Може би сън

27

На сутринта, когато влязох в кантората, телефонът вече звънеше. Беше Полин Сноу.

— Марлоу — поде тя, — може да ти се стори, че говоря несвързано, но един от местните пустинни плъхове разправя, че близо до имението на Рандолф Симпсън имало цяла яма, пълна с трупове. Старецът е пиян почти през цялото време, та нищо чудно и да му се привиждат разни неща.

— А защо смята, че ямата е пълна с трупове?

— Ами всичко наоколо било в кръв.

— Затвори слушалката и погледни през прозореца — рекох аз. — Ще видиш колата ми отпред.

Когато пристигнах в редакцията на вестника, Полин ме посрещна с пълна кана чай с лед.

— Поразучих туй-онуй за корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“, а и за Рандолф Симпсън, понеже донякъде ти повярвах, че и той е забъркан.

Сипах си захар в чашата с чай, където сред леда се мъдреше и резен лимон. Почаках да се разтвори и течността да се избистри. Горещината в пустинята е повече от осезаема, тя прониква навсякъде.

— Взех да разпитвам, уж между другото, дали някой е чувал за корпорацията. Дали не знаят нещо по-особено за Рандолф Симпсън. Доста хора познавам тук, а и как иначе? Половината ми проклет живот мина из тези места. Приказката тръгна. Пръв се яви Сесил Колмън, шефът на полицията. Поиска да знае защо съм разпитвала, пък аз му обясних, че на нас вестникарите това ни е работата. Посъветва ме да не задавам много въпроси. Аз пък му рекох, че ще пусна уводна статия за това, как местните полицаи арестуват само случайни нарушители на скоростта. Според него и това не бивало да правя. Поразменихме си любезности и той ми обеща в най-скоро време отново да ме посети.

— Опасно е такъв човек да ти стане враг.

— На моите години, Марлоу, дори врагът е за предпочитане пред скуката.

— А ямата с трупове?

— Шорти, пустинният плъх, за който ти споменах, разбрал от някого, че се интересувам, и се отби при мен. Имал готова история за вестника. Налях му уиски и той се разбъбри. От доста време обикалял една изоставена мина — то на пустинните плъхове това им е работата, търсят в прахоляка изостанали златни песъчинки — и се натъкнал на някакво отклонение в шахтата, цялото в засъхнала кръв. Шорти се кълне, че с очите си го е видял. Та реших, че най-добре е и ти да знаеш. От това може и нищо да не излезе…

— Съобщил ли е в полицията? — попитах аз.

— Твърди, че не е, и сигурно не ме лъже. Шорти е от хората, дето стоят далеч от Сесил.

— А Върн?

— Ти познаваш ли го?

— Ъхъ. Къде се намира шахтата? — поинтересувах се аз.

— В югоизточна посока — обясни Полин. — Ще те закарам.

— Няма нужда.

— Работила съм за криминалната хроника, Марлоу. Бая кръв съм видяла. Няма да ме уплаши.

— Аз пък се плаша.

Качихме се в нейния пикап и поехме с прекалено висока за тези пътища скорост. А вероятно скоростта си беше наред, но за мен бе твърде голяма. Бързо се примирих. Движехме се на югоизток през напечената от слънцето равнина. Само тук-там се мяркаха сухи трънаци и величествено застинали в неподвижния въздух кактуси сагуаро. Черният път скоро се превърна в два изровени коловоза и пикапът дрънчеше, сякаш всеки миг ще се разпадне.

Най-сетне стигнахме мината. На около двеста метра от пътя, прокопан в лекото възвишение, зееше тунел, укрепен с греди и груба зидария. Релсите, по които се бяха движили вагонетките, едва личаха и в тишината се чуваше единствено пустинният вятър, който на стотици мили наоколо не срещаше друго препятствие освен редките валма сухи тръни. Щом отминахме входа, воят на вятъра позаглъхна, изтъня като свирка на далечен влак. Полин Сноу запали фенер и се насочихме към лекото разширение в тунела, преди да завие надолу. Стените и чакълената настилка бяха покрити със спечена кръв. Миризмата й изпълваше въздуха, вече не така силна, но ясно различима. Огромни кървави петна по стените и засъхнали локви по земята около стърчащите тук-там камъчета. Полин шумно пое въздух.

— Да беше останала при колата — обадих се аз.

— Няма ми нищо.

Светлината бавно обиколи тунела. На една от стените върху червения камък на височина човешки бой чернееше кървав отпечатък от ръка. Там, където кръвта бе плисвала, ясно личаха струи, стичали се бавно надолу.

Наведох се да разгледам по-добре засъхналите локви, чиято повърхност лъщеше на светлината на фенера. Винаги съм се удивлявал колко много кръв побира човешкото тяло. Сред облите камъни зърнах метален предмет.

— Ето там — рекох аз и Полин насочи светлината към мястото. Вдигнах от земята хирургически трион. Държах го внимателно, макар да си давах сметка, че шансовете да открием ясен отпечатък са толкова нищожни, колкото от шахтата да изскочи дух, който да ни разкаже какво се е случило. Бавно пристъпих още по-навътре. Намерих и скалпел. Вдигнах и него. Тук нямаше нищо повече. Продължихме за всеки случай още малко надолу, но нищо не открихме. Върнахме се при локвите кръв.

— Какво ще кажеш? — попита Полин.

— Сега вече зная къде е била убита Лола Монфорте — отговорих аз.

— Оная насечената от Лос Анжелис? И според теб тук са я нарязали, така ли?

— Да. Колко ли далеч оттук е имението на Симпсън?

Върнахме се по същия път. Носех хирургическия трион и скалпела.

Отвън успях да разчета името на производителя върху острието близо до дръжката, единственото място, където нямаше кръв — Уилямсън Сърджъри. Поех дълбоко горещия пустинен въздух, за да прогоня миризмата на кръв, заседнала в дробовете ми.

— Може би и в момента се намираме в имението на Симпсън — рече Полин. — Той притежава близо две трети от цялата околност.

— Дали да не пообиколим? — предложих аз. — Не може да не живеят и други хора тук.

— Както кажеш.

Качихме се в пикапа. Скрих триона и скалпела зад седалката. След двайсетина минути стъпихме на павиран път.

— И шосето е собственост на Симпсън — рече Полин. — Води до къщата. Той си го поръча.

— Всеки би го сторил.

Поехме на юг и след около петнайсетина минути в далечината сред пустинята съзряхме картина от „Хиляда и една нощ“. Триетажна постройка, увенчана с кула, оградена с висока каменна стена, в която се отразяваше слънцето.

— И без ров? — удивих се.

— Може би е от вътрешната страна. Не зная.

Когато наближихме, забелязах натрошени стъкла върху зида. Над тях надничаха корони на дървета, което означаваше, че вътре има вода. Къщата и оградата бяха боядисани в убито розово, което залязващото пустинно слънце насищаше с багрите си. Полин спря на стотина метра от крепостта, без да изключва мотора. За първи път, откакто я познавах, ми се видя уплашена.

— Изглежда, Симпсън не обича неканени гости — подхвърлих.

— Никак дори.

Пустинното имение на Симпсън приличаше на малък град. Зад стената се виждаше писта, без съмнение за самолета на Симпсън. Бодлива тел ограждаше бетонната й настилка и сградите в дъното.

— Добре е да не се задържаме дълго — рече Полин. Тя несъзнателно натискаше педала за газта.

— Трудничко се влиза вътре — обадих се аз.

— Трудничко ли? Боже мой, Марлоу, абсолютно невъзможно е. Необходима ти е цяла армия.

Стената бе толкова висока, че дори не можех да разгледам крепостта. От мястото, където бяхме спрели, не се виждаше никакво движение. По всяка вероятност обаче Кармен Стърнуд бе там. Засмукала палец, кискаща се и като в доброто старо време току сервира по някой припадък.

Такава, каквато я познавах, сигурно там й харесваше. Така както си представях Рандолф Симпсън, той положително беше нейният мъж мечта. А сигурно и на Лола Монфорте.

— Време е да се махаме оттук, Марлоу — обади се Полин.

— Разбира се.

С рязка маневра, от която камъчетата зачукаха по бронята, тя обърна колата и се отдалечихме от бастиона на Симпсън много по-бързо, отколкото бяхме дошли.