Глава 4Странстващата вещица

Имало една вещица по онези места, Силва Акалифа Меденолиста на име, и заклинанията й били с такава сила, че мощта им се запазвала не само от година на година, но продължавала да закриля хората поколения наред. Казват, че тя направила за Балдрик Пророка чудодейно сито, което прочиствало всички води, минали през него. Това било голямо благодеяние за един крал, толкова често застрашаван от отровители.

Над портата на оградения със стени град Ексле тя окачила вълшебен талисман против епидемии и дълги години зърнохранилищата не били нападани от плъхове, а конюшните били чисти от бълхи и други гадинки. Градът процъфтявал под тази закрила, докато градските старейшини глупаво не построили втора порта, за да влизат и излизат повече търговци. Това отворило път за болестите и всички измрели от втората вълна на Кървавата чума.

„Пътувания из Шестте херцогства“, Селкин

Разгарът на лятото ни завари с Хеп точно както ни беше заварвал през последните седем години. Трябваше да се оправяме с градината, да храним кокошките, да солим риба и да я опушваме за зимата. Дните се точеха един след друг в неизменния кръг от шетни и ядене, спане и будене. Заминаването на Славея, казвах си, беше потиснало успешно неспокойствието, възпламенено от гостуването на Сенч. Веднъж подхвърлих небрежно на Хеп, че може да го дам някъде за чирак. С ентусиазъм, който ме изненада, той ми заговори за някакъв мебелист в Бъкип, много се беше възхитил на работата му. Разубедих го, тъй като нямах никакво желание да посещавам Бъкип, но мисля, че той реши, че не мога да платя такава висока такса за обучение, каквато щеше да поиска толкова добър майстор като Гиндаст. В това отношение вероятно беше прав. Когато го попитах за някой друг забелязан от него дърводелец, ми отговори твърдо, че имало един строител на лодки в залива Хамърби, много го хвалели. Можело да опитаме пък там. Той бил много по-скромен майстор от мебелиста в Бъкип. Малко притеснено се зачудих дали момчето не нагажда мечтите си към дълбочината на джобовете ми. Чиракуването му щеше да предопредели посоката на живота му. Не исках недостигът на пари да го обрече на занаят, който намира просто за поносим.

Но въпреки интереса на момчето чиракуването си остана тема за късни вечерни разговори край огнището и нищо повече. О, заделих малкия си запас останали монети за такса за чиракуване. Дори казах на Хеп, че ще трябва да се оправяме с по-малко яйца, ако иска кокошките да измътят. Винаги има пазар за пилета и каквото получехме за тях, можехме да го спестим за таксата му. Но все пак се чудех, дали ще стигнат да му купя добро място. Вярно, меракът и силният гръб могат да купят чиракуването на един момък, но по-добрите занаятчии обикновено искат такса, преди да вземат сгодно момче в дюкяните си. Така поне беше в Бък. Тайните на един мъжки занаят и добрият поминък, който той дава, не могат да се предават нехайно на непознати. Ако родителите обичат децата си, то или ги въвеждат в своите занаяти, или плащат добре, за да ги видят, че чиракуват при усвоилите други изкуства. Въпреки оскъдните ни средства бях решен да се погрижа Хеп да намери добро място. Заради това се бавех, казвах си, че трябва да посъбера повечко пари. Не защото се боях да се разделя с момчето. Само защото му желаех доброто.

Вълкът не ме попита за пътуването, което му бях предложил. Мисля, че в сърцето си се радваше, че то се отлага. Имаше дни, в които чувствах, че думите на Славея са ме състарили. Годините наистина бяха направили това с вълка. Подозирах, че е много стар за своя вид, въпреки че не знаех колко дълго живеят вълците. Веднъж дори ми мина през ума, че може би използва моите години, за да удължи своите. Но тази мисъл дойде не с негодувание, че е възможно да краде от дните ми, а с надеждата, че все пак бихме могли да поживеем още дълго заедно. Защото щом момчето заминеше да чиракува, кого щях да имам освен Нощни очи?

Известно време се чудех дали Сенч няма да намине отново, след като вече знае пътя, но дългите летни дни се изнизаха, а пътеката към къщата ни си остана пуста. Два пъти ходих на пазара с момчето: взехме пиленца, мастилата и боите ми и корени и билки, за които смятах, че може да са необичайни там. Нощни очи беше доволен да си остане у дома, защото не му допадаше не само търговският кръстопът, но и прахта, шумът и суматохата на претъпкания пазар. Изпитвах почти същото, но все пак си наложих да отида. Не се справихме толкова добре, колкото се надявахме, защото хорицата на малкия пазар бяха свикнали повече да си разменят стока, отколкото да купуват с монети. Все пак бях приятно изненадан, от това колко много хора помнят Том Беджърлок и се радват, че ме виждат.

Втория път, когато отидохме на пазара, случайно се срещнахме със странстващата вещица на Хеп от Бъкип. Бяхме подредили стоката си на задницата на малката каручка. Някъде в късния предобед тя ни зърна и възкликна от радост, че вижда отново момчето. Стоях кротко настрана и ги гледах как си говорят. Хеп ми беше казал, че Джина е хубава, и наистина беше, но признавам, че се изненадах, като видях, че е по-близо до моята възраст, отколкото до неговата. Бях предположил, че е някое момиче, завъртяло главата му, когато са се срещнали в Бъкип. Тя обаче се оказа жена, наближаваща средната възраст, с бадемови очи, с лице, напръскано с лунички, и с къдрава коса, която преливаше от кестеняво към кафяво. Имаше приятно закръглената фигура на зряла жена. Когато той й каза, че са му откраднали магическия й талисман срещу джебчии, преди да изтече денят, тя се засмя високо, открит и сърдечен смях. После кротко му обясни, че точно така трябвало да действа магията. Кесията му била опазена, защото крадецът откраднал талисмана вместо нея.

Когато Хеп се заозърта да ме включи в разговора, очите й вече се бяха спрели на мен. Гледаше ме с онова изражение, което родителите често пазят за възможно опасни непознати. След като се усмихнах, кимнах и я поздравих с добър ден, тя видимо се отпусна и усмивката й се разшири, за да включи и мен. В същото време пристъпи по-близо, вгледа се в лицето ми и разбрах, че зрението й не е силно.

Беше донесла стоката си на пазара и просна килимчето си в сянката на каруцата ни. Хеп й помогна да подреди талисманите и лековете си и след това двамата си прекараха весело пазарния ден, разправяха си новини от Пролетния панаир насам. Заслушах се, когато Хеп й заговори за плановете си да чиракува. Докато й говореше, ми стана ясно колко много иска да отиде при мебелиста в Бъкип вместо при майстора на лодки в залива Хамърби. Замислих се дали все пак не може да се уреди нещо, не само с по-високата такса, но и друг да уговори чиракуването. Можеше ли Сенч да бъде убеден да ми помогне в това начинание? Оттам умът ми се отнесе към какво може да ми поиска старецът в замяна. Бях потънал дълбоко в тези мисли, когато Хеп ме сръга с лакът и ме извади от унеса ми.

— Том! — каза той и моментално осъзнах, че по някакъв начин съм го поставил в неудобно положение. Джина ни гледаше с очакване.

— Да?

— Видя ли, казах ти, че ще се съгласи! — извика той ликуващо.

— Е, наистина ти благодаря, стига да си сигурен, че няма да ви затрудня — отвърна Джина. — Пътят е дълъг, а хановете са далече един от друг и са много скъпи поне за мен.

Кимнах, без да знам за какво всъщност става дума, и в следващите няколко минути разбрах, че Хеп е предложил гостоприемството на къщурката ни за следващия път, когато й се случи да мине покрай нас. Въздъхнах скришом. Хеп обичаше новостта, която носеха със себе си случайните ни гости, но аз все още гледах на всеки нов странник като на възможен източник на опасност. Зачудих се колко дълго още трябва да живея, преди тайните ми да остареят толкова, че вече да са без значение.

Усмихвах се и кимах, докато си говореха, но почти не се включвах. Усетих се, че я оглеждам, както ме беше учил Сенч, но не открих нищо, което да намеква, че не е най-обикновената скитаща вещица, за каквато се представяше.

А това говореше, че знам съвсем малко за нея. Странстващите вещици и чародеи са нещо доста обичайно за всеки пазар, панаир или празник. За разлика от отношението си към Умението, простолюдието не проявява никакво страхопочитание към странстващата магия. За разлика от Осезанието, тя не дамгосва практикуващия за екзекуция. Повечето хора като че ли гледат на нея с търпимост и скептицизъм. Повечето от тези, които претендират, че я владеят, са безсрамни шарлатани. Хора, които вадят яйца от ушите на наивниците, предсказват бъдеще с несметни богатства и блестящи бракове на млади доячки, продават любовна отвара, главно от лавандула и невен, и пробутват носещи късмет талисмани от заешки кости. Съвсем безвредни са всъщност.

Джина обаче не беше от тях. Нямаше го тихичкото предразполагащо бърборене, което да привлича минаващия народ, нито беше натруфена с безвкусните воали и накити, каквито обикновено носят подобни шарлатанки. Беше облечена простичко, като обитател на горите: туника на зелени петна, кафяви панталони от сърнешка кожа и меки обувки. Талисманите, които беше изложила за продан, бяха скрити в традиционните торбички от разноцветна тъкан: розово за любовна магия, червено за възбуждане на закърняла страст, зелено за добра реколта и други цветове, чието значение не знаех. Предлагаше и пакетчета сушени билки. Повечето ми бяха познати и бяха правилно етикирани според лечебните си свойства: кора от бряст за болни гърла, листа от дива малина срещу сутрешни колики и така нататък. С билките беше смесила някакви дребни кристалчета, за които твърдеше, че увеличавали силата им. Подозирах, че са сол или захар. В няколко глинени блюда на килимчето й имаше дискчета от нефрит, яспис или слонова кост, изписани с руни за късмет, плодородие или душевен мир. Бяха по-евтини от сглобените талисмани, защото бяха само за най-общи пожелания, макар че срещу още някой петак Джина беше готова да „наточи“ джобното камъче към желанието на отделния купувач.

Търговията й вървеше доста оживено. На няколко пъти клиенти я запитаха за скритите в торбички талисмани и поне трима направиха покупки срещу доста сребро. И да имаше магия в дрънкулките, които им продаваше, нито моето Осезание, нито Умението ми можеха да я засекат. За миг успях да зърна един от талисманите й — сложно съчетание от лъскави мъниста, малки клечици и, както ми се стори, китка кокоши пера. Продаде го на някакъв мъж, който искаше да привлече добър късмет за себе си и за дома си, докато си търси жена. Беше едър, мускулест като орач и простодушен като талпа. Изглеждаше някъде на моите години и мълчаливо му пожелах успех в търсенето.

В разгара на пазарния ден пристигна Бейлор. Дойде с волската си кола и с шест вързани прасенца за продан. Не го познавах много добре, въпреки че беше най-близкият, който можеше да мине за съсед на двама ни с Хеп. Живееше в следващата долчина и пак там гледаше прасетата си. Рядко го виждах. През есента понякога разменяхме заклано прасе срещу пилета, работа или пушена риба. Бейлор беше дребен, мършав, но силен и винаги подозрителен. Хвърли ни сърдит поглед за поздрав. След това, въпреки теснотията, натика колата си плътно до нашата каручка. Компанията му не ме зарадва. Осезанието ти носи съчувствие към всички живи същества. Бях се научил да се предпазвам от него, но не можех да го пренебрегна напълно. Усещах, че волът му е ожулен силно от лошо наместения ярем, и съпреживявах страха и тревогата на вързаните и изнемогващи от жегата прасенца.

Тъй че беше толкова въпрос на добросъседство, колкото и на самозащита, когато го поздравих с:

— Радвам се да те видя, Бейлор. Хубаво прасило. Няма да е зле да ги напоиш, да живнат малко. Ще ти докарат добра цена.

Той ме изгледа равнодушно.

— Няма смисъл да живват: ще се разшават и току-виж побягнали. Все едно, до довечера ще са на месо.

Поех си дъх и едва се сдържах да не отвърна рязко. Понякога си мисля, че Осезанието е по-скоро проклятие, отколкото дар. Може би най-тежкото в притежаването му е да виждаш толкова пълно небрежната жестокост на хората. Някои говорят за примитивността у животните. Винаги бих предпочел нея пред празноглавото презрение на някои хора към тях.

Готов бях да сложа край на разговора, но той дойде да огледа изложената от нас стока. Изсумтя пренебрежително, все едно беше изненадан, че изобщо сме си направили труда да дойдем на пазара. После ме погледна и подхвърли тежко:

— Тия прасенца са добри, но в прасилото имаше още три. Едното беше бая по-голямо от тия.

Замълча. Изчакваше. Очите му не се откъсваха от лицето ми. Подхвърлих, без да ми е ясно какво очаква:

— Добро прасило е било значи.

— Тъй де. Беше. Докато трите не изчезнаха.

— Лоша работа — казах. И понеже той продължаваше да ме гледа, добавих: — Изгубили са се, докато са обикаляли със свинята, а?

Той кимна.

— Единия ден си бяха десет. На другия — седем.

Поклатих глава.

— Лошо.

Той пристъпи към мен.

— Ти и момчето ти. Да сте ги виждали случайно? Знам, че свинята ми често стига почти до вашия поток.

— Не съм. — Погледнах Хеп. На лицето му се беше изписала тревога. Забелязах, че Джина и клиентът й са се смълчали, интересът им беше привлечен от напрегнатия тон на Бейлор. Мразя да съм център на внимание, особено такова. Усетих как кръвта ми започва да кипва, но кротко попитах момчето: — Хеп, да си виждал някакви прасета?

— Само стъпки и тор — навъсено отвърна той. Беше се вцепенил, сякаш и най-малкото му движение може да доведе до неприятност.

Обърнах се към Бейлор.

— Е, не сме.

— Хм. Странна работа, нали? — продължи той все така намръщен. — Понеже двамата с момчето и онова ваше куче обикаляте навсякъде из хълмовете. Рекох си, че може и да сте ги видели. — Забележката му прозвуча странно натъртено. — И ако ги бяхте видели, щяхте да знаете, че са мои. Щяхте да знаете, че не са диви и че всеки може да ги прибере. — Очите му не се откъсваха от лицето ми.

Свих рамене, помъчих се да запазя спокойствие. Но вече и други хора се спираха, гледаха и слушаха. Очите на Бейлор обходиха публиката и отново се върнаха върху мен.

— Викаш, сигурен си, че не сте виждали прасетата ми? Нито сте намирали някое ударено или наранено някъде? Нито сте намирали умряло, нахапано от псе?

Хеп беше почервенял целият. Джина определено изглеждаше притеснена. Ядът ми кипна — този човек дръзваше да ме обвинява в кражба, колкото и заобиколни да бяха думите му. Поех си дъх и успях донякъде да се овладея. Отвърнах с тих, рязък и хладно вежлив тон:

— Не съм виждал прасетата ти, Бейлор.

— Сигурен си? — Той пристъпи още към мен, явно сбъркал учтивостта ми с боязън. — Защото доста странно ми се вижда, три да изчезнат наведнъж. Вълк може да грабне едно, и свинята може да загуби едно, но не и три. Не си ги виждал, така значи?

Бях се подпрял на ока на каруцата. Сега се изправих, в цял ръст, здраво стъпил на земята. Въпреки усилията ми да се овладея усещах как гърдите и вратът ми се стягат от гняв.

Веднъж, преди много време, ме пребиха лошо, почти до смърт. Мъжете, изглежда, реагират на подобен опит по един от двата възможни начина. Някои стават боязливи и никога повече не оказват физическа съпротива. За известно време този унизителен страх ми беше познат. Животът ме беше принудил да се изцеря от него и бях усвоил нова реакция. Мъжът, който пръв успее да демонстрира по-силна злоба, обикновено печели. Бях се научил да бъда такъв мъж.

— Мисля, че прекаляваш — предупредих го с тихо ръмжене.

Сред оживения пазар ни беше обградил безмълвен кръг. Не само Джина и клиентът й мълчаха: от другата страна на пътя един продавач на сирене се беше вторачил в нас, а едно ратайче на пекар с поднос, отрупан с пресни пити, стоеше смълчано и зяпнало. Хеп се беше вцепенил, ококорил очи и с почервеняло лице. Но най-показателна беше промяната на лицето на Бейлор. Ако ръмжащ глиган изведнъж се беше надигнал пред него, едва ли щеше да е толкова уплашен. Отстъпи назад, извърна очи и се изплю в прахта.

— Добре. Не си ги виждал, ясно. Понеже ако ги беше видял, тогаз…

— Не съм ги виждал — отсякох. Пазарната шумотевица се връщаше като далечно бръмчене. Виждах само Бейлор. Пристъпих още една крачка.

— Добре де. — Той отново отстъпи назад и сви покрай вола си така, че животното да остане между нас. — Не съм си и помислял, че си, разбира се. Щеше да ги напъдиш към мене, нали така. Просто исках да го знаеш. Странно, нали, три да изчезнат наведнъж? Рекох да ти кажа, че да го знаеш, в случай, че ти изчезнат кокошките. — От умилостивителен гласът му изведнъж стана заговорнически. — Като едното нищо може да си имаме от ония, с Осезанието, из хълмовете и да ни крадат животните, те го могат това. Няма да им трябва да ги гонят, само ще омагьосат свинята и прасетата и те сами ще идат право при тях. Всички знаят, че го могат това. Като нищо…

Гневът ми кипна. Успях някак да го обуздая. Заговорих кротко, но натъртвах на всяка дума:

— Прасетата ти като нищо може да са паднали в някое дере и водата да ги е отнесла, или са се отделили от свинята. Има лисици, диви котки и една вълчица из тия хълмове. Ако искаш да си сигурен за стоката си, наглеждай си я по-добре.

— На мен едно теле ми се загуби тая пролет — намеси се изведнъж продавачът на сирене отсреща. — Една крава, стелна беше, ми изчезна и след два дена се върна отелена, ама без телето! — Поклати глава. — И следа не намерих от него. Но виж, пепел от огнище намерих.

— Осезаващите — заприглася убедено хлебарчето. — Хванали една тия дни при Хардинов бряг, ама им избягала. Никой не знае къде е. Нито откъде е дошла! — Очите му блеснаха от радост заради умната догадка.

— Е, значи е ясно. — Бейлор ми хвърли победоносен поглед и бързо извърна очи, видял изражението ми. — Такава ще да е работата, Том Беджърлок. Исках само да те предупредя, като добър съсед. Пази си добре пилците. — Кимна важно, а оттатък пътя продавачът на сирене също кимна.

— Братовчед ми бил там, в Хардинов бряг — каза някой. — Видял я оная пачавра, Осезаващата, как й изникнали пера и отлетяла. Въжетата изпопадали от нея и духнала.

Дори не извърнах глава да видя кой говори. Обичайната пазарна шумотевица и суматоха около нас се бяха подновили, но клюката вече бръмчеше из тълпата, с тръпката на омраза към Осезаващите. Стоях сам сред възбуденото човешко гъмжило, жаркото лятно слънце напичаше главата ми като на окаяните прасенца, вързани в колата на Бейлор. Забушувалото ми сърце още не можеше да се успокои. Но мигът, в който можех да съм го убил, беше отминал. Видях, че Хеп изтрива потта от челото си. Джина беше сложила ръка на рамото му и тихичко му говореше нещо. Той поклати глава, устните му бяха побелели. После ме погледна с треперлива усмивка. Беше свършило.

Но клюката продължаваше да върви из пазара. Хората се кикотеха възбудено, изцерени от скуката пред възможността за общ враг. Призля ми от това и се почувствах нищожен и засрамен, че не мога да им извикам колко е несправедливо. Вместо това хванах поводите на Детелина.

— Гледай стоката, Хеп. Ще ида да напоя понито.

Хеп ми кимна навъсено. Усещах очите му върху себе си, докато отвеждах Детелина. Позабавих се възможно повече, а когато се върнах, Бейлор се постара да ми се усмихне свойски. Само му кимнах сдържано. Беше истинско облекчение, когато един касапин купи всичките му прасета при условие, че ще ги откара в дюкяна му. Щом волът с прежуления врат и прасетата се махнаха, най-сетне въздъхнах. Гърбът ми се беше схванал от напрежение.

— Мил човечец — подхвърли кротко Джина. Хеп се изсмя. Дори аз се усмихнах кисело. След това споделихме с нея обяда си: твърдо сварени яйца, хляб и солена риба. Тя имаше сушени ябълки и пушена наденица. Хапнахме заедно на тревата, а когато се разсмях на някаква шега на Хеп, тя ме накара да се изчервя с думите: — Изглеждаш много зъл, когато се намръщиш, Том Беджърлок. А като свиеш юмруци… направо не искам да те познавам. Но когато се усмихнеш или се засмееш, очите ти издават колко лъжливо е онова, другото.

Хеп се подсмихна, като ме видя изчервен. Останалата част от деня мина в приятелско бърборене и добро настроение. Джина се справи добре с търговията си — запасите й от талисмани се смалиха забележимо.

— Скоро ще трябва да се връщам в Бъкип да направя още. По̀ ми харесва, отколкото продажбата, макар че обичам да пътувам и да се срещам с хора — сподели тя, докато прибираше останалата й стока.

С Хеп бяхме заменили повечето си стока за неща, които можеше да са ни от полза у дома, но бяхме спечелили малко като истински монети за таксата му за чиракуване. Той се постара да не издаде разочарованието си, но забелязах сянката на угриженост в очите му. Ами ако парите ни се окажеха недостатъчно дори за строителя на лодки? Тогава какво щеше да стане с чиракуването му? Същият въпрос измъчваше и мен.

Все пак никой от двама ни не го изрече на глас. Спахме в каруцата, за да си спестим цената за хан, и на другата сутрин поехме за дома. Джина дойде да се сбогува с нас и Хеп й напомни гостоприемната си покана. Тя го увери, че няма да забрави, но в същото време очите й уловиха моите, сякаш искаше да се увери доколко наистина ще е добре дошла. Наложи се да кимна с усмивка и да добавя надеждата си, че ще я видим скоро.

Денят беше хубав. Високи перести облаци и лек ветрец ни пазеха от летния пек. Отхапвахме от пчелната пита, която Хеп беше получил за едно пиле. Говорехме за дреболии: че пазарът вече е много по-голям отпреди, че селото се е разраснало, че пътят е по-оживен от предната година. Никой от двама ни не отвори дума за Бейлор. Подминахме разклонението, което някога щеше да ни отведе до Фордж. Черният път беше обрасъл с трева. Хеп попита дали смятам, че някога там отново ще се заселят хора. Казах, че се надявам това да не стане, но че рано или късно желязната руда ще привлече там някои с по-къса памет. Оттам минахме към историите за случилото се при Фордж и за тежките изпитания по време на Войната на Алените кораби. Разказах ги всичките, все едно съм ги чул от друг, не защото ми беше приятно да ги разказвам, а защото това беше история, която момчето трябваше да знае. Беше нещо, което всеки един в Шестте херцогства трябваше да си припомня винаги, и отново реших да напиша най-после историята за онова време. Мислех си за многобройните си храбри опити да започна, за свитъците, струпани по рафтовете над писалището ми, и дали изобщо ще успея да довърша някога някой от тях.

Резкият въпрос на Хеп грубо ме измъкна от унеса ми.

— Аз копеле от Алените кораби ли съм, Том?

Зяпнах онемял. Цялата ми стара болка от тази дума блесна в пъстрите му очи. Мисхеп, Окаяника, така го беше нарекла майка му. Славея го беше намерила, сираче, ровещо в сметта дете, което никой в селото не искал да вземе. Толкова знаех за него. Постарах се да съм откровен.

— Не знам, Хеп. Може и да си дете от някой нашественик. — Използвах по-приемливата дума.

Той впери поглед право напред и заговори, без да забавя крачка:

— Славея каза, че съм. Годините ми съвпадат и може би точно затова никой не е искал да ме вземе. Освен теб. Бих искал да знам… Искам да знам кой съм.

— О — успях най-сетне да промълвя в тягостно надвисналото мълчание.

Той кимна рязко, два пъти. Гласът му беше стегнат:

— Когато й казах, че съм длъжен да ти кажа за нея, тя отвърна, че съм имал същото желязно сърце като баща си — изнасилвача.

Изведнъж съжалих, че не е по-малък, за да мога да го хвана, както крачи, и да го гушна. Вместо това го прегърнах през раменете и го принудих да спре. Понито продължи да се тътри напред, без нас. Не го накарах да ме погледне в очите, нито позволих на гласа си да стане прекалено мрачен.

— Ще ти дам един дар, сине. Това е знание, за което ми трябваха двайсет години, докато го придобия, тъй че оцени, че ти го давам, докато още си млад. — Поех си дъх. — Няма значение кой е бащата на един човек. Родителите ти са създали дете, но от теб зависи да създадеш мъжа, който ще бъдеш. — Погледнах го в очите. Твърдо. — Хайде да се прибираме у дома.

Продължихме да вървим, ръката ми остана още малко на раменете му, докато той не се пресегна да я свали. Пуснах го да повърви сам и мълчаливо да довърши мислите си. Беше най-доброто, което можех да направя за него. Мислите ми за Славея изобщо не бяха доброжелателни.

Нощта ни хвана, преди да сме стигнали до къщата, но имаше луна, а и знаехме пътя. Старото пони вървеше лениво, тупкането на копитата и скрибуцането на двуколката се сливаха в странна музика. Заваля летен дъжд, намокри пръстта и разхлади нощта. Когато наближихме, Нощни очи дойде да ни срещне равнодушно, все едно едната случайност го беше извела на пътя. Продължихме заедно нагоре по пътеката, момчето смълчано, двамата с вълка — потопени в леката и безусилна съобщност на Осезанието. Поглъщахме дневните преживелици на другия така, както вдишвахме нощния въздух. Нощни очи не можеше да разбере тревогата ми за бъдещето на момчето.

Може да ловува и да лови риба. Какво повече му трябва да знае? Защо трябва да пращаме някого от нас при друга глутница да учи техните нрави? Ставаме по-слаби, като губим силата му. Не ставаме по-млади двамата с теб.

Братко, това е може би най-сериозната причина да замине. Той трябва да започне сам да си проправя пътя в света, тъй че когато дойде време да си вземе самка, да може добре да осигури и нея, и децата им.

А ти и аз? Няма ли ние да му помогнем в това осигуряване? Не сме ли глутница с него?

Това е начинът при човешките глутници. Отговор, който му бях давал много пъти през годините, откакто бяхме заедно. Знаех как го тълкува. За него това беше безсмислен човешки обичай и нямаше нужда да си губи времето, за да се мъчи да го разбере.

Тогава ние какво ще правим? Като замине?

Казах ти. Може би ще пътуваме отново.

Да бе. Да оставим удобната бърлога и предвидимите източници на храна. Толкова е смислено, колкото и отпращането на момчето.

Оставих мисълта му да увисне без отговор, защото беше прав. Може би неспокойствието, което Сенч бе разбудил в мен, беше последното дихание на младостта. Може би аз трябваше да купя онзи талисман за намиране на жена от Джина. От време на време бях обмислял идеята да си потърся жена, но този начин да си взема самка ми изглеждаше твърде повърхностен. Знаех, че някои го правят точно така, че просто търсят жена или мъж, които имат сходни цели и не прекалено дразнещи навици. Подобни партньорства често прерастваха във взаимна обич. Но след като вече бях преживял връзка, основана не само на много години взаимно познанство, но и благословена с главозамайващото опиянение на искрената любов, не мислех, че ще мога да се задоволя с нещо друго. Нямаше да е честно да помоля друга жена да заживее в сянката на Моли. През всичките години, докато Славея периодично споделяше времето си — и тялото си — с мен, никога не бях помислял да я помоля да се оженим. Тази мисъл ме стъписа за миг: дали Славея някога се беше надявала, че ще го направя? После мигът на чудене отмина и се усмихнах. Не. За Славея подобно предложение щеше да прозвучи озадачаващо, ако не и смехотворно.

Последната част от пътуването ни беше по-тъмна, защото пътеката до къщата ни бе тясна и засенчена от дърветата. Дъждът капеше от листата. Двуколката подрусваше и скърцаше.

— Трябваше да вземем фенер — отбеляза Хеп и аз изсумтях съгласен. Къщата ни се открои като още по-черна могила сред сенчестата падина, която наричахме свой дом.

Влязох, напалих огъня и подредих купените неща. Хеп взе фенера и отиде да се оправи с понито. Нощни очи моментално се настани с въздишка край огнището, колкото се може по-близо до огъня, без да си опърли козината. Сложих котлето да ври и прибавих малкото спечелени монети към скромното имане на Хеп. Нямаше да стигнат, признах с неохота. Дори с Хеп да се наемехме през остатъка от лятото да събираме сено и на друга работа, пак нямаше да стигнат. А и не можехме да работим и двамата навън, освен ако не се примиряхме пилетата и градината да загинат занемарени. Но пък ако само един от нас се наемеше навън, щеше да трябва още година, ако не и повече, докато съберем достатъчно.

— Трябваше да започна да спестявам за това отпреди години — отбелязах кисело, когато Хеп се прибра. Той остави фенера на рафта и се отпусна в другия стол. Кимнах към котлето и той си наля чай. Подредените на стълбчета на масата монети бяха като жалка стена между двама ни.

— Много е късно да разсъждаваме така — отбеляза той. — Трябва да започнем оттам, където сме сега.

— Точно. Смяташ ли, че двамата с Нощни очи можете да се оправите тук до края на лятото, докато аз поработя навън?

Той срещна погледа ми спокойно.

— Защо трябва ти да се наемаш навън? Парите ще идат за моето чиракуване.

Почувствах странно, леко изместване в гледната точка. „Защото аз съм по-големият и по-силният и мога да спечеля повече“ вече не беше вярно. Неговите рамене бяха широки колкото моите, а във всяко изпитание в издръжливост младият му гръб вероятно щеше да издържи повече. Хеп се усмихна съчувствено, като видя, че съм схванал нещо, което той вече знаеше.

— Може би защото е нещо, което бих искал да ти дам — казах тихо, а той кимна, разбрал какво означават всъщност тези думи.

— Ти вече си ми дал повече, отколкото бих могъл изобщо да изплатя. Включително възможността да тръгна сам след това.

Това бяха думите, с които си легнахме да спим, и се усмихвах, докато затварях очи. Суетата в гордостта, която изпитваме покрай децата си, е чудовищна, казах си. Бях се държал непохватно с Хеп, без много да се замислям всъщност на какво го уча или не го уча за това как да е мъж. После, една вечер, един младеж ме поглежда в очите и ми казва, че вече може сам да се грижи за себе си, ако се наложи, и аз изпитвам топлата възбуда от успеха. „Момчето само се отгледа“, казах си, и все още се усмихвах, докато заспивах.

Може би въодушевлението ме откри малко повече от обикновено, защото тази нощ сънувах с Умението. Такива сънища ме спохождаха понякога, повече като подигравка към пристрастеността ми, отколкото за да я уталожат, защото бяха неконтролируеми и предлагаха съвсем мимолетен поглед, без удовлетворението от пълния контакт. Но този сън възбуждаше с възможността, която предлагаше, защото усещах, че пътувам с индивидуален ум, вместо да опитвам блуждаещите мисли на цяла тълпа.

Приличаше колкото на видение, толкова и на спомен. В съня си бродех като призрак из Голямата зала в Бъкип. Десетки и десетки достолепни особи, облечени в най-пищните си одежди, изпълваха залата. Във въздуха се носеше музика и зървах танцьори, но се придвижвах бавно между стоящите и разговарящи помежду си хора. Някои се обръщаха, за да ме поздравят, докато ги подминавах, и аз промърморвах учтиво в отговор, но очите ми така и не се спираха на лицата им. Не желаех да съм тук; бях повече от безразличен. За миг водопад от искрящи бронзови къдрици привлече погледа ми. Момичето беше с гръб към мен. Няколко пръстена блеснаха върху нежните пръсти, когато вдигна ръка, за да оправи яката си. Усетила сякаш погледа ми, тя се обърна. Беше ме усетила. Изчерви се и ме удостои с дълбок реверанс. Поклоних се вежливо, казах някакъв комплимент и продължих през тълпата. Усещах, че гледа след мен; това ме притесни.

Още повече се притесних, когато видях Сенч, висок и изящен, застанал на подиума до и малко зад стола на кралицата. Той също ме беше наблюдавал. Ето, че се наведе, за да прошепне нещо в ухото й, и очите й безпогрешно ме намериха и се спряха върху мен. Привика ме с лек жест. Сърцето ми изстина. Никога ли нямаше да разполагам с личното си време, да правя каквото сам пожелая? Бавно и унило тръгнах към тях.

След това сънят се промени, както става със сънищата. Лежах проснат върху черга пред някакво огнище. Бях сърдит. Не беше честно. Долу танцуваха, пируваха, а аз тук… Сънят се разлюля на вълни. Не. Не сърдит, не отегчен, просто несвързан с нищо. Вяло огледах ноктите си. Късче пилешко се беше залепило под един от тях. Махнах го и грижливо олизах цялата си лапа, после отново задрямах пред огъня.

Какво беше това? Насмешка оцвети сънената мисъл на Нощни очи, но за да му отговоря, щяха да са нужни повече усилия, отколкото бях готов да направя. Изсумтях му сърдито, обърнах се на другата си страна и отново потънах в сън.

На заранта за кратко се зачудих над съня си и го отмахнах от мисълта си като смесица от блуждаещо Умение и собствените ми детински спомени от Бъкип, съчетани с амбициите ми за Хеп. Излязох навън и смаляващата се купчина дърва за огрев за кой ли път привлече вниманието ми. Трябваше да се попълни, не само за готвене, но и за да започна запасяването за зимните студове. Влязох да закуся с мисълта, че днес ще се заема с това.

Спретнатата пътна торба на Хеп бе опряна до вратата. Самият той бе свеж, измит и сресан. Ухили ми се широко, прикриваше възбудата в усмивката си, докато сипваше каша в купите. Седнах на мястото си, той зае своето срещу мен.

— Днес ли? — попитах го, стараех се да не издам неохотата с гласа си.

— Ами вчера нямаше как — отвърна той и се засмя. — На пазара чух, че тревата в Кормен вече е готова за коситба. Това са само два дни път.

Кимнах. Нямаше какво да възразя. Беше прав. Беше повече от прав — беше нетърпелив. Ами да върви, казах си.

— Прав си, няма смисъл да го отлагаш.

Прие го като окуражаване и подкрепа. Докато се хранехме, каза, че след сенокоса в Кормен може би щял да продължи до Дивден и да види дали там не може да се намери още работа.

— Дивден ли?

— На три дни път от Кормен. Джина ни каза за него, не помниш ли? Каза, че ечемичните ниви приличали на океан, когато вятърът ги разлюлее. Тъй че си помислих, че мога да опитам и там.

— Ами добре — съгласих се. — И след това ще се върнеш вкъщи?

Той кимна и каза замислено:

— Освен ако не чуя за още работа някъде.

— Разбира се. Освен ако не чуеш за още работа.

Накарах го да вземе още храна и част от монетите, за случай на неизбежна нужда. Едва успях да го убедя. Щял да спи край пътя, каза ми, не в ханове. Уверяваше ме, че патрулите на кралица Кетрикен пазят пътищата от разбойници и че крадците няма да се занимават с толкова жалка плячка като него. Увери ме, че всичко с него ще е наред. По настояване на Нощни очи го попитах дали не иска да вземе вълка със себе си. Той се усмихна извинително и спря на вратата, за да почеше Нощни очи зад ушите.

— Може би ще се окаже множко за стария ни приятел — подхвърли деликатно. — По-добре да си остане тук и двамата да се грижите един за друг, докато се върна.

Докато стояхме един до друг и гледахме как момчето ни слиза по пътеката, се зачудих дали и аз съм бил някога толкова нетърпимо млад и самоуверен, но болката в сърцето ми се сливаше с приятната възбуда на бащинската гордост.

Оказа се трудно да запълня остатъка от деня. Имаше много работа, но не можех да се захвана с нея. На няколко пъти се сепвах, разбрал, че просто съм се зазяпал в далечината. На два пъти ходих до скалите не за друго, а просто за да погледам над морето, а веднъж стигнах до края на пътеката ни и погледах нагоре и надолу по пътя. Нямаше дори прах във въздуха. Всичко беше затаено, докъдето ми стигаше погледът. Вълкът се тътреше унило след мен. Подхващах разни задачи и ги зарязвах полудовършени. Улавях се, че се вслушвам и чакам, без да зная какво. Посред цепенето и трупането на дървата изведнъж спрях, надигнах брадвата и я забих в дръвника. Взех си ризата, навлякох я върху потните си рамене и тръгнах към скалите.

Нощни очи се озова пред мен.

Какво правиш?

Ще си почина малко.

Не е това. Отиваш при скалите, за да практикуваш Умението.

Отрих длани в панталоните си. Мислите ми бяха объркани.

— Отивам просто да поседна.

Отидеш ли там, ще опиташ Умението. Знам, че ще го направиш. Усещам глада ти толкова ясно, колкото и ти. Моля те, братко. Моля те, недей.

Мисълта му се носеше в пронизителен вой. Никога не ме бе разубеждавал толкова отчаяно. Това ме озадачи.

— Няма тогава, щом толкова те безпокои.

Издърпах брадвата от дръвника и отново се залових за работа. След известно време се усетих, че налитам на дървата с по-голямо настървение, отколкото е нужно. Приключих с цепенето и се захванах с досадната работа по пренасянето и подреждането, тъй че дървата да съхнат под навеса. Щом свърших и това, навлякох ризата. Без да мисля, се обърнах към скалите край морето. Вълкът моментално прегради пътя ми.

Недей, братко.

Вече ти казах, че няма. Обърнах му гръб, без да признавам безсилието, което изпитвах. Оплевих градината. Донесох вода от потока, за да напълня качето в кухнята. Изкопах отходна яма и преместих нужника, а старата запълних с чиста пръст. Накратко, изгорях в работа както огън от мълния догаря в лятна морава. Гърбът и мишците ме заболяха, не само от умората, но и от старите рани, а все още не смеех да спра да почина. Гладът за Умението ме теглеше, противеше се на усилието ми да го надмогна.

Щом се свечери, отидохме да наловим риба. Готвенето за един човек ми изглеждаше глупаво, но въпреки това си наложих да приготвя прилично ястие и да го изям. Разтребих и седнах. Дългите часове на вечерта се проточиха пред мен. Извадих хартия и мастила, но не можех да се заловя с писане на каквото и да било. Мислите ми отказваха да потекат в ред. Накрая извадих иглите и конците и се захванах да кърпя всяка дреха, която имаше нужда от това.

Накрая, когато очите ми взеха да се замъгляват, си легнах. Лежах по гръб, преметнал ръка над лицето си, и се опитвах да не обръщам внимание на рибарските куки, които се бяха впили в душата ми и я теглеха нанякъде. Нощни очи се отпусна до леглото с въздишка. Потупах го по главата. Замислих се кога ли сме преминали границата от усамотението към самотата.

Не самотата е това, което те гризе.

Май нямаше какво да отвърна на това.

Изкарах тежка нощ. Станах насила малко след разсъмване.

Следващите няколко дни прекарах в сечене на елша за пушилнята, а следобедите в ловене на риба за опушване. Вълкът се тъпчеше с вътрешности, но все пак алчно поглеждаше как осолявам филетата и ги окачвам на куките над бавния огън. Добавих още зелена елша да се сгъсти пушекът и затворих плътно вратата. По-късно следобед — бях при дъждовната каца, миех слуз, люспи и сол от ръцете си — Нощни очи изведнъж извърна глава към мен.

Иде някой.

Хеп? В душата ми кипна надежда.

Не.

Силата на разочарованието ми ме изненада. Усетих как то отекна и у вълка. Беше Джина. Спря за момент на пътеката, притеснена може би от напрегнатите ни погледи, после вдигна ръка за поздрав.

— Здравей, Том Беджърлок! Ето ме и мен. Реших да се възползвам от гостоприемната ви покана.

Приятелка на Хеп, обясних на Нощни очи. Той остана на място, но настръхна, когато тръгнах да я посрещна.

— Добре си дошла. Не очаквах да се видим толкова скоро — казах и веднага усетих колко недодялано прозвуча. — Неочакваното удоволствие винаги е най-добре дошло — побързах да добавя, за да поправя грешката си, и осъзнах, че подобна галантност е също толкова неуместна. Съвсем ли бях забравил как да се държа с хората?

Но усмивката на Джина ме накара да се отпусна.

— Рядко чувам такава откровеност, впрегната в толкова изящни думи, Том Беджърлок. Тая вода там прясна ли е?

И без да дочака отговор, закрачи към кацата с дъждовна вода, като развързваше кърпата на шията си. Вървеше като жена, свикнала с пътя, уморена в края на деня, но не и изтощена от пътуването. Издутият вързоп на гърба й бе сякаш естествен придатък към нея. Натопи кърпата и изтри прахта от лицето и ръцете си. После я топна пак и избърса и врата си.

— О, така е по-добре — въздъхна и се обърна към мен с усмивка, която събра бръчици около очите й. — В края на такъв дълъг ден ходене завиждам на хора като теб с уседнал живот на място, което си е тяхно.

— Уверявам те, хора като мен също толкова често се чудят дали животът няма да е по-приятен, ако бяха пътници. Заповядай, влез и си почини. Тъкмо се канех да сготвя вечерята.

— Много благодаря. — Тя тръгна с мен към вратата, Нощни очи ни последва на дискретно разстояние. — Малко необичайно: вълк за пазач.

Често лъжех хората, че Нощни очи просто само прилича на вълк. Нещо ми подсказа обаче, че това ще е обида към Джина. Признах й истината.

— Взех го още кутре. Добър другар ми е.

— Хеп ми каза същото. И че не обича да го зяпат непознати, но че сам ще дойде при мен, ако ме хареса. Ох, както винаги започвам разказа си от средата. Срещнах Хеп на пътя. Беше въодушевен, напълно уверен, че ще си намери работа и ще се справи добре. Вярвам, че ще успее. Момчето се държи толкова приятелски и сърдечно, че не мога да си представя някой да не го приеме радушно. Той отново ме увери, че тук ме очаква топло гостоприемство, и разбира се, каза истината.

Влезе с мен в къщата, смъкна вързопа си на пода и го подпря на стената, после се изправи и разкърши гръб.

— Е, какво ще готвиш? Ако ми позволиш, ще ти помогна: не ме свърта на едно място в кухня. Риба? О, имам чудесни билки за риба. Имаш ли някое тежко гърне с плътно прилепващ капак?

И с лекотата на природно общителен човек пое половината работа по готвенето. Не бях споделял кухненските задачи с жена след годината, преживяна с хората на Осезанието, а дори и тогава в такива моменти Холи беше много мълчалива компания. Джина пък не спираше да говори, тропаше с грънците и дрънчеше с тиганите и изпълваше малкия ми дом със суетня и дружеско бъбрене. Имаше редкия усет да влезе в територията ми и да борави с вещите ми, без да се чувствам изместен или притеснен. Чувствата ми се процедиха към Нощни очи. Скоро той влезе в кухнята и чинно зае мястото си до масата. Тя не се смути от напрегнатия му поглед и одобри ловкостта му в улавянето на рибените изрезки, които му подхвърляше. Скоро рибата вече къкреше в едно гърне с нейните подправки. Обиколих градината за моркови и свежи зеленчуци, докато тя пържеше дебели резени хляб в нагорещена мас.

Вечерята сякаш се появи на масата без особено усилие от ничия страна. Джина беше приготвила хляб и за вълка, макар да си помислих, че Нощни очи го изяде повече от учтивост, отколкото от глад. Задушената риба беше сочна и вкусна, подправена колкото с билките й, толкова и от приказките й. Тя не говореше непрекъснато, но разказите й будеха отклик и тя слушаше с толкова внимание, колкото отделяше и на храната. След това масата бе почистена със също толкова малко усилие. Когато поднесох брендито от Сандседж, тя възкликна радостно:

— Е, това е великолепен завършек за едно хубаво ядене.

Отнесе брендито си при огнището. Огънят беше почти изтлял. Тя добави още едно дърво, повече за светлина, отколкото за топло, и се настани на пода до вълка. Нощни очи не мръдна дори с ухо. Джина отпи от брендито, въздъхна доволно, след което махна с чашката в ръка. Затрупаното ми със свитъци писалище едва се виждаше през открехнатата врата на кабинета ми.

— Знаех, че правиш мастила и бои, но както виждам, освен това ги използваш. Да не си писар нещо?

Свих равнодушно рамене.

— Може и така да се каже. Не правя луксозни неща, но прости илюстрации опитвам. Почеркът ми не е нещо особено. Просто събирам знания и ги записвам, за да са достъпни за всички.

— За всички, които могат да четат — поправи ме Джина.

— Да — съгласих се.

Тя се усмихна.

— Не мисля, че го одобрявам.

Бях изненадан, не просто защото не бе съгласна с такова нещо, а защото го споделяше така вежливо.

— Защо не?

— Може би знанието не бива да бъде достъпно за всички. Може би трябва да се предава от учителя на достойния ученик, вместо да се поверява на хартия, след като всеки, който случайно попадне на него, може да си го присвои.

— Признавам, че и аз съм имал подобни съмнения — отвърнах; мислех за ръкописите по Умението, които проучваше Сенч. — И все пак знам един случай, когато една учителка умря преждевременно и всичко, което знаеше, си отиде с нея, без да може да го предаде на избрания си ученик. Поколения знание бяха загубени с една смърт.

Тя помълча малко.

— Трагично — съгласи се накрая. — Защото макар опитните майстори да споделят много от знанието си, всеки си има свои тайни, предназначени само за личните му чираци.

— Представи си някой като теб — продължих. — Ти практикуваш занаят, който до голяма степен е изкуство, изтъкано от тайни и умения, споделяни само от другите практикуващи странстващата магия. Нямаш никакъв чирак, доколкото разбрах. И все пак бих се обзаложил, че има някои аспекти на магията ти, които са си само твои, такива, които ще си отидат с теб, ако умреш тази нощ.

Тя ме погледа мълчаливо, после отпи от брендито.

— Доста смразяваща мисъл за сън — отвърна ми кисело. — Но го има и това, Том. Аз обаче не боравя с буквите. Не бих могла да оставя знанията си в такава форма, освен ако някой като теб не ми помогне. А тогава няма да съм сигурна дали наистина си записал каквото знам, или каквото си мислиш, че съм ти казала. Това е половината от ученето на чирачка: да се постараеш младата да научи каквото й казваш, а не каквото си мисли, че си й казала.

— Много вярно — длъжен бях да се съглася. Колко често си бях мислил, че съм разбрал указанията на Сенч, само за да претърпя пълен провал, щом се опитам сам да смеся отварата? Нова лека вълна на безпокойство премина през мен, щом се сетих, че Сенч ще се опита да учи принц Предан от ръкописите. Щеше ли да го учи на онова, което някой забравен магистър на Умението е поверил на хартията, или само на личното си разбиране за тези неща? Изтръгнах мислите си от тази тревожна представа. Нямах задължения там. Бях го предупредил; нищо повече не можех да направя.

Разговорът замря и скоро Джина си легна в постелята на Хеп. С Нощни очи излязохме да затворим курника и да направим вечерната си обиколка на малкото ни владение. Всичко беше мирно и спокойно в кротката лятна нощ. Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към скалите. През нощта вълните щяха да са покрити с искряща сребърна дантела. Забраних си го и почувствах облекчението на Нощни очи от решението ми. Хвърлихме още зелени елшови клони в огъня в пушилнята.

— Време за лягане — казах.

В нощи като тази обикновено излизахме на лов.

Да. Тази нощ е хубава за лов. Луната прави дивеча неспокоен и лесен за виждане.

Все пак той ме последва, когато се обърнах към колибата. Колкото и добре да си го спомняхме, вече не бяхме младите вълци като някога. Коремите ни бяха пълни, огнището беше топло, а отдихът можеше да пооблекчи тъпата болка в хълбоците на Нощни очи. Сънищата за лов щяха да са достатъчни тази нощ.

На заранта се събудих от изливането на вода в котлето. Когато влязох в кухнята, Джина вече го беше сложила над огъня. Погледна ме през рамо, докато режеше хляба.

— Надявам се да не си се подразнил, че се държа съвсем като у дома си — подхвърли.

— Ни най-малко — отвърнах, но наистина се чувствах малко непривично. Докато отида да пусна кокошките и се върна с яйцата от полозите, горещата храна вече димеше на масата. Щом се нахранихме, тя ми помогна с раздигането.

Благодари ми за гостоприемството и добави:

— Преди да тръгна, можем да направим малко размяна. Би ли приел една-две муски от моите за малко от твоите жълти и сини мастила?

Тази възможност да поотложим тръгването й ме зарадва, не само защото компанията й беше приятна, но и защото странстващата магия винаги ме е интригувала. Сега може би имах възможност да разгледам по-внимателно инструментите на занаята й. Първо отидохме при работната ми маса в сайванта и й опаковах гърненца с жълто, синьо и малко червено мастило. Докато ги запечатвах с дървени тапи и восък, тя ми обясни, че използването на цветове на някои от муските й като че ли увеличавало ефикасността им, но че това било област, в която все още правела открития. Кимнах, но колкото и да ми се искаше, се въздържах да я питам за повече подробности. Не ми се струваше учтиво.

Върнахме се в къщата, тя постави гърненцата с боя на масата, отвори своя вързоп, извади няколко торбички с муски и ги нареди до тях.

— Какво ще си избереш, Том Беджърлок? — попита ме с усмивка. — Имам талисмани за злачни градини, за ловджийски късмет, за здрави бебенца… това едва ли ще ти е от голяма полза, чакай да си го прибера. А. Ето една, която може да ти се стори полезна.

Извади муската от торбичката и Нощни очи изръмжа, настръхна и се изниза през вратата, отвори я с муцуна. Аз също неволно отстъпих. Къси дървени пръчици с белязани по тях крещящи символи бяха вързани една за друга под безразборни ъгли. Злокобни мъниста проблясваха заканително, пръснати между тях. Няколко кичура животинска козина, усукани и залепени с катран, висяха от нещото. Тази муска едновременно оскърбяваше и плашеше. Щях да избягам, стига да смеех да откъсна очи от нея. Изведнъж усетих стената на стаята зад гърба си. Притиснах се в нея. Знаех, че има и по-добър път за бягство, но не можех да се сетя кой е.

— Моля да ме извиниш. — Кротките думи на Джина стигнаха до мен сякаш от огромно разстояние. Примигах и муската вече я нямаше, загърната в плата и скрита от погледа ми. Зад вратата ниското ръмжене на Нощни очи се извиси до дрезгаво скимтене и секна. Чувствах се все едно съм изплувал от дълбок въртоп. — Не беше ми хрумнало. Изобщо — извини се Джина, докато тикаше муската дълбоко във вързопа. — Предназначено е да държи хищници далече от курници и кошари — обясни тя.

Поех си дъх. Тя беше извърнала поглед. Досещането висеше във въздуха между нас като зловоние. Бях заразен с Осезанието и тя вече го знаеше. Как щеше да се възползва от това знание? Щеше ли само да изпитва отвращение? Страх? Достатъчно страх, за да ме унищожи? Представих си как Хеп се връща при изгорената ни къща.

Джина изведнъж вдигна глава и очите й срещнаха моите. Все едно беше подслушала мислите ми.

— Човек е такъв, какъвто е създаден. Не може да го промени.

— Така е — промърморих в отговор, засрамен от облекчението, което изпитах. Успях да се отлепя от стената и пристъпих към масата. Тя не ме погледна. Ровеше във вързопа, сякаш изобщо не се беше случило нищо.

— Тъй… Да ти намерим тогава нещо по-подходящо. — Ровеше из торбичките с муските, като пощипваше от време на време по някоя, за да си припомни какво има вътре. Избра една в зелена кесийка и я сложи на масата. — Ако закачиш тази в градината, зеленчуците ще растат по-добре.

Кимнах мълчаливо, все още се съвземах от страха. Допреди няколко мига щях да се усъмня в силата на магиите й. Сега почти се боях от мощта им. Стиснах зъби, докато тя вадеше градинската муска, но когато я погледнах, не почувствах нищо. Погледнах Джина и видях в очите й съчувствие. Нежната й усмивка беше успокояваща.

— Ще трябва да ми подадеш ръката си, за да мога да я настроя към теб. След това ще я изнесем навън и ще я настроим за градината ти. Половината от тази магия е за градината, а половината — за градинаря. Хайде, дай ми ръцете си.

Седна и протегна ръце към мен, с дланите нагоре. Седнах срещу нея и след неловко колебание поставих дланите си върху нейните.

— Не така. Животът на човек е изписан на дланите му, не отгоре.

Обърнах послушно ръце. Докато чиракувах, Сенч ме беше учил да чета човешките длани, но не за да предсказвам бъдещето, а за да разпознавам миналото на човека. Мазолите от меч се различават от тези от писарско стило или мотика. Джина се наведе над ръцете ми и ги заоглежда напрегнато. Зачудих се дали очите и ще откроят брадвата, която бях носил някога, или греблото, което бях натискал. Но тя разгледа съсредоточено дясната ми длан, намръщи се, после погледът й се прехвърли на лявата. Вдигна очи към мен. Усмивката, изкривила лицето ми, беше унила.

— Странен си, Том, да! Ръцете ти са като на двама различни мъже. Казано е, че лявата длан издава с какво си се родил, а дясната — какво си направил сам от себе си, но все пак такива разлики в двете длани на един човек!… Гледай сега какво виждам на тази ръка. Момче с нежно сърце. Чувствителен младеж. А след това… Линията на живота ти бързо прекъсва на лявата ти длан. — Докато говореше, пусна дясната ми ръка. Сложи показалеца си на лявата ми длан и нокътят й леко проследи линията, докъдето свършваше животът ми. — Ако беше на възрастта на Хеп, щях да се боя, че гледам пред себе си човек, който скоро ще умре. Но след като седиш тук срещу мен и дясната ти ръка носи хубава, дълга линия на живота, ще подминем това, нали? — Пусна лявата ми ръка и хвана дясната.

— Ами… да — измърморих притеснено. Не само думите й ме бяха смутили. Топлият допир на ръцете й изведнъж ме накара да я усетя като жена. Направо юношеска реакция. Помръднах неловко на стола. Вещата усмивка, която пробяга по лицето й, ме смути още повече.

— Така. Страстен градинар, виждам, посветен на знанието за много билки и тяхното приложение.

Измърморих нещо неутрално. Все пак беше видяла градината ми и можеше да си вади заключения от това, което растеше там. Тя огледа още малко дясната ми ръка, като притисна палеца си в нея да приглади по-малките черти, а след това събра пръстите ми и сви леко дланта ми, та гънките да станат по-дълбоки.

— Лява или дясна, не е лесна ръка за прочитане, Том. — Намръщи се замислено, после отново сравни двете. — По лявата ти ръка бих казала, че си имал мила и искрена любов в краткия си живот. Любов, която е свършила едва ли не с твоята смърт. Но тук, на дясната ти ръка, виждам любов, която лъкатуши във и извън многото ти години живот. Онова вярно сърце в момента отсъства, но скоро ще се върне при теб. — Вдигна очи към моите, за да види дали е преценила вярно. Свих рамене. Дали Хеп не й беше разказал за Славея? Едва ли бих я нарекъл „вярно сърце“. След като си замълчах, тя отново насочи вниманието си към ръцете ми, погледът й се местеше от едната към другата. Намръщи се и между веждите й се събраха бръчици.

— Погледни тук. Виждаш ли това? Гняв и страх, оковани един за друг в тъмна верига… следват линията на живота ти като черна сянка.

Изтласках от ума си тревогата, която думите й събудиха в мен. Наведох се и погледнах ръката си.

— Просто е мръсна.

Тя изсумтя насмешливо и отново поклати глава. Но не продължи с гледането. Вместо това покри ръцете ми със своите и се взря в очите ми.

— Никога не бях виждала две толкова различни длани на един човек. Май понякога се чудиш дали самият ти знаеш кой си.

— Сигурен съм, че всеки човек се чуди на това от време на време. — Беше ми някак странно трудно да срещна късогледия й поглед.

— Хм. Но ти може би имаш по-основателна причина да се чудиш на това от другите. Добре — въздъхна тя. — Да видим какво мога да направя.

Пусна ръцете ми и аз ги отдръпнах. Потърках ги под масата, сякаш за да изтрия гъдела от докосването й. Тя взе муската, завъртя я няколко пъти и развърза една каишка. Промени реда на мънистата по нея и прибави още едно кафяво мънисто. Върза отново наниза, след което извади гърненцето с жълто мастило, което й бях дал. Топна в него тънка четчица и очерта няколко черни руни по муската. Беше се навела над нея, за да вижда по-добре работата си.

— Като ти дойда на гости следващия път, очаквам да ми кажеш, че това е била най-добрата година за растенията, които раждат плодовете си над земята и зреят на слънцето. — Духна в муската да подсуши мастилото, после прибра гърненцето и четката. — Хайде, ела сега да я нагодим към градината.

Щом излязохме, ме изпрати да намеря и да отрежа чаталест клон, висок поне колкото мен. Когато го донесох, я заварих да копае дупка в югоизточния ъгъл на лехите. Наместих пръта както ми нареди и запълних дупката. Тя окачи муската на дясната клонка и щом вятърът я разлюля, мънистата леко затракаха и звънна малко звънче. Тя го чукна с пръст и каза:

— Гони птиците.

— Благодаря.

— Няма за какво. Мястото е хубаво за тази муска. Доволна съм, че я оставям тук. А като дойда следващия път, ще ми е интересно да видя колко добра работа ти е свършила.

За втори път ми напомняше, че ще ме навести пак. Призракът на старите ми дворцови обноски ме подтикна да кажа:

— И когато дойдеш следващия път, ще си също толкова добре дошла, колкото и сега. Ще чакам с нетърпение гостуването ти.

Тя се усмихна и трапчинките на страните й станаха още по-дълбоки.

— Благодаря ти, Том. Със сигурност ще дойда пак. — Погледна ме и заговори, обзета от внезапно откровение: — Зная, че си самотен, Том. Това няма винаги да е така. Ще ти кажа едно. Отначало ти се съмняваше в силата на моите муски. Все още се съмняваш в истината за това, което мога да виждам в дланите. Аз — не. Твоята единствена истинска любов е съшита навътре-навън през целия ти живот. Любовта ще се върне при теб. Не се съмнявай в това.

Бадемовите й очи се взираха в моите с такава искреност, че не можех нито да й се присмея, нито да й се намръщя. Тъй че само кимнах мълчаливо. Тя метна вързопа си на рамо и закрачи надолу по пътеката. Гледах след нея. Думите й събудиха отдавна отречени надежди. Отхвърлих ги. Моли и Бърич вече принадлежаха един на друг. Нямаше място за мен в живота им.

Изправих рамене. Чакаше ме работа: дърва за редене, риба за прибиране, покрив за оправяне. Беше поредният чудесен летен ден. Най-добре бе да го използвам, докато го имам, защото макар лятото да се усмихваше, зимата изобщо не беше далече.

Загрузка...