Мистични медитации (Учението на суфите)

Законът за привличането

В природата действат два изключително важни закона: привличане на себеподобното и привличане на противоположностите.

Какво наблюдаваме в природата? Ако на стената се появи едно петънце от прах, скоро там ще се събере още прах. Понякога е трудно да се забележи една муха в стаята, но ако намерим една, ще намерим и много други с нея. Където има една мравка или врабче, там има и други мравки и врабчета. Ако в джунглите има един папагал, значи в тази част на гората има огромен брой папагали. Колкото и да обичат кучетата да се бият и да се лаят едно друго, те все пак предпочитат на бъдат заедно. Заекът не се стреми да бъде сред врабчетата, както и на магарето не му се иска да общува със змиите. Където има едно зрънце пшеница там ще израснат много зрънца, където се намери една розова пъпка, там ще разцъфтят много рози.

Всичко това ни показва, че подобното привлича подобно, изпитва влечение към него. Именно по тази причина расите и нациите имат еднакви характеристики и белези. Ето защо от векове хората, притежаващи сходни характери и качества са се събирали заедно, образувайки групи. Французите не приличат на англичаните, а те — на шведите. От своя страна шведите пък се различават от немците. За човек с тренирай разум в това отношение никак не е трудно с един поглед да различи дори в тълпа белгиеца от французина, немеца от италианеца. Семействата също имат своя прилика, която е следствие от същата причина. В Индия, където на наследствеността се отделя най-голямо внимание, нещата са проучени в детайли: там всяка провинция, всеки район има собствен характер. Гуджаратец винаги предпочита компанията на още един гуджаратец; двама-трима маратхи ще бъдат щастливи в една компания и няма да приемат в своя кръг пенджабец. Същото се отнася за бенгалците или за мадрасците. Защо? Защото всеки се радва на собственото си подобие.

Първата причина за съществуването на закона за притеглянето на себеподобните е кръвното родство. В наше време за кръвните роднински връзки се мисли твърде малко. Ние вече почти не познаваме роднините си. Но родствената връзка е много силна. Ако кръвта е една, видът се формира от сходните елементи.

Ще ви разкаже история за един юноша, който станал борец в двора на персийския цар. Никой нищо не знаел за неговия произход освен царя, който сам го отгледал с голяма любов. Този боец се наричал Куштам, станал шампион на своята страна и се борил да стане и световен шампион. Но царят му забранявал да се сражава с чужденци и дори да разговаря с тях. Борил се с много и винаги побеждавал, а по това време обичаите изисквали победеният да признае своето поражение или да бъде убит.

Веднъж дошъл прославен борец от друга страна и се взело решение юношата да се сражава с него. Двубоят се състоял и в самия край чужденецът повалил Куштам, но младият човек бил твърде горд, за да се признае за победен и неговият съперник бил принуден да го убие. Чувствайки хладната стомана, Куштам намерил сили да прошепне: „Вие ме убихте, но ще дойде денят, когато ще се срещнете с моя баща и той ще ви убие“. Победителят попитал как е името му. Когато в отговор чул: „Куштам“ — победителят се хванал за главата и заплакал обезумял, разбирайки, че е убил собствения си син.

Притеглянето тихичко идва в ума ни, но не винаги го осъзнаваме ясно, защото то действа чрез материята. Разликата между дух и материя се състои в следното — когато божественият разум се влива в нас непосредствено — това е дух, а когато се излъчва през плътен посредник — това е материя. Така че и в духа и в материята присъства божественият разум. Между близнаците винаги има голямо привличане. В самата дума „близнаци“ е заложена представата за единство11, макар че близнаците не винаги са в толкова пълно единство, както е прието да се счита. Ако са близнаци в истинския смисъл на думата, те са две души, които едновременно са тръгнали на път и едновременно са се появили на Земята, затова те са най-силно обединени. Има близнаци, които са толкова еднакви, че когато един от тях се разболее, другият също се чувства болен. А когато единият е щастлив и другият също изпитва щастие, дори и да са разделени. Но има и близнаци, които са съвсем различни хора, случайно намерили убежище от дъжда под една стряха, но това е съвсем друг случай.

Случва се двама души, родени в различни страни и възпитани от различни родители, да се привличат и през целия си живот да се подкрепят един друг. Те могат да бъдат добри приятели, партньори или в положение на господар и слуга. Те могат да бъдат наречени близнаци по душа. По-скоро приличат на децата на едни и същи родители и все пак тяхното сходство не е такова, каквото е сходството между братя и сестри. Те са безкористни един към друг в отношенията си, привличат ги мислите им и твърде често проявяват сходството си дори в работата си.

Второто основание в полза на закона за привличането на себеподобните е сходството на заниманията. Селянинът, който цял ден е орал, ще предпочете да прекара вечерта с други селяни, да поговори с тях за реколтата. Няма да му се иска да бъде в компанията на литератори. Войникът ще избере кръга на други войници, а спортистът да бъде с други спортисти, тъй като сред учени няма да се чувства на мястото си. Човек с вкус към литературата ще търси компанията на други любители на литературата. На музиканта му харесва кръгът на музикантите. Аз сам съм забелязал това: сред моите слушатели е имало индуси, родени с мен в една провинция, които са се оказвали по-малко възприемчиви, отколкото присъстващите западни музиканти. Последните, не разбираха нито дума от това, което пеех, но тъй като са музиканти, техният интерес към музиката ги сродяваше със същността на песента.

Трето основание — сходството в качествата. Храбрият предпочита също компанията на храбри хора, на него няма да му хареса да общува със страхливци. Добрият човек търси компанията на също толкова добри. Темпераментът се привлича от темперамент, а не от хладнокръвие. Побойникът търси друг подобен, за да се сравни с него. Подобните винаги разпознават себеподобните. Ако в компанията се окажат двама крадци, те задължително ще се разпознаят един друг. Крадец, пристигнал от Париж в Ню-Йорк, без особен труд ще намери събратя; на друг за това може да е необходимо много време, но крадецът веднага ще разбере: „Ето крадеца — ето моя събрат!“ Жестокият човек привлича към себе си жестокостта на други. Ако ние мъничко излъжем някого, в един прекрасен ден и нас ще ни излъжат, дори ако лъжата не е присъща на нашата природа.

Този закон обяснява онова, което наричаме възмездие за греха. Не Бог ни наказва, а нашата злоба, нашите лоши мисли привличат също такава злоба, злобните мисли на другите. Злото, което правим, ни носи също такова зло от другите. Малкото добрина у нас привлича към нас добрина. Където и да отиде добрият човек навсякъде среща добрина, дори в среда на жестокост. Най-малкото проявяване на благородство от наша страна привлича към нас благородството на благородните. Повтаряйки името на Бога, внушавайки на нашата душа добрина, милосърдие и безкрайната доброта на Бог, ние създаваме тези качества у нашата душа и привличаме към себе си милосърдието, добрината и великодушието, в каквато и да е форма и под каквито и да било имена да дойдат при нас.

Освен закона за привличане на себеподобните съществува и закон за привличане на противоположностите. В природата има две големи сили: съзидателната и онази, която отговаря на нея — приемащата. Те могат да се нарекат активна и пасивна сила — джелал и джемал.

Можем да разберем този закон посредством закона за ритмите. В който и да е ритъм има силна и слаба част. В размера две четвърти, например, ние броим: раз-два, раз-два — силна част и част, която стига само да уравновеси първата. Същото виждаме и в очертанията на формите: изпъкналостта и вдлъбнатината се уравновесят една друга.

В живата природа тези две сили представляват мъжкото и женското начало. Макар че във всеки мъж има мъжки и женски качества и във всяка жена някои качества са женски, а други мъжки, навсякъде има сила, съзидателна енергия, която ръководи, и откликваща енергия, която бива управлявана. Мъжете притежават съзидателна енергия, а когато разглеждаме жената, виждаме, че във всички аспекти на живота тя е отзивчива. Понякога се оказва, че в жената има толкова много съзидателна енергия, че мъжът става отзивчив и това го прави неин роб, но обикновено именно мъжете притежават съзидателна енергия и доминират над жените.

На някой това може да му се стори несправедливо, но именно мъжът има много повече магнетични качества, призван е да управлява, докато жената, която носи качеството отзивчивост, трябва да бъде управлявана. Това е философският аспект на въпроса. Що се отнася до моралния аспект, не е трудно да се разбере, че този, който откликва и се подчинява, изисква много повече грижи и съзидателната сила трябва да се отнася към отзивчивата много внимателно. Докато на живота на жената не бъде отделено повече внимание не можем да твърдим, че действително сме цивилизовани. Относно социалния аспект, на Запад аз отвсякъде чух безброй оплаквания. Но и Изтокът е длъжен твърде много да научи в отношението си към жената.

Ние знаем, че ушите възприемат звука, не го създават. Очите са съзидателни. Носът улавя миризмата; той не е способен да я създава. Устните и устата творят. Те се привличат една към друга. Когато ушите чуват звука, очите веднага се стремят да изяснят какво е това и откъде идва този звук. Носът също може да ни разкаже твърде бързо нещо, по-точно нещо за миризмата, отколкото органите на вкуса. Носът се стреми веднага да се намеси в онова, с което е заета устата. Той казва: „Не дъвчи повече, аз не искам“. Или пък: „Отдай на това необходимото. Това ми харесва“. Вероятно сте забелязали, че когато дясната ръка вземе нещо, лявата се стреми да й помогне; когато десният крак прави крачка, левият бърза да го стигне; когато свиваме едната си ръка и я притискаме към гърдите, втората иска да се преплете с нея. Единият крак се кръстосва с другия. В Индия съществува поверие, че ако кръстосаш краката си на сън е лош признак и макар че всички знаят за това, трудно се отказват от този навик, защото е нещо естествено.

Човек често предпочита да общува със своята противоположност, а не с тези, които са по-близко до нивото му. Когато се срещнат двама, близки по сила, те рядко са в хармония. Изучаващите дишането лесно ще разберат това. Те знаят, че има по-активно дишане и по-малко активно, а ако и двете станат активни в еднаква степен, ще встъпят в конфликт. Великият певец и човекът, правещ първите крачки в пеенето лесно ще намерят общ език, тъй като между тях не може да има състезание. Единият иска да го слушат, а вторият — не. Но ако се срещнат двама големи оперни певци, едва ли ще могат да се разберат; между тях ще възникне съревнование.

Мъдрият човек ще предпочете по-скоро да има глупав слуга, отколкото наполовина умен, който да тълкува неговите заповеди. Да си припомним историята за слугата, когото стопанинът изпратил за доктор, а онзи първо отишъл при майстора на ковчези. Ако мъдрият човек не може да бъде сред мъдрите, той по-скоро ще предпочете да общува с глупаци, отколкото с полукултурни хора. Често съм виждал как хора, които притежаваха обикновена вяра, се вдъхновяха и се просвещаваха, докато интелектуалци разсъждаваха безкрайно, без да направят нито една крачка. Поради това учените, и мистиците не могат да постигнат хармония между себе си. Учените винаги казват: „Ти знаеш нещо, но и аз знам нещичко. Ти си нещо, но и аз също съм“.

Понякога се случва от пръв поглед хората да изпитат взаимна антипатия, но с времето техните отношения да се превърнат в здрава дружба. Но това не се случва толкова често. Тези, на които е съдено да се сприятелят, обикновено стават приятели от пръв поглед. Що се отнася до предишния случай, може би първоначално нещо е произвело отблъскващо впечатление, но след известно време, когато възприятието се е избистрило, хората могат да възприемат случилото се с голяма лекота, после да открият интерес в нещо друго и дори да се сприятелят. Това отношение наподобява привикването към отровата.

Винаги ще съществуват хора, които ни харесват и винаги ще има такива, които не ни харесват; ние също ще бъдем желани гости в едни групи и нежелани в други; нали винаги предпочитаме своя собствен елемент. В това няма нищо удивително и нищо за ругаене, то е просто проява на действието на закона на притеглянето. Суфият привежда себе си в хармония с всички. Той прави себе си елемент от всичко. Той създава елемент, който е активен отвътре и този елемент е любовта. Чели сме това и в Библията, където се казва, че Бог е любов. Любовта е единственият път, който води към обединяване на човечеството, към всеобщо братство. Човек обаче толкова е свикнал първоначално да забелязва външните различия и разграничения, че не вижда единството, намиращо се във всички. Някои предполагат, че светът може да се обедини с помощта на строго управление. Каква грешка! Какво става, когато се опитваме с твърда ръка да управляваме живота на нашето семейство? В него никога няма единство. Само любовта може да обедини света.

Хората казват: „Ние принадлежим към такава и такава раса, ние сме по-висши, а вие сте по-нисши; нашата религия е по-висша, а вашата — по-нисша; нашата нация е велика, а вашата — не“. Причината за Първата световна война е че всички нации в Европа са достигнали еднакво ниво на развитие. Ако една от тях е произвеждала добър самолет или прекрасна подводница, другата е правила още по-съвършена. Една е била силна, но другата се е стремила да стане още по-силна.

Двете противоположности

В религиозната терминология често се използват противоположности: Бог и дявол, рай и ад, грях и добродетел. Придобивайки първите си знания, човек се запознава с двете противоположности и не е толкова просто за един миг да се издигне над равнището, където животът съществува без тях. От една страна, идеята за дуалността е невярна, защото е погрешно да се смята, че на всемогъщия Бог противостои друга личност, противоположна сила, наречена дявол. Но от друга страна за вярващия човек Бог означава само добро и красота. Идеята за Бога, включваща в себе си всичко, в това число лошото и злото, ще предизвика у него смущение. Вярващият човек, който се стреми колкото може по-високо да издигне идеала за Бог чрез поклонничеството и молитвата, ще бъде объркан, ако му се покаже, че всичко онова, което е привикнал да счита за глупаво и безобразно, също е част от Бога.

Тази представа принизява Бога, ограничава Го, и поражда сила, ако не равна на Неговата, то поне противоположна. Но с каквито и средства да се е налагало мъдреците да ръководят човечеството — дали с помощта на ограничаване на представата за Бог чрез противопоставянето му с друга сила — Сатаната, или учението за всемогъщия Бог — тяхната мъдрост винаги им е помагала по-истински да опознаят живота. Определено, когато си представяме неправдата и злото като личност и ги наричаме дяволски, ние ограничаваме силата на Единното, с което винаги назоваваме Всемогъщия. Това обаче дава възможност картината да стане лесно разбираемата и осезаема, за да се направи разлика между Бога на доброто и принцовете на злото. Не сме първите, които са сравнявали и противопоставяли едното на другото; не ни се е наложило нищо да изобретяваме, защото самият живот всичко е изобретил вместо нас. И ако не започнем да избираме между двамата, ако веднага отидем там, където властва идеята за единството, ние ще загубим нещо много съществено в живота си. Само ако избираме едно от двете, ние можем да достигнем до идеята за единството, която ще ни извиси над всичко. Например, човек, който заявява, че не се интересува от чуждите постъпки и си затваря очите за всичко, се лишава от много. Но човек, който всичко е видял и е успял да се издигне над всичко — такъв човек е заслужил правото да се отврати от всичко, което е лошо.

Смисълът на нашия живот на земята се състои в това да видим всички различия и особености, но да не им позволим да ни обсебят, защото такъв път би ни отвел по нанадолнището. Ние трябва да вървим нагоре, да се издигаме над различията и в същото време да ги познаваме. Да си представим човек, който би могъл да каже: „Аз никога нито за секунда не съм мислил за онзи, който ми е направил добро и нито за секунда не съм се тревожил по повод на злото, което някой ми е причинил. Аз нося този справедлив принцип в душата си и винаги съм го следвал“. Такъв човек може да бъде издигнат в духовно отношение и набожен, но много неща от живота просто са минали покрай него. А онзи, който приема винаги с дълбока благодарност идващото в живота му добро, преживява го, а в същото време усеща и причиненото му зло, но прощава, той е човекът, който е видял света в цялата му пълнота и ще отиде зад неговите предели.

Небесата и адът, тези две места са създадени за наше улеснение; първото е място, където човек се чувства възвишен, където е щастлив и възнаграден; второто — където е наказан. Това е по силите ни да го разберем. И все пак къде през всичкото време усещаме нещастия, мъки и неудобства и къде изживяваме удоволствие, щастие и радост? Къде ако не на тази земя, под това слънце! Разказали са ни за тези две места, защото сме способни да ги видим като две различни места. През всичките етапи на човешката цивилизация мъдреците не са могли да направят нищо друго освен да придадат форма на фините и сложни идеи, за да ги приближат максимално към човешкото възприятие. Например, ако някой каже, че светът на мислите и светът на действията са различни, това ще е истина. Но в същото време и двете принадлежат на света, в който живеем. Работата не е в това, как говорим за тези неща, а как гледаме на тях.

В Гайян има следното изречение: „Аз бих се съгласил на рай или на ад, само не и на чистилището“. Това е метафизичен израз, но в същото време носи и философска истина; животът носи и болка и удоволствие, а липсата на болка или удоволствие е смърт. Тази идея е изказана във всички писания. Раят и адът въплъщават удоволствието или болката; това, което е лишено от болки и удоволствия не може да се нарече живо в обикновения смисъл на тази дума.

Именно разглеждането на всички неща от различни гледни точки, дори ако човек се откаже да вярва в тях или им вярва сляпо, озаряват човека. Може ли да движи своя ум и своите желания от ада към рая и обратно? За това е необходимо да види ясно различията между тях и едновременно с това тяхното тъждество.

Така подхождаме и към проблема за греха и добродетелта. Може да се твърди, че добродетелта и грехът са стандарти за доброто и злото, създадени от религиозни учители и хора, призвани да въведат порядък в света, защото често разрушаването на този порядък води към упадък на религията, съпроводен с войни, глад и бедствия. От време на време се явяват посланици, поддържащи този ред и за всяка част на света се назначават духовни блюстители. През всички векове хората са смятали, че грехът е някаква особена проява, а другата е добродетелта. И всеки път, когато мъдреците са определяли кое какво е, те са били прави, но са гледали на света по различен начин. Така е, защото колкото повече човек се развива, макар че запазва способността си да гледа на греха в светлината на греха, а на добродетелта в светлината на добродетелта, той все по-често осъзнава, че под савана на добродетелите се крие грях, а под покрова на греха — добродетел.

Различните раси, нации и религии имат собствени стандарти за доброто и злото, затова се оказва трудно в представите за греха и добродетелите да се различи общият закон, управляващ тези противоположности. Въпросът може да се изясни, ако разберем закона за вибрациите. Предметите и живите същества сякаш са разделени на повърхността, в която съществуват, но под повърхността на всяко измерение те все повече се сближават, докато накрая на най-последното и скрито ниво те се сливат в едно. Всяко нарушение на покоя на повърхността на най-малките части на съществуването поразява отвътре цялото. Затова всяка мисъл, дума или действие, нарушаващи мира, причиняват неправда, зло и грях, а тези, които възстановяват света — правдата, доброто и добродетелта. Животът е подобен на полукълбо, неговата природа също е куполообразна. Безпокойството на най-малката жива частица обезпокоява всичко и се връща като проклятие върху онзи, който е причинил това безпокойство, а всеки покой, произведен на повърхността, успокоява цялото и се връща към своя източник под формата на покой. Законът за вибрациите потвърждава идеята, че за добрите дела получаваме отплата от висшите сили, а за лошите — наказание.

Когато хората довели при Христос грешницата, Учителят не могъл да направи нищо друго освен да й прости. Той виждал в съгрешилия човек онова, което другите виждали в него. Различаването между доброто и злото е непосилна задача за обикновения ум. Парадоксално е, че колкото е по-необразован един човек, толкова повече съди другите. Твърде често този ъгъл на виждане, от който гледаме на един предмет, го прави добър или лош, тъй че, ако можем да погледнем към него от различни ъгли, този предмет, който сме възприемали като неправилен, много вероятно ще ни се стори правилен. Нито един от хората, които говорят, като съдят по резултатите, не могат да бъдат сигурни, че в дадено наказание няма награда, а в наградата — наказание.

Казаното до тук ни учи, че животът е пълен с трудно разрешими противоположности. Тази идея изгражда света на нашите илюзии. Разбирайки, че двойствеността лежи в природата и характера на живота, суфият казва, че не е важно да се различават противоположностите, най-важното е да се разбере, че зад всичко се крие Единственият. Естествено, когато стигне до това разбиране, суфият се изкачва по стълбата, която го издига до единството, до идеята за единството, идваща от сливането на живота и съзерцанието — единството във всички неща и във всички същества. Мнозина смятат, че светът и човечеството винаги са се усъвършенствали, достигали са върха на своето развитие и всичко е започвало отначало; светът се движи в кръг. Но всички мъдреци, по което и време да са се раждали, са вярвали в едно и също нещо — че животът е единство и тяхната мъдрост се състои в осъзнаването на това единство. Когато човек започне да разбира духа на единството и вижда зад всяко нещо единство, се променя неговата гледна точка и отношението му към предметите. Той вече не казва на приятеля си: „Аз те обичам, защото си мой приятел“, а казва: „Аз те обичам, защото ти си аз“. Той говори така, както би казал мистикът: „Не е важно дали ти си сгрешил или аз. Важното е да се поправи сгрешеното“.

Някои хора изглеждат много щастливи като вършат нещо лошо, но всъщност грехът не може да направи никого истински щастлив. Дори да носи кратко удоволствие, скоро то отминава, а една фалшива нота никога няма да достави удоволствие на добрия слух. Ако човек наистина е щастлив от греха, трябва да знаем, че стореното е била негова тайна добродетел, а само за нас и от нашата гледна точка неговите действия изглеждат погрешни. Ето защо суфият следва своя път и не осъжда останалите. Ако между доброто и злото, добродетелта и греха съществува само относителна разлика, защо тогава получаваме наказание за греховете и награда за добродетелите? Самите последствия от доброто са награда, а последствията от злото — наказание, но поради ограничения ни начин на виждане ние приписваме тези последствия на странична сила, на божествени предписания.

Нещастията и страданията на човечеството не произлизат от доброто, но доброто изхожда от жестокостта и страданията. Ако нямаше жестокости и страдания не би имало зло и никога не бихме разбрали какво означават справедливост и добро. Именно идеята за съществуването на двата полюса е развила способността ни да различаваме тези две неща. Ако познавахме само едното, щяхме да го наречем или добро или зло, и то би останало едно. Наричайки едното с две различни имена, ние си помагаме да открием разликата в проявленията.

Възможно е някой да се заинтересува наистина ли душата може да убие своята духовност с лоши постъпки и безнравствен живот, и да загинат? Не, не е така. Злите дела само скриват душата с облаци от невежество, които причиняват неудобство. Душата не е заплашена от гибел.

Мнозина проклинат Бог, че им е изпратил нещастие, но нещастието е задължителна част на житейския опит. Някой ще се озлоби и ще рече: „Това е несправедливо“ — или: „Това е несправедливо, нима може справедливият и добър Бог да позволи да се извърши несправедливост?“ Но нашата гледна точка е много ограничена, нашето разбиране за красиво и грозно, за добро и зло е само наша собствена представа, без да е съгласувано със замислите на Бога. Разбира се, докато възприемаме света по този начин, всичко остава истина за нас и за онези, които споделят позициите ни. Когато отиваме при Бог, всички измерения се променят, променя се и гледната точка.

Ето защо мъдреците от всички епохи, вместо да съдят действията на Бог, от един момент нататък са оставяли настрана своето чувство за справедливост. Стараели са се да усвоят само едно — смирение пред божията воля. По такъв начин те са стигнали до нивото, на което могли да възприемат нещата от гледната точка на Бога. Но когато се опитвали да изложат тази гледна точка на света, светът ги обявил за безумци. Ето защо те нарекли себе си муни, което означава „запазващи мълчание“.

Хората често питат защо тези, които постъпват несправедливо и правят злини, имат успехи, докато другите, които постъпват правилно, не успяват. Но това не е истина. Истината е, че преуспелият по пътя на злото може да постигне успех само на този път. Ако постъпи правилно той ще претърпи поражение. А онзи, който е преуспял по пътя на доброто, винаги ще има успехи, правейки добрини. Той ще претърпи поражение, ако се опита да постъпи лошо. Нещо повече, за вървящия нагоре и доброто и злото ще станат стъпала на възхода, а за вървящия надолу и доброто и злото ще бъдат стъпала, водещи надолу. Няма в света човек, който би могъл да каже: „Аз съм безгрешен“, но това не значи, че не му е дадено да постигне това.

Голяма мъка е, ако човек извършва праведни и добри постъпки, само защото иска да се развива и да стане духовен. В края на краищата какво е доброто? То е твърде малка цена за постигане на духовност. Човек, разчитащ на своята добрина за постигане на духовност, може да чака хиляда години. То е като да събираш песъчинките една по една, надявайки се да изградиш от тях планина, за да отидеш на небето. Ако човек не прави добро от любов към добрината, ако постъпва праведно не от любов към справедливостта и за собствено удовлетворение, то в правенето на такова добро няма добродетели. Да бъдеш духовен означава да станеш ничий; да станеш добър означава да станеш някой. Да бъдеш някой е подобно на това да бъдеш ничий, а да бъдеш ничий е все едно да бъдеш всичко. Стремежът към духовността спъва естественото усъвършенстване; самоотричането е връщане в райската градина.

Не бива да се страхуваме, че човекът, стремящ се към саможертва, ще стане жертва на всички, житейски обстоятелства — не е така, нали корените на силата и мъдростта са в усъвършенстването. Липсата на съвършенство е трагедия в живота. Човек, затворен за себе си, е тежко бреме дори за земята. Земята носи леко на гърба си планини, но егоистът за нея е много тежък. А в какво се състои равносметката? Дори за собствената душа е непосилно да го носи повече, затова толкова често стават самоубийства. Да се самоубиеш означава да разкъсаш две неща, които са съединени в едно. То е насилствено разделяне на онова, което трябва да бъде съединено. Съществуването е природен проект, който трябва да бъде изпълнен и разделянето на цялото на две части го лишава от възможността да изпълни плана, замислен от природата. Но господството на нашия „аз“ става толкова тежко за душата, че тя пожелава да се избави от него. Това е имал предвид Исус Христос, казвайки: „Блажени са нисшите духом“. Какво означава словосъчетанието „нисшите духом“? То подразбира него, от когото са се отрекли.

Непротивене на злото

Библейската мъдрост „Не се съпротивявай на злото“ често предизвиква удивление и рядко се тълкува правилно. За да я разберем първо трябва да определим какво е зло. Има ли конкретни неща и постъпки, които можем да определим като зло? Хората многократно са се опитвали да направят такова разграничение, но нищо не може да се нарече зло, ако се прилагат определени принципи. Тогава какво е зло? Злото е нещо, което е лишено от хармония, на което не му недостига любов и красота и не се вписва в нашия живот. Всичко, което е съгласие с условията, които предоставя животът, не може да бъде зло. Злото може да се уподоби на огъня.

Природата на огъня носи разрушителна сила, всичко което лежи на неговия път, бива пометено. Силата на злото е толкова огромна, както и силата на огъня, но все пак то е слабо — както е слаб и огънят. Както огънят не може дълго да се поддържа, така и злото не е вечно. Както огънят унищожава себе си, така и злото носи собственото си разрушение. Защо се казва: „Не се съпротивлявай на злото“? Защото съпротивлението дава живот на злото, а непротивопоставянето му позволява да изгори напълно. Откриваме злото в проявите на гняв и предателство, но коренът му винаги е един — егоизмът. В един човек злото може да се появи на повърхността, а в друг — да остане скрито в дълбините на сърцето.

Има една източна поговорка: „Не произнасяй името на дявола, защото той ще изскочи от гроба си“. Невнимателните или лекомислени хора твърде често правят грешка, като събуждат спящия дявол, защото не познават истинската музика на живота. За да се научим да живеем сред хората, трябва да станем музиканти в живота. Всеки човек е една отделна нота; този, който приема света по такъв начин, има в ръцете си музикален инструмент. Целият свят става оркестър, призван да изсвири красива симфония. Дори в дребните неща можем да открием проявата на този закон. Често най-тежките проблеми в живота възникват от неспособността на човек да разбере човешката природа. За онзи, който е вникнал в човешката същност, е ясно, че първият и последният урок, който трябва да се усвои в живота, е несъпротивление на злото, защото съпротивлението дава храна на огъня. Казваме на приятеля си: „Не прави това“ или: „Защо правиш това?“ Корим го: „Ти трябва да постъпиш така и така“, и всъщност правим злото още по-силно, и по-здраво привързваме човек към грешката. Всеки в този свят може да бъде нещо като учител, но не учител в истинския смисъл, защото истинският учител учи самия себе си и колкото повече се усъвършенства, толкова по-ясно осъзнава, че в света има безброй неща за изучаване и целият живот няма да му стигне за това. Колкото повече учи човек, толкова по-малко зло вижда в другите. Това не значи, че в околните злото се увеличава или намалява — това означава, че духовният човек ще осъзнае, че врагът, който вижда в другите, в действителност живее в самия него. Лошия човек, с когото се сблъсква в живота си, се крие в собственото му сърце. Това предизвиква чувство на унижение, но е справедлив урок — да търсиш в себе си онова, срещу което се съпротивляваш у другия. Необходимо е да минаваш през живота нежно. Мислите, думите и действията трябва да се контролират от вътрешния ритъм. Във всичко, което правиш, е необходимо да съблюдаваш закона на хармонията. Дори ако стъпваш бос по тръни няма да избегнеш обвиненията — бодлите ще те обвинят, че ги тъпчеш. Щом животът в света е нещо толкова нежно, може ли някой да каже, че е натрупал достатъчно мъдрост? И може ли някой да се надява да живее в света, без да се замисли над този въпрос?

Веднъж ме попитаха по какъв начин ръководител на корпорация или учреждение може да следва правилото на непротивене на злото. Аз отговорих, че съм виждал хора, ръководещи заводи, които бяха спечелили сърцата на всички, докато там имаше и ръководители, които всички ненавиждаха. Предполагаше се, че последните са носили по-големи печалби от първите, но в крайна сметка се разбра, че доходите на първите са по-стабилни и постоянни. Пътищата на мъдростта и нестабилни и постоянни. Пътищата на мъдростта и нежността не могат да се опишат с точни правила, които хората са длъжни да следват. Ръката не може да заеме мястото на ножа. Всеки от нас трябва да прилага всеки метод в съответствие с обстоятелствата. Но всеки трябва да се ръководи от мисълта за непротивене на злото. Проблемът за злото е глобален. Много хора не желаят дори да чуят за него, макар че в живота се сблъскват със злото всяка минута. Ако оставим проблема нерешен и изпитваме мъка, тя няма да ни помогне. Всеки е готов да съди, да критикува и да наблюдава злото в другите, без да се замисли, че понякога повърхността на предметите се отличава от сърцевината им. Така че е възможно онова, което изглежда зло, да таи добро в сърцевината си, а онова, което изглежда добро, да съдържа искрица зло. И по какъв стандарт можем да разпознаем злото и доброто и кой има право да съди за добрината и злината у другия човек? Ако можем да съдим за нещо, това е само личното ни добро и зло. Никой, освен Бог, няма власт да съди другия. Чувството за справедливост е дадено на човека, за да може да съди своите собствени постъпки. Само с такава цел ни е било дадено това чувство. Ако се вгледаме в живота, ще открием, че той не е нищо друго, освен борба — индивидуална и колективна. И ако в живота има нещо друго, освен борба, това е единствено способността да даряваш и да получаваш добрина и любов, и да извършваш безкористни постъпки. Колкото и да е опитен човек в различни области на живота, опитът му достига до определена точка и той не може да върви по-нататък. Какво му трябва? Трябва му познаване за живота, познаване за закона, който движи света. Само това познание може да намали непрекъснатата борба на човека, като го научи по-малко да се съпротивлява, което ще го направи по-търпим към естествените прояви на другите. Щом човек осъзнае, че не трябва да изисква от другите невъзможното, той ще стане по-търпелив. Трудността е в това, че всеки от нас иска от другия повече разбиране, разум, добрина и любов, отколкото самият той би могъл да даде. Човек иска от другия повече справедливост и чистота, отколкото самия той е готов да даде. И стандартите му могат да бъдат толкова високи, че другият човек да е готов да се откаже, защото не е в състояние да ги достигне и се чувства разочарован. Обикновено става така: човек, сблъскал се с несправедливост, запазва мълчание, но се съпротивлява вътрешно и житейската борба продължава. Наивно е човек да очаква, че сливовото дърво ще роди рози или върху розовия храст ще разцъфне жасмин. Хората са като растенията — не са еднакви. Можем да обичаме розите, но не всяко растение може да създаде рози. Ако са ни необходими рози, трябва да ги търсим само върху розовото растение, върху което цъфтят. Ако онова, което сме намерили, не се окаже розов храст, не бива да се разочароваме. Само така ще се спасим от собствената си самоизмама.

Когато хората казват, че някой е лош, в действителност това означава, че повърхността е лоша. Дълбочината не може да бъде лоша, колкото и долен да ни се струва другият човек. Нали в живота има и добро, и човек, съставен само от зло, просто не може да оцелее. Самият факт, че е жив, доказва, че в него има проблясъци на доброта. А и многообразието на типовете хора е толкова безкрайно, колкото е и многообразието на предметите. Някои хора външно изглеждат жестоки, а се оказват нежни по душа; други на пръв поглед са меки, а вътрешно — жестоки; един в дълбочината си е много добър, но външно изглежда лош; а другият външно е добър, а сърцевината му е зла. Каквото е разнообразието в света, такова е и разнообразието на душите. Какво възпитание, каква гледна точка, какво отношение към живота е най-добро и носи най-голямо щастие? Това е да заемаш такава позиция, при която да не забелязваш злото, вместо да му оказваш съпротива. Има три начина да изживееш живота си и всеки може да бъде сравнен с предмет, плуващ в море, чиито вълни падат и се издигат. Единият ще се бори, докато може, но движението на вълните в морето продължава и продължава и, в края на краищата, той ще потъне. Същото е и с човека. Той се бори, опиянен от борбата и продължава дотогава, докато не секне енергията му. В тази борба той може да изглежда силен, може да побеждава другите, може да добие повече неща от другите, но какъв ще бъде резултатът? Накрая просто ще потъне. Но има хора, които умеят да се движат плавно във водата, те откриват ритъма на движение на ръцете и краката, и плуват, използвайки издигането и плискането на вълните. Тези хора не се борят. Те могат да доплуват до пристана, ако е близо. Ако техният идеал не е много отдалечен, те ще го осъществят. Третият тип хора са хората, които вървят по вълните. Правил го е Христос, вървял е по водата. Животът е подобен на непрекъснатото движение на вълните в океана. Онзи, който позволява те да го тревожат, с всеки нов ден ще бъде все по-нервен и неспокоен; онзи, който приема нещата, винаги ще бъде спокоен и безметежен. А онзи, който вижда всичко и все пак се издига над него, ще може да върви по вълните. Никой не е в състояние за един миг да достигне висша мъдрост и висше разбиране за живота. Цял един век може да се окаже твърде кратък за това. И все пак, нужна ни е надежда, защото оня, който се надява, открива възможност да се изкачва на върха, докато загубилият надежда няма крака, за да се изкачи на планината на мъдростта, на върха, който е неговата желана цел.

Осъждане

Като правило, човек без всякакви задръжки е готов на часа да осъди другите и мигновено да изкаже своето мнение. Рядко ще се спре да помисли дали самият е достигнал до същото ниво, на което е човека, когото съди и има ли някакво право да го съди. Исус Христос е казал за осъждането, че само оня, който е безгрешен, може да хвърли първия камък. С това е преподал един велик урок.

За суфия, който вижда във всяка форма божествена форма и във всяко сърце — божествена светиня, е невъзможно да съди когото и да е, независимо от неговите действия, постъпки и обстоятелства, защото осъждането е против неговата вяра. В тази насока суфият развива своята философия, до която първоначално е достигнал по пътя на размишленията.

Въздържането от осъждане на другите по принцип е въпрос на самоконтрол, вежливост, доброта, състрадание и снизходителност. То е израз на почтително отношение към Бога, творец на всички живи същества, и осъзнаване на факта, че всички те — добри или лоши — са Негови деца. Ако на някого детето се окаже некрасиво на вид, нима ще бъде вежливо да кажем пред родителите: „Вашето дете е грозно“?

Бог е Баща и Майка на всички същества — той винаги е тук, знае и разбира какво става в сърцето на всеки от нас. Той вижда всички наши грешки и заслуги преди още да ги извършим. И когато с такава готовност съдим някого, правим това пред очите на Художника, създал цялата картина, а не зад гърба му. Всичко става в Негово присъствие. Ако сме осъзнали този факт, няма да е трудно да почувстваме навсякъде присъствието на Божията личност.

Идва време, когато след постоянна практика на неосъждане, започваме да откриваме причините, които стоят зад всяка постъпка на всеки от хората, които срещаме. Тогава ставаме много по-търпеливи и по-прощаващи. Когато един болен човек дойде до нас със своите въздишки и оплаквания, първоначално това ни дразни. Казваме, че е неприятно, отегчително и поведението му свидетелства за лош характер. Но ако разберем причините, които стоят зад постъпките му — че се дължат не на неговата лоша природа, а на болестта му, ще станем по-търпеливи. Ако не видим причините, ще бъдем не само жестоки с този човек, но и слепи за света, сътворен от Бога, слепи за прошката — тази скъпоценна проява на божията същност, която можем да намерим в сърцето на всеки човек.

Различието, което съществува между Божията справедливост и човешкото понятие за справедливост, може да се поясни със следния пример. Когато децата се бият за играчки, всяко има някаква своя причина. За едното играчката е най-желана, в такъв случай защо да не я завладее? Другото също привежда своите доводи и двете са прави. Но бащата разсъждава по различен начин. Бащата познава характера на всяко дете и знае какво иска да възпита в него. Той дава на децата определени играчки, за да промени нещо от тяхната природа. Детето не знае причините и ако не е съвсем малко, ще обвини баща си, че пренебрегва желанието му. То не разбира справедливостта на бащата — трябва да достигне до определена възраст, за да го разбере. Така стоят нещата и със справедливостта на Бога и човека. Човешката справедливост е ограничена и се ръководи от идеята на желаното и нежеланото и неговите знания, които в никакъв случай не са сравними с Божията мъдрост.

Единственият начин да се улови отблясък от божествената справедливост е постоянно да вярваш в божието правосъдие, без да обръщаш внимание на всички неща, които сякаш го опровергават. Ако се ръководим от тях, може да стигнем до извода, че няма справедливост, че всичко става механично. Идеята за кармата и прераждането могат да ни покажат много неща, но в действителност те също са дело на Бог, който стои зад всичко. Бог нямаше да е всемогъщ, ако всяко живо същество притежаваше мощ, достатъчна да изгради своя индивидуална карма. И ако всичко се прави механично, пак трябва да има инженер. Как може той да бъде зависим от действието на своята машина? Ако Бог е ограничен, той няма да е Бог. Бог е съвършен в своята власт. Ако разгледаме причините за всички събития, които не ни изглеждат справедливи, ще си зададем друг въпрос: може ли един композитор да даде изчерпателно обяснение на всяка нота от своето съчинение? Не. Той може само да каже: Музиката, подобно на поток, премина през моето сърце. Опитах се да се придържам към правилата на композицията, но не се замислях за всяка нота. Държах сметка само за цялото.

Има закон, но има и любов. Законът е навик, а любовта — живот; законът е бил създаден вторично, а любовта не е създавана, тя винаги е съществувала. Ето защо любовта е по-висша от закона, както и Бог е по-висш от закона. Любовта е над закона. Затова ако потърсим отговор на вечния въпрос защо това е така, не можем да го получим чрез изучаване на закона. Изучаването на закона само разпалва апетита, но не носи удовлетворение. Единственият начин да изпиташ удовлетворение и покой е да се гмурнеш в океана на любовта. Тогава за теб ще стане очевидно, че в света няма нищо несправедливо и никога няма да наречем нещо несправедливо. До това ниво достигат мъдреците. Това е знанието, че Бог прощава по-често, отколкото осъжда. Как можем да разберем, че Бог прощава? Не бива да забравяме, че справедливостта е била създадена, докато любовта винаги е съществувала и ще съществува. Справедливостта е рожба на определено човешко качество — честността. Според степента на своето развитие справедливостта търси равенство, и всичко, което не е хармонично, й противоречи. За култивирането на това чувство е нужно да почерпим вдъхновение от всичко, което е съществувало преди. Справедливостта е резултат на опита, на онова, което сме видели. Любовта е нещо различно — тя е спонтанна и винаги е съществувала. В Библията е казано, че Бог е любов. Ето защо ако справедливостта е природата на Бог, то любовта е самата Негова същност. Той прощава, защото самият е само прошка. Той съди, защото това е в Неговата природа — да съди.

Справедливостта произтича от разума на Бога, а проявата на неговия разум в този свят на илюзии е ограничена. Когато съдим за ограничени неща, нашият разум също става ограничен; ние също ставаме ограничени, подобно на нещата пред очите ни. Колкото по-величествен е обектът, толкова по-величествен е и нашият поглед.

По силите ни е една-единствена, истински справедлива постъпка — да можем да кажем: „Аз не трябва да правя това“. Ако го кажем за друг, ще направим голяма грешка. Мистикът усъвършенства ума си в това направление, изчиства го чрез чисти мисли, чувства и действия, свободни от вечния стремеж за разделяне на нещата. Мистикът работи в тази посока. Каквато и да е разликата в разграничението между правилно и неправилно в отделните религии, в света няма и двама души, които да се различават в прилагането на следния естествен принцип, а именно — всяка душа търси красота и всяка добродетел — праведност, във всяко добро дело има проблясък на красота.

Когато суфият направи този принцип свой морал, повече не му е нужно да следва конкретна религия, да се ограничава с някакъв определен път. Може да върви по пътя на индуизма, на исляма или на която и да е християнска църква и вяра и нито за момент да не се отклони от своя царствен път, където цялата вселена носи своя иманентна вътрешна красота. Ние се раждаме със способността да й се наслаждаваме във всичките й форми, затова не бива да ни заслепява зависимостта от някаква определена идея за красота.

В прощаването няма осъждане. То е проява на любов и ако един човек е простил на друг, независимо от простъпката двамата чувстват щастие и радост. Онзи, който твърде често съди, не е щастлив и прави нещастен и онзи, когото осъжда, а който прощава е щастлив. В неговото сърце не се таи недоволство. Сърцето му е чисто и свободно. Най-великото качество, присъщо на Бога, е прошката.

Човек е склонен да обвинява Бога, че много често постъпва неправилно. Понякога само от уважение и страхопочитание човек мълчи, но ако се чувстваше свободен, щеше да изрече хиляди обвинения. Никой не бива съден и обвиняват толкова често и в толкова грехове, както Бог. Причината е, че го съди нашият несъвършен „аз“, който не е способен да разбере истинската същност на нещата.

Привилегията да бъдеш човек

Човечеството е толкова погълнато от житейските радости и трагедии, че дори не се замисля колко голяма е привилегията да бъдеш човек. Без съмнение, животът в света носи повече болки, отколкото удоволствия. А това, което възприемаме като удоволствие, струва толкова скъпо, че ако се сравни с болката, с която трябва да платим за него, също се превръща в болка. Докато е погълнат от земния живот, човек не вижда нищо, освен болка и повод за оплакване. Ето защо докато кръгозорът му не се промени той не може да осъзнае привилегията да бъде човек.

Ако попитате човек, колкото и нещастен да е в живота, какъв би предпочел да бъде — скала или човек, той ще отговори, че е по-добре да страда, но да бъде човек, вместо скала. Каквито и да са били обстоятелствата в неговия живот, ако го попитате, какъв би предпочел да бъде — дърво или човек, той винаги ще избере второто. И макар че животните и птиците живеят волни в гората, свободни от грижа и труд, ако попитате човека — би ли предпочел да бъде птица и да живее в гората, той ще предпочете да си остане човек. Това доказва, че когато животът на човека се сравнява с всички други форми на живота, неговите привилегии и достойнства са очевидни. Но ако прави сравнение с другите форми на живот, човек изпитва само досада и неговите очи не откриват привилегията да бъде човек.

Човекът е най-големият егоист и се интересува само от онова, което засяга неговия собствен живот; като не познава трудностите в живота на другите той усеща бремето на своя живот повече, отколкото бремето на всички останали. Ако човек може да осъзнае, че има други хора, страдащи повече от самия него, ако може да разбере, че има и други, чиито трудности са по-тежки от неговите собствени!? Самосъжалението е по-лошо от нещастието. То преизпълва човека и той не вижда нищо, освен своите проблеми и болки. И тогава му се струва, че е най-нещастният, най-страдащият от всички в света.

Понякога намираме удовлетворение в самосъжалението. Причината е във вродения ни стремеж да търсим удовлетворение в любовта, но когато сме обхванати от мисли само за себе си, започваме да обичаме самите себе си и тогава самосъжалението расте, тъй като чувстваме своята ограниченост. Любовта към самите себе си винаги завършва с неудовлетвореност, защото аз-ът не е създаден да бъде обичан, той е създаден, за да обича. Първото условие на любовта е да забравиш себе си. Не можеш да обичаш едновременно някой друг и себе си, и ако човек казва: „Ти ми дай това, аз ще ти дам онова“ — това е странна любов, повече прилича на търговия.

Човешкото его е лъжливо, божието его е истинско Его. Но какво представлява егото? То е част от една права линия: единият й край е егото на Бога, а другият — егото на човека. Последното е лъжливо, защото човекът го е обвил в илюзии, които е нарекъл свое истинско „аз“. И щом човешкото его се окаже разрушено от любовта, мъдростта или медитацията, забулилите го облаци се разсейват и истинската същност — егото на Бога — се появява.

Ето как Саади е описал един епизод от своя живот: „Веднъж, нямайки обувки, бях принуден да вървя бос по горещия пясък и си мислех колко съм нещастен. По пътя си срещнах сакат човек, на когото всяка стъпка му се удаваше с труд. Аз му се поклоних и произнесох благодарност за това, че бях по-щастлив от онзи, който нямаше дори крака, за да върви“. Не обстоятелствата на живота, а отношението на човек към тях го правят щастлив или нещастен и тези отношения могат да бъдат толкова различни, че един да се чувства нещастен и в дворец, а вторият — щастлив и в скромна колиба.

Различията идват от това каква част от хоризонта е достъпна за очите на даден човек. Някой забелязват обстоятелствата само в собствения си живот, други виждат и живота на много други хора — а това са различни хоризонти.

Върху човека оказват влияние и вътрешните импулси. Ако вътрешно постоянно натрупваш недоволство и неудовлетвореност от живота, това започва да влияе върху дейността ти. Например, ако някой е чувствителен към болести, той никога няма да бъде излекуван от лекар или лекарство. Някой, който се слива с бедността, няма да съумее да поправи своето положение. Ако човек е уверен, че всичко е против него, че всички се отнасят зле към него и с лоши намерения, той ще среща точно такова отношение навсякъде, където и да отиде. В ежедневието, в бизнеса, в професионалната дейност много хора, когато тръгват на работа, преди всичко мислят, че е възможно да ги сполети несполука. Във всички времена наставниците на човечеството са учили човека да вярва — да вярва в успеха, да вярва в любовта, да вярва в доброто и да вярва в Бога. Тази вяра не може да се развива, ако човек е затворен в себе си. Затова е очевидно, че първо трябва да се научи да вярва на другите. Ако не вярва на никого, ще му бъде много трудно в живота. Ако се съмнява, ако подозира всеки срещнат, няма да може да се доверява на роднините си и с времето неговото недоверие ще достига такова ниво, че той ще престава да вярва и на самия себе си.

Доверието на човек, който вярва в другите, но не вярва на себе си, е безполезно. Но онзи, който вярва на другите, защото вярва на себе си, притежава истинско доверие. Благодарение на вярата в себе си той е способен да направи своя живот щастлив при всякакви обстоятелства.

В Индия разказват историята на човек, който чул за дървото, изпълняващо всички желания и тръгнал да го търси. Преминал през планини и гори и накрая стигнал до някакво място, легнал под едно дърво и заспал, без да знае, че именно това е вълшебното дърво. Заспивайки той уморено си помислил: „Ех, да имаше тук мека постеля, красив дом и градина с фонтани, а наоколо слуги да чакат моите заповеди!“ Заспал с тази мисъл, а когато отворил очи видял, че лежи в меко легло в красив дом сред градина с фонтани, а наоколо слугите чакали заповедите му. Бил изумен, защото си спомнил, че преди да заспи мечтаел точно за това. Продължавайки пътя си, задълбочено размишлявал за своите преживявания. Този човек осъзнал, че наистина е спал под дървото, което търсил и че чудото било сътворено от това дърво.

Само по себе си, тълкуването на тази легенда изисква философска нагласа. Самият човек е дърво за изпълнение на своите желания и корените на това дърво растат дълбоко в сърцето на човека. Клоните и филизите с техните цветове и плодове, животните с тяхната сила и ловкост, птиците с техните криле, не могат да се издигнат толкова високо, колкото човек. Затова той се нарича човек — на санскритски тази дума има същия корен, както и думата „ум“.

Дърветата в гората, потънали в покой и мълчание, жадуват онова благословение и свобода, която има човекът. Планините и цялата природа като че ли очакват привилегията да станат хора. Ето защо преданието гласи — човекът е по образ и подобие на Бога. Затова най-подходящият инструмент за проява на Бога е човекът. Но от мистична гледна точка може да се каже, че Творецът взема сърцето на човека, чрез което проверява всичко сътворено. Това трябва да ни покаже, че на земята няма същества по-способни за щастие, удовлетворение, радост и спокойствие от хората. Много е жалко, че човек не осъзнава привилегията да бъде човек. Всеки миг от живота му, прекаран в заблудата на тази грешка и неосъзнатост, е пропилян от него и загубата — вечната привилегия на човека е да бъде подходящ инструмент за проявата на Бога и докато не го разбере, няма да осъзнае своето истинско предназначение. Цялата трагедия на човешкия живот произлиза от пренебрегването на тази истина. От момента, в който човек осъзнае това, започва да живее истински, в хармония между себе си и Бога. Когато Исус Христос е казвал: „Преди Божието царство и истината, търсете Него и всичко ще получите“. Тези думи са отговор на зова на човечеството. Едни викали — „Аз нямам богатство“, други — „Аз нямам ден почивка“, или — „Моят живот е тежък“, или — „Моите приятели ме измъчват“ или — „Аз искам да заема по-високо положение“. Отговорът на всичките тези молби били думите на Христос.

Някой ще попита как може да се разбира тази мъдрост от практична и научна гледна точка. Отговорът е, че външните неща нямат непосредствена връзка с нас и затова често се оказват недостъпни за нас. Понякога ни се удава да изпълним своето желание, но често не успяваме. А в търсенето на небесното царство ние търсим центъра на всичко — вътре и вън, защото всичко, което е на небето, е и на земята, и е непосредствено свързано с центъра. Ето защо от центъра можем да стигнем до всякъде — и на земята и на небето. Но ако това, което искаме, не се намира в центъра, можем лесно да го загубим.

В Корана пише, че Бог е светлината на небето и на земята. Освен стремежът да достигнем нещо на земята, у нас има и по-дълбоко желание, което се проявява несъзнателно във всеки миг от живота ни — да влезем в съприкосновение с безкрайното. Когато художникът рисува картина или музикантът пее и свири, ако в същото време си мисли: „Това е моята живопис“ или: „Това е моето изпълнение, моята музика“ — той може да получи удовлетворение, но то ще бъде като капка в морето. Но ако творците обединят своята живопис или музика със съзнанието за Бога, ако си мислят: „Това е Твоя живопис, а не моя“ или: „Това е Твоя музика, а не моя“ — те ще се съединят с центъра и техният живот ще стане живот на Бога.

Само ако човек възприеме такова отношение, в живота му ще се появи много добро, което носи много удовлетворение и възторг. Подобно възприятие може да направи човека доволен и да му даде щастлив живот. Бог е художникът на всички прекрасни творения и ако ние не се съединим с него, няма да можем да се възхищаваме на живописта. Ако посетиш дома на приятел, когото обичаш и на когото се възхищаваш, всяка дреболия ще ти се види много приятна. А ако отидеш в дома на враг, всичко ще те дразни. Нашето преклонение, нашата любов, нашата връзка с Бога могат да превърнат целия сътворен свят в източник на щастие. В дома на скъп приятел късчето хляб или чашата мляко ще ти се сторят най-големите лакомства; в дома на неприятеля дори най-изисканите блюда ще са безвкусни. И щом като човек започне да осъзнава, че в дома на Отеца, в този свят има безброй религии, раси и нации и всички те се намират в дома на Бога, тогава каквото и да е неговото положение в живота, той рано или късно ще стане по-щастлив и ще се почувства по-добре, защото ще осъзнае, че се намира на гости на Онзи, когото обича и на когото се възхищава и всичко, с което се среща, ще приеме с любов и благодарност, защото то идва от Този, Когото обича.

Въпреки всички наши претенции за цивилизованост и прогрес изглежда, че човек е изпаднал в най-голямата заблуда. Векове светът не е бил в такава ситуация, както сега, когато една нация ненавижда друга и с презрение гледа на трета. Как може да се определи това? Това прогрес ли е или упадък? Или нещо по-лошо? И нима не е дошло време, в което мислещите души да се пробудят от съня, да посветят себе си на човечеството и с всички сили да правят за другите цялото добро, на което са способни, стремейки се да подобрят условията на живот в света, вместо да мислят за своите собствени интереси?

Нашата божествена и нашата човешка природа

Не само в наши дни, но и в минали епохи човек е възприемал само своето ограничено материално съществувание, което нарича собствен „аз“. Това не е негова грешка. Просто всички религии са се развивали с желанието да доминират над хората, държейки в подчинение онези, които са разбирали истинската роля на религията. Свещениците позволявали на хората да се докоснат до част от истината, всичко останало оставяли за себе си. Те учели: „Вие сте посредствени същества, а Бог е твърде велик, за да го разберете. Само ние можем да общуваме с Него и да Го разберем, вие трябва да си знаете мястото“.

През целия си живот Буда се е борил против това положение на нещата. Когато някой говорел с него за духа, за Бога или демонстрирал святост и духовен живот, той казвал: „Аз не вярвам в това“. Но това също е крайност, защото тя води хората до друга грешка и те започват да мислят, че няма нито Бог, нито дух. Още една причина за разделение бил изконният стремеж на хората, които имат сходен начин на мислене, вяра или възгледи да се обединяват в група или общества, за да поддържат убежденията си. По такъв начин те се обособявали от останалите хора. Мистикът никога не вярва сляпо. В действителност той изобщо не вярва — той проверява. Знае, че самият той е цялото Мироздание. В стихотворението на един индийски поет се казва:

Това е прекрасна строфа с дълбок смисъл.

Във всеки от нас има божествена и човешка част. Човек се състои от две начала — дух и плът. Духът е най-фината част, а плътта е по-плътната; по-фината част, духът, се е превърнала в по-плътна. Една част, както видяхме, е външния, ограничен „аз“, а другата — неограничената същност.

Външната обвивка на човека се състои от пет елемента, но в действителност той е много повече и се простира много по-надалеч, отколкото е прието да се вярва. Например, когато някой стои пред слушатели, той изглежда по един начин, но когато говори, става огромен като пространство, в което се чува гласът му. Приятелят или любимата могат да бъдат на хиляди мили и все пак да усещат нашата привързаност и преданост. Чувството се ражда тук, но се проявява някъде далеч. Чрез нашите чувства ние ставаме още по-обемни. Диханието се простира още по-далеч. С помощта на диханието ние можем да изпратим нашите мисли където поискаме, а също така сме способни да разгадаем мислите и състоянието на друг човек. Мисълта на този, който мечтае да достигне до нещо, лети напред, за да подготви всичко. Човек може да бъде сравнен с телескоп; от единия край е човешката част, неговото ограничено съществуване; от другия — божествената част, безграничното Битуване. От една страна човекът е много малък, а от друга става толкова безкраен, колкото самото Съществуване.

Ако всеки от нас е толкова голям, колкото величествено е цялото Мироздание, логично е да се попитаме ще има ли място за всички или има няколко Вездесъщи? Не. От нивото на нашето невежество ние виждаме отделни неща и формулираме различия, казвайки: „Това съм аз, това си ти, това е приятел, а това — враг, това ми харесва, а това — не“. Но в отвъдния свят всичко е свързано. Там всички ставаме едно.

В човека живеят две същества: фариштаги или ангелско и хайванат — животинско. Хайванат включва в себе си човешкото тяло и онази част от неговата природа, която изисква храна и вода, сън и утоляване на всички страсти. Злобата и ревността на човека имат животински произход, както и страхът пред онези, които са по-силни от него и завистта към онези, които са по-добре от него. Във всички тези прояви човек е подобен на животно. Фариштаги е онази част от човешката природа, която се връща към своя извор. Тя не съвпада с човешкия разум. У животните също има разум, но животните не могат да попитат: „Откъде съм дошъл? С каква цел съм тук?“ Когато човек научи тези отговори, когато познае своя източник, той се превръща в божествено същество. На своята ангелска природа той дължи добрината, любовта, симпатията и желанието за познание. В стиховете на един велик индийски поет се казва: „Ние сътворихме човека, заради чувството; ако не е така, то в небесата има достатъчно ангели, за да пеят възхвала за нас“.

В своето поклонение човек, мислейки, че слави Бога, в действителност го принизява. Вземаме част и я наричаме „аз“. Присвояваме за себе си тази част и я отнемаме от Бога. Помня как моят муршид с дълбока въздишка разказваше за сблъскването си с някаква трудност: „Бандаги бешереги“, което означава: „Идвайки тук, Той стана безпомощен“.

Какво свързва Аллах и бандеха, Бог и човек и що за връзка съществува между човека и Бога? Това, което наричаме собствен „аз“ е изградено от впечатления от външния свят — свят от илюзии, стоварили се върху душата. Бебето никога няма да каже „аз“. Ако държи нещо в ръка и някой му го вземе, детето няма да се огорчи. То не различава стари и млади. Който и да се намира близо до него — приятел или враг — за детето няма разлика. Интелектът, който разпознава нещата чрез техните различия, лъже душата.

Не е трудно да се разбере, че онова, което наричаме „аз“, не е истинската природа на нашата душа, защото с него никога не сме истински щастливи. Каквото и да правим, каквото и да притежаваме, каквато и власт да имаме, никога не можем да бъдем щастливи. Ние казваме, че едно или друго ни прави нещастни, но истинската причина е в отдалечеността; душата е нещастна в своята изолация. Човек вижда, че неговият костюм е износен и стар и казва: „Аз съм беден“. Вижда, че неговият костюм е нов и казва: „Аз съм богат“. Макар че богат не е той, а костюмът му. Душата определя за свое всичко, което се намира пред нея. Но какво представлява „аз-ът“? Костюмът не се покрива с аз-а, защото когато съблечем костюма, аз-ът си остава. Дори нищо да не долавяме посредством органите за осезание, съзнанието пак присъства.

Суфият чрез овладяване на чувствата и чрез отделни практики създава покой; след това, повтаряйки името на Бога, той съединява своето съзнание с тоталното Божие съзнание. Древногръцките философи са разбирали този процес, последователите на веданта също го знаят. Суфият изпитва преклонение, благоговение пред Бога. Той подвива колене и пада ничком пред Него. Той нарича Бог с прекрасното име Любими. Той разбира, че с думите: „Това също е Бог“ — той слави Бога. Той не го омаловажава. С цялото смирение, с цялата си преданост осъзнава своето единство с висшата Същност. Трудно е да се отдели Бога от човека. В действителността подобно разделение не съществува. Действията на Бог и действията на човека са едни и същи, с тази разлика, че Божиите са съвършени, а човешките — несъвършени. Тук, на земята, ние зависим от много неща. Първо, трябва да се храним. Ако нямаше нужда от храна, човек нямаше да работи. Той би могъл да седи с приятели и да мисли за Бога или за други неща. Освен това ни е необходимо и да спим. Имаме и други потребности.

В едно стихотворение на Захир се казва: „Търсещите са загубили себе си преди да намерят Теб“. А великият поет Амир е казал: „Не казвай, че човек е Бог, защото той не е Бог. Но не говори също, че човек е отделен от Бога, защото той не е отделен от него“.

Не е трудно да се овладее окултната или физическата сила, не е трудно да бъдеш добродетелен и да водиш чист живот. Но да бъдеш милосърден, да бъдеш състрадателен, да бъдеш човечен вече е трудно. Бог е наричан с много имена: Велик, Всемогъщ, Господ, но най-често Го наричат Милосърден и Състрадателен. В тези прояви ние винаги сме несъвършени и едва ли някога ще бъдем съвършени. Усамотете се вечер в своята стая и се разкайте за всичко лошо, което сте направили, за хилядите лоши мисли, които са ви минали през ума по отношение на приятели и врагове. Един персийски поет казва: „Цялата тайна на двата свята се съдържа в две неща: бъди нежен с приятелите си, бъди вежлив с враговете си“.

Ако разберем това, тогава този свят няма да ни плаши. А ако разберем, че всичко в този свят е преходно, защо да не позволим на други да се радват, когато ги гледаме? Защо да не позволим на другите да носят красива дреха, когато я гледаме? Защо да не позволим на другите да изядат хубавия обед, хранейки ги или стоейки в кухнята и готвейки храната? Защо да не позволим да седят в каретата, а самите ние да я теглим, вместо да седим в нея и да караме други да я влачат? Да водим благороден, достоен живот означава да бъдем милосърдни и състрадателни. Но всеки човек се домогва да отнеме най-хубавото от другия; този стремеж се проявява дори в приятелството. Всеки иска доброто за себе си и оставя по-лошото на другия. Но този, който търси Бог, е длъжен да избере противоположния път, дори ако за това се налага да върви против целия свят.

Има три направления по пътя. Първото е самоотричането, пътят на светците и мъдреците, който изисква следване на идеала и приемане на всички несгоди, изпитания и страдания, които могат да сполетят съдбата на търсещия. Второто направление е егоизмът. Да вървиш по този път означава да бъдеш по-егоистичен, отколкото целия останал свят. Третото бележи най-величествения и най-трудния път — да имаш приятели и всичко останало, да бъдеш много безкористен и добър, но в същото време и достатъчно егоистичен, за да не позволиш да те сломят. Когато човек се върти по кръга, в началото се движи бавно, втория път вече по-бързо, третия — още по-бързо, а на петия, шестия, седмия или на деветия ще падне. Първият път изпитва радост от въртенето, на втория, третия и четвъртия радостта му става все по-голяма и по-голяма, а накрая е така опиянен от радост, че пада, преживявайки напълно радостта. Така се движи и вселената, ден след ден от момента на сътворението до наши дни. Във всяко занимание може да се стигне до опиянение. Каквото и да правим, ние го искаме все повече и повече. Патриотът става все по-голям патриот. Певецът пее песен след песен, докато загуби гласа си. Любителят на хазартните игри иска да играе отново и отново. Ако човек пие или взема наркотици, иска все повече и повече вино или все повече наркотик.

Хафиз казва: „Преди изгрев виното беше разлято. Виното, заимствано от очите на Саки — Виночерпеца“.

Саки е онова нещо, което толкова ни опиянява, че ние вярваме, че е единственото нещо, което съществува и в края на краищата се оказваме толкова поробени, че вече не можем сами да се освободим от оковите.

Човекът — семейството на Бога

Що се отнася до отношението между човека и Бога, съществуват много възгледи по този въпрос, обособени от различните вярвания, защото всеки човек има собствена концепция за Бога, но общото е, че не се прави сравнение между Бога и човека: човекът е ограничено същество и може да се сравнява с други ограничени същества, но Бог е съвършено същество и не подлежи на сравнения. Във всички времена пророците и учителите на човечеството са правили всичко зависещо от тях, за да дадат на хората някаква представа за същността на Бога. Но тази задача неизменно се оказва твърде трудна, защото е невъзможно да се опише Бог с думи. Това е все едно да се опитваме на налеем океана в бутилка. Дори и в най-голямата бутилка е невъзможно да се побере океанът. Думите, които използваме в ежедневието, са твърде ограничени и ако даваме някакво име на Бог, който е над всички имена и форми, ние го правим за собствено удобство. Единствената възможност да разберем Бог и Неговата същност, е да го направим чрез връзката между Бога и човека. Причината, поради която наричаме човека семейство на Бога, до някаква степен ни дава представа за идеята за родството, което съществува между човека и Бога.

Има корен, от него се появява стъбло, после клони и накрая цветове, в чиято сърцевина е заключено нещо, способно да разкаже историята на всички растения. Понякога изглежда, че растението е било създадено заради цвета, но в действителност се е родило заради зрънцето, скрито в сърцето на цветчето, което продължава съществуването на този вид растение. В семето е тайната на растенията, неговият извор и цел. То е било началото, от него е произлязъл коренът, после е пробило стръкчето и семето се е превърнало в растение. След това семето изчезва, но след появяването на клоните, листата и цветовете то се възражда отново. Възникнало отново, но вече не като едно зрънце, а като много семена, то се е умножило, но същевременно си е останало същото семе. И с каква цел, защо е станало всичко това? За да може да се появят нови семена като резултат от живота на растението. В ограничената вяра на човека, който вярва само в своята лична идея, не съществуват никакви взаимоотношения между него и Бога, но за онзи, който иска да вникне в тези отношения, доказателства за съществуването им има навсякъде. За това се говори в Библията, с думите, че Бог е създал човека по свой образ и подобие. Точно както семето, от което се ражда растението, може да се каже: „По свой образ и подобие аз създадох ново семе, което на свой ред ще излезе от сърцето на цвета. Аз ще се родя отново като множество, макар че в началото бях само едно зрънце“. Тази идея нагледно ни обяснява защо човек е бил създаден по образ и подобие Божие, тогава, когато всичко сътворено, целият видим свят е произлязъл непосредствено от Бога. Листото, клонът и стволът също са произлезли от семена, но не са били създадени по образа на семето. Образът на семената е само семето. Нещо повече, в семето се намира същността на всички семена. Разбира се, своя енергия, свои сили, свой цвят и свое великолепие имат и листата, и стъблото, но всичките качества, присъщи на стъблото, на цвета, на венчелистчето и на листата, могат да бъдат намерени единствено в семето.

Ето защо човекът е кулминацията на цялото творение. Защото в него е събрана цялата вселена. Царството на минералите, царството на растенията и царството на животните може да се види у човека, в неговия дух. Различните свойства на камъните и растенията се проявяват във физическото тяло на човека, неговият разум и сърце притежават цялото разнообразие на тези качества. Сърцето може да бъде като плодородна почва или като безплодна пустиня; то проявява любов или липса на любов, съзидателни способности или страст към разрушаване. Има различни видове камъни — има полускъпоценни, баластра и обли камъни, но сред човешките сърца се среща още по-голямо разнообразие. Да си спомним за онези, чиито мисли и чувства са по-ценни от всичките съкровища на света — за поетите, художниците, изобретателите, мислителите, философите, служителите на хуманизма, вдъхновителите на хората и благодетелите на човечеството. Никакво богатство, никакъв скъпоценен камък, никакъв диамант или рубин не могат да се сравнят с тях, и все пак те носят същите качества. Има сърца подобни на твърди скали — в тях можеш да се удариш, можеш дори да се разбиеш, а те няма да се поклатят. Има сърца като на восък или като камъка — това са различни качества. Има сърца, които се топят и други, които никога не се разтапят. Има ли природата нещо, което да не може да се намери в човека? Нима няма у него чувства, мисли и прояви, типични за течащата вода, плодородната почва, плодоносните дървета? Нима няма в сърцето на човека подобия на растенията или разкошни цветове? Но цветовете, които са цъфнали в човешкото сърце, живеят вечно. Тяхното благоухание се разнася по целия свят и техният цвят ще бъде видян от всички хора. Какви възхитителни плодове може да роди човешкото сърце — те даряват душата с безсмъртие и я възнасят в небесата!

От друга страна, съществуват хора с такава нагласа, от които не може да се роди нищо, освен желание да се причини болка и вреда на ближните, подобно на пълни с отрова цветове и плодове. Такива хора нараняват другите с мисли, думи и действия и могат да ранят по-силно от тръни. Има и такива, чиито чувства и мисли са подобни на злато и сребро и други, чиито мисли са като желязо и стомана. Многообразието на човешката природа е толкова голямо, че съвкупността на всички предмети в този свят не може да се сравни с тях. В своя характер, в своите качества, в тялото, мислите и чувствата си човек носи наследството не само от земята, но и на небето. Човекът изпитва влиянието на планетите, на слънцето и луната, на топлината и студа, на въздуха, водата и огъня и на всички елементи, от които е създадена космическата система. Всички тези елементи присъстват в неговите мисли, чувства и в неговото тяло. Можеш да срещнеш топъл човек, носещ елемента огън или хладен човек, представляващ елемента вода. А трети със своите мисли и чувства прилича на въздуха: тяхната бързина, подвижност и неусмиримост свидетелства за присъствие в този човек на елемента въздух.

Нима човек в положителните и отрицателни аспекти на своя характер не представлява слънцето и луната? Нима двойствеността на половете не е доказателство за същото? Във всеки мъж и всяка жена присъстват слънчеви и лунни качества и тези две противоположни качества изграждат равновесието на характера. Когато едно от тези качества преобладава, а второто почти липсва, на характера не му достига равновесие. И ако някой проникне по-дълбоко в същността на мистицизма, ще открие, че в човека са представени не само видимите качества, но и всичко, което е невидимо. Ангелите, феите, духовете, елементалите и всички други същества, живеещи във фантазията на човека, могат да бъдат намерени и някъде в човешката природа. Във всички времена ангелите са изобразявани в човешки облик.

Ако всичко, което съществува в света и в небесата, може да бъде намерено в човека, то тогава какво остава? Самият Бог в своите писания е казал, че е създал човека по свой образ и подобие. С други думи, той е провъзгласил: „Ако ти искаш да Ме видиш, ще Ме намериш в себе си“. Колко неразумно е от страна на човека, когато е погълнат от своите уж възвишени идеали, да започва да порицава, да осъжда другите и да гледа на тях с високомерие! Колкото и да бъде долен, слаб и грешен човек, у него винаги живее възможността да се издигне по-високо от всичко друго в своите прояви, било то на небето или на земята. Никой и нищо не е в състояние да достигне онези висоти, до които е предназначен да се издигне човекът. Ето защо тази гледна точка, споделяна от мистиците и мъдреците от| всички времена, се е проявявала в техните постъпки, които винаги са носили почтителен характер по отношение на всички хора.

От примерите в живота на Исус Христос може да научим какво е състрадание, какво значи да прощаваш, какво значи търпение и какво отношение е имал Господ към представилия се пред него грешник. Човек, изказващ презрение по отношение на ближния си, може да бъде религиозен или набожен, но не може да се нарече истински духовен или мъдър, каквото и да е неговото състояние. Човек, който не уважава хората, няма желание да се покланя и на Бога. Този, който не познае образа Божи в човека, никога не е видял Художника, създал това творение. Такъв човек сам себе си се е лишил от възможността да види най-святото и най-истинското. Този, който е убеден, че в човека има само земна същност, не знае откъде е дошла неговата душа. Душата е дошла отгоре и точно в душата на човека е отразен Бог. Човек, изпитващ ненавист и презрение, независимо от своята религия или вяра не разбира тайните на другите религии, съхранявани в човешкото сърце. И, разбира се, дори човекът да е добър, добродетелен, търпелив и прощаваш, ако не открие Бога в човека, той не се е докоснал до истинската религия. Този проблем има още една страна. Развивайки, се човек започва да вижда ограниченията, грешките и слабостите на хората и му става трудно да живее сред тях и да се среща лице в лице с всичко, което става. Става му трудно да е добър и отзивчив и в същото време търпелив. В него се появява стремеж да се махне от всичко, да се изолира от останалите. Но не в това е целта на раждането ни на земята. Тя се състои в това да открием истинското съвършенство, което е вътре у човека. Човек може да бъде и добър, и красив, но ако не е открил целта, заради която се е родил на земята, не е изпълнил своето предназначение в живота.

Целите на човешкото раждане са толкова много, колкото са хората в света, но най-висшата от всички е една и може да бъде наречена обща цел на всичко сътворено. Тази цел се осъществява, когато изобретателят види как работи неговото изобретение; когато архитектът влезе в сградата, построена по негов проект и види колко добре е направен; тази цел се постига, когато на сцената се играе пиеса, а в залата седи нейният автор — постигната е неговата цел. Всеки човек има своя лична цел, но всички ние сме стъпала към една-единствена цел — достигане на Бога. Ако нашите мънички желания днес се изпълняват, утре се появяват нови; каквито и желания да имаме, ако днес се изпълни едно, утре изниква друго. Това ни показва, че цялото човечество е насочено към едно желание, което е целта на Бога — възможно по-пълно опознаване на живота и на върха и в низините. Това разширява кръгозора, до който може да се докосне душата, прави света по-обширен, погледът придобива сила, че може да успее да проникне в земните недра и да достигне небесата. В това се състои осъществяването на целите на душата и тази душа, която не положи всички усилия и не принесе в жертва всичко, за да постигне висшето предназначение, няма да вникне в същността на религията. В какво се състои суфийското послание?

Суфизмът е езотерична школа, практика и работа за цял живот, насочена към реализиране на висшето божествено предназначение на човека.

Еволюция

Във въпроса за еволюцията на човека в различните царства има два аспекта. Първият е биологичният аспект. Лесно може да се наблюдава как царството на животните се ражда от царството на растенията чрез микробите, червеите и насекомите. В своето развитие материята се възползва от по-висшите организми и така се развива още по-ускорено. Но законът на еволюцията е сложен. Като цяло материята еволюира към по-високо и по-обновено състояние.

И ето — появява се примитивният човек. Оказва се, че съвременната наука не е в състояние да намери свързващото звено между човека и маймуната, а преди нас са съществували много раси, които възниквали и умирали. Дори в наши дни са се запазили няколко такива раси, обитаващи трудно достъпни региони, които засега не са познати на науката. И макар че връзката още не е намерена, това нищо не означава. Все пак съществуват не само научни, но и мистични концепции. Разликата е в това, че науката излага по-просто и направо своя възглед, макар че не може да установи цялата истина, докато мистиците разискват въпроса завоалирано, под красивата форма на легенда и поезия. Да си спомним легендата за Рама и войската от маймуни, където думата „маймуна“ се използва поради липса на друго понятие за това изгубено звено във веригата на еволюцията.

Но този процес не е единственият. Всеки аспект на даден въпрос подлежи на разглеждане от различни гледни точки и докато не погледнеш на въпроса най-малко от две различни страни, няма да се избавиш от трудностите по пътя към неговото пълно разбиране. Да се вгледаме в работата на грънчаря — той меси глината, боядисва я и след това формира от нея различни съдове. Докато има под ръка достатъчен запас от глина в различни оттенъци, не му се налага всеки път да започва работа като добива глина, замесва я и я украсява. Така е и в природата — растенията произлизат от други растения, а човекът произлиза от човека.

Ако разглеждаме този пример от две страни ще се убедим, че и двата процеса са необходими. Има майстор, подготвящ боите, има и художник. Задачата на майстора по боите е да има различни субстанции и да ги смесва, за да направи желания цвят. Не е необходимо художникът сам да осъществява тези действия — той купува боите вече готови от продавача. Казано иначе, не е необходимо всеки човек лично да премине през Царството на камъните, растенията и другите аспекти на творението, тъй че няма за какво да се тревожи!

Бог ни дарява с изпълнение на нашите желания в два различни случая. Първият е, когато нашето сърце е свободно от всякакви мисли и чувства и пребивава в най-мирното и спокойно състояние. В това време всяко желание, което може да се появи у нас, е подобно на семе, посадено в подходящото време. И ако ни стигне търпението и силите да чакаме и вярваме във великото могъщество на Бога, нашето желание се изпълнява непременно, каквото и да стане. Във втория случай желанието ни се изпълнява в момента, когато ние сме абсолютно удовлетворени и щастливи. Всичко, което пожелаеш в такъв момент, ще се сбъдне — подобно на падналия навреме проливен дъжд, който ражда плодове и цветя.

Ако единият обект е онзи, който иска нашата душа, а вторият е свързан със задоволяване на жизнените потребности, за предпочитане е да бъде пожертвай последният и избран този, към когото се стреми душата. Но от друга гледна точка това не означава, че трябва да се отречем от всичко земно, ако искаме да станем духовни. Можем да живеем в света, без да се поддадем на суетата му.

Всичко във вселената има своя противоположност. Има слънце и луна. Има мъж и жена. Има ден и нощ. Цветовете, както и формите, се различават един от друг със своето многообразие. За да се различи каквото и да е, трябва да се види неговата противоположност. Онова, което няма противоположност, не може да бъде различено. За да има здраве, трябва да го различим от болестта.

В древни времена мъдреците се стремили да помогнат на въображението на хората, който търсят доброто, като ги научили да вярват в Сатаната.

Мъдреците учили, че Бог създава добрината в света, а Сатаната — злото. Само така могли да обяснят на неразбиращите откъде идва злото. В действителността злото е само сянка на доброто, а никоя сянка не притежава собствено съществувание, тъй че злото не съществува. Доброто винаги се движи напред; онова, което остава назад е добро в по-малка степен, а онова, което се вижда напред е добро в по-голяма степен. Само когато сравняваме две неща, назоваваме едно лошо, а другото — добро. Затова хората назовали с името на дявола всичкото зло в света, от което трябва да се отвърнем, и с името на Бога — всичкото добро, в когото трябва да вярваме. Това бил лесен начин за обучение на древните хора. Наистина, Бог не подлежи на никакво сравнение, макар че често го оприличават на едно или друго, когато Го наричат добър. А какво представлява нашата собствена доброта? Тя е твърде малка и не ни дава възможност да разберем какво е Бог.

В еволюцията на човека има стъпало, когато животът дава отговор на всеки негов въпрос. Независимо дали се намира в обкръжението на други хора или е насаме с природата, дали спи или бодърства, отговорът на всеки негов въпрос идва като ехо. Подобно на онези предмети, които са убежище за вятъра и го превръщат в звук, всичко става подслон за мисълта на мъдреца, помага й да резонира и в този резонанс се чува отговорът. Фактически, отговорът се съдържа в самия въпрос. Въпросът не съществува отделно от отговора. Само ограниченото възприятие на човека го кара да вижда въпроса и да не вижда отговора.

Както е истина, че всички неща имат свои противоположности, така е вярно и че във всяко нещо живее и духът на противоположното. В мъжа има качества на жена, в жената — мъжки дух. В слънцето живее формата на луната, а в луната — светлината на слънцето. Колкото по-близко пристъпва някой към реалността, толкова повече се приближава към единството. Затова трябва да разберем, че до тогава, докато въпросът не се постави от сърцето, отговорът няма да дойде във вид на ехо от вътре или отвън. Ако се вгледаме напред, отговорът е пред нас; ако гледаме назад, отговорът е назад. Ако гледаме нагоре — отговорът ни чака в небесата; ако гледаме надолу — отговорът е гравиран върху земята. А ако затворим очи, ще намерим отговора вътре в нас. Това може да се сравни с изкачване на планина, чието име е „Защо?“. Достигайки върха, ние се оказваме лице в лице с идеала. За да разберем всичко това не ни е нужно някакво учение; то се постига, ако се издигнем над всичко, което ни пречи да вярваме в истината.

Духовна циркулация по вените на природата

Ако разгледаме внимателно многообразието на природата в този свят, ще стигнем до извода, че под булото на многобройността е скрита една-единствена жизнена сила — извор и цел на всички неща. Тази жизнена сила може да бъде оприличена на кръвта на вселената, циркулираща по вените на природата. Може да я наречем вещество и дух. Тя е нещо видимо, което се проявява във всичко. Целият разум е формиран така, че да съществува в живо, работещо състояние. Точно този живот ние определяме като разум.

Разумът, който често се бърка с интелекта, е нещо, което може да се намери и в нисшите създания. Можем да го открием в растенията и да го почувстваме в сърцето на скалите. Често хората мислят, че интелектът е резултат от човешкото развитие, който се проявява в живота ни като ум, а нисшите същества нямат ум и затова умът е висша форма на материята, която зависи от мозъка. Но мистиците от всички времена, пророците и съзерцателите казват, че всичко, което е било, което е и ще бъде, е вариант на една-единствена субстанция на живота, която не се изменя и не се развива. Друг етап от еволюцията ни дава възможност да разбираме и създава у нас чувството, че умът е резултат от усъвършенствана материя. Великите хора, мъдреците и отшелниците, които отивали в пустините и планините, и общували с обкръжаващия ги свят, осъзнавали тази истина. Те се докосвали до една велика хармония, спокойствие и духовен подем точно там, където нямало видим живот. Животът навсякъде е проява на разум и колкото повече човек общува със света, толкова повече чувства, че и камъкът не е лишен от живот, че и в него пулсира кръвта на вселената. Когато гледаме на живота от тази гледна точка, осъзнаваме, че в света няма място или предмет, които да не са свещени и дори в камъка може да се открие източник и цел на всички неща, които имат тази форма.

Много хора, запознати с растенията-, знаят колко са отзивчиви те към грижите и ласките на онзи, който живее редом с тях и ги отглежда. Доказано е, че растенията дишат. А щом като в живота на растенията може да се открие дишане, значи те притежават и разум. Случи ми се да видя камък, когото собственикът му наричаше магически. Макар че беше най-обикновен камък, той често променяше цвета и оттенъка си, особено когато някой го вземаше в ръце. Дори камъкът може да откликне на ума на човек. Това ни показва, че ни предстои да направим много открития и в царството на минералите. Това прозрение не е ново. Още в древността хората са го знаели. В персийските поеми на Джелаллудин Руми четем, че „Бог спи в царството на минералите, дреме в царството на растенията, намира съзнание в царството на животните и осъзнава Себе си в човека.“

Единственият и единен живот става видим и добива по-ярка форма у хората в техния интелект, в тяхната дейност, в способността им да магнетизират атмосферата, в енергията на техните мисли, в способността им да лекуват. Ако отделите един човек от друг, дори и да няма връзка помежду им, въздействието на мислите и чувствата им се предава на разстояние. Често се случва по време на война войнишките майки и съпруги да усещат болките, страданията и смъртта на ^близките си, без дори да получат съобщение. Колко често роднини се досещат за състоянието един на друг не само посредством мисловните вълни, но и чрез своите усещания. Това показва, че има едно общо тяло, в което целият живот циркулира, подобно на кръвта във вените.

Оттук произлиза и логичното обяснение на закона за причината и следствието. Човек, който постъпва лошо, може да избегне земното наказание, но не е по силите му да излезе от този единен живот, в който и той, заедно с всичко, живее, движи се и съществува. Човек, който направи добро някому, може никога да не го срещне, но доброто непременно ще се върне при него под някаква форма, защото съществуването е единно и животът — един. Така е и с циркулацията във физическото тяло; всичко, което изяждаме, се поглъща от кръвта, и всяка наша мисъл, всяка дума и действие оказват въздействие върху живота.

Често хората подлагат на съмнение и се присмиват на определени суеверия. Те питат как е възможно да се разгадае на карти миналото, настоящето и бъдещето. Но това, както и астрологията или гадаенето с помощта на магическия кристал може да бъде обяснено чрез съществуването на единния, непрекъснато циркулиращ и пулсиращ живот, чрез единството на звуците и единството на ритмите. Човек просто трябва да познава дадена музикална тема, за да я чуе и разбере.

Миналото, настоящето и бъдещето могат да се узнаят не само с помощта на карти или магически кристал, но и по много други начини. Ако можем да влезем в контакт само с един капиляр от цялостния живот, ще можем да влезем във взаимодействие с цялата кръвоносна система на вселената. Някои средства са подобри, други по-лоши, но чрез който и да е посредник можем да достигнем до един и същи отговор, и това е доказателство, че всичко видимо е проява на единния живот. Човек може да бъде възпитан да постъпва правилно, може да се научи на справедливост, но всички тези добродетели ще му бъдат наложени, те ще са следствие от някакво учение. Истинската добродетел идва сама като следствие от разбирането на единството на живота и това разбиране свързва човек с всичко — с подобните и с враговете. Исус Христос е учил да обичаме враговете си. Често ни е трудно да обичаме дори приятелите си, как ще съумеем да заобичаме враговете, ако не осъзнаем тайната на единния живот, скрита зад всичко, независимо, че светът наоколо създава илюзия за разнообразие.

Ако подобно осъзнаване е постигнато с помощта на религията, философията или мистицизма, човек се докосва до тайните на живота и добива огромна сила без да използва магически ритуали. Не е трудно да се възприеме този урок интелектуално, тази истина може да се преглътне като храна за една минута, но това не е достатъчно. За да се усвои тя, може да не ни стигне целият живот, защото към истината се прибавят факти, а когато истината стане факт, тя губи своята значимост. Пленени от света на разнообразието, ние сме се научили да забравяме истината, погълнати от обстоятелствата. Ето защо хората, които посвещават много време на медитации, се стараят да размишляват върху единството на съществуването и да открият основната истина на битието. То е все едно, че навиваш часовник — за това губиш само една минута, а след това часовникът върви цял ден. Така е и с медитацията: идва някакво прозрение и ти помага във всичко, което правиш и говориш.

Колко много вреда причинява неразбирането на тази истина! Всички бедствия — войни, наводнения, земетресения, глад и насилие, всички нещастия, които човек не е в състояние да контролира, произлизат от нарушаване на жизнената дейност на тялото на вселената. Когато кръвта е болна, всичко върви зле и макар че понякога може да ни се стори, че само за едни е пагубно, за други — полезно, в по-продължителен отрязък от времето се вижда, че страдат всички части на цялото. Последствията се стоварват върху целия свят под формата на болка, напрежение и страдания.

Ако се отклоним от световните илюзии, погледнем отгоре и помолим Бог да ни разкаже тайната и тайнството на Неговото творение, ще чуем в отговор, че всяко нещо и всяко същество е сложено на подходящото място и всички са заети с изпълнение на своята част от работата, която като цяло трябва да бъде извършена в природата. Животът е симфония, а дейността на всяко същество е изпълнение на неговата собствена партия в тази симфония.

По време на война много хора бяха призовани в армията и независимо от професии, квалификация и морални норми бяха пратени там, където бяха необходими най-много; обясняваха го с това, че на първо място трябва да се вслушат в „гласа на необходимостта“. Ако нещо може да даде умиротворение на мислителя, това е осъзнаването на тази идея. Мисълта, че страданието е следствие на грехове от минал живот може да донесе облекчение на питащия и разсъждаващ ум и за момент да го удържат от протест, но нима то може да утеши болката, която той носи в сърцето си? Нима този ум ще прости някога на Бога, който го е осъдил с такава жестокост? Той може да признае миналите си грехове, но нима ще съумее някога да повярва в Бога като Бог на любовта и състраданието, на милосърдието и прошката?

Ако Бог беше отделен от човека, ако Той се беше радвал на страданието на човека, човек би могъл да прокълне такъв Бог. Суфият осъзнава, че Бог е едновременно страданието и страдащият и същото време е над всички страдащи. За да разберем това, трябва не само да вярваме в Бога, но и да го познаваме. Ако от нашите ръце се изтъркаля тежък товар, падне върху краката ни и ги нарани, нима трябва да скръстим ръце? Не, защото те също страдат от болка, нищо че са наранени само краката. Страда цялото ни същество, а не само краката или ръцете.

Същото се отнася и за Бога: нашият живот е негов живот и макар че Неговото съвършено битие го издига над земните радости и страдания, той взема участие във всяко наше усещане на радост или болка, на които ние, ограничени от своето несъвършенство, сме подложени.

Хората често питат защо човек трябва да страда и да се жертва заради Бог. Когато жертвата е направена и страданието е зад гърба му, човек открива, че макар да е започнал да прави нещо заради Бога, в края на краищата се оказва, че всичко е за самия него. Глупаво егоистичният човек е наистина егоист; разумният егоизъм прави човека неегоистичен. До такова осъзнаване се достига чрез вътрешна реализация и самоосъзнаване — преди всичко човек е длъжен да осъзнае себе си и да открие от какво е направен. Човекът се състои от душа и материя. Вътре в себе си той съдържа минерали, части от растителния и животинския свят, както и елементи от света на духовете и от света на ангелите. Неговата задача е да приведе в равновесие всички тези части, без да забравя, че е бил създаден не за да бъде дух като ангел, духовен или физически. Откривайки златната среда, той задължително ще намери пътя, по който е призван да върви човекът и който води право към целта. „Вратата е малка и пътят е тесен“ — много е тесен и всяка стъпка встрани ще те отклони от истинския на километри. Равновесие — това е ключовата нота за достигането на духовността.

Душата на всичко проявено е една и животът също е единен. Размишленията за тази истина и пробуждането към нея ще доведат света до хармония. Когато душата започне да вижда истината, тя се ражда отново; всичко, което изглежда истинско за такава душа, изглежда лъжливо за обикновения човек, а онова, което за пробудената душа е реално, за обикновения човек не означава нищо. Онова, което обикновената душа счита за важно и ценно, няма никаква стойност за душата на пробудения. Затова човек с пробудена душа ще се чувства в усамотение дори сред тълпата, която живее в свят, различен от света, който той обитава. Представете си, че живеете в свят, в който никой не говори на вашия език! И все пак, такъв човек може да живее в различен свят, защото познава и неговите закони, макар че животът там ще бъде безполезен за него, както на възрастния човек не е нужен света на децата, играещи с кукли.

От време на време в света се появяват пророци и велики мистици. Те са като онези лекари, които отиват в болницата, за да помогнат на тежко болния да възстанови разрушеното си здраве; и когато великите идват, те донасят нов живот и помагат на организма на вселената да работи по-добре. Суфиите винаги са живели като мистици, посвещавайки живота си на медитации и духовни практики. Какво са постигнали с това? Опознали са същността на всичко живо в неговото единство. Именно по пътя на размишление за единството, чрез неговото осъзнаване и прилагане в живота, човек може да осъществи целта на живота си.

Съдба и свободна воля

Твърде често тези, които вярват в съдбата, не вярват в свободната воля. Често човек, успял да постигне успех в своята работа, мисли, че успехът се е появил вследствие на дадено нещо, а има и такива, които считат успеха за резултат от положените усилия и мислят, че всичко, което съществува, притежава свободна воля и може да постигне резултат, в съответствие с положените усилия. Има хора, които колкото и да се е стараят, не постигат успех. В този случай у човека възниква усещане, че нещо му пречи да успее и той започва да мисли, че има лоша съдба, която му пречи. Много хора смятат, че фатализмът се поражда от леността и наричат вярата в съдбата суеверие, а други приемат свободната воля като концепция и като идея, но са убедени, че в действителност светът се ръководи от съдбата.

Идеята за свободна воля не е лишена от смисъл и вярата в нея носи определени резултати. В същото време идеята за съдбата е залегнала много дълбоко и независимо дали я споделя или не, човек винаги намира в нея нещо притегателно. Способните да отгатват бъдещето привличат всички — и онези, които вярват в съдбата, и другите, които не вярват. Първите подхождат с доверие, вторите — с усмивка, — но и едните и другите се стремят към пророците, защото в това, което те правят, е скрита най-великата тайна. Всеки човек се интересува от собствения си живот, защото бъдещето винаги е тайна — тайна, по-загадъчна и велика от всички останали на земята. Никой няма да каже: „Не ми е интересно да узная бъдещето си, не ми е интересно да зная защо съм имал такова минало, защо имам такова настояще и какво ще е бъдещето ми“. Да получи отговор на тези въпроси е най-страстното желание на всеки човек.

Когато размишляваш за съдбата, често си задаваш въпроси: Съществува ли предварителен план и всяко житейско събитие съответства ли на този план. И ако съществува, кой е направил и на какви основания? Ако е начертан от Бог, защо един се оказва щастлив, а друг — нещастен, един — голям, а друг — малък; защо един се радва, а друг страда, макар че и двамата живеят под едно слънце и вървят по една и съща земя? Ако причината за всичко не е в съдбата, а в човешките постъпки, върху настоящето оказват влияние постъпки, извършени в миналото и ако е така, доколко човек е отговорен за тях? Тези въпроси ни увличат в дълбините на тайните на живота. Ако ни се удаде да им отговорим, ще бъде решен голям философски проблем.

Мистикът открива тайната на живота, като овладява изкуството да изгради свой житейски план в съответствие със собствените си желания. Но за да достигне до такова ниво, първо трябва да се откаже от своя собствен план. За човека, който няма собствени планове, е по-добре да се остави в ръцете на Бога. Колкото повече човек се довери на Създателя при своя план, толкова по-способен е да го направи сам. Това е подобно на ролята на майка, която не позволява на детето да върви самичко, докато не се е научило да го прави. В началото то зависи от нея. Когато прави първите си самостоятелни крачки, тя го придържа и не позволява да падне. Когато човек поема в свои ръце някаква отговорност, това се нарича свободна воля. Той вече се е освободил от зависимостта от Бога, която го е подкрепяла в началото, когато Бог е поемал отговорността за него. Ето защо светецът отначало прима волята Божия, за да може да продължи да се развива в съответствие със своята свободна воля. Тогава неговата воля става Божия воля. Ето какво отличава характера на светеца и характера на учителя. Светецът е напълно покорен на волята Божия, а учителят открива волята Божия в собствената си свободна воля.

Често питаме защо Бог — ако съществува, ако е любов и ако е добър и милосърден — допуска хората толкова много да страдат, сякаш ги наказва за нещо? Този въпрос е роден от нашата ограничена гледна точка. Ако очите ни бяха отворени и можеха по дълбоко да се вгледат в живота, бихме разбрали, че няма никакво наказание. Всичко е проява на милосърдието на Бога, но ние наричаме милосърдие само това, което можем да постигнем и разберем. Онова, което не е по силите ни да видим и разберем, приемаме за наказание. Независимо дали родителят се кара на детето или го милва, и в двата случая го прави от любов. Рабиндранат Тагор е казал: „Когато Ти ме настройваш на по-висок тон, аз чувствам болка. Но аз зная, Господи, че болката е нужна, за да ме настроиш на правилния тон“.

Когато успеем да обуздаем своето вълнение и постигнем умиротворение, като смирим своята воля пред волята Божия, започваме да откриваме Божията любов във всичко и никога вече няма да изпадаме в заблуждение, че Бог може да бъде нещо друго, освен любов. Ето защо суфият не нарича Бога Творец, Цар или Съдия, а Го зове Възлюбения, Любящия и самата Любов.

Много от хората предварително са убедени в някои неща и това убеждение закрива погледа им като стена. Те дори не се и опитват да погледнат малко по-далеч. Задоволяват се с онова, което вече знаят. Няма съмнение, че човек се ражда с определена мисия, която е длъжен да изпълни в живота си и която не само определя неговите инстинкти, качества и дарби, но и предопределя целия му живот. На Изток казват, че животът на детето може да се определи по неговите стъпки. Още крехкото краче на детето разкрива знаците на този план, който то е длъжно да осъществи в своя живот.

Съществува легенда, която хвърля светлина върху връзката между съдбата и свободната воля. Живял някога ясновидец, който работел като портиер в дома на един богат човек. На Изток има поверие, че бебето се ражда, след като пристигне ангел и начертае върху челото му неговата съдба. Портиерът бил необикновен човек и когато ангелът дошъл, той го посрещнал и казал: „Стой, къде отиваш? Аз съм тук стопанинът и няма да ти позволя да влезеш, докато не ми разкриеш съдбата на детето“. И ангелът му разказал. Така портиерът постъпил и следващия път, когато в къщата се родило още едно бебе. Минало време, родителите починали. Някога били богати, но по някаква причина се разорили и на децата се наложило да напуснат родния дом и да търсят щастието си сами, без всякаква подкрепа. Старият портиер поел върху плещите си отговорността да им помогне, но едва пораснали, юношите се пръснали на различни страни. Веднъж портиерът решил, че е негов дълг да отиде и да види как живеят. За ясновидеца няма нищо по-интересно от това, да провери достоверността на своето видение. За него е радост, когато всичко, което е чувствал отвътре, се материализира и се сбъдне. За него няма по-голямо наслаждение от това. И така, портиерът тръгнал на път и намерил първия юноша. Той работел като файтонджия и бил много опечален от това. Портиерът казал на младия човек: „Не можеш да избегнеш това, съдено ти беше да станеш кочияш. Но аз ще ти дам съвет, защото ми е мъчно, че ти, в чийто дом имаше толкова много коне, си принуден да се грижиш за конете на друг. Ето ти малко пари, иди в друг град и се заеми с обучение на коне. Богатите хора ще ти поръчват да тренираш техните коне и аз съм уверен, че скоро ще преуспееш“. Младежът попитал: „Мога ли да се заема с още нещо?“ Старецът отговорил: „Не, това е единственият път за теб. Трябва да бъдеш кочияш през целия си живот, ако послушаш моя съвет. Нищо друго не можеш да направиш, това е единствената отворена врата за теб. Постъпи както ти казах и ще постигнеш успех“. Младият човек се вслушал в съвета му и преуспял. Портиерът намерил вторият юноша и го попитал: „Как живееш?“ Той отговорил: „Как живея? Ходя по цял ден из гората, ловя птици и ги продавам в града, но едва ми стига да преживявам“. В това време сред управниците се появила мода да държат в дворците си птицата шабаз — царската птица. Портиерът го посъветвал: „Не лови пернатия дивеч, търси само птицата шабаз“. Младежът възразил: „Но ако не успея да я хвана ще умра от глад!“ Старикът отговорил: „Помниш ли какъв беше твоят баща и какъв си ти?“ — „Да, знам, че съм се родил нещастен“. Портиерът рекъл: „Ти ще станеш по-щастлив, като ме послушаш. Нищо не променяй, остани си ловец на птици, но лови птицата шабаз, която ще продаваш за милиони. Ето птицата, която трябва да ловиш“.

Този разказ ни помага да разберем действията на ясновидеца. Животът на тези юноши е бил предначертай, но в същото време е имало възможност за проява на свободната воля в пределите на този план. Ако те не бяха узнали за тези възможности, щяха да живеят беден живот. Това е един велик урок и тези, които са способни да го разберат, ще спечелят безкрайно.

Великият персийски поет Саади казва: „Всяка душа се ражда с определена цел и светлината на тази цел е запалена в душата“.

Индусите вярват, че хората се раждат с онова, което наричат карма — минали постъпки и впечатления, които душата донася със себе си под формата на по-добро или по-лошо влияние, за което предстои да плати. Несъмнено, в тази представа има известна доза истина, доказателство за което можем да открием твърде често, например в случаите, когато обстоятелствата принуждават даден човек да бъде слуга, сякаш за да изплати дълг към някого. У него може да няма никакво желание да служи, но в същото време обстоятелствата се стоварват на плещите му и той нищо не може да направи. Сякаш някаква висша сила му е предопределила такъв път и по собствена воля или по принуда е длъжен да отдаде цялото си време, мисли, привързаност и услуги на някого. В същото време виждаме, че има хора, които получават пари, комфорт, любов и привързаност от други, независимо дали го заслужават. Това показва, че макар между това, което даваш и което получаваш, да има връзка, всеки човек все пак се ражда с определени задължения. Дори велики и могъщи хора, чиито обстоятелства в живота са благоприятни, не могат да направят нищо, ако им е съдено да преживеят някакви проблеми — проблемите са неизбежни. А в друг случай, независимо от всички препятствия в живота, на човек изведнъж му се открива друг път. Не е необходимо много да се старае, всичко върви от само себе си. Това доказва съществуването на план, за осъществяването на който не са достатъчни само умения и съобразителност. Има моменти, когато ни е отреден лек живот, успех и изпълнение на желанията, но има и периоди, когато ни се налага да минем без всичко това и не ни е възможно да го променим.

Какво е съдбата — нещо, с което човек се ражда или е резултат от постъпките му? И едното и другото. Нека си представим художник, който е замислил картина. Той започва да работи и толкова се вдъхновява, че чувства потребност да измени замисъла. Работейки върху творбата си, той я променя до такава степен, че тя става съвсем различна от картината, която е замислил първоначално. Животът ни също може да бъде променен до такава степен в резултат от постъпките ни. Правилната постъпка, добрата постъпка носи продуктивна, творческа сила и може да помогне много повече, отколкото можем да си представим.

Въпросът е в това доколко човек може да помогне сам на себе си. На човека са му присъщи два подхода. Първият е механично съществуване, в което подобно на машина той е управляван от условията, от външните влияния, от космическото въздействие и от собствените си постъпки; всичко е резултат от механичната работа и, естествено, обръща живота му. Той не властва над обстоятелствата, просто е инструмент на влияние. Колкото повече е изразен този аспект, толкова по-малко е развит човекът. Това е белег за нисша еволюция. Но в човека съществува и друг, съзидателен аспект, който показва че той не е само частица от Бога, а е свързан с Бог, защото неговият истински Аз е самият Бог. Затова не се учудвайте на разказите за мъдреци, учители, светци и пророци, чиито думи са въздействали върху космоса и по чиято воля са се движели безброй хора. В това няма нищо удивително. Външно хората са едни и същи; сред тях няма нито един с височината на камила или големината на слон. По външност хората не се различават съществено. Но вътрешно хората са несъпоставими по големината на духа; несравнима е способността на разбиране у единия и другия човек. Единият върви, вторият тича, третият лети, а четвъртият пълзи, макар че всички ходят по земята, живеят под едно слънце и всички се наричат хора. Но няма човек, в който да няма проблясък на сили, който да е бил изцяло лишен от възможността да промени житейските си обстоятелства като прояви свободна воля — трябва просто да открие в какво се състои тя. Именно липсата на такова разбиране превръща човека в машина.

Що се отнася до съдбата, нея могат да я променят не само нашите постъпки, но и мислите на другите хора. Често съм срещал примери на недоволство от страна на любеща майка към подрастващото дете. И това тъй или иначе кара детето да страда. То може да се превърне в способен човек, прекрасен специалист, но ако не оправдае надеждите на майка си, за него е достатъчно да го обрече на вечни неудачи. Внимателното изучаване ще помогне да разберем как е станало това, но в детството сме толкова погълнати от собствения си живот и интереси, че не се замисляме какво влияние оказваме върху мислите и чувствата на хората, които ни обкръжават.

Богатият човек е недоволен от своя слуга, говори с него грубо и го наказва, а в същото време не осъзнава колко раним е този слуга, който зависи от него и насила е прикован към това място. Но когато богаташът стигне в своя офис и започва да работи, може да стане жертва на обратното отношение от страна на шефа си, на същото нараняване, което той е нанесъл на душата на другия. Той дори не осъзнава, че слугата, когото е обидил, не е в състояние да му отвърне по същия начин, но разплатата ще дойде от някой друг, независимо, че грубиянът няма да разбере, че това е наказание. Колкото повече размишляваме, толкова повече разбираме как Бог действа посредством всичко живо, дори посредством животните и птиците. И когато сме способни да повярваме в това, няма да ни остава нищо друго, освен да повярваме в думите на Буда, че същността на религията е в това да не вредим. Да не се причинява вреда на другите означава не само да се въздържаме от убийства. Много са били убити без убийство; за да унищожиш човека не е задължително да го убиеш. Поглед, дума или мисъл могат да ранят така, че животът да се окаже по-лош и от смъртта.

Именно това имах предвид, когато писах в „Гайан“: „Мои боси крака! Стъпвайте внимателно по пътя на живота, за да не роптаят бодлите, че ги тъпчете“.

Когато човек започне да мисли за тези неща, той заслужава безкрайно уважение. Ако в това откривате някаква религия, то тя е в уважението на онези чувства, които могат да бъдат ранени в момент на грубост. Ако има място, където живее Бог, то е в сърцето на човека. Грубото докосване до сърцето влияе върху съдбата на човека. Ние дори не можем да си представим, доколкото чуждите чувства могат да променят съдбата ни. Те могат да й повлияят по-силно, отколкото нашите собствени чувства. Нали човек винаги желае за себе си само добро. Никой не иска да бъде нещастен.

Съществуват също и планетарни въздействия. В какво се състоят и какво отношение имат към нас? Отговорът е, че самият човек също е планета. И както една планета е свързана с друга, така и планетите са свързани с човечеството. Естествено, изменението в състоянието на планетите въздейства и влияе върху човешкия живот.

Може да попитате: нима човек е толкова малък, че дори планетите му въздействат? Да, ако се съди по вида му. Външно човек е толкова малък, колкото капка в океана. Ако оприличим планетата с океана, човекът ще бъде капка. Но от гледна точка на вътрешния свят планетата е капка в океана на човека — в океана на неговото сърце. Великият философ Асиф пише: „Мое невежество, в деня, когато ти отстъпиш, моето сърце ще бъде открито и цялата вселена ще се превърне в мехурче в океана на моето сърце“.

Ограничеността, тесногръдието и несъвършенството са резултати от невежеството. Но когато сърцето се разтвори, цялата вселена влиза в него и цялата съдба, с нейните загадки и тайнства, се озовава в ръцете на човека. Така че как трябва да вярваме в съдбата и в свободната воля? Най-добрият начин да се вярва в съдбата е да смятаме, че всички неприятности, през които се е наложило да преминем, са част от съдбата и принадлежат на миналото, и ние вече сме свободни от тях. А най-добрият начин да се разглежда свободната воля, е никога да не забравяме, че всичко, което става, всичко, което е пред нас, е резултат от нашата свободна воля. Да се концентрираме върху мисълта, че нищо лошо няма да ни докосне и всичко хубаво е пред нас. Неправилно е да се мисли, че всичко лошо сякаш ни очаква, скрито в някакво хранилище, че съдбата контролира нашата карма и обричайки ни на страдание, ни наказва, в съгласие с кармата. Онзи, който приема кармата по такъв начин, ще плати висока цена. Колкото повече човек приема кармата в такъв аспект, толкова по-висока цена ще му се наложи да плати.

Човек трябва да достигне до разбирането, че проявяващата се във всички случаи и явления в живота му воля има два аспекта: аспектът на личната воля и аспектът на божията воля. Ако човек пренебрегне божията воля, естествено неговата човешка воля ще понесе безброй трудности и той ще се сблъска с препятствия, защото плува против течението. В този момент, когато човек действа в съгласие, в хармония с божията воля, всичко в живота му е наред.

Някой може да възрази, че животът на такива личности като Христос не е бил лек. Още детството му е бил изпълнен с трудности, родителите му трябвало да бягат в пустинята, а когато се е оказал сред хората, животът му е станал още по-тежък. Всички велики светци и мъдреци са имали тежък живот, нищо не са получавали даром. Но нима те са вървели против съдбата, против волята Божия? Ето как стигаме до извода, че волята Божия среща безброй препятствия, когато се реализира в материален план. В Библията четем: „Да бъде Твоята воля и на земята, както и на небето“ — но на земята не е така лесно да се изпълни Неговата воля, както на небето. Христос ни преподава велик урок, за да разберем, че има воля, която се реализира съзнателно и воля, която работи несъзнателно. Но само съзнателната дейност е божествена проява. Може да изглежда, че божествената воля среща много трудности, но в тези трудности тя винаги открива дълбок смисъл. С други думи, не е важно дадено нещо успех ли е или поражение, за Божествените сили това няма значение, защото всички резултати са успех за Бога. Не е важно също дали човек е победил или е загубил, защото за човека и двата резултата са поражение.

Ако човек е преуспял и е натрупал големи богатства или е достигнал до по-високо положение, какво ще задържи в крайна сметка? Всичко ще отиде в някой, който ще го измъкне от ръцете му. Затова не е важно постигнали ли сме успех или сме претърпели поражение, защото ако постигнем нещо индивидуално, накрая то винаги ще се превърне в поражение. Но ако вършиш богоугодни дела, независимо дали водят до поражение или успех, в края на краищата винаги успяваме. Друго не може и да бъде, в този случай може да има само по беда. Нанак е казал: „Зърното, което намира убежище центъра на мелничния воденичен камък, всъщност се спасява“. Така е и с човека, който запазва близостта си с Бога. Той черпи сили и вдъхновение от него и независимо какви трудности среща, пътят му винаги е равен и накрая ще го доведе където е необходимо.

Божествен импулс

Първият въпрос, който възниква при споменаването на тази тема, е какво е Божествен импулс и откъде произлиза? Всяко движение, всяка вибрация, всяко действие имат някакъв източник. Затова в Библията се казва, че „Словото беше Бог“. Слово тук означава вибрация, а вибрацията означава движение.

Вибрацията е първият, изходният аспект на Брахма, на Създателя. Всеки импулс, всяко движение на някакъв план от своето съществуване води началото си от един и същ източник. Затова в Корана е казано: „Бог е всемогъщ; няма друга сила освен Бога.“ Всяко действие зависи от неговата власт.

Ако всички свещени книги са съгласни с това, тогава откъде идва Сатаната? Това означава ли, че се допуска съществуването на друга сила, освен Божията, която понякога се оказва по-могъща от силата на Бог. Подобно схващане поставя много хора в безизходно положение. Обяснението на това противоречие е в разбирането на метафизиката и законите на природата. Има един основен закон — природният закон, и всичко, което се случва в съответствие с този закон, има хармонична форма. Градините, създадени от човека, на пръв поглед могат да изглеждат истинско постижение в сравнение с дивата природа, но в крайна сметка усещаш, че са изкуствени. Вдъхновението, което можеш да получиш, ако си в гората вън от града, е много по-силно, отколкото в градина, създадена от човек. В нея възможностите за вдъхновение са ограничени, защото животът, създаден от човека, е ограничен в сравнение с природата. Човекът измисля някакъв закон, после разбира, че не може да се придържа към него и измисля още един, но никога не постига удовлетворение, защото не взема под внимание природните закони, които създават хармония.

Казват, че природата е жестока. Така е, но човекът е много по-жесток от животните. Животните никога не унищожават живота в такава степен, в каквато го прави човекът. Пялата мнима жестокост на природата не е нищо в сравнение с жестокостта, невежеството и несправедливостта на хората. Исус Христос казва: „Да бъде твоята воля“. Тези думи ни казват много. Човекът променя света, в който живее, без да го съгласува с Божиите планове и природните закони, и волята Божията се оказва неизпълнена. Тези думи учат човека, че трябва да търси и разбира волята на Бога. За птиците и животните не е задължително да се опитват да разгадаят Божията воля, защото ги управляват природните импулси. Те са по-близо до природата от човека, а животът на човека толкова се е откъснал от природата, че всяко нещо му се удава трудно. Днес не осъзнаваме това. Но независимо от всичките ни знания ние правим живота все по-труден и по-труден и затова борбата става все по-голяма. Животът на всеки човек — стар или млад, беден или богат, се оказва тежка борба, защото все повече се отделяме от импулса, идващ непосредствено от източника на всички импулси.

От метафизична гледна точка обстоятелствата в живота на човека се управляват от особени ритми, наречени във веданта сатва, раджас и тамас. Тамас е хаотичният, разрушителен ритъм. Всеки импулс, идващ от човек, настроен на този ритъм, води до разрушителни резултати. Импулсът, идващ от човек, действащ в ритъма на_ раджас_ винаги е резултатен, а импулс, породен от ритъма на сатва, носи вдъхновение, защото е в хармония с ритъма на вселената.

В забързания си живот човек отделя малко време за съсредоточаване и за привеждане на ума и тялото в състояние, при което е възможно да се синхронизира с ритъм, който дава вдъхновение и възможност за осъществяване на Божията воля. Това вдъхновение идва в отговор на молитвата на Христос, която споменах по-горе: „Да бъде волята Ти на земята, както и на небето“. Достигайки определено състояние на ума и тялото, човек настройва себе си в съзвучие с определена тоналност, която е хармонична и възвишена и по този начин Божията воля на земята се осъществява толкова лесно, колкото и на небето. Само чрез този ритъм може да бъде изпълнена Божията воля.

Истински духовните хора отивали в горите и планините не от протест към света. Отивали, за да се настроят към този ритъм, чрез който биха могли да познаят небесата. Небесата не са в друга държава или континент, те са вътрешно състояние, до което се достига само в онези случаи, когато вътрешният ритъм е съвършен и действа безотказно. Този, който го осъзнае, ще разбере, че човек сам е отговорен за собственото си щастие. Човекът е враг на самия себе си. Той търси щастието в погрешно направление и затова никога не го намира. Живее в непрекъсната илюзия и си мисли: „Ако имах само това или онова, щях да бъда навеки щастлив“, но никога не е щастлив, защото тича след илюзии, а не търси истината. Щастието може да намери само вътре в човека и ако той се настрои правилно, ще намери вътре в себе си всичко, което душата му желае.

Същността на всеки импулс е такава, че той преминава през три стадия. В момента, в който се появи, той се реализира по някакъв начин — умно или глупаво, полезно или вредно. Няма импулс, който в момента, в който се роди, да бъде глупав, безполезен или нехармоничен, защото всеки импулс има определено предназначение. Ние съдим за него от нашия ограничен кръгозор, а Божията справедливост, която е съвършена, остава скрита за всички и само окончателният резултат поставя всичко на мястото му. Тъй както всяко начало има някаква цел, а краят е отговор на поставения въпрос, то не в началото и не в края, а в процеса на развитие на импулса се поражда действие, което е правилно или неправилно. Този въпрос е метафизичен и трябва да се разгледа от различни гледни точки, за да не се обърка човек. От позицията на своите незначителни знания човек е готов да осъжда или да се възхищава на различни нещо, но в хиляди случаи няма да отсъди правилно. Това са разбирали всички велики души, получили просветление. Христос учи: „Не съдете“…Само така човек може да се научи на търпение, да говори по-малко и да осъзнае какво стои зад даден импулс.

Първоначално импулсът се появява в сферата на чувствата, укрепва там или се разрушава. Чувството може да бъде различно — любов или ненавист, доброта или злоба, но във всеки случай импулсът, достигнал областта на чувствата, добива сила да върви напред или се разрушава. Ако даден човек носи голяма добрина, когато в него се надигне импулс за отмъщение, той се разрушава, преди да бъде материализиран. Ако друг човек изпитва голяма горчилка, импулсът за прошка ще бъде разрушен преди да докосне ума; той дори не ще породи мисъл за справедливост, защото чувството на горчивина ще го разруши. Ако в много зъл човек се породи импулс да извърши нещо добро, той ще бъде разрушен преди да достигне царството на разума — вторият стадий, през който преминава импулсът в своето развитие. Ако все пак се издига до тази сфера, въпросният човек ще започне да размишлява: „Защо трябва да помагам? Защо трябва да правя услуга? Другият човек заслужава ли го? Ще ми бъде ли от полза? Правилно ли е?“ Всички тези въпроси се раждат в областта на ума. И в третия стадий импулсът достига царството на действията. Ако разумът отхвърли импулса, той не стига по-далеч, но ако разумът го одобрява, той се издига в сферата на действията и се превръща в резултат.

Може да попитате как мъдреците и мислителите различават божествения импулс от останалите многобройни импулси, появяващи се в сърцето на човека. Преди всичко трябва да разберем какво се разбира под „божествен“. Тази дума обозначава състоянието на съвършенство, при което Бог се познава чрез човека. Казано другояче, когато човек достигне онова ниво на развитие, чрез което може да служи като съвършен инструмент на Бога, когато нищо в неговото същество не поражда препятствия по пътя на прекия импулс, идващ отвътре, духът му може да бъде наречен съвършен. Главната ценност и основна цел в човешкия живот е в стремежа да достигне такова съвършенство, при което човек може да се превърне в съвършен инструмент на Бога.

По пътя към тази цел човек първоначално осъзнава същността на Бога само в отделни моменти, след това, според развитието му, осъзнаването продължава по-дълго, а онези, достигнали най-далеч, пребивават в това състояние основната част от времето си. Техните чувства и мисли не спират божествения импулс и той свободно се издига и реализира волята Божия. Посланията на пророците и учителите от всички времена учат човечеството да постигне съгласие с Бога. Изпълнението на човешкото житейско предназначение е в това да влезе в хармония с Бога, а тя се постига чрез развиване на умението да се различават божествените импулси.

Божественият импулс се различава от всичко друго. Той е като красива музика, в която лесно се разграничава чистата нота от фалшивата, хармонията от дисонанса. Всичко е въпрос на тренировка на слуха. Човекът е развит слух, различава и най-малкото неблагозвучие. Колкото по-надарен е музикантът, толкова по-голяма е неговата способност да различава хармонията от дисхармонията, чистата нота от фалшивата. Много хора мислят, че ние наричаме правилно и неправилно, добро и лошо нещо, на което са ни научили, или с което сме свикнали. Това е вярно, ако говорим за правдата и неправдата, създадени от човека, но всяко дете усеща спонтанно кое е правилно и кое неправилно. Детето веднага усеща неверните вибрации. То чувства хармонично ли е дадено обкръжение или не, а възрастният до такава степен смущава сам себе си, че загубва способността за ясно различаване. Да опознаеш себе си е огромно постижение по духовния път. Ако човек ясно осъзнава какво чувство изпитва при всеки импулс, той ще стигне далеч. Хората, извършили глупава постъпка, често казват: „Много ми е мъчно, но вече е твърде късно“, а това означава, че не са тренирали истинска своя слух.

Божествения импулс е изпълнен с любов. Той дарява щастие и носи мир. Най-трудното е, че не всеки човек забелязва момента на раждането на импулса, мнозинството вижда само резултата. Такива хора са като пияните и с времето, подобно на истинските пияници, започват да чувстват тревога и угнетеност, сражават се и страдат. Но човек не се ражда за това. Той се ражда за щастие. Спокойствието, любовта, добротата и хармонията са части от неговото същество и ако той е нещастен, значи е загубил себе си и не може да се намери.

Човек жадува да му се случват чудеса, да среща духове и призраци. Той винаги търси нещо сложно, а в живота няма нищо по-просто и по-ценно от това да опознаем истинската си същност.

Законът на живота

Всичко, което получава човек, е резултат от усилията му. Не искам да кажа, че човек не може да направи нещо, за да заработи, да заслужи или да получи нещо случайно. Всичко, което се случва с човека, стига до него по един от изброените пет начина, но в същото време той достига до всичко сам. Има пет пътища, по които нещата достигат до човека, но причина за самото случване е самият той. Тази идея остава неуловима и скрита за човека, докато не проникне в същността на закона на живота и не разгледа ясно неговия вътрешен механизъм. Например, когато казват, че някой е постигнал високо положение, пост, богатство и признание в своята работа, външно това звучи като истина; но много хора работят също добре, а не получават награда. Според някои благословението на провидението идва до онзи, който го заслужава, но в живота има много примери, доказващи, че не винаги успехът спохожда този, който го заслужава. До всеки пример за проява на свободна воля стои пример за абсолютната безпомощност на човека във всички сфери на живота. Ще се намерят еднакъв брой поддръжници и противници на идеята за случайността. Колкото по-дълбоко опознаваме живота, ще открием, че нещо, което изглежда чиста случайност, в действителността само изглежда така, защото представите ни са плод на илюзии. Всяка душа проправя своя път към нещата, понякога действайки съзнателно, понякога — несъзнателно. Постъпките на всеки човек на външен план се проявяват като действия, нямащи нищо общо с вътрешната дейност. Тя може да бъде сравнена с пътешествие. Всеки върви по своя път, без да знае накъде се е запътил, върви ли към желаната цел или към цел, която никога не е търсил. Но когато във физически план целта бъде постигната, човек я осъзнава и казва: „Аз не съм работил, нищо не съм създал, не съм се старал да заслужа и да постигна това. Как стана?“ Ако човек има цел, към която истински се стреми, всичко е възможно, защото човек сам си отпуска кредит за нея и се опитва да повярва, че ще я осъществи по един или друг начин. Но ако в края достигне до нещо, което никога не е желал, човек е готов да обвини някой друг или да повярва, че по една или друга причина е било необходимо да стане така. В действителност, в края на пътешествието човек просто пристига на определеното място. Той не може да каже със сигурност, че е създал предпоставките, домогвал се е, заслужил е или е пристигнал случайно. Истината е, че човек пътува към целта съзнателно или несъзнателно и накрая пристига. Ето защо в действителност никой никога не се отклонява от желаната цел.

Главното е да свържем външното си поведение с вътрешното пътешествие, защото хармонията на това пътешествие без съмнение ще бъде източник на непринуденост и удобство. Това имат предвид мъдреците, когато казват, че човек е длъжен да живее в хармония със себе си. Когато се установи хармонията, човек започва да вижда много по-ясно причините за всички неща. Естествено възниква въпросът как да постигнем хармония между вътрешното пътешествие и външното поведение. Човек често е толкова погълнат от външните си постъпки, че вътрешното му отношение към събитията остава скрито за него. Затова на първо място е необходимо да отстраним екрана, който скрива от погледа ни нашето вътрешно поведение. Всеки човек знае какво прави и винаги може да осъзнае своето вътрешно отношение — всеки разбира какво прави, но не всеки разбира накъде върви. Без съмнение, в колкото по-голяма степен човек осъзнава своето действие, толкова по-малко става то. Мисълта контролира постъпките, но тя дава само ритъм, равновесие. Едно сравнение — човек, който тича, но не знае накъде се движи и губи, а пешеходецът, който върви бавно, но знае накъде, печели.

Всяко действие има два различни аспекта: действие на вътрешен и външен план, т.е. вътрешно и външно съществуване. Външното битие е нашето физическо поведение, а вътрешното — нашето отношение към нещата. И двете могат да бъдат израз на свободна воля, но в определен смисъл и двете се оказват механични и автоматични. Вътрешното поведение има голяма власт над външното и оказва сериозно въздействие. През целия ден човек може да бъде зает с някаква работа, но ако в това време постъпките му работят против него, никога няма успее. Човек може да получи голяма награда за някакво външно действие, но да не я е заслужил с вътрешното си поведение и ако двете действия си противоречат, те няма до доведат до конструктивен резултат и желаната цел няма да бъде постигната. Истинският, желаният резултат идват само при хармония между двете действия.

Този въпрос има и метафизична страна. Има два вида познания за живота — чрез чувства и чрез самоотричане. Действията са свързани с чувството, а самоотричането — с покоя. И двете имат свое място в живота ни, макар че често в ежедневието почти напълно биваме погълнати от чувстването. Под чувстване разбирам всяко впечатление, което достига до нас чрез органите за възприятие — любуване на прекрасни предмети, слушане на музика, наслаждаване на цветове, вдишване на аромати, опознаване на живота чрез докосване — усещане на мекота, твърдост, топлина, студ и други. Нашият отдих носи удоволствие, усещане за комфорт и удобство, заниманието със спорт или други любими дейности е свързано с възприятията. А най-важният опит — самоотричането — бива забравен. Единствената форма на самоотричане, която е позната на човека, е почивката и съня. Ние спим или почиваме, защото просто повече нищо не можем да вършим нищо. Ако можеха, много хора изобщо нямаше да си почиват. Веднъж един много зает мой приятел от Ню Йорк ми каза, че ще е чудесно, ако денонощието не е от двадесет и четири, а от четиридесет и осем часа, за да успее да свърши всичко! Тези, които почиват, не го правят заради отдиха; така стоят нещата и със съня — ние не призоваваме съня, но нищо не можем да направим, когато той ни обори. Никога не се замисляме за най-важното — за необходимостта от изолиране. Причината е, че чувството е движение, действие, а като се изолираме, няма да има движение и действие. При възприятията се създава ритъм, а бързият ритъм създава усещане. Уединението не е такова, то означава покой, тишина, отпускане. Човек не се интересува от тези неща, докато не разбере какво му дават. Всички пророци, учители и наставници от са изучавали изкуството на релаксацията и изкуството на покоя в различните му форми, било чрез религиозни церемонии, окултни практики, молитви или мълчание.

Проявяване, притегляне, усвояване и съвършенство

Абсолютът и в проявено и в непроявено състояние е разум. Именно проявлението на този разум може да се нарече светлина, живот и любов. Плътната форма на разума е светът. И както слънцето е източник не само на луната, планетите, звездите, но и на огъня, пламъка и жарта, така и висшият Дух е източник на всички аспекти на проявлението. Слънцето е център на всепроникващото сияние.

Светлината, разпространена навсякъде, отначало е започнала от една точка, а след това е станала по-пламтяща и по-мощна от сиянието, оставащо в пространството. Тази светлина въздейства върху Луната, а различните потоци оказват влияние върху планетите и звездите. Така можем да нарисуваме точна картина на произхода на сътвореното. Всепроникващата светлина на разума първоначално се е концентрирала в себе си, изграждайки духа на цялата вселена и след това е започнала да се проявява. Така всепроникващият дух, съсредоточен в една точка, се превърнал в източник на видимото и на невидимото проявление. Затова мъдреците от всички епохи са почитали слънцето като символ на Бога, макар че то е само външен символ на Бог.

Внимателното изучаване на раждането на слънцето, и неговото въздействие върху всичко живо ще ни помогне да разберем божествения Дух. Дървата, природния газ и електричеството, горенето на каменните въглища, огъня, пламъка на свещите и кандилото — всичко това е проява на светлина, идваща от слънцето. Слънцето се проявява в тези различни форми, независимо, че сме свикнали да възприемаме слънцето като нещо отделно от тези аспекти на светлина. Така и висшият Дух е проявен във всички форми, във всички предмети и живи същества, във видимия и невидимия свят и едновременно с това е отдалечен от тях, както слънцето е отдалечено от различните форми на светлина. В Корана се казва: „Бог е светлината на небето и на земята“. Всички форми, колкото и плътни да са, до определена степен са сияние на онзи дух, който е светлина на всичко. Различните цветове са различните прояви на същата светлина.

Висшият Дух, източникът на всички неща, има два аспекта: може да бъде чут и видян. В онзи аспект, в който може да бъде чут, Духът е Слово; в Библията го наричат звук, а индусите го наричат нада. В своя физически аспект висшият Дух е Светлина. В по-нежните аспекти — светлина на разума, а в по-плътните — светлината на всички предмети и неща. Проявлението е проява на светлината, разпространяваща се в три посоки. В това е и истинският смисъл на Троицата. Едното направление е виждащия светлината, другото — видимата светлина, а третото — светлината, показваща нещата. Или с други думи — очи, които виждат, обект, който е виждан, и светлината, даваща възможност на очите да виждат нещата. И трите са проява на една и съща светлина, действаща в три направления. В Корана има сура, която гласи: „Аз създадох твоята светлина и с твоята светлина сътворих вселената“. С други думи, всепроникващият Дух казва: „Първоначално направих теб, а от теб сътворих цялата вселена“. Това е ключът към творението.

Процесът на проявлението е като греенето на слънчевите лъчи. Защо слънцето изпраща лъчите си? — Такава е природата му. Същият отговор трябва да се даде и на въпроса защо светият Дух се проявява. — Такава е неговата природа. Щом като всепроникващата светлина се концентрирала в точка, се образувало слънце, което започнало да изпраща лъчи. Така и всезнаещата светлина е започнала да изпраща своите лъчи веднага щом се е събрала в една точка. И както са многобройни слънчевите лъчи, така са многобройни и лъчите на духа на разума, с други думи, на Бога и на Истинския Аз. Всеки такъв лъч е душа. Както лъчите са проявление на слънцето, така хората са проявление на Бога. Лъчите проникват далеч, но запазват своята връзка със слънцето.

В своето придвижване лъчите на разума срещат по пътя си различни светове. Първият е ангелският, вторият е светът на джиновете (демоните), а третият е физическият. Нима тези лъчи са напуснали съвършения Дух, за да дойдат до нивото на ангелите, напуснали са го, за да стигнат до света на джиновете и са напуснали този свят, за да се пренесат във физическия? Не, те са преминали и през трите измерения, като са взели от тях всичко, което са могли да получат, познали са всичко, което са били длъжни да познаят и са събрали всичко, което е трябвало да бъде събрано. И продължават да съществуват във всяко от трите измерения, макар че не го осъзнават. Те осъзнават своето пребиваване само в света, където лъчът на разума е отворил очите си. Казано с други думи, седейки в тази стая ние виждаме само това, което е пред очите ни, а не онова, което е зад гърба ни. Всяка душа е оставила зад себе си ангелското измерение и това на джиновете и пред очите й е само физическото измерение. Затова тя осъзнава само физическия свят и не осъзнава измеренията, от които е отвърнала очи, но и след проявлението си на земята съхранява връзката си с висшите сфери. Тя живее във всички сфери, но познава основно само една от тях и не подозира за онези, на които е обърнала гръб. Така душата, отрекла се от небесното блаженство, е познала бремето и ограниченията на земното съществуване. Адам не е бил изгонен от Рая. Той просто му е обърнал гръб и сам се е превърнал в изгнаник от небесата.

Онези души, които напълно са се отворили за ангелското измерение, са привлечени от него и са останали там. Обитателите на това ниво наричаме ангели. Душите, чиито очи не са били отворени напълно за това измерение, само са преминали през него и ако са били привлечени от измерението на джиновете, са останали там. Душите, продължили своя път към проявление и добрали се до физическото измерение, водени от своята съдба, са отворили очи и са се превърнали в хора, т.е. придобили са най-будното състояние от всички.

Понякога за тези измерения се говори сякаш се намират на едно или друго място. В действителност те са само състояния, макар да ги наричаме светове. Само твърдостта на физическите явления ни позволява да възприемаме това измерение като място, но в действителност то е състояние. Затова човек, който е осъзнал този факт, нарича нашия свят илюзия.

Човек, който е дошъл от Америка в Европа, а от Европа е отишъл на Изток, е донесъл нещо от Америка, а после е отнесъл на Изток нещо от Европа. Така и всяка душа, дошла на земята, носи със себе си нещо от ангелското измерение и нещо от измерението на джиновете, и в живота си във физическото измерение проявява онова, което е донесла от другите две измерения на съществуване. Невинност, любов, усет за красота, дълбока симпатия, любов към музиката, стремеж към усамотение, любов към хармонията — всичко това са качества, присъщи на ангелското измерение. Изобретателността, съзидателният гений, интелектуалното начало, склонността към размишляване, към спазване на закона и справедливостта, създаването на поезия и наука принадлежат на измерението на джиновете. Затова когато говорим за определени хора, казваме „той има ангелска душа“ или „това е гений“.

Душата има външно и вътрешно облекло, които й придават облик на човешко същество, принадлежащо към физическото измерение. Едно покривало се скрива под друго. На пръв поглед облеклото на душата в измерението на джиновете би трябвало да бъде по-малко отколкото във физическото измерение, а облеклото на душата в ангелското измерение — още по-малко. Но не е точно така. За да бъде видимо за човешките очи, всяко нещо трябва да има определена честота на вибрации. Вибрацията в измерението на духовете е толкова нежна, че физическите ни очи не могат да я видят, макар че облеклото на душата в това измерение е колкото вътрешно, толкова и външно. Не е задължително размерите да бъдат толкова малки, колкото са в нашето физическо тяло; в действителността те са доста по-широки.

Същото е и с облеклото, което душата е приела в ангелското измерение. Не е задължително да е толкова малко, че да е в състояние да се скрие в другите две, описани по-горе; точно обратното — то е по-широко и по-тънко. Нашите очи не могат да виждат в това измерение. То вибрира твърде бързо, а ние сме способни да видим само неща със съответна честота на вибрациите. Ако някои неща са невидими, това не означава, че по своята природа са невидими. Невидими са само за нашите очи. Дотогава, докато сме зависими от физическите си очи, за да виждаме, ние ще наричаме невидимо всичко, което очите не могат да видят. А то е незримо само защото не можем да го видим като форма. Няма да бъде преувеличение да кажем, че тъй като душата на човека е преминала през горните две измерения, той е едновременно и джин, и ангел. Той не знае това, но проявява качества и от двете измерения. Любовта, усетът за прекрасното, радостта и вдъхновеният порив — всички те, както и невинността, идват от ангелското измерение. Усмивката на детето, неговото дружелюбие и готовност да вижда във всичко доброто и прекрасното, любовта му към живота са проявления на ангелските сфери.

Пребивавайки по-дълго време на земята, душата загубва ангелските качества и приема нови. Като бебе всеки човек проявява ангелски качества, а като по-голям демонстрира качества от света на джиновете. Стреми се да научи повече названия и форми, с огромно любопитство задава въпроси за всичко, което вижда. Когато човек премине и този стадии, той изглежда изпълнен с нещастия, грижи и безпомощност.

В някои хора преобладават ангелските качества. Те са добри, безгрешни, невинни, прощаващи, чистосърдечни, праведни, добродетелни, обичат красивото и изпитват висше вдъхновение. Ако изучаваме внимателно човешката природа, ще намерим безброй примери за ангелската природа. В същото време на земята има и много поети, композитори, интелектуалци, писатели и изобретатели, в които са силни качествата на джиновете.

Защо душата идва на земята? Защо е било необходимо творението? Каква е целта на това проявление? На всички въпроси може да се отговори с една дума: удовлетворението е удовлетворение на Бога. Защо Бог няма да бъде удовлетворен без това? Защото Бог е Единосъщен, а главното желание на съществуващия е да започне да осъзнава своята същност. Такова съзнание изпробва живота в различни проявления, в множество имена и форми и у човека това осъзнаване на битието достига своята висша точка. Казано по-просто, точно чрез човека Бог изпитва живота в неговото висше съвършенство. Ако някой запита: Какво е задължението на човек в тази насока? Отговорът ще бъде: най-свещеното му задължение е да достигне съвършенство на съзнанието, което е неговата дхарма, неговата истинска религия. За да изпълни своя дълг, може да му се наложи да се бори със самия себе си, да премине през страдания и болка, през изпитания и изкушения, но принасяйки множество жертви, практикувайки уединение, ще достигне онова ниво на съзнание, което е божие съзнание и което носи цялото съвършенство.

Както видяхме, при внимателното изучаване на човешката природа ще се намерят доста хора с ангелска природа, както и хора, проявяващи качества, присъщи на джиновете, но мнозинството от хората демонстрират човешки качества. Тези качества също могат да бъдат разделени на три вида: същински човешки качества, животински и демонични, в зависимост от честотата и ритъма на вибрациите им. Интензивният ритъм ражда демонични качества, средният — животински, а спокойният ритъм — човешки качества. Характерът на техния ритъм може да бъде описан по следния начин: при човешките е подвижен, при животинските е неравномерен, а при демоничните — зигзагообразен.

На науката е известна гравитацията, която принуждава всичко, което има тежест, да бъде привлечено към земята. По същия начин всичко, което принадлежи на духа, се привлича към духа. Затова човекът се стреми нагоре и надолу, при това много по-силно от всяко друго земно същество, тъй като от всички същества той е най-близо до духа. От една страна земята иска тялото му, от друга — духът призовава душата му. Ако човек позволи земното притегляне да победи, тялото приковава душата му към земята. Ако се предостави на волята на духа, душата увлича тялото му към духа. По такъв начин човекът е обект на влияние на закона на притеглянето както от страна на небето, така и от земята.

Законът на притеглянето прилича на закона, регулиращ отношенията между слънцето и лъчите му. Лъчът никога не напуска слънцето. Неговата същност го заставя да излезе, да се отдели, а след това да се върне обратно към слънцето и да се влее в него. Такъв е и стремежът на душата. Колкото и да е подвластно човешкото тяло на земната твърдост, колкото и да е свързан разумът му със сферата на интелекта, душата носи постоянния стремеж да се отдели от земята. Но докато физическата същност говори по-високо от всичко, а разумът произвежда собствен звук, тихият зов на душата остава нечут.

Както видяхме преминавайки през различните измерения на съществуването, душата заимства от тях всичко, което принадлежи на даденото измерение: качества, склонност, идеи, мисли, чувства, впечатления; плът, кожа, кости, кръв. Но всичко, което душата е събрала в странстването си, трябва да върне обратно, когато изпълни задачата си, защото всичките придобивки са й предоставени с определена цел. Когато достигне тази цел, настъпва времето всяко измерение да поиска да му се върне онова, с което душата му е задължена. На душата не й остава нищо друго, освен да върне обратно всичко. Този процес се нарича асимилация. Тъй като човек се ражда жаден и егоистичен, той охотно приема онова, което му се дава, но го връща с неудоволствие, като нарича това състояние смърт.

И така, асимилацията означава връщане на земята на онази физическа материя, която душата е използвала във физическото измерение. Тялото се асимилира, поглъща се от земята, душата е освободена от бремето, което е носила и започва да усеща свобода и лекота. Така че смъртта е просто освобождаване на душата от ограниченията и от най-големия й плен.

Смъртта не е нищо друго освен снемане от душата на нейното облекло и връщане на това покривало на измерението, от което е било взето, защото душата не може да отнесе със себе си във висшето измерение обвивката на по-нисшето. Душата се освобождава, когато по собствена воля или по принуда сваля това твърде тежко и плътно покривало. И това освобождава душата от по-нататъшното пътешествие. След пребиваване на поредното ниво пътят трябва да се възобнови, затова душата е длъжна отново да върне своите одежди и да се очисти от тях, за да може да продължи по-нататък.

Ако хората знаеха това, щяха по-иначе да гледат на живота. Те биха разбрали смисъла на това, че не можем да оставим за себе си нещо, което в действителност не ни принадлежи. Вниквайки в тази философия, стигаме до извода, че дори тялото ни не ни принадлежи. То е заимствано и в определения ден и час трябва да се върне. Затова мъдреците се отричат от тялото си, преди да бъдат принудени да го отдадат. Всички знания, предоставяни ни от духовните учителите, се практикуват с тази цел: още днес да се откажем от своето тяло, за да не изпитваме болка при загубата на нещо, което считаме за най-скъпоценно.

Това знание хвърля светлина върху въпроса за смъртта. В действителност смъртта не е смърт. Тя е само преход, фаза, промяна, подобна на смяната на облеклото. Понякога искаме да знаем ставаме ли по-малки, умирайки. Не. Умирайки ние ставаме нещо повече, а не по-малко. Щом свали одеждата на физическо измерение, душата изпитва най-великото освобождение, защото ограниченията на физическото тяло са много големи, физическото тяло притиска душата и в деня, когато този товар е премахнат, душата изпитва облекчение; нейните способности, стремежи, вдъхновения, сили — всичко се проявява свободно. Затова смъртта не е загуба.

Какво ни води към смъртта? Дали тялото отслабва твърде много и не може както трябва да обслужва душата или душата е изпълнила своето предназначение в това измерение и не се нуждае повече от тяло. Тялото се вкопчва в душата, а душата държи тялото — така стоят нещата. Ако тялото стане твърде немощно, то все повече и повече губи влиянието си върху душата и накрая не може да я задържи. На свой ред душата държи тялото дотогава, докато й е необходимо. Когато душата не вижда по-нататъшните цели, хватката на удържащото я тяло отслабва и тялото постепенно отблъсква ръцете на душата. Така протича процеса на умиране, противоположен на процеса на раждането. Човешките тела са глина, необходима за да се създаде тяло за душата. Душата чука на вратите на физическото измерение и й се предоставя тяло. Символ на тази философска идея е бог Купидон.

Животът в измерението на джиновете е по-дълъг, отколкото във физическото измерение. Той може да бъде наречен живот след смъртта. Но и там идва време, когато е необходимо да се върне всичко, което е било взето от измерението на джиновете, защото вече не принадлежи на душата. Така че никой не може да вземе със себе си нещо от субстанцията на друго измерение, всяко измерение има собствена субстанция, която трябва да му бъде върната. За душата това е единствения начин да се освободи от ограниченията на даденото измерение, за да се издигне над него. Издигайки се още по-високо, душата е принудена да се откаже дори от ангелските си качества. Те трябва да се усвоят в ангелското измерение, преди душата да се разтвори във великия Океан, във висшия Дух. Това разтваряне се нарича сливане с истинския Аз.

Този процес може да ни научи на нещо много важно: всяка душа, движеща се от източника към проявлението, споделя онова, което носи от извора, с всички срещани души, а те на свой ред й предоставят онова, което са събрали. Този обмен е причина за различните ситуации в живота, в които един или друг човек попада, идвайки на земята. Един е умен, друг — глупав; един се ражда в богато семейство, друг — в бедно; единият е здрав, другият — болен; единият има велика цел, другият не знае с какво да се захване. Всичко това е предопределено. Защо? Защото душата, идваща от източника, е взела по своя път от другите души, връщащи се към него, всичко необходимо.

В измеренията, през които минава душата, се осъществява приемане и отдаване между онези души, които идват от източника, за да намерят проявление, и душите, идващи от проявяването към източника. Подобно на пътешественици, от които единият се движи от Азия към Америка, а другият от Америка към Азия, срещат се в Европа и обменят пари и мисли, и всеки отнася със себе си съмненията, знанията, щастието или нещастието на другия, и нашите души получават опит от живота си на земята. Често душата дори не знае защо получава маршрут, който я води към богатство и успех, а друга взема курс към неуспехи и грешки. Всичко зависи от първоначално зададеното направление. Хафиз поетично обяснява тази идея, казвайки, че всеки има свое вино и любовта на всеки съответства на виното, което притежава. Било то виното на щастието и радостта, виното на скръбта и бедността, виното на храбростта и страха, доверието и недоверието, човек бива опиянен от това вино, показвайки въздействието му пред света.

В обмена, който се извършва между душите, вървящи от източника към проявлението и душите, връщащи се назад от проявлението към източника, едната получава виното на егоизма, а втората — виното на безкористността. Персийският поет Бедил е казал: „Преди разсъмване се разлива вино — вино, взето от очите на възлюбения“. Под разсъмване се подразбира раждането, времето, в което душата започва своето пътешествие от ангелското измерение, а очите на възлюбения символизират нашия лъжовен свят. Първата чаша вино, изпита от душата, предопределя нейния по-нататъшен път.

Мнозина вярват, че човек, достигнал по-високо ниво на развитие, се обогатява със знания. Разбира се, самото по-високо развитие само по себе си е знание, но знанието, което човек получава от земни източници, не е същата монета, която е в обръщение в другите измерения. Човек натрупва монетите на земното измерение, които са толкова дребни и ограничени, колкото е този свят. Забавно ми е, когато при мен идва човек и казва: „Аз съм прочел толкова много книги на окултна тема и мисля, че съм съвсем готов за посвещение“. Как четенето на окултни книги може да приближи човека към духовността? Езикът в страната на духовността е различен, там интелектуалното знание няма стойност; познанието е в забравата на това, което сме научили тук. Въпросът за духовното достижение е нещо съвсем различно и ние имаме работа с него в съвсем друг смисъл.

Състоянието на душата може да се сравни с огледало. То отразява предметите, разположени пред него, но отражението не се гравира върху огледалото, предметът заема само онова време, когато закрива огледалото. По такъв начин и душата е покрита от своя опит. С други думи, нашият опит може да излъже душата, може да я покрие и дори да я скрие, но не може да проникне в нея. Също и онова, което наричаме индивидуалност, е само временно състояние, и щом душата се пробуди, тя не придава голямо значение на индивидуалността, защото е нещо, заимствано с одеждите, заимствано от различните измерения. Тя е нещо като парцалена кукла. Когато го разберем, ще отдадем цялото си внимание на душата — душа, която е реална, която е дошла от реалността и търси реалност. Накрая последният въпрос: каква е причината за създаването на човека? Постига ли се нещо с това? Да, самото осъществяване се постига с изживяването на живота. Постига се божествено осъществяване, когато опитът доведе душата на онази висота, на която тя вече не е индивидуална душа, а започва да осъзнава всички измерения на битието, не само на източника, но и на всички ограничени сфери. И когато цялото вдъхновение и всички сили, дремещи в човека, се окажат на негово разположение, тогава това осъществяване се нарича съвършенство. За това съвършенство е говорил Исус Христос: „Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец“.

Карма и прераждане

Индийската теология придава по-голямо значение на учението за кармата, отколкото религията на Бене Израел12. Под индийска теология аз разбирам не само веданта или брахманизъм, но и будизма, а към религията на Бене Израел отнасям освен юдаизма и християнството и исляма. Пялата индийска философия е основана върху учението за кармата, но и моралните основи на религията на Бене Израел се опират върху нея. Разликата е само в това, че в първия случай философията се базира на кармата, а във втория случай — на морала.

Думата карма означа действие и това е напълно понятно: настоящето е ехо от миналото, а бъдещето — отражение на настоящето и затова е логично, че миналото формира настоящето, а настоящето създава бъдещето. В школата на суфиите се говори малко по този въпрос, затова хората, увлечени от учението за кармата, често питат: Суфизмът не е ли против тази идея. Суфизмът не е против, но възприятието на суфия е такова, че не му остава нищо друго, освен да замълчи.

Преди всичко ще отбележим, че човек определя нещата като правилни или неправилни в зависимост от своите знания. Той смята за правилно това, което знае като правилно, което се е научил да назовава така. А това, което се е научил да нарича неправилно, го счита за неправилно. Ето защо отделните нации, общества и раси имат различни представи за добро и зло. Човек счита другия за злодей, само защото неговите познания определят постъпките на другия като неправилни. А откъде е сигурен, че едно или друго нещо е лошо? Знае го, защото така е научен, защото го е прочел в книгите или го е чул от другите. Хората гледат на действията на другите хора, общества, нации и раси с ужас, ненавист и предубеденост, а върху постъпките им няма нито знаци, нито печати, нито надписи, които да ги определят като правилни или неправилни. Това е едната страна на въпроса.

Има и друга гледна точка. С всяка крачка от развитието му представата на човека за добро и зло, за глупаво и красиво, се променя. Как? Започва ли човек, в зависимост от развитието си, да вижда повече или по-малко зло? Естествено е да помислим, че от висотата на собственото си развитие и добродетелността човек започва да забелязва лошото, но в действителност е точно обратното. Колкото повече се развива човек, толкова по-малко зло вижда, защото започва да забелязва не самото действие, а стоящите зад него мотиви. Някои постъпки изглеждат правилни, но могат да причинят много зло, ако мотивите, стоящи зад тях са лоши. Понякога външно неправилни постъпки се оказват правилни, ако вникнем в мотивите. Ето защо, ако невежият е винаги готов да изкаже мнение за постъпките на другите, за мъдреца няма нищо по-трудно от това да даде мнение за някаква постъпка.

От религиозна гледна точка, ако човек се развива духовно, на всеки следващ етап от развитието си вижда все по-малко и по-малко лошо. Нима Бог взема под внимание всяка дребна грешка на човека — съществото, което знае толкова малко за живота? В Библията пише: „Бог е любов“, но какво означава любов? Любовта означава прощаване, а не осъждане. Ако хората превръщат Бог в суров съдия, който стои на трона на правосъдието, вглежда се във всеки човек, разпитва го за всичките му грешки, съди го за делата и постъпките му и го наказва с изгонване от небето, къде отива любящият Бог?

Някой вярват, че нещастията са предопредели от кармата. Донякъде е истина, но не трябва да се преувеличава. Защо в един оркестър има и барабан и духови инструменти? Отговорът е: За да може да изсвири музиката така, както я е създал композиторът. Възможно е на нашето ухо някой звук да се стори неприятен, но композиторът е съчинил музика, която изисква духови инструменти и барабан. По подобен начин всичко, което ни се струва ненужно, служи на определени цели в действителността, всичко създава божествена симфония. Когато питаме: „Защо е така?“, този въпрос се задава от нашия ограничен ум. В действителността всичко в света има свое място и предназначение. Някой с насмешка попитал пророка защо са били създадени комарите, и пророкът отговорил: „За да не спиш през цялата нощ, а да отделиш няколко часа за молитва“. Ако погледне от философска гледна точка, някой би могъл да попита: какво е човекът — машината или инженера? Ако е машина, би трябвало много години да функционира под механичното въздействие на своите зли постъпки и в този случай няма да носи отговорност за действията си. Ако е инженер, значи отговаря за постъпките си. А щом като носи отговорност за тях, значи е господар на съдбата си и я прави такава, каквато иска.

Разликата между човешкото и божественото е подобна на разликата между двата края на една линия. Единият край показва ограничеността, вторият — безграничността. В единия край е несъвършенството, а в другия — съвършенството. Вглеждайки се в хората, живеещи в този свят, ще забележим, че не всички стоят в една и съща точка, а запълват цялото пространство от единия до другия край на линията. Без да се обръща внимание на факта, че днес светът преминава през етап на бурно развитие на идеите за равенство, в действителност благородството на душата и нейният божествен произход се игнорират. Има примери във всички сфери на живота. У дома, в държавата, навсякъде човек притежава само един глас. Но стигайки до осъзнаване на духовния живот разбираме, че както при пианото всички клавиши звучат различно, тъй и душите се отличават една от друга. Човекът започва живота си като механизъм, като машина, но може да се развие и да се превърне в инженер. Ограниченията на кармата оказват въздействие само върху машината.

Без съмнение, първоначално всяка душа е машина, за да може след това да стане инженер и това превъплъщение не е мигновено. То протича постепенно. Ето защо кармата въздейства върху различните души по различен начин. Законът на кармата е личен за всеки човек. Онова, което за един е грях, за друг може да бъде добродетел. Онова, което е правилно за един, е неправилно за друг. В съответствие с този закон всеки човек среща своята собствена карма.

Придържайки се към този възглед, суфият казва: „Истина е, че ако моят живот се подрежда зле, това е следствие от моите постъпки. Но това не означава, че аз съм длъжен да се примиря. Мога да се смиря, доколкото всичко ставащо произтича от моите минали действия, но съм длъжен сам да изградя настоящата си съдба, защото съм инженер“. Ето къде е разликата. Чух един човек да казва: „От дълги години съм болен, но бях обречен на това. Леко го понасям, защото такава е моята карма. Това е разплата“. С това той удължава времето на разплатата и то може да продължи десет години, дори цял живот. В такъв случай суфият действа не само като пациент, но и като лекар, лекуващ сам себе си. Той казва: „Моето състояние е лошо? Това е резултат на миналото. Аз искам да се излекувам. Миналото е причина за настоящето, но аз сам ще създам бъдещето“. Той не позволява влиянието на миналото да смачка живота му. Стреми се да създаде такива условия, които ще направят живота му в бъдеще по-добър.

С този проблем е свързано нещо по-съществено от казаното по-горе. Преди да поеме върху себе си отговорността за миналото, човек запитва ли се: „Аз какъв съм бил в миналото?“ Ако не знае, защо трябва да плаща за нещо? Ние можем да бъдем отговорни само за онова, което се наслоява в нашето съзнание и този товар в живота е вече достатъчен. Защо да се прибавя още и тежест, идваща незнайно от миналото?

Какво виждаме, когато гледаме на себе си от философска гледна точка? Колкото по-остър става погледът ни, толкова по-малко можем да различим нашия „аз“. Колкото по-пълно осъзнаваме реалността, в толкова по-малка степен осъзнаваме нашия малък „аз“. Така човек носи целия товар на миналите си постъпки, без да може да го свали от гърба си. Би могъл просто да го пренебрегне. Това знание не му е от полза. Дава му само кратковременно удовлетворение от мисълта, че всичките му беди са заслужени, но идеята за такава справедливост само увеличава неговия дискомфорт. Болката би могла да се прекрати, но човек сам я усилва и продължава.

Главна задача на езотеричната работа е да се отстрани мисълта за себе си: какъв съм бил, какъв съм сега, какъв ще стана. Много по-добре е човек да се потопи в размишления за живота като цяло: какъв е той, какъв трябва да бъде и какъв ще стане. Тази идея обхваща една синтетична гледна точка и обединява, а не разединява. Тя е конструктивна, в нея може да се открие тайната на духовното освобождение. Брамините, ведантистите и будистите, считащи кармата за най-главното учение, се издигат над нея, щом се докоснат до идеята за целта, която те наричат мукти или нирвана. Така стоят нещата — докато човек не се издигне над идеята за кармата, не може да постигне нирвана.

Религиозният аргумент в полза на идеята за прераждането е следният: тъй като не всеки човек заслужава да се слее направо с Бога, той се преражда неопределен брой пъти, за да се пречисти, докато не достигне окончателното предназначение. Той е длъжен да изплати всичките си дългове, преди да се слее с Бога. В отговор на това може да се каже, че дори човек, с неговото ограничено чувство за справедливост, не наказва някого, без да му обясни в какво се състои неговата вина. Тогава как е възможно Бог, справедливият и милосърдният, да позволи на душата да се прероди на земята като наказание за постъпки, за които дори не подозира?

Научният експеримент в полза на прераждането показва, че семето пада в земята и ражда други семена и това се повтаря хиляди пъти. Винаги семето се възпроизвежда отново и по такъв начин става възможно прераждането. Ако в малкото семенце има достатъчно сили, за да се върне като семе, защо човешката душа да не се сдобие с ново тяло? Но дори и семето не е способно да роди семена, докато не достигне висшата точка на своето развитие. А и след като се случи това, процесът не бива да се нарича превъплътяване, а по-скоро регенерация. Едно семе ражда много семена, затова не може да бъде наречено въплъщаване, тъй като природата на въплъщението е следната — когато едно нещо преминава в друго, то не се превръща в множество.

Така стоят нещата и с душата, която, независимо че познава живота посредством петте елемента, когато се отправи по обратния път към своя източник, събирайки впечатления от външния свят и отхвърляйки ги на всяка крачка, устремена към своята същност — вселенския Дух. Земната субстанция се връща в земята; водата се връща към водата; огънят поглъща в себе си огъня; въздухът прибира своето, ефирът прави същото. Когато се разпада структурата на петте елемента, която би могла като увеличително стъкло да се отрази в духа, душата се връща към своя истински източник. След като бъдат разрушени физическата и астралната структура, за индивидуалността няма друг избор, защото не остава нищо друго, освен единствената Същност.

Превъплътяването на даден човек се разкрива или в мислите му, когато е буден, или в сънищата му, когато спи, защото всяко същество е създадено не само по гореописаните начини, но и от собствения ум. Точно такива прераждания могат да бъдат наречени превъплъщения. И все пак това не е съвсем разбираемо, защото всяка мисъл и всеки сън се раждат, живеят и умират. Тъй че и те могат да се приемат като проява на множество индивидуалности, като свят, роден от едно същество.

Понякога се срещат хора, които претендират или си мислят, че помнят своите минали прераждания. Но в повечето случаи те се стремят да предизвикат сензация и да създадат шумотевица около себе си или да дадат гласност на своите прищевки и заблуди. В Индия рядко се говори за прераждане, там хората много повече говорят за кармата. Йогите — едни от основните представители на идеите за превъплътяването, нито за секунда не допускат мисълта за собствено прераждане. Ако попитате, йогинът ще отговори: „Аз търся мукти, спасението. Ти мечтаеш да се родиш отново и затова пак ще бъдеш роден, защото ще бъдеш много разочарован, ако не ти се случи“. Това изказване не трябва да се разбира буквално Йогинът употребява понятието „ти“ по отношение на онова, което познава като „аз“ в човека, към който той се обръща. Тази теория открива широко поле за интереса, любопитството и въображението на онзи, който може да види обективния свят. Винаги има хора, жадни за нещо ново. Това желание толкова нараства, че дори ако се появи нов Бог, те ще продължат да го търсят.

Разглеждайки еволюцията на света, можем да добием впечатление, че я движи способността на душите, които съхраняват спомена от предишен житейски опит, който се проявява и в по-добри условия, в сравнение с миналите. Всъщност не е така. Развитието на света не зависи от миналия опит на душите. Причината, поради която с всяка своя крачка светът се придвижва в своята еволюция, е, че душата подобрява своя път по посока на проявлението и това помага на проявлението да върви към съвършенство.

Претенцията на учението за превъплъщаването за истинно се основава главно на закона за действията, а той е насочен към интелекта. Това значи, че ако човек се окаже гениален музикант, това е свързано с негов минал живот, ако се роди сляп или куц, е наказан за някога извършени постъпки, а става мъдър и духовен, богат и могъщ, благодарение на минали заслуги. Така всяка душа, извършила добро или зло, жъне плодовете им в следващите си превъплъщения, докато не достигне до своето предопределение.

Против това може да се възрази: краката трябва да издържат тежестта на тялото не защото са се провинили в нещо, а главата не увенчава тялото за награда, че в миналото е постъпила по-добре от краката. Светът е въплъщение на Единствената Същност, на Единния Бог. Като обяснение могат да послужат думите на един персийски дервиш: „Човек живее, радва се на вярата в Бог без да знае приятел ли му е Той или враг. То е същото, както ако океанът издигне от радост вълните си, а люлеещата се на тях клонка реши, че океанът се издига и спуска за нейно удоволствие“.

Това се отнася за всички обстоятелства в живота. На човек може да му се стори, че нещо е сторил в миналия живот, затова живее по един или друг начин. Но той греши, тъй като всичко е проява на Божествената справедливост. Подобният на океан Бог е длъжен да мисли за всичко и много да разсъждава, затова издиганията на вълните са предизвикани или вълните на океана на съществуването, или от доброто или злото, срещнати по пътя към проявлението.

Мислителите, изучаващи доктрината за превъплъщението, никога не са влагали в нея този смисъл, който откриват повечето хора. Прераждането, според тях, представлява приемане от новата душа, летяща към проявление, на свойствата на онези души, които се изкачват към своя истински източник и предават тежестта на своите впечатления на душите, които желаят да поемат този товар. Ако се въплъти в тялото, душата няма вече достатъчно сили да го направи отново. Идеята за душите, раждащи се в друга форма, но е особено достоверна. Ако е истина, тогава защо душата не се ражда отново в своята първична форма, която с лекота може да пресъздаде?

Правдивостта на теорията за превъплъщението може да се разбере, ако вярваме, че определена част от Съзнанието, някога бивша душа, по принцип отново да формира себе си като душа. Но такава възможност не съществува. Тази вероятност е толкова нищожна колкото и вероятността спуканият балон отново да се преобрази в цял. По скоро новият балон ще се окаже половинка, четвърт или стотна част от първия или пък ще стане сто пъти по-голям. Във всеки случай, душата трябва да се слее със Съзнанието, преди да стане достатъчно „жива“, за да се прояви отново. Ето защо ние не можем да я определим като същата душа, защото тя се е пречистила в сравнение с предишното си състояние. Да си представим капка мастило: ако падне в океана, водата ще се слее с водата, а багрилното вещество ще падне на дъното. Тази капка не може да остане същата черна капка, тя ще стане чиста, като водата в океана. Ако ни се удаде да извлечем веществото на тази капка от океана, то няма да притежава предишните си свойства. Същото става и с душата, когато се погълне от океана на Съзнанието.

Има три метода за познание на живота след смъртта: да се осъзнае интелектуално и теоретично; да се познае в процеса на медитация или при т.нар. „умиране преди смъртта“, т.е. още приживе да достигнеш такова състояние, което изпитваш след смъртта. И третият начин — самият ти да умреш.

Тези знания са присъщи на три типа хора. Първите са ученици, които изучават достоверни източници, с цел да си изградят теория, която техният разум може да приеме интелектуално. Вторите са адептите — те следват пътя на медитацията, с чиято помощ достигат до такова състояние, сякаш вече са умрели и могат макар и за миг да се издигнат над материалното тяло. Те получават познание за живота след смъртта, което е начало на осмисляне на безсмъртието. Сред третия тип има хора, които искат да общуват с духове, за да узнаят съдбата си. Ако са способни за общуване с духове, наистина могат в някаква степен да получат знания от тях.

Човекът от първия тип, който се опитва интелектуално да усвои учение, удовлетворяващо неговите разсъждения, охотно се съгласява с доктрината за превъплъщаването, защото тя обяснява живота интелектуално и по начин, който удовлетворява ума. Когато са ме питали какво казва суфият за превъплъщението, от време на време мълча, понякога отговарям положително, а друг път отрицателно, т.е. не давам конкретен отговор. Може би някой ще помисли, че не вярвам в тази идея, а щом не вярвам аз, всички останали суфии също не вярват. Не е така. Всеки суфи е свободен да вярва във всичко, което счита за правилно и което е способен да разбере. Той не е прикован към някакво определено вярване.

Вместо да се безпокои за вярванията, суфият се стреми да върви направо към целта, а когато стигне там, открива истинност във всичко. Това е тайната на живота: ако в ръката ти е свещеният светилник, то за теб всичко става ясно. Ето защо суфизмът предоставя на всеки свобода да се придържа към своята вяра, за да намери своя път.

Когато отговарям с „да“, си има причина и когато отговарям с „не“, също има причина — важна не за мен самия, а за онзи, който задава въпроса. Хората все се стремят да направят твърди дори онези неща, които имат най-фина природа и не могат да бъдат описани с думи. Това е като да се опиташ да претеглиш душата или да фотографираш дух, описвайки живота след смъртта. Хората не трябва да изпадат в плен на моите думи; тяхната цел е самоосъществяване и самоосъзнаване. Вярата в доктрини е лекарство, предписано на болен, за да се лекува. В действителността всичко е справедливо до определена степен, но ако го сравним с абсолютната истина, нито едно не може да докаже своето съществуване. Нещата изглеждат различни в различните измерения, от които ги гледаме. Когато човек стои в долината и пита някого, който стои на върха, какво вижда, другият може да му каже много малко. Питащият трябва да се изкачи на върха на планината и сам да види; до тогава между тях не може да има обща основа за разговор. Суфийският метод се състои в мирно и безмълвно развитие, което помага да се достигне до стадия, когато човек може сам да вижда. Някой ще каже, че пътят на духовността е предназначен за търпеливите. Нищо не изисква такова усилие, както търпението.

Ако някой ме попита защо направо не кажа какво става след смъртта, връщаме ли се отново на земята или се отправяме някъде другаде, бих отговорил: „Това, което възприемаш като самия себе си, аз не го виждам по същия начин; в своите очи ти изглеждаш по един начин, а в моите — по съвсем друг. Ако започна да говоря в съответствие с моите възгледи, това ще те смути. Първо трябва да стигнеш на онова ниво, от което те виждам аз. Ти възприемаш себе си по най-елементарен начин. За тебе това е реално, но ще дойде време, когато ще осъзнаеш, че не е било нищо друго, освен въображение“. Как мога да изкажа моето мнение на този, за когото то е недостижимо? Ето защо пътят на суфия е мълчание.

Суфизмът не е против превъплъщението или каквото и да е друго учение. Защо ще е против, щом е религия, появила се, за да примири религиите? Суфият не мисли да противоречи на която и да е доктрина. Аз лично никога не съм се изказвал против учението за превъплъщението, защото не виждам в него нищо погрешно, но не виждам и неговата правилност. Ако целта е осъзнаване на единството на живота, единството на Бога, то идеята за превъплъщение, което се основава на фалшивото его, няма да бъде плодотворна. Суфизмът иска да научи човека на това, което той е. Когато човек си отговори на този въпрос, няма да му се наложи да пита: „Какво ще ми донесат моите постъпки?“ Какъв е човекът — това е единственият въпрос, на който суфизмът иска да отговори. В същото време това, което е очевидно, се отличава от онова, което е скрито. Наистина ли човек, роден в дворец, го е получил като награда, а този, който живее в мизерия, е наказан за нещо?

Какво донесе Христос? Спасение. Какво донесе Мухаммад? Наджат — спасение. Какво са донесли аватарите на Индия? Мукти — спасение. Винаги едно и също — спасение. Ето защо за предпочитане би било да пренебрегнем учението за превъплъщението и винаги да държим пред очите си идеала за единството — идеал, който води до осъществяване на целите на живота.

Можем ли да попитаме някого достигнал ли е спасение в този живот? Всяка душа е на различна степен на еволюция, но в главното човек може да постигне спасение, ако е искрен и сериозно се стреми към него. Не само Бог е всемогъщ, човекът също носи частица от Неговото могъщество. Спасението е в ръцете на Бога, но и в ръцете на човека. В желанието на човека живее и част от желанието на Бога, в смелостта на човека има от смелостта на Бога, а в увереността на човека — от увереността на Бога. Когато повтаряме думите от Библията: „Да бъде волята Ти“, осъзнаваме, че нашето желание и нашата воля не са отделени от божествената Воля и нашата воля също ще се изпълни. Но ако в този миг ние не искаме спасение, няма да го достигнем, защото е необходимо, както е казано в Библията, да се почука на вратите, за да се отворят. В света няма нищо недостижимо за човек, който е сътворен от Халифа — строителят на Божието царство. За него няма нищо невъзможно. Разбира се, много е трудно, но няма трудност, която не може да се преодолее. Ако човек притежава достатъчна храброст, ще съумее да достигне до оня източник, от който произхожда.