Може би сън

26

В сградата нямаше жива душа. Седях на тъмно в кантората, отпивах по глътка уиски и зяпах през отворения прозорец в горещата калифорнийска вечер. По булеварда долу се стрелкаха коли, от време на време изръмжаваше форсиран двигател. Неоновите реклами от близките сгради пръскаха цветни петна из цялата стая. Червените отблясъци създаваха впечатлението, че стените са опръскани с кръв.

Откакто се заех с този случай, на всяка крачка се натъквах на доктор Бонсентир, а все по-често и на зловещата сянка на Рандолф Симпсън, човека с многото пари и власт, онзи с извратените сексуални апетити. Кармен би трябвало да е при него и от мен се очакваше да я открия. Оттук нататък започваше трудното.

По всяка вероятност Симпсън бе свързан с далаверата за водните права. В такива случаи се разиграваха големи пари. Маса хора трябваше да бъдат подкупени, сплашени или и двете. А бе нужен и човек, който да дърпа конците и хич да не го е грижа, че тая сделка ще затрие живота на десетина хиляди от Невил Вали.

През прозореца долиташе миризмата на автомобилни газове и прегоряла мазнина. По-слаб бе ароматът на цъфнали храсти и стипчивото ухание на евкалиптови листа. Почти убит от бензина и кухните на ресторантите от Запад, от далечна Азия достигаше и полъхът на океана. Почувствах се стар, уморен и премачкан, сякаш ме бяха въргаляли в яма за чакъл.

Сетих се, че е време за вечеря. Нямах особено желание. Сетих се и за Вивиан, за обезобразеното й лице, за измъчената й от семейната трагедия душа, за докосването на устните й, за тялото й, притиснато към моето онази нощ в нейната спалня. Сетих се и за Ръсти Риган, когото така и не срещнах, свършил преди толкова време като Лола Монфорте и мисис Суейзи. Спокоен ли бе техният сън, питах се, или ги спохождаха видения? И какви бяха те? Може би кошмари? Когато изпаднех в Големия сън, щях ли и аз да имам кошмари? Един от тях положително щеше да бъде Кармен, в деня, когато ме помоли да я уча да стреля с малкия револвер, дето й го бях отнел, за да не пречука Джо Броуди.

Отново заобиколих ямата и нагласих консервената кутия в средата на дървеното колело. Беше великолепна мишена. Ако не улучеше кутията, Кармен вероятно щеше да уцели колелото. То можеше да спре един малък куршум. Обаче тя нямаше да улучи дори колелото.

Тръгнах обратно към нея. Когато я бях наближил на десетина стъпки и се намирах на ръба на ямата, тя ми показа всичките си малки остри зъби, вдигна пистолета и започна да съска.

Спрях като закован пред застоялата воняща вода на ямата.

— Стой, не мърдай, кучи сине! — заповяда ми.

Пистолетът се насочи към гърдите ми. Ръката й не трепваше. Съскащият звук се усили и лицето й придоби цвета на оглозган кокал, Състарено и погрозняло, то стана животинско, при това не принадлежеше на някое кротко животно.

Аз й се изсмях. Тръгнах към тя. Видях как пръстчето й натисна по-здраво спусъка и побеля на върха. Бях на около шест стъпки от нея, когато тя започна да стреля.

Пистолетът изгърмя, но звукът бе лишен от плътност — слабо пукат под слънчевия блясък. Не видях никакъв дим. Отново спрях и се ухилих.

Тя стреля още два пъти, много бързо. Не допусках, че някой от изстрелите би пропуснал целта си. А в малкия револвер имаше пет патрона.

Не исках да ми изстреля последния патрон в лицето, затова отскочих бързо встрани. Тя стреля много внимателно, без изобщо да се притесни. Усетих горещия лъх на барута. Изправих се.

— Ей, ама ти си била много готина — казах аз.

Ръката, в която държеше празния револвер, силно затрепери. Револверът падна на земята. Устата й започна да потръпва. Цялото й лице стана безформено. След това главата й се изви наляво и на устните й се появи пяна. Дъхът й излизаше от устата със свистене. Тя се олюля.

Хванах я, преди да падне. Вече беше в безсъзнание. Разтворих с две ръце челюстите й и натиках една сгъната носна кърпа между тях. За тази цел трябваше да употребя цялата си сила. Вдигнах я и я занесох в колата. След това се върнах за револвера и го пуснах в джоба си. Седнах зад волана, дадох заден ход и подкарах по обратния път, откъдето бяхме дошли, по прорязания от коловози път, през портата, нагоре по хълма, към къщи.

Кармен лежеше в единия ъгъл на колата, без да мръдне. Бях изминал половината от алеята за автомобили, преди тя да се разшава. Тогава внезапно отвори очи, огромни и безумни. Седна.

— Какво се случи? — задъхано попита тя.

— Нищо. Защо?

— О, да, нещо се е случило — изкиска се тя, — подмокрила съм се.

— Винаги е така — казах…

Изправих се, излях остатъка от питието си в умивалника и изплакнах чашата. Навих ръкавите на ризата и наплисках лицето си. Затворих прозореца и тръгнах към жилището си в Хобарт Армс. Надявах се, че ще мога да поспя.

Може и да съм сънувал. Не помня.