Можете ли да й простите?

Четиридесет и първа глава Смъртта на един благородник

Джордж Вавасор остана почти пет дни под покрива на дядо си, но не се чувстваше щастлив там. Освен това не допринесе за щастието на никой друг от хората, отседнали в къщата. Остана толкова дълго, въпреки нещастието си, защото не искаше да си тръгне, преди да е научил отговора на молбата, отправена към леля Гринаул. И смяташе да принуди сестра си да изпълни обещанието си по отношение на Алис, ако този отговор се окажеше неблагоприятен. През тези пет дни Кейт направи всичко по силите си, за да накара Джордж да се държи учтиво с дядо си, но напразно. Земевладелецът отказваше да направи първата стъпка, а Джордж бе не по-малко упорит и чакаше стареца да промени отношението си към него, преди да му откликне със същото. Клетата Кейт всячески се опитваше да ги помири, но без успех.

— Той е просто един невъзпитан хлапак — заяви старецът — и направих грешка, като го поканих вкъщи. Повече не споменавай името му.

Джордж бе по-словоохотлив във възраженията си. Кейт му напомняше, че има интерес от това да се помири с дядо си и че враждебното му отношение може да принуди стареца напълно да го изключи от завещанието си.

— Да прави каквото иска — отвърна намусено Джордж.

— Помисли за Алис! — отвърна Кейт.

— Точно Алис никога не би очаквала от мен да се унижавам за пари.

Признавам, че обичам парите и не съм особено придирчив по отношение на това как ги придобивам. Бих направил всичко за пари. Всичко, освен това. Не съм го обиждал и не съм се опитвал да го засегна. Не съм го молил за заем. Не съм му струвал нито шилинг. Когато бях във винарския бизнес, той можеше да ми помогне да се издигна още повече. Просто трябваше да ме направи наследник на имота, който и без това ще наследя, когато умре. Но бе толкова предубеден, че реши да заключи, че съм се разорил, без да провери дали това е вярно, в единствения период от живота ми, когато се справях добре.

— Но той има право да действа така, както намери за добре — рече Кейт.

— Несъмнено. Но нямаше право да се обижда от молбата ми да ми направи тази услуга. Държа се като невеж стар глупак. Признавам, че не трябваше да се карам с него по този въпрос. Той не е виновен, че се е родил глупак. Но това не променя факта, че не мога да падна на колене пред него и да го моля за нещо, което така или иначе ми се полага.

Двамата мъже почти не общуваха. Не оставаха сами заедно, с изключение на онзи половин час след вечеря, когато сядаха да пият вино. Старият земевладелец имаше навика да пресушава три чаши портвайн една след друга и очакваше същото от своя внук. Но Джордж не близваше и капка.

— Спрях да пия след вечеря — рече той, когато старецът му подаде бутилката.

— Сигурно намекваш, че не пиеш нищо друго, освен бордо — отвърна земевладелецът с тон, който определено не бе помирителен.

— Просто казвам, че спрях да пия след вечеря — повтори Джордж.

Дори господин Вавасор не можеше да нахока внука си за това, че е спрял да пие след вечеря. Все пак старецът съумя да се засегне и докато Джордж седеше и мълчеше, впил поглед в огъня и очевидно решен на всичко да избегне този разговор, обидата се задълбочи.

— Защо тогава седиш тук, щом не искаш нито да пиеш, нито да говориш? — попита земевладелецът.

— Единствената причина да седя тук е фактът, че ако те оставя сам, ще ми се обидиш.

— Не ме е грижа дали ще ме оставиш сам — заяви старецът.

От тази размяна може да бъде заключено, че посещението на Джордж Вавасор във „Вавасор Хол“ не бе никак ползотворно.

Отговорът на леля Гринаул пристигна малко преди обяд на четвъртия ден. Вдовицата веднага минаваше по същество:

— Разбира се, че няма да ми даде пари — каза Джордж и хвърли писмото на сестра си. — Защо би го направила?

— Надявах се, че ще се съгласи — отвърна Кейт.

— Защо? Какво съм направил аз за нея? Тя е разумна жена. Между другото, кой е този Ч. и защо чака търпеливо?

— Мъж, който иска да се ожени за нея, за да се добере до парите й.

— А какво има предвид с това, че скоро търпението му ще се изчерпи?

— Говори глупости. Преструва се, че този мъж е влюбен в мен.

— Има ли пари?

— Да, богат е.

— И как се казва?

— Името му е Чийзакър. Но не говори повече за него, моля те.

— Щом иска да се ожени за теб и има пари, защо не се съгласиш?

— Небеса, Джордж! Първо, той не иска да се ожени за мен. И второ, мисли единствено за проклетата си ферма.

— Не виждам нищо лошо в това.

— Несъмнено. Но недей да говориш повече за него, моля те.

— Ще кажа само това — ще се радвам някой ден да те видя омъжена.

— Нима? — попита тя, мислейки за това колко беше привързана към брат си.

— А сега за парите — рече Джордж. — Трябва веднага да пишеш на Алис.

— О, Джордж!

— Разбира се, че ще го направиш. Обеща ми. Казах ти, че ще стане така. Трябваше да ми повярваш и да го направиш още тогава.

— Не мога.

Белегът на лицето му отново се отвори и Кейт се разтрепери от страх пред него.

— Нима смяташ да се отметнеш от думата си и да ме измамиш? Нима, след като ме задържа тук с това обещание, няма да го изпълниш?

— Вземи моите пари. Вземи ги всичките. Ще ми се издължиш от нейните, след като се ожените. Аз веднага ще си ги поискам — както от нея, така и от теб.

— Това са глупости.

— Защо да са глупости? Нима имаш скрупули по отношение на мен? Аз нямам по отношение на теб и не бих се поколебала да прибягна до помощта ти, ако имах нужда.

— Виж какво, Кейт, няма да го направя и точка по въпроса. Всичко, което имаш на този свят, няма да ми стигне да покрия разходите си за изборите и следователно един такъв заем би бил напълно безсмислен.

— Нима искаш да я помоля за повече от две хиляди?

— Ще я помолиш само за хиляда. От това имам нужда в момента. И тя знае, че тези пари ми трябват и мога да ги взема единствено от нея. Но не знае, че нуждата ми е толкова спешна. Именно това трябва да й обясниш.

— По-скоро бих изгорила собствената си ръка, Джордж!

— За съжаление, това няма да ми помогне с нищо. Виж какво, Кейт, настоявам да направиш това за мен. Ако откажеш, ще й пиша аз, но ще сметна решението ти за долна измама и никога няма да ти простя. Сигурен съм, че разбираш защо не искам да пиша на Алис по този въпрос. Държа да изпълниш обещанието си към мен и знаеш как ще реагирам, ако не благоволиш да го сториш.

Тя отстъпи, разбира се. С натежало от мъка сърце и с пръсти, които едва успяха да изпишат необходимите думи, Кейт обясни на своята братовчедка защо Джордж имаше спешна нужда от хиляда лири за предизборната си кампания. Това бе едно сковано и неловко писмо, като думите звучаха неестествено и подсказваха за мъката и срама на неговата авторка. Алис веднага съзря обстоятелствата, при които е било написано, но не се забави с отговора си, в който посочваше, че парите ще бъдат изпратени при първа възможност. Писа на Кейт отново в края на януари, за да й съобщи, че сумата е била преведена в сметката на Джордж.

Кейт бе изпитала огромна гордост при подновяването на съюза между Алис и брат й, като си бе приписала заслугата. Но сега не чувстваше нито гордост, нито задоволство. Вече не можеше да изпраща ликуващи писма на братовчедка си, в които описваше Джордж като безстрашен герой, предсказваше постиженията му в Парламента и говореше за неговата търпелива любов. Двете вече не споменаваха Джордж в писмата си. Всъщност те напълно спряха да си пишат след вече спомената размяна на писма, свързани с финансовата транзакция. Това продължи до края на зимата. Кейт прекара тези месеци в Уестморланд, измъчвана от съжаления и притеснения и слушайки хулите на дядо си по адрес на Джордж, като за пръв път през живота си се чувстваше неспособна да го защитава.

Джордж се върна в Лондон и още преди края на месеца установи, че хилядата лири са били внесени в сметката му. Едва ли е нужно да казвам, че тези пари бяха дошли от запасите на господин Томбе, който веднага ги бе вписал като дълг на господин Грей. Алис бе спазила обещанието си и бе казала на баща си, че има нужда от пари. Той също бе спазил обещанието си и й бе отвърнал, че адвокатите ще се погрижат за всичко.

В края на февруари Джордж Вавасор реши да направи първата си вноска за предстоящите избори. Когато за тази цел се отби в кантората на господин Скръби, той научи нещо, което доста го изненада.

— Не чу ли новината? — попита Скръби.

— Каква новина? — намръщи се Джордж.

— Маркизът бере душа — отвърна Скръби.

Тонът и изражението му показваха, че смята този факт за изключително важно развитие, но отначало Вавасор не се трогна от съдбата на този „маркиз“.

— Съчувствам му — рече той. — Кой е той, между другото? Не че има някакво значение, защото след него ще дойде друг.

— Ще дойде и точно затова съм толкова развълнуван. Става дума за маркиза на Бунрати и ако той умре, младият член на парламента незабавно ще бъде изпратен в Горната камара.

— Имаш предвид още преди края на сесията? — възкликна Джордж.

Той много добре знаеше отговора на този въпрос, но току-що бе осъзнал как тази новина щеше да се отрази на плановете му.

— Разбира се — отвърна Скръби. — Разпореждането ще бъде дадено веднага. Щях да бъда по-доволен, ако не бях сигурен, че хората на Травърс вече са чули новината и ще бъдат готови с плакатите си в мига, в който маркизът изпусне сетния си дъх. Просто трябва веднага да се захванем за работа.

— Но ще бъде само за част от сесията — посочи Джордж.

— Така е — отвърна Скръби.

— И после ще трябва да финансираме още една предизборна кампания.

— Това е вярно — каза господин Скръби, — но ще се опитаме да направим втората по-евтина. Ако сега победите Травърс, нищо чудно на следващите избори да нямате опонент.

— Говори ли с Граймс? — попита Джордж.

— Да, говорих с негодника. Ще отвори вратите на таверната си за хората на Травърс. Каза ми го направо, безсрамникът! Заяви, че никога не е харесвал хора, които го карат да чака парите си. Това, което ме вбесява, е, че му ги дадохме.

— Определено не се справяме добре — рече Вавасор, гледайки адвоката с неприязън.

— Подобни малки недоразумения се случват постоянно, господин Вавасор. Всеки ден ми се налага да решавам много по-сериозни проблеми в работата си. Можете да се считате за късметлия, че самият аз не отидох при Травърс. Знаете, че той е либерал и мога да ви уверя, че ми отправи примамливо предложение.

Вавасор бе склонен да се усъмни в късмета си по този въпрос и почти съжали за политическите си амбиции. Сега трябваше да изхарчи не по-малко от три хиляди лири от парите на братовчедка си, за да може да прекара няколко месеца в Парламента. И по какъв начин щеше да успее да си осигури този заем? Разбира се, че можеше да изчака края на сесията и да се кандидатира на общите избори, както бе възнамерявал да направи първоначално. Но знаеше, че ако позволи на някой либерал да спечели мястото, той почти със сигурност щеше да спечели и общите избори. Трябваше или да се бори сега, или да се предаде, а той не бе от хората, които се предават.

— Какво решихте? — попита Скръби.

На Вавасор му се стори, че в гласа на адвоката се бе прокрадвала частица от онова уважение, с което досега се бе отнасял към него — уважение, полагащо се на кандидат за Парламента, представляващ столичен район.

— Лордът още не е умрял — посочи Вавасор.

— Не, още е жив, поне доколкото знам. Но не виждам смисъл да се бавим. Всяка минута може да е от значение. Казаха ми, че за него няма надежда. Има стомашна подагра. Или пък беше сърдечна воднянка. Във всеки случай една от онези болести, които винаги имат фатален край.

— Няма смисъл да чакаме следващите избори, така ли?

— Ако питате мен, не. Не бих искал да ръководя подобна кампания. Мразя да влизам в битка, когато знам, че изходът е предрешен. Не обичам да харча чужди пари, когато кандидатът е обречен. Наистина не обичам, господин Вавасор.

— Предполагам, че предателството на Граймс няма да ни струва много?

— Негодникът! Предполагам, че ще ни струва около сто и петдесет гласа. Може би повече. Но това е нищо в район като Челси. Травърс не изхарчи много пари на предишните избори и това несъмнено ще го постави в неизгодна позиция.

— Но консерваторите също ще предложат кандидат.

— Още не се знае, но се съмнявам. Ще си пробват късмета в общите избори, но ако двамата членове на Парламента се обединят, няма да имат шанс.

Вавасор се видя принуден да заяви, че ще се кандидатира, и Скръби веднага раздаде първите си заповеди, без да чака маркизът да се спомине.

— Предлагам да започнем незабавно — рече той. — Така ще постъпим най-мъдро.

Джордж Вавасор се съгласи, като си помисли: „Ако се случи най-лошото, винаги мога да прережа гърлото си.“

По пътя между адвокатската кантора и своя клуб той си каза, че един подобен завършек на политическата му кариера не звучеше никак невероятно. Всичко се бе объркало. Дядо му, който бе прехвърлил осемдесетте, отказваше да умре и дори не беше болен, докато маркизът, едва навършил петдесет, береше душа просто защото смъртта му щеше да накърни интересите на Джордж Вавасор. Когато се сети за стария земевладелец, той почти счупи чадъра си, удряйки го с всичка сила в паважа. Какво право имаше този невеж глупак да живее вечно и да притежава имот, който не можеше да ползва, съсипвайки бъдещето на своите наследници? Ако в този момент проклетата къща станеше негова, щеше да реши всичките си проблеми и щеше да си спести унижението да иска още пари от братовчедка си.

Дори тези хиляда лири му бяха причинили истински страдания. И както винаги се случваше в подобни ситуации, сега, след като ги бе получил, той се чувстваше още по-ужасно. Преди да ги придобие, Джордж бе убедил самия себе си., че не върши нищо нередно, но вече не вярваше в това. Кейт се бе оказала права. Трябваше да вземе нейните пари. Всичко бе за предпочитане пред светотатствения начин, по който бе заграбил зестрата на братовчедка си. Ако бе откраднал парите като старомоден бандит на кон, позорът му нямаше да бъде по-голям. Не се бе доближавал до улица „Кралица Ан“ повече от месец — всъщност откакто се бе върнал от Уестморланд. Казваше си, че причината за това бе студеното й отношение към него. Но истината бе, че се страхуваше да говори с нея, защото знаеше, че нямаше как да не засегне темата за парите й, а в същото време се страхуваше да говори с нея именно по този въпрос.

— Чете ли „Глоуб“ *? — попита го някой, когато влезе в клуба.

— Не съм. Защо?

— Бунрати е починал в Ирландия тази сутрин. Предполагам, че ще се кандидатирате за Челси?

Четиридесет и втора глава Парламентът се събира

Тази година Парламентът отвори врати на дванайсети февруари и господин Палисър бе един от първите членове на Долната камара, които заеха своето място в залата. През последната седмица из страната се бе разпространило вярването, че сегашният канцлер на хазната вече не съществува като такъв. Той съществуваше във външния свят, разбира се, като продължаваше да получава заплата и да върши ежедневната си работа (ако такъв високопоставен човек изобщо имаше ежедневна работа за вършене), но вече не съществуваше във вътрешния свят на кабинета. Беше се скарал със своя шеф и приятел, министър-председателя, относно опрощаването на онова, което бе останало от преките данъци, и бе готов да премине в опозиция заедно със своя малък кръг от верни последователи, с цялата си енергия и отмъстителност.

Имаше нещо много приятно в близкото, сърдечно приятелство и горчивата, безкомпромисна ненавист в отношенията между тези човешки богове — тези човеци, които щяха да бъдат богове, ако притежаваха божественото свойство да бъдат безсмъртни. Ако нещата бяха уредени по този начин и приятелите завинаги си оставаха приятели, а враговете — врагове, както е било при нашите езически богове и богини (ако парламентът беше Олимп, на който Юнона никога не би целунала Венера), тогава нямаше да бъде толкова интересно. Но на този Олимп партньорите постоянно се сменяха и божественото сърце, преливащо от омраза към някой високопоставен съперник, внезапно се изпълваше с безгранична любов към него. Тези неочаквани обрати се случваха често и превръщаха парламентарния живот в увлекателен роман. Несъмнено той не бе толкова увлекателен за онези, които бяха прекалено близо до действието. Членовете на Парламента и техните приятели постепенно осъзнаваха, че тези обрати не означават нищо и че Лорд Еди-кой си не мрази господин Еди-кого си и не го смята за национален предател, който заслужава да бъде разпънат на кръст. По същия начин те знаеха, че сър Джон от хазната не е напълно искрен, когато говори за своя благороден приятел от външното министерство като за неподражаем гений, отличаващ се със своята прямота, дискретност, решителност и патриотизъм. Но обикновеният англичанин, който се интересува от политика (а това би трябвало да включва деветдесет и девет процента от всички англичани), не бива да наднича зад завесата. Никой зрител не бива да го прави, независимо от пиесата. Хубаво е хората да вярват в тези приятелства и вражди, а обратите несъмнено са вълнуващи. Прекрасно е, когато Оксфорд прегръща Манчестър, защото е осъзнал, че не може без неговата подкрепа, и е още по-прекрасно, когато някой безкомпромисен критик на властимащите е възнаграден за енергичността си, като е приет в кръга на благословените.

Но въпреки че външният свят бе убеден, че настоящият канцлер на хазната бе спрял да съществува, когато Камарата на общините се събра, този джентълмен зае своето място на пейката. В никакъв случай не може да бъде казано, че господин Палисър бе подкрепил кабинета на последната сесия, но въпреки това той седна от същата страна (доста по-ниско и съвсем близо до пейките на независимите). Господин Бот се настани зад него и хората разбраха, че господин Бот е изтъкнат член на партията на господин Палисър, която и да бе тя.

Лорд Чинкуебарс произнесе обръщението и трябва да призная, че го направи много нескопосано. Сигурно помните, че пивоварят Максуел го бе обвинил в това, че е прекалено шумен на ловното поле. Е, това обвинение със сигурност не можеше да бъде отправено сега, защото едва ли някой чу и дума от словото му. Речта му бе подкрепена от господин Лофтъс Фицхауърд, племенник на херцога на Св. Банги, който говореше така, сякаш бе решен на всичко да надмине лорд Чинкуебарс с всяка изречена дума (както понякога се случваше в църквата, когато вторият духовник, станал от масата за причастия, надминава своя предшественик, произнесъл литанията67 с много мънкане и недомлъвки). Думите отекваха в камарата с рязката точност на пистолетни изстрели. Постепенно ораторът се възгордя и ентусиазира и започна да натъртва някои думи повече от други, да прави драматични паузи и дори да жестикулира разпалено, предизвиквайки отвращението на своите съпартийци, останали напълно доволни от обръщението на лорд Чинкуебарс. Има много подводни камъни, които един млад парламентарен оратор трябва да избягва, но може би най-опасният от тях е подводният камък на красноречието. Каквито и недостатъци да има, поне да избягва красноречието. Не бива да бъде неточен, но това не бе особено трудно. Не бива да бъде многословен, което бе важно. Не бива да бъде сприхав, което бе още по-важно. Но всички тези недостатъци бледнееха пред красноречието. Приятелите и враговете на господин Фицхауърд знаеха, че той бе пропилял своя шанс.

В речта на кралицата бе имало няколко завоалирани намека за опрощаването на преките данъци. Това опрощаване вече бе започнало, но според кралицата то можеше да бъде продължено, ако това бе възможно. Всички знаеха, че енергичният и все още действащ канцлер на хазната бе твърдо против. Авторът на обръщението не бе казал нито дума по този въпрос, а неговият поддръжник бе казал не повече от една-две. Речите им бяха подготвени предварително, разбира се, но начинът на произнасянето им не можеше да бъде предвиден толкова лесно.

После се изправи един голям враг на правителството, мъж, който се отличаваше със сладкодумие и черна злоба, въпреки че, както едно време казвахме в училище, вкъщи бе един от най-кротките хора на света. Той имаше амбиции да изкачи Олимп и да заеме едно от местата от другата страна на Камарата. Бе нетърпелив да използва шанса, който този раздор сред боговете бе отворил пред него. Мъжът заяви, че ще гласува за обръщението, и посочи, че повечето му колеги ще направят същото. Никой не би могъл да обвини него или тях в самоцелна опозиция на правителството. Нима вече не бяха изтърпели повече, отколкото всяка друга опозиция в историята? След това той засегна няколко теми, елегантно и почти с уважение към своите опоненти, обещавайки подкрепа или намеквайки, че те напълно грешат. Но после тонът му се промени и на лицето му се изписа онова до болка познато гневно изражение. Великият Юпитер от другата страна на Камарата захлупи шапката над очите си и се усмихна вяло. Членовете прибраха книжата, които четяха, а мъжете на балкона започнаха да слушат.

Накратко той заяви, че сегашното правителство е дошло на власт с обещанието да намали данъците, но възнамерява да избяга от отговорност и да пренебрегне желанията на собствените си избиратели. Обвини опонентите си, че са готови да се отметнат от предизборното си обещание, въпреки че собственият им канцлер на хазната с охота би го изпълнил, ако колегите му не го възпираха със своята плахост, неискреност и коварство. И най-плахият, неискрен и коварен от тези колеги беше, разбира се, великият бог Юпитер, който все още се усмихваше вяло от другата страна.

Човек, който иска да се наслади на всичко това, не бива да се доближава до Камарата на общините. Беше очевидно, че нито Юпитер, нито някой от неговите спътници се интересуваха от мнението на този разярен джентълмен, и още по-очевидно, че разяреният джентълмен, въпреки огнените му слова, изобщо не бе разярен. Гневният поглед бе предназначен за вестникарските статии, посветени на речта му, и той вече бе постигнал целта си в това отношение. В най-напрегнатите моменти на речта му имаше мъже, които ставаха и стискаха ръцете си, въпреки че бяха кръвни врагове, по начин, който демонстрираше отсъствието на всякаква омраза. Но джентълменът завърши речта си, настоявайки Юпитер да заяви пред Камарата ясно и недвусмислено кой от боговете се разпореждаше с богатството на народа.

Юпитер се изправи с широка усмивка и благодари на своя враг за сърдечната му подкрепа.

— Винаги съм оценявал снизходителността на вашата партия и никога не съм се страхувал от нейната опозиция. Радвам се, че се оказах прав в предположението си относно позицията ви по този въпрос.

Той продължи, обсъждайки теми, свързани както с вътрешната, така и с външната политика, като демонстрира, че всичко се развива в правилната посока, точно както преди малко неговият враг бе доказал, че всичко се развива в грешната. Беше изчерпателен и любезен по всички въпроси, а когато стигна до темата с данъците, просто повтори изказването на кралицата, изразявайки надеждата, че неговият многоуважаван приятел и канцлер на хазната ще удовлетвори както желанията на хората, така и възгледите на Камарата. Дори не понечи да отговори на личния въпрос, който му бе зададен.

Но членовете все още се вълнуваха и същото можеше да бъде казано за хората, които наблюдаваха от претъпкания балкон. Енергичният и все още съществуващ канцлер на хазната не само присъстваше, но седеше съвсем близо до самия Юпитер: разделяше ги само дребничкият и доста кльощав държавен секретар. Той бе от онези мъже, които винаги стават, когато им се отвори възможност, както и когато не им се отвори. Още някой от опозицията се провикна, след което се възцари тишина. Дали касиерът на Олимп щеше да се изправи и да отговори, или щеше да продължи да седи на своя облак? Повечето присъстващи го подканяха, но той седеше и мълчеше с непроницаемо изражение. Касиерът на Олимп не можеше да бъде принуден току-така да разгадае тази гатанка. Последва обща финансова дискусия, в която той каза няколко думи, но не засегна основния въпрос. Накрая се изправи господин Палисър и обясни на своите колеги кои данъци можеха да бъдат опростени без негативни последици и кои не можеха. Речта му продължи около час, като господин Бот през цялото време му подсказваше с числа и суми. Усърдието му бе почти досадно. Според господин Палисър думите, които кралицата бе използвала в изказването си, не бяха достатъчно предпазливи.

Членовете бяха започнали да се разотиват още преди края на речта и Камарата постепенно опустя. Въпреки това на следващата сутрин вестниците обявиха, че това е била речта на вечерта и че яснотата на господин Палисър го е откроила като основен съперник на сегашния канцлер.

Малко преди полунощ той триумфално се завърна на улица „Парк Лейн“ и завари лейди Гленкора да го чака сама. Тя бе пристигнала в Лондон по-рано през деня, действайки по свое усмотрение, вместо да остане в Мачинг до Великден, както той бе предложил. Бе я помолил да остане, за да могат братовчедките му да се чувстват като у дома си. Но тя бе изразила нежеланието си да остане без него, като му бе обяснила, че братовчедките му ще се чувстват като у дома си в Мачинг, независимо от присъствието й. Накрая той бе отстъпил. Истината бе, че лейди Гленкора бе намразила Ифи Палисър. Омразата й бе напълно нелогична, имайки предвид, че не мразеше Алис Вавасор, която бе сторила много повече, за да заслужи тази омраза. Лейди Гленкора бе научила как бе уредено отсъствието й от Монкшейд. Госпожица Палисър й бе споделила всичко, което двете с Алис си бяха казали в нейната спалня в последната й вечер в Мачинг, с целта да предотвратят пътуването й. Лейди Гленкора знаеше какво бе казала Алис и въпреки че бе намразила госпожица Палисър за нейното участие в тази конспирация, не изпитваше подобна омраза към Алис. Разбира се, че тя би направила всичко по силите си, за да предотврати посещението й в Монкшейд. Разбира се, че би се опитала да спаси своята приятелка. Всъщност може да бъде казано, че лейди Гленкора очакваше от Алис да я спаси. Въпреки това тя бе намразила Ифи Палисър, защото бе опитала да направи същото. Лейди Гленкора очакваше от Алис да я спаси, но можем да се усъмним в желанието й да бъде спасявана от Ифи Палисър.

Още докато беше в Мачинг и преди съпругът й да се върне от посещението си в Монкшейд, тя бе получила едно необичайно писмо по начин, който бе още по-необичаен.

— Намерих писмо в несесера си — съвсем открито заяви тя на прислужницата си. — Знаеш ли кой го е сложил там?

Момичето се закле, че не знае, и лейди Гленкора й повярва.

— Ако подобно нещо се случи отново, ще бъда принудена да помоля въпросът да бъде разследван — рече тя. — Не мога да допусна неща да бъдат слагани тайно в стаята ми.

Това бяха единствените стъпки, които лейди Гленкора предприе. Писмото бе от Бурго Фицджералд и съдържаше предложение двамата да избягат заедно.

„В момента съм в Мачинг — пишеше Бурго. — Отседнал съм в странноприемницата. Не смея да се показвам навън, за да не навредя на репутацията ви. Снощи обиколих къщата и съм сигурен, че видях стаята ви, въпреки че беше тъмно. Ако греша в преценката си и не ме обичате, за нищо на света няма да ви измъчвам с присъствието си, но ако все още сте влюбена в мен, ще ви помоля да се освободите от този мним брак и да се отдадете на мъжа, когото, ако все още обичате, би трябвало да считате за свой съпруг.“

Имаше и още, все в този дух. Лейди Гленкора се бе убедила, че Бурго наистина я обича, въпреки уверенията на всичките й приятели, че той е неспособен на любов. В това писмо не я бе помолил за среща, но й бе обещал, че ще се върне в Мачинг след събирането на Парламента. Бе настоял да му даде някакъв знак, ако сърцето й все още му принадлежеше.

Тя не каза на никого за писмото, но не го унищожи и го четеше отново и отново, когато оставаше сама в стаята си. Това, че го четеше и че го бе запазила в тайна от съпруга си, я караше да се чувства гузна. Съзнаваше тази вина, но не съжаляваше за нея. Накрая взе решение, че в никакъв случай не бива да остава в Мачинг след заминаването на съпруга си. Не можеше да поеме риска да остане там, докато Бурго Фицджералд се навърта наоколо. Не бе способна да анализира собствените си желания. Често си казваше, както бе казала на Алис, че за всички тях ще бъде най-добре, ако просто се махне, и че ако захвърли живота си на вятъра, това ще доведе до повече ползи, отколкото вреди. Лейди Гленкора се убеждаваше, използвайки най-пламенните думи, които й идваха на ум, че обича този мъж с цялото си сърце. Настояваше, че вината няма да бъде нейна, а тяхна, тъй като я бяха принудили да се омъжи за човек, когото не обича. Уверяваше се, че съпругът й не бе привързан към нея и че този брак му вредеше във всяко едно отношение. В мислите си тя отново и отново се връщаше на своята бездетност и на неговата съкровена мечта да си има наследник.

— Дори да жертвам себе си — казваше тя, — ще сторя повече добро, отколкото зло, а и не бих могла да бъда по-нещастна от сега.

Но въпреки това избяга в Лондон, защото се страхуваше да остане в Мачинг, докато Бурго Фицджералд все още бе там. Не отговори на писмото му и не се приготви да избяга с него. Копнееше да говори с Алис, тъй като бе обсъждала любовта си единствено с нея. Възнамеряваше да й каже за писмото. Беше като онези хора, които внезапно полудяват и си втълпяват, че трябва да се хвърлят от някоя скала, но в същото време са достатъчно разумни, за да потърсят човек, който би ги спасил от самите тях.

Господин Палисър не я бе виждал, откакто бе пристигнала в Лондон, и веднага взе ръката й и я целуна. Но я поздрави като брат, а не като любовник и съпруг. Лейди Гленкора веднага осъзна това, тъй като се бе научила инстинктивно да разгадава смисъла на всяко едно негово докосване.

— Надявам се, че си добре?

— Да, много добре — отвърна той. — А ти? Предполагам, че си изморена от пътуването.

— Не особено.

— Е, обсъдихме обръщението. Искаш ли да знаеш как мина?

— Ако си участвал в обсъжданията, разбира се, че искам.

— Да съм участвал?! Разбира се, че участвах.

— Да не би вече да са те назначили?

— Не. В Камарата на общините не назначават хора по време на дебатите. Опасявам се, че никога няма да успея да те превърна в политик.

— Почти съм сигурна, че няма да успееш. Но това не означава, че не се интересувам от плановете ти и не се надявам да ги осъществиш. Не разбирам защо работиш толкова много, но след като ти харесва, винаги ще те подкрепям.

— Да, наистина ми харесва — отвърна той. — Човек трябва да харесва работата си и не виждам какво би ми харесало повече. Някои хора могат по цял ден да ядат и да пият, а други се интересуват единствено от коне. Аз не съм от тях.

Лейди Гленкора си помисли, че имаше и други, които обичаха по цял ден да се приличат на слънце и да се взират в очите на любимата жена. Във всеки случай беше сигурна, че познаваше поне един такъв мъж. Но не сподели това със своя съпруг.

— Размених си няколко думи с лорд Брок — похвали се господин Палисър.

Лорд Брок беше името, с което сегашният Юпитер бе известен сред простосмъртните.

— И какво каза лорд Брок?

— Не каза много, но се държа любезно.

— Но, Плантагенет, аз си мислех, че той може да те назначи, ако поиска. Нима не решава всичко?

— В един смисъл си права. Но едва ли някога ще те накарам да разбереш.

Но в този случай господин Палисър се опита, като й изнесе доста по-дълга лекция за това как бе устроена британската политическа система, отколкото се очакваше от един млад съпруг при тези обстоятелства. Лейди Гленкора се прозя, напразно опитвайки се да скрие прозявката в носната си кърпичка.

— Но виждам, че въпросът не те интересува особено — рече раздразнено той.

— Не се ядосвай, Плантагенет. Интересува ме, но съм толкова невежа, че не мога веднага да те разбера. Освен това съм изморена и смятам да си лягам. Ти ще се бавиш ли?

— Не много. Всъщност да, ще се забавя, защото тази вечер имам да отговарям на доста писма, а утре съм на работа. Между другото, господин Бот ще дойде на вечеря. Няма да има никой друг.

Следващият ден беше сряда и Камарата нямаше вечерно заседание.

— Господин Бот! — възкликна лейди Гленкора, като тонът й съвсем ясно показваше, че не бе възхитена от тази новина.

— Да, господин Бот. Имаш ли възражения?

— О, не. Сигурно би предпочел да вечеряш насаме с него?

— Защо да вечерям насаме с него? Защо да не ни правиш компания? Надявам се, че няма да станеш придирчива и да започнеш да гледаш отвисоко на хората. Госпожа Маршъм е в Лондон и съм сигурен, че ще откликне, ако я поканиш.

Но това бе прекалено много за лейди Гленкора. Тя не искаше да капризничи, но мисълта двамата й мъчители да се съюзят срещу нея в първия й ден в Лондон, бе непоносима. И госпожа Маршъм щеше да бъде по-ужасна от господин Бот, защото той щеше да бъде зает с Плантагенет през по-голямата част от вечерта.

— Мислех да поканя братовчедка си Алис Вавасор.

— Госпожица Вавасор! — възкликна господин Палисър. — Мислех, че госпожица Вавасор…

Той щеше да намекне за онзи злощастен час, прекаран сред развалините, но се отказа.

— Надявам се, че нямаш нищо против моята братовчедка? — попита жена му. — Тя е единственият ми близък човек, когото наистина обичам… имам предвид единствената жена.

— Не, нямам нищо против нея. Прекрасна млада жена. Но по-скоро бих предпочел да поканиш госпожа Маршъм.

Лейди Гленкора нямаше търпение да се оттегли в стаята си, но бе абсолютно наложително този въпрос да бъде решен преди това. Чувстваше, че той бе много несправедлив към нея. Държеше се така, сякаш тя бе неразумно дете, което в никакъв случай не бива да получава онова, което искаше. Беше се опитала да му угоди, но не бе успяла и сега не бе склонна да отстъпи.

— Тъй като утре няма да има други дами, Плантагенет, и след като не съм се виждала с Алис, откакто пристигнах в Лондон, предпочитам да ме оставиш да взема това решение. Разбира се, че не бих имала какво да си кажа с госпожа Маршъм, която е прекалено стара.

— Много искам двете с госпожа Маршъм да се сприятелите — отвърна той.

— Приятелствата не се създават по този начин, Плантагенет — посочи тя.

— Много добре — рече господин Палисър. — Разбира се, че решението е твое. Съжалявам, че отказа да направиш първото нещо, за което те моля тази година.

След това той излезе от стаята и лейди Гленкора отиде да си легне.

Четиридесет и трета глава Госпожа Маршъм

Но думите на господин Палисър не накараха лейди Гленкора да се разкае за решението си. Настояването му да прекара първата си вечер в Лондон в компанията на старица, която ненавиждаше, й се струваше безкрайно жестоко и тя почувства, че трябва да се разбунтува. Ако й бе наредил да покани госпожа Маршъм, щеше да го направи и щеше да изтърпи присъствието й, потънала в презрително мълчание, но той не бе направил това. Беше я помолил, а молбата сама по себе си не изискваше подчинение. От нея зависеше дали ще изпълни желанието му, а тя никога не би поканила госпожа Маршъм, освен по принуда. Нима не бе отправила молба към него, на която той бе отказал? Господин Палисър несъмнено имаше правото да й заповядва, но що се отнасяше до молбите, тя имаше правото да очаква, че може да му откаже. Ето защо, преди да си легне, Гленкора писа на Алис, като я помоли да дойде рано на следващия ден, за да излязат заедно, след което щяха да вечерят в компанията на господин Бот.

„Знам, че веднага ще се съгласиш — пишеше лейди Гленкора, — защото имаш щедро сърце и ще прозреш, че се нуждая от помощта ти. Няма да има други гости, освен ако госпожа Маршъм не бъде поканена без моето знание.“

След това Гленкора се отдаде на мисли за жестокостта на съпрузите. В дните преди брака й близките й отново и отново я бяха уверявали, че Бурго ще се отнася ужасно с нея, ако приеме да стане негова жена. Маркизът на Единбург бе стигнал дотам да намекне, че Бурго най-вероятно щеше да я бие. Но нямаше отношение, колкото и грубо да бе то, което да бе толкова нетърпимо, колкото незаинтересоваността и пълната липса на разбиране, демонстрирани от сегашния й съпруг. Що се отнасяше до това дали Бурго щеше да я бие, лейди Гленкора се присмиваше на самата идея. Звучеше абсурдно и тя се усмихна, представяйки си красотата на очите му, нежността на докосването му и любящия, почти благоговеен тон на гласа му. Нима нямаше да е за предпочитане да бъде малтретирана от него, отколкото да слуша обясненията на Плантагенет Палисър за политическото устройство на страната в един часа през нощта? Разбира се, че щеше да бъде! Ако се бе омъжила за Бурго, щяха да живеят в слънчева Италия и той щеше да й разказва съвсем различни неща, докато се излежават на меката лунна светлина.

Лейди Гленкора притежаваше една акварелна картина, наречена „Рафаело и Форнарина68“, и бе достатъчно наивна, за да си казва, че Рафаело много прилича на нейния Бурго — всъщност не на нейния Бурго, а на Бурго, защото той не беше неин. Във всеки случай тя често съжаляваше за това, че никога нямаше да изпита романтиката на тази картина, защото я бяха лишили от правото й да определя собственото си бъдеще. Ако й бяха позволили да го направи, сега щеше да се излежава на красиво мраморно балконче, с гъсти лози над главата си, а той щеше да стои на едно коляно пред нея, без да говори, но божествен в красотата си. Нямаше да я кара да взима трудни решения. В неговата компания тя щеше да се наслаждава на милувките на вятъра и да се чувства щастлива, безгрижна и обичана. Точно така изглеждаше Форнарина. Това можеше да бъде нейната съдба. И защо не? Нейният Рафаело щеше да я обича, каквото и да говореха за неговата жестокост.

Клетото, злочесто и обременено дете! Тя не знаеше най-важните житейски уроци, но бе попаднала в ръцете на човек, който не можеше да я научи на нищо! Кой не би я съжалил? Кой би заявил, че вината е нейна? Съдбата я бе натоварила с несметни богатства, принуждавайки я да се прегъне под тяхната тежест, след което я бе оставила сама да намери правилния път в живота!

— Писа ли на братовчедка си? — попита я съпругът й на следващата сутрин. Гласът му ясно показваше, че гневът му или бе преминал, или го бе потиснал.

— Да. Поканих я да излезем заедно и я помолих да остане за вечеря. Ще й изпратя каретата. Кочияшът трябва да изчака отговора й.

— Много добре — отвърна господин Палисър със същия благ глас и после добави: — След като този въпрос е уреден, може би няма да имаш нищо против да поканиш и госпожа Маршъм?

— Няма ли да е заета?

— Не мисля — каза господин Палисър, след което добави, защото се бе засрамил от факта, че иначе можеше да бъде обвинен в неискреност. — Знам, че няма да е заета.

— Искаш да кажеш, че очаква да дойде? — попита лейди Гленкора.

— Не съм я канил, ако това намекваш, Гленкора. Ако го бях направил, щях да ти кажа. Обясних й, че не съм наясно с плановете ти.

— Ще й пиша, щом така искаш — отвърна съпругата, чувствайки, че вече не може да му откаже.

— Направи го, скъпа моя! — възкликна съпругът.

Лейди Гленкора писа на госпожа Маршъм, която обеща да дойде. Същото направи и Алис Вавасор.

Гленкора знаеше, че щеше да прекара поне няколко часа в компанията на Алис преди вечерята. Отначало този факт я утеши, но постепенно осъзна, че не можеше да реши какво да й каже и какво да премълчи. Нима възнамеряваше да й покаже онова писмо? Ако й го покажеше, това би означавало да се примири със сегашната си злочеста съдба и да се откаже от мечтите си за Рафаело и Форнарина. Ако го скриеше от нея, това би означавало, че смята да изостави съпруга си и да премине под закрилата на друг мъж, което би я направило… дори не посмя да си помисли какво. Все пак реши, че трябва да се случи именно това. Тя знаеше, че би избягала с Бурго, ако той дойдеше при нея с готовността да го направи. Но ако споделеше с Алис, че бе получила писмото му, Бурго никога нямаше да получи тази възможност.

Помня един истински случай на отвличане, при който мъжът бе избегнал най-тежкото наказание поради факта, че дамата се бе съгласила да избяга с него по време на отвличането. На процеса тя бе признала, че е разполагала с талисман, носен около врата, който да я предпазва от подобни опасности, но докато пътувала в пощенската кола, тя отворила прозореца и го изхвърлила, тъй като вече не се нуждаела, поне според адвоката на подсъдимия, от подобна закрила. Душевното състояние на лейди Гленкора беше същото като онова на дамата в пощенската кола. Тя не бе решила дали да използва талисмана си, но все още можеше да го направи.

Алис пристигна и двете с братовчедка й се поздравиха сърдечно. Лейди Гленкора я прие така, сякаш двете са били неразделни от деца, и Алис, въпреки че сляпата отдаденост не беше в характера й, не можеше да се отнесе студено към човек, който я приема толкова радушно. Нима не й бе обещала да я обича по време на онзи разговор в Мачинг, когато братовчедка й бе споделила всичките си несгоди с нея? Нима не бе заявила: „Ще те обичам!“ И въпреки че у лейди Гленкора имаше много неща, които не одобряваше, и други, които не харесваше, Алис не можеше да позволи на сърцето си да противоречи на думите й.

Разговорът им пред огнището в дневната продължи толкова дълго, че накрая решиха да не излизат навън.

— Защо да излизаме? — попита лейди Гленкора. — Няма нищо интересно за разглеждане, а вятърът е студен като милостиня. Ще ни бъде много по-удобно тук, не мислиш ли?

Алис се съгласи, тъй като нямаше желание да бъде развеждана из лондонските паркове в този мрачен февруарски следобед.

— Ако Денди и Флърт бяха тук, щяхме да се позабавляваме, но господин Палисър не иска да карам в Лондон.

— Предполагам, че е опасно?

— Изобщо не е опасно. Не мисля, че се притеснява от това. По-скоро смята, че изглежда леконравно.

— Прав е. Ако бях мъж, определено не бих искал жена ми да кара карета в Лондон.

— И защо не? Защото ще бъдеш тиранин като останалите съпрузи? Какво лошо има в това да изглеждаш леконравна, ако не правиш нищо нередно? Клетият Денди и скъпата Флърт! Сигурна съм, че щеше да им хареса.

— Може би господин Палисър не се интересува от това?

— Ще ти кажа още едно нещо, от което не се интересува. Не го е грижа дали любимата на Денди си прекарва добре.

— Не казвай такива неща, Гленкора.

— Защо да не ги казвам на теб?

— Защото не трябва дори да си ги мислиш. Това имам предвид. Вярвам, че би се съгласил на всичко, стига да не смята, че е нередно.

— Като например лекции, посветени на политическото устройство на страната! Но както и да е. Разбира се, че политическото устройство на страната означава много за него и ми се иска да знаех повече по въпроса — това е всичко. Но не съм ти казала кого ще срещнеш на вечеря.

— Каза ми. Господин Бот.

— Но ще има още един гост. Госпожа Маршъм. Мислех, че съм успяла да се отърва от нея, но се оказа, че не съм. Ще дойде.

— Нямам нищо против нея — рече Алис.

— Но аз имам. Ще съсипе цялата ни вечер. Струва ми се, че тя те мрази, Алис. Мисли си, че ме въвличаш в грехове. Всичките са такива глупаци!

— Кои всички, Гленкора?

— Тя и онзи мъж, както и… няма значение. Повдига ми се при мисълта, че тези хора могат да бъдат толкова слепи. Алис, дължа ти толкова много! Наистина. Струва ми се, че ти дължа всичко.

Докато говореше, лейди Гленкора пъхна ръка в джоба си и стисна писмото, което лежеше там.

— Това са глупости — отвърна Алис.

— Не, не са глупости. Кой според теб дойде в Мачинг, докато аз бях там?

— Какво… дошъл е в къщата? — попита Алис, сигурна, че господин Фицджералд бе човекът, за когото говореше братовчедка й.

— Не, не в къщата.

— Ако става дума за мъжа, за когото си мисля — рече Алис мрачно, — умолявам те да не говориш за него.

— И защо да не говоря за него? Нима вече не говорих за него с теб и нима това не ми помогна? Как можем да бъдем приятелки, ако не мога да споделям всичко с теб?

— Но не бива да мислиш за него.

— Какви небивалици говориш, Алис! Да не мисля за него! Човек не може да контролира мислите си. Виж това.

Ръката й бе върху писмото. Тя понечи да го извади и да го хвърли в скута на Алис, но точно в този момент прислужникът отвори вратата и обяви пристигането на госпожа Маршъм.

— Ох, как ми се иска да бяхме излезли на разходка! — възкликна лейди Гленкора.

Прислужникът несъмнено я чу и госпожа Маршъм също щеше да я чуе, ако бонето, което носеше, не закриваше ушите й.

— Как сте, мила моя? — попита тя. — Реших да се отбия да ви видя, въпреки че ще вечеряме заедно. Както знаете, улица „Норфък“ е на една крачка разстояние. Как сте, госпожице Вавасор?

Тя поздрави Алис по начин, който едва ли можеше да бъде по-студен.

Госпожа Маршъм бе жена с много достойнства. Беше бедна, но понасяше бедността си, без да се оплаква. Имаше роднински и приятелски връзки с много богати и титулувани хора, но не се отнасяше с прекомерно уважение към тях, въпреки титлите и богатствата им. Беше предана както в приятелствата, така и във враждите си. Не беше глупава и разбираше от всичко. Можеше да говори както за последния нашумял роман, така и за политическото устройство на страната. Беше вярна съпруга, въпреки неотстъпчивия си характер, и грижовна майка, чиито деца обаче така и не я бяха обикнали по начина, по който всяка майка иска да бъде обичана.

Списъкът с недостатъците й бе също толкова дълъг. Тя бе една от онези жени, които ламтят за власт и са готови на почти всичко, за да я получат. Беше коравосърдечна и преследваше целите си, без да мисли за последствията от действията си върху другите. Не ласкаеше и не се прехласваше пред богатите и известните, но не се свенеше да прибягва до хитрости, за да спечели благоразположението на хора, които можеха да й помогнат да реализира плановете си. Беше по-скоро злонамерена, отколкото добронамерена. Беше неискрена както в думите, така и в делата си. Не казвам, че лъжеше, но понякога съзнателно оставяше грешно впечатление у хората. Беше играла ролята на близък приятел и в много отношения житейски съветник на майката на господин Палисър и живо се интересуваше от неговото добруване. След сватбата му бе научила за аферата на лейди Гленкора с Бурго Фицджералд и въпреки че одобряваше парите на булката, не одобряваше самата нея. Веднага бе решила, че младата дама трябва да бъде наблюдавана много внимателно, и бе преценила, че никой не би могъл да свърши тази работа по-добре от самата нея. Не бе споделила това с господин Палисър и дори не му бе намекнала, че възнамерява да играе ролята на Аргос69 по отношение на жена му. Господин Палисър нямаше да се съгласи и госпожа Маршъм чудесно съзнаваше това. Все пак му бе намекнала, че лейди Гленкора трябва да бъде наблюдавана, посочвайки, че е прекалено млада, и отбелязвайки, че простоватите й маниери са чаровни по един детински начин, но могат лесно да я подведат. Господин Палисър не подозираше за ролята на Бурго в притесненията на госпожа Маршъм и бе сляп за тези опасности. Той не бе подозрителен по природа, а сухият му и резервиран характер не познаваше нито удоволствията, нито рисковете на любовта. Все пак господин Палисър се съгласи, че съпругата му е млада. Искаше от нея да бъде дискретна и почтена. Не се страхуваше от любовници, а от необмислени постъпки, като например нощни разходки, както и от действия, които не подобават на съпругата на един канцлер на хазната. По тази причина остави Гленкора, а донякъде и самия себе си, в ръцете на госпожа Маршъм.

Лейди Гленкора не бе прекарала и двайсет и четири часа в компанията на тази дама, преди да осъзнае, че тя се опитва да бъде нейна гувернантка. Гленкора бе много схватлива в това отношение. Може би не знаеше нищо за политическото устройство на страната, както и уви, за това какво се изисква от една порядъчна съпруга, но не беше глупава. Очите й виждаха и ушите й чуваха и разполагаше с онзи женски инстинкт, който позволява на една жена да прецени дали човекът, застанал срещу нея, е приятел или враг, съдейки само по един поглед, едно докосване или дори една дума. В много отношения лейди Гленкора бе по-схватлива и съобразителна от своя съпруг, въпреки че той се гласеше да стане канцлер на хазната и знаеше много повече за политическото устройство на страната. Тя бе наясно с факта, че той можеше да бъде измамен много лесно, защото бе интелигентен, но инстинктите му не бяха достатъчно добре развити. Липсваше му деликатност и възприемчивост, поне що се отнасяше до характера на хората, с които общуваше.

В някои отношения тя го презираше заради това невежество. Отдавна трябваше да е съобразил, че Бурго представлява истинска опасност за брака му. Освен това трябваше да е осъзнал, че госпожа Маршъм не е подходяща за гувернантка. Когато една жена знае, че я наблюдава куче пазач, тя несъмнено ще се опита да надхитри този Цербер, както и неговия стопанин. Лейди Гленкора чувстваше, че госпожа Маршъм е нейният Цербер, и бе решена на всичко да си намери друго куче пазач, ако изобщо й трябваше такова.

Алис стана и поздрави новодошлата точно толкова студено, колкото старицата бе поздравила нея, и от този миг насетне двете станаха врагове. Госпожа Маршъм инстинктивно бе предположила, че Алис имаше пръст в това лейди Гленкора да не пътува за Монкшейд, и въпреки че би сторила същото на нейно място, тя се чувстваше засегната от вмешателството й. Вече бе решила, че Алис не е от хората, с които лейди Гленкора трябва да си общува. Алис веднага долови и прие нейната враждебност.

— Предположих, че ще ви заваря вкъщи — каза госпожа Маршъм, — тъй като знам, че не обичате да излизате, когато навън е студено, освен ако не е за неразумна среднощна разходка.

Тя поклати глава. Беше дребничка жена с остри малки очички и червендалесто лице, от двете страни, на което висяха две къси сиви къдрици. Винаги бе безупречно облечена и в цветущо здраве и поне според Лейди Гленкора — никога не се изморяваше.

— Разходката, за която говорите, бе напълно разумна — отвърна домакинята, — но не виждам смисъл човек да се разхожда из Лондон посред зима.

— Човек трябва да излиза от вкъщи всеки ден — заяви госпожа Маршъм.

— Мразя всички тези правила. Алис, ти не ги ли мразиш?

Алис не ги мразеше, така че не каза нищо.

— Скъпа Гленкора, в този живот човек трябва да спазва някои правила. Все едно да кажете, че мразите да сядате на вечеря.

— Често ми се случва да мразя да сядам на вечеря, особено когато имаме компания.

— Ще преодолеете това чувство, след като поживеете още малко в Лондон — отвърна госпожа Маршъм, преструвайки се, че лейди Гленкора се бе оплакала от това, че се притеснява да приема гости.

— Кълна се, че не смятам така. Дори бих казала, че става все по-мъчително. Тази вечер господин Бот ще дойде на вечеря.

Тук не можеше да има съмнение относно значението на думите й.

Госпожа Маршъм нямаше как да се престори, че я разбира погрешно. Тя бе приела приятелството на господин Бот, но не защото го харесваше, а заради нуждите на господин Палисър.

— Господин Бот е член на Парламента и е много полезен приятел на вашия съпруг — каза госпожа Маршъм.

— Въпреки това ние не харесваме господин Бот… нали, Алис? Той е нашият доктор Фел, въпреки че много добре знаем защо не го харесваме.70

— Определено не го харесвам — потвърди Алис.

— Това едва ли има голямо значение за вас, госпожице Вавасор — рече госпожа Маршъм, — имайки предвид колко рядко ви се налага да се срещате с него.

— Няма почти никакво значение — отвърна Алис. — Веднъж ме подразни, но смея да твърдя, че едва ли ще му се отдаде втора такава възможност.

— Нямам представа с какво може да ви е подразнил.

— Разбира се, че нямате, госпожо Маршъм.

— Но ми се струва малко вероятно високопоставен и уважаван мъж като господин Бот, занимаващ се с такива важни дела, да се опитва да смути спокойствието на млада жена, която съвсем случайно е срещнал в къщата на свой приятел.

— Алис едва ли има предвид, че се е опитал да флиртува с нея — рече лейди Гленкора и се засмя. — Представяте ли си — господин Бот да флиртува!

— Може би не се е опитал — отвърна госпожа Маршъм.

Тонът, с който бяха изречени тези думи, и намекът, който съдържаха, накараха Алис да загуби самообладанието си.

— Гленкора — рече тя, надигайки се от стола си, — мисля да те оставя насаме с госпожа Маршъм. Не съм в настроение да обсъждам характера на господин Бот и да слушам как споменават името му в такава неприятна връзка с моето.

Но лейди Гленкора не й позволи да я изостави.

— Глупости, Алис — отвърна тя. — Двете с теб трябва да се научим да водим своите малки битки с господин Бот и госпожа Маршъм, без да се предаваме. В тази война онези, които отстъпват, не доживяват да пробват късмета си отново на бойното поле.

— Гленкора, надявам се, че не ме считате за ваш враг? — попита госпожа Маршъм и се изпъчи заплашително.

— Разбира се, че ви считам за враг, след като нападате Алис. Ако обичате мен, трябва да обичате и кучето ми. Извинявай, Алис. Имах предвид, че ако обичате мен, госпожо Маршъм, трябва да обичате и най-добрата ми приятелка.

— Не съм искала да обидя госпожица Вавасор — рече госпожа Маршъм и я изгледа строго.

Алис просто й кимна. Чувстваше се обидена и не можеше да го отрече. След малко госпожа Маршъм си тръгна, казвайки, че ще се върне привечер. Беше ядосана, но не и притеснена. Беше преценила, че ще успее да постави госпожица Вавасор на мястото й, и бе готова да изтърпи възмутителното отношение на лейди Гленкора за доброто на господин Палисър и от уважение към неговата майка.

— Каква ужасна стара кранта! — възкликна лейди Гленкора веднага щом вратата хлопна зад гърба й. Каза го с такъв комичен тон, поклащайки глава и мръщейки се като малко дете, че Алис се разсмя. — Такава е! — продължи Гленкора. — Познавам я и се опасявам, че и ти ще трябва да я опознаеш. Не бива да бягаш, когато плюе отрова по теб. Трябва да се защитаваш и да й отвръщаш със същото, за да й покажеш, че имаш нокти и не се страхуваш да ги използваш.

— Но аз не съм котка.

— Но аз съм, само че от семейство Тигрови, и ако продължава да ме тормози, госпожа Маршъм ще разбере това. Алис, взех много важно решение. Няма да допусна да ме тормозят. Ако моят съпруг ми каже да направя нещо, ще се подчиня, защото ми е съпруг, но няма да допусна да ме тормозят.

— Не забравяй, че тя е стара приятелка на майката на господин Палисър.

— Не съм забравила и това й дава право от време на време да идва тук и да ни посещава в Мачинг. Досадно е, разбира се, но е напълно в реда на нещата и тази досада трябва да бъде изтърпяна.

— И това ще бъде началото на края.

— Опасявам се, че не, мила моя. Може да бъде края, но няма да бъде началото. Отказвам да бъда тормозена. Ако реши да ми дава съвети, ще й кажа в лицето, че нямам нужда от тях, и ако обиди мой приятел, както днес обиди теб, ще я принудя да стои далече от мен. Тя ще му каже всичко, разбира се, но не мога да я спря. Във всеки случай реших, че няма да допусна да бъда тормозена.

Лейди Гленкора така и не извади писмото на Бурго от джоба си, за да го покаже на своята братовчедка. Двете седяха пред огъня в дневната и обсъждаха делата на Алис, докато не стана време да се преоблекат за вечеря. Алис с охота говореше за господин Грей, но не спомена годежа си за Джордж Вавасор. Как би могла да говори за него, след като вече бе решила, или почти решила, че той също трябва да бъде развален?

Преди вечеря Алис слезе в дневната и завари господин Бот сам. Беше се преоблякла по-бързо от своята приятелка, а господин Палисър още не се бе появил.

— Не очаквах, че днес ще имам удоволствието да се срещна с вас, госпожице Вавасор — рече господин Бот, когато се изправи и протегна ръката си. Тя му даде своята и седна, промърморвайки нещо в отговор. — Прекарахме един много приятен месец заедно в Мачинг, не мислите ли?

— Несъмнено прекарах един много приятен месец.

— Доколкото си спомням, вие си тръгнахте на сутринта след онази среднощна разходка сред руините, нали? Колко неприятно! Клетата лейди Гленкора! Разболя се толкова тежко, че не успя да пътува за Монкшейд, а толкова й се искаше. Беше много тъжно. Лейди Гленкора е много деликатна. Наистина много деликатна. И хората като нас, които имат удоволствието да я познават, никога не бива да забравят това.

— Не мисля, че е толкова деликатна.

— О, нима? Опасявам се, че грешите, госпожице Вавасор.

— Мисля, че е в отлично здраве, а това е най-голямата благословия в този живот. Когато казвате „деликатна“, сигурно имате предвид слаба и болнава.

— О, бога ми, не! В никакъв случай не бих я нарекъл болнава! Надявам се, че никой не би могъл да ме обвини в това, че съм нарекъл лейди Гленкора болнава. Имам предвид, че не е особено силна, госпожице Вавасор. Имам предвид, че общото устройство на организма й е деликатно. Това се вижда съвсем ясно в очите й.

Алис понечи да възрази, че никога не бе виждала подобно нещо в очите й, когато господин Палисър влезе в стаята, придружен от госпожа Маршъм.

Двамата джентълмени стиснаха ръцете си, след което господин Палисър се обърна към Алис. Тя веднага разчете изражението му и заключи, че не бе добре дошла в дома му. Прииска й се веднага да си тръгне. Лейди Гленкора можеше да се разправя с госпожа Маршъм, както и със съпруга си по отношение на тормоза на госпожа Маршъм, но тя нямаше причина да го прави. Той я поздрави, като едва докосна ръката й и дори не я стисна през пръстите. Веднага се обърна към госпожа Маршъм и започна да си говори с нея. Нещо в изражението и маниера му бе обидило Алис. Той по никакъв начин не бе загатнал, че вече се познаваха, и не бе споменал нито Мачинг, нито жена си, въпреки че разговаряше с нейна близка приятелка. Алис почувства как лицето й се налива с кръв и съжали за това, че бе дошла сред тези хора. Нима отдавна не бе решила да страни от своите знатни роднини и нима всичко това не доказваше, че е трябвало да се придържа към това решение? Нима лейди Гленкора означаваше толкова много за нея, че да допусне такова отношение? Тези хора се държаха с нея така, сякаш получаваше издръжка за присъствието си: сякаш бе бедната братовчедка, отчаяно вкопчила се в своята богата родственица. Алис бе много горда жена. Тя бе подхранвала тази гордост, докато не се бе превърнала в недостатък. Всичките й проблеми и несгоди се дължаха на прекомерното й желание да бъде независима. Тогава защо би допуснала такова непочтително отношение от когото и да било и особено от мъж като господин Палисър, който бе наследник на херцогско имение, тънеше в богатство и разкош и притежаваше онова великолепие, характерно за британската висша класа? Не, тя трябваше да накара лейди Гленкора да осъзнае, че не можеха да бъдат приятелки и да се виждат всеки ден!

— Разкайвам се за закъснението си — обяви лейди Гленкора, когато влезе в стаята. — Не се извинявам на теб, Алис, защото именно ти ме забави с приказките си, но се надявам, че госпожа Маршъм ще ми прости.

Госпожа Маршъм прие извинението с усмивка и изрази надеждата, че двете с лейди Гленкора ще станат добри приятелки. Обявиха вечерята и Алис трябваше да слезе по стълбите сама. Не че я бе грижа, но бе имало неловко съревнование, преди да се отправят към трапезарията. Лейди Гленкора се бе опитала да пробута господин Бот на братовчедка си, но той бе демонстрирал своето твърдо намерение да остане до нея. Очевидно се надяваше често да й кавалерства и не бе склонен да се откаже от тази привилегия.

По време на вечерята Алис почти не говореше, а и нямаше възможността да го прави. Спомни си първия ден в Мачинг, когато бе седяла между херцога на Св. Банги и Джефри Палисър и всички се бяха отнасяли толкова учтиво с нея! Сега седеше сама от едната страна на масата, възможно най-далече от огъня, където й бе студено и се чувстваше изоставена в тъмната половина на голямото помещение. Господин Палисър се занимаваше с госпожа Маршъм, като двамата говореха за политика, а господин Бот продължаваше с неуморните си опити да бъде галантен с лейди Гленкора, която не го насърчаваше, но не смееше да го постави на мястото му в присъствието на съпруга си. Поне двайсетина пъти по време на вечерята тя се опита да включи Алис в разговора, първо с идеята да я развлече, а после, след като й стана ясно, че това няма как да бъде постигнато, за да й донесе малко утеха. Но всичко беше напразно. Има моменти, когато разговорът изглежда невъзможен и сякаш самите богове се намесват, за да запечатат устните на някой от присъстващите. Сега бе такъв момент за Алис. Тя не бе свикнала да се отнасят с такова пренебрежение към нея. В каквато и компания да бе попадала, тя винаги бе изпъквала пред останалите — може би повече, отколкото бе добре за нея. Преди да замине за Мачинг, тя се бе притеснила за положението си, но всичко се бе развило неочаквано добре. Приятелството на лейди Гленкора й бе осигурило приемане, което я бе поласкало. Джефри Палисър се бе сприятелил с нея и щеше да й стане повече от приятел, ако тя бе пожелала. Но сега чувстваше, че салоните на рода Палисър са станали прекалено студени за нея и колкото по-скоро избягаше от техния сумрак и от това нелюбезно отношение, толкова по-добре.

Когато трите дами се върнаха заедно в дневната, госпожа Маршъм ликуваше. Струваше й се, че бе успяла да постави Алис на мястото й. Въпреки това тя продължи с настъплението си, с енергичното благоразумие на способен генерал, който знае, че не бива да изпуска инициативата след успешно проведената битка, независимо от цената. В същото време Алис бе решила да посещава къщата на господин Палисър на улица „Парк Лейн“ колкото може по-рядко, което напълно съвпадаше с възгледите на госпожа Маршъм.

— Госпожица Вавасор пеша ли ще се прибере вкъщи? — попита тя.

— Пеша? По цялата улица „Оксфорд“? Не, за бога! Защо да ходи пеша? Ще вземе каретата.

— Или кабриолет — обади се Алис. — Свикнала съм да пътувам сама из Лондон с кабриолет.

— Не мисля, че е редно млади дами да пътуват сами по тъмно — заяви госпожа Маршъм. — Щях да помоля прислужницата ми да я изпрати. Тя е възрастна жена и няма да има нищо против.

— Сигурна съм, че Алис ще ви бъде много признателна — отвърна лейди Гленкора, — но ще се прибере с каретата.

— Много сте мила — отбеляза госпожа Маршъм, — но джентълмените не обичат да пускат конете си след мръкване.

— Джентълмените могат да правят каквото си искат — отвърна лейди Гленкора гневно. — Що се отнася до моите коне, те са за това.

Тя рядко намекваше за нещата, които притежаваше, и още по-рядко напомняше на някого, че голямото богатство на съпруга й всъщност бе нейно богатство. Лейди Гленкора бъркаше по много въпроси. Понякога вкусовете й не бяха толкова изтънчени, колкото подобаваше на една дама. Но що се отнасяше до парите й, едва ли някоя жена можеше да бъде по-сдържана и деликатна и това, че специалната приятелка на мъжа й бе дръзнала да й държи сметка за използването на собствените й коне, понеже искаше да закара братовчедка си у дома, я бе извадило от равновесие.

— Предполагам, че в това няма нищо лошо — отвърна госпожа Маршъм.

— Разбира се, че няма! — възкликна лейди Гленкора. — Господин Палисър ми даде тези коне, за да ги използвам така, както намеря за добре, и ако смята, че трябва да си стоят вкъщи, може да ми го каже. Но никой друг няма това право.

Беше очевидно, че лейди Гленкора се бе разгорещила.

— Скъпа лейди Гленкора, не ме разбрахте — отвърна госпожа Маршъм. — Нямах това предвид.

— Жалко — каза Алис. — Свикнала съм да пътувам с кабриолети.

— Разбира се, че си — рече лейди Гленкора. — Защо не? Бих се прибрала вкъщи с ръчна количка, ако не мога да измина пътя пеша и не разполагам с друго превозно средство. Това не е въпросът. Сигурна съм, че госпожа Маршъм ме разбира.

— Кълна се, че не разбирам нищо — отвърна тази дама.

— Разберете това — рече лейди Гленкора. — По всички подобни въпроси смятам да се ръководя единствено от собствените си желания. Хайде да пием кафе, Алис. Направихме такъв голям въпрос от една глупава карета!

Тя дръпна звънеца.

Господата не се върнаха в дневната до края на вечерта, несъмнено заети с важна работа, свързана с финансовото бъдеще на страната. Алис си тръгна рано в каретата на лейди Гленкора, която остана сама в ръцете на госпожа Маршъм.

Четиридесет и четвърта глава Изборите за район Челси

Стана март, но канцлерът на хазната все още заемаше своя пост. В началото на месеца в Камарата на общините бе дадено парламентарно обяснение по въпроса, което обаче не обясни почти нищо на никого. Бе направено изказване, но единствените, които останаха доволни от него, бяха хората, които го бяха направили. Големците от правителството постигнали споразумение, което, съдейки по начина, по който говореха за него, считаха за почти толкова вечно, колкото бяха звездите, но всички останали смятаха, че правителството се разпадаше, и господин Бот бе чут да казва в клубове, фоайета и други обществени места, че положението е нетърпимо. Лорд Брок се колебаеше, но трябваше да вземе решение. Ако избереше да подкрепи господин Палисър, последният щеше незабавно да откликне. В такъв случай опозицията не можеше да докосне нито Лорд Брок, нито правителството. Това бе мнението на господин Бот. Но ако Лорд Брок пренебрегнеше господин Палисър, в такъв случай господин Палисър и неговите приближени биха… Господин Бот не казваше какво биха направили те, но намекът бе пределно ясен за онези, които разбираха от тези неща: опозиционно лоби, неприятни разногласия в кабинета и заплахата от открит разкол с господин Палисър и неговите последователи.

— Всички знаят, че това не може да продължава вечно — повтори или потрети господин Бот, застанал на килима пред огнището в клуба си, заобиколен от неколцина свои млади приятели.

— Несъмнено — съгласи се Калдър Джоунс, ловецът-депутат, с когото се запознахме в Робъри. — Планти няма да се примири току-така.

— Какво би могъл да направи? — попита друг, който все още бе млад и неопитен и не бе решил под чие водачество предпочита да работи.

— Какво би могъл да направи!? — рече господин Бот, който в подобни ситуации се превръщаше в изкусен оратор и човек дори би си помислил, че някой ден би могъл да оглави своя собствена партия и да състави свое собствено правителство. — Какво би могъл да направи!? Съвсем скоро ще видите какво. Би могъл да установи пълен контрол върху ситуацията. Ако Лорд Брок не се опомни, съвсем скоро ще открие, че господин Палисър може да влезе в кабинета и без неговата помощ.

— Едва ли имаш предвид, че кралицата ще повика Планти! — възкликна младият член на парламента.

— Имам предвид, че кралицата ще повика всеки мъж, към когото я насочи Камарата на общините — отвърна господин Бот, който се гордееше с това, че знае всичко за политическото устройство на страната. — Колко е трудно да накараш хората да разберат, че кралицата няма нищо общо!

— Хайде, Бот, бъди по-умерен — обади се Калдър Джоунс, чиято преданост към короната бе поставена на изпитание от манчестърския републиканизъм на неговия политически приятел.

— Никога! — отвърна господин Бот с тържественост в гласа и изражението. — Никога не съм бил умерен и не възнамерявам да започна сега. Всички политически прегрешения срещу цивилизацията са извършени от хора, които са били умерени. Защо англичаните не могат да четат и да пишат като своите американски братя? Защо не могат да гласуват така, както го правят дори в имперска Франция? Защо все още са крепостни селяни и разполагат с по-малко права и свободи от руснаците, чиито окови бяха счупени едва онзи ден? Защо испанецът е по-щастлив, а италианецът — по-доволен? Защото хората във властта са прекалено умерени!

Господин Бот направи жест с ръка, сякаш точеше бира от кран.

— Но не можеш толкова лесно да пренебрегнеш кралицата — заяви младият член на парламента, който все още се придържаше към старомодните монархически възгледи на майка си.

— Не бих го направил — отвърна господин Бот. — Не съм републиканец.

Въпреки любовта си към държавното устройство, господин Бот не бе напълно наясно с това какво означаваше думата „републиканец“.

— Не съм искал да обидя монарха, който има своята функция. Но тази велика страна не се управлява от трона. Управлява се от Камарата на общините. Това е голямата истина, която всички нови членове на парламента трябва да научат и приемат.

— И мислиш, че Планти ще стане министър-председател? — попита Калдър Джоунс.

— Не съм казал такова нещо, въпреки че са се случвали и по-невероятни неща. Едва ли има по-вероятен кандидат сред младите членове на парламента. Но съм убеден, че ако лорд Брок не го вземе в кабинета, самият той няма да остане дълго там.

Междувременно дойде време за изборите в район Челси и цялата югозападна част на града бе покрита с плакати с името на Джордж Вавасор. Предизборният му лозунг бе „Гласувайте за Вавасор и за речния бряг“ и можем да предположим, че някаква част от избирателите в Челси го оцениха, но той остана неразбираем за повечето хора, които го прочетоха. Близките му приятели, както и много от враговете му, бяха започнали да го наричат виконт Речен бряг и отвсякъде валяха въпроси за река Темза. Господин Скръби бе съчинил тази легенда и му бе причинил страшно много неприятности. Напоследък имаше един наболял проблем, свързан с укрепяването на речния бряг от Уестминстърския дворец до далечните пущинаци на Пимлико, и господин Скръби бе препоръчал на своя кандидат да обещае, че укрепяването ще продължи чак до моста Батърси.

— Трябва да предложите решение на някакъв проблем — обясни му господин Скръби. — Никой млад член на парламента не може без проблем. И трябва да е нещо местно. Ако имате избирателен район, разбира се. Едно решение на местен проблем може да ви спести хиляди лири на следващите избори.

— Да разбирам ли, че няма да ми спести нищо на тези?

— Но може да ви осигури победата, господин Вавасор, и да ви направи един от най-популярните градски членове на Камарата със свой собствен избирателен район. Помислете за парите, които ще бъдат изхарчени в окръзите, ако това бъде направено там! Говорим за милиони, сър!

— Но това никога няма да бъде направено.

— Какво значение има? — попита господин Скръби и започна да му обяснява ползите от един проблем с нещо, което граничеше с красноречие. — Трябва много добре да се запознаете с него, за да можете да обсъждате всичките му аспекти. Научете числата наизуст и тъй като само вие ще ги знаете, никой не би могъл да ви противоречи. Разбира се, че няма да бъде направено. Ако бъде направено, проблемът ще бъде решен и това ще вземе залъка от устата ви. Но винаги можете да обещавате, че ще го решите по време на предизборната си кампания, както и да настоявате за това решение в Камарата. Познавал съм мъже, уредили си заплата от две хиляди на година и постоянно място в парламента благодарение на много по-маловажен проблем от този.

Вавасор позволи на господин Скръби да направи проблема с укрепяването на речния бряг крайъгълен камък на неговата кампания. Армия от мъже разнасяше двуметрови плакати с лозунга „Вавасор и речния бряг“, прикрепени за раменете им с железни обръчи. Когато видеше дългите редици, човек решаваше, че те ще се разделят и ще се насочат в различни посоки, но всъщност винаги оставаха заедно. Бяха двайсет и четирима и вървяха съвсем близо един зад друг.

— Един плакат е достатъчен, за да привлече погледа — заяви господин Вавасор, след като пресметна разходите си.

— Това е така — съгласи се господин Скръби. — Един плакат ще привлече погледа, ако е достатъчно голям. Но двайсет и четири ще запалят въображението.

После лозунгът се появи по стените на десетки къщи в района. Думите „Вавасор и речния бряг“, повторени отново и отново в дълги редици, стигащи от единия до другия край на стената. Самият Вавасор обяви, че името му е станало толкова популярно, че го е срам да се разхожда сред бъдещите си избиратели. Граймс видя всичко това и бе изумен. Отначало той се бе подиграл с лозунга с типичното си кръчмарско чувство за хумор.

— Не виждам какво има предвид с тези глупости за речния бряг, освен ако не смята да се удави в реката — рече той, докато агитираше хората за другия либерален кандидат. Но след време се видя принуден да признае, че господин Скръби разбираше от работата си.

— Този е голям хитрец — заяви ханджията, докато бе зад тезгяха в „Красивия мъж“, и почти съжали за това, че бе решил да подкрепи неговия опонент, въпреки факта, че най-вероятно никога нямаше да получи своя остатък.

Джордж Вавасор, след много усилия, успя да се запознае с особеностите на каузата, която защитаваше. Срещна се с членовете на градския съвет и наизусти всички суми, свързани по някакъв начин с проблема. Дори съумя да се разгорещи, когато му казаха, че това няма как да бъде постигнато. Скоро откри, че има последователи, които наистина вярваха в него. Ако бе успял да повярва в каузата, която защитаваше, и ако бе успял да се убеди, че наистина го бе грижа дали брегът на Челси ще бъде укрепен, работата нямаше да му коства толкова много усилия. Дори щеше да му бъде полезна (въпреки че не беше полезна за никой друг). Но той не бе от хората, които вярват в каузи. Беше преживял прекалено много, за да го е грижа за подобни неща. Искаше да има глас в управлението на страната, но не го бе грижа дори за това.

Все пак той положи огромни усилия, изнесе много речи и обеща на жителите на Челси, Пимлико и Бромптън, че разрастването на Лондон на запад едва бе започнало. Улица „Слоун“ щеше да бъде новата улица „Чийпсайд“71. Около казармите в Челси щяха да изникнат нови площади, гледащи към реката, и Белгравия щеше да опустее. Богаташите щяха да построят своите нови палати, разбира се, но никой палат нямаше да накърни правата на обикновените граждани да се разпореждат със своето крайбрежие. За изграждането на тази нова улица щяха да бъдат похарчени три и половина милиона лири и това щеше да бъде най-красивата и величествена крайбрежна алея в света. Тези пари щяха да дойдат от много места, но не от Челси. Веднъж Вавасор обяви, че ще ги извади от дълбоките джобове на лондонското сити, и изказването му бе посрещнато с радостни възгласи от тълпата в Челси. Господин Скръби бе принуден да признае, че ученикът му бе научил много и се справяше отлично.

— Кълна се, че това беше невероятно! — възкликна той и едва не потупа Вавасор по гърба след една реч, в която кандидатът бе заявил, че желанието му да представлява районите на Челси е било вдъхновено от отдавнашната му идея, че бъдещето на Лондон зависи само и единствено от укрепяването на речния бряг при Челси.

Но армиите от мъже, носещи агитационни табели, отворените на всеки ъгъл пивници и плакатите с еднометрови букви струват пари. Скромните няколкостотин лири, които господин Скръби бе получил, преди да започне работа, бяха платени с идеята, че изборите ще се състоят през септември. По тази причина той отправи своевременно искане, едно много своевременно искане, да му бъдат предоставени още хиляда и петстотин, и го направи с тон, който ясно показваше, че докато това не се случи, по улиците няма да бъде изпратен нито един човек и няма да бъде залепен нито един плакат. Господин Скръби имаше два много различни тона, които използваше с клиентите си. Когато бе в приповдигнато настроение и се опитваше да насърчи някой клиент смело да влезе в боя, човек можеше да се закълне, че го правеше от любов към борбата. Някои клиенти бяха склонни да повярват, че Скръби, в своя пламенен и одухотворен ентусиазъм, ще заложи собствените си пари така, сякаш бяха прах, напълно убеден в това, че ще си ги получи обратно. Но тези клиенти скоро се натъкваха на другия му тон и осъзнаваха грешката си.

Всичко се бе развило толкова бързо, че Джордж Вавасор не бе имал време да реализира плановете си по отношение на сестра си. Ако бе писал на Кейт, с какъвто и да е тон, тя нямаше да се съгласи веднага и щеше да му се наложи да й пише поне няколко пъти, преди да я накара да се подчини. Можеше да я повика при себе си с телеграма, но дори това щеше да отнеме прекалено много време. Накрая реши да отправи своята молба директно към Алис. Писа й, обяснявайки ситуацията, в която бе попаднал. Изборите го бяха изненадали и имаше неотложна нужда от две хиляди лири. Не го беше срам да я помоли за тях, тъй като бе наясно с факта, че дядо му с охота щеше да й завещае имота в замяна на тази сума, въпреки че никога не би му дал и шилинг за предизборната му кампания. Последваха няколко думи за продължителното му отсъствие от улица „Кралица Ан“. Отдавна не я бе посещавал, защото бе заключил, съдейки по начина, по който тя се бе държала при последната им среща, че би предпочела за известно време да й спести неизбежното вълнение, съпътстващо подобни разговори. Но обеща, че ако триумфира на изборите, ще отиде на улица „Кралица Ан“, за да сподели триумфа си с нея, а ако се провали, ще отиде там, за да потърси утеха.

Получи отговор след три дни. Алис му пишеше, че сумата веднага ще бъде прехвърлена на сметката му. Освен това му изпращаше искрените си пожелания за успех и късмет на изборите. Но иначе писмото й не съдържаше почти нищо. Не казваше, че го обича, не приветстваше молбата му и не изразяваше надеждата скоро да се видят. Докато четеше писмото й, Вавасор осъзна всичко това, но все пак ликуваше, тъй като бе получил парите й. Студеното й отношение беше незаслужена жестокост, но парите бяха неговото отмъщение. „Така й се пада — рече си той. — Трябваше веднага да се омъжи за мен и тогава парите щяха да са мои.“

Когато господин Томбе се бе свързал с господин Грей относно това ново парично искане (искане, което господин Томбе бе сметнал за прекалено алчно с оглед на факта, че ставаше дума за една най-обикновена любовна афера), Грей му бе телеграфирал, че всяко парично искане, направено с посредничеството на господин Джон Вавасор, трябва да бъде уважено, стига да не надвишава пет хиляди лири. Веждите на господин Томбе бяха подскочили и той си бе помислил, че някои мъже могат да бъдат много глупави. Но той познаваше Джон Грей достатъчно добре и бе наясно, че трябва да прави това, което искат от него. Ето защо сумата бе прехвърлена в сметката на Джордж Вавасор.

Той не каза на Кейт. Защо да го прави? В момента нямаше време да пише писма на сестра си, въпреки че тя му изпрати две, отново предлагайки да финансира кампанията му със собствените си скромни средства. Не можеше да отговори на тези предложения, без да разкрие, че бе получил пари от друг източник, така че просто не й отговори.

Междувременно предизборната кампания беше в разгара си. Господин Травърс, другият кандидат на либералната партия, харчеше парите си без задръжки (или харчеше нечии пари). Когато господин Скръби спомена тази възможност, Джордж Вавасор прокле късмета си, защото така и не бе успял да си намери спонсор.

— Неслучайно наричат мъж, избран по този начин, получлен — утеши го господин Скръби, — защото не може да прави каквото смята за редно с гласа си. Не е независим. Такива депутати не правят нищо полезно за никого. Хората казват, че нещо е твое, само ако платиш за него със собствените си пари, господин Вавасор.

Господин Граймс работеше за другия кандидат с упорство, граничещо с всеотдайност, и бе разкрил всичко, което знаеше за кампанията на Джордж Вавасор, а може би и малко повече. Трудеше се сутрин, обед и вечер и не само в своя район. Агитираше и онези гласоподаватели, живеещи по брега на реката, които бе споменал в онзи разговор с Вавасор на улица „Сесил“. Цялата вавасорска армия, с нейните големи плакати, бе гонена и преследвана, като веднъж дори бе натикана в речната кал. Господин Граймс лично ръководеше тези операции. Самият Вавасор веднъж бе уцелен с разложена риба, останала след отлива, и накрая трябваше да признае, че му се повръщаше от речния бряг. Той бе от хората, които не обичат да бъдат докосвани, и се ядосваше, когато го блъскаха и бутаха.

— Бог да ви поживи, господин Вавасор! — възкликна Скръби. — Това е нищо! Веднъж имах кандидат, който бе нападнат толкова жестоко, мисля, че беше в Тауър Хамлете72, че бе покрит с развалени яйца от главата до петите! Вонята беше невероятна. Но въпреки това спечели.

В крайна сметка господин Скръби направи същото и за Джордж Вавасор. Последните социологически проучвания разкриха, че Вавасор има голяма преднина пред останалите кандидати, и Скръби го увери, че Травърс не би похарчил пари за оспорване на резултатите, тъй като членството ще бъде само за няколко месеца.

— И го постигнахте евтино, господин Вавасор — рече Скръби, — имайки предвид, че районът е градски. Дори бих казал много евтино. Още хиляда — хиляда и двеста ще бъдат напълно достатъчни, за да покрием всички разходи. Най-много хиляда и триста. И следващия път, когато ви се наложи да водите тази битка, ще имате солидна основа и ще ви изберат почти безплатно.

Веднага трябваше да плати още хиляда и триста лири, а след само шест месеца всичко щеше да се повтори! Тази мисъл изобщо не утеши Джордж Вавасор. Все пак той имаше достатъчно присъствие на духа, за да се зарадва на победата си. Щеше да бъде приятно да членува в Камарата на общините, дори само за половин сесия.

Четиридесет и пета глава Джордж Вавасор заема своето място

Ликуването на Джордж Вавасор не бе неоправдано. Не е малко да бъдеш избран в Камарата на общините, дори да е само за една сесия! Когато влезете в тази велика национална сграда, ще видите две позлатени лампи от лявата страна, точно срещу вратите, водещи до сградата на Апелативния съд. Между лампите има врата, до която една привилегирована стара дама продава ябълки и портокали, предполагам за удобство на членовете на Камарата, и едър полицай, който охранява прохода. Входът на Камарата се намира между тези лампи и единствено нейни членове могат да минат оттам! Това е единствената порта, пред която съм стоял изпълнен със завист и натъжен от мисълта, че може би никога няма да премина през нея. Има много врати, които са забранени за мен, както има много врати, които са забранени за всички хора. Казват, че забраненият плод е най-сладък, и трябва да призная, че нищо не кара устата ми да се пълни със слюнка така, както онзи плод, който расте най-високо.

Ах, скъпи приятелю! Ах, уважаеми читателю! Може би изкарваш хляба си като провинциален пастор, седиш зад отрупано с книжа бюро в Съмърсет Хаус73 или работиш зад тезгях в Чийпсайд. Но никога ли не си копнял за нещо непостижимо? Никога ли не ти се е случвало да си кажеш, че съдбата е била несправедлива към теб, защото ти е отнела единственото нещо, което някога си искал? На мен ми се е случвало. Изкачвал съм тези свещени стъпала и съм вървял по тези коридори, които някой ден, след много векове, ще придобият славата, която несъмнено заслужават, и съм си казвал, гневно и покрусено, че да умреш, без да си си спечелил правото да минеш между тези две лампи, дори само за една сесия, би било като да умреш, без да си постигнал онова, към което всеки истински англичанин би трябвало да се стреми.

Несъмнено има такива, които влизат през тази врата, без да са го заслужили. Англия не избира шестстотин петдесет и четиримата си най-добри мъже. Понякога си спомням това и мисълта ми носи утеха. В тази свещена сграда влизат хора като Джордж Вавасор, Калдър Джоунс и господин Бот. Тази райска порта не се затваря пред непочтеност, невежество и простащина. Бедните се утешават с факта, че богатите могат да си платят, за да придобият тази слава, без да им се налага да правят нещо друго, за да я заслужат. Но въпреки че Англия не изпраща своите най-добри мъже в Камарата, най-добрите обикновени граждани успяват да се озоват там. Най-голямата и заслужена гордост за един англичанин е да има буквите М. Р.74 след името си. Никое друго съкращение, независимо дали става дума за докторантура, аспирантура, членство в кралско научно дружество, или дори рицарство, не носи такава чест. Господин Бот беше прав, когато заяви, че Англия се управлява от Камарата на общините, въпреки че тази истина бе покварена от устните, които я бяха изрекли. Можеше да добави, че между тези четири стени извират водите на световния прогрес: най-пълноводната река на напредналата цивилизация.

Джордж Вавасор, когато мина покрай лампите и сергията с ябълки, изпита онази гордост, която споменах. Той бе от хората, които могат да чувстват подобна гордост и са способни в определени моменти на замечтаност да погледнат на всичко това с невинни и почти благородни очи и да разберат нуждата да служат доблестно и почтено на великата страна, в която са имали късмета да се родят. Характерът на Джордж Вавасор бе такъв, че той имаше потенциала да стане добър и може би дори велик човек. Господин Бот, от друга страна, се бе родил невзрачен. Вавасор се бе покварил с широко отворени очи. Бе го направил с ясното съзнание, че върши нещо нередно, но се бе научил да вярва, че нередните неща са за предпочитане. Клетият господин Бот се опитваше да върши само добро и бе убедил самия себе си, че прави точно това. Той бе сноб и подлизурко, но не виждаше нищо лошо в това да се присламчва към богатите и известните и да им се подмазва. Беше както жесток, така и суетен, както груб, така и страхлив и напълно безскрупулен, поне що се отнасяше до политическите въпроси, въпреки възвишените си принципи. Той вярваше, че се издига по правилния начин, и не го измъчваха угризения, че върши нещо нередно.

В онези мигове на замечтаност, за които стана дума, Вавасор понякога се чувстваше изкушен да пререже гърлото си и да сложи край на живота си, знаейки, че го бе пропилял. Отново и отново се питаше дали бе твърде късно и всеки път си отговаряше, че беше. Дори сега, в този момент, когато мина между лампите и почувства онази почтена гордост, за която стана дума, той си каза, че бе твърде късно. Какво би могъл да направи сега, възпрепятстван от огромния дълг, който имаше към братовчедка си и обременен от знанието, че той трябва да бъде увеличен многократно, освен ако не смяташе да се откаже от членството си в парламента, което му бе струвало толкова скъпо, още преди да започне да му се наслаждава? Но не му липсваше кураж и все пак реши, че ще продължи борбата и ще се бори докрай. Беше спечели своето място в Камарата на общините и това бе голям успех. Мъже, които винаги се бяха отнасяли учтиво с него, сега се държаха още по-учтиво, а онези, които досега го бяха пренебрегвали, започнаха да му кимат и да му се усмихват. Правото да ползваш вратата между тези две лампи несъмнено бе голяма привилегия.

В момента господин Бот държеше новия член на парламента за ръка, но не защото двамата бяха стари приятели. Господин Бот се оглеждаше за нови последователи, а Вавасор си търсеше партия. Човек не получава благодарности за това, че е подкрепил онези, които вече са се издигнали. Нашият приятел лесно можеше да се присъедини към поддръжниците на правителството, но това нямаше да привлече ничие внимание и щеше да се озове в дъното на един много дълъг списък. Господин Палисър, от друга страна, беше изгряваща звезда, около която, почти без негово желание, се оформяше нова партия. Ако влезеше в кабинета, а според господин Бот и много други това бе неминуемо, онези, които бяха забелязали тази нова светлина, преди тя да стане ослепително ярка, щяха да бъдат възнаградени.

Докато прекосяваше фоайето на Камарата, облегнат на ръката на господин Бот, Вавасор мълчеше. Не бе казал почти нищо, откакто двамата бяха слезли от каретата, и не бе особено очарован от бъбривостта на своя спътник. Съвсем скоро щеше да заеме своето място сред най-уважаваните мъже в страната и щеше да се опита да стане един от тях. Вярваше в способностите си, както и в мъжеството си. Но не вярваше в поведението си. Страхуваше се, че бе сторил нещо (или ще бъде принуден да стори нещо), което щеше да направи повечето членове глухи за думите му и да затвори най-важните врати за него. Човек, който смята, че е негодник, не вярва в себе си, независимо от това колко е смел и талантлив.

— Несъмнено сте слушали дебати преди? — попита господин Бот.

— Да — отвърна Вавасор с неохота.

— Много, предполагам?

— Не.

— Но сте слушали дебати от балкона. Сега ще ги чуете от пейките и ще откриете колко е различно. Човек, който никога не е бил член на парламента, няма как да знае какво е. Всъщност такъв човек не би могъл да вникне в същността на политическото устройство на страната. Още като съвсем млад реших, че това е моето призвание, и въпреки че работата е трудна, а заплащането нищожно, смятам да се занимавам с това до сетния си час. Как сте, Томпсън? Познавате ли Вавасор? Току-що се върна от район Челси. Тази вечер няма да пристъпваме към гласуване, нали? Вижте! Фарингкорт излиза. Едва ли в Камарата има мъж, в чието мнение да се вслушват повече хора, но ще ви поиска половин крона назаем. Как сте, милорд? Надявам се, че имам удоволствието да ви заваря в добро здраве?

Бот се поклони ниско на един лорд, който бързаше да прекоси фоайето, въпреки че влачеше краката си.

— Познавате го, разбира се.

Но Вавасор не познаваше въпросния лорд и се видя принуден да го признае.

— Мислех, че сте запознат с тези неща — отбеляза сухо Бот.

— Ако имате предвид дали знам наизуст книгата с имената и родословието на перовете, не, не съм запознат — отвърна Вавасор с кисела гримаса.

— Но трябваше да познавате него. Това бе виконт Мидълсекс. Тази вечер има нещо за ирландската църква. Баща му минава деветдесетте, а той шейсетте. Сега ще влезем, но преди това ще ви дам един съвет, приятелю. Тази сесия не взимайте думата. Още ви е рано и няма да се справите, защото не сте запознат с формалностите в Камарата. А формалностите са всичко. Кълна се, че е така. Това е господин Вавасор, новият представител на район Челси.

По този начин представиха нашия приятел на портиера, който се усмихна топло и сякаш му намигна. После Джордж Вавасор влезе в самата Камара, под крилото на господин Бот.

Когато пристъпи към бюрото на главния секретар, за да положи клетвата си, Вавасор почти се смути от пълната липса на внимание. Не че бе очаквал да предизвика сензация (всъщност изобщо не бе мислил по този въпрос), но нещото, което правеше, означаваше толкова много за него, че пълното безразличие на останалите членове го изненада. След като се върна на мястото си, неколцина мъже се приближиха, за да стиснат ръката му, но му се стори, че го направиха само защото минаваха наблизо. Не искаше да сяда до господин Бот, но се оказа неспособен да предотврати това стечение на обстоятелствата. Мъжът се бе залепил за него и му даваше инструкции, които Вавасор спазваше, тъй като не знаеше какво друго да направи. Озова се непосредствено зад господин Палисър, като господин Бот седна от лявата му страна и веднага започна да шепне в ухото на изгряващата звезда.

В момента течеше дебат, но веднага след като започна да му обръща внимание, Вавасор реши, че бе прекалено скучен. Все пак канцлерът на хазната бе на крака и господин Палисър го гледаше така, както гладна котка гледа мишка. Финансистът бълваше числа, както подобава на един истински канцлер на хазната, а през това време господин Бот шепнеше алтернативни изчисления в ухото на своя шеф, повечето от които недвусмислено показваха, че министърът греши. На Вавасор му се стори, съдейки по изражението на господин Палисър, че последният получаваше повече помощ, отколкото можеше да понесе. Той слушаше, без да дава знак, че е чул, и от време на време поклащаше нетърпеливо глава. Но господин Бот не можеше да бъде разколебан от подобни дреболии. Колкото по-нетърпелив ставаше неговият слушател, толкова по-усърден ставаше той и когато след малко Палисър се измести малко вляво, господин Бот смело го последва.

Нямаше общи дебати по темата, която министърът бе засегнал, и след като той седна, господин Палисър не се изправи, въпреки че господин Бот го посъветва да го направи. Изглежда, въпросът бе изчерпан за тази вечер и бе дошъл моментът лорд Мидълсекс да вземе думата. Благородникът се изправи, държейки купчина книжа, и започна да говори за църковната реформа с неочакван плам, но за съжаление, още преди да бе набрал инерция, членовете на Камарата се бяха насочили към изхода като стадо овце. Господин Палисър стана и тръгна, незабавно последван от господин Бот, който успя да го улови за ръката във фоайето. Ако господин Палисър не беше такъв спокоен и пресметлив мъж, който напълно контролира мислите и чувствата си, той вече щеше да е намразил господин Бот.

Членовете се разотиваха, но лордът продължаваше да говори, като се стараеше да поддържа страстта в думите си, сякаш масовото преселение не се случваше пред очите му. Той нямаше откъде да почерпи утеха. Бе наясно, че вестниците щяха да споменат не повече от едно на всеки двайсет изречения, които изричаше. Знаеше, че никой не би го изслушал доброволно. Бе се трудил неуморно в продължение на месеци, за да проучи фактите, и започваше да осъзнава, че всичко е било напразно.

Той събра смелостта да се огледа и се уплаши, че някой враг ще преброи присъстващите и всичко ще свърши. Беше вложил душата и сърцето си в тази реч. Лозунгът му не беше лишен от смисъл, подобно на лозунга на Вавасор за речния бряг. Той вярваше в думите си и смяташе, че може да направи живота на хората по-добър и по-щастлив, като ги приближи до Бог. Казах, че се бе трудил в продължение на месеци. А можех да кажа, че се бе трудил целия си живот. Въпреки че тътреше краката си, когато ходеше, и сливаше думите си, когато говореше, лорд Мидълсекс бе добросъвестен мъж и се опитваше да върши добро, като не очакваше никаква награда за действията си, освен удовлетворението на хората, на които се опитваше да помогне. Но планът му бе обречен. Очакваха го само разочарования. Въпреки това щеше да се труди докрай в тази Камара или в другата, упорито и усърдно, без да получава нищо в замяна и е натежало от мъка сърце. Но когато най-накрая се оттеглеше, хората щяха да си кажат, че все пак бе постигнал нещо, и онези, които още го помнеха, щяха да бъдат убедени, че бе служил съвестно и донякъде ефективно на една добра кауза. Надницата му е невидима, но все пак получава някакво възнаграждение. Делото, с което се занимава, също е невидимо, но все пак го прави. Да се надяваме, че това чувство на закъсняло удовлетворение ще му донесе утеха в гроба. В момента нищо не можеше да му донесе утеха. Председателят седеше, учтив и любезен, вперил поглед в злощастния оратор, но никой друг в залата не го слушаше. Групата репортери бе оредяла значително и бяха останали само двама, които използваха писалките си с неохота, записвайки дума тук и изречение там, напълно наясно, че хабят усилия на вятъра. Вавасор остана до края, тъй като това бе отлична възможност да се запознае с формалностите на Камарата (господин Бот не бе излъгал, когато му бе казал, че трябва задължително да направи това). Най-малкото научи правилото на кворума. Някой отзад промърмори нещо, което председателят разбра, и след като вниманието му бе привлечено от факт, който иначе не би взел предвид, той преброи присъстващите в Камарата, установи, че бяха двайсет и трима, и сложи точка както на своите усилия, така и на усилията на клетия лорд Мидълсекс. Можем да си представим с какво чувство този благороден джентълмен се е отправил към вкъщи и какво си е мислил по пътя. Той бе заможен мъж, децата му щяха да прославят неговото име. Жена му го уважаваше и му вярваше, въпреки че никой друг не го правеше. Съвестта му беше чиста и не можеше да се оплаче от нищо. Но на кого завиждаше той в момента? По-рано през този ден Фарингкорт бе изнесъл реч в Камарата — мъж, комуто никой не би заел и шилинг, който бе избегнал тъмницата само защото бе член на парламента, комуто никой не вярваше и който нямаше нито съпруга, нито деца. Но триста мъже бяха слушали речта му. Бяха се смели, когато той се бе смял, бяха затаили дъх, когато бе нападнал министъра, така както испанският бикоборец затаява дъх, преди да убие бика. Накъдето и да бе поемал в речта си, те го бяха следвали. Всеки път, когато този нехранимайко се изправеше да говори, в Камарата се стичаха тълпи от близките библиотеки и пушилни, а балконът се пълнеше с любопитни зрители. Репортерите бързо обръщаха страниците и пръстите им работеха толкова усърдно, че по челата им избиваше пот. Тази вечер, докато министър-председателят бе атакуван отново и отново с благочестива ярост и унищожителна ирония, някои от присъстващите бяха обявили, че той ще бъде принуден да привлече говорещия в своя отбор, въпреки неизплатените дългове и лошата репутация. Мъж, който умее да изпраща такива гръмотевици, трябва да бъде подкупен да ги изпраща към опонентите. Именно на този мъж завиждаше лорд Мидълсекс, докато седеше, почтен и нещастен, в самотния си кабинет!

Господин Бот бе напуснал Камарата заедно с господин Палисър. След преброяването Вавасор се отправи сам към квартирата си, като по пътя се замисли над позицията, която бе успял да си извоюва. Отново и отново си казваше, че бе постигнал нещо значимо, придобивайки това членство, и опитваше да се убеди, че цената, която бе платил за него, не бе прекалено висока. Въпреки това вече го бе обзело онова чувство, онова ужасяващо човешко чувство, което лишава всяко постижение от неговата стойност. Това чувство оставя диаманта без блясък и златото без чистота.

Не изпитваше никаква завист към злочестия лорд Мидълсекс, който се бе провалил напълно. Дебатът, на който бе станал свидетел, не го бе впечатлил с нищо, а членовете се бяха държали като обикновени мъже, членуващи в обикновен клуб. Дори портиерите не се бяха отнасяли към тях с някакво особено уважение. Великите мъже, за които толкова често пишеха по вестниците, бяха седели мрачни, мълчаливи и мързеливи по своите места. И веднага щом им се бе отворила тази възможност, те бяха избягали от Камарата като момчета, бягащи от училище. Единственият човек, който бе съжалил за начина, по който вечерната сесия бе приключила, бе клетият лорд Мидълсекс, положил такива старания. Вавасор бе изхарчил всичко, което притежаваше, за да стане член на Камарата, и сега, докато вървеше към квартирата си, не можеше да не се запита дали нещото, което бе купил, си струваше цената.

Но куражът му все още не го бе напуснал. Въпреки всички съмнения и съжаления, той знаеше, че ще се бори докрай, каквото и да се случеше. На сутринта щеше да отиде на улица „Кралица Ан“, тъй като смяташе, че бе заслужил съчувствието на жената, претендираща, че живо се интересува от политическите му амбиции. Поне за нея славата на членството му нямаше да бъде опетнена от горчивата реалност. Тя бе гледала тази пиеса само от ложите и за нея роклите все още бяха от коприна, а мечовете от стомана.

Четиридесет и шеста глава Любовен подарък

Когато Алис чу за триумфа на братовчед си и осъзна, че той вече представляваше Челси в парламента, тя реши да ликува. Бе пожертвала много в желанието си да му помогне да се издигне и сега, след като бе направил първата важна стъпка към успеха, щеше да бъде лудост да не обере поне част от овациите. Ако не можеше да се зарадва на това, на какво друго би могла да се зарадва? Бе обещала да стане негова жена и все още бе обвързана от това обещание. Беше го дала, защото бе искала да слее своите интереси с неговите, да сподели неговите рискове и амбиции, да участва в неговите битки и да му помогне по пътя нагоре. Бе постигнала всичко това и той бе спечелил изборите. Ето защо се опитваше да ликува от негово име, знаейки, че опитите й са обречени на провал. Беше направила грешка и съвсем скоро щеше да й се наложи да признае това пред себе си и да се разкае за нея.

Въпреки това Алис се опитваше да ликува. Научи новината от прислужницата си и веднага седна да му пише, за да го поздрави за успеха. Тази задача обаче се оказа много по-трудна, отколкото бе очаквала. Затова се отказа. Не му бе писала от деня, в който си бе тръгнал ядосан от дома й, и сега не знаеше как да се обърне към него.

— Ще го изчакам да дойде — рече тя и прибра хартията и писалката. — Ще ми бъде по-лесно да говоря с него, отколкото да му пиша.

Все пак писа на Кейт и дори успя да вкара нотка на триумф в думите си. Кейт й бе изпратила дълго писмо, изпълнено с искрено и гръмко задоволство. На нея й се струваше, че брат й вече бе постигнал всичко. Беше сигурна, че от сега нататък късметът щеше да бъде на негова страна. Бе прескочил бездната, преодолявайки единственото препятствие, което съдбата бе сложила на пътя му. В радостта си тя почти бе забравила откъде бяха дошли парите, благодарение на които бе спечелил изборите. Малко неща можеха да я въодушевят и никога не се въодушевяваше, когато мислеше за себе си, но сега възторгът й сякаш нямаше граници.

„Гордея се с него — казваше тя в писмото си до Алис. — Не би могъл да направи нещо, което да ме изпълни с повече гордост. Ако кралицата го бе повикала в двореца и го бе направила граф, нямаше да се гордея толкова с него. Само като си помисля, че влезе в парламента без високопоставен приятел и без каквато и да е външна подкрепа, разчитайки единствено на собствената си съобразителност (в този момент тя бе забравила за парите на Алис), и че постигна този успех в сърцето на Лондон, сред най-богатите, успешни и капризни хора на света, няма как да не се гордея с брат си. И се надявам, Алис, че ти се гордееш със своя любим.“

Клетото момиче! Човек не можеше да не й прости тази гордост, колкото и неоправдана да бе тя. Не бива да забравяме, че Кейт не знаеше нищо за господата Граймс и Скръби, за речния бряг и за начина, по който се печелят изборите в някои градски райони.

„И се надявам, Алис, че ти се гордееш със своя любим!“

„Той не е мой любим — каза си Алис. — И знае, че не е. Разбира го много добре, въпреки че сестра му няма представа.“ Щом не ти е любим, Алис Вавасор, тогава какъв ти е? И каква си му ти, ако не си негова любима? Тя започваше да осъзнава, че се бе обрекла на пълно унищожение и стоеше на ръба на бездънна пропаст, в която всеки миг щеше да полети.

— Той не е мой любим — отсече тя и дълго време стоя неподвижно, потънала в мрачни мисли. Отне й цял час да завърши писмото си до Кейт.

Същия следобед проведе кратък разговор с баща си.

— Разбрах, че Джордж е бил избран — рече той, повдигайки вежди.

— Да, спечели изборите. Сигурна съм, че се радваш, татко.

— Разбира се, че не се радвам. Купил си е членство в парламента за три месеца. И с чии пари го е направил?

— Да не говорим за пари, татко.

— Когато обсъждаш стойността на нещо, което току-що е било закупено, трябва да знаеш цената, за да прецениш как се е справил купувачът. Позволили са му да влезе в парламента за тези пари, защото остават само няколко месеца до следващите избори. Даде му две хиляди лири, нали така?

— И ако има нужда от още две хиляди за следващите избори, ще ги получи.

— Много добре, скъпа моя, много добре. Щом си решила да се разораваш, не мога да те спра. Няма да се оплаквам, дори да реши да изхарчи всичките ти пари, но само, при условие че не се омъжиш за него.

Алис не отговори. По този въпрос желанията на баща й започваха да съвпадат с нейните.

— Не крия своите чувства и желания от теб — продължи той. — Според мен нищо не може да бъде по-пагубно от този брак. Каза ми, че си решила да се омъжиш за него, и знам, че не мога да те разубедя. Но вярвам, че след като изхарчи парите ти, той ще се откаже от този брак и ти ще бъдеш спасена. Знаейки какво е мнението ми за него, едва ли можеш да очакваш от мен да се зарадвам на успеха му, особено имайки предвид, че е постигнат с твоите пари!

След това той си тръгна и Алис си помисли, че се бе отнесъл много жестоко с нея. В думите му не бе имало и капчица бащинска нежност. Може би ако бе проявил поне малко съчувствие и тактичност, тя щеше да му се изповяда. Но обвинението й бе несправедливо. Ясно е, че за него бе невъзможно да говори нежно или тактично на тази тема. И вината за това бе изцяло нейна. В същото време не можеше да й разкрие какво всъщност искаше, без да навреди на собствената си кауза. Не можеше да й каже, че прави всичко възможно да я тласне обратно в обятията на Джон Грей.

Но що за думи, отправени от един баща към неговата дъщеря! Нима бе стигнала дотам, че собственият й баща да иска да я види съкрушена и низвергната? И нима това негово желание можеше да се сбъдне? Що се отнасяше до това, Алис вече бе взела решение. Тя никога нямаше да се омъжи за братовчед си. Ако спасението й зависеше от това, значи щеше да бъде спасена, независимо от това дали желанието на баща й щеше да се сбъдне, или не.

На следващата сутрин Джордж дойде при нея. Читателят може би си спомня последния им разговор. Тогава той я бе посетил, след като бе получил писмото и от Уестморланд, и я бе помолил да запечата помирението им с целувка, но тя бе отказала. Бе поискал да я прегърне, но тя бе потръпнала от ужас, страхувайки се от неговото докосване. Езикът на тялото й недвусмислено му бе показал, че вече не изпитва онази любов към него, която една жена трябва да изпитва към своя съпруг. Той се бе разгневил и дори не се бе опитал да скрие този факт. Оттогава бе взимал заеми от нея (бе посегнал на парите й цели два пъти), а сега идваше, за да се похвали с резултата. Как трябваше да се обърне към нея? Читателят несъмнено помни, че Джордж Вавасор не бе от хората, които забравят обидно отношение.

Когато влезе в стаята, Алис го погледна почти плахо, сякаш се боеше от него. Трябва да бъде посочено, че тя наистина се страхуваше от братовчед си. Дори мъж, който се ръководи от възвишени принципи, би имал правото да я превърне в своя робиня, ако бе на негово място, но се съмнявам, че той би се опитал отново да й натрапи любовта си.

Алис го изгледа плахо и видя, че раната през лицето му почти се бе затворила. Нямаше и следа от предишния му гняв. Бе дошъл при нея с намерението да бъде нежен, ако това бе възможно. Бе се облякъл много грижливо, сякаш за да провери дали все още би могъл да играе ролята на любовник.

Алис проговори първа.

— Джордж, толкова се радвам, че спечели! Пожелавам ти успех с цялото си сърце.

— Благодаря ти, мила моя. Но преди да продължим, трябва да засвидетелствам дълга си. Ако не ми бе помогнала с парите си, нямаше да успея.

— О, Джордж! Не говори за това, моля те!

— Позволи ми да кажа още едно нещо по темата и обещавам, че повече няма да я споменавам. Не можеш да не се съгласиш, че рано или късно трябваше да засегна този въпрос.

Той се усмихна мило, точно както го бе правил по време на онова пътуване в Швейцария.

— Добре, можеш да кажеш още едно нещо.

— Надявам се, че ми имаш доверие, след като ми позволяваш да се разпореждам по този начин с богатството ти.

— О, да.

— Знам, че ми имаш доверие. Едва ли има нужда да казвам, че иначе нямаше да се кандидатирам. Сега трябва да те накарам да разбереш, че ако не се бях кандидатирал сега, нямаше да имам никакви шансове на следващите избори. Това бе причината да изхарча толкова много пари само за една сесия. Разбираш какво ти казвам, нали, Алис?

— Да, струва ми се.

— Всеки би се съгласил с това, дори баща ти, въпреки че той най-вероятно счита политическите ми амбиции за налудничави. Но понеже онзи стар лорд умря в такъв неподходящ момент, бях принуден да се кандидатирам сега, за да имам шансове да бъда избран за постоянно. А сега за парите! Напълно е възможно да ми се наложи да те помоля за още един заем, преди да е изтекло лятото.

— Ще го получиш, Джордж.

— Благодаря ти, Алис. А сега ще ти кажа какво предлагам. Знаеш, че донякъде се помирих с дядо си, нали? Е, след като спечеля изборите, смятам да му обясня как стоят нещата между мен и теб.

— Не говори за това сега, Джордж. В момента моето уверение, че можеш да разчиташ на безрезервната ми помощ, би трябвало да е достатъчно за теб. Искам да изпиташ пълното удовлетворение от успеха си и това ще стане, само ако прогониш всички тези мисли за пари от главата си, поне за известно време.

— Тези мисли ще бъдат прогонени, когато съм с теб — отвърна той. — Ето, вече ги няма!

Джордж вдигна дясната си ръка и духна в дланта си.

— Изчезнаха — рече. — Винаги е приятно да се отървеш от подобни мисли за известно време.

Хубаво е да ги прогониш както за известно време, така и за постоянно, но това не може да бъде направено без известен риск. Когато един човек е злоупотребявал с черния си дроб толкова дълго, че този орган напълно е отказал да работи, той не може да реши да забрави тази своя слабост точно преди да седне да вечеря.

Актьорското изпълнение на Вавасор, когато издуха грижите от дланта си, бе впечатляващо и не съм сигурен, че би могъл да се справи по-добре. Но Алис веднага прозря истината. Той осъзна това и се почувства неловко. Единствената му утеха бе нейното обещание да му преведе още пари. Но той не можеше да се задоволи с това. Искаше да изтръгне още нещо от нея: зрънце похвала, капка съчувствие или знак на привързаност, истинска или лъжлива, за да се престори на удовлетворен и да може да говори за бъдещите си планове без очевидно смущение. Как би могъл да иска пари от нея, ако не можеше да вземе за даденост, че тези пари по някакъв начин принадлежат и на двама им?

— Вече спечелих членството си — рече той.

— Да, прочетох във вестниците. Не познавам много членове на парламента, но разбрах, че си бил представен от един от малцината, които познавам. Предполагам, че двамата с господин Бот сте приятели?

— В никакъв случай не сме приятели. Но е възможно да ми се наложи да се преструвам на негов приятел пред хората.

— А, точно по този начин оправдах господин Палисър за това, че го бе поканил в дома си. Мисля, че ако бях в публичното пространство, щях да общувам само с хора, които бих могла да харесам.

— Да разбирам ли, че ненавиждаш господин Бот?

— Не го харесвам, но чувствата ми не са толкова силни.

— Той е вулгарен глупак — отвърна Джордж — и твоят лакей има по-голямо основание да се нарече джентълмен от него.

— Ако имах лакей.

— Но ще се издигне в парламента, поне донякъде.

— Опасявам се, че нито разбирам изискванията за парламентарен успех, нито знам в какво точно се изразява той. Неговите амбиции съвпадат ли с твоите?

— Амбициите му, доколкото мога да преценя, се изчерпват с желанието да стане парламентарен лакей на някой големец и да му плащат за това, ако е възможно.

— А твоите амбиции?

— О, що се отнася до моите, има някои неща, Алис, които човек не споделя с никого.

— Нима? Сигурно са ужасни неща.

— Ученикът, който сяда да пише стихотворение, не смее да каже дори на сестра си, че се надява да надмине Милтън, но именно тази надежда го кара да опита. Проповедникът, който застава на амвона, не смее да прошепне дори на жена си, че се надява проповедта му да накара хиляди да се разкаят, но въпреки това вярва, че това може да се случи.

— И ти, въпреки че никога не би го казал на глас, смяташ да надминеш Чатъм75 и да накараш хиляди да те последват.

— Харесва ми, когато ми се подиграваш. Наистина е така. Приятно ми е да чувам тази нотка на сарказъм в гласа ти. Кара ме да си спомням отминалите дни — дни, към които се надявам съвсем скоро да се върнем. Нали така, скъпа моя?

Игривото й чувство за хумор веднага се изпари. Защо бе направил този неловък опит да бъде галантен?

— Не знам — отвърна мрачно тя.

В продължение на няколко минути той мълчеше, въртейки в ръцете си някакъв неин предмет, който бе взел от масата. Беше малък стоманен нож за писма с позлатена дръжка. Не изглеждаше особено ценен, като едва ли струваше повече от пет шилинга. Той седеше и го въртеше между пръстите си, докато тя бродираше.

— Кой ти даде този нож за писма? — попита внезапно той.

— Боже мой, защо питаш? И защо питаш по този начин?

— Питам, защото, ако ти е подарък, ще взема нещо друго.

— Господин Грей ми го подари.

Джордж веднага го пусна и ножът изтропа на масата. След това го избута напред и той падна от другата й страна, като се приземи съвсем близо до краката й.

— Джордж — рече тя и го вдигна от пода, — държиш се неразумно. Моля те, престани.

— Не съм искал да падне — отвърна той. — Моля за извинение. Просто избрах неподходящ предмет. А кой ти даде това?

Той взе къса линийка, сгъната така, че да измерва точно седем сантиметра.

— Никой не ми я е подарявал. Купих я от един глупав базар.

— Тогава ще свърши работа. Ще ми я подариш при подновяването на любовта ни.

— Какъв невзрачен подарък — отбеляза тя, говорейки още по-мрачно отпреди.

— Нищо не е прекалено невзрачно, когато е подарено по този начин. Всичко би свършило работа: панделка, ръкавица, дори счупена монета от шест пенса. Ще ми дадеш ли нещо, което мога да взема и което ще символизира твоята любов към мен?

— Вземи линийката, ако искаш — отвърна тя.

— А любовта ти? — попита той.

Трябваше да бъде или по-безсрамен, или по-малко безсрамен. Имайки предвид колко безсрамен бе до този момент, според мен трябваше да бъде по-безсрамен. Смятам, че трябваше да се задоволи с факта, че тя му бе обещала парите си, и да се освободи от онова чувство, което го караше да иска и любовта й. Но той не можеше. Нуждаеше се от нейното уверение, че го обича, за да се успокои.

— Е, Алис, ще ми дадеш ли любовта си? — попита отново той.

— Предпочитам да говорим за политика, Джордж — каза тя.

Белегът му отново зейна, а от вежливото му отношение не бе останал и помен. Гледаше я втренчено, пъхнал палци дълбоко в ръкавните извивки на жилетката си.

— Алис, това не е никак справедливо — заяви той.

— Не съм искала да бъда несправедлива.

— Не съм напълно сигурен. Почти ми се струва, че го правиш съзнателно. Каза ми, че смяташ да станеш моя жена. Но въпреки това ме караш да се чувствам ужасно и ако го правиш нарочно, нима това не е несправедливо?

— Не те карам да се чувстваш ужасно… поне не нарочно.

— Нима онова писмо, което ми изпрати от Уестморланд, не означава нищо?

— Джордж, не се опитвай да ме накараш да повярвам, че е означавало твърде много.

— Ако е означавало, по-добре веднага ми кажи.

Но Алис не посмя да му каже, въпреки че искаше да го направи. Вместо това стоеше и мълчеше, извърната от пронизващия му поглед, копнеейки срещата им да приключи и чувствайки, че бе подкопала собственото си достойнство.

— Виж какво, Алис — рече той. — Много ми е трудно да те разбера. Когато си спомня всичко, случило се между нас, и го добавя към онзи злощастен епизод от живота ти, сегашното ти отношение към мен просто ме озадачава. Не мога да разчета твоя характер.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна да го разчетеш.

— Когато за пръв път се влюби в мен… защото тогава наистина ме обичаше… аз те разбирах. Едва ли има млад мъж, който в този етап от живота си да не може да разчете най-сладкия стих от поезията на живота. И когато ме отритна, съдейки ме прекалено строго за прегрешенията ми, аз те разбрах, защото жените имат навика да бъдат безмилостни, когато съдят подобни грехове. После чух, че си приела предложението за брак на онзи джентълмен от Кеймбриджшир, и реших, че отново те разбирам, знаейки, че е напълно естествено да потърсиш лек за раната си. Разбрах те и обвиних себе си, а не теб, за това че съм те тласнал към такъв фатален лек.

Тук Алис рязко се обърна към него, сякаш искаше да го прекъсне, но не каза нищо. Той направи пауза, за да й даде тази възможност, но когато Алис не се възползва от нея, продължи:

— И те разбрах много добре, когато чух, че този лек не ти е понесъл. Небеса, да! Нямаше как да не те разбера. Не съм искал да обидя този мъж, когато избутах малката му играчка от масата. Не мога да кажа нищо лошо за него. За много жени той би бил идеален съпруг. Но ти не си една от тях. И когато самата ти осъзна това, аз отново те разбрах. Не ми бе никак трудно. Небеса, да! Ако някоя жена някога е била принуждавана да направи грешка, това си била ти!

Тук Алис пак вдигна глава и погледите им се срещнаха. Тя се взираше смръщено и съсредоточено в лицето му, сякаш се канеше да възрази, но отново не проговори и Джордж продължи:

— Алис, разбрах те и когато отново се съгласи да станеш моя жена. Тогава мислех, че все още те разбирам. Сигурно съм бил прекалено горд, но едва ли има нещо по-естествено на този свят. Повярвах, че старата любов се е върнала в сърцето ти и го е стоплила. Реших, че то е било студено по време на нашата раздяла, и мисълта ме зарадва. Нима това не е напълно естествено? Постави се на мое място. Нима нямаше да си помислиш същото? Тогава си казах, че те разбирам. Казах си, че през цялото време си се държала като една вярна, добросъвестна и любяща жена. Често си мислех за теб и виждах, че поведението ти, като цяло, е напълно разбираемо и подобаващо.

Последната дума подразни Алис и тя показа гнева си, като тропна ядно с крак. Братовчед й забеляза това, но продължи, сякаш не бе видял нищо:

— Но сегашното ти поведение превръща всичко това в гатанка. Съгласи се да станеш моя жена, като по този начин потвърди, че си простила за прегрешенията ми. Предположих, че това съгласие означава също така, че отново ме обичаш. Но сега ме приемаш студено и враждебно. Какво да мисля за това? Как искаш да се държа с теб? Миналия път, когато бях тук, те помолих за целувка.

Той се втренчи в очите й с отворена уста, показвайки краищата на белите си зъби. Раната през лицето му бе зейнала широко и бе поруменяла. Последната дума бе придружена от укорително съскане. Въпреки че тя не понечи да отговори, Джордж отново направи пауза, сякаш искаше да й даде шанс да осъзнае пълния смисъл на искането му. Струва ми се, че той се бе разпалил от собствените си думи и бе забравил както безчестието си, така и нуждата, която имаше от парите й, и в момента правеше всичко по силите си, за да я накаже за отношението й.

— Помолих те да ме целунеш. Ако смяташ да станеш моя жена, не би трябвало да те е срам да изпълниш тази молба. Преди два месеца ми каза, че ще се омъжиш за мен. Какво да мисля за това обещание сега, след този отказ да засвидетелстваш любовта си към мен?

Той отново направи пауза и тя реши, че бе дошло време да му отговори:

— Наистина ли не можеш да разбереш колко много страдах?

— Това ли е твоят отговор?

— Не знам какъв отговор искаш да ти дам.

— Хайде, Алис, не бъди неискрена. Много добре знаеш какъв отговор искам да ми дадеш и знаеш също така, че искането ми не е неразумно.

— Никой досега не ми е казвал, че съм неискрена — рече тя.

— Знаеш какво искам. Искам да разбера дали жената, за която смятам да се оженя, наистина ме обича.

Вместо отговор, Алис се изправи. Той също го направи, но тя продължаваше да мълчи. Той стискаше малката линийка, която тя му бе позволила да вземе, но я държеше така, сякаш не знаеше какво да прави с нея.

— Е, Алис, ще получа ли отговор от теб?

— Не сега, Джордж. Ядосан си и не искам да говоря с теб, когато не си в настроение.

— Нима нямам причина да бъда ядосан? Не осъзнаваш ли, че се държиш ужасно с мен?

— Знам, че главата ме боли и ми е лошо. Искам да ме оставиш.

— Ето ти подаръка тогава — отвърна той и хвърли линийката на дивана зад нея. — Ето ти и безполезната дрънкулка, която се надявах да носиш за мен.

Той запрати нещо, което бе извадил от джоба на жилетката си, към решетката на камината, след което се насочи с бърза крачка към вратата. Обърна се с ръка на дръжката и рече:

— Алис, след като си тръгна, опитай се да помислиш над начина, по който се държиш с мен.

После излезе, а тя остана неподвижна, докато не чу затръшването на входната врата. Когато се увери, че си е тръгнал, Алис веднага се насочи към камината. Опасявам се, че първото й действие не бе особено достойно, но бе напълно естествено. Не че искаше самото бижу или изгаряше от любопитство да го разгледа. Би предпочела изобщо да не й го бе носил. Но изпитваше типичното за една жена нежелание да остави нещо толкова ценно да бъде унищожено без причина. Така че взе лопатката и започна да рови в пепелищата. Не след дълго намери пръстена, който братовчед й бе хвърлил. Изглеждаше скъп, тъй като бе украсен с рубин и два малки диаманта. Единият диамант липсваше. Най-вероятно се бе отчупил от силата на удара в решетката. Тя го потърси, като опърли лицето и очите си, но напразно. Реши, че бе изгубен завинаги и ще бъде изхвърлен, заедно с останалата пепел. Това бе за предпочитане пред другия вариант, а именно да нареди на прислужниците да го потърсят, принуждавайки се да им разкрие какво се бе случило.

Когато търсенето приключи, Алис сложи пръстена на лавицата над камината, но веднага осъзна, че не биваше да го оставя там. Внимателно го уви в един хартиен лист и го прибра в чекмеджето на писалището си. След това седна на масата и се замисли. Трябваше да реши какво да прави, но главата я раздираше от болка. Така и не можа да въдвори ред в мислите си.

Четиридесет и седма глава Разочарованието на господин Чийзакър

Когато остана сама в квартирата си след скромния прием, който бе дала за двамата си ухажори, госпожа Гринаул се замисли сериозно над бъдещето си. Можеше да поеме по една от три пътеки: да даде ръката си на господин Чийзакър, да приеме предложението на капитан Белфийлд или да откаже и на двамата. Те безспорно бяха много упорити, но тя знаеше как да ги накара да я разберат, ако вземеше решение да не се обвърже нито с единия, нито с другия. След Великден смяташе да напусне Норич и те бяха наясно с плановете й. Беше споменала, че може да се върне в Ярмът през лятото. Тя бе справедлива жена и справедливостта изискваше двамата да знаят какво да очакват при евентуалното й завръщане.

Имаше много неща, които можеха да бъдат казани в полза на господин Чийзакър. Обзаведените с махагон спални несъмнено щяха да допринесат за житейското й удобство, а купчините тор, въпреки че не бяха особено романтични, безспорно имаха своята функция в живота на един фермер. Госпожа Гринаул в никакъв случай не мразеше тези неща, а що се отнасяше до техния собственик, тя смяташе, че малките недостатъци в неговия характер можеха лесно да бъдат потиснати или дори излекувани от жена с непоклатима воля като нея. Проблемът бе, че тя вече се бе омъжвала за пари и в този случай й се искаше да се омъжи по любов. Бракът й за пари се бе оказал до голяма степен успешен. Грижите, които бе полагала за здравето на стария Гринаул, не я бяха измъчили прекалено много и не бяха продължили по-дълго, отколкото бе очаквала. Бе получила наградата, която си бе обещала, и наистина чувстваше признателност към стареца. Почти ми се струва, че в обилните сълзи, които проливаше за него, имаше поне една-две искрени. Като цяло тя бе жизнерадостна жена с добро храносмилане и мислеше за миналото си с удовлетворение, а за бъдещето си с увереност. Каза си, че не бива да бъде алчна. Нямаше нужда от повече пари и богатството на господин Чийзакър не й трябваше. Това бе решението, което взе. Освен това реши, че обзаведените с махагон спални трябваше да бъдат запазени в семейството, ако това бе възможно, и завещани на нейната племенница Кейт Вавасор.

Но трябваше ли да се омъжи по любов и ако да, капитан Белфийлд ли бе най-подходящият кандидат? Колкото и странно да звучеше това, неговата бедност, неговото разбойничество и неговите лъжи почти го правеха по-привлекателен. Във всеки случай тя не се страхуваше от тези черти на неговия характер. Имаше пълна вяра в женските си способности да ги излекува, поне дотолкова, доколкото се нуждаеха от лекуване. Що се отнасяше до историите му за Инкерман и малките му дългове, тези неща също не я тревожеха. И тя имаше своите легенди и ги използваше почти толкова умело, колкото добрият капитан. По въпроса с дълговете, кой беден човек нямаше дългове? Преди да стане госпожа Гринаул, тя също бе дължала пари за своите ръкавици и корсети.

Разбира се, съществуваше опасността Белфийлд да има недостатъци, за които тя не подозираше. Не бе напълно изключено да има друга госпожа Белфийлд. Ами ако вместо истински капитан, той бе затворник, получил документ за предсрочно освобождаване? Подобни неща се бяха случвали и преди. Госпожа Гринаул бе принудена да разчита единствено на господин Чийзакър, който познаваше капитана от години и несъмнено имаше интерес от това да й разкрие всичко лошо, което знаеше за него. Но при тези обстоятелства на нея й бе много трудно да вземе решение за или против капитан Белфийлд.

Между девет и десет вечерта, около час след като господин Чийзакър си бе тръгнал, Жанет й донесе бульон с няколко капки шери. Госпожа Гринаул обикновено вечеряше рано и затова имаше навика да хапва нещо леко преди лягане.

— Жанет — рече тя, разбърквайки бульона в купичката си, — опасявам се, че двамата джентълмени се скараха.

— О, мадам, разбира се, че ще се скарат! Как биха могли да не се скарат?

В такива моменти Жанет имаше навика да застава до стола на своята господарка и да си говори с нея. А ако разговорът се проточеше, тя постепенно се отпускаше и сядаше на ъгълчето на стола. Така и на двете им бе много удобно пред огъня, като Жанет никога не забравяше, че бе прислужница, и госпожа Гринаул никога не забравяше, че бе нейна господарка.

— Но защо се карат, Жанет? Толкова е глупаво.

— Не знам дали е глупаво, мадам, но е най-естественото нещо на света. Ако двама мъже ме ухажваха по едно и също време, разбира се, щях да очаквам да се сбият. Някои момичета го правят нарочно, защото им харесва да се бият за тях. Аз казвам един по един.

— Ти си много млада, Жанет.

— Да, мадам, така е. Няма спор, че съм млада. Но това не означава, че не съм имала ухажори, колкото и млада да изглеждам.

— Но едва ли смяташ, че аз искам да имам ухажори, както ги наричаш?

— Нямам представа какво точно искате, мадам. Може би е точно това. Но ухажорите са налице. И изобщо нямаше да се изненадам, ако тази вечер се бяха избили в дневната ви. Ако брендито с вода не ги успокои, не знам какво ще правят в Ойлимид тази нощ.

Докато казваше това, Жанет се отпусна на стола и вдигна ръце, за да демонстрира колко голям бе страхът й.

— Но те няма да прекарат нощта заедно в Ойлимид, глупачке! Капитанът не си ли тръгна пръв?

— Да, тръгна си, но реших, че просто е отишъл до вкъщи, за да приготви пистолетите си.

— Няма да се бият, Жанет. Джентълмените вече не го правят.

— Нима, мадам? Това несъмнено прави нещата много по-лесни за дамите. Може би някой ден и нашите ухажори ще спрат да се бият. Това ще бъде голяма утеха за момичета като мен, които предпочитат тишината и спокойствието. Мразя да гледам как мъже се налагат с юмруци. Наистина е така. Значи господин Чийзакър и капитанът няма да се дуелират, така ли, мадам?

— Разбира се, че няма, малка глупачке!

— Боже мой! А бях толкова сигурна, че утрешните вестници ще бъдат пълни с истории за техния дуел, може би със снимка на един от тях, проснат възнак и покрит с кръв! Чудя се кой щеше да бъде? Отдавна ми се струва, че капитанът не би допуснал да бъде уцелен в някой от жизненоважните си органи — освен в сърцето, мадам.

— Но защо изобщо биха се дуелирали, Жанет? Би било глупаво.

— Не съм сигурна в това, мадам. Какво друго биха могли да направят? Има някои неща, които могат да бъдат разделени по равно, но това не е едно от тях.

— За какво говориш, Жанет?

— За вас, мадам.

— Жанет, чудя се откъде ти хрумват тези неща. Сякаш жена в моето положение би си позволила да насърчава подобно поведение! Знаеш, че това не е вярно, Жанет, и не биваше да го казваш.

Госпожа Гринаул веднага попи очи с кърпичката си, а Жанет, може би в знак на разкаяние, направи същото с престилката си.

— Разбира се, че никой не би могъл да ви обвини в това, че се държите непристойно, мадам, особено след всички изпитания, на които бяхте подложена.

— Несъмнено бях подложена на ужасни изпитания, Жанет.

— И нима носите някаква вина за глупавото поведение на тези двама джентълмени?

— Искрено съжалявам за това, че се скараха. А бяха толкова близки! Биха направили всичко един за друг.

— Когато направите своя избор, мадам, всичко ще се оправи, имайки предвид, че джентълмените вече не се дуелират — увери я Жанет и направи кратка пауза, преди да продължи. — Предполагам, че няма да бъде господин Чийзакър, нали, мадам? Той е много заможен мъж, разбира се.

— Това не означава нищо за мен, Жанет. Винаги ще смятам господин Чийзакър за добър приятел, подкрепил ме в труден момент, но нищо повече от това.

— Значи ще изберете капитана, така ли, мадам? Признавам, че още от самото начало го предпочитам пред другия джентълмен и не съм крила този факт от никого.

— Той не означава нищо за мен, момиче.

— А що се отнася до парите… каква е ползата от това да имате повече, отколкото ви трябват? Любовта може да бъде от него, а парите от вас, нали така, мадам?

— Той не означава нищо за мен, момиче — повтори госпожа Гринаул.

— Но някой ден ще означава? — каза Жанет, като въпросителната нотка в гласа й бе повече от очевидна.

— И таз добра! Чудя се накъде отива светът, когато прислужниците сядат при господарите си и си позволяват да ги разпитват! Хайде, отивай да си лягаш. Почти десет часът е.

— Надявам се, че не съм казала нещо, с което да ви засегна, мадам — рече Жанет, надигайки се от стола.

— Аз съм виновна за това, че те насърчавам — отвърна госпожа Гринаул. — Слез долу и довърши работата си, след което си лягай. Следващата седмица ще трябва да събираме багажи, а преди това имаме много неща за уреждане.

Жанет се изправи и излезе. След още няколко минути, прекарани в мисли за капитан Белфийлд, госпожа Гринаул също стана и се отправи към спалнята си.

Докато пътуваше към Ойлимид след вечерята в дома на госпожа Гринаул, господин Чийзакър поддържаше гнева си към капитан Белфийлд и го правеше почти със задоволство. Този гняв, но вече без задоволството, още повече се разпали, когато видя капитана да бяга от дома му с куфара си. Рано на следващата сутрин мислите му се върнаха на госпожа Гринаул и той си спомни нещо, което бе обратното на задоволство, някои от неучтивите неща, които вдовицата му бе казала. Съзнаваше, че бе направил грешки в маниера си на ухажване, и бе решил да се поправи в бъдеще. Тя го бе укорила за това, че не говореше достатъчно за любовта си: пропуск, който смяташе незабавно да поправи. Освен това го бе помолила да не бъде толкова словоохотлив по отношение на богатството си. От сега нататък щеше да мълчи като риба по този въпрос. Все пак фактът, че дамата бе наясно с неговите обстоятелства, нямаше как да не му помогне. „Едва ли би харесала някой клет сиромах без пукнат грош в джоба“ — рече си той. Далече бе от мисълта, че битката вече е изгубена. С последните си думи към него, тя го бе уверила в своето приятелство. И едва ли щеше да бъде толкова педантична по отношение на начина, по който той се обръщаше към нея, ако това й бе безразлично. Ухажването на вдовицата несъмнено започваше да го изтощава и му се искаше да бе приключило, но нямаше намерение да се предава. Затова се приготви за поредната атака и без да се съветва с никого, замина за Норич. Не му се струваше логично да му откаже след начина, по който го бе насърчавала до този момент. Този път не си сложи нито розова риза, нито излъскани до блясък ботуши, тъй като още помнеше унизителните подигравки на капитан Белфийлд. Въпреки това положи грижи да изглежда добре, като облече долната половина на тялото си в къс голф панталон и тесни гамаши от светла кожа, напълно наясно с факта, че някои мъжествени погледи и симетрични пропорции можеха да му свършат чудесна работа. Сложи си ново ловно палто с изящни копчета и прекрасна жилетка, украсена с лисичи глави, и завърши тоалета си с кръгла шапка с ниско дъно, ръкавици от кучешка кожа и камшик за езда. Така въоръжен, той се отправи към бойното поле, решен на всичко да възтържествува или да умре (ако някоя от раните, които госпожа Гринаул можеше да му нанесе, се окажеше фатална). Този път не изчака пазарен ден. Пътуването му имаше само една цел и искаше тя да разбере това. Подкара с бясна скорост към странноприемницата, а когато спря в двора, хвърли юздите на коняря, изпи една чаша черешово бренди на бара и се отправи към Клоуз, със ситни, но решителни стъпки.

— Това ти ли си, Чийзакър? — попита познат глас от една от тесните улички. — Кой би очаквал да те види в Норич в четвъртък!

Това беше Гримзби, синът на стария Гримзби от Хадъруич — заможен провинциален джентълмен, на когото при нормални обстоятелства Чийзакър щеше да обърне внимание, но сега нито спря, нито дори забави крачка.

— Имам малко лична работа в града — отвърна той и продължи да марширува към Клоуз.

„Не ме е страх от тази жена“ — каза си той. Въпреки това по пътя влезе в една сладкарница, чийто собственик познаваше, и си поръча втора чаша черешово бренди.

— Госпожа Гринаул си е вкъщи — рече той на Жанет, без изобщо да я пита.

— О, да, сър, вкъщи си е — отвърна прислужницата с ясното съзнание, че това бе специален случай.

В следващия миг той вече бе в присъствието на своя ангел.

— Господин Чийзакър, кой би очаквал да ви види в Норич в четвъртък? — възкликна дамата, след като го поздрави, почти повтаряйки думите, които бе използвал неговият приятел Гримзби.

Защо да не дойде в Норич в четвъртък? Нима нямаше това право като всеки друг? Нима всички мислеха, че през останалото време беше вързан за плуговете и каруците си? Чийзакър бе решил този път да се държи решително и самоуверено, за да подобри мнението, което госпожа Гринаул си бе изградила за него. Така че отговори смело:

— Човек никога не знае кога ще бъда в Норич, госпожо Гринаул, нито кога няма да бъде. Аз съм един от онези мъже, за които не се знае нищо, освен това, че винаги си плащат.

Изведнъж Чийзакър си спомни, че бе решил повече да не се хвали с парите си, и веднага опита да поправи тази грешка:

— Има още едно нещо, което хората знаят за мен, но засега няма да говорим за него.

— Моля седнете, господин Чийзакър.

— Ами… благодаря ви, госпожо Гринаул, ще седна за няколко минути, ако ми позволите. Госпожо Гринаул, в момента съм в такова състояние на духа, че ако не се успокоя, ще полудея и мога да нараня някого.

— Мили Боже! Какво ви се е случило? Днес ще ходите на лов, предполагам?

Погледът на вдовицата се насочи надолу към дрехите му.

— Не, госпожо Гринаул, няма да ходя на лов. Облякох се така, защото смятах да ходя, но се отказах, а после нямах време да се преоблека. Какво значение има какви дрехи носи един мъж?

— За мен няма никакво, стига да са прилични.

— Сигурен съм, че в моя случай винаги са такива, госпожо Гринаул.

— О, да, разбира се. Дори бих казала, че са повече от прилични. Считам ви за мъж с изтънчен вкус по отношение на облеклото.

— Уверявам ви, че не се правя на изтънчен, госпожо Гринаул. Обичам да изглеждам добре и това е всичко. Има хора, които смятат, че всички фермери са мръсни и неугледни. Това, разбира се, е вярно за онези, които плащат рента и нямат собствена земя.

Той се спря навреме, преди отново да зачекне забранената тема.

— Но няма значение какви дрехи носи един мъж, когато сърцето му е натежало.

— Не знам какво ви кара да говорите по този начин, господин Чийзакър, но самата аз се чувствам така, откакто… откакто Гринаул ме напусна.

Господин Чийзакър се чудеше как да започне и този намек за покойния й съпруг изобщо не му помогна. Често бе казвал на вдовицата, че „тревогите убиха котката“ и „живото куче е за предпочитане пред мъртвия лъв“, но госпожа Гринаул не се впечатляваше и той вече не смееше да разчита на пословици. Беше осъзнал, че трябва да смени тактиката си. Тънките любовни намеци бяха вършили работа в началото на познанството им, но вече не можеше да се уповава на тях, ако искаше да се увенчае с успех. Самата вдовица му бе казала, че трябва да говори повече за любовта си, и той бе изпил две чаши черешово бренди с надеждата да развържат езика му. Бе облякъл палто с лъскави копчета и нови панталони, защото искаше да бъде господар на положението. Трябваше да говори смело и откровено за любовта си, но просто не знаеше откъде да започне. Това бе нещото, което го затрудняваше. В продължение на около минута той седеше и мълчеше, докато тя заглаждаше веждите си с носната си кърпичка след краткия си изблик на скръб.

— Госпожо Гринаул! — възкликна той най-накрая и скочи на крака пред нея. — Скъпа госпожо Гринаул, мила госпожо Гринаул, ще станете ли моя жена? Ето! Най-сетне го казах! И говоря напълно сериозно. Всичко, което притежавам, ще бъде ваше. Разбира се, говоря най-вече за ръката и за сърцето си. Що се отнася до любовта ми… о, Арабела, само ако ме познавахте! Едва ли в Норфък има мъж, който да може да обича по-страстно от мен. Влюбих се в мига, в който ви зърнах в Ярмът и оттогава не съм на себе си. Питайте хората вкъщи и те ще ви кажат, че съм занемарил задълженията си. Занемарил съм всичко. От миналия юли насам съм отварял книгата със заплатите не повече от половин дузина пъти.

— Аз ли съм виновна за това, господин Чийзакър?

— Кълна се, че да. Не мога да спра да мисля за вас. Вече реших. Ще напусна Ойлимид, ако не се съгласите да бъдете негова господарка.

— Няма да живеете в Ойлимид?

— Точно така. Ще дам фермата под наем и ще замина някъде. Какъв е смисълът да стоя тук, когато не съм с жената на сърцето си? Не бих могъл да го направя, госпожо Гринаул. Наистина не бих могъл. Разбира се, в Ойлимид разполагам с всичко, което парите могат да купят… но това е безполезно за мъж, който е влюбен. Знаете ли, дори започнах да ненавиждам парите, стоките и всичко останало. От три месеца не съм носил банковата си книжка вкъщи. Замислете се над това.

— Но как бих могла да ви помогна, господин Чийзакър?

— Просто кажете „да“ и всичко ще се нареди. Просто се съгласете да станете моя жена. Ще се отнасям толкова добре с вас! Кълна се. А що се отнася до богатството ви, то изобщо не ме интересува! Не съм като един друг мъж, който мисли само за пари. Искам само вас. Ще бъдете моя глезла, моя кукла и мое любимо малко патенце до края на дните си.

— Не, господин Чийзакър. Това няма как да се случи.

— И защо не? Вижте какво, Арабела!

Той пристъпи към нея и падна на колене пред краката й. Беше толкова близо, че тя нямаше как да избяга. Черешовото бренди несъмнено бе оказало своето влияние върху него. Когато бе паднал на колене, кожените гамаши, обвити около краката му, се бяха опънали с пращене. Той най-вероятно не бе забелязал това в страстта си, но госпожа Гринаул, която се намираше в много по-уравновесено състояние на духа, бе осъзнала с неприятно чувство, че изправянето му нямаше да бъде толкова лесно.

— Господин Чийзакър, не се излагайте. Станете, моля ви — рече тя.

— Няма да го направя, докато не ми кажете, че ще бъдете моя!

— Тогава ще останете на колене завинаги, а това би било крайно неудобно. Няма да ви позволя да ме държите за ръката, господин Чийзакър. Моля ви, престанете.

Той я пусна, но не направи опит да се изправи.

— Никога преди не съм виждала мъж да се излага така! — възкликна вдовицата. — Ако не станете, ще ви избутам от пътя си. Ето, чувате ли? Някой идва.

Но сетивата на Чийзакър не бяха толкова изострени, колкото нейните, така че не чу нищо.

— Отказвам да се изправя — отвърна той, — докато не ми дадете причина да се надявам.

— Правете каквото искате. Но поне се дръпнете от коленете ми. Ето… ще влезе в стаята, преди да…

Чийзакър най-накрая чу стъпките и вратата бе отворена, точно когато правеше първия си неуспешен опит да стане. Капитан Белфийлд пристъпи прага на дневната.

— Хиляди извинения! — рече той. — Не видях Жанет и реших да вляза. Може ли да поздравя своя приятел Чийзакър за неговия успех?

Междувременно Чийзакър се бе изправил, но го бе направил изключително бавно и с огромни усилия.

— Ще ви помоля да напуснете стаята, капитан Белфийлд — рече той. — Имам недовършена работа с госпожа Гринаул. Всеки джентълмен би видял това.

— Изобщо не ми бе трудно да го видя, стари приятелю — отвърна капитанът. — Да ви пожелая ли щастлив съвместен живот?

— Ще ви помоля да напуснете стаята, сър — повтори Чийзакър и се приближи до него.

— Разбира се, ако госпожа Гринаул ме помоли да го направя — каза капитанът.

Госпожа Гринаул се почувства принудена да се намеси в разговора.

— Господа, ще ви помоля да не превръщате дневната ми в арена на разпри. Капитан Белфийлд, за да няма недоразумения, искам да ви уверя, че позицията, в която заварихте господин Чийзакър, беше изцяло по негова инициатива. Не съм му давала съгласие да пада на колене пред мен.

— Лесно ми е да го повярвам, госпожо Гринаул — отвърна капитанът.

— Кой се интересува от това какво вярвате, сър? — обади се господин Чийзакър.

— Господа, господа! Това е крайно неучтиво. Капитан Белфийлд, струва ми се, че ще бъде най-добре да ви помоля да се оттеглите.

— Несъмнено — съгласи се господин Чийзакър.

— Наложително е да дам категоричен отговор на господин Чийзакър след всичко, случило се днес…

— Разбира се — отвърна капитан Белфийлд и се обърна към вратата. — Ще се отбия някой друг път, за да засвидетелствам уважението си към вас, госпожо Гринаул. Може би ще ми позволите да го направя още тази вечер?

Вдовицата с неохота се съгласи, като го направи с неуверено кимване, след което капитанът си тръгна. Веднага щом вратата хлопна зад гърба му, господин Чийзакър понечи да се върне в предишното си положение, но госпожа Гринаул осуети плановете му. Ако паднеше на колене за втори път, тя не беше сигурна, че ще успее отново да го вдигне на крака.

— Господин Чийзакър — рече тя, — да сложим край на този малък фарс помежду ни.

— Фарс! — възкликна той, застанал с ръка на сърцето и леко разкрачен, демонстрирайки новите си панталони.

— Определено става дума или за фарс, или за грешка. Ако е първото и имам някаква вина, моля за извинение.

— Но ще станете госпожа Чийзакър, нали?

— Не, господин Чийзакър, няма да стана. Една жена не се нуждае от повече от един съпруг, а моят лежи погребан в Бирмингам.

— Ох, проклятие! — възкликна той, разярен от това повторно споменаване на покойния й съпруг. Избликът му бе крайно груб и неучтив, но госпожа Гринаул реши, че клетият мъж бе изстрадал достатъчно през последните няколко минути.

— Да се разделим като приятели — каза тя и му подаде ръката си.

Но той й обърна гръб, защото в очите му имаше нещо, което искаше да скрие. Струва ми се, че той наистина я обичаше и щеше да се ожени за нея, дори и да бе научил, че бе изхарчила всичките си пари.

— Няма ли да ми подадете ръка в знак на приятелство? — попита тя. — Нека не се разделяме по този начин.

— Моля ви, помислете над предложението ми! — отвърна той. — Ако искате да променя нещо, ще го променя веднага. Ще се откажа от Ойлимид, ако не искате да живеете толкова близо до ферма. Ще се откажа от всичко. Кълна се, госпожо Гринаул. Само ако знаехте колко много искам да кажете „да“!

Гласът му трепереше и въпреки че бе обърнат с гръб, вдовицата осъзна, че в очите му имаше сълзи.

Тя не можеше да не се трогне поне малко. Никоя жена не би приела предложение за брак само защото мъжът се е разплакал. И вероятността именно госпожа Гринаул да се разчувства по този начин бе много малка. Тя разбираше мъжете и жените прекалено добре и бе запозната както с приятните, така и с неприятните страни на живота, така че едва ли би се поддала на емоциите си, колкото и трогната да се чувстваше.

— Приятелю — каза тя и сложи ръка на рамото му, — моля ви, не мислете повече за това.

— Но не мога да спра да мисля — отвърна той с хълцане.

— Не, не, не — рече тя, като продължаваше да държи ръката си на рамото му. — Господин Чийзакър, защо се занимавате със старици като мен, когато има толкова много красиви девойки, които биха дали всичко за една мила дума от вас?

— Не искам девойки — отвърна той.

— Не мислите ли, че Чарли Феърстерс би станала прекрасна съпруга?

— Пфу! Само не Чарли Феърстерс!

Самата идея да се ожени за това ужасно създание пресуши сълзите му и му помогна да възвърне мъжествеността си.

— Или моята племенница Кейт Вавасор, която разполага със собствени средства и освен това е талантлива и много привлекателна.

— Тя не означава нищо за мен, госпожо Гринаул.

— Това е, защото не я познавате. Ако я помоля да се върне в Ярмът следващото лято, ще помислите ли над предложението ми? Имате нужда от съпруга и ви уверявам, че няма да откриете по-добра от нея в цяла Англия. И ще бъде прекрасно да станем роднини, не мислите ли?

Тя отново сложи ръка на рамото му.

— Госпожо Гринаул, в момента мога да мисля само за една жена.

— И това е моята племенница.

— Това сте вие. Аз съм съкрушен мъж… наистина е така! Никога не съм предполагал, че мога да изпитвам такива силни чувства… кълна се, че не съм. Не знам къде се намирам… но предполагам, че ще бъде най-добре да се върна в Ойлимид.

Той напълно бе забравил новото си палто и скъпия си панталон и човек нямаше как да не го съжали.

— Винаги ще мразя това място. Винаги.

— Това чувство ще премине. Ще бъдете щастлив като крал там… но само ако вземете Кейт за своя кралица.

— А какво ще правите вие, госпожо Гринаул?

— Какво ще правя аз?

— Да, какво ще правите вие?

— Имате предвид, ако се ожените за Кейт? Тогава ще ви идвам на гости и ще прекарвам половината си време в Ойлимид, за да гледам децата, както подобава на една добра пралеля.

— Не, имах предвид…

Той се поколеба и тя го помоли да продължи.

— Не смятате да се омъжите за Белфийлд, нали?

— Хайде стига, господин Чийзакър. Не бъдете толкова ревнив. Какво право имате да ми задавате този въпрос? Най-вероятно ще остана в сегашното си положение до края на дните си, но не смятам да ви обещавам нищо по този въпрос. Нито на вас, нито на когото и да било.

— Не знаете що за човек е той, госпожо Гринаул. Наистина не знаете. Казвам ви това като ваш приятел. Не е ли логично да бъде наречен просяк, след като си няма нищо на този свят? Може би вярвате, че когато някой ухажва дама, не бива да говори за парите си, но няма как да ме убедите, че от мъж, който няма нито шилинг, би станал добър съпруг. А що се отнася до лъжите, той е несравним!

— Тогава защо двамата сте такива приятели?

— Защото се държах глупаво. Сближих се с него просто защото изглеждаше като приятен човек.

— И не искате да повторя грешката ви?

— Ако се омъжите за него, госпожо Гринаул, не отговарям за действията си! Опасявам се, че ще го нараня, защото не бих могъл да понеса мисълта… този подъл, долен просяк! Предполагам, че сега бихте искали да си тръгна?

— Определено, ако смятате да говорите по този начин за моите приятели.

— Приятели! Е, повече няма да говоря за него. Предполагам, че дори цяла вечност да ви говоря за него, пак няма да ви убедя.

— Елате да говорите цяла вечност с Кейт Вавасор, господин Чийзакър.

Той не отговори. Вместо това излезе от къщата, качи се в каретата си и подкара към Ойлимид, мислейки за голямото си разочарование с горчивината на млад любовник.

— Никога не съм предполагал, че нещо може да ме накара да изпитвам такива силни чувства — рече той и се отправи към спалнята си.

Тази вечер капитан Белфийлд се отби в Клоуз, както бе обещал, но не бе допуснат в къщата.

— Господарката има главоболие — рече Жанет.

Четиридесет и осма глава Приготовления за партито на лейди Монк

В началото на април, след края на великденското прекъсване, лейди Монк организира голямо парти в Лондон. Нейната градска къща представляваше огромно имение на площад „Глостър“, а лондонските партита на лейди Монк винаги се превръщаха в събития. Тя обикновено организираше две или три на сезон и изразходваше страшно много време и енергия, за да бъдат успешни. Тъй като това бе основното й занимание, един провал щеше да я унижи. Дори бихме могли да кажем, че един провал щеше да я съсипе, имайки предвид каква огромна част от парите на сър Козмо харчеше за тях. Но тя рядко се проваляше. Умееше да избира правилните дати, избягвайки други важни събития. Рядко се случваше хората да не могат да посетят нейно парти заради гласуване в парламента или някое друго важно събитие от светския живот на града. Организирането на партита беше нейната професия и тя я владееше до съвършенство. Полагаше повече усилия, отколкото повечето мъже полагат на работа, и да се надяваме, че си струваше.

Хората считаха за уместно да присъстват на събитията, организирани от лейди Монк. Повечето получаваха покани, но имаше и такива, които просто отиваха. Някои от тях не бяха близки приятели нито на лейди Монк, нито на сър Козмо, но самото им присъствие беше уместно. Други отиваха без покана, защото знаеха, че бе прието да го направят. Херцогинята на Св. Банги винаги бе там, въпреки че мразеше лейди Монк и лейди Монк не спираше да я тормози. Но на херцогинята бе изпратена покана, така както кметът на Лондон би поканил министър от правителството на вечеря, дори и да вярва, че последният е крадец. Госпожа Конуей Спаркс също щеше да бъде там. Тя ходеше навсякъде. Лейди Монк нямаше представа защо госпожа Конуей Спаркс бе толкова популярна, но тази популярност бе факт и тя се прекланяше пред фактите.

Имаше и втора група, чиито членове биваха или не биваха канени в зависимост от конкретните обстоятелства. Това може би бяха хората, които имаха най-основателно право да се радват на гостоприемството на лейди Монк. Тази група включваше старите семейни приятели на съпруга й. Нека представителите на рода Тъфтън дойдат през април и може би отново през май, за да не се чувстват пренебрегнати, когато не бъдат поканени на най-голямото парти през юли. Тук влизаха и много млади дами, които обичаха да посещават партита. Майките и лелите им познаваха сестрите и братовчедите на лейди Монк. Тези млади дами приемаха всичко, което лейди Монк благоволеше да им даде и бяха благодарни. Накрая идваше и третата група, която бе най-многочислена, особено що се отнасяше до партито през юли. Тя включваше всички онези, които се бяха постарали да бъдат допуснати в дома на лейди Монк и се бяха борили със зъби и нокти да получат покана. Домакинята водеше кръвопролитна война с членовете на тази група. Ако не го правеше, те щяха да станат още по-многобройни и щяха да сложат край на успехите й. Въпреки това тя никога не би затворила вратите си за тях и никога не би заявила, че подобни хора не са добре дошли в дома й. Знаеше, че трябва да допусне определен брой от тях, но се стараеше този брой да бъде сведен до минимум. Когато нейното момче за всичко й каза, че господин Бот иска да дойде, тя категорично отказа. После й бе намекнато, че самата херцогиня на Св. Банги настояваше той да бъде поканен, но лейди Монк се присмя на херцогинята и не отстъпи. Едва когато й казаха, че господин Палисър желае господин Бот да присъства и може би няма да дойде, освен ако желанието му не бъде изпълнено, тя отстъпи. Много искаше лейди Гленкора да присъства и знаеше, че тя не би дошла без своя съпруг.

Лейди Гленкора трябваше да присъства.

— Бурго, искам да поговорим — рече лейди Монк една сутрин на своя племенник.

По това време Бурго Фицджералд бе отседнал в къщата на леля си на площад „Глостър“, въпреки възраженията на сър Козмо, който се бе изморил от своя племенник. Бурго и лейди Монк бяха прекарали много време заедно напоследък и може би вече се разбираха малко по-добре, отколкото в Монкшейд. Тя му подаде кратка бележка, която Бурго прочете и смачка в юмрука си.

— Виждаш, че не се страхува да дойде — отбеляза лелята.

— Едва ли си е дала сметка — отвърна Бурго.

— Ако наистина вярваш в това, по-добре се откажи. Нищо на този свят не би могло да оправдае действието, което обмисляш, освен абсолютното убеждение, че тя е влюбена в теб.

Бурго се втренчи в камината и веждите му се сключиха. Леля му го изгледа преценяващо.

— Е, щом нещата стоят по този начин, значи въпросът е приключен.

— Май ще бъде най-добре да се обеся — рече той.

— Бурго, няма да ти позволя да ми говориш по този начин в собствения ми дом. Отново се опитвам да ти помогна, но ако реагираш по този начин и казваш такива неща, ще се откажа.

— По-добре се откажи.

— Нима вече те е страх? При всичките ти други недостатъци, не съм очаквала това от теб.

— Не, не съм страхливец. С най-голямо удоволствие бих се дуелирал с него.

— Знаеш, че това са глупости, Бурго. Просто се надуваш. Мъжете вече не се дуелират. И дори тогава не е било прието да предизвикваш някой на дуел просто защото искаш да му отнемеш съпругата. Не че би го направил, разбира се.

— Как бих могъл? Ако зависеше от мен, бих го предизвикал на дуел още утре. Никой не може да каже, че се страхувам от него. Или от когото и да било.

— Предполагам, че зависи от нея?

— Вярвам, че все още ме обича… ако това имаш предвид.

— Виж какво, Бурго.

Тук грижовната леля даде най-правилния съвет, който можеше да даде на своя разорен и отчаян племенник, поне според разбиранията си.

— Мисля, че по този въпрос интересите ти бяха накърнени. Според мен след всичко, случило се помежду ви, ти имаше право да предявиш претенции към лейди Гленкора. Струва ми се, че господин Палисър постъпи крайно непочтено, заставайки между теб и… между теб и нейното огромно състояние. Не може да очаква жена му да изпитва каквито и да било чувства към него. Едва ли на този свят има човек, който да съди по-строго непристойното поведение на омъжените жени. Винаги съм го правила. Когато лейди Маделин Мадтоп напусна съпруга си, аз й заявих, че никога повече няма да стъпи в дома ми, въпреки че той се отнасяше ужасно с нея и така и не бе доказано, че между нея и полковник Греъм имаше нещо. Човек не може да бъде прекалено придирчив по тези въпроси. Но по отношение на теб… ако успееш да спасиш лейди Гленкора, винаги ще считам епизода с Палисър за трагичен инцидент в нейния живот. Уверявам те. Клетото момиче! С нея се отнесоха така, както се отнасят с момичетата, които покалугеряват против волята им в католическите държави. Не виждам нищо лошо в това да помогнеш на една монахиня да избяга от манастира си, така че не виждам нищо лошо в това да помогнеш на лейди Гленкора. Ако решиш да го направиш, ще имаш възможност да я заговориш на партито.

Бурго все още се взираше в камината. Продължи да седи и да се взира, но не отговори.

— Помисли над това, което ти казах, Бурго — добави леля му, намеквайки, че бе време да си тръгва. Но той не помръдна от мястото си. — Или имаш нещо друго да ми казваш?

— Нямам пари — отвърна Бурго, все още втренчен в камината.

Лейди Гленкора получаваше издръжка от над петдесет хиляди лири на година. Той бе млад мъж и копнееше да придобие това невероятно богатство, до което почти се бе докоснал, когато тя се бе влюбила в него. Но сега спешно се нуждаеше от двайсет лири!

— Нямам пари — повтори той.

Думите бяха по-скоро изръмжани, отколкото изречени, и очите му нито за миг не се стрелнаха към лицето на леля му.

— Никога нямаш пари — отвърна тя с чувство.

— Откъде да ги взема? Не мога да ги изкарам. Ако разполагах с двеста лири, щях да организирам бягството и тя щеше да дойде с мен. Ако това не се случи, вината няма да е моя. Всичко щеше да е различно, ако бе дошла в Монкшейд.

— Нямам пари за теб, Бурго. Нямам банкнота от пет лири, която да мога да нарека своя.

— Но имаш…

— Какво? — прекъсна го безцеремонно лейди Монк.

— Козмо няма ли да ми ги заеме? — попита той, колебаейки се как да продължи. Говореше не за чичо си, а за братовчед си. Не би могъл да убеди чичо си да му заеме пари. Но синът му беше заможен, като разполагаше със свое собствено богатство и Бурго не му бе искал пари от години.

— Не знам — отвърна лейди Монк. — Рядко го виждам. Най-вероятно не.

— Не е никак лесно — оплака се той. — Представи си какво е да не можеш да събереш двеста лири в момент като този!

Но на Бурго наистина не му липсваше смелост и следващото му предложение безспорно доказа това.

— Ти имаш скъпоценности, лельо. Защо не ги заложиш за мен? Ще ти ги откупя с първите пари, които получа.

Когато чу предложението на своя племенник, лейди Монк се разгневи, но още преди края на разговора му бе обещала да се опита да му намери пари. Той бе любимият й племенник и почти го считаше за свое собствено дете. Всъщност тя се бе скарала с едно от децата си, а с другото вече почти не се виждаше (откакто дъщеря й се бе омъжила). Така че обичаше Бурго като роден син и му обеща парите, въпреки че трябваше да излъже съпруга си, за да ги получи.

Същата сутрин лейди Гленкора се отби на улица „Кралица Ан“, с целта да придума Алис да отиде на партито на лейди Монк. Алис категорично отказа, въпреки упоритото настояване на братовчедка й.

— Не я познавам — каза Алис.

— Скъпа моя, това е абсурдно — отвърна лейди Гленкора. — Половината хора там няма да я познават.

— Но ще познават нейните близки и приятели. Или другите гости. Аз само ще те притеснявам и изобщо няма да ми е забавно.

— Всеки, който може да отиде, ще го направи и изобщо няма да ми е трудно да ти уредя покана. Всъщност просто ще напиша бележка, в която ще посоча, че възнамерявам да те доведа.

— Недей, моля те, защото със сигурност няма да отида. И не мога да си представя защо искаш да го направя.

— Господин Фицджералд ще бъде там — отвърна лейди Гленкора, напълно променяйки гласа си и използвайки онзи тих тон, благодарение на който бе успяла да спечели сърцето на братовчедка си в Мачинг. Седеше близо до огъня, наведена напред, с вдигнати ръце пред лицето си, за да го предпази от горещината. Сега погледна настойчиво към Алис. — Сигурна съм, че ще бъде там, въпреки че никой не ми е казал.

— Това е причина ти да не ходиш — каза бавно Алис, — а не причина аз да дойда с теб.

Лейди Гленкора не смееше да сподели истинската причина да иска Алис да я придружи, а именно факта, че се нуждаеше от нейната закрила. Не можеше да се принуди да й го каже, въпреки че се опитваше да го намекне.

— Ах, а бях сигурна, че ще се съгласиш! — рече тя.

— Би било против принципите ми — отвърна братовчедка й. — Никога не ходя в домовете на хора, които не познавам. Не обичам този вид събирания. Моля те, не се опитвай да ме накараш да дойда.

— Ох, добре тогава! Щом не искаш, няма да те принуждавам.

Лейди Гленкора беше махнала едната ръка от лицето си, бе я пъхнала в джоба си, стиснала писмото, което все още носеше. Но когато Алис бе изрекла тези студени думи: „Моля те, не се опитвай да ме накараш да дойда“, тя го бе пуснала.

— Е, предполагам, че няма да ме ухапе — рече лейди Гленкора с онова детинско чувство за хумор, което бе толкова типично за нея. Дори направи гримаса, но тя бе достатъчно чаровна, за да размекне сърцето на всеки, подразнил се от шегата.

— Със сигурност няма да те ухапе, ако не му позволиш.

— Знаеш ли какво, Алис? Хората казват, че Плантагенет е един от най-мъдрите мъже в Лондон, но понякога ми се струва, че е един от най-големите глупаци. Скоро след като пристигнахме в града, аз му казах, че не бива да ходим в дома на тази жена. Той ме разбра, но отвърна, че просто се налага да отида. Рече ми: „Мразя необичайните неща и не виждам причина жена ми да не посети дома на лейди Монк.“ И това бе всичко. Не можех да направя нищо повече по въпроса. Той обаче можеше и направи. Не само ме принуждава да отида, но настоява да пътувам със своята гувернантка. Скъпата госпожа Маршъм също е поканена!

— Предполагам, че няма да ти стори нищо лошо.

— Не съм толкова сигурна, Алис. Никой не обича да бъде следван навсякъде от полицай, дори и да не е престъпник. Аз може да не съм престъпник, но съм дяволита и искам да се изплъзна на своя полицай. И много лесно мога да си представя как жена като мен е принудена да стори нещо нередно просто за да докаже на своя полицай, че е по-добра от него.

— Гленкора, караш ме да се чувствам ужасно, когато говориш по този начин.

— Тогава ще дойдеш ли с мен, за да имам полицай, когото самата аз съм избрала? Той ме попита дали ще имам нещо против госпожа Маршъм да пътува с мен. Аз смело му отвърнах, че ще имам, и когато ме попита какво, аз му казах, че възнамерявам да пътувам със своя приятелка — с теб или с братовчедка си лейди Джейн. Казах му, че ще доведа или едната, или другата.

— Той ядоса ли се?

— Не, прие го много спокойно. След това изрази надеждата, че някой ден ще преодолея своята предубеденост по отношение на една от най-старите му и скъпи приятелки. Заяжда се с мен, защото не разбирам парламента и политическото устройство на страната, но аз разбирам повече от тези неща, отколкото той от жени. Сигурна ли си, че няма да дойдеш?

Алис се поколеба за миг.

— Ела, моля те! — рече лейди Гленкора с глас, който бе толкова убедителен, че братовчедка й просто нямаше как да не отстъпи.

— Това не би подхождало на начина ми на живот — каза Алис. — И самата аз не съм щастлива, Гленкора. Не съм в настроение за веселби. Понякога си мисля, че никога повече няма да отида на парти.

— Това са глупости.

— Предполагам, че си права, но не мога да отида сега. Бих го направила, ако наистина смятах…

— О, добре — прекъсна я лейди Гленкора. — Предполагам, че ще оцелея. Ако ме покани на танц, ще се престоря, че никога преди не съм го виждала.

Тя си спомни за писмото в джоба. Спомни си, че в момента носеше писмено предложение от този мъж да избяга с него и да изостави съпруга си. Бе възнамерявала да го покаже на братовчедка си днес, но се радваше, че не го бе направила, имайки предвид, че Алис й бе отказала.

— Но ще ми дойдеш на гости на следващата сутрин — каза лейди Гленкора на излизане.

Алис обеща, че ще го направи. Веднага след като остана сама, тя съжали за това, че не се бе съгласила да придружи братовчедка си. Възраженията й бяха маловажни в сравнение с причината, изискваща присъствието й. Несъмнено щеше да се чувства неудобно в дома на лейди Монк, но нима не можеше да изтърпи два часа неудобство за доброто на своята приятелка? Истината бе, че едва след като лейди Гленкора си отишла, Алис бе започнала да осъзнава смисъла на тази молба и да чувства, че бе имала възможността да предотврати голяма опасност. Но вече бе твърде късно. После опита да се утеши с мисълта, че една случайна среща на лондонско вечерно парти не беше толкова рискована, колкото продължителен престой в провинциално имение.

Четиридесет и девета глава Как лейди Гленкора отиде на партито на лейди Монк

Имението на лейди Монк на площад „Глостър“ бе изключително подходящо за провеждане на партита. Къщата бе голяма и изглеждаше още по-голяма в очите на гостите. Стълбището започваше от центъра на просторното антре и гледаше към вътрешния салон. На втория етаж имаше широка галерия с пищно украсен парапет, която отвеждаше до трите приемни стаи. Две бяха от дясната страна, като по-голямата гледаше към задния двор, а помежду им имаше арка, сякаш пригодена за двукрила врата, която се нагъва като параван. Но никога не бе имало подобна врата. От лявата страна на стълбището беше третата и най-малка приемна, също гледаща към задния двор, която бе много красиво обзаведена и която лейди Монк използваше, когато бе сама. Именно тук Бурго бе провел онзи разговор с леля си, за който вече стана дума. На първия етаж беше грамадната трапезария, където, специално за партито, бе изнесен огромен бюфет с храна и напитки. Бих го нарекъл мъжки бюфет, тъй като го обслужваха икономи и мъже, облечени в ливреи. Наблизо имаше една по-малка стая, гледаща към трапезарията, където бяха наредени прибори, посуда за чай и други по-дребни вкусотии и откъдето всяка дама можеше да потърси женска помощ за оправяне и поправяне на роклята си, което се случваше в една още по-вътрешна стаичка. Къщата бе достатъчно просторна за подобни удобства. Лейди Монк се ръководеше от благородната амбиция да бъде различна от съседите си по отношение на организирането на своите партита, така че никога не излизаше, за да посреща гостите си. Още в началото на вечерта се затваряше в малката приемна вляво от стълбището и онези, които желаеха да я видят, трябваше да се качат по стълбите и да бъдат приети, за да произнесат кратките си слова. Хората, които я смятаха за велика жена (а те никак не бяха малко), твърдяха, че тя никога не забравяше човек, дошъл на нейно парти. Не забравяше и онези, които не идваха, въпреки че бяха поканени. Хората, които нямаха високо мнение за нея (защото дори лейди Монк имаше врагове), намекваха, че дори и да не излизаше от малката си приемна, тя се надигаше от стола си и пристъпваше към вратата, когато до ушите й достигнеше името на човек, радващ се на привилегирована позиция във висшето общество в момента. Така че важният кабинетен министър, херцогинята с безупречна репутация и нашумелият артист нямаше как да не бъдат приети за кратък, но интимен разговор. Разбира се, понякога се случваше вратата на приемната да бъде блокирана, но лейди Монк бе взела предпазни мерки срещу тази възможност, като бе назначила мъж в ливрея да стои пред нея и да прави всичко възможно да поддържа връзката й с външния свят отворена.

Лейди Монк успяваше да си почине в своята приемна, но това не означаваше, че не вършеше важна и понякога досадна работа. В стаята често присъстваха дами, с които тя нямаше никакво желание да разговаря. Херцогинята на Св. Банги винаги бе там и дори си имаше свое собствено място, което всички наричаха „табуретката на херцогинята“.

— Нямаше да се занимавам с нея, ако си говореше с някой друг — веднъж се бе оплакала лейди Монк. — Но никой не иска да си общува с нея.

Преди вечерта на партито Бурго Фицджералд и леля му бяха провели още един разговор, който бе измъчил лейди Монк. Тя бе намерила парите — онези двеста лири, които той й бе поискал. Няма нужда да описвам всички хитрости, лъжи и увъртания, които бе използвала, за да ги придобие. Но сега не искаше да му ги даде просто така, без някаква гаранция. Бе направила много за своя племенник, но щеше да му даде тези двеста лири само, при условие че ги използва за постигането на целта, която самата тя преследваше. Но как можеше да го накара да й обещае, че ще ги изхарчи за онова, за което искаше да ги изхарчи? Може би трябваше да му ги даде едва след като лейди Гленкора се съгласи да избяга с него? Въпреки че лейди Монк можеше да му постави това условие (и ми се струва, че би го направила с най-голямо удоволствие), тя знаеше, че не би могла да осъществи този план. Нуждата му от пари бе неотложна, а действието трябваше да бъде предприето незабавно. Следователно нямаше друг избор, освен веднага да му повери сумата.

— Бурго, ако науча, че си ме измамил, никога повече няма да ти имам доверие — рече му тя.

— Добре — отвърна Бурго и набързо преброи банкнотите, преди да ги прибере в джоба на жилетката си.

— Давам ти този заем, за да постигнеш определена цел, ако все още искаш да го направиш — продължи сериозно тя.

— Много искам да го направя — отвърна той.

Лейди Монк не посмя да каже нищо повече, но когато видя игривия блясък в очите му, тя почувства, че вече е била измамена. Каквито и проблеми да го измъчваха, Бурго веднага ги забравяше и изпадаше в нещо като екстаз при гледката на пари в брой.

На сутринта на партито господин Палисър и жена му си размениха няколко остри думи.

— Разбрах, че братовчедка ти няма да идва — рече той.

— Да, Алис няма да идва.

— Тогава можеш да вземеш госпожа Маршъм в каретата си.

— Изключено, Плантагенет. Нали ти казах, че смятам да поканя братовчедка си Джейн?

— Но можеш да вземеш и двете.

— В никакъв случай… освен ако не очакваш от мен да седя навън при кочияша.

Имаше нещо в гласа й, една особена рязкост, почти вулгарност, която разгневи господин Палисър. Той се извърна от нея, а лицето му бе станало мрачно като буреносен облак.

— Сигурно съзнаваш, Плантагенет, че три жени, облечени за парти, не биха могли да пътуват заедно в една карета. Едва ли после би искал да ме видиш, ако аз съм една от тях.

— Не беше нужно да каниш лейди Джейн, след като госпожица Вавасор ти отказа. Помолих те да вземеш госпожа Маршъм преди това.

— А аз ти обясних, че предпочитам да ходя на партита с млади, а не със стари жени. Така стоят нещата, накратко казано.

— Гленкора, предпочитам да не използваш такива изрази.

— Какво? Имаш предвид „накратко казано“? Това е един напълно нормален израз. Нима звучи по-лошо от онзи, който господин Бот използва в Камарата снощи, когато заяви, че правителството е превърнало финансите на страната в „миш-маш“? Виждаш ли, опитвам се да следя дебатите и не бива да ми се ядосваш.

— Не ти се ядосвам. Звучиш като малко дете, когато казваш това. Предполагам, че каретата трябва да се върне за госпожа Маршъм, след като ви закара?

— Първо ще закара нея. Джейн не бърза. Аз също.

— Но госпожа Маршъм ще си помисли, че постъпваш крайно неучтиво. Казах й, че ще пътувате заедно, когато разбрах за отказа на госпожица Вавасор.

— Тогава, Плантагенет, не е трябвало да й го казваш. Не е ли очевидно? Истината е, че ако ми наредиш да направя нещо, ще се подчиня, стига да мога. Ако не мога, ще ти кажа. Но когато ми дадеш свободата да решавам, не е справедливо после да ме укоряваш за решението, което съм взела.

— Не те укорявам.

— Напротив. Каза ми, че постъпвам неучтиво.

— Казах, че госпожа Маршъм ще си помисли, че постъпваш неучтиво.

— Ако това е всичко, добре. Изобщо не ме интересува какво мисли тя. Ако иска, ще й отстъпя цялата карета, но аз няма да бъда вътре… освен ако не ми наредиш. Не я харесвам и не смятам да се преструвам, че я харесвам. Струва ми се, че ме следва навсякъде, за да може после да ти докладва какво не правя както трябва.

— Гленкора!

— И онзи противен песоглавец с червената четина прави същото… само че отива при нея, защото не смее да отиде при теб.

Плантагенет Палисър онемя от смайване. Много добре съзнаваше кого бе описала лейди Гленкора, но самата мисъл, че бе нарекла някого „песоглавец с червена четина“, го разгневи и ужаси! Започваше да си мисли, че не знае как да контролира жена си. Освен това картината, която му бе обрисувала, го смути дълбоко. Тя бе останала без майка, също като него, и Палисър се бе надявал госпожа Маршъм да я съветва и напътства по онзи мъдър начин, характерен за майката на една млада булка. Да, в Мачинг до него наистина бяха достигнали няколко критики, отправени от господин Бот по отношение на поведението на жена му, но тяхната цел бе да му помогнат да прецени какъв съвет да й даде, ако имаше нужда от такъв. Що се отнасяше до шпионирането на лейди Гленкора — самата идея му бе повече от противна! Никога не би позволил или толерирал подобно нещо! А сега жена му го обвиняваше в това, че я държи под око с помощта на двама шпиони, един мъж и една жена.

— Гленкора! — възкликна отново той, но после млъкна, защото не знаеше какво да й каже.

— Скъпи, според мен е по-добре да знаеш какво мисля по този въпрос. Сигурно смяташ, че това ме прави лоша, и съм склонна да се съглася. Наистина съм лоша, но тези хора няма да ме направят по-добра. Нима гувернантките в испанския двор правят придворните дами по-добри?

— Гувернантки!

Лейди Гленкора седна. Известно време господин Палисър стоеше и я гледаше. После се впусна в дълга реч, говорейки за своята правдивост и снизходителност и нейната разпуснатост и наивност. Каза й, че единственият й недостатък е нейната младост, и когато го направи, тя се намръщи — не на него, а на себе си, сякаш през главата й бе минала мисълта, че той не знае нищо по този въпрос. Господин Палисър не забеляза това или може би го забеляза, но този факт не прекъсна потока на красноречието му. Увери я, че дори не би си помислил да я шпионира, и обяви, че напълно греши относно характера на госпожа Маршъм. Последва втора гримаса, която сякаш казваше: „Има някой, който е направил по-голяма грешка от мен.“ Господин Палисър не спомена песоглавеца с червената четина и завърши речта си със студена целувка и уверението, че ще я види в дома на лейди Монк.

Когато вечерта или по-скоро нощта на партито дойде, каретата първо отиде да вземе госпожа Маршъм, а след като я остави пред дома на лейди Монк, тя се върна на улица „Парк Лейн“ за лейди Гленкора. Оттам пое към площад „Св. Джеймс“, за да вземе лейди Джейн. Като цяло вечерта не бе особено приятна за конете и кочияша.

— Иска ми се да й купи отделна карета — рече лейди Гленкора на братовчедка си Джейн, когато забеляза, че прислужниците не бяха в добро настроение.

— Това би било прекалено скъпо — отвърна лейди Джейн.

— Да, така е — съгласи се лейди Гленкора.

Тя не виждаше причина да посочва, че подобен разход би бил нищо за богат мъж като господин Палисър, особено, при положение че това богатство беше нейно. Не би намекнала нито на него, нито на когото и да било (дори на себе си), че имаше някаква заслуга заради огромното си наследство. У тази жена имаше много неща, които един съпруг не би одобрил. Не беше нито хрисима, нито деликатна, но определено не й липсваха великодушие и щедрост. Не съм сигурен, че бих я нарекъл дама, но ако се бе родила мъж, несъмнено щеше да бъде съвършеният джентълмен.

Госпожа Маршъм никак не бе доволна от отношението на лейди Гленкора към нея. Тя нямаше да се съгласи да отиде на партито на лейди Монк, ако бе знаела, че ще бъде сама. Ако бе придружавала лейди Гленкора, несъмнено щеше да получи част от уважението, полагащо се на богатата наследница. Отгоре на всичко каретата бе пристигнала, преди да бъде напълно готова, и лакеят, който я чакаше пред вратата, й се бе намръщил сърдито. Тя разбра всичко. Разбра, че лейди Гленкора бе отказала приятелството й по един напълно недвусмислен начин, и реши, че трябва да й отмъсти, а това бе напълно естествено. Когато каретата я остави пред дома на лейди Монк, тя трябваше сама да изкачи стъпалата. Прислужниците я обявиха за госпожа Марш и влезе в салона под това име. Там седна, като напразно се бе огледала за лейди Монк, и се замисли над нанесената й обида.

Минаваше единайсет, когато лейди Гленкора най-накрая пристигна. Бурго Фицджералд бе започнал да вярва, че злата съдба е отредила никога повече да не я види. Нещо бе осуетило плановете му в Монкшейд и той още не бе сигурен какво. Може би същите сили се бяха намесили отново, за да държат лейди Гленкора далече от къщата на леля му. Бурго не си бе съставил план на действие и нямаше ясна представа как щеше да стори онова, което си бе наумил. Бе опитал да си състави план, но както обикновено се случва с мъже, които нямат навика да разсъждават, бе решил да остави нещата да се развият по естествен начин. Все пак бе очевидно, че трябваше да говори с лейди Гленкора, преди да остави всичко на произвола на съдбата. Беше й писал, смело излагайки предложението си, и чувстваше, че ако тя бе решила да не участва, гневът й или най-малкото отказът й щяха по някакъв начин да са достигнали до него. Мълчанието невинаги означаваше съгласие, но поне загатваше, че съгласието бе възможно. От десет до малко след единайсет часа Бурго стоеше на стълбите на къщата на леля си и чакаше да обявят името, което копнееше (и може би малко се страхуваше) да чуе. Мъже и жени го заговаряха, но той почти не им обръщаше внимание. Леля му, с тревожно сключени вежди, го извика веднъж в приемната си и го помоли да танцува.

— Изглеждаш прекалено вглъбен — прошепна му тя.

Но той само поклати глава, обърна й гръб и излезе. Не отиде да танцува, разбира се. Да танцува в момента?! Как можеше да танцува, когато мислите му бяха заети с такива важни неща? Дори за Бурго Фицджералд в идеята да избяга с чужда жена имаше нещо, което му пречеше да се отпусне достатъчно, за да танцува. Лейди Монк бе по-възрастна и умееше да контролира чувствата си много по-добре от него. Въпреки че не можеше да танцува, Бурго слезе в трапезарията, взе една голяма чаша за бира и я напълни с шампанско. Няколко минути по-късно си напълни втора. Алкохолът не зачерви бузите му, нито пък изпоти челото му, както ставаше при други мъже, но добави един особен блясък в сините му очи. Именно този блясък подсказваше на другите мъже, че Бурго бе пил.

Най-накрая, докато още бе в трапезарията, той чу името на лейди Гленкора. Преди около петнайсет минути бе видял как господин Палисър влиза и се качва по стълбите, но това му бе безразлично. Знаеше, че съпругът й ще бъде тук. Когато дългоочакваното име достигна до ушите му, сърцето му подскочи в гърдите. Какво трябваше да направи сега? Бе решил, че трябва да направи нещо, каквото и да е то, така че хукна към вратата на трапезарията и излезе тъкмо навреме, за да види как лейди Гленкора поема нагоре по стълбите. Тя бе точно над него, когато пристъпи в салона, така че не можеше да я поздрави, като й подаде ръка. Все пак вдигна глава и успя да улови погледа й. Поздрави я с кимване и кратко движение на ръката си. Тя погледна надолу към него и изражението й се промени, когато очите им се срещнаха. Едва му кимна, по-скоро с очи, отколкото с глава, но Бурго бе поласкан от мисълта, че в изражението й нямаше и следа от гняв. Ах, колко красив изглеждаше той, устремил поглед нагоре към нея, облегнал се на стената и наблюдаващ бавното й изкачване по стълбите! Гленкора чувстваше очите му върху себе си, не можа да се стърпи и погледна надолу към него, когато зави по стълбището. Очите им се срещнаха за втори път, устата му се отвори и на нея й се стори, че чува въздишката му. Това бе една прекрасна уста, изваяна като устата на мраморен бог, сътворен от древен скулптор! Бурго, въпреки че не умееше да обича истински, несъмнено умееше да изглежда така, сякаш е влюбен. Не се опитваше да я измами. Това не бе актьорско изпълнение. Изражението му бе напълно естествено, въпреки че изразяваше много повече, отколкото съдържаше сърцето му, по същия начин, както някои мъже използват силни думи, без да изпитват силни чувства. В този миг Бурго Фицджералд изглеждаше така, сякаш би могъл да се поболее от любов.

Когато изкачи стълбите, Лейди Гленкора бе посрещната от лейди Монк, която почти бе излязла в галерията, за да я поздрави. Домакинята дари своята знатна гостенка с най-милата си усмивка и лейди Гленкора бе въведена в малката приемна. Там бе херцогинята на Св. Банги, на своята табуретка в ъгъла, а до нея седеше господин Бот, въпреки че в момента двамата не разговаряха. В стаята имаше и още една дама, която бе много високопоставен гост и която лейди Монк бе приела в дома си с най-голямо удоволствие — младата маркиза на Хартълтоп. Тя бе в лек траур, тъй като нейният свекър, бившият маркиз, бе починал преди по-малко от шест месеца. Маркизата беше много красива жена и нейното присъствие се ценеше високо както от дамите, така и от господата. Никога не казваше глупави неща като херцогинята, не бе прекалено чувствителна по отношение на поведението на хората към нея, винаги се държеше любезно, но никога не си позволяваше да интимничи, несъмнено бе най-добре облечената жена в Лондон, но въпреки това не си придаваше важност… и бе несравнимо красива. Усмивката й бе изключително чаровна. Разбира се, имаше хора, които казваха, че тя не означава нищо, но нима усмивката на една млада дама трябва да означава нещо? Не се бе родила в благородническо семейство като лейди Гленкора, тъй като баща й бе провинциален духовник, който не бе успял да се издигне по-високо от сана на архидякон. Но беше запозната с правилата на живота във висшето общество и знаеше какво да очаква от един взискателен съпруг много по-добре от лейди Гленкора.

Никога не би си позволила да говори за песоглавци с червена четина. Никога не би използвала израза „накратко казано“. Никога не би излязла нощем, за да се разхожда из развалини. Никога не би се сближила с дама, която съпругът й не харесва. Да, веднъж след женитбата си бе получила предложение от ухажор и тук става дума за самия господин Палисър, но бе успяла да извлече максималното от тази афера, като бе спечелила пълното доверие на съпруга си, разкривайки му всичко, но без да предизвика гнева му, и дори бе успяла да откаже на ухажора си, без да го унижи. Но лейди Хартълтоп бе истинско чудо!

Лейди Гленкора не беше чудо. Да, идваше от знатен род, но бе жена от плът и кръв и когато влезе в малката приемна на лейди Монк, тя бе твърде смутена, за да може да проведе нормален разговор със своята домакиня.

— Скъпа лейди Гленкора, заповядайте за малко в покоите ми. Много съжалявам за това, че не успяхте да дойдете в Монкшейд. Чухме ужасни неща за здравето ви.

Лейди Гленкора отвърна, че е било просто настинка. Лоша настинка.

— О, да, чухме нещо за развалини и разходки на лунна светлина. Типично за вас, бих казала. Самата аз обожавам подобни неща, но човек трябва да внимава. Животът може да бъде толкова изтощителен, нали? Мисля, че познавате лейди Хартълтоп, а това е херцогинята на Св. Банги. Господин Палисър беше тук преди пет минути.

След малко лейди Монк отново бе извикана на вратата, така че лейди Гленкора се озова в компанията на лейди Хартълтоп.

— Видяхме господин Палисър да минава оттук — рече лейди Хартълтоп, която изобщо не се притесняваше да среща и да говори с мъжа, който се бе осмелил да й предложи любовта си.

— Да, каза, че ще бъде тук — отвърна лейди Гленкора.

— Каква тълпа — отбеляза лейди Хартълтоп. — Не мислех, че в Лондон живеят толкова много хора.

— Голяма тълпа, наистина — отвърна лейди Гленкора и двете вече си бяха казали всичко, което изискваше етикетът. Както знаем, лейди Гленкора можеше да разговаря с неблагоразумно настървение в продължение на часове, особено ако хранеше симпатии към своя събеседник, но другата дама рядко си разменяше повече от десетина думи с някой друг, освен с камериерката си.

— Изглеждате прекрасно — отбеляза херцогинята. — А чух, че сте били много болна.

Изглежда, лейди Гленкора щеше да слуша за онази среднощна разходка сред руините до сетния си час.

— Как сте, лейди Гленкоурър? — прозвуча в ухото й и към нея бе протегната една голяма червена лапа.

Но след всичко, което лейди Гленкора и нейният съпруг си бяха казали по адрес на господин Бот, тя бе решена на всичко да не взима ръката му.

— Как сте, господин Бот? — отвърна лейди Гленкора. — Мисля, че ще потърся господин Палисър в задната стачка.

— Скъпа лейди Гленкора — прошепна херцогинята с глас, който трепереше от ужас. Лейди Гленкора се обърна и се поклони на закръглената си приятелка. — Позволете ми да ви придружа. Онази противна жена, госпожа Конуей Спаркс, всеки момент ще дойде и знаете как я ненавиждам.

Лейди Гленкора нямаше друг избор, освен да хване херцогинята под ръка и двете излязоха заедно. Струва ми се повече от вероятно лейди Монк да бе поканила госпожа Конуей Спаркс с идеята, че това бе единственият начин да изгони херцогинята от нейната табуретка.

Лейди Гленкора откри съпруга си в салона за танци. Господин Палисър стоеше в ъгъла с изражението на човек, който прави изчисления.

— Аз ще тръгвам — рече той, когато се приближи. — Дойдох само защото казах, че ще го направя. Ще се бавиш ли?

— О, не. Едва ли.

— Ще танцуваш ли?

— Може би веднъж… само за да покажа, че не съм старица.

— Не се разгорещявай твърде много. Довиждане.

И господин Палисър си тръгна. На изхода се бе образувала навалица и докато си проправяше път през нея, той се размина с Бурго Фицджералд, който се взираше напрегнато в жена му. Господин Палисър го изгледа и в главата му проблесна споменът за любовните надежди на този мъж, както и нечие прошепнато предупреждение по негов адрес, но той нито за миг не си помисли, че трябва да остане, за да наглежда жена си.

Петдесета глава Как лейди Гленкора се върна от партито на лейди Монк

В продължение на минута-две Бурго Фицджералд остана там, където го бяхме видели за последно — облегнат на стената на трапезарията в основата на стълбището. През главата му минаваха мрачни мисли. Онова, което се канеше да направи или по-скоро да се опита да направи — нима то бе добро нещо само по себе си? И щеше ли да бъде от полза на жената, която се преструваше, че обича? Каква щеше да бъде нейната съдба, ако тази вечер се съгласеше да избяга с него и да изостави съпруга си? Дори за миг не се замисли за собственото си бъдеще. Никога не го бе правил. Дори когато за пръв път се бе почувствал привлечен от репутацията на богатството й, той не бе мислил за бъдещето, което тези пари можеха да му осигурят. Желанието да стане притежател на това богатство, го бе мотивирало по същия начин, както високият залог на масата за комар мотивира един комарджия. Но сега, докато стоеше под стълбището на леля си, той се замисли за нея. Дали щеше да бъде щастлива просто защото той я обичаше, при положение че останалите жени щяха да се правят, че не я забелязват, мъжете щяха да я считат за обезчестена и опозорена, висшето общество щеше да бъде затворено за нея и щеше да бъде принудена да живее зрелищно и шумно, завинаги лишена от правото да води тихо и скромно съществувание? Бурго чудесно съзнаваше какъв живот очакваше една жена при тези обстоятелства. Нима Гленкора щеше да бъде щастлива да живее по този начин просто защото той я обичаше? И при тези обстоятелства каква бе вероятността той да продължи да я обича? Нима самият той не бе един от най-неверните и непостоянни мъже?

Докато стоеше облегнат на стената в основата на стълбището, Бурго си зададе всички тези въпроси и наистина се опита да им отговори. Почти успя да се убеди, че трябваше да си вземе шапката и да се махне оттук. Нямаше значение какво щеше да се случи с него. Ако успееше да се затрие с пиене, може би този край нямаше да бъде толкова лош.

Но после си спомни парите на леля му, които в този момент бяха в джоба на жилетката му, и осъзна, че бе въпрос на чест да изпълни онова, за което му бяха дадени. Дори не си помисли да каже на леля си, че бе размислил и да й върне парите. Това би било невъзможно за него!

Да върне цели двеста лири, които вече бе успял да докопа, просто не влизаше във възможностите му. Когато си спомни парите, той си каза, че вече нямаше право да се колебае. Така че се изправи, протегна ръце над главата си и изпусна въздишка, която всички наоколо чуха, след което се качи на втория етаж.

Надникна в стаята на леля си и я видя. Тя също го видя и попита, с най-сладката си усмивка:

— Е, Бурго, танцува ли вече?

Той й обърна гръб, без да отговори, като процеди нещо през зъбите си, което прозвуча като „коравосърдечна кранта“. Ако леля му го бе чула, несъмнено щеше да го сметне за най-неблагодарния мъж на света. Но не го чу и се усмихна, когато вратата се затвори, след което се обърна към госпожа Конуей Спаркс и й разказа за голямата промяна, настъпила в поведението на нейния племенник.

— Човек никога не знае кой може да се поправи — отвърна госпожа Спаркс с тон, който бе почти неучтив, поне според лейди Монк.

Бурго първо се насочи към малкия салон, а после влезе в залата за танци. Именно там видя лейди Гленкора, която танцуваше кадрил с маркиза на Хартълтоп. Лорд Хартълтоп не бе по-словоохотлив от жена си и лейди Гленкора не изглеждаше удовлетворена нито от танцуването, нито от компанията. Просто бе станала да танцува, защото, както бе обяснила на господин Палисър, дамите на нейна възраст го правеха на подобни партита. Бурго я гледаше, докато се движеше из стаята, и след малко тя долови присъствието му. Изражението й не се промени, но стана още по-анемична в движенията си отпреди. Правеше се, че не го забелязва, но не възнамеряваше да се преструва, че разговаря с партньора си заради него.

„Веднага ще се приближа и ще я поканя на валс — рече си Бурго, когато започна последната фигура на танца. — Защо да не я поканя, както бих поканил всяка друга жена?“

Музиката спря и след едноминутна пауза лорд Хартълтоп отведе своята партньорка под ръка в съседната стая. Бурго, който бе стоял до вратата, веднага ги последва. Имаше много хора, така че не можеше нито да се приближи, нито дори да ги следва с поглед, но знаеше посоката, в която се движеха.

Пет минути по-късно я видя, седнала на една бамбукова пейка в галерията. До нея стоеше възрастна жена, която й говореше нещо. Беше госпожа Маршъм. Старицата я укоряваше за някакво дребно неблагоразумие, а лейди Гленкора я уверяваше, че няма нужда от подобни съвети, с думи, които бяха почти толкова кратки и ясни, колкото използваните от мен. Лорд Хартълтоп я бе оставил сама, чувствайки, че бе изпълнил дълга си за вечерта, поне що се отнасяше до танците. Бурго не знаеше нищо за госпожа Маршъм. Никога преди не я бе виждал и бе в пълно неведение относно специалната й връзка с господин Палисър. Затова реши, че едва ли би могъл да открие лейди Гленкора в по-благоприятен момент за целите си и се насочи към нея през тълпата. Когато достигна пейката, той промърмори нещо едва доловимо и й предложи ръката си.

— Това ще бъде достатъчно, госпожо Маршъм, благодаря ви — казваше лейди Гленкора в този миг. — Моля ви, не се притеснявайте за мен.

Тя подаде ръка на Фицджералд. Той не познаваше госпожа Маршъм, но тя познаваше него и знаеше цялата му история, поне що се отнасяше до лейди Гленкора, тяхната афера и разваления им годеж. Въпреки че господин Палисър никога не й бе споменавал името на този мъж, тя имаше дълг като гувернантка на жена му да го държи под око, в случай че се доближи прекалено много до кошарата. И той наистина се бе доближил, като почти се бе надвесил над тях, държейки ръката на бившата си любима, ръката на съпругата на господин Палисър! Безполезно е да предполагаме как щеше да реагира лейди Гленкора, ако госпожа Маршъм не беше там, но можем да бъдем сигурни, че присъствието й издигна Бурго в очите й. Тя го погледна нежно и топло и въпреки че не каза нищо, изражението й подсказваше, че тази среща не й бе неприятна.

— Искате ли да танцувате валс? — попита Бурго. Не зададе въпроса така, сякаш искаше специална услуга, а сякаш двамата имаха навика да танцуват заедно на всяко парти.

— Не мисля, че лейди Гленкора ще танцува валс тази вечер — каза госпожа Маршъм студено.

Тя или не ставаше за гувернантка, или наглостта на предложението на Бурго я бе смаяло до такава степен, че за миг бе загубила разсъдъка си. Иначе щеше да осъзнае, че подобен отговор от нейна страна несъмнено ще накара съпругата на господин Палисър да й обяви отрита война.

— И защо не, госпожо Маршъм? — попита лейди Гленкора, надигайки се от пейката. — Защо да не танцувам валс тази вечер? Мисля да го направя, особено имайки предвид, че господин Фицджералд танцува валс много добре.

Тя подаде ръката си на Бурго. Госпожа Маршъм направи втори опит да я разколебае, който най-вероятно бе напълно неволен. Сложи ръка на лявото рамо на лейди Гленкора и се вгледа в лицето й с цялата строгост, на която бе способна. Лейди Гленкора гневно отстрани ръката на гувернантката от рамото си. Още не бе решила дали щеше да повери съдбата си в ръцете на този мъж, който в момента я докосваше, но бе непоклатима в убеждението си, че нищо, което госпожа Маршъм казваше или правеше, нямаше да й повлияе по какъвто и да било начин.

Какво би могла да стори госпожа Маршъм? Господин Палисър си бе отишъл. До нея бяха достигнали слухове за визитата в Монкшейд и причината лейди Гленкора да не замине със съпруга си. Някой й бе подшушнал, че Фицджералд все още се осмеляваше да вярва, че жената, която бе ухажвал, преди тя да се омъжи, все още го обичаше. Носеха се слухове, че той все още се надяваше. Госпожа Маршъм никога не бе вярвала, че съпругата на господин Палисър би изневерила на брачните си клетви. Не бе приела ролята на гувернантка, защото се страхуваше, че лейди Гленкора ще избяга с друг мъж. Младата жена трябваше да бъде отлята и моделирана в онази задоволителна форма, която подхождаше за съпруга на господин Палисър, и госпожа Маршъм вярваше, че може да се погрижи за това отливане и моделиране. Дори не си бе представяла, че може да й се наложи да предпазва господин Палисър от един истински позор. Но вече не знаеше какво да мисли. Как трябваше да постъпи? Към кого трябваше да се обърне? В този миг видя господин Бот, който гледаше надолу към нея от стълбището.

Междувременно лейди Гленкора вървеше към салона за танци, облегната на ръката на Бурго.

— Коя е тази жена? — попита той.

Това бяха първите думи, които си размениха, въпреки че й бе написал онова писмо, което тя носеше дори и сега. Той си каза, че гласът му звучеше точно така, както бе звучал по време на тяхната афера, когато двамата си бяха разменяли много подобни въпроси. Отговорът й бе изречен в същия дух.

— О, каква противна жена! Казва се госпожа Маршъм и е мой заклет враг.

Миг по-късно вече танцуваха: въртяха се заедно из стаята, въпреки че Бурго не бе споменал нищо за целта, която преследваше и която тя от време на време споделяше.

Бурго танцуваше отлично, а лейди Гленкора, преди да се омъжи, бе обожавала танците. Сега тя се чувстваше така, сякаш моминските й дни се бяха върнали. Лейди Монк се промъкна до вратата, свързваща нейната приемна и салона за танци, и ги погледа малко, преди да се промъкне обратно. Госпожа Маршъм и господин Бот стояха заедно на прага на салона и също гледаха към тях, но с ужас.

— Не трябваше да я кани на танц — отбеляза господин Бот с глас, натежал от чувство.

— Кой би си помислил, че ще го направи? — отвърна госпожа Маршъм. — Изобщо не очаквах.

— Мисля, че трябва да му кажете — рече господин Бот.

— Но не знам къде е — отвърна госпожа Маршъм.

— Нямах предвид веднага — каза господин Бот, след което добави: — Нима смятате, че въпросът е толкова спешен?

— Не знам какво да мисля — рече госпожа Маршъм.

Танцьорите спряха, едва когато останаха без дъх.

— Не съм във форма — оплака се лейди Гленкора. — Дори не мислех… че ще мога… да танцувам.

Тя отметна глава назад, открехна уста и разшири ноздрите си — нещо, което както дамите, така и конете правеха след дълъг бяг, когато не им достигаше въздух.

— Да се завъртим още веднъж? — предложи той.

— След малко — отвърна тя и започна да се чуди дали госпожа Маршъм я наблюдаваше. Последва кратка пауза, а после той проговори отново, с напълно променен глас:

— Припомни ли си отминалите дни?

Разбира се, той трябваше да я накара да осъзнае истината. Този танц я бе разчувствал, защото й бе припомнил съвместното им минало, но тя трябваше да се запита защо това бе така. Защо изведнъж се бяха върнали към старите си навици, сякаш всичко случило се, откакто се бе омъжила, е било сън? Беше му се отворила възможност, която трябваше да използва, ако възнамеряваше да осъществи плана си. Носеше двеста лири в джоба си и не възнамеряваше да ги връща.

— Припомни ли си отминалите дни? — повтори той.

Тези думи веднага я разбудиха и разсеяха сънищата й. Фактите я заляха и едва не я удавиха: писмото в джоба й; молбата, която бе отправила към Алис, да дойде на партито и да я закриля от тази опасност; думите, които господин Палисър й бе казал тази сутрин, и гневът, който бе изпитала към него, когато се бе опитал да й натрапи госпожа Маршъм; собствените й колебания относно това дали да избяга, или да остане! Всички тези мисли нахлуха в главата й, когато чу нежния тон, който Бурго бе използвал.

Хората често казват, че жените, които се колебаят, са изгубени. Но онези, които го казват, го правят, просто защото са го чували от други, без да се замислят дали в това има някаква истина. И смея да твърдя, че онези, които го казват с убеждението, че са прави, не познават много жени. Жените се колебаят всеки ден и обикновено взимат правилното решение, мотивирани от страх, от съвестта си или в повечето случаи — от онзи полублагоразумен и полуосъзнат инстинкт относно това кое е правилно, полезно и за предпочитане при конкретните обстоятелства. Този инстинкт рядко напуска както жените, така и мъжете, освен ако не са изпаднали в състояние на пълно безразсъдство, подобно на Бурго Фицджералд. Повечето мъже, изпаднали в това състояние, успяват да го прикрият от света, но жените в това състояние се опълчват срещу своите критици и се обявяват за прокълнати. Лейди Гленкора бе разкъсвана от колебания, но въпреки това още не бе напълно изгубена.

— Припомни ли си отминалите дни? — попита Бурго.

Тя се видя принудена да му отговори и знаеше, че всичко зависи от начина, по който го направеше.

— Не бива да говориш за това — отвърна тихо тя.

— Не бива ли?

Изведнъж езикът му се развърза и той започна да говори много бързо.

— Не бива ли? Защо не? Това бяха щастливи дни… толкова щастливи! Ти не беше ли щастлива, когато… Ах! Предполагам, че ще бъде най-добре дори да не мислим за тях?

— Да, така ще бъде най-добре.

— Но това е невъзможно. Иска ми се да знаех какво таиш в сърцето си, Кора. Иска ми се да знаех какво наистина желаеш.

Докато бяха заедно, той винаги я бе наричал Кора и сега името се отрони от устните му по един напълно естествен начин, без да изненада нито него, нито нея. Стояха встрани от главния кръг, като почти се бяха оттеглили в ъгъла, и в подобни моменти Бурго знаеше как да говори така, че да го чува единствено човекът, към когото се обръщаше.

— Изобщо не трябваше да идваш при мен — рече тя.

— И защо не? Кой друг, освен мен има това право? Кой друг те е обичал като мен? Кора, получи ли писмото ми?

— Хайде да танцуваме — отвърна тя. — Към нас са насочени чифт очи.

Чифтът очи, за който говореше лейди Гленкора, принадлежеше на господин Бот. Той се бе облегнал на касата на вратата и от време на време се надигаше на пръсти, сякаш за да изгледа грешниците отвисоко. Беше напълно сам. Госпожа Маршъм в момента пътуваше към „Парк Лейн“ в каретата на лейди Гленкора, надявайки се да завари господин Палисър вкъщи.

— Това няма ли да всее раздор между тях? — бе попитала тя, когато господин Бот й бе предложил това решение.

— Раздорът ще бъде по-голям, ако не го направите — бе отговорил господин Бот. — Нека се върне и да предприеме каквото намери за добре. Аз ще ги държа под око.

И той наистина ги държеше под око. Те отново обиколиха салона или по-скоро обиколиха онази малка част от него, която придошлите хора бяха оставили на танцьорите. Изглеждаха така, сякаш се наслаждаваха на валса с невинността на близки приятели. Въпреки това имаше и други, освен господин Бот, които ги гледаха и се чудеха. Херцогинята на Св. Банги ги видя и поклати тъжно глава, защото имаше добро сърце. Госпожа Конуей Спаркс ги видя и се наслади на гледката така, както един прежаднял за вино човек би се насладил на глътка шампанско. Госпожа Конуей Спаркс нямаше добро сърце. Лейди Хартълтоп ги видя и повдигна вежди. Това не означаваше нищо за нея. Тя обичаше да е наясно с всичко, случващо се около нея, защото това знание можеше да се окаже полезно. Що се отнасяше до сърцето й, то не беше нито добро, нито лошо. Кръвообращението й бе повече от отлично и в това отношение едва ли имаше жена с по-добро сърце от нейното. Лейди Монк ги видя и веждите й се сключиха. „Какъв глупак!“ — каза си тя. Беше очевидно, че Бурго не помагаше на каузата си, привличайки погледите на всичките й гости. Междувременно господин Бот стоеше до вратата и се издигаше все по-високо и по-високо на пръстите си, облегнат с гръб на стената.

— Получи ли писмото? — попита Бурго отново, използвайки следващата пауза в танца, за да си поеме дъх. Тя не му отговори. Може би не бе успяла да си поеме дъх толкова бързо. Но той знаеше, че го бе получила, разбира се. Иначе веднага щеше да му каже, че не бе получавала никакво писмо.

— Да излезем на стълбите — предложи той. — Искам да говоря с теб. Ох, да знаеш колко много страдах, когато не дойде в Монкшейд! Защо не дойде?

— Иска ми се да не бях идвала тук — отвърна тя.

— Защото ме видя? Това не е особено мило от твоя страна.

Двамата бавно слизаха по стълбите към трапезарията, провирайки се между хората. Сякаш всички гости едновременно се бяха насочили към храната и напитките. Лейди Гленкора не мислеше за това къде отиваше. Тя вдигна глава и за миг очите й срещнаха тези на господин Бот, а през главата й мина мисълта: „Мъж, който се отнася така с мен, заслужава да бъде изоставен.“

— Ще ти взема шампанско с малко вода — рече Бурго. — Знам, че го пиеш така.

— Не ми взимай нищо — отвърна тя.

Вече бяха влезли в стаята и за миг се бяха изплъзнали от погледа на господин Бот.

— Господин Фицджералд — започна тя, почти шепнейки в ухото му, — правете онова, което ви казвам. В името на отминалите дни, които споменахте. Прекрасните отминали дни, които никога няма да се върнат…

— Кълна се, че могат! — възкликна той. — Могат да се върнат!

— Никога. Но въпреки това можете да ми сторите добро. Махнете се оттук и ме оставете. Отидете до бюфета и не се връщайте. Накърнявате репутацията ми, докато стоите с мен.

— Кора… — започна той.

Но тя бе възвърнала самообладанието си и бе осъзнала какво се случваше. Вече не сънуваше и бе започнала да прозира истинския смисъл на думите му.

— Няма да допусна това, господин Фицджералд — прекъсна го тя, говорейки със страст. — Няма да го допусна. Правете онова, което ви казвам. Оставете ме и не се връщайте. Казвам ви, че ни наблюдават.

Това отново бе вярно, защото господин Бот бе слязъл по стълбите и ги гледаше от прага на трапезарията. За каквато и награда да работеше той (може би позицията на личен секретар), трябва да му бъде признато, че работеше всеотдайно. Но някои хора работят в името на любовта.

— Кой ни наблюдава? — попита Бурго. — И какво значение има? Ако си решила да направиш онова, за което те помолих…

— Но не съм решила. Не разбирате ли, че предложението ви ме оскърбява?

— Да, Кора, това предложение наистина е обидно… освен ако не ти носи радост. Ако искаш да бъдеш моя съпруга, вместо негова, няма как да те оскърбява.

— Как бих могла да стана ваша съпруга?

Лицето й бе извърнато от неговото и думите бяха прошепнати съвсем тихо, но въпреки това той ги чу.

— Ела с мен. Ще заминем в чужбина и ще станеш моя жена. Получи ли писмото ми? Просто трябва да сториш онова, за което те помолих в него. Ела с мен… още тази вечер.

Неговата настойчивост и най-вече непосредствеността на предложението му я стреснаха. Тя отново се върна на земята и отвърна:

— Господин Фицджералд, помолих ви да ме оставите. Ако откажете, ще бъда принудена да го направя аз. Но това би било много по-трудно.

— И това е последната ти дума?

— Да… засега.

О, Гленкора! Каква проява на слабост! Защо добави думата „засега“? Истината бе, че я добави, защото чувстваше, че това бе най-лесният начин да го накара да изпълни желанието й.

— Няма да те оставя — отвърна той и я изгледа втренчено и непреклонно, с пълно безразличие към онези, които ги наблюдаваха. — Няма да те оставя, докато не ми обещаеш, че ще се видим пак.

— Обещавам — отвърна тя с онзи тих, почти несъществуващ шепот.

— Кога… кога… кога? — попита той.

Лейди Гленкора се обърна към вратата, опасявайки се, че ще види очите на господин Бот, но вместо това видя лицето на господин Палисър, когато той влезе в стаята. Господин Бот също го бе видял и се опита да го улови за ръката, но господин Палисър се освободи, привидно с безразличие, а може би без изобщо да го забелязва. Когато видя своя съпруг, лейди Гленкора незабавно възвърна смелостта си. Нямаше да трепери от страх пред него или да изглежда засрамена от онова, което бе сторила. Всъщност ако той й зададеше директен въпрос, тя щеше да му признае, че обича Бурго Фицджералд, и за нея това щеше да бъде много по-лесно, отколкото да сподели това със самия Бурго. Вперените в нея очи на господин Бот й бяха противни, но можеше да срещне погледа на съпруга си без никакво притеснение.

— Ето го господин Палисър — рече тя, говорейки с нормалния си глас.

Бурго незабавно скочи от стола си и рязко се обърна към вратата, но лейди Гленкора остана седнала.

Господин Палисър с мъка си проправяше път през тълпата, опитвайки се да достигне жена си. Той също си придаваше невъзмутим вид и лицето му не изразяваше нищо: нито гняв, нито смайване. Движенията му не бяха прекалено бързи или припрени. Бурго отстъпи встрани, когато господин Палисър ги достигна, но лейди Гленкора проговори първа:

— Мислех, че вече си се прибрал вкъщи — каза тя.

— Прибрах се — отвърна той, — но реших да се върна за теб.

— Какъв примерен съпруг! Е, готова съм. Но какво ще правим с Джейн? Господин Фицджералд, оставих шала си в стаята на леля ви. Малък жълто-черен шал. Бихте ли ми го донесли?

— Аз ще го донеса — рече господин Палисър, — и ще кажа на братовчедка ти, че каретата ще се върне за нея.

— Ако ми позволите… — започна Бурго.

— Аз ще го направя — прекъсна го господин Палисър и веднага тръгна обратно през тълпата. По пътя нареди да приготвят каретата му и остави господин Бот да наблюдава вратата.

Лейди Гленкора реши да не казва нищо на Бурго, докато съпругът й отсъстваше. В решението му да ги остави сами имаше нотка на галантност, която я бе успокоила. Той можеше да я накара да остави шала и веднага да тръгне с него, но не го направи. Освен това не бе казал нищо на господин Бот и тя му бе благодарна и за това. Бурго също беше осъзнал, че е изпуснал своя шанс, поне засега.

— Ще ти пожелая лека нощ — рече той.

— Лека нощ, господин Фицджералд — отвърна тя и му подаде ръка.

Той я стисна за миг, след което се обърна и си тръгна. Когато господин Палисър се върна, Бурго бе изчезнал.

Лейди Гленкора чакаше пред вратата на трапезарията, когато съпругът й влезе. Стоеше съвсем близо до господин Бот, който я бе заговорил, но тя не му бе отвърнала нищо. Той отново проговори, но лицето на лейди Гленкора остана безизразно, сякаш бе глуха.

— А какво ще правим с госпожа Маршъм? — попита тя силно и ясно, когато съпругът й я взе под ръка. — Напълно забравих за нея.

— Госпожа Маршъм си тръгна — отвърна той.

— Видял си я?

— Да.

— Кога си я видял?

— Дойде на „Парк Лейн“.

— Защо е направила това?

Тези въпроси бяха зададени, докато господин Палисър настаняваше жена си в каретата. Тя влезе точно след като зададе последния, така че господин Палисър не намери за нужно да й отговаря, докато заемаше мястото си. Но тя настояваше да получи отговор.

— Какво е накарало госпожа Маршъм да дойде при теб на улица „Парк Лейн“? — попита отново.

Господин Палисър мълчеше, тъй като още не бе решил какво да каже по този въпрос.

— Предполагам, че е отишла, за да ти каже, че танцувам с господин Фицджералд? Така ли е?

— Гленкора, предпочитам да не обсъждаме това сега.

— Не смятам да го обсъждам нито сега, нито когато и да било. Щом не искаш да си общувам с господин Фицджералд, не трябваше да ме караш да идвам в дома на лейди Монк. Освен това, Плантагенет, ще ме прощаваш, но нищо не би могло да ме накара отново да приема госпожа Маршъм или господин Бот като гости в дома си.

Господин Палисър категорично отказа да обсъжда този въпрос и така приключи вечерта на партито на лейди Монк.

Петдесет и първа глава Смели хипотези за едно убийство

Джордж Вавасор не бе в добро настроение, когато си тръгна от къщата на улица „Кралица Ан“, след като бе хвърлил подаръка си в камината. Всъщност имаше много неща, свързани с тази къща, които го караха да се чувства нещастен. Алис бе сгодена за него и въпреки че досега не бе казвала нищо, което да го наведе на мисълта, че обмисля да разтрогне този годеж, тя се отнасяше по такъв начин с него, че той копнееше да захвърли това обещание обратно в лицето й. Джордж бе от онези мъже, които не могат да понасят оскърбително отношение от жена. В същото време бе безразличен към оскърбително отношение от мъж, стига това отношение да не бе злонамерено. Нямаше мъж на този свят, чието мнение да имаше някакво значение за него. Но държеше на доброто мнение, или по-скоро на благоразположението, на всяка жена, на която се бе опитал да се хареса.

Алис му бе казала: „Ще се омъжа за теб“. Не с думи, а с действия и погледи, които бяха много по-еднозначни от думите. „Ще се омъжа за теб по причини, които са моя работа, но които, в сегашното ми положение, превръщат този брак в най-доброто възможно решение за мен. Въпреки това искам да разбереш, че в това решение няма място за любов. Обичам друг мъж. Но поради причините, за които намекнах, не мога да се омъжа за него.“ Така бе разчел днешното поведение на Алис и не бе от хората, които могат лесно да понесат подобно отношение.

Но въпреки че бе хвърли пръстена в камината, Джордж не можеше толкова лесно да се отърве от нея. Едва ли можем да се съмняваме, че щеше да го направи, ако ръцете му не бяха вързани. Освен това щеше да го направи по начин, който да причини огромна болка на Алис, дори и тя да поискаше да разтрогне годежа. Но не можеше да причини това на жена, от която бе взел пари, имайки предвид, че не можеше да върне този заем. И не можеше да причини това на жена, от която възнамеряваше да вземе още пари. Що се отнасяше до това, той отново и отново си повтаряше, че няма да й иска повече пари. Когато напусна къщата на улица „Кралица Ан“, Джордж се закле, че при никакви обстоятелства не би й задлъжнял с още един шилинг. Но преди да е достигнал улица „Марлборо“, той си бе припомнил, че всичко зависеше от следващия заем, който трябваше да вземе от нея. Беше в парламента, но той щеше да бъде разпуснат след три месеца. Бе жертвал толкова много, за да си спечели това членство, и не можеше да се откаже сега, когато бе толкова близо. Онзи проклет старец в Уестморланд, който сякаш бе надарен с безсмъртие — не можеше ли просто да умре и да завещае декарите си на човек, който знаеше как да ги използва? Той остави улица „Риджънт“ зад гърба си и зави по площад „Хановер“, за да стигне до улица „Грейт Марлборо“, като по пътя даде изблик на чувствата си, вместо да въдвори ред в мислите си. Докато пресичаше площада, си помисли как щеше да се зарадва, ако старецът бъде сполетян от някакво нещастие. Представи си радостта, която щеше да изпита, ако утре му кажеха, че някое от дърветата на онова „прокълнато място“ бе паднало върху „упорития стар идиот“ и го бе убило! Не казвам, че обмисляше да убие дядо си. Беше напълно сигурен, че не би могъл да осъществи подобен план. Не че не би могъл да се измъкне безнаказано. Разбира се, че би могъл. Спомни си Ръш76 и Палмър77 — дръзкия убиец и тайния отровител. Според Вавасор и двамата бяха велики мъже. Често бе казвал това пред други хора. Веднъж дори бе обявил, че смелостта на Ръш никога не е била надминавана.

— Просто си представете — казваше с възхищение той, — да влезеш в чужда къща с два пистолета и да застреляш всички там, сякаш са плъхове! Как би могъл Нелсън да се мери с този подвиг? Нелсън не е имал от какво да се страхува!

Що се отнасяше до Палмър, Джордж го описваше като голям смелчага и истински гений.

— Палмър просто е погледнал истината в очите и си е казал, че скрупулите са за децата — обясняваше той. — И е напълно прав. Кой живее така, сякаш се страхува от ада или рая? И щом живеем без страх и уважение към тези неща, какъв е смисълът да се залъгваме? Не е ли по-достойно да захвърлиш всички принципи на вятъра, както е направил Палмър?

— И да увиснеш на бесилото? — бе отвърнал един от слушателите на доктрината на Джордж Вавасор.

— Да, ако това е твоята съдба. Но ние чуваме за онзи, когото са обесили, а не за двайсетината, които са се измъкнали.

Вавасор вървеше през площада и си мислеше с омраза за стария земевладелец. Не си каза, че му се иска да го убие. Но следната мисъл мина през главата му: „Ако реша да го направя, ще имам смелостта да вляза в спалнята му и да го удуша.“ Каза си, че би могъл да отиде до Уестморланд, без никой да разбере, че е напускал Лондон, за да проникне в къщата през един прозорец, който му бе добре познат, и да убие дядо си по начин, който да накара всички да заключат, че причината за смъртта е била апоплексия. Наскоро бе прочел нещо по този въпрос. Добре обмисли всичко това, докато обикаляше площад „Хановер“. Направи две или три обиколки, крачейки все по-бързо и по-бързо. Можеше внимателно да изучи престъпленията на Ръш и Палмър, за да е сигурен, че няма да увисне на бесилото като тях. Каза си, че можеше да разчита на изобретателността и интелекта си. Но въпреки това никога не би извършил убийството. „Гнусният стар проклетник ще трябва да умре без чужда помощ, като всички останали“ — рече си той. После се насочи към офиса на господин Скръби на улица „Грейт Марлборо“, без да е взел решение относно парите на Алис.

Но само след няколко минути разговаряше с господин Скръби така, сякаш парите за следващата кампания вече бяха осигурени. Господин Скръби му отговаряше кратко и ясно и бе повече от очевидно, че очакваше тези пари съвсем скоро.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — рече той, говорейки за кампанията. — Ще ви кажа още нещо, господин Вавасор. Не сте си платили сметката за последните избори. Но вината не е ваша, защото събитията се развиха толкова бързо, че хората ми още не са имали време да я изготвят. Но ако ме финансирате за юни…

— Нима ще ти трябват пари още през юни?

— Говорят за юни, да. Но бих могъл да обединя двете сметки, след като всичко приключи.

Докато обсъждаха финансирането на кампанията, господин Скръби неразумно спомена името на господин Томбе. Не го бяха предупредили да не го прави, но той чудесно съзнаваше, че клиентът му не подозира за съществуването на този посредник, чиято работа бе просто да прехвърля пари от едно място на друго (а именно в джоба на господин Скръби), така че трябваше да държи езика си зад зъбите. Но името се изплъзна и Вавасор незабавно го разпита. Скръби рядко допускаше подобни грешки и бързо се поправи, като поклати глава и отвърна, че е имал предвид друг мъж. Вавасор прие извинението и темата бе приключена, като двамата не си казаха нищо повече за господин Томбе, докато Вавасор бе в офиса на господин Скръби. Но за съжаление, Вавасор бе чувал това име преди. Господин Томбе бе забележителен мъж, по свой собствен начин. Пудреше косата си и бе безкрайно учтив. Освен това страдаше от астма и гърдите му свиреха, докато говореше. Но преди всичко бе известен с това, че е много покорен, въпреки че ръководеше финансите на катедралата в Или. Джон Грей бе говорил на Алис за него, която бе споменала името на Кейт, и Вавасор го бе чул именно от нея. Джордж рядко забравяше събития или имена и когато чу името на господин Томбе, споменато във връзка със собствените му финанси, той си спомни факта, че Томбе бе адвокатът на Джон Грей.

Веднага след като си тръгна от офиса на господин Скръби, той се опита да подреди всички тези факти в главата си и взе решение да посети господин Томбе. Ами ако между Джон Грей и Алис съществуваше някакво споразумение и господин Томбе уреждаше неговите пари? Нима всичко друго не бе за предпочитане пред това, дори малката трагедия в Уестморланд, за която щеше да има нужда от цялата си изобретателност и интелект? Можеше да понесе това да взима пари от Алис. Дори би взел отново, колкото и да не му се искаше след начина, по който тя се бе отнесла с него. Но не можеше да понесе мисълта да взима пари от Джон Грей. В никакъв случай! Вавасор скочи в един файтон и нареди да го закарат в Доктърс Комънс, като по пътя разсъждаваше над това колко мъжествено и достойно постъпва. Не му бе трудно да открие кантората на господин Томбе и се случи така, че самият Томбе беше там.

Адвокатът се надигна от стола си, когато Вавасор влезе, смирено наведе напудрената си глава и го покани да седне.

— Господин Вавасор, о, да. Чувал съм вашето име. Да, имам обичай да посреднича на своя стар приятел господин Джон Грей. Представлявам господин Джон Грей, както и неговия баща, от почти половин век. Едва ли има по-достоен джентълмен от господин Джон Грей… а бе такова мило дете!

След всяко изречение господин Томбе спираше, за да си поеме дъх, като се навеждаше напред и потриваше ръце, сякаш не смееше да седи в присъствието на Вавасор без някакъв подобен жест на смирение, хъхреше извинително и сякаш молеше своя гост за прошка за това, че не бе успял да отгатне причината за посещението му. Но господин Томбе беше лукава стара лисица и през цялото време обмисляше какво да разкрие на господин Вавасор и какво да скрие от него. Тази вечер той каза на жена си: „Мазнината се бе изляла в огъня.“ Той споделяше всичко с жена си и не мисля, че това по някакъв начин накърняваше интересите на неговите клиенти. Но докато хриптеше, кашляше и се извиняваше, той реши, че ако Вавасор му зададе конкретни въпроси, ще бъде най-добре да му отговори искрено. Ако му зададеше подобни въпроси, значи знаеше достатъчно по темата и нямаше смисъл да го лъже. Лъжите му нямаше да върнат мазнината в тигана. И въпреки че подобни въпроси можеха да бъдат зададени без пълното знание на питащия, те щяха да докажат, че Вавасор можеше и сам да открие истината, ако искаше. Смяташе да му каже възможно най-малко, но заключи, че нямаше как да го излъже с надеждата, че това ще бъде от полза на неговия клиент.

— Най-красивото дете, което някога съм виждал, господин Вавасор! — възкликна господин Томбе и се разкашля.

Някои хора, които го познаваха, се кълняха, че нарочно предизвиква тези пристъпи на кашлица.

— Не се съмнявам — отвърна Джордж.

— Определено е така, господин Вавасор, кашлюк-кашлюк!

— Можете ли да ми кажете, господин Томбе, дали вие, или той имате нещо общо с внасянето на определени суми в моята сметка при господата Хок и Блок?

— Господата Хок и Блок? Имате предвид банкерите от улица „Ломбард“? — попита господин Томбе, за да си спечели още малко време.

— Да, това е моята банка — отвърна рязко Вавасор.

— Много добра банка.

— Внасяли ли сте пари в моята сметка там, господин Томбе?

— Може ли да попитам защо ми задавате този въпрос, господин Вавасор?

— Не мисля, че можете. Искам да кажа, че моята причина да ви го задам няма нищо общо с вашата да ми отговорите. Ако не сте извършвали подобно плащане, няма да ви губя времето и няма да говорим повече по този въпрос.

— Не бих стигнал толкова далече, господин Вавасор… определено не бих… кашлюк-кашлюк!

— Тогава ще ми кажете ли какво отношение имате по този въпрос?

— Ами… истината е, че ме сварихте малко неподготвен, господин Вавасор. Чакайте да проверя. Пинкъл… Пинкъл!

Пинкъл беше писарят, който работеше във вътрешната стаичка, и немощният опит на господин Томбе да го извика, изглеждаше обречен на неуспех. Все пак Пинкъл чу своя шеф и дойде.

— Пинкъл, преди няколко седмици не внесохме ли малка сума в сметката на господин Джордж Вавасор в Хок и Блок?

— Така ли направихме сър? — отвърна Пинкъл, който познаваше тази страна от характера на своя работодател и може би бе доловил лукавата нотка в гласа му.

— Мисля, че да. Просто искам да провериш, Пинкъл. И, Пинкъл, обърни внимание на датата и после ми кажи какво си открил. Това е първият топъл ден за годината, господин Вавасор, но още помня онези зимни виелици! Кашлюк-кашлюк!

Вавасор прекара няколко неприятни минути в невзрачната кантора на господин Томбе, озвучавана от почти безспирно кашляне и хриптене. Постепенно му стана толкова досадно, че си позволи да демонстрира нетърпението си.

— Може би ще бъде по-добре да ви пиша, когато проучим въпроса? — предложи господин Томбе.

— Предпочитам да науча веднага — отвърна Вавасор. — Едва ли ще ви отнеме толкова време да откриете дали сте внесли пари в сметката ми по нареждане на господин Грей. Във всеки случай искам да знам, преди да си тръгна.

— Пинкъл! Пинкъл! — извика старецът през кашлицата си.

Пинкъл отново дойде.

— Пинкъл, внасяли ли сме подобна сума или съм се подвел?

Няма съмнение, че господин Томбе лъжеше безсрамно. Адвокатът много добре помнеше сумите, които бе внесъл в сметката на Вавасор по молба на Джон Грей. В същото време Вавасор чувстваше, че бе научил достатъчно.

— Ще проверя — отвърна Пинкъл и отново се скри.

— Извинявайте, че създавам работа на вашия писар — рече гневно Вавасор. — Особено, при положение че тази работа е ненужна. Няма как да не знаете дали сте внасяли пари в сметката ми по молба на господин Грей.

— Имаме толкова много работа, господин Вавасор, и толкова много клиенти! Наистина е така. Не отговарям за финансите само на един джентълмен. Но определено ми се струва, че имаше такава транзакция. Почти съм сигурен.

— Бихте ли ми казали адреса на господин Джон Грей? — попита рязко Вавасор.

— Улица „Съфък“ №5, „Пал Мал Ийст“ — отвърна господин Томбе и това бе сериозна грешка от негова страна. Клиентът му в момента бе в Лондон, но Вавасор не бе предполагал това. Ако му бе дал адреса на господин Грей в Недъркоутс, това щеше да бъде всичко. Но господин Томбе бе направил грешното предположение, че въпросът бе основан на знанието на Вавасор за посещението на господин Грей в Лондон и бе казал истината.

— Улица „Съфък“ №5 — повтори Вавасор и си записа адреса. — Може би ще бъде най-добре да го посетя лично, след като вие не изглеждате склонен да ми предоставите тази информация.

И той грабна шапката си, едва кимна на господин Томбе и напусна кантората му. Господин Томбе се надигна от стола си и наведе глава към бюрото си.

— Пинкъл, Пинкъл — изхриптя той. — Не си прави труда. Не си прави труда.

Пинкъл не си правеше труда. Всъщност досега не бе предприел никакви стъпки, за да изпълни нареждането, което му бе дадено.

Петдесет и втора глава Какво се случи на улица „Съфък“, Пал Мал

Господин Томбе не бе спечелил нищо с лукавото си увъртане. Докато крачеше по тясната уличка зад Доктърс Комънс, Джордж Вавасор се чувстваше сигурен, че парите, които бе получил, бяха минали под една или друга форма през ръцете на Джон Грей. Не искаше да знае дали бяха дошли от личните средства на неговия съперник, или той просто бе играл ролята на посредник между него и богатството на Алис. И в двата случая положението му бе достатъчно унизително. Мисълта, че самата Алис, подобно на него, беше в пълно неведение относно тази конспирация, не мина през ума му дори за миг. Не предположи, че чичо му Джон, заедно с нейния бивш годеник Джон, когото мразеше от дъното на душата си, могат да бъдат двамата конспиратори. Беше сигурен, че Алис и господин Грей са се съюзили срещу него. И ако те се бяха съюзили срещу него, какво означаваше това за техния годеж?

Има мъже, които имат ниско мнение за жените. За всички жени. Подобни мъже слагат майките и сестрите си на заден фон, сякаш не са представителки на нежния пол, и обявяват пред приятелите си, че всички жени са нечестни, че не бива да вярваш на жена, освен ако не е грозна, и че всяка жена може да бъде атакувана и това е толкова естествено, колкото да ходиш на лов през май. Едва ли има мъж, който да не познава подобни мъже. Не мога да кажа, че Вавасор бе един от тях. Поне не изцяло. Бе имало периоди в живота му, когато бе имал пълно доверие в братовчедка си Алис. Но бе имало и периоди, когато се бе подигравал на самия себе си за донкихотовската си вяра в представителите на нежния пол. С годините донкихотовските му мигове бяха ставали все по-редки. В сърцето му нямаше да е останал и помен от тази вяра, ако обстоятелствата през последните дванайсет месеца, които се опитах да опиша в тези страници, не го бяха изпълнили с подновеното желание да се ожени за братовчедка си. Всеки мъж се опитва да повярва в почтеността на бъдещата си жена и Вавасор също беше опитал и по свой собствен начин, бе повярвал. Освен това мисълта, че сърцето на Алис е принадлежало много повече на него, отколкото на другия й ухажор, го бе поласкала. Бе си казал, че тя е приела предложението на Грей от чисто благоразумие, но после бе осъзнала, че това благоразумие е прекалено равнодушно, и се бе върнала в обятията на онзи, когото наистина обичаше. Въпреки че самият той не бе склонен да обича, Вавасор нямаше нищо против да бъде обичан.

Тази идея бе сериозно разклатена от отношението на Алис към него, но досега не бе поставял под съмнение нейната вярност. Сега обаче не можеше да не го направи. Човек като него нямаше как да не постави мотивите й под съмнение. Докато вървеше към двора на църквата „Св. Пол“, той я нарече с всеки епитет, който бе обиден за една жена. В този миг я мразеше дори повече, отколкото мразеше Джон Грей. Сигурно го бе измамила! Каква наглост, какво лицемерие! Най-вероятно бе излъгала както него, така и сестра му Кейт. Или пък Кейт също го лъжеше? Ако това бе така, значи тя също трябваше да бъде наказана.

Но каква бе целта на тази конспирация? Освен факта, че бяха внесли всички тези пари в сметката му? Във всеки случай не бе имало измама по отношение на лирите, които Скръби бе изхарчил. Те му бяха предоставени, независимо от мотивите на съзаклятниците. И той не се съмняваше, че щяха да му бъдат предоставени още, ако запазеше мълчание относно онова, което знаеше. Все още вървеше на запад, докато мислеше тези неща, надолу по хълма „Лъдгейт“ в посока към улица „Съфък“. Каза си, че трябва да уталожи гнева си, поне докато не си осигуреше средства за следващите избори. Алис и господин Грей бяха негови врагове и нима някой можеше да го принуди да се издължи на своите врагове? Мисълта, че е задължен на Джон Грей, го изпълваше с гняв, но ужасното нещо беше сторено. Какво щеше да спечели, ако го спреше сега? Въпреки това Вавасор продължи да крачи надолу по улица „Флийт“ и след това по улица „Странд“. Вече минаваше покрай галерията на път за Пал Мал Ийст, когато взе окончателно решение относно стъпките, които трябваше да предприеме днес. Няколко секунди по-късно срещна Джон Грей на ъгъла на улица „Съфък“.

— Господин Грей — рече той и се закова на място. — Смятах да се отбия в квартирата ви.

— В квартирата ми? Искате ли да се върна с вас?

— Ако нямате нищо против — отвърна Вавасор и тръгна надолу по улица „Съфък“.

Това бе начинът, по който двамата се поздравиха. Въпреки че господин Грей обикновено бе много учтив, ако зависеше от него, той би се разминал с Вавасор с едва доловимо кимване. Ситуацията бе такава, че двамата не можеха да се държат приятелски един към друг, но когато Вавасор го бе заговорил, господин Грей бе придал онова любезно изражение на лицето си, което мъжете използват, когато не възнамеряват да бъдат груби, докато Вавасор бе придал онова изражение на лицето си, което мъжете използват, когато възнамеряват. И господин Грей бе забелязал това.

— Ако ми позволите, ключът е у мен — рече Грей.

Двамата влязоха заедно в къщата и Вавасор последва своя домакин нагоре по стълбите. Докато ги изкачваше, господин Грей се ядосваше на себе си, за това, че бе допуснал този враг в квартирата си. Беше сигурен, че този разговор нямаше да доведе до нищо добро, и бе осъзнал, прекалено късно, разбира се, че не трябваше да го кани. Но само след миг двамата вече бяха в дневната му и Грей не можеше да не го изслуша.

— Заповядайте, седнете, господин Вавасор — рече той.

— Не — отвърна той. — Предпочитам да стоя прав.

Той държеше шапката в лявата си ръка, която бе зад гърба му. Десният му крак бе издаден леко напред, а палецът на дясната му ръка бе пъхнат в джоба на жилетката му. Изгледа своя домакин в очите и Грей му отвърна със същото. Белегът през лицето му сякаш се отвори и поруменя от прясна кръв.

— Идвам тук от кантората на господин Томбе — започна Вавасор, — за да ви попитам за характера на вашето вмешателство във финансовите ми дела.

Това бе въпрос, на който господин Грей не можеше да отговори веднага. Първо, защото бе напълно неочакван, а второ, защото не знаеше какво бе разкрил господин Томбе и какво бе премълчал. По тази причина, преди да може да отговори, той трябваше да реши каква част от истината бе длъжен да разкрие.

— Казахте, че идвате от среща с господин Томбе? — попита той.

— Мисля, че ме чухте много добре. Идвам директно от кантората на господин Томбе. Той е вашият адвокат, струва ми се.

— Така е.

— Именно затова ви питам какъв е характерът на вашето вмешателство в паричните ми дела. След като отговорите на този, ще ви задам и други въпроси.

— Но, господин Вавасор, замислял ли сте се, че мога да не бъда склонен да отговарям на въпроси, зададени по този начин?

— Не, не съм предполагал, че ще увъртате. Ако няма подобно вмешателство от ваша страна, ще ви се извиня и ще си тръгна, но ако има, ще ви поискам обяснение относно неговия характер. Мисля, че имам това право.

Грей вече бе решил, че ще бъде по-добре да разкрие цялата истина — по-добре както за самия него, така и за всички представители на рода Вавасор, включително и за този разгневен мъж. Вавасор очевидно знаеше нещо и щеше да бъде по-добре да научи цялата истина.

— Има такова вмешателство, господин Вавасор, ако ми позволите да използвам вашата дума. Доколкото си спомням, две хиляди лири бяха внесени в сметката ви от господин Томбе по мое нареждане.

— Нима? — каза Вавасор, пусна жилетката си и започна да барабани нетърпеливо с пръсти по масата.

— Трудно ми е да обясня всички обстоятелства, довели до това действие.

— Не се съмнявам. Но въпреки това се налага да ми ги обясните.

Грей бе спокоен човек по природа и не обичаше да влиза в пререкания, може би защото имаше преувеличена представа за неблагоприятните последствия от тях. Обикновено правеше всичко по силите си да предотврати сцени като тази, която в момента изглеждаше неизбежна. Но по смелост в никакъв случай не отстъпваше от своя опонент. За него да се държи грубо бе точно толкова недопустимо, колкото да търпи грубо отношение от някой друг. Бе му станало ясно, че Вавасор възнамерява да се държи грубо с него и веднага бе решил, че ако бъде принуден да вземе участие в пререкание, ще изиграе своята роля.

— Трудността ми идва от факта, че взимам чувствата ви под внимание — рече той.

— Тогава ви моля да не ги взимате. Изобщо не мислете за мен. Обстоятелствата, съществуващи между нас, правят подобни съображения безсмислени и нелепи. Във всеки случай аз нямам подобни съображения спрямо вас. Сега можете да ми кажете защо сте решили да се месите в делата ми.

— Може би ще бъде най-добре да ви препоръчам да зададете този въпрос на чичо си.

— Не, сър. Господин Томбе не е адвокат на чичо ми. Чичо ми никога не е чувал името му, освен ако не го е чул от вас.

— Но именно моето споразумение с чичо ви ме накара да натоваря господин Томбе със задачата да събере парите, които искахте да заемете от братовчедка си. Решихме, че засега ще бъде по-добре богатството й да остане непокътнато.

— Но какво общо имате вие с това? И защо бихте направили подобно нещо? Първо искам да ви уверя, че не ви вярвам. Историята ви звучи абсурдно. Но защо той би се обърнал към вас, от всички мъже, и би ви помолил да внасяте суми, от името на дъщеря му?

— Ако не започнете да се държите малко по-възпитано, господин Вавасор, ще се наложи да ви помоля да напуснете — отвърна господин Грей, но Вавасор го изгледа презрително, така че той продължи: — Аз предложих на чичо ви да уредим нещата по този начин. Не исках богатството на госпожица Вавасор да бъде пропиляно.

— И какво отношение имате вие към нейното богатство? Наясно ли сте с факта, че тя ще стане моя жена? Питам ви, сър, дали сте наясно с факта, че тя е моя годеница?

— Опасявам се, че не желая да обсъждам сегашната или бъдещата позиция на госпожица Вавасор с вас.

— Тогава, за бога, ще ме изслушате как аз ги обсъждам! Беше сгодена за вас, но развали годежа. Ако бяхте истински джентълмен и ако имахте поне малко гордост, сър, щяхте да я оставите на мира и никога повече да не споменавате името й. А сега откривам, че се месите във финансовите й дела, за да се доберете до богатството й.

— Не се опитвам да се добера до богатството й.

— Не ви вярвам, сър. Никой не би платил две хиляди лири, без да очаква да получи нещо в замяна. Тя ви отритна и може би, за да си отмъстите или за да я направите зависима от вас, сте измислили този жалък и долен план, надявайки се да получите контрол над богатството й. Парите ще ви бъдат върнати незабавно с лихвата и ако отново открия, че се месите в делата ми, ще ви разоблича.

— Господин Вавасор — започна Грей, говорейки бавно и тихо, но с особен блясък в очите, който би подсказал на всеки наблюдател, че е напълно сериозен. — Използвахте думи в гнева си, които не мога да простя. Трябва да ми се извините за тях.

— Кои бяха думите? Казах, че сте жалък и долен. И ще го повторя.

Докато говореше, той сложи шапката на главата си, за да освободи ръцете си, ако се наложеше да ги използва.

Грей бе много по-едър и силен от него. Самият той едва ли съзнаваше силата си, но в този миг реши да я използва.

— Нямам избор — рече господин Грей и се приготви за битка.

Първото нещо, което направи, бе да отвори вратата, но изведнъж осъзна, че устата му е пълна с кръв от силен юмручен удар по лицето. Вавасор го бе ударил пръв и бе разбил устата му. Последва кратка схватка и Грей бързо осъзна, че противникът бе в ръцете му, въпреки че още не бе опитал да го удари и дори не бе свил юмруците си. Вавасор го бе ударил няколко пъти, но ударите бяха попаднали в тялото и главата му и Грей изобщо не ги бе усетил. В момента имаше една-единствена цел и тя бе да хвърли нападателя надолу по стълбите. Последва кратка схватка, както вече казах, и Грей успя да стисне по-дребния мъж за врата, да го изтика на площадката и да го избута надолу по стълбите, като опита да го изрита по пътя надолу, но не уцели. Все пак бе успял да го изхвърли от стаята и изпита удовлетворението да го види проснат по гръб на площадката.

Вавасор се надигна и се приготви да щурмува стълбите, но преди да го направи, хазяинът се качи при него, привлечен от шума.

— Господин Джоунс — поздрави го Грей, — ако този джентълмен не напусне къщата, ще ви помоля да извикате полицай.

Въпреки че новодошлият го бе хванал за яката на палтото, Вавасор не направи опит да се освободи. Когато две кучета се бият, всеки случаен свидетел би могъл да ги разтърве, без да се притеснява, че ще бъде ухапан. Зверовете са толкова съсредоточени върху това да разкъсат гърлата си, че дори не биха си помислили да ухапят някой новодошъл (а и не биха имали силите да го направят). Така беше и при Джордж Вавасор. Джоунс бе достатъчен, за да предотврати повторното му нападение срещу врага на горния етаж, и той нямаше друг избор, освен да се предаде.

— Какво става тук, сър? — попита Джоунс, който притежаваше шивачница и като шивач разбираше от битки. От всички занаятчии в Лондон, шивачите безспорно бяха най-агресивните и това бе напълно разбираемо, имайки предвид лошата и донякъде незаслужена репутация, която имаха по този въпрос. — Какво става тук, сър? — попита Джоунс, все още държейки Вавасор за яката.

— Този мъж ме обиди и го наказах — отвърна Вавасор. — Това е всичко.

— Не знам колко сте го наказали — отвърна шивачът. — По-скоро ми се струва, че ви е изритал от стаята си и ви е хвърлил надолу по стълбите. Мисля, че най-доброто нещо, което можете да направите сега, е да си тръгнете.

Това бе единственото нещо, което Вавасор можеше да направи и той го направи. Прибра се в квартирата си на улица „Сесил“, за да се приведе в приличен вид, преди да се отправи към Уестминстър и да заеме своето място в Камарата на общините. Не мисля, че се чувстваше удобно там и със сигурност не изглеждаше готов за нова битка, този път за съдбата на речния бряг. Не беше пострадал, но го бяха надвили. Грей най-вероятно бе получил повече физически наранявания, но бе успял да го изрита от стаята си и шивачът го бе видял проснат по гръб на площадката.

Но той може би щеше да преглътне това унижение, ако в същия миг не го бе връхлетяла мисълта, че всичко се развива зле за него. Вече бе започнал да ненавижда членството си в парламента. Каква полза имаше от него? И нима някога щеше да има полза? В Камарата общуваше единствено с господин Бот и още неколцина мъже от неговата класа — хора, които презираше. И дори те се отнасяха високомерно към него. Всеки би могъл да потвърди, че едно и също събитие може да бъде видяно в различна светлина в зависимост от атмосферата на успех или провал, преобладаваща в момента. А в момента Джордж Вавасор се чувстваше така, сякаш се бе провалил, и въпреки че постоянно си казваше, че ще продължи с начинанието, което бе започнал, че ще се издигне в парламента и ще извоюва успехи там, самият той не вярваше в обещанията, които си даваше. Бе очаквал, че влизането му в Камарата ще бъде миг на триумф, но бе влязъл с господин Бот под ръка и в това не бе имало никакъв триумф. Бе се заклел, че когато влезе в парламента, ще открие мъже, които да го слушат. Засега не можеше да се упрекне, че бе изпуснал своята възможност, тъй като бе член на Камарата от съвсем скоро и не бе имал време дори да опита. Но бе прекарал достатъчно време там, за да осъзнае, че тези опити нямаше да бъдат увенчани със слава. Парламентарното ораторство, което доскоро му бе изглеждало толкова величествено, сега му се струваше скучно, беззъбо и апатично. Почти никой не слушаше какво се говореше. А що се отнасяше до мъже като него, които още не си бяха спечелили име, абсолютно никой не ги слушаше. Веднъж господин Палисър бе говорил в продължение на два часа и всички членове се бяха отнесли с уважение към речта му и после бяха обявили, че тя е била полезна, разумна, добросъвестна и какво ли още не, но повече от половината от тях бяха дремали, докато господин Палисър бе говорел. Вавасор още не бе започнал своята кариера на оратор, но с всеки изминал ден вероятността да я започне впечатляващо му се струваше по-малка. Вече бе изхарчил две хиляди лири от собствените си пари и две хиляди лири от парите на Алис, или по-скоро от парите на господин Грей, за да си осигури място в тази Камара. И бе длъжен да изхарчи още две хиляди, ако искаше да продължи кариерата си отвъд тези три месеца в парламента, които вече си бе осигурил. Но как щеше да получи този нов заем след случилото се днес?

Щеше да намери парите. Това бе решението, което взе, минавайки покрай сергията с ябълки, едрия полицай и двете величествени лампи. Щеше да ги намери, дори да му се наложеше да използва насилие, за да се добере до онзи дял от парите на Алис, който му се полагаше. Щеше да ги намери дори ако се наложеше да минат през ръцете на Джон Грей и господин Томбе. Щеше да ги намери дори ако му се наложеше да унищожи братовчедка си и сестра си Кейт. Беше стигнал твърде далече, за да се откаже сега. Не можеше да си позволи да има скрупули. Нима не бе обявявал на всеослушание, че се възхищава на убиеца, успял да пренебрегне тези скрупули и да се освободи от всичките си страхове, за да постигне целите си? Щеше да отиде при Алис и да измъкне парите от нея със заплахи, както и с помощта на онзи животински блясък в очите, който знаеше, че притежава. Вярваше, че ако я притиснеше по този начин, тя щеше му даде парите, за да се справи с належащите си нужди.

Онзи проклет старец в Уестморланд! Единствено неговата смърт можеше да му вдъхне увереността, че плановете му ще се увенчаят с успех! Дори и да ограничеше правата му на унаследяване до пожизнено плодоползване, пак щеше да може да събере достатъчно пари за целите си. Само пожизненото плодоползване щеше да се равнява на десет или дванайсетгодишен доход от имота. Подозираше, че дядо му не бе променял завещанието си. Нямаше ли да е прекрасно, ако смъртта го застигнеше, преди да може да го направи? Вавасор мислеше тези неща, докато се разхождаше из фоайетата на Камарата. Сновеше от стая в стая и прекосяваше дълги коридори, като от време на време сядаше за кратко в галерията или в самата Камара, но после отново ставаше и излизаше във фоайето, защото не искаше да разговаря с господин Бот. В момента нямаше никакво желание да обсъжда укрепяването на речния бряг.

Господин Грей не се чувстваше по-щастлив от своя нападател. Трябва да признаем на Вавасор, че споменът за самата схватка не го измъчваше особено. И двамата бяха постигнали известен успех, а той бе успял да каже онова, което мислеше. Нещастието му идваше от други източници. Но самата мисъл, че бе взел участие в сбиване, бе достатъчна, за да развали настроението на Джон Грей. Досега не му се бе случвало такова нещастие. Не му се бе налагало да използва нещо по-силно от думи във взаимоотношенията си с други мъже и обикновено тези думи бяха учтиви. Мисълта, че се бе сбил с мъж като Джордж Вавасор, бе мъчителна за него. Когато бе наредил да използват парите му, за да спаси Алис от нейния братовчед, той го бе направил без капчица съжаление. Просто бе сторил онова, което обстоятелствата бяха изискали от него. Но сега почти се разкайваше за решението си. „О, Алис, ти си виновна за това, което ме сполетя днес!“

След като Вавасор бе отведен надолу по стълбите от шивача, Грей се оттегли в спалнята си, за да изплакне устата си от кръвта и да се почисти. Бе чул как входната врата се затваря и знаеше, че негодникът си бе отишъл — негодникът, който бе смутил спокойствието му. След това се замисли над обвинението, което Вавасор бе отправил към него: че бе изхарчил парите си, за да придобие контрол върху богатството на Алис и по този начин да й отмъсти за отношението й към него. Нищо не би могло да бъде по-несправедливо от това обвинение. Бе наясно с този факт. Но нима обстоятелствата не бяха такива, че то да изглежда донякъде достоверно? Той нямаше гаранция за парите, които бе платил, разбира се. И не бе поискал такава. Разбира се, че парите бяха платени от собствения му джоб с единствената цел да спаси Алис, ако това бе възможно, но дали някой щеше да повярва в това, въпреки че бе самата истина?

Той плакнеше устата си, измъчван от мрачни мисли, когато хазяинът му господин Джоунс дойде да говори с него. Господин Джоунс го познаваше от няколко години и изпитваше огромно уважение към него. Той бе истински спортсмен. Баща му бе занаятчия от Кеймбридж и господин Грей го познаваше именно оттам. Но въпреки че обичаше спорта, най-вече бокса и конните надбягвания, господин Джоунс бе от онези хора, които обожават порядъчните клиенти и порядъчните наематели. Господин Грей, със своето имение в Недъркоутс, изтънчени маниери и репутация в Кеймбридж, беше изключително порядъчен наемател и господин Джоунс просто не можеше да разбере как някой би могъл да посегне на подобен човек.

— Мили боже, какво ужасно нещо, сър! — възкликна той, когато влезе в стаята.

— Много неприятно, наистина — отвърна Грей.

— Познавате ли този джентълмен? — попита шивачът.

— Да, знам кой е.

— И сте се скарали?

— Да. Едва ли бих го бутнал надолу по стълбите, ако не се бяхме скарали.

— Ако искате, можем да изпратим полицията по петите му, сър.

— Не искам подобно нещо.

— А можем да го накажем и по друг начин, разбира се.

На господин Грей му отне известно време да се отърве от шивача, но успя да го стори, без да разкрие причината за кавгата на този войнствен, достоен и много услужлив човек.

Петдесет и трета глава Завещанието на стария земевладелец

Междувременно Кейт Вавасор живееше в Уестморланд в компанията на дядо си и трябва да посочим, че не си прекарваше особено приятно. Брат й съвсем правилно бе описал стареца като стара кула, която, въпреки че бе развалина, не изглеждаше така, сякаш някога ще се срути. Джордж винаги бе възприемал дядо си като човек, изпълнен с живот и сила. Понякога старецът ставаше агресивен, а тази агресия винаги присъстваше в очите и гласа му. Но Джордж бе формирал това мнение на основата на собствените си желания или по-скоро на основата на тяхната противоположност. От години копнееше дядо му да умре и обвиняваше Съдбата във възмутителна несправедливост, понеже не прерязваше връвта на живота му. Тези мисли бяха превърнали всяка частица живец, демонстрирана от стареца, в мъчение за него. Почти се бе накарал да повярва, че ще постъпи справедливо, ако удуши дъртия проклетник. Но истината бе, че огънят в сърцето на дядо му догаряше. Ако Джордж бе знаел това, едва ли щеше да мисли за убийство.

Старият земевладелец беше много слаб и обикаляше гроба с несигурни стъпки, въпреки че продължаваше да става рано и да излиза на разходки в градината и двора на къщата, а на вечеря изпиваше позволеното от доктора количество портвайн. Докторът в никакъв случай не желаеше да го лиши от това последно удоволствие или дори да ограничи неговото количество, но все пак бе препоръчал определени промени в начина и времето на неговото приемане. Старият земевладелец упорито се бунтуваше срещу тези промени и се накара на Кейт, когато тя се опита да приложи докторските препоръки.

— Какво значение има, по дяволите? — попита една вечер старецът. — Какво значение има дали съм жив, или мъртъв, освен ако Джордж не ти е казал, че ще те изгони от къщата, когато я получи.

— Не мислех за никой друг, освен за вас, сър — отвърна Кейт със сълзи в очите.

— Няма да ти се налага още дълго да мислиш за мен — рече земевладелецът и гаврътна остатъка от виното в чашата си.

Истината бе, че Кейт се държеше много добре с него. Жените знаят как да се държат при такива обстоятелства и Кейт Вавасор никога не би изневерила на дълга, който й се бе паднал. Тя бе забележително предана и вярна на приятелите си, въпреки че можеше да бъде нечестна от тяхно име, както някои нечестни хора можеха да бъдат от свое. Отнасяше се много добре със стареца, задоволяваше всичките му нужди и понасяше грубостите му с добродушие, вместо с покорност. Не му противоречеше открито, когато ругаеше внука си, но се опитваше да смекчи гнева му, ако можеше. В такива моменти земевладелецът й казваше, че някой ден и тя ще опознае тази страна от характера на брат си.

— Ще доживееш да те ограби и да те изхвърли гола и боса на улицата — рече й той веднъж.

Кейт се разчувства и заяви, че има пълна вяра в любовта на брат си. — Каквито и недостатъци да има, винаги ми е бил предан — заяви тя. Старецът й се присмя.

На следващата сутрин Кейт влезе в спалнята му, носейки купичка с каша, която той все още ядеше за закуска. Старецът я помоли да седне и започна да й говори за имота.

— Знам, че си глупава и не разбираш от бизнес — рече той. — Разбираш от бизнес дори по-малко от повечето жени.

Кейт се усмихна плахо в съгласие, признавайки, че наистина не разбираше.

— Искам да говоря с Гограм — продължи старецът. — Пиши му и го помоли да дойде още днес. Или ако не може, да изпрати някой от служителите си. Изпрати бележката по Питър.

Гограм беше адвокат от Пенрит, когото старият земевладелец канеше в дома си само тогава, когато искаше да промени завещанието си.

— Не мислите ли, че ще бъде по-добре да изчакате силите ви да се възстановят? — попита Кейт.

Старецът я засипа с такива люти ругатни, че тя веднага скочи от стола, на който седеше, и хукна към една малка масичка, където имаше химикалка и мастило. Писа на господин Гограм още преди да се е възстановила от треперенето, породено от яростната му атака. След това отиде да предаде бележката на Питър и остана с него, докато не го видя да поема към Пенрит на понито си. Едва тогава се осмели да се върне в спалнята на дядо си.

— Какво ще правиш с имота, ако ти го завещая? — попита земевладелецът в мига, в който тя пристъпи прага.

Това бе въпрос, на който не можеше да отговори веднага. Известно време стоеше до леглото му и мислеше, държейки ръката му и гледайки надолу към него. Старите му, воднисти очи бяха впити в лицето й, сякаш се опитваше да прочете мислите й.

— Мисля, че ще го дам на брат си — отвърна тя.

— Проклет да съм, ако ти го завещая тогава! — възкликна старецът.

Този път тя не подскочи, въпреки ругатнята. Продължи да стиска нежно ръката му и да гледа надолу към леглото.

— Ако бях на ваше място, дядо — прошепна тя, — не бих променяла завещанието си, когато съм болна. Сигурна съм, че осъзнавате колко неразумно е това.

— Ако го завещая на Алис, тя също ще му го даде — каза той, изричайки мислите си на глас. — Нямам представа какво виждате в него. Грозен е като маймуна с този белег през лицето. И никога не ми е правил впечатление на умен мъж. Кейт, подай ми шишето, което докторът изпрати.

Кейт му подаде лекарството и отново застана до леглото му.

— Откъде е взел пари, за да плати за предизборната си кампания? — попита земевладелецът, след като глътна дозата. — Никой не би отпуснал заем на такъв като него.

— Не знам откъде ги е взел — излъга Кейт.

— Не е изхарчил твоите пари, нали?

— Не би ги взел, сър.

— А ти си му ги предложила?

— Да, сър.

— И той не ги е взел?

— Нито пени, сър.

— И какво те накара да му ги предложиш след всичко, което ти казах?

— Защото са мои, сър — отвърна твърдо Кейт.

— Ти си най-глупавото създание, което някога съм срещал. Някой ден ще осъзнаеш това. Сега ме остави. Уведоми ме, когато Гограм пристигне.

Кейт го остави и за известно време се посвети на домакинската си работа. После седна сама в неприветливата трапезария, за да помисли над ситуацията. Килимът в стаята беше износен. Покривките на старите кресла бяха протрити, а диванът от конски косми, който никога не бе местен от своето място до стената, изглеждаше стар и опърпан. „Вавасор Хол“ не беше уютен дом. През последните двайсет години старият земевладелец не бе харчил пари за нови мебели и от десет години не бе боядисвал, нито отвътре, нито отвън. Преди двайсет години той бе изпаднал във финансови затруднения и бе започнал да живее по-пестеливо. Не бих казал, че бе станал скъперник. Бе продължил да се храни добре и да не се лишава от нищо. В някои отношения бе проявил щедрост към Кейт и останалите си роднини и бе поддържал горите и оградите на имота в добро състояние. Но бе занемарил къщата, която бе станала унила, мръсна и мрачна, подобно на градините около нея.

Какво можеше да направи Кейт сега? Тя вярваше, че дядо й умираше, и знаеше, че и други негови роднини, освен нея, трябва да бъдат с него в този момент. За тяхно, негово и нейно добро, тя не биваше да остава сама тук, докато дядо й умираше. Но кого можеше да извика? Брат й бе прекият му наследник и щеше да стане глава на семейството. Тя имаше дълг към него, особено, при положение че в този момент дядо й говореше за промени в завещанието си. Но Кейт се чудеше дали присъствието на Джордж във „Вавасор Хол“, ако изобщо се съгласеше да дойде, нямаше по-скоро да накърни неговите интереси. Нима идването му тук нямаше да направи неблагоприятната промяна, която старецът обмисляше, още по-вероятна? Джордж нямаше внезапно да се превърне в нежен и грижовен внук до леглото на умиращия си дядо и нищо чудно старецът да го прокълнеше с последния си дъх. Можеше да извика чичо си Джон, но ако го направеше без знанието на брат си, това би било несправедливо към него. И тя знаеше, че двамата никога не биха се съгласили за каквото и да било. Помисли си, че леля й Гринаул щеше да се съгласи да дойде и присъствието й нямаше по никакъв начин да повлияе на стария земевладелец по отношение на завещанието му. Така че тя реши да помоли леля си да дойде във „Вавасор Хол“ и да каже на брат си само онова, което знаеше със сигурност, оставяйки го сам да прецени какво да прави. Алис несъмнено щеше да научи всички факти от него, а чичо Джон щеше да ги научи от нея. Така и двамата щяха да бъдат доволни. Щеше да напише двете писма веднага след като господин Гограм си тръгнеше, и да ги изпрати от Шап още на следващата сутрин.

Господин Гограм пристигна и веднага се усамоти със земевладелеца в неговата спалня. Докторът също дойде. После той поиска да говори с Кейт и й каза, клатейки глава, че състоянието на дядо й се влошава с всеки изминал час и ще бъде по-добре да изпие виното си на две или дори на четири дози през деня, вместо наведнъж. Кейт обеща да опита, но посочи, че най-вероятно няма да успее да го убеди. Докторът бе принуден да признае, че пациентът му ще издържи седмица-две, най-много месец, но само ако изпълнява препоръките му. Гограм си тръгна, без да говори с Кейт, и тя започна да се съмнява, че дядо й ще живее достатъчно дълго, за да довърши завещанието, тъй като винаги бе считала процеса по изготвянето на завещание за нещо ужасно дълго и сложно. Но истината бе, че завещанието бе изготвено и подписано пред свидетели — енорийския писар и един от наемателите, поканени в спалнята на стареца. Кейт знаеше за тяхното идване, но въпреки това не вярваше, че новото завещание е било завършено.

Тази вечер, малко след мръкване, старият земевладелец влезе в трапезарията след петнайсетминутната си разходка в градината пред къщата. Денят бе студен и вятърът силен, но въпреки това бе излязъл и Кейт внимателно го бе обвила в шалове и бе закопчала палтото му догоре. Тя седна да вечеря с него. Днес не бе пил вино, въпреки че му бе носила два пъти преди обяд. Сега се опита да хапне малко супа, но не успя и още докато Кейт ядеше своето парче пилешко, поиска да сложат гарафата с вино на масата пред него.

— Не мога да ям и едва ли ще имаш нещо против да изпия виното си наведнъж — рече той.

Дори сега му беше криво, че не бе изчакал да махнат покривката от масата, но бе прекалено нетърпелив да поеме единствената храна, която можеше.

— Но трябва да хапнете нещо, сър. Искате ли препечена филия, която да топите във виното си?

Самата идея разгневи стария земевладелец.

— Хляб, натопен във вино! Защо да развалям единственото нещо, на което мога да се наслаждавам?

— Но виното ще бъде по-полезно, ако хапнете нещо с него.

— Полезно! Нищо вече не е полезно за мен. И много добре знаеш, че не мога да ям. Защо трябва да се измъчвам?

Той си напълни втора чаша, но се поколеба, преди да я вдигне към устните си. Никога не изпиваше повече от четири чаши на ден и нямаше да спре, докато можеше да ги вдига до устните си.

Кейт се нахрани, или по-скоро се престори, че се е нахранила за пет минути, за да може масата да бъде разчистена и той да се почувства по-удобно. После разбута огъня, разчисти огнището и дръпна старите завеси със собствените си ръце, движейки се бързо и безшумно около масата. Старецът я следваше с поглед и когато тя застана зад стола му и избута гарафата по-близо, за да му е по-лесно да я вдига, той протегна жилавата си космата ръка и я сложи върху нейната с нежност, която бе необичайна за него.

— Ти си добро момиче, Кейт — рече той. — Просто ми се иска да се бе родила момче.

— Ако се бях родила момче, може би сега нямаше да съм тук и да се грижа за вас — отвърна тя с усмивка.

— Не, несъмнено щеше да бъдеш като брат си. Не че е възможно да има двама като него.

— О, дядо, ако ви е обидил, трябва да се опитате да му простите.

— Да се опитам да му простя! Колко често съм му прощавал, без дори да опитвам! Онзи ден защо дойде тук? За да ме обиди за последно? Защо дойде тук, въпреки че го бях помолил да не идва?

— Но вие му разрешихте да ви види, сър.

— Не съм му разрешавал да се отнася така с мен. Но както и да е. Скоро ще открие, че все още мога да наказвам обидно отношение, колкото и да съм стар.

— Сър, нали не сте направили нещо, за да го нараните? — попита Кейт.

— Просто изготвих ново завещание. Нима си мислиш, че повиках онзи мъж чак от Пенрит за нищо?

— Но завещанието готово ли е?

— Казвам ти, че е готово. Ако му оставя целия имот, ще го прахоса за две години. Защо да го правя?

— Но няма ли да му го оставите за пожизнено плодоползване? Обещахте му, че ще го направите.

— Как смееш да ми казваш това? Никога не съм му обещавал. Като мой наследник, той щеше да получи всичко, ако се бе държал прилично. Въпреки че никога не съм го харесвал, щеше да наследи имота.

— Но сте му отнели всичко?

— Няма да отговарям на повече въпроси, Кейт.

Последва тежък пристъп на кашлица. Старецът бе изпил четирите си чаши вино и не възнамеряваше да говори повече по темата. Малко по-късно Кейт му прочете една глава от Библията на глас. Но той я слушаше нетърпеливо и категорично отказа, когато му предложи да прочете втора.

— Няма смисъл да четеш толкова много наведнъж — рече той, използвайки почти същите думи, които Кейт бе използвала по-рано за портвайна. Може би бе успял да извлече нещо от малкото, което бе изслушал, като детето, което с неохота изпива дозата горчиво лекарство. Кой знае?

От няколко седмици Кейт умоляваше дядо си да позволи на местния пастор да дойде при него, но старецът всеки път отказваше. Пасторът бе млад мъж, съвсем наскоро получил назначението от главния викарий, и почти веднага успял да обиди стария земевладелец. Предшественикът му бе почти толкова стар, колкото самия земевладелец, и бе служил на енорията в продължение на четиресет години. Беше родом от Уестморланд и бе чел молитвите и проповедите си на местния диалект. Бе имал само една служба в седмицата и тя рядко бе продължавала повече от час и петнайсет минути. Не тормозел енориашите си със съвети и винаги се държал смирено и покорно със стария земевладелец. Бе познавал района и местните обичаи и се бе задоволявал с издръжката от двеста лири на година, която получавал, като дори му оставали пари за благотворителна дейност. Но новодошлият пастор беше стиснат мъж с високи изисквания за лично удобство, който бе решил да компенсира факта, че задържаше всички пари за себе си, с въвеждането на следобедна служба. И бе порицал земевладелеца, когато последният нарекъл това нововъведение глупаво и ненужно. Оттогава старецът не бе стъпвал в църквата му, освен на Коледа. Разклатеното му здраве му даваше добро извинение, но освен това той категорично отказваше да приеме пастора в дома си, въпреки че младият мъж се бе отбивал няколко пъти. Накрая земевладелецът бе наредил на прислужниците да му кажат да не идва, освен ако не бъде извикан. Ето защо задачата пред Кейт не беше никак лесна, както по отношение на физическите, така и по отношение на духовните нужди на дядо й.

След четенето старецът задряма в стола си. Не се качваше в спалнята си, преди да подремне за половин час — лукс, на който продължаваше да се наслаждава, въпреки че всеки ден го умоляваха да не го прави, защото така нарушаваше съня си. Старецът не слушаше и продължаваше да заспива в креслото си. Когато се събуди, той се разкашля, а после Кейт едва успя да го убеди да се качи в спалнята си. Никога не го бе виждала толкова слаб. Едва успя да се качи по стълбите, въпреки помощта на старата прислужница. Все пак в него бяха останали някакви сили, поне що се отнасяше до ругатните, защото, когато влезе в стаята си, той веднага се развика на Кейт и на прислужницата за това, че чехлите му не бяха на правилното място.

— Дядо, искаш ли да остана при теб тази вечер? — попита Кейт.

Той отново й се развика за това предложение, след което сестрата му помогна да си легне и бе оставен сам.

Кейт се затвори в стаята си и седна да пише. Първото писмо бе адресирано до леля Гринаул и не й създаде никакви трудности, може би защото не й се налагаше да говори за пари. Написа й, че според нея дядо й е на смъртния си одър и я помоли да дойде във „Вавасор Хол“, за да го види за последно. „Присъствието ви ще ме утеши в този тежък миг и съм сигурна, че ще искате да се сбогувате с него.“ Кейт знаеше, че леля й ще дойде, и тази задача бе изпълнена.

Но писмото й до Джордж й създаде много повече главоболия. Какво да му каже и какво да не му казва? Започна с описание на състоянието на стария земевладелец, след което посочи, точно както бе направила в писмото си до госпожа Гринаул, че според нея дните му са на привършване. Спомена, че е помолила леля си да дойде „не защото смятам, че това би помогнало на стареца по някакъв начин. Просто в този момент не искам да бъда сама в къщата. Оставям те да решиш какво да правиш и дали няма да е по-добре да бъдеш тук. Ако нещо се случи…“

Хората се страхуват да говорят открито за смъртта, когато пишат подобни писма.

„Ако нещо се случи, ще ти изпратя съобщение и съм сигурна, че веднага ще дойдеш.“

След това дойде време да спомене завещанието. Ако не бе осъзнала, че собствените й интереси бяха замесени, нямаше да му каже нищо по въпроса, но истината бе, че Кейт се страхуваше от брат си, въпреки че бе готова да жертва толкова много за него — страхуваше се, че ще разбере погрешно мотивите й. Ето защо реши да му разкрие всичко, което знаеше. Ако не го направеше, той можеше да се обърне срещу нея и да я обвини, че нарочно е премълчала истината, за да го уязви.

Разкри му всичко и писмото стана дълго. „Пиша тези редове с натежало от мъка сърце, защото знам, че ще бъде голям удар за теб. Той ми намекна, че в новото завещание не ти е оставил нищо. Не ми го каза направо. Всъщност не помня точните му думи, но това бе впечатлението, с което останах. Вчера ме попита какво ще направя, ако ми завещае имота, но аз реших, че се шегува. Нямам представа какво е направил. Дори не съм се опитвала да отгатна. Казах ти всичко, което знам.“

Писмото наистина бе дълго и тя го завърши късно, но после веднага го занесе в кухнята, заедно с писмото до леля й, защото момчето щеше да тръгне още преди съмване.

Рано на следващата сутрин тя тихо се промъкна в стаята на дядо си, както обикновено правеше, но той очевидно спеше, така че тя бързо излезе. Прислужницата й каза, че се е събуждал в четири, в пет и в шест часа, като всеки път обявявал, че иска да говори с нея, но после се унасял. Кейт влезе в спалнята му четири или пет пъти тази сутрин, но дядо й не помръдваше. Накрая се уплаши, че е издъхнал, и сложи ръка на рамото му. Той нежно докосна ръката й, ясно показвайки, че не само беше жив, но бе в съзнание. Тя му предложи малко рядка каша за закуска, както и лекарството му. Предложи му и вино, но той не искаше нищо.

В дванайсет часа й донесоха писмо от Алис. Кейт го отвори и видя, че бе много дълго. Не можеше да го прочете сега, но видя няколко думи, които я накараха да пожелае да го изчете възможно най-скоро. Но в този миг не можеше да остави дядо си. В два часа докторът пристигна и остана до свечеряване. В осем часа старецът беше мъртъв.

Петдесет и четвърта глава Как Алис бе наказана

Клетата Кейт беше много тъжна тази нощ във „Вавасор Хол“. Смъртта винаги натъжава, дори когато обстоятелствата не са особено шокиращи. Старецът, издъхнал на втория етаж, бе изживял своя живот и това бе единственото нещо, което му бе останало да направи: да умре. Неговото време бе дошло. Кейт също бе очаквала смъртта му и бе знаела, че бе глупаво дори да се надява този миг да бъде отложен. Но смъртта на близък човек винаги е тъжно и донякъде тържествено събитие.

И тя бе напълно сама във „Вавасор Хол“. Нямаше близък човек в радиус от няколко мили. Младият пастор, въпреки че самата тя не се бе скарала с него, не можеше да я утеши, защото едва го познаваше. Освен това не бе от хората, които биха се обърнали към свещеник за утеха, освен ако този свещеник не бе стар приятел. Предполагаше, че както леля й, така й брат й щяха да дойдат при нея, но нямаше как да пристигнат веднага. Щеше да бъде сама поне още ден-два, като през това време трябваше да уреди неща, които не бе работа на една жена да урежда. И не можеше да разчита на слугите за нищо. Имаше един стар иконом или лакей, живял във „Вавасор Хол“ повече от половин век, който обаче страдаше от ревматизъм и още много други заболявания и рядко излизаше от собствената си стая. С годините се бе превърнал в бреме за останалите прислужници. Имаше едно момче, което напоследък вършеше всичката работа на иконома, както и много други задачи. От него би излязъл чудесен иконом, ако някой го обучеше. В момента той бе най-голямата утеха за Кейт. Имаше и една стара сестра, която не умееше нищо друго, освен да се грижи за болни хора, както и две недодялани момичета от Уестморланд, които вършеха работата на готвач и камериерка.

През онази първа вечер след смъртта на дядо й, Кейт щеше да се чувства много по-добре, ако имаше нещо за вършене. Но истината бе, че нямаше. В продължение на около час тя сновеше от стая в стая, като мислеше за писмото, което бе пъхнала в джоба си и нямаше търпение да прочете, но в същото време чувстваше, че не бива да го прави, защото в момента бе длъжна да мисли единствено за покойния си дядо. Но Кейт грешеше. Нека живите си спомнят за мъртвите само тогава, когато мислите им ги отвеждат натам по естествен начин, независимо дали самите те искат това или не. Тъга, изпитана, защото така е редно, е почти като престорена тъга. Когато види подобно нещо, човек не може да не се сети за дамата, която тайно попитала своята приятелка дали печеното пиле с млечен сос подхожда на траурното й облекло или за онази друга дама от кралското семейство, която била уверена от един придворен лорд, че играта на пикет78 била част от скърбенето.

Стана почти единайсет, преди Кейт най-накрая да извади писмото и да го прочете. Понеже то е важно за моята история, ще го пресъздам без съкращения, въпреки дължината му. То бе написано с огромни трудности и много сълзи и докато го четеше, Кейт почти забрави, че дядо й лежеше мъртъв в стаята над главата й.

Докато четеше писмото, отначало бързо и след това съвсем бавно, Кейт напълно забрави за смъртта на дядо си. Умът, сърцето и мозъкът й бяха заети с мисли и чувства за Алис и брат й и не след дълго тя започна да обикаля стаята с бързи и гневни крачки, докато кръвта й вреше от негодувание.

Веднага бе застанала на страната на Алис, разбира се. Дори за миг не се бе усъмнила в думите й и не си бе помислила, че онова, което й бе разказала, е било разкрасено или преувеличено от страх. Знаеше, че Алис беше честна и предана. Освен това, въпреки че обичаше брат си и би рискувала всичко за него, включително самата себе си, тя му нямаше доверие. Обичаше го, но тази любов бе останала още от детските им години и не се обуславяше от неговия характер, а от нейния. Все още вярваше в интелекта му, но бе престанала да вярва в поведението му. Страхуваше се от онова, което можеше да направи. Живееше със знанието, че ако обвърже съдбата си с неговата, което бе напълно готова да направи, имаше голяма вероятност да съсипе живота си. Грехът й бе в това, че бе решила да изложи Алис на същата опасност и бе интригантствала, понякога съвсем безскрупулно, за да постигне тази цел. Бе дала всичко от себе си, за да раздели Алис и господин Грей. Можем донякъде да я извиним с факта, че най-вероятно е смятала, или по-скоро се е надявала, че този брак ще промени брат й, ще му помогне да се поправи и да заживее по начин, който не е толкова опасен за околните. Нима двете с Алис не биха могли да поработят заедно върху него и да го издърпат от ръба на тази невидима бездна? Това, че бе рискувала собственото си бъдеще в името на брат си, несъмнено беше благородно. Но бе използвала лукавство, за да накара братовчедка си да сподели този риск, а това бе подло и позорно. Самата тя осъзна това, докато крачеше из трапезарията в полунощ, стискайки писмото на братовчедка си в ръка.

Бузите й почервеняха от срам, когато си представи сцената, която Алис й бе описала: ножът за писма, захвърлен в огнището, лютите ругатни, прошепнатите заплахи, които бяха ужасили Алис дори повече от ругатните, изнудването за пари, направено с коравосърдечна жестокост, силната мъжка ръка, стоварена върху рамото на Алис, онези блеснали от ярост очи и кървавия ужас на онзи отворен белег, когато бе приближил лицето си до лицето на своята жертва! Кейт дори за миг не си помисли да го защитава. Дори го обвини в грях, който бе по-тежък от греховете, слисали Алис. Бе настоял да получи пари от жената, за която възнамеряваше да се ожени! Според Кейт нищо не би могло да извини или смекчи това прегрешение. Алис не му бе обърнала внимание и дори бе изразила мнението, че искането му е било разумно. Дори след бруталното мъчение, на което я бе подложил, тя бе обявила, че веднага ще му изпрати парите. Бе обещала парите си на мъж, който се бе отнесъл по такъв срамен и скандален начин с нея! Алис можеше да му прости, но Кейт не би могла. Щеше да каже на брат си, дори в тази почернена къща, ако дойдеше тук, че поведението му е било жестоко и недостойно. Кейт не беше малодушна. Тя си каза, че щеше да направи това, дори ако брат й я заплашеше с гнева си и я изгледаше по онзи изпепеляващ начин.

Стана един часа, а после два, но тя все още обикаляше тъмната трапезария. Огънят бе изгаснал и въпреки че бе средата на април, Кейт започна да чувства студа. Но не можеше да си легне, преди да е писала на Алис. Разбира се, че щеше да изпрати съобщение на брат си по телеграфа, но щеше да направи това на сутринта. Щеше да изпрати съобщение и на леля си. Но трябваше да пише на Алис още тази нощ. Можеше да е само един ред, но трябваше да го направи. Въпреки че зъзнеше от студ, Кейт седна да пише и успя да завърши писмото. Беше много кратко.

Когато получи писмото, Алис бе толкова смаяна и изненадана от новината за смъртта на дядо си, че бе принудена, въпреки собствените си силни чувства, да мисли и действа съобразно това ново развитие. Баща й още не бе излязъл, така че тя почука на вратата му и показа писмото на Кейт.

— Татко — рече тя, — има новини от Уестморланд. Лоши новини, които едва ли си очаквал.

— Баща ми е мъртъв — отвърна Джон Вавасор.

Алис му подаде писмото на Кейт, за да го прочете.

— Разбира се, че ще отида — каза той, когато стигна до тази част. — Нима мисли, че няма да изпратя баща си в гроба, защото ненавиждам брат й? Какво има предвид с това, че между вас няма да има лоши чувства?

— Ще ти обясня някой друг път — отвърна Алис.

Джон Вавасор реши да не я разпитва и обяви, че следващата сутрин ще замине за Уестморланд, но миг по-късно промени плановете си.

— Ще хвана влака още тази вечер — каза той. — Ще бъде неприятно, но трябва да съм там, когато отворят завещанието.

Двамата не говориха повече по този въпрос, докато не стана време господин Вавасор да се отправи към гарата. Той напълно забрави за обещанието да няма лоши чувства между Кейт и дъщеря му и все още считаше племенника си Джордж за мъж, който, за съжаление, съвсем скоро щеше да се превърне в негов зет. През този досаден и донякъде тъжен ден, който бе принуден да прекара вкъщи, Джон мислеше предимно за Джордж и Алис, живеещи заедно във „Вавасор Хол“. Баща и дъщеря вечеряха в шест часа и малко след това господин Вавасор се качи в стаята си, за да се приготви за пътуването. Няколко минути по-късно Алис го последва (но го направи едва след като прецени, че може да му каже, без да го забави).

— Татко — рече тя, когато затвори вратата зад себе си, — преди да заминеш, трябва да ти кажа, че между мен и Джордж всичко приключи.

— И с него ли си се скарала? — попита баща й с неподправена изненада.

— По-скоро той се скара с мен. Но моля те, не ми задавай повече въпроси в този момент. Ще ти разкажа всичко, когато се върнеш, но реших, че трябва да научиш, преди да заминеш.

— Значи вината е негова?

— Не мога да ти обясня толкова набързо, татко. Сигурно съзнаваш, че в момента изпитвам огромен срам и не бива да ме разпитваш.

— А Джон Грей?

— Нещата между нас не са се променили.

— Кълна се, че не те разбирам. Знаеш, че Джордж е получил две хиляди лири от твоите пари — от твоите и от нечии други. Но нямаме време да обсъждаме това сега. Трябва да тръгвам. Знаеш какво мисля за Джордж и тази новина ме радва… това е всичко.

И той замина и остави Алис сама с тъжните си мисли.

Джордж Вавасор бе получил съобщението за смъртта на дядо си един ден преди Алис, но го бе получил в късния следобед. Вместо веднага да замине за Уестморланд с пощенския влак, той бе предпочел да се види с няколко души, преди да напусне Лондон, като най-вече искаше да говори с адвоката си преди изчитането на завещанието. Затова остана още един ден в града и се качи на същия влак, който бе хванал чичо му. Той крачеше по перона и се оглеждаше за свободно място, когато погледна в едно от купетата и видя чичо си. Двамата се познаха, но не си казаха нищо. Джордж се качи в друго купе. На следващата сутрин, още преди съмване, те се срещнаха отново в ресторанта на гарата в Ланкастър.

— Значи баща ми си е отишъл, Джордж — рече чичото на своя племенник.

Отиваха на едно и също място и господин Вавасор чувстваше, че ще бъде добре да се помирят, преди да стигнат там.

— Да — отвърна Джордж. — Най-накрая си отиде. Чудя се каква е била последната му несправедливост.

Читателят несъмнено помни, че той бе получил първото писмо на Кейт, в което тя му бе казала за промяната в завещанието на стария земевладелец. Джон Вавасор се извърна отвратено. Скръбта му може би не бе толкова силна, но дори не се бе замислял за завещанието. Самият той не очакваше нищо, но не завиждаше на племенника си за наследството, което му се полагаше. В този момент мислеше за стария земевладелец като за баща, който винаги се бе отнасял добре с него. Приемаше, че Джордж не таеше подобна любов в сърцето си, но бе напълно неприемливо да говори по този начин за дядо си броени дни след смъртта му.

Чичото се извърна, но не каза нищо. Джордж го последва навън с предложение:

— Няма да намерим превоз в Шап — рече той. — Защо не си наемем файтон от Кендал?

Чичото се съгласи и двамата завършиха пътуването си заедно. Размениха си не повече от десетина думи във файтона, като Джордж не спираше да пуши. Когато спряха пред старата къща, те установиха, че някой друг ги бе изпреварил — госпожа Гринаул току-що бе пристигнала с карета от гарата в Шап. Тя бе тръгнала от Норич и се бе качила на техния влак в Манчестър.

Петдесет и пета глава Завещанието

Пристигането на госпожа Гринаул донесе огромна утеха на Кейт. Ако не беше леля й, тя нямаше да може да посрещне чичо си и брат си по начина, по който го направи. И двамата се държаха донякъде сдържано заради присъствието й — онази учтива сдържаност, присъща на непознати хора. Джордж не бе виждал леля си от дете и двамата трябваше да бъдат представени един на друг.

— Предполагам, че вие сте Джордж — каза госпожа Гринаул с усмивка и му подаде ръка.

— Да, аз съм Джордж — отвърна той.

— И сте член на парламента! — възкликна тя. — Каква чест за цялото семейство! Почувствах се толкова горда, когато чух!

Каза това с неподправено възхищение, след което се обърна към брат си.

— Времето на татко най-накрая дойде — рече госпожа Гринаул. — Да ти кажа честно, нямах представа, че е толкова слаб, колкото ми го описа Кейт.

— Аз също — отвърна Джон Вавасор. — На Коледа дойде с нас на църква.

— Нима? Мили Боже! Изглежда, го е сполетяла същата съдба, която сполетя клетия Гринаул — рече тя и попи очи с кърпичката си. — Джон, ти не познаваше Гринаул, нали?

— Срещнах го веднъж — отвърна брат й.

— Ах! Не беше от мъжете, които могат да бъдат оценени и разбрани след само една среща. Наясно съм, че има известно предубеждение към хората, които се занимават с търговия, но няма да говорим за това. Какво щях да правя сега без него, независимо дали е бил търговец или не?

— Не се съмнявам, че е бил прекрасен човек.

— Благодаря ти за тези думи, Джон. Ах! Защо не можем да задържим нещата, които искаме, завинаги?

Може би е редно да обясня, че преди да напусне Норич, госпожа Гринаул бе говорила с капитан Белфийлд и му бе казала, че при определени обстоятелства, ако се държи прилично, може да се надява. Капитан Белфийлд незабавно бе отишъл при най-добрия шивач в Норич, бе казал на мъжа за предстоящата си женитба и бе направил голяма поръчка. Шивачът обаче още не я бе изпълнил, тъй като чакаше доказателства за добрия късмет на капитана.

— Всички ние сме стръкове трева — заяви госпожа Гринаул, попивайки сълзите си — и някой ден ще бъдем окосени и хвърлени в пещта.

Брат й промърмори нещо съчувствено, клатейки глава в знак на съгласие с думите й за преходността на човешките дела, след което обяви, че ще излезе да поразгледа. Междувременно Джордж бе помолил сестра си да го заведе до стаята му и двамата вече се бяха качили горе.

Кейт бе решила да не споменава Алис до погребението, ако това бе възможно. Докато изкачваше стълбите, тя почти се разтрепери от страх, защото знаеше, че четенето на завещанието щеше да предизвика неприятности и тъга, а може би и люта кавги.

— Какво прави тази жена тук? — бе първият въпрос, зададен от Джордж.

— Аз я помолих да дойде — отвърна Кейт.

— И защо си я помолила да дойде тук? — попита гневно той.

Кейт веднага почувства, че той говореше така, сякаш вече бе господар на имението и възнамеряваше да бъде и неин господар. Що се отнасяше до първото, тя нямаше възражения. Искрено желаеше той да стане господар на имението и въпреки опасенията й, че ще бъде горчиво разочарован по този въпрос, тя дори не би си помислила да оспорва правото му да се смята за такъв. Но постепенно бе започнала да си казва, че не бива да се подчинява на неговото господство. Този процес бе започнал в мига, в който я бе принудил да напише онова първо писмо, молейки Алис за пари.

— Поканих я преди смъртта на клетия ми дядо, Джордж, когато още смятах, че ще боледува в продължение на седмици. Животът ми тук с него, без друга жена в къщата, освен прислужниците, бе много самотен.

— Защо не покани Алис да ти прави компания?

— Алис нямаше да може да дойде — отвърна Кейт след кратка пауза.

— Не виждам защо не би могла. Но не искам тази жена тук. Опозори се, като се омъжи за ковач…

— Но, Джордж, нали ти ме посъветва да отседна при нея?

— Това е различно. Сега, когато той е мъртъв и тя разполага с парите му, можеш от време на време да й ходиш на гости, но не я искам тук.

— Напълно естествено е да дойде в дома на баща си, за да бъде с него на смъртния му одър.

— Мразя да ми казват какво е естествено и какво не е. Хората, които го правят, обикновено не знаят за какво говорят. Съмнявам се, че е обичала стареца повече от мен. И едва ли е обичала стареца, за когото се омъжи. Хората могат да бъдат такива лицемери! Като чичо Джон, който се преструва на тъжен, защото е дошъл тук, и ще се преструва, докато тялото на баща му лежи горе, но през последните двайсет години едва ли е имало нещо, което да е мразел повече, отколкото да идва тук, за да го види. Кога ще го заровят?

— Погребението ще бъде в събота. Вдругиден.

— Защо не го погребат още утре, за да можем да си тръгнем преди неделя?

— Почина едва в понеделник, Джордж — заяви покрусено Кейт.

— Пфу! У кого е завещанието?

— Господин Гограм. Беше тук вчера и ми заръча да предам на теб и на чичо Джон, че ще го носи на връщане от погребението.

— Какво общо има чичо Джон? — попита рязко Джордж. — Още този следобед ще отида в Пенрит и ще принудя този Гограм да ми даде завещанието.

— Не мисля, че ще го направи, Джордж.

— Какво право има да ми откаже? Какво право има изобщо? Откъде мога да бъда сигурен, че завещанието наистина е в него? Дядо къде държеше книжата си?

— В стария секретер79, както го наричаше. Онзи в трапезарията. Но е запечатан.

— Кой го е запечатал?

— Господин Гограм… всъщност двамата с господин Гограм го направихме.

— Защо, по дяволите?

— Просто му помогнах. Но според мен постъпи правилно. Мисля, че е нормално в подобни случаи.

— Глупости! Мислиш за далечното минало. Докато някой не ме убеди в противното, ще считам, че всичко тук ми принадлежи като наследник на стареца. Няма да допусна вмешателство, докато не се уверя, че правата ми наистина са били отнети. И няма да приема завещание, изготвено на смъртен одър. Когато човек едва държи химикалка в ръката си, онова, което пише с нея, няма никакво значение.

— Нима смяташ, че искам да отнема правата ти?

— Надявам се, че не.

— О, Джордж!

— Казах, че се надявам да не е вярно. Но има хора, които го искат. Нима смяташ, че чичо Джон не би го направил, ако можеше? Проклет да е! Ако опита, ще открие, че ще му струва скъпо. Ще го прекарам през всички съдилища в Англия! След няколко години ще му се иска никога да не е напускал „Чансъри Лейн“!

Сестрата донесе съобщение, в което се казваше, че госпожа Гринаул и господин Вавасор смятат да влязат в стаята на стария земевладелец, за да се сбогуват с него. „Може би госпожица Кейт и господин Джордж искат да ги придружат?“

— Господин Вавасор! — извика Джордж, карайки старицата да подскочи. Тя изобщо не разбра какво имаше предвид.

— Да, сър, старият земевладелец — отвърна.

— Ще дойдеш ли, Джордж? — попита Кейт.

— Не. За какво ми е да ходя там? Защо да се преструвам, че искам да видя трупа на мъж, когото мразех и който мразеше мен и чието последно действие, доколкото знам, е било да се опита да ме ограби? Няма да дойда.

Кейт отиде, използвайки тази възможност да се измъкне от брат си. С всеки изминал миг идеята, че трябва по някакъв начин да се раздалечи от него, й се струваше по-примамлива. Напоследък в характера му се бе появила една цинична свирепост, която го правеше почти нетърпим. В същото време изпитваше такава омраза към общоприетите правила, както ги наричаше, че бе започнал да пренебрегва всякакви норми на цивилизовано поведение. Тя отдавна знаеше за тази черта на характера му. Именно по тази причина опитите й да го ожени за Алис я бяха карали да се чувства гузна. А сега това държане и този начин на говорене я караха да изпитва благодарност за това, че Алис се бе спасила.

Кейт се качи с чичо си и леля си и видя лицето на дядо си за последно.

— Клетият старец! — възкликна госпожа Гринаул. По лицето й се стичаха сълзи. — Джон, помниш ли как ми се караше и как ми казваше, че от мен няма да излезе нищо? Предполагам, че е казвал същото и на теб, Кейт?

— Беше много мил с мен — отвърна Кейт и се приближи до леглото. Тя не бе от хората, които, само чакат извинение да заплачат, и очите й бяха сухи.

— Беше достоен стар джентълмен — отбеляза Джон Вавасор. — Принадлежеше на една отминала епоха, но това не означаваше, че не беше джентълмен до последния си дъх. Не вярвам, че някога е направил нещо несправедливо или невеликодушно. Хайде, Кейт, да слизаме долу.

Госпожа Гринаул остана, защото искаше да размени няколко думи със сестрата за начина, по който тялото на господин Гринаул е било третирано след смъртта му, след което последва брат си и племенницата си.

Джордж не замина за Пенрит и видя господин Гограм чак в деня на погребението, когато този достолепен адвокат дойде във „Вавасор Хол“. Не каза нищо повече по въпроса и не счупи печатите, с които бе заключено старото бюро в приемната. Двата дни преди погребението бяха безкрайно неловки за всички присъстващи, освен, може би, за госпожа Гринаул, която се преструваше, че не забелязва мрачното настроение на племенника си. Наричаше го „клетия Джордж“ и възприемаше неучтивото му, дори грубо отношение за проявление на скръбта му. Задаваше му въпроси за парламента, на които той, разбира се, не отговаряше, и му разказваше истории за клетия Гринаул, без да обръща внимание на отвратеното му изражение.

Денят на погребението най-сетне дойде и тялото на стареца бе съпроводено от доктора, Гограм, чичото и племенника, като Джордж се постара да заеме челното място, сякаш се надяваше, че по този начин ще затвърди претенциите си на наследник. Пасторът ги посрещна пред малката порта на гробището, след като по някакъв начин бе превъзмогнал, да се надяваме окончателно, нежеланието си (и първоначалното си решение) да не чете опело за този неразкаял се грешник. Но все пак го прочете, като спомена колебанието си само на един приближен духовник от същата епархия.

— Казаха ми, че завещанието на дядо ми е у вас — рече Джордж на адвоката, веднага, щом като го видя.

— В джоба ми е — отвърна господин Гограм. — Предлагам да го прочета, след като се върнем от службата.

— Обичайна практика ли е завещанието да бъде изнасяно от къщата на покойника?

— Напълно обичайна — отвърна адвокатът. — И в този случай това бе направено по изрично желание на завещателя.

— Мисля, че е обичайна практика — рече Джон Вавасор.

Като чу това, Джордж се обърна към чичо си и понечи да го нападне, но успя да се сдържи и не каза нищо, въпреки че се намръщи свирепо.

Погребението бе съвсем обикновено и Джордж не проговори по пътя до гробището и обратно. Джон Вавасор зададе няколко въпроса на доктора относно последните седмици на баща си и съвсем случайно бе споменато, както от доктора, така и от адвоката, че интелектът на стареца е останал незасегнат от болестта до сетния му час. Когато влязоха в къщата, госпожа Гринаул ги посрещна с покана за обяд. Влязоха в трапезарията и изпиха по чаша шери. Джордж изпи две или три. След това докторът се извини и се отправи към Пенрит, където живееше.

— Бихте ли ме последвали в другата стая? — попита адвокатът.

Тримата джентълмени станаха и се насочиха към всекидневната, като Джордж крачеше най-отпред. Зад него вървеше адвокатът, а Джон Вавасор затвори вратата след тях. Всеки безпристрастен наблюдател би заключил, съдейки по лицата на последните двама, че те очакват неприятен разговор. Пресичайки салона, господин Гограм бе извадил завещанието от джоба си. Държеше го в ръка, когато седна. Джон Вавасор застана зад един от столовете и се облегна на него, като гледаше нагоре към тавана. Джордж стоеше на чергата пред огнището с ръце в джобовете на панталоните си.

— Господа, бихте ли седнали? — рече господин Гогран.

Джон Вавасор веднага се подчини.

— Предпочитам да стоя тук — отвърна Джордж.

Господин Гограм отвори документа.

— Преди да изчетете завещанието — обади се Джордж, — искам да кажа няколко думи. Не знам какво съдържа, но вярвам, че е било съставено няколко часа преди смъртта на дядо ми.

— Един ден преди да почине — отвърна адвокатът. — Рано сутринта.

— Добре, един ден преди да почине. Това е същото. Бил е на смъртния си одър. Повече не е станал от леглото.

— По това време още не беше на легло, господин Вавасор. Не че щеше да има някакво значение, ако беше. И същия ден слезе на вечеря. Признавам, че не разбирам какво целите с тези забележки.

— Ако ме изслушате, ще разберете. Правя тези наблюдения, защото отказвам да приема, че дядо ми е бил в достатъчно добро здраве, за да изготви ново завещание в последните мигове на живота си и на такава преклонна възраст. Видях го преди няколко седмици и още тогава прецених, че не е годен да се разпорежда с имота.

— Не мисля, че сега е времето да се повдигат подобни възражения, Джордж — отбеляза чичо му.

— Аз мисля, че е — отвърна Джордж. — Вярвам, че това завещание е инструмент, с помощта, на който, ако бъде признато за легитимно, ще бъда позорно ограбен. По тази причина възразявам срещу него и ще стигна до съд, ако се наложи. Сега можете да го прочетете, ако желаете.

— О, да, ще го прочета — каза господин Гограм. — И твърдя, че завещанието е напълно валидно.

— А аз казвам, че не е. Това е разликата между нас.

Завещанието бе изчетено, въпреки честите прекъсвания и гневни изблици на Джордж, които няма нужда да повтарям. Нито смятам да досаждам на читателите с пълния текст на самото завещание. То започваше с надеждата, изразена от завещателя, че имотът ще остане в семейството и къщата ще бъде наследена и стопанисвана от човек с името Вавасор. После старецът посочваше, че се чувства принуден да пренебрегне правата на естествения си наследник, вярвайки, че имуществото няма да е на сигурно място в ръцете му, в полза на сина си Джон Вавасор, който ще бъде главен изпълнител на завещанието му. Имуществото ще бъде наследено от най-големия син на Джордж (ако той някога се ожени и му се роди син) в деня, в който навърши двайсет и пет години. Междувременно с него ще се разпорежда Джон Вавасор, както намери за добре, с изключение на задължението да изплаща издръжка от петстотин лири на година на неговата внучка Кейт. Ако на Джордж не му се роди син, имуществото ще бъде наследено от най-големия син на Кейт или, ако това не бе възможно, от най-големия син на другата му внучка, взела името Вавасор. Личното му имущество ще бъде наследено от сина му Джон Вавасор.

— Опасявам се, че няма да получите много от тази последна клауза, господин Вавасор — рече адвокатът, след като свърши. — Земевладелецът нямаше дългове, но се съмнявам, че в банковата му сметка са останали повече от петдесет лири. Освен това стойността на имуществото е доста скромна. Не го е поддържал през последните десет години, но поне е платил всички дългове.

— Точно както предполагах — изсъска Джордж. Гласът му бе неприятен. Очите му блестяха и белегът му бе зейнал грозно. — В гнева си старецът се е опитал да ме ограби, защото не се подчиних на волята му последния път, когато го видях, преди да умре. Подобно завещание няма как да бъде валидно.

— Не мога да кажа нищо по този въпрос в момента — отвърна адвокатът.

— Къде е другото завещание? Онова, изготвено преди това?

— Ако помня правилно, изготвихме две преди това.

— И къде са те?

— Не е моя работа да знам това, господин Вавасор. Мисля, че го видях да унищожава едно, но не съм напълно сигурен. Що се отнася до другото, не мога да кажа нищо.

— Какво смяташ да правиш? — попита Джордж, обръщайки се към чичо си.

— Да правя? Ще изпълня завещанието, разбира се. Нямам избор. Сестра ти е най-облагодетелствана от него. Ще получава по петстотин лири на година до края на живота си, а ако се омъжи и ти не се ожениш или ако има син, а ти нямаш, той ще наследи всичко.

Известно време Джордж мълчеше, потънал в мисли. Не беше ли възможно, чрез Алис и Кейт, да успее да си върне имота? Може би, ако се оженеше за Алис… Но той трябваше да получи контрол върху имуществото веднага, за да може незабавно да започне да изкарва пари от него. А завещанието бе направило това напълно невъзможно. Делът на Кейт не й бе оставен безусловно: парите трябваше да минат през ръцете на чичо й Джон. Завещанието бе съставено така, че да го лиши от всичките му надежди.

— Проклето мошеничество! — рече той.

— Какво имате предвид, сър? — попита Гограм и се обърна към него.

— Онова, което казах. Проклето мошеничество. Кой е бил в стаята, когато завещанието е било изготвено?

— Свидетели на подписването бяха…

— Не попитах за подписването. Кой е бил в стаята, когато завещанието е било изготвено?

— Аз бях с дядо ви.

— И никой друг?

— Никой друг. Присъствието на друг човек в подобен момент би било много необичайно.

— Тогава считам този документ за най-обикновен боклук.

След тези думи Джордж Вавасор напусна стаята, като тресна вратата след себе си.

— Никога преди не съм бил обиждан така — промълви адвокатът, в чиито очи се бяха появили сълзи.

— Той е един разочарован и разорен мъж — отвърна Джон Вавасор. — Не мисля, че трябва да обръщате внимание на думите му.

— Но това не му дава право да ме обижда. Просто изпълних дълга си. Дори не съм съветвал дядо му. Поведението му бе жестоко и недостойно. Ако отново го срещна, ще му кажа това.

— Едва ли ще го срещнете отново, господин Гограм.

Адвокатът си тръгна, като преди това посъветва господин Вавасор да инструктира адвоката си в Лондон да предприеме стъпки за доказване валидността на завещанието.

— Едно от най-солидните завещания, които някога съм изготвял — рече господин Гограм. — Ако бъде признато за невалидно, ще се откажа от професията си.

Кой щеше да каже на Кейт? Това бе първата мисъл на Джон Вавасор, след като изпрати адвоката. Дали щеше да успее да се прибере в Лондон, без да се скара с племенника си? И какви бяха неотложните му задължения в ролята на изпълнител на завещанието на стария земевладелец? Изобщо нямаше да се учуди, ако Джордж си припишеше ролята на господар на имението и поискаше да му дадат ключовете, които в момента бяха в Кейт, и дори прибегнеше до насилие, за да ги получи. Какво трябваше да направи при такова стечение на обстоятелствата?

Беше ясно, че не можеше да избяга и да се върне в клуба си с нощния пощенски влак. Имаше задължения във „Вавасор Хол“ и тези задължения бяха такива, че почти съжали за позицията, в която го бе поставило завещанието на баща му. След време личното му състояние щеше да нарасне значително, но непосредствените последици бяха крайно неприятни. Той погледна през отворената врата, към тъжните борове, които бавно се поклащаха от вятъра, и си каза, че би продал наследството и всичките си задължения много евтино, ако такава продажба бе възможна.

Завари сестра си сама в трапезарията.

— Е, Джон? — рече тя. — Какво гласи завещанието?

— Къде е Кейт? — попита той.

— Излезе с брат си.

— Той взе ли шапката си?

— О, да. Помоли я да излязат на разходка и тя веднага се съгласи.

— Предполагам, че той ще й каже тогава — заключи Джон Вавасор, след което описа условията на завещанието на госпожа Гринаул.

— Браво! — възкликна вдовицата. — Радвам се за нея. Много обичам Кейт и сега ще може да се омъжи за всеки, когото си поиска.

Петдесет и шеста глава Още една планинска разходка

След като напусна стаята, в която бе обидил адвоката, Джордж незабавно се насочи към салона, в който седяха леля му и сестра му.

— Кейт — рече той, — вземи шапката си и излез на разходка с мен. Приключихме работата.

Шапката и шалът на Кейт бяха в стаята, така че двамата излязоха след по-малко от минута. Поеха надолу по широкия път за карети, който пресичаше пустия и занемарен двор. Стигнаха портата, преди някой да проговори. Кейт чакаше Джордж да й каже за завещанието, но не смееше да го попита. Той възнамеряваше да й каже всичко, но първо искаше да се подготви. Не беше нещо, което можеше да бъде разкрито просто така, като най-обикновена новина.

— Накъде ще поемем? — попита Кейт, след като минаха през старата и разхлопана порта.

— Нагоре по хълма — отвърна Джордж. — Денят е хубав и искам да се махна от чичо си.

След като заобиколиха боровете, тя се обърна и го поведе към широколистната гора, през която двете с Алис бяха минали на път за Хоус Уотър през онзи паметен следобед. Изкачиха Бийкън Хил, преди Джордж да започне своята история. Кейт не бе на себе си от любопитство, но въпреки това не се бе осмелила да му зададе въпрос.

— Е — рече Джордж, когато спряха да си починат пред мостчето над рова, бележещ границата на гората, — не искаш ли да знаеш какво ти е оставил старецът?

Той я изгледа смръщено в очите.

— Но може би вече знаеш — добави.

Беше излязъл с нагласата да не се кара със сестра си. Преди да обиди онзи адвокат, той бе преценил, че в момента единствената му надежда бе да остане в добри отношения с нея, поне докато не реши какво да предприеме. Но истината бе, че яростта и разочарованието му бяха толкова големи, че просто не можеше да спре горчивите думи, напиращи в гърлото му. Изпитваше онзи неподправен и безграничен гняв, който кара хората да се чувстват сами срещу целия свят. Просто беше побеснял и не можеше да се спре.

— Не знам нищо за това — отвърна Кейт. — Ако знаех, щях да ти кажа. Въпросът ти е несправедлив към мен.

— Започвам да се чудя дали мога да вярвам на когото и да било — заяви той. — Дядо ми е направил всичко по силите си, за да ме лиши от наследство.

— Казах ти, че точно от това се опасявах.

— И те е направил свой наследник.

— Мен?

— Да, теб.

— Но той изрично ми каза, че няма да го прави.

— Но ти казвам, че го е направил.

— В такъв случай, Джордж, ще сторя онова, което му казах, че ще направя, ако изготви подобно завещание, и веднага ще прехвърля имота на твое име. Като чу това, той се закле, че никога няма да ми го остави.

— Колко си глупава! — възкликна той и я спря с ръка. — Какво си магаре! Защо си му казала това? Знаеше, че в такъв случай никога не би ти завещал имота.

— Той ме попита, Джордж.

— Пфу! Разори ме, а можеше да ме спасиш.

— Но пак ще те спася, ако ми е завещал имота. Нямам никакво намерение да те лишавам от наследство. Бог ми е свидетел, че не съм спирала да защитавам интересите ти тук, във „Вавасор Хол“. Ще подпиша всичко необходимо, за да ти прехвърля правата върху имота.

Няколко минути крачеха по пътеката в мълчание. Това бе същата пътека, по която двете с Алис бяха минали онази зима, и сега клетата Кейт не можеше да не се сети за всички добри неща, които тогава бе казала за брат си. Спомни си как бе лъгала, опитвайки се да издигне характера му в очите на своята братовчедка! И всичко беше напразно. Въпреки собствените си трудности, тя се замисли за Джон Грей и се разкая за онова, което бе сторила. Надеждите й в това отношение се бяха изпарили. Знаеше, че брат й се бе отнесъл чудовищно с Алис, и трябваше да му каже това, ако споменеше името й. Вече не можеше да си позволи да боготвори брат си и да му се подчинява във всичко. Но що се отнасяше до имота, който по право му принадлежеше, тя щеше да направи всичко по силите си, за да го получи.

— Ако завещанието е такова, каквото казваш, Джордж, веднага ще ти прехвърля правата си върху имота.

— Нищо не можеш да прехвърлиш — отвърна той. — Старият крадец е бил прекалено хитър. Оставил е всичко в ръцете на чичо Джон. Проклет да е! Проклети да са и двамата!

— Джордж! Джордж! Той вече е покойник.

— Знам, че е покойник. И какво от това? Иска ми се да бе умрял преди десет години… или преди двайсет. Нима искаш да му простя само защото е мъртъв? Ще го проклинам в гроба, защото трябва да бъде наказан.

— По този начин можеш да накажеш само живите.

— И ще ги накажа… но не с ругатни. Ще превърна живота на чичо Джон в истински ад! Ще го накарам горчиво да съжалява за това, че се осмели да застане между мен и правата ми.

— Не мисля, че е направил това.

— Не мислиш, че го е направил?! Защо беше тук на Коледа? Нима си въобразяваш, че това фалшиво завещание е било замислено без неговото знание?

— Сигурна съм, че не е знаел нищо по въпроса. Дядо реши тези неща в последния момент.

— Не забравяй, че ще трябва да докажеш това в съда. Няма да оставя нещата така, гарантирам ти. Ще ти се наложи да свидетелстваш. Кога те попита какво ще правиш с имота, ако ти го остави?

Кейт се замисли за миг, преди да отвърне:

— Само два дни преди да умре, ако помня правилно.

— Трябва да помниш правилно. Ще ти се наложи да се закълнеш в това. А сега ми кажи честно — вярваше ли, че той бе в състояние да изготви ново завещание?

— Посъветвах го да не го прави.

— Защо? Защо? Каква причина му даде?

— Казах му, че никой не бива да променя завещанието си, когато е толкова болен.

— Точно така. Казала си му това. А той какво отвърна?

— Ядоса се и ме накара да извикам господин Гограм.

— Кейт, сега искам внимателно да помислиш, преди да ми отговориш. Това е твоят шанс да ме спасиш. И не забравяй, че не искам да те лиша от нищо. Ще получиш всичко, което смяташ за справедливо.

Той говореше така, сякаш не я познаваше.

— Не искам нищо — отвърна Кейт и тропна ядно с крак. — Джордж, ти наистина не разбираш какво е да си честен.

Той се усмихна. Значението на тази усмивка, която премина през лицето му като сянка, бе съвсем очевидно, но Кейт бе твърде развълнувана, за да го разчете. Усмивката сякаш казваше „Наистина не разбирам“.

— Както и да е — отвърна той. — Посъветвала си дядо ми да не изготвя ново завещание, защото си решила, че не разсъждава трезво, нали така?

Тя се поколеба, преди да му отговори.

— Разсъждаваше трезво — рече тя. — Просто реших, че не бива да вярва на преценката си, когато е толкова слаб.

— Виж какво, Кейт. Наистина се надявам, че не искаш да станеш съучастник в този обир. И не се съмнявай, че това е обир. Казах ти, че ти е оставил имота. Всъщност истината е, че е оставил имота на чичо Джон.

— Тогава защо ми каза нещо, което не е вярно?

— Разочарована ли си?

— Разбира се, че съм. Чичо Джон няма да ти отстъпи правата. Джордж, не те разбирам. Наистина не те разбирам.

— Това няма значение. Чуй ме. Старецът е оставил имота в ръцете на Джон Вавасор, но ти ще получаваш издръжка от петстотин лири на година, докато някой, който още не е роден и най-вероятно никога няма да се роди, не навърши двайсет и пет години. Завещанието ясно показва, че старият глупак е бил напълно луд, когато го е изготвил.

— Не беше по-луд от теб, Джордж.

— Казах ти да ме слушаш. Нямам предвид, че е бил ненормален. Посъветвала си го да не изготвя ново завещание, защото си решила, че не е в състояние да го направи, нали?

— Точно така.

— И можеш да се закълнеш в това?

— Надявам се, че няма да се наложи. Надявам се, че няма да се стигне до съд. Но ако ми зададат въпроса, ще отговоря.

— Точно така. Сега ме изслушай, защото искам да разбереш какво имам предвид. Това завещание, ако бъде признато за валидно, предоставя цялата власт в ръцете на Джон Вавасор. Ти ще бъдеш напълно безсилна да ми помогнеш по какъвто и да било начин. Но въпреки това си по-облагодетелствана от завещанието от него. Всъщност ти си най-облагодетелствана от това завещание, защото твоят син ще наследи всичко, ако аз нямам такъв. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— И твоите показания относно невалидността на завещанието ще бъдат решаващи, независимо от това какво мислят хората.

— Ако се стигне до съд, ще кажа онова, което казах на теб. Надявам се, че ще бъде достатъчно.

— Няма да бъде достатъчно. Виж какво, Кейт. Трябва да бъдеш непоколебима. Всичко зависи от теб. Колко често си ми казвала, че винаги ще ме подкрепяш? Сега е твоят шанс.

Кейт чувстваше, че отвращението й към него и към всичко, което искаше от нея, нараства с всяка дума, която изричаше. Постепенно осъзна, че той искаше нещо от нея, което тя не можеше и нямаше да направи. Беше наясно, че ако му откажеше, щеше да предизвика гнева му. Тя стисна зъби и се приготви за битка. Ако се наложеше да води битка с брат си, щеше да го направи. Когато се вгледа в присвитите му от злоба очи, любовта й към него почти се превърна в ненавист.

— Това си имала предвид, когато си го посъветвала да не съставя ново завещание, нали? Преценила си, че не разсъждава трезво.

— Не е така.

— Спри, Кейт, спри. Замисли се и ще осъзнаеш, че е така. Нали каза, че преценката му е била слаба?

— Не съм казвала подобно нещо.

— Но нали именно това си имала предвид, когато си го посъветвала да не вярва на преценката си?!

— Виж какво, Джордж. Мисля, че разбирам накъде биеш. Ако някой ме попита дали е бил с всичкия си и дали е разсъждавал трезво, не мога да кажа, че не е бил.

— Не можеш?

— В никакъв случай. Не би било вярно.

— Значи си решила да ме измамиш и да предявиш претенции към имота.

Той отново се обърна към нея и я изгледа така, сякаш искаше да я изплаши.

— Нима и теб трябва да считам за враг? По-добре внимавай, Кейт.

Вече бяха започнали да се спускат по склона, което означаваше, че се бяха отдалечили на поне пет километра от „Вавасор Хол“. Кейт се огледа и видя, че бяха напълно сами. Наоколо нямаше нищо: нито колиба, нито някаква друга следа от човешко присъствие. Незнайно защо тя си помисли, че това бе важно. Спомни си, че бе решила да му се опълчи, ако се наложеше, и да му каже, че вече няма да му се подчинява във всичко. Нямаше да се страхува от него, колкото и грозни да бяха думите и гримасите му! Нима собственият й брат щеше да й посегне? И дори да го направеше, дори да я стиснеше грубо за ръката, както бе направил с Алис, дори да стореше нещо още по-ужасно, тя нямаше да отстъпи и нямаше да се предаде. Във вените й течеше същата кръв и тя бе не по-малко дръзка от него.

Истината бе, че когато го погледна в очите, тя имаше причина да се страхува. Той целеше да я изплаши. Искаше да я накара да си помисли, че ще я нарани. Но Джордж не бе взел решение по този въпрос. Не бе знаел какво смята да прави и преди да отиде при Алис, но бе седнал до нея и я бе разтресъл грубо. Не се бе ръководил от някакъв план на действие, когато бе нападнал Джон Грей или когато бе обидил адвоката. Бе го обладал бяс, който ръководеше действията му. И Джордж съзнаваше това. Почти му се искаше този Бяс да го накара да извърши някаква неописуема жестокост. Всичко се развиваше против него и той искаше да си го изкара на някого.

— Кейт — каза той и я спря с ръка, — ще решим този въпрос тук, ако нямаш нищо против. Искам да изясним отношенията си още сега. Обеща ми много неща и аз ти повярвах. Можеш да изпълниш всички тези обещания, ако ми кажеш, че според теб старецът е бил сенилен, когато е изготвил завещанието си. Ще направиш ли това за мен? Помисли, преди да ми отговориш, защото Бог ми е свидетел, че ако не получа справедливост, ще потърся мъст.

И той сложи ръка на рамото й, съвсем близо до гърлото.

— Махни ръката си, Джордж — каза тя. — Не съм глупава и не можеш да ме изплашиш толкова лесно.

— Отговори ми! — извика той и я разтресе, стискайки яката на дрехата й.

— О, Джордж, доживях да се срамувам от собствения си брат!

— Отговори ми — повтори той и отново я разтресе.

— Отговорих ти. Няма да кажа онова, което искаш от мен. Последния път, когато го видях жив, дядо разсъждаваше напълно трезво. Не беше сенилен. Просто изпълняваше решение, което бе взел отдавна. Няма да ме накараш да кажа нещо друго, като ме гледаш така и ме разтърсваш. Изобщо не ме познаваш, ако си мислиш, че можеш да ме изплашиш, сякаш съм малко дете.

Докато я слушаше, той продължаваше да стиска яката на пелерината, която носеше, но постепенно хватката му отслабна. Остави я да се изкаже, сякаш единственото нещо, което бе искал да направи, бе да я накара да му отговори.

— Значи така стоят нещата между нас? — попита той, когато тя свърши. — Това е твоята представа за почтеност. Струва ми се, си се главозамаяла от мисълта за всички тези пари. Чудя се дали двамата с чичо ми не сте замислили това предварително.

— Няма да посмееш да го попиташ, защото е мъж — отвърна Кейт.

Очите й се бяха напълнили със сълзи, но не от страх, а от яд заради характера на обвинението, отправено към нея.

— Мислиш, че няма да посмея? Скоро ще се увериш, че не ми липсва смелост. А що се отнася до теб, с всички твои обещания… Кейт, знаеш, че съм мъж на думата си. Кажи ми, че ще направиш онова, за което те моля, иначе лошо ти се пише.

— Нима имаш предвид, че ще ме убиеш? — попита тя.

— Да те убия? Да, защо не? При положение че се отнасяте по този начин с мен, защо да не го направя? Защо да не те убия? Теб и Алис, имайки предвид как ме предадохте!

— Клетата Алис! — рече Кейт и го погледна право в очите, давайки му да разбере, че не се страхуваше от заплахите му.

— Клетата Алис?! Проклета лицемерка! И двете сте такива: проклети, превзети, вероломни интригантки! Хайде, отиди и кажи на чичо си и на онази старица, че съм заплашил да те убия. Кажи и на съдията, когато те извикат в съда, за да ме лишиш от наследството ми. Лъжкиня проклета!

Той я бутна грубо и тя залитна и падна тежко на твърдата земя.

Джордж не се наведе, за да й помогне да се изправи и дори не погледна към нея, а продължи напред през обраслата с храсти пустош. Не бе поел по пътеката към Хоус Уотър, нито по пътеката, по която бяха дошли. Вървеше на север и Кейт, след като се надигна и седна на една малка купчина камъни, го изгледа как се спуска по склона и постепенно изчезва от поглед. Не тичаше, но крачеше много бързо и нито веднъж не погледна през рамо към нея. Накрая извивката на земята го скри от погледа й.

Отначало мислите й бяха насочени към него. Не се бе страхувала, че ще я нарани, дори когато го бе попитала дали смята да я убие. Кръвта й бе вряла от яд, а сърцето й бе препускало, но нито за миг не се бе уплашила. Въпреки това тя продължи да мисли за него, за неговото нещастие и за неговата немилост. Не се съмняваше, че той бе напълно и безвъзвратно разорен и опозорен. И това бе човекът, в когото бе вярвала и за когото не само бе жертвала себе си, но се бе опитала да жертва и собствената си братовчедка! Какво щеше да прави сега? Когато изчезна от погледа й, на нея й се стори, че потъва в някакъв ад, от който никога нямаше да може да избяга.

Кейт знаеше, че бе наранила ръката си при падането, но известно време не я мърдаше и се опитваше да не й обръща внимание. Бе решила да не мисли за себе си. След десетина минути тя стана и откри, че дясната й ръка е напълно безполезна и я боли при всяко движение. Опипа я с лявата и установи, че бе счупена малко под лакътя. Първата й мисъл бе дали да му каже това, когато го срещне в къщата. Как трябваше да му опише падането си? Може би трябваше да го излъже и да му каже, че се е подхлъзнала, спускайки се по склона сама? Разбира се, че той нямаше да й повярва, но едно такова извинение щеше да направи всичко много по-лесно. Не й мина през ум, че можеше да не го види до края на деня и че що се отнасяше до него, нямаше да й се наложи да лъже.

Запъти се обратно към вкъщи, като държеше дясната си ръка притисната в тялото с лявата. Разбира се, че щеше да й се наложи да обясни счупването, когато стигнеше, но истината бе, че мислеше само за обяснението, което щеше да даде на брат си. Що се отнасяше до другите, тяхната реакция не я интересуваше. „Ето ме, ръката ми е счупена, така че по-добре извикайте доктор.“ Това би било напълно достатъчно за тях.

Когато навлезе в гората, пътеката бе станала съвсем тъмна. Небето се бе задръстило с облаци и не след дълго започна да ръми. Постепенно дъждът се усили и още преди да достигне Бийкън Хил, небесата се бяха отворили и дъждът се бе превърнал в безмилостен порой. Въпреки болката, тя застана под едно дърво, използвайки извинението на дъжда, за да си почине няколко минути и да помисли над онова, което щеше да му каже. Осъзна, че можеше да го срещне още преди да е достигнала къщата и за пръв път изпита страх от него. Нима щеше да излезе от дърветата и да се опита наистина да я убие? Нима бе заобиколил, след като се бе скрил от погледа й, за да я издебне внезапно и да изпълни заплахата си? Кейт направи опит да се затича, но откри, че не можеше, защото движението й причиняваше болка. Продължи да крачи бързо през силния дъжд, държейки ръката си притисната към тялото, като оглеждаше дърветата за Джордж. Но никой не й се нахвърли по пътя обратно към „Вавасор Хол“. Ако бе способна да разсъждава трезво, щеше да прецени, че той нямаше как да я изпревари толкова бързо, дори ако бе изкачил стръмния склон, по който го бе видяла да се спуска. Истината бе, че Джордж съвсем се бе отдалечил и почти бе преполовил пътя до Бамптън, като в този миг напразно се опитваше да закопчее палтото си, за да се предпази от дъжда. Бесовете го бяха обладали и самият той нямаше представа къде отива.

Вечерята във „Вавасор Хол“ бе насрочена за пет часа, както винаги. Всъщност никой не я бе насрочвал, но всички бяха приели, че тя ще започне именно тогава. Точно в пет часа Кейт достигна входната врата. Отвори я с лявата си ръка и веднага се насочи към трапезарията. Чичо й и леля й стояха пред огнището.

— Вечерята е сервирана — рече Джон Вавасор. — Къде е Джордж?

— Цялата си мокра, Кейт — отбеляза леля Гринаул.

— Да, цялата съм мокра — отвърна Кейт. — Трябва да се кача горе. Може би ще дойдеш с мен, лельо?

— Да дойда с теб? Разбира се, че ще дойда.

Леля Гринаул веднага бе усетила, че нещо не бе както трябва.

— Къде е Джордж? — попита Джон Вавасор. — С теб ли се върна или трябва да го чакаме?

Кейт седна на стола си.

— Не съм сигурна къде е — отвърна.

Междувременно леля й се бе втурнала към нея и успя да я хване миг преди да падне от стола.

— Ръката ми — прошепна Кейт — ръката ми!

И тя припадна в ръцете на леля си.

— Той я е наранил — отсече госпожа Гринаул и погледна към брат си. — Това е негово дело.

Джон Вавасор я зяпна слисано и веднага му се прииска да се върне на улица „Кралица Ан“.

Петдесет и седма глава В която дивият звяр слиза от планината

Малко преди единайсет часа тази вечер (вечерта, когато ръката на Кейт Вавасор беше счупена) някой почука тихо на вратата на спалнята й. В това нямаше нищо изненадващо, тъй като от всички в къщата само Кейт си бе легнала. Леля й бдеше до леглото й, а докторът, извикан от Пенрит, за да намести счупената й кост, още не си бе тръгнал, като в момента обсъждаше инцидента с Джон Вавасор в трапезарията.

— Ще се възстанови напълно — каза той. — Най-обикновена фрактура. Вдругиден ще дойда да я прегледам.

— Но не е ли странно подобно счупване да се получи при едно най-обикновено падане по време на разходка? — попита господин Вавасор.

Докторът сви рамене.

— Човек никога не знае — отвърна той. — Познавам една млада жена, която счупи бедрената си кост, опитвайки се да изрита котката си. Или поне това ми каза.

— Точно така! Предполагам, че не сте разследвали случая?

— Не съм. Моята работа е да излекувам контузията, а не да разследвам начина, по който е била получена. Имаше разследване, но младата дама не промени историята си. Лека нощ, господин Вавасор. Не я тормозете с въпроси, преди да се е наспала.

Докторът си тръгна и Джон Вавасор остана сам, застанал с гръб към огъня в трапезарията.

Когато Кейт бе припаднала малко след като се бе върнала от разходката си, в къщата бе настанала такава суматоха, че господин Вавасор не бе имал време да реши какво да мисли за инцидента, довел до нараняването й. Госпожа Гринаул веднага бе установила счупването и бе наредила на прислужниците да извикат доктора. За щастие, той си бе вкъщи и бе пристигнал във „Вавасор Хол“ малко преди десет часа. Междувременно, веднага след като се бе свестила, Кейт им бе разказала какво се бе случило.

Двамата с брат й се скарали за завещанието и той си тръгнал разсърден, оставяйки я сама в планината. Тя бе паднала, след като се бе извърнала от него, и бе открила, че се е наранила. Но му била твърде ядосана, за да му каже. Установила, че ръката й е счупена, едва след като той се скрил от погледа й. Това бе нейната история и в нея нямаше нищо невероятно, но съдържаше прекалено много недостоверни неща. Несъмнено бе вярно, че Джордж не бе знаел за нараняването й. Беше вярно, че не го помолила за помощ. Беше вярно, поне донякъде, че бе паднала и беше вярно, че не бе знаела колко сериозно е нараняването й, преди той да се отдалечи прекалено много, за да може да го извика. Но Кейт бе премълчала факта, че той я бе бутнал и когато я бяха попитали за причината за кавгата, тя бе отказала да отговори.

Нито чичо й, нито леля й, й бяха повярвали. Това бе напълно естествено и тя знаеше, че не й бяха повярвали. Отсъствието на Джордж, неговата избухливост и сериозността на нараняването й ги караха да се съмняват в достоверността на думите й. Но не можеха да я разпитват в сегашното й състояние. Госпожа Гринаул все пак я попита каква е вероятността племенникът й да се върне във „Вавасор Хол“.

— Мога само да кажа, че пое в посока към Бамптън — отвърна Кейт. — Може би е отишъл в Пенрит. Беше ядосан на всички ни и тъй като къщата вече не е негова, сигурно е решил, че не иска повече да спи тук. Но кой може да каже? Той не разсъждава трезво, когато е ядосан.

След заминаването на доктора, Джон Вавасор се отдаде на разсъждения, опитвайки се да достигне до истината. „Сигурен съм, каза си той, че докторът подозира нещо. Познах го по тона му и го видях в очите му. Подозира, че Джордж е счупил ръката й. Но как мога да го докажа? И какво ще постигна, ако го направя? Клетото момиче! Може би за нея ще е по-добре да се престорим, че й вярваме.“

Той реши, че това наистина щеше да бъде по-добре. Защо да се нагърбва със задачата да държи сметка на своя ненормален племенник, особено, при положение че не можеше да докаже нищо? Завещанието щеше да му създаде достатъчно проблеми. Той закопня да се върне в клуба си, а офисът на улица „Чансъри Лейн“ вече не му се струваше толкова ужасен. Насочи се към спалнята си, като по пътя почука на вратата на Кейт, за да попита как е.

Междувременно госпожа Гринаул бе получила съобщение в спалнята на племенницата си. Прислужницата бе почукала на вратата и й бе връчила бележка, донесена от едно момче от Шап и предназначена за госпожица Вавасор. Бележката не бе сгъната и не бе адресирана. По-скоро бе смачкана на топка, а посланието бе следното: „Изпрати дрехите ми по момчето. Няма да се връщам в къщата.“ Госпожа Гринаул я показа на Кейт, след което отиде да приготви багажа на племенника си. Куфарът му бе връчен на момчето, което пое обратно към Шап с каруцата си. Господин Вавасор научи за това, когато се качи горе.

Госпожа Гринаул не й зададе повече въпроси нито тази нощ, нито на следващия ден. Но на сутринта на втория ден, след като докторът я бе прегледал и бе обявил, че се възстановява задоволително, любопитството й бе взело връх. Истината бе, че освен любопитство, тя изпитваше и дълбоко възмущение. Вдовицата не бе толкова себична, колкото брат си, и имаше много по-твърд характер. Ако наистина се окажеше, че Джордж бе наранил сестра си, тя би жертвала всичко, за да го накаже за това вероломство.

— Кейт — рече тя, когато докторът си тръгна, — очаквам да ми кажеш цялата истина за случилото се между теб и брат ти, довело до този инцидент.

— Казах ти истината.

— Но не цялата истина.

— Казах ти всичко, което мога да ти кажа, лельо. Той се скара с мен, без да има причина да го прави, но едва ли смяташ, че мога да ти разкрия причината за кавгата? Най-вероятно и двамата грешахме, така че нека не говорим повече за това.

— Той прояви ли грубост, когато се скарахте?

— Когато е ядосан, езикът му винаги става груб.

— Но удари ли те?

— Скъпа лельо, не ми се сърди, но нямам желание да бъда разпитвана. Предпочитам да не отговарям на повече въпроси по темата. Не виждам ползата от тях.

Госпожа Гринаул познаваше племенницата си достатъчно добре и знаеше, че нямаше да измъкне нищо повече от нея, но вече бе напълно сигурна, че счупването й не бе резултат от най-обикновено падане.

Беше убедена, че брат й я бе наранил. Иначе Кейт нямаше да откаже да отговори на последния въпрос и щеше категорично да отрече обвинението, отправено към брат й.

— Щом така си преценила, добре — рече госпожа Гринаул. — Но ще ти кажа нещо. Брат ти Джордж по-добре да не ми се мярка пред очите.

— Най-вероятно ще го направи — отвърна Кейт. — Особено ако останеш тук, за да се грижиш за мен.

Кейт не се затрудняваше с отклоняването на всички въпроси, отправени към нея, но се затрудняваше да вземе решение как да се държи с брат си от сега нататък. Нима трябваше напълно да го изостави и да се разграничи от него, движена от напълно различните им и дори противоположни интереси? Нима трябваше да гледа как той се разорява и животът му се проваля, докато самата тя става богата жена, облагодетелствана от завещанието на дядо си? Читателят несъмнено помни, че досегашният й живот се въртеше около Джордж и всичките й планове и кроежи бяха посветени на неговото издигане. Досега бе считала за свой дълг да жертва всичко за брат си. Тъжно е да се откажеш от единствената цел, която си имал в живота си! Трудно е да откъснеш от сърцето си и да захвърлиш единствената любов, която си питаел. И какво щеше да каже на Алис? Какво щеше да каже на жената, която бе лишила от достоен съпруг, за да я тласне в обятията на мъж, който бе напълно недостоен за нея? За щастие на Кейт, контузията й бе такава, че в момента просто не можеше да пише на братовчедка си.

Но онзи удар! Коя жена би могла да заобича отново мъж, който я бе ударил? Една съпруга би могла да преглътне болката и да се върне при него. Би могла да се върне към онази любов, която е въпрос на навик, ако мъжът е баща на децата й и слага хляб на масата й. Брачните навици и общоприетите норми биха я накарали да помисли за неговите интереси и да се помъчи да поддържа добри отношения с него. Но що се отнася до любовта, когато защитникът удари беззащитната, той смазва тази любов и я убива! Жената може да преглътне измама, вероломство и подлост, дори изневяра. Може да прости тези неща и да ги забрави, но не мисля, че една жена би могла да забрави проява на насилие. Що се отнася до прошката — нещото, което никога не би могла да прости, не е самият удар, а жестокостта, която го е направила възможен.

Разсъждавайки върху тези неща, Кейт си каза, че животът й бе приключил. Отдавна се страхуваше от характера на брат си. Отдавна подозираше, че той бе безскрупулен и коравосърдечен. Но все пак този страх досега бе примесен с надежда. Бе се надявала, че успехът, ако все някога го постигне, ще смекчи жестокостта му и всичко ще се нареди.

Но сега всичко се бе объркало и тя знаеше това. Вярата й в него се бе разклатила сериозно, когато бе настоявал да пише на Алис и да я помоли за пари. Това безчестие я бе шокирало. Но сега я бе помолил да лъжесвидетелства, за да постигне своето, и я бе заплашил, че ще я убие. Бе й посегнал, защото бе отказала да му се подчини. И я бе обвинил в предателство. Бе я обвинил в това, че бе придобила имота с измама!

„Но не го вярва — рече си Кейт. — Каза го, за да ме накара да му се подчиня. Каза го, за да ме нарани. Но не го вярва.“

Кейт бе гледала как брат й ламти за пари през целия си живот. Тя разбираше спешната му нужда от средства. Разбираше агонията на този негов копнеж. Но самата тя бе толкова далече от подобни копнежи и желания, че просто не можеше да повярва, че той би могъл да помисли това за нея. Колко често му бе предлагала да му даде всички си пари до последния шилинг! В този миг тя реши, че не иска никога повече да го вижда, но въпреки това, ако можеше да го направи, би му прехвърлила всичките пари, които щеше да получи от наследството си.

Но такова прехвърляне бе невъзможно. Джон Вавасор остана в Уестморланд до края на седмицата и проведе множество дискусии, свързани с имота. Господин Раунд дойде от Лондон и се срещна с господин Гограм в Пенрит. Що се отнасяше до валидността на завещанието, господин Раунд заяви, че тя е безспорна. Беше назначен агент, който да получава парите от рентата. Бе постигнато и съгласие, „Вавасор Хол“ да бъде даден под наем точно шест месеца след тази дата. Междувременно Кейт щеше да остане там, докато ръката й зарасне и докато реши какво да прави. Госпожа Гринаул обеща да остане с нея и дори й предложи услугите си за неопределено време, сякаш напълно бе забравила за капитан Белфийлд. Но не бе забравила за господин Чийзакър, като продължаваше да обсъжда този джентълмен така, сякаш бе ухажор на Кейт. Но вече не смяташе, че племенницата й бе задължена да приеме евентуалното му предложение за брак. Тя вече разполагаше със собствено богатство и въпреки че този брак бе желателен, той със сигурност не бе необходим. Госпожа Гринаул го наричаше „клетия Чийзакър“ и посочваше, че Кейт би се чувствала много удобно в ролята на негова съпруга, но вече не казваше, че шансовете й на брачния пазар щяха да бъдат нищожни, ако не приемеше предложението му.

— Млада жена с издръжка от шестстотин лири на година може да прави каквото си поиска — заяви леля Гринаул. — Това е по-добре, отколкото да получаваш рента през следващите десет години.

— И несъмнено ще трае по-дълго — отбеляза Кейт.

Тя искаше Алис да дойде при нея в Уестморланд преди тези шест месеца да са изтекли и спомена това желание на чичо си. Той обеща да попита дъщеря си, но не каза нищо повече по въпроса. След това си замина, оставяйки лелята и нейната племенница сами във „Вавасор Хол“.

— Какво ще правим, ако онзи див звяр реши да дойде тук? — попита госпожа Гринаул, обръщайки се към брат си.

Вавасор можеше само да изрази надеждата, че дивият звяр ще стои на разстояние.

Дивият звяр наистина стоеше на разстояние, поне докато госпожа Гринаул бе в къщата. Сега ще се върнем при него и ще проследим пътя му надолу по планината, под проливния дъжд, до Бамптън, малко селце в подножието на Хаус Уотър. Читателят помни, че след като удари сестра си, той й обърна гръб и хукна надолу по склона, като нито веднъж не се обърна, за да види дали е добре. Бе открил, че вече няма власт върху нея, поне що се отнасяше до това да я убеди да излъже, ако я принудеха да свидетелства. Колкото повече я бе заплашвал, толкова по-сигурна бе ставала в това, че дядо й бе разсъждавал напълно трезво, когато бе решил да промени завещанието си. Бе го погледнала в очите и бе отказала да му се подчини, а той се бе почувствал така, сякаш бе забила нож в гърба му. Какво можеше да направи? Истината бе, не можеше да направи нищо. Бе й казал, че ще я убие. Гневът го бе накарал да каже това. Гневът го бе убедил, че това е единственото възможно решение. Но какво щеше да постигне, ако я убиеше? Или по-скоро, ако я бе убил там, в планината? Нищо! Щяха да го обесят! Дори нямаше да изпита удовлетворение от това, че й е отмъстил. Ако бе убил онзи старец, който, за съжаление, вече не можеше да бъде застигнат от подобна съдба, но ако бе успял да сложи отрова във виното му, например, преди да изготви новото завещание, тогава би имало смисъл от подобно деяние! Той бе обмислил този вариант, но така и не се бе осмелил да предприеме нещо, и в момента се укоряваше за този факт. Нямаше да постигне нищо, ако убиеше сестра си. Така че овладя гнева си и й обърна гръб, оставяйки я сама да се прибере вкъщи.

Малко след това заваля. Дъждът го завари на голия склон на планината. Той разсеяно закопча палтото си, както вече описах, и продължи да се спуска, но постепенно пороят се превърна в буря и той бе принуден да наклони главата си на една страна, за да я предпази от поривите, идващи от север. Придържайки шапката си с ръка и извърнат от вятъра, той достигна долината в подножието на склона и постепенно пътеката, по която вървеше, се превърна в път. Джордж не познаваше местността толкова добре, колкото сестра си, и нямаше представа къде се намираше. Бе взел само едно решение, откакто бе изоставил сестра си, и това решение бе да не се връща във „Вавасор Хол“. Знаеше, че нямаше смисъл да се връща там. Със заплахи не можеше да постигне нищо и всички в къщата го мразеха. Самият той не знаеше какво щеше да прави сега. Може би трябваше да замине за Лондон и да се опита да измъкне някакви пари от Алис. Все още бе член на парламента и въпреки че бе мокър до кости, тази мисъл му донесе някаква утеха.

Когато наближи селото, Джордж застигна малко овчарче, слизащо от планината. От него научи къде се намираше.

— Бамптън — отвърна момчето с акцент, който бе почти шотландски.

Когато Вавасор го попита дали там имаше кабриолет, то просто го зяпна, защото не знаеше думата. Накрая все пак успя да разбере нуждата на своя събеседник и отвърна:

— Джон Апълтуейт от Крейгс има голяма каруца.

Крейгс беше ферма, която не след дълго изплува на хоризонта на около два километра навътре в долината. Надявайки се, че ще успее да открие по-бързо превозно средство от каруцата на Джон Апълтуейт, Вавасор се насочи към странноприемницата в центъра на селото. Но не успя да открие подходящо превозно средство нито там, нито във фермата на Апълтуейт, така че малко след шест часа отново пое пеша в дъжда към Шап. Разстоянието бе почти осем километра и тесните пътеки бяха лепкави и кални. Преди да тръгне, той бе изпил чаша горещ ром с вода, но ефектът от алкохола се оказа прекалено краткотраен и не след дълго започна да зъзне от студ.

Продължи да върви, окаян и изтощен до смърт. Подобни преходи в дъжда наистина са изтощителни, но човек рядко се чувства нещастен. Вървял съм по тези планински пътеки и съм бил изморен, гладен, премръзнал, подгизнал и без пукната стотинка. Дори съм заспивал в канавката, надвит от умората. Но винаги ми е било леко на сърцето, защото в планинския въздух има нещо, което прави човек безгрижен и щастлив, колкото и да е изморен. Джордж Вавасор обаче беше окаян и нещастен и с всяка несигурна стъпка ставаше по-окаян и по-нещастен. Какво са осем километра ходене за един млад мъж, колкото и силно да вали и колкото и кален да е пътят? Какво са осем километра ходене за един млад мъж, дори и вече да е изминал дванайсет? Сестра му Кейт дори нямаше да ги усети. Но от време на време Джордж спираше, облягаше се на живия плет и проклинаше лошия си късмет. Проклинаше дядо си, чичо си, сестра си, братовчедка си и себе си. Проклинаше мястото, където бяха живели предците му, проклинаше цялото графство. Проклинаше дъжда, проклинаше вятъра и проклинаше градските си ботуши, които се бяха просмукали с влажна лапавица. Проклинаше чезнещата светлина и тъмнината, която се спускаше над него. Отново и отново проклинаше завещанието, което го бе ограбило, и адвоката, който го бе изготвил. Проклинаше майката, която го бе родила, и бащата, който го бе оставил без наследство. Замисли се за Скръби и прокле и него, знаейки, че той съвсем скоро щеше да му поиска още пари. Проклинаше Камарата на общините, която му бе струвала толкова много, проклинаше алчните избиратели, които нямаше да го изпратят там, ако не им бе платил. Замисли се за онези две хиляди лири и прокле и Джон Грей. Прокле го два пъти. Прокле и целия свят, както и всички светове отвъд него. Проклинайки всичко, той най-накрая достигна странноприемницата в Шап.

Минаваше девет часа. Бе загубил цял час в Бомптън, опитвайки се да убеди Джон Апълтуейт да му даде каруцата си, и му бяха трябвали почти два часа, за да измине пътя от Бомптън до Шап — два часа ругатни и проклятия. Поръча си вечеря и бренди с вода и изпрати съобщение до сестра си във „Вавасор Хол“, както вече знаем. Но момчето, което изпрати, се забави и минаваше полунощ, когато най-накрая получи вещите си. През това време не бе спрял да ругае и проклина. Правеше го, докато ядеше варената си шунка и пиеше брендито си с вода. Ругаеше на глас и червенокосата прислужница в странноприемницата нямаше как да не чуе, че крадците от „Вавасор Хол“ искат да откраднат дрехите от гърба му и отказват да изпратят вещите му. Не можеше да се въздържи, въпреки че всяка дума, която изричаше, можеше да навреди на каузата му да си върне имота в Уестморланд, ако изобщо успееше да превърне това в кауза. Знаеше, че бе направил голяма глупост, удряйки сестра си, и се проклинаше за тази глупост. Но не можеше да се въздържи. Каза си, че вече е загубил битката и се замисли дали да не се отрови. Замисли се за пистолетите, които винаги държеше в квартирата си. Те бяха заредени и готови за стрелба, за всеки способен на това да отнеме един човешки живот. Замисли се за бързия влак и за мигновената смърт, която щеше да го застигне, ако се хвърлеше пред него. Но ако неговият живот бе приключил, той нямаше да си отиде сам. О, не! Те го бяха разорили и обрекли на смърт. Нима бе от мъжете, които биха простили на враговете си, когато могат да ги вземат със себе си в пъкъла? Няма да повтарям последните думи, излезли измежду нечестивите му устни, докато вървеше към оправеното си легло, полупиян и с кръвясали очи, обладан от бесовете и проклинайки клетата червенокоса прислужница.

Петдесет и осма глава Семейство Палисър закусва

Скъпи читателю, несъмнено помните партито на лейди Монк и неговия завършек, поне що се отнася до онези гости, чиято история следим? Господин Палисър си тръгна рано, госпожа Маршъм го последва до улица „Парк Лейн“ и му разказа всичко. Той се върна за жена си и я завари седнала в трапезарията в компанията на Бурго Фицджералд, под орловия поглед на верния Бот, и я отведе вкъщи. Бурго сякаш изчезна вдън земя и господин Бот, вътрешно негодувайки, че твърде често добрите дела се считат за награда сами по себе си, се утеши с няколко глътки шампанско и се отправи към квартирата си. Когато господин Палисър се качи в стаята на лейди Монк, търсейки шала на жена си (може би читателят помни разговора, свързан с този шал), домакинята осъзна, че всичко е загубено, включително нейните двеста лири. Това бе завършекът на партито на лейди Монк.

Докато пътуваше към вкъщи в каретата на съпруга си, лейди Гленкора открито заяви, че госпожа Маршъм е отишла до „Парк Лейн“, за да каже на господин Палисър за разговора й с Бурго, и обяви, че никога повече няма да приеме нито тази дама, нито господин Бот в дома си. Каза това с по-твърд тон, отколкото господин Палисър бе свикнал да чува от жена си. Той не бе надарен с особено остър език и ето защо, съзнавайки тази своя слабост, реши да не отговаря. Всъщност двамата си размениха не повече от десетина думи през цялото пътуване.

— Утре ще закусвам с теб — рече й той, когато тя се приготви да се отправи към спалнята си. — Тази вечер трябва да работя и не искам да те притеснявам, ако стане прекалено късно.

— Нали не искаш да ставам рано? — попита жена му.

— Не — отвърна той с повече гняв в гласа, отколкото бе показвал до този момент. — Кога ще ти бъде удобно? Трябва да ти кажа нещо за случилото се тази вечер, преди да замина за работа.

— Не знам какво толкова имаш да ми казваш, но ще сляза в единайсет и половина. Това устройва ли те?

Господин Палисър отвърна, че го устройва, и двамата се разделиха.

Лейди Гленкора бе изиграла ролята си много добре. Не му бе позволила да я уплаши, първа бе споменала името на Бурго и го бе направила без издайнически трепет в гласа, а после дори бе обявила война на гувернантките от мъжки и женски пол, осмелили се да я следят. По пътя към вкъщи тя бе чувствала удовлетворение от собствената си сила и непоколебимост и все още ликуваше, когато му пожела лека нощ на стълбите и бавно се отправи към спалнята си, без нито веднъж да е свела поглед пред него. Докато прислужницата бе в стаята, тя държеше главата си високо вдигната и вътрешно си казваше, че няма да се предаде и да отстъпи нито пред съпруга си, нито пред неговите шпиони. Но веднага щом остана сама, чувството на удовлетворение я напусна.

Помоли прислужницата да я остави, въпреки че все още не бе свалила роклята си. След като момичето си тръгна, тя седна пред огнището, качи краката си на решетката, облегна лакти на коленете си и закри лицето си с ръце. Остава в тази поза близо час, взирайки се в пламъците през разтворените си пръсти. По време на този час не се чувстваше нито силна, нито непокорна и определено не ликуваше. Напълно бе забравила за господин Бот и госпожа Маршъм. За нея те бяха досадни мухи, жужащи около главата й. Ако решеше да напусне съпруга си, те нямаше да могат да я спрат. Мислеше за съпруга си и за Бурго — сравняваше ги и свързваше живота си с техните, като не очакваше нито радост, нито удобство, нито дори любов, а по-скоро нещастие и разочарование както от единия, така и от другия. Почти не мислеше за срама пред целия свят, който щеше да изпитва до края на дните си, ако нарушеше брачните си клетви и се съгласеше да живее с мъж, който не бе неин съпруг. Това, което за Алис означаваше всичко, за нея в този момент не означаваше почти нищо. Гленкора смяташе, че вече се бе жертвала и обвиняваше себе си, защото го бе направила от слабост. Но го бе направила. Каквото и да решеше, животът й бе съсипан. Бяха я омъжили за човек, който не я обичаше. Човек, който не обичаше никого и просто се нуждаеше от съпруга, защото искаше да има наследник. Тя си казваше, че ако бе успяла да роди дете, може би щеше да бъде щастлива или поне да се радва за него. Но всичко се бе обърнало срещу нея. В дома й не бе останало нищо, което да й носи утеха. „Всеки път, когато ме поглежда, той вижда причината за нещастието си“ — каза си тя. Замисли се за общественото положение на съпруга си и за неговото наследство — благородническата му титла и всичките му имоти. Не мислеше за собственото си богатство. Не си каза, че в това отношение му бе дала достатъчно, за да направи техния съюз изключително успешен от негова гледна точка. Вече приемаше, че той ненавижда този брак, колкото нея и че ще бъде облагодетелстван много повече, ако поведението й доведе до неговото разтрогване.

Що се отнасяше до Бурго, съмнявам се, че Гленкора се залъгваше по отношение на неговия характер. Тя знаеше, че той бе много по-недостоен от нейния съпруг. Знаеше, че бе прахосник и ленивец и имаше много пороци — пиеше, играеше комар и живееше разпуснато и неморално. Освен това дори да бе имала някакъв шанс да му помогне да се поправи, ако се бе омъжила за него честно и почтено, Гленкора съзнаваше, че нямаше как да постигне това в ролята на негова любовница, след като е изоставила собствения си съпруг и всичките си брачни задължения и се е превърнала в парий в очите на останалите жени. Бурго Фицджералд нямаше да се повлияе от подобна жена. Тя не бе наивна и не се залъгваше по този въпрос. Но както вече казах, Гленкора нямаше особено високо мнение за себе си. И какво, ако съсипеше репутацията си? И какво, ако Бурго беше подъл, жесток и вероломен? Обичаше го и бе единственият мъж, когото някога е обичала! Тя се навеждаше все по-ниско над тлеещия огън и отиде да си легне едва след като въглените напълно потъмняха. Що се отнасяше до това, което щеше да каже на съпруга си на сутринта — дори не бе започнала да разсъждава по този въпрос.

Точно в единайсет и половина тя влезе в малката трапезария, гледаща към парка. Това бе най-красивата стая в къщата и сега, след като пролетта най-накрая бе дошла и градските дървета се бяха раззеленили и станали почти толкова шарени и свежи, колкото селските, едва ли можеше да бъде намерено по-приятно място в цял Лондон. Господин Палисър вече бе там. Седеше и четеше вестник, но стана, когато жена му влезе. Приближи се и докосна бузата й с устни, след което тя зае своето място на масата.

— Имаш ли главоболие тази сутрин? — попита той.

— О, не — отвърна Гленкора.

Господин Палисър отпи от чая си и изяде една препечена филия с масло, след което се възхити от прекрасното време, съобщи й няколко интересни новини и се върна към речта, произнесена от лидера на опозицията в Камарата на лордовете. Речта бе много интересна за господин Палисър, тъй като в нея лордът бе намекнал за разцепление в сегашния кабинет, а слуховете за това разцепление бяха толкова широко разпространени, че напълно бяха унищожили вярата в правителството — вяра, която бе толкова важна и ценена от гражданите. Господин Палисър не бе чул официално потвърждение на тези слухове, но едно такова разцепление несъмнено би било от полза за него. В момента мислите му преливаха от политика — бе съвсем близо до това да постигне целта си и да бъде натоварен със задължения, изискващи цялото му внимание. Беше ли напълно наложително отново да споменава събитията от снощи? Определено не искаше да го прави. Когато си спомни задачата, която му предстоеше, всичкото му политическо удовлетворение се изпари. Не вярваше, че жена му бе в сериозна опасност. Нима не бе възможно да се спаси от това досадно задължение и да се отърве от всички тези подозрения? Не я ревнуваше. Истината бе, че той бе неспособен на ревност. Но не искаше да бъде опозорен и знаеше, че при определени обстоятелства светът щеше да очаква от него да се намеси. Но онова, което трябваше да направи сега, го изпълваше с отвращение. Предпочиташе да се изправи пред Камарата на общините с десет страници изчисления, отколкото да порицава жена си. Но тя му се бе опълчила. Бе заявила, че повече не иска да вижда приятелите му. Когато си спомни това, той почувства, че не може да си позволи да пренебрегне случилото се.

Въпреки това продължи да чете вестника си или по-точно да се преструва, че чете, поне докато жена му имаше оправдание да бъде на масата за закуска. От време на време й описваше какво четеше, като се опитваше да използва онзи поучителен тон, с който й говореше за политика. Но колебанието му бе очевидно както за него, така и за нея (може би за нея бе дори по-очевидно). Той просто отлагаше момента, от който се страхуваше, като напразно се залъгваше, че в това няма нищо срамно и не си губи времето. Гленкора нямаше вестник и не се опитваше да се залъгва. Именно затова тя първа повдигна темата.

— Плантагенет — започна тя, — снощи спомена, че имаш да ми казваш нещо за партито на лейди Монк.

Той бавно снижи вестника и се обърна към нея.

— Да, скъпа моя. Струва ми се, че след случилото се трябва да кажа нещо.

— Ако имаш нещо за казване, моля те, кажи го — подкани го Гленкора.

— Един мъж невинаги може да изрази мислите си с думи — отвърна той. — Опасявам се да не ме разбереш погрешно. Именно затова реших да изчакам до сутринта, за да подредя мислите си.

— Когато някой ми е ядосан, предпочитам да ми каже това веднага, докато кръвта все още кипи във вените му. Мразя студения гняв.

— Но аз не съм ти ядосан.

— Съпрузите винаги казват това, преди да започнат да се карат на жените си.

— Но аз няма да ти се карам. Просто ще те посъветвам нещо.

— Предпочитам да ми се карат. Съветите са дори по-лоши от студения гняв.

— Но скъпа моя Гленкора, нима ако съм решил да те посъветвам нещо…

— Няма да те спирам, Плантагенет. Моля те, продължавай. Просто ми се искаше да решим този въпрос веднъж завинаги.

Сега задачата му изглеждаше още по-трудна и неприятна. Когато се карат на съпругите си, мъжете трябва да го правят спонтанно, а думите им трябва да бъдат остри, строги и бързи. Някои задачи не се нуждаят от предисловия и това безспорно е една от тях. Господин Палисър започваше да осъзнава този факт.

— Гленкора — рече той, — искам да се държиш сериозно с мен.

— Аз съм напълно сериозна — отвърна тя и се намести на стола си. В жеста несъмнено имаше насмешка, а в очите й се бе разгорял онзи предизвикателен пламък, който съпругът й никак не обичаше да вижда. Клетото момиче! Чакаха я много сериозни неща, преди да излезе от тази стая!

— Трябва да бъдеш сериозна, Гленкора. Знаеш ли защо госпожа Маршъм дойде тук от партито на лейди Монк?

— Разбира се, че знам. Дошла е да ти каже, че танцувам валс с Бурго Фицджералд. Знам и защо господин Бот стоеше на прага на салона и ме зяпаше смръщено.

— Не знам нищо за господин Бот.

— Но аз знам нещо за него — отвърна тя и отново се намести на стола си.

— В момента говоря за госпожа Маршъм.

— Би трябвало да говориш и за двамата. Все пак ловуват заедно.

— Гленкора, ще ме изслушаш ли, или не? Ако си решила да не ме слушаш, просто ми кажи, за да знам какво да предприема.

— Не съм сигурна, Плантагенет — заяви тя и кимна към него с малката си глава. — Нямам представа какво би предприел. Но ще те изслушам. Както вече казах, нямам търпение този разговор да приключи.

— Госпожа Маршъм дойде тук не просто за да ми каже, че танцуваш валс с господин Фицджералд… и ми се иска, когато говориш за него, да го наричаш господин Фицджералд.

— Така и правя.

— Обикновено казваш и първото му име, а ще бъде много по-добре да го пропускаш.

— Ще опитам — отвърна бавно тя, — но ще ми бъде трудно да отвикна. Преди да се ожениш за мен, ти знаеше, че съм придобила навика да го наричам Бурго.

— Ще ми позволиш ли да продължа? — попита господин Палисър.

— О, разбира се.

— Госпожа Маршъм дойде тук не само за да ми каже, че танцуваш валс с него.

— И господин Бот не стоеше на прага на салона само за да ме гледа как танцувам? И това не бе причината да ме следва от стая в стая?

— Гленкора, ще престанеш ли да говориш за господин Бот?

— Иска ми се ти да престанеш да говориш за госпожа Маршъм.

Господин Палисър скочи на крака и в продължение на цяла минута стоя прав до масата, взирайки се гневно в жена си. Накрая отново седна и тя рече:

— Моля за извинение, Плантагенет. Мисля, че знам какво искаш, така че ще те оставя да говориш, без да те прекъсвам.

— Госпожа Маршъм дойде тук, защото е забелязала, че всички в салона те гледат учудено.

Лейди Гленкора се сгърчи в стола, но не каза нищо.

— Видяла е, че не само танцуваш с господин Фицджералд, но и танцуваш с него… как да се изразя?

— Кълна се, че нямам представа.

— Необмислено.

— О! Държала съм се необмислено, така ли? И за какво е трябвало да помисля?

— Трябвало е да помислиш за онова, което ще кажат хората. Трябвало е да помислиш за онова, което ще си кажа аз. Трябвало е да помислиш за собственото си положение.

— Може ли вече да говоря?

— Може би ще бъде по-добре да ме оставиш да се изкажа. Мисля, че госпожа Маршъм постъпи правилно, като дойде при мен.

— Разбира се, че мислиш така. Каква е ползата от това да имаш шпиони, ако не те уведомяват веднага щом видят нещо, особено ако това нещо е необмислено?

— Гленкора, нарочно ли се опитваш да ме разгневиш? Вече съм ти ядосан… много ядосан. Не съм изпращал шпиони да те наблюдават. Това, че научавам важни неща за теб, но не от шпиони, както ти ги наричаш, а от твоите и моите най-близки приятели…

— Какво имаш предвид под важни неща, които научаваш от най-близките ми приятели?

— Няма значение. Може ли да продължа?

— Не. Не и когато намекваш, че най-близките ми приятели разпространяват слухове за мен. Кажи ми кои са. Нямам близки приятели. Нима говориш за Алис Вавасор?

— Това няма значение. Но когато ме предупредиха, че ще бъде по-добре да не отиваш на място, където би могла да срещнеш онзи мъж, аз не им обърнах внимание. Отвърнах, че си моя съпруга и като такава имам пълна вяра в теб и че можеш да ходиш, където искаш и да се срещаш, с когото пожелаеш. Други може и да не ти вярват, но аз ти вярвам. Когато настоях да отидеш в Монкшейд, нима там също щеше да има шпиони? Когато снощи те оставих в къщата на лейди Монк, наистина ли вярваш, че съм се уповавал на госпожа Маршъм, а не на самата теб? Нима смяташ, че живея в постоянен страх от господин Фицджералд?

— Не, Плантагенет. Не мисля това.

— Нима вярваш, че съм натоварил господин Бот със задачата да те наблюдава? Отговори ми, Гленкора.

Тя се поколеба за миг, чудейки се какво всъщност мислеше по този въпрос.

— Той безспорно ме наблюдава — отвърна накрая.

— Това не отговаря на въпроса ми. Вярваш ли, че съм го натоварил с тази задача?

— Не, не вярвам.

— Тогава какво право имаш да говориш за шпиони? Не съм изпращал шпиони да те наблюдават. Ако някога се стигне дотам, че да разчитам на шпиони, за мен всичко ще е приключило.

Господин Палисър каза това с чувство, което почти се доближаваше до страст, и успя да докосне сърцето на жена си. Без значение дали бе изпратил шпиони да я наблюдават, или не, тя знаеше, че бе направила точно онова, което той бе обявил, че никога не би направила. Бе се вслушала в любовните слова на бившия си любовник. Бе получила и носеше в себе си писмо от този мъж, в което той я молеше да избяга с него. И в никакъв случай не бе решила, че няма да го направи. Бе предала доверието на своя съпруг и докато той говореше за вярата, която имаше в нея, духът на Гленкора се разбунтува срещу начина, по който го бе измамила.

— Знам, че не те правя щастлив — рече тя. — И знам, че никога няма да успея да те направя.

Той я погледна, поразен от неочаквано сериозния й тон, и видя, че цялото й излъчване се бе променило.

— Не разбирам какво имаш предвид — рече той. — Никога не съм се оплаквал. Не си ме карала да се чувствам нещастен.

Той бе от онези мъже, за които това бе достатъчно. Щом жена му не го караше да се чувства нещастен, какво повече можеше да очаква от нея? Несъмнено Гленкора можеше да направи много повече за него. Можеше да го дари с наследник. Но той бе просто един мъж и знаеше, че тя нямаше вина за този лош късмет.

Но сега сърцето й се бе отворило и тя започна да говори, отначало бавно, но постепенно с все повече увереност и страст:

— Не, Плантагенет, никога няма да те направя щастлив. Ти никога не си ме обичал и аз никога не съм обичала теб. Дори за миг не сме се обичали. Не трябваше да те обвинявам в това, че имаш шпиони. Не трябваше да ходя на партито на лейди Монк. Направих много грешки, но най-голямата ми грешка бе това, че ги оставих да ме убедят да стана твоя жена!

— Гленкора!

— Остави ме да говоря, Плантагенет. Ще бъде по-добре да ти кажа всичко и ще го направя. Ще ти кажа всичко — всичко! Наистина обичам Бурго Фицджералд. Обичам го! Обичам го! Как мога да спра да го обичам? Нима не го обичах още преди да се запознаем? Нима ти не знаеше това? Наистина обичам Бурго Фицджералд и почти бях решила да му призная това на партито на лейди Монк и да избягам с него. Но когато той ме заговори…

— Нима те е помолил да избягаш с него? — попита съпругът и тонът му ясно показа, че отровата на ревността най-накрая бе достигнала сърцето му. Все пак той бе човек от плът и кръв.

Гленкора веднага си помисли, че нямаше право да разкрива тайните на своя любовник, въпреки че бе разкрила своите, защото това не отговаряше на представите й за чест и достойнство.

— Когато двама души се обичат, нима имат нужда от молби?

— Да разбирам ли, че си искала да отидеш с него?

— Това нямаше ли да е най-доброто решение за теб? Плантагенет, не те обичам… поне не така, както една жена трябва да обича своя съпруг. Но Бог ми е свидетел, че първата ми мисъл винаги е за това как да те спася от нещастието, което ти причинявам.

След тези думи тя се изправи, приближи се до него и го грабна за сакото. Той се стресна и отстъпи назад, но не каза нищо. Продължи да я гледа, докато тя говореше.

— Какво значение има дали ще се удавя или ще захвърля живота си на вятъра, като избягам с мъж като него, при положение че ти ще можеш да се ожениш отново и да си имаш дете? Аз ще умра… и ще го направя доброволно. Как ми се иска да умра! Плантагенет, бих се самоубила, ако не ме беше страх.

Господин Палисър бе висок, а жена му ниска, така че той се бе надвесил над нея и се взираше с блеснал поглед в лицето й. Тя гледаше нагоре към него с широко отворени очи.

— Бих го направила — рече Гленкора. — Бих го направила! Бих го направила! Нима има нещо, за което да живея?

Нежно, бавно и много внимателно, сякаш се страхуваше от онова, което правеше, той обви ръка около кръста й.

— Грешиш за едно нещо — промълви той. — Аз наистина те обичам.

Тя поклати глава, докосвайки гърдите му с косата си.

— Наистина те обичам — повтори той. — Ако имаш предвид, че не го показвам, това е вярно. Знам, че е вярно. Мислите ми са насочени към други неща.

— Да — отвърна тя. — Мислите ти са насочени към други неща.

— Но наистина те обичам. Ако се окаже, че ти не би могла да ме обикнеш, това ще бъде голямо нещастие и за двама ни. Но не означава, че сме обречени на позор. Що се отнася до другото нещо, което спомена… това, че още нямаме дете…

Докато говореше, той я притисна в обятията си.

— … мислиш прекалено много за това… много повече от мен. Не съм се оплаквал по този въпрос… дори на самия себе си.

— Знам какво мислиш, Плантагенет.

— Грешиш, повярвай ми. Разбира се, че съм нетърпелив и може би съм показал това нетърпение в опитите си да го скрия. Но никога не съм те лъгал, Гленкора.

— Не, никога не си ме лъгал!

— Предпочитам да съм женен за теб и да останем бездетни, пред това да се оженя за друга, дори тя да ме дари с наследник. Ще се опиташ ли да ме обикнеш?

Гленкора мълчеше. В този момент, след признанието, което бе направила, тя не можеше да се застави да му каже, че ще се опита. Ако го направеше, това би означавало, че прекалено лесно е приела прошката му.

— Скъпа моя, според мен трябва да напуснем Англия за известно време — рече той, като все още я държеше за китката. — До края на тази сесия няма повече да се занимавам с политика. Искаш ли да прекараме лятото в Швейцария, или може би в някоя немска минерална баня? След това, когато времето се разхлади, можем да заминем за Италия.

Тя продължаваше да мълчи.

— Може би твоята приятелка Алис Вавасор би искала да дойде с нас?

Той я убиваше с добротата си. Гленкора все още не можеше да му отговори, но когато спомена името на Алис, тя нежно пъхна ръката си в неговата.

В този миг на вратата се почука — силен и рязък звук, който незабавно бе повторен.

— Влез — каза господин Палисър, дръпна ръката си и отстъпи на няколко метра от жена си.

Петдесет и девета глава Херцогът на Св. Банги в търсене на министър

Икономът бе почукал, като го бе направил така, че да стане ясно, че бе почукал именно той, а не някой лакей.

— Моля за извинение, сър, но херцогът на Св. Банги е тук.

— Херцогът на Св. Банги! — възкликна господин Палисър и се изчерви.

— Да, сър, негова светлост е в библиотеката. Помоли ме да ви предам, че много иска да ви види, и аз му отговорих, че в момента сте в компанията на жена си.

— Добре си му отговорил. Кажи му, че ще дойда след две минути.

Икономът се оттегли и господин Палисър отново остана сам с жена си.

— Сега трябва да тръгвам, скъпа моя — рече той, — и може би няма да се видим до вечерта.

— Не искам по никакъв начин да ти преча — отвърна тя.

— О, не, няма да ми пречиш. Предполагам, че ще бъдеш готова около девет.

— Нямах предвид това — отвърна тя. — Не мисли повече за Италия. Дошъл е да ти каже, че имат нужда от теб в кабинета.

Той отново се изчерви.

— Може би — рече, — но дори да имат нужда от мен, това не означава, че ще се съглася. Но не бива да карам херцога да чака. Довиждане.

И той се обърна към вратата.

Тя го последва и го дръпна за ръката, принуждавайки го да спре и отново да се обърне към нея. Успя да улови и двете му ръце и ги стисна в своите, като в същото време го погледна в лицето с очи, преливащи от сълзи. Той й се усмихна нежно и стисна ръцете й в отговор, след което си тръгна… без да я целуне. Не че не искаше да го направи. Щеше да я целуне, ако смяташе, че поводът го изискваше.

„Твърди, че ме обича — каза си лейди Гленкора, — но дори не знае какво е да обичаш.“

Въпреки това тя знаеше, че той бе проявил изключително благородство. Веднага щом остана сама, тя извади писмото от джоба си и го накъса на малки парченца, без да го чете, след което хвърли парчетата в огъня. Докато правеше това, тя окончателно реши никога повече да не мисли за Бурго Фицджералд като за свой бъдещ господар. Струва ми се, че бе взела това решение по-рано, още когато двамата с Бурго се бяха разделили в трапезарията на лейди Монк. Бе имала достатъчно смелост, както и порочност, да си помисли, че би могла да избяга с него и дори да си каже, че ще го направи, и да се постави в това положение. Бе проявила достатъчно и от двете, когато бе заявила на съпруга си, че ще бъде добре да стори това. Но не беше нито достатъчно смела, нито достатъчно порочна, за да го направи наистина. Бе признала това, говорейки за идеята да отнеме живота си: беше я страх да предприеме това последно отчаяно действие. По тази причина, знаейки всички тези неща, тя накъса писмото, което бе носила толкова дълго в себе си, и го изгори в камината.

Истината бе, че тя му бе казала всичко, вярвайки, че по този начин ще осигури смъртната си присъда по отношение на позицията си в дома му. Бе сторила това не защото се бе надявала да избяга. Изобщо не бе мислила за себе си. Бе му признала всичко, защото лъжите, които до този момент я бяха измъчвали, бяха станали непоносими, когато в думите му се бяха прокрадвали първите нотки на нежност. Но той веднага й бе простил всичко. Бе му казала, че не го обича. Дори, че е обмисляла да го напусне. С думите си бе извинила всяка негова реакция, колкото й груба и сурова да бе тя. Но последиците, поне непосредствените последици, бяха неочаквани: той бе проявил повече нежност към нея, отколкото когато и да било преди. Гленкора знаеше, че той я бе подчинил. Колкото и студен и безсърдечен да бе домът му, тя трябваше да се примири с факта, че ще прекара остатъка от живота си в него. Повече не можеше да мисли за това да го напусне. Бе го предизвикала на дуел и той бе спечелил.

Самият господин Палисър нямаше много време да разсъждава върху тези неща, преди да се озове в компанията на херцога, но докато пресичаше дневната и се изкачваше по стълбите, през главата му минаха няколко мисли. Тя му бе признала всичко и той й бе простил. Не бе напълно сигурен, че е постъпил правилно, но бе сигурен, че го е направил. Това бе факт, който бе в миналото, и нямаше какво повече да се каже по този въпрос. Не биваше повече да я укорява и трябваше тактично да се разграничи от госпожа Маршъм. Що се отнасяше до господин Бот, той бе започнал да го мрази и се бе почувствал жестоко неблагодарен, когато този джентълмен си бе позволил да прошепне нещо в ухото му, докато бе прекосявал трапезарията на лейди Монк. Освен това й бе предложил да заминат в чужбина — да заминат в чужбина и да загърбят политиката, неговите планове и предстоящото му издигане. Бе настоял да го направят, дори след като жена му се бе опитала да го разубеди, намеквайки, че херцогът на Св. Банги е дошъл да му предложи онова, за което бе работил толкова години! Мисълта го изпълни с горчивина. Каза си, че подобни възможности не се отваряха два пъти в живота. Когато се върнеше от едногодишната си ваканция в чужбина, щеше да бъде никой в британската политика. Щеше да е загубил всичко, за което се е борил цял живот. Но господин Палисър държеше на думата си и когато отвори вратата на библиотеката, той бе решен, или по-скоро смяташе, че е готов да изпълни обещанието си.

— Ваша светлост, надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате — рече той.

Двамата политически съюзници стиснаха ръцете си. Херцогът сияеше от щастие. Не бе усетил чакането. За него бе истинско щастие, че бе заварил своя приятел вкъщи. Беше се приготвил да го чака да се върне, ако бе излязъл.

— Сигурно можеш да предположиш защо съм дошъл? — попита херцогът.

— Предпочитам да ми кажете, отколкото да предполагам — отвърна господин Палисър и се усмихна за миг.

Но усмивката изчезна, когато си спомни обещанието, което бе дал на жена си.

— Той най-накрая подаде оставка. Казаното в Камарата на лордовете снощи го принуди да го направи, тъй като лорд Брок не обяви, че все още го подкрепя. Разбира се, вече мога да ти кажа всичко. Или той щеше да подаде оставка, или аз. Знаеш, че не го искам в кабинета. Възхищавам се от характера му, както и от неговия гений, но като държавник той е един от най-опасните мъже в Англия. Безспорно притежава възвишени принципи, може би най-възвишените, но те са толкова възвишени, че не могат да бъдат видени с просто око. И са прекалено възвишени, за да има някаква практическа полза от тях. Сигурен съм, че е честен като слънцето и точно като слънцето, честността му не може да бъде разбрана или оценена от нас простосмъртните. Не притежава инстинктите на политик и достига до заключенията си по пътя на философската дедукция. Но когато става дума за политика, по-скоро бих се доверил на инстинкт, отколкото на преценка. Едва ли има някой, който да знае по-добре от него как Англия трябва да се управлява след три века, но не знае нищо за това как трябва да се управлява сега. Брок го харесва, но в същото време се страхува от него. Обича да се уповава на красноречието му и се възхищава от страстта му, но се страхува от безкрайната му енергичност и ненавижда философията му. Във всеки случай той подаде оставка и дойдох тук, за да те помоля да заемеш неговото място.

Когато завърши речта си, херцогът изглеждаше доволен и дори щастлив. Напълно одобряваше политическото разместване, което бе предложил. Считаше господин Палисър за уравновесен и практичен мъж, който, за щастие, беше млад и следователно можеше да работи неуморно. Освен това принадлежеше към онази класа, която, поне според него, даваше най-добрите английски министри. А и го считаше за свой ученик. Той пръв бе обявил, че Плантагенет Палисър ще бъде следващият канцлер на хазната. Отдавна се знаеше, въпреки че не бе официално потвърдено, че ненавиждаше да работи с джентълмена, който днес бе подал оставка. Всичко се бе развило по план и херцогът се бе приготвил да празнува със своя млад приятел, преди да напусне дома му на улица „Парк Лейн“.

— И кой ще си тръгне с него? — попита господин Палисър, отлагайки болезненото решение, което трябваше да вземе.

Но още преди херцогът да му отговори, той си припомни, че при сегашните обстоятелства нямаше право да задава подобен въпрос. Решението му не можеше да зависи от отговора.

— Но всъщност няма значение — рече той. — Опасявам се, че ще трябва да отклоня това предложение.

— Да го отклониш! — възкликна херцогът, който едва ли щеше да се изненада повече, ако неговият приятел бе обявил, че отказва да отиде в рая.

— Опасявам се, че да.

Херцогът се бе надигнал от стола си и се бе облегнал с ръце на масата. Удовлетворението му се бе изпарило, както и доброто му настроение. Красивото му кръгло лице се бе издължило по начин, който бе почти комичен. Очите и устата му се опитваха да изразят укор, но той се давеше в шок и раздразнение. От няколко месеца херцогът шепнеше името на господин Палисър в ухото на министър-председателя и сега…

Но той отказа да повярва. Просто не можеше да повярва!

— Това са глупости, Палисър — рече херцогът. — Сигурно нещо си се заблудил. Каква причина имаш да не искаш да влезеш в кабинета? Самият Файнспън ще ни подкрепи, поне за известно време.

Господин Файнспън беше джентълменът, чиято оставка от правителството херцогът на Св. Банги бе обявил.

— Няма нищо общо с това — отвърна господин Палисър, който се чувстваше напълно способен да заеме мястото на господин Файнспън и без неговата благословия. — Няма нищо общо с това. Отказът ми не е продиктуван от страх.

— Тогава защо го правиш, за Бога? Скъпи Палисър, мислех, че си толкова сигурен в амбициите си, колкото съм и аз. И имах пълното право да смятам така. Преди не повече от месец ти бе готов да влезеш в кабинета при първа възможност. Това е безспорно.

— Прав сте. Но трябва да ви помоля да ме изслушате. Ще ви кажа нещо, което не бих споделил с никой друг.

Докато говореше, на лицето на господин Палисър се изписа агония. Има мъже, които могат да споделят най-съкровените си мисли и чувства, но той не бе един от тях. За него бе напълно неприемливо да обсъжда личните си проблеми, дори с близък приятел като херцога. В същото време чувстваше, че бе напълно наложително да оправдае решението си.

— Кълна се, че не виждам какво би могло да те накара да обърнеш гръб на своята партия — рече херцогът.

— Обещах на жена си, че ще я заведа в чужбина.

— Това ли е? — попита херцогът с изненада, но и с малко от предишната си развеселеност. — Никой не ходи в чужбина по това време на годината. Разбира се, би могъл да заминеш по време на парламентарната почивка.

— Но аз й обещах да заминем незабавно.

— Тогава, имайки предвид позицията, в която се намираш, ще бъдеш принуден да нарушиш това обещание. Сигурен съм, че лейди Гленкора ще влезе в положението ти.

— Не ме разбирате и се опасявам, че ще се наложи да ви разкрия нещо, което при други обстоятелства не бих си помислил да ви натрапвам.

Докато говореше, той бе обладан от неестествена скованост, която напълно се различаваше от предишното му държане.

— Разбира се, че не бих искал да се натрапвам, Палисър.

— Ако ми позволите, Ваша Светлост, ще ви разкрия, че тази сутрин моята съпруга сподели нещо с мен, което ме накара да осъзная, че непременно трябва да я заведа в чужбина. Бях с Гленкора, когато дойдохте, и тъкмо й бях обещал да заминем при първа възможност.

— Но, Палисър, замисли се. Ако въпросът бе маловажен, нямаше да настоявам, но човек в твоето положение има обществени задължения. Имаш дълг към своята родина. Човек в твоето положение няма право да отказва подобни възможности, освен ако не е напълно наложително.

— Когато един мъж е дал думата си, той не може да се отметне от нея.

— Разбира се. Но може да бъде освободен от задължението на обещанието си. Лейди Гленкора…

— Жена ми ще ме освободи, разбира се. Не става въпрос за това. Щастието й изисква да заминем и вината за това е отчасти моя. Ето защо трябва да се откажа от целта, която преследвах толкова дълго.

— О, не! — каза херцогът. — Ако си напълно сигурен, че е наложително…

— Наложително е.

— Хм. Все пак бих могъл да ти дам двайсет и четири часа.

Господин Палисър не отговори веднага и на херцога му се стори, че вижда някакво колебание в очите му.

— Предполагам, че няма да е възможно да говоря с лейди Гленкора?

— Няма да има полза от това, Ваша Светлост. Тя веднага ще обяви, че иска да остане в Лондон, но това не би променило факта, че имам дълг да я заведа в чужбина.

— Не мога да кажа. Наистина не мога. Подобна възможност се отваря веднъж в живота на човек. И на твоята възраст! Захвърляш най-добрия политически пост, който един човек може да получи. Не си спомням някой на твоите години да е получавал такъв шанс. Мъж, който още няма трийсет години, да бъде предложен за канцлер на хазната и да откаже, защото трябва да заведе жена си в чужбина! Палисър, дори ако тя умираше, пак нямаше да имаш оправдание да заминеш. Тя може да отиде, но ти трябва да останеш!

В продължение на няколко минути господин Палисър мълчеше, след което стана от стола и се приближи до прозореца.

— Има неща, които са по-лоши от смъртта — заяви той, без да се обръща. Гласът му бе съвсем тих, а в очите му се бяха появили сълзи. Думите бяха по-скоро прошепнати, отколкото изречени, но херцогът ги чу и веднага осъзна, че нямаше право да го притиска повече по този въпрос.

— Нима това е последната ти дума? — попита той.

— Струва ми се, че да. Но вие дойдохте толкова скоро след като взех решение да заминем в чужбина. Истината е, че го взех десет минути преди да обявят името ви… и ми се струва, че трябва да ви помоля за част от онези двайсет и четири часа, които ми предложихте. Една малка част ще ми бъде достатъчна. Ще ме приемете ли, ако ви дойда на гости тази вечер, да кажем в осем? Ако Камарата на лордовете е в сесия, ще ви потърся на площад „Св. Джеймс“.

— Ще заседаваме след осем, струва ми се.

— Тогава ще се видим там. И, Ваша Светлост, ще ви помоля да мислите за мен като за ваш приятел, а не като за ваш съпартиец по този въпрос.

— Разбира се, разбира се.

— Казах ви нещо, което не бих споделил с никой друг.

— Мисля, че можете да разчитате на моята дискретност.

— Сигурен съм в това. И, Ваша Светлост, уверявам ви, че тази жертва ще бъде почти непоносима за мен. Онова, което днес ми предложихте, е единственото нещо, което някога съм искал. Мислех за него и работех за него, надявах се и изпадах в отчаяние, имаше мигове, когато си въобразявах, че е по силите ми, и други, когато си казвах, че никога няма да го постигна.

— Трябва да знаеш, че нито аз, нито Брок, нито който и да било друг, се съмняваме в това. Самият Файнспън заяви, че си най-подходящият кандидат.

— Задължен съм ви. Но ви казвам всичко това, за да разберете колко наложително е да изпълня дълга, който ме принуждава да откажа предложението.

— Но още не си отказал — рече херцогът. — Ще те изчакам в Камарата, независимо дали заседават или не. Опитай се да се присъединиш към нас. Направи всичко по силите си. Няма да казвам нищо за дълга, който спомена, но ако можеш да го направиш съвместим с държавната си служба, задължително трябва да го направиш. Дължиш го на родината си.

След това херцогът си тръгна и господин Палисър остана сам.

Той не бе имал време да разсъждава върху признанието на жена си и думите й все още отекваха в ушите му: „Наистина обичам Бурго Фицджералд. Обичам го! Обичам го!“ Това не бяха приятни думи за един млад съпруг. Безспорно има мъже, които биха се почувствали много по-засегнати от Плантагенет Палисър. Той бе спокоен и хладнокръвен и нямаше склонност да придава по-голямо значение на думите, отколкото те заслужаваха. Освен това не бе подозрителен по природа. Дори за миг не си бе помислил, че Гленкора бе предала честта му, въпреки че все още чуваше признанието й в ушите си. Тези думи безспорно тежаха на сърцето му и го караха да се чувства така, сякаш светът се бе превърнал в мрачно и недружелюбно място. През първия четвърт час след заминаването на херцога, той мислеше повече за жена си и Бурго Фицджералд, отколкото за Лорд Брок и господин Файнспън. В едно нещо бе сигурен: бе простил на жена си и я бе прегърнал, след като бе чул признанието й, а тя му бе показала, че ще даде всичко от себе си, за да заслужи тази прошка. Бе видял това в очите й. Замисли се за любовта и призна пред себе си, че се бе оженил, без да обича и без да изисква любов. И вината за това бе предимно негова. Всъщност не беше ли изцяло негова? Той призна, че това бе така. Но сега… сега я обичаше. Чувстваше, че не би могъл да понесе да се раздели с нея, дори ако нямаше публичен скандал. Признанието й, че обича друг мъж, го бе разкъсало отвътре. Най-накрая бе успяла да докосне сърцето му. Има мъже, които обичат съпругите си, дори и да не са обичали никого преди брака си.

Един час след като херцогът си бе тръгнал, когато стана време да отиде в Камарата, господин Палисър взе шапката си и излезе на разходка. Прекоси „Хайд Парк“ и влезе в „Кенсингтън гардънс“, където остана цял час, крачейки напред-назад под брястовете. Градските клюкари, които го видяха и бяха чули за новото му назначение, несъмнено си помислиха, че разсъждава върху бъдещата си кариера в кабинета. Но не след дълго той реши, че такава не му предстои.

— Вината е изцяло моя — рече господин Палисър, когато се върна в къщата, — и с Божията помощ ще я изкупя, ако това е възможно.

Но той нямаше навика да прибързва и не се отправи незабавно към срещата си с херцога. Имаше време до осем часа, така че го използва. Не можеше да отиде в Камарата на общините, защото не искаше да отговаря на неловки въпроси. По тази причина вечеря сам вкъщи. Бе казал на жена си, че ще я види в девет, така че не можеше да говори с нея преди този час. Седя сам, докато не стана време да се качи в каретата си, потънал в мрачни мисли. Мястото в кабинета като канцлер на хазната, което толкова бе желал, бе безвъзвратно загубено за него. Нямаше съмнение в това. Може би за него щеше да бъде по-добре, ако не се бе оженил. Но сега, след като имаше жена и се бе стигнало до тази криза в брака му, той знаеше, че трябваше да се погрижи за Гленкора — имаше дълг да го направи и този дълг бе по-важен от всичко останало. „Ще заминем за Швейцария — рече си той. — Ще прекараме известно време в Баден, след което ще посетим Флоренция и Рим. Тя не е виждала тези прекрасни места и този нов живот ще я промени. И ще бъде с най-добрата си приятелка.“

След това той се отправи към Камарата на лордовете, за да говори с херцога.

— Разбира се, че не мога повече да споря с теб, Палисър — отвърна херцогът, след като го бе изслушал. — Мога само да кажа, че много съжалявам. Може би повече, отколкото си мислиш. Дори бих казал, че съм съкрушен.

Тонът му бе печален и дори изглеждаше така, сякаш би могъл да пророни сълза. Истината бе, че ненавиждаше господин Файнспън до дъното на душата си и по тази причина се бе привързал към господин Палисър почти толкова силно. Колко жалко наистина! Колко усърдно се бе трудил, за да уреди това назначение. И всичко се бе провалило заради глупостта на една жена! „Никога не съм я харесвал“ — каза си херцогът, може би спомняйки си оплакванията на херцогинята по неин адрес.

— Трябва веднага да се срещна с Брок и да му кажа — рече той на глас. — Господ знае какво ще правим сега. Довиждане, довиждане! Не, не съм ядосан. Това няма да развали отношенията ни. Но много съжалявам. Наистина.

По този начин двамата политици се разделиха.

Защо да не проследим тази политическа драма до нейния завършек? Херцогът се срещна с лорд Брок още тази вечер и двамата министри извикаха трети — друг благороден лорд, който имаше огромен опит в съставянето на правителства. Тримата обсъдиха въпроса заедно и на следващия ден лорд Брок се изправи в Камарата и произнесе дълга реч в защита на своя колега господин Файнспън, който запази поста си до края на сесията. Всички клюкари клатеха глави и говореха за огромното влияние на господин Файнспън, обявявайки, че лорд Брок не смее да се опълчи на опозицията без него.

Междувременно господин Палисър се върна при жена си и й съобщи решението си да заминат в чужбина.

— Предпочитам да не отлагаме — заяви той. — Във всеки случай тук няма нищо, което да ме задържа.

Шестдесета глава Името на Алис Вавасор влиза в паричния пазар

Десет или дванайсет дни след завръщането на Джордж Вавасор в Лондон от Уестморланд, той се появи в кабинета на господин Скръби с четири малки листчета в ръка. Както обикновено, господин Скръби го притискаше за пари. Третата предизборна кампания бе в разгара си и мъжете от Речния бряг вече бяха започнали да харчат пари. Или поне така бе обявил господин Скръби. Господин Граймс от „Красивия мъж“ бе намекнал, че може да се върне в техния лагер. Но той не можеше да си позволи да им остане верен, без да получи нещо в замяна. Все пак трябваше да се погрижи за малкото си семейство. Господин Скръби също имаше своето малко семейство и не се срамуваше да използва този факт за целите си.

— Аз съм семеен мъж, господин Вавасор, и по тази причина никога не рискувам. Никога не отхапвам повече, отколкото бих могъл да сдъвча.

Бе казал това в отговор на предложението на Джордж да приеме писмена гаранция за покриването на разходите от предизборната кампания, платима в срок от три месеца.

— Толкова скоро след смъртта е трудно наследството да бъде усвоено — обясни Джордж. — Особено когато наследеното имущество е истинско имущество.

— Много трудно — отвърна господин Скръби, който бе научил всички подробности около новото завещание на стария земевладелец.

Вавасор осъзна това, прокле адвоката наум и си каза, че може би някой ден ще убие и него заедно с Джон Грей, както и още неколцина от враговете си. Два дни след този отказ той отново се отби на улица „Грейт Марлборо“. Този път носеше четирите малки листчета, които вече споменахме, и ги връчи на господин Скръби, очаквайки неговото одобрение. Адвокатът внимателно ги огледа, първо от едната страна по хоризонтала, а после от другата по вертикала. Но преди да научим неговата присъда, трябва да се върнем назад във времето и да проследим историята на тези четири листчета. Те бяха съвсем нови, така че няма да ни се наложи да се връщаме много.

Малко преди единайсет часа сутринта прислужницата на Алис почука на вратата на дневната, където господарката й седеше сама, и й съобщи, че един „джентълмен“ е дошъл да я види. Всички познаваме тона, използван от прислужниците, когато обявяват джентълмен, който според тях не е истински джентълмен.

— Джентълмен е дошъл да ме види? Какъв джентълмен?

— Ами… госпожице, не мисля, че е от нашия тип, но изглежда прилично.

Алис Вавасор не искаше да лишава никой друг от присъствието си (освен братовчед си, разбира се) и тъй като джентълменът не можеше да бъде Джордж, тя реши да го приеме.

— Да се качи — отвърна тя. — Но ми се струва, Джейн, че трябва да го попиташ как се казва.

Джейн го попита и се върна почти веднага.

— Господин Леви.

Това се случи скоро след завръщането на Джордж Вавасор от Уестморланд. Той се бе прибрал късно предишната вечер и се намираше в дневната си по време на посещението на господин Леви.

Алис стана, за да приеме своя посетител, и веднага разбра причината за особения тон на своята прислужница. Господин Леви определено не бе от онези джентълмени, с които тя бе свикнала. Посетителят беше мургав мъж с остри очи, разположени твърде близо едно до друго, клюнест и доста месест нос и черни мустаци, но без брада. Алис изобщо не го хареса, но въпреки това се изправи, за да го посрещне, като му кимна и го покани да седне.

— Татко облечен ли е? — попита тя своята прислужница.

— Не, госпожице, не бих казала, че е.

Алис бе решила, че ще бъде добре господин Леви да знае, че в къщата имаше и друг мъж.

— Дошъл съм по работа, госпожице — рече господин Леви, когато останаха сами. — Но не се притеснявайте. Ще откриете, че всичко е в реда на нещата, струва ми се.

Той извади калъф от джоба на жилетката си, в който имаше бележка. Подаде бележката на Алис. Тя я взе и веднага видя, че бе адресирана до нея от братовчед й Джордж.

— Да, господин Джордж Вавасор — рече господин Леви. — Предполагам, че никога не сте ме виждала преди, госпожице?

— Не, сър, не мисля — отвърна Алис.

— Аз съм секретарят на вашия братовчед.

— О, вие сте секретар на господин Вавасор. Ако нямате нищо против, бих искала да прочета бележката.

— Разбира се, госпожице.

Писмото на Джордж Вавасор до неговата братовчедка гласеше:

Безпрецедентната дързост на това писмо постигна целта, която неговият автор бе преследвал. Алис първо се замисли за собствената си небрежност (ако наистина бе постъпила небрежно), а не за наглостта на молбата, отправена към нея. Начинът, по който й бе поискал тези пари, без дори да се опита да се извини или оправдае, за миг я бе накарал да повярва, че е задължена да му ги даде. Бе постъпила неправилно, като бе отложила плащането. Бе му казала, че ще ги получи и нямаше право да изневерява на думата си. Нямаше право дори да го кара да ги иска отново.

Но идеята да разпише тези сметки я изпълваше с ужас и тя чувстваше, че не бива да го прави, имайки предвид колко големи бяха сумите. Освен това нямаше доверие на господин Леви. Баща й си беше вкъщи и можеше да се допита до него. Тази мисъл бе минала през главата й, разбира се. Но тя знаеше, че ако говори с баща си и го попита дали да даде тези пари на братовчед си (тя знаеше, че вече не ставаше въпрос за заем), той нямаше да й позволи нито да разпише сметките, нито, доколкото можеше, да изпълни обещанието, което бе дала на братовчед си. Алис бе решила, че Джордж трябва да получи тези пари и знаеше, че би могла да му ги даде въпреки възраженията на баща си. Но той можеше да я забави достатъчно, за да лиши голяма част от парите от тяхната стойност. Ако разпишеше тези сметки, щеше да бъде принудена да ги плати. Това й бе пределно ясно.

Господин Леви бе извадил сметките от същия калъф и ги бе сложил на масата пред себе си.

— Вярвам, че господин Вавасор ви е обяснил какво трябва да направите, госпожице? — попита той.

— Да, сър, обяснил ми е.

— Тогава нямате поводи за притеснение, госпожице. Просто трябва да изпишете името си тук и няма да ви задържам повече.

Откакто бе чул, че господин Джон Вавасор си е вкъщи, господин Леви бе решил да направи своето посещение възможно най-кратко.

Но Алис се колебаеше. Две хиляди лири беше сериозна сума. Тя си каза, че трябва да бъде предпазлива, защото Лондон бе пълен с измамници. Ами ако този мъж, за когото никога преди не бе чувала, откраднеше сметките, след като ги разпишеше? Тя отново погледна писмото на братовчед си, най-вече за да си спечели малко време.

— Всичко е наред, госпожице — увери я господин Леви.

— Не бихте ли могъл да ги оставите тук, сър? — попита Алис.

— Ами… не бих могъл, госпожице. Сигурен съм, че господин Вавасор ви е обяснил всичко, но истината е, че трябва да ги получи още този следобед. Трябва да плати за изборите и ако това не стане днес, хората, на които разчита, ще го изоставят.

— Но, сър, парите няма как да бъдат платени още днес. Ако разбирам правилно, това не са чекове.

— Не, госпожице, не са чекове. Но вашият подпис, госпожице, и този четиринайсетдневен срок са равносилни на пари в брой.

Тя се замисли и докато мислеше, господин Леви й подаде химикалката от писалището. Алис разписа четирите сметки, наредени пред нея. Направи го бързо, след като вече бе взела решението. Целта й бе, този мъж да си тръгне от дома й, преди баща й да го види.

Това бяха четирите листчета, които Джордж Вавасор подаде на господин Скръби в неговата кантора. Направи го с излъчването на велик капиталист, който си придава важност, опиянен от сладкото ухание на богатството си.

— Ето ти парите в брой, за които настоя с твоите проклети подозрения — рече Джордж. — Едва ли се притесняваш от този двуседмичен срок.

— Срокът не е нито твърде кратък, нито твърде дълъг — отвърна господин Скръби. — Можем спокойно да живеем на кредит, докато изтече. Ще изпратя един от хората си при Граймс, за да му каже, че не мога да говоря с него до… един момент…

Той погледна една от сметките.

— … до петнайсети.

Но Джордж Вавасор не бе искал точно това. Той желаеше сметките незабавно да бъдат превърнати в пари, за да може да прехвърли на някой друг отговорността по принуждаването на Алис да ги плати, ако размисли.

— Можем да изчакаме до петнайсети — отсече Скръби и върна сметките на своя клиент.

— Нали каза, че имаш нужда от хиляда? — отвърна Джордж.

— Хиляда като за начало. В никакъв случай по-малко.

— Тогава задръж две.

— Не! Не виждам смисъл от това. Съберете парите от собствения си банкер и ми дайте чека на петнайсети или шестнайсети.

— Колко си подозрителен, Скръби, мътните да те вземат!

— Не съм. Изобщо не съм подозрителен. Просто не приемам подобни сметки, това е всичко!

— И защо не приемаш подобни сметки? Всички знаят, че братовчедка ми разполага с голямо богатство, с което може да се разпорежда както намери за добре.

— Истината е, господин Вавасор, че сметки, разписани от дами… и то от дами, които по никакъв начин не са свързани с бизнеса… тук не става въпрос само за хартията.

— Нищо на този свят не би могло да е по-сигурно.

— Занесете ги в ситито и чуйте какво ще ви кажат банкерите. Ще ви кажат същото. Могат и да ги приемат заради вас, разбира се. Не казвам нищо за това.

— Бих ти описал брачното ни споразумение, но не мога, защото си непознат. Но както и да е. За мен няма значение.

— Разбира се, че няма. Срокът е толкова кратък, че няма значение. Съберете парите от собствения си банкер и след това, ако не ви се разкарва дотук, изпратете ми чек за хиляда лири, когато времето изтече.

Господин Скръби се зачете в някакви книжа, които държеше в дясната си ръка, сякаш разговорът бе приключил. Вавасор го изгледа гневно. Прокле адвоката наум и белегът му зейна. Господин Скръби продължи да чете, без да обръща внимание нито на белега, нито на неизречените ругатни. Вавасор стана и си тръгна, без да се сбогува с него.

Докато крачеше по улица „Грейт Марлборо“ и минаваше през най-непривлекателната част на Сохо, движейки се в посока към „Странд“, Джордж се чудеше как да включи господин Скръби в плановете си. Тези планове имаха една-единствена цел: отмъщение. Напоследък в поведението на господин Скръби към него се бе появило нещо ново — някакво нетърпение и дори неуважение, което го караше да чувства, че бе паднал в очите на своя адвокат. Не че той го смяташе за по-непочтен или по-глупав отпреди. По-скоро господин Скръби беше като плъх, надушил окуцял кон. Вавасор проклинаше своя адвокат и се чудеше как може да го убие, без да го заловят.

Читателят не бива да предполага, че парламентарният представител на район Челси бе решил да задоволи жаждата си за мъст с убийството, на когото и да е от хората, които мразеше. Самият той не смяташе, че някога би станал убиец. Истината бе, че извличаше задоволство от самата мисъл да осъществи тези пъклени планове. Реши, че нямаше да е разумно да убие Скръби и Джон Грей по същото време, тъй като всички знаеха, че бе свързан с тях, освен ако не убиеше и трети човек. Джордж разсъждаваше върху целесъобразността на това да прекрати кариерата на този трети човек и го правеше точно толкова често, колкото обмисляше убийствата на другите двама. Едва ли има нужда да споменавам, че въпросният трети човек беше парламентарният представител на район Челси.

Тъй като самият той се нуждаеше от пари в брой, предложението на господин Скръби да остави четирите сметки на банкера си и да ги осребри, когато парите станат налични, не го уреждаше. Освен това силно се съмняваше, че след края на тези четиринайсет дни парите щяха да бъдат в сметката му. Алис можеше да се окаже принудена да каже на баща си, за да изтегли парите, а Джон Вавасор най-вероятно щеше да успее да спре плащането. Трябваше да отнесе сметките в ситито и да се опита да ги осребри там. Днес вече бе твърде късно да направи това, така че се отправи към квартирата си, а след това отиде в Камарата. Прекара цялата вечерна сесия с шапка, захлупена ниско над очите, обмисляйки онези пъклени планове, които вече споменах.

— Предполагам, че чухте голямата новина? — попита го господин Бот, шепнейки в ухото му.

— Новина? Не, не съм.

— Файнспън си подаде оставката и в момента Палисър и херцогът на Св. Банги са в библиотеката на лордовете.

— Не ме интересува, дори да са на дъното на езерото с рибките — отвърна Вавасор.

— Това са глупости — рече Бот. — Знаете, че в този момент Палисър вече е канцлер на хазната. Какъв късмет, да ви се отвори подобна възможност толкова скоро след избирането ви! Нали осъзнавате, че веднага щом той заеме своето място, ние ще седнем зад него?

— След около месец има нови избори — отбеляза Джордж.

— Моето място е сигурно — отвърна Бот. — А близостта до правителството още повече увеличава шансовете ми.

На следващата сутрин Джордж Вавасор отиде в лондонското сити, но бързо установи, че никой там не гледа с добро око на четирите му сметки. Четяха ги, първо хоризонтално, а след това вертикално, и по лицата им се изписваше недоверие. Повтаряха името на Алис Вавасор, сякаш не им звучеше добре. След това го съветваха, имайки предвид краткия срок, да задържи сметките в себе си, докато не стане време да ги осребри. Беше очевидно, че подозираха нещо нередно в тази транзакция. Ясно демонстрираха, че не работят със сметки, разписани от дами. Джордж Вавасор прокле ситито и започна да обмисля как да го убие. Дали не би могъл малко преди обяд да залее борсата с река от стрихнин? Накрая реши да остави три от сметките на банкера си, а четвъртата прибра в джоба на жилетката си, като възнамеряваше на следващата сутрин да се спусне с нея в онези дълбини на паричния пазар, които досега не бе посещавал. Така и стори и постигна известен успех. Откри един капиталист в тези дълбини, който се оказа склонен да му даде заем от двеста лири, приемайки четвъртата сметка като гаранция. Капиталистът щеше да получи четиресет лири за тази услуга и Джордж го прокле, когато взе чека си. Той бе достатъчно добре запознат със света на финансите, за да знае, че човек трябваше да е много отчаян, за да приеме да плати четиресет лири в замяна на двуседмичен заем от двеста. Прокле ситито. Прокле Камарата на общините. Прокле братовчедка си Алис и сестра си Кейт. Прокле покойния си дядо. И прокле себе си.

Господин Леви едва бе напуснал къщата на улица „Кралица Ан“, когато Алис каза на баща си какво бе направила.

— Парите трябва да бъдат платени — заяви тя.

Баща й не отговори веднага. Вместо това рязко се извърна от нея в стола си и се втренчи в огъня, клатейки глава.

— Парите трябва да бъдат платени — повтори Алис. — Татко, ще уредиш ли това?

Тази молба бе крайно несправедлива към Джон Вавасор и той се почувства засегнат.

— Татко, ако не обещаеш да ми помогнеш, ще трябва да говоря с господин Раунд и да открия брокер, който да прехвърли парите. Едва ли искаш името ми да бъде опозорено.

— Ще бъдеш разорена — отвърна той. — И за този негодник!

— Няма значение дали е негодник или не, татко. Трябва да признаеш, че дядо му се отнесе много жестоко с него.

— Мисля, че това завещание е най-мъдрото нещо, което баща ми някога е правил. Ако бе оставил имота на Джордж, след шест месеца нямаше да е останало нищо.

— А пожизненото плодоползване, татко?

— Щеше да заложи и него, за да събере някакви пари. И пак нямаше да успее.

— Във всеки случай той трябва да получи тези две хиляди лири, татко. Обещай ми, че ще ми помогнеш.

— След това ще поиска още.

— Не, не мисля, че ще поиска още. Във всеки случай не мисля, че съм длъжна да му дам всичко, което притежавам.

— Разбира се, че не си. Искам да знам защо мислиш, че си длъжна да му дадеш каквото и да било?

— Защото му обещах. Вече разписах сметките и те трябва да бъдат платени.

Но господин Вавасор отказваше да й обещае.

— Татко, ако не се съгласиш да го направиш, ще трябва веднага да отида при господин Раунд.

— Не съм сигурен, че мога да го направя. Не съм сигурен, че и господин Раунд би могъл. Повечето ти пари са ипотекирани.

Последва кратка пауза в разговора.

— Кълна се, че никога преди не съм чувал такова нещо — заяви господин Вавасор. — Никога. Да дадеш четири хиляди лири на такъв мъж за по-малко от три месеца! Четири хиляди лири! И казваш, че няма да се омъжиш за него?

— В никакъв случай. Всичко между нас приключи.

— А той знае ли, че е приключило?

— Предполагам, че знае.

— Предполагаш, че знае! При теб нещата приключват прекалено често!

Това бе много жестоко. Може би Алис бе заслужила този укор, но въпреки това думите на баща й бяха жестоки. Ударът бе толкова силен, че я зашемети. В очите й се появиха сълзи и тя дълго време мълчеше, защото знаеше, че ако отвори уста, ще се разрида.

— Знам, че се държах ужасно — рече Алис най-накрая. — Но бях наказана и можеше да ми спестиш това!

— Не съм искал да те наказвам — отвърна той, стана от стола си и започна да крачи из стаята. — Не искам да те наказвам. Но и не искам да те видя разорена!

— Значи трябва сама да отида при господин Раунд.

Господин Вавасор продължи да крачи из стаята, подрънквайки с монетите в джоба на панталоните си и избутвайки столовете, които се оказваха на пътя му. Накрая той постигна компромис с дъщеря си. Каза й, че се нуждае от един ден, за да обмисли молбата й и обеща да я уведоми за решението си на следващата сутрин.

Шестдесет и първа глава Сметките са уредени

Господин Вавасор не знаеше какво да прави с дъщеря си. Тя бе подписала четири сметки на обща стойност от две хиляди лири и бе поискала от него, почти без да му се извинява, да й помогне с тяхното плащане. Нищо не й пречеше утре да разпише друга сметка за още по-голяма сума! Как можеше да постъпи с такава дъщеря? „Не ми трябват парите й — рече си той. — И ако остане без средства, ще се опитам да й помогна от собствения си джоб. Но сърцето ми се къса, като я гледам как прахосва парите си по този начин!“

Господин Вавасор се отправи към кабинета си на „Чансъри Лейн“, но нямаше намерение да се отбива в кантората на адвоката господин Раунд. Вместо това изпрати бележка по куриер до улица „Съфък“ и отговорът на тази бележка пристигна под формата на самия господин Грей. Тези дни той живееше в града и често се виждаше с господин Вавасор. Всъщност не бе напускал Лондон от онзи паметен ден, когато бе хвърлил своя съперник надолу по стълбите на квартирата си. Оттогава бе научил много неща за кариерата на Джордж Вавасор и се разтреперваше от ужас при мисълта, че някое момиче може да се обвърже с мъж като него.

Беше си вкъщи, когато бележката на господин Вавасор му бе доставена, и веднага се отправи пеша към „Чансъри Лейн“. Много добре знаеше пътя до кабинета на господин Вавасор, защото бе придобил навика да се отбива често там. Двамата мъже говореха предимно за Алис. Джон Грей беше търпелив и упорит мъж, който бе уверен във възможностите си и вярваше, че рано или късно ще постигне целта, която преследваше. Не се бе отчаял по отношение на Алис. И въпреки че бе признал пред себе си, че тя се бе държала много глупаво, или по-скоро неразумно, той не й се бе ядосал. Гледаше на разтрогването на годежа им и на последвалото й обещание към братовчед й като на последствия от умствено разстройство — сериозно и неприятно заболяване, което може би щеше да я измъчва до края на дните й и да й причини още много терзания (както на нея, така и на него). Но според него това заболяване можеше да бъде излекувано. Може би пациентката нямаше да бъде толкова силна, колкото преди, но поне щеше да бъде здрава. Той не би я изоставил, ако бе научил, че страда от болест, с която лекарите са запознати и по същия начин не би я изоставил сега, когато бе развила болест, която още нямаше име. Той вече бе научил от господин Вавасор, че Алис бе осъзнала невъзможността на това да се омъжи за братовчед си и по своя тих, търпелив и упорит начин, започваше да се чувства уверен, че някой ден ще успее да заведе своята любима в Недъркоутс.

Кабинетът, в който Джон Вавасор бе обречен да прекарва дванайсет часа на седмица по време на всяка сесия до края на живота си, несъмнено беше мрачно и потискащо място. Нямам представа дали някой би могъл да работи на подобно място седем часа на ден и пет дни в седмицата, без да полудее. Съмнявам се, че е имало такива случаи. Често съм бродил по тези коридори, без да попадна на следа от човешки живот, в пълна и абсолютна тишина. Склонен съм да мисля, че в опит да спасят служителите си от самоубийство, лорд-канцлерите от време на време се смиляват над тях и ги изпращат заедно с куриерите в някой парк или луксозен клуб, за да облекчат безполезността на тяхното съществувание.

Противната колекция от стаички (като най-противната беше тази на господин Вавасор) всъщност не се намираше на Чансъри Лейн. От Чансъри Лейн се отделяха три-четири по-тесни улички и няколко тъмни и тихи ниши. Някои от тях бяха задънени, други се сливаха с по-големи, но също толкова мрачни улици, където се намираха затворите за длъжници, а трети водеха до така наречените адвокатски сдружения — учреждения, за които повечето обикновени хора не бяха чували и за които, поне според мен, голяма част от самите адвокати не знаеха. Кой е чувал за Сдружението на Симъндс? Но някой Симъндс, несъмнено уважаван в своето време, бе основал това сдружение и то съществуваше до ден-днешен. Кой е запознат с целите и ползите от Сдружението на Стейпълс? Кои са неговите членове и с какво се занимават? Освен това Сдружението на Стейпълс беше сдружение с претенции, тъй като имаше свой собствен параклис или по-скоро сграда, която, поне отвън, имаше църковен вид, както по отношение на архитектурата и градината, така и по отношение на фасадата, гледаща към Холборн. Това несъмнено бе една неприветлива, но доста голяма постройка със старинна врата и достолепно излъчване.

Сградата, помещаваща кабинета и бюрото на господин Джон Вавасор, се намираше в една от тези странични улички и нейният основател, след като я бе построил, се бе почувствал много доволен от себе си. Фасадата й бе каменна и самата постройка бе солидна, но много грозна. Излъчваше някаква особена важност и може би по тази причина си имаше собствено име: Държавен архив на главния счетоводител. Може би в тъмните мазета на тази сграда и до ден-днешен се съхраняват архивите на много имоти, изпратени в канцлерския съд80 и никога не излезли оттам. В постройката се влизаше през тъмен коридор, чиято врата никога не се затваряше, и тъй като в другия му край също имаше врата, водеща до друга тясна уличка, той се бе превърнал в нещо като проход. Но хората, които го използваха, бяха малко на брой. От време на време можеше да бъде видяно момче, носещо купчина документи на главата или раменете си, както и някой писар, работещ в съда, който знаеше най-прекия път между две адвокатски кантори. Но въпреки че бе отворен от двете страни, този коридор беше тъмен като Ереб81 и всеки човек, който минаваше по него, започваше да чувства влагата и да усеща миризмата на мухъл, издигаща се от съдебните архиви под краката му.

Джон Грей мина по този коридор и изкачи каменните стъпала, водещи до кабинета на господин Вавасор. Стълбището беше широко и величествено, почти като стълбище в благородно имение, но мракът в коридора се бе просмукал и там и бе създал потискаща атмосфера, така че никой не можеше да слиза или да се качва по стълбите, без да изпита тягостно чувство. Господин Грей достигна един дълъг коридор, където, поне отначало, цареше пълна тишина. Нямаше шум на врати, които се отварят и затварят, нито тропот на краката на мъже, изкарващи своята прехрана. Джон Грей спря за миг и се огледа, запленен от мъртвешката неподвижност на мястото, но после чу тежко дишане и осъзна, че в килиите от двете му страни имаше пленници. Когато наближи вратата на кабинета на господин Вавасор, той прецени, че дишането идваше именно оттам.

На вратата бяха изписани думи, които едва успя да разчете в тъмното: „Стая за разписване. Господин Вавасор.“

Господин Вавасор ненавиждаше тези думи до дъното на душата си! Струваше му се, че те бяха сложени там, за да го унижат пред целия свят, разкривайки падението му. След като бе чул завещанието на дядо си, той бе решил никога повече да не изкачва онова меланхолично стълбище, да напусне завинаги Държавния архив на главния счетоводител и да се задоволи само с половината от официалния си доход. Но как можеше да се откаже от тези пари, когато дъщеря му продължаваше да захвърля своите на вятъра — и то по няколко хиляди наведнъж?

Джон Грей влезе в стаята и завари господин Вавасор седнал на един фотьойл до огъня. Подозирам, че дишането, което бе чул, по-скоро беше хъркане. Вавасор бе решил да се почине, изморен от разписването на документи. Стаята беше голяма и скучна и гледаше към някакъв вътрешен двор. Господин Грей си каза, че едва ли е била боядисвана в последните няколко десетилетия. Съвсем близо до прозореца се издигаше черната стена на друга сграда, така че никаква дневна светлина не можеше да прекъсне работата на разписващия. В центъра на стаята имаше голяма махагонова маса, върху която се издигаше висока кула от документи. Отгоре бяха поставени единствените два инструмента, нужни на разписващия — попивателна хартия и химикалка. По дължина на масата бяха наредени няколко дебели справочника: „Пощенски указател“, „Съдебен циркуляр“, „Директория на адвокатските сдружения“, прашен том с парламентарни актове, които се отнасяха до Канцлерския съд (том, който господин Вавасор никога не бе отварял), както и няколко други. Сред тях нямаше книга, която би могла да послужи за разтуха или от която читателят би могъл да извлече някакво удоволствие. Покрай стената бяха наредени няколко стола и имаше един фотьойл, който обитателят на кабинета бе преместил до огнището. Подът бе покрит със стар турски килим. Други мебели нямаше. Едва ли е изненадващо, че господин Вавасор предпочиташе клуба си пред това място. Всъщност той не бе напълно сам в своята мрачна тъмница. В ъгъла на голямата стая имаше малък килер, където седеше писарят на разписвача — момче на около седемнайсет години, което прекарваше повечето си време, играейки морски шах на попивателната хартия. Ако бях на мястото на господин Вавасор, щях да се сприятеля с това момче, да му издам всичките си тайни и да се присъединя към младежките му игри.

— Влез! — извика господин Вавасор, когато Джон Грей го събуди, чукайки на вратата. — Радвам се да те видя. Заповядай, седни. Някога виждал ли си такъв окаян огън? Въглищата, които ни дават тук, са най-ужасните въглища в цял Лондон. Някога виждал ли си такива въглища?

Той гневно разбута огъня с ръжена.

Днес беше първи май и Грей, който бе дошъл пеша от улица „Съфък“, се бе изпотил.

— За какво ти е огън, когато навън е толкова топло? — попита той.

— За какво ми е огън? — възкликна разписвачът. — Ако трябваше да седиш тук по цял ден, щеше да видиш за какво ми е. Това е най-студената сграда, в която някога съм влизал. Понякога през зимата обличам вълненото си палто. Иска ми се да можех да заключа стария Съгдън тук за няколко седмици през януари.

Достолепният адвокат, чието име Вавасор бе споменал, бе главният виновник за неговото заточение и той постоянно му пожелаваше подобни малки нещастия.

— Как е Алис? — попита Грей, искайки да смени темата, защото се бе наслушал на историите на своя приятел за неговото заточение.

Господин Вавасор въздъхна.

— Добре е, струва ми се — отвърна той.

— Да не се е случило нещо на улица „Кралица Ан“?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа. Всъщност не съм сигурен дали трябва да ти казвам.

— Стигнахме толкова далече заедно и ми се струва, че съм заслужил правото да знам всичко, което я засяга.

— Точно в това е проблемът. Става въпрос за парите й. Знаеш ли какво, Грей? Започвам да си мисля, че направих грешка, като ти позволих да уредиш онези заеми от нейно име.

— Защо мислиш, че си направил грешка?

— Защото предвиждам трудности. Как ще уредим връщането на тези пари?

— Ако Алис стане моя жена, няма да ни се наложи да уреждаме нищо.

— Но ако не стане твоя жена? Започвам да си мисля, че тя никога няма да започне да се държи като другите жени.

— Не съм напълно сигурен, че я разбирам — призна Грей. — Но ти най-вероятно я разбираш по-добре от всеки друг.

— Никой не я разбира — отвърна ядосаният баща. — Онзи ден ми каза, както много добре знаеш, че нещата между нея и братовчед й са приключили…

— Нима… нима отново се е събрала с него? — попита Грей.

Докато говореше, по бузите му изби червенина — знак за острото безпокойство, предизвикало въпроса.

— Не мисля… поне не по начина, който имаш предвид. Струва ми се, че тя започва да осъзнава, че той е негодник.

— Трябва да сме благодарни на Бог, че е научила истината, преди да е станало твърде късно.

— Но знаеш ли какво е направила? Разписала е четири сметки на стойност две хиляди лири, които трябва да бъдат платени в срок от две седмици! Тази сутрин й изпратил някакъв мъж, който се представил за негов секретар, и Алис се съгласила да ги разпише. Две хиляди лири! Ето какво става, когато позволиш на една млада жена да се разпорежда с парите си.

— Но ние очаквахме това — отвърна Грей, който бе приел новината много спокойно.

— Да сме го очаквали?

— Разбира се. Нима си предполагал, че няма да й поиска още пари?

— Но те се скараха!

— Това не би имало никакво значение за нея. Обещала му е парите си и ако той се задоволи с тях, нека изпълни обещанието си.

— И да му даде всичко! В никакъв случай! Ще го разоблича. О, да. Жалък мошеник!

— Няма да направиш нищо, което би могло да нарани репутацията на дъщеря ти. Сигурен съм в това.

— Но… небеса… какъв безочлив грабеж! Две хиляди лири за две седмици!

Краткостта на срока сякаш бе скандализирала господин Вавасор повече от самата сума. Той описа цялата транзакция на Грей, опитвайки се да бъде възможно най-изчерпателен, и му каза как Алис бе обявила, че сама ще отиде при господин Раунд, ако баща й откаже да плати сметките в уречения срок.

— Господин Раунд не знае нищо по въпроса, между другото — продължи Вавасор. — Дори не би си помислил, че някой може да бъде толкова нагъл. Ще посъветвам Алис да забрави за тези сметки и да остави срока да изтече. Междувременно аз ще отида до Дръмъндс и ще им обясня всичко.

— Не бива да правиш това — отвърна Грей. — Аз ще отида до Дръмъндс и ще платя сметките. Нека Джордж получи парите си. Обирът му е бил успешен.

— И ако тя накрая откаже да се омъжи за теб, Грей? Кълна се, че според мен ще направи точно това. Убеден съм, че никога няма да се омъжи. Просто не е като другите жени.

— Парите няма да ми липсват, ако никога не се оженя — каза Грей с усмивка. — А ако се омъжи за мен, разбира се, че ще я накарам да ми ги върне.

— Няма да стане, Грей! — отвърна Вавасор. — Ако беше твоя дъщеря, щеше да знаеш, че тя никога не би приела парите ти по този начин.

— Знам това, въпреки че не ми е дъщеря. Просто се шегувах. Веднага щом се уверя, ако това изобщо се случи, че тя никога няма да се омъжи за мен, ще си взема парите обратно. Не се тревожи. Тогава ще й обясним условията на споразумението, което сме сключили.

Те решиха следното: на следващата сутрин Вавасор съобщи на дъщеря си, че е изпълнил молбата й и че сметките са били платени преди срокът им да изтече. Същата събота (денят, споменат от братовчед й в неговото писмо) тя отиде до Дръмъндс и бе информирана от безкрайно учтивия писар, че сметките наистина са били платени.

Струва ми се, че едва ли бихме могли да опишем това отношение към господин Джордж Вавасор като несправедливо.

Шестдесет и втора глава Заминаване в чужбина

Една сутрин в началото на май, цяла седмица преди Алис да посети банката на „Чаринг Крос“, един прислужник в ливрея, висок над два метра, излезе от кабриолет, спрял пред къщата на улица „Кралица Ан“, и занесе бележка на госпожица Вавасор, като й съобщи, че е инструктиран да изчака отговора й. Прислужникът бе изпратен от лейди Гленкора, която му бе наредила да пристигне в кабриолет и да си тръгне със същия кабриолет, както и да бъде бърз като Меркурий, доколкото това бе възможно за един лондонски слуга. Тази сутрин господин Палисър бе уредил плановете си с жена си, или по-скоро тя бе получила неговите нареждания, и веднага бе изпратила своя Меркурий към къщата на улица „Кралица Ан“. В бележката пишеше:

Алис изпрати своя отговор, уверявайки лейди Гленкора, че ще дойде на улица „Парк Лейн“ веднага щом се преоблече, и Меркурий си замина с кабриолета.

Алис завари своята приятелка в малката трапезария на горния етаж, седнала до прозореца. Не се бяха срещали от вечерта на партито на лейди Монк и лейди Гленкора не бе виждала Алис в траурното облекло, което тя бе започнала да носи след смъртта на дядо си.

— Боже, как те променят тези дрехи! — възкликна Гленкора. — Не съм предполагала, че ще дойдеш облечена в черно.

— Не знам какво ще поискаш от мен, но се надявам, че бих могла да го изпълня както в цветни, така и в черни дрехи.

— Няма значение как си облечена, скъпа моя. Но имам толкова много неща за казване и не знам откъде да започна. Освен това ще те помоля да направиш нещо и съм сигурна, че ще ми откажеш.

— Обикновено съм много услужлива.

— Не е така, мила моя. Много рядко правиш нещата, за които те моля. Но първо трябва да ти разкажа. Свали бонето си, защото ще ми трябват няколко часа.

— Няколко часа, за да ми разкажеш!

— Да, както и за да те убедя да изпълниш молбата ми. Всъщност по-добре да започна с това. Заминавам в чужбина.

— С кого?

— Ах, точно в това е въпросът! Само ако знаеше колко много мислех по този въпрос! Понякога си казвам неща, които ми се струват напълно разумни, но само след час започвам да се мразя за това, че съм ги помислила.

— Но защо не ми отговаряш? С кого заминаваш в чужбина?

— Ами… ти също ще бъдеш в групата.

— Аз!

— Да, ти. И след като съм настояла за такъв порядъчен придружител, сигурно ти е ясно, че ще пътуваме в компанията на моя съпруг.

— Но господин Палисър не може да отсъства от Лондон по това време на годината!

— Точно в това е въпросът. Ще напусне Лондон по това време на годината. Не ме гледай така, защото всичко е уредено. Независимо от това дали ще се съгласиш да дойдеш, аз заминавам. Днес е вторник. Тръгваме следващия вторник следобед, ако успееш да се приготвиш дотогава. Сряда сутринта ще закусваме в Париж и ще се чувстваме така, сякаш сме попаднали в един напълно различен свят. Господин Палисър ще се разхожда в новия двор на Лувъра. Ти ще го държиш за лявата ръка, а аз за дясната и ще изглеждаме като всички порядъчни англичани на ваканция в чужбина. Ще бъде най-порядъчното нещо, което някога си виждала. След това ще заминем за Базел.

Алис потрепери, когато чу името на този град, спомняйки си терасата над реката и онзи разговор с братовчед си.

— Оттам ще се прехвърлим в Люцерн… не, това бе първоначалният план, но господин Палисър го промени. Прекара цял ден затворен в кабинета си с карти на Швейцария и пътеводителите на Брадшоу и Мъри. Дори ми се скара, когато му казах, че ми е все едно дали първо ще отидем в Баден, или в някой друг град. И наистина ми е все едно. Уверих го, че ще отида там, където иска да ме заведе. Той ми рече, че съм безсърдечна. И аз признах, че е прав. Казах му: „Да, безсърдечна съм. Кажи ми нещо, което не знам.“

— О, Кора, не си му казала това!

— Просто не исках да противореча на своя съпруг. Освен това е вярно. Той хвърли пътеводителя на Брадшоу на масата и всички карти се разпиляха. Аз грабнах една от тях и му казах, че първо искам да видя Швейцария. Знаех, че това ще реши въпроса и той веднага заяви, че първо ще спрем в Баден. Ако бе казал Йерихон, нямаше да има никакво значение за мен. Не би ли искала да видиш Йерихон?

— Нямам възражения по отношение на Йерихон.

— Но вместо това ще отидем в Баден.

— Още не съм се съгласила. Но нали обеща, че ще ми разкажеш всичко? А още не си ми казала почти нищо. Защо господин Палисър е решил да замине в чужбина насред парламентарната сесия?

— Ах, сега трябва да се върна в началото. Истината е, че не знам откъде да започна, Алис. Не че имам нещо против да знаеш, но в историята ми има неща, които не са за пред хора. И едва ли можеш да предположиш от какво се отказа той заради това пътуване. Трябва да се закълнеш, че няма да повториш онова, което ще ти кажа сега.

— Не съм от хората, които издават чужди тайни, Гленкора. Но няма да се кълна.

— Едва ли на света има по-дискретна жена от теб. Трябваше да те направят канцлер на хазната — толкова си мъдра! Просто не си отишла на правилния пазар с прасетата си, това е всичко.

— Да не говорим за прасетата ми, Кора. Те не са важни.

— За мен са много важни. Но ето я тайната. Поканиха господин Палисър да стане канцлер на хазната и той… отказа. Можеш ли да си Представиш?

— Но защо?

— Заради мен… заради моята глупост, моята порочност и моите чудовищни прегрешения. Защото е направил глупостта да си вземе жена, въпреки че мъж като него няма нужда от подобни терзания. Ох, той постъпи толкова мило! Дори не мога да опиша добрината му. Само ако знаеше колко много искаше да получи този пост, как работеше ден и нощ за него, как се взираше в страници с числа, дълго, след като всички останали си бяха легнали, как се затваряше в кабинета си с хора като господин Бот, докато останалите ходеха на лов, флиртуваха и харчеха парите си. От години беше роб на тази мечта. Откакто се е родил, струва ми се. Да го поканят в кабинета и да стане канцлер на хазната. Надяваше се и мечтаеше, а понякога дори изпадаше в отчаяние. Това бе неговата страст, неговите конни надбягвания и неговият покер. Най-накрая нещата се наредиха и му предложиха поста. Дори го помолиха да го заеме, почти падайки на колене пред него. Херцогът на Св. Банги беше тук цяла сутрин, но господин Палисър го отпрати и отказа да приеме работата. Всичко свърши и другият мъж, когото всички толкова мразят, ще остане канцлер.

— Но защо е отказал?

— Не ме ли слушаш? Заради мен. Осъзна, че трябва да се погрижи за жена си и че госпожа Маршъм и господин Бот не могат да се справят сами.

— О, Кора! Как можеш да говориш по този начин?

— Ако знаеше всичко, нямаше да ме питаш. Помниш ли как отказа да дойдеш на бала на лейди Монк? Не трябваше да го правиш. Ако бе дошла, сега господин Палисър щеше да е канцлер на хазната. О, да! Само си представи. Но въпреки че ти не отиде, на партито дойдоха други хора, които може би трябваше да си останат вкъщи. Като мен, например… и един друг човек.

— Но какво значение би имало моето присъствие? — попита гневно Алис.

— Можеше да има огромно значение. Всъщност мога направо да кажа, че имаше значение. Господин Палисър също бе там, разбира се, но почти веднага си тръгна. Не мога да ти опиша какви драми имаше около госпожа Маршъм — дали да я взема със себе си или не. В крайна сметка отказах да я взема и не я взех. Каретата първо закара нея и тя беше там, когато ние пристигнахме. Господин Бот също беше там. Чудя се дали ще мога да те накарам да разбереш.

— Има някои неща, които не искам да разбирам.

— Двамата ме наблюдаваха. Следяха ме зорко през цялата вечер. И аз, разбира се, реших, че няма да им позволя да ме контролират.

— Струва ми се, че ако бях на твое място, нямаше да допусна присъствието им да ми повлияе по какъвто и да било начин.

— Лесно ти е да го кажеш, скъпа моя. Но нямаше да ти е лесно да го направиш. Нямаше да можеш да спреш да виждаш очите, които постоянно се взират в теб. Във всеки случай те ме предизвикаха и ги накарах да си помислят най-лошото, когато станах да танцувам с Бурго Фицджералд.

— О, Кора!

— Защо не? Във всеки случай точно това направих. Половин час танцувах валс с него. Алис, никога повече няма да танцувам валс — никога! За мен танците свършиха. Не мисля, че някога съм танцувала толкова дълго, дори в най-необузданите си дни. И знаех, че всички ме гледат. Не само госпожа Маршъм и господин Бот. Всички присъстващи ме зяпаха. Но бях отчаяна. Сякаш… сякаш бях полудяла. Въртях се отново и отново, танцувайки с единствения мъж, когото някога съм обичала. Всичко случило се, откакто бяхме заедно, беше като лош сън. Ах! Колко добре си спомням първия път, когато танцувах с него, в къщата на леля му на площад „Кавендиш“! Съвсем отскоро бях в Лондон и той беше като бог.

— Кора! Не мога да те слушам, когато говориш така!

— Вече знам, че той не е бог. Някои хора казват, че е дявол, но тогава ми изглеждаше като Аполон. Някога виждала ли си по-красив мъж?

— Никога не съм го виждала.

— Иска ми се да го видиш… но някой ден ще ви запозная. Не знам дали се интересуваш от това дали един мъж е красив или не.

Алис се замисли за Джон Грей, който бе най-красивият мъж, когото познаваше, но не отговори.

— Аз се интересувам… или по-скоро някога се интересувах — продължи лейди Гленкора. — Но ми се струва, че вече не мисля за такива неща. Въпреки това не виждам защо красивите мъже да не заслужават да бъдат преследвани по същия начин, както красивите жени.

— Но нима смяташ за редно момиче да преследва мъж, независимо от това дали е грозен или красив?

— Но те го правят, както знаеш. Когато го видях онази вечер, той бе все така красив. Същият полудив, полупитомен поглед в очите, като животно, което не можеш да хванеш, но което си мислиш, че ще обикнеш, ако някога успееш да заловиш. Веднага се почувствахме така, сякаш се бяхме върнали назад във времето и аз реших да не обръщам внимание на хората, които ме гледаха.

— И мислиш, че това е било редно?

— Не, не мисля. Всъщност да, мисля. Не беше редно да танцувам с него, но бе напълно в реда на нещата да не обръщам внимание на хората, които ме гледат. Това не беше тяхна работа. Какво ги засягаше с кого танцувам?

— Това са глупости, скъпа, и трябва да знаеш това. Ако видиш жена да се държи непорядъчно на обществено място, нима няма да я гледаш? И нима няма да я коментираш? Би ли могла да се спреш, дори да искаш?

— Много си строга, Алис. Да се държи непорядъчно на обществено място!

— Да, Кора. Просто описвам онова, което ми каза. Държала си се непорядъчно на обществено място.

Лейди Гленкора бе клекнала до краката на Алис, но сега се изправи, обърна гръб на своята приятелка и се приближи до огнището.

— Какво искаш да ти кажа? — попита Алис. — Как искаш да говоря с теб? Нима би предпочела да те лъжа?

— От всички неща на този свят, най-много мразя превзето моралните жени — заяви лейди Гленкора.

— Виж какво, Кора. Ако наистина смяташ, че се държа превзето заради това, че не одобрявам начина, по който си танцувала валс с господин Фицджералд, значи двете с теб се различаваме толкова много, както по отношение на думите, така и по отношение на делата, че може би ще бъде по-добре да се разделим.

— Алис, ти си най-коравосърдечното създание, живяло някога. Сърцето ти е студено като камък. Дори понякога си мисля, че нямаш сърце.

— Нямам нищо против, когато казваш подобни неща. Ще те оставя сама да прецениш дали имам сърце или не, но няма да допусна да ме наричаш превзето морална жена. Знаеш, че не си постъпила правилно, когато си се съгласила да танцуваш с онзи мъж. Какви бяха последствията? Какво ми каза самата ти преди малко? За да те спаси от този позор, господин Палисър се е отказал от най-съкровената си мечта. Трябвало е да жертва себе си, за да спаси теб. Това е истината, нали? И в същото време твърдиш, че не си направила нищо нередно.

— Не съм твърдяла такова нещо — отвърна Гленкора.

Тя се върна и отново седна на стола до прозореца, навеждайки се към Алис.

— Не казах, че не съм направила нищо нередно. Разбира се, че постъпих нередно. Толкова често постъпвам нередно, че вече не съм сигурна дали някога съм постъпвала правилно. Остави ме да ти разкажа всичко и тогава, ако искаш, можеш да си тръгнеш завинаги, защото съм твърде порочна за теб.

— Някога казвала ли съм подобно нещо, Кора?

— Но ми се струва, че ще го кажеш, когато чуеш какво сторих. Е, какво си мислиш, че направи моята старша гувернантка? Имам предвид онази от женски пол? Качи се на собствената ми карета и хукна след господин Палисър, оставяйки другата гувернантка да ме наблюдава. Аз бях в разгара на танца, но въпреки това знаех какво се случва, сякаш ги бях чула да се наговарят. Разбира се, че господин Палисър се върна за мен. Не виждам какво друго би могъл да стори, освен, може би, да ме остави на произвола на съдбата. Върна се на партито и се държа толкова благородно — като съвършен джентълмен. Разбира се, че си тръгнах с него и бях готова да му призная всичко, ако ме бе попитал. Щях да му кажа, че смятам да го напусна и нищо не би могло да ме задържи при него!

— Да го напуснеш, Кора!

— Да, и да избягам с онзи друг мъж, чието име не ми позволяваш да споменавам. Имах писмо в джоба си, в което той ме молеше да избягаме заедно. През онази вечер ме помоли още десетина пъти. Нямам представа как не се съгласих.

— Как не си се съгласила да бъдеш разорена и опозорена?

— Как не се съгласих да избягам с него… където и да било. Разбира се, че това щеше да означава пълно падение за мен. Не съм толкова глупава, че да не осъзнавам това. Нима смяташ, че не разбирам разликата между това да си нечия съпруга и това да си нечия любовница? Ако го бях направила, всички щяха да ме мразят и презират. Сама аз щях да се мразя и презирам. Щях да се чувствам ужасно, като противно чудовище сред останалите жени. Но защо не ми позволиха да се омъжа за него? Защо ме принудиха да обмислям подобни отчаяни действия? И въпреки че щях да унищожа себе си, в същото време щях да спася мъжа, който все още наричам свой съпруг. Знаеш ли какво, Алис? Аз му казах това. Казах му, че ако бях избягала с Бурго Фицджералд, той щеше да си намери нова съпруга и да си има дете от нея и…

— Казала си на съпруга си, че си обмисляла да го напуснеш?

— Да, казах му всичко. Казах му, че съм лудо влюбена в мъжа, когото всички останали на този свят смятат за нищожество.

— И той какво отговори?

— Не мога да ти кажа какво отговори. Но следващата седмица заминаваме за Баден, а после ще посетим Италия. Той изобщо не се ядоса. Рядко се ядосва, освен ако не е за някаква дреболия, като онзи път, когато хвърли пътеводителя на масата. И когато му казах, че може да си намери друга съпруга, която да му роди дете, той обви ръка около кръста ми и прошепна, че това не го измъчва толкова, колкото си въобразявам.

В този миг го обичах повече, отколкото когато и да било преди.

— Държал се е като истински ангел.

— Държа се като истински кабинетен министър и съм убедена, че по-скоро би предпочел да бъде министър, отколкото ангел. И така, вече знаеш всичко… всъщност не, има още едно нещо, което трябва да ти кажа. Когато го научиш, ще поискаш да го направиш архангел или министър-председател. Каза ми, че трябва да ме заведе в чужбина. Предложението дойде от него и когато го направи, аз онемях. След това заяви, че трябва да те поканя да дойдеш с нас. Това ме трогна повече от всичко останало. Само си помисли как щях да реагирам, ако ми бе предложил да поканя госпожа Маршъм!

— Но той не ме харесва.

— Тук грешиш, Алис. Не става въпрос за това дали те харесва или не. Той си мислеше, че може да те превърне в нещо като госпожа Маршъм и когато ти отказа, а вместо това излезе на разходка из руините, за да флиртуваш с Джефри Палисър…

— Не съм излизала да флиртувам с Джефри Палисър.

— Той флиртуваше с теб, което е същото. И когато Плантагенет научи това… защото господин Бот му каза, разбира се…

— Господин Бот не вижда всичко.

— Мъжете като него виждат. Лошото е, че виждат повече от всичко. Но както и да е. Господин Палисър вече преодоля това свое желание. Хайде, Алис. Фактът, че предложението идва от самия него, би трябвало да разсея всичките ти съмнения. Той ти протегна ръка и ти нямаш друг избор, освен да я вземеш.

— С удоволствие ще взема ръката му.

— И ще дойдеш с нас заради мен? Той много добре разбира, че не би си прекарал приятно само в моята компания, а аз не бих си прекарала приятно само в неговата. В теб има мъдрост, която той харесва, и безразсъдност, която аз харесвам. Лесно мога да си представя как се сближавам още повече с момиче, изиграло такава необуздана игра с любовниците си.

Алис не обеща нищо тогава. Първото й възражение бе продиктувано от факта, че вече бе обещала на Кейт да замине за Уестморланд, за да я утеши за счупената й ръка.

— И задължително трябва да отида — заяви Алис, помнейки колко наложително бе да се защити пред сестрата на Джордж Вавасор. Но после призна, че нямаше да остане дълго в Уестморланд, може би не повече от седмица, и накрая бе решено господин и госпожа Палисър да отложат пътешествието си с четири или пет дни, за да може Алис да замине с тях веднага след завръщането си от „Вавасор Хол“.

— Не възразявам — рече баща й, говорейки с онзи примирен тон, използван от мъжете, които считат интересите си за накърнени, независимо от обстоятелствата. — Мога да си наема квартира. Предполагам, че ще бъде най-добре да се изнесем от къщата, имайки предвид, че вече прахоса почти всичките си пари?

Алис реши, че нямаше смисъл да посочва, в отговор на това несправедливо обвинение, че нейният принос към плащането на сметките щеше да остане същия. Тя чудесно знаеше, че това щеше да бъде така, и бе напълно убедена, че щеше да завари баща си в старата къща, когато се върнеше от пътешествието си. Замисли се за всички проблеми, които я измъчваха в момента, и реши, че това отсъствие от Лондон щеше да й се отрази почти толкова добре, колкото на самата лейди Гленкора. Дори вече бе започнала да чувства, че не можеше да не замине. Можеше да порицава братовчедка си, чиито недостатъци бяха очевидни, лесни за определение и почти крещящи, но това не означаваше, че не бе наясно със своите. Алис знаеше, че също имаше причина да се срамува от себе си. Почти се страхуваше да покаже лицето си пред приятелите си и често ронеше сълзи от мъка, мислейки за проблемите си. Жестоките думи на баща й постоянно отекваха в главата й: „При теб нещата приключват прекалено често!“ Това обвинение, колкото и да бе жестоко, бе напълно основателно и нима едно неомъжено момиче можеше да бъде обвинено в нещо по-ужасно? В мига, в който бе чула предложението на лейди Гленкора, Алис бе решила, че трябва да напусне дома си, особено дневната на улица „Кралица Ан“, свързана с толкова много спомени, които в момента искаше да забрави.

Господин Палисър не можеше да позволи на жена си да остане в Лондон през десетте дни, докато чакаха Алис да се върне от Уестморланд, но и не можеше да я изпрати в провинцията сама. Затова я заведе в Мачинг, след като бе получил специално разрешение да отсъства от Камарата до края на сесията, и остана там с нея почти до края на този период. По-късно лейди Гленкора сподели с Алис, че седмицата, прекарана в Мачинг, била ужасна. Той нито веднъж не я укорил и дори не загатнал, че има основание да се оплаче от поведението й. Отнасял се с нея с уважение и много повече привързаност, отколкото обикновено.

— Но не ме изпускаше от поглед — рече лейди Гленкора. — Сигурно е решил, че Бурго Фицджералд се спотайва някъде сред руините. Не ме подозираше, разбира се, но нито за миг не ме оставяше сама.

Казвайки това, лейди Гленкора почти бе налучкала истината. Докато се бе разхождал под брястовете в Кенсингтън, Господин Палисър бе решил, че никога няма да подозира жена си и никога няма да се отнася с нея така, сякаш я подозира. Бе си казал, че вината е повече негова, отколкото нейна, мислейки за признанието, което му бе направила преди сватбата. Но той считаше за свой най-висш дълг да я спаси от бездната, в която, както самата лейди Гленкора му бе казала, за малко не бе пропаднала. Това трябваше да бъде направено както за нейно, така и за негово добро. Дългът, който имаше към нея, беше толкова важен, че се бе отказал от най-голямата си мечта, за да го изпълни. Щеше да бъде ужасно да му отнемат съпругата, но щеше да бъде още по-ужасно всички на света да знаят, че го бе сполетяло подобно нещастие.

Така че той не се отделяше от жена си. Двамата кръстосваха Мачинг, теглени от Денди и Флърт. Самият той предлагаше тези малки екскурзии. Бяха му досадни, разбира се, но бяха още по-досадни за жена му, която намираше за много трудно да разговаря с него. Тя се мъчеше да говори, той се мъчеше да отговаря и това бе едно голямо мъчение. Той седеше с нея всяка сутрин и всяка вечер. Закусваше с нея, обядваше с нея и вечеряше с нея. Лягаше си рано, тъй като вече нямаше страници с числа, изискващи вниманието му. Най-накрая тази седмица се изтъркаля.

— Няколко пъти го видях да се прозява — рече лейди Гленкора по-късно. — Сякаш щеше да се разпадне на парчета.

Шестдесет и трета глава Господин Джон Грей на улица „Кралица Ан“

Алис бе решена на всичко, за да спази обещанието си към Кейт и да я посети в Уестморланд, преди да замине със семейство Палисър. Кейт й бе написала три реда с лявата си ръка, молейки я да дойде, и тези три реда бяха по-убедителни от всичките писма, които досега й бе писала със здравата си дясна ръка. Алис бе научила част от истината за инцидента от баща си, или по-скоро бе чула неговите заключения по въпроса. Бе чула й как братовчед й Джордж се бе държал след изчитането на завещанието и как после бе изчезнал, без отново да се появи във „Вавасор Хол“. След всичко това тя чувстваше, че дължеше малко съчувствие на Кейт. Несъмнено би могла да изрази това съчувствие в писмо, но имаше неща, които никой не можеше да изрази достатъчно добре в писмо. Освен това имаше неща, които можеха да бъдат казани, но не и написани. Следователно трябваше да замине за Уестморланд и веднага писа на Кейт, за да й каже да я очаква до ден-два. Когато се върнеше в Лондон, щеше незабавно да се отправи към „Парк Лейн“ и да прекара там двата дни до заминаването си със семейство Палисър.

В деня, преди да тръгне, баща й дойде да говори с нея. Каза й, че Джон Грей ще вечеря с него тази вечер на улица „Кралица Ан“.

— Днес, татко? — попита тя.

— Да, днес. Защо не? Не познавам по-непридирчив мъж по отношение на храната от Джон Грей.

— Не мислех за това, татко — рече Алис.

Господин Вавасор не отговори. Няколко минути мълчеше, взирайки се през прозореца. Когато най-накрая се отправи към вратата, той го направи бавно, сякаш очакваше да бъде спрян. Стигна до масата и взе една книга. Почти бе стигнал прага, когато Алис рече:

— Може би ще бъде по-добре двамата с господин Грей да вечеряте сами.

— Какво имаш предвид под сами?

— Имам предвид без мен… като двама близки приятели.

— Ако исках това, щях да го поканя да вечеря с мен в клуба — отвърна господин Вавасор и отново тръгна.

— Но, татко…

— Скъпа моя, ако възнамеряваш да ми кажеш, че не можеш да се срещнеш с господин Грей след всичко, случило се между вас, ще ти отговоря, че това са глупости. Пълни глупости! Щом е решил да дойде, не виждам причина да не го приемеш.

— Ще изглежда така, сякаш…

— Как ще изглежда?

— Сякаш е бил поканен като мой гост.

— Това са глупости. Вчера се видяхме и го поканих на вечеря. Днес отново се видяхме и той ми каза, че приема поканата. Не е такъв глупак, че да си помисли, че ти си го поканила.

— Знам, че няма да си помисли, че аз съм го поканила.

— А ако избягаш, ще направиш много по-голям въпрос от това, отколкото всъщност е. Разбира се, не мога да те накарам да вечеряш с мен, ако не искаш.

Алис не искаше, но след кратък размисъл реши, че наистина би превърнала това в много по-голям въпрос, ако избягаше, както се бе изразил баща й. Щеше да отсъства от Англия цели шест или седем месеца, а може би и по-дълго. Защо да не сподели плановете си с господин Грей? Освен това можеше да го направи по начин, който недвусмислено да му покаже, че кавгата й с Джордж Вавасор по никакъв начин не означаваше, че отношенията между тях се бяха променили. Не се съмняваше, че баща й му бе разказал всичко. Чудесно знаеше, че желанията на баща й по този въпрос не се бяха променили. Това, че бе поканил Джон Грей на вечеря, не беше странно, въпреки че нямаше навика да прави такива демонстрации на гостоприемство. Но Алис реши, че тези негови опити нямаше да се увенчаят с успех. Жалко, че той не я познаваше достатъчно добре, за да осъзнае това. Тя щеше да приеме господин Грей за последно в дома си, а когато догодина се върнеше в Англия, той щеше да бъде в Недъркоутс и въпросът отдавна щеше да е решен.

Облече се съвсем скромно, като просто замени една черна рокля с друга, след което седна в дневната и зачака пристигането на двамата джентълмени. Часът на вечерята отдавна бе минал, когато баща й най-накрая се качи горе. Алис знаеше, че бе в къщата и бе заподозряна, че нарочно се бе скрил, за да може Джон Грей да остане насаме с нея. Независимо от това дали обвинението й бе основателно, Джон Грей не се бе възползвал от възможността, която се бе отворила пред него. Баща й влезе пръв и вече се бе настанил в креслото си, когато гостът бе обявен.

Господин Грей влезе в стаята и Алис осъзна, че се е изчервила от смущение, но все пак успя да запази самообладание. Държанието му бе безупречно. По-късно тя си каза, че нищо на този свят не би могло да го смути. Приближи се към нея с обичайната си дискретна усмивка, която бе топла и мила въпреки тази дискретност. Нежно взе ръката й в своята, но нито я стисна, нито я погали в израз на любов. И когато се обърна към нея, той я нарече Алис, сякаш това бе най-естественото нещо на света. В гласа му нямаше издайническо трепване. Но нима някога бе имало?

— Чух, че заминаваш в чужбина с братовчедка си лейди Гленкора Палисър — рече той.

— Да — отвърна Алис. — Заминаваме на дълго пътешествие. Едва ли ще се върнем до края на следващата зима.

— Да разваляш подобни планове е почти толкова лесно, колкото да ги съставяш — обади се баща й. — Нищо не зависи от теб и те съветвам да не разчиташ на това, че ще стигнеш по-далече от Ваден.

— Ако господин Палисър размисли, ще се върна вкъщи, разбира се — отвърна Алис с плах опит за усмивка.

— Не ми прави впечатление на мъж, който често променя мнението си — рече Грей. — Но в момента цял Лондон обсъжда факта, че е променил мнението си. В клубовете говорят, че са го поканили в правителството, но вместо това е решил да отиде в чужбина.

— Предполагам, че това е дело на жена му — отбеляза господин Вавасор.

— Това е най-големият недостатък на работата в парламента — заяви Грей. — Човек не може да направи нищо, без да потърси разрешение. Има хора за тази работа, разбира се, но се кълна, че им дължим страшно много.

Когато пое ръката на бившия си любим, за да бъде съпроводена от него до масата за вечеря, Алис се сети за всичките им спорове по този въпрос. Именно това бе причината да го напусне. Той не бе спорил с нея и не я бе принуждавал да спори с него. Не бе стигал дотам. Ако го бе направил, Алис подозираше, че може би щеше да успее да я накара да се съгласи с гледната му точка. Поне бе сигурна, че щеше да се опита да го направи. Но не можеше да стане неамбициозна, бездейна, ленива и философски настроена без нито един спор по въпроса — без дори да й бъде даден шансът да се престори на убедена. Ако един мъж заведе кучето си от града в провинцията, животното трябва да се приспособи към селския живот, без да знае причината за тази промяна. Но една жена не бива да бъде третирана като куче.

— Ако бе склонил поне да обсъди въпроса с мен! — казваше често Алис. — Но не! Вече бе решил, че ще чете своите книги, докато аз му нося чехлите и му сервирам чая.

Тя си припомни всичко това, докато слизаше по стълбите с него. Споменът бе придружен със знанието, че именно това отношение я бе тласнало към ужасния й годеж с братовчед й Джордж. Но всичко бе приключило. Нищо на този свят не би могло да я принуди да се омъжи за Джордж Вавасор. Но фактът, че сериозно бе обмисляла подобен брак, сам по себе си бе достатъчен да съсипе репутацията й. „При теб нещата приключват прекалено често!“ След тези жестоки думи на баща й, Алис си бе казала, че не може да има повече „неща“, които да приключват за нея. Но цялото й нещастие бе дошло от това презрително отношение към ежедневните удоволствия — това чувство на превъзходство над обикновената човещина.

— Не мисля, че трябва да ги съжаляваме — отвърна тихо тя, докато господин Грей все още я държеше под ръка. — Едва ли има по-щастливи мъже от онези, които ни представляват в парламента.

— Ах! — отвърна той. — Старата ни кавга.

Каза го така, сякаш това бе един най-обикновен спор или може би десетина най-обикновени спора, от онези, които постоянно избухват между добри приятели, а не нещото, довело до раздялата на двама души, които се обичат.

— Старата история с градската мишка и селската мишка. Известно време двете мишки се отнасят с уважение една към друга и дори си правят комплименти, но после започват да казват онова, което наистина мислят и се оказва, че всяка мишка харесва своя живот повече.

Алис не каза нищо повече по въпроса и тримата седнаха около малката маса. За нея бе изумително, че той можеше да говори по този начин, да намеква за миналите им надежди и за сегашните им неволи, без трепет в гласа и без, поне доколкото можеше да прецени, чувство в сърцето.

— Алис, не мога да похваля готвачката за супата — рече баща й.

— Не й даваш достатъчно поводи да я прави, татко, защото твърде рядко ядеш тук. Освен това научих за тази вечеря в два часа днес.

— Ако една готвачка не може да приготви супа за пет часа, значи не би могла да я приготви и за една седмица.

— Надявам се, че господин Грей ще я извини — рече Алис.

— Не е ли вкусна? — попита той. — Не мога да кажа, че е, защото не искам да се преструвам, че имам мнение по въпроса. Но ако не ми бяхте казали, едва ли щях да открия нещо нередно.

— Къде вечеряш обикновено, когато си в Лондон? — попита господин Вавасор.

— В стария клуб на ъгъла на улица „Съфък“. Мисля, че това е най-старият клуб в Лондон. Не съм принадлежал към друг и не бих могъл да ги сравнявам, но едва ли има по-добър.

— Нима ви сервират по-вкусни супи от нашата? — попита Алис.

— Имате отличен готвач — рече господин Вавасор сериозно. — Един от най-добрите второкласни готвачи в Лондон. Почти го бяхме спечелили, но ни го отмъкнахте в последния момент. Познавам го много добре.

— Знаеш много повече от мен по този въпрос. Това е друго нещо, от което не разбирам. Бих предпочел да ме накарат да избера следващия министър-председател, отколкото готвач за клуб.

— Разбира се, че би предпочел — отвърна господин Вавасор. — Има поне една дузина готвачи в Лондон, които стават за тази работа, но никога няма повече от двама мъже, които биха могли да станат министър-председател. И при положение че единият напуска поста, а другият го заема, не виждам никаква трудност. Освен това в днешно време хората взимат политическите си решения сами, но очакват някой друг да им готви.

Скромната вечеря мина тихо и спокойно. Господин Вавасор се оплакваше от почти всичко, но тъй като не успя да намери недостатъци по отношение на месото и виното, Алис бе безразлична към критиките му. За нея бе важно да покаже, че може да седи на една маса с господин Грей, без миналите им взаимоотношения да й влияят. Алис чувстваше, че се справя добре с тази задача, като същевременно се правеше, че защитава готвачката. Що се отнасяше до Джон Грей, той успяваше толкова добре, че успехът му почти подразни Алис. Сякаш не му бяха нужни никакви усилия, за да го постигне. „Ако наистина може да забрави всичко, случило се между нас, още по-добре“ — каза си Алис, когато стана и се оттегли в дневната. Тя седна на дивана и заплака. Ах, нима не бе загубила всичко на този свят? Нима някога бе имало по-неразумна, по-безразсъдна и по-безсърдечна жена от нея? Бе развалила годежа им, знаейки, че го обича! Наплака се, а после отиде да се измие, за да е готова да му сервира кафе, когато се качи горе.

— Не изглежда добре — заяви Грей веднага, след като останаха сами в трапезарията.

— Прав си. Но как може да изглежда добре след всичко, което преживя? Понякога си мисля, че тя е най-неразумният човек, когото някога съм познавал. Но нямам право да говоря такива неща за собственото си дете, разбира се, и то пред теб.

— Не можеш да ми кажеш нищо лошо за нея, което да промени мнението ми. Понякога си мисля, че я познавам по-добре от баща й.

— И смяташ, че тя отново ще се върне при теб?

— Не бих стигнал толкова далече. Никой не може да каже дали раните й някога ще заздравеят. Има сърца и тела, които никога не се възстановяват след получаването на подобни рани, но има и такива, които го правят. Но ще кажа едно: ако раните й не заздравеят, това няма да се дължи на липсата на настойчивост от моя страна.

— Кълна се, Грей, че не знам как да ти се отблагодаря. Наистина не знам.

— Не смятам, че имаш причина да ми бъдеш благодарен.

— Разбира се, че не смяташ. Знам това много добре. И при нормални обстоятелства никой баща не би си помислил да благодари на един мъж за това, че иска да се ожени за дъщеря му. Но при нея нещата се развиха по начин, който… Бога ми, не се чувствам като нормален баща. Знаеш, че нямам нищо против да споделям тези неща с теб. Бордото не е много добро, но защо не си налееш втора чаша?

— Благодаря ти, ще го направя. Тъкмо щях да кажа, че виното ми харесва.

— Не е нищо особено. Какъв е смисълът да държа хубаво вино тук, когато няма кой да го пие? Но да се върнем на Алис. Разбира се, че всички тези неща ми се отразиха. Чувствам се отговорен за нея, но какво бих могъл да направя? Тя определя собственото си бъдеще и нямам право да й се меся. Когато ми каза, че възнамерява да се ожени за онзи долен злодей, моя племенник, какво можех да направя?

— Това вече е в миналото и няма смисъл да го обсъждаме.

— Много мило от твоя страна, че казваш това. Наистина. Струва ми се, че Алис е добро момиче. Вярвам го въпреки всичко.

— Не се съмнявам, че е добро момиче, както се изрази. Изобщо не се съмнявам. Това, което ми причини, по никакъв начин не променя този факт. Струва ми се, че ти не осъзнаваш, че тя се ръководи от съвестта си във всичките си действия.

— От съвестта си! — възкликна гневно баща й. — Мразя нейната съвест. Предпочитам съвестта, която кара момичетата да спазват обещанията си, а не съвестта, която ги кара да опозоряват своите близки.

— Аз няма да се считам за опозорен, ако се съгласи да ми стане жена — отвърна тихо Грей. — Истината е, че тя през цялото време се опитва да постъпи правилно, мислейки за щастието на други хора, вместо за своето.

— Не е мислела за моето — отбеляза сухо господин Вавасор.

— Няма да се поколебая да й поверя своето, ако ме остави да го направя. Но раните й са дълбоки и трябва време, за да зараснат.

— И междувременно какво ще правим, когато ни съобщи, че господин Джордж Вавасор се нуждае от нова сума? Две хиляди лири на всеки четири месеца е тежко бреме!

— Да се надяваме, че се е заситил.

— Да се е заситил? Подобни мъже нямат засищане!

— Тогава да се надяваме, че тя смята, че му е дала достатъчно. Хайде, не е ли време да се качваме горе?

— Да, разбира се. Ще дойда с теб. Алис ще реши, че съм намислил нещо, ако ви оставя сами.

От всичко това става ясно, че бащата и бившият годеник на Алис все още работеха заедно. Господин Вавасор с неохота бе прибягнал до това да говори по този начин за дъщеря си с Джон Грей, тъй като обстоятелствата го бяха накарали да загърби родителската тактичност. Бе се видял принуден да признае на мъжа, когото искаше за зет, че го иска за зет и да изостави онази дискретна резервираност, с която един баща обикновено говори за дъщеря си. Сега между двамата мъже нямаше тайни.

— Наистина ли заминаваш утре? — попита Грей, застанал съвсем близо до масичката за ръкоделия на Алис.

Господин Вавасор го бе последвал в дневната, но се бе настанил в креслото от другата страна на огнището. Господин Грей не шепнеше, но все пак говореше по начин, който ясно показваше, че не иска да го чуват в другия край на стаята.

— Заминавам за Уестморланд утре. Иначе пътуването до континента е насрочено за края на следващата седмица.

— Но няма да се връщаш тук между двете пътувания?

— Не, няма да се връщам на улица „Кралица Ан“.

— И ще отсъстваш няколко месеца?

— Господин Палисър е планирал да се върнем следващия Великден. Така е казал на лейди Гленкора. Самата аз не съм говорила с него, откакто се съгласих да ги придружа.

— Какво ще кажеш, ако ме срещнеш някъде по време на своите странствания?

Той съвсем непринудено се бе настанил на дивана до нея — не толкова близо, че да я накара да се измести, но достатъчно близо, за да запази интимния характер на разговора.

— Това не ми се струва много вероятно — отвърна Алис, чудейки се какво да каже.

— Според мен е много вероятно. Самият аз мразя изненадите. Не бих могъл да тръгна след теб, без ти да знаеш това. Ще замина в чужбина, но чак наесен, след края на летните жеги. И ще се опитам да те намеря.

— Да ме намерите, господин Грей!

Гласът й трепна, въпреки усилията й да запази самообладание. Вече бе твърде късно, въпреки че би дала всичко, ако можеше да върне последните си думи обратно.

— Не мисля, че това би било справедливо.

— Не мисля, че би било несправедливо, ако съм те предупредил, че идвам. Не смятам да се натрапвам ненадейно. Нито на теб, нито на твоите приятели.

— Не мислех за тях. Те с удоволствие ще се запознаят с вас, разбира се.

— Но ти, разбира се, няма да се зарадваш да ме видиш? Това имаш предвид, нали?

— Имам предвид, че според мен ще бъде по-добре да не се срещаме по-често, отколкото трябва.

— Аз не споделям това мнение, Алис. Изобщо не го споделям. Колкото по-често се срещаме, толкова по-добре… поне според мен. Но няма да те притеснявам повече тази вечер. Лека нощ!

Той стана и си тръгна, а баща й излезе с него, като обяви, че иска да се разходи, но Алис знаеше, че ще отиде в клуба си.

Шестдесет и четвърта глава Канарите и долините

През последните дни госпожа Гринаул се бе превърнала в господарка на имението „Вавасор Хол“ в Уестморланд, като се грижеше за Кейт и нейната счупена ръка. Леля и племенница се бяха сближили много през последните седмици. Кейт бе признала на леля си, че брат й се бе отнесъл зле с нея, дори много зле, а госпожа Гринаул бе признала на своята племенница, че е започнала да изпитва съчувствие към капитан Белфийлд.

— Проявил е насилие към теб и е счупил ръката ти? Знаех си! — възкликна госпожа Гринаул, говорейки за своя племенник.

Но Кейт бе отрекла това:

— Не, лельо, беше нещастен случай — отвърна тя. — Когато си тръгна и ме изостави, той не знаеше за ръката. Но за мен нямаше да има значение, дори да бе счупил и двете ми ръце. Бих могла да му простя дори това.

Но онова, което Кейт не можеше да прости, бе грешката, която самата тя бе направила. Беше се постарала да раздели Алис и Джон Грей и бе направила това за него, но Джордж се оказа недостоен за нейното предателство.

— Бих дала всичко на този свят, за да ги събера отново — рече Кейт.

— Сами ще го направят, ако наистина се харесват — отвърна госпожа Гринаул. — Алис още е млада и ми казват, че е все така красива. Момиче с нейните пари бързо ще си намери съпруг дори ако онзи съвършен мъж от Кеймбриджшир реши да й обърне гръб.

— Не познаваш Алис, лельо.

— Така е, не я познавам. Но познавам младите жени, както и младите мъже. Всички тези глупости за братовчед й Джордж — подобни неща нямат никакво значение. Мъж като Джон Грей изобщо няма да им обърне внимание, особено ако тя му разкаже всичко. Вярвам, че едно момиче може да получи прошка за всичко, ако сама се изповяда.

Но Кейт предпочиташе да обсъждат другата тема, както и струва ми се, самата госпожа Гринаул.

— Разбира се, скъпа моя, че ако отново се омъжа, моят брак ще бъде различен от твоя и различен от брака на всеки млад човек — казваше тя. — Що се отнася до любовта, за мен тя свърши в мига, в който клетият Гринаул си отиде. Не съм усещала нежните й ласки, откакто го положихме в студения му гроб, и никога повече няма да ги усетя. Затова казах на Белфийлд: „Капитане, дори ако прекарате няколко години коленичил в краката ми, пак не бихте могъл да ме накарате да ви обикна.“

— И той какво отвърна?

— Как бих могла да ти кажа какво отвърна? Започна да говори за красотата ми, като всички мъже. Дори една жена да има гърбица и двойна гуша, те ще започнат да я убеждават, че е Венера, без да им мигне окото.

— Но, лельо, ти си много красива жена.

— Това не е най-важното качество, което прави едно момиче желано. Не е красотата. Не са и парите, поне не само. Познавала съм жени, надарени и с двете, до които никой мъж не е искал да припари. Има някои жени, които отблъскват мъжете. Един мъж по-скоро би прегърнал топола, отколкото такава твърда и надута жена. Знаеш ли какво, Кейт? И в теб има малко от тази твърдост и съм ти казвала, че това изобщо не ми харесва.

— Опасявам се, че вече съм твърде стара, за да се поправя.

— Не е вярно. Просто трябва да си го поставиш за цел и да опиташ. Вече имаш пари и си достатъчно привлекателна, поне когато положиш усилия за това. Но както вече казах, не това прави едно момиче желано. В някои жени има една особена резервираност, която мъжете наричат nollimy tangere82 и която само някой истински смелчага би се опитал да превъзмогне. Тези жени смятат самия брак за нещо непристойно, сякаш мислят, че хората намират бебетата си под плетовете. И постоянно обвиняват други жени в това, че си позволяват твърде много! Но истината е, че самите те са прекалено студени и консервативни.

— Много удобна доктрина, лельо.

— Точно такава искам да бъде. Искам всичко да е удобно. Защо на човек да не му е удобно, когато може да си го позволи? Никой не може да твърди, че да живееш сам е приятно. Често си мисля за текста на онази песен. Помниш я, нали? „Ръженът и машата са направени един за друг.“ С мъжете и жените е същото, скъпа моя.

— Но ръженът и машата не са особено щастливи, лельо.

— Животът им не е толкова неприятен, колкото хората си мислят, скъпа моя. Мъжете и жените не са бучки захар. Не се разтапят, защото водата е прекалено топла. Ако реша да приема предложението на Белфийлд… и ми се струва, че наистина ще го направя… но ако приема предложението му, той ще ми създава много неприятности. Сигурна съм в това. Постоянно ще ми иска пари и разбира се, че ще му давам повече, отколкото трябва. Не съм нито Соломон, нито Савската царица. Аз съм просто една жена. Той ще прекалява с пурите и може би ще пие твърде много бренди с вода. И може би ще се кокори на момичетата, или поне на онези от тях, които са достатъчно глупави, за да му позволяват.

— Бога ми, лельо! Ако имах такова лошо мнение за някой човек, никога не бих се омъжила за него… особено след като каза, че не го обичаш.

— Що се отнася до любовта, мила моя, тя отдавна си отиде!

Госпожа Гринаул попи очи с кърпичката си.

— Някои жени могат да обичат два пъти, но аз не съм от тях. Искаше ми се да бях — как ми се искаше!

Тези последни думи бяха изречени със скръбен и жален тон, който, обаче, изчезна точно толкова бързо, колкото се бе появил.

— Но, скъпа моя, бракът е нещо много удобно. Капитанът ще си позволява някои волности, но съм сигурна, че ще мога да го озаптявам. Не че ще му забраня да пуши и да пие бренди с вода, разбира се. Защо един мъж да не запали пура и да не изпие чаша бренди, стига да не прекалява? Уважавам мъжете, които умеят да се наслаждават на живота.

Тук тонът й отново се промени и тя заговори с неочаквана нежност за отсъстващия си ухажор:

— И той е много привързан към мен. Наистина смятам така.

— Господин Чийзакър също е много привързан към теб.

— Клетият Чийзи! Струва ми се, че наистина беше привързан към мен, въпреки че не спираше да говори за пари. Знаеш, че не обичам да критикувам хората, но в него нямаше никаква поезия. Чувствам, че мога да споделя това с теб, щом вече си решила да не приемеш предложението му.

— Твърдо решила, лельо.

— Завещанието на дядо ти промени много неща. Но както казах, обичам в тях да има малко романтика — деликатен мирис на канари и долини, така да се каже. Знам, че не означава много. Бих го сравнила с изкуствено цвете — нещо шарено, което разсейва еднообразието, но нищо повече. Разбира се, че имаш нужда от хляб и масло. Канарите и долините не означават нищо без тях. Но ако имаш достатъчно хляб и масло, пиршеството е гарантирано. Благодарение на клетия Гринаул…

Тя отново попи очите си.

— Благодарение на клетия Гринаул, винаги ще имам какво да сложа на масата си. И разбира се, че няма да му дам парите си. Имам предвид капитан Белфийлд. Не съм вчерашна, мила моя. Но какво значение има това? Имам достатъчно пари и за двама ни. За какво са парите, ако не за да ги харчиш?

— И наистина си решила да приемеш предложението му, лельо? И да плащаш на перачката му? Помниш ли какво ми каза, когато ни запозна?

— О, да, помня. Но щом той не може да й плаща, защо да не й плащам аз? Да, мисля, че ще го взема за съпруг. Но само ако ми позволи да го направя така, както искам. Просяците не могат да избират, мила моя.

По този начин лелята и нейната племенница се сближиха още повече и госпожа Гринаул прошепна в ухото на Кейт, че според нея капитан Белфийлд може да измине пътя до Уестморланд, за да я види.

— Не виждам нищо лошо в това да му предложим легло, нали? — попита госпожа Гринаул. — Виждаш ли, странноприемницата в Шап е прекалено далече за сутрешни визити.

Кейт трябваше да се съгласи, въпреки че идеята да приеме капитан Белфийлд в дома си не й харесваше особено.

— Той може изобщо да не дойде — продължи вдовицата. — Не виждам как би могъл да си позволи подобно дълго пътуване, особено след като се скара с господин Чийзакър.

— Ако трябва да посети „Вавасор Хол“, да го направи след заминаването на Алис — каза Кейт. Това бе единственото й желание по въпроса и реши да го сподели с леля си. Но изглежда, и то нямаше как да бъде изпълнено.

— Нямам представа къде е, мила моя. И не бих могла да му пиша. Никога през живота си не съм го правила и не смятам да започна сега.

Госпожа Гринаул увери племенницата си, че не бе канила капитан Белфийлд във „Вавасор Хол“, но Кейт не можеше да не се усъмни в истинността на това твърдение.

Алис пристигна и в продължение на няколко дни трите дами си прекарваха много добре заедно. Ръката на Кейт все още бе превързана през рамото, но въпреки това тя излизаше на дълги разходки, противно на лекарските препоръки. Разбира се, че двете с Алис се катереха нагоре по планината. Всъщност всички пътеки от „Вавасор Хол“ водеха нагоре в планината, освен онази, слизаща до Шап. Но те веднага поеха към Бийкън Хил, сякаш се бяха наговорили предварително. Не си задаваха въпроси относно маршрута и въпреки че не стигнаха до скалата, от която бяха съзерцавали Хоус Уотър, минаха покрай мястото, където Кейт бе счупила ръката си.

— Паднах точно тук — рече тя. — Последното нещо, което видях от него, беше гърбът му, докато вървеше към онази долина там. Когато се изправих, все още го виждах. Беше една от онези вечери, когато облаците са тъмни, но всеки предмет изпъква с една особена яснота, защото въздухът е чист. Дълго стоях тук и го гледах, държейки ръката си, но той нито веднъж не се обърна назад. Знаеш ли какво, Алис? Струва ми се, че никога повече няма да го видя.

— Имаш предвид, че е решил окончателно да прекрати взаимоотношенията ви?

— Не мога да ти кажа какво точно имам предвид! Струваше ми се, че той се отдалечава от мен и сякаш излиза от моя свят и влиза в друг. Съвсем ясно виждах силуета му на фона на светлото небе и крачеше много бързо, докато не се скри зад билото на онзи хълм. Разбира се, тогава мислех, че ще се върне в имението. Дори се уплаших, че може да ме издебне в гората по пътя обратно. Въпреки това имах усещането, че никога повече няма да го видя. Мисля, че хората го наричат предчувствие.

— Оттогава не ти ли е писал?

— Нито дума. Не забравяй, че той не знаеше за нараняването ми. Сигурна съм, че няма да ми пише и съм решила да му отвърна със същото. Ако има нужда от пари, ще му изпратя, но няма да му пиша.

— Опасявам се, че винаги ще има нужда от пари, Кейт.

— И аз. Само ако знаеше колко страдах, когато ме принуди да ти напиша онова писмо! Но истината е, че се отнесох чудовищно с теб! Разбира се, че не биваше да го пиша.

— В онова писмо нямаше нищо нередно.

— Беше жестоко писмо. Цялото нещо беше жестоко. По-скоро трябваше да умре от глад на улицата, отколкото да посегне на парите ти. Трябваше да се откаже от парламента и от всичко останало! Отдавна имах своите подозрения, но това окончателно ме настрои срещу него. Бях започнала да се съмнявам, че той е мъжът, за когото го мислех… и когото ти описвах.

— Можех и сама да преценя това — каза Алис.

— Разбира се, че си го направила. Но аз постоянно се опитвах да те накарам да не го съдиш толкова строго. Алис, мила моя Алис! И двете страдахме заради него, ти може би повече от мен. Но аз се отказах от всичко заради него. Целият ми живот бе устроен така, че да му служа. Бях като негов домашен любимец, който изпълнява всичките му команди. Караше ме да правя неща, които бяха долни и ужасни. И аз чудесно съзнавах това и въпреки всичко му се подчинявах. Бих могла да кажа, че почти го боготворях. Дори сега, ако се върне при мен, най-вероятно ще му простя.

— И аз ще му простя, но не бих направила нищо повече от това.

— Но той никога няма да се върне. Никога няма да ни помоли за прошка. Никога няма да я поиска. Няма сърце.

— Толкова дълго ламти за пари, че дяволът е превърнал сърцето му в камък — заяви Алис.

— Но може да бъде толкова мил, когато поиска… може да говори толкова нежно! Помниш ли как се държа в Швейцария? Помниш ли онази тераса в Базел? Помниш ли онази прекрасна вечер, когато гледахме момчетата, плуващи в реката?

— Да… помня.

— И аз! И аз! Алис, бих дала всичко, което имам на този свят, ако можех да се върна там, в Швейцария!

— Ако казваш това заради мен, Кейт…

— Не го казвам заради теб. За мен няма значение къде ще осъзная, че мъжът, когото боготворя, не е бог от злато, а човек от плът и кръв — в Уестморланд или в чужбина. Но ти не трябваше да загиваш, премазана под развалините на неговия храм.

— Не съм премазана, Кейт!

— Прекалено горда си, за да го признаеш, разбира се.

— Ако имаш предвид господин Грей, това щеше да се случи независимо дали бяхме заминали за Швейцария или си бяхме останали вкъщи.

— Нима, скъпа?

— Несъмнено.

Двете не си казаха нищо повече за господин Грей. Алис не можеше да говори свободно по този въпрос дори пред братовчедка си. Тя не можеше да признае дори пред себе си, че други я бяха убедили да се отнесе по този начин с него. Беше убедена, че сама бе взела това решение, мислейки, че постъпва правилно. Отдавна бе започнала да чувства, че бе направила грешка, но тази грешка бе нейна и я бе допуснала сама.

Двете мълчаха по пътя обратно, слизайки надолу по хълма, като само веднъж или два пъти Кейт повтори, че най-вероятно никога повече няма да види брат си.

— Не знам какво ще се случи с него сега — рече тя в отговор на въпросите на братовчедка си, — но докато го гледах как се отдалечава, аз си казах, че никога повече няма да го видя.

— Най-обикновено предчувствие — отвърна Алис.

— Точно така и предчувствията не означават нищо, разбира се — каза Кейт.

Продължиха надолу по пътеката към къщата без повече да обсъждат тази тема. Но когато излязоха от гората и стъпиха на чакълената пътека, водеща до входната врата, двете се заковаха на място. Пред тях стоеше мъж с пура в уста, който размахваше малък бастун и оглеждаше дърветата. Носеше наперена сламена шапка на главата си, красиво сако с месингови копчета и бели панталони. Вече бе средата на май, но лятото не идваше толкова рано в Уестморланд и беше очевидно, че му е студено и неудобно. Той се оглеждаше, но още не бе видял двете момичета, спрели в началото на пътеката.

— Кой е този? — прошепна Алис.

— Капитан Белфийлд — отвърна Кейт с нещо, което звучеше като изумление в гласа.

— Какво! Капитанът на леля Гринаул?

— Да, капитанът на леля Гринаул. Опасявах се, че това може да се случи. Какво, по дяволите, ще правим с него? Погледни го. Това ли леля Гринаул нарича „деликатен мирис на скали и долини“?

Капитанът започна да се движи, но само за да стопли премръзналите си крайници. Беше изпушил пурата си и се втренчи в нея с очевидно съжаление. Когато я хвърли в храстите, очите му най-накрая попаднаха на двете дами. Тогава той възкликна изненадано. Веднага се приближи, размахвайки сламената си шапчица в ръка, и ги поздрави.

— Госпожице Вавасор, за мен е огромно удоволствие — рече той. — А вие сте госпожица Алис Вавасор, предполагам? Моята скъпа приятелка госпожа Гринаул ме натовари със задачата да изляза и да ви намеря, но дърветата ми се сториха толкова тъмни, че не посмях да навляза сред тях. И ако го бях направил, нямаше да ви намеря, разбира се.

Кейт протегна ръка и представи братовчедка си на капитана. Той отново размаха малката си сламена шапчица, като отчаяно се опитваше да си придаде вид, че се чувства като у дома си. Провали се, разбира се, и това бе очевидно. Това не бе онзи Белфийлд, който бе сразил господин Чийзакър в битката за Ярмът, въпреки че носеше същото сако и същата жилетка и несъмнено изпитваше задоволство от факта, че финансовото му бъдеще е било осигурено. Но капитанът се чувстваше неспокоен. Бе проявил достатъчно смелост, за да последва своята възлюбена до Уестморланд, но не се чувстваше в свои води тук. Кейт незабавно прозря този факт и реши по никакъв начин да не му помага. След задължителната размяна на любезности, тя изрази изненадата си, че го вижда толкова на север.

— Самият аз съм малко изненадан — отвърна той. — О, да! Кълна се, че е така! Но нямах нищо за правене в Норич, буквално нищо, а пък леля ви толкова често ми е описвала красотите на това място…

Той махна с ръка, обхващайки старата къща и тъмните дървета.

— … че реших да си позволя едно кратко посещение. Не съм искал да се натрапвам по отношение на леглото, госпожице Вавасор. Уверявам ви в това. Но госпожа Гринаул учтиво ми предложи…

— Мястото е толкова отдалечено, капитан Белфийлд, че предлагаме легло на всеки посетител.

— Не съм смятал да се осланям на това, госпожице, наистина не съм!

Клетият капитан Белфийлд изглеждаше развълнуван и смутен едновременно.

— Но истината е, че сложих сандъка с дрехите си в двуколката, която ме докара дотук, без да знам къде ще мога да си намеря подслон.

— Няма да ви пращаме никъде другаде — увери го Кейт.

— Госпожа Гринаул е много мила. Наистина съм трогнат. Покани ме да остана чак до събота!

Кейт прехапа устни от гняв. Това бе нейната къща, а не къщата на леля й! Но после си спомни колко мило се бе държала вдовицата в Норич и Ярмът и позволи на чувството да отмине.

— Добре дошъл сте, капитане — отвърна тя. — Но тук сме три жени и се опасявам, че бързо ще ви доскучае.

— О, в никакъв случай! Да ми доскучае с вас? Това би било невъзможно!

— И как е вашият приятел господин Чийзакър?

— Ами… много добре, благодаря. Всъщност отдавна не сме се виждали. Двамата с него имахме леко спречкване, както знаете.

— Не знаех, капитан Белфийлд.

— Така ли? Мислех, че сте чула. Той смяташе, че съм прекалено настоятелен! Ха-ха-ха-ха! Просто се шегувам, дами!

Двете влязоха в къщата и капитанът ги последва. Госпожа Гринаул не бе в нито една от двете всекидневни, където обикновено прекарваше времето си. Всъщност пристигането на капитан Белфийлд бе променило и нейните планове, въпреки че го бе очаквала. Вдовицата се бе оттеглила в стаята си, защото искаше да говори с Кейт насаме, преди да го направи в присъствието на своя ухажор.

— Предполагам, че вече сте говорили с леля ми? — рече Кейт.

— О, да. Видяхме се и тя предложи да изляза и да се опитам да ви намеря. И наистина ви намерих, въпреки че не ми се наложи да навлизам сред дърветата.

— Видяхте ли стаята си?

— О, да. Тя бе достатъчно мила, за да ми я покаже. Прекрасна е, много ви благодаря. С гледка към предния двор и всичко останало.

Клетникът несъмнено мислеше за окаяната си стаичка в Ойлимид.

— Няма да стоя дълго, госпожице Вавасор. Само една нощ, най-много две. Но много исках да видя леля ви… както и вас, разбира се.

— Всички знаем, че се интересувате най-вече от леля ми, капитане.

На лицето му цъфна глупава хлапашка усмивка, като на младо момиче, чуло името на първия си ухажор. Изглеждаше едновременно доволен и засрамен от себе си. Започна да разглежда вещите на масата, нервно пристъпвайки от крак на крак. Може би си бе спомнил, че бе изхарчил всичките си пари на идване и не му бе останало нищо за обратния път до Норич. Двете момичета го оставиха сам и се качиха в стаите си.

— Веднага ще говоря с леля — обяви Кейт. — Трябва да решим какво да правим.

— Предполагам, че възнамерява да се омъжи за него?

— О, да, и колкото по-скоро го направи, толкова по-добре. Знаех, че ще дойде, но се надявах ти вече да си си тръгнала. Срам ме е, че ти се наложи да видиш това.

Кейт смело почука на вратата на леля си и бе приета с престорена усмивка.

— Чаках те — обяви госпожа Гринаул.

— Ето ме, лельо. И което е по-важно, ето го и капитан Белфийлд в дневната.

— Глупав мъж! Казах му да не се връща, докато не стане време за вечеря. Чудя се дали да не го отпратя в Шап. Наистина се чудя.

— Не прави това, лельо. Би било негостоприемно.

— Но е такъв простак! Надявам се, че не ме обвиняваш, скъпа?

— Но ти наистина смяташ да се омъжиш за него… нали, лельо?

— Да, Кейт, наистина смятам да го направя. Защо не? Водя доста самотен живот и имам нужда от човек до себе си. Кълна се, че той не е толкова лош.

— Не казвам нищо против него. Просто в такъв случай едва ли би могла да го изпъдиш от къщата.

— Нима смяташ, че не бих могла? Ще го направя, без да ми мигне окото. Ще го направя още сега, ако искаш.

— Канарите и долините не биха ти позволили, лельо.

— Лесно ти е да ми се подиграваш, мила моя. Ако подигравките чупеха кости, нямаше да имам здраво място по себе си. Можех да избера Чийзакър, ако бях пожелала. Той е заможен мъж и щеше да ми купи карета. Но именно канарите и долините ме спряха… както и желанието да помогна на един клетник, който си няма никого на този свят.

Докато говореше, госпожа Гринаул вдигна кърпичката си и избърса една сълза. При нея сълзите рукваха без покана, но в този случай Кейт почти бе впечатлена от тях.

— Надявам се да си щастлива с него, лельо. Наистина е така.

— Ако ме направи нещастна, ще си изпати — отвърна госпожа Гринаул.

Сълзите бяха секнали и тя поклати глава, когато изрече тази закана. И никой не би могъл да се усъмни, че говореше напълно сериозно.

Не се чувстваха много удобно на вечеря. Може би мрачната атмосфера и близостта на тъмните борове бяха потиснали капитана или пък мисълта за славните богатства, които го очакваха, го бе накарала да се вглъби в себе си. Бе свалил сакото с месинговите копчета и се бе облякъл много тържествено. Както по време на вечерята, така и след нея, той излъчваше прекрасна трезвеност и изобщо не приличаше на капитана, произнесъл онази реч на пикника на госпожа Гринаул. Когато го оставиха сам след вечерята, той изпи само две чаши от портвайна на стария земевладелец, преди да се насочи към градината, където бяха дамите. А когато Кейт му предложи да запали пура, капитанът категорично отказа.

На следващата сутрин госпожа Гринаул бе възвърнала самообладанието си, но Белфийлд все още изглеждаше дълбоко смутен. Той бе осъзнал, че усилията му да си намери съпруга, се бяха увенчали с успех, но нямаше представа какво следваше оттук нататък и просто не знаеше как да се държи във „Вавасор Хол“. След закуска започна да крачи неспокойно из салона, неспособен да измисли план за бягство, и почти изпадна в паника, когато вдовицата го попита какво смята да прави до вечерта.

— Предполагам, че ще изляза на разходка — отвърна той. — Може би двете млади дами…

— Ако имате предвид племенничките ми — прекъсна го госпожа Гринаул, — опасявам се, че ще бъдат заети. Но може би аз не съм прекалено стара, за да изляза на разходка с вас…

Капитанът побърза да я увери, че според него е на идеалната възраст за разходки, след което опита да се извини за нескопосания начин, по който се бе изразил. Когато чуха това, трите жени прихнаха.

— Не се тревожете, капитане — рече госпожа Гринаул. — Въпреки това ще излезем на разходка, без да се съобразяваме с двете момичета. Хайде, елате.

Тръгнаха, но не нагоре към планината, както Кейт обикновено правеше, а надолу по пътеката, водеща до Шап, крачейки бавно и спокойно, както подобаваше на годините им. Капитанът учтиво отвори старата порта за вдовицата и след това внимателно я затвори, като не й позволи да изскърца, както би направил в Ярмът. После застана до нея и й предложи ръката си. Госпожа Гринаул отказа и известно време крачеха в мълчание. Какво можеше да й каже? Бе постигнал целта си и тя щеше да се омъжи за него. Какво следваше сега?

— Е, капитан Белфийлд — рече тя.

Вървяха много бавно и той косеше плевелите, растящи покрай пътя, с бастуна си. По гласа й позна, че предстоеше нещо много важно, така че остави плевелите и се приближи още по-близо.

— Е, капитан Белфийлд. Предполагам, че съм прекалено добра за вас.

— Арабела, ще ме направите най-щастливия мъж на света.

— Това е вятър и мъгла — отвърна тя. Бе възнамерявала да каже „скали и долини“, но той нямаше да я разбере.

— Кълна се, че е така.

— Надявам се, че ще ви направя порядъчен.

— О, да, несъмнено. Това е моето намерение.

— Радвам се, че това е вашето намерение. Разбира се, самата аз ще стана за смях.

— Не, не. Не казвайте това.

— Ако не го кажа, всичките ми приятели ще го кажат вместо мен. Имате късмет, че не се интересувам от мнението на други хора.

— Наистина съм късметлия. Знам това. Осъзнах го в мига, в който се запознах с вас. Но тогава мислех единствено за красотата ви, разбира се.

— Капитан Белфийлд!

— Кълна се, че е така. Хайде, Арабела. Ще бъдем мъж и жена. Можете да се отпуснете малко.

Той се приближи съвсем близо до нея. Бе възвърнал част от старата си самоувереност, но тя не му позволи дори да я прегърне през кръста.

— На пътя! — възкликна вдовицата. — Как можете да бъдете толкова нагъл… и толкова глупав?

— Защо не? Защо не го направите поне веднъж…

— Капитан Белфийлд, не ви поканих тук, за да вършите глупости, а за да говорим по работа. Ако ще бъдем мъж и жена, както се изразихте, трябва да уточним някои неща. Опасявам се, че личното ви състояние не е голямо?

— Ами… не, никак не е голямо, госпожо Гринаул.

— Притежавате ли нещо?

Капитанът се поколеба и започна да рови в земята с върха на бастуна си.

— Хайде, капитан Белфийлд. Кажете ми истината. Между нас не бива да има тайни.

Той продължаваше да се колебае и да не отговаря.

— Предполагам, че имате някакво препитание? — рече вдовицата.

Малко по малко капитанът разказа своята история. Имал омъжена сестра, която му пращала по една гвинея на седмица. Това било всичко. Бил принуден да напусне армията, защото не можел да живее с лейтенантската заплата, която му давали. Изхарчил всичките си спестявания, за да покрие дълговете си, но сега отново бил задлъжнял. Дължал деветдесет лири на Чийзакър, трийсет и две лири на един шивач от Ярмът и седемнадесет лири на хазяина си в Норич. В момента имал по-малко от трийсет шилинга в джоба си. Шивачът от Ярмът му дал три лири назаем, за да стигне до Уестморланд и може би да плати дълговете си, като си вземе богата жена.

Госпожа Гринаул измъкна много информация от него по време на този кръстосан разпит и когато прецени, че е научила достатъчно, може би не цялата истина, но поне част от нея, тя му прости всички прегрешения.

— А сега ще ми дадете ли една целувка? — възкликна екзалтираният капитан, преливащ от щастие. — Само една!

— Шшт! — скара му се вдовицата. — По пътя се задава карета… съвсем близо е!

Шестдесет и пета глава Първата целувка

— Шшт! — изсъска вдовицата. — По пътя се задава карета… съвсем близо е!

След тези думи госпожа Гринаул рязко се дръпна от капитана и двамата така и не успяха да си разменят първата целувка, символизираща предбрачната им любов. Тя все още носеше черното траурно облекло на ранното вдовство и тъй като и двамата бяха прехвърлили четиресетте, може би не бе редно да ги заварват прегърнати на пътя между „Вавасор Хол“ и Шап. Разделиха се тъкмо навреме, за да избегнат скандала. Пощенският кон на Шап взе завоя в бърз тръс, теглейки пощенската кола на Шап — същата двуколка, която предишния ден бе докарала Белфийлд във „Вавасор Хол“. Седнал в двуколката, наведен напред и широко ококорен, бе не кой да е, а самият господин Чийзакър.

Това бе тежък удар за капитан Белфийлд. Госпожа Гринаул също не се зарадва да го види. Що се отнасяше до нея, раздразнението й бе по-скоро свързано с двете й племеннички, и особено с Алис. Как щеше да й обясни този втори ухажор? Кейт, разбира се, знаеше всичко за него. Но как щеше да накара Алис да разбере, че вината не беше нейна и че вече бе обяснила на този влюбен джентълмен, че няма смисъл да се надява? А що се отнасяше до самата Кейт, която леля й незнайно защо бе считала за основен обект на ласките на господин Чийзакър, как щеше да реагира тя на пристигането на собственика на Ойлимид? Копелетата още не бяха спрели да се въртят, а госпожа Гринаул вече обмисляше как да отпрати господин Чийзакър, без да му позволи да продължи пътя си до „Вавасор Хол“.

Вдовицата бе слисана, но как бихме могли да опишем чувствата на капитана? Той бе наясно с факта, че Чийзакър знаеше неща за него, които не бе споделил с бъдещата си съпруга. Как му се искаше да се бе придържал по-близо до истината, изброявайки дълговете си!

— Този мъж е издирван от полицията — заяви Чийзакър още докато двуколката се движеше. — Издирван е от полицията, госпожо Гринаул!

В страстта си той се изправи и посочи към Белфийлд. Колата спря внезапно и Чийзакър падна назад на пейката, неспособен да запази равновесие.

— Издирван е от полицията! — повтори той веднага, след като успя да си поеме дъх.

Госпожа Гринаул пребледня под траурния си воал, който бе вдигнала. Какво ли бе сторил капитанът? Дали бе поръчал стоки от магазин, без да плати за тях? Или пък бе прибягнал до подправяне на банкнота, измъчван от глад?

— Боже мой! — възкликна тя и издърпа ръката си от неговата.

— Това е лъжа — каза Белфийлд.

— Вярно е — отвърна Чийзакър.

— Ще те осъдя за клевета, приятелю — заяви Белфийлд.

— Върни ми парите, които ми дължиш — каза Чийзакър. — Ти си измамник!

Госпожа Гринаул не се впечатли от факта, че господин Чийзакър смяташе бъдещия й съпруг за измамник. Беше чувала подобни обвинения от него и преди. Но полицейското издирване бе друго нещо. Ако това бе вярно, тя не би могла да се омъжи за капитана.

— Какво означава това, капитан Белфийлд? — попита остро вдовицата.

— Лъжи и клевети. Просто се опитва да ни скара. Какви са тези хора, които ме издирват, господин Чийзакър?

— Полицаи, шерифски служители или нещо такова — отвърна Чийзакър.

— О, за шерифски служители ли става дума! — възкликна госпожа Гринаул с огромно облекчение в гласа. — Господин Чийзакър, не бива да говорите такива неща. Наистина не бива. Шерифските служители нямат край! И освен това им плащат.

— Ще го осъдя за клеветата. Заклевам се, че ще го осъдя — закани се Белфийлд.

— Хайде, стига — рече вдовицата. — Не ставайте глупав. Мъже, които не могат да си позволят нищо, трябва да се научат да търпят подобни клевети. Господин Чийзакър, къде отивахте?

— Отивах към „Вавасор Хол“, за да ви предупредя.

— Вече е твърде късно — отвърна госпожа Гринаул и се скри зад воала си.

— Защо? Нима вече сте се омъжили за него? Но как е възможно това? Той имаше само един ден преднина. Или може би сте се венчали тайно в Норич? О, госпожо Гринаул!

Той слезе от двуколката и тримата се насочиха обратно към имението, докато кочияшът продължи с пътната чанта на господин Чийзакър.

— Не съм сигурна дали можем да ви поканим — рече госпожа Гринаул. — Имаме други гости и къщата е пълна.

— Не съм от хората, които се натрапват, когато знаят, че не са добре дошли. Можете да бъдете сигурна в това. Ако не мога да получа вечеря с любов, ще я получа с пари. Не всеки може да каже това. Чудя се кога ще ми върнете парите, които ми дължите, лейтенант Белфийлд?

Въпреки всичко вдовицата успя да ги помири, преди да стигнат „Вавасор Хол“. Двамата дори стиснаха ръцете си и агнето Чийзакър се съгласи да си легне с вълка Белфийлд. Малко по-късно Чийзакър успя да прошепне в ухото на вдовицата истинската причина да дойде в Уестморланд. Направи го така, че Белфийлд да не го чуе. Когато госпожа Гринаул разбра, че Чийзакър има нещо да й казва, тя не се поколеба да отпрати своя избраник.

— Няма да ме зарежете за друг, нали, госпожо Гринаул? — прошепна Белфийлд в ухото й, преди да тръгне.

Тя само му се намръщи и го помоли да побърза. И така, госпожа Гринаул започна тази разходка в компанията на единия си ухажор и я завърши в компанията на другия.

Белфийлд, който бе изпратен в имението, завари Алис и Кейт да изучават новопристигналата пътна чанта.

— Той го познава — рече момчето, докарало чантата, и посочи капитана.

— Принадлежи на нашия стар приятел господин Чийзакър — обяви Белфийлд, гледайки към Кейт.

— Нима и той е дошъл? — попита тя.

Капитанът сви рамене и призна, че това бе така.

— Не че ще постигне нещо, разбира се — добави той. — Клетият Чийзи нямаше никакъв шанс в това отношение.

— Не ухае достатъчно на канарите и долините, така ли, капитан Белфийлд? — попита Кейт.

Капитанът нямаше представа за какво говореше тя, въпреки че имаше хора, които го считаха за канара, както и такива, които го смятаха за долина.

Междувременно Чийзакър разказваше своята история. Първо бе попитал, с жален тон, дали наистина трябваше да изостави всичките си надежди.

— Няма да злословя по адрес на капитана, ако въпросът е решен — рече той. — Не съм завистлив мъж.

— Въпросът е решен — отвърна госпожа Гринаул.

Все пак господин Чийзакър не се сдържа и отново намекна, че Ойлимид е разкошно имение, а Белфийлд не притежава и сламен матрак, на който да спи. В отговор госпожа Гринаул посочи, че именно затова някой трябва да му осигури матрак, на който да спи.

— Ако гледате на нещата по този начин, разбира се — отвърна Чийзакър.

Госпожа Гринаул потвърди, че гледа на нещата по този начин.

— Тогава няма повече да настоявам — отвърна Чийзакър. — Що се отнася до сумата, която ми дължи, предполагам, че ще му дам още малко време, за да ми я върне.

Госпожа Гринаул го увери, че парите ще му бъдат върнати веднага след венчавката. Дори му предложи да му ги плати сега, ако има належаща нужда от тях. Той отвърна, почти с презрение, че никога не е имал належаща нужда от пари.

— Просто искам да си получа своето — нищо друго.

След това господин Чийзакър се опита да смени темата, но това не се оказа толкова лесно, колкото си бе представял. Трябва да признаем, че самата тема бе доста деликатна и той не бе сигурен как да започне. След като не можеше да се ожени за госпожа Гринаул, бе решил да се задоволи с нейната племенница Кейт. Това бе темата, която се опитваше да подхване. Несъмнено до него бяха достигнали слухове за условията на завещанието на стария земевладелец и вече бе склонен да приеме помощта, която госпожа Гринаул му бе предложила по този въпрос. Съзнаваше, че му бе време да се ожени. Бе споделил с много от приятелите си в Норфък, че Кейт Вавасор се бе хвърлила в краката му и най-вероятно го вярваше. В отговор на любовните му речи, предназначени за самата нея, вдовицата бе изтъквала достойнствата на своята племенница. Дори му беше казала, че от нея би излязла прекрасна съпруга. Истината бе, че господин Чийзакър бе дошъл в Уестморланд с две стрели в колчана си и това бе втората.

— Съзнавате, че самата вие вкарахте тази идея в главата ми, нали? — рече той.

— Но нещата се промениха много оттогава — отвърна вдовицата.

— Как са се променили? Аз не съм се променил. Ойлимид не се е променил и неговият собственик продължава да не дължи нито шилинг на никого. Как са се променили нещата?

— Племенницата ми наследи това имение.

— И защо това да променя нещата? О, госпожо Гринаул! Не съм очаквал да чуя такива користолюбиви думи от вас! Наследила е това имение! И нима това ще я накара да изостави своя любим?

Госпожа Гринаул се опита да му обясни, че едва ли някой би могъл да обвини племенницата й в това, че е изоставила своя любим, след което се престори на възмутена, когато той се опита да защити правата си.

— Но скъпи господин Чийзакър, тя нито веднъж не е показвала интерес към вас.

— Но вие постоянно ме уверявахте, че мога да я взема за жена, когато поискам.

— А сега ви казвам, че не можете. Няма смисъл да отивате в къщата и да й предлагате, защото ще получите отговор, който няма да ви хареса. Вижте какво, господин Чийзакър. Искате да се ожените и съм съгласна, че ви е време да го направите. Какво ще кажете за моята скъпа приятелка Чарли Феърстерс? Едва ли бихте могли да си намерите по-подходяща съпруга от Чарли.

— Чарли Феърстерс! — възкликна Чийзакър и се намръщи отвратено. — Но тя няма нито цент! Не притежава нищо на този свят! Мъжът, който се ожени за нея, ще трябва да й купи сватбената рокля!

— Кой е користолюбив сега, господин Чийзакър? Приберете се вкъщи и помислете над това. Ако се ожените за Чарли, ще дойда на сватбата ви. И няма да ви е срам от облеклото й. Ще се погрижа за това.

Вече бяха близо до портата и Чийзакър се поколеба, преди да влезе.

— Мислите ли, че все пак имам някакъв шанс? — попита той.

— Знам, че нямате. Никога не съм я чувала да ви споменава.

— Може би си е намерила друг щастливец?

— Не мога да ви кажа нищо по този въпрос, но съм сигурна, че няма да вземе вас. Аз харесвам фермерството, както знаете, но тя не го харесва.

— Мога да се откажа от това — отвърна веднага той. — Поне за известно време.

— Не, не, не. Няма да има никакво значение. Повярвайте ми, приятелю. Тя не се интересува.

Той продължаваше да се колебае с ръка на портата.

— Тогава не виждам смисъл да влизам — рече накрая.

Вдовицата не отговори.

— Имам своята гордост и не ходя на места, където не съм желан — продължи господин Чийзакър.

— Със сигурност не бих могла да ви кажа, че сте желан в тази светлина, господин Чийзакър.

— Тогава ще си ходя. Може би ще бъдете така добра да кажете на момчето с двуколката да тръгне след мен? Пътуването дотук и обратно ще ми струва шест лири и десет пенса. Белфийлд изхарчи по-малко, разбира се. Пътува втора класа. Чух за него на идване.

— Разходите нямат значение за вас, господин Чийзакър.

Той се съгласи с това и си тръгна, но не преди да се сбогува с вдовицата, предлагайки й ръката си. Отначало в жеста имаше нотка на наранено достойнство, но постепенно тя се превърна в смирено примирение. Преди да тръгне, той я покани да доведе капитана в Ойлимид, след като двамата се оженят, и й заръча да предаде на госпожица Вавасор, че с удоволствие ще я приеме в дома си.

— И господин Чийзакър — рече вдовицата, когато той пое надолу по пътя към Шап, — не забравяйте скъпата Чарли Феърстерс.

Всички стояха пред входната врата на къщата, когато госпожа Гринаул се появи — Алис, Кейт, капитан Белфийлд, момчето от Шап, пощенският кон и двуколката.

— Къде е той? — попита Кейт с притихнал глас и всички присъстващи почувстваха важността на въпроса.

— Отиде си — отвърна вдовицата.

Белфийлд изпита такова облекчение, че не успя да се сдържи и хвърли малката си сламена шапчица във въздуха. Задоволството на Кейт бе почти толкова очевидно.

— Много се радвам — рече тя. — Какво щяхме да правим с него, за Бога?

— Никога преди не съм била по-разочарована — заяви Алис. — Толкова много съм слушала за господин Чийзакър, а никога не съм го виждала.

Кейт й предложи да се качи в двуколката и да тръгне след него.

— Нима си е заминал? — попита момчето. Изражението му се изопна, когато осъзна какво означаваше това. Но после младежката му предприемчивост надделя. Той повдигна пътната чанта и кимна доволно, когато установи, че не бе пълна с камъни.

— Тръгвай след него, младежо — заръча му госпожа Гринаул. — Ще го настигнеш на пътя за Шап.

— Предай му много поздрави — рече капитанът в задоволството си. — Кажи му, че се надявам репичките му да станат много добре тази година.

Тези думи развеселиха присъстващите и помогнаха на капитан Белфийлд най-накрая да се почувства в свои води. Той бе успял да разведри атмосферата и това бе оценено от всички. Отсъствието на подобни забавни епизоди винаги се усеща, когато компанията е малка и случайно събрана. Тогава е необходимо нещо, което да свърже хората, а няма по-добра и приятна свръзка от хумора. И малко по-късно, когато му се наложи да прекара четвърт час насаме с Алис, капитанът имаше какво да си приказва с нея.

— О, да. Старият Чийзакър не е лош човек, въпреки всичките си нелепости. Много е превързан към парите си, госпожице Вавасор, и постоянно се хвали с тях.

— Това не звучи приятно — отвърна Алис.

— Всъщност е безкрайно досадно. Едва ли има нещо, което да мразя повече, госпожице Вавасор, от подобен вид самохвалство. Според мен, когато един мъж разполага с пари, нека ги харчи както намери за добре, но да не говори за тях. Аз например никога не говоря за парите си.

Той бе сигурен, че Алис знае, че е сиромах, но въпреки това обичаше да говори за себе си така, сякаш не беше.

По този приятен начин премина целият следобед. Около час преди да стане време за вечеря, капитан Белфийлд и вдовицата се усамотиха в дневната, за да говорят по работа. Той знаеше, че това бе неизбежно. Тя му се накара за шерифските служители. Защо не й бе казал?

— Докато имаш тайни от мен, няма да те взема за съпруг — заяви тя. — Няма да стана твоя жена, докато не съм сигурна, че знам за всичките ти дългове.

Струва ми се, че тогава той й призна всичко или поне почти всичко. Когато сметнаха сумата, тя не се оказа особено голяма. Триста или може би четиристотин лири щяха да го превърнат в нов човек, а какво бяха четиристотин лири за една богата вдовица! Всъщност госпожа Гринаул чудесно съзнаваше, че от нейна гледна точка капитан Белфийлд бе за предпочитане пред някой по-почтен мъж, поне по отношение на кредиторите. Да, Белфийлд беше фалшификатор, крадец или може би дори бивш каторжник, но в такъв случай дълговете му нямаше как да бъдат особено големи. Той никога не би могъл да изтегли кредит за хиляда лири, например, докато един високопоставен джентълмен съвсем лесно би могъл. Бурго Фицджералд бе високопоставен джентълмен и неговите кредитори щяха да погълнат цялото богатство на госпожа Гринаул. Но с капитан Белфийлд тя се чувстваше сравнително сигурна.

Като цяло ми се струва, че тя случи на съпруг, или може би по-скоро трябва да кажа, че направи разумен избор. Белфийлд не бе нито фалшификатор, нито крадец (поне не в пълния смисъл на думата). Не бе и бивш каторжник. Беше просто един мързелив мъж, прекарал четиресет години на този свят, без да прави почти нищо с времето си, без принципи и без срам, и свикнал с това да яде мръсна храна и да бъде подритван, поне морално, от мъже като Чийзакър. Но Белфийлд бе скромен в алчността си и оценяваше достойнствата на редовното хранене. Това най-вероятно щеше да бъде достатъчно, за да го предпазва от неприятности, поне докато жена му се разпореждаше с парите. Затова казвам, че госпожа Гринаул бе направила много разумен избор.

— Мисля да взема тази къща — обяви тя. — Искам да живея тук.

— Какво, в Уестморланд! — възкликна смаяно капитанът.

Какво щеше да прави по цял ден в това мрачно място!

— Да, в Уестморланд. Защо не Уестморланд? Ако не харесваш Уестморланд, още не е твърде късно, за да се откажеш.

В отговор на това клетият капитан трябваше да обяви, че няма никакви възражения относно Уестморланд.

— Говорих с племенницата си по въпроса — продължи госпожа Гринаул, — оказа се, че това може да бъде уредено съвсем лесно. Имението е поделено между нея и чичо й… бащата на другата ми племенница. Но нито един от тях не иска да живее тук.

— Но няма ли да ти е прекалено скучно, скъпа?

— Всяка есен ще ходим в Ярмът, разбира се.

Лицето на капитана се проясни малко.

— И може би, ако не си прекалено разточителен, ще можем да прекарваме няколко месеца в Лондон всяка зима. Ще гледаме пиеси и ще пазаруваме.

Лицето на капитана съвсем засия.

— Това би било прекрасно — отвърна той.

— Що се отнася до скуката — продължи вдовицата, — когато хората остаряват, те неминуемо стават скучни. Човек не може да танцува вечно.

В отговор на това капитанът увери бъдещата си съпруга, че изобщо не е стара. После двамата успяха да изпълнят благополучно онзи свещен ритуал, който Чийзакър бе прекъснал на пътя за Шап с шумното си пристигане.

— Шапчицата ми падна! — възкликна тя. — Колко си непохватен, капитане! Какво ще каже Жанет?

— Да казва каквото ще — отвърна капитанът, широко ухилен в щастието си. — Ще ти намери нова шапчица. И няма да имаш нужда от повече.

После ритуалът бе повторен.

Като цяло посещението на капитана завърши задоволително — поне за него. Всичко бе решено. Той щеше да си замине в събота и да прекара времето до сватбата в квартирата си в Пенрит. Съгласиха се да се венчаят в църквата във Вавасор. Кейт обеща да бъде единствената шаферка. Някой предложи да извикат Чарли Феърстерс, но тази идея бързо бе изоставена.

— Ще я поканим после — рече вдовицата на Кейт, — когато теб те няма и ще ни трябва човек, който да ни помага. Ще поканя и Чийзакър и ще го накарам да се ожени за нея. Няма смисъл да плащам за две пътувания.

На капитана му бе позволено да я посещава в Уестморланд два пъти седмично до датата на сватбата, или може би трябва да кажа, че му бе наредено да я посещава два пъти седмично до датата на сватбата. Интересно какво е почувствал, когато госпожа Гринаул му е връчила онази първа банкнота от пет лири и го е предупредила, че това трябва да му стигне за две седмици. Чудя се дали е изпитал радост, или пък е почувствал леко жегване от нараненото си мъжко достойнство.

„Капитан Белфийлд от «Вавасор Хол», Уестморланд“, не звучи никак лошо — рече си той по време на първото си пътуване до Пенрит.

Шестдесет и шеста глава Планът на лейди Монк

Бурго Фицджералд изчезна в нощта на партито на лейди Монк. Когато гостите се разотидоха и стаите се изпразниха, леля му започна да го търси, но напразно. Старият иконом и фактотум83, нает от сър Козмо да гаси лампите и да внимава гостите на жена му да не го ограбят, бе разпитан от своята господарка и изрази мнението, че господин Бурго е напуснал къщата. Самата лейди Монк почука на вратата на стаята му, когато го търсеше. Трябваше да изкачи един допълнителен ред стъпала със старите си кокали, за да направи това. Дори отвори вратата и видя небрежно разхвърляните му вещи. Но него го нямаше.

„Може би все пак е успял да уреди нещата“ — рече си тя, докато слизаше по стълбите.

Но както знаем, Бурго не бе „уредил нещата“. Вероятно помните, че когато господин Палисър се върна за жена си, влизайки в трапезарията на лейди Монк с шала, който лейди Гленкора бе забравила горе, Бурго вече не бе с нея. Той бе осъзнал, че няма никакъв шанс, поне не тази вечер. Клетият глупак, ръководейки се от съветите на леля си, вместо от здравия си разум, бе наел пощенска кола, която да ги чака на улица „Бъртън“, на пет минути пеша от къщата на лейди Монк, и я бе напълнил с женски връхни дрехи, пелерини и други подобни — неща, от които лейди Гленкора можеше да се нуждае. Освен това бе запазил стаи в новия хотел до гарата в Дувър, до Лондонския мост, откъдето на следващата сутрин тръгваше влак за пристанището и кораба, който щеше да ги отведе до Булон84. Бе изхарчил двайсет и пет гвинеи от парите на леля си за пътна чанта, тъй като не бе успял да убеди търговеца да му я даде на кредит. Бе купил и други неща, които можеха да им потрябват при тези обстоятелства: чехли, яки, чорапи, кърпички и други подобни. Клетият безразсъден глупак!

Икономът беше прав. Бурго наистина напусна къщата. Видя как изпровождат лейди Гленкора до каретата й, след което се измъкна от скривалището си в салона и пое през градината, без да щади лъснатите си обувки, елегантния си фрак и скъпите си ръкавели. По пътя бе грабнал един цилиндър, може би своя, може би нечий друг. Не след дълго достигна улица „Бъртън“ и видя пощенската кола и двата коня, готови да потеглят в нощта. Когато наближи превозното средство, кочияшът изскочи от съседната кръчма.

— Всичко е готово, милорд — обяви мъжът.

— Няма да имам нужда от теб тази вечер — отвърна Бурго с пресипнал глас. — Тръгвай си.

— А вещите, милорд?

— Изхвърли ги! Не, чакай. Вземи ги с теб и помоли някой да ги пази. До ден-два ще ми потрябват отново. Ще имам нужда и от колата.

След това даде половин златна лира на мъжа и си тръгна, без дори да погледне малките съкровища, които толкова дълго бе избирал за своята възлюбена. Когато останаха сами, кочияшът и мъжът, който поеше конете, започнаха да ги разглеждат с треперещи ръце и блеснали погледи.

— Обзалагам се, че е богата наследница — рече кочияшът.

— Скъпи неща! Сигурно не е успяла да надхитри родителите си — отвърна другият.

Но нито един от двамата не подозираше чудовищната дързост на плана, който се бе опитал да осъществи мъжът, наел пощенската кола.

Оттам Бурго се насочи към площад „Гросвенор“, а после надолу към улица „Парк“. Мина през един тесен пасаж, пресече уличката зад една конюшня, каквито имаше много в този район, и излезе на „Парк Лейн“. Бе излязъл по-близо до „Пикадили“, отколкото до къщата на господин Палисър, така че трябваше да се върне няколко метра назад, вървейки покрай оградата на парка. Накрая спря срещу къщата, облегна се на перилото и погледна нагоре към прозорците на лейди Гленкора. Какво очакваше да види? Нима в сърцето му бе припламнала онази страстна любов, която би се задоволила с това да види сянката на любимия човек, минаваща пред прозореца? Тази любов, поне според мен, винаги е невинна. Бурго Фицджералд не обичаше по този начин. Дори се съмнявам, че може да бъде казано, че той наистина обичаше. В сърцето му се бе разгоряло трескаво желание, което той не си направи труда да анализира. Имаше нужда от пари. Искаше нещото, което този Палисър му бе отнел. И искаше да си отмъсти, въпреки че това желание не го изгаряше отвътре като другите две. Освен това жадуваше за красотата на жената, която му бяха отнели. Искаше да я целуне така, както едно време я бе целувал. Искаше да почувства нейната прекрасна мекота. Искаше тя да откликне на ласките му. Но не мисля, че се интересуваше от движението на сянката й, освен ако то не съдържаше някакво скрито послание.

Тогава защо бе дошъл тук? Защото в безразсъдната си глупост не бе знаел какво да предприеме. Има мъже, които не могат да правят нищо друго, освен да преследват онова, което искат. Може би тя щеше да го види от прозореца и да слезе при него. Той не вярваше, че това ще се случи, разбира се. Предполагам, че нито тази, нито някаква друга мисъл бе минала през главата му. Ако легнеш под дърво и отвориш уста, в нея може да падне слива. Струва ми се, че именно тази неопределена надежда го караше да стои облегнат на оградата пред къщата на господин Палисър. Тази неопределена надежда, както и убеждението, изтъкано от отчаяние и любовен копнеж, че ще му бъде по-приятно тук, на открито, под звездите и газовите лампи, отколкото където и да било другаде.

Той гледаше нагоре към прозорците на лейди Гленкора и проклинаше лошия си късмет. Но ругатните му не бяха толкова люти, колкото онези на Джордж Вавасор. В сърцето на Бурго Фицджералд бе останало едно почтено чувство: напълно вярното убеждение, че си го бе заслужил и че щеше да бъде по-добре веднага да се предаде на дявола, вместо да завлича други хора в греховете си. Да, той не обичаше никого, но и не мразеше никого и всеки път, когато разсъждаваше върху съдбата си, той стигаше до заключението, че всичко бе по негова вина. Когато проклинаше късмета си, той го правеше, просто защото да проклинаш е лесно. Джордж Вавасор щеше да смели жертвите си на прах, ако знаеше как, но Бурго Фицджералд не искаше да наранява никого.

Стоя облегнат на оградата, докато му стана студено. Сливата не падна в устата му, така че си тръгна. Пое нагоре към улица „Оксфорд“ и я измина цялата. Стигна чак до улица „Бонд“ и наближи площад „Гросвенор“. На ъгъла едно момиче се приближи и го грабна за ръката, взирайки се в лицето му.

— А! — възкликна тя. — Виждала съм ви и преди!

— Значи си видяла най-окаяния дявол на земята! — отвърна Бурго.

— Не е възможно да сте нещастен — рече момичето. — Какво ви прави нещастен? Имате пари.

— Иска ми се да имах — каза Бурго.

— Имате какво да ядете и да пиете — продължи момичето, — и сте толкова красив! Помня ви. Една вечер бях много гладна и вие ми купихте храна. Сега не съм гладна. Ще ме целунете ли?

— Ще ти дам един шилинг и това ще ти свърши по-добра работа — отвърна Бурго.

— Дайте ми и целувка — рече момичето.

Той първо я целуна, а после й даде шилинга, след което отмина.

„Проклет да съм, ако не мога да се променя“ — каза си той.

„Чудя се дали наистина нещо го измъчва — помисли си момичето. — И преди ми каза, че е нещастен. Как ми се иска да можех да помогна на човек като него!“

Бурго продължи към площад „Гросвенор“ и проникна в къщата по начин, който най-вероятно бе неизвестен на леля му и със сигурност бе неизвестен на чичо му. Преди да си легне, той изпразни джобовете си и преброи пачката банкноти, която държеше в един от тях. Бяха му останали сто и трийсет лири. Лейди Гленкора му бе обещала, че ще го види отново. Бе се изразила съвсем недвусмислено. Но какъв щеше да е смисълът, ако дотогава изхарчеше парите? Бурго знаеше, че не би могъл да държи тези пари в джоба си, без да ги изхарчи. Сети се за леля си. Какво щеше да й каже, ако я видеше утре? Нямаше ли да бъде по-добре да се опита да страни от нея?

Закусва в спалнята си, без да става от леглото. Хапна малко фоа гра85 от масата за вечеря, четейки един френски роман. Все още правеше това, когато камериерката на леля му влезе и му предаде, че лейди Монк иска да говори с него, преди да излезе.

— Кажи ми, Люси — отвърна той, — как е старата?

— Много е сърдита, господин Бурго. Не, не мога да остана. Нито минута повече. Недейте, моля ви. Казвам ви, тя ме чака!

От това може да бъде заключено, че Люси споделяше слабостта на повечето жени по отношение на клетия Бурго.

Призован по този начин, Бурго реши да се заеме с тоалета си, но въпреки това от време на време спираше, за да прочете някой ред от френския роман и да отпие от бутилката Кюрасо86, която държеше в спалнята си. Беше истински сиромах. Едва ли в Лондон имаше по-окаян сиромах от него. Въпреки това закусваше фоа гра и Кюрасо, като възприемаше тези скъпи лакомства така, както други мъже възприемат хляба, бирата и кашкавала.

Той се обличаше, защото леля му го бе извикала, но това в никакъв случай не означаваше, че бе решил да отиде при нея. Защо да ходи при нея? Защо да го прави? Тя нямаше да му даде още пари. Просто щеше да му се накара за поведението му. Може би дори щеше да го изгони от къщата, ако откажеше да й се подчини, или по-скоро щеше да се опита да го изгони. Несъмнено щеше да го направи, ако я разгневеше по някакъв начин. И несъмнено щеше да се ядоса, ако не се съгласеше с нея. Но в никакъв случай не би напуснал къщата, дори и да го изгонеше, защото се чувстваше много удобно тук. Бурго заключи, че няма да постигне нищо, ако говори със „старата“, както я бе нарекъл, така че реши да избяга в клуба си, пренебрегвайки официалното повикване.

Но лейди Монк бе много по-умел стратег от своя племенник и успя да го надхитри. Той се промъкна долу, използвайки задните стълби, но го беше срам да мине през слугинските помещения. Така че бе принуден да излезе в салона и там леля му го пресрещна, излизайки от трапезарията.

— Люси не ти ли каза, че искам да те видя? — попита лейди Монк с остър тон.

Бурго невъзмутимо отвърна, че излиза, за да измие и подстриже косата си, и ще се върне след двайсет минути. Той не бе особено деен мъж (освен когато не бе в седлото), но бе достатъчно съобразителен и умееше да лъже без много да му мисли. Лейди Монк не му повярва, но не можеше да го опровергае и затова не каза нищо повече по въпроса.

— В момента косата ти не е важна — заяви тя. — Искам да говоря с теб. Влез тук за малко.

Тъй като вече не можеше да избяга, той последва леля си в трапезарията.

— Бурго — започна тя, след като се настани и го накара да седне на стола срещу нея, — не мисля, че някога ще направиш нещо както трябва.

— Съгласен съм, лельо.

— Тогава какво смяташ да правиш с живота си?

— О… не знам. Не съм мислил много за това.

— Не можеш да останеш тук, в тази къща. Вчера сутринта сър Козмо обсъди този въпрос с мен.

— Ако сър Козмо предпочита да отида в Монкшейд, с удоволствие ще го направя… когато сезонът свърши, разбира се.

— Не те иска в Монкшейд. Няма да ти позволи повече да стъпиш там. Не те иска и тук. И недей да превръщаш думите ми в шега, ако обичаш.

— В никакъв случай, лельо.

— Точно това правиш. И го знаеш. Ти си най-неблагодарното и безсърдечно създание, което някога съм срещала. Трябва незабавно да напуснеш тази къща.

— Според сър Козмо къде трябва да отида?

— В приюта за бедни, ако искаш. На него му е все едно.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Бурго.

Той се втренчи ококорено в леля си и ноздрите му се разшириха от възмущение, сякаш наистина имаше причина да се чувства засегнат от това отношение.

Но изгонването на Бурго от къщата не бе от първостепенна важност за лейди Монк. Тя знаеше, че той щеше да остане тук до края на сезона. Но нямаше да му позволят да се върне, ако не изпълнеше онова, което си бе поставил за цел. Сега го бе пресрещнала, за да научи дали все още имаше някакъв шанс тази цел да бъде постигната. Така че прие възмущението му с ледено мълчание, след което мина по същество:

— Как се изложи пред всички снощи, Бурго!

— Нима съм се изложил повече от обикновено?

— Кълна се, че ти просто не можеш да се държиш сериозно! Защо продължи да танцуваш с нея, знаейки, че всички в салона ви наблюдават?

— Не можех да спра. Тя обожава да танцува валс.

— О, точно така. Обвини нея. Като истински мъж!

— Виж какво, лельо, не смятам да стоя тук и да те слушам как ме обиждаш. Нима трябваше да я грабна в ръце и да избягам с нея през тълпата?

— Кой иска да бягаш с нея?

— Предполагам, че ти.

— Не е така.

— Тогава аз.

— Ти! Не ти стиска да го направиш! Не ти стиска да направиш каквото и да било. Приличаш на малко дете, което намира някаква играчка и се забавлява с нея, но после му писва и я забравя. Снощи посрами себе си и посрами мен. Посрами и нея, разбира се, не че това те интересува.

— Бях намислил всичко… имах план… но той се върна.

— Разбира се, че ще се върне. Разбира се, че ще се върне, когато му докладват как танцуваш с жена му. Той вече сигурно й е простил и след това, разбира се, всичко ще е приключило.

— Ще ти кажа нещо, лельо. Тя ще избяга с мен, ако получи тази възможност. Когато бях принуден да си тръгна снощи, тя ми обеща отново да се видим. А що се отнася до това, че съм бездействал и не съм правил нищо — снощи отидох до „Парк Лейн“, докато ти си била в леглото.

— И с какво ти помогна това?

— С нищо, в интерес на истината. Но човек може само да опитва. Струва ми се, че в провинцията ще бъде по-лесно, особено сега, след като той си е втълпил, че трябва да се грижи за нея.

Известно време лейди Монк мълчеше.

— Какво ти каза, когато се разделихте? — попита тихо тя. — Какви бяха точните й думи?

Истината бе, че на лейди Монк не й липсваше енергичност и тя все още изгаряше от желание да помогне на своя племенник да лиши господин Палисър от неговата съпруга. Отдавна щеше да е направила това, ако всичко зависеше от нея и ако можеше сама да избяга с лейди Гленкора.

— Каза, че ще се видим пак. Обеща ми два пъти.

— И това бе всичко?

— Какво друго можеше да ми каже, при положение че бе принудена да си тръгне?

— Каза ли, че ще избяга с теб?

— Попитах я половин дузина пъти, но не ми отказа нищо веднъж. Сигурен съм, че веднага би го направила, ако имаше начин. Тя го мрази. Убеден съм в това. Знаеш, че една жена не би казала, че със сигурност ще напусне съпруга си, докато не го направи.

— Ако наистина смяташе да го стори, щеше да ти каже.

— Не мисля, че можеше да бъде по-ясна. Обеща ми, че ще се видим пак. Каза го два пъти.

Лейди Монк отново се умълча. В главата й се бе оформил план. План, който щеше да даде един последен шанс на нейния племенник. Но тя се колебаеше дали да му го обясни в подробности. Още от самото начало му бе помагала да осъществи мечтата си да отвлече лейди Гленкора, но без открито да говори за онова, което всъщност правеше. По време на предишния сезон бе успяла да доведе лейди Гленкора в къщата си в Лондон и бе направила така, че Бурго да се срещне с нея. После бе поканила лейди Гленкора в Монкшейд. Както знаем, тя не бе отишла там и това бе озадачило лейди Монк. Но тя не се бе отказала от целта си. Бе размишлявала много по темата и бе започнала да я обсъжда открито. Дори бе осигурила пари на племенника си, за да му помогне. Но въпреки че двамата бяха уредили всички тези неща помежду си и ги бяха разисквали съвсем открито, досега не бяха обсъждали конкретен план. Лейди Монк не бе знаела нищо за пощенската кола, дрехите, хотелските стаи и кораба за Булон.

Но сега трябваше да уреди нещата сама, иначе всичко щеше да бъде загубено. Но дори тя се колебаеше дали да обсъди този опасен план с племенника си. Ами ако той се откажеше в последния момент? Ако решеше да я издаде? Но когато една жена си е съставила такъв пъклен план, нищо не би могло да я разочарова повече от неговия провал. И лейди Монк би рискувала всичко, за да лиши господин Палисър от неговата съпруга.

— Ще се опитам да ти помогна — рече най-накрая тя, като почти шепнеше, — но само ако самият ти имаш смелостта да опиташ.

— Смелост! — възкликна той. — От какво си мислиш, че се страхувам? От господин Палисър? Бих се дуелирал с него! Бих се дуелирал с всички мъже от рода Палисър, ако това можеше да ми помогне.

— Да се дуелираш? Много добре знаеш, че това няма да е необходимо. Мъжете в днешно време не се дуелират. Виж какво, ако успееш да я убедиш да дойде тук някой ден… да кажем този четвъртък в три часа… аз ще бъда тук, за да я приема. И вместо да се върне в каретата си, ще се качи в кабриолета, който си паркирал някъде наблизо. Мога да я поканя да ми дойде на гости.

— Кабриолет!

— Да. Един кабриолет няма да я убие. Освен това не е толкова лесен за следване, колкото една карета.

— И къде ще отидем?

— В четири часа има влак за Саутхемптън, а корабът за Джърси потегля в шест и половина. Ще бъдете в Джърси на следващата сутрин и оттам потегля кораб за Св. Мало. Трябва да се прикачите от единия кораб на другия… ако тя има достатъчно сили и кураж, разбира се.

След тези думи, кой би могъл да каже, че лейди Монк не беше всеотдайна леля?

— Това е много добър план — отбеляза Бурго с възхищение в гласа.

— Ще й бъде трудно да избяга от мен. Разбира се, аз не бих могла да й кажа, че знам за плана. По-добре да нареди на кочияша си да отиде да вземе някоя нейна приятелка и после да се върне. Да отиде до Тибърния или дори до Пимлико87. Тогава ще може да ме изостави, да излезе от къщата и да отиде пеша до кабриолета. Ще каже на портиера, че отива до каретата си. Разбираш ли?

Бурго обяви, че разбира.

— Трябва да отидеш при нея и да я накараш да те приеме. Трябва да говориш с нея, за да уредиш всичко това. И трябва да бъде в четвъртък заради разписанието на корабите.

Тя го попита за парите и му взе банкнотите, които му бяха останали, като обеща в четвъртък сутринта да му ги върне, добавяйки няколко. Той все пак я помоли да му остави една банкнота от пет лири, с доста жален тон, и я получи. След това й каза за пътните чанти и чорапите.

— Помоли я да дойде в здрава рокля за път — заръча лейди Монк. — Отгоре може да облече нещо дантелено, за да не привлича вниманието на слугите. Аз няма да забележа.

Нима не беше най-добрата леля на света?

След тези думи Бурго я остави и се насочи към клуба си в доста приповдигнато настроение.

Шестдесет и седма глава Последната целувка

Когато се върна от Уестморланд, Алис веднага се отправи към „Парк Лейн“, където лейди Гленкора и господин Палисър я чакаха. Щеше да прекара един ден с тях в Лондон, а на сутринта на следващия щяха да заминат за Париж. Завари господин Палисър да полага неимоверни грижи за жена си. Не че в поведението му имаше нещо, което да намеква, че я държи под око или прекарва повече време с нея, отколкото бе нормално за съпруг на млада жена. Но начинът им на живот несъмнено бе много по-различен от онова, което бе видяла в Мачинг!

Когато Алис пристигна, самият господин Палисър я посрещна в антрето и я заведе при жена си още преди да бе имала време да свали шапката си.

— Много сме ви задължени, госпожице Вавасор — рече той. — Чувствам тази благодарност толкова силно, колкото самата Гленкора.

— О, не — отвърна тя. — Аз съм ви задължена за това, че ме поканихте.

Той просто се усмихна и поклати глава, след което я заведе горе. На стълбите двамата си размениха още няколко думи.

— Трябва да ми простите за острите думи, които отправих към вас онази вечер, когато излязохте да се разхождате из руините.

Алис промърмори нещо учтиво, намеквайки, че въпросът отдавна бе забравен, и двамата се насочиха към стаята на лейди Гленкора. На Алис й се стори, че той не изглежда толкова внушително, колкото бе изглеждал в Мачинг. Вече не се надяваше да бъде направен канцлер на хазната (нещо, което бе смятал за сигурно) и това понижение в най-обикновен грижовен съпруг сякаш се бе отразило на походката, гласа и цялостното му поведение. Когато бе приветствал Алис в Мачинг, той несъмнено се бе извисявал над нея по начин, който бе почти заплашителен, но сега това величие сякаш се бе изпарило. Трябва да посочим, че никак не му бе леко и не бива да забравяме, че постъпката, довела до това падение, бе толкова мила и благородна!

— Скъпа Алис, радвам се да те видя! В момента събирам багажа си, а Плантагенет ми помага.

Като чу това, Плантагенет се намръщи, чувствайки се като бивш войник, заварен с хурка в ръка. Той се бе отказал от меча на величието и вместо това бе приел хурката на домашния живот. Промяната никак не го радваше. Освен това в гласа на жена му се бе прокраднала подигравателна нотка, която, поне според него, можеше да му бъде спестена.

— Ти вече събра багажа си и не виждам какво друго имаш за правене — продължи Гленкора.

— Аз ще ти помогна — рече Алис.

— Но ние почти сме готови. Струва ми се, че ще трябва да извадим всичко и отново да го приберем, иначе какво ще правим утре? Не можем да заминем още утре, нали, Плантагенет?

— Не бихме могли, тъй като имаме резервирани стаи в Париж за вдругиден.

— Сякаш не бихме могли да си намерим стаи в някоя крайпътна странноприемница. Мъжете са толкова придирчиви. Когато пътувам, не искам никога да имам резервирани стаи. Предпочитам никога да не знам къде отивам и кога ще стигна там и да нося целия си багаж в една пазарска кошница.

Алис, която бе последвала своята приятелка надолу по коридора до спалнята й и бе видяла сандъците и кутиите, пръснати навсякъде, си помисли, че тази пазарска кошница трябва да е много голяма.

— И никога не бих пътувала сред християни. Толкова са бавни и навсякъде носят цилиндри. Колкото повече се отдалечаваш от Лондон, толкова повече цилиндри виждаш, стига да не излизаш от християнския свят. Но аз бих искала да изляза. Искам Плантагенет да ни заведе да видим кюрдите, но той няма да го направи.

— Не мисля, че това би било справедливо към госпожица Вавасор — отвърна господин Палисър, който ги бе последвал.

— Не се извинявай с нея — рече лейди Гленкора. — Жените не са толкова страхливи, колкото си мислиш. Не би ли искала да видиш жив кюрд, Алис?

— Не съм напълно сигурна къде живеят — отвърна Алис.

— Нито пък аз. Нямам никаква представа как да стигна до кюрдите. Разбираш, че се шегувам, нали? Въпреки че Плантагенет не разбира. Важното е, че са хора от изтока. Винаги съм харесвала изтока!

— Мисля, че този път ще трябва да се задоволим с Рим или може би Неапол — заяви господин Палисър.

Идеята, че лейди Гленкора сама бе събрала багажа си, бе почти толкова абсурдна, колкото думите й за кюрдите. Но въпреки това тя обикаляше от стая в стая и обявяваше, че това или онова нещо трябва да бъде взето, докато накрая пазарската кошница придоби наистина огромни размери. Алис бе изумена от всички тези приготовления и се зачуди колко голяма щеше да бъде свитата им. Знаеше, че лейди Гленкора ще вземе каретата си.

— Не че някога ще ми потрябва — рече тя на Алис, — но той настоява. Не иска да ми липсва нищо. Толкова е мил, нали?

— Много е мил — отвърна Алис. — Едва ли някъде има по-мил съпруг от него.

— Но е толкова скучен! — възкликна лейди Гленкора. — Предполагам, че всички съпрузи са скучни. Все пак това им е работата. Сигурна съм, че и аз щях да бъда скучна, ако бях съпруг на млада жена.

С тях щяха да пътуват две камериерки и двама слуги. Алис бе получила разрешение да доведе собствената си прислужница.

— Вземи една дузина прислужници, ако искаш — бе казала лейди Гленкора. — В сегашното си настроение, господин Палисър не би ти отказал нищо. Ако го помолиш да отидем сред кюрдите, веднага ще го направи. Или пък ако предложиш да посетим Крим.

Тъй като и двете прислужници на лейди Гленкора говореха френски, а нейната не, Алис се доверяваше на братовчедка си по тези въпроси.

— Трябва да имаш собствена прислужница — заяви лейди Гленкора. — Аз взимам две по същата причина, по която взимам каретата. Като дете, на което позволяват да облече любимата си рокличка, след като са го напердашили.

Когато Алис я попита защо отношението на господин Палисър към нея се е променило, всичко й бе обяснено.

— Виждаш ли, мила моя, аз му казах всичко — отвърна лейди Гленкора. — Винаги си казвам всичко. Никой не може да ме обвини в това, че не съм откровена. Той знае, че едно време, когато те помолих да идвам в къщата ти, за да се срещам с него, ти ми отказа. О, Алис! Тогава сгреши и все още мисля така. Но станалото станало. Нека всички тези неща останат там, където им е мястото — в миналото. Казах му и онези неща, които сподели с мен. Сещаш се какво имам предвид, нали? През последните десет дни нямах какво друго да правя, освен да се изповядвам. И когато една жена започне да прави самопризнания, колкото повече признава, толкова по-добре. Освен това споменах, че си отказала на Джефри.

— Не си!

— Разбира се, че го направих и това те издигна още повече в очите му. Струва ми се, че вече би позволил на Джефри да се ожени за теб, ако и двамата го искате, разбира се. И няма ли да е прекрасно, ако ви се роди син и ни позволите да го осиновим?

— Кора, ако продължаваш да говориш такива неща, ще си тръгна.

— Не бива да правиш това, скъпа моя. Вече не можеш да избягаш. Във всеки случай няма да можеш, когато пристигнем в Париж. О, Алис! Остави ме да бъда палава! Държах се толкова прилично през последните десет дни. Знаеш ли, че започнах да карам Денди и Флърт със скорост от десет километра в час? Горките животни сигурно са си помислили, че отивам на погребение. Клетите Денди и Флърт! Няма да ги видя цяла година!

На следващата сутрин закусиха рано, защото господин Палисър бе придобил този навик. Освен това бе заявил, че ранното ставане ще им се отрази добре.

— Но никога не ми казва защо смята така — оплака се лейди Гленкора.

— Според мен се налага, когато хората пътуват — посочи Алис.

— Не е това — отвърна братовчедка й. — Но трябва да бъдем послушни деца. Според мен изобщо не е честно, защото снощи той си легна веднага след вечеря, докато двете с теб останахме будни дълго след това. Но тази вечер ще си легнем рано.

След закуска тримата се отдадоха на бездействие. Беше нелепо и почти болезнено да гледат как господин Палисър обикаля къщата и брои сандъците, сякаш това щеше да помогне с нещо. В този повратен момент в живота си, той бе намразил документите, сметките и статистическите данни и не можеше да се посвети на тях. Мъжът, който доскоро се бе трудил от сутрин до вечер, в момента не можеше да се посвети на нищо. Целият му свят бе рухнал в краката му и не знаеше откъде да започне новия си живот. Още преди да е станало един часа и тримата бяха седнали да четат книги. Лейди Гленкора и Алис решиха да не излизат от къщата до края на деня.

— Не сме го обсъждали, но ми се струва, че това е част от наказанието ми — да не излизам никъде. Ако го направя, нищо чудно да ме открие на площад „Глостър“.

Господин Палисър обаче не бе задължен да остава с тях и малко след три часа той се приготви да излезе на разходка. Нямаше да ходи до Камарата, разбира се. В момента нямаше никакъв интерес към това. Бе получил разрешение от спикера да отсъства до края на сезона. Не искаше и да се вижда с никого. Всичките му приятели смятаха, че вече бе напуснал Лондон. Смъртта и погребението му бяха обществено достояние и ако се появеше някъде, щяха да го сметнат за призрак. Говореха за него като за „напусналия“. Или по-скоро бяха говорили за него по този начин, тъй като вече бяха спрели да обсъждат отказа му. Клетият херцог на Св. Банги все още се сещаше със съжаление за него, особено в случаите, когато господин Файнспън го дразнеше. Но дори херцогът се бе примирил с решението му. Господин Палисър не искаше да разваля това спокойствие, появявайки се пред хора. Затова реши отново да се разходи под брястовете на Кенсингтън.

Вече бе сложил шапката си в антрето и тъкмо оправяше ръкавиците си, когато на входната врата се почука. Портиерът беше там: набит и червендалест мъж, който не бе особено словоохотлив. В момента стоеше с чадъра на господаря си в ръка и изглеждаше така, сякаш иска да бъде полезен с нещо. Когато чу тропането, изражението му незабавно се промени. Той все още държеше чадъра и бе повече от очевидно, че се чувства раздвоен в задълженията си.

— Дай ми чадъра, Джон — нареди господин Палисър.

Джон му подаде чадъра и отвори вратата, разкривайки Бурго Фицджералд на прага.

— Лейди Гленкора вкъщи ли си е? — попита Бурго, преди да е видял съпруга.

Джон се обърна и изгледа смаяно своя господар, сякаш съзнавайки, че новодошлият нямаше право да задава такъв въпрос. Портиерът несъмнено съзнаваше това и не отговори веднага.

— Не съм сигурен — рече господин Палисър и излезе на своята разходка. — Прислужникът ще ви каже.

Той бързо пресече „Парк Лейн“ и навлезе в парка, като нито веднъж не погледна през рамо, за да види дали Бурго е бил допуснат в къщата. Нито пък се върна и минута по-рано, отколкото бе възнамерявал. Все пак в него имаше нещо благородно.

— Да, лейди Гленкора си е вкъщи — отвърна портиерът, без да му се налага да проверява.

Това, че господин Палисър нямаше нищо против да приеме подобен посетител, не го засягаше. Не му бе наредил да отвърне, че господарката не си е вкъщи. По тази причина Бурго бе допуснат в къщата и въведен в стаята, където се намираше лейди Гленкора.

Така се случи, че тя бе сама. Алис се бе качила в спалнята си и лейди Гленкора седеше до прозореца в малката стаичка, която гледаше към парка. Седеше на една табуретка, закрила лицето си с ръце, когато името на Бурго бе обявено, и мислеше за него и за това какъв щеше да бъде животът й, ако я бяха „оставили на мира“, както често се изразяваше, както пред Алис, така и пред самата себе си.

Тя бързо се надигна, така че той я видя, когато вече бе станала.

— Помоли госпожица Вавасор да дойде при мен — нареди тя на прислужника, преди той да излезе, след което се приближи, за да поздрави своя любим.

— Кора — започна той и веднага й зададе въпроса, който бе дошъл да й зададе, с отчаяние и решимост в гласа. — Кора, дойдох тук, за да те помоля да дойдеш с мен. Ще го направиш ли?

— Не, няма да го направя — отвърна тя.

— Не ми отговаряй така без дори да се замислиш. Всичко е уредено…

— Да, всичко е уредено — отвърна тя. — Господин Фицджералд, ще ви помоля да ме оставите на мира и да проявите малко великодушие към мен. Всичко е уредено. Можете да видите, че багажът ми е събран. Господин Палисър и аз, заедно с моята приятелка, заминаваме утре. Пожелайте ми приятен път и си тръгнете. Бъдете великодушен.

— Нима това ще бъде краят на всичко?

Той стоеше съвсем близо до нея, но досега бе докоснал единствено ръката й, когато я бе поздравил.

— Подай ми ръка, Кора — рече той.

— Не. Никога повече няма да ви подавам ръка. Трябва да проявите великодушие към мен и да си тръгнете. Това ще бъде краят на всичко — всичко, което ни свързва. Оставете ме, моля ви.

— Кора, някога обичала ли си ме?

— Да, обичах ви. Но бяхме разделени и тази любов изтля.

— Но аз все още те обичам… всъщност сега те обичам повече от всякога. Не ме гледай така. При последната ни среща не ми ли каза, че мога отново да те видя? Нима двамата с теб сме деца, които могат да бъдат разделени от други хора, въпреки че се обичат?

— Да, Бурго, деца сме. Това е братовчедка ми. Трябва веднага да си тръгнете.

Докато тя говореше, вратата се отвори и Алис влезе в стаята.

— Госпожице Вавасор, господин Фицджералд — представи ги лейди Гленкора. — Помолих го да си тръгне, Алис. След като ти дойде, може би ще ме послуша.

Алис бе онемяла от изненада и не знаеше какво да каже, нито на нея, нито на него. Просто стоеше и се взираше в лицето на мъжа, за когото бе слушала толкова много. Да, той безспорно бе много красив. Никога преди не бе виждала толкова красив мъж. Чувстваше се напълно неспособна да му каже каквото и да било. Истината бе, че нищо не й идваше на ум. Все пак успя да му кимне в отговор на представянето, след което продължи да го гледа и да мълчи, сякаш го чакаше да си тръгне.

— Господин Фицджералд, защо не ме оставите и не си тръгнете? — попита лейди Гленкора.

Клетият Бурго също бе като онемял. Какво можеше да каже? Несъмнено не би могъл да защити каузата си в присъствието на тази непозната дама. В мига, в който лейди Гленкора бе настояла на срещата им да присъства трети човек, той трябваше да осъзнае, че за него вече нямаше надежда. И може би го бе осъзнал. Нямаше да може да спечели тази битка. Все пак му оставаше едно нещо, което трябваше да направи. Трябваше да се оттегли с чест. Но как щеше да постигне това?

— Надявах се да имам възможността да говоря няколко минути насаме с теб — рече той, гледайки към Алис, но обръщайки се към лейди Гленкора.

— Не, господин Фицджералд. Това не може да се случи. Алис, не си отивай. Повиках братовчедка си, когато ви видях, защото не исках да оставам сама с вас. Помолих ви да си тръгнете…

— Може би не си ме разбрала?

— Разбрах ви достатъчно добре.

— Тогава, господин Фицджералд, защо не направите онова, за което ви моли лейди Гленкора? — попита Алис. — Знаете… би трябвало да знаете, че нямате право да бъдете тук.

— Не знам нищо подобно — отвърна той, отказвайки да се предаде.

— Алис, да оставим господин Фицджералд тук, щом иска да ни изгони от стаята — заяви лейди Гленкора.

Една жена много трудно може да бъде победена в подобни дуели. Мъжът се сражава с тапа на шпагата си, докато жената използва оръжие, което наистина пуска кръв. Бурго знаеше, че бе задължен да си тръгне, но чувстваше, че трябва да се опита да го направи с достойнство. Въпреки че нямаше да се изненада, ако чуеше приглушен смях на излизане.

— Не, лейди Гленкора — заяви той. — Няма да ви гоня от стаята. Щом някой трябва да бъде изгонен, нека това бъда аз. Признавам, че се надявах да не бъдете толкова… сурова към мен.

Той се извърна към вратата, като кимна едва забележимо на госпожица Вавасор. Вече бе на прага, когато Гленкора се провикна:

— Боже мой! Наистина съм сурова… сурова и жестока! Ах, Бурго!

Той веднага се върна при нея и я грабна за ръката.

— Гленкора — рече Алис, — моля те, пусни го. Господин Фицджералд, един истински мъж не би се възползвал от нейната глупост.

— Ще говоря с него — заяви лейди Гленкора. — Ще говоря с него, преди да си тръгне.

Вече тя държеше неговата ръка. Обърна се към Бурго, извръщайки се от Алис, и рече със страст, която караше гласът й да трепери:

— Бурго, Бурго, Бурго! Нищо няма да излезе от това. Трябва да ме оставиш. Трябва да си тръгнеш. Ще остана вярна на съпруга си и ще изпълня дълга, който имам към него. Нараних теб, но не искам да наранявам него. Обичах те… знаеш, че те обичах.

Тя все още го държеше за ръката и сега се взря в лицето му, а от очите й рукнаха сълзи.

— Сър — рече Алис, — чухте всичко, което искахте да чуете. Ако имате чест и достойнство, ще я пуснете и ще си тръгнете.

— Никога няма да я пусна, когато ми казва, че ме обича!

— Да, Бурго, ще го направиш! Трябва да го направиш! Никога повече няма да ти кажа това. Никога! Направи онова, за което те моли Алис. Пусни ме и си тръгни… но не мога да понеса мисълта, че съм се отнесла сурово с теб.

— Наистина си сурова… сурова и жестока, както самата ти се изрази.

— Нима? Нека Бог ти прости за тези думи!

— Тогава защо ме отпращаш?

— Защото съм омъжена жена и милея за честта на своя съпруг, въпреки че не милея за своята. Алис, да тръгваме.

Той все още я държеше, но тя щеше да му избяга, ако не се бе навел над нея и не бе обвил ръка около талията й. Но се съмнявам, че щеше да може да направи това, ако тя бе решила да му попречи. Той я притисна в обятията си, наведе се и я целуна по устните. След това си тръгна, като бързо прекоси стаята, спусна се по стълбите и изхвърча от къщата.

— Слава Богу, че си замина! — възкликна Алис.

— Ти можеш да кажеш това, защото не загуби нищо! — отвърна лейди Гленкора.

— А ти спечели всичко!

— Нима? Не знаех, че съм спечелила каквото и да било. Единственото човешко същество, което съм допускала в сърцето си… единственото човешко същество, което някога съм обичала, току-що ме напусна завинаги, а ти ме караш да благодаря на Бог за това, че съм го загубила! Не виждам причина за благодарност — нито по отношение на любовта, нито по отношение на загубата. Всичко е ужасно от началото до края!

— Във всеки случай той вече знае, че не искаш никога повече да го виждаш.

— Разбира се, че не искам. Малко по малко започвам да опознавам самата себе си. Що се отнася до това дали щях да избягам с него, просто не ми достигна смелост. Обмислях го, кроях планове и дори исках да се случи, но вече знам, че никога не бих го направила. Господин Палисър може да се чувства сигурен. Няма да му се налага да ме убеждава да оставам.

Алис знаеше, че няма смисъл да спори с нея, така че се приближи и седна до братовчедка си, тъй като тя отново се бе настанила на табуретката до прозореца. Опита се да я утеши, като започна да я милва по главата като малко дете.

— Знам, че трябва да остана там, където съм! — избухна лейди Гленкора, почти гневно. Говореше бързо и задъхано. — Не съм толкова глупава, че да не знам в какво ще се превърна, ако напусна съпруга си и отида да живея със своя любовник. Не си мисли, че смятам подобен живот за благословия, Алис. Но защо стигнах дотук? Заради женската порядъчност? Пфу! Къде беше тази порядъчност, когато ме принудиха да се омъжа за човек, когото не обичам, против волята ми? Ако бях отишла с него, ако бях избягала с мъжа, който трябваше да бъде мой съпруг, кого един справедлив Бог щеше да накаже по-сурово: мен или онези две жени и чичо ми, които ме измъчваха, докато не ме накараха да се омъжа за Плантагенет?

— Хайде стига, Кора. Замълчи.

— Няма да мълча! Ти беше господарка на собствената си съдба, Алис. Направи онова, което искаше и никой не те спря. Ти също страда, разбира се, но поне можеш да уважаваш себе си.

— Ти също можеш, Кора. Ти също вече можеш.

— Нима? Когато ме целуна, едва се сдържах да не го целуна в отговор с десеторно по-голяма страст. Как бих могла да уважавам себе си? Но всичко е грях. Съгрешавам по отношение на своя съпруг, защото се преструвам, че го обичам, и съгрешавам по отношение на Бурго, който трябваше да бъде мой съпруг, защото го обичам. Ето, чувам господин Палисър на вратата. Ела с мен. Или не, по-добре остани тук, защото той ще се качи горе. Задръж го в тази стая, докато аз се съвзема.

Господин Палисър веднага стори онова, което бе предвидила жена му и след като остави шапката си в антрето, той се качи горе и влезе в малката стаичка. Истината бе, че Алис все още се колебаеше дали да спомене името на господин Фицджералд, или да го премълчи. При нормални обстоятелства щеше да бъде напълно естествено да спомене името на посетител, който се е отбил в къщата, и самата мисъл да премълчи посещението му, просто защото става дума за любовника на съпругата на нейния домакин, я изпълваше с отвращение. Но от друга страна тя дължеше много на лейди Гленкора и не виждаше причина да я злепоставя ненужно. Така или иначе опасността бе отминала.

Господин Палисър обаче веднага сложи край на нейните колебания. — Имали сте посетител? — рече той.

— Да — отвърна Алис.

— Видях го на излизане — обясни господин Палисър. — Срещнахме се на вратата. Той, разбира се, не трябваше да идва тук. Постъпи неправилно и следва да бъде наказан… ако подобни прегрешения се наказваха.

— Струва ми се, че беше наказан — рече Алис.

— Що се отнася до Гленкора — продължи той, сякаш не я бе чул, — реших, че за нея ще бъде по-добре сама да реши дали да го приеме, или не.

— Тя нямаше избор по този въпрос. Пристигането му бе обявено и бе въведен в тази стая. Тя веднага ме повика и мисля, че постъпи правилно.

— Гленкора е била сама, когато той е влязъл?

— За около минута-две, преди аз да дойда.

— Нямам повече въпроси за това — обяви господин Палисър след кратка пауза. Може би бе очаквал Алис да продължи. — Радвам се, че сте били тук, иначе позицията й щеше да бъде много болезнена. За нея, а може би и за мен, е по-добре, че той е дошъл тук. Що се отнася до него, мога само да предположа, че е злодей. Бих простил действията на мъж, заслепен от страст, но не мога да си обясня как един мъж би могъл да се опитва да съсипе както нейната, така и моята репутация.

Чудя се дали докато произнасяше тази реч, съвестта му не му напомни за лейди Дъмбело и онази незабравима вечер, когато си бе позволил да я нарече Гризелда.

Тримата вечеряха в спокойна атмосфера и след това се отдадоха на четене. Не след дълго Алис забеляза, че господин Палисър се прозява и разбра от какво се бе отказал, за да спаси жена си. Той реши да се поразходи из къщата, за да се освежи, и именно тогава Гленкора й разказа за прозяването му в Мачинг.

— Мислех, че ще се разпадне на парчета — рече тя. — Какво ще правим с него?

— Не вярвам, че самият той осъзнава, че го прави — отвърна Алис.

— Това е добре — каза лейди Гленкора, — но какво ще стане, когато зарази нас? Тогава несъмнено ще осъзнае, че го прави. Беше се посветил изцяло на политиката и сега нищо друго не може да задържи вниманието му. Не разбирам защо подобен мъж изобщо е решил, че има нужда от съпруга.

— Много си сурова с него, Кора.

— От сърце ми се иска да се бе оженил за теб. Наистина. Но знам защо се е оженил, разбира се. И би трябвало да му съчувствам, имайки предвид колко голямо е разочарованието му по този въпрос.

Господин Палисър се бе разбудил и се върна в стаята, а остатъкът от вечерта премина в още по-спокойна атмосфера.

Когато излезе от къщата, Бурго Фицджералд зави обратно към площад „Гросвенор“, като отначало нямаше представа къде отива. Почти стигна до вратата на чичо си, преди да осъзнае къде се намира. Спря за малко пред къщата, потънал в мисли. В продължение на около половин час в сърцето му бяха бушували истински чувства. Отново бе притиснал в обятията си жената, която си мислеше, че обича. Бе обвил ръка около нея и я бе целунал, а тонът, с който бе извикала името му, все още отекваше в ушите му.

— Бурго!

Той прошепна името си, сякаш по този начин би могъл да си припомни гласа й. Утеши се с мисълта, че тя наистина го обичаше. За един кратък миг дори си помисли, че би могъл да живее с тази утеха! Но Бурго просто не бе такъв човек. Той бе мъж, който до голяма степен се нуждаеше от утехата на скъпите пастети и екзотичните ликьори, за да се чувства щастлив, а в момента не изглеждаше никак вероятно, че още дълго ще може да си ги осигурява.

Не възнамеряваше веднага да каже на леля си за своя провал, тъй като нямаше да спечели нищо от това. Дори можеше изобщо да не й казва. Така че Бурго обърна гръб на площад „Гросвенор“ и се насочи към клуба си на улица „Св. Джеймс“, надявайки се, че билярдът и брендито с вода ще му помогнат да възвърне самообладанието си. Но докато вървеше, той се прокле за това, че бе позволил на лейди Монк да му вземе онази пачка с банкноти. Защо й бе позволил да го надхитри по този начин? Когато влезе в клуба на улица „Св. Джеймс“, той вече бе забравил за Гленкора и разсъждаваше върху това как би могъл да измъкне онази пачка от ръцете на леля си.

Шестдесет и осма глава От Лондон до Баден

На следващата сутрин всички в дома на господин Палисър на улица „Парк Лейн“ станаха рано и никой не се прозяваше. Има някаква особена енергичност, която се появява сутринта преди дълго пътуване, и тази енергичност е още по-ясно изразена, когато нещата и хората, които трябва да бъдат пренесени, са многобройни и създават грижи. Лейди Гленкора създаде грижи на своя съпруг, тъй като не успя да слезе навреме на закуска. Когато бе порицана за това нехайно отношение към сключеното помежду им споразумение, тя настоя, че по-късният влак също би им свършил работа. Когато господин Палисър й доказа, след дълги обяснения, че ако хванат по-късния влак, ще пристигнат в Париж едва на следващия ден, тя обяви, че ще им бъде много по-приятно да пътуват цяла седмица, отколкото да покрият това голямо разстояние само за един ден. После добави, че от всичко най-много иска да види Фолкстън88.

— Ако това е така, защо не ми каза по-рано? — попита господин Палисър с най-мрачния си глас. — Ричард и каретата заминаха още вчера и вече са на борда на пощенския кораб.

— Ако Ричард и каретата вече са на борда на пощенския кораб, разбира се, че трябва да ги последваме — отвърна лейди Гленкора. — И трябва да отложим разглеждането на Фолкстън за по-късно. Алис, забелязала ли си, че когато човек пътува, той винаги трябва да се съобразява с някой Ричард и с някаква карета и постепенно започва да се чувства така, сякаш се е превърнал в роб?

Всички тези неща бяха истинско изпитание за господин Палисър, но ми се струва, че той им се наслади и искрено се зарадва, когато откри, че багажът им е потеглил от гара „Пимлико“ в правилния влак.

Разбира се, че на лейди Гленкора и на Алис им стана лошо, докато прекосяваха Ламанша, и че на камериерките им стана още по-лошо. Прислужниците изчезнаха, когато господин Палисър имаше нужда от тях, за да пият бренди с вода със стюарда на долния етаж. Лейди Гленкора заяви, че не би могла да стигне по-далече от Булон, дори да я носят на ръце. Въпреки това успяха да се доберат до Париж. Ако господин Палисър бе станал канцлер на хазната, едва ли щеше да му се наложи да работи по-усърдно, отколкото през този ден. Именно той откри коя карета бе запазена за тях, той пренесе пътните им чанти и пелерините им със собствените си ръце, той извади романите, които, разбира се, не бяха прочетени, и той извърши всички приготовления за този етап от пътуването им, сякаш щеше да им отнеме седмица, а не пет часа и половина.

— Боже мой! Почти през цялото време спах! — възкликна лейди Гленкора, когато наближиха Париж.

— Предполагам, че ти е било удобно — отвърна развеселено господин Палисър.

— Чувствам се отлично, откакто слязохме от онзи ужасен кораб. Защо правят корабите толкова неудобни? Сигурна съм, че е нарочно.

— Предполагам, че просто не могат да ги направят удобни?

— Морето ги прави неудобни — заяви господин Палисър.

— Няма значение. В следващите дванайсет месеца няма да се качваме на кораб. Можем да стигнем до кюрдите, Алис, без да ни се налага да се качваме на кораб. Според мен това е голямото удобство на континента. Човек може да ходи навсякъде, без да му става лошо.

Господин Палисър не каза нищо, но въздъхна при мисълта, че ще отсъства цяла година. Бе обещал и разбира се, никога не би се отметнал от думата си. Но как щеше да живее цели дванайсет месеца без Камарата на общините? Какво щеше да прави през това време? Как щеше да използва интелекта и енергията си през дългите дни, които му предстояха? А можеше да стане канцлер на хазната! Точно в този момент можеше да е на крака, произнасяйки шестчасова реч за финансовото състояние на страната, предизвиквайки възхищението на половината членове и объркването на другата половина, вместо да мъкне женски пелерини през мръсната, студена и мрачна чакалня на парижката гара, където британските граждани стоят под стража, докато разтоварват сандъците им от вагоните.

— Но няма да спираме тук… нали? — попита лейди Гленкора печално.

— Не, скъпа. Дал съм ключовете на Ричард. Веднага продължаваме.

— А кога ще получим багажа си?

— След около половин час — отвърна господин Палисър.

— Предполагам, че ще трябва да се примирим с това, нали, Алис? — рече лейди Гленкора, докато влизаше в каретата, която ги чакаше.

Алис си спомни предишния път, когато бе стояла в тази чакалня, в компанията на Джордж и Кейт. Тогава двете момичета съвсем търпеливо бяха изчакали сандъците им да бъдат проверени от служителите. Но сега Алис пътуваше с големци. Сега пътуваше с хора, които никога не говореха за богатството си и сякаш дори не мислеха за него, но постоянно демонстрираха, че го имат предвид. „Но ми се струва, че бремето надвишава ползите — каза си Алис, — не за пръв път.“

Останаха една седмица в Париж и през това време Алис осъзна, че се е сближила с господин Палисър. Истината бе, че в Мачинг двамата почти не бяха общували и тя не бе научила нищо за него. Сега започна да разбира характера му и се научи как да разговаря с него. Позволяваше му да й говори за неща, от които лейди Гленкора упорито не се интересуваше. Зарадва го, когато извади джобното си тефтерче и си записа бройката на яйцата, които се изяждаха всеки ден в Париж, въпреки мнението на Гленкора, че тази информация не струваше нищо, понеже господин Палисър не можеше да й каже колко от яйцата ставаха за ядене и колко не ставаха. Алис с удоволствие научи, че в Париж работеха близо сто и петдесет хиляди жени, докато лейди Гленкора нарече това голям срам и изрази надеждата си, че те скоро ще си намерят съпрузи. Когато господин Палисър й обясни, че това е невъзможно поради прираста на женското население, тя го разгневи с наблюдението си, че наоколо се разхождат много мъже, които, поне според нея, очевидно нямат съпруги.

— Как ми се иска да се бе оженил за теб! — каза Гленкора на Алис тази вечер. — Винаги щеше да имаш джобно тефтерче в себе си, в което да си записваш разни числа и щеше да се преструваш, че се интересуваш от яйца, бутилки вино и всичко останало. Що се отнася до мен, аз просто не мога. Ако видя гладна жена, мога да й дам пари. Ако е болна, мога да се опитам да я излекувам. Ако чуя, че някой мъж е зъл, мога да го намразя. Но не бих могла да се справя с бедността и престъпността. Не вярвам, че бих могла. Просто мозъкът ми не е достатъчно голям.

Не се запознаха с никого в Париж и бяха доволни, когато седмицата най-накрая свърши.

— Не съм сигурна, че Баден ще ни хареса повече — рече лейди Гленкора. — Но знаеш, че не сме задължени да стоим дълго там. Малко по малко се приближаваме до кюрдите.

Господин Палисър веднага възрази:

— Мисля, че трябва отсега да решим, че ще останем поне месец в Баден.

— Но защо изобщо трябва да решаваме? — попита лейди Гленкора с жален тон.

— Обичам да имам план — отвърна господин Палисър.

— Аз също — рече жена му, — но само за да мога после да кажа, че съм го нарушила.

— Едва ли има нещо, което да мразя повече от това да не изпълнявам намеренията си — заяви господин Палисър.

Като чу това, лейди Гленкора сви рамене, изгледа братовчедка си и направи подигравателна гримаса. Известно време съпругът й се примиряваше с това отношение и трябва да признаем, че се държеше много достойно. Но истината бе, че винаги ставаше онова, което той искаше. Лейди Гленкора се държеше ужасно, като постоянно противоречеше на съпруга си, сякаш бе забравила за саможертвата, която той бе направил за нея. Но никога не ставаше нейното.

Всъщност почти никога, защото все пак успя да извоюва една малка победа. Господин Палисър искаше да се отправят към Кьолн и оттам да се спуснат по Рейн до Баден. Лейди Гленкора веднага обяви, че ненавижда Рейн, защото от всички реки на света, тази е най-надценената и предлага най-скучните гледки, така че ще бъде много нещастна, ако я принудят да пътува по нея. Като чу това, господин Палисър реши да се допита до Алис. Тя също бе пътувала по Рейн с Кейт и Джордж Вавасор, така че гласува за това да минат през Страсбург.

— Тогава ще минем през Страсбург — съгласи се галантно господин Палисър.

— Не че искам отново да видя онази противна църква — рече Гленкора.

— Струва ми се, че за теб всичко е еднакво противно — заяви съпругът й. — Решила си да недоволстваш, така че едва ли има някакво значение кой маршрут ще изберем.

— Това е вярно — отвърна жена му. — Няма голямо значение.

Стигнаха до Баден, като не прекараха почти никакво време в Страсбург. Половината хотел бе на тяхно разположение. Тук за пръв път ползваха каретата и лейди Гленкора дори предложи да докарат Денди и Флърт от Англия. Когато чу това, господин Палисър спокойно посочи, че конете няма да понесат дългото пътуване.

— Ще бъдат толкова съсипани, че ще им трябват поне два или три месеца, за да се възстановят — обясни той.

— Щях да те помоля за тях, само ако бе възможно да дойдат в балон — каза лейди Гленкора.

Това разгневи господин Палисър, който наистина си бе помислил, че би могъл да омиротвори жена си, като докара любимите й коне в Баден.

— Алис — попита тя една сутрин, — колко яйца изяждат в Баден всяка сутрин преди десет часа?

Господин Палисър, който в момента ядеше яйце, хвърли лъжичката си на масата и избута чинията си.

— Какво има, Плантагенет? — попита жена му.

— Как какво!? — възкликна той. — Но няма значение. Вече би трябвало да съм свикнал.

— Кълна се, че не знам с какво съм те обидила — заяви лейди Гленкора. — Алис, разбираш ли защо ми се сърди?

Алис отвърна, че много добре разбира.

— Естествено, че разбира — каза господин Палисър. — Как би могла да не разбере? Всъщност, госпожице Вавасор, искам да ви се извиня за начина, по който смущаваме спокойствието ви.

— Според мен Алис си прекарва много добре — заяви лейди Гленкора. — Не виждам какво би могло да смущава спокойствието й. Никой не й се кара. Никой не й казва, че е глупачка. Тя никога не се шегува и не прави нищо нередно, така че никой не я наказва.

Докато обикаляше игралните зали този следобед, господин Палисър си мислеше, че в крайна сметка за него щеше да бъде по-добре, ако бе останал в Лондон и бе станал канцлер на хазната. Рискът определено си заслужаваше.

— Чудя се дали поне веднъж да не заложа няколко монети — рече Гленкора на братовчедка си същата вечер в една от тези игрални зали.

След вечеря бяха чули музика, идваща от другата половина на хотела, и бяха решили да разгледат игралните зали. Но тъй като нито една от дамите не бе пожелала да танцува, тримата се бяха разделили.

— Най-голямата глупост на света! — отвърна Алис. — Какво би могла да спечелиш от това? Не ми казвай, че искаш парите на тези ужасни хора?

— Ще ти кажа какво искам — някаква причина да живея! Някакво вълнение в живота си! Не е ли срамно, че всички около мен се забавляват, а аз не мога? Искам да седна на бара, да си поръчам бира и да слушам музика. Но Плантагенет не ми позволява. Мисля, че ще хвърля една монета на масата и да видим какво ще стане.

— Ще си тръгна, ако го направиш — заплаши Алис.

— Толкова си консервативна! Струва ми се, че съдбата е направила така, че двете с теб да станем толкова близки. Следиш ме почти толкова зорко, колкото господин Бот и госпожа Маршъм. Но тъй като самата аз те избрах, нямам право да се оплаквам и не мога да се отърва от теб.

— Нима искаш да се отървеш от мен, Кора?

— Понякога. Знаеш ли, че има мигове, когато почти ми се иска да се хвърля в обятията на дявола, защото това ми изглежда като най-доброто възможно решение? Знам, че животът ми никак няма да е лек, защото всяка жена в това положение ще трябва да понесе много хули, преди да свикне. Един мъж може да пие, да играе комар и да се забавлява, без никой да го презира за това. Старите педанти ще му четат лекции, разбира се, но само ако е достатъчно глупав, за да се остави да го хванат. Има нужда единствено от пари, за да се забавлява. Аз имам предостатъчно пари или по-скоро имах. Но досега не съм се забавлявала. Наистина се чувствам изкушена да се разбунтувам и да се отдам на тези удоволствия, без да се интересувам от мнението на хората.

— Залагането на една монета няма да задоволи този копнеж — посочи Алис.

— Смяташ, че ще бъда като дивия звяр, който напълно полудява, след като е вкусил кръв? Виж всички тези хора тук. Има съпрузи, които играят комар без знанието на жените си, както и жени, които играят комар без знанието на съпрузите си. Чудя се дали Плантагенет някога е играл комар. Няма ли да е забавно, ако някой ден го хванем да играе?

— Съмнявам се, че имаш основания да се притесняваш.

— Да се притеснявам! Това само ще го издигне в очите ми. Ако някоя сутрин дойде при мен и ми каже, че е загубил сто хиляди лири на комар, ще започна да се чувствам много по-приятно в неговата компания.

— Сигурна съм, че това никога няма да се случи.

— И аз. Ще изчисли, че шансовете му са девет към седем и че рискът не си струва.

— Съмнявам се, че би опитал, дори да е сигурен, че ще спечели.

— Разбира се, че тогава не би опитал. Би било долно и нечестно. Виж, там се освободи място. Ще заложа един наполеон89.

— Недей. Ако го направиш, веднага ще си тръгна. Виж жените, които играят. Нима сред тях има една, която би се осмелила да докоснеш? Погледни ги. Погледни бузите им, погледни очите и ръцете ми. Мъжете са ужасни, но жените приличат на демони.

— Няма да ме уплашиш с тези детски истории, да знаеш. Всички тук ми изглеждат напълно нормални.

— Какво мислиш за онази млада жена, която току-що получи шепа монети от мъжа до себе си?

— Мисля, че е много щастлива. Никога не съм получавала шепа монети, а мъжът, комуто принадлежа, не ми позволява да се забавлявам.

Вече стояха до единия край на масата и изведнъж хората се дръпнаха, сякаш за да им отворят път до свободното място. Лейди Гленкора остави Алис, пристъпи напред и сложи една златна монета в едно от отделенията. После веднага се дръпна назад, с изчервено лице, и хвана Алис за ръката.

— Ето — рече тя — направих го!

Алис бе толкова слисана, че не знаеше какво да предприеме. Вече не можеше да порицае приятелката си, тъй като всички погледи бяха приковани в тях. Не можеше и да я остави, както бе заплашила, че ще направи. Лейди Гленкора се изсмя по своя тих начин, но не помръдна от мястото си.

— Бях решила, че няма да ти позволя да ме разколебаеш — заяви тя.

Междувременно един от служителите бе раздал картите и бе обявил печелившите, а друг нежно бе избутал четири златни монети до онази, която лейди Гленкора бе заложила. След това хитро бе уловил погледа й и с цялата тактичност, на която бе способен, й бе кимнал, избутвайки ги още по-близо до нея. Лейди Гленкора предполагаше, че никой в залата не я познаваше, но грешеше. Всички крупиета и поне половината клиенти знаеха кой бе новият играч на масата. Мястото, до което бе застанала, все още бе свободно. Някой й махна да прибере парите, които току-що бе спечелила. Тя се поколеба и крупието я попита, с онзи тих и безизразен глас, характерен за тези мъже, дали иска парите й да останат там. Тя му кимна и той веднага върна монетите в отделението, където тя бе поставила първия си наполеон. Картите отново бяха обърнати и лейди Гленкора отново спечели. Парите, избутани към нея, този път бяха цяла шепа. Тя вече имаше между двайсет и трийсет наполеона на масата. Преди се бе изчервила, но сега лицето й пламна. Тя грабна ръката на братовчедка си, която буквално трепереше до нея, и се опита отново да се изсмее. Но Алис се вгледа в очите й и осъзна, че бе изплашена. Някой постави стол за нея на масата и в объркването си и без да знае какво да прави, тя седна.

— Да си тръгваме! — изсъска Алис и я стисна за рамото, пренебрегвайки всичко друго, освен целта, която преследваше. — Трябва да станеш! Не можеш да седиш тук!

— Трябва да се отърва от тези пари — отвърна Гленкора, шепнейки. — Тогава ще си тръгна.

Крупието пак я попита дали иска парите й да останат там и тя отново кимна. Вече всички около масата я гледаха. Особено жените — онези противни жени с техните алени бузи, ярки бонета и твърди, безсрамни очи. Някои бяха свалили белите си ръкавици, разкривайки мръсните си ръце. Те се взираха в лейди Гленкора по онзи втренчен начин, който бе характерен за тях. Алис видя това и потрепери от ужас.

Гленкора отново спечели.

— Остави парите — изсъска Алис. — Да си ходим!

— Не мога да ги оставя — отвърна Гленкора. — Ако го направя, ще предизвикам суматоха. Ще загубя следващия път.

Тя говореше английски, разбира се, и най-вероятно никой друг не я разбираше, но смущението й бе повече от очевидно и хората около масата не можеха да извърнат очи от нея. Двамата с крупието за трети път проведоха краткия си разговор и парите й отново бяха натрупани в същото отделение: купчина злато, която предизвикваше завист в сърцата на повечето присъстващи.

Алис се бе облегнала с две ръце на стола, защото краката й се подгъваха. Реши, че ако дяволът се намеси и отново увеличи размерите на купчината злато, ще отиде да намери господин Палисър. Не знаеше какво друго би могла да направи. Не разбираше правилата на тази игра, но бе напълно сигурна, че всички служители около масата са крадци, способни на всякакви подлости и дързости. Може би щяха да продължат да увеличават купчината със злато, принуждавайки лейди Гленкора да остане на масата и надявайки се по този начин да я оплетат в паяжината си. Разбира се, че подозренията й бяха преувеличени, но това бе напълно естествено.

— Веднага ела с мен — рече Алис — или ще те оставя сама.

В този момент крупието събра купчината монети и я отнесе, но Алис не видя това, защото на рамото й бе паднала нечия ръка. Тя се обърна и срещна погледа на господин Палисър.

— Загубих ги — рече Гленкора и се засмя.

Но после тя също се обърна и видя съпруга си.

— Толкова се радвам, че дойдохте — промълви Алис.

— Защо сте я довели тук? — попита господин Палисър.

Очите му пламтяха от гняв. Взе жена си под ръка и бързо се отдалечи с нея, докато Алис ги последва сама. Той веднага се насочи нагоре по стълбите към стаите им. Алис не чу какво говореше на жена си, но сърцето й преливаше от негодувание. Чувстваше, че се бе отнесъл чудовищно с нея и реши да му го каже, дори и това да означаваше, че ще трябва да се прибере сама в Англия. Последва ги нагоре по стълбите и ги завари в дневната. Той стоеше на прага и държеше вратата отворена за нея, докато лейди Гленкора се бе хвърлила на дивана и се заливаше от престорен смях.

— Бесен е заради едно недоразумение — рече тя.

— Недоразумение! — възкликна господин Палисър.

— Да, недоразумение. Нима предполагаш, че съм седнала там с идеята да спечеля всички тези пари?

Той я изгледа с презрение.

— Господин Палисър — рече Алис. — Тази вечер се отнесохте към мен по начин, който не съм очаквала. Очевидно е, че обвинявате мен.

— Не съм казал нищо подобно, госпожице Вавасор.

— Не, не сте казали. Но умеете да показвате гнева си без думи. И тъй като не желая да предизвиквам неудоволствието ви, ще се върна в Англия сама.

— Алис! Алис! — възкликна Гленкора и скочи на крака. — Това са глупости! Говориш глупости! Нима смяташ да ме изоставиш, защото той ти се е ядосал за някаква дреболия?

— Това, че откривам жена си седнала на маса за комар, с купчини злато пред себе си и заобиколена от злодеи и отрепки, не е дреболия.

— Несправедлив си към мен, Плантагенет — рече Гленкора. — Имаше само една купчина злато и тя не остана дълго. Нали така, Алис?

— Невъзможно е да бъдеш засрамена с нещо — отбеляза съпругът й.

— Определено не обичам да се чувствам засрамена — отговори тя. — И в този случай не виждам причина да се срамувам.

— Ако не възразявате, господин Палисър, ще отида да си легна — заяви Алис. — Съветвам ви да обмислите случилото се тази нощ. Аз също ще го направя. Лека нощ, Гленкора.

Алис взе свещта и се отправи към спалнята си с цялото достойнство, на което бе способна.

Шестдесет и девета глава От Баден до Люцерн

През втората седмица на юли групата на господин Палисър, заедно с каретата на лейди Гленкора, пристигна в Люцерн, Швейцария, далече от немските игрални зали. Алис Вавасор все още бе с тях и читателят несъмнено ще заключи, че кавгата, избухнала поради малката пакост на лейди Гленкора, бе отшумяла без сериозни последици. Тримата се бяха сдобрили и Алис вече бе готова да забрави целия инцидент, въпреки че бе изпитвала гняв към господин Палисър в продължение на няколко дни и отношенията им несъмнено бяха охладнели. Но бе изминал повече от месец от случката в Баден, описана в последната глава, когато господин Палисър бе отвел жена си от игралната зала, оставяйки Алис да се оправя сама. Читателят сигурно помни, че след това той почти я бе обвинил за прегрешението на жена си. Когато тя бе обявила намерението си да ги напусне и да се прибере сама в Англия, той не й бе отговорил нищо и й бе позволил да се оттегли в спалнята си с впечатлението, че все още я държи отговорна. Той така и не й се бе извинил, поне не с думи. Дори не бе признал, че бе постъпил несправедливо, но Алис постепенно бе осъзнала, че се опитваше да й се извини с държанието си. Тя бе решила да се задоволи с това безгласно извинение, тъй като знаеше, че друго едва ли щеше да последва. Господин Палисър не бе от мъжете, които са склонни да признават грешките си и да се извиняват за тях.

Сутринта след въпросната случка лейди Гленкора бе влязла в спалнята на братовчедка си и я бе заварила да събира багажа си, напълно облечена.

— Не си толкова глупава, че да позволиш на снощния инцидент да ти повлияе, нали? — попита тя.

Алис я увери, че той несъмнено й е повлиял.

— Истината е, че не бих могла да остана — рече Алис. — Той очаква от мен да се грижа за теб и се преструва на обиден, ако направиш нещо, което не одобрява. Но както самата ти знаеш, аз нямам абсолютно никакво влияние върху теб.

Лейди Гленкора яростно се противопостави на всички тези твърдения. Разбира се, че господин Палисър бе постъпил неправилно, като бе оставил Алис сама в банкетната зала. Лейди Гленкора призна това, но веднага се опита да оправдае постъпката на съпруга си.

— Просто беше разтревожен за мен, това е всичко — рече тя. — Знаеш колко суров и неприятен може да бъде понякога, без да иска.

— Не виждам причина да търпя тези неща — отвърна Алис.

— Има причина. Търпиш ги в името на нашето приятелство. А що се отнася до това, че никога не те слушам, знаеш, че това не е вярно.

— Не те ли помолих да не сядаш на масата?

— Разбира се, че ме помоли. Признавам, че постъпих много палаво. Но това няма да се повтори, уверявам те. Алис, нуждая се от теб повече, отколкото когато и да било преди. Сега не мога да ти кажа нищо повече, но трябва да останеш с мен.

Алис се съгласи да спре да събира багажа си и да слезе на закуска. Когато влезе в трапезарията, господин Палисър веднага се приближи и й предложи ръката си. Алис нямаше избор, трябваше да я приеме и да се настани до него. Скоро осъзна, че в учтивия начин, по който той й предлагаше препечен хляб и масло, имаше неизречено извинение. А галантния жест, с който й помогна да се качи в каретата, с която двете с лейди Гленкора излязоха на разходка след вечерята, би могъл да бъде сравнен с молба за прошка на колене. Така че Алис продължи с тях и малко по малко двамата с господин Палисър оправиха отношенията си.

Но Алис така и не научи как господин Палисър се бе сдобрил с жена си и дали изобщо двамата се бяха одобрили. Най-вероятно не.

— Той осъзнава, че това не означава нищо, разбира се — бе казала лейди Гленкора. — Осъзнава, че нямам никакво желание да играя комар.

Във всеки случай престоят им в Баден приключи преждевременно и нито един от тримата не се качи отново в банкетната зала до заминаването им.

Преди да пристигнат в Люцерн, те направиха кратка обиколка на водопадите на Рейн и разгледаха Цюрих. Докато планираха това пътуване, Алис напразно се опита да предотврати минаването през Базел. Беше повече от очевидно, че господин Палисър искаше да посети Базел. Алис не можеше да признае, че свързваше това място с неприятни спомени, които щяха да направят завръщането й там в изпитание. Ако бе споделила това с Гленкора, господин Палисър несъмнено щеше да се съгласи да минат по друг, по-заобиколен маршрут, само и само за да избегнат този швейцарски град. Но тя просто не можеше да се принуди да говори за това. Не обичаше да говори за себе си и за собствените си проблеми дори с братовчедка си. Лейди Гленкора, разбира се, знаеше цялата история с развалянето на годежа й с господин Джон Грей. Знаеше и почти всичко за онази друга история, в която главен герой бе господин Джордж Вавасор. И като всички приятели на Алис, тя мразеше Джордж Вавасор до дъното на душата си и бе готова да приеме господин Джон Грей с отворени обятия, ако съществуваше възможност братовчедка й да го приеме по същия начин. Но Алис бе толкова упорита в мълчанието си, че дори лейди Гленкора не можеше да изтръгне нищо от нея.

— Не казвам, че ме измъчваш с въпросите си — рече веднъж Алис, — но несъмнено измъчваш себе си за неща, които нямат значение. Всичко отдавна приключи. Да, поведението ми бе неприемливо, дори ужасно, но вярвам, че имах добри намерения. Склонна съм да мисля, че бих могла да живея сама или може би с братовчедка си Кейт и да бъда много по-щастлива, отколкото с някой съпруг.

— Това са пълни глупости.

— Може би. Но смятам да опитам. Ние от рода Вавасор не сключваме успешни бракове.

— Имаш нужда от това някой да разбие сърцето ти — заяви лейди Гленкора. — Точно от това имаш нужда.

Казвайки това, тя нямаше представа какво се случваше в сърцето на нейната приятелка и дори да знаеше, едва ли бе способна да го разбере. Въпреки цялата врява и всички сълзи, които бе изплакала и продължаваше да рони за своя обречен възлюбен, лейди Гленкора никога не бе обичала Бурго Фицджералд така, както Алис Вавасор бе обичала господин Грей. Но нейният характер бе различен от този на Алис. За нея любовта бе поезия, подправена с удоволствие, щипка себеотрицание и дори малко преклонение, но в нея несъмнено имаше дяволитост и може би дори непорочност. Лейди Гленкора знаеше, че Бурго Фицджералд бе нехранимайко, но този факт я караше да го обича още повече. Презираше съпруга си заради това, че нямаше пороци. Ако й бяха позволили, щеше да даде всичко, което притежаваше на този свят, на Бурго, без изобщо да мисли за себе си. Щеше да го удави в богатството си. Щеше да му прости всички грехове и може би щеше да успее да го вкара в правия път, ограничавайки неговото разсипничество и безразсъдство. Но правейки тези неща, тя нямаше да разсъждава логично. Нямаше да мисли нито за своето, нито за неговото добро. И сега, след като се бе омъжила, тя пак не разсъждаваше логично и не мислеше нито за себе си, нито за своя съпруг. Беше готова да се жертва за него, ако се наложеше. Смяташе, че не е достойна да му бъде жена и щеше веднага да се съгласи, ако той поискаше да се разведе с нея или дори да я премахне по друг начин, ако английските закони позволяваха това. Но никога не мислеше за това как поведението й се отразява върху неговото благоденствие.

Любовта на Алис бе напълно различна и не съм сигурен, че бе по-пригодена за този прозаичен свят, в който живеем, от любовта на братовчедка й. Любовта на Алис бе прекалено логична. Не бих казал, че в нея нямаше поезия, но несъмнено й липсваше романтика. Поезията в нея бе прекалено рационална за романтика. И безспорно в любовта на Алис нямаше място нито за удоволствия, нито за порочност. Опасявам се, че в нея отсъстваше и онази частица преклонение, която винаги трябва да присъства в сърцето на едно момиче, когато тя реши да го отдаде на друг. Но в тази любов имаше повече себеотрицание, отколкото близките на Алис разбираха… може би, с изключение на онзи близък човек, чието разбиране бе най-важно за самата Алис. През всичките си любовни изпитания, всички годежи и нарушени обещания, тя бе мислила повече за други хора, отколкото за себе си. И основната причина за тези изпитания бе именно това себеотрицание. Бе напуснала Джон Грей, защото се бе уплашила, че не е достойна за негова съпруга и няма да го направи щастлив. След това се бе сгодила за втори път за братовчед си, защото бе решила, че може да му бъда от полза. Разбира се, че бе сгрешила. Бе сгрешила, когато се бе отказала от мъжа, когото обичаше, и бе направила още по-голяма грешка, когато си бе казала, че в такъв случай би могла да се върне при мъжа, когото не обичаше. Знаеше, че бе допуснала тези грешки и горчиво се разкайваше за тях. Но не говореше за тези неща дори пред братовчедка си.

Минаха през Базел на път за Люцерн и отседнаха в онзи голям хотел с терасата над Рейн, който Алис помнеше толкова добре. Още първата вечер тя се озова на същата тази тераса, вперила поглед в реката, течаща отдолу, сякаш от същото място, където бе стояла с Джордж и Кейт. Но истината беше, че хотелът бе много голям и имаше много апартаменти с тераси над реката. Нима има човек, посетил Базел, който да не е съзерцавал бащата на реките от това място? Алис бе точно там, на една от тези тераси, когато й донесоха писмо от братовчедка й Кейт, пълно с новини за братовчед й Джордж. Господин Палисър й го донесе лично. Алис нямаше избор и трябваше да го прочете в негово присъствие. Писмото започваше с думите:

Алис се замисли за парите си и за начина, по който са били прахосани. За един кратък миг сърцето й се изпълни със съжаление за усилията, които бе положила по този въпрос. Но чувството бързо отмина. „Струваше си да опитаме“ — рече си тя и продължи да чете.

Презумпцията, че отношението й към господин Грей е било повлияно от съветите на Кейт, винаги ядосваше Алис. Но това чувство бе за предпочитане пред гнева, който тя щеше да изпитва към братовчедка си, ако признаеше катастрофалните последици от нейното вмешателство. Беше безспорно, че ако Алис не си бе общувала с Кейт по време на връзката си с Джон Грей, този джентълмен нямаше да загуби жена си. Но Алис упорито оспорваше този факт. Тя считаше, че се бе държала глупаво, нерешително и малодушно и бе допуснала огромна грешка. Признаваше това пред себе си. Но не можеше да признае, че друга жена я бе убедила да вземе това пагубно решение. „Тя бърка — помисли си Алис и прибра писмото. — Кейт не е врагът, който ме нарани.“

Господин Палисър, който й бе донесъл писмото, се бе настанил на същата тераса, а масата пред него бе отрупана с английски вестници, пълни с новини за изборите, провеждащи се в момента. Той бе вдигнал най-новия брой на вестник „Таймс“ пред лицето си, така че целият се бе скрил зад него. Около него бяха разтворени пет или шест други вестника и той не бе обелил и дума, откакто бе започнал да чете. Лейди Гленкора стоеше от другата му страна. Тя също бе получила писма и ги четеше.

— Софи ми пише, че си бил преизбран в Силвърбридж — рече тя най-накрая.

— Кой? Аз! Да, бях преизбран — отвърна господин Палисър, говорейки с нещо като пренебрежение в гласа, сякаш идеята, че някой би могъл да го победи в семейния му район, бе повече от нелепа. За да оценим ползите от частните места в Камарата на общините, трябва да се допитаме до онези велики родове от виги, изиграли решаваща роля при въвеждането на Избирателния закон от 1832 г. Родът Омниум се бе представил повече от достойно в тази битка. Бе жертвал много и бе задържал единствено мястото в Силвърбридж, а идеята, че някой би могъл да им го отнеме, звучеше налудничаво. Представителите на рода Палисър, както и останалите знатни виги, бяха постъпили напълно правилно. Като награда за всичко, което бяха направили за страната, те бяха задържали само онова, което тази страна бе склонна да им даде.

— Да, бил съм преизбран — рече господин Палисър. — Но за съжаление, вашият братовчед не е имал такъв късмет, госпожице Вавасор.

— Да, не е имал — отвърна Алис. — Това е голямо нещастие за него.

— Ах! Предполагам. Тези градски избори са много трудни за печелене и струват толкова много пари. Винаги съществуват рискове, колкото и благоприятни да са обстоятелствата. Човек никога не може да бъде сигурен в победата, освен ако не се е борил за мястото три или четири пъти.

— Това му е за трети път — рече Алис. — И е напълно разорен.

— Колко неприятно — отвърна господин Палисър, който нямаше представа какво е да си разорен. — Винаги съм смятал, че тези места трябва да се оставят на богати индустриалци, които могат да си ги позволят. Вместо това за тях обикновено се кандидатират мъже със скромни средства. Друг мой приятел също е бил изхвърлен от Камарата.

— Кой е имал такъв лош късмет? — попита лейди Гленкора.

— Господин Бот — отвърна съпругът, без да мисли.

— Господин Бот е бил изхвърлен от Камарата! — възкликна лейди Гленкора. — Господин Бот е бил изхвърлен от Камарата! Толкова се радвам. Алис, не се ли радваш? Онзи червенокос мъж, който постоянно се въртеше около теб в Мачинг. Загубил е изборите. Предполагам, че сега ще се кандидатира някъде в Ланкашър.

Лейди Гленкора бе много нетактична жена. Лицето на господин Палисър бе станало черно като буреносен облак зад вестника.

— Не знаех, че моят приятел господин Бот и госпожица Вавасор са били врагове — рече той.

— Врагове! Не мисля, че са били врагове — отвърна Гленкора. — Но той бе от онези мъже, които просто не можеш да не ненавиждаш.

— Аз определено го ненавиждах — заяви смело Алис. — Може да е бил подходящ за парламента, но е най-неприятният събеседник, когото някога съм срещала. Наистина се чувствах задължена да бъда негов враг.

— Браво, Алис! — възкликна лейди Гленкора.

— Надявам се, че в Мачинг не е направил нещо, с което да ви… с което да ви… — започна господин Палисър извинително.

— Не ме е обидил с нищо, господин Палисър… но имаше неприятния навик да съзаклятничи и да обсъжда чужди тайни.

— И беше толкова грозен — добави Лейди Гленкора.

— Сигурна съм, че нарочно се опитваше да създава неприятности — заяви Алис.

— Разбира се, че го правеше нарочно — веднага се съгласи лейди Гленкора. — Освен това имаше навика да допира глава в тапетите на стаите и да оставя следи, които бяха повече от противни.

Господин Палисър не можеше да каже нищо в отговор на тези атаки и почувства, че трябва да изостави своя политически съюзник. Това решение бе донякъде улеснено от факта, че загубата, която господин Бот току-що бе претърпял, щеше да се отрази неблагоприятно на политическите му планове.

— Предполагам, че сега ще се върне при своите хора — заяви той.

— Да се надяваме, че ще го направи — рече лейди Гленкора, — и че неговите хора ще оценят присъствието му.

Не бе казано нищо повече за господин Бот.

Малко по-късно същата вечер, докато тримата все още стояха на терасата сред своите вестници и писма, от реката долетя силен вик, а после чуха множество развълнувани гласове. Изведнъж в бързото течение се появиха главите на няколко плувци, а след тях дойдоха и лодките, носещи дрехите им. Отминаха толкова бързо, сякаш бяха светлинни отблясъци във водата: първо чуха виковете, после видяха лодките, понесени от бързото течение, и накрая зърнаха няколкото мъжки глави, излезли на повърхността. След това всичко се изгуби надолу по реката, като парчета дървесна кора, хвърлени във водопад, които незабавно изчезват.

— Ах, как ми се иска да можех да направя това! — възкликна лейди Гленкора.

— Изглежда ми много опасно — отвърна господин Палисър. — Не виждам как могат да спрат.

— Защо биха искали да спират? — попита лейди Гленкора. — Представи си колко хладна е водата и колко приятно е да се носиш по течението, надолу и надолу по реката! Предполагам, че не бихме могли да опитаме?

Никой не изрази интерес, така че лейди Гленкора не повтори предложението си. Вместо това се облегна на перилото на терасата и се загледа завистливо след плувците. Алис, разбира се, мислеше за онази друга вечер, когато може би същите плувци бяха минали под терасата и когато Джордж Вавасор бе стоял до нея. Струва ми се, че именно тогава тя бе решила да развали годежа си с господин Грей.

На следващия ден господин Палисър и двете дами се отправиха към Люцерн, като пътуваха бавно и на етапи, минавайки през Шафхаузен90 и Цюрих. Останаха известно време в Люцерн, заемайки една дузина стаи в големия хотел, гледащ към езерото. Тук при тях дойде мъж, за чието посещение ще разкажа в следващата глава.

Седемдесета глава В Люцерн

Склонен съм да мисля, че господин Палисър не се наслади много на тази част от пътуването. Когато пристигнаха в Люцерн, там нямаше човек, с когото той би могъл да си говори. Нямаше и какво да прави с времето си. Не се интересуваше от красиви гледки. Пред него се бе разкрила една от най-приказните гледки в Европа, но това не означаваше нищо за него. Ако бе дошъл в Люцерн в правилното време на годината за такова пътуване, след края на парламентарната сесия, когато всички членове се нуждаят от смяна на обстановката, може би щеше да се наслади на гледките, да разгледа града и да отмине, знаейки, че за него е добре да бъде там в този момент. Но той не бе почитател на планините и езерата и не бе влюбен в пирена — неща, които може би щяха да компенсират някой друг мъж, загубил онова, което бе загубил господин Палисър. Той можеше да мисли единствено за Камарата на общините, както и за онова величествено събрание на достойни мъже, наречено кабинет, за чиито срещи четеше всяка седмица във вестниците. Там споменаваха имената на герои, към които Съдбата се бе отнесла много по-благосклонно, отколкото към него. И той им завиждаше.

Господин Палисър започна да си прави самотни разходки из града, минавайки по мостове и вървейки покрай реката, като през цялото време репетираше онези речи, които в този момент щеше да произнася пред членовете на препълнената Камара, ако жена му не бе съсипала всичките му надежди. Приписваше си бляскави успехи, които едва ли щеше да завоюва, ако бе останал в Лондон, като в същото време предсказваше пълен и необратим крах на политическата си кариера в резултат на отсъствието си. Истината бе, че нямаше причина да се отчайва. Съвсем наскоро бе навършил трийсет години и ако можеше да прецени собствения си случай със същата безпристрастност, с която би преценил нечий друг, той щеше да заключи, че това кратко отсъствие най-вероятно щеше да увеличи стойността му в очите на хората, а не да я намали. Но личното му негодувание бе твърде голямо, за да му позволи подобни рационални разсъждения. Затова стана мрачен и раздразнителен и въпреки че не изричаше нищо, което би могло да бъде възприето като упрек срещу жена му и никога не намекваше, че тя го бе лишила от славното му бъдеще, държанието му бе такова, че лейди Гленкора не можеше да не заключи, че тя бе причината за нещастието му.

Самата лейди Гленкора обичаше планините и езерата, но нейната любов се нуждаеше от компания и най-вече от присъствието на студено пилешко, пайове за пикник и летящи тапи от шампанско. Когато минаха швейцарската граница, тя много се въодушеви и веднага обяви намерението си да покори всички върхове и да мине през всички проходи. Дори се помъчи да накара съпруга си да й обещае, че ще изкачат Монблан заедно. Струва ми се, че щеше да продължи в същия дух и щеше да постигне своето, ако интересите на господин Палисър съвпадаха с нейните. Но те не съвпадаха и лейди Гленкора бързо загуби своя ентусиазъм. Когато пристигнаха в Люцерн, тя вече бе обявила, че планините я отегчават и почти е намразила езерото, защото винаги се измокряла до кости, когато плавала в малка лодка, и й ставало лошо, когато плавала в голяма. В Люцерн не се запознаха с никого, тъй като господин Палисър не се сприятеляваше лесно. Дори не вечеряха в ресторанти, въпреки желанието на лейди Гленкора да го правят. Но господин Палисър не обичаше да се храни в ресторанти и жена му, разбира се, трябваше да отстъпи.

Имаше и брачни епизоди, които не бяха особено приятни за трети човек. Не се караха, но лейди Гленкора имаше навика да произнася малки речи, които нейният съпруг не одобряваше. Тя сякаш нарочно го дразнеше, продължавайки с малките си закачки, докато накрая господин Палисър съвсем се ядосаше, придобивайки изражението на човек, който е в пълна безизходица. Така че не бих могъл да кажа, че този първи период, прекаран в красивия швейцарски град, бе особено приятен за Алис.

Две седмици след тяхното пристигане, в града се появи човек, който направи живота им малко по-вълнуващ. Тримата имаха навика да вечерят в девет (ако лейди Гленкора успееше да се приготви дотогава), след което господин Палисър се отдаваше на четене до три часа. Тогава той излизаше на самотната си разходка, като преди това помагаше на двете дами да се качат в каретата, с която те обикаляха града в продължение на два часа.

— Как ненавиждам тази карета! — възкликна един ден лейди Гленкора. — Как ми се иска да катастрофира и да се разпадне на парчета. Сигурно швейцарците си мислят, че вечно ще бъдем разкарвани напред-назад с нея.

Имаше мигове, когато лейди Гленкора намекваше, че има да казва нещо на своята братовчедка, което щеше да наруши еднообразието на живота им. Алис обаче не искаше да я притиска да разкрие тази тайна.

— Ако имаш нещо за казване, защо просто не ми го кажеш? — попита тя веднъж.

— Много си сурова — отвърна лейди Гленкора.

— Често ми казваш това — отвърна Алис, — и не е комплимент. Но няма значение дали съм сурова или не. От теб зависи дали ще ми кажеш. Не възнамерявам да те моля.

Лейди Гленкора отвърна нещо хапливо и повече не говориха по този въпрос.

Но да се върнем на неочаквания посетител. Един ден господин Палисър бе качил дамите в каретата и стоеше между входната врата на хотела и езерото, чудейки се дали да поеме наляво и да изкачи хълма, или да поеме надясно и да влезе в града, когато до него се приближи английски джентълмен, който вдигна шапка за поздрав и го попита дали има удоволствието да разговаря с господин Палисър.

— Аз съм господин Палисър — заяви нашият приятел и отвърна на поздрава с учтива усмивка.

Но въпреки че се усмихваше и въпреки че бе проявил учтивост и бе вдигнал шапката си, в гласа и изражението му имаше нещо, което щеше да обезкуражи, дори отблъсне повечето мъже. Господин Палисър не бе от хората, които лесно завързват приятелства.

— Казвам се Джон Грей — отвърна непознатият.

Учтивата усмивка веднага изчезна. Тонът на господин Палисър коренно се промени и той подаде ръка на господин Грей. Знаеше достатъчно за него, за да прецени, че бе от онези мъже, с които би искал да се познава. Те размениха няколко думи, след което тръгнаха да се разхождат.

— Може би не искате да срещнете каретата? — предположи господин Палисър. — В такъв случай ще бъде по-добре да минем през града и да продължим нагоре покрай реката.

Така и направиха. Когато на връщане господин Палисър бе пресрещнат от Алис и лейди Гленкора, той беше сам. Вечеряха сами и не бе казано нищо по този въпрос. Излязоха заедно след вечеря. Прибраха се също заедно и заедно седнаха да пият чай. Не бе казано нищо за неочаквания посетител. Накрая Алис и нейната братовчедка взеха свещите от господин Палисър и се отправиха към спалните си.

— Алис — рече лейди Гленкора, веднага щом двете се озоваха сами в коридора, — нямах търпение този миг да дойде. Не можех да ти кажа преди, защото се страхувах, че ще се изложа и ще изложа теб. Нека веднага се качим в стаята ти. Според теб кой в момента е в Люцерн, отседнал в този хотел?

Алис веднага се досети кой. Незабавно осъзна, че господин Грей я бе последвал в Швейцария, въпреки че нито й бе писал, нито й бе казал нещо по този въпрос от деня, в който й бе намекнал, че е възможно да се видят в чужбина. Но въпреки че бе напълно сигурна, тя не спомена името му.

— Кой, Гленкора? — попита спокойно тя.

— Кой е човекът, който искаш да видиш най-много на този свят? — отвърна Гленкора.

— Братовчедка си Кейт, разбира се — каза Алис.

— Не е братовчедка ти Кейт. И не ти вярвам… иначе си пълна глупачка.

Алис бе свикнала с начина на изразяване на лейди Гленкора и не се обиди.

— Може би съм — отвърна тя.

— Знам, че не си. Но не съм толкова сигурна, че не си лицемер. Човекът, за когото говоря, е джентълмен, разбира се. Защо не покажеш поне малко вълнение? Когато Плантагенет ми каза, точно преди да седнем да вечеряме, едва не припаднах. Смяташе да ти съобщи след вечеря, по най-тактичния възможен начин, разбира се, докато келнерите разчистваха масата. Но реших да те спася от това. Сега ми се струва, че може би не е трябвало. Едва ли щеше да ти направи впечатление. Според теб кой е дошъл?

— Вече знам, разбира се — отвърна спокойно Алис. — Господин Грей е дошъл.

— Да, господин Грей е дошъл. В момента се намира в този хотел… или най-вероятно чака на езерото отвън, надявайки се да зърне светлина в прозореца на спалнята ти.

Лейди Гленкора направи кратка пауза, очаквайки Алис да каже нещо. Но тя мълчеше.

— Е? — попита лейди Гленкора, надигайки се от стола си. — Е?

— Е? — рече Алис.

— Нищо ли няма да кажеш? Нима за теб няма значение дали е дошъл господин Грей или господин Смит?

— Има значение. Наясно съм с важността на пристигането на господин Грей и най-вероятно ще лежа будна цяла нощ, мислейки за него… Надявам се, че това те прави доволна. Иначе не знам какво друго искаш да ти кажа.

— Трябваше да оставя господин Палисър да ти съобщи пред прислугата. Наистина трябваше.

— Нямаше да има значение.

— Наистина ми се струва, че нямаше да има. Чудя се дали някога си изпитвала чувства към някого… към него, към онзи другия или към когото и да било. Може би единствено към братовчедка си Кейт. Казват, че тихите води са най-дълбоки, но понякога ми се струва, че твоите са прекалено дълбоки за мен. Предполагам, че вече мога да се качвам, след като нямаш какво да ми кажеш?

— Какво искаш да ти кажа? Разбира се, че знам защо е дошъл тук. Самият той ми каза, че ще дойде.

— И защо не сподели поне това с мен?

— Каза ми, че може да дойде, но реших да не споделям това с никого. Можеше да промени намерението си или да се случи нещо друго. Казах му да не идва и щеше да бъде много по-добре, ако не бе дошъл.

— Защо… защо би било по-добре?

— Защото идването му тук няма да помогне на никого.

— Няма да помогне на никого! Струва ми се невъзможно да не помогне на всички! Виж какво, Алис. Ако не се сдобриш с него до утре вечерта, ще те сметна за напълно безсърдечна. Ако бях на твое място, отдавна щях да съм се хвърлила в обятията му. Но сега ще те оставя да лежиш будна цяла нощ, както се изрази.

Тя излезе от стаята, но почти веднага се върна, за да й зададе още един въпрос.

— Какво да му каже Плантагенет утре? Поискал е разрешение да дойде да те види, разбира се.

— Може да дойде, ако иска. Не сме се карали и не бих отказала да се видя с него!

— Може ли да го покани да вечеря с нас?

— О, да.

— Значи можем да отидем на пикник с него и всичко останало, сякаш е най-обикновен човек. Ами… лека нощ. Просто не те разбирам, Алис, това е.

Съмнително е дали Алис разбираше самата себе си. Веднага след като нейната приятелка си тръгна, тя духна свещта и седна пред отворения прозорец, за да съзерцава отблясъците на луната във водата.

Дали в момента той бе там й мислеше за нея? Може би, както Гленкора се бе изразила, гледаше нагоре към прозорците на хотела и се опитваше да познае коя от стотиците трепкащи светлинки бе нейната. Ако това бе така, той не трябваше да я вижда, така че Алис дръпна завесите, но продължи да гледа към езерото. Жалко, че бе дошъл, въпреки че това я бе накарало да го обикне още повече. Жалко, че бе дошъл, защото идването му нямаше да доведе до нищо. Тя отново и отново се уверяваше в това, въпреки че нямаше представа защо бе толкова сигурна. Гленкора я бе нарекла сурова, но убеждението й по този въпрос не се дължеше на нейната суровост. Сега, след като бе останала сама, сърцето й преливаше от любов. Изпитваше чувства към господин Грей, но в същото време смяташе, че не бива да се омъжва за него. Въпреки че той все още я искаше за жена. Нямаше съмнение, че все още я искаше за жена, въпреки срамния начин, по който се бе отнесла с него. Защо иначе би я последвал в Швейцария? В този миг тя си спомни онова, което й бе казал в Челтнъм — че няма да приеме, че е загубена за него, докато не се омъжи за друг. Тогава защо да не се случи онова, което той искаше?

Тя си зададе този въпрос и не откри отговор. Въпреки това чувстваше, че не може да се омъжи за него. Нямаше право на подобно щастие след злините, които бе извършила. Бе постъпила по начин, който бе напълно безумен и който не можеше да извини. Сега нямаше право да приеме това щастие, сякаш бе награда за добро поведение. Истината бе, че Алис не разбираше причините, довели до това чувство: увереността, че не може да приеме любовта, която господин Грей й предлагаше. Тя не можеше да разчете собствените си мисли по този въпрос, но причините бяха изложени в горните редове и това бе правилният анализ на нейните чувства. Ако просто бе отказала да се омъжи за него, след като вече бе обещала… ако просто бе променила решението си… тя може би щеше да събере достатъчно смелост, за да го помоли за прошка. Но бе направила нещо много по-чудовищно! Бе се сгодила за друг мъж. Бе разтрогнала годежа си с господин Грей и се бе сгодила за друг! Какво ли си мислеше той за нея? Какво ли подозираше?

Алис си спомни разговорите, които бе провела с братовчед си, след като му бе писала, че приема предложението му. Когато той бе дошъл да я види на улица „Кралица Ан“, тя не бе показала по никакъв начин, че го обича. Двамата не се бяха прегърнали. Не му бе позволила да я целуне. Въпреки това господин Грей никога не биваше да научава за характера на безумния й годеж с братовчед й Джордж.

Тя седеше до прозореца и бършеше сълзи от очите си, опитвайки се да познае коя от фигурите на брега на езерото беше фигурата на господин Грей. Но в същото време си казваше, че няма право да се надява на щастие, дошло от него. О, скъпи читателю! Би ли могъл да й простиш за този грях срещу женската й природа? Мисля, че заслужава прошка, имайки предвид, че нито веднъж не се опита да омаловажи вината си.

Ако господин Грей наистина бе на брега на езерото, Алис не го видя. Трябва да бъде посочено, че той не бе от мъжете, които биха се взирали във фасадата на хотел с надеждата да зърнат светлината от свещта на своята възлюбена. Като повечето мъже, той бе способен на велики дела в преследване на любовта (както вече бе доказал, първо в Челтнъм, после в Лондон и сега в Люцерн), но се съмнявам, че светлината на свещта й, дори ако това наистина бе нейната свещ, а не свещта на някоя грозна французойка, спяща в съседната стая, щеше да го впечатли. Той бе дошъл в Люцерн с цел и смяташе да я изпълни, ако това бе възможно, но ми се струва, че вече бе в леглото, изморен от дългото си пътуване, още преди лейди Гленкора да излезе от спалнята на Алис.

На закуска на следващата сутрин дълго време никой не споменаваше неочаквания посетител, докато накрая господин Палисър не издържа и попита:

— Струва ми се, че Гленкора ви е казала за пристигането на господин Грей, нали, госпожице Вавасор? Разбрах, че двамата сте стари приятели.

Алис, мъчейки се да запази самообладание, отвърна, че господин Грей наистина е един от най-скъпите й приятели. Господин Палисър знаеше цялата история, разбира се, и какъв беше смисълът да се преструва?

— С удоволствие ще го видя… ако ми позволите, разбира се.

— Гленкора предлага да го поканим на вечеря — отвърна господин Палисър.

Така въпросът бе решен.

Но господин Грей не изчака вечерята, за да се види с Алис. Малко след закуска донесоха визитката му и веднага щом видя името му, лейди Гленкора стана и избяга.

— Наистина ще бъде най-добре, ако си тръгнеш — рече Алис.

— Тръгвам си — отвърна Гленкора. — Знам как трябва да се постъпва в подобни ситуации, дори ти да не знаеш.

Тя излезе от стаята, като почти подтичваше. Когато господин Грей бе въведен в дневната, той зърна полите й, изчезващи надолу по коридора към спалнята на съпруга й.

— Казах ти, че ще дойда — рече господин Грей с обичайната си мила усмивка. — Казах ти, че ще те последвам, и ето ме тук.

Той взе ръката й в своята и я стисна нежно. Алис не знаеше нито как да се обърне към него, нито как да издърпа ръката си.

— Радвам се да те видя… като стар приятел — отвърна тя. — Но се надявам…

— Какво се надяваш?

— Надявам се, че си имал по-добра причина за това пътуване от желанието да ме видиш?

— Не, скъпа моя, не. Нямам по-добра причина. Всъщност нямам друга. Дошъл съм, за да те видя. Дори и ако господин Палисър те бе отвел в Азия или Африка, пак щях да те последвам. Знаеш защо съм дошъл, нали?

— Не бих казала — отвърна тя, защото в момента просто не знаеше какво друго да каже.

— Защото те обичам. Виждаш, че съм от мъжете, които говорят направо и по същество. Искам да ми станеш жена и хората казват, че упорството е най-добрият начин мъж като мен да постигне мечтата си.

— Не бива да мечтаеш за това — отвърна Алис, като прошепна думите, сякаш не можеше да ги изрече на глас.

— Но това е единственото нещо, за което мечтая, Алис. Защо не?

— Не съм достойна да бъда твоя жена.

— Остави ме аз да преценя това. Въпросът е дали според теб аз съм достоен да бъда твой съпруг.

— Ще бъдеш опозорен, ако ме вземеш за жена, след всичко, което се случи… след всичко, което сторих. Какво ще кажат другите мъже за теб, когато научат цялата история?

— Надявам се, че другите мъже ще кажат, че съм бил упорит и непреклонен в преследването на целите си. Едва ли биха могли да кажат нещо по-лошо от това.

— Ще кажат, че си бил зарязан и си простил на жената, която те е зарязала.

— Що се отнася до това, че съм й простил, ще бъдат прави. Но, Алис, истината е, че не се интересувам от онова, което другите мъже казват за мен.

— Но аз се интересувам… Ти си ми простил, но аз не мога да простя на себе си. Вече съм сигурна в онова, което доскоро подозирах — че не съм достойна да ти бъда жена. Не съм достатъчно добър човек. И онова, което сторих, ме кара да мисля, че не съм достойна да се омъжа за когото и да било.

Тя изрече тези думи бавно и мъчително, като всяко изречение бе като конвулсия, разтърсваща тялото й. Накрая по бузите й се стичаха сълзи.

— Мислих много по този въпрос и реших, че няма да го направя. След всичко, което се случи, според мен ще бъде по-добре… по-благоприлично, да остана сама.

Скоро след това тя си тръгна, но не преди да му обещае, че ще се видят отново на вечеря и да го помоли да се отнася с нея така, сякаш са стари приятели.

— Въпреки всичко, аз се надявам, че ще останем приятели. Добри приятели — рече тя.

— И аз се надявам — отвърна той. — Най-добрите.

След тези думи той си тръгна.

Този следобед господин Грей отново се видя с господин Палисър. Бе мислил много за разговора си с Алис и бе решил да сподели всичко с новия си приятел, но не за да го моли за съвет (нямаше нужда от съвети по този въпрос), а за да му поиска помощ. Двамата мъже се разхождаха по брега на бистрата и лъчиста Реус91 и господин Палисър се наслаждаваше на факта, че си бе намерил компания.

— Винаги съм я харесвал — обяви той. — Но трябва да призная, че два пъти й бях много ядосан.

— Никога не съм й бил ядосан — отвърна нейният любим.

— И в двата случая гневът ми бе несправедлив. Можете да си представите колко много й вярвам, имайки предвид, че нарочно помолих жена си да я покани на това пътуване, предприето при обстоятелства, които бяха… които бяха… но не виждам причина да ви досаждам с проблемите си.

Господин Палисър се чувстваше толкова нещастен след заточението си от Лондон, че почти се бе изкушил да разкаже неволите си на този напълно непознат мъж. Все пак във вените му течеше кръвта на рода Палисър и той се въздържа. Има удобства, които дори царски особи не могат да изпитат, и неща, които дори мъже като Плантагенет Палисър не могат да си позволят.

— Не изпитвам съмнения относно нея или нейния характер — заяви Грей. — Мисля, че разбирам причините за постъпките й и въпреки че не ги одобрявам, знам, че са били напълно невинни и неегоистични. Простих й всичко и го направих без всякакви колебания. Дори ако се бе омъжила за братовчед си, пак щях да й простя, въпреки че това щеше да унищожи както нейния живот, така и моя. Мисля, че бих могъл да я направя щастлива, ако се омъжи за мен, но първо трябва да я накарам да прости на самата себе си. В момента тя живее с вас и вашата съпруга и може би вашето влияние върху нея е по-голямо от моето.

Като чу това, господин Палисър веднага обеща, че ще направи всичко по силите си.

— Мисля, че ме обича — заяви господин Грей.

Господин Палисър отвърна, че е сигурен в това, въпреки че не бих могъл да кажа, откъде идваше тази сигурност. Може би просто бе решил да прояви учтивост.

Скромното вечерно парти мина без инциденти и никой не повдигна въпроса за истинската причина за посещението на господин Грей. Лейди Гленкора говореше безсмислици, а господин Палисър я опровергаваше. Но това бе направено по начин, който бе много приятен. Тримата, изглежда, бяха сключили безгласно споразумение да приемат господин Грей в групата и лейди Гленкора дори успя да размени няколко думи с него насаме, обещавайки му своята най-сърдечна подкрепа.

Седемдесет и първа глава В която Джордж Вавасор приема посетител

Трябва да се върнем на няколко интересни сцени, случили се в Лондон това лято, за да може читателят да разбере позицията, в която бе господин Грей при пристигането си в Люцерн. Той бе имал нова кавга с Джордж Вавасор и трябва да разкажем обстоятелствата, довели до нея.

Вече посочихме, че Джордж Вавасор бе загубил изборите за район Челси, въпреки всички пари, които бе изхарчил, които не бяха негови и които бе придобил по такъв долен начин! Бе получил две хиляди лири от сметките, които Алис бе платила, или по-скоро бе получил пълната стойност на три от четирите сметки и част от стойността на четвъртата, която се бе видял принуден да заложи, за да задоволи най-належащите си парични нужди. Той веднага бе пъхнал хиляда лири в ръцете на своя изборен агент господин Скръби. С тях трябваше да бъдат покрити разходите за предизборната кампания. Когато дойде денят на изборите, той имаше точно петстотин лири в джоба си. Нямаше представа откъде щеше да си набави още, след като тези свършеха. Ако постигнеше успех и се окажеше, че избирателите от район Челси са доволни от усилията му по отношение на речния бряг и са решили да го върнат в парламента, Джордж щеше да продължи да се бори. Щеше да разполага с пари в брой, а що се отнасяше до дълговете, те вече нямаше да имат значение за него. Всеки нов член на парламента от неговия калибър можеше да разчита на допълнителни източници на доходи. Имаше търговски предприятия, които веднага щяха да поискат да го направят директор и да му плащат по гвинея на ден или може би повече за един час работа, както и железопътни компании, нуждаещи се от вицепрезидент, които щяха да наддават за услугите му. Освен това щеше да може да ползва онова „МР“ след името си в ситито, за да получава неща на кредит. Знаеше достатъчно за ситито, за да може да си осигури поминък в Лондон, но само ако запазеше мястото си в парламента.

Но какво щеше да прави, ако не го запазеше? Почти веднага след като получи онези хиляда лири, господин Скръби го притисна за още. Джордж Вавасор, с правото на своя страна, посочи на своя ненаситен агент, че вече му бе дал парите, които му бе поискал. Господин Скръби призна това и обяви, че е готов да продължи кампанията без незабавно превеждане на нова сума, но това било много рисковано в момента. Още петстотин лири, платени веднага, щели до голяма степен да осигурят мястото в парламента, докато осемстотин лири, използвани разумно, щели да го гарантират. Но Вавасор се закле, че няма да му даде нито шилинг повече. Никога преди не бе чувствал такава привързаност към пари, каквато чувстваше в момента към петстотинте лири в джоба си.

— Няма смисъл да настояваш — рече той на господин Скръби: — Направих онова, за което ме помоли. Щях да направя още, ако ме бе помолил тогава. Но вече е късно. Не мога да ти дам нищо повече до изборите.

Господин Скръби сви рамене и отвърна, че ще направи всичко по силите си.

Но Джордж Вавасор скоро осъзна, че той не правеше всичко по силите си, а точно обратното: бе изоставил каузата му. Когато влезе в „Красивия мъж“, за да агитира клиентите, съдържателят му се подигра:

— Правилата са си правила, господин Вавасор! — извика мъжът. — Решихме, че не сте подходящ за хората, живеещи на речния бряг, защото се страхувате да развържете кесията си. О, да.

Джордж сложи ръка на кесията си и призна пред себе си, че наистина се страхуваше да я развърже.

Пет дни преди изборите, Джордж Вавасор вече знаеше, че няма никакви шансове. Изражението, поведението и думите на господин Скръби бяха напълно достатъчни, за да го убедят в това. Адвокатът често отсъстваше, когато Вавасор се отбиваше в кантората му, или по-скоро секретарят му казваше, че го няма. Отговаряше уклончиво и едносрично на въпросите му и постоянно свиваше рамене. Дори понякога излизаше и оставяше притеснения кандидат сам в кантората, насред обсъждане на неговите планове. Беше очевидно, че господин Скръби вече не го счита за успешен мъж и денят на изборите ясно показа колко е бил прав.

Джордж Вавасор загуби, но все още имаше петстотин лири в джоба си. Разбира се, че бе обхванат от онова огорчение, което щеше да изпита всеки човек, осъзнал, че е могъл да постигне целта си, ако бе вложил малко повече средства. Но кой можеше да каже дали това бе така? Във всеки случай проходът между лампите бе завинаги затворен за него. Той бе бивш член на парламента от район Челси с петстотин лири в джоба си и почти нищо друго, което би могъл да нарече свое. Какво можеше да направи сега?

След като обявиха резултатите, той произнесе своята реч от трибуната, обещавайки, че ще се кандидатира на следващите избори. После се прибра в квартирата си на улица „Сесил“, за да обмисли спокойно положението си. Бе загубил наследството си. Бе се отказал от всички професии, които някога бе упражнявал. Не бе успял да осъществи амбициите си и не можеше да се надява на политическо бъдеще. Бе се скарал с всичките си приятели. Дори бе успял да отблъсне сестра си, която бе напълно посветена на него. Бе ограбил момичето, за което бе възнамерявал да се ожени, и я бе обидил толкова жестоко, че не съществуваше възможност двамата да се помирят. В момента не разполагаше с нищо друго, освен със себе си и с онези петстотин лири, които все още бяха в джоба му. Какво можеше да направи с тях? И какво можеше да направи със себе си? Известно време разсъждаваше върху тези неща, трезво и спокойно, седейки в удобното си кресло.

От мига, в който се бе уверил, че ще загуби изборите и ще бъде напълно разорен във всяко едно отношение, той бе решил да бъде спокоен в лицето на това падение. Понякога дори се усмихваше, сякаш се присмиваше на собствената си съдба. Загубата на господин Бот бе дошла преди неговата и Джордж му бе написал съболезнователна бележка, пълна с утешителни думи и престорено съчувствие. Бе стиснал ръката на господин Скръби и се бе пошегувал, подканяйки го възможно най-скоро да му изпрати сметката си. Отговаряше с насмешка на всички, които го спираха на улицата, и дори успя да разклати увереността на Калдър Джоунс, въпреки че неговото място бе напълно гарантирано и той нямаше основания да се съмнява в победата си. И сега, докато седеше в квартирата си и се чудеше какво да предприеме, той продължаваше да бъде спокоен. Усмихваше се по същия начин, въпреки че нямаше кой да види тази усмивка. Дори се разсмя няколко пъти, докато напразно се опитваше да убеди самия себе си, че светът и всичко в него бе една безсмислена илюзия.

После се сети нещо, което го накара да се изсмее с цяло гърло.

— Ха-ха! — извика той, стана от креслото и започна да обикаля стаята, стискайки голям нож за писма в ръката си. — Ха-ха!

Изведнъж спря, хвърли ножа, пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и отново се изсмя:

— Ха-ха!

Дълго време стоя в центъра на стаята, а лицето му носеше белезите на този смях, въпреки че нямаше кой да ги види.

Но изведнъж изражението му се промени. Очите му заблестяха свирепо и белегът през лицето му почервеня и зейна грозно. Той се ухили, показвайки зъбите си, и стисна юмруци, въпреки че ръцете му все още бяха в джобовете.

— Проклет да е! — извика той. — Проклет да е сега и завинаги!

Спокойствието му се бе пропукало, защото се бе сетил за онзи проклет старец, който бе превърнал живота му в истински ад и бе успял да го разори от гроба.

— Дано всички демони на ада го измъчват вовеки веков!

Не бе останала и следа от смеха му. Спокойствието му се бе изпарило. Започна да крачи из дневната. Когато се спъна в крака на стола, той го грабна и го запрати през стаята. Но това дори не прекъсна потока на мислите му. Каква беше ползата от тези самозаблуждения? Каква беше ползата от това престорено спокойствие и от този фалшив смях? Бе спрял да се залъгва и чувстваше отчаяние, което бе съвсем неподправено. Какво можеше да направи? Къде можеше да отиде? Откъде можеше да почерпи поне малко утеха в сегашния момент? Никой не може да се справи с бремето на живота без подобен източник на утеха. Вавасор се опита да го открие в бутилката бренди, която стоеше на масата до него. Напълни половин чаша, пръсна малко вода вътре и я изгълта жадно.

— Мътните да ме вземат! — рече той. — Не виждам какво друго бих могъл да направя!

Но къде можеше да отиде? На кого можеше да разчита? Приближи се до високото бюро в ъгъла на стаята, отключи го и извади голям черен револвер. Известно време крачеше с него, държейки го в ръка. После спря, вдигна го и го разгледа. Пробва предпазителя и провери дали барабанът се върти безпроблемно.

— Това би било жалко и недостойно — промърмори той и свали револвера. — И ако все пак реша да го направя, първо ще го използвам за друго.

Наля си още бренди с вода, изпи го на един дъх, хвърли се на дивана и сякаш задряма.

Но не спеше и след известно време някой почука на вратата. Едно-единствено почукване. Той веднага отговори, но не по обичайния начин, канейки човека да влезе.

— Кой е? — провикна се Джордж.

Човекът се опита да влезе, натискайки дръжката на вратата. Но Джордж я бе заключил и ключът бе в джоба му.

— Кой е? — попита отново той, още по-високо и гневно.

— Аз съм — отвърна женски глас.

— По дяволите! — възкликна Джордж Вавасор.

Жената го чу, но не даде знак, че го бе чула. Просто остана на място, чакайки нещо да се случи. Тя познаваше мъжа много добре и знаеше, че трябва да бъде търпелива. И наистина бе търпелива. Освен това беше покорна, въпреки че тази покорност имаше своите граници. Вавасор, след като бе чул гласа й и я бе познал, отново се бе хвърлил на дивана. Минаха му една-две мисли, свързани с бъдещата му кариера. Дойдоха му няколко идеи за револвера, който лежеше на масата. Защо да пуска този човек в квартирата си и да се подлага на изпитанието на един крайно неприятен разговор, когато можеше да сложи край на всичко и да си го спести? В продължение на десет минути той лежеше и разсъждаваше, но после човекът отново почука, прекъсвайки мислите му. Джордж скочи на крака с блеснал поглед. Знаеше, че нямаше смисъл да я моли да си тръгне и да го остави на мира. Тя щеше да стои пред вратата му цяла нощ, ако се наложеше. Може би трябваше да отвори вратата и да я удуши, а след това да прескочи трупа й с револвера в ръка и да извърши другото нещо, което си бе наумил? В такъв случай никога повече нямаше да се върне тук.

Джордж направи една обиколка на стаята, след което бавно се насочи към вратата и отключи. Но не я отвори и не покани посетителя да влезе. Вместо това отново се хвърли на дивана, като после издърпа револвера по-близо до мястото, където лежеше, за да му е под ръка. Тя изчака малко, след като чу превъртането на ключа, след което влезе. Той не й каза нищо. Тя внимателно затвори вратата, огледа стаята и се приближи до дивана. Чакаше го да каже нещо, но тъй като той мълчеше, просто лежеше и я гледаше, тя проговори първа.

— Джордж, какво да правя? — попита.

Беше на около тридесет години и бе облечена в евтини и стари дрехи, които въпреки това изглеждаха прилично и не бяха никак грозни. Имаше цветя в бонето на главата й, но самото боне носеше непогрешимите белези на възрастта, които са точно толкова загрозяващи за бонетата, колкото за жените, които ги носят. Самите цветя бяха смачкани и избелели. От двете страни на лицето й се спускаха дълги черни къдрици, които прикриваха факта, че бузите й бяха хлътнали. В очите й имаше особен блясък, въпреки че мъжът, който в момента я наблюдаваше, не можеше да определи техния цвят. Знаеше, че едно време са били тъмновиолетови — много рядък и в същото време красив цвят. Челото й бе тясно, устата малка и устните тънки, но носът й имаше съвършена форма и бе придавал една специфична елегантност на лицето й по времето, когато нещата се бяха развивали добре за нея — преди бузите й да хлътнат от възрастта и тежкия живот, когато все още бе имала меки и жизнерадостни трапчинки. Там вече нямаше трапчинки, а мекотата бе от онзи тъжен и меланхоличен вид, типичен за всяка жена, изстрадала много. Носеше лек шал на раменете си, защипан за деколтето й с голяма брошка. Избелялата й рокля бе снабдена с широк кринолин, но тази долна дреха бе загубила всичката елегантност на древната си форма и сега свидетелстваше за бедността и скромния вкус на жената, която я носеше. Цялата история на живота й бе изписана в дрехите й. Преди да излезе от вкъщи този следобед, тя бе положила огромни усилия да придаде някакъв чар на облеклото си, но се бе провалила при всяко усукване на роклята си и всяко нагласяне на шала си. И осъзнаваше това. Бе се отчайвала всеки път, когато се бе опитвала да подреди цветята в бонето си, мъчейки се да изтрие следите на времето. Въпреки това не се бе отказала. Бавно и грижливо бе закърпила старите си ръкавици, които едва побираха пръстите й. Хитро бе прикрила парцаливите си ръкави. Бе изпрала малката си сбръчкана якичка и бе положила огромни усилия, за да я изглади. За свое най-голямо съжаление не бе успяла да открие маншети, които да сложи около китките си, въпреки че знаеше, че тези маншети нямаше да й помогнат. Вече нищо не можеше да й помогне. Не очакваше нищо от това посещение, но бе дошла с намерението на всяка цена да говори с мъжа в квартирата и бе готова да чака цяла нощ пред вратата, за да получи достъп до него.

— Джордж — рече тя, застанала до дивана, — какво да правя?

Той лежеше и я гледаше. Прозорците бяха зад него и това му позволяваше да я разгледа много добре. Видя и оцени усилията, които бе положила, за да възвърне нещо от предишната си елегантност. Видя лъскавата грубост на дългите къдрици, които едно време бяха меки като коприна. Видя евтината брошка, защипана за деколтето й, където преди бе слагала красиво бижу, чиято стойност в момента щеше да бъде важна за него. Видя всичко, докато лежеше на дивана и я изучаваше.

— Не ме оставяй просто да стоя тук — рече тя. — Защо не кажеш нещо?

— Не искам да стоиш тук — отвърна той.

— Разбирам това, Джордж. Знам, че не искаш да стоя тук. Знам, че не искаш повече да ме виждаш.

— Никога.

— Знам това. Разбира се, че го знам. Но какво да направя? Откъде мога да взема пари? Дори ти не искаш да умра от глад.

— Вярно е. Със сигурност не го искам. Ще се зарадвам, ако чуя, че имаш достатъчно пари за храна, както и за нови дрехи. Струва ми се, че това е единственото нещо, което те интересува.

— Облякох се заради теб… защото знам, че ти харесва.

— Да, харесваше ми, но това бе отдавна. Вече не харесвам нищо. Много добре знаеш, че не мога да направя нищо повече за теб. Каква полза имаш от това да идваш тук и да ме дразниш? Не съм ли ти казвал стотици пъти да не ме търсиш тук? Според теб има ли някаква вероятност да ти дам пари сега, след като не си ме послушала?!

— Къде другаде бих могла да те намеря?

— Защо изобщо трябва да ме намираш? Не искам да ме намираш. Няма да ти дам нищо. Нито пени. Много добре знаеш това. Вече го обсъдихме. Когато ти намерих работа, аз ти казах, че повече никога не искам да те виждам.

— Работа! — отвърна тя. — Не изкарвам достатъчно пари, за да нахраня врабче!

— Това не е по моя вина. Струваше ми повече от сто лири, за да ти намеря онзи магазин и ти се съгласи да го вземеш.

— Не съм се съгласявала. Бях задължена да го приема, защото ти отне другия ми дом.

— Както искаш, скъпа моя. Това бе всичко, което можех да направя за теб. И то е повече, отколкото биха направили повечето мъже, както много добре знаеш.

Той стана от дивана, приближи се до камината и застана на килимчето пред нея, обърнат с гръб към огъня.

— Във всеки случай можеш да бъдеш сигурна в едно, Джейн — не мога да направя нищо повече за теб. Дошла си тук, за да ме измъчваш, но няма да получиш нищо.

— Дойдох тук, защото умирам от глад.

— Нямам нищо за теб. Върви си.

Той посочи вратата. В продължение на повече от три години, тази жена беше негов най-близък другар и най-верен приятел. Бе я обичал по свой собствен начин, а тя несъмнено бе влюбена в него.

— Върви си! — повтори той гневно. — Прави това, което ти казвам, или ще стане по-лошо за теб.

— Ще ми дадеш ли една златна лира?

— Не. Няма да ти дам нищо. Забраних ти да идваш тук и няма да ти платя за това, че наруши забраната ми.

— Тогава няма да си тръгна — отвърна жената и седна на стола до масата. — Няма да си тръгна, докато не ми дадеш нещо, с което да си купя храна. Можеш да ме изхвърлиш от стаята, ако искаш, но ще легна на площадката. А ако ме изпъдиш от къщата, ще седна на стъпалата.

— Ако си решила да играеш тази игра, скъпа моя, ще бъдеш отведена от полицай.

— Добре тогава. Стигнала съм дотам, че вече не ми пука. Но няма да изляза оттук, докато не ми дадеш пари… освен ако не ме изхвърлиш.

Нима за това се бе облякла е такова старание, кърпейки ръкавиците си и внимателно нагласяйки цветята на бонето си! Той стоеше и я гледаше, е ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на панталоните си. Взираше се в нея и се чудеше какво трябва да направи, за да се отърве от присъствието й. Ако наистина смяташе да предприеме онова последно пътуване, което бе обмислял, нима не можеше да вземе револвера и да я остави тук? А можеше да направи и още нещо — да й завещае остатъка от богатството си! Онова, което му бе останало, щеше да бъде напълно достатъчно, за да й осигури добър живот. Вече не изпитваше нищо към нея и в момента й бе ядосан, но истината бе, че тя бе единственият човек на този свят, за когото го бе грижа. И в момента нямаше приятел, на когото бе по-малко бесен.

Все пак Джордж още не беше напълно сигурен, че искаше да предприеме онова последно пътуване. Затова реши да се отърве от досадното й присъствие и да я изпъди от стаята.

— Джейн — рече той и я изгледа с онова престорено спокойствие, което споменах по-рано, — говориш за гладна смърт и разорение…

— Наистина умирам от глад. Не ми е останал и един шилинг.

— Може би ще бъдеш утешена от факта, че моето финансово състояние не е по-добро от твоето? Не бих казал, че умирам от глад, защото бих могъл да си намеря храна, ако исках, но съм напълно разорен. Имотът, който по право ми се полага, ми бе отнет. Загубих проклетото си място в парламента, за което изхарчих толкова много пари. Всичките ми роднини ми обърнаха гръб…

— Нали щеше да се жениш? — рече тя, стана от стола и бързо се приближи.

— Да се женя! Не. Но смятам да се застрелям в главата. Виж този револвер, мила моя. Сигурно си мислиш, че се шегувам, но те уверявам, че съм напълно сериозен.

Тя го изгледа със съчувствие.

— О, Джордж! — възкликна. — Няма да го направиш, нали?

— Ще го направя. Не ми остана нищо друго, което бих могъл да направя. Говориш ми за гладна смърт. Аз ти казвам, че няма да имам нищо против да умра от глад и да си отида по този начин. Смъртта не е толкова ужасна, когато идва постепенно. Двамата с теб не изиграхме картите си добре, Джейн. Заложихме всичко, което имахме, и бяхме победени. Но няма смисъл да оплакваме загубата. По-добре да отидем някъде другаде и да започнем нова игра.

— Къде да отидем? — попита тя.

— Ах! Точно това не мога да ти кажа.

— Джордж, бих отишла с теб навсякъде! — заяви тя. — Ако това, което казваш, е вярно… ако няма да се жениш и ми позволиш да дойда с теб, ще ти бъда робиня. Наистина ще бъда. Знам, че в момента изглеждам ужасно…

— Скъпа моя, там, където отивам, няма да имам нужда от робини. А що се отнася до начина, по който изглеждаш, според мен той няма да има значение, когато отидеш на това място.

— Но кое е това място, Джордж?

— Там, където отиват хората, когато ги застрелят в главата… или когато самите те се застрелят в главата, ако това има някакво значение.

— Джордж!

Тя се приближи и го сграбчи за нагръдника на сакото. Засега той й позволи да го направи.

— Джордж, плашиш ме! Не го прави. Кажи ми, че няма да го направиш.

— Но току-що ти казах, че ще го направя.

— Не се ли страхуваш от Божия гняв? Двамата с теб сме грешници.

— Така е, скъпа моя. Не знам много за твоите грехове, но аз бях като един същински Топси92… всъщност бих казал, че съм втори Топси. Но какъв е смисълът да хленчиш, когато всичко е приключило?

— Не е приключило, не е приключило… поне за теб.

— Иска ми се да можех да започна всичко отначало. Но това са глупости, Джейн. Трябва да си ходиш.

— Първо искам да ми обещаеш, че няма да го направиш… че няма да се самоубиеш.

— Съмнявам се, че ще го направя тази вечер… може би няма да го направя и утре. Най-вероятно ще си дам една седмица, така че няма причина да оставаш тук. Просто исках да те накарам да разбереш, че не си единственият човек, чийто живот е бил съсипан.

— Няма да се жениш, така ли?

— Не, няма да се женя. Това е сигурно.

— И искаш да си ходя?

— Да, така ще бъде най-добре.

Тя стана и излезе от стаята, а той я остави да си тръгне, без да й даде нито един шилинг! Скръбният тон, с който й бе описал собственото си падение, бе свършил работа. Бе я принудил да си тръгне безропотно. Джейн го познаваше достатъчно добре и знаеше, че едва ли щеше да отнеме живота си, но въпреки това заплахите му я бяха трогнали и я бяха накарали да му се подчини и да си тръгне, без да му създава повече грижи.

Седемдесет и втора глава В която Джордж Вавасор отива на гости

Наближаваше седем вечерта (гореща юлска вечер), когато жената напусна квартирата на Джордж Вавасор и го остави сам. Той реши, че трябва незабавно да предприеме нещо. Първо трябваше да вечеря, освен ако не възнамеряваше да изпълни заплахата си и да се застреля още сега. Всъщност нямаше подобно намерение, въпреки че стоя няколко минути с револвера в ръка. Но си мислеше за това как застрелва някой друг. Накрая реши, че ако изобщо го направеше, нямаше да го направи тази вечер, така че заключи оръжието във високото бюро. След това грабна някакви книжа от масата. Това бяха разписанията на пътнически параходи на различни компании, превозващи емигранти до Ню Йорк, Нова Зеландия и Австралия.

— Тази компания е добра — рече той, четейки една от рекламите. — Корабите им обикновено потъват и това би решило всичките ми проблеми.

След това той обу ботушите си, облече палтото си и отиде да вечеря в своя клуб.

Лондон все още бе сравнително пълен. Дори Уест Енд още не бе напълно обезлюдял, въпреки че парламентарната сесия бе приключила два месеца по-рано от обикновено заради изборите. Много от депутатите, заминали в провинцията, се бяха върнали в града и трапезарията на клуба бе претъпкана. Мъже се приближаваха до него и му поднасяха своите съболезнования, като го уверяваха, че не е изпуснал много, че сегашните представители на Челси няма да останат дълго в парламента и че до година-две ще има нови избори. Той отговаряше с приповдигнат тон на всички тези утешителни речи и повечето присъстващи обявиха, че понася разочарованието си много добре. Калдър Джоунс се приближи и го заговори за лов. Вавасор изрази намерението си да дойде в Робъри този ноември.

— Защо не се присъедините към нашия клуб? — попита Калдър Джоунс.

В отговор на това Вавасор заяви, че най-вероятно ще го направи. Той остана в пушалнята до единайсет часа, след което се отправи към вкъщи, където прекара половината нощ, унищожавайки книжа. Унищожи всеки писмен документ, който намери. Изпразни всички чекмеджета на писалището и изгори съдържанието в камината. Отначало преглеждаше документите, преди да ги хвърли в пламъците, но скоро му дотегна да го прави и започна да ги унищожава, без дори да ги поглежда. После избра най-добрите си дрехи и напълни два големи куфара с тях, като грижливо сгъваше саката и внимателно оглеждаше ботушите, за да прецени кои чифтове от многото, които притежаваше, бе най-разумно да вземе със себе си. Когато свърши това, той извади една торба със златни монети от бюрото и ги изля на масата. Преброи ги и ги подреди в групи от по двайсет и пет, след което внимателно ги уви в хартия на ролки. После ги раздели между двата куфара, тоалетната чанта, която напълни с тоалетни принадлежности, и преносимото писалище, което напълни с хартия, химикалки и други подобни. Но не сложи нито един писмен документ в него. Внимателно прегледа бельото си и отхвърли всичко, маркирано с нещо повече от инициалите му. Накрая взе тесте с визитки и ги прибра в един визитник. На визитките бе изписано името Грегъри Ванс. Когато свърши всичко това, той застана с гръб към камината и огледа стаята, размишлявайки върху постигнатото. „Все пак знам, че най-вероятно няма да тръгна — каза си той. — И дори да го направя, никой не може да ми попречи, а собственото ми име ще бъде напълно достатъчно. Едва ли мъж с лице като моето може да остане незабелязан.“ Въпреки това той оцени приготовленията, които бе направил, и след малко си легна доволен.

Стана рано на следващата сутрин и нареди да му донесат кафе в стаята. Докато го пиеше, той проведе разговор с хазяйката си.

— Заминавам си — рече той. — Заминавам си още днес. Възможно е да размисля, но ако реша да си тръгна, ще го направя без отлагане. В такъв случай, преди да си замина, ще ви платя онова, което ви дължа, както и наема за една седмица напред.

Жената го зяпна, след което се поклони и взе парите. Въпреки че напоследък бе имал финансови затруднения, Вавасор не бе толкова глупав, че да дължи пари там, където живееше.

— Ще останат някои вещи, госпожо Бънсби — продължи той. — Ще ви помоля да ги съхранявате, докато не ви помоля да ми ги изпратите.

Госпожа Бънсби го увери, че ще го направи и го изгледа любопитно. След този разговор тя никога повече не го видя.

След като остана сам, Джордж си облече едно дебело сутрешно палто, внимателно пъхна револвера в джоба си и излезе. Беше очевидно, че си бе съставил някакъв пъклен план, защото веднага щом достигна Странд, той зави на запад, прекоси площад „Трафалгар“ в посока към Пал Мал и пое по улица „Съфък“. Когато достигна клуба, той спря на ъгъла и се огледа — първо в едната посока, после в другата. „Има голяма вероятност никога повече да не видя това кръстовище“ — каза си той. След това се изсмя по своя особен начин, поклати глава, бързо се завъртя на пети и тръгна нагоре по улицата. Не след дълго достигна къщата на свадливия шивач господин Джоунс. Сигурно помните, че Джон Грей отсядаше в дома на господин Джоунс, когато беше в Лондон, а той беше в Лондон в момента.

Вавасор дръпна звънеца и безцеремонно влезе в къщата, когато прислужницата отвори.

— Господин Грей си е вкъщи — рече той, разминавайки се с нея в антрето. — Ще се кача при него.

Момичето отвърна, че господин Грей наистина си е вкъщи, но предложи първо да обяви пристигането му.

Но Вавасор вече бе изкачил половината стъпала. Тя още не бе достигнала площадката, когато той влезе в квартирата на господин Грей и затвори вратата след себе си.

Грей седеше до отворения прозорец и четеше книга по халат. Закуската бе на масата, но храната бе недокосната и бе очевидно, че още не бе започнал. Веднага щом видя Вавасор, той скочи на крака и остави книгата на масата.

— Господин Вавасор, не очаквах отново да ви видя в квартирата си! — рече той.

— Сигурен съм, че не сте — отвърна Вавасор. — Но въпреки това съм тук.

Той държеше дясната си ръка в джоба, където бе сложил револвера, а лявата бе пъхнал под жилетката си.

— Може ли да попитам защо сте дошъл? — рече Грей.

— Щяхте да научите, независимо дали ме бяхте попитали или не. Дойдох да ви кажа в лицето нещо, което често казвам зад гърба ви, а именно че сте негодник. Дойдох да ви заплюя в лицето и да ви предизвикам.

Докато говореше, той изпълни заканите си, но без някакъв видим резултат.

— Дойдох да проверя дали във вас има достатъчно мъжество, за да се засегнете от обидите ми, но се съмнявам в това.

— Господин Вавасор, не можете да ми кажете нещо, което да ме обиди. Можете единствено да ме подразните.

— Искам да направя и това, преди да свърша с вас. Ще се дуелирате ли с мен?

— Да се дуелирам с вас? Имате предвид с пистолети? Не, разбира се.

— Тогава сте страхливец, точно както смятах.

— Бих бил пълен глупак да се съглася на подобно нещо.

— Вижте какво, господин Грей. Успяхте да се присламчите към братовчедка ми, госпожица Вавасор, и дори да се сгодите за нея. Но когато откри що за човек сте, когато осъзна за какъв низък, злобен и долен мъж се е сгодила, тя размисли и ви отритна.

— Нима сте тук по нейна молба?

— Тук съм в ролята на неин представител.

— Самоназначен, струва ми се.

— Тогава грешите, сър. В момента съм сгоден за нея и съм неин бъдещ съпруг. Открих, че въпреки всичко, което ви е казала, което е било напълно достатъчно, поне според мен, за да ви накара да стоите настрана от нея, вие продължавате да я тормозите с присъствието си, натрапвайки се в дома й. Давам ви две възможности. Или ще ми дадете писменото си обещание, че повече няма да се доближавате до нея, или ще се дуелирате с мен.

— Няма да направя нито едното, нито другото… както много добре знаете.

— Не ме прекъсвайте, докато не съм свършил, сър. Ако имате смелостта да се дуелирате с мен, ще ви срещна във всяка държава, която определите. Ще се дуелирам с вас тук в Лондон или, ако това ви плаши, ще отида във Франция, или дори в Америка, ако това ви се струва по-подходящо.

— Нищо от това, което казвате, не ми се струва подходящо. Не искам да имам нищо общо с вас.

— Тогава сте страхливец.

— Може би съм… но това, че ме наричате страхливец, няма да ме превърне в такъв.

— Вие наистина сте страхливец и освен това сте лъжец и негодник. Дадох ви шанс да бъдете джентълмен, но вие отказахте. Вижте сега. Дошъл съм въоръжен и смятам да използвам това оръжие, освен ако не обещаете да се дуелирате с мен.

И той извади револвера от джоба си.

— Нима намеквате, че ще ме убиете? — попита Грей.

В стаята имаше два прозореца и той се намираше до онзи, който бе най-отдалечен от камината и следователно от звънеца, а посетителят стоеше между него и вратата. Трябваше внимателно да обмисли следващия си ход и трябваше да действа бързо и решително. Той в никакъв случай не беше плах мъж, но и не бе от хората, които вярват в отчаяни действия. Дори сега не смяташе, че този разочарован и разорен мъж бе дошъл тук с намерението да го убие. Но знаеше, че един револвер можеше да бъде много опасен в ръцете на разгневен човек и трябваше да се опита да се измъкне от тази сложна ситуация.

— Нима намеквате, че ще ме убиете?

— Намеквам, че няма да излезете жив от тази стая, освен ако не ми обещаете да се дуелирате с мен.

Като чу това, Грей се обърна към звънеца.

— Ако мръднете, ще стрелям — заплаши го Вавасор.

Грей спря и го изгледа в очите.

— Ще го направя — увери го Вавасор.

— Това би било убийство — отбеляза Грей.

— Не мислете, че ще ме изплашите с грозни думи — каза Вавасор. — Няма да успеете.

Грей бе спрял за миг, за да изгледа своя събеседник в лицето, но това бе само за миг. Сега продължи към звънеца. Той бе видял, че револверът е насочен към него и за кратко дори бе възнамерявал да се хвърли към своя противник, преценявайки, че той можеше да не го уцели и така би имал много добър шанс да го обезоръжи. Но главната му цел бе да избегне личния конфликт с този луд мъж, да си спести унижението от една отчаяна борба за револвера и най-вече нуждата от това да посети полицейския участък, където да оправдава постъпката си и да отговаря на въпросите на адвокат, нает да го подложи на кръстосан разпит. По тази причина се насочи към звънеца, разчитайки на това, че Вавасор няма да стреля, но напълно съзнавайки риска, който поемаше. Може би за него всичко бе свършило и сетният му час бе ударил. Може би вечността го чакаше с отворени обятия. Докато се движеше, в главата му проблесна споменът за една молитва. След това чу как петлето на револвера изщраква и за миг бе заслепен, въпреки че не видя пламъка, изригнал от дулото. Почувства нещо във въздуха и така разбра, че револверът бе гръмнал, въпреки че не знаеше дали куршумът го бе улучил, или го бе пропуснал. Протегна ръка към звънеца, преди да разбере дали е бил ранен.

— Проклятие! — възкликна убиецът.

Но не дръпна спусъка отново. Въпреки че напоследък често бе държал револвера, във вълнението си той бе забравил, че може да продължи да стреля. Нима в барабана нямаше още пет куршума, чакащи да бъдат възпламенени и изстреляни? Но Вавасор бе забравил този факт и бе замръзнал. Звънецът бе натиснат, преди да осъзнае, че животът на Грей все още бе в ръцете му.

— Проклятие! — възкликна той.

След това се обърна и излезе от стаята, спусна се надолу по стълбите и изхвърча на улицата, разминавайки се с прислужницата в антрето.

Когато видя, че врагът му си е отишъл, Грей се обърна и опита да намери мястото, където бе попаднал куршумът. Не след дълго откри малката дупчица в капака на прозореца. Бръкна вътре с върха на един молив и напипа малкия къс олово, който можеше да се озове в собствения му мозък. Остави го там и се замисли над късмета, който бе извадил. Бе стоял точно между Вавасор и капака на прозореца и по височината на дупката можеше да заключи, че куршумът бе прелетял съвсем близо до ухото му. Бе чул изщракването на ударника, но не и самия изстрел. Когато момичето влезе в стаята, държанието й потвърди това. Бе очевидно, че тя нямаше представа, че в стаята е било използвано огнестрелно оръжие.

— Онзи джентълмен напусна ли къщата? — попита Грей.

Момичето отвърна, че го е направил.

— Не го пускай отново — рече той. — Ако можеш да го спреш, разбира се. Мисля, че не е с всичкия си.

След това я помоли да извика господин Джоунс и след няколко минути агресивният шивач се качи при него.

Междувременно Грей бе обмислял какво да предприеме. Дали да насъска полицията след убиеца, който, както много добре знаеше, бе първи братовчед на жената, която искаше да направи своя съпруга? Отново си представи онзи кръстосан разпит, на който щеше да бъде подложен, в полицейския участък и може би отново в съдебната зала, и при който всичките му връзки с рода Вавасор щяха да станат обществено достояние. Беше почти сигурен, че имаше дълг да направи нещо. Човек, оставен да се измъкне безнаказано след подобен опит, можеше да го повтори. Все пак Грей реши да не казва нищо за револвера на агресивния шивач, освен ако самият той не го попиташе.

— Господин Джоунс, мъжът, когото вече веднъж трябваше да изгоня от квартирата си, отново бе тук — рече той.

— Пак ли се сбихте, сър?

— Не… нищо подобно. Но трябва да предприемем някакви стъпки, за да му попречим да идва тук.

Джоунс му обеща помощта си и предложи да отиде в полицията. Господин Грей отхвърли предложението и отвърна, че самият той ще потърси съдействието на някой магистрат. Джоунс го увери, че ще бъде много бдителен и ще наблюдава вратата, след което Джон Грей седна да закусва. Разбира се, че не можеше да спре да мисли за случилото се. Това бе напълно естествено, имайки предвид, че едва не бе умрял в тази стая. Едва ли някой можеше да бъде по-близо до смъртта, без да пострада. Колкото повече мислеше за това, толкова по-сигурен ставаше, че не можеше да позволи на Вавасор да се измъкне безнаказано и трябваше да направи нещо, за да му попречи да повтори опита си.

В единайсет часа Грей отиде в Скотланд Ярд93 и сподели всички обстоятелства около случая с един старши офицер, настоявайки за поверителност. Офицерът му препоръча един също толкова дискретен магистрат и малко преди свечеряване един много дискретен полицай в цивилни дрехи посети квартирата на Вавасор на улица „Сесил“. Но Вавасор вече не живееше там. Госпожа Бънсби, която също бе много дискретна (и колкото и да се опитваше, не можеше да разбере целта на непознатия мъж, дошъл да я разпитва за нейния наемател), заяви, че господин Джордж Вавасор е напуснал къщата в кабриолет малко преди десет часа тази сутрин, взимайки целия си багаж.

— Опасявам се, че си отиде завинаги — добави госпожа Бънсби.

Той наистина си бе отишъл завинаги и по времето, когато полицаят го разследваше на улица „Сесил“, Вавасор се бе надвесил над перилото на един американски параход, който току-що бе вдигнал котва и набрал скорост в река Мърси. Едва на следващия ден полицията откри кочияша, който го бе закарал до гара „Юстън“. Разбира се, скоро стана ясно, че Вавасор бе заминал за Америка и не бе сметнато за нужно да бъдат предприети по-нататъшни стъпки за неговото арестуване. Господин Грей категорично се противопостави на подобни стъпки, изразявайки мнението, че собствените му показания не биха били достатъчни за получаването на осъдителна присъда. Шефовете в Скотланд Ярд дълго време не искаха да се откажат от случая, знаейки, че подобен арест би предизвикал истински скандал, и проведоха множество разговори с Джон Грей, но накрая и те се предадоха.

— Жалко! — рече един находчив старши офицер в отговор на съболезнованията, изразени от друг. — Наистина жалко! Това е най-големият позор, откакто се присъединих към полицията. Можехме да арестуваме мъж, който предишната сесия е бил в парламента, членува в една дузина престижни клубове и когото всички в Лондон познават и уважават! Щях да го върна в Англия за три месеца. Ако не е така, да не се казвам Уокър!

Този старши полицейски офицер чувстваше, че както професията, така и родината му са били опозорени.

И сега Джордж Вавасор ще изчезне от тези страници и никога повече няма да се върне. Няма да се появи нито в Робъри, нито в Пал Мал, нито в район Челси. Изчезването му бе чудо за три дни, но широката общественост не знаеше нищо за случилото се между него и господин Грей на улица „Съфък“. Самият господин Грей не сподели историята с никого, докато не я разказа на господин Палисър в Люцерн. Господин Скръби горчиво се оплакваше от начина, по който Вавасор го бе ограбил, но лично аз се съмнявам, че изборният агент бе загубил много. Кейт, докато все още живееше в Уестморланд, не получаваше никакви новини от брат си. Визитата й в Лондон с леля й почти бе приключила, преди да разбере, че бе напуснал страната. Дори тогава слухът достигна до нея чрез капитан Белфийлд, а научи фактите от госпожа Бънсби от улица „Сесил“.

— Винаги е бил мистериозен — рече госпожа Гринаул. — А сега е изчезнал. Самата аз мразя мистериите и смятам, че за всички ще бъде най-добре, ако никога не се върне.

Може би Кейт бе съгласна, но ако това бе така, тя не го сподели с леля си.

Седемдесет и трета глава В която представителите на рода Палисър научават важна новина

Господин Грей и господин Палисър бяха прекарали няколко дни заедно в Люцерн, преди първият да сподели какво се бе случило при посещението на Джордж Вавасор на улица „Съфък“. Той бе започнал да разказва на господин Палисър за взаимоотношенията си с Алис и се бе почувствал задължен да стигне до края на историята. И когато бе споменал, че съперникът му бе изчезнал безследно и следователно вече не представляваше заплаха, той бе почувствал, че не може да премълчи обстоятелствата на това изчезване и онази последна тяхна среща на улица „Съфък“.

— И се е опитал да ви убие! — възкликна господин Палисър. — Трябва да бъде заловен и… и…

Господин Палисър се поколеба, защото не искаше да каже, че първият братовчед на дамата, с която в момента живееше, трябва да бъде обесен.

— Предпочитам нещата да останат така, както са — отвърна Грей.

— Влязъл е в квартирата ви посред бял ден и е стрелял по вас, докато сте седяли на масата за закуска! И е направил това в сърцето на Лондон, след което е заминал в чужбина, сякаш не се е случило нищо!

— Точно така — потвърди Грей.

Господин Палисър започваше да си мисли, че трябва да бъдат предприети мерки, за да може животът в английската столица да стане по-безопасен. Ако не бе познавал господин Грей и ако не бе свикнал да вижда другия мъж в парламента, нямаше да се замисли толкова дълбоко по въпроса. Но не можеше да пренебрегне факта, че мъжът, когото вече бе започнал да счита за свой приятел, едва не е бил убит посред бял ден, в неговия район на Лондон, от друг мъж, който едно време бе смятал за свой поддръжник в парламента.

— И е откраднал парите ви! — възкликна Палисър, обобщавайки обстоятелствата на случая.

В отговор на това господин Грей заяви, че се надява с времето загубата да стане негова, но в момента е длъжен да счита тези пари за част от богатството на госпожица Вавасор.

— Той е най-големият мерзавец, за когото някога съм чувал! — възмути се господин Палисър. — Не мога да повярвам, че госпожица Вавасор някога го е… го е харесвала.

Господин Грей се извини от името на Алис, обяснявайки, че е била съвсем млада, когато се е увлякла по братовчед си, който бе достатъчно хитър, за да знае как да се държи приятно в компанията на дами, и освен това се бе превърнал в истински злодей, едва след като се бе разорил.

— Опита се да влезе в политиката и съсипа живота си, като повечето мъже, които опитват това — рече Грей.

Господин Палисър, разбира се, не можеше да подмине това твърдение току-така. В следващите минути двамата мъже се отдалечиха от темата за Джордж Вавасор и от личните си интереси и проведоха сериозна дискусия за ползите и вредите от политическия живот.

— Според мен английските политици трябва да бъдат богати като вас — заяви Грей накрая, — а не бедни като онзи клетник, който заложи всичко, което притежаваше, и го загуби.

Продължиха да живеят по този начин в Люцерн през следващите две седмици. Господин Грей, въпреки че нерядко оставаше насаме с Алис, никога не споменаваше целта на посещението си и продължаваше да се отнася към нея като към близък приятел. Бе й казал, че братовчед й напуснал Англия и заминал за Америка след загубата си на изборите. Изразил бе и предположението, че той най-вероятно никога няма да се върне.

— Клетият Джордж! — бе отвърнала Алис. — Несъмнено заслужава нашето съчувствие.

— Несъмнено го заслужава — бе се съгласил Грей.

Двамата не си казаха нищо повече за Джордж Вавасор. Все пак Алис успя да научи нещо от лейди Гленкора, която, обаче, не знаеше цялата история.

— Чух, че се е държал скандално, скъпа моя — рече лейди Гленкора. — Но ти знаеш, че той винаги се държи така. Казаха ми, че се е срещнал с господин Грей и го е обидил. Но може би не бива да го питаш за това, преди да се ожените. След това ще можеш да го питаш каквото си поискаш.

В отговор на това Алис изрази обичайните си възражения и лейди Гленкора, както обикновено правеше, я нарече глупачка.

Склонен съм да мисля, че господин Грей знаеше какво прави. Лейди Гленкора веднъж му се скара за това, че не предприема нищо.

— Ще заминем за Италия, преди въпросът да бъде решен — рече тя. — И се съмнявам, че ще можете да дойдете с нас, ако не е.

Господин Грей отвърна, че няма никакво намерение да идва с тях в Италия.

— Тогава въпросът ще бъде отложен с още година-две, а пък и двамата вече сте доста стари.

— Ние старците имаме търпение — отвърна Грей, смеейки се.

— Ако бях на ваше място, щях веднага да отида при нея и да й кажа, без никакви увъртания, че трябва да се омъжи за мен, след което щях да я разтърся. Сигурен съм, че ако й се накарате, тя ще се вразуми.

— Защо вие не пробвате това, лейди Гленкора!

— Не мога. Тя се кара на мен, а не обратното. Вие също ще й се карате, след като се ожените. Двамата е господин Палисър много си приличате. Толкова сте непорочни, че една жена не би могла да открие дори дупчица в някой от чорапите ви.

Но лейди Гленкора грешеше. Нямаше съмнение, че Алис щеше търпеливо да изслуша укорите на своя любим и да признае греховете си към него със себеотрицанието, което той би очаквал от нея, но в никакъв случай нямаше да бъде склонна да му се подчини по въпроса, по който той имаше нужда от нейното подчинение. Господин Грей разбираше, че тя първо трябваше да прости на самата себе си за злината, която бе извършила (или поне частично да си прости за нея), преди да може отново да се сгоди за него.

Дните им в Люцерн минаваха тихо и безметежно. Преструваха се, че четат, пишеха много писма, плаваха с лодки и яздеха понита… но после язденето на понита бе внезапно прекратено след категорична забрана от страна на господин Палисър. Причината за тази забрана трябва да бъде обяснена и ще направя това сега. През този период на разходки с понита и лодки, каретата, която лейди Гленкора ненавиждаше, не се ползваше и тя си прекарваше отлично без нея. Господин Палисър получаваше политически писма от Англия, които караха устата му да се пълни със слюнка, а сърцето му с тъга. По тази причина бе станал много раздразнителен. Парламентът не беше в сесия и правителството, разбира се, щеше да остане непокътнато до следващия февруари. Но не беше ли възможно да присъства на кърпенето, когато се отвореше следващата дупка в кабинета? Господин Палисър беше верен на думата си и бе обявил намерението си да отсъства поне една година. Продължаваше да обсъжда предстоящите си пътувания с Грей, сякаш бе невъзможно те да приключат преди следващия Великден. Въпреки това въздишаше по Уестминстър и милееше за алманасите, които се трупаха в Мачинг. Но после до него достигна една неочаквана новина, която разстрои всичките му планове, сложи край на язденето на понита, направи Алпите непроходими и железопътните линии опасни, прокуди Бурго Фицджералд от мислите му и го обърка дотолкова, че вече дори не можеше да изчислява грешките на сегашния канцлер на хазната. Целият му свят бе изваден от дълбините и издигнат до абсолютните висини. Лейди Гленкора бе прошепнала в ухото на съпруга си, че бе възможно да е… въпреки че още не бе напълно сигурна… но бе много вероятно… След това бе избухнала в сълзи и бе положила глава на гърдите му, когато той седнал до нея на леглото.

Господин Палисър не беше на себе си, когато я остави, с намерението веднага да телеграфира на шестимата най-добри лекари в Лондон и да ги помоли да дойдат в Люцерн. Разходи се до езерото и десетина минути го обикаляше в състояние на почти трескаво ликуване. Не помнеше къде се намираше и какво точно вършеше. Единственото нещо на този свят, което му бе липсвало, единствената радост, за която бе копнял и която обединяваше повечето мъже, най-накрая щеше да бъде негова. След няколко минути вече му се струваше, че усеща русите главици на двамата си мъжки наследници под ръцете си, като единият щеше да управлява в Гадъръм, а другият да ораторства в Камарата на общините на Англия. През последните осем или девет месеца, откакто бе загубил всякакви надежди по този въпрос, той се бе чувствал принизен и низвергнат, въпреки всичките си постижения. Какво значение щеше да има, ако завладееше целия свят, ако не оставеше никой след себе си, който да продължи делото му? Говорейки тези неща, трябва да му отдадем заслуженото. Господин Палисър не бе достатъчно хитър, за да скрие това разочарование от жена си. Не знаеше достатъчно за социалния живот на мъжете и жените, за да го направи успешно. Но въпреки това бе опитал. Нито веднъж не я бе обвинил за разочарованието си — нито с поглед, нито с тон. И вече й бе простил всичко. Бурго Фицджералд беше мит. Госпожа Маршъм никога повече нямаше да се доближи до жена му. Господин Бот беше прокуден завинаги (той дори не бе успял да запази мястото си в парламента). Денди и Флърт щяха да се хранят с позлатена царевица, а над руините винаги щеше да се издига изкуствена луна. Само ако онези проклети швейцарски понита за езда не бяха пресекли пътя на жена му! Той отиде в конюшнята и нареди понитата незабавно да бъдат изпратени в четирите краища на кантона. След това инспектира възглавниците в каретата. Бяха ли достатъчно сухи? Август беше топъл месец в Люцерн, следователно можеше да приеме, че са сухи.

После си спомни, че бе обещал на жена си да изпрати Алис в стаята й и хукна обратно към къщата. Тя бе сама в трапезарията и ги чакаше за закуска. Господин Грей обикновено вечеряше с тях, но рядко го виждаха преди единайсет часа. Тогава той се появяваше и двамата с господин Палисър прекарваха заедно часовете до вечеря. Когато бъдещият баща на херцози влезе в стаята, Алис веднага прецени, че се бе случило нещо. Маниерът му бе напълно различен и тя прочете в очите му, че едва сдържаше вълнението си.

— Алис, имаш ли нещо против да се качиш в стаята на Гленкора? — попита той. — Тя иска да говори с теб.

Никога преди не я бе наричал Алис и когато осъзна това, той веднага се изчерви.

— Надявам се, че не е болна? — попита Алис.

— Не, не е болна. Но не бива да става толкова рано. И не й позволявай да се вълнува.

— Веднага ще отида при нея — обяви Алис и се надигна.

— Толкова съм ви задължен… но, госпожице Вавасор…

— Току-що ме нарекохте Алис, господин Палисър, и аз приех това за голям комплимент.

Той отново се изчерви.

— Така ли направих? Много добре. Ще го направя отново… ако ми позволите. Но моля ви, бъдете възможно най-спокойна в нейно присъствие. Знаете, че тя е много впечатлителна. Ако поиска нещо, разбира се, че ще се опитам да й го осигуря, но не бива да се вълнува излишно.

След тези думи Алис излезе от стаята, без да е имала време да отгатне какво се бе случило или по-скоро какво щеше да се случи. Господин Палисър остана сам и отново се отдаде на размишления за бъдещата слава на рода си. Дали се сети за клетия си братовчед Джефри, останал с празни ръце? Не, разбира се. Мислеше само за себе си и за прекрасните неща, които му предстояха. Пред него щеше да се открие един цял нов свят, който бе за предпочитане пред позицията на канцлер на хазната. Да, предпочиташе да бъде баща на следващия херцог на Омниум, отколкото да произнесе половин дузина годишни речи в парламента на тема финансовото бъдеще на страната! Беше ли възможно това пътуване в чужбина да се окаже толкова ползотворно за него? Нима бе извадил такъв голям късмет? Щеше да помни дори онзи бал в къщата на лейди Монк с благодарност. Може би за лейди Гленкора щеше да бъде по-добре да остане в чужбина в този деликатен период от живота си? Ако това бе така, те щяха да останат тук. Но преди да вземе решение по въпроса, господин Палисър разумно заключи, че трябва да се консултира с онези шестима лондонски лекари, които бе пожелал да извика в Люцерн, веднага след като бе научил благата вест.

Междувременно Алис се бе качила в спалнята на дамата, станала обект на толкова много тревожни мисли. Когато влезе, приятелката й бе облякла пеньоара си и лежеше на дивана, който се намираше до леглото.

— О, Алис, много се радвам, че дойде — рече лейди Гленкора. — Толкова искам да чуя гласа ти.

Алис коленичи пред нея и я попита дали е болна.

— Не ти е казал? Но разбира се, че не би го направил. Как би могъл? Но, Алис, как изглеждаше? Забеляза ли нещо особено в него? Беше ли доволен?

— Забелязах нещо особено и ми се стори, че изглеждаше много доволен. Но какво се е случило? Нарече ме Алис. Изобщо не изглеждаше на себе си. Какво се е случило, Кора? Каза ми веднага да се кача при теб.

— О, Алис, не можеш ли да отгатнеш?

Изведнъж Алис разбра, наведе се и прошепна своето предположение в ухото на лейди Гленкора.

— Да, струва ми се — отвърна тя. — И много добре знам какво ще стане сега. Ще ме погубят от грижи. Ако бях перачка, щях да продължа да работя и нямаше да ми има нищо.

— Толкова съм щастлива — рече лейди Гленкора няколко часа по-късно. — Не мога да отрека, че съм много щастлива. Бях убедена, че съм орисана да превръщам живота на всички около себе си в мъчение. Толкова често си пожелавах да умра! Но вече няма да си го пожелавам.

— Предполагам, че сега ще трябва да се върнем вкъщи? — рече Алис.

— Така каза… въпреки че си е втълпил, че не бива да изминавам повече от три километра на ден. Когато му предложих да се спуснем по Рейн с един от онези параходи, щеше да припадне от ужас. Попитах го защо не и той ме изгледа така, сякаш съм полудяла. Знам, че ще започне да се държи много глупаво. Лошото е, че и нас ще превърне в глупачки.

Този следобед, докато се разхождаха заедно, господин Палисър сподели тайната си с господин Грей. Той не можеше да си спести удоволствието от това да обсъди голямото събитие с новия си приятел.

— Това е един изключително важен въпрос за мен — добави господин Палисър.

— Безспорно — отвърна Грей. — Всеки мъж се чувства по този начин, когато разбере, че ще става баща.

Но това не задоволи господин Палисър.

— Да — отвърна той. — Това е съвсем естествено. Бащинството е важно нещо за всеки мъж. Но когато един мъж… Знаете ли какво, Грей? Аз не вярвам, че един мъж превъзхожда останалите, защото е богат, или защото има титла. Нито пък мисля, че тези неща го правят по-щастлив. Не съм убеден, че той има правото да се гордее с неща, които не са негова заслуга.

— Мъжете обикновено се гордеят с тези преимущества — отвърна Грей.

— Не мисля, че аз се гордея с тях. Всъщност съм сигурен, че не се гордея. Гордея се с някои неща. Гордея се тогава, когато успея да завоювам победа в Камарата. Досега не съм позволявал на някого да ме надвие и се гордея с този факт.

Може би господин Палисър си мислеше за онзи случай, когато чичо му, херцогът на Омниум, го бе заплашил и той не се бе поддал на заплахите му.

— Но не мисля, че се гордея с факта, че съдбата ме е направила наследник на чичо ми.

— Изобщо не се гордеете с това.

— Струва ми се, че за мен е по-важно да имам син, отколкото за повечето мъже. И притесненията по този въпрос са много по-оправдани в моя случай. Не съм сигурен дали ме разбирате?

— О, да! Когато става въпрос за херцогство и незнайно колко хиляди лири на година, въпросът с бъдещата собственост става много важен.

— Имуществото придобива много по-голямо значение за един човек, когато той чувства, че прави всичко в името на сина си.

— Но в същото време няма по-алчни грабители на имущество в Европа от римските папи.

— Може би е различно, когато един мъж не може да се ожени — отбеляза господин Палисър.

От всичко това може да бъде видяно, че господин Палисър и господин Грей бяха станали много близки. Ако съдбата бе отредила да се запознаят в Лондон, господин Палисър щеше да има нужда от поне една дузина срещи, преди да реши да направи нещо повече от това да кимне на господин Грей. Последният можеше да прекара няколко седмици в Мачинг, без изобщо да се сближи с благородния си домакин. Но подобни приятелства разцъфват много по-бързо в чужбина, отколкото вкъщи. Палубата на океански параход е най-плодотворната почва за завързване на внезапни приятелства, но един хотел на брега на швейцарско езеро вършеше почти същата работа.

В дните след като сподели щастливата новина със своя съпруг, лейди Гленкора често го вбесяваше с недискретното си поведение. Още същия ден тя предложи да си направят пикник, в присъствието не само на Алис, но и на господин Грей! В този случай господин Палисър не можеше да изрази всичко, което мислеше, но изражението му бе достатъчно красноречиво.

— Какво има сега, Плантагенет? — попита жена му.

— Нищо — отвърна той. — Нищо. Няма значение.

— Ще направим ли онази разходка до параклиса?

Ставаше дума за параклиса на Вилхелм Тел, който се намираше от другата страна на езерото. За да го достигнат, трябваше да прекосят езерото с параход.

— Не! — отвърна той, почти крещейки. — Няма да ходим там.

— Няма причина да се гневиш — рече тя, сякаш господин Палисър би могъл да не се ядоса на такова предложение в такъв момент.

На следващия ден лейди Гленкора се върна от вечерната си разходка със зачервено от дългото ходене лице.

— Господи, Гленкора! — възкликна нейният съпруг. — Нима искаш да се погубиш?

Господин Палисър настояваше тя да се храни шест или седем пъти дневно и постоянно й повтаряше, че яде прекалено много, спомняйки си една стара пословица за това, че трябва да се яде често, но по малко. Той я наблюдаваше почти толкова зорко, колкото я бяха наблюдавали госпожа Маршъм и господин Бот и лейди Гленкора знаеше, че го прави. Тя допълнително влошаваше ситуацията, като постоянно предлагаше да правят неща, които знаеше, че той никога не би й позволил, с целта да се наслади на изуменото му изражение. Това бе забавно за нея, но не бе забавно за никой друг.

— Алис, кълна се, че това ще ме убие — заяви тя. — Вече не мога да излизам от къщата, освен ако не съм с каретата или с него.

— Няма да продължи още дълго.

— Не знам какво смяташ за дълго. Що се отнася до това да се разхождам с него, просто не мога! Върви със скорост от един километър в час! И постоянно ме кара да се чувствам глупаво. Нямах представа, че ще стане толкова грижовен. Не спира да ме намята и загръща.

— Съвсем скоро ще започне да намята и загръща някой друг.

— Ако имаш предвид бебето, съмнявам се, то ще преживее грижите му. Ако изобщо има бебе…

— Предполагам, че рано или късно ще има — отвърна Алис.

— Не ставай глупава! Ако бебето се роди, ще взема нещата в свои ръце. Може да прави каквото си иска с мен. Не мога да го спра. Но няма да допусна някой да прави каквото си иска с бебето ми. Знам, че по тези въпроси разбирам много повече от него. Не се съмнявам, че е много умен в парламента, но ми се струва, че не разбира от нищо друго.

Алис произнасяше мъдра реч в отговор на тези думи, когато лейди Гленкора я прекъсна.

— Сигурна съм, че господин Грей няма да бъде толкова досаден.

Алис веднага млъкна.

Когато първоначалното вълнение от щастливото събитие отмина, да кажем две седмици след деня, в който лейди Гленкора бе дала повод на съпруга си да ликува и след като самият херцог бе уведомен и бе изпратил своя отговор, господин Палисър започна приготовленията за завръщането им в Англия. Отговорът на Негова Светлост бе съвсем кратък:

Въпреки че бе съвсем кратко, това бе най-дългото писмо, което господин Палисър някога бе получавал от херцога.

Имаше много спорове относно начина, по който трябваше да се приберат в Англия.

— О, що за глупости! — възкликна Гленкора. — Защо просто не се качим на експресния влак за Лондон?

Господин Палисър я изгледа с изражение, пълно с укор и тъга. Напоследък винаги я гледаше по този начин.

— Плантагенет, ако наистина си решил да прекосиш целия континент в онази противна карета и да прекараш хиляда дни на пътя, няма да дойда с теб. Отказвам да се подложа на това мъчение.

По-късно тя сподели с Алис:

— Иска ми се да не му бях казвала. Нямаше да разбере, преди да сме се върнали вкъщи.

Накрая господин Палисър склони да се вслуша в мнението на двама местни лекари — един швейцарец и един англичанин, който живееше в Берн, но бе извикан в Люцерн. Те предложиха да пътуват с влак, а господин Палисър бе получил и няколко писма от лондонски лекари, изразяващи същото мнение. Накрая бе постигнато съгласие да пътуват с експреса за Лондон, но щяха да си почиват, прекарвайки по един ден на всяка спирка. Първата, разбира се, беше Базел, а втората Баден.

— Много искам отново да видя Баден — рече лейди Гленкора. — Може би ще успея да си върна онзи наполеон.

Седемдесет и четвърта глава В която разбираме какво се случи в двора на църквата

Тези приготовления за завръщането на групата на господин Палисър в Лондон не включваха господин Грей, разбира се. Те обикновено бяха обсъждани в негово отсъствие, а после господин Палисър ги споделяше със своя нов приятел.

— Предполагам, че съвсем скоро ще се видим в Англия? — рече господин Палисър.

— Ще ви кажа, преди да заминете — отвърна Грей. — Във всеки случай смятам да се върна в Англия преди зимата.

— Тогава защо не ни посетите в Мачинг? — попита господин Палисър. — С удоволствие ще ви приемем. Заповядайте в първата седмица на декември. След това винаги отиваме на гости на херцога в Барсетшир. Въпреки че тази година едва ли ще ходим някъде.

Господин Палисър изведнъж се намръщи и дори понечи да оттегли поканата си, решавайки, че при сегашните обстоятелства едва ли би било редно да приемат гости в Мачинг през декември. Но той се бе привързал към господин Грей и сега направи нещо, което бе правил няколко пъти преди: опита се да го убеди да се кандидатира за парламента.

— Не е толкова трудно, колкото си мислите — рече той, когато Грей отвърна, че няма представа за кое място би могъл да се кандидатира. — Вижте какви хора влизат. Като например господин Вавасор. Дори той успя да си спечели място.

— Но плати много скъпо за него.

— Съвсем лесно ще намерите някой тих малък град, който да представлявате.

— Тихите малки градчета обикновено имат свои тихи малки представители — отбеляза Грей.

— Хората обичат промяната и ако сте готов да изхарчите хиляда лири, изобщо няма да ви е трудно. Ще ви помогна с каквото мога.

Но господин Грей отказа. Той не бе от мъжете, които могат да бъдат убедени да променят начина си на живот и самият факт, че Джордж Вавасор бе членувал в парламента, означаваше, че той никога не би опитал да повтори неговото постижение. Алис също бе искала да се кандидатира, но той бе отхвърлил идеята сякаш бе напълно нелепа, като дори не я бе обмислил. Щеше да й откаже със същата категоричност, ако бе предложила да се преместят да живеят в Централна Африка. Именно тази негова закрепостеност я бе изплашила и отблъснала. Той отчасти съзнаваше това, но вече бе отказал предложението й и никога не би приел същото предложение, дошло от друг човек. По този начин Грей се аргументира пред самия себе си. Ако сега бе склонил да предприеме тази стъпка, нима това не би било едно признание пред Алис за ужасната грешка, която бе допуснал?

— Тогава предполагам, че ще посветите живота си на книгите? — рече господин Палисър.

— Надявам се, че книгите ще ми помогнат — отвърна Грей. — Започвам да се съмнявам, че човек има нужда от подобна висока цел в живота си. Имам предвид цел като онази, която споменахте. Струва ми се, че ако човек се научи да живее честно и да очаква смъртта без страх, той е направил всичко необходимо.

— Несъмнено е постигнал много — отвърна господин Палисър, който не бе готов да се впусне в дълга дискусия по темата, защото не му бе дадено достатъчно време, за да обмисли аргументите си. Но той много добре знаеше, че работеше за други, а не за себе си, и бе наясно с факта, въпреки че не бе анализирал собствените си убеждения по този въпрос, че добрите мъже се трудят, за да могат други да живеят честно и да очакват смъртта без страх. Отшелникът от Недъркоутс бе разсъждавал много повече по този въпрос от изгряващата звезда на Камарата на общините, но съм склонен да смятам, че философията на изгряващата звезда беше по-правилната от двете, въпреки че господин Палисър не бе нито толкова умен, нито толкова начетен, колкото своя събеседник.

— Не виждам защо един мъж не би могъл да живее честно и почтено и в същото време да членува в парламента — продължи той след няколко минути.

— Аз също не виждам — отвърна Грей. — Сигурен съм, че има такива мъже и че страната им дължи много. Но те са обект на изкушения, от които всеки благоразумен човек може би трябва да страни.

Въпреки че говореше уверено, той бе силно впечатлен от предложението за помощ, отправено от господин Палисър, и почти съжаляваше, че не го бе приел. Изумително е колко силен и непоколебим може да изглежда един човек на хората около себе си, докато вътрешно се чувства слаб и нерешителен.

Но целта, която господин Грей преследваше в момента, бе подновяването на годежа си с Алис и той чувстваше, че трябва да получи отговор от нея, преди да се отправят обратно към Англия. Ако тя отново откажеше да му даде ръката си, мъжкото му достойнство не би му позволило да продължи да я преследва. В такъв случай щеше да му се наложи да я остави за известно време и да се надява бъдещето да бъде по-благосклонно към него. Той вярваше, че никога не би предложил любовта си на друга жена и ако Алис останеше неомъжена, може би щеше да опита пак, след година или две. Но ако се провалеше сега, нямаше да я види отново до края на този период. След като взе това решение (и тъй като не бе привърженик на изненадите), една вечер той я попита дали би се разходила с него на следващата сутрин.

Това щеше да бъде сутринта на последния й ден в Люцерн и когато се съгласи, Алис много добре знаеше какво щеше да последва. Но тя не каза нищо на лейди Гленкора и не наруши традицията бъдещите планове на семейство Палисър да бъдат единствената тема на разговор, както бе ставало всяка вечер, откакто лейди Гленкора бе съобщила добрата новина на своя съпруг. Винаги прекарваха един час заедно след вечеря, преди на Алис да й бъде позволено да си легне, и през този час тревогите и притесненията на младото семейство бяха обсъждани в такива подробности, че Алис почти се отегчаваше. Но тя бе търпелива с братовчедка си и тази вечер прояви същото търпение.

След като остана сама, тя се помъчи да вземе окончателно решение относно онова, което щеше да му каже утре: решение, което трябваше да бъде крайно и нямаше да зависи от ораторските му умения. Но подобни решения не бяха лесни за взимане и Алис прекара половината нощ в напразни опити. Тя знаеше, че обичаше господин Грей. Знаеше, че той й бе толкова верен, колкото слънцето бе вярно на земята. Знаеше, че щеше да се чувства в пълна безопасност с него, във всяко едно отношение. Знаеше, че лейди Гленкора щеше да ликува, а баща й щеше да се зарадва. Знаеше, че графините щяха да отворят обятията си за нея (въпреки че този факт едва ли имаше голямо значение). Знаеше, че този съюз щеше да й даде всичко, което една жена можеше да се надява да получи, сключвайки брак. Но въпреки това тя реши да откаже на своя любим. Нямаше право да бъде приета обратно след злината, която бе извършила, и не можеше да допусне да бъде приета обратно като обект на съчувствие и прошка.

— Къде отиваш? — попита братовчедка й, когато я видя да слага шапката си след закуска.

— Излизам на разходка… с господин Грей.

— По уговорка?

— Да, по уговорка. Помоли ме вчера.

— Значи всичко е решено, а не си ми казала!

— Често ти повтарям, че всичко е решено. Вчера ме помоли да изляза на разходка с него тази сутрин и не можех да му откажа.

— Защо би искала да му откажеш?

— Не съм казала, че искам. Но мразя сцените и ми се струва, че и за двама ни щеше да бъде по-добре, ако можехме да се разделим без нуждата от подобни интимни разговори.

— Алис, ти си пълна глупачка!

— Често ми го повтаряш.

— Сега той ще ти каже онова, заради което е дошъл чак дотук. Беше изумително бавен, но колкото и да е бавен, ти си още по-бавна. Ако не се сдобриш с него сега, наистина ще си помисля, че си много проклета. Превърнала съм се в лейди Мидлотиан. Просто не те разбирам. Знам, че искаш да бъдеш негова съпруга и знам, че той иска да бъде твой съпруг. Единственото нещо, което ви държи разделени, е твоят инат… просто защото си казала, че не го искаш! Струва ми се, че ако лейди Мидлотиан и всички останали те потупат по гърба и ти кажат, че постъпваш правилно, веднага ще го помолиш да се ожени за теб, само за да им се опълчиш. Можеш да бъдеш сигурна в едно Алис. Ако му откажеш сега, ще бъде за последно.

Алис трябваше да изтърпи всичко това и още, преди господин Грей да дойде да я вземе, като се стараеше да отговаря лаконично на всички обвинения.

— Правиш ме много нещастна, Гленкора — рече тя накрая.

— Иска ми се да можех поне малко да те разчувствам — отвърна лейди Гленкора, — за да те завари по-мека, по-отстъпчива и по-податлива.

Точно в този миг господин Грей влезе, като изглеждаше така, сякаш не му предстоеше нещо по-вълнуващо от обичаната спокойна сутрешна разходка. Алис веднага стана.

— Значи двамата с Алис ще се сбогувате — рече лейди Гленкора.

— Трябва да бъде направено рано или късно — отвърна господин Грей и двамата тръгнаха.

Онези, които познават Люцерн (а вече почти всички го познават), несъмнено помнят големия хотел, построен близо до кея за параходи, както и църквата на хълма, който се пада вляво, когато излезете от странноприемницата. Църквата е съвсем близо до езерото и около нея има гробище. Гробището е заобиколено от галерия със сводове, през чиито арки и отвори, хората, разхождащи се там, могат да гледат надолу към сините води на езерото или напред към величествения бял масив на планината Пилатус. Това е една от най-красивите гледки в тази приказно красива страна и според мен надгробните плочи, покрай които човек минава и които го заобикалят отвсякъде, се добавят към чара на мястото. Именно тук дойдоха Алис и Джон Грей. Съмнявам се, че той бе планирал това. Тя несъмнено щеше да тръгне натам, накъдето той я поведеше. Изминаха пътя от странноприемницата до църковната порта за по-малко от десет минути и разходката им свърши. Но мястото бе уединено и бяха сами, така че господин Грей реши, че моментът бе подходящ да каже онова, което си бе наумил. И преди се бяха разхождали в двора на тази църква, но винаги в компанията или на лейди Гленкора, или на нейния съпруг. Не си казаха почти нищо, докато бавно се катереха нагоре по хълма, а онова, което си казаха, не беше важно.

— Да влезем тук за малко — предложи той. — Това е най-красивото място в Люцерн и кой знае кога ще го видим отново.

Влязоха в гробището и седнаха на една от амбразурите, откъдето се откриваше прекрасна гледка към езерото.

— Най-вероятно никога — отвърна Алис. — Но аз за втора поредна година идвам тук.

Тя потрепери, когато си спомни предишното посещение в компанията на Джордж Вавасор. Мисълта я накара да се намрази. Често си бе казвала, че през последните няколко години бе направила много грешки и напълно заслужаваше тази омраза. Едва ли имаше жена, която да цени по-високо идеята за женското постоянство и едва ли имаше жена, предала тази идея по такъв категоричен начин. Той й даде време да помисли над всички тези неща, докато седеше на амбразурата и гледаше надолу към водата.

— Но по-скоро бих предпочел да живея в Кеймбриджшир — бяха първите му думи.

— Защо?

— Отчасти защото човек оценява красотата само тогава, когато е положил усилия, за да я открие, и отчасти защото тази красота, както и романтиката, свързана с нея, не бива да се превръща в най-важното нещо в живота на човек. Романтиката, ако изобщо се появи, трябва да идва и да си отива неочаквано и ненадейно.

— Бих искала да живея на красиво място.

— И аз бих искал да водя романтичен живот. Но тези неща губят своя чар, когато станат ежедневно явление. Когато някой е задължен да пътува два пъти в месеца до Виена или Санкт Петербург, едва ли се наслаждава на преживяването.

— Въпреки това бих искала да живея на красиво място — каза Алис.

— Аз пък искам да дойдеш да живееш на едно много грозно място. Известно време той мълчеше. Не поглеждаше към нея, а вместо това се взираше в планината, надвиснала над езерото. Тя също не продумваше и не го поглеждаше. Знаеше, че той всеки момент ще поиска ръката й. Цяла нощ си бе представяла този момент, но сега, когато той най-сетне бе дошъл, не знаеше какво да мисли.

— Едва ли ще позволиш на това обстоятелство да те разколебае, ако решиш да ми станеш жена — продължи той.

— Кое обстоятелство?

— Фактът, че Недъркоутс не е толкова красиво място, колкото Люцерн.

— Това няма нищо общо — рече Алис.

— Не би трябвало да има.

— Абсолютно нищо общо — повтори Алис.

— Това означава ли, че ще дойдеш? Ще дойдеш ли в Недъркоутс като моя съпруга? Ще ми помогнеш ли да бъда щастлив сред всичката тази грозота? Ще дойдеш ли, за да бъдеш моето красиво нещо, моето съкровище, моята радост, моята утеха и мой най-верен съветник?

— Нямате нужда от съветници, господин Грей.

— Никой мъж не е имал по-голяма нужда от съветник. Алис, това бе една много лоша година за мен и ми се струва, че ти също не беше щастлива.

— Не бях.

— Да я забравим тогава… или поне да се престорим, че сме я забравили. Преди дванайсет месеца ти беше моя. Беше толкова моя, че имах правото да се хваля с теб пред приятелите си.

— Едва ли е имало с какво толкова да се хвалиш.

— Те не бяха на това мнение. Двамата близки приятели, с които споделих радостта си, заявиха, че ще бъдем много щастливи заедно. Що се отнася до мен, аз бях сигурен, че ще бъда щастлив с теб. Никой мъж не е бил по-доволен от сделката, която е сключил, от мен. Да се върнем към тази сделка и да се престорим, че последните дванайсет месеца не са се случвали.

— Това е невъзможно, господин Грей. Ако бе възможно, щях да бъда още по-ужасен човек от този, който съм.

— Защо да е невъзможно?

— Защото не мога да си простя за онова, което направих. Вие също не бива да ми прощавате.

— Но вече ти простих. Дори за миг в сърцето ми не е имало твой грях към мен, който да е останал непростен. Мисля, че постъпи глупаво и бе подведена от собствената си гордост и честолюбие. Мисля, че тези неща те поставиха в много трудно положение и за да излезеш от него, ти се видя принудена да сториш нещо неразумно. И едва по-късно осъзна, че решението ти противоречи на всичките ти принципи.

Докато той говореше, тя се обърна и го изгледа, изумена от това колко правилно бе разчел действията и мислите й.

— Така и не повярвах, че наистина ще се омъжиш за братовчед си — продължи Грей. — Когато ми казаха, че си склонила да го направиш, аз веднага заключих, че си била временно заслепена от бремето на проблемите си. Видяла си се принудена да се разбунтуваш срещу мен и си била подведена от сърцето си. Казала си си, че можеш с лека ръка да обърнеш гръб на щастието си. Виждаш, че говоря за старата ти любов към мен с откровената самонадеяност на щастлив любовник.

— Не, не, не! — възкликна тя.

— Но бурята преминава над дървото, без да го изкорени и без да наруши неговата симетричност. Когато чуем воя на вятъра и видим как дървото се огъва, ние си мислим, че дните му са преброени и всеки момент ще се прекърши. Алис, когато ветровете те огъваха и заплашваха да те прекършат, аз никога не си помислих, че ще бъдеш унищожена. Има хора, които с времето ще ти простят. Ти също ще си простиш с времето. Но аз те познавам по-добре от всеки друг, точно така, по-добре от всеки друг, и ти простих незабавно. Простих ти всичко, Алис, и го направих без никакви колебания. Ела при мен и ме утеши, Алис. Ела при мен, защото се нуждая от теб.

Тя стоеше неподвижно и мълчеше, взряна в езерото и планината, издигаща се над него. Какво би могла да му каже?

— Сега се нуждая много повече от теб — продължи той, — отколкото когато за пръв път те помолих да споделиш живота си с мен. Тогава можех да понеса да те загубя, защото не се бях хвалил с това, че си моя. Не си бях представял какъв ще бъде животът ни заедно. Но оттогава не съм имал друга надежда… не съм имал друга мечта, освен тази, която сега те моля да осъществиш. Нима се моля напразно?

— Не ме познаваш — отвърна тя. — Не знаеш колко ужасно се държах! Нямаш представа какво означава за жена да се врече във вярност на един мъж, докато обича друг.

— Но ти обичаше мен, Алис! Знаеш, че мога да ти простя това. Простих ти в мига, в който научих какво си направила! Не ме ли чу, когато ти казах, че дори за миг не съм вярвал, че ще се омъжиш за него? Алис, трябва да ме порицаеш за суетата ми, защото през цялото време вярвах, че обичаш мен и само мен. Кажи ми, че е така, скъпа моя, и миналото ще остане просто един сън.

— Аз постоянно го сънувам — рече Алис.

— Сънищата ти ще спрат да бъдат неприятни, ако главата ти е на моето рамо. Ще спреш да се обвиняваш, когато осъзнаеш, че си ме направила щастлив.

— Никога няма да спра да се обвинявам. Сторих нещо непростимо, което би донесло позор на всяка жена. Аз… аз зарязах своя любим.

— Но го направи с благородни подбуди! Нямаше дори зрънце себичност в твоето непостоянство. Сигурен съм, че бих осъдил жена, която ме е напуснала заради пари или благородническа титла или, за да се забавлява. Но при теб не беше така.

— Така беше. Реших, че си твърде непоколебим и…

— И все още го мислиш? Това ли е?

— Вече няма значение какво мисля. Аз съм едно опозорено създание и нямам право на подобни мисли. И за двама ни ще бъде по-добре, ако ме оставиш и… ако ме забравиш. Има неща, които никога не могат да бъдат простени на една жена. Неща, които тя никога не би могла да си прости.

— Нима и аз трябва да бъда наказан заради грешките ти? Това ли наричаш справедливост?

Той се изправи и застана пред нея, взирайки се в лицето й.

— Алис, ако ми кажеш, че не ме обичаш, ще ти повярвам и няма повече да те притеснявам. Знам, че никога не би ме излъгала. Сигурен съм, че никога не си изричала лъжа. Но ако след всичко, което се случи, ти все още ме обичаш, аз имам право да поискам ръката ти. Щастието ми зависи от това и имам право да очаквам да се съгласиш. Настоявам за това право. Ако наистина ме обичаш, Алис, не би се осмелила да ми откажеш. Ако го направиш, никога няма да можеш да оправдаеш това решение пред Бог.

Той млъкна и зачака нейния отговор. Но Алис мълчеше, извърнала поглед към надгробните камъни, които ги заобикаляха. Разбира се, че нямаше избор и трябваше да му се подчини. Неговата власт безкрайно превъзхождаше нейната и не й бе оставил друг избор, освен да бъде щастлива. Но се опасявам, че в нея все още имаше от онова упорство, което я караше да отстоява решенията си. Тя все още желаеше да изтърпи наказанието, което бе заслужила. Беше като затворник, който не иска да излезе от своя затвор, въпреки че е получил помилване, тъй като знае, че помилването е било незаслужено. И може би в сърцето й бе останала частица от онова непокорство, провокирано от неговата властност. Той бе толкова величествен в спокойствието си и се аргументираше по всички въпроси, свързани с любовта, с такава очевидна убеденост в правотата си, че тя винаги бе чувствала, че ако му се подчини, би признала неговото всесилие. Сега знаеше, че трябва да му се подчини и че властта му над нея наистина бе безгранична. Бе я притиснал така, както в някои страни съдията притиска осъдения затворник. Така я бе притиснал, че тя трябваше да признае пред себе си, че не би могла повече да му се противопоставя. Въпреки това думата, която трябваше да изрече, оставаше неизречена, докато той стоеше над нея и чакаше нейния отговор.

След малко той седна до нея и бавно обви ръка около кръста й. Тя опита да се дръпне и опря гръб в каменната стена на амбразурата. Но не можеше да му се измъкне. Вдигна ръка, за да спре неговата, но ръката му, подобно на характера и на думите му, беше прекалено властна и не можеше да бъде спряна.

— Алис — рече той и я привлече към себе си, — битката свърши и аз спечелих.

— Ти печелиш всичко… винаги — отвърна тя, почти шепнейки, като все още се опитваше да се измъкне от прегръдката му.

— Печелейки теб, аз печеля всичко.

След тези думи той се наведе и притисна устни в нейните. Чудя се дали знанието, че никой не бе осквернявал тези устни, откакто я бе целунал за последно, го правеше още по-щастлив?

Седемдесет и пета глава Червено и черно

Алис настоя да бъде оставена сама в гробището, за да „обмисли всичко“, но истината бе, че не бе сигурна дали ще успее да запази самообладание, вървейки към хотела със своя любим. Грей не възрази и когато стигна странноприемницата, завари господин Палисър да инспектира няколко големи сандъка с багаж, свалени в антрето в подготовка за заминаването им. Напоследък той често обикаляше хотела в състояние на нервна възбуда, като се ласкаеше, че може да бъде полезен с нещо. Тъй като не бе станал канцлер на хазната, трябваше да си намери друга работа — такъв бе неговият характер. Така че в момента проверяваше дали сандъците са били добре завързани.

— Добро утро, добро утро! — рече той на господин Грей, като едва го погледна, сякаш бе твърде зает, за да обърне внимание на своя приятел. — Ще ходя до гарата, за да се погрижа утре да изпратят добра карета. Защо не дойдете с мен?

Грей прие предложението.

— Знаете, че понякога ресорите на тези карети са прекалено стегнати — продължи господин Палисър.

С няколко думи господин Грей му описа какво бе постигнал тази сутрин. Той мразеше тайните и потайността и тъй като господин и госпожа Палисър знаеха какво го бе довело в Швейцария, реши, че трябваше незабавно да научат за успеха му. Господин Палисър го поздрави сърдечно и когато се качи горе, за да вземе ръкавиците или бастуна си (но най-вероятно за да отправи поредното предупреждение към жена си да внимава), той й каза, че Алис най-сетне се е предала.

— Разбира се — отвърна лейди Гленкора.

— Не мислех, че ще го направи — рече той.

— Това е, защото не разбираш от такива неща — каза жена му.

Господин Палисър повтори предупреждението си, майката на бъдещия херцог бе целуната и той отиде да изпълни мисията си, свързана с възглавниците и ресорите на каретата. Докато се разхождаха, господин Палисър предложи на своя приятел да се върне с тях в Англия, имайки предвид, че всичко между него и Алис бе решено, и господин Грей се съгласи.

Алис остана сама почти час, взирайки се в острите зъбери и мрачните върхове на Пилатус. Никой не смути спокойствието й в двора на църквата. Нито веднъж не чу стъпки сред надгробните плочи или гласове, идващи от галерията. Бе оставена напълно сама и можеше да се отдаде на размисли, както за миналото, така и за бъдещето. Беше ли щастлива, след като бъдещето й бе окончателно уредено, след като всички въпроси, свързани с начина й на живот, вече не зависеха от нея и след като женитбата й за мъжа, когото обичаше, бе свършен факт, който не можеше да промени дори да искаше? Беше щастлива, въпреки че се страхуваше да признае това пред себе си. Беше щастлива и освен това бе решена на всичко, за да направи и него щастлив. Каза си, че най-накрая бе дошъл краят на нейната гордост — онази гордост, която досега я бе карала да вярва, че може да взима свои собствени решения и не е длъжна да се ръководи от съветите и напътствията на някой друг. Но вече знаеше, че трябва да се ръководи от неговите съвети и напътствия. Бе открила своя господар, както казваме понякога. Алис се изсмя вътрешно, когато призна това пред себе си. От сега нататък всичко беше в неговите ръце. Ако й кажеше, че иска да се венчаят в деня на Архангел Михаил94, на Коледа или на Благовещение95, тя, разбира се, щеше да се съгласи. Беше опитала да отстоява собствената си воля и всички бяха видели последствията от това. Беше поела управлението на кораба и го бе разбила в скалите. Сега чувстваше, че никога повече не бива да заема мястото на капитана и за нея бе добре, че човекът, който се бе натоварил с тази задача, бе заслужил както любовта, така и уважението й.

Реши веднага да пише на баща си и на лейди Маклауд и да им признае всичко. Чувстваше, че им го дължеше. Трябваше да научат от нея, че са били прави, а тя е грешала. Досега не им бе споменавала факта, че господин Грей бе дошъл в Швейцария. А какво трябваше да прави по отношение на лейди Мидлотиан? Що се отнасяше до лейди Мидлотиан, тя нямаше да прави нищо. Лейди Мидлотиан щеше да ликува, разбира се. Щеше да скача отгоре й от радост, както веднъж се бе изразила лейди Гленкора. Щеше да започне да се отнася снизходително към нея или дори по-лошо: щеше да започне да изтъква факта, че й е простила. Но Алис нямаше да има нищо общо с лейди Мидлотиан, освен ако господин Грей не й наредеше, разбира се. Тя отново се изсмя вътрешно, стана и се отправи надолу по хълма към хотела.

— Най-накрая сломена! — възкликна лейди Гленкора, когато Алис влезе в стаята.

— Да, сломена съм, щом така ти харесва — отвърна Алис.

— Не става въпрос за това дали ми харесва — рече лейди Гленкора. — Важното е, че се чувстваш по този начин. Нима мислиш, че не те познавам достатъчно добре, за да знам, че в момента считаш себе си за злочест военнопленник, заловен на бойното поле и хвърлен в тъмницата, без надежда за откуп? Някой най-накрая ще те направи щастлива и знам, че това те кара да се чувстваш нещастна. Разбирам всичко, мила моя, и ти съчувствам.

— Бях сигурна, че ще се държиш с мен по този начин.

— Как искаш да се държа с теб? Ако те бях прегърнала и ти бях казала, че той е прекрасен и много се радвам за теб… ако го бях похвалила и те бях поздравила за успеха ти, както следва да се прави в подобни ситуации, ти веднага щеше да се навъсиш и да ми отвърнеш, че би предпочела да те бе оставил на мира. Не е ли така, Алис?

— Нямаше да кажа това… не сега.

— Искрено вярвам, че щеше да го кажеш… или нещо в този дух. Но въпреки това ти пожелавам всичко най-хубаво, каквото и да ми отвърнеш. Вече си в ръцете му и не вярвам, че дори ти можеш да се измъкнеш.

— Не. Повече няма да опитвам.

— Ако го направиш, ще се съглася с лейди Мидлотиан, че трябва да те затворят в лудница. Но нямаш представа колко много се радвам за теб. Наистина. До последно се страхувах, че ще му откажеш, защото си толкова горда и коравосърдечна. Нямам предвид, че си коравосърдечна към мен, мила моя. Към мен никога не си била такава. Но си коравосърдечна към себе си и смея да твърдя, беше такава и към него. Колко много му дължиш!

— Струва ми се, че винаги ще се чувствам като разкаял се грешник загърнат в бял чаршаф96 пред него.

— Смея да твърдя, че по-скоро би предпочел да сядаш на коляното му. Някои каещи се го правят, както знаеш. И колко щастлива ще бъдеш! Той никога няма да ти говори за захарните мита! И в Недъркоутс няма да има хора като господин Бот.

Двете прекараха цялата сутрин заедно, докато господин Палисър уреждаше ресорите и възглавниците, и Алис постепенно осъзна, че започва да се наслаждава на щастието си. Лейди Гленкора веднага се присъедини към нея и двете най-накрая изпитаха радостната възбуда, която обикновено придружава подобни поводи.

— Знаеш ли какво, Алис? Искам да се ожените в Мачинг. През август или може би през септември. Това е единственият начин да присъствам на сватбата и ако има слънце, ще можем да закусим сред руините.

На следващата сутрин тръгнаха заедно. Господин Палисър бе наел първокласно купе за семейството си и второкласно купе за прислугата. Той ликуваше, докато бавно помагаше на жена си да се настани. Господин Грей, помагайки на Алис да заеме своето място, също ликуваше, но по начин, който не бе толкова очевиден. Трябва да кажем, че съдбата се бе усмихнала и на двамата по време на техния престой в Люцерн. Господин Палисър бе пристигнал тук с чувството, че целият му свят е рухнал в краката. Жена му бе имала нужда от голяма промяна в живота си и той веднага бе решил, че трябва да направи всичко по силите си, за да задоволи тази нужда. Несъмнено бе възнаграден за усилията си и щеше да се завърне триумфално в Лондон. Ужасните проблеми, които го бяха измъчвали преди, сякаш се бяха разрешили от само себе си. Когато се сещаше за клетия Бурго Фицджералд, той го правеше със съчувствие и си казваше, че ако можеше, би му помогнал с нещо. В джоба си носеше писмо от херцога на Св. Банги, което бе получил тази сутрин и на което бе изписано „ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО“. Новините, които писмото съдържаше, наистина бяха лични и поверителни: лорд Брок и господин Файнспън бяха в пълно противоречие относно френските вина. Господин Файнспън смяташе, че трябва да се направи нещо по въпроса, още в почивката между сесиите, и настояваше да изпрати свой политически представител във Франция. Лорд Брок бе против и никой не знаеше какви щяха да бъдат последствията от това несъгласие. Може би пред господин Палисър се бе открила нова възможност… само ако можеше да се откаже от зимната си ваканция в Италия! Той ликуваше, когато седна срещу жена си.

И господин Грей ликуваше, когато внимателно се настани срещу своята любима. Не си бе приписал това право. Бе заел мястото, което му се бе паднало по стечение на обстоятелствата. Никой не би заключил, че Алис е негова годеница, съдейки по начина, по който се грижеше за удобството й. Не изтъкваше правата си над нея както някои мъже. Беше тих и спокоен в радостта си, но това не означаваше, че ликуваше по-малко от своя приятел. От деня, в който Алис бе приела първото му предложение, всъщност още от деня, в който бе решил да го направи, та чак до днес, той дори за миг не се бе разколебал в преследването на целта си. Всяко нещо, което бе казал и всяко действие, което бе предприел, свидетелстваше за факта, че онзи епизод в съвместния им живот, който другите приятели на Алис бяха сметнали за фатален, не му бе повлиял по никакъв начин. Когато тя го бе отблъснала, той не бе приел това нейно решение. Когато му бе казала, че възнамерява да се омъжи за братовчед си, той вътрешно бе отказал да повярва, че подобен брак ще бъде сключен. Дори за миг не се бе отказал от Алис и случилото се вчера доказваше, че е бил прав. Алис бе щастлива. Много щастлива. Но все още бе склонна да счита любовта си за съдба, а щастието си за принудителна необходимост.

Спряха да нощуват в Базел и отново се озоваха на онази тераса. Грей се приближи до нея, докато стоеше облегната на парапета. Дойде толкова близо, че тя протегна ръка, той я взе и я притисна в своята.

— Замислила си се за нещо, Алис — рече той. — Може ли да попитам за какво?

— Тук, на тази тераса, аз започнах своя бунт срещу теб — отвърна тя. — А сега ме доведе тук, за да призная грешката си и да ти се предам. Признавам, че сгреших. Как бих могла да ти се отблагодаря за това, че ми прости?

На следващата сутрин се отправиха към Баден-Баден и прекараха два дни там. Лейди Гленкора категорично бе отказала да останат по-дълго в Базел, изреждайки толкова много възражения, че съпругът й накрая се бе предал.

— Бих могла да измина целия път от Виена до Лондон, без да го усетя — рече тя с възмущение, — а ти ми казваш, че не мога да пътувам два дни поред!

Господин Палисър не искаше да изглежда прекалено деспотичен, така че веднага след като пристигнаха на една от гарите в Базел, той се отправи в търсене на най-меките възглавници и ресори, въпреки жегата, която се бе спуснала над града.

— Искам да ми направиш една услуга — рече лейди Гленкора на своя съпруг, когато останаха сами в дневната си в Базел.

Господин Палисър обяви, че ще направи всичко, което жена му поиска, стига тази услуга по никакъв начин да не застрашава здравето и удобството й.

— Иска ми се да бях доячка — заяви лейди Гленкора.

— Но ти не си доячка, скъпа моя. Не си била отгледана за доячка.

Но каква бе услугата? Само ако го помолеше за бижута… дори да бяха диамантните обици на херцогинята, пак щеше да се опита да й ги осигури. Дори ако поискаше да пие разтопени перли като Клеопатра, щеше да се опита да й угоди… но не преди да се посъветва с лекар относно това дали бе разумно жена в нейното състояние да пие подобни неща. Нямаше разход, който не би направил за нея и нещо, което бе прекалено скъпо, за да й го купи. Но когато го молеше за услуги, той винаги се опасяваше, че ще бъде нещо неразумно. Нищо чудно да го помолеше да й позволи да пие бира в градината.

Искането й бе в този дух:

— Искам да ме заведеш в игралните зали! — рече тя.

— Игралните зали! — възкликна смаяно господин Палисър.

— Да, Плантагенет, игралните зали. Ако миналия път бе дошъл с мен, нямаше да направя глупостта да сложа онази монета на масата. Искам просто да разгледам мястото. Тогава не видях нищо, защото бях твърде ужасена, когато открих, че съм спечелила.

Господин Палисър бе наясно, че всички в Баден, или по-скоро всички чужденци в Баден, се събираха в игралните зали. Може би самият той бе любопитен относно това как изглеждаха хората, когато губеха собствените си пари или печелеха чужди. Знаеше как изглежда един министър, когато губи или печели данък. Беше участвал в обсъждания на милиони и дори десетки милиони в комитетите на Камарата. Познаваше вълнението на парламентарните гласувания на бюджета. Но досега не бе виждал как сиромах залага последния си наполеон и прибира една шепа злато от масата. Освен това му бяха казали, че жена му трябва да се разхожда след вечеря и той се съгласи през втората им вечер в Баден да разгледат игралните зали.

— Може би ще си върна загубения наполеон — рече Гленкора на Алис.

— И може би ще ми бъде простено, когато някой види колко е трудно да бъдеш усмирявана — заяви Алис, гледайки към господин Палисър.

— Надявам се, че не говорите сериозно — промърмори той.

Беше очевидно, че се страхува от резултата от този експеримент.

— Не съм сигурна — обади се лейди Гленкора.

Тръгнаха заедно, като господин Палисър кавалерстваше на жена си, а господин Грей държеше Алис под ръка. Завариха всички зали претъпкани. Първо минаха през различните салони, като коментираха шепнешком хората, покрай които минаваха, и слушаха бързите и монотонни гласове на крупиетата, ръководещи игрите. Около всяка маса имаше голяма тълпа от играчи, бъдещи играчи и обикновени зяпачи, така че не успяха да видят много от самите игри. Лейди Гленкора не беше доволна. Тя искаше да разбере какво правеха тези мъже и жени и дали крупиетата наистина имаха рога. Искаше да види лицата, които бяха издължени от мъка, както и онези, които сияеха от щастие. Искаше да разбере какво се случваше около тези маси и може би да научи важен житейски урок.

— Да постоим малко тук — рече тя на съпруга си и спря на ъгъла на масата, около която се бе събрала най-голямата тълпа. — След няколко минути ще можем да видим.

Господин Палисър се съгласи и отстъпи мястото си на Алис, която се придвижи напред с жена му. След няколко минути се отвори пролука и всички видяха изрисуваната покривка и парите, лежащи върху нея, лопатките на крупиетата и самите крупиета, ловко раздаващи картите, както и може би най-интересното нещо от всичко: лицата на играчите. Грей надзърташе над рамото на Алис. Господин Палисър също наблюдаваше, но двамата по-скоро следяха играта. Първоначално Алис и Гленкора правеха същото, но след време събраха достатъчно смелост, за да разгледат самите играчи.

Масата бе дълга и имаше четири ъгъла. Мъжът, раздаващ картите, седеше срещу ъгъла, до който бяха застанали. Срещуположният ъгъл бе най-отдалечен от тях и от мястото, където бяха застанали, и те едва го виждаха. Всъщност лейди Гленкора не виждаше повечето хора, застанали там, а господин Палисър, който стоеше зад нея, не виждаше никого. Но Алис и господин Грей (не че той се интересуваше от подобни неща) можеха да разгледат лицата на всички около масата, с изключение на хората, седящи най-близо до тях. Не след дълго вниманието на Алис бе привлечено от поведението и странното излъчване на млад мъж, седящ именно в този ъгъл. Той се бе облегнал отпуснато на масата и бе облечен в сако от памучно кадифе, а кръглият му цилиндър бе нахлупен толкова ниско над очите, че почти закриваше лицето му. Но само след миг той повдигна шапката си, грабна няколко златни монети от купчината под лявата си ръка и ги избута върху едно от деленията, начертани на покривката. Направи го е привидно равнодушие, сякаш за него нямаше значение къде точно ги поставя. Повечето хора избираха мястото много внимателно, а някои поставяха залозите си върху линиите, заемайки две или дори четири отделения, или пък разделяха монетите и си избираха три или четири числа, спазвайки някакви свои въображаеми правила. Но този мъж заложи всичко на едно число и остави монетите там, където бяха попаднали по силата на случайността. Алис не можеше да не се вгледа в лицето му. Очите му бяха кръвясали, а когато избута шапката си назад, тя видя, че косата му бе мазна и разрешена. Въпреки това в лицето му имаше нещо, което никоя жена не би могла да пренебрегне. Беше лице, което незабавно я спечели на негова страна, както бе печелило всички хора в живота му. В този случай той спечели раздаването и Алис го видя как прибира златото си със същото безразличие, е, което го бе избутал на масата.

— Виждаш ли онзи дребничък французин? — попита лейди Гленкора. — Току-що спечели половин наполеон и си тръгна с него. Не е ли интересно? Бих могла да остана тук цяла нощ.

Тя се обърна да прошепне нещо в ухото на съпруга си и очите на Алис отново потърсиха мъжа в далечния край на масата. След като бе спечелил, той бе решил да пропусне следващото раздаване. Златото бе добавено към купчината под лявата му ръка и шапката отново бе спусната ниско над очите. Едно от крупиетата му бе казало нещо, сякаш за да привлече вниманието му към играта, но мъжът просто бе поклатил глава.

След края на това раздаване, той отново се надигна и доколкото Алис можеше да прецени, избута цялата си купчина с лопатката. Тя никак не бе малка и всички около масата видяха, че я бе заложил на напълно произволно число. Една монета бе излязла от очертанията на отделението и крупието понечи да я избута обратно, като преди това попита дали да го направи.

— Да — отвърна глас на английски.

Лейди Гленкора трепна и се вкопчи в ръката на Алис. Зад тях господин Палисър обясняваше нещо на господин Грей, свързано с немската финансова система и масите за комар. Той нито чу гласа, нито забеляза реакцията на жена си. Едва ли има нужда да посочвам, че комарджията беше Бурго Фицджералд.

Но лейди Гленкора засега мълчеше. Тя внимателно пристъпи напред и впи жаден поглед в лицето, което познаваше толкова добре. Бурго отново бе повдигнал шапката си и изражението му вече не бе апатично. Очите му зорко следяха действията на мъжа, който раздаваше картите и обявяваше тяхната стойност. Не опитваше да скрие вълнението си и когато чу номера и цвета на шестата или седмата карта, той възкликна нещо, което дори Гленкора не успя да чуе. Друго крупие сложи няколко хартиени ролки със златни монети до парите му, както и една шепа наполеони.

— Защо не ги взима? — попита лейди Гленкора.

— Ще ги вземе — отвърна Алис, която не знаеше причината за вълнението на своята приятелка.

Бурго се поколеба за миг, след което понечи да прибере парите с лопатката. Но после размисли и отново ги избута на предишното място, като този път го направи много внимателно. Алис и Гленкора видяха, че мъжът, седящ от лявата му страна, се опитва да го разубеди и дори понечи да спре ръката, държаща лопатката. Но Бурго рязко се освободи и му изръмжа нещо, след което подреди ролките в избраното отделение. Крупието, което го бе изчакало за миг, започна да раздава картите и няколко секунди по-късно съдбата на богатството на Бурго бе решена. Безстрастната лопатка на крупието събра всичко и ролките със златни монети бяха върнати в подноса, от който бяха извадени.

Бурго вдигна глава и се усмихна на хората около масата. Погледите на всички присъстващи бяха приковани в него. Всъщност той привличаше погледи независимо какво правеше и къде се намираше. Всички бяха осъзнали, че иска да спечели на всяка цена, а сумата, която бе заложил, не бе никак малка. Той знаеше, че мъжете и жените около масата го гледат и затова устните му се бяха разтегнали в усмивка. После стана, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се отдалечи от масата, като си подсвиркваше. Приятелят му го последва и сложи ръка на рамото му, но Бурго отново се освободи, без дори да се обърне. Продължи да си подсвирква, докато прекосяваше салона.

— Алис, това е Бурго Фицджералд — прошепна лейди Гленкора.

Господин Палисър дотолкова се бе задълбочил в своя разговор за немската финансова система, че дори не го бе забелязал.

— Алис, какво можем да направим за него? Това е Бурго — повтори Гленкора.

Повечето очи в салона все още го следяха. Въпреки че бе свикнал с превратностите на съдбата, Бурго не успя да скрие разочарованието си от загубата. Начинът, по който поклащаше глава, позицията на ръцете му, тонът на подсвиркването му — всичко издаваше това разочарование. Дори равнодушните крупиета поглеждаха от време на време към него и един едър гвардеец с накривена шапка, униформа и шпага, който досега бе изглеждал полузаспал, се бе разбудил и зорко следеше движенията му. На подобни места нерядко се случваха трагедии и бе добре тези трагедии да се случват възможно най-далече от салоните, за да не бъде смущавано спокойствието на другите играчи.

Лейди Гленкора и Алис бяха напуснали местата си и се бяха скрили зад една колона.

— Наистина ли е той? — попита Алис.

— Наистина — отвърна Гленкора. — Какво да направя? Мога ли да направя нещо? Погледни го, Алис. Ами ако се самоубие?

Бурго, чувствайки всички тези погледи върху себе си, рязко се завъртя на пети и отново прекоси салона, насочвайки се към вратата. Бе загубил всичките си пари, но въпреки това продължаваше да се усмихва и да си подсвирква. Приятелят му, който и да бе той, го бе изоставил. Очевидно не искаше повече да споделя лошата му слава.

— Какво мога да направя, Алис? — попита лейди Гленкора, с поглед, прикован в бившия й любим.

— Кажи на господин Палисър — прошепна Алис.

Лейди Гленкора веднага хукна към своя съпруг, дръпна го настрани и му разказа всичко, като го направи с такава скорост, че той не успя да я прекъсне нито веднъж.

— Направи нещо за него. Моля те, направи. Ако не бъде направено нещо, ще умра. Нямаш причина да се страхуваш.

— Не се страхувам — отвърна господин Палисър.

Докато говореше, лейди Гленкора грабна ръката на съпруга си и започна да я милва.

— Толкова си добър — рече тя. — Не му позволявай да ти се измъкне. Ето, тръгва си. Аз ще се прибера вкъщи с господин Грей. Ще бъда много добра. Обещавам. Знаеш какво ще ти поиска и ще му го дадеш, ако ме обичаш. Но не му позволявай да го заложи. Ако можеш, опитай се да го накараш да се върне в Англия. Можеш да му помогнеш, нали, Плантагенет? Струва ми се, че му го дължиш. Не мислиш ли?

— Ако мога да му помогна с пари, ще го направя.

— Бог да те благослови, скъпи! Никога повече няма да го видя, но ти можеш да го спасиш! Ето, тръгна. Върви след него. Върви!

Тя го избута към вратата, след което рязко се дръпна назад и се хвана за ръката на господин Грей, но без да изпуска съпруга си от поглед.

Когато бе стигнал вратата на салона, Бурго бе спрял за миг, след което се бе обърнал и почти се бе сблъскал с едрия жандарм, застанал зад него.

— Е, стари приятелю, какво искаш? — попита той, заговаряйки го на английски.

Жандармът просто мина през вратата, без да му отговаря. Бурго го последва, а господин Палисър тръгна след него. Намираха се в голямото антре, където бе главният вход, през който се излизаше на улицата. Бурго мина през него, без да спира, и господин Палисър го последва. Двамата извървяха пътя до последната сграда от тази страна на улицата, след което Бурго зави по една тясна пътечка, водеща нагоре по хълма през дърветата. През деня това бе популярно място за разходки в Баден, но сега минаваше девет и нямаше никой. Палисър не се опита да настигне другия мъж, а го следваше от разстояние. Приближи се, едва когато Бурго се просна на тревата под едно дърво.

— Опасявам се, че сте изпаднали в затруднено положение, господин Фицджералд — каза той, когато го достигна.

— Да се прибираме — рече лейди Гленкора на господин Грей, веднага щом двамата мъже излязоха от салона. — Господин Палисър има малко работа.

— Това негов приятел ли беше? — попита господин Грей.

— Да. Или по-скоро негов познат, за когото е загрижен. Алис, хайде да тръгваме. О, господин Грей, не бива да задавате повече въпроси. Той… господин Палисър ще ви разкаже всичко, когато се видите утре… ако има нещо за разказване.

Тримата се прибраха в хотела и скоро се разделиха, като всеки се отправи към спалнята си.

— Разбира се, че ще го изчакам — каза лейди Гленкора на Алис, — но ще го направя в стаята си. Можеш да кажеш на господин Грей, ако искаш.

Но Алис не каза нищо на господин Грей и той не й зададе повече въпроси.

Седемдесет и шеста глава Сметката на хазяина

— Опасявам се, че сте изпаднали в затруднено положение, господин Фицджералд — рече господин Палисър, надвесен над легналия на тревата Бурго.

Намираха се извън обсега на газовите фенери и вечерта бе доста тъмна, а Бурго лежеше по очи на земята и бе очаквал стъпките, които бе чул зад себе си, да отминат.

— Кой е това? — попита той и рязко се обърна.

Не успя веднага да установи самоличността на мъжа, надвесен над него, тъй като гласът на господин Палисър му бе непознат.

— Може би сгреших, като ви последвах — каза господин Палисър, — но реших, че сте изпаднали в беда и имате нужда от помощ. Казвам се Палисър.

— Плантагенет Палисър? — рече Бурго, скочи на крака и се вгледа отблизо в лицето на своя събеседник. — Небеса! Наистина е Плантагенет Палисър! Е, господин Палисър, какво искате от мен?

— Искам да ви помогна с нещо, ако мога. Двамата с жена ми ви видяхме в игралната зала.

— Нима тя също е тук?

— Да, тук е. Пътуваме към Англия, но случайно се озовахме в този салон. Тя реши, че имате нужда от помощ и че аз мога да ви помогна. Ще го направя, ако ми позволите.

По време на целия разговор господин Палисър чувстваше, че може да си позволи да бъде щедър. Знаеше, че няма повод да се страхува. Вече не се плашеше от злочестото създание, което стоеше пред него. Този страх бе изчезнал напълно, въпреки че от партито на лейди Монк, когато госпожа Маршъм го бе изпратила да спаси жена си, ако това изобщо бе възможно, бяха минали само четири месеца.

— Тя е тук, така ли? И ме е видяла как губя последния си шанс? Сега щях да имам двайсет хиляди франка в джоба си, ако картите се бяха наредили както трябва.

— Картите никога не се нареждат както трябва, господин Фицджералд.

— Никога! Никога! Никога! — възкликна Бурго. — Поне за мен. Нищо не се нарежда както трябва за мен.

— Ако ви трябват двайсет хиляди франка… това са осем хиляди лири… струва ми се, че бих могъл да ви ги осигуря.

— Не ви вярвам!

— О, да. Пътувам със семейството си…

Чудя се дали преди три или четири седмици господин Палисър щеше да се чувства достатъчно уверен, за да използва тази дума.

— Пътувам със семейството си и бях принуден да взема няколко големи банкноти със себе си, така че мога да ви услужа без никакви проблеми.

Имаше нещо в думите му, което разсмя Бурго Фицджералд. Господин Палисър, съпруг на лейди Гленкора М’Клъски и наследник на херцога на Омниум, да носи пари в себе си! Сякаш не би могъл да си осигури подобна сума във всяко кътче на света само с едно щракване на пръстите си. И бе отправил предложението си така, сякаш дори нямаше да усети липсата на тези осем хиляди лири. И сякаш щеше да ги открие в сметката си следващия път, когато посетеше своя банкер! Бурго не можеше да не се засмее.

— Не се усъмних в способността ви да намерите парите — рече той. — Но как смятате да си ги върнете?

— Това зависи изцяло от вас — отвърна господин Палисър, чудейки се как да предразположи своя събеседник и да го накара да му повярва, че иска да му помогне. — Върнете ми ги тогава, когато ви е удобно.

— Никога не ми е удобно — отвърна Бурго. — Кои бяха онези жени, наказани вечно да пълнят бездънни съдове с вода? Моят съд е бездънен, господин Палисър.

— Имате предвид дъщерите на Данай97.

— Не знам чии дъщери са били, но все едно давате на всяка от тях по осем хиляди лири.

— Били са твърде много — отвърна господин Палисър шеговито. — Но вие сте само един и както вече казах, с удоволствие ще ви услужа.

Двамата бавно крачеха нагоре по хълма, когато чуха стъпки наблизо. Бурго веднага се обърна.

— Виждате ли онзи мъж? — попита той.

Господин Палисър, който бе малко късоглед, отвърна, че не го вижда.

— Но аз го виждам. Не знам името му, но са го изпратили от хотела да ме следи. Дължа им седемстотин франка и искат да ме изгонят и да конфискуват вещите ми.

— Това би било много неприятно — отбеляза господин Палисър.

— Наистина би било неприятно, но няма да го допусна. Ако задържат вещите ми, ще задържат и мен. Мислят, че ще се застрелям. Точно това мислят. И този мъж ми позволява да се отдалечавам от хотела с идеята, че ще го направя. Нямат нищо против, стига да не е близо до хотела.

— Надявам се, че не обмисляте такова нещо?

— Старая се да не обмислям нищо, господин Палисър.

Междувременно непознатият мъж се бе приближил. Стоеше толкова близо, че почти можеше да чуе думите им. Когато осъзна това, Бурго отиде при него и го помоли да ги остави на мира, говорейки на развален френски.

— Не виждате ли, че съм с приятел?

— О, приятел? — отвърна мъжът на развален английски. — Може би този приятел ще плати сметката?

— Това не ви засяга — отвърна Бурго. — Оставете ни на мира, ако обичате.

Служителят на хотела се спусна надолу по хълма, но от време на време на господин Палисър му се струваше, че чува далечните му стъпки, докато двамата с Бурго разговаряха.

Те продължиха бавно да изкачват хълма и минаха няколко минути, преди господин Палисър да повтори предложението си.

— Казвате, че лейди Гленкора е тук? — попита отново Бурго.

— Да, тук е. Именно тя ме помоли да говоря с вас — отвърна господин Палисър.

Изминаха няколко метра в мълчание, защото не знаеха как да се обърнат един към друг.

— Господи, не е ли странно? — възкликна накрая Бурго. — Не е ли странно, че от всички мъже на света, срещнах именно вас в Баден? Не е само това, че вие сте най-богатият мъж в Лондон, а аз съм най-бедният. Има и други неща, които правят тази среща толкова забавна.

— Има неща, които карат както мен, така и жена ми да искаме да ви помогнем.

— А замисляли ли сте се, господин Палисър, че именно тези неща ви правят последния човек на света, от когото бих приел помощ? Всичко това щеше да е мое, ако го бях спечелил. И се опитах да го спечеля. Дадох всичко от себе си.

— Знам, че бяхте разочарован, господин Фицджералд.

— Разочарован! Небеса, да! Нима сте познавали някой, който е имал по-голямо основание да бъде разочарован? Наистина я обичах, господин Палисър. Небеса, все още я обичам! Тук бих признал това дори пред вас. Никога няма да я видя отново. Няма да се опитвам. Всичко това приключи, разбира се. Провалих се, както винаги. Но наистина я обичах.

— Вярвам ви, господин Фицджералд.

— Не беше само заради парите й. Но помислете какво щяха да означават те за мен, господин Палисър. Помислете каква възможност имах и каква възможност пропилях. Щях да бъда на върха, а не на дъното, където съм сега. Нямаше да изхарча всичко. Щях да имам достатъчно, за да се спася. И можех да направя нещо добро с тези пари, вместо да треперя от страх пред онзи противен мъж, който в момента ни наблюдава.

— Бе отредено друго — отвърна господин Палисър, тъй като не знаеше какво да каже.

— Да, бе отредено друго и то се случи! Бе ми отредено да отида по дяволите, но не знам кой го е отредил и защо.

Господин Палисър нямаше време да обясни на своя приятел, че самият той бе отредил това, за да предотврати падението на жена си. Но предпочиташе да се върнат на темата, която го интересуваше. Искаше да направи нещо полезно за клетия непрокопсаник, но нямаше намерение да обсъжда жена си.

— Има една стара поговорка, която съм убеден, че знаете — рече той. — Никога не е късно да се научиш на добри маниери.

— Това са глупости — отвърна Бурго. — Късно е, когато си на ешафода и примката е около врата ти.

— Може би дори тогава не е прекалено късно. Дори бих казал, че със сигурност не е, ако мъжът е склонен да се поправи. Но не искам да ви чета морал.

— Няма да има полза от това.

— Но аз искам да ви бъда от полза. Има нещо вярно в това, което казахте. Бяхте разочарован и може би именно аз съм човекът, който трябва да ви се притече на помощ. Чувствам, че имам дълг да го направя.

— Но как бих могъл да приема помощта ви? — попита Бурго, почти със сълзи в очите.

— Ще я приемете от нея!

— Не, това би било по-лошо. Двайсет пъти по-лошо. Да приема парите й, при положение че отказа да ми даде себе си? Никога.

— Не виждам защо не бихте могъл да вземете заем от нея… или от мен. Наречете го както искате.

— Не, няма да го приема.

— И какво ще правите тогава?

— Какво ще правя? Ах, точно това е въпросът. Не знам какво ще правя. Ключът от стаята е в мен, така че тази вечер имам къде да си легна. Рядко ми се случва да правя по-дългосрочни планове.

— Ще ми позволите ли да ви посетя утре?

— Не виждам каква полза би имало от това. Ще стана късно, защото ме е страх, че ако изляза, ще заключат стаята, докато ме няма. Решил съм да измъкна всичко, което мога, от тези хора. Ще им кажа, че съм болен и така няма да могат да ме изгонят толкова лесно.

— Ще вземете ли няколко наполеона?

— Не, нито цент. Не от вас. Вие сте първият човек, от когото отказвам да взема пари и най-вероятно ще бъдете последният, който ми предлага.

— Не знам какво друго бих могъл да ви предложа — рече Палисър.

— Нищо не можете да ми предложите. Единственото, което можете да направите за мен, е да кажете сбогом на жена си от мое име. Лека нощ, господин Палисър. Лека нощ.

Господин Палисър си тръгна, чувствайки, че нямаше какво повече да каже. Стисна ръката на Бурго и бързо се спусна надолу по хълма. Докато слизаше, той мина покрай мъжа, който ги бе следил.

— Господин! Господин! — изсъска той.

— Какво искате от мен? — попита господин Палисър на френски.

Мъжът също заговори на френски:

— Има ли някакви пари? Дадохте ли му някакви пари?

— Не съм му давал пари — отвърна господин Палисър.

Той не знаеше какво трябваше или не трябваше да казва при такива обстоятелства.

— Тогава лошо му се пише — заяви мъжът. — А преди малко можеше да спечели две хиляди франка! Колко жалко наистина! Има ли някакви приятели, сър?

— Да, има приятели. Но не знам дали бих могъл да му помогна.

— Фицджералд… името му е Фицджералд, нали?

— Да — отвърна господин Палисър. — Името му е Фицджералд.

— Ах! Има толкова много хора с това име в Англия. Господин Фицджералд от Лондон… няма ли друг адрес?

— Ако имаше и го знаех, нямаше да ви го кажа без негово разрешение.

— Но какво ще правим? Как трябва да постъпим? Може би ще отнеме собствения си живот. Дължи ни за пансион за пет седмици. Да, за пет седмици. И за вино. Ах, колко много вино! Един лорд мина през Баден и му даде пари. Но ги заложи и ги загуби. Разбира се, че ги загуби. Но, Мили Боже, тази нощ можеше да спечели две хиляди франка! Да, две хиляди франка!

— Вие съдържателят ли сте?

— Негов приятел, сър, просто негов приятел. Истината е, че съм главният портиер. Моя работа е да се грижа за джентълмените, които понякога не са… не са съвсем…

Господин Палисър чудесно разбра какво се опитваше да му обясни портиерът. Той го попита за името на хотела и му обеща да се отбие утре сутринта, преди господин Фицджералд да е станал, което, имайки предвид плановете на господин Фицджералд, едва ли означаваше, че щеше да му се наложи да стане много рано.

Лейди Гленкора посрещна съпруга си силно разтревожена и неговият разказ изобщо не я задоволи. Той й описа разговора си с Бурго, както и другия си разговор с главния портиер на хотела.

— Ще го направи, сигурна съм! — каза лейди Гленкора, когато чу предположението на мъжа, че Бурго може да отнеме живота си. — Ще го направи и как бих могла да го понеса?

Господин Палисър се опита да я успокои, като й каза за обещанието, което бе дал на портиера, да посети хотела на следващата сутрин. Лейди Гленкора прие това като нещо положително и се опита да убеди съпруга си да не жали средства в опитите си да помогне на Бурго.

— Не е имал причина да откаже парите — рече тя. — Никаква причина. Нима те не му бяха обещани? Нима нямаше право да ги получи?

На господин Палисър не му бе лесно да обсъжда тази тема. Не можеше да каже на жена си, че Фицджералд е задължен да приеме помощта му, но я увери, че парите му ще бъдат на негово разположение и ще направи всичко по силите си, за да му помогне.

На следващата сутрин той отиде до хотела и се видя с истинския съдържател. Той се оказа разумен, спокоен и добронамерен мъж, движен от напълно рационалното желание клиентите да плащат сметките си. Всъщност не бе толкова настоятелен по този въпрос, колкото са повечето английски съдържатели. Недоволството му идваше от факта, че не можеше да направи нищо с джентълмена, който лежеше в леглото му на горния етаж.

— Закусил ли е? — попита господин Палисър.

— Дали е закусил? О, да — засмя се съдържателят.

Бурго му бе дал подробни инструкции относно закуската. Бе пожелал котлетите му да бъдат подправени по точно определен начин, с много лют червен пипер. И те бяха подправени по този начин. Бе поръчал бутилка Сотерн, но съдържателят бе решил, или може би главният келнер, действайки от негово име, бе решил, че бутилка обикновено селско вино би свършила работа. Тази бутилка току-що бе изпратена в стаята му.

Господин Палисър седна в малката стаичка на съдържателя и помоли да му донесат сметката на Бурго Фицджералд.

— Мисля да я платя — заяви той.

— Както желаете, мосю — отвърна съдържателят, но очите му проблеснаха доволно.

Господин Палисър се чудеше какво да направи. Не беше сигурен, че бе редно да плати сметката, поне по правилата на света, в който живееше. Съдържателят също не можеше да му каже дали бе редно или не. Замисли се за жена си. Не можеше да се върне при нея, без да е направил нещо по въпроса. Така че първото нещо, което направи, бе да плати сметката. Очите на съдържателя засияха от щастие и веднага му бе изготвена разписка.

— Да му изпратим ли бутилката Сотерн? — попита той, но господин Палисър поклати глава.

— На кого да дадем разписката за платената сметка?

— Предпочитам да остане във вас.

— Може би има някаква трудност? — попита съдържателят.

Господин Палисър призна, че имаше някаква трудност. Той знаеше, че трябва да направи повече. Не можеше просто да плати сметката и да си тръгне. Това не би задоволило жена му. Трябваше да направи още нещо, за да помогне на Бурго, но какво? И как? Накрая реши да сподели проблема си със съдържателя. Не му разказа цялата история на Бурго. Не спомена нищо, свързано с лейди Гленкора. Но го накара да разбере, че бе готов да помогне на младия мъж, стига да знаеше как.

— Не виждам как бихте могли да го спрете да посещава игралните зали, сър, колкото и да опитвате — отвърна съдържателят. — Ако има един франк в джоба си, ще отиде.

Той звучеше напълно убеден по този въпрос. Накрая двамата се разбраха съдържателят да каже на Бурго, че за момента сметката му е опростена и хотелът ще бъде на негово разположение през следващите три месеца. След тяхното изтичане ще бъде помолен да напусне. Нямаше да му бъдат отпускани пари в брой. Съдържателят имаше резервации по този въпрос.

— Когато се върна в Англия, ще говоря с роднините му и ще видя какво може да бъде направено — увери го господин Палисър, след което се прибра вкъщи и каза на жена си.

— Но няма да има дрехи — рече лейди Гленкора.

Господин Палисър й отвърна, че разумният съдържател ще се погрижи за това и лейди Гленкора бе задоволена, поне временно. Все пак тя напомни на съпруга си, че трябва да се погрижат за Бурго, когато се приберат в Англия.

Клетият Бурго! Неговата история свърши, поне що се отнася до тези страници. Той скоро откри, че някой се бе погрижил за сметката му и не му бе особено трудно да предположи кой. Дискретният съдържател не му каза нищо повече, разбира се. Единственото нещо, което сподели с него, бе, че сметката му е временно опростена. Бурго обмисли случилото се и реши да напише възмутително писмо до господин Палисър, но писмото така и не бе написано. В Англия господин Палисър се видя със сър Козмо Монк и след много извинения му разказа какво бе направил.

— Не е трябвало да го правите — отвърна сър Козмо гневно. — Съжалявам, че сте го направили. Не заради парите, но съжалявам.

Сумата бе върната на господин Палисър и бе уредено Бурго да получава по петнайсет лири на седмица чрез представител на английския дипломатически корпус, но само, при условие че живее в един малък немски град, където нямаше игрални зали. Лейди Гленкора обяви, че това я задоволява за момента, но лично аз се съмнявам, че клетият Бурго можеше да изкара дълго с тази скромна издръжка.

Тук трябва да се сбогуваме с Бурго Фицджералд.

Седемдесет и седма глава Пътешествениците се завръщат

Господин Палисър не остана дълго в Баден, след като плати сметката на Бурго. Може би няма да го обидя, ако кажа, че се страхуваше да го направи. Какво щеше да отговори, какво можеше да отговори, ако младият мъж дойдеше при него, настоявайки за обяснение? Така че още същия ден заминаха за Страсбург, за най-голяма радост на жена си.

Не се случи нищо интересно през остатъка от пътуването им. Постепенно господин Палисър стана малко по-снизходителен към жена си и не толкова настоятелен в предпазливостта си. Все още се грижеше за ресорите на каретите, но го правеше тайно и спря да настоява да си почиват след всеки изминат етап от пътуването. Когато пристигнаха в Дувър, той бе дотолкова свикнал със състоянието на жена си, че дори не протестира, когато тя мина по тясното подвижно мостче, което превръщаше слизането от кораби в истинско изпитание за всяка дама и неудобство за всеки джентълмен. Беше леко смаян, когато един грамаден мъж настоя да отвори малката кошница, която жена му носеше, и се почувства неловко, когато се видя принуден да спре на мостчето, за да даде билетите, които мислеше, че вече бе дал. Но той малко по малко свикваше с позицията си и понесе всичко това като мъж.

По време на пътуването господин Палисър невинаги бе сядал срещу жена си. Бе установил, че му е по-приятно да разговаря с господин Грей, отколкото с лейди Гленкора, и по тази причина както дамите, така и господата бяха общували предимно помежду си. Можете да си представите какво бяха обсъждали дамите. Едната щеше да стане съпруга, а другата — майка, като и двете не бяха вярвали, че такова щастие някога ще им се усмихне. Но може да бъде предположено, че за всяка дума, изречена от Алис, лейди Гленкора изричаше поне десет. По време на пътуването мъжете се сближиха още повече, като си говореха предимно за политика. Господин Палисър, който може да бъде считан за лисицата с отрязаната опашка от баснята на Езоп (в този случай опашката бе удобството на семейното уединение), нямаше търпение да препоръча на новия си приятел също да отреже опашката си.

— Щяхте да бъдете прав, ако човек можеше да се задоволи с това да живее само за себе си — обяви той.

— Вие щяхте да бъдете прав — отвърна господин Грей, — ако разговаряхте с мъж, който чувстваше, че би могъл да допринесе с нещо, влизайки в политиката. Но аргументът ви е неефективен, ако препоръчва влизане в политиката с единствената цел мъжът да задоволи собствените си амбиции.

— Разбира се, че човек задоволява амбициите си, но в същото време може да бъде полезен — отвърна господин Палисър.

— Може да бъде полезен или е полезен? — попита господин Грей.

— Точно така. Двете неща вървят ръка за ръка. Човек знае, че амбициите му са били задоволени, когато чувства, че е полезен.

— Но ако чувствате, че не можете да бъдете полезен?

Няма нужда да продължаваме да следим този спор. Много добре знаем какво ще си кажат двамата мъже, защитавайки своите позиции. Знаем, че нито един от двамата няма да бъде напълно обективен, излагайки аргументите си. Мъжете никога не са обективни, когато разговарят помежду си, дори когато правото е на тяхна страна. Не мисля, че досега се е раждал мъж, надарен с такава ораторска дарба, че да може да изразява мъдростта си с думи. Но последствията от този разговор бяха по вкуса на по-слабия от двамата опоненти — по-слаб по отношение на природните си дарби, въпреки че обстоятелствата го бяха поставили в по-силна позиция. Апатичната философия на господин Грей бе разклатена и той слиса и зарадва Алис, когато й заговори за политика, докато се разхождаха в двора на Лувъра.

— Тук всичко е кухо — рече той, имайки предвид френския политически живот.

— Много кухо — отвърна Алис, която не бе привърженик на френския начин за водене на политика.

— От всички форми на управление, тази ми изглежда най-обречена на провал. Казват на мъжете, че са достатъчно мъдри, за да ораторстват, но не достатъчно, за да обличат думите си в действия. Сякаш са ги предупредили, че ходят по барут и затова не им позволяват да палят огън, но в същото време джобовете им са пълни с кибритени клечки. Не вярвам в барута и мисля, че трябва да има огън. Ако не исках да има огън, нямаше да нося кибритени клечки.

— Толкова е странно да те слушам да говориш за политика — отбеляза Алис и се засмя.

Той веднага изостави темата, сякаш се бе засрамил, но няколко минути по-късно отново се върна към нея.

— Господин Палисър иска да се кандидатирам за парламента — рече смело той.

Когато чу това, Алис се умълча. Истината бе, че се страхуваше да каже нещо. След всичко, което се бе случило, тя не смяташе, че има право да показва радостта си. И тъй като знаеше, че не би могла да скрие вълнението в гласа си, продължи да крачи в мълчание, усещайки как ръката й трепери в неговата.

— Ти какво смяташ? — попита той.

— Какво смятам? О, Джон, нима имам право на мнение по този въпрос?

— Имаш по-голямо право на мнение от всеки друг… с изключение на мен, разбира се, тъй като трябва да съм отговорен за действията си. Той ме попита дали бих могъл да си го позволя и отбеляза, че разходите вече не са толкова големи, колкото са били преди няколко години. Струва ми се, че бих могъл да си го позволя, ако избера място, което не е толкова скъпо. Той би могъл да ми помогне.

— По този въпрос не бих могла да имам мнение, разбира се.

— Не, не и по този въпрос. Струва ми се, че бихме могли да се справим. Бихме могли да живеем четири или пет месеца в годината в Лондон, нали? Но що за начин на живот!

Тогава Алис не издържа и сподели мнението си, с много повече страст, отколкото дискретност. Той обикновено бе враждебно настроен към подобни прояви на отявлен ентусиазъм. Но не бе толкова упорит, че да се откаже от плановете си просто поради факта, че Алис ги одобрява. Докато пътуваха към вкъщи, тя си каза, че може би единственият недостатък в характера му е на път да бъде излекуван.

Когато пристигнаха в Лондон, четиримата незабавно се разделиха. Господин Палисър бе решил да заведе жена си в Мачинг без никакво отлагане. По това време Лондон бе почти напълно опустял, понеже сезонът бе приключил. Беше първата седмица на август и тъй като парламентът не бе заседавал от почти два месеца, градът изглеждаше така, както обикновено изглеждаше през септември. Лейди Гленкора щеше да прекара само един ден на улица „Парк Лейн“ и двете с Алис бяха приели, че няма повече да се видят.

— Не е ли странно, че трябва да се разделим след всичкото това време, прекарано заедно? — попита лейди Гленкора. — Сякаш сме водили съвместен живот, който трябва да приключи. Господин Грей, може би следващият път, когато се срещнем, ще бъдем прекалено отчуждени, за да се караме.

— Надявам се, че това никога няма да се случи — каза господин Грей.

— Предполагам, че нищо не може да го спре, нали, Алис? Но помнете, че не бива да се караме при следващата си среща, която трябва да бъде през септември.

— Кълна се, че няма да се караме — отвърна господин Грей, но Алис мълчеше.

Тогава господин Палисър произнесе кратката си реч:

— Алис — рече той и взе ръката й в своята, — предай много поздрави на баща си и му кажи, че ще си позволя да го поканя да дойде в Мачинг за началото на ловния сезон през септември и ще очаквам да те вземе със себе си. Можеш също така да му кажеш, че ще трябва да остане, за да те изпрати, но няма да му бъде позволено да те вземе обратно със себе си.

Това прозвуча много мило на лейди Гленкора и по пътя към вкъщи тя похвали своя съпруг.

Алис настоя да се прибере сама с кабриолет до улица „Кралица Ан“. Господин Палисър й бе предложил карета, а господин Грей, разбира се, бе изразил желание да я придружи, но тя бе отказала и на двамата. Ако Грей бе дошъл с нея, можеше случайно да срещне баща й и Алис не искаше годеникът й да присъства, когато приема поздравленията му. Бяха прекарали нощта в Дувър и бяха пристигнали в Лондон с обедния влак. Когато стигна улица „Кралица Ан“, тя установи, че къщата е празна и съжали, че не бе приела предложението на господин Грей. Но вътре я чакаше писмо, което я накара за миг да забрави както за него, така и за баща си. Лейди Маклауд от Челтнъм бе тежко болна и искаше да види племенницата си „преди да умре“.

„Получих писмото ти — пишеше добрата старица — и много се радвам за теб. Това бе единственото нещо, което ми трябваше, за да се примиря със смъртта. Мисълта, че моето момиче най-накрая е намерило щастието, ми вдъхна нови сили. Дали ще ми простиш, ако ти кажа, че ти прощавам?“

По-нататък тя молеше племенницата си веднага да замине за Челтнъм.

„Вече не умирам — пишеше лейди Маклауд, — но ще ме откриеш много променена и на легло. Докторът намекна, че се страхува от първите студове. Знам какво означава това, мила моя, и ако не те видя сега, преди да се омъжиш, може никога повече да не те видя. Моля те, омъжи се възможно най-скоро. Искам да чуя, че си станала госпожа Грей, преди да си отида. Ако разбера, че си отложила сватбата заради болестта ми, струва ми се, че това ще ме погуби.“

Имаше и второ писмо, което бе от Кейт и бе пълно с поздравления и обещания да дойде на сватбата. „Освен ако не се състои в къщата на някой от знатните ти приятели, разбира се.“

По-нататък Кейт й пишеше, че сватбата на леля Гринаул е насрочена за след две седмици и я молеше да дойде. „Трябва да подкрепяш семейството си — пишеше тя. — Помисли в какво състояние щях да бъда, ако тук нямаше човек, който да ме подкрепя. Ела, моля те. Какво е едно такова пътуване в днешно време? Знаеш, че бих изминала седем пъти по-голямо разстояние за теб. Господин Чийзакър и капитан Белфийлд отново се сдобриха и господин Чийзакър ще бъде шафер. Не е ли прекрасно? Що се отнася до мен, казаха ми, че вече нямам шанс да стана господарка на Ойлимид.“

Алис започваше да си мисли, че я чакат прекалено много задачи. Ако наистина смяташе да се омъжи през септември, дори да бе в края на септември, не знаеше как ще се справи. Но в същото време не можеше да откаже молбите, отправени към нея. Що се отнасяше до лейди Маклауд, тя имаше дълг да я посети и щеше да го направи при първа възможност. Щеше да остане само един ден в Лондон, след което да замине за Челтнъм.

След като взе това решение, тя веднага писа на леля си, за да й каже. Що се отнасяше до другата молба, свързана с Уестморланд, тя въздъхна, мислейки за пътуването, което я чакаше. Но трябваше да го предприеме. Кейт бе изстрадала много, за нея и не можеше да пренебрегне желанието й.

Баща й влезе в стаята.

— Нямах представа кога ще се върнеш — рече той, започвайки с извинение за отсъствието си. — Как бих могъл, мила моя?

Алис реши да не му напомня, че му бе казала точния час на пристигането в последното си писмо.

— Няма нищо, татко — отвърна тя. — Така или иначе имах нужда от време, за да напиша няколко писма. Клетата лейди Маклауд е тежко болна. Вдругиден заминавам да я видя.

— Горката! Чух, че не е добре със здравето. Но тя е много стара, както знаеш. Е, Алис? Най-накрая си се помирила с господин Грей?

— Да, татко… ако наричаш това помирение.

— Точно така го наричам. Важното е, че се случи това, което трябваше да се случи.

— Надявам се, че и той мисли така.

— А какво мислиш ти, скъпа моя?

— Не се съмнявам, че това е най-доброто решение за мен.

— Разбира се, че е. Разбира се, че е. Мога да ти кажа едно нещо, Алис. Той е един на хиляда. Чу ли за парите?

— Какви пари, татко?

— Парите, които Джордж получи.

Читателят безспорно е наясно с факта, че Алис не бе чула нищо за тези пари. Само знаеше, че бе дала три хиляди лири на своя братовчед.

Но сега господин Вавасор й описа цялата транзакция.

— Парите ти щяха да бъдат блокирани в продължение на месеци — каза той, — но Грей знае, че някои мъже трябва да получат въже, за да могат сами да се обесят.

Алис не можеше да каже нищо по темата на баща си, но вътрешно бе убедена, че Джон Грей не бе дал парите по този начин или с тази цел.

— Трябва да му ги върнем, татко — рече тя.

— Да му ги върнем! — отвърна той. — Грей сам ще си ги вземе. Сигурен съм, че ще уреди въпроса с адвокатите. Не бих му се месил. Не и на човек като Джон Грей. Само ако знаеше колко много страдах, скъпа моя!

Алис изрази съжалението си, след което той също я увери, че й бе простил.

— Бог да те благослови, дете! — рече. — Надявам се, че ще бъдеш щастлива и добра и… че животът ти с господин Грей ще бъде удобен и охолен.

След това се върна в клуба си.

Алис измина пътя до Челтнъм без инциденти и бе приета с отворени обятия от лейди Маклауд.

— Скъпа Алис, толкова ми е приятно да те видя!

— Приятно? — отвърна Алис. — Нима не бих изминала хиляда километра за теб?

Лейди Маклауд нямаше търпение да научи подробности за предстоящата сватба.

— Сега ще ти кажа нещо, което по-рано не можех да споделя с теб. Знаех, че никога няма да се откаже. Самият той ми довери това.

— Не се отказа, лельо. Това е сигурно.

— И се надявам, че ще го възнаградиш за това. Красива жена, която не е дискретна, е като перла в зурлата на свиня. Но добрата съпруга е като корона на главата на своя съпруг. Запомни това, мила моя, и избери онази роля, която той би предпочел.

— Ще се опитам да не бъда онази злочеста перла, лельо. Стига да зависи от мен.

— Винаги зависи от теб, ако си с правилната нагласа. И Алис, трябва да откриеш какво харесва и какво не харесва. Господи, само като се сетя колко ми беше трудно на мен! Но ти си много по-умна.

— Понякога си мисля, че съм най-глупавата жена на света.

— Думата не е „глупава“, мила моя. Думата е „своенравна“. Но всичко вече е простено, нали така?

— Има прошка, която е много трудна за получаване — рече Алис.

След това бе казано нещо за прошката, която трябва да бъде търсена на оня свят, но няма да го повтарям тук. Алис слушаше малките проповеди на старицата много по-внимателно, отколкото й се искаше, опитвайки се да я успокои и ободри. Накрая лейди Маклауд бръкна под възглавницата си и извади писмо от графинята на Мидлотиан, което бе получила преди два дни и което се отнасяше за случая на Алис.

— Не бях сигурна дали да ти го покажа — рече лейди Маклауд, — след като ти не й отговори, когато ти писа. Но когато си отида, което ще стане съвсем скоро, тя ще бъде най-близкият ти роднина по майчина линия и от нейната високопоставена позиция… знаеш какво имам предвид, Алис…

Но тук Алис стана нетърпелива и посегна към писмото. Старицата й го даде и Алис прочете следното:

На Алис й бе дотегнало да й прощават и докато четеше писмото, тя си каза, че нямаше нужда от прошката на лейди Мидлотиан.

— Изобщо не съм щастлива и не съм оказвала никаква помощ на господин Грей! — възкликна Алис, неспособна да сдържи гнева си след прочитането на последния параграф.

— Но ползата за него ще бъде огромна, скъпа моя.

— Господин Палисър трябва да бъде толкова благодарен за това приятелство, колкото и господин Грей. А може би повече.

Клетата лейди Маклауд нямаше сили да спори по този въпрос в сегашното си състояние, така че просто въздъхна и прокара съсухрената си ръка по покривката на леглото. Алис дочете писмото без по-нататъшни коментари. В него се казваше, че авторката няма търпение Алис да стане госпожа Грей и много ще се радва да се запознае с господин Грей, като за целта би искала да покани и двамата в замъка Рейки, когато имат възможност да дойдат. Маркизата, при която лейди Мидлотиан бе отседнала, лично й бе заръчала да отправи тази покана. Алис не можеше да не забележи, че поканата на лейди Мидлотиан се отнасяше за чужда къща.

— Сигурна съм, че просто иска да помогне — рече Алис.

— Така е — отвърна лейди Маклауд. — Знаеш, че сигурно ще имаш деца. Само си помисли колко ще бъде прекрасно, ако те опознаят семейство Мидлотиан! Не бива да ги лишаваш от естествените им преимущества.

Алис остана една седмица при леля си и оттам замина директно за Уестморланд. Можем да предположим, че бе дала нареждания относно приготовленията за сватбата през единствения ден, който бе прекарала в Лондон. Бе получила много съвети по този въпрос от лейди Гленкора и несъмнено щеше да получи още през двете седмици, които бе обещала да прекара в Мачинг преди сватбата. Да се надяваме, че бе получила помощ по този въпрос и в Челтнъм. И най-вероятно бе получила. Може би щеше да получи такава помощ и в Уестморланд, стига тя да не бе свързана с наемането на скъпи доставчици за сватбата. Докато бе в Челтнъм, тя реши да не се връща в Лондон преди сватбата. Това решение бе провокирано от едно спешно писмо от господин Грей, както и от едно почти толкова спешно писмо от лейди Гленкора. Ако сватбата не се състоеше през септември, тя нямаше да може да присъства. Всемогъщите богове, които управляваха нейния свят, се бяха срещнали и бяха постигнали съгласие. През октомври лейди Гленкора щеше да бъде отведена в замъка Гадъръм и щеше да остане там до следващата пролет, за да може бебето да се роди в наследственото си имение.

„Каква досада — пишеше лейди Гленкора. — Сигурна съм, че ще бъде момиче. Но херцогът няма да бъде там, освен по Коледа.“

По-нататък тя споменаваше, че покана за церемонията в Мачинг е била изпратена от господин Палисър до господин Вавасор и от лейди Гленкора до Кейт, „с която много искам да се запозная и на която бих се накарала, ако смеех, защото съм сигурна, че е виновна за всичко.“

Седемдесет и осма глава Съдбата на господин Чийзакър

Не можем да не признаем, че госпожа Гринаул бе много находчива жена и безкрайно разумна по отношение на другите, въпреки че хората, които я познаваха, едва ли биха казали, че бе особено разумна по отношение на самата себе си. Венчавката й за капитан Белфийлд бе много прибързана. Това несъмнено бе така, въпреки че вдовицата се бе постарала да запази богатството си в свои ръце. Но начинът, по който го бе принудила да живее в нелегалност няколко месеца преди сватбата, тактичността, с която бе подновила приятелството между него и господин Чийзакър, и ловкостта, с която бе успяла да осигури съпруга на господин Чийзакър, ни принуждават да признаем, че като цяло госпожа Гринаул притежаваше възхитителни умения.

Когато Алис пристигна в Уестморланд, тя завари Чарли Феърстерс на дълго посещение във „Вавасор Хол“. Двете с Кейт щяха да бъдат шаферки на сватбата и още при първия им разговор насаме през първата вечер на Алис в имението, Кейт й довери, че бе много вероятно господарят на Ойлимид да се предаде. Беше вярно, че Чарли нямаше нито шилинг, а господин Чийзакър си бе втълпил, че трябва да се ожени за богата наследница. Беше вярно, че той никога не бе имал високо мнение за госпожица Феърстерс и хората като нея, които нямат нито титла, нито обществено положение, нито пари (а това бяха трите неща, които ценеше най-високо). Беше вярно, че Чарли не бе красавица, а господин Чийзакър бе любител на женската красота. Беше вярно, че бе презирал Чарли и не бе криел това — бе я виждал на пясъците на Ярмът всяко лято през последните десет години, както и по улиците на Норич всяка зима, и бе започнал да я счита за клето и долно създание. По този начин мъжете като Чийзакър съдят хората. Но въпреки всички тези трудности, госпожа Гринаул се бе заела със случая на клетата Чарли и Кейт Вавасор бе почти сигурна, че леля й ще завоюва поредната си победа.

— Какво му е направила? — попита Алис.

— Придумва го, това е всичко. Упражнява такова огромно влияние върху него, че той просто не знае как да й откаже. Някога си мислех, че просто ще избяга, но вече се съмнявам. Всеки ден споделя нещо лично с него и той е дотолкова привързан към тези интимни разговори, че не би могъл да се откъсне от нея. И съм сигурна, че по време на един от тези разговори ще се озове сгоден.

— Но клетото момиче! Този брак няма ли да бъде ужасен за нея?

— В никакъв случай. Тя ще бъде прекрасна съпруга. Той е един от онези мъже, които постепенно свикват с всичко. Веднъж в месеца ще й се скара за нещо и може би ще й напомни, че е била бедна, преди да се омъжи, но тя няма да се засегне. Чарли знае как да води собствените си битки. Ще пести неговите пари, тъй като няма свои, и след няколко години двамата ще се разбират много добре.

По това време господин Чийзакър и капитан Белфийлд живееха заедно в Пенрит и посещаваха „Вавасор Хол“ през ден, като се прибираха в квартирата си чак вечерта. Когато Алис пристигна, до сватбата оставаха само осем дни и приготовленията бяха в разгара си.

— Ще бъде съвсем скромна сватба, Алис — рече леля й. — Доколкото такива неща могат да бъдат скромни. Дължа го на паметта на покойния ми съпруг. Знам, че в момента той ме гледа от небето и одобрява всичко, което правя. Всъщност веднъж ми каза, че не иска да живея в самота заради него. Ако не чувствах, че ме гледа и одобрява решенията ми, щях да бъда много нещастна.

Тя показа чеиза си на Алис и й даде няколко съвета, които, при сегашните обстоятелства, можеха да се окажат много полезни.

— Точно така. Само три лири и шест пенса за всяка. И са напълно истински. Пипни ги, ако искаш. Не можеш да ги намериш по магазините за по-малко от шест.

Алис ги пипна и се зачуди дали леля й си бе спестила тази половин крона по честен начин.

— Оглеждах се много внимателно, когато бях в града, мила моя. Виж тези. Чисто нови са. Още не съм ги носила, а ги получих като подарък, преди да овдовея. Човек трябва да бъде предвидлив, скъпа моя. Мразя стиснатите хора и всеки, който ме познава, ще потвърди това, но човек трябва да бъде предвидлив. В момента около теб има много богати хора и ще получиш много подаръци, които не искаш. Запази ги, защото някой ден могат да ти потрябват.

Докато говореше, госпожа Гринаул посочи няколко предмета сред булчинските си вещи, които бе придобила в по-ранен етап от живота си.

След това тя отвори сърцето си пред Алис, говорейки за капитана.

— Той е истински скъпоценен камък, миля моя. По свой собствен начин, разбира се. Знам, че има много недостатъци, но кой няма недостатъци? Въпреки че клетият Гринаул имаше по-малко, отколкото всеки друг човек, когото някога съм познавала.

Тъжният спомен накара госпожа Гринаул да попие очи с кърпичката си и Алис забеляза, че тя все още използваше вдовишката си кърпичка. Несъмнено щеше да я използва до последния възможен момент, след което щеше да я прибере и съхранява, докато не й се наложеше да я извади пак.

— Може би Белфийлд е бил малко разточителен. Опасявам се, че това е така. Но кой мъж не би бил разточителен, когато няма постоянен източник на доходи? Трябва да кажа, че отношението на бившите му колеги към него е много несправедливо. Кръвта ми кипва, когато мисля за това. След всичко, което е направил за родината си, след всичката кръв и пот, които е пролял на бойното поле… но ще ти разкажа за това някой друг път.

— Предполагам, че никой войник не би могъл да забогатее, лельо.

— Никой, скъпа моя. По-добре шивач. Никога не се омъжвай за войник. Но както казах, той е най-благонравното създание на света и най-верният приятел, когото някога съм имала. Трябва да чуеш какво казва господин Чийзакър за него! Но ми се струва, че ти не познаваш господин Чийзакър.

— Не, лельо, още не съм се запознала с него. Сигурно помниш, че той си замина, преди да го видя при предишното си посещение.

— Да, помня. Клетият човек! Между нас казано, Кейт можеше да го вземе за съпруг, ако бе поискала, но може би постъпи правилно.

— Не мисля, че е подходящ за Кейт.

— Имаш предвид заради фермата? Кейт не бива да си придава важност. Парите никога не са мръсни, ако питаш мен. Но може би всичко е било за добро. Тук е отседнало едно чудесно момиче, към което той е много привързан и се надявам, че двамата ще се оженят. Но както казах, приятелството между капитан Белфийлд и господин Чийзакър е нещо прекрасно и винаги съм смятала, че мъж, който може да предизвика такава обич в сърцето на друг мъж, няма как да не е от онези мъже, които стават добри съпрузи.

Алис знаеше историята на Чарли Феърстерс и нейните надежди, знаеше за кавгите между Белфийлд и Чийзакър и знаеше почти толкова за миналото на капитан Белфийлд, колкото самата госпожа Гринаул, и последната несъмнено бе наясно с това. Въпреки това тя обичаше да разказва своята история и го правеше така, сякаш вярваше във всяка дума.

По традиция на следващия ден двамата джентълмени пристигнаха заедно и Алис веднага забеляза, че госпожица Феърстерс почти не разговаря с господин Чийзакър. Беше толкова очевидно, че се старае да го избягва, че това нямаше как да остане незабелязано. Пиха чай в градината и когато господин Чийзакър се приближи до пейката, на която Чарли седеше, тя стана и се отдалечи. След това, докато се разхождаше из двора и малко по-късно, докато вървеше по пътеката през гората, тя винаги се присламчваше към някой друг, за да не се озове насаме със собственика на Ойлимид. Веднъж господин Чийзакър успя да се приближи достатъчно, за да й каже нещо напълно невинно. Той знаеше, че го избягват и не искаше да прави сцена.

— Не знам, сър — отвърна Чарли и се отдалечи с достойнство. Приближи се до Алис, която стоеше съвсем наблизо, и рече:

— Казаха ми, че току-що сте се върнали от Швейцария. Красива Швейцария! Сърцето ми копнее за тази държава. Разкажете ми нещо за нея!

Господин Чийзакър бе чул, че Алис е близка приятелка на дама, която някой ден щеше да стане херцогиня. По тази причина изпитваше благоговение към нея и бързо се отдалечи, засрамен. Точно тогава госпожа Гринаул се държеше за ръката на бъдещия си съпруг и се взираше с любов в очите му, така че господин Чийзакър се озова сам и нещастен. Той до голяма степен се бе насладил на дните, прекарани във „Вавасор Хол“, понеже бе чувствал превъзходството си пред останалите гости или поне си бе въобразявал, че го чувства. Едва ли има нужда да казвам, че госпожа Гринаул беше човекът, който доминираше над останалите, но знаеше как да направи своя приятел щастлив (както и как да го направи нещастен). Като цяло през този ден клетият Чийзакър се чувстваше много нещастен.

— Не мисля, че повече ще идвам тук — рече той на Белфийлд, докато пътуваха към Пенрит в двуколката тази вечер.

— Няма повече да идваш тук? — отвърна Белфийлд. — Но този петък сме поканени на пикник. Именно ти го предложи.

— Е, ще дойда в петък, но това ще бъде за последен път.

— Нима ще ме оставиш да пътувам сам, стари приятелю?

— Какъв е смисълът? Ще получиш своята съпруга и това е достатъчно. Истината е, че откакто онова момиче пристигна от Лондон… придава си важност и това ме дразни.

Момичето от Лондон, което си придаваше важност, беше клетата Алис.

— Откакто тя дойде, мястото се промени — продължи Чийзакър. — Кълна се, че вече не ми е приятно да прекарвам време там. Аз съм обикновен човек и мразя хората, които се надуват.

Капитан Белфийлд влезе в разгорещен спор със своя приятел по този въпрос, но Чийзакър се бе обидил и бе сърдит и докачлив през целия следващ ден. Отказа да играе билярд и веднъж дори намекна, че се надява скоро да си получи парите.

— Справи се прекрасно, мила моя — рече госпожа Гринаул на Чарли Феърстерс по-късно същата вечер.

Вдовицата бе станала почти толкова близка с Чарли, колкото бе със собствената си племенница Кейт Вавасор. Тя обожаваше да плете интриги и въпреки че Кейт също можеше да го прави, както се уверихме в тези страници, тя отказваше да участва в интригите на леля си.

— Справи се отлично. Не вярвах, че си толкова добра актриса.

— О, не знам — отвърна Чарли и се изчерви, смутена от хвалбите.

— Това е единственият начин, мила моя. Единственият начин да спечелиш мъж като него. И когато най-накрая се вразуми, ще стане отличен съпруг.

— Струва ми се, че изобщо не ме харесва — оплака се Чарли жално.

— Глупости! Едно момиче никога не знае дали някой мъж го харесва или не. Ако те помоли да се омъжиш за него, нима това няма да означава, че те харесва? И ако не го направи, какво от това?

— Ако мисли, че е заради парите му… — започна Чарли.

— Не говори глупости, Чарли — отвърна госпожа Гринаул, — защото ще ме ядосаш. Разбира се, че до голяма степен става дума за парите му. Едва ли ще ми кажеш, че би се влюбила в него, ако беше сиромах като Белфийлд? Аз мога да си позволя да го направя, но ти не можеш. Не казвам, че никога няма да го обикнеш. Разбира се, че ще го обикнеш. И не се съмнявам, че ще бъдеш прекрасна съпруга. Винаги съм смятала, че практичността и сантименталността са като бренди и вода. По отделно не ги харесвам, но заедно правят вкусно питие. Обичам да ги пия топли, както казват джентълмените.

Госпожица Феърстерс изслуша тази лекция с хрисимо внимание и веднага спря да говори за потъпканите си чувства и незаинтересоваността си от парите.

— Ще ти кажа още нещо, мила моя — рече вдовицата. — Този петък искам да облечеш най-хубавите си дрехи. Веднага след вечерята ще го дръпна настрана и когато свърша с него, искам да се озовеш на пътя му, ако разбираш какво имам предвид.

Следващият ден бе „свободен ден във «Вавасор Хол»“, както Кейт обичаше да казва. Всички дами бяха заети, защото се бяха посветили на най-различни шапкарски и домакински задачи. Както вече казах, госпожа Гринаул бе взела имението под наем и това означаваше, че трябваше да се погрижи за много повече от сватбения си гардероб. Бяха пристигнали няколко огромни сандъка с ленени чаршафи и долни дрехи, като всичко бе обозначено с името на Гринаул: „Гринаул“, „Гринаул 5.58“ и „Гринаул 7.52“. Вдовицата се бе наела с нелеката задача да направи това древно бельо годно за употреба от Белфийлд.

— Трябва да изрежем обозначенията, Жанет, и внимателно да закърпим дупките — рече госпожа Гринаул след дълги размишления по въпроса.

— Винаги ще личи — отвърна Жанет, клатейки глава.

— Но иначе ще личи повече — каза вдовицата. — И ако внимателно замрежим плата, само един човек от десет би забелязал.

Не беше напълно вярно, че Чийзакър бе предложил да си направят пикник, въпреки че той несъмнено смяташе така. Това малко удоволствие, ако наистина бе удоволствие, бе уредено от госпожа Гринаул, която обичаше да организира подобни събития. Мястото не бе особено подходящо за пикници. С изключение на тяхната компания, която, разбира се, включваше капитана и господин Чийзакър, щеше да присъства само още един човек — онзи евангелистки духовник, който бе прекалено загрижен за доходите си и с когото старият земевладелец се бе скарал. Госпожа Гринаул почти веднага го бе спечелила за съюзник и пасторът, който не след дълго щеше да ръководи сватбената й церемония, се бе съгласил да дойде. Иначе самото събитие не бе нищо особено — просто щяха да вечерят на открито, в сравнително неудобство, вместо в трапезарията, в сравнително удобство. Но госпожа Гринаул знаеше, че достойнствата на Чарли щяха да бъдат подчертани от една вечеря сред природата.

— Нищо не прави един мъж по-дързък от това да го извадиш от обичайната му среда — заяви тя на Кейт. — Мъж, който никога не би отправил подобно предложение в дневната, несъмнено би го отправил след вечеря, прекарана в компанията на младата дама в кухнята.

В два часа двуколката от Пенрит пристигна и през следващия час Чийзакър и капитанът разнасяха прибори и храна. Белфийлд и Чарли Феърстерс щяха да постелят покривката.

— Остави ме аз да го направя — каза Чийзакър и я измъкна от ръцете на своя приятел.

— О, разбира се — отвърна Белфийлд и я пусна.

— Капитанът щеше да го направи много по-добре — отбеляза Чарли и отметна глава назад. — Той е почти женен, а женените мъже правят тези неща по-добре от всеки друг.

Времето бе прекрасно и въпреки шарената сянка и досадните мушички, вечерята протече много приятно. Всички бяха възхитени, когато госпожа Гринаул си спомни да каже молитвата преди ядене, имайки предвид, че пасторът бе там. Тя се сети точно навреме и щеше много да се ядоса на себе си и да се смути, ако бе забравила. Господин Чийзакър седеше от дясната й страна, а духовникът от лявата и тя почти не обърна внимание на Белфийлд. Най-сладките й усмивки бяха запазени за Чийзакър. Беше решена на всичко да спечели благоразположението на своя съсед пастора и веднъж на всеки пет минути го осветяваше с един силен лъч, но запазваше пълния си блясък за Чийзакър, който никога преди не се бе чувствал толкова огрян от светлината й. Как го ласкаеше само и с каква ненаситна лакомия той поглъщаше ласкателствата й! Според нея нямаше по-прекрасно място на този свят от Ойлимид, който бе същински рай на земята.

— Ах, когато се сетя за Ойлимид… но няма значение.

В един миг той дори си помисли, че все още би могъл да спечели състезанието и да изпрати Белфийлд да ближе раните си. Вдовицата видя това и веднага взе мерки.

— Знам, че взех най-доброто възможно решение — заяви тя. — И никога няма да съжалявам за него. Във всеки случай решението е взето.

— Още не е взето — отвърна жално той.

— Взето е. И съм на мнение, че такъв уважаван провинциален джентълмен като вас трябва да си намери съпруга, която е по-млада от него. Много по-млада.

Чийзакър не разбра аргумента, но оцени намека за своята високопоставеност. И прие, че нямаше шансове по отношение на вдовицата. Въпреки това бе щастлив и не бе останала и следа от предишната му враждебност към Алис. Клетата Алис! Тя, във всеки случай, бе напълно невинна. Трябваше да мисли за толкова много неща, че не взе почти никакво участие в празненствата на госпожа Гринаул. Можем със сигурност да заявим, че ако превъзходството на господин Чийзакър е било атакувано, атаката не бе дошла от нея. Но в този случай превъзходството му бе абсолютно и както по време на вечерята, така и след нея. На него му бе позволено да раздава заповеди на Белфийлд по начин, който несъмнено му достави удоволствие.

— Трябва да изпиете още една чаша шампанско с мен, приятелю — рече госпожа Гринаул и господин Чийзакър изпи още една чаша шампанско. Това не бе нито втората, нито третата му чаша.

След вечеря решиха да се разходят из полята и госпожа Гринаул се озова до господин Чийзакър. Мисля, че Чарли Феърстерс изобщо не дойде с тях. Струва ми се, че вместо това се върна в къщата и изми лицето си, среса косата си и оправи муселиновата си рокля. Дори не бих се учудил, ако бе свалила роклята, за да я изглади наново. Знам, че капитан Белфийлд вървеше с Алис и я изуми с твърдението, че възнамерява напълно да се поправи.

— Знам какво е да бъдеш свързан със семейство като вашето, госпожице Вавасор — заяви той.

Той също бе чул за бъдещата херцогиня и се стараеше да се държи подобаващо. На Кейт се падна незавидната задача да върви с пастора.

— Това е последният път, когато ще бъдем заедно по този начин — каза вдовицата на своя приятел.

— О, не — отвърна Чийзакър. — Надявам се, че няма да е последният.

— Последният път. В сряда ще стана госпожа Белфийлд и едва ли е нужно да казвам, че имам много работа за вършене преди това. Но, господин Чийзакър, надявам се, че няма да се отчуждим след това?

Господин Чийзакър отвърна, че също се надява това да не се случи и заяви, че вратите на Ойлимид винаги ще бъдат отворени за госпожа Белфийлд.

— Всички знаем колко сте гостоприемен — каза тя. — Нито аз, нито моят бъдещ съпруг имаме основание да се съмняваме в това. Той често казва, че вие сте абсолютният идеал за английски провинциален джентълмен.

— Аз съм просто един беден фермер от Норфък — отвърна Чийзакър. — Не обичам да си придавам излишна важност. Говореше се, че мога да стана мирови съдия, но не обръщам внимание на подобни приказки.

— Това, че ви познава, е най-голямата благословия за него — каза госпожа Гринаул, говорейки за бъдещия си съпруг.

— Просто се опитвам да бъда отзивчив, това е всичко. Проклет да съм, госпожо Гринаул, но не виждам смисъл от това да живееш, ако не си отзивчив. И няма по-добър човек на тази земя от Белфийлд. Двамата се състезавахме за една и съща награда и той я спечели. Късметлия е, но не му завиждам.

— Това е много великодушно от ваша страна, господин Чийзакър! Но истината е, че наградата, която преследвахте, не си струваше.

— Позволете ми да имам различно мнение по този въпрос.

— Не си струваше за вас. Никой не знае това по-добре от мен и никой не е мислил повече по този въпрос. Много добре знам каква е моята мисия в живота. Господарката на дома ви, господин Чийзакър, не бива да бъде ничия вдовица.

— Тогава не би била вдовица.

— Имате нужда от девствено сърце. И то ще бъде ваше, ако решите да го приемете.

— О, проклятие!

— Ако се отнасяте по този начин към съветите ми, разбира се, не бихме могли да останем приятели. Преди малко бяхте достатъчно мил, за да кажете, че с удоволствие ще приемете мен и моя съпруг в дома си. След всичко, което се случи между нас, нима мислите, че бих могла да посетя дома ви, ако той няма господарка?

— Кълна се, че бихте могла.

— Не, господин Чийзакър, със сигурност не бих. Бих отказала, както за мое, така и за ваше добро. Но ако бяхте женен…

— Постоянно се опитвате да ме ожените, госпожо Гринаул.

— Така е. Това е единственият начин двамата да останем приятели и за нищо на света не бих загубила това преимущество за съпруга си… да не говорим за собствените ми чувства по този въпрос.

— Тогава защо не приехте моето предложение, госпожо Гринаул?

— Ако не знаете, няма смисъл да говоря повече по този въпрос, господин Чийзакър. Но ако можехте да оцените нежната любов в едно девствено сърце…

— Но вчера тя не поиска да ми каже дори една дума, госпожо Гринаул.

— Не ви е казала дори една дума? Това ли е всичко? Нима сте толкова невеж, че не виждате кога сърцето на едно момиче се къса под корсета й?

Този почти неприличен намек впечатли господин Чийзакър.

— А вие казахте ли й нещо вчера? И ако не сте, защо?

— О, госпожо Гринаул, стига.

— Права съм, нали? Но мисля, че е време да се връщаме при останалите.

Двамата бяха седнали на един насип в сянката на един плет.

— Ние ще пием чай, а вие ще пушите лула и ще пиете бренди с вода. Чарли ще ви го донесе. Да тръгваме ли, господин Чийзакър?

— Ако иска, да ми го донесе, разбира се.

— Помолете я и веднага ще го направи. Но не забравяйте какво ви казах за господарката на имението, господин Чийзакър. Говоря напълно сериозно. Помислете на каква възраст ще бъдете, когато децата ви пораснат, ако не се ожените скоро.

Върнаха се в полето, където бяха вечеряли, и завариха Чарли седнала под дърветата. Роклята й изглеждаше прекрасно.

— Какво, нима си all-a-mort98? — попита госпожа Гринаул.

Чарли не я разбра напълно и отвърна, че предпочита да бъде сама. — Казах му, че ще напълниш лулата му — намекна госпожа Гринаул. — Той не обича дами да пълнят лулата му — възрази Чарли.

— Защо не опиташ? — рече вдовицата. — През това време аз ще се прибера вътре, за да се погрижа за чая.

Стръвта трябваше да бъде заложена съвсем близо до очите на Чийзакър или той никога нямаше да я клъвне. Тя бе заложена толкова близо, че той несъмнено бе видял и кукичката. Но има риби, които са толкова глупави, че ще налапат стръвта, знаейки, че в нея има кукичка. Чийзакър разбираше всичко. Не бе особено възприемчив, но дори той съзнаваше, че госпожа Гринаул се опитва да го улови за съпруг на Чарли Феърстерс и също така знаеше, че винаги я бе ненавиждал и че нищо на света не би могло да го накара да се ожени за момиче като нея. Но тя бе там и той не знаеше как да избяга. Изглеждаше доста добре в току-що изгладената муселинова рокля и той почувства, че би искал да я целуне. Една целувка нямаше да означава, че трябва да се ожени за нея. Шампанското, което бе създало желанието, му вдъхна смелостта да го осъществи. Той бързо се огледа, за да се увери, че не ги наблюдават, след което целуна Чарли Феърстерс под дърветата.

— О, господин Чийзакър! — възкликна Чарли.

— О, господин Чийзакър! — повтори някой през смях.

Клетият Чийзакър рязко се обърна и видя, че госпожа Гринаул, която трябваше да се занимава с чая в къщата, по незнайна причина бе дошла съвсем близо до мястото, което той бе избрал за своята малка недискретност.

— Господин Чийзакър — повтори Чарли, хлипайки, — как смеете да ме целувате? И пред целия свят!

— Само госпожа Гринаул видя — оправда се Чийзакър.

— И какво ще си помисли тя за мен?

— Бог да те благослови, дете нищо няма да си помисли! И ти не бива да мислиш за това.

— Но не мога да не мисля. Не знам какво да правя. Просто не знам.

След тези думи Чарли стана от пейката и започна бавно да се отдалечава. Чийзакър се замисли. Дали да я последва, или да не я последва? Реши, че трябва да тръгне след нея. Знаеше, че Чарли беше стръв с напълно видима кукичка. Знаеше, че самият той бе голямата риба, която тези две жени се опитваха да хванат на въдицата си. Но накрая прецени, че нямаше да пострада, ако се остави да бъде уловен. Така че стана и я последва. Съмнявам се, че Чарли смяташе да тръгне през гората, по тясната пътечка, водеща до старата лятна беседка сред дърветата. Несъмнено беше прекалено разстроена, за да знае къде отива. Но това бе пътеката, по която пое и не след дълго двамата с Чийзакър се озоваха сами в беседката.

— Недей, Сам, недей! Някой наистина може да дойде. Еми добре. Но няма да го направя пак.

Чарли каза това след последната целувка, която получи този ден… с изключение на една или две, които получи по-късно същата вечер, но няма смисъл да говорим за тях сега. В този случай целувката в лятната беседка бе напълно оправдана, тъй като госпожица Феърстерс току-що бе станала госпожа Чийзакър.

Но как щеше да се покаже пред приятелите си? Този въпрос измъчваше господин Чийзакър, когато стана от пейката след последната им прегръдка. Бе обещал на Чарли и може би щеше да спази обещанието си, но реши, че нямаше смисъл веднага да го разгласяват. Но Чарли бе на друго мнение и нямаше да се остави толкова лесно. Тя имаше ликуващ вид, когато се върнаха от разходката си. Беше се изчервила и не поглеждаше никого в очите, но стискаше ръката на своя любим и стоеше толкова близо до него, че никой не би могъл да остане с грешно впечатление относно онова, което се бе случило.

— Господи, Чарли! Къде бяхте двамата с господин Чийзакър? — попита госпожа Гринаул.

— Решихме да се разходим в гората и се изгубихме — отвърна Чарли.

— Нима? — рече госпожа Гринаул.

Няма смисъл да разказвам цялата дълга история и да описвам опитите на Чийзакър да избяга и ловкостта, с която госпожа Гринаул го накара да спази обещанието си. Надявам се, че Чарли Феърстерс й е била благодарна. Към края на вечерта, под упойващото влияние на две чаши горещо бренди с вода (мисля, че самата вдовица му бе донесла втората), господин Чийзакър, преди това влияние да е станало прекалено голямо, се бе видял принуден да признае, че е станал щастливият притежател на сърцето и ръката на Чарли Феърстерс.

— Вие сте истински късметлия — отвърна вдовицата с явен ентусиазъм, — и ви поздравявам от все сърце! Освен това ви съветвам да не отлагате щастливото събитие. Колкото по-скоро се ожените, толкова по-добре!

Още преди края на вечерта госпожа Гринаул бе събрала двамата в свое присъствие и бе определила деня на сватбата.

— На човек трябва да му бъде позволено сам да взима подобни решения — прошепна й господин Чийзакър в напразен опит да се защити, но госпожа Гринаул не му показа никаква милост, тъй като знаеше докъде можеше да доведе това.

Вдовицата бе от онези хора, които не се отказват, докато не постигнат целта си и се надявам, че госпожица Феърстерс е изразила своята признателност. Именно след насрочването на сватбата тя получи последната си целувка за вечерта — вечер, изпълнена с толкова много събития.

— Хайде, Чарли, бъди добра с него — подкани я вдовицата. — Той вече е твой.

И Чарли беше добра.

— Ще се венчаят веднага, след като се върнем от пътуването си — рече госпожа Гринаул на Кейт на следващия ден. — Ще й услужа с пари, за да си купи всичко необходимо. Той ще го направи, дори да се наложи да отида сама до Норфък и да го доведа за ушите. Името ми да не е Гринаул, ако не го направи… или Белфийлд, както ще се казвам тогава.

— Няма да се изненадам, ако наистина й се наложи да отиде до Норфък — сподели Кейт с братовчедка си.

За съжаление, не мога да опиша развръзката на тези събития в следващите страници. Мога само да посоча, че когато мисля за силния характер и непоколебимото приятелство на госпожа Гринаул, аз изпитвам увереност, че бъдещето на госпожица Феърстерс е осигурено.

Сватбата на самата госпожа Гринаул мина много успешно. Тя прие да стане жена на капитан Белфийлд и да бъде с него и в лошо, и в добро, като бе решена на всичко, за да превърне лошото в добро и да изправи капитана на крака, ако това бе възможно. Във всеки случай той бе голям късметлия. Ако имаше нещо, което можеше да го изправи на крака, той го бе открил. Бе открил съпруга, която бе готова да му прости прегрешенията от миналото, както и ако се наложеше, някои бъдещи прегрешения; която можеше да си позволи да задоволи всичките му нужди и бе достатъчно добра, за да го направи, и което бе най-важно за капитана — която бе достатъчно силна, за да му попречи да разори и двама им. Читателю, нека пожелаем щастлив съвместен живот на капитана и госпожа Белфийлд!

В деня след сватбената церемония Алис Вавасор и Кейт Вавасор заминаха за Мачинг.

Седемдесет и девета глава Диамантите са диаманти

Наближавайки края на своето пътуване, Кейт и Алис изпаднаха в лек смут и не мога да не призная, че имаха причина за тази нервност. Това щеше да бъде първата среща между Кейт Вавасор и господин Грей, който бе отседнал в Мачинг и щеше да остане там до седмицата на сватбата си. След това щеше да се върне за няколко дни в Кеймбриджшир, а вечерта преди церемонията щеше да бъде приет като гост в дома на енорийския пастор в Мачинг.

— Защо не дойде направо тук? — каза лейди Гленкора на своя съпруг. — Това са пълни глупости.

Но господин Палисър не отстъпи. Въпреки че бе радикал в политическите си убеждения, той за нищо на света не би изневерил на древните традиции на предците си, така че въпросът бе решен. Това означаваше, че Кейт щеше да се запознае с господин Грей в деня на своето пристигане в Мачинг. Смущението й бе напълно разбираемо, защото тя чувстваше вина за болката, която му бе причинила. Освен това все още изпитваше страхопочитание към хората от рода Палисър заради богатството и общественото им положение. Тя се страхуваше от тях, но бе ужасена от господин Грей.

Алис също бе неспокойна. Нямаше да се съгласи на такъв бърз брак, ако не се чувстваше длъжна след всички неприятности, които бе причинила, да прави онова, което й казваха. Когато датата бе определена, тя не се бе осмелила да възрази и бе позволила на лейди Гленкора да уреди всичко така, както искаше. Но внезапността на този брак не бе единственото нещо, което я измъчваше. Обстоятелствата около самата сватбена церемония я ужасяваха. Както лейди Мидлотиан, така и маркизата на Единбург щяха да присъстват. Когато й съобщиха това в едно писмо, тя нямаше как да го предотврати. Лейди Гленкора й бе написала:

„Лейди Маклауд е права почти във всичко, което казва. Във всеки случай не бива да постъпваш глупаво и да страниш от братовчедите си просто защото имат титли след имената си. Трябва да се приспособяваш към подобни неща.“

Освен това лейди Гленкора бе съставила списъка с шаферки. Алис я бе помолила да й позволи да си избере само една, но единствено Кейт я бе подкрепила. Но може би трябваше да се досети, че съгласието й да се венчае в Мачинг (не че бе имала избор по този въпрос) означаваше, че всички тези въпроси ще бъдат решени без нея. Следователно списъкът с шаферки включваше двете дъщери на лейди Мидлотиан, лейди Джейн и лейди Мери, дъщерята на маркизата, която също бе лейди Джейн, както и две госпожици от Лондон на име Хауърд, които Алис и лейди Гленкора познаваха и които имаха далечна роднинска връзка с тях. Бе направен опит двете госпожици Палисър също да бъдат включени в групата, но те бяха отказали, оправдавайки се с възрастта си.

— Жена, която не възнамерява да се омъжва, не бива да става шаферка — заяви Софи, която бе по-своенравната от двете. — Аз не смятам да се омъжвам и не искам да бъда в компанията на млади момичета.

По тази причина лейди Гленкора се бе видяла принудена да се задоволи само с шест шаферки, но се бе заклела, че ще ги облече както подобава. Тя щеше да осигури роклите, а господин Палисър да им подари по една брошка и една лента за ръкав.

— Тя е единственият човек на този свят, с изключение на теб, когото искам да глезя — рече лейди Гленкора на своя съпруг и неговият отговор бе да й даде картбланш по отношение на разходите.

Всичко това бе много мъчително за Кейт, която не притежаваше типично женската слабост към труфилата. Беше чула за роклята, която я чакаше в Мачинг и щеше да бъде прекроена след пристигането й, но още не знаеше нищо за украшенията. Има много момичета, които незабавно биха се оставили на грижите на жена като лейди Гленкора. Може би повечето момичета биха го направили, тъй като от всички жени на света, лейди Гленкора бе най-малко склонна да ги покровителства и да се отнася снизходително към тях. Но Кейт Вавасор не бе от хората, които лесно се оставят на чужди грижи, колкото и добронамерени да са те.

— Иска ми се да не се бях качвала на този кораб — рече тя на Алис във влака.

— За да корабокруширам сама!

— Не. Ти няма да корабокрушираш. Когато часът настъпи, ще се издигнеш в небесата и ще бъдеш качена в облаците. Но какво ще правиш с мен?

— Ще видиш, че Гленкора няма да те изостави. Нямаш представа какъв изискан вкус има.

— Бих предпочела да бъда шаферка на Чарли Феърстерс. Наистина бих. Нямам място сред кабинетни министри и стари графини.

— Аз също нямам място сред тях.

— Да, но ми се струва, че ще го получиш. Те са твои роднини и ти успя да се сприятелиш с една от тях. Може би с най-високопоставената от всички.

— Нима смяташ да ме изоставиш, Кейт?

— Да ти кажа честно, Алис, понякога ми се струва, че за теб ще бъде по-добре да изоставиш мен. Знам, че ще бъде тъжно — както за теб, така и за мен. Но може би така ще бъде най-добре. Причиних ти толкова много нещастия и не ти бях полезна с нищо. И това, което ме чака, ще ти донесе само позор.

Кейт дори намекна, че би могла да слезе на някоя гара и да се върне в Лондон. Ако Алис не я бе спряла, щеше да го направи. Все пак малко преди свечеряване двете с Алис влязоха заедно в големия двор на имението Мачинг, возейки се в каретата на лейди Гленкора. Тя им бе изпратила бележка, с която ги чакаха на гарата.

„Не мога да ви посрещна лично, защото господин Палисър е станал прекалено притеснителен. Сигурна съм, че ме разбираш, скъпа моя. Не казвай на никого.“

Алис не каза на никого, тъй като не искаше да злепоставя господин Палисър пред братовчедка си.

Нито една от дамите, носещи имената Джейн или Мери, не бяха в Мачинг, когато те пристигнаха. Всъщност единственият гост там беше господин Грей, за което Кейт се чувстваше безкрайно благодарна. Господин Грей бе слязъл да ги посрещне и бе застанал зад господин Палисър, който стоеше зад жена си. Алис бързо мина покрай двамата и неусетно се озова в обятията на своя любим.

— Предполагам, че ще трябва сама да се представя — рече лейди Гленкора на Кейт. — Както и моят съпруг.

И тя го направи и едва ли имаше жена в Англия, която би се справила по-добре.

— Чух толкова много неща за вас и знам колко сте добра — каза лейди Гленкора, все още държейки ръката на Кейт. — И колко сте лоша! — добави тя, шепнейки.

После господин Грей се приближи и двамата бяха представени един на друг. Трябваше да минат няколко дни, преди Кейт да се почувства удобно в негово присъствие и се съмнявам, че успя да постигне това удобство в компанията на господин Палисър. Но опозна лейди Гленкора много добре, защото я бе харесала, може би дори обикнала, още от първата им среща.

— Чу ли новините? — рече лейди Гленкора на Алис в мига, в който останаха сами.

Алис, разбира се, не бе чула нищо.

— Господин Бот и госпожа Маршъм ще се женят. Избухна истински скандал. Плантагенет е бесен. Никога преди не съм го виждала по-отвратен от нещо. Радвам се от все сърце, въпреки че не смея да му го кажа, разбира се. Знаеш колко бях привързана към тях и мисля, че напълно се заслужават.

Алис, която познаваше господин Бот много по-добре, отколкото госпожа Маршъм, обяви, че не може да не съчувства на дамата.

— Тя е достатъчно стара, може да му бъде майка — отвърна лейди Гленкора, — но с изключение на това, едва ли има двама души, които да си подхождат повече. И най-хубавото е, че господин Бот го прави, за да възстанови отношенията си с господин Палисър! Сигурна съм в това… и Плантагенет никога повече няма да му проговори. Но, Алис, има и други новини.

— Какви други новини?

— Всъщност още никой не знае и не бива да ти казвам. Но съм сигурна, че господин Грей знае и ако не ти кажа, той ще го направи.

— Още не ми е казал нищо.

— Не е имал време. И когато го направи, трябва да се престориш, че не знаеш. Много е вероятно господин Палисър да стане канцлер на хазната още следващия месец и ако това се случи, никога повече няма да представлява Силвърбридж.

— Но ще бъде в парламента, нали?

— О, да, ще бъде в парламента. Не съм напълно сигурна, че разбирам, но има някакъв мъж, който ще освободи мястото си в Барсетшир. Мъж, който е съюзник на херцога. И затова херцогът иска Плантагенет да се кандидатира за това място. Не разбирам какво значение има.

— Но ще бъде в кабинета?

— О, да. И кой според теб ще бъде новият представител на Силвърбридж?

— Нямам представа — отвърна Алис, въпреки че имаше.

— Имай предвид, че не би трябвало да знам и той не трябваше да ми казва. Но говорил с херцога и го помолил да даде мястото на Джефри. Херцогът обаче се разгневил и отвърнал, че Джефри няма нито шилинг. Накратко, той категорично отказал. Клетият Джефри! Трябва да се опитаме да направим нещо за него, но не знам как. После херцогът заявил, че Плантагенет трябва да убеди някой свой приятел да се кандидатира за Силвърбридж. Приятел, който разполага със свои собствени средства. И предполагам, само предполагам, че Плантагенет споменал името на господин Грей.

— О, Гленкора!

— Разговарят толкова много, че понякога се чудя кой е по-досадният от двамата — Плантагенет или господин Грей. Когато онази вечер господин Грей започна да говори за цената на захарта в дневната, аз осъзнах, че с теб е свършено. Ще стане финансов министър. Ще видиш. Или лорд на нещо. Или пък ще бъде назначен на държавна работа като нечий помощник. И някой ден ще полудее, или защото е бил, или защото не е бил поканен в кабинета.

Въпреки думите си, лейди Гленкора знаеше, че тази новина ще зарадва братовчедка й повече от всяка друга, която би могла да й съобщи.

Гостите започнаха да пристигат на групи. Първи бяха двете госпожици Хауърд, които изразиха възхищението си както от вкуса на лейди Гленкора, така и от щедростта на нейния съпруг (тъй като току-що бяха получили брошките и лентите си от него). Кейт не бе казала почти нищо по този въпрос, но госпожиците Хауърд побързаха да изразят своята признателност. Те бяха добронамерени и жизнерадостни момичета и в къщата стана по-весело след тяхното пристигане. Но после дойде ред на бележитата личност, която предизвикваше най-много страх у Алис — лейди Мидлотиан! Кейт бе станала много любопитна относно графинята и нямаше търпение да види лицето и да чуе гласа й. Лейди Мидлотиан пристигна заедно с дъщерите си лейди Джейн и лейди Мери. Не съм убеден, че те бяха много по-млади от госпожиците Палисър, но най-вероятно още не бяха взели окончателно решение относно бъдещето си и дори да го бяха направили, не смятаха, че това трябваше да ги лиши от правото да блестят в ролята на шаферки. Алис се бе запознала съвсем набързо с тях миналата пролет в Лондон, но лейди Гленкора ги бе убедила да й станат шаферки и те се държаха безкрайно любезно с нея. Бяха любезни и с Кейт и поне на пръв поглед всичко в Мачинг се развиваше по план.

Разбира се, имаше неприятна сцена между Алис и лейди Мидлотиан, но тя се случи далеч от хорските очи.

— Длъжна си да го направиш — бе й казала лейди Гленкора с шеговито печален тон. — Защо не я оставиш да поскача малко отгоре ти? Знаеш, че не може да те нарани.

— Но не искам хората да скачат отгоре ми — бе отвърнала Алис.

— И защо винаги трябва да получаваш това, което искаш? Толкова си неразумна. Помисли за това колко много скачаха върху мен! Помисли за това какво изтърпях аз! Ако знаеше какви неща ми е говорила лейди Мидлотиан, нямаше да те е страх. Бях изпратена да прекарам една седмица с нея и бях напълно беззащитна. Понякога викаха и маркизата, но тя само гледаше. Никога не говореше. Взираше се в мен, сумтеше и накрая вдигаше ръце. Намразих я дори повече от лейди Мидлотиан. Помисли за това какво ми причиниха. А сега сме приятелки. Какво ти дава право да очакваш, че можеш да се спасиш от тях?

Алис не можеше да се спаси и прекара почти час на четири очи с лейди Мидлотиан.

— Предполагам, че лейди Маклауд ви е прочела писмото ми? — започна графинята.

— Да… или по-скоро ми го даде да го прочета.

— Надявам се, че ме разбирате, Алис.

— О, да. Предполагам, че ви разбирам.

— Само предполагате, скъпа! Няма да се задоволя с предположения. Искам напълно да оцените чувствата ми към вас. Искам да знаете, че мисля за бъдещето ви и съм напълно доволна от стъпката, която сте предприели.

Графинята зачака отговор, но Алис мълчеше. Езикът я сърбеше да заяви на старицата, че не се интересуваше от нейното одобрение, но бе наясно с факта, че бе заслужила наказанието си и реши да приеме този разговор като част от него. В момента скачаха отгоре й и чувството не бе особено приятно, но след всичко, което бе сторила, тя си го бе заслужила.

— Напълно доволна — продължи графинята. — И сега искам да засегна, съвсем накратко, онова, което се случи между нас, докато бяхме под същия покрив миналата зима.

— Защо изобщо трябва да го засягате, лейди Мидлотиан?

— Защото мисля, че ще ви бъде от полза и защото не смятам, че бих могла да ви убедя в това, че съм ви простила всичко, без да ви кажа, че съм ви простила и това. Миналата зима дойдох чак от Шотландия с целта да си разменя няколко думи с вас.

— Съжалявам, че ви се е наложило.

— Аз не съжалявам, Алис. Не съжалявам за нищо, което съм сторила в изпълнение на дълга си. Никой не може да знае доколко казаното от мен ви е било от полза.

Алис си помисли, че знае много добре, но си замълча.

— Трябва да призная, че онова, което тогава сметнах за упорство от ваша страна, както и бих казала, за пълно безразличие към… към… към изискванията на благоразумието, да не говорим за нормите на доброто възпитание, както и бих казала, за обязаностите на дълга и моралното поведение, ме шокира дълбоко. Това наистина е така, скъпа моя. Не мисля, че някога съм била по-шокирана през живота си. Поведението ви бе толкова неразбираемо!

Тук лейди Мидлотиан вдигна ръка по начин, който бе крайно повелителен.

— Напълно неразбираемо! Но всичко това е в миналото. Готова съм да ви простя тази лична обида и вече го направих. Никога повече няма да мисля за случилото се.

Тук лейди Мидлотиан махна с ръце, сякаш за да прогони спомена за нанесената й обида.

— Но онова, което искам да ви кажа, е следното: прощавам ви и за собственото ви поведение!

Тук тя отново млъкна, чакайки Алис да каже нещо. Но Алис просто се намръщи. Коя бе тази противна стара графиня? Нима мнението й означаваше толкова много за нея, че да се подлага на такова мъчение? Джон Грей й бе простил и това й бе напълно достатъчно. Нямаше нужда от нечия друга прошка. Не бе простила на самата себе си и едва ли някога щеше да си прости. И никоя жена в Англия не би могла да й помогне да го направи. Беше извършила грях, но този грях не бе срещу лейди Мидлотиан.

„Позволи й да поскача малко отгоре ти — бе й казала лейди Гленкора. — Просто го изтърпи.“

Алис й бе обещала да го направи, но й бе много трудно да спази това обещание.

— Двете с маркизата обсъдихме всичко — продължи лейди Мидлотиан — и тя ме помоли да говоря с вас както от мое, така и от нейно име.

Това все пак беше някаква утеха за Алис, която още не се бе запознала с маркизата.

— Решихме да приемем, че всички тези малки грешки никога не са се случвали. С удоволствие ще приемем вас и вашия съпруг, който, смея да твърдя, е един от най-вежливите и възпитани мъже, които някога съм срещала. Изглежда двамата с господин Палисър са станали много близки и съм сигурна, че това ви радва.

— Радва него, което е по-важно — отвърна Алис.

— Точно така. И сега, скъпа моя, всичко е простено и ще бъде забравено. Елате и ме целунете и ми позволете да ви пожелая всичко най-хубаво.

Алис се подчини и прие целувката, поздравленията и малка кутийка с бижута, която лейди Мидлотиан извади от джоба си.

— Диамантите са от маркизата, скъпа моя, чиито възможности, както много добре знаете, значително надвишават моите. Гранатите са от мен. Надявам се, че ще ги носите дълго и щастливо.

Не съм сигурен кое бе по-лошо: лекцията, целувката или подаръкът. Алис несъмнено щеше да откаже подаръка, ако можеше да го направи, но не можеше. Когато се бе съгласила да се ожени в Мачинг, тя не бе помислила за всички негативни последици от това решение. Но знаеше, че бе заслужила наказанието си, въпреки че ставаше все по-раздразнителна и нетърпелива. Този разговор с лейди Мидлотиан я изтормози, но Алис го изтърпя, защото знаеше, че бе заслужила всяка остра дума на графинята. Бе се унизила в опитите си да изпъкне пред останалите момичета и бе напълно справедливо да бъде наказана за глупостта си, преди тя да й бъде простена. Джон Грей я наказваше по един начин, като отказваше да споменава тази глупост, да мисли за нея или дори да я взима предвид. И сега лейди Мидлотиан я бе наказала по друг начин. И когато Алис най-накрая бе освободена, тя се раздели с графинята смирено и с ясното съзнание, че си бе получила заслуженото.

Маркизата и нейната царствена дъщеря пристигнаха два дни преди церемонията. Тази лейди Джейн бе много по-величествена от другата лейди Джейн. Имаше много дълга светлоруса коса и много светли сини очи, които обикновено бяха насочени надолу. Тя не говореше много, всъщност не каза почти нищо. Освен това не правеше нищо. Въпреки това бе много величествена и всички знаеха, че бе сгодена за херцога на Дъмфрисшир, който, въпреки че бе два пъти по-възрастен от нея, все още нямаше наследник. Сватбата им щеше да се състои веднага, след като херцогът приключеше траура за първата си жена. Кейт сподели с братовчедка си, че не вижда как би могла да се чувства удобно в компанията на знатна персона от ранга на лейди Джейн. Самата Алис призна, че не бе достойна за такава високопоставена шаферка. Но истината бе, че както самата лейди Джейн, така и майка й бяха напълно безобидни. Маркизата не каза нищо на Кейт и почти нищо на Алис, а дъщеря й бе също толкова мълчалива.

В деня на пристигането на двете величествени дами в Мачинг, господин Палисър получи телеграма, изискваща незабавното му присъствие в Лондон. Той побърза да се извини на Алис и го направи толкова смирено, че тя се трогна. Истината бе, че Алис вече го считаше за близък приятел.

— Разбирам напълно — отвърна тя. — И знам, че работата, която ви чака в Лондон, ще ви достави удоволствие.

— Ами… да, наистина ще ми достави удоволствие. Признавам, че се зарадвах, когато получих тази телеграма. Но мисълта, че ще пропусна сватбата ви, ме натъжава. Моля ви, опитайте се да убедите баща си, че заминаването ми е било неизбежно. Ще се видя с него, когато се върна, разбира се. Ще се видя и с вас, но по-скоро, отколкото си мислите.

— Нима?

— О, да.

— Защо?

— Защото господин Грей трябва да бъде в Сълвърбридж за изборите. Но може би не е редно да ви издавам неговите тайни.

Той я заведе в трапезарията, за да й покаже подаръка си. Беше скъп и красив сервиз от севърски99 порцелан.

— Взех ви това, защото знам, че Грей обича порцелана.

— Аз също го обичам — отвърна тя с блеснал поглед. Той никога преди не я бе виждал толкова щастлива.

— Реших, че на вас ще ви хареса дори повече — рече той.

Алис го изгледа с очи, в които се бяха появили сълзи и отвърна, че наистина ще й хареса повече. Той й пожела всичко най-хубаво и тъкмо се наведе да я целуне, когато лейди Гленкора влезе.

— Извинявам се — рече тя. — Струва ми се, че подраних с една минута.

— Тя поиска да го изпратят тук и да го разопаковат — каза господин Палисър. — Въпреки че й казах, че това е глупаво.

— Разбира се, че поисках — отвърна лейди Гленкора. — Всичко трябва да бъде разопаковано и показано. После ще накараме някой да го опакова наново.

Голяма част от сватбените подаръци бяха подредени на масата около сервиза. Сред тях бяха и бижутата, които лейди Мидлотиан бе донесла.

— Диамантите на маркизата изобщо не са за изхвърляне — отбеляза лейди Гленкора.

— Не обичам диаманти — каза Алис.

Лейди Гленкора взе дрънкулките на графинята, поклати глава и сбърчи нос. Имаше нещо комично в изражението й.

— Не виждам никаква разлика — рече Алис.

— Аз пък виждам — отвърна лейди Гленкора. — Диамантите са диаманти, а гранатите са гранати. Не съм толкова романтична, че да не виждам разликата.

Вечерта преди сватбата Алис и лейди Гленкора излязоха на една последна разходка из развалините на приората. Вече бе септември, но вечерите все още бяха дълги, така че дамите можеха да излязат след вечеря. Съмнявам се, че на лейди Гленкора щеше да й бъде позволено да обикаля руините в осем и половина вечерта, ако съпругът й бе там, но той бе в Лондон и тя се възползва от неговото отсъствие.

— Помниш ли онази нощ, когато бяхме тук? — попита лейди Гленкора.

— Как бих могла да я забравя? Тази нощ не може да бъде забравена.

— И аз никога няма да я забравя. Но какви чудесни неща се случиха оттогава! Понякога сещаш ли се за Джефри?

— Да, разбира се, че се сещам за него. Много го харесвам. Надявам се, че някой ден ще се видим пак.

— И той също те хареса, мила моя. В един момент дори си помислих, че можеш наистина да го харесаш.

— Не го харесвам по този начин, разбира се.

— Направи много по-добър избор, особено, при положение че шансовете на Джефри да се издигне вече, не изглеждат толкова добри. Чудя се дали ще ме намрази, ако родя момченце?

— Защо би те намразил?

— Не бих могла да направя нищо по въпроса, дори да ме намрази. Но само си помисли какво би означавало това за Плантагенет. Сигурно си забелязала промяната в него? А бебето още не се е родило!

— Разбира се, че съм я забелязала. Това е най-прекрасната промяна на света.

— Помисли какво би означавало това за мен, Алис. Едно време лежах будна по цели нощи и си мислех, че заслужавам да умра. Дори бях решила да се удавя… но така и не се осмелих. Но повече няма да мисля за Джефри.

След това тя каза на Алис какво бяха направили за Бурго и как чичо й му бе платил хотелската сметка и се бе съгласил да му отпуска издръжка.

— Клетият Бурго! — рече лейди Гленкора. — Парите няма да му стигнат, за да си купува ръкавици.

Сватбата бе разкошна, за изумление на Алис и за неудобство на господин Вавасор, който пристигна вечерта преди церемонията, докато лейди Гленкора и дъщеря му се разхождаха из руините. Господин Грей нито веднъж не загуби самообладание и лейди Гленкора обяви, че е изиграл ролята си толкова добре, сякаш има навика да се жени веднъж в годината.

— Нищо на този свят не би могло да го смути, така че дори не се опитвай, мила моя — рече тя на Алис.

Двете с лейди Гленкора бяха останали за минутка сами в гардеробната на втория етаж, преди булката да слезе долу.

— Знам — отвърна Алис — и затова никога няма да опитвам.

Осемдесета глава Историята свършва в имението на херцога на Омниум

Господин Грей и жена му бяха отведени от Мачинг с пощенски коне, за да започнат медения си месец. Можем да бъдем сигурни, че и двамата бяха много щастливи. Когато я попитали къде би искала да отиде, Алис просто предложила да не бъде Швейцария. Впоследствие двамата се озовали в Италия и посетили Венеция, Флоренция и накрая Рим, но всъщност това не било първоначалното им намерение. Господин Грей сметнал, че съвсем скоро ще му се наложи да се върне в Англия, защото ще го очакват в Силвърбридж, графство Барсетшир. Но седмица след сватбата той бе научил, че всичко е отложено. Господин Палисър не бе успял да осъществи мечтата си. Той бе изпратил следното съобщение на господин Грей:

„Няма да има свободно място нито в графството, нито в избирателния район до следващата сесия на парламента.“

Писмото на лейди Гленкора до Алис бе много по-изчерпателно и съдържаше цели три страници текст, като последната бе зачеркната. Но не съм убеден, че бе по-ясно. Тя обиждаше лорд Брок, господин Файнспън и всички държавни лица и институции, защото нещата не се бяха наредили по вкуса й, въпреки че се бяха наредили по вкуса на Алис.

— Ти ще можеш да посетиш Рим, да разгледаш всичко и да се забавляваш — все неща, които не ми бяха позволени. И целият този шум и цялата тази суматоха около изборите в Барсетшир ще се вдигнат точно по време на родилните ми мъки.

Тази зима лейди Гленкора изпрати няколко дълги писма до Рим — писма, на които Алис се наслади, въпреки че бяха прекалено недискретни. Херцогът бе пристигнал в замъка за коледните празници и описанията на лейди Гленкора на неговата загриженост за бъдещия му наследник бяха безкрайно комични.

„Идва и се навежда над мен на дивана по начин, който ме изпълва с ужас. Гледа ме така, сякаш да бъдеш майка на неговия наследник е природно чудо. Ужасен е, когато ми говори, и е още по-ужасен, когато мълчи. Онзи ден дяволът ме накара да отвърна, че се надявам да е момиче. Изражението му така се промени, че се уплаших. Струва ми се, че ако наистина е момиче, ще ме изгони от къщата. Но какво бих могла да направя по въпроса? Иска ми се да чакаше бебе по същото време, Алис. В такъв случай, ако ти родеше момче, а аз момиче, щяхме да ги разменим.“

Това бе много недискретно. Лейди Гленкора често й пишеше подобни не дискретни писма, които Алис не можеше да покаже на съпруга си. За свое най-голямо съжаление.

Но декември и януари се изтъркаляха и дойде време господин и госпожа Грей да се отправят обратно към Англия. Съпругът подробно бе обсъдил парламентарните си амбиции с жена си и бе открил в нея един много добър слушател. След като бе решил да преследва тази цел, той щеше да направи всичко по силите си, за да я постигне. Говореше за политика почти толкова често, колкото самият господин Палисър. Но господин Грей в никакъв случай не можеше да се оплаче, че жена му не споделя интересите му. Когато се върнаха, Алис получи няколко писма от лейди Гленкора, написани в дните преди раждането. Херцогът си бе отишъл, разбира се, но щеше да се върне в уреченото време.

„Ох, как ми се иска да получи пристъп на подагра в Лондон… или в Тамбукту“ — пишеше лейди Гленкора.

Когато пристигнаха в Лондон, те научиха от господин Вавасор, склонил да ги посрещне на гарата, че лейди Гленкора бе родила.

— Херцогът има наследник — рече той още преди вратата на купето да се отвори. — Роден тази сутрин!

Човек би си помислил, че бебето беше на самия херцог, а не на лейди Гленкора и господин Палисър. Имаше и бележка от господин Палисър до господин Грей: „Слава Богу! Лейди Гленкора и момчето (господин Палисър мразеше да използва думата «бебе») са добре. Двете нови назначения са били обсъдени снощи.“

Както ще бъде видяно по-нататък, господин Палисър щеше да получи няколко награди едновременно.

Прекрасно малко бебе, благороден наследник! Какво ли няма да ти дадат боговете, ако само успееш да оцелееш достатъчно дълго, за да го получиш? Ако само успееш да преживееш задушаващите грижи, с които те обграждат! Ще бъдеш по-знатен от принц и ще упражняваш по-голямо влияние от кралска особа! Властта ти ще бъде неограничена. Ще притежаваш несметно богатство и ще можеш да се разпореждаш с него както намериш за добре. Ще бъдеш на върха на аристокрацията в страна, в която аристократите не трябва да се препасват със саби. Ще получиш всичко, което светът може да ти даде, но ако погледнем на нещата религиозно, философски или политико-икономически, трябва да заявим, че шансовете ти за щастие не са по-големи, нито по-малки, от тези на младенец, роден в някоя ферма. Кой би могъл да каже дали тези шансове са по-добри или по-лоши? И ако са по-добри или по-лоши, как бихме могли да си обясним тази привидна несправедливост?

А сега ще посетим детето, родено да бъде херцог, и ще завършим нашата история с кратко описание на това посещение. В самото начало на април господин и госпожа Грей бяха пристигнали в замъка Гадъръм. Госпожа Грей беше там в момента, но господин Грей отсъстваше, защото се намираше в Силвърбридж в компанията на господин Палисър. Това бе денят на изборите в Силвърбридж и господин Грей бе посетил този древен избирателен район, за да предложи кандидатурата си, подкрепен от един влиятелен член на кабинета. Лейди Гленкора и Алис се намираха в компанията на благородния младенец, който лежеше в скута на Алис.

— Толкова се радвам, че всичко свърши — заяви майката.

— Ти си най-неблагодарната жена на света.

— О, Алис, само ако знаеше! Твоето бебе може да дойде така, както си поиска. Няма да лежиш будна по цяла нощ, треперейки от страх, че ще бъдеш опозорена от представител на по-слабия пол и ще съсипеш надеждите на своите господари. Имай предвид, че аз имах двама, което превърна преживяването в още по-голям кошмар.

— Сигурна съм, че господин Палисър нямаше да каже нищо.

— Да, нямаше. Херцогът също нямаше да каже нищо. Най-вероятно щеше веднага да си замине и нямаше да го видя отново до следващата подобна възможност… ако такава изобщо се отвореше. И господин Палисър щеше да бъде нежен като гълъбица. Всъщност щеше да бъде много по-нежен, отколкото е сега, защото мъжете рядко са нежни в триумфа си. Но щях да знам какво мислят и чувстват.

— Вече всичко е наред, скъпа.

— Да, красивото ми момченце… ти ме спаси, нали, мило мое?

Лейди Гленкора взе бебето от скута на Алис.

— Ти оправи всичко, миличък. Малкият ми мъж. Но, Алис, ако бе видяла посърналото лице на херцога в дните преди раждането, ако бе чула тона на хората, които ме обсъждаха шепнешком, и ако бе станала свидетел на потискащата приповдигнатост на двамата лондонски лекари (лекарите са такива лоши актьори), нямаше да повярваш, че някоя жена би могла да оцелее. Но имам една утеха — ако малчуганът оцелее, няма да мога да родя друг наследник. Струва ми се, че ще оцелее, нали, Алис?

След тези думи бяха извършени няколко тайнствени идолопоклоннически ритуала, прекъснати едва след влизането на великолепно облечена старица, която взе идола. Това бе дойката.

Този следобед лейди Гленкора разведе Алис из замъка, който бе огромен и съвсем нов, тъй като бе построен от сегашния му собственик. Освен това бе студен, красив и безкрайно скучен.

— Какво необятно място! — възкликна Алис, застанала в центъра на огромното антре, което се ползваше само при специални поводи.

— Нали? И струва… ох, дори не мога да ти кажа колко струва. Сто хиляди лири, може би повече. Но това е нищо за херцога. Имаше парите и реши да ги изхарчи. Но смешното е, че никой не иска да живее тук. Кой би живял на такова гигантско и занемарено място, ако има удобна малка къща в Мачинг? Помниш ли Лонгройстън и тръбите с гореща вода? Винаги се сещам за клетата херцогиня, когато идвам в Гадъръм. Никой не живее тук и никой няма да живее тук. Херцогът прекарва една седмица в годината в замъка и веднъж Плантагенет ми каза, че мрази да прави дори това. Що се отнася до мен, нищо на този свят не би могло да ме накара да живея тук. Бях се оставила в ръцете им и не посмях да възразя, когато настояха да ме доведат тук, защото… защото се бях опозорила, така да се каже.

— Опозорила? Какво имаш предвид?

— Забавих се прекалено много с младия джентълмен. Но няма да ми погодят този номер отново. Ще се осмеля да им се противопоставя. Хайде, да се махаме оттук. Задават се британски граждани, дошли да видят една от британските забележителности. Това е другото удоволствие тук. Човек трябва да бяга от посетителите. Икономът ми каза, че се оплакват, защото не ги пускат в малката ми спалня горе.

Тази вечер господин Палисър и господин Грей се върнаха заедно от Силвърбридж. Последният вече бе член на парламента, въпреки че първият още не се бе сдобил с тази чест. Изборите в Силвърбридж бяха приключили, но тези в графството още не се бяха състояли. Но господин Палисър нямаше опонент и бе напълно сигурен в успеха си. Вече бе канцлер на хазната и след десет дни щеше да се изправи в Камарата и да предложи новия си план за финансовото развитие на страната. Двамата мъже седяха един до друг в откритата карета, теглена от четири коня. Несъмнено и двамата се чувстваха щастливи от факта, че бяха постигнали целите си, но ми се струва, че ликуването на господин Палисър бе малко по-явно. Не че бе казал нещо на своя приятел с ликуващ тон или пък бе дал някакъв друг израз на радостта си. Беше прекалено уравновесен за това. Но все пак в задоволството му имаше нетипично вълнение и това бе достатъчно за всеки, който го познаваше.

— Надявам се, че ще ти хареса — рече той на Грей.

— Никога няма да ми хареса толкова, колкото на теб — отвърна Грей.

— И защо не?

— На първо място, не съм започнал толкова млад.

— Всеки мъж под трийсет и пет е достатъчно млад за тази работа.

— За да бъде от полза, но не и за да се наслади на преживяването. Освен това не вярвам така, както вярваш ти. За теб британската Камара на общините означава всичко.

— Да, всичко — отвърна господин Палисър с непривичен ентусиазъм. — Всичко, всичко. Камарата и конституцията означават всичко за мен.

— При мен не е така.

— О, но ще стане. Ако работата наистина ти допадне и се впрегнеш сериозно, ще стане. Ще започнеш да чувстваш онова, което чувствам аз. Онзи, който е считан за най-важния член на парламента от колегите си, е пръв сред всички мъже на земята. Така смятам аз. Не знам дали съм го споделял преди, но така смятам.

— И кой е вторият най-важен… кой е ковчежникът на този велик мъж?

— Не казвам нищо за втория най-важен. Не съм сигурен, че има такъв. Чудя се как ще заварим лейди Гленкора и момчето.

Току-що бяха спрели пред входа на замъка. Господин Грей веднага се качи в стаята на жена си, за да приеме нейните поздравления.

— Вече си член на парламента? — попита тя.

— Така ми казаха, но не съм сигурен, че ще бъда, докато не положа клетвата.

— Толкова съм щастлива. Няма по-достоен пост на този свят!

— Жалко, че не си съпруга на господин Палисър. Той постоянно повтаря това.

— О, Джон, толкова съм щастлива. Това е много повече, отколкото заслужавам. Надявам се… всъщност… понякога си мисля…

— Какво си мислиш, скъпа моя?

— Надявам се, че нищо, което съм казала, не те е накарало да го направиш.

— Бих направил много повече, за да бъдеш щастлива, мила моя — отвърна той, прегърна я и я целуна, — много повече, стига да мога.

Вероятно читателите ще се съгласят с Алис, че накрая тя получи повече, отколкото заслужаваше. Всичките й приятели, с изключение на съпруга й, мислеха така. Но тъй като всички й бяха простили, включително и самата лейди Мидлотиан, надявам се, че онези, проследили историята й до нейния край, няма да бъдат по-малко великодушни.