Млис

IV

Продължителният дъждовен сезон беше към края си. Настъпването на пролетта личеше по набъбналите пъпки и буйните потоци. От боровите гори лъхаха по-свежи аромати. Азалиите вече бяха напъпили, миртата се готвеше да облече лилавата си ливрея за пролетта. Из зелените ливади, които се катереха по Червената планина откъм юг, дългите копия на самакитката бяха се стрелнали от широколистната си основа и пак заклатиха тъмносините си камбанки. Гробът на Смит отново бе залян от мека зелена вълна с полюшващи се на гребена маргаритки и лютичета. Малкото гробище бе подслонило неколцина нови обитатели през изминалата година и купчинките пръст се редяха две по две край ниската ограда и стигаха почти до гроба на Смит, който стоеше самичък отделно. Общото суеверие караше хората да го избягват и мястото до Смит оставаше свободно.

Тук-там в града бяха разлепени няколко афиша, с които се съобщаваше, че едикога си прочута драматична трупа ще играе няколко дена редица „ужасно смешни“ и „безкрайно забавни“ фарсове, че за приятно разнообразие ще има няколко мелодрами и голям дивертисмент, включващ песни, танци и прочее. Тези съобщения предизвикаха голямо вълнение сред малките и станаха тема на много възбудени разсъждения и предположения сред питомците на учителя. Той беше обещал на Млис, за която такова нещо бе невиждано и нечуто, да я заведе и тази паметна вечер учителят и Млис „присъствуваха“.

Представлението, както повечето от този род, беше скучно и посредствено — мелодрамата не бе достатъчно лоша, за да събуди смях, нито достатъчно добра, за да развълнува. Но когато се обърна с отегчение към детето, учителят бе изумен и почувствува нещо като вина, забелязвайки силното въздействие върху впечатлителната природа на Млис. Руменина избиваше на бузите й при всеки удар на разтуптяното сърчице. Страстните устнички бяха леко отворени, за да улесни ускореното дишане. Широко отворените очи бяха повдигнали и извили черните й вежди. Тя не се смееше на плоските духовитости на комика, защото рядко се смееше. Нито проявяваше сдържана трогнатост, която да я кара да допира до очите си крайчеца на бяла кърпичка, както мекосърдечната „Клити“, която приказваше със своето „момче“ и същевременно отправяше нежни погледи към учителя. Но когато представлението свърши и зелената завеса падна на малката сцена, Млис дълбоко пое дъх и обърна към учителя сериозно лице с наполовина виновна усмивка и един уморен жест. След това каза:

— Изпратете ме сега у дома! — И клепачите се спуснаха над черните й очи, сякаш за да може още веднъж да изживее във въображението си видяното на театралната сцена.

На път към дома на госпожа Морфър учителят сметна, че ще е правилно да осмее цялото представление. Нямало да се изненада, ако Млис мисли, че младата дама, която игра толкова хубаво, е наистина влюбена в младия господин, който беше с толкова хубави дрехи. Да, ако е влюбена в него, то ще е много печално!

— Защо? — попита Млис и вдигна отпуснатите си клепачи.

— Ами той не би могъл да издържа жена си при сегашната му заплата и да плаща толкова пари седмично за хубавите си дрехи, пък и заплатите им щяха да бъдат по-малки, ако бяха женени, а не само любовници, искам да кажа — добави учителят, — ако не са вече женени за други, но аз мисля, че съпругът на красивата млада графиня проверява билетите на входа или вдига завесата, или секва свещите, или прави нещо друго, също толкова изтънчено и елегантно. Колкото за младия мъж с хубавите дрехи, които са наистина хубави сега и трябва да струват не по-малко от два и половина или три долара, да не говорим за наметката от червен плат за пътеки, цената на който случайно зная, понеже веднъж бях купил от него за стаята си… та, колкото за този младеж, Лиси, той е доста добър човек и дори да се напива понякога, смятам, че не би трябвало хората да се възползуват от това да му насиняват очите и да го бутат в калта. Съгласна ли си? Сигурен съм, че ако ми дължеше два и половина долара, бих си мълчал много дълго, преди да му го кажа в очите пред всички, както го направи онзи ден този в Уингдам.

Млис беше стиснала ръката му с двете си ръце и се мъчеше да надзърне в очите му, които младият мъж бе решително извърнал настрана. Млис имаше някаква представа за иронията, понеже самата тя прибягваше до своеобразен язвителен хумор, който проличаваше еднакво в постъпките и изказванията й. Но младият мъж продължи да говори в същия дух, докато стигнаха дома на госпожа Морфър и остави Млис на нейните майчински грижи. Той отказа поканата на госпожа Морфър да позакуси и да си почине и като си засени очите с ръка, за да се запази от погледите на синеоката сирена Клитемнестра, се извини и си отиде.

Два-три дена след пристигането на театралната трупа Млис все закъсняваше за училище и обичайната разходка на учителя в петък следобед този път се провали поради отсъствието на вярната му водачка. Когато оставяше книгите си и се канеше да излезе от училището, до него изписука едно тънко гласче:

— Може ли, господин учителю?

Учителят се обърна и видя Аристид Морфър.

— Е, големия човек — каза учителят нетърпеливо, — какво има? Казвай бързо!

— Господин учителю, аз и „Кърг“ мислим, че Млис иска пак да избяга.

— Какви ги разправяш? — възкликна учителят с онова несправедливо раздразнение, с което винаги посрещаме неприятните новини.

— Ами, господин учителю, тя не стои у дома вече, а „Кърг“ и аз я видяхме да приказва с един от ония там актьори и е сега с него; и, господин учителю, вчера тя каза на „Кърг“ и на мен, че можела да държи реч също като госпоица Селърстина Монмореси и взе да ни декламира ей така, наизуст — И малкият спря съвсем изтощен.

— Какъв актьор? — попита учителят.

— Тоя, дето ходи с лъскава шапка. И с коса. И със златна игла на връзката. И златен ланец — добросъвестно обясни Аристид, като слагаше точки вместо запетайки, за да може да си поема дъх.

Учителят сложи ръкавиците и шапката си и излезе на пътя с чувството, че му се стяга сърцето. Аристид подтичваше край него, като се мъчеше с късите си крачета да не изостава от големите крачки на учителя; изведнъж учителят спря и Аристид се блъсна в него.

— Къде приказваха те? — попита учителят, сякаш продължаваше разговора.

— В „Аркадата“ — отвърна Аристид.

Когато излязоха на главната улица, учителят поспря.

— Тичай у дома — каза той на момчето. — Ако Млис е там, ела в „Аркада“ да ми кажеш. Ако я няма, остани си у дома, хайде!

И късокракият Аристид препусна към къщи.

„Аркада“ беше точно отсреща — дълга, строена безразборно сграда, в която имаше бар, билярдна и гостилница. Когато прекосяваше площада, младият мъж забеляза двама-трима от минувачите да се обръщат подир него. Той погледна дрехите си, извади носната кърпа и си избърса лицето, преди да влезе в бара. Там имаше обичайният брой безделници, които го загледаха при влизането. Един от тях го гледаше така втренчено и с такова странно изражение, че учителят спря и се озърна още веднъж и тогава видя, че това бе собственото му отражение в голямо огледало. Това го накара да си даде сметка, че може да има малко възбуден вид, затова взе един брой от „Знамето на Червената планина“ и се помъчи да си възвърне самообладанието, като прочете колоната с обявите.

След това мина през бара, през гостилницата и влезе в билярдната. Момичето не беше там. В това последно помещение до една от билярдните маси стоеше мъж с широкопола лъскава шапка на главата. Учителят позна в него съдържателя на театралната трупа — беше изпитал неприязън към него още при първата среща, поради особения начин да си подстригва брадата и косата. Като се увери, че тази, която търси, не е там, обърна се към човека с лъскавата шапка. Той беше забелязал учителя, но се помъчи да си даде вид, че не го вижда — обикновен трик, който никога не се удава на простите хора. С щека в ръка той се преструваше, че се цели в топка в центъра на масата. Учителят застана срещу него и го дочака да вдигне очи; когато погледите им се срещнаха, учителят се приближи.

Беше възнамерявал да избегне сцена или кавга, но когато отвори уста, нещо се надигна в гърлото му и му попречи да заговори; гласът му го уплаши — той прозвуча толкова чуждо, натъртено и екливо.

— Разбрах — започна той, — че Мелиса Смит, сираче и една от моите ученички, е говорила с вас и е казала, че иска да вземе вашата професия. Така ли е?

Човекът с лакираната шапка се наведе над масата и направи такъв фантастичен удар, че топката се завъртя около кантовете на масата. Тогава той обиколи, взе топката и я сложи пак на място. Свършил тази работа, се приготви за нов удар и рече:

— Да речем, че е казала.

Учителят пак се задави, но стисна канта на масата с облечената си в ръкавица ръка и продължи:

— Ако сте джентълмен, мога само да ви кажа, че аз съм неин настойник и нося отговорност за бъдещето й. Вие знаете не по-зле от мене какъв живот й предлагате. Както можете да научите от кого да е тука, аз вече я избавих от едно съществуване по-лошо от смърт — от улицата и от заразата на покварата. Сега се мъча да го направя пак. Да говорим като мъже. Тя няма ни баща, ни майка, ни сестра, ни брат. Да не би да искате да й ги заместите?

Човекът с лъскавата шапка провери върха на щеката, след това се огледа дали няма някой, който да се позабавлява заедно с него.

— Аз зная, че тя е странно, своенравно момиче — продължи учителят, — но сега е по-добра, отколкото беше. Смятам, че все още имам малко влияние върху нея. Затова ви моля и се надявам, че няма да предприемате нищо повече по този въпрос и като мъж и джентълмен ще я оставите на мен. Аз съм готов… — Но тука нещо отново се надигна в гърлото му и изречението остана недовършено.

Човекът с лъскавата шапка разбра погрешно мълчанието на учителя, вдигна глава и с дрезгав, груб смях каза на висок глас:

— Искаш я за себе си, а? Тая няма да я бъде, млади човече!

Оскърблението беше повече в тона, отколкото в думите, повече в погледа, отколкото в тона и повече от всичко това в животинската природа на човека. Най-подходящият аргумент за убеждаване на такъв скот е юмрукът. Учителят почувствува това и дал воля на цялата насъбрала се у него нервна енергия, удари грубиянина право в захиленото лице. Ударът запрати лъскавата шапка на една страна, щеката на друга и раздра ръкавицата и кожата на ръката на учителя. Той разкъса ъгълчетата на устата на пострадалия и развали за доста време чудноватата форма на неговата брада.

Разнесе се вик, ругатня, тръшкане и тропот на много крака. После тълпата се раздели надясно и наляво и се чуха два изстрела, бързо последвали един след друг. Тогава всички пак се струпаха около неговия противник и учителят остана сам. Той си спомняше как беше махнал парченца горяща набивка от патрон от ръкава на дрехата си с лявата ръка. Някой го държеше за другата ръка. Като я погледна, видя, че тя още кърви от удара, но пръстите му стискат дръжката на блестящ нож. Не можеше да си спомни кога и как го е докопал.

Човекът, който държеше ръката му, беше господин Морфър. Той дърпаше учителя към вратата, но учителят се теглеше назад и се мъчеше да му обясни колкото можеше с пресъхналото си гърло за Млис.

— Всичко е наред, мойто момче — каза господин Морфър. — Тя си е в къщи! — И те излязоха на улицата заедно.

Докато вървяха, господин Морфър му разправи, че Млис пристигнала тичешком в къщи преди няколко мига и го измъкнала с думите, че някой се опитвал да убие учителя в „Аркада“. Учителят искаше да остане сам и обеща на господин Морфър, че няма да търси съдържателя на театъра тази вечер, раздели се с него и се запъти към училището. Когато наближи, с изненада видя, че вратата е отворена, още повече се изненада, когато видя вътре Млис.

Нравът на учителя, както намекнах и преди, подобно на повечето чувствителни организми, почиваше на егоистична основа. Жестоката подигравка, подхвърлена от днешния противник, още терзаеше сърцето му. Възможно беше — мислеше си той — привързаността му към детето, която бе глупава и донкихотска, да се тълкува по този начин. Освен това, не се ли беше тя доброволно отказала от опекунството и привързаността му? А какво ли са казвали всички други за нея? Защо трябва той самичък да се бори с мнението на всички и най-накрая да се види принуден мълчаливо да признае, че всичко, предречено от тях, е било вярно? А той е участвувал в просташко кръчмарско сбиване с един обикновен дръвник и е рискувал живота си, за да докаже какво? Какво е доказал? Нищо. Какво щяха да кажат хората? Какво щяха да кажат приятелите му? Какво щеше да каже Макснагли?

При това самообвиняване най-малко би искал да види Млис. Той влезе, отиде при писмената си маса, каза на детето с няколко студени думи, че е зает и иска да остане сам. Когато момичето стана, той седна на освободеното място и зарови глава в ръцете си. Когато пак вдигна очи, Млис все още стоеше пред него. Тя го гледаше в лицето с тревожно изражение.

— Убихте ли го? — попита момичето.

— Не! — отвърна учителят.

— Нали за това ви дадох ножа! — бързо промълви детето.

— Ти си ми дала ножа? — повтори сащисано учителят.

— Да, дадох ви ножа. Аз бях там под тезгяха. Видях ви да го удряте. Видях и двамата да падате. Той изтърва тоя нож. Защо не го намушкахте? — каза Млис бързо, с изразителен блясък в очите и движение на червената ръчица.

Учителят само я гледаше смаян.

— Да — продължи Млис, — ако бяхте ме питали, щях да ви кажа, че тръгвам с тия актьори. Защо щях да тръгна с актьорите? Защото вие не искате да ми кажете, че ще ни напуснете. Аз го знаех. Чух ви да го казвате на доктора. Нямаше да остана тук сама с тия Морфърови. По-скоро бих умряла.

С драматичен жест, който напълно съответствуваше на нрава й, тя измъкна от пазвата си няколко повехнали зелени листа и като ги протегна напред, каза по своя стремителен, жив начин и с чудноватото произношение на предишния й живот, към което се връщаше, когато беше прекалено възбудена:

— Това е отровната билка, за която казахте, че може да ме умори. Ще отида с актьорите или ще изям това и ще умра тука. Все ми е едно кое. Няма да остана тука, където ме мразят и презират! Пък и вие не бихте ми позволили да остана, ако и вие не ме мразехте и презирахте!

Пламенните малки гърди бурно се вдигаха и две големи сълзи избиха на крайчеца на клепачите й, но Млис ги бръсна с ръба на престилката си, сякаш бяха оси.

— Ако ме сложите в затвор — с ожесточение каза Млис, — за да не тръгна с актьорите, ще се отровя. Татко се самоуби, защо да не се самоубия и аз? Вие казахте, че една шепа от тоя корен ще ме убие, и аз винаги го нося тук — и тя се удари в гърдите със стиснат юмрук.

Учителят си помисли за свободното място до гроба на Смит и за разпалената фигурка пред него. Той стисна ръцете й в своите, загледа я право в правдивите очи и попита:

— Лиси, ще тръгнеш ли с мен?

Детето обви врата му с двете си ръце и каза радостно:

— Да!

— Но още сега… тази вечер?

— Тази вечер.

И ръка за ръка те излязоха на пътя — тесния път, който преди време беше довел уморените й крака до вратата на учителя и по който тя като че ли нямаше да мине пак сама. Звездите блестяха ярко над тях. За добро или за зло урокът е бил научен и училището на Червената планина затвори вратите си зад тях завинаги.