Мистерията в „Синия експрес“

ГЛАВА ТРИДЕСЕТАМИС ВАЙНЪР СЪВЕТВА

Кейтрин гледаше навън през прозореца на спалнята на мис Вайнър. Валеше тих упорит дъждец. Прозорецът бе обърнат към част от предната градина с алеята, която водеше към вратата сред потъмнелите лехи, където напролет щяха да цъфтят рози, карамфили и хиацинти.

Мис Вайнър лежеше в голямото си викторианско легло. Тя бе отместила встрани подносът с остатъците от закуската и сега с интерес преглеждаше пощата, коментирайки с разни язвителни забележки всяко писмо.

Кейтрин държеше отворено писмо в ръката си и го препрочиташе за втори път. Писмото бе пуснато от хотел Риц в Париж:

Кейтрин направи лека гримаса, сякаш нещо в писмото я беше озадачило, или заинтригувало.

— Хубав църковен пикник, наистина — обади се мис Вайнър. — Томи Саундърс и Алберт Дайкс трябва да застанат най-отзад, иначе аз няма да се запиша. Какво си мислят, че правят тези момчета в църква не зная. Томи изпява „Боже, по-скоро ни спаси“ и повече не си отваря устата, а пък Алберт Дайкс е същински мошеник и изобщо не пее.

— Зная ги, те са ужасни — съгласи се Кейтрин.

Тя отбори другото си писмо и изведнъж бузите й поруменяха. Гласът на мис Вайнър сякаш заглъхна в някаква далечина и Кейтрин престана да го чува, а когато се върна към действителността старата жена тъкмо триумфално завършваше дългата си реч:

— Знаеш ли какво й казах? Казах й: „Така стоят нещата, че мис Грей е братовчедка на самата лейди Кемплин. Как ти се струва това?“

— Значи вие сте се сражавала заради мен? Много мило от ваша страна.

— Можеш и така да се изразиш, ако ти харесва. Лично за мене титлата не значи нищо. Съпруга на пастор или не, тази жена е една обикновена котка. Прави намеци, че ти си купила с пари положението си в обществото.

— Може би тя не е на съвсем погрешен път.

— Погледни се — продължи мис Вайнър. — Нима ти се завърна наконтена и натруфена като гранд дама? Не, ето те същата каквато те помня: скромна, благоприлична, с чифт хубави чорапи „Белбригън“, с порядъчни обувки. Вчера го казах и на Хелен. Виж, рекох й, мис Грей. Тя общува с най-великите хора в тази страна и все пак, не носи като теб рокли до над коленете, нито копринени чорапи, през които минава вятърът, нито най-смешните обувки, които съм виждала.

Кейтрин се усмихна скришом на предразсъдъците на мис Вайнър. Старата дама продължи с нарастващо оживление:

— За мен беше голямо облекчение да видя, че новото ти положение не ти е замаяло главата. Завчера преглеждах изрезките от вестници, които събирам. Имам няколко за лейди Темплин и нейната военна болница, но не можах да ги намеря. Бих те помолила ти да ги потърсиш, драга. Твоите очи виждат по-добре от моите. Всички изрезки са в една кутия в чекмеджето на бюрото.

Кейтрин хвърли поглед към писмото, което държеше в ръка и поиска да каже нещо, но се въздържа и отиде при бюрото от където извади кутията с изрезките.

Кейтрин се възхищаваше от стоицизма на мис Вайнър. Тя чувстваше, че малко би могла да направи за старата си приятелка, но от опит знаеше колко много значат за старите хора дребните на пръв поглед неща.

— Ето една изрезка от времето на войната: „Виконтеса Темплин, която превърна вилата си в Ница в офицерска болница, е станала жертва на сензационен грабеж. Скъпоценностите й са били откраднати. Между тях е имало няколко прочути есмералди, наследствени ценности на фамилията Темплин.“

— Вероятно са били фалшиви — каза мис Вайнър. — Такива са скъпоценностите на повечето дами от обществото.

— Ето и друга изрезка със снимката й: „Хубав салонен портрет на виконтеса Темплин и малката й дъщеря Ленокс“.

— Можеш да погледнеш — оживи се мис Вайнър. — Не се вижда много от лицето на детето, нали? Смея да твърдя, че така е по-добре. Противоположностите вървят заедно на този свят и много често красиви майки имат отвратителни деца. Фотографът е разбрал, че най-доброто, което би могъл да направи за майката, е да снима тила на детето.

Кейтрин се изсмя и продължи:

— „Една от най-привлекателните домакини на Ривиерата през този сезон е виконтеса Темплин, която има вила в Кап Мартин. Нейната братовчедка мис Грей, която напоследък наследи огромно състояние по един твърде романтичен начин, й гостува в момента.“

— Тъкмо тази ми трябваше, — каза мис Вайнър. — Може би е имало и твоя снимка в някой от броевете, но съм я пропуснала. Бих желала да я покажа на тази онази мадама, та да им запуша устата.

Кейтрин не отговори. Тя механично приглади с ръка изрезката, а лицето й беше добило озадачено, тревожно изражение. Тя извади второто писмо от плика и като го прочете още веднъж, се обърна към приятелката си:

— Мис Вайнър, мисля си… имам един познат, с когото се сприятелих в Ривиерата, който много иска да ме посети тук.

— Мъж? — попита мис Вайнър.

— Да.

— Кой е той?

— Той е секретар на мистър Ван Олдин, американският милионер.

— Как се казва?

— Кентън. Майор Кентън.

— Хм… секретар на милионер, казваш? И иска да дойде тук, а? Виж какво, Кейтрин, ще ти кажа нещо за твое добро. Ти си хубаво и разумно момиче и макар че гледаш трезво на нещата, знай че всяка жена прави от себе си глупачка поне веднъж в живота си. Обзалагам се десет към едно, че този мъж се стреми към парите ти.

Старата жена с рязък жест възпря Кейтрин да й отговори и продължи:

— Аз очаквах нещо от този род. Какво е секретарят на един милионер? В девет случая от десет това е млад човек, който не обича много да работи. Млад мъж с изискани маниери, с вкус към лукса, без мозък и без предприемчивост, за когото по-лека работа от секретар на милионер е да се ожени за богата жена заради парите й. Не искам да кажа, че ти не би могла да се харесаш на някой мъж. Но ти не си млада и макар че си чудесно сложена, не си красавица. Затова ти казвам, не прави от себе си глупачка. Ако все пак си взела някакво решение, уреди всички формалности за наследството, така че да държиш здраво в ръцете си парите. Аз свърших. Какво искаше да ми кажеш?

— Нищо — каза Кейтрин. — Но вие бихте ли имали нещо против той да ми гостува тук?

— Аз си измивам ръцете от тази работа. — отвърна мис Вайнър. — Мисля, че си изпълних дълга и каквото и да се случи сега, то ще е за главата ти. На обяд ли искаш да го поканиш или на вечеря? Смея да кажа, че Хелен би могла да се справи с една вечеря… ако си събере ума в главата.

— Най-добре ще бъде да го поканим на обяд — каза Кейтрин. — Вие сте страшно мила жена, мис Вайнър. Той ме помоли да му телефонирам, така че ще му се обадя и ще го поканя да обядва с нас. Той ще дойде с кола от града.

— Хелен прави пържоли с печени домати доста добре — каза мис Вайнър. — Е, не стават съвсем както трябва, но все пак, тях прави най-добре. Не си струва да имаме торта, защото ръцете й са малко вързани, но направените от нея пудинги са сносни. Би могла да вземеш и едно хубаво парче „Стилтън“ от магазина на Ебот. Чувала съм, че господата обичат този вид сирене. Имаме и колкото щеш вино, останало от баща ми. Бутилка искрящо мозелско ще бъде подходяща.

— О, не мис Вайнър. Това наистина не е необходимо.

— Глупости, дете мое. Никой мъж не може да се почувства истински доволен, ако не пийне нещо през време на яденето. Имаме и малко уиски от преди войната, ако мислиш, че той би го предпочел. Слушай какво ти казвам и недей да спориш повече. Ключът от избата е в третото чекмедже на шкафа, във втория чифт чорапи отляво.

Кейтрин покорно отиде до уреченото място.

— Вземи втория чифт чорапи — повтори мис Вайнър. — В първия чифт са диамантените ми обици и брошката.

— О! — каза Кейтрин смутена. — Защо не ги сложите в кутията за скъпоценности?

Мис Вайнър се усмихна снизходително.

— Защото имам достатъчно разум в главата си. Драга моя, аз добре си спомням касата на баща ми. Той беше много доволен и се гордееше с нея и всяка нощ искаше от майка ми скъпоценностите й, за да ги заключи в касата. Майка ми бе много тактична жена и знаеше, че мъжете обичат всичко да бъде по волята им. Тя всяка вечер му носеше кутията със скъпоценностите, заключена както искаше той.

Една прекрасна нощ вкъщи се вмъкнаха касоразбивачи и съвсем естествено, първото нещо към което се насочили, било касата! Не можеше и да бъде другояче, тъй като баща ми се хвалеше из цялото село с касата си, сякаш пазеше там съкровищата на цар Соломон. Крадците ометоха всичко: и бирените чаши, и сребърните купи, и златната табличка, която бе подарена на баща ми, и кутията с мамините скъпоценности.

Старата жена въздъхна и продължи:

— Баща ми се разтревожи много от загубата на мамините скъпоценности и имаше защо. Изчезнаха венецианската брошка, няколко камеоса, бледорозовите корали и два златни пръстена с големи диаманти. Тогава, разбира се, мама, която беше здравомислеща жена, му каза, че е криела бижутата си загънати в един стар корсет и че те са останали непокътнати на мястото си.

— А кутията за скъпоценности е била празна?

— О, не драга — усмихна се мис Вайнър. — Кутията би била твърде лека и майка ми, като умна жена, бе предвидила това. Тя държеше в кутията копчетата си и така те винаги й бяха под ръка през деня. Копчетата за обувки — най-отгоре, на по-долната поличка — копчетата за панталони и най-отдолу различни копчета. Интересно е, че баща ми доста се разсърди като разбра истината. Той каза на мама, че това било измама и че той не обичал да мами хората. Но аз трябва да престана с бъбренето си. Ти излез и телефонирай на приятеля си и избери по-хубаво месо за пържоли. Кажи на Хелен да внимава да не видя дупка на чорапите й докато сервира обеда.

— Името й Хелен ли е или Елена, мис Вайнър? Аз мислех… Мис Вайнър притвори очи.

— Виждаш ли, аз мога да произнасям както едното, така и другото, но Елена не е подходящо име за прислужница. Не зная какво си мислят майките от по-низшите класи като кръщават децата си.

Дъждът бе престанал когато Кентън пристигна в котеджа. Бледите слънчеви лъчи падаха върху стръмния покрив на къщата и позлатяваха косите на Кейтрин, която бе застанала на входа, за да го посрещне. Той бързо се приближи към нея, почти като момче.

— Надявам се, че не съм ви неприятен? Просто чувствам потребност да ви видя пак. Надявам се, че и приятелката ви не ще има нищо против.

— Влезте и се запознайте с нея — каза Кейтрин. — Тя може да ви се стори странна в началото, но скоро ще се убедите, че мис Вайнър има най-доброто сърце в света.

Мис Вайнър бе седнала като на трон на стола си в гостната стая и носеше всичките си накити, които навремето майка й така предвидливо бе запазила от похищение. Тя поздрави Кентън с достойнство, примесено с една малко сурова учтивост, която би обезсърчила много мъже. Кентън все пак имаше толкова изискани и непринудени маниери, че не след дълго мис Вайнър се предаде. Обядът мина много забавно, а Хелен или Елена, обула съвсем нови копринени чорапи без бримка, надмина себе си в обслужването. След обяда Кейтрин и Кентън излязоха да се поразходят, после се върнаха и пиха чай само двамата, понеже мис Вайнър се бе оттеглила да си легне.

Когато най-сетне колата потегли, Кейтрин се върна, в къщата и бавно се заизкачва по стълбището. Гласът на мис Вайнър я повика и тя влезе в спалнята й.

— Отиде ли си приятелят ти?

— Да. Благодаря ви много за съгласието ви да го поканя тук и за хубавия обяд.

— Няма нужда да ми благодариш. Нима мислиш, че аз съм някоя стара скъперница, която никога не би направила нищо за другите?

— Аз мисля, че вие сте най-милата жена — каза с чувство Кейтрин.

— Хм — изсумтя мис Вайнър с прикрито самодоволство. Кейтрин се готвеше да излезе от стаята, когато старата жена я повика:

— Кейтрин!

— Да?

— Струва ми се, че не бях права по отношение на този млад човек — твоя приятел. Когато един мъж иска да спечели някоя жена, той може да бъде сърдечен, галантен, готов по хиляди дребни начини да й засвидетелства вниманието си. Когато обаче един мъж е наистина влюбен, той без да иска има вид на овца. Твоят приятел винаги ми заприличваше на овца щом те погледнеше. Така, че аз си вземам думите назад. Той наистина те обича.