Мислите в главите (Гимназиален роман)

ЕПИЛОГ

Беше красива пролет. Може би най-красивата в целия му живот.

А двадесет и трети май Емо никога нямаше да забрави. Последният учебен ден в тази гимназия. Емо беше щастлив. Защо? И той не знаеше съвсем. Предната вечер беше абитуриентският им бал. И какво? Нищо! Приятелите му се изпонапиха и дори трябваше да носят на гръб, като се редуваха, Иванчо. Носиха го цели осемнадесет километра! Все пеш. Но най-накрая го изкъпаха в морето, за да изтрезнее.

А този ден Емо радостен отиваше към училище. Без чанта и без учебници. Облякъл само старата си изтъркана ученическа униформа, нахлупил смачканата фуражка на главата си.

Свежата пролетна утрин му даваше нова бодрост и той сякаш летеше в синкавата мъгла.

Емо не забелязваше учудените погледи на минаващите хора. Никой не съществуваше за него. Само неговата радост, че завършваше, беше навсякъде около него.

Когато влезе в училището, все още нямаше никого от неговите съученици. Влезе в класната стая и написа с тебешир на черната дъска с големи букви „КРАЙ!“

После излезе в коридора и видя, че целият клас на Галя беше там, а тя държеше нещо зад гърба си.

Когато го видяха, момичетата започнаха да се смеят и да ръкопляскат, а Галя му подаде голям букет.

— А това за кого е? — учуди се Емо.

— За теб! — все така щастливо усмихната му отговори Галя.

— С какво съм заслужил тази чест?

— Цветя не се подаряват без причина.

— А причината каква е?

— Сърцето ти ще подскаже.

— Радвам се, че не си ме забравила, Галя. Но тези цветя…

— Емо! Ще ме обидиш.

— За да не те обидя, ще ги взема.

И тези цветя, дошли с пролетта, останаха завинаги в съзнанието на Емо. Толкова години се минаха, но той никога не можа да забрави гимназията, букетът пролетни цветя и миловидното личице на Галя.

Той не можа да забрави своята истинска младост.

Защото в неговото съзнание изникваше и друг спомен, колкото и мил, толкова и горчив.

Но затова пък си и спомняше хубавата народна поговорка „Всяко зло за добро“.

И това го връщаше към действителността.

Пред него беше бъдещето…

Варна, 12.10.1976 г.