Мистерията в „Синия експрес“

ГЛАВА ДЕВЕТАОТКАЗ НА ЕДНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

Рядко Дерик Кетринг губеше контрол над нервите си. Лекият му добродушен нрав бе главна негова черта и тази черта го бе спасявала при не един тежък момент. Дори и сега, след като напусна жилището на Мирел, той бе възвърнал самообладанието си. Това му бе необходимо. Сегашният момент бе по-критичен отвсякога, бяха се появили и непредвидени фактори, с които понастоящем той не знаеше как да се справи.

Крачеше дълбоко замислен. Веждите му бяха присвити и нямаше и следа от леките, шеговити обноски, които му подхождаха така добре. Различни възможности изплуваха в ума му. Така както изглеждаше, Дерик Кетринг имаше вид на повече от глупак. Той виждаше няколко възможни пътя и всъщност само един. Ако беше се измъкнал от него, това бе само за момента. Загубените шансове са безвъзмездни. Той се бе отнасял коректно с тъста си. Войната между Дерик Кетринг и Ръфъс Ван Олдин можеше да има само един край. Дерик горчиво прокле в себе си парите и тяхната мощ. Той отмина „Сейнт Джеймс Стрийт“, пресече „Пикадили“ и се упъти по нея към „Пикадили Съркъс“. Когато мина покрай кантората на „Томас Кук & Сие“, той намали ход и продължи, все още замислен по въпроса. Най-после кимна глава, рязко се обърна — толкова рязко, че се блъсна в двама пешеходци, които вървяха по петите му — и тръгна по обратния път. Сега той не отмина Кук, а влезе. Вътре беше сравнително тихо и той бе веднага обслужен.

— Искам да замина следващата седмица за Ница. Какви са възможностите за това?

— На коя дата, сър?

— На четиринадесети. Кой е най-удобния влак?

— О, естествено най-удобен е така нареченият „Синия експрес“. С него избягвате отегчителния митнически контрол в Кале.

Дерик кимна. Това му беше много добре известно.

— Четиринадесети, — измънка чиновникът, — това е доста наскоро. „Синият експрес“ е почти винаги зает.

— Вижте дано се намери някое свободно легло — каза Дерик. — Ако пък няма… — той остави изречението незавършено, с очаквателна усмивка на лицето.

Чиновникът изчезна за няколко минути и пак се появи.

— Урежда се, сър. Три легла са останали. Ще ви запазя едното. На чие име?

— Повет — отвърна Дерик и даде адреса на апартамента си на „Джърмин Стрийт“.

Чиновникът кимна, записа си го, учтиво се сбогува с Дерик и отправи вниманието си към следващия клиент.

— Искам да пътувам за Ница на четиринадесети. Нали има един влак, наречен „Синия експрес“?

Дерик рязко се обърна.

Съвпадение, чудно съвпадение. Той си припомни странните думи към Мирел: „Образ на една жена със сиви очи. Не вярвам да я срещна вече“. А беше я срещнал, и нещо повече, тя се готвеше да отпътува за Ривиерата в един и същ ден с него.

Само за миг тръпки го побиха, той беше суеверен в известен смисъл. Бе заявил полунасмешливо, че тази жена може да му донесе нещастие. Предположение… предположение, което можеше да се окаже вярно. От вратата се обърна да я огледа, докато тя говореше с чиновника. Защото веднъж паметта му не го бе излъгала. Една лейди — лейди в истинския смисъл на думата. Не много млада, не особено красива. Но с интересни сиви очи, които може би виждаха доста неща. Когато излезе навън, той знаеше, че в известен смисъл се бои от тази жена. Чувството за фаталност бе силно разбито у него.

Той се прибра в апартамента си на „Джърмин Стрийт“ и извика прислужника си.

— Вземи този чек, Повет, осребри го веднага и иди в „Кук“ на „Пикадили“. Там са запазили билети на твое име, плати и ги донеси.

— Много добре, сър.

Повет се оттегли.

Дерик се разположи край една масичка и разрови купчина писма. Те бяха от един и същ род. Полици, малки и големи, всички неотложни за плащане. Напомнителният им тон бе все пак учтив. Дерик знаеше колко бързо този учтив тон би се изменил, ако… ако известни новини станеха обществено достояние.

Той се отпусна лениво в едно огромно кожено кресло.

Беше се натикал в проклетата дупка и пътищата за измъкване от нея не бяха много обещаващи.

Появи се Повет, дискретно покашляйки:

— Един господин желае да се види с вас. Сър… майор Кентън.

— Кентън, така ли?

Дерик се изправи, намръщи се и изведнъж стана осторожен. Продума с тих глас, сякаш на себе си:

— Кентън… чудех се какъв ли вятър го носи?

— Да го… хм… поканя ли, сър?

Господарят му кимна. Когато Кентън влезе в стаята, той завари един приятен и любезен домакин.

— Много мило от ваша страна да ме навестите — каза Дерик.

Кентън беше раздразнителен.

Проницателните очи на другия веднага забелязаха това. Задачата, с която секретарят бе дошъл тук, явно не му се нравеше. Той отговаряше почти механично на непринудените въпроси на Дерик. Отказа да пийне и държанието му ставаше все по-сковано. Най-после Дерик си даде вид, че е забелязал това.

— Е — подкачи шеговито той. — Какво би желал от мене дълбокоуважаваният ми тъст? Вие дойдохте по негова работа, нали?

Кентън не се усмихна в отговор.

— Да, вярно — отвърна внимателно той. — Бих… Желал мистър Ван Олдин да бе избрал някой друг.

Дерик повдигна вежди в шеговита гримаса.

— Толкова ли е лошо? Аз съм доста дебелокож, уверявам ви, мистър Кентън.

— Не — каза Кентън. — Но това…

И замлъкна.

Дерик остро го изгледа.

— Хайде, карайте! — любезно подкани той. — Допускам, че усилията на скъпия ми тъст не винаги са особено приятни за околните.

Кентън си изчисти гърлото. Говореше с делови тон, явно полагайки усилия да прикрие смущението си.

— Натоварен съм от мистър Ван Олдин да ви направя едно конкретно предложение.

— Предложение? — За миг Дерик се показа изненадан. Откровените думи на Кентън явно не бяха такива, каквито бе очаквал. Той предложи цигара на Кентън, запали една за себе си и се облегна в креслото, мърморейки с лек саркастичен глас:

— Предложение? Това звучи доста интересно.

— Да продължавам ли?

— Моля. Трябва да простите изненадата ми, ала ми се струва, че моят любезен тъст едва ли се е примирил след разговора ни тази сутрин. Пък и примирението не е нещо, което е присъщо на силните мъже, финансовите Наполеони и тъй нататък. То показва… мисля, че то показва, че е намерил позициите си по-слаби отколкото е мислил.

Кентън учтиво изслуша лекото шеговито изказване, ала не прояви ни най-малки признаци в изражението си. Той изчака Дерик да свърши и тихо му отвърна.

— Ще изложа предложението с възможно най-малък брой думи.

— Да чуем.

Кентън не го погледна. Гласът му бе твърд и деловит.

— Работата е просто такава. Мисис Кетринг, както знаете, възнамерява да подаде молба за развод. Ако делото протече без защита, вие ще получите сто хиляди в деня, в който се публикува решението.

Палейки цигарата си, Дерик внезапно замръзна.

— Сто хиляди? — възкликна той. — Долари?

— Лири.

Поне две минути царува мъртва тишина. Замислен, Кетринг бе сключил вежди. Сто хиляди лири! Това значеше Мирел и приятен, безгрижен живот. Това значеше, че Ван Олдин знае нещо. Той стана и се изправи до камината.

— А в случай, че откажа това мило предложение? — каза той, с хладен иронично учтив тон.

Кентън направи отчаян жест:

— Мога да ви уверя, мистър Кетринг, че аз бях принуден да дойда тук въпреки желанието си.

— Няма нищо — успокои го Кетринг. — Не се безпокоите, вината не е ваша. Но аз ви зададох един въпрос, ще ми отговорите ли?

Кентън също се изправи. Говореше по-неохотно от преди.

— В случай на отказ от ваша страна, мистър Ван Олдин ми поръча да ви кажа открито, че смята да ви унищожи. Само това.

Кетринг повдигна вежди, но запази непринуденото си държание.

— Добре, добре — засмя се той. — Предполагам, че може да направи това. Аз положително не мога да се справям с американеца с многото милиони. Сто хиляди! Ако възнамерявате да притиснете някого, сигурно сте се позамислили малко. Да предположим, че се съглася на двеста хиляди. Тогава?

— Ще докладвам предложението ви на мистър Ван Олдин — отвърна безстрастно Кентън. — Това ли е вашият отговор?

— Не — каза Дерик. — Колкото и смешно да звучи. Можете да се върнете при моя тъст и да му кажете да върви по дяволите със своите дарения. Ясно?

— Напълно — отвърна Кентън. Той стана, поколеба се и се изчерви. — Аз… позволявате ли ми да кажа, мистър Кетринг, че съм доволен от вашия отговор?

Дерик не му отговори. Когато майорът напусна стаята, той остана за миг-два замислен. На устните му заигра любопитна усмивка.

— Това е то — бавно промълви Кентън.