Може би сън

23

Събудих се с ново хрумване. Събудих се и с болка в ръката, туптяща като зъбобол, притурена към тръпнещата челюст и подутината зад ухото. На всичко това не обръщах внимание, внезапно бях си припомнил думите на Вивиан, че Симпсън има къща в пустинята. Измъкнах се от леглото и додето кафето изтичаше през филтъра, й се обадих.

— О, нямам представа — сънливо отговори тя на въпроса ми. — Някъде край Пасадина.

— Има ли име?

— Нещо като Спрингс. Никога не съм била там. Знам само, че татко му гостуваше от време на време, преди да се разболее.

— Ранчо Спрингс ли?

— Звучи ми познато. Ще те видя ли скоро, Фил?

— Надявам се — рекох аз и затворих. Фил, а?

Обадих се на Полин Сноу.

— Марлоу — рекох наместо поздрав. — Известно ли ти е някой си Рандолф Симпсън да живее някъде около Ранчо Спрингс?

— Ти пък, Марлоу, къде си живял през последните трийсет години? Рандолф Симпсън не ти е „някой си“. Все едно да наречеш Джон Рокфелер „някой си“, за Бога!

— Там ли живее?

— Разбира се, кой не знае.

— Имаш ли достъп до него?

— Разбира се, че нямам. А и кой ли би могъл да има. Защо?

— Според мен той е забъркан в онази история с водните права и правителствения проект.

— Симпсън ли?

— Доктор Бонсентир е негов лекар.

— Това не значи, че е забъркан в тъмни сделки.

— Преди няколко дни двама биячи здравата ме ступаха в дъжда. Наредиха да стоя далеч от Рандолф Симпсън и доктор Бонсентир.

— Само защото си се интересувал от водните права, така ли?

— Защото търся една жена, преместена от клиниката на Бонсентир при Симпсън. Ония двамата се возеха в черен буик, собственост на „Невил Риълти Тръст“.

— Фирмата, дето купува водни права на север.

— Ъхъ.

— Това не доказва, че Симпсън е забъркан. Може да си пострадал само заради момичето.

— А защо карат кола на фирмата? И случайно съвпадение ли е фактът, че „Невил Риълти“ е свързана с Ранчо Спрингс, че Симпсън притежава имение в Ранчо Спрингс, а лекарят му е в управителния съвет на корпорация, която купува земи в Ранчо Спрингс?

— Е, добре, убеди ме — рече Полин Сноу. — Само че нищо от това не можеш да изнесеш в съда, нито пък аз мога да го напиша. И все пак е нещо.

— А Чък и Вини? — попитах аз. — Нещо за тях?

— Само адресите. Искаш ли ги?

Исках ги, разбира се. Тя остави слушалката, в това време си налях сметана и захар в кафето и отпих. След няколко минути Полин ми продиктува два адреса в Лос Анжелис.

— Предполагам, това са служебни адреси — рече тя. — Не познавам града, но сякаш са в центъра.

— Знам го къде е. Ще намина край тях. Всичко, което можеш да научиш за Рандолф Симпсън, е добре дошло.

— Каква е нашата цел Марлоу? Ама точно.

— Откъде, по дяволите, мога да знам. Наеха ме да открия момичето. И, струва ми се, опитваме се да правим това.

Хапнах няколко препечени филии, допих кафето си и след един час с прояснена глава и болка в ръката поех към центъра.

Фирмата за застрахователна дейност и търговия с недвижими имоти на името на Гардения и Тартабул имаше кантора на Бънкър Хил близо до Четвърта улица. Навремето сградата трябва да е била твърде импозантна, но сега блясъкът от онези дни бе покрит със слой мръсотия. Насред фоайето се намираше широка шахта, излизаща до самия покрив, в която асансьорите слизаха и се качваха със своите железни клетки. Площадката на всеки етаж бе опасана с ниски перила от ковано желязо, където висеше и номерът на етажа. Кантората на Гардения-Тартабул бе на шестия, зад врата от дебело стъкло, на която под името на фирмата с дребни букви бе написано: Нотариат.

Вътре пред почти празно бюро седеше червенокоса хубавица с тясна зелена рокля. Кръстосала крака, тя се полюшваше на стола и внимателно нанасяше върху ноктите си лак с цвят, който напълно да подхожда на косите й. Изчаках я да спре макар и за миг, но тя не вдигна поглед.

— На вас това ли ви е работата? — попитах аз.

— Една минута — отвърна момичето. Челото й се беше сбръчкало съсредоточено, а върхът на езика й се подаваше между ярките устни. Придърпах дървен стол, обърнах го с облегалката напред, седнах, подпрях брадичка и взех да наблюдавам момичето.

— Колко време трае тая процедура? — попитах.

Тя не ми отговори, просто поклати глава, смръщи се и леко изтегли четчицата по нокътя на втория пръст. Оставаха й още осем.

— Не е нужно да вдигате поглед — отбелязах. — Не е нужно и да ми отговаряте. Просто ми дайте знак с глава. Гардения и Тартабул тук ли са?

Момичето кимна. Четката застина над втория пръст. Очевидно беше се научила да кима с глава, да лакира ноктите си, но не и да върши двете неща едновременно.

— Тартабул?

Тя кимна.

— Гардения?

И отново. Огледах се. Покрай стените бяха наредени пет-шест зелени метални кантонерки, а зад бюрото имаше две врати със същите дебели стъкла като на входа. На едната пишеше ЧАРЛС ГАРДЕНИЯ, а на другата — ВИНСЪНТ ТАРТАБУЛ. Изправих се.

— Благодаря за любезността — рекох, заобиколих бюрото и се насочих към кабинета на Гардения. Момичето като че ли се канеше да проговори, но аз вече отварях вратата, тъй че тя просто пропусна момента. Затворих след себе си и през стъклото видях как тя отново свежда глава и се любува на маникюра си.

Зад бюрото, разгърнал „Лос Анжелис Таймс“, хрупайки кифла, седеше дебелакът с летния костюм, когото бях видял да слиза от черния буик на паркинга пред кантората на „Невил Риълти Тръст“. Не беше сменил костюма. На бюрото до вестника имаше чаша кафе, от която се вдигаше пара. Върху ръката с кифлата се мъдреше пръстен с диамант. Гардения ме изгледа безучастно, додето преглътне хапката си. Сетне пийна от чашата. Преглътна и рече:

— Кво искаш, бе?

— Казвам се Марлоу — рекох. Това като че ли не му направи особено впечатление. — Частен детектив съм и в хода на разследването по един случай непрекъснато се натъквам на разни фирми, една от които е и вашата.

— И каква е моята фирма според вас? — поиска да знае Гардения.

— Известно ми е, че работите с корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“.

— Сигурен ли сте? — Човекът отделяше много по-голямо внимание на кифлата си, отколкото на мен.

— Освен това сте свързан с „Невил Риълти Тръст“.

— Сериозно?

— Сериозно.

Имах чувството, че гледам втора серия на някакъв тъп филм. Гардения си дояде кифлата и отпи от кафето.

— Та какъв е този ваш случай?

— Търся едно момиче.

— И само това ли? Да ти дам оная от приемната. На мен не ми върши никаква работа.

— Ама как хубаво си лакира ноктите.

— Вярно — рече Гардения и бръкна в книжна кесия, от която измъкна още една кифла. Захапа я и задъвка доволно. — И кое е момичето, което търсиш?

— Кармен Стърнуд, баща й беше генерал Гай Стърнуд. Може да си чувал за него. Беше в петролния бизнес.

Гардения поклати глава.

— Не. Май не съм го чувал. Как стигна до мен? Нямам си работа с изчезнали мацки.

— Според мен тя е при Рандолф Симпсън.

— Така ли? Не го познавам.

— Не правиш ли връзката с Ранчо Спрингс? Той там живее.

— Доколкото разбирам, живее на много места — рече Гардения.

Май не успявах да го заинтригувам.

Разгледа ръката, с която допреди малко държеше кифличката, и близна една троха от показалеца.

— Една вечер от някаква кола, регистрирана на „Невил Риълти Тръст“, се изсипаха двама юначаги и ме предупредиха да стоя далеч от Рандолф Симпсън.

Градения сви рамене.

— Казаха ми да не се занимавам и с доктор Бонсентир. И да не търся Кармен Стърнуд.

Градения тупна ръце една в друга, да не би да е пропуснал да оближе някоя троха. После се приведе напред, извади пура от кожената кутия, захапа я и поднесе настолната запалка.

— Как ти беше името? — попита той.

— Марлоу.

— Виж, Марлоу, влизам ти в положението. Но да ти кажа право, това не е мой проблем и вече му отделих достатъчно време, нали ме разбираш.

— Все пак не знаеш ли случайно къде е Кармен Стърнуд?

— Виж, Марлоу, пиша ти отличен, дето си толкова твърдоглав, но нито знам къде е, нито коя е, и пет пари не давам в какво се е забъркала. Ти, като си си наумил, че е при някой си Рандолф Симпсън, дето го рече, що не идеш у тях да го питаш?

Извадих една от моите картички и я сложих на бюрото пред Гардения.

— Ти преигра с това някой си Рандолф Симпсън, драги — рекох.

— Както кажеш — отвърна Гардения и тежко се изправи, при което ризата му се опна на шкембето. Протегна ръка. — Радвам се, че се отби.

Кимнах на протегнатата ръка.

— Стар съм вече да ме пързалят.

Онзи не се развълнува много. Усмихнат се облегна назад, взе чашата с кафе и отново се зачете в „Таймс“, като движеше пръст по редовете, а от пурата, която държеше в същата ръка, към тавана се точеше струйка дим.

На излизане оставих вратата отворена. Нека да му е за урок.