Мокро време

2.

На другия ден Даръл реши да не ходи на работа. Беше репортер в един малък вестник на име „Дейли Рипортър“. Днес щяха да минат и без него. За всеки случай се обади в редакцията, че е болен и не може да дойде.

После отиде да огледа леглото си. Приличаше на малък басейн. Въпреки найлоните, водата беше протекла навсякъде. Дори имаше малки локвички по линолеума под леглото. Страната на килима, която се намираше до светлокафявата спалня, също бе леко влажна.

Даръл Швайцър бе вир вода. Целият му гръб и врат бяха мокри. Задната част на краката също. Странно, но предната част на тялото му бе суха.

Даръл изхвърли матрака на спалнята на терасата. Да съхне. Подсуши пода с парцали. През цялото време усещаше как по врата му капе течност. Понеже беше безцветна и не миришеше, Даръл реши, че е вода. Предпазливо близна малко. Най-обикновена вода. Само, че незнайно защо се появяваше отнякъде и се стичаше по врата му.

Даръл беше чел за левитация. Беше чел и за пирокинеза. Случаи на спонтанно самозапалване на хора. Както някой си седял на стола, изведнъж се запалил. Човекът изгорял, стола бил само леко опушен.

Даръл си помисли във весело отчаяние: „Има две решения на проблема. Или да се превърна напълно и окончателно във воден дух. Или да стана материал за публикация във всички жълти вестници. А може да пуснат статия и в нашия вестник — «Дейли Рипортър». Предполагам, че ще искат да купят правата за материала по-евтино, понеже работя за тях.“

Даръл отиде в банята. За съжаление нямаше вана. Седна на ръба на тоалетната чиния и започна да мисли. На кого да се обади? На 911 нямаше да звъни със сигурност. В началото щяха да го поразпитат и да го огледат. После щяха да си тръгнат. Не след дълго щеше да дойде линейка с няколко яки санитари. И вероятно някой лекар, който да ги предвожда. В ръцете си щеше да държи съдебно решение за настаняване в психиатрична клиника. Незнайно защо Даръл си представи, че очилата на лекаря ще бъдат запотени, а косата му — бяла и чорлава.

На Джордж. Ще се обадя на Джордж. Той трябва да измисли нещо.

Джордж Скитърс си изкарваше прехраната, като строеше кортове за тенис. В свободното си време четеше много книги, беше изключително интелигентен и контактен човек. И приятел на Даръл.

Ако някой можеше да му помогне, това беше Джордж.

Даръл взе мобилния си телефон, марка Нокиа, от масичката пред компютъра. Набра Джордж Скитърс.

— Ало Джорджи, зает ли си?

— Всъщност не. — дочу се весел писклив глас от слушалката. — Днеска почивам.

— Ще дойдеш ли до вкъщи? Спешно е!

— Добре. След колко време?

— Колкото можеш по-бързо.

— Да не е станало нещо? Свързано ли е с вчерашното ти, хи-хи-хи… подмокряне?

— После ще ти разправям. Идваш ли?

— Да. При теб съм след десет минути.

Даръл затвори телефона. Реши, че трябва да закусва. За всеки случай събра всички видове килими и мокети от апартамента. Нахвърля ги в килера. Така щеше по-лесно да бърше пода като се намокри.

Капчиците продължаваха да се стичат по врата му. Даръл отвори хладилника и започна да го оглежда. Беше гладен.

Добре, че водата, която се стичаше по врата му, не беше много. Иначе имаше вероятност да наводни съседите под него.