Мистични медитации (Учението на суфите)

Живот след смъртта

Трудно е да се обясни в какво се състои животът в света на духа и е трудно да се изрече с думи, но можем да получим някаква представа, наблюдавайки живота на птиците, когато летят над гори и морета, над хълмове и долини, и които са в пълна хармония с природата и изразяват своята радост с песни. Такъв е животът на елените, бродещи в планини и гори, които пият вода от изворите, тичат под откритите простори от сутрин до залез и гледат към хоризонта. Слънцето ги ръководи, а луната им служи за светило. А сега да си представим нашия живот, животът на хората в претъпканите градове, дните им във фабриките и нощите зад залостени врати, далеч от Бога, далеч от природата, далеч дори от самите себе си — живот, изцяло погълнат от борбата за съществуване, борба, която няма край!

Какво представлява чистилището? В суфизма то се нарича наза и означава временно прекратяване на деятелността. Където има смърт, там винаги съществува и безмълвие и бездействие. То е като стрелките на часовник, които са престанали да вървят, нуждаят се от ремонт и дребната поправка ще ги приведе в действие. По такъв начин идва и импулсът на живота, проправя си път през облака на смъртта и пробужда душата да види светлината след мрака на нощта. Какво ще види душата в тази сияйна дневна светлина? Ще види самата себе си, жива както преди, със същото име и форми, но вече на по-високо ниво на развитие. В тази сфера душата намира много повече свобода и по-малко ограничения, отколкото е изпитвала в своя живот на земята. Сега пред душата се простира свят, който не й е чужд, а който тя сама е създала по време на живота си на земята. Онова, което душата е познавала като ум, сега се превръща в светлина за душата. Това, което на земята душата е наричала въображение, за нея става реалност. Ако този свят е свят на изкуството, това изкуство е създадено от душата. Ако в него липсва красота, това е предизвикано от пренебрежението на душата към красивото по време на пребиваването й на земята.

Картината на джанната — рая, представата за небесата и понятието за адските сфери се превръщат в истинско преживяване за душата. Никой не изпраща душата на това или онова място, така че заедно с много други души да се наслаждава или да страда за грехове. Всичко това е царство, което душата е създала сама, докато е била на земята, точно както някои птици създават гнезда, за да живеят в тях през зимата. Непосредствено след гроба започва зимата за душата. Тя прекарва тази зима в свят, който сама е създала — дали е приятен или неприятен, зависи от самата душа. Някой може да се поинтересува еднакво ли живеят душите в този свят, който са създали. Не. Как може да бъде еднакво? Умът, чиято тайна е известна на малцина, този ум може да бъде толкова огромен, колкото света, дори по-голям. Този ум може да вмести в себе си всичко, което съществува в света и даже онова, което съдържа в себе си вселената. Разбирането на природата на ума разширява кръгозора на човека. Когато стигнеш до същината, първоначално възниква объркване, но след това природата на Бог, която е феномен сам по себе си, се разкрива пред нас.

Хората често се интересуват каква връзка съществува между душата, напускаща земята и онези, които още са на нея. Без съмнение, съществува стена, която разделя тези, които са на земята, от онези, които са в друго измерение. Но сърдечната връзка както преди остава цяла и не се разрушава дотогава, докато се запазва взаимната симпатия. Но можем да се запитаме защо любещият, който е напуснал тази земя, нищо не знае за състоянието на своите близки от другата страна? Знае, но го знае само душата, а воалът на илюзиите на физическия свят обвива сърцата, затова те не могат да получат ясни образи. Също така, това не е само връзка на любов и симпатия; това е и вяра в задгробния живот, преминаваща в твърдо убеждение, именно тя дава на онези, които са още на земята, информация за техните любими същества, преминали от другата страна. Тези, които отричат задгробния живот, сами лишават себе си от това знание, което е същността на всички учения. За този, който е преминал от земята на другата страна, е лесно да влезе в контакт с хората, които са на земята, тъй като той има един воал по-малко.

Душата пътешества постоянно. В каквото и измерение да се намира, тя през цялото време е на път. И в това пътешествие тя има цел, която трябва да достигне; в една цел се съдържат и са скрити безброй цели.

Ако някакви цели останат неосъществени по време на живота на земята, те се достигат по време на по-нататъшното пътешествие в света на духа, тъй като нищо от това, за което някога е мечтало човешкото сърце, не остава несбъднато. Ако то не се осъществи тук, постига се в отвъдния свят. Страстното желание на душата е Божие желание; малко или голямо, правилно или неправилно, в определен момент то се осъществява. Ако този момент не настъпва, когато душата се намира в земното измерение, настъпва за душата в света на духа.

Душата потвърждава своя божествен произход във всички измерения на съществуването, създавайки за себе си всичко, за което мечтае, изпълнявайки всички желания на сърцето, притегляйки и привличайки към себе си всичко, което иска. Източникът на душата е съвършен, както и нейната цел. Ето защо дори в своето ограничено състояние душата носи в себе си искрата на съвършенството. Природата на съвършенството е такава, че не остават никакви желания. Даже в ограничеността, която душата изпитва на земята, където води живот изпълнен с ограничения, нейното единствено желание си остава съвършенството. И всяко желание се удовлетворява, защото Единственият Съвършен, дори в света на многообразието, прави всичко възможно, за да познае съвършенството.

Условията в другия свят приличат много на сънища. Насън човек не се възприема много по-различен, отколкото е в ежедневието, с изключение на някои случай и някои моменти. Това си има своите причини. Но в следващия свят силата на душата е много по-голяма, отколкото в нашия свят на ограничения. Душата в другия свят става по-зряла и открива в себе си сила, за която не е подозирала по време на земния си живот — сила да създава и да твори всичко, което желае. И тъй като движенията й не са така сковани в пространството и времето, за нея става възможно да достигне и да направи онова, което й е било трудно да постигне в земното измерение.

Що се отнася до идеите за превъплъщаването, когато в древността индусите казвали на злия човек: „Следващия път, когато се родиш, ти ще си куче или маймуна“ — с това обяснявали на човек, който не знае нищо за отвъдния живот, че животинските качества са наследство от животинския свят, затова той повече няма да може да се появи пред своите другари в образа на човек, а само във вид на животно. Когато казвали на добрия човек: „Твоите добри дела ще ти позволят да се родиш отново още по-добър“ — те му обяснявали двата крайни полюса на душата, че нито едно добро дело не пропада даром; за човека, който не знае на какво да се надява в отвъдния живот и който познава живота само в неговата земна форма, ще е утешение да узнае, че цялото добро, което е сторил, ще му се върне. В този смисъл теорията, обяснена по такъв начин, е истинна.

Различието съществува само в думите. Душата, която идва отгоре, няма нито име, нито форма, нито каквато и да е индивидуалност. За душата няма разлика как ще я наричат. Тъй като няма име, тя може просто да приеме името на този костюм, с който са я облекли; такава е природата на живота. Мантията на съдиите, облечена на даден човек, го прави съдия, а полицейската униформа го прави полицай. Но съдията не се е родил съдия, а полицаят — полицай. Те са се родили безименни на земята, макар и не безформени. Разграниченията и различията принадлежат на нисшия свят, а не на висшия, и затова суфият не се обявява против идеята за превъплъщаването. Разликата е в думите. Трябва предвидливо да държим вратата отворена за душите, които искат да влязат в царството Божие, за да не се чувстват сковани от догмата, че след напускането на земното измерение са обречени да бъдат дръпнати назад от своята карма. Душата на човека е Божия искра и макар Бог да е безпомощен на земята, Той е всемогъщ на небесата, и учейки хората на молитвата: „Да бъде Царството ти, да бъде Волята ти, както на Небето, така и на Земята“, Христос е дал ключ, с който да се отворят портите, зад които е тайната на тази всемогъща сила и съвършена мъдрост, които издигат душата над всички ограничения.

В крайна сметка душата се издига до равнището, което е било равнище на нейния идеал и осъществява или довършва делото, за което е мечтала на земята. И в духовния свят има трудности при извършването или достигането на нещата, макар че са по-малко, отколкото на земята. Законите на онзи свят се различават от законите на нашия ограничен свят и там душите ще намерят в изобилие всичко, което не им е достигало тук.

Прекрасното изображение на духовния свят можем да открием в историята на Кришна. Пастирките (гопи) от Бриндабана все се молели на Кришна да танцува с тях. Кришна се усмихвал и казвал, че в нощта на пълнолуние ще го направи. Всичките гопи се събрали в долината на Бриндабана и тогава се случило чудо: всички гопи, които се оказали там, до една танцували с Кришна. Мечтата на всяка една от тях се сбъднала. Това е символично учение, което обяснява, че божествената Същност може да се намери във всяка душа.

Спокойствието на духа е непостижимо за ума, който е запознат, само със законите на физическия свят. Индивидуалността, явяваща се тук като ограничено същество, там е голяма като света, душата е личност тук, а там е планета. Когато някой разглежда безпомощността на това измерение, не може дори за миг да си представи величието, лекотата, удобствата, благоприятните условия и възможностите в следващия свят. И тук всичко е в човешката природа — тя е такава, че онова, което е неизвестно за човек, не значи нищо за него. Веднъж при Хазрат Али дошъл един песимист и казал: „Наистина ли съществува задгробният живот, за който ни говориш, предписвайки ни да се въздържаме от онова, което искаме, да водим благодетелен и благочестив живот? Ами ако няма никакъв задгробен живот?“ Али отговорил: „Ако няма задгробен живот, тогава аз ще се окажа в такова положение, в каквото си и ти. Но ако съществува задгробен живот, аз ще спечеля, а ти ще загубиш!“ Животът живее, а смъртта умира; този, който живее, ще бъде жив, ще трябва да живее; няма алтернатива.

Проявлението е хубав сън, илюзия, предизвикана от наслояване на покривало над покривало. Душата е обвита с хиляди воали. Те не носят щастие на душата, а причиняват само опиянение. Колкото повече душата се отдалечава от своя източник, толкова по-силно е опиянението. В известен смисъл това опиянение способства за пътешествието на душата към изпълнение на нейната цел, но целта на душата се постига посредством страстен стремеж. Към какво страстно се стреми тя? Към яснота. И как се постига тази яснота? Като се свалят воалите, обвиващи душата и отделящи я от нейния истински източник и цел. Какво освобождава душата от воала на илюзиите? Промяната, наречена смърт. Това изменение може да стане с душата независимо от нейното желание и тогава се нарича смърт. Това е твърде неприятно преживяване, като да изтръгнеш от пияния бутилката вино — първоначално е твърде болезнено за него. Това изменение може да се осъществи и по волята на душата, която отхвърля обкръжаващите я воали и достига до усещането за яснота още приживе на земята, макар и за миг. Усещането, което душата, опиянена от илюзии, достига след милиони и милиони години, все пак не е съвсем същото.

Преживяването на първото е фана — унищожение, а осъществяването на второто — бака, възкресение. Душата, привличана от магнетичната сила на божествения Дух, се влива в него с радост, неописуема с думи, подобно на любящо сърце, отдаващо се в ръцете на любимия. Дълбочината на радостта е толкова голяма, че нищо от онова, което душата някога е преживявала, не е водело до такова забравяне на личния „аз“. Това отхвърляне на „аз-а“ се превръща в истинско самоосъзнаване.

В този момент душата напълно осъзнава: „Аз съществувам“. Само душа, която съзнателно достига този стадий на осъзнаване, изпитва най-висшите изживявания. То е като разликата между човек, който пътешества с определена цел, радва се на всяка крачка и на всяко преживяване и се наслаждава на всеки миг от своето пътешествие, приближавайки все повече целта, и човек, който никога не е пътешествал.

Мистичният смисъл възкресението

Какво е точното значение на възкресението, описвано в Библията? Възкресение е онзи миг след смъртта, когато душата осъзнава всички свои преживявания. Тъй като душата е свързана с всичко във вселената, индивидуалното възкресение е вселенско възкресение. Когато Христос възкръснал от мъртвите, той казал: „Който повярва… ще бъда спасен“. Мъртъв е онзи, който не е осъзнал безсмъртието си. Възкръсва онзи, който съзнава своето безсмъртие. И думите на Христос означават, че този, който е познал Бога, е познал и безсмъртието и никога няма да умре, и че онези, които вярват в Бог, които познават Бога — никога не умират. Какво е смъртта може да разбере само човекът. Птиците и зверовете чувстват само неподвижност, настъпваща в резултат на смъртта, чувстват липсата на живот, но не осъзнават в действителност какво представлява смъртта. Аз съм виждал птица, която, когато нейният самец беше прострелян и падна мъртъв, се спусна до него, побутна го с клюна си и когато почувства, че е неподвижен и безжизнен, отпусна глава и умря, преди ловецът да се приближи. Виждал съм как едно куче умря веднага, когато видя мъртвия си другар, с който живееше заедно. И все пак животните чувстват само неподвижността, липсата на другар. Те не могат напълно да осъзнаят истинската природа на смъртта.

На Изток суфиите често строят своите домове или колиби около гробищата и в джунглите, така че наблюдавайки смъртта да помнят, че е време да преодолеят смъртта, за да осъзнаят своето безсмъртие след смъртта. Отново и отново през вековете се появява човек, в образа на светец, за да пробуди човечеството за опознае своето безсмъртие. Ако целият смисъл на възкресението се свеждаше само до това, че след своята смърт Христос е възкръснал, това щеше да е просто разказ, в който можем да вярваме или да не вярваме. Ако в него биха вярвали просто така, то колко дълго би могла да продължи такава вяра? Неговият урок е много по-значителен. Става дума за възкресение от този смъртен живот към живот отвъд смъртта. Тези, които са възкръснали за безсмъртното единно Битие, където няма различие между мъжа и жената, брата и сестрата, майката и детето, всички са деца на възкресението.

Историята разказва, че когато Мария Магдалена с другата Мария дошли до гроба, където положили Христос, намерили камъка, поставен пред гробницата, отместен; надниквайки, видели неговото покривало и дреха свити, лежащи на друго място. Тялото на Христос го нямало. Камъкът е същият, за който се говори и в индийските митове. Бог Кришна се нарича Гирвара — владетелят на камъните, повдигащият камъните. С този камък е потисната всяка индивидуална душа в света; този камък е външният „аз“. Когато той се отмести, човек се издига до безсмъртието. И над какво всъщност се издига? Над тялото и над ума; покривалото и дрехата, лежащи отделно, символизират тялото и ума.

Великите поети, музиканти и писатели често се издигат над своето тяло. Те не осъзнават къде са, толкова дълбоко са погълнати от своето въображение, че губят усещането за своето физическо съществувание. Но и те не могат да се издигнат над ума. Когато съзнанието се издигне над ума, над мислите, тогава то е свободно; тогава е активно в своята собствена стихия и висшето съзнание може да се прояви чрез ума.

Издигането до такова съзнание, в което липсват разграничения, е най-висшата степен на възкресението. Но има и други нива, подобни на онова, както в асансьора не можем да се изкачим на седмия етаж, без да минем покрай втория, третия, четвъртия и всички други етажи. Това е възкресение, при което точният двойник на физическото тяло върви, седи и може да прави всичко, което прави физическото тяло. Суфиите наричат това алам-е миткал. Има мистици, овладели това до такова съвършенство, че са станали напълно независими от своето физическо тяло. Няма смърт, ако се овладее тялото. Когато поетът пише стихове, неговата жена, неговият слуга, стотици хора могат да минат пред очите му, но той няма да ги види; дори няма да разбере, че има някой редом с него. Ако любовта към поезията може да направи всичко това, то колко неща може да направи любовта към вътрешния живот, към потапянето във вътрешния свят, към обръщане на съзнанието навътре!

В Евангелието е казано, че след възкресението Христос няколко пъти се появявал пред свои ученици. Това е преживяване, достъпно за всеки човек, който практикува съсредоточаване и се занимава с медитация — той вижда онова, което държи в съзнанието си, не само с вътрешния си взор, но и външно, с очите си. Това е първият урок, който получава всеки мистик. Учениците, загубили себе си, потънали в мисли за Христос, не могли да не Го видят!

Христос казал: „Докоснете ме и ме вижте; понеже духът няма плът и кости, а аз имам“. Думата „дух“ има много значения. Тя се използва за призрак или за душа, но в действителност означава същност, която е противоположна на веществото; проявленията на духа във всички отношения са противоположни на материята.

Всичко, което е видяно с очи, възкръсва в тях. Ако някой ни напомни за даден човек, дори съвсем да сме го забравили, той изниква пред очите ни и ние го виждаме в оня дом, на онова място, където сме го видели преди. Не го виждаме с физическите си очи, а с онези очи, които са вътре в нас. Материалистите могат да кажат, че всичко това възниква в нашия ум, но как може умът да вмести в себе си толкова много, хиляди, милиони неща и същества? Няма съмнение, че без специална подготовка човек не може да види духа, но нали в съня си вижда себе си, открива себе си в различно обкръжение, в общество от различни хора. И ако някой каже: „Това е само сън“ — аз ще отговоря: „Кое наричате сън? Наричате съня сън, когато бодърствате и когато е в контраст с онова, което ви обкръжава; тогава казвате: «Бил е сън; иначе би останало с мен, а там всичко беше друго». Но ако в същото време, докато спите, някой дойде до вас и каже: «Това е сън» — вие за нищо на света не бихте му повярвали“.

Възкресението е издигане до онзи истински живот, до онова истинско съществуване, на което сред всички други неща и същества можем единствено да се доверим, защото винаги е неизменно, винаги е с нас и винаги ще бъде.

Символът на кръста

Мнозина предполагат, че този символ идва от времето на Исус Христос. Няма съмнение, че той е станал широко известен след идването в света на Христос, но в действителност, символът е много древен, използван е от мистиците през различните епохи и през всички векове. Той носи много мистични значения.

Кръстът е комбинация от вертикална и хоризонтална линия. Всичко, което съществува, произхожда от тези две линии и заема хоризонтално или вертикално положение. Това може да се види и в листата, развиващи се на дължина и на ширина. Затова в своето първо значение кръстът е символ на проявеното. Той символизира и пътешествието към духовния идеал и няма по-добро изображение на това пътешествие от кръста.

Всеки път, когато човек започне да говори или да действа в името на истината, забелязва, че пътят му е преграден. На неговия път стои кръст. Изречи истината пред народа, пред лицето на целия свят и кръстът — преграда ще се превърне в отговор на народа или на света, като противодействие на говорещия. Така другата страна на тайнството на кръста е животът на учителя. Кръстът символизира всичко, с което ще му се наложи да се срещне, донасяйки в света посланието на истината.

Има още една велика тайна на кръста, която много малко е разбрана. Навсякъде извън нас има пространство — пространство, което може да вмества, да съдържа в себе си. Но и вътре в нас има пространство, водещо в друго направление. Освен символичните значения, кръстът е и природен знак, който човек от край време е създавал, изхождайки от своите художествени или умствени способности. Такава е природата на светлината — да разпространява своите лъчи, особено ако тази светлина е съвършена. Ако гледаме към слънцето, особено към залязващото слънце, можем да видим линии, образуващите се и на небето и на земята. В началото се вижда една права линия, но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим как от първата вертикална линия се ражда хоризонталната. Наблюдавайки светлината внимателно, осъзнаваш, че това е самата нейна природа — да образува вертикални и хоризонтални линии. И щом като природа на външната светлина е да образува кръст, такава е и природата на вътрешната светлина. Външната светлина е отражение на вътрешната и в това се крие природата на вътрешната светлина, изразена във външната. Всъщност, вътрешната светлина не е просто проявена във външната, а външната светлина е олицетворение на вътрешната. Ако наблюдаваме природата, можем да забележим, че формата на дърветата, растенията и цветята, формите на животните и птиците, и накрая завършената форма на човека всъщност представляват кръст. Един кръст може да се открие, ако разгледаме структурата на човешката глава. Друг кръст представлява цялата човешка фигура. Винаги хоризонталната и вертикалната линия създават символа на кръст, а няма форма, която да не съдържа в себе си хоризонтална и вертикална линия. Точно тези два различни аспекта или направления образуват кръста.

Нека да преминем към едно от първите споменати тайнства, а именно към пътешествието на човека по пътя на духовното съвършенство. То може да бъде определено като кръст: първо, човешкото его, „азът“ е негов враг и стои като препятствие по пътя на неговото придвижване. Чувства като прекомерна гордост, тщеславие, егоизъм, ревност, завист и презрение са чувства, които нараняват другите и разрушават живота на самия човек и го изпълват с онова страдание, което се поражда от егоистичните лични чувства — т.е. от егото на човека. Колкото по-егоистичен е човек, колкото е по-самодоволен, толкова по-нещастен е неговият живот, и толкова по-нещастен прави той живота на другите. Това его или нафс е естествена част от развитието на човека — колкото повече човек опознава света, толкова по-егоистичен става, колкото повече разбира и придобива опит в света, толкова по-голяма става неговата алчност.

Не е истина, че когато се ражда, човек носи със себе си своите постъпки. Той идва в света невинен, с усмивката на младенец, приятел на всеки, който се окаже наоколо, готов да отправи любящ поглед към всички, независимо богати или бедни, приятели или врагове, пленен от света във всичките му проявления. Именно тези качества на детето привличат към него всяка душа. По-късно същата душа, която е дошла с чисто сърце, чисто изражение и красота във всяко движение, в зависимост от окръжаващите условия развива в своята природа качества, които се оказват пагубни и вредни за самата нея и за обкръжаващите. Именно в света, в процеса на своето израстване, човек създава своя нафс. Но в дълбочината на сърцето си запазва онази добродетел, която е божествена добродетел и онази праведност, която наследява от божествения Създател.

Стремежът към радост, покой и мир остава в него. Затова казваме, че в човека има две страни: едната е скрита в дълбините на неговото сърце, а другата се развива след раждането му. Тогава възникват конфликтите, борбата между двете природи, когато истинската природа започва да чувства някаква тъга. Тя иска да срещне доброта у другите, търси мир и покой в живота и когато не може да го достигне, в нея се поражда вътрешен безпорядък. Човек създава сам вътрешната дисхармония в душата си и след това се обръща към другите. Той не е удовлетворен нито от своя собствен живот, нито от обкръжаващите го, защото чувства недоволство от тях, макар че причината за недоволството обикновено е в него. Каквото направи човек, то се връща обратно при него, независимо, че той не го съзнава. Човек мисли, че другият е длъжен да му даде онова, за което жадува в дълбините на своето същество: любов, доброта, справедливост, хармония и мир; но когато нещата стигнат до даване, той не дава, защото живее живот, който сам е създал. Това показва, че във всеки човек се създава същност, и тази същност е нафс. Фактически това е същото, като понятието за Сатаната, срещано във всички свещени писания и традиции.

Хората често разделят света между две духовни начала: по-малката част на човечеството — Бог, а по-голямата част — Сатана, допускайки, че Сатаната притежава върховна власт над душата, по-значителна от тази на Бога. Но ако вникнем в значението на думата „Сатана“, ще ни стане ясно, че той е духът на заблудата, който се е събирал и натрупвал в човека от момента на неговото раждане, това е неговият нафс, който действа като Сатана, отклонявайки го постоянно от пътя, закривайки очите на неговото сърце за светлината на истината. Щом като в живота на човека настъпи поврат, щом той започне по-задълбочено да се вглежда в живота, щом започне да се приобщава към доброто, като не само го получава, но и го отдава, щом започне да се радва не само когато другите изпитват симпатия към него, но и на своята симпатия към тях, тогава настъпва времето, когато започва да вижда този дух на Сатаната отделно от своето истинско, изначално същество, като нещо, което е в постоянен конфликт с неговата вродена сила, свобода и наклонности. И тогава вижда, че може да прави онова, което иска, а от време на време онзи дух го овладява и не му позволява. Понякога човек се оказва слаб в тази борба, а понякога — силен. Когато се прояви като силен в тази битка, той се чувства благодарен и удовлетворен, а когато проявява слабост, се разкайва, срамува се и желае да се промени.

Именно в това време настъпва новата епоха в живота на човека, от този момент започва постоянният конфликт между самия него и онзи дух, който изгражда егото му. Това е конфликтът, това е препятствието пред вродения му характер, пред вродената му склонност да сътворява добрина и справедливост. И той постоянно се сблъсква с този дух, защото е бил сътворен в собственото му сърце и е станал част от неговото същество. Този дух е много цялостна и материална същност, толкова реална, колкото човек усеща самия себе си, често пъти дори по-реална, и нещо вътре в него, в дълбините на неговото същество старателно е прикрито от тази същност. И този постоянен конфликтът между неговия истински, изначален „Аз“ и онзи „аз“, който спъва духовната еволюция на човека, се изобразява във формата на кръст.

Човек носи този кръст по пътя на своето усъвършенстване. Грубите страсти, любовта към комфорта и поддаването на гнева и раздразнението е онова, което на първо място трябва да преодолее и когато го победи, следващото, с което ще му се наложи да се сблъска, ще се окаже още по-неуловим враг, защото живее в неговия ум — и това е зависимостта му от това, което казват другите, от мнението на околните. Той се стреми да знае мнението на всеки човек за него — какво говорят другите и не са ли накърнили с нещо положението и достойнството му. Тук същият враг, нафс, заема друга позиция и пак води до разпъването на кръст. И борбата с този нафс продължава дотогава, докато не дойде разбирането, че в съзерцаването на Бога не съществува никакъв „аз“.

Това е и истинското разпятие, но заедно с него има още едно, което винаги го съпътства и което всяка душа е длъжна да изпита, тъй като съвършенството и освобождението на всяка душа зависят от него. Това е разпятие на онази част от човешкото същество, която човек е създал в себе си и която не е неговия истински „Аз“, макар че в процеса на придвижването винаги изглежда, че човек сам разпъва себе си. Тайнството на разпятието е в изчезването, в унищожаването не на истинския, а на фалшивия „аз“, на лъжливата представа за себе си, която човек винаги е лелеял в сърцето си и на която е позволявал да го измъчва през целия му живот. Нима не наблюдаваме това сред нашите приятели и познати? Онези, които ни привличат и онези, които обичаме, и на които дълбоко се възхищаваме, винаги притежават едно-единствено качество, което действително може да ни привлече: индивидуалност. Работата не е в това, че тяхната самоотверженост ни привлича, а че онова, което ни отблъсква в живота на обкръжаващите ни, не е нещо друго, освен прекалената надутост на нафса или иначе казано — плътността и тежестта на онзи самосъздаден дух или его.

Малко са онези, които разбират учението на Христос: „Блажени са бедните духом“. Той има предвид не бедните от божествения дух, а бедните от този самосъздаден дух; онези, които са бедни откъм самосъздадения дух, са богати с божествен дух. Ето защо плътността на духа може да се нарече нафс, но по-подходяща е думата его. Винаги съществуват две тенденции: едната — към искреност, другата — към лицемерие и лъжи. Те действат заедно. Лъжата и истината съществуват една до друга в живота и в природата. Там, където има истинско злато, има и фалшиво, където има истински диаманти, има и имитация на брилянти, където има искрени хора, има и лицемери и във всеки аспект на живота — в духовната сфера, при овладяване на знанията, в изкуството и науката можем да открием както искреност, така и лицемерие. И единственият начин да разберем истинското духовно развитие е да разберем степента на самоотвержеността, защото човек по какъвто и начин да претендира за духовност и да иска да бъде благочестив, набожен или добродетелен, нищо не може да скрие неговата истинска природа. Егото постоянно се стреми да изскочи навън от неговия контрол и ако човекът е лицемер, не би могъл да го скрие. Така, както фалшивият брилянт, колкото и да блести, се оказва мъждив в сравнение с истинския и ако бъде изпитан и проверен, ще се разбере, че е фалшификат, така и истинското духовно издигане трябва да се потвърждава от личността на душата. Именно личността удостоверява докоснал ли се е човек до онази най-обширна сфера, където „аз-ът“ не съществува.

Следващата още по-голяма мистерия на кръста може да се проследи в живота на месиите, пророците и светците. Преди всичко, никой, който не е бил разпънат, няма да влезе в царството Божие. В своята поема великият персийски поет Ираки разказва как дошъл до вратата на Възлюбления, почукал и глас отговорил: „В това жилище повече няма място за който и да е. Връщай се там, откъдето си дошъл“ — и той се върнал обратно. Сетне, След дълго време и след преминаване през процес на носене на кръста и след като бил разпънат, той отишъл отново, но този път изпълнен с дух на самозабрава, почукал на врата и чул думите: „Кой си ти?“ — той отговорил: „Ти си единственият, защото повече никой не съществува, освен Теб“. И Бог каза: „Влез в това жилище, защото то ти принадлежи“.

Именно тази самозабрава, когато дори мисълта за собствения „аз“ не възниква, когато той е мъртъв, представлява осъзнаване за Бога. В някаква степен този дух може да се намери и в обикновения обичащ и обичан човек, когато обича другия с цялото си сърце. У онзи, който казва: „Аз те обичам, но само до определена граница; аз те обичам, но ти давам шест пенса и оставям толкова за себе си; аз те обичам, но ще запазя определена дистанция, никога няма да дойда близо до теб; ние сме две отделни същества“ — неговата любов е смесена с неговия „аз“. Дотогава, докато съществува разделение, любовта не изпълнява напълно своята роля. Любовта завършва своето дело, когато разперва криле и скрива „аз-а“ на човека от неговите собствени очи. Това е моментът, когато любовта се сбъдва. Същото става и в живота на светците, които обичат Бога не само докато повтарят и демонстрират това, а до такава степен, че забравят себе си. Това е такова ниво на осъзнаване, което може да бъде наречено кръст.

Но след това такива души срещат кръст навсякъде; всяка крачка, която правят, е кръст, разпятие. Макар че живеят предимно в свят, изпълнен с лъжи, измама, вероломство и егоизъм, всяка крачка, която правят, всичките им постъпки, всичко, което казват или мислят, доказва, че очите и сърцата им са открити за нещо, което се отличава от онова, което вижда светът. В това е постоянният конфликт. Да се живее в света, да се живее сред светските хора и все пак да гледаш към жилището, което е друго. Даже ако се опитат да говорят за това, не намират думи. Словата нямат сила да изразят истината. Езикът е твърде неадекватен, за да даде реална представа за далечната истина. Както е казано във Ведите, светът е майя. Майя означава нещо нереално. За тези души, кои започнат да виждат реалността, светът във висша степен става нереален и когато сравняват света с истинската реалност, той им се струва още по-нереален. Нито едно обикновено същество не е в състояние да си представи до каква степен този свят разгалва своята същност в очите им.

В света подобни хора, които се показват добри, но още не са достигнали духовно съвършенство, които са чувствителни, нежни и мили, виждат как постъпва с тях светът, как не ги разбират, как егоистите забравят всичко хубаво, а онзи, който е великодушен, е длъжен да дава все повече и повече; как този, който служи, е длъжен да служи все повече и повече, този, който обича, трябва да обича все повече и повече, а светът все не е удовлетворен. Колко нервен е животът за такива хора! И помислете за тези, които са достигнали такава степен на осъзнаване, когато възниква огромна пропаст между реалността и нереалността, и чийто език става непонятен, когато достигат това осъзнаване, тъй че те са принудени да говорят на език, който не е техен собствен и казват неща, различни от онова, което осъзнават. Това е повече от кръст. Не само на Исус Христос му се е наложило да носи кръста. Всеки учител, чиято участ е да предаде послания, носи кръст.

Но тогава може да попитате, защо учителите на човечеството, идвали в продължение на векове и обречени да носят тежък кръст, не са оставали в гората, в пещерите, в планините, защо са живели в света? Руми е описал това състояние в прекрасен образ. Той разказва защо мелодията на тръстиковата флейта толкова дълбоко прониква в нашите сърца. Защото първо флейтата трябва да се отреже от родното стъбло, а след това да се направят дупчици в нейното сърце, тъй че сърцето се разбива и тя започва да плаче. Съвсем същото става с духа на посланика, с духа на учителя: благодарение на поемането и носенето на кръста неговият „аз“ става като куха тръстика. Това дава възможност на музиканта да го използва, за да изсвири своята мелодия. Ако вътре остане още нещо, музикантът не би могъл да го използва.

Бог говори с всеки, не само с месиите и учителите. Той говори на всяко сърце, но не всяко сърце Го чува. Този глас е по-силен от гръм и неговата светлина е по-ярка от слънцето, но само ако можеш да го чуеш, ако можеш да го видиш. За да чуе и види Бога, човекът трябва да премахне стената, преградата, която той е издигнал от своя „аз“. Тогава той става флейта, на която божественият музикант може да свири музиката на Орфей, способна да очарова дори сърце на камък. Тогава човек се изкачва от кръста във вечния живот.

Орфей

В легендите на древните гърци, а и в тези на индусите, персите и египтяните винаги има дълбок смисъл. Много е интересно да се види, че изкуството на гърците, което само по себе си е прекрасно, има много по-дълбоко значение, отколкото може да ни се стори на пръв поглед. Изучавайки го, ние придобиваме ключ към тази древна култура.

Като пример може да ни послужи символичният смисъл на легендата за Орфей. Първата част на това предание ни учи, че няма нещо, което човек веднъж е пожелал от цялото си сърце, което да бъде загубено за него завинаги. Даже ако обектът на любовта, някога желан за човека, е заключен в най-тъмните дълбини на земята, където само разумът може да види, но не и очите, и тогава той може бъде достигнат, ако сме достатъчно целеустремени. Следващото нещо, което узнаваме, е, че за достигането на желаното само любов не е недостатъчна, необходима е и мъдрост, онази мъдрост, която ражда хармония и ни синхронизира в съгласие с космическите сили, като помага на човека да достигне желаното.

Мъдреците от всички епохи и държави приемали за истина, че онзи, който овладее науката на звука, знае науката за целостта на живота. В тази насока призивът на Орфей към бога означава, че той е влязъл в съприкосновение с всички хармониращи сили, които ако се обединят, могат да го доведат до обекта, към който се стреми. Но най-пленителната част на легендата от художествена и философска гледна точка е краят. Орфей се отправил на път, водейки със себе си Евридика, като обещал, че няма да се обръща назад, защото в мига, в който се обърне, завинаги ще му отнемат Евридика. Смисълът е, че тайната на всяко достижение се състои във вярата. Ако вярата на човека извърви деветдесет и девет мили и само една миля остане до желаната цел, дори в този миг, ако той изпита съмнение, вече е невъзможно да достигне целта. Тази легенда ни дава голям урок — урок, който може да ни ползва във всичко, което нравим в живота, във всяка житейска стъпка — за да постигнем нещо, трябва да вярваме! Даже най-малкият недостиг на вяра, най-малкото съмнение унищожават всичко, което сме направили.

„Вярата в истината е светлина, а съмнението — тъма“.

Тайната на съня

В нашия свят най-добрият приятел на детето е този, който му помага да заспи. Колкото и играчки да подаряваме на детето, колкото и кукли и сладкиши да му даваме, детето е благодарно най-много на човека, който му помага да заспи. Когато благословената ръка на майката го люлее, за детето това е от най-голяма полза, защото в такива моменти то е най-щастливо. Ако болните или страдащите могат да заспят, те са щастливи. Тогава цялата им болка си отива. Ако могат да заспят, те чувстват, че ще понесат всичко. Ето защо молят лекаря да им даде лекарство, за да заспят. Ако на човек му предложат царски дворец с всички удоволствия, целия разкош, най-прекрасното обкръжение и най-добрата храна, при условие че не бива да спи, той ще откаже: „Не ми трябва дворец, избирам съня“. Разликата между щастливите и нещастните е в това, че нещастните не могат да спят. За съжаление, грижите, безпокойството и тревогите са отнесли съня им. Какво кара хората да прибягват до алкохол и наркотици? Само липсата на сън. Когато човек употребява алкохол, изпада в повърхностен сън, предизвикан от силния стимулатор. Неговите ръце и крака спят. Той не може да говори ясно, да върви по права линия и пада. Радостта от този сън е толкова голяма, че ако човек веднъж се е напил, иска му се да опита отново. Хиляди пъти се кълне, че няма да пие, но всичко се повтаря отново.

В една от поемите на Руми се казва: „О, сън, всяка нощ ти освобождаваш пленника от оковите!“ Пленникът, докато спи, не осъзнава своя плен, той е свободен. Нещастният не е нещастен, а доволен. Страдащият не усеща болки или мъка. Това ни показва, че нито болката, нито нещастията са присъщи на душата. Ако беше така, винаги щяха да се проявяват, докато тялото спи. Душата не чувства страданието на тялото и ума. Когато човек се събужда, душата започва да усеща, че е обхваната от болка и нещастие. Всичко това ни помага да разберем великата благодат на съня. И тази велика благодат е дар, както всичко хубаво в живота ни. На нас не ни се налага да плащаме за сън. Даваме хиляди за скъпоценности — за безполезни камъни, докато можем да си купи хляба за грошове. Човек не знае каква голяма ценност е сънят, защото ползата от него не може да се види или да се пипне. Ако човек е зает, ако има работа, която му носи пари, може да се занимава с нея дори за сметка на съня, защото е доволен, че получава много пари. А не забелязва какво му дава сънят.

Когато спим, обикновено минаваме през две състояния: сънуване и дълбок сън. Сънуването е безконтролна дейност на ума. Когато сме будни и нашият ум работи без контрол, той ни показва картини, извиращи от хранилището на нашите впечатления и ние го наричаме въображение. Когато контролираме дейността на ума, наричаме това мислене. Картините на въображението, идващи по време на сън, наричаме съновидения. Не ги определяме като реалност, защото будното състояние ни показва други неща. Но докато спим, сънят за нас е абсолютно реален. По време на дълбок сън човек обикновено не осъзнава нищо, а когато се събуди се чувства свеж и обновен. Какво правим, когато заспиваме бързо? В това време душата се освобождава от ума и тялото. Тя става свободна. Отправя се към своя собствен свят, към висшите сфери, радва се на пребиваването си там и се чувства щастлива. Тя преживява цялото щастие, цялото благословение и спокойствие, които са там.

Освен сънищата и дълбокия сън при нас могат да дойдат и видения. Можем да ги видим, когато по време на сън душата действа активно във висшите сфери. Онова, което тя вижда там, бива интерпретирано от ума в алегорични картини. Душата вижда ясно истинските неща и онова, което достига до ума от тези впечатления, малко или много съответства на онова, което душата вижда. Ето защо възприемаме нещата под формата на картини, алегории и метафори, които мъдрецът може да изтълкува, защото знае езика на тези сфери. Ако види себе си да се изкачва или слиза от планината, ако види себе си в дрипи или в разкошен палат, в самолет или в пустиня, той знае какво означава видяното. А невежият човек не знае. Той мисли, че е било сън и нищо повече Човек вижда в сънищата си или онова, което се отнася за него самия, или нещо, което засяга други хора, които са му близки. Ако се интересува от своята нация или от човечеството, той вижда онова, което трябва да направи за благото на своя народ или човечеството. В съня може да се чуе глас или да се получи написано послание. Това е много по-висока форма на сънуване. Светците и мъдреците виждат в сънищата си онова, което ще се случи или някакво обстоятелство от настоящето, защото техният ум се контролира от волята им. Затова, каквото и да види душата им, се оказва същото, каквото са сънували. Те имат видения дори когато бодърстват, защото тяхното съзнание не е свързано със земното измерение. То е пробудено и действа активно във висшите сфери.

Освен сънищата, виденията и дълбокия сън, мистиците преживяват и две други състояния: самостоятелно предизвикан сън и самостоятелно предизвикан дълбок сън. Да се извърши това е цел на мистицизма. То е толкова просто, че може да бъде обяснено с няколко думи и в същото време е тъй сложно, че аз се прекланям пред всеки, който го постигне. А то може да се постигне чрез концентрация и медитация.

За човек е много трудно да задържа в ума си само една мисъл и да се освободи от всички други мисли и картини. Хиляди мисли, хиляди картини идват и си отиват. Управлявайки този процес, мистикът контролира всичко. След това той се събужда в това измерение, също както и във висшето измерение, и за него на първо място стои сънят, а на второ — бодърстването. Някои хора могат да кажат, че мистиците, овладели съня, са велики окултисти, хора с огромни психически способности. Но целта на мистиците не е в това. Тяхната цел е истинското осъзнаване на настоящия живот, простиращ се оттатък — Бог. Когато този живот се разкрие пред тях, цялата мъдрост е открита за душите им и всички книги, всички учения на света стават разбираеми за тях.

Съзнание

Способно ли е съзнанието да вижда без очи или те са му необходими — този въпрос се ражда в ума на всички метафизици. Ако съзнанието, само по себе си, е способно да вижда без очи, защо тогава са били създадени очите? Някои хора са способни да виждат онова, което става на стотици мили разстояние или което ще се случи след много години. В Хайдерабад живял един дервиш, който имал навик да пуши много силен хашиш. Изпускайки дима от устата си, той се вглеждал в него и отговарял на всички въпроси, които му задавали. Ако някой го питал: „Къде е сега моят чичо?“ — той можел да каже: „Твоят чичо? В Калкута около пазара, във втория дом отляво. Твоят чичо седи в стаята си, до него е слугата му, а пред него стои детето му“. Какъвто и въпрос да му зададели, той винаги отговарял. За неговото съзнание не съществувал външният „аз“, затова можел да вижда през очите на другия човек — чичото или който и да е. Но той виждал без помощта на очите си. Когато бях в Русия срещнах един африканец, съвсем обикновен човек, без всякакво образование. През нощта, по време на сън, той научаваше какво е казал или направил който и да е човек, идващ в дома. Неговата душа можеше да броди в различни домове и да вижда онзи, който влиза в къщата.

Способността да се вижда първоначално се поражда в съзнанието. Ето защо сред имената на Бога са „Басир“ — Виждащият и „Сами“ — Чуващият. Басарат, способността да се вижда, става по-ясна с приближаването й до проявения свят. По такъв начин вселенското съзнание вижда с очите на всяко живо същество на земята. В едно и също време то гледа с очите на милиони същества на земята. Крадецът може да открадне нещо, да го скрие от всички и да мисли, че никой не го е видял. Но той не е способен да се скрие от погледа на онова съзнание, което се намира в самия него, и гледа с неговите очи. Не е истина, че Бог гледа надолу от разстояние и вижда всичко живо на земята. Той вижда чрез очите на самите живи същества. Може да изникне въпрос това не ограничава ли Бога, не го ли прави безпомощен и зависим; но ако ни се струва така, то е поради факта, че ние приравняваме Бог до частите на неговото битие. Отнемаме му една част и я наричаме наша, наш „аз“, докато в действителност всичко е единосъщният Бог. Един индийски поет е казал: „Какво назова свой «аз»? Всичко, което виждам, е Твое — тяло, ум, душа — всичко е Твое. Ти си, мен ме няма“.

В съня си мистиците виждат не само онова, което може да се случи на разстояние, но и във всички епохи.

Някога в Делхи живял мистик или муршид на име Шах Алам. Веднъж, докато се подстригвал при бръснаря, гледал в малко огледало, каквито се използват в Индия. Внезапно обърнал огледалото към земята и то се разбило на парчета. Мюридите, които били с него, изтръпнали. Бръснарят също се удивил, не разбирайки какво го накарало така грубо да хвърли огледалото на земята. Муршидът обяснил какво се случило: в това време един от неговите мюриди пътувал по море от Арабия към Индия. Ураган разбил кораба и човекът се намирал в голяма опасност. Той започнал да моли своя_ муршид_ за помощ, който видял в огледалото станалото и го спасил.

До известна степен просветлената душа може да получи информация за всички минали събития от еволюцията на човека. Но нима очите му са толкова обемащи, че могат да запазят в себе си всичко, което видят? И нима умът, чрез който човек придобива памет, най-удивителното от всички средства за запазване на информацията, помни винаги всичко, което е видял и преживял в живота? Не, съхраняват се само определени неща, направили най-дълбоко впечатление. Ако можехме да помним всичко, казано от другите, всички лоши или добри думи, всички прочетени книги и всички глупави и налудничави неща, които ни се е наложило да слушаме, в края на краищата на какво щяхме да заприличаме? Хората имат разум и тяло. Здравето им е тясно свързано с онова, което приемат, а след това изхвърлят. Ако не беше така, човек не би могъл да оживее, затова приема само някои неща, а останалото отхвърля. Онова, което взема от световете на ангелите и джиновете е същността на опита. Не бива да се завижда на човек, който помни всичко лошо и всичко хубаво, което му се е случило, защото навярно ще му се наложи да изпита безброй угризения на съвестта, а това не може да не го изпълни с горчивина. Да се забрави е най-великото облекчение подобно на измиването в река Ганг. Настоящето може да ни предложи толкова много прекрасни неща и ако само отворим очи и ги погледнем, вече няма да ни се наложи да търсим доброто в миналото. Прекрасното винаги е тук и сега.

Съвест

Съвестта е продукт на ума, при това най-добрият. Тя е каймакът на умствената дейност. Но съвестта на човек, живеещ в дадена страна, може много да се отличава от съвестта на жител на друга, защото е съставена от други елементи. Например в древността съществували общества на разбойници, които считали себе си призвани да ограбват керваните, минаващи през тяхната територия. Моралът и принципите им били такива, че ако някоя жертвите се примолела: „Аз ще ви дам всичко, което имам, само ме пуснете“ — те отговаряли: „Не, ние искаме да видим твоята кръв“. Не пускали никого, без да му нанесат рани. Сякаш казвали: „Ние не приемаме никакви дарове от теб. Не сме бедни — ние сме разбойници. Нашият занаят ни кара да рискуваме живота си. Ние сме безстрашни и затова сме в правото си да правим всичко, което решим“. Такъв морал имали и някои пирати. Те вярвали, че техният занаят е добродетелен и ги превръща в крале. Едни и същи хора, когато са дребни, са грабители, но когато стават велики — са крале. Ето защо съвестта е нещо, което сами създаваме. В същото време обаче тя е най-прекрасното от всичко, което можем да създадем, както медът е най-хубавото, което пчелите могат да създадат. Красивите впечатления от живота, нежните мисли и чувства се натрупват в нас и създават нашата представа за хубаво и лошо. Ако вървим против съвестта си, това ни причинява дискомфорт. Щастието, утехата, мирът и спокойствието зависят от състоянието на нашата съвест.

Целият живот в този свят е основан на определени договорености и идеи, и съвестта се изгражда на тези основи. За да могат обичаите да се развият, те изискват някаква обкръжаваща среда. Те са причина за човешките различия и нито една от цивилизациите, дори най-развитата, не може да ги избегне. Прогресът на цивилизацията създава този род необходимост. Хората ги приемат без удоволствие, но все пак живеят в съответствие с определени съглашения. Човекът на изкуството е свободен от условности, защото живее в свой собствен свят и колкото по-велик е художникът, толкова повече това се проявява. Но обикновеният човек не може да живее сред обществото и да пренебрегва обичаите. Най-добрият начин да се разбере цивилизацията е чрез духовния път. Когато човек веднъж разбере духовния морал, няма нужда да изучава морала, създаден от човека. Щом човек започне да открива удоволствието и неудоволствието на Бога в чувствата на всеки човек, с когото общува не може да не стане по-изискан, каквито и да са обстоятелствата в живота му. Може да живее в колиба, а маниерите му да надминат всички обитатели на дворци. Нещо повече, щом човек започне да съди сам за своите постъпки, в природата му се развива справедливост и всичко, което направи, е справедливо и добро. Затова не му е необходимо да изучава много външните условности. Съществува суфийска концепция за Бога като Възлюбен. Ако се придържа към нея, към представата, че във всеки човек в голяма или малка степен присъства божият дух и тази концепция се практикува във всекидневния живот и се прилага във взаимоотношенията с другите, тогава човек ще започне да гледа на всички хора с онова преклонение и уважение, с онова внимание и искреност, което изпитва към Възлюбления, към Бога.

Ето как духовният живот учи човек да забелязва най-хубавото, което присъства в обичаите. Когато цивилизацията започне да се изгражда на духовни основания, а това непременно ще се случи, условностите в света ще придобият автентичност и значимост. Съвестта се ражда от фактите, а не от истината. А истината стои над всичко. Тя няма отношение към съвестта. Разбирането за истината е подобно на ручей, който се разширява и се превръща в океан, и тогава човек се издига на такова равнище на разбиране, че осъзнава — всичко е истинно и всичко е истина. Нищо не може да се прибави към абсолютната истина, а всичко останало е илюзорно. Ако се придържаме към тази гледна точка, нищо в света няма да ни се струва неправилно и нищо няма да ни се струва правилно. Ако приемаме правдата, задължени сме да приемем и неправдата. Теорията за относителността на Айнщайн е теория за онова, което индусите нарекли Майя — илюзия, създаваща относителност. Всичко съществува само дотолкова, доколкото се приема от нас. Ние признаваме това или онова за правилно, добро, прекрасно, и онова, което веднъж е било прието, става част от нашата природа — от нашия индивидуален „аз“. Ако не приемаме нещо, то не става. Грешката не е грешка, докато не я признаем за такава. Но ако я приемем за грешка тя става грешка. Може да се каже, че ние не винаги знаем, че нещо е грешка, но нима не можем да разберем за това по болезнените последствия? А това също е приемане на грешката.

Има дервиши, които се противопоставят на общоприети факти, например на факта, че огънят изгаря. Те скачат в огъня и излизат от него цели и невредими. Казват, че адския пламък не е за тях. Щом могат да докажат, че огънят не им причинява вреда, за тях няма да има огън и в бъдещия живот. Най-добрият начин да проверим живота, е винаги да използваме своята съвест като инструмент за тестване на всичко, което показва наличието на хармония или дисхармония. Но и във всеки човек също се извършва постоянно действие и реакция на съвестта. Причината за това е наличието на различни фази в развитието на човек. В една фаза той е по-малко мъдър; ако по-дълбоко се вгледа в себе си, мъдростта му ще се увеличи. Извършеното от него в една сфера той отрича в друга. На човек е необходимо толкова много да отхвърли и да победи в самия себе си, че действията и реакциите на съвестта стават в него дори без контакт с други хора.

Понякога в едно настроение човек може да бъде демон, а в друго — светец. Има време и настроения, когато човек е абсолютно безразсъден, има пориви към доброта и пориви към лошотия — такава е човешката природа. Затова не бива да се твърди, че в злия човек няма нищо добро, а в добрия — нищо зло. В най-голяма степен върху съвестта на човека влияят собствените му представи за добро и зло. Второ по значение влияние е представата за това в другите. Затова човек не е свободен. Положението със съвестта е както и с всичко останало. Приучена да царува в мислите, думите и постъпките на човека, тя става по-силна. Ако това не стане, тя отслабва и от контрольор се превръща в мъчение. Съвестта е присъща на цялото сърце, а сърцето се състои от разсъдък, мисли, памет и самото сърце. В своите дълбини сърцето е свързано с божествения Разум, тъй че в дълбочината на сърцето има по-голяма справедливост, отколкото на повърхността. Оттук произлизат интуицията, вдъхновението и знанията, — защото вътрешната светлина се разлива върху нашата лична концепция за нещата. Тогава двете части се сливат. В съвестта самият Бог седи на трона на справедливостта.

Човек, осъден от собствената си съвест, е по-нещастен, отколкото ако го осъди съд. Човекът, чиято съвест е чиста, може да бъде осъден на изгнание или затвор и пак да остане силен като лъв, макар и лъв в клетка, дори в клетката е възможно вътрешното усещане за щастие. Но ако съвестта на човека му внушава презрение към самия него, това е най-лошото наказание, по-тежко не може да произнесе нито един съд. Саади прекрасно го е изразил. Той вижда трона на Бога в съвестта и казва: „Позволи ми да призная единствено пред теб своите грешки, за да не ми се наложи да отида при някого в света да се унижавам“.

Ако чувстваме унижение, значи сме унижени. Това не зависи от човека, който ни унижава, зависи само от нас. Дори ако целият свят е уверен в обратното, неговата увереност нищо не значи, ако ние не чувстваме унижение. Ако умът не приема нещо за унижение, то не е такова за нас, независимо какво мисли светът. Ако дойдат хиляди хора и ни нарекат зли и безнравствени, няма да им повярваме, докато нашето сърце не ни подскаже, че са прави. Но щом сърцето каже: „Ти си зъл“ — хиляди хора могат да твърдят: „Ти си добър“ — за нас гласът на сърцето ще звучи по-високо. Ако ние сами сме се предали, никой не може да ни подкрепи. Разбира се, най-добре е да избягваме униженията и ако човек не е в състояние да го направи, става пациент, нуждаещ се от помощта на лекар. Необходим му е някой, достатъчно силен, за да му помогне. Нужен му е ръководещ ум, който да се грижи за него и да го изведе от това състояние. Ако човек става пациент, не може сам да излекува себе си напълно. Той е в състояние да направи много, но все пак се нуждае от лекар. Разбира се, когато чувството за унижение е проникнало в ума, то трябва да бъде прието като урок, като необходима отрова. Но отровата винаги си остава отрова. Онова, което е попаднало в ума, започва да расте. Затова трябва да се отдели оттам, оставим ли го, ще нарасне. Такива чувства като унижение, страх и съмнение ще нарастват в подсъзнанието, ще родят плодове и в определен момент човек ще ги осъзнае.

Дарбата на красноречието

Сравнявайки царството на минералите, растенията и животните с човешкото, забелязваме, че не само човекът, но и всички останали същества са надарени с талант за изразяване. Камъкът притежава най-малка способност за изразяване и затова към него изпитваме най-малка привързаност. Къртим го, сечем го и го добиваме в каменоломни, като му намираме всевъзможно приложение, но не го чувстваме близък, защото не разговаря с нас. Той ни говори твърде малко. Много по-големи симпатии изпитваме към растението. Обичаме го, пазим го, поливаме го с вода и тъй като притежава по-голяма изразителност, грижим се повече за него. Но и сред камъните има някои, които ни говорят повече от други. Особено ценим диамантите, рубините и изумрудите. Плащаме за тях хиляди и ги носим върху себе си. Животните са надарени с много по-големи способности за изразяване от растенията и камъните и ги чувстваме като несравнимо по-близки същества. Кучето маха с опашка, скача и във всеки момент ни казва: „Аз те обичам“ — и ние го даряваме с много грижи. Не се нуждаем до нас в креслото да бъде любимото ни растение, но ако кучето седи в креслото, това ни харесва. Котката също не може да говори, но умее да се обръща към нас със собствения си глас. Навсякъде по света хората ценят славея заради неговия глас и изразителност, а в горите има много птици, за които ние никога не мислим, защото те нямат глас. Но всички познаваме пойните птици и обичаме да отглеждаме вкъщи говорещи папагали.

В Корана се казва, че Аллах направил човека Халиф, управител на всички творения, благодарение на този негов дар — словото. Само човекът е надарен със слово. Но тогава как едни хора са подобни на камъни, други на растения или животни, а трети притежават човешки качества. Човекът, приличащ на камък, не е способен да се изразява, в него няма магнетизъм, притегателна сила. Той притежава само онова, което присъства във външния му облик — точно като камъни, били те рубини или изумруди. Ако се премахне външното, не остава нищо. Човекът, подобен на растение, е лишен от интелект, той притежава ограничени чувства, ограничена индивидуалност. Може да бъде красив, а може да прилича на трън или на отровно растение. Човекът-животно е надарен с чувства и страст, но не е способен да ги изрази. Само онзи, който е надарен със способността за изразяване, който може да говори за онова, което чувства, е истинско човешко същество.

Дарът на словото при индусите се олицетворява от Вак, богинята на речта. Защо не е бог? Защото този, който говори, е отзивчив към Създателя, към Бога вътре в нас. Индусите различават три типа хора: ракшаса или чудовище, мануша или човек, и девата — богоподобен човек. Чудовище е онзи, който е лишен от слово и чувства. Човекът-мануша е надарен с чувства, но е лишен от способността да ги изразява. Богоподобният човек е красноречив и точно това го прави богоподобен. Красноречието съществува от самото начало на времето, защото в началото било Слово, предшестващо създаването на човека. Но нито камъните, нито растенията, нито животните могли да се изразят със Слово. Това се оказало по силите само на човека и когато го усвоил, той се превърнал в инструмент на писмото за Божествената Същност. Ето защо творението е намерило в човека съвършенство, ето защо той е станал най-висш от всички живи същества. Но ако с думите си човек накърнява сърцето и чувствата на друг човек, той злоупотребява с красноречието. Една пословица гласи: „Красноречивият език е меч, побеждаващ света“. Мечът може да побеждава, но може и да убива. Езикът също е способен да побеждава или да сразява. Тази мисъл е изказана в евангелските проповеди: „Блажени са кротките, защото те ще наследят земята“.

Светът е подобен на купол, от който всичко казано се връща към нас. Ако кажем: „Колко е красиво!“ — тези думи ще се върнат към нас. Ако кажем: „Ти си глупак!“ — ехото отговаря: Ти си глупак! Някой може да се мисли за много важна персона, на която е позволено да говори всичко, което й хрумне, но грубите й думи ще я настигнат. Понякога човек не иска да каже на приятеля си обидни думи, но без сам да желае го прави, защото умът му е изпълнен с лоши впечатления. Затова трябва да пазим само хубавите впечатления и да не задържаме другите, за да може от нас да излиза само добрина. За нещата може да се говори по два начина. Преди да започнем да говорим, да си припомни всичко, което ни е известно по въпроса, а след това да претеглим всички доводи, появили се в ума ни. Такава е речта на папагала. Човек повтаря онова, което е научил, като папагал, който изрича определени думи, защото така са го научили. Другият начин на изказ е да черпим от хранилището знанията, които сме събрали. За да се открият тези знания е нужна стрела; за такава стрела служи дълбочината на чувството, което може да премине през всички прегради. Знанието е винаги с нас, но без силата на красноречието сме откъснати от него. Когато видим кретащ по улицата сакат човек, много лесно е да му се присмеем, но ако изпитаме някакво повърхностно чувство, то ще предизвика у нас съжаление, а дълбокото чувство ще ни помогне да проявим съжаление и състрадание.

Силата на мълчанието

Във веданта дишането се нарича прана, живот. Дишането е връзка, свързваща тялото, сърцето и душата. Дишането е толкова важно, че когато си отиде, напуснатото от него тяло — тялото, което така сте обичали и за което така сте се грижели, че при най-малката хрема или кашлица сте тичали на доктор, става ненужно. То повече не може да остане живо.

Речта е начин за прекъсване на дишането. Другояче казано, когато човек говори, налага му се да прави повече вдишвания и издишвания, отколкото когато мълчи. Дишането е като обръча, с който играят децата — колкото по-силен е ударът на пръчките, толкова повече обороти прави обръчът, търкаляйки се по земята. Когато импулсът на удара бъде изчерпан, обръчът пада. За пример може да послужи и ходът на часовника. Той работи в продължение на такъв период от време, за какъвто е навита пружината. Може да стигне за двадесет и четири часа или за седмица, но след този срок спира. Или да си припомним детският пумпал: той прави толкова обороти, за колкото му стига силата, с която е завъртян, а когато силата се изчерпи, пумпалът пада.

От първото вдишване зависи продължителността на нашия живот: колко вдишвания и издишвания са ни отпуснати. Разговаряйки, ние губим много сили. Мълчанието само за един ден удължава живота със седмица или повече, а един ден, прекаран в разговори, съкращава живота със седмица. Мълчанието е лекарство за много беди, макар че човек, живеещ в света, не може да го практикува постоянно. Но той е в състояние да следи словата си. Човек трябва да помни, че за всяко изречено от него слово може да бъде награден от небесата или наказан от ада.

От древни времена в Индия живеят мистици, наречени муни. Те никога не говорят, макар че живеят като всички хора. Често тези мистици живеят по-дълго, отколкото хората днес: триста, петстотин и повече години. При въздържане от говор дишането остава необезпокоявано, равномерно и спокойно. Мистиците винаги са му отделяли голямо внимание и са превърнали неговото изучаване в основен момент от своите практики. Онзи, който е овладял дишането, е овладял и собствения си живот. Онзи, който не управлява дишането си, е податлив на всевъзможни заболявания. Има хора, които управляват дишането си несъзнателно, като боксьорите и борците, както и някои хора, водещи праведен живот.

Днес толкова обичаме да говорим, че човек, останал самотен, изпитва желание да излезе от къщи и да намери събеседник. Често хората, останали сами, започват да говорят на околните предмети, а други говорят със себе си. Ако някой им обясни, може би ще разберат, че с всяка изречена дума губят много енергия. Мълчанието е начин за релаксиране на ума и тялото. То дарява отдих и лекува. Силата на мълчанието е много голяма не само от гледна точка на получаване и натрупване на енергия и жизнени сили, но и от морална гледна точка — от мълчанието може да има голяма полза. Много глупости, извършени от нас, са резултат от речта. Всяка седмица срещу едно погрешно действие ние извършваме хиляди грешки, причинени от речта. Често оскърбяваме или нараняваме другия само защото много говорим. Ако се въздържахме от говорене, това нямаше да се случва.

У човека съществува и тенденция към преувеличение. Всички идеалисти, които обичат да се възхищават от нещо, имат склонност към преувеличения. Ако човек излезе от къщи и види на плакат, че прелита „цепелин“, той се стреми да впечатли своите приятели и казва, че летят двадесет цепелина. Когато те изпадат в паника, той изпитва определено удоволствие. Ако идеалистите изпитват нежни чувства към някого, те казват, че той е като слънцето и луната в небесата. А няма никаква нужда да се казва всичко това. Чрез разговори човек развива в себе си и склонност към противоречия. Заприличва на боксьор или борец — ако няма с кого да мери сили, чувства се излъган, толкова е огромна, склонността му към говорене.

Веднъж присъствах на прием в дома на приятел, където сред хората имаше един, който спореше с всеки от гостите и всички се умориха от него. Аз се стараех да избегна общуването с него, но някой ни представи и когато чу, че преподавам философия, той реши: „Ето кой ми е нужен“. След което заяви: „Аз не вярвам в Бога“. Аз го попитах: „Наистина? А вярвате ли в този свят, в красотата и многообразието му и в онова, което стои зад силата, породила всичко това?“ Той отговори: „Аз вярвам във всичко това, но защо съм длъжен да се покланям на определена личност и да я наричам Бог? Аз вярвам в това, но не го наричам Бог“. Казах му: „Вие вярвате, че всяко следствие има причина и че зад всички тези причини съществува една първопричина. Вие наричате това Причината, аз — Бог. Това е едно и също. Винаги има някой главен, когото почитате, който е над вас и на когото се кланяте, като баща ви и майка ви, има нещо светло, което обичате и на което се кланяте, има някой, към когото се отнасяте с уважение, някаква сила, пред която се чувствате безпомощен. Каква мощ трябва да притежава личността, която е създала и държи под контрол всичко това, и нима не е достойна за вяра и почитание!“ Той отговори: „Аз не я наричам божествена сила, а универсална, нещо, което действа механично и съгласува всичко“. Когато се опитвах да поддържам разговора на една тема, той скачаше на друга. Когато го следвах, той прескачаше на следващата, докато накрая не захвърлих това занимание, припомняйки думите на Шанкарачаря: „Всичко невъзможно може да се направи възможно, освен едно: не бива да водиш към истината ума на глупака“.

Стремежът да се противоречи може да се разрасне толкова, че дори ако човек чуе собствените си мисли, изречени от устата на някой друг, ще заеме противоположна позиция, за да осигури възможност за спор. Една персийска поговорка гласи: „О, мълчание, ти си безценно блаженство, скриваш грешките на глупците и даряваш с вдъхновение мъдреците!“ Колко много глупости изричаме само поради навика да говорим! Колко много безполезни слова произнасяме! Ако ни представят на някого, чувстваме се задължени да говорим, за да не ни вземат за неучтиви. И се започва такъв разговор: „Какъв ясен ден; днес е хладно“ — и още нещо за времето и т.н. Навикът да се водят безцелни разговори за времето се превръща в болест и човек не може да се успокои, докато не опустоши главите на околните с обсъждане на безполезни неща. Той не може да преживее дори една минута, без да следва тази потребност. Толкова се увлича в говорене, че в един прекрасен ден може да разкаже на непознат историята на своя живот, без да му позволи да се обади, дори човекът да е твърде раздразнен от това и да иска да каже: „Това не ме интересува?“ Хората много често изтърсват някакви тайни, за което после се налага да съжаляват. Замаян от думите, човек изпълва речта си с равнодушие, гордост и предразсъдъци, за което после се разкайва. Всичко е породено от липсата на контрол над речта. Понякога думите се оказват по-ценни от всички съкровища на света, но в други случаи словото може да се превърне в меч. Има различни начини за вдъхновение, но най-хубавият е мълчанието. Всички мистици запазват мълчание. По време на странстването ми из Индия срещнах много велики хора и всички те се въздържаха да говорят поне по няколко часа на ден, а някои мълчаха и по двайсет и четири часа на денонощие.

В Хайдарабад живеел един мистик на име Шах Кхамуш. Наричали го така, заради мълчанието му. Като юноша бил много умен и енергичен човек, един път дошъл при своя муршид с поредните готови въпроси, което е естествено за ученика. Муршидът седял, потънал в екстаз, и тъй като не желаел да говори, казал: „Мълчи“. Младежът бил дълбоко поразен. Никога преди не бил чувал тази дума от своя муршид, винаги добър, търпелив и готов да отговори на всички въпроси. Но той бил разумен човек и този урок му останал за цял живот. Завърнал се в къщи и не говорил с никого от семейството си, дори с родителите си. Тогава неговият муршид, виждайки това, също престанал да разговаря с него. В продължение на много години Шах Кхамуш не проронил нито дума и неговата духовна сила толкова нараснала, че било достатъчно да се вгледаш в него, за да изпиташ вдъхновение. С един поглед той вдъхвал любов. С един поглед лекувал. Това не се е случило толкова отдавна — само преди двайсет и пет години.

Активността носи опиянение, а в наши дни активността е толкова голяма, че от сутрин до вечер нямаме и минута почивка от вечната ежедневна заетост, която ни кара непрестанно да се движим. Привечер сме толкова уморени, че искаме само да заспим, а на сутринта всичко започва отново. Този начин на живот ни отнема много. Човек е толкова жаден за удоволствия, че забравя за живота, който сам по себе си е удоволствие. Всеки би трябвало да отделя поне един час на ден за тишина и неподвижност. След мълчанието на речта следва мълчанието на мислите. Понякога човек седи неподвижно, без да говори, а мислите му непрестанно скачат. Умът може да не иска тези мисли, но те все идват. Умът за тях е като бална зала, в която те безпрепятствено се въртят ли въртят. Трябва поне една мисъл да стане толкова интересна, толкова важна, че да изтласка всички останали. Когато мислите се усмирят, настъпва тишината в чувствата. Можем нищо да не кажем против някой човек, можем да нямаме мисъл против него, но ако в сърцето ни присъства дори лека неприязън, той ще я почувства. Така стоят нещата с любовта и привързаността.

Абстрактното означава съществуване извън пределите на този свят, където всички форми на съществуване се сливат, където всички се срещат. Това отвлечено състояние има свое собствено звучене. Когато и този звук затихне, човек се издига над него, достига висшето състояние, наджат, вечност, но определено, за да достигнем това състояние се изискват много, много усилия.

Святост

Човек често си задава въпроса какво означа думата святост. Понякога под свят разбираме духовен, благочестив, чист и религиозен, но нито една от тези думи не обяснява напълно значението й. Светостта е следващата степен след благочестието. В богоусъществяването и богоосъзнаването има благочестие. В самоосъществяването има святост. Първата стъпка към самоосъществяването е проявяването на Бог вътре в себе си. Човек проявява Бог чрез самоосъзнаване. Светостта е искрата на божественост в човека и няма душа, за която да може да се каже, че е лишена от нея. Искрата на божественото е израз на божествена светлина и макар че съществува и при същества като животните, птиците, дърветата, растенията и у всяка друга форма на живот, единствено в човека тя получава възможност да се превърне в пламък. Първоначално тази светлина е скрита в сърцето на човека, но когато силата на божественото сияние започне да се излъчва от сърцето, в човека се появяват признаци на святост. Светостта не е човешко качество, тя е наследство от Бога и се проявява само когато сърцето е отворено и от божествената искра се извива езикът на пламъка, който осветява житейския път на човека в странстването му към духовните измерения. Именно поради неразбирането на това човек може да признава определен учител, в който той или неговите приятели и предци виждат божественост, и в същото време отхвърля всеки друг учител, независимо от неговата очевидна святост. Светостта не принадлежи на конкретна раса, общество или семейство. Тя се проявява спонтанно в живота на малцина. На останалите се налага да я търсят в живота. Огънят присъства и в тях, но е затрупан и трябва да бъде изваден на повърхността. Понякога се налага огънят да се раздуха, за да се разгори. Светостта има различни измерения в зависимост от това, с което е свързана. Религиозната святост е нравственост, философската святост — истина, духовната святост — екстаз, светостта в магиите носи могъщество, светостта на героизма — храброст, светостта на аскета е безразличие и безпристрастност, светостта на писателя — красота, светостта на лирика — любов.

Съществуват много разкази за светци, живеещи в пещери в Хималаите. За тях са написани книги. Няма съмнение, че душите, достигнали висша степен на осъществяване, изпитват стремеж да се откъснат от света с неговите раздори и да потърсят кътче, където никой не би ги открил. Но и в човешката тълпа могат да се срещнат много хора, достигнали висша духовна степен. Срещал съм просветлени хора навсякъде: сред бедните и богатите, сред скитниците и управниците, сред религиозните и атеистите. Всички те непрекъснато излъчваха духовни вибрации — всеобщото братство, което по естествен начин вдъхновява душата, осъзнаваща своя вътрешен Аз, се проявяваше в тяхното ежедневие.

Десет години от живота си прекарах в Индия, пътувайки от юг на север и от запад на изток в търсене на свети души и нито за миг в ума ми не се прокрадна идеята, че светците изповядват някаква конкретна религия или вероизповедание. Индиецът почита своите божества, мюсюлманите призовават своя Бог, парсите се покланят на огъня, но вярващите, търсещите Бога, търсят тайните обители на светците. Бог говори с вярващите чрез устата на светеца, докато Богът на ортодоксите е скрит в теориите, Богът на идолопоклонниците е заключен в светините, а Богът на изследователя интелектуалец се губи в неяснота. Стремежът към духовното осъществяване, породил се в сърцето ми, ме е карал цял живот да търся тези светци. А който търси, намира. И на мен ми се удаде да намеря такива души. Срещал съм ги не само в трудно достъпни гори и в планински пещери, но и сред тълпите. Възниква въпросът: може ли да се разпознае светостта на човека по неговите постъпки? Да, може да се открие в постъпките им, но кой може да съди за тях, след като дори за мъдреца е трудно да изкаже мнение за постъпките и на най-големия грешник? Без съмнение, светостта може да се разпознае в добротата, но никой не може да определи стандарт за доброта, защото това, което е добро за един, за друг е лошо. За един е отрова, а за друг — лекарство. Всеки човек носи собствена доброта. Най-лошият човек на света, ако пожелае, може да упрекне най-добрия в недостиг на доброта, защото никога добрината на един човек не се оказва еднаква за всички и никога няма да се окаже еднаква. Но светостта сама по себе си е доброта, дори ако не съвпада със стандарта за добро на другите хора. Светостта е постоянно изливащ се фонтан от светлина. Тя е феномен сама по себе си, тя е просветление и едновременно просветлява. Светлината няма друго доказателство за съществуване, освен самата себе си. Светостта не се нуждае от утвърждаване, от защита или от гласност. Тя сама се утвърждава, сама себе си защитава и нейната светлина я оповестява.

Мнозина в този свят са се оплели в представите си за правда и лъжа. Но идва момент, когато човек започва без проблеми да отличава правдата от лъжата. Лъжата не може дълго време да издържи на всички изпитания и проверки. Само истинското злато издържа на всички проверки; така стои въпросът и с истинската святост. Светостта е постоянна и всезнаеща, тя прощава, разбира и същевременно стои зад всички и над всичко. Не можем да я разрушим, не можем да я разколебаем. Тя е красота и сила, и когато достигне съвършенство, се превръща в божественост.

Его

Суфийското понятие Нафсаниат означава слепота на личното его, което затъмня душата от момента, в който човек е вкусил от забранения плод, както е описано в преданието за Адам и Ева. Човекът е започнал своя живот на земята, получавайки храна от растителното царство. Той и за миг не се е замислял, че растенията, цветята и плодовете носят в себе си живот и искат от него същата любов, която той желае да получи от всяко същество. Неговата слепота се увеличава, когато отнема млякото на малкото теленце, което природата е предназначила за негова храна, за да може сам да му се наслади. Колкото повече растяла слепотата му, толкова и егото ставало по-деспотично и човек започнал да жертва живота на птиците и животните, за да утоли своите желания и апетит. Така той поддържал своя физически „аз“, издигнат чрез несправедливо натрупана собственост, и в резултат гъстият воал на тъмнината закрил очите му и го направил егоистичен и алчен. И единствена цел в живота му станало утоляването на страстите и апетита, осигуряването на комфорт и удобства. От човек се превърнал в животно, а от животинското ниво се спуснал до дяволското. Когато достигнал този стадий, не му останали нито Бог, нито добродетели. Призивът на Христос да обичаме враговете си не се изпълнявал, защото човекът не бил способен да обикне дори своя съсед и ближен, ако нещата засягат личните му интереси. Точно този аспект на инволюцията довел до наводнения, вулканични изригвания и катастрофи, като гибелта на „Титаник“ и сегашните обществени преврати.

Човекът е решил, че цивилизацията е онова, което древните индуси са нарекли Кали-юга или Железния Век. А онова, което са нарекли Крита-юга или Златния Век, днешният човек счита за варварство, толкова е закоравяло сърцето му. Днес изразът „честна дума“ не означава нищо. Нужни са писмени договори. Външната вежливост замени любовта, лицемерието измести истината. Вместо личната храброст се появи техниката. Религията и моралът са въвлечени в профсъюзни обединения, изследването на материята замени осъзнаването на живота. Човекът вече не вижда разлика между преходното удоволствие и вечното спокойствие. Обективният свят се разгръща пред очите му като нещо толкова конкретно, че човекът не може да погледне зад него. Той желае да види материалните резултати от своите усилия дори с цената на живота си и зовът на небето не може да го привлече към Безкрайността. Една пословица гласи: „Товарът от натрупаните грехове рано или късно ще смаже този, който го носи“. Всеки престъпник бива преследван от ужасната картина на неговите престъпления. Няма защо да се учудваме, че не е останала нито една раса, която да не е въвлечена малко или много в днешния световен кръговрат. Нито едно кътче на земята не е избегнало тези ужасни изпитания: погребалният звън се разнася над всяка раса и религия. Катастрофата в съвременната история е предназначена за цялото човечество. Тя е нещо като прочистване, зов за помощ, за да може човечеството да достигне до онзи идеален период, настъпващ само тогава, когато вместо волята на човечеството бъде изпълнено намерението Божие.

Дълбочинната страна на живота

В съвременната епоха хората считат интелектуалния живот или живота, изпълнен с физически труд, за нормален. За практичен човек се счита онзи, който е надарен със здрав разум, а здравият разум не излиза от своите ограничени рамки. Практичен човек е онзи, който знае как най-добре да удовлетвори своите материални интереси чрез непрекъсната житейска борба. Някои считат здравия разум за позитивен и вярват само в онова, което доказва своята реалност в нашите чувства, и което може да постигне, да почувства и да познае нашият ум. По тази причина заради големия прогрес в материалния свят ние сме затворили вратите за другия свят на развитие, където може да се попадне само ако открием вратите към дълбочинната страна на живота. По своята структура и черти на характера, по своя физически строеж човек гледа само едната страна на живота и закрива другата със своя „аз“. Човек вижда само онова, което е пред него, не може да погледне към дълбочинната страна, защото е погълнат от живота на повърхността.

Днес потребността от вътрешен живот е толкова голяма, колкото никога преди. В наши дни се оказаха развити само качествата на ума, а е необходимо да се развиват качествата на сърцето, за да се постигне равновесие в живота. По такъв начин животът може да бъде уравновесен и да се подготви за възприемане на вътрешната култура и духовен живот. Мнозина смята, че чувствата никак не са важни и могат с лекота да се отделят от главната тема на живота, която за момента е интелектуалността. Нито един от онези, които са размишлявали върху дълбочинната страна на живота, нито за миг не ще се усъмни в силата и вдъхновението, които се издигат от пламтящото сърце. Човек, надарен с качествата на сърцето, не може да бъде невеж. Не му е необходимо да изкоренява интелекта си, защото сърдечността придава на интелекта онова, което ароматът придава на цветето. Моралът, ако е усвоен логично, е сух, той е плод без сок, цвят без аромат. Сърдечността ражда истинската добродетел, която никой не може да научи. Любящият човек, човекът, който носи симпатия в сърцето си, изучава морала чрез сърцето си. Само равновесието между мислите и чувствата може да подготви почва, в която да се засеят семената на вътрешния живот.

За да стигнем до духовния живот, трябва да направим три крачки. Първата е познаване на природата и характера на човека. Първата крачка по пътя на истината търсачът прави, когато е способен да разбере своите близки и намери решение на всеки проблем, свързан с тях. Втората крачка е да проникне в природата на нещата и хората, да разбере причините и следствията, да придобие способност да намира причината на причината, следствието на следствието, да се научи да открива мотивите на всички мотиви и логиката на всички логики. Когато човек се научи да вижда доброто в лошото и лошото в доброто, да забелязва фалшивата страна на истината и правдивата страна на лъжата, тогава е направил още една крачка по духовния път. Третата крачка е да се издигне над всички болки и над всички наслади на живота, така че да се окаже в света и извън него, да живее и едновременно да не живее. Така човек става жив мъртвец, мъртъв човек, живеещ вечно. Не трябва да се търси безсмъртие в бъдещия живот. Ако то някога може да се придобие, то е само по време на живота. На тази трета степен на развитие човек овладява способността да придобива щастие, сила, знание, живот и помирение със самия себе си, без да зависи от външни неща.

Духовното знание, което пробудените души са търсили винаги, никога няма да престане да ги примамва. В миналите епохи търсачите са се стремили да открият водач, наставник, който да ги посвети в тайните на дълбините страни на живота, защото когато тези тайни се разкрият, за тях вече няма да са тайна. Но човек още не се е пробудил за вътрешния живот, още не е изпитал цялата пълнота на живота. Той е видял само едната страна, може би по-интересната, но по-малко реалната.

Този, който е познал двете страни на живота — външната и вътрешната — без съмнение е изпълнил своето предназначение на земята.

Жизненият механизъм

Под жизнен механизъм аз разбирам обкръжението на човека. Мнозина осъзнават, че този жизнен механизъм оказва силно влияние върху техните успехи и неуспехи, но независимо от всичко малцина размишляват за него достатъчно дълбоко, за да разберат в какви граници той влияе върху живота им. Мистиците винаги са учили, че човек е длъжен да лекува себе си като пациент, да се лекува от слабостите, но от практична гледна точка, обкръжаващите условия също трябва да се вземат под внимание. Тази гледна точка се подкрепя и от думите на Христос. Не трябва да се учудваме, че човек не може достатъчно бързо да добие нещо в живота, щом дори за създателя е било трудно. Именно на тази философия учи Христос: „Да бъде волята Ти както на небето, така и на земята“. Какво е имал предвид Христос? Той е казал: „Твоята воля лесно се изпълнява на небето, но аз искам хората да й помогнат да се изпълнява със същата лекота и на земята“. Ако на човек му се наложи да преплува морето, ще му трябва огромно мъжество, упоритост и вяра, за да извърши такова пътешествие и няма да знае, кога ще достигне целта. Но на палубата на кораба целта се постига по-лесно. Тогава на човека вече не му необходимо до такава степен да изтощава своята упоритост и вяра, защото в своите ръце ще има механизъм, който да му помага да достигне целта. Ето защо за постигането на всяка цел е необходим механизъм. Ако човек иска да осигури в своя дом комфорт, нужен му е механизъм. Ако човек е зает с бизнес или производство, определено ниво на организацията ще опрости работата. Правителството в държавата осигурява ред и спокойствие. Когато стане хладно, на човек му е необходима топла дреха, а през лятото се нуждае от нещо леко.

Тази идея е лесна за разбиране, но е много трудно да се създаде правилен механизъм. Първо, твърде много хора нямат ясна представа за своите цели. Те работят ден за ден, без да знаят в действителност какво искат, променят всеки път мнението си и това ги лишава от механизма, който може да бъде създаден само ако знаеш конкретната си цел в живота. Твърде често извънредният ентусиазъм и излишното вмешателство в работата на механизма нарушават неговата схема и погубват целта. В друг случай, когато механизмът не отговаря на поставената цел, човек се отказва от нея, макар че сам си я е поставил. Никой никога не може да каже, че е достатъчно осведомен по този въпрос, защото при самолечение човека трябва да познава добре себе си, докато при създаването на механизъм ще му се наложи да се сблъска с множество различни характери и да добие задълбочени знания за човешката природа. Хората често идват при мен и казват: „Аз съумях да се държа така, както ми бе казано и успях да поддържам концентрацията и медитацията, които ми бяха предписани, но моята цел съвсем не е достигната“. Обикновено не достига не практика или работа над себе си, а именно необходимият механизъм. Например, ако човек каже: „Аз успях да се дисциплинирам и сега мога много добре да медитирам; ще отида, ще седна на пристанището и ще съсредоточа мислите си, че се намирам в града от другата страна на морето“ — ще може ли действително да се пренесе там? Или ако човек чрез самодисциплина започне да медитира с мислите: „Всички пари, които се намират в банката, нека дойдат в моя дом“ — ще се случи ли това? Дори ако медитира около банката хиляда години, няма да може да се сдобие с пари по такъв начин!

В този обективен свят човекът се нуждае от обективен механизъм, за да постигне определен резултат и ако хората, които вървят по духовния път, не видят тази страна, сами доказват, че независимо от техните достойнства и духовност не им достига равновесие, и че те дават на практичния човек възможност да се надсмее над онзи, който е настроен мистично. Затова работата на Суфийското Движение е не само в това да води душите към по-високи идеали, но и да държи очите им отворени по пътя, за да могат да видят накъде вървят. Суфиите дават на онзи, който не вярва в духовния идеал, пример за придобиване на равновесие за цял живот. Човек може да се грижи за себе си и своето добро здраве, и все пак обкръжаващата обстановка да стане причина да се разболее. Това не може да се поправи. Причината не е в недостатъчната духовност на човека, а в недостига на материалност. Това не ни ли показва, че трябва да постигнем равновесие на тези две начала? Човек няма да изпита голям възторг, ако стане толкова духовен, че започне да лети във въздуха, но не ще бъде по-добър от един обикновен балон. Само този, който може твърдо да стои на земята, наистина е постигнал нещо. Не може да се каже за всеки човек, че стои на краката си. В света няма нищо по-лошо от зависимостта и ако духовността прави човека по-зависим — например от милостта на другите хора в практическата страна на живота — то такава духовност не е желателна. Духовността е власт едновременно над материалното и над духовното, тя е способност да управляваш самия себе си и да поддържаш в ред целия жизнен механизъм.

Блажено чело

Под „чело“ разбирам изражението на лицето на човека, което зависи непосредствено от неговото отношение към живота. Животът е еднакъв и за светеца и за Сатаната. Разликите в живота им се пораждат единствено от различието във възгледите им за живота. Един и същ живот за единия се превръща в рай, а за другия в ад. Има два възгледа за живота: според първия всичко изглежда лошо; според втория — всичко е хубаво. Нашият живот от сутрин до вечер е изпълнен със ситуации, в различна степен добри и лоши. И колкото по-дълбоко изучаваме тайната на доброто и злото, толкова по-ясно виждаме, че в действителност няма понятия като „добро“ и „лошо“. Всичко, което става, ни се струва добро или лошо, в зависимост от нашето отношение към обстоятелствата. На обикновения човек му е лесно да съди какво е добро и какво лошо, какво е справедливо и какво несправедливо; за мъдреца това е много трудно. Всеки човек сам превръща нещата от добри в лоши или от лоши в добри, в зависимост от своето индивидуално ниво на развитие, от чиято позиция съди. Понякога един предмет е по-деликатен и сложен от друг и тогава за човека е трудно да изкаже мнение за него. Имаше период, когато хората не разбираха музиката на Вагнер, а имаше и време, когато го признаваха за най-великия сред композиторите. Понякога сами по себе си предметите наистина са добри, но на нашето индивидуално ниво на развитие те не ни изглеждат добри. Това, което само преди няколко години се е смятало за добро, днес може да не ни изглежда такова. Детето цени най-много от всичко своите играчки, но когато порасне, започва да дава предпочитание на творбите на велики скулптори.

Това доказва, че на всяка степен от развитието му представите на човека за добро и лошо се променят. Ето защо ако се замисли, ще стигне до убеждението, че нищо не е нито лошо, нито хубаво. Ако съществуваше нещо като „добро“, то всичко щеше да е хубаво. Без съмнение има етап, когато човек е роб на своите представи за добро и лошо. Но има и ниво, при което човек се явява господар. Това умение идва при него след като осъзнае факта, че доброто и злото се пораждат от неговото отношение към живота и тогава „правилно“ и „неправилно“, „добро“ и „лошо“ стават негови роби, тъй като той знае, че е в негова власт да превърне едното в другото. Така се отварят вратите към още едно от тайнствата на живота и това ни показва, че както всяка вещ има две страни, така и във всяко действие и явление има двойственост. Във всяка справедливост е скрита и някаква несправедливост, а във всяко зло присъства и нещо добро. И човек започва да открива как светът реагира на всички негови действия. Един човек забелязва само хубавото, а друг — само лошото. В понятията на суфизма това определено отношение се нарича хайрат — изумление. И както за обикновения човек са интересни филмите, спектаклите и панаирите, така на суфия е интересен целия живот, когото съзерцава с изумление. Той не може да обясни това си отношение на света, защото няма думи, които биха могли да го изразят. Има ли радост, която може да се сравни с радостта да приемаш нещата спокойно, търпеливо и леко? Всички останали радости произлизат от външни източници, а това щастие е собственост на човека. Когато той достигне до това чувство, то не се проявява с думи, а в „блаженото чело“.

Въпросът има и друга страна. Всеки от нас е радостен да види онова, което обича, уважава, боготвори. Ако се мръщим, когато срещнем някого, то е защото той не предизвиква у нас възхищение или уважение. Любовта е божествената същност, живееща в човека, и тя принадлежи единствено на Бога. За човека любовта е урок, първата крачка на любовта към Бога. В човешката любов виждаме път към божествената любов, както малкото момиченцето получава първите уроци за семеен живот, играейки си с кукли. Човекът усвоява този урок, като обича друг човек — любимия, баща, майка, брат, сестра или учителя си. Но любовта се използва неправилно, ако не се увеличава и разпространява непрекъснато. Водата в изкуствения вир може да застои, но водата в реките е винаги чиста, защото се движи. И така човек, обичайки искрено, трябва да отгледа филиза на любовта, помагайки му да расте и да се развива.

Любовта ще изпълни своята задача, когато самият човек се превърне в любов — атмосферата около него, изражението му, всяко негово движение. А нима такъв човек може да обича един и да отхвърля друг? Самото изражение на лицето му и присъствието му са благословия. На Изток хората беседват със светците и мъдреците не заради чудесата, които правят, а защото тяхното присъствие, тяхното лице и поглед излъчват вибрациите на любовта. Тази любов се проявява в търпимостта, във всеопрощението, в уважението и способността да не обръщаш внимание на грешките на другите. Тяхната доброта скрива недостатъците на обкръжаващите, сякаш са техни собствени недостатъци. Те пренебрегват собствените си интереси заради интересите на другите. За тях не е важно в какви обстоятелства се намират, облагодетелствани ли са от съдбата или не; тяхното чело е блажено. В техните очи всеки е отражение на Възлюбения, чието име те повтарят. Те виждат святото във всяка форма и всяко същество.

Както вярващите изпитват религиозно чувство в храма, така суфият има същото отношение към всяко същество, защото за него всяко същество е храм на божествеността. Ето защо той винаги е пред своя Бог. Независимо дали човекът пред него е слуга, господар, приятел или враг, той винаги е в присъствието на Бога. За този, чийто Бог е високо в небесата, винаги съществува дълбока пропаст между него и Бога. Но онзи, чийто Бог е винаги пред него, той се намира винаги в присъствието на Бога и неговото щастие е безкрайно. Суфиите предполагат, че колкото и религиозен да е човек, без любов е нищо. Подобен на човек, който е прочел хиляди книги, но нищо не е научил, защото не е усетил любовта. Любовта не се свежда до декларации; когато се ражда, нейният глас звучи много по-високо от човешкия глас. На любовта не са й необходими думи. Те са неспособни да я изразят. Любовта може да се изрази по един деликатен начин, чрез онова, което в Персия наричат „блажено чело“.

Очарованието на живота

Често се учудваме, защо Бог е направил човека толкова слаб, че той най-често сякаш е обречен да бъде лош — дори съзираме в това Божия несправедливост. Но това не е вярно и този въпрос е изтълкуван прекрасно в арабските приказки от „Хиляда и една нощ“.

Един цар имал за слуга голям пияница. Веднъж, за да се повесели, царят заповядал на останалите слуги да напоят човека докато загуби съзнание и да го сложат в царското му легло. Когато се съмнало, засвирили музиканти, както било прието и дузина момичета запели в спалнята, за да го събудят. Събуждайки се, слугата помислил: „Какво е станало с мен? Миналата вечер бях слуга, сега лежа в царските постели и всичко наоколо изглежда царски! Слуга ли съм аз или цар?“ Той погледнал момичетата, а те всички му се поклонили. Всяко го наричало „Ваше Величество“. Той станал, излязъл от спалнята, отишъл в Дурбар и седнал на трона. Влезли везирите, поклонили му се и се обърнали към него с приветствени речи. Тогава слугата решил: „Аз навярно съм цар. Ако бях цар само в леглото, това не би значело нищо, но и тук всички до един се кланят и ме наричат «Ваше Величество!»“ През целия ден той се наслаждавал на царския живот. Вечерта дошла неговата жена. Предишната нощ, като не се върнал в къщи, тя решила, че се търкаля някъде пиян. Търсила го и като не го намерила никъде, дошла в двореца. Никой не я спрял, защото такава била заповедта на царя. Когато влязла в залата, мъжът й я погледнал, сякаш виждал смъртта. Помислил си: „Аз не мога да бъда цар, защото, ако бях цар, тя нямаше да е моята жена. Трябва да си отида с нея!“ Тя му казала: „Какво правиш тук? Ти не се върна в къщи и у нас няма парче хляб, а ти се наслаждаваш тук. Да вървим“. Той отговорил на жена си: „Не те познавам, махай се оттук“. Но тя възразила: „Ти си мой мъж, тръгвай с мен“. И жената го отвела със себе си, макар че той продължавал да твърди: „Аз съм цар, аз съм цар“. Всяка ситуация, в която се намираме, ни кара да вярваме, че сме това или онова. Това, което душата изпитва, за такова възприема и себе си. Ако душата възприеме своя външен „аз“ като дете, тя вярва: „Аз съм дете“. Ако види своя външен „аз“, когато е като старец, ще си помисли: „Аз съм старец“. Ако възприеме своя външен „аз“ в дворец, ще си каже: „Аз съм богата“. Ако види този „аз“ в колиба, ще помисли: „Аз съм бедняк“. А в действителност е само едно: „Аз съм“.

Има неща в живота, които са омагьосали човека. Хафиз е казал: „Преди нашето раждане Ти ни даваш да глътнем вино“. А Джами казва: „О, Саки, виночерпецо, прости ми, това е моята младост. От време навреме се хващам за бутилката с вино и я целувам, а понякога я отблъсквам“. Такива сме всички ние. Детето ту гали и целува куклата, ту я хвърля на земята и я чупи, а в замяна взема друга. Понякога наричаме някого свой приятел, друг път го обявяваме за враг. Понякога казваме, че ни харесва някоя националност или раса, а в следващия момент враждуваме с нея. Ние сме като децата и затова сме непостоянни.

Човекът, в своя сън за живота, постоянно гони бягащите облаци. А когато се събуди? Когато дойде неговата жена? Коя е тя, тази жена? Жената е разрушителната стихия на природата; когато тя идва като смърт, човек вижда, че всичко, което е притежавал и което е считал за свое, остава назад — неговото име, слава, имущество. Всичко това го има само за онзи, който е жив, а за него остава само гробът. Не може да вземе нищо със себе си. В този миг осъзнава, че нищо наоколо не може да му даде вечно спокойствие и удовлетворение, и започва да търси нещо истинско.

Това е въпрос на егото, на съзнанието. Има една индийска пословица, която гласи: „Унижението на мъдрия не пропада даром. Семето пада в праха, за да прерасне“. След като мъдрият човек унизи себе си до праха, този прах ще осигури неговия разцвет. Това все още няма да бъде истинско господство, но ще го подготви към по-висока степен на развитие.

В Корана се казва: „Муту кубла анта Муту“, което означава: „Умри преди смъртта“. Суфият умира преди своята физическа смърт и още приживе разбира какво ще бъде след нея. С други думи, той кани жена си да го посети и я приветства в своята царственост, тъй че вместо да й позволи да го отведе със себе си от двореца, може дори да се наслаждава на живота с нея, със своята жена, на земята. Казано с други думи — той става жив мъртвец.

Когато човек разбере с ума си, че всички прояви в този свят са проява на единната същност, той възкликва: „На кого трябва да се кланяме, какво да почитаме, щом като самите ние сме всичко? И от кого да се страхуваме?“ И той забравя собствената си личност. Щом като се състои от много различни органи и различни атоми и измерения, и в същото време си остава личност, защо тогава единната същност да не може да бъде Личност? С ума си признаваме, че всички ние сме едно. Но когато някой ни причини болка, не можем да го понесем и вече не мислим, че той и ние сме едно. Когато някой ни причини вреда, ние го проклинаме. Но ако считаме, както по-рано, че той е същото, което сме и ние, нима ще го проклинаме?

Самоотверженост

Всеотдайността, наречена в суфизма енкесар, не е само украшение за природата на човека, която придава доброжелателност на неговите слова и маниери, а дарява с достойнство и сила, които идват от духа на независимостта — този верен признак на мъдростта. Често всеотдайността изпълва духа на човека със смирение, освобождава го от опиянението, затъмняващо душата. Независимостта и безпристрастността са двете крила, които позволяват на душата да лети. Те се раждат от духа на всеотдайността. От момента, когато духът на всеотдайността започва да се разгаря в сърцето на човека, неговите думи и постъпки са изпълнени с такова благородство, каквото не може да даде никоя земна власт и богатство.

Има множество идеи, опияняващи човека, много чувства, въздействащи като вино на душата, но няма по-силно вино от виното на всеотдайността. В него са заключени могъщество и чувство за собственото достойнство, каквито нито едно обществено положение не може да даде. Да станеш някой е ограниченост, какъвто и да си. Дори онзи, който се е провъзгласил за владетел на света, не може да бъде господар на вселената. Както и преди, господарят на земята си остава роб в небесата. Самоотвержен човек е този, който не е никой и в същото време е всеки.

Ето защо пътят на суфия е да стане никой, а не да бъде някой. Именно това чувство на нищожност — „аз съм нищо“ — превръща сърцето на човека в празна чаша, в която се влива виното на безсмъртието. Това състояние е благословия, към която се стреми всяка душа, търсеща истината. Лесно е да станеш учен и не е много трудно да станеш мъдрец. Напълно по силите на човечеството е да стане добро; но има постижение, което е по-велико и по-високо от всички, изброени по-горе и то е да станеш никой. Тази идея — да станеш никой, може да изплаши мнозина, защото по своята природа човек се стреми да се хване за нещо, а неговият „аз“ се хваща за собствената му личност, за неговата индивидуалност. Но ако човек се издигне над това, той сякаш се е изкачил на Еверест. Достигнал е точката, в която свършва земята и започват небесата.

Главната цел на суфия е с помощта на мислите за Бога да направи несъвършения „аз“ незрим дори за собствените си очи. Моментът, когато пред него застане Бог, а не неговия „аз“, за него е миг на съвършен благослов. Моят муршид, Абу Хашим Мадани, казваше, че има само една добродетел и един грях за душата, тръгнала по този път: добродетел е когато тя осъзнава Бога, грях — когато не го осъзнава. Никакво обяснение не е способно напълно да опише достоверността на това твърдение, освен опита на съзерцателя, пред когото се отваря прозорец в небесата, ако той познае Бога. Докато осъзнава своя „аз“, опитът е неуспешен. Нали всички трагедии в живота са предизвикани от съзнанието за собствения „аз“. Това е причината за болката и скръбта и всичко онова, което може да освободи човека от мисълта за самия него, в определена степен му помага да се избави от болките, но абсолютно облекчение може да му донесе само осъзнаването на Бога.

Духът на консерватизма

Съществуват две гледни точки за всичко, което се случва в света: либерална и консервативна, и всяка от тях дава на човека чувство на удовлетворение, защото и двете имат определени достойнства. Когато някой гледа на своето семейство от консервативна гледна точка, той се чувства горд с него и винаги постъпва така, за да не посрами честта и достойнството на своите предци. Той продължава рицарските традиции на далечните прадеди и поема задължение да защитава и пази всеки, които принадлежи към фамилията — и достойния и недостойния. По този начин поддържа жизнения пламък, горял много години, носейки го в дланите си през целия живот, подобно на светилник, осветяващ пътя. Ако човек гледа на своята нация от консервативна позиция, той се изпълва с патриотизъм, който замества религията в съвременния свят. Без съмнение, това е добродетел — човек започва да възприема цялата нация като свое семейство. Той се грижи не само за своите деца, но и за децата на цялата нация. Човек жертва своя живот, когато възникне необходимост, за да защити нацията или честта, достойнството и свободата на своя народ.

Духът на консерватизма е индивидуализиращият дух, централна тема на цялото творение. Това е дух, действащ като слънце. Той носи всепроникващата светлина, и именно нейната сила, действаща в природата, събира много клони в едно стъбло и много листа на един клон. Именно този дух присъства в тялото на човека, задържа в един организъм ръцете и краката, и осигурява неговата индивидуална цялост. Но винаги съществува опасност, разраствайки се прекалено, този дух да предизвика застой. Ако човек твърде много се гордее със семейството си, той живее само със съзнанието за гордостта, забравяйки дълга си пред човечеството, и не забелязва нищо, което да го свързва с другите хора, извън тесния кръг на неговото семейство. Ако такъв застой обхване мащабите на нацията, той води до всевъзможни бедствия — войни и революции, пълни с насилия и жестокости. Преживеният неотдавна от човечеството кошмар бе следствие от световния застой, предизвикан от крайното преклонение пред консервативния дух.

Това ни доказва, че неправилно считаме едно нещо за добродетел, а друго — за грях. Това, което е добродетел, може да се превърне в грях. Добродетелта или грехът не са постъпки. Това е състояние, отношение, което подбужда човека към определени постъпки, а последствията от тези постъпки го правят добродетелно или греховно. Животът е движение, смъртта — спиране на движението; застоят го прекъсва, циркулацията осигурява движение. Консервативният дух е полезен дотогава, докато се движи — т.е. докато се разширява. Ако човек, горд със своето семейство, след като изпълни дълга си по отношение на близките си, направи следващата стъпка и помогне на своя град, а след това защити своята нация, значи той се развива. И неговата фамилна гордост и патриотизъм, разбира се, са добродетелни, защото го водят от една степен към друга, много по-висока.

Застоят се ражда тогава, когато човек е погълнат от лични интереси. Ако е толкова е погълнат от своето семейство и семейна гордост, че в света за него не съществува друг, освен неговия народ, тогава патриотизмът става завеса пред очите му, заслепява го и прави невъзможно за него да служи не само на друг, но и на самия себе си. В егоизма присъства илюзията, че носи полза, но добитата от егоизма полза е безполезна. Преди всичко трябва да се съобразяваме с живота, а истинският живот е вътрешният живот, осъзнаването на Бога и осъзнаването на собствения дух. Когато сърцето на човека открие осъзнаването на Бога, то става като капка, превърнала се в море. Разширява се и разпростира вълните на своята любов и върху приятели, и върху врагове. Разпространява се все по-далеч и по-далеч и достига до съвършенството.

Съзряване на характер

Характерът е картина, нарисувана в линии и бои, които ние създаваме в самите себе си. Чудесно е да се наблюдава пробуждането на стремежа към създаване на характер още в детството — както птиците притежават инстинкт да вият гнезда. Първоначално детето забелязва всевъзможни черти у възрастните, а след това приема онова, което най-много му харесва и го привлича. Видно е, че ако човек е погълнат само от себе си, той не ще има възможност да изгради характера си, тъй като няма време да помисли за другите. И най-великите актьори, ако не съумеят да забравят за себе си, няма да успеят да играят на сцената. Музикантът, който по време на изпълнение не съумее да забрави за себе, си свири лошо. Както и в отношенията към всичко останало, собственото изграждане зависи непосредствено от това, доколко сме способни да забравим себе си. В това е ключът за целия живот. Срещал съм хора, ориентирани към изкуството, науката, философията, религията, към всички области, и намират, че всички те са постигнали забележителни резултати чрез способността да забравят себе си. Срещал съм и хора, които притежават велики достойнства, но не са могли да достигнат върхове в живота си, защото не са притежавали тези качества.

Спомням си един музикант, свирещ на вина, удивителен музикант, който бе свикнал да репетира по много часове на ден, но когато трябваше да свири пред слушатели, съзнанието му се изпълваше с неговия „аз“. Първата мисъл, която му идвала на ум, била за неговия „аз“ и всички впечатления на слушателите се сблъсквали с тази мисъл. Тогава той прибирал своята вина и бягал. Но аз съм слушал как Сара Бернар просто декламираше „Марсилезата“ — само това, но само с появяването си на сцената, още с първите си думи, тя покоряваше всяко сърце в залата, защото в този момент (а беше по време на войната) тя олицетворяваше цяла Франция. Тя можеше да се превърне във Франция благодарение на съсредоточаването, на нейния начин да забрави себе си. Изграждането на характер е къде по-величествена задача от построяването на един дом, град, страна или империя. Може да попитате защо това е толкова важно, нали това е създаване на нашия нищожен „аз“, а колко хора са издигнали здания, създали са държави и са изчезнали, без да оставят спомен след себе си. Тадж-Махал е едно от най-прекрасните здания на земята — когато го видят, художници и архитекти изпитват огромно възхищение, но с това се изчерпва значението му. Никой не се интересува кой го е построил, нито едно сърце не започва да бие при спомена за неговия създател.

И досега индуистите, събуждайки се рано сутрин, повтарят: „Рам, Рам“. Будистите почитат Буда, християните се покланят на Христос. Защо? Заради личностите на тези велики светци, заради техния магнетизъм. Думите, изречени от Христос преди стотици години, се помнят и в наши дни, благодарение на неговата личност. Работата не е само в духовността; в света са живели много мадзуби, които са били много духовни. Постигнали са единение с Бога, но са си отишли и никой не ги помни. Работата не е само в благочестивостта; много благочестиви хора седят в храмовете и църквите, повтаряйки молитви. Тяхното благочестие служи само на тях самите. Те не могат да раздвижат света. Но ако работата не е в духовността и в благочестието, тогава в какво е? В развитието на човечността вътре в нас. Това развитие обхваща нашия интелект, нашето сърце и нашия ум. То обхваща интелекта, защото, ако у нас има любов, но няма интелект да разберем желанието на любимия човек, можем да станем велики любовници, но любовта ни няма да има никаква стойност. То обхваща и сърцето, защото, ако у нас има интелект, но няма чувства и симпатия, можем да говорим много вежливо, маниерите ни да бъдат много мили, но ако вътрешно изпитваме злост, ако не влагаме чувство в думите си, то по-добре е да не казваме нищо. Обхваща и ума, защото, ако у нас има интелект и чувства, но няма дълбочина на размишленията, ако не различаваме кое е подходящо и кое не, ние сме невежи. Човек може отлично да се държи според европейските маниери и обичаи, но ако го изпратите в двореца на източен владетел, той ще се разтрепери. Обратно, човек може отлично да познава индийския придворен етикет, но попадайки в Европа, ще разбере, че не знае нищо за местните порядки.

Да бъдеш човек е велика привилегия, тъй като можем да развиваме в себе си човечност и да бъдем хора не само външно, но и в ума и постъпките си. Привилегията е в това, да бъдеш човек, който е идеал на Бога. Не скала, която не знае кой стои върху нея — цар или бедняк, светец или грешник; не и ангел, у когото няма сърце, за да изпитва чувства заедно с другите и да ги съпреживее — те чувстват само величието на Бога. Само човекът е бил надарен със сърце. Един индийски поет е казал: „Да станеш наби, светец или пророк, гати, кутба, това е много трудно. Какво мога да ти разкажа за битките им в живота, когато даже да станеш човечен човек е толкова трудно?“ Разбира се, да се достигне високото ниво на духовността не е лесно. Затова първо трябва да се опитаме да станем хора. Не е много сложно да станеш ангел; да бъдеш материален също е просто; но да живееш в свят, пълен с битки и в същото време да бъдеш човек е много трудно. Ако това ни се удаде, ще станем миниатюри на Бога на земята.

Уважение и любезност

Има добродетелност, която суфиите наричат муруат, добродетел, която е твърде изтънчена, за да я опишем с думи. Тя означава въздържание от онези действия, в които има неуважение към някой друг, или взема под внимание неговата възраст, положение, знания, достойнства. Онзи, комуто е свойствена тази добродетел, я проявява не само по отношение на важни или достойни хора, защото когато това качество се развие, то се проявява към всички.

Грубостта и муруат са несъвместими. Това качество не се свежда само до уважение. То е нещо много по-фино — едновременно е и внимание и уважение. В пълното си развитие тази добродетел може да стане толкова силна, че човек от уважение и услужливост започва да се примирява с липсата на тези достойнства в другия. И когато някой достигне това ниво, човешкото поведение доближава своя край и човек започва да постъпва като светец.

Човекът е роден на този свят не само за да яде, да пие и да се ожени. Той е роден, за да изгради съвършен човешки характер. В това му помагат наличието на дълбоки мисли и вниманието му към другите. Дори при цялото могъщество, положение, богатство, знания и всички останали блага на света той си остава беден, ако не му достига това богатство на душата — правилното отношение към другите. Всичко красиво, което ни обкръжава, остава извън нас. Доверие заслужава само онази красота, която може да се намери и да се развие в своя собствен характер. Човек може да прояви липса на муруат ако не с думи, то с поглед. Не е задължително да говориш, за да бъдеш груб. В погледа, в интонацията, в маниера да седи или да ходи, в това как затваря вратата след себе си, човек може да прояви своите чувства. Дори само да мълчи, той може да застави вратата да проговори. Не е толкова просто да контролираш себе си, ако не управляваш своя ум.

Фини неща като това е особено трудно да се научат и следват в живота. Днес мнозина виждат в тях проявяване на слабости, но онова, което може да се практикува само при пълно владеене на себе си, не може да бъде слабост. Няма вреда от това да отделиш внимание и да проявиш услужливост дори и по отношение на онзи, който не заслужава. Макар такива постъпки да не носят изгода, все пак те си остават практика, а именно такава практика прави човека съвършен.

Милосърдие

Щом само душата се докосне до вътрешното царство, което е божествено царство, нейното истинско благородство се проявява в милосърдието, което суфиите наричат кулк. Царете и хората с аристократичен произход се учат на милосърдие, макар че това качество се ражда в човешкото сърце. Това означава, че всяка душа се изпълва с аристократизъм от момента, в който се докосне до вътрешното царство. Истинският аристократизъм е благородството на душата, когато във всяко чувство, мисъл, дума и действия тя започва да проявява милосърдие — качество на самия Бог. Милосърдието няма нищо общо с покровителственото отношение — то е глупав маниер. Преди да прояви това качество на благородните, милосърдният човек се стреми да се скрие дори от собствените си очи.

Истински благородните велики хора са милосърдни, защото са чувствителни към всичко, което причинява болка, което лежи върху тяхната съдба заради незрелите души, и затова самите те от доброта се стараят да се въздържат да извършват същите грешки към другиго, каквото и ниско положение да заема.

Голямата истина е в словата на Христос в Проповедите от Планината: „Блажени са кротките, защото те ще наследят земята“. Това винаги ще бъде истина независимо от епохата и развитието на света. По време на аристокрацията, както и по време на демокрацията ценността на истинското благородство, което се проявява в милосърдие, никога няма да бъде подценявана. Тази дума се произнася лесно, но е извънредно трудно да проявяваш милосърдие през целия си живот, защото на всяка крачка нямат край мислите, необходими за постигането на този резултат. Изисква се разсъдливост и чувство за справедливост, способност за преценка на всяка своя постъпка, изтънчено възприемане на изкуството и красотата, тъй като с усъвършенстването на своята личност човек достига най-високите върхове на майсторство. Всъщност, създаването на своята личност е висша форма на изкуство. Суфият приема за своя религия култивирането на човешките качества, в които се състои изпълнението на житейското предназначение.

Веднъж един юноша проявил нетърпение към стария си баща, който чувал лошо и по тази причина го разпитвал по няколко пъти за едно и също нещо. Виждайки раздразнението върху лицето на сина си, бащата казал: „Сине мой, помниш ли деня, когато беше още съвсем малък и ме попита: «Каква е тази птица?» — аз ти отговорих: «Врабче». Ти ме попита петнайсет пъти и аз имах търпение да ти повтарям отново и отново, без да изпитам нито раздразнение, нито безпокойство. Аз бях толкова радостен да споделя с теб онова, което зная. Сега, когато вече не чувам добре, ти също можеш да проявиш към мен малко търпение и да повториш нещо един или два пъти, ако не го чуя веднага“. За да се научим на този благороден начин на поведение преди всичко е нужно търпение — понякога под формата на издръжливост, понякога от любезност, а понякога и като способността да се прощава.

При общуване с малко образовани хората не трябва да се забравя, че истинската цивилизация означава развитие. Тези, които имат нужна от образование, трябва да го получат, за да разбират по-добре живота. Има само две възможности — да се върви напред или назад. Човек или започва да мисли като тези, на които им липсва образование, или им помага да се развиват. Необразования човек трябва внимателно да се води за ръка към по-възвишените идеи.

Някога в Индия аз живеех около индийски храм, който имаше двама вратари. Те бяха афганци, горди и грубовати хора, държащи се много строго, но по изражението на лицата им се виждаше честност и доброта. Често минавах край тях, но те никога не обръщаха внимание на моите появявания и изчезвания, и ни най-малко не се тревожеха за съблюдаването на общоприетите правила на вежливост. Веднъж един от тях дойде при мен с писмо от своя господар. Аз станах и го приех с цялото възможно гостоприемство и от този ден всеки път, когато минавах край тях, те ме посрещаха топло, с усмивка и искрена приветливост и никога повече не ме игнорираха. Това стана, защото на тези хора бе даден урок, без да се нараняват чувствата им, и тъй като им доставих удоволствие, те разбраха, че на вежливостта трябва да се отговори с вежливост.

Да натрапваш на някого добродетелта си е прекомерна гордост; да му дадеш възможност да види красотата на добрите маниери — образование. Ние трябва да смятаме за свой свещен дълг да се отнасяме към хората, нуждаещи се от усъвършенстване, с такава мекота и вежливост, за да се развият в тях култура и красота, които да могат да бъдат споделени помежду ни.

Способността да не забелязваме

Има една склонност, която постепенно се проявява в човека, развиващ се духовно, и тази склонност е способността да не забелязва или даргудза, както я наричат суфиите. От време навреме тази склонност може да изглежда небрежност, но небрежност проявява не този, който не забелязва, небрежен е онзи, който не гледа Способността да не забелязваш може да се нарече умение да се издигнеш над вещите. За да не забелязващ е необходимо да се издигнеш. Стоящият ниско в живота не е способен да не забелязва нещо, дори и много да го желае. Способността да не забелязваш е проявление на великодушие, тя е умението да гледаш и в същото време да не гледаш, да виждаш и да не забелязваш видимото, умението да не бъдеш засегнат, наранен или разтревожен от нещо, способност дори да не мислиш за това. Това е признак за благородство на природата, знак на душите, настроени на по-висока тоналност.

Някой може да попита: „Полезно ли е това?“ Може би не винаги, но в крайна сметка е целесъобразно: умеещият да не забелязва осъзнава и полезната страна на тази своя способност. Възможно е да осъзнае това точно преди да се сблъска с многобройните неудобства, но всичко е добре, когато завършва добре.

Твърде често, да не се забележи се изискват по-малко усилия, отколкото да се забележи нещо, което лесно може да бъде пропуснато. Има значими и незначителни неща. Вървейки по пътя на живота човек вижда, че много неща нямат значение и че е много лесно да не ги забележиш. Този, който обръща внимание на всичко, което му попада по пътя, ще загуби много време в своето пътешествие, което и така изисква цял живот, за да се достигне целта. Ако човек се катери по планината на живота с цел да се изкачи на върха, той ще се тревожи по всякакъв повод и никога няма да достигне до върха. Така навеки ще си остане тревожен в подножието. Когато човек разбира, че са му останали само няколко дни живот на тази земя, той престава да се тревожи за дреболии, започва да мисли само за онова, което наистина е важно. Вкопчвайки се в дреболиите, човек загубва възможността да изпълни великите цели на живота. Този, който се тревожи за дребните неща, е малък; душата, мислеща за великото, е величествена.

Способността да не забелязваш е първият урок на прошката. Тази склонност се ражда от любовта и симпатията. Нали този, който ненавижда, забелязва и най-незначителната грешка, докато онзи, който обича, естествено не забелязва грешките на другия и често дори се стреми да превърне недостатъците на любимия в достойнства. В живота има безброй неща, предлагащи красота, и безброй уродливи неща. Нямат край достойнствата и нямат край недостатъците. И възгледът на човека за живота зависи от нивото на неговото развитие.

Колкото повече се издига човек, толкова по-широк става неговият хоризонт. Склонността да симпатизира, което е аналитична склонност, притегляща, оценяваща и забелязваща всичко, води човека до желанието да не забелязва. Не съдете, както е казал Христос, за да не бъдете съдени. Колкото повече размишляваш над този урок, толкова по-дълбоко прониква той в сърцето ти. Той учи, че трябва да се стараем да не забелязваме всичко, което е в разрез с нашите представи за това, как трябва да бъде устроен животът, докато не се издигнем на такова равнище на съзнанието, когато целият живот представлява грандиозно видение на Бога.

Примирение

Всички усилия, предприемани за развитието на личността или за изграждането на характера, трябва да се полагат не за да докажем превъзходството си над останалите, а за да достигнем голямо съгласие с обкръжаващите и с онези, с които живота ни сблъсква. Примирението или както го наричат суфиите еттефаг — това не е само морал на суфия, но и негова отличителна особеност. Не е лесно да се придобие и прояви тази добродетел, защото за нея са необходими не само силна воля, но и мъдрост. Великият талант на дипломата е в умението да достигне желаните резултати чрез съглашения. Несъгласието се постига с лекота — ние така често го виждаме сред нисшите форми на творенията! Съгласието — ето кое е трудно достижимо, нали то изисква широта във възприятието на живота и това е истински признак на духовност. Ограничеността на възприятията стеснява хоризонта пред погледа на човека. Такъв човек не е способен лесно да се съгласи с възгледите на другите. Колкото и силно да се различават възгледите на двама души, винаги има основа за съглашение. Но тази обща почва може да бъде много далече, а човек не винаги ще пожелае да отиде толкова далеч, за да постигне съгласие. Често не му достига търпение да измине достатъчен път, за да се срещне с другите. Обикновено всичко става по-иначе. Всеки иска другият да дойде при него там, където той стои, а сам не изпитва никакво желание да се помръдне от мястото си.

Това не означава, че човек, желаещ да стане истински суфи, е длъжен да отхвърли всички свои убеждения, за да получи възможност да постигне съглашение с всеки човек. Няма полза вечно да бъдем снизходителни към всякакви мисли на някого, както няма полза винаги да изтъкваме собствените си убеждения от своето сърце. Примирението не е в това. Човек, способен да изслуша другиго, може да накара и другия да го изслуша. Този, който лесно се съгласява с другите, притежава достатъчна сила, за да убеди и тях в необходимостта от съгласие. Затова постъпвайки по този начин човек винаги печели, макар понякога да изглежда, сякаш е загубил. Ако човек е способен едновременно да гледа от своята гледна точка и от гледната точка на друг човек, той придобива пълен обзор и ясно разбиране, той „гледа с двете очи“.

Без съмнение, триенето поражда огън, но самият огън е съгласие на атомите. Ако двама атома имат собствени убеждения и спорят за тях, това е стимул за размишление и не предизвиква особен проблем. Но ако човек спори заради самия спор, спорът се превръща в негова цел и той престава да получава удоволствие от примирението. Думите се превръщат в средство за изразяване на несъгласие, доказателствата се превръщат в гориво за пламъка. Но мъдростта пребивава там, където разумът е гъвкав. Такъв човек разбира и вижда всичко — правилното в неправилното и неправилното в правилното. Човек, достигнал съвършеното знание, се е издигнал над категориите за истинското и лъжливото. Той ги познава и същевременно не ги знае, може да каже много — и същевременно какво може да каже? Тогава му става лесно да се примири с всички и с всичко.

В едно предание се разказва за двама суфии, които се срещнали след много години, през които всеки от тях вървял по свой собствен път. Те били радостни от срещата след толкова дълга раздяла, защото и двамата били мюриди на един муршид. Единият попитал другия: „Разкажи ми, моля те, какъв беше твоя опит? След всичките тези дълги години на изучаване и практикуване на суфизма аз усвоих едно: как да примирявам другите. Сега умея добре да правя това. Ще ми кажеш ли какво си научил ти?“ Другият отговорил: „След всичките тези дълги години на изучаване и практики на суфизма аз усвоих как да управлявам живота — всичко, което съществува в света, съществува за мен и аз съм повелител на всичко. Всичко, което става в света, става по моя воля“. Дошъл техният муршид и двамата му разказали за това какво са научили по време на странстването. Муршидът казал: „И двамата сте прави. В първия правилно разбраното самоотричане е развило способност да се примирява с другите; във втория нищо не е останало от неговата собствена воля и ако някаква воля все още може да бъде открита в него, то това е волята на Бога“.

Оптимизъм и песимизъм

Оптимизмът представлява стихиен поток на любовта. Оптимизмът е израз на вярата в любовта. По такъв начин любовта, вярваща в любовта е оптимизъм. Песимизмът се ражда от недоволството, от лошото впечатление, което продължава и продължава, превръщайки се в пречка по житейския път. Оптимизмът дарява изпълнено с надежда отношение към живота, докато песимистът вижда пред себе си само тъмнина. Без съмнение, понякога песимизмът е признак за добросъвестност и ум, понякога и за опитност. Но сама по себе си добросъвестността на може да преодолява трудностите, с които се сблъскваме в живота, само вярата разрешава проблемите. Мъдрецът разбира, че умният не гледа надалеч. Умът прониква само на определено разстояние и не отива по-нататък, защото умът е знание, принадлежащо на земята. А относно опитността — в какво се състои опитът на човека? Човекът се гордее със своята опитност дотогава, докато не види колко огромен е светът. Във всяка работа или при всеки размисъл няма момент, в който да не е необходим опит, но колкото по-голям опит придобива човек, толкова по-дълбоко осъзнава колко малко знае.

Психологическият ефект на оптимизма е такъв — той помага да се постигне успех, защото благодарение именно на оптимистичния дух Бог е създал света. Оптимизмът идва от Бога, а песимизмът се ражда в сърцето на човека. На основата на своя нищожен житейски опит човек прави извода: „Това ще се окаже безуспешно, това няма да проработи, нищо няма да стане така“. За оптимиста не е важно как ще завърши всичко. Главното е, че се е опитал. Какво е живот? Животът е възможност и за оптимистично настроения човек възможността е обещание, докато за песимиста е загуба. Въобще не Творецът е виновен за тази загуба, а самият човек, пропуснал възможността.

Мнозина от нас удължават своето боледуване, отдавайки се на песимистичните мисли. Често забелязваме, че за човек, страдащ дълги години от някакво заболяване, този недъг се превръща в такава силна реалност, че липсата му изглежда неестествена. Такъв човек вярва, че болестта е неговата природа и дори не знае как е възможно да не се усещат болки. По такъв начин хората задържат болестта в себе си. Има и такива песимисти, които са убедени, че им е писано да бедстват, че са били родени за дрипльовци и не могат да не бъдат нещастни, че небето и земята са против тях. Но те сами са своята мизерия и се отличават с песимизма си. Животът на човека зависи от това, върху какво е концентриран, така че, ако се концентрира върху своето Нещастие, ще бъде нещастен. Човек, имащ навик, който сам не одобрява, често смята, че е неспособен да се бори с него, тъй като това е част от неговата природа. Но природата на човека е такава, каквато той сам я приеме. Както всичко в природата е сътворено от Бога, така и всеки индивид сам създава своята природа. И както Всемогъщият е способен да промени Своята природа, така и индивидът може да се промени. Сред всички творения на този свят човек има най-голямо право на оптимизъм, защото той представлява Бога на земята — Бога-съдия, Бога-твореца и Повелителя на всичко сътворено от Него. Човек е повелител на своя живот, на своите постъпки и обстоятелства — само ако знае това. Човек, надарен с оптимизъм, е способен да помага на затъналия в бездната на страха и разочарованието. Ако болният и паднал духом човек стигне до песимизъм, той ще го увлече след себе си надолу, към самото дъно на мъката. На едната страна е животът, на другата страна — смъртта. Първият се изкачва на върха на планината, вторият потъва в бездната на земята. Нима във време на разкаяние или неуспех, когато всичко в живота изглежда черно, има по-добър помощник от оптимистичния дух, който знае, че всичко ще бъде добре? Няма да бъде преувеличено, ако кажа, че самият дух на Бога идва при търсещия под формата на духа на оптимизма. Колкото и трудна да е житейската ситуация, колкото и огромни да са препятствията, всичко може да се преодолее. Но собственият песимистичен дух тегли човека надолу, когато той сам се намира на дъното. Песимистичният дух на смъртта изглежда по-желан, отколкото страданията, които те притискат към земята, затова най-великата награда в този свят е духът на оптимизма, докато най-голямото наказание за земните грехове на човека е песимизмът. Наистина, изпълнените с надежда ще успеят.

Щастие

Зависи ли щастието от обстоятелствата или от нашето отношение към живота? Това е въпрос, който се задава често и на когото е особено трудно да се отговори. Мнозина от нас, имащи някаква представа от философия, ще кажат, че материалният свят е само илюзия, а жизнените обстоятелства — сън, но малцина са способни сами да повярват в това. Да знаеш нещо на теория е едно, да го приложиш на практика — съвсем друго. Много трудно е да се извисим над въздействията, които ни оказват обстоятелствата. Само едно средство ще ни помогне да се издигнем над тях и то е в промяната на възприемането на живота, която на свой ред става чрез промяна на нашето отношение към живота.

Щастието е процъфтяване на душите. Детето, което е започнало с невъзпитаност, невнимателност към другите и разрушителност, с времето ще притегли към себе си тази сила и с него ще се случи същото. Каквото даваме на детето, това и ще получим обратно. Много ли се съобразяват с тези факти? Хората никога не мислят, че могат да ги наранят собствените им думи, собствените им постъпки, мисли или чувства. Те продължават в този дух, но когато му дойде времето, всичко ще се върне към тях, прогонвайки щастието.

На санскрит живот се означава с думата самсара. Тя се изобразява като пребиваване в тъмнина. Човек мисли и говори, действа и чувства, но никога напълно не разбира защо. Ако на човека е известна една причина, винаги зад това знание има скрита по значение друга причина, за която той дори не знае. Много често обстоятелствата на живота се представят като плен. Понякога ти си струва, че вървиш между река и пропаст; за да се издигнеш над тях са необходими криле, каквито не всеки има. Душата има две крила; едното — независимост, второто — безпристрастност. Изисква се огромна доза жертвоготовност, преди да добиеш независимост в живота, а безпристрастността влиза в противоречие с природата на любовта и симпатията. Сякаш трябва да разрежеш сърцето си на две, преди да можеш да практикуваш безпристрастност в живота. Разбира се, когато душата получи възможност да разпери криле, човек започва да вижда обстоятелствата от живота отделени от него. Тогава той се издига над всички обстоятелства, превръщащи човека в пленник.

Няма трудности, които рано или късно да не могат да бъдат преодолени, но дори ако човек получава това, което страстно желае от живота, винаги остава нещо, което още не е получено. Затова ако човек скача от една нещо на друго, осъществявайки всичките си мечти, предметът на неговото желание все повече ще се разраства и множи, и това не ще има край. Колкото повече му е необходимо да направи нещо в живота, толкова повече трудности трябва да преодолява, но ако човек се държи далеч от живота на света, неговото присъствие тук е безсмислено. Колкото по-важна е задачата, толкова по-трудно е нейното изпълнение.

Така вечерта следва деня и всичко продължава вечно. Затова суфият трябва да притежава не само търпение, за да понесе всичко, което се наложи, и моментално да се освободи от трудностите и болките, но и умение да вижда нещата по определен начин. Твърде често такъв начин на виждане променя целия живот на човека. Той може да превърне небето в ад, да превърне радостта в скръб. Човек може така да гледа на живота, че дори най-лекото убождане да изглежда като удар с меч в сърцето, но от друга гледна точка сърцето е защитено от убождания, нищо не може да го нарани, всичко, което като камък теглеше надолу, сега не му оказва въздействие.

В какво се състои смисълът на ходенето по водата? Водата символизира собствения живот — един потъва в нея, друг плува, но има и такива, които могат да ходят по водата. Човек, който е толкова чувствителен, че дори след леко убождане се чувства нещастен в продължение на денонощия, се отнася към първата група. Този, който получава и отдава, превръща живота си в игра, той е плувец. Той не се огорчава, получавайки един удар, защото черпи удовлетворение от способността да отговоря на удара с два. Но този, когото нищо не може да засегне, пребивава и в света и над него. Той върви по водата. Животът е под краката му заедно с всички радости и страдания. Наистина, независимостта и безпристрастността са двете крила, даващи на душата способността да лети.

Имунизация и ваксини

Теорията, стояща зад понятията имунизация и ваксина, е същата, на която е обучавал както хатха йога Шива или Махадева, както често го наричат. За Махадева се говори, че вземал вътрешно отрова и благодарение на това успял да преодолее нейното въздействие. Махадева бил най-видният от аскетите. Изобразяват го със змия, обвила се около шията му. Ако някой може да бъде такъв приятел със змиите, че без да се страхува да я носи на шията си, той разбира се, може свободно може да бъде и сред хора, които не му харесват. Ненавистта, предубеждението и раздразнението, които обикновено възникват у нас в присъствието на хора, които не ни харесват, в този случай няма да се появят. Душата, забравила своите битки с всичко, което я е заплашвало, заставяло я е да трепери и бяга, побеждава живота и става господар на живота; тя достига небесното царство. Разбира се, методите, използвани от Махадева, били крайни. Онзи, който в наше време ги препоръча на своите ученици, ще се прочуе като безумец!

С имунизацията нещата стоят по същия начин. Едва появили се, тези нови методи се сблъскват с огромни предубеждения и съпротива, макар че трябва да се разкрие същността на принципа, стоящ зад тях. Този принцип ни отвежда към по-високо осъзнаване на живота и ни дава възможност да разберем, че дори онова което предизвиква смърт, може да ни върне към живота, ако го съберем в чаша и изпием. Разтваряйки в себе си разрушителния елемент, тялото придобива защита от унищожение, така че частичното разрушение престава да бъде такова и се превръща в част от природата. В това се състои методът на разрушаването от духовна гледна точка.

Смъртта ще бъде смърт дотогава, докато човек не се запознае с нея. Когато човек я разтваря в себе си, той става господар на смъртта. В това е посланието на Исус Христос, който от началото до края говори за вътрешния живот. Тайната на това послание е в това, че едва щом разтвори смъртта, човекът придобива вътрешен живот.

Много често хората казват: „Не обичам оцет, защото той вреди на здравето ми“; „Не мога да ям каймак, защото не ми харесва“; „Не понасям захар в чая — не ми харесва“. За тях всички тези продукти са отрова. Казвайки подобно нещо, човек превръща определени вещества в нездравословни за своята природа и им става подвластен. Пътят на Шива е в това винаги да вървим против своите слабости. Макар че той ги е считал за слабости, а не за неотделима част от своята природа, той е действал така, сякаш всичко е принадлежало на неговата природа и е поглъщал онова, което е било външно по отношение на нея, за да изключи възможността от ситуация, в която би се оказал обект за някакво въздействие. Заклинателите на змии им позволяват да ги ухапят и постепенно стават невъзприемчиви към отровата. С Шива нещата са стояли по същия начин — той си направил огърлица от смъртта. Някой може да стигне до крайност по този път, но принципът трябва да се изучи, полезно е да се знае. Той учи, че всичко може да бъде открито в нас самите — всичката разрушителна сила, която е източник на страха, болките и разочарованията.

Встъпване в брак

Встъпването в брак е най-сакралното от всички свещени тайнства. На първо място, то не е договор, не е делово споразумение. Ако погледнем на брака от много по-висока гледна точка, ще видим, че той е изпълнение на предназначението на живота.

От физическа гледна точка този живот, изпълнен с борба и страдание, може да бъде посрещнат с вътрешна сила и огромно мъжество, с много по-голяма способност да му се противостои, ако две хармонични сили се обединят една с друга. В стихотворението на един персийски поет се казва: „Когато две сърца са единни, те стават достатъчно силни, за да преместят планини“. Животът е непрекъсната борба. За да придобиеш способност да бъдеш лице в лице с тази борба, трябва да бъдеш силен и могъщ. Когато две сърца се съединят, те стават много по-способни да устоят, по силни и във висша степен благословени.

Да погледнем на този въпрос от гледна точка на ума. Колкото и човек да е мъдър, силен, смел и могъщ, винаги нещо не му достига. В края на краищата, всеки има някакъв недостатък. Не е важно колко достойнства има човек, нужно му е нещо още по-хубаво — убеждението в миг на съмнение, подкрепата отвън в минута на безпокойство, малко светлина в момент на обърканост, ободрителни и щастливи думи в мъка и печал. Човек може да има всичко — здраве, власт, високо положение — всичко това не може да уравновеси живота му. Ако съществува нещо, което е способно да внесе равновесие в неговия живот, това е друга душа, даваща му онова, от което е лишен в момента, когато се нуждае от това. Ето защо от физическа гледна точка бракът е сила, а от ментална — това, което дава равновесие.

Накрая нека погледнем нещата от духовна гледна точка. На древните хора мъдреците давали следния отговор на вечния въпрос защо е бил създаден света: Бог се е почувствал самотен. Независимо от това с колко лъчи светлина от мъдрост ще озарим живота, винаги ще получаваме един-единствен отговор на въпроса за причините на сътворяването. Ако нещо съществува на света, това е само едно Същество и това е Бог. Ето защо цялото проявление, създадено от Него, се намира в Него.

Ако Бог е създал това, то е само затова, защото е почувствал самота. Символично изражение на тази идея може да се види в древната вяра, че Ева била създадена от реброто на Адам. Това означава, че светът е бил създаден от самия Бог, че той е манифестация на Бога. За да преодолее еднообразието на самотното съществувание, той е искал да види, и щом като това е потребност на Бога — да създаде нещо и да го постави пред очите си, за да може да преодолее монотонността на самотното съществуване, то естествено е и всяко човешко същество да изпитва същия стремеж. Но към какво води тази устременост? — Към най-великото съвършенство. Тъй като сам по себе си човек е ограничен, колкото и да е могъщ, велик, мъдър и образован, за да стане нещо повече, той трябва да стане друг човек.

Бракът е първата стъпка, за да станеш друг. Онзи, който преди това е мислил как да намери удоволствие, удобства и щастие в живота си и да се наслаждава на всичко това, след женитбата на първо място мисли за своята жена и за това как да й осигури благополучие, защото без нея не може повече да се радва на живота.

Когато човек придобие този възглед за живота, неговото съзнание се променя. То се възвисява, разширява и се превръща в източник на откровение и благослов. Защо? Защото благодарение на това разширяване на съзнанието на човека се пробужда духът на Бога. Той отделя онова, което стои между неговия ограничен „аз“ и неговия неограничен „Аз“ и постепенно го издига на нивото, където човек напълно осъзнава Този, Който е негов източник и цел, същността на неговото битие.

Руми е казал: „Обичал ли си човека или Бога, но ако си обичал достатъчно, ти в края на краищата ще се окажеш пред лицето на висшата Любов“.

И така, от духовна гледна точка бракът е крачка напред по пътя към съвършенството — пътят, който води към изпълнение на висшето предназначение на живота.

Раждането на Новата ера

Съвсем очевидно е, че новата ера не може да се окаже по-лоша, понеже когато най-лошото вече се е случило, нищо още по-лошо не остава. Най-лошото състояние завършва цикъла и началото на новия цикъл неизбежно е по-добро. Оглеждайки миналото с внимателен поглед и ръководейки се от истински чувства на справедливост, ние ясно виждаме, че личности, общества, нации и раси в света са вървели от лошо към по-лошо по пътя на егоизма. Няма в света такава религия, чиито последователи не биха се бунтували против своите предишни лидери. Постепенно религията изгубва истината и от нея остава само названието. Затова ние повече не можем да оставаме в неведение относно нашите минали грехове.

Разглеждайки расовите противоречия, ние забелязваме, че с развитието на цивилизацията през всичкото време нараства ненавистта на една раса към друга. Предупрежденията по отношение на цвета на кожата, класовите различия, противопоставянето между Запада и Изтока, доминирането на един пол над друг все още съществуват и дори продължават да растат.

Накъдето и да обърнем поглед — към процъфтяването на търговията, към големия прогрес в образованието, изкуството и науката — във всичко можем да видим деморализацията на света, отхвърлени са идеалите на приятелството и родствените отношения. В развитието на образованието бе пропуснато знанието за предназначението на душата — единственото най-важно нещо в живота. Образованието учи човека да бъде егоист според силите и способностите си и да взема от другия най-хубавото. Изкуството загуби свободата на изяществото и красотата, тъй като възнаграждението му зависи от безсърдечието и слепотата. По същата причина се изроди и науката, тъй като ученият ограничи своя поглед върху обективния свят и започна да отрича съществуването на живот отвъд пределите на усещанията. При отсъствието на висш идеал постоянната борба за материални придобивки доведе човека до създаването на устройства, които могат да изгорят целия свят. Тези, които са под това разрушително въздействие, нямат и понятие за всичко това; те не могат да го разберат, докато не се разсее мрежата на тъмнината, докато сърцата им не се очистят, а умовете им не се освободят от самоопиянението, което им пречи да мислят и разбират.

В бъдещата епоха расите с всеки ден все повече и повече ще се смесват и накрая ще се превърнат в една световна раса. В нациите ще се развие демократичен дух, който ще унищожи всички елементи, настройващи една нация против друга. Първоначално ще възникнат общности от нации, а след това — световното общество на всички нации, тъй че нито една от тях няма да бъде настроена против друга, а всички ще работят в хармония и свобода в името на общия мир.

Науката ще разкрие тайните на невидимия живот, изкуството ще следва природата. Навсякъде ще могат да се видят хора от всички класи. Ще се откажат от кастовата система, общностите ще загубят своята затвореност, ще се смесят и техните последователи ще проявяват търпимост едни към други. Привържениците на една религия ще могат да се молят заедно с последователите на други, докато накрая същността на истината ще се превърне в религия на целия свят и ще изчезнат различията на отделните религии.

Образованието ще достигне кулминацията в изучаването на човешкия живот и придобитите знания вече ще се развиват на тази основа. Търговията ще стане много по-универсална и ще бъде основана на общата изгода. Трудът и капиталът ще застанат рамо до рамо върху една обща основа.

Потребността от титлите ще изчезне. Почестите ще дразнят очите. Предубежденията към вярванията ще излязат от употреба. Ритуалите и церемониите ще се превърнат в игри. С всеки нов ден жените ще бъдат по-свободни във всички аспекти на живота. Омъжените жени ще носят собствените си фамилии. Синовете и дъщерите ще получават имената на собствените си градове, селища или нации, вместо родови фамилии. Никоя работа няма да се смята за черна. Никое обществено положение няма да бъде унизително. Всеки ще се занимава със своята работа и всички ще могат да общуват помежду си. Жената и мъжът ще бъдат партньори, независими и самостоятелни. Децата ще получават възможности да следват наклонностите си. Слугата и господарят ще бъдат такива само по време на работния ден, а чувството на превъзходство и подчиненост сред хората ще изчезне. Медицината ще престане да се нуждае от хирургия, лечителството ще заеме мястото на лекарствата. Ще се появят нови житейски пътища, животът в хотелите ще започне да преобладава над живеенето в частни домове. Недоброжелателността по отношение на роднините, недоволството от слугите, заяждането със съседите ще се прекратят и във всички аспекти на живота с всеки нов ден спокойствието ще се подобрява, докато не дойде денят Гайямат, когато ще затихнат всички суетни разговори и навсякъде ще се чуе викът: „Мир, мир, мир!“