Мистерията в „Синия експрес“

ГЛАВА ОСМАЛЕЙДИ ТЕМПЛИН ПИШЕ ПИСМО

— Аха — каза лейди Темплин. — Така.

Тя остави континенталния брой на „Дейли Мейл“ и се загледа към сините води на Средиземно море. Клонче златиста мимоза, провиснало точно над главата й, очертаваше рамката на един очарователен портрет: златокоса и синеока дама в примамно неглиже. Това, че златистите коси се дължаха на изкуството, както и розовобялото тяло, бе неоспорим факт, но синевината на очите бе природен дар и четиридесет и четири годишната лейди Темплин все още можеше да минава за красавица.

В момента лейди Темплин не мислеше за очарователната си външност. Така да се каже, тя се бе отдала на по-сериозни размишления.

Лейди Темплин беше добре известна личност по Ривиерата и нейните приеми във вила „Маргерит“ бяха много тържествени. Тя бе сравнително опитна жена и бе имала четирима съпрузи. Първият бе просто несполука, затова тя рядко споменаваше за него. Съпругът бе имал добрия усет да умре благоразумно навреме и вдовицата му го наследи, и сключи брак с един фабрикант на копчета. Той също се бе отправил на другия свят след три години брачен живот — говореха, че било след една приятна вечер с близки приятели. След него дойде граф Темплин, който бе издигнал Розали стабилно на висотата, на която тя самата бе желала да бъде. Когато се омъжи за четвърти път, тя запази титлата си. Този четвърти опит бе предприет за чисто удоволствие. Мистър Чарлз Евънс, извънредно представителен двадесет и седем годишен младеж с изискано държание, страстен любител на спорта и живо доказателство за красивото в живота, нямаше никакви собствени средства.

Лейди Темплин бе очарована и доволна от съдбата въобще, ала си имаше временни грижи около парите, фабрикантът на копчета бе оставил на вдовицата си завидно състояние, но лейди Темплин бе свикнала да казва „кое една работа, кое друга…“ (Едната работа бе намаляването на стоките, причинено от войната, а другата бяха екстравагантностите на покойния лорд Темплин). Тя беше все още сравнително добре осигурена. Но да бъдеш сравнително добре, едва ли бе удовлетворително за човек с темперамента на Розали Темплин.

И тъй, през тази януарска утрин, прочитайки един пасаж от вестника, тя разтвори широко очи и издаде това неопределено „Аха“. На терасата бе само дъщеря й, нейно благородие Ленокс Темплин — девойка без чувство за такт, на вид по-възрастна от годините си, чието свойствено саркастично чувство за хумор беше, най-малкото, съвсем не на място.

— Скъпа — каза лейди Темплин. — Представи си само!

— Какво?

Лейди Темплин взе „Дейли Мейл“, подаде го на дъщеря си и посочи с разтреперан пръст интересния пасаж.

Ленокс го прочете, без да покаже признаци на възбуда като майка си. После остави вестника на масата.

— Че какво има тук? Такива неща се случват постоянно. Богатите сиренарки винаги умират на село и завещават състояния от милиони на благородните си компаньонки.

— Да, мила, зная — прекъсна я майка й. — И смея да кажа, че състоянията не винаги са толкова големи, колкото ги мислят. Вестниците са много неточни. Но даже и да го отрежем наполовина…

— Е — каза Ленокс. — Ами че то не е оставено на нас.

— Не точно скъпа — кимна лейди Темплин. — Но това момиче, тази Кейтрин Грей, е чиста моя братовчедка. Една от Уостършъйровите Грей, от рода Еджуърт. Чиста моя братовчедка, представи си само.

— А-ха! — кимна Ленокс.

— И аз се чудех… — започна майка й.

— Какво можем да закачим ние — довърши Ленокс с онази загадъчна усмивка, която майка й никога не можеше да проумее.

— О, драга — възропта лейди Темплин с лека нотка на укор.

Тя беше много лека, защото Розали Темплин бе свикнала с откровеността на дъщеря си и с това, което тя наричаше неуместния начин на Ленокс да изразява нещата.

— Чудех се — започна пак лейди Темплин, сбирайки изкусно изписаните си вежди. — Дали… о, добро утро, Чъби, на тенис ли отиваш? Много мило!

Чъби й се усмихна мило и безгрижно отвърна:

— Изглеждаш чудесно с този прекрасен цвят на тоалета си! — и изтича покрай тях към стъпалата.

— Милият! — каза лейди Темплин, загледана с любов подир съпруга си. — И така, за какво говорех? Ах! — Тя направи опит да се съсредоточи наново. — Чудех се…

— О, за бога, стига вече с това! Казваш го за трети път.

— Е, драга — каза лейди Темплин. — Мислех си, че ще бъде много мило, ако пиша на Кейтрин и я поканя да ни посети тук. Естествено, тя няма никакъв допир с обществото и за нея ще бъде по-приятно да бъде въведена сред него от свои хора. Преимущество и за нея, и за нас.

— Колко мислиш, че ще можеш да измъкнеш от нея? — запита Ленокс.

Майка й я изгледа укорително и измърмори:

— Ще трябва да уредим някои финансови въпроси, разбира се. Кое една работа, кое друга… войната… твоя беден татко…

— А сега и Чъби — допълни Ленокс. — Той е едно скъпо украшение, ако нямаш нищо против.

— Тя беше симпатична девойка, доколкото я помня — продължи лейди Темплин, следвайки собствените си мисли. — Тиха, непретенциозна, не особено красива и не гонеше мъжете.

— Значи ще остави Чъби на мира? — подхвърли Ленокс.

Лейди Темплин я изгледа укорително.

— Чъби никога не би… — започна тя.

— Не — каза Ленокс. — И аз не допускам. Той много добре знае кой край на филията му е намазан с масло.

— Драга — възмути се лейди Темплин. — Изразяваш се по такъв груб начин!

— Съжалявам — извини се Ленокс.

Лейди Темплин прибра „Дейли Мейл“, несесера и няколкото писма.

— Веднага ще пиша на милата Кейтрин — каза тя. — И ще й припомня хубавите някогашни дни в Иджуърт.

Тя влезе вкъщи с искрящи от решителност очи.

За разлика от мисис Семюел Харфийлд, писмата се лееха плавно от ръката й. Тя изпълни четири листа без да спре, или да се запъне и когато го препрочете, не сметна за нужно да променя нито дума.

Кейтрин получи писмото сутринта преди да отпътува за Лондон. Дали прочете нещо между редовете или не, е отделен въпрос. Сложи го в чантата си и се запъти за срещата, която имаше с адвокатите на мисис Харфийлд.

Фирмата беше стара и солидна и се намираше на „Линкън ин Фийлдс“. След няколко минути очакване Кейтрин бе въведена при старшия съдружник — един мил, възрастен човек, със замислени сини очи и бащинско държание.

Те разискваха върху завещанието на мисис Харфийлд и разни законни положения около двадесет минути, след което Кейтрин връчи на адвоката писмото на мисис Семюел.

— Струва ми се, че е по-добре да ви покажа това — прибави тя. — Макар че то наистина е доста смешно.

Той го прочете леко усмихнат.

— Съвсем груб опит, мис Грей. Едва ли е нужно да ви казвам, че тези хора нямат никакво основание да оспорват и ако се опитат да сторят това, никой съд няма да ги подкрепи.

— И аз мислех така.

— Човек не винаги е разумен. На мястото на мисис Семюел Харфийлд аз бих бил по-склонен да отправя апел към вашето великодушие.

— Това е едно от нещата за които искам да поговоря с вас. Бих желала да отделя известна сума на тези хора.

— Не сте задължена.

— Зная това.

— И те не биха приели това в истинския му смисъл. Вероятно биха го взели като опит да им замажете очите, макар че няма да се откажат.

— Разбирам, но все едно.

— Бих ви посъветвал мис Грей, да избиете тази мисъл от главата си.

Кейтрин поклати глава.

— Зная, че сте напълно прав, но все пак искам да го сторя.

— Те ще се вкопчат в парите и ще ви скубят все повече.

— О! — усмихна се Кейтрин. — Щом искат, нека. Всеки човек си има своите слабости. Все пак, те бяха единствените близки на мисис Харфийлд и макар че я пренебрегнаха като бедна роднина и не й обръщаха внимание приживе, струва ми се нечестно е да бъдат оставени на сухо.

Тя се наложи въпреки протестите на адвоката и тръгна из лондонските улици очевидно доволна от това, че може свободно да харчи пари и да крои каквито си иска планове за бъдещето. Първата й работа беше да посети една прочута модна къща.

Прие я една слаба, възрастна французойка, приличаща на дремеща херцогиня. Кейтрин й заговори откровено:

— Бих желала по възможност да се оставя в ръцете ви. През целия си живот съм била много бедна и не зная нищо относно облеклото. Сега разполагам с известна сума и искам да бъда наистина добре облечена.

Французойката бе очарована. Тя имаше артистичен темперамент — нещо, което бе подчертано по-рано сутринта при посещението на една аржентинска кралица на месо, настояла да има модели, най-малко подходящи за тази червендалеста красавица. Тя огледа Кейтрин с умните си, проницателни очи.

— Да, да, ще ми направи удоволствие. Госпожицата е много добре сложена: най-много ще й подхождат семплите линии. Тя е типична англичанка. Някои хора биха се докачили от това, но не и госпожицата. „Хубавата англичанка“ е най-подходящия стил за бас.

Изразът на дремещата херцогиня изведнъж се изгуби. Тя започна да дава разпореждания на разни манекени:

— Клотилда, Виржиния, бързо мои малки, малкия taileurgris clair u robe desoiree soupriz d’automne! Марсел, детето ми, малкият мимозен костюм от креп де шин!

Беше прекрасна утрин. Марсел, Клотилда, Виржиния, бъбриви и шеговити, бавно сновяха край нея, коленичеха и се въртяха според изискванията на манекените. Херцогинята стоеше до Кейтрин и си вземаше бележки в едно малко тефтерче.

— Великолепен избор, мадмоазел. Мадам има чудесен вкус. Да, наистина. Мадмоазел не може да има нищо по-добро от този комплект, ако възнамерява, както предполагам, да посети Ривиерата през зимата.

— Нека видя още веднъж вечерния тоалет — настоя Кейтрин. — Тъмночервения.

Виржиния се появи с плавна грациозност.

— Това е най-хубаво от всичко! — възхищаваше се Кейтрин, докато разглеждаше изящните гънки в алено, сиво и синьо. — Как го нарекохте?

— „Soupriz d’automne“. Да, то е тъкмо тоалет за мадмоазел.

Това, което се криеше зад думите, Кейтрин си припомни с горчива болка, след като напусна магазина. „Soupriz d’automne“ това е тъкмо тоалет за мадмоазел. „Есен, наистина за нея беше дошла есента. Тя, която никога не бе познала пролетта и лятото и никога вече не ще ги познае. Нещо, което бе загубила и никога вече нямаше да й се върне. Тези години в Сейнт Мери Мийд и целият й отминал живот.“

— Аз съм идиот — си каза Кейтрин. — Идиот съм. Какво всъщност искам? Само преди месец бях по-доволна, отколкото съм сега.

Тя измъкна от чантата си писмото, което бе получила сутринта от лейди Темплин. Кейтрин нямаше никаква връзка с нея. То беше продиктувано от интерес, и то не какъв да е, за да покаже лейди Темплин внезапен изблик на привързаност към една отдавна забравена братовчедка, връзката не водеше до нея. От интерес, а не от удоволствие лейди Темплин толкова усърдно желаеше компанията на скъпата си братовчедка. Е, защо пък не? Интересът ще бъде взаимен.

— Ще ида — каза си Кейтрин.

Тя тъкмо вървеше по „Пикадили“ и се отби в „Кук“ да проучи въпроса. Трябваше да почака няколко минути. Мъжът, с когото говореше чиновникът, също отиваше в Ривиерата. Стори й се като че ли всички отиват. Е, за пръв път в живота си тя също щеше да върши, това, което „всички вършат“.

Мъжът пред нея рязко се обърна и тя зае мястото му. Направи справката си, ала същевременно умът й бе зает с нещо друго. Лицето на този човек по някакъв неопределен начин й се струваше близко. Къде ли преди го беше виждала? Изведнъж тя си припомни. Това бе станало пред стаята и в хотел „Савоя“ рано сутринта. Беше се сблъскала с него в коридора. Наистина, странно съвпадение да го срещне повторно в един и същи ден. Тя хвърли поглед през рамо, усетила някакво необяснимо смущение. Човекът стоеше на изхода и гледаше към нея. Побиха я хладни тръпки: тя изпита смътното чувство на трагедия, на надвиснала беда…

После Кейтрин прогони това впечатление със свойствената си доброта и съсредоточи цялото си внимание към това, което й казваше чиновникът…