Мистични медитации (Учението на суфите)

История на суфизма

Суфизмът никога не е имал начало и никога не е възниквал като историческо явление. Той е съществувал винаги, защото светлината винаги е била вътрешната същност на човека. В своите най-висши проявления тази светлина може да бъде наречена Познание на Бога, а Божествената Мъдрост — суфизъм. Суфизмът винаги се е практикувал, а неговите проповедници са били сърцати хора и поради това учението принадлежи както на своя майстор основоположник, така и на всички останали.

Според преданието първият пророк бил Адам, което означава, че още първият човек на земята носел мъдрост. Сред човешкия род винаги са се намират хора, които страстно са се стремели към мъдрост. Отивайки в уединение, хората на духа са търсели истината и служейки на другите, с благоговейна преданост са се учили от тях на мъдрост. Малцина са онези, които са успели да разберат онова, на което учат божествените избраници, но величието на тяхната личност е привличало мнозина. И хората казвали на пророка: „Ние ще тръгнем след теб, ще ти служим, ще ти вярваме и никога няма да последваме други“, а светците им отговаряли: „Деца мои, благославям ви, правете така, постъпвайте точно така. Трябва да живеете по този начин“. И давали на хората знания и закони, които възпитавали у тях покорност и човечност. Така се раждали религиите.

С течение на времето истината била изгубена. Появил се стремеж към господство, а след това идеализиране на собственото общество и отричане на другите. И постепенно мъдростта изчезвала. Религиите се утвърждавали, макар и трудно, но светът бил в такъв стадий на развитие, че не могъл да приеме суфизма. Неговите последователи били осмивани, презирани и подлагани на гонение. Наложило се да се скрият от света, усамотени в планински пещери.

Когато дошъл Христос суфиите били сред първите, които се вслушали в неговото учение, а по времето на Мухаммад суфиите от планината Джафа първи откликнали на неговия призив. Едно от тълкуванията за произхода на думата „суфизъм“ се свързва с названието на планината Джафа. Именно Мухаммад открил за суфиите пътя към Арабия, където те имали многобройни последователи, сред които Садик и Али.

От там суфизмът проникнал в Персия, но където и да изказвали своите свободомислещи възгледи, суфиите непрекъснато били подлагани на нападките на господстващата религия. Единствен техен отдушник оставала поезията и музиката. Именно великите поети суфи като Хафиз, Руми, Шамс Табризи, Саади, Омар Хаям, Низами, Фарид и Джами предавали на света мъдростта на суфизма. Творбите на Руми са толкова величествени, че прочитайки и разбирайки ги човек ще получи познание за цялата световна философия. На свещените събрания на суфиите пеенето на неговите стихове е част от богослуженията. Съдбите на суфиите възхищават с благочестие и човечност.

Изкуството на суфизма достига съвършенство в Индия, която дълго време била страна на висша духовност. За индусите мистицизмът е наука и основна цел в живота. Така било по времето на Махадева и по-късно по времето на Кришна. Попадайки в тази благодатна почва, зърното на суфизма дало чудесен цвят и много велики таланти, като Хваджа Моин-уд-дин-Чишти, станали негови последователи. Музиката била важна част от живота и духовната практика на суфиите. Тези суфии довели до съвършенство предаването на мъдростта чрез средствата на изкуството и идеализацията. Тяхното съзнание успявало да се освободи от заобикалящата ги действителност.

Когато превъзнасят персийските поети, преводачите и почитателите им правят една и съща грешка — не отдават дължимото на техните предшественици. Излиза, че тези поети са създали творбите си на празно място и нищо не са наследили от миналото. Но Персия, обкръжена от Гърция и Египет, Арабия и Индия, възприема идеите на Платон и Сократ и ученията на индуизма и будизма, особено тяхната поезия и философия. Така или иначе, всичко в света е подложено на влиянието на различни явления, затова е грешка да се твърди, че суфизмът се е зародил в Персия и никога преди това не е съществувал. Безспорен е фактът, че суфизмът съществува по времето на Мухаммад и дори от по-рано, както и това, че пророкът с удоволствие беседвал със суфиите и се съветвал с тях. През вековете суфизмът черпи от много религии и на свой ред оказва влияние върху много от тях. Макар че е оцеляла само една мъничка частичка от древното писмено наследство и дори тя е почти изцяло загубена поради погрешни тълкувания, ние все още можем да открием следите на древния суфизъм.

В най-древни времена било основано Братството „Чистота — Сафа“. Неговата главна насока била следната: опознай себе си и ще познаеш Бога. Тези братя, познаващи своята природа, са били суфиите, защото суфизмът е учение за самопознанието.

Суфиите и йогите се разбирали едни други, тъй като разликата помежду им е само една: йогите се стремят повече към духовност, а суфиите — към човечност. Йогите смятат, че е по-добре да бъдеш Бог, а суфиите — че трябва да бъдеш човек, защото ако в някой е останал само духът, той винаги рискува да изчезне, защото нашето тяло има свойството да пропада. Суфиите смятат, че щом като нашето тяло има потребности и желания, те трябва да се удовлетворят. Според тях човек трябва да получи от живота всичко, което е по силите му, но ако нещо е извън силите му, той не бива да се разстройва. Между йогите и суфиите няма съществено различие, защото няма различие в мъдростта; различни са само формите, в които се проявява.

Радостта е в единството. Не в отделно взетата духовна или материална сфера, а в обединението на двете. Защо човек скръства ръце? Защото там, където има двойка, има радост в съединението. Човек има две очи и когато те са отворени — идва радост. Когато въздухът преминава през двете ноздри, мистикът изпада в екстаз. Защо хората си стискат ръцете? Защо се радват на прегръдката? Защо жадуват да общуват с учени и мъдреци? Защото една душа се протяга към друга и се съединява с нея. Радостта не е само в духовното, а в единството на духовното и материалното.

Да бъдеш като животно не е хубаво, но и да бъдеш ангел също не е плодотворно, защото ние сме създадени с тяло на животни, което трябва да се храни, пие и спи, и което има чувства и потребности. Трябва да приемем нашите безобидни животински качества и да отстраним опасните. Няма нищо лошо в това да се яде и пие, но да вземаме храна от чуждата чиния, когато имаме в своята — това вече е лошо.

Централна тема в живота на суфия е свободата на духа. Великият персийски поет-суфи Руми веднъж казал: „На земята душата е заключена в тъмница и остава в нея дотогава, докато живее на земята“. Осъзната или неосъзната, във всеки от нас живее острата мъка на душата, стремяща се да се изтръгне от плен, да разкъса сковаващите я пътища. Отговор на този порив може да се намери в придобиването на духовност.

Съществуват два типа суфи: ринд и салик. Първите — ринд са представени прекрасно в превода от Фицдже-ралд на Омар Хаям: „О моя любима, напълни чашата, която ще пречисти днешния ден от съжаленията за миналото и страха пред бъдещето. Какво пък, и утре мога да бъда със себе си, с вчерашните седем хиляди години!“1 Той споделя следното: вземи най-хубавото от изтичащото време, живей в настоящия миг и най-ясно от всички ще прозреш вечността. Но ако твоят поглед бъде замъглен от света на миналото и света на бъдещето, ти вече не живееш във вечността, а в ограничения свят. С други думи, трябва да се живее не с миналото и с бъдещето, а с вечното. Именно тук и сега трябва да се опитаме да постигнем щастие, което е път за постигане на свобода на душата.

Това е главната тема на творчеството на поетите-суфии, които могат да бъдат наречени ринди. За разлика от живота на ортодоксалните вярващи, техният живот не е скован от някакви принципи. Те са свободни от всякакъв фанатизъм, от всякакви догми и предписания, угнетяващи човечеството. И в същото време тези хора притежават високи идеали и съвършена нравственост, задълбочено мислене и много високо ниво на съзнание. Те водят напълно свободен живот в този свят — затвор, където всеки индивид е пленник.

Сред суфиите има и салики, които медитират и разсъждават за нормите на етиката, живеейки в съответствие с истинските принципи. Животът ги учи и направлява по правилния път и те пребивават в благочестие и самоотричане. Пътят на салика се състои в това да постигне същността на религията, която изповядва и посвоему да я следва. Саликът използва същите религиозни понятия като ортодоксалния вярващ и участва в същите церемонии, но за него те имат друго значение. Всеки ред на светото писание за салика носи особено значение, защото той го вижда в особена светлина.

Всички възвишени и изискани мисли за Бога, за човека и живота могат да бъдат разбрани само във връзка с еволюцията на човека, ето защо суфиите, които се наричат салики, приемат която и да е религия и чрез нея постигат хармония с другите хора, а след това намират в тази религия истинската мъдрост и я тълкуват.

По голяма част от суфийската литература е написана по такъв начин, че човек, който не познава нейната дълбочина и скрит смисъл, може да бъде обезкуражен. Ако вземем за пример стиховете на Хафез, ще ни направи впечатление, че в тях не се споменава Бог. Ако се обърнем към стиховете на Омар Хаям, които така високо се ценят от западния свят, ще видим, че той пише само за едно и също: за виното, за любимата, за бокала и за уединението. Някой ще попита: „Що за духовност е всичко това? Той говори за виното и за бокала! Ако това е духовност, жал ми е за човечеството!“ Да, в тези стихове малко се говори за благочестие. А в поезията на Джами благочестие и набожност изобщо няма, както ги няма и в стиховете на стотици други поети-суфии — велики мъдреци и мистици. Те предполагали, че ако някога се прочуят като духовни хора ще бъдат принудени винаги да се проявяват като такива, да изглеждат духовни, да говорят като духовни и се страхували, че на тази пътека ще изгубят свободата си и ще се превърнат в лицемери.

Суфизъм

На Изток2 съществуват три основни философски традиции: суфизъм, веданта и будизъм. Учението на суфизма проповядвали пророците на Бене Израел: Авраам, Мойсей, Давид, Йона, Заратустра3, Христос, Мухаммад; тези и други пророци са родени в земите на Сирия, Арабия, Персия, Египет и на част от територията на сегашна Турция и югоизточна Русия.

Суфизмът е древно учение за мъдростта и смирението, сложило началото на много култове от мистичен и философски характер. Неговите корени идват от древната традиция, съществувала в Египет и станала онзи източник, от който са произлезли всички други школи на посвещението. Суфизмът винаги е представлявал тази традиция и е продължил нейния път в царството на тишината и умиротворението. По-късно суфизмът се разделил на четири школи. Първата е Накшбанди, в която главна роля играят символизмът, ритуалите и обредите. Втората е Кадири, изучаваща мъдростта на основата на ислямската религия на Изток. Третата е Сухраварди, изучаваща тайнството на живота чрез метафизични знания и практики за самоконтрол. Четвъртата е Чишти, търсеща духовния идеал в областта в поезията и музиката. Тези четири клона дали многобройни разклонения, които проникнали в Арабия, Турция, Палестина, татарските земи, Русия, Туркестан, Бухара, Афганистан, Индия, Сибир и други области на Азия.

Целта на всяка школа е една и съща, променят се само методите за нейното достигане. Висша цел на всяка суфийска школа е било и си остава постигането на онова съвършенство, на което е учил Исус Христос и за което в Библията е казано: „… бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец“.

Методът на суфизма винаги се е стремял към едно — освобождение от собствения „аз“. Но кой „аз“? Не истинския, а фалшивия „аз“, който обсебва човек и като изхожда от него човек смята себе си за нещо различно от другите. Като се откаже от този лъжлив „аз“, той дава възможност на своя истински „Аз“ да се прояви във видимия свят. Суфийският метод позволява да се разкрие душата на човека, неговият истински „Аз“ — онази вечна същност, на която са присъщи сила и красота. Суфизмът разбира, че образите на Ахурамазда и Ариман олицетворяват принципа на доброто и злото. Някой може да ги открие в думите на Христос, в Корана или в Зенд-Авеста. Суфизмът вниква в това, което стои зад представите за ангелите и стига до идеализиране на Бога и Учителя като носители на божественото послание. Може да бъде наречен юдейски мистицизъм, ако се пренебрегне влиянието, което му е оказало християнството. Може да бъде наречен християнска мъдрост, ако се пренебрегне влиянието на исляма. Може да бъде наречен вътрешна същина на исляма, ако се пренебрегне влиянието на други философски системи, като веданта и будизъм. Ето защо суфизмът е така всеобхватен, съвършен и универсален.

Суфийското преклонение към природата се е родило под въздействието на учението на Заратустра. Склонността на суфизма към жертвоприношение е урок от Авраам. За своите чудеса той е задължен на Мойсей. Предупреждавайки за бъдещи опасности суфизмът черпи знания от Ной — най-великият пазач от миналото. Неприемането на аскетизма води началото си от Соломон, а свещената музика напомня за песните на Давид. Стремежът към саможертва се базира на примера на Христос, а в човечността се вижда въздействието на личността на Мухаммад. Ето защо суфиите са ученици на всеки наставник, последователи на всяка религия, познаващи мъдростта във всичките й аспекти. И затова независимо от всичките си постижения те остават отворени за света.

Много хора казват: „Ние вярваме само в Мойсей или в Христос“. Други твърдят, че вярват само във Ведите или в други древни свещени писания. За суфия не е важно кой е казал това или онова, важна е същността на казаното. Ако намира истината в думите на Заратустра, той я приема. Ако среща истина в Кабалата, приема и нея. Суфият приема словото на Христос и Библията и вижда истината в Корана. Той приема веданта — сред суфиите е имало много повече велики ученици на веданта, отколкото индуси. Във всичко суфият вижда свещено писание.

Дара, брат на Аурангзеб, е сред първите чужденци изучили Ведите, който спомогнал за разпространяване на намиращите се в тях знания. По време на царуването на Акбар в земите му били построени християнски църкви, еврейски синагоги и мюсюлмански джамии и той посещавал всичките. Това е убедително доказателство за суфийските му възгледи. Когато умрял великият поет Кабир, индуси и мюсюлмани започнали да си оспорват правото да го изпратят в последния му път. Индусите искали да кремират тялото, а мюсюлманите да го предадат на земята. И едните и другите вярвали, че той принадлежи към тяхната вяра. А всъщност суфият вижда истината във всяка вяра. Той никога не би казал, че тази религия или другата религия не е негова. И индуси и мюсюлмани идват на гробовете на великите светци-суфи, като гроба на Хваджи Моин-уд-дин-Чишти в Аджмир.

Суфият вижда истината във всичките й форми. Ако някой му предложи да отиде в християнска църква и да се помоли, той ще направи това с удоволствие. Ако друг го покани в синагога и поиска да се помоли така, както правят евреите, той ще бъде абсолютно готов за това. Намирайки се сред мюсюлмани, той ще произнася намаз заедно с тях. В индуистки храм ще види истинския Бог, живия Бог заедно с идола. Будисткият храм ще го вдъхнови и няма да го заслепява с идолопоклонничество. И все пак, истинският храм за суфият е в неговото сърце, в което живее Любимият, този, на когото еднакво се кланят както мюсюлмани, така и кафири.

В наши дни задачата на суфийското движение е да установява пълно взаимно разбиране между отделните хора, народи и раси и да помага на онези, които се стремят да открият истината. Неговата основна задача е да утвърждава осъзнаването на божествеността на човешката душа. За това е създадено и суфийското учение.

Съществува, неразбиране не само между Изтока и Запада и между християните и мюсюлманите, предали на Запада опита на суфизма, но и между самите християни, както и между хората въобще. Като школа суфизмът е дошъл на Запад от Изток, но самият суфизъм, като послание, е дошъл на земята свише. В този смисъл суфизмът не принадлежи нито на Изтока, нито на Запада. Суфийското езотерично учение се опира на традициите на древните школи на суфизма, съществували в продължение на различни исторически етапи, но суфийското послание има своя собствена традиция. То е повече от школа, то е самия живот; то е отговор на молбата на цялото човечество.

Суфизмът е религия, ако някой иска да учи неговата вяра; той е философия, ако някой иска да изучава неговата мъдрост; той е мистицизъм за онзи, който се стреми да бъде ръководен в разкриване на своята душа. И все пак е далеч от тези неща. Суфизмът е светлина и живот, подхранващ всяка душа и възвишаващ смъртния до безсмъртие. Той е послание за любов, хармония и красота. Той носи божествено послание. Неговото послание е послание на епохата, защото дава отговор на призива на всяка душа. Това послание не се побира в думите, а в божествената светлина и енергия, които изцеляват душите, дарявайки ги с покой и божествен мир. Суфизмът не е нито деизъм, нито атеизъм — деизмът означава вяра в Бог, който се намира непостижимо далеч на небето, атеизмът означава да се живее без вяра в Бога. Суфият вярва в Бога. Но в кой Бог? В Бога, от който сам е произлязъл, Бог в него и около него. Както е казано в Библията, ние живеем, движим се и съществуваме в Бог. Ето такова е учението на суфизма.

Суфиите вярват в Бога като в идеалния „Аз“ вътре в истинския живот, като в колективното Съзнание, а също и като в Бога на двата свята, Владетеля на бъдещите дни, Вдъхновителя на прекия път, Този, от Когото всичко е произлязло и към Когото всичко ще се върне. В действителност не може да има много религии — има само една. Не може да има две истини и не може да има двама повелители. Както има само един Бог, така има и една религия, един повелител и една истина. Уязвимото място на човека е в това, че възприема за истина само онова, което е делнично и обикновено, а онова, което не е свикнал да чува или да мисли за него, го плаши. Подобно на пътник, загубил се далеч от дома в чужда страна, душата на човека странства сред явления и вещи, непривични за нея. Но пътят към съвършенството означава издигане над ограниченията, стремеж към такава височина, от която очите не могат да различат границите на отделните страни или континенти, а виждат целия свят като едно цяло. Колкото по-високо се издигаш, толкова по-широк става твоят хоризонт.

Суфиите на никого не предписват принципи, но това е различно от обикновения живот, където да нямаш принципи означава да бъдеш много лош човек. Някои се учудват: как е възможно да си последовател на учението на суфизма, щом като в него няма определени принципи. Отговорът е прост: това, което е добро за един човек, може да бъде лошо за друг. За някого е много добре да бъде монах и да седи по цял ден в църквата или в джамията, но това може да не е подходящо за друг. На него може да му е необходимо да отиде в кафенето или в ресторанта и да разбере смисъла на придобития там опит.

На Изток на свещено мястото, където трябва да се изрази уважение, хората слагат на главата си шапка или тюрбан, т.е. всичко е точно обратно на западната традиция. На Изток преди да се влезе в индуистки храм, джамия или друга свещена сграда е необходимо да се събуеш. На Запад не се позволява да влезеш бос в църквата. Ако на брамините се бе налагало да носят тежки обувки, каквито носят европейците, щяха да се чувстват зле и постоянно да страдат от преумора. Обувките им трябва да бъдат леки и прости, за да могат без проблеми бързо да се свалят и обуват. Предписанията за всяка религия са се давали в съответствие с определени времена и места.

От край време хората воюват заради принципи. Заявяват, че твърдо стоят зад едни или други принципи и че тези принципи ги правят по-добри от други хора, които се придържат към други норми. За суфия обаче няма добро или лошо. Неговият единствен морал е да бъде добър към другите. Ето защо светът не може да го разбере, защото човечеството все се стреми към принципи и иска някой да му посочи кое е добро и кое лошо. Всички ние виждаме добрите или лошите неща в зависимост от гледната ни точка, а това означава, че на първо място трябва да се възпитава тя. Суфият изпълва с духовност всичко, до което се докосне. Той вижда навсякъде единство и хармония. Религията на суфия е любовта, затова предписанията на другите религии не означават нищо за него. Борбата за принципите той оставя на онзи, който не е способен да види по-далеч от тесните рамки на своите собствени идеи.

Когато се произнася думата „философия“, човек веднага си спомня философията на веданта или Платон и Аристотел. Тези и други философи са изучавали физическата вселена и материята. Те са изяснили как духът се превръща в материя и са вникнали в метафизиката. Но в техните философски системи няма да намерим нито преклонение, нито идеализация, докато в суфизма ние намираме идеализиране на Бога.

Суфиите вярват в преклонението, но даже идолопоклонничеството няма да застави суфия да стане атеист, тъй като освен пред идола, той се кланя и на още нещо. На света може да изглежда, че той се кланя на идол, а в действителност се покланя на Бог, който се проявява във всичко. Идолопоклонник е този, който казва: „Това е Бог, а това не е Бог. Бог е в този идол, а в теб няма Бог“.

Суфият също има свой идол, но това е жив идол. Веднъж на една улица в Хайдарабад срещнах един факир. Той се обърна към мен с думите: „Хей, муршид (духовен учител), как да отида еди-къде си?“ По това време изучавах философия и си помислих: „Той ме нарече муршид, по всяка вероятност е видял в мен нещо значимо!“ Но веднага след това чух как попита полицая: „Хей, муршид, този път към онзи дом ли води?“ — и разбрах, че нарича муршид всеки. Когато помолих за обяснение моя муршид, той ми отговори, че факирът е достигнал до степента фана-фишейх, когато ученикът вижда своя муршид във всичко и във всеки. Този, който е достигнал тази степен, се учи от всичко, от всяко същество, старо или младо, глупаво или мъдро, даже от котката, от кучето, от дървото и камъка. Човекът, който е способен да види Бог в един-единствен предмет, а не във всички вещи и същества — ето кой е идолопоклонник. Само когато човек види Бог във всичко, той действително вижда Бога.

Суфизмът е философия сред религиите и религия; сред философиите. В кръга на религията се представя като философия благодарение на характерната за него свобода на мисълта. Сред философските системи изглежда като религия поради идеализацията на Бога от суфиите, посвещението на самия себе си4 и поклонението. Тези хора биват наречени от другите суфии, но самите те не са си давали никакво име. Те са били свободни и чисти от определения, от имена и етикети, от персонални различия, и затова светът ги е нарекъл суфии, от корена саф, което на арабски означава „чист“.

Целта на суфиите

Целта на суфия в живота е да не се отказва от никаква религия и да не отхвърля никое общество. За каквото и да става дума — за християнство, за будизъм, за юдаизъм, за индуизъм или някакво друго учение или общество, било то Теософското общество, Новата епоха или Християнската наука — той не се стреми да открие техните слаби места и възможни недостатъци, а вижда доброто във всичко. Всеки човек в света прави онова, което смята за най-добро и дори според другите да не е така, във всеки случай той мисли, че постъпва по най-добрия начин. Целта на суфия е като целта на целия свят — постигане на знание, но в същото време той се стреми да постигне хармония и единство с другите и не търси различия. Неговата цел е не да види двойствеността, а единството във всичко. И тази цел е всъщност целта на всички религии. Разликата е само в това, че тази цел е била провъзгласявана с по-голяма или по-малка откровеност през различни етапи от световната еволюция.

Бог съществува като неактивно и съвършено Съзнание, чието съвършенство лежи в Неговата самодостатъчност. Той проявява активност в проявленията. Тук суфият също открива единството на Бога. Бог винаги е пред очите му. Приема всяка добрина и независимо от кого произхожда тя — от приятел, от баща или майка — я възприема като дар от Бога. Бог се проявява чрез нашите приятели, майки и бащи. Всяко задължение, всяка благодарност, които той изпитва, той ги изпитва към Бога. Приятелството, любовта към родителите, роднините, приятелите, любимата — всичко това суфият приписва на Бог.

В стиховете на суфийските поети често се възпяват къдриците на любимата, защото поетът открива божието проявление в образа на любимата. Той открива Бог и в родителите, и в приятеля. С всяка въздишка повтаря името на Бога и затова счита всяко дихание за голяма ценност, с която нищо в света не може да се сравни. Някой ще попита: „Защо трябва да се повтаря едно и също нещо милион пъти? Ако има разнообразие в мислите не е ли по-добре!“ Но само посредством една мисъл, същата тази мисъл, човек може да се слее със своя извор.

Възниква въпросът: суфият има ли за цел да стане лечител или ясновидец, да общува с духове и да изследва света на феномените, желае ли да открие в себе си проповедника и учителя, търси ли присъствието на Бога, мечтае ли да попадне на небето или да следва някаква конкретна религия? Отговорът е ясен: нито едно от изброените неща не е негова цел.

Много хора желаят да придобият мистични знания и да станат лечители, за да лекуват себе си и близките си, без да плащат болнични сметки и да оздравяват без помощта на лекар. Тези способности могат да се породят у суфия при неговото придвижване към по-високи цели5. Той може да добие всички нетрадиционни способности, вървейки по пътя, но да се спре и да се съсредоточи само върху тях за него означава да постъпи толкова необмислено, колкото онзи човек, който тръгнал за гарата да посрещне свой приятел, но по пътя се заприказвал със случайни познати и закъснял.

Търси ли суфият някъде присъствието на Бог? Зависим ли е от медитацията, предписана от някой пророк или учител? Не! Той не търси присъствието на Бог, защото където се говори за присъствие или отсъствие се появява двойственост, а неговата цел е единството. В единството може да има и неприсъствие. Той съвсем не се стреми да се свърже с някой учител завинаги. Не желае да отиде в рая, тъй като вижда рай навсякъде около себе си.

Само въображението може да помогне на човек да види Бог пред себе си, защото всъщност Бог възниква в сърцето му. Преди да произнесе дори една дума, тя вече е чута от Бог. Когато се моли в стаята си, той не е сам, а заедно с Бог. За него Бог не е някъде на недостижимите небеса. Той е редом с него и в него, небето е на земята, а земята става небе6. За него няма нищо по-живо от Бог и по-понятно от Бог и всички имена и форми, които минават през неговото съзнание, са изпълнени с него. Всяка дума и молитва на такъв човек е живо слово. То носи благословение не само на него, но и на всички обкръжаващи го. Единствено такъв начин на молитва е истински и само такава молитва достига пълно осъществяване.

В какво се състои целта на суфия? Той се стреми да достигне до такова преживяване, в което няма нищо от „преживяването“ в обикновения смисъл на тази дума. Съществуват две тенденции: стремеж към проявление, което ни довежда в този свят на разнообразие; и стремеж към неактивност, която ни връща към онова състояние, от което сме излезли. Съвършенството се състои не в отделното непроявление и не в отделното проявление, а в единството на двете.

По пътя към проявлението душата събира около себе си всевъзможни вибрации от различни нива, с които е влизала във взаимодействие — от най-фини до най-грубите физически. Но и в това откриваме съвършенството на Твореца. Не бихме могли да се радваме на възвишеното, ако не съществуваше и низшето, не бихме могли да се радваме на сладкото, ако го нямаше горчивото. Ако всичко е хубаво, не бихме могли да се наслаждаваме на доброто. Ако съществува само един цвят, въобще не бихме могли да получим удоволствие от многообразието на цветовете. Спомням си думите на поета: „Господи, позволи ми да не живея в този свят, където камфорът, памукът и костта се считат за еднакво бели!“ Колкото повече цветове, колкото повече оттенъци има, толкова по-голяма е нашата радост. Хиляди, стотици хиляди несъвършенства съществуват само за да стане възможно проявлението на едно велико съвършенство. Сещам се за едно сравнение с художник, който рисува картина. Той има бои и четки. Създава изображения. И не знае дали с първия, с десетия, стотния или с хилядния щрих ще го направи точно.

Задачата на суфия е да свали покривалото. Душата на човека е толкова плътно скрита под пласт от всевъзможни вибрации, че самата тя не може да се открие. Посредством медитацията и други практики суфият първоначално премахва физическото тяло и се опитва да види онова, което може да види без него. След това той отстранява от себе си астралното измерение, в което човек живее със своите мисли и чувства, за да открие какво се осъзнава без това измерение. Съзнанието е подобно на завеса, пред която стои някой с малко фенерче в ръце. Светлината от фенера пада върху завесата и отделя или очертава част от него, от която получава впечатление за цялото.

Суфият се стреми към самоосъществяване и го постига с помощта на своя божествен идеал, на своя Бог. По този начин той се докосва до истината, която е крайната цел и страстният стремеж на всяка душа. Това не е само осъществяване. Това е щастие, което е невъзможно да се изрази с думи. Това е покой — онзи покой, за който тъгува всяка душа.

Как суфият достига това състояние? Практикувайки присъствието на Бога; осъзнавайки единството на всичко съществуващо; работейки всеки миг, съзнателно или подсъзнателно, задържайки при своите видения истината, за да не даде свобода на илюзиите, пристигащи една след друга, да откъснат погледа му от абсолютната истина. Не е важно как се наричат отделните секти, култове и вероучения, важно е това, че докато душите се стремят към тази цел, за суфия всички хора ще бъдат суфии. Отношението на суфия към всички други религии е само едно — уважение. Неговата религия е служенето на човечеството, а неговата единствена цел — осъществяването на истината.

Различни степени на духовно развитие

На санскритски има три особени понятия: Атма — Всеобща душа, а също конкретна душа, индивидуалност, личност; Махатма — велика душа, просветлено същество, духовна личност и Параматма — божествен човек, осъзнал себе си, Богоосъзнаваща душа. Както е казано в „Гайян“: „Ако изучите човека, ще намерите толкова много в него“ — ето защо човек (имам предвид всеки човек) има голяма възможност да се развива в духовните сфери. Обикновеният ум дори не е в състояние да си представи широтата на достъпните за човека духовни сфери. Под израза „божествен човек“ от древни времена се разбира главно човек и малцина осъзнават, че в действителност означава Божествен човек. Причината е, че всички вярващи отделят човека от Бога и издълбават между Бог и човек толкова дълбока пропаст, че се появява необходимост да я запълнят с нещо, което наричат религия. Вярата е като разделителна стена между Бога и човека. Тя приписва всички грехове на човека, а цялата святост на Бога. Тази идея не е лоша, но е много далеч от истината. При разглеждането на първото понятие — Атма — човечеството може да бъде разделено на три основни групи. В първата група влизат хората-животни, във втората — хората-демони, а в третата — човешките същества. Един индийски поет пише: „В живота има толкова много трудности, че дори за човека е трудно да бъде човек“.

Човекът-животно мисли само за ядене и пиене, неговите постъпки с нищо не се различат от действията на животните, които търсят единствено удовлетворяване на естествените си потребности. Човекът-демон е този, у когото собствения „аз“ е станал толкова силен и мощен, че не вижда нищо друго и у него напълно е изчезнало всякакво чувство за благородство, доброта и справедливост. Такова същество черпи удоволствие от страданията на другите, отговаря със зло на стореното добро и изпитва наслада от безнравствени постъпки. Броят на принадлежащите към тази група е доста голям. След това е разумният човек, този, в който са развити чувствата. Възможно е лекарите да имат друга представа за това кой човек е нормален, но от гледна точка на мистицизма само човек, в който има равновесие между разум и чувства, само човек, отворен за чувствата на другите, който е осъзнат във всичките си постъпки и отчита възможните им последствия за обкръжаващите, е наистина разумен. Казано с други думи — не е толкова просто да станеш човек. Понякога цял един живот не стига.

Махатмата е просветлена душа. Гледа на живота от друг ъгъл. Мисли повече за другите, отколкото за себе си. Животът му е посветен на благодеяния. Той не очаква признателност или награди за това, което прави за другите. Не очаква да бъде хвален и не се бои от хули. От една страна е съединил съществото си с Бога, а от друга — със света. Той живее толкова хармонично, колкото е възможно. Защо избира за себе си пътя на благочестието и праведността? Защо живее, учейки и проповядвайки на хората? Да постъпва по този начин за него е нещо естествено. Всяко любящо и просветлено сърце жадува да види другите достигнали до съзерцаване на тържеството. Съществуват три категории Махатми. Един се сражава със самия себе си и с условията край себе си. Защо е принуден да се сражава? Отговорът е ясен: винаги има противоборство между човека, стремящ към висини и насрещния вятър, който го отблъсква назад. Постоянното съпротивление на този вятър усеща всеки, който върви по пътя на прогреса. Вятърът е конфликтът със самия себе си, с другите, с обкръжаващите обстоятелства; конфликт, възникващ от всичко наоколо, докато всяка част от махатмата се проверява и пробва, докато неговото търпение не бъде напълно изтощено, а неговото его — разрушено. Това е твърда скала, превръщаща се в мека паста. На война войникът може да получи много рани и още по-тежки впечатления, които остават в сърцето му, подобно на рани. Такова е и положението на воюващия, стъпил на пътя на духовността. Всичко е против него — приятелите, макар че не знаят какъв път следва, враговете, обстоятелствата, обкръжението, собствения му „аз“. Но раните, които той получава в битката, и впечатленията, които ще получи от нея, ще го превърнат в духовна личност, на която е трудно да се противостои, която е непобедима. Другият тип Махатма изучава урока на пасивността, смирението, жертвите, любовта, преклонението и благосклонността. Има любов, която прилича на пламъка на свещ — духнеш ли я изчезва. Всичко, на което е способна, е да свети, докато няма вятър, но не може да противостои на духането. Има и любов, която прилича на слънцето, което изгрява и достига зенита си, а след това се спуска зад хоризонта и изчезва. Тя продължава дълго. Но има и любов, подобна на божествения Разум, който е бил, съществува и винаги ще бъде. Отварянето и затварянето на очите не отнема разума, слънцето може да изгрее и да залезе, но неговото движение по небето не повлиява на разума. Когато се ражда такава любов, която е способна да издържи на вятъра и бурята, и да стане по-силна от възходите и паденията, тогава човешкият език става друг — светът не може да го разбере. Щом само любовта достигне до Владетеля на любовта, тя заприличва на водата в океана, която се издига във вид на пара, събира се в облаци над земята и се излива надолу като дъжд. Постоянното изменение на такова сърце е непредсказуемо. Не само хората, но и птиците и зверовете не могат да не почувстват неговото въздействие. Това е любов, която не може да се изрази с думи и която се усеща чрез топлотата на онази атмосфера, която създава. Смирената душа на Махатма може да се стори слаба на онзи, който не е способен да я разбере, защото Махатма приема спокойно и наградата, и проклятието, и всичко, което му се дава: одобрение и неодобрение, радост и болка. Приема смирено всичко, идващо при него. При третата категория на тези високоразвити души има борба от една страна и смирение от друга. И това е най-сложния път за развитие: една крачка напред, друга назад и т.н. В подобно развитие няма придвижване, защото всяка крачка се уравновесява от своята противоположност. От една страна душата се ръководи от силата, а от друга — от любовта. От една страна — царственост, а от друга — робска покорност. В една персийска поема император Газнави казва: „Като цар аз имам хиляди роби, готови да се отзоват на моя зов. Но от мига, в който любовта запали моето сърце, аз станах роб на моите роби“. От една страна активно начало, а от друга — пасивно.

Първият тип Махатми може да бъде наречен Майстор, втория — Светец, а третия — Пророк. Параматма е най-високата степен на пробуждане на съзнанието. Обикновеният човек придава голямо значение на света и малко на Бог, просветленият — по-голямо значение на Бог и по-малко на света, а Параматма едновременно придава и не придава значение на Бог и на света. Той е това, което е. Ако някой му каже: „Това е цялата истина“ — той ще отговори: „Да, всичко е истина“. Ако някой каже: „Това е лъжа“ — той ще отговори: „Да, не е истина“. Ако някой каже: „Всичко едновременно е правда и неправда“ — той ще отговори: „Да, всичко едновременно е истина и неистина“. Неговите думи са непонятни и мъчно разбираеми. Много по-лесно е да се общува с някой, който говори на нашия език, но променя смисъла на думите. В този случай езикът също търпи промени — той става непознат, чужд език в сравнение с обикновената реч. Думите за един Параматма не означават нищо, значение има само техният вътрешен смисъл. Дори не бива да се казва, че той разбира смисъла: самият той е смисъл, той е станал онова, към което другите се стремят.

Пророчески тенденция

Пророческата тенденция съществува във всички проявления. Има я сред джиновете и небесните същества, както и във всяка част от природата, в минералното и растителното царство, сред животните и сред хората.

Ако диамантите нямаха блясък, в света не би имало диамантени мини. Един отблясък в диаманта може да стане причина за който и да е земен атом да влезе в контакт с него и да се превърне в диамант; същото се случва и с рубина. Диамантът се стреми да превърне в диамант всичко останало, рубинът се стреми да превърне всеки друг атом в рубин.

Що се отнася до растенията, трябва да влезем в джунглата, но не там, където човек сее и отглежда, а в истински девствени джунгли, за да видим, че до дърветата от манго растат и други дървета от манго. Там, където има само един дъхав цвят, ще се появят хиляди ароматни цветове; където има сладък плод, ще има стотици сладки плодове. Сред животните също откриваме много примери за този феномен. В Индия често се случва маймуни да излизат от гората и да разрушават всички покриви на околните къщи. Сред тези маймуни винаги има водач. Когато той скача, всички други маймуни скачат след него. Когато той иска да се върне в гората, всички отиват в гората.

В северните райони около Найнитал и Непал, в подножието на Хималаите, в джунглите живеят слонове. Местните жители са открили много начини да ги ловят и един от тях е да изкопаят ями и да ги покрият с мрежи или клони. След това окачват своите хамаци на дърветата, и остават да живеят там в продължение на няколко дни, докато изберат подходящ слон. Чувстват се добре на дърветата, защото климатът е благоприятен. Ако стадо слонове тръгне по този път, един от тях задължително ще стъпи върху мрежата и ще падне в ямата, откъдето не може да излезе. Когато той започне да реве, другите слонове го наблюдават отдалеч, но се страхуват да се приближат. Освен това хората са снабдени с кречетала, с които прогонват слоновете, ако се осмелят да се приближат. В наши дни в групата на слоновете винаги има един, който върви пред стадото. Преди да направи следващата стъпка, той държи в хобота си здрав клон и го удря в земята, за да провери за яма. Ако отпред няма капани, той продължава да крачи, а всички останали вървят след него. Този слон познава хилядите опасности, дебнещи стадото и стадото изпитва към него такова доверие, че където и да отиде той, то върви след него. Това показва, че у слоновете има лидерски качества и склонност към саможертва. Слонът-лидер върви първи, съзнавайки, че ако отпред има яма, той може да падне в нея, но другите ще бъдат в безопасност. Той е внимателен и избягва опасните места, а ако някой от стадото попадне в капан, това обикновено е млад слон, който още не разбира необходимостта да следва водача.

В Непал живял един махараджа, който имал такъв слон-водач. Слонът живеел в двореца. Махараджата казал, че освен него никой няма право да го язди, тъй като той уважавал слона заради безбройните му качества… Аз видях този слон. Когато махараджа Бир Шамшер отиваше в джунглата на лов за слонове, той вземаше своя слон със себе си. Махараджата познаваше своя Биджили, което значи „сияйни“. Слонът беше много малък, но ако ловът беше безуспешен, по заповед на своя стопанин слонът отиваше в джунглата и винаги довеждаше друг слон — такъв беше неговият магнетизъм. Той не обичаше да лови слонове, защото беше обзет от милосърдие и никога не би го правил, ако не го заставяха пазачите, а когато виждаше другите слонове, в началото си извръщаше главата. Това показва, че дори сред животните съществува пророческа тенденция.

Понякога откриваме тази пророческа тенденция в родителите. По какъвто и път да вървят, те се стремят да насочат своите деца по друг, по-хубав и по-възвишен път. Понякога откриваме подобни способности и в приятеля си — какъвто и опит да има, той желае да предпази от него своите приятели. Но само избраните, благословените души наистина притежават тази наклонност. Тя не се среща във всеки родител и във всеки приятел. Да имаш такива родители и такъв приятел е най-великата благословия.

Каква е целта на пророческото служене? Еволюцията на човека е протекла по такъв начин, че в древността той е бил много по-близо до животните, отколкото днес. Понякога се е грижил само за прехраната си и основната му цел била да отнеме храната от другите, без да го е грижа за резултатите от своите действия. Така е било, докато човекът не е бил пробуден от животинското си съществувание.

Пророците били изпратени, за да разбудят човека, по същия начин днес много хора не са способни сами да се събудят сутрин и ползват будилник. Пророците били такъв сигнал. От време на време, за да събудят народа, се нуждаели от власт и тогава се появявал пророкът-цар, подобен на Соломон. Понякога хората били привличани от красотата и тогава се появявал Йосиф, чието лице било толкова красиво, че всички сърца се разтопявали под влияние на неговия магнетизъм.

Божествената Сила винаги намира проявление, изпращайки такъв пророк, който е необходим за дадената епоха. Когато било необходимо уважение, появявал се Яков, пред когото всички се прекланяли. В епохата, когато музиката се възприемала в дълбочина и предизвиквала всеобщо възхищение, се появявал Давид, надарен с прекрасен глас и способност да свири на арфа. Той изпращал своето послание в песни. Всеки пророк се явява в такъв облик, в какъвто хората от дадената епоха биха могли да го разберат. Тъй като разумът на човека първоначално не бил достатъчно развит и „Аз“-ът замъглявал очите на всички, пророците били длъжни да променят преди всичко собствения си „Аз“. Именно затова са пророци. Когато идеята за собствения „Аз“ засенчва очите на душата, душата ослепява.

Съществува едно изречение, че думите на всеки пророк са подобни на печатите, поставени на тайните на Бога. Това означава, че както печатът защитава съдържанието на писмото и когато печатът се счупи, това, което искаме да прочетем, става достъпно, така се случва и с думите на пророците. Печатът не е писмото, той е просто печат — такива са и думите на пророка. И все пак идва момент в живота на човека, когато той е способен да счупи печата. Писмото може да бъде отворено след месец, след пет месеца, след пет или повече години, но такова време задължително ще настъпи, а когато се премахне печатът, тогава всичко става ясно, като в отворено писмо.

Веднъж включих в музиката една строфа от вдъхновен персийски поет и я пеех с голяма радост, защото думите имаха прекрасно значение. В същото време чувствах, че тази строфа има смисъл далеч отвъд пределите на моето разбиране. Съвсем ясно усещах, че има нещо запечатано и скрито. След петнайсет години, когато умът ми се опитваше да разгадае някакво откровение, дочух глас, който разясняваше загадката на моя ум. Безкрайна беше моята радост след разчупването на печат стоял петнайсет години! Всяко нещо има свое определено време и когато това време дойде, всичко се разкрива. Затова макар че от една страна можем с всички сили да се стремим към откровение, от друга страна трябва да: имаме търпение да изчакаме момента на неговото идва не.

И макар че Божият Глас говори непрекъснато чрез всичко, за да бъде чут от глухите уши на мнозина от нас, на него му се налага да говори чрез устата на човек. И той го прави в продължение на цялата история на човечеството и всеки велик учител от миналото е водещият нас дух, живеещ живота на Бога в човешки образ. С други думи, човешкият облик на всеки пророк е само различно облекло на едно и също същество, което всеки път е изглеждало различно. Шива, Буда, Рама, Кришна, от една страна; Авраам, Мойсей, Исус, Мухаммад от друга, и много други, известни или неизвестни за историята пророци — всички те в действителност са едно същество.

Онези, които познаят посланика, когато го видят, ще го познаят в каквато и да е форма и облик. Този, който е способен да види само облеклото, ще се заблуди. Ето защо за суфиите съществува само един учител, каквото и име да носи през различните епохи; той ще идва отново и отново, за да пробужда човечеството от съня на този илюзорен живот и да го води напред под божието покровителство. Когато суфият се усъвършенства в това виждане на живота, той ще открие своя Повелител не само сред светците, но и сред мъдреците и глупците, сред благочестивите и грешниците, и никога няма да позволи на Повелителя, който е единственият Повелител и който винаги е бил един и ще бъде, да изчезне от неговия взор.

Нима източникът на всички истини не е скрит в сърцето на всеки човек, бил той християнин, мюсюлманин, будист или юдей? Нима всички ние не сме част от този живот, който наричаме духовен и божествен? Да бъдеш само този или онзи означава да не отидеш по-далеч от това или онова. Благословението, придобивано в уединение, е скрито във всеки човек, той го е наследил от небесния Отец. В мистичната терминология това се нарича Всепроникваща Светлина7. Светлината е източник и основа на всяка човешка душа и на всеки разум.

Суфият гледа на целия живот като на един живот, на всички религии като на своя религия. Наречете го християнин и той ще каже, че е такъв, наречете го мюсюлманин и той ще се окаже такъв, наречете го индус и той ще отговори, че се чувства такъв. Наречете го както желаете, той няма да започне да спори. Кой го е нарекъл суфи?8 Не и самият той. Но ако не се нарече някак, определено някой друг ще му намери име.

Човекът е целта на творението и той е висше същество, защото е човек. Единствен той знае целта, за която е създаден, причината, поради която е тук. Кокошките и кучетата не знаят това. Всяко друго същество в действителния свят би желало да стане човек. Джиновете искат да станат хора, както и скалите, растенията и животните.

Но не такъв човек, какъвто се появява обикновено, се е стремила да създаде божествената Сила. Този човек, който иска да види Бог, не бива само да яде, да пие и да спи като животно. Ако човек иска да знае какъв трябва да бъде, нека сравни себе си с животните. Той яде и те ядат; той пие и те пият, той спи, те също спят9. Те изпитват страст, ненавист и гняв, както и той. Ако не е нещо повече от това, значи не е човек. Само у човека намираме доброта, милосърдие, дисциплина, способност за саможертва, смирение и други подобни качества. Да, някои от тях откриваме и при животните — кучета и котки, коне и крави. Например предаността на кучетата, храбростта и послушанието на конете — това са само отражения на човека в тях, благодарение на взаимодействието с хората. Ако отидем на речния бряг да събираме чакъл, ще намерим безброй камъни, които приличат на човешки лица. Понякога липсва нос или устни, но почти винаги има признаци, сходни с човешкия облик. Какво чудесно наблюдение! Колко е прекрасно! Това ни показва, че всичко се стреми да наподобява човешко лице и да се превърне в човек.

Известно е, че само човекът притежава чувство за отговорност. При животните го няма. Разглеждайки го, Коранът учи: „Ние предложихме нашето бреме на небето, земята и горите, но те се отказаха да го носят и бяха изплашени от него. Тогава ние предложихме нашето бреме на човека и той го прие“. Само човекът поема и върху себе си отговорността за своите постъпки. По-нататък се казва: „Наистина, човекът е жесток и глупав“. Глупав е, защото смята за свое онова, което принадлежи на Бог. Много хора не искат да се женят, тъй като смятат, че да имаш жена и деца е отговорност. Те не разбират, че жената и децата са от Бога и Той ще се погрижи за своите. Човек е жесток, защото използва във вреда на другите властта и силата, които в действителност също принадлежи на Бог. Нашата воля, нашата сила — всичко това принадлежи на Бога, а ние все казваме „мое“ и „моя“. Приписваме ги на себе си.

Пазачът стои на своя пост от вечерта до сутринта. През деня не е необходим будилник, защото и така е ден. Пророците биват изпращани по време на нощта. Те идват с едни и същи послания, но под различни имена. Една и съща божествена мъдрост говори във всеки от тях. Но ако попитате евреина: „Ти признаваш ли Кришна и Рама?“ — той непременно ще отговори: „Никога не съм чувал за Кришна и Рама. Признавам Мойсей, защото така е написано в моята книга“ Ако попитате индуиста: „Ти признаваш ли Мойсей или Христос?“ — той ще каже: „Не, аз признавам Рама, Кришна, Вишну и Ведите. Вие можете да вярвате в Христос и Мойсей, а аз си вярвам в Рама, Кришна и Вишну“. Има такива, които предпочитат Кабалата пред Библията и признават само нея. Обръщайки съм към католиците, ще чуете: „Няма друга църква, освен моята“. Всички признават отделни имена, личности, но не признават истината. Те искат да затворят Кришна в храма, Христос в църквата и Мойсей в синагогата. Ето защо днес са много онези, които търсят истината.

Във всяка епоха, посланието се е разкривало все по-ясно и по-ясно, в съответствие със способността на света да го чуе и приеме и така е продължавало до най-последното и най-ясно откровение — посланието на Мухаммад, печатът на пророците. След това не са били необходими повече пророци10. Светът се е събудил за възприемане на действителната реалност. Сега не е време, когато трябва да се чака идването на нов пророк, сега е време сами да събудим истината в себе си. Ако имате приятел, който върви по този път, дошло е време да го помолите за съвет.

Работата на суфия не се състои в това да се намесва в която и да е религия и да натрапва своята вяра на други. Суфият на никого не казва в какво и как да вярва. Суфийският учител, муршидът, е приятел и проповедник. Той само съветва и за нищо не принуждава. Аз не съм роден в християнско семейство, но не е имало християнин, трогнат повече от мен от думите на Христос. Ако правилно бъдат разбрани, те са достатъчни да направят от човека светец. Написано е, че в края на краищата той е бил разпънат, но от момента на раждането му всеки миг от неговия живот е бил разпятие. Светът е твърде груб за душите на пророците. Техните сърца са много нежни за него.

Нито един брамин не е изучавал Ведите с толкова голямо удоволствие, колкото аз. Ако човек познава Брахма, познава Бога и фактически става брамин. Признават ли това брамините — това е друг въпрос. Суфиите казват: „Ти искаш да познаеш откровението? Ти искаш да знаеш за откровението? Ти искаш да знаеш за вдъхновението? Ето твоя път — вярвай толкова, колкото твоят разум ти позволи да вярваш; толкова, колкото можеш да постигнеш. Не вярвай в онова, в което твоят разум не ти позволява да вярваш“.

Във всички пророчески послания суфият открива една божествена мъдрост. Той вижда същото безкрайно Същество във всичко, но проявено през различните времена в различни форми. Това е нещо като правене на снимки на любимия в различно време — на дванайсет години, на двайсет, на трийсет, на четиридесет. Снимките са различни, но на всички тях е той — същият любим.

Виждане

Може да се гледа, може да се вижда и може да се наблюдава. Тези три думи означават едно и също действие и все пак всяка носи различно значение. Наблюдавайки, разбираме онова, което разглеждаме. При виждането получаваме пълно описание, а гледайки, само хвърляме поглед, без разбиране или възприемане с необходимото внимание. По такъв начин тук има три състояния: гледане по повърхността на нещата, действително гледане на нещата и едновременно гледане и осмисляне.

Всеки възприема нещата и явленията по един от трите начина. Всеки човек изучава най-внимателно това, което е особено интересно за него. Забелязва онова, което просто привлича вниманието му и само поглежда нещата, върху които погледът му случайно попада. По тази причина всичко, което обкръжава човек и може да бъде възприето от него, му въздейства по три различни начина. Това, което човек разглежда, изцяло оказва върху него най-дълбоко въздействие. Онова, което просто е видял, му оказва ясно въздействие и на края — онова, на което е хвърлил бегъл поглед, оказва върху него мимолетно въздействие. Ето защо в света има пророци, мислители и хора, които само имат две очи.

Разглежданият въпрос има още един аспект: човек, който върви пеша по своя път, получава едни впечатления, пътуващият с кола — други, съвсем различни от този, който пътува със самолет. Възможно е пешеходецът да не достигне до целта толкова бързо, колкото пътуващият с автомобил или летящият със самолет, но наблюденията, които ще успее да направи в същото време, картините, които ще разгледа и опитът от цялото възприятие по пътя ще превъзхождат другите двама. Нашият ум действа по същия начин. У един човек умът работи със скоростта на самолета, на друг подобно на автомобил, а на трети умът работи със скоростта на пешеходец.

Този човек, чийто ум работи със скоростта на пешеходец, може да не реагира така бързо, както другите, но всичко, за което той размишлява, се обмисля грижливо и се оглежда сериозно. Именно такъв човек притежава способност да прониква в същността на нещата. Именно той открива дълбочинни закони, скрити под външния облик на нещата, тъй като неговият ум притежава нормална активност. Не винаги мисленето зависи само от бързината на ума. Твърде често качеството на ума е по-важно.

И умният човек мисли бързо, но работата не е в това. Между два камъка може да има огромна разлика. Да вземем диаманта и чакъла. И двата са камъни, но първият е скъпоценен, а вторият — обикновен. Съществуват и умове, притежаващи различни качества: единият е бърз и разумен, другият също е бърз, но твърде често греши. Греши, защото мисли бързо, докато в първия случай специфичните свойства на ума дори при бързо мислене реагират правилно. Независимо от всичко ритъмът на мисленето играе важна роля. Когато тримата, които пътуват пеша, с кола и със самолет, се срещнат и обсъдят впечатления си, ще забележим голяма разлика, въпреки че живеят под едно и също слънце, родени са на една и съща земя, но се различават на ментално ниво. Разликата е там, че техните умове пътуват с различна скорост. Техните житейски наблюдения са различни, макар че са пътували по един и същи път.

Пророкът не само гледа, но и вижда. А как вижда? Контролирайки импулсите си, той върви по-бързо, съпротивлявайки се на изкушението да тръгне надясно или на ляво, той крачи право към целта, която иска да достигне. Всичко това му помага да стане пророк.

Пророкът вижда повече, отколкото астролога и те много повече. Няма база за сравняване. Пророкът не говори за това, което е видял; ако проговори ще заприлича на астролог. За пророка душата на всеки човек е отворена книга, но ако започне да разпространява поверените му тайни с всеки ден неговите способности все повече ще отслабват, защото това доверие му се дава от Бога. Духовното доверие се дава на онези, които умеят да го пазят и на тези, които могат да пазят тайни.

Има безброй неверни интерпретации на думата „пророк“. Понякога мислят, че пророкът е ясновидец или екстрасенс, но тези хора не са пророци. На пророка не му е необходимо да види невидимия свят, нали трябва да види толкова много във видимия свят! В действителния свят съществува безкрайно много от всичко, което може да бъде видяно от човека, но то е скрито от неговите очи и ако концентрира целия си живот да гледа онова, което вижда, ще намери достатъчно процеси, за които да се замисли. В хората, мечтаещи да станат свидетели на нещо, което никой преди не е видял, обикновено говори детското любопитство. Това е тщеславие. Видимият и невидимият свят са едно и също, и двата са тук. Ако ние не сме в състояние да разгледаме невидимия свят, това не е, защото той се крие от нашите очи, а защото ние затваряме очите си за него.

Погледът на отделния човек може да бъде далечен, близък и среден. Някой е способен да види много далече и напред дълго преди събитието, а друг вижда само онова, което става в конкретния момент пред очите му, без да вижда нищо зад гърба си. Неговото влияние достига само до онези неща, които са пред него и му въздействат. Има и други хора, които размишляват над това, което виждат. Такъв поглед може да бъде наречен среден, разсъжденията на такъв човек достигат толкова далече, колкото позволява неговия ум. Той не може да види отвъд пределите на своите разсъждения, достига само до тях и нито крачка по-нататък. Естествено, ако трима подобни души се срещнат и разговарят помежду си, всеки един от тях би говорил на своя собствен език. И няма да е странно, ако единият не разбере мнението на другия, защото всеки има собствено виждане, отговарящо на начина, по който гледа на нещата. Никой не може да предаде своя поглед на друг човек, защото другият при всички случаи е видял нещата по-различно.

Ако просветлените хора от всички времена са учили на вяра, то не е защото са желали всички останали да не мислят самостоятелно и да приемат на доверие онова, на което са ги учили. Ако ги води подобно намерение, те не биха били духовни хора. Но колкото и умен да е човек, колкото предан и вдъхновен да е, ако не вярва, духовните хора не биха могли да споделят с него своите знания, тъй като не съществува такова нещо като духовно знание — в смисъл на обучение. Ако има нещо духовно, което може да бъде споделено с учениците, това е гледната точка, способността да се наблюдава живота. В действителност, ако човек има такава гледна точка, не се нуждае от духовно ръководство, а ако няма, разяснителните думи нищо няма да му кажат — гледната точка не може да бъде обяснена с думи.

Колкото и да се старае човек да опише света, който е видял от планинските върхове, на друг, който никога не е изкачвал планина, последният може да откаже да вярва на онова, което му описват. Но ако той се доверява на разказвача, може да започне да се вслушва в разказа. Може да не види, но ще започне да слуша и ще има полза от опита на човека, който е видял света от върха на планината, и сам да получи някакъв опит.

В този проблем има още един аспект и той е от каква височина човек гледа на живота. Има хора, който гледат на живота като стоят на земята, други — когато се изкачат на планината и трети, когато достигнат върха. Какво означават тези степени? Това са три степени на съзнанието. Когато човек, наблюдавайки живота, казва: „Аз и всичко останало“ — това е една гледна точка; когато вижда всичко останало и забравя своя „Аз“, това е друга гледна точка и на края, когато вижда всичко като тъждествено със собствения си „Аз“, това е трета гледна точка. Разликата в тези гледни точки прави възгледите на хората толкова различни, че не могат да се обяснят с думи.

Да се изкачиш на върха на планината означава да достигнеш онова, което наричат нирвана — космическо съзнание. Идеята за общуване с Бога символизира човека, изминал част от пътя към върха и затова тя не е толкова ясна за този, който вижда света като „аз“ и „ти“, „той“ и „тя“ или „то“, както за този, който стои на земята.

Духовният прогрес е разширение на душата. Не винаги е нужно да се живее само на върха на планината, тъй като земята също е направена за хората. А онова, което е нужно, е да се стои с краката здраво на земята, а главата да достига върха на планината. Човек, способен да види живота от всички гледни точки, да гледа на него от всички възможни ъгли, впоследствие получава нови впечатления от това. Всяка нова страна ще му дава ново познание, друго знание, каквото не е имал преди.

И накрая съществува въпросът за виждането и не-виждането. Мистиците разбират това като способност да виждаш по собствена воля и като способност да не забелязваш. За човека е трудно да не забелязва, на това трябва да се учи. В света има много неща, които човек е способен и трябва да види, но има и много такива, които ще бъде по-добре за него да не вижда. Ако не можем да видим, това е загуба, но не е във вреда да не се види онова, което не бихме искали да видим. Съществуват толкова много неща, които можем да видим, че можем просто да се откажем от виждане на нежеланото.

На човека, който държи на онова, което вижда, не му достига умение. Даже ако не иска да види нещо, той нищо не може да направи. А този, който умее да контролира своя поглед, вижда онова, което иска и не вижда онова, което не иска. В това се състои умението. Очите виждат това, което стои пред нас и не виждат онова, което е зад гърба ни. Точно така е устроен и нашият ум. Той вижда онова, което е пред него и не вижда нищо, което е отзад. Затова, ако реалният свят е пред очите на човека, а другият свят е скрит от погледа му, човек вижда само това, което е пред него. Няма съмнение, че за да видим нещо, което е зад гърба ни, трябва да обърнем глава. Вярно е също, че умът може да види незримото само тогава, когато измени своята посока. Това, на което учат езотериката и мистицизма, е обръщане на ума от външното към вътрешното виждане.

Възниква въпросът: каква полза извличаме от това? Както след дълъг работен ден нощният отдих е необходим за тялото, така и за ума е полезно да отхвърли този пъстър обкръжаващ ни свят, за да отдъхне и да добие друго впечатление, което му принадлежи и от което се нуждае. Този опит се постига в процеса на медитация. Този, който умее да мисли, но не умее да забравя, който е способен да говори, но е неспособен да запазва мълчание, който може да се движи, но не може да стои в покой, който винаги плаче и е неспособен да се смее — такъв човек не притежава истински умения. Все едно да има само една ръка и да стои на един крак. За да получиш пълно впечатление от живота, трябва да умееш както да се движиш, така и да запазваш неподвижност, да си способен да говориш и да можеш да мълчиш.

Има много ценни неща в природата и изкуството, неща, които са с много висока цена, но в света няма нищо по-ценно от погледа. А най-ценен от всичко е вътрешният поглед, способността да виждаш, способността да разбираш, способността да учиш и знаеш. Това е най-великият подарък, който Бог ни е направил и нищо друго в живота не може да се сравни с него.

Ако искаш да се обогатиш със знания, да издигнеш душата си в по-високи сфери, да дадеш възможност на съзнанието ти да достигне съвършенство, трябва да правиш само едно — с всички сили и способности да се стараеш да откриеш собствения си поглед, който е знак за съществуването на Бога в човека. Именно откриването на този поглед се нарича разгръщане на душата.

Самодисциплина

По пътя към истината най-високо се цени самодисциплината, защото без нея никакви наши знания и практики няма да дадат големи резултати. Самодисциплината има многобройни аспекти. Изучавайки живота на аскетите, които живеят в планини, гори и пустини, ние научаваме, че онези, които наистина са търсили истината, са правили всичко възможно, за да развият своята самодисциплина. Без нея нито една душа в света никога няма да успее да достигне най-висшето осъществяване. Несъмнено, за хората, живеещи в социума и привикнали към комфорт, е страшно дори да помислят за самодисциплина. А когато мислят за нея, представят си я само в крайни форми. Между другото, съвсем не е задължително да се скриеш в планински пещери, в гори и пустини, за да проявиш самодисциплина. Това може да се прави и в обикновения живот.

За практикуване на самодисциплината има четири основни начина. Първият е физическият. Той се състои в запазване на неподвижност в една и съща поза определено време. Ако човек опита, ще види, че не е толкова, просто, както изглежда. Човек може доста дълго да седи или стои, без да осъзнава, че не променя позата си, но ако го практикува съзнателно, ще започне да изпитва сериозни трудности. Съществуват разнообразни положения, при които ръцете, краката, очите или главата трябва да се държат по определен начин. Тези практики позволяват да се развие силата на самодисциплината.

Фантазията на всичко сътворено се проявява във всяко движение; в съответствие с насочването на движението всяко нещо приема форма. Откъде са възникнали двойките противоположности — слънце и луна, мъж и жена, мъка и радост, отрицателно и положително? Щом източникът и целта на всичко са единни, защо съществуват такива различия? Те имат своя собствена насока. Тайната на всяко различие е в направлението, Активното начало, енергията, действайки в определено направление, създава конкретна форма. Ето защо начинът, по който човек седи, поражда различие; различие поражда и страната, на която човек спи — дясна или на лява, стои ли на крака или на главата си. Мистиците са упражнявали дълги години пребиваване във всевъзможни пози и са открили много начини за седене по време на различните дихателни упражнения. Те превърнали: това в наука. Позната е позата на воина, позата на мислителя, позата на аристократа, на влюбения, на гадателя — различни пози за постигане на различни цели. Те помагат на човека да разбере науката за различните направления. Позата не е нищо друго освен посока.

Друг аспект на самодисциплината е свързан с храненето и пиенето. Човек се отказва от определени продукти в своето ежедневие и овладява умението да живее без тях. Особено е ценно да го направи, ако му се струва, че не може да живее без тях. Това е още една причина, освен психологическата и физическата, поради която много адепти се хранят със зеленчуци и плодове и в продължение на много дни и седмици, а понякога и месеци прекарват без някои храни, които са привикнали да ядат и пият.

Постът е още един начин, чрез който се контролира плътността на тялото. Когато човек познава правилния начин за постене, когато е под ръководството на човек, който действително знае кога, защо и как е необходимо да се пости, за да има полза, тогава се постигат големи резултати. Хирурзите държат своите пациенти няколко часа или дни без храна, знаейки, че това ще им помогне по-скоро да се възстановят. Духовните учители също могат да предпишат пост на своите ученици. Понякога трябва да живеят без месо или хляб, като се хранят само с мляко или плодове, а друг път — ограничено време да не приемат никаква храна, в съответствие със способността и издръжливостта на ученика. Аз на никого не съм предписвал пости. Не си спомням случай някога да съм го направил. Аз само насърчавам онези ученици, които сами искат да постят. Познавах един ученик, който дойде при моя муршид и той му каза, че за да може да започне да практикува, трябва да пости три дни. След първия ден той се почувствал толкова гладен, че напуснал града, за да не види никога този учител!

Ако учителят предписва някому пост, винаги има причина за това. Някога в Багдад живял един велик суфи, който се прославил със своите удивителни постижения. Веднъж той казал на един млад ученик да се придържа към зеленчукова диета. Майката на юношата научила, че откакто момчето отишло при този учител, то яде само зеленчуци и посетила дома на учителя, за да изкаже своето възмущение. Когато влязла, учителят точно седял на масата, а пред него имало чиния с кокошка. Майката казала: „На ученика си заповядваш да се храни само със зеленчуци, а сам похапваш кокошка“. Тогава учителят свалил капака от блюдото, кокошката изхвръкнала и излетяла, а суфият казал: „В деня, в който твоят син успее да направи същото и той ще може да яде кокошка!“

Друг аспект на самодисциплината е способността да мислиш и да забравяш. Има се предвид, че от една страна ученикът е длъжен да може да мисли за всичко, за което иска и колкото му е угодно да задържи мислите си, а от друга страна трябва да практикува за забравя, за да не завладеят определени мисли неговия ум. Трябва да се избягват мисли, които възбуждат злоба, угнетяване, предразсъдъци, ненавист. Това създава нравствена дисциплина и постъпвайки така, човек става господар на своя ум.

Когато премине през тези три степени на самовъзпитание, човек може да пристъпи към усвояване на четвъртата, най-висшата практика. Тя е най-великата, защото с нейна помощ се достига до духовни преживявания. Тази практика се състои в освобождаване на съзнанието от неговото обкръжение. Адептите отделят голяма част от живота си, за да го достигнат. В една стара суфийска школа имало обичай, който съществува и до днес: когато суфиите влизали в помещението за медитация или го напускали, един от тях произнасял: „Уединение в тълпата“. Смисълът на тази фраза е, че дори в центъра на шумна тълпа човек може да запази своето уединение и покой, и не може да бъде разтревожен от никакви обкръжения. Ето защо човек може да живее в социума и в същото време да се развива духовно. За да се развива духовно, на човек вече не му се налага да търси усамотение в пустинята, както са правили хората в древността.

Безспорно това не е лесно, но в същото време не е и трудно в някаква степен всеки от нас го изпитва, макар и несъзнателно. Човек, зает с нещо много интересно, което запълва цялото му внимание, често не осъзнава своето обкръжение. Поетът, писателят, композиторът, ученият, когато са погълнати изцяло от онова, което правят, не осъзнават своето обкръжение. И твърде често човек, ако е погълнат от онова, което прави или за което мисли, може да не чувства собственото си тяло и самия себе си. Понякога изчезва дори той самият и съществува само онова, за което мисли. Тази степен суфиите наричат фана. Изхождайки от това е по-лесно да се разбере думата нирвана, за която така често се говори. Нирвана е само опит на съзнанието; с други думи, свобода на душата, достигане до такава степен, при която човек не мисли нито за самия себе си, нито за онова, което го обкръжава.

Някой може да попита не причинява ли вреда тази практика. В света всичко е опасно. Само ако помислим, че има опасни храни и напитки, че излизането и завръщането в къщи също крие опасност, всеки миг би бил опасен. Опасно е да влезеш във водата, но умението да плуваш значително намалява риска. Опасно е да вървиш на улицата, но пътуването и бягането ще помогнат да се избегнат много беди. Именно в способността да се медитира и да се издига съзнанието над обкръжението е тайната на духовното развитие.

От момента, когато човек започне да привиква да проявява самодисциплина, той забелязва, че макар в началото всяка практика да е била трудна, постепенно тя става по-лека. Но за да изпита нейните удивителни резултати не е необходимо много време. Почти всеки човек се сблъсква с факта, че най-близките му хора не го слушат. Постоянно се оплаква, че другите не го слушат! Но с помощта на самодисциплината човек се издига над това оплакване, защото започва да осъзнава, че и той самият не слуша никого. И така престъпникът е намерен и не е някой друг, а самият ти. Щом човек започне да овладява своя „аз“, започва да усеща голяма власт. Това е власт над собственото си царство, едно наистина царско усещане. Когато човек започне да овладява този феномен, за него всичко става все по-просто и по-просто.

Физически контрол

Животът има два аспекта, единият от които е известен на всички, а другият е известен на малцина. Този неизвестен аспект от живота може да бъде наречен безсмъртие или вечен живот, докато известният може да се нарече смъртен живот — онзи жизнен опит, който сме получили по време на физическото ни съществуване и който ни дава усещането за живота. Безсмъртието съществува и макар да са малко онези, които знаят за него, причината е само в незнанието, а не в липсата на безсмъртие. Всичко, което може да бъде наше в земния ни живот, било то предмет, живо същество, мисъл, състояние, дейност или опит, се разбива и умира. Всяко от тези неща има раждане и смърт; рано или късно всичко, което е било създадено, ще се разпадне, всичко направено — ще се строши, построеното — ще се разруши, а зримото — ще изчезне.

Този факт ни показва, че има борба между онова, което наричаме живот и животът, който е скрит зад него. В суфийската терминология наричаме двата аспекта на живота Каза и Кадр. Каза е неограничения аспект на живота, а Кадр — ограниченият. Кадр отделя от Каза късче живот за своето съществуване, а Каза очаква да си отвори устата, за да сдъвче всичко, което попадне там. Затова адептите и мъдреците, които наричаме мистици или суфии, са открили наука, позволяваща да се опази жизнения опит от устата на Каза — на всепоглъщащия аспект на живота. Всичко, което поради незнание не можем да удържим, попада в устата на Каза, чиято паст е винаги отворена, винаги готова, подобно на болест, очакваща мига, когато човек ще загуби енергията си, за да го повали. В безбройните си различни форми Каза очаква да погълне всичко, което идва до нея и след това се разтваря в нея.

Възниква въпросът: как можем да удържим нещата, как можем да ги запазим да не попаднат в устата на Каза? Отговорът е следният: чрез контрол над нашето тяло и ум. На Изток веднъж ми се случи да срещна човек, който вдигна тежък камък само с един пръст. Може да ви се струва невъзможно, но камъкът се задържаше единствено само чрез силата на мислите, пръстът беше просто повод. Аз видях хора, които експериментираха на полето на духа и материята, да скачат в бушуващия пламък и да излизат невредими от него, да режат мускулите на тялото си и веднага да ги възстановяват. Не е измислица, че мистиците могат да левитират. В Индия могат да се видят хиляди подобни хора. Не искам да кажа, че притежаването на подобни способности е Цел, към която трябва да се стремим, искам само да покажа, че може да бъде постигнато посредством силата на волята.

За да надделее силата на волята над физическото тяло преди всичко на човек му е необходимо да се научи на физически контрол. Писанията гласят, че Тялото е храм на Бога. Тялото е било създадено, за да бъде Храм на Бога. Храмът не може да се нарича Храм на Бога, ако е пуст, ако в него няма Бог. Когато душата е угнетена, значи става нещо нередно. Когато писателят сяда да работи, неизправната писалка го дразни, но причината не е в писателя, с него всичко е наред — писалката е повредена. Сама по себе си душата не създава неудобство. По природа душата е щастлива, щастието е в нея. Тя става нещастна, ако нещо се случи със средството, което е неин инструмент, онзи инструмент, посредством когото тя опознава живота. Ето защо грижата за тялото е първият и най-важен принцип на религията. Никое благочестие няма значение, ако това не бъде осмисляно. Душата идва в този свят, за да премине през различни фази на проявление, без да загуби собствения си път, да запази първоначалната си свобода и да се обогати с нови знания, почерпени от живота в материалния свят.

Сред многото видове физическа култура, известни на съвременния свят, няма нито една, която да разкрива метода или тайната за извършване на определени действия, например да се седи неподвижно в някаква поза, да се гледа в някаква точка, без да се движат очите, да се слуша нещо, абстрахирайки се от всичко друго, човек да развива усета за мекота или твърдост, топлина или хлад, като в същото време задържа своите вибрации или издържа вкуса на много солено, много сладко или кисело. Обикновено всички тези усещания идват и си отиват, и човек не контролира продължителността им. Той не може да изпитва радост чрез който и да е от своите осезателни органи толкова дълго, колкото желае. Обикновено усещанията зависят от външни фактори и човек не знае как да продължи желаното усещане. Не осъзнава, че единственият начин за поддържане на преживяването е в неговите ръце.

Съществува и друга страна на този въпрос. Подсъзнателната нагласа, че всяко приятно и радостно преживяване рано или късно отминава, кара човека да се тревожи свръх мярка и вместо да се опита да задържи преживяното, той бърза и го губи. Например, навикът да се храни бързо или да се смее до тогава, докато забавната фраза завърши, съществува, защото човек се страхува, че удоволствието и радостта ще отминат бързо. Каквато и опитност да придобие човек, той винаги употребява сила, за да я задържи, защото предварително се бои, че ще я загуби. Ще приведа още един пример: при гледане на драма в театъра човек може да изпита огромно удоволствие, ако я преживява изцяло, обаче често хората се оказват толкова превъзбудени, че започват да леят сълзи още в началото на представлението и в края вече не са им останали сълзи. След като достигнем до най-високата точка, вече не можем да почерпим някакъв опит. Така човек вместо да запази своя опит, го разпилява в отминалия си живот, без дори да открие тайната на този опит.

Ето защо мистиците, като седят или стоят в особени пози, придобиват контрол над своите мускули и нервна система и така въздействат и върху ума. Човек, който не може да контролира своята нервна и мускулна система, не умее да управлява и ума си. Подобен човек постепенно се загубва. Имайки контрол върху мускулната и нервната система, човек придобива контрол и върху ума.

Средството, от което животът получава енергия, е дишането. Чрез всяко вдишване живото същество черпи енергия и разум от невидимия и незнаен живот. А когато човек, овладял тайните на различните физически пози, черпи от невидимия свят енергия и вдъхновение, той е способен да задържа мислите, думите, опита, удоволствието и радостта. Ако си зададем въпроса в какво се корени причината за всички житейски трагедии, отговорът ще бъде един: в ограниченията. Всички нещастия идват от това. Затова мистиците се стараят с помощта на упражнения, практики и учения да преодолеят ограничението до степента, до която е възможно. За човека няма по-голям враг от безпомощността. Ако някой се чувства безпомощен, това е край за неговата радост и щастие.

За да придобие физически контрол над себе си, на човек му е необходимо да овладее силата на мислите така, както е овладял отделните пози и дишането. Трябва да умее да се издига над предпочитанията и антипатията, защото те са причина за много слабости в живота. Когато човек казва: „Нямам сили да издържа това“, „Не мога да ям това“, „Не мога да пия това“, „Не мога да нося това“, „Не мога да допусна това“, „Не мога да изтърпя това“ — това е белег за неговата слабост. Колкото по-голяма е силата на волята, в толкова по-голяма степен нейният притежател е способен да понесе всичко, което му поднася съдбата. От това не следва, че човек няма избор; избор винаги има, но ако човек изпадне в зависимост на своето его, животът му ще стане още по-труден. Човек притежава и лъжливо его, което суфиите наричат нафс и което се храни от нашата слабост. Това его поражда едно особено чувство на суетност, когато човек казва: „Аз не мога да понеса това. На мен това не ми харесва“ — именно суетата храни егото. Егото ни кара да мислим: „Аз съм по-добър от другите“ — и това го усилва. Но онзи, който е способен да различава, да разпознава, да избира и в същото време да запази пълен самоконтрол, който обича сладкото, но може да изпие чаша горчиво кафе, е достигнал истинско майсторство.

Поривите също отслабват човека и го правят безпомощен. Например, човек усеща желание да отиде в парка, но вместо да изчака най-подходящото време за разходка, бързо си слага шапката и излиза от къщи. Поддавайки се на своя порив, човек незабавно губи власт над себе си. Но онзи, който подчинява поривите си, контролира ги и ги използва за по-добро, е достигнал много далеч в своя път. Подчиняването на склонността към удобство, към постоянен комфорт, към това винаги да се следва пътя на най-лекото съпротивление, също е признак на слабост. Колкото и дребна да е дадена работа, човек постига много повече власт над себе си ако се заеме с нея сериозно и я завърши търпеливо.

Търпението е една от определящите страни на живота, макар че понякога е противно, мъчително и непоносимо, като самата смърт. Понякога човек предпочита да умре, вместо да търпи. Но всъщност няма нищо по-важно от това да се проявява търпение при всички обстоятелства в живота. Независимо дали сме богати или бедни, високи или ниски, това качество задължително трябва да се развива. Именно търпението дава издръжливост, то е всемогъщо и този, на когото не му недостига търпение, губи много. Често се случва, в момента когато е получил отговор на своята молба и ръката на Провидението е протегната към него, човек губи търпение, а с това и щастливата възможност. Ето защо трябва да се проявява търпение във всички сфери на живота. Без търпение губим равновесие и нищо не можем да постигнем. От липсата на търпение не е възможно да се извлече никаква полза. Освен това нетърпението не е проява на мързел, небрежност или безделие.

В заключение искам да подчертая, че контролът на тялото изгражда основата на характера на личността, тази основа, върху която може да се издигне зданието на духовните постижения.

Доброто здраве е резултат на редовните упражнения на физическото тяло. Доброто функциониране на физическото тяло зависи от времето, от храненето, от равновесието между активност и почивка и от състоянието на ума.

Разпространено е мнението, че различните деформации на тялото, като изкривяване на гръбначния стълб или нарушаване на функциите на мозъка, оказват влияние върху нашия ум. Малко са онези, които осъзнават, че всъщност умът предизвиква сковаване на гръбначния стълб или нарушение на дейността на мозъка и човек се разболява. Повечето хора възприемат болестта като физическо нарушение на някакъв орган, което може да се излекува с помощта на външни средства. Съществува и друга позиция, към която се придържат онези, които мислят по-задълбочено и които вярват, че ако не обръщаме внимание на болестта, ако болният повярва, че е здрав, той може да оздравее. Разбира се, в тази гледна точка има крайност. Някои хора твърдят, че болестта не е нищо друго освен илюзия, която няма собствено съществуване. До крайност стигат и поддръжниците на общоприетата позиция, които вярват, че единственият начин за лечение са лекарствата и умът не оказва никакво влияние върху болестта.

И едните и другите ще намерят аргументи „за“ и „против“ тези идеи. Някои проповядват, че вярващите хора не трябва да се докосват до лекарства, а други твърдят, че болестта е толкова реална, колкото и здравето. Няма ли болки, много е лесно тя да се обяви за илюзорна, но когато човек страда, на него му е много трудно да възприеме това като илюзия.

Ако мен ме попитат кой по-често боледува — духовният или материално ориентираният човек — ще отговоря, че духовният човек, който пренебрегва физическите закони, е подложен на същите заболявания, както и материално ориентираният. Без съмнение, човекът с духовна насоченост в по-малка степен рискува да заболее, тъй като неговият дух е станал хармоничен с помощта на духовността — той се стреми към хармонията и я изучава. Такъв човек живее в лоното на природата и е в съзвучие с Безкрайността. Обаче животът на подобна личност сред световния кръговрат е подобен на живота на риба на суша. Рибата по рождение е водно същество; нейното препитание, нейната радост, нейното щастие е във водата. Душата на духовния човек е създадена за усамотение; нейната радост и щастие е уединението. Духовният човек, запратен от съдбата в центъра на света, не се чувства на място, а непрекъснатото въздействие на обкръжаващия свят и постоянния сблъсък на безброй неща, които тревожат най-нежните му чувства, го предразполагат по-лесно към болести, за разлика от онези, които си проправят път през хорската тълпа, без да забелязват блъскането и ударите, които ги засипват.

Според източния светоглед душата на духовния човек е стара душа — дори в юношеството си духовно надареният човек проявява своята вродена зрелост — но в същото време духовността е вечно млада. Духовният човек е способен да се радва на всичко, да разбира всичко, да се наслаждава на всички вещи в цялата им пълнота. Затова, ако някой каже, че духовният човек прилича на старец, това ще бъде вярно, но ако каже, че духовният човек е като юноша — също ще е истина.

Днес хората са загубили всякаква представа за истинско здраве. Съвременният стандарт за здраве е под прага на истинското здраве. Да бъдеш здрав не значи само да имаш мускули, да бъдеш истински здрав означава да умееш да се радваш и да цениш живота. Да бъдеш здрав, означава да бъдеш дълбоко мислещ човек. Този, който изпитва силни чувства, също е здрав. Няма нищо странно в болестта на материално ориентирания човек и в лошото самочувствие на духовния човек. Първият се разболява, защото губи своя ритъм, а вторият, защото не успява да се приспособи към чуждия за него ритъм на живот. Всеки човек, независимо с духовна или материална нагласа, принуден да живее в най-пренаселената част на света и по неволя да споделя преживяванията на всеки — близък или далечен — изпитва влиянието на всичко, което го обкръжава, било то положително или отрицателно. Не е възможно да затвори очите си, не е възможно да затвори сърцето си за впечатленията, които непрекъснато валят върху него. Най-доброто, което може да направи, е да се абстрахира от всичко, което му причинява безпокойство, дисхармония и безпорядък, да се примири с онова, през което му се налага да премине и да има смелост да преодолее всичко, което му пречи по пътя към здравето и съвършенството.

Суфият предполага, че усъвършенстването на живота се корени в усъвършенстването на самия себе си не само в духовно отношение, а във всички аспекти на живота. Човек, който не е способен да задоволи своите житейски нужди, определено не познава истински свободния живот.

Както за всяка болест има лек, тъй и всяка беда се сменя с периоди на равновесие. Всяко усилие за възстановяване и за създаване на хармония, дори най-малкото, струва много. Но най-главното, към което трябва да се стремим и което се определя като религията на всички религии и философията на всички философии, е самопознанието. Не бихме могли да разберем живота, ако не разберем самите себе си. Единствено познаването на собствения „Аз“ ни дава познание за света. Какво е здравето? Здравето е порядък. А какво е порядъкът? Порядъкът е музика. Където има ритъм, подреждане, съгласуваност, там има хармония и привличане; затова здравият ум и здравото тяло зависят от запазването на тази хармония и задържането на това привличане, което съществува в ума и тялото. Животът в света, особено ако живеем сред тълпа, изпробва нашето търпение всеки час от деня. В такива условия е особено трудно да се запази хармонията и спокойствието, а те са основата на всяко щастие. Животът представлява борба с приятели и сражение с врагове, по всяко време той едновременно дава и взема и да спасим от разрушаване добротата и хармонията, които ни даряват със здраве и щастие, е много трудно. Хората изучават всички учения и науки, но умението да се живее е божествено изкуство, което човек наследява. Често погълнат от изучаването на другите науки, той го забравя, но това изкуство е известно на неговата душа. То е в съществото му, то е най-дълбокото знание, живеещо в сърцето му. Никакъв прогрес, в което и да е направление, не дава на човека удовлетворението, за което жадува неговата душа, с изключение на божественото изкуство — изкуството на битието, пътешествието на неговата душа. За да може да помогне на света да се промени, човек трябва да направи едно-единствено нещо — да изучава изкуството на живота и сам да се превърне в пример, преди да започне да служи на човечеството.

Хармония

Хармонията е единственото нещо, което създава красота. Красотата сама по себе си няма смисъл. Нещо, което изглежда красиво в дадено време и на определено място, може да се окаже грозно при други обстоятелства. Това се отнася и за мислите, думите и постъпките. Това, което наричаме прекрасно, е такова само в определено време и при определени условия. Тъй че единственият начин да се определи истинската красота е посредством хармонията. Хармонията в съчетанието на цветовете, хармонията на формите и линиите изгражда онова, което ние наричаме красота. Всяка дума, мисъл чувство или действие, което създава хармония, е производно на красотата.

Откъде се ражда стремежът към хармония и какво поражда стремежа към дисхармония? Естествена е склонността на всяка душа да търси хармония, а склонността към дисхармония е неестествено състояние на ума или нещата. Във физическо измерение всичко, което е неестествено, лишава душата от красота. Човешката психика е такава, че реагира както на хармонията, така и на дисхармонията. Самото му същество е устроено така — на ментално и физическо ниво човек реагира на всичко, което идва към него, било то хармония или не.

Наставлението на Христос: „Не се противи на злото“ е съвет да не се отвръща на дисхармонията по същия начин. Добротата и симпатията, любовта и вдъхновението трябва да намерят отклик, но оскърблението и всички действия, продиктувани от злоба и ненавист, също срещат отзвук у човека, а това създава още по-голяма дисхармония в света. Като даваме път на дисхармонията, ние й позволяваме да расте и да се увеличава. Откъде са се взели големите разногласия, междуособици и раздори, които днес преобладават в света? От пренебрегването на факта, че дисхармонията създава още по-голяма дисхармония. Ако човек бива оскърбен, в него възниква естествена потребност да отговори с още по-голямо оскърбление. В резултат, той получава кратковременно удовлетворение, че е отвърнал на обидата. Но енергията, която е изразходвал неговият опонент, му е повлияла, и двамата са създали голяма дисхармония.

„Не се противопоставяй на злото“ не означава да оставиш злото у себе си. Това означава да не връщаш дисхармонията, достигнала до теб, подобно на човек, който играе тенис и отбива топката със своята ракета. Но от друга страна, липсата на съпротивление не означава, че трябва да ловиш топката за тенис с голи ръце.

Стремежът към хармония прилича на скалата в морето. При вятър и буря тя стои твърдо. Вълните яростно се хвърлят върху нея, но скалата издържа техния натиск, позволявайки им да се удрят в нея. Като се борим с дисхармонията, ние я увеличаваме. Ако се откажем от борбата с нея, ние спираме да наливаме масло в огъня, който в противен случай ще се усили и ще причини безброй разрушения. Без съмнение, колкото по-мъдри ставаме, с толкова по-големи трудности ще се сблъскваме в живота, защото всяка дисхармония ще насочи силата си към нас, защото не й се съпротивляваме. Ето защо сме длъжни да помним, че всички трудности ни помагат да разрушим дисхармонията, която в противен случай ще се увеличи безкрайно. Това положение има своите преимущества. Всеки път, когато издържаме на напора на дисхармонията, ние увеличаваме своите сили. Ставаме по-силни, дори външно постъпката ни да изглежда като поражение. Но онзи, който осъзнае колко е нараснала силата му, никога вече няма да се чувства победен. И ще дойде ден, когато човекът, който е породил дисхармонията, ще разбере, че всъщност той е победеният.

Суфият избягва всякакви нехармонични действия; той е търпелив и контролира ритъма на речта си и никога няма да каже нещо преждевременно или да започне да отговаря, без да изслуша въпроса докрай. Той възприема като дисонанс думата несъгласие, изречена по време на спор и се стреми да превърне самия спор в хармоничен акорд. Стремежът да се противоречи често прераства в страст и човек започва да противоречи дори на собствените си идеи, ако ги чуе изречени от друг. За да запази хармонията, суфият лесно и плавно модулира своята реч от едно ниво на друго; казано с други думи, като гледа на проблема от позицията на другия човек, той възприема неговата гледна точка, вместо да настоява на своето. Такава реч създава добра основа за всеки разговор с помощта на встъпление, което подготвя слуха на събеседника така, че говорещият да получи съвършен отзвук. Суфият внимателно наблюдава всяко свое движение и изражение, както и проявите на другите хора и се опитва да създаде съзвучен хармоничен акорд между себе си и останалите.

Хармонията в живота се постига по същите пътища, както хармонията в музиката, макар че трябва още по-продължително и сериозно изучаване, отколкото развиването на музикален слух и глас. За слуха на суфия всяка произнесена дума звучи като нота — правдива, ако словото е хармонично, и фалшива, ако словото е нехармонично. Той прави гамата на своята реч ту мажорна, ту миньорна или хроматична, съобразявайки се със ситуацията. Неговото слово било то диез, бемол или чисти тонове, се излива в акорд по законите на хармонията.

Животът в обществото ежечасно създава дисхармония и суматоха, и колкото по-чувствителни ставаме, толкова по-тежко е за нас. Идва време, когато колкото по-смирен, изпълнен с блага воля, доброта и благосклонност е човек, толкова по-тежък е животът му. Често такъв човек обезкуражено се плъзга надолу, но ако запази своята храброст, в края на краищата ще разбере, че случилото се не е загуба, защото силите му толкова са нараснали и укрепнали, че неговото присъствие и думи управляват мислите, чувствата и действията на другите. Неговият собствен жизнен ритъм ще стане толкова мощен, че ще започне да дава ритъм на всеки, който го последва. На Изток това свойство се нарича качество на ума на повелителя. Но за да устоим на напора на несъответствието, идващо отвън, първоначално трябва да добием устойчивост към всичко, което идва отвътре, от нашия собствен „аз“. Собственият „аз“ се управлява по-сложно, отколкото чуждия, но ако човек е неспособен да контролира себе си, ще претърпи много несполуки и ще му бъде много трудно да се противопостави на дисхармонията, идваща отвън.

Какво поражда дисхармония в нас самите? Слабостта. Дали слабостта е физическа или психическа — все е слабост. Твърде често може да се види, че телесната болест поражда дисхармония и склонност към дискомфорт. А съществуват и много болести на ума, които още не са открити от съвременните учени. Понякога хората считат за норма това, което в действителност е проява на болест на ума. Не се отделя достатъчно внимание на вродените дефекти на разума, а самият болен няма шанс да ги забележи. Той постоянно открива грешки в другите и било на работа в офиса, в къщи или другаде, вечно създава дисхармония. Никой не може сам да осъзнае това, но за да бъде лекуван, първо трябва да бъде признат за болен.

Причината за всеки дискомфорт и за всеки неуспех е липсата на хармония, затова най-важното нещо, което трябва да се създаде при всяко обучение, е чувството за хармония. В децата трябва да се развива чувство за хармония и да им се помага да се научат я създават. Не е толкова трудно, както изглежда. На детето трябва просто да се показват различните проявления на хармонията в различните житейски постъпки.

Равновесие

Гледайки на света с очите на пророк, ще открием, че хората, които другите наричат мъдри и онези, на които казват глупаци, са много по-близки едни до други, отколкото е прието да се смята. Техните занимания много повече си приличат, отколкото ни се струва при различните житейски обстоятелства.

Равновесието е способност, която се среща много рядко както у мистиците така и у другите хора. Когато се интересуваме от нещо, нашата природа го желае все повече и повече, без да се интересува духовно ли е то или материално. Ако станем твърде духовни, ще загубим света. Но ако не сме били призвани да живеем в този свят, нямаше да ни изпратят тук.

Този, който вижда у другите доброто, ще вижда все повече и повече доброто около себе си. Този, който се стреми да търси недостатъци, в края на краищата ще намери толкова недостатъци, че накрая дори хубавото ще му се стори грозно. Тогава неговите очи ще станат зли. Човек, който бяга, рискува много повече да падне, от онзи, който върви бавно. Излишната активност води към провал.

Понякога човек губи мярката при произнасяне на истината. Той твърди: „Аз казвам истината“ — без да обръща внимание в хармония ли е тази истина с обкръжението и готови ли са хората да я чуят. Той заявява: „Аз казвам истината и без колебание съм готов да споря с всеки, защото казвам истината!“ Но често при подобни случаи е по-важно да усвоим урока за покоя.

Самата философия, достигаща висшата точка в познанието за Бога (от което по величествено и по-възвишено няма на света), често се загубва поради недостиг на равновесие. Ето защо в Библията, във Ведите и в Корана дори най-обикновени истини са изказвани в завоалирана форма. Ако пророците и учителите бяха изричали истината с обикновени думи, светът би тръгнал в неправилна посока. Аз често съм забелязвал, че когато философите обясняват нещо направо, то не се разбира както трябва.

Активността се стреми да расте, нараства непрекъснато, а равновесието се загубва. Ако говорим, ние се стремим да говорим още и още, и можем да станем такива любители на говоренето, че да желаем да говорим независимо искат ли да ни слушат или не. Тогава изричаме и онова, което в действителност не сме искали да кажем. После се учудваме защо сме оскърбили този и онзи или защо сме му разкрили своите тайна. Великият персийски поет Саади пише: „О, умни човече, за какво е твоят ум, щом като след всяка дума има толкова много съжаления?“ Това, което правим, независимо дали е добро или лошо, нараства в нас все повече и повече. Ако един ден човек помисли само пет минути за поезия и музика, на следващия ден ще мисли за тях вече половин час. Ако в главата му се породи мъничка мисъл за някаква преживяна горчилка, тя несъзнателно ще нарасне толкова, че умът ще бъде изпълнен с мъка. Всеки грях идва до нас по някакъв начин. Заратустра различава три вида грехове: грях на мислите, грях на думите и грях на действията. Да помислим за нещо с горчилка, да мислим със злоба е равносилно на това да извършим зло. Да кажем нещо лошо е все едно да причиним зло. Когато човек прави нещо глупаво, то добива много конкретни измерения.

Човек е привел мислите си в равновесие, когато може да види нещата не само от своя гледна точка, не само през призмата на онези идеи и чувства, към които е бил приучен, а всестранно. Едностранчивият човек не притежава равновесие. Представете си, че някой, който е настроен патриотично и всичко вижда от гледна точка на патриотизма, влиза в магазин и иска от собственика да му продаде нещо (за патриотични нужди) на много ниска цена. Но собственикът може да не е богат човек и дори за патриотични цели да не може да продаде стоката си на тази ниска цена. А и като собственик на магазина той мисли за своята търговия; от него не може да се очаква, че ще погледне на ситуацията с патриотични очи. Първият мисли само за патриотизма, а вторият само за търговията. Ако има трети, който е музикант, ще каже: „Тия двамата са полудели; само музиката има значение!“ А поетът ще каже: „В света няма нищо друго, освен поезия“. Всеки мисли за това, с което самият той се занимава. Набожният човек може да бъде толкова увлечен в собствената си набожност, че в него да не остане нищо друго, освен набожността, която, в края на краищата, се превръща в лицемерие.

По какъв начин, ще попитате вие, може да се постигне равновесие? Първо, съществува равновесие между активност и почивка, сън и бодърстване. Ако човек повярва, че ако спи много ще стане велик и прави само това, ще се превърне в чудовище, а не в човек, защото тялото, което му е дадено за опознаване на света, няма да се използва. А ако някой изобщо не спи, за броени дни ще получи нервно разстройство. Ако някой твърде дълго пости, ще стане безплътен. Ще може да погледне в друг свят, от друг ъгъл. Ако някой върви по пътя на вдъхновението — вдъхновението ще дойде. Но неговото тяло, сетивата му толкова ще отслабнат, че няма да успеят да опознаят свята, т.е. да изпълнят своето предназначение.

В Индия има мистици, наричани мадзуби, които са достигнали пределна духовност. Техният външен „аз“ е толкова забравен, че те напълно са се откъснали от преживяванията на този свят. Но крайността не е желателна в никоя форма, била тя умна или глупава. Да спиш и бодърстваш, да се храниш и да постиш, да работиш и да почиваш, да говориш и да мълчиш — ето какво означава да си в равновесие.

Веднъж Мухаммад предписал на свой ученик една практика, с помощта на която ученикът преживял екстаз. След няколко дни ученикът дошъл с плодове и цветя, които поднесъл като дар на пророка и горещо му благодарил с думите:

„Урокът, който ми даде, се оказа много ценен. Той ми достави огромна радост! Моите молитви, които преди продължаваха няколко минути, сега продължават цял ден“. Мухаммад отговорил: „Аз се радвам, че урокът ти е харесал, но те моля, не го практикувай повече!“

Суфият се учи на равновесие с помощта на статични пози и движения, които развиват способността за контрол на действията и движенията на тялото; практикувайки намаз, вазифа и зикр, той добива равновесие на ума с помощта на концентрация. Да седиш в къщи със затворени очи — това не е концентрация. Макар че очите са затворени, мислите продължават да текат. Важно е да се избере правилен обект за концентрация. В процеса на концентрация и медитация човек преживява екстаз. Контролирайки своя „аз“, той достига до висшия свят или измерение, в които всичко е едно. Затова е необходимо ръководството на муршид, наставник, иначе равновесието ще бъде загубено, тъй като самостоятелно никой не може да постигне единството. А ако някой все пак успее, той ще бъде до толкова обладан от преживяното, че ще се откъсне напълно от този свят и резултатът ще бъде разсеяност, безумие и много други лоши последствия.

Няма по-голямо щастие и блаженство от екстаза. Човек е свикнал да мисли: „Аз съм това, което виждам. Тази твърда плът, кръв и кожа съм аз“. Но при екстаза съзнанието се освобождава от тялото, от тази ограничителна обвивка и постига своето истинско съществуване, издигнато над всички мъки, болки и тревоги. Това е най-голямата радост. Да познаем света на екстаза като запазим контрол над тялото и чувствата, посредством които опознаваме целия живот на тази земя, означава да постигнем равновесие — най-великото състояние за човека.

Не само силата и енергията помагат на човек да живее на земята. Освен мускулна сила и нервна енергия има и чувство за равновесие. Именно равновесието помага да човек да стои на земята и да върви без да пада. Някой може да има мускулна сила и нервна енергия, но ако му липсва равновесие, няма да може нито да стои, нито да се придвижва. А в областта на ума нима способността да разсъждава или силата на въображението правят човека задълбочен? Не, това е дело на равновесието. При много хора въображението е толкова бурно, че те могат с часове да витаят из облаците, а при други разумът е толкова силен, че мислите им безкрайно обикалят и обикалят по кръга. Ако нещо прави човекът с дълбока мисъл, това не е способността му да разсъждава или безкрайното му въображение, а равновесието.

Нито голямата чувствителност на сърцето, нито преживяването на духовен екстаз ще направят човека просветлен. Можеш да преживяваш екстаз, да имаш видения, да си феномен и в същото време да не бъдеш духовен. Можеш да притежаваш религиозни възгледи, да живееш набожен живот, да имаш възвишени идеали и в същото време да не бъдеш духовно просветлен. За да стане тялото такова, каквото е призвано да бъде, а умът да запази настройката на нужната висота, е необходимо равновесие. Изучавайки природата, ние откриваме, че растежът на растенията и дърветата също е подчинен на равновесието. Когато мислим за космоса и изследваме звездите и планетите, главното нещо, което трябва да разберем е, че едно небесно тяло поддържа друго. Всички природни катаклизми — изригването на вулканите, наводненията, земетресенията — произтичат от нарушаване на равновесието. Докато природата запазва равновесие, бездната в сърцето на земята остава стабилна и хората без вреда и опасения могат да вървят по земята.

Бури, глад, чумата и всички други беди, връхлитащи човечеството, са причинени от нарушаване на онова равновесие, което осигурява благополучното съществуване на човечеството. Трябва да осъзнаем, че тайната на съществуването както на индивида, така и на целия космос се корени в равновесието. Без преувеличение може да се каже, че причината за всички успехи и неуспехи е равновесието или неговата липса. Прогресът или липсата на прогрес могат да бъдат обяснени с наличието на равновесие или неговото нарушаване.

С идеите за равновесието е свързана още една теза. Животът е движение, а равновесието е нещото, което държи движението под контрол. Абсолютното равновесие твърде силно контролира движението и предизвиква в него състояние на инерция. Например, ако силата на дясната ръка е равна на силата на лявата, ако десният крак по нищо не се различава от левия, човек не би могъл да работи или да върви. Ако двете очи притежават една и съща сила на погледа, човек не би могъл да вижда. Всичко се контролира от равновесието, но излишъкът от равновесие е разрушителен. Прекалено голямото равновесие води до неподвижност. Именно обикновеното равновесие, което не е пълно, води към целта. Изкуството също се ражда от равновесието на линиите и цветовете, а геният в науката — от равновесието между възприятието и разбирането.

Главният проблем на човека е как да постигне равновесие и как да го поддържа. Относно първото ще кажа, че равновесието е нещо естествено, тъй като достигането му не зависи от нас; въпросът е в това как да се поддържа, а не как да се постигне. В този свят активните въздействия на живота постоянно изваждат човека от равновесие. Не е важно по какъв начин някой идва на света, с какво се занимава, какво работи — да се поддържа равновесие винаги е сложно. Суфиите са намерили ключа и този ключ се крие в намирането на пълно равновесие със самия себе си. По-горе казах, че абсолютното равновесие означава разрушение на действието; но онзи, който вярва, че от сутрин до вечер в неговия живот няма нищо друго освен движение, естествено не може да съхрани такова равновесие. Но ако посвети няколко минути на медитация, на тишина, човек ще съумее да се докосне макар и за миг до пълното равновесие. А след това, в активния живот, то ще се поддържа по естествен начин.

Хората често грешат, предполагайки че с помощта на медитация и в тишина ще могат да постигнат успех в своята работа. Ако успехът дойде, то е само защото равновесието в медитацията създава в човека способността да запази и онова равновесие, което е необходимо в работата му. Външният живот зависи от вътрешното състояние на индивида. Каквото и да е жизненото положение — успех или поражение, придвижване напред или упадък — всичко произлиза от вътрешното състояние, от преживяванията на човек вътре в себе си. Здравомислещият човек ще каже: „По тази или по онази причина вие имате успех или търпите поражение“. Ясновидецът ще каже, че дух или призрак са заповядали обстоятелствата да бъдат добри или лоши. Астрологът ще каже, че преживяваме едни или други състояния, защото тази звезда се намира в този или онзи дом. Но според суфиите обстоятелствата в живота на човека изцяло зависят от състоянието на неговия вътрешен „аз“ и човек трябва по такъв начин да измени обстоятелствата във външния живот или да настрои себе си, че работата над вътрешния „аз“ да му донесе необходимото равновесие. Ако бъде загубено, равновесието се възстановява много трудно. Първо, много трудно е да се запази равновесие в ежедневието, а когато се загуби, има много малък шанс за успех, щастие или прогрес. То е като стенните часовници, които са счупени и не могат да вървят, докато не се приведат в необходимото равновесие.

Същото е и със състоянието на душата. Ако човек е загубил здравето си, станал е разточителен или безразсъден — всичко това е признак за загуба на равновесие. Голямото униние, прекомерната заетост, прекалената леност — всичко това показва недостиг на равновесие. Всичко, което може да се нарече прекалено, излиза от равновесие.

Равновесието е ниво на индивидуално развитие и отношение към другите. Едностранчивостта е недостиг на равновесие. Когато не сме способни да разберем идеята на другия човек, не ни достига равновесие. В същото време е трудно да посочим кога и откъде започва равновесието. Например, външният вид на китаеца е естествен за Китай. Обликът на древните гърци или римляните е бил естествен за онази епоха. Ние наричаме нормално всичко, което е универсално, което притежават всички. Ето защо може да се каже, че в сезона на простудните заболявания хремата и кашлицата са нещо нормално.

Няма спор, че животът на много от нас не е лек, но непрекъснато и доста често ние сами го усложняваме. Ако не разбираме истинската природа и характер на живота, сами си създаваме трудности. Само пет процента от всички трудности са предизвикани от външни житейски обстоятелства, останалите деветдесет и пет са дело на самите нас. Но по какъв начин, ще попитате, ние си създаваме трудности? Като не желаем да се борим в живота, като избягваме битките, а искаме само хармония и мир. Необходимо е да разберем, че преди да постигнем мир трябва да минем през състояние на война — война със самите себе си. С нашия най-зъл враг — собственото его, с нашите грешки, с нашите слабости и ограничения. Нашият ум е изменник. Той скрива грешките ни дори от собствените ни очи и ни посочва другите хора като причина за всичките ни трудности. Той постоянно лъже, укрива истинския враг и ни настройва против обкръжаващите, заставяйки ни да виждаме в тях врагове и да им се противопоставяме.

Ето защо за запазване на равновесието е необходимо да отправим поглед към Бога. Колкото по-високо се издигаме, толкова по-възвишена става нашата гледната точка, толкова по-дълбоко прониква погледът ни. Човек все повече и повече се развива, кръгозорът му става все по-широк и по-широк и всичко, което прави, е проявление на онази божествена нота, която лекува душите и ги дарява с мир и спокойствие.

Равновесието защитава живота и не само човешкия живот. То помага да се задържи всичко в порядък и да се спаси от разпадане, фокусира нещата в едно цяло. Хората от Изтока винаги са считали, че равновесието е основното нещо, което поддържа живота. Различните упражнения, които се преподавали под формата на религиозно знание или поклонение, като философско прозрение или психологически практики — всички те са насочени към поддържането на равновесие.

Борба и смирение

Към духовната цел водят два обособени пътя, като всеки е напълно противоположен на другия. Първият е пътят на смирението, а вторият — пътят на борбата. Без съмнение по пътя на борбата има и смирение, както и по пътя на покорството има борба, но в основата този, който е избрал пътя на смирението, мисли само за смиреността, а за онзи, който върви по пътя на борбата, основната цел е самата борба. И двата пътя са важни. Не е възможно да се игнорира единият от тях и да се приеме само другия. Хората често мислят, че суфизмът означава пасивност, но това не е истина. Суфийският път едновременно е активен и пасивен. Той дава знание за тайните на човешкия живот на земята, знание за онова, от което човек действително се нуждае, в съответствие със своя характер и положение.

Размишлявайки за посочените два принципа, ще забележим, че в някои житейски обстоятелства сме принудени да бъдем смирени. Лесно е да проявим смирение за онова, което не можем да променим, но ако имаме сила за борба, е много трудно да се примирим. Този, който се примирява с обикновените обстоятелства, може да сметне казаното за лесно, но той не знае, какво е истинско смирение. Да си представим човек, който има бедни роднини, които искат да получат част от неговото богатство, защото са в огромна нужда, но той не може да се смири и да им позволи да получат част от парите му; но ако през нощта в неговия дом нахълтат крадци и избягат, ограбвайки всичко ценно, той много бързо се примирява с тази загуба. Този вид смирение не е добродетел. Да се смириш означава да постъпиш смирено дори тогава, когато имаш сила да се съпротивляваш. Всички велики хора са отдавали голямото значение на смирението и са учили другите на смирение. Христос казва, че ако някой иска да извърви с нас определен път, ние сме длъжни да бъдем готови да пътуваме с него още по-нататък. На какво ни учи това? На смирение. Може да ни се стори, че смирението е непрактично и този егоистичен свят винаги ще вземе връх. Това е истина, но загубата, ако сърцето може да я понесе, е нищожна в сравнение с ползата. Ако човек не получи удовлетворение от онова, което е направил, по-добре е да не се опитва да се смирява.

Ако човек е способен на смирение или отказване — това е прекрасно, но не е длъжен да насилва своята природа. Например, един човек поискал от друг да му даде своята пелерина. Наметалото било дадено незабавно, но даващият бил много ядосан, че другият човек го е помолил за такава услуга. И когато бил принуден да излезе навън под дъжда и се намокрил, той се почувствал ужасно. За него би било много по-добре просто да откаже на молителя и да му обясни, че за съжаление не може да му даде своя плащ. Щом като веднъж си дал нещо на човек, не бива да съжаляваш за стореното. В конкретния случай е по-добре човек бъде доволен, че се е намокрил, помагайки на друг. Ако дадеш нещо, нека да е от все сърце.

Истински смиреният човек не изпитва неприязън, а това не е толкова просто. Колко хора в този свят се опитват да следват чудесните духовни практики! А едно просто нещо като смирението все пак е по-рядко; тази добродетел е не само прекрасна, тя е истинско чудо. Смирението се съдържа в множество дреболии. Ние не винаги го забелязваме, но то се проявява чрез тях. Обкръжаващите могат да ни попитат за нещо, което не ни харесва. Или да ни кажат нещо, което не желаем да приемем мълчаливо, а искаме да отговорим. И всичко това в ежедневния живот ни причинява малки убождания. Ако не бяхме се примирявали през всичкото време, щяхме да чувстваме раздразнение. Ето защо да бъдеш смирен не е слабост, а голяма сила. Ако отидем по-нататък, ще открием, че можем да се смирим пред студа и горещината, пред подобаващи и неподходящи места и цялото това смирение има смисъл и ни носи полза. Можем да възпитаме в себе си способността за смирение; като не се примиряваме с изпратената ни от съдбата участ, изпускаме възможността да се научим на смирение.

В света действат две сили: колективна и индивидуална. В суфийската терминология едната се нарича Каза, а втората — Кадр. Най-често индивидуалната сила не желае да се предаде и както можем да предположим, се разрушава. Например, човек го мобилизират в армията да защитава Родината. Той не иска да отиде да воюва, но колкото и възвишен да е неговият идеализъм, той е безпомощен пред мощта на цялата нация и трябва да се покори на обстоятелствата, в които има конфликт между малката и голямата сила. В този случай смирението е единственият изход.

Всичко трябва да се разбира правилно. Смирението, което глупаво се проповядва, не е полезно. Веднъж един мюрид, който се учил на смирение при своя муршид, вървял по улицата потънал в мисли за смирението. Неочаквано от някъде изскочил побеснял слон и хукнал към него. Някакъв умен човек му извикал да се отстрани, но той не го послушал, защото се опитвал да смири себе си пред слона и слонът грубо го блъснал. Непознати хора донесли ученика при муршида, който попитал как е бил ранен. Ученикът отговорил, че проявил смирение. Муршидът попитал: „Нима никой не те посъветва да се отместиш?“ — „Да — отговорил ученикът, — но аз не го послушах“. — „Но — произнесъл муршидът — защо не се покори на този човек?“. Твърде често най-деликатните принципи могат да доведат до най-погрешни последици. Но въпреки всичко, смирението е доказвало, че то е пътят на светците, защото възпитава у човека търпение. А какво е търпението! То е скъпоценност. Няма нищо по-ценно, нищо по-благословено от търпението.

Ето един разказ на пророка, който веднъж сериозно се разболял. Той страдал много години. Това изпитание изострило неговата проницателност, но страданията му били толкова големи, че близките му не могли да ги понасят повече и на пророка му се наложило да потърси подслон и уединение с Бога в гората, за да избави роднините си от гледката на своите болки. Тъй като неговият поглед бил вглъбен и сърцето му отворено, той чул глас от дърветата: „Аз съм лекарството за твоите болести“. Пророкът попитал: „Дошло ли е времето за моето изцеление?“ Гласът отговорил: „Не“. Пророкът рекъл: „Тогава защо ми е да те приема?“ По-късно той имал същото преживяване. Отново чул глас, но на въпроса на пророка, дошло ли е време за неговото излекуване, гласът отговорил положително. Но пророкът и този път казал: „Защо да те приема?“ — защото той не бил убеден, че е постигнал смирение със себе си.

Когато мислим за някакъв висш идеал, у нас могат да се породят съмнения, доколко това е практично, особено в наше време, когато има толкова много лекарства и толкова различни приспособления. Разумният човек вижда, че много хора са разрушили живота си, преминавайки от едно лечение към друго, защото нямат нито търпение, нито смирение да достигнат до своето пълно изцеление. Не винаги лекарството е решение на проблемите; често по-ефективно се оказва търпението. С всеки нов ден като че ли човек става все по-нетърпелив, уловен в примката на този свой повърхностен живот. Рядко проявяваме, смирение в дреболиите, макар че би било най-добре да се примирим, вместо да нервничим.

Когато разглеждаме тази тема от мистична гледна точка разбираме, че ако сме смирени, постигаме хармонично съединение с Безкрайността. Как можем да се научим на това? Дали ако бъдем смирени пред Бога? Не, на нас ни предстои да усвоим още по-голям урок. Първо, да се научим на смирение пред малките, ежедневни трудности, без да кипваме при най-малкото противоречие. Ако сме способни да усвоим този урок, няма да ни е необходимо да прилагаме сила, дори самото присъствие на подобен човек ще бъде изцеляващо. Такъв човек е по-ценен от цвета на роза, защото розата има повече бодли, отколкото цветове.

Смирението е резултат от развитието на душата, резултат или на любов, или на мъдрост. Тази истина може да се открие в живота на детето и подрастващите. Ако на малкото бебе нещо му хареса, то иска само него. Ако желаният предмет е недостъпен, малчуганът е разочарован. И все пак колко повече бебето расте и се развива в живота, то се учи на смирение. Разликата между незрялата и развитата душа по пътя на мъдростта се състои в това, че зрялата душа проявява в своята природа развитието на силата на смирението. Разбира се, всеки човек притежава свободна воля, но неговите сили са твърде малки в сравнение с абсолютното могъщество на волята на Бога, който се проявява в образа на по-силните хора — обстоятелство, което не може да се измени — както и в безброй други форми. Смирението не означава просто да се предадеш на някого, смирението означава да бъдеш доволен, предавайки се. Да бъдеш смирен, означава да намериш удовлетворение в самоотричането.

Самоотричането не е добродетел, ако е резултат от безпомощност и ако поражда в душата на човека неудовлетвореност. Природата на неразвитото его е да негодува по повод на всичко в живота, което му пречи да достигне до определен обект. Но ако човек се смири пред лицето на трудностите и в същото време изпитва удовлетворение от това, дори да не получи желаното, той се издига над него. Затова истински смирената душа приема и поражението като успех.

Смирението е качество на светите души. То е горчиво на вкус, но резултатът му е сладък. Каквото и да бъде положението на човек в живота, каквато и власт да притежава, винаги ще се намери по-могъща воля от неговата, проявяваща се в една или друга форма. Това е божествената воля. Съпротивлявайки се срещу божествената воля, човек може да разруши себе си, а смирението пред божествената воля разкрива пред него дълъг път. Смирението носи силата на водата: ако нещо прегражда пътя й, тя поема в друго направление и пак тече и продължава своя път, докато не се срещне с океана. Ето защо свещените души са вървели по пътя на смирението и пак са запазвали волята си жива. Тази воля има способността да прокарва свой път. По природа смиреният човек в края на краищата носи утешение за себе си и щастие за другите.

Не трябва да мислим, че смирението е проява на слабост, леност, малодушие или недостатък на ентусиазъм. В действителност смирението е израз на овладян собствен „аз“. Стремежът да се подчиниш на чужда воля или на определени обстоятелства не винаги носи на смирения човек вреда. Понякога това може да ви се стори неизгодно, но впоследствие ще се осъзнаете ползата от това обстоятелство. Недостигът на издръжливост и твърдост е причина душата да се окаже неспособна да се смири, защото техният недостиг означава неспособност да понесем болката или да се примирим със загубеното.

Способните на смирение го проявяват даже в незначителните обстоятелства на обикновения живот. Те избягват да използват силата на волята си безпричинно за всяка дреболия. Смирението е пасивност, която понякога е непонятна за активния човек, устремен към различни цели. Но постоянната активност, в която се губи сила и енергия, често води до поражение. Всяко действие трябва да се уравновесява с бездействие. Трябва да бъдеш активен, когато е дошло време за това и да останеш пасивен, когато обстоятелствата налагат. Именно по такъв начин се постига успех в живота и онова щастие, което търси всяка душа.

Символичният смисъл на влизането на Исус Христос в Йерусалим яхнал магарица се състои в това, че магарето, с кръста на гърба, носещо цялата тежест, показва безкрайно смирение пред волята на своя господар. А това е привилегия на онзи, който служи — колкото и скромен да е той, той е награден с привилегията да служи на Бога.

Самоотричане

Самоотричането и аскетизмът са две напълно различни категории. Суфийският морал на самоотричане в много отношения се отличава от морала на аскета. Аскетът не се жени, не консумира хубави неща, не носи красиви дрехи и не прави нищо, което доставя удоволствие на човека. Суфият вярва, че всичко в света е създадено за него и затова не е необходимо да напуска този свят, отнасяйки със себе си несбъднати желания. Но той не е зависим нито от вещите, нито от желанията — живее освободен от тях. Не отива в планината да търси уединение, а живее сред хората. Той може да отиде в планината, ако поиска, но нищо в планината няма да успее да го задържи завинаги. Много по-лесно е да бъдеш религиозен и духовен сам в пещерата, отколкото в света! Но суфият няма нужда да бяга от хората, защото той вижда и ще познае лика на своя Възлюбен — лицето на Бога — навсякъде и във всичко.

Ако някой религиозен наставник каже: „Вие сте длъжни да не слушате музика, не трябва да гледате театрални постановки и танци, нито самите да танцувате“ — възможно е сред хиляди ученици да се намери един, който да се подчини на неговите думи и да се оттегли в пустинята. Няма съмнение, че този ученик ще намери там много повече помощ в търсене на духовното, но той никога няма да съумее да опознае напуснатия от него свят, поради което завинаги ще си остане подвластен на изкушенията.

Много по-важно и трудно е да живееш сред хората и в същото време да бъдеш духовен; да носиш отговорност за живота, отделяйки внимание на приятели и роднини, да служиш на враговете и на своите, и въпреки това да си останеш духовен. Да понасяш постоянното влияние на обкръжението, да бъдеш натоварен с отговорности, да страдаш от враждебността — това е много по-тежко и величествено, отколкото да бъдеш аскет в пустинята. И двата пътя крият опасности. Ако човек живее сред хората, вроденото влечение към удоволствията и желанието да опознае света могат във всеки момент да го върнат назад; такъв е случаят с йога Махачандра, който бил велик светец и имал множество ученици и когото царица Махила направила цар. Само за един миг той рухнал от върха, на който се издигнал благодарение на дългогодишен суров аскетизъм. Йогите казват, че е по-добре да напуснете света; суфият избира да живее в света, но изпълнен със самоотричане. Той предпочита да познава света, като служи на всичко и в същото време практикува самоотричане.

Даже саможертвата стои по-долу от самоотричането, макар че по принцип в жертването има и самоотричане. Когато принасят себе си в жертва, пророците и духовните учители преподават на ученика един урок, за да го научат на самоотричане. Висшата добродетел на жертването е в готовността, с която се принася. Самоотричането обаче се ръководи не от принципи, а от чувства.

Самоотричането оказва благотворно влияние върху човешкото сърце, но малцина са онези, които разбират това въздействие, тъй като само малък брой достига нужното ниво на развитие, на което е възможно самоотричането. Силата на самоотричането запалва искрата на духовността. И когато човек достига тази степен, прави първата крачка по пътя на истинската духовност. Искрата, получена при тези действия, се превръща в пламък в дълбочините на сърцето, превръща се във факел, осветяващ живота. Променя се целият житейски кръгозор. Целият свят изглежда друг, същият този свят, в който човек е живял, страдал, радвал се, учил се и забравял — всичко се обновява след като е усвоен урокът на самоотричането.

Самоотричането означава отказване от „аз-а“ и отказ от онова, което подхранва „аз-а“. Всичко в света може просто да се ползва, а може и да се злоупотреби с него. Така е и с принципа на самоотричане, с който също може да се злоупотребява. Хората често не го разбират. Най-разпространеното от всички погрешни тълкувания е, че самоотричането се възприема като отказ от удоволствията и щастието, които светът може да даде. Ако самоотричането се превърне в догма, тогава в цялото сътворение няма да има никакъв смисъл. Сътворението никога не би се появило, ако отричането беше водещ принцип. Затова самоотричането само по себе си не е нито добродетел, нито грях. То става добродетел или грях в зависимост от това как го приемем.

Ако разглеждаме самоотричането в метафизичен аспект, ще открием, че този принцип служи за стълба, издигаща човек над всички вещи. Живата природа в света е такава, че всички вещи, които ни привличат, едновременно са и път, и бреме. Животът е вечно пътуване и колкото по-тежко е бремето, толкова е по-трудно. Помислете как душата, жадуваща постоянно да върви напред, ежедневно се обременява и обременява от пътуването! Душата прави крачка и забелязва, че е окована с вериги. Тя иска да върви напред, но с всяка стъпка й става все по-трудно да се движи.

Ето защо всички мислители и мъдреци, които са достигнали осъзнаването на живота, са използвали самоотричането като лекарство. За илюстрация може да послужи баснята за кучето и хляба. Кучето, държейки в устата си късче хляб, пристигнало до един поток, приело своето отражение във водата за друго куче и започнало да лае. Но щом отворило уста хлябът паднал във водата.

Колкото повече разглеждаме нашите житейски грешки, нашите животински желания, толкова повече намираме, че не сме много далеч от кучето от баснята. Да си припомним трагедиите на цели народи. Колко жестоко са се борили нашите предци за материалното, променливото, преходното! Всичко свидетелства за това, колко е заслепен човек от материалния живот, как е свикнал да пренебрегва скритата зад него тайна.

Когато се опитваме да разсъждаваме от какво трябва да се отречем и как именно се практикува отричането, преди всичко сме длъжни да помним, че добродетелта престава да бъде такава, когато принуждават човека да я следва. Този, на когото добродетелта се внедрява насилствено, който е принуден да се отрече от света, не може да се отрече правилно. Добродетел, причиняваща болка, не е добродетел. Ако тя кара хората да страдат, какво добродетелно има в нея? Може да се нарече добродетел само ако носи щастие. Онова, което отнема щастието, никога не може да бъде добродетел. Самоотричането се практикува правилно само от онзи, който го разбира и е способен да го практикува. Например, ако човек пътува с влак и реши да утоли глада си с парче хляб. Неговият съсед също иска да хапне, но не носи нищо. Ако първият реши, че да даде хляба си, а той самият да гладува — това е негова дхарма, но в резултат ще се почувства нещастен, то по-добре е сам да изяде хляба, тъй като другото няма да е истинско самоотричане. Ако веднъж постъпи по гореописания начин, втори път определено няма да го направи, защото е страдал и добродетелта му е причинила нещастие. Тази добродетел няма да стане част от неговия характер. На самоотричане е способен само онзи, който намира повече удовлетворение, като гледа как другият изяжда неговото парче хляб, отколкото ако сам го изяде.

Само този, чието сърце е изпълнено с щастие след извършване на акта на отричане, е извършил истинско отричане. Затова отричането не е нещо, което може да се научи или преподава. То идва само при човек, чиято душа толкова се е развила, че започва да разпознава истинската ценност на нещата. Всичко, което изглежда ценно за другите, пророкът вижда по-друг начин. По такъв начин ценността на нещата, независимо дали ги считаме за ценни или не, зависи от умението да виждаме. За един човек отричането от стотинката е твърде много, за друг отричането от всичко, което има, е нищо. Всичко зависи как гледаме на вещите. Човек се издига над всичко, от което е съумял да се отрече в живота си. Той става цар на всичко, от което се е отрекъл и остава роб на онова, от което не е успял да се откаже. Целият свят може да стане царство за човека, щом се е отрекъл от него.

Способността към самоотричане зависи от степента на развитие на душата. Човек, който не е развит духовно, не може истински да се отрече. Играчките изглеждат ценни за децата, но не означават нищо за възрастните — много е лесно да се отречеш от тях. Така е и с онези, които са развити духовно — те лесно се отказват от всичко.

Как трябва да се върви по пътя на самоотричането? Като начало трябва да се научим да правим избор между две неща. Човек, притежаващ характера на кучето от баснята, не може да се отрече. Той иска едното и другото, но животът е устроен така, че ако пред нас са два желани предмета, то от единия сме принудени да се откажем. Чрез своята проницателност той трябва да реши кое да жертва и защо. Предпочита ли небесата пред света или света пред небесата, богатството пред честта или почитта пред богатството; да се отрече ли от вещите, имащи преходна ценност, заради вечните неща или да се откажеш от вечното заради преходното? Естествено, животът е такъв, че винаги дава поне две възможности и много често е трудно да се избере една от тях. Случва се, една вещ вече е в ръцете ни, а друга е недостъпна и си блъскаме главата коя от тях да пожертваме и как да се доберем до другата, която все още не ни принадлежи. Често не ни достига сила на волята за самоотричане. То не само изисква сили за различиш двете неща, но и сили на волята да направиш това, което искаш да сториш. Да направиш в живота онова, което искаш, съвсем не е проста работа. Животът е сложен. Често сме неспособни за самоотричане, защото собственият „аз“ не желае да ни слуша. А щом като ние сами нямаме сила да слушаме себе си, колко по-трудно ще бъде на другите да се вслушват в нас!

Самоотричането може да се усвои по естествен начин. Първоначално трябва да култивираме нашите способности за различаване, да правим разлика между онова, което е ценно и което е по-малко значимо. Можем да се изучим по пътя на изпробване, истински ценното се различава както чистото злато от краткотрайната имитацията, която бързо чернее. Истинското злато запазва своя цвят. Това ни показва, че стойността на вещите се познава по тяхното постоянство. Може би ще попитате не се ли определя стойността на вещите от тяхната красота. Разбира се, ние сме длъжни да откриваме тяхната красота, но трябва да проверим колко е дълготрайна тази красота. Помислете за разликата в цената на цветята и брилянтите. Цветето с цялото му изящество, красота на цвета и нежен аромат увяхва бързо в сравнение с брилянтите по единствената причина, че красотата на цветето избледнява на следващия ден, докато на брилянта остава постоянна. Това е една естествена тенденция, на нея не е нужно да се учим. Ние винаги се стремим към красотата, точно както и към това, което е постоянно. Ако дружбата не е постоянна, колкото и прекрасна да е — ценна ли е за нас? Защо да се заема високо положение и почит, ако те са непостоянни? Обаче човек е като дете, тича след всичко, което го привлича и постоянно се променя, а в същото време душата му иска постоянство.

Има само един начин да се научим на самоотричане — опознавайки своята природа, която е нашата съкровена същност, да разберем към какво се стреми и да се стараем да вървим натам, където тя ни зове. Мъдростта идва чрез самоотричането. Мъдростта и самоотричането вървят ръка за ръка, защото чрез отказване от самия себе си човек става по-мъдър, а мъдрият притежава способност към самоотричане. Основната причина за страдание на човек в семеен кръг, в родната страна и в целия свят е неговата неспособност към самоотричане.

По същество развитието на цивилизацията е развиване на чувството за самоотричане, проявяващо се в нашето уважение един към друг. Всяка проява на любезност и вежливост е форма на отричане. Когато човек отстъпва на друг своето място или му дава нещо хубаво, по същество това е отричане. Цивилизацията в истинския смисъл на думата е самоотричане.

Най-високата и най-великата цел, която трябва да достигне всяка душа е сливането с Бог. Във всичко е необходимо самоотричане, а тази висша цел изисква висш отказ от себе си. Но принудителното самоотричане, дори ако е извършено в името на Бога, не е правилно и истинско. Истинското самоотричане можем да намерим само в онези, които са узрели за него. Да си припомним библейския Авраам, готов да принесе в жертва своя син. Съвременният човек се надсмива над древните истории, гледайки ги от своята гледна точка. Но помислете си само колко много бащи и майки са пожертвали своите деца заради своите нации, своя народ и своята чест! Няма по-голяма жертва от жертвата за идеала: материален или духовен, земен или възвишен, човешки или Божествен.

Но до тогава, докато самоотричането се практикува заради духовното развитие, то е верният път. Но щом се издигне като догма, с него се злоупотребява. Човек трябва да бъде господар на живота си, той трябва да използва самоотричането, не то него. Така стоят нещата с всички добродетели. Когато добродетелите подчиняват живота на човека, те се превръщат в идоли, а не бива да се кланяме на идоли. Трябва да се кланяме на идеала, стоящ над идолите.

Разликата между воля, стремеж и желание

Волята е развитие на стремежа. Когато казваме, че нещо е станало в съответствие с божията воля, означава, че това е била заповед; това е бил стремеж, разгърнал се в действие. Когато стремежът се превърне в действие, той се превръща във воля, в заповед, в повеля.

Стремежът си остава стремеж до момента, до който е бездействен; той вече съществува, но още не е прораснал; пасивен е, като семенце, посадено в земята. Но в момента, когато семенцето се покаже над земята като растение и започне един активен процес на развитие, който го превръща във фиданка, тогава е проявена воля. Затова стремежът и волята са две различни названия на едно и също нещо, в първия случай то е в неразвито състояние, а във втория — в процес на неговото развитие.

Наричаме по-слабия или по-примитивен стадий на стремежа желание. Когато мисълта, че определена вещ е желана, още не се е оформила конкретно и ясно в нас, разумът не е взел определено решение, това е желание, фантазия. Ако малко се развие, става стремеж. То вече присъства в съзнанието постоянно, а не се разсейва като облак. Стремежът е нещо реално, но все още неосъществено, защото за да се осъществи, трябва да се разгърне.

На света има много хора, които твърдят, че през целия им живот ги следват неуспехи, а стремежите им никога не се осъществяват. Те лесно си въобразяват, че някакъв злонамерен дух им пречи, Бог е против тях; а може би звездите или нещо друго не позволява на техните желания да се изпълнят. Но в основата си това не е вярно. Първо, Бог иска същото, което желаем ние. Ако Бог би желал нещо по-различно от нашето желание, ние не бихме се кланяли на такъв Бог, защото винаги ще е против нас. А и няма никаква полза Бог да противодейства на стремежа на човека, както няма полза и от това, да се върви против желанието на Бога. Положението на планетите и звездите наистина може да пречи за осъществяване на нашите желания, нали казват че: „Човек предполага, Бог разполага“. В тази пословица Бог заема мястото на космическите сили, макар че в действителност Бог, в своето милосърдие и състрадание, никога не се стреми да противоречи на нашите желания. Не само Бог, дори добросърдечният човек не би се противопоставил на каквото и да е желание. Той би направил всичко възможно, за да помогне на това желание да се осъществи.

Всъщност, обикновено става така, че самият човек се оказва най-злия враг на собственото си желание. За това има много причини, едната от които е, че човек никога не е сигурен в онова, което иска. Сред сто души едва ли ще се намери един, който знае твърдо какво иска, останалите деветдесет и девет няма да са уверени. Днес им се струва, че желаят едно, а утре — друго, и желанието се разрушава и изчезва в съмненията на ума.

Има друг вид хора, онези, които са приели пасивно отношение към живота. Те казват, че да се желае нещо е грешно, макар че все пак не могат съвсем да се откажат от всякакви желания. Но в своето пасивно отношение решават, че нямат желания и се съпротивляват на всяко желание. Има четвърти вид хора — онези, които желаят нещо, но липсата на концентрация не им позволява да превърнат своите желания в стремежи, затова желанията им винаги си остават на примитивния стадии. И накрая, пети тип хора, способни да превърнат желанието в стремеж, но извършвайки това, те не предприемат следващата стъпка. Ето защо желанията на човека никога не се изпълняват, никога не достига кулминация, защото това се случва само тогава, когато стремежът се превърне във воля.

Този въпрос има изключително голямо значение в живота на всеки от нас. В този свят никой не може да живее без да желае нещо. Ако все пак се намери човек, който да няма нито едно желание, то той не би останал в света, защото ще поиска да избяга от тълпата; ще отиде в планината, далеч от хората и там ще се превърне в дърво или скала, за да съществува, защото да останеш жив и да нямаш желание е невъзможно.

В Гайян има фраза, която не всички могат да разберат: „Да потиснеш желание означава да пресечеш божествения импулс“. Тези, които разделят понятията божествен и невежествен, допускат голяма грешка, защото божествено е или всичко, или нищо. Единствената разлика е подобна на разликата между машината и инженера. Разумът на Бог работи и в същото това време инструментът, машината на Бога работи. Ето защо това, което възниква като желание, има за свой източник Бог и поради това е божествен импулс. В своето невежество набожният човек има лъжливо разбиране за нещата и превръща Бог в пленник на небето.

Друг ред на Гайян гласи: „Всичко, което поражда страстно желание в сърцето, го лишава от свобода“. Истината е, че човек, завладян от страстни желания, е окован с вериги много по-здраво от най-здравите окови. Желанията трябва да се ограничават. Това не е морална, а философска категория. От друга страна, да се живее, без да се желае нищо е невъзможно, освен разбира се, ако не искаме да се превърнем в скала. Без съмнение, този, който се освободи от желанията, ще притежава свободата на скалата. Но даже скалата очаква деня, в който може да усети някакво желание. Осъществяването на желанието ще дойде заедно с развитието на човешката форма.

Различията между хората са в хармония с техните стремежи. Един мечтае за земята, друг — за небесата! Един желае земята, друг — небето. Човек е велик или нищожен, мъдър или глупав, на верен или на лъжлив път, в съответствие със своите желания.

Суфиите различават понятието Каза — универсална воля, вселенска сила и Кадр — индивидуална сила. Разбира се, индивидуалната сила в сравнение с универсалната е подобна на капка, сравнена с океана. Тя не може да устои на размаха на морските вълни, които я поглъщат. Обаче капката произлиза от същия източник, от който е и морето, и носи своя собствена сила и индивидуална воля да противостои на враждебните сили.

Ако поискаме да си изясним въпроса за индивидуалната и универсалната воля, можем да го направим и чрез дребните неща. Ако човек върви по улицата и повтаря: „Аз съм гладен. Ще отида в ресторант и ще хапна“ — в случая проявява индивидуална воля. Ако друг човек срещне на улицата просяк и си каже: „Този човек изглежда гладен и нещастен. Как да не му помогна? Искам да го видя поне малко щастлив“ — в този момент, когато желае доброто на другия, неговата воля става универсална воля. Причината е, че индивидуалната воля се ограничава да мисли само за себе си, но щом човек забрави за себе си, когато започне да мисли само за другите, тези ограничения се рушат и неговата воля става по-силна. Откъде са черпили воля учителите на човечеството, способни на велико съвършенство? От тяхната собствена воля, разширена от разрушаването на границите, които са били издигнати от мислите за собствения „Аз“. Това не означава, че човек е длъжен изцяло да се откаже да мисли за себе си, да не мисли за обяд и вечеря. „Азът“ присъства и човек трябва да „Азът“ присъства и човек трябва да мисли за него. В същото време, за да се развива, за да позволи на волята да расте — колкото повече забравя за себе си, толкова повече му се помага.

Съществуват хора, които избират пътя на отричането, без да правят добро нито на себе си нито на другите. Те приемат тезата, че доброто ще дойде отнякъде само, че някой друг ще го направи и когато те чувстват глад или друга нужда, някой ще дойде, ще ги нахрани и ще им помогне. Тяхното желание не е активно, те не му позволяват да се превърне във воля, оставайки на едно място, те са пасивни. Разбира се, разумната пасивност и смирение също могат да донесат чудесни плодове. Но много хора практикуват това чисто интелектуално. Качеството на светите хора е в това, че те приемат всичко, което им поднася живота, но у тях не се пораждат желания. Те приемат всичко: цветя и бодли; приемат всичко което идва. Виждат бодлите, но гледат на тях като на цветове. Те са доволни и от похвалите и от хулите, приемат както възхода, така и падението. Срещат живота такъв, какъвто е. Такъв е разумният път; неразумният начин е във всичко да виждаш трудности за себе си и да очакваш някога някой да дойде и да направи всичко. Това не е нищо друго освен разновидност на мързел, а не пасивност.

В Индия има една притча за човек, който лежи под вишневото дърво, от което се сипели презрели вишни и падали на земята до него, но той не се помръдвал. Той съзрял отдалече един минувач, познал го и му извикал: „Бъди така добър, ела по-близо до мен и ми сложи в устата вишна!“

На света има много хора, лишени от ентусиазъм и смелост, готови веднага да се предадат. Чрез бездействието им тяхната воля се разрушава и в края на краищата те стават безпомощни. Не бива да се сравнява духът на светеца и духът на безпомощния, макар че и двамата са станали смирени. Всъщност последният не е смирен, както не е смирен и онзи, който желае да яде вишни, но само ако друг му ги сложи направо в устата. Светецът не се грижи ял ли е или не; на него му е все едно.

Някои хора много се вълнуват дали ще се осъществят желанията им. С тази тревога сами разрушават желанията си, защото им оказват твърде голямо давление. Това е все едно да се защитава растението от слънцето и дъжда. Ако човек го защитава от тези явления, които помагат на растението да расте, то не може да разцъфти. Същото е и с желанието. Ако човек е много нетърпелив в своето желание и в същото време винаги се страхува, че то няма да се изпълни, той потъва в съмнения, страх и подозрения и по такъв начин губи собственото си желание.

Други, напротив, са готови да пожертват мило и драго заради най-дребното желание, заради цел, която в действителност не е важна за тях. Такъв човек подчинява всички свои мисли на желанието и прави всичко, което е по силите му, за да се осъществи. Такъв човек застава на пътя, който ние наричаме път на майстора. Той ще постигне успех и този успех ще донесе по-нататъшен успех. Ако един път е бил успешен, този успех привлича друг, по-голям успех. Но ако човек претърпи неуспех, неговият неуспех привлича още по-голям неуспех. Това се отнася и за хората, които вървят по пътя на постиженията: всяко постижение им дава по-големи сили да вървят напред, но когато тръгнат надолу, то всяка крачка ги води още по-надолу.

Възниква въпросът, кои стремежи и желания могат да се пренебрегват и кои трябва да се отглеждат. Длъжни сме да ги различаваме; ако нямаше различие, лесно ще бъде избран погрешен път. Такъв път може и да доведе до успех, но това ще бъде фалшив успех. Ако човек настоява да изпълни всеки свой стремеж и желание и вярва, че всичките ще се осъществят, това понякога може да е вярно, а понякога — не. На първо място трябва да се развие усет за различаване, за да се разбере кой път води към продължителното щастие, към най-голямото спокойствие, към най-великото постижение. А когато човек е различил и е избрал определено желание, той не трябва много да го анализира. Доста хора имат навик в продължение на цял ден да анализират всичко. Ако човек задържа едно желание десет години и всеки ден го анализира в ума си, той действа против него. Започва да гледа на него от друга гледна точка, опитва се да намери в собственото си желание някакви пропуски и в крайна сметка го разрушава по един или друг начин. За тези десет години неговото желание, което може би е могло да се осъществи, ще бъде разбито на парчета. Има много интелигентни хора, хора, които се съмняват, хора с аналитичен ум — те са най-големите врагове на своите желания.

Някои смятат, че не трябва да изказват в молитвите си своите желания, тъй като Бог знае всичко. Защо тогава да се молим на Бог, той знае какво и как трябва да се случи? Бог знае тайната на всяко сърце. Пък и нима не е егоистично да се изказва пред Бог някакво лично желание? Ако едно желание е добро, то трябва да се сбъдне само! Отговорът е следният: в действителност молитвата е припомняне на Бог, тя е като песен за Бога, който й се радва, чува я и си припомня. Но как нашата молитва, нашият незначителен глас достигат до Бога? Те достигат до Бога чрез нашите уши. Бог е вътре в нас. Ако нашата душа е способна да чуе гласа, то Бог също ще го чуе. Молитвата е най-добрият начин, най-красивата форма, която е в хармония с Бог и която ни помага да установим по-голяма близост между Бога и човека.

Нещо повече, не трябва твърде често и твърде дълго да мислим за нашето желание. Може да мечтаем за него, да си го представяме, да мислим постоянно, задържайки го в ума, като правим всичко възможно за неговото осъществяване, но това трябва да са върши със самообладание, спокойствие, търпение, доверие, лекота и без да се отдаваме на мъчителни размишления. Човек, който размишлява за своето желание с излишно упорство, го разрушава — то е подобно на прегряването или на прекаленото поливане на растения. Желанието се разрушава от онова, което трябва да му помага. Ако човек прекалено много се вживява по повод на своите желания, на него определено или не му достига търпение, или е обладан от твърде много съмнения и страхове — а всичко това убива желанието. За желанието трябва да се лелее непринудено, с радост, с надежда, с доверие и търпение. Съмненията са подобни на ръжда — те разяждат желанието. А страхът е още по-лош — той го разрушава. Ако човек няма способността да различава, ако не е уверен добро ли е или лошо неговото желание, ще се сбъдне ли или не, днес ще си каже: „Колко ми се иска това да се сбъдне!“, но утре ще рече: „На мен ми е все едно ще се сбъдне ли това или не?“, след седмица ще реши: „Искам това да се случи веднага“, а след месец: „Мен това повече не ме безпокои“. Това е същото, като да разпалваш огъня и в същото време го гасиш. Огънят изчезва и всеки път онзи, който гаси огъня, е длъжен отново да го разпалва.

Трябва да осъзнаем правилни ли са нашите желания или те зависят от нивото на нашата еволюция. Човек, който е на такова ниво от своята еволюция, че мисли само за удовлетворяване на ежедневните си нужди, не е длъжен да мисли, че трябва да се стреми към нещо по-голямо. Ако неговото сърце е склонно към определени желания, това не бива да го безпокои. Но ако той чувства в своето сърце: „Не, аз не съм длъжен да имам такива желания, аз мога да мисля за нещо по-възвишено“ — тогава наистина е длъжен да бъде готов да приеме последствията. И последствията ще бъдат такива, че ще му се наложи да премине през продължителни и тежки изпитания и ако това не го плаши, толкова по-добре.

В света има много неща, които искаме и от които се нуждаем, но не мислим непрестанно за тях. Ако нещо дойде — добре, а ако не — какво пък, известно време ще чувстваме неудобство, но и това чувство отминава. Не можем да отдадем целия си ум и мисли на едно желание ако сме напреднали по пътя на собствена си еволюция и се стремим към нещо по-голямо и велико от обикновените потребности, защото тази възвишена мечта ни се изплъзва. Ето защо великите поети, мислители и светци твърде често не притежават вещите, които са им нужни в ежедневието. Силата, която те притежават, би им помогнала да управляват целия свят, би накарала златото да дойде при тях в дома им и би могла да командва цяла армия — само да поискат. Но те не са способни да поискат от своя ум подобно нещо. Те желаят само онова, което се съгласува с тяхната собствена еволюция.

Всеки човек може да желае само онова, което е на нивото на неговата еволюция. Не може да се стреми към нещо, което е по-долу от неговата еволюция, дори ако го принуждават към това. Твърде често, стремейки се да помогна на човек в една или друга ситуация, аз му казвам: „Съсредоточи се над такъв и такъв обект“. Но ако човекът се окаже на по-високо ниво, той ще задейства само ума, докато сърцето му ще бъде другаде и нищо няма да се получи. Човек е способен да отдаде своето сърце, разум и цялото си същество само на онзи, който е на нивото на неговото еволюционно развитие; на онзи, който не му е равен, няма да успее да отдаде цялото си същество, а само част от мислите си. А какво е мисълта? Мисълта без чувства е безсилна, ако зад нея не стоят душата и духът.

Трябва да разберем, че нашето съкровено желание ще се различава от онова, от което се нуждаем в ежедневния живот. Не бива да смесваме едното с другото. Трябва да възприемаме нашите ежедневни нужди като нещо необходимо — в тях няма нищо лошо и ако наистина ни води нашето собствено желание, всичко е наред. Но висшето, съкровено желание ние сме длъжни да таим в душата си, да го поддържаме като нещо свято, дадено ни от Бога, да го отглеждаме внимателно и да го доведем до осъществяване. Нали именно изпълнението на съкровеното, най-добро и най-дълбоко желание е целта на живота на всеки един от нас!