Глава 22Избор

Легендите за Катализатора и Белия ясновидец не са легенди на Шестте херцогства. Макар на някои учени да са известни писания и знания за тази традиция, корените й са в земите далече на юг, отвъд пределите на Джамайлия и Островите на подправките. Тя не е религия в строгия смисъл на думата, а по-скоро исторически и философски възглед. Според тези, които вярват в такива неща, цялото време представлява едно огромно колело, което се върти в коловоз от предопределени събития. Оставено само за себе си, времето се върти безкрайно и целият свят е обречен да повтаря цикъла на събитията, които водят всички ни още по-надълбоко в мрак и упадък. Следовниците на Белия ясновидец вярват, че във всеки век се ражда един, който има визията да пренасочи време и история на по-добър път. Този един го знаят по бялата кожа и безцветните очи. Казано е, че кръвта на древните родове на Белите проговаря отново в Белия ясновидец. За всеки Бял ясновидец има един Катализатор. Само Белият ясновидец на един даден век може да разгадае кой е Катализаторът. Катализаторът е човек, роден с уникалната дарба да променя, колкото и нищожно да е, предопределени събития, които на свой ред тласкат времето по други пътища, с все по-разклоняващи се възможности. В партньорство с този Катализатор Белият ясновидец се труди да отклони въртенето на времето на по-добър път.

„Философии“, Катърхил

Разбира се, не можехме да поддържаме тази скорост вечно. Много преди да съм се почувствал в безопасност, състоянието на конете ни принуди да спрем, за да си поемат дъх. Звуците от гонитбата бяха заглъхнали зад нас — бойните коне не са добри бегачи. Когато взе да се стъмва истински, поведохме бавно конете покрай лъкатушещия поток. Кобилата на принца едва можеше да държи главата си вдигната. Щом се поохладеше, трябваше да спрем за малко. Яздех ниско приведен, за да избегна клоните на върбите покрай потока. Другите ме следваха. Когато за първи път бяхме забавили конете, се боях, че принцът ще се опита да скочи и да избяга. Но не го направи. Седеше унило в седлото.

— Внимавай с клона — предупредих Предан и Шута, когато един по-нисък клон ме перна, докато Моя черна се провираше под него. Задържах го, за да не се изметне назад и да удари принца в лицето.

— Кой си ти? — попита той изведнъж, съвсем тихо.

— Не ме ли познахте, милорд? — възкликна лорд Златен отзад. Усетих опита му да отвлече вниманието на Предан от мен.

— Не ти. Той. Кой е той? И защо нападнахте мен и приятелите ми? — В гласа му звучеше изумително остро обвинение. Изправи се в седлото, едва сега дал воля на гнева си.

— Сниши се — предупредих го, докато пусках клона. Той се подчини.

— Това е слугата ми, Том Беджърлок — заговори лорд Златен отзад. — Дойдохме, за да ви върнем у дома в Бъкип, принц Предан. Кралицата, майка ви, е ужасно притеснена за вас.

— Не желая да ходя там. — Младежът се съвземаше с всяка нова фраза. В гласа му имаше истинско достойнство. Изчаках лорд Златен да отвърне, но единственият звук бе плясъкът на конски копита в потока и пращенето на клони. Вдясно от нас изведнъж се откри поляна. Няколко почернели дънера из нея напомняха за горски пожар отпреди години. Високи туфи пожълтяла трева се редуваха с трънливи бурени. Поведох конете през тревата и погледнах небето. Вече се беше смрачило достатъчно и то бе опръскано със звезди. Изтънялата луна нямаше да се покаже до късно през нощта. Дори сега усилващият се мрак изпиваше цвета на деня и превръщаше околния лес в непроницаема черна плетеница.

Отведох ги в центъра на поляната, далече от дърветата, и спрях. Всякакви нападатели трябваше да прекосят поляната, преди да стигнат до нас.

— Най-добре ще е да починем до лунния изгрев — казах на лорд Златен. — Дори тогава ще е достатъчно трудно да намираме пътя.

— Безопасно ли е да спрем?

Свих рамене.

— Безопасно или не, трябва. Конете са изтощени, а и се стъмва. Мисля, че набрахме добра преднина. Онзи боен кон е силен, но не е бърз и пъргав. Теренът, по който минахме, ще го изтощи. А Петнистите ще трябва или да изоставят ранените си и да се разделят, или да яздят след нас по-бавно. Имаме малко време да си поемем дъх.

Погледнах принца, преди да сляза от коня си. Беше отпуснал рамене, но гневът в очите му говореше, че съвсем не е победен. Изчаках да извърне черните си очи към мен и заговорих:

— От тебе зависи. Можем да се държим с теб добре и просто да те върнем в Бъкип. Или можеш да се държиш като опърничаво дете и да се опиташ да избягаш обратно при Осезаващите си приятели. В който случай ще те хвана и ще те върна в Бъкип вързан. Избирай веднага.

Той се взря в мен с гневен, пълен с презрение поглед, най-грубото нещо, което едно същество може да причини на друго. Не проговори. Оскърби ме толкова, че едва можех да сдържам яда си.

— Отговори ми! — заповядах.

Той присви очи.

— А ти кой си? — Тонът в повторения въпрос бе повече от оскърбителен.

През всичките години, през които се бях грижил за Хеп, никога не ме беше провокирал до такъв гняв, какъвто този младеж изведнъж събуди в мен. Обърнах Моя черна. Бездруго бях по-висок от момчето, а при разликата в конете ни се извисявах над него. Изгледах го отгоре като вълк, налагащ властта си над пале.

— Аз съм този, който ще те върне в Бъкип. Все едно как. Приеми го.

— Беджърло… — опита се да ме спре лорд Златен, но късно. Предан направи едно движение, леко свиване на мускул, което ме предупреди. Без изобщо да мисля, се хвърлих от гърба на Моя черна върху него. Скокът отнесе и двама ни от конете и на земята. Паднахме във високата трева, за щастие на Предан, защото паднах върху него и го затиснах чисто. Двете кобили изцвилиха и се отдръпнаха боязливо, но бяха твърде уморени, за да побегнат. Моя черна пробяга няколко крачки, вдигнала високо колене, изцвили ми за втори път с укор и наведе глава към тревата. Кобилата на принца, която я беше следвала досега, повтори примера й.

Изправих гръб, възседнал гърдите на принца и затиснал ръцете му. Чух слизащия лорд Златен, но дори не извърнах глава. Взрях се мълчаливо в Предан. Знаех, че тежестта ми му е изкарала въздуха, но той не издаде и звук. Нито пожела да срещне погледа ми, дори когато му взех ножа и го запокитих с презрение към гората. Гледаше покрай мен, към небето, докато не стиснах брадичката му и не го принудих да ме погледне в лицето.

— Избирай — повторих.

Този път срещна погледа ми, извърна се настрани, погледна ме пак. Втория път усетих, че се предава. После лицето му се разкриви жално и той отново извърна очи.

— Но аз трябва да се върна за нея — изохка. Пое си хрипливо дъх и се опита да обясни: — Не очаквам да ме разбереш. Ти не си нищо повече от хрътка, пратена, за да ме догони и да ме върне. Знаеш само как да изпълниш дълга си. Но аз трябва да се върна при нея. Тя е животът ми, дъхът в тялото ми… изпълва ме. Трябва да сме заедно.

Е. Няма да сте. Бях на ръба да кажа тези думи, но ги затаих. Казах сухо:

— Разбирам. Но това не променя нещата, които трябва да направя аз. Нито променя онова, което трябва да направиш ти.

Пуснах го, когато лорд Златен се приближи.

— Беджърлок, това е принц Предан, наследникът на Трона на Пророка — напомни ми рязко той.

Реших да изиграя ролята, която ми беше подал.

— И точно затова си му останаха всичките зъби, милорд. Повечето момченца, които ми вадят ножове, имат късмет, ако им остане някой. — Постарах се да прозвучи едновременно кисело и свирепо. Та Предан да не си мисли, че лорд Златен ме държи изкъсо. Да се бои, че не съм изцяло под негов контрол. Това щеше да ми даде поне малко превъзходство.

— Ще се погрижа за конете — заявих и се отдалечих от двамата в тъмното. Държах ги под око, докато смъкна седлата, махна юздечките и забърша конете с шепи трева. Предан бавно стана, като отхвърли предложената му от лорд Златен ръка. Изтупа прахта от себе си, а когато Златен го попита дали е пострадал, отвърна с хладна вежливост, че е толкова добре, колкото може да се очаква. Лорд Златен се отдръпна леко, за да огледа нощта и да остави момчето да възвърне разбитото си достойнство. Кобилите пасяха с такава охота, сякаш никога не бяха виждали трева. Поставих седлата в редица. Извадих завивки от дисагите и ги постлах пред тях. Окажеше ли се възможно, можех да си открадна час сън. Принцът ме гледаше. След малко попита:

— Няма ли да накладеш огън?

— И да улесня приятелите ти да ни намерят? Не.

— Но…

— Не е толкова студено. А и бездруго нямаме храна за готвене. — Изтърсих последното одеяло и го попитах: — Нямаш ли някакви завивки в дисагите?

— Не — призна той отчаяно. Разделих одеялата, за да направя три постели вместо две. Забелязах, че обмисля нещо. После добави: — Но пък имам храна. И вино. — Пое си дъх и подхвърли: — Струва ми се добра сделка за едно одеяло. — Държах го под око, докато отваряше дисагите си.

— Лошо съдите за нас, принце. Не бихме си и помислили да ви оставим да спите на голата земя — възрази с ужас лорд Златен.

— Вие може би не, лорд Златен. Но той — да. — Хвърли ми гневен поглед и добави: — Той дори не ме удостоява с уважението, което един човек отдава на друг, да не говорим за почитта, която един слуга трябва да има към своя владетел.

— Той е груб човек, принце. Но добър слуга все пак. — Лорд Златен ме изгледа предупредително.

Наведох престорено очи, но измърморих:

— Уважение към владетел? Може би. Но не и към момче беглец, бягащо от дълга си.

Предан вдиша дълбоко, сякаш се канеше да ми закрещи. Издиша със съсък, но все пак даде воля на гнева си:

— Нищо не знаеш за това, което говориш. Не съм избягал.

Тонът на лорд Златен бе много по-мек от моя преди малко.

— Моля да ми простите, милорд, но така трябва да изглежда на нас. Кралицата отначало се боеше, че сте отвлечен. Но не дойдоха никакви писма за откуп. Не искаше да тревожи благородниците си или да обиди делегацията от Външните острови, която скоро ще пристигне за договора с годежа ви. Със сигурност не сте забравили, че след девет нощи, по новолуние, ще е годежът ви, нали? Да ви няма в този момент ще е повече от невежливост, ще е оскърбление. Нейно величество се съмняваше, че това е намерението ви. Въпреки това не изпрати стражите след вас, както можеше да направи. Предпочете да е дискретно и ме помоли да ви издиря и да ви върна жив и здрав у дома. И това е единствената ни цел.

— Не избягах — повтори той настойчиво и разбрах, че обвинението го е ужилило наистина силно. Въпреки това добави упорито: — Но нямам никакво намерение да се връщам в Бъкип. — Беше извадил бутилка вино от дисагите си. Сега извади и храната. Пушена риба, увита в лен, няколко дебели резена корав кекс и две ябълки. Едва ли можеше да мине за походна храна, по-скоро вкусно хапване, което ще вземат верни спътници, за да зарадват принц. Разгъна ленената кърпа на тревата и започна да дели храната на три. Нареди я изтънчено, като котка. Помислих си, че е добре, израз на щедрост от момче, попаднало в неудобна ситуация. Отпуши виното и го постави в средата. Покани ни с жест и двамата не се поколебахме. Колкото и да беше малко, беше добре дошло. Кексът с мед засищаше, беше сладък и пълен със стафиди. Бях прегладнял ужасно. Но докато нападахме храната, принцът, явно не толкова гладен, заговори сериозно.

— Ако се опитате да ме върнете с вас насила, само ще пострадате. Моите приятели ще дойдат за мен, знаете го. Тя няма да ме предаде толкова лесно, не и тя. А нямам никакво желание да пострадате. Дори и ти — добави той, като ме погледна. Бях взел думите му за заплаха. Но изглеждаше искрен, когато обясни: — Трябва да ида с нея. Не съм момче, което бяга от дълга си, не съм дори мъж, който бяга от уговорен брак. Не бягам от неприятните си задължения. Не, просто се връщам там, където ми е мястото… за където съм роден. — Грижливото подреждане на думите ми напомни за Искрен. Очите му бавно шареха от мен към лорд Златен и обратно. Сякаш търсеше съюзник или поне съчувстващ слушател. Облиза устни, сякаш поемаше риск. И каза, много тихо: — Чували ли сте някога приказката за Петнистия принц?

Двамата замълчахме. Преглътнах храната, станала изведнъж безвкусна. Полудял ли беше Предан? После лорд Златен кимна.

— Аз съм от този род. Както понякога става в рода на Пророците, бях роден с Осезанието.

Не знаех дали да се възхитя на искреността му, или да се ужася от наивното му допускане, че не се е обрекъл току-що на смърт. Запазих лицето си безизразно и не издадох мислите си с поглед. Дали го беше споделял и пред други в Бъкип?

Мисля, че мълчанието ни го изнерви повече от всичко, което можехме да кажем. Седяхме мълчаливо и го гледахме. Той си пое дъх.

— Тъй че вече разбирате защо би било най-добре за всички да ме пуснете да си ида. Шестте херцогства няма да следват Осезаващ крал, нито мога да се отрека от това, в което ме превръща кръвта ми. Няма да отрека какво съм. Това би било страхливост и фалш към приятелите ми. Върна ли се, ще е само въпрос на време, преди всички да научат за Осезанието ми. Ако ме върнете насила, това може само да донесе вражди и разделение сред благородниците. Трябва да ме пуснете и да кажете на майка ми, че не сте могли да ме намерите. Така е най-добре за всички.

Наведох поглед към последното си парче риба. И попитах тихо:

— Ами ако решим, че ще е най-добре за всички, ако те убием? Да те обесим, да те разчленим на четири части и да изгорим частите край течаща вода? А после да кажем на кралицата, че не сме те намерили. — Извърнах се от паническия страх в очите му. Беше ме срам от стореното, но знаех, че трябва да бъде научен на предпазливост. Помълчах. След това промълвих: — Опознавай хората, преди да споделиш най-съкровените си тайни с тях.

Или своя лов. Изскочи тихо като сянка, мисълта му — лека като вятъра по кожата ми, и пусна заека, малко пострадал от носенето, на земята до мен. Вече му беше изял вътрешностите. Дръпна небрежно пушената риба от ръцете ми, изгълта я и се изтегна до мен с тежка въздишка. Отпусна глава върху лапите си. Заекът изскочи точно под мен. По-лесен лов не бях правил досега.

Имах по-важни въпроси към него. Как покри такова разстояние толкова бързо?

Както ще го направи и котката му, и по същите причини… Един вълк може да върви направо, когато един кон трябва да заобиколи. Готови ли сте за тях, като ви намерят? С ръката си, отпусната на гърба му, усещах ромона на умората в него. Той потрепери, за да отърси тревогите ми като мухи от козината си. Не съм чак толкова грохнал. Ето, и месо ти донесох.

Трябва да го изядеш всичкото сам.

Жилка на хумор. Изядох го. Първия. Да не мислиш, че съм толкова глупав да вървя подир теб на гладен корем? Този е за теб и Немиришещия. И за това пале, ако толкова държите.

Съмнявам се, че ще го яде суров.

Съмнявам се да има смисъл да избягваш огън. Те бездруго ще дойдат и не им трябва светлина да ги води. Момчето я зове. Като дишане е при него. Вие го като любовен зов.

Аз не го усещам.

Мирисът не е единственото ти сетиво, което е по-слабо от моето.

Станах и подбутнах с крак изкормения заек.

— Ще наклада огън и ще го опека това.

Принцът ме гледаше мълчаливо. Съзнаваше, че бях имал разговор, който го изключваше.

— Нямаше ли да привлечем преследвачите си? — попита лорд Златен. Въпреки въпроса му знаех, че копнее за топъл огън и горещо месо.

— Той вече го прави. — Посочих с брадичка принца. — Един огън и малко топла храна няма да влошат нещата повече.

— Как може да предаваш своите? — попита Предан навъсено.

Вече бях намерил отговора на това предната нощ.

— Има степени на вярност тук, мой принце. А най-висшата ми вярност е към Пророците. Както трябва да е и вашата. — Беше повече „мой“, отколкото имах сърце да му кажа, и ме болеше за него. Но не приемах действията си като измяна. По-скоро му налагах безопасни ограничения. Както Бърич бе направил веднъж за мен, спомних си с тъга.

— Какво ти дава правото да ми казваш на кое да съм най-верен? — Гневът в гласа му ми подсказа, че съм докоснал същия въпрос в него.

— Прав сте. Не е мое право, принц Предан. Мой дълг е. Да ви напомня нещо, което, изглежда, сте забравили. Ще ида да събера дърва. А вие размислете какво ще стане с Трона на Пророка, ако просто отхвърлите дълга си и изчезнете.

Въпреки умората си вълкът се надигна тромаво и тръгна с мен. Върнахме се край потока да потърсим сухи дърва, донесени от придошли води и останали да съхнат цяло лято. Първо пихме, после измих гърдите си, където ме беше пернал мечът на принца. Още един ден, още един белег. А може би не. Не беше текло много кръв. Оставих го и се залових да потърся дърва. По-острото зрение на Нощни очи в тъмното помогна на по-нищожните ми сетива и скоро струпах цял наръч. Много прилича на тебе, подхвърли вълкът, докато се връщахме.

Фамилна прилика. Той е наследникът на Искрен.

Само защото ти отказа да бъдеш. Той е нашата кръв, малки братко. Твоята и моята.

Това ме накара да замълча. После отвърнах: Много повече мислиш за човешките грижи от някога. Преди време не забелязваше такива неща.

Вярно. А Черния Ролф някога ни предупреди, и двама ни, че сме се свързали твърде силно, че аз съм много повече човек, отколкото се полага за вълк, а ти — много повече вълк. Ще платим за това, малки братко. Не че можехме да го избегнем, но това не го променя. Ще страдаме от това колко дълбоко са се смесили естествата ни.

Какво се опитваш да ми кажеш?

Ти вече го знаеш.

И беше прав. Също като за мен, за принца се мислеше, че е от хората, които не боравят с Осезанието. И също като мен, той, лишен от наставник, като че ли не само беше пропаднал в магията си, но затъваше в нея. Неук, аз се бях обвързал твърде дълбоко. В моя случай, когато за първи път се бях обвързал към куче, докато бяхме още много млади и твърде незрели, за да помислим за последствията от такова свързване, Бърич ни беше разделил насила. Тогава го бях намразил заради това, омраза, която продължи с години. Сега гледах принца в спазмите на пълното му обсебване от котката и се смятах за щастлив, че когато аз се бях обвързал, бе замесено само едно кутре. По някакъв неведом начин в неговата привързаност към котката беше замесена и млада жена от Старата кръв. Когато го върнех в Бъкип, щеше да загуби не само партньора си, но и жена, за която вярваше, че обича.

Каква жена?

Той говори за жена, от Старата кръв. Вероятно от жените, които яздеха с него.

Говори за жена, но не му мирише на жена. Това не ти ли се струва странно?

Замислих се за това, докато се връщахме към бивака. Хвърлих наръча на тревата. Докато кладях огъня, наблюдавах момчето. Беше прибрал грижливо ленената кърпа, но бе оставил бутилката. Седеше унило на едно от одеялата, свил колене под брадичката си и загледан в смрачаващата се нощ.

Смъкнах всички прегради и посегнах леко към него. Вълкът беше прав. Той плачеше за своя партньор в Осезанието, но не бях сигурен дали дори го съзнава. Изпращаше тъжен зов, като изгубено кутре, хленчещо за майка си. Това изпъна нервите ми. И не само защото зовеше приятелите си към нас; хленчът ме ядоса най-много. Искаше ми се да го зашлевя. Но само подхвърлих грубо, докато чатках с кремъка и огнивото:

— За момичето си ли мислиш?

Извърна се към мен и ме зяпна стъписано. Лорд Златен потръпна от прямотата на въпроса ми. Наведох се да раздухам малката искра, която се бе хванала. Тя се разгоря и се превърна в бледо треперливо пламъче.

Принцът събра малко достойнство и отвърна тихо:

— Винаги мисля за нея.

Добавих няколко клечки към малкия огън.

— Тъй. И как изглежда? — Говорех с грубиянското войнишко любопитство, научено в безброй нощни пирове със стражите на Бъкип. — Тя… — Направих вечния универсален жест… — Бива ли я?

— Млъкни! — изръмжа той гневно.

Ухилих се разбиращо на лорд Златен.

— А, знаем ние какво значи това. Значи, че не знае. Поне от първа ръка. Може би само ръката му знае. — Отпуснах се и му намигнах предизвикателно.

— Беджърлок! — укори ме лорд Златен. Мисля, че наистина го бях скандализирал.

Не поех намека.

— Какво пък, винаги е така, нали. Той е само едно заплеснато момче за нея. Бас слагам, че дори не я е целувал, да не говорим за… — Повторих жеста.

Дразненето имаше желания ефект. Докато добавях съчки в пламъците, принцът се изправи възмутен. Лицето му се бе изчервило, ноздрите му се раздуваха.

— Не е така! — изръмжа той. — Тя не е някаква… Не че очаквам да разбираш от нещо друго, освен от курви! Тя е жена, за която си струва да чакаш, а когато се съберем, ще е по-възвишено и сладко, отколкото можеш да си представиш. Нейната любов трябва да бъде спечелена и аз ще се докажа достоен за нея.

Сърцето ми кървеше за него. Бяха думи на момче, взети от приказки на менестрели, момчешкото въображение за нещо, което никога не бе изпитвал. Невинността на страстта му пламтеше в него, идеалистичните му очаквания блестяха в очите му. Опитах се да измисля нещо по-грубо, подходящо за ролята ми, но не можах да го изрека. Шутът ме спаси.

— Беджърлок! — скастри ме лорд Златен. — Престани. Просто опечи месото.

— Да, милорд — отвърнах кисело. Подсмихнах се накриво към Предан, но той бе извърнал очи. Докато взимах втвърдилия се вече заек и ножа, лорд Златен му заговори, много по-вежливо.

— Как се нарича тази дама, която толкова ви възхищава, принце? Срещал ли съм я в двора? — Беше вежливо любопитен. Топлината в гласа му правеше някак ласкаещо това, че си прави труд да пита. Предан изведнъж беше омаян, не само въпреки предишното си раздразнение от мен, но може би заради него. Тук имаше шанс за него да се докаже като добре възпитан благородник, да пренебрегне просташкия ми интерес и да отвръща толкова учтиво, че все едно не съществувам.

Усмихна се и се загледа в ръцете си, с усмивка на влюбено момче.

— О, няма да я срещнете в кралския двор, лорд Златен. Нейният вид няма да го видите там. Тя е дама на дивите гори, ловкиня и обитателка на леса. Тя не бродира в градините през топлите летни дни, нито се свива между стени край камината, когато задуха вятърът. Тя е волна сред широкия свят, косата й се вее на вятъра, очите й са пълни с нощни тайни.

— Разбирам. — Гласът на лорд Златен бе топъл, с търпимостта на светски мъж към първата любовна връзка на един младеж. Седна на седлото си до момчето и леко над него. — И тази перла на леса няма ли си име? Или фамилия? — попита го бащински.

Предан вдигна очи към него и поклати уморено глава.

— Ето, виждате ли какво ме питате? Затова толкова ми е омръзнало от двора. Сякаш ме интересува дали има род или богатство! Тя е просто жената, която обичам.

— Но все трябва да си има име — възрази търпеливо лорд Златен, а аз хлъзнах острието на ножа под кожата на заека и почнах да го дера. — Иначе какво ще шепнете към звездите нощем, когато я сънувате? — Смъкнах кожата на заека, докато лорд Златен изтръгваше пластовете тайни от момчешкото сърце. — Кажете де. Как я срещнахте? — Лорд Златен вдигна бутилката, отпи деликатно и я подаде на принца.

Момчето я повъртя замислено, погледна го, също отпи. Седеше отпуснато, бутилката бе кривната в ръцете му към малкия огън, озарил лицето му на фона на нощта.

— Котката ми ме отведе при нея — сподели най-сетне. Отново отпи глътка. — Бях се измъкнал навън една нощ, за да ида на лов с нея. Понякога просто ми е нужно да излизам сам. Знаете как е в двора. Ако кажа, че ще яздя сутринта, когато се събудя, поне шестима господа вече са готови да ме придружат, а дузина дами — да се сбогуват с нас. Ако кажа, че ще се поразходя в градините след вечеря, не мога да завия по пътеката, без да се натъкна на дама, седнала да пише поезия под някое дърво, или на някой благородник, който желае да поговоря с кралицата за него. Задушаващо е, лорд Златен. Всъщност не знам защо толкова хора избират да дойдат в двора, след като не им се налага. Ако имах свободното право на избор, щях да го напусна. — Изведнъж се стегна и се озърна в нощта. — Аз го напуснах всъщност — заяви рязко, сякаш изненадан от себе си. — Аз съм тук, далече от всички онези преструвки и лъжи. И съм щастлив. Или бях щастлив, докато не дойдохте, за да ме върнете. — Изгледа ме с гняв, сякаш всичко бе мое дело, а лорд Златен — невинен зяпач.

— Така. Излезли сте на лов с вашата котка една нощ и тази дама…? — Лорд Златен ловко извличаше нишките, които го интересуваха.

— Отидох на лов с моята котка и…

Името на котката? Нощни очи го изпрати в ума ми с внезапна настойчивост.

Изсумтях подигравателно.

— Котката и дамата май си имат едно и също име. „Негоказвай“. — Нанизах одрания заек на меча си. Не обичам да пека на оръжие, вреди на закалката. Но да търся зелен клон означаваше да ходя до гората и да пропусна разговора, а исках да чуя какво ще каже Предан.

Принцът отвърна язвително на репликата ми.

— Според мен ти, като Петнист, би трябвало да знаеш, че животните си имат имена, които ти разкриват с времето, когато решат, че е редно. Моята котка не ми е споделяла името си засега. Когато стана достоен за такова доверие, ще го получа.

— Не съм Петнист — заявих грубо.

Предан не ми обърна внимание. Пое си дъх и заговори откровено на лорд Златен.

— И същото е вярно за моята дама. Не ми е нужно да знам името й, след като обичам същината й.

— Разбира се, разбира се — успокои го лорд Златен. Доближи се още до принца и продължи: — Но бих искал да чуя повече за първата ви среща с красавицата. Защото, признавам ви сърдечно, нежен романтик съм, като придворна дама, разридана от разказа на менестрел. — Говореше, все едно казаното от Предан е маловажно. Но ме обзе дълбоко чувство за нещо много грешно тук. Вярно беше, че Нощни очи не ми беше споделил името си веднага, но котката и принцът бяха заедно от месеци. Завъртях меча, но заекът се свлече от него, полусуров отвътре и почернял отвън. Изсумтях, издърпах го от огъня и си опарих пръстите, докато го нанижа отново, по-здраво този път. Тикнах го отново в пламъците и го задържах така.

— Първата ни среща — отрони Предан замислено. Устата му се изви в тъжна усмивка. — Боя се, че това тепърва предстои да се случи. В някои отношения. Във всички важни отношения съм се срещал с нея. Котката ми я показа, или по-скоро тя ми се разкри чрез котката.

Лорд Златен кривна глава и погледна момчето с любопитство, макар и леко озадачено. Усмивката му се разшири.

— Трудно е да го обясниш на човек без опит с Осезанието. Но ще се опитам. Чрез магията си аз мога да споделям мисли с котката. Сетивата й усилват моите. Понякога мога да лежа в леглото си нощем и да отдам ума си на нейния, ставам едно с нея. Виждам каквото тя вижда, чувствам каквото тя чувства. Чудесно е, лорд Златен. Не е изродено и зверско, както някои ще ви накарат да повярвате. То пробужда света около мен за живот. Ако имаше някакъв начин да можех да споделя това преживяване с вас, щях да го сторя, просто за да можете да го разберете.

Момчето бе толкова искрено в стремежа си да го приобщи към вярата! Зърнах бързия насмешлив проблясък в очите на лорд Златен, но съм сигурен, че принцът виждаше само съчувствената му топлота.

— Ще трябва да си го представя — промълви той.

Принц Предан поклати глава.

— Уви, не можете. Никой не може, ако не е роден с тази магия. Затова всички ни преследват. Защото като им липсва тази магия, те се изпълват със завист, а завистта се превръща в омраза.

— Мисля, че страхът може да има нещо общо с това — измърморих, но Шутът ме стрелна с поглед да замълча. Мълчах и завъртях димящия заек.

— Мисля, че мога да си представя вашето общуване с котката. Колко удивително трябва да е да споделяш мисли с такова благородно същество! Колко богата на преживявания ще е нощта и ловът със създание, тъй фино настроено към естествения свят! Ала признавам, не разбирам как е могла да ви разкрие тази ваша възхитителна дама… освен ако не ви е завела при нея?

Колко приятно е да усетиш как мръсните й нокти ти дерат корема!

Тихо.

Котките благородни същества? Разпенени, вмирисани на мърша крадли.

С усилие изключих от себе си Нощни очи и се съсредоточих върху разговора, докато привидно се бях залисал със заека. Принцът се усмихваше и клатеше глава, вече съвсем омаян в приказките си за любимата. Дали и аз бях някога толкова млад?

— Не беше така. Веднъж, докато вървяхме с котката през лес от черни дървеса, посребрени от лунните лъчи, усетих, че не сме сами. Не беше онова неприятно усещане, че някой те наблюдава. Беше по-скоро като… Представете си, ако вятърът е дъхът на жена по тила ви, ако мирисът на гората е благоуханието й, ако ромонът на поточе е нейният смях. Нямаше нищо там, което да не бях виждал или чувал стотици пъти, но в онази нощ то беше повече от всичко, което бях имал някога. Отначало помислих, че си въобразявам, но чрез котката започнах да узнавам повече за нея. Усещах, че ни наблюдава, докато ловуваме, и знаех, че ме одобрява. Докато споделяхме прясно месо от жертвата на котката, усещах, че жената споделя вкуса му. Котешките сетива усилват моите, вече ви казах това. Но изведнъж започнах да виждам неща, не като котката или самия мен, а както ги виждаше тя. Виждах как срутен каменен зид обгражда младо, устремено нагоре дръвче, виждах безкрайната шарка във вълните на лунната светлина по бързея на поток, виждах… виждах нощния свят като нейна поезия.

Принц Предан въздъхна унесено. Беше потънал в мечти и образи. Смразих се от подозрението, което бавно се бе оформило в ума ми. Усещах, че и вълкът е изпънал уши и стегнал мускули, и споделя мрачното ми предчувствие.

— Така се започна. Като споделени гледки от красотата на света. Бях толкова глупав. Отначало си мислех, че тя трябва да е близо до нас, че ни гледа отнякъде скришом. Непрекъснато молех котката да ме заведе при нея. И тя го направи, но не така, както очаквах. Беше като приближаване към замък през мъгла. Пласт след пласт мъгла се раздипляха като воали. Колкото повече се приближавах към нея, толкова повече копнеех да я видя истински. Но тя ме учеше, че ще е по-благородно да изчакам. Че първо трябва да довърша уроците си в Осезанието. Трябва да се науча да отдавам човешките си граници и себе си и да позволявам на котката да ме обсеби. Когато пусна котката в себе си, когато се превърна напълно в нея, тогава най-силно усещам своята дама. Защото и двамата сме обвързани с едно и също създание.

Възможно ли е това? Въпросът на вълка прозвуча в ума ми, рязък и пълен с неверие.

Не знам, признах му. И добавих по-твърдо: Но не мисля.

— Не става така — казах на глас. Опитах се да го изрека спокойно, но държах Шутът да го узнае веднага. Въпреки това принцът ме изгледа настръхнал.

— Казах, че беше така. Лъжец ли ме наричаш?

Върнах се в ролята си на злодей и този път провлякох думите си заплашително:

— Ако исках да те нарека лъжец, щях да кажа: „Ти си лъжец“. Не го направих. Казах: „Не става така“. — Оголих зъби в зла усмивка. — Защо не приемеш, че просто смятам, че не знаеш за какво говориш? Че просто дрънкаш нещо, с което ти е напълнил главата някой друг.

— За последен път, Беджърлок, замълчи. Прекъсваш един възхитителен разказ и нито принцът, нито аз се интересуваме особено дали го вярваш. Просто искам да чуя как свършва. Е? Кога се срещнахте най-сетне? — Тонът на лорд Златен намекваше, че е на ръба на търпението си.

Топлата романтика в гласа на Предан изведнъж се превърна в съкрушено отчаяние.

— Не сме. Все още не. Точно там отивах. Тя ме повика при себе си и напуснах Бъкип. Обеща, че ще прати хора да ми помогнат на път към нея. И го стори. И обеща, че докато уча своята магия, докато моята връзка с котката става все по-дълбока и по-истинска, ще узнавам все повече и за нея. Ще трябва да докажа, че съм достоен. Любовта ми ще бъде подложена на изпитание, както и истинската ми готовност да се слея със своята Стара кръв. Ще трябва да се науча да смъквам всички прегради между котката и мен. Каза ми, че това ще е мъчително трудно, предупреди ме, че ще се наложи да променя целия си начин на мислене за нещата. Но когато бъда готов… — Въпреки мрака успях да видя червенината, избила по страните на принца. — Когато стана готов, тя обеща, че ще се слеем по начин, който ще е по-примамлив и по-истински от всичко, което бих могъл да си представя. — Младият му глас пресипна при последните думи.

В душата ми бавно започна да се надига гняв. Знаех какво си представя и бях почти сигурен, че онова, което тя му предлага, няма нищо общо с представата му. Той мислеше, че ще е насладата от поглъщането на връзката им. Опасявах се, че щяха да го погълнат с наслада.

— Разбирам — промълви лорд Златен и в гласа му имаше състрадание. Аз пък бях убеден, че нищичко не разбира.

В момчето припламна надежда.

— Значи разбирате защо трябва да ме пуснете? Трябва да се върна. Не ви моля да ме върнете при охраната ми. Знам, че ще са разгневени и ще са заплаха за вас. Моля само да ми дадете коня и да ме пуснете. За вас е лесно да го направите. Върнете се в Бъкип. Кажете, че изобщо не сте ме видели. Никой няма да знае какво е станало.

— Аз ще знам — подхвърлих любезно, докато изваждах заека от огъня. — Месото е опечено — добавих.

Овъглено до кокал.

Погледът, който ми хвърли принцът, беше изпепеляващ. Толкова изпепеляващ, че почти усетих ясното решение, пробягало в ума му. Убий слугата. Затвори му устата. Бях готов да се обзаложа, че синът на Кетрикен не е бил обучен на такава безскрупулност, преди да го научат Петнистите. В същото време беше идея, напълно достойна за предците му от кръвта на Пророка. Срещнах погледа му и устата ми леко се кривна в предизвикателство. Видях как гърдите му се издуха, а след това — как се овладя. Извърна очи да скрие омразата си. Възхитителен самоконтрол. Зачудих се дали ще се опита да ме убие, докато спя.

Задържах погледа си върху него, предизвиквах го да ме погледне отново, докато разкъсвах заека на димящи парчета. Мазнината и саждите полепнаха по пръстите ми. Подадох парче на лорд Златен и той го пое с изискано отвращение. Като знаех колко прегладнял беше Шутът, веднага схванах, че всичко е само игра.

— Месо, принце? — подкани го той.

— Не. Благодаря. — Тонът му беше хладен. Беше твърде горд, за да приеме каквото и да било от мен, защото му се бях подиграл.

Вълкът отказа дял от добре опеченото месо, тъй че двамата с лорд Златен мълчаливо го излапахме до кости. Принцът седеше встрани, загледан в тъмното. След малко се изтегна на одеялото си. Долових как се усилва зовът му Осезание.

Лорд Златен счупи костта от кълката, която държеше, изсмука костния мозък и я хвърли в жаравата на огъня. В гаснещата му светлина ме погледна с очите на Шута. Погледът му побираше такава смесица от жал и укор, че не знаех как да реагирам. Двамата погледнахме към момчето. Като че ли беше заспало.

— Ще нагледам конете — подхвърлих.

— Искам да видя Малта сам — отвърна той. Станахме. Гърбът ме заболя за миг, докато се изправях, но после се отпусна. Отвикнал бях вече от този начин на живот.

Ще го наблюдавам, уморено подхвърли вълкът. Надигна се с въздишка от мястото, където лежеше, и отиде при постелите, седлата и спящия принц. Безпогрешно избра одеялото, което бях постлал за себе си. Пооправи го с крака да му е удобно и легна. Примига към мен и измести погледа си към момчето.

Конете изглеждаха в чудесна форма, като се има предвид колко лошо се бяхме отнесли с тях. Малта с готовност отиде при Шута и потърка глава в рамото му, за да я погали. Моя черна, без привидно да ме забелязва дори, все пак успяваше да се дръпне встрани всеки път, щом се опитам да я доближа. Кобилата на принца се държеше безразлично, нито беше дружелюбна, нито се отдръпна при допира ми. След като я потупах малко по шията, Моя черна изведнъж се озова зад мен. Побутна ме, а когато се обърнах, ми позволи да я погаля. Шутът заговори тихо, по-скоро на Малта, отколкото на мен.

— Сигурно ти е трудно, да се срещнеш за първи път с него така.

Нямаше да отговоря. Като че ли нямаше какво да кажа. След това се изненадах сам, като промълвих:

— Той всъщност не е мой, по онзи начин. Наследник е на Искрен и син на Кетрикен. Тялото ми беше там, но не и самият аз. Искрен беше облякъл тялото ми.

Опитах се да озаптя ума си и да го отведа далече от този спомен. Когато Искрен ми беше казал, че има как да събуди своя дракон, че моят живот и страст са ключът, бях помислил, че моят крал ме моли да отдам живота си. В своята вярност и отчаяние щях с радост да го отдам. Но вместо това той, с помощта на Умението, бе използвал тялото ми, оставяйки ме в плен на своето, грохнала развалина, докато той отиде при младата си жена и зачене дете с нея. Нямах спомени за часовете им заедно. Но помнех една дълга вечер, преживяна като старец. Дори Кетрикен не беше осъзнала напълно какво се случи. Само Шутът знаеше как бе заченат Предан. Сега гласът му ме изтръгна от болезнения спомен.

— Толкова прилича на теб на тази възраст, че сърцето ме боли.

Нямаше какво да отвърна на това.

— Иска ми се да го прегърна и да го пазя. Да го опазя от всички ужасни неща, които ти бяха причинени в името на царуването на Пророците. — Шутът помълча. — Лъжа — призна след това. — Иска ми се да го опазя от всички ужасни неща, които ти бяха причинени, защото те използвах като своя Катализатор.

Нощта бе твърде тъмна, а враговете ни — твърде близо, за да искам да слушам повече за това.

— Трябва да поспиш до него, край огъня. Вълкът също ще остане там. Мечът да ти е подръка.

— А ти? — попита той. Разочарован ли беше, че така твърдо бях отклонил разговора?

Кимнах към дърветата покрай потока.

— Ще се кача на едно и ще пазя. Имаме няколко часа за сън. Ако се опитат да ни нападнат, ще трябва да прекосят цялата поляна. Ще ги видя навреме на фона на светлината от огъня, за да предприемем действия.

— Какви действия?

Свих рамене.

— Ако са малко, се бием. Ако са много — бягаме.

— Сложна стратегия. Сенч те е учил добре.

— Отдъхни, докато можеш. Тръгваме щом изгрее луната.

И се разделихме. Имах тягостното чувство, че нещо е останало неизречено между нас, нещо важно. Добре. Щеше да има по-добър момент за това, по-късно.

Всеки, който си мисли, че е лесно да намериш удобно за катерене дърво в тъмното, никога не го е опитвал. Едва на третия опит намерих достатъчно дебел клон, за да седна на него и все пак да имам безпрепятствена гледка към бивака. Можех да седя и да размишлявам за превратностите на съдбата, които ме бяха направили баща на две деца и родител на нито едно от тях. Но предпочетох да се потревожа за Хеп. Знаех, че Сенч щеше да спази думата си, но можеше ли Хеп да изпълни своята страна от сделката? Бях ли го научил достатъчно добре, щеше ли да прояви достатъчно усърдие в това, което прави, щеше ли да се вслушва в съветите и покорно да приема поправките?

Тъмнината беше катранено черна. Напразно поглеждах дали бледата луна няма да изгрее най-после. На фона на тъмночервеното петно от огъня едва успявах да различа фигурите на лорд Златен и момчето в постелите им. Изтече време. Някакъв клон дружески ме мушкаше в гърба, за да не ми позволи да се почувствам прекалено удобно.

Слизай.

Бях задрямал. Не можех да видя вълка, но знаех, че е в сенките под дървото. Нещо не е наред ли?

Слизай. И тихо.

Смъкнах се, но не толкова тихо, колкото се бях надявал. Увиснах на ръце и скочих, но открих, че под дървото има ровина и падането се оказа по-тежко, отколкото бях очаквал. Зъбите ми изтракаха при сблъсъка и болката ме жегна в гръбнака под черепа. Твърде стар съм, за да правя такива неща.

Не. Иска ти се да беше. Хайде.

Последвах го, стиснал зъби. Отведе ме безшумно до бивака. Шутът се надигна тихо. Макар и в тъмното, успях да видя питащия му поглед. Махнах му да мълчи и да гледа.

Вълкът се доближи до принца, който се бе свил като котенце в завивките. Допря муцуната си до ухото на Предан. Дадох му знак да не буди момчето, но той ме пренебрегна. Главата на момчето се люшна настрани при допира, отпусната като на мъртвец. Сърцето ми изстина, а след това чух равния му хриплив дъх. Вълкът го бутна отново. Пак не се събуди.

Шутът ме беше зяпнал. Коленичих до момчето. Нощни очи ме погледна в лицето.

Той ги търсеше. Търсеше и се пресягаше, а после изведнъж просто изчезна. Не мога да го усетя. Нощни очи беше разтревожен.

Заминал е далече и много дълбоко. Помислих за миг. Това не е Осезанието.

— Наблюдавай ни — заповядах на Шута. После легнах до Предан и затворих очи. Стегнах се, все едно ще скачам в дълбока вода; отмервах всеки дъх, който поемах. Изравних ритъма на дишането си с дъха на момчето. Искрен, помислих си, само защото се вгнезди в съзнанието ми. Поколебах се, после зашарих с ръка и напипах ръката на момчето. Задържах я в моята и ме зарадва необяснимо, че дланта му е мазолеста от работа, не изнежена като на принц. Поех последен дъх и се гмурнах в потока на Умението. С допира го открих мигновено.

Прилепих съзнанието си до неговото и се понесох с него. Изведнъж осъзнах, че точно така котерията на Гален бе шпионирала за крал Умен преди толкова години. Тогава презирах това изсмукване на знание. Сега се вкопчих неумолимо в него и последвах принца.

Когато видях момчето за първи път, имаше миг на стъписване, внезапно жегване от разпознаването на близко същество. Не можеше да се сравни с това, което изпитах сега. Познавах необузданото търсене на това момче, безизкусното му и безстрашно боравене с Умението. Беше точно като моето в младостта, безумно пресягане, без никакво разбиране как го правя или за опасностите, които носи. Момчето търсеше с Осезанието си, а не знаеше, че е впрегнало и Умението си. В един ужасяващ миг разбрах, че също като моята магия на Умението, и неговата е опетнена с Осезанието. След като вече бе свикнал да борави с Умението така, можеше ли изобщо някога да се научи да прилага магията му чисто?

Това съображение скоро беше изтласкано напълно. Загърнат в своето Умение, видях магията на Осезаването му и изпитах ужас.

Принц Предан беше котката. Беше не просто свързан с животното; беше се влял в него изцяло, без да съхрани нищо от себе си. Знаех, че двамата с вълка бяхме сплитали съзнанията си до много дълбоко и опасно ниво, но онова бе повърхностно, сравнено с пълното отдаване на принца в свързването.

Още по-лошото бе пълното приемане на отдаването на момчето от съществото. След това примигах и осъзнах, че изобщо не е котка. Котката бе само един тънък пласт. Беше жена.

Обърнах се изумен и за малко да изтърва ръката на принца. Осезанието не преминаваше от човек към човек. Това бе областта на Умението. Значеше ли това, че се свързва с тази жена в Умението? Не. Това свързване не беше Умението. Помъчих се да си го обясня и не можах. Не можех да отделя жената от котката, а Предан беше потънал и в двете. Беше безумно. Жената пронизваше ума на момчето. Не. Тя беше тук, вливаше се в тялото му като хладна черна вода. Усещах как тече през него, как проучва плътта около себе си. Все още й беше чужда. Имаше някаква странна еротика в това смразяващо вътрешно докосване. Сливането им в котката все още не беше достатъчно пълно, но скоро, скоро, обещаваше му тя, той щял да я познае напълно. Идвали за него, увещаваше го, тя знаела къде е. Виждах как той излива към нея всичко, което знаеше за лорд Златен и мен, за здравината и състоянието на конете ни, за вълка, който ме беше последвал, и усещах нейния гняв и отвращение към човек от Старата кръв, предал своите.

Идваха. Видях го с очите на котката и познах Петнистите, с които се бяхме сразили през деня. Водеше тя, накуцваше. Едрият мъж вървеше бавно след нея и водеше грамадния си кон. Пробиваха си път през тъмния лес. Двете жени яздеха бавно зад него. Одрасканият мъж с ранената котка вървеше последен. Вече водеха два коня без ездачи, тъй че или бяхме убили, или тежко ранили един от групата. Идваме, обич моя. И птица е пратена, да призове други на помощ. Скоро отново ще бъдеш с нас, обещаваше му. Няма да рискуваме да те загубим. Когато се приближат и другите, ще ви обкръжим и ще те освободим.

Ще убиете ли лорд Златен и слугата му? — попита принцът с тревога.

Да.

Не искам да убивате лорд Златен.

Необходимо е. Съжалявам, но трябва. Лорд Златен навлезе твърде много в територията ни. Видял е лицата на нашите и мина по нашите пътеки. Той трябва да умре.

Не може ли да го пуснете? Той съчувства на каузата ни. Като види силата ни, може просто да се върне при кралицата и да каже, че изобщо не ме е намерил…

Къде е верността ти? Как можеш толкова бързо да му повярваш? Забрави ли колко много от нашите бяха избити от царуването на Пророците? Или искаш да видиш мен и всички наши хора мъртви?

Въпросът бе като плясък на бич и ме заболя, щом усетих как Предан се присви. Сърцето ми е с теб, моя обич, с теб, увери я той.

Добре. Това е добре. Тогава вярвай само на мен и ме остави да направя каквото трябва. Не е нужно да разсъждаваш над това. Не е нужно да се чувстваш виновен за това, което си причиняват хората. То не е твоя работа. Ти се опита да си тръгнеш кротко. Те са тези, които те преследваха и ни нападнаха. Избий го от ума си.

И тя го обгърна в любов, в прииждаща вълна от топла страст, която надмогна всякаква негова мисъл. Но сякаш бе само на границата на този поток. Беше любов на котка, свирепата любов с нокти и зъби на котешко същество. Чувството ме прониза и въпреки предпазливостта си самият аз едва не й се поддадох. Почувствах как принцът прие тя да направи каквото трябва. Правеше го само за да може двамата да са заедно. Можеше ли някоя цена да е твърде висока, за да се плати това?

Тя е мъртва.

Вълчата мисъл бе като глас в стаята на спящ. За миг я въплътих в съня си. След това логиката й ме порази като безжалостен удар в корема. Разбира се. Тя е мъртва. Обитава котката.

И в този глупав миг на споделяне с вълка тя ме усети.

Какво е това? Страхът и гневът й не бяха нищо, сравнени с пълното й изумление. Никога не беше изпитвала нещо такова. Беше напълно извън магията й и в своята изненада тя разкри много от себе си.

Изтръгнах се от целия допир, преди тя да е успяла да разбере нещо повече от това, че някой е бил там, че я е наблюдавал, точно когато усетих как стиска Предан още по-здраво в хватката си. Напомни ми за котка, която е сграбчила мишка в челюстите си и я парализира с едно захапване. Изпитах едновременно чувството, че ме притежават и ме поглъщат. В един ясен миг можех само да се надявам, че принцът го е изпитал точно толкова ясно, колкото и аз. Той беше играчка за нея, притежание и инструмент. Тя не изпитваше никаква любов към него.

Но котката обича, изтъкна Нощни очи.

В този влудяващ миг на несъответствие се върнах към себе си.

Приличаше на сътресението при скока от дървото. Натресох се в собствената си плът и рязко се надигнах, зяпнал за дъх и пространство. Принцът до мен остана застинал, но Нощни очи мигновено се отзова и пъхна едрата си глава под ръката ми. Добре ли си, малки ми братко? Тя нарани ли те?

Понечих да отвърна, но само залитнах напред и простенах, щом болката от Умението избухна в черепа ми. Бях буквално заслепен, сам сред черната нощ, разкъсвана от бели мълнии пред очите ми. Примигах, после разтърках очи, за да пропъдя бляскавата светлина. Изригваше в цветове, от които ми призля. Изгърбих рамене и се присвих от болка.

След миг усетих студена мокра кърпа, притисната в тила ми. Усетих Шута до себе си, благословено безмълвен, и вдишах няколко пъти дълбоко, преди да заговоря в шепите си:

— Идват. Петнистите, с които днес се бихме, и други. Знаят къде сме от принца. Той е като маяк за тях. Не можем да се скрием, а са твърде много, за да можем да се бием и да оцелеем. Бягството е единственият ни шанс. Не можем да чакаме до изгрева на луната. Нощни очи ще ни води.

Шутът заговори много тихо, усетил болката ми.

— Да събудим ли принца?

— Не се опитвай. Далече е и е затънал дълбоко и не мисля, че тя ще го остави да се върне в тялото си точно сега. Ще трябва да го вземем като мъртво бреме. Ще оседлаеш ли конете?

— Да. Фиц, можеш ли да яздиш, както си сега?

Отворих очи. Назъбени мълнии все още раздвояваха гледката ми, но вече можех да виждам помръкналата поляна зад тях. Усмихнах се с усилие.

— Ще трябва, точно както вълкът ми ще трябва да бяга. А ти може би ще трябва да се биеш. Не е каквото всеки от нас би избрал, но това е положението. Нощни очи. Тръгвай. Избери ни път и се отдалечи колкото можеш повече. Не знам от коя посока идват другите нападатели. Разузнаваш пред нас.

Искаш да ме отпратиш по-далече от бедата. Мисълта прозвуча почти като укор.

Бих го направил, ако можех, братко, но истината е, че може би те пращам на най-голямата опасност. Разузнай. Тръгни веднага.

Надигна се вдървено и се протегна. Отърси се и тръгна — не на отскоци, а със своя поглъщащ разстояния тръс. Почти мигновено стана невидим — сив вълк, стопил се сред сивата поляна. Върви предпазливо, сърце мое, пожелах след него, но тихо, много тихо, та да не разбере колко се страхувам за него.

Станах много предпазливо — все едно, че главата ми бе пълна до ръба чаша. Не че вярвах всъщност, че мозъкът ми ще се излее от темето, ако не внимавам, но почти се надявах. Свалих мократа кърпа на Шута от тила си и я притиснах до челото и очите си. После погледнах принца. Не беше помръднал, беше все така на кълбо. Чух, че Шутът идва с конете, обърнах се и го погледнах.

— Можеш ли да обясниш? — попита ме той тихо и осъзнах колко малко знам. Още по-удивителното беше, че той бе реагирал на молбите ми без никакви въпроси.

Въздъхнах.

— Той използва Умението и Осезанието. А не е обучаван и в двете, затова е уязвим, много уязвим. Твърде млад е, за да разбира в какъв голям риск е. Точно в този момент съзнанието му е в котката. Във всякакъв смисъл сега той е котката.

— Но ще се събуди и ще се върне в тялото си, нали?

Свих рамене.

— Не знам. Надявам се. Шуте, има и нещо повече. Има още някой, който е свързан с котката. Аз, в смисъл Нощни очи и аз, подозираме, че тя е предишният притежател на котката.

— Предишният? Но нали Осезаващите се свързват със зверовете си за цял живот!

— Така е. Сега тя би трябвало да е мъртва. Но съзнанието й е в котката, използва котката.

— Но нали принцът…

— Да. Принцът също е там. Не мисля, че разбира, че тази жена, която обича, вече не съществува като жена. Знам, че си няма понятие каква власт има тя над него. И над котката.

— Какво можем да направим?

От пулсиращата болка в главата чак ми се гадеше. Заговорих по-рязко, отколкото ми се искаше.

— Насила отделяме момчето от котката. Убиваме котката и се надяваме момчето да не умре.

— О, Фиц!

Нямах време да го успокоявам.

— Оседлай само Малта и Моя черна. Ще сложа момчето пред мен. И после тръгваме.

Не направих нищо, докато Шутът оседлаваше кобилите. Не стегнах никакъв багаж, защото не смятах да взимаме нищо с нас. Само седях и се мъчех да убедя главата си да се отпусне. Още по-трудно ставаше от това, че все още бях заплетен в Умението с момчето. Усещах повече отсъствието му, ОТКОЛКОТО присъствието. Чувствах, че има натиск върху него, но натиск на Осезаване. Не можех да реша дали тя се пресяга, за да научи повече за мен, или се пресяга, за да обсеби тялото му. Не исках да реагирам на това — те вече знаеха достатъчно за мен от онова мимолетно докосване. Тъй че седях, стиснал слепоочията си, и гледах сина на Кетрикен. Както ме беше научил Искрен преди толкова време, предпазливо вдигнах своите стени на Умение. Този път ги поставих така, че да включат и момчето в нозете ми. Не помислих какво се опитвам да задържа навън. Просто се съсредоточих да задържа отворено пространството на своя ум, като го запазя за него, да има къде да се върне.

— Готово — каза тихо Шутът и аз се изправих. Яхнах Моя черна, която се задържа удивително спокойно под мен, докато Шутът вдигне момчето в ръцете ми. Както винаги, силата на този крехък мъж ме изненада. Нагласих принца пред мен така, че да мога да го държа с едната си ръка, а с другата — юздите. Трябваше да стане. След миг Шутът се озова на гърба на Малта. — Накъде? — попита ме.

Нощни очи? Затърсих го колкото може по-леко и тайно. Можеше да усетят Осезаването ни, но се съмнявах, че ще могат да ни проследят чрез него.

Братко. Отговорът му бе също толкова дискретен. Смуших Моя черна и потеглихме. Не можех да кажа къде е Нощни очи, но знаех, че се движа към него. Принцът се полюшваше отпуснат в прегръдката ми. Беше адски неудобно. Поддадох се на безсилието пред болката и неудобството от тежестта му и го раздрусах грубо. Той като че ли изстена недоволно, но можеше и да е само диханието му в просъница. Яздехме през храсталаците. Кобилата на принца, неоседлана, вървеше след нас. Не бързахме. Теренът през горския гъсталак беше коварен. Последвах едва доловимото присъствие на вълка през тясна клисура. Конете затрополиха покрай бързея по хлъзгавите мокри камъни. Клисурата се превърна в долина, след това се разшири и продължихме под лунната светлина през планинска ливада. Пред нас се разбягаха стреснати сърни. После — отново в гората и копитата зашушнаха в дълбоките пластове стара шума. Стигнахме до стръмен склон и след като с много усилия го изкачихме, пред нас се разстла гладък път. Вълкът беше пресякъл дивата околност и ни беше върнал на същия път, по който бяхме пътували преди обяда. Дръпнах юздите на Моя черна и я оставих да си отдъхне. Пред нас, на следващото възвишение, оскъдната светлина на лунния сърп ми показа силуета на вълк — Нощни очи ни чакаше. Щом ни видя, се обърна и се скри. Всичко е чисто. Побързай.

— Сега препускаме — предупредих тихо Шута. Наведох се и го прошепнах и на Моя черна, като в същото време я подканих с колене. Тя се заинати, но й внуших с Осезанието си на хищник: Преследвачите са точно зад нас. Идват бързо.

Ушите й мигновено се изпънаха назад. Мисля, че не повярва съвсем, но се окопити. Щом Малта заплаши да ни изпревари, усетих как силните й мускули се издуха, тя се изпъна под мен и препуснахме в галоп. Обременена от двойния товар и уморена от дневните усилия, Моя черна тичаше тежко. Малта бойко поддържаше скоростта. Кобилата на принца изостана. Вълкът бягаше пред нас и аз приковах погледа си в него като в последна надежда. Сякаш беше забравил старостта си — тичаше като едногодишно вълче.

Зората изпълзя колебливо и вляво от нас се появи линията на хоризонта. Посрещнах с радост дневната светлина, с която стъпките ни станаха по-сигурни, и в същото време я проклинах затова, че щеше да ни издаде на враговете ни. С напредването на утрото продължихме с различна бързина, за да пестим силите на изтощените кобили.

— Кога ще можем да спрем? — попита Шутът, когато позабавихме, за да могат кобилите да си поемат дъх.

— Когато стигнем замъка Бъкип. Може би. — Премълчах, че принцът няма да е в безопасност, докато не се върна и не убия котката. В свое владение имахме само тялото му. Душата му все още бе притежание на Петнистите.

В ранния предобед подминахме дървото, където ни бе издебнал стрелецът им. Чак сега осъзнах колко много се бях доверил на вълка да избере пътя ни. Беше решил, че насам е най-безопасно, и го бях последвал без колебания.

Не сме ли глутница? Разбира се, че трябва да следваш водача си. Шегата в мисълта му не можа съвсем да прикрие умората му.

Всички бяхме изтощени: хора, вълк и коне. Лекият тръс бе най-доброто, което можех вече да изтръгна от Моя черна. Предан се полюшваше безжизнено в прегръдката ми. Болката в гърба и раменете ми от крепенето на тежестта му си съперничеше с тъпото пулсиране в главата ми. Шутът все още седеше добре на седлото, но не правеше никакъв опит да ме заговори. Веднъж предложи да вземе принца на Малта, но аз отказах. Не защото си мислех, че с Малта няма да издържат. Не можех точно да определя защо, но чувствах, че трябва да задържа тялото на Предан до себе си. Безпокоях се, че толкова дълго е в несвяст. Знаех, че някъде умът му действа, че той вижда с котешките очи, чувства с котешкото тяло. Рано или късно щеше да разбере…

Принцът се размърда. Не казах нищо. Трябваше му малко време, докато сетивата му се върнат. Когато се съвзе, потрепери, което неприятно ми напомни за моите пристъпи. После вдиша хрипливо. Дъх след дъх, след това завъртя бясно глава, мъчеше се да разбере какво става с него. Чух го как преглътна. Накрая попита прегракнало:

— Къде сме?

Безполезно бе да го лъжа. На хълма над нас бяха загадъчните изправени камъни на Лоръл. Със сигурност щеше да ги познае. Не си направих труда изобщо да отвръщам. Лорд Златен се доближи до нас и попита:

— Принце, добре ли сте? Дълго бяхте в безсъзнание.

— Д… да, добре съм. Къде ме водите?

Идат.

За един миг положението ни се промени коренно. Видях, че вълкът бяга назад към нас. На пътя зад него се бяха появили конници. Петима. Две хрътки, зверове на Осезанието, тичаха с тях. Извърнах се в седлото. Други ездачи излизаха на билото зад нас. Един от тях вдигна ръка и махна победоносно за поздрав на другата група.

— Хванаха ни — казах спокойно на Шута.

Той беше пребледнял.

— Нагоре. Към могилите! — Смуших Моя черна нагоре по склона.

— Пусни ме! — заповяда ми принцът. Задърпа се в ръцете ми, но дългата безчувственост го беше обезсилила. Не беше никак лесно да го държа, но пък пътят ни не беше дълъг. Щом стигнахме първата могила и изправения камък до нея, спрях. Слизането ми от седлото не бе особено изящно, но смъкнах принца със себе си. Моя черна ме погледна с укор. След миг Шутът се озова до нас. Отдръпнах се бързо, щом Предан замахна към мен, хванах китката му и минах зад него. Хванах другото му рамо и го задържах здраво, с едната ръка извита високо зад гърба му. Не бях по-груб, отколкото трябваше, но той не се предаде лесно.

— Ако ти счупя ръката или ти изкълча рамото, няма да те убие — изръмжах му. — Но ще престанеш да досаждаш поне временно.

Момчето изпъшка от болка и се предаде. Вълкът тичаше нагоре към нас като сива резка.

— Сега, какво? — попита Шутът, озърташе се отчаяно.

— Сега стоим тук.

Ездачите долу вече се разпръсваха. Могилата зад нас бе слаба преграда срещу нападение в тил, а и колкото ни пазеше, толкова и ни пречеше да виждаме. Вълкът спря до нас, задъхан.

— Ще умрете тук — изръмжа принцът.

Продължавах да го държа здраво.

— Много е вероятно — признах.

— Ще умрете, а аз ще се върна при тях. — Гласът му бе напрегнат от болка. — Защо е тази глупост тогава? Пусни ме веднага. Ще ида при тях. Можете да бягате. Обещавам, ще ги помоля да ви оставят.

Очите ми срещнаха погледа на Шута над главата на момчето. Знаех какъв ще е моят отговор, но и знаех на какво щях да изпратя принца. Можеше да ни откупи възможност да го заловим наново, но се съмнявах. Жената-котка щеше да се погрижи да ни догонят и убият. Смърт на място или смърт при бягство. Не исках аз да избера как да загинат приятелите ми.

Много съм уморен, за да бягам. Ще умра тук.

Очите на Шута пробягаха към Нощни очи. Не знам дали улови някак тази мисъл, или просто видя умората му.

— Стоим и се бием — промълви Шутът.

И извади меча си. Знаех, че не се е сражавал никога в живота си. Вдигна го несигурно. След това си пое дъх и маската на лорд Златен се изписа на лицето му. Шутът вдигна рамене и в очите му се появи хладна увереност.

Той не може да се бие. Не бъди глупав.

Ездачите се приближаваха. Яздеха нагоре, без да бързат, оставяха ни да погледаме идващата смърт. Имаш ли друго предложение?

— Не можете да се биете и да ме държите! — Принцът беше обнадежден. Явно вярваше, че вече са спечелили. — В мига, в който ме пуснеш, ще побягна. Ще умрете за нищо! Пуснете ме сега и ме оставете да поговоря с тях. Може би ще успея да се спазаря за живота ви.

Не й го давай. Убий го, но не й го давай.

Почувствах се голям страхливец, но все пак отвърнах. Не знам дали ще мога да го направя.

Трябва. Двамата с теб знаем какво възнамеряват. Щом не можеш да го убиеш… отведи го тогава в стълба. Момчето владее Умението, а ти се свърза с Немиришещия веднъж. Може да е достатъчно. Иди в стълба. Вземи ги с теб.

Ездачите долу си поговориха бързо, развърнаха се и продължиха към нас. Нямаше да рискуват, както се бе заканила жената. Хилеха се и си подвикваха. Вярваха, също като принца, че ни държат в капан.

Няма да стане. Не помниш ли как беше? Трябваше ми цялата сила, за да те задържа в онова преминаване, и бяхме свързани здраво. Може и да успея да задържа момчето по пътя, или теб, но не и двама ви. Дори не знам дали бих могъл да издърпам Шута със себе си. Нашата връзка-Умение е стара и тънка. Мога да ви изгубя всички.

Не е нужно да избираш. Аз не мога да замина с теб. Твърде уморен съм, братко. Но ще стоя тук и ще ги задържа, докато мога. Докато вие избягате.

— Не — простенах и в същия миг Шутът изведнъж каза:

— Стълбът. Ти каза, че момчето има Умението. Не би ли могъл да…

— Не! — извиках. — Няма да оставя Нощни очи да умре сам! Как можа да го предложиш?!

— Сам ли? — Шутът беше озадачен. Странна усмивка изви устните му. — Няма да е сам. Аз ще съм тук с него. — Стегна се и изправи рамене. — И ще умра, преди да позволя да го убият.

А, така ще е много по-добре. Всеки косъм по тялото на Нощни очи бе настръхнал, докато гледаше приближаващата се редица хора и коне, но очите му блеснаха весело към мен.

— Пратете момчето тук при нас! — изрева най-високият мъж.

Не отвърнахме.

— Нима мислиш, че така става по-добре за мен? — попитах Шута. Бяха луди, и двамата. — Може и да успея да мина през стълба. Бих могъл дори да успея да измъкна и момчето, макар да не знам дали умът му ще премине непокътнат. Но се съмнявам, че ще мога да взема със себе си и теб, Шуте. А Нощни очи отказва да тръгне.

— Къде да тръгне? — попитан Предан в ръцете ми. Опита се да се измъкне от хватката ми, но извих ръката му още и той се отпусна.

— За последен път, ще се подчините ли? — извика високият.

— Опитвам се да го вразумя! — викна му в отговор лорд Златен с нотка на паника в гласа. — Дай ми малко време, човече!

— Приятелю. — Шутът сложи ръка на рамото ми. Избута ме леко, назад към камъка. Отстъпих, без да пускам Предан. Очите на Шута не се откъсваха от мен. Заговори тихо и бавно, сякаш имахме цялото време на света. — Знам, че не мога да дойда с теб. Натъжава ме, че и вълкът няма да иде с теб. Но пак ти казвам: ти трябва да идеш и да вземеш и момчето. Не разбираш ли? Затова си роден, затова остана жив въпреки всички шансове срещу теб през всичките тези години. Затова те принудих да останеш жив въпреки всичко, което ти бе причинено. Трябва да има наследник на Пророка. Да го опазиш жив и да го върнеш в Бъкип — само това е важно. Задържаме бъдещето на пътя, който съм му отредил, дори да трябва да продължи без мен. Но ако се провалим, ако той умре…

— За какво говорите? — сърдито попита Предан.

Гласът на Шута заглъхна. Той се взря надолу към приближаващата се неумолимо редица мъже, но погледът му сякаш стигаше по-далече. Гърбът ми вече почти докосваше монолита. Предан изведнъж се отпусна в ръцете ми, омаян сякаш от тихия глас на Шута.

— Ако всички умрем — промълви той. — Тогава… свършва. За нас. Но той не е единствената промяна, която всякохме… времето трябва да се стреми да тече както винаги, да отмива всички препятствия. Затова… съдбата намира нея. През всички времена съдбата воюва срещу оцеляването на един Пророк. Тук и сега ние пазим Предан. Но ако всички се провалим, ако Копривка остане единственото средоточие на тази битка… — Примига няколко пъти, после вдиша дълбоко и отново се обърна към мен. Сякаш се връщаше от дълго пътуване. Заговори тихо, леко, поднесе ми лошата вест: — Не виждам никакво бъдеще, в което Копривка оцелява, след като принцът е умрял. — Лицето му бе посърнало, очите — състарени, когато призна: — Няма дори бърз и милостив край за нея. — Вдиша дълбоко. — Ако изпитваш поне малко обич към мен, направи го. Вземи момчето. Запази го живо.

Целият бях настръхнал от ужас.

— Но… — Задавих се. Всички жертви, които бях направил, за да я опазя? За нищо? Умът ми довърши картината. Бърич, Моли и синовете им щяха да стоят до нея, щяха да паднат с нея. Не можех да си поема дъх.

— Моля те, върви.

Не знаех какво бе разбрало момчето от думите ни. Беше тежест, която стисках здраво в хватката си, бях го обездвижил, докато умът ми работеше трескаво. Знаех, че няма изход от този лабиринт, който съдбата ни бе отредила. Вълкът оформи мисълта ми вместо мен. Ако останеш, всички загиваме. Ако момчето не умре, Осезаващите го взимат и го използват за своите цели. Смъртта би била по-милостив изход. Не можеш да ни спасиш, но можеш да спасиш момчето.

Не мога да ви оставя тук. Не можем да свършим така, ти и аз. Сълзи ме заслепиха, точно когато трябваше да виждам най-ясно.

Не само можем, трябва. Глутницата не умира, ако кутрето оцелее. Бъди вълк, братко. Така нещата са по-ясни. Остави ни да умрем, докато ти спасиш кутрето. Спаси и Копривка. Живей добре, заради тях двамата, и някой ден разкажи на Копривка за мен.

А след това вече нямаше време.

— Много късно е вече! — извика един от нападателите. Редицата от хора и коне беше извила, за да ни обкръжат. — Пратете ни момчето и ще ви довършим бързо! Ако не… — И се изсмя силно.

Не се бой за нас. Ще ги принудя да ни убият бързо.

Шутът разкърши рамене. Вдигна меча си с две ръце. Замахна веднъж, за опит, и го надигна високо.

— Тръгвай бързо, Любими.

Приличаше повече на танцьор, отколкото на воин.

Можех или да извадя меча си, или да държа принца. Изправеният камък бе точно зад мен. Погледнах го бързо през рамо. Не можех да различа изронения от ветровете символ на стената му. Където и да ме отнесеше, все трябваше да е по-добре. Не познах собствения си глас, когато изръмжах на света:

— Как може най-трудното нещо, което съм правил в живота си, да е и най-страхливото?

— Какво правиш? — извика момчето в ръцете ми. Усещаше, че предстои нещо, и макар да не можеше да си представи какво, се замята диво. — Помощ! — извика на обкръжаващите ни Петнисти. — Освободете ме веднага!

Тропотът на връхлитащи коне бе отговорът на виковете му.

Внезапно ме озари вдъхновение. Стиснах още по-здраво борещото се момче и извиках на Шута:

— Ще се върна! Ще го преведа и ще се върна.

— Не рискувай с принца! — отвърна ми ужасен Шутът. — Стой с него и го пази. Ако се върнеш и сме убити, той ще остане сам в… където и да е това там. Върви! Веднага!

Последната му усмивка към мен бе старата усмивка на Шута, трепетна и все пак — насмешлива към готовия да го нарани свят. Див блясък имаше в златните му очи и това не беше страхът от смъртта, а приемането й. Не можех да понеса да видя това. Стягащият се кръг от конници ни погълна. Шутът замахна с меча и той проряза блестяща дъга в синия ден. После един Петнист връхлетя сред нас и засече с яростен рев. Повлякох със себе си принца назад.

Зърнах за сетен път Шута изправен над вълка, с меча в ръце. За първи път го виждах да държи оръжие все едно наистина е решен да го използва. Чух грохота на метал и злото ръмжене на вълк, скочил към крака на конник.

Принцът изкрещя диво, безсловесен вик на гняв, повече котешки, отколкото човешки. Ездач връхлиташе право към нас, вдигнал високо меча си. Но извисеният черен монолит бе точно зад гърба ми.

— Ще се върна! — обещах им. После стегнах ръката си около Предан, притиснах го здраво до гърдите си и извиках в ухото му: — Дръж се здраво за това, което си!

Само това можех да го предупредя.

Извъртях се и притиснах длан във всечения в камъка символ.

Загрузка...