Мислите в главите (Гимназиален роман)

Първа главаИСКРЕНИ ЧУВСТВА

Славчо се върна от училище разстроен. Емо защо му се бъркаше в работите! Станислава беше, без да си затваря очите пред слабостите й, прекрасно момиче. Че пушеше, е, всички модерни момичета пушат. Обичаше да се събира с компания. Че това не е слабост! Всеки млад човек обича да се повесели. Разбира се, не обичаше никого от класа, с изключение на него, но така беше по-добре. Какво му беше заразправял Емо разни глупости! Намеква му за нещо. Да си приказва каквото си иска! Станито го обичаше, той не се съмняваше в това. Нека Емо да търчи подир зайците. Ама че е глупав! Как може да е толкова наивен! Досега не е ходил с никакво момиче. Това зайче ще го поотрака.

Така си мислеше Славчо, докато обядваше. Нахрани се набързо. Трябваше да отиде у Станито. Там щяха да се събират нейни познати.

Можеше да покани и Емо, ама той какъвто е! Щеше да им развали веселбата с фасоните си. Беше му добър приятел, но извън училище не му беше нужен. Е, играеха понякога футбол, бяха най-добрите нападатели в отбора на класа, изкараха го на първо място, но приятелството, все пак, се ограничаваше в рамките на училището. А след като се влюби в Станито, Емо остана съвсем назад, не го занимаваха въпросите, от които горещо се интересуваше Славчо.

Всички, целият клас бяха особени. Всеки си имаше различни разбирания. Емо беше най-особен от всички.

„Дали може да обича този човек? — си казваше Славчо. — Сякаш момичетата не го интересуват. Това зайче малко го посъбуди, ама той е един! Всичко го кара така“.

Да, за Славчо Емо беше най-особеният. Дълго бяха приятели, а сякаш не го познаваше добре.

Мислите на Славчо бяха прекъснати от телефона.

— Да?

— Славчо, ти ли си?

— Да, Стани, защо се обаждаш?

— Ще идваш ли?

— Да.

— Виж какво. Недей да идваш.

— Защо?

— Неприятности.

— Какви? Какво се е случило?

— Аз ще дойда у вас и ще ти кажа.

— Идваш ли?

— Да. Няма никого у вас, нали?

— Не, сестра ми е следобед на училище.

— Добре, чакай ме. Хайде.

Славчо се учуди. Какво ли е станало? Може би, се е скарала с техните. Или брат й пак я тормози. Сигурно е довел мадами. Кой го знае!

Славчо беше загрижен. Нещо се беше случило със Станито.

Дали пък Емо не е направил нещо?

„Глупости! — си каза Славчо — Какво може да направи пък той?“

Все пак, бяха приятели. Пък откъде накъде Емо ще направи нещо! Невъзможно е. Въпреки всичко, той беше добро момче. Никога не би направил на някого лошо.

На входната врата се позвъни. Той отиде и отвори. Беше Станислава.

— Какво е станало?

— Остави се!

— Защо?

— В къщи е хаос. Брат ми е в невъзможно състояние!

— Какво му е?

— Направи скандал. Заплашва, че щял да се жени. Майка ми трепери.

— Нека се жени.

— Той не е завършил техникума. И се е хванал с една…

— Каква? Грозна ли е?

— Не е, ама е нахална. Постоянно се мъкне в къщи. Днеска се домъкна и почна да ми се перчи. Не издържах и се махнах.

— Откъде ми се обади?

— От един автомат.

— Аз помислих, че от вас.

— От къщи е невъзможно. Тази вечер няма да мога да спя у нас.

— У Елито няма никого.

— Не, не искам. Тя ме мрази.

— Защо?

— Защото те обича, затова.

— Глупости!

— Не са глупости. Аз знам.

— Тя ходи с Райчо.

— Райчо й е първи братовчед.

— Така ли?

— Да.

— Не знаех.

— И аз не знаех, но научих. Не е лошо момиче, но…

— Какво да я правя?

— Тя не е виновна.

— А аз виновен ли съм?

— Не.

— Никой не е виновен. Така са се стекли обстоятелствата.

— Днеска се хванах на бас.

— За какво?

— За два коняка.

— Не на какво, а за какво.

— А! С Искра се хванахме на бас, че тя ще спи с Емо.

— Невъзможно!

— И аз й казах същото.

— Ами ако го накара?

— Не вярвам. Пък и да го накара! Два коняка не са много.

— Давам и десет, ама само да го накара!

— Защо? Нали ти е приятел.

— Какво? Нищо няма да му стане! Само ще се вчовечи малко.

— Не вярвам. С тази пропадналата ли? Брат ми и с нея е спал.

— Аз въобще не знам какво прави тази Искра.

— Те с Мерито са страшни. Само че онази не се и мъчи да се крие, а Искра е направо потайна. Крие се зад Румен, а всъщност какво прави!

— Спала ли е с Румен?

— Не.

— Не?

— Той си има друга мадама. Приятелката на Искра.

— Какви са тези потайности?

— Най-различни.

— Тя не е грозна.

— Искра ли? Дори е много хубава.

— Емо няма да издържи.

— Не го познаваш, макар че ти е приятел.

— Ще видиш.

— Не споря, но…

— Да, всъщност, какво ни интересува това!

— Нищо, просто за разнообразие.

— А пък Емо днес какво ми загатва. Направо не мога да го разбера.

— Какво?

— За тебе.

— За мене ли?

— Да. Каза ми да се пазя.

— И ти?

— Нищо. Казах му, че няма нужда.

— А ако има?

— Ама как?

— Може да не те е излъгал. Какво точно ти каза?

— Не е нищо определено.

— Да, затова аз ще ти кажа нещо определено. Ако ме обичаш, ще ме разбереш. Емо е имал предвид нещо.

— Станислава!

— Ти се разколебаваш?

— Не!

— Обичам те, Славчо!

— И аз те обичам!

— Тогава няма да ме упрекнеш за това, което ще ти кажа.

— Няма.

— Емо не те е излъгал. Естествено, мога и да не ти разкажа това, но искам всичко да бъде чисто между нас. Искам да бъде чиста пред съвестта си, че не съм те измамила. О, Славчо!

— Обичам те!

Втора главаПРИЗНАНИЕ

Славчо усещаше вече, че е бил по-наивен и от Емо. Какво ти по-наивен! Направо слепец.

— Славчо — каза Станислава, след като се поуспокоиха, — ти досега ми вярваше сляпо. Аз, разбира се, бях причина за това. Не бих те излъгала, но по-добре всичко да се разясни отведнъж, отколкото разни съмнения да разрушат нашата любов. Не сме кой знае колко големи, нашата дружба няма дълга перспектива, защото, като завършим училище, ще се разделим — ти в казармата, след това ще следваш и шест-седем години няма да бъдем заедно. Не знам, дали ще издържим на тази раздяла. Разбери ме, не искам да те разколебавам, но ако гледаме реално на нещата, ще трябва да се убедим, че е така.

— Станислава, това зависи и от тебе.

— А защо не и от тебе? От нас двамата. Чака ни направо безпътица, ако се задълбочи това нещо. Ако се оженим, мислиш ли, че ще бъде вечна любовта ни? Редки са тези случаи.

— Няма да бързаме. Нима няма да ти стигне волята да издържиш? При раздялата се вижда колко е силна любовта.

— Да, съвсем прав си, но сегашната епоха е друга. По-бърза, по-динамична от всяка друга. Не е ли така? И всичко много лесно се забравя.

— Значи и ти ще ме забравиш.

— Не съм казала такова нещо. Но не се знае как ще се стекат обстоятелствата. Да, а именно това, което трябваше да ти кажа, не ти го казвам.

— Нямаш смелост!

— Славчо, защо се промени изведнъж? Ето, ти пръв започваш да се разколебаваш, дори преди да съм ти казала истината.

— Оправдаваш ли се?

— Защо трябва да правиш такава трагедия? Аз ще ти кажа всичко. След това, ако искаш, ми прости, ако не — твоя работа. Лятото бяхме на бригада. Да, това лято, което мина. Ти не беше, нали се освободи. Но Емо беше и той знае всичко. И, наистина, той ти е приятел! А ти не му вярваш. Мерито започна първа. Тя е отвратителна. Направо брутална. Не се оправдавам с нея, но… Нямаше как… Просто затънах. И ако не беше ти, сега щях да съм като Мерито или Искра. Поне затова, че си осъзнавам грешката, би ми простил… Не знам… А как глупаво започна цялата работа. Мерито се натика в стаята на командира една вечер. След това пак. После заведе Искра. Този път не им се размина. Излязоха оттам сутринта. Това даде кураж на оня и той ме хареса. Ох, ужас! Направо беше кошмар! Сега, като си помисля, е така, но тогава ми беше приятно. Мерито ми разказа как спала с оня и ме накара и аз да отида. Аз го направих и от известно любопитство. Не знам… Беше много глупаво… Вечерта беше Емо наряд. А стаята на оня беше до стола. Когато влизах, Емо ме видя. Сутринта, когато излизах, той пак ме видя и ми каза, че съм глупаво момиче. Аз тогава започнах да разбирам, че съм извършила глупост, но… На следващата вечер спах с един студент от съседния лагер. И до края спах с него. Имах късмет, че не забременях. А Мерито и Искра направиха… Ужас!… След това всичко ми стана блудкаво и безразлично. Единствено Мерито, Искра и Емо знаеха за това.

Славчо мълчеше: той беше като ударен от гръм. Признанието на неговата любима го беше зашеметило. Той не знаеше какво да каже.

— Мълчиш. Знам, че не е приятно да чуеш такива неща от устата на човек, когото си обичал. Аз си признах всичко. Сега можеш да ме съдиш.

— Станислава!

— Да, Славчо.

— Не знам. Просто не знам какво да ти кажа.

— Страхуваш се?

— Да.

— Да? Боже мой! Кажи каквото мислиш. Без да те е страх. Аз ще се примиря, защото знам, че съм виновна.

— Да, но ако не беше срещнала мене, то не се знае как щяха да се развият нещата. Значи мога с чиста съвест да ти простя.

— О, Славчо! Помисли първо!

— Какво пък! Да ти простя и да не ти простя, не е ли все едно? Извършеното си е извършено. Подвела си се тогава, но не си осъзнавала.

— О, Славчо!

— Обичам те!

— Ти все пак ми прости. О, господи!

— Всеки човек греши.

— Да, Славчо. А аз се хванах с Искра на бас, за да й докажа, че има честни хора.

— Не трябваше поне това да правиш. Тя ще развали Емо.

— Няма.

— Не знам, но аз днеска се ядосах на Емо.

— Не си знаел. Ще трябва да си промениш и за него мнението си. Виж какво, аз ще се обадя по телефона на Искра, че се отказвам от баса. Ще й дам двата коняка.

— Добре, обади й се.

Станислава набра номера на Искра.

— Ало? Кой е? — се чу от другата страна.

— Станислава се обажда. Ти ли си, Искра?

— Да. Какво е станало?

— Знаеш ли какво реших?

— Не.

— Ще ти дам двата коняка. Отказвам се от баса.

— Увери ли се?

— Не.

— Тогава защо?

— Имам съображения.

— Няма защо. Ти така и така ще ми ги дадеш.

— Не. Аз не искам да се случи нещо с Емо.

— Страх те е пък сега. А спомняш ли си лятоска? А?

— Виж какво, не ми напомняй за това. Казах ти вече.

— Аз пък ще спя с него. Довечера ще отида у Елито и ще я накарам да ми го извика. Знаеш ли как ми се иска да легна с него!

— Аз ти забранявам!

— О! Да не би да има нещо?

— Да.

— Аз мислех, че със Славчо.

— Да, но Емо му е приятел.

— А! Каква била работата! Славчо няма да разбере. Емо ме привлича, защото досега не е лягал с момиче.

— Много си цинична.

— А ти не беше ли, когато се предложи на студента?

— Казах ти нещо!

— Хайде, хайде, не се прави на светица. Да си остане между нас, но с никого от нашия клас не съм спала.

— Със Симо?

— Него го изключиха.

— Все пак. С Емо няма да стане.

— Ще стане. Ако викаш много, целия клас ще разбере за теб. Даже цялото училище. Ясно ли е?

— Ти си отвратителна!

— Мерито е пò!

— Не вярвам.

— Да, но в нашия клас нищо не знаят за мене.

— Ще научат!

— И за тебе.

— Нищо. Славчо знае.

— Какво? Знае?

— Да.

— Ти ли му каза?

— Да.

— И той?

— Нищо.

— Значи, мина.

— Да.

— Той тогава е бомба момче! Хайде, чао. Няма защо да съжаляваш за Емо. Няма да го разваля, щом толкова държиш. Само ще спя с него, Хайде, чао!

— Ах, колко е отвратителна!

— Какво стана?

— Нищо.

Трета главаИЗНЕНАДА

Славчо отново вярваше, че Станислава е най-доброто момиче на света. Той я обичаше и тя също.

Те двамата, щастливо прегърнати, не можеха да се нарадват един на друг. Но, изведнъж, това щастливо съзерцание беше прекъснато от острия звук на звънеца.

— Кой може да е?

— Не е майка.

Славчо отвори вратата и остана като гръмнат. Такова посещение не очакваше. И то, най-вече, когато Станислава беше у тях.

А колкото и да му стана неприятно, на вратата, все пак, стоеше неговата класна.

— Добър ден, Славчо. Виждам, че не си ме очаквал. О, и Станислава е тук. Навярно учите заедно.

— За утре нямаме нищо.

— Все пак. За други ден. Или вие от толкова далеко не се подготвяте? Какво, Станислава, ти май се уплаши.

— А, не.

— Какво да се прави, в неудобно време дойдох. Бях у Емил. Него пък го вдигнах от леглото. Всеки с нещо се занимава.

— На когото с каквото му е приятно — каза Славчо.

— Е, да. И на вас това ви е приятно.

— Какво?

— Нищо, нищо. Аз дойдох за съвсем друго. Главното е успеха. Да, Станислава. Ти изключително много си намали успеха. Какво става? Изглежда, през цялото време сте със Славчо. И за това ще ви остава време, само си учете уроците. И не правете глупости. Вярвам, че никога няма да направите като Кирил и Мариана.

— Че те какво са направили? — учуди се Славчо.

— С някаква съмнителна компания са били миналата нощ. Страстите са се разгаряли. Имало е снощи у тях проверка, но те не са се върнали до десет и половина.

— Каква проверка?

— Има учители, които обикалят след вечерния час. От различни училища са. Имат адресите на някои…

— Заподозрени.

— Да, точно така. Но работата е друга. Директорът не може да си намери място. Някой е откраднал печата на болницата и в училище са открити около шестдесет-седемдесет фалшиви медицински бележки.

— Какво?

— Да, да. Нещо напоследък започнаха много да се изхитрят. И в нашия клас са доста от тях.

— Кои?

— Като им дойде времето, ще се разбере.

— Ние със Славчо не сме отсъствали и не сме давали бележки.

— Е, вие не сте в това число. Но директорът твърдо е решил да се накажат виновните. Доста ще изключим. Тези с фалшивите бележки не са най-виновните. Виновниците са настрана и тях трудно ще ги открием. Ако се стигне до милицията, ще стане много лошо.

— За репутацията на гимназията.

— А! Това е съвсем друго. Щом е за разкриване на престъпление, репутацията е нищо.

— Ами! Другарят директор иска да се прояви като следовател.

— Не, не. По-добре ще бъде да разрешим въпроса сами, отколкото да се намесват странични лица. Фалшификацията на медицински бележки е взела застрашителни размери. Не вярвам да е само от тази година. Миналите години просто не са били откривани.

— По-умело са пипали.

— Кой ги знае! Може и така да е. Но сега тежко им се пише.

— От нашия клас много ли са?

— Да. Доста са. Утре ще се разбере всичко.

— От утре ще почне следствието.

— Ти се шегуваш, Славчо, но работата е много сериозна. Дори добри ученици са прибягвали до такова нещо.

— Щом и добри ученици е имало, значи им е писнало от учене.

— Не се знае. За някои дори не очаквах. Бях изненадана. Е, има ученици, които нямат по нито едно отсъствие или закъснение. Например Емил. Ама има някои, които ги мислех за много болни, а то какво се оказа? Че им няма нищо. Изтърках си обувките да обикалям по болници и поликлиники. Повече от половината бележки, които проверих, се оказаха фалшиви. Насмалко щяха да ме приберат в милицията, като показах бележки с откраднатия печат.

— Я, значи то било много опасно!

— Наистина е опасно, защото има болни, на които се гледа с недоверие, с пренебрежение, макар че те представят съвсем редовни документи.

— Неприятно е!

— Да, да. Станислава, майка ти кога е на работа?

— Тя е в отпуск.

— Сега си е взела отпуск?

— Да.

— Но е тука?

— Да.

— Трябва да я видя.

— Не, не трябва! Тя е достатъчно разтревожена.

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Е как така нищо?

— Брат ми я тревожи.

— Така ли? А ти защо не й помагаш?

— Как ще й помагам? Той ме бие.

— А баща ти?

— Той не се е върнал. Само да се върне от пътуването, брат ми ще види!

— Кога ще се върне баща ти?

— След три месеца.

— А дотогава?

— Не знам.

— Брат ти къде учи?

— В химическия техникум.

— А! Така ли? Аз там познавам някои учители.

— Те нищо не могат да направят, защото в училище той е кротък като агънце.. Само в къщи беснее. Ще се жени.

— Кога завършва?

— Тази година. Той е с една година по-голям.

— Хм! Ще видим. Ако не се оправи, ми се обади. Аз ще се опитам чрез колегите да му въздействам.

— Няма смисъл. Той повече ще се озлоби.

— Не вярвам. Ще го постреснат малко и той няма да смее повече. Нищо няма да му направят. Само ще ви отидат на гости.

— Кой знае.

— Не се бой. Нали имаш отделна стая?

— Да, но той вдига шум.

— Не учи ли?

— Нощем учи.

— Интересно. Аз трябва да вървя. Ще ходя на още много места. Цяла сутрин бях по поликлиниките, а сега съм по гости.

— Довиждане.

— Довиждане. И си гледайте уроците.

— Леле! Кого ли са хванали? — каза Станито, след като класната им излезе.

— Кой знае! Сигурно дребна риба. Едрата се връща обратно, нали знаеш. Баща ти поне пътува с корабите.

— Да, едрите риби ги пускат обратно в океана.

— Браво! И сега ще ги пуснат. Не, а направо ще ги изпуснат!

— Ти съмняваш ли се в някого?

— Откъде да ги знам! Те си се знаят. И сто процентово има и лекари в тези далавери.

— Не е изключено. Кой може да открадне печата, освен вътрешен човек. Хайде, да не е лекар, ама някой тамошен служител.

— Кой ги знае!

— Ще видим.

Съмненията не бяха безоснователни.

Четвърта главаИНТРИГА

Мариана не се върна веднага в къщи. Тя обичаше винаги след училище да се разхожда. Киро тръгна с нея.

— Ама че глупачки! — възкликна Мерито, след като се бяха отдалечили от гимназията.

— Кои? — запита Киро.

— Девиците.

— Кои девици?

— Ама не знаеш ли? Ехе! Там онези Станка, Горана, Боряна и разни други. На пук ще ми правят!

— Какво са направили?

— Обявяват ви бойкот.

— На кого?

— На момчетата.

— Че какво?

— Как какво?

— Искат всичките момичета да се скарат с вас.

— Е?

— Как е?! Боже! Ама ти си много тъп.

— И?

— Безобразие! Ама не можеш ли да разбереш, че те искат да ни отделят от вас и да се намърдат на нашите места.

— Те са грозни.

— А! Виждаш ли? Ама Марина не е грозна.

— Тя от девиците ли е?

— От тях е ами. Само се прави на светица.

— Не я знам.

— И аз не я знам. Не е от нашата компания.

— Има ли си някого?

— Откъде ще я знам! Във всеки случай, не е от нашия клас, ако ходи с някого.

— Тя се крие повече от Искра.

— Може и въобще да не е просветена.

— Ами!

— Ти пък откъде знаеш?

— Тихите води.

— Я млъквай!

— Ти не си от тях. Аз не говоря за теб.

— Хм!

— Какво?

— Ти си глупак!

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам. Я се доближи! Тебе сякаш те е страх!

— От тебе ли? Я гледай!

— Дърпаш се, сякаш паря.

— Париш, ами. Цялата си огън.

— Ти май имаш температура! Ама, че си тъп!

— Какво?

— Такъв си, ами. Днеска Емо те направи смешен.

— Този кретен!

— Я не го обиждай! Той е на Искра.

— Охо! И тя ли започна?

— Хвана се на бас с онази… там, Станислава.

— На Славчо гаджето ли?

— Ти пък много знаеш. Тя е от нашите.

— Не съм забелязал.

— Не ти и трябва.

— Да, и какво ще стана? Емо е кретен.

— Ти пък! Не е ли така?

— Пък и така да е, Искра ще го превъзпита.

— Ще ми хареса!

— Защо не!

— Оха!

— Исито си знае работата.

— Само да не я оплеска твоята Иса.

— Тя ли? Боже! Ние сме от една школа.

— Морската?

— Я си затваряй плювалника!

— Ами Станито?

— Тя е по-късна.

— Има ли други?

— В нашия клас няма.

— Язък!

— Какво пък ти?

— Вие сте още по-тъпи.

— Защо, бе?

— Ще се опъват на девиците. Боже!

— Какво искаш пък ти сега?

— Най-добре е да си мълчиш, защото може да стане нещо.

— Тебе страх ли ти е?

— От какво пък ще ме е страх?

— А знаеш ли, че девиците са ви разделили. Всеки от вас е на две.

— Я гледай!

— Какво? Мислиш, че те лъжа? Само че онези глупачки не знаят как да пипат. Могат да хванат Иванчо и Райчо, ама някой друг…

— Мене към кого са ме зачислили?

— Откъде ще ги знам!

— А! Мислех, че знаеш.

— Искра знае. Тя ще ми докладва.

— Я виж! Ти си имаш и разузнавачи.

— Нужни са ми. А в Искра, макар че й нямат много доверие, не се съмняват много. Ние с нея никога не дружим в клас.

— Така ли?

— Да, ами. А знаеш ли кой дрънка всичко на класната?

— Не.

— А аз знам.

— Всъщност не кой, а коя.

— Е, значи е от девическата група.

— Не.

— А от кои е?

— Има една друга група.

— Ти ме смайваш!

— Те са няколко, но имат връзки с девиците и с момчетата. Тях съм ги нарекла неутралните.

— Не е правилно, щом дрънкат.

— Не е, ама така си е останало от миналата година.

— Охо! Те значи от миналата година?…

— Да. Ама тази казва на майка си и майка й — по телефона, та на класната.

— И коя е тя?

— Павлина.

— Я виж! Че откъде ги научава тези работи?

— Откъде ще я знам. Но Искра разбрала.

— Как?

— Случайно й хрумнало и я проверила няколко пъти. Казала й някои неща и класната — веднага на гости.

— Сега се сещам, че тя винаги подслушва. Навсякъде.

— Коя?

— Искра.

— Нали аз съм й казала. Днеска ще се уверим напълно, дали е Павлина, ако класната отиде на гости у Емо и у Славчо.

— Защо?

— Оха! Искра такива неща е наговорила…

— Я виж ти! Тя наистина си е мръсна.

— Я млъквай!

— Е, хайде!

— Ти да не би да си честен?

— Боже! Има ли честни хора? Това е то живота! Да можеш да си гледаш кефа!

— Ти си го гледаш.

— Искра да не би да не си го гледа? Или Павлина. И тя си го гледа. Класната затова й пише добри бележки.

— Ами! Пише й! Глупости!

— Че как да не й пише?

— Класната е стисната.

— Идиотка!

— Оха! Днес да отиде у Емо, ще ми хареса! Ако отиде, значи Павлина се е хванала на въдицата.

— Че какво от това?

— После Искра ще си го хване. Много ще му дойде.

— И аз имам да му връщам на него.

— Ще му дойде времето.

— Дано Исата го оправи сега.

— Утре ще разберем.

— А! Какво стана с бележката?

— Ще мия дадат.

— Хайде, че класната ще се развика.

— Не се бой. Аз колко отсъствия си извиних.

Киро се успокои.

Пета главаВАЖНИ ВЪПРОСИ

Киро и Мерито продължиха да се разхождат. Никой от двамата не бързаше да се прибира.

— Киро, довечера ще се замъкнем у Симо — каза Мерито.

— Какво ще правим?

— Ще има компания.

— Кои ще бъдат?

— Не ги познаваш.

— Поне бива ли ги?

— Оха! И питаш!

— Значи са бомба?

— Ами да.

— Отдавна не съм бил у Симови.

— Въобще бил ли си някога у тях?

— Не знам. А! Веднъж.

— Какво си правел?

— Бяхме му на рожден ден.

— Миналата година?

— Да.

— Сещам се.

— Как няма да се сетиш. Нали тогава той ти беше…

— Я млъквай! Той и на Искра беше.

— Вас човек не може да ви разбере.

— Какво искаш? Нали сега си ми ти. Симо си има две мадами.

— Охо! И с двете едновременно?

— Ами да.

— Той не е с целия си?

— Знаеш ли как му викат?

— Не.

— Джонсъна. А пък на оня студент, там, дето живее над тях, му викат Никсъна. И двамата си ги бива.

— Симо Джонсън! Я виж ти!

— Така е. Да видиш какви американски плочи има сега! Миналата година нищо не беше. А пък Никсъна да видиш! Направо да откачиш. Цял американец. Има луди дрехи.

— И откъде ги взима?

— Дядо му е в Америка. Какво си мислиш!

— И аз да имах дядо в Америка…

— Да имаш, ама нямаш. Пък да видиш Никсъна какъв магнетофон има! Цяло радио. Като го надуе, целия квартал гърми. Пък да видиш, като се съберем една компания — Жаклината, Кенеди, Джеси. Направо да откачиш! Довечера ще ги видиш.

— Начи, всичките кефа си гледат?

— Гледат си го, ами. Нито на училище ходят, нито пък правят нещо.

— Как не са ги хванали?

— Какво, на работа ли? Боже! Тях ще ги хванат! Те само нощем се появяват.

— Я виж ти! Ами Исата ще бъде ли?

— Тя е заета.

— С какво?

— С Емо.

— О! Вярно. Тя пък!

— Не се бой. Нищо няма да изтърве. Тя колко пъти е била…

— Симо има ли „Пърпъл“ новата тава?

— Има я. И на „Юрая Хийп“ има. Има разни, дето въобще не си ги чувал, ама направо да откачиш! Пък да чуеш Елтън Джон! Боже! Чувал ли си го?

— Не.

— Ще го чуеш. Или пък Алис Купър!

— Чувал съм го. И съм го слушал.

— Ами слушал си Пол Саймън?

— Не.

— И него го има. Има тавите и на един куп състави. На „Три дог найт“, „Мидъл ъв дъ роуд“, „Карпентърс“, „Уингз“. Направо не можеш да ги запомниш всичките. А пък на Никсъна са му изпратили всичките записи на „Битълс“.

— Тях пък за какво ги слушат?

— Е, не са съвсем лоши.

— Изпяха си песента.

— Тъй е, да. Симо има и операта „Джизъс Крайст супър стар“.

— Оха!

— Има и още три опери, не им запомних имената. Направо да си умреш от кеф като ги слушаш. Има и на Джон Ленън няколко тави.

— Той пък какъв певец е? Направо трябва да се откаже!

— Е, не пее лошо. Има и на Дайна Роуз една тава. На Пол Маккартни има също. И три на „Цепелин“. Страшни са! И на Нил Даймънд има. А! Пък да чуеш едни изпълнения на Дейвид Боуи. Направо да откачиш!

— Начи, бива си ги парчетата?

— Ами да. Пък да видиш как чисто хваща „Свободна Европа“! Направо София! Разни антени, не знам си какво. И Никсъна също. Какви записи прави от „Метронома“! Направо да откачиш. А! Пък слушал ли си нещо на Гери Глитър? А?

— Не.

— Боже! Че ти какво си слушал?

— Е, слушал съм много работи.

— Довечера ще видиш. Направо кеф да ти стане! Има някои тави, дето въобще не си чувал.

— Може и да съм чувал. Аз да не съм Емо, дето записва разни забутани сръбски съставчета.

— Югославски.

— Е, тъй де! Все там!

— И разни полски.

— Полските пò си ги бива. „Но То Цо“, „Червените китари“. Ама и те блеят понякога.

— Той има записите на „Песняри“.

— Ха-ха-ха!

— И на „Самоцвети“.

— Той е откачен!

— Какво да го правиш? И на някакъв си Ниемен. На всичко отгоре и „Щурците“ си слуша!

— Боже, че смахнат! Исата за какво се е хванала с него?

— Тя ще го оправи.

— Дано. А пък аз ако знаех толкова английски като него! Ехе! Той не знае какво е кеф! През лятото разни чужденки…

— Я да млъкваш! И ти ли искаш чужденки? А?

— Е, хайде пък ти!

— Исата през лятото ходеше на „Слънчев бряг“ и там с някакви шваби…

— Тя с какви ли не е била!

— Даже и със сърби.

— Тя не е нормална. Аз предпочитам циганка, отколкото сръбкиня.

— Я си затваряй плювалника! Я отиди при някоя метачка! Хайде де!

— Е, ти пък!

— Исата ще си прави, каквото си иска. Насмалко щеше да се ожени за един от Скопие.

— Боже! За сърбин!

— Той не беше сърбин, ами маке.

— Все там!

— Ти пък една разлика не можеш да направиш!

— Боже! Че за какво ми е! Няма да слушам „Проарте“ я! Или онази смахнатата, каква беше, а?

— Тереза ли?

— Аха! Боже! Пък има някакъв кретен, дето пее „Оди си“! Гледай акъл!

— Абе, какво си се хванал за тях! Довечера ще слушаме Алис Купър.

— Той е певец! А не онези разни там! Само дето вдигат много шум!

— Така е.

— Само смахнати като Емо могат да ги слушат. Аз направо няма да издържа като ги чуя. И разни пък италианци! Боже!

— Абе какво ще се разправяме, целия свят пее на английски.

— Така, ами. Емо пък — „Проарте“! Ха-ха-ха!

— Той слуша и Бетховен.

— Аз съвсем се убеждавам, че той е ненормален. Спомняш ли си, веднъж спорехме за музика, той почна да ни развиван разни теории там за Бетховен, за Моцарт и за разни други кретени, че тяхното било велика музика, че щяла завинаги да остане. Боже! Че който разумен човек чуе тези скрибуцания, направо си запушва ушите.

— Така е. Ама Исата ще го оправи.

— Има си ги най-различни.

— Да. Така е. А! Това какво е?

— Ти пък на театър ли ще ходиш?

— Не, ами да видя какво дават.

— Разни глупости. От някакъв си идиот.

— Това е от Добри Войников, бе!

— Голямо чудо!

— Така е. Само рекох да видя.

А на афиша пишеше: „Криворазбраната цивилизация“…

Шеста главаХОБИ

— Аз вече ще си ходя — каза Киро.

— Добре. Аз пък трябва да отида у Исата. Довечера в шест часа ще дойда у вас да те взема. Да си бъдеш в къщи — предупреди го Мерито.

— Ще си бъда.

— Хайде, чао.

— Чао.

Мери се запъти към дома на Искра, защото имаше да разговаря с нея за някои неща.

Скоро стигна. Позвъни, и на вратата се показа нейната съученичка.

— О, Мери, влез. Малко е разхвърляно в къщи, ама нищо.

— Ти пък! Аз не съм толкова претенциозна.

— Хайде де!

— Какво стана с онази работа?

— За Киро ли?

— Да.

— Дадоха ми, но ме предупредиха.

— Какво?

— Някой е дигнал печата на болницата.

— Е, и?

— Опасно става.

— Не вярвам да се сетят нашите даскали.

— Кой ги знае! Ако стане нещо, прави му сметка!

— Ти пък!

— Не знам.

— Дай я.

— Ето.

— Не личи да е фалшива.

— Не личи, ама не е вписан в никаква книга.

— Някой пък ще тръгне да проверява. Ти, Исо, защо си толкова…

— Мене не ме интересува. Фалшива бележка не съм давала. А ако ме издрънкате, дяволите ще ви вземат.

— Ти какво си се уплашила?

— Нищо, само ти казвам.

— Какво става с Емо?

— Довечера ще си го хвана.

— Само да не го изпуснеш.

— Че изпуснала ли съм някого?

— Този е друг.

— Да, друг е. Няма да си поиска сам.

— Сама ли ще му се предложиш?

— Ами да.

— Горкото момче, ще откачи.

— От щастие.

— Кой го знае.

— Не ти ли се иска и на теб?

— Ти го опитай, ще видим.

— А! Аз да си го хвана, не ти го давам.

— Защо?

— Решила съм трайна любов да завъртя.

— И то с кого! Боже!

— Момчето е честно. Няма с Джонсъна да тръгна, я!

— Ти пък откога стана честна?

— Казал ли е някой такова нещо? Емо ми харесва. Рядко ще намериш като него.

— Че какво ти харесва? Той не е докосвал момиче.

— Още по-добре. Ще ми се остави да правя каквото си искам с него.

— Ти се надяваш?

— А защо не?

— Когато легне с теб, тогава можеш да бъдеш сигурна.

— Ти мислиш, че няма?

— Ще се опъва.

— Знам. Ама не вярвам да не му се е доискало вече. Било го е страх. Достатъчно е да му дам кураж.

— Я виж ти! Ти си голяма оптимистка.

— А защо не? Преди малко ми се обади Станито.

— И?

— Каза ми, че ми забранявала да спя с Емо.

— Я! Не й ли стига Славчо?

— Не, тя заради друго. Изглежда се е уплашила, че ако стане нещо, ще я хванат и нея.

— Тя пък съвестна!

— Нищо. Ако ще и светът да се обърне, аз ще легна с Емо.

— Не се заричай.

— Ако не тази вечер, то друга. Има много време.

— Само внимавай зайчето да не те превари.

— Защо ме разсмиваш? Това зайче, ако си е имало работа с момче, аз главата си ще отрежа.

— Да, ама Емо…

— Какво? Още по-добре. Това ми подсказва, че не е безразличен към…

— Да, да. Ти все още се надяваш.

— Ти се мъчиш да ме разколебаеш, макар че ме познаваш. Досега не съм се разколебала нито веднъж.

— Киро е много доволен.

— Киро не ми харесва. Как можа да хванеш точно пък него?

— А кого?

— От нашия клас няма, да. А пък днеска, когато Емо излезе с теб от час по английски, Киро побесня. Аз го наблюдавах.

— Така ли? Ревнува. Ха-ха-ха.

— Той, значи, също е голям оптимист.

— Аз ще го пробутам на Джесито. Той ще й допадне.

— Да, и тя е смахната като него.

— Исо, не приказвай така за приятелките ми!

— Те пък едни приятелки!

— А защо?

— Само се перчат много, а нищо не правят.

— Какво искаш да правят?

— Да действат.

— Ти не ги знаеш.

— Хайде де! Веднъж спах с един, дето е бил с твоята Джеси.

— Е, и?

— Тогава той ми каза какво представлява. Нея направо я е страх.

— Ти знаеш!

— Знам, я!

— Твоя си работа. А ти какво? Защо се хващаш с Емо, а не с някой друг?

— Хванах се на бас. Станито ме накара.

— Не те накара тя. Аз чух много добре. Ти я предизвика.

— Ха! Ти какви ги измисляш?

— Ти първа й каза, че Емо е бебе.

— Какво?

— Точно така й каза. След това тя ти каза, че не е, а ти рече, че тогава е голямо дете, защото не е спал с момиче.

— Глупости!

— И тя ти каза, че не му се е случило.

— Ами!

— Хайде де! Тогава ти й предложи да се хванете на бас.

— Не беше така, ама както и да е!

— Ако и ти се оттеглиш, какво ще правя сама в класа?

— Боже! И ти си хвани някого и се оттегли. Да не би Иванчо да е лош?

— Не е, ама аз няма да свикна.

— Ще се помъчиш, докато свършим проклетата гимназия. През това време девиците ще започнат да се проявяват. И неутралните, и те. И класната, ако загрее нещо, ще нанесе удар по тях.

— Ти пък си била и хитра.

— А защо не? Тя има слабост към Емо и няма да ми направи нищо, защото го знае какъв е.

— Ти много отдалече си правиш сметките.

— Ще видим.

— Ще видим, я!

— Аз ще си го хвана, пък ти прави каквото щеш!

— Троши си главата с бебетата!

— Много ги обичам! Такива сладки, като Емо.

— Бавачка!

— Трябва да се свиква, пък и да си почина малко. След това може пак да продължа.

— Така е по-разумно. Аз трябва да вървя. Чао.

— Чао.

Седма главаНЕПРИЯТНОСТ

Мерито се отправи към къщи. Пак не бързаше, макар че наближаваше два и половина. Майка й сигурно се беше върнала вече от работа и я чакаше за обяд.

Но в къщи я очакваше неприятна изненада — класната й беше у тях!

Мерито хлопна с досада вратата на хола.

— Добър ден, Мариана. Виждам, че не си ме очаквала, защото се връщаш с час и половина закъснение

— Имах работа.

— Да, но сега ще имаме повече и по-важна работа. Не прави недоволни гримаси, защото положението е много опасно.

— Какво положение?

— Ами, например това с медицинските бележки.

— Какви медицински бележки?

— Тези, които си ми давала да извиняваш отсъствията си.

— Те са съвсем редовни.

— А! Значи знаеш за какво се отнася. Тогава ще говорим направо. Тези бележки, както ти самата знаеш, са фалшиви.

— Как така?

— Ами така. Няма защо да упорстваш. Не е нужно да се правиш на изненадана.

— Ама, как, другарко! Тези бележки са напълно редовни.

— Хайде де! Знаеш ли къде съм била тази сутрин?

— Не.

— Бях в поликлиниката. Там случайно ти си забравена в книгите за преглед.

— Може и да е така.

— А! Няма да мине. Виж какво ще ти кажа. Такъв лекар не съществува. Откъде си му измислила името?

— Ама, как, другарко? Има такъв лекар.

— Бре! Ти на мен ли ще ми кажеш! Защо продължаваш да ме лъжеш? А? И то пред майка си.

— Как ще ви лъжа, другарко? Бележките са редовни.

— Да речем, че са редовни, а само лекарят е измислен!

— Ама, как ще е измислен!

— А, значи не е?

— Не е.

— Добре. Тогава бележките са напълно редовни.

— Ами да.

— Добре, ти твърдиш, че бележките са съвсем редовни, така ли?

— Да. Така е. Редовни са.

— Ще го потвърдиш ли и пред директора?

— Да.

— Виж какво, ако си признаеш, че са фалшиви, до директора няма да стигне.

— Ама как да си призная, като не са.

— Другарко, това е насилие! — реши да се намеси майката.

— Насилие ли?

— Ами да. Как може да я карате да потвърди нещо, което не е вярно.

— Не е вярно ли?

— Не е, разбира се.

— Я виж ти! Пък аз, като бях в поликлиниката, останах с убеждение, че е вярно.

— Но как, другарко. В коя поликлиника сте били? Дъщеря ми никога не ходи в окръжната.

— Така ли?

— Разбира се. Вие сте с грешка.

— Трябваше да проверя в туристическата поликлиника.

— Точно там.

— А! Значи съм сбъркала. Нищо. Ще ме извините.

— Все пак, внимавайте да не сбъркате друг път, защото децата не могат да понасят такива неща.

— Да, да, знам ги децата.

— Утре проверете в туристическата поликлиника.

— Да, непременно. Трябва да се уверя, че казвате истината. Такава ми е професията.

— Не сте детектив, защо правите такива неща?

— Нареждане на директора.

— Ах, така ли?

— Да, така.

— Много сте недоверчиви.

— Понякога ни карат да бъдем такива постъпките на нашите ученици.

— Мариана какво е извършила?

— Попитайте я нея. Тя поне няма да ви излъже, а аз като ви разказвам, може да сбъркам нещо.

— Мариана всичко ми разказва. Не знам да се е случило нещо лошо.

— Нека си помисли и, след като си замина, да ви разкаже подробно за любовните си приключения.

— А! Такава ли била работата. Вие, другарко, поне в това не бива да се месите.

— Защо? А ако някой от моите ученици тръгне по лош път?

— Мариана не е малко дете.

— Не е, но пък се мисли за прекалено голяма.

— Разбира се, тя вече е абитуриентка.

— Не е станала още. До тогава могат да се случат много неща.

— А! Значи и заплашвате?

— Как ще заплашвам? Нейното завършване не зависи само от мен, а и от нея и от останалите колеги.

— Да, но те са ви колеги.

— Какво искате да кажете?

— Че щом се състави едно мнение за някой ученик, то…

— Да, да. Виждам, че продължавате да грешите.

— Как ще греша. Не е ли така?

— Зависи от много неща.

— А! Все зависи.

— Разбира се. И от самия ученик зависи мнението на учителите.

— Много често то не е правилно.

— Случва се да сгрешим, хора сме и ние. Пък и на толкова ученици преподаваме.

— Щом сте учители, не трябва да грешите, или пък, щом грешите, то ще трябва да прощавате грешките и на учениците. Те са по-млади и повече грешат.

— Да, така е. Но когато човек сгреши веднъж, той си взима пример от това. Да речем, човек да сгреши за едно нещо веднъж, му е простено. Е, разбира се, ако извърши тежко престъпление, не може да му се прости, дори и за пръв път да го прави.

— Какво, искате да кажете, че дъщеря ми е извършила престъпление!

— О, далеч съм от тази мисъл. Но искам да кажа, че дъщеря ви е сгрешила не веднъж, дваж или три пъти, а много.

— А в какво е сгрешила?

— Тръгнала е по лош път. С лоша компания се събира. Не спазва вечерния час. Не се подготвя за училище и много други работи.

— Човек е свободен да се весели.

— Свободен е, но тя е преди всичко ученичка и не трябва да прекалява.

— Това не значи, че не е човек, щом е ученичка.

— Не съм казала такова нещо.

— Да, но една учителка в прогимназията им казваше, че учениците и войниците не са хора.

— Тя може би го е казала в афектирано състояние.

— Но нали е учителка, трябвало е да бъде въздържана.

— Разбира се, но тридесет или четиридесет ученика ако почнат да правят каквото си искат, няма да издържат на всекиго нервите. Както учениците са хора, така и учителите са хора. Те са отишли в училището и да дават знания, и да си изкарват хляба.

— Да, но има учители, които умишлено тормозят учениците си.

— Не знам.

— Има.

— Може, но вие си помислете за медицинските бележки. Аз трябва да вървя и у други ученици. Довиждане.

Класната на Мерито излезе, без да дочака отговора на своето „Довиждане“.

Осма главаДУШЕВНА БОРБА

Марина се върна в къщи неспокойна. Чувстваше в себе си нещо, което друг път не бе чувствала. Не знаеше какво е, но знаеше, че нещо я свива там, под сърцето. Тя разбра — обичаше Емо. „Но защо, защо? — запита се с уплаха тя. — Как може да си мисля такива неща? Боже мой!“

Марина беше усетила това чувство, но не се замисляше над него и го потискаше в себе си, не му даваше воля, пазеше се другите да не разберат, че има нещо… Криеше любовта си… Но сега започна да съжалява. „Не съм била права, може би, трябваше да му кажа.“ Но не, тя веднага си каза: „Глупости! Как ще му кажа, а ако той не ме обича? Ами ако ми се смее? Може да каже и на приятелите си и те ще ми се подиграват. Боже мой! Защо се влюбих в него?“

Как можа да помисли за това! И то точно днес, когато той, може би, си намери приятелка. „Или трябваше да му кажа, или трябваше въобще да не мисля за това — помисли си тя пак. — Глупости! Само глупости има в главата ми!“ — рече си тя и ядосано хвърли чантата си.

„Полека, полека! — каза си тя. — Какво ти е виновна чантата! Емо е виновен. Ако не ми беше правел такова впечатление, нямаше да се влюбя в него. Той е толкова глупав, че не може да бъде! Още е дете. Какво може да очаквам от него? Мисля си глупости! Откъде накъде пък се сетих за това!“

— Марина! — чу се гласът на майка й. — Хайде да обядваме.

— Ей сега.

— Хайде, по-бързо! Ще изстине супата.

— Нека изстива.

— Марина, какво ти е? — майка й влезе в стаята и я погледна в лицето.

— Нищо.

— Как така нищо?

— Ами така.

— Нещо в училище?

— Не.

— А къде?

— Никъде.

— Нещо с приятелките?

— Не! Защо ме питаш?

— Не се сърди, Марина, виждам, че е станало нещо и питам. Знаеш, майка съм ти, и ме боли, когато те гледам, че си разтревожена за нещо.

— Не съм. Просто съм уморена.

— Може и да е така. Хайде, ела да обядваме.

— Сашка върна ли се?

— Не. И заради нея се безпокоя.

— Тях ги пуснаха по-рано.

— Тя, като си идва, е много разсеяна и затова ме безпокои.

— Нейният клас е много луд.

— Така ли? Нали са само момичета?

— Само момичета са, ама…

— Какво?

— Не трябваше да я оставяш в такъв клас, нали ти казах още в началото да я преместим.

— Че лошо ли е в този клас? Няма момчета.

— Няма, ама си ги търсят!

— Марина!

— Така е. Аз съм там и зная. Търчат по нашите момчета.

— Марина!

— Какво? И нашата Сашка, и тя. Мисли, че не я виждам.

— Защо ме тревожиш и с това?

— Тя ме ядосва.

— Сестра ти е. Защо приказваш така?

— Защото я обичам и не искам да прави глупости.

— С кое момче се закача?

— С един от „В“ клас.

— Ти й кажи. Тя ще те разбере. Ако й забраня аз да се занимава с тази работа, тя ще се насърчи, нали знаеш, всяко забранено нещо е по-сладко.

— Тихо, идва.

— Добър ден, мамо.

— Добър ден. Защо закъсня?

— Бях с приятелките. Отидохме да си купим билети за кино.

— Кога ще ходиш?

— Сега.

— Хайде да обядваш тогава.

— Идвам. Маринче, я ми кажи тази вашата Искра добра ли е? — запита Сашка.

— Не знам.

— Днеска в коридора се скарах с нея.

— Защо?

— Ами…

— Хм!

— Ама тя…

— Какво тя! Няма да се караш с по-големите.

— Като сме зайчета, да не мислиш, че ще мълчим!

— Хайде, храни се по-бързо, че ще закъснееш — подкани я майка й.

Марина се замисли: „Сестра ми е тръгнала с онзи, дето го познава само от един-два месеца, а пък мен ме е страх да кажа на Емо, с който толкова време сме съученици, че го обичам! Боже мой! А трябва да давам пример на сестра си, трябва да й кажа да не се подвежда по онзи там. А тя ако ме види поне веднъж с Емо, още повече ще се окуражи. Ох! И моята не е лека! Какво да се прави. Трябва да се примиря. Сестра ми е глупава и на всичко отгоре се мъчи да лъже. А Емо поне е честен, никога не съм го чула да лъже. Ох, да му се не види! Защо е толкова глупава сестра ми? Аз като бях в девети клас, дори не помислях да се закачам с някои по-големи момчета…“

— Маринче, аз отивам. Чао.

— Чао, Сашке.

— Мамо, тръгвам.

— Добре.

Майка им влезе в кухнята.

— След киното няма да се бавиш много, нали?

— Ами ще видя.

— А кога ще си учиш?

— За утре нямаме много.

— Хм.

— Нямаме, ма, мамо!

— Добре, добре, хайде върви, да не закъснееш.

Когато Сашка излезе, Марина каза:

— Не е лошо момиче, ама глупости прави.

— Не мога да й забраня да ходи на кино.

— Не съм казала такова нещо. Ама откакто влезе в гимназията, се промени. Беше толкова добра.

— Е, хайде, не е пропаднала.

— Не е.

— Ти ще се помъчиш да й помогнеш.

— Ще се помъча.

И изведнъж Марина реши в себе си: „Каквото и да стане, Емо няма да разбере, че го обичам. Трябва да завърша гимназията, после ще бъде по-лесно.“

— Марина!

— Да?

— Какво ти е?

— Нищо.

— Не ме чуваш.

— А! Казала ли си нещо?

— Ами да, разбира се.

— Ох, извинявай, не съм те чула, замислих се, и…

— Марина, има ти нещо. Не крий.

— Тревожа се за Сашка.

— Не, не. Не е това. Кажи ми. Ще ти олекне.

— Нищо не се е случило, мамо.

— Защо ме тревожите?

— Какво те тревожа сега? Не мога и за секунда да се замисля! В края на краищата, какво искаш? Само тебе да слушам, да не би да изпусна какво ще кажеш.

— Марина!

— Така е.

— Ох! Няма да те питам. Не се ядосвай! Аз като всички майки.

— Знаеш, че ми е неприятно да ме разпитват.

— Няма вече, Маринке.

Марина се успокои и отиде в стаята си.

Девета главаБЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ

Леля Яна беше една от най-старите чистачки в гимназията. Гледаше си добре работата, не пускаше да се влиза в сградата преди да е ударил звънецът, не разрешаваше да се влиза в стаите със закуски, сутрин усърдно проверяваше всяка стая, да не би някой, успял да се промъкне, се е скрил. Винаги, когато някой от учениците й се „опънеше“ за нещо, тя веднага отиваше и се оплакваше на директора, защото сама не можеше да се справи. Понякога си служеше със своите съоръжения, като например метлата, за да внесе някъде ред. Разбира се, служеше си с точно обратната част, която беше от чисто дърво и където нямаше една сламчица от метла. Затова не веднъж й бяха правили пакости — криеха й метлата, парцалите, с които бършеше навсякъде, и най-различни други неща.

Най-вече, за да се усъмни, че някой е откраднал образеца, леля Яна имаше дългогодишен опит. Още на следващия ден, след като беше изчезнал, лелята разбра, че някой го е задигнал, защото нито една от другите чистачки не знаеше къде е той, нито един от учителите не отговори с „да“, когато тя запита всеки от тях, поотделно, дали са виждали някъде образеца, изпратен от Министерството на народната просвета.

Леля Яна беше попаднала на следа: знаеше, че непременно е работа на учениците. А това беше много, изключително много важно. Защото в гимназията имаше около деветстотин ученика и ученички, а ако се прибавеше към тях помощният персонал и учителите, ставаха значително повече — около деветстотин и петдесет души.

Значи, това беше, според леля Яна, работа на някой ученик. Тя дори беше повече от уверена, че кражбата е извършена от истински калпазанин, дори, може би, повече — един, двама, трима. Леля Яна не пренебрегваше дори и това, че може и цял клас да направи такова нещо.

Лелята обърна цялата гимназия с помощта на другите чистачки, но никъде нищо не беше открито. Нито дори явна следа.

Тогава леля Яна отиде при директора.

— Другарю директор! — извика тя, като нахълта в кабинета му. — Другарю директор, някой от онези калпазани е откраднал образеца.

— Какво? — скочи изненадан директорът. — Как така?

— Ами така. Изчезнал е. Няма го.

— Потърсихте ли го?

— Цялата гимназия обърнахме. Няма го.

— Че кой може да го вземе?

— Откъде ще знам. Никого не съм видяла да изнася нещо такова.

— Как ще видиш! Който го е вдигнал, няма да отиде при тебе, да ти го покаже и да ти каже: „Ето, аз взех образеца и го занасям вкъщи“.

— А ако не е вкъщи?

— Може да го е заровил някъде. Може да го е скрил някъде, дори в училището. Хм! Много си позволяват напоследък! Бележки фалшифицират, образеца откраднаха, през прозорците влизат, не спазват правилника. Много, много е! Ще изключа десетина и другите ще се оправят.

— А, другарю директор, няма да се оправят, нали ги знам.

— А ти сигурна ли си, че образецът е откраднат?

— Как да не съм сигурна! Никъде в цялата гимназия го няма.

— Потърсете го пак.

— Навсякъде обърнахме.

— Проверете във всяка стая в шкафовете и под катедрите.

— Ще проверим веднага, другарю директор.

— Не веднага. След часовете.

— Те могат да го изнесат дотогава.

— Няма. Не са толкова глупави.

— Как да не са!

— Не са, не са. Само са много мързеливи и гледат само с шмекерии да изкарат. Хайде, върви да го потърсиш пак в някой скришен кът.

— Отивам, другарю директор.

И леля Яна излезе. Отиде в стаичката, където стоеше помощният персонал.

— Ама, Маро, ма! — извика тя, щом влезе. — Маро, ма! Знаеш ли какво каза директора?

— Какво ма, Яно?

— Каза пак да го дирим из сградата.

— Защо той не го дири, ами ние?

— Шът, ма, Маро! Как ще го дири, нали е директор?

— Абе, нека си е директор! Аз се изкривих да се завирам на най-различни места.

— Ама как! Нали трябва да го намерим?

— Търси си го, щом толкова ти е притрябвал.

— На мене не ми трябва, ами на директора.

— За какво му е на директора? Той и без това връща учениците да се подстригват, а ученичките да си удължават полите.

— Така е, ама трябва да го намерим, защото там е показано точно.

— А, мислиш ли ма, Яно, че тези ученичори не са го изгорили вече?

— Как ма, Маро! Как така!

— О, Яно ма, те тебе ли ще чакат?

— А, Маро, да не би да знаеш къде е, ама не искаш да кажеш? Кажи, защото на директора…

— Боже, Яно, ма! Какви ги разправяш? Колкото ти знаеш, толкова и аз.

— Нищо. Пак ще го потърсим.

— Къде ще го търсим?

— Навсякъде.

— В целия град ли, ма, Яно?

— Ама, че си! В гимназията.

— Нали го търсихме?

— Директорът каза пак.

— Аман вече!

— Щом е казал директорът, трябва.

— Добре, добре!

— Той каза в стаите да го потърсим.

— И в стаите ли?

— Ами да.

— Как, сега ли?

— Не, ма. После.

— Кога после, ма?

— След часовете.

— А, добре. Аз рекох, че сега.

— Как сега, нали учат?

И леля Яна и леля Мара отидоха да бият звънеца за петия час.

Останалите чистачки също бяха търсили образеца, но всичките усилия останаха безрезултатни. Леля Яна се стараеше най-много, но и това не помогна на помощния персонал да открие изчезналия образец.

Като свършиха часовете, издирването започна отново. Шкафовете във всяка стая бяха прегледани, катедрите бяха надигнати, за да се види под тях, но от образеца нямаше и помен.

Проверката стана във всички стаи до една. Претърсиха и всички кабинети, физкултурните салони — нищо.

Директорът не си беше отишъл още, когато леля Яна нахълта пак в неговия кабинет.

— Другарю директор, няма го.

— Щом го няма, утре пак ще го потърсите.

— Ама той е изчезнал.

— Как така изчезнал! Как така! Не е игла, за да се изгуби.

— Не е, ама…

— Не е, не е! Защо ме занимаваш с тези работи? Нямам си аз грижи, ами и този образец!

— Както кажете, другарю директор.

— Остави ме на мира!

— Излизам.

— Ако го намерите, само тогава ще ми се обадиш. Разбра ли?

Десета главаДЖАБОЛОТО

Наближаваше пет и половина и затова Киро трескаво се приготовляваше. Чудеше се как по-екстравагантно да се облече и беше разхвърлял целия гардероб. Най-накрая успя да се хареса и натъпка дрехите си обратно по местата им. След това среса косата над ушите си, разтърси главата си и направи няколко модерни танцови движения пред огледалото.

— Довечера ще танцуваме рок — си каза той. — Ех, че кеф!

Точно в шест часа звънецът се чу и Киро, летящ в небесата от щастие, изскочи в коридора и отвори входната врата. Навън стоеше Мерито с оклюмала физиономия.

— Какво е станало? — на Киро веднага му направи впечатление посърналото лице на Мариана.

— Провал.

— Какъв провал?

— Ей такъв.

— Ама кажи ми по-ясно.

— Какво ще ти разправям! Провал. Провал! Разбра ли? Провал!

— Нищо не съм разбрал.

— Кретен!

— Е-е! Не обиждай, де!

— Класната знае всичко. Сега разбра ли?

— За джаболото ли?

— Ама аз ти казах, че си кретен!

— Тогава за какво?

— За медицинските бележки!

— Леле! Ами сега?

— Май се паникьоса? А?

— Какво съм се паникьосал! Глупости! Не виждаш ли себе си, ами за мен говориш? Ще ни изключат, и толкова.

— То да е само толкова. Трябва след това да бачкаме и да учим вечерно.

— Ще бачкаме и да учим вечерно, щом се наложи.

— Глупак!

— Ти май обиждаш?!

— Хайде да вървим. Ще се повеселим и ще забравим.

— И аз съм на това мнение. Ама кой ли ни е издал?

— Не зная, но предполагам, че никой.

— Как така никой?

— Ей така. Открадват печата от поликлиниката и класната тръгва да проверява всички съмнителни бележки и загрява как стои работата.

— А кой е откраднал печата?

— Някой идиот.

Докато стигнаха до Джонсъна, не си казаха повече нито дума.. И двамата не знаеха вече какво да правят. Но щом се заизкачваха по стъпалата към Симови, те чуха звуците на „Дийп пърпъл“ и се въодушевиха.

— „Инту дъ файър“! — извика Мерито.

— Ех, че кеф! — каза редовното си възклицание Киро.

На вратата ги посрещна Симо.

— Хайде де, много се забавихте! — извика той.

— Ти пък! — отвърна му Мерито.

— Жаклината, Кенеди, Джесито и Никсъна са отдавна тука.

— Олрайт! Ще се повеселим! — засмя се Мерито и вмъкна Киро през вратата. Вътре, в гостната, под такта на музиката, се изменяше цвета на светлината. Киро се стъписа.

— Охо! Цветомузика! — възкликна той.

— Да, моето момче — отвърна Никсъна, който приличаше на хипи. — Мери — продължи той, — запознай ме с твоето гардже.

— Какво гардже бе, глупчо! Гадже — поправи го Джесито, чиято рокля беше с голямо деколте отзад, достигащо до кръста.

— Той май наистина ми прилича на гардже — засмя се Жаклината, която имаше прическа ала Анджела Дейвис.

— Ами ти на какво приличаш, ма! — разсърди се Киро.

— Охо! Мери, твоето аверче нещо се разлюти! — извика Джонсъна.

— Нищо, ще го усмирим — каза Никсъна. — Я пусни Алис Купър.

— Окей.

Киро почувства, че музиката започна да му действа и докато се усети, започна да се кълчи на средата на стаята.

— Добре! — изкрещя Жаклината.

След няколко песни започнаха да изпадат в екстаз.

— Хайде да пийнем по нещо — провикна се Никсъна.

— Моля, уиски! — изкрещя Мерито.

— Драй джин! — изрева Киро.

— Ром! — изпищя Жаклината.

— Коняк! — задъхано извика Джесито и седна на пода.

Симо донесе от всичко по бутилка и сипа на всеки каквото желаеше. След това пусна записите на „Лед Цепелин“.

Киро беше изпаднал в екстаз. Мерито се гърчеше пред него като че ли в агония. Джесито пищеше, коленичила в средата и се тресеше.

— Стриптийз! — изкрещя Никсъна.

— Стриптийз! — подеха и останалите.

Пръв започна да хвърля дрехите си Никсъна. Той остана съвсем гол. Мерито крещеше и не искаше, но Киро, който беше понаправил главата от джина, се беше хванал здраво за роклята й я дърпаше.

Джесито започна под такта на музиката да смъква дрехите и постепенно да се изправя, докато остана съвсем гола. Тя се доближи до Никсъна и сплете с него вдигнатите си ръце.

Жаклината крещеше и разхвърляше на всички страни дрехите си. Симо не беше назад. Той остана гол и започна със страст да прегръща Жаклината.

Само Мерито не искаше и крещеше адски, защото Киро постоянно я дърпаше за роклята. Джонсъна и Никсъна също я задърпаха и, след като тя не се съгласяваше пак, я събориха на пода и започнаха насила да я събличат. Тя се дереше от крясъци, но Киро й биеше шамари и й затискаше устата. Виеше се в ръцете им като змия. Но най-накрая се успокои и се предаде. Съблякоха я и Киро, който също беше вече гол, легна отгоре й. Ала веднага скочи и изкрещя, като сочеше към Мерито.

А тя бавно се изправи, като в ръцете й блесна кухненския нож. Как беше попаднал в нея, на Киро не му остана време да мисли за това.

— Ще те убия като куче! — изкрещя Мерито.

— Ама, чакай де! — уплаши се още повече Киро.

— Ей, Джонсън, хвани я, ще направи някоя глупост тази… — не се доизказа Жаклината, защото Мерито изкрещя и се хвърли с ножа върху Киро. Но за щастие той, отстъпвайки назад, се спъна в една табуретка и падна по гръб. Мерито заплете краката си и, като се просна на пода, изпусна ножа. Джесито го ритна и така предотврати един нещастен случай, който можеше да спре завинаги техните оргии.

Мерито се изправи, ритна падналия, примиращ от страх Киро, и започна трескаво да се облича. Никой не й попречи. Когато стана готова, тя каза:

— Киро, обличай се!

— Не искам.

— Обличай се, защото…

— Ей сега.

Киро се изправи. Олюляваше се страшно. Беше пиян и едва се крепеше на краката си.

— Хайде, по-бързо — извика Мерито, — по-бързо, защото ще те вземат дяволите!

-Ама вие да не би да си тръгвате? — запита плахо Джесито.

— Тръгваме си — отсече Мерито и я погледна на кръв.

— Окей! — извика Никсъна. — Тяхна си работа.

— Хайде, по-бързо! — Мерито продължи да подканя Киро.

— Ей сега! Готов съм.

— Гуд бай! — извика Симо Джонсъна.

— Вървете по дяволите! Изкрещя Мерито и задърпа Киро надолу по стъпалата.

— Я виж ти! Обноски! — закикоти се Жаклината.

— Такива морални момичета не са за нашата компания — извика Джесито.

— Окей! — възкликна Никсъна и смени ролката на магнетофона.

А в същото време Мерито мъкнеше пияния Киро по улицата и проклинаше нещастията, които я бяха сполетели.

Единадесета главаПРИЯТЕЛКА

Станислава се завърна вкъщи. Майка й беше сама. Явно личеше, че е плакала.

— Стани, ти ли си? — запита майка й от хола.

— Да, аз съм, мамо.

— Къде се губиш толкова време? Оставяш ме да се тревожа с този…

— Но какво мога да ти помогна?

— Ти си му сестра…

— А ти си му майка!

— Кажи, защо си толкова жестока?

— Мамо!

— Стани, кажи!

— С какво съм постъпила жестоко? С това, че съм слаба да се боря ли?

— Твоите съученици са ти по-скъпи от твоя брат.

— А какво да го правя? Кажи ми!

— Ще му говориш…

— Сякаш не съм му говорила толкова пъти. Пък, в края на краищата, си е негова работа. Каквото иска, това да си прави. Ти защо се тревожиш чак толкова?

— Но как можеш да говориш така! Като станеш някога майка, ще разбереш много неща, които сега не искаш да проумееш.

— Това са глупости.

— Станислава!

— Но това наистина са глупости. Аз сега наистина разбрах, че са глупости. Той е млад човек и естествено, че няма да прави това, което искате вие. И аз да бях на неговото място, щях да постъпя по същия начин.

— Станислава!

— Точно така!

— Ти ми забиваш нож в сърцето!

— Защо се тревожиш, пък тревожиш и мен и всички други, без да има причина.

— Станислава!

— Знам, че ми е така името.

— Ох, господи, тези деца, ще ме довършат.

— Защо се превземаш?

— Хайде, стига вече. Аз ще се лягам. В кухнята има за вечеря. Лека нощ.

Станислава погледна часовника си. Беше седем и половина. Тя реши да се обади на някоя от своите съученички, но не знаеше на коя. У Елито сега се бяха събрали. Тя знаеше за това. И сигурно Емо и Искра бяха там. Ах, тази Искра!

Изведнъж Станито се сети. Ще се обади на Марина. Тя беше едно време най-добрата й приятелка, но откакто започнаха гимназията, пътищата им се разделиха, макар че бяха в един клас. А като деца биваха винаги заедно. Навсякъде. Само Марина ще я разбере. Никой друг.

Станито завъртя телефона. Обади се Сашка, сестрата на Марина.

— Сашке, може ли да се обади Маринчето?

— Не може, како Стани, тя не е вкъщи.

— А кога ще се върне?

— В осем и половина.

— Кажи й да ми се обади.

— Добре.

— Дочуване.

— Дочуване.

Станито чакаше с нетърпение да й се обади Марина. Просто искаше да си поговори с нея, но за какво, не знаеше. А изпитваше желание да сподели с приятелката си нещо, което чувстваше, но не знаеше как да го изкаже. Този ден й донесе толкова преживявания, че дори не можа да си поеме дъх и да се осъзнае.

Станислава се излегна на дивана и започна да си мисли за Марина. Преди, всичко си споделяха, а сега нищо не знаеха една за друга. Дори Марина знаеше повече за нея. Не, че се интересуваше много, а поради простата причина, че целият клас знаеше някои неща за Славчо и за нея. Глупости!

Изведнъж я събуди звънът на телефона. Погледна си часовника. Беше девет и петнайсет. Вдигна бързо слушалката.

— Да? Кой се обажда?

— Марина. Станислава, ти ли си?

— Да, аз съм. Колко хубаво, че се обади.

— Бях у Елито.

— Е, и?

— Изпонапиха се.

— Емо също ли?

— Той не сложи дори капка в устата си.

— Казват, че той никак не пиел.

— Наистина е така.

— Ох, Марина, да знаеш какъв ден! Направо не мога да се осъзная.

— Защо? Какво се е случило?

— Остави се! Връщам се на обяд — в къщи скандал. Отидох у Славчо. Там пък дойде класната. След това имах доста неприятен разговор със Славчо. Впрочем, разговорът беше преди да дойде класната. Откачих! Да знаеш, не знам вече какво да правя! Като се върнах вкъщи, пак скандал. С майка ми. И то заради брат ми.

— Да ти кажа, Стани, и с мен е същото положение. Вече не ми издържат нервите. Днес Емо взе, че ми се обясни…

— А!

— Чудно ли ти е?

— Наистина! И ти какво?

— Нищо.

— Нищо? Боже мой! Как издържа?

— Боя се за сестра си.

— Че какво общо има със сестра ти?

— Не искам да й давам лош пример. И без това тя прави глупости.

— И значи, нищо?

— Нищо. Пък и той е добро момче. Не настоява. Не знам, дали наистина ме обича, или…

— Той ти е казал истината.

— Сигурна ли си?

— Той никога не лъже.

— Може и да ми е казал истината, но ме е страх да му призная…

— Ти го обичаш!

— Обичам го, но как да му кажа? Нито той, нито аз ще станем по-щастливи.

— Ох, Маринке, и ти си една! Ако искаш, аз ще му кажа.

— Не, не! Не бива.

— Но защо страдаш от предразсъдъци?

— Не са предразсъдъци. Просто знам какви ще са последствията. Нашата любов няма да има бъдеще, а за мене бъдещето е най-главното.

— Но виж сестра си!

— Именно, аз не искам да съм като глупавата си сестра.

— Не бъди тогава егоистка.

— Мисля и за него.

— Но само мислиш.

— Обещах му снимката си.

— Боже мой! Сигурно искаш да го подлудиш?

— Той не е като другите. Разсъждава реално.

— Кой знае!

— Така е. По този начин измъчвам много повече себе си, отколкото него.

— Не се измъчвай, а му се отдай! Ах, ако бях на твоето място!

— Стани, защо говориш така? Започваш да ми приличаш на Мерито.

— Марина!

— Не ми се сърди, Стани! Не искам да те обиждам.

— Знам, Маринке, но не си направила добре. Защо потискаш най-прекрасните си чувства?

— Ох, Стани!

— Кажи му, Маринке! Не се крий!

— Не мога, страх ме е!

— Как може да те е страх!

— Ами така, страх ме е.

— От вашите?

— Не.

— А от кого? От учителите?

— Не!

— От него?

— Не.

— А от кого тогава?

— От себе си.

— Боже мой! Ти имаш комплекс за малоценност. А си толкова хубава!

— Стани, не говори така!

— Маринке, ти плачеш? Недей!

— Не мога вече!

— Аз ще дойда у вас. Чакай ме.

— Добре, Стани. Ще те чакам!

Станито затвори телефона и бързо се облече. На входа едва не се сблъска с брат си.

— Къде? — запита той учуден.

— По любов.

— И ти ли?

— Няма само ти, я!

— Я, гледай!

Но Станито вече тичаше по улицата. Беше късно вечерта, но тя не мислеше за това. Имаше нужда, сега тя наистина почувства, от истинска приятелка. И, може би, я откри…

Дванадесета главаВОЛЯ

Искра отново се долепи до Емо. Тя беше решила на всяка цена да спи, да спи с него! Притискаше се о рамото му и забавяше хода му. Сякаш искаше да се слее с него.

Емо не знаеше какво да прави. Беше я прегърнал през рамо и чувстваше как тя тръпне, как цялото й същество се стреми към него.

Изведнъж тя се свлече на една пейка, край която минаваха, и обви ръце около шията му.

— Ще полудея! — изсъска тя и залепи устните си о неговите.

Искра го прегръщаше страстно, само с едно желание, Емо да се съгласи да легне с нея.

Емо мълчеше и стискаше зъби. Мислеше, че няма да издържи. И пак стискаше зъби.

Пак тръгнаха и Искра, отпуснала глава на рамото му, каза:

— Емо, да знаеш как горя от страст!

— Изгори! — отвърна й той и със злоба си каза на ум: „Усойница!“

— Ако изгоря, ще изгориш и ти!

— Не искам.

— А аз искам и двамата да горим.О! И ти гориш!

— Глупости.

— Ти вече не можеш да се владееш!

— Какво искаш?!

— Нищо друго, освен да спиш с мен!

— Няма!

— Няма, но вървиш до мен, тръпнещ целия! Ще се съгласиш, аз знам! Няма човек на нашата възраст, който да удържи на инстинкта. О! Няма любов! Има инстинкт и той ще ни слее телата!

— Глупости!

— Това е истина, но ти не искаш да е така! Ти искаш да има любов! О! Ти си страшно заблуден.

— Любов има, но не у мен към теб.

— А къде?

— Всеки честен човек обича истински.

— О, аз забравих, че ти си честен човек. А коя обичаш? Марина? Аз забравих, че нея.

— То си е моя работа.

— Да, вярно. Тъкмо това не взех под внимание. Наистина, не е моя работа, а моя работа е да те накарам да спиш тази нощ с мене. И знаеш ли защо?

— Не.

— Ти пък какво ли знаеш! Защото съм се хванала на бас…

— Охо! Виж ти! Този път си проигра картите!

— Защо?

— Защото ми стана ясен подбудителя ти.

— Нищо не ти е станало ясно. Тази нощ ще спиш с мен, защото ако откажеш, ще се разкрещя, че искаш да ме изнасилиш.

— Ти си отвратителна гадина.

— Такава съм си. Дори и Мерито не е по-гадна от мен. А ако не успея по този начин, още утре в училището ще научат какви ли не глупости за тебе.

— Започваш да заплашваш?

— Да.

— Мене не ме е страх от злите езици.

— Ще те дострашее, когато ти намалят поведението или те изключат от гимназията.

— А как, да видим как!

— Когато останеш като риба на сухо, ще видиш. Много добре ще видиш!

— Не ме е страх.

— Охо! Не те е страх!

— Не.

— Страх те е и още как! Ще стигнем ли скоро?

— Къде?

— О! И питаш къде! У вас! Къде!

— Далеко е, защото вървим в друга посока.

— Мошеник!

— Ама ти какво си мислиш. Каквото почукало, такова се обадило!

— Тогава ще отидем у нас. Нашите са си легнали отдавна.

— Няма смисъл. Аз ще си вървя.

— Мислиш, че ще те пусна? О-о, жестоко се лъжеш! Знаеш като се разкрещя, какво става. Ако не се събере цялата милиция тук, да не се казвам Искра.

— Каква Искра може да си ти!

— Именно. Такава, че да се запалиш, ще гориш, и докато съм до теб, няма да изгаснеш.

— Вече започваш да ми действаш зле на нервите!

— Ти си раздвоен като Фауст, затова сега не ти издържат нервите — от вътрешната борба, която душата ти води с тялото. Тялото ти ме иска, а душата ти ме отблъсква. Но тялото е материя, а материята изгражда целия свят. Духът ли ще победи или материята?

— Духът.

— Ти си бил идеалист!

— Не, но знам, че в мен духът ще победи, защото той е воля.

— И волята се сломява.

— Да, сломява се, но моята ще се сломи трудно.

— Ти разсъждаваш като човек от миналия век.

— Защо?

— Защото с тези думи ти искаш да кажеш, че волята ти, която е дух, ще те издигне над плътските увлечения.

— Така да е!

— Значи ти признаваш, че си толкова изостанал!

— Не съм изостанал, а ти си се върнала столетия назад, в първобитно-общинния строй, когато човек се е разхождал из горите на стада и се е размножавал като животните, ръководен най-вече от инстинкт.

— Глупости! Кое съвременно момиче ще те хареса с тези разбирания.

— Никое, ако всичките съвременни момичета са като теб.

— А мислиш,. че не са?

— Да!

— Ха-ха-ха! Та ти ще ме умориш! Освен ако ти хареса някоя мамина дъщеричка и зубрачка.

— Ти не познаваш връстничките си, затова приказваш така.

— Откъде си сигурен, че не ги познавам?

— Сигурен съм.

— Ти просто от инат говориш така. О! Аз се сетих! Ти нямаш никаква воля, а само инат. Магарешки инат. Ти си едно магаре на мост.

— Радвам се, че мислиш така.

— Защо?

— Защото искам да си винаги заблудена и никога да не ти се отворят очите. А ако искаш да спиш с мене само заради един бас, то кажи какъв е и аз ще ти го платя. Не искам да си имам повече разправии с теб. Все едно, че нищо не е било. Така ще бъде най-добре.

— Значи се уплаши яко, да не би да се раздрънкам?

— Да, уплаших се.

— И си го признаваш.

— Аз ти казах, че искам да живееш само в заблуда.

— Ти ще ме заблуждаваш!

— Не аз, а ти самата.

— Аз ще си отмъстя, и то страшно!

— Отмъсти си.

— Ще си отмъстя!

— Отмъсти си, съвременно момиче!

— Ще те убия!

— Убий ме!

— Отвратителен тип!

— Такъв съм.

— Гад!

— Такъв съм.

— Мръсник! Идиот! Изверг!!!

— Истеричка! Я ми се махай от очите.

— Ще си отмъстя!

— Отмъсти си и върви по дяволите!

И Емо си тръгна бързо към къщи, като остави Искра пред тях озлобена от неуспеха си.

Той подтичваше леко, защото му беше станало доста хладно.

Извади часовника от джоба си и го погледна. Беше дванайсет часа.

— Леле! Много късно станало! — си рече той и продължи бързия си ход към къщи.

Емо не знаеше, че бърза към своето щастие…

Тринадесета главаКЛЕВЕТА

Искра остана изненадана, когато влезе у тях. В хола още светеше и се чуваше говор. Когато входната врата се блъсна с трясък, от хола изскочиха майка й и… нейната класна.

„По дяволите! — помисли си Искра. — Какво търси пък тази посред нощ у дома!“

— Добър вечер — каза й класната.

— Добър вечер — невъзмутимо отвърна момичето, като нехайно захвърли шлифера си върху един стол в коридора.

— Исе, къде се бавиш толкова? Така се разтревожих, мислех си, че се е случило нещо лошо — занарежда майка й.

— Какво може да се случи!

— Лошото може да се случи след това закъснение — обади се класната й.

— Вие пък какво искате като се мъкнете посред нощ по чуждите къщи! — извика Искра.

— Искра, изслушай ме, и след това ми дръж такъв тон, ако искаш. Тази вечер много ученици от нашия клас не бяха по домовете си след вечерния час. И то повечето от тези, които най не очаквах, че може да правят такива неща. Например, Емил.

— Той беше с мен.

— С теб?

— Да.

— И ми го казваш така спокойно!

— Да.

— Къде е той сега?

— Не зная.

— Къде бяхте?

— У Елито.

— У Елисавета?

— Да.

— И какво правихте там?

— Какво може да се прави с компания.

— Кои бяха там?

— Марина, Дора…

— Марина и Дора?!

— Да.

— Други?

— Райчо, Иванчо, Румен.

— Значи така! Райчо с Елисавета, Иванчо с Дора, а Румен? Той с кого? С Марина?

— Не.

— С нея остава.

— Емил е с нея!

— Нали казваш, че досега е бил с теб.

— Беше.

— А защо?

— Искаше да спи с мен.

— Емил?

— Да.

— Не очаквах това от него.

— Марина си замина рано и той не искаше да бъде сам тази нощ.

— И ти му отказа, така ли?

— Да, разбира се.

— Сигурно е бил много настоятелен, за да си отмъщаваш сега, при първия отдал ти се случай.

— Да.

— Виж какво, Искра. Утре ще разбера истината, но мисли му, ако си ме излъгала.

— Имам ли сметка да ви лъжа?

— Сметка има. Във всяка твоя дума имаше сметка. Как да я кажеш и къде. Та това са най-добрите ми ученици. Какво си мислиш?

— За съжаление, така беше, както ви казах.

— Истината ще излезе наяве. Лека нощ — и класната й излезе.

— Исе, защо клеветиш своите другари? — запита майка й.

— Не са ми никакви другари.

— Ама как така?

— Зубрачи разни!

— Но са ти съученици.

— Всичките са смахнати.

— Но, Исе…

— Такива са. Как можах да попадна в такъв глупав клас!

— Исе, успокой се!

— Няма, няма, няма!

— Исе!

— Стига с това „Исе, Исе“! До гуша ми стигна! Ще ги избия!

— Говориш глупости.

— Не са глупости, знам какво приказвам.

— Баща ти си идва.

— Къде е бил?

— Сега ще разбереш.

— Искра!

— Да, татко.

— Къде беше?

— С компания.

— Охо! А ти знаеш ли, че аз обиколих целия град да те търся. Ако те изключат от училище, по-добре да не се връщаш в къщи.

— Защо да ме изключат?

— Ще видиш. Като скиташ по нощите.

— Нека ме изключат. Ще стана уличница.

— Искра, ела тук! Каква ще станеш?

— Уличница.

— Повтори! Каква ще станеш?!

— Ох, не ме удряй!

— А! Уличница ще ми ставаш! На’ ти сега! Уличница! А? Уличница!

— Иване, не я бий! Иване!

— Ти не се меси! Искаш дъщеря ти да става уличница. Така ли?

— Ама, Иване!

— Млък и двете! Ами ти ма, с кого беше тази вечер? А? Тебе питам.

— С Емо.

— Кой е този Емо?

— От нашия клас.

— Къде живее?

— Ами…

— Не го увъртай!

— Ами…

— Казвай!

— Ох! Не ме бий!

— Казвай! Ще те убия!

— В „Бриз“.

— Кой блок?

— Девети.

— Кой вход?

— „Д“

— Кой етаж?

— Осми.

— Кой апартамент?

— 120.

— Иване, къде отиваш? Иване!

— Аз мамицата му на оня…

— Иване!

— Млък!

— Недей!

— Ще разваля дъщеря ми! А? Така ли искаш?

— Но виж колко е часът!

— Не ме интересува!

— Иване, само беля ще си навлечеш на главата.

— Вървете по дяволите!!!

Входната врата изтряска и Искра и майка й останаха сами, разплакани и незнаещи какво да правят.

— Изведнъж го прихванаха.

— Класната е направила всичко.

— Исе, недей така.

— Тя е виновна!

— Исе!

— Стига пък и ти! Мене бият, ти плачеш!

— Нали съм ти майка.

— Защо си пуснала класната в къщи?

— Ами как няма да я пусна.

— Затваряш вратата под носа й и толкова.

— Не е прилично.

— А прилично ли ще е да изключат дъщеря ти от гимназията?

— Исе!

— Стига си хленчела! Аз отивам да си лягам и да става каквото ще! Трябва да стана в седем часа.

— Добре, Исе.

И Искра си легна и заспа, без дори да се замисли над всичко, случило се през деня. Тя може би беше доволна от клеветата, която приготви за отмъщение над нищо неподозиращия Емо.

А баща й в това време отиваше да търси някого, когото нямаше да намери, а именно Емо.

Четиринадесета главаТРЕВОГА

Станислава позвъни на входната врата. Марина веднага й отвори.

— Влез, Стани.

— Има ли някой у вас?

— Нашите спят. Не се безпокой.

— Разкажи ми какво се случи у Елито.

— Излязох към пет часа да се поразходя и срещнах Райчо. Тръгнахме с него и в Морската градина срещнахме Елито и Емо.

— Райчо заради Елито ли отиваше натам?

— Да, но Елито му е братовчедка.

— Знам. Става дума дали предварително са се уговорили.

— Не зная. Но аз срещам Райчо, а той ме завежда на мястото, където са Елито и Емо.След това дойдоха Иванчо и Дора.

— Нови двойки?

— Не. Те казаха, че това било антидвойкова коалиция.

— Интересно.

— Да, а у Елито, когато всички се бяха изпонапили, дойдоха Румен и Искра.

— И ти, когато си замина, Емо и Искра там ли останаха?

— Всички бяха пияни, Елито се паникьоса, а Емо остана да й помага да ги изтрезняват.

— Значи Емо е останал там, така ли? Трябва да се обадим на Елито.

— Защо?

— Защото днес се хванах с Искра на бас, че тя няма да може да накара Емо да спи с нея, а тя твърдеше, че ще го накара.

— Няма да може. Тя е пияна.

— Все пак ще се обадя на Елито… Ало! Ели, ти ли си? Емо у вас ли е? Няма го? Кога излезе? Какво? Не трябваше да става! Нищо, нищо! Дочуване.

— Какво стана?

— Емо е излязъл с Искра!

— С Искра?

— Да.

— Кога?

— Преди петнадесет минути.

— Той сигурно само ще я изпрати.

— Не знам. Аз ще се обадя на Славчо… Ало. Славчо може ли да се обади? Една негова съученичка го търси. Да? Славчо, ти ли си? Знаеш ли какво стана? Преди петнадесет минути от Елито са излезли заедно Емо и Искра. Искра била пияна. Добре, ще те чакам на паметника. Чао.

— И аз ще дойда.

— Добре, Марина.

— Чакай само да се облека.

— Но по-бързо.

Когато излязоха на улицата, беше десет и половина вечерта.

— Къде ще се срещнем със Славчо?

— При паметника на Капитана.

— Можем с автобуса да отидем до там.

— Нямам билети.

— Нищо, аз имам. Хайде, по-бързо, че идва.

— Класната ако разбере, че скитаме по нощите, ще откачи.

— Нека откачи!

— Ти си готова да се жертваш заради Емо?

— Стани!

— Ох, Марина, не се сърди!

— Аз не се сърдя.

— Този рейс много дрънчи.

— Такива са всичките. Важното е, че по-бързо ще стигнем.

— Сигурно Славчо е при паметника.

— Той живее близо.

— На тази спирка ще слезем. Хайде.

— Ето го. Той чака.

— Здравей, Славчо.

— Здрасти. Емо не е у тях. Искра също. Откъде ще започнем?

— И аз не знам.

— Аз предлагам от пътя за Емо, като тръгнем от Елито.

— Той няма да я заведе у тях.

— Емо е сам в къщи за няколко дни.

— Марина, ти какво ще кажеш?

— Не знам.

— Страхуваш ли се?

— Не.

— Тогава да направим, както казва Славчо.

— Добре, но ако са тръгнали по пътя към Искра?

— Маршрутът се променя много.

— Нищо, след това ще проверим и другия маршрут.

— Славчо, има нещо, което не предвидихме.

— Кое?

— Че Искра има приятелки, които са на квартири.

— Искаш да кажеш, че има нелегални квартири?

— Да.

— Нищо. Ако ще и цяла нощ ще обикаляме, но ще предотвратим това нещо.

— Славчо, ама аз съм виновна. Не трябваше да я амбицирвам по този начин.

— Това е изпитание и за нас, и за Емо.

— Най-вече за Емо.

— Марина, нима се съмняваш в него?

— Не.

— Ако му се беше признала, нямаше да има никаква опасност.

— Знам, че и аз съм виновна. Затова и дойдох с вас.

— Дано нищо не се случи.

— Ако съдя по вашия разговор с Марина, може и да се случи. Ако се е отчаял, защо да не легне с Искра за успокоение?

— Славчо, защо отчайваш момичето?

— Не я отчайвам, а си правя изводи, от които следва да побързаме.

— Да побързаме тогава!

— А сигурна ли си, че Елито не те е излъгала?

— Защо да ме лъже?

— Започвам да се съмнявам във всички.

— Ти си много подозрителен.

— Защо да съм подозрителен?

— Искам да кажа, че се съмняваш много.

— Когато не знам нищо със сигурност, само мога да предполагам.

— Така е. Но я виж!

— Какво?

— У Емови не свети.

— Че как ще свети?

— Да отидем да проверим.

— Нали там отиваме.

— Имаш ли една стотинка?

— Защо?

— Защото асансьорът им е със стотинки.

— Става и без.

— Ами!

— За пръв път ли идвам? Как мислиш?

— Добре. Да те видим какъв майстор си.

— Затворете хубаво вратата.

— Браво!

— Ти май се съмняваше в моите способности.

— Емо сигурно все така се качва.

— Че за какво да си хаби стотинките. Пък той повече по стълбите ходи.

— Спортува.

— Май че няма никого у тях.

— Я натисни пак звънеца.

— Ще събудим целия блок.

— Нищо.

— Аз имам ключ от тях.

— Как така ще влизаш без разрешение?

— Той ми е дал.

— Добре тогава, провери.

— Май няма никого.

— Влез де!

— Ей сега.

— Марина, какво си мислиш?

— И аз не знам какво да си мисля.

— Не се съмнявай. Емо е момче на място!

— Няма никого, аз ви казах.

— Добре, тогава да се отправяме към другия маршрут.

— Окей! Но знаете ли къде живее Исата?

— Знаем, не се безпокой.

— Вие ще водите този път.

— Да вървим по-бързо.

И Славчо, Станито и Марина се отправиха към дома на Искра по тъмните улици, като бързаха, разтревожени за своя съученик и приятел. В душата на Марина имаше някакъв тъмен облак, но тя не искаше да вярва, че Емо е способен на такова нещо.

И тя беше дълбоко в себе си права.

Петнадесета главаНЕОЧАКВАНА СРЕЩА

Емо се замисли. Всичко, което се случи през този изминат ден го караше да се чувства някак си блудкаво. „Какъв смисъл имаше всичко това? — си мислеше той. — В училище да правя глупости като малко момченце, след училище да забавлявам по пътя някакво непознато момиче, после като последния глупак да се обяснявам в любов по телефона! Пфу! Колко отвратително е всичко! И тези пияници у Елито. И онази змия Искра. Всичко е толкова противно. Всичко!“

И Емо продължаваше да бърза. Беше уморен от всичко преживяно и искаше час по-скоро да си отпочине.

Изведнъж на един ъгъл той се сблъска с някакво момиче. Отскочи назад, промърмори едно „Извинявайте“ и понечи да продължи пътя си. Но момичето, което беше Станислава, извика:

— Емо! Емо, та това ти ли си!

Емо се обърна и позна своите съученици. Срещна радостния поглед на Марина.

— Как попаднахте тук? — запита той.

— Теб търсихме — отговори Славчо и хитро смигна.

— А защо сте ме търсили?

— За да те опазим от едно зло — засмя се Станито.

— Аз сам се опазих.

— Значи си бомба момче! — каза Славчо. — Онази вещица какво прави?

— Сигурно си нанка вече. Оставих я пред тях.

— Много хубаво си направил. Знаех, че си бомба момче.

— Насмалко нямаше да съм.

— Защо? Да не би да си се съгласявал?

— Сигурно щях.

— И какво те спря?

— Отвращението ми.

— А ние се изтрепахме да ви търсим. На мен нищо ми няма, но на двете ми придружителки…

— Вие сте цяла патрулна тройка.

— Остави се!

— А знаеш ли, Славчо, че имам някакви смътни предчувствия.

— Какви?

— Ами ей такива, че не мога да ги разбера какви са. Но ми се струва, че утре положението ще бъде напечено.

— Направо офсайд.

— Нещо такова.

— И защо?

— Не знам. Утре ще разберем.

— Емо — Станито го побутна по рамото, — на нас не ни обръщаш никакво внимание.

— Ах, извинявайте.

— Най-вече трябва да се извиниш на Марина.

-Марина, извинявай.

— Няма за какво — усмихна се тя. — За какво се извиняваш?

— Не знам.

— Емо, много се радвам, че нищо лошо не се е случило.

— Лошото утре ще се случи.

— Ти знаеш нещо, но не искаш да ни кажеш.

— Не нищо не знам… Аз ще те изпратя до вас, Марина.

— Няма нужда. Ние със Станито сме в една посока.

— Нищо, аз пак ще ви изпратя.

— Та ти цяла нощ няма да можеш да си легнеш.

— Утре в училище каква ми е работата.

— Сега ние ще те изпратим до вас и си запазваме правото ти да ни изпращаш друг път — усмихна се хитро Станито и двете с Марина подхванаха отстрани Емо и го заведоха до тях. Славчо вървеше отзад и се смееше доволно.

— Лека нощ, Емо — извикаха приятелите му.

— Лека нощ — каза Емо зад вратата на асансьора, който веднага се издигна нагоре.

— Задачата е изпълнена успешно — констатира Славчо.

— Как сме я изпълнили, само ние си знаем — добави Станито.

— Утре пълен пас — каза Марина и тримата се засмяха.

После продължиха пътя си.

Славчо изпрати и двете момичета до тях и когато се върна вкъщи беше два часа.

„Май че ще се спи утре в училище“ — си каза той, като погледна часовника си.

После се съблече и легна.

Преди да заспи, си помисли:

„Чудно момче е Емо, а пък Марина е още по-чудновата.“

А в същото време Емо още не беше заспал и си мислеше:

„Ех, какъв късмет извадих тази вечер!“

И наистина, Емо имаше късмет, защото срещна Марина, а пък тя, преди да заспи, си помисли, че човек като Емо заслужава нейната любов.

Но Станито беше най-удовлетворена от случилото се. Тя се успокои и страшно се радваше, че беше доказала на онези ограничени личности Искра и Мерито, че все още има честни и доблестни младежи, че въпреки всичко все още има хора, които вярват в истинската любов и са готови на всичко, за да остане тя чиста и неопетнена.

И Станито заспа спокойно като Искра, но с тази разлика, че се чувстваше морална победителка.

Скоро щеше да дойде сутринта и да пробуди всички със засмяното си есенно слънце…