Мнима смърт

26

— Винаги ли се държиш така? — пита Бругелан, сяда и отваря лаптоп. Преместили са се в по-малка стая. Хенинг сяда от другата страна на масата и гледа как Бругелан пише нещо на малката клавиатура.

— Как? — отговаря Хенинг.

— Неуважително и арогантно?

Бругелан обръща лаптопа към него и се усмихва. Въпросът му изненадва Хенинг. Краищата на устата му увисват надолу и той накланя главата си, първо наляво, а после надясно. Ако иска да превърне полицая пред себе си в потенциален източник на информация, не бива да се държи неуважително и арогантно пред въпросния полицай — поне така пише в „Журналистика за начинаещи“. Така че отговаря:

— Извинявай, не беше нарочно.

Хенинг вдига ръце, за да подчертае разкаянието си.

— Не съм на себе си след това, което се случи. Не ставам свидетел на убийство всеки ден. Обикновено не се държа така. Сигурно е защитен рефлекс или нещо такова.

Бругелан кимва.

— Разбирам.

Не уцелва мишената в десетката, но поне в деветката. Бругелан побутва компютъра по-близо до него.

— Използвай стрелата, за да ходиш напред и назад. Ако искаш да разгледаш някоя снимка по-отблизо, просто кликни върху нея.

— Всички тези хора имат полицейско досие?

— Да. Подбрах имигранти с криминални провинения. Добавих и няколко други критерии.

Хенинг кимва и започва да разглежда снимките.

— Е, Бярне, какво си правил през годините, откакто завършихме училище? — пита той, докато гледа екрана.

— Това-онова, като повечето хора. След изпитите се записах в армията. Бях една година в Косово, а след това изкарах тригодишен курс в спортния колеж. След това кандидатствах в полицията. И оттогава съм тук.

— Семейство?

В момента Хенинг презира себе си.

— Жена и дете.

— Жена ти — възможно ли е да я познавам? Или да съм чувал за нея?

— Съмнявам се. Запознахме се в спортния колеж. Анита е от Хамар.

Хенинг кимва, без да откъсва очи от екрана. Разпознава някои от лицата, но само защото е писал за тях или е виждал техни снимки по вестниците.

— Харесва ли ти да бъдеш полицай? — пита Хенинг. Иска му се да повърне.

— Много, въпреки че работата е трудна. Не виждам дъщеря си толкова често, колкото ми се иска. Работното време не позволява. Винаги разследваме нещо.

— На колко години е дъщеря ти?

— Три. Три и половина — добавя бързо Бругелан.

— Прекрасна възраст — казва Хенинг и веднага съжалява за думите си. Надява се, че Бругелан няма да прояви традиционното в тези случаи любопитство и бързо го пита:

— Как се казва?

— Алиша.

— Хубаво име.

Хенинг чувства как жлъчката се надига в гърлото му заедно с вчерашното кафе.

— Жена ми искаше международно име. За да може детето ни да живее в чужбина, без постоянно да й се налага да обяснява как се произнася името й.

Бярне се смее. Хенинг също опитва да се засмее, но прозвучава твърде фалшиво и веднага спира. Отново се съсредоточава върху задачата си. Лица, лица и още лица. Лица на престъпници. Гневни очи, злобни уста. Но не и неговият убиец.

След около петнадесет минута Бругелан казва:

— Мислиш ли, че убиецът те е видял добре?

Хенинг вдига очи от екрана и зяпва детектива. „Странното е, че изобщо не се сетих за това“ — мисли си той.

— Не знам — отговаря Хенинг и опитва да си припомни как е протекло бягството му от апартамента на Мархони. През повечето време убиецът е гледал гърба му, но е имало един миг, когато погледите им са се срещнали. А лицето на Хенинг не е лесно за забравяне.

„Да, видя ме — заключва той. — Трябва да ме е видял.“

Поглежда към Бругелан и веднага разбира какво си мисли той. Ако не открият инкриминиращи доказателства на местопрестъплението, единствено Хенинг може да постави убиеца там. В съдебната зала показанията му ще превърнат процеса в дузпа, изпълнена при отсъствието на вратар. Необходимо е само едно нещо.

Хенинг да остане жив.