Мисията Атлантида

11.

Бездната

Небето над пропастта се превърна в страховита чернота. Серена усети как смразяващият вятър прониква и през дрехите й. Ако това наричат затишие в полярната буря, то тя нямаше никакво желание да чака същинското й разразяване.

От бездната под тях се издигаше гъста мъгла. А най-близкият заслон, така нареченото „Убежище П4“, се намираше на повече от километър под тях.

— Сигурна ли сте, че ще се справите, сестро?

Беше генерал Йейтс, спускащ се по ледената стена над главата й, ухилен като дявол под заслепяващата светлина на лампичката на главата си. Преди да започнат спускането, той й бе обяснил най-подробно рисковете от него. А и какъв друг избор имаше тя? Ако беше останала в базата, за да изчака заедно с останалата част от света завръщането им, би означавало да тъне в пълно неведение относно евентуалните разкрития.

— Мисля, че е по-добре да ме наричате „доктор Сергети“, генерале — отвърна тя, като заби шиповете за лед, поставени на ботушите й, към гладката повърхност на стената. — И ако искате да знаете, изкачвала съм Еверест още с първата си игуменка.

— Тя ли ви даде жартиерите?

Йейтс сочеше сбруята на Серена. Както беше обгърнала бедрата й в горната им част, тя наистина приличаше повече на червени жартиери. В случай на изпускане сбруята щеше да разпредели шока върху тялото й равномерно.

— Не, само това. — И Серена извади брадвата си за лед, замахна и издълба нова дупка, в която постави поредната скоба. Държеше да покаже на Йейтс, че е в състояние да се справи с всичко. Ала истината бе, сърцето й биеше лудо, а дишането й се бе учестило. — Надушвате ли нещо гнило?

— Аха — извика Йейтс. — Вашата версия!

Никога досега не се бе срещала с прословутия Грифин Йейтс. Единственото, което знаеше за него, бе от разказите на Конрад. Беше убедена, че на генерала не може да се вярва. Според нея дълбоко в сърцето си този тип беше мошеник, както и цялата му експедиция. Просто успяваше да се прикрива по-добре от Конрад, който на неговия фон изпъкваше с освежаващата си честност и способност да се надсмива над собствените си недостатъци. Освен това тя бе стигнала до заключението, че решението на Йейтс да я вземе с тях при първото проникване в пирамидата не се дължеше нито на доброто му сърце, нито дори на факта, че цени познанията й на лингвист.

— Ще ми кажете ли защо в крайна сметка променихте решението си и ми позволихте да се влача след вас?

— Сред нещата, които научих от НАСА, е и фактът, че жените винаги са приятно допълнение към екипите на астронавтите.

Да, не бе очаквала нищо друго, освен подобна саркастична забележка.

— Хей, пък аз си мислех, че вземат жени, защото те са по-добри в задачите, изискващи прецизност.

— Да, когато не проявяват прекалена емоционалност и не се разстройват от нищо — не й остана длъжен Йейтс, спусна се рязко надолу и изчезна от погледа й.

До нея се появи Конрад.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Баща ти никога ли не спира да се заяжда с хората?

— Не е в природата му, но щом веднъж е програмиран за някаква мисия, продължава безотказно напред, докато не я приключи успешно.

— И оставя след себе си планина от трупове.

— В такъв случай да не изоставаме много от него! — отбеляза Конрад и се спусна надолу.

Тя го последва.

Конрад бе ненадминат катерач в тропическите области. Но прекалената доза самоувереност би била пагубна в подобен леден ад. Серена се притесняваше за него. За душата му. За своята също. Защото в предишния си опит да го спаси бе обрекла и двамата на вечни мъки.

Конрад вече бе на една ръка разстояние от нея. Тя се спусна, изравни се с него и се захвана за една издатина. Ледът беше обагрен в красиво синьо, което като че ли светеше.

— Много е красиво! — отбеляза тя.

— Не спирай, продължавай да се движиш! — изрече бързо Конрад.

Серена продължи да се спуска по въжето си. Но физиологичното състояние на Конрад я плашеше. А и собственото й дишане бе достигнало до необичайно висока скорост. Сърцето й също. Ударите му бяха ритмични, но бързи.

Спусна се още малко. Точно тогава Конрад й направи знак с облечената си в ръкавица ръка.

— Там долу! Виждаш ли?

Серена се вторачи в мъглата под тях. Точно в този момент тя като по команда се раздели и разкри няколко редове светлини, които напомняха на площадка за приземяване.

— Да, виждам.

— Не, имам предвид виждаш ли какво е това там?

Едва тогава тя забеляза, че площадката за приземяване е всъщност плоският връх на блестяща бяла пирамида, издигаща се рязко нагоре от дъното на бездната в краката им. Серена заслони очи, за да се предпази от силното отражение на светлините по върха.

— П4 — прошепна тя, едва поемайки дъх.

— Само не ме питай как се е озовала тук — Отбеляза Конрад и намести слънчевите си очила. — Засега не мога да обясня. Но скоро ще мога!

Убедеността, която се излъчваше от гласа му, вдъхваше доверие. Въодушевлението му бе искрено и неподправено. „Никаква следа от страх — помисли си със завист тя, — единствено любопитство и ентусиазъм!“ Серена почти бе забравила това усещане.

Тя също си сложи слънчевите очила. Плоският връх, по-ярък и от най-белия сняг, буквално заслепяваше. Да, ето защо папата я беше изпратил тук. Серена наистина очакваше нещо забележително, ала се оказа напълно неподготвена за гледката и размерите на този монумент. Бяха гигантски.

Все още зяпаше изумено, когато чу странно припукване в леда.

— Въжето ти се е поотпуснало — успокои я Конрад. — Не се притеснявай!

Но следващото изпукване беше по-силно, последвано от метален звън. Скобата, която държеше въжето й към леда, се изхлузи и в следващия момент тя вече падаше.

— Конрааад! — изкрещя тя, но успя да замахне с брадвата си в леда и да се задържи някак си.

Обаче Конрад не каза нищо. Серена се обърна към него и забеляза, че го няма. Оказа се, че изхлузилата се скоба е била неговата.

Погледна надолу точно навреме, за да го зърне как пропада в мъглата.

— Конрааад! — изкрещя тя, този път още по-уплашено.

Йейтс се материализира до нея.

— Не можахте ли да изчакате още малко, за да го погребете? — попита той, оглеждайки гъстата мъгла отдолу. После хвана въжето на Конрад и отбеляза: — Все още пада.

Чу се нов пукот.

Серена вдигна глава и видя, че този път нейната скоба действително се измъква. Инстинктивно издърпа брадвата си и замахна с нея към Йейтс, който веднага вдигна ръка, за да се предпази от удара. Но тя извика:

— Дръжте! — и в следващия миг вече падаше в празното пространство под тях.

Няколко секунди по-късно премина през облака на мъглата и се насочи към светлините на площадката. Внезапно въжето й се опъна и тя рязко спря. За миг се уплаши, че тазът й се е счупил. Ала сбруята бе свършила добре работата си.

Задържа дъха си, за да се успокои. Долови скърцането на ветроупорния си екип, който се търкаше в найлоновото въже, докато тя се люлееше напред-назад.

— Конрад! — извика Серена.

— Тук съм! — отговори той. — Открих нещо!

Тя обърна глава по посока на гласа му и лампичката й го откри да се люлее на около три метра от стената, неспособен да се задържи никъде.

— Почакай! Идвам!

Бяха й необходими три опита, докато успее да се оттласне достатъчно, за да го стигне. Насочи се към него с протегнати ръце и той се улови за нея. Двамата увиснаха над пропастта, вкопчени здраво един за друг.

— Е, свърши ли с бънджи скоковете? — усмихна се по едно време тя, опитвайки се да прикрие тревогата си.

— Виж там! — прошепна той.

Тя се извърна и лампичката на главата й обля стената в светлина. В леда имаше нещо. После погледът й се фокусира и Серена се оказа очи в очи с малко момиченце, замръзнало във времето.

— Исусе Христе! — прошепна тя.

— Спомняш ли си как веднъж ми каза, че единственият случай, при който ще можем отново да бъдем заедно, е, когато адът замръзне? — изрече тихо той. — Е, ето, че този момент дойде!

Мъглата най-сетне се вдигна и светлината от плоския връх на пирамидата обля стените. Пред очите им се разкриха стотици замразени човешки същества, зяпнали от ужас. Като че ли всички те се опитваха да изкрещят едновременно. Серена покри ушите си, за да осъзнае, че всъщност тя е тази, която пищи.

12.

Убежището

Час по-късно, вече в топлия модул на убежището към П4, Конрад наблюдаваше загрижено проснатата на хирургичната маса Серена. Очите й примигваха бързо под силните лампи, на устата й беше поставена кислородна маска, а към гърдите й бяха прикрепени няколко електрода, които в момента й правеха електрокардиограма. Косата й беше отметната назад, а коланът около кръста й — разхлабен.

Конрад посочи към замъгления илюминатор, през който се виждаха очертанията на американското знаме, забито от генерал Йейтс на върха на пирамидата.

— Фокусирай се върху знамето и започни да си поемаш дълбоко дъх — разпореди се той, докато пускаше ново количество кислород от тежката жълта бутилка.

Алпинисткият й екип и другите й горни дрехи бяха съблечени. Конрад се опитваше да не гледа втренчено сочните й гърди, които се издигаха и спускаха под вълнения пуловер. Откакто бяха достигнали дъното на ледения пролом, тя бе изпаднала в шок — очевидно се беше уплашила от замръзналите гробища, които ги обкръжаваха.

Той извърна поглед към монитора за сърдечната дейност. Едва сега сърцебиенето й започваше да се връща към горната граница на нормалното.

— По-добре ли си вече? — запита я след минута. Тя го изгледа така, сякаш не виждаше никакъв смисъл в неговия въпрос.

Конрад огледа претъпканото пространство на убежището, изградено върху плоския връх на пирамидата, извисяваща се от дъното на пропастта. Модулът беше единичен, дълъг седемнадесет метра, с диаметър четири. Йейтс се бе присъединил към скупчените един до друг до мониторите трима техници. Една от тях беше лейтенант Лопес — жена-офицер, с която Конрад се бе запознал в ледената база „Орион“. Другите двама бяха русокоси грамади, които отговаряха на имената Кригел и Маркус. Очевидно те олицетворяваха грубата сила, необходима на генерала тук. Конрад се обърна към баща си:

— Има ли някаква конкретна причина, поради която пропусна да ни споменеш за замръзналите тела тук?

— Да, има — кимна той. — Исках да видя реакциите ви.

Синът му посочи Серена и се озъби:

— Е, сега доволен ли си?

— Стига си хленчил! — заповяда му Йейтс и се изправи. В ръката си държеше хиподермична инжекция. Махна капачето на иглата с отработено движение и от нея към въздуха избликна безцветна течност. Серена се сви от ужас.

Конрад проследи как баща му сграбчва ръката на момичето и насочва иглата към нея.

— Какво искаш да й направиш?! — едвам успя да извика той.

— Правя й инжекция със стимуланта елевтерококус отговори генералът и направи инжекцията на Серена, преди синът му да успее да го спре. — Това е растителен екстракт от семейството на женшена. Водолазите, планинските спасители и космонавтите го приемат, за да издържат на стреса по време на работа в неблагоприятни условия. Това е като че ли единственото полезно нещо, с което руснаците допринесоха за нашата космическа програма.

Лекарството започна да действа.

Конрад се обърна към Серена и забеляза, че тя диша вече значително по-равномерно, въпреки че в очите й се четеше нескрит гняв. Тази жена безспорно не беше свикнала да полагат грижи за нея.

— Ще се оправи — махна с ръка Йейтс. — А сега, ако нямаш нищо против, ще наобиколя моя отряд, за да проверя докъде са стигнали с тази твоя митична шахта.

— Толкова е митична, колкото и самата пирамида! — подвикна след него Конрад, докато генералът отваряше люка, за да излезе навън. Полярният въздух само това и чакаше, за да нахлуе в малкия модул.

— Ти обаче се справяш доста добре, Конрад — обади се изненадващо Серена. Беше свалила сама кислородната си маска. — Да разбирам ли, че това не е първият път, когато виждаш замръзнали тела на възраст дванадесет хиляди години?

Той сведе поглед към нея, едва успявайки да сдържи вълнението си. Не всеки ден намираше доказателства в подкрепа на теориите си или най-малкото на това, че не полудява.

— Именно тези тела обясняват как пирамидата се е озовала тук! — възкликна със светнали очи археологът.

— Как се е озовала тук ли? — изненада се Серена и седна на хирургическата маса. Лицето й бавно възвръщаше нормалния си цвят. — Какво имаш предвид? Че се е движила ли?

Конрад бръкна в раницата си и извади оттам замръзнал портокал.

— Отсякох го от стената — обясни той. — Това доказва, че някога Антарктида е имала умерен климат.

Серена сведе поглед към портокала и изрече:

— Докато най-неочаквано в един прекрасен ден е била скована в ледове…

— Да — прекъсна я Конрад. — Теорията на Хапгуд за изместването на земната кора.

— Чарлз Хапгуд ли имаш предвид?

— Точно така. Починал е преди много години. Значи си чувала за него?

— За университетския професор съм чувала, но не и за теорията му за земната кора.

За Конрад нямаше по-голямо удоволствие от това да разкаже на Майката Земя нещо, което тя не знаеше. Вдигна портокала и започна лекцията си:

— Представи си, че това е планетата Земя.

— Ясно — кимна тя, готова да му достави удоволствието да я информира за нещо ново.

Той извади джобното си ножче и очерта с него по вече размразяващата се кора на портокала седемте континента.

— Теорията на Хапгуд твърди, че ледниковата епоха не е метеорологичен феномен. Според него тя е по-скоро резултат от геологическа катастрофа, случила се преди окото дванадесет хиляди години. — Завъртя портокала така, че Съединените щати се озоваха в Арктическия кръг, а Антарктида — доста близо до екватора. — Ето как е изглеждал светът в онези времена!

— И какво се е случило после? — присви очи Серена.

— Цялата външна кора на Земята се е извъртяла, подобно на кората на този портокал. — С тези думи той завъртя портокала обратно, докато той не заприлича на Земята такава, каквато я познават всички днес. — Антарктида попада в полярния климат, докато Северна Америка се освобождава от арктическия кръг и се сдобива с умерен климат. Така тя се размразява, а Антарктида — замръзва.

Серена се смръщи още повече и запита:

— И каква е причината за това катастрофално разместване?

— Никой не може да каже със сигурност. Чарлз Хапгуд е допускал, че причината е в дисбаланса на леда в полярните шапки. С натрупването му те стават толкова тежки, че се изместват, повличайки след себе си цялата външна кора, заедно с континентите — всички заедно, заковавайки ги на нови места.

— И ти си готов да заложиш и малкото добра репутация, която ти е останала, заради тази теория за изместването на земната кора?

Конрад сви рамене и отговори:

— Алберт Айнщайн определено е харесал идеята. Той е бил убеден, че изместванията на земната кора са били систематични, при това на много кратки интервали от време. Това би обяснило разни чудновати неща, като например замръзналите мамути в арктическия кръг с тропическа растителност в стомасите. Или пък хора и пирамиди, затиснати близо три километра под ледената шапка на Антарктида.

Серена нежно постави ръка върху рамото му и каза:

— Ако това ти помага да проумееш света, тогава се радвам за теб!

Конрад се вкамени.

Предполагаше, че тя ще се развълнува точно толкова, колкото и самият той от наличните доказателства. Та нали двамата са от една и съща порода! А ето, че тя се противопоставяше на заключенията, до които беше достигнал. И което беше още по-важно — позволяваше си лични нападки срещу него! Ядоса се, че някаква си жена, жертва на религиозната заблуда, има наглостта да отхвърли, макар и по кавалерски начин, една от най-логичните научни хипотези, родени от един от най-великите умове в човешката история.

— Да не би Ватикана да си има по-добра теория, а?! — просъска той.

— Да — кимна самоуверено Серена. — Библейският потоп.

— То пък голяма разлика, няма що! — махна с ръка Конрад. — И двете хипотези попадат в графата „Господ е геноциден маниак“! — Но веднага, след като тези думи излязоха от устата му, той съжали, че ги е казал.

— Хей, господинчо, внимавай какво говориш! — изрече нечий женски глас зад него.

Конрад се обърна и видя, че лейтенант Лопес го наблюдава сърдито. „Боже, още една католичка!“ — простена вътрешно той.

Лопес се обърна към Серена:

— Искате ли да му сритам задника вместо вас?

— Благодаря, смятам, че вече и без друго достатъчно му го сритват.

— Е, предложението ми е без срок на давност — кимна Лопес и се върна към работата си.

Арийските близнаци Кригел и Маркус изглеждаха разочаровани. Конрад предположи, че те сигурно са лутеранци, агностици или просто от добро немско семейство. В друго време и на друго място съвсем спокойно биха могли да минат за перфектно олицетворение на Хитлеровата младеж.

Серена протегна ръка към алпинистката си екипировка и започна да се облича.

— Какво искаш да кажеш, Конрад? — обади се тя, опитвайки се да си вдигне ципа, но установи, че жиците на електрокардиографа й пречат. — Че Господ е виновен за всяко страдание на човечеството, за всяка война или всеки похотлив намек?

Той осъзна, че тя гледа право в него — топлите й кафяви очи едновременно го обвиняваха и му прощаваха. Това определено го вбеси. Е, може пък наистина да е съзерцавал гърдите й малко по-дълго, отколкото трябваше. Нали в крайна сметка беше човек?! Тя също е човек, стига да събере куража да си го признае.

— Видях те как гледаше онова момиченце в леда — рече тихо той. — Сякаш гледаше себе си. Надали това дете може да се нареди в групата на порочните, които потопът е целял да накаже!

— Дъждът пада и върху праведните, и върху грешните — изрече разсеяно тя. — В този случай — ледът.

Конрад усети, че в мислите си тя вече е някъде другаде. Серена не бе в състояние да види монитора на електрокардиографа, където показателите й отново скочиха.

— Виж какво, може би трябва да те върнем горе и да вземем на твое място някой по-здрав! — Помогна й да свали жиците от себе си и добави: — Не искам да ти се случи нещо лошо!

Тя го удари ядосано с рамо и изтръгна жиците от тялото си.

— Ти гледай себе си, доктор Йейтс!

Конрад се почеса по главата и се вторачи недоумяващо в нея. Накрая се обади:

— Не можеш ли да изпращаш още по-объркани сигнали?

Тя вдигна ципа на екипировката си, скочи от масата и го сряза:

— Кой от двама ни е обърканият, доктор Йейтс?

Конрад се вкамени, усещайки върху себе си погледите на Лопес, Кригел и Маркус. Израженията им бяха такива, сякаш чакаха всеки момент да видят как добрата монахиня ще срита с коляно в слабините злия археолог.

Точно тогава люкът на модула се отвори и вътре влетя леденият полярен въздух, следван от генерал Йейтс.

— Напълно си прав, генерале — обади се хладно Конрад. — Тя се оправи.

— Хубаво — кимна той. — А сега си стегнете багажа. Слизаме в П4! Екипът по проникването току-що откри твоята шахта!

13.

Горната камера

„Шахтата е около два метра широка и още толкова висока“ — помисли си Серена и се спусна в непрогледната тъмнина. Хвърляха ези-тура и тя спечели съмнителната чест да бъде първата, проникнала вътре — тоест, като не броим единадесет килограмовата, шестколесна, модифицирана сонда за проучване на Марс, която екипът бе пуснал надолу по шахтата, снабдена с вградена лампа и камера. Дистанционно управляемият робот потвърди онова, което бе предположил и Конрад — че шахтата води право към камерата в сърцето на пирамидата.

Докато стоеше на платформата, която американците бяха издигнали в северната страна на П4, загледана в отвора на шахтата, Серена усети как сърцето й се разтуптява бясно. От съзнанието й все още не можеше да излезе картината на замразеното в леда момиченце, да не говорим пък за апокалиптичния край на цяла една цивилизация.

Открай време се успокояваше с мисълта, че Битието е просто легенда, а потопът — теологична метафора. Да, доказателствата от геологичните находки определено сочеха наличието на природен катаклизъм в древността. Тя не се съмняваше, че някога е имало нещо като глобално наводнение. Но чак пък божествено наказание заради лошотията на човечеството!… Да не забравяме също така, че това бе мнението само на един човек — Мойсей.

За съжаление обаче Серена смяташе алтернативната гледна точка за още по-смущаваща — онази теория, която твърдеше, че природата се ръководи от безлични цикли, които перманентно изтриват от лицето на Земята цели животински и растителни видове според принципа на случайността. Не я харесваше, защото лишаваше от всякакъв смисъл праведното й възмущение.

Сякаш чу как светият отец й казва, че реакцията й вероятно има нещо общо със собственото й детство. Сякаш се бе видяла като дете — невинна жертва, опакована в ковчега на леда, застинала във времето, подобно на отделните части от своята личност. Или може би се дължеше на провала, с който се сблъска вярата й. Сякаш сатаната си имаше свой личен ангел-хранител — Бога. Но в такъв случай Бог щеше да се превърне в дявол — мисъл, върху която Серена предпочиташе да не разсъждава.

— Ако искаш, аз мога да тръгна първи!

Тя се извърна към Конрад. След като бяха открили неговия заден вход към пирамидата, той вече беше в стихията си — наперен и самоуверен. Погледът му недвусмислено говореше, че както винаги се е оказал прав. При това не само за П4, но и за всичко на този свят, включително и за нея самата.

Вбесена, тя просъска:

— Значи смяташ, че можеш да превеждаш и древни извънземни надписи, така ли?!

— Писменото слово е само една от множеството форми на комуникация, сестро Сергети, както вие със сигурност знаете — отвърна й саркастично той. — А и не смятам, че вътре ще намерим надписи!

— Откъде си толкова сигурен?

— Просто предчувствие — сви рамене той, а после прокара ръка по блестящата бяла повърхност на пирамидата. — Обърни внимание на перфектното напасване на облицовъчните камъни, обгръщащи цялата структура!

Дори и да имаше фини нарези, Серена не бе в състояние да ги зърне заради заслепяващото отражение на светлината.

— И защо нашите пирамиди не блестят като тази тук?

— През Средновековието са били отмъкнати за строежите на джамии — обясни археологът. — Така пирамидите са се превърнали в евтини каменни грамади. Ето, усети гладкостта!

Серена прокара ръка по повърхността. Камъкът приличаше по-скоро на стъкло.

— Различен материал? — погледна го въпросително тя.

— Значи забеляза — усмихна се Конрад. — Нищо чудно, че радио и ехографските проучвания не са успели да засекат пирамидата. Беше прав, Йейтс. Този материал е по-неуловим и от бомбардировач „Стелт“!

— И по-твърд от диамант — добави генералът зад сина си. — Докато открием тази шахта, всичките ни свредели се изпочупиха. Но не му знаем името. А сега, ако благоволите да си поместите задниците…

— Орейхалк — обади се Конрад.

Гласът му като че ли отскочи от стените на шахтата и се върна при тях.

— Какво каза? — обърна се към него Серена.

— Орейхалк е името на онази загадъчна медна руда или „блестящия метал“, за който Платон разказва, че е бил използван от жителите на Атлантида. Рудата е била изключително чиста, почти свръхестествена „планинска мед“. Проблясвала като огън и се използвала за облицоване на стени, както и за плочки с надписи. На бас, че външните два метра на пирамидата са изработени от този материал!

Той излъчваше такава самоувереност, че тя не се сдържа:

— Мислиш, че разполагаш с всички отговори, така ли?!

— Няма да знаем със сигурност, докато не проникнем вътре.

— Ами ако строителите са ни поставили някакви капани?

— Не забравяй, че атлантите са онези, които са попаднали в капан! — изтъкна поучително той. — Освен това строителите никога не са си представяли, че някой ще влезе в пирамидата им от небето, от тази шахта! Единствените капани, ако въобще ги има, са разпръснати в основата на П4, както и в тунелите, отвеждащи от централния вход към ключовите камери.

Серена погледна през рамото на Конрад към генерал Йейтс, който бе сбърчил чело от тревога и нетърпение. Застаналите мирно до него Лопес, Кригел и Маркус си носеха обичайните каменни физиономии.

— Добре. Хайде сега да разберем как стоят нещата! — извика тя и стъпи в отвора на шахтата.

Не след дълго тя установи, че Конрад е бил напълно прав за орейхалка. Някъде на около втория метър навътре повърхността на стените се промени — стана по-груба, изработена от по-тъмен вид камък или метал. Одраска леко екипа й, но тя установи, че спокойно може да остане на двата си крака, ако се спуска, леко приведена назад и се държи здраво за въжето. Светлината на лампичката на главата й осветяваше само петнадесетина метра от тъмнината пред нея.

— Как вървят нещата там долу? — извика Йейтс. В шахтата гласът му прозвуча тенекиено и грубо.

— Много добре — извика в отговор тя.

Но не се чувстваше добре. Въздухът бе тежък и я задушаваше. Колкото повече напредваше по наклонената шахта, толкова повече я връхлиташе усещането, че влажните, плътни стени всеки момент ще се стоварят отгоре й. По гръбнака й плъзнаха ледени тръпки.

Само двадесет минути по-късно излязоха от шахтата и се озоваха в огромна, тържествена червеникава зала, която като че ли излъчваше неописуема топлина и мощ. Беше напълно празна.

— Тук няма нищо, Конрад — изрече Серена и гласът й отекна. — Нито надписи, нито нищо.

— Не бъди чак толкова сигурна!

Обърна се и се загледа как Конрад се смъква по стената, където завършваше шахтата, следван от генерал Йейтс и тримата офицери.

Фенерът на Конрад обля залата със светлина, под която се разкриха стени от масивни гранитни блокове. Подът и таванът бяха също изработени от гигантски блокове. Камерата беше по-дълга и от футболно игрище. Според Серена височината й беше повече от шестдесет метра. Въпреки това усещането, че всичко това всеки момент ще се стовари върху нея, не я напусна.

— И ние си чешем езиците за мегалитната архитектура! — махна с ръка Конрад. — Та само инженерните планове за това тук са буквално непредставими!

Серена си даде сметка, че той е напълно прав за мегалитната архитектура — тя разкрива много неща за строителите си. Точно поради тази причина тя харесваше и лингвистиката. Езикът доста често се опитва да скрие или да изкриви смисъла на нещата. И в тези свои опити той разкрива истинската същност на цивилизацията, скрита зад артефактите.

Ала надписи тук липсваха. Нямаше абсолютно нищо. Дори и в най-бедния терен Серена обикновено откриваше нещо, което да свърже разкопките с хората, живели в онези времена. Глинен чиреп, някаква статуетка. Все неща, чието значение не се ограничаваше само в ролята им на артефакти. Те принадлежаха на мислещи, чувстващи човешки същества. Все едно разглеждаше личните вещи на баща си, свещеника, след като той почина — вещи, които й разкриха иначе тривиални, ала твърде многозначителни истини за нейното минало.

Тук тя не усещаше никаква връзка с находката. Нищичко. Само абсолютна празнота. Смразяваща празнота. Нямаше дори и саркофаг — погребална кутия, която, ако паметта й за египетските пирамиди не я лъжеше, би трябвало да лежи в западния край на тази камера. Това място тук беше студено, сурово, високомерно.

— Не виждам никакви други шахти — обади се тя. — Нали каза, че ще намерим и друга? Никъде не се виждат врати. Попаднахме в капан.

— Напротив, ето я другата шахта! — възкликна Конрад и точно в този момент лъчът на фенера му облиза южната стена на пирамидата. Изглеждаше точно като онази, от която току-що бяха пристигнали.

— И в края й сигурно няма да открием нищо друго освен лед — отбеляза Серена.

Конрад се вторачи в шахтата и рече:

— В Голямата пирамида в Гиза южната шахта е водела починалия фараон към тръстиковите му лодки, с които да плава из своето земно царство. Докато северната е пътят му към звездите, по който се е присъединявал към небесното царство.

— Хубава приказка — усмихна се тя. — Обаче никъде наоколо не се забелязва саркофаг на починал фараон.

Серена го проследи с поглед как се насочва към центъра на залата. Колкото повече напредваше, толкова по-силно като че ли отекваха стъпките му.

— Какво правиш? — попита тя.

— Щом в залата няма нищо, то тогава ще разгледаме самата зала. — С тези думи Конрад се приближи към западната стена и се обърна с лице на изток. Извади от джоба си нещо, подобно на химикал, от който излезе тънък лазерен лъч и се плъзна по стените. След внимателния оглед той погледна изчисленията си и отсече: — Тази камера оформя идеален правоъгълник в съотношение едно към две. А височината й е точно половината от дължината на диагонала на пода.

— Е, и?

— Щом камерата образува идеален правоъгълник едно към две, то тогава строителите й са изразили чрез нея златното сечение фи.

— Фи ли? — обади се най-сетне генералът.

— Фи е ирационално число, подобно на пи, което не може да бъде получено по аритметичен път — обясни Конрад. — Стойността му е квадратен корен от пет плюс едно, делено на две, и е равно на 1.61803. Или пък ограничаващата стойност на съотношението между последователните числа от серията на Фибоначи — серия от числа, която започва така: 0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13…

— При която всяко следващо число представлява сумата от двете предходни — завърши Серена лекцията му. Какво искаш да кажеш с всичко това?

— Искам да кажа, че строителите не са оставили нищо на случайността. Всеки камък, всеки ъгъл, всяка камера са планирани систематично и с математическа перфектност. Защото тази конструкция е не само най-древната и най-голямата на планетата. Тя е и най-безупречната!

— Което означава? — преглътна Серена.

— Означава, че е абсолютно непосилна за човешките възможности.

Серена се загледа внимателно в него и стигна до извода, че той напълно вярва в онова, което казва. Засега тя се въздържаше от мнение, но не можеше да не се възхити от интелекта му. Рядко й се случваше да срещне мъж, по-умен от нея. Само дето Конрад беше вероятно прекалено умен за своето собствено добро — подобно на гениите, които американците са използвали по време на Втората световна война, за да им създадат атомната бомба. И прекалено самоуверен. Очевидно си беше въобразил, че ще може да изнесе нещо от П4 и завинаги ще остави своя отпечатък в историята.

Йейтс обаче едва ли щеше да му позволи. Серена хвърли крадешком поглед към генерала и разбра, че е права. Студеното му, каменно изражение й подсказа, че щом Конрад изчерпи полезността си за тази мисия, ще стане напълно излишен. Не като негов син, разбира се, но със сигурност като археолог.

От друга страна Конрад беше прекалено умен, за да позволи да бъде изхвърлен. Именно поради тази причина тя се притесняваше както за онова, което той казваше, така и за другото, което оставяше за себе си.

— Значи сега пък заключаваш, че П4 е дело на извънземни, така ли? — изгледа го присмехулно тя. — Обаче телата, които открихме в леда, са човешки. Или поне такива са заключенията от аутопсиите по думите на генерала.

— Това въобще не означава, че същите тези хора са построили П4! — махна пренебрежително с ръка той. — Това нещо тук вероятно е построено много преди те да се появят.

Начинът, по който той изрече „това нещо“, я притесни не на шега. П4 не беше „нещо“. Тя беше пирамида. Или не беше?

Без надписи Серена бе напълно безсилна да открие значението на този монумент, както и да спори с Конрад. Единственото, което можеше да повтаря като папагал, бе: „Не можеш да бъдеш напълно сигурен в твърденията си!“.

— Не губи надежда!

С тези думи той прекоси залата и се насочи към срещуположната шахта. После извади от колана си някакво устройство.

— Какво правиш? — попита тя.

— Включвам астрономическия си симулатор. — Той натисна един бутон и на дисплея се появи графика. — Северната шахта, през която влязохме, е под наклон от тридесет и осем градуса и двадесет и две минути. Тази южна шахта тук е под наклон петнадесет градуса и тридесет минути.

— Въобще не те разбирам! — въздъхна тя и се приближи до него.

— Забравяш, че тази пирамида може и да е меридиан за насочване към звездите — каза Конрад, загледан в дисплея. — Например шахтите в Царската камера на Голямата пирамида са насочени към Орион и Сириус. Интуицията ми подсказва, че са изградени по плана на тази пирамида тук. Единственото, което сега трябва да направим, е да открием съотношението между шахтите и смяната на небесни координати през човешката история, чрез което много лесно можем да датираме П4 точно до… — Не довърши. Стоеше и зяпаше невярващо дисплея.

— Хайде де! — подкани го Серена.

— Чакай малко! — намръщи се той. — Това не може да е истина!

— Кое не може?

— Нещо не е наред ли, Конрад? — обади се и генерал Йейтс, който точно в този момент оглеждаше с фенера си южната шахта.

— Наклонът на шахтите визира конкретни звезди в конкретна епоха — обясни археологът. — Тази шахта тук е насочена към звездата Алфа от съзвездието Голямо куче. Древните са я познавали като Сириус. Египтяните са я свързвали с богинята Изида, космическата майка на всички фараони.

— Чиято половина е космическият баща Озирис — обади се Серена.

Очите на Конрад светнаха, когато завърши:

— Чието съзвездие Орион точно в момента изгрява от изток!

— Добре де, но нали ми разказа за всичко това още в ледената база „Орион“! — възкликна нетърпеливо генерал Йейтс.

— Не разбираш — заговори задъхано Конрад. Серена не можеше да не признае на генерала, че дори и на нея й беше трудно да схване логиката на сина му. — Тази шахта тук е насочена към Алфа от Голямото куче точно сега, при изгряването на ерата на Водолея, видяна от Южния полюс в деня на пролетното равноденствие!

— Сега сме септември, Конрад — махна нетърпеливо генералът.

— Само за Северното полукълбо — напомни му Серена. — В Южното полукълбо е пролет. — После се обърна към Конрад и попита: — И какво означава всичко това?

— Ами, разположението на небесните тела минава един пълен цикъл на всеки двадесет и шест хиляди години. Което означава, че тази пирамида е построена или преди двадесет и шест хиляди години, по време на последната епоха на Водолея, или…

— Или какво? — подкани го нетърпеливо тя.

— Или пък е построена с цел да се изравни със звездите в конкретен ден в бъдещето — отговори той и я погледна в очите. Познатите тръпки отново запълзяха по гърба й. Иначе казано, за настоящия момент, точно сега!

14.

Ледената база „Орион“

Горе, в ледената база „Орион“, полковник О’Дел лежеше на нара, слушаше Шопен и чакаше новини от генерал Йейтс, когато внезапно стените на модула се разтресоха и алармата се включи.

В определени интервали от денонощието спокойствието в базата се нарушаваше от тренировъчните симулации. Алармата се включваше и всеки от отряда се втурваше към своя пост в командния център, където се намираха панелите с предупредителните лампички и компютрите за диагностика. Проблясващите букви „СИМ“ на панела подсказваха на хората, че извънредната ситуация всъщност не е истинска.

Ала тъй като О’Дел беше човекът, който организираше симулациите, и тъй като точно в този случай той не беше заповядал такава, веднага разбра, че този път върху панела не проблясват буквите „СИМ“. Усети как пулсът му се учести и адреналинът му скочи бясно нагоре. Светкавично се изстреля от своята стая и се спусна към командния център, където екипът му вече се бе събрал около екраните на мониторите.

— Имаме пробив във външния периметър, сър! — докладва веднага дежурният лейтенант. — Сектор четири.

О’Дел се загледа в снежната буря върху екрана. А после от мъглата изплува голям сив предмет.

— Това са руснаците! — извика ядосано полковникът, разпознал веднага големия трактор „Харковчанка“.

— Пробив в сектор три! — извика друг офицер.

Последваха го и останалите.

— Пробив в сектор две, сър!

— Сектор едно!

— Сектор три!

Полковникът огледа всички монитори в командния център — руски „Харковчанки“ навсякъде. Руснаците бяха обградили базата. Той се вцепени, осъзнавайки сложността на ситуацията. После усети, че някой го потупва по рамото.

— Сър?

Обърна се и видя офицера за свръзка. Примигна. Устните на офицера се движеха, ала О’Дел не чуваше нищо.

— Какво? — извика той.

— Казах, че руснаците ни поздравяват, сър! Искате ли да им отговорите?

О’Дел си пое дълбоко дъх и попита:

— Можем ли да се свържем с генерал Йейтс?

— Изгубихме контакт с групата му веднага, щом влязоха в П4.

Преди полковникът да успее да отговори, от интеркома за връзка с източната порта се чу вик: „Ванюшки при портата!“. О’Дел чу как руснаците млатят вратата с нещо, което вероятно бяха прикладите на техните автомати АК–47. Издиша и се обърна към офицера за свръзка:

— Информирайте руснаците, че ще ги посрещнем официално при източната порта!

— Слушам, сър!

— А междувременно, нека скрием всичко, което можем! Полковникът напусна командния център и се насочи бързо към коридорите, осветявани от прозорците с подсилени стъкла. Дори и беглият поглед към селцето от цилиндрични и геодезични модули отвън му подсказа, че е невъзможно да скрие какво правят хората му там.

Премина през поредната херметически затваряща се врата и влезе в модул, където звуците на Моцарт се чуваха още по-силно. Мина покрай екипа, почистващ всичко необходимо пред лабораторията, в която се намираше камъка бенбен. Двойните врати с обозначението „Служебен вход“ бяха изчезнали, заменени от фалшив прозорец, много удобно замъглен.

Единствената му надежда беше, че руснаците няма да се впускат в толкова големи подробности. Обаче май искаше прекалено много от тях — като онази негова молитва някак си да не забележат дозиметрите, разположени в различни панели и предназначени да измерват радиацията от ядрения реактор на базата. Само това бе напълно достатъчно, за да сложи край на кариерата му. А после Йейтс ще сложи край и на живота му.

До портата вече го очакваха двама невъоръжени военни полицаи. О’Дел кимна и тежката вътрешна врата бавно се отвори. Леденият въздух го прониза, а от мъглата се материализираха две фигури — едната едра и квадратна, а другата — висока и хилава.

Квадратният човек вдигна качулката си и полковникът зърна най-грозното червено и подпухнало лице, което бе виждал през живота си.

— Аз съм полковник Иван Кович. А вие сте я загазили. При това много яко!

Преди О’Дел да успее да отговори, че ледената база „Орион“ е скромна изследователска станция, Кович се разкашля неконтролируемо. Високият му, хилав адютант потупа командващия си офицер по гърба и продължи, докато полковникът не му махна да престане.

— Прочети го ти, Володя! — заяви Кович и представи адютанта си на домакините: — Това е Владимир Ленин, далечен роднина на самия Ленин!

О’Дел наблюдаваше с интерес как младият офицер вади някакъв смачкан лист хартия от джоба си и го изглажда. Очевидно този Ленин не се бе издигнал до висините, до които бе стигнал неговия велик предшественик. На доста неуверен английски той изрече:

— Вие сте тук в нарушение на член първи от Международния антарктически договор. Военното присъствие забранено! Договорът ни дава право да инспектираме базата!

Адютантът се обърна към Кович, който кимна одобрително. После върна листа обратно в джоба си.

— Въпроси? — обърна се полковник Кович към О’Дел.

— Колко ваши хора ще дойдат тук? — попита домакинът.

— Точно толкова руснаци, колкото американци има тук, в базата, както и на дъното на онази пропаст там — отсече Иван Кович.

— Ами полковник Завас и отряда му?

— Надявахме се вие да ни дадете сведения за тях — отговори руснакът. — Отдавна изгубихме контакт както с него, така и с патрула му. Сякаш се изпариха във въздуха.

15.

В голямата камера се възцари напрегната тишина. Генерал Йейтс погледна към Конрад и от изражението му разбра, че нещо с изчисленията му се е объркало. Като че ли монахинята също го усещаше.

— Да не би нещо да… — започна той.

— Няма никаква грешка! — отсече синът му. — Южната шахта, за която знаем, че е построена преди най-малко дванадесет хиляди години, е насочена така, че да се изравни със звездата Сириус в нашето небе, в настоящето. А северната шахта е насочена към Ал Нитак — средната звезда от Колана на Орион.

Йейтс веднага схвана, че има още нещо, ала Конрад не го огласи. Перфектно го разбираше. Серена не преставаше да наблюдава подозрително сина му.

Накрая тя се обади:

— Даже и да си прав за астрономическата подредба, смяташ ли, че П4 има нещо общо с последните земетресения?

За огромно облекчение на Йейтс Конрад предпочете да замълчи.

— Мисля, че преди да продължим, трябва да се свържем с наземната база — заяви генералът, извади радиостанцията си и нагласи честотата. — Ледена база „Орион“, тук е екип „Феникс“!

Никакъв отговор. Само съскане и припукване.

— Ледена база „Орион“ — пробва отново Йейтс. — Чувате ли ни?

Отново никакъв отговор.

— По дяволите! — извика генералът. — Сигурно стените ни пречат!

— Нали не попречиха на изображението, което ни изпрати роботът! — обърна се към него Серена. — Вероятно базата ви вече я няма. Може би е затрупана от снежната буря.

— Вижте какво, сестра Сергети… — започна Йейтс.

— Доктор Сергети! — сряза го тя.

— Вижте какво, доктор Сергети! Вероятно просто става въпрос за радио затъмнение, причинено от полярната буря! Нищо повече! Така че най-добре е да се захванем с онова, за което сме дошли! Лопес, Маркус, Кригел!

Тримата офицери веднага застанаха мирно и отдадоха чест.

— Да, сър!

— Организирайте нов команден и логистичен център в тази камера! Убежището вероятно е крайно нестабилно. Донесете тук всичко, от което се нуждаете. — После се обърна към Конрад, сложи ръка на рамото му и каза; — Горе спомена нещо за четири шахти в тази пирамида.

— Точно така — кимна археологът. — Предполагам, че другите две шахти, ако изобщо съществуват, излизат от някоя по-долна камера. Трябва да ги потърсим, за да бъдем сигурни.

— За какво да бъдем сигурни? — намеси се Серена.

— Ще знам, когато стигнем там — отговори лаконично Конрад.

— И как смяташ да стигнеш дотам? — изгледа го присмехулно тя.

— През тази врата.

— Каква врата?! — извърна се рязко генералът.

— Онази там!

Генералът проследи как Конрад се обръща към шахтата, от която бяха дошли, и как сканира стената вдясно от нея с лъча от фенерчето си. И ето, че за огромно удивление на Йейтс в ъгъла се видя открит проход. Значи през цялото време е бил зад тях!

— Ама това не беше тук преди! — прегракна от изненада Серена.

— Напротив, винаги си е било там — отвърна спокойно Конрад.

За пореден път генералът беше удивен от усещането за пространство и размери, което притежаваше синът му. Не би се изненадал, ако Конрад вече е начертал в ума си картата на цялата вътрешност на пирамидата.

— Казвам ти, че не беше! — упорстваше Серена.

— А аз пък ти казвам, че не си я забелязала — обърна се към нея Конрад. — Защо не се поуспокоиш, а?

— Хубаво — навири нос монахинята. — В такъв случай какво чакаме?

Йейтс блокира пътя й с ръка и отсече:

— Вие оставате тук, докато ние двамата с Конрад претърсваме за другите две шахти!

Очите й гневно проблеснаха. Очевидно тази жена имаше проблем с подчинението. Нищо чудно, че Ватикана я считаше за трън в задника. Монахинята се опита да отблъсне ръката му и да се насочи към прохода, но този път Конрад беше този, който я сграбчи за рамото и я дръпна назад.

— Успокой се! — изрече той. — Когато открием другите две шахти, веднага ще се върнем за теб!

„Да, веднага ще го направим!“ — изкиска се мислено Йейтс, а на глас каза:

— Разбира се, че ще се върнем! Веднага щом открием нещо!

— Обещаваме! — добави сериозно Конрад, което определено притесни Йейтс. Синът му нямаше право да обещава каквото и да било на когото и да било.

Изражението върху лицето на Серена веднага подсказа на генерала, че тя въобще не вярва на Конрад.

— Добре де — кимна накрая тя. — Вървете!

Йейтс направи знак с глава на Маркус и Кригел, които веднага застанаха на пост при вратата, след което пое след сина си, който вече бе тръгнал надолу по ниския, квадратен тунел.

Докато пристъпваха напред в тъмнината, генералът стигна до тревожното заключение, че бяха допуснали огромна грешка, позволявайки на Майката Земя да се присъедини към екипа им. Не че на момичето му имаше нещо. Проблемът беше в сина му — Конрад определено превърташе, когато тя беше наоколо.

Бащата се надяваше, че малко повече пространство и чист въздух ще прочисти главата на момчето му.

Тази стратегия се оказа изключително успешна само няколко минути по-късно, когато двамата стигнаха до някаква солидна хоризонтална платформа. Приличаше на нещо като олтар. Внезапно Конрад се закова на място.

— Какво има? — обърна се заинтригуван към него Йейтс.

— Тази платформа се намира точно по оста изток-запад на пирамидата — обясни той. — Обозначава точката, разделяща монумента на северна и южна половина.

— Е, и? — попита Йейтс и направи крачка напред, но Конрад веднага го спря с ръка. Оказа се доста по-силен, отколкото генералът предполагаше.

— Виж! — Конрад насочи лъча на фенерчето си в тъмнината и разкри нещо, което приличаше на гигантски подземен тунел, спускащ се към центъра на Земята. В средата на блестящия под имаше дупка с широчина дванадесет метра и дълбочина шест. И представляваше огледално отражение на сводестия таван при върха му, отстоящ на деветдесет метра над главите им. — Това е главният коридор или Голямата галерия — обясни той.

— Да ме вземат мътните, сине! — възкликна Йейтс и веднага отстъпи от ръба пред краката му. — Определено познаваш това място! Сигурен ли си, че никога преди не си бил тук?

— Само в сънищата си.

— Да, и на мен ми прилича на кошмар — Йейтс надникна над ръба. — Къде ли отива това нещо?

— Има само един начин да разберем — отвърна Конрад и извади въже от раницата си. — Склонът е с наклон около двадесет и шест градуса, а подът му е доста хлъзгав. Ще трябва да се държим за нещо. Гледай да се хванеш добре за опорите и внимавай да не се подхлъзнеш!

Бяха изминали около триста метра надолу, когато генералът внезапно изгуби усет за посоката. Същият световъртеж, който понякога усещаше и в ледената база „Орион“. Не бе в състояние да определи кой край на тунела е нагоре, и кой — надолу. Разтри очите си, които го сърбяха от студената пот, и продължи смело надолу по Голямата галерия.

— Не взе Серена само като наблюдател, нали? — обади се по едно време Конрад.

Йейтс почувства, че монахинята очевидно липсва на сина му. Няма що! Особено като се има предвид, че току-що се бяха разделили с нея.

— Естествено, че не. Исках да разбера колко знае за тази работа. Убеден съм, че е повече, отколкото издава.

— Какво те кара да бъдеш толкова подозрителен? — попита го Конрад.

— Изискванията на работата ми.

— В такъв случай Серена може би не трябва да остава сама.

— При нея са трима добри офицери, които охраняват периметъра.

— Просто не смятам, че трябваше да я оставяме там.

— Напротив, трябваше! Като стана въпрос за нея, сега можеш да ми кажеш онова, което прецени, че не е подходящо за добрата католичка. Или по-точно — какво мислиш наистина по този въпрос тук.

— Ами, вероятно не е кой знае колко важно — отговори Конрад. — Може да е чисто съвпадение.

— На подобно място не съществуват съвпадения — отсече Йейтс. — Давай, слушам те!

— Огледай се! — каза синът му и обгърна с жест обширната, блестяща галерия. — Никакви надписи, никаква религиозна иконография, никаква видима символика както в галерията, така и в самата пирамида.

— Е, и?

— Значи не е гробница.

— Тогава какво е, по дяволите?

— Имам чувството, че се намираме във вътрешността на гигантска машина!

Йейтс усети как в стомаха му нещо се преобърна. Прие новината като пророчество — едновременно очаквано и тревожно.

— Машина ли?!

— Смятам, че от нея се очаква да направи нещо.

Настъпи кратка, тягостна тишина. Накрая генералът прочисти гърлото си и попита:

— Какво например?

— Нямам представа. Вероятно катаклизмът е сварил строителите й, преди да са имали възможността да я включат.

— Може би.

— Или пък — продължи Конрад — именно тази машина е причинила въпросния катаклизъм.

Йейтс бавно кимна, докато претегляше хипотезите на сина си. Незнайно как, но и той подозираше същото. Още откакто пристигнаха тук. Искаше му се да може да даде на Конрад повече информация. Но сега не беше моментът. А и нищо чудно той сам да я открие.

Докато се спускаше по Голямата галерия, Конрад се ядосваше, че не бяха взели и Серена. И не само защото държеше тя да се увери с очите си колко прав се е оказал за П4. Изражението й недвусмислено подсказваше колко изолирана се чувства. И тъй като той самият познаваше това усещане много добре, изпита лека вина, че не се застъпи за нея пред Йейтс. Обаче въобще не възнамеряваше да профука с лека ръка собствените си шансове да проучи долните нива и да играе ролята на водач по време на най-великото археологическо откритие в човешката история.

Веднага щом стигнаха дъното на галерията, в главата му изникна картата на вътрешността на пирамидата. Пътят пред него се разклоняваше на два по-малки тунела. А трябваше да бъдат три.

Усети затрудненото дишане на баща си зад гърба си.

— Е? — изрече задъхано Йейтс. — Сега накъде?

Конрад огледа внимателно двата „по-малки“ тунела.

Всеки от тях беше висок повече от девет метра. Единият продължаваше под същия наклон като галерията — двадесет и шест градуса. Другият падаше под деветдесет градуса във вертикална шахта. Нито един от двата не му хареса. Обърна се и започна да оглежда стените за трети тунел, който минава успоредно под галерията. Но не го откри.

— Какво правиш? — учуди се Йейтс.

Конрад потупа студената стена, но нищо не каза. Беше напълно сигурен, че централната камера, която търсеха, се намира на това ниво. И ако Голямата пирамида в Гиза наистина е построена по модела на тази, то тогава коридорът, отвеждащ към централната камера, би трябвало да се намира тук, в дъното на галерията.

Обаче го нямаше.

Вероятно отиваше прекалено далече в хипотезата си, че древните египтяни са научили всичко от атлантите. А дори и първоначалната му теория да се окажеше правилна, то това в никакъв случай не означаваше, че египтяните са притежавали както познанията, така и средствата, за да издигнат точно копие на П4.

— Камерата, която търсим, се намира на това ниво изрече той накрая. — Но ще трябва да стигнем до нея от долу.

— Добре — кимна Йейтс. — По кой тунел?

— На теория и двата коридора би трябвало да водят до погребалната камера — изрече не особено уверено Конрад.

— Стига да не е нашата — опита се да се пошегува генералът.

— Тя няма нищо общо с погребенията — обърна се към него синът му. — Погребалната камера в дъното на пирамидата служи за нещо като космическа тоалетна стая, където царят може да танцува и да празнува завършването на живота си. На върха на пирамидата се намира фениксът или камъкът бенбен, символизиращ прераждането. Всичко това е символ на възкачването, възнесението.

— Схванах — кимна Йейтс. — И някъде по средата на двете неща се случва въпросният фокус-бокус.

— Да, в централната камера — рече Конрад. — Именно там би трябвало да открием хранилище с някакви текстове или технология, които да ни помогнат да проумеем значението на П4. — Огледа се и добави: — И тъй като коридорът за достъп липсва, предполагам, че погребалната камера сама ще ни подскаже.

— И кой тунел води до нея?

Конрад усещаше вторачения поглед на баща си върху себе си. Истината бе, че още не беше свикнал с подхода към пирамидата отгоре надолу. Все пак целият му досегашен опит се базираше на прониквания отдолу нагоре.

Обърна се отново към първия тунел.

Най-естественото би било да продължат при наклона, по който бяха вървели до този момент. Но той подозираше, че този тунел отвежда към главния вход на П4. И именно затова сигурно е блокиран, за да не позволи проникването на външни лица.

— Чакам предложението ти, сине!

— Врата номер две! — отсече накрая Конрад. — Ще поемем по вертикалната шахта.

— Става. — Йейтс веднага се приведе над шахтата и пусна ново въже.

След половин час Конрад стигна дъното на вертикалната шахта и видя, че следва друг, по-нисък коридор в посока север-юг. Той също беше висок повече от девет метра. Йейтс тъкмо се бе приземил до него, когато алармата на ръчния часовник на сина му се включи.

— Да не би да имаш някаква среща? — попита баща му.

— Това означава, че се намираме точно под основата на П4. — Дръпна нагоре ръкавицата на лявата си ръка и наклони китката към баща си, за да му покаже синьо оцветения дисплей на своя мултисензорен часовник. Освен вграденият дигитален компас, барометър, термометър и Джи Пи Ес система, той включваше и висотомер. — Изминали сме почти два километра. Включил съм алармата така, че да ме предупреди за крайната ми цел.

Йейтс извади стандартния си висотомер — неотменим помощник на американските ВВС, и отбеляза:

— Грешиш с около петстотин метра. В момента сме не повече от километър и четиристотин.

Конрад погледна неуверено своя висотомер. Беше изключено баща му да го будалка.

Не и сега. Не и при този залог.

За него това бе равностойно на първото стъпване на човешки крак на Марс. И доколкото знаеше, НАСА не би си позволила никаква грешка в уредите.

После вдигна глава и стигна до заключението, че генералът е прав. Ако не друго, то П4 със сигурност има много по-голямо значение за човечеството, отколкото Марс. Най-малкото от всичко бе по-близо. Осезаемо по-близо.

— Е, сега накъде? — попита Йейтс. — На север или на юг?

Конрад сряза въжето си и инстинктивно се обърна на север.

— Насам!

След около триста и петдесет метра подът внезапно се наклони рязко и почти удвои височината на тавана. След около петдесетина метра се намираше входът, който Конрад търсеше. Усети как пулсът му се ускори.

— Ето я! — отсече той.

Озоваха се в още по-обширно пространство.

Лъчите на фенерчетата им се стопяваха в нищото. Обграден от пълния мрак и треперещ от студ, Конрад почувства, че тази кухина в постройката е многократно по-голяма от горната камера над Голямата галерия, която бяха оставили. При все това празнотата отвъд края на техните лъчи излъчваше необяснима плътност. Да, тук човешки крак определено не беше стъпвал.

— Ще хвърля една сигнална ракета — обяви Йейтс. — Имаме тридесет секунди. Едно, две, три!

Конрад буквално чу как баща му вдига пръчката на ракетата в тъмнината. Започна да брои наум, като приготви дигиталната си камера, за да заснеме всичко, което се появи от светлината.

Ракетата освети, каквото можа.

Докато очите му привикваха към новата обстановка, той започна да си дава сметка, че се намират точно в такова помещение, каквото и предполагаше — на ръба на титаничен кратер, с диаметър повече от километър. Но височината му беше само шестдесет метра.

Ракетата изсъска и изгасна. Отново се възцари непрогледен мрак.

— Покажи ми какво успя да снимаш — обади се генералът.

— Ето! — И Конрад пусна записа на току-що заснетото на малкия екран в задната част на камерата. Екранът блесна.

— Спри! — изкомандва Йейтс.

Конрад натисна бутона за пауза. В центъра на този кратер имаше нещо. Някакъв кръг или главина.

— Можеш ли да зумираш образа?

— Малко.

С пръсти, треперещи от прилива на адреналин, Конрад увеличи изображението, докато то изпълни целия екран. Картината обаче беше все така размазана, за да се разбере каквото и да било.

— Нека отидем там! — предложи внезапно той.

Бащата и синът тръгнаха едновременно към центъра, като внимаваха да не изгубят равновесие по спускащия се под наклон под.

Сърцето на Конрад биеше бясно. Нито в Египет, нито в двете Америки не бе преживявал нещо подобно — не бе влизал в камера, дори и слабо наподобяваща тази както по размери, така и по съдържание.

След осемстотин метра Йейтс му извика да спре.

Конрад сведе лъча на фенерчето си към пода и зърна нещо, простиращо се на десетина метра пред тях. В полирания под бяха издълбани четири пръстена, излизащи от овален картуш в центъра — подобен на гигантски печат.

Йейтс подсвирна и отбеляза:

— Най-сетне! Ето ти ги и надписите за нашата Майка Земя!

— Не съвсем — отбеляза Конрад, като дишаше тежко. Част от него искаше да се върне и да я доведе. Друга част обаче отказваше да признае, че няма да може да се оправи и сам. — Това е някаква икона или символ.

— В такъв случай и ти можеш да го разчетеш.

Конрад се насочи към центъра на пода, където в овалния картуш беше изписан твърде познат йероглиф. Беше на бог или цар, седнал върху някакъв механичен уред. Приличаше на брадат европеец, а на главата си носеше сложно орнаментирано украшение, известно като короната Атеф. В ръка държеше нещо като скиптър, което пък приличаше на малък обелиск.

— Тази фигура ми изглежда позната — прошепна Конрад. — Но не мога да се сетя откъде.

Отново сведе поглед към картуша на пода. Образът, изрисуван там, беше твърде сходен на символите, които бе виждал на боговете на Виракоча в Андите и Кецалкоатъл в Централна Америка. Ала този символ от друг свят събуждаше в него нещо първично и истински ужасяващо. Внезапно разбра защо.

— Тази пирамида е посветена на Озирис — обади се колебливо той.

— И какво от това? — възкликна Йейтс. — Нали повечето от пирамидите са посветени на някой бог?

— Не, не разбираш! — извика възбудено Конрад. — Този печат подсказва, че П4 е била построена от самия Цар на Вечността, от Господаря на Първото Време!

— Първото Време ли?!

— Епохата на Битието, за която ти разказах горе, в базата. Времето, когато човечеството е изплувало от първичната тъма и е получило даровете на цивилизацията от боговете — обясни Конрад. — В древните египетски текстове се казва, че тези дарове или технологии са били предадени на хората от посредници или по-незначителни божества, познати като „наблюдателите“ или уршу.

— Значи смяташ, че уршу всъщност са били атлантите, които са построили П4?

— Може би. Сигурен съм обаче, че Серена ще има своя интерпретация на това тук. Едно е сигурно — открихме извора. Открихме Културата Майка! — завърши триумфално археологът.

— Първото Време значи — рече Йейтс.

— Първото Време — рече Конрад и изговори фразата на най-добрия си древноегипетски: — Зеп Тепи!

В мига, в който тези думи излязоха от устата му, те сякаш се материализираха. Превърнаха се във вихър, който избликна от центъра на кратера и се завъртя из камерата с огромна центробежна сила. Подът започна да се тресе.

Неочаквано картушът се разцепи и от пода се издигна огнен стълб, който достигна кръглата шахта в тавана. Конрад се отдръпна стреснато.

— Ухааа! — извика и падна по очи. После изпълзя до дупката в кратера и се загледа в огъня.

Йейтс сграбчи ръката му и го дръпна.

— По-спокойно, по-спокойно!

Внезапно огненият стълб изчезна и боботенето спря. Единственото, което остана, бе подобният на кратер отвор, където картушът се беше разцепил.

Конрад усети как баща му го вдига на крака.

— И къде, за бога, смяташ, че отива това нещо, сине?

Конрад се наведе и надникна в огнената шахта. За части от секундата сякаш зърна светещ тунел, който май слизаше до самите недра на планетата. Но остатъчната топлина от изригването облиза челото му и той побърза да се отдръпне.

— Така, като гледам — изрече бавно той, като докосна челото си, за да провери дали все още е на мястото си, бих казал, че това там е адът!

16.

Сигурно е от водката. Не може да не е от водката! Така си помисли полковник Иван Кович, когато за първи път зърна пирамидата на дъното на пропастта. Водката или поредният експериментален халюциноген, който американците бяха пуснали тайно в питието му, докато се черпеха в базата им на повърхността.

Каквото и да беше обаче, определено бе част от великия американски заговор, целящ да побърка руския народ! Заговорът беше започнал с узаконяването на комунистическата революция от 1917, станала с одобрението на империалистическите банки. После набра скорост с издигането на Сталин и създаването на лагерите „Гулаг“, а след това и с поголовното избиване на двадесет милиона руснаци по време на Втората световна война. За да кулминира в унизителното разпадане на Съветския съюз през 1991 година и възходът на позлатените арки на американските щандове за хамбургери в Москва!

А сега, когато САЩ бяха останали единствената и неоспорима суперсила, Кович бе убеден, че те просто поддържат руснаците живи за свое собствено, перверзно удоволствие, като побъркват телата им с тлъстините на „Биг Мак“, а душите им — със сапунени сериали като „Спасители на плажа“.

Именно от този ад полковникът бе потърсил убежище в неопетнената природа на Антарктида.

И за какво?!

За да попадне на истински планински хотел „Четирите сезона“ в снега, взел в случая формата на ледената база „Орион“. Със свръхмодерните си компютри, луксозните спални помещения, тоалетните с казанчета и планината от хранителни запаси. Единственото, което липсваше на този хотел, бе плувният басейн и балнеоложкият център.

Портиерът на хотел „Орион“ — полковник О’Дел, демонстрира завидна любезност по време на инспекцията. Но американците станаха изключително нервни, когато руските дозиметрични уреди засякоха радиация и полковник Кович предложи да погледнат в гигантската пропаст, над която бе кацнала базата.

Кович бе напълно убеден, че всеки момент ще разкрие незаконна площадка за ядрени опити, най-вече защото самата Русия също имаше такава, само че в другия край на планетата — в арктическия кръг.

Едва когато достигнаха дъното на бездната и зърнаха стърчащия връх на пирамидата, Кович си даде сметка, че американците са довели както него, така и неговите двадесет руски другари, до ръба на лудостта. Дали ще може да забрави някога ужаса в очите на своите хора, когато се сблъскаха със стотиците човешки тела, замразени в стените на тази ледена гробница?

Със сигурност си мислеха, че командващият им офицер ги е отвел до дълбините на ада.

Радио-ехографските им уреди дори не регистрираха блестящата бяла повърхност на пирамидата, при това само от няколко метра. Беше очевидно, че американците са разработили свръхсекретен и неунищожим материал, който щеше да направи флотата и бомбардировачите им непобедими.

И сякаш това не беше достатъчно, ами и онова послание, което непрекъснато му се въртеше в главата. „Почакай, има още! — повтаряше някакъв гаден глас, подобно на идиотска американска реклама. — Има много още!“ Като специален бонус от дъното на ада американците бяха оставили нещо, което изглеждаше като телевизионна станция, паркирано на върха на пирамидата, както и още една дупка, която ги мамеше още по-надолу.

Тук, при „убежището“, Кович остави двамата американски наблюдатели, които ги бяха придружили долу, както и петима от своите хора. После той и останалата част от отряда продължиха по дългата шахта и достигнаха дъното й чак след половин час.

Озоваха се в нещо, което приличаше на масивна каменна пещ с размерите на олимпийски стадион. А вътре в камерата ги очакваха четирима американски войници — двама мъже и две жени, които предадоха оръжията си, но отказаха да кажат каквото и да било.

И като последен бонус — от тази гробница като че ли нямаше изход. Когато Кович се опита да се свърже с Володя и останалата част от екипа си в ледената база „Орион“ и не успя, той реши, че трябва да очаква най-лошото. Стигна до заключението, че са го измамили. Че това е капан. Примамени са в този масов гроб, за да бъдат избити. Междувременно американците сигурно са записали бавното им пропадане към дълбините на лудостта на скритите си камери и после ще използват резултатите при обучението на новите си войници.

Накрая един от хората му откри някакъв проход. Кович остави няколко от своите да охраняват американците, а останалите поведе надолу по ниския, квадратен тунел към плато, надвиснало над нещо, приличащо на гигантски тунел от Московското метро, спускащ се към центъра на Земята. Доколкото можеше да прецени, беше дълбок най-малко сто метра и като нищо би погълнал огромния руски магазин „ГУМ“ — най-големия в света. По протежение на блестящите му стени, подове и тавани се виждаха канали с широчина дванадесет метра и дълбочина шест.

— Вижте, полковник! — извика един от войниците му и посочи към бездната. — Има още!

Да, той си знаеше, че ще стане така. Кович надникна над ръба и разтърка невярващо очи. Вътре в каналите имаше две въжета, които сякаш го приканваха да слезе още по-надолу.

В бушуващото от ужас съзнание на Кович се надигна нещо странно — нещо, което избликна изпод хаотично въртящите се образи на ресторантите за бързо хранене, бикините, многофункционалните ножове и сидитата с лекции за самоусъвършенстване. Това нещо беше абсолютната сигурност, че той и хората му скоро ще умрат. Никога няма да могат да се върнат обратно на повърхността.

Със смразяваща яснота на съзнанието полковник Кович взе последното стратегическо решение в своя живот щом те не могат да напуснат тази гробница, американците също няма да я напуснат.

17.

В приличащата на бойлер подземна камера под пирамидата Конрад сложи на изгореното си чело ледена кутия безалкохолно и се загледа в пода на кратера, по който мътните отблясъци от огъня продължаваха да пълзят. Изгореното продължаваше да го боли. Свали кутията и видя, че по нея са се залепили няколко опърлени косъмчета от веждите му.

— Положението определено се нагорещява — отбеляза генералът. — По-добре да се махаме оттук, преди ново изригване окончателно да ни изпече. А след измръзналата ти ръка и изгореното ти чело, може да се каже, че вече си уцелен два пъти.

— Нека поне се опитаме да проверим колко градуса е — рече Конрад. — Нали имаш сензор за топлина с дистанционно управление?

Йейтс извади от джоба си малка топка.

— Обвивката е изработена от същия материал, който НАСА използва за външните плочи на космическите совалки — отбеляза той. — Отдръпни се!

И метна топката в шахтата. Минута по-късно върху дисплея на преносимия компютър на Йейтс се показаха цифрите.

— Преди твоят свръхустойчив на топлина сензор да се разтопи по време на падането си — отбеляза с усмивка Конрад, — измина шест километра надолу и регистрира температура 4500 градуса по Целзий.

— Господи Боже! — възкликна Йейтс. — Че това е колкото повърхността на Слънцето!

— Или разтопеното ядро на Земята — добави Конрад. Мисля, че това е геотермална клапа.

— Геотермална клапа ли? — присви очи генералът. — Имаш предвид, като онези в океаните?

Конрад кимна и обясни:

— Един от старите ми професори откри подобна гореща точка на запад от Еквадор, на около осемстотин километра навътре от морския бряг и на две хиляди и петстотин метра дълбочина. На дъното на океана няма почти никакъв живот, защото липсва светлина, а температурите са под точката на замръзването. Но пък в земната кора има пукнатини, през които излиза топлина от ядрото на планетата и затопля водата. Именно поради тази причина някои форми на живот, като например раци, миди и триметрови червеи успяват да оцелеят дори там.

Конрад въздъхна и се огледа. Тази геотермална камера вероятно е нещо подобно. Единственият въпрос, който оставаше неизяснен, бе дали атлантите са построили П4 върху вече съществуваща клапа или са притежавали толкова напреднала технология, че са можели да достигнат до земното ядро, а защо не и до ядрото на всяка една планета, осигурявайки си по този начин неизчерпаем източник на топлина.

— Платон разказва, че Атлантида е била унищожена от мощна вулканична експлозия — отбеляза Йейтс. — Може би точно това тук е причината за тази експлозия.

— Или пък това е легендарният източник на енергия за Атлантида — рече Конрад. — За атлантите се твърди, че са успели да обуздаят силата на Слънцето. Тази геотермална клапа черпи енергия от ядрото на Земята — което е точно толкова горещо, колкото и повърхността на Слънцето. Следователно вероятно точно това е така наречената слънчева сила, която са притежавали атлантите.

— Възможно е — кимна генералът.

Но Конрад веднага усети, че генералът има предвид някакво друго предназначение на П4, което няма нищо общо както с археологическата, така и с технологичната й стойност.

— Да не би да имаш друга теория? — обърна се към него той.

— Да — кимна Йейтс. — От заключенията ти разбирам, че по своята същност П4 е гигантска геотермална машина, която може да насочи топлината от земното ядро така, че да разтопи ледовете над Антарктида.

Конрад застина.

Въобще не си беше представял нещата в толкова катастрофални краски. Според досегашните му представи този начин на разсъждение бе територия на вечно вдигащите тревога радетели за опазването на околната среда, като например Серена.

Но сега, когато си спомни телата в ледената бездна над П4 и теорията на Хапгуд за изместването на земната кора, в душата му започна да се промъква страх. Никога не бе допускал възможността природно явление от мащаба на глобално разместване на земната кора — кулминационна точка на геологичен цикъл от четиридесет и една хиляди години — да може да бъде предизвикано съвсем съзнателно.

Както изглеждаше обаче, генерал Йейтс като че ли бе посветил на тази вероятност малко повече време от него. Не можеше да не му признае, че идеята заслужава сериозно обмисляне.

Под пирамидата бе складирана достатъчно топлина, за да разтопи ледовете — или най-малкото такова количество от тях, че последвалото надигане на океаните да потопи крайбрежните градове във всеки един континент.

— Да, предполагам, че тази машина спокойно би могла да затопли Антарктида — изрече бавно той. — Но с каква цел?

— Вероятно, за да направи континента или кланетата по-приятни за обитаване — продължи Йейтс. — Но на кого му пука за целта? Важното сега е, че тук някъде трябва да има контролна зала, която ние сме длъжни да намерим! Преди да го е направил някой друг!

— Ясно — отвърна Конрад, като се чудеше защо изобщо се изненадва, че баща му е толкова практичен, колкото е. — Това вероятно е централната камера, онази с двете скрити небесни шахти.

— Тогава да се махаме оттук и да я открием! — извика Йейтс. — Преди това нещо отново да избухне, този път наистина!

Докато се връщаха обратно нагоре по галерията, Конрад бе обзет от опасението, че току-що бе сторил онова, което винаги е отричал, че прави — беше нарушил целостта на една находка. И което бе още по-лошо, вероятно по този начин беше обрекъл също и себе си, и останалите. В главата му зазвучаха прозвищата, които го бяха преследвали през цялата му кариера: „Изтърбушвач на гробници“, „Похитител на девствени терени“, „Конрад Унищожителя“.

Нямаше търпение да се върнат при Серена, да открият тайната камера на П4 и да направят всичко възможно, за да запушат тази космическа топлинна клапа.

Когато достигнаха разклонението в дъното на Голямата галерия, Конрад въобще не се изненада, че този път завариха три тунела вместо два.

— Само не ми казвай пак, че и преди си видял третия! — обади се Йейтс.

— Не, този определено го нямаше преди — засмя се синът му. — Може би долу сме направили нещо, което е отворило вратата.

Вдигна поглед към галерията и горната камера и видя, че оттам слизат няколко фигури.

Генералът също ги видя и веднага го сграбчи.

— Сниши се! — прошепна той. — Това е заповед!

Изгасиха фенерчетата и се оттеглиха в новия тунел, където се скриха в мрака от двете страни на отвора. Конрад притисна гръб към стената и погледна към баща си. Силуетът му се скриваше от мътната светлина, която се излъчваше от дъното на галерията.

— Екип „Феникс“, обадете се! — прошепна той в радиостанцията си. Никакъв отговор. — Обадете се, екип „Феникс“! — Пак нищо. — Мамка му!

Конрад извади бинокъла си за нощно виждане и надникна зад ъгъла на вратата. Две фигури тупнаха на площадката в дъното на галерията. Зелените им очи — или по-точно уредите за нощно виждане, подскачаха нагоре-надолу в тъмнината. Той се дръпна назад и погледна към баща си.

— Кои са тези? — прошепна.

— Не знам. Но със сигурност не са от моите. Тръгвай!

Двамата тръгнаха по дългия и тъмен тунел. Този коридор беше висок единадесет метра, но след величието на Голямата галерия, по която току-що бяха минали, се усещаше като миниатюрна дупка. След около триста и петдесет метра на юг подът пропадна рязко в по-голям тунел, с двойно по-голяма височина.

— Виж там! — посочи Йейтс с лъча на фенерчето си към пода.

На около тридесет метра пред тях имаше или врата или бе краят на тунела. Оттук трудно можеше да се каже. Точно в този момент Конрад усети порив на свеж въздух. Вдигна очи и откри друга шахта на тавана на тунела. На пода, под същия ъгъл, също имаше шахта.

— Това може да са две от допълнителните звездни шахти, които отвеждат към тайната камера — прошепна той. Мисля, че минава през този коридор. Трябва да пусна въже, за да проверя.

— Аз мисля да се поразходя по този коридор, за да проверя какво има в края му — рече генералът. — Докато се върна, сигурно вече ще можеш да ми кажеш какво си открил.

Конрад наблюдаваше как баща му изчезва по коридора, докато той самият развиваше въжето, спускайки го надолу в шахтата. Тъкмо бе надникнал предпазливо над ръба, когато зад гърба си долови скърцане на ботуш. Обърна се и зърна пред себе си чифт зелени очи.

— Кой, по дяволите, пък си ти? — попита Конрад.

Фигурата с очилата за нощно виждане насочи към него автомат „Калашников“ и изрече със силен руски акцент:

— Най-жестокият ти кошмар! — После вдигна радиостанцията си и съобщи: — Леонид търси полковник Кович. Залових един американец!

— Така си мислиш! — Конрад изрита автомата от ръцете на Леонид и вдигна от пода счупеният лазерен прицел. Леонид измъкна отнякъде 9-милиметров пистолет „Яригин“ PY, но точно в този момент Конрад маркира челото му с червената точка от лазерния прицел. Надяваше се руснакът да не забележи, че към него няма прикрепен автомат. Пусни го! Веднага!

Руснакът пусна пистолета си и Конрад издиша облекчено.

— Много добре.

От десния ръкав на руснака се свлече ловджийски нож с костна дръжка и се озова в дланта му. Когато палецът му намери бутона, се чу прещракване. После ръката му се изви в дъга и острието се насочи към брадичката на американеца.

Конрад очакваше подобен ход още в мига, в който долови прещракването. Веднага блокира ръката му, сграбчи китката с двете си ръце и я изви така, че руснакът изпусна ножа и извика от болка. После продължи да извива назад и нагоре, без да отпуска захвата си. Този път руснакът започна да пищи при разкъсването на мускулите. Конрад халоса главата му в стената, а после го пусна в шахтата на пода.

Тъкмо се бе привел отново над шахтата, взирайки се в мрака й, когато отново дочу стъпки. Сграбчи руския „Калашников“ и вдигна глава.

Срещу него тичаше Йейтс.

— Задънена улица — отсече делово той. — Но какво е станало тук?

Конрад тъкмо се канеше да му разкаже, когато усети някакво придръпване в глезена си. Погледна надолу и видя, че найлоновото му въже се опъва като примка около ботуша му. Веднага схвана, че по непредпазливост е позволил на руснака да повлече въжето със себе си и ето, че сега то повличаше и него.

— Дръж здраво! — извика той и подхвърли на баща си другия край на въжето. После пропадна надолу. — Не го пускай!

Докато пропадаше в тъмнината, се опита да прикрепи въжето към сбруята си. Усещаше, че пропада от едно ниво в друго. Като че ли нямаше край.

Не след дълго въжето около ботуша му започна да се отпуска, а другото през сбруята му — да се затяга. Накрая се изсипа в някакво голямо празно пространство. Въжето му се опъна и го хвана във въздуха. Той увисна безпомощно.

— Татко! Чуваш ли ме?

Отначало нямаше нищо, но после долови едно слабо:

— Едва!

Опипа колана си, намери фенерчето и го включи.

Шокът от онова, което се разкри пред него, го накара да изгуби ума и дума.

Висеше си като махало във великолепна камера с формата на геодезичен купол. Ръцете му се разтрепериха, докато плъзгаше лъча на фенерчето по тавана. Върхът на купола се възправяше на шестдесетина метра над него. По четирите сливащи се стени бяха разпръснати множество съзвездия.

Изглеждаше като космическа обсерватория.

Сведе лъча на фенерчето надолу.

В центъра на каменния под се издигаше нещо като олтар с малък обелиск, висок не повече от шестдесет сантиметра.

А върху него беше забоден руснакът.

— Татко! — изкрещя Конрад. — Намерих я!

18.

Конрад отпусна въжето и измина светкавично шестте метра, които го деляха от пода на геодезичната камера. После вдигна очи: към изображенията на звездите, разпръснати по куполния таван над него. Доколкото можеше да види, друг вход към камерата нямаше. Само шахтата отгоре.

Тази находка бе абсолютно девствена.

Беше неговата находка.

Той бе първото човешко същество, стъпило тук след повече от дванадесет хиляди години. А нищо чудно и единственото.

Ако не броим, разбира се, руснака, нанизан върху обелиска в центъра на камерата. На Конрад му бяха необходими доста усилия, докато успее да вдигне трупа от обелиска и да го завлече настрани.

После изтри кръвта от ръцете си и бавно започна да обикаля олтара с обелиска, очаквайки и Йейтс да се присъедини към него. Изгарящ от нетърпение, той насочи лъча на фенерчето си към четирите кръга, излизащи от центъра на олтара. А после обля със светлина целия обелиск.

Приличаше на класически образец.

Височината му беше десет пъти по-голяма от широчината. Като се изключи кръглата му основа, приличаше на умалено копие на Вашингтонския монумент. По всичките му стени се виждаха надписи — първите, които намираха в тази пирамида.

Докато вадеше дигиталната си камера и я включваше, осъзна, че в крайна сметка няма как да минат без Серена само тя можеше да разгадае надписите. Засега се задоволи да обърне по-голямо внимание на шестте кръга върху едната стена на обелиска, както и върху последователността от съзвездията Скорпион, Стрелец, Козирог и Водолей.

Обелискът изглеждаше абсолютно копие на скиптъра на Озирис от онзи царски печат, който бяха видели на пода в геотермалната камера. В исторически план царският скиптър беше символ на огромна власт — същата онази власт, която баща му, генералът, търсеше и се страхуваше, че някой друг ще му измъкне изпод носа.

„Това е скиптърът на Озирис! — помисли си Конрад. Това е ключът към П4, към геотермалната клапа, както и към всичко останало тук!“

Приведе се напред, за да го вземе, но точно в този момент се чу отваряне на някаква тайна врата — всъщност, оказаха се серии от врати. Четири огромни гранитни плочи започнаха да се вдигат отдолу нагоре.

Когато се отвори и последната врата, Конрад отстъпи, защото в коридора, който като че ли водеше към Голямата галерия, зърна една самотна фигура.

— Конрад!

Той разбра, че това е Серена, още преди да произнесе името му. Зад нея се появи як руснак, стиснал обичайния автомат „Калашников“ с лазерен прицел.

— Предполагам, че вие сте доктор Йейтс — заяви той на английски със силен руски акцент. — Аз съм полковник Кович. Къде е Леонид?

После бутна Серена към него и Конрад я прие в обятията си.

— Слава богу, че си добре! — прошепна той и я притисна към себе си, но деловото й изражение го смрази. Тя погледна към обелиска и забеляза трупа на пода.

— Еврика, Конрад! — изрече подигравателно Серена. Открил си го. Надявам се, че цената си е струвала.

— Мога да обясня — започна той.

— Вие сте убил Леонид — гневно проехтя гласът на Кович.

— Всъщност, той е този, който се опита да ме убие! — побърза да се защити археологът. — И това стана точно преди да падне в шахтата, само че без въже. В случай, че не сте забелязал, вашите войници не са сред най-добре екипираните в света!

Точно в този момент груб глас зад руснака заяви:

— Напълно съм съгласен с теб! — Конрад се обърна и зърна Йейтс, който се появи в камерата, насочил към руснака друг автомат АК–47. — А сега си пусни пръчката, Кович!

Руснакът остави своя автомат на пода, точно до трупа на Леонид.

— Моля ви, генерал Йейтс! — проточи присмехулно той. — Нали все пак всички сме войници!

Йейтс се приближи до полковника и го срита с коляно в слабините. Руснакът се присви на две.

— Веднага си сложи задника на пода! — заповяда генералът. — А после си кръстосай краката! И гледай да не направиш някой погрешен ход, за да не те пратя да правиш компания на приятелчето ти тук!

Кович се вторачи в огромната дупка в гърдите на Леонид и се свлече на пода. Йейтс го удари по главата с приклада на автомата си. Изхрущя на строшени кости.

— Ще оживее — махна небрежно с ръка Йейтс. — Но си имаме още поне дузина пълзящи наоколо Ванюшки, така че не разполагаме с много време. Какво открихте?

— Този обелиск — отговори веднага Конрад. — Той е ключът към цялата пирамида.

Йейтс се загледа в надписите по стените му и се обърна към Серена:

— Знаете ли какво означават, доктор Сергети?

— Тук се казва, че това нещо е построено от Озирис — отвърна веднага тя, без да се замисля. — Обелискът е неговият скиптър. Той принадлежи на светилището на Първото Слънце.

— И какво по-точно е това? — не схвана генералът.

— Това е „Мястото на Първото Време“, за което вече ти обясних, докато бяхме горе — намеси се възбудено Конрад.

За него нещата вече се подреждаха. Фигурата на Озирис, която бяха видели в геотермалната камера, седеше на нещо като трон. Тронът на Озирис очевидно се намираше в това светилище на Първото Слънце — както и тайната на Първото Време. Самата тя!

— В такъв случай трябва просто да вземем скиптъра на Озирис и да го поставим там, където му е мястото — в така нареченото светилище на Първото Слънце — обобщи генерал Йейтс.

— Идеята не е много добра, Конрад — намеси се Серена и посочи обозначенията върху южната страна на обелиска, която включваше серията от шестте пръстена. — Надписите под шестте пръстена казват, че машината, контролирана от пирамидата, се задвижва от Озирис, за да поддържа баланса на човечеството — нещо като космически механизъм за повторно включване, който е предназначен да изтрива всичко, за да се започне наново. Общо шест пъти преди края на времето.

— Да поддържа баланса на човечеството ли? — изуми се Йейтс. — Какво би трябвало да означава това?

— Означава, че атлантите са построили това нещо тук, за да не ни позволят да напреднем прекалено много — обясни Серена. — Идеята е, че технологичният прогрес е напълно безсмислен, ако не е придружен от усъвършенстване на морала на човечеството. Поради тази причина то трябва непрекъснато да бъде подлагано на изпитания, за да бъдат проверени неговата доброта и благородство.

— Шест пъти — отбеляза замислено Конрад. — Казваш, че човечеството има шест шанса, преди края на историята. Откъде го измисли това?

— Ето, виж! Шест Слънца! — И тя зачете надписите, вложени във всеки от шестте пръстена. — Първото Слънце е унищожено от вода. Второто Слънце е завършило, когато оста на земното кълбо се е наклонила и всичко се е покрило с лед. Третото Слънце е унищожено като наказание за човешките прегрешения чрез всепоглъщащ огън, който е дошъл и отгоре, и отдолу. Тази пирамида е построена в зората на Четвъртото Слънце, което е завършило с всемирен потоп.

— Следователно ние сме деца на Петото Слънце, точно както разказват митовете на маите и на ацтеките? — обърна се към нея Конрад. — Това ли искаш да ми кажеш? Че ние сме обречени да повторим греховете на древните си предци?

— Не аз го казвам, казва го твоят безценен обелиск тук — поясни Серена. — А що се отнася до повторението на греховете на древните, ако се вземе предвид последния век от човешката история, то вече сме го направили, при това предостатъчно!

Конрад замълча. Да, тя имаше известно право. Накрая каза:

— А кога точно завършва Петото Слънце и започва Шестото?

— В мига, в който измъкнеш скиптъра на Озирис от мястото му тук!

— Сериозно?! — стресна се Конрад.

— Тя лъже — намеси се генералът.

— Не, не лъжа! — прониза го с поглед монахинята. — Тук се казва, че само „онзи, който застане пред Сияйните във времето и е сред най-достойните, може да извади скиптъра на Озирис, без да раздели небето и земята“! Всеки друг, който не е от най-достойните, ще отключи събития с невъобразими последици за планетата!

— Сияйните ли?! — възкликна Йейтс. — И кои са те, по дяволите?

— Звездите — отговори му Конрад. — Сияйните са всъщност звездите. Строителите на пирамидата са били в състояние да разчитат посланията на звездите, които предсказват конкретните моменти във време-пространствения континуум, тоест „най-благородния“ миг. Това е, така да се каже, „предпазната клауза“, предоставена на човечеството — тайната, която е в състояние да премахне проклятието на древните веднъж завинаги!

— Колко удобно за теб, Конрад! — изрече саркастично Серена. — Отговорът се съдържа в звездите, така че ти да си го тълкуваш така, както ти е изгодно!

— Имаш предвид така, както онези мъдреци са предрекли раждането на Христос?!

— Това е съвсем различна история — отговори спокойно монахинята.

Конрад обаче не се предаваше.

— Или може би символът на рибата за ранните християни, който съвсем случайно съвпаднал с изгрева на епохата на Рибите и който, пак съвсем случайно, ще завърши с изгрева на епохата на Водолея?!

— Какво искаш да ми кажеш, Конрад? — изгледа го сурово Серена.

— Искам да ти кажа, че вече идва краят на твоята Църква! И именно това е притеснило толкова много теб и приятелчетата ти от Ватикана!

— Грешиш, Конрад!

— Напротив! Звездите казват, че съм прав! — Йейтс се намеси и посочи към обелиска.

— Имаш предвид звездите от тези четири съзвездия на скиптъра ли?

— Не, тези горе — отговори Конрад и посочи купола над тях. — Тази камера е нещо като небесен часовник. Гледай!

Сложи ръка върху обелиска и го задвижи като джойстик наляво-надясно. Серена ахна. Камерата се изпълни с глухо боботене и геодезичният купол над тях започна да се движи в синхрон с движенията на ръката му.

— Ако искаме да нагласим картата на небето за конкретно време, то тогава започваме с космическата стрелка за часовете, или в дадения случай — епохата, в съответствие със зодиака — започна да обяснява той. — Сега се намираме в зората на епохата на Водолея, така че точно това съзвездие се намира ей там, на изток!

Докато той говореше, куполът се върна в първоначалната си позиция.

— Минутната стрелка на този своебразен часовник отговаря на мястото, като например Северното или Южното полукълбо.

При тези думи Конрад отново завъртя обелиска и от пода на камерата към стените й купола й се вдигна съвсем нов модел на звездите. Обаче той продължи да върти купола така, че накрая да заключи над тях първоначалния модел.

— А третото и най-прецизно сверяване става чрез слънчевите равноденствия през годината.

Конрад направи, каквото каза, и завърши демонстрацията си, като върна обратно всичко, както си беше в началото. Боботенето спря.

— Следователно, Серена, надявам се вече разбираш, че обелискът и олтарът, върху който стоим, символизират Земята на едно конкретно място. А съзвездията по купола над нас представляват звездната карта. Така небето и земята се „сключват“ около един конкретен момент във времето.

Очевидно все още разтърсена от начина, по който той така безотговорно си бе играл с един знаменателен артефакт, Серена запита:

— И как, според теб, са подредени звездите точно в този момент?

— Подредени са спрямо обелиска така, както е небето над Антарктида точно днес — изрече триумфално той като че ли не очакваше никакъв дебат по този въпрос.

— Който вероятно трябва да бъде най-достойният момент в човешката история, така ли? — изсмя се презрително тя. — Защото великият Конрад Йейтс е тук и го е открил!

— Е, радвам се, че най-сетне постигнахме съгласие поне по един въпрос — усмихна се Конрад.

Серена го изгледа саркастично:

— А случайно да ти е хрумвало, че ти си може би най-голямото магаре на всички времена и че ако точно ти вдигнеш обелиска, това ще бъде най-презреният момент за човечеството?!

Да, това определено му беше хрумвало. Но освен това и вече започна да му писва от нея.

— Помисли малко, Серена! Строителите на П4 са знаели, че ако дадена цивилизация не е достатъчно развита, то тя не би могла да локализира пирамидата, а какво остава да проникне в нея! Само високоразвита цивилизация със сложна технология би могла да го постигне. Именно нашият напредък е факторът, който ни превръща в благородни! Следователно точно този момент би трябвало да бъде най-достойното време, а обелискът тук е ключът към познанието за произхода на човешката цивилизация!

— Или пък поредният Троянски кон! — не се предаваше тя. — Може би този обелиск е като часовата стрелка на часовника — лостът на детонатора. Помръднеш ли го, дните ни са преброени!

— Или пък ти се страхуваш, че Църквата ще изгуби позициите си като единствен арбитър на Битието! — извика Конрад, на когото окончателно му писна от истериите й. Вероятно най-сетне е настъпило времето да се простим с невежеството и страха си и да проправим пътя към новия ден на просветлението!

После погледна към баща си, който посочи с ръка обелиска и рече:

— Хайде, просто вземи този проклет скиптър, сине! Защото, ако не го сториш, наоколо се въртят десетина въоръжени руснаци, които само това чакат, и още неизвестно колко представители на Антарктическата комисия на ООН горе!

Конрад погледна Серена и се приближи към скиптъра на Озирис. Докато поставяше ръка върху него, страхът й стана толкова осезаем, че той буквално го усети с гърба си. Самият обелиск се оказа изненадващо гладък като че ли надписите бяха скрити под повърхността му.

— Ти си голям глупак, Конрад, щом си въобразяваш, че баща ти ще ти позволи да излезеш от пирамидата с този скиптър! — извика тя. — А с Обединените нации поне ще имаш шанса останалата част от света да научи за откритието ти!

Той се поколеба. В гърдите му се надигна нещо много странно и необяснимо. Когато протегнеше ръка към обелиска, почти усещаше вибрациите, които се излъчваха от него. Отдръпна се.

— Какво чакаш, за бога?! — извика Йейтс.

Конрад все още се колебаеше. Макар че това бе шанс, който се предоставяше веднъж на хилядолетие — шанс да остави своя знак в пясъците на времето и да преобърне историята нагоре с краката с подобно знаменателно откритие. Това бе единствената му възможност да се сдобие с безсмъртие.

— Казвам ти, Конрад, не действай прибързано! — не се отказваше Серена. — Възможно е да отключиш нещо, което да не си в състояние да върнеш назад!

— Виж какво, сестро, не се чуваш какво говориш! — не издържа генералът. — Ясно е, че все някой ще извади този обелиск, затова най-добре е това да бъде Конрад! Защото той е единственият, който може да го стори! Ако въобще някой е достоен за това, това е само той!

— Позволете ми да не се съглася с вас — отряза го Серена. — Само защото е ваш син, не означава, че…

— Той не е мой син.

Конрад се закова на място. Серена също. Дори и руснакът затаи дъх.

В камерата се възцари тягостна тишина.

— Добре де, вие сте негов осиновител — смени интонацията Серена, тъй като знаеше колко чувствителен е Конрад на тази тема.

— Не съм дори и негов осиновител — отсече делово генералът, хвърли на земята раницата си и започна да тършува в нея.

Конрад се вторачи в баща си, питайки се какво ли ще извади оттам. И защо точно сега? Защо бе чакал точно този момент? И точно това място?

— Ето този тук е баща му! — Йейтс извади дигитален фотоапарат.

— Имаш негова снимка?! — изуми се Конрад, загледан в изображението върху екрана на фотоапарата. Нещо не се връзваше — пред него беше снимка на печата на Озирис от пода в геотермалната камера.

— Това е твоят баща! — изрече тържествено генерал Йейтс. — Намерих те в капсула, заровена в леда, преди повече от тридесет и пет години — заяви мрачно Йейтс с глас, който буквално разтърси Конрад. — Тогава надали имаше и четири години.

Конрад се умълча.

Най-неочаквано обаче Серена се разсмя.

— Господи, Йейтс! За толкова тъпи ли ни вземаш?!

Йейтс не й обърна внимание. Никога до този момент Конрад не бе виждал изражението, изписало се върху лицето на баща му.

— Ти не се нуждаеш от никого, за да ти подсказва кое е истина и кое не, сине — изрече накрая той. — Защото истината е вътре в самия теб!

В главата на Конрад настана същински хаос. Сигурно генералът лъжеше. В крайна сметка нали му правиха изследвания на ДНК и резултатите не подсказаха с, нищо че той е по-различен от средностатистическия американец?! От друга страна, ако оставим настрана тоталната неправдоподобност на тази версия, тя перфектно обясняваше защо той няма абсолютно никакви спомени от първите си години.

— Ако това е лъжа, то тогава ти си само едно нещастно, болно копеле! — заяви той на Йейтс. — Но ако е истина, то значи, че всичко останало е лъжа и за теб аз не съм бил нищо повече освен поредният научен експеримент. И в двата случая съм прокълнат.

— Сега можеш да се спасиш, Конрад! — настръхна генералът. — Бях точно на твоята възраст, когато Чичо Сам отписа мисията до Марс и ми отне мечтите. Нямах избор. А ти имаш! Не бъди като мен, защото после цял живот ще съжаляваш, че си пропуснал подобна възможност!

Както можеше да се очаква, гадният трик проработи. Конрад се втренчи в Йейтс и като в криво огледало зърна в него отражението на бъдещата си личност — такъв, какъвто би станал, ако се провали сега. И от тази картина не му стана никак приятно.

Серена като че ли почувства, че е изгубила битката.

— Конрад, моля те!

— Съжалявам — каза бавно той и започна да върти обелиска в основата му.

В същия миг овалните стени на геодезичната камера отново започнаха да се въртят и съзвездията над тях се смениха. С глух тътен се завъртя и самият под.

— Нуждаем се от повече време, за да разгадаем обелиска! — изпищя Серена и се вкопчи в него. — Нямаш право да вземаш решение от името на целия свят! Трябва да изчакаш!

Йейтс не издържа и набързо й затвори устата, като опря дулото на „Глок“-а до главата й.

— И какво, да направим като Айзанхауер и да спрем на бреговете на Елба, когато трябваше да продължи и да изгони руснаците от Берлин през 1945?! Или като Никсън, който дръпна шалтера на мисията до Марс през 1969? А, не! Няма да стане! Тогава бяха необходими решителни действия. Необходими са и сега! Въобще не възнамерявам да спра, докато не стигна до крайната цел на мисията!

— Не го прави, Конрад! Кълна се, че…

— Престани да се кълнеш, Серена! — прекъсна я безапелационно той. — Току-виж, отново си нарушила някоя своя клетва!

И протегна ръце към обелиска.

Да, подобна възможност е прекалено изкусителна, за да се откаже от нея. И ако позволи на този миг да отлети ей така, то тогава можеше да счита живота си за приключил.

— Моля те, Конрад…

Усети как обелискът учудващо лесно излезе от основата си в олтара. Вдигна го триумфално и се усмихна на Серена.

— Ето! Не беше чак толкова…

Но не успя да довърши, защото последва оглушителен трясък.

— О, Господи! — простена монахинята, когато боботенето над главите им стана непоносимо.

Овалните стени на камерата се завъртяха с фантастична скорост, подобно на намотаваща се космическа бобина. А после внезапно спряха. Съзвездията се заключиха по местата си и пирамидата се разтресе.

19.

Ледена база „Орион“

Горе, в ледената база „Орион“, полковник О’Дел играеше покер с Володя Ленин и други двама руснаци в столовата, когато пластмасовите им чашки с водка се разклатиха. Миг по-късно се включи и сирената.

О’Дел вдигна очи към озадачения Володя. Каквото и да беше това, то със сигурност не бе от руснаците. Полковникът се спусна навън, следван по петите от госта си.

Когато О’Дел влетя в командния център, пред мониторите вече се беше скупчила огромна група американци и руснаци. Върху дисплея примигваха думите: „Соларно събитие“.

— Не е възможно! — извика полковникът, като се провря между разтревожените войници и офицери.

Един лейтенант извика на компютъра си картина от животоподдържащата система за контролиране на околната среда, която по принцип пазеше живота на екипажите в космоса, а сега и в Антарктида. Веднага локализира сензора, който предаваше подобни ненормални данни.

— Данните идват отдолу, сър! — докладва той, хванал се здраво за конзолата, защото клатенето ставаше все по-силно. — Единственото друго обяснение, за което се сещам, е SP–100.

О’Дел погледна крадешком към Володя, който очевидно не схвана за какво говори американският лейтенант. SP–100 беше компактната ядрена централа на ледената база „Орион“, заровена на стотина метра оттук, зад една огромна снежна пряспа.

— Господи! — възкликна полковникът. — Дозиметричните данни?

— Във външните отделения има проникване от двеста и седемдесет рада, сър. Тук, в командния център, засичам шестдесет и пет рада, като всеки от хората поглъща по петнадесет. Все още сме под безопасния праг.

Следващият трус буквално изкара ангелите на О’Дел и руснаците.

— И сега какво?

— Нямаме избор, сър — отсече лейтенантът. — Трябва да се оттеглим в кучешката колиба.

Кучешката колиба представляваше подземен бункер, разположен под командния център и снабдителните цистерни.

— Вкарайте вътре хората! — изкомандва полковникът.

Американският екип бързо изпълни заповедта. Руснаците обаче огледаха празното помещение, а после се спуснаха в противоположната посока — към вратите и техните „Харковчанки“.

— Почакайте! — извика им О’Дел и хукна след тях.

Но докато стигне до херметизиращата се врата, те вече бяха отворили и външните, и вътрешните врати — и бяха избягали навън. Полковникът извади светкавично термоекипировка, очила и ръкавици от близкия склад и се втурна след тях. Блъсна го силен порив сняг.

Руснаците вече бяха запалили двигателите на техните „Харковчанки“. О’Дел се спусна към строените в прилежна редица всъдеходи „Хаглунд“ и сграбчи дръжката на вратата на най-близката кабина.

— Къде, по дяволите, си мислят, че отиват?! — извика високо той, като възнамеряваше да ги извика във всъдеходите. Последното нещо, което сега му трябваше, бе Йейтс, Кович или ООН да го обвинят, че е оставил десетки руснаци да загинат.

Тъкмо се канеше да се качи на борда на „Хаглунд“-а, когато земята се разтресе. Погледна надолу и зърна покрай краката си огромна пукнатина, която бързо напредваше. Зяпна от ужас, а после усети как в ръката му се забива нещо остро. Беше Нимрод, кучето на генерала, което го дърпаше като обезумяло.

— Махай се! — ревна полковникът и отвори вратата. Нимрод веднага скочи вътре.

Серия гръмотевични експлозии разтърси въздуха. О’Дел се обърна точно навреме, за да види как ледената база се отцепва като айсберг. После долови боботене и с ужас забеляза, че ледът под краката му се превърна в паяжина от пукнатини.

Ледът се топеше!

Скочи в кабината при Нимрод.

Веднага щом затвори вратата, паркираните всъдеходни машини се наклониха заедно напред, а после назад. Ледът под тях се разпука. „Това е краят!“ — помисли си полковникът, когато неговият „Хаглунд“ също пропадна във водовъртежа на ледената вода. После обаче усети, че кабината постепенно се издига и едва не се задуши от вълнение. „Господи, ама те наистина плували!“ — изкрещя на Нимрод, който подскачаше като побеснял на седалката до него.

Но руските трактори „Харковчанка“, за съжаление, започнаха да потъват като камъни в кипящата ледена вода.

Напълно обезумял от страх, О’Дел успя някак си да включи чистачките на предното стъкло. И докато те периодично отмиваха водните вълни, полковникът стана свидетел на невиждан пейзаж.

Всичко вреше като котел.

Вече нямаше никаква ледена база „Орион“ — само нещо, което наподобяваше на облак, издигащ се като гъба нагоре.

За части от секундата се ужаси, че ядрената централа е избухнала, но веднага си каза, че SP–100 не притежава унищожителната сила, на която в момента ставаше свидетел.

Следващата ударна вълна запрати главата му на пода под таблото. Черепът му се удари в нещо остро, чу се хрущене, кабината се завъртя като полудяла, а над всичко това се понесе ужасеният вой на кучето.

20.

Боботенето в камерата с обелиска на П4 бе станало толкова силно, че Серена не чуваше собствения си глас, докато крещеше на Конрад. Той пък се бе заковал като статуя, стиснал здраво в ръце скиптъра на Озирис.

— Върни го на мястото! — крещеше тя.

Конрад като че ли я чу. Пристъпи към олтара, но в същия миг подът под краката му се разцепи и от центъра му изскочи унищожителен огнен стълб, който за секунди превърна полковник Кович в огромен въглен.

Конрад отскочи назад от зиналата дупка, а пред очите му олтарът се свлече надолу в огнената шахта.

Обелискът падна на пода.

Серена се втурна напред, за да го хване, но бе набрала такава скорост, че се оказа на ръба на изпепеляващата дупка. Залюля се и за няколко кошмарни мига се изправи очи в очи с огнената паст, която изгори бузите й. А после усети как Конрад се приближава отзад и я издърпва от ръба.

За момент двамата останаха прегърнати.

Серена вдигна глава и го погледна в очите. Излъчваха тревога и загриженост. Но преди да успее да си поеме дъх, камерата отново се разтресе и ги събори на пода. Обелискът се плъзна покрай тях.

— Внимавай! — изкрещя тя.

Генерал Йейтс се спусна да го хване. Точно в този момент вибрациите се усилиха, десният му крак поддаде и той се сгромоляса в огнената шахта. Успя да се улови за ръба в последната секунда. Серена видя как пръстите му се показват над ръба и се опитват да напипат нещо, за което да се заловят.

Конрад вдигна обелиска от пода, хвана здраво Серена и каза:

— Виж дали ще можеш да го стигнеш!

Хванала се здраво за Конрад, Серена се наведе внимателно над ръба на шахтата и с изненада установи, че Йейтс продължава да се люлее над адската бездна. Знаеше, че не притежава чак такава сила, та да издърпа генерала, затова извика на Конрад:

— Мисля, че ще мога поне да го придърпам, а после той сам ще се изкатери!

Протегна ръка към Йейтс, но подът отново се разтърси и запрати трупа на Леонид право в огнената паст. Докато падаше, трупът удари Йейтс и пръстите му изчезнаха от ръба. Серена чу зад гърба си болезнения рев на Конрад:

— Таткооо!

После усети как той я дърпа назад, за да надникне сам в шахтата. Стоеше там като парализиран и се опитваше да проумее факта, че баща му си е отишъл завинаги.

Серена се огледа. Всичко в камерата се тресеше. Сложи ръка на рамото на Конрад и каза:

— Нямаме време да скърбим за онези, които всеки момент можем да последваме!

Думите й бяха напълно достатъчни, за да го върнат към реалността.

— Само след секунди тази камера ще се превърне в пещ! — извика тя, грабна раницата на генерала и я метна през рамо. — Да се връщаме в галерията!

Спуснаха се към външния коридор. Докато бягаше след Конрад, Серена установи, че тук боботенето не е чак толкова силно. Но когато излязоха в Голямата галерия, той се закова на място и вдигна очи нагоре.

— Може би е настъпил моментът да кажеш една молитва! — рече.

— Защо, какво става?

— Мисля, че пирамидата изпуска потоци топлина през шахтите и разтопява леда навън — отсече той. — А тази машина тук обработва водата.

Серена проследи погледа му и присви очи. В далечината се виждаше някаква вихреща се сянка. А после почувства първите капки вода по бузата си и веднага осъзна какво пред стои.

— Господи! — изпищя тя. Точно в този момент зад гърба им се спусна гигантски водопад. — Трябва да се скрием някъде!

И започна да го дърпа обратно към камерата.

— Не още! — извика той. — Ще се изпържим!

Водата в тунела вече стигна до коленете им. Докато успеят да се върнат обратно в камерата, бяха потънали до кръста. Само след секунди потокът набъбна до порой и ги повлече.

Серена протегна ръка, за да хване Конрад, но не го откри. Изпадна в паника и започна отчаяно да маха с ръце. В устата й влезе вода и тя започна да се задъхва. Очевидно ще бъдат отнесени от пороя и ще се удавят. Надали точно такъв край й е подготвил Господ. Но после си спомни за момиченцето в леда и си даде сметка, че през живота си е виждала прекалено много лица, уплашени като нея, за да бъде сигурна какво точно й е приготвил Бог. Единственото, което знаеше със сигурност в този момент, бе, че иска да живее. И че иска Конрад също да живее.

„Господи! — примоли се наум тя. — Помогни ни!“ Над главата й падна сянка. Вдигна очи и зърна Конрад, застанал на входа на тунела към звездната камера. В едната си ръка държеше обелиска.

— Хвани се за другия край! — изкрещя й той. Серена протегна ръце и се хвана за обелиска, а после Конрад я издърпа. Точно в този момент нещо я дръпна за глезена. Обърна се и зърна едно кърваво лице, което изплува от водата зад нея.

Лицето крещеше нещо неразбираемо и тя се опита да се откопчи от него. Но то я задърпа още по-силно. Едва тогава тя разпозна обезобразената физиономия на един от хората на Кович, когото бе видяла в горната камера.

— Дръжте се! — извика му и се остави Конрад да я издърпа.

Когато се озова върху каменния перваз, тя се обърна, за да помогне на руснака. Изгорените крака на войника тъкмо бяха стъпили на сухо, когато Конрад изкрещя:

— Бързо!

Тя видя как зад него вратата към звездната камера бе започнала да се затваря — от тавана се спускаше огромна гранитна плоча. Стиснал здраво обелиска в ръка, Конрад се хвърли по корем към камерата, която очевидно вече се беше охладила. После започна да им маха да побързат.

Серена все още влачеше руснака към вратата към камерата, когато нещо зад нея се сгромоляса и разтресе пода. Обърна се и видя, че вратата се бе затворила, изолирайки водата от тунела. Спря, за да си поеме дъх, и чу как Конрад я вика. Сочеше към тавана. Отгоре падаха още три огромни врати, като втората беше точно над главата й.

Серена се спусна напред. Прогизналата й от водата екипировка сякаш я влачеше назад като циментов блок. Едва успяваше да помръдне руснака, чиито крака бяха спрели да се движат.

— Серена! — изкрещя Конрад.

Падаше третата врата. Тя запълзя на четири крака и продължи да влачи руснака. После усети как ръцете на Конрад сграбчват глезените й като клещи и я дърпат. Коленете й се плъзнаха и тя се пльосна по корем.

— Пусни го! — изкрещя той.

— Не! — извика тя и стисна здраво студените ръце на руския войник, а Конрад продължи да я дърпа.

Руснакът бе вече под вратата, когато тя се стовари отгоре му и го разполови. Едва след секунди Серена си даде сметка, че влачи само част от тялото му.

Придружена от силно скърцане, към пода се понесе и четвъртата врата. На Серена й беше доста трудно да измъкне ръцете си от студения захват на трупа. Накрая се изтръгна от него и нещо я изтегли светкавично точно в последния миг, преди и последната гранитна плоча да се стовари оглушително върху пода.

Обърна се, за да благодари на Конрад, ала го зърна проснат на пода. Косата му беше подгизнала от кръв. Сигурно си беше ударил тила в падащата врата, когато я издърпа.

— Конрад! — изкрещя Селена. — Конрад!

Пропълзя до безжизненото му тяло. Нищо по него не помръдваше. А камерата се тресеше прекалено силно, за да успее да му измери пулса. Зърна обелиска на пода, точно до раницата му — по-точно до раницата на генерал Йейтс. Присегна се и го взе.

Нов силен трясък.

Пирамидата се разклати като желе.

Серена се облегна на стената, опитвайки се да се задържи, и точно тогава усети, че стените се нажежават. Дръпна се ужасено и се запрепъва по пода. Тялото й се тресеше в унисон с пирамидата и тя осъзна, че вече не може да се държи на краката си.

Падна на колене с обелиска в ръка и се замоли на Бога земетресението да спре, като се стараеше да не мисли за момиченцето в леда. Нещо избухна и тя вдигна глава, за да стане свидетел как цялата камера като че ли се завъртя и се обърна с тавана надолу.

21.

Самолетоносачът на САЩ „Констелейшън“

Избухването на огромния ледник, който се стовари във водата, приличаше на бомбена експлозия. Тя събори адмирал Уорън и го обсипа с изпочупени стъкла от кабината на мостика.

След секунди последва нова експлозия, а след нея и друга. Към кораба се насочиха огромни вълни и започнаха да го подхвърлят като черупка. Цялата палуба за излитане беше покрита със стъкла, а веригите едва успяваха да удържат седемдесет и шестте бомбардировача там.

— Адмирале!

Уорън се обърна. Беше свързочникът.

— Имаме светкавица! — Сержантът подаде папката на командващия си офицер и вдигна над нея фенерче, за да прочете текста.

— Всемогъщи боже! — извика адмиралът, когато започна да чете. — Сензорите за геологически проучвания в „Макмърдо“ са засекли шокова вълна с магнитуд единадесет точка едно!

— Адмирале! — изкрещя един лейтенант. Уорън вдигна глава точно на време, за да види как една титанична вълна се стоварва върху кърмата и залива пистата за излитане. Подхвана бомбардировачите като играчки и накрая се разби близо до бетонната конструкция, където стоеше той. Оглушителният удар едва не спука тъпанчетата му, когато водната стихия разруши целия мостик. Адмиралът започна да ръкомаха, опитвайки се да се залови за нещо.

Всичко се напълни с вода. Уорън се хвана за дръжката на една конзола и се подпря на стената, за да се задържи. В спокойни води тежащият 86 хиляди тона самолетоносач се издигаше на шестдесет и два метра над ватерлинията. Това вълнение обаче подмяташе мощния плавателен съд като празна кутия от кубински пури.

Закашля се и изплю мръсна вода. После изрева с надеждата, че все някой ще го чуе:

— Обърнете ни към вълната, иначе ще се преобърнем! После напрегна слух и установи, че заповедта му все пак е чута от някого.

— Да, сър! — бе единственото, което долови, но иначе други звуци нямаше, като изключим бученето на вълните.

Когато всичко най-сетне се поуспокои, адмиралът се огледа и забеляза две носещи се отгоре тела. Очевидно останалите са били пометени направо в морето. Спусна се надолу по стълбите към кабината на щурвала, като се държеше здраво за парапета. На щурвала нямаше никого. Обърна се по посока към брега, но само, за да види още една колосална сивкава маса вода, този път с размерите на планина. Сграбчи здраво една от веригите, която доскоро държеше един от неговите самолети, метна я върху широките си рамене и се запъти към палубата за излитане.

Хора и самолети се въргаляха по непрекъснато люлеещата се палуба. После нова вълна повдигна самолетоносача буквално до небето. Докато падаше във въздуха, сграбчил здраво веригата, Уорън зърна един парапет. После водата се стовари върху палубата и го събори на колене. Но все пак видя, че има шансове за спасение. Ако можеше да стигне до перилата между разбиването на две поредни вълни, сигурно ще може и да се закрепи за палубата с веригата.

Следващата вълна разцепи бомбардировача пред него на две и Уорън се приведе, за да не бъде помлян от летящото му крило. Наложи си да се изправи, макар че краката му едва го държаха. Втурна се напред, като папаше в плитчините по посока на парапета.

Част от него искаше да се подхлъзне и да падне, така че да не му се налага повече да се бори и най-сетне да умре. Обаче той все пак се задържа на крака и накрая стигна до парапета. После хвана с две ръце тежката верига, която бе метнал върху раменете си, и се закрепи здраво за металните прътове, преди върху самолетоносача му да се стовари следващата гигантска вълна.

Ветровете и водната стихия отново пометоха палубата. Адмиралът едва успяваше да се задържи. Вълната се стовари върху кърмата и точно в мига, в който Уорън почувства как някаква невидима сила подхваща тялото му и го повдига от палубата, веригата влезе в действие и го задържа.

В продължение на повече от минута той остана така. Имаше чувството, че ръката му всеки момент ще се откъсне от тялото му и че той ще бъде пометен от палубата подобно на самолетите. И докато се бореше със смъртта, Уорън се закле, че на всяка цена трябва да остане жив — ако не заради друго, то поне за да си го върне тъпкано на Грифин Йейтс. А после, много бавно, почувства как целият самолетоносач се завърта и чу пукота на масивната стоманена конструкция. Вдигна глава и видя, че целият му огромен кораб всеки момент ще се преобърне. Тогава дойде и вълната.

— Да се продъниш в ада дано, Йейтс!