Мислите в главите (Гимназиален роман)

Първа главаНЕУНИФОРМЕНИТЕ

Сутринта беше слънчева, но гъста мъгла се стелеше над града. Сякаш къщите, улиците, парковете — всичко — бяха потънали в мляко.

Емо не бързаше тази сутрин. Не защото беше тръгнал много рано от тях, а защото искаше нарочно да закъснее. Днес щяха да имат теория по шлосерство, вместо да бъдат на практика в завода. А точно днес не трябваше да бъдат в училище. Двете групи — това беше целият клас — щяха да бъдат заедно. И най-вече Искра и нейните протежета щяха да са там. Отвратително! А Емо не можеше да ги понася.

— Емо! — чу той зад гърба си.

Обърна се и видя деветокласничката, с която се беше запознал вчера.

— Откъде ми научи името?

— Аз знам всичко.

— Я виж ти!

— Защо, учудваш ли се?

— Разбира се, да,

— Значи се признаваш за победен?

— Да.

— И ще станеш мой роб?

— Завинаги!

— Добре тогава. Ще вървиш винаги до мен.

— Ще вървя. Но аз не знам дори името на своята господарка.

— Нима?

— Да. Всъщност, как се казваш?

— Научи сам. Ако научиш, ще бъдеш свободен.

— А ти?

— Ще бъда твоя робиня.

— От робини не се нуждая.

— Така ли?

— Да. Но не чувстваш ли, че ще закъснееш за училище?

— А ти?

— За мен не мисли. Аз трябва да закъснея.

— И аз също, защото не съм много униформена.

— А защо?

— Защото… не знам.

— Да не би да има чистка?

— Ще има. Днес класната ни е дежурна и ни обеща да ни среже полите, ако са къси.

— А твоята къса ли е?

— Да.

— Виж ти!

— Защо?

— Зайче, пък носи къси поли.

— Нали трябва да ти се харесам.

— Ти ще ме накараш да откача!

— Не вярваш ли?

— На теб ти вярвам всичко. Само че няма да се опитваш да ме спъваш в коридора.

— Няма. Но ако не ми обръщаш внимание?

— Тогава можеш да хвърлиш с някой учебник по мен или, направо, с чантата.

— Добре.

— Не е зле.

— Не е, но виж какво има пред гимназията.

— Нормална работа. Всекидневна гледка.

— Но днеска чистката като че ли е по-голяма.

— Даскалите са ядосани.

— От какво?

— Не знам.

— Поне половината гимназия не е влязла.

— А как ще влязат, като не са подстригани и не са униформени.

— А ти подстриган ли си? Униформен ли си?

— Не. И никога не съм бил. Но най-важното, никога не са ме връщали от входа за такива безобразия. Ако тези са се побъркали и връщат хората и им пишат отсъствия, аз не съм се побъркал, та да влизам през главния вход. Толкова прозорци има нашата стая!

— А аз откъде да вляза?

— През нашите прозорци.

— Много е високо.

— Нищо. Аз ще ти помогна. Пък и моите хора са там.

— А ако ни види някой учител или директора?

— Затова, за да не ни види никой, ще се катериш по-бързо.

— Ще се опитам.

Когато се промъкнаха в двора, биеше звънецът за влизане на учителите.

— Хайде, бързо — извика Емо на „зайчето“, когато стигнаха под прозореца на ъгъла, който беше най-удобен за катерене.

— Няма да мога.

— Ще можеш!

— Не.

— Директорът ще дойде ей-сега!

— Ще се опитам.

— Хайде по-бързо, че идва.

— Кой?

— Директора…

И докато Емо изрече тази дума, смаяните му приятели издърпаха в стаята момичето.

— Ей, Емо, твоето зайче е много пъргаво — извика му Кръстьо, когато и той беше вече в стаята.

— Била тренирала алпинизъм — пошегува се Славчо, който седеше до Станислава и се усмихваше радостно.

— Емо, аз отивам в клас — извика деветокласничката и изскочи от стаята, изпратена от бурен смях.

— Ти направи голяма сензация, бе, Емо — захили се до ушите Кръстьо.

— Защо?

— Как защо? Ти си бил голям треньор по алпинизъм.

— Ще трябва тогава да се кандидатирам за треньор на гимназиалния отбор на неуниформените алпинисти.

— Готово! — това го изрече един току-що влязъл „алпинист“ от другия клас. — Емо ще бъде старши треньор, а аз ще му бъда може би помощник. — С тези думи той помогна на две десетокласнички да се изкачат в стаята.

Скоро всички влязоха в час.

Втора главаОПИТ ЗА ОТМЪЩЕНИЕ

Искра седеше на чина си и от време на време хвърляше по някой злобен поглед към Емо.

— Ей, Мери — смушка тя „протежето“ си.

— Какво?

— По-тихо! Може да чуе Хубенов.

— Кажи.

— Виж какво. Ще си отмъстя на Емо.

— За какво?

— Заради вчера.

— Е?

— Ще трябва да ми помогнеш.

— Как?

— Ще ти кажа. Онова зайче добре е тръгнало с Емо. Трябва така да направим, че въобще да не се маха от него. Той няма да издържи. Пък и Марина…

— Какво Марина?

— Тя е лапнала по него. Сигурна съм.

— Това всеки го знае. Той също е лапнал по нея.

— Ш-ш-шт! По-тихо! Много викаш. Знам и това, но с онова зайче ще им направим голям номер.

— Как?

— И това ще ти кажа. Но не сега. След часовете. Имам голяма идея. Сега засега ще действам само да ги дразня. — Искра повиши тон — Емо не е светец. Ама никой още не знае, че вчера искаше да спи с мен. Направо умираше!

— И ти какво направи? — запита също така с висок глас Мерито.

— Най-позорно го изритах. Беше пиян като свиня.

— Нали той не пие?

— Не пуши и не ходи по момичета. Той е светец, но само за Станито и Марина. Защото те са заблудени овце! И знаеш ли? Емо направо плачеше и ми падаше на колене. Молеше ме да спи с мен! Пфу! Каква гадост!

— Наистина!

— Разбира се! Той е някаква жалка останка на човешкото достойнство.

— Той ще се унижи да легне и с най-долната проститутка!

— Ще се влачи като смок по паважа. Какво унижение!

— Той е нищожество!

— Той е толкова жалък, че дори не мога да го съжалявам. Вчера, когато ме молеше, ми идваше да го ритна в муцуната му пияна!

Емо ги чуваше много добре, но си мълчеше. Не искаше да им покаже, че обръща внимание на безсрамните им клевети.

— Емо, чуваш ли ги какво разправят тези за теб? — бутна го Славчо леко.

— Чувам ги. Нека си приказват!

— Толкова мръсни гадини не съм виждал.

— Нали сега видя?

— Да.

— Тогава си прави пас. Аз после ще се разбера с тях.

— Има само един начин.

— Естествено, но аз не съм привърженик на него.

— Затова ще ти се качат на главата.

— Няма страшно. Ще им омръзне да говорят.

— Кой знае! Точно на тях да омръзне? Това ме съмнява!

— Нищо! Аз ще ги накарам да им омръзне дори и живота!

— Чак толкова?

— Разбира се.

А Станито и Марина разговаряха, загрижени от долните интриги на Мерито и Искра.

— Как може да им идват толкова идиотщини в главата — възнегодува Станислава.

— Това е най-лесното — усмихна се тъжно Марина.

— За тях, разбира се, че е лесно. Те са в състояние да очернят и най-добрия човек. Сякаш им е криво, че са се родили на този свят. Може би те са толкова големи егоистки, че всеки около тях им пречи. Те искат всеки, който им е неудобен, да се махне от пътя им.

— Може и да е така, но те не осъзнават напълно това, което искат.

— Защото мисловните им процеси са много примитивни. Те не могат да измислят или да направят нещо хубаво. Те не са в състояние да сторят добрини. За тях това е нещо непонятно. Както им е непонятна и истинската, чистата любов.

— За тях е непонятен светът. И те се мъчат да го преобразят по своя понятен и примитивен начин. Всичко първобитно и животинско е събрано в тях.

В същото време изказванията на Мерито и Искра добиха още по-голяма острота. Никой не слушаше какво говори Хубенов. Чертежите и схемите по дъската не представляваха никакъв интерес за учениците, които следяха словесната война на двата фронта. Пък и учителят не обръщаше внимание на повишения шум и продължаваше да чертае на дъската, да обяснява на учениците, които не го чуваха, непонятните чертежи и схеми.

— Ще си отмъстя на този изрод! — почти викаше Искра. — Няма да понасям такива унищожени от природата личности да пълзят пред моите крака като жалки смоци!

— Такива нищожества заслужават да бъдат отречени от света, да гният в собствената си жалка кожа! — съскаше със злобен глас Мерито.

И кой знае как, но главният участник в този словесен двубой стоеше като ням на чина си и се правеше, че не чува нито клеветите, нито защитата си. Но той излезе победител и затова нямаше защо да говори…

Трета главаНЕРВИ

В междучасието Славчо набързо стана и нашляпа двете горещящи се противнички на Емо. Неговият съсед по чин седеше тихо и мирно на мястото си и се правеше, че нищо не забелязва.

— Какво искаш, бе, идиот! — изкрещя Исата на Славчо.

— Дивак! — изпищя Мерито.

— Я да млъквате! Я да млъквате, че не знам! — закани им се Славчо.

— Ей, Славчо, не закачай Светиците че ще станеш прекален Светец — извика Райчо. — Пък нали знаеш. Прекаленият светец и богу не е драг. Това е между другото. Най-вече си пази ръцете. Да не се изцапаш. Нали ме разбираш?

— Разбирам те. Но тези двечките не знам дали разбират и двама ни.

— Ами тогава им обясни някои по-съществени моменти от „Правилника“.

— Да. Че трябва да спазват дисциплината в час и да не говорят. Освен това, трябва да се държат вежливо със съучениците си и да не ги нагрубяват. Още, длъжни са да ходят униформени, а не цивилни, и най-вече не трябва да влизат през прозорците, а през входа.

— Тези много и много неща изглежда не са били известни на нашите две съученички.

— Бе, защо се занимавате с тях? — извика Иванчо и започна да ги замеря с тебешир. Румен го удари с гъбата за дъската и се завърза двубой между двамата.

Настроението в класа се повиши. Захвърчаха тебешири, учебници, чанти, а Мерито и Искра, разплакани, напуснаха полесражението.

— Не мога да ги понасям тези идиоти! — хлипаше Исата.

— Ще ги накарам да ми целуват краката! — цялата потънала в сълзи, крещеше Мерито. Те, и двете, продължаваха да плачат, но не от физическа болка, а от злоба и мъка, че не са постигнали нищо с напразните си клюки.

Марина се настани на чина до Емо и усмихната му каза:

— Снощи ти предвиждаше тези неща.

— Предвидих ги. Но това не е всичко. Те ще продължат започнатото от тях. Пази се и ти.

— Защо?

— Не знам, но те са си наумили нещо, от което никой не може да ги разубеди.

— На мен пък какво ще ми направят?

— Нищо особено. Ако не ти издържат нервите, тогава може би ще им откриеш пътя за действие.

— А нима те знаят нещо за нас?

— Предполагат само. Но това им е достатъчно да си отмъстят и на теб, макар че с нищо не си им попречила.

— Напротив. Преча им. И ще се радвам, затова че им преча. И ще им преча. Ще им преча!

— Само че спокойно, Марина.

— Емо!

— Не, не се поддавай на първичните си чувства.

— Вече започвам да те разбирам, Емо. И много съжалявам за вчера.

— Не, не бива да съжаляваш.

— Защо, да не би да се отказваш от думите си?

— Аз? Никога. Никога, Марина.

— А онази деветокласничка?

— Марина!

— Не, аз нищо лошо не съм си помислила.

— Затова, прави се, че не ни и забелязваш, когато сме заедно. Колкото и да ми е жал, но това момиченце ще послужи за въдица, на която ще се хванат и Елито, и Искра, и Мерито.

— А защо Елито?

— Бъдещето ще покаже. Но знай, казвам го единствено на теб. Когато съм казал нещо, ще удържа на думата си докрай.

С тези думи Емо стана и се запъти към коридора. На вратата едва не се сблъска с новата си познайница.

— Емо, здравей! — извика весело тя.

— Здрасти.

— Тъкмо тръгнах да те търся.

— Много се радвам.

— Ах, така ли?

— Да.

— Знаеш ли? На всички, които са ги върнали от входа през чистката, им писаха по едно неизвинено. Слава богу, че не бях между тях. И то благодарение на теб.

— Радвам се, че е благодарение на мен.

— Ние можем да бъдем добри приятели.

— Приятно ми е. Емил.

— И на мен ми е приятно. Галя.

— Значи се издаде сама.

— Заради приятелството си заслужава.

— Добре, Галя. Ще дойдеш ли с мен на кино следобед?

— Ако се измъкна от къщи.

— Ще трябва. Заради приятелството ни.

— Ще дойда!

— Ти си добро момиче.

— Защо?

— Защото сме приятели.

— А ако не бяхме?

— Пак щеше да бъдеш. Затова сме и приятели.

— Емо, ти също си добро момче! Бих искала да те обичам. И може би те обичам.

— Но само като приятел. Не забравяй това.

— Добре, Емо. Няма да забравя! Сега трябва да вървя в кабинета по химия. Ужас! А следобед в колко часа ще се срещнем?

— В три и половина пред кино „Свобода“.

— Непременно ще дойда.

И целият им разговор беше чут от Искра и Мерито…

Четвърта главаОТСТЪПНИЦА

Елито не знаеше чия страна да вземе в двубоя. Но изведнъж се озлоби от факта, че Славчо не й обръща никакво внимание, че Станито е на страната на Емо, и изведнъж реши да мине към Искра и Мерито. Тя щеше да докаже на тези глупави момчета, че и тя представлява нещо, че и тя заслужава поне капка внимание. Нищо, че братовчед й Райчо беше на страната на Емо, и то твърдо. А пък на Марина и Станито как хубаво щеше да им отмъсти. Ако не Славчо, то поне Емо да беше спечелила. Ах, тези двете — Марина и Станислава! На тях и на онези глупави момчета щеше да отмъсти.

— Мери — прошепна Елито на Мариана, която седеше на чина до нея. — Знаеш ли, че Емо се е обяснил в любов на Марина.

— Къде?

— По телефона.

— Я!

— Учудваш ли се?

— Не знаех това.

— Само аз знам.

— А защо ми казваш? Ти си на негова страна.

— Не. Не съм. Аз съм с вас.

— Браво! Ти си момиче на място! Значи така. Емо и Марина! Хубава двойка! Класната трябва да научи. Досега тя нищо не знае и за двамата.

— Ще се погрижим да научи.

Искра дочу името на Емо и се обърна към Елито с питащ поглед:

— Какво е станало?

Елито обясни и на нея.

— Оха! Отмъщението ще бъде жестоко! — потри длани Исата.

— Ще трябва да направим план — каза Елито.

— Ще се съберем ние трите и Киро. Той е с нас. След часовете сме решили с Иса — прошепна Мерито.

— Добре. Така ще е най-добре.

Елито се замисли. С това отмъщение щеше да се удовлетворят и желанието й да си отмъсти, и злобата й, насочена най-вече към Станислава. Вчера извършиха с Емо една глупост, като изгориха образеца за униформите, а днес тя се обявяваше против него. Не. Той нямаше да каже на никого за това, защото той го изгори. А и тя нямаше да спомене нещо, защото пък именно тя го задигна от гимназията. Значи всичко, което са вършили заедно ще си остане в тайна. Това няма да попречи на отмъщението й. А тя така страшно искаше да унижи и Станито, и Емо, и Марина, и… (с някакво злобно удоволствие си мислеше тя) Славчо. Защото го обичаше, а той я пренебрегна. Станислава, която беше спала със студента на бригадата, му беше по-мила! Колко ужасно! С какво беше по-лоша от своята съперница? Нито беше по-грозна. Нито беше дебела или прекалено висока. Нито пък се обличаше без вкус. Дори не пушеше като Станито.

Нищо! Сега поне имаше пълното право да действа както тя си знае. Ще връща всичко взето назаем и то тъпкано. Само тъпкано! И на Станислава, и на Емо, и на Марина, и на Славчо! Може след това всички да я намразят, но трябва да почувства удоволствието на отмъщението, дори и моментно да е то. Важно е, че враговете й ще страдат. Поне малко!

Но не! Защо малко? Те трябва да страдат много. Те трябва да останат с разбито щастие, с дълбока следа в съзнанията си за една невъзвратима любов! Те трябва да страдат. Трябва да страдат! Трябва да страдат! Само защото тя трябва да се радва. Трябва да се радва! Трябва да се радва! Не, не! А трябва да злорадства! Да триумфира с нейната злоба и мъст. Защото тези четиримата я накараха най-много да страда. Сега отмъщението ще бъде справедливо. Най-справедливото в целия свят.

Нищо, че тези усойници, Мерито и Искра, ще й помагат. Още по-добре, че те знаят хиляди начини на най-долни интриги.

Или пък Киро. Този невзрачен тип, който само дрънка празни приказки. Той е най-лесният съюзник, защото е заклет противник на Емо. Те никога не могат да бъдат с него приятели. Никога!

А пък този Емо! Ах, как ще го нареди и докато е жив, ще я помни! Ще се прави на голя конспиратор. Седнал със Славчо и все говорят нещо! Говорят! Нека си говорят! А онези двете гълъбченца! Ах! И те как ще й платят!

Елито си мислеше все в този дух. Тя вече не съзнаваше в каква компания е попаднала. За нея Мерито, Исата и Киро бяха най-добрите й приятели. Тя нямаше в класа по-подходяща опора за набелязаното отмъщение.

— Ели! — върна я в действителността съседката й по чин, Горана.

— Какво е станало?

— Емо иска да ти каже нещо.

— Какво?

— Виж го, де!

Елито се обърна към Емо, а той се усмихваше доволен от нещо.

— Какво искаш? — запита го тя, така че да я чуе.

— Нищо.

— Тогава?

— Можеш ли да четеш?

— Да.

— Много добре.

— Какво искаш? Кажи!

Вместо отговор, той й показа надпис с големи букви върху две страници от тетрадка. Там пишеше: „Отстъпница!“.

Пета главаПРОВЕРКАТА

Вторият час не беше свършил още, когато в стаята влезе класната им ръководителка.

— Другарю Хубенов, трябва да си проверя класа, дали всички са налице.

— Заповядайте, другарко Стоименова.

— Днеска май всички сте неуниформени.

— Практика, другарко — извика Славчо.

— Искате да кажете, че имате практика по шлосерство или че това ви е редовна практика да идвате не както трябва на училище?

— И двете — обади се Емо.

— Нищо. Досега каквото било, било. След няколко дена идват инспектори от Министерството.

— Нали на екскурзия?…

— След екскурзията.

— Аман от тези инспектори!

— Няма как, ученици. Трябва да има ред.

— В остриганите коси и дългите поли ли е редът? — възмути се Райна, която седеше на последния чин от редицата до прозореца.

— Изглежда.

— А защо и момичетата да се подстригват толкова късо? — запита Милена от първия чин на средната редица.

— Ако не искате да се подстригвате, сплитайте косата си на плитки.

— А ние можем ли? — засмя се Иванчо.

— Не. Що за въпрос!

— Другарко, разрешете на момчетата да си правят плитки — изкикоти се Мерито.

— Я стига сте дрънкали глупости. Вчера другарката заместник-директорка е записала номерата на всички ви. Даже някои от вас, и аз съм сигурна, че това са от момчетата, са й казали грешни номера, които не съществуват в нашия клас. Но, няма значение. Всички искам след екскурзията да сте в най-приличен вид.

— Прилично подстригани — обади се Киро.

— Я не се обаждай! Учете се на дисциплина, ученици, защото момчетата най-много ще страдат от липса на вродена дисциплина. А пък и момичетата. Те няма да ходят в казармата, но в производството, пък и във висшите учебни заведения, е нужна дисциплина. Но за това ще говорим в часа на класния. Другарю Хубенов, казаха ли ви, че петия час ще има час на класния?

— Да, разбира се. Затова и провеждам днес теорията си в училище.

— Сега да направя проверка по дневника. Така… Да. Боряна Иванова Ставрева?

— Тука съм, другарко.

— Не „тука съм“, а ще отговаряте само с „аз“.

— Аз.

— Валентина Георгиева Димитрова?

— Аз.

— Вичка Стоименова Евстатиева?

— Аз.

— Горана Стоянова Кирилова?

— Аз.

— Дора Петрова Пеева?

— Аз.

— Евангелина Ганева Иванова?

— Аз.

— Елисавета Димитрова Станчева?

— Аз.

— Иванка Петрова Георгиева?

— Аз.

— Ина Денева Александрова?

— Няма я.

— Къде е?

— В болницата.

— Защо?

— Изпила една кутийка аспирин.

— Какво?

— Една кутийка аспирин изпила.

— Ти откъде знаеш, Иванке?

— Сутринта отидох у тях да я викам, а майка й ми каза, че е в болницата. Заради някакво момче. Глупачка.

— Искра Иванова Иванова?

— Аз.

— Мариана Енева Блажева?

— Аз.

— Марина Стефанова Димитрова?

— Аз.

— Мария Павлова Тенева?

— Аз.

— Милена Кирилова Иванова?

— Аз.

— Павлина Йорданова Георгиева?

— И нея я няма — извика Станка.

— Защо?

— Не знам.

— Пепа Станева Любенова?

— Аз.

— Райна Лазарова Григорова?

— Аз.

— Росина Филипова Георгиева?

— Аз.

— Станислава Иванова Райчева?

— Аз.

— Станка Георгиева Георгиева?

— Аз.

— Стоянка Тодорова Йорданова?

— Аз.

— Емил Петров Петров?

— Тука съм.

— Иван Василев Атанасов?

— Аз.

— Кирил Андреев Зарев?

— Да.

— Кръстьо Георгиев Пенчев?

— Аз.

— Петър Славов Радев?

— Аз.

— Райчо Димов Нешев?

— Аз.

Румен Георгиев Павлов?

— Аз.

— Слав Димитров Йончев?

— Аз съм, ама звънецът би, другарко…

Шеста главаКАТО ГРЪМ

Емо бързо изскочи в коридора. Съученичките на Галя се връщаха от кабинета по химия. Неговата позната, както винаги радостно усмихната, вървеше последна и въртеше във въздуха чантата си.

— Емо, не ме изпитаха! — извика тя, като го видя.

— Много хубаво!

— Разбира се, че е хубаво. Аз нищо не знаех.

— Гледай да не те изпитат друг път, когато пак нищо не знаеш.

— Дано не се случи!

— На мен много пъти ми се е случвало. Особено по астрономия.

— Въпрос на късмет.

— Той моят е един…

— А пък аз имам винаги голям късмет. Ох! Чакай да чукна на дърво.

— Аз винаги чукам в главата си, защото тя е по-дървена.

— Да, но аз не мога да се похваля с такава глава.

— Още две години като постоиш в гимназията, ще можеш.

— Не, но от скука мозъкът се вдървява. Ти знаеш ли, че аз много скучая?

— За да не скучаеш, ходи по-често на кино.

— Кога да ходя?

— Вместо да си губиш времето с четене на разни глупости, отиди на кино.

— Ако не си прочета урока, ще ме изпитат и ще ми пишат двойка.

— Ти ще го прочетеш веднъж-два пъти, повече не е нужно. От много четене се затъпява.

— Ще опитам както казваш.

— Опитай. Но следобед да не забравиш за киното.

— Няма. В три и половина пред кино „Свобода“. А знаеш ли кой филм дават?

— Нямам представа.

— Нищо, който и да е.

— Ако не е хубав, няма да го гледаме. Ще отидем в друго кино.

— Ще идем. А ти познаваш ли онова момиче?

— Кое?

— Ей онова.

— А! Сашка ли?

— Да. Откъде я познаваш?

— Сестра й е в нашия клас.

— А сестра й добро момиче ли е?

— Разбира се.

— Не се разбира, защото сестра й е много луда.

— А ти не си ли?

— И аз съм, но не чак толкова.

— Е, кажи ми нещо по-подробно за Сашка.

— Ходи с едно момче от единадесети „В“.

— Това и аз го знам.

— Но оня не ми харесва.

— И на мен не ми харесва.

— Той е голям побойник. Бие момичетата от нашия клас. Само Сашка не закача.

— Нали тя ходи с него. Как ще я закача.

— Виж какво. Аз съм приятелка със Сашка и искам да й помогна.

— Как?

— Ти ще отидеш при оня идиот и ще му кажеш да не се занимава с нея.

— Ще стигне до бой.

— Страх ли те е?

— Не. Но трябва да извикам моите хора.

— Хайде!

— Ти ме чакай там.

За пръв път Емо се съгласи на такава велика глупост. Но това беше заради сестрата на Марина! Не, не заради сестра й, а заради самата нея!

— Славчо, ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— Ей там. Ще се бия с един.

— Защо?

— Просто така.

— Идвам. Щом е за делото.

— За делото е!

— Добре.

Емо се приближи до единадесетокласника, който беше прегърнал в един тъмен ъгъл Сашка.

— Ей, пусни я и изчезвай! — извика той.

— Какво искаш? — учуди се момчето.

— Пускай я и изчезвай!

— Защо?

— Няма да ти давам на теб обяснение, я!

— Виж какво! Никой нищо не ти е направил на теб. Остави ме на мира!

— Я не ми дръж такъв тон! Я не ми дръж такъв тон, че като ти тупна един… Не знам, дали ме разбираш! Пускай я, изчезвай и да не съм те видял повече с нея.

— Ти ли ще ми забраняваш?

— Аз!

— Какъв си ти?

— Господ-бог!

— Я! Не знаех!

— Сега научи. Изчезвай.

— Аз ще се махна, но да не се срещнем някъде насаме.

— Какво щастие ще бъде за мен да ти размажа мазната мутра!

— Не се знае кой на кого!

— Изчезвай! Изчезвай по-бързо!

Приятелят на Сашка напусна злополучния коридор на единадесети „Б“ със страшни закани. Емо се обърна и триумфално изгледа всички. Сашка го гледаше с недоумение. Галя сияеше от радост. В същото време се приближи Марина.

— Емо, не трябваше по този начин — каза с укор тя.

— Защо? — учуден я запита Емо и в този момент той би пожелал по-скоро да потъне в дън-земя, отколкото да стои така пред своята любима.

Седма главаДВАМА ПРИЯТЕЛИ

Емо се почувства страшно потиснат след извършената глупост. Той искаше да направи добрина, а то какво излезе! Направо безсмислена постъпка. И още един спечелен враг. Вместо да изръкопляска, Марина го закопа само с няколко думи. А той да се подведе от едно зайче! Ах, непростима глупост!

— Емо, не се ядосвай — успокои го приятелят му Славчо, когато третият час беше започнал. — Случват се такива недоразумения.

— Това не е недоразумение, а глупост.

— Направи го заради Марина, а не заради онова зайче, което те накара.

— Да.

— Нищо, не съжалявай.

— Яд ме е.

— Защо, Сашка е хубава.

— Сестра й е по-хубава.

— Аз пък мисля точно обратното.

— Въпрос на вкус.

— Марина ти харесва заради друго.

— Не знам. Тя не ми харесва. Аз направо я обичам!

— Още по-добре.

— Ние не знаем какво приказваме. Заради някакви си фусти вършим такива идиотщини!

— Ти си ядосан.

— Така е. Но вече ще действам само както ми е изгодно.

— Не се безпокой. С онова момче сме съседи. Ще се оправи положението.

— А бе не е въпроса за онова момче! Това не ме интересува ни най-малко.

— А кое?

— Не знам Марина какво ще си помисли сега за мен.

— Тя е разбрала, че си го направил заради нея.

— Едва ли.

— Напразно мислиш за това.

— Така е. Знаеш ли кой филм дават в „Свобода“?

— „Да живееш днес, да умреш утре“.

— Какъв е?

— Японски.

— Така ли? Хубав ли е?

— Не е лош.

— Не съм гледал японски филм.

— И аз не бях, но вчера го гледах. Ти днес ли ще ходиш?

— Да. С Галя.

— Какво целиш с нея? Не мога да разбера. Обичаш Марина, ходиш с Галя.

— Именно. Това е за заблуда на противника.

— А ако и Марина се заблуди?

— Аз съм я предупредил.

— Кой знае.

— Пък и ние с Марина не сме имали тясно приятелство помежду си, за да ме ревнува.

— Не знам. Твоите ходове не са ми съвсем ясни, защото Елито им докладва на двете змии за установените отношения между теб и Марина.

— Тя пък какво знае!

— Достатъчно, за да им даде коз в ръцете. Но ти трябва да си установиш една парола с Марина.

— Защо?

— Когато й се обаждаш по телефона, казваш първо паролата, за да знае със сигурност, че си ти, и обратно.

— Това е идея. Противникът може да организира дезинформираща акция по телефона. Може и с писма. Паролата ще се отнася и за писмата.

— Точно така. Най-важното е да се предпазите от лъжливите сведения. Те непременно ще се помъчат да си отмъстят. И още повече, че техните отмъщения ще бъдат насочени и срещу мен и Станислава.

— Може би.

— Най-сигурна победа ще се постигне, когато сключим съюз срещу тях.

— Ние сме четирима и те са четирима. Силите ни засега са равностойни.

— Да, но те са започнали да действат.

— Как?

— Чрез твоята Галя.

— Така ли? Откъде научи?

— Видях Мерито да говори с нея. Размениха си няколко думи и Галя се съгласи с нещо. Не можах да разбера друго.

— Значи така!

— Пази се от Галя!

— Нищо, ще видя какво ще стане следобед.

— В киното предполагам, че ще са и Исата, и Мерито, и Киро, и Елито, и не знам си кой още.

— Ще видя.

— Те може би ще действат съвсем открито. От една страна, разбира се. А тайният им замисъл не знам как ще го научим.

— Ще поизчакаме малко.

— Няма защо да чакаме. Въпросът е кой ще изпревари.

— Искаш да кажеш, че ще ни погодят кален номер.

— Да.

— Тогава да действаме веднага.

— Как?

— Аз ще попитам мога ли да изляза за малко, че ми е лошо, ти излизаш с мен.

— Добре.

— Другарю Хубенов, мога ли да изляза за малко, че ми е лошо?

— Да, разбира се.

— Аз ще го придружа — извика Славчо и двамата се измъкнаха навън.

— Сега към класа на Галя. Ще трябва да я вербуваме за нас.

— Как ще я измъкнем?

— Влизам вътре и казвам, че я викат при директора.

— Не, по-добре аз да вляза. Теб са те виждали много често напоследък.

Осма главаПРЕКЪСНАТИЯТ РАЗГОВОР

Славчо влезе в класната стая, където учеше Галя. Имаха български език при една млада учителка.

— Другарко, много се извинявам, но директора иска да говори с Галя.

— Сега ли?

— Да, веднага.

— Галя, върви.

Когато момичето излезе и учудено погледна Славчо, той само й посочи Емо, който изскочи от една празна стая.

— Какво е станало? — запита Галя.

— Нищо особено — започна да й обяснява Емо. — Когато се върнеш в клас, ще кажеш, че е станала грешка, директорът е търсел някаква друга Галя.

— Но аз нищо не разбирам.

— Ела в тази стая, ще ти обясня всичко.

— Какво?

— Искам да знам какво ти каза онова момиче от нашия клас в междучасието.

— Нищо.

— Как така нищо! Казвай цялата истина. От нея ми зависи съдбата.

— Ами… тя ми каза…

— Какво ти каза?

— Че… такова… Не, не мога да кажа! Обещах й.

— Нищо. На нас ще кажеш.

— Емо, моля ти се, не ми се сърди.

— Няма. Кажи какво й обеща.

— Че ще ходя само с теб и че няма да те оставя на друго момиче.

— Друго?

— Нищо.

— А ти защо се съгласи?

— Защото те обичам и защото сме приятелки с Мариана.

— Виж какво. Това са глупости. Мариана иска да ми направи кален номер. Може и ти да пострадаш. Затова се пази от нея. А ако й кажеш за нашия разговор, аз ще науча. Вярвам, че ме разбираш. А за следобед киното не се отлага. Нека те мислят, че са постигнали нещо. Сега върви в клас. Знаеш какво да кажеш, нали?

— Да.

— Значи така — каза Емо, когато Галя излезе. — Те наистина са започнали да действат.

— Аз какво ти казах — усмихна се доволно Славчо.

— Сега остава да разберем какви са им замислите. Но явно искат да ме скарат с Марина.

— Те ще се стреснат от нашето излизане. Това и те не са го предвиждали.

— Да, дори и без резултат, нашето излизане е предизвикало паника в техните редове.

— Да вървим в клас. Гледай ги право в очите, когато влизаш.

Когато бяха вече в класната стая, забелязаха, че Мерито, Иса и Елито се направиха на много разсеяни, за да не ги погледнат.

Славчо смушка с лакът Емо и му пошушна:

— Какво ли си мислят?

— Каквото щат. Ще ги оправим и тях!

— В голямото междучасие аз ще ги следя. Ти няма да се занимаваш с тях.

— Какво си намислил?

— Когато получа резултатите, ще ти кажа. Във всеки случай, голям план имам, но дори и на теб няма да го кажа. Не че ме е страх да не би да се раздрънкаш, но малко съм си суеверен, нали знаеш.

— А случайно да знаеш, сега се сетих, Марина с кого ходи?

— Що за въпрос?

— Как? Тя вчера ми каза, че обичала някой си.

— Глупости! Тя е разумно момиче и никога не би направила глупостта да се отдаде на някого. Дори и на теб. Извинявай, че ти го казвам, но е така. Но, все пак, тя те обича. Аз съм сигурен.

— Да, може би си прав. Значи, Марина е по-разумна от твоята Станислава.

— Да. Дори много повече, отколкото ти си мислиш. Но ние се обичаме със Станито по наш начин, вие с Марина — по ваш.

— Не знам дали въобще си струваше да й се обяснявам в любов.

— Рано или късно щеше да го направиш.

— Аз съм голям идиот!

— Защо?

— Защото целия свят научи каква идиотщина съм направил. Тази кокошка Елито ме подведе.

— Това е грешка от твоя страна, но не бива да съжаляваш за нея.

— Много грешки допуснах напоследък.

— Ще се поправят. Човек се учи от грешките си.

— Хубаво ще се науча аз!

— Виж какво, аз ще бъда с теб докрай, не се отчайвай. Каквото и да стане, аз съм с теб.

— Аз ти вярвам, защото сме най-добри приятели с теб.

— Е, тогава не се поддавай на отчаянието!

— Ти си прав. Знаеш ли, някой ден трябва да дойда у вас да направя някои записи на „Червените китари“.

— Още утре можеш.

— Утре непременно ще дойда.

В този момент часът завърши. Острият звук на електрическия звънец прекъсна разговора на двамата приятели. А и не само техния. В час най-сладко си разговаряха всички, защото беше забранено, според училищния правилник, разбира се…

Девета главаМАРИНА

Емо излезе в коридора и в същото време усети леко докосване по рамото си. Обърна се и видя Марина. Тя го гледаше с тревожен поглед.

— Непременно трябва да говоря с теб, Емо — каза му тя.

— Да излезем навън — хвана я за ръката Емо. — Бързо, за да се отърва от сянката си.

— Приятелката на сестра ми?

— Да.

— Най-добре ще бъде да излезем и от двора.

— Да, разбира се. Половин час имаме на разположение.

— След вчерашните случаи стигнах до много противоречиви изводи. Емо, не искам да те обиждам или да ти нанасям болка, но всичко, което ще ти кажа, трябва търпеливо да изслушаш.

— Винаги ще те слушам с внимание, Марина.

— Не, това е за последен път. Не ме прекъсвай. Да започна от вчера, когато ти ми се обади по телефона. Никога не бях очаквала да ми кажеш такова нещо, и то по телефона. Явно, нямал си смелост да ми го кажеш направо в очите. А би трябвало да бъде така, на четири очи. Аз, разбира се, те излъгах, като ти казах, че обичам някой си друг. Може би малко ще те изненадам, но ще ти кажа, че се бях влюбила отдавна в теб, че дори не съм помисляла за друго момче. Но твоето обяснение сякаш нарани любовта ми, която беше така чиста и кристална. Съвсем по друг начин си представях всичко. Може би съм по-глупава от теб, имам по-нисък от твоя успех в училище, затова би трябвало моите думи да не те обидят. Най-вече, когато знаеш, че те обичам. Не мога да обичам така друго момче. Не мога да обичам и теб както преди. Защото, може би, когато чувствата се излеят от сърцето, те сякаш избледняват. Никога преди не бях си помисляла това, че когато и двамата научим за взаимната си любов, няма да бъдем щастливи. А напротив. Аз се чувствам в безизходица. Какво от това, че се обичаме? Просто стигаме дотук. А по-нататък? Ще ходим заедно, ще стигнем в най-лошия случай до женитба преди казармата ти. След това ще продължиш да учиш. Ще бъде трудно и за двама ни. Ще имаме сигурно и деца. Е, може и да е едно само. Но помисли си, когато си в казармата, колко тежко ще ти бъде. Женен човек. Кой знае колко рядко ще се виждаме. А след това? Ти ще учиш и за кое по-напред да мислиш? За семейството ли? За децата ли? За жена си ли? Или за учението? Не знам. На мен също няма да ми бъде леко, защото без твоята опора трудно ще се грижа за децата. Но може би ти си готов да издържиш толкова години на такова изпитание? Едва ли. Не вярвам да се намерят толкова сили у теб, за да не вярваш на празните приказки, на клеветите, когато ти бъдеш войник. Ще се намерят хора да говорят всевъзможни глупости. Няма да мога да живея при вашите. Сигурна съм в това. И именно това ще бъде коз в ръцете на клеветниците. Защото все още много хора са с патриархалните си разбирания за семейството. Освен това, ти може би въобще не си помислял да се женим. Тогава ще ходим заедно. Ще се чакаме дълги години. И дали ще издържим? Аз съм готова да издържа. А ти?

— И аз съм готов.

— Колко време?

— Ако се наложи, и цяла вечност.

— Сега в момента ти не мислиш какво говориш. Могат да се случат много непредвидени неща. Затова аз реших. Единственият изход, единственият лек е да се разделим!

— Марина!…

— Да забравим един за друг!

— Никога!

— Все едно, че нищо не е имало между нас!

— Но, Марина, помисли, че това ще означава победа за Мерито и Искра.

— Не! Това ще означава победа за нас. В понеделник напускам града. Вуйчо ми е директор на една гимназия в провинцията. Там ще уча.

— Значи, изгубих.

— Трябва да се примириш. А ако се срещнем, когато си завършил висшето си образование и не си се оженил, и ако аз не съм се омъжила, то тогава дано си спомним старата любов.

— Марина, защо говориш така?

— Трябва да се помъчиш да ме забравиш! Галя те обича. Надявай се в нея.

— Марина, аз никога няма да те забравя. Никога! Никога!

— Защо се заричаш?

— Дори и да бъда с друга, аз винаги ще те помня!

— Не, недей.

— Марина, поне пред другите запази в тайна това, което си решила да направиш.

— Не се безпокой. Ще можеш да се помириш и с Искра, и с Мариана, и с Елисавета.

— Глупости! С тях никога няма да имам нищо общо!

— Да вървим в училище.

— Добре, Марина, но за сбогом нека те целуна за пръв и последен път.

И това беше краят на една злополучна любов…

Десета главаИЗКЛЮЧЕНИТЕ

Четвъртият час за Емо мина мъчително трудно. Идваше му да скочи и да избяга от тази проклета гимназия.

Накрая звънецът би и той изскочи от стаята. В коридора видя Галя, но мигновено изхвръкна на двора. Седна на една пейка зад гимназията и се захвана да дълбае с ножчето си по дъските. Издълба името на Марина и влезе в гимназията когато биеше звънецът за учителите.

Петия час щяха да имат час на класния.

Класната им ръководителка, другарката Стоименова, преподавателка по български език и литература, влезе в клас забързана и загрижена, с дневника в едната си ръка.

— Сядайте, ученици — каза тя бързо и разтвори дневника. — Сега ще имаме много важна работа. Отнася се до няколко ваши съученици, които са извършили направо престъпление, а именно — фалшификация. Знаете, че това е подсъдимо. Но учителският съвет реши да не се отправяме към съдебните органи, а да решим вътрешно въпроса, като изключим тези ученици от гимназията.

Чуха се възгласи на удивление.

— И така, ученици, ще ви прочета заповедта на директора, която беше приета днес на извънредния учителски съвет. Стана така, поради неотложността на решаването на този въпрос. А сега, ето заповедта:

„Поради грубо нарушаване на дисциплината и Правилника за вътрешния ред в средните училища и за допускане на престъпен характер в нарушенията, а именно, фалшификация на медицински бележки за извинение на отсъствията по болест, от 6-то Средно политехническо училище в град N се изключват 32 ученика, от които 7 без право да продължат образованието си в други редовни средни учебни заведения“.

Надолу следват имената на изключените по класове. От нашия клас са четирима човека, единият от които е без право на продължение:

1. Мариана Енева Блажева, без право да продължи образованието си в друго редовно средно училище.

2. Искра Иванова Иванова, с право да продължи образованието си в друго средно политехническо училище.

3. Ина Денева Александрова, която в момента е в болницата, но има 23 извинени отсъствия с фалшиви бележки. И тя има право да продължи.

4. Кирил Андреев Зарев, с право да продължи образованието си.

Както виждате, ученици, от нашия клас стават 12 човека, изключени за две и половина години, 8 напуснали по свое желание и четирима останали да повтарят. Всичко 24 човека от 49, започнали в началото. Без малко, 50%. Естествено, няма половината, но още един бъде ли изключен, напусне ли или остане да повтаря, нашият клас ще бъде най-лошият от създаването на гимназията до сега.

При тези думи Емо погледна Марина. Тя вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Аз пък какво съм виновна?“ Емо знаеше, че щом е решила, ще се махне от тази гимназия.

— Да, ученици — продължи другарката Стоименова. — Виждате, че и успехът ни не е никак добър. Средният успех е 3,90. На предпоследно място сме в гимназията по успех и на последно по дисциплина. Например, сега от нашия клас има най-много изключени. Вие никак не се замисляте за бъдещето си, поне за края на гимназията, за матурата. И продължавате с най-различни безобразия. Дори вчера у Елисавета е имало пиянска оргия. Я да станат всички, които са били там.

Елито, Емо, Марина, Райчо, Румен, Дора, Иванчо и Искра станаха.

— Ето, вижте. Тези ваши другари са пиянствали. Между тях е и една изключена, а и добри ученици е имало. Дора, Емил, Марина. Ти какво ще кажеш, Дора?

— Нищо.

— А ти, Емиле?

— Аз не пия и не пуша.

— Тогава какво прави у Елисавета?

— Питайте този, който ви е докладвал.

— Емиле, дръж се по-прилично! А ти, Марина?

— Ние с Емо се обичаме. Аз бях с него!

Тези думи паднаха като гръм. Нито другарката Стоименова, нито Емо, нито който и да е от класа не очакваше такъв дързък отговор.

— Вярно ли е това, Емиле? — запита класната.

— Разбира се.

— А аз до сега да не знам.

— Не е имало кой да ви докладва.

— Емиле!

— Вече ще знаете.

— Да. И вече на никого няма да имам доверие.

— Ваша воля, другарко Стоименова.

— Седнете си по местата. Огорчена съм от този клас. В понеделник искам вашите родители да дойдат в училище.

— Нашите ги няма — каза Емо.

— Нищо. Аз ще ги намеря. А сега, ученици, вземете си чантите и напуснете тихо гимназията, защото имам много важна работа.

Емо бързо изхвръкна и, както никога, се метна в автобуса, защото искаше по-скоро да се махне и от гимназията, и от Марина, и от Галя, и от всички…

Единадесета главаСАМ

За пръв път тази сутрин Емо се почувства така безпомощен и безсилен. Но и затова бързо се примири с мисълта, че няма да вижда повече Марина. Сякаш всичко беше далечен спомен, дори прощалната целувка преди няколко часа.

Емо пусна радиото. Не искаше да слуша магнетофонните записи, които така натрапчиво извикваха спомени в него.

Изведнъж, като че ли на пук на всичко, иззвъня телефонът.

— Да? — извика отегчено в слушалката Емо.

— Емиле, Елисавета се обажда.

— Е?

— Предлагам ти мир.

— И?

— Не ми се сърди.

— Да?

— Искам да ти кажа, че Искра, Мариана и Киро щом се махнат, аз оставам сама и не мога да се обявя срещу вас.

— И?

— Просто те моля.

— Не!

— Емо, защо?

— Ей, така.

— Виж какво, ако ти преча, ще се преместя в друга гимназия.

— Прави каквото щеш и ме остави на мира. С теб няма да се занимавам. Ясно ли ти е?

— Емо, моля ти се, не ми се сърди, искам да се сдобрим.

— Общата ни работа свърши. Няма нищо общо между нас!

— Емо, ще дойда у вас.

— Имам среща в три и половина.

— Защо си отмъщаваш така жестоко? Виждаш, че никой не ме разбира. Само ти можеш да ме разбереш. А не искаш. Само ти можеш да ми помогнеш. Но не искаш. А и ще ти кажа, че Марина вече няма да учи в нашата гимназия.

— Кой ти каза?

— Взе си всичките документи.

— И класната?

— Не й беше добре. А ти изненада ли се, като ти казах?

— Не, защото два часа преди теб знаех.

— И искаш да й останеш верен? Това е безсмислено.

— Защо? Аз си имам приятелка.

— Онази деветокласничка ли? Тя е толкова несериозна.

— На мен ми трябва такава, Да не би да искаш да се женя за нея!

— Не, не, Емо, аз исках да ти кажа съвсем друго. Но щом не искаш да бъдем приятели, то поне да не бъдем врагове.

— В края на краищата, съгласен съм и не ме закачай за нищо повече! Довиждане.

— Довиждане, Емо.

А Емо остави слушалката и въздъхна с облекчение.

„Кандидатките се появяват веднага за вакантните места“ — помисли си той и весело се засмя. После погледна часовника си. Беше два часа.

„Още е рано“ — си каза той и се изтегна на дивана. След един час стана и се запъти към киното. Точно в три и половина беше купил билети и чакаше Галя.

Към четири без петнадесет към него се приближи едно момиче и каза:

— Галя няма да дойде, защото не й се идваше.

— Как така? — учуди се Емо.

— Ами, така — вдигна рамене момичето и влезе в киното.

Емо изтича до един телефонен автомат. Първата му мисъл беше да извика Славчо. Но той живееше далече. Изведнъж му хрумна да извика Елито. Защо не?

— Ало, Елисавета, Емо се обажда.

— Да, Емо, аз съм.

— Ще те чакам пред кино „Свобода“ до четири и петнайсет. Ще дойдеш, нали?

— Не, Емо, няма да дойда.

— Защо?

— Защото аз не съм заместител.

— Но, Ели.

— Сигурно твоята несериозна приятелка те е оставила сам пред киното? Колко комично! Емо, сега можеш да се поставиш на моето място.

— Да, Ели, ние сме квит.

— Не, не още.

— Защо?

— Защото това е нещо незначително. В понеделник Галя ще заприпка подире ти в коридора.

— Запотрябвала ми е.

— Много бързо се отказа от нея.

— Бързо се и запознах с нея.

— Нищо. Сега побързай, да не изгори поне единия ти билет.

— Доволна ли си?

— Прекалено.

— Внимавай, да не се пръснеш от доволство.

— А ти внимавай да не се пръснеш от яд!

— Защо да се караме? Няма смисъл.

— Аз пък намирам смисъл именно в този момент.

— В другиден ще съжаляваш.

— Няма, защото ти ще се нуждаеш от утеха. Самотата я изисква. Ако искаш, след киното намини у нас. Ще те запозная с едно много очарователно девойче.

— Довиждане, Ели.

— Довиждане. Непременно ела!

И Емо остана сам на улицата. Извади от джоба си двата билета и ги накъса със злоба. Много му се събра този ден. Но нищо! Всеки ще си получи заслуженото. И онази глупава Галя, и онази пълна с гадни мисли Ели, и всички, които му правят кални номера. Но, както и да е!