Млис

II

Мнението, изказано от Макснагли по отношение на „прелома“, уж настъпил у Млис, се поддържаше с много по-силни изрази по изкопите и шахтите. Там се мислеше, че Млис е „попаднала на златоносна жила“. И така, когато на малкото гробище се появи пресен гроб и със средствата на учителя на него сложиха малък надгробен камък с надпис, „Знамето на Червената планина“ излезе с много внушителна статия, в която се отдаваше дължимото на паметта на един от „нашите най-стари пионери“ и се намекваше доста тънко за това „проклятие на благородните умове“, но инак деликатно се отминаваше миналото на „нашия скъп събрат“. „Той остави единствено дете. — пишеше «Знамето», — да оплаква загубата му и това дете, сега е примерна ученичка, благодарение на усилията на преподобния Макснагли.“ Преподобният Макснагли наистина много се перчеше с промяната, настъпила у Млис, и по околен начин отдаваше на нещастното момиче самоубийството на бащата, подхвърляше в неделното училище трогателни намеци за благотворното влияние на „безмълвния гроб“ и с тези жизнерадостни размишления караше повечето от децата да онемяват, от ужас, а белоликите и розовобузести чеда на най-личните семейства се разреваваха безутешно и нищо не можеше да ги успокои.

Настъпи дългата лятна суша. Жарещите дни догаряха един след друг в малки клъбца бисерносив пушек по планинските върхове и надигащият се ветрец разпръскваше червената им пепел околовръст, а зелената вълна, която рано на пролет бе заляла гроба на Смит, повяхна, изсъхна и пожълтя. В тези дни, когато се разхождаше из малкото гробище в неделните подиробеди, учителят понякога намираше с изненада пръснати на гроба диви Цветя, набрани във влажните борови гори, а по-често неугледни венци, закачени на дървения кръст, Най-често това бяха венци от една дъхава трева, която децата, обичаха да държат в чиновете си, преплетена с кестенови клонки, див люляк и съсънки, а тук-там учителят забелязваше по някоя тъмносиня качулка на самакитката или смъртоносния аконит. В странното съчетаване на това пагубно растение с другите имаше нещо, което будеше у учителя болезнено чувство, по-дълбоко от естетично изживяване. Един ден, през време на по-дълга разходка, когато минаваше през обрасъл с гора рид, в самия гъсталак той се натъкна на Млис, кацнала върху повален бор, на фантастичен трон, образуван от кичури увиснали безжизнени клони; с куп треви и шишарки в скута, тя си тананикаше една от негърските мелодии на своето детство. Момичето го позна отдалече, направи му място на високия си престол и с тържествено гостоприемен и покровителствен вид, който щеше да бъде смешен, ако тя не се държеше толкова ужасно сериозно, го почерпи с лешници и киселици. Учителят използува този случай да й разкаже за пакостните смъртоносни свойства на самокитката — тези тъмни цветове, които видя в скута й — и изтръгна от нея обещание да няма работа с тях, докато е негова ученичка. След като свърши това — Учителят вече беше изпитал колко е честна, — той се успокои и странното чувство, обзело го, когато видя цветята, утихна.

От домовете, които пожелаха да приемат Млис, когато се узна, че тя е „започнала нов живот“, учителят предпочете този на госпожа Морфър — женствен и добросърдечен образец на югоизточна пищност, известна през моминството си като „Розата на прериите“. Понеже беше от тези които решително се борят против собствената си природа след дълга редица саможертви и усилия госпожа Морфър бе най-сетне подчинила вродената си немарливост на принципите на „реда“, който заедно с господин Александър Поуп2 смяташе за „Първия закон на небето“. Но колкото и правилно да беше собственото й движение, тя не можеше веднъж завинаги да въведе ред в орбитите на сателитите си и дори собственият й „Джиймс“ понякога се сблъскваше с нея. Пък и нейните стари навици се проявяваха в децата й. Ликург „мишкуваше в бюфета по никое време“, а Аристид се връщаше от училище без обувки оставяше тези важни принадлежности на прага заради удоволствието да погази бос из траповете. Октавия и Касандра „не се носеха спретнато“. Така, само с едно изключение, колкото много и да подкастряше, подреждаше и при стягаше „Розата на прериите“ избуялото си зряло великолепие, малките издънки растяха упорито диви и безредни. Това единствено изключение беше Клитемнестра Морфър петнадесетгодишна. Тя беше осъщественият идеал на майка си за непорочна рожба — стегната, прибрана и скучна.

Една мила слабост на госпожа Морфър бе да си въобразява, че „Клити“ служи за утеха и пример на Млис. Послушна на тази заблуда, тя даваше Клити за пример на Млис, когато Млис беше „лоша“ и караше детето да й се възхищава в моменти на разкаяние. Затова учителят съвсем не се изненада, когато чу, че Клити ще идва на училище, явно за да угоди на учителя и да служи за пример на Млис и другите. Защото Клити беше вече съвсем млада дама. Наследила физическите особености на майка си и подчинявайки се на климатичните закони на областта Червената планина, тя бе разцъфтяла рано. Младежите от Смитовото находище въздишаха по нея през април и чезнеха през май. Увлечени обожатели се навъртаха около училището към края на часовете. Неколцина я ревнуваха от учителя.

Може би тъкмо това обстоятелство отвори очите на учителя за друго. Той не можеше да не забележи, че Клити е романтична, че в училище иска да й се обръща много внимание, че перата й все нещо не са в ред и трябва да се оправят, че тя обикновено придружаваше молбата с известно очакване в погледа, което понякога превишаваше размера на услугата, която поискваше гласно, че понякога допускаше извивките на закръглената й пълна бяла ръка да Се опрат на неговата, докато й пишеше образеца по краснопис, че винаги се изчервяваше и отмяташе русите си къдрици в такива моменти Не си спомням дали съм отбелязал, че учителят беше млад мъж, обаче това няма голямо значение — той беше минал през сурова школовка в училището, в което Клити взимаше първия си урок, и общо взето устояваше на меките извивки и превзетите погледи като истински млад спартанец. Може би недостатъчното количество храна го беше довело до този аскетизъм. Обикновено той отбягваше Клити, но една вечер, когато тя се върна в училището за нещо, което била забравила, и не го намери докато учителят не си тръгна заедно с нея, чух, че се е старал да бъде особено любезен — отчасти, както предполагам, и поради факта, че неговото поведение добавяше още яд и озлобление в препълнените вече сърца на обожателите на Клитемнестра.

Сутринта след този трогателен епизод Млис не дойде на училище. Стана пладне, но Млис я нямаше. Когато запита Клити по въпроса, учителят узна, че те излезли за училище заедно, но своенравната Млис тръгнала по друг път. Тя не дойде и подир обед. Вечерта учителят отиде при госпожа Морфър, чието майчинско сърце бе наистина разтревожено. Господин Морфър цял ден ходил да я търси, без да открие някаква следа, която да го заведе при нея. Повикаха Аристд като вероятен съучастник, но това праведно отроче успя да убеди семейството в своята невинност. Живото въображение на госпожа Морфър й подсказваше, че детето щяло да бъде намерено удавено в някой ров или, което беше почти също толкова ужасно, се е изпоцапало и омърляло така, че няма да го спасят никакъв сапун и вода. Натъжен, учителят се върна в училището. Когато запали лампата и седна на писмената си маса, той намери бележка, адресирана до него с почерка на Млис. Като че ли беше писана на лист, откъснат от някакъв стар бележник, и за да се запази от кощунствени ръце, бе запечатана с шест скъсани лепенки. Учителят я отвори почти с нежност и прочете следното:

Учителят остана потънал в размисъл над това чудновато послание, докато луната издигна бляскавото си лице над далечните планини и освети водещата към училището пътека, здраво утъпкана от идващите и отиващите си крачета. Тогава, поуспокоил се, накъса писъмцето на парчета и ги пръсна по пътя.

По съмване на другата сутрин той крачеше предпазливо през палмовидните папрати и гъстите подрасти на боровата гора, стресна един заек, който хукна от дупката си, събуди свадливите протести на няколко безпътни гарги, които очевидно бяха гуляли цялата нощ, и стигна до гъстака на рида, където веднъж беше заварил Млис. Там намери поваления бор с увисналите на кичури вейки, но тронът беше празен. Когато се доближи повече, нещо като уплашено животинче побягна през пращящите клони. То изтича нагоре по вдигнатите ръце на падналия властелин и се укри в благосклонно приелата го зеленина. Учителят отиде при стария престол и се увери, че гнездото е още топло — като надзърна между преплетените клони той срещна черните очи на забягналата Млис. Те се загледаха един друг, без да проговорят. Тя наруши мълчанието първа.

— Какво искате? — запита тя рязко. Учителят беше си съставил план на действие.

— Искам малко киселици — отвърна той смирено.

— Няма да ви дам! Вървете си. Защо не ги поискате от Клитеменестра? — На Млис сякаш й действуваше като утешение да изрази презрението си с добавяне на нови срички към и тъй дългото вече класическо име на тази млада жена. — Лош, лош човек!

— Гладен съм, Лиси. Не съм ял нищо от вечерята снощи. Умирам от глад! — И в състояние на забележително прималяване младият мъж се облегна на дървото.

Сърцето на Мелиса се трогна. В тежките дни на циганския си живот беше изпитвала чувството, толкова майсторски симулирано от учителя. Победена от плачевния му тон, но без да се освободи напълно от подозрението, тя отговори:

— Разровете пръстта в корените на дървото и ще намерите много, ама да не ме издадете — защото Млис си имаше свои запаси, също като плъховете и катериците.

Но учителят естествено не можеше да ги намери — вероятно сетивата му бяха притъпени от глада. Млис започна да се притеснява. Най-после тя надникна към него през листака като някоя самодива и го попита:

— Ако сляза да ви дам от тях, обещавате ли да не ме пипате?

Учителят обеща.

— Дано да умрете, ако не удържите на думата си! Учителят се съгласи мигновено да загине, ако не устои.

Млис се плъзна долу от дървото. Няколко минути не се чуваше нищо освен дъвчене на киселици.

— Сега по-добре ли ви е? — попита Млис с известно съчувствие. Учителят потвърди, че се е посъвзел, сдържа но й поблагодари и тръгна да си върви. Както и очакваше, след като направи няколко крачки, тя го повика. Той се обърна. Момичето стоеше там съвсем пребледняло, със сълзи в широко отворените очи. Учителят усети, че е дошъл решителният момент. Той отиде при нея, хвана я за двете ръце, загледа пълните й със сълзи очи и промълви тъжно:

— Лиси, помниш ли първата вечер, когато дойде при мен?

Лиси помнеше.

— Ти ме попита дали може да идваш на училище, защото искаш да научиш нещичко и да станеш по-добра, а аз казах…

— Идвай — тутакси откликна детето.

— Какво би казала сега ти, ако учителят дойде при теб и каже, че му е самотно без малката му ученичка и иска тя да дойде да го научи да бъде по-добър?

Детето мълчаливо обори глава за няколко мига. Учителят търпеливо чакаше. Подлъган от тишината заек дотича близо до двамата, вдигна блестящите си очички, вдигна кадифените си предни лапки и клекнал, ги загледа. Катеричка слезе донякъде по сбръчканата кора на падналото дърво и спря.

— Ние чакаме, Лиси — рече шепнешком учителят и момиченцето се усмихна. Един повей на вятъра разклати върхарите на дърветата, дълга стрела светлина се промъкна през преплетените им вейки и озари изпълненото със съмнение личице и цялата нерешителна фигурка. Изведнъж тя хвана учителя за ръка с присъщото й поривисто движение. Това, което каза, почти не можеше да се чуе, но учителят отметна черната коса от челото й и я целуна; така, ръка за ръка, те напуснаха влажните пътеки и горските аромати и излязоха на заления от слънчев блясък път.