Мистерия в “Елингам”

Знаеш, че не мога да ти позволя да си тръгнеш…

Съдбата навести Доти Епщайн преди година под формата на привикване в директорския кабинет.

И преди бе ходила там.

Долорес Епщайн не бе извикана заради някой от обичайните проблеми — сбиване, измама, скъсване на изпит, отсъствие. По принцип тя биваше пращана в кабинета по причини, които бяха доста по-сложни: подготвяне на нерегламентирани химически експерименти, поставяне под съмнение на разбиранията на учителя й за неевклидовата геометрия или четене на книги в клас, защото нищо ново не можело да се научи и било разумно да се оползотворява някак си времето.

— Долорес — щеше да каже директорът, — нямаш право да се държиш така, сякаш си по-умна от другите.

— Но аз съм по-умна — щеше да отговори тя не защото бе арогантна, а защото наистина бе по-умна.

Този път Доти не знаеше къде й е грешката. Да, бе влязла с взлом в библиотеката да търси една книга, но едва ли някой — я бе усетил. Доти познаваше всяко ъгълче в това училище, беше отключвала всички ключалки и надничала във всички килери, шкафове и ниши. Но без да има лоши намерения. Обикновено търсеше нещо или просто искаше да провери дали няма да й се опъне някоя ключалка.

Господин Филипс седеше зад масивното си бюро. В кабинета имаше и друг човек — мъж с прошарена коса и прекрасен сив костюм. Седеше отстрани, окъпан от слънчевите лъчи, процеждащи се през щорите. Сякаш бе излязъл от филм. Всъщност в последното имаше голяма доза истина.

— Долорес — каза господин Филипс, — това е господин Алберт Елингам. Знаеш ли кой е господин Елингам?

Естествено, че знаеше. Всички знаеха. Алберт Елингам притежаваше компанията „Американ Стийл“, вестник „Ню Йорк Ивнинг Стар“ и „Фантастик Пикчърс“. Беше богат като Крез, от хората, които могат да си позволят всичко.

— Господин Елингам има да ти каже нещо много хубаво. Ти си голяма щастливка.

— Седни, Долорес — рече Елингам и махна с ръка към празния стол пред бюрото на Филипс.

Доти седна, а знаменитият господин Елингам се приведе напред, опря лактите си в коленете и сплете големите си, почернели от слънцето длани. Доти досега не бе виждала човек със слънчев загар през март. Тенът бе най-силното доказателство за богатството на Елингам. Той можеше да придобие дори и слънцето.

— Слушал съм много за теб, Долорес — подхвърли той. — Господин Филипс ми е казвал колко си умна. На четиринайсет години, а вече в единайсети клас. Научила си сама латински и гръцки. Доколкото разбрах, правиш преводи, а?

Доти кимна скромно.

— Скучаеш ли понякога в училище? — попита той.

Доти погледна притеснено директора, но той се усмихна и кимна окуражително.

— Понякога — отвърна Доти. — Но вината не е в училището.

Двамата мъже се изкискаха и Доти се поотпусна. Съвсем мъничко.

— Основах училище, Долорес — продължи господин Елингам. — Ново училище, в което специални хора като теб могат да се обучават по програми, съответстващи на качествата им. Вярвам, че ученето е игра, прекрасна игра.

Господин Филипс сведе глава към блока с попивателна хартия на бюрото. Повечето директори вероятно не са на мнение, че ученето е игра, но как да възразиш на великия Алберт Елингам. Ако той каже, че ученето е игра, значи, е игра. Ако каже, че е слон с ролкови кънки и зелена рокля, значи, е слон с ролкови кънки и зелена рокля. Когато разполагаш с достатъчно власт и пари, можеш да определяш значението на думите.

— Подбрал съм трийсетина ученици с различно потекло за училището. Бих искал ти да се присъединиш към тях — продължи Елингам. — Няма да ти бъдат налагани никакви ограничения в учебния процес и ще получаваш каквото ти е необходимо. Как ти се струва това?

На Доти това й се струваше прекрасно. Но веднага усети, че има проблем.

— Родителите ми нямат пари — обясни простичко тя.

— Парите не бива да застават на пътя на образованието — каза благо Елингам. — Училището ми е безплатно. Ще бъдеш моя гостенка, ако приемеш.

Това звучеше твърде добре, за да е истина, но бе истина. Алберт Елингам й изпрати билет за влака и петдесет долара джобни пари. Няколко месеца по-късно Доти Епщайн, която бе прекарала целия си живот в Ню Йорк, отпътува към планините на Върмонт. Никога не бе виждала толкова дървета на едно място.

Училището имаше голям фонтан, който й заприлича на онзи в Сентръл Парк. Сградите с тухлена и каменна зидария бяха като излезли от приказка. Стаята й в къща „Минерва“ беше голяма, но уютна и с камина (по тези места е студено). Книгите бяха много и хубави и човек можеше да чете каквото си поиска, без да плаща библиотечни такси. Учителите бяха мили. Имаше добра научна лаборатория. Уроците по ботаника се провеждаха в оранжерия. Учителка по танци бе мадам Скоти, която се мъкнеше навсякъде облечена в трико и с шалче на врата. На ръцете й имаше безброй гривни.

Господин Елингам живееше в кампуса със съпругата си Айрис и тригодишната си дъщеря Алис. Понякога, през уикендите, на алеята спираха скъпи коли, от които излизаха изискано облечени хора. Доти разпозна две филмови звезди, политик и известен певец. Тогава идваха групи от Бърлингтън и Ню Йорк и в Голямата къща гърмеше музика. Понякога гостите на господин Елингам обикаляха из имота; мънистата по роклите проблясваха на лунната светлина. Дори в Ню Йорк Доти не бе виждала толкова знаменитости.

Персоналът си вършеше съвестно работата, но имотът бе голям, пълен със скришни местенца, така че оставаха следи. Чаша от шампанско тук, сатенена пантофка там. Безброй смачкани фасове, пера, мъниста и други остатъци от богатите и красивите. Доти събираше интересните предмети и ги съхраняваше в своя музей. Най-хубавото нещо, което намери, бе сребърна запалка. Вдигаше и сваляше капачето й, впечатлена от финия механизъм. Разбира се, смяташе да върне запалката на собственика й, просто искаше да й се полюбува известно време.

Тъй като господин Елингам даваше на учениците свободата да работят, учат и скитосват, Доти прекарваше голяма част от времето сама. Върмонт беше по-различен тип място — там нямаше противопожарни стълбища и водопроводни тръби, по които да се катери. Бързо свикна с горите и често обикаляше покрайнините на кампуса. През есента, при едно от първите си излизания, откри тунел. Обичаше да изследва горите, за нея дебелият балдахин от листа и дълбоката тишина, нарушавана само от случайно прошумоляване, бяха новост. Изведнъж обаче чу нещо познато — слаб металически звук, идещ изпод краката й. Веднага се сети какво е това думкане. Такъв звук издават капаците на уличните шахти, когато стъпиш върху тях.

Доти вдигна капака и видя чисто бетонно стълбище. Озова се в мрачен тухлен тунел, който бе сух и добре поддържан. Любопитството й се засили. Светейки си със сребърната запалка, стигна до дебела врата с плъзгаща се плоскост на нивото на очите й. Знаеше какво е това — врата към незаконна кръчма, в града бе пълно с такива.

Вратата бе отключена. Мястото плачеше да бъде изследвано и тя го направи. Вътре имаше малка стаичка с висок таван. По стените минаваха рафтове, отрупани с бутилки алкохол. Доти разгледа красивите етикети; надписите бяха на френски, немски, руски, испански, гръцки… същинска библиотека на алкохола.

На една от стените бе прикрепена стълба. Доти се изкачи по нея и отвори капака горе. Озова се в малко помещение със сводест покрив от стъкло. Подът бе застлан с кожени постелки, върху които лежаха възглавници, пепелници и чаши за шампанско. Като стъпи върху пейката до стената, разбра, че е на малък остров, разположен насред изкуственото езерце зад Голямата къща.

Скривалище! Най-тайното скривалище на света. Реши това да бъде читалнята й.

Доти Епщайн прекарваше много време там, завита с покривало от кожа и заобиколена от купища книги. Никой не успя да я засече, а и господин Елингам едва ли би имал нещо против тя да кисне в скривалището. Той бе толкова мил и забавен човек.

Мястото бе най-сигурното на света.

Онзи априлски ден бе странен, мъглата се стелеше между дърветата и обгръщаше целия „Елингам“ с млечно одеяло. Доти реши, че времето е подходящо за мистерии. Шерлок Холмс би бил чудесен избор. Тя бе чела всички истории за Шерлок Холмс, но препрочитането им й доставяше голямо удоволствие, а и тази мъгла много наподобяваше лондонската от книгите.

Доти знаеше кога е подходящото време да ходи в малкия купол. Беше понеделник следобед — всички от Голямата къща се бяха изнесли. Господин Елингам бе отпътувал сутринта, а съпругата му — следобед. Доти взе книгата за Шерлок Холмс от училищната библиотека и се отправи към скривалището си.

Когато погледна през купола, имаше чувството, че се намира в облак. Изтегна се на пода, зави се и отвори книгата. Скоро се изгуби из улиците на Лондон — играта бе започнала!

Доти така се бе вглъбила, че се стресна от шума, идещ отдолу. Някой бе в стаята с напитките и се изкачваше по стълбата. Някой се приближаваше. Тъй като нямаше време да се измъкне, Доти се зави с тежкото кожено одеяло и се притисна плътно към стената в опит да се смеси с камарата възглавници. „Просто остани на пода. Превърни се в купчинка.“

Чу изскърцването на капака и как той изхлопа върху камъка при отварянето. Човекът се качи в купола, беше на една крачка от лицето на Доти. Тя се молеше той да не стъпи върху нея. Присви се още повече.

Човекът направи няколко крачки встрани и остави нещо на пода. Доти се престраши да повдигне крайчеца на одеялото. Видя как една облечена в ръкавица ръка вади предмети от чанта и ги слага на пода. Побутна крайчеца нагоре, за да вижда по-добре. Фенерче, бинокъл, въже и нещо лъскаво.

Лъскавото се оказаха белезници. Чичо й, който бе полицейски служител, имаше същите.

Фенерче, бинокъл, въже и белезници?

Сърцето й заблъска бясно от притока на адреналин. Нещо не бе наред. Покри лицето си и се сгуши, носът й се заби в пода. Човекът се помота из помещението няколко минути. После настана тишина. Беше ли си отишъл? Не го бе чула да слиза по стълбата, а тя беше досами главата й.

Усещаше топлия си дъх върху лицето си. Нямаше представа какво става, но от напрежението й се виеше свят. Започна да брои наум. Стигна до петстотин, но така и не чу никакъв шум. Реши да вдигне бавно крайчеца на одеялото. Един сантиметър… два.

Не видя човек. Повдигна още. Нищо. Канеше се да отметне одеялото, когато…

— Здравей — каза някой.

Доти имаше чувството, че сърцето й думка по пода.

— Не се страхувай — продължи човекът. — Можеш да излезеш.

Вече нямаше смисъл да се крие. Изпълзя изпод одеялото, стиснала книгата си. Погледна новодошлия, а после и наредените на пода предмети.

— Те са за играта — обясни той.

Игра? Ама, разбира се. Семейство Елингам обичаха игрите. Те винаги играеха на нещо с гостите си. Търсене на съкровища, загадки, такива неща. Господин Елингам бе натъпкал къщите на учениците с настолни игри, като „Монополи“ например, и понякога идваше да поиграе. Фенерче. Въже. Бинокъл. Белезници. Що за забавление? В „Монополи“ също имаше странни елементи.

— Каква игра? — попита Доти.

— Много е сложна — рече човекът. — Но ще е забавно. Трябва да се скрия. Ти се криеше тук, нали?

— За да почета — отвърна Доти.

Тя вдигна книгата, като същевременно се опитваше да попречи на ръцете си да се разтреперят.

— Шерлок Холмс? Обичам Шерлок Холмс. Какво четеш?

— „Етюд в червено“.

— Добра история. Продължавай. Чети. Не искам да ти преча.

Новодошлият извади цигара и я запали. Дръпна и загледа Доти.

Доти бе виждала този човек и преди. Вероятно се бе включил в някоя от сложните игри на Елингам. Но Доти бе печена нюйоркчанка и усещаше кога нещо не е наред. Можеше да преценява по погледа и по гласа. Чичо й, ченгето, често и казваше: „Вярвай на инстинктите си, Доти. Когато имаш лошо предчувствие за някого или нещо, бий си камшика. Нали разбираш?“.

Инстинктите на Доти й казваха да се разкара. „Но бъди внимателна. Дръж се нормално.“ Тя отвори книгата и се опита да се фокусира върху думите. Винаги държеше молив в ръкава си, за да може да си записва разни неща. Когато човекът погледна през купола, тя избута молива към дланта си — беше тренирала това движение в течение на времето — и подчерта едно изречение. Не беше кой знае какво като идея, но може би някой щеше да се досети, ако…

Никой нямаше да се досети, а и за това „ако“ бе ужасно дори да се мисли.

Прибра молива обратно в ръкава си. Не можеше повече да се преструва, че чете. Очите й не успяваха да проследяват думите. Всяка частица от тялото й трепереше.

— Трябва да върна тази книга в библиотеката — подхвърли тя. — Няма да кажа на никого, че сте тук. Мразя тези, дето портят.

Човекът се усмихна, но по странен начин. Усмивката му изглеждаше неискрена, твърде разтеглена.

Доти прекрасно разбираше, че се намира в постройка насред езеро, високо в планината. Прекара всички възможни сценарии през ума си и се досети какво ще стане в следващите няколко секунди. Сърцето й забави ритъма си и закънтя в главата й. Секундите се точеха протяжно. Бе чела много истории, в които смъртта присъства като герой — ясно доловима сила в стаята. Сега тук имаше такава сила; безмълвна гостенка, витаеща в пространството.

— Трябва да тръгвам — каза с глух глас тя.

Запълзя към отвора, но човекът й препречи пътя. Беше като шахматна игра, чийто изход е предизвестен.

— Знаеш, че не мога да позволя да си тръгнеш — каза той. — Де да можех.

— Можете — отвърна Доти. — Аз умея да пазя тайни.

Стисна здраво книгата за Шерлок Холмс. Нямаше как да й се случи нещо лошо, при положение че книгата бе в ръцете й. Шерлок щеше да я спаси.

— Моля ви! — настоя тя.

— Много съжалявам — каза с непресторена тъга човекът.

Беше дошло време за последния ход от играта, а Доти осъзнаваше, че той ще е смъртоносен. Но когато си притиснат на шахматната дъска, просто правиш каквото трябва. Тя се метна към отвора. Нямаше време да слиза по стълбата; пусна книгата и скочи в тъмната дупка. Инстинктивно протегна ръце. Пръстите й се плъзнаха по пречките, но не можаха да се захванат за тях. Тя падаше. Подът я посрещна ужасяващо безкомпромисно.

Успя някак си да запази съзнание. Болката бе почти сладка и нещо топло се разля отдолу. Онзи слизаше по стълбата. Тя се опита да се помести, да запълзи по пода, но не й се удаде.

— Жалко, че дойде тук — измърмори той. — Наистина съжалявам.

После мракът обгърна Доти бързо и абсолютно.