Мистерия в “Елингам”

27

През нощта валя. Но дъждът не бе от кротките, които те приспиват. Бе гневен, съпроводен с поривист вятър, и капките барабаняха на пресекулки по стените, прозорците и покрива. Пороят направи така, че стаята на Хейес да изглежда още по-празна.

Трополенето на капките държеше Стиви Бел будна.

Всяко разследване страда от недостиг на време. С всеки изминал час се губи по някое доказателство. Сцените на престъпления биват компрометирани от хора и природни стихии. Предметите биват местени, променяни и зацапвани. Организмите гният. Ветровете донасят прах и други замърсители. Спомените се променят и избледняват. Колкото по-назад във времето остава събитието, толкова повече намаляват шансовете за успех на разследването.

Затова Доти и Айрис са били намерени чак след смъртта им. Дните са се нижели. Де да се бе обадил някой в полицията. Може би тогава нещата щяха да се стекат по друг начин за семейство Елингам. Никой не се бе обадил обаче.

Стиви вече разполагаше с информация — истинска информация. Можеше да я предостави на Лари, но Лари я бе предупредил да не се прави на детектив. Можеше да се обърне към него, когато научеше нещо, когато достигнеше до изводи на базата на фактите. Зае се да направи списъци.

Факти:

Някой е взел картата на Джанел, докато сме били в часа по йога.

Някой е използвал картата, за да влезе в работилницата е 1,12 ч. на следващата сутрин. Тогава са били откраднати седем парчета сух лед.

По картата е имало отпечатъци от пръстите на Хейес.

Но същото време Хейес е разговарял по скайп с Бет.

Хейес е излъгал за „Краят на всичко“.

Много вероятно:

Хейес не е написал сценария на „Краят на всичко“, поне не сам.

Заключения:

Хейес е откраднал картата, но не той е влязъл чрез нея в работилницата.

Въпроси:

Защо Хейес се е върнал в тунела?

Знаел ли е, че сухият лед се намира там?

Помолил ли е някого да занесе веществото там?

На сутринта Стиви стоеше в лабораторията по анатомия, облечена в стара тениска и суитшърт, и се взираше със стъклен поглед в Пикс, която разясняваше нещо чрез скелета. Навлизаше в превъзбудено състояние. Тазобедрената става много й приличаше на гъба. Повъртя в ума си тази кост. Големият трохантер, малкият трохантер, ямката на таза и седалищните кости…

Беше се олигавила леко. Подпря брадичката си с длан и се загледа в тетрадката си, където записваше наименованията на различните кости. Това бяха пълни глупости. Замисли се за Хейес, за коленете му, за ходилата му на пода.

Задряма в час по литература, но я събудиха, за да отговори на няколко въпроса, свързани с поемата „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“. („Какво според теб е искал да каже Елиът с думите „на небето се е проснал вечерният час като пациент, упоен за операция“[23]?“ Отговорът й бе: „Бил е… уморен?“.)

Обядва сама, слушайки как хората обсъждат тихото парти, което щеше да се проведе вечерта.

Продължи деня в това разсеяно състояние, като същевременно се опитваше да обработи информацията, която се бе натрупала в мозъка й. Когато дойде време за курса по йога, с мъка успяваше да се задържи будна. Измъкна леко понамирисващата си червена постелка от купчината в ъгъла и предвиди място до себе си за Джанел, но то бе заето от друг. Джанел влезе, видя, че няма как да се настани до Стиви, и се отправи към другия край на помещението.

На излизане Джанел не даде на Стиви възможност да я настигне.

Стиви пропусна вечерята, бе се заела отново с фактите. Коремът й изкъркори, докато дъждът пръскаше прозореца. Джанел и Ели бяха отишли в Голямата къща за танците. Нямаше представа какви ги вършат Дейвид и Нейт.

Мисли, Стиви, мисли.

Обаче съзнанието й бе блокирало. Бе стигнала донякъде, но нищо ново не й идваше на ума. Сложи си слушалките и пусна силно музика в опит да се пренесе на място, откъдето може да се види цялата схема. Така че не чу чукането по вратата и се стресна, когато Нейт изникна пред очите й. Бе с широк рипсен панталон, карирана риза и вратовръзка. Говореше, но Стиви не го чуваше заради „тапите“ в ушите и качулката на главата. Измъкна слушалките и свали качулката.

— А? — измънка тя.

— Ти… идваш с мен.

— Аз? Къде?

— На танци.

— Танци?

— Да, танци. Не помниш ли, че има парти. И ти идваш с мен. Не че излизаме заедно, просто излизаме. Отиваме там двамата.

— Какви ги дрънкаш?

— Танци. Голямата къща. Всички. Там. Така че се размърдай.

— Не мога.

Нейт влезе в стаята и притвори вратата с крак.

— Да ти кажа как стоят нещата. Ти се смахна напоследък. Никога в живота си не съм ходил доброволно на танци. Правя го защото си ми приятелка, ясно? Нещо не ти е наред. Не ми се ходи, а и на теб също. Правя го за теб, за твое добро. За пръв и последен път предлагам да се включа в такова нещо. От време на време трябва да напускаш проклетото графство, Фродо. Щом сме приятели, ставай и тръгвай с мен. Нещата са сериозни, защото приятелите ти се топят.

Той протегна ръка.

— Сериозно?

— Сериозно.

Тя погледна списъците си, после вдигна глава към Нейт.

— Носиш вратовръзка — отбеляза тя.

— Забелязвам.

— За танците е нужна вратовръзка?

— Откъде да знам? Приличам ли ти на човек, който ходи редовно на танци?

Стиви имаше чувството, че е от бетон и е прикрепена здраво към пода. Но виждайки какви усилия полага Нейт, се принуди да стане. Суитшъртът й бе прашен. Не бе с грим, на краката й имаше маратонки.

— Така? — попита тя.

— Изглеждаш добре според мен. Не че искам да кажа, че изглеждаш добре. Хайде, да тръгваме, преди да съм загубил кураж.

Пътят до Голямата къща мина странно. През издължените прозорци на балната зала се виждаха пулсиращи светлинки.

— Кое занимание те прави толкова странна? — попита Нейт.

— Издирването на убиеца на Хейес — каза тя и мушна дланите си още по-дълбоко в джобовете на суитшърта.

— Я повтори.

— Опитвам се да разбера кой е убил Хейес.

— Будалкаш ме.

— Не.

— Пияна ли си?

— Не. Хейес не е занесъл сухия лед в тунела, мога да го докажа.

— Как?

Стиви накара Нейт да седне на верандата на Голямата къща и му разказа какво е открила.

— Добре. Значи, затова се държиш смахнато.

— Сигурно — отвърна тя и проследи с поглед едно същество, което профуча покрай купола.

Прилеп вероятно. В „Елингам“ бе пълно с прилепи. Нейт също го видя и веднага скочи на крака.

— Няма ли да кажеш на Лари, или на някой друг? — попита след кратко колебание Нейт.

— Смятам да изчакам.

— Защо? По каква причина?

— Ако объркам нещо, най-вероятно ще затворят училището. Ако е инцидент и Хейес сам си е виновен, нямаме проблеми. Ако сред нас има убиец, тогава сме загазили здраво.

— Обаче се е случило нещо. Ти имаш доказателство, че не става въпрос за небрежност от страна на Хейес. Значи, искаш да намериш извършителя сама, за да не те приберат вашите?

— Искам да го намеря, защото искам да го намеря — обяви тя. — И защото не искам да се прибирам вкъщи. Но сега смятам да потанцувам. С моя приятел.

Тя се протегна и стисна ръката му.

— Направи го заради мен — каза тя.

— Да, направих го заради теб, но не ме карай да се чувствам герой. Но как ще се забавляваме, при положение че се е случило такова нещо?

— Ще влезем, защото ти ме доведе и защото отговорът може да е тук.

— Ама ти сериозно ли говориш? — попита плахо той. — Не си правиш шега?

— Не, не е шега.

— Мислиш ли, че той е знаел, че веществото е опасно за живота.

— Не.

Тя срещна погледа му и усети, че по челото й избива пот.

— Значи, може да се окаже, че сме танцували с убиец.

— Може.

— И смяташ, че това може да почака?

— Дай ми поне тази вечер. Искам да огледам. Обещавам ти, скоро ще разговарям с Лари.

Нейт си пое дълбоко въздух.

— Добре. Така да бъде. Това вероятно е второто по тъпота нещо което правя, откакто съм дошъл тук.