Мисията Атлантида

31.

Вътре в големия обелиск Конрад и генералът стояха върху кръгла платформа с диаметър два метра, увиснала в мрака. В същия миг Конрад долови тихо бучене и усети, че покрай лицето му премина хлад. Побърза да включи халогенната си лампа. Лъчът измина само двадесетина метра, преди да се удари във висока колона, а само след секунда отскочи от още три метални колони, които ги обграждаха. Всяко едно от отраженията още повече засилваше заслепяващата светлина на лампата.

Той не издържа и затвори очи.

— Изключи я! — отекна гласът на Грифин Йейтс в тъмнината.

Конрад заопипва халогенната лампа, намери копчето и я изключи. След около минута премигна, за да отвори очи, но все така не успяваше да отхвърли от погледа си заслепяващия блясък.

— Какви са тези колони от светлина? — попита баща му.

— Не са от светлина, те просто отразяват и усилват светлината, попаднала върху тях. Изчакай малко! — Бръкна в джоба си и извади старата запалка. — На „Зипото“ светлината не е чак толкова силна. Готов ли си?

— За какво, за да ослепиш и двама ни ли?

— Този път няма да е чак толкова зле — успокои го Конрад. — Сложи си слънчевите очила и не бери грижа!

Самият той си сложи очилата и изчака и баща му да направи същото. Едва тогава щракна запалката. Ефектът беше като от една-единствена свещ, осветяваща гигантска катедрала. Обкръжаваха ги четири блестящи, полупрозрачни колони, всяка, от които с диаметър шест метра, издигащи се на шестдесет метра в мрака над тях и спускащи се на още шестдесет метра в бездната под тях.

— Значи това е твоето светилище на Първото Слънце! — възкликна генералът, вдигнал глава.

— Да, но все едно се намираме във вътрешността на бронзов филтър за кафе — изрече Конрад, докато се оглеждаше.

Чувстваше се дребен и нищожен. Ореол от мъгла обгръщаше блестящите колони, които като че ли се съединяваха във фуния при върховете си високо над тях. И въздухът определено миришеше на смазка. Сведе поглед надолу и се запита колко ли дълбоко в недрата на Земята продължава светилището и колко още път трябва да извървят, докато стигнат до тайната на Първото Време. Изпитваше благоговение пред обема на всичко, което трябваше да проучи, и едновременно с това си даваше сметка за ограниченото време, с което разполагаха.

— Виж това! — И Йейтс му насочи ръката към една от гладките, блестящи колони. Подобната на огледало повърхност не само увеличаваше яркостта на светлината стотици пъти, но и като че ли потрепваше. — Басирам се, че отразителната способност на тази повърхност е повече от сто процента!

— Толкова ли е важно?

— Най-доброто, което сме успели да постигнем засега е осемдесет и осем процента, с помощта на алуминий.

— Но тези колони не са изработени от алуминий.

— Прав си, не са — кимна баща му и прокара ръка по колоната. — Направени са от много по-лек материал.

— По-лек ли? — Конрад докосна колоната. Повърхността беше хлъзгава, почти течна. Въпреки това се долавяше и някаква особена плътност. — Изглежда мека като паяжина и едновременно с това твърда като стомана. Като коприна е, по-лека от въздуха.

— Защото материята е перфорирана на дупчици, по-малки от дължината на светлинна вълна — обясни възбудено Йейтс. — И сега какво? Нагоре или надолу трябва да поемем по това нещо?

Материя. Точно това бе думата, която Конрад търсеше. Изненадващото в случая бе, че не той, а генералът я използва. Но иначе беше прав. Тези колони приличаха на гигантски топове от някаква тънка, много лека и прозрачна материя, която същевременно бе толкова бляскава, че спокойно би могла да бъде сбъркана със светлината, която така перфектно отразяваше.

— Нагоре или надолу, сине? — повтори Йейтс.

— Нагоре — без да се замисля, отговори Конрад, с което изненада и самия себе си. Защото, ако се замислеше, не можеше да бъде сигурен в нищо. Никога досега не бе попадал на нещо подобно — нито в древните текстове от египетските пирамиди, нито в митовете от фолклора на Мезоамерика. Не си го спомняше и от детските си спомени. Доколкото можеше да прецени, единствената цел на тази грамада бе да служи като проекция на обелиска от П4, само че в реални мащаби. Но някъде в този обелиск тук би трябвало да се намира така нареченият трон на Озирис — последното убежище на скиптъра и на тайната на Първото Време. Единственият въпрос сега бе дали наистина ще го познае, когато го види, а и — дали ще знае какво да направи по-нататък. — Тръгваме нагоре!

И те тръгнаха.

Платформата, върху която бяха стъпили, започна да се издига нагоре като асансьор, носейки ги между колоните от светлина. Конрад вдигна глава и видя, че колоните действително се сливат към върха.

— Дръж се здраво! — предупреди той баща си, напрегнат, но решен да стигне докрай. В същия миг осъзна, че никога през живота си не бе изпитвал подобно вълнение.

Сигурно бяха минали вече няколко нива, когато Конрад отново вдигна очи и зърна сноп светлина. След минута се озоваха в хладна камера. Внезапно платформата се закова с прещракване. Конрад се залюля назад към ръба й, но баща му веднага го сграбчи с ръце като менгеме.

— Последна спирка! — обяви весело той.

Конрад се закова на място, за да свикне с обстановката. В сравнение с гигантските пространства долу, тук изглеждаше тесничко. Гласовете им вече не отекваха, а въздухът бе по-хладен. Конрад смъкна слънчевите си очила и включи халогенната лампа. Този път не се сблъскаха със заслепяващо отражение. Лъчът продължи спокойно и обля със светлината си най-близката стена.

Бързият оглед на мястото им показа, че от двете им страни има по един коридор. Конрад веднага се насочи към този вдясно.

— Насам! — подкани баща си той. Нетърпението му бе толкова голямо, сякаш само го избута напред.

— Откъде знаеш, че вървим в правилната посока?

— Нали ти самият ми каза, че съм атлант, спомняш ли си?!

Двамата тръгнаха по тъмния тунел. Вървяха около минута. В края на тунела ги посрещна подобна на крипта врата, висока около два метра. До нея се виждаше квадратна вдлъбнатина, подобна на дупката до външния вход. Конрад насочи лъча на лампата към нея. Върху металната й повърхност бяха гравирани необичайни символи, които при първоначален оглед не се поддаваха на тълкуване. Едва когато Конрад прокара пръсти по тях, схвана идеята.

— Това е съзвездие — изрече с равен тон.

— Да — кимна Йейтс. — Тази звезда тук е Сириус.

— Богинята Изида в нейната астрална форма — добави археологът и постави ръка върху студения метал на вратата, изпълнен в благоговение. Гърлото му се сви, сърцето му биеше бясно. Едва успя да прошепне: — Открихме криптата на царицата!

— Лично аз търсех криптата на царя — заяви делово Йейтс. — Колко залагаш, че в края на другия коридор ще открием онова копеле Озирис?

„Както и трона на Озирис, и тайната на Първото Време“ — помисли си Конрад, но точно в този момент зърна вече познатата коварна червена точка върху опакото на дланта си. Извъртя се рязко. Генералът бе насочил своя АК–47 към вратата, включил лазерния прицел.

Конрад отскочи.

— Какво правиш, за бога?!

— Като отвориш врата, може да се окаже, че кучката е все още там!

С разтуптяно сърце Конрад постави ръка върху квадратната вдлъбнатина и веднага усети необичаен прилив на енергия. Отдръпна ръката си и вратата се отвори плавно. Посрещна ги хладна мъгла.

— Но ти го направи без обелиска! — смая се баща му.

— Може би щом веднъж го направиш, системата те запомня.

— Или пък твоят идентификационен номер е заложен отдавна в системата!

Пристъпиха в мъглата и попаднаха в малка камера. Червеният лъч от лазерния прицел на Йейтс премина на зиг-заг през помещението и накрая спря върху някаква ниша. Беше очертана за човешко същество, не по-високо от два метра. Ако се съдеше по формата, безспорно бе за жена. Тя трябваше да има две ръце, два крака, по десет пръста на краката и ръцете, и фигура с форма на слънчев часовник.

— Мама! — възкликна Конрад и подсвирна. После обаче се овладя, обърна се към Йейтс и попита: — Е, сега доволен ли си? — Изправи се очи в очи с врага, а се оказва, че той прилича на нас. Вероятно не съм само аз. Може би всички ние на Земята сме атланти!

— Да се надяваме, че не си прав. Не и ако не искаш да бъдеш сполетян от същата съдба! А сега да погледнем и татенцето.

Вратата в края на другия коридор, където се намираше криптата на Озирис, бе маркирана с изображението на съзвездието Орион. И този път Конрад изобщо не се поколеба. Постави ръка върху страничния отвор до вратата и тя се отвори плавно. И оттук излезе призрачна хладна мъгла. Първи влезе Йейтс, с насочен напред автомат, следван по петите от Конрад. Той пък веднага насочи лъча на халогенната си лампа към стената срещу тях и ахна.

— Кажи „здрасти“ на татко, Конрад! — изрече победоносно генералът.

Тази крипта безспорно бе предназначена за изправено същество, което би трябвало да бъде доста по-високо от човек. Посрещнаха ги впечатляващи доспехи, които изглеждаха точно толкова сложни, колкото и съществото, за което бяха предназначени. Точно през централния им пръстен минаваше полупрозрачен колан, подобен на патрондаш, натъпкан с изумителен набор от инструменти, уреди, а вероятно и оръжия.

— Пресвети боже! — промърмори Конрад.

— Е, не чак толкова свят, ако Майката Земя се окаже права — отбеляза делово баща му. — Този тук е висок около три метра.

Конрад щракна запалката „Зипо“ и под светлината на пламъка й започна да оглежда мистериозния костюм. От каквото и да бе изработен, този материал със сигурност бе топлоустойчив, а може би дори и неразрушим, независимо от обстоятелствата. Но безсъмнено осигуряваше на приносителя си само частична защита. Ако се съдеше по размерите му, спокойно можеше да се предположи, че останалите части на това същество надали са се нуждаели от нещо друго.

Същество. Такова ли е наистина истинският му баща? Такова ли е и той? Но той имаше много повече общи неща с човека до себе си, отколкото със съществото, използващо тези доспехи!

— Пълен абсурд е да имам някаква връзка с нещото, което влиза тук! — изрече на глас той. — Все щеше да се покаже в ДНК тестовете ми!

— Ако Серена е права и атлантите са така наречените Божии синове от Библията — отбеляза генералът, — то тогава твоят биологичен баща е с едно-две поколения по-млад от първата двойка, което ще рече, повече или по-малко човек.

— Повече или по-малко човек ли?! — изуми се Конрад. — Ама това звучи дори още по…

— Покажи ми този проклет трон на Озирис, сине! — прекъсна го баща му. — Времето ни изтича!

Конрад кимна:

— Трябва да е някъде тук, много по-близо, отколкото си мислим. Ако се разделим, ще ускорим времето за покриване на необходимата площ.

— В такъв случай вземи това!

С тези думи Йейтс му подхвърли скиптъра на Озирис, който Конрад улови с една ръка. Предметът буквално вибрираше от енергия.

— А сега превключи приемателя в слушалките си на нашата резервна честота — продължи инструкциите генералът. — Маркиран е със синя точка.

— Разбрах де, разбрах! — отвърна Конрад и превключи на резервната честота. — Проба!

— Проба!

В продължение на една-две минути Конрад продължи да чува гробовния глас на Йейтс, докато двамата проучваха региона. Но не след дълго генералът излезе от обхват. Конрад проучи горния етаж на обелиска и се върна на централната платформа, но от баща му нямаше и следа. Той се почувства сам и разочарован. Не беше открил абсолютно нищо. Питаше се къде ли се е отправил Йейтс и какво е намерил.

Чуждоземният характер на вътрешността на обелиска го объркваше. Въпреки цялата си чудатост, нещо му подсказваше, че е бил тук и преди. Или пък някъде, където доста приличаше на това място. Нещо необяснимо вътре у него му подсказа да погледне нагоре към тавана. Защото нещо продължаваше да го притеснява. И сега, когато насочи лъча на лампата натам, зърна онова, което бе пропуснал — малка квадратна вдлъбнатина, точно като предишните.

Над него имаше още една, тайна камера!

Сърцето му се разтуптя. Но тя беше на два метра по-високо, отколкото достигаха ръцете му.

По някакъв необясним за себе си начин той успя да използва контролния лост, за да вдигне платформата още малко, като внимаваше да не се размаже в тавана. После постави ръка в квадратната вдлъбнатина. Внезапно се появи външният пръстен на нещо като люк, който бавно се отвори и разкри новата камера, с таван като на катедрала. Очевидно беше попаднал в най-горната камера на светилището.

Конрад закара платформата до самия люк. Огледа внимателно вътрешността и точно в средата зърна огромна седалка с висока облегалка, която лежеше хоризонтално върху нещо като олтар, насочена към върха на катедралния таван отгоре.

„Еврика! — възкликна мислено той. — Тронът на Озирис!“

С треперещи пръсти включи радиостанцията и изкрещя в нея:

— Татко, открих го!

Никакъв отговор. Къде, по дяволите, бе Йейтс?!

— Йейтс?

Тишината около него стана призрачна и тревожна.

Включи силата на звука докрай, докато тъпанчето на ухото му едва не се спука от статичните шумове. Пак нищо. Изключи радиостанцията. Усети как стомахът му се свива на топка. Не можеше да чака повече.

Започна да обикаля бавно около празния стол, оглеждайки обстановката. Светлината на лампата му не показваше наличието на нищо друго в камерата. Никакви артефакти, никакви знаци, никакви доказателства, че тази зала някога е била използвана. И все пак му се струваше странно позната.

Все едно беше пристъпил прага на древен йероглиф, който внезапно беше оживял. Древните египетски релефни изображения на Озирис често показваха Господаря на Вечността, седнал на своя трон и носещ на главата си короната Атеф. Например релефа в Храма на Сети I в Абидос. Конрад си припомни и скулптурата от древното селище на олмеките в Ла Вента, Мексико, която представляваше мъж, седнал в някакъв механичен уред, доста наподобяващ на стола пред очите му. После идваше и капакът на саркофага от Храма на надписите в селището на маите Паленке в Чиапас, Мексико. Той също показваше механичен уред с човек, седнал вътре.

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е бил тук и преди. По челото му изби пот. Ръцете му натежаха и овлажняха. Само че този път столът беше истински — това бе самият трон на Озирис! Както и малката, подобна на олтар основа точно до него — мястото, където се поставяше скиптърът на Озирис. Единственото, което сега му оставаше, бе да седне в седалката, да постави скиптъра и да се отдаде на тайната на Първото Време.

Прокара ръка по гладките контури на стола. Приличаше на празна яйчена черупка. Натисна леко повърхността и усети как се огъва от докосването му. Много му се прииска да седне, но си спомни какво бе станало, когато извади скиптъра в П4, и се поколеба.

После си каза, че този път е различно. Първия път наистина бе допуснал грешка. Това вече го разбираше. Сега искаше да поправи грешката си, защото, ако поне не опита, милиарди хора щяха да умрат. Точно така! Каквито и недостатъци да имаше, колкото и недостоен да беше, той беше длъжен да седне в този стол — ако не заради себе си, то поне заради човечеството!

Плъзна се в трона на Озирис, постави скиптъра на Озирис на мястото му и вдигна глава към пирамидалния таван. „Интересна работа!“ — каза си той, като си даде сметка, че се чувства като един от студентите си по време на обиколката на линиите Наска, който все очакваше материализирането на някакво откровение, но то така и не се случи.

— Браво, Конрад! — изрече на глас, поне за да чуе как звучи. — Най-сетне и ти направи нещо сам! Ти се самоактуализира и се превърна в собствената си астрална проекция. Ти си Слънчевият цар!

Изсмя се нервно. Само да можеше Мерседес да го види сега! Сигурно щеше да записва всичко. Представи си и рекламната шапка на предаването по телевизията: „На живо от светилището на Първото Слънце! Тайните на Атлантида разкрити! Станете свидетели на края на света!“ За съжаление, както вървяха нещата, сигурно точно това щеше да стане.

Както си седеше в трона, усети, че го завладява отчаяние. Защо трябваше да измине целия този път? Защо човечеството трябваше да изстрада толкова много? Само за да установи, че всичко е някаква космическа шега? Ами ако тайната на Първото Време гласи, че такава тайна няма?

Невъзможно. Невъзможно е някой просто ей така да реши да построи всичко това без нищо. Сигурно съществуваха астрономически съответствия, които му убягваха. Трябва да има някакъв начин, за да прекрати изместването на земната кора. Вероятно той просто не е човекът, който може да го направи. Завладя го чувство на безпомощност. Беше предал Серена. Беше предал човечеството. Беше предал и себе си. И точка. Какво повече можеше да направи? Това наистина е краят на пътя.

Конрад се облегна назад в седалката, затвори очи и започна да се моли: „Боже на Ной, Мойсей, Исус и Серена! Ако си там, ако изобщо ти пука за Серена и всичко онова, за което тя се бори, то тогава помогни ми да намеря отговора, преди Озирис и неговата пасмина да объркат всичко, този път завинаги!“

Отвори очи. Нищо не се случи.

Отново се облегна назад. И веднага, щом го направи, осъзна, че седалката се е затворила като джоб и сега се заключва с прещракване. Пробва да се приведе напред, за да погледне какво става. Обаче колкото и да беше удобна, подобната на яйчена черупка капсула не му позволи.

Почувства как по гръбнака му преминава серия от вибрации.

Седалката го притискаше, стягаше се около кръста му и прибираше надолу раменете му като че ли го поглъщаше. Пред челото му се материализира някаква метална конзола.

— Татко!

Изневиделица конзолата над главата му издаде писклив звук и оживя. Засвети в призрачно синьо, а малко след нея светна и панел за управление. Обелискът се разтърси и Конрад усети как в задната част на седалката вибрациите нарастват.

— Татко!

Сноп ярка бяла светлина над очите му го заслепи.

— Татко!

Отдолу избликна друг сноп ярка бяла светлина и окъпа цялото помещение в блясъка си. Конрад осъзна, че това е слънчева светлина, която прониква през две шахти — едната отгоре, другата отдолу. Точно като звездната шахта в П4. Слънчева светлина ли? Ама откъде идва?!

Успя някак си да си сложи слънчевите очила и се загледа в шахтите. Бяха като прозорци, обрамчващи просветляващото небе. Беше отворил вратите на силоза.

Още едно разтърсване. И после всичко му стана ясно. Обелискът не е никакво светилище. Той е кораб. Звезден кораб!

— Татко!

Конрад се опита да се измъкне от седалката. Тя обаче не поддаваше. Опита се да се извърти надясно. Не става. Наляво. Да! Засили се напред, впрегнал всичките си сили, и напъна максимално напред. Конзолата веднага угасна и изчезна в седалката, вибрациите спряха, а седалката се изправи и го освободи. Задъхан, той се опита да събере мислите си.

В продължение на няколко минути остана на пода, изтощен, неспособен да помръдне. Мисълта му препускаше. Не разполагаше с никакви данни или сведения за подобно събитие в миналото. Или може би разполагаше?

Древните египетски погребални текстове разказваха за космически съдове, които отвеждат мъртвите на небесно пътешествие. Например „баржата на Озирис“, както и „лодката на милиони години“. Египтолозите ги наричаха „слънчеви лодки“. А през 1954 година Камал ел-Малах бе открил 44-метрова лодка от кедрово дърво, заровена в яма до южната стена на Голямата пирамида. Последвалите разкопки доведоха до откриването на множество подобни лодки в околността — все символи на слънчевите лодки, в които душите на починалите царе могат да отплават към другия си живот.

Сега си даде сметка, че силозът се намира от южната страна на пирамидата П4.

Спомни си и обозначенията на трите зодиакални знака върху обелиска. Спомни си, че в текстовете от пирамидите в Гиза се казва как Слънчевият цар ще подкара своята „слънчева баржа“ по Млечния път към Първото Време. За астроархеолозите като Конрад изразът „слънчева баржа“ бе просто метафора за Слънцето, и по-конкретно за еклиптиката му, по която то минава през дванадесетте зодиакални съзвездия в продължение на една земна година. Ами ако се окаже, че този израз е нещо повече от метафора?

„Да, това е истинската слънчева баржа! — каза си Конрад. — Това е небесният кораб, създаден, за да отведе Слънчевия цар през звездите, чак до Първото Време!“ Заля го вълна от еуфория.

Но веднага след това го връхлетя и мрачната действителност на това откритие — тайната на Първото Време се криеше в края на закодираната дестинация на слънчевата баржа! А пък изместването на земната кора бе предстоящо — след няколко часа, ако не и няколко минути. Не е възможно да заключиш символите в звездната камера на П4 спрямо датата на Първото Време, без да завършиш пътешествието! Най-доброто, което можеше да направи, бе да изчисли датата на Първото Време, изхождайки от светлинните години, които ще бъдат необходими на слънчевата баржа, за да достигне крайната си цел. Но подобна информация бе извън неговите способности. Радиослушалките на главата му припукаха.

— Йейтс! — извика Конрад. — Къде беше, по дяволите?!

Но гласът, който достигна до него, бе на Серена:

— Конрад?

— Серена? Къде си?

— Погледни през предното стъкло на космическия си кораб!

Конрад вдигна глава и зърна силуетите на египетските войници, обградили ръба на силоза, всички до един насочили към него своите автомати и гранатомети. Но онова, което веднага привлече погледа му, бе протегната ръка на Завас, държаща пистолет до главата на Серена.

Тя продължи:

— Полковник Завас иска да знаеш, че ако не ни чакаш в подножието на светилището след десет минути и не му предадеш скиптъра, той ще ме убие. Аз му казах, че ти няма да сториш подобно нещо. Аз не струвам подобна жертва, а и ти не си толкова глупав!

— Кажи на Завас, че слизам веднага! — светкавично реагира Конрад.

32.

Конрад стъпи на платформата и се спусна ротондата в основата на огромния космически кораб. Докато се носеше замислено надолу, постепенно всичко си дойде на мястото: криптите бяха нещо като криогенни камери за дългото пътуване сред звездите, а кулите от светлина — нещо като двигатели.

Когато излезе от слънчевата баржа, видя, че целият силоз е пропит от първите лъчи на зората. После вдигна глава и забеляза, че куполът се е разтворил. Заслони очи, но в този момент някой го сръга в гърба.

— Тръгвай! — изрече зад него глас с арабски акцент.

Все още примигващ от ярката светлина, той рязко се обърна назад. Любопитството му беше възнаградено от страничен удар по главата с приклада на автомат АК–47. С пулсираща глава Конрад се запрепъва напред.

Серена и полковник Завас го очакваха край ротондата. Докато Завас му отнемаше скиптъра, Конрад хвърли поглед към Серена и преглътна от мъка.

— Кажи ми какво ти сториха тези копелета! — прошепна той.

— Нищо особено, в сравнение с онова, което съвсем наскоро ще сполети целия свят благодарение на теб!

— Доктор Йейтс — обърна се към него полковник Завас, — славата ви не е преувеличена. Вие ни отведохте до светилището на Първото Слънце!

— Съмнявам се, че ще ви бъде от кой знае каква полза.

— Позволете ми аз да преценя! — отбеляза Завас. После вдигна скиптъра на Озирис пред хората си. Не последваха обаче никакви ахкания и охкания. Завас бе предпочел да вземе със себе си професионални войници, а не фанатици. За тях на мястото на обелиска би могла да стои и главата на убития враг, изгореното американско знаме или ядрена бойна глава. Фактът, че притежават подобен символ, в техните очи само потвърждаваше собствената им сила.

После полковникът се вторачи в него и заяви:

— А сега, доктор Йейтс, ще ми кажете тайната на Първото Време!

— Не я знам. Тя не е там. И вероятно за нас ще бъде невъзможно да я разберем.

— И защо? — присви очи Завас.

— Така нареченото от вас светилище всъщност се оказва космически кораб, предназначен да откара търсещия към мястото на Първото Време — истинското Първо Слънце, или поне що се отнася до атлантите.

— Космически кораб?! — повтори стъписан полковникът.

— Поради което ние вероятно никога няма да узнаем тайната на Първото Време — довърши Конрад и погледна към Серена, чието изражение му подсказа, че и тя е стигнала до този извод. — Съществуването на слънчевата баржа подсказва, че тайната не е на този свят, а в края на планираното му пътуване, което, доколкото успях да схвана от наличните данни, е някъде отвъд съзвездието Орион.

— Значи няма никакъв начин да спрем изместването на земната кора — прошепна Серена.

Конрад я погледна право в очите и отвърна:

— Наистина няма поне доколкото на мен ми е известно.

Завас се приближи до Конрад и почти опря лице в неговото, след което просъска:

— Значи казвате, доктор Йейтс, че това светилище всъщност е космически кораб. Казвате, че за нашия свят вече няма никаква надежда. Тогава защо не отлетяхте с него?

Конрад погледна над рамото на египтянина към Серена, която само поклати слисано глава и отбеляза:

— Ти наистина си голям глупак, Конрад!

В този момент нечий глас зад тях произнесе:

— Радвам се, че най-сетне сме на едно и също мнение, сестро!

Конрад се извърна, за да види как генерал Йейтс се появява иззад една от колоните на ротондата, все така мрачен, какъвто си го познаваше.

— Веднага ми дай обелиска и момичето, Завас! — заповяда властно той. — И веднага заминаваме!

Напълно слисан, Конрад се ококори и попита:

— Къде заминавате? Да не би да възнамеряваш просто да скочиш на космическия кораб и да отпътуваш?!

— И още как!

Конрад усети, че на баща му въобще не му пука къде отива, стига да се движи нанякъде. Беше твърдо решен да завърши космическата мисия, която му бяха отказали в младостта.

— Виж какво, сине, ако сега не тръгнем, просто ще загинем заедно с останалия свят — отсече делово Йейтс.

— Колкото и да ме убеждаваш, не смятам да се хвана.

Завас стисна още по-здраво скиптъра и кимна на хората си, които веднага обкръжиха генерал Йейтс.

— Ти унищожи почти цялата ми база и уби много от хората ми — заяви египтянинът, — а сега се опитваш и да ми се подиграваш!

Конрад погледна първо Йейтс, после Завас и видя, че двамата бяха впили очи един в друг. Обърна се към генерала и каза:

— Целта ти никога не е била да откриеш някакво оръжие или да обезвредиш някакъв извънземен капан, нали? И въобще не си имал намерение да ми помогнеш да открия съдбата си! И през всичките тези години си се правил на капитан Ахаб само защото си бил напълно наясно, че това нещо тук съществува!

— Само подозирах, сине! — отговори Йейтс. — А сега вече знаем със сигурност. Това е щастливият край на историята, за който работихме още от мига, в който те открих. Прибираш се вкъщи!

Вкъщи ли? Изминаха много години от последния път, когато си беше представял, че някъде има истински дом, макар че никога не му бе хрумвало, че този дом не е на тази Земя.

— Нали не очаквате, че ще ви оставя да излетите със слънчевата баржа? — намеси се Завас.

— Всъщност, точно това очаквам — отговори спокойно Йейтс и ловко обърна лявата си ръка, където държеше устройство за дистанционно управление. — Или тръгвам сам, или всички отлитаме заедно. Заложил съм достатъчно С4, за да ни изстреля до Първото Време и без помощта на кораба!

— Блъфираш — свъси чело полковникът.

— О, така ли?! — усмихна се саркастично генералът и натисна единия от бутоните. Целият силоз се изпълни с равномерен звук, а в сенките затрептяха червени светлинки. — Хайде, върви, погледни отблизо!

Конрад видя как Завас се приближава до най-близката кутия с премигваща лампичка, привежда се, а после замръзва на място. Изправи се бавно, обърна се към хората си и заповяда:

— Пуснете доктор Сергети!

— И скиптъра, полковник! Веднага й го дайте!

Завас подаде на Серена скиптъра на Озирис, избута я към генерала и произнесе тихо:

— Съжалявам, цвете мое!

Йейтс автоматично я сграбчи за ръката, издърпа я към ротондата в основата на слънчевата баржа и се обърна към сина си:

— Хайде, Конрад!

Ала Конрад не помръдна. Погледна към баща си и Серена и изрече:

— Мисля, че вече се сещам как можем да спрем изместването на земната кора. Но отговорът се намира обратно в звездната камера. Не е тук! — И посочи към слънчевата баржа.

— Вече е прекалено късно — свъси се Йейтс и го погледна объркан. — Тръгвай!

— Не, оставам! — отсече той. — Но имам нужда от скиптъра и от Серена.

— Съжалявам, сине! — поклати глава генералът. — Но и ние имаме нужда от скиптъра, за да излетим!

Конрад усети как го завладява позната, но позабравена през годините ярост.

— А за какво, по дяволите, ти е Серена?

— За да преосмисляш решението си — отбеляза спокойно Йейтс и я повлече към слънчевата баржа. — Ако искаш да я получиш, ела си я вземи сам!

Конрад действително нямаше търпение да побегне след тях. Серена го погледна колебливо, а после изчезна в дълбините на звездния кораб.

Минута по-късно земята под краката им започна да вибрира, очевидно беше стартиран процесът по изстрелване. Завас можеше единствено да наблюдава с възхищение някогашния си учител, но по едно време се сети да заповяда на войниците си да евакуират силоза.

— Какво ще правите? — извика след него Конрад. — Къде отивате?

— Да се скрием някъде — отговори му полковникът. Ако това предполагаемо бедствие наистина се стовари върху планетата ни, значи сега се намираме на най-безопасното място от цялата Земя. После ще намерим и други оцелели и ще управляваме света! А ако нищо не се случи, и без това вече успяхме да се сдобием с неограничен източник на енергия, така че пак ще управляваме света!

— Ами аз?

— Вие ще отидете в ада, доктор Йейтс! — отсече Завас и се разпореди двама от хората му да го завържат за стълб близо до основата на слънчевата баржа. — Това или ще накара баща ви да се откаже от плановете си, или ще напуснете този свят, окъпан в блясъка на славата, когато слънчевата баржа се издигне и пламъците й ви изпепелят!

Конрад проследи с поглед Завас и хората му, които напуснаха силоза. Остана съвсем сам. Опита се да се развърже, но въжето се оказа много здраво. Обзет от отчаяние, той наблюдаваше как слънчевата баржа постепенно оживява и се подготвя да отлети заедно със Серена и обелиска.

Когато влязоха в слънчевата баржа, Серена се озова заедно с Йейтс върху кръгла платформа, обградена от четири величествени златисти колони от светлина. Всяка от тях пулсираше от стаена енергия. Все още стиснал здраво в едната си ръка дистанционното управление за пластичните експлозиви, генералът постави скиптъра върху платформата и тя започна да ги издига нагоре.

— Йейтс, ако не върнем звездната камера в първоначалната й позиция, цялата земна кора ще се измести! — изрече тя с глас, изпълнен с гняв и отчаяние. — Милиарди ще умрат! Не можеш просто ей така да отлетиш и да не ти пука!

— Безполезно е да се връщаме. Нали чу какво каза Конрад? Където и да е тази тайна на Първото Време, тя със сигурност не е на Земята! Оцеляването на човешката раса ни налага да изстреляме ракетата!

Серена го изгледа внимателно. Изражението му беше като на безумно храбър воин, напълно доволен от себе си и абсолютно сигурен, че никой не е в състояние да го спре. В полумрака между четирите, изпълнени със светлина колони, очите му студено проблясваха. Тя побесня — побесня заради тоталната му липса на загриженост за хората, които всеки момент щяха да загубят живота си.

— И откъде изобщо знаеш, че ще успеем да се откъснем от земята? — попита тя.

— Това, което виждаш около себе си, е някакъв особен вид хелиожироскопна система — обясни той. — Тези масивни колони около нас са редица от четири непредставимо дълги хелиожироскопни перки, като тези при хеликоптерите, само че в много по-големи мащаби. Веднага щом напуснем земната орбита по изходната траектория към космоса, те ще се отворят и ще развият слънчевото платно.

Да, това вече беше територия на Грифин Йейтс. Независимо от това колко щур беше някогашният астронавт, истината бе, че тук той се чувстваше в свои води, а тя — в напълно чужди.

— Щом платното се разтвори — продължи той, — ще започне да функционира като мощно рефлекторно огледало. Когато фотоните се ударят в повърхността му, налягането им ще създаде предостатъчно сила, която ще го бута напред. Колкото по-голямо е платното, толкова по-голяма ще бъде и силата. А като променяме наклона на огледалото, ще можем да насочваме силата натам, накъдето искаме.

— Само не ми казвай, че можеш да управляваш това нещо!

— Мога, и то как! Както Колумб е управлявал своята „Пинта“! — възкликна той. — Сигурен съм, че всички изчисления, графики на орбити, уравнения за движение и поправки на скоростта са вече заложени в навигационната система на кораба!

Серена предпочете да не казва нищо. Платформата спря и се заключи на място. С върха на обелиска Йейтс я побутна по някакъв дълъг коридор, който завършваше пред метална врата със странни надписи.

— Но защо е трябвало да построят точно такъв кораб? — нарочно го попита тя. Даваше си сметка, че трябва да поддържа разговора с него, за да спечели време и да измисли начин да го спре.

— Когато стигнем там, можеш да ги питаш — отговори й Грифин Йейтс. — Но доколкото мога да предположа, този кораб е бил предназначен да послужи като спасителна лодка и да измине огромни разстояния с минимална мощ. Точно в това е и красотата му! Може и да не е натъпкан с високи технологии, но притежава неизчерпаема мощ, тъй като не използва никакъв двигател. Слънчевото платно е идеалното средство за междузвездни пътешествия!

— Само дето изисква слънчева светлина — отбеляза Серена, — която ще свърши още в мига, в който напуснем Слънчевата система. И ще остане като лодка насред океана в пълно безветрие.

Йейтс спря, обърна се и заяви:

— Тук в действие влиза гравитацията.

— Моля?

— Точно тя ще ни помага да пътуваме, когато няма светлина — обясни той. Спокойното му, логично изложение буквално я вбеси. — Ще прелетим достатъчно близо до Юпитер, за да използваме гравитацията му и да се изстреляме в почти права траектория към Слънцето. После, доближавайки Слънцето, ще го използваме като прашка, която ще ни помогне да наберем още по-голяма скорост, и така ще напуснем Слънчевата система. Освен това съм убеден, че този кораб е снабден с всевъзможни лазерни и други устройства, чиито микровълни могат да генерират мощно ускорение и скорост в платната.

— Очевидно си успял напълно да си повярваш — рече тя. — И колко време ще ни отнеме това?

Йейтс се поспря, замисли се и отговори:

— При конвенционална скорост, вероятно година.

— Ама при такава скорост до следващата звезда ще ни трябват цели… колко години?

— Някъде между двеста и петдесет до шест хиляди и шестстотин години.

Направо не й се искаше да си представи колко време ще им бъде необходимо, за да стигнат крайната си цел. И дали въобще там ще има някой, който да ги посрещне.

— А да са ти хрумвали някакви планове как междувременно да останем живи?

— Естествено!

Йейтс пъхна скиптъра в стената, вратата се плъзна и разкри някаква камера. Вътре се носеше хладна мъгла. Серена се втренчи в другия край на камерата и различи нещо като отворен ковчег, предназначен за жена със закръглени форми и приблизително нейния ръст.

— Изглежда строителите не са пропуснали абсолютно нищо! — извика триумфално Йейтс. — Добре дошла в своята криогенна крипта!

Едва сега Серена си даде сметка, че Грифин Йейтс очаква от нея да легне в тази машина. Побиха я тръпки. Закова се пред вратата и отказа да влезе. После усети на врата си здравата му ръка. Ала нищо не бе в състояние да я накара да пристъпи в камерата.

— Ти си първи! — извика тя и скочи с тока на ботуша си върху крака му.

Той простена, а тя се извъртя рязко, заби коляно в слабините му и стисна ръце, за да му нанесе съкрушителния удар по превития гръб. Изправи се, за да си поеме дъх, но Йейтс най-неочаквано вдигна глава, прасна я с юмрук в челюстта и й сцепи устната. Тя се запрепъва, едва задържайки се на крака, а той се изправи. Когато вдигна глава, очите му проблясваха с мъртва, студена светлина. Вдигна бавно ръка и в нея тя зърна насочен пистолет.

— Кажи си молитвите за лека нощ, сестро!

Вдигна крак, прасна я в гърдите с ботуша си и я запрати право в криптата, която я прие и се уви около нея като глина. Серена усети как вътре в нея пропълзяват хладни тръпки. Започнаха от кръста й, продължиха нагоре по гръбнака, а после експлодираха в цялото й тяло.

После всичко като че ли започна да се отдалечава. Тя стоеше неподвижна, почти безжизнена в мрака, и чуваше единствено сърцето си. След това и то постепенно започна да заглъхва. Накрая вратата на криптата се затвори и тя престана да чувства каквото и да било.

33.

Все така завързан за колоната, Конрад усещаше как стените на силоза вече пулсират заедно с нарастващия тътен от мощните бутала на слънчевата баржа. Мирисът на смазка от вътрешността на кораба се просмука навън и го удари в носа. Долавяше и постепенното затопляне. Отвореният покрив на силоза показваше, че небето над главите им е почерняло от облаци. После вратите се разтвориха още по-широко и около него се посипаха малки и големи камъни.

Конрад затвори очи. Когато после бавно започна да ги отваря, видя пред себе си в целия й блясък огромната паст на площадката за излитане на кораба. Сред пушека и объркването отначало не успя да зърне кораба и се уплаши, че е излетял. Но завесата от пушек постепенно се вдигна и ето, че зад нея проблясваше слънчевата баржа — сюрреалистична, неземна. Малко по-нататък от колоната, на пода, Конрад зърна и един автомат „Калашников“, очевидно изпуснат в паниката на отстъплението от войниците на Завас. Но оръжието се намираше на повече от десет метра от него и бе напълно безполезно в настоящата ситуация.

Въздухът натежа от пушек. Разкашля се и се опита да се обърне към колоната. Знаеше, че скиптърът на Озирис е единственото средство за връщане на звездната камера в П4 в първоначалната й позиция и прекратяването на започналия процес по изместване на земната кора. А същият този скиптър се намираше на борда на космическия кораб. Затова трябваше някак си да се освободи и да вземе обратно скиптъра, преди баржата да се отлепи от Земята и да го изпържи жив.

Мисълта за изпържването и огъня го подсети за запалката „Зипо“, която Йейтс му беше подарил. Тя си лежеше все така в предното джобче на якето му. Ако можеше да я вземе в ръка, би могъл да прогори с нея въжетата. Сведе брадичка към гърдите си и вдигна със зъби слънчевите си очила. После бавно пъхна една от дръжките им в джобчето си и се опита да измъкне запалката. След няколко минути се предаде, защото повече не издържаше болката във врата. Ала поредното разтърсване, идващо от слънчевата баржа, го накара да пробва още веднъж.

Този път стана. Успя да загребе запалката в едно от стъклата на очилата. Стиснал здраво със зъби очилата и едва успяващ да запази равновесие, за да задържи в тях „Зипото“, той реши да извърне глава наляво, да пъхне очилата в яката на якето си и да ги плъзне надолу по ръкава. Само да можеше да достигне рамото си.

Запалката се плъзна в ръкава му и след няколко стръсвания вече беше в дланта му. Беше му необходима голяма ловкост, за да я запали. Пламъкът изгори ръката му и той изпсува, като едва не изпусна „Зипото“.

Застина за миг, опитвайки се да измисли начин да прогори въжетата, без да си нарани ръцете. Накрая заключи, че такъв начин не съществува. Пое си дълбоко дъх, стисна зъби и щракна запалката. Пламъкът заоблизва ръката му и въжетата. Всичко в него крещеше да я пусне, но със силата на волята си наложи да я стисне още по-здраво. Не след дълго от очите му закапаха сълзи. Вонята на собствената му изгорена плът стана толкова непоносима, че му се зави свят. Все едно гореше гума. Неспособен да издържа повече на болката, той усети как запалката се изплъзва от ръцете му и пада върху каменния под. Едновременно с това разбра, че вонята на изгоряла гума е била от каишката на ръчния му часовник.

Простена. Вече нямаше какво да губи. Дръпна ръцете си в опит да ги раздели. Почувства как овъгленото въже леко поддава, но болката от прогорената му плът бе неописуема и той изкрещя в агония.

С последно усилие на волята той за последен път се опита да раздели ръцете си. Изгорелите му китки опънаха краищата на грубото въже, докато накрая облизаните от пламъка влакна започнаха да се разпадат и изненадващо ръцете му се освободиха.

Конрад направи две-три неуверени крачки напред, вторачен в кръговете около треперещите си ръце. После откъсна две ивици плат от униформата си и бинтова с тях китките си. Грабна захвърления на пода автомат „Калашников“ и се втурна към входа на слънчевата баржа.

Влетя в ротондата и стигна до външната врата на кораба, която бяха открили двамата с Йейтс. Сега тя бе плътно затворена и пулсираше от енергията, обгърнала целия гигантски обелиск. Конрад постави ръка в квадратната вдлъбнатина.

Само след минута платформата, отнасяща Конрад нагоре, се закова на криогенното ниво на кораба. Точно над главата си той видя люка, който отвеждаше към командния модул на кораба. Светлинните кръгове му подсказаха, че Йейтс е вече горе.

Обърна се към левия коридор, който отвеждаше към камерата на Озирис, а после към десния, който завършваше с камерата на Изида. Тръгна надясно.

В края на тъмния тунел проблясваше призрачна синкава светлина. Когато приближи вратата на криогенната крипта, Конрад забеляза, че тя е затворена и че жлебовете, издълбани в металната повърхност, светят. Веднага схвана, че „Изида“ е вече вътре. Генералът беше замразил Серена.

— Майната ти, Йейтс! — изръмжа Конрад и стовари върху вратата приклада на своя автомат.

После разгледа квадратната вдлъбнатина до вратата. Постави ръка върху нея и долови тихо жужене. Светлината, която излизаше от жлебовете, стана по-ярка, докато накрая го принуди да заслони очи и да отстъпи назад в коридора. После неочаквано потъмня, проблесна като последните въгленчета в огнище и изгасна.

„О, боже! — помисли си Конрад. — Какво направих пак?!“

Удари дебелата врата, която бе още по-студена и от преди, но тя не помръдна. Пак опита, но напразно. Накрая се отказа. Свлече се бавно на пода и тогава усети вибрациите. Вратата се движеше! Скочи на крака и видя как криогенната крипта се отваря и от нея излиза ледена мъгла. Нямаше време да чака мъглата да се разсейва — втурна се веднага вътре да търси Серена.

Намери я в криптата. Кожата й беше посиняла. Конрад я грабна, метна я на рамо и я отнесе в коридора. Постави я на пода и започна да масажира ръцете и краката й. Дишането й беше много слабо.

„Господи! — замоли се наум той. — Не я оставяй да умре!“ А на глас изрече:

— Хайде, скъпа, събуди се! Можеш да го направиш!

Бавно, много бавно, бузите й започнаха да възвръщат цвета си. Дишането й стана по-дълбоко и по-ритмично. Когато отвори очи, Конрад се стъписа от празнотата и липсата на живот, които зърна в тях.

— Серена, аз съм! — прошепна той. — Знаеш ли къде си?

Тя простена. Той долепи ухо до устните й и чу:

— Ако ти си Конрад Йейтс, значи вече съм в ада!

— Слава богу! — въздъхна облекчено той. — Очевидно си добре!

Тя се поизправи и се огледа.

— Къде е Йейтс?

— Горе в командната капсула. Но преди изстрелването със сигурност ще слезе долу, за да се замрази в криптата на Озирис. И когато го направи, аз ще го чакам!

— А аз?

— Докато е при мен, ти ще се качиш горе в капсулата и ще вземеш скиптъра. Каквото и да се случи с мен, ти трябва да попречиш на този кораб да излети и да се върнеш обратно в П4! Разбра ли ме?

Серена разтри слепоочията си и промълви:

— Значи наистина смяташ, че все още можем да спрем изместването на земната кора?

— Не съм сигурен, но нищо не ни пречи да опитаме — отвърна той и точно в този момент забеляза, че около люка над централната платформа започват да проблясват светлини. — Той слиза! Трябва да заема позиция. А ти го изчакай да навлезе достатъчно в другия коридор, за да се качиш горе!

Тя кимна.

Конрад побягна към криптата на Озирис. Докато стигне до вратата, платформата вече се смъкваше заедно с Йейтс. Конрад се втурна в мъглата на отворената крипта и зачака.

Облегна се на стената и затаи дъх. Когато дочу стъпките на баща си и зърна фигурата му, той вдигна автомата и пристъпи напред.

— Мисията се прекратява, Йейтс!

— Ти ли си, сине? Впечатлен съм! Знаех си, че ще дойдеш с нас!

— Дай ми обелиска и Серена!

Конрад видя как генералът бързо обгръща с поглед импровизираните бинтове около китките му и отчита треперенето на ръцете му. Не можеше да повярва, че е насочил оръжие срещу баща си. Въпреки че Йейтс не беше негов биологичен баща и макар че по-скоро го мразеше, отколкото обратното, този човек бе единственият баща, когото Конрад някога бе познавал.

— Няма да използваш това срещу мен, сине.

— Така ли?

— Ако ме убиеш, ще убиеш всичките си шансове да завършиш пътешествието на своя живот — отбеляза спокойно баща му. — Само ако издигнеш този гигантски обелиск — звездния кораб, и го отведеш до крайната цел на пътуването му, ще разбереш истината за своя произход!

— А какво ще стане с побратимите ми, другите хора?

— Ти не си човек, а и вече е твърде късно Земята да бъде спасена. Човешката раса не се показа достойна, а тайната на Първото Време може да бъде открита само в края на небесното пътешествие на слънчевата баржа. Ти искаш да я разбереш не по-малко от мен. Не бих се изненадал, ако е програмирана в генетичния ти код!

— Не бъди толкова сигурен! — отсече Конрад и вдигна автомата. — Извади си оръжието! Бавно!

Йейтс разкопча кожените ремъци, които придържаха кобура към колана му, и бавно извади своя 9-милиметров „Глок“.

— На пода!

Йейтс постави пистолета на пода и вдигна ръце.

— Отстъпи!

Докато гледаше как синът му сритва пистолета настрани, генералът не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Знаеш ли, ние с теб си приличаме много повече, отколкото ти се иска да признаеш!

— Само в мечтите ти, Йейтс! — извика Конрад.

Прекрасно разбираше, че генералът се опитва да печели време, надявайки се, че слънчевата баржа ще се изстреля сама по закодираната й траектория. Но пък и той самият чакаше Серена да открие по-бързо скиптъра на Озирис.

— Иска ми се да науча страшно много неща — обади се Йейтс. — Не само за произхода на човешката цивилизация, но и на самата Вселена. Питал ли си се някога защо толкова исках да отида на Марс?

— За да забиеш знамето на твоята страна и на онази планета и да станеш първият човек, който се е изпикал върху червена пръст!

— Учените наричат този клон от астрономията сравнителна планетология — направи се, че не го е чул Йейтс, и продължи лекцията си. Увереността му като че ли се засилваше, давайки си сметка, че Конрад не се кани да го застреля. — Искат да изучат историята на Слънчевата система и еволюцията на планетите, като сравняват данните, събрани на Земята, Луната и Марс. Проучвайки другите светове, ние всъщност проучваме себе си и научаваме с по-голяма точност къде всъщност ни е мястото.

Конрад не каза нищо. Само наблюдаваше в захлас как изпитото лице на баща му се озарява от неподозирана духовна светлина.

— Столетия наред сме се ръководели от схващанията на египетския астроном Птолемей, който е проповядвал, че Земята е центърът на всичко — продължи генералът. — После се появява Галилео Галилей и поправя грешката. Така ние научаваме, че Слънцето е нашият локален център, около който се въртим както ние, така и другите планети до нас. В психологически план обаче все още си оставаме свързани здраво с идеите на Птолемей. Защо ли? Защото, докато продължаваме да си стоим тук, на Земята, ние де факто се превръщаме в център на всичко, което има значение. За нас. И не изпитваме никаква нужда да ходим на Луната и да съзерцаваме оттам Земята, за да го разберем. И така, пътуването в космоса няма нищо общо с технологичните достижения, а с развитието на човешкия дух и нашия принос за постигането на универсалната промисъл! Космосът е просто метафора за разширението на светогледа, възможностите и свободата!

Конрад вдигна автомата си и отбеляза хладно:

— Очевидно към пропуснал срещата на скаутите, когато си изнасял тази тъпа реч.

Нито едно мускулче по лицето на Йейтс не трепна. Прикова поглед в неговия и изрече бавно:

— Ти искаш да разбереш къде завършва всичко това точно толкова, колкото искам и аз.

— Завършва точно тук, генерале! — изрече нечий глас зад него.

Йейтс се извъртя и зърна Серена, която държеше в ръка скиптъра на Озирис. Конрад веднага забеляза как челюстта му се стяга от гняв.

— Е, сега вече знаеш, че криогенните крипти работят, Йейтс — рече той. — Затова предполагам, че няма да имаш нищо против да влезеш за малко в тази тук! — И посочи към криптата на Озирис.

— А аз смятам, че ти трябва да пуснеш оръжието си, сине.

Йейтс бе плъзнал незабелязано ръка зад гърба си и бе извадил оттам малък пистолет.

— Винаги готови! — усмихна се генералът. — Нали така ни учат скаутите?!

— Застреляй го, Конрад! — извика Серена.

Конрад пристъпи напред, но Йейтс опря пистолета в слепоочието на Серена.

— Не мърдай! — извика той.

Конрад направи още една крачка напред. Йейтс опъна дългата черна коса на Серена толкова силно, че тя извика.

— Сега или никога, сине!

Конрад пристъпи напред за трети път.

— Казах да пуснеш оръжието! — извика генералът и дръпна косата на Серена още по-силно. Конрад бе наясно, че стига да поиска, баща му спокойно може да й прекърши врата за части от секундата.

— Не го слушай, Конрад! — опита се да изкрещи Серена. — Знаеш, че той ще те убие!

Но на Конрад му трябваше единствено да се взре в подплашените й очи, за да си даде сметка, че не може да поема повече рискове и свали дулото на автомата.

— Добро момче! — кимна баща му. — А сега го хвърли!

Той пусна автомата на пода.

— Ти си напълно безнадежден, Конрад — прошепна монахинята.

34.

Баща му внимателно вдигна автомата „Калашников“. Бяха само на няколко стъпки един от друг. Очите на Йейтс блестяха маниакално — нещо, което до този момент бе убягнало на сина му. Приличаше на животно, попаднало в капан, което с готовност би изгризало и собствения си крак само и само да се освободи.

— Знаех си, че няма да ме убиеш — изрече той, като продължаваше да държи здраво косата на Серена. — Аз също нямам подобни намерения. Но ако се наложи, да знаеш, че няма да се поколебая!

— Свали си лапите от нея, Йейтс!

— И това ще стане. След като те поставя на безопасно място и те замразя. Може би когато стигнем там, накъдето сме се запътили, акълът ти най-сетне ще е дошъл!

— Преди да ме замразиш, първо ще трябва да ме убиеш, татко! — извика Конрад.

И се хвърли напред с намерението да избие пистолета от ръката му, но точно в този момент оръжието изгърмя и куршумът се заби в рамото му, запращайки го на пода. Замаян, той сграбчи рамото си. Ръката му подгизна от кръв. Когато вдигна очи, видя, че генералът прави крачка напред, за да го довърши.

— Ще нося много поздрави на Озирис от теб!

Обърна пистолета с ръкохватката напред с намерението да го изпрати в безсъзнание, но Конрад се претърколи по гръб на другото си рамо и стовари и двата си крака върху гърдите му.

Ударът запрати генерала към скиптъра на Озирис, който Серена държеше, при това с такава сила, че тя изпищя. Самият Йейтс изрева от болка, изпусна пистолета и се запрепъва безпомощно напред. Конрад се възползва от момента, събра малкото си останали сили и запрати тялото му в криогенната камера. Затръшна вратата и тя се затвори херметически, изпускайки тънко облаче вледенена пара.

Настъпи пълна тишина. Чуваше се единствено жуженето на енергията на кораба, протичаща през конзоли, стени и подове.

Конрад се опита да се изправи, когато Серена се втурна към него и го прегърна. Едва тогава видя какво е станало с рамото му.

— Но ти кървиш! — изпищя тя.

— Сега ли го разбра?

Момичето откъсна ивица плат от ръкава му, уви го около рамото му и го стегна здраво. Усещайки погледа му върху себе си, тя прошепна:

— Сега, когато имаш всичко, за което си мечтал, може би наистина трябва да тръгнем заедно към залеза.

Конрад не отговори нищо. Обърна се бавно и зърна на пода хвърления скиптър на Озирис. Вдигна го и си даде сметка, че тя е права. Единственото, което като че ли му оставаше, е да остави слънчевата баржа да ги отведе до предварително програмираната си дестинация и така най-сетне да открие тайната на Първото Време.

Вторачи се слисано в Серена и възкликна:

— Ти чуваш ли се какви ги приказваш?!

— Искам само да подчертая, че все още не знаем дали това изместване на земната кора е свързано с глобален катаклизъм — отбеляза тя. — Възможно е човечеството в крайна сметка да оцелее, а също така е възможно да се върнем в епохата на динозаврите. Все пак, за да подсигурим оцеляването на нашия вид, имаме само една алтернатива — да продължим с кораба!

Конрад се вгледа в умоляващите й очи. Постепенно осъзна, че тя въобще не държи да отлети с него, а се страхува за човечеството. И е готова да даде дори и най-скъпото си, за да го спаси.

— И ще позволиш ние с теб да обречем света на вечен ад, така ли? — обади се тихо.

— Не, Конрад. Просто с теб ще създадем нов рай, само че на друга планета!

Докато той обмисляше тази налудничава идея, корабът започна да се тресе. Докосна бузата на Серена и промълви:

— Знаеш, че сме длъжни да се върнем, нали?!

Тя го знаеше. И не се противи, когато той я отведе до платформата и двамата се заспускаха към подножието на слънчевата баржа.

Когато излязоха и се отдалечиха на няколкостотин метра от силоза, земята под краката им започна да се тресе по-силно. Конрад едва успя да дръпне Серена, когато във въздуха се изстреля огромен огнен гейзер и ги повали.

После двамата вдигнаха глави и видяха как около силоза избликват още десетина такива гейзера, оформяйки кръг, и веднага след това слънчевата баржа се измъкна от кратера си. Звездният кораб, на който, жив или мъртъв, се намираше баща му, изчезна зад облаците и се отправи към далечния космос.

— Искрено се надявам, Конрад, че знаеш какво правиш — обади се Серена, дръпна единия край на полускъсаната си връзка на обувката и завърза на опашка обгорената си коса. — Защото това може би беше последният ни шанс да се отървем от апокалипсиса!

35.

Със сълзи на очите Серена стоеше в средата на звездната камера в П4 и наблюдаваше как геодезичният таван се върти. Звукът от скърцащия, завихрящ се купол беше тъй оглушителен, че тя не чуваше и дума от онова, което й говореше Конрад. Застанал до олтара, той й направи знак да се приближи и изкрещя:

— Сложи скиптъра в отвора му!

Тя сведе поглед към скиптъра на Озирис в ръката си и отново прочете наум надписа върху него: „Само онзи, който застане пред Сияйните във времето и мястото на най-достойните, може да извади скиптъра на Озирис, без да раздели Небето и Земята“. Имаше ли въобще в човешката история подобен „най-достоен“ момент? Или еврейският пророк Исая е бил прав, когато е казал, че праведните дела на човеците са като „мръсни парцали“ пред светостта на Бога?

— Йейтс беше прав, Конрад! — извика тя с натежало сърце. — Атлантите са били прекалено напреднали за нашето ниво на мислене! Победата ни е невъзможна!

— Мисля, че вече постигнахме съгласие по въпроса, че египетските богове вече са били побеждавани веднъж — отбеляза той, но веднага след това, озарен от някаква идея, отново изкрещя: — Кажи ми кога точно е станало това?

Серена го изгледа недоумяващо:

— По време на Изхода, когато Мойсей е извел израилтяните от Египет.

— Именно! Това е било едно от онези космически събития, които са променили културната история на човечеството така, както падащият върху Земята метеорит променя историята на природата! Ако не е бил Изходът, тогава е нямало да го има и богоявлението на Синай! А ако не е бил Синай, то тогава нямаше да ги има нито Мойсей, нито Исус Христос, нито Мохамед. Озирис и Изида щяха да продължат да властват, в Манхатън вместо небостъргачи щяха да се извисяват пирамиди, а вместо кафе с мляко днес щяхме да пием вода с ферментирал ечемик.

Сърцето на Серена се разтуптя. Археологът отново беше напипал някаква следа!

— Въпросът е — продължи той с блеснали очи като че ли се намираше на прага на велико откритие, — коя е била причината, която най-сетне е накарала фараона да се пречупи и да пусне израилтяните?

— Еврейската пасха! Когато еврейският бог е покосил всяко първородно дете на египтяните, но е подминал къщите на онези израилтяни, които са белязали вратите си с кръвта на агнеца!

— Окей! — кимна Конрад. — Ако имаше начин сега да обхванем с тази пасха всички раси…

Серена се замисли и внезапно извика:

— Божият агнец!

— Исусе Христе, права си!

И той веднага се зае да подрежда звездите от купола на камерата в положението, в което са били тогава в небето над Йерусалим.

Внезапно цялата камера като че ли се преобърна. Но веднага си дадоха сметка, че това е само оптическа измама — просто небето над Южното полукълбо изведнъж бе заменено от небето над Северното полукълбо.

— Така. Вече имаме точка от земята — отбеляза Конрад. — Сега обаче ни трябва време, година!

„Това вече ще бъде по-трудничко!“ — помисли си Серена, а на глас каза:

— Традицията твърди, че Исус е умрял на тридесет и тригодишна възраст, което поставя момента на разпятието някъде между 30 и 33 г. сл.Хр.

— Не е достатъчно! — махна нетърпеливо с ръка Конрад. — Дай ми нещо по-конкретно!

Серена се постара да пребори паниката, надигаща се в душата й, и се концентрира върху задачата. Християнският календар се базираше на погрешните изчисления, направени от монаха от шести век Дионисий Ексигус, което ще рече „Дионисий Къси“. Доста подходящо, като се има предвид, че изчисленията на този монах са откъснали няколко години от точната дата на раждането на Христос. Съвременните теолози поставяха момента на Рождеството не по-късно от смъртта на цар Ирод — 4 г. пр.Хр.

— 29 г. сл.Хр. — изрече накрая тя. — Пробвай 29 г. сл.Хр.!

Конрад постави скиптъра на мястото му в олтара и куполът над главите им отново се завъртя. Тътенът беше оглушителен.

— Дай ми конкретен ден! — изкрещя той. — Веднага!

Серена кимна. Католическата църква празнуваше Великден всяка година по различно време. Но православната църква спазваше историческата дата с астрономическа точност. Никейският събор от 325 г. сл.Хр. постановява, че Великден трябва да се празнува в неделята след първото пълнолуние от пролетното равноденствие, но винаги след еврейската пасха, за да се спази библейската последователност на събитията, наричани днес Разпятие и Възкресение.

— Петъкът след първото пълнолуние от пролетното равноденствие! — изкрещя тя.

— Петък ли? — изгледа я неуверено той. — Не е ли неделя?

— Петък! — вече напълно уверено кимна Серена. Възкресението е символ на победата над смъртта. Но най-достойният момент трябва да е бил тогава, когато Исус е умирал на кръста заради греховете на човечеството и е простил на враговете си!

— Окей! — съгласи се Конрад. — Сега ми трябва час!

— Светите писания го определят като деветия час.

— Какво?! — изгледа я недоумяващо той.

— Три часът.

Конрад кимна, въведе и последните координати и отстъпи назад.

— А сега няма да е зле да кажете една молитва, сестро Сергети! — промълви той, загледан в тавана.

Геодезичният купол се завъртя отново и се заключи на отредената си позиция, пресъздавайки небето над Йерусалим през 29 г. сл.Хр. в деветия час от светлината на петия ден след първото пълнолуние от пролетното равноденствие.

— И сега пред нас се разкрива праведността от небето, а не на закона — промърмори Серена под носа си думите на свети Павел към римляните.

Камерата внезапно се разтърси и тя бе принудена да отскочи рязко назад. Подът се отвори и олтарът със скиптъра пропадна в шахтата и изчезна. Преди да успее да надникне над ръба, шахтата се затвори, превръщайки се в картуш със символа на Озирис. А отдолу долетя гръмотевица.

Настъпи гробовна тишина. Серена долови нечие ридание. Звучеше като на малко момиченце. Усети как по бузата й се стича сълза и разбра, че риданието излиза от нея самата. По някаква необяснима причина тя почувства дълбоко в себе си странна чистота, сякаш всичките й страхове, тревоги и чувство за вина внезапно бяха отмити.

— Ти успя! — извика тя и прегърна Конрад. — Слава на Бога!

— Какво ще кажеш да продължим, когато излезем оттук? — усмихна й се той, но точно в този момент всичко около тях се изпълни със страховито боботене.

— Какво става, Конрад? — замръзна на мястото си Серена.

— Мисля, че всеки момент ще бъдем погребани под три километра лед.

36.

От лагера си в Храма на Водоносеца полковник Али Завас и хората му все още наблюдаваха как слънчевата баржа се изгубва в небето, когато усетиха първата сеизмична вълна. Палатките се сринаха и Завас изпадна в ужас, когато видя, че единственият му останал хеликоптер се наклони към ръба на голямото стъпало.

— Подсигурете хеликоптера! — изкрещя той и петима египтяни се втурнаха да вържат машината за земята.

Полковник Завас знаеше, че независимо какво ще сполети останалата част от света, независимо колко от бреговата ивица ще бъде погълната от морето, на планетата няма по-безопасно място от това, на което в момента се намираха той и хората му. Защото, независимо дали ще бъдат необходими ден или седмица, след като това изместване на земната кора изчерпи енергията си, мястото, на което сега стояха, ще се превърне в център на новия свят.

Това си повтаряше той, докато се улови, че мислите му отлитат към огромното му семейство в Кайро — всичките му близки живееха в „луксозни“ апартаменти във високи кооперации. При следващия по-мощен трус щяха да се сринат.

Най-неочаквано въздухът стана много по-горещ, а трусовете — по-мощни. Земята се тресеше толкова силно, че той започна да се пита дали не бяха сбъркали, когато решиха да останат в Храма на Водоносеца. Може би по-разумно щеше да е да подберат място, отдалечено от всякакви храмове и монументи.

Завас се върна в покоите си, взе картата на Сонхис от бюрото и я пъхна в тайника в термоса на монахинята, точно до схемата на слънчевата баржа.

Следващият трус едва не го събори от стола. Сграбчи ръба на бюрото, за да се задържи. Но той също се разтресе. Завас завъртя външната обвивка на термоса, заключи двете стени и хвърли термоса в раницата си. Точно тогава виковете на неговите войници го изкараха под пара навън. Онова, което видя, го накара да се свие от ужас. Небето като че ли падаше над главите им. Завас грабна един бинокъл и разгледа ледените планини, които образуваха пръстен около града. И тогава разбра истината. Не падаше небето — падаха ледените скали, които ги обграждаха.

Всеки момент щяха да бъдат погребани под лавини от лед, стоварващи се от всички страни.

— В хеликоптера! — изкрещя полковникът, скочи в машината и веднага включи мотора в отчаян опит да я вдигне във въздуха, преди неизбежното да ги сполети. Перките се раздвижиха, но после се закашляха и заглъхнаха. Хеликоптерът беше конструиран от французите, но изработен по техен лиценз от китайците, които бяха доставили на египтяните няколко модела — мамка им на онези неверници в Пекин!

Опита се пак да раздвижи перките, а междувременно хората му се натъпкаха вътре. Когато пилотът пое контрола над управлението, полковникът отново вдигна бинокъла, за да се опита да пресметне колко точно им остава до удара.

Срещу тях летеше гигантска стена лед, която всеки момент се канеше да връхлети върху хеликоптера и да ги превърне в каша от кръв, плът, парчета метал и стъкло. Завас усети как сърцето му буквално спира, когато зърна разпенената лавина да достига подножието на храма и да пълзи към голямото стъпало. А после почувства как всички те, заедно с машината, се издигат към небето.

Серена почувства, че се сгорещява, докато пълзеше по южната шахта на П4 с помощта на въжето, което Конрад бе използвал при първото си излизане в града. Когато се обърна назад, видя, че той все още е в звездната камера опитваше се да се измъкне нагоре с една ръка, тъй като другата бе напълно безпомощна и подгизнала в кръв.

— Конрад! — изкрещя тя, закрепи си ботушите към стените на шахтата и протегна ръка, за да го хване за дясната. Дръпна, колкото можа, но усети, че гърбът й сякаш се пречупи. Изкрещя от болка, но продължи да дърпа все така, докато накрая не го изтегли в шахтата.

— Благодаря — изрече задъхано той. — А сега да вървим!

Тя вдигна глава към горния край на шахтата и към кръпката синьо небе.

— Защо въобще да си правим труда? — изрече по едно време. — Навън няма нищо. Нито радиостанции, нито можем да се свържем с когото и да било!

— Това е единственият ни шанс. Подземната геотермална клапа вече се е задействала. И топлината, която отдава, вероятно ще разтопи всичко около нас, а хидравличната система на пирамидата ще започне да засмуква вода. После обаче тази вода ще се превърне в лед. Всичко ще замръзне.

Едва тогава Серена схвана положението.

— Момиченцето в леда — кимна бавно тя. — Ще станем като него.

— Не е задължително. Поеми това! — И й подхвърли кървавото парче плат, което висеше от ранената му ръка. — Можеш да го използваш като сигнално флагче. А сега движение! Точно зад теб съм.

Макар и неохотно, Серена тръгна нагоре по въжето към отвора на шахтата. Усещаше, че Конрад изостава. Отвреме навреме му викваше нещо и той й отговаряше, но всеки следващ отговор ставаше все по-слаб и недоловим.

Накрая стигна до края на шахтата и се хвана здраво за ръба. Пръстите й веднага изстинаха. Вятърът виеше бясно, а температурата спадаше точно толкова рязко, колкото и се бе повишила. Серена се изтегли нагоре, за да види какво става. Пред очите й се разкри гледка, която я накара да затаи дъх.

Цялата ледена купа, която доскоро обграждаше града, се сриваше върху него. Топящият се сняг се превръщаше в огромно езеро, което постепенно поглъщаше всички постройки, намиращи се на повече от километър под тях. Вече се виждаха единствено върховете на по-високите храмове и обелиски. А нивото на водата около пирамидата бързо се издигаше. Само след минути щеше да стигне до нея.

— О, не, Господи, моля те! — простена Серена и се обърна назад, оглеждайки се за Конрад.

Никаква следа от него. Обзета от паника, тя изкрещя:

— Конрад!

Никакъв отговор.

Серена присви очи и се загледа в притъмняващата шахта. Вътре нещо проблясваше. Беше вода, която пълзеше към нея. А Конрад не се виждаше никъде.

Конрад, който не беше в състояние повече да се задържи, се плъзна надолу в шахтата към звездната камера на П4, която вече бе пълна до тавана с вода. В отчаянието си да си поеме въздух, той започна да опипва каменния купол и за негова огромна изненада там се отвори друга шахта. Ала водата продължаваше да се надига, опитвайки се да го погълне завинаги.

Но после някаква нова тяга отдолу го дръпна здраво за краката и го смъкна по Голямата галерия, отвеждайки го в нещо като тръба. Неспособен повече да си задържи дъха, Конрад се отказа да се бори и се остави водата да изпълни дробовете му.

Вече потъваше в мрака на съзнанието си, когато почувства как тялото му се удря в каменна решетка. Най-неочаквано водата просто се изля отгоре му и се оттегли нататък в тръбата.

Напълно подгизнал и едва поемащ си дъх, той се хвана за решетката и с огромно усилие на волята се изправи. После се втурна надолу по тунела, опитвайки се да се ориентира, макар да си даваше сметка, че окончателно се е изгубил. Всичко по него го болеше, но той продължаваше да шляпа в дълбоката до глезените му вода, която бързо се надигаше. После чу зад себе си тътен.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере какво става. Просто се стегна и си пое дълбоко въздух. Водната стена се стовари върху него, пое го и го отнесе в по-малък тунел. Докато течението го подмяташе като играчка, той не издържа и се нагълта с вода.

Постара се да запази самообладание, но по едно време усети, че съзнанието му отново бавно и неусетно потъва в мрак. Не успя да се хване за нищо, затова просто се пусна. Мракът го обгърна и последното, което усети, е, че тунелът го засмуква. В следващия миг обаче дневната светлина го заслепи и той с изумление установи как, подобно на гейзер, водата избликва на петнадесетина метра нагоре. Приземи се тежко върху тресящата се земя, останал без въздух.

В продължение на няколко минути не успя да помръдне. Земята под тялото му го тресеше като люлка, а тътенът на стоварващите се в долината ледени планини бе оглушителен.

Усети покрай ухото си водна струйка, която го накара да си даде сметка, че няма къде да се скрие — независимо дали се намира горе или долу, всичко, което се намираше под три километра от ледената шапка на континента, скоро щеше да бъде погълнато и завинаги замразено. Изтръпнал от ужас, той си спомни за хората в леда, които бе зърнал по време на спускането си в П4, и веднага реши, че въобще не желае да споделя съдбата им.

С невероятно усилие на волята успя да се изправи на четири крака и да пропълзи през непрекъснато надигащата се около него вода. След няколко крачки почувства как температурата бързо спада, а ветровете се засилват. Потрепери от студ.

Забеляза някакво тяло, което се носеше към него, и това го накара да се забави за малко. Беше труп, вече подпухнал и посинял. Докато минаваше покрай него, Конрад разпозна лицето на полковник О’Дел от ледената база „Орион“. Ужасът, който се бе изписал по лицето на трупа, го накара да усили ход още повече.

Водата вече беше стигнала до коленето му, а купата от ледени скали около града бе започнала да се срива като консервна кутия под натиска на огромното налягане. Раненото рамо го болеше непоносимо. С помощта на здравата си ръка той се надигна и продължи напред. После във водата зърна някакво цветно петно.

Беше размазан червен „Хаглунд“ — останка от ледената база „Орион“. Макар и напълно безполезен за пътуване, кабината му все пак предлагаше някакво убежище и защита.

Внезапно земята се разтресе като желе и Конрад бе изхвърлен по лице. Вдигна глава точно навреме, за да види как към него лети петнадесетметрова стена от вода и лед. Зяпна от благоговение пред този невероятен природен спектакъл. Нямаше къде да се скрие от подобна природна сила. Разбра, че е настъпил и неговият час.

В този миг си спомни за Серена и с последни усилия на волята протегна ръка и докопа вратата на кабината.

Натисна дръжката и се хвърли бързо вътре. Едва успя да си сложи колана и да затвори вратата, когато водната стена се стовари с цялата си мощ върху „Хаглунд“-а и го пое във врящия леден котел.

37.

Застанала близо до отвора на южната шахта, на крачка от върха на П4, Серена огледа буреносното небе над главата си. Заслепяващата белота отново настъпваше. Облаците над ледените пустини в далечината бяха натежали от сняг, а на хоризонта проблясваха светкавици.

Над нея се разнесе познато бръмчене. Вдигна глава и не повярва на очите си — в мрачното небе се носеше американски военен хеликоптер „Блек Хоук“. Започна да маха ожесточено.

От хеликоптера спуснаха въжена стълба. Серена се хвана здраво и се обърна, за да погледне за последен път пирамидата. В шахтата нещо проблясваше. Вгледа се по-внимателно. Беше вода, която избликваше нагоре като гейзер. Това я накара буквално да прегърне въжената стълба.

В мига, в който започнаха да я вдигат, във въздуха се изстреля мощна струя вода, която почти облиза хеликоптера. Разминаха се само на косъм.

Американски летец я сграбчи за раменете и я изтегли във военния хеликоптер. По израженията на екипажа Серена разбра, че те са точно толкова стреснати, че виждат тук Майката Земя, колкото и тя, че вижда тях. Командващият им офицер се представи като адмирал Уорън. Опитвайки се да надвика рева на машината и грохота на водата под тях, той изкрещя на пилота:

— Изкарай ни веднага оттук!

— Не, почакайте! — простена Серена, а зъбите й потракваха от студ. — Трябва да открием Конрад, доктор Конрад Йейтс! Той е някъде там!

— Сигурно имате предвид генерал Грифин Йейтс, нали? — изгледа я мрачно адмиралът.

— Не, сина му!

Уорън се извърна към пилота, който поклати глава и отбеляза:

— Долу едва ли е останал жив човек, можете да ми вярвате!

И хеликоптерът започна да се изтегля.

— Неее!

Серена се спусна към предната част и се опита да хване контролния лост. Но четирима летци я сграбчиха и я натиснаха на мястото й до аптечката. Тя направи опит да се изправи, но установи, че вече няма сили. А после санитарят пъхна някаква игла в ръката й.

— Успокойте се, сестро! Очевидно много сте преживели! — промърмори адмирал Уорън, докато загръщаше пилотското си яке около треперещото й тяло. Серена почувства, че й се завива свят и главата й олеква.

Отметна мокрите кичури коса от лицето си и се загледа през прозореца. Мощният водовъртеж вече беше погълнал почти целия град. Единствено върхът на П4 продължаваше да стърчи над мътните дълбини. Когато беше малка, често се бе опитвала да си представи какво ли е било, когато Червено море се е разделило, за да могат децата на Израил да преминат през него, а после водите му отново са се събрали, за да потопят конете и колесниците на фараона. Сега картинката й се изясняваше. Болезнено.

Замоли се на Бога за безопасността на Конрад, ала разумът й подсказваше, че това не е възможно. Със замъгленото си съзнание си представи как тръгва да го търси. А после, някъде насред ледената пустиня, зърва оцелелия по чудо Конрад. Той излиза от мъглата, по-бял и от снега, с побеляла коса и побелели вежди, почти блестящ, като че ли материализирал се от светлите селения на най-святото от всички светилища. Американците ще бъдат принудени да приземят хеликоптера. Тя ще побегне към него и ще го прегърне. Той ще се върне с нея в хеликоптера, загърбил завинаги миналото. Двамата ще се хванат за ръце, а върху тях ще се сипят снежинки като звезден дъжд.

Но после си даде сметка, че Конрад го няма. И че Господ невинаги отвръща на молитвите й по начина, по който на нея би й се искало. Докато хеликоптерът набираше височина и се готвеше да се отдалечи, тя погледна надолу към плоския връх на П4, който едва се показваше над водата. Все едно летяха над Южния океан. Никаква следа нито от древния град, нито от Конрад. Всичко беше изчезнало, пометено завинаги, сякаш никога не бе съществувало.

Уорън отново се разкрещя нещо. Серена не успя да различи думите му сред грохота на перките и воя на вятъра отвън. После го зърна да наднича над отворената врата на машината. Хеликоптерът се наклони натам, накъдето сочеше адмиралът.

Серена веднага се изправи, вкопчи се за Уорън и също надникна. На върха на П4 се очертаваше самотна фигура. Мъжът който махаше към тях, бе в униформа на обединените нации.

— Това е той! — извика тя, колкото сили имаше.

— Снижи се! — заповяда адмиралът на пилота, който се опитваше да се пребори със силния напор на вятъра.

Серена грабна бинокъла на Уорън, а в този момент хеликоптерът „Блек Хоук“ започна да се снижава. Когато слязоха на не повече от десетина метра над водата, тя видя, че мъжът вдига глава към тях. Изпълни я ужас, когато осъзна, че лицето, към което гледаше, не е на Конрад. Точно в този момент египтянинът измъкна ръка зад гърба си и насочи към тях автомат.

— Адмирале, назад! — изкрещя тя.

— Вече сме го взели на прицел, не се притеснявайте! — успокои я Уорън. Серена се обърна и видя, че двама снайперисти бяха заели позиции. — Просто искам копелето живо!

Серена усети порив на студен въздух край ухото си. Бяха се снижили още малко. Погледна надолу точно навреме, за да види как един куршум перва египтянина в крака и той пада във водата.

Адмиралът кимна одобрително и заповяда:

— Приближете се!

Но в мига, в който хеликоптерът слезе още малко, египтянинът се надигна от водата и започна да стреля напосоки във въздуха.

Уорън беше застанал прав при отворената врата. Куршумът го уцели в гърлото и мъртвото му тяло падна назад върху Серена. Тя се опита да го отмести от себе си и извика за помощ. Но когато погледна през рамо, забеляза, че един от американците също е уцелен и се строполява назад. Докато падаше, автоматът му се включи и направи кабината на решето. Пилотът изкрещя.

Хеликоптерът се наклони напред и Серена се хвана за един кожен ремък, за да не падне. После, точно толкова рязко, се издигна. Тя полетя през отворената врата, понесе се във въздуха и се сгромоляса на върха на П4.

Претърколи се по гръб и погледна нагоре. Хеликоптерът измина още десетина метра във въздуха, зави рязко наляво и избухна, превръщайки се в гигантска огнена топка. Горящите му отломки се разхвърчаха наоколо като шрапнели, покосяващи всичките й надежди за спасение.

Подгизнала до кости и до кръста във вода, тя се обърна и погледна към ранения египтянин. Кръвта струеше обилно от крака на единствения оцелял от малката армия на полковник Завас, който, макар и с треперещи ръце, насочи бавно към нея своя АК–47.

Серена въобще не си направи труда да вдига ръце, въпреки отчаяното изражение, което забеляза върху лицето му, докато се приближаваше към нея. Или май гледаше към нещо друго зад рамото й?

Обърна се и зърна още един военен хеликоптер, този път обаче с инициалите на ООН. Тежките му картечници избухнаха и около целия връх на П4 се изсипа градушка от куршуми. Един от тях уцели египтянина, който се прекатури над ръба и пак падна във водата.

Серена вдигна глава към кръжащата над нея машина. Спуснаха стълба. Тя сграбчи първото стъпало и започна да се катери. Когато стигна догоре, отвътре се протегна една силна ръка и й помогна да влезе. Когато вдигна очи, установи, че се взира в лицето на полковник Завас. В дясната си ръка той държеше автоматичен пистолет, насочен недвусмислено към нея.

Серена онемя от изненада, а Завас се усмихна. Силният вятър отнесе кепето му.

— Не ме разочаровахте, доктор Сергети! — заяви той и вдигна в другата си ръка зеления термос. — Сега, когато разполагам с картата на Сонхис, нищо не е в състояние да ме спре някой ден да се завърна тук, за да завърша онова, което започнах. Както вече имах възможността да отбележа, историята се пише от победителите.

„Възможно е“ — помисли си тя, но само с един бегъл поглед наоколо установи, че на борда са само Завас и пилотът.

— Кажете, полковник — обърна се към него тя, — когато затваряхте термоса, как го завъртяхте — по посока на часовниковата стрелка или обратно?

— По посока на часовниковата стрелка — отговори Завас и я изгледа подозрително. — Защо питате?

— О, просто ей така! — махна с ръка тя и се усмихна.

Увереността на Завас като че ли се пречупи. Той свали дулото на пистолета, за да отвори термоса. Серена не закъсня и се опита да избие оръжието му с крак. Пропусна го, обаче уцели ръката му, което бе достатъчно — пистолетът изгърмя. Хеликоптерът се наклони и Завас изгуби равновесие, ала не и преди да изпрати още два куршума в стъклото в опит да я убие.

Серена се обърна към пилота и веднага забеляза, че той е уцелен. Скочи в кабината, избута мъжа настрани и грабна контролните лостове. Погледна през рамо тъкмо навреме, за да види как вбесеният Завас се надига отново на крака.

— Полковник! — изпищя тя. — Знаете ли как се управлява хеликоптер?

— Разбира се, жено! — изсумтя смръщено той.

— Аз също!

Наклони рязко машината и Завас се изсипа през вратата. Падна като камък — ръцете му помахаха във въздуха, докато не стигна водата и не изчезна завинаги във водовъртежа.

Серена си пое дълбоко дъх и стабилизира хеликоптера. Прегледа таблото за управление и прецени, че ако има късмет, наличното гориво ще бъде достатъчно, за да достигне радиообхвата на станцията „Макмърдо“ и да се приземи върху по-стабилна писта. Но сърце не й даде да продължи, без за последен път да се обърне назад. Огледа леда под краката си, преглъщайки сълзите си. Градът вече го нямаше, а нейното гориво свършваше.

Издигна се рязко нагоре към мрачното небе над бързо втвърдяващия се лед, молейки се за душата на Конрад Йейтс. После обърна хеликоптера по посока на станцията „Макмърдо“ на ледения шелф „Рос“ и отлетя.

38.

Точно в шест часа сутринта генерал-майор Лорънс Бейландър, суров новозеландец, поведе своя конвой от всъдеходи „Хаглунд“, приютили оръжейните инспектори на Антарктическата комисия на ООН, към процепа в леда.

Беше наясно, че силните навявания ще затруднят откриването на доказателства за американски ядрени опити. За регистриране на радиацията щяха да им бъдат необходими дозиметрични данни, термално сканиране и сеизмични проучвания. Точно толкова трудно щеше да бъде да намерят някакви заровени съоръжения. Очевидно без сондиране за проби от леда нямаше да минат. Само дето не разполагаха с достатъчно време.

Спасителният екип вече бе на ръба на силите си и Бейландър го знаеше. Беше изстискал максималното от тях. Запасите им бяха на привършване, а следователно — и времето. Май щеше да се наложи да изоставят тракторите и да се върнат обратно веднага, щом пристигне въздушната поддръжка. И което беше най-лошото, като изхождаше от международната ситуация и от наличния бюджет, повече никой никога нямаше да се завърне в тази ледена пустош. И вероятно единствената полза, която щеше да извлече от този замръзнал ад, бе мрачното задоволство, че ООН най-сетне ще имат достатъчно козове, за да притиснат американците.

Ала усещаше, че възможностите му да закове американците постепенно му се изплъзват. Изтощен и вбесен, той се канеше да се свърже по радиостанцията с базата, за да им съобщи за готовността на екипа му да обърнат, когато конвоят установи, че пътят пред тях е блокиран.

От леда пред тях се подаваше червен „Хаглунд“. Гъсеничните му колела бяха приклещени в цепнатината, но продължаваше да си стои все така изправен, макар и леко на една страна. Предната му кабина беше смачкана.

Генерал Бейландър изпсува и заповяда да спрат. После се наведе, за да стегне специално изработените си снежни обувки, и реши да не изключва двигателя на машината. Отвори вратата на кабината, скочи долу и тръгна с широки крачки напред през дълбокия до кръста сняг.

Огледа мрачно наклонения „Хаглунд“ и го обиколи. Вниманието му беше привлечено от нещо зад напуканото и замъглено стъкло. Приведе се, за да погледне по-добре. Вътре имаше някакво тяло. Замръзнал труп. Ако е американец, значи вече разполагаха с необходимото им доказателство. Бейландър се зарадва и се втурна към вратата на кабината.

Знаеше, че бравата ще бъде безполезна, но все пак реши да опита. Да, наистина беше замръзнала и не помръдваше. Извади металния крик, разби страничния прозорец и пропълзя вътре.

Мъжът лежеше напряко през кожените седалки. Бейландър го обърна. Тебеширено бялото лице очевидно някога бе принадлежало на относително млад и красив човек. В продължение на една дълга минута генералът седеше, загледан тъжно в призрачното привидение пред себе си, а после се приведе, за да провери за наличието на повърхностно дишане. Нямаше признаци на живот.

После се зае да разкопчава палтото на трупа, под което се откри униформа на член на Антарктическата комисия. „По дяволите! — помисли си генералът. — Очевидно е от нашите хора, от първия екип.“ Но не намери никакъв идентификационен номер.

Разгледа трупа, опитвайки се да определи времето на смъртта. Стигна до заключението, че ако се съди по факта, че едва сега е започнал да посинява, не е било много отдавна, вероятно преди не повече от двадесет и четири часа. Наистина забележително! Сигурно кабината е успяла да го защити от природните стихии, осигурявайки му живот, много по-дълъг, отколкото и самият той е очаквал. Бейландър си помисли тъжно, че последните часове на този мъж са били безмилостна смесица от полусъзнание, делириум и бавно изключване на жизненоважните органи. Със сигурност крайно неприятен начин да умреш.

Генералът дръпна дебелата си ръкавица и постави два пръста върху сънната артерия на човека. За негово изумление долови пулс — макар и изключително слаб, но все пак осезаем.

39.

Конрад Йейтс се събуди. Намираше се в самостоятелна стая в главната лечебница на станцията „Макмърдо“. Дълго време остана неподвижен, бавно и постепенно осъзнавайки, че ръцете му са целите бинтовани, а едното му рамо е с превръзка. Главата го болеше до пръсване. Откри звънец и го натисна с бинтованата си ръка, но военната сестра, която се появи, му каза да лежи и да не мърда.

Едно по едно събитията от предишния ден започнаха да се връщат в съзнанието му. Залят от пороя на спомените, той грабна някаква химикалка и се опита да нарисува картината. После обаче отново се унесе в сън. Когато се събуди за втори път, до леглото му седеше жена. Усмихваше му се.

Той се втренчи в нея и прошепна:

— Точно както в болниците от добрите стари времена легло и сестра. — Опита се да й се усмихне, но не успя. Заболя го. — От колко време си тук?

— Само от няколко минути — отговори тя и го дари с топла усмивка.

Конрад знаеше, че тя го лъже. Беше се събудил посред нощ и я бе зърнал да спи в същия този стол. Тогава бе решил, че сигурно сънува.

— Жива си — обади се едва доловимо.

Протегна ръка към нейната и тя докосна бинтовете му.

— Ти също, Конрад.

— А останалата част от света?

— Всичко е наред — отговори тя и по бузата й се стече една самотна сълза. — Благодарение на теб!

— Какво стана с Йейтс?

— Сигурно в момента минава някъде край Плутон.

— Смяташ ли, че онова, което той каза за мен, е налудничаво? — попита с напрегнат поглед той.

— Точно толкова, колкото и идеята за някакъв изгубен град под ледената шапка.

— Какво ще рече това — че е налудничаво или че не е?

— Вече няма никакъв град, Конрад! Всичко приключи. Свърши. Точка! Разбираш ли ме?

— Не съвсем — навъси се той. — Аз направих едно зашеметяващо откритие, Серена! Ето, виж!

И й показа грубия чертеж на слънчевата баржа, който бе направил.

Серена се смръщи. Сериозното изражение й отиваше.

— Само не ми казвай, че съм си го измислил! — опита се да се надигне той.

— Не, не си го измислил, Конрад. Виждала съм този чертеж и преди. Преди близо двеста години оригиналният план на Вашингтонския монумент е изглеждал точно така, включително и липсващата днес ротонда в основата.

Конрад се вторачи в чертежа си и осъзна, че Серена е напълно права. Значи трябва да се върне обратно във Вашингтон. Там се намираше, разбира се, и имението на баща му. Тъкмо ще се погрижи за наследството си и ще се опита да си изясни някои неща. Може би част от тези неща се крият в папките на баща му от офиса му в Отбранителната агенция за високотехнологични проучвания.

В главата му започна да се очертава план за ново пътешествие, ала Серена очевидно изобщо не хареса онова, което виждаше.

— Слушай какво, Конрад — започна тя с благ, почти изкусителен тон, — ти си велик археолог, но във всяко друго отношение си неопитен аматьор. Няма да публикуваш нищо! Няма да представиш нищо! Защото не разполагаш с нищо, което да представиш! Не разполагаш дори със скиптъра на Озирис. С нищичко! Единственият спомен за нашето фантастично приключение е картата на Сонхис, която се връща заедно с мен в Рим — там, където й е мястото!

Конрад погледна към нощното си шкафче и попита:

— Къде ми е камерата?

— Каква камера?

Той се вкамени. След няколко секунди изрече бавно:

— Ами ние?

— Какво ние? „Ние“ не съществува и не може да съществува! Вече не го ли разбра?! — извика тя с болка в очите. — Ти не разполагаш с никаква история, която да разкажеш. Не разполагаш с никакви доказателства. Градът изчезна. Единственото, което остава, е само твоята дума. И ако се разприказваш, никой няма да ти повярва! С изключение може би на приятелчетата на Завас в Близкия изток, които автоматично ще те погнат! Ти просто стана жертва на собствените си налудничави амбиции! Затова бъди щастлив, че поне си жив!

— А ти?

— Аз съм директор на Австралийското дружество за опазване на Антарктида и съветник към Антарктическата комисия на ООН, която проучва случаите на нарушения на протоколите за защита на околната среда от Международния антарктически договор — отговори Серена.

— И ти си всичко това?!

— Нали именно моят екип те откри в леда! — изтъкна назидателно тя. — И тъй като ти си единственият жив свидетел на предполагаемите събития, всяка информация, която можеш да ни предоставиш, ще бъде подобаващо оценена. Ще я включа в доклада си пред Общото събрание на ООН.

— Избрали са точно теб за съставянето на доклада?! — изуми се Конрад и от устата му излезе хриплив смях. — Разбира се. Та кой друг притежава международните позиции и страстта, необходими за съхранението на този обширен, бял и девствен континент?

Серена стана, за да си тръгне. Сведе поглед към него. Очите й го гледаха нежно, но тялото й беше сковано.

— Късметлия си ми ти! — отбеляза тя, приведе се и го целуна по бузата. — Ангелите Господни са бдели над теб!

— Моля те, не си тръгвай! — простена той. Страхуваше се, че никога повече няма да я види.

Поставила ръка на бравата, тя се обърна и каза:

— Послушай съвета ми, Конрад. — Тонът й звучеше бодро, но си личеше, че едва сдържа сълзите си. — Върни се в Щатите, удари още някоя и друга бройка и се придържай към университетските лекции и евтините туристически маршрути. Забрави за всичко, което мислиш, че си видял там! Забрави и за мен!

— Как ли пък не! — промърмори той, когато тя затвори вратата.

Втренчи се в празното пространство над главата си, неспособен да откъсне мислите си от Серена. Измина като че ли цяла вечност. После влезе една медицинска сестра и развали магията.

— Търсят ви по телефона! О, да! Докторът каза, че ако искате, можете да пиете кафе. Отне ми цяла вечност, докато открия този термос, на който така държахте!

— Просто има сантиментална стойност — въздъхна той, когато сестрата постави термоса на нощното му шкафче.

— Много любезно от страна на доктор Сергети, че ми го е пазила досега. Надявам се, че сте сложили на неговото място новия, както ви помолих!

— Да, разбира се! Оставих й друг термос, точно като този, заедно с вашия малък подарък — отговори сестрата.

— Само след минутка ще се върна, за да ви налея кафе!

— Благодаря! — кимна той и се втренчи в термоса, а после, макар и трудно, вдигна телефонната слушалка с бинтованата си ръка.

Беше Мерседес, продуцентката на неговата поредица „Древните загадки на Вселената“. Обаждаше се от Лос Анджелис и се смееше. Всичко от последната им среща при линиите Наска беше простено и забравено.

— Току-що видях съобщенията в интернет! — изписука тя. — Какво става там долу? Добре ли си?

Конрад постави телефона в свивката между брадичката и здравото си рамо. Завладя го неочаквано и необяснимо спокойствие.

— Добре съм, Мерседес.

— Жестоко! И кога смяташ, че ще бъдеш на крака?

През открехната врата Конрад зърна двама военни полицаи от ВМС на САЩ, охраняващи стаята му.

— Вероятно след два-три дена. Защо?

— Сензациите посвършиха и каналите търсят нещо ново. Ние тук измислихме едно специално издание на програмата ни, което е точно по твоята част. Как ти звучи Луксор?

— За кой ли път! — въздъхна Конрад.

— Представи си само как стоиш сред руините на един град на робите — започна въодушевено Мерседес. — И разкриваш пред света, че всичко в библейския „Изход“ е вярно! Разполагаме дори с египетска статуетка на Рамзес II от Деветнадесетата династия, за да го докажем! Ще ти се плати двойно! Само гледай да си оправиш отношенията с египтяните. Кога можеш да започнеш?

Конрад помисли малко и едва тогава отговори:

— Следващия месец. Първо ще трябва да се отбия във Вашингтон.

— Жестоко! Впрочем, тази работа с Антарктида… Нещо интересно?

— Не, Мерседес — изрече бавно Конрад. — Нищо интересно.

40.

Рим. Ватикана.

Самолетът на Серена от Сидни кацна на летището в Рим по залез слънце. Беше посрещната от Бенито с обичайната черна лимузина, който веднага я откара във Ватикана за доклад при папата.

Двамата говориха на четири очи до три часа през нощта. Накрая Негово светейшество постави треперещите си ръце върху челото й и прошепна кратка молитва. После добави:

— Добра работа! Градът е погребан, американците знаят само половината от историята и ще запазят информацията за себе си, така че сега в ООН спокойно могат да концентрират енергията си върху по-продуктивни цели. И тъй като и полковник Завас си е отишъл, отнесъл е и последните доказателства.

Да, това бе истина. Но само донякъде. Защото Серена знаеше, че спомените й са живи. И дълбоко се съмняваше, че някога ще забрави преживяното.

Папата я погледна в очите и промълви:

— Ами доктор Йейтс?

— Той няма да проговори — отговори монахинята. — А дори и да го направи, никой няма да му повярва. Успях да взема дигиталната му камера и картата на Сонхис!

Серена бръкна в раницата си и извади оттам зелен термос. Папата се приведе напред в очакване, докато тя се опитваше да развие външната стена на термоса. Но такава нямаше. Термосът бе подменен.

— Някакви проблеми? — заинтересува се Негово светейшество.

Серена се върна мислено към последното си посещение при болния Конрад и към сълзливото им сбогуване.

— Той го е откраднал!

По сбръчканото лице на папата неочаквано се разля широка усмивка. Светият отец се разсмя високо и сърдечно — така, както тя никога досега не го бе чувала да се смее. Толкова силно, че накрая се задави и тя бе принудена да го потупа леко по гърба.

На нея обаче изобщо не й беше смешно.

— Обещавам, че ще намеря начин, за да върна картата!

Вече поуспокоил се, папата само махна с ръка:

— Мисля, че точно това е целял, сестро Сергети!

— Сестра ли? Но Ваше светейшество, аз…

— Възстановявам ви монашеския сан. Стига да желаете, разбира се.

Серена се поколеба. Предложението бе невероятно втори шанс, който надали повече щеше да й се предостави.

— Но защо, Ваше светейшество? — погледна го слисано тя. — Защо точно сега?

— Не ми остава много, сестро Сергети — отвърна той. И нямам представа кой ще ме наследи. Но за остатъка от дните, които нашият Господ Бог е преценил да ми даде на Земята, аз ще ви предоставя всички привилегии, които вървят с подобно възвръщане на правата, в това число и неограничен достъп до архивите на Ватикана.

— Архивите ли?! — учуди се тя. Само двама-трима души — при това само мъже! — се радваха на подобен достъп. Значи Негово светейшество е решил да сподели с нея както най-ценните, така и най-срамните тайни на Църквата. — Вие ме изкушавате, Ваше светейшество! Изкушавате ме с познанието така, както змията в райската градина!

— Това не е изкушение, сестро Сергети, повярвайте ми! — отбеляза кротко папата. — Това е доверие. Това е дар. И ако бях на ваше място, щях да приема. Защото онзи, който дойде след мен, надали ще бъде така благосклонен към вас, колкото мен!

Серена разбра, но въпреки това все още се колебаеше. Ако отново се обрече на Христос и се обяви за негова невеста, ще се откъсне окончателно от Конрад и завинаги ще се прости с надеждата двамата с него някога да консумират връзката си.

Папата като че ли почувства вътрешния й конфликт.

— Вие обичате доктор Йейтс — изрече простичко той.

— Да, обичам го — отговори тя и изтръпна от ужас, защото тези думи излизаха от устата й за първи път.

— Тогава безсъмнено знаете, че сега той се намира в много по-голяма опасност, отколкото когато и да било.

Серена кимна. Незнайно как, но го усещаше — още от мига, в който напусна Антарктида.

— Ще имате нужда от всички сили на Небето и Земята, за да го защитите — продължи папата.

— Да го защитя ли? Но от какво?

— Всичко с времето си, сестро Сергети, всичко с времето си! Точно сега имаме по-належащи задачи.

„Какво би могло да бъде по-належащо“ — запита се тя, но тогава папата й показа първата страница на вестник „нтернешънъл хералд трибюн“.

— Четири монахини са били изнасилени и убити в Шри Ланка от индийски националисти, свързани с правителството — уведоми я светият отец. — Някогашните престъпления срещу мюсюлманите отново са се обърнали срещу християните. Още днес трябва да заминете там и да сторите всичко, което е по силите ви! А после да пледирате за нашата кауза пред целия свят!

— Но вече е сутрин, Ваше светейшество!

— Така е, а и сигурно сте уморена. Починете си няколко часа.

Серена кимна. Проблемите на реалния свят бяха прекалено тревожни — толкова тревожни, че бяха в състояние да заглушат дори и мислите за една изгубена цивилизация, погребана под леда. Даде си сметка, че на света има много по-важни битки — битки срещу омразата, бедността и болестите.

— Ще направя така, както ме помолихте — каза тя и след кратка пауза продължи: — Първо ще замина за Шри Ланка, за да документирам престъпленията. После ще отида във Вашингтон и ще поставя проблема пред американския Конгрес. А накрая ще го предложа на вниманието на Обединените нации.

— Много добре — усмихна се Негово светейшество.

Бенито я откара до апартамента й с изглед към площад „Пиаца дел Пополо“. Всъщност това беше една обикновена стая, в която нямаше нищо друго, освен простичко легло и нощно шкафче. Но тук, в света, в който някога положи първия си обет, тя се чувстваше по-спокойна. Това беше нейният свят.

На стената до френските прозорци, зад които надничаше луната, имаше разпятие. Серена коленичи пред него. Докато съзерцаваше образа на Христос, тя изповяда пред Бога своята арогантност, която й бе позволила да си мисли, че знае за страданието и загубата много повече, отколкото него. После му благодари за предпазната клауза в закона за човешките грехове и възмездието, която той бе задействал под образа на Исус.

След това излезе на балкона в дрезгавината на утрото и се втренчи в египетския обелиск в другия край на площада, донесен в Рим от Август преди две хиляди години.

Монументът я върна към друг обелиск, заровен в една пирамида под три километра лед в земите на Антарктида. Запита се дали наистина страданията на Христос на кръста са онзи най-достоен акт на човечеството, сложил край на проклятието върху древните Божии синове, и по този начин спасил света? Или пък е безкористният акт на един безбожник, наречен Конрад, който принесе в жертва мечтата на своя живот и върна обелиска в звездната камера? След продължителен размисъл Серена стигна до заключението, че второто не би могло да се случи без първото.

Заслушана в жизнерадостните звуци на града, който никога не спеше, Серена бръкна в джоба си и извади оттам къдрицата от неговата коса, която бе отрязала тайно. След време, стига да събере сили да се прости с това съкровище, щеше да го предаде за анализ.

Засега обаче отправи гореща молитва за безсмъртната душа на Конрад Йейтс който и да бе той, както й за опрощението на своята. Защото дълбоко в себе си знаеше, че някой ден двамата отново ще бъдат заедно.