.

Облечена в традиционната си градска униформа, състояща се от костюм на „Армани“ и елегантни обувки с високи токове, тя надали можеше да се определи като бивша монахиня от ордена на кармелитките. И точно това беше целта. Като „Майката Земя“ тя присъстваше във водещите заглавия на всички вестници и списания, а с признанието идваше и влиянието. Как иначе щяха да я вземат на сериозно медиите, за които формата задължително превъзхождаше съдържанието, как иначе щеше да й обърне внимание светът на миряните и най-сетне — самият Рим?!

Виж Господ вече беше друга работа. Серена не беше особено сигурна какво е неговото мнение за нея, нито пък беше убедена, че държи да го знае.

Навън ръмеше дъжд, а полицията на Ватикана невъзмутимо отблъскваше назад тълпите и папараците. Но неочаквано, сякаш от нищото, някакъв протестиращ успя да се отскубне и да залепи плаката си върху стъклото на колата. На него пишеше; „НАМЕРИ СИ ДРУГА ПЛАНЕТА, МАЙКО ЗЕМЯ!“.

— Смятам, че сте им липсвали, синьорина — отбеляза шофьорът на най-добрия си английски, на който беше способен.

— Нямат лоши намерения, Бенито — отвърна Серена, загледана състрадателно в тълпите отвън. Можеше да се обърне към него на френски, немски и още на десетина други езика. Но веднага си спомни, че Бенито държеше да усъвършенства английския си. — Просто са уплашени. Трябва да хранят семейства. И затова се нуждаят от някого, върху когото да стоварят вината за своята безработица. Защо да не съм аз?!

— Само такава жена като вас, синьорина, може да благославя враговете си!

— Те не са ми врагове, Бенито.

— Думи на истински светец — отбеляза шофьорът, когато завиха при портата и тръгнаха по виещата се пред тях алея.

— Е, Бенито, имаш ли представа защо Негово светейшество ме е призовал на лична аудиенция? — попита тя, небрежно поглаждайки панталоните си, за да прикрие тревогата, назряваща в душата й.

— Трудно е да се каже — отговори шофьорът и й се усмихна в огледалото за задно виждане, разкривайки златния си зъб. — Забърквате предостатъчно неприятности поводи за срещи, колкото искаш.

Така си беше.

Докато беше монахиня, Серена винаги беше на нокти с по-старшите от нея по ранг — изгнаник в собствената си църква. Дори и папата, иначе неин верен съюзник, веднъж заяви пред списание „Нюзуик“: „Сестра Сергети прави онова, което щеше да прави и Господ, ако беше наясно с фактите“. За заглавие звучеше перфектно, ала тя бе наясно, че зад тези порти общественото мнение за нея не е сред най-благосклонните.

Плод на незаконната любов на католически свещеник и прислужница от предградията на Силни, Серена Сергети още от малка живееше с чувството на болезнен срам. Израсна сред грозни клюки и шушукания по свой адрес и намрази баща си, който до края на живота си отричаше бащинството си над нея и си замина от този свят като измамник и пияница. Тя сложи край на сплетните, като още на дванадесет години положи клетва за непорочност, бележеше успех след успех в изучаването на езиците и накрая, за огромен шок на всички, на шестнадесетгодишна възраст стана послушница в манастир. Само за няколко години се превърна в жив пример за разкаяние пред Църквата и в ходещ съдник на човечеството за неговите екологични грехове.

Беше добре — докато траеше. Което продължи почти седем години. А после, няколко месеца след една лична криза, преживяна в Южна Америка, тя се завърна в Рим, за да получи морални напътствия, но вместо това установи, че Ватикана отказва да си плаща сметките за вода, като се позовава на статуса си на суверенна държава и на някакъв невзрачен Латерански договор от 1929 година, който постановявал, че Италия трябвало да осигурява водата на 107-акровия анклав безплатно, но не споменавал нищо за такса канал.

„Ние нито отдаваме на Цезар таксите, които дължим на Цезар, нито отдаваме на Бог почитта, която дължим на Бог като негови слуги в Сътворението“ — изтъкна тя, когато се отказа публично от монашеския си обет и прегърна каузата на защитата на околната среда.

Точно тогава медиите й измислиха прозвището „Майката Земя“. И оттогава насам тя не бе в състояние да накара хората да престанат да се обръщат към нея така или със „сестро Сергети“. В този смисъл вероятно беше най-прочутата бивша монахиня на света. Подобно на принцеса Даяна преди смъртта й, Серена също вече не беше част от църковното кралско семейство, при все това по някакъв начин бе станала „Кралица на сърцата“.

Швейцарските гвардейци в яркочервени униформи отдадоха чест, когато лимузината й премина през портата на Губернаторията. Преди Бенито да успее да й отвори вратата и да й предложи чадър, тя вече изкачваше стъпалата под дъжда. Спря се за миг, вдигна глава към небето и се наслади на няколкото капки, които оросиха лицето й. Ако опитът й с Ватикана не я лъжеше, то това вероятно бе последната глътка свеж въздух за доста време напред.

Когато пристъпи прага на отворената врата, гвардеецът не можа да сдържи усмивката си. А младият йезуитски свещеник, който я очакваше, я позна веднага.

— Сестро Сергети! — поздрави я сърдечно той. — Оттук, ако обичате!

В офисите на коридора, по който тръгнаха, кипеше активна дейност. Накрая йезуитът я отведе до стар асансьор. „И като си помисли човек, че всичко е започнало от един скромен дърводелец!“ — каза си тя, докато двамата влизаха в асансьора и вратата му се затваряше.

Запита се дали и самият Исус няма да се почувства точно толкова чужд на своята Църква, колкото се чувстваше и тя.

Смръщи се на отражението си в металните врати на асансьора и приглади реверите на сакото си. „Каква ирония!“ — помисли си Серена, защото знаеше, че коприната и вълната, използвани за костюма й, са изпредени от някое бедно дете от Далечния изток в евтина фабрика, работеща за глобалния потребителски пазар. Дрехите и имиджа, който те й придаваха, символизираха всичко най-лошо, което тя мразеше на този свят. И все пак бе принудена да ги използва, за да събира пари и да буди съвестта на хората. Уви, публиката се влияеше много повече от външния вид на бившата монахиня, отколкото от нейната благотворителна дейност. Е, щом трябва, така да бъде.

Интересно, дали Исус би носил „Армани“?

Живееха в ненормален свят. Серена често се питаше защо Господ въобще си е направил труда да го сътворява? Защо го е оставил да мутира до подобен отвратителен вид? На негово място тя със сигурност би подходила по-различно.

Канцеларията, към която се бяха запътили, беше на петия етаж и принадлежеше на шефа на разузнаването на Ватикана — кардинал Тучи. Именно той трябваше да я информира за целта на аудиенцията с Негово светейшество. Но от кардинала нямаше и следа. Въпреки това младият йезуит я покани да влезе в канцеларията.

Кабинетът, който се разкри пред нея, беше обширен, строг и елегантен. По стените висяха средновековни платна и древни карти.

Папата беше седнал в стола с висока облегалка и кожена тапицерия, от двете страни, на който се виждаха два глобуса на Бльо от седемнадесети век. Белите одежди със златна дантела открояваха перфектно посребрените му коси. Той изглеждаше като истинско олицетворение на урбанизирания, красив мъж на вярата, а очите, с които я погледна, вдигайки поглед от папката, която четеше, бяха ясни и интелигентни.

— Сестра Сергети! — представи я нейният млад придружител. А на нея представи домакина й: — Негово светейшество!

Папата надали се нуждаеше от представяне.

— Ваше светейшество! — кимна тя, когато младият йезуит затвори вратата след себе си.

Великият мъж не й се стори нито прекалено строг, нито прекалено божествен. Излъчваше по-скоро деловата аура на изпълнителен директор на голяма корпорация. Само дето неговата корпорация не следеше котировките на бордовите индекси в Ню Йорк, Лондон и Токио, нито пък изчисляваше икономическия си растеж чрез тримесечия. Неговата корпорация живееше вече в третото си хилядолетие и измерваше своя прогрес в рамките на вечността.

— Сестро Сергети! — изрече папата с искрена радост и й посочи един стол. — Отдавна не сме се виждали!

Изненадана и изпълнена с подозрения, тя приседна на стола, докато светият отец продължаваше да преглежда дейната ватиканска папка.

— Протестен митинг за озона пред централата на ООН Ню Йорк — зачете на глас той. — Глобални бойкоти срещу фармацевтичните компании. Така, като гледам, дори и личната ви интернет страница съдържа много повече послания от моите!

Светият отец вдигна очи от папката в скута си и насочи към нея ясния си, проницателен поглед.

— Понякога се питам дали тази ваша духовна обсебеност към спасението на Земята не е мотивирана от някакво по-дълбоко, неустоимо ваше желание да изкупите греховете си.

Серена се помести сконфузено върху кожената седалка, която незнайно защо й се стори твърде неудобна.

— Какъв грях по-точно да изкупя, Ваше светейшество?

— Не знам дали знаете, но аз познавах баща ви.

Тази информация й бе добре известна.

— Всъщност — продължи папата, — именно аз бях епископът, при който той дойде за съвет, когато разбра, че майка ви е бременна.

Тази информация обаче не й беше известна.

— Той много държеше майка ви да направи аборт.

— Това въобще не ме изненадва! — махна с ръка Серена, неспособна да прикрие горчивината в гласа си. — Да разбирам ли, че именно вие сте го посъветвал да не настоява за това?

— Просто му казах, че Бог е в състояние да сътвори нещо много красиво дори и от най-грозните на вид обстоятелства.

— Разбирам.

Серена не беше убедена дали папата очаква от нея да му благодари, че е спасил живота й, или просто разказва случка от миналото. Усещаше, че я изучава. Ала в погледа му нямаше нито осъдителност, нито съжаление. Просто чисто човешко любопитство.

— Има нещо, което отдавна искам да ви питам, Серена — заяви папата и тя се приведе напред. — Като се имат предвид обстоятелствата около вашето раждане, как успявате все още да обичате Исус?

— Заради обстоятелствата около неговото раждане — отговори тя. — Ако Исус не бе имал късмета да бъде единственият, истински Син Божи, то тогава щеше да бъде наречен просто копеле, а майка му Мария — уличница. И тогава той щеше да се отдаде на омразата. Вместо това обаче той е избрал любовта и ето, че днес Църквата го нарича Спасителя.

Папата кимна и отбеляза усмихнато:

— Поне сме на едно мнение, че длъжността е вече заета.

— Точно така, Ваше светейшество — отвърна тя. — Като гледам, и вас не е устроил никак зле!

Той се усмихна:

— Да, заемам длъжност, която, доколкото съм осведомен, вие самата бихте искали да заемете някой ден.

— Ползите от този пост са силно преувеличени — не му остана длъжна тя.

— Това е самата истина — папата я изгледа проницателно. — А и длъжността е напълно непостижима за бивши монахини, които са повторили греховете на бащите си.

След тези думи маската, която тя си беше сложила същата онази, която пазеше в готовност за камерите — се срина. Серена се почувства разголена.

— Не съм много сигурна какво точно има предвид Негово светейшество — изрече пресекливо тя, като се питаше какво точно знае светият отец. А после, спомняйки си съдбата на онези, които си бяха позволили да го подценяват, тя реши, че най-добрата стратегия е истината. По-добре така, преди да се е изложила още повече. — Имаше нещо подобно, Ваше светейшество, но и тогава нещата не стигнаха докрай. Все пак забравяте, че аз вече не съм монахиня, обвързана от обета си. Но вероятно ще се радвате да узнаете, че планирам да остана девствена, докато не се омъжа, което, честно да ви кажа, изобщо не смятам, че ще се случи.

— Но тогава вие защо…

— Само защото не сме консумирали връзката си физически не означава, че не сме го направили емоционално — обясни Серена. — И тогава чувствата, които изпитах, ми показаха повече от категорично, че в този живот не съм в състояние да бъда едновременно Христова невеста и да изгарям от страст по някой мъж. Не и ако не реша да се държа лицемерно, както е сторил баща ми. Така че, ако смятате да използвате този случай, за да подкопаете моята репутация…

— Нищо подобно! — махна с ръка светият отец. — Просто името на доктор Йейтс се появи в един наш разузнавателен доклад. Това е.

— Конрад?! — стресна се тя, впечатлена от оперативния размах на ватиканското разузнаване.

— Да — кимна папата. — Доколкото разбирам, запознали сте се с него в Боливия по време на предишната ви служба като нашия най-обещаващ лингвист.

Серена се облегна назад в стола си.

Нищо чудно да се е появил някакъв ръкопис, който се нуждае от превод. Може би Негово светейшество има работа за нея. Задиша по-спокойно. За нея беше огромно облекчение да не разискват повече въпроса за емоционалната й обвързаност с археолога Конрад Йейтс.

— Точно така. Тогава работех с племето аймара в Андите.

— Твърде меко казано — поправи я папата. — Вие използвахте езика аймара, за да разработите преводен софтуер за срещата на върха в Обединените нации. И го постигнахте само с един личен лаптоп, след като стотици експерти от десетки европейски университети, имащи на свое разположение суперкомпютри, се провалиха.

— Аз не съм първата — обясни Серена. — Боливийският математик Иван Гусман де Рохас го е направил през осемдесетте години. Езикът аймара може да бъде използван като език-посредник при симултанен превод от английски на няколко други езика.

— По-точно казано, само шест други — кимна папата. Ала вие очевидно сте успели да отключите някакво по-универсално приложение.

— Единствената тайна, която се съдържа в моята система, е строгата и логична структура на самия език аймара — обясни тя, усещайки, че самоувереността й се възвръща. — Структура, която е перфектна за трансформация в компютърен алгоритъм. Синтактичните правила на този език могат да бъдат предадени чрез алгебрична стенография, която компютрите отлично разбират.

— Намирам темата за крайно любопитна — усмихна се светият отец. — Надали човекът е в състояние да се приближи до словото Божие повече, отколкото в този случай. И защо се отказахте?

— Все още продължавам да пиша по някой и друг доклад, Ваше светейшество.

— Да, обсегът на вашите занимания е наистина забележителен. Защото сте не само Майката Земя и официален посланик на добра воля на ООН, но сте работила и върху „JLatinatis Nova et Vetera“ — отбеляза папата. Той имаше предвид „новият“ латински речник на Ватикана, създаден от традиционалистите с цел да катапултират древния език на Вергилий в новото хилядолетие.

— Точно така, Ваше светейшество.

— Значи на вас трябва да благодарим, че сте измислили латинските съответствия на думите „дискотека“ и „момиче от корицата“ — „caberna discothecaria“ и „terioris paginae puello“.

— He забравяйте и „pilamalleus super glaciem“.

Папата беше принуден да замълчи, за да си преведе наум конкретния израз.

— Хокей на лед, нали? — попита накрая той.

— Много добре, Ваше светейшество!

Колкото и да се опитваше, папата не успя да сдържи радостната си усмивка. Но после изведнъж стана сериозен и продължи:

— А как наричате мъж като доктор Йейтс?

— „Sordidissimi hominess“ — изрече тя, без да се замисля. — Представител на утайката на обществото!

Папата кимна с тъга и попита:

— Този мъж ли е причината, поради която решихте да потиснете вашите таланти, да напуснете Църквата и да се впуснете по света, превръщайки се в Майката Земя?

— Конрад няма абсолютно нищо общо с решението ми да посветя цялата си енергия на защитата на околната среда! — отсече тя с малко повече отбранителност в гласа, отколкото възнамеряваше.

— Но нали сте се запознали с него, докато сте работили с племето аймара в Боливия — малко преди да напуснете Църквата? Какво бихте могли да ми кажете за него?

Серена замълча. По този въпрос можеше да говори много. Но реши да се придържа към най-същественото.

— Той е крадец и лъжец, както и най-великият, но и най-опасен археолог, когото някога съм срещала.

— Опасен ли?!

— Няма никакво уважение към античността! — подчерта Серена. — Проповядва схващането, че информацията, извлечена от дадена находка, е по-важна от самата находка. Водейки се от този принцип, в бързината да намери девствена находка той спокойно би унищожил целостта на цял един терен. А бъдещите поколения — кучета ги яли!

Папата отново кимна.

— Това обяснява защо Египетският върховен съвет по антиките му е забранил да стъпва в Луксор до края на живота си.

— В интерес на истината генералният директор на въпросния съвет е задлъжнял на Конрад в казино „Луксор“ в Лас Вегас — обясни Серена. — Доколкото чух, платил му е със статуетка от Деветнадесетата династия. И оттогава насам Конрад се опитва да я продаде на черния пазар. Чух също така, че той самият здравата е закъсал за пари. Ако проявявате интерес, статуетката би представлявала превъзходно допълнение за нашата колекция тук!

Папата недоволно сви вежди, за да й покаже, че не му се нрави нейното суховато чувство за хумор.

— Да разбирам ли, че и в Боливия се е случило същото, когато доктор Йейтс е бил зад решетките в продължение на година след вашата среща с него?

— Нека просто кажем, че е сметнал дъщерята на определен „генералисимус“ за по-интересна от разкопките.

— Да не би да усещам нотка на ревност тук?

Серена се разсмя и отвърна:

— За мошеник като Конрад винаги ще има друга жена. Но, от друга страна, съкровищата на античността все пак принадлежат на всички нас.

— Картината започва да ми се изяснява. И какво толкова намерихте в него, сестро Сергети, ако нямате нищо против въпроса ми?

— Той е най-почтената душа, която някога съм срещала.

— Казахте, че е лъжец.

— Това е част от неговата почтеност. Но все пак какво общо има той с нашата среща?

— Всъщност, нищо. Като изключим влиянието му върху вас самата — отговори папата, ала тя веднага разбра, че той премълчава част от истината.

— Тогава какво съм аз за вас, Ваше светейшество, стига сега вие да нямате нищо против въпроса ми? Вече не съм нито католическа монахиня, нито лингвист на Ватикана, нито какъвто и да било официален придатък на Църквата.

— Независимо как възприемате контакта ни с вас — като монахиня или мирски специалист, вие винаги ще си останете част от Църквата, а Църквата винаги ще си остане част от вас! Без значение дали ви харесва или не. Точно сега обаче главният въпрос е как племето аймара се е сдобило с езика си. Този език е толкова чист и според някои ваши колеги той не се е развил като всички останали езици, а е първосъздаден.

— Точно така — кимна тя. — Интелектуално постижение, което надали може да се очаква от обикновени селяни и земеделци.

— Кажете ми, сестро Сергети, откъде, според вас, е дошъл народът на аймара?

— Най-ранните митове на аймара разказват за странни събития при езерото Титикака веднага след библейския Потоп — обясни тя. — Някакви странници се опитали да построят град в самото езеро.

— Тиахуанако — намеси се папата. — С неговия велик Храм на Слънцето.

— Негово светейшество е изключително добре информиран. Смята се, че изоставеният град първоначално е бил населяван от народа на „Ацтлан“ — изгубения островен рай на ацтеките.

— Изгубен островен рай. Много интересно!

— Много често срещан мит за времената преди Потопа, Ваше светейшество. В безброй митове по света се говори за изгубен островен рай, а в още повече от тях е заложена темата за катастрофално наводнение. Да не забравяме, разбира се, и разказа на древногръцкия философ Платон за Атлантида. Народите на Хайда и Шумер споделят същата история за своя произход.

Папата кимна и отбеляза:

— При все това е доста трудно да си представим две толкова различни една от друга култури, като тези на Хайда и Шумер — едната в дъждовните северозападни части на Тихия океан, а другата в безплодните пустини на Ирак.

— Фактът, че несвързани култури споделят обща тема в своите митове в никакъв случай не доказва, че подобно събитие действително се е случило — изрече кисело тя, усещайки, че ученият в нея започва да взема превес. — От друга страна геологичните данни действително доказват, че е имало и потоп, и ледникова епоха. Но дали е съществувал някой си Ной, който е построил ковчега, и дали той е бил азиатец, африканец или европеец, са си чисти спекулации. Освен това няма абсолютно никакви доказателства, че подобен райски остров е съществувал!

— Тогава вие как тълкувате сходството в тези разкази?

— По принцип ги смятам за показатели за универсалността на човешкия интелект.

— Значи за вас „Битие“ е само метафора, така ли?

Серена бе забравила навика на папата да обръща всеки разговор към теми от вярата. Кимна бавно и отговори:

— Може би е точно така.

— Не изглеждате обаче напълно сигурна.

— Напротив, напълно съм сигурна!

Ето, че най-сетне го каза! Той я беше принудил да го изрече на глас!

— А самата Църква? Да не би за вас тя да е една добра идея, която на някакъв етап е била опорочена? — продължи с въпросите си светият отец.

— Подобно на всички човешки институции, и Църквата е корумпирана — отсече бившата монахиня. — Но все пак тя ни е дала болници, сиропиталища, както и надежда за човешката раса. Без нея цивилизацията би пропаднала в морална пропаст.

— Радвам се да го чуя! — отбеляза папата. Погледна я с нежност, а после най-неочаквано заяви: — Сестро Сергети, искам от вас да замълчите и да помислите дали Божият дух подсказва на сърцето ви да приемете една свята мисия, която може би ще ви помогне да заслужите изцяло прозвището си „Майката Земя“!

Единственото нещо, което Божият дух й подсказваше в този момент, бе, че тук нещо не е наред. Тя беше осъдила Ватикана и изоставила Църквата. А сега папата я канеше да стане негов официален представител.

— Каква мисия по-точно?

— Доколкото знам, вие сте официален наблюдател и съветник в комисията по съблюдаване изпълнението на Международния антарктически договор, нали така?

— Аз съм съветник на Комитета за защита на околната среда — обясни тя. — Но представлявам Австралия, Ваше светейшество, не Църквата!

Папата кимна, прокашля се и неспокойно размърда пръсти по дръжката на стола си.

— Предполагам, че сте чували последните новини за сеизмичната активност в Антарктида?

— Разбира се, Ваше светейшество! След последния трус дори се е откъснал ледник с големината на щата Делауеър. А преди него се откъсна друг, с големината на Роуд Айлънд. Както е тръгнало, скоро ще си имаме по един ледников еквивалент на всички щати на САЩ.

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че нашите разузнавателни източници са локализирали тайна и незаконна американска военна експедиция в Антарктида, при това в територия, чиито права се държат от вашата собствена родина, Австралия?

— Ще кажа, че американците нарушават Мадридския протокол от 1991 година, който определя Антарктида като зона на мир, запазена изключително и единствено за научни цели. Военните операции на този континент са строго забранени — отговори Серена и се приведе напред. — Но откъде вие знаете всичко това?

— Три американски шпионски сателита наскоро изчезнаха от орбита — заяви простичко папата.

Серена примигна изумено. Откога светият престол беше влязъл в бизнеса по наблюдение на чуждестранните шпионски сателити? После се обади предпазливо:

— Може просто да са се изключили или нарочно са унищожени.

— Американците обикновено оставят нефункциониращите си сателити в орбита — обясни папата така спокойно, сякаш обясняваше херменевтиката на Новия завет. — И ако един сателит, а какво остава за цели три, са се изключили, то тогава наблюдателите в Конгреса щяха да вдигнат врява като при Второто пришествие. Обаче нищо такова не се е случило напоследък!

— Опасявам се, че тук вече не съм в свои води, Ваше светейшество! — отбеляза Серена. — Какво, според вас, се е случило?

— Случило се е това, че сателитите са били изведени в орбити, които да им позволят да се движат по-бавно, отколкото останалите небесни шпионски камери. Орбити, които им предоставят много повече цели за фотографиране.

— Какво цели?!

— Военните нападения обикновено се организират непосредствено преди преминаването на поредния шпионски сателит над конкретната местност, така че да запишат пораженията, преди врагът да е успял да се съвземе. След последните сеизмични раздвижвания в Антарктида, нито един известен шпионски сателит не е минал над засегнатите области. Което предполага, че районът се наблюдава по-скоро от един или и от трите изчезналите от орбитите си сателити.

— Искате да кажете, че американските военни нарочно причиняват сеизмичните вълни? — изуми се тя.

— Точно това искам вие да разберете!

Серена се отпусна назад в стола си.

Папата нямаше никакви причини да я лъже. И все пак тя усещаше, че той спестява част от информацията, с която очевидно разполагаше. Защо иначе ще проявява толкова голям интерес към един пуст континент, населен с повече пингвини, отколкото с католици?!

— Има ли нещо друго, което бихте искали да ми кажете? — попита тя. — И свързано ли е то с доктор Йейтс?

— Доколкото знам, той се е присъединил към американската експедиция в Антарктида.

Значи Конрад все пак беше замесен. Сценарият ставаше още по-заплетен.

— И откъде накъде на американските военни ще им трябва някакъв си археолог?!

Папата предпочете да не отговори на този въпрос.

Серена вече беше наясно, че Ватикана се нуждае от помощта й като лингвист, а не като защитник на околната среда. Което чисто и просто означаваше, че американците са открили нещо в Антарктида. Нещо, което изисква експертната оценка на археолог и лингвист. Нещо, което беше разтърсило Ватикана из основи.

Единствената причина, поради която папата й протягаше ръка, бе, защото нямаше друг избор. Американците очевидно бяха решили да не се допитват до него. В този момент тя си даде сметка, че може би точно това е трябвало да направят!

— Като че ли искате да ми покажете нещо, Ваше светейшество, нали така? — попита предпазливо тя.

— Така е — кимна папата и с разкривените си пръсти разгърна върху бюрото средновековна карта. Тя носеше датата 1513 година. — Това беше открито в стария Имперски дворец в Константинопол през 1929 година. Принадлежала е на турски адмирал.

— Адмирал Пири Рис — не се сдържа Серена. — Това е световната карта на Пири Рис!

— Значи я познавате. В такъв случай безсъмнено сте виждали и това тук!

С тези думи й подаде стар доклад на Военновъздушните сили на САЩ. Носеше датата 6 юли 1960 и кодовото му наименование беше „Проект Синя книга“.

— Точно това не съм — отговори заинтригувана тя и пое тънката папка. — И откога Ватикана разполага с достъп до класифицирана американска разузнавателна информация?

— Този стар доклад? — вдигна очи папата. — О, надали бих го определил като класифицирана информация. Обаче добавката определено е!

Серена разлисти страниците, написани от шефа на картографския отдел на Военновъздушната база „Уестоувър“ в Масачузетс. Заключенията на специалистите от ВВС на САЩ гласяха, че антарктическата част от световната карта на Пири Рис описва съвсем точно крайбрежната ивица Принцеса Марта и полуостров Палмър.

Погледът й спря на последната страница, където подполковник Харолд Олмайер от Осми разузнавателен технически отряд пишеше следното:

А после следваше добавката на Пентагона, датираща от 1970 година. Тя бе написана на ръка с решителния замах на офицера от ВВС, полковник Грифин Йейтс. Серена отлично знаеше, че това е бащата на Конрад. В бележката се казваше следното:

— Сонхис ли? — неволно изрече тя и вдигна поглед от доклада.

— Името говори ли ви нещо?

— Да, това е египетският жрец, за когото се смята, че е предоставил на Платон подробностите около историята на Атлантида.

— Адмирал Рис твърди, че картата му се базира на по-ранен източник, датиращ още от времето на Александър Велики.

— И какво по-точно искате да ми кажете, Ваше светейшество?

— Нищо повече от това, че само една изключително напреднала световна култура, висококвалифицирана в областта на мореплаването, съществувала преди повече от десет хиляди години, е в състояние да създаде подобни карти!

Серена примигна изумено.

— Значи вие смятате, че Антарктида всъщност е Атлантида?!

— Да. И тайните й са погребани под три километра лед — отговори светият отец. — Следователно в случая си имаме работа не само с една изгубена цивилизация, а със самата Култура Майка, която вашият приятел доктор Йейтс търси през целия си живот — културата, притежавала такива огромни научни познания, че на нас ще ни трябват хилядолетия, докато ги проумеем!

— Но ако всичко това се окаже истина, то ще постави много неща под въпрос — отбеляза Серена. — Включително и тълкуванието, което Църквата прави на разказа „Битие“ в Библията!

— Или ще го потвърди — рече папата, макар и без особено голяма надежда в гласа си. — Но ако случаят е такъв, толкова по-зле за нас.

— Не мога да ви разбера, Ваше светейшество.

— Бог ми показа пророчество за края на времето — каза светият отец. — Но досега не съм го огласял пред Църквата, защото е прекалено страшно.

Серена се изтегли напред и приседна на ръба на стола си. За този папа едно беше сигурно — че обладава пълен контрол над сетивата си и се отличава с изключително здрав разум. Поради което нещата ставаха твърде интересни.

— Какво по-точно видяхте, Ваше светейшество?

— Видях красива роза, замръзнала в леда. После ледът се разпука и от пукнатината избликна огън, а Божиите синове обявиха война на Църквата и на цялото човечество. Накрая ледът се разтопи и от листенцата на розата закапаха сълзи.

Серена си спомни шеста глава на „Битие“, където се казваше, че „синовете на Бога“ са управлявали Земята в много древни времена. Техните потомци, родени от човешки жени, са сторили толкова много злини, че Бог унищожил и тях, и цялата човешка раса чрез Големия потоп, с изключение на Ной и неговото семейство. Но Серена си спомни също така, че апокалиптичните видения, независимо дали ставаше въпрос за тези от Библията или за изречените от младите португалски овчари, не дефинират бъдещето с прецизна точност. По-скоро го синтезират и го поставят на фона на унифицирани, извънвремеви символи, които изискват нова интерпретация.

— Значи Ваше светейшество смята, че това видение, митът за Атлантида и настоящето американско военно присъствие в Антарктида са свързани помежду си?

— Да.

Тя се опита да прикрие съмненията си. Всеки елемент, взет поотделно, вървеше достатъчно близо до ръба на достоверността, а какво остава за цялото.

— Разбирам.

— Не, не разбирате — отбеляза папата. — Вгледайте се по-внимателно в това нещо тук. — С тези думи той й подаде навит пергамент. — Това е един от източниците, които, според нас, е използвал адмирал Рис. Или по-точно — самият източник.

Серена бавно протегна ръка и пое картата от ръцете на папата. Щом пръстите й се сплетоха около пергамента, усети неочакван прилив на вълнение, който буквално я разтърси.

— Върху нея стои името на Сонхис — отбеляза светият отец. — Но останалото от текста е на някакъв предминойски език.

— Само ми дайте няколко седмици и аз… — започна Серена.

— Надявах се, че ще разрешите загадката на път към Антарктида — рече изненадващо папата. — В момента частният ми самолет вече се подготвя за излитане, за да ви отведе на вашето пътешествие.

— Моето пътешествие ли?! — стресна се Серена. — Но вие сам изтъкнахте, Ваше светейшество, че този град, дори и наистина да съществува, е погребан под три километра лед! Все едно е на Марс!

— Американците са го открили — подчерта папата. — А сега вие трябва да откриете американците. Преди да е станало прекалено късно.

Папата постави едната си ръка върху земния глобус вдясно от него, а другата — върху небесния глобус вляво.

— Тези глобуси са нарисувани от холандския майстор картограф Вилем Бльо през 1648 година — отбеляза той. Навремето те също са отразявали така наречения „модерен свят“. За съжаление, глобусите ни предлагат една напълно погрешна версия както на планетата, така и на небесния свод. Вижте само, тук Калифорния е остров!

— Запозната съм добре с работата на Бльо, Ваше светейшество!

— Исках само да подчертая, че онова, което някой някога е мислел за вярно, се оказва погрешно — обясни папата.

— Своеобразно предупреждение, че начинът, по който ние днес виждаме света, вероятно само след няколко столетия ще изглежда точно толкова погрешен на идните поколения, колкото и визията на Бльо — на нас. А може и да е само след няколко дена.

— След няколко дена ли?! — изуми се Серена. — Пророчеството ви ще се изпълни само след няколко дена и вие не сте го разкрили пред Църквата?!

— За съжаление, сестро Сергети, духовните, политическите и военните последици от него биха били изключително неприятни — изтъкна светият отец, продължавайки да се обръща към нея като към монахиня, член на семейството им, а не като към външен човек. — Представете си само какво би станало, ако човечеството отхвърли юдейско-християнска религия! Ще се възцари морална анархия!

— Не само си го представям, но и го виждам всеки ден, Ваше светейшество! За света извън Ватикана този момент настъпи много отдавна.

След тези нейни думи в продължение на няколко минути папата не пророни нищичко. Накрая прочисти гърлото си и изрече:

— Питали ли сте се някога защо избрахте да се присъедините към подобно сигурно и предсказуемо семейство като Църквата?

Сега беше ред на Серена да замълчи.

Отдавна полагаше неимоверни усилия да не си задава този въпрос. Истината бе, че въпреки публично изразените си различия с доскорошното си убежище, тя бе убедена, че само Църквата представлява надежда за човечеството, че тя е единствената институция, която успява да задържи аморалния свят и не му позволява да излезе от контрол.

— Вероятно, защото сте чувствали, че като монахиня ще ви бъде по-лесно да бъдете честна пред Бога — отговори вместо нея папата. — Вероятно, защото отчаяно сте се нуждаели да знаете, при това без сянка на съмнение, че Той ви приема.

Папата се бе приближил прекалено много до истината. Серена установи, че по-нататъшното й оставане в една и съща стая с него й е невъзможно. Искаше й се да избяга и да се скрие някъде.

— Ваше светейшество, безсмъртната ми душа може да бъде спасена не чрез моите добри дела, а чрез Божията милост, изразена посредством изкупителната смърт на Христос на кръста — изрече накрая тя.

— Точно това исках да кажа и аз — кимна доволно папата. — Или се надявате да добавите и още нещо?

Серена усети, че в душата й се събира празнота, която започва да пулсира като тъпа болка. Не бе в състояние да предостави отговор на този въпрос на папата, ала все пак й се искаше да каже нещо — каквото и да било.

— Заточението ми в Антарктида, за да разкрия действията на американците, няма да…

— …да ви накара най-сетне да заслужите прозвището си „Майката Земя“ ли? — довърши изречението й с въпрос папата и я изгледа така, както баща би погледнал дъщеря си. — Сестро Сергети, държа именно вие да отпътувате за последната девствена територия на тази планета и да откриете Бога — далече от всичко това тук. — При тези думи той обгърна с жест книгите, картите и предметите на изкуството. — Само вие и Създателят на Вселената. И доктор Йейтс.

4.

Ледена база „Орион“

Командният център на ледената база „Орион“ представляваше конструкция с ниски тавани, претъпкан с конзоли и оперативен персонал, чиито членове седяха в сенките пред трепкащите си монитори и наблюдаваха всяка тяхна промяна. За генерал-майор Грифин Йейтс обаче базата символизираше триумфа на логистичната поддръжка на Военновъздушните сили, издигнат за по-малко от три седмици в най-неприветливия терен на планетата Земя.

— Тридесет секунди, генерал Йейтс — докладва полковник О’Дел, безвратият заместник на генерала, от сенките на проблясващата си конзола.

На основния екран постепенно се материализира изображението на Антарктида. От космоса над тях леденият континент се виждаше оцветен в призрачно синьо — огромен остров, обграден от световния океан и малък външен пръстен от земни маси. Пъпът на Земята.

Йейтс се вторачи невярващо в екрана. Беше виждал тази картина на Южното полукълбо и преди, от илюминаторите на космическия кораб „Аполо“. Но това беше сякаш преди цяла вечност. И сега си даде сметка, че някои неща не се променят. Заля го така познатото и вече забравено благоговение.

— Сателитът ще бъде в обхват след петнадесет секунди, сър — докладва полковник О’Дел.

Видеоизображението за момент се размаза. После пред погледа им се очерта гигантска буря. Генералът забеляза нещо, подобно на краката на паяк, което се въртеше по посока на часовниковата стрелка около Антарктида. Виждаха се дванадесет такива „крака“ или „перлени нанизи“ фронтове на ниско налягане, особено характерни за региона.

— Бива си я тази буря — отбеляза генералът. — Дайте ми подробностите!

— Както изглежда, имаме четири отделни буреносни фронта, които се сливат в един двоен, при това нисък фронт, сър — докладва О’Дел. — Широк е над шест хиляди километра. Достатъчно, за да покрие целите Съединени щати.

Йейтс кимна.

— Искам пистата да се разчисти веднага!

В залата се възцари тягостно мълчание. Чуваше се само тихото боботене на компютрите и мониторите. Йейтс усети върху себе си погледите на всички свои офицери.

Накрая О’Дел прочисти гърлото си и се осмели да заговори:

— Сър, ще трябва да предупредим шест-девет-шест!

— В никакъв случай! Искам пълно радио затъмнение!

— Но, сър, на борда е синът ви доктор Йейтс!

— Плюс още четиридесет човека, полковник! Командир Лундстрьом е отличен пилот. Никаква връзка! Когато се приближат, ме уведомете.

— Слушам! — извика О’Дел и отдаде чест, а генералът излезе величествено от командния център.

Високият от пода до тавана прозорец в покоите на генерал Йейтс обрамчваше зиналата паст на каньона отвън, като му предлагаше царска ложа с изглед към огромната пропаст. От нея се извисяваха синкави, кристалообразни колони мъгла. А в дъното й лежеше всичко, което той и Конрад бяха търсили през целия си живот.

Йейтс си наля един „Джак Даниелс“ и седна на бюрото си. Болката му беше толкова непоносима, че му идеше да завие като страховитите ветрове отвън. Ала не можеше да си позволи полковник О’Дел или останалите да го видят в някаква друга форма, освен в най-добрата.

Вдигна десния си ботуш на бюрото и дръпна крачола на панталона си. Под него се разкри безформен, разоран от белези крак — прощален подарък от първата му мисия в този леден ад преди повече от тридесет и пет години. Болката пулсираше на няколко сантиметра под коляното. Студът тук открай време обичаше да му върти номера.

Но пък да върви по дяволите! Защото се чувстваше на седмото небе, че отново успя да поеме командването на мисията в Антарктида. Улови отражението си в подсиления плексигласов прозорец срещу него. Дори и сега, в средата на шестдесетте, фигурата му все още беше импозантна. Повечето от момченцата в базата нямаха никаква представа какъв е бил някога. Или по-скоро — какъв трябваше да бъде.

Грифин Йейтс трябваше да бъде първият човек, стъпил на Марс.

Като ветеран от мисиите „Джемини“ и „Аполо“, той беше избран за тази задача още през 1968 година. Совалката до Марс, чиито оригинален замисъл бе на пионера в областта на ракетостроенето Вернер фон Браун още от 1953 година, впоследствие доусъвършенстван от конструкторите на НАСА, беше планирана да излети от американската космическа станция „Фрийдъм“ на 12 ноември 1981 година, да стигне до червената планета на 9 август 1982 година и да се завърне на Земята година по-късно.

Само дето политиката не е така предвидима, както орбитите на планетите.

Към 1969 войната във Виетнам бе изсмукала федералния бюджет до цент, а и стъпването на Луната временно бе успяло да утоли американските апетити за космически проучвания. При все по-нарастващата опозиция в Конгреса срещу реализирането на програмата „Марс“, президентът Никсън бе принуден да отхвърли както програмата, така и мисията. Само космическата совалка получи зелена светлина. Това беше едно катастрофално решение, което върна програмата „Марс“ десетилетия назад, остави совалката подготвена за полет, но без финална дестинация, и запрати останалата без кормило НАСА да се носи напосоки в мътните политически води на Вашингтон, без никаква ясна концепция за развитие.

А също така уби мечтите на Грифин Йейтс за величие.

Конзолата на бюрото му иззвъня и извади генерала от спомените. Беше О’Дел от командния център.

— Сър, смятаме, че успяхме да ги уловим на радара. Двадесет минути до приземяването.

— Докъде стигнахме с пистата?

— В момента я почистваме, сър, обаче бурята…

— Никакви извинения, полковник! След минута ще бъда при вас. Във ваша полза е дотогава да имате нова информация!

Йейтс отпи още една глътка от уискито и се вторачи навън. По времето, когато Никсън реши да прати програмата „Марс“ в небитието, той се намираше тук, в Антарктида, в средата на четиридесетдневен престой и то в обстановка, специално предназначена да симулира първото стъпване на Марс. Екипажът им се състоеше от четирима души, разполагаха с два модула за приземяване на червената планета, ядрена централа и роувър за проучване на региона.

Антарктида беше точно толкова студена, колкото и Марс, и почти толкова ветровита. Снежните й бури предлагаха същата гадна тръпка, с каквато се славеха и марсианските прашни бури. И което беше още по-важно, този континент беше почти толкова отдалечен от цивилизацията, колкото и червената планета — а истинските характери членовете на екипажа можеха да се разкрият единствено при пълна изолация.

За Йейтс това преживяване се оказа повратна точка в живота му — преобърна го по начини, които никога не си 5е представял. Четирима влязоха в тази мисия. Само един изкуцука от нея жив.

И за какво?

За да броди по подземните коридори на Пентагона като скърцаща реликва от стара космическа програма? За да отгледа едно сираче? В резултат на всичко това да загуби съпругата и дъщерите си? Всичко му беше отнето.

Днес обаче той си го връщаше. С лихвите.

5.

Във търбуха на С–141 „Старлифтър“ цареше кучешки студ. Конрад се стресна в съня си и се събуди. Потърка очи. Беше на ръба на силите си. Делеше тази машина с още две дузини командоси от специалните части, всички до един опаковани в полярна екипировка, прегърнали своите автомати М–16.

Самолетът отново се разтърси. През по-голямата част от полета се бяха носили през ясни небеса и почти безгранична белота. Сега обаче летяха през някаква сивкава супа, а турбулентността ставаше все по-силна с всяка изминала секунда. При всеки трус гигантските товарни контейнери в задната част се плъзгаха, опъвайки до краен предел въжетата, които ги придържаха.

Конрад сведе поглед към мултисензорния си часовник с глобално позиционираща система, който използваше мрежата на двадесет и седем сателита, за да определи с точност до тридесет метра местоположението му във всяко кътче на планетата. Но последните шестнадесет часа, прекарани на разнообразни военни машини, очевидно бяха изтощили батериите, защото дисплеят за географската ширина и дължина беше черен. Но пък вграденият компас се въртеше като луд — североизток, югоизток, югозапад, северозапад. Вероятно приближаваха някаква полярна област, даде си сметка той.

Най-вероятно — Южния полюс.

Извърна се към командоса с каменното лице, който седеше до него, и се опита да надвика воя на турбодвигателите.

— Мислех, че Антарктида е забранена зона за военните.

Като продължаваше да гледа втренчено напред, командосът отвърна:

— Какви военни, сър?

Конрад простена. Точно с подобен род глупости бе принуден да се съобразява през целия си живот като син на Грифин Йейтс — изхвърлен от НАСА астронавт, който някак си бе съумял да се промъкне през сенчестите коридори на властта в Пентагона и да се превърне в генерал от ВВС. Йейтс бе дълбоко убеден, че истината трябва да бъде строго разпределяна според принципа на „необходимостта“, в това число и най-вече истината около обстоятелствата, свързани с раждането на Конрад.

Ако се вярваше на официалната версия на събитията, която му бе представил Грифин Йейтс, Конрад бе плод на случайна забежка на капитан Рик Конрад и някаква безименна стриптизьорка от Дейтона Бийч. Когато капитан Конрад загинал в Антарктида по време на тренировъчна мисия, жената оставила тяхното незаконородено дете на стъпалата пред лечебницата в Кейп Канаверал. Малко по-късно и тя самата умряла от свръхдоза. НАСА, загрижена да съхрани чистия образ на своите астронавти, нямала нищо против да си затвори очите за правилата и да позволи на командващия офицер на капитан Конрад и негов най-добър приятел, майор Грифин Йейтс, да осинови момчето.

Но с годините Конрад все повече започваше да се съмнява във версията на Йейтс. Защото втората му майка, Дениз, със сигурност се съмняваше. Още от началото тя подозираше, че именно Йейтс е биологичният баща на Конрад и че той е използвал смъртта на капитан Конрад като удобно прикритие за незаконния си син. Нищо чудно, че тя се разведе с него, когато Конрад беше на осем. После се премести да живее на друго място, като взе със себе си и двете си дъщери, на единадесет и девет години — единствените приятели, които Конрад някога бе имал.

Накрая, след години непрекъснато местене от база в база и все по-нарастващо отчаяние, Конрад се превърна в бунтар — в достатъчно голяма степен, за да бъде изхвърлен от няколко училища и да събере сили да се изправи очи в очи с Йейтс. Вторият му баща не само отрече всичко, но и отказа да използва правителствените си контакти, за да му помогне да открие биологичните си родители. Оттук нататък отношенията между двамата, които и без друго не бяха топли, съвсем охладняха.

Беше повече от очевидно, че на генерал Йейтс въобще не му пука какво мислят за него Конрад или който и да било друг. Въпреки провала на кариерата си като астронавт, той вървеше нагоре, от едно звание към следващото, докато накрая получи мечтаната генералска звезда, че и командването на мистериозната Отбранителна агенция за високотехнологични проучвания.

Благодарение на финансовата подкрепа на администрацията на Рейгън през осемдесетте, Йейтс и неговият екип военни екстремисти изобретиха интернет, глобалната позиционираща система, технологията „Стелт“, компютърната мишка, както и „редица други неща“.

Конрад стигна до заключението, че мисията, на която сега се бяха отправили, очевидно попада в графата „редица други неща“. Но какви по-точно?

Той отдавна подозираше, че под ледовете на Антарктида се крие приказна находка. В крайна сметка Източна Антарктида беше много древен континент, който някога се е радвал на тропически климат. Явно Йейтс е открил нещо и сега се нуждаеше от него. Или пък е нескопосан опит за помирение между баща и син.

Две силни турбулентни разтърсвания го върнаха обратно в ледения търбух на С–141. Без да иска разрешение, той разкопча колана си и се запрепъва към кабината на пилота, хващайки се за издутините по вътрешната част на корпуса.

Остъклената кабина беше измамно светла и просторна. Зад предното й стъкло Конрад не видя нищо друго освен белота. На пилотската седалка седеше Лундстрьом и ревеше нещо на своя помощник-пилот и на навигатора. Но двигателите бучаха толкова силно, че Конрад не разбра и думица от казаното.

— Може ли поне да зърна това феноменално откритие, преди да ме убиете? — изрева археологът.

Когато се извърна и погледна през рамо, Лундстрьом изглеждаше определено бесен.

— Връщайте се веднага на мястото си, доктор Йейтс! Всичко е под контрол!

Погледът му обаче издаваше неговата тревога. Точно в този момент Конрад се сети откъде го познава. Спомни си, че до преди четири години Лундстрьом беше командир на космическа совалка, по чудо оцелял след експлозия на площадката за изстрелване при провалилата се негова трета мисия.

— Стига де, Лундстрьом! — обади се Конрад. — Не ми казвай, че космическата совалка е друсала чак толкова!

Пилотът не отговори нищо и се обърна към пулта за управление.

Конрад насочи поглед към метеорологичния радар и забеляза завихрянето на четири буреносни фронта, готови да се слеят в един-единствен, при това двоен.

— И ще прелетим през това тук?!

— Ще се промушим между задната част на ниския фронт и предната част на другия, преди да се слеят — обясни Лундстрьом. — „Макмърдо“ ни успокои, че задните ветрове на първия нисък фронт няма да надвишат стотина възела. После яхваме предната част на другия нисък фронт, чиито опашни ветрове от около сто и двадесет възела ще ни запратят право надолу, чак до ледената писта.

— И ще си останем цели-целенички, така ли?! — изуми се Конрад. Знаеше, че станцията „Макмърдо“ е най-голямата американска база в Антарктида. — Мислех, че там имат голяма писта. Защо да не се приземим там и да опитаме тази маневра утре? Защо е цялото това бързане?

— Прозорецът ни се затваря много бързо — отвърна Лундстрьом и почука с пръст по екрана на радара. — Утре тези двата ниските ще са се слели в един доста гадничък фронт. А сега се върнете на мястото си.

— Добре — каза Конрад и се отпусна в седалката зад навигатора.

Лундстрьом и помощник-пилотът се спогледаха. Конрад видя отраженията им в стъклото на кабината. Очевидно решиха, че могат да го оставят.

— Досието ви ни предупреди, че сте извор на неприятности — рече по едно време командирът. — Но пък защо ли да се изненадвам? Какъвто бащата, такъв и синът!

— Той не ми е истински баща и аз не съм негов истински син — обади се Конрад. Или поне в този момент се надяваше да е така. Подобно на повечето американци, и той подозираше, че някъде в мрачните коридори на Вашингтон съществува база данни за всички жители на страната. Ето, че Лундстрьом бе потвърдил подозренията му. — Или тази информация я нямаше в досието ми?

— Напротив, имаше я, както и някои психологически оценки — отговори командирът, очевидно наслаждаващ се на тази игра за сметка на археолога. — Например кошмари за края на света. Никакви спомени преди петгодишната ви възраст. Вие сте бил доста откачен като дете.

— Очевидно не сте имали възможността да вкусите от такива радости, като кърмене с мляко с остатъци от ЛСД и други халюциногени — заяви Конрад. — Както и да страдате от кошмари на шестгодишна възраст. Или да сритвате задниците на малките копеленца от поредната база на ВВС, които са ви се подигравали, че сте откачалник.

Лундстрьом млъкна и се посвети на контролното табло пред себе си.

Обаче любопитството на Конрад вече беше събудено и той продължи:

— И какво още пише в моето досие?

— Някакви глупости, които сте направили по време на първата ни война с Ирак…

Конрад махна небрежно с ръка.

— А, стара история!

— И аз така чух — отбеляза усмихнато командирът. Нещо за съветски „Миг“-ове и зигурата в Ур.

Конрад кимна. Преди четири хиляди години Ур е бил столицата на Шумер в земята на Авраам. А днес беше погребан под пясъците на модерен Ирак.

— Е, да, имаше нещо такова.

— Какво такова? — извърна се към него Лундстръом, искрено заинтригуван. Очевидно досието на археолога не съдържаше подробностите по този случай.

— Иракчаните имаха гадния навик да строят военните инсталации точно до археологически забележителности, един вид като гаранция за тяхната безопасност — обясни Конрад. — Така че, когато нашите сателити попаднаха на два съветски „Миг“-а точно до руините на древния зигурат в Ур, Пентагонът заключи, че иракчаните са паркирали бомбардировачите си там, за да избегнат унищожението им.

— Да, спомням си, че чух за този случай — кимна командирът.

— Да де, обаче също така подозираха, че самият Саддам Хюсеин се е окопал в този зигурат — продължи с охота Конрад. — Затова аз им дадох необходимата насочваща информация, от която се нуждаеха, за да изстрелят една ракета „Маверик“ в обекта.

— Ракета „Маверик“?! Че това е разрушител на бункери от първа величина! Будалкате ме!

— Само „Маверик“ е в състояние да си проправи път под пирамидата и да я унищожи отвътре, като при това причини такава експлозия, че да изглежда като грешка на самите иракчани.

— Значи вие нямате нищо против да изтриете от лицето на земята такова вечно историческо съкровище, само и само да убиете някакъв преходен деспот?! — изгледа го шокиран Лундстрьом. — Че какъв археолог сте тогава?!

— Такъв, от какъвто добри хорица като вас очевидно се нуждаят понякога — отговори усмихнато Конрад. — Така че, защо сега не ми кажете…

Внезапно вниманието на екипажа бе привлечено от пулсиращ вой. Лундстрьом сграбчи контролните лостове. Помощник-пилотът провери всички уреди.

Навигаторът изкрещя:

— Страничните ветрове от две-петдесет G станаха около осемдесет G!

— Ветровете ни отклоняват! — извика Лундстрьом и сграбчи лоста за управление. — Мамка му, не помръдва! Май сме попаднали в реактивен поток!

Конрад се хвана здраво за дръжките на седалката си и се подготви за силната турбулентност, в която попадна самолетът. Жироскопите побесняха.

— Жироскопът пада! — извика навигаторът.

— Дай ми небесните координати! — изкрещя в отговор командирът.

Навигаторът се извъртя към секстанта над главата му, който стърчеше от корпуса на самолета, и се опита да разчете местоположението им по звездите. Но после поклати глава.

— Тази супа е прекалено гъста, за да успея да разчета каквото и да било!

— Да сте чували някога за GPS системи? — изкрещя Конрад зад тях.

— Напълно са безполезни при ЕМР!

„Електромагнитен импулс?“ — изуми се Конрад. От онези, дето ги използват в микровълновите печки, генерирани от слаби експлозии от ядрен тип. Точно те имаха гадния навик да изваждат от строя всякакво технологично оборудване. Да, това обясняваше защо летят в такава стара щайга. И какво, по дяволите, прави Йейтс долу в леда?

— Ами проклетата доплерова навигационна система? — обади се пак той.

— Не става.

— Слушай, Лундстрьом! Трябва да се свържем с кулата в „Макмърдо“ за помощ! На какво разстояние са от нас?

— Нещо май не схващаш, Конрад — отвърна командирът.

— Няма да кацаме в „Макмърдо“. Крайната ни цел е друга.

— Каквато и да, надали ще стигнем до нея, Лундстрьом! — изтъкна археологът. — Налага се да смените курса и да се насочите към „Макмърдо“!

— Прекалено късно е — усмихна се командирът. — Отдавна преминахме критичната точка. Принудени сме да продължим напред.

— Или по-скоро да влезете в затвора! — извика Конрад.

— Заедно с Йейтс и цялата му пасмина нещастни тузари от Вашингтон!

Навигаторът изкрещя:

— Ветровете пред нас се усилват! Сто възела!

Четирите двигателя на самолета събраха сетни сили, за да се преборят с ветровете пред машината. Конрад усещаше съпротивлението по вибрациите на пода под краката си. Турбулентността се надигна и запълзя по краката му подобно на снопове необуздана енергия, миг по-късно вече имаше чувството, че вътрешностите му ще се разтопят.

Като за мъртвец обаче той си се чувстваше доста жив и много държеше да си остане в това състояние.

— Ако продължаваме така, ветровете и без това ще ни накарат да се обърнем — измърмори под носа си.

— Насрещни ветрове от сто седемдесет и пет възела! — извика навигаторът. — Двеста възела! Двеста двадесет и пет!

Лундстрьом застина за момент, очевидно обмисляйки нова стратегия. Накрая изрече:

— Изключи и обери номера едно и четири.

— Разбрано — кимна навигаторът и изключи два от двигателите. После изрече с отчаяние в гласа: — Наземната скорост продължава да пада. Горивото ни е на привършване.

— Какво ще кажете за едно приземяване по спешност върху леда? — не се предаваше Конрад.

— Става — кимна Лундстрьом. — Обаче ние летим на колесна машина, а не на безколесна!

— Приземете я по корем! — изкрещя пътникът им.

— Не става! — изкрещя командирът. — В тази каша там долу най-много да се фраснем в някой айсберг!

Поредният страничен порив на вятъра ги зашлеви толкова силно, че Конрад си помисли — край, самолетът ще се преобърне по корем и ще се понесе в спираловидна нишка към леда. Като по чудо обаче Лундстрьом успя да запази хоризонталното положение на машината.

— Ама не може да не се опитате да направите нещо! — изкрещя археологът. — Изхвърлете товара!

— И генерал Йейтс веднага ще изхвърли нас!

— Тогава трябва да поискаме помощ по радиото!

— Не става. Намираме се в пълно радио затъмнение. Радиото ни е безполезно.

— Глупости! — не му повярва Конрад. — Това е незаконна операция. На бас, че Йейтс просто иска да си спаси задника и да не го усетят!

С тези думи той се смъкна при радиото и се опита да си сложи слушалките.

— Какво си мислиш, че правиш?! — изкрещя Лундстрьом.

— Обаждам се за помощ — отвърна невъзмутимо Конрад и чу някакво прещракване близо до ухото си. Обаче не беше от слушалките. Беше прещракването на пълнител. Обърна се и видя, че Лундстрьом е насочил блестящ 9-милиметров автоматичен „Глок“ към главата му. Веднага позна собствения си пистолет, който беше предал още при качването си на хеликоптера в Перу.

— Отнесете си задника обратно на седалката, доктор Конрад!

— Аз съм си на седалката — отговори той и продължи да върти копчето на радиото. Долови някакъв звук. — Не можете да ме убиете. Защото се нуждаете от мен, Лундстрьом. Само един Господ знае защо обаче се нуждаете от мен. Затова най-добре махнете пистолета от главата ми. Има гадния навик да гръмва най-неочаквано. Ако продължим да се тресем така, нищо чудно да пробиете дупка в предното стъкло на кабината.

Лундстрьом се извърна към побеснялото небе пред тях и изсъска:

— Да те вземат мътните, Конрад!

Гостът му се приведе над микрофона на радиото и започна да търси подходящата честота, но се стараеше да не забравя за дулото на пистолета, което се поклащаше зад главата му.

— Каква ни е позивната и честотата?

Командирът се поколеба. После едно силно тръскане едва не го катапултира от седалката му. Той сведе дулото на пистолета и точно в този момент кабината се разтресе.

— Ние сме шест-девет-шест, Конрад — извика накрая и се присегна, за да нагласи подходящата честота.

Конрад включи микрофона и извика:

— Тук шест-девет-шест! Нуждаем се от спешна помощ!

Никакъв отговор.

— Тук шест-девет-шест — повтори археологът. — Нуждаем се от спешна помощ!

Отново никакъв отговор.

— Вижте! — изкрещя навигаторът. — Ледената база „Орион“!

— Ледената база „Орион“ ли? — повтори Конрад.

Мъглата за миг се раздели и към пустошта под тях се отвори прозорец. От леда наизскачаха планини, изпълвайки целия хоризонт. Стръмните склонове на назъбените върхове се спускаха към сметановобял сняг, отвеждащ към дъното на огромен каньон, който приличаше на черен полумесец в ледената шапка. Точно на ръба на този полумесец, във вдлъбнатината, се виждаше човешко поселище с куполи, бараки и кули.

Конрад го зърна да профучава покрай тях, след което мъглата отново ги погълна.

— Това ли е? — извика той.

Лундстрьом кимна:

— Сега ни остава само да открием пистата!

— Пистата ли? — изкрещя Конрад, но точно в този момент подобна на гръмотевичен удар турбулентност едва не го изхвърли от седалката му. Даде си сметка, че ако не си беше сложил колана, главата му вече щеше да бъде част от таблото отгоре.

— Да, пистата — поясни командирът на самолета. — Булдозерите я оформиха в леда.

— И трябва да направим подход в тази тотална белота?! — изуми се археологът, вторачен във вихрушката сняг пред предното стъкло на кабината. Нито странични огньове, нито гранични фенери биха могли да помогнат в подобна заслепяващата белота. А и с това схлупено над главите им небе нямаше нито сенки, нито хоризонт. Когато летиш над идеално бяла повърхност, става напълно невъзможно да прецениш както височината, така и разстоянието. Дори и птиците не могат да се приземяват в сняг и се разбиват на земята. — Вие двамата сте пълни откачалки!

Радиото припука.

— Шест-девет-шест, тук е Кулата — достигна до тях груб, монотонен глас. — Повтарям. Кулата вика шест-девет-шест!

— Тук е шест-девет-шест — извика Лундстрьом и сграбчи микрофона. — Слушаме Кулата!

Контролът на кулата каза:

— Ветрове петнадесет странично, четиридесет възела, видимост нула-нула.

Конрад веднага схвана, че Лундстрьом изчислява ситуацията наум и се чуди дали да се пробва или да се задържи във въздуха и да се надява на чудо.

— Ветровете променят посоката перпендикулярно, скорост до шестдесет възела, сър! — изкрещя навигаторът.

Този път Конрад не издържа и сграбчи микрофона.

— Да се опитваш да приземиш тази консервена щайга върху гигантско ледено кубче си е чисто самоубийство и вие го знаете!

— Спасителните екипи ви очакват — изрече все така монотонно Кулата. — Край.

Конрад се вторачи в мъглата, в която ги вкара командирът на самолета. Видимостта беше действително нулева, а срещу тях навяваше силен сняг. Внезапно бялата пелена отново се раздели и пред тях се появи редица от черни стоманени варели. Самата писта беше маркирана с флуоресцентни знаци за дневна светлина.

— Подходът ни е прекалено нисък — обади се командирът. Помощник-пилотът натисна лоста леко назад, опитвайки се да синхронизира командите.

Радиото пак изщрака.

— Започнете последния си подход при думата „сега“ — инструктира ги контролната кула.

— Разбрано.

— Вече сте точно над отсека за спускане.

— Разбрано — кимна Лундстрьом и в този момент задницата на самолета се разтресе.

Конрад стегна колана на седалката и задържа дъха си.

— Вече сте под нивото за спускане — предупреди ги кулата. — Забавете скоростта и минете два градуса наляво!

— Разбрано. — Лундстрьом леко обърна лоста за управление и Конрад усети как самолетът се накланя.

— Вече сте обратно на отсека за спускане — обадиха се от базата. — Подходът ви е точно над пистата при три километра до земята…

Конрад все така не виждаше нищо през предното стъкло. Единствено бяла стена.

— … километър и половина до земята…

— … осемстотин метра до земята…

— … четиристотин метра до земята…

— …приземяване!

Конрад и Лундстрьом се спогледаха. Продължаваха да летят.

— Кула? — обади се командирът.

Отговори им гробна тишина. После удар. Командосите отзад се наваляха един върху друг като плочки на домино, връзките на товара се скъсаха и контейнерите се плъзнаха напред.

Конрад се обърна назад — точно навреме, за да види как няколко метални контейнера летят към пилотската кабина. Свлече се рязко надолу в седалката си и в този момент една от металните кутии профуча покрай ушите му и уцели командира по главата, залепяйки я право в пулта за управление.

В следващия миг огромният леден блок посрещна предното стъкло на самолета и всичко потъна в мрак.

6.

Ритмичният звук на сигналната лампичка за приземяване постепенно върна Конрад в съзнание. Той примига и бавно отвори очи. Посрещна го изгаряща белота. Бавно и болезнено погледът му се фокусира, за да различи останките от самолета, пръснати безразборно по ледената повърхност.

Извърна поглед към Лундстрьом. Очите на командира бяха застинали в ужас, устата му зееше в недовършен писък. После зърна металната отломка, стърчаща от черепа на пилота. Очевидно беше загинал мигновенно.

Конрад преглътна тежко и се опита да си поеме дъх. Виеше му се свят, гадеше му се. „Това не е никак на добре“ — каза си той. Вътрешната му температура бързо спадаше. Скоро щеше да изгуби съзнание и сърцето му щеше да спре. Освен ако не предприеме нещо. Веднага.

Присегна се към колана си, но пръстите му отказаха да се раздвижат. Сведе поглед. Дясната му ръка беше замръзнала към седалката. Върховете на пръстите му бяха побелели и заскрежени. Конрад разбра, че кръвоносните му съдове са се свили и че тъканта му бавно умира.

Огледа пилотската кабина, като се стараеше да не се поддава на паниката. С помощта на безчувствената си, но облечена в ръкавица лява ръка, се присегна за термоса зад трупа на Лундстрьом. Започна да го развива бавно. Накрая успя да го отвори. После изля горещото кафе върху дясната си ръка, наблюдавайки облака пара, който се заиздига от цвърчащата му плът. Накрая я отлепи от седалката.

Вторачи се в изгорената си длан. Беше кървавочервена и цялата в пришки, но студът бе притъпил сетивата му до такава степен, че не усети болка.

Дотътри се някак си до помощник-пилота и постави ухо до устните му. Човекът все още дишаше, макар и едва доловимо. Същото се отнасяше и за навигатора. От групата на командосите отзад се долавяха степания.

Конрад протегна ръка към предавателя.

— Тук е шест-девет-шест — изрече задъхано, приведен над микрофона. — Нуждаем се от спешна помощ!

Никакъв отговор. Намери друга честота и повтори:

— Тук е шест-девет-шест, копелета мръсни!

Ала независимо от честотата, която избираше, все не успяваше да се свърже с кулата. След няколко минути на безполезно съскане предавателят заглъхна.

Конрад си даде сметка, че никой не може да го чуе.

Започна да тършува из кабината, надявайки се да открие аварийно радио. Не можеше да няма поне резервна сигнална система. Освен, ако Лундстрьом и неговият екипаж съзнателно не са искали да бъдат открити при подобни обстоятелства.

Единственото, което откри, бе сигнална ракета, при това от собствената си раница. Да, голяма полза от нея, няма що!

„Какъв жалък начин да умреш! — помисли си той. — Да оцелее след такава самолетна катастрофа, за да се превърне сега в ледена шушулка!“ Божичко, как мразеше студа! Това беше единственото, което бе познавал като дете, така че, ако трябваше да се умира, се молеше поне да не е от студ. Подобна смърт би означавала, че не е изминал и крачка от дома си, както някога си бе мечтал. И че никога няма да се помири с баща си.

„Ама че ирония!“ — каза си Конрад, загледан в температурата, която отчиташе мултисензорният му часовник. Дигиталният термометър показваше –13 градуса С. После се втренчи по-внимателно и видя, че всъщност е –63 градуса С.

Отпусна се на пода при другите от екипажа и усети, че клепачите му натежават. Започна да води борба със себе си, за да остане буден, но осъзнаваше, че битката е предварително изгубена. Тъкмо изпадаше окончателно в безсъзнание, когато изневиделица самолетът започна да се тресе. Стори му се, че в далечината долавя кучешки лай.

Отвори очи, довлече се до раницата си и успя да я метне през рамо. После напипа сигналната ракета. Бавно и болезнено пръстите му успяха да я запалят и да я хвърлят през огромната дупка в корпуса на самолета.

Изправи се колебливо на крака и огледа ледената пустош около себе си. Не че имаше какво да се види. Ако изобщо се забелязваше някаква промяна, то тя беше в усилващия се снеговалеж. И тогава от мъглата се материализира огромно превозно средство, подобно на трактор.

Приличаше на шведските всъдеходи „Хаглунд“. Двете му големи кабини от фибростъкло бяха свързани и поставени върху гумени гъсеници, които оставяха в снега широки следи.

Всъдеходната машина спря точно пред него. Вратата на предната кабинка се отвори. От нея изскочи бяло хъски от Аляска, спусна се към Конрад, но го подмина и се насочи към останките от самолета. После се чу трополене и от кабината се показаха белите ботуши на едра фигура, която заслиза уверено по стълбичката на „Хаглунда“ и стъпи върху леда.

От импозантната осанка и отсечените, пестеливи движения Конрад се досети, че това трябва да е баща му. Опакован в белия си полярен скафандър със специални въглени на стъклата, които блокираха блясъка на снега и предпазваха очите, Йейтс се насочи със сигурна стъпка към него. Мощните му крачки оставяха дълбоки отпечатъци в снега.

— Ти наруши моята заповед за радио затъмнение, сине — изрече Йейтс и се изправи до него сковано като статуя. Развали прикритието ни.

— И аз се радвам да те видя, тате.

— Вече привлече достатъчно ненужно внимание — бе единственият коментар.

В гърдите на Конрад се надигна гейзер от гняв. Гняв към Йейтс и към себе си, че позволи на баща си да се присегне през времето и да го издърпа обратно в личния си леден ад.

— Лундстрьом е мъртъв, както и поне половината от хората там — изрече той и посочи с измръзнала си ръка към разбития самолет зад себе си.

Генералът извади радиостанцията си и излая в нея:

— Спасителните екипи веднага тук! Вижте какво можете да спасите от товара, преди бурята да ни погребе живи!

Конрад се извърна към останките от катастрофата и хората вътре, които очевидно скоро щяха да бъдат изоставени сред този безмилостен сняг. Хъскито излезе отвътре, стиснало в уста нечий ръчен часовник. Лицето му беше цялото изпоцапано с кръв. Мина покрай двамата мъже и се втурна към всъдеходните машини.

— Нимрод! — извика Йейтс след кучето си. Обаче четириногото вече дращеше по вратата на предната кабина.

— Нимрод е единственият тук, на когото му е останало поне грам мозък — отбеляза Конрад и също се насочи към всъдеходите.

Но точно когато стигна до предната кабина и протегна ръка към дръжката на вратата, Йейтс я блокира със своята.

— Къде мислиш, че отиваш? — изсумтя той.

Конрад все пак успя да открехне леко вратата на кабината — достатъчно, за да пусне вътре първо кучето. После се обърна към баща си и заяви:

— Гледай да не подмокриш панталоните си, татко! В този студ току-виж нещо се отчупило и паднало!

Конрад хвърли поглед към бинтованата си ръка и продължи да върви след генерала по ярко осветения коридор на мистериозната ледена база „Орион“. Фелдшерът в лечебницата бе дал всичко от себе си, за да направи истинска превръзка на измръзналата му ръка. Но сега, когато ръката бе започнала да се затопля, се бе събудила и болката.

От скритите високоговорители се носеше класическа музика. А само тънките стени ги деляха от виелицата, бушуваща навън. Двадесет сантиметра и звуци, които приличаха на симфония 25 в сол минор.

— Моцарт — отговори Йейтс на незададения му въпрос. — Някакви идиотски експерименти доказали, че класическата музика има положителен ефект върху сърдечно-съдовата система. Сигурно след десет години ще дойде ред на блуса или рапа.

Преминаха през поредната въздушна камера и се озоваха в друг модул. Конрад почувства, че му се завива свят. Горната половина на модула изглеждаше точно така, както изглеждаше и долната. А таванът беше покрит с табла, електрически превключватели, температурни дисплеи и дозиметрични устройства. Часовниците на таблата, както и ръчният часовник на генерал Йейтс, бяха настроени на централно американско време — Хюстън.

После Конрад забеляза логото на НАСА навсякъде около себе си и си даде сметка, че ледената база „Орион“ не е била създадена за използване на Земята. Сигурно е била замислена като орбитална космическа станция или колония на една от ледените шапки на Марс, за да извлича от леда вода и други елементи за поддържане на живота.

— Какво, по дяволите, е това място, което си построил тук? — обърна се той към баща си.

— Добре дошъл на най-недостъпното човешко селище на планетата, сине!

Завиха и Конрад тръгна след Йейтс по друг дълъг коридор. Въпреки обгръщащата ги отвсякъде музика, до ушите му достигна и глухо боботене. А отвреме навреме цялата база се разтърсваше така, сякаш покрай нея току-що бе преминал тежкотоварен влак.

— Имаме си команден център, биологичен купол, подвижен обслужващ център, астрофизична лаборатория, обсерватория, както и модули за обработка на материали, дистанционно проследяване и медицински проучвания — обясни генералът.

— Забравяш сондата — обади се синът му. — Това би обяснило леките трусове.

Йейтс се престори, че не го е чул и посочи в противоположната посока.

— Военният арест е натам.

„Цялото това място е военен арест“ — помисли си Конрад, като извърна поглед към херметически запечатаната врата в другия край на коридора. На глас попита:

— Какво трябва да направи човек тук, че да си заслужи карцера?

— Трудните условия на живот са ставали причина не един и двама мъже да прекрачват границата — обясни генералът.

— И с теб ли се е случило? — обърна се към него Конрад.

Йейтс се закова на място и застана пред врата с надпис: „Служебен вход“.

— Сега двамата с теб, сине, ще минем през тази врата — заяви генералът, поставил ръка върху дръжката. — Нищо чудно след това, което ще видиш, и ти самият да прекрачиш границата!

На платформа във вътрешността на лабораторията се издигаше пирамида с височина около три метра. Представляваше твърдо парче скала с лек червеникав блясък, а по стените й се виждаха четири нареза или пръстена. Пръстените започваха от средата на стените и към върха се сливаха.

Конрад не успя да се сдържи и подсвирна.

— Малко след последното голямо земетресение преди няколко седмици сателитите на Пентагона засякоха някаква тъмна аномалия под леда — заразказва Йейтс. — Изпратихме наземен изследователски екип, ала те не успяха да регистрират нищо твърдо. Аномалията изглеждаше неуловима за радио-ехографските проучвания. Тогава решихме да направим сондаж. На около километър и половина под леда ударихме на камък. В буквалния смисъл на думата. Повече от ясно е, че това не е естествено скално образувание.

„Да, не е!“ — помисли си Конрад с все по-нарастващо вълнение. Официалната позиция на Държавния департамент на САЩ гласеше, че преди деветнадесети век на Антарктида не е стъпвал човешки крак. При все това тази скала беше поне толкова стара, колкото и ледът, който я бе покривал — дванадесет хиляди години. А това определено предполагаше останки от цивилизация, два пъти по-древна от шумерската — най-старата цивилизация на Земята.

Конрад прокара ръка по гладката повърхност на камъка и пъхна пръст в един от странните й жлебове. Каза си, че тази находка може би ще се окаже първото реално доказателство за съществуването на Културата Майка, която бе търсил през целия си живот. При тази мисъл се разтрепери.

— И къде е останалата част? — обърна се към баща си.

— Каква останала част? — престори се на озадачен генералът.

— На пирамидата — обясни Конрад. — Това е камък бенбен.

— Бенбен ли?

Очевидно Йейтс бе решил да се прави на три и половина, безспорно нетърпелив да провери дали инвестицията му в Конрад си е струвала. Синът му обаче нямаше нищо против да изпълни изискващия се от него номер, за да си получи вечерята, но бе твърдо решен, че няма да се задоволи само с трохи.

— Древен египетски символ на птицата бену, тоест феникса — започна прилежно той. — Символизира прераждането и безсмъртието. Представлява шапката на пирамидата или по-точно — малка пирамида, поставена на върха на голямата.

— Значи си го виждал и преди, така ли?

— Не, не съм — поклати глава археологът. — Тези камъни липсват от всички големи пирамиди по света. Знаем за тях предимно от древните текстове. Представляват нещо като дубликати на отдавна изгубения оригинален камък бенбен, за който се твърди, че е паднал от небето.

— Може би става въпрос за метеорит — изрече Йейтс, вторачен в скалата пред себе си.

— Точно така — кимна Конрад. — Обаче бенбен с подобни размери означава, че пирамидата под него трябва да е действително гигантска!

— Нещо като километър и половина висока и почти три километра широка.

Археологът се вторачи изумено в генерала.

— Та това е над десет пъти повече от размерите на Голямата пирамида в Гиза! — възкликна той.

— Ако трябва да бъдем по-точни, единадесет точка едно пъти — кимна генералът. Значи баща му действително си бе написал домашното. — По-голяма е от Пентагона. И много по-добре изработена. Вътрешността й е по-гладка и от бомбардировач „Стелт“, което вероятно обяснява защо не е била засечена от радио-ехографските проучвания. Тези жлебове тук на шапката й са единствените отличителни характеристики на П4. Без да броим, разбира се, самите й размери.

Конрад отново докосна камъка бенбен, все така неспособен да повярва, че на Земята е съществувала цивилизация, по-ранна дори и от неговите най-смели хипотези. При това, много по-развита, отколкото бе допускал.

— П4 — повтори на глас той. Значи така са започнали да я наричат. Абревиатура на „Пирамидата с четирите пръстена“. Логично. — И е най-малко на дванадесет хиляди години.

Йейтс обаче изрече изненадващо:

— Ако е толкова стара, колкото този камък бенбен, сине, то тогава самата П4 е най-малко на шест милиарда години!

— Шест милиарда ли?! — повтори невярващо Конрад. Но това е напълно невъзможно! Самата Земя е само на четири милиарда и половина! Искаш да ми кажеш, че П4 може да се окаже по-стара и от планетата?!

— Именно — кимна спокойно генералът. — И се намира точно под краката ни.

7.

Макар и заглушавани от бръмченето на двата вентилатора, които вкарваха въздух в канцеларията, слабите звуци на Моцарт все пак успяваха да достигнат до ушите на генерал Йейтс. В момента наблюдаваше сина си, който се бе заел да анализира данните от П4 на своя лаптоп.

Обгърнал голяма чаша кафе с пръстите на бинтованата си ръка, Конрад поклати глава и отбеляза:

— При теб никога нищо не се променя, нали, татко?

— Какво би трябвало да значи това? — скова се Йейтс.

— Когато бях малък, така и не си направи труда да ме научиш нито как се пуска хвърчило, нито как се хвърля бърза топка. Не, подобни неща трябваше да уча съвсем сам. Защото единственото, което можеше да се чуе от твоите уста, бе: „Какво мислиш за плана на тази нова оръжейна система, синко?“ или „Какво ще кажеш да дойдеш с мен, за да гледаме изстрелването на новия ми шпионски сателит?“. И където и да те засека на тази воняща планета, обстановката е винаги една и съща. Винаги си в някаква военна база. Винаги е тъмно. Винаги е студено. Винаги вали сняг.

Генералът извърна поглед към панорамния прозорец и се загледа в бурята, която бушуваше отвън. Белотата бе станала толкова гъста, че вече не се виждаше дори и стръмната пропаст наблизо. Онова, което бе останало от катастрофиралия С–141, вероятно отдавна беше погребано под снега. Радваше се, че синът му е оцелял. Жалко, че Конрад не изпитваше същите чувства — и от това го заболя.

— Може би просто си го нося с мен — отвърна Йейтс и си наля трето уиски. После кимна към лаптопа и добави: — Както и да е. Въглеродната датировка изглежда достатъчно изчерпателна.

— За камъка бенбен — да — започна Конрад, но точно в този момент през помещението премина поредният трус.

— Това беше от нас — обясни генералът, като имаше предвид сондажите, които се извършваха, за да се разчисти леда около върха на П4 в пропастта. — Когато трусът е истински, гарантирам ти, че ще усетиш разликата.

— И ти смяташ, че тези земетресения се причиняват от П4?

— Ти си геният тук, сине. Ти ми кажи!

Конрад отпи от кафето си и едва не повърна.

— Какво, по дяволите, е това в чашата? Дизелово гориво ли?

— От водата е. Станцията черпи запасите си от разтопения сняг. Чакай да видиш храната на соева основа! Още по-гадна е.

Конрад отмести чашата с кафе и продължи:

— Само защото камъкът бенбен на П4 е на шест милиарда години, все още не означава, че и останалата част от пирамидата е също толкова стара или че е построена от извънземни.

— Кой е казвал нещо за извънземни? — изрече невинно генералът. Той обаче знаеше, че Конрад е винаги на една крачка пред него в мисленето.

— Метеоритите бомбардират Земята още от самото образуване на планетата — като например онзи марсиански камък на четири и половина милиарда години, който откриха тук, в Антарктида, преди няколко години — рече синът му. — Възможно е хората да са намерили този метеорит милиони години по-късно и да са решили да издялат от него камъка бенбен.

Йейтс пресуши поредния си „Джак Даниелс“ и отбеляза:

— Хубаво. Щом тази мисъл те кара да се чувстваш по-добре.

— Добре де, все пак някой наистина е построил П4 каза Конрад. — При това са я построили много преди ледовете да покрият Антарктида или въобще много преди съществуването на каквато и да било човешка цивилизация. Каквито и да са строителите на П4, едно е сигурно: били са изключително напреднали, вероятно много повече от днешната цивилизация.

Йейтс кимна.

— Което означава, че онзи, който първи получи достъп до тяхната технология, на теория може да промени световния баланс на силите.

— О, все същата параноя за асиметрията на силите, така ли? — усмихна се синът му. — Вече ми е ясно защо си готов да рискуваш десетки хора и да нарушаваш международните закони, като организираш масирано военно присъствие на мирния континент Антарктида!

Йейтс замълча и накрая прошепна:

— Искаш да кажеш Атлантида!

— Атлантида ли?! Да не би твърдиш, че там долу има цял град?!

— Именно — кимна генералът. — Доколкото ни е известно, П4 е само, така да се каже, върхът на айсберга.

— Атлантида е само едно име, един мит — въодушеви се археологът. — Може би този мит се базира на онова, което смяташ, че си открил. Може би не. Може би това е нашата отдавна изгубена Култура Майка. Може би не. Само за П4 биха ни трябвали десетилетия, за да я проучим, а какво остава за цял град!

„Да, такъв си е моят Конрад!“ — помисли си бащата. Не му е достатъчно да направи най-великото откритие след Новия свят насам. Не. Конрад чувстваше необходимост да бъде „прав“ за находката си — за да не се окаже поредният Колумб, открил нещо, което винаги си е било там.

— Не разполагаме с десетилетия, сине — обясни Йейтс. — Имаме само дни. Веднъж гледах един от твоите научнопопулярни филми по телевизията, където ти каза в прав текст, че Антарктида всъщност е била Атлантида.

Той включи компютъра си и върху монитора се появиха началните надписи на „Древните загадки на Вселената“. После се извърна към Конрад, който се усмихна сконфузено.

„Атлантида! — изгърмя от екрана професионалният баритон на водещия. — Древният град с фантастичните богатства и невиждана военна мощ, описан от старогръцкия философ Платон в неговите «Диалози» от четвърти век пр.Хр. Цяла цивилизация, погълната от водите на океана за един ден и една нощ. Оцелелите от този катаклизъм потърсили убежище по всички краища на света и построили пирамидите в Египет, зигуратите в Южна Америка и други останки с неизяснен произход. Елате и надникнете в необяснимото с астроархеолога доктор Конрад Йейтс!“

— Е? — обърна се към него генералът.

— Казах само, че Антарктида е единственото място на Земята, което пасва в най-буквалния смисъл на описаната от Платон Атлантида — обясни Конрад. — Никога не съм казвал, че смятам разказа на Платон за истина. Не забравяй, че девизът в академичните среди гласи: „Публикувай или умри!“. А както знаеш, само най-откачените идеи успяват да привлекат внимание.

— Значи казваш, че Платон е бил лъжец? — смръщи се генералът.

Конрад сви рамене и отговори:

— Платон е бил просто идеалист, който си е измислил един перфектен рай — Атлантида, за да изрази чрез него своите най-въжделени мечти.

Йейтс бе разочарован от лекомислената реакция ни сина си и изрече с присвити очи:

— Докато ти нямаш никакви идеали.

— Всеки археолог си има свое любимо местонахождение за Атлантида — продължи невъзмутимо синът му. Някои смятат, че е остров Тира в Средиземно море, потънал сред изригването на местния вулкан. Това са деветстотин години преди Платон да предаде на хартия разказа си за Атлантида. Други предпочитат северните райони на Атлантическия океан. Трети — Троя в Турция — град, който също е бил считан за мит, докато руините му не били открити. Има и такива, които предполагат, че Атлантида всъщност са двата континента Америка и че изгубеният град като нищо може да лежи на дъното на езерото Титикака, а защо не и под Лос Анджелис!

— Но нито едно от тези места няма нищо общо с високоразвитата цивилизация, която, според Платон, е била унищожена преди близо дванадесет хиляди години.

— Напълно вярно.

— Значи това тук би могло да бъде Атлантида.

— Да, би могло — сви рамене Конрад. — Виж какво, искам просто да подчертая, че ако хвърлиш напосоки стреличка към картата на света, при всички положения ще попаднеш на място, което поне един човек свързва с изгубената Атлантида. Или пък, ако си като моята продуцентка на шоуто, можеш да си хвърляш стрелички по слънчевите системи върху небесната карта. Възможностите са безкрайни. И затова не мога да кажа нищо категорично, докато не вляза във вътрешността на П4.

— Не мога да ти обещая, че ще влезеш вътре, сине — отбеляза генералът. — Поне засега. Не забравяй, че това е военна операция. Така че, ако имаш някаква теория за П4, по-добре я кажи още сега или замълчи завинаги.

— Няма проблеми! И без това още не съм си ползвал безплатния билет като редовен пасажер по авиолиниите. Прибирам се вкъщи.

— По дяволите, Конрад! — изкрещя Йейтс и стовари юмрук по масата. — Няма да ходиш никъде! И ако наистина искаш да влезеш в П4, по-добре ми кажи нещо, което все още не знам!

Конрад се изправи и се приближи до прозореца. За един кошмарен миг Йейтс се уплаши, че синът му ще грабне метален стол и ще се опита да разбие подсиленото стъкло. Той обаче стоеше неподвижно, загледан във виелицата отвън. Очевидно мъжът се бе научил да обуздава гнева, който го бе разяждал като момче.

— Добре тогава — рече накрая, без да се обръща. — Най-доброто ми предположение е, че П4 може да е оригиналът, по който е била конструирана Голямата пирамида в Гиза, само че в далеч по-големи мащаби от нея. С други думи, П4 е истинската пирамида, докато Голямата пирамида, изградена от Хуфу, е само нищожен глинен дубликат.

— Това ли е най-доброто ти предположение? Аз не мога да се базирам на интуитивни догадки, сине!

— Не е само интуиция — обясни Конрад. — Дори твоите данни сочат, че П4 е ориентирана спрямо основните посоки на света — север, юг, изток и запад. Ъгълът на наклона й е петдесет и един градуса и петдесет и две минути — точно както Голямата пирамида. И въз основа на всичко, което знам за Голямата пирамида, част от което съм запазил само за себе си, съм в състояние да направя няколко логични предположения и за П4.

— Например?

— Например вероятността П4 да представлява символ на Южното полукълбо на Земята.

— Докато Голямата пирамида в Египет е символ на Северното полукълбо — кимна Йейтс. — Схващам идеята. И какво?

Конрад се насочи към бюрото и набра няколко команди.

Полукълбото се проектира върху плоски повърхности така, както става при картографирането. Обърна лаптопа си към генерала, за да види графиката на екрана. Приличаше на свастика.

— Ето това би представлявала пирамидата, ако я сплескаме. Върхът й символизира Южния полюс, а периметърът — екватора.

— Добре, давай по-нататък!

— Точно по тази причина периметърът е в съотношение от две „пи“ спрямо височината й — обясни Конрад. — Следователно П4 представлява Южното полукълбо в мащаб едно към четиридесет и три хиляди и двеста.

— Представлява Южното полукълбо по отношение на какво? — полюбопитства Йейтс.

— На небето — отговори синът му. — Древните са свързвали определени значения с различните съзвездия. Щом успея да определя небесното съответствие на тази пирамида, ще разполагам с по-точна представа за функцията й.

— Функция ли? — стресна се Йейтс. — Ама не е ли гробница?

— Самите пирамиди никога не са били предназначени да служат като погребални гробници, въпреки че в някои случаи са използвани точно с такава цел — обясни археологът. — По-висшата им цел е била свързана с така търсения от древните царе вечен живот. За да го постигне, всеки от тях е трябвало да вземе участие в достигането на някакво откровение, което да разбули мистерията на Първото Време.

— Първото Време ли? — вторачи се в него генералът. И какво ще рече пък това?

— Това е тайната на Сътворението — отговори Конрад. Как се е образувала Вселената, как сме се появили ние, накъде отиваме.

— И как, за бога, строителите на П4 биха могли да знаят подобно нещо?!

— Древните са вярвали, че космическият календар се пренастройва на всеки двадесет и шест хиляди години продължи обясненията си Конрад. — Всяка времева епоха завършва с някакъв катаклизъм, който поставя началото на ново сътворение или епоха. Естествено е оцелелите от подобни катастрофални събития да искат да предупредят бъдещите поколения.

— Значи тази тайна започва още от самото Битие, така ли?

— Даже по-рано. Според митологията на аптеките и маите, досега е имало най-малко пет Слънца или Сътворения. Предполага се, че ние сега живеем в Петото Слънце.

— А какво се е случило с Четвъртото Слънце? — попита генералът.

— Ако се вярва на древните, било е разрушено по време на Големия потоп — отговори Конрад. — Като изхождам от четирите пръстена, които видяхме на камъка бенбен, мога да предположа, че П4 е построена в самата зора на Четвъртото Слънце, веднага след унищожението на Третото Слънце — точно във времето, когато библейският разказ „Битие“ твърди, че Бог е създал небето и земята.

— Преди малко ми каза, че П4 е по-стара.

— Защото във вътрешността на пирамидата се надявам да открия съкровищница на познания от предишните три Слънца. Възможно е дори там да се съдържа тайната на самото Първо Време, нещо много по-старо от познатата ни Вселена.

Йейтс започна да крачи напред-назад, неспособен да сдържи обзелото го вълнение. Раненият му крак го болеше зверски, обаче на него не му пукаше.

— Сигурен ли си в това, което току-що каза?

— Не мога да бъда напълно сигурен, докато не вляза вътре — вдигна рамене Конрад.

— Ето защо точно ние трябва да влезем първи — заключи Йейтс. — Защото не след дълго със сигурност ще се сдобием С компания.

— Открихте ли входа? — попита археологът.

— Сложил съм един екип на платформа, от която дълбаят върха на пирамидата откъм източната страна. Точно там компютърните модели ни съветват, че трябва да търсим входа. Вече сме на половината път.

— Не дълбаете, където трябва — отсече веднага Конрад.

Генералът си пое дълбоко въздух и попита:

— Добре тогава. Къде, според теб, трябва да дълбаем?

— От северната или от южната страна, въпреки че в случая с П4 лично аз бих предпочел северната. На около осемстотин метра дълбочина екипът най-вероятно ще попадне на входа към голяма шахта, която ще ни отведе до самото сърце на П4.

— Най-вероятно ли? — изсумтя Йейтс. — Значи искаш от мен да преместя екипа си на ново място само за да последвам гласа на интуицията ти?

— Виж какво, ако П4 действително е оригиналът, въз основа на който е конструирана Голямата пирамида, то тогава подозирам, че ще открием две шахти, излизащи от центъра на пирамидата към северната и южната й стена. Ако сходствата, които забелязвам, продължават да се появяват, то тогава можем да използваме тези шахти, за да се промъкнем вътре за двойно по-кратко време, отколкото ще ви трябва сега.

— И каква точно е функцията на тези шахти? Ако съществуват, разбира се.

— Нямам представа — отговори чистосърдечно Конрад. — За да съм сигурен, трябва да вляза вътре.

— Естествено — измърмори генералът.

— Доколкото разбрах, цената за допуска ми вътре е да ти кажа неща, които ти все още не знаеш — отбеляза Конрад. Интеркомът иззвъня. — Е, току-що го направих.

— Това, което ми каза, не би имало никакво значение, ако не успеем да открием тази шахта, за която ти твърдиш, че съществува — изтъкна баща му.

— Ще я откриете — настоя Конрад.

Интеркомът отново иззвъня. Вбесен от досадната настойчивост на подчинените си, генералът включи екрана. Беше О’Дел от командния център.

— Какво има? — изръмжа Йейтс.

— Получихме доклада на един от нашите разузнавателни патрули. Изглежда, че уплашените позивни на доктор Йейтс са привлекли нечие внимание. Имаме си компания.

8.

Херметизираната врата се отвори и вътре нахлу мощен порив смразяващ полярен въздух. От гъстия облак се материализира една призрачна фигура в зелен алпинистки екип. И преди обрамчената с кожи качулка да падне и ултравиолетовите очила да бъдат свалени, интуицията на Конрад вече му беше подсказала кой идва.

— Серена! — възкликна той.

Всеки човек си има своята Атлантида. Всеки човек си има някаква част от миналото или от самия себе си, която изглежда потопена и завинаги изчезнала. Неговата Атлантида се казваше Серена Сергети и ето, че сега тя най-неочаквано се бе надигнала над повърхността.

В продължение на няколко минути Серена не каза нищо — просто се усмихваше и се оглеждаше наоколо. После Нимрод заподскача край нея и близна вълнената й ръкавица. Тя веднага почеса хъскито зад ушите.

Конрад вдигна поглед към Йейтс, който стоеше мълчаливо до него и наблюдаваше. Зад Серена имаше двама военни полицаи с термоекипировка. Всички като че ли чакаха някой да заговори пръв.

Накрая Серена изрече първите си думи към Конрад от пет години насам.

— Имате ли разрешение за нея? — попита тя, като потупа Нимрод.

Конрад примигна изумено. Вероятно се бе отнесъл до такава степен, че не я бе чул правилно.

— За кого, за кучето ли?!

— Да — кимна Серена. — От 1993 година е наложена забрана за допускането на хъскита на този континент. Същото се отнася и за много други видове, които не принадлежат към естествената среда на Антарктида. Мисля, че това включва и теб, Конрад, както и приятелчетата ти тук.

Йейтс зяпна.

— Ама вие двамата познавате ли се?!

— Не се ли сещаш коя е? — обърна се към него Конрад. Това е Серена Сергети, с псевдоним „Майката Земя“, бившата най-добра лингвистка на Ватикана, а сега защитник на околната среда и официален трън в задника.

— Само ако се възприемате като задници — изчурулика весело тя и подаде ръка на Йейтс. — Генерале, на живо изглеждате много по-топлокръвен! Въобще не отговаряте на описанието, което ви направи Конрад.

Конрад погледна баща си, обаче той се направи, че не е чул последните й думи.

— От Ватикана ли сте?

— Всъщност, тук съм като представител на Австралийското дружество за опазване на Антарктида и съветник на Комитета за защита на околната среда към Антарктическата комисия на ООН. Според член четвърти от Антарктическия договор, подписан и от САЩ, тази територия принадлежи на Австралия. Всички страни, подписали договора, са длъжни да предоставят информация за своите експедиции, станции, военен състав и оборудването си на територията на Антарктида. А вие никъде не сте заявили каква е мисията ви на нашата територия, генерал Йейтс!

Мислите на Конрад препускаха като обезумели. Опитваше се да си обясни нейната мистериозна поява в този леден ад, а странната размяна на реплики между нея и баща му за някакви дреболии в международните закони го объркваше още повече.

Генералът прочисти гърлото си и отвърна:

— Член четвърти, макар и да признава, че някои нации могат да предявяват претенции към определени територии, изрично подчертава, че останалите нации не са длъжни да се съобразяват с тези претенции. С други думи, сестро Сергети, ако ще седемдесет нации да предявяват претенции към тази територия, ако ще само седем, Съединените щати пак няма да признаят тяхната валидност.

— Може и така да е — кимна Серена. — Но в член първи няма подобна двусмисленост. Там съвсем ясно и категорично се забраняват всякакви дейности от военен характер, което не е никак добре за вас.

— Освен, ако подобни дейности не са с научни цели.

— И каква би могла да бъде тази цел, Конрад?

Мина известно време, докато той си даде сметка, че тя се обръща към него. И изрече първото, което му дойде на езика:

— Подготвяме спасителна операция.

После проследи реакциите й, докато тя оглеждаше обстановката, вратите на командния център малко по-нататък по коридора, както и войниците с автомати с изолационно покритие.

— Да не би да имате предвид онзи С–141, който се е разбил? Видях останките, докато се приземявах на пистата ви.

Конрад веднага погледна към Йейтс, който изглеждаше повече от впечатлен. Защото тя беше не само Майката Земя, но и Летящата Монахиня. Нищо чудно, че долната челюст на генерала едва не удари пода от изумление.

— Приземила сте самолет?! — избоботи той.

— Базата ви трудно може да бъде пропусната с пукнатина с размерите на река Колорадо около нея. Вие ли я причинихте?

— Когато дойдохме, тя си беше вече тук — побърза да се защити Йейтс.

— Тогава няма да имате нищо против, ако и аз погледна, нали? — попита невинно тя. — Антарктическият договор дава право на достъп и инспекция на всички бази тук. Можете да ни считате за официални инспектори.

Тя отстъпи встрани и Конрад зърна зад нея четирима здрави мъже с мрачни очи. Широките им рамене крепяха богат набор видео и аудио оборудване.

— Какви са тези? — попита я той.

— Това е моят операторски екип — отговори Серена. Предполагам, че можем спокойно да снимаме всичко, докато извършваме инспекцията?

— Няма проблеми — кимна генералът и направи знак на военните полицаи да ги освободят от тежкото оборудване. — Можете да си инспектирате, колкото искате, само че от карцера.

На два от мониторите в командния център Конрад наблюдаваше Серена и екипа й, натикани в отделни килии. Мъжете седяха безмълвно на пода, като затворени в клетка вълци. А Серена се беше изпънала блажено на нара си като Спящата красавица.

— Не можеш просто ей така да пъхнеш зад решетките Майката Земя — обърна се по едно време Конрад към баща си. — Целият свят ще разбере и ще стане скандал.

Вниманието на генерала обаче беше насочено към другите монитори, които предлагаха различни изображения на района около П4 и сондата на плоския й връх, където екипът му вече дълбаеше тунел в северната стена на пирамидата, както ги беше инструктирал Конрад.

— По-добре се моли предчувствието ти за шахтата да се окаже вярно — каза той. — Иначе ще те пратя да й правиш компания. А ако трябва да бъда честен, в твоя случай на света въобще няма да му пука за теб.

Конрад отвори уста, за да му отвърне, както си му беше навикът, обаче точно в този момент при тях се появи полковник О’Дел с папка в ръка. Конрад забеляза неодобрителния му поглед и осъзна, че е единственият цивилен, който се разхожда на свобода из прескъпата им база. Както изглеждаше, О’Дел определено го сърбяха ръцете да го хвърли в карцера при останалите цивилни.

— Това са данните на Националната служба за сигурност за сестра Сергети, сър!

— Благодаря, полковник!

— Нима НСС прави досиета и на монахини?!

— Само на такива, които разработват универсален преводач, базиращ се на езика аймара — отговори генералът. — Оттогава НСС безуспешно се опитва да сложи ръка върху системата на сестра Сергети. Езикът аймара е толкова чист, та хората от Националната служба подозират, че той не се е развил като останалите езици, а е бил първосъздаден.

— Защо не ни обясните тази магия, доктор Йейтс? — изтърси неочаквано полковникът.

Генералът изгледа мръснишки подчинения си, но Конрад изобщо не мигна и най-спокойно отговори:

— Най-ранните митове на аймара разказват, че след Големия потоп хора от други земи се опитали да построят град в езерото Титикака. Онова, което днес е останало от него, ни е известно като Тиахуанако с неговия велик Храм на Слънцето. По-късно строителите му го изоставили и изчезнали.

— И откъде по-точно са дошли тези строители? — полюбопитства съвсем искрено генералът.

— От изгубения островен рай Ацтлан. Това е ацтекската версия на Атлантида — отговори Конрад, загледан в баща си. — А вие какво смятате?

Генералът затвори бавно папката и отвърна:

— Смятам, че добрата сестра самарянка като нищо знае езика на хората, които са построили П4.

Серена винаги си бе представяла Антарктида като символ на мира и хармонията — образец за това как хората трябва да съжителстват едни с други, както и с всички животински видове, с които споделят тази планета. Доста сходни на тези бяха и илюзиите й относно отношенията й с Конрад. Но сега, докато оглеждаше килията си, мечтата й се бе изпарила и на нейно място се бяха настанили четири хладни стени, миниатюрна мивка и тоалетна.

Беше сигурна, че някъде има скрита камера и генерал Йейтс и онзи никаквец Конрад наблюдават всеки неин ход. Но не бяха в състояние да разчетат мислите й. Затова тя си седеше на нара и се преструваше, че не мисли за нищо. Като австралийка тя се чувстваше много по-силно свързана с Антарктида, отколкото американците. Когато беше малка, обичаше често да се взира в хоризонта, защото знаеше, че от другата му страна се намира големият бял континент. Австралия беше най-близката държава до Антарктида, затова имаше претенции към 42 процента от територията му.

Въпреки множеството й посещения в Антарктида, повечето от тях свързани със спасяването на леопардовите тюлени или на китовете, опитът й с терена на този континент се ограничаваше само до неговото крайбрежие. Дивите животни там бяха прекрасни, а зората — божествена. Но ето, че сегашната й мисия във вътрешността на континента бе доказала, че той действително е пуст.

Внезапно й се стори, че чува припукване от конструкцията на станцията. Изградените върху лед постройки обикновено започват да потъват под собствената си тежест, защото топлината, която генерират, постепенно разтопява обкръжаващия ги лед. Тази станция, вероятно само на няколко дена, едва сега улягаше.

Спомни си как американците я заловиха, когато се приземи на пистата, издълбана в леда, и как после я ескортираха до ледената база „Орион“. Всъдеходната машина „Хаглунд“, в която я транспортираха, беше задминала по пътя си и една енергийна централа. Беше заровена на тридесетина метра от жилищните помещения, зад укритието на голяма снежна пряспа. Серена си помисли, че централата е прекалено далече, за да обслужва дизелови машини в този студ. И чак тогава си даде сметка, че е зърнала по-скоро компактна ядрена централа. Вероятно около 100-киловатова система.

Отначало побесня. Как смеят американците да носят ядрени материали тук, където се намират деветдесет процента от леда на цялата планета! Разтопяването дори и на малка част от него би довело до глобална катастрофа! Само това бе повече от достатъчно да принуди ООН да подпали задника на САЩ.

Но сега гневът й премина във възхищение. Макар преди малко да се бе направила на напълно безстрастна и делова пред генерала и Конрад, вътрешно тя изгаряше от вълнение. За това вълнение отчасти бе виновен и самият Конрад, разбира се. Но вече бе повече от сигурна, че мисията й тук е свързана с нещо далеч по-голямо, отколкото защитата на девствената природа в Антарктида.

Тук очевидно бяха открили нещо от ключово значение точно както бе предположил и папата. Нещо, което би могло да преобърне историята с главата надолу. Въпреки всички тези предполагаеми последици тя изгаряше от нетърпение да разбере какво е то. От всички кандидати, които Негово светейшество би могъл да избере като свои очи и уши на това знаменателно събитие, той се бе спрял на нея.

Чу как вратата избръмчава леко и се отваря.

Когато военният полицай пропусна Конрад, Серена вече седеше на ръба на нара и отпиваше дизелов чай от пластмасова чашка. Веднага забеляза сребърната халка върху безименния пръст на лявата й ръка, която символизираше духовния й съюз с единствения и неповторим Божи син. Запита се защо тя продължава да я носи. Вероятно, за да държи такива като него на разстояние от себе си.

— Конрад — изобрази усмивка на лицето си тя. — Предполагах, че ще те изпратят при мен. Ти винаги си имал странни идеи за тайни срещи.

Той забеляза, че вече е облечена само с вълнен пуловер. Черната й коса падаше меко върху раменете й. Отдолу сигурно носеше специалното полипропиленово бельо, което да отделя потта от тялото й, или пък акрилно термално бельо. Що се отнася за другото, което се криеше под бельото, Конрад предпочиташе сега да не мисли за него. Даде си сметка, че в момента той е този, който се поти.

— Какво пък му е толкова странното! — възкликна той, протегна ръка и докосна лицето й. — Ти все още си студена.

Това беше първата им среща очи в очи след цели пет години и дълбоко в себе си той чувстваше, че тя е по-хубава от всякога. Той, от друга страна, се чувстваше стар и изхабен.

— Какво правиш тук, Серена?

— Мислех да ти задам същия въпрос, Конрад.

Много му се искаше да й разкаже за останките под леда, да й се похвали, че теориите му се оказват верни, но не можеше.

— Ти не си дошла тук, за да спасяваш околната среда на белия континент — заяви той. — Когато влезе през онази врата, въобще не се изненада, че ме виждаш.

— Напълно си прав, Конрад — рече нежно тя и постави топлата си ръка върху лицето му. — Ти ми липсваше, затова исках да те видя.

— Много си високомерна, знаеш ли?!

— Ха, а ти не си ли? — Подът отново започна да се тресе. Серена приседна обратно на нара и погледна часовника си. Той разбра, че тя засича интервала между трусовете. Внезапно попита: — И кога смятахте да информирате останалата част от света за откритието си?

— Какво откритие?

— Пирамидата под леда.

Конрад примигва невярващо, но не каза нищо. Все пак нямаше смисъл да отрича, че по някакъв начин тя знае точно толкова за тази експедиция, колкото и той, ако не и повече.

— И какво друго ти каза Господ?

— Че екипът ви пробива проучвателни тунели в леда около пирамидата. И се басирам, че твоят баща каубой вече е намерил врата.

Настъпи напрегнато мълчание.

Бяха минали далеч отвъд типичната си размяна на хапливи реплики и се бяха превърнали в съратници, които преследваха истината. Конрад едновременно се радваше и гневеше на пристигането й. Притесняваше се за нейната безопасност, но същевременно се чувстваше и заплашен от присъствието й, като че ли по някакъв начин тя бе застанала на пътя му.

— Серена, това тук не ти е някаква нефтена платформа, на която можеш да се качиш, за да изразиш протеста си срещу производството на горива от вкаменелости. Няколко войници вече умряха по време на тази експедиция и трябва да ти кажа, че е цяло чудо дето ние двамата с теб сега разговаряме!

Лицето й придоби сериозно изражение. Очевидно обмисляше ситуацията.

— Аз мога да се грижа достатъчно добре за себе си, Конрад. Но се притеснявам за теб!

— За мен ли?

— Баща ти не ти е казал всичко.

— Нищо ново под небето — сви рамене той. — За него изнасянето на информация е като изхвърлянето на камък от бъбреците. Е, добре, значи крие нещо. Но и ти също криеш нещо, Серена. При това доста повече от него! Но ще ти кажа едно — нито Съединените щати, нито Ватикана ще успеят да запазят в тайна нещо толкова голямо като това!

— Конрад — присви очи тя, — отлично знам, че не си наивен, затова сигурно става въпрос за психологическо отричане. Кажи ми как Йейтс успя да те примами тук? Обеща ли ти почести в замяна на твоята находка на века? Или може би ти е предложил по-голямо съдействие за издирването на истинските ти родители?

— Може би.

— Повярвай ми, Конрад — тя се приведе към него и в очите й проблесна болката на горчивия й личен опит, има някои отговори, които е по-добре никога да не узнаеш!

— Първо гледай себе си, Серена, а после съветвай другите.

— Виж какво, тук не става въпрос нито за теб, нито за мен, а за целия свят и неговото добро. Защо не помислиш и за другите?

— Че аз мисля за тях! Това е безпрецедентен развой на нещата в човешката история! И аз искам да го споделя с целия свят!

— Нищо подобно, искаш да прославиш великото име на доктор Конрад Йейтс! — отсече тя. — А останалият свят да върви по дяволите. Защо да ти пука? Нали информацията за Земята е много по-важна, отколкото самата планета и нейното население? Нали така стоят нещата при теб? Очевидно изобщо не си се променил.

— Ако имаш предвид нашата връзка, ти отлично знаеше какво правиш тогава, госпожице Високомерна и Благонравна! Просто не пожела да поемеш отговорността за собствените си действия.

— Бях чиста като снега навън, Конрад. Но ти се погаври с мен. Така, както сега ще се погавриш с тази планета!

— Хей, както говориш, ще излезе, че сме направили нещо!

— Именно! — кимна тя. — Но ти не положи кой знае какви усилия, за да опровергаеш слуховете, нали?

— Само не ме изкарвай лошия в тази игра!

— А ти какъв си? Една марионетка на Съединените щати, готова на всичко, за да задоволи болезненото си любопитство!

— Нямам намерение да променям света — заяви той. Просто искам да го разбера. А засега това е най-добрият ни шанс да проумеем кои сме и откъде идваме. В твоите уста това звучи като плода на забраненото познание. Само една хапка — и всички ще бъдем прокълнати!

— А може би вече сме прокълнати. Не беше ли именно това, което те привлече и към мен? Аз бях твоят забранен плод. Точно като онези останки, които си открил под леда.

— Трябва да пробваш друг заобиколен път, Серена — заяви той. — И знай, че за себе си аз вече съм взел решение.

— Е, в такъв случай би могъл поне да ме вземеш долу с теб.

Конрад се вторачи изумено в нея. Единствената причина, поради която той сега се намираше тук, бе, че е водещ световен авторитет по мегалитна архитектура и син на генерала, командващ експедицията. А Серена нямаше никакви позиции.

— Сигурно се шегуваш!

— А какво ще стане, когато долу попаднете на някакъв надпис, а? — попита простичко тя. — Кой, според теб, ще го разчете? Ти ли?!

Постепенно Конрад осъзна, че не само се бе провалил в опита си да изтръгне информация от нея. Тя съвсем целенасочено бе водила разговора им така, че да стигне именно до тази точка. Точка, до която, както бе предрекъл и баща му, накрая щеше да се сведе всичко. И тя като че ли го усещаше.

— Права си, не съм лингвист, но съм прихванал едно-две нещица.

— Като например венерическа болест ли? — не му остана длъжна тя. — Ако искаш да знаеш истината, Конрад, единствената причина, поради която ти си тук, е, защото са си мислели, че няма да могат да доведат мен!

Онова, което най-много го притесни в думите й, бе смирението, с което тя ги изрече. Те не прозвучаха като хвалба, а като логична вероятност. Той си даде сметка, че тя нарочно играе така — заради охранителните камери на тавана. Излизаше, че през цялото време Серена е говорела с генерал Йейтс.

— Ти си непоправима, знаеш ли? Абсолютно непоправима! — махна с ръка той.

Тя го дари с усмивка, която би могла да разтопи дори и най-дълбокия лед.

— А би ли ми обърнал внимание, ако бях друга?

9.

Самолетоносачът на САЩ „Констелейшън“, Южният океан

— Мамка му на този Йейтс! — изпсува адмирал Ханк Уорън.

Застанал на мостика на своя самолетоносач „Констелейшън“, той огледа с бинокъла си чернеещите силуети на своята бойна формация. Намираха се на четиридесет километра от бреговете на Източна Антарктида, а задачата на Уорън бе да запази в тайна присъствието на бойната си мощ до второ нареждане.

С оглед на тази заповед всички радари и сателитни предаватели бяха изключени. Позволено беше използването единствено на радиопредаватели с близко действие, способни на трансмисии за части от секундата. На палубата бяха разположени допълнителни дежурни, които оглеждаха с бинокли хоризонта, нащрек за силуети на вражески кораби и перископи на подводници.

Идеята бе бойната единица да се приближи колкото е възможно по-близо до брега, без да издава местонахождението и присъствието си, а после да удари врага без предупреждение. Ядрените самолетоносачи ги биваше много за подобни задачи.

Ала кой, по дяволите, бе врагът?!

Адмиралът и неговите бойци си бяха заложили задниците във фризера, полагайки максимални усилия да избегнат локализирането им, но засега единственият враг, когото плашеха, бяха пингвините наоколо.

Междувременно неидентифициран боен самолет, използващ военната честота на американските Военноморски сили, бе изпратил зов за помощ, а после най-внезапно бе изчезнал от радарите. А щом екипажът на самолетоносача го беше чул, значи са го чули и други.

Единственото, което бе ясно на адмирала, е, че тази работа има нещо общо с онова откачено копеле Грифин Йейтс, а от тази мисъл въобще не му ставаше по-добре.

Преди много години Уорън бе служил известно време във войските за поддръжка на ВМС, база Антарктида. Именно неговият спасителен отряд през 1969 година бе открил Йейтс да се лута, напълно неадекватен, след четиридесет и три дена в снежните пустини — единственият оцелял от тренировъчната мисия за изстрелване на совалка до Марс, която така и не се осъществи.

Идиотът настояваше да вземат и трите му контейнера със запаси на НАСА, въпреки че военноморските войски си имаха собствени. Въобще не му пукаше за трите трупа, които оставяше след себе си. Едва много след това хората на Уорън разбраха, че контейнерите, които Йейтс влачеше със себе си, са били радиоактивни. Но Грифин Йейтс си беше такъв — изобщо не го засягаше хаоса, който предизвикваше в живота на другите хора, ако са имали неблагоразумието да се озоват на пътя му. А когато накрая Ханк Уорън пусна оплакване по случая, получи в отговор, че информацията е „класифицирана“ и „строго поверителна“. И сега, повече от тридесет и пет години по-късно, и въпреки че вече бе адмирал, Уорън продължаваше да тъне в пълно неведение относно делата на Йейтс и самия него. А това определено го караше да се чувства безсилен. Неговият екипаж току-що бе получил кратък зов за помощ от самолет, назоваващ се 696, който сигурно се е разбил при подхода си към някоя неидентифицирана полоса.

Уорън бе напълно убеден, че само Грифин Йейтс има пръст в тази работа, затова този път бе твърдо решен да даде своя недвусмислен принос в преждевременното пенсиониране на това копеле.

— Мостик, Сонар! — извика дежурният на сонара от своята конзола.

— Мостик слуша! — отговори Уорън, който бе поел сутрешното дежурство. За екипажа беше много важно, че именно той контролира нещата.

— Дежурните докладват неизвестен повърхностен плавателен съд във вътрешността при две-нула-шест — докладва сонарът. — Обсег под хиляда метра.

— Какво?! — избоботи адмиралът. — Как, по дяволите, сме го пропуснали?!

После вдигна бинокъла си и се извърна в югозападна посока. Ето го наистина! Кораб! Надписът на носа казваше, че е „Арктически изгрев“. Очевидно беше кораб на „Грийнпийс“, а на борда му имаше някакъв тип, който снимаше с широкообхватна камера самолетоносача „Констелейшън“.

— Кормчия, махни ни веднага оттук!

— Прекалено късно, сър! — обади се един моряк. — Маркираха ни!

И посочи към един телевизионен монитор.

„Гледате Си Ен Ен на живо от «Арктически изгрев» Боже, репортерът предаваше на живо от борда на кораба на «Грийнпийс»! — Както виждате, зад мен се намира самолетоносачът на САЩ «Констелейшън», един от най-мощните военни кораби, създавани някога, който обикаля близо до бреговете на Антарктида с мисия, забулена в пълна тайна. Другата новина е, че Си Ен Ен успя да улови огромни пукнатини в тази част на белия континент, които предполагат, че отделянето на огромен леден блок е неизбежно!“

После се появи някакво хилаво колежанче, което не би изкарало и седмица във Военната академия в Анаполис, за да изкаже следното компетентно мнение: „Учените са убедени, че отцепването на ледени блокове в Антарктида е опасно предупреждение за рязкото ускоряване на глобалното затопляне!“

След това се появи картина на айсберг, който се бе отделил от брега на континента преди няколко седмици. Коментаторът обясни, че огромният леден куб обхваща две хиляди квадратни мили, гладките му стени се издигат на близо шестдесет метра над ватерлинията, а предполагаемата му дълбочина е триста метра.

„А ето, че сега се сблъскваме с твърде странен аспект по темата за глобалното затопляне. Става въпрос за обвиненията относно неоторизирани ядрени опити, извършвани от САЩ във вътрешните снежни пустини на Антарктида,“

Излъчването на Си Ен Ен завърши с кадър на „Констелейшън“ на океанския хоризонт.

— Мамка му! — отново изпсува Уорън. Скоро и останалите телевизионни канали щяха да предават същото. И информацията ще стане всеобщо достояние. — Дано гориш в ада, Грифин Йейтс!

10.

Серена седеше на нара, заслушана в бръмченето на двата вентилатора, които вкарваха въздух и кой знае още какво в студената килия. Потрепери. След срещата с Конрад в съзнанието й отново избликнаха образи, които се бе научила да потиска. И сега, докато обгръщаше тялото си с ръце, за да се затопли, в главата й изникна споменът за последната им среща.

Беше през март, шест месеца след първата им среща на симпозиума на археолозите-специалисти по мезоамериканска култура в Ла Пас, столицата на Боливия. Тогава тя все още беше монахиня и двамата се виждаха почти ежедневно, събрани от съвместната им работа по изследователския проект, свързан с изгубения град Тиахуанако високо в Андите.

Конрад Йейтс беше интелигентен, привлекателен, остроумен и чувствителен. Онова, което харесваше най-много в него, беше неговата почтеност. Някои считаха неортодоксалната му теория за Културата Майка едва ли не застрашаваща устоите на всичко, но за нея тя беше напълно логична, съотнасяща се перфектно към нейните собствени проучвания в областта на световната митология. Двамата с Конрад се приближаваха към едни и същи изводи, макар и от различни посоки. Той изхождаше от гледната точка на археологията, тя — от лингвистиката.

През последната им обща вечер той я покани да му прави компания за едно „откровение“ в езерото Титикака, на двадесетина километра от Тиахуанако.

„Доста странно място за сбогуване“ — помисли си тогава тя, докато се разхождаше по брега на езерото и го очакваше. Наоколо гъмжеше от местни жители и множество туристи, които още от залез слънце започваха да се наливат с бира в крайбрежните кръчми.

А после се появи и Конрад — загорял и красив, в елегантна тръстикова лодка, подобно на оживял древен жител на Тиахуанако. Лодката дойде от езерния остров Сурики.

— Познато ли ти изглежда? — попита той, като я покани с жест на борда. — Точно като лодките, изработвани от папирусова тръстика, с които фараоните са плавали по Нил в епохата на пирамидите.

— Предполагам, доктор Йейтс, че за вас не е проблем да обясните как тези две така забележително сходни конструкции са се появили в две толкова отдалечени кътчета на планетата! — изрече шеговито тя.

С престорено академичен тон той й обясни, че това е една от множеството мистерии на езерото Титикака, а после й предложи да я отведе в средата на езерото, за да й покаже своето „откровение“.

Обаче на нея почти й беше ясно какво би могло да бъде това „откровение“, затова се усмихна и каза:

— Надали онова, което можеш да ми покажеш в средата на езерото, не можеш да ми покажеш тук!

— Не бих стигнал чак толкова далече — успокои я той.

Да, тогава не трябваше да тръгва с него.

Сестрите от нейния орден имаха обичая да пътуват по двойки и никога да не остават насаме с мъж при затворени врати. Не от страх или от параноя, а заради хорските клюки. Политиката им бе, че каузата на Христос не трябва да бъде опорочавана от нито един намек за липса на благоприличие.

Ала както обикновено, Конрад се оказа прекалено убедителен, за да му се противопостави.

Той гребеше с мощни движения и двамата се носеха по сребристата водна повърхност. Езерото Титикака беше най-високо разположеното на Земята — над 3800 метра над морското равнище. Серена имаше чувството, че ако протегне ръка, ще докосне небесата.

— Интересното при това езеро е, че е разположено на стотици километри от Тихия океан, но съдържа океански видове риба, ракообразни и друга морска фауна — продължи с лекцията си Конрад и й намигна.

— И ти смяташ, че морската вода е дошла от наводнението по време на потопа? — попита Серена.

Конрад сви рамене:

— Когато водите са се отдръпнали, част от тях е останала тук, в Андите.

— Да, това обяснява и доковете в Тиахуанако.

— Точно така — усмихна се Конрад. — Защо иначе руините на някакъв град, разположен на такова разстояние от брега, ще имат докове?!

— Освен, ако някога не е бил пристанище и южният край на това езеро не се е простирал на четиридесет километра към брега и на повече от тридесет метра по-високо — заключи Серена. — Което означава, че още преди потопа тук е имало процъфтяваща цивилизация, а Тиахуанако е на най-малко петнадесет хиляди години.

— Наистина! Представи си само каква древност!

Тя можеше да си го представи без проблеми. Искаше да си го представи. Свят преди зората на познатата ни история.

Как ли е изглеждал! Дали хората тогава са били по-различни от днешните?

Сигурно и тогава е имало жени като нея и мъже като Конрад. Тук той бе изоставил маската си на вечен скептик и най-сетне се бе отворил пред нея. Толкова различен от позьорството пред събратята му академици.

Нощният въздух беше доста хладен и Серена седеше сгушена към носа на лодката. Конрад гребеше бавно. Здрачът бе потопил небето във великолепно тюркоазено синьо, а стъклената повърхност се простираше напред към вечността.

Носеха се покрай тръстиките и единственият звук беше от греблата на Конрад, които пляскаха бавно и равномерно като античен метроном. А после, когато се озоваха в средата на бляскавата водна повърхност, той вдигна греблата и остави лодката да се носи сама под звездите.

— Какво става? — попита тя.

— Нищо — каза той и извади кошница с храна и вино. — Абсолютно нищо.

— Конрад — започна тя, — аз наистина вече трябва да се връщам. Сестрите ще се притеснят за мен!

— Нека се притесняват!

Той седна до нея и я целуна, после я бутна леко назад, така че накрая тя легна на дъното на лодката. Той погали лицето й и я целуна по устните, а тя потрепери.

— Конрад, моля те!

Погледите им се сплетоха. Мислите на Серена запрепускаха в хиляди посоки: за неговото изпълнено с болка детство, за тяхната връзка и че ако въобще някога трябваше да направи това с някого в който и да е момент от живота си и на което и да е място във вселената, то това щеше да бъде с този мъж, на това място, в този момент.

— Утре аз се връщам в Аризона, а ти в Рим — прошепна в ухото й той. — И можем да си спомняме последната си нощ в Боливия като нощта, която никога не се е случвала.

— Виж тук си напълно прав — изрече рязко тя и го бутна през борда на лодката. Плясъкът на тялото му във водата й хареса.

Затворен в стаичката си и подготвящ се за предстоящото спускане във вътрешността на П4, Конрад също мислеше за онази последна нощ със Серена в тръстиковата лодка.

Винаги се бе прекланял пред нейната решителност. А красотата й бе действително несравнима. Тя носеше тази своя красота така небрежно като че ли въобще не й пукаше дали е на седемнадесет или седемдесет години. Беше чаровна и самоотвержена, а понякога дори и забавна. А през онази нощ той бе останал в плен на очите й, почти проблясващи под тъмната й коса — очите, които го бяха хипнотизирали.

Каза му, че винаги се е възхищавала на неговата почтеност и непоколебимост. Според нея той бе онова, което е, за разлика от нея, която често се преструваше на нещо, което не е. Тогава той се бе зачудил каква ли мрачна тайна се кани да му сподели, но скоро осъзна, че такава тайна не съществува. Единственият й грях бе в това, че е била нежелано дете.

Единствено тогава, при това само за миг, той като че ли надникна в истинската й същност. За първи път проумя желанието й да стане мъченица, светица, жена, с която се съобразяват. Научи, че състрадателните й дела са, ако не друго, то поне удобен начин да избягва интимността. Серена се страхуваше да не би да бъде „разкрита“, а оттам — и да не отговори на собствените си инстинкти, но най-вече на Божиите.

Би сторила всичко на света само и само да избегне усещането, че не е желана, че е безполезна, че е „грешка“, подобно на раждането си. Но пък не се страхуваше от неговото отхвърляне.

Защото знаеше, че той я обича.

И точно по същия начин той знаеше, че тя го обича. Истински.

Конрад чувстваше, че най-сетне е пристигнал до края на своето така продължително житейско лутане, че е открил Божия храм. Фактът, че той като че ли беше крадец в тази свята обител, че взема онова, което не му принадлежи, само повишаваше вълнението от преживяването, увеличаваше опасността и задоволството от извършеното — при това в степен, много по-голяма от удоволствието, свързано с отмъкването на някаква древна реликва или артефакт.

Но когато тя го отблъсна и го бутна в ледените води на езерото Титикака, той разбра, че това е краят. А когато се изкатери обратно на борда на лодката, не зърна усмивка на лицето й.

Значи тя не си играеше. В очите й се бе настанил отново така познатият страх.

Внезапно Конрад си даде сметка, че не той, а тя бе откраднала нещо от него.

— Къде искаш да ходим сега? — попита я той.

— Обратно в Тиахуанако — отговори тя. — Преди някой да е разбрал, че ме няма на закуска.

— Поне веднъж през живота си поеми риск! Нека се насладим на малкото ни останало време заедно!

— Много съм разочарована от вас, доктор Йейтс! — изрече наставнически тя, подавайки му веслата. — Не съм ви възприемала като мъж, който се възползва от безпомощността на монахините!

— Аз пък не съм ви възприемал като монахиня, на която й пука какво мислят другите хора!

— Не съм такава! — сряза го тя.

Беше права, разбира се. Това бе повече от очевидно. Но заедно с това Конрад усети, че истинският й страх се корени другаде — в чувствата й към него, в опасността да не изгуби контрол върху себе си. А ако Серена Сергети изобщо се поддаваше на някаква класификация, то тя определено бе от онези монахини, които правят всичко възможно винаги те да контролират ситуацията.

Сбогуването им не бе от най-щастливите. Тя се държа така, сякаш бе допуснала непоправима грешка и тотално е опропастила бъдещето си. Всъщност, Серена изобщо не съжаляваше. Или поне до такова заключение бе стигнал Конрад впоследствие. Онова, от което тя се страхуваше, бе задълбочаването на интимността. Като че ли криеше нещо. А после той разбра. Причината бе в нея самата. Тя бе разочаровала себе си и в резултат на това се чувстваше недостойна за него.

Последният й спомен с нея бе как тя стои на брега, как той се опитва да я целуне за сбогом и как после я наблюдава как побягва към таксито. Той дълго й маха, но тя не се обърна назад. След седмица се опита да се свърже с нея в Рим, а след месеци телефонни обаждания, останали без отговор, дори се опита да се появи внезапно на няколко конференции. Сега тя вече беше прочута. Беше се отдала на работата си до такава степен, че той се питаше кое повече се стреми да забрави — факта, че е била нежелано дете или него.

С течение на времето стигна до заключението, че личната среща с Майката Земя е точно толкова възможна, колкото и откриването на неговата любима Култура Майка.

Поне до този момент.

„Трябва да й се признае на тази монахиня, че има нервни от титан! — помисли си генерал Йейтс, докато наблюдаваше размяната на реплики между сестра Сергети и Конрад на монитора в командния център. — Очевидно папата отлично е знаел какво прави, когато е пратил точно нея!“

— Откъде тази там знае толкова много, сър? — обади се полковник О’Дел, който стоеше до него.

— Това вече е без значение — махна с ръка Йейтс. Съмнявам се, че светият отец я е изпратил тук, за да говори толкова. Но пък в някои отношения е права. Присъствието й при нас може и да се окаже полезно с оглед на онова, което ни предстои.

— А синът ви, сър?

— Какво за него? — извърна се смръщено генералът.

— Видях досието му — отбеляза със загрижен поглед О’Дел. — Момчето ви ходи по психиатри още от детската градина. Кошмари за глобални катаклизми. Видения за края на света. С цялото си уважение, сър, но смятам, че той е пълен лунатик!

— Да, детството му не беше от най-лесните — отвърна тихо Йейтс, молейки се полковникът най-сетне да си затвори устата. — Но не е ли така с всички нас?! Освен това досието му не съдържа цялата информация. Можете да ми вярвате, защото съм го писал аз!

Генералът се канеше отново да се обърне към мониторите, когато при тях се появи лейтенант Лопес — от свързочния екип. Като изключим сестра Сергети, лейтенант Лопес бе единствената друга жена в ледената база „Орион“.

— Генерал Йейтс! — отдаде чест тя. — Мисля, че няма да е зле да видите това!

Йейтс я последва до големия екран и там, на картина с логото на Си Ен Ен в долния десен ъгъл, зърна самолетоносача на САЩ „Констелейшън“.

— Уорън! — изпсува тихо генералът. После се загледа в миниатюрния плавателен съд на „Грийнпийс“, губещ се на фона на могъщия самолетоносач. — Да я вземат мътните тази наденица в адмиралска униформа!

— Как са разбрали, сър? — обади се О’Дел.

— Не е трудно да се досети човек, полковник — отговори генералът и посочи сестра Сергети на монитора в килията й. — Очевидно ни прави на глупаци. Очаквала е пристигането на кавалерията си. Само въпрос на време е да ни се изтърсят и инспектори на ООН по контрола над въоръжаването.

Което означаваше, че дотогава екипът трябва да е влязъл и излязъл от П4. Генералът започна да съставя новия план за светкавични действия. Пирамидата трябваше да бъде прочистена от всякакви значими технологични открития или други данни преди който и да било международен екип да достигне дотук!

— Става все по-лошо, сър! — рече лейтенант Лопес. — От „Макмърдо“ съобщават, че в станция „Восток“ са засекли комуникацията ни с полет шест-девет-шест. И вече са изпратили екип от Антарктическата комисия на ООН.

— Знаех си! — простена Йейтс. — Кой ръководи екипа?

— Някакъв египетски офицер от ВВС — отговори тя и му подаде доклада. — Полковник Али Завас.

— Завас?! — стресна се генералът и се загледа в снимката на красивия мъж във военна униформа с тъмни, замислени очи и чуплива черна коса. — Мамка му!

— Той нали няма връзка със… — започна О’Дел.

— Напротив. Племенник е на генералния секретар — отговори Йейтс. — И е възпитаник на Военновъздушната академия на Съединените щати. Летя със съюзниците ни по време на войната в залива и потопи за нас два иракски реактивни самолета. Изключително добър офицер и джентълмен. — При тези думи Йейтс върна доклада на Лопес и попита: — Кои са със Завас, лейтенант?

— Ами, руснаците от „Восток“ под командването на полковник Иван Кович. Австралийците от станция „Моусън“ също са му пратили помощ. — Направи кратка пауза и продължи: — Както и някои от нашите американски учени от „Амундсен-Скот“, които са ни обидени, че ги държим настрана.

— Мамка му! — простена генералът. — След няколко часа тук ще се стовари целият свят!

— Не и при тази виелица, която приближава, сър — заяви полковник О’Дел. — От оперативния център ни предупреждават, че този път здравата ще ни поразтърси. Възможно е да прекъсне всякакви комуникации най-малко за три седмици!

Йейтс погледна през прозореца. Небето бе притъмняло. Снегът биеше по стъклото като куршуми.

— Виелицата може и да уплаши австралийците, но що се отнася до полковник Завас и екипа му, тях само ще ги забави. — Обърна се към О’Дел и заповяда: — Полковник, вие задръжте тези варвари на повърхността, а аз ще отведа екипа за проникване в обекта.

— А каква причина да изтъкна, задето съм задържал Майката Земя против волята й? — попита притеснено полковникът.

— Няма да ви се наложи да обяснявате нищо — махна с ръка генералът. — Аз ще я взема с нас.