Млис

III

Вече не толкова зла в общуването си с другите ученици, Млис запази нападателното си държане спрямо Клитемнестра. Може би чувството на ревност не беше съвсем заспало в страстните й малки гърди. А може би и само поради това, че меките извивки и закръглените очертания предлагаха по-голяма повърхност за щипане. Но понеже учителят обуздаваше такива пристъпи, тя изразяваше от време на време враждата си по нов, неудържим начин.

Когато в самото начало преценяваше характера на детето, учителят не можа да разбере дали някога е имала кукла. Но той, както много други уж големи познавачи на характери, се чувствуваше по-сигурен в разсъжденията апо-стериори, отколкото априори. Млис имаше кукла, обаче тя беше подчертано нейна кукла — едно по-малко копие на самата нея. Нейното жалко съществуване бе тайна, случайно открита от госпожа Морфър. Тя е била другарка на Млис при скитанията й в миналото и носеше очебийни белези на страданията. Първоначалният цвят на кожата й бе отдавна измит от бурите и дъждовете и замазан с тинята на рововете. Тя много приличаше на Млис от онези дни. Единствената й рокля от избелял плат бе мръсна и окъсана, каквато е била роклята на момичето. Млис никога не беше се обърнала към нея с някоя детска гальовна дума. Никога не беше се показала с нея сред децата. Безмилостно я слагаше да спи в една хралупа близо до училището и я изваждаше на бял свят само когато отиваше на разходка. Тя се държеше сурово с куклата, както спрямо самата себе си, и куклата не познаваше никакви излишества.

Госпожа Морфър се поддаде на похвален подтик и купи на Млис нова кукла. Момичето я прие мрачно и с любопитство. Като я погледна един ден, на учителя се стори, че вижда в закръглените й румени бузи и кротките сини очи лека прилика с Клитемнестра. Не мина много време и се разбра, че Млис също е забелязала тази прилика. И така, когато беше сама, тя удряше целулоидната й глава в камъните, а понякога връзваше канап през врата й и така я влачеше на отиване и на връщане от училище. Друг път я слагаше на чина си и превръщаше търпеливото й и безобидно тяло в игленик. Дали го правеше да си отмъсти за това, което приемаше като допълнително, символично натрапване на превъзходството на Клитн, или имаше вроден вкус към обредите на някои други езичници и извършвайки тази „фетишистка“ церемония, си въобразяваше, че оригиналът на восъчното й копие ще залинее и в края на краищата ще умре — това е метафизичен въпрос, на който няма да се спирам сега.

Въпреки тези нравствени приумици; учителят не можеше да не забележи във всичко друго, което вършеше Млис, бърза, неуморна и действена схватливост. Тя не познаваше нито колебанието, нито съмненията на детската възраст. В отговорите й в клас винаги имаше една нотка дързост. Разбира се, не беше и непогрешима. Но смелостта и само-надеяността, които я караха да се впуска в мисловни дълбочини, надминаващи нейните възможности, както и възможностите на джапащите на плитко малки плувци около нея, натежаваха повече от всичките й логически грешки. Децата не са по-добри от възрастните в това отношение, както ми се струва, и всеки път, когато червената ръчица се стрелнеше над чина й, настъпваше учудено мълчание и дори учителят понякога се измъчваше от съмнение в своя опит и преценка.

Въпреки това някои черти, които отначало го забавляваха и му се виждаха интересни, започнаха да будят у него сериозни опасения. Той не можеше да не си даде сметка, че Млис е злопаметна, непочтителна и своенравна. Че имаше само едно по-добро качество, което се дължеше на полудивашкия й характер — физическа устойчивост и себеотрицание, — и още едно, макар то да не е винаги отличителен белег на благородния дивак — правдивост. Млис беше и безстрашна, и искрена; може би за характер като нейния двете прилагателни да означаваха и едно и също нещо.

Учителят много беше мислил по този въпрос и бе стигнал до заключение, напълно естествено за всички, които мислят искрено, че е роб на собствените си предразсъдъци и реши да се обърне за съвет към преподобния Макснагли. Това решение донякъде накърняваше гордостта му, понеже той и Макснагли не бяха приятели. Но той мислеше за Млис и за вечерта на първата им среща; и може би с извинителната суеверна мисъл, че не само случаят бе довел своенравните й крачета до училището, а може би и със самодоволното съзнание за рядкото великодушие на тази си постъпка, той потисна своята неприязън и отиде при Макснагли.

Преподобният се радвал да го види. Толкова повече — както той забеляза, — че учителят изглеждал „кисел“ и той се надявал, че учителят се е отървал от „невралгията“ и „ревматизъма“. И него самия нещо го втресло след последното молитвено събрание. Но той се научил „да се бори с молитва“.

След като позамълча, за да даде на учителя възможност да запише в страниците на паметта си неговия безпогрешен начин да се лекува от треска, господин Макснагли се осведоми за сестра Морфър.

— Тя е скъпоценно олицетворение на християнството и има надеждно подрастващо семейство — добави господин Макснагли, — пък и тази възпитана млада девойка… с такова добро държане… госпожица Клити.

В същност съвършенствата на Клити като че ли му правеха такова дълбоко впечатление, че той ги превъзнася няколко минути. Учителят бе смутен от две обстоятелства. На първо място, всички тези хвалебствия за Клити подчертаваха разликата между нея и бедната Млис. На второ място, имаше нещо неприятно интимно в тона му, когато говореше за първородното чедо на госпожа Морфър. И затова, след няколко безуспешни опита да каже нещо естествено, учителят намери за по-удобно да си спомни, че трябва да свърши и някаква друга работа, и си отиде, без да потърси желания съвет, но сетне в размишленията си малко несправедливо се оправдаваше, че господин Макснагли отказал да му го даде.

Може би този отказ поднови предишната близост между учителя и ученичката. Детето сякаш забеляза промяната в държането на учителя, което бе станало напоследък принудено, и при една от дългите им следобедни разходки Млис неочаквано спря, качи се на един пън и го загледа изпитателно право в лицето с големите си очи.

— Да не сте ядосан? — рече тя и тръсна въпросително черните си плитки.

— Не.

— Нито разтревожен?

— Не.

— Нито гладен? — Гладът беше за Млис болест, която човек може да изпита всеки миг.

— Не.

— Нито мислите за нея?

— За кого, Лиси?

— За онова бяло момиче — Това беше най-новият епитет за Клитемнестра, измислен от Млис, която бе много тъмна брюнетка.

— Не.

— Честна дума? — Нов заместител за „Дано да умрете, ако не е вярно“, предложен от учителя.

— Да.

— Кълнете ли се?

— Да.

Тогава Млис буйно го целуна, скочи долу и побягна. В течение на два или Три дена след това тя благоволи да се държи повече като другите деца и да бъде, както тя го казваше, „добра“.

Бяха минали две години от идването на учителя в Смитовото находище и понеже заплатата му не беше висока, а изгледите Смитовото находище да стане столица на щата — не съвсем сигурни, той помисли за промяна. Беше осведомил поверително училищните настоятели за намеренията си, но тъй като образовани млади мъже с неопетнено име бяха рядкост, той се съгласи да продължи работата си в училището и тази зима до ранна пролет. Никой друг не знаеше за намерението му освен единственият му приятел, някой си доктор Дюшейн, млад лекар-креол, познат на жителите на Уингдам като „Дюшени“. Не беше го споменал нито на госпожа Морфър, нито на Клити, нито на някого от учениците си. Сдържаността му се дължеше отчасти на присъщото му нежелание да досажда на хората, отчасти на желанието да си спести въпросите, просташкото любопитство и догадките, а отчасти и на това, че никога не вярваше наистина, че ще направи нещо, преди да го е направил.

Не му се искаше да мисли за Млис. Може би егоистичен подтик го караше да убеждава себе си, че чувството му към Млис е глупаво, романтично и неразумно. Дори се мъчеше да си представи, че тя ще се развие по-добре под надзора на по-възрастен и по-строг учител. Тя беше около единадесетгодишна и след няколко години, според мерилата на Червената планина, щеше да бъде жена. Той бе изпълнил дълга си. След смъртта на Смит беше изпратил писма на сродниците му и бе получил отговор от една от сестрите на майката на Мелиса. Тя благодареше на учителя и съобщаваше за намерението си след няколко месеца да се пресели със съпруга си от брега на Атлантика в Калифорния. Това беше несигурната надстройка на въздушния замък, който учителят си рисуваше като дом за Млис, но не беше трудно да си представи, че някоя любяща, отзивчива жена, която е освен другото и сродница, би могла по-добре да възпита това опако същество. Обаче докато учителят й четеше писмото, Млис слушаше разсеяно, прие го покорно, а сетне изряза с ножица от него фигури, които трябваше да представляват Клитемнестра, надписани „бялото момиче“, за да не стане грешка, и ги забоде върху външната стена на училищната сграда.

Когато лятото беше към края си и последната жътва в долините прибрана, учителят намисли да прибере няколкото узрели плодове на младата мисъл и да отпразнува своя Ден на жътвата или да проведе изпит. И тъй учените и специалистите от Смитовото находище бяха събрани да вземат участие в осветения от времето обичай да се докарват плахите деца до притеснение и да бъдат тормозени като в съдилище. Както става обикновено, почестите се паднаха на най-смелите и най-самоуверените. Читателят ще се досети, че в дадения случай Млис и Клити бяха на първо място и разделяха всеобщото внимание — Млис с яснотата на реалистичните си схващания и положителността си, Клити със спокойното си самомнение и поведение на светица. Другите дечурлига се свиваха и правеха грешки. Съобразителността и блестящите знания на Млис, разбира се, плениха повечето присъствуващи и предизвикаха гръмко одобрение. Миналото на Млис несъзнателно бе събудило искрено съчувствие у тези хора, чиито атлетически плещи подпираха стените или чиито хубави брадати лица надзъртаха през прозорците. Но популярността на Млис бе провалена от едно непредвидено обстоятелство.

Макснагли беше се самопоканил и се занимаваше с приятното развлечение да плаши по-кротките ученици с най-неясни и двусмислени въпроси, задавани с внушителен погребален тон; Млис беше се зареяла в астрономията, проследяваше пътя на порочното ни кълбо в космоса и движейки се с ритъма на небесните тела, определяше отредените на планетите орбити, когато Макснагли величествено се изправи.

— Милиси, ти говори за въртенето на нашата земя и за движението на слънцето и струва ми се, каза, че така си вървяло от сътворението на света, а?

Млис потвърди с пренебрежително кимване.

— Добре, наистина ли е било така? — попита Макснагли и скръсти ръце.

— Да — каза Млис и стисна малките си червени устни.

Хубавите лица на прозорците се наведоха по-напред в стаята и един лик, приличащ на рафаеловите светци, с руса брада и кротки сини очи, принадлежащ на най-големия нехранимайко между златотърсачите, се обърна към детего и пошепна:

— Няма да отстъпваш, Млис!

Преподобният отрони дълбока въздишка, хвърли съчувствен поглед към учителя, после към децата и най-сетне спря очите си върху Клити. Тази млада личност грациозно вдигна закръглената си бяла ръка. Прелъстителните й извивки се подчертаваха от разкошна масивна гривна, подарък от един от най-покорните й обожатели, сложена в чест на този случай. За миг настъпи мълчание. Заоблените бузи на Клити бяха много румени и меки. Големите очи на Клити бяха много ясни и сини. Бялата муселинена рокля на Клити с дълбоко деколте лежеше меко на белите й пълни рамена. Клити погледна учителя и учителят кимна. Тогава Клити изрече нежно:

— Исус Навин заповядал на слънцето да спре и то спряло!

Тихи възгласи на одобрение се чуха в класната стая, тържествуващо изражение се изписа на лицето на Макснагли, сянка помрачи лицето на учителя и комично разочарование се отрази в прозорците. Млис бързо запрелиства учебника си по астрономия и шумно го захлопна. Един стон се изтръгна от Макснагли, смайване обзе класната стая, а от прозорците се чу задружен вик, когато Млис стовари червеното си юмруче на чина и категорично заяви:

— Това е мръсна лъжа. Аз не го вярвам!