Можете ли да й простите?

Първа глава Господин Вавасор и неговата дъщеря

Не мога да потвърдя със сигурност дали жената, на която трябва да простите, ако можете, би влязла в горните десет хиляди на английското висше общество. Тя имаше роднинска връзка с членове на аристокрацията и далечна роднинска връзка с истински големци: хора, които биха влезли в горните хиляда, ако такова деление наистина съществуваше. Но не познаваше тези хора и не ги виждаше често, а те, от своя страна, не се интересуваха от нея. Дядо й, лорд Вавасор от Вавасор Хол в Уестморланд, бе провинциален джентълмен и земевладелец, който изкарваше най-много по хиляда на година и по тази причина никога не посещаваше Лондон и нямаше желание да бъде включван в подобни списъци с подбрани хора. Той бе един темпераментен, невеж и честен старец, който никога не напускаше Вавасор Хол и разправяше на всеки, който имаше желание да го слуша, че страната отива по дяволите, като в същото време поздравяваше себе си за това, че парламентарните реформи са били безсилни да променят старата политическа подредба в неговото графство. Алис Вавасор, за чието прегрешение към света ще ви разкажа и ако е възможно, ще извиня, бе дъщеря на неговия по-малък син. В ролята на неин баща, Джон Вавасор не бе направил нищо, за да прослави семейното име, и Алис не можеше да разчита на високо обществено положение като представител на рода. Джон Вавасор бе пристигнал в Лондон на младини, за да изкарва прехраната си като адвокат, и се бе провалил. Не бе успял нито да натрупа състояние, нито да си изгради репутация, но все пак си бе заслужил, или по-скоро си бе осигурил, някакъв поминък. Бе се оженил за дама, която бе доста по-възрастна от него, но получаваше по четиристотин лири на година и имаше родствена връзка с онези знатни хора, които вече споменах. Впоследствие ще ви разкрия кои бяха те и ще ви опиша характера на тази връзка, но засега ще се задоволя с това да кажа, че Алис Маклауд обиди всичките си приятели и роднини с брака, който сключи. Но пък не им даде достатъчно време да се отдадат на своя гняв. Дванадесет месеца след венчавката си, тя роди дъщеря и умря, оставяйки нерешен въпроса дали семейството трябва да й прости.

Когато един мъж се ожени за богата наследница за парите й и тази наследница сама се разпорежда с тях, какъвто бе случаят с госпожица Маклауд, за хитрия любовник обикновено е по-добре роднините на дамата да ненавиждат както него, така и нея. Това я принуждава да се хвърли в обятията на своя възлюбен, който става притежател както на жената, така и на нейните пари, без омразната досада на финансовите споразумения. Но членовете на семейство Маклауд, въпреки че се скараха с Алис, не прекратиха отношенията си с нея и продължиха да участват в живота и делата й, въпреки разочарованието си от нейния избор. Издръжката от четиристотин на година бе предназначена за нея и за децата й, като господин Вавасор не можеше да се надява дори на пожизнена рента и следователно, когато тя почина, богатството на майката бе наследено от нейното бебе. Но това не означаваше, че роднините спряха да се интересуват от благосъстоянието на бащата. Съмнявам се, че се е стигнало до официално споразумение или договор, но между господин Вавасор и семейство Маклауд съществуваше разбиране, че ако той не предявява претенции към парите на дъщеря си и им позволи да се заемат с нейното образование, те ще се погрижат за него. Той бе практикуващ адвокат, въпреки че частната му практика не бе особено успешна, а от един практикуващ адвокат винаги се очаква да може да се справи с всяка ситуация. Две години след смъртта на съпругата му господин Вавасор бе назначен за помощник-комисар в кантора, която се занимаваше с неплатежоспособни длъжници и която бе закрита три години след неговото назначение. Първоначално се смяташе, че той ще получава своите осемстотин на година до живот, без от него да се очаква да прави нещо за тях, но правителството на стиснатите виги1, както самият Джон Вавасор се изрази, когато описа условията на споразумението на баща си в Уестморланд, сложи край на това и го принуди да избира: да взима по четиристотин на година, без да прави нищо, или да задържи целия си доход, но да работи три дни в седмицата по три часа на ден по време на сесията, в един окаян малък офис близо до Чансъри Лейн, където задълженията му да се изчерпват с това да подписва документи, които няма право нито да чете, нито дори да поглежда. Той неохотно избра да задържи парите и в продължение на двайсет години подписването на документи бе неговият живот. Разбира се, че не смяташе себе си за разумно използван човек. Изпращаше петиции към всеки лорд-канцлер, молейки да бъде освободен от жестокостта на сегашното си назначение и да му бъде позволено да взима заплатата си, без да прави нищо в замяна. Количеството работа, което вършеше, наистина бе минимално. Сесиите не надвишаваха шест месеца в годината и часовете, които трябваше да прекарва в офиса на седмица, се равняваха на часовете, които един обикновен работник прекарваше на работа всеки ден. Но господин Вавасор заемаше длъжността помощник-комисар и обясняваше на всеки лорд-канцлер, че нито Уестминстър2, нито дори Линкълнското адвокатско сдружение3имат право да изискват от него да се унижава с подписването на документи. В отговор на всяка петиция той получаваше предложение за свобода в замяна на половината си доход и винаги отказваше.

Не може да има съмнение обаче, че господин Вавасор бе по-щастлив, вършейки своята почти фиктивна работа, отколкото щеше да бъде без нея. Той често обясняваше, че тя му позволява да живее в Лондон, но истината е, че щеше да живее в столицата с или без това официално назначение. Беше дотолкова свикнал с лондонския живот, още преди да получи възможността да заживее другаде, че нищо не би могло да го задържи задълго извън града. След смъртта на жена си той вечеряше в клуба си всеки ден, освен в случаите, когато бе гощаван от някой свой приятел и се чувстваше щастлив само тогава, когато вечеряше по този начин.

Онези, които са виждали Джон Вавасор да изучава менюто и да поръчва вечеря за себе си и за своя приятел в четири и половина следобед, са го виждали в единствения момент от деня, когато е сериозен и съсредоточен. Всички останали задължения са лесни за него и той ги възприема и отхвърля също толкова лесно. Дори изяждането на самата вечеря не го принуждава да прояви някаква енергичност. Понякога мръщи чело, когато опитва първата си глътка червено вино, но винаги спазва правилото, измислено от самия него, да се наслаждава на храната. Случва се готвачът да го разочарова и тогава той отвръща на удара с удар. Отвръща тихо и с усмивка на лице, но в същото време безмилостно и непоколебимо.

Такива бяха заниманията и житейските удоволствия на господин Вавасор по времето, когато моята история започва. Но не бива да позволявам на читателя да остане с грешното впечатление, че той нямаше добри качества. Ако като млад бе притежавал дарбата на трудолюбието, струва ми се, че сега щеше да блести в своята професия и да си е изградил име и репутация. Господин Вавасор беше недоволен мъж, но въпреки това бе популярен и до някаква степен уважаван. Беше щедър, поне доколкото позволяваха средствата му, държеше на думата си и бе добре запознат с кодекса с неписани правила, които всеки джентълмен от неговата класа бе длъжен да спазва. Знаеше как да се държи в компанията на други мъже, какво да казва и какво да премълчава в подобна компания. Имаше благ характер и бе привързан към много хора, въпреки че не обичаше никого страстно. Освен това на петдесет години все още бе красив мъж с високо чело, а косата и брадата му бяха изпъстрени със съвсем малко сиво. Беше висок и едва наскоро бе започнал да напълнява. Имаше лъскави сиви очи, а устата и брадичката му бяха като изсечени от мрамор и говореха за благороден произход. Повечето хора, които познаваха Джон Вавасор добре, смятаха за много жалко това, че е принуден да прекарва времето си в подписване на документи на Чансъри Лейн.

Споменах, че отначало знатните роднини на Алис Вавасор не се интересуваха много от нея, но в същото време се бяха постарали да се погрижат за образованието й. Чувствам, че трябва да обясня това малко противоречиво. Най-знатният от тези знатни роднини почти не бе чувал за нея, но имаше една лейди Маклауд, която се интересуваше. Самата тя не бе от висшата класа, но се бе уловила за полите на онези, които бяха. Тя бе вдовица на бившия войник сър Арчибалд Маклауд, кавалер на Ордена на банята4, и освен това беше Маклауд по рождение. От дълги години, още преди Алис Вавасор да се роди, тя живееше в Челтнъм и всяка пролет предприемаше кратки пътувания до Лондон, но само тогава, когато можеше да си го позволи. За старата лейди Маклауд мога да кажа, че бе добра жена, въпреки че страдаше от двата най-големи порока за една добра жена: беше калвинистка и съботянка5, а що се отнасяше до светския живот, бе ревностен поддръжник на класовото разделение, поставило нейните знатни роднини на обществения връх. Би могла да боготвори един млад маркиз, дори той да живее по начин, който би посрамил и най-богохулния езичник, като в същото време можеше да обрече стотици мъже и жени от простолюдието на вечни мъки и терзания само заради това, че слушат мирянска музика в парка. Въпреки това бе добра жена. Даряваше голяма част от оскъдния си доход и не дължеше нищо на никого. Стремеше се да обича съседите си. Понасяше несгодите със спокойствие и мълчаливо търпение и живееше с вярата в един по-добър свят. Обичаше Алис Вавасор с цялото си сърце, въпреки че тя в крайна сметка бе само нейна братовчедка. Самата Алис се бе постарала да изгаси пламъците на тази любов. Тя бе прекарала детството си при лейди Маклауд, която я бе отгледала като майка, но на дванадесетгодишна възраст я бяха изпратили да учи в Екс ла Шапел6 след решение, взето от нейните роднини и въпреки възраженията на самата лейди Маклауд. На деветнадесет тя се бе върнала в Челтнъм, но бе прекарала по-малко от година там, преди да изрази нежеланието си да продължи да живее със своята братовчедка, обявявайки, че не може да се примири както с недостатъците, така и с достойнствата й. По тази причина бе постигнала съгласие с баща си да заживеят заедно в Лондон. Двамата деляха един покрив вече от пет години, което означава, че в момента Алис Вавасор беше на двадесет и четири.

Начинът им на живот бе необичаен и несъмнено незадоволителен, поне в някои аспекти. На двадесет и една Алис бе получила пълен контрол върху богатството си и когато бе убедила баща си, живеещ на квартира от петнайсет години, да си купят малка къща на улица „Кралица Ан“, тя му бе предложила да покрие част от разходите. Той я бе предупредил, че не притежава навиците на семеен мъж, но се бе задоволил само с това предупреждение. Не бе сметнал за необходимо да се откаже от споразумението, въпреки неспособността си да й обръща толкова внимание, колкото всеки овдовял баща е длъжен да обръща на единствената си дъщеря при тези обстоятелства. Къщата бе купена и двамата с Алис живееха заедно, но в същото време водеха напълно отделни животи. За известно време, не повече от месец-два, той се бе опитвал да вечеря вкъщи и да не излиза всяка вечер, но лишението се бе оказало непосилно за него и накрая се бе предал. Беше казал както на нея, така и на себе си, че тази голяма промяна в навиците, настъпила толкова късно в живота му, може да навреди на здравето му и не съм напълно сигурен, че грешеше. Във всеки случай господин Вавасор се бе отказал от опитите си и никога не вечеряше вкъщи. Освен това двамата с дъщеря му никога не излизаха заедно на вечеря. Общият им доход не им позволяваше да канят хора на вечеря и следователно не можеха да се движат в една и съща обществена среда. Ето защо може да се каже, че живееха отделно. Дори съвсем отделно. Виждаха се може би всеки ден, но само се виждаха. Дори не закусваха заедно и след три часа господин Вавасор рядко можеше да бъде открит в собствения си дом.

Госпожица Вавасор бе успяла да намери своето място във висшето общество, въпреки че съм склонен да се съмнявам в правото й да бъде причислена към горните десет хиляди. Беше решила да отбягва два вида хора, като това решение бе продиктувано изцяло от предпочитанията на леля й: маркизите и други такива, независимо дали бяха злонамерени или не, както и всички последователи на Ниските църкви7. Отбягването на маркизи не бе особено трудно. Млади дами, разчитащи на скромна издръжка и живеещи с бащите си на или около улица „Кралица Ан“, рядко имаха поводи да се притесняват по този въпрос. Това се отнасяше и за госпожица Вавасор, но при нея се наблюдаваше известна упоритост по отношение на това отбягване. Лейди Маклауд в никакъв случай не странеше от благородните си роднини. Не странеше и от Алис Вавасор. Всеки път, когато посещаваше Лондон, тя се отбиваше на улица „Кралица Ан“, въпреки че по причина, известна само на нея, смяташе, че двамата с господин Вавасор не си говореха. Освен това всячески се опитваше да изгради близки отношения между Алис и нейните благородни роднини: отношения, на които самата тя се наслаждаваше и които й осигуряваха място в домовете им, но не и в сърцата или дори в навиците им. Но Алис устояваше на тези опити със същото постоянство, с което се съпротивляваше на другите усилия на своята възрастна братовчедка: настойчиви, неуморни и вечно провалящи се усилия да приобщи момичето към местата за преклонение, които самата лейди Маклауд почиташе.

Трябва да бъдат казани и няколко думи за личността на самата Алис Вавасор. После ще спомена и един факт, след което, струва ми се, мога да започна своята история. Що се отнася до нейния характер, той ще бъде разкрит в течение на самата история. Читателят вече знае, че тя се появява на сцената на възраст, която не е никак крехка. Може би начинът й на живот я бе натоварил с повече години, отколкото всъщност бе живяла. Не че лицето й изглеждаше състарено. Просто в маниерите й нямаше нищо моминско. Поведението и гласът й бяха трезви и улегнали като на жена, която се бе омъжила преди поне десетилетие. На външен вид беше висока и добре сложена, с голяма шия и широки рамене, което бе нещо обичайно за представителите на рода Вавасор, но в никакъв случай не беше пълна. Косата й бе кестенява и тъмна и се спускаше малко по-ниско над челото й, отколкото бе прието през онези дни. Очите й също бяха тъмни, но не черни, а тенът й, въпреки че не беше на брюнетка, със сигурност не бе светъл. Носът й бе широк и доста чип, но според мен това го правеше чаровен и придаваше известна приветливост на лицето й, която иначе би липсвала. Устата й бе голяма и изразителна, а брадичката й бе овална, на трапчинки и красиво изваяна, точно като на баща й. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че тя бе една симпатична, красива и жизнерадостна млада жена.

А сега дойде време за моя факт. По времето, когато започва моята история, тя вече бе сгодена.

Втора глава Лейди Маклауд

Не мога да кажа, че къщата на улица „Кралица Ан“ беше приятна къща. В момента говоря за самата постройка, съставена от стени, врати и мебели, а не за това дали нейните обитатели бяха приятни или неприятни хора. Беше малка къща в южния край на улицата, притисната между две големи имения, които сякаш я мачкаха и които, в интерес на истината, отнемаха от площта й. Стълбите бяха тесни, а трапезарията беше прекалено тъмна и нямаше онзи грандиозен, но в същото време гостоприемен вид, който трябва да имат всички трапезарии. Но тези недостатъци нямаше да означават нищо, ако стаята беше красива, каквато трябва да бъде всяка всекидневна. За съжаление, всекидневната на Алис Вавасор не беше красива.

Задължението да обзаведе къщата се бе паднало на баща й и той бе възложил задачата на един търговец, който бе избрал зелени тапети, зелен килим, зелени завеси и столове със зелена дамаска. Имаше и диван със същата дамаска и две зелени кресла от двете страни на камината. Цялата стая бе зелена и това не я правеше никак привлекателна. Освен това имаше почти квадратна форма, тъй като задната стаичка не бе добавена към нея, какъвто бе обичаят, а вместо това бе превърната в „кабинет“ за господин Вавасор и се използваше много рядко.

Повечето хора веднага могат да преценят дали всекидневната, в която са се озовали, е красива, или не, но малцина знаят как да направят една всекидневна красива!

Напоследък в Лондон бяха на мода чудовищно грозните стаи, с които, бих заявил, никой друг, освен един лондончанин не би се примирил. Лондончаните по правило живеят в къщите, в които могат, като взимат под внимание единствено местоположението, големината и цената им. Кой грък, римлянин, турчин или италианец би се задоволил със стая, от чийто ъгъл е било безцеремонно отрязано гигантско парче с формата на успоредник? Но именно това е формата, която сме приели за даденост или по-скоро, която строителите са ни принудили да приемем за даденост с целта първият етаж да бъде превърнат в апартамент с предполагаемо внушителни размери, поне доколкото позволяват габаритите на стълбището. Един остър и неугледен ъгъл стърчи в тези внушителни размери и превръща формата на помещението в истинска обида за очите. Бих говорил още по тази тема, но ми се струва редно да се придържам към описанието на стаята на госпожица Вавасор. Чудовищната деформация, която споменах, още не бе съществувала по времето, когато тази къща на улица „Кралица Ан“ бе построена. В домовете на нашите предци не могат да бъдат открити такива извращения на формата, дори по времето на Джордж II. Въпреки това всекидневната, за която говоря, беше грозна и Алис знаеше това. Знаеше, че бе грозна, и много й се искаше да изхвърли зеления диван, да смени тапетите и да окачи завеси с розова краска. Можеше да се примири със зеления килим. Но баща й бе разточителен мъж и когато бе достигнала пълнолетие, тя бе решила, че има дълг да избягва разточителството на всяка цена.

— Това е най-грозната стая, която някога съм виждал — бе заявил веднъж той.

— Не е много красива — бе се съгласила Алис.

— Бих поел половината разходи, ако решим да сменим обзавеждането — бе предложил господин Вавасор.

— Не мислиш ли, че това ще бъде разточителство, татко? Мебелите са едва на четири години.

Тогава господин Вавасор бе свил рамене и никога повече не бе повдигнал този въпрос. За него нямаше голямо значение дали всекидневната на улица „Кралица Ан“ беше грозна, или красива. В същото време той членуваше в комитета на своя клуб и полагаше неимоверни усилия мебелите там да бъдат удобни във всяко едно отношение.

Сега беше юни и лейди Маклауд имаше навика да прекарва този месец в компанията на благородните си роднини в Лондон, ако успееше да свърже двата края в Челтнъм по начин, който да й осигури петдесет допълнителни лири за тази цел. Въпреки че прекарваше месеца в Лондон с роднините си, не бива да смятате, че тя разчиташе на тях за храната и подслона си. Те понякога я канеха на чай и веднъж или два пъти в месеца я гощаваха с второкласна вечеря. В тези случаи тя наемаше малка стая със спалня на улица „Кинг“ в „Сейнт Джеймс“8 и водеше горещ и неудобен живот, като всяка вечер ходеше на събития, посещавани от хора от висшето общество, които не одобряваше. Въпреки това търсеше одобрителните им усмивки (и рядко ги получаваше), като оправдаваше желанието си да ги получи с мисълта, че това са усмивките на нейните роднини и посещава този модерен Вавилон единствено заради Алис Вавасор. Всеки път решаваше, че това ще е последното й пътуване до столицата. При предишното си посещение дори си бе казала, че вече е на седемдесет и пет години и се бе заклела, че никога повече няма да стъпи в Лондон, но ето че отново бе тук. Този път бе оправдала пътуването си с годежа на Алис, който, поне според нея, обуславяше присъствието й, тъй като нейната племенница не бе достатъчно дискретна по отношение на делата си.

— Как си, лельо? — попита Алис, когато старицата влезе във всекидневната една сутрин в единадесет часа. Алис винаги се обръщаше към лейди Маклауд с „лельо“, въпреки че, както вече обясних, между двете не съществуваше такава близка роднинска връзка. По време на пребиваването на лейди Маклауд в Лондон, тези сутрешни визити бяха почти ежедневно явление. Алис никога не се извиняваше и дори се стараеше винаги да си бъде вкъщи, за да може да приеме лейди Маклауд, с изключение на случаите, когато предварително й бе обяснила, че ще отсъства. Но това не означаваше, че тези посещения й бяха приятни.

— Би ли имала нещо против да затвориш прозореца, скъпа? — попита лейди Маклауд и седна схванато на един от грозните зелени столове. Тя бе получила образованието си по време, когато фотьойлите бяха считани за греховни, както и всички удобни пози на тялото, и често се хвалеше, че въпреки напредналата си възраст, още не бе започнала да се обляга назад.

— Би ли имала нещо против да затвориш прозореца? Топло ми е и се боя, че течението ще ме простуди.

— Нима идваш пеша от улица „Кинг“? — попита Алис, правейки онова, за което бе помолена.

— Оттам идвам. Изминах целия път пеша. Файтоните тук са толкова скъпи. Не е ли странно как файтонджиите винаги казват, че изминатият път е бил малко над две мили? Не им вярвам изобщо, защото ми отнема около половин час да стигна дотук пеша, а онези мъже са безсрамни лъжци. Но как мога да го докажа?

— Наистина ми се струва, че разстоянието е твърде голямо, за да го изминаваш пеша в тази жега.

— Но какво мога да направя по въпроса, скъпа? Трябва да се отбия, защото съм дошла в Лондон само за да те видя. На връщане ще взема файтон, защото тогава ще бъде още по-горещо, а скъпата лейди Мидлотиан обеща да ми изпрати карета, с която да отида на концерта. Иска ми се да дойдеш с мен, Алис.

— И дума да не става, лельо. Да отида по този начин, в последния момент и то без покана!

— Няма да бъде без покана, Алис. Маркизата няколко пъти ми каза, че много ще се радва да те види и ме помоли да те доведа.

— Защо не ми дойде на гости, ако толкова държи да се запознае с мен?

— Скъпа моя, нямаш право да очакваш това. Никакво право. Тя дори при мен не би дошла.

— Знам, че нямам право и нито го очаквам, нито го искам. По същия начин тя няма право да предполага, че при тези обстоятелства бих отишла в нейната къща. Откажи се от тази идея, лельо. Не би могла да ме завлечеш там с каруцарски въжета!

— Мисля, че изобщо не си права, особено при сегашните си обстоятелства. Млада жена като теб, която ще се омъжва…

— Като мен… може би.

— Това са небивалици, Алис. Разбира се, че ще се омъжиш, и точно по тази причина си длъжна да използваш всички преимущества, които ти се полагат. Що се отнася до това дали лейди Мидлотиан или маркизата биха те посетили в къщата, която делиш с баща си, наистина нямаш право да го очакваш след всичко, което се случи.

— И аз не го очаквам.

— От хора като тях не се очаква да ходят на гости. Ако се замислиш, ще осъзнаеш, че няма как да го правят, при положение че са толкова заети.

— Скъпа лельо, за нищо на света не бих им се натрапила.

— Сигурна съм, че и за мен никой не може да каже, че се натрапвам на великите и богатите. Но така се случи, че някои от най-близките ми роднини, дори бих казала най-близките ми роднини, са хора от висшето общество и не ми се струва редно да обръщам гръб на собствената си плът и кръв само заради това, особено когато те са толкова отдадени на идеята да поддържаме връзка.

— Говорех единствено за себе си, лельо. При теб е различно. Познавала си ги цял живот.

— А как ще ги опознаеш, ако отказваш дори да започнеш? Ето, вчера лейди Мидлотиан изрази задоволството си от факта, че си решила да сключиш такъв порядъчен брак, а после…

— О, чувствам огромна признателност към нейно благородие за комплимента. Чудя се дали тя е считала брака си за лорд Мидлотиан за порядъчен?

Лейди Мидлотиан бе имала нещастен брак, тъй като се бе венчала за мъж с лош характер, който се бе отнасял ужасно с нея и с когото преди няколко години се бе разделила. Алис можеше да си спести този намек, говорейки за графинята с братовчедката, която бе толкова привързана към нея, но бе разгневена от прилагането на противната дума „порядъчен“ към собственото й положение. Може би част от гнева й се дължеше на подозрението, че епитетът наистина прилягаше на годежа й. Често си бе казвала, че този годеж е порядъчен и още по-често, че му липсват някои от достойнствата, които всеки годеж трябва да притежава. Не бе съвсем доволна от себе си заради това, че бе приела предложението на Джон Грей, или по-скоро бе недоволна от себе си заради това, че се бе влюбила в него и бе дала бързото си съгласие на бързото му предложение просто защото бе спечелил сърцето й. Понякога се ядосваше на себе си, тъй като му бе позволила да спечели сърцето й толкова лесно и се упрекваше за моминската си податливост. Но във всеки случай бракът щеше да бъде порядъчен. Господин Грей бе мъж с отличен характер и скромно, но стабилно състояние. Освен това бе добре образован, талантлив, от добро семейство и истински джентълмен. Никой не можеше да отрече, че бракът щеше да бъде порядъчен и баща й бе повече от доволен. По-нататък ще стане ясно защо самата госпожица Вавасор не бе докрай доволна. Междувременно това обясняваше защо комплиментът на лейди Мидлотиан я бе подразнил.

— Алис, не бъди толкова сурова — скара й се лейди Маклауд. — Каквито й нещастия да са сполетели лейди Мидлотиан, никой не може да твърди, че са били по нейна вина.

— Може, лельо, ако се е омъжила за някой просто защото е богат граф, с пълното съзнание, че е негодник.

— Самата тя е дъщеря на благородник и се омъжи за човек от същата класа. Но не искам да обсъждаме това. Спомена брака ти с добро чувство и не бива да търсиш друг смисъл в думите й. Все пак тя бе едва втора братовчедка на майка ти…

— Скъпа лельо, не предявявам претенции към нашата роднинска връзка.

— Но тя признава тези претенции и много иска да те опознае. Постара се да научи всичко за господин Грей и ми каза, че нищо не би могло да бъде по-задоволително.

— В такъв случай изпитвам огромна признателност към нея.

Лейди Маклауд бе търпелива жена и освен това имаше упорит характер. Още половин час изброяваше преимуществата, които омъжената Алис можеше да извлече от познанството си с благородните си роднини, и се опитваше да я убеди, че едва ли някога ще й се отвори по-благоприятна възможност от сегашната. В каретата на лейди Мидлотиан щеше да има място за нея, тъй като, с изключение на лейди Джейн, никоя от дъщерите й нямаше да присъства. Лейди Мидлотиан щеше да приеме това за голям комплимент, а концертът, за който ставаше дума, не беше бал или някакво обикновено тържество. Беше напълно в реда на нещата една неомъжена млада жена да отиде на подобен концерт без специална покана. Лейди Маклауд трябваше да познава доведената си племенница по-добре. Алис бе непреклонна. Беше непреклонна по принцип. Лейди Маклауд рядко бе успявала да я уговори да направи каквото и да било и трябваше да знае, че за нищо на света не би могла да я убеди да направи това.

Най-накрая изчерпаха темата и подхванаха нова. Лейди Маклауд обяви, че е дошла със специална цел в тази специална утрин, може би забравяйки, че бе направила същото изявление по отношение на концерта. Но всъщност последното твърдение беше вярно, а по другия въпрос бе казала повече, отколкото бе възнамерявала, тъй като се бе развълнувала. Цяла сутрин бе обмисляла темата, която сега бе подхванала. Бе я обсъдила доста подробно с лейди Мидлотиан, въпреки че в никакъв случай не би разкрила този факт пред Алис. От концерта и влиянието, което подкрепата на лейди Мидлотиан можеше да окаже върху бъдещото благополучие на господин Грей, тя постепенно премина на предстоящото пътуване в Швейцария, което Алис се канеше да предприеме. Вече знаеше за това пътуване, но от лейди Мидлотиан бе научила кой щеше да придружава госпожица Вавасор. Не знаеше какво бе накарало лейди Мидлотиан да се интересува от делата на човек, когото не познаваше и в чийто дом не можеше да се очаква да се отбие поради собствената си важност, но по някакъв начин маркизата бе успяла да научи самоличността на придружителите на Алис Вавасор и бе заявила на лейди Маклауд, че изобщо не ги одобрява.

— И кога заминаваш, Алис? — попита лейди Маклауд.

— В началото на юли. Ще бъде много горещо, но Кейт трябва да се прибере до средата на август.

Кейт Вавасор бе първа братовчедка на Алис.

— О! Кейт ще те придружава?

— Разбира се. Не бих могла да замина сама или само с Джордж. Именно Кейт организира пътуването.

— Разбира се, че не би могла да пътуваш сама с Джордж — съгласи се мрачно лейди Маклауд.

Джордж Вавасор беше брат на Кейт и следователно първи братовчед на Алис, точно като сестра си. Беше наследник на стария земевладелец от Вавасор Хол в Уестморланд, с когото Кейт живееше, тъй като баща им бе починал. Нямаше нищо по-логично от това Алис да отиде в Швейцария с двамата си братовчеди, но лейди Маклауд очевидно не бе на това мнение. Изглеждаше много строга, когато спомена Джордж и сякаш се подготвяше за битка.

— Така смятам и аз — отвърна Алис. — Но истината е, че той идва просто като наш придружител, тъй като двете с Кейт не искаме да играем ролята на беззащитни жени. Много мило от негова страна, имайки предвид колко е зает.

— Мислех, че не се занимава с нищо.

— Това е, защото не го познаваш, лельо.

— Да, определено не го познавам — отвърна лейди Маклауд. Не добави, че не изпитва никакво желание да опознае господин Джордж Вавасор, но това несъмнено можеше да бъде прочетено в изражението й. — А баща ти знае ли, че ще идва?

— Разбира се, че знае.

— А господин…

Лейди Маклауд се поколеба, преди да продължи, и завърши въпроса си с кратък изблик на самонадеяна смелост:

— А господин Грей знае ли, че ще идва?

Алис мълчеше в продължение на цяла минута, преди да отговори, а през това време лейди Маклауд се взираше мрачно и съсредоточено в лицето на своята племенница. Ако си мислеше, че това мълчание по някакъв начин бе продиктувано от факта, че Алис се срамуваше да отговори, значи много грешеше. Не съм сигурен, че тя наистина разбираше момичето, което си въобразяваше, че познава толкова добре, и нищо чудно да бе направила тази грешка.

— Мога съвсем простичко да отговоря, че знае — отвърна най-накрая Алис. — Вчера му писах, за да го уведомя за тази уговорка. Въпреки това ми се струва, че не бива да отговарям по този начин на въпроса, който ми зададе. Искаш да знаеш дали господин Грей би одобрил тази уговорка. Тъй като му писах едва вчера, още не съм получила неговия отговор, следователно не мога да ти отговоря. Но мога да ти кажа това: неодобрението му ще ме натъжи, но няма да ме накара да променя плановете си.

— Няма ли? Тогава трябва да ти кажа, че грешиш. Би трябвало да ги промени. Какво? Нима неодобрението на човека, за когото смяташ да се омъжиш, не може да промени плановете ти?

— Не и по този въпрос. Хайде, лельо, ако ще обсъждаме това, да го направим справедливо. При нормални обстоятелства, ако господин Грей ме бе помолил да се откажа от пътуването си по някаква причина, несъмнено щях да го направя, както бих се отказала от всяко друго маловажно начинание по молба на скъп приятел: приятел, с когото съм толкова тясно обвързана. Но ако ме бе помолил да не пътувам с братовчед си Джордж, щях да му откажа категорично и без всякакви дискусии по въпроса именно заради характера и близостта на нашата връзка.

Предполагам, че разбираш какво имам предвид, лельо?

— Струва ми се, че да. Имаш предвид, че ще откажеш да му се подчиниш точно по въпроса, по който той има право да изисква подчинението ти.

— Той няма право да изисква подчинението ми по никой въпрос — отсече Алис и леля Маклауд подскочи стреснато от силата на думите й и от тона, с който бяха изречени. Бе чувала този тон преди и може би дори бе свикнала с него. Въпреки това подскачането й бе напълно неволно.

— В момента той няма право да изисква подчинението ми по никой въпрос и особено по този — продължи Алис. — Може да ме съветва, но съм убедена, че никога не би изискал подчинението ми.

— И ако те посъветва, ти ще пренебрегнеш съвета му.

— Ако ми каже, че ще бъде по-добре да не пътувам с братовчед си Джордж, със сигурност няма да се вслушам в съвета му. Освен това ще се постарая да му демонстрирам колко съм обидена от този негов съвет, който би свидетелствал за дребнавост и подозрителност, на които не вярвам, че е способен.

Докато говореше, Алис стана от мястото си и прекоси стаята. Когато свърши, тя стоеше пред един от прозорците, обърната с гръб към леля си. В продължение на около минута двете мълчаха, а през това време лейди Маклауд трескаво разсъждаваше върху това как най-правилно да изрази ужасните думи, които, като най-близък роднина от женски пол на Алис, чувстваше, че бе задължена да изрече. Най-накрая тя успя да събере мислите и куража си и започна:

— Скъпа моя Алис, едва ли има нужда да ти казвам, че ако майка ти беше жива или ако в живота ти имаше някой, който да я замества, нямаше да се меся в делата ти.

— Ако смяташ, че греша, имаш пълното право да ми го кажеш, лельо.

— Наистина смятам, че грешиш и ако продължаваш в този дух, боя се, че ще ме принудиш да си помисля, че си покварена. Разбира се, че господин Грей не иска да пътуваш с Джордж Вавасор.

— И защо не, лельо? — попита Алис и се обърна, за да погледне леля си в очите. Гласът й бе твърд и непоколебим и погледът й не трепна, сякаш искаше да докаже, че не се страхува от онова, което старицата можеше да й каже.

— Защо не, Алис?! Едва ли искаш да ти кажа защо не.

— Искам да ми кажеш защо не. Как мога да се защитя, преди да съм чула обвинението, отправено към мен?

— В момента си сгодена за господин Грей, със съгласието и одобрението на всичките си приятели. А преди две години ти беше… беше…

— Бях какво, лельо? Ако намекваш, че преди две години съм била сгодена за братовчед си Джордж, значи грешиш. Преди три години му казах, че при определени условия бих се сгодила за него. Но условията ми не го задоволиха, а неговите не задоволиха мен, така че не бе сключен годеж. Господин Грей знае цялата история. Разказах му всичко, случило се между нас, доколкото това бе възможно.

— Скъпа Алис, истината е, че начинът на живот на Джордж Вавасор бе такъв, че един годеж с него щеше да бъде пълна лудост.

— Скъпа лельо, прости ми, но не мога да обсъждам начина на живот на Джордж Вавасор. Ако възнамерявах да стана негова съпруга, щеше да имаш пълното право да обсъждаш този въпрос, заради всичките си добрини към мен. Но нещата стоят по друг начин. Той е просто мой братовчед и тъй като аз го харесвам, а ти не го харесваш, по-добре да не говорим повече за него.

— Трябва да кажа още нещо. След случилото се между вас и в този кризисен момент в твоя живот…

— Скъпа лельо, в живота ми няма никаква криза.

— Има, Алис. Това е най-специалната криза в живота на едно момиче. Ти все още си момиче, но си обещана за съпруга на един достоен мъж, който ще очаква от теб осъществяването на семейното си щастие. Джордж Вавасор има репутацията на необуздан мъж.

— Достойният мъж и необузданият мъж трябва да разрешат този въпрос помежду си. Ако заминавах само с Джордж, тогава в думите ти щеше да има някакъв смисъл.

— Това би било чудовищно.

— Чудовищно или не, не възнамерявам да го правя. Двете с Кейт събрахме пари за тази екскурзия, за да си починем и да се забавляваме, и тъй като не искаме да пътуваме сами, Джордж обеща да придружи сестра си. Татко знае за това и дори не помисли да възрази.

Лейди Маклауд поклати глава. Не искаше да критикува господин Вавасор в присъствието на дъщеря му, но клатенето на главата целеше да покаже, че съгласието на господин Вавасор по този въпрос не струваше много.

— Мога само да повторя онова, което мисля — продължи лейди Маклауд. — Господин Грей няма да бъде доволен и ще има пълното право да бъде недоволен. Освен това съм на мнение, че неговото неодобрение би трябвало да бъде твоя основна грижа. Струва ми се, скъпа моя, че ще те помоля да накараш Джейн да ми поръча файтон, за да имам време да се приготвя за концерта.

Алис просто дръпна шнура на звънеца и повече не спомена въпроса, който досега бяха обсъждали. Когато лейди Маклауд стана да си ходи, Алис я целуна, както правеше винаги, а на излизане старата дама произнесе обичайното си прощално слово:

— Бог да те благослови, скъпа моя. Довиждане! Ще се отбия утре, ако мога.

Следователно двете не бяха скарани. Въпреки това чувстваха, че си бяха разменили думи, които най-вероятно щяха да доведат до отслабване на досегашната им близост.

След като лейди Маклауд си отиде, Алис прекара около час потънала в мисли. Мислеше за току-що проведения разговор и за двамата мъже, достойния мъж и необуздания мъж, чиито имена бяха споменати във връзка със самата нея. Джон Грей беше достоен мъж във всяко едно отношение, поне доколкото го познаваше. Каза си, че това бе така. Каза си и още нещо — че братовчед й Джордж наистина бе необуздан. Много необуздан. Въпреки това се опасявам, че в мислите си тя бе по-благоразположена към своя братовчед, отколкото към своя любим. Бе заявила на леля си, че Джон Грей не е способен на такава подозрителност, която би го накарала да се опълчи срещу плановете й за това пътуване. Беше казала това и го вярваше, но все пак продължи да размишлява върху посоката, в която биха се развили делата й, ако той постъпеше така, както очакваше лейди Маклауд. Отново и отново си казваше, че при такова стечение на обстоятелствата не би отстъпила за нищо на света. „Той е свободен да си ходи, каза си тя. Ако ми няма доверие, има пълната свобода да си тръгне.“ Почти може да бъде казано, че накрая тя започна да очаква от своя любим точно този отговор, който бе заявила, че е неспособен да даде.

Трета глава Джон Грей, достойният мъж

Отговорът на господин Грей на писмото на Алис Вавасор, изпратен веднага и приет на сутринта след посещението на лейди Маклауд, може да послужи за пример за неговото достойнство. Писмото бе изпратено от Недъркоутс, малкото му провинциално имение в Кеймбриджшир, където той прекарваше по-голяма част от времето си и където възнамеряваше да живее след брака си.

„Не давам заповеди — каза си Алис, седейки сама на масата за закуска с писмото в скута си. — Той ме попита как бих искала да бъдат уредени нещата и бях длъжна да му отговоря. Почувствах се задължена да се престоря, че ме интересува, въпреки че не ме интересува.“ Това бяха първите й мисли, когато прибра писмото в плика, след като го изчете за втори път. Тя го бе отворила бързо, сякаш за да не си остави време да си помисли, че се страхува от онова, което можеше да пише вътре, а мнението на леля й, че писмото ще съдържа възражение, все още бе отеквало в мислите й. Веднага бе разкъсала плика и очите й бяха препуснали по редовете с главоломна скорост. След като бе разбрала какво е мнението на автора за придружителя, който бе избрала за пътуването си, тя бе дочела писмото бавно и внимателно. „Не, не давам заповеди“ — повтори Алис на себе си, сякаш по този начин можеше да се освободи от вината, свързана с възможните бъдещи обвинения, които можеха да бъдат отправени към нея при определени обстоятелства. Обстоятелства, които в момента обмисляше.

След това анализира писмото абзац по абзац, четейки го отзад напред и пиейки чая си, докато разсъждаваше. Не, тя нямаше нито дом, нито къща. Нямаше и съпруг — все още не. Той говореше за годежа им сякаш бяха обручени постарому. Сякаш вече бяха женени. Подобни старомодни годежи вече не съществуваха. И двамата все още имаха свободата, поне до известна степен, да се измъкнат от този годеж. Ако той дойдеше при нея и заявеше, че бъдещият им брак няма как да го направи щастлив, нима тя нямаше да го освободи от това задължение, без да го упреква? Нима нямаше да сметне това за много по-почтено, отколкото ако останеше верен на брачен съюз, който му бе неприятен? Разбира се, че щеше да прецени така и да го оправдае и нямаше ли право да очаква подобно оправдаване, ако тя решеше да се откаже от задължението си? Впоследствие Алис стигна до заключението, че води този спор със себе си, просто за да спори, може би подтикната от неговата позиция, че вече бяха женени и неговата къща беше и нейна. Нямаше намерение да използва тази възможност, въпреки че разполагаше с нея. Нямаше желание да изневерява на обета, който бе дала. Или поне мислеше, че няма такова желание. Обичаше го много и му се възхищаваше още повече. Той беше благороден, щедър, умен и мил. Толкова мил, че почти бе съвършен. Всъщност, доколкото знаеше, той наистина бе съвършен. Как й се искаше да има някакви недостатъци! Как й се искаше! Как й се искаше! Как можеше тя, която бе изтъкана от несъвършенства, да се надява да направи този съвършен мъж щастлив? Но не можеше да има и капка съмнение относно нейния дълг. Обичаше го и това бе всичко. Беше му казала, че го обича и бе приела неговата реципрочна обич, така че нищо друго, освен промяна в тази любов, не можеше да извини едно прекъсване на връзката помежду им от нейна страна. Наистина го обичаше и обичаше само него.

Но някога бе обичала братовчед си. Да, това наистина бе така. Вече не го отричаше в мислите си. Бе го обичала с цялото си сърце и в момента я измъчваше чувството, че онази любов я бе радвала повече от тази, която бе разцъфнала впоследствие. Беше си казала, че това се дължи на младостта й и че любовта на двайсет е по-сладка от всяка следваща. В този по-раншен блян бе имало нещо като екстаз, който няма как да бъде повторен и всъщност няма как да съществува, освен насън. Сега тя бе пораснала и може би поумняла и любовта означаваше сътрудничество, в което всеки партньор трябваше да бъде откровен е другия, да желае и да се стреми към добруването му, осигурявайки по този начин общото им благополучие. Тогава, през онези невинни момински дни, любовта бе означавала пълно себеотрицание. Едното беше земно и следователно възможно. Другото беше слънчев лъч от рая и следователно невъзможно, освен насън.

И тя бе грешала при първото си влюбване. Признаваше това без никакви колебания. Мъжът, когото бе боготворила, се бе оказал глинен идол и тя знаеше, че правилно се бе отрекла от това идолопоклонничество. Той не само й бе изневерявал, но я бе лъгал в опитите си да извини своята изневяра, което бе дори по-лошо. Не само й бе давал празни обещания, но го бе правил е ясното съзнание, че обещанията му са празни. Освен това се бе държал себично. Равнодушно и себично. Бе поставил собствените си долни страсти над нейната висша любов. Тя бе осъзнала това и се бе разделила с него, като се бе заклела пред себе си, че никакво разкаяние от негова страна не би могло отново да ги събере. Бе му простила като мъж, но не и като любим, и го бе приветствала обратно в живота си като свой братовчед и като брат на най-добрата си приятелка. Отново бе започнала да се тревожи за кариерата му. Не криеше този интерес, а открито демонстрираше безпокойството си. Знаеше, че той бе умен, амбициозен и дързък и продължаваше да вярва, въпреки собствения си горчив опит, че има добро сърце. Опасявам се, че докато си казваше, че наистина обича мъжа, на когото се бе врекла във вярност, тя като че ли изпитваше по-топли чувства към другия, от когото се бе отрекла.

— Защо се преструва, че няма да бъде щастлив в Лондон? — попита тя, връщайки се на писмото. — Защо се преструва, че ненавижда мястото, което повечето мъже смятат за най-подходящо за осъществяване на мечтите си? Ако бях мъж, нищо на света не би могло да ме убеди да заживея другаде. Не е ли странно колко сме различни във всяко едно отношение? Колкото и ярко да блести, той все ще намери как да скрие светлината си в някой тунел!

И най-накрая тя се върна към онзи въпрос, който я бе глождил, преди да отвори писмото от своя любим. Помните колко уверено бе заявила, че господин Грей не би стигнал дотам, че да има нещо против тя да пътува с братовчед си. Но той бе продължил. Бе писал по темата с приятно чувство за хумор, като един истински джентълмен, предпочитайки да не загатва за минали събития в живота на жената, която обичаше. И се бе въздържал от това да напише нещо, което би могло да бъде възприето като разрешение от негова страна. Когато Алис му бе писала за този план, в думите й бе имало нещо, издаващо колебанието й. Беше се постарала да се изкаже по начин, който бе ясен и прозаичен, сякаш мислите й не потрепваха възбудено, докато пишеше. Но се бе провалила и знаеше това. Беше се провалила и той бе разчел нейните усилия и нейния провал. Алис бе напълно наясно с това, защото го чувстваше дълбоко в сърцето си. Знаеше, че той бе благороден мъж и джентълмен до последната си капка кръв. Но въпреки това… въпреки това… тя почти съжаляваше, че не й бе написал онова, което лейди Маклауд бе очаквала.

През следващата седмица лейди Маклауд се отбиваше почти ежедневно в къщата на улица „Кралица Ан“, но двете с госпожица Вавасор не говориха повече за пътуването до Швейцария и не бе зададен нито един въпрос за мнението на господин Грей относно това пътуване. Разбира се, възрастната дама откри, че нямаше кавга. Отсъстваше дори възможността за спречкване, въпреки нейната убеденост в противното, така че тя бе принудена да се задоволи с това. Повече не се опита да заведе Алис при лейди Мидлотиан. Всъщност обичайните им теми за разговор бяха напълно изоставени и визитите на лейди Маклауд, въпреки че продължиха да бъдат чести, започнаха да стават все по-кратки. Тя не смееше да споменава господин Грей и понеже не го правеше, считаше себе си за донякъде онеправдана. Така че беше мълчалива, сдържана и капризна. Скоро дойде последният ден от лондонското й пребиваване и финалната й визита в дома на племенницата й.

— Трябваше да дойда, защото това е последният ми ден — рече лейди Маклауд — но съм толкова заета и имам толкова много неща за вършене, че едва успях.

— Много мило от твоя страна — отвърна Алис и стисна нежно ръката на леля си.

— Задържах файтона, така че мога да остана само двайсет и пет минути. Внимателно отбелязах часа, но съм сигурна, че кочияшът после ще се закълне, че са минали трийсет.

— Когато се върнеш в Челтнъм, няма повече да се разправяш с файтони, лельо.

— Кабриолетите са още по-ужасни, скъпа. Наистина смятам, че са такива. Плащам сметката си всеки месец, но винаги ми вписват един кабриолет, който не съм ползвала. Това е обичайна практика и всички мъже го правят.

— Предполагам, че е трудно да бъдат намерени почтени мъже, където и да било.

— Или почтени жени. Госпожа Грийн заяви, че иска да ме таксува за още една седмица, защото съм я предупредила за заминаването си чак във вторник сутринта. Представяш ли си? Няма да й платя, разбира се! Може да спре багажа ми, ако смее. Но това е за последен път — последното ми идване в Лондон, скъпа.

— О, лельо, не казвай това!

— Казвам го, скъпа моя. Не виждам причина старица като мен да пътува до Лондон всяка година, само защото така е прието.

— За да видиш приятелите си, разбира се. Възрастта няма значение, когато човек има твоето здраве.

— Само ако знаеше как страдам от лумбаго… но трябва да призная, че пътуването до Лондон винаги ми носи известно облекчение. Но що се отнася до приятелите… Е, предполагам, че човек няма право да се оплаква, когато достигне моята възраст, но ми се струва, че онези, които обичам най-много, по-скоро биха предпочели да не ме виждат.

— Мен ли имаш предвид, лельо?

— Не, скъпа моя, нямам предвид теб. Разбира се, животът ми щеше да бъде много по-различен, ако бе склонила да останеш при мен, докато се омъжиш. Но нямам предвид теб. Не съм сигурна, че имах предвид конкретен човек. Не трябва да обръщаш внимание на думите на старица като мен.

— Просто ти е тъжно, защото си заминаваш.

— Не е така. Не знам защо останах тази последна седмица. Казах на лейди Мидлотиан, че смятам да си замина още на двайсети. Тя знае, че не го направих, но въпреки това нито веднъж не ме покани. Сигурна съм, че всяка вечер са излизали, но поне можеше да ме покани на обяд. Толкова е самотно да се храниш сам в лондонската си квартира.

— Но никога не би дошла да обядваш с мен.

— Не, скъпа, не бих. Но няма да говорим за това. Искам да ти кажа още едно нещо. Да видим. Остават ми още шест минути. Вече реших никога повече да не идвам в Лондон… освен за едно нещо.

— И какво е то, лельо? — попита Алис, въпреки че чудесно знаеше отговора.

— Ще дойда за твоята сватба, скъпа моя. Надявам се, че няма да ме караш да чакам дълго.

— О, нищо не мога да ти обещая. По този въпрос още не се знае.

— И защо не се знае? Винаги съм смятала, че когато едно момиче е сгодено, колкото по-скоро се омъжи, толкова по-добре. Само джентълменът може да има причини да отлага.

— Те често го правят, както знаеш.

— Но, Алис, нима намекваш, че господин Грей отлага сватбата ви?

Алис дълго мълчеше, а на лицето на лейди Маклауд се изписа нещо, което наподобяваше ужас. Нима имаше някакъв проблем с господин Грей, за който тя не знаеше? Алис, която за секунда-две си позволи известна игривост, бе твърде почтена, за да допусне това впечатление да се задържи.

— Не, лельо — отвърна тя. — Господин Грей не отлага сватбата. От мен зависи кога ще бъде насрочена тя.

— И защо не я насрочиш?

— Но това е нещо толкова сериозно! И все пак аз… аз приех предложението му едва преди четири месеца. Не смятам, че можем да говорим за отлагане.

— Но би могла да я насрочиш още сега, ако той е съгласен.

— Може би ще го направя… някой ден, лельо. Трябва да си помисля и не бива да ме пришпорваш.

— Но имаш нужда от някой, който да те съветва, Алис.

— Ох, точно за това говоря! Хората смятат, че на този свят няма нищо по-лошо от момиче, което получава каквото иска. Отначало момичето няма право да си хареса някого, а когато най-накрая си хареса, трябва да се омъжи за него в мига, в който бъде помолена. В момента получавам твърде малко от онова, което искам, а след като се омъжа, няма да получавам нищо. Така че защо се учудваш, че не бързам да се омъжа?

— Не те карам да бързаш, мила моя. Но, Боже мой! Тук съм от цели двайсет и осем минути! Онзи ужасен мъж ще ме таксува за един час! Довиждане и Бог да те благослови! Не забравяй да ми пишеш.

И лейди Маклауд изхвърча от стаята, бидейки по-загрижена за това да си спести шест пенса, отколкото за каквото и да било друго.

Джон Грей пристигна в Лондон два дни по-късно, отколкото бе възнамерявал. Спокойно бихме могли да заключим, че Алис бе използвала дипломатическите си умения, за да предотврати срещата между лейди Маклауд и своя любим. И двамата нямаха търпение да зачекнат темата с насрочването на сватбата и Алис до голяма степен не споделяше мнението им по въпроса. Ако лейди Маклауд и Джон Грей бяха обединили усилията си, тя най-вероятно нямаше да може да устои на общия им натиск. Бе решила в никакъв случай да не определя датата на сватбата преди завръщането си от Швейцария и по тази причина бе счела за мъдро да задържи господин Грей в провинцията до заминаването на лейди Маклауд, въпреки че така съкрати неговото пребиваване в столицата до четири дни. По време на това посещение господин Вавасор направи нещо паметно. Той вечеря вкъщи, за да приветства своя бъдещ зет е добре дошъл. Не само че вечеря вкъщи, но и покани, или по-скоро позволи на Алис да покани Джордж и Кейт Вавасор на това вечерно парти.

— Каква добра поличба за бъдещата ви женитба! — отбеляза Кейт е типичната си саркастична усмивка. — Чичо Джон вечеря вкъщи и господин Грей се присъединява към веселбата. Предполагам, че скоро всички ще се променим и двамата с Джордж ще заживеем в малка къщурка в провинцията.

— Кейт — отвърна гневно Алис, — ти си най-несправедливият човек, когото някога съм познавала. Бих ти простила задевките, колкото и да са груби, стига да бяха справедливи.

— И към кого съм несправедлива в конкретната ситуация? Към баща ти?

— Забележката ти не бе отправена към него.

— Към теб?

— Не се тревожа за себе си. Знаеш това много добре.

— Тогава сигурно съм била несправедлива към господин Грей.

— Да. Именно господин Грей беше обектът на твоята атака. Щом аз мога да му простя това, че не се интересува от светския живот, ти също би могла да го направиш.

— Разбира се. Но точно това е нещото, което ти не можеш да направиш, скъпа моя. Не си му простила. Ако му беше простила, нямаше да се засегнеш от моята забележка. И ако сега решиш да ми заръчаш в бъдеще да си затварям устата, ще го направя. Но когато споделяш с мен всичките си мисли по някаква тема, не можеш да очакваш, че аз няма да споделя моите в замяна. Не съм придирчива и ако си готова за малко лицемерие, благоразумно и полезно лицемерие, няма да те разочаровам. Може и да не съм толкова непочтена, колкото си мислиш, но и не съм венчана за истината и бих могла да изрека няколко лъжи, ако желаеш. Просто искам всичко помежду ни да е ясно.

— Знаеш, че не искам никакви лъжи, Кейт.

— Зная, че ми е много трудно да разбера какво искаш. Зная, че от няколко години се опитвам да открия какво искаш и се кълна, че повечето ми опити са неуспешни. Предполагам, че искаш да се омъжиш за господин Грей, но в никакъв случай не съм сигурна. Предполагам, че последното нещо, което би искала, е да се омъжиш за Джордж?

— Съвсем последното. За това поне си права.

— Алис! Кълна се, че понякога се държиш наистина ужасно с мен. Караш ме да се чудя дали повече те мразя или обичам. Знаейки за чувствата ми към Джордж, не мога да разбера как можеш да говориш за него с такова презрение в мое присъствие!

След тези думи Кейт Вавасор изхвърча от стаята и се затвори в спалнята си. Алис я откри там обляна в сълзи и се почувства задължена да й се извини, въпреки че не й дължеше извинение. Кейт бе запозната с обстоятелствата около старата й връзка с брат й. Бе обявила категоричното си съгласие с правилността на онова, което Алис бе сторила. Бе признала, че поведението на брат й Джордж бе направило брака им невъзможен. Следователно вината за споменаването на този брак бе нейна. И това в никакъв случай не бе първото й подобно провинение. До момента, в който Алис се бе сгодила за господин Грей, тя бе говорила за Джордж само като за братовчед на своята приятелка, но сега постоянно правеше намеци за тяхното общо минало, което и тримата трябваше да се опитат да забравят. При тези обстоятелства нима лейди Маклауд не беше права за това, че Джордж Вавасор не е трябвало да бъде канен да ги придружава в Швейцария?

Скромното вечерно парти премина в спокойна атмосфера и ако то бе единственото доказателство за лондонската разпуснатост на господин Грей, значи обвинението към него е било съвсем несправедливо. Двамата млади мъже не се бяха срещали преди и Вавасор се бе отправил към къщата на чичо си с нагласата не само да не хареса, но и да намрази своя наследник в сърцето на Алис. Но в това отношение той бе или разочарован, или удовлетворен.

— Не се свени да изразява мнението си — каза той на Кейт на път за вкъщи.

— О, да, има дар слово.

— И не говори като позьор, както очаквах. Освен това е необикновено красив.

— Мислех, че мъжете никога не забелязват това в други мъже. Аз никога не го забелязвам в тях.

— Аз го забелязвам във всяка жива твар — мъже, жени, коне, кучета и дори прасета. Обичам да съзерцавам красиви неща. Мисля, че това е типично за всички грозни хора.

— Нима си изпаднал в захлас по Джон Грей?

— Не съм. Рядко изпадам в захлас по каквото и да било. Но той говори така, както всеки мъж трябва да говори. Как само обори чичо Джон за онези актьори! А ако има нещо, е, което чичо да е запознат, то това е театралната сцена отпреди двайсет години.

Повече не говориха за Джон Грей, но Кейт познаваше брат си достатъчно добре, за да знае, че тези похвали не означаваха много. Понякога Джордж Вавасор говореше от сърце и правеше това по-често пред сестра си, отколкото пред други хора, но думите му обикновено идваха от главата.

В деня след скромната вечеря на улица „Кралица Ан“ Джон Грей се отби, за да се сбогува със своята годеница. И тя несъмнено бе това, въпреки онези несъстоятелни аргументи, които бе използвала, за да убеди самата себе си, че все още можеше да се освободи, ако желаеше. Независимо от факта, че почти не се бе отделял от Алис през последните три дни, господин Грей още не я бе питал за датата на тяхната сватба. Бе прекарал дълги часове насаме с нея в онази грозна зелена дневна, но дори не бе подхванал темата. Бе й разказал много за Швейцария, която познаваше добре, но тя още не бе виждала. Бе й говорил за своята градина и за родната си къща, която Алис бе посетила веднъж с баща си, по време на една визита в Кеймбридж. И бяха обсъдили много други въпроси, които нямаха пряко отношение нито към неговите, нито към нейните дела, тъй като господин Грей умееше да си служи с думите по начин, който бе приятен за неговите слушатели. Но преди това последно сбогуване той дори не бе споменал въпроса, който толкова го вълнуваше.

— И така, скъпа Алис — рече той в последния възможен момент, — какво ще кажеш по темата за домашните дела?

— Нека първо изчерпаме темата за чуждестранните.

— Нима вече не я изчерпахме?

— Да сме я изчерпали! Дори не сме я започнали.

— Не, ти не си я започнала. Но вече обсъдихме темата. Има ли някаква причина да не искаш да насрочиш сватбата?

— Не, няма конкретна причина.

— Тогава защо да не я насрочим? Нима се страхуваш да заживееш с мен като моя съпруга?

— Не.

— Не мога да си представя, че се разкайваш за добрината си към мен.

— Не, не се разкайвам. И защо я наричаш моя добрина? Обичам те твърде много за това.

— Мила моя! — възкликна той и обви ръка около кръста й, както бяха застанали до празното огнище. — Ако ме обичаш…

— Наистина те обичам.

— Тогава защо не искаш да заживееш с мен?

— Искам го. Поне мисля, че го искам.

— Но, Алис, трябва да си го искала с цялото си сърце, когато се съгласи да станеш моя жена.

— Човек може да иска нещо с цялото си сърце, но да не желае да се случи веднага.

— Веднага! Хайде стига. Не съм бил нетърпелив с теб. Още е юни. Защо не кажеш средата на септември? Така ще можем да прекараме няколко топли дни заедно на брега на езерото. Това такава голяма молба ли е?

— Не е никаква молба.

— Точно това е, любов моя. Изпълни я и се кълна, че ще си осъществила най-съкровеното ми желание.

Алис мълчеше, тъй като имаше неща за казване, но не знаеше как да ги изрази. Сега, когато бе с него, тя не можеше да изрече нещата, които си бе наумила да му каже. Не можеше да се осмели да му намекне, че той вижда живота съвсем различно от нея и че двамата няма как да бъдат щастливи заедно, освен ако всеки не се опита да се спогоди с другия. Никой не беше по-любезен от Джон Грей, както на думи, така и на дела, и никой не беше по-галантен в отношението си към жените, но той винаги говореше и се държеше така, сякаш неговият начин на живот трябва да бъде безпрекословно и безропотно възприет от жена му. Когато двама души сключват съюз, не трябва ли всеки да отстъпи нещо и да получи друго в замяна? Точно това бе възнамерявала да му каже, но сега, когато бяха заедно, не можеше.

— Джон — рече Алис най-накрая, — не ме притискай по този въпрос, докато не се върна.

— Но тогава ще кажеш, че времето не е достатъчно. И ще бъдеш права.

— Не мога да ти отговоря сега. Наистина не мога. Не мога да ти дам категоричен отговор. Въпросът е прекалено важен.

— А някога ще бъде ли по-малко важен, скъпа моя?

— Никога, надявам се.

Той не я притисна повече по този въпрос, а вместо това я целуна и се сбогува с нея.

Четвърта глава Джордж Вавасор, необузданият мъж

Несъмнено разбирате, че Джордж Вавасор не бродеше из гората небръснат и не носеше кожена препаска и сандали вместо палто и панталони като Робинзон Крузо. Неговата необузданост беше от различен вид. Всъщност не съм сигурен, че наистина беше необуздан, въпреки че лейди Маклауд го бе нарекла така и Алис се бе съгласила с това нейно определение.

Джордж Вавасор живееше в Лондон от двайсетгодишен и сега, по времето, когато започва моята история, беше година или две над трийсетте. Беше и винаги е бил наследник на дядовото си имане, но това имане не беше голямо и когато Джордж за пръв бе дошъл в Лондон, баща му още не бе прехвърлил четирийсетте, е точно толкова живот пред себе си, колкото имаше неговият син сега. По тази причина той бе имал нужда от професия и бе започнал работа, по пример на чичо си Джон, в офиса на един свързан с парламента агент на недвижимо имущество. Впоследствие бе влязъл в остри пререкания с този агент, но не преди да демонстрира таланта си и да стане толкова полезен за фирмата, че пред него да се открият отлични възможности за доходоносно партньорство. Джордж Вавасор имаше много недостатъци, но пълното бездействие не бе един от тях. Понякога отлагаше работата си за сметка на удоволствието. Понякога беше в Нюмаркет10, когато трябваше да бъде в Уайтхол. Но нямаше навика да е в леглото, когато трябваше да е зад бюрото си, а когато беше там, той не си играеше с линийката си, не чоплеше зъбите си и не режеше ноктите си. Като цяло приятелите му бяха доволни от първите му пет години в Лондон, въпреки че неведнъж му се бе налагало да взима заеми от тях. Но той винаги ги връщаше и всичко се развиваше по план, поне до деня, в който не събори агента на земята с удар между очите, слагайки край на обещаващата си кариера.

Самият Джордж Вавасор имаше навик да казва, че чудесно е знаел какво прави, че просто е трябвало да повали на земята бъдещия си партньор във фирмата и че не съжалява за нищо. Във всеки случай това негово деяние получи одобрението на много високопоставени мъже, или по-скоро достатъчно високопоставени, за да може Джордж бързо да си намери нова работа и едва шест седмици след напускането му той вече бе станал партньор в реномирана винарска къща. Една пралеля току-що му бе завещала две хиляди лири и това несъмнено му бе помогнало да спечели симпатиите на търговците на вино.

Вавасор остана на тази работа пет години и всичките му приятели предполагаха, че се справя много добре. Истината е, че не се справяше зле, но и не се справяше толкова добре, че да е доволен от себе си. Имаше амбицията да превърне винарската къща, за която работеше, в най-голямата търговска фирма в Лондон, но дръзките му дългосрочни планове изплашиха партньорите му. Самият той по-късно заяви, че е щял да ги превърне в принцове на винарския пазар, ако бяха повярвали в него. Но те имаха повече благоразумие, или по-малко кураж от него, и отказаха да го послушат. След края на петата си година Вавасор напусна винарската къща, но без този път да е събарял някой на земята и с доста прилична сума в джоба.

Последните две от тези пет години несъмнено бяха най-щастливите в живота му, защото ги прекара в усърдна работа, като истински мъж, отказвайки се от всяко удоволствие, което отнемаше от времето му. Отрече се и от всички удоволствия, които бяха опасни заради това, че струваха прекалено много пари. Не залагаше на коне, не играеше билярд и говореше за Кремърн11 като за нещо детинско, от което се бе отказал, тъй като вече не бе дете. През този период беше любовната му афера с братовчедка му и трябва да приемем, че в един момент дори бе възнамерявал да се установи като семеен мъж. Но се държа ужасно с Алис и тя развали годежа.

Освен това през този период се скара с дядо си. Поиска да заеме пари срещу имението Вавасор, а тъй като редът на унаследяване не беше установен, можеше да направи това само след съгласието на дядо си. Старият джентълмен не искаше и да чуе за това и дори не изслуша предложението. Напразно Джордж се опитваше да го накара да разбере, че винарският бизнес върви много добре, че не дължи пари никому, че всичко около него процъфтява и че може да постигне още по-големи успехи с помощта на няколко хиляди лири, заети със скромна лихва. Старият Вавасор побесня. Никакви документи или уверения не можеха да разсеят убеждението му, че неговият внук и всички останали търговци на вино са разорени прахосници. Само един разорен мъж би се опитал да заеме пари срещу семейния си имот! Двамата се скараха жестоко и оттогава не си говореха.

— Ще наследи имота — рече старият джентълмен на сина си Джон. — Не мисля, че имам право да му го отнемам. Той винаги е бил и винаги ще остане в ръцете на наследник. Но ще направя така, че да не може да отсече и едно дърво от него!

Джон Вавасор може би си мислеше, че старото правило за наследяване само от първородния син можеше при тези обстоятелства да бъде нарушено в негова полза, поне в този случай. Но не каза това. Нямаше да го каже и ако смяташе, че имаше някакъв шанс за успех. Той не беше мъж, от когото можеха да се очакват благородни дела, но и не беше такъв, който би прибягнал до подлости.

След това Джордж Вавасор стана стоков брокер и в момента работеше именно това. През първите дванайсет месеца след като напусна винарската къща и се раздели с Алис, той рязко пропадна в очите на хората. Живееше в открито незачитане на благоприличието. Харчеше страшно много пари, а не изкарваше никакви и всичките му приятели решиха, че скоро ще се разори. Леля Маклауд съдеше именно по този период от живота му, когато го нарече мъж, който никога не прави нищо. Но изведнъж той се върна на работа и онези, които твърдяха, че го познават, обявиха, че в никакъв случай не е беден. Всеки ден ходеше до ситито12 и постепенно успя да си спечели репутацията на проницателен мъж, който знае какво иска и който, въпреки че не бе особено деликатен в бизнес делата си, беше сравнително точен в паричните си взаимоотношения. Всъщност финансовото му състояние беше съвсем прилично.

И през този период той се кандидатира за парламента с надеждата да представлява столичния район Челси от името на крайните радикали. Вярно е, че се провали и изхарчи значителна сума за предизборната си кампания, а Джон Вавасор често получаваше следния въпрос от членовете на своя клуб:

— Откъде взима пари този твой племенник?

— Кълна се, че нямам представа — отговаряше той. — Не ги взима от мен и съм убеден, че не ги взима от баща ми.

Но Джордж Вавасор, въпреки провала си в Челси, не харчеше парите си на вятъра. Предизборната кампания му спечели допълнителна слава и хора идваха при него, за да говорят с мъж, който би могъл да постигне нещо значимо. Беше стоков брокер и безкомпромисен радикал, но в същото време бе наследник на прекрасен имот, предаван от баща на син от четиристотин години! Имаше нещо пленително в неговата житейска история и приключения, особено, при положение че малко преди изборите се бе сгодил за богата наследница, която бе починала месец преди сватбата. Бе починала без завещание, така че всичките й пари бяха отишли в далечни братовчеди.

Джордж Вавасор понесе това голямо разочарование като мъж и именно в този тежък момент успя окончателно да се помири с братовчедка си. Бяха разговаряли и преди, разбира се, а Алис, по предложение на братовчедка си Кейт, дори го бе запознала с баща си. Но отначало не бе имало възобновяване на приятелството им. Алис бе изразила сърдечното си одобрение на брака му с наследницата, госпожица Грант, казвайки на Кейт, че този годеж можеше да се окаже нещото, което окончателно да го изправи на крака. Бе останала доволна и от енергичния начин, по който се бе сражавал по време на кампанията.

— Беше великолепен, нали? — рече Кейт с очи, влажни от сълзи.

— Би се много храбро — съгласи се Алис.

— Всеки, който знае цялата история, би казал така. Не успяха да накарат друг да се кандидатира, освен онзи господин Травърс, а дори той щеше да откаже, ако не бяха покрили всичките му разходи.

— Надявам се, че Джордж не се е охарчил много — добави Алис.

— Изхарчи почти всичко. Но какво значение има това? Парите не означават нищо за нещо, въпреки че умее да ги използва. И аз имах своя малък принос. На следващите избори ще му дам всичко, което имам, дори и да се наложи на следващия ден да започна работа като камериерка.

Сигурно в Джордж Вавасор имаше нещо възвишено, щом успяваше да предизвика такова възхищение у момиче като сестра му Кейт.

В началото на сегашната пролет, преди да бъдат уточнени детайлите от пътуването до Швейцария, Джордж Вавасор проведе разговор с Алис за планираната си сватба, осуетена поради смъртта на булката. Една вечер седеше с братовчедка си във всекидневната на улица „Кралица Ан“ и чакаше Кейт, която трябваше да мине оттам на път за някакво вечерно парти. Чудно дали Кейт бе получила намек от брат си да закъснее. Във всеки случай двамата бяха насаме цял час, през който обсъждаха единствено него. Той я поздрави за годежа й с господин Грей, за който току-що бе научил, след което й разказа за собствената си провалена женитба.

— Дълго скърбях за нея — каза той.

— Сигурна съм в това, Джордж.

— Да, така беше. Скърбях за нея. Разбира се, хората веднага решиха, че скърбя за парите й. Но истината е, че както по отношение на нея, така и по отношение на парите й, за мен е по-добре, че така и не се оженихме.

— Нима имаш предвид, дори ако не бе умряла?

— Да, дори ако не бе умряла.

— И защо? Ако си я харесвал, не виждам как парите й биха могли да бъдат недостатък.

— Не и ако я бях харесвал.

— Не си я харесвал?

— Не.

— О, Джордж!

— Не я обичах така, както един мъж трябва да обича жена си, ако това имаш предвид. Що се отнася до това дали я харесвах, да, харесвах я. Харесвах я много.

— Но дали щеше да я заобичаш?

— Не знам. Винаги ми е било трудно да обичам. Може би щях вместо това да я намразя.

— В такъв случай както за теб, така и за нея е по-добре, че вече не е сред нас.

— По-добре е. Сигурен съм. Но въпреки това скърбя. И всеки път, когато се сетя за нея, се чувствам виновен за смъртта й.

— Но тя не е подозирала, че не си я обичал?

— О, не. Тя нямаше навика да разсъждава върху тези неща. Просто ги взимаше за даденост. Горкото момиче! Сега почива в мир, а парите й отидоха при хората, при които трябваше да отидат — нейните роднини.

— Да. При положение че не си я обичал, парите й щяха да бъдат огромен товар за теб.

— Нямаше да ги взема. Поне се надявам, че нямаше да ги взема. Парите са голямо изкушение, особено за беден мъж като мен. Добре, че съдебното решение не бе в моя полза.

— Но ти вече не си толкова беден, нали, Джордж? Мислех, че бизнесът ти върви добре.

— Така е и нямам право да се оплаквам. Но човек не може да не е беден, когато постоянно върши глупости. Бях спестил три или четири хиляди лири, но изхарчих всичко до последния шилинг за предизборната си кампания. Ако някой ден ми се отвори нова такава възможност, кой знае дали ще имам средствата да я използвам. Но ако имам, несъмнено ще ги изхарча до последния шилинг, а ако нямам, ще задлъжнея на всеки, който може да ми заеме сто лири.

— Надявам се, че най-накрая ще постигнеш успех.

— Сигурен съм, че ще постигна. Но междувременно не мога да отричам, че заниманията ми са безразсъдни. Никоя жена не бива да обвързва съдбата си с моята, освен ако няма Смелостта да бъде точно толкова безразсъдна, колкото съм аз. Нали знаеш какво е да хвърляш чоп за шилинги?

— Да, струва ми се.

— Аз хвърлям чоп всеки ден за всеки шилинг, който имам.

— Нима имаш предвид, че… играеш комар?

— Не. Напълно се отказах от това. Едно време играех комар, но вече не го правя и никога няма да се върна към този порок. Имам предвид, че във всеки един момент съм готов да рискувам всичко, за да придобия всяко нещо, което може да ми бъде от полза. Винаги съм готов да заложа всичко, независимо от шанса за успех. Това имах предвид, когато казах, че всеки ден хвърлям чоп за всеки шилинг, който имам.

Алис не го разбра напълно и може би той не искаше да бъде разбран. Може би целта му бе да замае въображението й. Тя не го разбра, но се опасявам, че се възхити от дързостта, която си приписваше. И не само си я приписваше, защото я бе демонстрирал на последните избори.

Говорейки със сестра си, той се бе определил за грозен. Жените едва ли щяха да го нарекат грозен, ако едната страна на лицето му не беше белязана от ужасяваща рана, която при зарастването си бе оставила тъмна вдлъбната резка, продължаваща от лявото му око чак до долната му челюст. Черната клисура, пресичаща бузата му, несъмнено беше грозна. В някои моменти, когато беше ядосан или разочарован, тя бе направо противна. Тогава лицето му се изкривяваше по начин, който караше резката да се удължава, разкривайки целия си ужас и превръщайки лицето му в един голям белег.

— Погледна ме като самия дявол и белегът му се отвори като грозна рана! — възкликна старият джентълмен, описвайки на сина си своя разговор с Джордж, по време на който той се бе опитал да го принуди да приеме неговата гледна точка по въпроса с ипотеката.

Но в други отношения лицето на Джордж не беше грозно и за много жени дори бе красиво. Черната му коса беше разделена на път по средата. Челото му беше ниско, но широко. Очите му бяха тъмни и ярки, а веждите много плътни и съвършено черни. В онези мигове на ярост лицето му не беше само белег, а по-скоро само вежди и очи. Имаше гъсти черни мустаци, които покриваха устата му, но не си бе пуснал бакенбарди. Хората казваха, че се гордее твърде много с раната си, за да я закрива. Но истината бе, че бакенбардите му не бяха достатъчно плътни и затова предпочиташе да не ги пуска.

Историята на тази рана трябва да бъде разказана. Получи я като юноша, още преди да дойде в Лондон. Тогава живееше в къщата на баща си в провинцията. В този случай баща му го нямаше и Джордж и сестра му бяха сами в къщата с прислужниците. Сестра му държеше кутия със скъпоценности в стаята си. Преувеличени слухове за тяхната стойност бяха достигнали до ушите на неколцина предприемчиви крадци, които веднага си бяха съставили план за това как да ги придобият. Малко момче, предварително скрито в къщата, бе отворило един прозорец и точно в полунощ едър мъж, събут по чорапи, бе успял да се прокрадне до втория етаж и вече посягаше към вратата на Кейт Вавасор, когато бе нападнат в тъмното от невъоръжения и облечен само по пижама Джордж Вавасор. Минаха два часа, преди ужасените жени да успеят да доведат мъже в къщата. Лицето на Джордж бе разпорено от окото до долната челюст с длето или някакъв друг инструмент за влизане с взлом. Но самият взломаджия беше мъртъв. Джордж бе измъкнал инструмента от ръцете му и бе забил парчето стомана в гърлото му. Малкото момче бе избягало, отнасяйки със себе си два шилинга и три пенса, които Кейт бе оставила на лавицата над камината във всекидневната.

Джордж Вавасор бе доста нисък, но добре сложен, с малки ръце и крака, но широк в гърдите и силен в ставите. Беше изкусен и неуморен ездач и мъжете, които го познаваха добре, твърдяха, че може да се дуелира с шпага и да стреля с пистолет, което малцина умееха в тези мирни времена. След създаването на Доброволческия отряд13, той бе станал капитан и бе спечелил няколко награди за стрелба с пушка в Уимбълдън.

Такъв бе животът на Джордж Вавасор, такъв бе неговият характер и такъв бе неговият външен вид. Винаги бе живял сам в Лондон и продължаваше да живее по този начин, въпреки че в момента прекарваше доста време в компанията на сестра си, дошла в града с една своя леля, която също носеше името Вавасор и с която читателят, ако прояви малко търпение, ще се запознае по-късно. Надявам се, че читателят ще прояви търпение, защото от всички представители на рода Вавасор госпожа Гринаул несъмнено бе най-интересният. Но истинският дом на Кейт Вавасор беше къщата на дядо й в Уестморланд.

Вечерта, преди да заминат за Швейцария Джордж и Кейт изминаха пеша разстоянието от улица „Кралица Ан“, където бяха вечеряли с Алис, до къщата на госпожа Гринаул. Бяха уточнили всички детайли по отношение на багажа, часа на тръгване и маршрута през първите няколко дни на екскурзията, а общата кесия бе поверена на Джордж. Бяха изчели онази част от писмото на господин Грей, отнасяща се за поганците и чашите с вода, и бяха приели забележките му с чувство за хумор.

— Ще се постарая да ви осигуря студена вода — бе казал Джордж, — но що се отнася до закуската, надявам се, че няма да ме измъчвате с прекалено ранобудие. Когато хора отиват някъде за удоволствие, значи трябва да има удоволствие.

Брат и сестра изминаха две или три пресечки в пълно мълчание, след което Кейт зададе въпрос.

— Джордж, чудя се какви са истинските ти желания по отношение на Алис?

— Да не настоява да закусваме прекалено рано, докато сме в чужбина.

— Това означава да държа езика си зад зъбите, разбира се.

— Не означава това.

— Значи означава, че ти възнамеряваш да държиш езика си зад зъбите.

— Не означава и това.

— Тогава какво означава?

— Означава, че нямам точно определени желания по отношение на Алис. Тя ще се омъжи за онзи Грей, разбира се, след което никой повече няма да чуе за нея.

— Със сигурност ще го направи, ако ти не се намесиш. Може би ще го направи дори и да се намесиш. Но ако искаш да се намесиш…

— Получава само четиристотин на година и не е толкова привлекателна, колкото беше.

— Да, получава четиристотин на година и е по-красива сега, отколкото когато и да било. Знам, че мислиш така. Знам, че обичаш нея и никой друг… освен ако не си привързан и към мен.

— Ще те оставя сама да прецениш дали последното е вярно.

— Що се отнася до мен, аз обичам само двама души на този свят — нея и теб. И ако смяташ да опитваш, трябва да го направиш сега.

Пета глава Терасата в Базел

Не възнамерявам да описвам швейцарското пътешествие на тримата. Няма да бъде справедливо към читателите. Книгата „Шест седмици в Бернските планини“ едва ли щеше да има големи шансове за успех в днешния литературен климат и би било непочтено от моя страна да натрапвам подобни неща на читателите си, включвайки ги в своя роман. Вярно е, че току-що се завърнах от Швейцария и това би било безкрайно лесно за мен, но ще устоя на изкушението, колкото и примамливо да е то. Назад, Сатана! Никой мъж или жена не иска да чете за проходите Гримзел и Геми. Лъдгейт Хил14 е много по-интересен за хората от Юнгфрау15.

Тримата не бяха особено дейни по време на пътуването си. Както Джордж бе посочил, отиваха за удоволствие, а не по работа. Пристигнаха направо в Интерлакен, а после посетиха Гринделвалд и Лаутербрунен, като разделяха времето си между тези три града. Джордж се наслаждаваше на планинската гледка, седнал на някоя пейка с пура в уста, а те се наслаждаваха на компанията му. Много от нещата, пророкувани от господин Грей, се случиха. Двете момичета му слугуваха, вместо той да бъде техен роб.

— За какво благородство говорят членовете на алпийския клуб — рече той веднъж, — когато презират насладата, която им доставят планините? Как грешат само.

— Не виждам защо някой трябва да греши — отбеляза Алис.

— Но те грешат — продължи той. — Лишават планините от тяхната поезия, която е, или по-скоро би трябвало да бъде, най-големият им чар. Монблан едва ли представлява някаква загадка за човек, който го е изкачвал половин дузина пъти. Това е като да влезеш зад кулисите на балет или да накараш илюзионист да ти обясни фокусите си.

— Но физическият подвиг нищо ли не означава? — попита Кейт.

— Означава, разбира се, но въпросът не е в това.

— И всички тези мъже се интересуват от ботаника — посочи Алис.

— Не вярвам. Струва ми се, че повечето изкачват планината, за да могат после да кажат, че са го направили. Но дори и да се интересуват от ботаника, въпросът отново не е в това. Мистерията на планините изчезва за онези, които са твърде запознати с тях, колкото и полезна да е тази запознатост. В този свят красиви са само онези неща, които остават донякъде скрити или неразбрани. Поезията е безценна най-вече заради това, че внушава повече, отколкото казва. Погледнете натам, през онази долина. Виждате ли онзи малък връх в далечния й край? Не си ли представяте непознатия, но красив свят, който съществува там? Красив така, както раят е красив, защото не знаем какво представлява всъщност. Ако утре отидете дотам и го опознаете, нима смятате, че ще ви изглежда толкова красив и когато се върнете?

— Мисля, че да — отвърна Алис.

— Това означава, че нямаш поезия в сърцето си. Аз съм изтъкан от поезия.

Те му се присмяха и всички бяха много щастливи.

Струва ми се, че господин Грей бе прав да отговори на писмото на Алис по този начин, но мисля, че лейди Маклауд също бе права, казвайки, че Алис не трябва да заминава за Швейцария с Джордж Вавасор. Между тях припламна познатата искра на близостта и ако обстоятелствата около това припламване бяха известни на господин Грей, той нямаше да остане доволен, въпреки че двамата не си размениха нито една дума, която, сама по себе си, би могла да го засегне. Това бе вярно през първите няколко седмици на пътуването, но после, когато времето на завръщането им наближи и двамата усетиха, че щастието им почти бе свършило, те бяха обхванати от онази характерна меланхолия, предшестваща края на всеки период, изпълнен с удоволствие. Тогава думите им омекнаха и те започнаха да си припомнят отминалите времена по начин, който бе напълно недопустим.

Алис се чувстваше безкрайно щастлива, опитвайки се да задоволи всяка една прищявка на своя братовчед, може би дори по-щастлива, отколкото ако той се бе държал като неин роб. Двете с Кейт бяха сключили безгласно споразумение да го глезят с удобства, а повечето момичета предпочитат да глезят някой мъж, отколкото да бъдат глезени от мъже. Той се отдаде на ролята си на деспот с добро чувство, изисквайки много, но винаги в разумни граници. И винаги бе забавен, според Алис, без да полага усилия за това. Но когато показват най-доброто от себе си, хората рядко правят това без усилия. Ако става дума за нещо, което човекът взима присърце, усилието ще бъде приятно и ще остане скрито, но това не означава, че няма да го има. В момента Джордж Вавасор даваше всичко от себе си, за да забавлява своята братовчедка.

Една вечер седяха на терасата на хотелската си стая в Базел, която предлагаше прекрасна гледка към Рейн и бе отворена за всички на етажа, но в същото време бе достатъчно просторна, за да могат гостите да се уединяват на малки групички. Бързата и широка река течеше отдолу, минавайки под моста, който я пресичаше съвсем наблизо, и понеже вечерта бе лятна, от време на време чуваха силни викове, идващи от плувци, наслаждаващи се на бързината на течението. Тримата се бяха усамотили в единия край на терасата, насядали около малка масичка, върху която бе сервирано кафе, а както винаги в устата на Джордж димеше пура.

— Почти свърши — обяви той след няколко минути тишина.

— И беше много успешна, нали? — отвърна Кейт. — С изключение на парите, разбира се. Разорена съм.

— Ще ти възстановя парите до последното пени — рече Джордж.

— Няма да ти позволя — отсече Кейт. — Аз съм разорена, но ти си още по-разорен. Всъщност какво значение има? Насладихме се на цели шест седмици щастие и разорението си струваше. Не мислиш ли така, Алис? Не би ли казала, че си изкарахме страхотно?

— Мисля, че си изкарахме много добре. Насладих се напълно на тези шест седмици.

„А сега трябва да се върнеш вкъщи при Джон Грей и Кеймбриджшир. Нищо чудно, че си изпаднала в меланхолия“. Тази мисъл мина през главата на Кейт, но този път тя не я изрече на глас.

— Много мило от твоя страна, Алис — рече Кейт. — Нали, Джордж? Харесвам хора, които изразяват одобрение и похвала от сърце.

— Но аз хваля и одобрявам себе си.

— Харесвам хора, които хвалят и одобряват себе си от сърце. Не че двамата с Джордж не сме ти благодарни за комплимента. Готови сме да признаем, че дължим почти всичко на теб, нали така, Джордж?

— Аз не съм готов — заяви брат й.

— Е, аз съм! И очаквам добри думи в отговор. Нито веднъж не се разсърдих, нали, Алис?

— Да, нито веднъж не се разсърди. Рядко се сърдиш, но често си жестока.

— Нито веднъж не съм била жестока… Джордж също не е бил.

— Той щеше да бъде най-неблагодарният мъж на света, ако бе проявил жестокост към нас — отвърна Алис. — Откакто заминахме не сме правили нищо друго, освен да му слугуваме, досущ като онази карикатура в „Пънч“16 на младия джентълмен, заобиколен от дванайсетте дами.

— А сега ще се прибере вкъщи, където ще трябва сам да се грижи за себе си. Горкият! Наистина те съжалявам, Джордж.

— Не е вярно. Не ме съжаляваш. Алис също не ме съжалява. Всички момичета си мислят, че лондонският ерген води най-безгрижното съществувание на света. Именно затова постоянно се опитват да сложат край на неговото безгрижие.

— Завистта е нещото, което ни кара да искаме да се женим, а не любовта — обяви Кейт.

— В повечето случаи става дума за рогатия под някаква форма — отвърна той. — Мъжът възприема брака като нещо зло от самото начало.

— Невинаги — възрази Алис.

— Почти винаги. Но въпреки това го прави. За мъжа бракът е като пиенето на очистително — съгласяваш се, защото иначе ще стане по-лошо. Никой мъж не обича да му вадят зъби, но всеки го прави, а онези, които отлагат прекалено дълго, страдат още повече.

— Харесвам философията на Джордж — рече Кейт, ставайки от стола си. — Язвителна е, но има приятен киселинен привкус. И всички знаем, че не означава нищо. Алис, качвам се горе, за да започна събирането на багажа.

— Ще дойда с теб, скъпа.

— Недей. Всъщност единствената причина да вляза в стаята на брат си е моята убеденост, че той няма да прибере нито едно нещо както трябва. Ще съберем нашия багаж, когато се качим горе да си лягаме. Господарю Джордж, каквото разхвърляш тази вечер, ще трябва сам да подредиш на сутринта, защото ти обещавам, че няма да вляза в стаята ти в пет часа.

— Как мразя да върша неща толкова рано — отвърна Джордж.

— Ще се върна след малко — рече Кейт. — Предлагам после да минем за последно по моста и да си лягаме.

Алис и Джордж останаха сами на терасата. Бяха оставали насаме много пъти от началото на пътешествието, но в сегашния случай имаше нещо различно. И двамата чувстваха нещо, което бе сладко, неопределено и опасно. Алис бе преценила, че за нея ще бъде по-добре да се качи горе с Кейт, но отговорът на нейната приятелка я бе задължил да остане. Ако бе тръгнала, щеше да покаже, че има специална причина за това. Защо да демонстрира подобна нужда? И защо, всъщност, да я изпитва?

Алис седеше в самия край на галерията, а столът на Кейт бе в краката й. Когато двете се бяха настанили, сервитьорът бе донесъл малка масичка за чашите им и Джордж бе сложил стола си от другата й страна.

По този начин Алис се бе превърнала в затворник. Не можеше да се измъкне без специална подготовка и когато бе станала, Кейт бе преместила стола си така, че Алис да не може да избяга, освен ако не помоли Джордж да го дръпне. Но защо би искала да бяга? Гледката пред очите й бе пленително красива. Нощта се бе спуснала бързо и незабележимо, както обикновено се случва по тези места, където здрачът не се проточва толкова дълго, колкото на север. Въпреки това не беше тъмно, защото луната бе изгряла, посребрявайки водата под себе си. Въздухът бе омайващо мек — онази мекота, която не е нито топла, нито студена, но те докосва с любяща нежност, сякаш невидимите духове на нощта те целуват по челото, прелитайки покрай теб. Рейн течеше в краката им. Изглеждаше толкова близо в меката светлина, че на Алис й се струваше, че може да нагази във вълните. Безспирният звук на скоротечна вода, това свежо, весело клокочене, галеше ушите им. Звукът се обвиваше около всеки разговор и го правеше интимен, но без да затруднява нито нея, която слушаше, нито него, който говореше. Ако ви се спи, това е най-сладката приспивна песен на света. Ако сте сам и искате да помислите, тя улеснява мислите ви. Ако сте сам и уви, не искате да мислите, защото мислите са твърде болезнени, тя облекчава мъката ви и ви утешава така, както само една мелодия може. Алис имаше чувството, че въздухът я милва, реката й пее най-нежната си песен и луната грее само за нея с най-меката си светлина — светлината, която придава стаена красота на всяко нещо, до което се докосне. Защо да я изоставя?

Известно време след оттеглянето на Кейт двамата мълчаха и Алис започна да се отърсва от чувството, което я бе обзело, че я грози някаква опасност. Вавасор се бе отпуснал назад, като облегалката на стола му се бе опряла в стената на къщата, бе вдигнал краката си на една табуретка и бе скръстил ръце пред гърдите си. Изглеждаше раздвоен между мислите и пурата си. Алис съзерцаваше реката и мислите й се бяха насочили към бъдещия й дом сред храстите и лехите с цветя на Джон Грей, но песента на реката, въпреки че бе приятна, не подхождаше на подобен дом, защото в нея имаше тайнственост, като във всички речни песни, когато човек се опита да разбере думите.

— Кога ще бъде сватбата, Алис? — попита Джордж най-сетне.

— О, Джордж! — отвърна тя. — Зададе ми въпроса така, сякаш си опрял пистолет в слепоочието ми.

— Съжалявам, че въпросът ти е толкова неприятен.

— Не съм казала, че ми е неприятен, но го зададе толкова ненадейно! Истината е, че изобщо не очаквах да кажеш нещо. Предполагам, че се бях умислила.

— Но щом не ти е неприятен… кога ще се жениш?

— Не знам. Датата още не е определена.

— Но кога смяташ да го направиш? Това лято?

— Със сигурност няма да е това лято, защото вече ще е свършило, когато се приберем вкъщи.

— Тази зима? Следващата пролет? Следващата година? Или след десет години?

— Преди да изминат десет години, струва ми се. Но не мога да бъда по-конкретна.

— Предполагам, че ти харесва? — попита след малко той.

— Кое? Да бъда омъжена? Не знам, още не съм го изпитала.

— Не, самата идея за брака. Очакваш ли с нетърпение живота, който ще водиш в Недъркоутс? Не си мисли, че го казвам с лошо чувство, защото нямам представа що за място е Недъркоутс. Като цяло не мисля, че има по-добър живот от този на един провинциален английски джентълмен със свое собствено имение. Стига да може да го поддържа, а не да живее в хронична бедност като дядо ми.

— Домът на господин Грей не му дава право да нарича себе си провинциален джентълмен.

— Но идеята ти харесва?

— О, Джордж, как само ме разпитваш! Разбира се, че ми харесва, иначе нямаше да приема предложението му.

— Това не е съвсем така. Но признавам, че нямам право да те разпитвам. Дори ако някога съм имал това право на основание на факта, че сме братовчеди, аз го загубих на основание на факта, че… но няма да говорим за това, нали, Алис?

Отначало тя не отвърна, така че той повтори въпроса си.

— Нали, Алис?

— Нали какво?

— Нали няма да говорим за отминалите дни?

— Защо да говорим за тях? Те са отминали. И тъй като двамата отново сме приятели, те вече нямат значение.

— А, да! Те вече нямат значение. Именно по тази причина можем да говорим за тях, без да се страхуваме. Ако не съжаляваме за нищо… ако и двамата нямаме причина да съжаляваме, защо да не говорим за тях напълно свободно?

— Не, Джордж. Не би било разумно.

— Никак даже! Един подобен разговор би ме подлудил и доколкото те познавам, несъмнено би нарушил сегашното ти спокойствие.

— А аз искам да остана спокойна…

— Нима? Тогава по-добре да държа езика си зад зъбите. Но Алис, аз никога повече няма да мога да ти говоря така, както мога сега. Откакто заминахме, двамата с теб сме първи приятели, нали така?

— И не трябва ли завинаги да си останем първи приятели?

— Определено не. Как би било възможно това? Помисли. Как мога да бъда твой приятел, когато ти си господарка на имението на онзи мъж в Кеймбриджшир?

— Джордж!

— Не се опитвам да бъда непочтителен. Прости ми, ако прозвуча така. Ще се поправя и ще кажа „на онзи джентълмен“, защото той е джентълмен.

— Несъмнено е такъв.

— Нямаше да го приемеш, ако не беше. Но как мога да бъда твой приятел, когато ти си негова жена? Ще продължа да те наричам братовчедката Алис, ще галя децата ви по главите, когато ги видя, и ще се ръкувам с него, ако го срещна на улицата, освен ако порочната ми слава не го накара да прекрати нашето познанство, но що се отнася до приятелството ни, то ще свърши следващия четвъртък, когато двамата с теб се разделим на Лондонския мост.

— О, Джордж, не говори така!

— Точно така ще стане.

— И защо в четвъртък? Нима намекваш, че никога повече няма да дойдеш на улица „Кралица Ан“?

— Да, точно това намеквам. Кейт смята, че това пътешествие беше много успешно. Може би Кейт не знае нищо.

— Беше много приятно… поне за мен.

— И това удоволствие нямаше отрицателна страна?

— Не и за мен.

— Аз също си изкарах приятно, но в моето удоволствие имаше примеси. Алис, не те моля за нищо. За нищо.

— Каквото и да ме помолиш, че го направя за теб.

— Не те моля за нищо. За нищо. Но искам да ти кажа нещо.

— Джордж, не го казвай. Позволи ми да се кача горе. Позволи ми да отида при Кейт.

— Разбира се. Щом искаш да си ходиш, заповядай.

Кракът му все още бе върху табуретката, която препречваше пътя й, и той не направи опит да го свали, за да я улесни.

— Разбира се, че можеш да отидеш при Кейт, щом отказваш да ме изслушаш. Но след всичко, което преживяхме, и след тези шест седмици интимно приятелство, мисля, че трябва да ме изслушаш. Казах ти, че не те моля за нищо. Не възнамерявам да ти се обяснявам в любов.

Алис бе понечила да се изправи, но сега отново се отпусна на стола. Той бе спрял да говори, но тя не направи повторен опит да избяга и не се опита да го накара да замълчи.

— Не възнамерявам да ти се обяснявам в любов — повтори той. — Що се отнася до любовта, такава между нас вече няма. Имаше, но после рухна и вече не може да бъде възстановена. Любовта може да съществува или да бъде отхвърлена, но там, където не съществува, няма как отново да бъде съживена.

— Никога повече няма да говорим за това.

— Така би казала всяка порядъчна гувернантка и така трябва да се говори на децата, но в нашите отношения няма място за неистини. Вече не сме деца, а мъж и жена. Напълно разбрах защо ме отритна. И въпреки мъката, знаех, че си права. Не смятам нито да обвинявам теб, нито да оправдавам себе си, но знаех, че си права.

— Тогава да не говорим повече за това.

— Не, трябва да кажа още нещо. Не те разбрах, когато прие предложението на господин Грей. Не казвам нищо лошо за него. Доколкото знам, той е съвършен. Но си мислех, че те познавам, и се зачудих как можеш да обичаш мъж като него. Все едно човек, пристрастен към брендито, изведнъж да мине на краве мляко… и да се наслаждава на промяната! Няма съмнение, че млечната диета е за предпочитане. Но хората, които са живели на бренди, не могат да направят подобна промяна така внезапно, защото биха загинали.

— Невинаги, Джордж.

— Възможно е да се постигне след месеци агония… но при теб нямаше подобна агония.

— Кой знае?

— Но ти ще ми кажеш, че промяната е настъпила. Така смятах и аз и очаквах да те открия променена. Мислех, че вече няма да си създание от огън, а от топло мляко и сладък мед, и вече ще си готова за живота, който те чака. С подобен човек бих могъл да измина пътя от Москва до Малта без никакви рискове. Жената, подходяща за съпруга на Джон Грей, нямаше как да ми навреди и нямаше как да помрачи щастието ми. Дори и някога да съм я обичал и дори все още да обичам спомена за онова, което беше, тази нова, преродена жена нямаше да означава нищо за мен. Не ме разбирай погрешно. Имам достатъчно опит, за да знам, че може би тази жена щеше да бъде по-добра и по-щастлива. Не казвам, че си паднала в очите ми, но определено ти приписвах достойнства, които още не си придобила. Алис, здравословната диета, за която говорех, не е твоята диета. Ще те умори от глад и ще загинеш.

Бе изрекъл всичко това със страст, но с приглушен глас, като бе обгърнал масичката с ръце и се бе навел към Алис. Тя го гледаше втренчено и както вече обясних, белегът, тъмните очи и дебелите вежди сякаш бяха изпълнили цялото му лице. Но тя никога не бе смятала белега за грозен. Знаеше историята и се бе гордяла с тази рана, когато двамата се бяха обичали. Алис го гледаше и не продумваше, въпреки че той мълчеше. Речната музика все още звучеше в ушите й, а в душата й бушуваше истинска буря. Тя отчаяно се мъчеше да разбере думите на песента. Нима водите й загатваха, че бе направила грешка, като бе приела да стане жена на господин Грей? Нима онова, което братовчед й казваше сега, не бе повторение на думите, които си бе повтаряла стотици пъти през последните два месеца? Нима не си казваше всеки ден и всеки час, че когато бе склонила да се омъжи за господин Грей, тя бе приела, че притежава достойнства, които й липсват? Нима не бе истина това, че твърде дълго бе пирувала с бренди и невинността на млякото никога нямаше да я задоволи? Джордж й бе наговорил всички тези неща грубо и безцеремонно, но нима бе излъгал? Тя седеше, смълчана и виновна, взирайки се в лицето му.

— Научих всичко това през последните шест седмици, Алис, и когато осъзнах, че не си се превърнала в ангела, когото очаквах да видя, а си същата жена, която някога обичах, аз разбрах, че не мога да се надявам на сигурността, за която се бях подготвил. Това е всичко. Ето я Кейт. Време е за вечерната ни разходка.

Шеста глава Мостът над Рейн

— Джордж — каза Кейт още преди да ги е достигнала, — може ли да ти задам един въпрос? Нарочно ли си подготвил вещите си за отворен търг?

Тя стрелна Алис с очи и веднага осъзна, че се бе случило нещо, което не й позволяваше да се присъедини към добродушните й задевки, така че продължи в същия дух, само че още по-бързо, за да прикрие объркването й и да й даде време да се окопити, преди да тръгнат.

— Можеш ли да повярваш? Беше наредил три бръснарски ножчета на масата…

— Един мъж трябва да се бръсне, Кейт. Дори в Базел.

— Но не и с три бръснарски ножчета едновременно. Както и с три четки за коса, половин дузина четки за зъби, малка колекция от гребени и четири или пет стъклени шишенца с метални капачки, които изглеждат така, сякаш са съдържали отрова. Мога само да предположа, че си искал да изплашиш клетата камериерка. Прибрах всичко, но запомни, че ако отново ги извадиш, ще се оправяш сам. И не съм прибрала ботушите ти, Джордж. Отказвам да го направя. За какво са ти три чифта ботуши в Базел?

— Когато свършиш с изброяването на вещите ми, предлагам да се разходим до моста. Но само ако Алис е съгласна.

— О, да, съгласна съм.

— Хайде тогава — рече Кейт.

Тръгнаха. Когато стигнаха моста, Алис и Кейт вървяха заедно, а Джордж крачеше зад тях. Беше близо, но не взимаше участие в разговора им, сякаш бе дошъл просто като техен придружител. Кейт изглеждаше напълно доволна от това разпределение и си бъбреше с Алис, сякаш за да покаже, че между нея и брат й не се бе случило нищо сериозно. Едва ли има нужда да казвам, че Алис не направи опит да покани Джордж да се присъедини към тях. Той ги следваше по петите е ръце зад гърба и поглед, вперен в паважа, сякаш за да демонстрира, че бе изцяло на тяхно разположение.

— Знаеш ли, много ми се иска да избягам — заяви Кейт.

— Къде искаш да избягаш?

— Ами… това не е толкова важно. Може би в онази малка странноприемница в Хандек. Там е толкова самотно и никой не е чувал за мен. И ще имам водопада, разбира се. Но се опасявам, че ще искат да си платя сметката и това ще бъде ужасно.

— Но защо искаш да избягаш точно сега?

— Няма да го направя, тъй като знам, че не би искала да се прибираш сама с Джордж. И предполагам, че той ще се почувства задължен да тръгне след мен, както прави сега. Чудя се какво си мисли, крачейки по моста след нас. Предполагам, че ако не бяхме тук, щеше да пие бира в онази кръчма долу.

— Струва ми се, че ако наистина му се ходеше, щеше да отиде въпреки нас.

— Това е много неблагодарно от твоя страна, имайки предвид, че досега нито веднъж не ни е карал да го чакаме. Но както казах, страх ме е да се прибера вкъщи. Ти се връщаш при Джон Грей, което може да е приятно, но аз се връщам при… при леля Гринаул.

— Това е твой избор.

— Не е така. Нямам никакъв избор по въпроса. Разбира се, бих могла да откажа да говоря с леля Гринаул и никой не би могъл да ме принуди, но истината е, че нямам избор. Представи си — цял месец в Ярмът в компанията на жена като нея!

— Не бих имала нищо против. Леля Гринаул винаги ми е правила впечатление на мила жена.

— Може да е мила жена, но трябва да ти кажа, че според мен е лош човек. Някога чувала ли си я да говори за съпруга си?

— Никога. Мисля, че поплака малко, когато дойде на улица „Кралица Ан“, но това бе съвсем естествено.

— Той бе трийсет години по-възрастен от нея.

— Но все пак беше неин съпруг. И дори сълзите й да са били престорени, какво от това? Какво би направила ти на нейно място? Разбира се, че не е трябвало да се омъжва за него. Била е на трийсет и пет и не е имала пукнат грош, докато той е бил богат и цели трийсет години по-възрастен от нея. Всички казват, че е била добра съпруга и сега, след като наследи парите му, едва ли би могла да се залива от смях три месеца след смъртта му.

— Не, не искам да се залива от смях, но и не искам да плаче. Права е да носи траурно облекло, но няма нужда да бъде толкова тържествена и така придирчива по отношение на шапките си. Очите й са вечно червени от скръб и мокри от сълзи, но веднага щом зърне някой мъж, започва с язвителните забележки.

— Тогава защо се съгласи да отидеш в Ярмът с нея?

— Защото има четиресет хиляди лири. Ако господин Гринаул й бе завещал скромна издръжка, едва ли щях да й протегна ръка.

— Тогава не си по-добра от нея.

— Не съм и именно затова искам да избягам. Но вината не е изцяло моя. Виновен е светът, в който живеем. Никой не се отрича от богатите си роднини. Когато тя ми предложи да отидем заедно в Ярмът, дядо ме помоли да се съглася и това е напълно естествено. Когато казах на Джордж, той отвърна: „Да, разбира се, че трябва да отидеш. Тя има четиресет хиляди лири!“ Това също е напълно естествено. Човек не може да се преструва, че е по-мъдър или по-добър от роднините си. И в крайна сметка какво мога да очаквам от нейното наследство?

— Нищо, поне според мен.

— Нито пени. Аз съм почти на трийсет, а тя е едва на четиресет и разбира се, че ще се омъжи пак. А за себе си бих казала, че на този свят едва ли има някой, който да се интересува по-малко от пари.

— Със сигурност няма.

— Но въпреки това човек не може да се отрече от богатите си роднини. Такъв е светът, в който живеем.

Тя направи кратка пауза, след което продължи:

— Но искаш ли да ти кажа защо я търпя, Алис? Може би ще сметнеш истинската причина за точно толкова долна, колкото ако ламтях за парите й.

— Защо го правиш?

— Защото може да помогне на кариерата на Джордж. Аз не искам пари, но той може да иска. И имайки предвид за какво му трябват, струва ми се, че всеки член на семейството е длъжен да му помогне. Сигурна съм, че ще се издигне в парламента, и ако зависеше от мен, щях да изхарча и последното пени от богатството на рода Вавасор, за да му гарантирам място там. Когато казах това на дядо, той се нахвърли върху мен. Помислих си, че ще ме прогони от къщата.

— И щеше да го заслужаваш след всичко, което се случи.

— Не ме е грижа. Да ме изпъди. Бях решена да му кажа какво мисля. Наруга ме, но после се разкая и вечерта дори влезе в спалнята ми, целуна ме по бузата и ми даде банкнота от десет лири. Какво си мислиш, че направих с нея? Изпратих я като дарение за следващата кампания на Джордж и в момента е заключена в неговото ковчеже. Не му казвай, че ти казах.

Двете спряха и се облегнаха на парапета на моста.

— Ела тук, Джордж — рече Кейт и му направи място до себе си. — Не ти ли се иска да поплуваш малко като онези момчета, които видяхме от терасата? Водата изглежда толкова примамливо.

— Не бих казал… освен ако не говориш за приятен начин да се доплува до оня свят.

— Иска ми се да се пусна по течението — рече Кейт. — Особено на тази светлина. Съмнявам се, че ще се удавя.

— Съмнявам се, че няма да се удавиш — каза Алис.

— Ще бъде толкова приятно да чувстваш как водата се плъзга по крайниците ти, а течението те носи с главата напред към Ротердам.

— И ще пристигнеш там без дрехи — отбеляза Джордж.

— Те ще бъдат докарани с лодка. Не видя ли, че онези момчета имаха лодка? Но ако живеех тук, щях да плувам само на лунна светлина. Сега водата изглежда толкова бистра и сияйна и ромоли така меко! Предполагам, че морето в Ярмут ще бъде съвсем различно.

Нито един от двамата не й отвръщаше, но тя продължаваше да говори за реката, за леля им и за предстоящото си пътуване до Ярмут. Нито един от двамата не й отвръщаше, но въпреки това нямаха какво да си кажат. Стояха там, облегнати на парапета, и гледаха надолу към реката. От време на време гласът на Кейт се извисяваше и спираше чувството, напиращо да ги обземе, че сърцата им са прекалено пълни за разговори.

След малко Алис потръпна. Ръцете й се разтрепериха и Джордж по-скоро усети, отколкото видя това.

— Студено ти е — рече той.

— Не.

— Ако ти е студено, да се прибираме. Стори ми се, че потръпваш от нощния въздух.

— Не беше това. Мислех си за нещо. Не ти ли се е случвало да мислиш за нещо, което те кара да потръпваш?

— Случва ми се често. Толкова често, всъщност, че съм се научил да потръпвам вътрешно. Иначе хората ще решат, че страдам от парализа.

— Нямам предвид неща, които се случват в момента — обясни Алис. — Говоря за отминали неща: може би дума, която съм изрекла преди десет години, а не е трябвало да изричам. Най-обикновени малки грешки, дори мои собствени мисли за напълно маловажни неща. Те често ме карат да потръпвам.

— Но не защото си извършила убийство.

— Не. Но предполагам, че става дума за едно и също нещо: моята съвест.

— А! Ти си по-добър човек от мен. Съмнявам се, че е съвестта ми. Аз потръпвам тогава, когато осъзная, че не съм се възползвал от някоя възможност, а това се случва много често. Но както ти казах, потръпвам вътрешно. Не съм спрял да треперя, откакто излязохме на тази разходка, заради една възможност, която пропуснах. Хайде, да се прибираме. Трябва да станем в пет, а сега е единайсет. Мога да треперя и в леглото.

— Измори ли се? — попита Кейт, когато двамата се насочиха обратно към хотела.

— Не съм изморена, но Джордж ми напомни, че трябва да станем в пет часа.

— Иска ми се Джордж да си мълчи. Не можем всяка вечер да се разхождаме по моста в Базел. Опасявам се, че ако брат ми се озове на връх Синай, първата му мисъл ще бъде дали ще успее да слезе долу навреме за вечеря. Осъзнаваш ли, че царицата на реките тече под краката ти, Джордж, а луната блести по начин, който няма как да видиш вкъщи?

— Обещавам да остана тук цяла нощ, ако отложим утрешното заминаване — отвърна брат й.

— Няма да ни стигнат парите — рече Кейт.

— Тогава повече не споменавай връх Синай — каза той. — Да се прибираме.

Изминаха обратния път до хотела по същия начин като преди. Момичетата вървяха заедно, а младият мъж крачеше зад тях. Така изкачиха стъпалата, прекосиха антрето и се насочиха към стълбите. Тук Джордж подаде свещта на Алис и й прошепна няколко думи.

— Моето треперене тепърва предстои — рече той — и ще продължи цяла нощ.

Тя би дала всичко на света да му отговори нещо лекомислено и безгрижно, сякаш казаното от него нямаше значение. Но не можеше да го направи. Думите просто не й идваха. Осъзна това и се насочи към стаята си, без да му отговори. Седна до прозореца, гледащ към реката, и зачака Кейт. Стаите им бяха свързани с междинна врата и Алис не би започнала прибирането на багажа без братовчедка си.

Но Кейт бе отишла в стаята на брат си, като преди това бе обещала, че ще се върне след минутка. Тази минутка се оказа половин час.

— Ако искаш съвет от мен, Джордж — рече Кейт и най-накрая стана, взимайки свещта, — помоли я в права реч да ти даде още един шанс. Направи го утре в Страсбург. Никога няма да ти се отвори по-добра възможност.

— Да я помоля да се откаже от Джон Грей?!

— Не съм казала подобно нещо. Остави я сама да вземе това решение. Повярвай ми, ако прояви достатъчно смелост да приеме предложението ти, значи е достатъчно смела, за да се отрече от Джон Грей.

— Кейт, вие жените не се разбирате една друга. Ако направя това, всичките й силни чувства ще се насочат против мен. Първо трябва да я накарам да осъзнае, че иска да развали годежа си.

— Тя осъзна това отдавна. Не си мисли, че не знам какво иска. Но ако не събереш смелост да говориш с нея, ще се омъжи за Джон Грей въпреки желанията си.

— Да събера смелост! Никога не съм бил страхлив по отношение на това да говоря с хората. Понякога е неприятно, но го правя, стига да открия подходящия момент.

— Но нима с нея няма да е приятно? Сигурно си щастлив от факта, че тя все още те обича. Предполагам, че ти все още обичаш нея?

— Кълна се, че не знам.

— Не ме предизвиквай, Джордж. Правя всичко по силите си, за да ви събера, но ако не вярвах, че все още я обичаш, щях веднага да отида при нея и да я посъветвам никога повече да не те вижда.

— Кейт, понякога ми се струва, че не правиш всичко по силите си за мен.

— Добре. От всички човешки същества на земята, ти трябва да си най-неблагодарното.

— Защо да не се омъжи за Джон Грей, ако го харесва?

— Но тя не го харесва. А аз го мразя. Мразя звука на гласа му, погледа в очите му и онзи бавен и преднамерен начин, по който се движи, сякаш го е страх да не износи дрехите си.

— Не виждам какво общо има твоята омраза.

— Ако смяташ да ми четеш морал, ще си тръгна. От сърце желая Алис да стане твоя жена. Ако някога си обичал някого… и понякога се съмнявам в това… но ако някога си обичал някого, обичаше нея.

— Миналото и настоящето са две различни неща.

— Добре тогава, Джордж. Направих всичко по силите си. Всеки път историята се повтаря. Саботираш всяко нещо, което се опитвам да направя за теб. Саботираш самата мен. Струва ми се, че казваш тези неща просто за да ме дразниш.

— Кълна се, Кейт, по-добре отивай да си лягаш.

— Не и преди да й разкажа всичко. Няма да допусна отново да бъде измамена и използвана.

— Кой я използва сега? Нима не я използваш, като се опитваш да развалиш годежа й с онзи мъж?

— Не. Ако смятах така, нямаше да се опитвам. Тя ще бъде нещастна с Джон Грей и ще направи и него нещастен. Не го обича истински. Той я обича, но аз нямам нищо общо с това. Няма да се трогна, ако сърцето му бъде разбито.

— Моето ще бъде разбито, ако не отидеш да си легнеш.

След тези думи тя излезе от стаята му и забърза надолу по коридора. Влезе в спалнята на братовчедка си и я завари седнала до прозореца или по-скоро коленичила на стола и подала глава през решетката.

— Мързеливо създание! — възкликна Кейт. — Кълна се, че не си пипнала нищо!

— Каза, че трябва да го направим заедно.

— Но той ме забави. Ах, какъв мъж! Ако някога се ожени, не знам какво ще го прави жена му!

— Не мисля, че някога ще се ожени — каза Алис.

— Така ли? Сигурно си права. Разбираш го по-добре от мен. Понякога си мисля, че единственото нещо, което му пречи да се превърне в добър човек, е липсата на съпруга. Но не всяка жена би свършила работа. Жената, която се омъжи за него, трябва да е много смела. Понякога е необуздан, но никога не е жесток или неотстъпчив. Господин Грей неотстъпчив ли е понякога?

— Никога. И никога не е необуздан.

— О, не се съмнявам в това. Сигурна съм, че никога не е необуздан.

— Казваш го така, сякаш смяташ това за недостатък, Кейт.

— Кълна се, че не е така. Защо ми е да хуля господин Грей в твое присъствие? Но нямам нищо против необузданите мъже, стига да са необуздани по начина, който харесвам. Знаеш това.

— Чудя се дали самата ти би се омъжила за необуздан мъж?

— Ах, никога не съм си задавала този въпрос. Често съм се чудела кой би подхождал на теб, но почти не съм мислела за съпруг за себе си. Истината е, че съм венчана за Джордж. Откакто…

— Откакто какво?

— Откакто двамата се разделихте, нямам какво друго да правя, освен да се грижа за него. И ще правя това до края на дните си… освен ако не се случи едно нещо.

— И кое е това нещо?

— Освен ако въпреки всичко не станеш негова жена. Не би се оженил за друга.

— Кейт, не бива да правиш такива намеци сега. Знаеш, че това е невъзможно.

— Да, може би си права. И за мен ще бъде по-добре. Ако Джордж някога се ожени, няма да ми остане нищо за правене… нищо, нищо, нищо!

— Кейт, не говори така.

Алис се приближи и я прегърна.

— Пусни ме — рече Кейт. — Пусни ме, Алис. Двете с теб трябва да се разделим. Не издържам вече! Знаеш, че когато се омъжиш за Джон Грей, приятелството ни ще свърши. А ако се омъжиш за Джордж, ще изчезна. Ще стана никой. Няма да ми остане нищо на този свят. Двамата с него ще си бъдете напълно достатъчни и ще ме захвърлите като износена дреха. Но съм готова да се откажа от всичко и да загубя всяка надежда, която ми е останала, за да те видя как ставаш съпруга на Джордж. Знам, че самата аз не съм добър човек. Знам, че съм лош човек, но въпреки това не ме е грижа какво ще ми се случи. Недей, Алис, недей. Не желая твоите милувки. Запази ги за него и ако го направиш, ще коленича пред теб и ще разцелувам краката ти.

Тя се хвърли на дивана и обърна лице към стената.

— Кейт, не трябва да говориш така.

— Разбира се, че не трябва… но го правя.

— Ти знаеш какво се случи и трябва да осъзнаваш, че не мога да се омъжа за брат ти… дори ако той го искаше.

— Иска го.

— Дори ако вече не бях сгодена.

— И защо не? — попита Кейт и отново стана. — Какво те разделя от Джордж сега, освен онази злощастна афера, която свърши зле и за двама ви? Нима смяташ, че не виждам? Нима смяташ, че не знам кого от двамата предпочиташ?

— Кейт, караш ме да съжалявам за това, че реших да дойда тук в компанията на брат ти. Това, че ми говориш по този начин, е не само нелюбезно, но и безкрайно нетактично.

— О, нетактично! Как мразя тази дума! Ако има дума в езика, която да ми напомня на мраморна гробница, то това е думата „нетактично“ — чиста и бяла отвън, но мръсна и разложена отвътре. Нима твоите мисли са тактични? Ти си сгодена за Джон Грей. Това щеше да бъде тактично, ако го обичаше истински и ако чувстваше, че си подходяща за него, но е най-нетактичното нещо на света, ако обичаш друг мъж повече от него. При много жени тактичността е като тяхната чистоплътност. Нищо не би могло да изглежда по-приятно отвън, но човек не би искал да надникне под повърхността.

— Ако наистина ме смяташ за толкова ужасна…

— Не те смятам за ужасна. Как бих могла, при положение че всичките ви проблеми са по негова вина? Ти не си виновна за нищо, а той е виновен за всичко. Той те принуди да се жертваш на този олтар. Ако съумеем да загърбим тактичността и преструвките и се осмелим да бъдем напълно откровени една с друга, ще трябва да признаем, че това е така. Ако господин Грей се бе появил тогава, когато двамата с Джордж още бяхте в добри отношения, щеше ли да сметнеш за възможно той да му съперничи за място в сърцето ти? Единият е Хиперион17, а другият е Сатир.

— И кой е Сатир?

— Твоето сърце трябва да реши. Знаеш какво иска моето. Но, Алис, ако мислех, че господин Грей е твоят Хиперион… ако мислех, че след като се омъжиш за него, ще започнеш да го боготвориш с онази идолопоклонническа любов, която прави всяко омъжено момиче гордо и щастливо, нямаше дори да си помисля да се опитвам да те спра.

Алис не отговори и Кейт не продължи да настоява. Алис чувстваше, че мълчанието й я осъжда, но въпреки това мълчеше. Бе възнамерявала да се сражава смело и да докаже превъзходството на сегашното си положение като годеница на господин Грей, но имаше чувството, че се е провалила. Имаше чувството, че по някакъв начин бе признала, че се разкайва за този годеж и че думите, с които се бе защитила, нямаше да задоволят господин Грей, ако ги бе чул, и щяха да го накарат да отмени годежа им, вместо да го зарадват. Но тя нямаше какво друго да каже. Можеше да направи нещо. Можеше час по-скоро да се прибере вкъщи и да го помоли да избере дата за сватбата им. След това нейната братовчедка щеше да престане да я измъчва.

Стана един часа, преди двете момичета да започнат приготовленията за ранното си заминаване, и когато най-накрая приключиха със събирането на багажа, Алис изглеждаше изтощена до смърт.

— Ако си прекалено изморена, скъпа, можем да го отложим — рече Кейт.

— За нищо на света — отвърна Алис.

— Бихме могли да го направим — продължи Кейт. — Ще почукам на вратата на Джордж и ще му кажа. Нищо не би го зарадвало повече.

Но Алис не се съгласи.

Минаваше два, когато най-накрая си легнаха, но точно в шест бяха на гарата.

— Не ми говорете — каза Джордж, когато ги срещна в коридора пред стаята си. — Само ще се прозявам в лицата ви.

Въпреки това не закъсняха и тъй като бяха в чужбина, това означаваше, че трябваше да бъдат на гарата половин час преди тръгването на влака. Заминаха за Страсбург и няма какво повече да бъде казано за пътешествието им. Трябваха им два дни и две нощи, за да изминат пътя от Базел до Лондон. През цялото това време нито Джордж, нито Кейт споменаха годежа на Алис, терасата на хотела или моста над реката.

Седма глава Леля Гринаул

Кейт Вавасор остана само три дни в Лондон, преди да замине за Ярмът и през тези три дни не прекара почти никакво време със своята братовчедка.

— През следващите шест седмици й принадлежа телом и духом — рече тя на Алис, когато дойде на улица „Кралица Ан“, сутринта след пристигането на леля й. — И тя е взискателна по начин, който дори не мога да ти опиша. Не се изненадвай, ако не успея дори да ти пиша. Тази сутрин едва успях да й се измъкна. Качи се горе, за да премери новите си траурни дрехи за морето и веднага се възползвах, за да избягам.

Тя нито веднъж не спомена брат си през тези три дни, а самият Джордж сякаш бе потънал вдън земя. По-късно стана ясно, че бе заминал за Шотландия и бе прекарал цяла седмица сред белите яребици. Поне така той обясни отсъствието си, но приятелите на Джордж Вавасор знаеха, че дейностите му рядко се обсъждаха така открито, както дейностите на другите мъже.

Може би ще бъде удачно да кажа няколко думи за госпожа Гринаул, преди да заминем с нея за Ярмът. Тя бе единствената дъщеря и най-малкото дете на стария земевладелец от Вавасор Хол. Беше само десет години по-млада от брат си Джон, но съм склонен да мисля, че почти имаше извинение да твърди, че разликата между тях не се изразява единствено в години, съдейки по свежото й излъчване и младежкия й външен вид. Определено не изглеждаше на четиресет, а и кой би очаквал от една жена да обяви, че е по-млада, отколкото изглежда? В съвсем ранна възраст тя била взета от къщата на баща си и отгледана от роднини в един от големите градове в Северна Англия. Сигурно е, че младостта й не е била особено успешна. Била красавица, но не се наслаждавала на привилегиите, които обикновено се полагат на хората с такава репутация. На трийсет и четири все още била неомъжена. Освен това имала лошата слава на кокетка и се опасявам, че в историите, разказвани за нея, имало достатъчно истина, за да бъде тази репутация до голяма степен оправдана. Това било много тъжно, тъй като Арабела Вавасор не била никак заможна, а освен това била в обтегнати отношения с братята и баща си, тъй като имала навика да не се вслушва в съветите им. Мъжете от рода Вавасор често си мислели за нея с притеснение, но после до тях достигнала новината, че Арабела щяла да се жени за старец.

Омъжила се за стареца и за щастие, бракът се оказал задоволителен, поне що се отнася до стареца и семейството на Арабела. Мъжете от рода Вавасор можели да спрат да се притесняват и били както изненадани, така и удовлетворени, когато разбрали, че Арабела се справяла отлично в новата си роля. Тя дълго време била трън в техните очи, тъй като не правела нищо, което можели да обявят за напълно погрешно, но постоянно им давала поводи да се тревожат. Но те вече не се тревожели. Съпругът й, пенсиониран търговец, бил богат, в не особено цветущо здраве и напълно предан на новата си булка. Съвсем скоро до Вавасор Хол и улица „Кралица Ан“ достигнали слухове, че госпожа Гринаул била примерна съпруга, а господин Гринаул считал себе си за най-щастливия старец в Ланкашър. След като се замогнала, тя простила на своите роднини за тяхното лошо отношение. Писала на скъпите си племеннички Алис и Кейт и започнала да изпраща малки подаръци на баща си. Веднъж дори завела новия си съпруг във Вавасор Хол и това довело до подновяване на старите семейни връзки. Съпругът на Арабела бил доста възрастен дори за старец, но бракът им бил съвсем порядъчен и не можело да има никакви съмнения по отношение на парите. След това господин Гринаул починал и вдовицата, след като доказала валидността на завещанието, дошла в Лондон, за да приеме съболезнованията на племенничките си.

— Защо не прекараш един месец с нея в Ярмът? — бе казал Джордж на сестра си Кейт. — Разбира се, че ще ти бъде скучно. Но всяка леля с четиресет хиляди лири заслужава твоето внимание.

Кейт бе признала правотата на това твърдение и се бе съгласила да прекара един месец в Ярмът.

— Леля ти Арабела се доказа като една много разумна жена — бе й писал старият земевладелец. — Много по-разумна, отколкото предполагахме преди сватбата. Разбира се, че ще отидеш с нея, ако те покани.

Кой човек, току-що наследил четиресет хиляди лири, няма да се радва на повишеното внимание на роднините си?

Ярмът не изглеждаше особено привлекателно. Поне на мен не ми изглеждаше. Имаше Стар град, който летните туристи избягваха, и няколко нови къщи на брега на морето, които напълно се възползваха от приятния бриз. Нещо като крайбрежен булевард, дълъг почти една миля, минаваше направо през пясъка и там бяха построени (или бяха в процес на строене) още няколко къщи, гледащи към морето и запазени за летовници. Нямаше нищо красиво, освен ако жълтото песъчливо море не може да бъде наречено красиво. Брегът бе нисък и прав и изложен на източните ветрове. Но мястото бе здравословно и госпожа Гринаул най-вероятно бе права да се надява, че там ще възстанови част от здравето, разклатено, докато бе бдяла до леглото на своя чезнещ лорд.

— Омнибус18? В никакъв случай. Жанет, наеми ми кабриолет.

Това бяха първите думи, изречени от госпожа Гринаул, когато бе стъпила на перона на гарата в Ярмът. Прислужницата й се казваше Джени, но Кейт бе открила, за свое изумление, че още преди да напуснат Лондон, госпожа Гринаул бе наредила, от сега нататък момичето да бъде наричано Жанет. Кейт вече знаеше, че леля й има навика да се държи арогантно, но деспотичните й наклонности бяха останали скрити в Лондон и бяха излезли наяве в мига, в който влакът им бе напуснал гарата в Шордич. В Лондон госпожа Гринаул се бе чувствала като човек от провинцията сред столичани. Може би новостта на общественото й положение донякъде бе обуздала нрава й, но веднага след като бе почувствала, че отново плува в свои води, така да се каже, тя бе възвърнала предишната си безпардонност. В Ипсуич бе наредила на Жанет да й донесе чаша шери с тон, който бе привлякъл вниманието на всички кондуктори и носачи.

Кабриолетът бе осигурен и е доста труд всички сандъци на госпожа Гринаул, заедно със скромните принадлежности на нейната племенница и нейната прислужница, бяха натоварени отгоре, както и зад кочияша, на празната седалка, в скута на прислужницата и опасявам се, в скута на Кейт.

— Голямата къща на улица „Монпелие Парад“ — нареди госпожа Гринаул.

— Те всички са големи, мадам — отвърна кочияшът.

— Най-голямата — рече госпожа Гринаул.

— Всички са еднакво големи — каза кочияшът.

— Тогава карайте към къщата на госпожа Джоунс — отвърна госпожа Гринаул. — Но ми бе казано, че тя е най-голямата на улицата.

— Познавам къщата на госпожа Джоунс много добре — рече кочияшът и потеглиха.

Къщата на госпожа Джоунс беше красива и удобна, но се опасявам, че удовлетворението на госпожа Гринаул бе помрачено от разочарованието й, когато откри, че не бе осезаемо по-голяма от останалите къщи на улицата. Отношението й към този и други подобни въпроси щеше да развесели Кейт, ако тя бе просто наблюдател, а не част от антуража на леля си. Госпожа Гринаул беше свободомислеща жена с благ характер и в никакъв случай не можеше да бъде наречена себична, но бе твърдо решена да оползотвори всичко, което съдбата й бе отредила и да демонстрира на света, че притежава четиресет хиляди лири. И правейки това, тя не бе тормозена от чувство на престорен срам. Никога не се колебаеше относно изискванията си поради свенливост. Настояваше да получи всички удобства, които Ярмът можеше да й предложи и се стараеше всички около нея да разберат това. Към тези неща трябва да добавим огромната й скръб по покойния й съпруг.

— Скъпият Гринаул! Сладкото ми агънце! О, Кейт, само ако го бе познавала!

Когато каза това, тя седеше в най-добрата всекидневна на госпожа Джоунс, чакайки да бъде обявена вечерята. Бе наела както всекидневна, така и трапезария, тъй като „не виждам защо хората трябва да пестят, когато отиват на море. Не и когато имат възможността да си осигурят всички възможни удобства.“

— О, Кейт, иска ми се да го бе познавала!

— И на мен — отвърна Кейт, съвсем неискрено. — За съжаление, бях в чужбина, когато посетихте Вавасор Хол.

— А, да. Но трябваше да го видиш у дома. Гринаул беше най-добър край домашното огнище. Бях щастлива жена, Кейт, докато беше жив.

И Кейт с изненада видя, че по бузите на леля й се стичаха истински сълзи — по две от всяка страна. Но техният път почти веднага бе спрян от красива кърпичка, изработена от фин батист.

— Вечерята е готова, мадам — рече Жанет от прага.

— Жанет, заръчах ти да казваш „вечерята е сервирана“.

— Вечерята е сервирана тогава — отвърна Жанет с гневен тон.

— Хайде, Кейт — каза госпожа Гринаул. — Аз нямам апетит, но това не означава, че ти не можеш да се храниш. Писах на госпожа Джоунс с изричната молба да има момици. Надявам се, че си е наела добър готвач. Самата аз ям малко, но обичам да сядам на красива трапеза.

Следващият ден бе неделя и госпожа Гринаул отиде на църква в пълното великолепие на своето вдовство. След вечерята от момици, прислужницата бе извадила всички траурни дрехи на госпожа Гринаул пред сащисания поглед на Кейт. Това бе очарованието на тази жена: тя не изпитваше никакъв срам от нищо, което правеше. Вдовицата й бе показала траурните си одежди, възхвалявайки изработката на всяка дреха, твърдостта на крепа, деликатността на батиста и красотата на воланите, рецитирайки цената на всяко нещо до последния шилинг, но същевременно посочвайки, че парите не са били от никакво значение за нея, докато ги е купувала. Бе направила всичко това с гордостта на млада булка, показваща своя чеиз на най-добрата си приятелка. През това време Жанет бе стояла наблизо, подавайки дреха след дреха. От време на време госпожа Гринаул бе прекъсвала представлението, за да си почине и да каже някоя блага дума за своя възлюбен съпруг. В един момент госпожа Джоунс бе влязла в стаята, но вдовицата изобщо не се бе смутила от присъствието на този непознат човек.

— Да почива в мир! — бе казала най-накрая, внимателно сгъвайки една огромна пелерина от креп.

Госпожа Джоунс не бе чула правилно и бе решила, че наемателката й се обръща директно към своя покоен лорд.

— Завещал й е голямо богатство, предполагам — рече госпожа Джоунс на Жанет.

— И още как, мадам. Надвишава сто хиляди лири!

— Не думай!

— Лири стерлинги, мадам! Поне доколкото знам.

— Защо няма карета тогава?

— Има, разбира се, но една дама не може да отиде на море с карета, когато току-що е погребала съпруга си. Какво биха казали хората, ако я видят в собствена карета? Проблемът не е в това, че не може да си я позволи, госпожо Джоунс. И като говорим за карети, трябва да осигурите кабриолет за утрешната служба. Господарката нареди кочияшът да бъде облечен с ливрея и ръкавици.

Мъжът с ливреята и ръкавиците бе осигурен и посещението на госпожа Гринаул в църквата предизвика истинска сензация. В действията й имаше съобразителност, която доказваше, че не бе обикновена жена. Тя умееше да предвижда всяка евентуалност и бе готова за всеки спешен случай, който можеше да възникне. Друг човек не би си запазил място в църквата и не би изглеждал като у дома си в Ярмът едва няколко дни след пристигането си. Но госпожа Гринаул бе постигнала всичко това. Крачеше по пътеката между редовете с такова самообладание, сякаш църквата е била построена от предците й. Църковната разпоредителка безцеремонно изостави трите възрастни дами, които настаняваше, за да заведе госпожа Гринаул до мястото й. Когато седна, тя незабавно се превърна в център на внимание. Кейт Вавасор веднага осъзна, че влизането им бе предизвикало всеобщо вълнение, за което тя нямаше никаква заслуга. За съжаление, трябва да посоча, че това чувство не изчезна до края на службата. Колко дами на четиресет ходят на църква, без да привличат абсолютно никакво внимание! Но едва ли ще бъде прекалено да се каже, че всички присъстващи в църквата погледнаха поне веднъж към госпожа Гринаул. Съмнявам се, че присъстваше и една омъжена дама, която, излизайки навън, не се обърна към съпруга си, за да му прошепне нещо за вдовицата. По време на цялата двучасова служба властваше всеобщото, но несподелено убеждение, че тази сутрин се бе случило нещо забележително. Това убеждение се отрази върху четенето на помощника на енорийския свещеник, а самият свещеник, докато изнасяше своята проповед, не можеше да откъсне очи от прекрасното боне и красивия воал на вдовицата.

На следващата сутрин, още преди да е станало единайсет часа, госпожа Гринаул бе поканена в Залата за събрания19.

— Едва ли има нужда да казвам, че, в сегашното си състояние, аз изобщо не се интересувам от подобни неща. Разбира се, че предпочитам да бъда сама. Но съм напълно наясно, скъпа Кейт, че ти го дължа.

Кейт, с по-малко съобразителност, отколкото може да се очаква от умно момиче като нея, започна да уверява леля си, че няма нужда от компания и е била напълно наясно, когато се е съгласила да я придружи тук в ранните дни на нейното вдовство, че ще живеят уединено. Но госпожа Гринаул побърза да я скастри, като го направи без никакъв срам или раздразнение.

— Скъпа моя — рече тя, — по този въпрос трябва да ме оставиш да направя онова, което намеря за добре. Не съм толкова себична, че да позволя на скръбта си да попречи на твоите забавления.

— Но, лельо, аз не се интересувам от подобни забавления.

— Това са глупости, скъпа моя. Би трябвало да се интересуваш от тях. Как иначе ще улегнеш, ако не се интересуваш от забавления?

— Скъпа лельо, аз съм улегнала.

— Улегнала! — възкликна изумено госпожа Гринаул, сякаш бе имало сватба, за която не й бяха казали. — Но това са небивалици. Разбира се, че не си улегнала и как ще стане това, ако ти позволя да се затвориш в себе си в място като Ярмът, където момиче като теб има шанс?

Кейт напразно се опита да я спре. Госпожа Гринаул не беше лесна за спиране, особено когато на нейна страна беше увереността, че е пълна господарка на мястото и ситуацията.

— Не, скъпа моя. Много добре знам колко съм ти задължена и ще изпълня своя дълг. Както вече казах, подобни обществени прояви не могат да очароват човек като мен. Желанието ми за социално общуване лежи погребано в ковчега на скъпия ми съпруг. Сърцето ми е покрусено и трябва да остане такова. Но не възнамерявам да жертвам и теб на олтара на своята скръб. Ще се принудя да отида на събитието заради теб, Кейт.

— Но, скъпа лельо, светът ще сметне това за много странно.

— Не ме е грижа за света! Какво може да ми направи? Вече не завися от света, благодарение на прескъпия си съпруг. Мога сама да се грижа за себе си и светът не може да ме нарани. Не, Кейт. Когато сметна, че нещо е редно, аз го правя. Ще превърна Ярмът в приятно място за теб, ако мога, а светът може да възразява колкото си иска.

Госпожа Гринаул вероятно бе права да цени независимостта си толкова високо. Може би гражданите на Ярмът си разменяха намеци за прекалено ранното й завръщане във висшето общество, като си напомняха един на друг, че бе погребала съпруга си едва преди четири месеца. Госпожа Джоунс и Жанет най-вероятно се шегуваха за нейна сметка в кухнята. Но това по никакъв начин не уязви госпожа Гринаул. Каквото бе казано, не бе казано в нейно присъствие. Сметките на госпожа Джоунс бяха плащани с впечатляваща редовност и в резултат на това всички в къщата се отнасяха към дамата с уважението, което скъпите й вещи несъмнено заслужаваха. Светът е задължен да порицае жена, която наскоро е претърпяла тежка загуба и е овдовяла, но въпреки това се опитва да се наслади на свободата си, само тогава, когато няма пари.

Множество хора се отбиха на улица „Монпелие Парад“, за изумление на Кейт, която не подозираше, че леля й имаше толкова много приятели. Тя бе толкова объркана от присъствието на всички тези непознати хора, че й бе трудно да установи кои от тях госпожа Гринаул бе познавала отпреди и кои виждаше за пръв път. Някой познаваше друг човек, който бе познат на трети, и това бе достатъчно, за да бъде приет в къщата, стига да се ползваше с преимуществата на голямо състояние или добро обществено положение. Госпожа Гринаул се усмихваше омайващо изпод траурното си боне.

Един ден Кейт писа на Алис: „Кълна се, че тя може да бъде красива и чаровна, но в същото време знае как да отклони или дори отблъсне всеки опит за фамилиарничене от човек, чиито обстоятелства не са изгодни“.

— Скъпа лельо — рече Кейт една сутрин, след като се върнаха от разходката си по кея, — как само постави онзи капитан Белфийлд на мястото му!

— Капитан друг път! Не вярвам, че е истински капитан. Разбрах, че е трябвало да продаде къщата си, за да изплати всичките си дългове. Бил е само лейтенант, когато 97-и батальон е бил в Манчестър, но съм сигурна, че оттогава не е имал пари.

— Но всички тук го познават.

— Може би не толкова добре, колкото го познавам аз. Какво нахалство — да ми каже, че изглеждам добре! Няма нищо по-долно от мъж, който говори подобни неща, при положение че няма достатъчно пари, за да плати на перачките си.

— Но лельо, откъде знаеш, че капитан Белфийлд не е платил на перачката си?

— Знам повече, отколкото си мислиш, скъпа моя. Това ми е работата. Ако не се интересувах от тези неща, как щях да знам на кого да обръщаш внимание и кого да пренебрегваш?

Кейт напразно се бунтуваше или по-скоро се опитваше да се бунтува срещу тези майчински грижи. Тя обясни на леля си, че бе почти на трийсет и вече от десет години се грижеше сама за себе си, но без резултат. Кейт се гневеше, но госпожа Гринаул никога не губеше самообладание. Кейт се вълнуваше, докато госпожа Гринаул невъзмутимо отминаваше всяко нейно възражение, сякаш нещата, които племенницата й казваше, нямаха значение. За нея Кейт бе неомъжена млада жена със скромно състояние и следователно искаше да бъде венчана при първа възможност. Това, че отричаше този факт, бе напълно естествено, особено в този ранен етап на техните взаимоотношения. Когато Кейт опознаеше леля си малко по-добре, щеше да започне да й се доверява повече и това щеше да опрости ситуацията. Но госпожа Гринаул не възнамеряваше да жали нито себе си, нито самата Кейт в стремежа си да й помогне и трябваше да бъде безкрайно бдителна, за да я предпази от пагубното внимание на безполезни мъже като капитан Белфийлд.

— Кълна се, че не те разбирам, Кейт — рече тя на племенницата си една сутрин, докато закусваха. Напоследък навиците им бяха станали доста разточителни и се опасявам, че минаваше единайсет часа, въпреки че храната все още бе на масата. Кейт обикновено се къпеше преди закуската, но госпожа Гринаул рядко излизаше от стаята си преди десет и половина.

— Утрото е моето време за размишления — бе казала тя веднъж. — Когато една жена е преживяла толкова, колкото съм преживяла аз, тя има много неща, над които да разсъждава.

— И е много по-удобно да размишляваш в леглото — бе добавила Жанет, която бе присъствала на разговора.

— Дете, дръж езика си зад зъбите! — бе й се скарала вдовицата.

— Да, мадам — бе отвърнала Жанет.

Но да се върнем на сцената, разиграла се около масата за закуска.

— Какво не разбираш, лельо?

— Снощи танцува само два пъти и веднъж стана да говориш с капитан Белфийлд.

— За да го питам за горката жена, която пере дрехите му, без да й плаща.

— Глупости, Кейт. Сигурна съм, че не си го питала това. Просто обичаш да ме дразниш.

— Но какво може да ми направи капитан Белфийлд?

— Въпросът е каква полза би имала от това да разговаряш с него? Виждаш ли, скъпа, годините си минават. Не искам да кажа, че вече не си толкова млада… и никой не може да бъде по-хубав и свеж от теб… особено след като започна да се къпеш.

— О, лельо, недей!

— Скъпа моя, това е самата истина. Кълна се, че ти си най-недалновидното младо момиче, което някога съм познавала. Кога ще започнеш да мислиш за женитба, ако не сега?

— Няма да започна да мисля за женитба, докато не стане време да си купя сватбена рокля.

— Това са небивалици. Пълни небивалици. Как ще си купиш сватбена рокля, ако никога не си мислила за това да си намериш съпруг? Не видях ли господин Чийзакър да те кани на танц снощи?

— Да, покани ме, докато самата ти разговаряше с капитан Белфийлд.

— Капитан Белфийлд не може да нарани мен, скъпа моя. И защо не танцува с господин Чийзакър?

— Той е дебел фермер от Норфък, който мисли само за ползите от оборното хранене.

— Скъпа моя, всеки акър от тази ферма е негов. Всеки акър20! И миналата есен е купил втора ферма на стойност тринайсет хиляди лири. Фермерите са за предпочитане пред земевладелците, поне онези от тях, които са джентълмени. И от всички мъже, фермерите са най-лесни за обуздаване.

— Това несъмнено е препоръка.

— Разбира се, че е — сърдечна препоръка.

Госпожа Гринаул нямаше време за шеги, когато мислеше за сериозни неща.

— Утре ще ни заведе на пикника и се надявам, че ще му позволиш да седне до теб. Това ще бъде почетното място, защото той ще бъде виночерпецът. Познава онзи Белфийлд и той също ще бъде там, но ако позволиш името ти да бъде оплетено с неговото, всичко за теб ще свърши, поне що се отнася до Ярмът.

— Изобщо не искам да бъда оплетена с капитан Белфийлд, както се изрази — отвърна Кейт, след което се вглъби в романа си, докато госпожа Гринаул се зае с подготовката на пикника. Всъщност лелята изобщо не разбираше своята племенница. Каквито и да бяха недостатъците на Кейт Вавасор, неподобаващият за една девойка стремеж да си улови съпруг не беше един от тях.

Осма глава Господин Чийзакър

Ярмът не бе подходящо място за пикници. Пикникът трябва да се провежда сред зеленина. Растителността е абсолютно задължителна. Трябва да има дървета, пресечени местности, тесни пътеки, храсталаци и скрити поляни. Хубаво е да има и скали, стари дънери, мъх и трънаци. И със сигурност трябва да има хълмове и долини, дори в умален мащаб, както и течаща вода. Не бива да има простор. Джоунс не би трябвало да може да следи движенията на Грийн и Огуста, не би трябвало да може да държи сестра си Джейн под око. Но мястото, избрано от господин Чийзакър за неговия пикник в Ярмът, не притежаваше нито едно от гореизброените достойнства. Беше на брега на морето. Виждаха се само две неща: пясък и вода. Наоколо нямаше дървета. Всъщност нямаше никаква зеленина, нито течаща вода. Имаше една дълга, суха и плоска пясъчна ивица и една преобърната лодка, под която бе предложено да седнат да обядват. В допълнение към това господин Чийзакър щедро бе осигурил пейки, дъски и няколко квадратни метра платнище. По тази причина събитието бе наречено „Пикникът на господин Чийзакър“.

Пикникът беше морски и следователно нещата, които бяха напълно необходими при другите пикници, не бяха нужни тук. Идеята бе дошла по време на един риболовен излет, когато бяха уловени няколко скумрии и доволните рибари бяха седнали да обядват в самите лодки, но бяха установили, че това не е особено приятно. Тогава Капитан Белфийлд бе озарен от прозрението, че могат да изядат храната си на брега и неговият приятел господин Чийзакър бе обещал да помогне за осъществяването на тази мечта. Една дама бе обявила, че пясъците на Ормесби ще бъдат изключително подходящи за вечерно танцуване на хладно.

— Можем да танцуваме на пясъка — бе рекла тя, — без никой да вижда местенето на краката ни.

Така се бяха развили нещата и пикникът бе организиран.

Това несъмнено бе пикникът на господин Чийзакър. Той бе осигурил лодките, виното, пурите, музиката и дърводелците, наети да превърнат старата лодка в салон за банкети. Но госпожа Гринаул бе обещала да се погрижи за храната и се наслаждаваше на точно толкова похвали и внимание, колкото и организаторът на събитието. Тя познаваше господин Чийзакър едва от десет дни, но за това време двамата се бяха сближили. Той бе набит и червендалест ерген на около четиресет и пет, който несъмнено обичаше да бъде в компанията на дами. Само две неща издаваха възрастта му: плешивата глава и няколкото сиви косъма в бакенбардите. Бе много привързан към фермата си, но в същото време се срамуваше от нея, когато се озовеше сред хора от висшето общество. Освен това имаше склонността да търси насладата, идваща от една пълна и често развързвана кесия. Обичаше да черпи приятелите си и след това да се хвали с този факт. Ставаше много горд, когато успееше да подари ловен кон на мъж, който го превъзхождаше по обществено положение.

— Онзи ден Гримзби дойде на лов с мен. Синът на стария Гримзби от Хадъруик, нали го познавате? Осакати червеникавокафявата ми кобила. Но какво значение има? На следващия ден отново отидохме на лов и му осигурих ново животно.

Някои хора смятаха, че бе прекалено мекушав и всички в Норфък знаеха, че младият Гримзби имаше навика да проси ловни коне от всеки срещнат. Напоследък госпожа Гринаул бе опознала господин Чийзакър много добре и бе научила за акрите земя, които притежаваше.

— Не би било редно — бе му рекла тя, — да се изтъквам така, сякаш сама съм организирала събитието или нещо подобно, не мислите ли?

— Може би не. Но бихте могла да дойдете с нас.

— Ще дойда, господин Чийзакър, но само заради своята племенница. Никога не бих си простила, ако я лиша от удоволствията на младостта заради собствените си несгоди. Едва ли има нужда да посочвам, че в момента нищо не би могло да ми достави удоволствие.

— Предполагам, че не — отвърна господин Чийзакър с мрачно изражение.

— И дума да не става — рече госпожа Гринаул и избърса сълзите си. — Що се отнася до възрастта ми, уверявам ви, че мога да танцувам точно толкова леко и чевръсто, колкото останалите дами, но въпреки това…

— Сигурен съм, че можете, госпожо Гринаул.

— Как може една жена да се наслаждава на живота, когато сърцето й е заровено под земята?

— Но няма винаги да е така, нали, госпожо Гринаул?

Госпожа Гринаул поклати глава, сякаш за да покаже, че не знаеше отговора на този въпрос. Най-вероятно щеше винаги да е така, но тя не искаше да разваля момента, правейки подобно тъжно изявление.

— Както вече казах — продължи след малко тя, — ако двамата с вас организираме събитието заедно, то няма как да не бъде успешно, не мислите ли?

Господин Чийзакър се съгласи, че това бе така.

— Разбира се, аз ще осигуря месото, сладкишите и плодовете — каза госпожа Гринаул, — а вие лодките и виното.

— И музиката — добави Чийзакър. — И ще поема всички останали разходи.

Той не искаше да пропусне някой свой принос.

— Бих поела половината разходи за всичко, ако желаете — отвърна госпожа Гринаул, но господин Чийзакър отказа. Той нямаше нищо против да поеме разходите, стига този факт да бъде разгласен.

— Господин Чийзакър, аз наистина смятах да осигуря музиката — продължи госпожа Гринаул. — Повярвайте ми.

— В никакъв случай няма да допусна това, госпожо Гринаул.

— Споменавам го сега, защото смятах да поканя Блоухард. Другият мъж, Флюти, не би се справил на открито.

— Тогава ще бъде Блоухард — отсече господин Чийзакър.

И беше Блоухард. Госпожа Гринаул обичаше да си угажда по тези малки въпроси, въпреки че сърцето й бе заровено в земята.

На сутринта на пикника, господин Чийзакър се отби на улица „Монпелие Парад“, придружен от капитан Белфийлд, чиито дрехи, поне в този случай, не свидетелстваха за някаква свада между него и неговата перачка. Беше облечен прекрасно и изглеждаше готов за работата, която ги чакаше днес. Носеше мнима моряшка куртка, щедро обкичена с месингови копчета, която умело подчертаваше изкусната форма на мнимите му моряшки докови панталони. Под тях се подаваха чифт лъскави обувки от лачена кожа, подходящи за танцуване върху пясък и намекващи, че собственикът им няма търпение да направи точно това и то без да оставя следи, подобно на Венера. Жилетката му бе от фин бял плат, украсен с голям брой позлатени копчета. Имаше лъскави кабари в ризата си и жълти ръкавици от шевро на ръцете си, както и втори чифт в джоба за по-късно, когато захладнееше. Съвършеното му облекло бе предизвикало смут в сърцето на неговия приятел Чийзакър, когато двамата се бяха срещнали. Капитанът бе добре сложен мъж, висок почти два метра, с тъмна коса, тъмни бакенбарди и тъмни мустаци: почти черни, но с онзи подозрителен оттенък, който сякаш крещи „фризьорски салон“. Освен това беше красив и имаше симетрични черти, въпреки че първите симптоми на прекалено честите среднощни забавления можеха да бъдат забелязани върху носа му. Но като цяло имаше приятна външност, поне за онези, които харесват подобни мъже.

Чийзакър също се бе издокарал като моряк. Носеше малко по-груба и отпусната куртка, спускаща се доста по-ниско от тази на капитана. Изглеждаше като дреха, която един моряк наистина би облякъл. Но той се отврати от себе си в мига, в който съзря Белфийлд, защото куражът му бе изневерил и не се бе осмелил да се украси толкова смело.

— Гъс, кълна се, че изглеждаш прекрасно — възкликна той.

Трябва да бъде обяснено, че капитан Белфийлд бе кръстен Густав.

— Не знам — отвърна капитанът. — Един приятел ми изпрати тези дрехи и каза, че били подходящи. Но бих ги сменил е твоите, ако искаш.

Чийзакър знаеше, че не би могъл да се побере в неговата куртка, така че не каза нищо, но се намрази още повече.

Сигурно помните, че госпожа Гринаул бе разкритикувала жестоко претенциите на капитан Белфийлд, обсъждайки неговия характер с племенницата си, но сега го посрещна с благосклонна усмивка. Може би мнението й за характера му се бе променило или пък бе решила да жертва собствените си чувства, за да не злепостави господин Чийзакър, тъй като двамата бяха добри приятели. Във всеки случай тя прие и двамата с широка усмивка. Госпожа Гринаул имаше впечатляващ талант по отношение на усмивките и можеше да демонстрира благоразположение към половин дузина различни джентълмени за точно толкова минути. Завариха я заобиколена от отворени кошници, които все още се пълнеха, докато госпожа Джоунс, Жанет и готвачката кръжаха около нея, изпълнявайки заръките й. Вдовицата държеше разгъната салфетка в едната си ръка и бе завързала голяма груба престилка около роклята си, за да се предпази от евентуално разливане на сос, оцет или сметана, но иначе демонстрираше траурните си одежди в техния пълен блясък. Не бе смекчила тържественото им великолепие дори малко. Не искаше да прави никакви компромиси между света на удоволствието и света на скръбта. В момента вдовицата, четири месеца след кончината на своя съпруг и с все още погребано сърце, подготвяше един изтънчен банкет с размах и вещина. Беше готова веднага да седне сред кошниците, в една, от които току-що внимателно бе сложен пай с месо от яребица, и да говори през сълзи за прескъпия си съпруг, без да се интересува от това дали хората ще одобрят поведението й. Господин Чийзакър и капитан Белфийлд решиха, че го одобряват.

— О, господин Чийзакър, вие вече сте тук, а аз още не съм и наполовина готова! Капитан Белфийлд, надявам се, че харесвате престилката ми.

— Харесвам всичко, което носите, госпожо Гринаул.

— Не говорете така, когато знаете, че… но няма значение. Днес няма да мислим за тъжни неща или поне ще се опитаме. Нали така, господин Чийзакър?

— О, несъмнено, несъмнено… освен ако не завали.

— Няма да завали. Дори няма да мислим за тази възможност! Между другото, капитан Белфийлд, двете с племенницата ми смятаме да изпратим няколко неща в една чанта, за да можем да се приведем в приличен вид след края на пикника. Не искаме това да се разгласява, защото, ако останалите дами разберат, ще решат, че сме решили да се контим… а не би имало място за всички, нали?

— Не, не би имало — отвърна господин Чийзакър, който предишната вечер бе отишъл да провери и може би да ограничи работата на дърводелците.

— Точно така — каза госпожа Гринаул. — Но нали няма да е проблем, господин Чийзакър, ако Жанет дойде с чантата? Ще се вози в каруцата с храната. Знам, че тя е ваша приятелка.

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна господин Чийзакър.

— Благодаря ви, сър — рече Жанет и направи реверанс.

— Жанет, не позволявай на господин Чийзакър да завърти главата ти. Дръж се прилично и бъди полезна. Добре, да помислим. Какво остана? Госпожо Джоунс, вече можете да ми дадете тази шунка. Капитан Белфийлд, подайте я насам. Не я слагайте в онази кошница, защото ще я сложите на обратно. Ето, едва не ме принудихте да изпусна кайсиевия пай.

Докато капитанът и вдовицата си подаваха ястия, те си размениха и няколко невинни закачки, които сякаш обидиха господин Чийзакър, защото той обърна гръб на кошниците и пристъпи към вратата.

Госпожа Гринаул забеляза това и незабавно се постара да излекува горчивината.

— Знаете ли какво, господин Чийзакър? — рече тя. — Кейт още не е слязла, защото не искаше да я видите с престилка, облечена върху роклята!

— Кълна се, че не знам защо госпожица Вавасор се притеснява от това как ще я видя.

— Нито пък аз. Точно това й казах. Заповядайте във всекидневната.

Ще я откриете там и можете да я накарате сама да ви обясни поведението си.

— Не би слязла за мен — отвърна господин Чийзакър, но не помръдна от мястото си. Може би не искаше да оставя приятеля си насаме е вдовицата.

Накрая и последното ястие бе прибрано и госпожа Гринаул се качи горе с двамата джентълмени. Там завариха Кейт в компанията на три други дами, които бяха обещали да дойдат под закрилата на госпожа Гринаул. Две от дамите бяха госпожиците Феърстерс, които вдовицата бе решила да покровителства и които й се отблагодаряваха за добротата с откровени хвалебствия, стреснали Кейт със своята дързост.

— Скъпата ти леля! — бе рекла Фани Феърстерс, влизайки в стаята. — Не мисля, че някога съм срещала по-мила и добронамерена жена!

— Нито пък толкова духовита! — бе допълнила сестра й Шарлът, която всички в Ярмът наричаха Чарли.

Когато вдовицата влезе в стаята, те се втурнаха към нея и я обсипаха с целувки, кълнейки се, че никога преди не са я виждали толкова прелестна. Но тъй като скъпите нови ръкавици, които момичетата носеха на ръцете си, бяха подарък от госпожа Гринаул, те със сигурност й дължаха малко обич. Истината е, че малко дами биха направили такъв подарък на приятелки, които познават от толкова скоро, но по тези въпроси госпожа Гринаул нямаше равна. Тя вече бе опознала сестрите Феърстерс много добре и често си позволяваше да ги съветва относно плановете им за бъдещето.

Третата дама беше тихата и дребничка госпожа Грийн, чийто съпруг бе първи лейтенант на боен кораб на западноиндийския пост. Госпожа Грийн бе хубава и благовъзпитана жена, но бе много мълчалива и това, като че ли, я правеше неподходяща за приятелството на госпожа Гринаул. Но вдовицата бе открила, че госпожа Грийн е самотна и не много богата и следователно има нужда от високопоставени приятели. По тази причина, от чисто доброжелателство, вдовицата се бе натрапила в живота й и госпожа Грийн, с огромна неохота, бе приела да дойде на пикника.

— Сигурна съм, че съпругът ви би одобрил — бе казала госпожа Гринаул, — и се надявам, че ще доживея да му кажа, че съм ви накарала да дойдете.

Появи се и по-малкият брат на момичетата, Джо Феърстерс, който бе дългурест, безполезен и мързелив младеж. Джо се подготвяше за бъдеща кариера в една адвокатска кантора в Норич, но в момента бе в тежест на всичките си приятели.

— Предложихме му да дойде — рече Фани на вдовицата с извинителен тон, — защото решихме, че може да е полезен в носенето на пелерините.

Госпожа Гринаул се усмихна благосклонно на Джо и го увери, че е очарована да се запознае с него, но без да спомене работата, която му бе отредена.

И след това тръгнаха. Когато стигнаха вратата, както Чийзакър, така и капитанът направиха опит да хванат ръката на вдовицата. Но тя бе уредила всичко. Капитан Белфийлд се озова до госпожа Грийн, докато господин Чийзакър се видя принуден да върви до Кейт Вавасор.

— Ще взема вашата ръка, господин Джо — каза вдовицата, — а сестрите ви могат да дойдат с нас.

Но когато стигнаха до лодките, около които вече се бяха събрали останалите хора, поканени на пикника, господин Чийзакър се озова разделен от вдовицата, въпреки че самият той бе платил за тях. Качи се в лодката, съдържаща Кейт Вавасор, и бе избутан в морето, гледайки как капитан Белфийлд помага на госпожа Гринаул да опази роклята си от водата. Предварително бе решил да плава в компанията на вдовицата и смяташе, че има това право, при положение че той бе платил за всичко. Но госпожа Гринаул ги бе разпределила с няколко добре подбрани думи и господин Чийзакър се бе почувствал напълно безпомощен да направи каквото и да било.

— Не мислите ли, че Белфийлд изглежда абсурдно в тази куртка? — рече той на Кейт, сядайки в лодката.

— Така ли смятате? Аз пък мисля, че е много красива и напълно подходяща за случая.

Господин Чийзакър намрази капитан Белфийлд и отново съжали за това, че не се бе издокарал като него. Не можеше да понесе мисълта, че неговият приятел, който не бе платил за нищо, ще обере всичката слава и ще го лиши от удоволствията, които по право му се полагаха.

— Може да му отива — рече Чийзакър, — но не мислите ли, че е прекалено разточителна?

— Не мога да кажа. Нямам представа колко струва една куртка, цялата покрита с малки месингови копчета.

— А жилетката, госпожице Вавасор! — рече Чийзакър с мрачен тон.

— Предполагам, че жилетката е била скъпа.

— О, ужасно скъпа! А не притежава нищо, госпожице Вавасор. Абсолютно нищо. Знаете ли какво? — попита той и снижи гласа си до шепот. — Завчера му дадох двайсет лири назаем. О, да. Не казвайте на никого, разбира се. Доверявам ви това, защото напоследък прекарвате много време заедно и е редно да бъдете запозната с неговото материално положение.

Казват, че в любовта и войната всичко е позволено и трябва да предположим, че тази малка недискретност е била стратегически ход от страна на господин Чийзакър. По това време той бе очарован както от вдовицата, така и от нейната племенница, но към която и от двете да се насочеше, капитан Белфийлд все съумяваше да развали плановете му. В настоящия случай бе възнамерявал да ухажва вдовицата и като цяло смяташе, че тя повече заслужава вниманието му. През последните дни бе направил няколко проучвания и онова, което бе открил, го бе задоволило. Разбира се, не бе споделил наученото със своя приятел и дори му бе казал, че според него успехът на госпожа Гринаул е „чудо за три дни“.

— Подходяща е за убиване на времето — бе отвърнал капитанът.

Господин Чийзакър не беше разбрал какво точно бе имал предвид неговият приятел, но бе заключил, че той несъмнено се опитваше да го измами.

— Не искам да споменавате този факт отново, госпожице Вавасор — продължи той.

— Подобни неща изобщо не бива да бъдат споменавани — отговори Кейт, разгневена от намека, че материалното положение на капитан Белфийлд имаше някакво отношение към нея.

— Не бива и затова знам, че мога да разчитам на вас, госпожице Вавасор. Той е приятен човек. Много приятен. И е обиколил света, което малко хора могат да кажат. Но е по-скоро мъж за трапеза, отколкото за работа, както казваме в Норфък. Харесвате ли Норфък, госпожице Вавасор?

— Идвам за пръв път, а досега съм видяла само Ярмът.

— Ярмът е приятно място. Много приятно. Но трябва да видите земите ни. Сигурно не знаете, че храним една трета от Англия през зимните месеци?

— Мили Боже!

— О, да. И никой не осъзнава какво прекрасно графство е Норфък. Не говоря само за земята. Говоря за дивеча, за лорд Нелсън21, за морските курорти и всичко останало. Съмнявам се, че друго графство може да съперничи на нашето. Представете си — изхранваме една трета от Англия и Уелс!

— Имате предвид с хляб, сирене и други подобни?

— Телешко! — отвърна господин Чийзакър и след това повтори думата, обзет от патриотичен плам. — Телешко! О, да. Но ако кажете това на един лондончанин, няма да ви повярва. Ах! Със сигурност трябва да дойдете да разгледате земите ни. Влакът от 7:45 за Норич ще ви закара до прага ми, така да се каже, и можете да се приберете с този от 18:22.

По този начин доброто настроение на господин Чийзакър се върна и той реши, че в отсъствието на вдовицата можеше да се опита да отбележи напредък с нейната племенница.

Междувременно госпожа Гринаул и капитанът се чувстваха много удобно в другата лодка.

— Хванете едното гребло, капитане — рече му един от мъжете веднага след като Белфийлд настани дамите.

— Не и днес, Джак — отвърна той. — Тази сутрин ще се задоволя с това да бъда боцман.

— Единственото, което боцманът прави, е да се налива с грог — рече мъжът.

— Ще се постарая — отвърна капитанът и всичко тръгна по вода.

— Вашият приятел господин Чийзакър е много щедър човек! — каза вдовицата.

— Така е. Много добър човек, по свой собствен начин. Повечето местни фермери са добри хора.

— И предполагам, че е нещо повече от най-обикновен фермер. Съседите му често го посещават, нали?

— О, да, може да се каже. Но както знаете, хората от провинцията не са особено общителни.

— Разбира се. Но къщата му… има хубав дом, нали?

— Да, да, много хубав дом. Доста близо до езерцето за поене на конете, поне за моя вкус, но когато човек вади парите си от касата, не бива да се срамува от тезгяха, нали така, госпожо Гринаул?

— Но би могъл да живее като джентълмен, ако дава земята си под наем, нали?

— Зависи от това как иска да живее като джентълмен.

Тук интимният им разговор бе прекъснат от възклицание, дошло от една млада дама и породено от факта, че на Чарли Феърстерс му бе станало лошо. Самият Чарли категорично отрече, но веднага след това доказа истинността на нейното твърдение. Това бе краят на морските им приключения и те се приготвиха да акостират близо до мястото, където ги чакаше банкетът.

Девета глава Съперниците

Бе имало опит за риболов, без да бъде уловена нито една риба. Скоро бе установено, че това удоволствие заплашва роклите на дамите, а поводът бе прекалено тържествен за подобни лекомислени рискове.

— Господин Чийзакър, струва ми се, че ще бъде по-добре да се откажете — рече една разтревожена майка. — Роклята на Мария вече е измокрена.

Мария възрази плахо, че това не е така, но риболовът веднага бе преустановен. Господин Чийзакър чувстваше, че Мария бе поканена на риболов и бе избрала да се качи в лодката, така че би трябвало да може да се примири с естествените последици от това решение.

— Има хора, които искат само да взимат, без да дават нищо в замяна — рече той на Кейт малко по-късно, докато вървяха заедно към мястото, избрано за пикника. Но господин Чийзакър се държеше неблагоразумие и несправедливо. Момичетата бяха дошли на това събитие с най-добрите си шапки и най-новите си муселинови рокли, но не за да го гледат как лови скумрии, а за да флиртуват и да танцуват с джентълмени.

— Не можете да очаквате, че момиче, положило толкова усилия по отношение на облеклото си, ще се примири с това да бъде пръскано с морска вода — отвърна Кейт.

— Тогава да не идва на риболов — отсече господин Чийзакър. — Мразя хората, които си придават важност.

Но след като пристигнаха, госпожа Гринаул бързо се открои като доайен на събитието, напълно засенчвайки господин Чийзакър със своя авторитет. Между тях се разрази кратка схватка за надмощие, останала невидима за повечето присъстващи, но по този въпрос господин Чийзакър нямаше никакъв шанс да излезе победител. Склонен съм да мисля, че вдовицата щеше да ликува дори и да не бе допринесла с нищо за храната, но след като и това бе точка в нейна полза, изходът от битката бе предрешен. Освен това Жанет бе нейната лична прислужница. Господин Чийзакър трябваше да се предаде и въпреки че се суетеше и се стараеше да бъде забележим, той изпълняваше чужди заповеди и не след дълго се превърна във верен слуга на вдовицата. Капитан Белфийлд също се опитваше да бъде полезен, но караше господин Чийзакър да стиска зъби от гняв, защото даваше напътствия и те биваха следвани: мъж, комуто бе заел двайсет лири едва завчера и който не бе допринесъл с абсолютно нищо за пикника!

— Ще вечеряме в четири, а сега е три и половина — обяви госпожа Гринаул, обръщайки се към множеството.

— И танците ще започнат в шест — каза една нетърпелива млада дама.

— Мария, не се обаждай! — сопна се майка й.

— Да, ще вечеряме в четири — рече господин Чийзакър. — А що се отнася до музиката, наредих да започнат да свирят точно в пет и половина. Ще имаме три корни, чинели, триъгълник и барабан.

— Ах, колко хубаво, нали, госпожо Гринаул? — възкликна Чарли Феърстерс.

— А сега предполагам, че е време да сложим масата — рече капитан Белфийлд. — Това е половината удоволствие.

— О, да, дори повече от половината — съгласи се Фани Феърстерс.

— Белфийлд, не се занимавай с кошниците — обади се Чийзакър. — Виното е пипкаво нещо, така че по-добре го остави на моя човек.

— Би било странно, ако не разбирам повече от вино от един прислужник в хотел — отвърна Белфийлд.

Това подмятане стресна господин Чийзакър и почти го накара да се извърне, оставяйки Белфийлд насаме с вдовицата.

Последва дългото изпразване на кошниците, като капитан Белфийлд и госпожа Гринаул често се оказваха с ръце в една и съща. По никакъв начин не намеквам, че в това имаше нещо лошо. Хора, които вадят пайове и студени пилета от кошници за пикник, често бъркат в една и съща. Но по този начин между тях възникна неочаквана близост и вдовицата сякаш бе забравила предразсъдъците си по отношение на перачката. На пясъка бе поставена дълга маса, закътана от едната страна от преобърнатата лодка, но предлагаща великолепна гледка към морето от другата. Отгоре бе вдигнат навес, поддържан от колове, забити в пясъка. Като цяло атмосферата не бе неудобна за хора, които бяха избрали тази доста неудобна трапезария, а именно морския плаж. Несъмнено господин Чийзакър имаше голяма заслуга за всичко, което бе осигурил, но и капитан Белфийлд заслужаваше похвала за това, че го бе предложил.

Дойде ред на разпределянето на местата и господин Чийзакър направи нов опит.

— Знаете ли какво? — рече на висок глас той. — С Белфийлд можем да седнем в двата края на масата, а госпожа Гринаул може да се настани от дясната ми страна.

Господин Чийзакър не само бе проявил смелост, но и бе дал идея, която на пръв поглед изглеждаше безкрайно уместна и неустоима. Въпреки че мразеше капитана, той бе направил предложението си така, че да го поласкае и за кратко изглеждаше, че желанието му ще се сбъдне. Но капитан Белфийлд не беше човек, който се дава без бой.

— Не мисля, че това ще бъде удачно — заяви той. — Госпожа Гринаул осигурява вечерята, докато Чийзакър осигурява виното. Следователно трябва да седнат в двата края на масата. Сигурен съм, че госпожа Гринаул няма да има нищо против да я заведа до мястото, което й принадлежи по право. Ще седна от дясната й страна и ще бъда неин слуга.

Госпожа Гринаул не възрази и въпросът бе решен.

Господин Чийзакър седна, потънал в отчаяние. Това, че Кейт Вавасор бе настанена от лявата му страна, нямаше никакво значение за него. Беше му приятно да разговаря с нея, но не можеше да се наслади на това удоволствие, при положение че по същото време капитан Белфийлд бележеше напредък с вдовицата.

— Човек ще си каже, че той го е организирал, не мислите ли? — рече той на майката на Мария, която бе седнала от дясната му страна.

Дамата изобщо не го разбра.

— Организирал какво? — попита тя.

— Музиката, виното и всичко останало. Някои хора могат да бъдат толкова нагли! Просто не знам как успяват да си приписват заслуги за неща, без да са похарчили и шилинг за тях. Аз, от друга страна, винаги си плащам за всичко, като обикновено давам повече, отколкото ми искат.

— Така е — отвърна дамата.

Тя имаше и други дъщери, освен Мария на този пикник и оглеждаше масата, за да види дали са били разпределени достатъчно добре. Видя, че нейната най-млада и най-красива дъщеря Офелия бе седнала до онзи непрокопсаник Джо Феърстерс и това я покруси.

— Офелия, мила моя, там, където си седнала, става течение. Защо не се преместиш от другата страна на масата, където ще ти бъде по-удобно?

— Тук няма течение, мамо — отвърна Офелия, без никакво намерение да се мести. Може би харесваше да си общува с онзи длъгнест, мързелив и безполезен младеж.

Госпожа Гринаул определено бе избрала веселия край на масата. Вдовицата едва се бе настанила, когато отново се изправи, за да смени мястото си с това на капитана, тъй като бе решено, че така ще му бъде по-удобно да разреже големия пай с месо от яребица. Когато видя това, Чийзакър ядно захвърли ножа и вилицата си на масата.

— Какво ви е? — попита майката на Мария.

— Как какво!? — отвърна той, след което поклати глава с гняв и огорчение и взе ножа и вилицата си. Кейт го гледаше развеселено.

„Никога преди не съм виждала толкова съкрушен мъж“ — писа тя на Алис на следващия ден.

— Единайсет, тринайсет, осемнайсет, двайсет и един — мърмореше си под нос Чийзакър, смятайки на ум лирите, които трябваше да плати за това унижение.

— Дами и господа — рече капитан Белфийлд, след като приключиха с яденето, — ако ми позволите, бих искал да се изправя за няколко минути и да вдигна тост.

Истинският организатор на пикника все още не бе преглътнал последния си залък. Цялото нещо беше един безсрамен и несправедлив фарс.

— Ако нямате нищо против, капитан Белфийлд — каза патронът на събитието, без да обръща внимание на парчето кашкавал в гърлото си, — аз ще произнеса тоста.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, скъпи приятелю — отвърна капитанът. — И съм сигурен, че аз съм последният човек на света, който има право да отнема това задължение от някой, който би се справил много по-добре. Но тъй като тостът е за твое здраве, не виждам как би могъл да го дадеш.

Чийзакър изсумтя и седна. Несъмнено не би могъл да вдигне наздравица за самия себе си. Не че се оплакваше от честта, която щяха да му окажат. Беше редно да пият за негово здраве и сега трябваше да помисли над своя отговор. Но можете да си представите ужаса му, когато Белфийлд стана и произнесе бляскава реч във възхвала на госпожа Гринаул. Той говори цели пет минути, без да спомене името на Чийзакър, като обяви, че Ярмът никога преди не е бил по-благословен от сега и това се дължало на присъствието на тази дама, дошла сред тях, забравяйки за собствените си нужди и мъки, с единственото желание да направи хората около себе си щастливи. Докато слушаше, Госпожа Гринаул извади джобната си кърпичка и отметна назад широките ленти на шапката си. Сцената беше много прочувствена, а Чийзакър тихо беснееше. Това бяха словата, които самият той бе възнамерявал да произнесе.

— Мразя тези неща — рече той на Кейт. — Неискрени ласкателства.

— Трапезните речи не означават нищо — отвърна тя.

Най-накрая Белфийлд спря да хвали вдовицата и съобщи на гостите, че сега скъпият му приятел господин Чийзакър ще каже няколко думи, тъй като едва ли могат да очакват от самата госпожа Гринаул да стане и да му благодари. Капитанът посочи, че едва ли има по-добър човек за тази работа от неговия приятел Чийзакър, когото познаваше от години и който безспорно нямаше търпение да се присъедини към този тост в чест на госпожа Гринаул. Последва дрънчене на чаши и отправяне на пожелания, а господин Чийзакър бавно стана на крака.

— Благодаря на всички присъстващи — започна той, — както и на моя приятел Белфийлд, който наистина е… но може би това няма значение сега. За мен бе огромно удоволствие да организирам това скромно събитие и бях решил да вдигна наздравица за госпожа Гринаул, но, хм, тази задача несъмнено бе изпълнена от човек, който разбира повече от наздравици. Но може би, при това положение, Белфийлд все пак можеше да ме изчака.

— Имайки предвид характера на задачата, нямах търпение да я изпълня.

— Аз не ви прекъсвах, капитан Белфийлд, и може би е редно и вие да не ме прекъсвате. Пихме за здравето на госпожа Гринаул и съм сигурен, че тя е много благодарна за това. Аз също съм благодарен за честта, която ми оказахте. Не беше лесно да организирам това скромно събитие и се надявам, че сте останали доволни. Мисля, че някой каза нещо за щедрост. Уверявам ви, че това дори не ми е минавало през ума. Все някой трябва да плати сметката и аз винаги го правя с удоволствие, когато е мой ред. Предполагам, че Белфийлд ще организира следващия пикник и ако насрочи дата до края на месеца, с удоволствие ще потвърдя участието си.

Чийзакър седна, преливащ от задоволство и вътрешно убеден, че бе нанесъл смъртоносен удар на врага си.

— Нищо на света не би ми доставило по-голямо удоволствие — каза Белфийлд, след което се обърна към вдовицата и двамата подновиха интимния си разговор.

Нямаше други речи, а и не бе останало време. Скоро чуха как музикантите настройват трите корни, чинелите, триъгълника и барабаните зад банкетната зала и дамите се оттеглиха в далечния край на старата лодка, за да се приготвят за танца. Точно тогава предвидливостта на госпожа Гринаул, която бе изпратила Жанет за четки, гребени, чисти кърпички и други подобни, стана очевидна за всички. Някои упрекнаха вдовица, защото бе сменила шапката си, считайки това за нечестно, тъй като предварително се бяха разбрали да няма преобличане. В подобни случаи дамите обикновено бяха склонни да се лишат от преимуществата на преобличането, но само, при условие че всички дами се съгласят да се лишат от тези преимущества, но когато някоя дама нарушеше този договор, това предателство се считаше за сериозно провинение, подобно на фехтовач, който маха бутона на края на шпагата си. Но госпожа Гринаул така отзивчиво предложи услугите на Жанет на всички млади дами и с такава охота споделяше с тях удобствата на тоалета, които тези услуги осигуряваха, че повечето присъстващи й простиха за шапката.

Когато дамите решат, че искат да танцуват, те ще го направят, независимо от това колко неблагоприятни се окажат обстоятелствата. Току-що разорана нива през февруари няма да им се стори прекалено влажна. Истината е, че крайбрежният пясък не се оказа подходящ за танцуване. Давайки своето обещание, Венера несъмнено е знаела, че Адонис няма да я накара да го спази. Дори най-леката и пъргава нимфа не би могла да танцува върху този пясък, без да оставя дълбоки следи. Пясъкът несъмнено бе твърд, равен и достатъчно влажен, за да благоприятства ходенето, но непривичният натиск, на който бе подложен, го набраздяваше и правеше страшно неудобен. Независимо от това нашите приятели танцуваха, намирайки кадрила22 и сър Роджър де Ковърли23 за по-подходящи от полката и валса.

— Не, приятелю, не — отговори госпожа Гринаул на господин Чийзакър, когато последният се приближи и я покани на танц. — Сигурна съм, че Кейт с удоволствие ще танцува с вас. Що се отнася до мен, ще трябва да ме извините.

Но в момента господин Чийзакър не бе склонен да танцува с Кейт Вавасор. Бе го обзело неясното убеждение, че тя се отнася пренебрежително към него и тъй като, както самият той бе заявил, богатството й бе несъществуващо, не смяташе, че си струва да се унижава, като я ухажва.

— Самият аз не съм сигурен, че ще танцувам — заяви той и седна до вдовицата в ъгъла на тентата. В този момент капитан Белфийлд бе видян да изпровожда госпожица Вавасор до ново и по-подходящо място за танцуване. Повечето присъстващи тръгнаха след тях и господин Чийзакър осъзна, че най-после бе дошъл моментът да пожъне онова, което бе посял. Беше останал сам с вдовицата, а виното му бе вдъхнало кураж. Едва ли някога щеше да му се отвори по-добра възможност да влезе в тази битка. Самият той в никакъв случай не беше сиромах и презираше онези, които бяха. Все пак според него трябваше да има бедни хора, които да прислужват на онези, които имаха пари. Що се отнасяше до госпожа Гринаул, не можеше да има съмнение. Господин Чийзакър знаеше с колко пари разполага тя до стотинката. Вдовицата бе разгласила, или бе убедила други да разгласят от нейно име, че разполага с неограничени средства, но четиресетте хиляди лири бяха факт, а подобен род невинни преувеличения можеха да бъдат простени на жена с такова голямо състояние. И освен това беше красива. Докато се любуваше на зрелия й чар, господин Чийзакър реши, че може би щеше да я обикне дори и без четиресетте хиляди лири.

— Господи, каква жена от плът и кръв! — бе казал той на своя приятел Белфийлд, преди да започне да го подозира в предателство. Възхищението му най-вероятно беше искрено, защото по онова време четиресетте хиляди лири не бяха потвърден факт. Разглеждайки въпроса от всичките му страни, господин Чийзакър заключи, че не би могъл да иска нещо повече от това. Ухажването му щеше да бъде справедливо, честно и почтено. Беше преуспял мъж и едва ли имаше нещо, което двамата да не могат да постигнат в Норфък с обединеното си богатство.

— О, господин Чийзакър, защо не се присъедините към тях? — попита госпожа Гринаул. — Едва ли им е приятно без вас. Кейт ще си помисли, че нарочно я пренебрегвате.

— Няма да танцувам, госпожо Гринаул, освен ако не склоните да дойдете с мен.

— Не, скъпи приятелю, не. Няма да направя това. Опасявам се, че забравяте за скорошната ми загуба. Тази покана е като остър упрек за решението ми да се присъединя към вашето празненство.

— Давам ви честната си дума, че не съм искал да ви упреквам, госпожо Гринаул. Наистина не съм.

— Сигурна съм, че не сте. Щеше да бъде недостойно.

— И никой не би могъл да каже това за мен. Едва ли има някой в Норфък, който би ме нарекъл недостоен.

— Сигурна съм в това.

— Наясно съм с недостатъците си, разбира се.

— И какви са вашите недостатъци, господин Чийзакър?

— Ами… може би съм прекадено разточителен. Но винаги имам повод за това. Харча пари, но само за да направя приятелите си щастливи. Мога да ви уверя, че когато съм си вкъщи, изобщо не съм разточителен.

— Разточителността е голям порок.

— О, не съм разточителен в този смисъл. Никак даже. Но когато човек е влюбен и може би си търси съпруга, защо да не се отпусне малко, нали разбирате?

— Вие си търсите съпруга, така ли, господин Чийзакър?

— Ако ви кажа да, сигурно ще ми се изсмеете.

— В никакъв случай. Не бих се присмяла на човек, когото уважавам, знаейки, че той говори сериозно.

— Не бихте? Толкова се радвам. Когато човек иска да каже нещо сериозно, не желае да му се присмиват.

— И освен това как бих могла да се присмея на брака, имайки предвид колко щастлива бях самата аз в това положение? Толкова щастлива!

Госпожа Гринаул попи очи с кърпичката си.

— Толкова щастлива, че може би някой ден ще опитате отново?

— Никога, господин Чийзакър, никога. Така ли обсъждате сериозни неща, без да се шегувате? Любовта, поне този вид любов, е затворена страница за мен. Тя лежи погребана в земята с клетия ми покоен съпруг.

— Но госпожо Гринаул — възропта Чийзакър и се доближи до вдовицата, седнала в края на масата, готов да спори с нея по този въпрос. — Но госпожо Гринаул, мъката убива.

— Понякога си мисля, че наистина ще ме убие.

— В никакъв случай, за Бога! Не и ако успея да я излекувам.

— Много сте мил, господин Чийзакър, но моята мъка не може да бъде излекувана.

— Сигурна ли сте? Знаете ли какво, госпожо Гринаул? Аз наистина не се шегувам. Ако разпитате, ще откриете, че в Норфък няма по-щедър и заможен мъж от мен. Не плащам наеми и притежавам седемстотин акра добра земя. В цяла Англия няма по-добра. От всеки акър мога да изкарам по вол и половина. Просто си направете сметката и ще видите за какво говоря. И имайте предвид, че някои от хората, които обработват собствена земя, се справят по-зле от арендаторите, тъй като са взели големи заеми и месечните им лихви са по-високи от наемите. Аз не дължа пари на никого — нито на човек, нито на компания. Мога да вляза във всяка банка в Норич, без да се притеснявам. Нямам задължения към никого, госпожо Гринаул. Аз съм Самюел Чийзакър от Ойлимид и всичко, което имам, си е мое.

Описвайки отличното си финансово състояние и още по-доброто си обществено положение, господин Чийзакър така се разпали, че удари масата с юмрук. Тя се разклати и трясъкът отекна в лодката и сякаш подчерта думите му.

— Всичко е мое, госпожо Гринаул, и половината ще бъде ваше, ако склоните да го вземете.

Той се пресегна към нея, сякаш искаше да стисне ръката й в израз на силните си чувства, може би вярвайки, че ако тя откликнеше, това щеше да означава, че приема предложението му.

— Ако бяхте познавали Гринаул, господин Чийзакър…

— Не се съмнявам, че е бил добър човек.

— Ако го бяхте познавали, нямаше да се обръщате към мен по този начин.

— Но какво значение има това? Както вече казах, просто се опитвам да излекувам мъката ви. Никога не съм разбирал каква е ползата от това да се чувстваш нещастен. Ако видя, че кръмното цвекло не покарва някъде, засаждам късни репички на негово място. Никога не се вайкам. Гринаул е бил кръмното цвекло, а аз ще бъда късните репички. Хайде, отговорете на предложението ми. В къщата си нямам спалня, която да не е облицована с махагон!

— Какво значение има обзавеждането за мен? — попита госпожа Гринаул и отново попи очи с кърпичката си.

Точно тогава майката на Мария влезе под платнището. В най-неподходящия момент. Господин Чийзакър чувстваше, че напредва много добре и вече е преодолял първите няколко препятствия, въпреки вродената си свенливост. Знаеше, че бе постигнал този напредък под влиянието на шампанското и се съмняваше, че отново ще успее да си осигури такова благоприятно стечение на обстоятелствата. Но сега го бяха прекъснали точно преди да пожъне успеха. Бяха го прекъснали и осъзнаваше, че изглежда гузен в очите на тази непозната дама. Нямаше какво повече да каже на вдовицата, но изведнъж се озова на половин метър от нея, а изражението на лицето му издаваше вината, която чувстваше.

Госпожа Гринаул не чувстваше вина и не се боеше от чужди погледи.

— С господин Чийзакър говорехме за фермерство — обяви тя.

— О, за фермерство! — отвърна майката на Мария.

— Господин Чийзакър смята, че репичките са за предпочитане пред ранното кръмно цвекло.

— Така е — рече Чийзакър.

— Аз предпочитам ранното цвекло — обяви госпожа Гринаул. — Не мисля, че тези късни посеви са естествени. Не сте ли съгласна, госпожо Уокър?

— Сигурна съм, че господин Чийзакър разбира повече от тези неща — отвърна дамата.

— Разбирам повече от фермерство от всеки друг мъж в Норфък — похвали се джентълменът.

— Това може да е обичайна практика в Норфък — рече госпожа Гринаул и се надигна от мястото си, — но в другите графства, с които съм по-добре запозната, не гледат с добро око на подобни неща.

— Просто дойдох да кажа, че може би е време да се връщаме по лодките — каза госпожа Уокър. — Моята Офелия е толкова деликатна.

В този момент деликатната Офелия можеше да бъде видяна да се весели в близката далечина, танцувайки на пясъка с ръката на Джо Феърстерс около кръста си. Това поведение бе напълно оправдано от мелодията, която музикантите бяха подхванали, и нямаше специална причина един бърз плажен танц да бъде ограничаван в пространството по същия начин, както в едно затворено помещение. Но при тези обстоятелства загрижеността на госпожа Уокър бе напълно разбираема.

Пъргавите движения на далечните танцьори секнаха и започна подготовката за обратното пътуване. Не само фината Офелия и мързеливият Джо се бяха отдалечили, така че мина време, преди всички гости да бъдат събрани на едно място. После трябваше да издърпат лодките и да повикат лодкарите, които бяха седнали на пясъка да пушат лулите си.

— Надявам се, че са трезвени — рече госпожа Уокър с изумено изражение.

— Трезвени като съдии — отвърна Белфийлд.

Самият той се бе погрижил за храната, останала в кошниците на господин Чийзакър, докато въпросният джентълмен се бе занимавал с други неща под платнището.

— Защото знам, че правят всякакви номера, когато са пияни — продължи госпожа Уокър. — Ще ни закарат навътре в морето, без да им мигне окото, госпожо Гринаул.

— Ох, как ми се иска да го направят! — рече Офелия.

— Офелия, качи се в моята лодка! — заповяда майка й, придобивайки доста свиреп вид. Тя не смяташе да позволи на Джо Феърстерс да пътува в същата лодка, но двамата с дъщеря й се оказаха твърде хитри за нея. Когато лодките потеглиха, госпожа Уокър беше в онази, командвана от господин Чийзакър, докато прегрешилата Офелия и нейният непрокопсан ухажор се озоваха под развеселената закрила на капитан Белфийлд.

— Мама така ще се ядоса! — рече Офелия. — И всичко е по твоя вина. Смятах да се кача в другата лодка. Недейте, господин Феърстерс!

След това двамата седнаха един до друг, да се надяваме за най-голямо свое удовлетворение.

Господин Чийзакър напразно се бе опитал да уреди госпожа Гринаул да се върне с него. Но не само капитан Белфийлд се бе опълчил срещу тази идея. Самата вдовица го бе направила.

— Мисля, че ще бъде по-добре да се върнем така, както дойдохме — заяви тя и подаде ръка на капитана.

— О, разбира се — рече Белфийлд. — Защо да правим промени? Чийзакър, стари приятелю, погрижи се за госпожа Уокър. Хайде, мила моя.

Почти изглеждаше така, сякаш капитан Белфийлд се бе обърнал към госпожа Гринаул с „мила моя“, но трябва да предположим, че това ласкаво обръщение се отнасяше за самата лодка. Госпожа Гринаул се настани на удобната и широка пейка на кърмата, а Белфийлд седна до нея и хвана румпела.

— Ако ще управлявате лодката, капитан Белфийлд, умолявам ви да бъдете внимателен.

— Разбира се, че ще внимавам, щом вие сте на борда! — възкликна капитанът. — Не знаете ли, че по-скоро бих загинал под вълните, отколкото да позволя една капка да ви опръска?

— Но не виждате ли, че можем да загинем под вълните заедно?

— Заедно! Каква сладка дума! Да загинем заедно! Ако не знаех, че на този свят има нещо дори по-приятно от това, нямаше да имам нищо против да загина в подобна компания!

— Но аз имам, капитан Белфийлд, така че внимавайте, моля ви.

В този случай никой не загина под вълните. Лодката на господин Чийзакър първа достигна ярмътския пристан и всички слязоха благополучно на сушата. Скоро, скоро след това екипажът на капитан Белфийлд достигна същото място в същото състояние.

— Ето — рече той и подаде ръка на госпожа Гринаул, — докарах ви до брега, без да ви се случи нищо лошо, поне засега.

— Надявам се, че и в бъдеще няма да ми се случи нищо лошо.

— Да пази Господ, госпожо Гринаул! Каквато и съдба да ни чака оттук насетне, както вас, така и мен, надявам се, че вие ще бъдете в пълна безопасност. Ох, как ми се иска да вярвам, че някой ден отново ще имам привилегията да ви закрилям от всички опасности!

— Уверявам ви, че мога и сама да се пазя. Лека нощ, капитан Белфийлд. Лека нощ и на вас, господин Чийзакър. Няма да ви караме да ни изпращате, нали, Кейт? Прекарахме си чудесно.

Вече крачеха по еспланадата и къщата на госпожа Гринаул се падаше отдясно, докато жилищата на двамата джентълмени бяха наляво. Те влязоха в люта схватка за правото да изпратят вдовицата до прага й, но госпожа Гринаул бе упорита и не предостави това право на нито един от двамата.

— Господин Джо Феърстерс така или иначе трябва да мине през къщата — заяви тя. — Той ще ни изпрати. Не, господин Чийзакър. Благодаря ви, но не. Лека нощ.

В гласа й се прокрадна повелителна нотка, която накара господин Чийзакър да се подчини и капитан Белфийлд да осъзнае, че само ще навреди на каузата си, ако продължи да настоява.

— Е, Кейт, какво мислиш за деня? — попита лелята, когато остана насаме с племенницата си.

— Не мисля много за подобни дни, лельо. Беше приятно, но се опасявам, че не разполагам с темперамента да се наслаждавам на такива забавления. Завидях на Офелия Уокър за това, че изглеждаше толкова щастлива.

— Обичам да гледам момичета, които се забавляват — отвърна госпожа Гринаул. — Младите мъже също обичат. Изглежда ми съвсем естествено. Защо младите да не флиртуват помежду си?

— Защо и старите да не флиртуват?

— Така е, старите също имат това право… стига да не досаждат на никого. Ще ти кажа какъв е проблемът, Кейт. Хората са станали толкова добродетелни, че се чудят как да се забавляват и развличат. Ако имах синове и дъщери, щях да смятам флиртуването за чудесен вентил за освобождаване на напрежението. Но при старите хора има някои трудности. Те искат да флиртуват с младите, които не ги желаят. Ако старите хора се ограничат до това да флиртуват единствено помежду си, не виждам защо някога трябва да спрат… докато не бъдат принудени да го направят, разбира се.

Това бе доктрината на госпожа Гринаул по въпроса с флиртуването.

Десета глава Недъркоутс

Ще оставим госпожа Гринаул и нейната племенница в Ярмът, а по пътя обратно към Лондон ще се отбием в Кеймбриджшир при господин Грей. За повечето хора бе добре известно, че Кеймбриджшир не може да се похвали с такива природни красоти, каквито притежава всяко друго английско графство. Земята бе прекалено плоска и не особено залесена, реките всъщност бяха канали и повечето местни ферми и ниви бяха отделени една от друга с канавки, вместо с живи плетове. Тази подредба несъмнено улесняваше селскостопанския процес, но не допринасяше за провинциалната красота на мястото. Домът на господин Грей бе разположен в онази част на Кеймбриджшир, където тези характеристики бяха особено ясно изразени. Къщата се намираше на остров Или24, на няколко мили от самия катедрален град, от едната страна на дълъг прав път, пресичащ много мили обработваема земя без нито един храст, който да наруши еднообразието. Имението, където господин Грей прекарваше по-голямата част от годината и където възнамеряваше да живее до края на дните си, се казваше Недъркоутс.

Баща му бе служил като пребендарий25 в Или във времена, когато пребендариите изкарваха много повече от сега. Освен това бе имал и поминък в общността и бе натрупал значително богатство, с което още приживе си бе купил земя и бе построил Недъркоутс върху нея. Бе се оженил късно, а жена му бе починала скоро след раждането на единственото им дете. Къщата бе построена в собствената му енория и жена му бе живяла няколко месеца в нея, преди да умре там. Но след това старият пастор се бе върнал в жилището си в катедралата на Или, където Джон Грей бе израснал. Баща му го бе отгледал сам, без да го изпраща в интернат. Въпреки това младият Грей бе следвал в Кеймбридж и завършил с почести, но точно тогава баща му починал и той отказал да приеме аспирантура. Осланяйки се на петнайсетте хиляди на година, завещани от баща му, той се бе установил в неговата къща, близо до приятелите си от колежа и до старата катедрала, която обичаше.

Недъркоутс не притежаваше нито красота, нито живописност, а графството, в което се намираше, бе известно с пословичната си еднообразност, но въпреки това имението имаше свой специфичен чар. Това несъмнено бе най-подходящото жилище, което добрият вкус можеше да осигури на провинциален джентълмен със скромни средства. Съмнявам се, че някъде другаде можеха да бъдат открити по-красиви помещения от дневната, библиотеката и трапезарията в Недъркоутс. Те всички бяха на първия етаж и гледаха към градината и моравата. Библиотеката бе най-голямата от трите стаи и съдържаше толкова много книги, че бе известна като една от най-богатите частни библиотеки в Източна Англия. Но може би градините бяха нещото, което най-много прославяше Недъркоутс. Те бяха просторни, отлично поддържани и създадени с онези специфични умения по градинарство, без които нито една градина не може да се превърне в триумф. В Недъркоутс нямаше диви дървета и никога нямаше да има. Нямаше и бистър поток със стръмни зелени брегове и дъно, осеяно с натрошени скали. Тези красоти на естествения пейзаж нямат място в една градина. Но храстите в Недъркоутс бяха изключително редки и бяха посадени достатъчно отдавна, за да са достигнали периода на своята най-голяма красота. Джон Грей не бе пестил пари за нищо. Овощните дървета бяха съвършени представители на своите видове и оранжериите бяха толкова красиви и големи, че Грей понякога се чудеше дали не бяха прекалено много.

Трябва да бъде посочено, че къщата нямаше двор, поне в смисъла, който обикновено се влага в това понятие. Между градината и обществения път имаше заградена ливада, която бе част от имота и покрай която минаваше частната алея за карети, водеща до къщата, отделена от нея с жив плет и градински храсти. Алеята разделяше предната цветна градина на две равни части, но поляните и всъщност всичко, което правеше мястото красиво, се намираха зад къщата, накъдето гледаха прозорците на трите дневни. Надолу по пътя имаше малка къщичка, в която живееше единият от градинарите. Имаше и второ поле от шест или седем акра, до което се достигаше през порта в единия ъгъл на заградената ливада и което заобикаляше градината от две страни. Това бе Недъркоутс и целият имот бе разположен на площ от около дванайсет акра.

Това не беше място за ергенски забавления или поне за онези забавления, които бяха популярни сред ергените, но господин Грей бе живял там без прекъсване, откакто бе завършил университета преди седем години. Единствено близостта до Кеймбридж смекчаваше досадата на ежедневието му и той си общуваше предимно със стари познайници от университета и катедралата в Или. Но въпреки удоволствието, което извличаше от това общуване, повечето му часове бяха самотни и той постепенно бе започнал да чувства, че има нужда от човек, с когото да сподели дома си.

Посещенията му в Лондон обикновено бяха редки и кратки, най-често продиктувани от библиотечни нужди или необходимостта от допитване до редактор или издател на някое списание. При едно от тези посещения се бе запознал с Алис Вавасор и бе останал в града — няма да кажа, докато Алис не му бе обещала да заживее с него в Кеймбриджшир, но поне докато не бе решил да я помоли да го направи. Беше я помолил и знаем, че бе постигнал успех. След като получил нейното обещание, от този миг насетне животът му се бе променил. Дотогава малката му пушалня в Недъркоутс, книгите и растенията му означавали всичко за него. Но сега бе започнал да се обгражда с дамски вещи и да си обещава безкрайно дамско блаженство, чудейки се как толкова дълго се бе задоволявал с това да живее в скучна самота. Не беше нетърпелив мъж по природа, но сега бе станал такъв, копнеейки за осъществяването на тази нова представа за щастието, която бе пуснала корени в сърцето му, мечтаейки да притежава онова, което несъмнено обичаше най-много на този свят и може би беше единственото нещо, към което бе изпитвал съвършената любов на равнопоставеността. Но въпреки нетърпението си, той бе приел, че не може да очаква от Алис да го сподели. Бе приел, че в момента не може да планира нищо и трябва да се лиши от онези удоволствия, които бе редно да сподели с бъдещата си съпруга. Но още не можеше да бъде с нея. Тя имаше своята къща в Лондон, своите лондонски приятели и своя баща. И тъй като промяната щеше да бъде много по-голяма за нея, отколкото за него, бе напълно естествено да има нужда от повече време. Той не я бе притискал. Поне не я бе притискал с онова алчно упорство, на което всяко момиче трябва да устоява с непреклонността на съревнованието, ако изобщо реши да му устоява. Но истината е, че напоследък нетърпението му бе започнало да го измъчва и по време на ваканцията в Швейцария, за която вече говорихме, той реши, че брак в края на есента или дори през зимата щеше да бъде за предпочитане пред брак, отложен до следващата година. Още беше август, когато тримата се върнаха от пътешествието си. Нима два месеца нямаше да бъдат достатъчни за бъдещата му булка?

Алис му бе писала няколко пъти от Швейцария и първите й две писма бяха очарователни. В тях бе говорила предимно за пътуването и го бе развеселила с няколко цветисти описания на леността на Джордж.

Вавасор и начина, по който Кейт се опитваше да му угажда във всичко. Алис не бе склонна към словоизлияния в любовните си писма и Грей се бе научил да харесва този неин стил, въпреки че не бе особено прочувствен. Що се отнася до това дали се съмняваше в любовта й — един мъж никога не би направил това, след като вече е получил уверението на жената. Ако бе допуснал подобни съмнения в сърцето си, това би означавало, че не уважава нито нея, нито самия себе си. Грей беше от онези мъже, които никога не биха приели, че една жена ги обича, освен ако това не е потвърдено от фактите и които, след като тези факти са били потвърдени, никога не биха си помислили, че любовта на жената може да им изневери. Първите й две писма от Швейцария бяха много приятни, но след това тя изглежда бе обзета от меланхолия, която постепенно се пренесе в думите й и която той нямаше как да не долови, отначало подсъзнателно. Но с течение на времето усещането бе станало толкова силно, че той нямаше как да не го забележи и да не започне да си задава въпроси. Алис изобщо не му писа през последните няколко дни от пътуването, докато тримата бяха в Базел. Писа му в деня на завръщането си, след като бе получила писмо от него, в което той я молеше да добави към щастието му своето съгласие, а именно, сватбата им да не бъде отлагана повече. Тя откри това писмо в стаята си, когато се върна и веднага му отговори, а думите й накараха господин Грей незабавно да замине за Лондон. Ще ви предоставя писмото й в неговата цялост, за да мога после да продължа с историята.

Пощата пристигна в Недъркоутс по време на закуската и господин Грей отвори писмото на Алис на масата. Изчете го два пъти, преди да започне да обмисля какво да предприеме, след което прегледа още няколко нейни писма, които бе получил от Швейцария, излитайки ги много внимателно. След това грабна широкополата шапка, която бе носил в градината, преди да бъде извикан за закуска, и излезе на двора, стиснал писмата в ръка.

Струваше му се, че бе доловил нещо повече от най-обикновено желание за отлагане в думите на Алис — нещо по-сериозно от колебанието да направи стъпката, която искаше да направи, ако не сега, то след известно време. Струваше му се, че тя бе нещастна, защото не вярваше, че бракът й ще бъде сполучлив. Но нито за миг не си помисли, че следователно трябва да развали годежа. Първо, той я обичаше твърде много, за да позволи на подобна идея да пусне корени в мислите му без това да му причини огромни терзания. Джон Грей беше последователен и решителен мъж, но освен това бе малко необщителен и не му бе особено лесно да създава нови запознанства, което пък го правеше несклонен да прекъсва онези, които вече бе създал. Разбира се, ако бе стигнал до заключението, че щастието на Алис зависи от тази саможертва, щеше да я направи, без да се замисля или оплаква. Ударът нямаше да го повали, но щеше да остави голяма рана в сърцето му, която нямаше да зарасне до сетния му час. Щеше да се предаде безропотно, но никой нямаше да разбере, че бе дълбоко наранен. Но дори през ум не му мина, че подобно действие от негова страна можеше да бъде от полза на Алис. Подсъзнателно той вярваше, че бе по-благородният от двамата, а самата нея започна да възприема като ранено създание, за което трябваше да се погрижи. Бе я обхванала някаква слабост и просто имаше нужда от човек, който да й вдъхне сили и кураж. Дори за миг не се осъмни в любовта й, но знаеше, че бе прекарала няколко седмици в компанията на двама души, които несъмнено бяха разклатили решимостта й. Идеята да се откаже от нея бе толкова налудничава, колкото идеята да отреже крака си, защото бе изкълчил своя глезен. Реши да замине за Лондон и да говори с нея и дори не изостави надеждата, че може би още тази Коледа щеше да я види на своята празнична трапеза. Написа й кратка бележка, която веднага й изпрати.

Писмото не съдържаше нищо друго.

— И сега — рече тя, когато го прочете — трябва да се осмеля да му призная цялата истина.

Единадесета глава Джон Грей отива в Лондон

И каква беше цялата истина? Когато си каза, че трябва да признае цялата истина на своя годеник, Алис Вавасор имаше предвид, че възнамерява да развали годежа. Тя признаваше, че онова, което имаше да му казва, не бе съвместимо с любовта и съвършената вярност, които дължеше на мъжа, за когото бе обещала да се венчае. Но това наистина ли бе така? Тя не бе изневерила в любовта си към него. Сърцето й не се бе насочило отново към необуздания й братовчед. Чувстваше се принудена да се раздели с Джон Грей, но никога нямаше да се омъжи за Джордж Вавасор. Алис поне петдесет пъти се увери в това за двата дни, които имаше на разположение. Дори стигна по-далече и обяви пред себе си, че ако се откаже от този брак, който от няколко месеца бе считан за решен от нея и от всичките й приятели, значи никога нямаше да се омъжи.

Казват, че бракът е важно нещо, което трябва да бъде внимателно обмислено и младоженците често биват предупреждавани, че много хора се женят прибързано и после съжаляват за това. Но истината е, че не съм сигурен дали хората не обмислят браковете си прекалено внимателно. И не съм убеден, че няма такива, които съжаляват за браковете си въпреки това, че са ги обмислили много внимателно. Несъмнено има такива, които съжаляват, но съм склонен да вярвам, че повечето мъже и жени приемат съдбата си и подобно на птиците, се подчиняват на природните закони, когато се женят и браковете им могат да бъдат описани като задоволителни, поне през повечето време. Тези хора чувстват вътрешното убеждение, че Провидението, дори да не е взело най-доброто възможно решение, със сигурност е взело по-добро решение, отколкото биха взели самите те, колкото и внимателно да са обмислили въпроса. Според мен една жена не би могла да си намери добър съпруг, разчитайки единствено на собствените си разсъдливост и вкус, по същия начин, както не би могла да добави два лакътя към ръста си. Но като цяло съпрузите в тази страна са достатъчно добри, както мъжете, така и голяма част от жените, и според мен бракът не изисква толкова много размишления, колкото хората си мислят.

Сигурен съм, че Алис Вавасор бе прекарала твърде много време, разсъждавайки над своя брак. Бе разсъждавала толкова дълго, че в мислите й се бяха появили съмнения, които дори любовта й не бе съумяла да разсее. Признавам, че е редно жената да обича мъжа, за когото възнамерява да се омъжи. Но любовта обикновено идва лесно. Въпреки всичките си съмнения, Алис никога не се усъмни в любовта си към господин Грей, нито в неговия характер, неговия нрав или неговите възможности. Но бе прекарала толкова много време в размишления, че постепенно в главата й се бе родила една неясна идея за важността на собствения й живот. Какво трябва да прави една жена със своя живот? Около Алис се бяха скупчили тълпа умни жени, които бяха започнали да й задават този въпрос, без да знаят неговия отговор. Да се влюбиш, да се омъжиш, да си родиш две деца и да живееш щастливо до края на дните си. Твърдя, че в този отговор има точно толкова мъдрост, колкото във всеки друг, който може да бъде даден, а може би и повече. Съветите, които той съдържа, не могат винаги да бъдат следвани дословно, разбира се, но същото може да бъде казано и за съветите на ятото умни жени, задали въпроса.

Животът на една жена е важен за нея, също както животът на един мъж е важен за него, но тази важност не се изчерпва с това какво ще направи жената със своя живот. Главното нещо, което тя трябва да има предвид, е начинът, по който това нещо ще бъде направено. За младия мъж, навлизащ в живота, е важно да реши дали ще прави шапки или обувки, но има едно друго решение, което е два пъти по-важно: дали ще прави хубави или лоши обувки. При жената е същото: ако тя осъзнава необходимостта от истинност и почтеност в своя живот, не мисля, че ще си задава много въпроси относно това какво ще прави с него.

Алис Вавасор постоянно си задаваше този въпрос и постепенно в главата й се бе зародила неясната идея, че трябва да направи нещо с живота си — нещо повече от това да се омъжи и да има две деца. Само ако знаеше какво бе това нещо. Сърцето й се бе изпълнило, или по-скоро братовчедите й го бяха изпълнили, с неопределени копнежи, които я правеха неспокойна, но без да й дават храна за размисъл. Когато си казваше, че няма да има възможност за изява в онзи живот с господин Грей в Кеймбриджшир, който я чакаше, тя не знаеше какво точно има предвид под „изява“. Ако някой я бе обвинил в това, че се страхува да изостави лондонското виеше общество, тя щеше да посочи, че много рядко взима участие в него и още по-рядко се наслаждава на това участие. Ако някой й бе прошепнал, че иска да остане близо до лондонските магазини, тя щеше да порицае този човек. Ако някой бе изказал предположението, че има нужда от непрестанния градски шум, за да бъде щастлива, тя щеше да обяви, че двамата с баща й са избрали да живеят на най-тихата лондонска улица, именно за да не чува този шум. Но въпреки това си казваше, че ще полудее от скука в провинциалната тишина на Кеймбриджшир.

Когато успяваше да намери отговор на въпроса какво да прави с живота си, или по-скоро какво би искала да направи с него, ако бе свободна, този отговор обикновено беше политически. Не беше толкова модерна, че да мисли, че жените можеха да бъдат адвокати и доктори или да иска тази привилегия за себе си, но несъмнено копнееше за някаква непряка политическа изява. Струва ми се, че би й харесало да бъде съпругата на водач на радикалната опозиция, във времена, когато подобни мъже биваха изпращани в затвора, и да отговаря на писмата, адресирани до него, докато самият той лежи в Тауър26. Щеше да му носи отговорите при посещенията си и щеше да предприема дълги пътувания на север без пари, ако се наложеше. Щеше да й хареса да бъде заобиколена от ревностни активисти, както мъже, така и жени, които говорят за „каузата“ и поддържат пламъците на политическия огън, бушуващ в сърцето й. Но в момента тя нямаше кауза. Политическите пристрастия на баща й бяха съвсем умерени. Лейди Маклауд беше крайно консервативна. Кейт Вавасор изпитваше симпатии към радикалите, но само защото брат й бе привърженик на тази партия. А по време на едногодишната любовна афера между Джордж и Алис, Джордж се бе показал като отявлен консерватор. Бе станал радикал едва след като се бе скарал с дядо си. В момента възгледите му наистина бяха много модерни и Алис чувстваше, че би могла да ги сподели. Но каква щеше да бъде ползата от тези модерни възгледи в Кеймбриджшир? Джон Грей не се интересуваше от политика. Имаше недвусмислено мнение за начина, по който Август се бе отнесъл с римския сенат и дори бе обсъдил с Алис поведението на жирондинците по времето на Робеспиер, но не проявяваше никаква загриженост за Манчестър и неговите проблеми и бе обявил, че не би приел място в Камарата на общините, дори ако му го предложеха безплатно. Какъв политически ентусиазъм би могла да поддържа Алис в Кеймбриджшир с такъв събеседник?

Тя мислеше твърде много за това и бе прекалено разсъдлива в опитите си да изчисли какви шансове имаше да бъде щастлива. Но несъмнено заслужаваше похвала за това, че бе също толкова усърдна в опитите си да изчисли неговите шансове за щастие.

„Не се интересувам от римския сенат — казваше си тя. — Не се интересувам от жирондинците. За какво ще си говорим ден след ден и нощ след нощ, когато останем напълно сами?“

Няма съмнение, че пътуването до Швейцария в компанията на братовчед й се бе отразило върху начина, по който разсъждаваше и бе направило тези мисли още по-натрапчиви. Но любовта към братовчед й не бе припламнала отново. И бе напълно сигурна, че не би могла отново да го заобича. Той бе обидил любовта й и въпреки че тя му бе простила и го бе приела обратно в своя кръг от приятели, никога пак нямаше да почувства онази страст, която всяка жена има предвид, когато признава, че е влюбена. Що се отнасяше до това, между нея и Джордж Вавасор всичко бе приключило. Но между тях все пак бяха припламнали някакви чувства по време на пътешествието в Швейцария и Алис се боеше, че те щяха да й липсват, когато се установеше в Недъркоутс. Завиждаше на Кейт. Тя можеше, като негова сестра, да се прикрепи към политическата му кариера и да извлече от нея онова вълнение, което Алис искаше за себе си. Да, тя не можеше да обикне братовчед си и не можеше да се омъжи за него, но с най-голямо удоволствие би играла ролята на негова втора сестра, ако това не бе крайно неуместно, харчейки парите си в помощ на парламентарната му кариера, точно като Кейт, и поверявайки собствената си кариера на неговите грижи. Не обичаше братовчед си, но все още вярваше в него — с убеденост, която той несъмнено не заслужаваше.

Крайният срок наближаваше, а Алис ставаше все по-сигурна какво трябваше да направи. Смяташе да каже на господин Грей, че не е достойна да бъде негова жена и да го помоли да й прости и да я освободи. Беше убедена, че щеше да бъде свободна в мига, в който кажеше онова, което си бе наумила. Успехът й зависеше от това дали щеше да го каже с достатъчно решимост, така че съсредоточи всичките си усилия в това да изгради тази решимост в себе си. В един момент се замисли дали да не признае всичко на баща си и да го помоли той да говори с господин Грей, но Алис знаеше, че баща й нямаше нито да разбере, нито да одобри решението й. Щеше да я засипе със сурови и неловки думи, които щяха да й бъдат спестени, ако успееше да реши въпроса преди той да научи. Отказа се и от идеята да пише на Кейт, чиито писма напоследък бяха пълни с подигравки по адрес на госпожа Гринаул. Щеше да каже на Кейт веднага след като въпросът бе решен, но не преди това. Беше напълно сигурна, че Кейт щеше да я подкрепи.

Двата дни минаха неусетно и скоро дойде мигът, когато Джон Грей щеше да пристигне. Минутната стрелка на часовника в дневната посочи кръглия час и сърцето на Алис започна да бие със сила, която не можеше да бъда овладяна. Нещото, което смяташе да направи, изведнъж придоби много по-големи измерения отпреди. Осъзна, че възнамерява да извърши крещяща несправедливост, но вече бе твърде късно, за да се откаже. Не можеше да се принуди да размисли просто ей така. Вярваше, че никога не би си простила подобна слабост. Но въпреки това знаеше, че се кани да извърши нещо чудовищно. Когато най-накрая на вратата се почука, тя цялата се разтрепери и дори се уплаши, че няма да може да говори с него. Беше ли възможно неизбежното да бъде отложено с още няколко минути? Не, позна стъпките му по стълбите и в следващия миг той вече беше в стаята.

— Скъпа моя — рече господин Грей и тръгна към нея.

Както винаги усмивката му беше мила и любяща, а тонът на гласа му бе мъжествен, топъл и добронамерен. Докато прекосяваше стаята, Алис си помисли, че всяка жена би се гордяла с такъв съпруг. Беше висок и много красив, с кестенява коса, ярки сини очи и уста като на бог. Именно тази уста караше Алис да се страхува от него, защото бе твърде съвършена. Все още бе облечен в сутрешните си дрехи, но той винаги изглеждаше добре облечен, независимо от това какво носеше.

— Скъпа моя — повтори господин Грей, прекосявайки стаята.

И преди да може да спре него или себе си, той я бе прегърнал и я целуваше.

Грей не заговори веднага за писмото. Сложи я на дивана и седна до нея, след което се вгледа влюбено в очите й, но не за да анализира какво не бе наред с нея, а сякаш бе решил да се наслади докрай на привилегията си на неин любим. В държанието му нямаше укор, поне засега. И не изглеждаше така, сякаш имаше причина да се тревожи за нея. Няколко минути седяха в мълчание, като през това време Алис събираше куража да проговори. Сърцето й бе спряло да препуска и тя бе решена на всичко да каже онова, което си бе наумила.

— Въпреки че се радвам да те видя — промълви най-накрая, — съжалявам, че писмото ми те е накарало да предприемеш това пътуване.

— Накарало! — отвърна той. — Вече би трябвало да знаеш, че нямам нищо против да идвам тук. Нямам толкова много работа в Недъркоутс, за да считам пътуванията си до Лондон за неприятно задължение, особено, при положение че идвам да те видя. Приятно ли си изкарахте в Швейцария?

— Да, беше много приятно.

Алис произнесе това с тона на човек, който очевидно не мисли за отговора, който дава.

— И Кейт вече замина?

— Да, в момента е с леля си на крайбрежието.

— Така разбрах и аз. А братовчед ти Джордж?

— Рядко съм наясно с неговите планове. Може да е в града, но не съм го виждала откакто се върнахме.

— Ах, винаги е така с приятелите, които живеят в Лондон. Освен ако обстоятелствата не ги съберат, разстоянието между тях всъщност е по-голямо, отколкото ако живееха на петдесет мили един от друг в провинцията. Все пак е успял да се справи с багажа ви, без да го изгуби?

— По-скоро попитай дали ние сме изгубили неговия багаж. Но, Джон, ти дойде така неочаквано в Лондон. Защо го направи? За да говориш с мен за писмото ми, нали?

— Да, това е причината.

— Много мислих за това, което ти написах. Наистина много. И стигнах до заключението, че двамата с теб трябва да…

— Спри, Алис. Спри за малко, любов моя. Не говори прибързано. Искаш ли да ти кажа до какво заключение достигнах аз, размишлявайки върху твоето писмо?

— Да, кажи ми, щом смяташ, че трябва да го направиш.

— Може би така ще бъде по-добре. Достигнах до заключението, любов моя, че по време на пътуването ти е било казано или направено нещо, или дори само помислено нещо, което те е накарало да изпаднеш в меланхолия и да изпиташ онази несъществена и неопределена носталгия по миналото, която всички хора усещат в определени моменти от живота си. Малцина от нас не изпитват, поне от време на време, онази нелогична тъга, която, ако не бъде разсеяна веднага, води до лудост и самоунищожение. Добре познавах това чувство, преди да те срещна, но оттогава съм изпълнен с надеждата, че някой ден ще заживееш в дома ми и тази надежда напълно го прогони от сърцето ми. Поне в това съм по-силен от теб. Не говори под влиянието на тази тъга, мила моя, преди да си се опитала да я прогониш от сърцето си.

— Опитах се и не успях.

— Опитай отново, Алис. Тя е много упорита и не се дава лесно, тъй като не принадлежи нито на небето, нито на земята. Не ми казвай думите, които си си наумила да ми кажеш, преди да си влязла в мъжка битка с нея. Мисля, че се досещам какви щяха да бъдат тези думи. Ако ме обичаш, не бива да ги изговаряш. Ако не ме обичаш…

— Ако не те обичам, значи не обичам никого на този свят.

— Вярвам ти. Вярвам ти така, както вярвам в собствената си любов към теб. Вярвам безрезервно в любовта ти, Алис. Знам, че ме обичаш. Вярвам, че мога да чета мислите ти. Кажи ми, че мога да се върна в Кеймбриджшир и оттам отново да изложа аргументите си за ранна сватба. Не смятам да търся скрит смисъл в думите ти!

Тя седеше и мълчаливо се взираше в лицето му. Не беше променила мнението си, но след тези негови думи, не знаеше как да обяви решението си. В държанието му имаше нещо, което я бе изпълнило с благоговение и бе накарало сърцето й да омекне.

— Кажи ми — продължи той, че утре сутринта ще мога отново да те видя и ще бъдеш все така тиха и прекрасна, а утре вечерта ще мога да се отправя към вкъщи с леко сърце. Кажи ми тези неща и няма да те моля за нищо друго.

— Не, не мога да направя това — отвърна Алис.

Господин Грей никога преди не я бе чувал да говори с такъв остър тон.

— Нима меланхолията е твърде силен противник за теб? — рече той с усмивка, след което взе ръката й. Тя не направи опит да я дръпне, но бе странно скована и въпреки че седеше съвсем близо до него, гледаше право напред. — Още не си влязла в схватка с нея. И двамата знаем, че тя е труден и коварен противник. Противник, който кара хората да бъдат изключително жестоки. Алис! Алис! Алис! Опитай се да мислиш за тези неща така, сякаш става дума за друг човек. Ако ставаше дума за твоя приятелка, какво щеше да я посъветваш?

— Щях да я посъветвам да каже на своя възлюбен, ако той е благороден, мил и добър мъж, че не счита себе си за достойна да бъде негова съпруга. После щях да я посъветвам да го помоли за прошка на колене.

Докато говореше, тя падна на колене пред него и се взря нагоре в лицето му с такава тъга и разкаяние, че той почти се разколеба.

Но господин Грей имаше причина да бъде непоколебим и да не й отстъпва нищо. Бе решил да възприема всяко нещо, което Алис му кажеше, като халюцинация на едно болно въображение. Беше си втълпил, че тя е болна и единственият лек за това, което я мъчеше, бе промяна в начина й на живот. Можеше да го отпраща колкото си искаше. Той много добре знаеше, че точно това бе намерението й. Но нямаше да допусне да му каже нещо, което да опропасти плановете им. Бе решил да се отнася с нея така, както един любящ съпруг би се отнесъл с жена си, ако тя внезапно се разболее от меланхолия и обяви, че не иска повече да живее с него. Що се отнасяше до това дали трябваше да приеме думите й като отритване, той по-скоро би преместил овощните дървета от южната стена, защото слънцето понякога грее от север. Не би се отнесъл толкова лекомислено нито към своите интереси, нито към нейните.

— Ами ако съпругът не приеме това извинение, Алис? Аз не бих го приел. Ти си моя съпруга, моя любима, моя половинка, моя избраница. Ти си всичко, което има стойност за мен на този свят, мое съкровище и моя утеха, мое щастие и моя мечта за нещо по-добро, което ме чака по-нататък. Нима мислиш, че ще допусна да ми се изплъзнеш по този начин? Не, любов моя. Ако си болна, ще изчакам да оздравееш и ако ми позволиш, ще бъда твой болногледач.

— Не съм болна.

— Не страдаш от болест, която може да бъде назована по име. Не те втриса и не те боли глава, но въпреки това си болна. Помисли за всичко, случило се между нас. Възможно ли е човек, който не е болен, да иска да сложи край на всичко това без основателна причина?

— Ти отказваш да изслушаш моите причини…

Тя все още бе на колене пред него, взирайки се нагоре в лицето му.

— Ще ги изслушам, но само ако се отнасят за неща, които са мои недостатъци.

— Не, не, не!

— Тогава няма да ги изслушам. Моя работа е да откривам недостатъци в теб и когато открия такива, ще дойда и ще ти се оплача. Скъпа Алис, иска ми се да знаеше колко много копнея за теб.

Той докосна главата й с ръка с намерението да я помилва, но Алис не можеше да допусне това, така че бавно се надигна и застана в центъра на стаята с ръка на масата.

— Господин Грей… — започна тя.

— Това, че се обръщаш към мен по този начин, е част от твоята болест.

— Господин Грей — продължи тя, — мога само да се надявам, че ще се вслушате в онова, което ви казвам.

— О, но аз няма да го направя. Определено няма да го направя, ако то противоречи на моите интереси.

— Мисля за вашите интереси. Наистина мисля за тях. Поне толкова, колкото за своите. Напълно съм сигурна, че не бих могла да ви направя щастлива като ваша жена. Напълно съм сигурна и вярвам, че имам право, въпреки всичко, да ви помоля за прошка и да поискам от вас да развалите нашия годеж.

— Не, Алис, не. Никога няма да получиш съгласието ми. Не мога да ти опиша с какво удовлетворение бих се оженил за теб още утре, още следващия месец, още по-следващия. Но щом това е невъзможно, ще изчакам. Нищо, освен брака ти с друг мъж, не би могло да ме убеди.

— Не мога да те убедя по този начин — отвърна тя с усмивка.

— Не можеш да ме убедиш по друг. Предполагам, че още не си говорила с баща си за това?

— Още не.

— Не го прави, поне засега. Възможно е да се наложи да върнеш думите си назад. Вярвам, че ще признаеш това.

— Не, не е възможно.

— Дай ни шанс — както на мен, така и на себе си. Не виждам нищо лошо в това. Днес няма да те питам какви са твоите причини, Алис. Дори няма да ги изслушам, защото не вярвам, че още дълго ще продължат да ти оказват влияние. Все още ли смяташ да заминеш за Челтнъм?

— Още не съм решила нищо.

— Ако бях на твое място, щях да замина. Струва ми се, че промяната ще ти се отрази добре.

— Да, отнасяш се с мен така, сякаш съм донякъде лекомислена и донякъде луда, но това не е така. Промяната, за която говориш, трябва да бъде в моя характер. И в твоя.

Той поклати глава, но продължаваше да се усмихва. Имаше нещо в непоклатимата увереност на държанието му, което почти я накара да му се ядоса. Сякаш беше толкова убеден в превъзходството си над нея, че можеше да се отнася към всяко нейно решение като към детски каприз. И въпреки че говореше прочувствено за любовта си и за желанието си да заживеят заедно, той сдържаше емоциите си прекалено добре и не показа никаква тъга, когато разбра за решението й. Алис не се съмняваше в любовта му, но вярваше, че той бе господар на тази любов, както бе господар на всичко останало, и раздялата им нямаше да му причини безутешна тъга. В това отношение тя бе подценила неговия характер. Ако го бе познавала малко по-добре, щеше да знае, че тази раздяла щеше да го бележи до гроб. Ако приемеше решението й, той щеше да се върне вкъщи и още на следващия ден да се зарови в книгите си, но никога повече нямаше да може да се разхожда сред цветята в градината с леко сърце. Той бе силен и верен мъж, но може би прекалено уверен в собствените си възможности. Все пак тези възможности бяха много големи. Алис често си бе казвала: „Той е съвършен! Ох, само ако не беше толкова съвършен!“

Господин Грей си тръгна скоро след тази последна размяна на думи.

— Може би — рече той и задържа ръката й малко по-дълго на раздяла, — може би по-добре да не идвам утре.

— Да, по-добре не идвай.

— Съветвам те да не казваш на баща си и съм сигурен, че ще се замислиш, преди да го направиш. Но ако все пак му кажеш, искам да ме уведомиш.

— Защо?

— Защото в такъв случай и аз трябва да говоря с него. Бог да те благослови, Алис! Бог да те благослови, скъпа моя Алис!

След това той си тръгна, а тя дълго време седя неподвижно на дивана, докато не чу стъпките на баща си по стълбите.

— Алис? Още не си си легнала?

— Още не съм, татко.

— Виждам, че Джон Грей е бил тук. Забравил е бастуна си в антрето. Бих го познал сред хиляда други.

— Да, беше тук.

— Алис, какво има?

— Нищо, татко.

— Не се е държал лошо с теб, нали?

— Ни най-малко. Той никога не се държи лошо. Няма никакви недостатъци. Нито един.

— Да разбирам ли, че именно това те измъчва? Грей е прекалено добър. Е, аз винаги съм смятал така. Но това е хубав недостатък.

— Не е недостатък, татко. Други мъже имат недостатъци, но не и той. Но вече се прозявам и съм изморена. Ще си лягам.

— Ще идва ли утре?

— Не. Заминава за Недъркоутс рано сутринта. Лека нощ, татко.

Докато вървеше към спалнята си, господин Вавасор се чудеше какво се бе случило между дъщеря му и нейния любим. „Не знам как ще го търпи — рече си той. — Толкова е надут. Никога няма да забравя как стана за смях, говорейки за Чарлс Кембъл.“

Преди да си легне, Алис седна и написа писмо до братовчедка си Кейт.

Дванадесета глава Господин Джордж Вавасор вкъщи

Би било несправедливо да се каже, че Джордж Вавасор бе негостоприемен мъж, при положение че имаше навика от време на време да гощава приятелите си в Гринуич, Ричмонд и други подобни места, а понякога ги канеше на вечеря в клуба си. Но никога не канеше хора на закуска, обяд или вечеря под собствения си покрив. През един кратък период, когато все още продаваше вино и живееше в красиво жилище над фирмения си офис на улица „Ню Бърлингтън“, той бе организирал пиршества за настоящи и потенциални клиенти, но тази отговорност не му се бе оказала по вкуса и скоро я бе прехвърлил на един от другите партньори. Оттогава живееше на квартира в края на улица „Сесил“, в един тих район близо до реката и далече от улица „Странд“. Там разполагаше с две най-обикновени стаи на първия етаж и рядко посрещаше гости. Той рядко посрещаше гости по принцип. От време на време някой случаен човек се отбиваше и прекарваше час или два при него, но тези посещения обикновено бяха свързани с работата му. Дори най-близките му приятели не можеха да бъдат видени да се хранят там. Тази квартира бе негово лично убежище и всъщност много малко хора знаеха за нейното съществуване.

Ако това бе възможно, той би предпочел никой да не знае адреса му. Чудя се дали е имал конкретна причина за тази странност. Може би в начина му на живот имаше нещо, което налагаше подобна потайност. Във всеки случай винаги бе живял така, сякаш в някой момент потайността може да се окаже полезна. Когато излизаше вечер, той имаше навика да се облича така, че почти никой да не може да го разпознае. Съседите му дори не знаеха, че има роднини, а повечето му роднини не знаеха, че има квартира на улица „Сесил“. Дори Кейт не бе стъпвала там и адресираше всичките си писма до офиса или клуба му. Той бе мъж, който не обичаше да отговаря на лични въпроси. Ако го бе нямало цял месец и приятелите му го попитаха къде е бил, той винаги отговаряше уклончиво или изобщо не отговаряше. Има много мъже, за които всичко се знае — какво притежават, къде живеят, къде ходят, с колко пари разполагат и как ги харчат. Но има други, за които нищо не се знае и Джордж Вавасор бе именно от тях. Лично аз предпочитам онези мъже, които говорят открито за себе си. Бърборенето може и да е слабост, но според мен потайността е порок.

Вавасор имаше и втора квартира в Оксфордшир, но двете жилища дори не знаеха едно за друго. Той имаше и трето, съвсем скрито от света, за което никога не говореше. Понякога говореше за квартирата в Оксфордшир, но само пред приятелите си и винаги съвсем уклончиво. Когато се озовеше сред ловци, той говореше за двата коня, които имаше в Робъри и казваше, че още не е смогнал да си набави достатъчно жребци, за да си направи конюшня, и най-вероятно никога няма да успее. Все пак посочваше, че в Робъри има два посредствени коня, които са за продан. И конете на Вавасор често се продаваха. Когато той ги яздеше, те винаги се представяха отлично и хората се надпреварваха да ги купуват. И въпреки че споменаваше само два и може би през лятото не държеше повече, той винаги разполагаше с коне, когато бе в провинцията. Човек дори не можеше да си представи, че Джордж Вавасор ще пропусне да отиде на лов, защото няма кон. Той разполагаше и с един верен прислужник в Робъри: възстар коняр с две малки сиви очички под рунтавите си вежди, които сякаш виждаха през вратата на конюшнята. Джордж и Бат Смидърс често водеха дълги разговори до вратата на конюшнята, която се намираше в самото дъно на двора на ловния хан в Робъри. Бат смяташе, че господарят му е изцяло посветен на конете, но често се чудеше защо той не прекарва повече време в Оксфордшир. Бат не знаеше нищо друго за живота на своя господар. Можеше да цитира адреса на неговия клуб в Лондон, но не знаеше никой друг адрес.

Въпреки че частните квартири на Вавасор се пазеха в тайна, той се бе постарал да ги обзаведе както подобава. Мебелите в дневната бяха от много високо качество, а книгите по лавиците бяха с кожени подвързии и позлатени заглавия. Мастилницата, преспапието и кутията за пликове на бюрото му бяха много красиви. На една от стените висеше един-единствен прекрасен женски портрет. Вавасор бе заделил специално място за пистолетите си, друго за рапирите си и трето за камшиците си. Това бе съвършената ергенска стая и човек веднага щеше да забележи, съдейки по местоположението на единствения фотьойл, че тя не бе предназначена за повече от един човек. Една неделя през септември Вавасор седеше на този фотьойл и се наслаждаваше на късната си закуска, когато повечето хора бяха избягали от Лондон. Четеше писмо, което току-що му бяха донесли от клуба. Подателят бе сестра му Кейт, но дори тя не се ползваше с привилегията да адресира писмата си до частното му жилище. Изчете го много набързо, след което го захвърли настрани, сякаш съдържанието бе маловажно. Но продължаваше да държи плика в ръка. Истината беше, че писмото бе много важно и го накара да се замисли дълбоко.

— Ако изобщо го направя — промърмори той, — ще бъде преди всичко с целта да го лиша от съпруга.

Читателят едва ли има нужда да бъде подсещан, че Вавасор говореше за Джон Грей. В своето писмо Кейт убеждаваше брат си да поднови връзката си с Алис. И Вавасор бе склонен да я поднови и щеше незабавно да го направи, ако все още бе сигурен в любовта на своята братовчедка. Всъщност той вече бе направил опит да поднови връзката им в Базел. Неведнъж бе казвал на Кейт, че състоянието на Алис не е голямо и че красотата й бе започнала да залязва и несъмнено щеше да повтори тези възражения пред сестра си и да се престори, че не е склонен да се вслуша в нейния съвет. Нямаше навика да показва картите си на другите играчи. Но истината е, че много искаше да спечели ръката на Алис за втори път. Колко скоро след това щеше да се ожени за нея беше друг въпрос.

Може би не копнееше за красотата на Алис. Може би не копнееше само за парите й. Все пак я намираше за изключително красива и чудесно съзнаваше, че парите й щяха да му бъдат от полза. Но ми се струва, че той бе напълно честен пред себе си и онова, което щеше да му достави най-голямо удоволствие, бе да лиши господин Грей от съпруга. Едно време Алис бе държала неговата ръка и се бе взирала влюбено в неговите очи и в сърцето му имаше достатъчно човешка слабост, за да изпитва горчивина при мисълта, че сега обичаше друг. Когато тя го бе напуснала, той бе признал, че вината е негова и след като се бе сгодила за господин Грей, той я бе поздравил и заявил, по своя искрен и непринуден начин, че тя е била права, но това не означаваше, че не чувства болка при мисълта, че именно Джон Грей бе нейният избраник. Когато се бе запознал с този мъж, той го бе похвалил на сестра си, казвайки, че е многостранно развит човек, джентълмен и учен. Но това не означаваше, че не го бе намразил от първия миг, в който го бе зърнал. Омразата бе почти простима при тези обстоятелства. Но Джордж Вавасор имаше навика да добавя злосторство към своята омраза. Не можеше да ненавижда някого, без да му се иска да му причини някаква злина. В момента, докато се излежаваше във фотьойла си, той си мислеше, че може би иска да се ожени за братовчедка си Алис, но бе напълно сигурен в това, че иска да бъде човекът, сложил край на брака между Алис и Джон Грей.

Кейт бе изневерила на своята приятелка, тъй като бе изпратила на брат си писмото, споменато в предишната глава, което Алис й бе написала след онзи разговор на улица „Кралица Ан“. Всъщност му бе изпратила половината писмо и бе задържала другата половина, с онази резервираност, типична за жените. Алис си бе казала, че може да разчита на съчувствието на братовчедка си и бе изляла цялата си душа по въпроса, както имаше навика да прави, когато пишеше на Кейт.

„Но трябва да разбереш — пишеше тя, — че нищо, което му казах, не му повлия. Бях решила да му докажа, че между нас всичко е свършено, но се провалих. Думите ми изневериха, а той започна да ми говори така, сякаш съм дете. Каза ми, че съм болна и заблудена и ми препоръча да сменя обстановката. Докато ми говореше по този начин, аз осъзнах, че напълно заслужавам да се отнася така с мен, но в същото време почувствах, че не е подходящ съпруг за мен и никога няма да бъде, защото ме превъзхожда във всичко. Въпреки че така и не успях да го накарам да разбере това, всяка секунда, която прекарахме заедно, още повече засилваше решимостта ми.“

Вавасор отново и отново четеше писмото на Алис до Кейт, въпреки че бе захвърлил настрани другото, написано от сестра му, което беше много по-дълго. Нямаше какво да научи от него. Знаеше как трябва да изиграе картите си не по-зле от Кейт, особено, при положение че бе успял да надникне в мислите на Алис. „Тя никога няма да се омъжи за него, каза си той. И е напълно права. Той ще я превърне в домакиня на имението му — порядъчна и уважавана, но просто една домакиня. А аз… ами всъщност не знам в какво бих я превърнал аз. И не мога да си представя, че някога ще се оженя.“

След това хвърли писмото й върху това на Кейт и се върна към вестника и пурата си.

Два часа по-късно той все още бе по халат и все още се излежаваше във фотьойла, когато прислужницата на квартирата му съобщи, че е пристигнал джентълмен, който иска да го види. Вавасор не разполагаше със собствени слуги, ако не броим онзи дискретен коняр в Бичестър. Той имаше правило, според което чуждите прислужници бяха по-евтини и надеждни от собствените. Дори в Бичестър съдържателят на странноприемницата трябваше да се грижи за нуждите му, като после включваше това в сметката му. И трябва да бъде посочено, че Джордж Вавасор не беше сибарит27. Не смяташе, че бе невъзможно да обуваш сам панталоните си без помощта на слуга, който да държи крачолите. По правило личният прислужник научава много за навиците на господаря си и затова Джордж нямаше личен прислужник.

— Джентълмен! — рече той на момичето. — Този джентълмен прилича ли на съдържател на хан?

— Ами да, струва ми се, че прилича — отвърна момичето.

— Тогава го покани да се качи — каза Джордж.

Джентълменът наистина беше съдържател на хан. Вавасор трябваше да узнае самоличността на всеки свой посетител, преди да го приеме. Това бе господин Граймс от „Красивия мъж“ — таверна на улица „Бромптън Роуд“. Бяха се уговорили да се видят, за да обсъдят няколко политически въпроса. Господин Граймс бе от онези мъже, които знаят, че бизнесът си е бизнес, а това го правеше много влиятелен човек. За него политиката беше бизнес. Бизнес бяха и бирата, конете за омнибуси и чуждестранните вина, като имаше значителен опит именно в производството на вина. Господин Вавасор нямаше против да разкрива местоположението на тайната си квартира на хора като него, мислещи само за бизнес. И сега, когато лондонските безделници бяха или на църква, или все още в леглото, господин Граймс бе дошъл в уречения час, за да обсъди няколко политически въпроса с наскоро отхвърления кандидат за парламент от район Челси.

Както вече посочих, Вавасор беше загубил изборите и мъжът, който го бе победил, вече е изкарал първата си сесия в парламента. Щеше да има честта да изкара още една, след което този славен за него период, за който според слуховете платил почти шест хиляди лири, щеше да свърши. Но можеше да бъде избран пак, разбира се, може би за пълния период от шест сесии. И по тази причина настояваше следващите избори да бъдат по-евтини. Господин Граймс бе против тази икономичност и днес бе дошъл да говори с Джордж Вавасор на улица „Сесил“, за да изрази категоричното си несъгласие е тази идея. Несъмнено господин Граймс подкрепяше завръщането на господин Вавасор и щеше да направи всичко по силите си, за да предотврати преизбирането на младия лорд Килфенора, чийто баща, маркизът на Бунрати, бе раздал онези шест хиляди лири на гласоподавателите на Челси, но основната му цел бе да гарантира, че ще бъдат изхарчени някакви пари.

— Не мисля само за себе си — рече той на един близък приятел. — Не получавам кой знае какво в замяна. Понякога не получавам нищо. Може би сметка, която не трябва да платя веднага. Но искам да запазя играта. Ако играта изчезне, тя никога няма да се върне — никога! Тогава на кого ще му пука за изборите? Всеки би могъл да се кандидатира и да бъде избран, без да играе играта!

И така, господин Граймс бе дошъл в квартирата на Джордж Вавасор, за да запази играта.

— Как сте тази сутрин, господин Граймс? — попита Джордж. — Седнете, господин Граймс. Ако всички хора бяха точни като вас, светът щеше да се върти като часовников механизъм, не мислите ли?

— Бизнесът си е бизнес, господин Вавасор — отвърна ханджията, след като бе поздравил своя домакин и бе седнал на стола с престорена скромност. — Това е моята максима. Ако не се придържах към нея, нямаше да имам нищо. Не че сега имам кой знае какво. Времената са тежки, господин Вавасор.

— Разбира се, че са тежки. Винаги са тежки. За какво е Дяволът, ако не за да прави времената тежки? Но не съм очаквал и ханджиите да започнат да се оплакват.

— Бог да ви поживи, господин Вавасор! Струва ми се, че от всички хора, които страдат, ние страдаме най-много. Каква е ползата от това да точиш бира, при положение че колкото повече точиш, толкова по-малко пари изкарваш? Вчера беше събота и източихме 3.19 фунта. И според вас колко ще излезе това, когато пивоварят го сметне? Почти нищо. Знаете това много добре.

— Кълна се, че не го знам. Но знам, че никой не продава бира, без да изкарва пари от това.

— Бог да ви поживи, господин Вавасор! Ако продавах само бира, нямаше да имам покрив над главата си. Точно така е. Тази къща, която имам, всъщност принадлежи на хората на Мю28. Те се справят много добре, нали, господин Вавасор? Изкарват много пари. Задължен съм да купувам тяхната бира. И защо не, щом и къщата е тяхна? Но ако я продавам такава, каквато я получавам, ще изкарвам по половин пени на галон. Точно така е.

— Но вие не я продавате такава, каквато я получавате. Разреждате я.

— Разбира се, че го правим. Няма да ви лъжа, господин Вавасор. Знаете, даже и по-добре от мен, как стоят нещата. Има много начини да продаваш бира. Но какъв е смисълът, когато в „Кадоган Армс“ изкарват по четири-пет лири на ден от своя противен бълвоч, а аз не мога да изкарам повече или дори толкова, продавайки хубава и силна английска бира? Разбира се, че я разреждам! Отдавна научих, че колкото по-отровен алкохол продаваш, толкова повече хората го харесват!

Господин Граймс беше набит и не особено висок мъж, с червендалесто лице и големи изпъкнали очи. Несъмнено се вместваше в популярната представа за типичен английски ханджия. Но дрехите му изобщо не подхождаха на това описание. Носеше черен фрак, който му стоеше доста свободно, черна жилетка и черни панталони. Освен това държеше черен цилиндър в ръцете си. Не само бричовете и високите ботуши бяха изчезнали от тоалета на ханджията, но и дългата, пъстра жилетка и копринената кърпичка на точки около врата. Напоследък се обличаха като министри в сянка или погребални агенти, въпреки че в зачервените им бузи все още имаше нещо, което напомняше за кранове и тирбушони.

Господин Граймс тъкмо бе престанал да се оплаква от съдбата си, когато отново чуха звънеца.

— Това трябва да е Скръби — рече Джордж Вавасор, — така че можем да минем по същество.

Тринадесета глава Господин Граймс получава своите пари

Прислужницата обяви, че е дошъл „още един джентълмен“, след което господин Скръби влезе в стаята, в която седяха Джордж Вавасор и Господин Граймс, съдържателят на таверна „Красивия мъж“ на улица „Бромптън Роуд“. Господин Скръби беше адвокат от улица „Грейт Марлборо“ и се предполагаше, че разбира от избори. Бе се отбил, с цел да размени няколко думи е господин Граймс, както за предстоящите избори в Челси, така и за предишните такива. Тези думи щяха да бъдат казани в присъствието на господин Вавасор, който живо се интересуваше от тях. Според мен е напълно възможно господин Скръби и господин Граймс да са си разменяли думи по тази тема и преди, най-вероятно зад гърба на господин Вавасор. Но дори това да е било така, не съм готов да заявя, че господин Вавасор е бил подведен от техните машинации.

Двамата мъже се поздравиха много учтиво, като адвокатът излъчваше високомерна снизходителност и винаги наричаше своя приятел Граймс, докато ханджията се отнасяше с голямо уважение към господин Скръби и се обръщаше към него именно по този начин.

— Бизнесът си е бизнес — рече ханджията, след като поздравите бяха разменени. — Не е ли така, господин Скръби?

— Предполагам, че според Граймс неделя сутрин е най-подходящото време за правене на бизнес — отвърна през смях адвокатът.

— Тихо е — рече Граймс. — Освен това не бях аз този, който предложи да се срещнем в неделя. Идеята бе на господин Вавасор. Но наистина е тихо. Не сте ли съгласен, господин Скръби?

Господин Скръби призна, че бе тихо, гледайки през прозореца към реката, след което минаха по същество.

— Трябва да привлечем губернатора на наша страна. И трябва да се справим по-добре, отколкото предишния път — заяви адвокатът.

— Разбира се, че трябва, господин Скръби. Но, Бог да ви поживи, господин Вавасор, чия беше вината за това? Какво повече можех да направя? Името на Травърс се спрягаше за кандидат на либералите дълго преди губернаторът да прояви интерес към изборите.

— Никой не ви обвинява, господин Граймс — рече Джордж.

— И никой не може, господин Вавасор. Свърших всичко както трябва и едва ли има някой, който би се справил и наполовина толкова добре. Попитайте господин Скръби, ако не ми вярвате. Той знае. Всички в Лондон знаят. Ще ви кажа какъв е проблемът, господин Вавасор. Хората от Челси, които живеят на брега на реката, не са като онези от Мерилибоун или Финсбъри29. Не може всеки да ги управлява. Не е ли така, господин Скръби?

— Това може да се каже за всеки лондонски район, поне според мен — отвърна господин Скръби.

— Разбира се, че може. И в Лондон едва ли има човек, който разбира повече от вас, господин Скръби. Това е безспорно. Но истината е, че бизнесът си е бизнес и парите са си пари.

— Парите безспорно са си пари — отвърна господин Скръби. — Няма съмнение относно това, Граймс. И вие изкарахте доста на последните избори.

— Не е вярно, господин Скръби. Простете ми за това, че съм толкова рязък, но грешите. Печалбата ми беше нищожно малка. Не ми бе платено за работата, която свърших. Знаете каква роля може да изиграе един ханджия по време на избори. И знаете как изглежда неговата таверна след това! Какво ще ми рече губернаторът, ако види вашите лозунги вътре и включа разходите си в сметката?

— Няма значение къде ги включваш — отбеляза Вавасор. — Хората гледат общата сума.

— Точно така, господин Вавасор, точно така. Хората гледат общата сума. Аз самият доста дълго я гледах, преди да разбера за какво става дума. И още не съм я получил, нали, господин Вавасор?

— Ако питате мен, бих казал, че сте я получили — отвърна Джордж. — Все пак дадох триста лири на господин Скръби, които бяха предназначени за вас.

— И аз ги получих до последния шилинг, господин Вавасор. Не мога да го отрека. И никога не бих го направил. Аз съм честен и почтен човек. Господин Скръби ме познава и ще потвърди това, нали?

— Може би те познавам прекалено добре, Граймс.

— Не ме познавате толкова добре, колкото си мислите, господин Скръби. Аз също не ви познавам достатъчно добре. Но ви уважавам, защото сте човек, който разбира от бизнес. Но както вече казах, какво са триста лири, когато сметката е триста деветдесет и две лири и четири пенса?

— Мислех, че сметката е уредена, господин Скръби — намръщи се Вавасор.

— Виждате ли, господин Вавасор, подобни сметки са много трудни за уреждане. Ако питате дали господин Граймс би могъл да ви съди за остатъка, съвсем откровено ще ви кажа, че не би могъл. Не ни достигаха пари, когато уреждахме тази сметка и както обикновено се прави в подобни ситуации, накарахме господин Граймс да ни разпише квитанция за триста лири.

— Разбира се, че сте го направили, господин Скръби.

— Не като първа вноска, а в изпълнение на всички задължения.

— Хайде сега, господин Скръби! — възкликна ханджията и изгледа адвоката с изражение, което бе повече от красноречиво и сякаш казваше: „Нима мислите, че подобно извинение ще ме задоволи? Нима ще използвате собствения ми подпис срещу мен? Много добре знаете, че разписах онази квитанция, защото иначе нямаше да получа и шилинг до края на годината. О, господин Скръби!“ Това казваше погледът на господин Граймс и както адвокатът, така и Джордж Вавасор отлично съзнаваха това.

— В изпълнение на всички задължения — повтори господин Скръби с ликуващ глас, сякаш за да покаже, че погледът на Граймс не го бе трогнал. — Ако се стигне до съд, Граймс, няма да спечелиш.

— Съд? Кой би се съдил с губернатора? Не и аз. Дори и пет години да чакам да ми плати тези деветдесет и две лири и четири пенса, никога не бих стигнал до съд.

— Няма значение дали ще бъдат пет или петнайсет — отвърна Скръби. — Не би могъл да го направиш.

— И дори няма да опитвам. Не съм дошъл за това, господин Вавасор.

Да се съдя с губернатора? Никога! Но не забравяйте, че имам семейство, господин Скръби.

— Не в долината Тоунтън30, надявам се — подхвърли Джордж.

— Не, в „Красивия мъж“ на улица „Бромптън Роуд“, господин Вавасор. Първата ми мисъл винаги е за моето семейство. Ако един човек не работи за семейството си, за какво работи?

— Хайде, хайде, Граймс — рече господин Скръби. — Какво намекваш? Казвай, защото не ми се стои тук цял ден.

— Какво намеквам, господин Скръби? Сякаш не знаете! Това е моят дом. И в цял Челси няма таверна, която да е по-подходяща за всякакви предизборни събития. Това е самата истина.

— И? — подкани го Скръби.

— И никой друг не умее да агитира хората от Челси, които живеят надолу по реката, толкова успешно. Господин Скръби много добре знае това. Та аз ги обработвам още от предишния път с мисъл за тези избори! Обработвам ги още откакто започнаха да говорят за районите на Челси. Когато лорд Робърт дойде да проси гласове, правейки се на религиозен, нямаше да постигне нищо, ако не бях аз. Господин Скръби знае това.

— Да приемем всичко това за даденост, господин Граймс — рече Вавасор. — Какво следва?

— Ще ви кажа какво следва. Хората на Бънрати. Те много добре знаят кой поръчва музиката и вече наддават за „Красивия мъж“, о, да.

— И би отстъпил дома си на торите31, така ли, Граймс? — попита господин Скръби с тон, в който се смесваха гняв и отвращение.

— Кой е казал, че ще отстъпя дома си на торите, господин Скръби? Аз съм честен и почтен човек. Но да предположим, че всички либерални джентълмени, за които работите, господин Скръби, изведнъж ви обърнат гръб и спрат да ви плащат. Няма ли да започнете да се оглеждате за други клиенти? Хайде, господин Скръби, бъдете честен.

— Няма да изкарате много от тази игра, Граймс.

— Може би не, може би не. Винаги има риск, нали така, господин Вавасор? Бих искал да ви видя в парламента, повярвайте ми. Убеден съм, че ще бъдете от полза за района.

— Благодаря ви за това мнение, господин Граймс — отвърна Джордж.

— Когато видя някой джентълмен, аз веднага мога да преценя дали става за парламента или не. И според мен вие ставате. Но Бог да ви поживи, господин Вавасор, това е нещо, за което всеки джентълмен трябва да си плати.

— Прав сте. И джентълменът обикновено плаща повече, отколкото нещото струва.

— Всяко нещо струва точно толкова, за колкото се продава. Аз струвам толкова, за колкото се продавам. Ни повече, ни по-малко. И си искам остатъка. Обикновено остатъкът е печалбата в една сметка. Попитайте господин Скръби дали е така. Само дето при един адвокат всичко е печалба.

— Така си мислиш ти — отвърна Скръби.

— Когато лишиш един човек от остатъка, ти разбиваш сърцето му — продължи ханджията. — Той би предпочел да получи остатъка и главницата да остане дължима, отколкото обратното. Главницата е капитал. Ако в крайна сметка я загуби, би отдал това на рисковете на професията. Но остатъкът е като потта по челото му. Това е неговият труд. Това са парите, които заделя за семейството си и с които се изхранва. Никога не лишавайте един човек от неговия остатък, господин Вавасор, освен ако не е прекалено нахален.

— И какво искаш в момента? — попита Скръби.

— Искам деветдесет и две лири и четири пенса, господин Скръби, за да влезем в новото сражение с доволни сърца. Ако изобщо влезем. Струва ми се, че е крайно време да го направим, не мислите ли, господин Вавасор?

— Да разбирам ли, че сражението изобщо няма да започне, ако не получиш парите си? — попита адвокатът.

— Така стоят нещата, господин Скръби.

— Вземи банкнота от петдесет лири, Граймс — предложи адвокатът.

— В момента нямам банкнота от петдесет лири под ръка — вметна Джордж.

— О, той с удоволствие ще приеме твоя акцепт32, нали, Граймс?

— Не за петдесет лири, господин Скръби. Искам си остатъка. Не се занимавайте с четирите пенса, защото какво са четири пенса между приятели? Но ако не получа онези деветдесет и две лири, ще бъда съкрушен мъж, господин Вавасор. И как бих могъл да върша работата си и да агитирам избирателите да гласуват за вас, когато сърцето ми се къса? Просто не бих могъл.

— По-добре му изгответе сметка за деветдесет лири, дължими в срок от три месеца, господин Вавасор. Сигурен съм, че има печат в джоба си.

— Имам, господин Скръби. Един печат винаги може да потрябва, когато човек се занимава с почтени бизнесмени като вас и господин Вавасор. Но ви препоръчвам да изготвите сметката за деветдесет и две лири, господин Вавасор. И направете срока два месеца, ако можете. Както знаете, банките взимат баснословно високи такси, когато срокът е повече от два месеца.

Джордж Вавасор и господин Скръби най-сетне отстъпиха и сметката бе изготвена за деветдесет и две лири. Все пак двамата се заинатиха по отношение на срока.

— Щом трябва да бъдат три месеца, добре — рече ханджията с дълбока въздишка, след което сгъна листа и го прибра в джоба на огромната чанта, която носеше. — И сега, господа, ще ви кажа как стоят нещата. Според мен следващите избори са ни в кърпа вързани. Вече съм намислил как ще изиграем картите си и ако не спечелим, името ми да не е Джейкъб Граймс и да не съм съдържател на „Красивия мъж“. Сигурен съм, че имате какво да обсъждате помежду си, така че ще ви пожелая приятен ден.

И след тези думи господин Граймс взе шапката си от пода, поклони се и излезе от стаята.

— Нямаше как да ви излезе по-евтино — рече адвокатът веднага след като чуха хлопването на входната врата.

— Може би. Но този мъж е истински крадец! Нали казахте, че изготвената от него сметка е най-нелепото нещо, което някога сте виждал?

— Така е. И нямаше да му платим и пени, ако не ни беше нужен. Но не се тревожете, господин Вавасор. Ще му удържим тези пари от следващата сметка. Мислете за това като за заем.

— Но кой би искал да заема пари на човек като него?

— Прав сте, никой. Напълно съм съгласен с вас. Но проблемът е, че не можем без него. Ако не му бяхте платили сметката, щеше да отиде при конкуренцията още преди да е изтекла седмицата. И най-лошото от всичко е, че знае нашата стратегия. Дори бих казал, че като цяло се измъкнахте евтино, господин Вавасор. Определено е така.

— Не обичам да гледам на нещата по този начин, господин Скръби. Но съм съгласен, че човек не може да ползва нещо, без да си плати за него.

— Градските избирателни райони никога не са евтини, господин Вавасор. Особено за един начинаещ политик. Ако сте бил избиран четири или пет пъти, като стария Дънком, например, можете да си позволите да се лишите от човек като Граймс. Но истината е, че районите на Челси не са толкова скъпи. Дори изобщо даже. Мерилибоун е скъп. Както и Саутварк. Там е скъпо и се пипа много грубо. Знаете, че съм дискретен човек, но ако не бях, можех да ви разкажа неща, от които щяха да ви настръхнат косите! О, да.

— Там не си струва дори да опитваш, поне според мен.

— Зависи от гледната точка. Едно място в парламента може да бъде от полза за човек, който се опитва да пробие, дори бих казал от огромна полза, особено ако този човек е млад като вас, господин Вавасор.

— Млад! — възкликна Джордж. — Понякога ми се струва, че съм живял поне сто години. Но не искам да ви занимавам с проблемите си, господин Скръби. Няма нужда да ви задържам повече.

След тези думи той стана и се поклони на адвоката, като го изпрати малко по-дружелюбно, отколкото бе изпратил ханджията.

— Млад! — възкликна отново той, когато остана сам. — Защо ми се струва, че всички са по-млади от мен, включително чичо ми и дядо ми? Единият мисли само за вечерята си, а другият само за биковете и дърветата си. А за какво мисля аз, освен за това да не свърша в затвора за длъжници?

Той извади един бележник от джоба си и вписа сумата и датата на сметката, която бе приел да плати на ханджията, след което прегледа останалите страници. „Наистина много разточително, каза си той, когато свърши. Но никой не може да каже, че не съм имал смелостта да играя играта. И предполагам, че някой ден онзи старец ще умре. Ако не бях такъв глупак, щях да се сдобря с него преди това да се случи, но аз съм глупак и ще си остана такъв до края.“

След малко Вавасор започна бавно да се облича, като от време на време спираше и се зачиташе във вестника. Когато приключи с тоалета си и вестникът бе прочетен, той грабна шапката и чадъра си и излезе.

Четиринадесета глава Алис Вавасор изпада в затруднение

Кейт Вавасор бе споделила е брат си само първата половина от писмото на своята братовчедка — половината, в която Алис се бе опитала да опише случилото се между нея и господин Грей. Правейки това, Кейт бе извършила ужасно предателство, което бе непростимо, защото предаваше доверието, съществуващо между две жени. Но предателството й щеше да бъде още по-голямо, ако бе изпратила и втората половина на писмото, в която Алис говореше за самия Джордж Вавасор. Струва ми се, че Кейт нямаше да се поколебае да извърши и това предателство, ако написаните от Алис думи можеха да помогнат на каузата й. Но те не можеха. В тези редове Алис бе описала братовчед си като мъж, с когото просто не можеше да има по-близки отношения от тези, които съществуваха в момента и бе помолила Кейт да престане с опитите си да ги събере.

„Чувствам се принудена да пиша това, казваше Алис в писмото си, защото, ако просто ти бяха съобщила, че съм решила да прекратя годежа си с господин Грей, ти щеше да си помислиш, че другото нещо може да се случи. Но другото нещо не може да се случи. Щях да изневеря на нашето приятелство, ако не ти бях казала за господин Грей, а ти ще му изневериш, ако се възползваш от този факт и започнеш да ме убеждаваш да се събера с брат ти.“

Кейт не бе изпратила тази половина от писмото на Джордж Вавасор.

— Но другото нещо ще се случи — беше казала тя, след като бе изчела написаното от Алис за втори път. — Ще се случи.

Трябва да отдадем заслуженото на Кейт Вавасор и да кажем, че тя не бе себична в интригите си. Беше упорита, настойчива и най-вече безскрупулна, но не беше себична. Преди много години бе решила, че Джордж и Алис трябва да се оженят, чувствайки, че този брак ще се отрази добре на брат й. Мечтата й почти се бе сбъднала, но после брат й бе развалил всичко. Все пак тя му бе простила този грях, както му бе прощавала много други, и сега отново работеше за него, решена на всичко да го ожени за Алис, въпреки че нито един от двамата не желаеше този брак. Самата интрига също бе важна за нея и успешният й завършек щеше се отрази добре на самочувствието й.

Тя отговори на писмото на Алис с едно шеговито и доста клюкарско послание, което ще включа тук, защото от него ще научим още малко за престоя на госпожа Гринаул в Ярмът. Кейт бе обещала да остане в Ярмът един месец, но вече бе прекарала шест седмици там и все още се намираше под опекунството на своята леля.

Алис почти бе забравила неприятното чувство от първата половина на писмото на Кейт, наслаждавайки се на втората, преди чувството да се върне за постоянно. Щеше да се натъжи още повече, ако не бе прогонила от мислите си картината на провинциалния рай, обрисувана от братовчедка й, а намекът за сметаната и маслото бе предизвикал обратния ефект на този, който Кейт бе целяла. Може би братовчедка й бе осъзнала това и бе включила историите за господин Чийзакър именно по тази причина.

„Ще замина за Челтнъм, каза си Алис. Той ми го препоръча. Никога няма да стана негова жена, но докато сме заедно, ще му показвам, че ценя съветите му.“ Същия следобед тя каза на баща си, че в края на месеца ще посети лейди Маклауд в Челтнъм. Това нейно действие бе продиктувано от решението, което бе взела донякъде несъзнателно, повече да не се ръководи от съветите на Кейт в този етап от живота си. Тя бе твърдо решена да развали годежа си с господин Грей и братовчедка й трябваше да научи за това нейно намерение, но Алис никога не би признала пред нея, че й е повлияла по някакъв начин. Щеше да отиде в Челтнъм. Лейди Маклауд несъмнено щеше да я измъчва с чести намеци, че връзката им трябва да бъде подновена, но тя се познаваше достатъчно добре и знаеше, че можеше да й устои.

Получи само едно писмо от господин Грей преди заминаването си и веднага му отговори, като му разкри намеренията си и му заяви, че се чувства длъжна да обясни сегашната ситуация на баща си. „Казвам ти това заради съвета, който ми даде по този въпрос. Баща ми ще научи още утре, а на следващата сутрин заминавам за Челтнъм. Получих писмо от лейди Маклауд и знам, че тя ме очаква.“

На следващата сутрин Алис наистина каза на баща си. Направи го, докато закусваха.

— Чакай малко! — рече той, остави чашата си на масата и се вгледа в лицето й. — Какво говориш? Наистина ли няма да се омъжиш за Джон Грей?

— Наистина, татко. Знам, че сигурно ти се струва странно.

— И казваш, че не сте се скарали.

— Не, не сме се скарали. Постепенно осъзнах, че не бих могла да го направя щастлив като негова съпруга.

— Но това са… това са пълни глупости! — възкликна господин Вавасор. Подобни думи от него, отправени към дъщеря му, свидетелстваха за дълбокото му смущение.

— О, татко! Не ми говори по този начин.

— Но е така. Никога преди не съм чувал подобни брътвежи. Ако ме попита какво мисля по въпроса, ще му кажа точно това. Не можеш да го направиш щастлив! Защо не можеш да го направиш щастлив?

— Не сме подходящи един за друг.

— Но какво му е? Той е съвършен джентълмен.

— Да, такъв е.

— Освен това е почтен мъж и разполага със средства, знания и образование — все неща, които претендираш, че цениш. Виж какво, Алис. Не смятам да ти се меся. Няма да се опитвам да те омъжвам насила за когото и да било. Що се отнася до мен, ти определяш собствената си съдба. Но се надявам, както за твое, така и за мое добро, че между теб и твоя братовчед няма нищо.

— Между нас няма нищо, татко.

— Това, че отиде в чужбина с него, изобщо не ми се понрави, въпреки че не споделих това с теб и не се опитах да осуетя плановете ти. Но ако между вас има нещо, аз се чувствам длъжен да ти кажа, че в момента положението му изобщо не е добро. Хората не говорят хубави неща за него.

— Няма нищо между нас, татко. Но дори да имаше, това, че хората говорят лоши неща за него, нямаше да ме впечатли.

— Не те впечатляват и хубавите неща, които хората говорят за господин Грей. Много добре знам колко твърдоглави могат да бъдат жените.

— Разсъждавах много, преди да взема това решение, татко.

— Сигурен съм, че това е така. Не знам какво друго да ти кажа. Ти си господарка на собствената си съдба и всичко е в твоите ръце. Не мога да те принудя да се омъжиш за Джон Грей. Струва ми се, че постъпваш много глупаво и ако ме попита какво мисля по въпроса, ще му кажа точно това. Ще заминеш за Челтнъм, нали?

— Да, татко. Вече обещах на лейди Маклауд.

— Радвам се. По-добре ти, отколкото аз — само това ще кажа.

И той грабна вестника от масата, сякаш за да покаже, че за него темата бе изчерпана и Алис го остави на мира.

Цялата ситуация бе толкова неприятна, че дори господин Вавасор се измъчваше. Тъй като следващата сесия още не бе започнала, той нямаше какво да прави на Чансъри Лейн и не можеше да удави притесненията си в ежедневна работа или поне в работа, която в никакъв случай не беше ежедневна. Така че седя вкъщи до четири часа, изразявайки по различни начини изумлението си, че „някой би искал да отглежда дъщери“. И когато се появи в клуба си, сервитьорите едва смогнаха да задоволят капризите му по отношение на вечерята, която изяде сам, отхвърляйки всички предложения за компания. Но по-късно същата вечер Вавасор възвърна самообладанието си, подпомогнат от чаша пунш с уиски и една хубава пура. „Тя има собствени пари, каза си той. Какво значение има? Едва ли ще се омъжи за братовчед си. Не мисля, че е чак толкова глупава. И нищо чудно в крайна сметка да се сдобри с Джон Грей.“ По този начин успя да прогони неприятните мисли от главата си, решавайки, че няма нужда да се меси в делата на дъщеря си.

Докато той бе в клуба, на улица „Кралица Ан“, дойде посетител и това бе не друг, а именно братовчеда, за когото, поне според думите на чичо му, хората не говореха хубави неща. Алис не го бе виждала, откакто се бяха върнали в Лондон и дори не знаеше какво бе правил оттогава. Тя бе дълбоко смутена от стъпката, която бе предприела (стъпка, която преди беше смятала за свой дълг, но напоследък бе започнала да възприема като долно предателство) и постепенно бе осъзнала, че е направила грешка, предприемайки това пътуване с братовчед си. Подозираше, че това бе повлияло на взаимоотношенията й с Джон Грей. Беше напълно сигурна, или поне си мислеше, че е напълно сигурна, че щеше да сложи край на тяхната афера, дори и да не бе ходила в Швейцария. Но всички останали щяха да кажат, че решението й бе резултат от пътуването до Швейцария.

Това бе несправедливо и Алис съжаляваше, че нещата се бяха развили по този начин. Разбира се, тя искаше да избегне всякакви контакти с братовчед си преди въпросът да е окончателно решен. И определено не искаше да се вижда с него. Но не бе сметнала за нужно да дава специални инструкции относно приемането му в къщата и сега, без да е имала време да помисли и в навечерието на заминаването й за Челтнъм, той бе дошъл с октомврийския здрач. Алис седеше далече от огъня, почти зад завесите, потънала в нещастни мисли за Джон Грей, когато бе обявено пристигането на Джордж Вавасор. Трябва да е ясно, разбира се, че Вавасор вече бе получил писмото от сестра си. Не само го бе получил, но и бе имал време да го осмисли от онази неделна сутрин, когато го бяхме видели в квартирата му на улица „Сесил“. „Може още утре да го обърне в капитал, си бе казал той, мислейки за годишния й доход.“ Освен това си бе припомнил, че дядо й най-вероятно щеше да му даде право да получава доход от имота, ако се ожени за Алис. И накрая бе решил, че едва ли можеше да има по-голям триумф за него от това да „вземе надмощие над Джон Грей“, както се бе изразил в мислите си. Тогава завръщането му в Челси щеше да бъде още по-сладко.

— Сигурно си помислила, че съм изчезнал вдън земя — рече Джордж, когато се приближи с протегната към нея ръка.

Алис бе объркана и не знаеше как да се обърне към него.

— Някой ми каза, че си отишъл на лов — отвърна тя след кратка пауза.

— Така е, но не си представяй Нимрод33. Не си представяй мъже, излезли на лов за диви зверове. Два дни сред гъските и още два сред яребиците — това бе всичко. Обикновено ходя в резервата Капел Корт.

Алис не знаеше нищо за Капел Корт, така че отвърна: — Така ли?

— Получавала ли си писмо от Кейт? — попита Джордж.

— Да, няколко. Все още е в Ярмът с леля Гринаул.

— Писа ми, че смята да замине за Норич. Изглежда двете с леля Гринаул са се съюзили. Не претендирам, че съм от хората, които не се интересуват от пари, но трябва да кажа, че одобрявам. Несъмнено леля Гринаул ще се омъжи повторно, но всеки приятел с четиресет хиляди лири е добре дошъл.

— Не вярвам, че Кейт е разсъждавала много по този въпрос — каза Алис.

— Със сигурност не толкова, колкото е трябвало. Горката Кейт не е богата жена. И се опасявам, че най-вероятно никога няма да бъде. Не бърза да се омъжва, а собственото й богатство възлиза на по-малко от сто лири на година.

— Момичетата, които не бързат да се омъжват, накрая сключват най-добрите бракове — заяви Алис.

— Може би, но ми се иска животът й да бе по-лесен. Тя е най-добрата сестра, която един мъж може да има.

— Определено е така.

— А аз още не съм направил нищо за нея. За известно време, докато бях във винарския бизнес, аз си мислех, че мога да направя всичко, което поискам за нея. Но инатът на дядо ми ме лиши от тази възможност и сега съм принуден да започна отначало. Почти отначало. Чудя се дали одобряваш намерението ми да се кандидатирам отново за парламента?

— Напълно. Дори бих казала, че ти се възхищавам за това решение. Ако бях на твое място, щях да постъпя по същия начин. Не си женен и имаш правото да поемаш рискове.

— Толкова се радвам да чуя тези думи от теб — отвърна той.

Бе успял да напипа онзи приятелски, интимен и почти нежен начин на говорене, който толкова често бе използвал в Швейцария и който отначало му бе убягнал.

— Винаги съм смятала така.

— Но никога не си го казвала.

— Не съм ли? Мислех, че съм.

— Не и с такъв ентусиазъм. Знам, че хората ми се подиграват. Хора като дядо ми и може би като баща ти. Знам какво говорят за мен — че съм безразсъден и всичко останало. Наистина рискувам всичко, за да постигна целите си, но не смятам, че някой има право да ме обвинява за това, освен ако този някой не е Кейт. На никой друг не дължа нищо.

— Кейт не те обвинява.

— Не, съчувства ми. И тя е единствената, може би, с изключение на теб.

Той направи пауза, очаквайки нейната реакция, но такава не последва.

— Тя е достатъчно смела, за да ми съчувства от сърце — продължи той. — Но може би именно по тази причина трябва да бъда по-предпазлив, за да не застраша единственото нещо, на което разчита и на което някога ще разчита. Все пак какво са деветдесет лири на година за една неомъжена дама?

— Надявам се, че Кейт ще дойде да живее с мен — отвърна Алис. — Имам предвид, след като загуби дома си във Вавасор Хол.

Тя бе попаднала в хитрия капан, който той бе заложил за нея. Бе решила да не му позволява да я накара да говори за себе си, но той бе направлявал разговора толкова умело, че думите бяха излезли от устата й, преди да осъзнае докъде можеха да я доведат. Спомни си решението, което бе взела, докато ги изричаше, но вече бе твърде късно.

— Имаш предвид… в Недъркоутс? — попита той. — Нито тя, нито аз се съмняваме в любовта ти, но малцина са мъжете, които биха приели такъв натрапник в дома си, особено господин Грей, който има доста затворен характер.

— Не говорех за Недъркоутс — отвърна Алис.

— А, така ли? Но не виждаш ли, че точно в това е проблемът? Кейт често ми се оплаква, че когато се омъжиш, тя ще остане сама на този свят.

— Не мисля, че някога бих я изоставила.

— Не и нарочно, разбира се. Горката Кейт! Едва ли си изненадана от това, че мисли със страх за предстоящия ти брак. Каква голяма част от нейния живот е посветена на вашето приятелство! И според мен най-добрата част! Не бива да я виниш за това, че очаква предстоящото ти оттегляне в Кеймбриджшир със свито сърце.

Алис не можеше повече да се преструва. За да продължи да го прави, трябваше да лъже. Не можеше да го остави да говори за Недъркоутс така, сякаш някога щеше да заживее там. Опита се да продължи, но просто не успя да открие начин да го заблуди, без да го излъже.

— Кейт би могла да заживее с мен, ако иска — каза бавно тя. — Всичко между мен и господин Грей приключи.

— Алис! Нима това е вярно?

— Да, Джордж, вярно е. И ако ми позволиш, бих предпочела да не говорим повече за това. Не и днес.

— А Кейт знае ли?

— Да, Кейт знае.

— А чичо ми?

— Да, татко също знае.

— Алис, как мога да не говоря за това? Как мога да не изразя радостта си от факта, че си успяла да се спасиш от робството, което те чакаше в Кеймбриджшир и което щеше да разбие сърцето ти?

— Моля те, не говори повече за това.

— Добре, щом ми забраняваш, ще се подчиня. Но признавам, че ми е трудно. Как мога да не те поздравя?

Тя не отговори, но започна нервно да потропва с крак, сякаш бе загубила търпение.

— Да, Алис, разбирам те напълно — продължи той. — Ядосана си ми. Но нямаш причина да бъдеш изненадана от реакцията ми, след всичко, което се случи между нас в Швейцария. Несъмнено братовчедът, който беше с теб тогава, има право да изкаже мнението си за тази промяна в живота ти и дори е длъжен да го направи, ако напълно одобрява твоето решение.

— Радвам се, че одобряваш, Джордж, но нека не говорим повече за това.

Известно време двамата стояха в мълчание. Алис го чакаше да си тръгне, но не можеше да го помоли да напусне къщата. Беше ядосана както на себе си за това, че му бе разкрила тази промяна в плановете си, така и на него за това, че не бе уважил желанието й да не обсъждат темата. Тя гледаше през прозореца към редицата газени лампи, които в момента палеха, а той продължаваше да седи с лакът на масата, подпрял главата си с ръка.

— Помниш ли как ме попита дали някога си мисля за неща, които ме карат да потръпвам? — обади се Джордж най-накрая. — Помниш, нали? Бяхме на онзи мост в Базел.

— Да, помня.

— Е, Алис, едно от нещата, които ме караха да потръпвам, приключи. Само това ще кажа по въпроса. Дълго ли ще останеш в Челтнъм?

— Само месец.

— И след това ще се върнеш тук?

— Предполагам. Двамата с татко най-вероятно ще посетим Вавасор Хол преди Коледа. Но не знам точно кога.

— Във всеки случай ще се видим, когато се върнеш от Челтнъм, нали? Разбира се, Кейт ще знае плановете ти и ще ми каже.

— Да, Кейт ще знае. Предполагам, че тя ще дойде тук, след като се върне от Норфък. Довиждане.

— Довиждане, Алис. Вече няма да потръпвам толкова често, колкото преди, заради онова, което ми каза. Бог да те благослови, Алис. Довиждане.

— Довиждане, Джордж.

На излизане той взе ръката й и я притисна между своите. В дните, когато бяха заедно, когато бяха сгодени, той бе изразявал любовта си към нея именно по този елегантен начин. Не я бе целувал често и още по-рядко бе обличал чувствата си в думи. Но бе взимал ръката й и я бе държал в своята, стискайки я нежно и гледайки настрани. Тя много добре помнеше допира до неговата длан, която винаги бе хладна. Освен това бе малка и гладка като женска длан, но стискаше здраво. Тогава тя бе обожавала усещането на ръката си, притисната между неговите. Бе вярвала в това докосване и бе възнамерявала да го усеща до сетния си час. Сега му нямаше доверие и когато спомените за отминалите дни нахлуха в главата й, Алис бързо дръпна ръката си. Не бе отритнала най-почтения мъж, живял някога, за това. Джордж Вавасор не бе държал ръката й така, откакто се бяха разделили и сега бе изпитала това чувство отново, няколко часа след като бе възвърнала свободата си. Какво си въобразяваше той за нея? Нима смяташе, че би могла да прехвърли любовта си по този начин, като цвете, извадено от един плик и пъхнато в друг? Той прочете всичко това в очите й и осъзна, че бе избързал.

— Разбирам много добре какво чувстваш в момента — прошепна Джордж Вавасор. — Но не мисля, че е редно да ми се ядосваш за това, че съм неспособен да потисна радостта си от факта, че си успяла да се избавиш от едно голямо нещастие.

И след тези думи той си тръгна.

— Да се избавя! — рече тя и седна на стола, който той бе освободил. — Да се избавя от едно голямо нещастие! Не, това е истинско падение! Ох, какъв мъж загубих само! Мъж, който ме обича истински, но когото смятам да отблъсна!

Мислите й се насочиха към прекрасния дом в Недъркоутс и към стопанина на този дом, който можеше да бъде и неин стопанин. В агонията и отчаянието си, тя си каза, че е направила огромна глупост. Какво я бе накарало да обърне гръб на такава щастлива съдба? Съдба, която всяка друга жена би приела на драго сърце? Нима не бе проявила лудост, отритвайки единствения мъж, когото обичаше и единствения мъж, когото някога бе уважавала?

В продължение на няколко часа Алис седя на този стол, сама и на тъмно, тъй като бе загасила свещите, запалени от прислужницата. Дори не опита чая, който момичето й бе донесло.

Горката Алис! Надявам се, че можете да й простите. Този недостатък беше типичен за нея: когато беше в Рим, тя копнееше за Тибур34, а когато беше в Тибур, жалееше по Рим. Това не означава, че братовчед й Джордж бе олицетворение на великата столица, но може да бъде прието, че господин Грей символизираше немалка част от привлекателността на провинцията. Сега, след като се бе отрекла от своя Тибур, решавайки, че слънчевите му поляни не са достатъчно вълнуващи, за да я направят щастлива, тя отново бе готова да намрази безсърдечността на Рим, въздишайки по тихия чар на провинцията.

Докато седеше и се разкайваше, тя взе решение. Щеше да изчака баща й да се върне, след което, разчитайки на неговата любов и милосърдие, щеше да го помоли да говори с господин Грей и да му се извини от нейно име.

— Ще се разкая пред него — рече тя. — Той е състрадателен човек, така че мога да се осмеля да го направя.

Така зачака баща си. Стана дванайсет часа, после един и накрая два, но той все не се прибираше. Алис не посмя да го чака повече. Беше я страх да му повери такава важна задача, когато се е прибрал толкова късно, след безчет пури и може би няколко чаши ликьор. Настроението му нямаше да е подходящо за работата, която искаше да му възложи. Но защо бе решил да се прибере толкова късно? Кой го бе прогонил тъжен от вкъщи? Тя си легна в два и половина и на следващата сутрин се отправи към гарата преди баща й да е станал.

Петнадесета глава „Парамаунт Кресънт“

Лейди Маклауд живееше на улица „Парамаунт Кресънт“ №3 в Челтнъм, в една много красива всекидневна на първия етаж, зад която имаше спалня, гледаща към двора на една конюшня, и малка стаичка, която щеше да бъде гардеробна, ако покойният сър Арчибалд все още бе между живите, но която в момента се водеше трапезария. Лейди Маклауд вечеряше именно там, когато имаше гости и по-голямата стая бе заета. Тя не считаше близостта до конюшнята за едно от достойнствата на дома си, но тази близост сваляше наема и лейди Маклауд бе жена, която се замисляше за подобни неща. Доходът й, въпреки че бе малък, щеше да й стигне за друго, по-удобно жилище, но тя бе една от онези жени, които считат за свой дълг да оставят нещо след себе си, дори когато хората, на които смяташе да го остави, не го искаха. И лейди Маклауд бе от онези жени, които никога не биха изневерили на дълга си. Така че тя се лишаваше от някои неща, вдишваше зловонните изпарения, идващи от конюшните и се караше с файтонджиите, за да може да завещае две хиляди лири на някоя си лейди Мидлотиан, която може би не се интересуваше от нея и едва ли щеше да й благодари за парите.

Ако Алис се бе съгласила да отиде да живее при нея, лейди Маклауд щеше да съчетае дълга си да завещае пари на лейди Мидлотиан с дълга да задоми своята доведена племенница. Но Алис си бе отишла и всичките пари, спестени от лейди Маклауд, щяха да отидат при лейди Мидлотиан. Пестенето се отлагаше, разбира се, когато Алис се съгласеше да посети Челтнъм: бе й осигурена спалня, която не гледаше към конюшните, а квартирата, заделена за прислужницата й, бе много по-удобна от квартирата на прислужницата на самата лейди Маклауд. Тя бе гостоприемна и добродетелна старица и винаги се опитваше да даде най-доброто от себе си. Беше много жалко, че бе толкова скучна, толкова груба с файтонджиите, толкова подозрителна към търговците, слугите и всички хора, намиращи се под нея в социалната йерархия и толкова склонна да заклеймява онези представители на нейната класа, които играеха карти през седмицата и не ходеха на църква в неделя. Но най-вече беше жалко, че презираше бедните, но в същото време бе склонна да прощава всякакви прегрешения на графовете и техните синове.

След много размишления, Алис бе решила, че ще бъде най-разумно да каже на леля си за раздялата си с господин Грей в писмо. Тази идея имаше много недостатъци, разбира се, но не толкова, колкото другият вариант, а именно да й съобщи лице в лице, което щеше да й се наложи да направи, ако не й бе писала. Но Алис не искаше да вижда горчивия укор, предизвикан от новината, изписан на лицето й. Беше сигурна, че същият горчив укор щеше да се изпише на лицето й, когато прочетеше писмото, но се надяваше, че част от тази горчивина щеше да се стопи с времето и изражението й щеше да омекне преди пристигането й. Струва ми се, че Алис беше права. И за двете бе за предпочитане да си споделят подобни болезнени новини писмено.

Но Алис се разтрепери, когато файтонът й спря пред улица „Парамаунт Кресънт“ №3. Както обикновено, леля й я посрещна на прага на дневната и тя видя, че ако някаква горчивина изобщо се бе стопила от лицето й, значи първоначалната й гримаса трябва да е била наистина горчива. Беше изпратила писмото си в последния възможен момент, така че лейди Маклауд да няма време да й отговори. Но отговорът бе изписан на лицето й, разкривено от гняв и тъга.

— Алис! — възкликна тя, след като я прегърна и разцелува. — О, Алис, какво означава това?

— Да, лельо, знам. Ужасно е — отвърна клетата Алис, опитвайки се да превърне цялото нещо в шега. — Младите дами, които не знаят какво искат, могат да бъдат страшно противни. Но ако са се държали противно, когато не са знаели какво искат, единственото, което им остава сега, е да се разкайват.

— Да се разкайват! — отвърна лейди Маклауд. — Да, Алис, надявам се, че ще се разкаеш. Горкият господин Грей. Какво ли си мисли за теб в момента?

— Само мога да се надявам, че дълго време няма да мисли за мен.

— Това са глупости, скъпа моя. Разбира се, че ще мисли за теб и разбира се, че ти ще се омъжиш за него.

— Така ли, лельо?

— Разбира се, че ще го направиш. Нима въпросът вече не бе решен между двете семейства? Лейди Мидлотиан знае всички подробности не по-зле от мен. А ти не му ли обеща ръката си? Наистина не разбирам какво имаш предвид. Не виждам как би могла да се отметнеш. Когато някой джентълмен стори подобно нещо, незабавно го изключват от висшето общество. А при жена е по-лошо.

— Тогава да ме изключат от висшето общество, ако изобщо може да се каже, че съм част от него.

— Но каква подла постъпка, Алис! Принудена съм да го кажа. Това решение ще тежи на съвестта ти!

— Когато ми говориш за висшето общество и за лейди Мидлотиан, лельо, аз винаги съм склонна да се съглася с теб. Може би защото не съм особено привързана нито към едното, нито към другото.

Тук лейди Маклауд се опита да каже нещо, но Алис продължи, смело взирайки се в лицето на леля си, което още повече поруменя.

— Но когато ми говориш за подлите ми постъпки, тогава ще си позволя да бъда свой собствен съдник. Именно гузната ми съвест ме накара да взема това решение. Това и страхът ми да не извърша една още по-голяма злина.

— Трябва да позволиш на по-възрастните да те напътстват, Алис.

— Не. По-възрастните не могат да ме научат на нищо, поне по отношение на този въпрос. Не е редно да влизам в дома на един мъж и да ставам негова жена, ако не смятам, че мога да го направя щастлив.

— Тогава защо прие предложението му?

— Защото сбърках. И нямам оправдание за тази грешка. Ако решиш да ми се караш за нея, можеш да го направиш, лельо. Не възразявам. Но що се отнася до това дали да се омъжа за него или не — това зависи изцяло от моята преценка.

— Жалко, че тогава не си знаела какво искаш.

— Жалко е наистина. Много жалко. Причиних си нещо, което е напълно необратимо. Знам това и съм готова да го приема. Отнесох се несправедливо към него и се разкайвам за това отношение с цялото си сърце. Единственото ми извинение е, че можех да му причиня още по-голяма несправедливост.

Всичко това бе изречено веднага след пристигането на Алис и начинът, по който двете се посрещнаха, не предвещаваше нищо хубаво през следващите трийсет дни, но може би и за двете бе по-добре битката да избухне внезапно и още при първата им среща. По-добре да скочиш във ваната с гореща вода, отколкото да стоиш отстрани и да трепериш, очаквайки неизбежния шок, който можеш да отложиш само с няколко минути. В този случай лейди Маклауд бе скочила във ваната с двата крака и сега извличаше ползата от своята пъргавина.

— Скъпа моя — каза тя — предполагам, че искаш да се качиш горе и да свалиш бонето си. Мери ще ти сервира чай, когато слезеш.

И така Алис успя да избяга от бойното поле, а когато се върна в дневната, най-лошото от бурята бе отминало. До вечерта двете седяха и обсъждаха други неща, пиейки чай. И въпреки че по време на вечерята лейди Маклауд подметна нещо за „клетия господин Грей“, темата не бе подхваната отново. Алис бе много грижовна към леля си, като й съчувстваше за всичките й болежки и отговаряше непривично изчерпателно на нейните въпроси за Челтнъм, същевременно въздържайки се от това да оспорва религиозните й възгледи. След време разговорът се насочи към леля Гринаул, към която лейди Маклауд изпитваше особена неприязън, каквато, впрочем, изпитваше към всички роднини на Алис от бащината й страна. После Алис й предложи да прочете няколко страници от една от онези ужасно гневни книги, които от време на време се появяват, за да ни кажат колко безнадеждно е всичко. Лейди Маклауд обичаше да й казват, че всичко е безнадеждно и тъй като вече не можеше да чете вечер, предложението на Алис й достави истинско удоволствие.

Лейди Маклауд несъмнено се наслади на посещението на своята племенница, но същото твърдение едва ли може да бъде направено за самата Алис. На втория ден не бе казано нищо за господин Грей и тя започна да се надява, че ако постоянно чете на леля си от гневната книга, сърцето й ще омекне. Но изглежда лейди Маклауд просто обичаше да си дава кратки почивки, защото на третия и петия ден тя поднови атаките си.

— Предполагам, че Джон Грей би предпочел годежът да не бъде развалян? — попита направо тя.

Алис напразно се опита да пренебрегне въпроса и дори я помоли да не обсъждат повече темата. Но лейди Маклауд настоя, че има право да анализира решението й, и Алис бе принудена да признае, че той наистина би предпочел годежът да не бъде развалян. Нямаше как да отговори по друг начин, при положение че в момента имаше неговото писмо в джоба си, в което той наричаше годежа „напълно обвързващ“ за него и изразяваше надеждата, че престоят й в Челтнъм ще я накара да преосмисля всичко. Наистина бе махнал с ръка, надявайки се, че това ще й помогне, точно както бе казала Кейт. Алис бе решила да не отговаря на това негово писмо. Сигурно щеше да й пише пак, но тя щеше да го помоли да престане. Вместо да я разубеди, Челтнъм я бе направил още по-уверена в правотата на решението си. Склонен съм да вярвам, че единственото нещо, което би могло да я разубеди в момента, бе посещение от братовчед й Джордж или може би писмо от братовчедка й Кейт. Подмятанията на лейди Маклауд несъмнено не биха могли.

След десет ужасни дни, прекарани в брачни дискусии всяка сутрин и пасажи от гневната книга всяка вечер, с пиене на чай и обсъждане на греховете на Челтнъм по средата, самата лейди Маклауд получи писмо от Джон Грей, в което той я поздравяваше сърдечно и я питаше дали би могъл да посети госпожица Вавасор в дома й в Челтнъм, имайки предвид факта, че двамата бяха сгодени. Освен това изразяваше надеждата, че ще се запознае със самата лейди Маклауд.

Алис бе в стаята, когато лейди Маклауд получи писмото, но тя не каза нищо и племенницата й дори не разбра кой бе подателят. Ето защо тя нямаше никакви заподозрения, когато леля й се оттегли с писмото и нямаше представа, че тя се бе усамотила в спалнята си, гледаща към конюшните, и бе написала отговор на господин Грей, в който го информираше, че с най-голямо удоволствие ще бъде приет в къщата на улица „Парамаунт Кресънт“.

Господин Грей дори бе посочил деня на пристигането си и на сутринта на този ден лейди Маклауд изглеждаше непривично развълнувана, докато пиеше чая си. Безпокойството й направи впечатление на Алис, която й зададе няколко тривиални въпроса, без да предполага, че причината за това безпокойство бе свързана по някакъв начин с нея. Накрая то стана толкова очевидно, че Алис не можеше да не го спомене.

— Нищо ми няма, скъпа моя, нищо — отвърна най-накрая лейди Маклауд, взимайки решение, че още не бе дошъл моментът да уведоми племенницата си за предстоящата визита на господин Грей. Алис я бе разпитала по време на закуската, но леля й не бе казала нищо. Тя изчака чаят да бъде изпит и прислужницата да раздигне масата, преди да започне. Държеше писмото на господин Грей в джоба си и докато се подготвяше, тя го извади и го сложи на масата пред себе си.

— Алис, днес очаквам посетител — рече тя.

Племенницата й веднага се досети кой щеше да бъде този посетител. Най-вероятно всяко момиче щеше да се досети при тези обстоятелства.

— Посетител, лельо? — попита тя, като умело успя да прикрие това, че знаеше.

— Да, Алис, посетител. Трябваше да ти кажа по-рано, но прецених, че… прецених, че ще бъде по-добре да не го правя. Става дума за… за господин Грей.

— Така ли, лельо? Нима идва да види теб?

— Ами… несъмнено по-скоро иска да види теб, Алис, но да, освен това изрази желание да се запознае с мен, което, при тези обстоятелства, ми се струва напълно естествено. Разбира се, че ще иска да обсъди този проблем с приятелите ти, Алис.

— Иска ми се да можех да им го спестя — отвърна племенницата й. — Наистина ми се иска.

— Донесох писмото му. Прочети го, ако желаеш. Написано е много добре и дори не се поколебах дали да приема предложението му. И сега идва въпросът. Какво ще правим с него? Да го поканя ли на вечеря? Предполагам, че няма да очаква от мен да му предложа легло, знаейки, че живея на квартира.

— О, лельо, несъмнено няма да очаква това.

— Но трябва ли да го поканя на вечеря? С удоволствие бих го нагостила, въпреки че не съм богата жена, както знаеш. Но наистина не знам дали да вечеряме заедно, имайки предвид как стоят нещата между вас.

— Няма да се караме, лельо.

— Да, предполагам, че няма. Но ако не можеш да се държиш мило с него…

— Това как се държа с него е моя работа, лельо. Но бъди сигурна, че ще бъда мила в сърцето си. Винаги ще го считам за свой скъп приятел, въпреки че още дълго няма да мога да изразявам тази привързаност.

— Това е много хубаво, Алис, но той ще иска повече. Струва ми се, че е по-добре да не го каня на вечеря.

— Може би си права, лельо.

— Това е период от деня, в който всяка резервираност между хората излиза на преден план. И прислужниците несъмнено ще я усетят по време на вечерята. Мисля, че ще бъде много неловко, ако приеме да вечеря тук.

— Несъмнено ще бъде — отвърна Алис, която нямаше търпение да смени темата.

— Надявам се, че няма да ме помисли за негостоприемна. Иска ми се да можех да направя повече за него, тъй като го харесвам, Алис, сякаш е твой бъдещ съпруг. И както знаеш, когато някой ми дойде на гости в Челтнъм, аз винаги го каня на вечеря и наемам камериера на Гъбинс да ни прислужва.

— От всички хора на този свят, господин Грей е последният, който би се засегнал.

— Този факт само може да ме накара да бъда още по-внимателна. Но мисля, че ще бъде по-добре да дойде вечерта.

— Много по-добре, лельо.

— Най-вероятно ще пристигне в късния следобед и предлагам да го изчакаме. Сигурна съм, че ще иска да говори с теб насаме, следователно аз ще се оттегля в стаята си.

Стая, която гледаше към конюшните! Милата старица!

— Но ако желаеш, първо ще го приема и след това Марта ще те извика.

Марта бе прислужницата на Алис. Самата Алис не се бе насладила на тази дискусия, относно това дали трябваше да поканят годеника й на вечеря или не, но въпреки това изпита благодарност към лейди Маклауд, когато въпросът бе решен. Леля й просто се опитваше да направи посещението на господин Грей възможно най-безболезнено и въпреки че тази дискусия можеше да бъде избегната, решенията, които бе взела, както по отношение на вечерята, така и по отношение на самото посещение, несъмнено бяха правилни.

Лейди Маклауд се оказа права и в предположенията си. В три часа бе обявено пристигането на господин Грей и тя го прие сама във всекидневната. Бе възнамерявала да му даде няколко добри съвета, да му препоръча да запази любовта в сърцето си и да държи главата си високо вдигната, да му признае, че смята поведението на Алис за скандално и да му сподели, че е напълно съгласна с теорията му, че това поведение се дължи на някакво заболяване. Но лейди Маклауд веднага установи, че господин Грей не бе от мъжете, които може да съветва. През повечето време говореше той, а не тя, и още щом го зърна, старицата изпадна във възторг от него. Беше толкова красив, но в същото време имаше такова кротко и тъжно излъчване! Дори може да се каже, че след запознанството им, уважението, което лейди Маклауд изпитваше към него, нарасна значително, но едновременно с това тя започна да разбира защо Алис го бе отритнала. Разговорът им бе много кратък и едва четвърт час след пристигането на господин Грей, Марта бе изпратена да извика своята господарка.

Алис бе готова и слезе веднага. Завари господин Грей прав в центъра на стаята, очаквайки да я приветства. Величественото излъчване, което бе възхитило лейди Маклауд, бе напуснало чертите му, но усмивката му нямаше как да бъде по-сърдечна, дори ако Алис го бе посрещнала с обещанието да насрочи дата за сватбата им. „Поне не съм го направила нещастен, каза си тя.“

— Надявам се, че не съм те разгневил с решението си да те последвам тук, за да говоря с теб — рече той.

— Определено не сте ме разгневили, господин Грей. Ако има някакъв гняв помежду ни, той трябва да бъде от ваша страна. Искрено вярвам в това.

— Тогава няма да има от ничия страна. Каквото и да стане, никога няма да ти се ядосам, Алис. Баща ти ме посъветва да дойда тук.

— Значи сте говорили с него?

— Да, говорих с него. Пристигнах в Лондон в деня на твоето заминаване.

— Потръпвам като си помисля, че съм ви причинила толкова много несгоди.

— Ще ми причиниш много по-големи несгоди, освен ако… но не съм дошъл тук, за да говорим за това. Струва ми се, че идването ми тук е в разрез с етикета, но истината е, че никога не съм бил особено привързан към правилата.

— Аз бях тази, която наруши всички правила.

— Когато една дама заяви на един джентълмен, че повече не иска да го вижда…

— О, господин Грей, не съм казвала подобно нещо.

— Не си ли? Е, най-малкото се радвам, че го отричаш. Но разбираш какво имам предвид, нали? Когато един джентълмен е отритнат от една дама, той трябва да го приеме, независимо от обстоятелствата. Но не мога да забравя любовта си към теб и по тази причина не мога да спра да се боря. Струва ми се, че във всеки случай имам право да знам какви са плановете ти, освен ако… освен ако не си решила да приемеш друго име, различно от моето.

— Намерението ми е да запазя своето.

Тя изрече това с възможно най-тихия глас, почти шепнейки, забила поглед в земята.

— И няма да ме лишиш от това право?

— Не мога да ви попреча. Каквото и да правите, аз извърших такъв голям грях срещу вас, че нямам никакво право да ви обвинявам.

— Не бива повече да говорим за грехове, извършени помежду ни, както от единия, така и от другия. Във всеки разговор, който водим, и в бъдещата си кореспонденция…

— О, господин Грей, не ме карайте да ви пиша.

— Изслушай ме. Ако някога отново си пишем, не бива да говорим за лоши постъпки.

— Но аз постъпих лошо… изключително лошо.

— Не, Алис, няма да допусна да говориш така. Когато поисках ръката ти, надявайки се на най-голямото благодеяние, което едно човешко същество би могло да получи, аз чудесно съзнавах каква огромна добрина ще извършиш, ако приемеш предложението ми. Сега, оттегляйки съгласието си, ти отново вярваш, че извършваш добрина и мислиш за мен, а не за себе си.

— О, това е така, господин Грей, наистина е така.

— След като вярваш в това, как бих могъл да те обвинявам в злонамереност? Да, според мен грешиш и си изпаднала в голямо заблуждение заради неправилни впечатления. Но не мога да те обичам по-малко и нямам право да считам себе си за оскърбен. Нито мога да претендирам, че съм толкова несебичен като теб. Вярвам, че ако станеш моя жена, мога да те направя щастлива и съм напълно сигурен, че собственото ми щастие зависи от това дали ще се омъжиш за мен.

Тя вдигна поглед, но лицето му продължаваше да бъде спокойно в мъжествената си красота. Когато братовчед й Джордж изпитваше някакво силно чувство, това веднага можеше да бъде видяно в очите, в устата и в цялостното му излъчване. Гледаше свирепо, когато бе ядосан, и очите му преливаха от нежност, когато изпитваше любов. Докато господин Грей, обсъждайки бъдещото си щастие и признавайки, че то бе заложено на карта заради едно решение, което можеше да го унищожи, говореше с глас, който не трепваше, и с изражение, което бе напълно невъзмутимо, сякаш разговаряше с градинаря си за местоположението на някой храст.

— Надявам се… и вярвам, че ще откриете щастието си другаде, господин Грей.

— Е, позволи ми да не се съглася с теб, Алис. Поне за това. А сега ще ти кажа защо дойдох тук. Ако бях ти писал против твоята воля, щеше да изглежда така, сякаш те преследвам. И не бих могъл да сторя подобно нещо, въпреки че имам правото. Но ако ти бях позволил да си тръгнеш от живота ми, без да направя нищо по въпроса, щеше да изглежда така, сякаш съм приел решението си за окончателно. Няма да направя това. Дойдох просто, за да ти кажа, че все още съм твой ухажор. Ако ми позволиш, искам отново да те видя в началото на януари, веднага щом се върнеш в Лондон. Едва ли ще ми откажеш.

— Не — отвърна тя. — Не мога да ви откажа.

— Тогава ще се видим в началото на януари — рече той, — и няма да ти досаждам с писма, нито повече с думи. Уведоми леля си, че съм казал онова, което съм дошъл да кажа и й предай моите най-сърдечни благодарности.

После той взе ръката й, стисна я, но не така, както го бе направил Джордж Вавасор, и си тръгна. Когато лейди Маклауд се върна, тя откри, че въпросът с вечерята се бе решил от само себе си.

Шестнадесета глава Клуб „Робъри“

Вече знаем, че Джордж Вавасор имаше малко местенце в Робъри, Оксфордшир. Той се запъти натам в средата на ноември. Местните хора отдавна го познаваха и независимо от това дали лондончани имаха високо или ниско мнение за него като бизнесмен, хората в Робъри имаха високо мнение за него като джентълмен, който ходи на лов с хрътки. Това не означава, че останалите ловци го харесваха. Всъщност беше точно обратното. Вавасор не бе от мъжете, които изпъкват в групи от други мъже. Не беше привърженик на баналните и половинчати разговори между джентълмени, които се срещат в свободното си време. Не беше достатъчно откровен за подобна популярност. Някои мъже се страхуваха от него, а други се отнасяха с подозрение. Имаше и такива, които търсеха приятелството му, но той обикновено ги отблъскваше и винаги ги държеше на разстояние. Въпреки че се бе отдавал на удоволствията, популярни сред младите мъже, не можеше да бъде описан като весел и общителен човек. В разговорите си с други мъже, винаги чувстваше, че трябва да преследва някаква конкретна цел, свързана с бизнеса. С жените бе точно обратното. В компанията на жени той се чувстваше истински щастлив, защото можеше да общува с тях без задръжки. Бе способен на това да обикне една жена, но се съмнявам, че би могъл да се отнася добре с нея.

В Оксфордшир бе известен като човек, който знае мястото си и такива хора винаги бяха добре дошли. Мъжете, които не умееха да яздят, се чувстваха неловко на ловното поле, защото ги гледаха враждебно и порицаваха строго. Въпреки това подобни мъже рядко причиняваха сериозни проблеми. Понякога пречеха на хрътките или изпреварваха останалите ловци, но не често. Отправят се много подобни обвинения, но истината е, че мъжете, които яздят прекалено бързо и притискат хрътките, обикновено умеят да яздят, но са твърде нетърпеливи или себични, за да поддържат правилното темпо. Неумелият ездач, точно като неумелия играч на вист35, плаща прескъпо за нещо, което не му доставя удоволствие и за това трябва да бъде поздравен. Но и в двата случая отношението към тези хора е жестоко и пренебрежително. Джордж Вавасор бе добър както в язденето, така и в игрите с карти, така че отношението към него никога не бе пренебрежително.

В Робъри имаше мъже, които живееха заедно в нещо като клуб. Бяха четирима или петима и пристигаха от Лондон, когато можеха, за да участват в лова. Сред тях имаше един или двама пивовари, банкер, млад адвокат, литератор-спортсмен и млад и неженен член на парламента, който нямаше свой собствен дом в провинцията. Тези мъже бяха създали клуба „Робъри“ и си прекарваха отлично като негови членове. Имаха собствена изба за вино в „Кралската глава“, или Кръчмата в Робъри, както мястото бе известно, и сами си осигуряваха дивеча. Съдържателят се грижеше за всичко останало и понеже не бяха особено придирчиви по отношение на сметките, които плащаха, той им позволяваше да правят каквото си пожелаят в къщата. Те се държаха доста арогантно с прислужниците и понякога, но не често, вдигаха шум до късно. Веднъж бе избухнала люта кавга и съдържателят се бе разгневил и ги бе заплашиш, че ще изгони клуба от къщата си. Но мъжете плащаха добре и по-скоро се закачаха с прислужниците, отколкото да ги тормозят, така че като цяло бяха много популярни.

Вавасор не принадлежеше към този клуб, твърдейки, че не би могъл да си го позволи и че престоите му в Робъри не са достатъчно продължителни, за да стане пълноценен член. Не го поканиха отново и той отсядаше другаде в малкото градче. Но понякога се отбиваше в странноприемницата и играеше вист с членовете.

Бе пристигнал в Робъри с пощенския влак, за да може да участва в сутрешния лов, така че пристъпи в клубната стая точно в полунощ. Банкерът Максуел, младият адвокат Грайндли и членът на парламента Калдър Джоунс играеха дъми36. Не присъстваше нито един от двамата пивовари, както и литераторът.

— Ето го Вавасор — заяви Максуел, — така че вече няма нужда да играем на тази проклета игра. Вавасор, някой спомена, че си заминал.

— Заминал?

— Не си спомням какво точно ми казаха: че нещо ти се е случило, че си се оженил, че си умрял или че си заминал в чужбина. По дяволите, въпреки всичко загубих! Как мразя тази игра! Никога не ми идват добри карти. Да, знам, че резултатът е седем на седем. Вавасор, ела и цепи картите. Кълна се, че ако някой ме бе попитал, щях да му кажа, че си мъртъв.

— Добре, че никой не те пита за нищо.

— Най-вероятно имаш предвид, че Вавасор не успя с кандидатурата си за Челси миналия февруари. Но ти си го виждал оттогава. Ще се кандидатираш ли пак, Вавасор?

— Да, ако ми заемете парите.

— Не виждам ползата от това да станеш член на парламента — заяви Калдър Джоунс. — Аз лично нямах много избор, но се кълна, че нищо не би могло да бъде по-скучно. Човек си мисли, че може да прави каквото си поиска, но не е така. И не мога да се откажа, защото…

— О, разбира се, че не можеш. Какво би се случило с нас тогава? — каза Вавасор.

— Останахме двамата с теб, Гриндемс — рече Максуел. — Парламентът да върви по дяволите. Да изиграем един робер.

Играха до три часа сутринта и господин Калдър Джоунс загуби доста пари, но ги загуби малко по малко, защото рядко надвишаваха десет шилинга за точка и най-големият залог беше две лири. Но Вавасор спечели и след като си тръгна, мъжете веднага започнаха да го одумват.

— Чудя се защо му харесва да идва тук — рече Грайндли. Именно той го бе поканил в клуба и се бе опитал да се сприятели с него.

— И аз не разбирам — отвърна Калдър Джоунс, на когото все още му бе криво заради парите, които бе загубил. — Миналата година влизаше тук, когато му скимнеше, сякаш е един от нас.

— Той е много съмнителен тип — обади се Грайндли. — Всичко, свързано с него, е обвито в тайнственост. Никой не знае откъде идват парите му. Наследи някакъв скромен имот на север, но профука всичко в бизнеса с вина.

— Грешиш за това, Гриндемс — каза Максуел, използвайки този подигравателен прякор, който бе измислил за своя приятел. — Направи купища пари в бизнеса с вина и ако бе продължил, щеше да стане много богат мъж.

— Но оттогава е загубил всичко, включително и онзи имот на север.

— Отново грешиш, Гриндемс, момчето ми. Ако утре старият Вавасор умре, Вавасор Хол ще отиде именно при него. В момента Джордж може и да е разорен…

— Няма съмнение в това, струва ми се — прекъсна го Грайндли.

— Може и да си прав, Гриндемс, но няма как да е загубил Вавасор Хол, защото никога не е проявявал интерес към него. А той е законният наследник и най-вероятно някой ден ще го получи.

— Въпреки това, не е ли странно, че идва тук? — попита Калдър Джоунс.

— Канили сме го неведнъж — отвърна Максуел. — Не защото го харесваме, а защото имаме нужда от човек за робер. Не харесвам Джордж.

Вавасор и не познавам много хора, които го харесват, но го харесвам повече от дъми и по-скоро бих играл вист с мъже, които не харесвам, отколкото изобщо да не играя.

Някой страничен наблюдател би си помислил, съдейки по тона му, че господин Максуел имаше предвид самия господин Грайндли, но последният сякаш не забеляза това.

— Прав си, разбира се — рече той. — Не можем да избираме хората, с които играем вист. Но определено не вярвах, че ще дойде и тази година.

На следващата сутрин членовете на клуба закусиха в девет часа, за да могат да тръгнат за Еджхил в девет и половина. Еджхил се намираше на дванайсет мили от Робъри и наемните коне можеха да изминат това разстояние за час и половина или дори по-малко.

— Някой знае ли нещо за кафявия кон на Вавасор? — попита Максуел. — Вчера го видях да влиза в двора със стария си коняр.

— И миналия сезон яздеше кафяв кон — отвърна Грайндли. — Дребничко животно. Бързо, но не особено надеждно на пътя.

— Онова беше кобила — каза Максуел — и той я продаде на Чинкуебарс37.

— За сто и петдесет лири — кимна Калдър Джоунс, — а тя едва ли струваше повече от петдесет.

— Спечели седемдесет с нея в Лемингтън — посочи Максуел, — и се съмнявам, че сега би приел парите му.

— Чинкуебарс ще идва ли тази година?

— Не знам — отвърна Максуел. — Надявам се, че не. Той е прекрасен човек, но не умее да язди, не обича да ходи на лов и предизвиква повече кавги от всеки друг мъж, когото познавам. Някой може ли да ми каже нещо за кафявия му кон?

— Ако бях на твое място, не бих си купил кон от Вавасор — заяви Грайндли. — Конете му никога не са толкова добри, колкото изглеждат.

— Това може да бъде казано за всеки кон — отвърна Максуел и сложи горещия овнешки котлет, който току-що му бяха донесли, в чинията си. — Всички правят тази грешка, когато си избират кон. И това е причината да има толкова много измами. Никога не искам гаранция, когато си купувам кон, и рядко правя оглед на животното. И се справям не по-зле от всеки друг. Не можеш да имаш съвършени коне, точно както не можеш да имаш съвършени мъже и съвършени жени. Трябва да се примириш с някои недостатъци: рижава коса, лоши зъби, големи крака. А понякога и с дразнещ глас. Но мъжът, който си купува кон, не може да се примири с нищо! По тази причина продавачите на коне са принудени да лъжат. Едно време отивах на конния пазар с триста лири и очаквах съвършено животно. Но вече не го правя и никога не очаквам животното да е съвършено. Искам да вижда, да има четири крака и да е бързо. Друго не ме интересува.

— Прав си, за Бога! — отвърна Калдър Джоунс.

Читателят веднага ще заключи, че банкерът Максуел властваше като крал в този малък клуб.

Вавасор бе изпратил два коня с Бат Смидърс, а самият той бе потеглил на пони, високо около метър и четиресет, което от четири години ползваше като наемен кон. Бе тръгнал малко преди десет часа, но бе успял да настигне Бат и двата коня около миля и половина преди Еджхил.

— Успя ли да ги опазиш чисти? — попита господарят, когато се изравни със своя слуга.

— Това са най-ужасните пътища в цяла Англия — отвърна Бат, който винаги се оплакваше от мястото, където се намираше в момента. — Но се обзалагам, че са по-чисти от повечето. Не знам как едно графство може да има такива пътища.

— Тукашните пътища наистина са лоши. Много лоши. Но предполагам, че щяха да бъдат по-добри, ако провидението бе изпратило по-добри строителни материали. А какво мислиш за кафявия кон, Бат?

— Ами… — започна провлечено той, но не каза нищо повече.

— Най-красивото животно, което някога съм виждал — отбеляза Джордж.

— Несъмнено е така — отвърна Бат.

— И е бърз.

— Сигурен съм, че е.

— И ми казаха, че е ненадминат в скачането.

— Всички коне скачат добре, сър, ако ги обучиш.

— Струва ми се, че е малко над моето тегло.

— Така е, господин Вавасор. Близо деветдесет килограма.

— Може би дори сто — рече Вавасор.

— Щом казвате, сър. Човек никога не може да бъде сигурен на какво е способен един кон.

Джордж не зададе повече въпроси на коняря си, но остана с впечатлението, че трябва да продаде кафявия си кон при първа възможност. Тук искам да посоча, че този кон бе отлично животно. В края на предишния сезон се бе преуморил и бе окуцял, а собственикът му, имайки повече пари, отколкото мозък в главата, го продал, защото не бе имал търпение да изчака да оздравее. Но тази продажба му спечелила лоша репутация, както понякога се случва с някои от най-добрите животни. Ето как конят се бе озовал в Татерсол38 и Вавасор го бе купил евтино, мислейки, че може да изкара пари от него, съдейки по очевидните му достойнства. Не бе открил някакви проблеми с жребеца. Бат Смидърс също не бе открил, но той държеше на репутацията си и просто искаше да демонстрира, че разбира от коне. Джордж Вавасор разбираше от коне не по-зле от всеки друг, може би, с изключение на продавачите на коне и ветеринарите, но, подобно на всички мъже, се съмняваше в знанията си, въпреки че никога не би го признал, поне по този въпрос. Ето защо той прие мнението на Бат и реши, че нещо с този кон не беше наред.

— Ще направим един пробег от голямата гора — рече Джордж.

— Ако стигнат дотам, сър — отвърна Бат.

— Във всеки случай ще яздя кафявия кон — каза Джордж.

Веднага след като това решение бе взето, членовете на клуб Робъри ги застигнаха и пътят се изпълни с коне. Вече бяха само на четвърт миля от църквата в Еджхил, където беше срещата. Бат изостана малко с двата ловни коня, докато останалите яздеха заедно в тръс. Другите коняри бяха избързали и в момента решеха перчеми и почистваха стремета и конски крака от прахта, вдигнала се от пътя. Но Бат Смидърс беше като господаря си и не обичаше да си общува с други мъже. Освен това Вавасор със сигурност щеше да му даде различни инструкции.

— Тази година имате ли добра селекция от коне? — попита Максуел, обръщайки се към Джордж Вавасор.

— Не бих казал. Никога не съм имал добра селекция, както се изразихте. Обикновено разполагам с един добър кон и три или четири куци кранти. Струва ми се, че онзи кафявия е много добър.

— Виждам, че конярят ви е довел и онази червеникавокафява кобила.

— Тя е от куците. Не че наистина куца. Всъщност е напълно здрава и едва ли някой ловец би могъл да се оплаче от нея. Проблемът е, че издава звуци, когато препуска.

— И се чува от три полета разстояние — рече Грайндли.

— От пет, ако са достатъчно малки, а слухът ти е достатъчно остър — отвърна Вавасор. — Въпреки това не бих я заменил за най-добрия кон, който съм виждал.

— Прав е, Гриндемс — обади се Максуел.

— Не е прав — отвърна Грайндли. — Изобщо не е прав.

— Конете ви винаги вършат онова, което се изисква от тях — рече Джордж, — така че не виждам от какво можете да се оплаквате.

— Отново е прав, Гриндемс — обади се Максуел.

— Мога да го надбягам, когато си пожелая — заяви Грайндли.

— Ако първо не се убиете, за което няма да е виновно животното, между другото — отвърна Джордж.

— Отново те постави на мястото ти, Гриндемс — каза Максуел, след което господин Грайндли пришпори коня си, заобиколи църквата и навлезе в полето, където бяха събрани хрътките. Бе предпочел да избяга, тъй като разговорът бе станал твърде разгорещен за неговия вкус. Ако Вавасор беше сам, щеше да му се озъби и да отвърне нещо хапливо, но не можеше да си позволи да губи самообладание в присъствието на краля на клуба. Господин Грайндли не беше популярен и ако Максуел се настроеше против него, спортният му живот в Робъри можеше да приключи.

Животът на хора като господин Грайндли, покровителствани от мъже, които ги превъзхождат, не изглежда особено приятен. Но човек може да намери подобни мъже във всяка компания. Не мога да кажа защо бе считано, че банкерът господин Максуел, пивоварите господин Стоун и господин Притиман и литераторът господин Полък превъзхождаха господин Грайндли. Един професионален адвокат е поне толкова добър, колкото един пивовар и има много адвокати, които държат главите си високо вдигнати и не позволяват на никой да ги тъпче.

Грайндли беше богат мъж или поне достатъчно богат за живота, който водеше. Не знам много за произхода му, но съм сигурен, че не бе по-лош от този на господин Максуел. Адвокатът не бе нито глупав, нито невеж, докато според мен господин Максуел беше глупак. Грайндли бе постигнал всичко сам, докато Максуел нямаше да стане банкер, ако баща му не беше банкер и неговата банка нямаше да просперира, ако партньорите му не разбираха от бизнес много повече от него. Грайндли знаеше, че бе по-умен от Максуел, но въпреки това му се подмазваше и търпеше постоянните му подигравки. Превъзходството на Максуел не идваше и от ездата, защото на Грайндли не му липсваше кураж и всички знаеха, че банкерът е пристрастен към охолния живот и не е в добра форма. Мисля, че това превъзходство произтичаше от външния вид на мъжете: от държанието, походката и общото им излъчване, което при единия бе добро, а при другия лошо. Превъзходството на един мъж над друг е нещо рядко, но веднъж придобито, то много трудно се губи.

Този феномен е още по-очевиден сред младите момчета, тъй като те не са толкова съвестни, колкото мъжете, и са по-пристрастени към тиранията. Освен това слабите момчета не усещат толкова остро срама от покорството. Кой не помни ученици като Максуел и Грайндли от собственото си детство — тиранинът и неговият роб, онзи, който налага волята си и онзи, който подчинява своята? Дори в училище невинаги става дума за физическа сила и по-голяма смелост. Не става въпрос нито за интелект, нито за тактичност или съобразителност. Хората, които често си общуват с млади момчета, ще ви кажат, че някои от тях налагат превъзходството си над останалите със силата на своя дух, но се съмнявам, че това е съзнателно търсено и по-скоро ми се струва, че тази роля им е натрапена. Тук отново бих посочил, че излъчването на момчето е нещото, което гарантира неговото превъзходство над връстниците му.

Но момчето-тиранин невинаги се превръща в мъж-тиранин и момчето-роб невинаги се превръща в мъж-роб, защото въпросното излъчване често се променя и от благородно става посредствено и обратното.

— За Бога, ето го и Полък! — възкликна Максуел, когато навлезе в полето до църквата. — Ще заложа половин крона39, че е пристигнал от Лондон тази сутрин, че снощи изобщо не си е лягал и че ще ни каже това поне три пъти, преди хрътките да бъдат пуснати.

Господин Полък беше литераторът-спортсмен.

Седемнадесета глава Еджхил

Струва ми се, че на този свят няма по-красива гледка от глутница ловни хрътки, насядали около ловец в ранна зимна утрин, ако мястото на срещата е било избрано с артистична вещина. Това място трябва да бъде в малко тревисто поле. Не е абсолютно задължително да е далече от всякакви постройки, нито плетовете да бъдат грижливо подрязани и подравнени съобразно изискванията на модерното селско стопанство. Наблизо трябва да има дървета и земята да е малко неравна, за да могат хрътките и слугите да се съберат на едно място.

Има добре известни места за ловни срещи из цяла Англия, в парковете на благородници, пред техните имения или дори на моравите им. Но тези зрелищни места съдържат малко от красотата, за която говоря. Те са прекадено величествени и натруфени, както и прекадено далече от истинския ловджийски дух. На тези срещи каретите винаги блестят, роклите на дамите винаги са разкошни и мястото винаги е обградено от хора, дошли от съседното градче, за да се порадват на богаташите. За мен в това няма нищо красиво. Срещата, за която говоря, е посветена само и единствено на спорта, а избраното място е красиво по случайност, като това го прави най-красивото място на света.

Това важеше в пълна сила за Еджхил. Близкото селце се състоеше от три или четири къщи, но имаше старинна църквичка със стара сива кула и тесен и тъмен двор, обграден от брястове. Пътят от Робъри до мястото на срещата минаваше покрай църковния двор и съвсем малко по-нататък стоеше портата, отвъд която започваше малкото поле, където хрътките се чувстваха точно толкова като у дома си, колкото в кучешките си колиби. Полето беше шест или седем акъра40 и бе дълго и тясно, така че ловците имаха къде да разхождат хрътките си, за да ги предпазят от настинка поради прекалено дългото седене на едно място. Църковната кула бе близо и се виждаше през дърветата, а самото поле бе зелено и меко, но никога не бе кално или покрито с локви.

Еджхил бе любимо място за ловни срещи в това графство, отчасти поради факта, че в съседната гора живееха много лисици, отчасти защото наоколо имаше много пасища и отчасти заради ловджийските наклонности на местното население. Що се отнася до собствения ми вкус, не съм убеден, че обичам да започвам деня си с голяма гора и съм напълно сигурен, че не обичам да го завършвам с такава. Трудно е да се открие каймакът на лова, както е трудно да се открие каймакът на всяко друго приятно занимание. Кой може винаги да пие хубав „Лафит“41, винаги да си говори с жена, която е едновременно красива и духовита, и винаги да бъде вдъхновяван от поезията, която чете? Човек обикновено трябва да пресее много кал, преди да намери своята буца злато. Това несъмнено се отнася и за лова и голямата гора, която често пречи на ловеца така, както калта пречи на миньора. Най-търсеното място са шубраците прещип, защото там златото веднага лъсва. Но без гората, в прещипа няма как да се завъдят лисици, и ако не беше калта, златото нямаше да намери своето място.

Както казах, Еджхил бе популярно място за срещи и в момента изглеждаше изключително красиво. Малкото поле бе пълно с ездачи, които бавно се придвижваха насам-натам, водеха разговори, пушеха пури, слизаха от наемните си коне и яхваха ловните, раздаваха заповеди на слугите си и се подготвяха за деня. Там се бяха събрали стари провинциални джентълмени от всички краища на графството, които се поздравяваха радушно; фермери-спортсмени, които обичаха да общуват с лордовете си и да чувстват, че удоволствията на провинцията са общи за всички; мъже, дошли от града и ходещи на лов в свободното си време като нашите приятели от клуба Робъри, които всъщност бяха най-многочислената група на полето; офицери от околните гарнизони; голяма тълпа от слуги и неколцина невзрачни пътешественици, дошли от най-различни части на страната, за да участват в лова. На пътя пред портата чакаха множество превозни средства: открити карети, двуколки, кабриолети и коли, в някои от които седяха дами, дошли специално за ловната среща. Но Еджхил не беше място за дамски срещи. Разстоянията бяха твърде големи и пътеките в Кранби Уд, голямата гора, не бяха подходящи за колела. Както винаги сред ездачите имаше неколцина представители на нежния пол, но дамите по принцип не харесваха Еджхил, дори онези от тях, които ловуваха. Само една карета, тази на господаря на хрътките, бе навлязла в свещената обител на полето и именно от нея в момента слизаше старият баронет, точно когато Максуел, Калдър Джоунс и Вавасор навлязоха в полето.

— Надявам се, че сте добре, сър Уилям — каза Максуел, обръщайки се към стария господар.

Калдър Джоунс също го поздрави, а след него това стори и Вавасор.

— Ами, да, бих казал, че съм добре, благодаря. Бихте ли продължили, ако обичате? Кобилата ми не можа да се обърне.

Някой друг го поздрави, но старецът само изръмжа в отговор. След като внимателно му помогнаха да се качи на коня (все пак минаваше седемдесетте), той се насочи към хрътките, а фермерите около него докосваха шапките си в поздрав. Но той не им обръщаше внимание, защото умът му бе зает е по-важни неща. Започна да шепне инструкции на своя прислужник, който отговаряше „Да, сър Уилям“, „Не, сър Уилям“ и „Несъмнено, сър Уилям“. Наблизо слухтеше дългокрак мъж с щръкнали уши, ловджийско кепе и яркочервено палто, който се надяваше да чуе някое от сутрешните указания на стареца.

— Кой, по дяволите, е онзи мъж? Тук се допускат само бричове и ботуши! — попита сър Уилям високо, докато слугата му се отдалечаваше с хрътките. Той познаваше мъжа, но искаше да го порицае за неучтивостта.

— Накъде трябва да се насочим първо, сър Уилям? — попита Калдър Джоунс смирено.

— Откъде мога да знам къде се крият лисиците? — отвърна сър Уилям и изруга, а Калдър Джоунс се оттегли, смълчан и нещастен.

Въпреки това сър Уилям бе най-популярният джентълмен в цялото графство и един от най-учтивите мъже, с които бихте могли да седнете на една маса. Когато не бе в седлото, той имаше благ характер и не бе склонен да налага превъзходството си над останалите. Но всеки господар на хрътките, ако е бил на тази позиция достатъчно дълго, а сър Уилям я бе заемал от над трийсет години, придобива специална власт, за която никой владетел не може да претендира. Той има право да казва и прави каквото си пожелае и всички са задължени да му се подчиняват. Нищо не би могло да го свали от трона, дори подмолно съзаклятничество. И никой не би подкрепил подобен опит за преврат. Всеки ловец, който е бил обруган, оскърбен или унижен без причина, е длъжен да преглътне това отношение в името на общото благо. И няма право да се ядосва на господаря. Грубият език е необходимост при него. Едно време казваха, че един капитан не може да управлява кораба си, ако не ругае своите моряци. Но нима можем да сравним проблемите на един капитан с тези на господаря на хрътките? Моряците са дисциплинирани и могат да бъдат хвърлени в трюма, бити с камшик или лишени от грог. Господарят на хрътките няма право да лишава никого от грог и може да накаже провинил се ловец единствено с остри думи.

— Е, Полък, кога дойде? — попита Максуел.

— Току-що пристигнах от Лондон, за Бога! — отвърна литераторът. — Хванах влака от площад „Юстън“ в осем и половина. А от Уинслоу дотук пътувах в двуколка с двама мъже, които никога преди не бях виждал. Теглеха ни два коня, впрегнати един зад друг, въпреки че двуколката бе за един и хвърчахме с деветнайсет мили в час.

— Хайде, не преувеличавай — рече Максуел.

— Кълна се, че е така! Чудя се дали двамата мъже ще ми върнат парите, които платих за двуколката. Трябваше да изляза от вкъщи в осем без петнайсет, а преди това имах работа за вършене, така че съм станал в пет.

— Значи си я свършил на свещи — обади се Грайндли.

— Разбира се, че на свещи. Защо не? Нима мислиш, че само адвокатите могат да работят на свещи? Предполагам, че по това време вие сте играли вист и сте пили вино. Колко се радвам, че не бях с вас, защото сега ще мога да яздя!

— Залагам една лира, че ако има преследване, ще се справя по-добре от теб — заяви Джоунс.

— Присъединявам се към залога — обади се Грайндли. — А Вавасор ще ни бъде арбитър.

— Господа, хрътките няма да могат да излязат, ако спрете пред портата — каза сър Уилям.

След това глутницата потегли, а ловците изминаха четирите мили до Кранби Уд в лек тръс. Вавасор яздеше сам, като от време на време си разменяше думи със своя прислужник.

— Ще яздя червеникавокафявата кобила в гората — каза той. — А ти стой близо до мен.

— Предполагам, че ще трябва да препускам нагоре-надолу по пътеките — отвърна Бат с презрение в гласа.

— Аз няма да препускам по пътеките, но ти ме дръж под око, защото трябва да знаеш къде съм, за да мога да сменя конете, ако някоя лисица се измъкне.

— Струва ми се, че ще бъдете тук целия ден, сър.

— Ако си прав, значи няма да яздя кафявия кон. Но трябва да ми е на разположение, ако се наложи. Разбираш ли?

— О, да, сър, разбирам. Това, което казвате, не е трудно за разбиране. Но не мисля, че днес ще изкарате лисица от тази гора. Логично е. Вятърът духа от североизток.

Кранби Уд е много голяма гора, защото всъщност представлява две или три гори, събрани на едно място. Стана почти обяд, преди да открият лисица, след което настана голямо вълнение. В продължение на цял час мъжете препускаха нагоре-надолу по пътеките, а хрътките гонеха лисицата от единия до другия край на заграденото място. Веднъж или два пъти клетото животно опита да излезе от гората, предизвиквайки викове „Дръж!“, стремително галопиране и прескачане на ненужни огради, но след това се връщаше обратно, може би размислило заради споменатия от Бат Смидърс североизточен вятър. Неусетно стана един часа и мъжете се отегчиха и започнаха да се събират на малки групи, да обядват, да пушат и да се закачат. Качеството на сандвичите с шунка, донесени в Кранби Уд днес, бе изключително, а шерито не им отстъпваше. Конярите бяха натоварени с чанти и мъжете въоръжени с повече плоски бутилки, отколкото с пистолети. Максуел и Полък бяха в центъра на една от тези групи и не спираха да се задяват, но без да си нанасят сериозни рани. Накрая се измориха, обърнаха се към Грайндли и го изпъдиха от групата.

— Ще принудиш този мъж да си пререже гърлото, ако продължаваш в същия дух — рече Полък.

— Да го направя ли? — отвърна Максуел.

— Ще яздя с него, защото ми е жал.

През това време Вавасор стоеше встрани от мъжете, напълно сам, а Бат Смидърс не се отдалечаваше на повече от триста метра от своя господар.

— Няма да свършим нищо днес — заяви Грайндли, приближавайки се до Вавасор.

— Не се знае — отвърна той.

— Онзи старец трябва да е пълен глупак — рече Грайндли, имайки предвид сър Уилям. — Не знае какво прави.

— Как може да накара лисицата да се предаде? — попита Вавасор и острият му тон накара Грайндли да се отдалечи.

Обядът и пушенето продължиха до два часа, като през това време хрътките, слугите, камшиците и старият сър Уилям не спряха да работят, както и неколцина от ловците, внимателно следящи лова. През следващия час имаше два или три неуспешни опита, както и няколко лъжливи твърдения за лисици, излезли от гората, довели първо до галоп, а после до гневни обвинения. Стана три часа и мъжете започнаха да ругаят, да обиждат Кранби Уд, да изразяват разочарованието си от това, че не си бяха останали вкъщи и да злословят по адрес на стария господар на хрътките.

— Това е най-противното място на земята! — възкликна Максуел. — Често съм казвал, че кракът ми повече няма да стъпи тук и сега ще го кажа отново.

— Но ще дойдеш на следващата ловна среща — отвърна Грайндли, който бе използвал всеобщото обезверение, за да се върне при другарите си.

— Гриндемс, трябва да се научиш да държиш езика си зад зъбите — сопна му се Максуел. — Човек не може да разговаря нормално с теб.

Грайндли отново щеше да бъде изгонен от групата, но бе спасен от един слуга, който се приближи с галон по пътеката, следван от хрътките.

— Да не е излязла, Том? — попита Максуел.

— Излезе отнякъде — отвърна Том и всички препуснаха. Вавасор веднага смени коня си — яхна кафявия и даде червеникавокафявата си кобила на Бат Смидърс, който промърмори, че вече може да се прибира в Робъри. Вавасор не му отговори, а отиде до мястото, където пътеките се пресичаха, спря за миг и се заслуша. После си избра пътека, която се разклоняваше от онази, по която бяха минали ловците и техните слуги, и препусна през гората. Не след дълго се натъкна на сър Уилям, който стоеше пред една малка ловджийска порта заедно със своя прислужник.

— Стойте мирен — рече старецът. — Хрътките още не са излезли от гората.

— А лисицата избяга ли?

— Каква ще бъде ползата от това, ако не успеем да изкараме хрътките? Да, избяга. Мина точно оттук.

И той започна да надува енергично ловджийския си рог. По пътеката веднага се зададоха неколцина мъже, придружени от четири-пет хрътки. После видяха Том, със запъхтян кон, да навлиза обратно сред дърветата. Скоро пристигнаха и останалите и пътеката се напълни с мъже, които не знаеха къде отиват, но бяха осъзнали, че лисицата най-накрая бе излязла от прикритието си.

Том докосна шапката си и изгледа въпросително своя господар.

— Драсна към Клейдън — каза старецът. — Пробвайте хрътките в онзи плет.

Том го послуша и животните почти веднага уловиха миризмата на лисицата, а мъжете започнаха да слагат шапките си и да пъхат крака в стремената си. Мигът, който бяха чакали толкова дълго, най-накрая бе дошъл, но сред тях имаше и такива, които предпочитаха лисицата да се върне обратно в гората, защото бяха загубили вяра в запъхтените си коне. А някои предпочитаха чакането и дебненето пред самия лов, въпреки че допреди малко бяха мрънкали и ругали. Трети бяха загубили ентусиазма си и имаха нужда от един бърз галон през полето, за да си го върнат. Повечето се опасяваха, че ще стартират лошо и другите ще се представят по-добре от тях. Но се вдигна огромна олелия и ловците най-накрая препуснаха след хрътките, погнали своята плячка, а сър Уилям неведнъж се виждаше принуден да използва острия си тон, за да поставя хора на мястото им.

Неколцина стари хитреци завиха наляво, вместо да следват хрътките, защото, излезли от гората, бяха усетили вятъра. Те се надяваха, че след няколко километра лисицата ще хукне по посока на вятъра и освен това знаеха най-прекия път до Клейдън. Ах, колко е приятно, когато подобни хора се оказват подведени от сухите си и безполезни знания! Ако лисицата тичаше само по права линия, тези мъдри джентълмени рядко щяха да се окичват със слава.

В сегашния случай животното явно бе решило да поддържа линията на своя бяг сравнително права, тъй като хрътките следваха миризмата му по протежение на три или четири плета. То имаше преднина от поне десет минути и бе успяло да изостави убежището на дърветата, без да привлече вниманието на враговете си, осигурявайки си достатъчно време да избере най-добрия възможен маршрут. Мъжете препускаха от поле на поле и се тълпяха пред малките ловджийски порти, блъскайки конете си един в друг с омраза, която не може да бъде видяна никъде другаде. Никой ловец не иска да скача, ако може да го избегне, а плетовете около портите не изглеждаха особено примамливо. Неколцина се отклониха от общия поток и минаха през съседното поле, а други се промъкнаха покрай оградите, избягвайки стълпотворението пред портите. Джордж Вавасор бе един от тях. Той не обичаше да язди в тълпа и винаги странеше както от другите ловци, така и от хрътките. А ако изостанеше прекалено много, той просто изчезваше и останалите не го виждаха до края на деня. В тези случаи не се появяваше, както много други, двайсетина минути след като животното е било убито или хванато натясно. Вместо това се прибираше вкъщи сам, минавайки по странични пътища, за да не може никой да обсъжда провала му.

Тълпата остана гъста и многолюдна до края на поредицата от ловджийски порти и ловецът, който се справи най-добре, бе този с най-борбения кон. След като прекосиха четири или пет полета по този начин, те излязоха на пътя. Хрътките го пресякоха, без да спират, следвайки миризмата, но в сърцата на някои от мъжете се прокраднаха съмнения и много от тях останаха на пътя, наблюдавайки внимателно водещите хрътки, очаквайки да поемат или в едната, или в другата посока. Сър Уилям, извинен от седемдесетте си години, зави рязко наляво, знаейки, че може да достигне до Клейдън по този начин. Много от ловците покорно го последваха. Неколцина поеха надясно, очевидно намислили нещо различно. Най-опитните ездачи вече бяха пресекли пътя и навлезли сред шубраците, следвайки хрътките по петите, без да знаят или обръщат внимание на факта, че пред тях минаваше поточе. Най-отпред яздеше Бурго Фицджералд, който бе известен с това, че никога не се колебае, дали да прескочи ограда, или да се отклони от пътя, да жертва себе си или своя кон. Въпреки това клетият Бурго рядко излизаше победител. Обикновено се проваляше в лова така, както се проваляше във всичко в живота си.

Литераторът-спортсмен Полък го следваше по петите. Той имаше само два коня в конюшнята си и не бе дал много пари за тях, а освен това тежеше цели деветдесет и пет килограма без ботушите! Въпреки това се справяше и никой не знаеше как точно го постигаше. Особено, при положение че разбираше от лов колкото един шивач. Но умееше да язди и знаеше как да пада, без да се нарани. Обикновено яздеше, докато конят под него капнеше от изтощение. Но малцина знаеха за тъжните злополуки, които често го спохождаха — калните канавки, в които понякога затъваше; отчаянието, което го обземаше, докато се опитваше да накара жребеца си да прекоси някоя дълбоко разорана нива; километрите, които трябваше да измине пеша, водейки измореното животно, за да се прибере в Робъри!

Трети яздеше прислужникът Том, а зад него препускаха Калдър Джоунс и Грайндли, като последният бе решен на всичко да спечели златната лира. Вавасор също бе прекосил пътя отляво, водейки след себе си двама други мъже, които знаеха, че могат да му се доверят. Максуел се бе разколебал пред плета, за свой най-голям срам. Заедно с канавката, този плет представляваше истинско предизвикателство, а ловците не обичаха да срещат трудни препятствия още в началото на бяга. Максуел не бе скрил нито разочарованието си, нито причината за своето решение.

— По дяволите! — бе възкликнал той. — Това препятствие е твърде голямо за мен, а онзи поток си е истинска река!

И той бе последвал господаря на хрътките надолу по пътя.

Мъжете, които споменахме поименно, се справиха с потока, като конят на Полък едва смогна да се изправи на задните си крака и да се оттласне от неравния бряг. Няколко кобили отказаха да го прекосят и по този начин ездачите им загубиха всякакви шансове за успех до края на деня. Такава е съдбата на мъжете, които ходят на лов. Човек плаща пет или шест лири и в девет от десет случая събитията от деня по-скоро го огорчават, отколкото задоволяват! Един или двама нагазиха във водата и успяха да издрапат до другия бряг, но Туфто Пърлингс, мъжът от Манчестър, затъна в калта на дъното и успя да се измъкне едва след като седем мъже го издърпаха с въжета.

— Къде, по дяволите, е моят човек? — попита Пърлингс, но слугите не можеха да му кажат, че неговият „човек“ язди най-отпред с втория кон на господаря си, улисан в лова.

Джордж Вавасор откри, че конят му се справя неочаквано добре, прескачайки оградите почти на галоп и демонстрирайки изключителна форма. „Чудя се какво не му е наред, запита се Джордж, въпреки че бе решил да го продаде още днес, ако му се отдаде възможност.“

И след потока лисицата продължаваше да тича в права линия и Том изказа предположението, че господарят му не е бил прав за Клейдън.

— Къде сме сега? — попита Бурго, когато неколцина мъже минаха през отворената порта на една нива.

— Това е фермата на Бълби — отвърна Том. — Яздим право към гората Елмхам.

— Проклета да е гората Елмхам! — възкликна един едър фермер, който бе успял да стигне дотук. — Днес няма да видим тази гора!

— Предполагам, че вие знаете най-добре — отвърна Том.

Минаха през нивата, пресякоха поредния път и се спуснаха в едно стръмно дефиле, водещо до малка горичка.

— Във всеки случай е минала покрай онези ели — рече Том. — Напред, Гейлас!

Изкачиха се от другата страна на дефилето и видяха хрътките, които бяха на едно поле пред тях.

— Кълна се, че това изкачване ме остави без дъх! — заяви Полък.

— Сега не е моментът да се оплаквате — отвърна Бурго и пришпори коня си.

— Досега темпото бе ужасно бавно, нали? — рече Калдър Джоунс и се огледа, очаквайки да види, че Грайндли е изостанал. Но той все още бе там, заедно с шестима други мъже. Джордж Вавасор също яздеше с групата, но винаги в полето вляво от тях. Той не бе казал дума откакто ловът бе започнал и не бе пожелал да говори с никого. Желаеше да продаде коня си. Освен това желаеше да се представи добре в лова, въпреки че му бе трудно да определи защо.

В продължение на около миля яздеха през открити пасбища, но имаше много огради и изостанаха малко от хрътките, а теглото на Полък започна да го бави. Том и Бурго водеха, но точно зад тях яздеше един фермер, имал късмета да ги срещне пред портата на фермата. Именно подобни несправедливи инциденти обезкуражаваха хората, положили всички възможни усилия, за да сполучат! Хрътките се бяха отклонили малко вляво и в крайна сметка се бяха насочили право към Клейдън.

— Проклет да съм! Графът беше прав — рече Том.

Въпреки че сър Уилям бе баронет, по време на лова мъжете, които го познаваха, го наричаха граф.

— Не сме се насочили към Клейдън, нали? — попита Бурго.

— Клейдън започва с онези букове, които виждате там — отвърна Том. — Графът рядко греши.

Не след дълго достигнаха къса двойна ограда и малък набързо засаден плет. Двойната ограда винаги е трудно изпитание, особено ако е здрава. Един мъж с жена и семейство има пълното право да я избегне и никой не би го обвинил. Двойните огради обикновено можеха да бъдат избегнати, тъй като бяха снабдени с порти. Тази също имаше, но Бурго не бягаше от нищо и я прескочи с красив скок. Не е лесно да бъдеш дискретен, когато мъжът пред теб е бил толкова недискретен. Том се насочи към портата и Полък го последва, знаейки, че няма никакъв шанс да преодолее това препятствие. Но Калдър Джоунс бе сполетян от голяма беда: краката на коня му се удариха в най-горната пръчка на втората ограда и той излетя от седлото с главата напред, сякаш е бил изстрелян с катапулт. Трябва да го оставим там. Грайндли се зарадва на неговото нещастие и се насочи към портата, но фермерът със свежия кон успя да прескочи оградата и скоро се озова до Бурго.

— Не ви видях на старта — заяви Бурго.

— Аз пък не видях вас — отвърна провинциалният джентълмен, — така че сме квит.

Бурго не виждаше нещата по същия начин, но не каза нищо. Грайндли и Том скоро ги настигнаха, като последният правеше всичко възможно, за да се отърве от адвоката. Полък също не се отказваше, но темпото бе започнало да му се отразява и въпреки че теренът беше равен, клетото му животно лъхтеше и се задъхваше. Хрътките продължаваха да завиват наляво. Бурго прескочи една малка ограда и се озова в същото поле, през което препускаха те, но точно тогава осъзна, че пред него имаше ездач. Това бе Джордж Вавасор, който поддържаше чудесно темпо, а конят му не показваше никакви признаци на умора.

Стигнаха Клейдън, което означаваше, че бяха изминали единайсет километра за около трийсет и пет минути. Хората, които не разбират от лов, едва ли ще се впечатлят от това темпо, но ако можеха да говорят, запъхтените коне биха потвърдили, че то е било доста добро. Нашата компания влезе в парка Клейдън през една странична порта в оградата, която стоеше отворена в ловни дни, но почти веднага там пристигна една много по-многолюдна група, влязла през главния вход. Предвождаше я сър Уилям, а нашият приятел Максуел бе с него.

— Досега всичко беше отлично — рече му Бурго. — Най-добрият лов за годината.

— Още не съм видял нищо от лова — отвърна Максуел. — Достраша ме да се отклоня от първата пътека и оттогава яздя по нея.

Максуел никога не лъжеше за ловните си постижения и не изпитваше срам от това да минава по пътеките.

— Кой е с теб?

— Двамата с Том сме. Известно време и Калдър Джоунс яздеше с нас, но мисля, че се преби някъде. Както и Полък, твоят приятел Грайндли и един човек, когото не познавам, който падна от небето по средата на бяга. Има и още един мъж, чийто гръб видях току-що. Ето го. За Бога, това е Вавасор! Не знаех, че е тук.

Останаха в парка Клейдън десетина минути, след което лисицата, която преследваха, отново хукна. Всъщност може би бе друга лисица. След това имаше много спорове по този въпрос, но никой не бе достатъчно смел, за да изкаже това предположение пред сър Уилям. Лисицата, независимо дали бе тяхната или друга, пое наляво от Клейдън в посока към Робъри. През тези десет минути в парка се бяха събрали петдесетина мъже, но нито един от тях не бе Калдър Джоунс. Туфто Пърлингс също липсваше, както и още половин дузина други ловци, сполетени от някакво сериозно нещастие. Но Грайндли бе там и все още ликуваше, като вече открито обсъждаше златната лира на Джоунс. Полък също успя да се добере до парка и бе благодарен за тази почивка. Той се надяваше, че конят му ще може да събере сили, за да завърши лова благополучно.

Но след като напуснаха Клейдън, темпото стана по-бързо от всякога. Може би това се дължеше на по-силната миризма, тъй като хрътките бяха започнали да настигат лисицата. Но ми се струва, че просто бяха погнали различна лисица. Максуел, който я бе видял как драсва, се кълнеше, че е била чиста и свежа. Бурго заяви, че според него лисицата е същата, но не се аргументира.

— Разбира се, че е същата лисица — обади се Том. — Как може да е друга?

Джентълменът от провинцията, който бе паднал от небето, бе напълно сигурен, че гонеха различна лисица. Това мнение споделяха и повечето от онези, които бяха минали по пътя. Полък просто изрази надеждата, че животното скоро ще бъде убито и ловът ще завърши благополучно.

Но не след дълго темпото стана прекалено бързо за клетия автор. Накрая конят му се закова на място пред един нисък плет и просто отказа да продължи нататък. Тази вечер Полък се върна в Робъри малко след девет часа, гладен като вълк. Злочестият му кон все още бе жив, но не хапна нито зрънце овес тази нощ, като отказа да яде и на следващата сутрин.

Вавасор отново се отдели от групата, като този път яздеше вдясно от нея. Максуел реши да тръгне след него и го следваше до края. Известно време Бурго водеше, предизвиквайки острото негодувание на сър Уилям — по принцип заради това, че язди сред хрътките, но на практика, защото бе изпреварил самия сър Уилям. Въпреки седемдесетте си години, старецът съумяваше да поддържа темпото на хрътките. Когато поеха надолу към селцето Маръм, неколцина мъже се отказаха, защото се страхуваха да не затънат в меката земя край реката и не знаеха за брода. Но сър Уилям го знаеше и онези, които яздеха близо до него, преодоляха това препятствие без никакви проблеми. Бурго, който препускаше най-отпред, едва не заседна в тресавището, но беше лек и конят му успя да се измъкне, оставяйки една от предните си подкови в калта. След този епизод Бурго реши да отстъпи водачеството на сър Уилям.

Неусетно достигнаха до гората Клеши Смол, но я прекосиха, без да спират и излязоха от другата й страна, където започваше пасбището на фермата Клеши. Тук Максуел и Вавасор се присъединиха към останалите. Те бяха успели да съкратят около триста метра от разстоянието, минавайки напряко, но за сметка на това се бяха забавили, защото им се бе наложило да прескочат потока Маръм, който сър Уилям бе прекосил през брода. Темпото стана толкова бързо, колкото позволяваха изморените им коне, а в няколко случая и по-бързо. Прислужникът на Сър Уилям бе яздил с него и старецът се бе качил на втория си кон в Клейдън. Максуел беше успял да направи същото, но вторият кон на Том така и не се бе появил и животното му изнемогваше. Грайндли бе изостанал малко, може би задоволен от факта, че бе победил Калдър Джоунс. Сега е времето да кажа, че той така и не получи златната си лира от него. Бурго, Вавасор и джентълменът от провинцията продължаваха да яздят най-отпред, но и тримата искаха лисицата час по-скоро да се предаде. Ах! Нищо не може да се сравни с искреното желание на ловеца лисицата най-накрая да се измори, когато конят му започне да пръхти от изтощение и той осъзнае, че усилията му ще бъдат напразни, ако животното не бъде заловено в следващото или по-следващото поле! До този момент всичко се е развивало чудесно и си оставил десетки мъже зад себе си, но каква би била ползата от това, ако и самият ти не постигнеш нищо накрая?

Всички, които познаваха местността, вече бяха заключили, че лисицата се е насочила към еленовия резерват Торндън, но до него все още имаше цели три километра и хрътките бяха толкова близо до своята плячка, че клетото животно едва ли можеше да се надява да го достигне. Лисицата бе опитала да се скрие в една отводнителна тръба близо до фермата Келши, но хрътките бяха успели да препречат пътя й. Скоро след това се хвърли в една канавка и хрътките я изпревариха, давайки възможност на конете, които също я гонеха, да скъсят дистанцията.

— Край с мен — оплака се Бурго на Максуел.

— За твой късмет същото може да бъде казано и за лисицата — отвърна банкерът.

Но на лисицата й бяха останали малко повече сили, отколкото на коня на Бурго Фицджералд. Той прекъсна бяга си за около минута, след което отново тръгна, но бе изпреварен от самия сър Уилям. Джентълменът от провинцията също го изпревари, като после се провикна:

— Йойкс42! Дотук беше! Горкият човек!

— Какво си се развикал? — сряза го сър Уилям. — Да не мислиш, че не знам къде е лисицата?

Фермерът веднага се оттегли и стана много по-незабележим отпреди.

Напуснаха Клеши и навлязоха в община Торнден. Тази земя бе част от фермата Сорел — място, което двама от тях щяха да помнят дълго. Тук сър Уилям се отклони наляво, насочвайки се към една порта, но Максуел и Бурго Фицджералд, следвани от Вавасор, продължиха право напред. Пред тях имаше граничен насип и огромна канавка, които сър Уилям нарочно бе избегнал. Максуел, който най-накрая бе възвърнал обичайната си увереност, дори не се поколеба. Конят му бе сравнително свеж и с лекота се справи с двете препятствия. След това дойде ред на клетия Бурго! Ах, Бурго, ако не беше още дете, щеше да знаеш, че след всичко, случило се днес, след всички усилия, положени от коня ти, той няма да може да се справи. Но нима Бурго Фицджералд някога бе проявявал умереност? Препусна към насипа така, сякаш бе първата ограда за деня, пришпорвайки клетия си кон, все едно шпорите можеха да му вдъхнат допълнителни сили. Животното скочи върху насипа и го удари с гърди, като някак си успя да го прехвърли, но после полетя с главата надолу в канавката от другата страна: безформена топка от крайници, глава и тяло. Това бе краят на неговата кариера и сърцето му бе разбито! Горкият благороден звяр — но благороден напразно! Бе дал всичко от себе си до последния си дъх и заслужаваше да бъде в по-добри ръце. Невежеството на господаря му го бе погубило. Има мъже, които така и не научават на какво са способни конете им. И на какво не са способни!

Имаше пролука в плета — именно през нея бе минал Максуел и Бурго, затова се бе насочил натам, към единственото място, през което би могъл да мине кон. Вавасор също пое към тази пролука и бе изкачил насипа, преди да види какво бе сполетяло Бурго. Все пак мъжът бе успял да изпълзи настрани и само конят му лежеше в канавката.

— Ранен ли сте? — попита Вавасор, но без да спира. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ако попаднете на някой слуга, изпратете ми го — отвърна Бурго с тъжен глас, след което седна на ръба на канавката и впери поглед в трупа на коня си.

Нямаше повече скокове днес. Следващото поле бе нива с репи, която не бе отделена с ограда и именно там, сред свежите върхове на покаралите репи, усещайки горещия дъх на своите преследвачи и чувайки щракането на острите им зъби, опитваща се да ги ухапе в отчаяната си борба за живот, клетата лисица предаде Богу дух. Максуел пристигна пръв, но сър Уилям и Джордж Вавасор го следваха по петите. Ако традицията с взимането на лисичата опашка като трофей все още съществуваше, тази чест несъмнено би се полагала на Вавасор, защото той бе участвал в лова от началото до края.

Но той не претендира за тази чест й никой не му я оказа. Двамата с Максуел заедно поеха към вкъщи, но не преди да изпратят някой да се погрижи за Бурго Фицджералд. Известно време яздеха в мълчание, но после Максуел го наруши, като попита с много променен глас:

— Колко искаш за този кон, Вавасор?

— Сто и петдесет — отвърна Вавасор.

— Мой е — заяви банкерът.

И така конят бе продаден за половината от стойността си, защото си бе спечелил лоша репутация.

Осемнадесета глава Благородните роднини на Алис Вавасор

Бурго Фицджералд, за чиито ловни преживелици стана дума в предишната глава, бе роден в сърцето на английската аристокрация. Имаше родствена връзка с половината херцози в кралството и трите му лели бяха графини. Когато достигна пълнолетие, той наследи такова голямо богатство, че бе напълно изключено някой да изкаже мнението, че трябва да работи, за да се издържа. И въпреки че отдавна бе профукал това богатство, както и още няколко, все още никой не се бе осмелил да направи това нелепо предложение. В момента бе на тридесет години и отдавна се знаеше, че бе напълно разорен, но това не му пречеше да продължава да се движи в същите обществени кръгове, да спи в най-меките легла, да пие най-скъпото вино и да ходи навсякъде със свита от слуги, коняри и коне. Някои твърдяха, че го издържаха графините, а други, че това правеха херцозите. Имаше и такива, които смятаха, че разчиташе на щедростта на евреите. Във всеки случай Бурго продължаваше да живее така, както винаги бе живял, предизвиквайки възмущението на онези, които си изкарват прехраната с честен труд и подигравайки се с правилата, които останалите хора са принудени да спазват.

Преди около осемнайсет месеца пред Бурго се бе отворила изключителната възможност да се превърне в един от най-богатите мъже в Англия. Тогава в ръцете на една млада наследница бяха попаднали владенията на половин дузина стари аристократични семейства. Бурго, който въпреки своеволията си, все още се радваше на благоразположението на знатните си роднини, почти бе успял да спечели ръката на лейди Гленкора М’Клъски, както и богатството й, разбира се. Онова, което наистина бе успял да спечели, бе сърцето й, но могъщите магнати, ужасени от възможността да бъде извършено такова жертвоприношение, бяха обединили усилията си и бяха успели да вразумят младата дама. Тя се бе вслушала в мъдрите им съвети, но след много гневни потропвания с крак и своенравни тръскания на гордата си глава. Беше извикала Бурго за един последен разговор и му бе съобщила, че се е врекла във вярност на Плантагенет Палисър, племенник и наследник на херцога на Омниум.

Той бе понесъл новината като мъж. Нито бе изстенал от мъка, нито се бе разтреперил от гняв. Тя се бе омъжила за господин Палисър на площад „Св. Джордж“ и на сутринта на сватбата той бе излязъл пред вратата на своя клуб на улица „Пал Мал“, за да слуша биенето на камбаните, като бе казал няколко думи на приятелите си с възхитително спокойствие. Бурго не бе успял да се възползва от тази невероятна възможност. И кой може да каже, че единственото му съжаление е било за парите? Веднъж бе споделил нещо по този въпрос с една от омъжените си сестри (именно в нейния дом се бе запознал с лейди Гленкора):

— Никога няма да се оженя. Това бе моят шанс — бе рекъл той, след което се върнал към стария си безгрижен начин на живот.

Бурго бе един от онези млади мъже с тъмна коса и сини очи, които не си пускат брада и несъмнено бе изключително красив. Дори бих казал, че по негово време нямаше по-красив мъж в цяла Англия и трябва да му бъде признато, че самият той не оценяваше красотата си. Но продължаваше да живее безразсъдно и безцелно, без да вярва, че от него като мъж се изисква нещо повече от това да яде, да пие и да язди начело на хайката, докато някое клето създание, много по-благородно от него, не попадне под копитата на коня му.

В момента се занимаваме с него, защото лейди Гленкора, която го бе обичала и щеше да се омъжи за него, ако онези мъдри джентълмени не я бяха разубедили, бе братовчедка на Алис Вавасор. Тя бе една от знатните роднини на Алис по майчина линия, като лейди Маклауд и майката на лейди Гленкора бяха първи братовчедки. Лейди Мидлотиан бе леля на лейди Гленкора и нашата Алис би могла да нарече стария Господар на Островите43, бащата на лейди Гленкора, свой братовчед (но той бе починал много преди аферата с Бурго). Маркизът на Единбург, който бе чичо и настойник на лейди Гленкора, също бе неин братовчед.

Но Алис странеше от своите роднини по майчина линия и предпочиташе да си общува единствено с роднините на баща си. Но въпреки това за един кратък период (около десетина дни) двете с лейди Гленкора бяха станали много близки. Именно тогава своенравната наследница с русите къдрици бе решила да приеме предложението за брак на Бурго Фицджералд, който бе имал бизнес отношения с Джордж Вавасор и го познаваше достатъчно добре, за да знае за роднинската връзка между неговата братовчедка и наследницата, която ухажваше. В агонията на онези ужасни седмици, когато прозорливите големци правеха всичко по силите си, за да саботират любовта й, лейди Гленкора се отби на улица „Кралица Ан“ и разказа всичко на своята братовчедка.

— Страхувате ли се от маркизите и графините и от техните титли и пари? — попита тя.

Алис отвърна, че изобщо не се страхува от тях.

— Тогава ще ми позволите ли да се срещна веднъж с Бурго във вашата дневна, за да уточним своя план за бягство?

Но Алис не можеше да направи това за новооткритата си братовчедка и трябваше да й откаже. Опита се да й обясни, че онова, което я смущаваше, не бе влиянието на онези благородни големци, а женското й чувство за благоприличие.

— Защо да не се омъжа за него? — попита лейди Гленкора и очите й проблеснаха. — Той е мой равен.

Алис й каза, че няма нищо против този брак и посъветва братовчедка си да бъде вярна на своята любов, ако тази любов наистина означава всичко за нея.

— Но аз съм неомъжена жена и не ви познавам достатъчно добре, за да ви помогна по този начин.

— Ако не ми помогнете, значи съм безпомощна! — отвърна лейди Гленкора, след което коленичи пред Алис и лъскавите й къдрици се разпиляха в скута й. — Как мога да ви подкупя? — попита тя. — Обещавам, че ще ви обикна повече от всеки друг, освен него.

Но Алис, въпреки че целуна бялото й чело и призна, че подобно възнаграждение би означавало много за нея, заяви, че не би могла да бъде подкупена по този въпрос. Лейди Гленкора й се ядоса и я нарече безсърдечна, след което я заплаши, че някой ден и тя може да бъде изправена пред такава дилема и да има нужда от помощ. Алис не й каза, че вече бе преживяла нещо подобно: не й каза, че се бе влюбила в братовчед си, но се бе видяла принудена да го отритне. Вместо това се опита да утеши своенравната си братовчедка с нежни слова и накрая момичето с русите къдрици и светлосините очи се успокои. Но на следващия ден лейди Гленкора дойде пак. Всъщност идваше всеки ден, докато прозорливите големци се трудеха, и Алис бе огромна утеха за нея.

Но както знаем големците накрая възтържествуваха и лейди Гленкора М’Клъски стана лейди Гленкора Палисър по всички правила за благопристойност, вместо да се омъжи за Бурго, противно на същите тези правила. Преди сватбата тя писа на Алис. Писмото й бе много кратко и доста тъжно, но все пак в него имаше и сладост.

„Посъветваха ме, че не е редно да обичам онзи, в когото съм влюбена. Реших да се откажа от мечтата си да се омъжа за него. Убедена съм, че като моя братовчедка ще запазите тайната ми. Струва ми се, че ще стана съпруга на най-подходящия мъж на света и ще посветя живота си на това да го направя щастлив. Сватбата ще бъде съвсем скоро. Бихте ли се съгласили да се присъедините към групата от шаферки и да направите церемонията още по-красива с присъствието си?“

В писмото си лейди Гленкора не споменаваше, че е влюбена в своя новооткрит лорд. Алис й пожела щастие от все сърце, но отказа поканата, защото не беше сигурна, че би могла да изтърпи враждебните погледи на всички онези знатни дами, които се познаваха помежду си, но не познаваха нея. Така че вместо това изпрати малък пръстен на братовчедка си и я помоли да го приеме като част от водопада от скъпи сватбени подаръци, който щеше да се излее в краката й.

Оттогава двете не си бяха писали. Лейди Гленкора се бе омъжила в края на предишното лято и бе заминала за Италия с господин Палисър, където двамата прекарали медения си месец на брега на едно красиво езеро. Бяха се върнали в Англия едва в края на декември, за да се насладят на великолепното Коледно тържество, организирано от чичото на господин Палисър, херцога на Омниум, в замъка Гадъръм, построен от херцога за близо четвърт милион лири. Замъкът рядко бе отворен за посетители, но господин Палисър се бе оженил по вкуса на своя чичо, а херцогът бе човек, който възнаграждава онези, които му угаждат. В балната зала се събра огромна тълпа от сватбени гости и забавленията продължиха толкова дълго, че господин Палисър закъсня за началото на своята сесия в Уестминстър, а той бе от онези законодатели, които служат съвестно на родината си.

Коледният сезон дойде и отмина, а Алис така и не получи отговор от своята братовчедка лейди Гленкора. Но това изобщо не я притесни. Едно случайно обстоятелство и една лична драма, която не бе споделила с никого, й бяха дали шанс да опознае това красиво дете на лукса, но тя чувстваше, че двете не биха могли да станат близки приятелки. Когато мислеше за младата булка сега, Алис се сещаше единствено за тази необуздана авантюра. Това, че през първата седмица на познанството им бе слушала страстните й вричания в любов за един, а през втората бе научила, че се бе венчала за друг, бе наистина странно! Алис се замисли, че собственият й живот се беше развил по много подобен начин, с единствената разлика, че между двата епизода бе имало много по-дълъг период от време.

Но не, това изобщо не бе така. Гленкора се омъжила за господин Палисър, без да се колебае, докато Алис се бе колебала толкова дълго, че накрая решила да не се омъжва за господин Грей. Често разсъждаваше по този въпрос, докато се намираше в Челтнъм, и се чудеше дали лейди Гленкора е щастлива с новия си съпруг.

Една сутрин, три дни след посещението на господин Грей, Алис получи две писма, като не успя да разпознае нито един от двата почерка. Лейди Маклауд й бе казала (с известни колебания, защото се страхуваше от нея), че благородните й роднини бяха научили за начина, по който се бе отнесла с господин Грей и бяха изразили своята тъга, възмущение и дори гняв. Лейди Маклауд не се осмелила да продължи, въпреки че можеше да го направи, без да преувеличава. Лейди Мидлотиан бе заявила, че това е позор за цялото семейство, а лелята на лейди Гленкора, маркизата на Единбург, бе настояла да й бъде казано какво точно иска Алис.

Когато писмата пристигнаха, лейди Маклауд не си беше вкъщи и съм склонен да вярвам, че авторът на едно от тях се бе съгласувал с нея, преди да го изпрати. Но ако това е така, тя не се бе осмелила да присъства на реакцията, предизвикана от атаката. Става дума за писмото на лейди Мидлотиан. Лейди Маклауд несъмнено не знаеше нищо за второто писмо, въпреки че то също бе резултат от разгорещените дискусии относно греховете на Алис. То бе изпратено от лейди Гленкора. Алис отвори двете писма много бавно. Първо разпечата писмото на лейди Мидлотиан и по бузите й изби червенина от гняв, когато видя подписа. Погледът й се плъзна по текста и тя прочете няколко думи, след което насочи вниманието си към другото писмо, по-краткото. Когато видя, че бе подписано „Гленкора Палисър“, тя реши да прочете първо него. Прочете го два пъти, преди да се заеме с неприятната задача да изслуша лекцията на лейди Мидлотиан. Читателят ще има възможността да се запознае и с двете писма, но графинята ще има предимство.

Лейди Маклауд бе допуснала грешка, мислейки си, че това писмо ще накара Алис да размисли. Тя трябваше да познава племенницата си по-добре. Но собственото й благоговение към знатните й роднини бе толкова голямо, че старицата просто не можеше да приеме, че то напълно отсъстваше при Алис. Не можеше дори да допусне, че мнението на човек като графинята на Мидлотиан, която бе изтъкнала родствената връзка помежду им, бе проявила загриженост и бе демонстрирала привързаност, няма да има абсолютно никаква тежест за Алис. Но ми се струва, че лейди Маклауд постъпи правилно, като реши да не присъства на отварянето на писмото. Алис го прочете бавно, след което го върна обратно в плика и мълчаливо се облегна назад в стола си, взирайки се в чайника на масата. Все пак тя имаше да чете още едно писмо, което за кратко щеше да заангажира мислите й и може би щеше да разсее острата неприязън, която в момента изпитваше към графинята.

В писмото на лейди Гленкора се казваше следното:

Това писмо несъмнено бе много по-мило от предишното, но Алис веднага реши, че няма да приеме поканата. Дори намекът за нейните „неприятности“ я подразни. Освен това, фактът, че бе отхвърлила господин Грей, не можеше да бъде причина да посети Мачинг Праяри. Не беше ли напълно възможно да срещне лейди Мидлотиан там и да бъде подложена на серия от безмилостни лични атаки? Щеше да пише на лейди Гленкора, разбира се, но нямаше да благоволи да изпрати отговор на графинята.

Лейди Маклауд слезе при нея малко след единайсет часа. В продължение на половин час Алис мълчеше, а леля й от време на време я поглеждаше въпросително и очите й се насочваха към писмото, което лежеше в кошницата на бюрото й. Но лейди Маклауд не спомена нито господин Грей, нито графинята. Накрая Алис рече:

— Лельо, тази сутрин получих писмо от твоята приятелка лейди Мидлотиан.

— Лейди Мидлотиан е моя братовчедка, Алис. Както и твоя.

— Добре, от твоята братовчедка. Но за мен е по-важно това, че ти е приятелка, лельо. Със сигурност не е моя приятелка, а това, че имаме роднинска връзка, не й дава право да се меси в делата ми.

— Алис, от нейното обществено положение…

— Общественото й положение не означава нищо за мен, лельо. И не ме касае. Това е писмото й. Можеш да го прочетеш, ако искаш. След това можеш да го изгориш. Едва ли е нужно да казвам, че няма да й отговоря.

— И какво да й кажа, Алис?

— Нищо от мое име, лельо. От твое име можеш да й кажеш каквото си поискаш, разбира се.

В продължение на няколко минути двете мълчаха.

— Получих и още едно писмо, от лейди Гленкора, която се омъжи за господин Палисър и с която миналата пролет се сближихме в Лондон.

— И нейното писмо ли те обиди?

— Не, в него нямаше нищо оскърбително. Покани ме да й отида на гости в Мачинг Праяри, в дома на нейния съпруг. Но няма да приема.

Все пак накрая Алис се съгласи да отиде и още тук ще обясня какво я накара да промени решението си. Тя писа на лейди Гленкора, за да откаже поканата и съвсем откровено да й обясни причината, а именно възможността да се срещне с лейди Мидлотиан, която се бе намесила в делата й по един напълно безпардонен начин и с която не искаше да се запознава. Лейди Гленкора й отговори веднага, пишейки, че дори не би си помислила да извърши такова долно предателство срещу нея и че нито лейди Мидлотиан, нито някой друг от нейния кръг ще бъде там. Алис веднага осъзна, че тя говореше за леля си, маркизата. Лейди Гленкора увери братовчедка си, че в Мачинг няма да бъде поканен никой, който да я разпитва и измъчва, може би, с изключение на самата лейди Гленкора. След това предложи дата в началото на ноември и обеща да посрещне Алис на гарата в Мачинг. Два дни след като получи писмото й, Алис реши да приеме поканата.

Деветнадесета глава Подарък от Ойлимид

Пишейки на братовчедка си Алис, Кейт Вавасор се затрудни с това да оправдае оставането си в Норфък при госпожа Гринаул. Беше се присмяла на леля си, преди да замине за Ярмът и се бе присмяла на самата себе си за това, че се бе съгласила да го направи. И във всичките си писма оттогава бе описвала госпожа Гринаул като празноглава, суетна и материалистична жена, проливаща крокодилски сълзи за покойния си съпруг, чиято смърт я бе освободила от досадата на присъствието му, и непрестанно хвърляща мрежи в опит да си улови нов любовник. Въпреки това се бе съгласила да остане при нея и да прекара цял месец в квартирата й в Норич.

Но когато се бе опитала да разчете характера на леля си, Кейт пропуснала нещо много важно. Госпожа Гринаул беше умна и по свой собствен начин много убедителна и щедра. Умееше да се харесва на хората, които я заобикаляха. Когато бе предложила на Кейт да остане още един месец при нея, тя го бе направила така, сякаш молеше племенницата си за услуга. Бе й казала, че е останала напълно сама на този свят.

— Имам пари — бе рекла тя с нетипична прямота. — Имам пари, но нямам нищо друго на този свят. Нямам дом. Защо да не остана тук в Норфък, където имам познати? Ако искаш да отидеш някъде другаде с мен, веднага ще се съглася да дойда. Просто кажи къде.

Кейт се бе усъмнила в искреността на това изказване, предполагайки, че леля й ще иска да остане близо до своите крайморски ухажори. Но въпреки това се бе съгласила и в края на октомври двете дами и Жанет се бяха нанесли в една удобна квартира в Клоуз44.

Наскоро се бяха навършили шест месеца от кончината на господин Гринаул, но вдовицата му бе направила грешка в смятането и мислеше, че бе изминало повече време. В деня на пристигането им в Норич стана ясно, че тази грешка се бе превърнала в неоспорим факт за нея.

— Само си помисли — рече тя, когато извади миниатюра на покойния си съпруг от багажа, прегърна я и седна за миг на един стол, попивайки очите си с кърпичка, — че само преди девет месеца той все още бе тук, с мен.

— Имаш предвид шест, лельо — отвърна Кейт, без да се замисля.

— Само девет месеца — повтори госпожа Гринаул, сякаш не бе чула племенницата си. — Само девет месеца!

Това накара Кейт да спре с опитите си да я поправя.

— Случи се през май, госпожице Вавасор — рече й по-късно Жанет. — Но до Коледа най-вероятно ще станат дванайсет месеца.

Но Кейт не й обърна внимание. Според нея Жанет бе много неблагодарна и не бе редно да си позволява да говори с такъв сарказъм за леля й. Когато госпожа Гринаул реши да разнообрази траурното си облекло с малко дантела, след пристигането си в Норич, Жанет получи няколко подаръка под формата на скъпи дрехи. Госпожа Гринаул не очакваше само слугуване от своите прислужници: тя очакваше и преданост, дискретност и може би малко потайност. И тъй като плащаше за тези неща, бе редно да ги получи.

Кейт прие да остане цял месец с леля си в Норич, а госпожа Гринаул заяви, че до края на този месец ще убеди господин Чийзакър да поиска ръката на племенницата й. Кейт напразно я увещаваше, че не желае подобен ухажор и със сигурност ще му откаже, ако й направи предложение.

— Това е много хубаво, скъпа моя — казваше леля Гринаул, — но знаеш, че някой ден ще трябва да се задомиш. А в Ойлимид ще имаш всичко.

Това предложение бе изключително щедро от страна на госпожа Гринаул, имайки предвид факта, че господин Чийзакър се интересуваше от нея, а не от племенницата й, и постоянно демонстрираше това. Именно той бе наел квартирата в Клоуз и им бе изпратил птици и сметана от Ойлимид, като се бе отбил да ги види още на сутринта след пристигането им. Но винаги обръщаше по-голямо внимание на лелята, отколкото на племенницата.

— Аз съм за господин Чийзакър, госпожице — рече Жанет веднъж. — Може би капитанът е по-привлекателен и не е толкова закръглен, но какво е приятната външност, когато нямаш нищо в джоба? Не харесвам бедните хора, а господарката също не ги харесва.

От тези думи стана ясно, че Жанет не възприемаше госпожица Вавасор като конкурент за вниманието на господин Чийзакър.

Капитан Белфийлд също бе в Норич, благодарение на мнимо военно назначение като доброволец по строева подготовка. Можем да предположим, че той притежаваше някакви достойнства в това отношение и както неговият добър приятел Чийзакър се бе изразил, поне веднъж в живота си щеше да си изкарва прехраната с честен труд. Капитанът и господин Чийзакър бяха изгладили различията си и напуснаха Ярмът като съюзници. Най-вероятно бяха сключили нещо като договор, защото капитанът отново разполагаше с пари и това се дължеше на щедростта на неговия приятел. Капитанът не бе погасил предишните си задължения към него, нито пък господин Чийзакър бе настоял за това. Той бе разтворил широко кесията си и му бе казал, че ако всичко се развие по план, ще бъде поканен в Ойлимид тази зима. Капитан Белфийлд бе кимнал и бе отвърнал, че всичко ще се развие по план.

— Предполагам, че няма да се виждате често с капитана — заяви господин Чийзакър на госпожа Гринаул на сутринта след пристигането й в Норич. Бе дошъл чак от Ойлимид, за да я попита дали се чувства удобно (а и за да проучи местните пазари). В момента носеше чифт черни ботуши за езда върху панталоните си и кръгъл цилиндър, като изглеждаше много повече в свои води, отколкото бе изглеждал на плажа.

— Едва ли, струва ми се — отвърна вдовицата. — Каза ми, че ще дежури по десет-дванайсет часа на ден. Горкият!

— Ще му се отрази много добре и трябва да ми бъде благодарен за това, че му уредих назначението. Но той ми каза да ви се извиня от негово име, ако не успее да дойде да ви види.

— О, разбирам напълно и няма да забравя.

— Виждате ли, ако не работи сега, ще затъне още повече. Останал е без пукнат грош.

— Нима?

— Без пукнат грош, госпожо Гринаул. Освен това е затънал в дългове. Не е лош човек, разбира се, но не може да му се има доверие.

След още няколко въпроса, които бяха почти нежни, и обещание за още подаръци от своята мандра, господин Чийзакър си тръгна, като едва не забрави да попита за госпожица Вавасор.

На прага той си размени няколко думи с Жанет.

— Не е идвал тук, нали, Джени?

— Още не сме го виждали, сър, а това е много странно.

Господин Чийзакър даде монета от половин крона на момичето и си замина. Най-вероятно Жанет бе забравила, че капитанът се бе отбил след края на дежурството си предишната вечер.

Неговите десет или дванайсет часа работа на ден бяха разпределени много странно, тъй като понякога работеше сутрин, а в други случаи работеше вечер. Но истината бе, че през първата половина на ноември можеше да бъде видян из града по всяко време на деня и често се отбиваше в Клоуз. В Норич имаше два пазарни дни през седмицата, но тогава капитанът винаги бе дежурен, защото никога не можеше да бъде видян близо до Клоуз. Господин Чийзакър, от друга страна, обикновено посещаваше Норич в пазарни дни. По тази причина двамата не се срещаха. Господин Чийзакър винаги отиваше до квартирата на госпожа Гринаул с файтон, тъй като бе пристигнал с влака, и винаги й носеше голяма кошница с продукти от своята мандра. Госпожа Гринаул напразно протестираше и се опитваше да го убеди, че не желае тези подаръци. Дори го заплаши, че ще започне да ги връща. Но кошниците продължиха да пристигат и госпожа Гринаул се чудеше какво да прави с тях. Чийзакър просто ги оставяше на прага и отиваше да върши своята работа в града, като се отбиваше при дамите на връщане. И никога не забравяше да вземе кошницата си от Жанет и обикновено й задаваше няколко въпроса за капитана, а прислужницата му отговаряше под секрет, така че между двамата се завърза приятелство.

— Какво да правя с тези подаръци? — попита госпожа Гринаул, когато една сутрин Кейт влезе в дневната и видя поредната кошница на масата. — Толкова е тежка, че Жанет едва я донесе.

— Така е, госпожо, а имам силни ръце.

— Какво да правя, Кейт? Господин Чийзакър е толкова щедър!

— И харесва и двете ви — добави Жанет.

— Разбира се, имам специална причина да не искам го обидя — отбеляза лелята, взирайки се многозначително в племенницата си.

— Не знам нищо за твоите причини, лельо, но ако бях на твое място, щях да оставя кошницата неотворена. Нали този следобед ще дойде, за да си я вземе.

— Имаш ли нещо против да говориш с него, Кейт, и да му обясниш, че трябва да престане с тези подаръци? Би могла да му кажеш, че ако обещае да не носи повече, ще се съгласиш да вземеш тази?

— Няма да направя това, лельо. Подаръците не са за мен.

— О, Кейт!

— Глупости, лельо. Няма да допусна да казваш такива неща, и то пред Жанет.

— Наистина мисля, че подаръците са за двете ви, госпожо. И човек просто няма откъде да си купи такава сметана в Норич. Нито такива яйца.

— Чудя се какво има в кошницата.

Вдовицата повдигна ъгълчето на кърпата, с която бе завита.

— Кълна се, че това е пуйче!

— Боже мой! — възкликна Жанет. — На пазара ще ти вземат поне шестнайсет пенса за едно пуйче!

— Изключено е да говоря с него по този въпрос — заяви Кейт.

— Кълна се, че не разбирам защо не искаш — отвърна госпожа Гринаул. — Можем да го направим заедно.

— Знаете ли какво, госпожо — рече Жанет. — Искате ли аз да го питам за кого са подаръците? Сигурна съм, че ще ми каже.

— Няма да правиш нищо подобно, Жанет — отвърна Кейт. — Разбира се, че са за теб, лельо. Няма никакво съмнение по този въпрос. Един джентълмен не подарява сметана и пуйчета на… всъщност това е нечувано!

— Не виждам защо един джентълмен би подарил сметана и пуйчета на мен, а не на теб. Освен това той ми каза, че подаръците са за теб.

— Тогава, ако наистина са за мен, ще ги оставя пред входната врата, за да си ги вземе обратно.

Кейт вдигна кошницата от масата.

— Остави я, Кейт — нареди госпожа Гринаул с остър тон, в който имаше и нотка на тъга. — Остави я. Ще говоря с господин Чийзакър.

— И се надявам, че няма да ме споменаваш. Това е най-абсурдното нещо на света. Не сме си разменили и двайсетина думи, откакто го познавам.

— Но той говори с мен, Кейт — рече госпожа Гринаул.

— Не се съмнявам — отвърна момичето.

— Говори ми за теб, скъпа моя.

— Ненапразно идва с тези големи цветя, забодени в илика — вметна Жанет. — Джентълмените, които се издокарват така, винаги имат нещо наум.

— Разбира се, че има — съгласи се госпожа Гринаул.

— Ако нямаш нищо против, лельо, ще пиша на дядо и ще му кажа, че още днес си заминавам — заяви Кейт.

— Какво?! Само заради господин Чийзакър? — възкликна госпожа Гринаул. — Не постъпвай толкова глупаво, скъпа моя.

В този случай госпожа Гринаул се нагърби със задачата да говори с щедрия джентълмен и да го помоли да спре да им носи подаръци от своята ферма. Знаеше се, че той ще се отбие в четири часа, след като свърши работата си в града, и ще доведе със себе си малко момче, което да отнесе кошницата. В този час Кейт, разбира се, отсъстваше и вдовицата прие господин Чийзакър сама. Кошницата все още бе в дневната, но богатото й съдържание бе извадено на масата: пуйчето в една чиния, дузината яйца в един супник и сметаната в една малка консервна кутия, която през последните две седмици редовно бе изминавала разстоянието от Ойлимид до Клоуз и обратно и за която господин Чийзакър не пропускаше да попита Жанет. Зад сметаната имаше две или три глави броколи и стрък целина, дебел колкото мъжка китка. Като цяло тези подаръци бяха от голяма помощ за дама, живееща съвсем скромно на квартира в Норич.

Когато видя всички тези неща, наредени на масата, господин Чийзакър осъзна, че ще срещне съпротива. Но тази съпротива щеше да му даде възможност да каже неща, които отдавна искаше да сподели с вдовицата и затова не се разстрои.

— Отбих се, за да видя как сте — рече той.

— Определено няма да умрем от глад — отвърна госпожа Гринаул и посочи към деликатесите от Ойлимид.

— Просто няколко дреболии, които моята прислужница настоя да ви донеса — отвърна Чийзакър. — Тя ги сложи в кошницата.

— Вашата прислужница е прекалено щедра — каза госпожа Гринаул. — Двете с Кейт сме ужасени от нея.

Господин Чийзакър не желаеше името на госпожица Вавасор да бъде включвано в този разговор.

— Скъпа госпожо Гринаул — започна той, — нямате причина да се тревожите, уверявам ви. Това са дреболии. Подобни неща не означават нищо за мен.

— Но означават много за мен и за Кейт. Наистина много, повярвайте ми. Тази сутрин проведохме дълга дискусия относно това дали да ви ги върнем обратно.

— Да ми ги върнете, госпожо Гринаул!

— О, да. Какво могат да направят две жени при тези обстоятелства? Когато един джентълмен си позволява прекалено много, трябва да му бъде даден отпор.

— Нима си позволявам прекалено много, госпожо Гринаул? Какво са едно пуйче и стрък целина за мъж, който е готов да даде всичко, което има на този свят?

— Имате много повече неща на този свят, с които искате да се разделите, господин Чийзакър. Но сега няма да говорим за това.

— Ако не сега, кога?

— Ако имате нещо за казване, по-добре го кажете на самата Кейт.

— Госпожо Гринаул, не ме разбирате. Изобщо не ме разбирате.

Той пристъпи към вдовицата и точно в този миг тя чу, или й се стори, че чува, стъпките на Жанет в коридора. Приближи се до вратата на дневната и я повика. Прислужницата не я чу, но госпожа Гринаул дръпна звънеца и след малко Жанет дойде.

— Можеш да занесеш тези неща долу — нареди тя. — Господин Чийзакър обеща, че няма да праща повече.

— Не съм обещавал подобно нещо — възрази господин Чийзакър.

— Сигурна съм, че ще влезете в положението ми. Както и в положението на Кейт. Жанет, кажи на госпожица Вавасор, че съм готова за разходката ни.

Тогава господин Чийзакър осъзна, че и днес нямаше да може да сподели онова, което тежеше на сърцето му и тъй като влакът заминаваше след малко, той си тръгна, следван от малкото момче, носещо кошницата, покривката и консервната кутия.

Двадесета глава Кой ще бъде?

Следващият ден беше неделя и в квартирата бе добре известно, че господин Чийзакър нямаше да ги посети днес. Госпожа Гринаул го бе предупредила, че не обича неделните гости, опасявайки се, че иначе той би използвал свободния ден, за да прекарва прекалено много време с тях. Сутринта лелята и нейната племенница отидоха в катедралата, а в три часа седнаха да обядват. Но този път не обядваха сами. Чарли Феърстерс се бе върнала от Ярмът заедно със семейството си и бе поканена да се присъедини към тях. И за да не й бъде скучно, съобразителната вдовица покани и капитан Белфийлд. Получи се много приятен обяд. Капитанът разряза пуйчето, като не пропусна да благодари на господин Чийзакър, а когато отхапа от стръка целина, той не пропусна да се пошегува с богатството на фермата Ойлимид.

— Той е най-щедрият мъж, когото някога съм срещала — обяви госпожа Гринаул.

— Съгласен съм — отвърна капитан Белфийлд. — Да пием за негово здраве. Горкият стар Чийзи! Много жалко, че никога няма да си намери съпруга.

— Едва ли има друг мъж, който би могъл да направи една млада жена по-щастлива — отвърна госпожа Гринаул.

— Несъмнено — кимна госпожица Феърстерс. — Казаха ми, че домът му и всичко около него е много красиво.

— Особено плевнята и езерцето за поене на конете — отвърна капитанът, след което вдигнаха наздравица за отсъстващия си приятел.

Тази вечер дамите искаха да отидат на църква и капитан Белфийлд изрази желание да ги придружи, но когато стана време да тръгват, Кейт и Чарли бяха готови, но вдовицата не беше, затова тя си остана вкъщи, за да не изглежда така, сякаш капитан Белфийлд е бил изпъден от квартирата (както по-късно тя обясни на Кейт). Той не им предложи да ги придружи до църквата и в своето обяснение госпожа Гринаул посочи:

— Ако не му бях позволила да остане тук, нямаше да има къде да подвие крак, освен може би в някоя ужасна казарма! Горкият човек!

Ето защо на капитана му бе позволено да си почине в дневната на госпожа Гринаул, но когато младите дами се върнаха от църква, той си беше тръгнал и вдовицата бе сама.

— Припомням си неща, които вече ги няма — обясни им тя. — Но хайде, не искам да ви потискам.

И те седнаха да пият чай, като сметаната на господин Чийзакър им свърши чудесна работа.

Капитан Белфийлд не бе позволил на тази възможност да му се изплъзне. Не бе казал нищо през първия четвърт час след заминаването на младите дами. Просто бе седял с чаша вино в ръка и от време на време я бе допълвал от гарафата.

— Опасявам се, че виното не е много добро — каза вдовицата. — Но човек трудно може да намери хубаво вино тук.

— Признавам, че в момента не мисля за виното, госпожо Гринаул — отвърна капитанът. — Бих казал, че е много добро за вида си.

Последва още един период на мълчание.

— Предполагам, че намирате живота на квартира за доста скучен? — каза капитанът.

— Не знам какво имате предвид под „скучен“, капитан Белфийлд, но жена в моето положение не би могла да нарече живота си весел. Още не са минали и дванайсет месеца, откакто загубих човека, който му придаваше смисъл и понякога се чудя на себе си за това, че се справям толкова добре.

— Не бива да позволявате на скръбта да обсеби живота ви, госпожо Гринаул.

— Милата Кейт постоянно ми повтаря това и наистина се старая да я превъзмогна.

По бузите на вдовицата потекоха сълзи и те доказаха, че не използваше грим, за да постигне това свежо излъчване, което бе едно от най-големите й достойнства. Тя попи очи с кърпичката си и се усмихна накриво на капитана.

— Не съм искала да ставате свидетел на такава сцена.

— Не желая нищо друго на този свят, освен разрешение да попия тези сълзи, госпожо Гринаул.

— Само времето може да направи това, капитан Белфийлд. Само времето.

— Но времето може да бъде подпомогнато от любовта, дружбата и привързаността.

— От дружбата да. Животът е нищо без утехата на дружбата.

— А топлото сияние на любовта не е ли за предпочитане?

След като зададе този въпрос, капитан Белфийлд стана и премести стола си по-близо до вдовицата. Но тя нарочно се дръпна на края на дивана. Капитанът не я последва веднага и по никакъв начин не показа, че бе забелязал опита й за бягство.

— А топлото сияние на любовта не е ли за предпочитане? — повтори той и се задоволи с това да впие поглед в лицето й, въпреки че се бе надявал да стисне ръката й.

— Капитан Белфийлд, ако някога сте усещали топлото сияние на любовта…

— Ако някога съм го усещал! Нима не го усещам в момента, госпожо Гринаул? Вече не мога да крия чувствата си. Никога не съм бил от хората, които умеят да прикриват копнежите на сърцето си, когато те са толкова силни.

— Често ли са били толкова силни, капитан Белфийлд?

— Да, често, в най-различни моменти от живота ми, както и на бойното поле…

— Не знаех, че сте воювали.

— Как! Нима не бях на бойното поле в Зузуленд45, когато заедно с петдесетина отбрани мъже трябваше да удържим устрема на петстотин чернилки? В продължение на седем седмици бяхме обсадени. Седем дълги седмици без удобството на легло или възглавница под главата!

— Цели седем седмици? — възкликна госпожа Гринаул.

— Да. И нима не видях активна служба в Есекебо46, на огнения бряг на Гвиана, когато дивите африканци от горите се надигнаха, за да унищожат колонията? И нима не служих в устието на река Кичихоми, където плених един търговец на роби със собствените си ръце?

— Не знаех — каза госпожа Гринаул.

— А, сега разбирам! В някои отношения Чийзи е най-подходящият съпруг на света, но не би похвалил някого зад гърба му. Знам кой е говорил против мен. А кой пръв щурмува хълмовете на Инкерман47? — попита капитанът във възбудата си. Все пак какво бе още една лъжа, когато вече бе изрекъл толкова много?

— Но когато казахте копнежи, аз помислих, че имате предвид нежни копнежи.

— Точно това имах предвид. Точно това. Не знам какво ме накара да се отплесна така и да говоря за неща, които рядко споменавам. Може би ужасната мисъл, че някой подлец ви е накарал да повярвате, че не съм служил. Служил съм на Нейно Величество в четирите краища на земята, госпожо Гринаул, и сега съм готов да служа на вас по всеки начин, който сметнете за приемлив.

След тези думи той се приближи до дивана и падна на колене пред нея.

— Но капитане, аз нямам нужда от това някой да ми служи. Моля ви, станете. Момичето ще влезе.

— Не ме е грижа за момичето. Няма да помръдна оттук, докато не получа някакъв отговор и не чуя нещо, което да ми вдъхне малко надежда.

Той се опита да вземе ръката й, но вдовицата я прибра зад гърба си и поклати глава.

— Арабела — рече капитанът, — няма ли да ми кажеш нещо?

— Няма да ви кажа нищо, докато не станете, капитане. И не ви позволявам да ме наричате Арабела. Аз съм вдовицата на Самюел Гринаул, един достоен и уважаван мъж, и не е редно да се обръщате към мен по този начин.

— Но искам да станете моя жена и после…

— И после! Това после едва ли някога ще дойде. Изправете се, капитане, или ще ви избутам и ще дръпна звънеца. Мъжете винаги изглеждат нелепо, когато са коленичили, освен ако не се молят, каквото трябваше да правите в момента. Станете, казвам ви. Седем и половина е и Жанет ще дойде всеки момент.

Имаше нещо в гласа на вдовицата, което го накара да се подчини и той бавно се изправи на крака.

— Разбутали сте всички столове! — скара му се тя и бързо върна мебелите на предишните им места и дръпна звънеца. Когато Жанет влезе, госпожа Гринаул пожела чаят да бъде готов преди младите дами да са се върнали от църква и попита капитан Белфийлд дали иска да се присъедини към тях. Той отказа и се сбогува с нея, докато Жанет все още бе в стаята. Госпожа Гринаул стисна ръката му, като вече не изглеждаше ядосана и дори изрази надеждата, че скоро ще се видят пак.

— Този капитан е много красив мъж — отбеляза Жанет, докато героят от битката за река Кичихоми слизаше по стълбите.

— Не трябва да мислиш за красиви мъже, дете — отвърна госпожа Гринаул.

— Не мисля за красиви мъже повече, отколкото е редно — каза Жанет. — Но когато един мъж е красив, той е красив и това е.

— Предполагам, че капитан Белфийлд те е целунал и ти е подарил чифт ръкавици.

— Що се отнася до ръкавиците и други подобни, господин Чийзакър е много по-щедър от капитана, както много добре знаете, нали, госпожо? А що се отнася до целувките, никога не съм харесвала подобни подаръци. Нека всеки си плаща дълговете. Ако капитанът някога си намери жена, да целува нея.

Както обикновено следващия вторник господин Чийзакър се отби сутринта, но не донесе кошница. Вместо това остави зимен букет от зелени листа и вечнозелени храсти и обеща, че ще се върне в три и половина, за да говори е госпожа Гринаул по един въпрос.

— Има предвид теб, Кейт — рече вдовицата.

— Не е вярно. Изобщо няма предвид мен. Във всеки случай не смятам да говоря с него.

— Той иска да говори с мен. Напоследък е модерно, джентълмените да отправят предложения чрез посредник. Ако ме попита нещо, мога само да го насоча към теб.

— Можеш да му кажеш, че не го искам. Но съм сигурна, че изобщо не мисли за мен, а за…

— Сигурно щеше да кажеш, че мисли за мен.

— Не, лельо. Изобщо нямаше да кажа това.

— Добре, ще видим. Ако наистина поиска ръката ти, имаш пълната свобода да му откажеш, щом така си решила. Но ми се струва, че можеш да направиш и много по-лош избор от него.

— А ако изобщо не искам да избирам?

— Добре, щом така си решила. Просто ти казвам какво мисля аз по този въпрос.

Точно в три и половина господин Чийзакър почука на вратата и бе поканен да се качи. Жанет му каза, че капитан Белфийлд се бе отбил в неделя сутринта, но госпожица Феърстерс и госпожица Вавасор са били тук през цялото време. Днес Чийзакър не носеше нито черните си ботуши, нито цилиндъра си. Вместо това си бе облякъл нов редингот и бе сложил ръкавица от шевро на лявата си ръка. За Жанет бе повече от очевидно, че бе дошъл с някаква специална цел. Той се изкачи по стълбите в новите си ботуши, които скърцаха при всяка крачка, и влезе в дневната, където вдовицата го чакаше сама.

— Благодаря за цветята — каза веднага тя. — Радвам се, че ни донесохте нещо, което можем да приемем.

— Що се отнася до това — отвърна той, — не виждам защо не можете да приемете малко сметана, но се надявам, че причината за тези скрупули съвсем скоро ще изчезне.

Вдовицата не отговори, но го изгледа благо и го покани да седне.

Преди да го направи, той внимателно сложи шапката и бастуна си в ъгъла и след това свали ръкавицата си. Не му бе лесно, защото ръката му беше гореща. Изглеждаше готов за велики подвизи. Когато зализа косата си назад, от къдриците му се разнесе сладко ухание на парфюм. Всяко косъмче на мустаците му бе на мястото си и това ясно показваше, че бе посетил фризьор, след като свършил работата си на пазара. Освен това сутринта бе носил различно палто, така че едва ли ще сгреша, ако изкажа предположението, че вероятно е посетил и шивач.

— Как вървят нещата в Ойлимид? — попита госпожа Гринаул, виждайки, че гостът й има нужда от помощ, за да започне разговора.

— Много добре, госпожо Гринаул, много добре. И всичко ще бъде още по-прекрасно, ако успея с начинанието, което съм планирал за днес.

— Надявам се всичките ви начинания да бъдат успешни.

— Всичките ми бизнес начинания са успешни, госпожо Гринаул. Не дължа пари на нито една банка в Норич, а още не съм овършал и четвърт от миналогодишната царевица, с което малко фермери могат да се похвалят. Но повечето от тях трябва да плащат рента, така че не е редно да се хваля.

— Знам, че провидението е било милостиво към вас, господин Чийзакър, поне що се отнася до материалните неща.

— Не съм оставил всичко на провидението, госпожо Гринаул. По мои наблюдения онези, които го правят, обикновено свършват зле. Започвам работа рано сутрин и приключвам късно вечер. Знам кога съм на печалба от нечий труд и кога не съм. Работя толкова усърдно, сякаш от това зависи прехраната ми.

— Винаги съм знаела, че разбирате от фермерство, господин Чийзакър.

— Така е, разбирам. Но както видяхте в Ярмът, обичам и да се забавлявам. Имам четирима ловци, като всеки истински джентълмен, и ходя на лов в собствените си земи. Но през повечето време работя. А има мъже като Белфийлд, които изобщо не работят. И как живеят? Постоянно молят за пари.

— Но той е воювал за родината си, господин Чийзакър.

— Белфийлд? Да е воювал? Не знам какво ви е наговорил, но истината е, че е прекарал десет години на Карибите, където е воювал единствено с комарите.

— Но е бил в Крим. Участвал е в битката за Инкерман, например…

— В Крим! Добре, щом казвате. По-добре разпитайте, преди да му повярвате. Но да се върнем на темата, госпожо Гринаул. Видяхте малкото ми местенце в Ойлимид.

— Прекрасно имение. Единственото, което му липсва, е господарка.

— Точно така! Напълно сте права. Единственото, което му липсва, е господарка. И има само една жена на този свят, която бих искал да видя на тази позиция. Арабела Гринаул, бихте ли станала тази жена?

Докато говореше, той се изправи, застана пред нея и постави дясната си ръка на сърцето.

— Аз, господин Чийзакър! — възкликна тя.

— Да, вие. Кой друг? Откакто се запознахме, нямам очи за никоя друга жена. А и преди това не съм имал. Разбрах, че щастието ми зависи от вас в мига, в който ви зърнах.

— О, господин Чийзакър, мислех, че гледате другаде.

— Не, не, не. Грешите, госпожо Гринаул. Изпитвам огромно уважение към госпожица Вавасор, но истината е…

— Господин Чийзакър, какво очаквате да ви кажа?

— Какво очаквам да ми кажете? Очаквам да ми кажете, че ще станете моя жена. Очаквам да ми кажете, че ще стана ваш съпруг. Очаквам да ми кажете, че всичко, което притежавам в Ойлимид, ще стане ваше. Очаквам да ми кажете, че откритият файтон, който гледах днес, ще стане ваш. О, да. Най-прекрасното нещо, което някога сте виждали. Файтон с две понита, точно като онзи, който съпругата на лорд-наместника48 кара навсякъде. Това трябва да ми кажете. Хайде, госпожо Гринаул!

— Ах, господин Чийзакър, не знаете какво означава да сте погребали младостта си преди едва дванайсет месеца.

— Но вие го погребахте, госпожо Гринаул. Това е свършен факт. Колкото и да седите тук, сама от сутрин до вечер, той няма да се върне. Скърбя за него. Наистина. Клетият Гринаул! Но какво повече мога да направя?

— Аз мога да направя повече, господин Чийзакър. Мога да го оплаквам в самота и мълчание.

— Не, не, не. Каква би била ползата от това? Да страдате за нищо! И да карате мен да страдам за нищо. Помислете за това!

В тона на господин Чийзакър се бе появил укор.

— Не е писано да се случи, господин Чийзакър.

— Но може да се случи. Трябва да се случи. Хайде, госпожо Гринаул. Разбираме се много добре. Опознахме се достатъчно. Хайде, скъпа моя.

И той се наведе напред и понечи да обвие ръка около кръста й.

Точно тогава на вратата се почука и Жанет влезе. Съобщи на своята господарка, че капитан Белфийлд е долу и иска да говори с нея по един въпрос.

— Разбира се, Жанет. Покани капитан Белфийлд да се качи — отвърна вдовицата.

— Проклет да е капитан Белфийлд! — рече господин Чийзакър.

Двадесет и първа глава Алис се научава да расте нагоре, към светлината

В дните преди заминаването й за Мачинг Праяри, Алис често съжаляваше за това, че я бяха принудили да даде това обещание, но също толкова често си казваше, че нямаше уважителна причина да не отиде. Истината бе, че се страхуваше от възобновяването на близките си отношения със знатните си роднини. Често си бе повтаряла, че няма нищо общо с тях и че кръвната им връзка по никакъв начин не ги сближава. Именно необмислените опити на лейди Маклауд да я убеди в противното, я бяха научили на този урок — урок, който сега трябваше да пренебрегне. Освен това може би се страхуваше от високопоставените хора, които най-вероятно щеше да срещне в дома на братовчедка си. Харесваше самата лейди Гленкора и дори я бе обикнала с онази мимолетна привързаност, която често възниква при подобни обстоятелства. Тази привързаност е силна, докато трае, но може бързо да бъде забравена, когато нуждата от нея отмине. Беше харесала и се бе привързала към лейди Гленкора и странните й посещения на улица „Кралица Ан“ не я бяха смутили, но не бе сигурна, че щеше да я хареса сред разкоша и великолепието на общественото й положение. Нямаше да има друг познат човек в онази къща и беше сигурна, че ще се чувства самотна, изолирана и уязвима. Бяха я принудили да приеме поканата или по-скоро самата тя се бе принудила да я приеме. Беше решила, че братовчедка й и лейди Мидлотиан са се наговорили срещу нея и не бе успяла да устои на изкушението да спомене това в писмото си. Но не бе имало подобно съзаклятничество и несправедливото й обвинение бе засегнало братовчедка й. Ето защо се бе видяла принудена да приеме предложението й и сега се измъчваше. Беше сигурна, че ще се чувства като риба на сухо в Мачинг Праяри и се изкушаваше да измисли някакво извинение, за да не отиде.

Още от самото начало леля й бе изразила одобрението си, тъй като вярваше, че това бе отлична възможност за Алис да се сдобри с господин Грей. Във всеки случай бе крачка в правилната посока. Лейди Гленкора някой ден щеше да стане херцогиня и разбира се, Алис бе длъжна да приеме поканата й. Трябва да бъде признато, че лейди Маклауд не бе себична в преклонението си към висшето общество. Тя беше към края на живота си и знаеше, че вероятността някой ден да бъде наречена братовчедка от херцогинята на Омниум бе много малка. Помоли Алис да посети Мачинг Праяри, просто защото обичаше племенницата си и искаше тя да живее по възможно най-добрия и приемлив начин.

— Мисля, че имаш дълг към семейството си да отидеш — каза лейди Маклауд.

Алис не знаеше какво друго си бяха говорили за нея лейди Мидлотиан и леля й. Тя упорито отказваше да отговори на писмото на графинята и накрая заплаши лейди Маклауд, че ако продължава с опитите си да я накара да го направи, наистина ще напише отговор, в който ще нарече графинята нахална.

— Все повече остарявам, Алис — оплака й се старицата и въздъхна. — Предполагам, че не бива повече да се меся. Всичко, което правя, е за твое добро.

Алис стана и целуна леля си, а после се опита да й обясни, че няма нищо против нейното вмешателство и че е благодарна за всичко, което тя казва и прави за нея, но не може да допусне в живота й да се бъркат хора, които не познава и които смятат, че имат това право само заради общественото си положение.

— И защото са твои братовчеди — добави лейди Маклауд с тъжен, извинителен тон.

Алис напусна Челтнъм в средата на ноември. Щеше да прекара една нощ в Лондон, а на сутринта да се отправи към Йоркшър с прислужницата си. Баща й се бе съгласил да я посрещне на гара „Грейт Уестърн“ и на следващата сутрин да я изпрати до гара „Грейт Нортърн“. В писмото си не бе казал, че ще вечерят заедно и когато я видя, той промърмори нещо за предишен ангажимент. Но по пътя за вкъщи й обеща, че ще закуси с нея на следващата сутрин.

— Много се радвам, че ще отидеш, Алис — рече той, докато бяха във файтона.

— Защо, татко?

— Защо? Защото мисля, че е правилното решение. Признавам, че не съм ти говорил много за тези хора. Не поддържам връзка с тях и знам, че мразят името Вавасор, въпреки че то е много по-старо от техните, както и самия род, разбира се.

— Точно затова не разбирам защо мислиш, че постъпвам правилно. Нямаше да се изненадам, ако ми бе казал, че правя грешка. Нямаше да се изненадам и нямаше да отида, разбира се.

— Обезателно трябва да отидеш. Богатството и общественото положение са големи предимства, каквото и да говорят хората. Защо иначе всеки иска да ги има?

— Но няма да ги получа, ако посетя Мачинг Праяри.

— Ще получиш част от тяхната стойност. Взети заедно, английските благородници могат да бъдат приятна компания. Самият аз никога не съм се опитвал да вляза в тези среди, въпреки че може да се каже, че се ожених за такъв човек. Истината е, че това по-скоро ми попречи, отколкото ми помогна. Но знай, че мъжете и жените трябва да растат нагоре, като растения. Всеки се стреми да си намери най-слънчевото място, където да пусне корени и ако имам избор между това да се запозная с пекар или с пер, ще избера пера, освен ако пекарят не ми предложи нещо допълнително. И не смятам, че това ме прави подлизурко, защото никога не се подмазвам. Просто се опитвам да израсна нагоре към светлината, точно като дърветата.

Алис изслуша мъдрите съвети на баща си с усмивка, но не направи опит да му отговори. Той рядко си правеше труда да й чете лекции и да я съветва.

— Е, татко, надявам се, че ще израсна към светлината — каза тя и слезе от файтона.

Той не влезе с нея в къщата, а нареди на кочияша да кара към клуба му.

Алис намери бележка от братовчед си Джордж на масата:

Алис веднага реши, че не може да му откаже, въпреки че не желаеше да го вижда. Искаше й се да не бе минавала през Лондон на път за Йоркшър, въпреки необходимостта да замени част от дрехите си. Тя се замисли. Откъде Джордж бе разбрал за планираното й посещение и как бе научил, че ще прекара тази вечер в Лондон? И защо я следеше толкова внимателно и винаги знаеше къде може да я намери? Тя нямаше избор и трябваше да се съгласи да говори с него, така че уреди всички подробности около заминаването си преди девет часа, след което седна да го чака в дневната.

— Толкова се радвам, че ще ходиш в Мачинг Праяри — бяха първите му думи към нея. Може би ако Алис го бе попитала защо се радва, и той щеше да я посъветва да израсне към светлината. Но тя не го направи.

— Откъде разбра, че ще ходя?

— Един приятел ми каза. Всъщност беше Бурго Фицджералд.

— Господин Фицджералд? — възкликна изумено Алис. — Той откъде е разбрал?

— Нямам представа, Алис. Но едва ли от лейди Гленкора.

— Това би било невъзможно.

— Напълно съм съгласен. Струва ми се, че тя поддържа близки отношения със сестрата на Бурго и може би е научил от нея.

— И той ти е казал, че заминавам утре? Откъде има толкова точна информация?

— Попитах Кейт и тя ми каза кога ще пътуваш. Да, знам. Кейт не е трябвало да ми казва. Сигурно си я предупредила да не разкрива плановете ти на нищожества като мен. Но не бива да се сърдиш на Кейт. Нямаше да ми каже, ако с въпросите си не й бях показал, че вече знам за пътуването ти до Йоркшър. Признавам, че не разбирам защо е нужно да ме държиш в пълно неведение.

Алис почувства, че се изчервява. Бе предупредила Кейт, защото тя продължаваше да нарушава обещанието си, говорейки за Джордж в писмата си. Алис дори сега не повярва, че Кейт я бе предала. Вместо това си помисли, че самата тя бе постъпила неразумно.

— Наистина не разбирам — продължи Джордж, говорейки, без да гледа към нея. — Доскоро бяхме толкова добри приятели! Помниш ли терасата в Базел? А сега ми се струва, че сме се отчуждили. Дори по-лошо. Струва ми се, че съм под някаква възбрана. Нима съм сторил нещо, което те е обидило, Алис? Ако е така, просто ми кажи. Не си от хората, които крият чувствата си.

— Не си направил нищо — отвърна тя.

— Тогава защо ми е забранено да знам какви са плановете ти? И защо онзи ден ми бе казано, че нямам право да те поздравя за това, че вече си свободна жена? Смея да твърдя, че ако бе взела това решение в Швейцария, щеше да ми позволиш да го обсъдя с теб, като твой приятел и почти брат.

— Не мисля така, Джордж.

— Сигурен съм, че щеше да ми позволиш. И защо Кейт е била предупредена да не ми казва за това пътуване до Мачинг Праяри? Знам, че е била предупредена, въпреки че отрича.

Алис мълчеше, тъй като не знаеше как да отговори на обвиненията, отправени срещу нея. Може би се надяваше, че нейният обвинител ще й позволи да остави въпроса без отговор. Но Вавасор не бе толкова милостив.

— Ако имаш някаква причина, Алис, струва ми се, че имам право да я науча.

В продължение на няколко секунди тя обмисляше отговора си. Той също мълчеше, взирайки се в лицето й. Тя го погледна и не видя нищо друго, освен белега му. Очите му блестяха ярко, почти свирепо. Знаеше, че бе напълно сериозен и реши да бъде също толкова сериозна.

— Мисля, че имаш това право — каза Алис най-накрая.

— Тогава ми позволи да го упражня.

— Мисля, че имаш това право, но също така смятам, че би било недостойно, ако го упражниш.

— Не те разбирам. За Бога, Алис, не ме дръж в неведение! Ако съм те обидил по някакъв начин, позволи ми да премахна обидата с извинение.

— Не си ме обидил.

— Ако има нещо, което пречи на нашето приятелство и те кара да се държиш по един начин с мен в Швейцария и по друг в Лондон, просто ми кажи какво е това нещо и може би ще те разбера. Но не мога да понеса съмненията, особено след признанието ти, че имам право да науча причината за проблема.

— Тогава ще бъда откровена с теб, Джордж, колкото и болезнено да е това за мен.

Тя отново млъкна и го погледна, надявайки се в последния момент да я избави от това задължение, но лицето му продължаваше да бъде само белег и очи, а в изражението му нямаше и капка милост.

— Твоята сестра, Джордж, е решила, че раздялата ми с господин Грей може да доведе до подновяване на нашата връзка. Знаеш колко много иска да се оженим и разбираш защо сметнах за необходимо да я помоля да мълчи по този въпрос. Това е всичко.

— Значи ме наказваш за нейните грехове — отвърна той, но белегът на лицето му се бе затворил и изражението му отново бе станало дружелюбно.

— Не съм казвала нищо за грехове, Джордж, но реших, че трябва да бъда внимателна.

— Ти си откровена жена, Алис — рече той след кратко мълчание. — Може би най-откровената, която някога съм познавал. Ще накарам Кейт да уважи молбата ти. Сега вече можем да бъдем приятели, нали?

И той протегна ръка през масата.

— Да — отвърна Алис, — щом го искаш.

Гласът й беше несигурен и колеблив, сякаш току-що е осъзнала, че той не й бе обещал нищо.

— Разбира се, че го искам — заяви Джордж и тя му подаде ръката си. — Сега мога ли да говоря за новопридобитата ти свобода?

— Не — отвърна Алис. — Една жена не може да постъпи така, както постъпих аз, без да изстрада своето решение. Всеки ден мисля за него, но не ме карай да го обсъждам.

— Но мога да говоря за пътуването ти до Мачинг, нали?

В гласа му се бе появила ведрост, която накара Алис да му отговори с усмивка:

— Не виждам какво можеш да ми кажеш по този въпрос.

— Имам много за казване. Толкова се радвам, че си решила да отидеш. Опитай се да се сприятелиш с господин Палисър.

— С господин Палисър?

— Да, с господин Палисър. Трябва да прочетеш няколко алманаха по финанси. Ще ти ги изпратя, ако искаш.

— О, Джордж!

— Говоря напълно сериозно. Не за алманасите, тъй като най-вероятно няма да имаш време, а за господин Палисър. Почти е сигурно, че той ще бъде новият канцлер на хазната49.

— Нима? Но защо ми е да се сприятелявам с новия канцлер на хазната? Не се нуждая от държавни пари.

— Но аз се нуждая, мила моя. Не разбираш ли?

— Не, не разбирам.

— Мисля, че ще спечеля следващите избори.

— Надявам се, че ще ги спечелиш.

— И ако ме изберат, моята работа ще бъде да подкрепям кабинета… или по-скоро новия кабинет, защото несъмнено ще има промени.

— Надявам се, че промените ще бъдат за добро.

— Това е сигурно, Алис.

— Иска ми се всички министри да бъдат сменени.

— А, това няма как да стане. Знам за какво си мечтаеш, но мъжете, които наистина защитават интересите на своите избиратели, не са в достатъчно силна позиция, за да бъдат извикани в кабинета. Човек не може да язди четири коня едновременно, защото е филантроп и не иска никой от тях да се измори. Човек не може да управлява добре, само защото наистина иска хората да бъдат управлявани добре.

— И никога ли няма да се появят подобни мъже?

— Не е невъзможно. Признавам, че имам амбицията някой ден самият аз да стана такъв мъж. Но детето трябва да пълзи, преди да се научи да ходи. Човек като мен, който се надява да постигне нещо в политиката, не може да поема рискове. Ще ми бъде от огромна полза, ако мой близък приятел се сприятели с господин Палисър — особено ако този близък приятел носи същото име.

— Джордж, опасявам се, че не съм добра в завързването на подобни приятелства.

— Казват, че Палисър се ръководи от жена си във всичко и тя е много умна. Това, на което най-много разчитам, Алис, е, че ще ме подкрепяш в политическата ми кариера и ще ми помагаш.

— Мога веднага да ти обещая, че ще те подкрепям. Но се опасявам, че помощта ми ще бъде безполезна.

— Няма да бъде безполезна, Алис, не и ако заемеш онази позиция в обществото, която се надявам, че някой ден ще заемеш. Нима мислиш, че в днешно време жените нямат влияние върху политическия живот? Оказват почти такова голямо влияние, каквото оказват и мъжете.

В отговор на това Алис поклати глава, но въпреки това се почувства доволна и поласкана.

Джордж си тръгна, без да казва нищо повече за брачните й планове, както минали, така и бъдещи, и Алис си легна щастлива от това, че му бе обяснила съображенията си.

Двадесет и втора глава Денди и Флърт

Алис пристигна на гарата в Мачинг в три часа следобед и веднага след спирането на влака почувства, че вече нищо не бе в нейни ръце. Прислужник в ливрея се приближи до отворения прозорец на купето, докосна шапката си в поздрав и я попита дали е госпожица Вавасор, след което взе чантата, шаловете и пелерините й. Алис бе преведена през гарата, съпроводена от началника-гара от едната страна, прислужника от другата и носача, който крачеше зад нея. Тя осъзна, че самото й присъствие в Мачинг я бе направило привилегирована и й бе позволило да израсне към светлината.

Пред малката гара чакаше омнибус, който отиваше до град Мачинг и бе предназначен за хора, които не бяха израснали нагоре като нея. Видя също така и стилна каручка, която, ако разбираше от подобни неща, щеше да нарече талига „Уайтчапъл“, както и открита карета, теглена от два красиви малки коня. В каретата седеше дама, обвита в кожи. Разбира се, това бе лейди Гленкора. Друг прислужник стоеше отстрани и държеше поводите на конете.

— Скъпа Алис, много се радвам, че дойде! — прозвуча от кожите. — Знаеш ли какво, мила? Защо прислужницата ти не се качи на двуколката с багажа?

Не беше двуколка, но лейди Гленкора не знаеше това.

— Ще й бъде удобно там. Ти се качи при мен. Студено ли ти е?

— О, не. Изобщо.

— Но е толкова студено! Досега си била в задушното купе, но ти обещавам, че след малко ще ти стане много студено.

— О! Лейди Гленкора, съжалявам, че заради мен е трябвало да излизате навън в такова студено време — отвърна Алис, след което се качи и седна до нея.

— Глупости! За какво съжаляваш? Нямам търпение да говоря с теб, откакто разбрах, че ще дойдеш. Ако цяла сутрин бе валял сняг, пак щях да изляза да те посрещна. Излизам почти всеки ден, когато съм тук, освен ако къщата не е пълна с хора и просто не мога да се извиня. Завий се с тези кожи, имаме достатъчно. Искаш ли да караш?

Алис отклони поканата, след което изрази признателността си с най-красивите думи, които й дойдоха на ум.

— Струва ми се, че обичам да карам повече от всичко друго. Господин Палисър не смята, че дамите трябва да ходят на лов, а пък и самият той не ходи. Аз яздя, но той не припарва до кон. Почти ми се иска някой ден да подкарам карета с четири коня. Но съм сигурна, че ще ме хване страх.

— Би изглеждало ужасно — отвърна Алис.

— Да, нали? Именно това е най-големият проблем — как би изглеждало отстрани. Понякога ми се иска никой да не обръща внимание на това как изглеждат нещата. Не че искам да върша непристойни неща, разбира се, но човек не може да не се чувства ограничен от страха си от госпожа Грънди50. Опитвам се да бъда порядъчна и ми се струва, че се справям доста добре. Бейкър, трябва да сложиш мундщука на Денди. Дърпа се и не мога да го удържам.

Тя спря конете и изтупаният четиридесетгодишен коняр скочи от каретата и сложи мундщука на своенравния Денди, сменяйки юздите.

— Казват се Денди и Флърт — продължи лейди Гленкора, говорейки на Алис. — Не са ли красива двойка? Херцогът ми ги подари и самият той ги кръсти. Срещала ли си се с херцога?

— Никога — отвърна Алис.

— Няма да се върне вкъщи преди Коледа, но някой ден ще ви запозная в Лондон. Той е прекрасно създание и много ме обича, въпреки че не си разменяме повече от половин дузина думи, когато го видя. Той не е особено приказлив. Аз обичам да говоря, както много добре знаеш. Мисля, че е наследствено. Всички от рода Палисър са такива — мълчаливи. Но това не означава, че не са добри оратори. Господин Палисър често взима думата в Камарата на общините и има репутацията на един от малцината политици, които могат да направят изказване по финансов въпрос, без да се задъхат.

Алис съзнаваше, че самата тя не бе казала почти нищо, откакто бяха тръгнали, и започна да си мисли, че просто нямаше какво да каже. Ако лейди Гленкора й бе оставила време да коментира достойнствата на Денди и Флирт, може би щеше да го направи, но не виждаше как би могла да обсъжда приказливостта на членовете на семейство Палисър или ораторските способности на мъжа, който бе съпруг на нейната спътница. Така че попита колко път оставаше до Мачинг Праяри.

— Надявам се, че вече не си се изморила от мен — отвърна лейди Гленкора.

— Нямах това предвид — рече Алис. — Наслаждавам се на пътуването. Но очаквах гара Мачинг да бъде по-близо до град Мачинг.

— А, да. Това е всеобща заблуда. Не е „гара“ Мачинг, а „пътна гара“ Мачинг, така че разстоянието е около дванайсет километра. Много е досадно. Да, пратките ни пристигат с омнибуса, но постоянно трябва да посрещаме хора и мога да те уверя, че излиза много скъпо. Иска ми се господин Палисър да направи клон на линията, но той казва, че ще трябва да плати всички дялове и предполагам, че това би струвало повече.

— В Мачинг има ли град?

— О, съвсем малък. Ще минем оттам, ако искаш, и ще влезем през по-далечната гора.

— О, не! — отвърна Алис.

— Но аз искам! Едно време беше община и принадлежеше на херцога, но му я отнеха с Избирателния закон от 1832 г. Предложиха му нещо като сделка: можеше да задържи или Силвърбридж, или Мачинг, но не и двете. Господин Палисър представлява Силвърбридж, както знаеш. Херцогът избра Силвърбридж или по-скоро баща му го избра, защото бе решил да строи голямото си имение в Барсетшир, а това е близо до Силвърбридж. Местните още не са му простили. Самият той представляваше Мачинг, когато законът бе приет. След това баща му умря и оттогава почти не е живял там. Мястото е много по-приятно от замъка Гадъръм, въпреки че не е толкова разкошно. Мразя разкоша, а ти?

— Нямам такъв голям опит с разкоша като теб.

— Хайде стига, това не е честно. Едва ли на света има човек, който да ненавижда разкоша повече от мен.

— Имам предвид, че не съм заобиколена от хора, живеещи в разкош.

— Това е, защото си палавница и обърна гръб на всичките си братовчеди и особено на лейди Мидлотиан. Толкова ти се ядосах, когато ме обвини, че съм предала доверието ти. Трябваше да знаеш, че аз съм последният човек на света, който би направил подобно нещо.

— Не си помислих, че си го направила нарочно, но…

— Точно това си си помислила, Алис. Решила си, че лейди Мидлотиан ще ме използва, за да те подчини на волята си и да те накара да се омъжиш за господин Грей. Това си си помислила. Не съм сигурна, че съм заслужила високото ти мнение, но определено не съм заслужила такова ниско мнение.

— Не съм имала ниско мнение за теб, но трябваше да се предпазя.

— Тук ще бъдеш на сигурно място. Самата аз ще те защитавам. Името на господин Грей няма да бъде споменавано в твое присъствие, но имай предвид, че очаквам да ми разкажеш всичко по въпроса. Искам да ми разкажеш и за онзи опасен братовчед, за когото говореха такива ужасни неща в Шотландия. Чувала съм за него и преди.

Лейди Гленкора изрече последните няколко думи с тих глас и променен тон, сякаш си мислеше за нещо, което й причиняваше болка. Бе чула за Джордж Вавасор от Бурго Фицджералд.

Алис не знаеше какво да й отговори. За нея бе невъзможно да обсъжда своите най-съкровени и дълбоки чувства в тази открита карета, при положение че прислужникът седеше отзад и може би слушаше. А и това бе първият й разговор с братовчедка й, която не познаваше толкова добре. Истината бе, че изобщо не е възнамерявала да обсъжда тези неща и определено не по този начин, така че не каза нищо.

— Тук започва паркът — рече лейди Гленкора, сочейки един огромен изсъхнал дъб отстрани на пътя. Зад него започваше оградата от колове, опасваща парка. — Това е дъбът Мачинг, под който Ричард I или Едуард III, не помня кой от двамата, бил посрещнат от сър Гай де Палисер на връщане от война, лов или нещо подобно. Кралят бил много изморен, но сър Гай повдигнал духа му. Джефри Палисър, който е братовчед на моя съпруг, твърди, че за щастие, сър Гай извадил манерка с бренди и почерпил краля, който веднага му подарил всички земи в Мачинг. Но тогава тук имало приорат51, пълен с монаси и не съм сигурна как точно е станало това. Но знам, че един от братята на сър Гай е бил абат и член на Камарата на лордовете. По същото време кралят му подарил Литълбъри, което е на около десет километра оттук. Джефри Палисър казва, че сър Гай получил страшно много пари за една глътка бренди. Джефри е тук сега и се надявам, че ще го харесаш. Ако не родя дете и господин Палисър не се ожени повторно, Джефри ще бъде наследникът.

Гласът й отново стана тих и странен.

— Предполагам, че повечето стари родове са получили земите си по този начин.

— Или по този начин, или са ги откраднали. Много от тях са били непоправими крадци, скъпа моя, и смея да твърдя, че сър Гай не е бил много по-различен. Но оттогава някои от членовете на рода носят името Плантагенет. Името на съпруга ми е Плантагенет. Херцогът се казва Джордж Плантагенет и кралят беше негов кръстник. Струва ми се, че кралицата е моя кръстница. Не че имам някаква полза от това. Всъщност каква е ползата от кръстниците? Според теб има ли някаква?

— Може би вече не.

— Ако имах дете… О, Алис, ужасно е да нямаш дете, когато толкова много неща зависят от това!

— Но вие се оженихте съвсем скоро.

— Виждам укора в очите му, когато ми задава въпроси. Но не мисля, че някога ще ме обвини. Не и ако общественото му положение зависи от това. Е, както и да е. Това е Мачинг. Помниш ли онази порта, покрай която минахме и накъдето искаше да завие Денди? Обикновено влизаме оттам, но сега заобиколихме, за да ти покажа града. Това е странноприемницата. Нямам представа кой би отседнал там. Не съм виждала някой да влиза или излиза. Това е пекарят, който пече хляба ни. Отначало го правехме в къщата, но никой не го ядеше. Знам, че онзи мъж там поправя обувките на господин Палисър. Той е много взискателен по отношение на обувките си. Когато влезем през другата порта, ще видим църквата. Тя е в самия парк и е много красива, но не е толкова красива, колкото са развалините на приората до къщата. Те са най-голямата забележителност тук. Много обичам да се разхождам там на лунна светлина. Често се сещам за теб, когато го правя. Не знам защо. Всъщност знам и някой ден ще ти кажа. Хайде, госпожице Флърт!

Подкараха през парка и лейди Гленкора й посочи църквата, а след това развалините. Пътят минаваше през тях и неусетно се озоваха пред входната врата. Ъгълът на къщата бе на около двеста метра от входа на стария приорат. Сградата беше голяма и много красива, с две дълги фасади. Но си беше просто къща. Не беше палат, нито замък и едва ли някой би я нарекъл имение. Имаше четири остри покрива, а прозорците на салоните се отваряха към моравата, която разделяше къщата от старите развалини и която всъщност ги обграждаше и влизаше в тях, образувайки пода на стария параклис, старата трапезария и старите галерии със сводове. Повечето галерии все още стояха и около тях се виждаха каменните плочки, но правоъгълният двор беше обрасъл с трева и в центъра имаше голяма каменна ваза с широка основа, от която висяха цъфнали пълзящи растения и зелени филизи.

Когато лейди Гленкора спря пред вратата, един джентълмен излезе да ги посрещне, привлечен от шума на колелетата.

— Ето го и господин Палисър — рече тя. — Това доказва, че си почетен гост, скъпа моя, защото можеш да бъдеш сигурна, че е много зает и нямаше да излезе за никой друг. Плантагенет, това е госпожица Вавасор. Алис, моят съпруг.

Господин Палисър й подаде ръка и й помогна да слезе от каретата.

— Надявам се, че не ви е било много студено — рече той. — Зимата настъпи съвсем внезапно тук.

Това бяха единствените думи, които си размениха до повторната им среща преди вечерята. Господин Палисър беше висок и слаб и не изглеждаше на повече от трийсет години. Имаше вид на съвършен джентълмен, но във външността му нямаше нищо забележително. Човек можеше да види лицето му и веднага да го забрави, после да го види отново и пак да го забрави. Истината бе, че имаше хубаво лице, с голямо чело, говорещо за интелект и изразителна уста, свидетелстваща за силен характер. Очите му, въпреки че не блестяха, изглеждаха пълни със смисъл. Но чертите му в никакъв случай не можеха да бъдат наречени забележителни. И господин Палисър не си бе пуснал брада, която да придава допълнителен характер на лицето му. Всъщност на него никога не би му хрумнало да разчита на външния си вид. Той бе от мъжете, които не са за гледане, но за чиито амбиции можеш да прочетеш във вестника. Хората говореха, че ще бъде следващият канцлер на хазната и едва ли някой би изказал мнението, че невзрачният му външен вид би му попречил.

— Нима всички са навън? — попита го жена му.

— Мъжете още не са се върнали от лов. Поне не мисля, че са се върнали. И предполагам, че някои от дамите са излезли да карат. Но не съм виждал никого откакто ти замина.

— Разбира се, че не си. Той няма време да вижда никого, Алис. Но хайде да се качим горе, скъпа. Казах им да сервират чая в моята гардеробна, защото реших, че ще предпочетеш това пред чай в дневната, преди да си имала възможност да се преоблечеш. Сигурно си много гладна. После можеш да слезеш долу или, ако не искаш да се преобличаш два пъти, можеш да стоиш горе на топло, докато не стане време за вечеря.

Докато говореше, тя хукна нагоре по стълбите и Алис я последва.

— Това е моята гардеробна, а отсреща е твоята стая. Имаш изглед към парка. Красиво е, нали? Хайде, ела в моята гардеробна и виж развалините от прозореца.

Алис последва лейди Гленкора надолу по коридора и влезе в помещението, което тя бе нарекла своя гардеробна, озовавайки се заобиколена от безброй дамски принадлежности, украшения и дрънкулки. Видя най-красивата масичка, най-удобното кресло, най-големия гардероб и най-фините порцеланови фигурки. Всичко бе в ярки цветове и изглеждаше скъпо и луксозно. Имаше много книги и на тавана бяха нарисувани нимфи, а на вратите малки купидончета.

— Не е ли красиво? — попита лейди Гленкора и се обърна към Алис. — Наричам я моята гардеробна, защото не искам никой да влиза тук, но в онзи килер държа четките и сапуна си, а дрехите ми… ами предполагам, че дрехите ми са навсякъде, въпреки че тук няма. Не е ли красиво?

— Много е красиво.

— Всичко е заслуга на херцога. Той наистина разбира от такива неща. За господин Палисър гардеробната си е гардеробна и спалнята си е спалня. Не го интересува дали нещата са красиви. Това се отнася и за жена му, иначе нямаше да се ожени за мен.

— Нямаше да кажеш това, ако наистина го вярваше.

— Ами не знам. Понякога, когато се погледна в огледалото и съм самата себе си, без грим и без да гримаснича, ми се струва, че съм най-грозната млада жена, раждана някога. А след десет години ще бъда най-грозната стара жена. Само помисли — косата ми вече започна да посивява, а още нямам двайсет и една години. Погледни я.

Тя повдигна лъскавите къдрици над ухото си.

— Но имам една утеха — той не се интересува от красота. Ти на колко години си?

— На двайсет и пет — отвърна Алис.

— Глупости. Явно не трябваше да питам. Много съжалявам.

— За какво съжаляваш? И защо мислиш, че трябва да се срамувам от възрастта си?

— Не знам защо, но някои хора се срамуват. И не мислех, че си толкова стара. Двайсет и пет ми се струва толкова много. Нямаше да е много, ако беше омъжена, разбира се, но ти не искаш.

— Може би някой ден ще го направя.

— Разбира се, че ще го направиш. Трябва да отстъпиш. Някой ден ще те принудят. Баща ти ще беснее, лейди Маклауд ще те поучава и лейди Мидлотиан ще те критикува.

— Лейди Мидлотиан не ме плаши.

— Зная какво е всички да ти се нахвърлят едновременно, скъпа моя. С такъв ужас обсъждахме как французите омъжват дъщерите си така, както продават къщите и нивите си, но самите ние правим същото. Когато всички те нападнат, как ще им устоиш? Никое момиче не би могло.

— Мисля, че аз бих могла.

— Разбира се, ти си по-възрастна от мен и нямаш такова голямо състояние. Но както и да е. Не съм искала да обсъждаме това. Още е рано за подобни разговори. Сега трябва да сляза долу, скъпа моя. Херцогинята на Св. Банги е тук и господин Палисър ще се ядоса, ако я оставя задълго сама. Херцогът ще бъде новият председател на съвета52 или може би вече е. Мъча се да помня тези неща, но е много трудно, когато не те е грижа. Не че не изгарям от желание господин Палисър да стане канцлер на хазната. Какво решаваш? Тук ли ще останеш, ще слезеш долу с мен или ще отидеш в стаята си? Обещавам, че ще те извикам за вечеря. Тя ще бъде в осем.

Алис предпочете да остане в стаята си, докато дойде време за вечеря и бе заведена там от лейди Гленкора. Прислужницата й тъкмо подреждаше дрехите й. Известно време Алис й помагаше, но скоро дрехите бяха подредени и прислужницата си тръгна.

— Ще се чувствам толкова странно, мадам, в компанията на всички тези хора долу — каза момичето на прага. — Те ме гледат така, сякаш не знаят коя съм.

— Скоро ще свикнеш с това, Джейн.

— Предполагам, че ще свикна. Но проблемът е, че всичките се познават.

Когато остана сама и седна, Алис се почувства по същия начин. Запита се какво щяха да си помислят за нея херцогинята на Св. Банги и господин Джефри Палисър, който също щеше да стане херцог, ако нещата се развиеха в негова полза? Що се отнасяше до господин Палисър, господарят на къщата, за нея вече бе очевидно, че той не бе особено впечатлен от нейното посещение. Нима бе сбъркала, като бе дошла тук? Ако бе възможно да отлети обратно до улица „Кралица Ан“ или дори до квартирата на лейди Маклауд, нима не би го направила незабавно? Тя се запита каква работа всъщност имаше тук? Лейди Гленкора се държеше безкрайно любезно с нея, но я плашеше въпреки тази любезност. Освен това Алис съзнаваше, че братовчедка й не можеше да си позволи да й отдели много време. Тя трябваше да се грижи за гости като херцогинята, които бяха важни политически съюзници на нейния съпруг.

Алис се замисли за самата лейди Гленкора. Какво странно и необикновено създание бе тя, с кръглите си сини очи и русите си къдрици. Понякога приличаше на дете, но в други случаи се държеше като старица! И как говореше само! Какви неща казваше и за какви странни неща намекваше, обикновено, без да го цели! Защо още при първата им среща бе направила този намек за собствения си годеж, защо се бе смутила и бе сменила темата, а после бе загатнала, че по-нататък ще говорят още по този въпрос? „Не би трябвало изобщо да го споменава, каза си Алис. Това, че не е щастлива от съдбата си, е още по-голяма причина да не го споменава.“ След това Алис увери самата себе си, че нито баща й, нито леля й, нито лейди Мидлотиан биха могли да я принудят да сключи брак, който не желае и да приеме последици, от които се страхува. Но лейди Гленкора имаше оправдание, което не бе напълно невярно. Наистина бе по-млада и богатството й наистина я бе поставило в по-неблагоприятно положение.

Освен това на Алис й се струваше, че през този час и половина, който бяха прекарали заедно, лейди Гленкора й бе казала всичко. Бе й описала брака си. Бе признала, че съпругът й е безразличен към нейните удоволствия, докато самата тя напразно се опитва да прояви интерес към неговите занимания. Бе споделила, че не чака дете, а „толкова много неща зависят от това“, както самата тя се бе изразила. На Алис й бе странно, че вече бе научила толкова много. И защо лейди Гленкора се сещаше за нея, когато се разхождаше из развалините на манастира на лунната светлина?

Двата часа се проточиха и постепенно Алис доби усещането, че прекарва времето си в Мачинг в пълна изолация. Не се осмели да слезе долу, разбира се. Най-накрая прислужницата й влезе, за да я облече.

— Как се справяш долу, Джейн? — попита я нейната господарка.

— Всички се държат изключително любезно, госпожице, и вече не мисля, че ще бъде толкова ужасно. Пихме чай в стаята на икономката и бе много приятно. Бяхме шест, всичките камериерки. Казаха ми, че по цял ден няма нищо за правене, освен да седиш пред камината и да шиеш.

Няколко минути преди осем лейди Гленкора почука на вратата на Алис, взе я под ръка и я поведе към салона. Братовчедка й бе великолепно пременена, като вечерната й рокля бе огромна, а къдриците й бяха сресани така, че никой да не заподозре присъствието на сивите косми. Облеклото й бе толкова разкошно, че донякъде я вдетиняваше.

— Чакай да помисля — рече тя, докато слизаха заедно по стълбите. — Ще помоля Джефри да бъде твой кавалер по време на вечерята. Той е най-чаровният млад мъж тук. Има навика да гледа отвисоко на всичко, но това не го прави неприятен, нали така? Освен ако не започне да гледа теб отвисоко, разбира се.

— Но може би ще го направи.

— Не, не би го направил. Това би било нелюбезно, а той е най-любезният мъж на света. Тук още няма никой, както виждаш — обяви лейди Гленкора, когато влязоха в салона, — и не съм мислела, че ще има. Редно е да бъдеш пръв в собствената си къща, а аз винаги се старая да правя онова, което е редно. Нямаш представа колко е трудно понякога. Като говорим за хора, които изкарват прехраната си с много труд — това несъмнено се отнася за мен. Ох, колко забавно би било да седиш някъде в Азия и да ядеш печено пиле с пръсти пред огъня, който си запалил, за да плашиш тигрите и лъвовете. Представяш ли си? Ти си от едната страна на огъня, докато тигрите и лъвовете са от другата и ти се зъбят през пламъците!

Лейди Гленкора се опита да си придаде вид на лъв и се озъби свирепо.

— Такава гримаса не би ме уплашила — рече Алис.

— Едва ли. Четох за това в един женски пътепис. Но те идват, така че не бива повече да гримаснича. Херцогиньо, приближете се до огъня. Надявам се, че отново сте се стоплили. Това е моята братовчедка, госпожица Вавасор.

Херцогинята кимна отривисто и леко снизходително, след което обяви, че й е много топло.

— Не знам как се справяте във вашата къща, но стълбищата тук са толкова удобни. В Лонгройстън направихме всичко по силите си и сложихме тръби с гореща вода навсякъде из къщата, но въпреки това не можеш да завиеш в коридора, без да усетиш студено течение.

Херцогинята говореше изразително и подчертаваше всяка дума, като понякога натъртваше някоя сричка толкова много, че гласът й започваше да свири. Това бе особено очевидно при думата „тръби“ и Алис никога нямаше да забрави тръбите с гореща вода в Лонгройстън.

— Тъкмо казвах на лейди Гленкора, госпожице Палисър, че никога преди не съм била в по-топла къща. Нито пък, за съжаление (тук подчерта думата „съжаление“), в по-студена къща от Лонгройстън.

Произнесе последната дума с тон, който би могъл да просълзи и най-циничния зрител в публиката на представление. Херцогинята бе на около четиресет години и бе много красива, но в красотата й нямаше смисъл. Лицето й бе с добър и равномерен цвят, който не бе нанесен изцяло с четка, но все пак бе получил творческа помощ. Беше добре сложена и едра жена, с добри пропорции и в цветущо здраве. Но също така бе глупачка. Беше се обърнала към една госпожица Палисър, но в същия момент две госпожици Палисър, братовчеди на Плантагенет Палисър, бяха влезли в стаята. За тях мога да кажа, че не бяха глупави, каквито и други отличителни черти да притежаваха.

— Винаги е лесно да стоплиш малка къща като тази — отвърна едната госпожица Палисър, която се казваше, за свое съжаление, Ифигения Теодата, но братовчедка й и сестра й я наричаха Ифи. — И предполагам, че е също толкова трудно да стоплиш голяма къща като Лонгройстън.

Другата госпожица Палисър бе кръстена Юфемия.

— Тук нямаме тръби, херцогиньо — каза лейди Гленкора и Алис, която бе седнала и слушаше, долови имитация на свирещия тон на херцогинята в произношението й. Каза си, че най-вероятно й се бе сторило, но когато миг по-късно очите на братовчедка й срещнаха нейните, Алис заключи, че лейди Гленкора невинаги успяваше да се държи така, както бе редно, въпреки опитите си.

След малко джентълмените започнаха да пристигат един след друг, придружени от още няколко дами, докато накрая в салона се събраха около трийсет души. Господин Палисър се приближи и каза на Алис с любезен тон, сякаш бе доловил смущението й:

— Жена ми отдавна очаква вашето посещение. Надявам се, че няма да ви е скучно тук.

Алис вече бе започнала да се чувства изоставена и изпита признателност към своя домакин, след което реши да направи опит да го хареса.

Джефри Палисър бе един от последните влезли в салона. Лейди Гленкора веднага стана от мястото си и го посрещна, преди да се е изгубил в тълпата.

— Би ли кавалерствал на братовчедка ми Алис Вавасор? — попита тя. — Ще ти бъда много задължена.

— Да, щом ме молиш толкова учтиво.

— Опитай се да я накараш да се чувства удобно.

След това ги запозна и Джефри Палисър разговаряше с Алис, когато обявиха вечерята.

Двадесет и трета глава Вечеря в Мачинг Праяри

Алис се озова в онази част на масата, където седеше лейди Гленкора, и въпреки решението си да хареса господин Палисър, тази подредба изобщо не я разочарова. Господин Палисър кавалерстваше на херцогинята и Алис искаше да бъде възможно най-далече от Нейна Светлост. Настаниха я между нейния кавалер Джефри Палисър и херцога на Св. Банги и веднага след като седна, лейди Гленкора му я представи.

— Ваша Светлост, това е братовчедка ми Алис Вавасор — каза лейди Гленкора. — Тя е ужасен радикал.

— О, нима? Много се радвам. Имаме нужда от радикали с лидерски качества и може би тази вечер ще се запозная с такъв.

Алис се сети за братовчед си Джордж и й се прииска той да бе тук на нейно място, седнал до херцога на Св. Банги.

— Опасявам се, че не притежавам лидерски качества — каза тя.

— Бих ви следвал навсякъде — отвърна той.

— Като слепец, който следва малко кученце — обади се лейди Гленкора.

— Не сте права, лейди Гленкора. Като мъж с очи, който следва красива жена. Не искам нищо друго на този свят, освен да стана радикал. Само да знаех как.

— Мисля, че е много лесно — рече Алис.

— Така ли? Не съм съгласен. Гласувал съм за всеки либерален законопроект, внесен в парламента, откакто съм член и досега не съм успял да надвия вигите.

— Одобрихте ли тайното гласуване? — попита Алис, разтреперана от собствената си дързост.

— Ами не, не съм. И предполагам, че това е разковничето. Но законопроектът за тайното гласуване още не е бил внасян пред някоя от камарите, на които съм бил член. Лично аз мразя идеята за тайното гласуване и се съмнявам, че някога бих одобрил такъв законопроект.

— Но радикалите го обожават — каза Алис.

— Палисър — провикна се херцогът към другия край на масата, — казват ми, че човек няма право да нарича себе си радикал, освен ако не е привърженик на тайното гласуване.

— Не искам да ме наричат радикал — отвърна господин Палисър. — Не искам да ме наричат каквото и да било.

— Освен канцлер на хазната — каза тихо лейди Гленкора.

— А това е най-благородната цел, която един мъж може да преследва отвърна херцогът. — Човек, който може да държи под контрол кесията на тази страна, може да направи всичко.

Това бе краят на разговора и херцогът се съсредоточи върху вечерята си.

— Бях специално упълномощен да ви забавлявам — обърна се господин Джефри Палисър към Алис, — но когато приех задачата, нямах представа, че ще държите сметка на кабинетен министър за неговите възгледи.

— Не съм направила такова нещо, господин Палисър. Просто мислех, че всички радикали са привърженици на тайното гласуване. Затова го казах.

— Смея да твърдя, че сте права, но…

— Но какво?

— Лейди Гленкора не е трябвало да се тревожи, че ще скучаете. Не че не съм й задължен, разбира се. Но госпожице Вавасор, за съжаление, аз не съм политик. Нямам шансове да получа място в Камарата на общините и затова ненавиждам политиката.

— В тази страна на жените не им е позволено да бъдат политици.

— Слава Богу, че не могат да направят нищо по този въпрос, поне не директно. Само си помислете къде щяхме да бъдем, ако имахме женска Камара на общините, с женски дебати, провеждани с женска учтивост. Братовчедките ми Ифи и Феми несъмнено щяха да бъдат членове. Предполагам, че още не сте се запознали с тях?

— Не, още не съм. Те политици ли са?

— Не бих казал. Имат своите наклонности, които са подчертано либерални, разбира се. Досега не е имало, Палисър, от партията на торите, нали знаете? Но са твърде умни, за да се посветят на занимание, което не изисква никаква активност. Те са жени и следователно водят угнетен живот, посветен на литературата, изящните изкуства, социалната икономика и абстрактните науки. Пишат чудесни писма, но съм убеден, че списъкът им с кореспонденти е много дълъг и едва ли в него ще се намери място за вас.

— Дори не бих посмяла да помоля за такава чест.

— О, ако се притеснявате, че не ги познавате, това няма нищо общо.

— Но и те не познават мен.

— Това също няма нищо общо. Не си мислете, че търсят видни хора, с които да си пишат. Тяхното мото е свободно общуване с целия свят и Роланд Хил53 е богът, на когото се кланят. Но са принудени да се ограничават, тъй като разходите им за хартия и мастило стават все по-големи. Обичате ли да пишете писма, госпожице Вавасор?

— Да, на приятелите си, но предпочитам да ги получавам.

— Подозирам, че Ифи и Феми не четат и половината от онова, което получават. А и кой би могъл да изчете две страници, изпълнени е писанията на нашата приятелка херцогинята? Не, те предпочитат да пишат. Сядат след закуска и пишат до обяд. Между тях съществува нещо като съперничество. Те не осъзнават този факт, но той е напълно очевиден за всичките им приятели. Ифи несъмнено изпраща и получава по-голям брой писма, но има преимуществото на по-силна и голяма ръка.

— Пишат ли на вас?

— Бога ми, не. Не мисля, че в списъка им с кореспонденти има роднини. Не обсъждат семейни въпроси и други подобни теми. Обожават да пишат за архитектура и да разсъждават относно това дали е редно жени да стават чиновници в публични учреждения. Ифи има кореспонденти от Америка, на които посвещава голяма част от времето си, но признава, че не чете писмата им.

— Тогава със сигурност няма да й пиша.

— Но вие не сте американка, надявам се. Мразя американците. Това е единственото силно политическо чувство, което имам. Веднъж отидох там и открих, че не мога да живея с тях.

— Но те живеят така, както искат. Не смятам, че трябва да бъдат мразени, само защото не живеят така, както живеем ние.

— О, разбира се, че им завиждам. Дори кочияшите им бяха по-образовани от мен. А що се отнася до жените им, те знаят всичко. Но ги намразих и смятам да продължа да ги мразя. Не сте била там, надявам се?

— О, не.

— Тогава ще се осмеля да заявя, че всяка английска дама, която прекара един месец там и не ги намрази, има много странни вкусове. Започвам да вярвам, че ще се изядат взаимно и ще се появи една напълно нова група от хора. Винаги съм възприемал щатите като Содом и Гомор: процъфтяват в порочност, но рано или късно ще бъдат погребани под огън и жупел.

— Мисля, че това е ужасно.

— Топси казва, че аз съм ужасен. Ходите ли на лов?

— Не.

— Стреляте ли?

— Да стрелям? С пушка?

— Да. Миналата седмица бях отседнал в дома на една дама, която обичаше да стреля.

— Не, не стрелям.

— Яздите ли?

— Не, но много ми се иска. Никога не съм го правила, защото нямам с кого.

— Карате ли?

— Не, не правя и това.

— Тогава какво правите?

— Седя си вкъщи и…

— Кърпите чорапите си?

— Не, не правя това, защото е неприятно. Но работя много. И понякога се развличам с четене.

— А, тук никога не четат. Чувал съм, че има библиотека, но никой не знае как да стигне до нея. Не вярвам в библиотеките. Никой не влиза там, за да чете, така както никой не влиза в килер, за да яде. Но има една разлика: храната, която ядем, идва от килери, докато книгите, които четем, не излизат от библиотеките.

— С изключение на книгите на Мъди54.

— А, да, Мъди е велик библиотекар. Нима възнамерявате да четете през цялото време, докато сте тук, госпожице Вавасор?

— И да се разхождам сред руините на манастира.

— Трябва да правите това нощем, на лунна светлина. Ще дойда с вас. Но не е ли малко студено за разходки?

— Бих казала, че е, господин Палисър, особено за вас.

След това херцогът отново се обърна към нея и Алис осъзна, че се справяше много добре. Въпреки това се ядоса на самата себе си, защото вечерята все още я плашеше и просто не можеше да се отърве от този страх. Истината бе, че се чувстваше малоценна в сравнение с лейди Гленкора и господин Джефри Палисър и това почти я натъжи. Що се отнасяше до херцога, седящ от другата й страна, тя не изпитваше подобно чувство към него. Беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща и освен това бе кабинетен министър, следователно бе заслужил уважението й. Но защо не можеше да приеме, че останалите хора около масата я превъзхождат? Нима наистина бе започнала да вярва, че може да израсне нагоре, огряна от тяхната светлина?

— Джефри е забавен събеседник, нали? — попита лейди Гленкора, докато минаваха през билярдната зала на път за салона.

— Много забавен… и може би малко саркастичен.

— Сигурна съм, че скоро ще се научиш да не му обръщаш внимание, когато използва този сарказъм срещу теб — отвърна лейди Гленкора, след което дамите влязоха заедно в салона.

— Колко приятно топло е да влизаш от едно помещение в друго — отбеляза херцогинята, подчертавайки думите „едно“ и „друго“.

— Значи трябва да бъдем в постоянно движение — каза госпожа Конуей Спаркс, която бе красива, високо образована и остроумна, но не особено добронамерена. Може би затова херцогинята на Св. Банги се страхуваше от нея.

— Надявам се, че и тук ще ни бъде топло — обади се лейди Гленкора.

— Но не приятно топло — отвърна госпожа Конуей Спаркс.

— Цялата се разтрепервам, когато госпожа Спаркс я напада — каза лейди Гленкора на Алис по-късно тази вечер, когато двете се бяха усамотили в спалнята й. — Знам, че ще се оплаче на херцога, който ще сподели с онзи висок мъж с червената коса, а той ще ме издаде на господин Палисър и тогава лошо ми се пише.

— И кой е мъжът с червената коса?

— Той е политическата връзка между херцога и господин Палисър. Името му е Бот и е член на парламента.

— Но защо би се намесил?

— Предполагам, че това му е работата. Не съм напълно сигурна, че разбирам всичко. Струва ми се, че ако направят господин Палисър канцлер на хазната, той ще бъде един от личните му секретари. Може би няма да му каже, но по-скоро ще го направи. Винаги ме нарича лейди Гленкоурър. От Ланкашър е. Произвеждал е хасе, докато е имал откъде да си набавя памук.

Но това се случи в спалнята на Алис и ние трябва да се върнем за малко в салона.

Херцогинята не отговори на госпожа Спаркс, така че разговорът за топлината бе изоставен. Всъщност нямаше никакви общи разговори. В салона имаше прекалено много дами, а дамите не се разделят на малки групи като мъжете и жените, когато компанията е смесена. Лейди Гленкора развличаше херцогинята с описание на домашните си фазани. Госпожа Конуей Спаркс разказваше хапливи истории за някого на госпожица Юфемия Палисър. Една от дъщерите на херцогинята се приближи до пианото в ъгъла с един обожател и докосна няколко клавиша, докато Ифигения Палисър смело отвори книга и седна на масата. Алис, която седеше срещу лейди Гленкора, започна да се колебае дали да не последва примера й, но не успя да събере смелост, така че остана на мястото си, чувствайки се не на място.

— Алис Вавасор — провикна се внезапно лейди Гленкора, — можете ли да играете билярд?

— Не — отвърна стреснато Алис.

— Тогава тази вечер ще се научите! Ако никой друг не иска да ви научи, аз ще бъда ваш учител.

След тези думи лейди Гленкора дръпна звънеца и нареди масата за билярд да бъде приготвена.

— Ще играете с нас, нали, херцогиньо? — попита тя.

— Толкова е топло и приятно, че не мога да откажа — отвърна херцогинята, но докато говореше, погледна с подозрение към онази част от салона, където седеше госпожа Конуей Спаркс.

— Всички ще играем — каза госпожа Спаркс. — Така ще бъде още по-приятно. И може би още по-топло.

Джентълмените се присъединиха към тях, докато се подреждаха около масата и тъй като повечето останаха, билярдната зала се напълни с хора. Първо някой тикна щека в ръката на Алис, но тя не знаеше какво да прави с нея, така че й позволиха да играе с боздуган55. Задачата да я научи да си служи с него бе прехвърлена на Джефри Палисър и следващият час бе сравнително приятен — но не толкова приятен, колкото някои от часовете, които бе прекарала с братовчедите си в Швейцария. Алис знаеше, че може да извлече повече от живота с хора като тях, отколкото в компанията на тези знатни гости. Бе напълно сигурна в това, въпреки усърдието, с което Джефри Палисър я учеше и няколкото пъти, когато успя да я разсмее, анализирайки Стойката на херцогинята, канеща се да направи своя удар.

— Иска ми се да можех да играя билярд — заяви госпожа Спаркс при един от тези случаи. — Наистина ми се иска.

— Мислех, че дойдохте да играете — отвърна херцогинята, почти величествено и с ликуващ тон, очевидно доволна от успеха си.

— Дойдох, за да видя как играете вие. Ваша Светлост — каза госпожа Спаркс.

— Не мисля, че моята игра ме отличава по някакъв начин от останалите — рече херцогинята. Господин Палисър, това бе карамбол. Ще отбележите ли точките за нашия отбор?

— О, не, херцогиньо, ударихте една и съща топка два пъти.

— Много добре. Предполагам, че е ред на госпожица Вавасор. Пропуснахте. Бихте ли отбелязали това, ако обичате?

Тази молба бе отправена с нетърпящ възражения тон, сякаш херцогинята се чувстваше измамена заради карамбола, и господин Палисър се подчини. Не след дълго херцогинята и нейната партньорка лейди Гленкора спечелиха партията, но ми се струва, че това се дължеше повече на невежеството на Алис, отколкото на уменията на Нейна Светлост. Въпреки това херцогинята се усмихна победоносно и се отправи към салона с походка, която сякаш казваше, че най-накрая бе успяла да натрие носа на госпожа Спаркс.

Скоро след това дамите се качиха горе, но предполагам, че повечето не са си легнали веднага, тъй като още нямаше единайсет часа, а минаваше десет, когато слязоха за закуска на следващия ден. Във всеки случай Алис, която бе станала в седем, не си легна веднага. Всъщност легна си цели два часа по-късно.

— Ще дойда в спалнята ти за съвсем малко — каза лейди Гленкора и се насочи с бърза крачка към своята стая. Върна се при братовчедка си пет минути по-късно и се обърна към прислужницата на Алис:

— Нали нямаш нищо против да отидеш в моята спалня и да поседиш малко с Елън?

Когато останаха сами, лейди Гленкора седна до огъня и се приготви за разговора.

— Ще те задържа четвърт час, защото трябва да ти кажа нещо. Но първо искам да знам какво мислиш за хората. Ще ти бъде ли приятно с тях?

Алис разбира се отговори, че ще й бъде, след което двете проведоха онази дискусия за господин Бот, мъжа с червената коса, която вече бе описана.

— Но имам да ти казвам нещо — рече лейди Гленкора двайсет минути след началото на техния разговор. — Седни срещу мен и съзерцавай огъня, докато те разглеждам.

— Нещо ужасно ли е?

— Не е нещо нередно.

— О, лейди Гленкора, ако става дума за…

— Няма да ти позволя да ме наричаш лейди Гленкора. Аз не те ли наричам Алис? Защо си толкова жестока с мен? Не съм дошла да те моля да правиш нещо нередно.

— Но искаш да ми кажеш нещо.

Алис беше сигурна, че това нещо щеше да бъде свързано по някакъв начин с господин Фицджералд и не искаше да чува това име от устните на братовчедка си.

— Разбира се, че искам да ти кажа нещо. Искам да знаеш, че в последното си писмо аз… те подведох. Не че съм искала да те мамя, но просто… не можех да ти кажа всичко в едно писмо.

— Какво да ми кажеш?

— Сигурно помниш признанието ми, че се чувствам ужасно поради факта, че не съм могла да дойда да те видя в Лондон миналата година.

— Дори за миг не съм се замисляла за това.

— Било ти е безразлично дали ще дойда или не — така ли? Но няма значение. Защо да те е грижа? Но това признание беше важно за мен. В писмото си ти казах, че не съм дошла, защото съм била прекалено заета. Но това бе лъжа, разбира се.

— Всеки прави подобни извинения — отвърна Алис.

— Но не ги прави на човека, когото иска да опознае и обикне повече от всеки друг! Копнеех да дойда при теб. Но се страхувах, че не мога да дойда, без да говоря за него, а бях решила никога повече да не споменавам името му.

Изрече това с онзи особен тих тон, който използваше понякога.

— Тогава защо смяташ да говориш за него сега, лейди Гленкора?

— Не ме наричай лейди Гленкора. Наричай ме Кора. Едно време имах по-голяма сестра и тя ме наричаше Кора. Ако все още бе жива… но това няма значение. Не е жива. Ще ти кажа защо ще говоря за него сега. Защото не мога да не говоря. Освен това се срещнахме. Бяхме в една и съща стая и разговаряхме. Какъв е смисълът от това решение сега?

— Разговаряли сте?

— Да. Той господин Палисър… знаеше всичко. Когато спомена, че иска да ме заведе в къщата, аз му прошепнах, че Бурго може да е там.

— Не използвай собственото му име! — възкликна Алис и потрепери.

— Защо не? Защо да не го използвам? Направих го, когато разговарях със съпруга си. Или може би казах Бурго Фицджералд.

— И?

— И той ме помоли да отида. Каза, че това няма значение и че трябва да го преодолея. Да го преодолея! Щом мога да се срещна с него, да говоря с него и да го гледам в очите, несъмнено мога да споменавам името му.

Тя направи пауза, очаквайки отговор от Алис.

— Нали?

— Какво мога да ти кажа? — възкликна братовчедка й. Каквото искаш, стига да е вярно. Тук си, защото знам, че никога не би ме излъгала. О, Алис, искам да постъпвам правилно, но е толкова трудно!

И как няма да е трудно за създание като нея, натоварено с всички тези очаквания и изпратено в света без никакъв минал опит и сегашно приятелство! Алис започна да подозира, че я бяха примамили в Мачинг Праяри, защото братовчедка й се нуждаеше от приятел. И разбира се, че не можеше да откаже тази покана за приятелство. Стана от стола, коленичи в краката й, повдигна лицето й и го целуна.

— Знаех си, че ще бъдеш добра с мен — каза лейди Гленкора. — Знаех си. И можеш да казваш каквото си искаш. Но не мога да понеса да не знаеш истинската причина да не дойда при теб в Лондон. Сега ти ще дойдеш при мен, нали, мила моя?

— Да, и ти ще дойдеш при мен — отвърна Алис, взимайки решение да не бъде приета в къщата на господин Палисър по начина, по който лейди Мидлотиан бе предложила да я приеме в своята. Но тя бързо осъзна, че това бе несправедливо и невеликодушно от нейна страна. — Но аз ще дойда при теб, независимо от това дали ти ще дойдеш при мен — добави Алис.

— Ще дойда при теб, разбира се — отвърна лейди Гленкора. — Защо не? Но знаеш какво имам предвид. Ще имаме банкети, вечерни партита и много гости.

— И няма да имаме — каза Алис с усмивка.

— Следователно имаш много по-добро извинение да дойдеш при мен, или по-скоро причина, защото не искам извинения. Е, скъпа, много се радвам, че ти се изповядах. Боях се да ти дойда на гости в Лондон. Нямаше да мога да те погледна в очите. Но вече преодолях това.

Тя се усмихна и върна целувката, която Алис й бе дала. Представляваше удивителна гледка: коленичила на килима в спалнята с тази великолепна рокля, но с коса, събрана зад ушите и очи, червени от плач. Сякаш тежестта на това великолепие бе останала на раменете й, въпреки че вече бе непотребно.

— Опасявам се, че минава дванайсет. Лека нощ, мила моя. Чудя се дали вече се е качил. Но щях да чуя стъпките му, ако се бе качил. Не стъпва леко. Рядко приключва работа преди един, а понякога работи до три. Вярвам, че това е единственото нещо, което му доставя удоволствие. Бог да те благослови и лека нощ! Имам да ти казвам още толкова много неща, Алис! И ти трябва да ми разкажеш нещо за себе си, нали, скъпа?

И после, без да чака отговор, лейди Гленкора си тръгна, оставяйки Алис дълбоко смутена и объркана. Тя не можеше да повярва, че бе видяла и чула толкова много неща, откакто бе напуснала къщата на улица „Кралица Ан“ тази сутрин.

Двадесет и четвърта глава Трима политици

Господин Палисър бе един от онези политици, от които Англия имаше по-голяма причина да се гордее, отколкото от всеки друг ресурс и който, заедно със съмишлениците си, й даваше тази изящна комбинация от прогресивност и консерватизъм, която бе най-голямата й сила и най-добрата й надежда за бъдещето. Той можеше да си позволи да се научи да бъде държавник и притежаваше усърдието, необходимо за това обучение. Бе роден в аристократичен род и бе наследник на най-висшата титла и едно от най-големите състояния в страната. Вече бе богат и бе заобиколен от изкушенията на лукса и удоволствието, но въпреки това се посвещаваше на работата с неуморната енергия на беден адвокат, издържащ бедна съпруга и правеше това с напълно несебичния мотив да служи на своята родина. Не беше гениален мъж и много добре осъзнаваше този факт. Вече бе придобил известно влияние в Камарата, но го възприемаха като трудолюбив и безкрайно сериозен мъж, който умее да си служи с фактите и който, въпреки че е скучен, заслужава доверие. И той наистина бе скучен. Гордееше се с това, че е скучен и че продължава да се издига въпреки този факт. Никога не си позволяваше да включва шеги в речите си, нито пък красиви завъртени фрази. Изразяваше се много внимателно, като постоянно се стремеше да усъвършенства изказа си, за да може да бъде пределно ясен и точен, без излишни повторения и без да се отклонява от основната си тема. Беше се научил да вярва, че ораторството е грях срещу прямотата в политиката и винаги се ръководеше от този свой принцип. Служеше си с думи с единствената цел да преподава неща, което знае, на хора, които не го знаят и искаше да бъде уважаван за това знание. Но нямаше никакво желание да бъде уважаван за начина, по който предаваше това знание.

Господин Палисър беше висок, слаб и трудолюбив мъж, разполагащ с много положителни качества, които, сами по себе си, не биха му позволили да служи на никоя политическа партия, но който разполагаше с достатъчно знания, почтеност и усърдие, за да бъде изключително полезен на всяка партия. Доверието, което подобни мъже вдъхват, ги прави толкова полезни — доверие не само в труда им, защото всеки мъж, издигнал се от масите, може да бъде трудолюбив, и не само в почтеността и патриотизма им. Доверието в техния труд, тяхната почтеност и техния патриотизъм произлиза от личния залог, който имат в добруването на страната — залог, който им придава тежест и без който никой английски политик не може.

Господин Палисър бе скучен държавник и още по-скучен в личния си живот и можем да си представим, че всяка жена, станала негова съпруга, би се затруднила с това да намери щастие в неговите обятия. Бракът им бе напълно успешен, поне от финансова гледна точка, и бе още по-успешен, ако се вземе предвид факта, че при лейди Гленкора бе имало опасност от корабокрушение, а и от другата страна бе имало опасения от злополука. Що се отнася до нея, вече бе описано колко близо бе стигнала до това да се хвърли в ръцете на млад мъж, когото никой баща или опекун не би счел за подходящ съпруг, за което и да е било младо момиче — мъж, който досега не бе демонстрирал никакви положителни качества, а се бе доказал като прахосник и безпринципен разгулник. Но уви, тя се бе влюбила в него! Може би любовта и богатството й щяха да го накарат да се поправи. Но кой би изложил момиче като нея, с такова огромно наследство, на такъв голям риск? Слава Богу, това ужасно стечение на обстоятелствата бе предотвратено и нейните доброжелатели бяха успели да я омъжат за един стабилен млад мъж с бъдеще, което бе дори по-светло от нейното, и с обществено положение, което нямаше равно в кралството.

Лекото подхлъзване от негова страна (мимолетно увлечение по омъжена дама, която бе проявила мъдрост и не бе приела тържествените му обещания, дадени по начин, който не бе особено прочувствен) бе обезпокоило чичо му и впоследствие бе направило новината за изключително разумния му брак за лейди Гленкора още по-приятна. Ето как всичко се бе наредило за тази двойка и всички около тях бяха щастливи и доволни да ги видят заедно, като повечето още не бяха спрели да изразяват задоволството си от този съвършен съюз.

Що се отнася до господин Палисър, бих казал, че този брак и тази съпруга, която той със сигурност не си бе избрал и която му бяха натрапили, му прилягаха добре. Нуждаеше се от голямо богатство, за да достигне позицията, в която се целеше. Бе разполагал с пари и преди брака си, разбира се — толкова много пари, че би могъл да прахосва хиляди, без да му мигне окото, но кариерата му се нуждаеше от онова колосално състояние, което кара хората да говорят. Състояние, което да му позволи да покрие всичките си разходи. И тук не става дума за разходи, свързани с личното му удобство. Става дума за онази солидна финансова основа, необходима на всеки английски политик от аристократичен род. И доколкото самият той знаеше, лейди Гленкора бе съвършената съпруга. Господин Палисър не бе нагазвал често във фонтана на Венера, въпреки че веднъж се бе самозабравил и бе пожелал чужда съпруга. Но този грях почти не бе замърсил характера му, а желанието, което бе изпитвал тогава, бе от онези, които биха намерили повече удовлетворение в отказа, отколкото в отклика. На сутринта след отказа на дамата, той си беше казал, че тя го е спасила. Чудесно съзнаваше, че не бе от мъжете, които биха окачили лютня на стената на храма като символ на любовната си клетва. Така че се бе оженил за лейди Гленкора и бе доволен.

Историята с Бурго Фицджералд му бе разказана и той предполагаше, че повечето момичета имат подобна история за разказване. Не се сещаше често за нея и изобщо не разбра лейди Гленкора, когато му рече, с цялата тържественост, която би могла да придаде на думите си:

— Трябва да знаеш, че аз наистина го обичах.

— Трябва да обичаш мен сега — бе отвърнал той с усмивка и що се отнасяше до него, въпросът бе приключен.

В месеците след сватбата бе открил, че брачните задължения му се отдават и можеше да каже същото за нея. Бе й дал почти неограничена свобода да се наслаждава на парите си и рядко се месеше в начина й на живот. Понякога я предупреждаваше да не прекалява с детинските прищевки, които никак не отиваха на общественото му положение. В тези случаи в думите му се появяваше неумишлена строгост (провокирана или не от червенокосия член на парламента), но като цяло той бе доволен и искрено обичаше жена си, поне според собствените си разбирания. Със сигурност я обичаше повече от всеки друг. Все пак имаше едно нещо, което го тормозеше и разваляше пълното му щастие — нещо, което тепърва бе започнал да осъзнава и което жена му, за свое съжаление, също бе открила. Беше се надявал вече да го е дарила с наследник. Но бе рано да се отчайва и тревогата му още не се бе превърнала в мъка.

Може би този добре устроен съюз между знатни родове, изразен в разумно разпределение на недвижимо имущество, не задоволяваше лейди Гленкора толкова, колкото задоволяваше нейния съпруг. Струва ми се, че ако господин Палисър се държеше малко по-нежно с нея, тя щеше да забрави първия си любим или поне щеше да се научи да си спомня за него с мека меланхолия, вместо с дълбока тъга. Не знам дали сърцето на лейди Гленкора бе направено от онази корава материя, която напълно отказва да променя формата си, но все пак бе сърце и имаше нужда от храна. Любовта и близостта бяха абсолютно необходими за нейното щастие. Тя копнееше за ежедневната увереност, вдъхвана от знанието, че е властелин на неговите чувства. Копнееше за постоянните милувки на любовта, както спонтанни, така и преднамерени, за споглеждането, при което между двама души преминава нещо неизречено, може би някаква лична шега, която само те разбират. Копнееше за мекотата на случайната целувка и споделения миг, за престорения интерес към заниманията й, за някое непринудено кимване, намигване, поклащане на главата или дори нацупване. Ако всеки ден бе получавала подобна храна, щеше да забрави Бурго Фицджералд. Но господин Палисър не разбираше от такива неща и ето защо красивият лик на Бурго Фицджералд постоянно бе пред очите й.

Това не означаваше, че господин Палисър не благоденстваше и че някой би се усъмнил в успеха на неговите начинания. Може би съдбата му бе приготвила бурни домашни вълнения и дори горчиво семейно разочарование от онези, които биха унищожили бъдещето на повечето мъже. Но той бе от хората, които умеят да преминават невредими през подобни изпитания. За него би било по-ужасно да загуби влиянието си в партията, отколкото да загуби жена си, и публичният позор щеше да го уязви повече от личния срам.

Говореше се, че в момента той бе на прага на успеха. Вече бе работил за короната, трудейки се съвестно и неуморно, но не бе заемал длъжност в кабинета. Бе работил много по-усърдно, отколкото работеха повечето кабинетни министри, но без да получава възнаграждението, което му се полагаше, тъй като заплатата, която му даваха, не означаваше нищо за него. Всъщност и много по-щедрото възнаграждение, което го очакваше, ако плановете му се реализираха, също нямаше да означава нищо за него. Възнаграждението, което търсеше, бе друго: надмощие над другите мъже, да бъде техен всепризнат водач и да има действителен и реален глас в управлението на страната. Струваше му се, че съвсем скоро ще получи тези неща. Всички знаеха, че сегашният канцлер на хазната ще напусне правителството, взимайки неколцина други със себе си, непосредствено преди или след следващата сесия на парламента. И бе почти сигурно, че господин Палисър ще наследи неговия пост, въпреки че досега не бе заемал длъжност в кабинета. Ето защо можеше да се примири с ежедневната досада на това да знае, че съпругата му обича друг мъж повече от него.

Според по-голяма част от хората присъствието на херцога на Св. Банги в Мачинг бе сигурен знак за предстоящия триумф на господин Палисър. Херцогът бе държавник от много различна класа, но освен това бе изключително изтъкнат представител на аристократичната основа, върху която бе изградена британската конституционна република. Бе дългогодишен министър, свикнал с кабинетните срещи така, както други мъже са свикнали с креслата в дневните си, но едва ли някой би го нарекъл работлив. Въпреки че бе политик по рождение, политиката не бе най-важното нещо за него, независимо дали в момента заемаше държавна позиция или не. Много хора бяха изразявали мнението, че можеше да стане министър-председател, ако му се занимаваше. Във вестниците бяха писали, че няколко пъти до него се бяха допитвали високопоставени хора, относно това, кой да бъде следващият министър-председател. Мнението му бе търсено и много високо ценено. Считаха го за солидна опора на либералната кауза, въпреки че никой не знаеше с какво точно се занимаваше и не помнеше какво точно говореше. Длъжностите, които заемаше и бе заемал в миналото, рядко бяха свързани с трудни задължения. Никога не превръщаше себе си в мишена на опозицията по време на разгорещени дебати. Онова, което казваше в Камарата, обикновено бе кратко и приятно, с лек саркастичен, но в никакъв случай обиден привкус. Той бе истинско олицетворение на мъдростта и здравия разум. Никога не губеше самообладание. Никога не правеше грешки. Никога не правеше крайни изказвания, в която и да било посока, по който и да било въпрос. Не бе нито безразсъден, нито малодушен. Не се отнасяше със снизхождение към никого и не търпеше такова отношение от никого. Беше рицар на „Ордена на жартиерата“ и лорд-канцлер на Англия и на шейсет и две години можеше да се похвали с безупречно храносмилане и стабилно финансово състояние. Обичаше да купува картини, които може би не разбираше, и да колекционира книги, които със сигурност не четеше. Целият свят го уважаваше, но за него това уважение бе като въздуха, който вдишваше през ноздрите си.

Но дори той имаше скелет в гардероба си и трън в очите си, въпреки че скелетът не бе особено отблъскващ, а трънът едва ли щеше да се възпали и гангреняса. Херцогът изпитваше страхопочитание към жена си.

Постоянно се тревожеше за нея, но не си мислете, че тревогата му идваше от опасението, че някой Бурго Фицджералд ще унищожи семейното му щастие. Херцогинята бе и винаги е била напълно порядъчна съпруга. Благородните дами, надарени с необикновена красота, често стават обект на незаслужени злословия, но такива по неин адрес не е имало. Откакто херцогът я бе взел за жена, едва ли е имало мъж, който да се е осмелил дори да й намигне. Не беше нито прахосница, нито комарджийка. Нямаше нито придирчиви вкусове, нито съмнителни хобита. Просто бе глупава и като всеки глупав човек постоянно си мислеше, че й се подиграват. И постоянно се оплакваше, скръбно, жално и често гневно, на своя скъп херцог и закрилник, който понякога не знаеше какво да прави с нея и как точно да я закриля. Не отиваше на един рицар на „Ордена на жартиерата“ и херцог на Св. Банги да моли за милост по отношение на жена си хора, като госпожа Конуей Спаркс, нито му прилягаше да се оплаква от тази дама на своя домакин или домакиня, като момче в интернат, оплакващо се от побойник.

— Ако хората не ти харесват, мила моя, ще си тръгнем — рече й той късно същата вечер, която вече бе описана.

— Не — отвърна тя. — Не искам да си ходя. Обещах, че ще останем до декември и Лонгройстън няма да е готов преди това. Но ми се струва, че нещо трябва да бъде направено по отношение на тази жена.

Тя първо подчерта думата „нещо“, а после направо натърти думата „жена“.

Херцогът не знаеше как да запуши устата на госпожа Конуей Спаркс. Един от най-важните му принципи бе никога да не се ядосва на никого. Как можеше да повлияе на госпожа Конуей Спаркс?

— Мисля, че е под достойнството ти да се занимаваш с нея — рече съпругът.

— Да, може би си прав — отвърна жена му. — Но я заварих в тази къща и не обичам да ми се присмиват. Струва ми се, че лейди Гленкора трябва да я постави на мястото й.

— Лейди Гленкора е много млада, скъпа.

— Не знам колко е млада — отвърна херцогинята, която може би бе доловила напълно неволната имитация на лейди Гленкора на начина й на говор.

Херцогинята често отправяше подобни молби към своя съпруг и той се виждаше принуден да казва неща в нейна защита, които самият той не одобряваше. Това, разбира се, го дразнеше и понякога го караше да му се иска херцогинята да си бе останала в Лонгройстън.

Имаше и трети политик, отседнал в Мачинг Праяри, който още не се бе издигнал до позицията на държавник, но имаше големи надежди това да се случи. Става дума за господин Бот, член на парламента от Сейнт Хелънс56, когото лейди Гленкора бе описала като червенокос мъж, който обикаля наоколо и може би говори за нея на съпруга й. Господин Бот несъмнено бе успешен мъж и бе постигнал всичко сам. Не беше първа младост, но още нямаше петдесет години. В момента се наслаждаваше на втората си сесия в парламента, като се бе завърнал в ролята на заклет последовател на Манчестърската школа57. И тези клетви се бяха оказали напълно искрени. В Сейнт Хелънс все още имаше репутацията на добър и честен мъж, но съпартийците му в Камарата, наблюдаващи политическите му маневри, знаеха, че правеше всичко възможно да се добере до парче от обществения пай. Не беше богат мъж, въпреки че бе произвеждал хасе и бе успял да влезе в парламента. И въпреки твърденията му, че е безкомпромисен радикал, той обичаше да си общува с аристократи и да се вслушва в мненията на хора като херцога на Св. Банги и господин Палисър. Предполагаше се, че разбира от финанси. Във всеки случай математиката му се отдаваше и освен това бе трудолюбив, изпълнителен и покорен, а тези достойнства го превръщаха в полезен съюзник на един бъдещ канцлер на хазната, наумил си да прави големи промени.

Има мъже, чието присъствие в имения като Мачинг Праяри остава мистерия за повечето гости и домакинята на къщата така и не разбира защо са били поканени.

— И господин Бот ще дойде — бе казал господин Палисър на жена си.

— Господин Бот! — бе възкликнала лейди Гленкора. — Боже мой! Кой е господин Бот?

— Член на парламента от Сейнт Хелънс — бе отвърнал господин Палисър. — Много полезен мъж, по свой собствен начин.

— И какво да правя с него? — бе попитала лейди Гленкора.

— Не мисля, че трябва да правиш каквото и да било с него. Той разбира от бизнес и предполагам, че ще прекара голяма част от времето си в библиотеката.

И така, господин Бот пристигна. И въпреки че всеки ден получаваше огромна купчина писма и документи по пощата, за съжаление, не прекарваше много време в библиотеката. Може би просто не бе успял да открие това загадъчно помещение. Два пъти излизаше да стреля и първия път простреля пазача, а втория едва не уцели херцога, така че се отказа от това занимание. Отказа и поканата за лов, въпреки настойчивите опити на Джефри Палисър да го убеди да даде шанс на това изкуство. Лейди Гленкора бе напълно права и той наистина прекарваше времето си като обикаляше наоколо — освен в случаите, когато се усамотяваше с господин Палисър и най-вероятно демонстрираше своята полезност. В такива дни пръстите му бяха изцапани с мастило и всички предполагаха, че бе смятал данъци и изчислявал последиците от големи финансови промени. Беше висок и силен мъж, с плешива глава и остра червена брада, която, обаче, бе избръсната от горната и долната му устна. Това бе жалко, тъй като ако бе скривала устата му, той нямаше да бъде толкова грозен. Горната му устна бе прекалено дълга, а устата му бе жестока. За съжаление, бе открил, че ако брадата му не е избръсната по този начин, не може да се наслаждава на супата си и тъй като предпочиташе чистотата пред красотата, бе решил да направи тази жертва.

— Нямаше да ненавиждам господин Бот толкова много — рече лейди Гленкора на съпруга си, — ако не потриваше ръце и не се усмихваше така, сякаш се кани да каже нещо, без всъщност да има нещо за казване.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за него, скъпа — отвърна господин Палисър.

— Но когато ме погледне по този начин, не мога да не се обърна към него, мислейки, че има да ми казва нещо, но той само ме пита: „Мога ли да ви помогна с нещо, лейди Гленкоурър?“

Тя веднага видя, че бе засегнала съпруга си.

— Не ми се ядосвай, скъпи — рече лейди Гленкора. — Трябва да признаеш, че е много досаден.

— Изобщо не съм ти ядосан, Гленкора — отвърна господин Палисър, — и щом настояваш, ще го помоля да си тръгне. И никога повече няма да го каним, разбира се. Но това може да накърни интересите ми, тъй като е един от малкото политици, на които имам доверие и може да ми е полезен.

Лейди Гленкора веднага обяви, че господин Бот може да остане колкото си иска и повече не спомена името му пред съпруга си. Но оттогава го възприемаше за свой враг и чувстваше, че господин Бот я вижда в същата светлина.

Когато другите политици научиха, че херцогът на Св. Банги е отседнал в Мачинг Праяри, те веднага решиха, че господин Палисър със сигурност ще бъде новият канцлер на хазната. Разбира се, че старият министър и младият министър искаха да уредят въпроса заедно. Но ми се струва, че нито господин Палисър, нито херцогът споменаха този въпрос по време на цялото посещение. Въпреки че господин Бот често се усамотяваше с господин Палисър, херцогът никога не се присъединяваше към тях. Обикновено излизаше да стреля, яздеше понито си, четеше вестник, водеше си бележки или разглеждаше земеделската апаратура на господин Палисър с очите на истински познавач.

— Бих казал, че разполагаш с много добри хора тук — рече херцогът. — Какво? Хъбингс? Да, наследих го от чичо си заедно е имота.

— Много добър работник, поне според мен. Разбира се, няма да ти помогне да изкараш пари от земята, но ще направи така, че да изглежда все едно изкарваш, а това е почти толкова добре. Самият аз никога не съм изкарвал пари от земя, която съм обработвал. Никога.

— Предполагам, че сте прав — отвърна господин Палисър, който не се интересуваше много от земеделие. Херцогът можеше да му говори с часове по темата, но не му каза почти нищо, свързано с политика. Всъщност посещението му в Мачинг премина без нито един намек за надеждите на господин Палисър по отношение на хазната, с изключение на онзи, който бе направил в разговора си с лейди Гленкора на масата за вечеря, когато бе казал, че това е най-благородната цел, която един мъж може да преследва.

Но от време на време господин Бот имаше честта да си размени няколко думи с херцога.

— Ще станем още по-силни, Ваша Светлост — рече му господин Бот един ден преди вечеря.

— Това зависи от характера на промените — отвърна херцогът.

— Предполагам, че ще има промени?

— О, да, разбира се, че ще има. И ще бъдат във ваша полза.

— И в полза на Палисър?

— Да, така ми се струва. Поне ако той е съгласен с тях. Между другото, господин Бот…

Последва кратък разговор, проведен шепнешком, и може би господин Бот се нагърби с някаква дискретна работа, която лейди Гленкора би нарекла „издаване“.

Двадесет и пета глава В която е разказана голяма част от историята на рода Палисър

Изминаха десет дни и Алис осъзна, че се чувства съвсем удобно в Мачинг Праяри. Вече бе обещала да остане там до втората седмица на декември, когато щеше да замине за Вавасор Хол, за да се присъедини към Кейт и баща си. Семейство Палисър щяха да прекарат Коледа с херцога на Омниум в Барсетшир.

— Винаги прекарваме Коледа там — рече Гленкора. — Има тържествен прием в замъка Гадъръм, но продължава само една седмица. След това отиваме някъде другаде. О, Боже!

— Защо казваш „О, Боже!“?

— Защото… не съм сигурна, че искам да ти кажа.

— Тогава със сигурност няма да те питам.

— Това е толкова типично за теб, Алис. Но и аз мога да бъда търпелива и няма да ти кажа, освен ако не ме попиташ.

Но Алис не я попита и не след дълго търпението на лейди Гленкора се изчерпа.

Както вече стана дума, Алис се чувстваше много удобно в Мачинг Праяри. Може би вече бе започнала да расте нагоре към светлината. Във всеки случай често си разменяше думи с херцога и го правеше с удоволствие. Дори си позволи да проведе кратък разговор с херцогинята, а Нейна Светлост по-късно отбеляза на лейди Гленкора:

— Вашата братовчедка е много приятен човек. Наистина много приятен. Жалко, че онзи джентълмен от Оксфордшир се е отнесъл толкова жестоко с нея!

Лейди Гленкора трябваше да й обясни, че джентълменът живееше в Кеймбриджшир и не се бе отнесъл жестоко с никого.

— Нима имате предвид, че тя… го е отритнала? — попита ококорено херцогинята, почти свирейки от вълнение. — Мили Боже, колко неприятно. Дори не съм подозирала.

И следващия път, когато херцогинята заговори Алис, в тона й се прокрадна сурова нотка, която, обаче, бързо изчезна, тъй като Алис я слушаше с пълно безразличие.

Тя се бе научила да язди или по-скоро отново бе започнала да язди, след пауза от няколко години. Джефри Палисър й бе помогнал в това начинание и двамата се бяха сближили дотолкова, че тя бе започнала да спори с него и дори да го харесва. Накрая лейди Гленкора й бе казала през смях, че нищо чудно нещата да станат по-сериозни.

— Не мисля — отвърна Алис.

— Какво общо има мисленето? Кой мисли за такива неща?

— Поне аз в момента не мисля.

— Кълна се, че ще бъде прекрасно! И може би някой ден ти ще бъдеш херцогинята.

— Гленкора, не говори глупости.

— Не мисли, че хората не развиват подобни теории. Но ще ти направя мръсно и ще се самоубия, така че той да се ожени пак.

— Как можеш да говориш такива ужасни неща?

— Мисля, че ще го направя… някой ден. Какво право имам да стоя на пътя му? Онзи ден ми каза за промененото положение на Джефри и веднага разбрах какво имаше предвид… или по-скоро какво не искаше да ми каже, но си мислеше. Но няма да се самоубивам.

— Радвам се.

— Има само още един начин — рече лейди Гленкора.

— Говориш неща, които не бива да присъстват в мислите ти! — възкликна Алис. — Нямаш ли вяра в Божието провидение? Не можеш ли да приемеш съдбата, която ти е отредена?

Господин Бот си бе заминал, за радост на лейди Гленкора, но после се бе върнал, за нейно огромно съжаление. При завръщането му Алис бе научила още подробности за враждата между херцогинята и госпожа Конуей Спаркс.

— Забравих да ти кажа — рече лейди Гленкора на своята приятелка — Забравих да ти кажа, преди да си замине, че се оказах права за това, че е доносник.

— Теб ли е издал?

— Да! Бях смъмрена и много добре знам, че именно той ме е издал на господин Палисър, който отрича, разбира се. Но той ми каза, че херцогинята се е засегнала от думите на онази жена.

— Но ти нямаш вина за това.

— И аз така казах. Именно той пожела да поканя госпожа Конуей Спаркс. Аз не я исках. Ходи навсякъде, но въпреки това присъствието й се счита за престижна придобивка. Ако се бе удавила в Червено море, нямаше да се трогна. Когато му казах това, той отвърна, че говоря глупости. Разбира се, че бяха глупости. Но след това ми рече, че трябва да я накарам да държи езика си зад зъбите. Аз отвърнах, че не знам как. Госпожа Конуей Спаркс не ме харесва. Казах му, че ако някой започне да ми се подиграва, няма да се засегна, дори да е десет пъти по-прочут от госпожа Конуей Спаркс и да пише по-добра поезия от Тенисън.

— Поезията й не е лоша… поне повечето неща, които съм чела — отбеляза Алис.

— О, несъмнено! Знам много нейни неща наизуст, въпреки че не бих й доставила удоволствието да го призная. След това му казах, че не мога да се погрижа за херцогинята, а той ми отговори, че съм дете.

— Казал го е от любов.

— Аз наистина съм дете. Знам това. Трябваше да се ожени за някоя оправна и решителна жена, която би могла да сложи къщата му в ред и да вразуми госпожа Спаркс с едно свирепо кимване. Вината не е моя.

— Не си му казала това.

— Казах му го. Той ме целуна и отвърна, че всичко е наред и че трябва да порасна. Рекох му, че госпожа Спаркс ще стане още по-безочлива, а херцогинята още по-глупава, и си тръгнах. А сега онзи противен господин Бот се е върнал и бих го наказала, ако това нямаше да изглежда дребнаво от моя страна. Усмихва ми се и потрива ръце, защото знае, че се е държал ужасно. Не е ли отвратително да трябва да живееш с такива хора?

— Не мисля, че трябва да му обръщаш толкова внимание.

— Да, но аз съм господарка на къщата и от мен се очаква да забавлявам тези хора. Представи си — да забавлявам херцогинята на Св. Банги и господин Бот!

Алис бе опознала лейди Гленкора достатъчно добре и вече не се притесняваше да й чете лекции. Сега й каза, че мисли прекалено много за маловажни неща, както и прекалено много за някои важни неща.

— Що се отнася до господин Бот — рече Алис, — струва ми се, че трябва да се държиш така, сякаш подобна личност не съществува.

— Но това би било неискрено… особено за човек като теб.

Не става дума за неискреност, а за сдържаност. Всяка жена трябва да бъде сдържана, особено жена в твоето положение.

Лейди Гленкора се нацупи и заяви на братовчедка си, че господин Палисър е трябвало да се ожени за нея, след което си тръгна.

Тази вечер, която бе вечерта на завръщането на господин Бот в Мачинг, този джентълмен се озова съвсем близо до Алис в дневната. Често се бе приближавал до нея и я бе заговарял, потривайки ръце, сякаш имаше някаква причина да се сприятелят. Алис бе осъзнала това и се бе опитала да го отблъсне, но той бе мъж и не бе разбрал намека или може би го бе разбрал, но бе решил да го пренебрегне. Студеното отношение не означаваше нищо за него, когато искаше да се сприятели с някого. Беше упорит и вярваше, че преодоляването на студеното отношение бе добродетел. Освен това смяташе, че хората, които веднага откликваха на увертюрите му, всъщност не заслужаваха вниманието му и не биваше да губи времето си с тях, докато хората, които можеха да си позволят да се отнасят с пренебрежение към него, бяха ценни придобивки. Мъже като господин Бот приемаха студеното отношение с усмивка. И колкото по-студено бе това отношение, толкова по-широка ставаше усмивката.

— Какъв прекрасен човек е нашата скъпа приятелка лейди Гленкора! — рече господин Бот, заставайки до Алис така, че тя да не може да избяга.

Алис за малко да възрази. После се изкуши да каже нещо хапливо, което да я отърве от господин Бот, но не посмя да го направи, защото не искаше той да си помисли, че се закача.

— Така е — отвърна. — Тази вечер е много студено, нали?

Веднага след като думите излязоха от устата й, тя се ядоса на себе си за глупостта си, а после едва не избухна в смях, мислейки за херцогинята и нейните тръби с гореща вода в Лонгройстън.

— Да, студено е. Двете с лейди Гленкора сте близки приятелки, нали, госпожице Вавасор?

— Тя е моя братовчедка — отвърна Алис.

— А, да, колко хубаво. Мога да ви уверя, че господин Палисър е благодарен за това, че прекарвате толкова много време с нея.

Това бе непоносимо. Алис не успя да събере достатъчно смелост, за да стане от стола и да се отдалечи от него, но чувстваше, че трябва да избяга от този разговор.

— Не бих казала, че прекарвам толкова много време с нея, но дори и да го правех, това едва ли би имало някакво значение за господин Палисър.

Но господин Бот не бе човек, който ще позволи да бъде разколебан, когато си е наумил нещо за казване.

— Мога да ви уверя, че това е неговото мнение. Разбира се, всички знаем, че лейди Гленкора е млада. Много млада.

— Господин Бот, наистина предпочитам да не говорим за братовчедка ми.

— Но скъпа госпожице Вавасор… когато и двамата сме взели благополучието й присърце… защо не?

— Не съм взела благополучието й присърце, господин Бот. Изобщо даже. Не виждам причина да го правя. Ще прощавате, но не искам да обсъждам благополучието на братовчедка си с един непознат.

След това тя се изправи и се отдалечи от него, а господин Бот зяпна, поразен от нейната дързост. Но той бе упорит мъж и вече бе взел решение по този въпрос, така че просто щеше да опита отново.

Чудя се дали Джефри Палисър прекарваше много време в размисли за разликата между сегашната си позиция и онази, която щеше да му бъде отредена, ако лейди Гленкора зарадваше съпруга си с мъжки наследник. Предполагам, че да. Всеки би оценил подобна възможност. А неговата съдба бе най-злочестата, която можеше да сполети един мъж. Баща му, по-малкият брат на херцога, му бе завещал издръжка от шестстотин лири на година, но и навика да общува с хора, получаващи по шест хиляди. Никой не го бе научил, че е редно да знае как да изкарва прехраната си. Баща му, който бе дългогодишен член на парламента, бе любимец на стария херцог, който, в месеците преди смъртта си, не бе поддържал близки отношения със сегашния доайен на рода Палисър. Бащата на Джефри бе отгледан в Мачинг Праяри така, както отглеждат всички благородни издънки на херцози и след смъртта на стареца бе наследил богатство, което му бе позволило, макар и трудно, да продължи да живее по същия начин. Бе имало периоди, когато той бе стоял съвсем близо до трона. Но когато умрял и наследството му бе разделено между сина и трите му дъщери, Джефри Палисър бе получил вече спомената издръжка. Разбира се, че можеше да живее с нея и тъй като през зимните месеци ползваше безплатно жилище, можеше да си позволи да плаща на ловци и да живее като богат лорд. Но се чувстваше беден и унижен. Чувстваше се като мъж без бъдеще, поне докато липсата на детска люлка в Мачинг Праяри не му бе отворила тази нова възможност.

Но несъмнено тази възможност бе много далечна. Лейди Гленкора можеше да роди толкова синове, колкото Хекуба58. Можеше и да умре и някоя друга, по-щастлива дама да роди наследник на братовчед му. Или пък самият херцог щеше да се ожени и да получи наследник. Освен това братовчед му бе само една година по-възрастен от него и голямата награда, ако изобщо я получеше, можеше да дойде след четиресет години или повече. Въпреки това фактът, че лейди Гленкора все още не бе родила мъжка рожба, го правеше приемлив съпруг за хора, които допреди година дори не биха го погледнали. Не можем да не предположим, че той бе размишлявал над всичко това.

— Не е ли жалко, че цял живот не правиш нищо? — рече братовчед му една сутрин.

Джефри бе поискал да говори с Плантагенет в неговия кабинет и се опасявам, че го бе направил с целта да го помоли за пари.

— Какво да правя? — попита Джефри.

— Във всеки случай би могъл да се ожениш.

— О, да, бих могъл да се оженя. Никой не е прекалено беден, за да се ожени. Въпросът е дали бих издържал глада след това.

— Не виждам защо трябва да гладуваш. Да, собственото ти състояние е скромно, но все пак е нещо. Освен това има много дами, които също разполагат с пари.

Джефри се замисли за лейди Гленкора, но не спомена това.

— Не мисля, че тези неща ми се отдават — рече той. — Когато майката и бащата започнат да ме разпитват за дома и издръжката ми, ще изпадна в паника. Не го казвам като нещо хубаво, всъщност точно обратното, но се опасявам, че не притежавам користолюбиви склонности.

— Това са глупости.

— О, да, така е. Признавам.

— Мъжете трябва да бъдат користолюбиви, иначе ще умрат от глад. Мъжът, който от сутрин до вечер оре, за да се изхранва, има късмета да бъде користолюбив.

— Така е. Но аз не съм такъв късметлия.

— Едва ли има по-широко разпространена заблуда от тази, че користолюбивите склонности са нещо лошо. Желанието да бъдеш богат е в основата на прогреса. Нашата цивилизация е възможна благодарение на онова, което хората наричат алчност. Ако успееш да съчетаеш користолюбивите си склонности с почтеност, нищо не може да те спре.

Бъдещият канцлер на хазната изрече всичко това с увереността и проницателността, подобаващи на един бъдещ канцлер на хазната.

— Но не притежавам такива склонности — отвърна Джефри.

— Искаш ли да притежаваш ферма в Шотландия? — попита Плантагенет Палисър.

— И да плащам рента?

— Разбира се, че ще трябва да плащаш рента.

— Тогава благодаря, но не. Би било непочтено, защото знам, че никога няма да платя.

— Опасявам се, че си твърде стар за държавна служба.

— Имаш предвид работа зад бюро в хазната, за сто лири на година? Да, мисля, че съм твърде стар.

— Но нямаш ли собствени планове?

— Не бих казал. Понякога си мисля, че мога да замина за Нова Зеландия.

— Там ще трябва да станеш фермер.

— Не мисля. По-скоро бих създал опозиция на правителството или нещо такова, надявайки се, че ще откупят мълчанието ми и ще ми дадат земя.

— Това би се получило тук, Джефри, ако бъдеш избран в парламента и имаш достатъчно капитал, за да изчакаш, но не мисля, че ще се получи там. Искаш ли да станеш член на парламента?

— Какво… тук? Разбира се, че искам. Но ще затъна в дългове. В момента не дължа пари на никого… освен на теб, разбира се.

— Не ми дължиш нищо — отвърна Плантагенет с нотка на високопарност в гласа. — Не искам да чувам да говориш за дългове. Ние сме като братя, а дълговете между братя не означават нищо. Виждаш ли, Джефри, може би трябва да започна да те смятам за мой… за мой наследник, така да се каже.

Джефри промърмори нещо за малката вероятност да възникне подобна необходимост и нищожните шансове това наистина да се случи.

— Всичко това е вярно — отвърна старши наследникът на рода Палисър, — но все пак… С две думи, искам да се занимаваш с нещо. Помисли над това и ми се обади, когато вземеш решение, за да го обсъдим.

Джефри излезе от кабинета на братовчед си с чек за петстотин лири в джоба и впечатлението, че разговорът, който бе започнал много обещаващо, не се бе развил особено задоволително. Член на парламента! О, да! Ако братовчед му използваше политическото, финансовото и херцогското си влияние, за да направи това за него и да му издейства статута, който му се полагаше по право като младши наследник на рода, то животът му наистина щеше да се обърне! Но що се отнасяше до ферма в Шотландия или работа в лондонски офис, Джефри предпочиташе новозеландския си план. Той се замисли, че може би все пак имаше някакъв шанс да умре и да бъде погребан в лилавото на херцога на Омниум. В такъв случай несъмнено имаше дълг да остави наследник, който да получи титлата след смъртта му, ако това бе възможно.

— Ще яздиш ли с нас след обяд? — попита го лейди Гленкора, когато влезе в дневната.

— Не — отвърна Джефри. — Имам да уча.

— Какво имаш да правиш? — възкликна лейди Гленкора.

— Да уча… или по-скоро смятам да прекарам деня в размисли относно това какво бих искал да уча. Братовчед ми току-що ми каза, че трябва да се занимавам с нещо.

— Прав е — обади се Ифигения с ентусиазъм от бюрото си.

— Но нямаше ясна представа какво да бъде това нещо. За съжаление, не може да има двама канцлери на хазната по едно и също време. Госпожо Спаркс, с какво според вас трябва да се занимава един млад мъж като мен?

— Бих казала, че трябва да се кандидатира за парламента — отвърна госпожа Спаркс.

— А, да, точно така. Предложи ми нещо такова, но не спомена конкретен избирателен район. Мисля да пробвам в лондонското сити. Там има четири района, следователно шансовете ми ще бъдат двойни.

— Мислех, че в ситито предпочитат финансисти — рече херцогинята, демонстрирайки жив и добронамерен интерес към темата.

— Господин Палисър смята да се подготви, като стане успешен бизнесмен — каза госпожа Спаркс.

— Не мисля, че смята да прави подобно нещо — отвърна херцогинята.

— Във всеки случай трябва да направя нещо, така че не мога да изляза да яздя с вас — рече Джефри.

— Трябва да направиш нещо — съгласи се Ифигения от бюрото си.

Докато течеше този разговор, лейди Гленкора два пъти вдигна глава в опит да улови погледа на братовчедка си. И Алис много добре знаеше защо. „Виждаш ли, сякаш казваше погледът, Плантагенет вече започва да се интересува от своя братовчед и причината за това е очевидна. Не може да допусне мъжа, който ще бъде баща на бъдещите херцози, да прекара живота си в пълна неизвестност. Ако горе имаше бебешка люлка, Джефри щеше да бъде свободен да бездейства колкото си иска.“ Алис разбираше това много добре.

Джефри излезе да язди с тях, разбира се.

— Какво може да прави човек като мен, който иска да прави нещо? — попита той Алис.

Тя бе напълно наясно, че лейди Гленкора бе накарала господин Палисър да язди до нея. Алис го харесваше и следователно не възразяваше, но вече бе взела решение, че братовчедка й нямаше да получи нищо за усилията си.

— Госпожа Спаркс смята, че трябва да се кандидатирате за парламента.

— Да, а скъпата херцогиня сигурно ще ми предложи къща на площад „Белгрейв“59. Сега искам да чуя вашия съвет.

— Само мога да се присъединя към госпожица Палисър.

— Какво? Ифи? Затова да не губя времето си? Но виждате ли, колкото повече време губя, толкова по-добре за мен.

— Това е проблемът, който трябва да решите.

— Братовчед ми Плантагенет смята, че решението е брак.

— Сигурна съм, че това е добро предложение — отвърна Алис. — Но може би зависи от съпругата, която ще си изберете.

— Имате предвид с колко пари ще разполага, разбира се.

— Отчасти.

— Предполагам, че за братовчед ми само това има значение. Тази година има ли много нови наследници?

— Боя се, че нямам представа. Първо трябва да ми кажете колко пари превръщат една жена в наследница?

— За мъж като мен, предполагам, че десет хиляди на година ще бъдат напълно достатъчни.

— Това не е много — каза Алис, която разполагаше именно с толкова.

— Да, може би сумата е прекалено скромна. Но колкото по-скромна е, толкова по-голям ще бъде изборът ми, както и шансът самата жена да бъде поносима. Аз също разполагам с малко пари — не много, както знаете, но заедно с десетте хиляди на дамата, бихме могли да живеем сравнително удобно… в някой малък френски град, може би.

— Но не виждам каква би била вашата полза от това.

— Поне хората тук ще се отърват от мен. Изглежда това е най-важното нещо в момента. Ако чуете за момиче с подобна издръжка, което има приятна външност, но не е твърде младо и неопитно, произлиза от благородно семейство и умее да чете и пише, може би ще ме имате предвид.

— Да, разбира се — отвърна Алис, която бе напълно наясно, че той бе описал нейното положение. — Ако срещна такова момиче, веднага ще ви извикам.

— Може би вече познавате такова?

— Не, в момента не.

— Струва ми се, че едва ли би могъл да намери нещо по-добро — обяви братовчедка й по-късно същата вечер. Лейди Гленкора бе започнала да кани Алис в стаята, която наричаше своя гардеробна, всеки ден след вечеря. Обикновено разговаряха там до малките часове на деня. Господин Палисър работеше до късно и винаги си лягаше след тях. Те често обсъждаха него и неговите планове за бъдещето и Алис успя да накара братовчедка си да започне да се интересува и от двете. Освен това съумяваше да държи лейди Гленкора далече от онези теми, които смяташе за опасни: намеците за нейната бездетност и подмятанията, че в сърцето й все още има място за Бурго Фицджералд. И понякога говореха за бъдещето на самата Алис, разбира се, която постепенно започна да се отпуска и да споделя чувствата си със своята братовчедка. Лейди Гленкора често й казваше, че е била права да го отритне, ако наистина не го е обичала.

— Ръката ти е била протегната в очакване на пръстена — рече й тя веднъж, — но щом не си го обичала, значи е трябвало да я дръпнеш.

— Но аз го обичах — каза Алис.

— Тогава не те разбирам — отвърна лейди Гленкора.

Те бяха много близки, но това не означаваше, че се разбираха напълно. В момента обаче обсъждаха Джефри Палисър.

— Струва ми се, че едва ли би могъл да намери нещо по-добро — заяви лейди Гленкора.

— Ако смяташ да говориш глупости, ще си тръгна — заплаши я Алис.

— Но защо да са глупости? Според мен ще живеете много удобно с общия си доход. И той е един от най-страхотните мъже на света. Очевидно е, че те харесва, а ако се омъжиш за него, двете постоянно ще бъдем заедно. Сигурна съм, че господин Палисър ще направи нещо за него, ако се ожени… и особено, ако аз го помоля.

— Знам само два довода против.

— И те са?

— Той не би ме взел за жена и аз не бих го взела за свой съпруг.

— Защо не? Какво не харесваш в него?

— Не съм казала, че не го харесвам. Всъщност го харесвам много. Но човек не може да се омъжи за всеки, когото харесва.

— Но каква е причината да не го вземеш за свой съпруг?

— Най-вече това, че наскоро се разделих с мъж, когото наистина обичах и не мога толкова бързо да прехвърля любовта си на друг — отговори Алис.

Веднага щом думите излязоха от устата й, тя осъзна, че не бе трябвало да ги изрича. Братовчедка й направила точно това. Бе обикнала мъж, когото отритнала, а два месеца по-късно се бе омъжила за друг. Лейди Гленкора веднага се изчерви, като лицето и раменете й пламнаха от срам. Алис последва примера й, а когато вдигна глава, в погледа й се четеше молба за прошка.

— Несъмнено не подобава на една девойка — каза лейди Гленкора, говорейки много тихо и бавно. — Не подобава и на една жена. Но човек може да бъде принуден. Може да бъде принуден да загърби всичко благородно и благовъзпитано в себе си.

— О, Гленкора!

— Не съм казала, че трябва да го направиш толкова бързо.

— Гленкора!

— Аз прибързах. Знам това. Бях като животно, което се подчинява на своя господар и прави онова, което му е било наредено. Знам това. Бях като животно. О, Алис, само да знаеш колко много се мразя!

— Но аз те обичам с цялото си сърце — отвърна Алис. — Гленкора, обичам те толкова много!

— Значи си единственият човек, който ме обича. Той не може. Как е възможно? Ти… и може би още един.

— Има много хора, които те обичат. Той те обича. Господин Палисър те обича.

— Невъзможно. Не съм му казвала нищо, което да го накара да ме обикне. Не съм направила нищо за него, което да го накара да ме обикне. Може би щеше да обикне майката на детето си, но защо би обикнал мен? Беше ни заповядано да се омъжим и го направихме. Той нямаше време да се научи да ме обича. Но той не се нуждае от любов, Алис. Не се нуждае нито да обича, нито да го обичат. Иска ми се и аз да бях като него.

Алис направи всичко по силите си, за да я утеши, но думите й нямаше как да облекчат тези брачни мъки.

— Да ти простя?! — възкликна Гленкора. — Какво имам да ти прощавам? Не си мисли, че не знам. Постоянно мисля за това и нямам нужда от случайни думи, които да ме подсещат. Да ти простя? Когато съм ти толкова благодарна за това, че ме обичаш? Ако не бях открила тази любов, нямаше да мога да остана тук.

Двадесет и шеста глава Лейди Мидлотиан

Десетина дни по-късно Алис слезе на закуска една сутрин и се озова в компанията на господин Бот. Традицията в Мачинг Праяри повеляваше гостите да се събират за закуска доста късно. Много рядко някоя от дамите можеше да бъде видяна долу преди десет часа. Някои от господата закусваха по-рано, особено когато ходеха на лов, и в тези случаи дамите, слезли на закуска, се чувстваха изоставени от своите братя и съпрузи. В този ден се случи така, че господин Бот представляваше силния пол и когато Алис влезе в трапезарията, той стоеше на килима с гръб към камината, чакайки появата на поне още един гост, за да може да започне да се храни. Ако можеше да избяга, Алис би го направила, защото бе започнала да го ненавижда и дори да се страхува от него, но нямаше как да стори това, без да изглежда твърде очевидно.

— Възнамерявате ли да удължите престоя си тук, госпожице Вавасор? — попита господин Бот, използвайки първия случай, когато тя бе вдигнала глава от писмото, което четеше.

— С още няколко дни, струва ми се — отвърна Алис.

— А, радвам се. Господин Палисър настоява да остана до тяхното заминаване, така че не мога да си тръгна по-рано. Както знаете, аз не съм женен и мога да разпределям времето си както пожелая, поне в този период на годината.

— Предполагам, че намирате това за голямо удобство — рече Алис.

— Да, наистина е удобство. Виждате ли, човек като мен, който е член на парламента и работи за държавата, е длъжен да се съобразява с много неща. Един държавник не може да служи на родината си, ако не е готов да посвети времето си на това. И да прави взаимни отстъпки, госпожице Вавасор.

Тъй като госпожица Вавасор посрещна тези думи с мълчание, господин Бот продължи:

— Постоянно повтарям на своите съпартийци… разбира се, аз считам себе си за представител на крайните радикали.

— О, нима? — каза Алис.

— Да. Влязох в парламента като техен представител и досега не съм бил изкушаван да променя политическите си възгледи. Но постоянно повтарям на своите съпартийци, че нищо не може да бъде постигнато без взаимните отстъпки. Нямам нищо против да споделя с вас, госпожице Вавасор, че за мен господин Палисър е най-перспективният държавник в страната. О, да.

— Радвам се да го чуя — отвърна жертвата му, чувствайки се принудена да каже нещо.

— И смятам, че аз, като краен радикал, служа най-добре на партията си, като поддържам близки отношения с него, стига тази близост да е взаимна. Онзи ден един приятел ми рече: „Ще те превърне в правителствен чиновник“. Отвърнах му: „А аз ще го превърна в министър-председател от манчестърската школа“. Струва ми се, че съм наясно със способностите си, госпожице Вавасор.

— Несъмнено — отвърна Алис.

— Той също е наясно с тях. Господин Палисър не е от хората, които биха допуснали някой да ги заблуждава. Това е една справедлива система на взаимни отстъпки. Не можеш да станеш политик без нея. Вашата братовчедка лейди Гленкоурър е такава чаровна жена! Помня какво ми казахте онази вечер.

— Нима? — отвърна Алис.

— И съм напълно съгласен с вас, че не бива с лека ръка да водим поверителни разговори за близки приятели.

— Със сигурност — каза Алис.

— Но има случаи, госпожице Вавасор, има случаи, когато обичайните правила, от които се ръководим в социалното си поведение, трябва да бъдат донякъде огънати.

— Не мисля, че това е един от тези случаи, господин Бот.

— Не е ли? Просто ме изслушайте, госпожице Вавасор. Горд съм да заявя, че господин Палисър разчита много на скромното ни приятелство. Първото нещо, което ни сближи, беше политиката, разбира се, но приятелството ни премина отвъд нея и придоби приятно социално измерение. Бих казал дори много приятно социално измерение.

„Що за вкус има господин Палисър, помисли си Алис.“

— Но едва ли има нужда да ви казвам, че лейди Гленкоурър е много млада. Дори бих казал прекалено млада.

— Господин Бот, няма да разговарям с вас за лейди Гленкора Палисър.

Алис изрече това с решителен глас и цялата сдържаност, на която бе способна в този момент. Освен това се намръщи и изгледа свирепо своя събеседник. Но господин Бот бе много смел мъж и дори не трепна, въпреки враждебния й тон.

— Уверявам ви, госпожице Вавасор, че мисля единствено за нейното семейно щастие!

— Не смятам, че тя се нуждае от подобен пазител на семейното й щастие.

— Ами ако той се нуждае, госпожице Вавасор? Сигурен съм, че господин Палисър разчита много на вашата преценка.

В този миг Алис стана с намерението да напусне трапезарията, но на прага се сблъска с госпожа Конуей Спаркс.

— Нима бягате от закуската си, госпожице Вавасор? — рече тя.

— Не, госпожо Спаркс, бягам от господин Бот — отвърна Алис, която трепереше от гняв.

— Господин Бот, какво означава това? — попита госпожа Спаркс.

— Ха-ха-ха — засмя се господин Бот.

Алис се върна в стаята и госпожа Спаркс веднага осъзна, че тя наистина се бе опитала да избяга от господин Бот.

— Надявам се, че ще успея да ви помиря — каза госпожа Спаркс. — И че обидата не е била толкова сериозна, че да изисква специално порицание.

— Ха-ха-ха — засмя се отново господин Бот, който се наслаждаваше на ситуацията.

Алис бе ядосана на себе си, защото чувстваше, че бе разкрила прекалено много на госпожа Спаркс. Но не бе готова да й разкрие всичко. Все пак трябваше да каже нещо, но не знаеше какво. Лейди Гленкора я избави от агонията, като влезе в трапезарията.

— Добро утро, госпожо Спаркс — рече тя. — Надявам се, че никой не е чакал закуската. Добро утро, господин Бот. О, Алис!

— Какво има? — попита Алис и се приближи до нея.

— О, Алис, какъв удар!

Но Алис виждаше, че братовчедка й не бе напълно сериозна и че тази нова неприятност, каквато и да бе тя, бе по-скоро досадна, отколкото гибелна.

— Ела тук — заповяда лейди Гленкора и двете се оттеглиха в амбразурата на прозореца. — Сега ще изпитам твоята вяра в мен. Това писмо е от… познай от кого.

— Как бих могла да позная?

— От лейди Мидлотиан! Ще пристигне тук в понеделник на път за Лондон. И ако не ми кажеш, че си напълно сигурна, че това е толкова неочаквано за мен, колкото е за теб, никога повече няма да ти проговоря.

— Напълно сигурна съм.

— А! Тогава можем да го обсъдим. Но първо да закусим.

В този момент още няколко дами влязоха в стаята. Сред тях бяха херцогинята и дъщеря й, както и двете госпожици Палисър. Господин Бот се зае с това да угажда, или по-скоро да предлага да угажда, на малките им прищевки.

Почти стана обяд, преди Алис и нейната братовчедка да могат да обсъдят насаме предстоящата визита на лейди Мидлотиан. Господин Палисър се бе появил и му бяха съобщили прекрасната новина.

— С удоволствие ще приемем лейди Мидлотиан — заяви той.

— Но тук има човек, който няма да е толкова очарован да я види — каза лейди Гленкора на своя съпруг.

— Нима? — отвърна господин Палисър. — И кой е този човек?

— Нейната непокорна братовчедка Алис Вавасор. Но, Алис, господин Палисър не знае нищо за това, а е твърде дълго за обясняване.

— Много съжалявам… — започна господин Палисър.

— Мога да ви уверя, че няма никакъв проблем — заяви Алис. — Просто ще си тръгна три дни по-рано.

Когато чу това, господин Палисър доби много сериозен вид. Що за кавга можеше да направи пребиваването на госпожица Вавасор и лейди Мидлотиан в една и съща къща невъзможно?

— В никакъв случай! — възкликна лейди Гленкора. — Нима искаш да кажеш, че се страхуваш от нея и ще избягаш?

— Госпожице Вавасор, опасявам се, че не можем да я помолим да не идва — рече господин Палисър.

В отговор на това, Алис заяви, че за нищо на света не би предотвратила идването на лейди Мидлотиан в Мачинг.

— Трябва да знаете, господин Палисър, че аз никога не съм виждала лейди Мидлотиан, въпреки че сме далечни братовчеди. Нито съм се карала с нея. Но тя ми даде съвет в едно свое писмо и аз не й отговорих, защото сметнах, че не е нейна работа да се меси. Ще си замина, но не защото се страхувам от нея, а защото, след случилото се, срещата ни би била много неловка за нея.

— Можеш да й кажеш, че госпожица Вавасор е тук — предложи господин Палисър на своята съпруга. — Така ще й дадеш възможност да отмени посещението си, ако реши.

Нещата се развиха така, че Алис не можеше да напусне Мачинг, без да превърне визитата на лейди Мидлотиан в проблем. Несъмнено тази среща щеше да бъде безкрайно неприятна, но, както самата лейди Гленкора бе посочила, лейди Мидлотиан нямаше да я изяде. Истината бе, че Алис се страхуваше от старата дама и този страх я караше да се срамува. Бе принудена да признае това пред себе си. Но в същото време реши, че няма да допусне да бъде принудена да избяга от Мачинг.

Нима господин Бот ухажва вашата братовчедка? — попита госпожа Спаркс тази вечер, обръщайки се към лейди Гленкора.

— Струва ми се малко вероятно — отвърна тя.

— Боже мой! — възкликна една старица, възхитена от близките отношения между Алис и лейди Гленкора. — Дори не бих си помислила подобно нещо.

— Но аз си го помислих, колкото и невероятно да звучи — отбеляза госпожа Спаркс.

— Какво ви накара да си го помислите? — попита лейди Гленкора.

— Обърнете внимание, че не ви питам дали госпожица Вавасор харесва него — каза госпожа Спаркс. — Нямам подобни подозрения. По-скоро ми се струва, че когато той играе ролята на Бакхус, тя е Ариадна, отчаяно опитваща се да избяга от него.

— Нима господин Бот има навика да играе Бакхус? — попита лейди Гленкора.

— Така ми се стори тази сутрин. Сигурно забелязвате богоподобното му, ликуващо излъчване.

— Не мисля, че това божество би могло да ликува тук — заяви лейди Гленкора.

— Аз пък мисля, че тя непременно трябва да се опита да му избяга — каза старицата.

— Госпожица Вавасор не е склонна да бяга — отвърна госпожа Спаркс, слагайки точка на разговора.

Лейди Мидлотиан пристигна следващия понеделник. Каретата, която трябваше да я посрещне на гарата, бе изпратена в три следобед. Алис трябваше да избере дали да се запознае с нея веднага след пристигането й, или да я отбягва, докато стане време всички да се съберат в салона преди вечерята.

— Ще я приема тогава, когато дойде — каза лейди Гленкора. — И ще й кажа, че ти си тук, разбира се.

— Да, така ще бъде най-добре и… Боже мой, не знам как да постъпя.

— Ако искаш, мога да ти я доведа в стаята ми.

— Не, това би било твърде официално — отвърна Алис. — Веднага ще разбере, че съм мислила за нея.

— Тогава предлагам да оставим всичко на случайността. Ще я срещнеш тогава, когато я срещнеш.

Накрая стигнаха до заключението, че това бе най-правилното решение, но и че лейди Мидлотиан трябва да бъде уведомена за присъствието на Алис веднага след пристигането й.

Алис бе в стаята си, когато каретата, превозваща нежеланата старица, спря пред входната врата. Тя съвсем ясно чу колелетата и разбра, че врагът й вече бе в къщата. Цяла сутрин се бе опитвала да се убеди, че е напълно безразлична към пристигането й, но не бе успяла и сега се ядоса на себе си за това, че се бе изправила е разтуптяно сърце в мига, в който бе чула хлопването на входната врата. Каква й бе лейди Мидлотиан, че да се страхува толкова от нея? Но тя се страхуваше. Отново и отново поставяше страха си под съмнение и всеки път трябваше да признае, че той бе там. Най-накрая, малко преди пет часа, след много вътрешни дебати и самокритични мисли за собствената си плахост, Алис слезе долу. Лейди Гленкора й бе обещала, че ще бъде в салона в този час. Отвори вратата и веднага почувства, че бе в присъствието на своята знатна родственица. Лейди Мидлотиан беше заела голямото кресло до огъня, а лейди Гленкора седеше на една табуретка до нея. Една от госпожиците Палисър четеше в далечния ъгъл на стаята, но иначе в салона нямаше никой друг.

Графинята на Мидлотиан бе дребничка жена, между шестдесет и седемдесетгодишна, която трябва да е била много красива като млада. В момента нямаше претенции нито за младост, нито за красота (като някои други дами, прехвърлили шестдесетте). Изглеждаше напълно наясно с напредналата си възраст. Носеше кръгло боне, което скриваше голяма част от лицето й. Бе свикнала да го носи до вечерта, щом веднъж е била принудена от обстоятелствата да го сложи. Освен това бе облякла къса, прилепнала пелерина и въпреки че седеше на огромно кресло, гърбът й бе изправен и се взираше в пламъците. Тялото й наистина бе дребно, но сивите й очи и острите й черти й придаваха важност, която я спасяваше от впечатлението за незначителност. Веднага щом я зърна, Алис осъзна, че не бе от онези жени, които се предаваха лесно.

— Ето я Алис — рече лейди Гленкора и се надигна, когато братовчедка й влезе в стаята. — Алис, позволи ми да ти представя лейди Мидлотиан.

Когато се приближи, Алис успя да си придаде небрежен и непринуден вид, въпреки че сърцето й се пръскаше. Подаде ръка и остави възрастната дама първа да я поздрави.

— Радвам се, че най-накрая имам възможност да се запозная с вас, мила моя — заяви лейди Мидлотиан. — Много се радвам.

Но Алис продължаваше да мълчи.

— Вашата леля, лейди Маклауд, е една от най-старите ми приятелки и тя често говори за вас.

— И лейди Маклауд често ми е говорила за вас — отвърна Алис.

— Познаваме се по име — каза графинята, — но ще бъде добре да се опознаем и лично. Аз не съм първа младост и ако не ви опозная скоро, нищо чудно никога да не го направя.

Алис не можеше да не си каже, че това обстоятелство нямаше да се превърне в повод за съжаление за нито една от двете им. Замисли се за писмото на лейди Мидлотиан и се опита да прецени дали не трябваше веднага да насочи разговора в тази посока. Беше сигурна, че лейди Мидлотиан ще го спомене и предпочиташе това да стане сега, в присъствието на лейди Гленкора, отколкото по-късно, когато двете щяха да останат насаме.

— Много мило от ваша страна — рече Алис.

— Наистина бих искала да се опознаем — повтори лейди Мидлотиан. — Кръвта вода не става, мила моя, и на този свят няма нещо, което да свързва хората така, както семейните връзки. Когато бяхме млади, вашата майка бе най-скъпата ми приятелка.

— Не познавах майка си — отвърна Алис, но още докато говореше, тя почувства как силите й на съпротивление срещу старицата започват да отслабват.

— Не, мила моя, не сте я познавали и според мен това е още една причина онези, които обичаха нея, сега да обичат вас. Но лейди Маклауд е най-близката ви родственица, по майчина линия, разбира се, и съм склонна да мисля, че е изпълнила дълга си към вас.

— Несъмнено е така, лейди Мидлотиан.

— И от това следва, че не е имало голяма необходимост от намесата на други хора в делата ви. Казвам това, мила моя, като оправдание, защото чувствам, че трябва да се извиня за поведението си.

— Сигурна съм, че Алис не смята така — обади се лейди Гленкора.

— Важното е какво мисля аз, а не какво мисли Алис, поне що се отнася до собствените ми недостатъци — отвърна лейди Мидлотиан с усмивка, която опита, но не успя да направи дружелюбна. — Истината е, че просто исках да наваксам пропуснатите възможности.

Алис усети, че се канеше да спомене писмото и потръпна.

— Но единственото, което искам в момента, е да бъда считана за една от приятелките на Алис Вавасор.

— Бих се гордяла с вашето приятелство, ако…

— Ако какво, мила моя? — попита старицата.

Сигурен съм, че се опитваше да звучи любезно, но в маниера й имаше нещо, или може би в гласа й, което отврати Алис и тя веднага реши, че никога нямаше да станат истински приятелки.

— Ако какво, мила моя?

— Алис има предвид… — започна лейди Гленкора.

— Оставете Алис сама да каже какво има предвид — прекъсна я лейди Мидлотиан.

— Трудно ми е да изразя какво имам предвид — рече Алис и почувства как смелостта в нея се надига, може би призована от факта, че съвсем скоро щеше да има нужда от нея. — Сигурна съм, че двете с вас, лейди Мидлотиан, имаме различно мнение по един въпрос. А това е въпрос, при който трябва да се ръководя от собственото си мнение, а не от мнението на други хора.

— Имате предвид по отношение на господин Грей?

— Да — отвърна Алис. — Имам предвид господин Грей.

— Доста разсъждавах по този въпрос, мислейки единствено за вашето щастие, и когато чух, че сте тук, реших да мина през Мачинг на път за Лондон с надеждата да разговарям с вас.

— Тогава сте знаели, че Алис е тук — каза лейди Гленкора.

— Разбира се, че знаех. Предполагам, че си чула цялата история, Гленкора?

Лейди Гленкора бе принудена да признае, че бе запозната е „историята“, както графинята бе нарекла начина, по който Алис се отнесла с господин Грей.

— И какво мислиш?

Както Алис, така и нейната домакиня се обърнаха към далечния край на стаята, където госпожица Палисър четеше, опитвайки се да намекнат, че младата дама не бе запозната с тези обстоятелства и нямаше причина да ги научава точно в този момент.

— Може би трябва да изберем друго място и време — заключи лейди Мидлотиан. — Но вдругиден си заминавам. Всъщност мислех да си тръгна още утре.

— О, лейди Мидлотиан! — възкликна лейди Гленкора.

— Това е едно съвсем кратко посещение, направено по работа, скъпа Гленкора. Кога ще мога да говоря с Алис, без да бъдем прекъсвани?

Лейди Гленкора предложи да използват нейната стая, сега или по-късно тази вечер, когато стане време за лягане. Но мисълта за тази предумишлена лекция ужасяваше Алис и тя бе решена на всичко да я избегне.

— Лейди Мидлотиан, няма да има никакъв смисъл.

— Никакъв смисъл, драга!

— Никакъв. Получих писмото ви.

— И тъй като не ми отговорихте, дойдох чак тук, за да обсъдя въпроса с вас.

— Не искам да ви обиждам, но това е тема, която не мога да обсъждам с…

Тя щеше да каже „непознат човек“, но се спря навреме.

— Която не мога да обсъждам с никого.

— Нима искате да кажете, че отказвате да говорите с мен?

— Отказвам да говоря с вас по този въпрос — отвърна Алис. — Не бих го направила дори с лейди Маклауд.

— Да — каза лейди Мидлотиан и в стоманеносивите й очи проблесна гняв, — и точно по тази причина е наложително някой друг ваш приятел да се намеси.

— Няма да допусна подобна намеса — отвърна Алис, — нито от хора, които са ми приятели, нито от такива, които не са.

Докато говореше, тя се надигна от стола си.

— Трябва да ме извините, лейди Мидлотиан, но не мога да говоря с вас по този въпрос.

И тя излезе от стаята, оставяйки графинята сама с лейди Гленкора. Госпожица Палисър вдигна очи от книгата си и веднага осъзна, че бе имало кавга, но се съмнявам, че бе чула причината за нея.

— Най-опърничавата млада жена, която съм срещала през живота си — заяви лейди Мидлотиан след напускането на Алис.

— Бях сигурна, че разговорът ви ще протече по този начин — отбеляза лейди Гленкора.

— Но това е неприемливо, скъпа. Била е сгодена за този млад мъж, със съгласието на всичките си приятели.

— Знам това.

— Не смяташ ли, че е постъпила ужасно?

— Не претендирам, че я разбирам, но сигурно е решила, че няма да бъдат щастливи заедно.

— Да я разбираш! Как би могла? Никой не би могъл. Млада жена, която се е сгодила за уважаван джентълмен по този начин, пред очите на целия свят, така да се каже, посетила е дома му и е говорила с прислужниците му, за да ги уведоми за изискванията си по отношение на обзавеждането, а после просто е заявила, че е размислила! И доколкото знам, дори не е дала причина за това свое решение!

Лейди Мидлотиан продължи да настоява, че Алис бе постъпила грубо и несправедливо и се разгорещи до такава степен, че изплаши своята домакиня. Графинята бе от хората, които, преди почти две години, бяха накрали лейди Гленкора да се подчини на волята им. Тя сякаш напълно бе забравила за това, но лейди Гленкора помнеше всичко до най-малката подробност.

— Няма да се откажа — заяви лейди Мидлотиан. — Никак не одобрявам баща й, който успя да се обвърже с нашето семейство по един напълно позорен начин, без да бъде канен. Не мисля, че съм разговаряла с него оттогава, но сега ще поискам да ме приеме и ще му кажа какво мисля по въпроса.

Алис не отстъпи и успя да избегне всички по-нататъшни разговори с лейди Мидлотиан. Остана непоклатима дори след като лейди Гленкора й предаде съобщение от графинята, в което старицата я умоляваше да размисли.

— Довиждане, мила моя — рече й лейди Мидлотиан, когато стана време да си ходи. — Все още се надявам, че нещата ще се наредят и ако това се случи, ще откриете, че мога да забравям и да прощавам.

— Ако упоритостта винаги води до успех — каза лейди Гленкора на Алис, — тя няма как да не успее.

— Но няма да успее — отвърна Алис.

Двадесет и седма глава Развалините на Приората

Лейди Мидлотиан замина за Лондон в сряда сутринта и Алис щеше да я последва в четвъртък. Вече бе декември и времето бе ясно и мразовито, но нощем изгряваше ярка луна. Тази нощ щеше да има пълнолуние и лейди Гленкора обяви, че двете с Алис задължително трябва да се разходят из руините на манастира. Това не беше тайна среща, тъй като я бяха обсъдили на всеослушание и неколцина от гостите се бяха опитали да ги разубедят. Господин Палисър бе отбелязал, че нощният въздух ще бъде много студен, а господин Бот бе откроил редица вредни последствия за здравето им. Ако само съпругът й бе изразил своето неодобрение, лейди Гленкора може би щеше да се предаде, но думите на господин Бот още повече засилиха решимостта й.

— Няма да се уплашим — рече тя.

— Хората обикновено не излизат на нощни разходки през декември — отбеляза господин Палисър.

— Точно затова искаме да го направим — отвърна неговата съпруга. — Но ще се облечем топло, така че не се притеснявайте за нас. Джефри, от теб очаквам да стоиш на стража пред старата порта, за да ни закриляш от зли духове.

Джефри Палисър се съгласи с мисълта, че може да му позволят да изпуши една пура.

Не бяха останали много гости в Мачинг Праяри. Всъщност, без да броим представителите на рода Палисър, гостите в къщата бяха всичко на всичко трима: госпожица Вавасор, господин Бот и една старица, която бе познавала майката на господин Палисър. Минаваше десет вечерта, когато лейди Гленкора обяви, че е дошло време за тяхната разходка. Покани двете госпожици Палисър да се присъединят към тях, но те отказаха, позовавайки се на страха си от нощния въздух и демонстрирайки, че смятат идеята за изключително неразумна. Господин Бот изрази желание да ги придружи, но лейди Гленкора безцеремонно отклони това предложение.

— Не, благодаря, господин Бот. Вие бяхте един от онези, които тази сутрин ми изнесоха цяла лекция за вредните последици от тази разходка, така че няма да ви позволя да се присъедините към нея и да й се насладите.

— Скъпа моя лейди Гленкора, ако бях на ваше място, не бих излязла навън — рече старицата, оглеждайки се за господин Палисър.

— Скъпа моя госпожо Маршъм, ако бяхте на мое място, несъмнено щяхте да го направите — отвърна лейди Гленкора и също погледна към съпруга си.

— Мисля, че идеята е глупава — каза строго той.

— Ако ни забраниш, разбира се, че няма да излезем — каза лейди Гленкора.

— Да ви забраня? Не, няма да ви забранявам.

— Хайде тогава! — възкликна лейди Гленкора.

Двете с Алис вече се бяха обвили в дълги пелерини и дебели шалове и сега Алис я последва навън. В билярдната зала имаше врата, която извеждаше на голямата тераса, минаваща пред къщата. Именно там завариха Джефри Палисър, въоръжен със своята пура. Истината бе, че на Алис не й се излизаше, но в същото време тя чувстваше, че не може да предаде лейди Гленкора по този начин. Двамата с господин Палисър не бяха станали близки приятели, но той й имаше доверие и сякаш я насърчаваше да прекарва повече време с жена му. Алис искаше да оправдае това предполагаемо доверие и бе почти сигурна, че господин Палисър очакваше от нея да го направи точно сега. Тя бе разменила няколко думи с братовчедка си горе, посочвайки, че съпругът й е против тази идея.

— Тогава да се обяви против нея — отвърна лейди Гленкора — и веднага ще се откажа. Но няма да позволя нито на господин Бот, нито на старата госпожа Маршъм да ме разубеждават чрез четене на лекции втора ръка. Разбирам тези хора, скъпа моя. И ако ме предадеш, Алис, никога няма да ти простя — добави тя.

Този разговор убеди Алис, че не можеше да се откаже от разходката, без да застраши тяхното приятелство. Боеше се да го направи. Но в същото време започваше да се страхува от своята братовчедка — страхуваше се, че някой ден ще бъде принудена да я предаде или да й каже нещо, което тя ще намери за неприемливо.

— Когато минем през старата порта, Джефри — говореше лейди Гленкора, докато вървяха един до друг по широката тераса към развалините, — трябва да ни оставиш сами. Ще заобиколим общата спалня и параклиса и ще се върнем през галерията със сводовете. След това ще направим още една обиколка с теб. Отвън е най-красиво на лунна светлина, но преди това искам да покажа нещо на Алис насаме.

— Сигурен съм, че ти не се страхуваш и ако госпожица Вавасор също не се страхува…

— Госпожица Вавасор, която, струва ми се, би ти позволила, в момент като този, да се обърнеш към нея с първото й име, никога не се страхува.

— Гленкора, как посмя да кажеш това? — възропта Алис. — Мисля, че е време да се връщаме.

Тя се бе ядосала на братовчедка си и дори бе започнала да подозира, че имаше по-високо мнение за нея, отколкото заслужаваше. Казаното от лейди Гленкора й се бе сторило вулгарно. Всъщност вулгарността бе предумишлена и това още повече я подразни. И господин Палисър несъмнено щеше да си помисли, че бе дала съгласието си за предложението, отправено към него.

— Да се върнем! — възкликна Гленкора. — В никакъв случай. Продължаваме, като ще го оставим да ни чака тук. Така няма да се обръща към никого с първото му име. Моля те, не ми се сърди — прошепна Гленкора веднага, след като се отдалечиха достатъчно. — Истината е, че ако решиш да го вземеш за съпруг, можеш да го направиш.

— Ами ако не реша?

— Тогава няма да е станало нищо лошо. Просто ще му кажа. Но, Алис, замисли се. Едва ли някога ще срещнеш мъж, който е по-подходящ за теб. И не си длъжна да решаваш веднага. Не е нужно да казваш нищо. Остави ме аз да му кажа, че ако изобщо си склонна да обмислиш това предложение, би го направила, само след като се срещнете отново в Лондон. Можеш да ми имаш доверие.

— Няма да му казваш нищо подобно — отвърна Алис. — Струва ми се, че се шегуваш и ако е така, трябва да знаеш, че това е една много лоша шега.

— Не си справедлива към мен. Не се шегувам. Това, което ти казвам, е самата истина. Самият той ми е казал достатъчно, за да имам оправдание за действията си. Алис, замисли се. Това ще означава толкова много за мен, а няма ли да е прекрасно да бъдеш бъдещата майка на херцога на Омниум?

— За мен това не би означавало нищо — отговори Алис. — По-малко от нищо. Толкова ми е лесно да устоя на това изкушение, че дори не бих го нарекла изкушение. Моля те, не казвай нищо повече по тази тема, Гленкора.

— Щом не искаш, няма.

— Не искам. Съмнявам се, че някога съм виждала по-ярка лунна светлина. Погледни очертанията на онзи прозорец на фона на луната. Виждат се по-ясно, отколкото през деня.

Стояха съвсем близо до вратата на стария кръстовиден параклис, след като бяха влезли в трансепта60 през порутен коридор, който едно време бе свързвал църквата с общата спалня. Покривът на църквата липсваше, но стените все още стояха. Малките прозорчета на централния кораб бяха съвършени, а големите прозорци на двата трансепта бяха почти толкова добре запазени. Но от прозореца зад хора не бе останало почти нищо. Горната му част напълно липсваше и се виждаха единствено три вертикални пръчки с различна височина, които преди бяха разделяли крилата. Само това бе останало от стария прозорец, но някой бе добавил каменен трегер или напречна греда, за да предпази резбования камък от двете страни и да спаси рамката от още по-голяма разруха. Трегерът бе скорошна добавка и това бе очевидно, имайки предвид изкусната и елегантна изработка на останалите прозорци, при които дългите и тънки пръчки се издигаха от основата до ажурната украса по средата без подпори и предпазни греди и постепенно се губеха сред извивките, вместо да продължават нагоре до покрива или софита61, сякаш иначе не биха могли да останат цели. Изглежда по времето, когато бяха строили приората в Мачинг, още не бе имало подобни слабости в английската църковна архитектура.

— Не е ли красиво! — възкликна Гленкора. — Обичам това място! И лунната светлина е студена по един особен начин, който не може да бъде сравнен с никой друг. Този студ те кара да се загръщаш, но без да трепериш. Сякаш смразява сетивата, а не кокалите ти. Но предполагам, че това са глупости — добави тя след кратка пауза.

— Не е по-глупаво от идеята, че трябва да разговаряме на лунна светлина.

— Не си справедлива. Искам нещата, които казвам на лунна светлина, да бъдат по-поетични и нелепи, отколкото нещата, които други хора казват при същите обстоятелства. И сега ще ти кажа защо винаги се сещам за теб, когато идвам тук нощем.

— Но предполагам, че не го правиш често.

— Правя го. Или поне го правех през август, когато имаше пълнолуние. Тогава не беше толкова студено и излизах през отворените прозорци. Никой не знаеше къде отивам. Веднъж го накарах да дойде, но не му хареса. Казах му, че част от стената на трапезарията се е срутила и той отиде да я види. Още на следващия ден изпрати зидар. Ако нещо не е както трябва, той незабавно го оправя. Изобщо нямаше да има развалини, ако всички от рода Палисър бяха като него.

— За целия свят щеше да е по-добре.

— Не, не съм съгласна. Някои неща живеят прекалено дълго. Но сега ще ти кажа. Помниш ли вечерта, когато те изпратих до вкъщи след онази пиеса?

— Помня я много добре.

Алис имаше причина да я помни, защото, именно в каретата на път за улица „Кралица Ан“, тя бе отказала да помогне на братовчедка си по отношение на Бурго Фицджералд.

— И помниш ли как блестеше луната тогава?

— Струва ми се, че да.

— Аз помня. Когато завихме на ъгъла на площад „Кавендиш“, той стоеше там, заедно с един твой приятел.

— Какъв мой приятел?

— Вече няма значение.

— Имаш предвид братовчед ми Джордж?

— Да, него имам предвид и о, Алис! Мила моя Алис! Не знам защо те обичам толкова, при положение че ако бе проявила поне малко милост онази вечер, ако бе изневерила на коравосърдечните си принципи за благоприличие, щях да отида при него и това ледено безразличие щеше да бъде избегнато.

Тя стоеше съвсем близо до Алис и се разтрепери, докато говореше, така че се загърна още по-плътно с кожената си пелерина.

— Студено ти е — рече Алис. — Хайде да се прибираме.

— Не, не ми е студено… поне не по този начин. Още е рано да се прибираме. Джефри всеки момент ще дойде. Да, трябваше да избягаме онази вечер. Трябваше да го поканиш вкъщи. Е, нищо! Не го направихме и това е.

— Но Гленкора… не можеш да съжаляваш, че не сме го направили?

— Да не съжалявам? Алис, къде е сърцето ти? Нима нямаш такова? Да не съжалявам? Бих дала всичко, което имам на този свят, за да върна времето назад и да му остана вярна. Казаха ми, че ще изхарчи парите ми. Дори да бе изхарчил всичко до последното пени, пак съжалявам. Дори да ме бе обрекъл на бедност, пак съжалявам. Казаха ми, че ще ме използва, ще ми изневерява и дори ще ме бие. Не вярвам, но дори да се бе оказало истина, пак съжалявам. По-добре е да имаш неверен съпруг, отколкото да бъдеш невярна съпруга.

— Гленкора, не говори така. Не ме карай да мисля, че нещо би могло да те изкуши да изневериш на брачните си клетви.

— Да ме изкуши да изневеря на брачните си клетви? Но, мила моя, аз никога не съм му била вярна. Никога не съм го обичала. Как можеш да говориш така, когато знаеш, че никога не съм го обичала? Те ме наплашиха и ме принудиха да се подчиня, но сега… какво съм сега?

— Ти си неговата почтена съпруга. Гленкора, изслушай ме.

Алис взе ръката й.

— Не! — отвърна братовчедка й. — Не. Не съм почтена. Аз съм негова законна съпруга, но законите лъжат! Не съм негова жена. Няма да кажа какво съм. Когато минах под венчилото, аз знаех, че не обичам човека, за когото се омъжвам. Но обичам него. Обичам Бурго с цялото си сърце и с цялата си душа. Бих могла да се хвърля в краката му и да излъскам обувките му, без да се почувствам унизена!

— О, Кора, не говори такива неща, моля те! Не забравяй какво дължиш на съпруга си и какво дължиш на себе си. Хайде да се прибираме.

— Знам, че съм му задължена и ще му се отплатя. Може би, ако му бях родила дете, щях да му бъда вярна. Всъщност съм напълно убедена, дори и животът ми да се превърнеше в мъчение. Но има само едно почтено нещо, което бих могла да направя сега. Да го напусна. Ако го напусна, той ще може да се ожени пак и да стане баща. Нима ще го нараня толкова дълбоко, ако го напусна? Той не ме обича. Самата ти знаеш, че не ме обича.

— Сигурна съм, че те обича.

— Не е вярно. Не ме обича и ти много добре знаеш това, Алис. Възможно е изобщо да не умее да обича. Може би няма да обикне и втората си съпруга. Но тя ще го дари със син и ще го направи щастлив. Казвам ти, че всеки ден и всяка нощ мисля за мъжа, когото обичам. Нямам за какво друго да мисля. Нямам работа, нямам приятели, нямам човек, с когото да си говоря. Но постоянно разговарям с Бурго в мислите си и той ме слуша. Сънувам, че ме прегръща…

— О, Гленкора!

— Какво? Нима ми завиждаш за това, че ти казвам истината? Прояви желание да станеш моя приятелка. Сега трябва да носиш бремето на това приятелство. Веднага след Коледа заминаваме за Монкшейд и той ще бъде там. Лейди Монк му е леля.

— Не трябва да ходиш. За нищо на света.

— Лесно е да го кажеш, мила моя, но въпреки това трябва да отида. Казах на господин Палисър, че ще бъде там и той отвърна, че това не е важно. Това бяха точните му думи: „не е важно“. Чудя се дали разбира какво е да обичаш някого. Чудя се дали някога се е замислял по този въпрос.

— Трябва категорично да му заявиш, че няма да ходиш.

— Направих го. Бях напълно категорична. Той ми отговори, с онзи господарски тон, който използва, когато реши да се прави на строг съпруг: „Гленкора, това е неприятност, която трябва да изтърпиш и превъзмогнеш. Искам да отидем в Монкшейд, защото това ще бъде благоприятно за кариерата ми, но не искам там да има човек, от когото се страхуваш.“ Можех ли да му кажа, че ще загуби жена си, ако ме накара да отида? Можех ли да го заплаша, че ще се хвърля в обятията на Бурго, ако ми се отвори такава възможност? Ти си мъдра и практична. Какво трябваше да му кажа според теб?

— Според мен трябва да му кажеш всичко, вместо да ходиш в онази къща.

— Алис, чуй ме. Знам какво съм и в какво най-вероятно ще се превърна. Мразя себе си и мразя нещото, за което постоянно мисля. Ако ми бяха позволили да избера съпруга си, щях да го обичам десет пъти повече, отколкото себе си, дори и да се отнасяше ужасно с мен. Дори ако единственото хубаво нещо в него беше външността му. Бурго щеше да профука парите ми. Щеше да изхарчи всичко, което бих могла да му дам. Но щеше да остане нещо и постепенно щях да го накарам да ме обикне. Но не и господин Палисър! Алис, ти си много умна. Какво да направя?

Алис нямаше колебания относно онова, което трябваше да направи братовчедка й — да спазва брачните си клетви, независимо дали вярва в тях или не. Трябваше да ги спазва, доколкото можеше. И трябваше да бъде искрена със съпруга си и да му признае всичко, или поне достатъчно, за да го принуди да й спести пътуването до Монкшейд. Тя обясни всичко това на лейди Гленкора, докато прекосяваха параклиса. Но братовчедка й бе по-заета със собствените си мисли, отколкото със съветите на своята приятелка.

— Ето го и Джефри! — възкликна след малко тя. — Колко дълго го накарахме да ни чака!

— Няма нищо — отвърна Джефри. — Не трябваше да ви пресрещам, но се притесних, че сте станали на камък от студ.

— Не сме толкова студенокръвни, нали, Алис? — пошегува се лейди Гленкора. — Сега ще обиколим развалините. Но не бива да се бавим, защото ще изплашим двете стари гувернантки — имам предвид госпожа Маршъм и господин Бот, разбира се.

Тя прошепна последните няколко думи на Алис, но го направи толкова високо, че Джефри Палисър нямаше как да не я чуе. Алис си помисли, че Гленкора не биваше да използва думата „гувернантка“, говорейки за когото и да било, и още повече в присъствието на братовчеда на господин Палисър.

Направиха пълна обиколка на руините, вървейки по издигнатата чакълена пътека, която ги опасваше. Алис не продума през целия път, защото казаното от Гленкора все още отекваше в мислите й. За нейна изненада, братовчедка й продължаваше да бъбри непринудено, сякаш нищо не гнетеше духа й.

Двадесет и осма глава Алис напуска Мачинг Праяри

Когато влязоха в билярдната зала, господин Палисър ги чакаше.

— Сигурно сте измръзнали — рече той на Гленкора, която бе влязла първа.

— Никак даже — отвърна жена му, но зъбите й тракаха и беше очевидно, че лъжеше.

— Джефри, ядосан съм ти — заяви господин Палисър, обръщайки се към братовчед си. — Трябваше да проявиш здрав разум. Как можа да й позволиш да остане навън толкова дълго?

И той излезе от стаята с жена си под ръка, без да обърне каквото и да било внимание на госпожица Вавасор.

Алис веднага разбра причината за пренебрежителното му отношение. Той съвсем ясно й бе показал, че поверява жена си на нейните грижи и Алис не бе оправдала доверието му. Вместо да накара Гленкора да се прибере след пет или шест минути, тя й бе позволила да стои близо четвърт час на ледения нощен въздух. Това бе обвинението, което господин Палисър бе отправил към нея и го бе отправил с цялата строгост, на която бе способен. Не я бе попитал дали й е студено. Не й бе казал нищо. Дори не я бе погледнал. Можеше сама да се изпрати до стаята си. Алис разбираше всичко това много добре. Знаеше, че не бе заслужила подобно отношение, но въпреки това не се обиди. Положението на господин Палисър бе такова, че тя го съжаляваше и не можеше да му се ядоса.

— Бесен ни е — обади се Джефри Палисър, който бе останал с нея в билярдната зала и сега й подаде една запалена свещ.

— Бои се да не настине.

— Да, не одобрява дългите разходки на студено. Сигурно ви е ясно, че не е от най-романтичните хора на света, госпожице Вавасор.

— Опасявам се, че има право — отвърна Алис, която не знаеше какво да каже и още не бе забравила намеците на Гленкора за нея и Джефри Палисър. — Струва ми се, че в повечето случаи романтиката е безсмислена.

— Гленкора определено не би се съгласила.

— Да, но тя е по-млада от мен. Господин Палисър, краката ми замръзнаха, така че смятам да се кача в стаята си.

— Лека нощ — рече Джефри и й подаде ръка. — Според мен с нищо не сте заслужили този гняв.

— Няма да ме нарани — отвърна Алис с усмивка.

— Да, но той не забравя.

— Дори това няма да ме нарани. Лека нощ, господин Палисър.

— Тъй като това е последната ми нощ тук, може ли да ви кажа „Лека нощ, Алис“? Утре сутринта заминавам, най-вероятно, преди да сте станали.

Той още държеше ръката й, но не бе минала и половин минута, откакто я бе взел в своята. Алис не я дръпна внезапно след въпроса му, но отговори:

— Не, Гленкора, грешеше. Без да иска, тя унижи и двама ни. Няма причина да се обръщате към мен по друг начин.

— Възможно ли е някога да има такава причина?

— Не, господин Палисър. Лека нощ и ако не ви видя утре сутринта, довиждане.

— Със сигурност няма да ме видите утре сутринта.

— Довиждане. Ако не беше тази глупост, казана от Гленкора, познанството ни щеше да бъде много приятно.

— За мен беше много приятно. Лека нощ.

Тя излезе от билярдната зала и тръгна нагоре по стълбите към втория етаж. Не знаеше дали в салона бяха останали гости, но бе видяла как господин Палисър изпровожда жена си горе и бе заключила, че веселието бе приключило за тази вечер. По всички правила на благоприличието, господин Палисър, имам предвид Плантагенет Палисър, трябваше да й каже нещо, преди да се оттегли, но вече стана дума, че Алис бе готова да му прости тази грубост. Тя се качи сама в стаята си и с удоволствие седна пред огъня. Истината беше, че бе премръзнала, въпреки всичко, което лейди Гленкора бе казала за лунната светлина. През повечето време двете бяха стояли неподвижно и когато седна, Алис откри, че краката й бяха изтръпнали от влагата, която се просмукала в ботушите й. Господин Палисър определено имаше причина да бъде ядосан за това, че жена му бе стояла навън толкова дълго, но може би не на Алис.

Тя започна да си мисли за всичко, което бе научила тази вечер, и да се чуди какво бе длъжна да предприеме при тези обстоятелства. Нямаше съмнение, че лейди Гленкора бе възнамерявала да й каже, че ще напусне съпруга си, ако й се отвори такава възможност, и ще потърси закрилата на господин Фицджералд. И Алис бе осъзнала, за свой ужас, че заблудената и безразсъдна Гленкора се бе убедила, че може да извини този грях с факта, че е бездетна и така би дала възможност на съпруга си да си потърси нова жена, която да го дари с наследник. Алис чудесно съзнаваше колко недостатъчно щеше да бъде това извинение дори за клетата жена, която го бе измислила. Но извинението работеше, поне засега, и я бе накарало да повярва, че това зло можеше да доведе до нещо добро. Алис, която разсъждаваше напълно трезво по отношение на братовчедка си (колкото и нетрезво да разсъждаваше по отношение на самата себе си), беше сигурна, че този план ще доведе до пълна катастрофа. Това бе един пъклен план и Алис знаеше, че братовчедка й споделя това мнение, тъй като бе казала: „Мразя себе си и мразя нещото, за което постоянно мисля.“

Какво можеше да направи Алис при тези обстоятелства? За нея бе очевидно, че се бе скарала с господин Палисър, който първо й показал, по своя тих начин, че й има доверие по отношение на жена си, а тази вечер й бе демонстрирал, отново по своя тих начин, че бе престанал да й има доверие. Но това нямаше значение за Алис. Ако му кажеше, че иска да говори с него, той несъмнено щеше да я изслуша, каквото и да мислеше за нея, след което щеше да направи нещо, за да спаси жена си. Алис не се интересуваше толкова много от неговото мнение.

Но после в главата й се зароди идея, която бе типично женска. Тя нямаше право да предава доверието на своята приятелка. Когато една жена сподели любовта си с друга, последната винаги чувства, че ще извърши долно предателство, ако разкрие тайната. Ако лейди Гленкора бе накарала Алис да си помисли, че смята да извърши убийство или обир, братовчедка й не би имала колебания да я издаде, за да предотврати престъплението. Но сега Алис се колебаеше, чувствайки, че ще се посрами, ако предаде приятелката си и все пак, не беше ли по-вероятно Гленкора никога да не осъществи заплахата, която бе направила, имайки предвид, че самата мисъл я караше да се чувства ужасно?

Докато разсъждаваше над това, седнала близо до огъня по пеньоар, Алис чу как някой чука на вратата й. Тъй като бе превъртяла ключа, тя беше принудена да стане, за да отвори. На прага стоеше Ифигения Палисър, братовчедка на Джефри и на господин Палисър.

— Госпожице Вавасор, знам, че си позволявам твърде много, но може ли да вляза за няколко минути? — попита тя. — Много искам да говоря с вас!

Алис я покани, разбира се, и сложи втори стол до камината. Истината бе, че тя не бе опознала двете госпожици Палисър достатъчно добре. Струваше й се, че в къщата бе имало две групи от хора и тя бе принадлежала към онази, предвождана от съпругата, докато госпожиците Палисър се бяха придържали към групата на съпруга. Тя бе видяла, че те почти боготворят своя братовчед и въпреки че доскоро Плантагенет Палисър се бе отнасял към Алис с уважение и учтивост, между тях не бе припламнало приятелство и следователно такова не бе припламнало и между нея и неговите последователи. Освен това госпожиците не бяха склонни да завържат внезапно приятелство с човек като Алис Вавасор. По-скоро биха завързали внезапно приятелство с високомерния президент на чуждестранна научна общност или с напълно непозната дама, посветила живота си на женската емиграция. Но Алис не се бе показала нито като много образована, нито като особено полезна. Близостта й с лейди Гленкора я бе изолирала от техния кръг.

— Сигурна съм, че ви безпокоя — рече госпожица Палисър, сякаш се боеше от Алис.

— О, в никакъв случай — отвърна тя. — Ако мога да направя нещо за вас, за мен ще бъде удоволствие.

— Утре си заминавате и ако не говоря с вас сега, няма да имам друга възможност. Гленкора е много привързана към вас и всички си помислихме, че е прекрасно да има толкова близък приятел.

— Надявам се, че не сте размислили — отвърна Алис с бегла усмивка, предполагайки, че „всички“ включваше и господарят на къщата.

— О, не, в никакъв случай. Нямах това предвид. Братовчед ми, имам предвид господин Палисър, ви хареса много, когато пристигнахте.

— И сега не ме харесва толкова, защото излязох на нощна разходка с жена му. Нали така?

— Ами… не, госпожице Вавасор. Изобщо не възнамерявах да споменавам това. Наистина. Видях го, след като се върнахте и да, ядосан е. Но не дойдох да говоря с вас за това.

— За мен бе очевидно, че ми е ядосан.

— Мислеше, че ще я приберете по-рано.

— И защо смята, че мога да се разпореждам с жена му? Тя бе господарка на къщата там, каквато е и тук. Господин Палисър се държи неразумно. Не че това има някакво значение за мен.

— Не мисля, че се държи неразумно. Определено не съм съгласна с вас, госпожице Вавасор. Да, ядосан е. Понякога има много неща, които го ядосват. Виждате ли, Гленкора е много млада.

Господин Бот също бе заявил, че лейди Гленкора е много млада. Следователно тази фраза най-вероятно се бе появила по време на дискусия, посветена на слабостите на лейди Гленкора, в която бяха взели участие гостите на нейния съпруг.

— Не е по-млада сега, отколкото когато господин Палисър се е оженил за нея — каза Алис.

— Имате предвид, че ако мъж си вземе млада жена, трябва да търпи недостатъците й? Да, това е в реда на нещата. Но всъщност той не е много по-възрастен от нея, госпожице Вавасор. Братовчед ми още няма трийсет години. Когато казвам, че Гленкора е млада…

— Имате предвид, че е по-млада по дух и може би по поведение, отколкото е очаквал.

— Но не предполагайте, че той се оплаква, госпожице Вавасор. Твърде е горд за това.

— Радвам се — отвърна Алис, мислейки за господин Бот.

— Трудно ми е да ви обясня какво искам да кажа и не знам дали бих могла да ви убедя, че мисля единствено за доброто на лейди Гленкора. Вие упражнявате някакво влияние върху нея… и ми се струва, че това не може да бъде казано за някой друг.

— Приятелството ни е съвсем скорошно, госпожице Палисър.

— Знам това, но все пак е факт. Права ли съм да предполагам…

— Какво да предполагате?

— Права ли съм да предполагам, че сте чували името на господин Фицджералд във връзка с това на Гленкора, преди тя да се омъжи за братовчед ми?

Алис се замисли за миг, преди да отговори.

— Права сте — каза тя.

— И сте били на мнение, заедно с останалите й роднини, че подобен брак би бил истинска катастрофа за нея?

— Никога не съм обсъждала въпроса в присъствието на роднини на Гленкора. Трябва да разберете, госпожице Палисър, че аз дори не познавам най-близките й хора, въпреки че сме далечни братовчедки. Не бях срещала лейди Мидлотиан, преди да пристигне тук онзи ден.

— Но сте я посъветвали да отхвърли господин Фицджералд.

— Никога!

— Разбрах, че по онова време сте прекарвали много време заедно.

— Да, често се виждахме.

Последва пауза, защото госпожица Палисър не знаеше как да продължи. В отговорите на Алис имаше остра нотка, която посетителката й не бе очаквала, както и нежелание да говори и дори да слуша, което дотолкова я смути, че почти й се прииска да излезе от стаята. Но вече бе споменала името на Бурго Фицджералд и не можеше да си тръгне, без да обясни защо го бе направила. Точно в този миг Алис неочаквано й се притече на помощ.

— По онова време тя редовно ме посещаваше — продължи тя, — и двете често обсъждахме господин Фицджералд. Едва ли има значение какво съм я съветвала, но ми се струва, че двете с вас можем да се съгласим за едно нещо — че Гленкора не бива да бъде принуждавана да го вижда отново.

— Значи ви е казала?

— Да, каза ми.

— Казала ви е, че той ще бъде гост на лейди Монк?

— Каза ми, че господин Палисър очаква от нея да го срещне на мястото, където ще ходят, след като напуснат дома на херцога и че не е справедливо да бъде подлагана на такова изпитание.

— Не би трябвало да бъде изпитание, госпожице Вавасор.

— Как би могло да не бъде? Хайде, госпожице Палисър. Ако наистина сте нейна приятелка, трябва да бъдете справедлива към нея.

— Наистина съм нейна приятелка, но преди това съм приятелка на братовчед си. Той ми каза, че тя му се е оплакала заради това, че ще трябва да срещне този мъж. Според него това не би трябвало да означава нищо за нея и става дума за неоправдан страх. Съгласна съм, че не би трябвало да означава нищо за нея, но въпреки това смятам, че страхът може и да не е неоправдан. Има ли някаква причина, някаква истинска причина, която не й позволява да отиде? Госпожице Вавасор, умолявам ви да ми кажете, дори ако това означава да почерните името й! Всичко би било за предпочитане пред пълния позор!

— По никакъв начин не почерням името й, когато ви казвам, че има истинска причина да не иска да отиде в Монкшейд.

— Мислите ли, че е необходимо да се намеся? Знаете, че трябва да му кажа, ако наистина има от какво да се страхува.

— Струва ми се… не, госпожице Палисър, сигурна съм, че сте длъжна да я спасите от това посещение в Монкшейд, ако имате възможността да го направите.

— Има само един начин да го направя или поне да се опитам да го направя: като му кажа онова, което вие ми казахте.

— Кажете му тогава. Предполагам, че сте знаели това, преди да дойдете тук.

— Да, госпожице Вавасор, знаех го. Несъмнено го знаех. Но се надявах, че вие ще ме уверите, че няма никаква опасност. Вярвах, че ще ми кажете, че тя е невинна.

— Но тя е невинна! — отвърна Алис, надигайки се от стола си, сякаш в опит да подчертае думите, които едва смееше да изрече на глас. — Тя е невинна! Кой се опитва да й вмени вина? Зададохте ми въпрос като негов представител…

— И като неин, госпожице Вавасор.

— Въпрос, на който се чувствам длъжна да ви отговоря искрено и с мисъл както за неговите, така и за нейните интереси, но няма да допусна някой да каже, че съм я обвинила в нещо. Беше обвързана с господин Фицджералд преди братовчед ви да се ожени за нея. Той знаеше това. Тя му каза цялата истина. И от практична гледна точка, бракът й за господин Фицджералд щеше да бъде крайно неблагоразумен.

— Щеше да бъде пагубен.

— Може би. Не твърдя нищо по този въпрос. Но тя пренебрегна собствените си желания и се омъжи за братовчед ви.

— Не съм сигурна, че е пренебрегнала желанията си, госпожице Вавасор.

— Направи точно това. Щеше да се омъжи за господин Фицджералд, ако хората около нея не я бяха спрели. Нищо не ви дава основание да предполагате, че може да го забрави толкова бързо. И няма никаква вина за това, че не го е забравила.

— Има вина, ако обича някой друг, освен съпруга си.

— В такъв случай, госпожице Палисър, бракът й носи тази вина, а не увлечението й по господин Фицджералд. Но всичко това е в миналото. Братовчед ви трябва да се опита да я накара да забрави господин Фицджералд и няма как да постигне това, ако я заведе в къща, където той е отседнал.

— Самата тя ви е казала всичко това?

— Не съм сигурна, че съм длъжна да ви казвам какво самата тя ми е казала. Зададохте ми въпрос и аз ви отговорих. Признателна съм ви за това, че ми го зададохте. И двете преследваме една и съща цел, а именно да й помогнем.

— И да спасим него от позор. Толкова се надявах това да е най-обикновен детински страх от нейна страна.

— Не е детински страх. Ако имате възможност да предотвратите заминаването й за Монкшейд, умолявам ви да я използвате. Дори ще ви помоля да ми обещаете, че ще го направите.

— След всичко, което ми казахте, нямам друг избор.

— Точно така. Нямате друг избор. Трябва да го направите, както за нейно добро, така и за негово.

След тези думи госпожица Палисър стана, пожела лека нощ на Алис и си тръгна. По време на разговора между двете не бе имало топли чувства и не се разделиха като приятелки. Бяха признали, че преследват различни цели. Алис се опитваше да спаси лейди Гленкора от падение, а госпожица Палисър да спаси братовчед си от позор, както и може би да предотврати една катастрофа. Едната обичаше лейди Гленкора, докато другата определено не я обичаше. Въпреки това Алис чувстваше, че госпожица Палисър бе постъпила правилно, като бе дошла да говори с нея и този разговор й бе донесъл огромно облекчение. Знаеше, че ще бъдат предприети стъпки, за да може срещата между лейди Гленкора и господин Фицджералд да бъде избегната. И тя не бе предала доверието на братовчедка си, за да накара госпожица Палисър да предприеме тези стъпки. Не бе казала нищо, което би могло да почерни името на лейди Гленкора.

На следващата сутрин слезе на закуска малко преди девет часа, а господин Палисър влезе в трапезарията няколко минути след пристигането й.

— Каретата ви ще бъде тук в десет без петнайсет — обяви той. — Слязох, за да ви сервирам закуската лично.

Усмихваше се, докато говореше, и Алис видя, че се опитваше да бъде любезен и услужлив.

— Ще ми позволите ли аз да сервирам вашата? — попита тя.

Но се случи така, че нито един от двамата не бе принуден да сервира, защото закуската на Алис бе донесена отделно от неговата.

— Гленкора ми заръча да ви предам, че веднага ще слезе — каза господин Палисър.

Алис попита за последиците от снощната неразумна разходка, но въпросът й остана без отговор. Явно господин Палисър бе готов да прояви галантност, но не и да й прости за снощи. След малко влязоха двете госпожици Палисър, последвани от господин Бот и госпожа Маршъм. Всички се интересуваха от състоянието на лейди Гленкора, сякаш сигурни, че тя бе в разклатено здраве след преживяното предишната вечер. Господин Бот бе особено разтревожен.

— Въздухът снощи бе много студен — заяви той, — и съм сигурен, че би навредил на всеки човек, изложен на него, особено деликатна жена като лейди Гленкора.

Намекът, че Алис не бе деликатна жена и господин Бот не бе разтревожен за нейното здраве, бе повече от явен за всички присъстващи. Господин Бот бе осъзнал, че неговият покровител е променил мнението си за госпожица Вавасор и това, разбира се, го бе накарало да промени своето. Само преди две седмици Алис щеше да бъде също толкова деликатна в очите му.

— Надявам се, че не смятате лейди Гленкора за деликатна — каза Алис, обръщайки се към господин Палисър.

— Със сигурност не е устойчива — отвърна съпругът.

— В никакъв случай — обади се госпожа Маршъм.

— О, не — произнесе се господин Бот.

Алис знаеше, че те обвиняваха самата нея в устойчивост, но запази мълчание. Орачите и доячките бяха устойчиви, така че обвинението беше сериозно. Тя нямаше да се засегне толкова, ако можеше да се защити по някакъв начин, но си заминаваше след малко, така че не можеше.

— Мисля, че Гленкора е толкова силна, колкото сме всички — заяви Ифигения Палисър, която се чувстваше задължена на госпожица Вавасор.

— Колкото са някои от нас — каза господин Бот, решен да упорства с обвинението, което бе отправил.

В този миг лейди Гленкора влезе и бе посрещната с нетърпеливи въпроси от двете гувернантки. Но тя бързо ги отклони и се насочи към Алис.

— Това е последната ни сутрин заедно — рече Гленкора.

— Да — каза Алис. — Господин Палисър сигурно се е уплашил, че никога няма да си тръгна.

— От друга страна — отвърна той, — трябва да кажа, че съм ви много задължен за това, че останахте.

Но тонът му бе студен и накара Алис да съжали, че не си бе тръгнала по-рано.

— Задължен! — възкликна лейди Гленкора. — Нямаш представа колко съм ти задължена! О, Алис, иска ми се да можеше да останеш с нас.

— След една седмица заминаваме — посочи господин Палисър.

— Да — отвърна лейди Гленкора, — но как ми се иска да не беше така! Скъпа Алис! Предполагам, че следващия път, когато се видим, ще бъде в Лондон.

— Пиши ми, за да ми кажеш кога ще дойдеш — рече Алис.

— Разбира се, че ще ти пиша, Алис. Ще ти пиша и от Гадъръм… или от Монкшейд.

Алис не реагира по никакъв начин, но стрелна госпожица Палисър с поглед. Тя стоеше с крак на решетката на камината, но бе обърната с лице към Алис и й кимна едва забележимо, сякаш за да й каже, че лейди Гленкора няма да има възможност да й пише от Монкшейд. Но не каза нищо.

Когато бе обявено, че каретата е пристигнала, господин Палисър хвана Алис под ръка и я изпрати до входната врата.

— Не се показвай навън, Гленкора — рече той. — Забранявам ти.

Двете братовчедки се целунаха за сбогом и Алис се насочи към каретата си.

— Довиждане, госпожице Вавасор — рече й господин Палисър от прага, но не я покани да им гостува отново в Мачинг Праяри.

Докато пътуваше към гарата в празната карета, на Алис й се прииска никога да не бе стъпвала там.

Двадесет и девета глава Бурго Фицджералд

Вечерта преди Бъдни вечер двама мъже седяха в квартирата на Джордж Вавасор на улица „Сесил“ и пушеха. Минаваше полунощ и на масата пред тях имаше квадратни шишета с алкохол и кани с гореща и студена вода, а един от тях използваше и бе използвал тези материали за лично удоволствие. Вавасор не пиеше и не изглеждаше склонен да започне. До него имаше чаша със слабо бренди, разредено с вода, но тя стоеше недокосната от двайсетина минути. Но за това време събеседникът му бе допълвал чашата си два пъти и сега изпускаше дим от лулата си с настървението на комин на параход, току-що зареден с пресни въглища. Този мъж беше Бурго Фицджералд, красив както винаги. Бурго бе от онези хора, на чиято красота всички обичат да се любуват, както жени, така и мъже. Но сега в очите му се четеше онази изпита измъченост, характерна за прекалено разгулния живот. Живот, който го бе изтощил със своята продължителност. Всеки би могъл да прочете историята на този живот в изражението му. Повечето мъже, които пият нощем и вършат мрачни дела по тъмна доба, придобиват червендалести лица, пъпчиви бузи и воднисти очи, а телата им стават смущаващо подпухнали. Това е милостивото наказание на Провидението, което по този начин придава външен израз на греховете им, за да може вредата от тях да бъде измервана нагледно. Много мъже са се отказвали от алкохола след първия цирей на носа, получен на около трийсетгодишна възраст. Никой не обича да има цирей на носа си или да се появи сред приятелите си с очи, които сякаш плуват в грог. Но Провидението, в гнева си, не бе предоставило тази предпазна мярка на Бурго Фицджералд. Понякога той ставаше блед, жълтеникав, отпаднал и унил. Слабееше все повече и повече. Понякога се разболяваше тежко. Най-близките му приятели често го чуваха да казва, че черният му дроб е станал безполезен и в тялото му не са останали никакви стомашни сокове. Но все още бе красив. Съвършеното му, почти богоподобно лице не се бе променило и очите му продължаваха да бъдат бистри и яркосини.

Той бе дошъл в квартирата на Вавасор с целта да го помоли както за помощ, така и за съвет. Но що се отнася до последното, струва ми се, че Бурго бе като повечето мъже, които си търсят някой да ги посъветва да направят ужасното нещо, което вече са си наумили. Ако съветът съвпадаше със собственото му мнение по въпроса, той щеше да му вдъхне допълнителна увереност, а ако не съвпадаше, щеше да бъде напълно пренебрегнат. Тези двама мъже се познаваха отдавна и в миналото между тях бе съществувала близост. Става дума за времето преди годежа на лейди Гленкора за господин Палисър. Когато лейди Гленкора се бе обърнала към Алис Вавасор за помощ, както знаем напразно, Бурго се бе обнадеждил, мислейки, че братовчедът на Алис също ще бъде привлечен към каузата. Джордж Вавасор бе откликнал. Той бе оказал финансова помощ на Бурго, тъй като тогава разполагал с повече средства отсега, и Бурго дори бе повярвал, че неговият приятел ще успее да им осигури къщата на улица „Кралица Ан“, превръщайки я в отправна точка на тяхната любов. Но всичко това бе приключило. Надеждите му не се бяха оправдали и лейди Гленкора М’Клъски бе станала лейди Гленкора Палисър, а не лейди Гленкора Фицджералд. Но сега се бе появила една нова надежда и Бурго отново се бе обърнал към своя приятел с молба за помощ.

— Вярвам, че ще го направи — рече Бурго и надигна чашата си. — Това е едно от онези неща, които трябва да пробваш. Иначе ще си останеш само с надежди. Знам, че не е щастлива с него и вече реших да я попитам.

— Но той ще продължи да разполага с богатството й?

— Нямам представа. Не съм се интересувал и не смятам да се интересувам. Разбира се, че не очаквам някой да ми повярва, но парите й вече не означават нищо за мен. Имам нужда от пари, разбира се, но не бих отнел съпругата на друг мъж за пари.

— Нима намекваш, че би сметнал това за грях? Мислех, че си над тези предразсъдъци.

— Лесно ти е да се шегуваш.

— Не се шегувам. Аз не бих избягал със съпругата на друг мъж. Вярвам в старомодната идея, че когато един мъж се ожени, трябва да му бъде позволено да задържи съпругата си. Знам, че повечето хора не биха се съгласили с мен.

— Струва ми се, че той отне моята съпруга — отвърна Бурго с чувство. — Така виждам нещата аз. Първо бе сгодена за мен и наистина ме обичаше. А него никога не го е обичала.

— Въпреки това бракът си е брак и законът е против теб. Но ако някога реша да предприема такова опасно действие, несъмнено ще мисля и за парите.

— Парите вече нямат значение.

— Предполагам, че са имали някакво значение, когато си решил да се ожениш за нея?

— Разбира се. Моите хора ни събраха, защото тя разполагаше с огромно богатство, а аз с никакво. Това е безспорно. И ще ти кажа още нещо: струва ми се, че онази стара вещица леля ми е готова да го направи отново. Не го казва на глас, разбира се. Не би се осмелила, но съм сигурен, че би го направила. Чудя се къде ли смята, че ще се озове!

— Каква признателност от твоя страна.

— Мразя я до дъното на душата си. Наистина. Не го прави от любов към мен, а от омраза към Палисър, защото провали плановете й. Тя е една зла старица. На този свят има много зли мъже — например аз и ти…

— Благодаря. Но не мисля, че съм достоен да се меря с теб.

— Но ние сме ангели в сравнение с този стар дявол. Ако искаш ми вярвай. Сигурно няма да ми повярваш.

— Във всеки случай ще кажа, че ти вярвам.

— Истината е, че я искам, защото я обичам, но най-вече защото вярвам, че тя обича мен.

— Правиш го за нея, така ли? Готов си да жертваш себе си, за да я спасиш.

— Що се отнася до това да жертвам себе си, вече го направих. Аз съм напълно разорен и бих прерязал гърлото си още утре за доброто на роднините си, ако ми пукаше за тях. Много добре знам, че животът ми е корабокрушение. Провалих се във всичко и ми остана само да потъна под вълните.

— Но искаш да вземеш лейди Гленкора със себе си.

— Не, за Бога! Но понякога, когато мисля за това, въпреки че не го правя често, започвам да се чудя дали няма да се променя, ако се оженя за нея.

— Ако се бе оженил за нея, когато тя бе свободна жена и се разпореждаше с парите си, може би щеше да се промениш.

— Мисля, че и сега това би ме променило. Всъщност съм сигурен. Ако успея да я заведа в Италия или може би в Гърция, бих могъл да се отнасям много добре с нея. Бихме могли да водим тих и спокоен живот. Знам, че поне бих опитал.

— Без помощта на бренди и пури?

— Да.

— И без пари.

— Със съвсем малко. Знам, че ще ми се изсмееш, но си представям живота, който бихме водили заедно и той не би имал нищо общо с това противно съществуване, което водя в момента и което ненавиждам.

— Нещо като Дон Жуан и Хайди, само че вместо стария Ламбро62, ще ви преследва стария Планти.

Планти беше прякорът, който Джордж Вавасор бе измислил за сегашния съпруг на лейди Гленкора, Плантагенет Палисър.

— Той ще получи развод от нея, разбира се, след което двамата ще се оженим. Не мисля, че ще има нещо против. Казват ми, че не я обича.

— Виждал ли си я, откакто се омъжи за него?

— Да, два пъти.

— Разговаряхте ли?

— Да, но само дотолкова, доколкото да я попитам дали е добре. Разговорът ни продължи не повече от две минути.

— И тя какво ти отговори?

— Каза, че ще бъде по-добре да не се срещаме. Това ме убеди, че все още е привързана към мен. Можех да се хвърля в краката й още тогава, но стаята бе пълна с хора. Но наистина вярвам, че е привързана към мен.

В продължение на няколко минути Вавасор мълчеше.

— Съгласен съм, че е привързана към теб — рече най-накрая, — но се чудя дали има достатъчно смелост за подобно приключение. Съмнявам се. Но дори да има, ти най-вероятно ще се провалиш.

— Първо ми трябват малко пари — каза Бурго.

— И това е нещо, което всеки ден ще става по-трудно, колкото повече остаряваш.

— Не виждам някаква промяна. Тази сутрин бях при Магруин.

— Онзи мъж, който живее близо до Грейс Ин Лейн?

— Точно зад болницата за подхвърлени деца. Отидох при него и той се държа много учтиво. Заяви, че му дължа над три хиляди лири, но това сякаш няма никакво значение.

— Колко си взел от него?

— Не си спомням някога да съм взимал пари от него. Получи една моя сметка от един шивач, който фалира. Постоянно я подновяваше, докато накрая станаха няколко сметки. Мисля, че веднъж ми даде двайсет и четири лири назаем, но това е всичко.

— И казва, че сега ще ти даде пари? Предполагам, че си му обяснил за какво ти трябват.

— Нея споменах по име, но му казах онова, което искаше да чуе — че се надявам да избягам с дама, която е много богата. Помолих го за двеста и петдесет. Той отвърна, че ще ми заеме сто и петдесет за два месеца, като трябва да му върна петстотин… с твоето име на сметката.

— С моето име! Много мило от негова страна… и от твоя.

— Разбира се, че не бих могъл да му платя след два месеца.

— Едва ли — отвърна Вавасор.

— Но той няма веднага да си поиска парите. Ще изчака година, може би повече. Нали ти върнах онова, което ти дължах?

— Да, върна го. Винаги съм смятал, че това е страхотен комплимент от твоя страна.

— Ще видиш, че и сега ще успея да ти се изплатя по някакъв начин. Ако се проваля, с мен ще бъде свършено, но ако умра, роднините ми ще покрият всичките ми дългове.

Преди да се разделят, Вавасор обеща да му помогне. Знаеше, че заема името си на мъж, който е напълно разорен и го дава в ръцете на друг, който е напълно безскрупулен в преследването на целите си. Знаеше, че си създава излишни неприятности и поема риска да претърпи финансови загуби, които не можеше да си позволи. Но тази молба се вписваше в личните му разбирания за джентълменство. Той често бе отправял подобни молби и бе получавал помощ. Решението му бе безразсъдно, но той винаги действаше безразсъдно. Така живееше.

— Знаех си, че ще ми помогнеш, стари приятелю — каза Бурго, когато стана да си върви. — Знаеш ли, може и да успея в това начинание и нищо чудно някаква част от богатството й да остане в нейни ръце. Ако това се случи, ще бъдеш възмезден.

— Може би. Но виж какво, Бурго, не плащай на онзи мъж, преди да си стиснал парите в юмрука си.

— Можеш да бъдеш сигурен в това. Познавам номерата им. Двамата ще отидем до банката заедно и сигурно още на вратата ще се скараме за няколко златни лири. Накрая ще се видя принуден да му дам две или три. Проклет обирджия! Кълна се, че е по-лош дори от мен.

След тези думи, Бурго Фицджералд изпи още малко бренди с вода и си тръгна.

По онова време живееше в къщата на един свой роднина на площад „Кавендиш“, северно от улица „Оксфорд“. Чичовците и лелите му, както и всичките му приятели, продължаваха да го подкрепят с упорство, което бе изненадващо, тъй като той не им се отплащаше по никакъв начин и дори не се преструваше, че ги харесва. Баща му, с когото дълги години не си бяха говорили, бе починал наскоро, но Бурго имаше сестри, чиито съпрузи продължаваха да го канят в домовете си, както в Лондон, така и в провинцията. Не само го канеха в домовете си, но и му заемаха къщите си и му предоставяха всички удобства, на които се радват богатите хора, освен пари в брой. А когато финансовото му положение станеше катастрофално, те му подхвърляха нещо, за да избегне катастрофата. И Бурго продължаваше да живее по същия начин. Хората вече не го укоряваха. Знаеха, че няма смисъл и само си губят времето. Но го харесваха, защото беше красив, но никога суетен в красотата си и защото, въпреки безразсъдния му начин на живот, в него имаше някаква приветливост, която го превръщаше в приятен събеседник. Беше мил и грижовен с деца и безкрайно любезен с братовчедките си. Всички знаеха, че като мъж бе напълно безполезен, но въпреки това го обичаха. Мисля, че тайната му бе много проста: самият той нямаше високо мнение за себе си.

Но сега, докато прекосяваше нощен Лондон от улица „Сесил“ до площад „Кавендиш“, той мислеше именно за себе си. Подобни мисли често минават през главата на всеки мъж, колкото и безразсъден да е той. Всеки мъж счита себе си за център на своята вселена; за оста, около която се върти всичко. Той знае само онова, което вижда около себе си. Любовта, безпокойството за другите и загрижеността за състоянието на света зависят изцяло от собствените му чувства и разбирания за нуждите и достойнствата на този свят. Той не бе играл ролята на ос, около която се върти всичко, достатъчно добре и чудесно съзнаваше това. Беше достатъчно разумен, за да знае, че един мъж трябва по някакъв начин да изкарва хляба си и често си повтаряше, че досега не бе успял да изкара и една кифла. Бе наясно с факта, че световният напредък зависи от начина, по който мъжете изпълняват дълга си един към друг и че напредъкът на едно поколение се обуславя от начина, по който предишното е изпълнило своя дълг. Знаеше, че самият той, като представител на своето поколение, не бе допринесъл с нищо за този напредък. Презираше се за това, но каква бе ползата?

В моменти като този, когато изпитото вино бе достатъчно, за да прогони сковаността на отчаянието, когато бе останал сам с нощния въздух и когато звездите над главата му блестяха ярко, а светът около него спеше, той се питаше дали все пак не бе останала надежда за изкупление за човек като него, а може би дори шанс за по-добър живот. Той все още бе млад, тъй като нямаше трийсет години. Възможно ли бе да намери някакъв начин да се измъкне от тази окаяна ситуация?

Знаем кой бе начинът, който обмисляше в момента. Смяташе, че най-доброто възможно решение бе да отнеме съпругата на друг мъж и да заживее с нея! Онова, което бе казал на Вавасор по отношение на парите на лейди Гленкора, бе напълно вярно. Не се интересуваше от тях. Въпреки това вярваше, че ако тя избяга с него, ще успее да задържи някаква част от огромното си състояние. Тъй като нямаше деца, той не виждаше къде другаде би могло да отиде то. Но разсъждавайки над това, той мислеше за нея, а не за себе си. Когато й бе предложил брак (едно напълно почтено предложение, колкото и неизгодно да бе изглеждало от нейна гледна точка), той бе имал предвид ползите, които би могъл да извлече от един такъв съюз: да си купи хрътки и три или четири коня, които да язди всеки ден, без повече да му се налага да ходи при Магруин и да чака половин час в неприветливата му задна стаичка, преди онзи злодей най-накрая да се покаже. Отначало се бе държал като хищник, надушил плячка, но постепенно се бе научил да обича Гленкора и да се интересува повече от нея, отколкото от парите й. И когато тя му бе заявила, че всичко между тях е приключило, той бе изпитал огромно разочарование и за няколко часа го бе боляло повече от загубата на любовта, отколкото от загубата на парите й.

Тогава не бе имал надежда за бъдещето. В главата му още не бе присъствала идеята, която в момента го караше да мечтае. Тя бе избягала от него и се бе омъжила за друг. И това бе краят. Но постепенно бе научил, че Гленкора не е щастлива, от хора, които с охота бяха преувеличавали всички слухове. Повечето му роднини от женски пол бяха подкрепяли брака му с лейди Гленкора М’Клъски, вярвайки, че след като той бъде сключен, Бурго ще забогатее и ще остави всички неприятности зад гърба си. Тази сигурност почиваше на убеждението, че богатството на лейди Гленкора е толкова голямо, че дори Бурго не би могъл да го прахоса. Осуетяването на брака бе разочаровало тези роднини, а когато те бяха научили, че господин Палисър все още няма наследник и новата му булка е нещастна, те бяха ликували, вместо да изразят съчувствие. Не мога да кажа, че биха одобрили стъпката, която Бурго се канеше да предприеме, въпреки обвинението, което той бе отправил към леля си лейди Монк, но несъмнено бяха на мнение, че подобни неща се случваха и можеха да бъдат очаквани при скалъпени бракове като онзи между господин Палисър и лейди Гленкора.

Докато вървеше и размишляваше над своя план, Бурго се мъчеше да убеди самия себе си в това, че отвеждането на лейди Гленкора от нейния съпруг щеше да бъде добро дело. Колкото и порочно да бе живял досега, през главата му никога преди не бяха минавали по-долни мисли. И колкото по-сигурен ставаше в необходимостта от това действие, толкова по-тежко и сериозно му се струваше престъплението, което обмисляше. Бягството с чужда съпруга вече не му изглеждаше като безобидна шега. Казваше си, че в този случай имаше специфични обстоятелства, които оправдаваха както него, така и самата лейди Гленкора. Двамата се бяха обичали и се бяха врекли във вярност. Не бе имало промяна нито в чувствата, нито в желанията им. Но между тях бяха застанали безчувствени хора с безчувствени изчисления, които ги бяха разделили. Бурго си каза, че именно тези хора бяха принудили.

Гленкора да се омъжи за човек, когото не обича. Ако двамата наистина се обичаха, не беше ли по-добре отново да се съберат? Този грях нямаше ли да бъде простен заради огромната несправедливост, извършена срещу тях? Нима господин Палисър имаше право да очаква нещо друго от жена, принудена да се омъжи за него против волята си?

След това Бурго се отдаде на мечтите за безоблачен живот, изпълнен с взаимна любов, които бе споделил с Вавасор и дори се опита да ги развие и подхрани. Вавасор му се бе изсмял, споменавайки дон Жуан и Хайди. Но Вавасор беше студенокръвен и циничен мъж, който бе неспособен на романтични чувства. Човек като него не можеше да го разколебае с подигравки. И не би могъл да го изплаши с някой Ламбро, тръгнал да ги преследва, независимо дали ставаше дума за възмутен чичо или наскърбен съпруг.

Прекоси улица „Риджънт“ през площад „Хановер“ и мина през желязната порта, за да излезе на улица „Оксфорд“, когато едно бездомно момиче, облечено в тънки дрипи и зъзнещо от студ, го помоли за пари. Зачуди се дали да й даде нещо, за да почувства топлината на живота в измръзналото си тяло поне за миг. Но се бе наслушал на подобни нощни молби и почти я отмина, без да се замисли. Но тя бе отчаяна и го хвана за ръката.

— Бог да ви поживи, искам само едно пени, за да си купя чаша джин! — рече тя. — Пипнете ръката ми. Почувствайте колко е студена.

И тя се опита да го докосне по бузата. Той я изгледа и видя, че бе много млада — едва ли имаше шестнайсет години. И някога, може би съвсем доскоро, е била изключително красива. В очите й все още се виждаха останки от съвършената невинност и чистосърдечната вяра, които само допреди няколко месеца й бяха вдъхвали сили. Но сега, посред нощ, тя просеше на улицата, тъй като това бе единствената утеха, която познаваше и която можеше да очаква!

— Студено ли ти е? — попита нежно той.

— Студено?! — повтори тя и се загърна в парцалите, в които бе обвито тялото й. — Мили Боже! Никога не ви е било толкова студено, колкото ми е на мен в момента! Нямам нищо на този свят, нито пени. Нямам дори дупка, в която да легна!

— Тогава двамата си приличаме — отвърна Бурго и се засмя. — Аз също нямам нищо. Не може да си по-бедна от мен.

— Вие, беден?! — възкликна тя, след което се вгледа в лицето му. — Божичко, колко сте красив! Хора като вас не могат да бъдат бедни.

Той отново се засмя, но този път тонът му бе различен. Смееше се всеки път, когато някой го наречеше красив.

— По-беден съм от теб, момиче — рече Бурго. — Ти нямаш нищо, но аз дължа трийсет хиляди лири. Но ела, ще ти купя нещо за ядене.

— Ще го направите ли? — отвърна тя и очите й се разшириха лакомо, но после отново се втренчиха в лицето му и тя възкликна: — Ох, колко сте хубав!

Той я заведе в най-близката пивница, купи й хляб, месо и бира и седна до нея, за да я гледа как се храни. Тя се срамуваше и ако й бе позволил, щеше да вземе храната и да се свие в някой ъгъл. Бурго осъзна това и й обърна гръб, за да не я притеснява, въпреки че й каза една-две думи, докато ядеше. Жената на бара, която го обслужи, го изгледа любопитно, младият сервитьор се разбуди и се втренчи в лицето му, момчето, което поеше конете на стоянката за карети отвън, го зяпна учудено и няколкото жени, влезли да си купят джин, се вгледаха почти влюбено в очите му. Той не обръщаше внимание на никого и по никакъв начин не показваше, че се чувства унизен от позицията си. Нито пък се правеше на безделник или на големец. Спокойно плати сметката, когато момичето се наяде, след което излезе с нея.

— А сега какво да правя с теб? — попита Бурго. — Ако ти дам един шилинг, ще си намериш ли легло за нощта?

— Ще си намеря за шест пенса — отвърна тя.

— Тогава задръж другите шест за закуската — каза той. — Но искам да ми обещаеш, че тази нощ няма да си купуваш джин.

Тя му обеща и той й подаде ръката си, за да й пожелае лека нощ — ръката, която лейди Гленкора толкова много бе искала да нарече своя. Момичето я взе и притисна в устните си.

— Как ми се иска да ви видя отново! — рече тя. — Толкова сте мил и красив!

Бурго се засмя весело и тръгна, пресичайки улицата в посока към площад „Кавендиш“. Момичето гледаше след него, докато се скри от поглед, а после, докато вървеше, надявам се към леглото, осигурено от шилинга, а не към пивницата за джин, отново и отново повтаряше:

— Божичко, колко бе красив!

— Добър човек — бе казала съдържателката на пивницата веднага след като Бурго бе излязъл. — Някога виждал ли си мъж с по-красиво лице?

Клетият Бурго! Всеки, който го видеше, незабавно го обикваше и искаше да му угоди. Но докъде бе пропаднал въпреки тази любов! Клетият Бурго! Ако очите му не бяха толкова искрящо сини, а лицето му толкова божествено, може би животът му щеше да се развие по-добре. Едва ли имаше мъж с по-благ характер и по-голямо сърце от него. Но в момента му бяха останали точно толкова пари, колкото да плати за пътуването до къщата на леля си в Монкшейд, а тъй като бе обещал да бъде там преди Коледа, трябваше да тръгне още на следващата сутрин и нямаше да има време за срещата с господин Магруин. Въпреки това бе отделил половин крона от скромните си средства, за да помогне на едно клето създание, заговорило го на улицата.

Тридесета глава Която съдържа любовно писмо

Вавасор седеше сам в стаята си след заминаването на Фицджералд и си мислеше за времето, отпреди да реши да помогне на своя приятел по отношение на лейди Гленкора, или по-скоро мислеше за поведението на Алис тогава и за нейните думи. Тя упорито бе отказвала да помогне на своята приятелка. И едва ли можеше да бъде намерен по-малко вероятен помощник. Но въпреки това бе обявила, че Гленкора е длъжна да спази обещанието си към Бурго.

— Но той е окаян разсипник — бе заявила Кейт Вавасор.

— Тогава тя трябва да го накара да се промени — бе отвърнала Алис. — Това е била добра причина да му откаже първоначалното предложение за брак, но не може да бъде извинение за неискреност, след като вече му е казала, че го обича! Ако една жена не е готова да рискува богатството си за мъжа, когото обича, значи любовта й не е истинска.

Джордж Вавасор си спомни всичко това и се запита дали жената, която някога го бе обичала, все още би рискувала богатството си за него.

Въпреки че сестра му го бе притиснала по този въпрос с цялата настойчивост, на която бе способна, той все още не бе решил дали наистина искаше да се ожени за Алис. Напоследък бе придобил някои бохемски наклонности, като например желанието за пълна независимост, както по отношение на мислите, така и по отношение на действията си, а тези наклонности бяха несъвместими с брака. Започваше да се убеждава, че бракът бе старомоден обичай, който подхождаше на скучния живот на повечето добросъвестни мъже (според разбиранията, които мъжете имаха за добросъвестност, както в християнски, така и в езически времена), но не се вместваше в представите на интелигентен човек като него. Ако изобщо обичаше някого, то това бе братовчедка му Алис. И ако изобщо уважаваше някого, то това бе тя. Но идеята доброволно да влезе в клетката на семейния живот му бе чужда.

— Каква ужасна мисъл! — бе казал той на един свой приятел. — Да разрешиш на свещеник да те върже за друго човешко същество като сиамски близнак, отнемайки завинаги твоята независимост и способността ти за самостоятелни действия! Животните в джунглата не се отнасят толкова зле едно с друго. Нито пиянстват, нито чревоугодничат, нито се обвързват в съюзи, които мразят.

По този начин Джордж Вавасор бе оправдал необикновените си теории, позовавайки се на мъдростта на зверовете. Но в този случай, мислейки за Алис Вавасор, той започна да чувства, че ако някога се види принуден да се обвърже със сиамски близнак, несъмнено би избрал нея пред всички останали жени.

И ако изобщо го направеше, щеше да го направи сега. Тя бе развалила годежа си с господин Грей, подтикната от дружните усилия на сестра му Кейт и на самия него — Вавасор бе убеден в това и имаше някакви основания да го вярва. Освен това бе много вероятно Алис да поднови този годеж, ако я оставят да го направи. И въпреки своята свръх интелигентност, благодарение на която се бе научил да възприема обичаите и церемониите с философско безразличие, той все още бе податлив на някои напълно човешки слабости и мисълта да отнеме от Джон Грей онова, което той почти бе отнел от него, го изпълваше със задоволство. Би предпочел Алис да споделя неговото мнение относно абсурдността на неразрушимите връзки, но на този свят едва ли имаше по-невъзможна задача от това да накараш Алис Вавасор да възприеме тази идея. Джордж Вавасор беше дързък и безстрашен мъж, но дори той не би посмял да я защити в присъствието на братовчедка си.

И какви бяха неговите перспективи в този момент? Имаше големи амбиции и се надяваше, че ще успее да ги осъществи, стига всичко да се развие по план през следващата година или две. Все още беше беден мъж, който някога е бил богат, но от някогашното му богатство бе останало достатъчно, за да се надява, че ще успее да влезе в парламента. Беше покрил разходите на предишния си опит и можеше да си позволи да плати за сегашния на кредит. Ако се увенчаеше с успех, щеше да получи достъп до начин на живот, който бе приятен сам по себе си, но и престижен. Но как щеше да покрие разходите си през следващата година или дори две? Дядо му все още бе жив и това едва ли щеше да се промени през следващите две години. Ако се оженеше за Алис, щеше да го направи с идеята да си присвои парите й. Тя щеше да научи, всъщност вече бе научила от самия него, колко рисковано бе неговото начинание. Но той я познаваше достатъчно добре и знаеше, че бе от онези жени, които смело биха заложили всичките си пари, но никога и при никакви обстоятелства не биха заложили репутацията си. Той не би се осмелил да я убеждава в достойнствата на своята идея за безполезността на брачните връзки, но дори за миг не би се поколебал да й заяви, че възнамерява да изхарчи всичките й пари през първите две години на брака им!

Джордж все още бе в креслото си, потънал в мисли, с малката недокосната чаша бренди до него, когато чу как часовникът от другата страна на реката удря три. Тогава се надигна, грабна свещите от масата и се премести зад бюрото в другия край на стаята. „Не е нужно да го изпращам, когато го напиша, каза си той. И най-вероятно няма да го направя.“

След това взе един лист хартия и написа следното:

След като свърши, Вавасор се премести обратно в креслото до огъня и седя почти час с писмото в ръка. Веднъж или два пъти с мъка устоя на изкушението да го хвърли в пламъците. Защипваше листа между палеца и показалеца си и замахваше към камината, сякаш се надяваше, че писмото ще се изплъзне от ръката му и ще бъде изпепелено от пламъците. Но това не се случи и то бе върнато на масата до лакътя му. Малко преди да удари четири часа, той го прочете отново. „Две към едно, че ще приеме, рече си той, докато прибираше листа обратно в плика. Жените са толкова глупави.“ След това взе свещта и се насочи към спалнята си.

Следващата сутрин бе сутринта преди Коледа. Малко след девет часа в стаята му влезе момче, очакващо да получи заповедите си за деня.

— Джем, оставил съм половин крона на огледалото — рече той.

Момчето погледна натам и я видя.

— Какво показва? Ези или тура?

Джем се втренчи в монетата, след което обяви:

— Ези.

— Тогава вземи това писмо и го изпрати — нареди Вавасор.

Без да задава въпроси и да се учудва на странните обстоятелства, при които бе дадено това нареждане, Джем взе писмото и го изпрати. То бе доставено във Вавасор Хол още на следващата сутрин, съобразно всички пощенски разпоредби.

Тази година Коледата на Джордж Вавасор не бе никак весела. Той получи ранен подарък от своя приятел Бурго под формата на набързо надраскана бележка.

„Стиклинг ще ти донесе тази бележка“, пишеше в нея, въпреки че Вавасор нямаше представа кой беше този Стиклинг. „Изпращам ти сметката. Би ли могъл да вземеш парите и да ми ги изпратиш, за да не ми се налага отново да пътувам до града? Ти си прекрасен човек и знам, че ще направиш всичко по силите си. Не оставяй онзи мошеник да се измъкне с по-малко от сто и двайсет. Твой приятел, Б. Ф.“

Вавасор нямаше какво друго да прави, така че прекара Коледната си сутрин в компанията на господин Магруин.

— О, господин Вавасор, какво неподходящо време за бизнес сделки! — възкликна господин Магруин.

— Времето и приливът не чакат никого, господин Магруин, а моят приятел се нуждае от парите още утре.

— Утре, господин Вавасор?!

— Да, утре. Щом времето и приливите не чакат, любовта също не го прави. Хайде, господин Магруин, извадете чековата си книжка и да не се занимаваме с глупости.

— Но дамата благонадеждна ли е, господин Вавасор? — попита разтревожено господин Магруин.

— Дамите никога не са благонадеждни — отвърна Вавасор. — И същото може да се каже за сметките, изготвени при лихвари. Не мога да ви чакам цял ден. Ще му дадете ли парите?

— Коледа е, господин Вавасор! Днес в града не могат да се намерят пари.

Но преди да си тръгне, Вавасор все пак получи пари от господин Магруин — сто двайсет и две лири и десет шилинга. В замяна на тази сума даде акцепт за петстотин лири, които трябваше да бъдат изплатени в срок от два месеца.

— Предайте му да бъде редовен — заръча господин Магруин, когато Вавасор стана да си ходи. — Харесвам редовните мъже. А ми се струва, че господин Фицджералд е най-нередовният млад мъж, когото някога съм срещал.

— Съгласен съм — отвърна Джордж Вавасор и излезе.

Той изяде коледната си вечеря в пълна самота в една гостилница близо до квартирата си. Можем да предположим, че никой мъж не би се осмелил да вечеря в клуба си на Коледа. Във всеки случай той не се осмели, а след това излезе на дълга разходка, размишлявайки над ограниченията на семейния живот. През следващите няколко дни животът му продължи да бъде скучен и еднообразен, докато чакаше, в никакъв случай нетърпеливо, да получи отговор на писмото си. Той дойде, преди да е изтекла седмицата.

Тридесет и първа глава Сред голите склонове

На Коледа Алис слезе на закуска във Вавасор Хол без по никакъв начин да показва, че нещо бе смутило спокойствието й. Присъедини се към дядо си, баща си и братовчедка си Кейт и четиримата си пожелаха весела Коледа, като Алис приемаше и правеше пожелания, без да издава, че писмото на Джордж Вавасор я бе разстроило. Кейт отбеляза, че тази сутрин бе получила писмо от леля Гринаул и обеща да го покаже на Алис след закуска. Но самата Алис не спомена писмото, което бе получила.

— Защо леля ти не дойде тук, за да прекара Коледа с нас? — попита старецът.

— Може би защото не я поканихте, сър — отвърна Кейт, като се приближи, тъй като дядо й недочуваше.

— А ти защо не я покани, щом се нуждае от покана, за да посети стария си дом?

— Не бих го направила без вашето позволение, сър. Освен това ние от семейство Вавасор невинаги искаме да се виждаме.

— Внимавай какво говориш, Кейт. Знам какво намекваш, но точно ти не бива да го правиш. Алис, скъпа моя, ела и седни до мен. Много съм ти задължен за това, че измина целия този път, за да бъдеш с дядо си на Коледа. Само ми се иска да имаше по-добри новини за твоя годеник.

— Сигурен съм, че скоро ще размисли, сър — обади се баща й.

— Татко, не говори такива неща. Едва ли искаш да се омъжа против убежденията си.

— Не знам много за женските убеждения — рече старецът. — Но ми се струва, че когато една дама даде обещание, тя трябва да го спази.

— По тази логика, ако се сгодя за мъж и после открия, че е убиец, трябва да се омъжа за него — отбеляза Кейт.

— Но господин Грей не е убиец — отвърна старецът.

— Моля ви… не говорете повече за това — рече Алис. — Ако продължите, не знам дали ще мога да остана на масата.

— Вече казах всичко, което мисля по този въпрос — обяви Джон Вавасор, сякаш бе произнесъл дълга реч, преливаща от бащинска мъдрост. Всъщност не бе казал нищо повече от онова, което бе записано в тези страници. По време на целия разговор Алис седеше с писмото на братовчед си в джоба и още дори не бе започнала да обмисля отговора си.

Господарят на Вавасор Хол беше набит старец с червендалесто лице и сиви очи, които се впиваха втренчено в човека, с когото разговаряше. Освен това имаше дълга сива коса и рошава сива брада, които го караха да изглежда като стар лъв. Беше избухлив, безразсъден и нетърпящ възражения, но също така бе предан, склонен да прощава, ако бъде помолен, несебичен и гостоприемен и се ръководеше от стриктни принципи. Внукът му Джордж го бе обидил жестоко, а след това не му се бе извинил. Старецът бе решил, че никога няма да му прости, освен ако не бъде помолен на колене, но продължаваше да го смята за свой наследник и за момента нямаше намерение да го обезнаследява. Според него правото на първородство не можеше да бъде отменено, въпреки факта, че в случая с Джордж Вавасор то не бе узаконено. Старецът можеше да завещае Вавасор Хол, на когото си поиска, но нямаше да може да почива спокойно в гроба си, ако го оставеше на човек, който не беше най-големият син на неговия най-голям син. Той бе сприхав и суров, но бе по-склонен да обича, отколкото да се гневи и въпреки че хората около него не смееха да споменават внука му, той копнееше за възможността двамата да се сдобрят.

Тази сутрин отидоха заедно на църква: малка и непретенциозна дървена сграда с една-единствена камбана, чието дрънчене можеше да бъде чуто в радиус от няколко километра. Енорийската църква на Вавасор стоеше сама в подножието на скалистите хълмове, на около два километра от имението. Енорията бе разположена в междинния район между планините и равнините, където земята бе неплодородна, зле дренирана и недоброкачествена, като в същото време не притежаваше красотата, която привличаше туристи. Районът бе заобиколен от голи чукари и гледката бе безкрайно постна и скучна. От едната страна на имението се издигаха тъмни борове, а зад къщата започваше гъста гора от ели, простираща се до върха на близкия хълм, наричан Бийкън Хил от местните. През гората минаваше обрасла стръмна пътека, която излизаше от другата й страна и се превръщаше в дълъг планински брод, водещ до Хоус Уотър и Надал, а по-нататък и до красотите на Боунес и Уиндърмиър. Онези, които познаваха английската провинция и обичаха да ходят, можеха да открият величествени гледки на няколко километра от Вавасор Хол. Но за други мястото бе същинска пустиня. Самият аз откривам някакъв чар в това да бродиш из откритата, непроменлива пустош. Може би защото предпочитам мекотата на тревата под краката и свежестта на въздуха в дробовете пред зрелищните гледки. Можеш да вървиш километри на североизток, изток или югоизток от Вавасор, без да видиш нещо, което да задържи погледа ти. Големият път от Ланкастър до Карлайл минаваше през енорията на около километър от църквата, но отвъд него голите хребети сякаш продължаваха вечно. На север земята се надигаше, а на юг се спускаше, като и в двата случая го правеше постепенно. Тук-там се виждаше някоя долина, издълбана от водите, но тези отклонения от еднообразието бяха истинска рядкост и не прекъсваха суровата монотонност на безкрайната пустош.

Скучното ежедневие във Вавасор бе потискащо за сина на земевладелеца, който считаше Лондон за единственото място на света, където човек можеше да живее удобно. Голите полета не го привличаха, нито се наслаждаваше на удобствата, които предлагаше самата къща. Тя бе топла, но прекалено малка и старомодна, а готвачът бе почти толкова стар, колкото своя господар. По тази причина посещенията на Джон Вавасор бяха въпрос на дълг, а не на удоволствие. Но за Алис бе различно. Тя можеше да бъде много щастлива във Вавасор Хол в компанията на Кейт, която, подобно на нея, обичаше да се разхожда и обожаваше планинските гледки. Двете бяха станали още по-близки, тъй като бяха прекосили безчет реки и изкачили безброй върхове, преодолявайки заедно онези кални и влажни препятствия, които плашеха повечето момичета и ги лишаваха от възможността да се насладят на красотата на природата.

Тази Коледа всички отидоха заедно на църква, като старецът бе придружен от Алис в превозно средство, което в Ирландия наричат кола за излети. Според мен това е най-неудобното превозно средство, създавано някога. Джон Вавасор отиде пеша с племенницата си, като момичетата се бяха разбрали веднага след службата да изкачат Бийкън Хил и да се разходят до Хоус Уотър. Вечерята във Вавасор Хол беше в неудобен час, точно в пет, но тъй като службата щеше да свърши малко след дванайсет, а старецът не слизаше на обяд, разполагаха с четири пълни часа за своята експедиция. Бяха си съставили този план преди Алис да получи писмото, но то не я накара да се откаже от разходката.

— Скъпа Алис, трябва да се омъжиш — рече й старецът, докато пътуваха заедно към църквата.

Дядо й недочуваше, а колата за излети не бе подходящо място за водене на разговори, тъй като всяко движение на коня караше зъбите на пътниците да тракат. По тази причина Алис не каза нищо и само се усмихна на дядо си. На връщане от църквата той отново настоя Алис да го придружи, защото искаше да говори с нея.

— Мило дете — рече той, — напоследък много мислих за теб и смятам, че трябва да се омъжиш.

— Може би някой ден ще го направя, сър.

— Не и ако се караш с всичките си ухажори — отвърна земевладелецът. — Първо се скара с братовчед си Джордж, а сега и с господин Грей. Ако продължаваш в същия дух, никога няма да се омъжиш, мила моя.

— Защо това е по-важно за мен, отколкото за Кейт?

— О, Кейт! Не познавам някой, който иска да се ожени за Кейт. Моля те, помисли над това, което ти казах. Ако скоро не се омъжиш, може би никога няма да го направиш. Младите господа не могат вечно да търпят подобно поведение.

Момичетата си взеха по парче кейк и излязоха на своята разходка.

— Няма да можем да отидем до езерото — заяви Кейт.

— Не — съгласи се Алис, — но можем да се качим до голямата скала в Суиндейл. Гледката оттам е прекрасна.

— Помниш ли последния път, когато седнахме там? — попита Кейт. — Беше преди почти три години. Именно тогава ми каза, че всичко между теб и Джордж е приключило. Помниш ли каква глупачка бях и как се развиках от мъка? Понякога се чудя на себе си и се питам как е възможно да бъда толкова глупава. И защо не мога да защитавам интересите на близките си? А на връщане се измокрихме до кости.

— Помня.

— И колко бе тъмно! Беше септември, но бяхме вечеряли рано. Ако днес отидем чак до Суиндейл, на връщане ще бъде тъмно… но всъщност нямам нищо против, защото познавам Бийкън Уд много добре. Нали няма да се уплашиш от една половинчасова разходка по тъмно?

— О, не — отвърна Алис.

— Да, помня онзи ден. Е, всичко е било за добро, предполагам. Но сега дойде моментът да ти прочета писмото на леля!

Те все още бяха в гората, но Кейт извади писмото и го изчете, докато бавно вървяха нагоре по хълма. Изглежда нито един от двамата ухажори на вдовицата не бе успял да вземе превес. Тя продължаваше да пише за господин Чийзакър така, сякаш този джентълмен все още оплакваше загубата на Кейт. Съветваше племенницата си незабавно да се върне в Норфък, за да си набави един отличен съпруг.

Кейт спря да чете и рече:

— Алис, трябва да разбереш, че този мъж не ми е давал и най-малкото основание да мисля, че би поискал ръката ми, като същевременно знам, че иска нейната поне два пъти в седмицата — всеки път, когато пазарът в Норич е отворен. Трябва да имаш това предвид, за да оцениш хумора на ситуацията.

Алис обеща, че ще го има предвид и Кейт продължи да чете. Според госпожа Гринаул, клетият Белфийлд работеше много здраво — толкова здраво, че понякога се притесняваше за здравето му. Посещаваше я всеки понеделник и четвъртък, но пиеше само чай.

— Тогава пазарът е затворен — обясни Кейт — и по този начин избягва неприятните срещи.

Госпожа Гринаул пишеше:

„Той сяда и отпива от чая си и понякога си мисля, че ще припадне в краката ми.“

— Пада на колене пред нея и повтаря предложението си — рече Кейт. — Сигурна съм, че го прави поне два пъти в седмицата.

— Тя няма ли най-накрая да приеме?

— Истината е, че не знам какво да мисля. Понякога ми се струва, че се наслаждава на тази игра, но в същото време е твърде саможива, за да се остави да бъде подчинена на някой мъж. Не се съмнявам, че му дава пари назаем, защото той има нужда, а тя е много щедра. Заема му пари, но описва всеки шилинг и го кара да й дава разписки. Точно такъв човек е.

По-нататък в писмото се казваше, че вдовицата бе решила да остане в Норич до пролетта и много искаше Кейт да се върне при нея. „Ела и разгледай Ойлимид. Ако решиш, че не харесваш нито имението, нито неговия господар, повече няма да те карам да мислиш за тях. Но ми се струва, че той е много почтен мъж.“

— Някога познавала ли си друга такава жена? — попита Кейт. — Въпреки всичките й недостатъци, аз съм сигурна, че би направила всичко за мен. Дори би ми заела пари без разписка.

След тези думи тя прибра писмото на леля Гринаул в джоба си и двете излязоха на голия склон.

Беше прекрасен следобед за зимна разходка. Въздухът бе чист и студен, но не мразовит. Земята под краката им бе суха, а небето, въпреки че не бе ясно, изглеждаше непроменливо и не им даваше основания да се притесняват от дъжд. Има една особена зимна светлина, която е бистра, но не ярка, и кара всяко нещо да изпъква пред очите и всяка природна картина да изглежда елегантна и дори красива. За съжаление, тази светлина е придружена от чувство за меланхолия, може би защото е следобедна и намеква за бързо приближаващия се здрач. Намеква за това колко кратък е денят и съдържа обещание за мрак в своята яркост. Светлина, която носи частица от тъмнината, която ще я последва. Тя едва ли може да бъде видяна и почувствана толкова ясно, колкото в откритата пустош, където човек вижда на километри и погледът стига до ниската линия на далечните облаци, образуващи хоризонта. Такава бе светлината през този коледен следобед и момичетата усетиха ефекта й още преди да достигнат голямата скала на Суиндейл, откъдето възнамеряваха да съзерцават прекрасния Хоус Уотър. Вървейки през гората, те се бяха забавлявали с писмото на леля Гринаул и бяха обсъждали със смях достойнствата на Ойлимид и господин Чийзакър, но когато излязоха на открито, сред меланхоличното еднообразие на голите хълмове, смехът им секна и след известно време съвсем се умълчаха.

Писмото на Алис все още бе в джоба й. Беше го пъхнала там, преди да слезе за закуска и го носеше оттогава. Още не бе решила как да отговори и дали да го покаже на Кейт. Тя винаги бе смятала братовчедка си за верен приятел, с когото може да обсъжда всичко. Знаем, че Кейт донякъде бе предала доверието й, но Алис не подозираше за това предателство. Тя често се бе карала с Кейт, но никога заради грях, извършен срещу тяхното приятелство. Алис имаше пълна вяра в своята братовчедка, въпреки че често се виждаше принудена да изразява категоричното си несъгласие с нея. Защо да не й покаже това писмо и да го обсъди с нея, преди да изпрати отговор? Това минаваше през главата й, докато бавно крачеше по склона.

Читателят ще заключи, че тя бе склонна да се предаде и да приеме предложението на братовчед си Джордж. Уви, да! Читателят ще бъде прав. Но онова, което я караше да поеме този ужасен риск, не бе любовта й към Джордж. Ако бе така, може би щеше да ни бъде по-лесно да й простим. Но Алис започваше да си мисли, че любовта, която някога бе ценила толкова високо, нямаше значение. Каква полза имаше от нея и докъде я бе докарала? Какво бе причинила на нейната приятелка Гленкора? Какво бе причинила на самата нея? Нима не бе обичала Джон Грей и нима не бе осъзнала, че въпреки тази любов, животът й с него ще бъде непоносим? Никога не би се омъжила за някой, когото не харесва, но тя харесваше братовчед си Джордж и си повтаряше този факт с нещо, което граничеше с равнодушие.

Като цяло тази задача ставаше все по-трудна напоследък — става дума за задачата да направи нещо с живота си. Не беше ли всичко безсмислено и безполезно? Що се отнасяше до мечтата на онова момиче да изпита радостите на любовта — тя отдавна бе изчезнала и никога повече нямаше да се появи. В момента въпросът, който най-много я измъчваше, бе как да бъде полезна по начин, който да задоволи амбициите й.

Писмото на братовчед й бе много лукаво. Той бе изучил характера й до съвършенство. Когато бе седнал да пише, Джордж го бе направил е безразлично отношение към резултата, но въпреки това бе писал с усърдието на мъж, който не иска да се провали в начинанието, което е предприел. Това дали в крайна сметка щеше да се ожени за братовчедка си, беше маловажно за него и дори бе оставил решението на случайността, но когато то все пак бе взето, за него бе въпрос на чест да спечели онова, за което си бе дал труда да преследва.

Писмото му бе хитро и много лукаво. Когато прочете думите му за парите й и онова, което смяташе да прави с тях, Алис си каза: „Във всеки случай е напълно откровен с мен. Може да ги вземе всичките, ако реши, че ще помогнат на кариерата му, независимо дали ще бъде в ролята на мой приятел или съпруг.“ После си спомни за скромния принос, който Кейт бе обещала да направи, и си каза, че няма да бъде по-малко благородна от нея. И нямаше ли да е прекрасно, ако именно тя успееше да помири Джордж с дядо му? Джордж е представител на род, който бе толкова древен, че никой не помнеше кой пръв бе носил името на стария саксонски земевладелец енорията или самия мъж. В миналото бе имало знатни Вавасори, както ги наричаше Чосър, които бяха дали титлите и гербовете си на много местни забележителности. Алис доста поразсъждава над този въпрос и постепенно достигна до заключението, че бе неин дълг да подсигури бъдещата слава на този знатен род. Само след няколко години Джордж Вавасор щеше да бъде господарят на Вавасор Хол. Нима имаше нещо нередно в това да му помогне да направи тази позиция почтена?

Продължиха да вървят, като от време на време си разменяха по някоя дума. Постепенно къмбърландските върхове се извисиха над тях и започнаха да се обособяват в красиви малки групи.

— Най-накрая! — възкликна Кейт. — Това е Хелвелин. Винаги се чувствам щастлива, когато го видя.

— А онова там не е ли Кидсти Пайк? — попита Алис.

— Не, Кидсти още не се вижда. Но ще го зърнем, когато превалим онзи хълм. Вляво е Ско Фел — онзи далечен заоблен връх. Аз го различавам, но ти едва ли ще можеш.

Отново тръгнаха и скоро изкачиха възвишението, откъдето се виждаше острият връх, който Алис бе споменала.

— Сега вече сме в Суиндейл и след пет минути ще достигнем скалата.

Отне им по-малко от пет минути, но едва когато я достигнаха, те успяха да се насладят на красотата на малкото езерце, почиващо в тихата планинска долина под тях. Според мен всички езера трябва да бъдат малки. И за да бъде оценена красотата им, трябва да бъдат съзерцавани отгоре. Разстоянието трябва да бъде такова, че сенките на заобикалящите ги планини да се отразяват във водата и вълничките, набраздяващи повърхността, да бъдат видими с просто око. Формата трябва да бъде неправилна и необикновена, за предпочитане извита около по-ниските хълмове и продължаваща нагоре и навътре в планината, откъдето извират притоците. Точно такава бе гледката, която се разкриваше към езерото Хоус Уотър от плоската скала, стърчаща над Суиндейл Фел. Коритото на езерото имаше формата на числото „3“, като горната му половина се врязваше дълбоко в дивите и непристъпни чукари на уестморлендските планини. На дължина нямаше пет километра и от мястото, където бяха момичетата, се виждаше всяка извивка. Водите на езерото бяха напълно неподвижни, тъмни и студени, но над него бавно се търкаляха облаци, които се отразяваха във водата и постепенно променяха цвета й. Водите бяха неподвижни, но от време на време се забелязваше отблясък, който подсказваше, че повърхността е била набраздена от порив на вятъра.

— Толкова се радвам, че дойдохме тук — рече Алис и седна. — Не мога да понеса мисълта да посетя Вавасор, без да видя поне едно от езерата.

— Някой ден трябва да се разходим до Уиндърмиър — каза Кейт.

— Не мисля, че ще го направим. Едва ли ще остана толкова дълго. Кейт, искам да ти покажа едно писмо.

В тона й имаше нещо, което накара Кейт да затаи дъх. Тя също седна и протегна ръка за писмото.

— От господин Грей ли е?

— Не — отвърна Алис. — Не е от господин Грей.

Тя даде писмото на братовчедка си. Още преди да го докосне, Кейт видя, че бе от брат й Джордж. Докато го отваряше, тя се вгледа разтревожено в лицето на Алис.

— Нали не те е обидил? — попита тя.

— Прочети го и ще го обсъдим по пътя обратно — отвърна Алис, след което стана и направи няколко крачки към ръба на пропастта. Докато братовчедка й четеше писмото, тя гледаше надолу към езерото.

— Е? — попита след малко Алис и се върна на мястото си.

— Според мен трябва да го послушаш — отвърна Кейт. — О, Алис, мога ли да се надявам, че ще го направиш? О, Алис, мила моя Алис, скъпа Алис! Кажи ми, че ще го послушаш.

Кейт коленичи в краката на своята приятелка, вдигна глава и я погледна с очи, пълни със сълзи. Какво да кажем за жена, която може да бъде толкова подла, но в същото време толкова искрена?

Алис не отговори веднага, а дълго време се взира в лицето на своята приятелка.

— Едва ли нещо може да ме зарадва повече тази Коледа, Алис — продължи Кейт. — И ти не би ме довела тук, не би ми показала това писмо и не би ме помолила да го прочета с такъв спокоен тон, ако отговорът ти бе отрицателен. Не, не би ми причинила това! Алис, толкова съм щастлива! Ще заобичам това място. Преди го мразех.

Тя се наведе, допря лице до камъка и го целуна. Алис продължаваше да мълчи, но бе започнала да чувства, че е стигнала по-далече, отколкото бе възнамерявала. Сега щеше да й бъде почти невъзможно да заяви, че трябва да откаже на Джордж.

Кейт продължи:

— Писмото му е толкова красиво, нали, Алис? Не е ли писмо, с което всяка сестра би се гордяла? Аз наистина се гордея с него. Знам, че той е мъж с мъжко сърце и мъжки кураж, който някой ден ще постигне велики неща. Алис, искам да ми кажеш честно, тук, в тази планина, където сме сами и никой не би могъл да ни чуе — обичаш ли го?

— Дали го обичам? — отвърна Алис.

— Да, обичаш ли го така, както една жена трябва да обича своя съпруг? Нима сърцето ти не му принадлежи? Алис, това не е моментът за лъжи. Ако наистина го обичаш, трябва да ми кажеш, тук и сега, държейки писмото му в ръка.

— Винаги съм го обичала, Кейт, но не толкова страстно, колкото си мислиш.

— Значи в сърцето ти няма място за страст.

— Може би си права, Кейт. Понякога се надявам да е така. Но хайде да се връщаме. Ще закъснеем, а ти ще изстинеш на този студен камък.

— Бих седяла тук цяла нощ, ако можех да гарантирам, че отговорът ти ще бъде такъв, какъвто искам да бъде. Алис, преди да стана, трябва да ми кажеш какъв ще бъде той. Знам, че няма да му откажеш, но искам да го чуя от собствените ти устни. Зарадвай ме!

— Не мога да ти кажа, преди да станеш, Кейт.

— Защо?

— Защото още не съм решила.

— Но това е невъзможно! Напълно невъзможно! При тези обстоятелства всяка жена би взела решение веднага! Сигурна съм, че си решила, още докато си чела писмото, но може би не искаш да ми кажеш.

— Грешиш. Хайде да тръгваме и ще ти кажа по пътя.

Кейт стана и те обърнаха гръб на езерото и поеха по дългия път към вкъщи.

— Не съм решила какво да му отговоря, но ти показах това писмо, за да имам човек, с когото да го обсъдя. Знаех как ще реагираш и бях сигурна, че веднага ще се опиташ да ме накараш да ти обещая.

— Не, не. Не искам подобно нещо.

— Но не мога да се лиша от утехата на твоето приятелство.

— Не, Алис, няма да те карам да ми даваш обещания. Няма да правя нищо, което не искаш. Но нетърпението ми едва ли те изненадва. Нима това не е мечтата, която преследвам цял живот? Нима от години не се опитвам да ви събера? Нима не мисля само и единствено за това? Знаеш ли колко страдах, когато по вина на Джордж годежът ви бе развален? Знаеш ли колко ме заболя, когато прие предложението на онзи мъж от Кеймбриджшир? Нима годежът ви не бе истинско изтезание за мен, въпреки че го търпях мълчаливо? И сега нима си изненадана от радостта ми, че всичко започва да се нарежда така, както искам? Защото това ще се случи, Алис. Може би още не си решила да приемеш предложението му, но щеше веднага да му откажеш, ако това бе твоят отговор.

Не си казаха нищо повече по темата, докато слизаха по склона, но когато поеха по пътеката през гората, Кейт наруши мълчанието:

— Нали няма да му отговориш без преди това да го обсъдиш с мен?

— Във всеки случай няма да му изпратя отговора си, без да ти кажа — отвърна Алис.

— И ще ми позволиш да го прочета?

— Не — каза Алис. — Не мога да ти обещая това. Но ако е неблагоприятен, ще ти го покажа.

— В такъв случай не бих го прочела — отвърна Кейт и се засмя. — Но това ми е напълно достатъчно. В никакъв случай не искам да критикувам любовните слова, чрез които му казваш, че си му простила. Сигурна съм, че ще бъдат прекрасни. О, небеса! Как му завиждам!

Неусетно стигнаха вкъщи и старецът ги срещна на прага, а лъвските му очи блестяха гневно, защото ростбифът вече бе опечен. Държеше грамадния си сребърен часовник в ръка, а той винаги избързваше с около четвърт час. Посочи свирепо към него и потупа по голямата стрелка, която показваше десет.

— Но, дядо, часовникът ти винаги избързва — оправда се Кейт.

— А вие винаги се бавите, госпожице — отвърна гладният земевладелец.

— Още няма пет часа. Нали, Алис?

— И колко време ще ви отнеме да се преоблечете?

— Не повече от десет минути, нали, Алис? Но не е нужно да ни чакаш, дядо.

— Да не ви чакам! Винаги така казват! — промърмори ядосано той. — Сякаш е по-добре да ги чакам, след като месото вече е на масата.

Но нито Кейт, нито Алис го чуха, защото вече се бяха качили в стаите си.

Те не си казаха нищо повече по темата тази вечер, но когато пожела лека нощ на братовчедка си, Кейт й заръча:

— Помоли се за него тази нощ, така, както се молиш за хората, които са ти най-скъпи.

Алис не отговори, но можем да заключим, че направи онова, което искаха от нея.

Тридесет и втора глава Която съдържа отговор на любовно писмо

Алис имаше цяла седмица на разположение, за да напише своя отговор, но го изпрати още преди да е изтекла. „Защо да го държа в напрежение? — рече си тя. — Щом вече съм решила, нямам причина да отлагам.“

Освен това си мислеше, че трябва колкото се може по-скоро да разсея всички съмнения на господин Грей. Тя се бе отнесла много зле с него. Споменът за това ужасно отношение щеше да я измъчва до края на дните й и се чувстваше длъжна да му каже за намеренията си при първа възможност. Алис се опита да се утеши с мисълта, че раната, която му бе нанесла, щеше бързо да зарасне. „Той не е толкова чувствителен, рече си тя.“

Но се заблуждаваше. Господин Грей бе от мъжете, които се влюбват страстно и само веднъж през живота.

Всяка сутрин Кейт я питаше дали е готова с отговора си и на третия ден след Коледа, точно преди вечеря, Алис й каза, че го е написала и изпратила.

— Но днес не събират пощата — отвърна Кейт, която знаеше, че във Вавасор събираха пощата само три дни в седмицата.

— Дадох шест пенса на едно момче да занесе писмото в Шап63 — обясни Алис и се изчерви.

— И какво му писа? — попита Кейт и я стисна за ръката.

— Спазих обещанието си — отвърна Алис. — Сега ти спази своето и не ми задавай повече въпроси.

— Вече имам сестра! Своя собствена сестра! — възкликна Кейт и когато Алис откликна на прегръдката й, тя осъзна, че вече нямаше причина да се съмнява в отговора й.

Двете веднага започнаха да обсъждат бъдещите стъпки, които трябваше да бъдат предприети. Кейт искаше братовчедка й незабавно да пише на господин Грей и малко се уплаши, когато Алис отказа да го направи, преди да е получила отговора на Джордж.

— Нали не си му поставила някакви ужасни условия? — възкликна тя.

— Не съм сигурна какво имаш предвид под ужасни условия — отвърна Алис мрачно. — Условията ми са напълно изпълними и ми се струва, че ще ги одобриш.

— Но той е толкова невъздържан! Възможно ли е да не ги приеме?

— Просто му казах, че… но Кейт, нали обеща да не ме питаш за това?

— Защо трябва да има тайни между нас? — попита Кейт.

— Добре, няма да има. Казах му, че не мога веднага да се омъжа за него и трябва да ми даде дванайсет месеца, за да имам време да се отърся от тъгата и самообвиненията, които ме измъчват в момента.

— Дванайсет месеца, Алис?

— Да, Кейт, това е моето условие, но му писах, че ако поиска, веднага ще кажа на татко и дядо, че сме сгодени, за да е сигурен, че съм обвързана с него и нищо не може да промени това. Добавих и още нещо, Кейт.

Тя направи кратка пауза, след което продължи:

— Нещо, което мога да разкрия само на теб. Писах му, че всичките ми пари са на негово разположение и може да ги използва както пожелае, преди да са изтекли тези дванайсет месеца.

— О, Алис! Не, не! Не бива да правиш това. Прекалено щедро е.

В този миг Кейт може би осъзна, че брат й не бе от мъжете, които биха пренебрегнали подобно предложение.

— Но го направих. Мъркюри замина за Шап с моите шест пенса в джоба и най-вероятно вече е изпратил писмото. И да ти кажа честно, Кейт, мисля, че му го дължа. Той бе напълно откровен с мен, когато ми каза, че докато старият земевладелец е жив, ще се нуждае от парите ми, за да подпомогне кариерата си. А това е кариера, която одобрявам и подкрепям. Винаги съм искала да го видя в парламента. И ще продължавам да го искам, докато не се случи. Това ще бъде единственото нещо, за което ще се тревожа. И как бих могла да го помоля да изчака дванайсет месеца за нещо, което ще му трябва след шест? Ще бъде като онези клетници в приютите за бедни, които умират от глад, чакайки да получат хляб.

— Но той няма да умре от глад — отвърна Кейт. — Моите пари, колкото и да са малко, ще му бъдат достатъчни. Казах му, че ще му ги дам и че очаквам да ги изхарчи. Освен това съм сигурна, че леля Гринаул ще ми заеме парите, които ще му трябват за кандидатурата.

— Но не искам да взима пари назаем от леля Гринаул. Тя ще му ги даде срещу разписка и всички ще научат.

— Ще получи моите пари — рече Кейт.

— И коя си ти? — попита Алис и се засмя. — Нима ще му станеш жена?

— Няма да докосне парите ти, докато не се ожените — отвърна Кейт сериозно. — Иска ми се да промениш решението си за тази глупава година. Ако го направиш, ще можеш веднага да му ги дадеш. Сигурна съм, че може да бъде изготвено споразумение за този имот, със съгласието на дядо, което да гарантира, че ще бъдеш в пълна безопасност.

— И защо мислиш, че искам да бъда в пълна безопасност, както се изрази? Мила моя Кейт, ти не ме разбираш.

— Май е така. Но си мислех, че те познавам по-добре.

— Ще се омъжа за брат ти, именно защото не се интересувам от безопасността, за която говориш. Нима мислиш, че не съм наясно с рисковете, които поемам?

— Предпочиташ вълненията на Лондон пред спокойствието на Кеймбриджшир.

— Точно така. И затова казах на Джордж, че може да разполага с парите ми и да ги използва, както и когато пожелае.

Кейт продължи да възразява срещу този план и не бе променила мнението си, когато Алис получи отговора на Джордж. Той бе придружен с писмо до сестра му и след като го прочете, Кейт спря да настоява. Но това не означава, че щеше да се откаже от опитите си да предотврати намерението на Алис да жертва всичките си пари за нуждите на брат й — поне преди двамата да се оженят. Но писмото на Джордж я бе накарало да замълчи. Първо трябваше да обсъди въпроса с него, преди отново да говори с братовчедка си.

Читателят трябва да узнае думите, с които Алис бе изразила съгласието си, за да може да разбере колко усилия й бяха коствали, но ще ги научи след малко, когато опиша реакцията на Джордж Вавасор при тяхното получаване. Неговият отговор бе кратък и много откровен. Съжаляваше за отлагането с дванайсет месеца и изразяваше надеждата си, че ще успее да я убеди да се смили над него. Съветваше я веднага да пише на господин Грей, а по отношение на стария земевладелец й даваше картбланш да действа така, както намери за добре. Ако старецът настояваше за извинение, израз на разкаяние или смирена молба за прошка, Джордж, при тези обстоятелства, бе готов да се подчини, считайки това за формалност, през която трябва да премине, за да се оженят. Що се отнасяше до парите на Алис, той сърдечно й благодареше за този израз на доверие. Ако предстоящите избори в Челси го наложеха, щеше да се възползва от предложението й с откровеността, с което то бе направено. Това бе неговото писмо до Алис, а самата тя така и не научи какво бе написал на сестра си.

Сега й предстоеше мъчителната задача да каже за този годеж на баща си и на дядо си — нещо, което бе правила вече три пъти. Тя се притесняваше много повече от реакцията на баща си и затова реши първо да каже на дядо си, или по-скоро реши да каже на дядо си, а междувременно Кейт щеше да говори с баща й.

— Дядо — рече му тя на сутринта, в която бе получила второто писмо от братовчед си.

Старецът имаше навика да закусва сам в една малка стаичка, която наричаше своя гардеробна, но която не съдържаше дрехи, а само голяма колекция от стари мотики, бастуни и конски мундщуци. Имаше една счупена лопата, две-три гребла и малка масичка в ъгъла, отрупана с фактури от Пенрит и мръсни парчета хартия, които той наричаше своите фермерски сметки.

— Дядо, онзи ден ми казахте, че според вас трябва да се омъжа — започна Алис без заобикалки.

— Така ли, скъпа моя? Да, помня. Вярно е. Имам предвид за господин Грей, разбира се.

— Това е невъзможно, сър.

— Тогава защо си дошла да говориш с мен по този въпрос?

Тези думи направиха задачата на Алис още по-трудна, но въпреки това тя продължи.

— Дойдох, за да ви кажа за друг годеж, сър.

— Друг! — възкликна старецът.

Тонът му съдържаше обвинение към неговата внучка за това, че имаше повече ухажори, отколкото бе редно. Алис се смути, но продължи:

— Знаете, че преди няколко години щях да се омъжвам за братовчед си Джордж. Тук тя се поколеба.

— И? — подкани я старецът.

— И помня, че тогава ми казахте, че сте много доволен.

— Бях. Джордж се справяше добре, или по-скоро, и това е много по-вероятно, ни бе убедил, че се справя добре. Нима отново си се събрала с него?

— Да, сър.

— И затова заряза господин Грей?

Клетата Алис! Трудно ми е да опиша колко дълбоко я нарани тази дума! От всички думи в английския език, тази я плашеше най-много. Самата тя бе отправяла това обвинение към себе си, но досега не го бе чувала от друг. Клетата Алис! Тя наистина бе зарязала господин Грей и може би бе добре, че старецът й го бе казал в лицето.

— Дядо! — възкликна тя и в тона й имаше нещо, което размекна сърцето на стария земевладелец.

— Извинявай, скъпа, не исках да те обиждам. Смяташ най-накрая да се омъжиш за Джордж, така ли? Надявам се, че ще се отнася добре с теб, това е всичко. Баща ти одобрява ли?

— Казах първо на вас, сър, защото искам да получа съгласието ви да поканя Джордж тук като ваш внук.

— Никога! — изръмжа старецът. — Никога!

— Ако ви е обидил, ще ви се извини.

— Ако ме е обидил! Нима не поиска да прахоса всичките ми пари? Нима не поиска това имение, което никога не е било негово? Имение, което утре бих могъл да завещая, на когото си поискам? Ако ме е обидил!

— Не го защитавам, сър, но… реших, че… може би, при тези обстоятелства…

— Проклети да са обстоятелствата! Ти имаш собствени пари. И той ще ги изхарчи всичките.

— Едва ли би го направил, ако го признаете за ваш наследник. Трябва да ми повярвате, сър. Той не е мъжът, който беше преди.

— Трябва да е много хитър мъж, щом е успял да те накара да развалиш годежа си с Джон Грей. Просто удивително, с тази грозна муцуна! Но ако баща ти одобри и ако Джордж ме помоли за прошка… но не мисля, че някога ще го направи…

— Ще го направи, сър. Помоли ме да ви предам това.

— О, така ли? Тогава му предай от мен, че ще му позволя да се върне тук заради теб. Знам, че още първия ден ще ме обиди, но ще се опитам да му простя заради теб, мила моя. Винаги заради теб. Разбира се, преди това трябва да знам какво мисли баща ти по този въпрос.

Можем да приемем, че задачата на Кейт бе дори по-трудна от тази на Алис.

— Знаех си, че ще стане така! — възкликна Джон Вавасор, когато Кейт му съобщи новината, и удари с юмрук по масата. — Бях сигурен, че ще го приеме обратно.

— И защо да не го приеме, чичо Джон?

— Той е твой брат и няма да ти кажа защо.

— Мислиш, че е прахосник?

— Мисля, че е последният мъж, който трябва да бъде натоварен с отговорността да направи една жена щастлива. Това е всичко.

— Съдиш го прекалено строго, чичо.

— Може би. Предай нещо на Алис от мен. Кажи й, че тъй като досега не съм успял да я накарам да цени мнението ми, не очаквам тепърва да започне. Дори няма да опитвам. Но отказвам да приема Джордж Вавасор за свой зет. Кажи й това.

Кейт предаде съобщението на Алис, като го направи, без да чувства голямо съжаление. Беше сигурна, че Алис няма да се разколебае от желанията на баща си. И не бе логично да го направи. Джон Вавасор отдавна не бе носил товара на бащинските грижи на раменете си и сега едва ли бе моментът да претендира за бащинското си право.

Време е отново да се насочим към квартирата на Джордж Вавасор на улица „Сесил“, където той получи писмото й. Обличаше се, когато му го донесоха и когато позна почерка, той го остави неотворено на тоалетката и продължи да реши косата си, сякаш за да си докаже, че му бе безразлично какви новини съдържаше. Писмото бе на сантиметри от него, докато чистеше зъбите си, оправяше яката си и гласеше вратовръзката си. Разбира се, че мислеше за него и разбира се, че бе напрегнат и от време на време погледът му се насочваше към него. Но го занесе в дневната все още неотворено и не го докосна, докато чакаше момичето да му сервира чая и препечената филийка.

— И сега — рече той и се отпусна в креслото, — да видим какво ми пише момичето, което обичам.

Момичето, което обичаше, му пишеше следното:

След като изчете писмото, Джордж Вавасор го хвърли небрежно на масата за закуска и започна да се храни. Захвърли го така, сякаш се гордееше със своята небрежност. „Много добре, рече си той. Така да бъде. Едва ли бих могъл да очаквам нещо по-добро, независимо от това как ще й се отрази на нея.“ След това разлисти вестника си. Но още преди денят да е изтекъл, той си бе съставил много планове, свързани с ползите, които можеше да извлече от нейното предложение. Изпрати своя отговор още преди да се е стъмнило. Писа и на сестра си, но както вече знаем, Кейт запази съдържанието на това писмо за себе си.

Тридесет и трета глава Монкшейд

В първия ден от новата година лейди Гленкора не пристигна в дома на лейди Монк. Тя бе прекарала Коледа в замъка Гадъръм, наслаждавайки се на великолепното гостоприемство на херцога, но когато дойде време да се преместят в Монкшейд, тя бе неразположена и господин Палисър замина сам. Лейди Гленкора се върна в Мачинг и остана там, докато съпругът й отсъстваше, в компанията на двете госпожици Палисър.

Когато новината, че лейди Гленкора нямаше да дойде, достигна Монкшейд, Бурго Фицджералд вече бе там, въоръжен с паричната подкрепа, която Джордж Вавасор бе успял да изтръгне от ръцете на господин Магруин.

— Бурго — рече леля му една сутрин, заварвайки го пред вратата на спалнята му точно преди да слезе долу, облечен за лов, — старата ти изгора лейди Гленкора няма да дойде.

— Лейди Гленкора няма да дойде! — възкликна Бурго, като изражението и тонът му издадоха, че промяната в плановете на тази омъжена жена го вълнуваше повече, отколкото бе редно. Това, обаче, изглежда не трогна лейди Монк.

— Не, няма да идва. Но едва ли има някакво значение за теб.

— Има, по дяволите! — отвърна той, сложи ръка на челото си и се облегна на стената, сякаш изпаднал в отчаяние. — Има огромно значение. Аз съм най-злощастният мъж, живял някога.

— Срамота, Бурго, срамота! Не бива да говориш по този начин за една омъжена жена. Започвам да си мисля, че е по-добре, че няма да дойде.

В този миг още един облечен за лов мъж се насочи към тях по коридора. Лейди Монк му се усмихна и го поздрави, когато се разминаха. Бурго мълчеше и продължаваше да стои облегнат на стената с ръка на челото, показвайки, че току-що бе научил нещо, което го бе разстроило.

— Върни се в стаята си, Бурго — заръча леля му и двамата се насочиха към най-близката врата, тъй като лейди Монк се бе оглеждала за него и го бе пресрещнала веднага, след като бе излязъл в коридора. — Ако тази новина наистина те разстройва, не бива да го показваш. Какво ще кажат хората?

— Не мога да ги спра да говорят.

— Но предполагам, че не искаш да я нараниш? Реших, че ще бъде добре да ти кажа, преди да научиш от някой друг и да се издадеш пред всички. В момента показваш, че все още питаеш чувства към тази омъжена жена, а това е проява на слабост. Ако не ми докажеш, че можеш да се владееш, как бих могла да ти позволя да се срещнеш с нея на улица „Брук“?

За миг Бурго се вгледа в лицето на леля си, след което се обърна към вратата.

— Прави каквото искаш по този въпрос — отвърна той. — Но много добре знаеш какви са намеренията ми.

— Глупости, Бурго. Нямам представа за какво говориш. Време е да слезеш долу за закуска, но не бива да привличаш излишно внимание върху себе си.

Лейди Монк беше около петдесетгодишна жена, все още красива за възрастта си, с прекрасна фигура, висока и добре сложена. В никакъв случай не можеше да бъде описана с онзи епитет, който нашият американски приятел и критик господин Хоторн бе измислил, а именно „набита“, обявявайки, че това било обичайното състояние на английските дами на възрастта на лейди Монк. Но лейди Монк не беше набита. Беше миловидна, хубава и стройна жена, с която, поне по отношение на външния вид, всеки англичанин би се гордял и с която сър Козмо Монк несъмнено се гордееше. Тя произлизаше от рода Фицджералд от Уорчестършир, за чийто представители казваха, че винаги са красиви и безполезни. Гледайки лейди Монк, човек едва ли би си помислил, че е безполезна. Имаше хора, които претендираха, че я познават и които я смятаха за повече от достоен представител на рода, към който принадлежеше, твърдейки, че бе успяла да прахоса богатството на заможния си съпруг, да се скара с единствения си син и да омъжи дъщеря си за най-големия глупак в околността. Бе дала всичко от себе си в стремежа да ожени племенника си за богатата наследница и едва ли щеше да прости на онези, които бяха осуетили плановете й.

В момента Бурго бе напълно убеден, че леля му бе наясно с намеренията му и не можеше да й прости за това, че се преструваше на невинна. В това отношение той бе неблагодарен и неразумен, както и недискретен. Ако бе от онези мъже, които внимателно обмислят всичко, щеше да осъзнае, че жена като лейди Монк би му помогнала само, при условие че никой не би заподозрял, че е наясно с намеренията му. Но Бурго не обмисляше нищо. Представителите на рода Фицджералд започваха да разсъждават едва след тридесет и петата си година и тогава мнението на хората за тях ставаше още по-негативно.

Когато Бурго влезе в трапезарията, там се бяха събрали неколцина мъже, но нито една жена. Сър Козмо Монк, едър и напълно плешив мъж на около шестдесет години, стоеше прав до бюфета и разрязваше голям пай с месо от дивеч. Той също не бе от мъжете, които обмислят нещата, а по-скоро от онези, които се опитват да живеят честно и почтено без много да разсъждават.

— Палисър ще дойде без нея — обяви той с ясния си, силен глас, без да съобрази, че племенникът на жена му току-що бе влязъл в стаята. — Казва, че е болна.

— Много съжалявам — отвърна един от мъжете. — Предпочитам я пред него.

— Има два пъти повече енергия от стария Планти — добави друг.

— Планти не е глупав, да знаеш — отвърна сър Козмо и се насочи към масата с чиния, пълна с пай. — Смятаме го за най-перспективния мъж, с когото разполагаме.

Сър Козмо представляваше своето графство в парламента и бе либерал. Като млад работил в държавната хазна и оттогава говореше за правителството на вигите така, сякаш е бил негов член.

— Бурго, чу ли, че Палисър ще дойде без жена си? — попита един много млад мъж, който едва ли знаеше за обстоятелствата по случая. След влизането на Бурго, останалите бяха престанали да обсъждат темата.

— Чух и да е проклет дано! — изсъска Бурго.

Изведнъж в стаята стана много тихо и господата се съсредоточиха върху закуската си. Всички бяха ужасени от този недвусмислен израз на интимно отношение към съпругата на друг мъж. Бурго не погледна нито чинията, нито чашата си, а пъхна ръце в джобовете на бричовете си и се облегна назад с буреносно изражение на красивото си лице.

— Бурго, по-добре хапни нещо — посъветва го сър Козмо.

— Не съм гладен.

Въпреки това той грабна една препечена филийка, смачка я в юмрук и я пъхна в устата си, след което стана, приближи се до бюфета и си наля чаша черешово бренди.

— Ако няма да закусваш, колкото по-малко пиеш от това, толкова по-добре — отбеляза сър Козмо.

— Нищо ми няма — отвърна Бурго, върна се на масата и се престори, че яде, като си взе една кифла и си наля чай, но после не ги докосна.

По-късно присъстващите заявиха, че никога няма да забравят тази закуска. Бяха доловили нещо в тона на Бурго, когато бе отправил проклятието си към господин Палисър, което ги бе изплашило. Лицето му бе потъмняло по един ужасен за гледане начин и никой не бе посмял да подхване разговор. Когато най-накрая бе нарушил тягостната тишина, сър Козмо го бе направил с очевидно усилие. Шумният начин, по който Бурго бе погълнал съдържанието на чашата си, сякаш за да покаже, че мнението на присъстващите не го интересуваше, допълнително бе вгорчило атмосферата. Сигурно можете да предположите, че никой повече не спомена Планти или неговата съпруга.

През този ден Бурго Фицджералд изплаши всички, станали свидетели на необуздания начин, по който яздеше. Толкова рано сутринта нямаше извинение за подобно лудо препускане. Хрътките тичаха през гората, докато мъжете яздеха отстрани, какъвто бе обичаят в такива случаи. Но Бурго насочваше коня си към най-непристъпните места и го караше да прескача порти и огради, сякаш бе решен на всичко да нарани както себе си, така и жребеца на чичо си. Това бе толкова очевидно, че накрая един от мъжете привлече вниманието на сър Козмо.

— Нищо не мога да направя — отвърна той. — Бурго не е човек, който се влияе от чужди думи. Тази сутрин нещо го е разярило и трябва да се примирим, докато му мине.

Следобед имаше хубав бяг и Бурго яздеше толкова бързо, колкото му позволяваше животното. Все пак имаше извинение за това, а язденето в права линия не беше опасно, независимо от скоростта, за разлика от случаите, когато то не се налагаше. Бурго изкара деня без сериозно произшествие и докато яздеха към вкъщи, той увери сър Козмо, с глас, който бе почти приповдигнат, че кобилата Спинстър е най-добрият кон в неговата конюшня. Спинстър наистина се справи отлично през този ден и в края на сезона бе продадена за триста гвинеи именно заради това нейно представяне. Но аз съм склонен да мисля, че кобилата не бе нищо особено. Конете винаги улавят нещо от темперамента на своите ездачи и когато някой мъж иска да счупи врата си, животното привидно ще се опита да му помогне, но на практика ще го спаси. Във всеки случай Бурго не счупи врата си и настроението му по време на вечерята бе много по-добро, отколкото на закуска.

В уречения ден и час господин Палисър пристигна в Монкшейд. Целта, която преследваше, бе да си осигури подкрепата на либералната партия и не можеше да си позволи да пренебрегне покана от влиятелен мъж като сър Козмо, който имаше свой собствен кръг от приближени в Камарата, съставен от четирима или петима провинциални джентълмени, които, също като него, бяха плешиви и не обичаха да мислят. Сър Козмо бе един от хората, чието одобрение господин Палисър трябваше да спечели на всяка цена и по тази причина той замина за Монкшейд, въпреки че лейди Гленкора не можеше да го придружи.

— Много жалко наистина — заяви лейди Монк. — Нямахме търпение да приемем лейди Гленкора в дома си.

Господин Палисър обяви, че съпругата му била покрусена от факта, че не може да предприеме това пътуване. Но в замъка Гадъръм се почувствала толкова зле, че разтревоженият й съпруг я посъветвал да си стои вкъщи, за да може да се възстанови.

— Надявам се, че не е нещо сериозно — отвърна лейди Монк със скръбно изражение, което изглеждаше толкова искрено, че някой външен наблюдател би си помислил, че тя милее за представителите на рода Палисър.

След това господин Палисър обясни, че лейди Гленкора сторила голяма глупост, като излязла да се разхожда на лунна светлина, а нощта била особено мразовита. Направила го, за да покаже развалините на Мачинг на една своя приятелка, която, безразсъдно и неразумно, позволила на лейди Гленкора да остане навън прекалено дълго и да се простуди.

— Каква ужасна постъпка! — натърти лейди Монк.

— Наистина ужасна — съгласи се господин Палисър, говорейки за Алис с нещо, наподобяващо злоба. — В Гадъръм това простудяване още повече се влоши и се видях принуден да я заведа вкъщи.

В този миг Лейди Монк прозря нещо много важно: господин Палисър наистина вярваше, че жена му си бе останала вкъщи, защото е болна, а не защото се боеше от Бурго Фицджералд. Тя бе умна и съобразителна жена и не се съмняваше, че отсъствието на лейди Гленкора се дължеше на страха й от бившия й любовник, а не на среднощната разходка из развалините на Мачинг. Лейди Монк не можеше да бъде заблудена по този въпрос. Но бе осъзнала, че господин Палисър е бил заблуден. И тъй като бе права, трябва да се върнем за малко в Мачинг и да видим какво се бе случило там след заминаването на Алис Вавасор.

Алис бе казала на госпожица Палисър, че трябва да бъдат предприети стъпки, за да може лейди Гленкора да бъде спасена от тази визита в Монкшейд. Госпожица Палисър се бе съгласила и след заминаването на Алис бе взела решение да каже всичко на господин Палисър. Но когато дошъл моментът да го направи, смелостта й изневерила. Не бе успяла да намери думите, с които да предупреди съпруга, че жена му няма да е в безопасност в компанията на бившия си любовник. След това бе решила, че може би ще й бъде по-лесно да говори със самата лейди Гленкора, колкото и унизително да бе това, и го бе направила успешно.

— Гленкора, надявам се, че няма да ми се разсърдиш, ако ти кажа нещо? — попита госпожица Палисър, когато намери подходящ момент.

— Зависи какво е това нещо — отвърна лейди Гленкора.

Тук трябва да посочим, че съпругата на господин Палисър не бе направила достатъчно, за да се хареса на неговите братовчедки. А може би трябваше, имайки предвид, че ги бе заварила в дома си. Лейди Гленкора ги смяташе за твърде груби и надменни и прекалено горди от това, че носят името Палисър. Освен това се бяха опитали да я поучават и едва ли е нужно да казвам, че никоя млада съпруга не би простила подобен опит от страна на неомъжените роднини на своя съпруг. Лейди Гленкора несъмнено се държеше студено с тях и госпожица Палисър бе напълно наясно с това.

— Ами… това, което искам да ти кажа, е неприятно, но ще се опитам да го смекча — отвърна тя, оценявайки трудността на задачата си.

— Но защо изобщо ще го казваш, щом е неприятно? Но хайде, щом трябва да бъде казано, искам да го чуя.

— Разбрах, че ще ходиш в Монкшейд с Плантагенет.

— И какво от това?

— Скъпа Гленкора, според мен не бива да ходиш. Не си ли съгласна?

— С кого си говорила? — попита лейди Гленкора с остър тон.

— С никого не съм говорила…

— Нима Плантагенет ти е казал нещо?

— Нито дума — отвърна госпожица Палисър. — Можеш да бъдеш сигурна, че не би говорил за това с друг, освен с теб. Скъпа Гленкора, не бива да ходиш там. Казвам го с любов и загриженост за теб, повярвай ми!

Докато говореше, тя протегна ръка към снаха си, която я взе.

— Може би ти вярвам — прошепна Гленкора.

— Трябва да ми повярваш! Хората могат да бъдат толкова безмилостни и жестоки.

— Не ме интересува какво говорят хората.

— Но той се интересува.

— Вината не е моя. Не искам да ходя в Монкшейд. Двете с лейди Монк доскоро бяхме приятелки, но сега не искам да я виждам. Не съм уреждала тази визита. Плантагенет го направи.

— Но няма да те заведе там, ако му кажеш, че не искаш да ходиш.

— Казах му и той ми отговори, че трябва да отида. Едва ли ще ми повярваш, но дори му казах защо смятам, че не бива да ходя. Отговори ми, че това е глупава прищявка, която трябва да преодолея и че не ми отива да се страхувам от някой мъж.

— Разбира се, че не се страхуваш, но…

— Страхувам се. Това е самата истина. Страхувам се, но какво друго мога да направя?

Това бе ужасно разкритие за госпожица Палисър. Тя не бе предполагала, че лейди Гленкора ще й сподели толкова много и чувстваше искрено съжаление за това, че бе чула нейното признание. Но не можеше да направи нищо по въпроса. Това бе краят на разговора и вече знаем до какво бе довел той. Оказа се, че вечерната разходка сред руините бе разболяла лейди Гленкора и тя не можеше да замине за Монкшейд.

Господин Палисър прекара три дни там и укрепи политическия си съюз със Сър Козмо по същия начин, както го бе направил по-рано с херцога на Св. Банги. Те рядко говореха за политика и не си казаха нищо, което можеше да бъде възприето като партийно споразумение, но седяха на една и съща маса по време на вечеря, пиеха вино от една и съща гарафа и от време на време разменяха по някоя дума за следващата сесия на парламента. Нито един от двамата не бе очаквал нещо по-различно, но когато господин Палисър си тръгна, всички бяха наясно, че сър Козмо смяташе младия наследник за най-подходящия следващ канцлер на хазната в правителството на вигите.

— Не разбирам какво толкова виждаш в него — рече един млад член на парламента, обръщайки се към сър Козмо.

— В господин Палисър има нещо — отвърна баронетът. — Несъмнено има! Смея да твърдя, че не е особено умен, но не мисля, че имаме нужда от умен човек. Умният финансист може да бъде много опасен, а вече имахме достатъчно такива. Трябва ни здрав разум и точно толкова красноречие, колкото да може да изрази онова, което трябва да бъде казано! В днешно време това е напълно достатъчно.

От тези думи стана ясно, че сър Козмо бе доволен от новия кандидат за поста канцлер на хазната.

Лейди Монк се възползва от случая, за да запознае господин Палисър с Бурго Фицджералд. Не съм сигурен с каква цел. Може би просто, за да ги скара. Бурго се намръщи, но господин Палисър не забеляза това и учтиво подаде ръка на бившия си съперник. Бурго се видя принуден да я стисне.

— Жалко, че нямаме удоволствието да видим лейди Гленкора с вас — рече той.

— За съжаление, тя е болна — отговори господин Палисър.

— Много съжалявам — рече Бурго. — Наистина.

След това му обърна гръб и се отдалечи. Няколкото думи, които бе изрекъл, и начинът, по който го бе направил, бяха привлекли вниманието на всички наоколо. Гостите знаеха, че Бурго нямаше право да произнася името на лейди Гленкора по този начин, и се опасяваха, че това ще доведе до някакво неприятно развитие. Но господин Палисър сякаш не забеляза нищо и тонът на Бурго не го засегна, а до края на посещението му не се случи нищо неприятно.

Тридесет и четвърта глава Господин Вавасор говори с дъщеря си

Алис Вавасор се върна в Лондон с баща си, оставайки Кейт във Вавасор Хол с дядо си. Пътуването беше изпитание и за двама им. Господин Вавасор се чувстваше длъжен да направи нещо и да предприеме някакви стъпки, за да предотврати брака, който дъщеря му обмисляше, но не знаеше какви трябва да бъдат тези стъпки и беше сигурен, че предприемането им ще бъде трудно и неприятно. Когато тръгнаха от Вавасор, той не бе казал почти нищо по темата.

— Не мога да те поздравя — бе рекъл на дъщеря си.

— Надявам се, че някой ден ще можеш — бе отвърнала Алис и двамата не си бяха казали нищо повече.

Старият земевладелец бе обещал да се помири с внука си, ако бащата на Алис даде съгласието си за брака й с Джордж. Но Джон Вавасор определено не бе давал такова съгласие.

— Имам такова лошо мнение за него — бе казал той на стареца, говорейки за Джордж — че по-скоро бих предпочел да й се случи всяко друго нещастие, отколкото да се обвърже с човек като него.

Старецът, с присъщото си упорство, бе защитил своя внук и бе опитал да докаже, че съюзът между двамата нямаше да бъде толкова пагубен, колкото си мислеше синът му.

— Ще се отрази много добре на имота — бе казал той. — Ще го завещая на най-големия им син и така Джордж няма да може да го докосне. А и не виждам защо не би могъл да се промени.

Джон Вавасор бе обявил, че Джордж е непоправим авантюрист и прахосник и никога няма да се промени. Това бе разгневило стареца и по този начин Джордж си бе спечелил помощ и подкрепа в наследствения си дом — нещо, което определено нямаше право да очаква. Когато Алис се сбогувала с дядо си, той й заръчал да предаде нещо на своя годеник.

— Можеш да му кажеш, че никога повече няма да говоря с него, освен ако не ми се извини за ужасното си поведение. Но ако се ожени за теб, ще обявя първородния ви син за свой наследник. Ти винаги си добре дошла тук, мила моя, но него ще приема, само ако преди това ме помоли за прошка.

Старецът не бе споменал съгласието на баща й и Алис започна да вярва, че той по-скоро подкрепяше решението й да се омъжи за Джордж. Но бе напълно наясно, че баща й беше и щеше завинаги да остане яростен противник на това решение — яростен, но може би не особено деен. По тази причина пътуването до Лондон не бе особено приятно.

Алис вече бе взела решение, след много душевни терзания, че по този въпрос не бе длъжна да се подчинява на волята на баща си. „Не може да има покорство от едната страна, без закрила и подкрепа от другата, каза си тя.“ Вярно е, че Джон Вавасор не можеше да се похвали с това, че бе закрилял или подкрепял дъщеря си. В началото, още преди тя да дойде да живее с него в Лондон, той се бе освободил от всякаква отговорност по отношение на нея, но тъй като нямаше други роднини, навиците му бяха станали такива, че за него бе невъзможно да живее с нея така, както един баща трябва да живее с дъщеря си. После, когато се бе наложило да живеят под един покрив, но без да споделят навиците си, той се бе оправдал пред себе си с това, че Алис бе различна от повечето момичета и не се нуждаеше от закрила. Бъдещето бе нейно и тя определяше съдбата си. Характерът й бе такъв, че дори не би си помислила да прехвърли тази отговорност на раменете на баща си. Освен това бе разсъдлива и улегнала и нямаше наклонности, които да изискват постоянно бащинско наблюдение. Според него тя бе момиче, което щеше да се справи еднакво добре със или без родителски контрол, а може би по-добре без. Ето защо Алис бе пълна господарка на действията си и имаше свободата да се разпорежда с времето си, както намереше за добре. Нямаме основание да смятаме, че бе прекарвала самотните си вечери на улица „Кралица Ан“, ден след ден, седмица след седмица и месец след месец, без нито веднъж да си каже, че баща й я пренебрегваше. Тя знаеше, че той прекарва вечерите си в компания, но никога в нейната компания, и не можеше да не заключи, че силната връзка, свързваща един баща с неговото дете, отсъстваше в техния случай. Алис не можеше да не се чувства онеправдана, когато той я оставяше сама вкъщи. Не се бе оплаквала, но подсъзнателно бе решила, че няма да допусне баща й да я направлява в живота. Известно време двамата бяха споделяли едно мнение по отношение на Джон Грей и господин Вавасор си бе помислил, че теорията му за самостоятелността на Алис се бе оправдала. Беше я оставил да решава сама и тя бе взела най-доброто възможно решение.

Но сега всичко се бе объркало и господин Вавасор, пътувайки към Лондон с дъщеря си, чувстваше, че бе дошъл моментът да се намеси. Отначало бяха единствените пътници в купето и той взе решение да каже онова, което си бе наумил да каже, но се забави прекалено много и постепенно купето се напълни, а моментът за този личен разговор отмина. Минаваше осем, когато най-накрая се прибраха вкъщи, като бяха вечеряли по пътя.

„Сигурно е изморена, рече си той и се отправи към клуба си. Ще говоря с нея утре.“

Тази вечер Алис се почувства дори по-изоставена от обикновено. Когато двама души изминат заедно пътя от Уестморланд до Лондон, между тях не може да не се установи интимно разбирателство, когато седнат да си починат след края на пътуването. Ако Вавасор си бе останал вкъщи, бе седнал да пие чай с дъщеря си и бе насочил разговора към темата за годежа й, Алис щеше да се опита да бъде отстъпчива, но той веднага излезе, оставяйки я сама да разсъждава върху рисковете, които криеше бъдещето.

— Искам да говоря с теб утре след закуска — рече той, преди да излезе.

Тя отговори, че ще бъде на разположение. Искаше да му каже, че винаги бе на разположение, защото винаги я оставяше сама вкъщи. Но досега не се бе оплаквала и нямаше да започне днес.

Дискусията на следващия ден започна след тържествена и почти церемониална подготовка. Баща и дъщеря седнаха да закусват заедно, но знанието, че тази дискусия предстоеше, притъпи апетита им и не си казаха почти нищо на масата.

— Ще се качиш ли горе? — попита Алис, когато видя, че баща й бе приключил.

— Може би така ще бъде най-добре — отвърна той и я последва в дневната, където току-що бяха запалили камината.

— Алис, трябва да говорим за твоя годеж — започна той.

— Защо не седнеш, татко? Не ми е приятно да стоиш надвесен над мен по този начин.

Той бе застанал с гръб към огъня, но сега изпълни молбата й и седна срещу нея.

— Бях много огорчен, когато научих за този годеж във Вавасор.

— Съжалявам, че си бил огорчен, татко.

— Бях огорчен. Трябва да призная, че така и не разбрах защо се отнесе толкова зле с господин Грей.

— О, татко, това вече е в миналото. И нека си остане там.

— Той знае ли за годежа ти за Джордж?

— Утре по това време вече ще знае.

— Тогава ще те помоля да ми направиш една голяма услуга и да отложиш изпращането на писмото си до него.

Алис мълчеше.

— Не съм отправял много такива молби към теб, Алис. Ще изпълниш ли тази?

— Имам дълг да му кажа истината.

— Но може би отново ще промениш мнението си.

Алис не отговори веднага, защото се почувства дълбоко засегната от обвинението, което съдържаха думите на баща й. В него все пак имаше частица истина и това я принуди да отстъпи.

— Нямам право да заявя, че това би било невъзможно — каза тихо тя.

— Точно така — кимна баща й. — И следователно ще бъде по-добре да отложиш изпращането на писмото.

— Колко дълго искаш да отлагам?

— Докато двамата се съгласим, че е време господин Грей да научи.

— Не, татко, не мога да се съглася с това. Чувствам се длъжна да му съобщя незабавно. Нараних го дълбоко и не искам да му причинявам повече болка.

— Несъмнено го нарани, мила моя, и то много дълбоко — каза господин Вавасор, отклонявайки се от темата. — И ми се струва, че ще изпитва тази болка до сетния си час, ако нещо не се промени.

— Надявам се, че няма да е така. Вярвам, че няма да е така. Сигурна съм.

— Но в момента мисля за теб, а не за него. Когато ми съобщи, че възнамеряваш да…

Алис трепна, защото очакваше да чуе ужасната дума, използвана по-рано от дядо й. Господин Вавасор се спря в последния момент, за да й спести унижението.

— … да развалиш годежа си с господин Грей — продължи той, — аз не ти казах нищо. Не бих те накарал да се омъжиш за някой против волята си, въпреки че бе обещала, че ще се омъжиш за него. Но когато разбрах, че си се сгодила за братовчед си Джордж, това е друг въпрос. Нямам добро мнение за братовчед ти. Всъщност мнението ми е много лошо. Длъжен съм да ти кажа, че той има много лоша репутация.

Баща й направи пауза, но Алис мълчеше.

— Може би трябваше да ти кажа това, когато реши да пътуваш с него — продължи Джон Вавасор. — Но не исках да огорчавам нито теб, нито сестра му. Но оттогава чух още по-лоши неща за него. Много по-лоши отпреди.

— Не ми ги каза тогава, можеш да ми ги спестиш и сега — отвърна Алис.

— Не, миля моя. Не мога да ти позволя да се жертваш, без да ти кажа, че го правиш. Ако не бяха парите ти, той никога не би се оженил за теб.

— Наясно съм с това — рече Алис. — Самият той ми го каза.

— И въпреки това ще се омъжиш за него?

— Разбира се, татко. Струва ми се, че хората имат престорено отношение към парите в брака — дори бих казала лицемерно отношение. Защо да се ядосвам на мъж, който иска онова, към което всеки мъж се стреми? В момента Джордж има нужда от пари, за да подпомогне кариерата си. Не би могъл да се ожени без пари.

— Тогава защо не му дадеш парите, без да му даваш самата себе си? — попита той с ирония.

— Точно това възнамерявам да направя, татко — каза Алис.

— Какво?! — подскочи Джон Вавасор. — Смяташ да му дадеш парите си, преди да се омъжиш за него?

— Разбира се, ако ги поиска. Или по-скоро толкова, колкото поиска.

— Небеса! — възкликна той. — Алис, сигурно си полудяла.

— Защо? Защото давам пари на свой приятел? — попита тя. — Ако това е лудост, определено не се срамувам от нея.

— Вече дала ли си му някакви пари?

— Нито шилинг, татко. Не ме гледай така, моля те. Ако не бях приела предложението му, нима щеше да ме наречеш луда за това, че съм дала пари назаем на братовчед си?

— Щях да кажа, че си прахосала парите си, но не е станало нищо фатално. По-скоро бих предпочел да му дадеш половината от всичко, което притежаваш, но без да му даваш ръката си, отколкото да му дадеш един шилинг с обещанието, че ще се омъжиш за него.

— Ти си предубеден към него, татко.

— Нима и ти си била предубедена, когато го отритна преди? Нима това предубеждение те накара да го заклеймиш? Нима не се увери, че той не е достоен за теб?

— Тогава и двамата бяхме по-млади — отвърна Алис, говорейки тихо, но сериозно. — И двамата бяхме по-млади и гледахме на живота с други очи. Аз очаквах прекалено много, а сега не очаквам почти нищо. Що се отнася до него, тогава той бе пристрастен към удоволствия, които вече не го вълнуват.

— Пфю! — възкликна бащата.

— Така смятам аз — продължи Алис. — И ми се струва, че знам повече за начина му на живот от теб, татко. Във всеки случай сега съм много по-склонна да рискувам, отколкото преди. Дори да бе толкова ужасен, колкото казваш, пак бих се опитала да изпълня дълга си и да му помогна да се издигне.

— Какво очакваш да получиш, като се омъжиш за него? — попита господин Вавасор.

— Съпруг, който разсъждава по същия начин, по който разсъждавам аз — отговори Алис. — Съпруг, който преследва кариера, която напълно одобрявам. Възможно е да успея да му помогна да се реализира в попрището, което е избрал, и това само по себе си е добра причина да се опитам.

— С парите си? — попита той с подигравателна усмивка.

— Отчасти с парите ми — отвърна Алис, избирайки да пренебрегне гримасата. — Дори да бе само с парите ми, пак щеше да е нещо.

— Алис, като твой баща съм длъжен да те помоля да изчакаш малко, преди да се хвърлиш в обятията му. Ако поиска пари от теб и решиш да му дадеш, направи го с мярка. Всичко би било за предпочитане пред това да се омъжиш за него. Знам, че не мога да те спра, защото ти сама определяш съдбата си така, както аз определям своята, дори повече, тъй като моите доходи зависят от онова ужасно място на Чансъри Лейн. Но въпреки това те умолявам да вземеш предвид желанията и мнението на баща си. Едва ли ще ти бъде приятно да отидеш до олтара без мен.

Алис не отговори, но си каза, че през последните четири години бе отивала сама на много места, без баща си до себе си. Вината за това беше негова и вече бе късно да поправи щетите, които бе нанесъл.

— Двамата насрочихте ли дата за сватбата? — попита той.

— Не, татко.

— Не сте обсъждали този въпрос?

— Обсъдихме го. Убедих го, че трябва да изчака една година. Именно затова му казах, че може да разполага с парите ми, когато пожелае.

— Не с всичките? — попита господин Вавасор.

— Съмнявам се, че ще има нужда от всичките. Смята отново да се кандидатира за Челси и се нуждае от пари, за да покрие разноските си за предизборната кампания. Не че ме е молил за пари. След като го накарах да разбере, че не мога да се омъжа веднага, аз му предложих да използва парите, които и без това скоро ще станат негови.

— И той прие?

— Отговори ми точно така, както исках — че когато му се наложи, ще се възползва от предложението ми.

— В такъв случай, Алис, ще ти кажа какво смятам аз. Ще изхарчи парите ти до последния шилинг и след това ще спре да говори за брак. Двамата с теб ще трябва да си наемем малка къщичка в някой евтин квартал и да живеем на заплатата, която получавам. По-добре да сключа застраховка живот, за да не умреш от глад, когато се спомина.

След тези думи господин Вавасор стана и излезе. Не отиде в някой застрахователен офис, както предполагаха думите му, а се насочи към клуба си, където дълго време седя сам, мрачно четейки вестника си, докато не стана време за следобедната му игра на вист и не му донесоха сметката за вечерята.

Алис не можеше да разчита на подобна утеха в самотата си. Бе се справила добре в битката с баща си, но сега трябваше да води битка със самата себе си, а тази битка щеше да бъде по-трудна за печелене. Нима нейният братовчед и годеник наистина бе коравосърдечният, безполезен и користолюбив негодник, описан от баща й? Несъмнено бе имало момент, и то не особено отдавна, когато самата Алис бе мислила за братовчед си по този начин. И положителните промени в мнението й за него, настъпили оттогава, почиваха върху доказателства, предоставени или от сестра му Кейт, или от самия него. Не бе направил нищо, което можеше да й вдъхне увереност, ако не броим дръзкото му решение да се кандидатира за парламента. И бе признал, че не разполага с никакви пари. Дори бе описал самия себе си като един напълно безразсъден мъж. Бе описал себе си като човек, който живее на ръба на пропастта и би могъл да бъде съборен от всеки по-силен порив на вятъра. Дълбоко в себе си Алис вярваше, че последното занимание, на което се бе посветил, не му отиваше и не му гарантираше сигурен доход — става дума за доход, който би направил един мъж желан годеник в очите на бащи и попечители. Баща й бе заявил, че всички говорят с лошо за него. Тя знаеше, че баща й бе мързелив мъж, който мислеше само за удоволствията в живота, но не бе от хората, които имаха навика да лъжат или преувеличават. Енергичните му възражения по този въпрос сами по себе си бяха доказателство, че бе напълно сигурен в правотата си.

Истината бе, че Алис се изплаши от онова, което бе сторила и вече почти се разкайваше за решението си. Бе приела предложението на братовчед си, но не го бе направила от любов, а и не бихме могли да кажем, че го бе направила с желание. Въпросът, който си бе задала, не бе защо да изпълни молбата на своя приятел, а защо да не я изпълни. Какво значение имаше всъщност? Това бе нейният аргумент. Едва ли можем да заключим, че мислеше за събитията, случили се в миналото, със задоволство, но истината бе, че тя се упрекваше повече, отколкото заслужаваше. Като млада тя се бе влюбила дълбоко в братовчед си Джордж, но тази любов я бе предала. Не си каза, че е сгрешила, като се бе отказала от него, но несъмнено не бе имала късмет в любовта. След подобно преживяване, нямаше ли да бъде по-добре окончателно да спре да мисли за брак?

След това се случи онзи ужасен епизод, за който никога нямаше да си прости. Бе приела предложението на господин Грей, защото го харесваше и уважаваше. „И го обичах, каза си тя.“ Горката жена! Тя седеше сама и се измъчваше с тези мисли в продължение на часове. Няма как да не ни стане жал за нея, дори и да не можем да й простим.

Алис се замисли за Недъркоутс и за всичко, което свързваше с това място: тихото ежедневие, красивата градина, книгите и най-вече мъжа, който щеше да бъде неин съпруг и господар. Чувствата, които тези мисли породиха в нея сега, бяха много различни от онези, които я бяха тласнали към решението да не се навежда към примката на съпружеския живот с господин Грей. Нямаше ли да бъде по-добре да има мъдър и силен господар, който да я предпазва от подобни мъчителни съмнения? Но тя бе отказала да се наведе и се бе озовала сама и отчаяна от живота.

„Ако мога да му помогна, защо да не се омъжа за него?“

Това бе основният аргумент, който я бе убедил да приеме предложението на братовчед си. „Какво значение имат чувствата ми? Що се отнася до живота и парите ми — защо да не ги използвам, за да помогна на човек, който ми е скъп?“ Тя се бе привързала към Джордж още от малка. Вярваше в интелекта му, въпреки че не одобряваше поведението му. Най-добрата й приятелка Кейт копнееше за този съюз. А що се отнасяше до мечтата й да се ожени по любов — тя не означаваше нищо. Всички бяха очаквали от нея да вземе под внимание безстрастния аргумент, че постъпва неразумно и прахосва парите си. Но какво, ако Джордж я разореше? Можеше да се случи и обратното. Може би тя щеше да го спаси от фалит и да му помогне да се издигне в света.

Но после в сърцето й се върна онова типично женско чувство, което я караше да копнее за повече време и да се страхува от идването на края на годината, въпреки че той още бе далече. Беше се съгласила да стане жена на Джордж Вавасор, но й се искаше това съгласие да бе всичко, което се очакваше от нея. Как щеше да го приеме, когато дойдеше да я прегърне? Все още усещаше последната целувка на Джон Грей на устните си. Беше си казала, че вече не се интересува от удоволствията на любовта и ако това наистина бе така, не беше ли длъжна да страни от тях? Ако това наистина бе така, нима целувката на братовчед й нямаше да я опетни?

„Може би татко е прав, рече си тя. Може би се интересува единствено от парите ми. Ако е така, ще му ги дам. Несъмнено ще разбера в края на годината.“

В главата й се оформи план, който се появи така, както се появяват повечето планове — ненадейно и без да го е търсила съзнателно. Въпреки решението, което вече бе взела, планът доби съвсем ясни очертания. Той можеше да разполага с парите й. Щеше да му даде всичко, с изключение на една малка сума, която щеше да запази за себе си, тъй като не искаше да притеснява баща си. След това, ако решеше, можеше да се освободи от всякакви задължения към нея и тя нямаше да го упреква. И никога нямаше да се омъжи.

Докато обмисляше този план, вратата се отвори и прислужницата обяви пристигането на братовчед й Джордж.

Тридесет и пета глава Страст срещу благоразумие

Алис не бе предполагала, че годеникът й ще дойде при нея толкова скоро. В писмото си тя не бе посочила точната дата на завръщането си, но не се бе сетила, че Кейт несъмнено ще го информира. Така се бе улисала в мисли за далечните опасности, свързани с този годеж, че напълно бе забравила за тази непосредствена опасност. Когато чу името, а после и стъпките на Джордж пред вратата си, тя почувства как кръвта във вените й изстива. Веднага скочи на крака, обхваната от паника. Как би могла да го приеме? И каква форма щеше да приеме любовта му? Но преди да има време да обмисли отговорите на тези въпроси, той вече бе влязъл в стаята.

Едва намери сили да го погледне, но въпреки това веднага заключи, че бе променил външния си вид. В дрехите му имаше нещо по-ярко, по-жизнерадостно и може би по-ново. Това само по себе си беше удар за нея. Той трябваше да осъзнае, че годеж като техния не само нямаше нужда, но и напълно изключваше възможността от подобни символи на любов. Дори в деня на сватбата, ако този ден изобщо настъпеше, те бяха длъжни да се въздържат от външни изрази на щастие. Трябваше да стои настрана от нея няколко седмици или дори месец, но вместо това я бе изненадал по този начин, на сутринта след завръщането й, и това бе жестокост, която тя не можеше да му прости.

Това бяха чувствата, бушуващи в сърцето на Алис, когато годеникът й дойде да я види.

— Алис — рече той и се приближи към нея с протегната ръка. — Скъпа Алис!

Тя му даде ръката си и промърмори нещо, което той не успя да чуе. Даде му ръката си, но веднага се опита да я дръпне. Той не я пусна, а вместо това я стисна в своята и Алис се почувства като негов затворник. Стоеше съвсем близо до нея и не можеше да му избяга. Трепереше от страх, ужасена от мисълта, че може да я сполети нещо дори по-ужасно от това стискане. Беше обещала да се омъжи за него и бе поразена от онова, което току-що бе осъзнала, а именно че изобщо не обичаше човека, на когото бе дала това обещание.

— Алис, отново се чувствам като мъж — рече той. — Едва сега мога да ти опиша колко много страдах през последните няколко години.

Продължаваше да държи ръката й, но още не се бе опитал да я прегърне. Алис се бе извърнала от него и знаеше, че позата, която неволно бе заела, най-вероятно изглеждаше неловка, сякаш й беше противен, но просто не можеше да си придаде непринуден вид.

— Алис — продължи той, — накара ме отново да се почувствам силен и готов на велики дела. Няма ли да ми позволиш да ти благодаря за всичко, което направи за мен?

Тя трябваше да каже нещо! Колкото и болезнено да й се струваше, трябваше да му отвърне нещо любезно и окуражително. Той несъмнено имаше правото да я посети и да я поздрави по този интимен начин и именно тя му бе дала това право. И не беше виновен за това, че в момента я изпълваше с отвращение, а не с любов.

— Не съм направила нищо за теб, Джордж — отвърна Алис. — Абсолютно нищо.

Тя издърпа ръката си от неговата, върна се до дивана и седна, като го остави сам пред камината.

— Надявам се, че ще постигнеш много — продължи тя. — И ако мога да ти помогна с нещо, ще го направя от все сърце.

Алис веднага се засрами от казаното, чувствайки, че още с първите си думи му бе предложила кесията си.

— Разбира се, че ще ми помогнеш — отвърна той. — Главата ми е пълна с планове за бъдещето и искам да ги споделя с теб. Но планът, който ме вълнува най-много в момента, е онзи, в който ставаш моя жена.

Алис, ти вече си моя жена. Кажи ми, че ще бъдеш щастлива да ме наречеш свой съпруг.

Нищо на този свят не би могло да я накара да изрече тези думи в момента. Той нямаше право да я притиска по този начин. Трябваше да е осъзнал, че не би могъл да се надява на подобен триумф днес. Вече бе изживял своя триумф в квартирата си, когато бе захвърлил писмото й така, сякаш въпросът бе маловажен за него. Нямаше право да очаква повторение на този триумф. Бе решил, че ще използва парите й. Трябваше да се задоволи с това решение, а не да я принуждава да му засвидетелства любовта си.

— Това не може да стане веднага, Джордж — отвърна Алис. — Страдах толкова много!

— И знам, че вината е моя. Тези мъчителни години са мое дело.

Истината бе, че тя се страхуваше повече от мъчителната година, която й предстоеше.

— Не съм казала такова нещо — отвърна Алис. — Нито съм си го мислила. Мога да виня само и единствено себе си.

Тук той я разбра погрешно, тъй като си помисли, че нещото, за което се обвиняваше, бе решението да развали годежа си с него.

— Алис, мила моя, да сложим пепел на миналото.

— Не можем да сложим пепел на миналото. Хората използват този израз, но това е невъзможно. Времето е по-силно от нас и не можем да предпазим нито телата, нито сърцата си. Косите ще посивеят и сърцата ще изстинат.

— Не съм сигурен, че едното следва от другото — отговори Джордж. — Косите ми все повече посивяват.

За да подчертае думите си, той повдигна тъмния кичур коса отстрани на главата си, разкривайки белите косми отдолу.

— Ако сивите коси правят един мъж стар, Алис, значи ще си вземеш стар съпруг. Но дори ти не би могла да кажеш, че сърцето ми е изстинало.

Думата „съпруг“, която братовчед й използваше за втори път, смути Алис и тя се сви така, сякаш я бе зашлевил. Да си вземе стар съпруг! Възрастта му нямаше никакво значение за нея, дори да бе стар като Енох64. Но тя отново се видя принудена да му отговори.

— Имах предвид своето сърце — рече Алис. — Понякога си мисля, че е пълно с лед.

— Алис, тези думи ме натъжават.

— Дойде прекалено скоро, Джордж. Не ми остави достатъчно време, за да се отърся от спомените. Каза, че искаш да сложиш пепел на миналото. Да го направим, поне що се отнася до думите. Дай ми няколко месеца и ще спра да говоря за него, въпреки че едва ли някога ще го забравя.

Имаше нещо в изражението й, докато говореше, което му направи лошо впечатление. Някаква дълбока тъга. Вместо да го притесни, това го ядоса. Несъмнено основната му цел, когато й бе предложил да подновят годежа си, бе да се възползва от богатството й. Нямаше да й направи това предложение, ако не разполагаше с пари или ако собствената му нужда не бе толкова належаща. Но Джордж искаше нещо повече от пари. Искаше да бъде предпочетен пред Джон Грей и да срази своя противник чрез възстановяването на тази връзка, но преследването на тази цел беше лукс, който не можеше да си позволи. Затова го бе съчетал с финансовите си съображения. Бе получил едното, но искаше и другото. Бе отправил второто си предложение към братовчедка си с мисъл и за двете ползи, които можеше да извлече от нейното съгласие. Нямаше да й изпрати онова писмо, ако тя не разполагаше с пари, но в същото време жадуваше за някакъв израз на нейната любов, който щеше да представлява истински триумф за него.

Но досега тя по никакъв начин не бе засвидетелствала своята любов.

— Алис — рече той, — начинът, по който ме посрещаш, не е това, на което се надявах.

— Не е ли? — отвърна тя. — Съжалявам, че си останал разочарован, Джордж, но какво мога да кажа? Нима би предпочел да се преструвам, че ми е леко на сърцето?

— Ако желаеш да оттеглиш съгласието си — рече той, говорейки много бавно, — имаш моето позволение да го направиш.

Каква отлична възможност за бягство! Но Алис нямаше смелостта да се възползва от нея. Кое момиче, при тези обстоятелства, би се осмелило да го направи? Колко често ни отправят предложения, които бихме дали всичко да приемем, но не можем, защото се страхуваме от реакцията на хората, които са ги отправили?

— Не желая да оттегля съгласието си — отвърна Алис, също говорейки бавно. — Но имам нужда от време, за да се възстановя. Лекарите казват, че претоварените мускули трябва да бъдат оставени да си починат, за да възвърнат своята еластичност. Това е моето състояние в момента. Струва ми се, че ако ми дадеш няколко месеца, за да си почина, ще мога да посрещна бъдещето с възстановени сили.

— Само това ли можеш да ми кажеш, Алис?

— Какво друго искаш да ти кажа?

— Искам да чуя една нежна дума от теб — нима това желание е толкова неразумно? Искам да ми кажеш, че си доволна от решението си — нима тази задача е толкова непосилна? Може би си позволих твърде много, като отново поисках ръката ти, но ти прие предложението ми и нима нямам правото да очаквам да ми покажеш, че си го направила с удоволствие?

Но тя не го бе направила с удоволствие. Не изпитваше удоволствие и сега, след като го бе направила. Не можеше да му покаже, че е щастлива, защото не беше. И в този момент се страхуваше, че той ще поиска от нея да демонстрира своята любов. Имаше пълното право, като неин годеник, да го направи. Тя сякаш бе наясно, че единственият начин да го спре, бе да се държи резервирано и студено. Затова не можеше да си позволи да покаже нежност. Изслуша молбата му, но не й откликна. И нямаше право да го обвинява, ако й се обидеше. Бе готова да направи всяка саможертва за него, освен тази.

— И нямаш какво друго да ми кажеш? — попита той.

Тя вдигна поглед и видя, че белегът му бе добил застрашителни размери. Очите му блестяха, а на лицето му бе изписана онази сприхава дързост, която бе толкова характерна за него и често плашеше хората, с които си общуваше.

— В момента нямам, Джордж. Казах ти, че съм дълбоко смутена. Защо продължаваш да ме притискаш?

Той бръкна в джоба на жилетката си и обви пръсти около писмото й, с намерението да го хвърли в лицето й и да заяви, че не я иска за жена при тези обстоятелства. Гневът, който го бе обладал в момента, бе основна част от характера му. Преди три или четири години тази част щеше да надделее и той щеше да избухне. Но сега, докато стискаше писмото в юмрука си, той си спомни, че имаше нужда от парите й. Всъщност се нуждаеше от част от тях още тази сутрин, тъй като трябваше да посети няколко места, където щяха да му искат пари и не можеше да спечели изборите без тях. Състоянието на сестра му Кейт възлизаше на едва две хиляди лири. В момента разполагаше само с тази сума и тя нямаше да му стигне. Освен това не искаше да харчи парите й, освен ако нямаше друг избор. „Ох, помисли си той, как ми се иска онзи старец в Уестморланд да умре и да се присъедини към предците си — и без това е на преклонна възраст!“ Но дядо му беше здрав като бик.

Джордж пусна писмото и я изгледа гневно.

— Тогава искаш да те оставя сама? — попита той.

— Не ми се ядосвай, Джордж!

— Да се ядосвам! Нямам право да ти се ядосвам. Всъщност греша! Имам това право и наистина съм ядосан. Струва ми се, че ми дължеше по-топло посрещане. Така ли ще бъде през цялата проклета година?

— О, Джордж!

— За мен ще бъде проклета. Но винаги ли ще бъде така между нас? Алис, обичах те повече от всяка друга жена. Дори бих казал, че никога не съм обичал друга, но понякога се съмнявам, че сърцето ти е способно на любов. След всичко, което се случи, след всичките ти възражения, след моето разкаяние и твоята прошка, трябваше да ме посрещнеш с отворени обятия. Предполагам, че сега трябва да си ходя, чувствайки се изритан от дома ти като куче.

— Ако ми говориш по този начин и ме гледаш така, какво бих могла да ти отговоря?

— Не искам да ми отговаряш. Исках да ми дадеш ръката си, да ме целунеш и да ми кажеш, че отново си моя. Алис, размисли и ме целуни! Позволи ми да те прегърна през кръста.

Тя потрепери на дивана, но не каза нищо. Той видя това потреперване. Имаше спешна нужда от парите й, но това бе последната капка. Обърна й гръб и излезе от стаята, без да продума. Тя чу как препуска надолу по стълбите, но не стана, за да го спре. Чу го как тряска входната врата, но не помръдна от мястото си. Беше си пожелала да си тръгне и той го бе направил. Изпита облекчение, което почти я утеши. И това бе мъжът, за когото преди няколко дни бе обещала да се омъжи.

Джордж изхвърча от къщата на улица „Кралица Ан“ и се насочи с бърза крачка към площад „Кавендиш“. Прекоси го от източната му страна, излезе на улица „Принсес“ и тръгна към улица „Оксфорд“. Съвсем близо, на улица „Грейт Марлборо“, се намираше къщата на неговия парламентарен адвокат господин Скръби, при когото бе обещал да се отбие тази сутрин. Докато вървеше, той мислеше само за едно: очевидното потръпване, което братовчедка му Алис не бе успяла да скрие. Беше се отдал напълно на гнева си и го подхранваше, като се заричаше, че ще забрави както за нея, така и за парите й, но в същото време се заканваше, че някой ден ще я накаже за това отношение.

Но първо трябваше да реши какво да каже на господин Скръби. Дължеше му пари за миналите избори, но дори да му се издължеше, той нямаше да му заеме достатъчно голяма сума, с която да покрие разходите си за следващите. И за разлика от много хора, които все още чакаха парите си, като например господин Граймс от „Красивия мъж“ и самия Джордж (все още не му бяха платили онази тримесечна разписка), господин Скръби никога не би допуснал да излезе на загуба. Да, изборите бяха насрочени чак за лятото, но имаше предварителни разходи, които Джордж трябваше да покрие веднага. Самият господин Скръби често казваше, че градските избиратели трябва да бъдат глезени. Той щеше да си поиска онези петстотин лири и да настоява за обосновано уверение, че ще получи всичките си пари до началото на следващия юни. Но дори господин Скръби можеше да изневери на своя кандидат, ако в последния момент преценеше, че той не е достатъчно добре подготвен. И в офиса му можеха да се озоват други кандидати с джобове, пълни с пари.

Докато пресичаше улица „Риджънт“, Джордж Вавасор преглътна гнева си и се съсредоточи върху този проблем. Дали да помоли Кейт да продаде скромното си имущество, или да използва парите на братовчедка си? Беше сигурен, че те все още бяха на негово разположение, въпреки бурния начин, по който се бяха разделили. Но мисълта да моли Алис за пари го изпълваше с отвращение. Трябваше да повери тази задача на Кейт. Все пак, когато спря пред вратата на господин Скръби, той бе решил, че ще бъде по-добре да използва богатството на жена си за тази цел. Точно по този начин го формулира в ума си и така оправда решението си. Да, щеше да използва богатството на жена си и да обясни на господин Скръби, че имаше това право, тъй като след сватбата тя щеше да стане негова наследница. Съмнявам се, че бе доволен от себе си. Все още не се бе превърнал в коравосърдечния измамник, за който го мислеха, и не можеше да вземе парите на братовчедка си, без намерението да й ги върне или поне без вярата, че имаше такова намерение. Поведението й тази сутрин несъмнено бе направило въпроса по-деликатен, отколкото щеше да бъде, ако му се бе усмихнала, но въпреки това той успя да убеди самия себе си, че тя нямаше да пострада и влезе в офиса на господин Скръби в много по-добро настроение отпреди.

Чиновниците в преддверието бяха много учтиви и му обещаха, че няма да му се наложи да чака дълго. Казаха му, че четирима господа в момента чакат да се видят с господин Скръби, но той може да мине преди тях. Изглежда дори изгониха един от джентълмените, за да му направят място, тъй като, когато Джордж бе въведен в малката чакалня, той се размина с дребничък мъж с кисело изражение, който бе изведен от нея.

— Ще трябва да ме изчакаш, Смидърс — провикна се господин Скръби от кабинета си. — Няма да се бавя.

Вавасор се извини на своя агент за забавянето, което щеше да причини на Смидърс, но господин Скръби обясни, че той бе просто един беден печатар, който чака да му платят. Бе напечатал и разлепил трийсет хиляди плаката за един от вече покойните кандидати от Мерилибон и все още не бе получил парите си.

— Виждате ли, когато бизнесът ви е малък, разорението дебне зад всеки ъгъл — обясни Скръби. — Например този клетник. Още не е получил и шилинг, а е платил за всичко от собствения си джоб. Не е лесно.

Когато чу, че има други хора, които спешно се нуждаят от пари, дори по-спешно от него, Вавасор изпита облекчение и си помисли, че може да се надява на по-дългосрочен кредит, отколкото бе възнамерявал да поиска.

— Изумително е какво може да постигне един мъж, без да плаща за нищо в продължение на години — отбеляза той.

— Така е, но само ако знае как. И когато най-накрая си плати, господин Вавасор, това забавяне ще му излезе през носа, защото ще трябва да върне всичко до последния цент плюс лихвите.

— Има много хора, които никога не си плащат — рече Джордж.

— Да, господин Вавасор, това е вярно. Но вижте какъв живот водят. Не е приятно да те е страх да влезеш в кабинета на собствения си агент. Познавам ви достатъчно добре и знам, че на вас това изобщо не би ви харесало.

— Досега не съм се страхувал от никого — отвърна Вавасор. — Но човек никога не знае.

— Да, човек никога не знае. Но какви неща мога да ви разкажа, господин Вавасор! Колко минали, бъдещи и настоящи членове на парламента са падали на колене пред мен в тази стая! Става най-критично точно преди изборите. Има толкова много неща, за които един джентълмен трябва да плаща в брой. Изборите не са бизнес начинание и не можеш да разчиташ на адвоката си да ти набави капитал. Ако бях достатъчно богат, за да давам пари на джентълмените, за които работя, от собствения си джоб, можех спокойно да живея от лихвите и дори сам да вляза в парламента.

Джордж Вавасор веднага разбра какво му намекваше господин Скръби с присъщата си тактичност: че не можеше да разчита на неговите пари, за да покрие разходите си за изборите.

— Предполагам — отвърна той. — Но понякога го правите, нали?

— Никога, господин Вавасор — отвърна господин Скръби мрачно. — Това е мое правило. Мога да заема парите срещу лихва, разбира се, но само ако получа гаранция от бащата на кандидата или от шестима членове на комитета, които трябва да бъдат заможни. Много заможни. Но по принцип не го правя. Не е моя работа.

— Мислех, че го правите… но така или иначе не искам това от вас.

— Сигурен съм, че не го искате — отвърна господин Скръби с очевидно облекчение в гласа. — Бог да ви поживи, господин Вавасор, не съм си мислил, че го искате, защото сте истински джентълмен, за разлика от много други.

Започнаха да преговарят и Вавасор бе принуден да се съгласи, че ще бъде добре да прехвърли шестстотин лири на сметката на господин Скръби до края на следващата седмица и да изплати деветдесет и двете лири, които дължеше на съдържателя на „Красивия мъж“. С други думи, трябваше да вземе хиляда лири назаем от Алис и тъй като не искаше да моли семейният адвокат да тегли парите, Джордж сподели плановете си с господин Скръби или поне онази част от тях, която бе от практическо значение. Направи го с неохота, която бе нетипична за него. След това настоя да обясни на господин Скръби, че парите, взети от неговата братовчедка и бъдеща съпруга, щяха да й бъдат върнати от собствеността в Уестморланд. И се опасявам, че описа себе си като наследник на тази собственост.

— Да, да, семейно споразумение — отвърна господин Скръби и го поздрави за годежа. Той изобщо не се интересуваше, откъде щяха да дойдат парите.

Тридесет и шеста глава Джон Грей посещава Лондон за втори път

В началото на своя разговор с дъщеря си, описан по-рано, господин Вавасор я бе помолил да изчака малко, преди да уведоми господин Грей за годежа си. Но двамата не бяха постигнали съгласие по този въпрос. Господин Вавасор бе поискал тя да му обещае, че няма да пише на господин Грей, докато той не й позволи. Алис бе отказала да се обвърже с подобно обещание и разговорът се бе насочил в друга посока — характерът на Джордж Вавасор и съдбата на парите й.

Алис се чувстваше длъжна да уведоми господин Грей незабавно. Но след бурния разговор с братовчед си, тя просто не бе в състояние да пише писма. Изминаха няколко дни и нито един от двамата не повдигна въпроса отново. Вече бе средата на януари и читателите може би помнят, че господин Грей бе обещал да посети Лондон през този месец, веднага след като Алис се върне от Уестморланд. Тя несъмнено трябваше да направи нещо, за да предотврати това посещение. Господин Грей нямаше да дойде, без да я уведоми предварително. Познаваше го достатъчно добре, за да е сигурна в това. Но искаше писмото й до него да бъде изпратено, преди да получи неговото до нея, така че седна да пише без отново да говори с баща си по въпроса.

Беше неприятно задължение. Може би най-трудната от всички трудни задачи, наложени й от съдбата. Веднага след като започна, тя осъзна, че бе направила грешка, като не бе написала това писмо по същото време, когато бе писала на братовчед си Джордж. Тогава Кейт беше до нея и неподправеното й щастие й бе вдъхвало увереност. В онзи момент се бе чувствала утешена от мисълта, че е взела най-доброто възможно решение, ако не за себе си, то поне за всички останали. Но вече не чувстваше нито тази увереност, нито тази утеха. Чистият въздух във Вавасор бе повдигнал духа й, но тежкият лондонски смог отново го бе потиснал. Тя няколко часа стоя с химикалка в ръка, но така и не успя да се съсредоточи. Мина още един ден, но писмото все още не бе написано. Алис се чувстваше нетипично слаба и нерешителна. Лицата на двамата мъже постоянно бяха пред очите й и не можеше да ги прогони. Съвсем ясно виждаше голямата разлика между тях. Но защо едва сега осъзнаваше огромното превъзходство на онзи, когото бе отритнала? Бе ги сравнявала толкова често, но чак сега достигаше до това заключение.

Виждаше лицето на братовчед си Джордж, когато бе изхвърчал от стаята й, и си спомняше изражението на господин Грей, когато за последно бе държал ръката й в Челтнъм: спокойното достойнство на красотата му, останала ненакърнена от обидата, която му бе нанесла. Отново и отново си казваше, че когато вратите на Рая се бяха отворили за нея, тя бе предпочела да се спусне в Ада. И това бе нещото, което я измъчваше най-много — фактът, че бе направила това прозрение сега, когато бе твърде късно.

Но Алис трябваше да напише това писмо и на втория ден си каза, че няма да стане от стола, докато не го направи. Задачата бе изпълнена и писмото бе изпратено. Сега ще помоля читателя да дойде с мен в Недъркоутс, за да присъства на неговото отваряне.

Джон Грей закусваше в кабинета си, а срещу него седеше най-близкият му приятел с тримесечник65 в ръка. Франк Сюърд работеше за колежа, на който и двамата бяха членове. Освен това бе духовник и преподавател в Кеймбридж. Прекарваше повечето си свободно време в Недъркоутс и бе единственият човек, на когото Грей бе казал за любовното си разочарование. Но не му бе казал всичко. Първо бе информирал своя приятел, че се е сгодил за Алис. И тъй като не считаше това за тайна (дори бе заявил, че мрази, подобни тайни), бе споменал годежа в учителската стая на колежа и всички в Кеймбридж знаеха, че господин Грей скоро ще се жени. След това бе казал на господин Сюърд, че нещата между него и Алис се бяха усложнили и бе напълно възможно бракът да не бъде сключен. Не бе навлязъл в подробности, но бе признал, че това развитие бе тежък удар за него. Двамата със Сюърд бяха близки по онзи специален начин, който може да съществува само между хора, които са се сприятелили като млади, но господин Грей не можеше да излее душата си дори пред него. Можеше да го направи само пред един приятел — пред жената, която искаше за съпруга. Бе му липсвал подобен приятел и бе направил опит да си го осигури.

— Още не говори за това — рече той на Сюърд. — Когато въпросът бъде решен, малкото хора, които ме познават, ще бъдат уведомени. Но все още не е напълно сигурно и докато имам съмнения, предпочитам да не обсъждам темата.

Не бе казал нищо повече по въпроса и не бе обвинил Алис в нищо, но Сюърд бе предположил, че жената бе зарязала неговия приятел и бе заключил, че тя е коравосърдечна и вероломна. Освен това знаеше, че господин Грей никога нямаше да си потърси друг човек, с когото да сподели живота си.

Тази сутрин и двамата имаха поща и вниманието на Сюърд бе заето с писмата, които бе получил. Веднага след като докосна своите, Грей осъзна, че едно от тях бе от Алис и веднага го отвори. Направи го спокойно, но без престореното равнодушие, с което Джордж Вавасор бе отворил писмото й от Уестморланд.

Беше се измъчила при писането на това писмо и бе унищожила десетки неуспешни опита да го завърши. И го бе изпратила, без да изчете последните няколко реда. „Ще научи за годежа и само това има значение, каза си тя.“

Господин Грей изчете писмото два пъти, като остави другите, които бе получил, недокоснати на масата за закуска. Всяка дума, която прочиташе, му причиняваше агония. До този момент бе хранил надежди. Фактът, че Алис бе започнала да се съмнява в правотата на решението си да приеме предложението му и дори се бе опитала да избяга от него, го бе притеснил, но си бе казал, че това е просто един необоснован страх, който с времето щеше да избледнее. Фантазия, която щеше да бъде излекувана. И бе решил да се посвети на това да намери лек. Но бе имало едно нещо, което го бе изпълвало със страх. Беше се убедил, че това нещо няма как да се случи, но то се бе случило.

Никога не бе харесвал Джордж Вавасор и винаги се бе страхувал от него. Този страх не бе свързан с нещо, което Вавасор можеше да му причини, защото двамата почти не се познаваха. Но той се страхуваше от влиянието му над Алис. Страхуваше се и от влиянието на сестра му Кейт. Разбира се, той не би могъл да каже на Алис да не слуша братовчедите си. Това би било невъзможно за него. Не беше в характера му да подценява хората, които обичаше. Дали помните тона на неговия отговор на писмото, в което Алис го бе информирала, че ще замине за Швейцария в компанията на братовчед си Джордж? Бе написал нещо, с чувство за хумор, което Алис после бе прочела на двамата си приятели със задоволство. Не го бе написал, защото харесваше мъжа. Всъщност изобщо не го харесваше. Но не можеше да покаже, че не вярва в благоразумието на жената, която обичаше и за която възнамеряваше да се ожени.

Вече споменах, че писмото на Алис му причини истинска агония. Докато седеше и се взираше в листа пред себе си, той изпитваше повече болка, отколкото бе изпитвал някога през живота си. Но нищо в изражението му не издаваше този факт. Сюърд бе получил дълъг ферман, несъмнено свързан с преподавателската му дейност, и го четеше с кротко задоволство. Дори не му мина през ума да вдигне поглед към Грей, но ако го бе направил, съмнявам се, че нещо щеше да привлече вниманието му.

Въпреки че бе дълбоко наранен, Грей не си позволи да изпадне в отчаяние. Да, сега имаше по-малко надежда отпреди, но може би все още имаше надежда — ако не за него, то поне за нея. Той знаеше, че Джордж Вавасор беше дързък и безразсъден мъж, който вечно се нуждаеше от пари. Този брак щеше да разори Алис Вавасор. Каквото и да бе неговото бъдеще, трябваше да се опита да спаси нейното. Братовчед й несъмнено искаше парите й. А може би щеше да се задоволи единствено с парите й и да я остави на мира?

— Сюърд — каза той най-накрая, обръщайки се към своя приятел, който още не бе стигнал до края на писмото си.

— Някакъв проблем ли има? — попита Сюърд.

— Ами… да, може да се каже. Опасявам се, че се налага да те оставя сам и да замина за Лондон.

— Надявам се, че никой не се е разболял?

— Не, никой не се е разболял. Но трябва да замина за Лондон. Госпожа Бол ще се погрижи за теб. Надявам се, че не ми се сърдиш.

Сюърд го увери, че не му се сърди и че е отлично запознат с възможностите и добрите намерения на камериерката му, след което добави, че е съвсем близо до колежа си и разбира се, че ще се върне там. Той много искаше да попита Грей за целта на това внезапно пътуване и дали то бе свързано с неприятностите около годежа, но знаеше, че приятелят му не обича подобни въпроси, така че си замълча.

— Защо не останеш тук? — попита Грей след кратка пауза. — Иска ми се да го направиш, приятелю. Наистина ми се иска.

Имаше нещо умолително в тона му, което веднага направи впечатление на Сюърд.

— Ако мога да ти бъда полезен по някакъв начин, разбира се, че ще остана.

Известно време Грей мълчеше, след което отвърна:

— Иска ми се да го направиш. Наистина.

— Тогава ще остана.

Последва нова дълга пауза.

— Получих писмо от… госпожица Вавасор — рече след малко Грей.

— Новините добри ли са?

— Не, не са. Поне за мен. Не съм сигурен, че мога да ти кажа. Бих ти казал всичко, ако имах време, защото трябва да знаеш цялата история, за да не останеш с грешно впечатление. Има неща, които един мъж не може да каже на никого.

— Наистина има — отвърна Сюърд.

— Много ми се иска да знаеше всичко така, както го знам аз, но това е невъзможно. Има неща, които се случват за един ден, но не могат да бъдат обяснени за цял живот.

Последва нова пауза.

— Тази сутрин получих лоши новини и трябва незабавно да замина за Лондон. Ще ме закараш ли до гарата в Ели, за да мога да пристигна преди дванайсет? Може да се върна още утре и със сигурност ще го направя, преди да е изтекла една седмица. Но мисълта, че ще те заваря тук, ще ми носи утеха.

Сюърд се съгласи с този план и тръгнаха в единайсет. Изминаха първите няколко километра в мълчание.

— Сюърд — каза Грей най-накрая, — ако не успея да постигна онова, което съм намислил, най-вероятно никога повече няма да ме чуеш да споменавам името Алис Вавасор. Но трябва да знаеш, че в нито един момент не съм променял мнението си за нея и не бива да възприемаш мълчанието ми като такава промяна. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да.

— За мен тя е най-прекрасното създание на този свят. Възможно е след този ден съдбите ни окончателно да се разделят, но това не означава, че мнението ми за нея ще се промени. Искам ти, като мой близък приятел, да знаеш колко високо я ценя, дори и да не споменавам името й.

Сюърд го увери, че ще запомни това и завършиха пътуването си в мълчание.

Грей изпрати телеграма на Джон Вавасор от гарата в Ели, за да го уведоми, че този следобед ще се отбие в офиса му на Чансъри Лейн. Вероятността господин Вавасор да бъде в офиса си не бе особено голяма, но в този случай бе там, когато получи телеграмата и остана чак до четири и половина, което бе много необичаен час за него, за да приеме господин Грей.

— Тя писа ли ти? — попита Вавасор, веднага щом Грей влезе в неприветливата стаичка, която всъщност не се намираше на Чансъри Лейн, а близо до тази улица.

— Да — отвърна Грей. — Писа ми.

— И ти е казала за братовчед си Джордж. Опитах се да я убедя да не ти пише, но е много вироглава.

— Защо си опитал да я спреш? Колкото по-скоро ми каже, толкова по-добре.

— Надявах се, че може да се разколебае. Не знам какво мислиш по въпроса, Грей, но това е най-голямото нещастие, което някога ме е сполетявало. А съм преживявал големи нещастия — добави той, мислейки за онзи период от живота си, когато се бе срамувал от работата си.

— Защо си мислил, че може да се разколебае? — попита Грей.

— Не знам. Цялото нещо ми се стори толкова абсурдно и може би се надявах, че тя ще осъзнае това. Не съм сигурен дали знаеш нещо за моя племенник Джордж.

— Много малко — отвърна Грей.

— Според мен той е един безразсъден авантюрист, който няма нито пари, нито принципи. Едва ли някога ще срещнеш по-неподходящ съпруг. Дори бих казал, че едва ли някога ще срещнеш по-ужасен човек. Интересува се единствено от парите й и ще я разори. Освен това ще се отнася ужасно с нея. Но какво мога да направя?

— Можеш да предотвратиш брака.

— Но как, човече, как? Да го предотвратя? Лесно ти е да го кажеш. Точно това искам да направя. Но кой съм аз, за да го предотвратя? Тя сама определя съдбата си. Още утре може да му даде всичките си пари. Как мога да я спра?

— Остави я да му даде всичките си пари още утре — каза Грей.

— И какво ще прави след това? — попита Вавасор.

— След това… след това… може да дойде при мен — отвърна Грей и докато говореше, в очите му се появиха сълзи и гласът му потрепери.

Дори циничното, студено и неотзивчиво сърце на Джон Вавасор бе стоплено от тези думи и от начина, по който бяха изречени.

— Бог да те благослови! Бог да те благослови, приятелю! Толкова ми се иска тази злощастна афера да завърши именно по този начин. Както за нейно, така и за твое добро.

— И защо да не завърши? Казваш, че просто иска парите й. Щом ги иска, нека му ги дадем!

— Но Грей, ти не познаваш Алис. Не разбираш дъщеря ми. Ако загуби богатството си, нищо не би могло да я убеди да ти стане жена.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Джон Грей. — Първо трябва да я спасим от мъжа, който, както казваш, е на ръба на разорението и ще я направи нещастна. Дойдох тук днес не защото я искам за своя жена, а защото не искам да стане жена на Джордж Вавасор. Ако бях на твое място, щях да го оставя да изхарчи парите й.

— Ако беше на мое място, щеше да бъдеш безсилен да промениш решението й, точно като мен. Знам, че ще му даде парите си, защото ми каза, че ще го направи, но не е по силите ми да я накарам да го направи, нито да я накарам да не го прави. Такава е позицията ми. Но няма смисъл да разсъждаваше върху това сега.

Джон Грей определено нямаше намерение да го прави. Той много добре знаеше, че Алис бе независима жена, която ревностно брани своята независимост. Не бе очаквал, че баща й ще може да предотврати брака й за Джордж Вавасор, но се бе надявал, че двамата споделят едно мнение по въпроса и надеждата му се бе оправдала. Когато напусна кабинета на господин Вавасор, Грей не знаеше нищо за отсрочката от дванайсет месеца, за която Алис бе настояла. Съмняваше се, че тя ще може да се омъжи за братовчед си веднага, толкова скоро след раздялата си с него. Но не беше напълно сигурен и реши, че иска да чуе това от собствените й устни, ако приемеше да го види, разбира се. Изпрати й писмо, в което посочваше датата и часа на посещението си, и тъй като не получи отрицателен отговор, пристигна на улица „Кралица Ан“ в уречения час.

Бе намислил план, който не бе споделил с господин Вавасор. Съмняваше се, че ще успее да го осъществи, но бе решен да опита, ако това изобщо бе възможно. Щеше да пробва да подкупи Джордж Вавасор. Живееше разумно и разполагаше с достатъчно пари за подобно начинание. Ако Вавасор бе такъв, какъвто го описваха хората, които го познаваха, подобна сделка бе напълно възможна. Но преди да осъществи плана си, трябваше да бъде сигурен, че няма да направи живота на Алис още по-нещастен с някое необмислено действие. Беше му трудно дори да допусне, че тя наистина обичаше братовчед си. Познаваше Алис и това му се струваше невъзможно. Но ако бе така, нямаше право да се меси. Смяташе, че ако говори с нея, ще разбере истината и затова я помоли да го приеме на улица „Кралица Ан“.

„Разбира се, че ще го приема, ако дойде, каза си Алис, когато получи бележката му. Но не може да промени нищо. Каквото и да ми каже, няма да е и наполовина толкова укорително, колкото нещата, които самата аз си казвам всеки ден.“

Но когато часът дойде и на вратата се почука, сърцето й я предаде и тя почувства, че наказанието, което й предстоеше, щеше да бъде истинско изпитание за нея.

Той бавно изкачи стълбите (толкова бавно!), след което сам отвори вратата на стаята. Влезе и я затвори без дори да погледне към нея. Не съм сигурен как да го обясня, но именно начинът, по който се владееше в момента, бе нещото, което бе накарало Алис да се страхува от него и да повярва, че не си подхождат. Докато го чакаше да прекоси стаята, Алис стоеше облегната с ръце на масата, забила поглед в бялата покривка.

— Алис — рече той и бавно се приближи.

Цялото й тяло потрепери, когато чу сладкия му глас. Няма ли да е по-добре веднага да разкрия мислите, минаващи през главата й? Ох, само ако можеше отново да бъде негова! Каква лудост я бе накарала да се откаже от него! Старата любов изпълни сърцето й. Всъщност тя никога не го бе напускала. Онова, което се бе върнало, бе вярата й в неговата любов — вяра, която й казваше, че тази любов можеше да я направи щастлива. Но каква бе ползата от тази вяра сега? Дори той да го искаше, тя не можеше отново да промени решението си.

— Алис — каза той.

Тя бавно вдигна очи и той също толкова бавно я помоли за ръката й.

— Можеш да ми я дадеш като на стар приятел.

Тя пъхна ръката си в неговата, но веднага я дръпна, защото не си вярваше да я остави там.

— Алис — продължи той, — не очаквам да ми кажеш много, но имам два въпроса към теб и се надявам, че ще ми отговориш. Насрочихте ли дата за сватбата?

— Не — отвърна тя.

— Кога смятате да се ожените? След месец?

— О, не, няма да е тази година — отвърна бързо Алис.

Той веднага позна по гласа й, че тя вече се страхуваше от този нов годеж. Дори да бе изпитвал някакъв гняв към нея, той мигновено се изпари. Собственото й неблагоразумие бе станало причина за тази катастрофа в живота й, както и собственото й невежество — самата тя бе признала това. Но той все още вярваше, че бе достойна за любовта му.

— И сега още един въпрос, Алис, но ако не ми отговориш, няма да го задавам отново. Можеш ли да ми кажеш защо прие предложението на братовчед си?

— Защото… — отвърна бързо тя и го изгледа така, сякаш за миг бе възвърнала старата си увереност. — Но ти никога няма да ме разбереш — продължи след малко, — и не виждам причина да се надявам, че мнението ти за мен може да се подобри.

Грей веднага разбра, че Алис не обичаше мъжа, чието предложение за брак бе приела. Той дори не подозираше колко силна, искрена и непроменена беше нейната любов към него. Всъщност в момента изобщо не мислеше за себе си. Искаше да разбере дали тя щеше да страда, ако някак си успееше да развали годежа й. Когато я бе попитал дали смяташе да се омъжи веднага, тя бе потреперила от ужас. Когато я бе попитал защо е приела предложението на братовчед си, тя се бе поколебала и бе намекнала за извинение, което той нямаше да разбере. Ако наистина обичаше Джордж Вавасор, той щеше да разбере.

— Алис — каза той, продължавайки да говори много бавно, — не се е случило нищо, което безвъзвратно да ни раздели. Аз съм упорит мъж и още не съм се отказал от всякаква надежда. Една година е много време. Както самата ти каза, аз не те разбирам напълно. Но все още чувствам, че имам правото да ти кажа, че те обичам повече от всякога и ако нещата се променят за теб, не мога да ти опиша с каква радост и охота ще те приема обратно в обятията си. Спечели сърцето ми от мига, в който те зърнах и то продължава да бъде твое.

Той отново докосна ръката й и си тръгна преди тя да може да му отговори.

Тридесет и седма глава Съветът на господин Томбе

В продължение на цял час Алис седя, без да помръдва, а думите, които Джон Грей бе изрекъл, преди да си тръгне, отекваха отново и отново в главата й: „Спечели сърцето ми от мига, в който те зърнах и то продължава да бъде твое.“ Нещо в тези думи я бе успокоило и дори утешило. Във всеки случай той не я презираше. Нямаше да й каже това, ако все още не я уважаваше. Всъщност нима не бе заявил, че ще я приеме обратно, ако реши да се върне? „Не мога да ти опиша с каква радост и охота ще те приема обратно в обятията си!“ Уви! Това нямаше как да се случи. Но думите му бяха мехлем за ушите й и тя се разчувства, докато си ги припомняше. Може би се разчувства прекалено много. Знаеше, че бе загубила своя Рай и нищо не можеше да промени това, но поне бе научила, че господарят на градината я искаше обратно. Алис седеше и мислеше за бъдещето си, сякаш то принадлежеше на някой друг — сякаш беше история, прочетена в книга. Да, беше корабокруширала и потъваше, но поне не бе изхвърлена от кораба от мъжа, когото обичаше.

Но нямаше ли да е по-добре, ако я бе поругал и низвергнал? Ако го бе направил, поне щеше да си спести мъката и разочарованието. Ако се бе научил да я презира, нямаше да я оплаква. Тя нямаше право да се чувства утешена от факта, че той също ще страда. Но когато тази мисъл мина през главата й, Алис веднага я прогони. Каза си, че Джон Грей е рационален, а не емоционален мъж. Уви, това бе грешката, която винаги правеше, когато се опитваше да обобщи неговия характер! Реши, че просто упорстваше и се опитваше да постигне онова, което си бе наумил. Самият той го бе казал и Алис вярваше безрезервно в думите му. И дори ако нещото, което преследваше, се окажеше непостижимо, той не би позволил на мъката да обладае сърцето му. Беше прекалено разумен и уравновесен, за да допусне нещо такова да помрачи щастието му.

Но нима това нещо трябваше да се случи? Нямаше ли начин тази загуба да му бъде спестена? Не беше ли възможно желанието му да бъде удовлетворено (а това наистина щеше да го удовлетвори) и в същото време тя да бъде спасена? Алис отново и отново си задаваше този въпрос, но така, сякаш се опитваше да спаси друга жена, а не себе си.

Но тя знаеше, че съдбата й бе предопределена. Не бе разсъждавала трезво, когато бе решила да приеме предложението на братовчед си, но това не променяше факта, че решението бе взето. Не бе разсъждавала трезво, когато бе заминала за Швейцария с двама души, които целяха да разбият мечтите й. Не бе разсъждавала трезво, когато си бе казала по време на онази разходка с Кейт в Уестморланд, че трябва да се омъжи за братовчед си, защото не може да се омъжи за Джон Грей. Братовчедите й бяха успели да изпепелят всичките й надежди. Но какво бе нейното оправдание? Нима не им бе позволила да го направят? Уви, нямаше майка! В нещастието си, тя призна всичките си слабости. Беше се гордяла с независимостта си, но до какво бе довела тази гордост? Беше охулила разсъдливостта на лейди Маклауд, но нима тези хули не я бяха обрекли на нещастие?

Нима трябваше да се отдаде, телом и духом, на мъж, когото не обичаше? Това бе въпросът, който си задаваше в своята агония. Нима бе длъжна да търпи милувките му, да лежи в обятията му и да откликва нежно на целувките му?

— Не! — отсече тя, крачейки из стаята. — Не. Не съм се съгласявала на това. Не съм го имала предвид.

Но какво бе имала предвид? Какво си бе представяла? За какъв брак си бе мислила, докато бе писала своя отговор? Как бих могъл да анализирам разсъжденията й и да направя мислите и чувствата й разбираеми за хората, които се интересуват от тях? Тя бе готова да жертва всичко за братовчед си, както би жертвала всичко за приятел. Бе готова да води неговите битки със своите пари, думи и съчувствие. Бе готова да му прави компания, когато има нужда, и да го утешава. Неговият позор щеше да бъде и неин, неговата слава щеше да бъде и нейна и неговите цели щяха да бъдат и нейни. Не беше ли това бракът, който се бе съгласила да сключи? Но той бе дошъл при нея и бе поискал целувка, а тя бе потръпнала от ужас при мисълта да го целуне. След това при нея бе дошъл другият и бе докоснал ръката й. Тялото й бе омекнало от това докосване и тя почти бе припаднала в краката му.

Беше направила голяма грешка. Знаеше това. Знаеше, че бе извършила грях. И това бе грях, който една порядъчна жена не можеше да си позволи. Бе обещала да сключи брак с мъж, когото не обичаше като съпруга, а сляпата й амбиция я бе накарала да се откаже от мъж, за когото сърцето й копнееше.

Вече не излъчваше онзи безценен аромат на изтънченост, който бе най-голямото достойнство на женствеността. Беше извършила грях срещу пола си. В агонията и отчаянието си, паднала на колене на пода и закрила лицето си с ръце, тя си каза, че не заслужаваше прошка. Вече бе осъзнала това и никога нямаше да си прости.

А вие можете ли да й простите, скъпи читатели? Или задавам този въпрос твърде рано? Самият аз вече й простих. От много години знам нейната история и постепенно се убедих, че дори подобна тежка обида срещу женствеността може да бъде простена, ако виновникът се разкае искрено и дълбоко. И ако не й простите, преди да затворите тази книга, това би означавало, че не съм разказал историята добре.

Да се съгласим, че бе съгрешила и този грях бе тежък и почти непростим. Но тя знаеше колко важна бе любовта. Просто не знаеше кого от двамата наистина обичаше! Не знаеше чии милувки щяха да й бъдат по-сладки и в чии обятия предпочиташе да се озове! Фю! Беше позволила сърцето и чувствата й да бъдат замърсени и затова бе попаднала в тази ужасна ситуация. Но хайде, да видим дали няма да бъде пречистена от огъня на мъката, която я раздираше отвътре.

„Какво да правя?“ Алис прекара целия ден, задавайки си този въпрос. Бе изумена от скоростта, с която подозрението, че не би могла да се омъжи за братовчед си, се превърна в убеждение. Можеше ли да допусне да казват за нея, че три пъти е зарязвала годеника си и три пъти се е отмятала от думата си? Откъде би могла да намери смелостта да каже на баща си, на Кейт и дори на самия Джордж, че отново бе променила решението си? Но имаше цяла година на разположение. Ако междувременно той получеше и изхарчеше парите й, може би нямаше да има повече нужда от нея и тя щеше да се спаси от тази ужасна съдба. Не беше ли възможно този път отказът да дойде от него? Все пак тя успя да вземе едно решение. Или поне си мислеше, че бе успяла. Каквото и да се случеше, тя нямаше да отиде до олтара с него. Докато имаше скала, от която можеше да се хвърли, вода, в която можеше да се удави и отрова, която можеше да изпие, нямаше да стане съпруга на Джордж Вавасор.

Алис знаеше, че не можеше да сподели това решение с никого, дори с най-близките си хора. Дължеше му парите си след всичко, случило се между тях. Джордж имаше право да разчита на помощта й и щеше да я получи. Но тя можеше да му помогне само в ролята на негова годеница. Той не би могъл да приеме парите й, ако не бяха сгодени. Щеше да ги получи до последния цент, но междувременно Алис трябваше да измисли някакъв план за бягство.

Този следобед баща й дойде да я види и трябва да бъде посочено, че по-рано през деня господин Грей бе провел втори разговор с него. След като си тръгнал от къщата на улица „Кралица Ан“, господин Грей се срещнал със своя адвокат, а после бе говорил с господин Вавасор. Господин Вавасор се бе върнал вкъщи малко след пет часа и заварил дъщеря си в дневната, седнала на тъмно до запалената камина. Преди това бе посетил кантората на адвоката на господин Грей и смутено бе изслушал как последният излага подробностите на ситуацията, в която бе изпаднала дъщеря му, пред благодушния стар джентълмен с напълно плешива глава, практикуващ професията си в една тясна, тъмна и чиста уличка зад Доктърс Комънс66. Името му бе господин Томбе.

— Не — отвърнал Грей, когато господин Вавасор го бе попитал за специалността на господин Томбе. — Не се занимава само с църковни дела. Имаше съдружник в Ели и беше адвокат както на баща ми, така и на повечето духовници там.

По време на тази дискусия, господин Томбе не показа нито изненада, нито изумление или престорено възмущение. Съгласиха се, че Джордж Вавасор трябваше да получи пари веднага и ако това бе възможно, парите трябваше да дойдат от спестяванията на Джон Грей, а не от тези на Алис. Господин Томбе може би щеше да успее да уреди това с адвоката на господин Вавасор. Ако не успееше, самият той щеше да събере необходимите пари. И накрая Джон Вавасор щеше да бъде принуден да се откаже от булката си, като това бе цената на сделката. Докато двамата мъже говореха, Джон Вавасор мълчеше, защото нямаше какво да каже. Не разполагаше със собствени пари, с които да допринесе.

— Искам бащата на младата дама да потвърди — рече Грей, — че и според него този брак би бил пагубен за нея.

— Несъмнено — съгласи се господин Вавасор. — Този брак ще я разори.

— Виждате ли, господин Томбе, просто искаме да изпитаме мъжа — продължи господин Грей. — Ако не е такъв, за какъвто го мислим, може да го докаже с поведението си. Ако наистина е достоен да бъде неин съпруг, ще ни откаже.

— Просто искате да отворите очите му, господин Грей — каза мекушавият адвокат.

— Искам да получи парите, които му трябват. След това ще видим какво всъщност иска.

— Да, така ще разберем какво наистина иска — отвърна адвокатът. — Ще получи парите, господин Грей.

Това бе краят на дискусията.

Когато влезе в дневната, господин Вавасор се обърна към дъщеря си с бодър глас:

— Стоиш на тъмно?

— Да, татко. За какво са ми свещи, когато не правя нищо? Не те очаквах.

— Дойдох, защото искам да говоря с теб по работа.

— Каква работа, татко?

Алис веднага разгада намеренията на баща си, съдейки по тона му. Той искаше да я предразположи, за да може после да й съобщи нещо, което знаеше, че тя няма да одобри.

— Любов моя, доколкото разбрах, братовчед ти Джордж има нужда от пари.

— Не съм казала, че има нужда от тях веднага, но предполагам, че ще му потрябват преди изборите.

— Ако е така, значи му трябват веднага. Още ли не ти ги е поискал?

— Не. Просто каза, че ако има нужда, ще се възползва от предложението ми.

— Сигурен съм, че има нужда от пари. Дори ми се струва, че в момента не разполага със собствени средства.

— Съмнявам се, но не мога да бъда сигурна. Мога само да кажа, че още не ме е молил за пари, но ще изпълня молбата му, ако някога го направи.

— Колко смяташ да му дадеш, Алис?

— Не знам с колко разполагам. Получавам около четиристотин на година, но нямам представа колко всъщност струва имуществото ми и каква част от него може да бъде осребрена. Смятам да си запазя сто на година и да му дам останалото.

— Какво, осем хиляди лири! — възкликна бащата, който, въпреки желанието си да я предразположи, не можеше да не изрази възмущението си.

— Съмнявам се, че ще има нужда от толкова много, но ако ги поиска, ще му ги дам.

— Небеса! — каза Джон Вавасор. — Това означава, че ще трябва да продадем къщата.

Той не се стърпя, защото мисълта за тази загуба бе твърде мъчителна за него.

— Но още не ме е молил за нищо, татко.

— Още не е и може би няма да го направи, но ако те помоли, искам да знам какво ще му отговориш. Не мога да ти забраня да му дадеш парите си, защото те са твои и можеш да се разпореждаш с тях както намериш за добре. Но ще направиш ли едно нещо за мен?

— Какво нещо, татко?

— Когато ги поиска, ще ми позволиш ли аз да ги събера?

— Как така ти?

— Имам предвид, че след като ми кажеш, ще отида при адвоката и ще уредя всичко.

Той й обясни, че когато ставаше дума за такива големи суми, не беше редно да предприема нищо без неговото знание, въпреки че парите бяха нейни.

— Обещавам ти, че няма да се опитвам да те спра — каза той.

Алис се съгласи, че ако Джордж й поиска пари, ще остави баща й да ги събере.

На следващия ден тя получи писмо от лейди Гленкора, която все още бе в Мачинг Праяри. Приповдигнатият, бъбрив и безгрижен тон на писмото трябваше да я убеди, че авторът му бе щастлив, но имаше няколко издайнически думи, които развалиха илюзията.

„Виждаш, че все още съм в Мачинг, пишеше Гленкора, въпреки че трябваше да замина за Монкшейд. В последния момент успях да се спася и сега прекарвам времето си (не толкова пълноценно, както тя би искала) в невинната компания на Ифи Палисър. Помниш Ифи. Тя е прекрасно създание и ако можеше, щеше да направи дори моя живот пълноценен. Признавам, че често се сещам за гостите в Монкшейд и всъщност съм много щастлива от факта, че не съм сред тях. Отсъствието ми е изцяло по твоя вина. Онази неразумна разходка сред руините! Клетите руини. Понякога ходя там сама и си представям, че чувам гласове от стените и виждам лица през счупените прозорци! Всички представители на рода Палисър ми се мръщят сърдито и ми казват, че не съм достойна да нося тяхното име. Сър Гай си има любим прозорец, през който се взира изпитателно в мен. Онзи ден казах на Ифи и тя ми отговори сериозно, че стига да искам, бих могла да стана достойна за рода Палисър. Дори за рода Палисър! Не е ли прекрасно?“

След това лейди Гленкора пишеше, че съпругът й възнамерява да посети Лондон в началото на парламентарната сесия и тя смята да го придружи.

„Ако все още съм достойна за рода Палисър, разбира се, добавяше тя.“

Тридесет и осма глава Странноприемницата в Шап

Когато Джордж Вавасор напусна офиса на господин Скръби (внимателните читатели несъмнено помнят, че разговорът му с парламентарния адвокат завърши с разбирането, че възможно най-скоро трябва да се сдобие с малка сума пари), той бе напълно наясно, че му предстоеше работа. И знаеше, че тази работа нямаше да бъде приятна. Не искаше да взима пари назаем от братовчедка си.

Всички знаем, че мошениците и измамниците правят мръсни номера и сме склонни да вярваме, че това им доставя удоволствие и наслада. Но ми се струва, че грешим. Всеки път, когато бедният, съкрушен и достоен за съжаление просяк взима златна лира от някой свой познат, знаейки, че никога няма да му я върне, той потъва по-дълбоко в блатото на личната си агония. Пътуването, което е предприел, не е никак леко. И всеки отказ е болезнен за него. И винаги изпитва болка, когато златната лира му е дадена с презрителен поглед. А най-болезнено е тогава, когато е очевидно, че благодетелят му искрено вярва в неговата почтеност. В тези случаи той си казва: „По дяволите! Ще му се издължа!“ Но въпреки това знае, че никога няма да го направи. Това да разчиташ на чужди пари е неблагодарна съдба.

Каква бе първата стъпка, която Джордж Вавасор трябваше да предприеме, за да получи парите на братовчедка си? Бе отишъл при нея, за да поиска любовта й, но тя бе потръпнала от ужас. С това бе започнал съвместният им живот като годеник и годеница. Той много добре знаеше, че парите щяха да бъдат на негово разположение, ако ги поискаше. Но при тези обстоятелства, как можеше да ги поиска? Ако й пишеше, нима трябваше просто да я помоли за парите, без да говори за любов? Ако отидеше да я види, нима трябваше да се държи така, сякаш е дошъл да говори по работа с банкера си?

Накрая реши, че Кейт можеше да свърши тази работа вместо него. Всъщност отдавна бе достигнал до заключението, че сестра му трябва да играе ролята на посредник между него и Алис по всички въпроси, свързани с пари. Можеше да говори с Кейт така, както не би могъл да говори с Алис. Женските разговори за пари се отличаваха с романтична фразеология, която ги омекотяваше и с която той не умееше да си служи достатъчно ефективно. Да, трябваше да говори с Кейт и с тази цел замина за Уестморланд и отседна в малката крайпътна странноприемница в Шап, която добре познаваше. Писа на сестра си, за да й каже, че ще бъде там и я помоли да се отбие да го види възможно най-скоро, за предпочитане още на сутринта след първата му вечер там. Самият той пристигна в Шап с вечерния влак от Лондон. Там имаше гара, безспорно построена с идеята това диво и отдалечено място да се възползва от преимуществата на цивилизацията, но се съмнявам, че местните хора бяха особено благодарни. Съдържателят на странноприемницата със сигурност не беше благодарен. Преди откриването на гарата, животът в Шап се бе въртял около две неща: дилижанса и пощата. Шап бе важна спирка по пътя между Ланкастър и Карлайл и въпреки че селцето бе заобиколено от голи чукари и времето бе студено и ветровито (карайки пътниците да се радват, че не са родени там), местните хора се бяха гордели с дилижанса и пощата. Сигурен съм, че много от тях все още си спомнят с тъга за отминалите славни дни.

Вавасор пристигна в малката странноприемница малко след девет часа. Нощта бе непрогледно тъмна, а вятърът бе толкова бурен, че трябваше да придържа шапката си с ръка. „Какво противно място за живеене, помисли си той и реши, че ако някой ден получи тази възможност, незабавно ще продаде Вавасор Хол въпреки всички семейни връзки. Що за глупост, каза си той, да продължаваш да живееш на такова място, без да имаш парите да го правиш като истински джентълмен, само защото предците ти са го построили.“ След това се запита дали някъде по света имаше по-невеж, упорит и безполезен старец от дядо му, както и по-голям глупак.

— А, господин Джордж! — възкликна съдържателят, когато Вавасор влезе. — Радвам се да ви видя. Отдавна не сте идвали.

Но Джордж нямаше желание да си говори с ханджията и да му обяснява защо не бе отседнал във Вавасор Хол. Мъжът най-вероятно знаеше. Несъмнено бе разбрал, че старецът се е скарал със своя внук и може би дори знаеше причината. Но дори и да подозираше това, Джордж не го спомена. Просто изръмжа нещо в отговор и седна пред огъня в салона, който едва тлееше. Помоли да му приготвят малката дневна на втория етаж и прекара вечерта сам, без да обръща внимание на ханджията, който на няколко пъти се опита да го заговори. Накрая Джордж каза, че има главоболие и иска да бъде оставен на мира.

„Винаги е бил от онези сприхави младежи, които нямат добра дума за никого, рече си ханджията. Сякаш тази рана през лицето е стигнала чак до сърцето му.“

Джордж все пак бе оставен на мира. Той се чудеше дали нямаше да е по-добре веднага да помоли Алис за две хиляди лири. Така щеше да си спести унижението от необходимостта да я моли за втори заем преди сватбата. Беше много неспокоен. През цялото време си бе казвал, че братовчедка му го обича. Бе заподозрян това, докато двамата бяха в Швейцария. Подозрението му се бе задълбочило, когато тя избрала да развали годежа си с Джон Грей, и се потвърдило, когато приела предложението му за брак. Той бе жесток, себичен и дори нечестен мъж, но досега се бе наслаждавал на мисълта, че Алис все още го обича, въпреки всичките перипетии, през които бе преминала връзката им. Но насладата му се превърнала в жлъч по време на онзи разговор на улица „Кралица Ан“. Веднага бе прозрял истината. Един мъж на възрастта на Джордж Вавасор трябва да е или много суетен, или напълно неопитен, за да не разбере чувствата на една жена към себе си. Когато Алис се бе опитала да избяга от прегръдката, за която я помолил, Джордж бе осъзнал истината. Сърцето му се късаше и беше бесен. Трябваше веднага да я отритне, така, както тя бе отритнала него. И щеше да го направи, ако не се нуждаеше от парите й. Джордж не можеше да се заблуждава по този въпрос. Не можеше да си го позволи.

Вавасор Хол се намираше на около осем километра от Шап и Кейт се чудеше как да посети селото без знанието на дядо си и без той да разбере целта на това посещение. Можеше да отиде пеша и разходката нямаше да е по-дълга от онази, която двете с Алис бяха направили до Суиндейл, но вървенето по главен път до странноприемница не беше същото, като вървенето по склона на хълм до езеро. Ако се бе изцапала, изкаляла или измокрила по време на разходката до Суиндейл, това щеше да бъде повод за смях, но брат й едва ли щеше да се зарадва, ако я види да влиза в „Лоутър Армс“ в подобно състояние. По тази причина трябваше да помоли дядо си да й даде да ползва колата за излети.

— Къде искаш да отидеш? — попита остро той.

В имения като Вавасор Хол, семейният кон обикновено върши двойна работа. Един ден тегли господарката на къщата, но не е прекалено горд да тегли тор на следващия. И винаги се оказва, че господарят на къщата смята торта за по-важна от дамата. Ето защо старият земевладелец гледаше с лошо око на всяка молба за ползване на животното.

— Само до Шап, дядо.

— До Шап! Какво ще правиш в Шап, за Бога? Там няма магазини.

— Няма да ходя по магазини. Искам да се видя с някого.

— С кого?

Кейт изведнъж реши, че може да каже истината на дядо си.

— Брат ми е дошъл от Лондон — отвърна тя. — Отседнал е в странноприемницата. Не смятах да ти казвам, защото не искам да споменавам името му, докато не си му позволил да се върне тук.

— И очаква да го приема тук сега, така ли? — попита старецът.

— О, не, сър. Съмнявам се, че има подобни очаквания. Дошъл е, за да говори с мен. По работа, струва ми се.

— По работа? Каква работа? Предполагам, че ще ти поиска пари.

— Мисля, че се отнася за брака. Предполагам, че иска да убедя Алис да не го отлага.

— Виж какво, Кейт. Ако някога му дадеш парите си, или ако му дадеш някаква част от тях, никога повече няма да говоря с него. При никакви обстоятелства. Има и още! Въпреки всичко, случило се между нас, той ще наследи имението, след като умра… освен ако не променя завещанието си. Но ако му дадеш парите си, ще го променя и той няма да получи нито шилинг след смъртта ми. Можеш да вземеш коня, за да отидеш до Шап.

Какво злополучно стечение на обстоятелствата бе накарало дядо й да й отправи подобен ултиматум тази сутрин? Кейт вече бе решила да помоли брат си да използва малкото й състояние. Тя се страхуваше, че той бе дошъл заради парите на братовчедка си, с идеята да се възползва от предложението й. Мисълта почти я бе накарала да се изчерви от срам и тя си бе казала, че брат й на всяка цена трябва да бъде спасен от това изкушение. Знаеше, че парите бяха необходимост за него и не можеше да се кандидатира без тях. Въпреки че споделяха много, тя не знаеше почти нищо за финансовото му състояние. Но бе почти сигурна, че не разполага със собствени средства. А писмото, с което я бе помолил да дойде при него в Шап, съдържаше няколко намека, които я бяха настроили на финансова тема.

Докато се клатушкаше по лошия път до Шап, тя достигна до заключението, че леля Гринаул бе човекът, който трябваше да покрие предизборните му разноски. Редно е да посоча, че Кейт бе готова да му даде парите си без миг колебание и без да си помисли, че той би постъпил нередно, ако ги приеме. И не би се противопоставила на желанието му да вземе парите на Алис, ако тя бе просто негова братовчедка. Кейт вярваше, че всички представители на рода Вавасор бяха длъжни да подкрепят бъдещия глава на семейството в неговия опит да постигне нещо, което, поне според нея, щеше да бъде от полза за цялото семейство. Но не можеше да понесе мисълта, че брат й ще вземе пари от момичето, за което се бе сгодил.

В същото време не виждаше причина защо да не се възползва от отзивчивостта на леля Гринаул. Тя вече й бе отправила няколко щедри предложения, които Кейт бе отказала, тъй като не желаеше да дължи пари на никого, дори на леля си, освен ако това не бе абсолютно наложително. Но що се отнасяше до предизборната кампания на брат й, нямаше да се поколебае да я помоли за съдействие и бе сигурна, че ще го получи.

— Дядо знае, че си тук, Джордж — рече Кейт, след като се поздравиха.

— По дяволите! И защо му каза?

— Не можех да взема колата, без да му кажа защо ми трябва.

— Що за глупост! Сякаш не можеше да измислиш някакво извинение! В никакъв случай не исках да научава, че съм тук.

— Не виждам нищо лошо в това, Джордж.

— Но аз виждам. Може да означава, че няма да мога да говоря с него, преди да умре. Какво каза, след като разбра?

— Не каза много.

— Не е предложил да отида да го видя?

— Не.

— Нямаше да отида, ако го бе направил. Не съм сигурен, че някога ще отида отново. Каква полза би имало от това? Как бих могъл да го накарам да промени завещанието си и да ми остави онова, което по право ми принадлежи? Нямам време да се занимавам с него в момента. И съм убеден, че ще се опита да ме ограничи по начин, който би бил напълно неприемлив за мен, като например да ме накара да му обещая, че няма да се кандидатирам за парламента.

— Може да те помоли, но не би се разсърдил, ако му откажеш.

— Той е толкова неразумен и невеж, че предпочитам да стоя далече от него. Но, Кейт, още не си ме поздравила за годежа.

— Поздравих те, Джордж, в последното си писмо.

— Така ли? Забравил съм. Всъщност не съм сигурен, че сърдечните поздравления са необходими. Въпреки всичко, случило се между нас, този съюз е най-доброто, което можем да очакваме и това е най-хубавото нещо, което може да бъде казано за него.

— О, Джордж!

— За разлика от теб, аз не съм романтик, Кейт. Половин дузина деца и скромна издръжка не могат да впечатлят мъж, който се опитва да пробие в света на политиката.

— Знаеш, че винаги си мечтал да я направиш своя жена.

— Няма такова нещо. Винаги си се заблуждавала по този въпрос. Това бе твоята мечта. Но усилията ти се увенчаха с успех и трябва да бъдеш поздравена.

— Не искам поздравления. Би трябвало да знаеш това.

— Но ще ти кажа какво искам аз, Кейт. Искам пари.

Той направи пауза, но тъй като тя не отговори веднага, се почувства длъжен да продължи:

— Понякога се чудя дали не сгреших, като отново се кандидатирах за парламента. Може би се опитвам да откъсна плод, до който не мога да достигна.

— Не говори така, Джордж.

— Не мога да не си задавам подобни въпроси. Едва ли има нужда да ти казвам, че съм готов да рискувам всичко свое. Ако зависеше от мен, още утре, всъщност още днес, бих хвърлил чоп за това дали да отида в затвора, или в парламента. Но не мога да продължа с това начинание, рискувайки единствено онова, което притежавам, защото то няма да ми стигне. Не ми останаха пари в брой и дори ако заложа врата си, няма да получа нищо в замяна.

— Всичко, което имам, може да стане твое още утре — отвърна Кейт с нотка на колебание в гласа, издаваща нежеланието, с което бе направила това предложение. Но не успя да се сдържи. Нямаше избор, въпреки че заплахата на дядо й все още отекваше в ушите й и знаеше, че можеше да разори брат си, ако му даде заем. Не можеше да не му предложи всичко, което притежаваше, когато той й кажеше, че се нуждае от пари.

— Не — отвърна Джордж. — Няма да взема парите ти.

— Не би се поколебал, ако знаеше с каква охота ти ги давам.

— Независимо от това, няма да ги взема. Не би било редно. Всичко, което притежаваш, няма да ми бъде достатъчно, а не искам да те оставям без нищо. Освен това ще ни бъде трудно да уредим прехвърлянето на парите.

— Няма да ни бъде трудно, защото никой друг, освен нас няма да научи.

— Но няма да е редно и предпочитам повече да не го обсъждаме — отсече Джордж с тон, в който имаше частица високопарност.

— Тогава какво смяташ да правиш? — попита Кейт, въпреки че чудесно знаеше какво смяташе да прави.

— Ще ти обясня. Когато с Алис се оженим, тя ще получи правото на владение на имуществото ми и тъй като и двамата ще бъдем внуци на стареца, ще му предложа да я направи своя наследница, в случай че умра преди нея.

— Нима? — каза Кейт.

— И ако старецът се съгласи, не виждам нищо лошо в това да изтегля пари срещу част от нейното имущество, което, при тези обстоятелства, би станало мое, след като се оженим.

— Но дядо може да завещае имота, на когото си поиска.

— Много добре знаем, че няма да го направи. Не би го завещал на някой извън семейството. Всъщност той веднага би се съгласил с предложението ми, защото по този начин би ме лишил от всякакво влияние по този въпрос.

— Но това не може да бъде направено, докато не се ожените.

— Виж какво, Кейт, не ми създавай трудности! — сопна й се той и белегът му зейна. — Ако не искаш да ми помогнеш, просто ми кажи и ще се върна в Лондон.

— Ще направя всичко, за да ти помогна… стига да не е нещо нередно!

— Да, всеки може да каже това. Предложението ти не е особено примамливо, имайки предвид, че ти решаваш какво е редно и какво не е. Ще пишеш ли на Алис… всъщност по-добре отиди при нея и й обясни, че имам нужда от парите й.

— Как бих могла да замина за Лондон сега?

— Би могла, ако решиш. Или искам прекалено много? Тогава й пиши. Ще изглежда по-добре, идващо от теб, отколкото от мен. Обясни й, че трябва да платя за предизборната си кампания предварително и не мога да се надявам на успех, ако не го направя. Съмнявам се, че веднага ще ми поискат парите, но човек никога не знае. Те са наясно, че не съм богат мъж и не мога да очаквам от тях да продължат да се борят, ако не знаят, че парите им са осигурени. Скръби вече си изпати няколко пъти от тези градски кандидати и няма да допусне това да се случи отново.

Той направи пауза, за да може Кейт да отговори.

— Джордж — каза бавно тя.

— Какво?

— Иска ми се да опиташ нещо друго.

— Няма друго! Колко типично за една жена — да се обяви против единствения възможен план.

— Не мисля, че трябва да взимаш парите от Алис.

— Скъпа Кейт, позволи ми сам да преценя какво трябва или не трябва да правя. Самата Алис ме разбира чудесно. Знае, че за да спечеля тези избори, което и двамата искаме…

— Аз също го искам — прекъсна го Кейт.

— Много добре. Алис знае, че не мога да постигна това без пари и ми предложи помощта, от която имам нужда. Предпочитам ти да й кажеш колко много се нуждая от тази помощ, отколкото аз да го правя. Това е всичко. Ако си и наполовина толкова умна, колкото си мисля, ще разбереш това.

Кейт разбираше всичко много добре. Бе наясно с факта, че брат й се срамуваше от онова, което смяташе да стори. Срамуваше се толкова много, че предпочиташе да използва нейния глас, вместо своя.

— Искам веднага да й пишеш — продължи той, след като не ти се занимава да отидеш до Лондон.

— Не става въпрос за това дали ми се занимава, или не — отговори Кейт. — Бих отишла пеша до Лондон, за да ти донеса пари.

— Нима мислиш, че Алис ще откаже да ми ги даде? — попита той и я погледна.

— Сигурна съм, че няма да ти откаже, но не мисля, че трябва да ги взимаш от нея. Според мен има нещо свято и неприкосновено в собствеността на момичето, за което смяташ да се ожениш.

— Ако има нещо на този свят, което ненавиждам — каза Джордж и започна да крачи из стаята, — това е романтиката. Можеш да четеш такива книги в спалнята си, щом ти харесва, но в момента говорим за сериозни неща. Ако се замислиш, ще осъзнаеш, че говориш глупости. Двамата с Алис ще бъдем мъж и жена. Имуществото и парите ни ще бъдат обединени. И въпреки това не бива да я моля за пари, за да постигна нещо, което ще осигури както моето бъдеще, така и нейното, защото няма да е редно. Ти наричаш това тактичност. Аз го наричам пълно безумие.

— Ще ти кажа какво ще направя, Джордж. Ще помоля леля Гринаул да ти заеме парите… или да ги заеме на мен.

— Не вярвам, че ще ми даде и шилинг. Освен това парите ми трябват веднага. Нямам време за писане на писма и водене на преговори. Всяко забавяне може да се окаже фатално. Ако откажеш да говориш с Алис, ще трябва да го направя аз. Искам да знам дали ще ми помогнеш.

Кейт все още се колебаеше, когато на вратата се почука и едно малко момче пъхна смачкана на топка бележка в ръката й. Когато видя името си, изписано на листа, Кейт осъзна, че бележката беше от дядо й. Тя гласеше:

„Ако Джордж иска да дойде във Вавасор Хол, да дойде. Ако реши да ми се извини за поведението си, ще го приема.“

— Какво има? — попита Джордж и Кейт му подаде бележката.

— Няма да го направя — отсече той. — Каква полза бих имал от това да отида в къщата на стареца?

— Ако не отидеш сега, никога няма да те приеме.

— Ще отида, след като къщата стане моя — отвърна Джордж.

— Ако му покажеш, че все още си във враждебни отношения с него, тя никога няма да стане твоя… освен ако някой ден не я наследиш от Алис. Помисли над това, Джордж. Не би искал да взимаш пари от нея.

Той неспокойно крачеше из стаята, мърморейки ругатни. Опитваше се да балансира гордостта и амбициите си, но му беше трудно.

— Не отговори на въпроса ми — рече той. — Ако отида при стареца, ще пишеш ли на Алис?

— Не, Джордж. Не мога да пиша на Алис, за да я моля за пари.

— Отказваш?

— Не мога да се заставя да го направя.

— Тогава, Кейт, двамата с дядо ми можете да работите заедно от сега нататък. Накарай го да ти завещае къщата, ако ти се занимава.

— Едва ли има жена, която да е заслужавала подобен укор по-малко от мен — отвърна Кейт смело, без да отстъпва. — Всеки човек, който притежава сърце или съвест, би се съгласил.

— Не се занимавам нито с едното, нито с другото. Не мога да си го позволя в момента.

— Защо не вземеш само моите пари, Джордж?

— Не. Останала ми е малко съвест, въпреки всичко.

— Ще ми позволиш ли да пиша на госпожа Гринаул?

— Нямам възражения по този въпрос, но не виждам смисъл.

— Въпреки това ще го направя. Ще дойдеш ли във Вавасор Хол?

— Да моля онзи стар глупак за прошка? Не, не бих могъл. Не и в настроението, в което съм в момента. Само ще го разгневя още повече. Кажи му, че имам неотложна работа в Лондон.

— Колко жалко.

— Не мога да направя нищо по въпроса.

— Това решение може да промени живота ти! — възкликна Кейт.

— Добре, чуй какво ще ти предложа — отвърна Джордж. — Ще се върна с теб във Вавасор Хол и ще изтърпя обидите на стареца, ако ти пишеш на Алис вместо мен.

Чудя се дали Джордж осъзнаваше, че сестра му настояваше да дойде във Вавасор Хол за негово добро. Кейт се поколеба, тъй като бе готова почти на всичко, за да помири дядо си и брат си.

— Но първо ще ми позволиш да пиша на леля Гринаул — отвърна тя. — Ще отнеме само два дни. Най-много три.

Джордж кимна, сякаш правеше голяма отстъпка. С ясното съзнание, че прави нещо нередно, Кейт обеща да пише на Алис, ако госпожа Гринаул не откликне на молбата й. Джордж великодушно се съгласи да се върне с нея във Вавасор Хол.

— Слава Богу, че обстоятелствата не ми позволяват да остана повече от два дни — заяви той. — Нямам бельо за по-дълъг престой.

— Ще се погрижим за това във Вавасор Хол.

— Няма да правиш нищо подобно! Виж какво, Кейт, недей да казваш нищо, когато използвам това извинение. Ще остана там два дни, но рано сутринта в четвъртък ще хвана бързия влак от Кендал. Не разваляй плановете ми с други предложения.

Заедно тръгнаха с колата и не си размениха нито една дума, докато не спряха пред старата къщичка на портиера.

— Господин Джордж, това вие ли сте? — попита старицата, която излезе да им отвори портата. — Колко се радвам да ви видя!

Ханджията го бе посрещнал по същия резервиран начин. Джордж никога не се бе радвал на голяма популярност в района, но все пак бе наследникът на имението.

— По-добре отиди да чакаш в дневната — рече Кейт. — Аз ще извикам дядо. Огънят няма да е запален.

— Както кажеш. Но не ме карай да чакам твърде дълго на студа. Небеса, каква къща! Средата на януари, а камините не са запалени.

— И помни, Джордж, когато го видиш, трябва да му се извиниш за всичко. Вече си тук, така че се опитай да не го ядосваш.

— Най-вероятно ще се ядоса, независимо от това какво правя — отвърна брат й. — Само се надявам да ми даде стария кон, за да мога да се върна в Шап, ако това се случи. Ето го на вратата. Явно няма да ми се наложи да чакам на студено.

Старецът стоеше на стъпалата, когато колата спря, сякаш за да приветства своя внук с добре дошъл. Подаде ръка на Кейт, за да й помогне да слезе, без да отклонява поглед от лицето на Джордж.

— Значи се върна — рече му старецът.

— Да, сър, върнах се, като блудния син от притчата.

— Блудният син се разкайваше. Надявам се, че ти също се разкайваш.

— Определено е така, сър. Съжалявам, че се скарахме и… всичко останало.

— Влизай — заповяда му старецът с гневен тон. — Влизай. Да очаквам любезности от теб, е като да очаквам перли от свиня. Влизай.

Джордж влезе, като сви рамене, когато сестра му го изгледа. По този начин старият земевладелец се помири със своя наследник.

Тридесет и девета глава Гостоприемството на господин Чийзакър

С напредването на зимата, господин Чийзакър, колкото и щастлив да се чувстваше в Норфък и колкото и доволен да бе от печалбата, която му носеше Ойлимид, започна да се измъчва от факта, че още не бе успял да спечели ръката на вдовицата Гринаул. Имаше две неща, които го тревожеха. Тя можеше да попадне в лапите на онзи безскрупулен авантюрист Белфийлд или пък да изхарчи парите си преди самият той да успее да се добере до тях. „Проклет да съм, ако не си е купила каляска, рече си той един ден, застанал на паважа пред Тумлен в Норич. Бе видял как госпожа Гринаул излиза от оградения двор в частна карета, придружена от едно от момичетата Феърстерс. Ако не е похарчила цяло състояние за тази каляска, името ми да не е Чийзакър!“

Каквито и причини да имаше да се страхува от първото, господин Чийзакър нямаше основания да се опасява от второто. Госпожа Гринаул знаеше как да се разпорежда с парите си. Бе наела каретата за срок от един месец, а що се отнасяше до момчето в ливреята — защо да не си наеме млад прислужник и да го нарича свой паж? Ако господин Чийзакър бе научил, че тя бе заела петдесет лири на семейство Феърстерс, за да им помогне да си платят сметката от един магазин в Норич, изненадата му щеше да се превърне в изумление. Господин Чийзакър искаше тази награда за себе си. Искаше я цяла и непокътната. Ето защо считаше всяко подобно разточителство за посегателство срещу себе си.

Но той се страхуваше от Белфийлд много повече, отколкото от каретата. Капитанът несъмнено се ръководеше от максимата, че в любовта и на война всичко е позволено. Можем само да се надяваме, че тя му даваше някаква утеха и облекчаваше гузната му съвест, тъй като лъжите, които казваше на своя приятел, бяха чудовищни. Но по време на война всички стратегии са позволени. Един генерал може да накара друг да си мисли, че ще го атакува отдясно, след което да го нападне по левия фланг. Ако стратегията се окаже успешна, ще го сложат на пиедестал за тази хитра измама. Ако Белфийлд успееше да се добере до онези четиресет хиляди лири, светът несъмнено щеше да му прости лъжите и да го постави на пиедестал. Междувременно стратегиите му бяха не по-малко хитри и измамни, отколкото на един изкусен генерал.

Но не бива да предполагаме, че Чийзакър му вярваше. Той много добре знаеше, че Белфийлд не заслужаваше доверие. Нима не се бе изхранвал с лъжи през последните десет години? Но някои хора умеят да лъжат така, че да заблуждават дори онези, които не им вярват. Ето защо господин Чийзакър живееше в постоянен страх, докато капитан Белфийлд ползваше неговата квартира в Норич. Той щедро подкупваше Жанет. Подкупваше и Чарли Феърстерс (имам предвид госпожица Феърстерс) с ръкавици и пилета от Ойлимид, в замяна на информация за лисицата, обикаляща неговия гълъбарник. Стигна дори по-далече и започна да подкупва самия капитан, при условие че не обикаля толкова много. Опита да подкупи и вдовицата, като я предупреди за лисицата, обикаляща отвън, след което падна на колене пред нея и й подари брошка, голяма колкото нагръдник на броня. Но госпожа Гринаул отказа да я приеме с думите, че пръстенът, съдържащ последния кичур коса на клетия й съпруг, ще бъде последното бижу, което някога носи. В същото време обяви, че капитан Белфийлд не означава нищо за нея и господин Чийзакър не бива да се тревожи за него. Но после добави, че самият той не може да се надява на нищо, тъй като любовта й е била заровена в земята със скъпия й съпруг. Това бе много досадно. Но колкото и неуспешно да бе ухажването на госпожа Гринаул, процесът не бе лишен от своите достойнства — достойнства, които донякъде бяха накарали ухажорите да приемат съдбата си. Когато един джентълмен е бил на колене пред някоя дама, отдавайки се на любовни обяснения и когато недвусмислено е показал, че иска ръката й, правейки подробен опис на богатството си (включително облицованите си с махагон спални, какъвто бе случаят с господин Чийзакър), и когато всички тези предложения са били безцеремонно отхвърлени, този джентълмен няма как да не се почувства неловко, когато му кажат да се изправи и го поканят на чай с въпросната дама. Но с госпожа Гринаул нямаше такава неловкост. След един час молби и увещания, тя се превръщаше в безупречна домакиня и веднага успяваше да разсее смущението и разочарованието на своя гост. А на раздяла дори позволяваше на джентълмена да стисне ръката й — хубаво, силно и продължително стискане, което си бе част от любовната игра. По тази причина господин Чийзакър винаги си тръгваше с убеждението, че тя ще стане негова следващия път — следващия пазарен ден или следващата събота. Но в понеделник научаваше, че вдовицата бе прекарала цялата си неделя в компанията на капитан Белфийлд, въпреки че му бе заел пет лири, за да отиде до Ипсуич със свои приятели офицери. Когато чуеше това, господин Чийзакър започваше да крачи нервно в задния двор на фермата си, проклинайки непочтеността на мъжете и непостоянството на жените.

В отчаянието си той се видя принуден да покани Белфийлд в Ойлимид за един месец. Вече нямаше работа за капитана в Норич и парите му бяха на привършване. Приемайки поканата на своя приятел, той не се поколеба да му признае това.

— Ще те включа в хайката, стари приятелю — рече му Чийзакър. — Ще ти дам да стреляш. Но не искам да излизаш без мен.

Белфийлд се съгласи. И двамата разбираха същността на сделката, която бяха сключили, но ми се струва, че Белфийлд я разбираше по-ясно. Нямаше да е толкова близо до вдовицата, колкото ако бе останал в Норич, но и нямаше да е по-далече от своя отзивчив домакин. Този домакин щеше да го наблюдава внимателно, но и той щеше да наблюдава своя домакин. Имаше гара на около три километра от Ойлимид, а пътуването до Норич отнемаше по-малко от час. Господин Чийзакър едва ли щеше да одобри тези пътувания, но въпреки неодобрението си, не би могъл да ги предотврати. Що се отнасяше до тази сделка, господин Чийзакър плащаше всичко, докато капитан Белфийлд не плащаше нищо. И нямаше ли да е прекрасно, ако успееше да отмъкне наградата под носа на своя приятел, живеейки под неговия покрив?

Госпожа Гринаул също прозря същността на сделката, която двамата бяха сключили.

— Ще отседнете в Ойлимид, така ли? — попита тя, когато капитан Белфийлд дойде, за да й разкрие плановете си. Чарли Феърстерс беше с нея, така че капитанът не можеше да използва момента за нещо по-специално. — Много се радвам, че двамата сте толкова привързани един към друг — продължи вдовицата.

— Мисля, че джентълмените обичат да отсядат в къщите на други джентълмени, когато там няма дами — отбеляза Чарли Феърстерс, която бе недоволна от начина, по който собственият й живот се развиваше.

— Що се отнася до това — отвърна Белфийлд, — много ми се иска старият Чийзи най-накрая да си намери съпруга. Не познавам някой, който да се нуждае повече от жена, с тази голяма къща, пълна с одеяла и вази. Защо не си помислите по въпроса, госпожице Феърстерс?

— Какво… да се омъжа за фермер! — възкликна Чарли, която бе решена на всичко да предотврати брака между госпожа Гринаул и господин Чийзакър и му се подиграваше при всяка възможност.

— Поздравете го от мен — рече госпожа Гринаул, ясно показвайки, че прекъсването я бе подразнило. — Знаете ли какво, капитан Белфийлд? Защо тримата не вечеряме заедно следващата събота? Той винаги ме посещава в събота. Защо не дойдете и вие?

Капитан Белфийлд обяви, че ще го направи с най-голямо удоволствие.

— И Чарли може да дойде, ако е хвърлила око на господин Чийзакър — рече вдовицата и намигна на капитана.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна Чарли. — Но не с тази цел. Сигурна съм, че е почтен човек.

Дядото на Чарли беше дребен земевладелец, който бе давал земята си под наем на фермери, и тя имаше причина да се отнася със снизхождение към хора като господин Чийзакър.

Въпросът бе решен и сега чакаха единствено съгласието на господин Чийзакър. Междувременно Белфийлд замина за Ойлимид. Той познаваше навиците на своя домакин и не бе изненадан от факта, че го оставяха сам до вечерта. Не се изненада и когато научи, че няма да спи в някоя от облицованите с махагон спални, а в една задна стаичка с гледка към задния двор, в която дори нямаше камина. Капитанът бе свикнал с несгодите на бедността и щеше да се примири с това отношение, ако самият Чийзакър не бе засегнал темата, за да му се извини. Това направи нещата много по-трудни.

— Виждаш ли, стари приятелю — започна той, — има много други стаи, които, разбира се, са празни. Но е толкова досадно да ги проветряваш и да ги разтребваш. Ще ти бъде съвсем уютно там, където си.

— Ще се справя — отвърна Белфийлд кисело.

— Разбира се, че ще се справиш. В някои отношения това е най-топлата стая в къщата.

Той не каза в какви отношения. Може би близостта на конюшните оказваше някакво влияние.

Белфийлд не бе очарован, но какво можеше да направи при тези обстоятелства? Така че преди вечеря той се качи горе и изми ръцете си в стаята без камина, като си каза, че непременно ще се отплати на своя приятел Чийзакър.

Вечеряха заедно в почти пълно мълчание. След това седнаха да пушат цигари и да пият бренди с вода. Белфийлд, който имаше слабост към скъпите удоволствия, би предпочел пури, но приятелят му не сложи пури на масата. Когато му се налагаше, господин Чийзакър не се свенеше да харчи парите си, но това не означаваше, че не ценеше пестеливостта. И нямаше намерение да се охарчва за Белфийлд! Това, което ставаше за него, щеше да бъде достатъчно и за Белфийлд.

— Той е сиромах, госпожо Гринаул. Просто един сиромах! — бе казал господин Чийзакър на вдовицата по-рано. — Клетникът! Само ако имаше пари, щеше да е почти съвършен.

Госпожа Гринаул бе отговорила и господин Чийзакър бе почувствал, че е направил грешка.

Брендито с вода накара двамата мъже да се разприказват, въпреки че не подобри настроението им. След известни колебания, капитанът предаде поканата на госпожа Гринаул на своя приятел. Може би щеше да бъде в негов интерес да забрави да го направи, но все пак заключи, че когато двамата бяха заедно, той можеше да се мери с Чийзакър.

— Трябваше да се отбия, за да се сбогувам с нея. Сигурен съм, че разбираш — рече извинително той, след като свърши историята си.

— Изобщо не разбирам — отвърна Чийзакър.

— Ах, приятелю, колко си ревнив! Ако се бях отнесъл невежливо с нея, както ти би предпочел, това само би предизвикало възмущението й.

— Изобщо не ревнувам. Човек като мен, който притежава своя собствена земя, няма причина да ревнува.

— Не виждам какво общо има земята ти… но както и да е.

— Мисля, че има много общо. Мъж, който иска да се жени, трябва да разполага с удобства, освен ако не смята да живее на гърба на жена си, което, поне според мен, е най-подлото нещо, което един мъж може да направи. По-скоро бих разбивал камъни.

Тези думи бяха почти непоносими за капитан Белфийлд, но той ги понесе, мислейки за отмъщението си.

— Знам, че никога няма да си доволен — рече той. — Но станалото, станало. Отидох да се сбогувам с нея и тя ме помоли да ти предам това съобщение. Ще отидем ли?

Известно време Чийзакър мълчеше, изпускайки големи облачета цигарен дим. В главата му се бе зародил план.

— Знаеш ли какво, Белфийлд? — рече накрая той. — Щом тя не означава нищо за теб, предпочитам да отида сам. Нали нямаш нищо против? Госпожа Джоунс ще ти приготви каквото искаш за вечеря и… и… и ще те почерпя с бутилка портвайн от 34-та!

Но капитан Белфийлд не можеше да приеме това. Не бе готов да се подчини на волята на господин Чийзакър.

— Не, стари приятелю — отвърна той. — Няма да стане. Тя ме помоли да вечерям с нея в събота и смятам да отида. Не искам да си помисли, че се страхувам от нея… или от теб.

— Не се страхуваш, нали?

— Не, не се страхувам — отвърна твърдо Белфийлд.

— Тогава защо не ми върнеш част от парите, които ми дължиш? — попита Чийзакър.

— Ще го направя… след като се оженя за вдовицата. Ха-ха-ха.

На Чийзакър му се прииска да го изхвърли от дома си. Думите бяха на върха на езика му, но се овладя навреме. Знаеше, че ако наруши споразумението и изгони Белфийлд, той ще се върне в Норич и ще възобнови ухажването си на вдовицата.

— Тя не е вчерашна — рече накрая Чийзакър.

— Прав си, не е. Ето защо не виждам причина да не вечеряме заедно в събота.

— Ще ти кажа причината. Пречиш ми. Не мога да повярвам, че още не си осъзнал това. Споделих всичките си планове с теб, защото мислех, че сме приятели. И ти платих да ми помогнеш. Но ти сякаш правиш всичко по силите си, за да ме провалиш. Но няма да успееш.

— Какво си магаре! — отвърна капитанът след кратка пауза. — Онази кокалеста жена, Чарли Феърстерс, също ще бъде там, разбира се.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Беше там, когато поканата бе направена. Бе попитана дали ще присъства и отговори, че ще присъства. Освен това я чух да казва, че никога не би се омъжила за теб, защото си фермер.

— Много мило от нейна страна. Наистина много мило — отвърна Чийзакър, почервенявайки от гняв. — Самата Чарли Феърстерс! Не бих я вдигнал от канавката с щипци. Не става за моя иконом, камо ли за мен!

— Но някой трябва да й кавалерства в събота, а ти нямаш друга работа — рече хитрият Белфийлд.

— Защо е поканила това противно създание? — попита Чийзакър, раздразнен от факта, че нещата не се развиваха така, както му се искаше.

— Има нужда от приятелка, разбира се. Можеш да се отървеш от Чарли, когато се ожениш за вдовицата.

— Да се отърва от нея? Нима си мислиш, че някога ще стъпи в тази къща? За нищо на света! Мразя тази жена, откакто я познавам.

Чийзакър не можеше да прости тази обида срещу социалното му положение и мисълта, че госпожица Феърстерс се бе престорила, че го превъзхожда, не му даваше мира.

— Така или иначе, ще трябва да вечеряш с нея — заяви Белфийлд. — Освен това винаги съм смятал, че вечеря с четирима гости е за предпочитане пред вечеря с трима.

Господин Чийзакър с нежелание призна, че капитанът беше прав. Бе решено, че следващата събота двамата ще отидат заедно в Норич, за да вечерят с вдовицата. Госпожа Гринаул получи бележки и от двамата, приемащи поканата й. Чийзакър й бе писал в единствено число, без да споменава капитан Белфийлд, така, както не би споменал лакея си, ако бе възнамерявал да го вземе със себе си. Капитанът бе склонил да използва множественото число.

„С радост ще дойдем, пишеше той. Старият Чийзи ще се побърка от щастие и вече започна да заличава последиците от живота на село.“

— Последиците от живота на село — прочете госпожа Гринаул на Жанет, когато получи бележката. — Ще бъде добре за капитан Белфийлд да изпита някои от тези последици на свой гръб.

— Вие можете да се погрижите за това, госпожо — рече Жанет. — Можете да го превърнете в много по-добър мъж, отколкото господин Чийзакър някога ще бъде. Що се отнася до това дали е джентълмен, не казвам нищо. Но ако бях дама, знам кого бих предпочела.

Четиридесета глава Малката вечеря на госпожа Гринаул

Колко лукави и коварни могат да бъдат хитрините на любовта! Когато въпросната събота дойде, Чийзакър не каза нищо на своя съперник относно плановете си за деня.

— Двуколката ли ще вземеш? — бе попитал капитан Белфийлд предишната вечер.

— Още не съм сигурен — бе отвърнал господарят на къщата и на двуколката и поне според него, на ситуацията.

Но Белфийлд знаеше, че Чийзакър трябва да вземе двуколката и бе доволен. Ако можеше, приятелят му щеше да го изостави, но Белфийлд щеше да се погрижи да не може.

Преди закуска господин Чийзакър тайно изнесе в двора чанта с тоалетни принадлежности — помадата за косата си, шарената риза с чудесния нагръдник на розов фон, лъскавите ботуши и всичко останало. Когато вечеряше в Норич, той обикновено миеше ръцете си в странноприемницата и разчиташе на прислужницата да му намери гребен, но сега се промъкна тайно навън с чантата и я скри отзад в двуколката, надявайки се, че Белфийлд ще забрави своите тоалетни принадлежности. Но нима един капитан би допуснал подобно нещо? Когато се върна в къщата през кухнята, Чийзакър забеляза чанта, оставена на пода до вратата, която изглеждаше по-пълна дори от неговата.

— Какво, по дяволите, ще правиш с всичкия този багаж? — попита той и я подритна.

— Ще го сложа там, където преди малко те видях да слагаш своя през прозореца си — отвърна Белфийлд.

— Проклет прозорец! — възкликна Чийзакър.

Двамата седнаха да закусват.

— Внимавай как дялкаш тази шунка! — скара се домакинът на своя гост. — Ако можеше да си позволиш шунка, нямаше да я режеш толкова некадърно!

Това бе много обидно и дори Белфийлд се засегна. Той почувства, че не би могъл да опита шунката при тези обстоятелства и затова реши да изяде няколко яйца.

— Щом няма да ядеш шунка, защо я наряза? — попита Чийзакър.

— Кълна се, Чийзакър, нетърпим си! Кълна се, че е така! — отвърна Белфийлд със сълзи в очите.

— Какво има сега?

— Кой ти иска шунката?

— Ти, очевидно. Иначе нямаше да я разрежеш.

— Нея искам. Не искам нищо твое, Чийзакър. Не е редно да каниш хора в дома си и да се държиш по този начин с тях. Трябва да знаеш, че определено не съм свикнал с такова отношение.

— О, върви по дяволите!

— Можеш да ме пращаш по дяволите колкото искаш, но предпочитам да се отнасят с мен като с джентълмен. Познаваме се отдавна и съм склонен да търпя повече от теб, отколкото от всеки друг, но…

— Можеш ли да ми върнеш парите, които ми дължиш, Белфийлд? — попита Чийзакър и се втренчи в своя приятел.

— Не, не мога — отвърна капитанът. — Не веднага.

— Тогава яж и си дръж езика зад зъбите.

Капитан Белфийлд изяде закуската си, въпреки че не докосна шунката. Направи го, без да продума, като през цялото време се кълнеше, че ще си отмъсти. Но двамата се отправиха към Норич в по-добро настроение, отколкото ако не си бяха разменили тези остри думи. Чийзакър чувстваше, че бе прекалил и предложи пура на капитана, когато седнаха в двуколката. Белфийлд прие подаръка и изпуши тази лула на мира.

— Какво смяташ да правиш цял ден? — попита Чийзакър, когато спряха в двора на Лебеда.

— Ще отида до казармата, за да се видя с бившите си колеги.

— Добре. Но внимавай, Белфийлд. Разбрахме се да не припарваш до Клоуз преди четири часа, нали?

— Няма да отида преди четири!

— Много добре. Разбрахме се. Ако ме измамиш, няма да те закарам обратно в Ойлимид тази вечер.

В този случай капитан Белфийлд нямаше намерение да го мами. Не виждаше смисъл да досажда на вдовицата преди уречения час. Тя щеше да бъде заета с подготовката на вечерята и с тоалета си. Освен това той знаеше от опит, че мъжът, пристигнал пръв, рядко се радва на повече внимание. Женският ум е жаден за нови и различни неща и от всичките си обожатели, дамата обикновено обръща най-много внимание на непознатия и новодошлия. Ето защо часовникът на катедралата вече бе ударил четири пъти, преди капитан Белфийлд да позвъни на вратата на госпожа Гринаул. Той бе въведен в дневната и завари Чийзакър там, ухаещ на парфюм, с намазана с олио коса и изтупан в красива розова риза.

— Още ли не си я видял? — попита капитанът, почти шепнейки.

— Не — отвърна намусено Чийзакър.

— Нито Чарли Феърстерс?

— Не съм видял никого — каза Чийзакър.

Но в този миг той бе принуден да преглътне яда си, защото госпожа Гринаул влезе в стаята, придружена от своята приятелка.

— Кой би очаквал двама джентълмени да бъдат толкова точни, особено в пазарен ден? — рече тя.

— Пазарните дни нямат значение, когато идвам да ви видя — побърза да отговори Чийзакър, докато капитан Белфийлд трябваше да се задоволи с това да поздрави Чарли. Той бе решил да прояви търпение и да изчака своя миг.

Вдовицата изглеждаше почти великолепно в траурните си одежди. Досега не бе извършвала грях по отношение на църковните норми, уреждащи начина на обличане на овдовелите жени. Платовете, които бе подбрала, говореха за дълбока съпружеска скръб. Бе спазила всички писани правила на траура и ги бе спазила буквално и от край до край. Не бе забравила познатото на всички мъже и мразеното от всички жени траурно було, тъй грозно и неудобно за повечето вдовици (да се надяваме, че носенето му успокояваше духа на покойния съпруг). Роклята й бе от дебел, прилепнал и меланхоличен креп — платът, който с времето става кафяв и ръждив и прави вдовицата от шест месеца да изглежда по-тъжна и съкрушена от току-що овдовялата жена, чийто креп все още е нов. Освен това носеше траурен воал и траурна лента, вързана около врата и пристегната над гърдите.

Но госпожа Гринаул бе успяла, по един наистина гениален начин, да превърне всички тези недостатъци в ползи и въпреки че се бе облякла по всички правила на траура, тя бе успяла напълно да пренебрегне същността на облеклото си. Булото й бе леко накривено и разкриваше точно толкова от тъмнокестенявата й коса, колкото да създаде впечатлението за младост и жизненост, което тя търсеше. Чийзакър я бе обвинил в това, че си бе купила каляска, но тя бе похарчила много повече пари за роклята си. Този креп никога нямаше да стане кафяв или ръждив, нямаше да се намачка или надипли и нямаше да провисне. Писаните правила не забраняваха кринолина и тя изглеждаше точно толкова впечатляващо в траурните си одежди, колкото щеше да изглежда в скъпите си коприни след края на траура си. Траурният й воал сияеше, защото бе чисто нов, и вдовицата го запряташе през рамото си по начин, който превръщаше дори него в аксесоар. Черната лента бе вързана около врата и пристегната през гърдите й, но Жанет бе знаела какво прави, когато я бе вързала, точно както нейната господарка.

Госпожа Гринаул продължаваше да говори за съпруга си и да заявява, че раната, нанесена от неговата загуба, все още я боли така, сякаш мъжът, от когото е зависело щастието й, е бил погребан едва вчера. Но тя често объркваше датите и твърдеше, че тъжното събитие се е случило преди петнайсет месеца. Истината бе, че господин Гринаул бе починал преди по-малко от девет и всички знаеха това. Но тя бе решила да забрави точната дата и нима хората около нея бяха длъжни да й напомнят? Никой не я поправяше и Чарли Феърстерс, този лицемерен малък паразит, говореше за петнайсетте месеца със смела увереност.

— Да изглеждам добре? — рече вдовицата в отговор на неизречен комплимент от страна на господин Чийзакър. — Да, добре съм със здравето и предполагам, че трябва да съм благодарна за това. Но всъщност ми е безразлично. Ако бяхте погребали съпругата си преди по-малко от осемнайсет месеца, и на вас щеше да ви е безразлично.

— Още не съм се женил — отвърна господин Чийзакър.

— И следователно не знаете нищо по въпроса. Всичко ви се струва весело и сладко. Ако бях на ваше място, господин Чийзакър, нямаше да рискувам. Не си струва нито за жената, нито за мъжа. Страданието е твърде голямо!

Тя попи очи с кърпичката си.

— Но въпреки това ще опитам — отвърна Чийзакър и впи поглед в лицето на своята красива възлюбена.

— Надявам се, че опитът ви ще бъде успешен, господин Чийзакър, и клетата жена няма да ви бъде отнета прекалено рано. Вечерята готова ли е, Жанет? Много добре. Господин Чийзакър, бихте ли предложили ръката си на госпожица Феърстерс?

Госпожа Гринаул несъмнено бе постъпила така, както изискваше протоколът. Капитан Белфийлд служеше, или по-скоро бе служил, на Нейно Величество и имаше правото да кавалерства на господарката на къщата. Но Чийзакър не видя нещата по този начин. Той не можеше да не си помисли, че от няколко дни капитанът ядеше неговата храна, бе докаран в града с неговата двуколка и освен това му дължеше пари. Следователно трябваше да бъде считан за негов слуга.

„Плащам за всичко и това би трябвало да ми дава предимство пред един беден капитан. А всъщност дори не вярвам, че е капитан.“ Малко по-късно той се оплака от това на госпожица Феърстерс.

— Военният ранг винаги се зачита — отвърна тя, възприемайки забележката му като лична обида. Бе я изпроводил до масата за вечеря, а после й се оплакал от това, че му се бе наложило да го направи! — Ако бяхте магистрат, господин Чийзакър, щяхте да имате ранг, но ми се струва, че не сте.

Чарли Феърстерс много добре знаеше какво прави. Тя помнеше, че господин Чийзакър се бе опитал да стане мирови съдия, но се бе провалил.

„Злобна малка вещица, рече си Чийзакър и й обърна гръб.“

Но Белфийлд не спечели нищо, като изпроводи вдовицата до масата. Двамата с Чийзакър бяха сложени в двата й края, за да могат да разрязват месото, докато дамите седнаха отстрани. Гостоприемството на госпожа Гринаул беше безупречно. Вечерята бе точно това, което трябваше да бъде една вечеря за четирима. Имаше супа, риба и котлет, печено месо и малко дивеч. Жанет им прислужваше пъргаво и умело и всичко бе изпипано до съвършенство. Апетитът на госпожа Гринаул изглежда не бе засегнат от траура й. За няколко часа тя забрави скръбта си, за да се отдаде на ролята на добра домакиня. Под строгия й надзор Чийзакър се видя принуден да се отнася учтиво със своя приятел Белфийлд, а капитанът се възползва от това развитие на нещата с признателност.

Но на масата за вечеря не бе постигнато нищо. Не бе свършена никаква работа. Вдовицата бе толкова справедлива в разпределянето на вниманието си, че дори Жанет не успя да определи на кого от двамата джентълмени се усмихваше по-топло. Тя говореше и караше останалите да говорят, като накрая дори Чийзакър започна да се отпуска, въпреки факта, че все още я ревнуваше.

След като изпи чашата си с вино, госпожа Гринаул се изправи и рече:

— Време е да оставим тези двама джентълмени насаме за около половин час, нали, Чарли? След това ще ги чакаме горе.

— Десет минути ще ни бъдат напълно достатъчни — отвърна Чийзакър, който бързаше да оползотвори времето си.

— Половин час — натърти вдовицата с тон, в който имаше заповедническа нотка. Десет минути можеха да стигнат на господин Чийзакър, но не бяха достатъчни за нея.

Белфийлд бе отворил вратата и очите на госпожа Гринаул се насочиха към него, преди да излезе от стаята. Чийзакър видя това и реши да се засегне.

— Знаеш ли какво, Белфийлд? — попита той и седна до огъня с мрачно изражение. — Не искам да идваш тук, докато въпросът не бъде решен.

— Докато кой въпрос бъде решен? — попита Белфийлд, допълвайки чашата си.

— Знаеш кой въпрос имам предвид.

— Защо ти отнема толкова дълго?

— Не ми отнема дълго. Изобщо даже. Съпругът й е мъртъв от по-малко от девет месеца, а вече съм на прага на успеха.

— И с какво ти преча аз?

— Смущаваш ме. И смущаваш нея. Правиш го нарочно. Нима си мислиш, че не виждам това? Знаеш ли какво? Ако напуснеш Норич за един месец, ще ти заема двеста лири в деня, в който тя стане госпожа Чийзакър.

— И къде да отида?

— Можеш да останеш в Ойлимид, ако искаш… но само, при условие че наистина стоиш там.

— За да ме критикуват, че режа шунка, която не е моя? Искаш ли да ти кажа какво мисля, Чийзакър?

— Какво?

— Тази жена по-скоро би се омъжила за епископа, отколкото за теб. Няма ли да допълниш чашата си, приятелю? Знам къде държат виното, ако искаш втора бутилка. Можеш спокойно да се откажеш. Няма смисъл да харчиш повече пари за розови ризи и лъскави ботуши. Прекалено си дундест, приятелю. А госпожа Гринаул не харесва дундестите мъже.

Чийзакър се взираше в него с отворена уста, онемял от изненада и почти парализиран от гняв. Какво се бе случило през последните няколко часа с неговия капитан? Тонът му бе неузнаваем! Нима се бе промъкнал тук преди обяд? Нима вдовицата вече бе приела предложението му?

— Много си дундест, Чийзакър — продължи Белфийлд. — И смърдиш на село. Освен това говориш прекалено много за парите си. Щеше да имаш някакъв шанс, ако открито я бе попитал за нейните, както направих аз. Но вече нямаш никакъв шанс.

Докато говореше по този начин на мъжа, седящ срещу него, Белфийлд пиеше виното си и сякаш му се присмиваше под мустак. Чийзакър бе толкова втрещен, толкова изумен от факта, че създанието, което бе хранил и което бе подкупил с пари от собствения си джоб, му бе забило нож в гърба, че известно време не можеше да събере мислите си и да намери гласа си, за да му отговори. Първото нещо, което мина през ума му, бе, че Белфийлд бе отседнал в дома му и още тази вечер трябваше да го закара обратно в Ойлимид. Мисълта почти го накара да се зачуди дали не сънуваше. Тръсна глава и погледна към капитана, който все още бе там и се взираше в него над ръба на чашата си.

— Казах ти какво мисля, Чийзи, момчето ми — продължи Белфийлд. — Ще си спестиш много грижи и тревоги, ако ми повярваш. Тя няма намерение да се омъжи за теб. Най-вероятно ще се омъжи за мен, но в никакъв случай няма да се омъжи за теб.

— Нима смяташ да ми върнеш парите, които ми дължиш, сър? — попита най-накрая Чийзакър, атакувайки по фланга.

— Да, смятам.

— Но кога?

— Когато се оженя за госпожа Гринаул. И очаквам да ми помогнеш да постигна това. Да пием за нейно здраве. Винаги ще бъдеш добре дошъл в къщата ни, Чийзи, момчето ми, и ще ти бъде позволено да режеш шунката както намериш за добре.

— Ще си платиш за това — отвърна Чийзакър, задъхвайки се от яд и изумление.

— Точно така, стари приятелю. Ще си платя с парите на вдовицата. Хайде, времето ни почти изтече. Искаш ли да се качваме горе?

— Ще те разоблича.

— Хайде, не се ядосвай.

— Ще ми кажете ли къде възнамерявате да спите тази вечер, капитан Белфийлд?

— Ще спя в Ойлимид, но само, при условие че ми дадеш една от спалните, облицовани с махагон.

— Никога повече няма да стъпите в тази къща! Вие сте негодник, сър!

— Хайде, хайде, Чийзи. Да не се караме в дома на дамата. Няма да е редно. Защо не пиеш виното си? По-добре си налей нова чаша и да се качваме горе.

— Партакешите ти останаха в Ойлимид и няма да получиш нито една своя вещ, докато не ми върнеш парите, които ми дължиш. Съмнявам се, че имаш нещо друго на този свят, освен парцалите, които донесе в дома ми.

— Добре, че си взех чиста риза за тази вечер, а, Чийзи? Нямаше да се сетя, ако не ми бе подсказал. Ако няма да пиеш повече вино, да позвъня на Жанет да го прибере?

Белфийлд дръпна звънеца и след като Жанет влезе, скочи на крака и пое с лека крачка към дневната.

— Идвал ли е по-рано днес? — попита Чийзакър, кимайки към вратата, през която бе излязъл неговият приятел.

— Кой? Капитанът? О, не. Той вече не идва толкова често. Изобщо даже.

— Той е проклет негодник.

— О, господин Чийзакър! — възкликна Жанет.

— И не съм сигурен, че е единственият.

— Ако имате предвид мен, господин Чийзакър, трябва да ви кажа, че не сте справедлив. Никак даже.

— Тогава защо се държи по този начин?

— Не знам за какво говорите, господин Чийзакър, но ви гарантирам, че съм ви предана от самото начало, сър. Повече от предана.

Жанет попи очи с кърпичката си. Господин Чийзакър й обърна гръб и се насочи към вратата, но после спря, върна се, бръкна в джоба на панталона си и й даде половин крона. Жанет се поклони, когато я взе, и повтори последните си думи:

— Да, господин Чийзакър. Повече от предана.

Господин Чийзакър не каза нищо и последва своя враг към дневната.

„Чудя се каква игра играят, помисли си Жанет, когато остана сама. Не след дълго ще започнат да си режат гърлата и господарката ще се омъжи за онзи, който оцелее.“

Тя реши, че гърлото на Чийзакър трябва да бъде прерязано и Белфийлд трябва да оцелее.

Когато влезе в дневната, Чийзакър завари капитана седнал до вдовицата на дивана. Двамата разглеждаха албум със снимки, който държаха заедно. Външният ръб на яката й за миг докосна неговия мустак и когато това се случи, капитанът вдигна ликуващ поглед. Всеки джентълмен, станал свидетел на подобно нещо, би се подразнил. Чийзакър не бе изключение.

— Да — каза госпожа Гринаул и размаха кърпичката си, от която се виждаха само няколко сантиметра, но Белфийлд веднага осъзна, че не беше същата кърпичка, която бе размахвала по време на вечерята. — Да, ето го. Много хубава снимка, нали?

Тя се обърна към малката фотография.

— Скъпи Гринаул! Скъпи съпруже! Ако някога предам паметта ти, спри да посещаваш сънищата ми. Ти нямаше равен сред съпрузите. Никой не можеше да се похвали с по-нежни целувки, по-грижовен характер или по-благо разположение на духа.

Докато изричаше тези хвалебствени слова, кутрето й докосваше кутрето на Белфийлд върху албума. Чарли Феърстерс и господин Чийзакър я зяпаха втренчено и тя знаеше това. Госпожа Гринаул несъмнено бе жена, надарена с огромен интелект и кураж.

Белфийлд, разчувстван от красноречието на думите й, се вгледа любопитно в снимката. Видя дребен, посивял и миловиден старец, с малки кръгли очички и беззъба уста — човек, който нямаше работа да позира за портрети! Друга вдовица, дори да бе запазила снимка на подобен невзрачен съпруг, несъмнено щеше да я скрие някъде и да се срамува да я показва.

— Виждал ли сте го, господин Чийзакър? — попита госпожа Гринаул. — Много добре е излязъл.

— Видях снимката в Ярмът — отвърна намусено Чийзакър.

— Не сте — отвърна дамата с достойнство и малко укор в гласа, — просто защото тя никога не е била в Ярмът. Може би сте видели една по-голяма, която държа, и винаги ще държа близо до леглото си.

„Не и ако я намеря“ — рече си капитан Белфийлд.

Вдовицата наказа господин Чийзакър за лошото му настроение, като прошепна няколко думи на капитана. В гнева си, Чийзакър се обърна към Чарли Феърстерс и именно тогава направи онази забележка за ранга на Белфийлд, която дамата пренебрегна, както бе описано по-рано.

После Жанет донесе кафето и Чийзакър, подвластен на раздразнението си, отново позволи на капитана да го надхитри. Именно той подслади кафето и раздаде чашите.

— Аз не искам, Белфийлд — каза Чийзакър, когато капитанът му подаде чашата. — Но благодаря за учтивостта.

Госпожа Гринаул веднага заключи, съдейки по тона на гласа му, че двамата се бяха скарали.

Докато седеше и се мръщеше, Чийзакър взе решение. Всъщност може да се каже, че взе две решения: да не напусне тази стая преди Белфийлд да го е направил и да получи окончателен отговор от вдовицата, ако не тази вечер (защото бе напълно възможно да бъдат отпратени по едно и също време), то веднага след закуска на следващата сутрин. Засега напълно се бе отказал от идеята да оползотвори времето си. Може би не беше страхливец, но не бе и от мъжете, които се борят умело при неблагоприятни обстоятелства. Неочакваната наглост на неговия съперник го бе впечатлила и смутила, защото си бе мислил, че самият той си е извоювал правото да се държи по този начин с него. Не успя да се окопити достатъчно бързо и да скрие от своята възлюбена, че безочливата дързост на Белфийлд го бе наранила дълбоко.

Седеше и мълчеше, докато капитанът разговаряше весело и свободно. Утешаваше се с мисълта, че е богат, а съперникът му е беден и си представяше как му отмъщава, казвайки на вдовицата, че е сиромах, измамник и негодник.

За негово изумление възможността да направи това дойде почти веднага. Още преди часовникът да е ударил седем, Белфийлд се надигна от стола си. Първо се сбогува с госпожица Феърстерс, а после се обърна към своя бивш домакин:

— Лека нощ, Чийзакър — рече той с приповдигнат тон, след което стисна ръката на вдовицата и й прошепна нещо.

— Мислех, че сте отседнали в Ойлимид? — учуди се госпожа Гринаул.

— Дойдох оттам тази сутрин — отвърна капитанът.

— Но ви гарантирам, че няма да се върне там — обади се господин Чийзакър.

— О, така ли? — рече госпожа Гринаул. — Надявам се, че всичко е наред.

— О, повече от наред — отвърна капитанът и си тръгна.

— Обещах на мама да се прибера преди седем — заяви Чарли Феърстерс и се надигна от стола си. Не можем да предполагаме, че тя искаше да улесни господин Чийзакър, така че това нейно действие трябва да бъде считано за услуга към госпожа Гринаул. Може би предположението й, че вдовицата искаше да бъде оставена насаме с господин Чийзакър, бе грешно, но за нея бе очевидно, че по този начин нямаше как да обиди своята домакиня (което би могла да направи, ако остане). Ето как малко след седем часа господин Чийзакър се озова насаме с госпожа Гринаул.

— Жалко, че двамата сте се скарали — отбеляза мрачно тя.

— Госпожо Гринаул — отвърна той и очите му заблестяха, — този мъж е пълен измамник.

— О, господин Чийзакър.

— Такъв е. Ще ви каже, че се е сражавал в Инкерман, но истината е, че по онова време е бил в затвора.

Доколкото знам, капитанът бе лежал два пъти в затвора, така че господин Чийзакър чувстваше, че има основание да отправи това обвинение.

— Съмнявам се, че изобщо е стъпвал на бойно поле — продължи той.

— Това не го прави по-лош човек.

— Но говори такива лъжи! И е беден като църковна мишка. Според вас колко ми дължи в момента?

— Колкото и да е, сигурна съм, че сте истински джентълмен и никога не бихте казали.

— Ами… да, не бих — отговори той, опитвайки да възвърне самообладанието си. — Но когато го попитах как смята да ми плати, знаете ли какво отвърна? Каза, че ще ми плати с вашите пари.

— С моите пари? Не би казал такова нещо!

— Но го направи, госпожо Гринаул. Давам ви честната си дума. Каза „Ще ти платя с парите на вдовицата.“

— Как само говорите за мен зад гърба ми!

— Не съм казвал лошо нещо за вас през живота си, госпожо Гринаул! Не съм си помислял дори! Но той… той постоянно говори ужасни неща за вас.

— Какви ужасни неща, господин Чийзакър?

— О, не бих могъл да ги повторя. Но го прави. И какво можете да очаквате от човек, който, доколкото знам, няма други дрехи, освен онези, които носи на гърба си? Нямам представа къде ще спи тази нощ, защото се съмнявам, че има и половин крона в джоба си.

— Бедният Белфийлд!

— Да, наистина е беден.

— Но колко достойно понася бедността си.

— Бих казал недостойно, госпожо Гринаул.

Вдовицата не отговори, така че той реши да се захване за работа.

— Госпожо Гринаул… мога ли да ви нарека Арабела?

— Господин Чийзакър!

— Мога ли? Хайде, госпожо Гринаул. Много добре знаете за какво иде реч. Защо се дърпате?

— Да се дърпам, господин Чийзакър! Що за език! Нима ако сега ви пожелая лека нощ и ви кажа, че е време да се прибирате вкъщи, вие ще наречете това „дърпане“?

Той вече се разкайваше за глупавата дума, която бе използвал.

— Моля за извинение, госпожо Гринаул. Не съм искал да ви обидя, повярвайте ми.

— Да се дърпам! Как смеете!

Клетият човек изглеждаше напълно съкрушен и сърцето на вдовицата омекна, докато го гледаше. Реши да му прости, тъй като не бе в характера й да се кара с хората… поне не с ухажорите си.

— Моля за извинение, госпожо Гринаул — повтори виновникът засрамено.

— Извинен сте — отвърна вдовицата, — но никога повече не казвайте на една дама да не се дърпа. Вижте какво, господин Чийзакър, ако някога се случи настойчиво да ухажвате една дама…

— Не бих могъл да бъда по-настойчив — рече той.

— Ако някога се случи настойчиво да ухажвате една дама, говорете й повече за любовта си и по-малко за парите в кесията си. Сега ще ви пожелая лека нощ.

— Но все още сме приятели?

— О, да. Много добри приятели.

Докато пътуваше към вкъщи, Чийзакър опита да се утеши с мисълта за тежкото положение, в което бе изпаднал Белфийлд — сам-самичък в Норич и без никакъв багаж, с изключение на вещите, които бе взел в онази малка чанта. Но пред портата си той се размина с две фигури, вървящи в обратната посока. Едната носеше тежък куфар, а другата кутия за шапки.

— Аз съм, приятелю — рече Белфийлд. — Дойдох с влака, за да взема нещата си. Ще се върна в Норич с експреса в девет и двайсет.

— Ако си откраднал нещо мое, ще те осъдя! — изрева Чийзакър и подкара двуколката към входната си врата.