Мислите в главите (Гимназиален роман)

Първа главаСВОБОДНИЯТ ЧАС

Видя, че няма смисъл да бърза — беше закъснял поне с десет минути. Но все пак нещо му подсказваше, че няма да има лоши последствия от това закъсняване. Достатъчно бързаше. Всеки ден бързаше, а само днес закъсняваше. Голямо чудо! Най-много ще му пишат закъснение или изобщо няма да му напишат. Бързаше всеки ден, а само днес закъсняваше. Разбира се, с причина, но кой ли щеше да му я уважи. Изобщо в сегашно време само изключителните случаи са на уважение. Хората обичат сензации и необикновени неща, интересуват ги и затова ги уважават, а че той се събудил по-късно по вина на спрелия будилник…

Ех, да му се не види! Класната ще се сърди! Но нали друг път не беше закъснявал, не беше отсъствал от час, не беше бягал, без да предупреди дежурните да не му пишат отсъствие. Въобще, номерът му не беше вписван нито веднъж в графата за отсъствия и закъснения.

Но какво да се прави, трябваше да се примири този път. Минавайки покрай черквата, се помоли тайно на бога, в когото вярваше в критичните моменти, и се поуспокои.

Когато влезе в училищния двор и мина под прозорците на своя клас, там се чуваше страхотен шум. Влизайки през вратата, се спъна в закачалката, удари главата си и едва не падна. Луд смях се изтръгна от гърдите на съучениците му, които не бяха по местата си, а се замеряха с тебешири.

Интересно! Нямаше никакъв учител в стаята.

— Я го виж ти! Той знаел, че ще губим и си идва за втория час, а на нас не казва!

— Откъде ще знам, бе! Не виждаш ли, че се успах.

Един тебешир го удари, после гъбата премина на сантиметри от главата му.

— По-леко, бе! По дяволите! Първо ще избиете хората със закачалките, а после ги довършвате с тебешири!

— Стига си викал, бе, Емо! Не виждаш ли, че не исках да ударя теб! — извика Киро.

— Целѝ се по-добре! — изкрещя ядосано Емо. — Можеш да удариш някого и в окото!

— Е, хайде! Няма да ударя никого.

Емо остави чантата си на последния чин, погледна часовника си, седна на своето място и отегчено се протегна. Имаше още трийсет минути до втория час, заедно с междучасието. Той се надигна, постави часовника си пак в джоба (защото го носеше винаги там), извади учебника си по астрономия и започна да го разглежда. Следващия час имаха при физичката и затова той реши да види поне заглавието на урока.

— О-о! Емо! Чети, чети! Който учи, ще сполучи — провикна се Киро от другия край на стаята, седнал на катедрата. Той играеше барбут с още две момчета.

— Я млъквай, бе, комарджия! — озъби му се Емо.

— А ела да видим, дали ще ме биеш на барбут, пък тогава викай! — каза Киро.

Защо пък не! Ще те натупам и ще ти взема всичките стотинки.

— Гледай да не взема твоите!

— Абе, с мен поне на барбут не можеш да се мериш.

— Я го гледай ти!

— Хайде, ще играем ли?

— Добре, само че имаш ли пари?

— Колкото искаш!

— Ще видим.

— Хайде, по-бързо, защото нямаме време!

— Добре, започваме. Ще играем само двамата. Ели, ела да пишеш.

— Идвам.

— Карай, да видим кой ще бъде пръв — Киро подаде заровете на Емо.

Емо ги разтърси в двете си шепи и ги остави на катедрата.

— Я! Три шестака! Де да ми ги беше хвърлил някъде накрая! — провикна се Киро, който винаги си беше шумен.

— Ха да видим ти какво ще изкараш!

— Три единици! — извика Елито, която щеше да пише.

— Де да не ги случваш въобще после! — каза Емо.

— Ще видим!

— Хайде! Почваме.

Емо влезе от първия път и набра от няколко хвърляния две хиляди. Киро изобщо не можеше да влезе.

— Хайде де! Ти още не си влязъл!

— С минуси ще играем ли?

— Няма смисъл. Ще ти стане много!

— Добре… Е… майка му стара! Не ми върви!

— Затова не се хващай с мен — извика Емо. — Оха! Пиши още една хилядарка! До седем хиляди ли ще чукаме?

— Да! По дяволите!

— Хайде още петстотин.

— По дяволите!!!

— Не реви, де! По-спокойно! Още триста.

— Ах, майка му стара!

— Още шестстотин.

— Е-е! Най-после!

— Още една хилядарка!

— И-их! Отидоха!

— Нищо! Йо-хо-хо! И бутилка ром! Ето ти още петстотин.

— Не ми върви! Пиши там сто и петдесет!

— А на мене още шестстотин.

— Станаха ти шест хиляди и петстотин — каза Елито и погледна съчувствено Киро.

— Още петстотин ми остават. Пиши ги тези сто и петдесет.

— Пиши една хилядарка!

— А на мене още сто и петдесет.

— Още една хилядарка!

— А на мене петдесет.

— Още една!!!

— На мене още петдесет.

— Още петстотин!

— На мене още петдесет.

— Още една хилядарка!!!

— Късно е! Още петдесет пиши! Е, Киро. Какво стана?

— Просто имаш късмет!

— Късмет ли? Може и да си прав, ама интересно, защо все с тебе ми се случва това нещо?

— Колко искаш?

— Един кинт е достатъчен засега.

Звънецът би и в коридора се вдигна страшна олелия.

— Ще играем ли през голямото на тенис, Киро? — запита Емо.

— Добре.

— Само че да не излезеш разплакан.

— Аз по принцип не играя с такива слабаци като тебе, ама хайде, от мен да мине.

— И още говори за неща, които се отнасят за него, само че не ги осъзнава.

— Абе, Емо, не виждаш ли, че поне на тенис с мен не можеш да се мериш.

— И още се перчи. Явно барбута ти беше малко.

Удари звънеца за учителите. Емо си седна на мястото. Славчо, с когото седеше, усилено си учеше урока по астрономия.

Емо погледна в тетрадката си, после погледна в учебника си, направи нещастна гримаса, въздъхна и ги затвори. Нямаше смисъл сега да чете. Все щеше да си спомни нещо, ако го вдигнеше на дъската. Контролно вярваше, че няма да правят, защото класната им беше казала, че директорът наредил по физика, химия и разни други предмети контролни да не се правят.

Втора главаРАЗБУНТУВАЛИЯТ СЕ КЛАС

Мина се една минута след биенето на звънеца, но физичката не идваше. Шумът в класа се усилваше. Слухът, че в няколко други класа са правили контролно по астрономия се беше разпространил и в този клас. Много искаха да правят контролно, но повечето бяха против, най-вече момчетата, които се заканваха да направят скандал.

Мина се още една минута и шумът стана още по-силен. Всички се горещяха, размахваха ръце, отправяха закани по адрес на физичката; някои държаха на контролното, защото можеха да препишат нещо от учебника, други бяха съгласни с него, защото можеха да се изразяват по-добре писмено или бог знае защо, а мнозинството беше против, защото ставаше дума за принципа, а не за контролното. В такива случаи учениците стават много задружни и се поддържат.

Измина и третата минута от часа. Учениците започнаха да викат по-силно, тебеширите пак захвърчаха, гъбата също полетя из стаята, чуваше се изкънтяването от удари с учебници или с чанти, някой усилено се тренираше да бие барабан на един от чиновете, момичетата пронизително пищяха и се гонеха из стаята, закани и ругатни валяха като порой. В такива случаи учениците са много невъздържани и не мислят какво правят.

Минаха се четири минути, а физичката я нямаше все още. Някой се провикна, че ще има свободен час по астрономия, друг започна да вика, че лъже, а в стаята беше станал ад.

— Чакаме още десет минути и излизаме! — се провикна Киро.

— Идва!!! — изрева дежурният и в стаята нахлуха десетина души, които бяха в коридора, защото в училището никой ученик не обичаше да стои в стаята, когато имаше малко междучасие, а през голямото — напротив — насила ги измъкваха навън.

Физичката влезе. В стаята все още беше хаос. Почти никой не беше станал, а някои само се понадигнаха от местата си, но учителката, която се беше ухилила до ушите, защото беше в много добро настроение, каза всички да си седнат по местата и да извадят по два листа.

— Много сте шумни днеска — каза тя. — Бях в дирекцията и чак там се чуваше.

— Никакво контролно! — извика Емо.

— Няма да правим контролно! — подкрепи го Славчо.

— По физика не се прави! — изкрещя някой от другия край на стаята.

— Не искаме да правим! — извика по-силно Емо и започна да удря по чина.

Другите също заудряха по чиновете и се вдигна такава олелия, че ако някой беше в коридора, щеше сигурно да си помисли, че е станало кой знае какво. Ама и наистина беше станало, защото физичката не можеше да се изкаже.

— Ама… ученици — мъчеше се младата учителка да усмири разбунтувалия се клас. Тя беше едва за втора година в тази гимназия, но правеше неща, които извикваха голямо недоволство у учениците. Може би, защото не я считаха за толкова опасна като другите, затова я принуждаваха много пъти да се съгласява и примирява с тяхната воля. Но този ден тя явно беше решила да не се предава.

— Тихо, ученици! Моля ви! — помъчи се отново да въдвори ред, но без резултат.

— Извикайте директора! — изкрещя Емо. — Той ще каже дали да правим контролно или не!

— Няма да правим! — провикна се някой над всички.

— Това е безобразие!

— Подлост!!!

— Хайде да я набием!

— Контролни по физика не се правят! Това е нареждане на директора!

— Няма да правим! Няма да правим!

— Ама, ученици! Моля ви! Ученици! — усмивката на физичката се беше помрачила, но лицето й не беше отчаяно, а изразяваше твърдост и показваше, че този път нямаше да отстъпи. — Ученици, цял час ще го правите. Ще ви дам и междучасието!

— Не!!!

— Ама няма начин да ви изпитам за толкова кратко време всичките!

— Не!!!

— Пишете! Първа група до прозореца, втора към вратата, първа група, втора група, първа група, втора група. Така! Първа група да пише за…

— Няма да пишем! — възпротиви се Емо. — Това е насилие!

— Първа група…

— Няма!!!

— … да пише…

— Няма!!!

— … за въртенето на Луната…

— Това е безобразие!!!

— … около Земята и около собствената си ос.

— Ще се оплачем на класната!

— Това е първата задача. Втората е…

— Класната каза, че по физика не се прави контролно!

— Втората задача е средно слънчево време — явно физичката беше решила твърдо да проведе контролното си, независимо при какви условия.

— Леле! Нищо не знам! — се обади някой от средната редица.

— Търси си белята тази другарка! — обади се високо Киро.

— Трета задача на първа група…

— Е-е-ех! Чакайте, бе, другарко. Ние не сме професори. Две са достатъчно! — провикна се Славчо.

— Трета задача ще пише който иска. Ще държа на първата и на втората — каза физичката и продължи: — Третата задача на първа група е основни точки и линии на небесната сфера.

— Аман вече! — извика Кръстьо, който седеше два чина пред Емо. — Другарката няма да се вразуми!

— На втора група задачите са релеф и фази на Луната…

— И за двете заедно ли?

— Да, и за двете заедно. Втората задача е звездно време…

— И-и! Нищо не знам!

— … и третата е за календар. Повтарям ви пак, че за третата задача не държа много, но за първите две — вие знаете. Ще имате достатъчно време…

— Глупости!!!

— Е, тридесет минути малко ли са ви?

— Малко са я!

— Колкото напишете. Само да бъде изчерпателно и вярно.

— Пък и изчерпателно иска!

— Намерило пък замерило!

— На чужд гръб и сто тояги са малко!

— Стига сте философствали, защото наистина няма да ви стигне времето.

— Другарката не обича философите.

— Аман вече от тези контролни — извика Емо, — тази седмица тъкмо три!

— Хайде, пишете!

Трета главаКОНТРОЛНОТО

Най-после, след упорита борба, физичката постигна своето и всички ученици правеха контролно, макар че много все още мърмореха и негодуваха. Но никой нямаше смелостта да не пише, защото и никой нямаше смелостта да получи двойка. Емо пак се провикна:

— Няма смели хора в този клас, бе! Няма!

Но и той продължи да пише за релефа на Луната. И той нямаше смелост, макар че осъждаше другите. Наистина, и да пишеше, и да не пишеше, за него беше все едно, е, не съвсем все едно, но да речем, защото не знаеше почти нищо, не беше си чел урока и изреждаше само това, което си спомняше от миналия час по астрономия.

До него Славчо пухтеше, въртеше се, мъчеше се да препише от тетрадката, да види някой чертеж, но учителката все гледаше към него. А през това време повече от половината, какво ти повече от половината — целият клас преписваше — кой от тетрадката, кой от учебника, кой от съучениците си.

Разбира се, физичката забеляза няколко души, но си мълчеше. Явно щеше да им направи „мръсно“. Но преписвачите не се смущаваха. Някои се успокояваха, че астрономията не влизаше във въпросника за матурата, други се успокояваха, че на изпитване ще изкарат повече, трети изобщо нито се успокояваха, нито се смущаваха.

Славчо продължаваше да пухти и сумти, да се върти и надига, да мърмори и проклина и учителката по физика, и училището, и астрономията, и всички учители. Емо продължаваше да се поти, да пише каквото му дойде на ума, да си напряга мозъка, но написаното си оставаше все още малко. Той погледна в листа на Славчо и забеляза, че съученикът му пишеше по задачите от същата група.

— Славо, защо пишеш същото?

— Карай!

— Ами ако загрее?

— Голямо чудо!

— Добре, няма да си дадем един след друг контролните.

Емо пак се заби в листа си, на който имаше едва няколко реда, написани трудно, с голяма мъка, а буквите бяха изписани като от някой самообразоващ се.

— Ей, Емо — обади се Славчо, — какво беше онова, дето разправяше физичката, че се получавало както когато ври качамак?

— Май че от лавата нещо беше — смънка Емо.

— Ама какво от лавата?

— Циркуси, циркуси, май че беше.

— Кратери? — попита тихо Славчо.

— Да, то е все същото.

— Добре, ще го напиша.

— За качамака ли?

— Да, ами как?

— Ти си луд, бе!

— Ами как да й го обясня?

— Няма да й го обясняваш.

— Ами ако рече нещо?

— Какво ще рече! Не виждаш ли, че тя едвам се сети за качамака тогава. Или просто й хрумна. Аз съм виждал и друго да прави така мехури и да се пукат. Мисля, че не е било качамак.

— Ами какво?

— Не зная.

— Аз ще пиша за качамака.

— Стига, бе! Стига си се излагал.

— Голямо чудо!

И Славчо наистина написа, че лунните кратери се получавали от лавата, както се пукат мехурите на врящ качамак.

Емо го гледаше през това време и такъв смях го напуши, че не се въздържа и се изсмя с глас. Целят клас го последва, макар че не знаеха за какво се смеят.

— Тихо, ученици, тихо! — извика физичката. — Имате още петнайсет минути.

Смехът затихна и класът се успокои. Славчо попита Емо:

— Какво знаеш за звездното време?

— Абсолютно нищо! За пръв път го чувам.

— Я питай отпред.

— Аз с тая не говоря — каза с презрение Емо, като посочи седящата пред него Дора, но тъй че да го чуе целия клас.

— Скарал ли си се? — запита Славчо.

— Не е важно. Да върви по дяволите. Я питай Елито.

— Тя е далеко.

— Как ще е далеко. Питай я.

— Ей, ей! Ели! — тихо подвикна Славчо. — Ели!

Елито не се обръщаше, но физичката поклати с глава. Когато погледна на другата страна, Славчо пак опита:

— Ели! Ели!

И този път тя не се обърна.

— Опитай с Мариана — каза Емо.

— Мери! Мери! — извика с тих глас Славчо. Мери, както наричаха Мариана, се обърна.

— Какво искаш, бе!

— Какво е звездно време?

— Отде ще знам!

— Кажи, де!

— Не знам!

Опитът с Мариана също пропадна.

— Айде, де! Питай Дора — подкани Емо съученика си.

— Доро! Доро! — бутна я Славчо. — Какво е звездно време?

— Ето тука съм написала. Виждаш ли го? — показа Дора листа си.

— Да — отвърна Славчо.

— Препиши го.

— Чакай малко. Така!

— Олрайт ли е? — попита тихо Емо.

— Да.

— Онези мръсници ще ги вземат дяволите! — закани се Емо на Елито и Мариана.

— Пускай ги да пасат! — пренебрежително махна Славчо.

— Тъй е, де, и без тях мина, ама какво им струваше да кажат. Сякаш не си бяха отворили учебниците под чиновете. Всичко преписаха. Сигурен съм, че и третата задача също — негодуваше Емо.

— Те ще си платят за дяволъка — успокои го Славчо.

— Кой знае!

— Рано или късно ще ги спипат, както преписват тъй смело.

— Смелите не ги хващат, ама те са страхливи и затова ще ги хванат.

— И ние не бяхме смели. Ти казваше,. че няма смели в този клас, но и ние не бяхме.

— Е, да. Много лошо щеше да стане, ако се бях отказал да правя контролно. Миналата година си спомняш как ритнах тебешира, когато се отказах да говоря и тя ме изгони — оправда се Емо.

— Тя постъпи много подло.

— Да, тя винаги постъпва подло. Тя си е подла по рождение. Сигурно има засегнат мозъчен център и затова е такава маниачка — каза Емо с малко по-висок глас. — Тя прекалено много се престарава. За младите учителки не е полезно да се престарават толкова.

— Полезно е — поправи го Славчо, — полезно е, защото се издигат в очите на директора.

— Тя е голяма подлизурка в такъв случай — възнегодува Емо.

— Какво да се прави!

— Стига сте приказвали! — обърна се Росина от предния чин, която седеше с Дора и беше голяма зубрачка.

— След пет минути би звънеца, а след още пет физичката събра контролните само на тези, които беше видяла, че не преписваха.

— Киро се смееше и късаше контролното си, когато физичката излизаше.

Тя не му го беше взела и сега на него му беше весело. В такива случаи учениците се радваха, но без да знаят защо.

На Емо и Славчо физичката им взе контролните и дори им каза, че само заради честността си те заслужават тройка.

— И този час свърши — въздъхна Славчо.

— Свърши, ама ще видим после като ни изпраска по една цвайка на контролните — песимистично изрече Емо и в този момент би звънецът за влизане в клас.

Четвърта главаПРЕКЪСНАТИЯТ ЧАС

В класа цареше оживление след контролното по астрономия. Едни се хвалеха, че не беше прибрала тетрадките им, други — че не ги беше разбрала, дето са преписали, трети — че написали всичко дословно, както било в учебника.

Емо не обичаше да се хвали и не разгласи из класа, че физичката щяла да му пише тройка само заради честността му.

Мариана и Киро се биеха с тебешири, а Пешо налагаше Елито, което нямаше сила да се съпротивлява. Райчо и Румен пък спореха с Дора и Росина, дали са идвали чуждоземни космонавти на Земята, но викаха и ръкомахаха така силно, че човек можеше да си помисли, че се карат.

Емо излезе в коридора и в същия момент би звънецът за учителите. Щяха да имат час по основи на комунизма. Беше дошла някаква нова учителка, защото старият бил отишъл да се преквалифицира.

Новата учителка се зададе от другия край на коридора. Беше страхотно дребна.

— Бре, че ситно! Кой знае какво зло ще е! — възкликна Славчо, който също беше излязъл от стаята.

— Клас, стани! Идва! — изреваха няколко гласа и цялата тълпа от коридора се юрна в стаята, като се блъскаше.

В класа настъпи суматоха и докато десетина души прескачаха през чиновете, новата учителка по основи на комунизма се вмъкна в стаята.

— Ученици! Защо не сте в редици? Подредете се! — извика тя.

Всички се спогледаха, някои се изсмяха. Откъде накъде пък подредени в редици! Това не се практикуваше в техния клас. И ето ти, идва някаква си нова учителка и на това отгоре не се гледа каква е малка, ами се перчи, идва ти, и — подреди се в редица!

— Защо не се подреждате? — извика тя. — Какъв е този недисциплиниран клас?

— Ха-ха-ха! — отговориха й от дъното на стаята.

— Тази другарка много иска!

— Айде, бе! Подредете се, че да не писка! — извика Славчо.

Класът се подреди по необичайния за него начин — един зад друг — и учителката каза:

— Здравейте, ученици!

— ?!

— Какво ме гледате? Не знаете ли как се отговаря?

Пак нововъведение! Всички са удивени.

— Здрасти! — провикна се някой от по-задните.

— Не се отговаря така, а: „Здраве желаем, другарю учител!“ — поясни учителката.

— Ха-ха-ха! — изсмя се пак някой.

— Здравейте ученици!

— Здраве… желаем… другарю… учител — едвам-едвам изрекоха няколко ученика. И, разбира се, това нещо беше ново за тях. Откъде накъде така ще ги поздравява! Няма сякаш „добър ден“ или поне „добро утро“, ами „здравейте“!

— Седнете, ученици — каза учителката. — Дежурният да каже отсъстващите.

— Няма отсъстващи.

— Добре. Кой ще каже кой е предметът на философията? Ученичката там, на предпоследния чин. Да, да, ти.

— Не зная.

— Как така не знаеш! Как може такова нещо? Кой ще каже? Ти там, на последния чин — тя показа Славчо.

— Предмета на философията е… мм… предмета на философията… мм… ами… мм…

— Кажи ти — тя посочи Емо.

— Това не ни е предадено — рече Емо, защото то беше самата истина.

— Как да не ви е предадено, как да не ви е предадено! Я да ви видя тетрадките.

— Ето! Ето, другарко — предложиха си няколко души тетрадките.

— Да! Виждам, че не сте писали по въпроса за марксленинската философия, но сигурно от мързел не сте го записали.

— Не е вярно! Губихме десет пъти часовете по комунизъм — извикаха от предните чинове.

— Зная, но мисля, че този въпрос ви е предаден.

— Не е!

— Кой знае!

— Така е! Вижте във всички тетрадки. Всички не могат да не запишат поне точката — извика Емо.

— Добре, да речем, че е така.

— Не да речем, ами направо си е така — обади се пак Емо.

— Добре, добре. Сега си запишете, че философията е най-общата наука, майка на всички науки…

— Ами кой е бащата?

— Не ме прекъсвайте, моля! От нея са произлезли всички други науки и затова предметът на философията е…

— Чакайте, много бързо диктувате!

— Не можахме да запишем!

— Повторете го пак!

— Ще го повторя. Философията е…

В този момент на вратата се показа заместник-директорката и каза:

— Само за момент. За две минути ще си свърша работата.

И влезе.

— Тук е единадесети…

— „Б“.

— „Б“. Добре. Вие кой номер сте? — попита една ученичка от първия чин.

— Втори.

— Да се подстрижете. С такава дълга коса не се позволява в училище.

— Ама, аз…

— Никакви отстъпки! Вие сте ученици в единадесети клас и трябва да знаете правилника.

— Откога почнаха да стрижат и момичетата? — провикна се Славчо.

— Вие кой номер сте?

— Десети.

— Също. Вие? — тя посочи Киро.

— Аз ли? Защо?

— Кой номер сте, ви питам.

— Защо?

— Казах ви! Трябва да се подстрижете.

— Двадесет и четвърти.

— Утре ще дойда и ще ви проверя. Вие кой номер сте?

— Първи.

— Вие?

— Двадесет и осми.

— Вие? — тя посочи Емо.

— Тридесет и трети — излъга той.

— Вие?

— Петнайсети.

— Вие?

— Тридесети — излъга и Славчо.

Така директорката изреди почти целия клас в тетрадката си, каза на записаните да се подстрижат „прилично“ и си излезе.

— Досрамя ги от чистките пред вратата, когато връщаха цялото училище, та решили да си записват — извика Емо.

— Въдворяват ред и дисциплина — допълни Славчо.

— И то точно сега намерили, когато след два дена заминаваме на екскурзия.

— За да приличате на ученици на екскурзията — каза новата учителка.

— За да приличаме на шебеци в главата, не на ученици — извика Емо.

— Нали трябва да сте подстригани прилично. Три сантиметра коса трябва да имат момчетата — поясни учителката.

— Сега сигурно не сме подстригани прилично, а неприлично, така ли? — извика Киро.

— Е-е! Нали трябва да представяте гимназията в другите градове — изрече авторитетно учителката.

— Ще кажат: „Кои ли са пък тези селяндури, дето са се подстригали като американски войници или като казаци“ — извика Славчо.

— Ще заприличаме на затворници с тези три сантиметра коса — каза Румен.

— Няма да се подстригваме, бе! Какво ще се престараваме като тях! — извика Емо. — Тези глупави правилници са само, за да ни окепазяват в главите и в облеклото и въобще!

В този момент свърши часът и новата учителка по комунизъм излезе с дневника под мишница.

Пета главаГОЛЯМОТО МЕЖДУЧАСИЕ

Емо и Киро веднага отидоха в малкия салон по физическо възпитание, където имаше маса за тенис. Те бяха вечните съперници в различните спортове и затова сега започнаха с настървение да играят, като се стараеха повече от всякога.

— Хайде, стига си се левачил — извика Киро на Емо и заби топчето в мрежата.

— А пък ти стига си приказвал — каза Емо и би сервис.

— Девет на три за Емо — каза Славчо, който броеше точките.

— Ти стига си лъгал, бе! — изкрещя раздразнено Киро.

— Как ще лъжа, бе! Питай и другите — ядоса се Славчо.

— Ей, Румба, толкова ли е?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Как да не съм сигурен!

— Добре! Девет на три да бъде! — извика Киро и продължи играта.

— До колко гейма ще играем? — попита Емо.

— Пет.

— Добре!

— Десет на пет.

— Оха!

— Десет на шест!

— Оха!

— Десет на седем.

— И-иха!

— Десет на осем.

— Олрайт!

— Десет на девет.

— Какво ще кажеш, а? — доволно каза Киро и се огледа тържествуващо наоколо.

— Нищо.

— Единадесет на девет.

— Добре!

— Дванадесет на девет.

— Добре.

— Тринадесет на девет.

— Добре! Добре!

— Четиринадесет на девет.

— Оха!

— Петнадесет…

— Оха!

— Шестнадесет…

— Добре!

— Седемнадесет на девет.

— Момиченце ще стане!

— Осемнадесет…

— Добре!

— Деветнадесет!

— Окей!

— Двадесет!

— Олрайт!

— Двадесет и едно!

— Момиченце! Киро момиченцето! — Извика Емо.

— Добре, бе! На другите геймове ще видим.

— Да, разбира се! Хайде!

— Почвам!

— Хайде!

— Добре!

— Така!

Отстрани зрителите се увеличаваха, по прозорците се натрупаха любопитни „зайци“, както наричаха деветокласниците.

— Славчо, я ги разгони тези! — извика Киро, който беше започнал да губи и този гейм.

Славчо изгони всички, които не бяха от единадесети клас, а докато правеше това, Емо спечели и втория гейм.

— Още едно геймче и Киро е бит — извика Емо.

— Не се знае!

— Ще видим.

— Почвай!

— Дръж се!

Киро падна и третия гейм.

— Е, още два, нали?

— Да.

— Ще станеш голямо девойче, ако те бия и тях.

— Какво, бе? Сякаш не съм те бил и аз!

— Кога, бе? Какви са тези смешни работи, дето ги разправяш?

— Абе, ти все забравяш…

— Добре, почваме ли?

— Да.

Киро беше ядосан и не можеше да се владее.

— Славо, колко станаха? — попита Емо.

— Тринадесет на три!

— Бре!

— Четиринадесет…

— Оха!

— Петнадесет…

— Оха!

— Шестнадесет…

— Абе, Киро, какво правиш?

— Седемнадесет.

— Хайде да спрем. Двата гейма му ги давам!

— Не ги искам! Ще продължим!

— Добре!

— Осемнадесет.

— Щом не иска!

— Деветнадесет!

— Така е!

— Двадесет!

— Свърши се тя!

— Двадесет и едно!

— Четири на нула!

— Да си свършим и петия! — извика Киро, макар че вече не можеше да диша.

— Колко минути има?

— Пет.

— Добре! Почваме.

— Едно за Емо.

— Така!

— Две за Емо.

— Така!

— Три.

— Добре!

— Четири.

— Окей!

— Пет.

— Олрайт!

— Шест.

— Оха!

— Седем…

— Добре!

— Осем!

— Бре!

— Девет!

— Я-а! Какво правиш, бе, Киро?

— Десет!

— Това е то!

— Единадесет!

— Туй то!

— Дванадесет!

— Не може да се запише!

— Дванадесет на едно.

— Записа се!

— Дванадесет на две.

— Не беше, ама хайде!

— Тринадесет на две.

— Добре.

— Четиринадесет.

— Добре.

— Петнадесет!

— Добре!

— Шестнадесет!

— Оха!

— Седемнадесет!

— Я виж ти!

— Седемнадесет на три.

— Хм!

— Седемнадесет на четири.

— Бре!

— Седемнадесет на пет.

— Внимавай, Емо!

— Така, Киро!

— Внимавай и го изяж!

— Карай все така!

— Седемнадесет на шест.

— Я!

— Седемнадесет на седем.

— Още десет!

— Доста са!

— Седемнадесет на осем.

— Какво правиш, бе, Емо?

— Ето!

— Осемнадесет на осем.

— Видя ли?

— Деветнадесет на осем.

— Още две и ще бъдеш най-голямото девойче в гимназията.

— Голямо чудо!

— Това ти е за урок, дето много приказваш!

— Двадесет.

— Да знаеш друг път да не се хвалиш много и да не приказваш назад-напред, врели-некипели!

— Двадесет и едно!

— Моите почитания!

— И моите! — Киро захвърли хилката, изплю се и излезе засрамен.

— Друг път ще знае! — каза Емо.

— Няма да се хвали толкова — захили се Славчо.

— Браво, бе, Емо! — поздрави го Райчо. — Направи го смешен!

— За урок му е!

Шеста главаПОДСКАЗВАЧЪТ

Когато Емо влезе в класната стая, Киро лежеше на чина си, а всички останали буйстваха. Иванчо и Пешо си подхвърляха една малка гумена топка, а момичетата се мъчеха да им я вземат. Скачаха, хвърляха се отчаяно, стъпваха по чиновете, за да бъдат на по-високо и по-лесно да хванат топката. Но не им се удаваше. Иванчо и Пешо си играеха и се забавляваха с безсилието на момичетата. Най-после Елито стигна топката, защото беше и най-високата от всички, и я хвана. Сега момичетата започнаха да се забавляват с безсилието на двете момчета. Изведнъж топката се удари в един от глобусите на тавана и падна в ръцете на Емо. Той я подхвърли леко и й нанесе страхотен удар с крака си. Топката се заби точно във високоговорителя, който се намираше над черната дъска.

— Бре! Да исках да го уцеля, нямаше да мога! — засмя се Емо.

— Стига сте ритали така силно топката! — извика Мерито и впи ноктите си в ръката на Иванчо, който я беше хванал и искаше да й вземе топката. Иванчо изрева и измъкна окървавената си ръка.

— Изрежи си ноктите, ма! — извика ядосано той и започна да ближе дълбоките следи от Мерините нокти. — По дяволите! Виж какво ми направи!

— Голямо чудо! Ще ти мине!

— Глупачка!

— А пък ти — ненормален!

— Смахната!

— Идиот!

— Ще те науча аз тебе!

— Я си гледай работата!

В същото време би звънецът и Иванчо и Мерито се разделиха, гледайки се като куче и котка.

Емо и Славчо стояха пред вратата. Излезе и Райчо и каза на Емо:

— Ей, майка му стара! Ще подсказваш по английски, щото съм пълен гроб!

— Бъди спокоен! — увери го Емо. — Поне по английски мога да ти подсказвам.

— Мистър Пърси идва! — долетя Румен от другия коридор като хала и едва се спря на вратата.

— Stand up, class! — извика Емо.

— Stand up, everybody! — изкрещя Искра, като нахълта в стаята и насмалко не събори Славчо.

— Е-е! По-полека, де!

Мистър Пърси, който беше учителят по английски, влезе. Той беше млад човек, англичанин по народност. Трудно се справяше с български и затова учениците му се смееха много. Това, разбира се, не го смущаваше твърде, защото беше добър по душа човек и лудориите на учениците той отдаваше на възрастта им. В този клас, който беше единственият единадесети, в който се изучаваше английски език, имаше само трима или четирима души, които „чаткаха“ английския и бяха опора на останалите. Мистър Пърси се мъчеше да втълпи на учениците, че с подсказване няма да се научи английски, но това беше навик в тях и всеки се надяваше да изкара с подсказване. И, разбира се, изкарваха вече трета година. Емо беше най-специализираният подсказвач по английски и много се надяваха само на него. Мистър Пърси знаеше това, но не можеше да направи нищо, не можеше дори да го залови на „местопрестъплението“. Емо „пипаше“ умело и подсказваше вече трета година.

— Good morning, students! — каза Мистър Пърси, след като класа утихна.

— G’mornen’ Mr Percy — провлечено изрекоха няколко гласа.

— Sit down, please! — рече Мистър Пърси и остави дневника на катедрата.

— Who is on duty? Кой е дежурен?

— I’m… — каза Киро и се надигна флегматично.

— Who is absent to-day?

— No body is.

— Nobody? Alright.

Мистър Пърси попита кой урок имат, отвори учебника си и каза всички да си покажат домашните работи.

— We haven’t any homework! Нямаме домашно! Развикаха се учениците.

Както и да е, разбраха се, че не им е давал домашно и класът се успокои.

Мистър Пърси започна да изпитва. Накара Райчо да прочете част от урока.

Емо беше седнал точно зад него и умело му продиктува всичко.

След това Райчо трябваше да преразкаже прочетеното. С помощта на Емо горе-долу успя. Най-накрая Мистър Пърси му зададе няколко въпроса и Райчо, с големи мъки, успя да им отговори, защото Мистър Пърси беше застанал точно до Емо и подсказвачът трябваше да казва отговора на Славчо, Славчо от своя страна на Румен, който седеше с Райчо, а Румен да казва на изпитвания. Доста трудно беше, но все пак Райчо изкара четворка.

Мистър Пърси изпита и Румен. И на него писа четири. Емо „пипаше“ умело, макар и сам да осъзнаваше, че не постъпва правилно. Но нямаше как. Съучениците му от осми клас още не бяха получили нужната подготовка поради липса на учител по английски език. Най-главното беше изпуснато. Много от този клас не можеха дори да пишат и четат по английски. Някои просто не се поддаваха на сложния английски правопис, други от мързел не искаха да се научат, трети се мъчеха, но несистемно и хаотично и така не постигаха успех. А Мистър Пърси, стриктно, като англичанин, спазваше учебната програма и не се отклоняваше от нея. Пък и нямаше време да се отклонява.

Затова Емо си подсказваше всеки път.

А английският език измъчваше горките ученици. Затова те си го връщаха на Мистър Пърси и постоянно му се смееха, когато той се мъчеше да им говори на български.

Учениците, всъщност, винаги търсеха изкупителна жертва. Просто това им е в психиката. За толкова години в училището те се научават, наред с полезните неща, и на различни хитрости и трикове, които използваха, за да улеснят живота си, който беше отежняван от много излишни неща.

Седма главаБОЛНАТА МЕРИ

— Mr Percy, may I go out? — по едно време се надигна Мерито, ужасно пребледняла.

— Yes, you may… But… what’s the matter? Are you sick?

— Oh, yes, I’m very sick.

Мерито излезе, като едва се влачеше.

— Мога ли да я придружа? — извика Емо.

— Да, да, може да падне — отговори загрижено Мистър Пърси.

Емо изхвръкна от стаята и настигна Мерито.

— Има ли ти нещо, или?

— Ха-ха-ха! Ти пък!

— Щом го помоли по английски, явно нищо ти няма. Впрочем, трябва да отидеш на психиатър.

— Защо?

— Хм! Защо! Защото когато трябва да говориш на английски, мълчиш като пън.

— Това не значи, че сега съм откачила.

— Малко ме съмнява.

— По-добре ти да отидеш, защото от време навреме те прихващат едни…

— Какви?

— Ами такива.

— Явно, че ти мърда нещо. Това трябваше да го направиш, да речем, по физика, или сега, какво остава?

— Математика и химия.

— А така! Математика и химия! Малко ли е то?

— Че аз мога пак да го направя. Да не мислиш, че съм толкова…

— Глупава.

— Е-е! Ти пък!

— Ами не! Не си глупава!

— Не съм ами!

— Да, да, не си.

— Стига!

— Добре, де! Няма повече. Хайде да отидем в сладкарницата.

— Ако ме почерпиш.

— Бре! За какво си прави устата!

— Нали си кавалер!

— Глупости! Ама да не си помислиш нещо, можеш да си спокойна, че ще те почерпя.

— Няма да си бръкнеш дълбоко в джоба.

— Разбира се, въобще няма да си бръкна, защото и не печеля.

— Я, гледай, колко съзнателен бил!

— Ами как?

— Гледам те и ти се чудя. Докато ходиш на училище, естествено, не можеш да печелиш. Майка ти и баща ти са длъжни да ти дават пари.

— Бре! Ти защо не станеш адвокат?

— Защо?

— Ами, много знаеш.

— Че защо? Не е ли така?

— А, така е, така е. Само че аз не мисля като тебе.

— Аз ти казах, че си много съзнателен.

— Да, разбрах. Какво искаш да ти купя?

— Една кифла и една боза от осем.

— Я, гледай!

— Какво, много ли е?

— А, как ще е много. Просто възклицавам.

— Знаеш ли как е боза на английски?

— Отде ще знам.

— Да, ама аз зная. Боза си е боза, само че се пише с ейч накрая.

— Ти го знаеш много този английски, само дето не можеш да стоиш в клас.

— Ами ти защо излезе след мен?

— Аз ли? Просто така.

— А, да! Просто така! И на тебе не ти се стоеше в клас, пък викаш по мене.

— Хайде, по-бързо си пий бозата, че звънецът би.

— Ей сега.

Когато влязоха в класната стая, както винаги видяха ужасна бъркотия. Всичко това беше заради малката гумена топка. Подхвърляха я, взимаха я, биеха се, дращеха се, блъскаха се, крещяха — всички заедно — и момичета, и момчета. Момчетата много лесно се оставяха да им вземат топката, защото може би им правеше удоволствие. В такива моменти момичетата ликуваха.

— Киро, ей, Киро! — провикна се Емо от вратата. — Викат те на телефона.

„На телефона“ значеше в коридора. Киро изхвърча от стаята.

— Кой ме вика?

— Една мадама.

— Къде?

— Ей там.

— Я, гледай! Киро само с какви мадами ходи! — каза Славчо и се захили. После попита Емо: — Ами ти къде беше?

— В сладкарницата. Черпих Мерито.

— Бре!

— Какво „бре“?

— Тази еснафка!

— Знам, че е такава. Даже допреди малко ми развиваше разни теории. Остави се!

— Тя е ненормална.

— Аз й казах нещо подобно.

— Англоманка.

— Като си е сложила английско заглавие, мисли, че е нещо — намеси се в разговора и Пешо, който хвърляше навсякъде по едно ухо.

— Такава си е тя — каза Емо. — Не можеш я оправи.

— Откъде знаеш, че няма да я оправя? — със самочувствие попита Пешо.

— Знам, ами! Тя тебе може да оправи, а не ти нея.

— Я-а!

— Я-а, я! Хайде, опитай.

— Защо не!

— Добре де, а как?

— Ще намеря начин.

— По-добре да си стоиш на спокойствие.

— Ами!

— Прави, каквото щеш!

— Ще видиш! Кротка като агънце ще я направя!

— Ха-ха-ха! — засмя се Славчо, а Пешо влезе в стаята.

— Приказва напред-назад — каза Емо.

— Какво да го правиш?

— Пускай го да пасе!

— Не ме интересува.

— Нито пък мене.

След малко излезе Кръстьо и каза:

— Хайде да направим една черта на пода и да оставим малък отвор, че да караме оттам да минават зайците.

— Хайде — съгласиха се Емо и Славчо.

Отначало „зайците“, т.е. деветокласниците се опитваха да се съпротивляват, но Кръстьо, Емо и Славчо ги „вкараха в релсите“. И те не знаеха защо правят това, но сигурно, за да се забавляват.

— Единайсети „Б“ клас са хулигани! — извика едно момиченце и побегна, като се шмугна зад Емо.

— Дръжте заека! — извика Славчо и другите се разсмяха.

— Я, гледай! Тези зайци почнаха много да знаят — извика Емо, след като накара няколко деветокласнички да минат „през вратата“.

Те, естествено, не му останаха длъжни и вдигнаха една олелия, че нашите герои се отказаха от по-нататъшното забавление.

Звънецът за учителя удари.

Осма главаУЖАСЪТ НА ГИМНАЗИЯТА

— Ей, даскалицата я няма! — изрева Румен, който всяко междучасие „дебнеше“ в другия коридор.

— Ще дойде — успокои го Емо.

— За какво ми е да идва.

— Ами да се учиш.

— Бре! Тази ако се домъкне сега, ужас!

— Какво да правиш! Това е.

— По дяволите всички даскали като нея!

— Значи всичките.

— Е, не баш всичките, ама повечето.

— Идва!!! — Киро връхлетя в стаята и повлече след себе си тези, които стояха на вратата.

— Кой идва? — провикна се Иванчо.

— Математичката.

— Леле! Ужас!

— Стига сте се вайкали! — каза Емо. — Голямо чудо, като е математичката! Да не е горски, я!

— Абе, остави се! То по-добре да е горски — въздъхна дълбоко Славчо и в това време в стаята влезе математичката.

— Какъв е този шум, ученици? Как може такова нещо! Малко да закъснееш, ще вдигнат училището на главите си! Вие сте единственият клас, който вдига такъв шум!

— Не сте ги чули другите, затова — каза Емо.

— Не съм ги чула, именно защото не вдигат такъв шум като вас. А пък сте единайсети клас. Последна година. Може ли такова нещо! — продължи поучителното си слово математичката. — В такъв шум не може да се работи… Сядайте. Кой отсъства?

— Няма отсъстващи.

— Я проверете по-добре! Може някой да е изчезнал.

— Няма.

— Добре, само да не се окаже, че няма някого. Ще пиша отсъствие и на дежурните.

— По правилник не може! — провикна се Киро.

— Не може, ама и вие го спазвате толкова този правилник.

— Това не значи, че и вие няма да го спазвате — извика Емо.

— Стига толкова! Нямаме време повече. Трябва да изпитвам.

— А-у! –чуха се няколко гласа.

— Леле!

— Бог да ми е на помощ!

— Стига, бе!

— Гледай си работата!

— Само да не ме изпита, пък всичко друго — хубаво!

— Да излезе двайсет и четвърти номер!

— А-а!

— Киро…

— По-дяволите! — изруга под носа си Киро и добави: — О, другарко, ама защо мене?

— Хайде, излизай! Тебе улучих.

— Е, че глупава работа!

— Хайде, хайде! Нямаме време.

— Какво да правя?

— Как какво да правиш! Изведи зависимостта между ъгли, които се допълват до нула, деветдесет и сто и осемдесет градуса.

— Какви зависимости?

— Боже! Ти не си си чел урока!

— Как да не съм го чел! Забравих го.

— Я си сядай. Две ще ти пиша.

— Голямо чудо!

— Не е малко. В единайсети клас си.

— Какво от това!

— Трети номер да излезе.

— Не мога да говоря, другарко.

— Как така да не можеш! Знаеш ли, че се пише единица за отказ от място?

— Добре, ще изляза, за да ми пишете двойка.

— Я си сядай! Девети номер.

— Другарко, вчера не можах да си науча добре.

— Какво е това безобразие! Я извадете по един двоен лист!

— Днеска правихме вече контролно! — извика Емо.

— Пак ще правите!

— Няма да правим!

— Как няма да правите! Я пишете!

— Другарко, за един час две двойки не могат да се пишат — засмя се Киро.

— Добре, ти няма да пишеш.

— Какви са тези своеволия!

— А вие не правите ли своеволия?! — математичката беше почервеняла и ядосана, дори вбесена. — Пишете урока! И по-бързо, защото имам да предавам. Има двадесет и пет минути до края.

— Няма да можем!

— Добре, хайде пишете. До края на часа ви давам време.

— Бре, колко благородна! — каза Емо тихо на Славчо.

— Самото благородство! Ами я по-добре кажи нещо.

— Почти нищо не си спомням. Имаше някакви кръгове и не знам какво си още.

— А, тригонометрични окръжности!

— А, така!

— Ей, Доро, я кажи нещо — бутна я Славчо.

— Чакай малко, да свърша и ще ви продиктувам — прошепна Дора и продължи да пише. — Слушайте — каза тя след малко. — Начертайте окръжността и ъглите алфа и минус алфа.

— Готово.

— Дето се пресичат рамената с окръжността, напишете „ем“ и „ем“ едно главни.

— Готово.

— Центъра „О“.

— Готово.

— Пишете сега: синус алфа равно на ем едно ем с черта отгоре. Косинус алфа равно на О-ем едно с черта отгоре. След това: синус скоби минус алфа равно на ем едно ем с черта отгоре. Следователно косинус алфа е равно на косинус минус алфа. Синус алфа е равно на минус синус минус алфа. Сега за тангенса…

— Дора, не приказвай!

— По дяволите!

— Хайде, слушайте! Тангенс алфа е равен на синус алфа върху косинуса, равно на минус синус минус алфа върху косинус минус алфа, равно на минус тангенс алфа.

— Добре, за котангенса ще си го напишем.

— Готови ли сте?

— Да.

— Сега до деветдесет градуса.

— Дора, не приказвай! Защо не пишеш?

— Пиша.

— Не се обръщай назад и не приказвай!

— Ех, че мръсница! — каза Славчо.

— Нищо, ще си го напишем сами — успокои го Емо.

— Емиле, не приказвай.

— Не приказвам.

— Само говориш. Ако хвана някой да говори още веднъж, ще го изхвърля и ще му пиша единица.

— Глупости! — каза си Емо и продължи да пише, каквото му дойде на ума, разбира се.

Славчо, също измислящ урока в момента, се задълбочи и пишеше всевъзможни варианти.

— Киро, не подсказвай!

— Как ще подсказвам, другарко, аз не си знам урока.

— Не си знаеш урока, ама си отворил учебника.

— Какъв учебник, другарко?

— Абе, то с вас човек на глава не може да излезе! Я се махай от стаята, че пречиш на другите.

— Как ще им преча.

— Излез!

— Ще изляза. „Кураж, дружина, вярна, сговорна…“

— Излизай!

— Е-е! Не виждате ли, че излизам! — вратата се хлопна и в стаята зацари тишина. Тягостна и гробна.

Емо и Славчо написаха новите варианти на урока и се приготвиха да излизат.

— Мария, я дай този лист!

— Какъв лист, другарко?

— Ей онзи, дето е в джоба ти. Дай, дай! Не се прави…

— Ето, другарко, никакъв лист нямам.

— Я да видя!

— Ето!

— Хм! Големи шмекери сте вие!

— Какви шмекери, другарко, никакъв лист нямаше!

— Интересно! А-а! Райчо! Какво е това?

— Книга, другарко.

— Каква е тази книга? Я я дай!

— Ама тя няма да ви е интересна.

— Я гледай! Чете романи в час, когато другите правят контролно. Интересно.

— Ами какво да правя, другарко?

— Боже, господи!

В това време би звънецът и математичката извика:

— Всички предавай!

— Един момент.

— Няма време, предавай!

Девета главаГОСПОДАРИ НА ПОЛОЖЕНИЕТО

Оставаше само часът по химия, но нашите приятели както винаги използваха междучасието да се налудуват. Закачаха „зайците“, показваха превъзходството си над тях, като ги караха да минават през определено място — нито сантиметър настрани. Който не се подчиняваше, беше връщан да мине отново, само че през разрешеното място, а не през забранената зона, строго охранявана от садистичните единадесетокласници.

— Всеки да минава през вратата! — извика Киро и накара няколко „заека“ да се подчинят на заповедта му.

— Не се опитвай да правиш нарушения!

— Само през вратата!

— Ей, я се върни!

— Минавай само оттук!

— Не се отклонявай!

И много такива възгласи и заповеди се чуваха в коридора, където единадесети „Б“ беше единственият единадесети клас. Останалите бяха в другите краища на гимназията и по другите етажи. В този коридор нашите приятели бяха господари на положението.

— Ей, един заек мина отзад!

— Дръж го!

— Стой!

— Я се върни!

— Връщай се!

— Няма пък! — извика „заекът“ и избяга.

— Единадесети „Б“ клас са хулигани! — извика едно момиченце. Емо се обърна и видя, че е онова „зайче“, което предното междучасие беше извикало същото.

— Дръжте заека! — извика Киро и Емо с едно протягане хвана непокорната.

— Охо! Тя имала и учебник! Конфискува се! — каза Емо и издърпа от ръцете на смаяното момиченце един учебник по машинознание. — Я гледай! Тези зайци са влюбени в машинознанието. Много го учат. Даже и в междучасието.

— Ти пък откъде знаеш в кого съм влюбена! — озъби му се „зайчето“.

— Ха-ха! Не се гледа колко е малко, ами много знае!

— Знам пък!

— Ти освен уроците си, друго не трябва да обичаш — каза Киро и се захили.

— Обичам пък!

— Кого? — запита през смях Емо.

— Тебе!

— Я, гледай! Малко си още.

— Не съм пък!

— Върви при майка си да ти даде млечице!

— Няма! Вие всички сте лоши! Хулигани!

— Славчо, я остави учебника в стаята. — Емо даде конфискувания учебник на приятеля си и каза — Ти знаеш ли какво значи хулигани?

— Знам. Такива като вас! — извика „зайчето“.

— Малко, пък много знае.

— Пусни ме!

— Върви по дяволите! Никакъв учебник няма да ти върна.

— Ще се оплача на класната.

— Знаеш ли колко само ме е страх от твоята класна!

— Дай ми учебника!

— Накрая на годината ще ти го дам

— Ами аз откъде ще уча?

— Откъдето намериш.

— Моля ти се!

— Щом ми се молиш, ще ти го дам.

— През това време останалите „въдворяваха“ ред. Райчо и Румен конфискуваха пет-шест гъби, за да има с какво да се изтрива дъската. „Зайците“ протестираха, но не можеха да направят нищо.

Изведнъж Райчо, който беше влязъл погрешно в един девически десети клас, изхвръкна без горната си дреха, а след него като гарги се разкрещяха десетокласничките.

— Гъби ще крадеш, а! Няма да ти върнем сакото!

— Дайте ми сакото!

— Вижте го! Краде, а иска милост!

— Ей, рагаци, помагайте! — извика Румен и излетя от същата стая с един стол.

— Стола срещу сакото! — извика Райчо.

— Кретени! — извика една десетокласничка.

— Дръжте го! Него срещу стола! — извикаха няколко други и хванаха нещастния Райчо, преди да е успял да се опомни. Вмъкнаха го в стаята, като го държаха яко, така че той не можеше да се измъкне.

— Надя, отиди да преговаряш.

— Отивам. Какво да им кажа?

— Всичките гъби, дето ги взеха от деветите класове и стола срещу този кретен.

Надя отиде и се върна с празни ръце.

— Какво стана?

— Оня идиот Емо каза, че Райчо щял да се оправи сам. Вика, че интересите на класа му не били интереси и на Райчо.

— А! Виждаш ли какви приятели имаш!

— Много са си добри рагаците.

— Виж какво. Ще те пуснем, само че ще работиш за нас.

— Я гледай! ЦРУ!

— Аз ти казах! — това беше най-нахаканата от всички.

— Я си гледайте работата!

— Виж какво! Ако не вербуваш за нашите момичета достатъчно момчета от гимназията, ще ти строша главата!

— Бре, че страшни!

— Аз казах!

— Пък и важни!

— До утре ако не вербуваш вашите, как ги каза, а, да, рагаци, ще ти счупя лично главата.

— Това е наказуемо от закона.

— Ще видиш ти един… закон!

— Хайде, че би звънеца!

— В събота трябва да направим джумбаре с твоите рагаци.

— Моите рагаци си имат с кого.

— Разкарай се сега и утре те искам да докладваш! Хайде, изчезвай.

— Откачени! — каза Райчо и излезе от девическия клас, обличайки сакото си.

— Какво стана? — срещна го Емо.

— Майтап!

— Какъв майтап?

— Искат да правят оргия с нас.

— Каква оргия?

— Джаболо.

— Какво джаболо, бе!

— Джумбаре.

— То наистина било майтап. И какво искат друго?

— Да запазя рагаците за тях.

— Ха-ха-ха-ха! — изсмя се Емо и то така, че започна да се превива от смях. — Явно не познават единадесети „Б“ клас!

Десета главаСКОРОСТТА НА РЕАКЦИИТЕ

Емо връхлетя в стаята и се натъкна на Марина.

— Оо-ох! — извика съученичката му.

— Много се извинявам — съчувствено се обърна към нея Емо и изкрещя — Идва!!! Маринке, не ми се сърди — продължи той.

— Не ти се сърдя, ама по-внимателно влизай.

— Друг път ще внимавам.

— Клас, стани — извика дежурната и всички се намериха за съвсем кратко време по местата си, а след като химичката влезе, се заизмъкваха бавно-бавно от чиновете си.

— Е-е! Сякаш сте старци! — възмути се химичката. — Скапали сте се, не приличате на гимназисти, и то най-вече абитуриенти! Вярвам, изморени сте, но и аз съм изморена. Хайде, сядайте.

Вратата се открехна и в отвора се показа симпатичното личице на новата Емова познайница. Тя се усмихна на Емо и извика:

— Хулиган!

След това затвори вратата. Емо се замисли. Какво искаше от него това „зайче“?

Киро се обади шепнешком отпред:

— Емо, този заек си търси белята!

— Ще си я намери, щом толкова му се иска! — каза Емо и в същия момент му стана много неприятно. — Голям глупак е този Киро — прошепна той на Славчо. — Какво ми се бърка в работите!

— Лапнал е по твоя заек — също шепнешком му отвърна Славчо.

— Той не е мой заек.

— Е, нищо, важно е, че търчи по тебе.

— Какво търчи, по дяволите! Нека Киро си троши главата с него!

— Кириле, излез на дъската — чу се гласът на химичката, която до този момент беше преброявала няколко пъти класа, да не би някой да е изчезнал.

— Ама, другарко, днес всеки час ме изпитват! — запротестира Киро.

— Нищо, нека след това да се хвалиш, че еди кой-си ден са те изпитали по всичките предмети.

— Ама, другарко, само три пъти имат право да ме изпитват.

— Няма такъв правилник. Ще излезеш ли?

— Не.

— Ще ти пиша двойка.

— Пък пишете ми.

— Излез ти, Емиле.

— Не искам.

— Как така! Как да не искаш!

— Не съм добре.

— Как така да не си добре! Я излез, иначе ще ти пиша двойка.

— Добре, и за какво да говоря?

— За скорост на химичните реакции. За днес това ни е урока, нали?

— Откъде ще знам!

— Какво? Ти не си знаеш урока!

— Не.

— Сядай си тогава.

— Не, ще изляза.

— Защо ще ми губиш времето?

— Защо да ми пишете за нищо двойка?

— Добре, излизай, да видим какво ще кажеш.

— Ама че глупав късмет!

— Марина, излез и ти.

— Виждаш ли, ако не се бяхме сблъскали, нямаше да ни изпитат! — прошепна Марина, когато отиде на дъската.

— Какво да правя.

— Нищо. Знаеш ли си урока?

— Не.

— И аз.

— Хайде, Емиле, говори.

— Чакайте да си помисля малко.

— Няма какво да те чакам. Марина, ти ще говориш ли?

— Не мога.

— Боже господи! Днес никой ли не си знае урока?

— Не! — чу се от дъното на стаята.

— Значи, трябва на целия клас да пиша двойки.

— Няма да са действителни — обади се Райчо.

— Така ако се учите, по новия правилник никой няма да има примерно поведение — заплаши ги химичката.

— Какъв е този нов правилник? — запита някой.

— За определяне на поведението. Основното ще бъде добро.

— Значи на мижитурките ще се връчва примерно — каза Емо.

— Как така на мижитурките! Човек с изявена трудолюбивост, ученолюбивост, отличен успех, трудови навици, честност, откровеност, другарско отношение, чувство за колективност, критическо отношение към другарите си…

— А не към учителите! — извика някой.

— … към себе си, въобще, човек, който дава пример и със своя пример увлича другите, той ще има примерно поведение.

— Вие как ги разбирате тези неща? — обади се Славчо.

— Те се виждат.

— Някой лицемер ще ви излъже.

— Едва ли.

— Да, но на този, който има примерно поведение, няма да му е много удобно сред масите с добро поведение. Ще се чувства чужд.

— Как така! Той ще се гордее!

— Един честен човек няма да се гордее с това, че се е издигнал изкуствено над съучениците си.

— Училището ще се гордее с такива примерни ученици.

— Няма идеален човек.

— Но ние се стремим да създадем по-съвършени личности.

— Човек без слабости не се е родил.

— Незначителните слабости се пренебрегват.

— Значи, оценката не е обективна.

— Тези, които са съставили правилника, знаят по-добре от нас.

— Те са богове.

— Не са богове, но все пак знаят повече от тебе и от мене.

— „Преклонената главица остра сабя не сече!“ — извика Киро.

— Мижи да те лажам! — обади се Румен

— Много време си изгубихме в разисквания. Сядайте си. Днес няма да ви пиша двойки, но ще си отбележа в моя бележник, че на този ден не сте си знаели урока.

— А на мен ми писахте двойка! — извика Киро.

— Ти първи отказа и ти писах.

— Не е честно. Защо само на мене?

— Значи, и на съучениците ти да пиша, така ли?

— Да.

— Няма да им пиша. Не чувстваш ли, че си егоист. И на тебе няма да пиша, но исках да докажа на съучениците ти, че има хора, които не заслужават примерно поведение само заради проявеното недругарско отношение.

— Явно защитава и рекламира новия правилник — обади се Елито.

— Така е — каза Киро. — Всеки гледа себе си. Аз няма да се оставя да ме тъпчат, я!

— Чуваш ли го какво приказва? — каза Емо на Славчо и направи гримаса на страшно отвращение.

— Това беше най-вече заради тебе казано — рече Славчо.

— Ако беше въпрос, аз нямаше да изляза на дъската. Излязох само да не изпитат някой друг на моето място. И най-главното, никога не съм проявявал егоизъм като Киро. Пък и химичката се престара. Много благородна се показа. Лицемерка!

— Такава е. Внася вражди в класа. Меси се, където не й е работа.

— Днес не можах да ви предам новия урок, но следващия път ще ви предам два — каза химичката, когато звънецът вече биеше.

Единадесета главаВЪЛНЕНИЯ

— Утре ще имаме практика в училище — извика Райчо. — Двете групи.

— Ура!

— Браво!

— Славчо, хайде! — извика Емо на приятеля си, който говореше със Станислава. — Хайде, по-бързо!

— Идвам.

— Когато тръгнаха по коридора, Емо му каза:

— Май си лапнал по Станито.

— Какво да правя. И тя е лапнала по мене.

— Не се знае. Внимавай да не те излъже.

— Не вярвам.

— Такова добро момиче може.

— Добра е, наистина.

— Кой знае!

— Имаш нещо наум?

— Да.

— Какво?

— Нищо, нищо. Все пак се пази. Дори и да те излъже, да не се изненадаш.

— Не знам. На мене ми се струва, че тя е самата невинност.

— Това е най-опасно.

— Защо пък? Тя наистина е честно момиче.

— Аз ти казах.

— Хулигани! — се чу отзад.

Емо и Славчо се обърнаха.

— Охо! И със шапка! — извика Емо.

— И то бяла — допълни Славчо.

— И най-вече заешка.

— Гледай ти! Каква чанта!

— Модерна!

— Не знаеш ли, зайченце, че шефът е забранил да се ходи на училище с такива чанти

— Да, с такива спортни.

— Страх го е, да не би всички да станат спортисти.

— Ами вие защо сте с такива?

— Ние сме стари пушки. На нас е позволено!

— Хоп, една шапка!

— Дай ми шапката.

— Каква шапка?

— Дай ми шапката!

— С такива шапки не се ходи на училище.

— Аз пък ходя.

— Бре!

— Дай ми я!

— Няма!

— Ще се оплача на класната!

— Тя не ми предава.

— Ще се оплача на директора.

— Охо! Откъде го познаваш?

— Ние с него сме приятели.

— Я гледай!

— Дай ми шапката! За какво ти е?

— Ще викаш ли хулигани

— Да!

— Тогава няма да ти я дам.

— Значи наистина сте хулигани! Хулигани!

— Не се горещи, моме!

— Дай ми шапката!

— Ще си я запазя за спомен.

— Майка ще ме пита къде ми е шапката.

— Ще й кажеш, че си я загубила.

— Тя ще ми вика.

— Ти нямаш ли уста?

— И баща ми ще се разкряска.

— Леле! То ставало опасно.

— Да, ами ако разберат

— Какво от това

— Класната видяла една моя съученичка в морската градина…

— Че какво от това?

— Не била сама.

— Тука не сме морската градина.

— Не, ама те били…

— Да, ясно.

— И сега баща й я води с колата до училище и си я прибира след това.

— Баща ти има ли кола?

— Не.

— Тогава няма от какво да се безпокоиш.

— Твоят приятел с онова момиче ли ходи?

— С кое?

— Дето си замина с него.

— Много си любопитна.

— Как се казваш?

— Я гледай! Дръж си шапката.

— Мерси.

— Не се казва мерси, ами благодаря.

— Благодаря!

— За какво?

— Дето ми върна шапката.

— Ха-ха-ха! Ама наистина, вие, зайците, сте много комични!

— Накъде живееш?

— Нагоре.

— И аз съм натам.

— Ами ако класната ти те види?

— Тя не живее насам. Пък и ние не правим нищо.

— То оставаше и да правим.

— Вие утре практика ли имате?

— Да.

— Жалко. Няма да се видим.

— Защо пък. Ние ще бъдем в училище.

— Така ли?

— Така ами.

— Ох, че студено!

— То е от времето.

— От времето е, да. Ти имал ли си приятелка?

— Що за въпрос! Не.

— Така ли?

— Да. Още нещо?

— Не, аз просто попитах.

— Друг път да не питаш. Аз може да си имам любима, а не само приятелка.

— От вашия клас ли е?

— Да.

— А ако те види с мен?

— Тя не ме ревнува.

— Как така?

— Защото не знае, че я обичам.

— А как така? Тя ти е любима, а не знае.

— Ей така, не знае.

— А защо не й кажеш?

— Какво?

— Че… такова…

— Да, да, ясно! Няма защо.

— Ако бях на твое място, щях да й кажа.

— Боже, че урок!

— А защо не?

— Още си зайче.

— Може. Вие като сте по-големи пък, човек не може да ви разбере. И хем сте абитуриенти.

— Още един срок ни остава. Чакай малко. И след това матура…

— И вашата не е лека.

— Не е. И още повече, че такива зайчета като тебе я усложняват.

— Как?

— Ами така.

— Виж, твоят приятел пò си го бива. Той си е казал на любимата, че я обича, а ти…

— Кой както си знае!

— Може би.

— Не може би, ами си е така.

— Аз съм оттук.

— Чао.

— Чао.

Емо се запъти към тях, като вървежът му се усили. Какво искаше това „зайче“ от него? Дори и да има нещо, защо не го остави на мира. „По дяволите! — каза си той. — Няма ли да имам и аз някога късмет?“

До тях беше доста далеко, но той предпочиташе да върви пеш, дори и през най-големия студ. Скоро настигна Славчо и Станислава.

— Как върви новото запознанство? — усмихна се Станито.

— Заешка работа!

— Защо? Това момиченце е много добро. Аз го познавам.

— Така ли?

— Така, ами! Да не си я обидил с нещо?

— Как ще я обидя!

— Тя наистина е много добро момиче.

— Не е имала време да стане лоша — пошегува се Славчо.

— Славчо, стига пък ти! Искаш да кажеш, че аз съм имала време.

— Не съм искал да кажа такова нещо. Само се пошегувах.

Емо запомни думите на Станито и си каза „Гузен негонен бяга“, но нищо не спомена след това на Славчо, не искаше вече да говори по този въпрос.

Когато си влезе в къщи, той запали печката, извади магнетофона и го пусна. Чуха се приятните гласове на „Про-Арте“. Това беше любимата му песен — „Марина“. Навярно, тя му беше любима, защото извикваше нещо в него…

Дванадесета главаНЕОЧАКВАН ГОСТ

Емо се наобядва с каквото намери и се излегна на дивана. Изведнъж звънецът рязко и силно прониза ушите му и той го „благослови“ наум. Бързо скочи и отвори входната врата. Там стоеше неговата класна ръководителка!

Емо остана неприятно изненадан.

— Добър ден — каза тя.

— Добър ден — отвърна все още изненадания Емо. — Заповядайте… влезте — измърмори той и класната му се вмъкна вътре.

— Добре си тук.

— Добре съм.

— Имате голяма библиотека. Четеш допълнително.

— Ами! Толкова ми остава време.

— Не ти остава време ли?

— Не ми остава за такива неща.

— А за какви?

— Естествено, уча се уроците.

— Толкова време?

— Не, вечер. Само вечер си уча.

— А цял следобед какво правиш?

— Спя.

— Спиш?

— Да. Иначе не мога.

— Мъчи се да не спиш толкова много.

— Предпочитам да не дремя над учебниците.

— Хм! А как върви със съучениците ти?

— Кое как върви?

— Всичко.

— Нормално.

— Няма ли някакви неприятности? Например с Кирил.

— Не.

— Разбрах, че не сте в добри отношения.

— С кого?

— С него.

— С Киро?

— Да.

— Който ви е казала това, е излъгал.

— Аз мисля, че не е.

— Кой е той?

— Все някой е.

— Ясно. Имате доносчик.

— А, не! Съвсем страничен човек е.

— В нашия клас странични хора няма. Ако нещо е излязло, то страничен човек не може да го изнесе.

— Както и да е. А любовта как върви?

— Коя любов?

— Ами там, твоя приятел Славчо и Станислава. Нали са двамата?

— А, не! Няма такива неща.

— Как да няма? На мен не ги разправяй тия работи.

— Може. Аз не знам.

— Не си гледат уроците, ами…

— То си е тяхна работа.

— И Райчо, и той.

— И той ли?

— Да, с Елисавета.

— Я гледай!

— Защо, учудваш ли се?

— Да. Защото това не е вярно.

— Не е вярно ли? А с коя?

— С никоя.

— Солидарни сте. Виждам.

— Защо пък. Аз казвам истината.

— А знаеш ли, че Мариана дори е стигнала по-далече И сега не знам как ще се оправя.

— Какво е станало?

— Той Кирил е виновен за тази работа. Ама и на него няма да му се размине.

— То си е тяхна работа.

— Да, но поне да бяха изчакали да свършат училище.

— На всеки му хрумва понякога нещо.

— Да, ама такива хрумвания водят до опасни резултати. Майка му на Кирил ми се оплаква. Не го оставяла да си учи уроците.

— Кой?

— Мариана. Направо не очаквах от нея това.

— Да пречи на Киро да си учи уроците ли?

— То да му пречеше само за уроците, ами му е замаяла главата, че той само по нея търчи.

— Не съм забелязал такова нещо.

— Едва ли.

— Ама наистина. Аз не знам такова нещо.

— Нали Мери й казвате на Мариана? Да, така, нали?

— Отде ще знам.

— То голяма конспирация, голямо нещо. И ще ти кажа. Мариана е голяма еснафка.Това ти го казвам не като учителка, не като класна, а като човек, който вижда слабостите на другите.

— Това го знам.

— Дори нейната еснафщина стига до снобизъм

— Това ми е ясно.

— Естествено, това си е в характера й, но тя така силно повлия на Кирил, че той стана просто неузнаваем.

— Не съм забелязал. Или може би вие не сте познавали учениците си достатъчно добре.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Но все пак Станислава е много добро момиче. Славчо не се е подвел.

— Не знам.

— Защото ти е приятел.

— Не, просто не знам за това.

— Не може да не знаеш, но както и да е! Това не е най-важното. Аз дойдох за друго. Твоят успех е много намален. А миналите години беше един от най-добрите ми ученици. Какво ще кажеш за тази работа?

— Нищо.

— Как така нищо? Някой пречи ли ти да учиш?

— Не.

— Няма защо да криеш.

— Вие сигурно знаете.

— Да, знам.

— Ясно ми е. Този път излъгахте.

— Защо?

— Защото за мен нищо не знаете.

— Ще науча.

— Няма, защото и самият аз не знам.

— Как така?

— Ами така, всичко става.

— Нямам намерение да се намесвам в интимните ви работи, но вие ме карате да го правя, защото стигате до глупости. Големи сте, а не любов изпитвате, а някакъв инстинкт да се събирате по двойки!

— Това не се отнася за мен, защото аз не съм член на някоя от тези двойки, за които вие споменавате.

— Още по-добре. Значи ще мога да се уповавам на теб.

— Не.

— Как така?

— Все пак са ми съученици.

— Неправилно ме разбираш.

— И вие ме разбрахте неправилно.

— Не знам. Внимавай, все пак.

— Какво, да не се подхлъзна ли?

— Да. И се стягай, защото идва краят. Аз трябва да вървя. Ще отида у Славчо и у Станислава. Довиждане.

— Довиждане — каза Емо и затвори с облекчение вратата.

Тринадесета главаОБЯСНЕНИЕ ПО ТЕЛЕФОНА

Емо пак пусна „Марина“. Знаеше я вече наизуст, но не му омръзваше да я слуша.

Най-после той се реши на една безумна дързост. Отиде до телефона, вдигна слушалката и завъртя пет пъти диска на номератора.

Оттатък се вдигна слушалката.

— Да? — чу се приятен глас.

— Марина?

— Тя е на телефона. Кой я търси?

— Загадка.

— Кой се обажда? Ще затворя телефона!

— Моля ти се, недей!

— Кажете си името!

— Емил се обажда.

— О, Емо, ти ли си? Не можах да те позная.

— Гласът се изменя.

— Да, затова. Защо се обаждаш?

— Просто така. Класната беше у нас.

— Така ли?

— Да. И ми наприказва куп глупости.

— Какви?

— Каквито искаш. Тя направо има детективски наклонности.

— Какво каза?

— Кой с кого ходел и такива разни…

— Я виж!

— Така е.

— За мен какво каза?

— Нищо.

— А за тебе позна ли?

— Няма какво да познава за мен.

— Значи, не е познала.

— Не. Никой не може да познае.

— Така ли?

— Да.

— Искаш ли аз да позная?

— Хайде.

— Ти знаеш ли с коя ходиш?

— Кажи де!

— С едно момиченце от девети клас.

— Не е вярно.

— Аз днеска те видях с нея.

— Може да си ме видяла, но не е вярно.

— Нашите момичета така казват.

— Те нищо не знаят.

— А! Понякога знаят.

— Знаят само с клюкарство да се занимават.

— Прав си.

— Ако не бях сигурен, нямаше да ти кажа.

— Какво друго интересно каза класната?

— Че отива у Славчо, а след това не знам си къде.

— Значи ги е загряла.

— Откъде ще знам!

— Нали ти е казала?

— То си е нейна работа. Опита се да ме вербува за нейното разузнаване, само че не стана.

— Има някой от нашия клас, та й докладва всичко.

— И аз така предполагам.

— Само че не знам кой е.

— И аз.

— Аз мисля, че е или Дора, или Росина.

— Не бива да ги обвиняваш без основание. Аз не съм сигурен, че са те.

— Трябва да се разбере.

— Ще разберем. Кажи ти нещо интересно.

— Какво да ти кажа? Няма какво. Кажи ти.

— Да, Маринке. Ще ти кажа. Само че…

— Само че какво?

— Нищо. Двоумя се.

— Хайде, не се двоуми. Може да се разколебаеш.

— Няма. Все някога ще ти го кажа, Маринке.

— Какво ще ми кажеш, Емо?

— Няма да ми се сърдиш, нали?

— Няма, разбира се. Никога не бих ти се разсърдила.

— Добре тогава. Но все пак…

— Хайде, хайде, не се бой. На никого няма да кажа.

— Няма да кажеш, нали?

— Няма, не се безпокой.

— Не се безпокоя, просто набирам смелост.

— Набра ли я?

— Да, Маринке. Ако някой ти каже, че съм идиот, може напълно да му повярваш.

— Защо, Емо?

— Защото и аз не знам.

— Това ли беше?

— Не, Маринке, досега нямах смелост, но сега вече няма как. Аз те обичам, Марина!

Никакъв отговор. Само тежко дишане в слушалката. Емо се уплаши, да не би да й е станало нещо.

— Не ми се сърдиш, Маринке, нали?

— Не, Емо.

— И няма да кажеш на никого?

— Няма, Емо.

— Знам, ти си най-доброто момиче на света!

— О, Емо!

— Защо, така е!

— Не, не е!

— Как? Как да не е така?

— Нищо не знаеш! Нищо. И не трябва да знаеш, но ще ти кажа.

— Не, недей.

— Страхуваш се?

— Не.

— Тогава слушай. Никой не би ти забранил да ме обичаш, но не трябва. Не трябва! Забрави ме!

— Не мога, Маринке! Нима не можеш да ме обичаш и ти? Или поне…

— Не, Емо, аз обичам друг. На него принадлежа. Забрави ме! Нека си останем само приятели. Не бива да се поддаваш на сърцето си.

— Но аз те обичам!

— Знам.

— Обичам те!

— Не бива!

— Значи, никаква надежда няма?

— Няма.

— Толкова ли съм лош?

— О не! Съвсем не си. Дори си много добър, но какво да направя? Аз обичам друг. Ще ти дам снимката си.

— Ще бъда много радостен!

— Друго нищо не мога да ти обещая.

— Нищо! Това ми е достатъчно. Аз все пак ще те обичам!

— Емо, не си дете!

— Знам, не съм. Тогава, според теб, децата могат да обичат истински.

— Може би е така.

— Жалко, че не съм дете! Щях да бъда щастлив, че нищо няма да разбирам.

— Не приказвай така, Емо. Виждаш, че не мога да ти помогна.

— Аз не искам повече нищо от теб.

— Разбирам те, Емо, била съм на твоето място.

— Не те обвинявам, вярвам ти. Хайде, довиждане.

— Довиждане, Емо.

Той постави слушалката и се излегна. Замисли се. От магнетофона се чуваше „Предай се, сърце!“. „Може би и аз трябва да се предам — каза си Емо. — А така ужасно я обичам! Ужасно! Никой не знае как я обичам, дори и тя!“.

Не знаеше какво да прави. Никога не беше изпитвал толкова разочарование…

Четиринадесета главаСКАНДАЛ

Емо тъкмо се беше унесъл в мислите си, когато се стресна от иззвъняването на телефона.

— Да? — извика раздразнено в слушалката.

— Емо, ти ли си? Елисавета се обажда.

— А! Здравей.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Ела у нас. Никой няма.

— Никой ли?

— Да, нашите заминаха на село.

— И нашите не са тук. Отидоха да видят дядо. Много зле бил.

— Ела, ще дойдеш, нали? Ще те чакам.

— Не знам.

— Ела, моля те. Скучая сама.

— И аз скучая сам, но не се оплаквам.

— Нищо. Ела.

— Добре.

— Чакам те.

— Довиждане.

— Чао.

Той затвори телефона, облече се и излезе.

Не беше много доволен и си викаше на ум: „Тази пък и тя! Какво иска от мен? Не й ли стига Райчо?“

Качи се в автобуса. Беше претъпкан, макар и да беше два и половина следобед.

— Може ли да влезете по-навътре? — извика Емо.

— Не виждате ли, че няма място… — му отвърна някой.

— Аз няма да вися заради вас навън. Посгъстете се, поне да се затвори вратата!

— Стига си викал там!

— Я се сгъстете, че ще падна!

— Да не си се качвал!

— Бъдете по-възпитани!

— Абе, келеш, ти ли ще ме учиш!

— Влез навътре и не викай!

— Затваряй си плювалника!

— Другари, не виждате ли, че ще падна…

— Ей, момчето ще падне!

— Нищо му няма. Друг път да знае!

— Абе, другарю, как може да приказвате така. Той не е виновен, че автобусите са пълни.

— Не е виновен, ама много знае.

— Вижте какво! Когато си купите частен автобус, в него ще се разпореждате както си искате. Сега ще се съобразявате с другите.

— Я мълчи, да не изхвръкнеш, че както си ми под лакътя…

— После вие ще отидете където ви е мястото.

— А пък тебе ще те гризат червеите.

— Другарю, как може да приказвате така! Момчето е право.

— Ама, ти ма! Какво се обаждаш ти, ма!

— Я се дръжте по-прилично, намирате се на обществено място!

— Я си затваряй плювалника ма, бульо!

— Как може…

— Оставете го, не виждате ли, че е пиян!

— Ало, обадете се на шофьора да го свалим!

— Обадете се напред!

— Автобуса не е за пияни!

— Олеле! Удари ме!

— Усмирете го!

— Не ме пипай! Не ме пипай, че…

— Майко, тоя ме настъпи!

— Нищо ти няма.

— Маа-ййкоо! Мааййкоо маа! Болии! Болии мее!

— Я по-тихо! Нищо ти няма!

— Искам да седна!

— Как ще седнеш, не виждаш ли колко хора има!

— Ама искам!

Чуха се няколко плесници. След това плач.

— Ей, тука не е детска градина!

— Какво да го правя?

— Не му давайте да реве.

— Как да не му давам? Не мога да му заключа устата.

— Другарко, може ли да ми перфорирате билета?

— Един момент. Дайте.

— Другарко, и моя.

— Ей сега.

— Ало, отворете задната врата!

— Кажете отпред да отворят задната врата!

— Кажете на шофьора!

— По дяволите! Езиците ли си глътнахте?

— Кажете на шофьора!

— Какво е това бездушие!

— Ама всички ли сте такива?

— Всичките са, ами!

— Е-е! Най-после! Сети се да отвори.

— Не се блъскайте, не виждате ли, че слизам!

— Ти ли си пак, бе! Я се измъквай, че да не те изритам!

— Я по-внимателно!

— Ей, затваряй си плювалника!

— Какво искаш пък ти, бе! — на Емо му кипна. Слезе от автобуса и го хвана за реверите. — Какво? Какво искаш?

— Я-я-я мме ппусснни!

— Какво искаш?

— Ш-ш-ш-ще иззвикам ммилиция!

— Викай де! Под рейса ще те натикам! Пияница!

— Момче, остави го.

— Ще го оставя, няма да си цапам ръцете повече с него — каза Емо и го блъсна в едно дърво. След това го остави и се запъти към Елито.

Беше ужасно ядосан. „Идиоти!“ — мърмореше под носа си той. Чувстваше, че би убил онзи пияница, ако не се бяха намесили другите.

„Червей! Всички са червеи!“ — продължи да си мърмори той.

Петнадесета главаТАЙНАТА НА ЕЛИТО

Емо позвъни на вратата. Елито моментално се показа.

— Нещо се е случило? — запита тя.

— Не. Разменихме си с един кретен малко любезности в рейса.

— Влез.

— Нещо се е случило? — попита на свой ред Емо.

— Май че се е случило.

— Значи се е случило.

— Да, затова те повиках.

— С какво мога да ти бъда полезен?

— Не знам.

— Викаш ме, а не знаеш.

— На никого нямам вяра.

— Страхуваш се, да не би да кажа на някого?

— Не, не.

— А какво тогава?

— Не знам.

— Нямаш ми вяра въобще?

— Не, не на теб. На теб ти вярвам. Знам, че си честен.

— Честен ли? В какъв смисъл?

— Не ми е удобно да кажа…

— Хайде, без заобикалки. На никого няма да кажа. Така повече се измъчваш. И моето любопитство също.

— Виж — тя измъкна от едно чекмедже нещо, увито във вестник.

— Какво е това?

— Ей сега ще видиш.

— Я гледай! Образеца от училище!

— Сега шефа няма откъде да се консултира за униформата.

— Бооже! Той има откъде, ама добре, че си го взела.

— Дигнах го, ама голям страх брах.

— Превари ме.

— Да не би и ти да мислеше да го…

— Да… да. Сутринта се чудя кой ме е изпреварил.

— Аз го дигнах снощи.

— Снощи ли?

— Да. Към осем и половина.

— Че беше ли отключено?

— Беше. Нали има вечерно.

— Да, вярно.

— Аз не исках да го взема, ама случайно…

— Случайно ли?

— Ами да.

— Случайно си го задигнала?! Я виж ти!

— Без майтап. Исках да видя как ще стане.

— Ти пък! Смайваш ме.

— Защо?

— Действаш като професионалист.

— Чак толкова! Какво да го правим това?

— Сложи го в една чанта.

— После?

— Ще отидем в морската градина и ще го изгорим.

— Да го горим ли?

— Ами разбира се!

— Аз мисля да го запазим.

— Никакво запазване!

— Като си вземем дипломите, ще го изпратим на шефа.

— Глупости! Дай да го изгорим.

— Ами рамката?

— Всичко. Да няма доказателства.

— Че кой ще ги търси?

— Аз ти казвам.

— Добре. Все пак не знам кой ще тръгне да го търси.

— И аз не знам, ама по-добре да го изгорим и да разпилеем пепелта по четирите посоки на света.

— Бре!

— Бре, я! Давай да го горим.

— Добре. Къде ще го горим?

— В морската, нали ти казах.

— Как, там по алеите ли? Там най-много ще ни видят.

— Ами! Знам едно тайно място. Под едно дърво. Доста опасно е това място. Стръмно, точно към морето се спуска.

— В такъв случай, аз не мога да присъствам.

— Не е нужно. Аз ще го изгоря. Само вземи кибрит.

— Добре. Тръгваме ли?

— Хайде.

— Чакай да го натикам по-добре в чантата.

— Само с какво удоволствие ще го запаля!

— Какво е това садистично удоволствие? В училище измъчихте зайците.

— Какво да правя. Разни глупави хрумвания.

— Вие, момчетата, все ще измислите някоя глупост.

— А вие не ги мислите, ами случайно ги правите.

— Емо!

— Какво, не е ли така?

— Не е, разбира се.

— Ваша работа.

— Това да изгорим образеца, не е ли глупаво?

— Не е. Пък и да е глупаво, е най-разумно.

— Хем глупаво, хем разумно…

— Значи е разумно.

— Хм!

— Какво? Мислиш, че ако го изпратим на шефа, той ще запази мълчание? Божее, каква олелия ще вдигне! Ще почне разследвания. Нали го знаеш какъв е Шерлок Холмс.

— Добре тогава, да го изгорим.

— Разбира се.

— Къде е твоето тайно място?

— Чакай де! Има време.

— Е-е, откъде ще го знам.

— Ами затова ще търпиш. Ще стигнем.

— Ако за това не се разчуе, шефът няма да научи.

— Естествено.

— Няма да кажеш на никого, нали?

— Бооже!

— Не знам.

— Гледай ти да не се изтървеш.

— Няма.

— Все пак, внимавай. Даже и на майка си не казвай.

— Как ще й кажа! Все едно целия град да научи.

— Затова се пази. Виждаш ли, че е най-добре да го изгорим. Ако го беше намерила майка ти…

— Остави се!

— А-а така! Сега се убеди, че съм прав.

— Да де, прав си.

— Наближаваме.

— Тук ли ще го гориш?

— Не. Ще сляза надолу.

— Леле! Че то е много стръмно!

— Стръмно нестръмно, там! Там съм рекъл, че ще го изгоря.

— Добре. Но внимавай. Да не се хлъзнеш.

— Бооже! За пръв път слизам там!

— Откъде ще знам!

— Сега знаеш. Дай го. Стой тук на пост. Като видиш опасност, свири сигнала на Черното лале!

— Добре.

— Хайде.

Емо се спусна надолу до една малка площадка, образувана от издадените корени на едно голямо дърво.

Долу се разбиваха морските вълни.

Емо измъкна от чантата образеца, свали стъклото и го хвърли в морето. То се пръсна о един камък и парченцата потънаха в разпенената вода.

След това извади кибрита и запали образеца с рамката.

Шестнадесета главаНЕСПОДЕЛЕНА ЛЮБОВ

Емо се измъкна от тайното място. Лицето му беше придобило доволно изражение.

— Как е?

— Ех, че хубаво горя!

— Защо не донесе малко пепел?

— Нали ти казах, че не трябва да има никакви доказателства.

— Ами нали остана пепел там?

— Глупости! Аз я разпилях по четирите посоки на света. Повечето отиде в морето. Останалата се разпиля по други места, ама така, че никой нищо не може да разбере.

— Голям конспиратор си.

— Класната днеска същото ми каза.

— Как класната?

— Ами така.

— Че днеска нямаме при нея.

— Нямаме, ама тя дойде у нас.

— У вас?

— Леле! Ами ако дòйде у нас?

— Няма. Тя се запъти у Славчови.

— Само у тях?

— Не. У Станислава също щеше да отиде.

— У двамата?

— Да.

— Не е случайно.

— Не е.

— Първо у вас. Нали си приятел на Славчо.

— Кой я знае класната!

— Станало е нещо.

— Ами, станало!

— А защо точно у тях ще ходи?

— Нейна си работа.

— Ужас! Човек дори и в любовта си спокойствие няма.

— Спокойната и щастлива любов е овчарска идилия.

— Глупости! Защо приказваш така? Нямам ли право и аз да бъда щастлива в любовта?

— Имаш! Кой ти го отрича? Намери си щастие в любовта и никой не би бил в състояние да ти забрани да бъдеш щастлива.

— Ти се подиграваш.

— Как ще се подигравам! Мислиш, че щастието под път и над път се намира.

— Не, но…

— Какво но? Така е. Малко са щастливите. Щастливи са тези, на които очите са слепи.

— Как слепи? Да не виждат светлината? Това щастие ли е?

— Ти не ме разбра правилно. Не слепи в буквалния смисъл, а морални слепци.

— Значи Славчо е морален слепец?

— Защо?

— Защото той е щастлив със Станито.

— Не знам.

— Така е.

— Всичко се случва.

— Ако не беше сляп, щеше да разбере.

— Какво?

— Че го обичам. Но той е егоист. И аз съм егоистка.

— Защото си егоистка, затова не го разбираш.

— Той ме направи такава. Неговите очи се затвориха, но моите се отвориха. И то доста широко.

— Не знам как да ти помогна. Аз съм в същото положение, в което си и ти. Само дето не съм егоист.

— Ако не си егоист, ще те тъпчат.

— Защо пък! Трябва да търсиш смисъла на живота си и в своето нещастие. Нека другите бъдат щастливи.

— Ти не си почувствал това, което аз чувствам.

— Кой знае! Аз три години си мълчах и накрая ми дойде да кажа.

— Какво?

— Че я обичам.

— Коя?

— Ти знаеш.

— Марина?

— Да.

— Кога й каза?

— Днес.

— Днес?

— Да.

— Значи си голям оптимист.

— А защо не? Човек трябва да се успокоява с нещо.

— Да, но аз не мога да се успокоя.

— Защо? Безсмислено е.

— Но с какво съм по-лоша от Станито?

— С нищо. Само че тя е кумира на Славчо.

— Тя е имала късмет.

— Завиждаш ли й?

— Да. Дори я мразя.

— Не се поддавай на такива чувства.

— Мразя я! Бих я убила!

— По-полека, по-полека! Не сме в средните векове!

— Теб защото те е страх да поискаш повече от Марина, затова приказваш така.

— Страх ме е? Боже мой! Защо да й развалям щастието?

— За да й помогнеш! Ти сам каза, ти сам каза, че който е морално сляп, той е щастлив.

— Не е съвсем така.

— Ти се отказваш от думите си? Те бяха самата истина.

— Глупости! Ставаше дума за дребното щастие. Великите хора са щастливи, когато направят нещо в полза на човечеството.

— Ние не сме велики хора.

— Не е ли велико дело, че унищожихме образеца? Значи сме велики хора. Кой ще докаже обратното?

— Ти пък се шегуваш!

— Защо не! Да се поддаваме на тъгата ли? Млади сме. Бъдещето е пред нас.

— Кой знае! Аз ще си намеря своето бъдеще, но Славчо ще си остане еснаф.

— Ти ако бъдеш егоистка и занапред, също ще останеш еснафка.

— Ти пък си голям алтруист.

— Не съм егоист поне.

— Твоите разбирания са много интересни.

— Какво им е интересното?

— Винаги мислиш за другите, съобразяваш се с другите.

— Не знам дали е така.

— В повечето случаи е така. И да знаеш, Марина би го зарязала онзи, с когото ходи…

— Какво искаш да кажеш?

— Че ако си по-настойчив, тя ще ти обърне внимание.

— Глупости! Ти не я познаваш.

— По-добре я познавам от теб.

— Все пак, тя ми обеща снимката си.

— Какво?!

— Не чуваш ли? Глуха ли си?

— Чух, но ми стана чудно.

— Така, обеща ми снимката си, какво чудно има?

— Интересно!

— Ако беше на мое място, нямаше да ти е интересно!

— Да, но ако тя беше безразлична към теб, нямаше да ти обещае снимката си.

— Не ги разбираш ти тези работи!

— А ти много ги разбираш!

— Виж какво, ако ги разбираше, нямаше да плачеш за Славчо.

— А за кого?

— Въобще за никого. Който те обича истински, за него си заслужава да страдаш.

— Как така? Ти наистина не ги разбираш тези работи!

— Така да е! Не искам повече да споря. Хайде да отидем някъде да се почерпим по случай изгарянето на образеца.

— Добре. Къде?

— В нашата сладкарница.

— Къде е тя?

— Откъде да знам! Кажи ти.

— Ей тука близо има една. Ще пием по една „кòла“.

— В нея има наркотици, ама хайде.

— Ще станем наркомани.

— Да, от отчаяние.

— Ето я.

— Влизаме ли?

— Да.

— Две „кòли“.

— Заповядайте.

— Ей там има маса.

Седемнадесета главаНОВИ НЕЩА

Когато излязоха от сладкарницата, не знаеха какво да правят.

— Ако се върна в къщи — каза Елито, — трябва да скучая.

— Да се поразходим тогава.

— Добре.

— Колко е часът? Забравил съм си часовника.

— Четири.

— Точно?

— Да.

— Е-е! Че то още е рано.

— Рано е. За утре нямаме да учим.

— Нали имаме практика.

— Ех! И тази година да мине…

— Аз пък не искам, защото после не знам какво ме чака.

— Казарма.

— Да, но на мен не ми се ходи.

— Това е дълг на всеки мъж.

— Дълг е, но честно да си кажем, на никого не е приятно това.

— Да, неприятно е, но трябва все някой да защитава нас, беззащитните.

— Да, така е.

— Аз, ако ме питаш, бих отишла войник.

— Боже мой!

— Да, не се шегувам.

— Войната не е за жени работа.

— Откъде знаеш, че война ще има?

— О! Не дай си боже!

— Хич не ни трябва война.

— Никак. Никак!

— Ох, че ме е страх!

— Няма от какво да се боиш! Никой не е луд да си чупи главата.

— Да де, но все пак.

— Това е невъзможно.

— Ох, дано да е така.

— Теб откъде ти хрумна пък това? Много неприятно е да се говори за такова нещо.

— Да, наистина е така. Знаеш ли, че щял да идва нов ученик в нашия клас?

— Какво? Сега, когато е останал един срок?

— Сега ами.

— Що за хрумване.

— Откъде ще знам.

— Може би го местят от някоя друга гимназия.

— Не. Идва от София.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Баща ми се познава с неговия баща.

— И защо идва от толкова далеко?

— Разни работи.

— Какви?

— Семейни.

— Неприятно!

— Така е.

— Какво да се прави!

— В този случай — нищо.

— Ние сме големи философи. Големи проблеми разрешаваме.

— Нали сме велики хора? Кой ще докаже обратното!

— Смееш се ти!

— Нали сме млади. Трябва да сме весели.

— Пък така си е!

— Така е!

— Много добре.

— Кое?

— Всичко.

— Е, не съвсем всичко.

— Ти пък се хващаш за дребните неща.

— Ти пък въобще не ги забелязваш.

— В къщи не съм такъв. От най-малкото се дразня.

— Стените ти действат на нервната система.

— Може и да е така.

— Сигурно е. И на мен ми действат. Много са потискащи.

— Ужасно!

— Да. И като отида на училище, още повече ме потискат.

— По-големи стени, повече потискат.

— Сигурно.

— Ако питат мен, какво училище ще им направя! Рай! Направо ще ти бъде удоволствие да ходиш там.

— Най-главното са учителите.

— Така е. Ама доста трудно ще се намерят подходящи учители. Защото в повечето случаи учители стават такива, на които това не им е призванието.

— Да, просто стават, та да си изкарват хляба.

— Какво да се прави, без хляб не може. Ама ако всичките бяха като Хубенов.

— Само той е човек.

— По практика ни предава, ама знае повече от другите.

— Знае. И най-главното е, че ни разбира.

— Няма, я, химичката да седне да ни слуша. Или математичката. Те са олицетворение на демагогията. Класната горе-долу си я бива, ама много си вре носа където не й е работа.

— Тя нас, момичетата, много ни мрази.

— Тя изглежда и себе си мрази.

— Кой я знае!

— Всичките са като псета. Само как стоят на входа, когато правят чистките…

— Вардят, да не би някой да им изцапа училището.

— Колко пъти са ме връщали за косата.

— И мен.

— Накараха ме да стана алпинист.

— А пък аз като не мога през прозореца, пишат ми отсъствия. Станали са ми четири само от закъснения. И то не от други, ами дето са ме връщали по време на чистките.

— Нормален човек няма да направи такива глупости. Ама той и шефът е един!

— Мисли се за кой знае какво, а пък е само един директор на гимназия.

— Веднъж ме спипа в коридора с дълга коса и ми каза да се подстрижа.

— Когато ти каза да очистиш гимназията ли?

— Да. Ама наистина точно така ми каза: „Очисти гимназията!“ Аз отначало се стъписах. Не можех да повярвам, че директор на гимназия може да употребява такива изрази.

— Трябваше да го изхвърлиш през прозореца, че да „очистиш гимназията“. И то наистина.

— Бооже! Ще си цапам ръцете!

— То миналото си е минало. Само да свърша гимназията. Ще ми олекне.

— Сипи му пепел!

— Днес бяхме поне частично удовлетворени.

— Така е.

— Ще дойде време, когато ще бъдем удовлетворени напълно.

— Ще намерим нови и хубави неща в живота. Та нали затова ходим на училище. Самите учители са ни пример за добро и зло. И съучениците ни също. Всеки си има свои слаби и хубави страни.

— Без тях не може. Само дето го измислиха този нов правилник за поведението.

— Ще съжаляват за него.

— Кой ги знае.

— Той, макар и нов, е прибързан. На не съвсем укрепнали характери не бива да се действа по такъв начин.

— И аз мисля така. Ще протестираме, нали?

— Затова сме млади.

— Вярвам, че този път ще видят грешката си.

— Толкова хора ще им помогнат.

— Нямам нищо против новите неща, ама това е необмислено.

— Химичката пък днес какви теории седнала да ни развива.

— Тя си е такава.

— Добре, че днеска поне не ми писа двойка.

— Искаше да докаже, че е благородна.

— Всичко е демагогия в нея.

— Я-а! Я виж!

— Какво?

— Какво е това?

— Някакви нововъведения.

— Само нововъведения. Такова чудо пък не бях виждала.

— Защо не си ушиеш такава пола?

— Ами откъде брезент?

— Ами ще си купиш една палатка и от нея.

— Това пък направо е извратена мода!

— На Дивия Запад така са ходели.

— Тук не е Дивия Запад.

— Да, не е, ама това нововъведение е дошло оттам.

— Акъл!

— А! Това не е ли Мерито?

— Тя е! Хайде да изчезваме!

Осемнадесета главаСТРАННА ФИЛОСОФИЯ

Но беше вече късно да се скрият. Мерито ги беше забелязала и им махаше с ръка.

— Аман вече от нея! — измърмори Емо, но се приготви за неизбежната среща с Мерито. „На лицемер с лицемерие“ — каза си той и се ухили до ушите.

— О, Мери, здравей, как си? — запита престорено весело Елито.

— Много съм добре. А вие какво? На разходка, а?

— Да, разхождаме се, защото е полезно за здравето — отвърна Емо.

— Не очаквах да ви срещна двамата.

— Че какво за очакване има? — засмя се Елито.

— Досега си мълчите.

— Ама, чакай де! Ти си с грешен адрес! — извика Емо.

— Защо?

— Не ги разбираш ти тези работи! — пренебрежително махна с ръка той.

— Защо пък не! Никога такива работи не се укриват.

— Аз какво ти приказвам досега? Ей, ти май хич не разбираш.

— Глупости! Щом двама млади са заедно, значи има нещо.

— А пък особено като се намеси трети, става една бъркотия, нали така, Ели?

-Да.

— Значи ме гоните?

— А! Бооже! Ти пък какво си мислиш.

— Не се бойте, на никого няма да кажа.

— За кое? — учуди се Елито.

— За това, че съм ви видяла заедно.

— Досега ти обяснявах, моме, че имаш грешка.

— Каква грешка.

— Еей такава. Голяма като кит.

— Защо?

— Виж какво, не се прави на…

— Защо, бе?

— Защото така. Не искам да останеш в заблуждение.

— Какво заблуждение?

— Че ние с Елито се любим.

— Е как така?

— Ами така!

— Вие пък сте едни!

— Осъзна ли си грешката?

— Вас пък ви е и страх!

— От какво? Виж какво, ти си голяма фантазьорка.

— Добре де! Какво ти каза класната като беше у вас?

— Какво? Ти пък откъде си научила?

— Тя ми каза. Беше и у нас. Леле! Само каква олелия вдигна. Майка ми след това щеше да пукне.

— От какво?

— Не й издържат нервите. Пък и класната като се домъкна, тя едва се въздържа да не я изхвърли.

— Бре! Не съм знаел, че е толкова опасна майка ти.

— Ти пък! Какво ти каза класната?

— Че съм си намалил успеха.

— Така ли? Друго нищо?

— Не. Тя стоя за нула време.

— Така ли? Пък на мен ми даде отчет кой с коя ходел и такива ми ти работи.

— Нали си важна персона.

— Емо! Стига си приказвал глупости! У Елито класната идвала ли е?

— Защо питаш мен. Питай нея.

— Мислех, че знаеш, затова.

— Откъде ще знам, сега току-що се видях с нея.

— Така ли? Пък аз мислех…

— Ти можеш да си мислиш много неща. Досега се мъчех това да ти обясня.

— Ели, идва ли у вас класната?

— Не. Не ми и трябва.

— Тя няма и да дойде у вас. Тя ходи само у развратаджийте.

— Бре! Ти за развратаджия ли ме имаш?

— Ами да. Сутринта ме черпиш в сладкарницата, на обяд си отиваш с едно зайче, дето си се закачал с него по коридора, а след обяд те виждам с трето момиче.

— Що за констатация?

— А не е ли така?

— Добре, и така да е, ако някой ми каже, че ходя с теб, аз бих предпочел да се самоубия, защото слуха се разпространява повече от истината.

— Защо пък, че какво лошо има в мен?

— Много ядеш.

— Личи ли ми?

— Не, но все пак. Аз съм си стиснат.

— Защото не печелиш сам парите.

— А, виждаш ли как знаеш!

— Не ме разсмивай.

— Защо пък да те разсмивам?

— Приказваш глупости.

— Караш ме да ги приказвам.

— Защо пък аз?

— Защото ти самата говориш също глупости.

— Елито да каже.

— Не я намесвай нея. Тя, естествено, ще бъде неутрална.

— Ели, вярно ли е това, което казва той?

— Не чух.

— Виждаш ли? Тя е неутрална. Какво ти казах?

— Защото те обича, затова.

— Тя не обича мен.

— А кого?

— Тя си знае. Не съм я питал.

— Ама аз мислех…

— Ама, ама! Ти наистина ли си толкова…

— Ти пък!

— Правиш се на…

— Е-е!

— Какво! Така е. Аз от половин час се мъча да ти обяснявам.

— Какво?

— Каквото и да е! Ти нищо не разбираш!

— О! Трябва да вървя. Чао!

— Чао!

Деветнадесета главаГРУПОВА РАЗХОДКА

— Ама че е отвратителна! — каза Елито, когато Мариана замина. — Как може да приказва такива глупости!

— Аз се убедих, че тя не е нормална — засмя се Емо. — И днес й казах, че е за психиатър, само че сега се убедих напълно.

— Остави я да прави каквото си ще!

— Да върви по дяволите.

— Знаеш ли какво? Обещах на Райчо да се срещнем тук в пет.

— В такъв случай, аз…

— Ама и ти! Какво си мислиш? Ние с него сме братовчеди, само че никой не знае, даже и класната си мисли разни неща.

— Така ли?

— Така ами! О! Ето го, идва.

— С него не е ли Марина?

— Тя е. Само че тя не ходи с него. Да не си помислиш нещо.

— Здравейте — извика Райчо.

— Здрасти.

Погледът на Емо срещна очите на Марина. Те бяха пълни със съчувствие. Тя му се усмихна. Той тъжно поклати глава.

— Срещнах Маринка и тя дойде с мен — каза Райчо.

— Много хубаво си направил — каза с дяволита усмивка Елито и погледна Емо.

Той направи безпомощна гримаса.

— Я виж ти! Тук сякаш целият клас ще се събира! — извика Елито.

— Кой идва? — запита я Емо, без да се обръща.

— Иванчо и Дора — му отговори тя.

— Че те не са двойка — засмя се Райчо.

— Сега ще се съберем разкомплектовани двойки.

— Другите ряпа да ядат — извика пак Райчо и се засмя доволно.

— Тук се събрахме антидвойковата коалиция — каза Елито.

— Здравейте! — извика Иванчо.

— Здрасти! Как сте?

— Добре сме. Ами вие какво сте се събрали тук? Заговор ли ще правите? — запита весело Иванчо.

— Заговор, я! — също весело му отговори Райчо — Против Мерито.

— Ние току-що я срещнахме — каза Дора. — Наговори ни един куп глупости.

— И нас ни срещна — засмя се Елито. — Направо ме вбеси.

— Какво се ядосваш пък ти! — Райчо направи пренебрежително замахване с ръката си и едва не удари Елито.

— По-полека!

— Май че щях да те цапна, защото изведнъж ми се стори, че си Мис Мери.

— Е-е! Чакай де! Ти и роднините си не познаваш!

— Не, ами просто за момент.

— Вие много я мразите тази Мери — каза Марина.

— Че не е тайна — извика Райчо.

— Не вярвам да ти е направила нещо.

— Не е, но злото трябва да се изкоренява от корен.

— Тя не е лошо момиче, само дето е зле възпитана.

— Тогава трябва да се превъзпита! — Райчо пак размята ръката си.

— Хайде да отидем в морската — даде идея Иванчо.

— О! Иванчо, какво ти е на ръката? — запита го Елито.

— Ами нищо. Мерито днес ме издра. Без да иска, ама…

— Ама нарочно — каза Дора.

Те се засмяха. Само на Емо не му беше до смях. Присъствието на Марина го потискаше. Хем му се искаше да се махне, хем му беше приятно близо до нея.

— Емо, какво ти е? — запита го Райчо. — Защо си се умълчал като гроб?

— А, нищо не ми е!

— Гледам, че си тъжен.

— Или е болен, или го любов гори — пошегува се Елито.

— Стига пък ти! — отегчително махна с ръка Емо.

— Е-е! Аз се шегувам, пък ти…

Емо тайно погледна към Марина. Очите им се срещнаха. Нейният поглед сякаш казваше: „Не мога нищо да направя!“ А Емо въздъхна и си каза: „Съдба!“

— Знаете ли какво видях днеска? — попита Райчо.

— Не. Какво? — отзоваха се Елито и Дора.

— Мечка.

— Какво?

— Мечка. Хоро дори играеше.

— Ти пък! Нещо друго не можа ли да измислиш?

— Ако не вярваш, питай майка ми. Тя даде на циганина петдесет стотинки.

— Браво! — каза Иванчо. — Много щедра била майка ти!

— Стига бе! Че щедра си е жената.

— Пък аз днеска видях вълци — каза Емо.

— Къде? — запита Райчо.

— В рейса.

— В рейса ли? Ха-ха-ха!

— Да.

— Ти пък вече си измисляш!

— Защо да си измислям? Вълците бяха на два крака.

— Да, прав си. В блъсканицата хората се овълчват.

Всички се засмяха.

— Марина, защо мълчиш? — я запита Елито.

— Какво да кажа?

— Ами нещо интересно.

— Не ми се е случило.

— Така е. Човек в това училище ще пукне от скука.

Емо разбра накъде бие Елито и затова я смушка да мълчи. Тя го погледна с укор, вдигна рамене и замълча.

— Ей че студено стана! — извика Иванчо.

— Елате у нас. Няма никого — каза Елито.

Двадесета главаУРОК ПО ВЪЗДЪРЖАНОСТ

— Хайде, Емо, ела с нас! Защо се спря? — провикна се Райчо.

— Ще си ходя.

— Хайде, хайде, ще си ходиш! Тръгвай с нас.

— Емо, ела! — каза Елито. — У вас няма никого, какво ще правиш сам?

— Абе…

— Хайде де! Не се цепи от колектива! — пошегува се Иванчо.

— Ако считате това за колектив…

— Е-е! Компания е!

Марина тръгна със своите съученици. Това вбеси Емо. И той не знаеше защо. Какво искаше Марина, да го измъчва ли? Не беше ли й достатъчно, че му даде да разбере тази жестока истина!

Но все пак на Емо му беше радостно в душата, че Марина беше близо, до него.

— Емо, защо си така мрачен? Накара времето да се стъмни по-рано — закачи го Райчо.

— Нищо.

— Е-е! Как така нищо? Сякаш аз не виждам!

— Райчо! — закани му се Елито.

Емо погледна към Марина. Тя беше безгрижна!

Той се вбеси. Идеше му да зареже тази глупава компания и да си замине.

Но, все пак, се въздържа.

— Колко е часът? — попита той и Елито му каза:

— Шест.

— Точно?

— Да.

— Как пък все на точните часове те питам.

— Ти си цял часовник.

— Бре! И да не знам досега!

Беше се стъмнило съвсем.

— Емо, може ли да се хвана за теб? — попита Марина.

— Да, разбира се.

— Много е тъмно.

— Уличните лампи са изгорели.

— Да.

Емо я чувстваше до себе си. Побиха го тръпки.

Двамата изостанаха назад.

— Емо, не биваше да ми казваш…

— Може би си права.

— Щом издържа до днес, трябваше да намериш сили да издържиш и до края.

— Да, трябваше.

— Нищо. Сега единственият лек е да забравиш всичко.

— Ще се помъча.

— Ти не си виновен. Знам. Гледаш, че всички са на двойки.

— Не, неправилно си ме разбрала. Съвсем искрен бях. Дори очаквах, че отговорът ти ще бъде такъв, но за морално успокоение…

— Вярвам, че никак не се успокои.

— Не, никак.

— Значи, беше по-разумно да си мълчиш. Щяхме да бъдем по-добри приятели.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Нима това ще навреди нещо на другарството ни?

— Да, няма да бъде така естествено както преди.

— Да, права си.

— Нищо, ще се постараем да забравим този случай. И ти, и аз.

— Да, всъщност и да се обичахме взаимно, нищо нямаше да спечелим. Сега се разочаровах само аз, а в противния случай щеше да стане по-лошо. Щяхме взаимно да се разочароваме накрая.

— Защо? Аз по принцип не мисля така. Например, аз никога не бих се разочаровала от своя приятел.

— Така ли? Наистина ли го обичаш?

— Да.

— Може би е само увлечение?

— О!

— Кой знае!

— Обвиняваш ме! А ако те обичах теб, също ли щеше да бъде увлечение? А, и най-главното, твоята любов увлечение ли е?

— Не знам. Може би не. Ако беше увлечение, щях да бъда по-настойчив. Моята любов е осъзната. Дори почти се примирявам, че тя е несподелена.

— Това е в полза и на двама ни.

— Кой знае!

— Защо? Ти мислиш, че няма да се влюбиш в някое друго момиче след това ли? Охо! И то още по-силно. Зная ви вас!

— Може би си го изпитала това?

— Да.

— Значи имаш опит.

— Глупости! Аз съм чиста пред своята съвест.

— И аз също. И, може би, беше по-добре, че ти казах.

— Това е вече твоя работа.

— Да, но вече се чувствам по-голям. С много години. До скоро бях глупав малчуган.

— И на мен ми правеше впечатление същото. Иначе отдавна, преди всичко, бих се влюбила в теб. Честна дума. Но всичко е свършено. Аз обичам друг.

— Да, и аз не искам да бъда причина за някои неприятности.

— Виждам, че си разумен.

— Трябва винаги да сме такива.

— Да, но не сте винаги.

— Кой знае!

— Емо! Хайде по-бързо! — извика отпред Елито.

— Идваме!

Скоро стигнаха.

— Хайде, влизайте. Не се събувайте.

— Само в селските къщи се събуват — не пропусна да се изкаже Райчо.

— О-о! Райчо, ти пък!

— Хайде, с какво ще ни почерпиш?

— Знам, че сте въздържатели.

— Само Емо не пие.

— Вие сега ще му правите компания.

Всички се засмяха.

Двадесет и първа главаБЕЗГРИЖНОСТ

— Ели! — извика Райчо от кухнята. — Това в хладилника какво е?

— Я не пипай там! — Елито веднага изхвръкна от стаята. — Пияница! Защо пипаш? Баща ми ще се развика! Любимото му питие е това! Защо си го изпил?

— Ама аз не исках!

— Глупчо!

— Просто рекох да го опитам…

— Измитай се от кухнята! Кой ти позволи да влизаш тук и да бърникаш?

— Ама аз…

— Какво ти? Пияница! Хайде!

— Райчо се вмъкнал в кухнята — засмя се Иванчо. — Усладило му се уискито.

— Я гледай! Алкохолик! — извика Елито и бутна замаяния Райчо в стаята. — Като си отиде в къщи, майка му ще го попита къде е бил. И той в това състояние веднага ще издрънка.

— Ами ти защо му даде? — укори я Марина.

— Как ще съм му дала! Той си взе. Какво да го правя?

— Бутни го в банята! — засмя се Иванчо.

— Дай нещо да пием, де — каза Дора.

— И ти ли искаш да си ходиш на четири крака? — запита я Елито.

— Какво имаш?

— Водка.

— Леле! Я дай насам! — извика Иванчо.

— После да не кажете, че съм ви напила — услови се Елито.

— Абе дай я тука! — Иванчо беше нетърпелив.

Райчо вече спеше на дивана.

— Я-а! Райчо му откърти един! — засмя се Иванчо.

— После ще продължи. Нали го знам — каза Дора.

Елито донесе водката и едно шише с доматен сос.

— Точно по руски.

— Алкохолици! — промърмори Емо.

— Такива са, какво да ги правиш! — каза Елито. — Няма как да им откажа.

Изведнъж се позвъни.

— Леле! Кой ли ще е? — уплаши се Елито.

— Иди виж през шпионката — каза й Емо.

От коридора се чуха весели гласове. Скоро се вмъкнаха Румен и Искра.

— Вие пък откъде? — провикна се Иванчо.

— Какво му е на рагацото? — попита Румен и посочи Райчо.

— Пиян — презрително констатира Емо.

— От какво?

— От „Пешеходеца“.

— „Джони Уокър“?

— На баща ми беше — тъжно поклати глава Елито.

— На баща ти ли? Леле! — извика Румен.

— Ами вие как разбрахте, че сме тук? — пак запита Иванчо, който си надигаше от време на време чашата с водка.

— Случайно минахме. Ти ще се спиртосаш, бе!

— Ами!

— Ще се търкулнеш като Райчо.

— Я-а! — извика Иванчо. — Аз да не съм неиздръжлив като него.

— Ще видим! Ами Дора? Тя май се напи.

— Още не съм.

— А! Навярно си решила? — запита я Марина.

— Ще се нарежа и за умрелите!

— Ти си откачена! — извика Елито. — Няма да пиеш повече!

— Е-е! Каква учтива домакиня! — провлече Дора.

— Тя е вече пияна — каза Румен.

— Нека пие, щом иска — вдигна рамене Елито. — Тази нощ няма да има никого у нас. Ще спи тук.

— Свърши! — констатира Емо и я посочи. Дора лежеше на масата до опразнената водна чаша.

— Алкохоличка! — безпомощно разпери ръце Искра.

— Ти не искаш ли да опиташ? — Иванчо й подаде пълна чаша.

— Не, благодаря, не пия.

— Още по-добре за мен! Румба, не искаш ли?

— Не съм вечерял.

— Голямо чудо! На! Опитай!

— Е, щом си рекъл.

— Ха, наздраве!

— Наздраве!

— Ели, ти всички ще напиеш — каза Марина.

— Какво да ги правя!

— Не трябваше да им даваш.

— Щяха да се разсърдят.

— Я заведи Дора да спи — каза Иванчо. — Не мога да гледам пияни!

— Ха наздраве! — провикна се развеселеният вече Румен.

— Наздраве! — и Иванчо обърна чашата. След това се захлупи на масата.

— Още един! — констатира Емо. — Ели, няма да ти стигнат леглата.

— Ще спя у вас.

— Тук изтрезвително ли ще бъде? — запита Искра.

— Ами май че ще трябва да го направим — каза Емо. — Ще ги натикам всичките под душа и ще ги оправя за нула време.

— Я не се занасяй.

— Дай ми една цигара — каза Искра. — Не мога да ги гледам как пият!

— Искаш ли „Дънхил“? — запита Елито.

— Става.

— Охо! То остава и да пушиш! — извика Емо. — Върви на балкона!

— Добре де!… И Румбата свърши — засмя се Искра като излизаше от стаята.

— Какво да ги правя! Хем не са свикнали, хем пият — проплака Елито.

— Не трябваше да им даваш, Елисавета, ти си виновна — каза Марина.

— Знам, не трябваше.

— И сега ще се разчуе — каза Емо.

— А! Не вярвам.

— Ели, дай нещо да си разквася гърлото — Искра влезе с димяща цигара.

— Нали не пиеше? — хапливо я запита Емо.

— Нещо ми пресъхна гърлото.

— Я виж!

— Няма да ти дам водка, защото другите се напиха — обади се от кухнята Елито.

— Дай ми тогава коняк.

— Алкохол не ти давам.

— Ти даде на тях да се напият, а на мен не даваш. Емо е дошъл, а само гледа сеир.

— Че защо не! Който пие, нека си чупи главата!

— Ели, хайде!

— Ще ти дам, щом толкова искаш!

— Браво! Само така те обичам! О-о! От къде имаш този коняк?

— Не знам. Баща ми го донесе отнякъде.

— Елисавета, не й давай! — каза Марина.

— Я не се обаждай пък ти! — грубо я сряза Искра.

— Добре, напий се.

— Ще се напия!

— Поне за мое удоволствие.

— Я си гледай кефа! — каза през рамо Искра и обърна една чашка. — Иха! Екстра!

— Може ли толкова извратени момичета да съществуват! — промърмори Емо.

— Това не е нищо! Мерито да видиш! — с възхищение каза Искра.

— О! Тази е от нейния бранш! — възнегодува Емо.

— И тя ще свърши скоро — каза Елито.

— Да свършва! — ядоса се Емо.

— Ето! — вдигна рамене Елито.

— Те ти беля на главата! — Емо стана.

Двадесет и втора главаЗАГРИЖЕНОСТ

— Какво да ги правим? — запита Елито, която беше пребледняла.

— Заключете ги в килера — каза Марина.

— Вярно, той е празен.

— Знаеш ли, какво ще стане като се събудят? — запита Емо.

— Нищо няма да им стане!

— Не се знае, ако и Искра е там.

— Да, прав си! Само юнаците ще натикаме там — съгласи се Марина.

— Ами ако изкъртят вратата?

— Ще ги вържем — каза Марина.

— Не! Ще ги натикаме под душа — отсече Емо.

— Те ще изстинат! — уплаши се Елито.

— Нищо им няма, да не са пили!

— Аз ще бъда виновна!

— Ти си пак виновна!

— О, Емо!

— Какво си се завайкала? Домъкна ги и им даде да пият!

— Не знам какво да ги правя!

— Аз ти казах.

— Не, не! Ще се разболеят.

— Аз трябва да си ходя — каза Марина. — Вече е късно и нашите ще се тревожат.

— Дойде да видиш падение — тъжно поклати глава Емо.

— О! Това не е нищо! Мерито да видиш! — отговори му иронично Марина. — Съжалявам, че няма как да ви помогна.

— Нищо, ние ще се оправим! — каза Емо.

— Желая ви успех!

— Ще видим. Дано се оправим.

— Чао.

— Чао, Марина.

Вратата се хлопна и Емо остана сам с отчаяната Ели и пияните си съученици.

— Не очаквах, че така ще стане — тъжно каза Елито.

— Аз пък очаквах, но не исках да се обаждам много, защото всички щяха да викнат против мен, нали съм…

— Да, така е.

— Какво да правим? Да ги натикаме ли в банята?

— Не знам. Не те ли блазни Искра?

— Защо?

— Само да легнеш с нея!

— Теб какво те прихваща?

— Нищо. Вече ще откача. Иванчо сигурно не е спал с момиче.

— Не е.

— Да спи ли?

— Защо?

— Ами така. С мен.

— Ти наистина си откачила!

— И аз ще взема да се напия!

— Тогава, наистина, всичките ще се намерят в банята.

— О, недей, моля те!

— Какво да те прави човек?

— Ще се напия!

— Глупачка!

— Какво да правя? Не мога повече!

— Много си трагична! Боже мой! Ама ти наистина си се уплашила! Ще изтрезнеят.

— После какви разследвания ще стават!

— Марина се измъкна!

— Блазе й.

— Глупости!

— Ти се съмняваш в нея!

— Не знам.

— Има някой, който казва на класната всичко, но не вярвам да е тя.

— А защо се измъкна?

— Късно е.

— Глупости, късно! Осем и половина. Толкова ли е?

— Девет без петнайсет.

— Е, значи не е много късно.

— Тя живее далече.

— След малко ще й се обадиш по телефона.

— Тя може да е с приятеля си.

— Да, да. Правилно. Но все пак, ще й се обадиш.

— Ти се съмняваш във всички?

— Да, дори и в теб.

— Аз никога няма да се изкажа.

— И аз никога няма да те изкажа.

— Дори и да ме изкажат, какво? Няма да пострадаш ти.

— Я стига глупости!

— А защо, наистина е така.

— Добре, добре. Дай да им бием шамари. Не са пияни чак толкова.

— Те са неиздръжливи.

— Я върви долу в бакалията и купи лимонов сок. Бързо, докато не са затворили!

— Отивам!

Елито изхвръкна и Емо се замисли. „По дяволите! — си рече той — Откъде пък ми се струпа всичко това на главата!“

Искра, която лежеше на дивана до Райчо, се обърна на другата страна и прегърна „рагацото“. Но, все пак, спеше дълбоко.

Елито се върна и носеше две шишета с лимонов сок.

— Браво! — извика Емо. — Сега гледай как действа великият изтрезвител!

— Какво ще ги правиш? О! Я гледай пък тая!

— Остави я! Тя нищо не може да направи. Само го е прегърнала по инстинкт.

— Тя сигурно всяка нощ спи с момче.

— Кой я знае! Я отвори на Иванчо устата.

— Ами ако се задави?

— По дяволите! Първо ще го събудим, а след това ще го доизтрезнявам. Хайде да им бием шамари!

— О! Страх ме е!

— От какво пък те е страх?

— Не знам.

— Те добре, че са пили водка и не миришат. Давай!

Иванчо леко отвори очи и започна да мърмори нещо неразбрано и да мляска.

— Трагедия! — извика Елито.

— Ти я направи тази трагедия! — Емо беше безпощаден.

— О, Емо!

— Не се вайкай! Дай лимоновия сок да му сипем малко в устата. Не виждаш ли, че иска да пие още!

— Ето.

— Оха! Виж! Направо магия!

Иванчо ококори очи.

— Какъв е тоя буламач! — извика той. — О-о! Че кисело!

— Как си? — попита Елито.

— Добре. Това лимонов сок ли е? Аз мислех, че пия водка, и го нагълтах.

— Добре, че го нагълта — каза Емо.

— Ей, майка му стара, аз май бях пиян?

— Бооже! И пита! Беше направо дърво — извика Емо.

— О! Те и другите също. Искра кога е легнала с Райчо?

— Тя е пияна. Ние я сложихме. — отговори Елито.

— Дай ми още малко сок — каза Иванчо.

— Изтрезня ли?

— Да. Не виждаш ли, че ходя. Къде е банята?

— Аз ще те заведа — хвана го Елито.

Емо разбуди Румен и му сипа лимонов сок в устата. Той скочи и започна да крещи.

— По-полека, бе! Къде се намираш!

— Какво е това? Дай ми водка.

— Я да мълчиш! Пий.

— Кисело!

— Тъкмо да изтрезнееш.

— Уф! Ужас! Аз пиян ли бях?

— Алкохолик! — извика Иванчо като влезе в стаята. — Как си?

— А! Ти дето ме напи!

— Сега нали си трезвен?

— Гледай го пък тоя! Главата ми се вие.

— Ела в банята — каза му Елито.

— Дай да ги разбудим тези — Иванчо посочи Искра и Райчо.

— Първо Дора — каза Елито като се върна от банята, където беше завела Румен.

— Ти я буди! — каза Емо — Иванчо ще ти помага. Аз не се наемам там.

— Добре. Хайде, Иванчо. Удряй шамари! — извика Елито. — Сега сипвай! Браво!

— Какво е това? — скочи Дора. — Къде съм?

— И пита! — извика Иванчо. — Пияница!

Двадесет и трета главаТРЕЗВЕНИТЕ

-Доро, много пиеш! — каза Румен като влезе в стаята.

— Ти пък откъде се взе? — зачуди се Дора.

— Откъде ще помниш! Беше нарязана като дойдохме.

— О! Ти с твоята половинка!

— Бооже! Не виждаш ли, че това е само просто така. Нека си спи със самотния рагацо.

— Дай да ги разбудим! — каза Елито.

— Нека си спят! Такава сладка двойка са! — извика Дора.

— Глупости! Емо, я ги раздигай! — на Елито й беше дотегнало.

— Ти май се изпоти! — засмя се Иванчо. — Зор си видяла!

— Зор я! Не трябваше да ви давам да пиете!

— Не трябваше, ама какво да правим! — вдигна рамене Иванчо.

— Ох! Гади ми се! — извика Дора.

— На ти сега пиене! — каза Елито. — Ела в банята.

— Жените не трябва да пият — поучително каза Румен.

— То и вие не трябваше да пиете — каза Емо.

— Ти нали не пиеш — вдигна рамене Иванчо.

— Добре, че не пия, защото нямаше кой да ви изтрезнява.

— Така си е — съгласи се Румен.

— Дора дере лисици — каза Иванчо.

— Кой я кара да пие! — Румен направи пренебрежителна гримаса.

— Тя сама искаше.

— Нека сега да си пати!

— Абе и ние с тебе бяхме натъркаляни тук.

— Какво да се прави!

— Друг път няма да пия.

— Ще забравиш.

— Така си е, ама…

— Какво ‘ама’! Направо си е така. Виж Емо — нито е почвал да пие, нито ще почне. Не понася човека и не пие.

— Аз не понасям, ама пак пия.

— А! Призна ли си?

— Какво ще си признавам!

— И аз не съм професионален фиркач.

— Какво й стана на Дора? — Емо запита влизащата Ели.

— Ще й мине. Ей сега ще дойде.

— Колко часа’ стана?

— Девет и половина. Минава.

— О! — извика Иванчо. — Аз трябва да си ходя.

— И аз! — извика и Румен.

— Хайде, чао — тръгна към вратата Иванчо.

— Чао — каза и Румен.

— Лека нощ — отговори им Елито и отиде да види Дора.

След малко двете се върнаха.

— Аз трябва да си ходя — каза Дора.

— Чакай, ще викна на Румен и Иванчо.

— Няма нужда, аз мога и сама. Чао.

— Чао.

Емо и Елито останаха с Райчо и Искра, които блажено си спяха.

— Ами тези? — посочи ги Емо.

— Дай първо да измъкнем Райчо.

— Хайде, давай.

— Оха!

— Какво?

— Той направо е дърво!

— Нищо! Дърпай!

— Готово.

— Дай сега лимоновия сок, аз ще му бия шамари. Колко е изпил?

— Много.

— Колко много?

— Половин литър.

— Какво?

— Ами да.

— Той е луд! Че как е могъл да го побере?

— Побрал го е! Не го ли виждаш какъв е сега!

— Нещо не се събужда.

— Тръскай го.

— Не става.

— Дай го тогава в банята.

— Само главата.

— Добре. Дръж го.

— Почва да се събужда.

— Ще се събуди! Стига му толкова.

— Дай да го избършем.

— Готово. Бий му шамари.

— Той отвори очи.

— Ето ти лимоновия сок.

— Отвори му устата.

Райчо скочи.

— Защо ми тикате това?

— Да изтрезнееш, глупчо!

— Добре. Защо ми е мокра главата?

— От чешмата.

— Че толкова ли съм бил пиян?

— Толкова я. Половин литър! Баща ми ще ме убие.

— Е-е! Хайде пък ти! Няма нищо да ти каже.

— Глупчо! Майка ти само да научи, и тя ще дойде да се разправя.

— Няма да й кажа.

— Само да кажеш на някого, ще те убия!

— Няма, обещавам!

— Ще видим! И аз ти обещавам!

— Хайде, хайде, нищо ти няма.

— Върви да си изсушиш косата на парното.

— Ей сега.

— Емоо, Емо, голяма бъркотия стана! — въздъхна Елито.

— Нищо, нали се оправихме.

— Оправихме се, ама ако се раздрънка някой.

— Няма.

— Кой знае!

— Не вярвам.

— Дано да е така!

— Не се безпокой.

— Ели, аз си тръгвам — обади се от коридора Райчо.

— Добре. И пълен пас.

— Не се бой. Хайде. Бай-бай! Чао!

— Чао.

— Остана само тази — каза Емо.

— И нея ще я оправим.

— Оправяй се ти с нея.

— Не мога сама.

— Не можеш ли да биеш шамари?

— Хайде, хайде! Разбуди я ти. Не те ли блазни тялото й?

— Наистина ти има нещо.

— Тя наистина е хубава.

— Хайде, почвай.

— Не ти ли харесва? Аз, ако бях момче, щях да се влюбя в нея.

— Ти вече си уморена.

— Тогава защо ми я оставяш на мен?

— Добре, де! — Емо я разтръска.

— Отваря очи.

— Наливай!

— О! Че кисело! Не можа ли нещо друго да ми дадеш? Ох! Ох!

— Нищо ти няма!

— О! Емо, ти ли си?

— Да, аз съм.

— Колко се радвам!

— Ели, заведи я в банята.

— Ох, Емо, искам ти…

— Глупачка.

— Ох! Целуни ме!

— Я млъквай! Ти си пияна.

— Дай ми да пия.

— Я стига си се глезила!

— Ох! Емо!

— Хайде, мий се!

— Да се съблека ли?

— Глупачка! Ти си пияна! Ели!

— Да.

— Я ела!

— Какво е станало?

— Погрижи се за другарката.

— Добре.

Емо отиде в стаята, седна на един стол и въздъхна с облекчение.Не му се беше случвало да присъства на такава сцена. Веднъж беше чул Славчо да му разказва за нещо подобно, но той твърдеше, че много весело било. Този ден Емо се убеди, че никак не е весело да гледаш пияни хора.

— Емо, ще ме заведеш ли до нас? — влезе Искра. Тя беше вече трезва, но не се смущаваше от нищо. Прегърна го. — Хайде, Емо!

— Емо, изпрати я — каза Елито. — Уморена съм. Искам да си легна.

Двадесет и четвърта главаСЛАБОСТ

Когато излязоха на улицата, Искра се притисна о него.

— Студено ми е — каза тя.

— Нищо.

— Прегърни ме.

— Накъде живееш?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Никога ли не си идвал у нас?

— Не.

— О!

— Какво?

— Учудвам се.

— Наистина, никога не съм бил у вас.

— Възможно е. Възможно е. За пръв път те виждам на такова нещо.

— Защо дойде?

— Заради…

— Заради Елито?

— Не.

— Значи, заради Марина.

— Да.

— Ти я обичаш?

— Да.

— Не знаех.

— Сега знаеш. И по-добре ще бъде да си мълчиш.

— Бъди спокоен.

— Не мога да те разбера.

— Защо?

— Станало ти е навик.

— А! С Мерито си приличаме по това. Само че нея си я бива повече. Сега кой знае къде е.

— Не ти ли е неудобно, че сме съученици?

— Какво от това?

— Не знам.

— Не се безпокой. Досега не съм била в интимни отношения с някой от нашия клас.

— Така ли?

— Да. Ти си ми първата жертва.

— Я виж!

— Само не се опитвай да бягаш.

— Защо?

— Решила съм да спя с теб.

— А ако не се съглася?

— Глупости!

— Защо?

— Виж, ако бях Мерито, щях още у Елито да спя с теб.

— Но не си Мерито и предпочиташ на друго място.

— Да. Ох!

— Какво?

— Не очаквах, че ще ми бъде толкова приятно с теб.

— Така ли?

— Да. Ти прегръщал ли си друг път момиче?

— Защо?

— Питам.

— Не.

— О!

— Какво?

— Учудвам се.

— Защо?

— Досега не си ходил с момиче?

— Не съм.

— Боже мой!

— Защо?

— Ти ме смайваш!

— Защо?

— Ти си рядък случай.

— Може.

— Караш ме още повече да желая да спя с теб.

— Така ли?

— Да.

— Няма да стане.

— Защо? Трябва да се прибираш ли? Може и у вас.

— Не очаквах, че си толкова…

— Нахална.

— Да.

— Трябва да свикваш. Има ли някой у вас?

— Не.

— Няма?

— Няма.

— А!

— Какво?

— Браво! Направо имаш късмет.

— Защо?

— У моята приятелка нямаше да може.

— То и у нас няма да може.

— Защо?

— Защото аз не искам.

— Ти не знаеш колко е приятно. Отначало не искаш, после те побиват тръпки и сякаш те привлича магнит.

— Така ли?

— Много си твърд.

— Твърд съм.

— Досега никой не е удържал на това привличане.

— Така ли?

— Да.

— Аз ще удържа.

— Няма. Не чувстваш ли тялото ми? Аз чувствам как твоето тръпне. Ти не искаш, но то иска!

— Остави ме!

— Няма!

— Ох, какво искаш?

— Ще спим ли заедно?

— Не.

— Ще спим. До сега не съм виждала такова момче като теб. Всички останали искат сами. Ах! И ти искаш!

— Не.

— Искаш! Искаш!

— А ти какво искаш?

— Знаеш много добре. Не се бой. Никой няма да научи, че си спал с мен.

— Не!

— Трябва да се научиш.

— Не.

— Не си дете.

— Не съм.

— Ще ти се смеят всички момичета.

— Те не знаят.

— Не знаят, да, но това момиче, с което ще ходиш?

— Остави ме!

— Не се измъчвай, съгласи се.

— Остави ме!

— А защо не си отидеш сам?

— Какво искаш?

— А! Значи не искаш!

— Ох!

— Съгласяваш се, нали?

— Ох!

— Да?

— Не!

— Да. Кажи да!

— Не мога.

— Бооже, че глупчо! Хайде, целуни ме! О! Вярно, ти не можеш. Ето, аз ще те целуна! О! Сега не те ли привличам повече?

— Не знам. Остави ме!

— Разменяме си ролите! Боже мой! Вместо ти да искаш от мен това, аз…

— Не искай тогава!

— О!

— Какво?

— Искаш ли да спиш с мен?

— Искам, но не трябва…

— О! Това исках да чуя!

— Не трябва.

— О! Не се бой!

— А ако стане нещо?

— Не ми е за пръв път.

— Все пак, ако стане нещо?

— Ще направя аборт, и готово.

— Ти не си с целия си!

— Бооже, че глупчо! Хайде да влезем в бара.

— Не, не искам.

— Хайде, хайде! Ще пием цитронада.

— Добре.

— Е, виждам, че се вразумяваш.

— Ти си ужасна!

— Такава съм.

— А защо?

— Все трябва да има някои като мен.

— Ти не си нормална.

— Че кой е казал обратното?

— Виж ти!

— Какво? Не съжалявай.

— Кошмар!

— Всичко ще мине. Моля, две цитронади. Харесва ли ти музиката? „Лед Цепелин“!

— Не.

— Ти пък! Това са най-хубавите записи.

— Глупости!

— Ти пък и това ли не харесваш?

— Предпочитам „Про -Арте“.

— Недей приказва глупости, ще ти се смеят всички!