Мисията на шута

Глава 8Старата кръв

Докато стигнем до къщата, тъмнината вече затрудняваше зрението ми. Стиснах крехкото рамо на Шута и го подбутнах към вратата. Той залитна по стълбите. Вълкът ни последва. Бутнах Шута към един от столовете и той се смъкна на него. Нощни очи продължи направо към спалнята ми и се качи на леглото. Разрови показно завивките ми, настани се и потъна в изнурен сън. Потърсих към него с Осезанието, но открих, че се е затворил за мен. Трябваше да се задоволя да гледам ритмичното повдигане и спадане на ребрата му, докато напаля огъня и сложа котлето да заври. Всяка една стъпка от тези простички задачи изискваше пълното ми съсредоточаване. Болезненият тътен в главата ми налагаше да зарежа всичко и да рухна изтощен, но не можех да си го позволя.

Шутът беше отпуснал глава на ръцете си, пълна скръб. Когато извадих запаса си елфова кора, извърна глава и ме загледа. Сбръчка лице от горчивия спомен за черната суха кора.

— Никога не оставаш без това, а? — Въпросът му излезе като грак.

— Така е — признах, докато мерех дозата. Започнах да я стривам в хавана с чукалото. Като стана на прах, топнах пръста си в него и го лизнах. Моментално усетих облекчение.

— И често ли го използваш?

— Само когато трябва.

Той въздъхна дълбоко, стана и донесе чаши. Щом водата кипна, приготвих силна отвара. Лекът щеше да облекчи болката от Умението, но щеше да остави след себе си чувство на боязливо неспокойство и мрачно настроение. Чувал бях, че робовладелците на Халкида го давали на робите си, за да ги ободрява и в същото време да убива желанието им да бягат. Казват, че прибягването към елфова кора можело да се превърне в навик, но при мен изобщо не беше така. Сигурно редовната й принудителна употреба можеше да доведе до пристрастяване, но аз винаги прибягвах до нея само като лекарство. Казват също, че унищожавала способността да боравиш с Умението у младите и спираха усилването й у по-старите практикуващи. Това навярно щях да го приема за благодат, но опитът ми показваше, че елфовата кора може да притъпи способността, без да облекчи копнежа.

Напълних двете чаши и ги подсладих с по лъжичка мед. Помислих да ида до градината за мента, но ми се стори много далече. Поставих едната чаша пред Шута и седнах срещу него.

Той вдигна чашата си в пародия на тост.

— За нас: Белия ясновидец и неговия Катализатор.

Вдигнах своята.

— За Шута и Фиц — поправих го и чукнахме чашите си.

Отпих. Горчивината на отварата се разля в устата ми. Преглътнах и усетих как гърлото ми се стегна. Шутът ме изгледа, после също отпи. Направи гримаса, но почти моментално бръчките по челото му се поотпуснаха. Погледна намръщено чашата си.

— Няма ли друг начин да се възползва човек от това?

Усмихнах се кисело.

— Веднъж бях толкова отчаян, че просто сдъвках малко кора. Устата ми направо се нацепи. Толкова горчеше, че два дни не можах да махна вкуса.

— Аха. — Той добави още мед, отпи и се намръщи пак.

Замълчахме. Напрежението между двама ни все още не се беше разсеяло. Никакви извинения нямаше да го премахнат, но може би едно обяснение щеше да помогне. Погледнах спящия в леглото ми вълк. Окашлях се.

— Тъй. След като напуснахме Планинското кралство, двамата с Нощни очи поехме обратно към границата на Бък.

Шутът вдигна очи към мен. Подпря брадичка на ръката си и ме загледа, отдаваше ми цялото си внимание, безрезервно. Помъчих се да подредя думите си. Не идваха лесно. Бавно започнах разказа си за онези дни.

С Нощни очи не бързахме. Отне ни почти цяла година в скитане по един заобиколен път през Планините и просторните равнини на Фароу, преди да се върнем в околностите на Кроуснек в Бък. Есента тъкмо бе започнала да напомня за себе си, когато стигнахме малката къща от камък и дърво с ниския покрив, вдигната на билото на гористия хълм. Големите вечнозелени дървета се издигаха неподвластни на заканите на есента, но сланата вече бе попарила листата на малките храсти и растения, израснали по мъхнатия покрив, и им бе придала златистожълти и огненочервени оттенъци. Широката врата зееше в студения следобед, от ниския комин се вдигаше почти невидима струя дим. Нямаше нужда да чукам или да повикам. Хората от Старата кръв вътре знаеха, че сме дошли, точно толкова сигурно, колкото аз можех да усетя, че Ролф и Холи са вътре. Изобщо не се изненадах, когато Черния Ролф се появи на прага. Застана в сумрака и ни загледа намръщено.

— Е, най-сетне разбра, че трябва да научиш онова, което мога да ти предам — каза вместо поздрав. Лъхна ни тежката миризма на бира и това малко ни притесни, но все пак кимнах.

Той се засмя и зъбите му лъснаха в гъстата му черна брада. Забравил бях колко грамаден беше този изгърбен мъж. Пристъпи тежко навън и ме стисна в приятелска прегръдка, от която ребрата ми изпукаха. Почти усетих мисълта, която отпрати към мечката Хилда, своя свързан звяр.

— Стара кръв среща Стара кръв — поздрави ни строго Холи от прага. Жената на Ролф бе точно толкова слабичка и сдържана, колкото я помнех. Нейната птица на Осезанието, соколът Лапавица, беше кацнал на китката й. Изгледа ни с едното си светло око и отлетя, щом тя се приближи към нас. Тя се усмихна и поклати глава, загледана след него. Поздравът й беше по-сдържан, отколкото на Ролф, но и някак си по-топъл. — Добра среща и добре сте ни дошли. — Извърна леко глава и ни стрелна с тъмните си очи. Бърза усмивка огря лицето й, преди да наведе глава да я скрие. Застана до Ролф, толкова тънка, колкото той беше едър, и отметна късата си коса от лицето си. — Влезте да споделите трапезата ни.

— А после ще обиколим да ви намерим добро място за бърлогата ви и ще почнем да я стягаме — подхвърли Ролф, прям и директен както винаги. Вдигна очи към смраченото небе над короните на дърветата. — Зимата се приближава. Глупави бяхте, че се забавихте толкова.

И така, съвсем простичко, станахме част от народа на Осезанието, хората, които живееха в околностите на Кроуснек. Бяха горски обитатели, ходеха до градчето само за неща, които не можеха да си набавят сами. Криеха магията си от жителите на градчето, защото да си Осезаващ означаваше да си докараш бесилото или меча до вратата. Не че Ролф и Холи или който и да е от останалите наричаха себе си Осезаващи. Това прозвище се подхвърляше от онези, които мразеха животинската магия и се бояха от нея; звучеше презрително и трябваше да се зареже. Помежду си те говореха за своя вид като за Старата кръв и изпитваха жал към всяко родено сред тях дете, което не можеше да се свърже с животно, с ум и дух, тъй както обикновените хора могат да изпитват жал към дете, родено сляпо или глухо.

От Старата кръв не бяха много — не повече от пет фамилии, пръснати нашироко из горите около Кроуснек. Разпознаваха се помежду си и за тях това бе достатъчно за общност. По правило фамилиите от Старата кръв практикуваха самотни занаяти, които им позволяваха да живеят отделено от обикновените хора и в същото време достатъчно близо, за да разменят стоката си и да се радват на облагите на града. Бяха секачи, ловци, кожари и така нататък. Едно семейство живееше с видрите си близо до глинест бряг — правеха изключително красиви грънци. Един старец, обвързан с глиган, живееше охолно с парите, които по-богатите хора от града плащаха за трюфелите, които събираше. Общо взето бяха мирен народ, хора, приели ролята си на обитатели на естествения свят без недоволство. Не можеше да се каже, че изпитваха същото към човечеството изобщо. От тях чувах и долавях голямо неодобрение към хората, които живеят натъпкани в селищата и мислят за животните като за свои слуги и „домашни любимци“, „тъпи“ същества. Изпитваха пренебрежение и към онези от Старата кръв, които живееха сред обикновените хора и се отричаха от магическата си дарба, за да останат сред тях. Често пъти смятаха, че и аз произлизам от такава фамилия, а ми беше трудно да разсейвам тези представи, без да разкрия прекалено много от истината за себе си.

— И успя ли в това? — попита ме кротко Шутът.

Имах тревожното чувство, че ми задава този въпрос, защото знае, че не съм. Въздъхнах.

— Всъщност това беше най-трудното. През месеците, които изтекоха, се чудех дали не съм направил голяма грешка, като се върнах сред тях. Години преди това, когато ги срещнах за първи път, Ролф и Холи знаеха, че името ми е Фиц. Знаеха също така за омразата ми към Славен. Оттам до опасността да ме разпознаят като Фиц Копелдака с Осезанието оставаше само една малка стъпка. Знам, че Ролф я направи, защото един ден се опита да ме заговори за това. Казах му невъзмутимо, че греши, че това голямо и нещастно съвпадение на име и връзка със звяр ми е причинило много неприятности през живота. Бях толкова твърд, че дори и тази пряма душа скоро разбра, че никога няма да успее да ме накара да го призная. Лъжех и той разбираше, че лъжа, но му дадох ясно да разбере, че трябва да го приеме за истина между двама ни, и той го остави така. Сигурен съм, че и Холи го знаеше, но тя изобщо не заговори за това. Не мисля, че другите в общността са направили връзката. Представях се като Том и те ме наричаха така, дори Холи и Ролф. Молех се Фиц да си остане мъртъв и погребан.

— Значи са знаели — потвърди Шутът подозрението си. — Онази група поне са знаели, че Фиц, копелдакът на Рицарин, не е умрял.

Свих рамене. Изненадан бях, че старото прозвище все още жили така, дори от неговите уста. Бях го надраснал, разбира се. Някога бях мислил за себе си само като за „копелето“. Но отдавна бях разбрал, че човек е това, което направи от себе си, а не това, което е роден. Внезапно си спомних как странстващата вещица се беше озадачила от различните ми длани. Устоях на импулса да заоглеждам ръцете си и отново напълних чашите с чай от елфова кора. После порових в килера да видя какво мога да намеря, та да убие горчивия вкус в устата ми. Хванах брендито от Сандседж, но решително го върнах на мястото му. Вместо него взех остатъка от сиренето, станало вече малко твърдо, но все още вкусно, и половин самун хляб. Не бяхме яли от заранта. Главоболието ми вече отслабваше и усетих, че съм ужасно изгладнял. Шутът явно също, защото докато режех сиренето, начупи хляба на големи комати.

Разказът ми бе увиснал недовършен във въздуха.

Въздъхнах.

— Не можех да направя кой знае какво с това дали знаят или не знаят, освен да го отричам. С Нощни очи се нуждаехме от знанията им. Само те можеха да ни предадат онова, което трябваше да научим.

Шутът кимна, сложи парче сирене на един комат и отхапа. Зачака ме да продължа.

Думите ми идваха бавно. Не обичах да си спомням за онази година. Въпреки това бях научил много, не само от изричните уроци на Ролф, но и просто с отварянето си към общността на Старата кръв.

— Ролф не беше от най-добрите учители. Беше избухлив и нетърпелив, особено по време на ядене, много склонен да удря с юмрук по масата и да ръмжи, а понякога — и да реве, обезсърчен от мудно схващащия си ученик. Просто не можеше да проумее пълното ми невежество за нравите и обичаите на Старата кръв. Предполагам, че според неговите разбирания се държах като грубо, ужасно невъзпитано дете. Моите „шумни“ разговори с Нощни очи разваляха лова на други обвързани хищници. Така и не знаех, че трябва да известяваме присъствието си чрез Осезанието си, когато сменим ловния район. Докато живеех в Бъкип, изобщо не знаех, че сред Осезаващите съществува общност, да не говорим, че имат свои порядки.

— Чакай малко — прекъсна ме Шутът. — Значи казваш, че Осезаващите могат да си споделят мисли също както може да се разменят мисли чрез Умението? — Тази идея като че ли много го беше възбудила.

— Не. Не е същото. Мога да усетя, ако друг Осезаващ говори с обвързания си звяр… ако не внимават и си говорят свободно, както правехме с Нощни очи. Тогава ще знам, че се използва Осезанието, макар и да не улавям мислите, които си съобщават. Прилича на дрънчене на струна на лютня. — Усмихнах се тъжно. — Точно така ме пазеше Бърич да не се отдавам на Осезанието, след като разбра, че го притежавам. Пазеше здраво стените си срещу него. Той не го използваше и се стараеше да се пази от животните, които посягат с него към ума му. Беше вдигнал стени на Осезанието, подобни на стените-Умение, които Искрен ме беше научил да вдигам. Но след като разбра, че съм Осезаващ, мисля, че ги сниши, за да ме надзирава. — Замълчах пред озадачения поглед на Шута. — Разбираш ли?

— Не напълно. Но достатъчно, за да схвана идеята. Но… можеш ли тогава да подслушаш друг Осезаващ звяр, когато говори на своя Осезаващ?

Поклатих отново глава за „не“ и едва не се разсмях на обърканата му физиономия.

— На мен ми изглежда толкова естествено, трудно е да го опиша с думи. — Помислих малко. — Представи си, че двамата с теб си имаме свой език, такъв, с който общуваме само ние двамата.

— Може и да имаме — подхвърли той с усмивка.

Продължих упорито:

— Мислите, които си споделяме с Нощни очи, са наши мисли, в голяма степен непонятни за всеки, който ни подслуша с помощта на Осезанието. Този език винаги си е бил само наш, но Ролф ни научи да насочваме мислите си изрично един към друг, вместо да ги хвърляме безразборно. Друг Осезаващ може да разбере за нас, ако е настроен да слуша точно нас, но като цяло комуникацията ни вече се слива с общия шепот на Осезание на останалата част от света.

Шутът смръщи чело.

— Значи само Нощни очи може да ти говори?

— Нощни очи ми говори съвсем ясно. Понякога някое друго същество, необвързано с мен, ще ми сподели мисли, но обикновено смисълът им се проследява трудно; все едно да се опиташ да общуваш с някой, който говори чужд, макар и подобен език. Може да има много махане с ръце, повтаряне на думи на висок глас и жестикулиране. Човек схваща основния смисъл, но без тънкостите. — Помълчах замислено. — Мисля, че е по-лесно, ако животното е свързано с друг Осезаващ. Мечокът на Ролф веднъж говори с мен. И една невестулка. А между Нощни очи и Бърич… трябва да е било унизително за Бърич, но той позволи на Нощни очи да му говори, когато бях в тъмниците на Славен. Разбирането беше несъвършено, но достатъчно добро, за да могат двамата с Бърич да замислят план за спасяването ми.

Унесох се за малко в този спомен, след което се върнах към разказа си.

— Ролф ме научи на основните правила на вежливост сред хората на Старата кръв, но не ни учеше вежливо; склонен беше да ни гълчи, преди да сме разбрали в какво грешим, както и след това. Нощни очи беше по-търпелив към него, навярно защото беше по-податлив на йерархията на глутницата. Мисля, че за мен беше по-трудно да се уча от него, защото вече бях свикнал с известно ниво на достойнство, като пълнолетен човек. Ако бях дошъл при него по-млад, вероятно щях да приема по-леко грубостта в преподаването му. Опитът ми от предишните години ме беше направил раздразнителен към всеки, който прояви агресивност към мен. Мисля, че първия път, когато му изръмжах в отговор, след като ми се разкрещя заради някаква грешка, той се стъписа. Беше хладен и отчужден чак до вечерта и схванах, че трябва да преклоня глава пред грубото му поведение, ако искам да науча нещо от него. Така и направих, но беше все едно да се науча да владея нервите си непрекъснато. Често едва сдържах яда си към него. Нетърпението му заради несхватливостта ми ме обезсърчаваше точно толкова, колкото него го изумяваше моето „човешко мислене“. В най-лошите моменти ми напомняше за магистъра на Умението Гален и ми изглеждаше точно толкова тесногръд и жесток, когато говореше злобно колко лошо съм възпитан при Некръвните. Негодувах, че говори така за хора, които смятах за свои. Знаех също, че ме смята за подозрителен и недоверчив, за човек, който никога не смъква напълно всичките си прегради пред него. Вярно е, че затаявах много неща от него. Той настояваше да научи за произхода ми, онова, което можех да си спомня за родителите си, и кога за първи път съм усетил пробуждането на Старата кръв в себе си. Нито един от откъслечните ми отговори не го задоволяваше, но все пак не можех да навляза в подробности, без да издам твърде много за това кой и какво бях някога. Малкото, което все пак му казвах, го ядосваше толкова, че съм сигурен, че един по-пълен разказ щеше да го отврати. Одобряваше това, че Бърич ме е предпазил да не се обвържа твърде млад, и в същото време осъждаше всичките му причини да го направи. Това, че все пак бях успял да създам връзка със Смити въпреки бдителността на Бърич, го убеждаваше в лъжливия ми нрав. Непрекъснато натякваше за опакото ми детство, то било коренът на всичките ми проблеми с откриването на магията на Старата кръв. С това пак ми напомняше за пренебрежението на Гален към копелето, опитващо се да усвои Умението, магията на кралете. Сред хора, при които се надявах най-сетне да намеря пълно приемане, отново открих, че съм нито риба, нито птица. Оплачех ли се на Нощни очи от държането към нас, Ролф започваше да ми ръмжи да престана да хленча на вълка и да се постарая да се науча на добро поведение.

Нощни очи се учеше по-лесно и често тъкмо той ми обясняваше точно какво не е успял да набие в главата ми Ролф. Нощни очи също така усещаше по-силно от мен колко много го съжалява Ролф. Вълкът не реагираше добре на това, защото съжалението на Ролф се основаваше на схващането, че не се отнасям с вълка си толкова добре, колкото трябва. Убягваше му, че по време на свързването ни бях почти пълнолетен мъж, а Нощни очи — съвсем малко кутре. Ролф непрекъснато ме укоряваше, че се отнасям с Нощни очи не като с напълно равен, разлика, която и двамата оспорвахме.

Първия път, когато се счепкахме за това с Ролф, беше при вдигането на зимния ни дом. Избрахме си място удобно близо до дома на Ролф и Холи и в същото време — достатъчно изолирано, за да не се натрапваме едни на други. В този първи ден започнах да градя колиба, а Нощни очи отиде на лов. Когато Ролф се отби, веднага ме нахока, че принуждавам Нощни очи да живее в жилище, което е изцяло човешко. Собственият му дом включваше естествена пещера в склона на хълма и беше замислен така, че да е колкото човешки дом, толкова и мечешка бърлога. Настоя вълкът да си изкопае леговище в склона, а аз след това да си построя колибата, която да включи и него. Когато споделих това с Нощни очи, той отвърна, че е свикнал с човешки жилища още от кутре и че не вижда никаква причина защо аз да не свърша цялата работа и да направя жилището удобно и за двама ни. Когато казах това на Ролф, той се разкрещя и каза на Нощни очи, че не вижда нищо забавно в това, че предава природата си заради егоистичното удобство на своя партньор. Беше толкова в разрез с начина, по който двамата приемахме ситуацията, че за малко да напуснем Кроуснек веднага. Нощни очи беше този, който реши, че все пак трябва да останем и да се учим. Изпълнихме указанията на Ролф и вълкът ми усърдно си изкопа бърлогата, а аз построих колибата си около нея. Вълкът прекарваше много малко време в бърлогата, предпочиташе топлината край огнището, но Ролф така и не го разбра.

Много от разногласията ни с Ролф бяха на същата основа. В очите му Нощни очи изглеждаше прекалено „очовечен“ и той клатеше укоризнено глава за това колко малко въ̀лче имало в мен. Но в същото време предупреждаваше и двама ни, че сме се заплели прекалено здраво един в друг, толкова, че не можел да намери и едно място, където да усети единия от нас, а не и другия. Може би най-ценното, на което ни научи Ролф, бе как да се отделяме един от друг. Чрез мен той предаваше на Нощни очи необходимостта всеки от нас да разполага с интимни кътчета в ума си по въпроси като любовна връзка или скръб. Аз така и не бях успял да убедя вълка, че необходимостта от такова разделяне съществува. Нощни очи отново се научи по-бързо и по-добре от мен. Когато пожелаеше, можеше напълно да изчезне за сетивата ми. Не ми харесваше усещането, че съм изолиран от него. Чувствах се наполовина цял от това, а понякога и по-малко от половина, но все пак двамата разбирахме колко е разумно и се стараехме да усъвършенстваме способността си в тази област. Но колкото и доволни да бяхме от напредъка си, Ролф оставаше непреклонен, че дори в разделянията си все още между нас остава цялост, толкова основна, че ние дори не можем вече да я осъзнаем. Когато се опитах да отхвърля това като несъществено, той едва не побесня.

— А когато един от вас умре, тогава какво? Смъртта идва за всички ни, не можеш да я излъжеш. Две души не могат дълго да обитават едно тяло, преди едната да го овладее, а другата да се превърне само в сянка. Жестокост е, независимо коя става по-силната. Заради това всички традиции на Старата кръв отбягват това алчно вкопчване в живота. — Ролф ми се намръщи много свирепо. Дали подозираше, че вече съм заобиколил смъртта веднъж с такава измама? Не би могъл, постарах се да се самоубедя, и му отвърнах с невинен поглед.

Той заплашително свъси вежди.

— Когато животът на нещо свърши, значи свършва. Извращение на цялата природа е да се удължава. Но само Старата кръв познава истинската дълбочина на болката, когато две души, които са били съчетани, биват разделени от смъртта. Така трябва да бъде. Трябва да можете да се отделите в себе си, когато дойде това време. — Гледаше ни тежко изпод вежди. Двамата с Нощни очи застинахме при тази мисъл. Дори Ролф усети колко сме отчаяни. Гласът му стана по-груб, но и по-добродушен. — Нашият обичай не е жесток, или поне не толкова жесток, колкото трябва да е. Има начин да се запази споменът за всичко, което е било споделяно. Начин да съхраниш мъдростта на другия и любовта на сърцето на другия.

— Значи един партньор може да продължи да живее в другия? — попитах объркано.

Ролф ме изгледа с презрение.

— Не. Току-що ви казах, ние не правим това. Когато дойде времето ти да умреш, трябва да се отделиш от своя партньор и да умреш, а не да се опитваш да се залепиш като пиявица за живота на другия.

Нощни очи изскимтя тихо. Беше объркан също като мен. Ролф като че ли се примири, че ни предава труден за възприемане възглед, защото замълча и се почеса по брадата.

— Представи си го така. Моята майка отдавна е умряла. Но аз все още мога да си спомня гласа й, когато ми пее приспивна песен, или чувам предупрежденията, които ми дава, щом понеча да направя нещо глупаво. Ясно?

— Ами… да — отстъпих аз. Това беше още един горчив момент между Ролф и мен. Той така и не беше приел, че нямам никакви спомени за майка си, макар да бях прекарал с нея първите шест години от живота си. При хладната ми реакция той присви очи.

— Както могат повечето хора — продължи по-високо, все едно самият звук можеше да ме убеди. — И това е, което можеш да имаш, когато Нощни очи си отиде. Или което той може да запази от теб.

— Спомени — съгласих се тихо и кимнах. Дори обсъждането на смъртта на Нощни очи беше смущаващо.

— Не! — възкликна Ролф. — Не просто спомени. Всеки може да има спомени. Но онова, което един свързан оставя за своя партньор, е по-дълбоко и по-богато от спомените. То е присъствие. Не продължаване на живота в ума на другия, не споделяне на мисли, на решения и на опит. Но — просто е там. Остава. Е, вече го разбирате — увери ме той и въздъхна.

„Не“, понечих да отвърна, но Нощни очи се притисна тежко в крака ми, тъй че само издадох някакъв звук, който можеше да мине и за съгласие. А през следващия месец Ролф продължи да ни учи с присъщата си упоритост, задължаваше ни да се разделяме, а след това ни позволяваше отново да се събираме, но само по един слаб, несъществен начин. Намирах това за съвсем незадоволително. Бях убеден, че правим нещо погрешно, че това не би могло да е утехата и „съществуването“, за което ни говореше. Когато изразих съмненията си, Ролф ме изненада, като се съгласи с мен, но веднага след това заяви, че все още сме твърде силно сплетени помежду си, че трябва да се отделим още повече един от друг.

А ние го слушахме и искрено се опитвахме, но все още държахме на своето си мнение какво ще направим наистина, когато смъртта дойде за един от нас.

Никога не изразявахме гласно своята упоритост, но подозирам, че Ролф си даваше сметка за нея. Полагаше големи усилия да ни „докаже“ колко грешим и примерите, които ни даваше, наистина бяха болезнени. Едно непредпазливо семейство от Старата кръв беше допуснало лястовици да свият гнезда в стрехите им и невръстният им син можел не само да слуша познатото чуруликане, но и да гледа шетнята им. И само това правел дори когато пораснал и станал тридесетгодишен мъж. В град Бъкип щяха да го нарекат идиот и такъв си беше, но когато Ролф ни нареди да се домогнем по-съсредоточено с Осезанието до ума му, причината стана ясна и за двама ни. Човекът беше обвързан не просто с една лястовица, а с всички. В ума си той беше птица и неговото ровене в калта, пърхането с ръце и гоненето на насекоми беше работа на птичия му ум.

— Та ето какво се получава, когато се свържеш твърде малък — каза ни мрачно Ролф.

Имаше и още една двойка, която ни показа, но само от разстояние. В едно ранно утро, докато мъглата все още висеше тежко над долините, лежахме по корем на ръба на един овраг и не издавахме нито звук, нито споделяхме мисъл. Бяла кошута вървеше през мъглата към един вир, стъпваше не с предпазливостта на животно, а по-скоро с плавното изящество на жена. Знаех, че партньорът й трябва да е някъде наблизо, скрит в мъглата. Кошутата почна да пие на бавни дълги глътки. После бавно вдигна глава. Големите й уши се изпънаха напред. Усетих колебливото, търсещо докосване на Осезанието й. Примигах, опитах се да фокусирам погледа си върху нея, а вълкът изскимтя питащо, дълбоко.

Ролф рязко се изправи и се разкри, показваше пълното си пренебрежение. Отказа хладно контакта. Долових отвращението му, докато се отдалечаваше, но ние останахме, зяпнали надолу към нея. Може би тя усети колебанието ни, защото се загледа към нас с дързост, съвсем неприсъща за кошута. Обзе ме странно замайване. Примижах, мъчех се да накарам фигурата пред мен да се раздели на двете същества, които Осезанието ми подсказваше, че са там.

Докато бях чирак на Сенч, той прилагаше няколко упражнения, за да ме научи да виждам онова, което очите ми наистина виждат, а не каквото умът ми очаква да видят. Повечето бяха прости — да гледам заплетена връв и да реша дали е вързана на възел, или само усукана. Един по-особен трик, който ми показа, беше като се напише името на цвят с различно мастило, например червено с яркосини букви. Да прочета списък с такива цветове, като произнасям правилно написаната дума вместо цвета на мастилото на буквите изискваше повече концентрация, отколкото бях очаквал.

Тъй че потърках очите си, погледнах отново и видях само кошута. Жената се беше оказала очакване на ума ми, основано на Осезанието. Физически нея я нямаше. Присъствието й в кошутата изкривяваше усета ми. Потръпнах, щом осъзнах колко грешно е това. Ролф ни беше оставил. Объркани, двамата с Нощни очи го настигнахме, докато се отдалечаваше от долчинката и малкия вир. Попитах:

— Какво беше това?

Той изръмжа, възмутен от невежеството ми:

— Какво беше това ли? Това бяхте вие, след дванайсет години, ако не поправите поведението си. Видя я с очите си! Онова долу не беше кошута, а жена в кожата на кошута. Това исках да видите. Колко е грешно. Пълното извращение на взаимното доверие.

Гледах го мълчаливо, изчаквах. Мисля, че очакваше да се съглася с преценката му, защото изръмжа гърлено:

— Онова там беше Дилейна, дето падна в леда във вира на Марпъл преди две зими. Трябваше да си умре тогава, но не, вкопчи се в Парела. Кошутата нямаше сърце или пък силата да й се противопостави. И ето ти ги сега, кошута с ум и сърце на жена и Парела, на която едва ли й хрумва дори да се нарече като себе си. Против цялата природа е това. Такива като Дилейна са коренът на всички зли приказки, които Некръвните дърдорят за нас. Тя е това, което ги кара да искат да ни бесят и горят над вода. И го заслужава.

Беше кипнал. Извърнах смутено очи. Твърде близо бях стигнал до тази съдба, за да повярвам, че някой би могъл да я заслужава. Тялото ми беше лежало изстинало в гроба дни наред, докато споделях тялото и живота на Нощни очи. Бях сигурен, че Ролф го подозира, и се зачудих, ако толкова ме презира, защо тогава изобщо беше приел да ме учи. Той сякаш долови повея на мисълта ми, защото каза все така грубо:

— Всеки, който не е научен, може да направи нещо погрешно. Но след като е научен, няма извинение да го повтаря. Никакво.

И закрачи отново по пътеката. Затътрих се след него. Опашката на Нощни очи беше щръкнала. Ролф мърмореше сърдито, докато газеше напред през тревата. — Алчността на Дилейна ги унищожи и двете. Парела си няма живот на кошута. Нито самец, нито малки. Когато умре, просто ще спре, и Дилейна с нея. Дилейна не можа да приеме смъртта като жена, но и живота на кошута не приема. Когато я призоват самци, не дава на Парела да им отвърне. Сигурно си мисли, че е вярна на съпруга си или някоя подобна глупост. Когато Парела умре, и Дилейна с нея, какво ще са спечелили всяка от тях, освен няколко години съществуване, което никоя от двете не може да нарече пълно?

Не можех да споря с него. Видяното преди малко беше толкова грешно и неестествено, че мравки още пълзяха по гърба ми.

— Да. — Струваше ми усилие да призная това пред Шута. — И все пак се чудех дали някой друг, освен тях двете разбира решението, което са взели. Дали все пак не са го чувствали за редно, независимо как изглежда на нас.

Прекъснах за малко разказа си. Историята на онези двете винаги ме разстройваше. Ако Бърич не беше успял да ме измъкне от тялото на вълка и да ме върне в собственото ми тяло, щяхме ли да станем като тях? Ако Шутът днес не беше край мен, щяхме ли сега двамата с Нощни очи да обитаваме в едно тяло? Не изказах мисълта си на глас. Знаех, че Шутът вече трябва сам да е направил този скок. Окашлях се.

— Ролф ни научи на много неща през тази година, но докато учехме техниките на общата ни магия, двамата с Нощни очи се въздържахме да приемем всички обичаи на хората от Старата кръв. Чувствах, че имаме право на тайните, които учехме, просто по силата на това, което представлявахме, но не се чувствах задължен да приема правилата, които Ролф се опитваше да ни натрапи. Може би щеше да е по-разумно да се преструвам, но ми беше омръзнало до смърт от преструвки и от пластовете лъжи, които трябваше да се изтъкат, за да се поддържа заблудата. Така че странях от техния свят и Нощни очи прие да е с мен в това отчуждение. Тъй че наблюдавахме общността им, но изобщо не посветихме изцяло живота си на народа от Старата кръв.

— И Нощни очи странеше от тях? — Въпросът на Шута прозвуча добронамерено. Постарах се да не мисля дали в него няма скрит упрек, подпитване да не би аз да съм този, който го е накарал да страни поради свои егоистични причини.

— Той изпитваше същото като мен. Познаването на магията, която беше в кръвта ни: това бе нещо, което ни дължаха. А когато Ролф ни го развяваше като награда, която щяла да ни се даде, след като приемем игото на техните правила… е, това си беше форма на изключване, приятелю. — Погледнах сивия вълк, свит в постелята ми. Спеше дълбоко, заплащаше цената за намесата ми в тялото му.

— Никой ли не ти подаде просто приятелска ръка там?

Въпросът на Шута ме върна към разказа. Помислих.

— Холи се опитваше. Мисля, че ме съжаляваше. Беше свенлива и затворена в себе си по характер; нещо, което бе присъщо и за двама ни. Лапавица и соколицата му си имаха гнездо в едно голямо дърво на склона над къщата на Ролф и Холи често прекарваше часове наред на плетената платформа малко под гнездото. Изобщо не беше разговорлива, но показваше малки прояви на доброта, включително един подарък, постеля от птичи пера, страничен продукт от ловните подвизи на Лапавица.

Усмихнах се на себе си.

— И ме научи също така на много умения в живота в усамотение, неща, които така и не бях научил, докато живеех в замъка Бъкип. Истинско удоволствие има в това да си приготвиш постеля от листа, а ме научи и да готвя други неща, освен яхниите и кашите на Бърич. Когато пристигнах там, бях опърпан и дрипав. Тя поиска да извадя всичките си дрехи не за да ги закърпи, а да ме научи как да се грижа сам за тях. Седях край огнището й и се учех да кърпя чорапи, без да ми убиват после, как да обръщам пешовете и ръкавите, преди да са се протрили безнадеждно… — Поклатих глава и се усмихнах на спомените си.

— И Ролф несъмнено се е радвал да ви види опрели глави и гушнати един до друг толкова често? — Тонът на Шута подсказа другия въпрос. Давал ли бях повод на Ролф да става ревнив и зъл?

Отпих последните капки от изстиналия вече чай от елфова кора и се отпуснах в стола. Познатата меланхолия от билката вече ме обземаше.

— Изобщо не беше така, Шуте. Може да се смееш колкото си искаш, но беше по-скоро все едно съм намерил майка. Не че беше много по-голяма от мен, но заради добротата, приемането и това, че ми желаеше доброто. Но… — Покашлях се. — Ти си прав. Ролф беше ревнив, макар никога да не го изразяваше с думи. Прибираше се от студа навън и заварваше Нощни очи проснат до огнището му, а аз — с пълни с прежда ръце от някой проект на Холи с куките, и моментално намираше някоя друга работа, която тя трябваше да свърши за него. Не че се държеше лошо с нея, но много се стараеше ясно да покаже, че е неговата жена. Холи никога не ми говореше за това, но някак си мисля, че го правеше нарочно, за да му напомни, че колкото и години да са живели заедно, тя все пак си има свой живот и своя воля. Не че се опитваше изобщо да провокира ревността му.

— Всъщност, преди да свърши зимата, тя се постара да ме въведе в общността на Старата кръв — продължих. — По нейна покана в къщата им се отбиваха приятели и тя много се стараеше да ме запознае с всички. Няколко семейства имаха дъщери, пораснали за женитба, и те като че ли ги навестяваха най-често, когато и аз се оказвах поканен да споделя трапезата с Ролф и Холи. Ролф пиеше, смееше се и жестикулираше енергично, радостта му от тези поводи бе очевидна. Често заявяваше гръмко, че това е най-веселата зима, която помни от много години, от което заключавах, че Холи не е канила преди толкова много гости. Но все пак не се опитваше прекалено явно да ми намери приятелка. Личеше си, че смята Туинет за най-подходяща. Тя беше само с няколко години по-голяма от мен, висока, с черна коса и тъмносини очи. Животинският й спътник беше врана, весела и лукава като нея. Станахме приятели, но сърцето ми не беше готово за нищо повече. Мисля, че баща й негодуваше повече от липсата на любовен плам у мен, отколкото самата Туинет, защото подхвърли тежко няколко пъти, че една жена не бива да чака вечно. Туинет, както долавях, не се интересуваше да си намери мъж толкова, колкото предполагаха родителите й. Останахме си приятели през пролетта и цялото лято. Оли, бащата на Туинет, с неговите клюки пред Ролф, ускори заминаването ми от общността на Старата кръв в Кроуснек. Казал на дъщеря си, че трябва или да престане да се вижда с мен, или да ме притисне да заявя ясно намеренията си. В отговор Туинет твърдо заявила своето намерение, а именно да не се омъжи за човек, който не й подхожда, да не говорим за „мъж, който е толкова по-млад от мен, на години, както и на сърце. Заради раждането на внучета искаш да ме накараш да спя с някой отгледан сред Некръвните и с покварата на кръвта на Пророците“.

Думите й стигнаха до мен не от Ролф, а от Холи. Каза ми ги тихо, навела очи, сякаш се срамуваше да изрече тази клюка. Но когато ме погледна, толкова спокойно и кротко, в очакване да го отрека, грижливо подготвените ми лъжи замряха на устните ми. Благодарих й спокойно, че ме е уведомила за чувствата на Туинет към мен, и й казах, че ми е дала много поводи за размисъл. Ролф го нямаше. Бях дошъл в дома им, за да поискам назаем чука му за цепене, защото лятото е подходящото време човек да приготви дървата за огрев за зимата. Отидох си, без да го поискам, защото с Нощни очи моментално и едновременно разбрахме, че няма да зимуваме сред Старата кръв. Когато луната изгря, вече бяхме оставили херцогство Бък зад гърба си. Надявах се внезапното ни напускане да се приеме като реакция на мъж след провалено ухажване, а не като бягство на Копелето от хора, които са го разкрили.

Настъпи тишина. Мисля, че Шутът разбираше, че съм изрекъл на глас своя най-упорит страх. Старата кръв знаеха за моята самоличност, знаеха името ми, а това им даваше власт над мен. Обясних ясно на Шута това, което така и не бях признал на Славея. Такава власт над човек не може да е в ръцете на хора, които не го обичат. Но те я притежаваха и нищо не можех да направя по въпроса. Живеех сам и отделен от Старата кръв, но нито за миг не ме напускаше смътното чувство за уязвимостта ми пред тях. Помислих дали да му разкажа историята на Славея за менестрела на Пролетния панаир. По-късно, обещах си. По-късно. Все едно, че исках да скрия опасността от самия себе си. Изведнъж се почувствах тъжен и кисел. Вдигнах очи и видях, че Шутът ме гледа.

— От елфовата кора е — каза той тихо.

— Да, от елфовата кора — съгласих се, но не можех да се самоубедя, че безнадеждността, която ме беше обзела, е само от отварата. Дали отчасти поне не произтичаше от безсмислието на собствения ми живот?

Шутът стана и закрачи нервно из стаята. Отиде два пъти от вратата до огнището и до прозореца, после свърна към долапа. Донесе брендито и две чаши. Стори ми се нелоша идея. Загледах го, докато ги пълнеше.

Пихме до късно през нощта. Шутът поде разговора. Мисля, че се опитваше да е забавен и да оправи настроението ми, но собственият му дух беше точно толкова унил, колкото и моят. От вицове за търговците на Бинград се прехвърли на някаква страховита история за морски влечуги, които се увивали в пашкули и излитали от тях като дракони. Когато настоях да разбера защо изобщо не съм виждал от тези дракони, той поклати глава.

— Закърнели са — каза тъжно. — Появяват се в късна пролет, слаби и хилави, като котенца, родени преждевременно. Може тепърва да израстат до истинското си величие, но засега горките същества се чувстват засрамени от крехкостта си. Не могат дори да си ловят храна. — Добре помня виновния му ококорен поглед. Златните му очи се впиха в мен. — Възможно ли е вината да е моя? — попита той тихо. — Дали не се обвързах с погрешния човек? — После отново напълни чашата си и я изпи до дъно, с решителност, която ми напомни за някой от мрачните изблици на Бърич.

Не помня кога съм си легнал, но помня, че лежах в леглото си, преметнал ръка през спящия вълк, и гледах сънено Шута. Беше извадил някакъв смешен малък инструмент, само с три струни. Седеше пред огъня и подрънкваше, извличаше фалшиви ноти и ги заглаждаше с думите на тъжна песен, на език, който не бях чувал никога. Опрях пръсти на китката си. Така можех да го усещам в тъмното. Той не се обърна да ме погледне, но нишката на разбиране се изпъна помежду ни. Гласът му стана сякаш по-верен и разбрах, че пее песента на изгнаник, закопнял за родния край.