Момичето ог Златния рог - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Неизв. (Начало книги) #1

Курбан Саид е псевдоним на Лев Абрамович Нусимбаум (1905–1942). Авторът е роден в Киев, завършва гимназия в Баку, Азербайджан. По-късно семейството се премества в Грузия, живее за кратко в Турция и Франция, а през 1921 г. се установява в Германия. Завършва факултета по източни езици на Берлинския университет и се дипломира като специалист по турски и арабски. От 1926 г. започва да публикува статии в различни немскоезични издания. Умира в Позитано, Италия.

Автор е на 16 книги, написани на немски език.

Многопластов и стъписващо красив роман, изпълнен с неизвестност, екзотичност и елегантно чувство за хумор.

Нюзуик

Чете се като епична поема… изпълнена със страст, поетичност и рязко преливане на смешното в трагично.

Ню Йорк Таймс

Роман за любов, изгнаничество и страст от загадъчния автор на международния бестселър „Али и Нино”.

Годината е 1928-ма. Азиаде Анбари и баща й, членове на турския султански двор, стават заточеници в Берлин след краха на Османската империя. Преди години момичето е обещано за съпруга на турския принц. Попаднало в магията на Запада тя се влюбва и се омъжва за лекар от Виена. Но, когато среща отново принца – вече сценарист в Ню Йорк – тя се разкъсва между брака, който е сключила по своя воля и на който възлага големи надежди, и обещанието, дадено преди много години

Първа глава

- А какво ще кажете за това „и“, фройлайн Анбари?

Азиаде вдигна глава. Замислените й сиви очи гледаха сериозно.

- Това „и“ … - повтори тя с тих мек глас. Поразмишлява малко и после отговори решително и отчаяно: - Това „и“ в якутски е наставка за отглаголно съществително, сходно с киргизката форма в „бариси“.

Професор Банг потри дългия си гърбав нос. Зад очилата с метални рамки очите му светеха като на мъдра сова. Подсмъркна тихо и неодобрително и чукна с костеливия си пръст по масата:

- Според мен това „и“ в „бари“ на якутски е чисто и просто наставка за притежание. „Бари“ означава „цялост“. Кое е коренът на съществителното?

- „Бар“, означава „имане“ - отвърна Азиаде.

- Да - унило се съгласи професорът. - И все пак не разбирам защо в якутската форма липсва „а“.

От старинните пожълтели листове се носеше характерната миризма на древни ръкописи, изпълващи малкия кабинет. Около квадратната маса до високия прозорец седяха татаринът Рахметаллах, унгарецът доктор Журмай и китаистът Гьоц. Банг замислено прелистваше енциклопедия. Азиаде, смутена от собствената си настойчивост, внимателно оглеждаше ноктите си, а Гьоц предложи да обяснят мистериозното „а“ като остатъчна форма на монголски творителен падеж.

- На младини - отвърна ядосан професор Банг - аз също обяснявах всичко като остатъчна форма на монголски творителен падеж. Смелостта е привилегия на младите.

Банг беше на шейсет, китаистът - на четирийсет и пет.

Азиаде внезапно почувства остра стържеща болка в гърлото. Сладникавата миризма на пожълтелите стари книги, заоблените заврънкулки на манджурските и монголските букви, варварските форми на отмрели езици - всичко й се стори недействително, враждебно, притъпяващо сетивата. Тя въздъхна е облекчение, когато звънецът най-после удари. Банг си запали лулата - знак, че семинарът по сравнителен анализ на тюркските езици е приключил. Погали с костеливите си пръсти пожълтелите страници на уйгурската граматика и отрони сухо:

- Следващия път ще обсъдим отрицателните глаголи въз основа на текстове от манихейските химни.

Думите му прозвучаха и като обещание, и като заплаха. За него филологията изгуби напълно смисъла си след кончи-ната на великия Томсен1 от Копенхаген. Днешните младежи не разбираха нищо и обясняваха всичко като петрифициран творителен падеж.

Четиримата му студенти се поклониха леко.

Азиаде излезе на широкото стълбище на Факултета по източни езици. Коридорът се изпълни с брадати египтолози -възторжени младежи, готови да посветят живота си на изучаването на асирийското клинообразно писмо. Иззад затворените врати на аудиторията по арабски глъхнеха жаловити строфи от газела2 на Лабид3. Чу се как гласът на лектора обяви:

- Разгледахме класически пример за модус апокопатус, изпускане на един или няколко звука в края на думите.

1 Томсен, Вилхелм Лудвиг Петер (1842-1927) - датски лингвист и историк, разчел Орхонските надписи, най-старите тюркски текстове, съответно от 732 и от 735 г. - Б. пр.

2 Газела - стихотворна форма в лиричната поезия на много източни народи. - Б. пр.

3 Лабид ибн Рабиа (?560-?661) - велик доислямски поет. - Б. пр.

Азиаде се спусна по стълбището. Стиснала здраво кожената студентска чанта, бутна с лакът тежката входна врата и излезе на улицата. Тъжни червени и оранжеви есенни листа осейваха сивия асфалт на тясната Доротеенщрасе. Прекоси я с къси забързани крачки и влезе в предния двор на университета. Старите дървета изглеждаха приведеш! под бремето на натрупаната мъдрост. Тя погледна към облачното берлинско небе, към тъмните прозорци на аудиториите и позлатените букви над входа на университета… Хора от друг, странен и непонятен свят я подминаваха - студенти по медицина, по право, по икономика. Носеха тънки сиви дъждобрани и стискаха големи чанти под мишница.

Огромният часовник в мрачното оживено фоайе на главния корпус сочеше десет и осем.

Потънала в мислите си, тя застана пред таблото за съобщения:

„Този семестър доктор Хейстинг няма да чете лекции по ранна история на готиката.“

„Намерен е учебник по химия. Обърнете се към портиера.“

„Проф. д-р Захс предлага да лекува безплатно студенти. Всеки ден от 3 до 5 в клиниката по вътрешни болести.“

Обявите висяха още от началото на семестъра и вече бяха поизбелели като древни свитъци от Кайро или Луксор.

Азиаде извади тефтерче от чантата си и записа с дребнички наклонени букви: Клиника по ларингология, Луизенщрасе 2, 9-13.

Прибра тефтерчето и прекоси двора. Излезе на Линденщрасе и пред нея се появиха внушителната статуя на Фридрих Велики4 и класическият силует на замъка Кронпринцен. В далечината на фона на навъсената есенна утрин се извисяваше Бранденбургската врата.

4 Фридрих Велики (1712-1786) - крал на Прусия (1740—1786). - Б. пр.

Сви надясно, пресече Луи-Фердинандщрасе и се изкачи тичешком по мраморните стъпала на градската библиотека. Озова се пред входа на голямата кръгла читалня. Наляво по дългия коридор се редяха каталозите, а вдясно малка врата отвеждаше в продълговатата читалня по ориенталистика - убежището на най-странните и ексцентрични берлински учени, пристан на хора не от този свят. Тук неизменно се носеше мирис на книжна прах, на древни ръкописи и мъдрост…

Азиаде влезе, застана пред рафта, извади „Сравнителен речник“ на Радлоф5 и се настани пред дългата широка маса. Разтвори книгата и сбърчвайки леко чело, се наведе над нея. В главата й отново зазвучаха откъслечни древни думи. Пред замъгления й поглед, на фона на черни уйгурски йероглифи, се явиха конници, препускащи из туранските степи6, нощен номадски лагер, сивите анадолски хълмове. Същевременно ръката й механично записа: „Етимология на думата „удж“7, „край“. Според фонетичните закони „удж“ става „ус“ в абаканский диалект. В карагайски откриваме две форми - „уду“ и „ужу“. В саянски също е „уду“.

Спря да пише. Нищо не знаеше за саянски; понятие нямаше кога и къде са говорили този език, чиито форми сега разгадаваше. В думите чуваше грохота на голяма река, виждаше диви мъже с тесни очи да размахват харпуни и да извличат върху обрасъл с мъх речен бряг тлъсти едри есетри. Тъмнокожите мъже с широки лица са облечени в животински кожи. Убиват есетрите, крещейки „Уду!“ - саянската форма на ста-ротюркското „удж“, „край“.

5 Радлоф, Вилхелм - от 1859 до 1870 г. обикаля Южен Сибир и съставя 4-томен речник на местните езици и 10 тома тюркски текстове. -Б. пр.

6 Туран - историческа област в Средна Азия, североизточно от Иран. -Б. пр.

7 Удж (уч.), букв, „връх на стрела“ (военен термин) - крайгранични област, стратегически коридор за настъпление, използван от селджуките в Мала Азия, а по-късно и от османците на Балканите. - Б. пр.

Азиаде отвори чантата и извади огледалце. Сложи го между страниците на речника и крадешком се огледа: тънки коралови устни, светло, съвсем леко издължено лице и сиви очи е дълги гъсти мигли. Докосна е пръст добре очертаните си вежди и го плъзна по чистата кожа на челото, сега леко поруменяло. Нищо в това лице не напомняше теснооките номади е високи скули край брега на безименната река. Въздъхна. Живееше в Берлин през 1928 година. Хилядолетия я деляха от жилавите й предци, дошли от туранските пустини и превзели сивите анадолски долини. През хилядолетията тесните очи, тъмната кожа и твърдите високи скули бяха изчезнали. През тези хиляди години се бяха появявали империи и градове; бяха се променили гласните в корена на думите. Един от предците й беше завладял Истанбул, столицата на империята; друг бе изгубил града на халифите - Багдад. Бяха останали само малкото овално лице, светлосивите замечтани очи и болезнените спомени за изгубената империя, за сладките истанбулски води и за къщата край Босфора е мраморни плочници, стройни колони и бели надписи над входа.

Азиаде се изчерви като момиченце, скри огледалцето и се озърна уплашено. Наоколо се виждаха само наведени гърбове, олисели глави и късогледи читатели.

Тих шепот наруши тържествената тишина в залата:

- Бихте ли ми помогнали е Elementa persical

- Има печатна грешка в амхарийската енциклопедия! Какво ще кажете за това?

Пожълтялата хартия на древното издание шумолеше тихо. Книжните полици наподобяваха разтворената паст на всемогъщо чудовище. В съседство с нея седеше съсухрена жена е бледа кожа и хлътнали бузи и е голямо напрежение превеждаше „Тарик“8 на Хак-Хамид. Тя забеляза огледалцето, при-

8 Тарик ибн Зиад - през 711 г. превежда арабските и берберските войски от Северна Африка през Гибралтар и превзема Андалусия. - Б. пр.

мигна неодобрително и написа на малък лист: „Horrible dictu! Cosmetica speculumque in colloquium!“9. Побутна бележката към Азиаде, а тя отвърна помирително на гърба: „Non cosmetica, sed influenca10. Елате отвън, ще ви преведа „Тарик“.

Стана, прибра речниците и излезе в просторното фоайе. Филоложката с хлътналите бузи я последва. Седнаха върху студена мраморна пейка и Азиаде разтвори книгата в скута си. От четиристишията изплуваха сивите испански скали, под проблясващите светлини на факлите в мрака пълководецът Тарик прекоси Гибралтарския проход и стъпвайки на скалата, се закле на халифа да покори испанската земя.

Филоложката въздъхна възторжено. Сруваше й се ужасно несправедливо всяко дете в Турция да знае турски, а тя, учен от такъв ранг, да трябва да полага толкова усилия, за да се справи.

- Болна съм. - Азиаде отмести „Тарик“ и се взря замислено в черния орел, гравиран върху мраморния под. - Съжалявам, ще тръгвам.

Сбогува се и изтича към входа, ненадейно и безпричинно обзета от приповдигнато настроение. Тръгна по шумната Фридрихщрасе, стиснала здраво чантата под мишница. Край гарата вестникопродавачите стояха като войници на пост. Лек есенен дъждец къпеше Берлин. Азиаде си вдигна яката на дъждобрана. Край нея профуча кола и я изпръска. Чорапите й се покриха с отвратителни сиви петна. Ядосана, тя продължи. Малките й крачета се запрепъваха в мъглата. Спря на моста и погледна мътните зеленикаво-кафяви води на река Шпрее. После вдигна очи към желязната конструкция на гарата. Някъде громолеше влак. Пред нея се разстилаше широ-

9 Horrible dictu! Cosmetica speculumque in colloquium! - Позор! Да се занимавате с козметика по време на занятия. - Б. пр.

10 Non cosmetica, sed influence. - He се занимавам с козметика, имам грип. - Б. пр.

ката Фридрихщрасе, лъснала под есенния дъжд. Този чужд град беше прекрасен с класическите си прави, мокри и пусти улици. Азиаде вдъхна дълбоко неговия чужд въздух и се взря в бледите лица на минувачите. Романтичното й въображение съзираше в гладко избръснатите продълговати лица някогашни капитани на подводници, предприемали дръзки набези край африканските брегове. Студените сини очи й разкриваха мрачни спомени за бойните полета на Фландрия, за снежните пустини на Русия и за жарките пясъци на Арабия.

По невъобразимо дългата Луизенщрасе къщите постепенно придобиха червеникав оттенък. На ъгъла мъж с дебели ръкавици продаваше кестени. Имаше тъмносини очи и Азиаде си помисли, че тези неземно сурови, уверени очи са наследство от двамина - крал Фридрих и поетът Клайст11. После продавачът на кестени се изплю звучно и Азиаде трепна. Да, мъжете са непредвидими, а поетът Клайст отдавна е напуснал този свят. Преглътна и отново изпита силната болка в гърлото. Бавно продължи по мокрия асфалт. Дъждовните капки се стичаха от яката по гърба й. Стисна още по-здраво чантата. Някъде напред, вляво се издигаше червената тухлена стена на благотворителната болница. Всичко наоколо говореше за медицина: по витрините на магазините просветваха хирургически скалпели, зъболекарски инструменти лежаха до учебници по обща патология. Спря пред един магазин и настръхна - отсреща й се ухили скелет с тънки кости. В огледалото на витрината видя изплашеното си зачервено лице. Продължи, свила глава между раменете. Вече не усещаше студа. Влажният дъждобран миришеше на гума.

„Влакът не спира на моста Яновиц“, помисли си тя тъжно. На немски научи най-напред това изречение и винаги си го

11 Клайст, Бернд Хайнрих фон (1777-1811) - немски драматург, поет и прозаик. - Б. пр.

припомняше, почувстваше ли се тъжна и самотна сред каменното великолепие на Берлин.

Изкачи се по стълбите и отвари тежката врата на клиниката. Тромава сестра я попита как се казва и й подаде талон. Азиаде спря пред огледалото, свали кръглата шапчица и меката й руса коса, влажна по краищата, се пръсна по раменете. Вчеса я набързо, погледна си ноктите, пъхна талончето в джоба и влезе в приглушено осветената приемна.

- Concha buloza. - Доктор Хаса хвърли инструмента в ле-генчето.

Пациентът погледна стреснато талона си и изчезна в рентгеновия кабинет.

- Или емфизем - промърмори доктор Хаса и вписа заключението си в картона.

Стана да си измие ръцете. Докато прозрачните капки се стичаха по пръстите му и изчезваха в мивката, поклати глава, обзет от самосъжаление. „Аз съм просто един нещастен човек“, рече си той и две дълбоки бръчки набраздиха челото му. Да извадиш сливиците на трима души за една сутрин, определено е много. И да направиш две пункции на тъпанче - втората напълно излишна. Тъпанчето щеше да се отвори и без това. Но пациентът нервничеше.

Доктор Хаса си избърса ръцете и се сети за риносклеро-мата12. Изпитваше особен интерес към това заболяване. Професорът искаше да демонстрира случая на студентите. Но риносклеромата отказваше да я демонстрират. Принадлежеше на глупава старица, която се гневеше, че не е опитно зайче. Е, всяка болест върви с пациент - колко жалко наистина! Ала най-много го ядосваше практикантът. Защо не замине за

12 Риносклерома - втвърдяване на тъкани по дихателните пътища. -Б. пр.

Виена и не стане психоаналитик? Там ще може спокойно да оставя шпатулата направо върху стъклената масичка. А не да 10 прави току под носа на професора. Той не каза нищо, но кръглото му лице почервеня от ярост. А именно Хаса отговаряше за този практикант, включително и за безумните му представи за съвременна хигиена.

- Да остави стерилизирания инструмент върху масичката непосредствено преди да го използва - изсумтя Хаса. - Жалко, че е забранено да се прилагат физически мерки върху студентите.

Взе стерилна кърпичка, примигна гневно и уви ебонита на рефлектора. Разбираше обаче, че нито риносклеромата, нито практикантът са истинските причини за лошото му настроение. Единствено времето беше виновно. То му пречеше да замине за езерото Щолпхензее. И онази блондинка, която дойде тук вчера, сигурно щеше да дойде и днес… Стига!

Времето и Щолпхензее, разбира се, са причината, а не новината, че Марион е прекарала цяло лято в Тирол с Фриц. Все му е едно какво прави Марион. „А риносклеромата ще бъде демонстрирана независимо дали болната иска, или не. Нали затова сме университетска клиника“, помисли си той.

Доктор Хаса си придаде сериозен вид и влезе в просторната приемна. Покрай стената се нижеше безкрайна редица столове за преглед на пациенти. До всеки имаше електрическа крушка, маса за инструменти и по няколко легенчета. Пациентите седяха по столовете е безизразни, но напрегнати лица. В левия ъгъл доктор Мосицки изтрополи е огледало за гърло, а от третия стол вдясно доктор Ман извика:

- Сестра! Ушна фуния, моля!

На стола за пациенти на доктор Хаса седеше русокосо момиче със странни сиви очи. Впечатли го необичайната им форма. Леко издължени, сякаш се взираха във фантастична мечта. Доктор Хаса седна на ниската табуретка пред нея и я погледна предпазливо. Тя се усмихна и ненадейно от тъжните

очи избликна сияние. Посочи вдигнатия нагоре рефлектор на доктор Хаса.

- Прилича на ореол - каза тя с чуждестранен акцент.

Хаса се засмя. Все пак животът е интересен и какво прави

Марион, не го засяга категорично и изобщо. Вгледа се в сивите бездънни очи и тутакси си помисли. „Дано да е вазомоторен ринит, който изисква по-дълго лечение.“ Отпъди бързо мисълта, порица я като недостойна за професионалната си етика и малко гузно попита:

- Как се казвате?

- Азиаде Анбари.

- Занятие?

- Студентка.

- О, колега! - дружелюбно възкликна доктор Хаса. - Медицина?

- Не, филология.

Хаса нагласи рефлектора.

- Да видим какво ви води при мен? А, болки в гърлото. -Лявата му ръка потърси механично шпатулата. - Германи-стика?

- Не. Тюркология.

- О! Какво е това?

- Сравнително изследване на тюркските езици.

- Божичко! И за какво ви е това?

- За нищо, просто така - сърдито отвърна момичето и си отвори устата.

Хаса изпълняваше лекарския си дълг бавно, внимателно и педантично, но мислите му се щураха в две посоки: професионална и лична. Професионално отбеляза: „Риноскопия отпред и в дълбочина. Без патология. Нищо необичайно. Леко възпаление на лявото тъпанче, но не е чувствително на натиск. Няма данни за отит. Ограничена локална инфекция. Трябва да включа аналгетици в лечението.“ В личен план си помисли: „Сравнително тюркско езикознание. Наистина ли човек може

сериозно да се занимава с такова нещо! Даже когато има такива сиви очи! Казва се Анбари. Чувал съм го някъде. Едва ли е на повече от двайсет и косата й е същинско кадифе“.

Свали рефлектора, оттласна табуретката назад и съобщи делово:

- Тонзилит. Начало на фоликулярна ангина.

- Тоест най-банална ангина - засмя се момичето и доктор Хаса реши да загърби латинските термини.

- Точно така. Ще пазите леглото, разбира се. Ето рецепта за гаргара. Никакви компреси, но се приберете с такси. Лека храна… Но защо все пак тюркология? Какво ви дава?

- Интересно ми е - скромно отвърна тя и щастливо грейналите й очи озариха лицето й. - Нямате представа колко много са странните думи и всяка звучи като барабанен ритъм.

- Имате температура - отбеляза Хаса, - от нея са барабаните. Чувал съм фамилията ви. Един Анбари беше губернатор на Босна.

- Да. Дядо ми.

Стана и за миг пръстите й се изгубиха в широката длан на доктор Хаса.

- Елате пак, когато оздравеете… Искам да кажа, за контролен преглед.

Азиаде го погледна. Лекарят имаше смугла кожа, черна коса, вчесана назад, и много широки рамене. Изглеждаше сьвсем различно от загадъчните капитани на подводници и от дивите рибари по бреговете на безименните реки. Тя кимна бързо и тръгна към изхода.

На гарата спря и се замисли. Да се качи във влака с твърдите дървени седалки, беше най-евтиният и най-бързият вариант - ако не броим ходенето пеш, разбира се - но лекарят й каза да вземе такси.

Сви устни и реши да прояви разточителност. Вирнала брадичка, подмина гарата и стигна до Линденщрасе. Качи се в автобус и когато се отпусна доволно на меката кожена седалка,

си помисли, че немската дума „авто“ означава и частен автомобил, и такси и е само непретенциозно умалително за плавно движещия се автобус.

- Уландщрасе - каза тя на кондуктора и му подаде монета.

Втора глаВа

Двата прозореца на мрачната им стая, разположена на партера, гледаха към вътрешен двор. Грееше ли слънце, лъчите му стигаха само до втория етаж. В средата на стаята имаше покрита с линолеум маса и три стола. Гола крушка висеше на дълъг кабел от тавана. До стените с изпокъсани тапети бяха подредени диван, легло и гардероб с врата, застопорена с нагънат вестник. Няколко забодени избледнели снимки допълваха картината. Ахмед паша Анбари седеше до масата и присвил напрегнато очи, препрочиташе стар вестник.

- Болна съм - съобщи Азиаде и седна.

Ахмед паша я погледна. В малките му тъмни очи просветна страх. Тя се прозя и потръпна зиморничаво. Ахмед паша стана бързо да й оправи леглото, а Азиаде се съблече и седна. Треперейки, започна да разказва не пресекулки за якутското окончание „а“ и за странния мъж, надникнал в гърлото й.

Очите на Ахмед паша се изпълниха с ужас.

- Била си на лекар? Сама?

- Да, татко.

- Съблича ли се?

- Не, татко. Наистина не.

Гласът й прозвуча равнодушно. Легна и затвори очи; ръцете и краката й тежаха като олово. Чу несигурните стъпки на Ахмед паша и звънтене на монети.

- Чай с лимон - прошепна Ахмед паша на някого зад вратата.

Клепките на Азиаде трепнаха. Насочи премрежен поглед към пожълтелите фотографии по стената - Ахмед паша в па-

радна униформа със златни ширити, с фес, бели кожени ръкавици и сабя на кръста. Тя въздъхна дълбоко и внезапно усети прахоляка по моста Галата и аромата на фурмите, които навремето сушаха в ъгъла на стаята й край Босфора.

Отдалеч долетя нежен шепот. Ахмед паша, коленичил върху прашния килим в берлинската стая и опрял чело о пода, се молеше тихо, забравил света. Под шепота на тези отдавна познати слова Азиаде видя голямата кръгла сфера на слънцето и старата стена на Константин13 до Истанбулските порти. Еничарят Хасан се изкачва върху стената и издига знамето на Османовия род на върха на старата крепост. Азиаде прехапа устни. Константин XI Палеолог14 води сражение край портата на Свети Роман15, а Мехмед II Завоевателя16 тъпче с коня си труповете в катедралата „Света София“17 и прегръща с окървавени длани нейните византийски колони. Азиаде вдигна ръка и закри уста. Дъхът й излиташе горещ и влажен.

- Бокса - произнесе отривисто тя.

- Какво има, Азиаде? - приведе се Ахмед паша над леглото.

- Карагасайски дателен падеж на джагатската дума „богус“, „гърло“ - отговори момичето.

Ахмед паша я погледна разтревожено и просна коженото си палто върху леглото. После продължи да се моли.

13 Константин I Велики (ок. 285-337) - римски император, основател на Константинопол (324-330), започва изграждането на огромна система от ровове и стени, с което градът става практически непревземаем до развитието на артилерията. - Б. пр.

14 Константин XI Палеолог пада в битка върху крепостните стени и с това се слага краят на Византийската империя. - Б. пр.

15 При подстъпите към вратата на Свети Роман турците правят пробив в обсадата и на 7 май 1453 г. превземат Константинопол. - Б. пр.

16 Мехмед II - известен с прозвището Фатих (Завоевателя), управлява от 1444 до 1446 и от 1451 до 1481 г. -Б. пр.

17 „Света София“ - най-голямата катедрала в града. На 30 май 1453 г. султан Мехмед II заповядва да я превърнат в джамия. - Б. пр.

В трескавия си унес Азиаде видя тесните рамене на султан Вахидеддин18, който минава край строените войници на път за петъчната молитва. Малки кораби кръжат по Татлъ-Су, а вестниците съобщават за победи в Кавказките планини, за германски настъпления и за величавото бъдеще, ширнало се пред ()сманската империя.

Някой й дръпна косата. Отвори очи и видя баща си с чаша и ръка. Направи си гаргара с отвратителна на вкус течност и много сериозно обясни:

- Гаргара е ономатопея19. Всичко трябва да се възприема от гледна точка на историята на звука. - И отново се отпусна върху възглавницата.

Лежеше по гръб със затворени очи и с пламнали в нездрава червенина страни. Виждаше степи, пустини, диви ездачи и полумесеца над двореца край Босфора. После се обърна към стената и плака дълго и горчиво. Крехките й рамене трепереха; избърса с опакото на дланта си сълзите, стичащи се по лицето й. Всичко рухна в деня, когато един чужд генерал окупира Истанбул и прокуди в изгнание членовете на свещения Османов род. Тогава Ахмед паша захвърли с величествен жест сабята си в ъгъла и дълго плака в малкия източен павилион в конака си. Всички в къщата разбраха, че плаче; слугите стояха в съчувствено мълчание на прага. Никой не се осмеляваше да обезпокои господаря. После баща й я извика и тя влезе при него. Пашата седеше на пода с разкъсани дрехи.

- Султанът е изгнаник - изрече той, втренчен в нищото. -Знаеш, че ми беше приятел и повелител. Този град вече ми е чужд. Ще заминем. Далеч оттук. Много надалеч.

18 Мехмед VI Вахидеддин - последният султан на Османската империя (1918-1922); при отмяната на султаната през 1922 г. напуска Истанбул и се установява в Сан Ремо, където умира. - Б. пр.

19 Ономатопея - дума, образувана чрез звукоподражание. - Б. пр.

Двамата застанаха до прозореца и дълго наблюдаваха ле-пипите вълни на Босфора. Взираха се и в куполите на големите джамии, и в далечните сиви хълмове, откъдето много отдавна първите османски орди бяха налетели срещу Европа.

- Ще отидем в Берлин - продължи Ахмед паша. - Немците са наши съюзници.

Азиаде вече не плачеше. В стаята беше притъмняло. От дивана долиташе тихото дишане на Ахмед паша. Тя седна в леглото с ококорени очи и се взря в далечината. Копнееше за Истанбул, за старата къща, за мекия въздух на родината. Почти осезаемо близко й се привиждаха минаретата в града на халифите. Обзе я безмълвно отчаяние. Всичко беше изчезнало, всичко беше изгубено. Оставаха само мекото звучене на родния език и любовта към дивите племена, основали Османския двор.

„Дядо беше губернатор на Босна“, помисли си тя и внезапно си спомни как коляното на лекаря докосна бедрото й. Затвори очи и пред нея изникнаха черните, леко раздалечени очи.

- Кажи „а“ - нареди лекарят и зад гърба му просия ореол.

- „А“ е якутско окончание, а аз съм османка. Окончанието на нашия родителей падеж е „и“ - отговори гордо Азиаде и заспа.

Ръката й се плъзна под завивката и тя погали нежно бедрото си там, където коляното на лекаря го беше докоснало.

Докато Азиаде спеше, Ахмед паша се вслушваше тревожно в дишането й, лежеше със затворени очи, но сън не го ловеше. Мислеше за двамата си синове, хвърлили се да спасяват империята, но така и не се завърнаха. Мислеше за русокосата си дъщеря, отредена за съпруга на принц, но сега се давеше в океан от варварски йероглифи. Мислеше за портфейла си, в който имаше сто германски марки - цялото състояние на рода Анбари, мислеше и за султана, далеч в чужда страна, изтерзан като него от носталгия по мекия истанбулски въздух.

Настъпи утрото - бледо и сиво. Ахмед паша попари чай, Азиаде се събуди, изправи се в леглото и гордо и самоуверено обяви:

- Отново съм напълно здрава, Ваше превъзходителство.

Из въздуха на кафене „Ватан“20 на Кнезебекщрасе се носеше цигарен дим, примесен с миризма на овча лой. Собственикът, очилат индийски професор, се ползваше с репутацията на необикновено мъдър човек, поради което бе принуден да напусне родината си. Сервитьорът, когото наричаха Смарагд, имаше дълъг нос и министерски ранг в Бухара21. Край масичките седяха египетски студенти, сирийски политици и принцове от кралския род на Каджарите22. Ядяха овча лой и пиеха ароматно кафе от миниатюрни чашки. Барманът беше разбойник от кюрдистанските планини, широкоплещест, е гъсти сключени вежди. Знаеше осемнайсет начина да вари кафе, но по силата на неписано правило разкриваше тайната на своето изкуство само пред принцове, губернатори и племенни вождове.

Ахмед паша Анбари седеше на ъглова масичка и се взираше в тъмния кръг на димящото кафе. На съседната маса черкезинът Орхан бей играеше на зарове с плосконос жрец от мистериозните „Ахмадити“23.

- Чухте ли, Ваше превъзходителство - обади се собственикът, привеждайки се към пашата. - Рензи паша е пристигнал

20 Ватан (тур.) - отечество. - Б. пр.

21 Бухара - град с 2500-годишна история, днес в пределите на Узбекистан. Бил е един от основните центрове на Персийската империя, разположен на Пътя на коприната. — Б. пр.

22 Каджари - династия, управлявала Персия от 1781 до 1925 г. - Б. пр.

23 Ахмадити - противоречиво месианско движение, основано през 1889 г. в щата Пенджаб от Гулам Ахмад, който се обявява за изпратен от Аллах да възроди и обнови исляма. По-голяма част от мюсюлманите смятат учението му за еретично. - Б. пр.

от Йемен. Търси генерали и министри за служба при техния имам.

- Няма да замина за Йемен - отсече Ахмед паша.

- Прав сте - равнодушно се съгласи собственикът. - Йеменците са еретици.

Изчезна зад тезгяха и затрополи е чашите. Черкезинът спечели играта на зарове, запали цигара и погледна към дебелия сириец на съседната маса.

- Срамота! - обади се сириецът. - Правоверните не играят на зарове.

Черкезинът всмукна презрително от цигарата си и се извърна.

В кафенето влезе плешив мъж със сухи кокалести ръце и спря до масата на Ахмед паша. В знак на почтителност докосна с върховете на пръстите си последователно гърдите, устните и челото си.

- Мир вам, Ваше превъзходителство. Не сме се виждали отдавна.

Пашата кимна.

- От Истанбул ли идвате, Рауф бей?

- Да, Ваше превъзходителство. Раниха ме в Сакария24 и сега работя в митническата администрация. При последната ни среща бях депутат, а вие - началник на тайния кабинет. Смятахте да ме арестувате.

- Съжалявам, че се изплъзнахте от ръцете на правосъдието, Рауф. Как са нещата у дома?

- Процъфтяват. Слънцето се усмихва над Златния рог. Реколтата беше добра. Миналата зима в Анкара падна много сняг. Трябва да се върнете, Ваше превъзходителство. Подайте молба за помилване до правителството.

- Благодаря. Смятам да започна търговия с килими. Не се нуждая от ничие милосърдие.

24 Сакария - град, недалеч източно от Истанбул. - Б. пр.

Странникът отмина и очите на Ахмед паша отново се на-I ьжиха. Пак си помисли за неплатения наем, за хазяина, който I о смяташе за левантийски мошеник, за братовчед си Касим, избягал в Афганистан с обещание да изпрати пари, за Мустафа, другия си братовчед, преминал на страната на врага и пече не отговаряше на писмата му, за русокосата си Азиаде, скитаща се из Берлин в тънък дъждобран през студената есен. Чатова и се разболя.

Запали цигара, а Смарагд си прибра парите от поредния клиент и седна до него.

- Много зле, Ваше превъзходителство, студено и бедно -избъбри той на едва разбираемия си диалект. - В Бухара пак пойна. Аз пак министър.

Засмя се, но очите му си оставаха тъжни.

В ъгъла седеше персиец. Постави ръка зад лявото си ухо и гихо и протяжно подхвана древен напев.

Индиецът стоеше зад тезгяха и спореше разгорещено е ах-мадийския жрец каква е истинската природа на Аллах. Ахмед паша сведе глава и си помисли, че може би наистина трябва да започне работа в килимарски магазин като експерт и съветник на невежите европейски колекционери. Въздъхна, усещайки обичайната болка отляво. Обичаше тази болка -последно напомняне за раната, получена преди много години но време на арабските сражения.

Черкезинът на съседната маса си тананикаше под нос и несъзнателно се усмихваше.

- Смятам да стана пианист в ресторант „Ориент“, Ваше превъзходителство - каза той полу въпросително.

Плячкосването и войните - тези достойни за предците му занятия, за него вече бяха недостъпни. Навремето, когато войнствените черкезки отряди бяха дошли в Османския двор, и той бе роден да управлява и да заповядва. Ала стена от пясъчни вихрушки отнесе миналото и реалността сега бяха берлинските павета. Черкезинът бе способен да прави само две

неща - да заповядва и да свири. Но даването на заповеди очевидно бе излязло от мода.

От масата на прокудените каджарски принцове долетя тих шепот:

- Горчив е хлябът на чуждата земя - отрони единият.

- Не - възрази другият. - В чуждата земя въобще няма хляб за чужденците.

Ахмед паша стана. Излезе от кафенето и привел глава, тръгна бавно по улиците на чуждия град. Къщите наподобяваха на странни, непрестъпни крепости. Хората наоколо приличаха на сиви призраци. Ахмед паша крачеше из шумния град, без да чува нищо.

„Ще купя картофи - помисли си той - и домати. Ще ги смеся. Ще се нахраним добре.“

Спря на Витенбергплац. Слънцето хвърляше коси лъчи върху фасадата на големия търговски дом. Подминаваха го непознати жени с празни очи и с копринени чорапи. Азиаде нямаше нито един чифт копринени чорапи. Внезапно пашата отклони поглед, забърза и свърна в странична улица - беше видял по Тавенциенщрасе да се движи дебел, обгорял от слънцето мъж с бича шия. Колко тъжно, че бивш имперски министър бе принуден да се крие, защото дължи на някакъв си новозабогатял сънародник петдесет марки. Обзе го непреодолимо желание да бие, да удря, да стоварва юмруци. Закопня начаса да се озове в тъмна алея, където и да е, но само и само да може да наложи с пестници този, който го е обидил. Улиците обаче бяха огрени от слънцето, а хората се отдръпваха от пътя му вежливо и равнодушно.

Купи картофи, домати и репички. Стигайки до четириетажната сграда със солидна зеленикаво-сива фасада и порта между мраморни колони с надпис: „Само за собствениците“, министърът подмина парадната врата и се вмъкна през малка арка. Аристократичният вход не беше за него. За него беше тясното пространство с надпис „Градинска къща“ - ама че ка-

рикатурно описание! - зейнало като гръклян до мраморното великолепие на главния вход. Прекоси тесния квадратен двор с туберкулозните му дървета и спря пред счупената брава на апартамента, отвори и мина по коридора към стаята им. Азиаде седеше на дивана, стискаше конец между зъбите си и кърпеше чорапи. Върху стола до нея лежеше разтворена книга и тя мърмореше непонятни варварски изречения.

Ахмед паша изсипа картофите, доматите и репичките върху масата. Забелязвайки червените кръгли топки и кафявите буци с мирис на пръст, Азиаде плесна весело с ръце. Незнайно защо я обзе необяснимо щастие.

Трета глаВа

Университетската менза напомняше чакалня на провинциална железопътна гара. Бързо и почти без да разбират какво имат в чиниите си, студентите, насядали штътно един до друг около дълги голи дървени маси, поглъщаха храната, раздавана с акробатична виртуозност от огромен мъжага. Вляво от бюфета висеше черна дъска, а на нея надрасканото с тебешир меню поразяваше въображението с пищните наименования и ниските цени.

Азиаде дълго стоя пред него, неспособна да направи избор между прасковена мелба и кьонигсбергски кнедди. Най-после гладът спечели битката с влечението й към сладкото; подаде на гишето двайсет и пет пфенига, получи чиния с огромна кнедла с леко кисел аромат, вдъхна го с удоволствие и внимателно тръгна към една от масите.

- Оздравяхте ли вече, фройлайн Анбари?

Изненадана, тя трепна и вдигна глава.

Пред нея стоеше доктор Хаса с халба бира и внимателно оглеждаше чинията й.

- Откога лекарите се хранят в студентската менза? - попита Азиаде и се зарадва на възможността най-сетне да поговори с някой, който не е нито турчин, нито тюрколог.

- Лекарите без частна практика са вечни студенти - отвърна доктор Хаса и седна срещу нея. - Туркиня сте, нали? Не знаех, че има сивооки туркини.

Азиаде го погледна смаяно. Имало значи хора, които не знаят, че славата на светлооките истанбулски принцеси се носи от Тибет до Балканите.

- Случва се - отвърна смутено тя и заби вилица в димящото месо. - И вие не сте немец, нали?

- Как разбрахте?

Азиаде се усмихна самодоволно.

- Понеже съм тюрколог, разбирам от диалекти. Освен юна Хаса не е немско име.

Лекарят отпи от бирата си и леко раздалечените му черни очи измериха Азиаде, плъзнаха се по силуета на момичешкото й тяло, по меките устни и се спряха на леко премрежените сиви очи. Във въображението му изплуваха смътни представи ‘ш тайнствени, покрити с яшмак жени в хареми е мраморни фонтани и коварни евнуси, които в резултат на известна хирургическа намеса са получили значима, макар и твърде мъглява роля в азиатските дворове. Внезапно изпита непреодолимо желание да прегърне това дете, попаднало случайно и Ьерлин от приказките от „Хиляда и една нощ“; под масата коляното му докосна предпазливо източеното й бедро. Детето на Азия го изпепели е поглед и предупреди:

- Ако продължите да фамилиарничите, ще отворя уста и ще кажа „а“. Тогава ще ви стана пациент и професионалната ми етика ще ви възпре.

Очевидно детето вече не беше дете или поне беше много умио дете. За да прикрие смущението си, Хаса пресуши набързо чашата си.

- Австриец съм - е известно високомерие съобщи той. -Чували ли сте за Виена?

Името на императорския град не предизвика очакваната реакция на Азиаде. Тя поднесе последната хапка месо към устата си, тъжно изгледа празната чиния и ъгълчетата на устата й се отпуснаха пренебрежително.

- А вие чували ли сте за Кара Мустафа25? Онзи, който обсадил Виена по времето на Сюлейман Великолепни? Е, той ми

25 Неточност на автора: Кара Мустафа е велик везир по времето на сул-ТШ1 Мехмед IV; търпи поражение при Виена на 12. IX. 1683 г. от обединените европейски сили под командването на крал Ян III Собиески (1629-1696), а

е предшественик. Ако беше победил, вероятно щях да ви назнача за мой личен лекар.

Това всъщност не отговаряше съвсем точно на истината. Мрачният Кара Мустафа в действителност не произхождаше от рода Анбари. Но виенчанинът се впечатли подобаващо от нахалното изявление на Азиаде.

- Искрено съм ви благодарен, принцесо - галантно се поклони той. - Позволявате ли ми да ви наричам принцеса?

- Не - отвърна момичето, - не ме наричайте принцеса.

Изведнъж й стана много тъжно, защото си спомни за

принц Абдул Керим. Никога не го бе виждала, но той трябваше да й стане съпруг. Беше емигрирал в Америка и оттогава никой не знаеше нищо за него. Сигурно работеше като сервитьор.

Доктор Хаса забеляза промяната в настроението на момичето. Втурна се към бюфета и й донесе шоколадов кейк с бита сметана. Азиаде го погледна снизходително и изяде кейка. Бялата лепкава смес покри устните й и тя ги облиза с върха на езика си.

- Виенчанин съм - повтори многозначително Хаса, обиден, че изявлението му не впечатли странното момиче. - Дипломирах се във Виена, а учих по един семестър в Париж и в Лондон, за да натрупам опит. До края на този семестър ще остана в Берлин, а после във Виена ще открия частна практика.

Това също не отговаряше съвсем точно на истината, но Хаса толкова отдавна и така скрупольозно я таеше в сърцето си, че не виждаше защо най-после да не я извади наяве. Наистина, защо дипломиран виенски лекар ще скита из Европа, гостувайки на различни болници?

много преди това Сюлейман Великолепни, или Законодателя (1494-1566), завладява голамя част от балканските територии до днешна Австрия. - Б. пр.

Стига Азиаде да се поинтересува, доктор Хаса щеше да й разкаже за големите си научни амбиции и страсти. Възможно бе дори да я уведоми, че главната причина да дойде в Берлин е да изследва най-модерните открития в областта на оторинопла-стиката. Несъмнено обаче няма да й каже и дума за скандала с Марион и Фриц, с когото тя прекара цялата зима в Тирол… но стига вече. Това не засяга никого, пък и е минало.

Сведе глава и се усмихна на Азиаде.

- А аз - продължи тя, пак без да обръща особено внимание иа думите му - вече четвърта година съм в Берлин. Напуснахме Истанбул след свалянето на султана. Тук всичко ми се стори много странно. Бях на петнайсет и вече носех яшмак. Първоначално ми беше доста трудно да свикна да ходя по улиците сама и с открито лице. А сега ми харесва. И все пак наистина е срамота. У дома изучавах музика и езици, тук изучавам езика на предците си. По някакъв начин това ме свързва с родината. Разбирате ли?

- Да - кимна Хаса. - А аз скоро ще се върна във Виена и ще открия частен кабинет на Опернринг. Ще лекувам певци.

Известно време говориха, без да се слушат, един през друг, но и двамата премълчаваха по нещо. Хаса премълча за ниенчанката Марион, а Азиаде - за пощальона, който рано сутринта почука на вратата им и обяви:

- Поща!

После връчи на баща й сив запечатан плик и когато Ахмед паша го отвори, там намери хиляда афганистански рупии и поздравителна картичка от братовчеда Касим. Час по-късно банков чиновник погледна банкнотите, поклати глава, обади се в централния офис и връчи на Ахмед паша седемстотин и четирийсет марки. Благодарение на тях платиха студентската такса на Азиаде и тя похапна кьонигсбергска кнедла. Тези подробности обаче не засягаха доктор Хаса.

- Имате ли някакви планове за днес? - попита внезапно Хаса.

- Ще изследвам османски документи. Палеография. Анадолски секти.

- Много ли е важно за вас? Каня ви на Щолпхензее. Искам да кажа… днес сигурно е последният топъл есенен ден. Хубаво е да подишате чист въздух. Казвам ви го като лекар.

Азиаде погледна широкото му чело и тънките усмихнати устни. Помисли си за сектата на къзълбашите26 и за благочестивия Саръ Салтък Деде27, които я очакват. Изчерви се.

- Да вървим на Щолпхензее - спокойно се съгласи тя, а Хаса дори не подозираше, че за пръв път в живота си Азиаде приема покана от мъж извън семейството.

Излязоха от мензата. С уверена крачка Азиаде тръгна към автобусната спирка.

- Къде отивате? - спря я Хаса.

Хвана я под ръка и я поведе към странична уличка, където отвори вратата на кола, до чиято табела се мъдреше голямо бяло „А“.

- Австрия - обяви гордо Хаса.

Азиаде го зяпна смаяно. Никога не би повярвала, че мъж с толкова незначителна професия може да си позволи автомобил. Европа наистина е земя на чудесата.

Лежаха на пясъка върху ниския хълм край езерото.

Зеленият бански костюм, купен от Хаса по пътя, който сега Азиаде носеше, превръщаше света около нея в нещо нереално и фантастично. Тя се стесняваше от облеклото си на баядерка. Тялото й едва забележимо потръпваше, пръстите й нервно ровеха из пясъка. През четирите години в Берлин опо-

26 Казълбаши (червеноглав) - в България живеят в Добруджа, Лудо-горието и Източните Родопи. - Б. пр.

27 Саръ Салтък (Салтук) Деде - в Източна България има три негови светилища. - Б. пр.

зна университета, улиците и кафенетата. Но до този момент имаше съвсем смътна представа за местата, където европейските мъже и жени, полуголи, в плътно прилепнали по телата им дрехи, излагат лица под скъперническите лъчи на северното слънце. Очите й се разшириха ужасено, когато разпоредителката я поведе към тясна дървена кабинка, вмирисана на мухъл, подаде й банския, връчи й ключа и затвори вратата. Азиаде се почувства самотна и изоставена от Аллах, както обикновено се случваше преди труден изпит. Седна на тясната пейка и с недоумение започна да оглежда миниатюрното парче плат, предназначено да покрие тялото й. Сви устни и закопня за познатия свят на уйгурските наставки и близкоизточните религиозни учения. Бавно, обзета от желание да отложи неизбежното, тя си събу обувките и чорапите. Така се поуспокои донякъде. После затвори очи, съблече се припряно и надяна банския. Погледна в малкото, оплюто от мухи огледало и застина. От широкото деколте на трикото безсрамно се подаваха малките й гърди.

Свлече се върху пейката и отчаяно заплака. Не, в този вид тя няма да се покаже за нищо на света, дори всички берлин-чанки да ходят така.

Дочу уверени боси стъпала да крачат пред вратата и разтревожена се сви. В сумрачната кабинка приличаше на изплашена птица в кафез. Най-сетне набра смелост, открехна вратата, колкото да си подаде главата, и помаха на разпореди-гелката. Погледна жената с очи, изпълнени с усмихната свен-ливост, и попита:

- Мислиш ли, че мога да изляза така? Искам да кажа… Не се виждам добре в огледалото.

- Не - отвърна разпоредителката с нисък глас. - Не може да излезете така, разбира се. Облекли сте банския наопаки.

Помогна й да го обърнат и излезе, клатейки глава.

Азиаде се появи на плажа като грешник пред портите на ада - с конвулсивно присвити ръце, със затворени очи и за-

маяна глава. Наоколо имаше само голи женски гърбове и космата мъжки гърди.

- Бисмиллах! В името на Аллах - промълви тя и отвори очи, изпълнена с решимост докрай да понесе всички мъки.

Мъж, съвсем непознат, стоеше пред нея и й се усмихваше. Видя стъпала е големи пръсти и два загорели от слънцето крака. Очите й бавно продължиха нагоре и краката преминаха в бедра, покрити е вълнено трико. Тя се посъвзе и насили очите си да се разтворят по-широко. Видя добре оформен, стегнат корем, широки, почернели от слънцето гърди е къдрави черни косъмчета и гладки мускулести ръце. За пръв път в живота си Азиаде виждаше непознат, почти гол мъж и гледката й се стори много вълнуваща.

„Аз съм покварена“, помисли си тя тъжно и се насили да погледне доктор Хаса в лицето.

Той, без да подозира нищо, се усмихна очарован и я поведе към мястото им. Азиаде се хвърли на земята и се зачуди коя част от тялото си да зарови първо в пясъка.

- Искате ли да поплувате? - попита Хаса.

- Не, много е студено - отвърна тя, благоразумно премълчавайки, че не само не умее да плува, но не е и виждала някой да го прави.

Доктор Хаса тръгна бавно към трамплина за скачане и Азиаде смаяна проследи как този зрял, разумен мъж се хвърли без видима причина с шумен плясък във водата. Плахо се огледа. Полуголите тела я заслепяваха. Мъже и жени безсмислено изразходваха енергията си, като подскачаха във водата или лежаха лениво и неподвижно под слънцето, сякаш бяха изтощени охлюви. По плажа се въргаляха хартии и остатъци от храна, а наблизо една възпълна жена си мажеше носа е нещо жълто.

Азиаде седна, сви колене, обгърна ги е ръце и почувства как задушаващият я срам постепенно се стопява. Само съвсем леко й се повдигаше от усещането, че присъства на изложение на

диви, екзотични животни. Всички наоколо бяха космати като маймуни; имаха косми по краката, по гърдите, по ръцете. Дори жените имаха косми под мишниците. Помисли си как внимателно отстранява и най-мъничкото косъмче от тялото си, представи си и гладката кожа на баща си и на братята си. I фезрително отклони поглед от полуголите тела и се взря в небето. Пухкавите бели облачета очертаваха странни форми - понякога заприличваха на носа на професор Банг, друг път - на географската карта на Римската империя по времето на нейния разцвет.

Студена капчица падна върху гърба й и тя трепна. Доктор Хаса стоеше до нея и се отръскваше от водата като мокър нудел. Седна и все така възхитен погледна това странно момиче с възкъса горна устна, която й придаваше безпомощно изражение.

- Харесва ли ви тук? - попита той.

- Много е приятно, благодаря. За пръв път идвам на Щолпхензее.

- А къде плувате обикновено?

- В Рупенхорн - с невинно изражение излъга Азиаде.

Двамата легнаха по корем, с лице един към друг, а

пръстите им ровеха из пясъка.

- В харем ли сте отраснали, Азиаде? - попита Хаса, все още впечатлен от факта, че красавица от харем му е позволила да я доведе на плажа.

Азиаде кимна. Разказа му колко приятно място е харемът -там е забранено за мъже, а жените са сами сред посестримите еи. Доктор Хаса недоумяваше. Имаше съвършено други представи за харемите.

- Имахте ли много евнуси?

- Осмина. Бяха изключително предани хора. Единият ми беше учител.

Поразен, Хаса запали цигара.

- Пфу! - възкликна той. - Колко варварско! И баща ви, разбира се, е имал триста жени, нали?

- Всичко на всичко една - отговори Азиаде гордо и обидено.

Нито един от досегашните й познайници не се бе осмелявал да я пита за харема. Хаса обаче беше лекар и това донякъде променяше нещата. Сбърчи чело и се нацупи като сърдито дете.

- Смятате харема за варварски - отсече ядосано тя, - но според мен вашето име е варварско.

Изявлението й предизвика поразителен ефект - по-бурен, отколкото предвиждаше. Доктор Хаса скочи и възмутен се взря в нея.

- Защо пък името ми? - заекна той, видимо смутен.

- Защото не е никакво име - раздразнено отвърна Азиаде. - Има област Хесен и име Хас. Хаса звучи варварски и изобщо не е германско. Окончанието „а“ просто не се връзва.

Хаса се усмихна облекчено и пак легна по корем. Слава богу, момичето няма приятели във Виена и нито знае за скандала с Марион, нито какъв срам преживя той покрай името си. Филолозите са безобидни създания.

- Хаса е съкращение, съвсем законно - обясни той. -Преди време фамилията ни била Хасанович, защото родът ми произхожда от Сараево в Босна още преди анексията. Аз самият съм роден във Виена.

Сега Азиаде стана и изгледа смаяно доктора.

- От Сараево? - повтори тя. - Хасанович! Окончанието „вич“ сигурно означава „син“. Значи прадядо ви е бил Хасан.

- Точно така - спокойно, без сянка от обида потвърди Хаса. - Основателят на рода ни навярно е бил някой си Хасан.

- Но Хасан е… - подхвана Азиаде, ала млъкна, възхитена от собствената си прозорливост.

- Какво има? - учуди се Хаса.

- Искам да кажа - заекна Азиаде, - искам да кажа, че до 1911 година Босна е била част от Турция и Хасан е мюсюлманско име. Един от внуците на Пророка се нарича Хасан.

Най-после Хаса разбра накъде бие странното момиче.

- О, да - съгласи се той, - разбира се. - Ние наистина сме босненци, тоест сърби, приели исляма след турското нашествие. Имам някакви диваци братовчеди в Сараево. Даже ми се струва, че по време на турския режим нашето семейство е притежавало земи там.

Азиаде взе шепа пясък и го остави да се стече бавно през пръстите й. Късата й горна устна потрепери.

- В такъв случай вие трябва да сте мюсюлманин, нали?

Хаса се разсмя. Легна по корем и тялото му се разтресе.

После седна на пясъка по турски и с присвити очи погледна Азиаде.

- Млада турска госпожице - рече той през смях, - ако Кара Мустафа беше превзел Виена или условията на Сансте-фанския мирен договор гласяха друго, днес аз щях да се казнам Ибрахим бей Хасанович и щях да нося тюрбан. Но Кара Мустафа не е превзел Виена и аз съм примерен австриец, а името ми е доктор Александър Хаса. Ходили ли сте във Б иена? Когато слънцето залязва зад лозята и чуваш песните в градините… в целия свят няма по-красив град от Виена.

Млъкна и погледна покровителствено Азиаде. Тя вдигна очи и усети как кръвта се надига бавно в бузите й, в ушите, устните и челото й. Прииска й се да скочи и да заудря по лицата всичките тези хора, които, налягали голи по пясъка, се присмиват на нейния свят. Прииска й се да избяга оттук и никога повече да не чуе за града, пред чиито врати се е разбила мощта на старата империя. Ала в този момент наивните, нищо неподозиращи очи на този чужд човек я гледаха, тъмни и изкусителни, невинно обърнати към нея, видя и неговата доволна усмивка.

Дълбока тъга измести обзелия я гняв. Тя затвори очи и си помисли, че крахът на империята е започнал пред портите на Виена.

- Не ви ли е горещо, Азиаде? - попита загрижено Хаса.

- Не, по-скоро ми е хладно. Сигурно още не съм оздравяла напълно. Есен е все пак.

Сведе смутено поглед и очите й притъмняха.

Хаса пък ненадейно се засуети. Метна хавлията си върху раменете й и донесе горещо кафе. Започна да разтърква студените й длани, които лежаха неподвижно в големите му ръце, докато той изреждаше имената на безброй бацили, атакуващи плажуващите през есента. Когато стигна до стрептококите, забеляза, че лицето на Азиаде е изкривено от ужас, и се впусна да говори за антитоксините. Това успокои и него до известна степен и той помилва Азиаде по бузата, при което беше съвсем неясно дали го направи с цел профилактика, или просто си позволи волност. Накрая предложи да се прибират.

Азиаде стана. Бузите й отново поруменяха. Хаса беше първият мъж, осмелил се да я погали, но това не влизаше в ничия работа.

Тя се втурна към кабинката, презрително захвърли банския в ъгъла и се облече бързо. С горд, непристъпен вид изчака Хаса да докара колата.

Пътуваха към града по прашен асфалтов път. Колите надуваха клаксони, профучаваха край тях, а Хаса лавираше между автобуси, велосипедисти и таксита и същевременно съумяваше да й разказва за работата си в клиниката и за резекцията на септума, която извършил тази сутрин само за осем минути. Дори великият Хаек във Виена не би го направил по-бързо. И на всичкото отгоре се наложило сам да промие раната. Съдейки по тона му, именно това обстоятелство бе затруднило особено операцията.

Азиаде седеше, облегнала глава назад. Лицето й изразяваше стопроцентово внимание и съпричастие, но тя не слу-

шаше какво й говори лекарят. Гледаше улиците, напрягайки се да разчете плакатите, насърчаващи я при всички житейски ситуации да използва булрихска сол и да не допуска грешката иа дебелия мъж от снимката, отчаян, че си е забравил рецеп-I урниците на Улщайн във влака.

„Пропадам - панически си помисли тя, хапейки горната си устна. - Направо летя към пропастта.“

Представи си висока планина, по която бавно се плъзга към врящо езеро. На отсрещния му бряг стои баща й и крещи неразбираеми, но страшни думи е много интересни от филологическа гледна точка окончания. Изгледа косо доктор Хаса и се ядоса на себе си, че все повече и повече харесва този странен безбожник. В гладката огледална повърхност тя видя гънките му строги устни, въздългия нос и леко раздалечените очи, вперени съсредоточено напред. Дълго се взира в огледалото, докато чертите на мъжа не станаха отчетливо монголо-идни. Неизвестно защо това я успокои.

Междувременно колата сви по Курфюрстендам. Хаса до-нърши доклада си за резекцията на септума и си помисли за ньзкъсичката горна устна на Азиаде. В този момент въпрос-иата устна се размърда и глас, прозвучал от далечна, чужда страна, каза:

- Към Уландщрасе.

За миг Хаса надникна в две замечтани, уплашени очи, втренчени в него изпод леко изпъкнало, сърдито сбръчкано чело. Високо и нервно, при това напълно ненужно, натисна клаксона и сви по Уландщрасе.

Спря пред четириетажната постройка със солидна сиво-чсленикава фасада и погледна през рамо. Азиаде срещна очите му и кичур руса коса, разчорлена от вятъра, се спусна върху челото й. Той се наведе към нея, взе в ръце главата й и притисна уста към малките й разтреперани устни. Долови приглушено стенание и усети как тя сви колене, как разтваря устни, как главата й се отмята назад и вече няма нужда да я държи.

После Азиаде се отдръпна в ъгъла на колата, наклони глава и въздъхвайки дълбоко, изгледа възмутено със замъглен поглед Хаса.

Бавно излезе от автомобила, опря лявата си ръка на вратата, повдигна дясната към устата си, свали със зъби ръкавицата и залепи звучна плесница на Хаса. Хвърли му един колкото ядосан, толкова и възторжен поглед, усмихна се леко и тъжно и изчезна зад прохода с надпис: „Към двора“.

ЧетВърта глаВа

Полумесеци и стихове от Корана висяха в черни рамки по стените. Гривестият ирански лъв съжителстваше със сивия вълк иа турския герб. Трите звезди около египетския полумесец висяха миролюбиво до зеления флаг на Кралство Хиджаз28. Килимите в голямата зала обърнати в посока към Мека. По килимите и по столовете край стените седяха босоноги, празнично облечени мъже с фесове и тюрбани. Тук-там се мяркаха поизвехтели униформи на висши придворни и офицери. Персийски поздрави се смесваха с арабски благослови и турски пожелания за щастие - Ориенталският клуб в Берлин празнуваше рождения ден на Пророка Мухаммад29.

Имамът, същият индийски професор, собственик на кафене „Ватан“, четеше високо сура от Корана. Персийци, турци, араби, генерали, сервитьори, студенти и министри, застанали един до друг, повтаряха-след него. После коленичиха пред Всемогъщия и индийският професор произнесе напевно с тъжен глас заключителните думи на молитвата. След това всички се запрегръщаха, зацелуваха се по раменете и отново насядаха по столовете, диваните и килимите в голямата зала. Слуги донесоха кафе, турски локум, арабски курабийки и персийски шербет. Президентът на клуба - дребничък, сух мароканец - произнесе кратка реч, благодарейки на Всевишния за

28 Хиджаз - историческо място, където се е родил ислямът; Кралство Хиджаз съществува от 1926 г., а след обединението с други територии, през 1932 г. възниква Саудитска Арабия. - Б. пр.

29 Мухаммад е името на Пророка според нормите на арабския литературен език. - Б. пр.

милосърдието му, на немската империя - за гостоприемството й, и на присъстващите, задето са сметнали за свой дълг да оставят делата си и да дойдат тук, за да споделят общата радост. Сетне топна арабска курабийка в турско кафе и благослови събралите се на персийски - нали беше образован мъж, знаеше как да се държи подобаващо.

Азиаде седеше на малък диван и жадно вдишваше аромата на пустини, на самотни шатри и камили, с който, както й се струваше, бяха пропити дрехите на гостите. Те минаваха край нея и я поглеждаха смутени и учудени, защото беше жена, а те не бяха свикнали с присъствието на жени на подобни събирания. Протягаха ръка към Азиаде, а Ахмед паша тържествено произнасяше дългите имена, принадлежащи на тези ръце. Тя се вглеждаше в смуглите, кафяви или съвсем черни лица. Това бяха представители на различни народи, обединени от Корана. Никой от тези хора, бил той млад или стар, смугъл или чернокож, не би се осмелил като онзи дългокрак доктор да притегли главата й и да притисне устни към нейните. Сведе поглед към малките си длани и се усмихна кротко замечтана.

Млад негър с блестящи зъби и тъжни очи застана пред нея.

- Анта мин Мисри? От Египет ли си? - попита тя на арабски.

- От Тимбукту - отвърна негърът.

- Тимбукту - повтори Азиаде. Прозвуча й като магическо заклинание. - Намира се в Судан, нали? Навремето там управлявали цар Диалиаман и родът Аску. Имали сте мъдрец на име Ахмед Баба. Само това знам за вашата страна.

Негърът се усмихна щастливо.

- Имаме поговорка: „Солта идва от север, златото - от юг, среброто - от запад, но Божията мъдрост и божествените песни са от Тимбукту“ - той се усмихна гордо и благодарно.

- Какво правите тук? - попита Азиаде.

- Пазач съм в дома на египетския посланик - с достойнство отговори младежът. - Права сте, нашият мъдрец се казва

Ахмед Баба. Написал е книгата „Ал-ихтиаджат“30, но отдавна е покойник. Откакто мароканците унищожиха Тимбукту, нашата страна се превърна в пустиня и вече никой не пее там.

Негърът замълча и погледна неодобрително дребния мароканец, президент на клуба.

Млад мъж е маслинен цвят на кожата се поклони пред Азиаде.

- Защо ни посещавате толкова рядко, ханъм? - попита той на развален немски.

Азиаде отговори на персийски, защото младежът беше персийски принц:

- Земан не дарем. Не ми остава време.

Ахмед паша поруменя от гордост. Да, добре беше възпитал дъщеря си. Тя говореше турски - езика на предците му, говореше арабски - езика на Аллах, говореше и персийски -езика на любовта. Уви, на Всевишния не било угодно тя да попадне в харема на принца. Какво пък, Аллах е велик, един Той знае защо се бе случило това и защо империята рухна.

Присъстващите се подредиха в широк кръг. Мършав египтянин запя с висок, меланхоличен глас. В средата излязоха две млади момчета, сирийци, с големи черни очи и гъвкави тела, облечени в бели бедуински бурнуси. На кръста им висяха дълги саби и кръгли щитове, по които се четяха мъдри, войнствени надписи. Краката им, обути в мека кожа, се движеха в ритъма на необузданата песен, черните им очи гледаха възторжено.

- Йа, сахиб31! - извикаха те и извитите им саби засвяткаха във въздуха.

Движенията им станаха отсечени и забързани. Стоманените остриета се докосваха с мелодичен звън. Щитовете се блъскаха един о друг. В очите на младежите заблестя див огън.

30 Ал-ихтиаджат (ар.) - „Потребностите“. - Б. пр.

31 Йа, сахиб (ар.) - ей, приятел (възторжен възглас). - Б. пр.

Бяха благовъзпитани синове на бейрутски търговци, но във вените им течеше свирепата кръв на предците им, дошли от пустинята и завладели Бейрут.

- Йаиии… - протяжно и дрезгаво се провикваха те, а стоманените остриета просветваха все по-бързо.

Приклекнаха зад щитовете, дебнейки се взаимно като бе-дуини по време на лов за степни птици. Отново скочиха -стройни и млади - и се спуснаха един срещу друг, разгорещени от огъня на битката. Бурнусите им се развяваха в изпълнения с цигарен дим въздух. Отново и отново се разнасяше звънът на сабите дамаскини заедно с грохота на удрящите се щитове. Все по-пронизително и все по-бързо пееше египтянинът. Внезапно двамата танцьори закръжиха един около друг, сякаш завихрени от пустинен вятър. Погледите им станаха стъклени, движенията им все повече напомняха схватка. Бедуинската битка прерасна в див конвулсивен танц на дервиши32.

Най-сетне египтянинът млъкна и обезумелите дервиши отново се превърнаха в цивилизовани търговски синове. Поклониха се и стоманените остриета се докоснаха в приятелски поздрав.

Азиаде пляскаше, възхитена от призрачната магия на вихрения танц. В залата витаеше остра тютюнева миризма. Сред пелената от дим неизвестно откъде изплуваха и после изчезваха някакви лица. Нечия брада се появи и увисна над нея. Постепенно сянката придоби човешки форми и тя различи гъсти вежди и едри зъби зад червени устни под внушителен мустак.

- Мир вам - поздрави брадата и Азиаде уморено отпусна глава.

32 Дервиш - от персийски (даруиш) бедняк, просяк; употребява се за суфитските аскети, които се отдават на живот, изпълнен с молитви, медитация над Корана, пост, търсене на скрити или дълбоки повели, и следват примера на Пророка. - Б. пр.

Старец с пъргави очички като на хилядолетен гущер се настани до нея.

- Аз съм Реза - представи се той. - От братството на бек-ташите33.

- Бекташи - повтори Азиаде и си спомни за свещеното братство на воини, аскети и монаси.

Очите на стареца бяха остри и неспокойни.

- Всички се разпръснахме - продължи той. - Истанбул ни отритна. Учителят ни сега живее в Босна. Там бичуваме телата си. Казва се Али-Кули.

Долната му устна увисна и устата му остана полуотворена.

- Вие сте мъдър човек - отрони Азиаде.

- Пазим вярата - отвърна пламенно старецът. - Всичко рухва в този свят на неверие. Но ще дойде ден, когато светлината и сянката ще се слеят и Аллах ще накаже заблудените. Грехът има много лица и дебне онези, чиято вяра е разколебана.

- Аз не греша много - каза Азиаде и старецът се засмя със снизходителна меланхолия.

- Не носите яшмяк, ханъм - отбеляза той. - Не е грях, но предизвиква другите да грешат.

Той стана, за миг заслони очи с ръка и се отдалечи, прегърбен и самотен, а хората със страх го проследиха.

Ахмед паша застана до нея. Очите му се смееха.

- Цялата зала иска да се ожени за теб - прошепна той.

Азиаде се огледа насмешливо..

33 Бекташи - суфитски орден, основан от хаджи Бекташ Вели през XIII в. в Анадола, широко разпространен в Османската империя и османските военни части на Балканите. Тяхното учение е повлияно от аскетични, мистични и езотерични течения, от шамански представи, от християнски идеи и шиитски доктрини.Тази еклектика е причина за заплетените и сложни взаимоотношения на групировките в ордена. - Б. пр.

- Всичките са добри хора, татко. На кого ще ме дадеш -на негъра от Тимбукту или на каджарския принц?

- На никого - овърна пашата. - Ще замина за Афганистан и ще натопя меча си в кръвта на враговете. Ще построя нов дворец и ти ще се омъжиш за краля.

Азиаде вдигна глава към баща си. Зад него висяха черното знаме на Афганистан и портрет на мъж с орлов нос и дълго бяло перо на шапката.

- Крал… - рече тя тихо и погали баща си по ръката. -Татко, какво ще направиш, ако ме целуне непознат мъж?

Ахмед паша я изгледа объркано.

- Да те целуне? Непознат мъж? Никой не би посмял!

- И ако все пак се осмели?

- За бога, дъще, как ти хрумна? Ще отрежа устните, които са те целунали, и ще избода очите, които са те видели. Ще съжалява много, че те е целунал.

Азиаде стисна благодарно ръката на баща си. Почувства се като спасителка на очите и устните на доктор Хаса.

- Значи ще се омъжа за крал?

- Не - разсмя се Ахмед паша. - Като се замисля, по-добре да се омъжиш за президента на Съединените щати и да накараш цяла Америка да приеме исляма. Тогава президентът ще изпрати флотата си в Истанбул и ние с теб ще можем да се приберем у дома. Това ще бъде платата му за теб34.

- Така да бъде, татко - съгласи се церемониално Азиаде. -Ще се прибера у дома да поразмишлявам над думите ти. Тук е много задушно, а и празненството по случай рождения ден на Пророка вече свърши.

Тя стана и прекоси залата. Сподиряха я свенливи погледи, но Азиаде не им отвърна. През димната пелена изненадващо

34 Според ислямската традиция мъжът откупува съпругата си от баща й. - Б. пр.

видя леко раздалечени очи и плътно свити тънки устни. Очите приличаха на очите на доктор Хаса и тя се обърна.

До вратата един прислужник й помогна да си облече палтото, а негърът от Тимбукту й се усмихна. Щом излезе от клуба, още на стълбите почувства, че се връща в чужд и враждебен свят. Зад нея останаха родината, услужливите негри, принцовете и роднините, готови да защитят честта й, и благочестивите дервиши, които я предупредиха за греха. Това беше познат за нея свят, в него се чувстваше защитена. Отпред се редяха прашните стъпала на зле осветената сграда и се мяркаха бледите сияния на уличните лампи. Слезе и отвори вратата.

Вятърът виеше по широката пуста улица, вечерни сенки обгръщаха сградите, прозорците хвърляха мътна светлина върху асфалта и малки капчици от наскоро спрелия дъжд се отцеждаха от стъклените кълба на уличните лампи. Азиаде вървеше по улицата и жадно вдишваше хладния вечерен въздух.

Асфалтът бе разделен на съвършени геометрични квадрати. Азиаде ги погледна, сбърчи чело и почувства как коленете й леко потреперват. Внезапно й се прииска да се втурне обратно, да поговори отново е негъра от Тимбукту за мъдрия Ахмед Баба, написал прочутата книга „Ал-ихтиаджат“ и отдавна предал Богу дух.

Не се върна. Вместо това строго и сериозно изгледа доктор Хаса, който свали шапка и се поклони.

- Добър вечер, фройлайн Анбари - тихо поздрави той.

Пета глаВа

Доктор Хаса не преставаше да си мисли за шамара, дори и докато правеше пункция на синус с подозрение за гнойна инфекция. Подозрението не се потвърди, ала мисълта за плесницата не го изостави даже когато вкара катетер в евстахиевата тръба на дебел бакалин, който се държеше като бебе и задаваше идиотски въпроси. По-късно отиде в операционната, за да направи кюртаж на лабиринт35, и отново се замисли, че една плесница може да предизвика смущения на лабиринта. После наблюдава как професорът извършва трахеотомия и за пореден път се възхити от изненадващата пъргавина на ръцете му.

След всичко това се качи на втория етаж и се замисли колко безсмислен е всъщност животът и за обсадата на Виена от Кара Мустафа. Обиколи болничните стаи и поговори утешително с мърморещата старица с ярко изразената склерома. Пациентите лежаха по леглата с гордото съзнание за собственото си положение, а върху черните дъски над главите им висяха надлежно записани оплакванията им.

Дежурната сестра докладва, че на Otitis maedia на осмо легло вдясно е бита морфинова инжекция. Доктор Хаса кимна, слезе в сутерена и наруга практиканта, задето е използвал една и съща очна превръзка на трима пациенти, докато са правели парна баня.

- Хигиена! - натърти той и вдигна многозначително показалец.

35 Лабиринт - вътрешната част на ухото, която се състои от охлюв, преддверие и канали. - Б. пр.

Върна се на мястото си, мрачно убеден, че само флегмон36 на параназалния синус е способен да му върне настроението.

Вместо това се появи кльощава жена с гнойна секреция на носа, която доктор Хаса - горчиво разочарован - сърдито обработи с хлор. Последва я студент, на когото му нямаше нищо и беше тук, първо, от любопитство и, второ, понеже всичко беше безплатно; искаше да се прегледа при различни специалисти. После дълго време не дойде никой. Доктор Хаса седеше, тъпо взрян в стената, и мислеше за прогонването на турците от Европа. Същевременно дясната му ръка, отпусната върху масичката за инструменти, така войнствено и яростно бърникаше из катетрите, рефлекторите, фуниите и шпатулите, че лекарят, работещ в съседство, го изгледа накриво и промърмори:

- Хмм… колега!

Пренесен отново в действителността от тази забележка, доктор Хаса прелисти няколко медицински досиета и констатира със странно задоволство, че пациентката Анбари е поставена между един ретромаксиален тумор и един „певчески възел“. Стана, изми си ръцете, свали бялата престилка и отново се почувства в личния си свят.

С недопустимо висока скорост прелетя по Линденщрасе, на шосе Шарлотенбургер се спречка с шофьор на такси, на когото обеща да го извлече от колата и да му тегли няколко кру-шета в носа, а онзи от своя страна го нарече австрийски плужек, нямащ ни най-малка представа как се кара кола.

Силно разстроен, стигна Книщрасе, паркира, прибра се в апартамента си и за да се съсредоточи, запрелиства списание по отоларингология. Научи, че в Баптистката клиника в Ню Йорк напоследък с успех използват лъчетерапия за упорита и рецидивираща хипертрофия на охлюва - вътрешната част на

36 Флегмон - гнойно възпаление на клетъчна или съединителна тъкан. -Б. пр.

ухото - и че при негрите почти никога не се среща патология на носните стени. Този факт окончателно го извади от релси и той запокити списанието на масата.

Погледът му попадна върху снимката на Марион в сребърна рамка. И изведнъж го осени: да получиш плесница, далеч не е най-лошото нещо на света. Всичко зависи чия ръка те е плеснала.

Опъна се на дивана и притвори очи. Както обикновено, в края на дивана приседна Марион и той започна яростно да я обвинява за Фриц, за поведението й, за срамното петно, което тя лепна върху името Хаса. Въображаемата Марион приведе глава настрани и каза, както винаги, че не е виновна. От гледна точка на психоанализата това беше понятно, но ужасно го възмущаваше.

Скочи рязко, тръгна към писалището и прибра снимката на Марион в чекмеджето.

- Стига толкова! - възкликна той и подсмъркна доволно.

Закрачи напред-назад, насилвайки се да мисли за всички негри, при които практически никога не се среща патология на носните стени. Безуспешно. И Хаса даде воля на мислите си.

Неговата женитба с Марион, както се оказа, още от самото начало беше грешка. А още по-малко можеше да си обясни защо си избра за най-добър приятел психоаналитик. Впрочем психоаналитикът Фриц беше абсолютен бездарник. Например лекуваше от пристъпи на меланхолия пациентка, която се оплакваше от безсъние, а се оказа, че тя чисто и просто страда от аденома. Да, най-обикновен тумор на жлеза! И тъкмо той, Хаса, го установи. Марион обаче изпитваше слабост към психоанализата и не разбираше нищичко от точни науки. А после се разрази скандалът! Да избяга ей така! А до последния момент очите й бяха толкова невинни, сякаш месеци наред с Фриц не са… о, стига!

После в кафенето Фриц се раздрънка, че отоларинголозите са нищо и никакви нереализирани зъбари и не познават жен-

ската душа. Наложи се Хаса да се оплаче от Фриц в Министерството на здравеопазването. Когато застанаха пред съдията, който, според законовото изискване, предложи помирение, Марион носеше жълта шапка и държеше главата си странно наклонена, все едно страдаше от мозъчен тумор.

На това място Хаса обикновено изпиваше чаша коняк и се вглъбяваше в извънредно отегчителен труд, посветен на Nervus Sympaticus. Сега обаче, колкото и да е странно, не изпита потребност нито от коняк, нито от несмилаеми четива. Застана удивен в средата на стаята и осъзна с абсолютна увереност тайната причина - сивооката туркиня, която с несигурни крачки бе дошла в клиниката му.

„Дивачка или по-скоро ангорско котенце“, рече си Хаса и внезапно почувства неустоим порив да прегърне това ангорско котенце. Седна и тъжно поклати глава. Откакто Марион го напусна, всичко вървеше наопаки, сякаш непрекъснато валеше дъжд.

„Ще й казвам Ази - помисли си той съвсем между другото. -На сбирките в четвъртък колегите от Медицинската асоциация ще клюкарстват, че съм се оженил за ангорско коте. Близки приятели ще ме наричат содомит и ще умират от завист. Интересно, дали туркините си падат по психоанализа?“

Взе си шапката и палтото, седна в колата и се насочи към Уландщрасе, като този път изнерви другите шофьори е бав-ното си каране.

Хаса влезе през парадния вход и оглеждайки табелките по вратите, се изкачи до четвъртия етаж. Не видя „Анбари“. Подобаващо задъхан, се спусна на приземния етаж и от портиера научи, че ,диваците“ живеят на двора, вдясно. Дълго натиска звънеца на вратата със счупената дръжка. Най-накрая се появи сънена съседка и го уведоми, че тази вечер „диваците“ празнуват турското Рождество или нещо от този род. Нещо повече, дори научи къде е тържеството и подкара бързо натам, но по пътя го налегнаха съмнения и не се реши да влезе в клуба. Не

би било приятно да го зашлевят пред толкова много хора. Оставаше само да се надява малката „дивачка“ да излезе сама от клуба. Твърде неспокоен да стои кротко в колата, доктор Хаса започна да се разхожда напред-назад по тротоара. Заваля дъжд и той застана под някакъв балкон, изненадан, че турците също празнуват Рождество.

Най-сетне на прага се появи крехка фигурка. Нерешително погледна първо небето, после тротоара и бързичко си сложи шапка.

- Пфу! - възкликна недоволно тя и застина на място с леко увиснала челюст: пред нея стоеше Хаса.

- Съсипан съм, дете мое - рече Хаса.

Азиаде сви устни.

- Не съм ви дете, аз съм Азиаде - възрази тя, пристъпвайки от крак на крак, и нерешително добави: - Вали. Ако продължим да се помайваме тук, татко ще дойде и ще ви отреже устните. Какво ще правите тогава?

- Никога повече няма да мога да целувам - отвърна тъжно Хаса и понечи да докосне Азиаде по ръката.

- Не! Не! - сърдито извика тя. - Татко е много силен. -Тутакси се замисли и отчаяно изтърси: - Е, да вървим, иначе той наистина ей сега ще дойде.

Тръгна с бързи крачки, а Хаса я последва, сочейки унило към паркираната кола. Азиаде обаче поклати енергично глава.

- Не, не. Просто вървете след мен.

Хаса се подчини.

Стигнаха до Витенбергплац. Отново заваля и Азиаде нерешително спря под козирката на една сграда.

- Милост! - смирено отрони Хаса. - Разрешете ми да ви заведа в някое светло, топло и пълно с хора кафене.

Азиаде го изгледа напрегнато.

- Ужасен климат - констатира тя. - Разбирам защо не сме успели да превземем тази страна. - После погледна небето и додаде милостиво: - Позволявам ви да ме заведете в кафене.

Думите й ни най-малко не прозвучаха като поражение. Прекосиха улицата и Хаса отвори стъклена врата. Влязоха. Азиаде се приведе мълчаливо и тържествено над чаша с мока. Вдъхваше с удоволствие аромата и усещаше леко, приятно сърцебиене.

- Не ми се сърдете, Азиаде - смутено подхвана Хаса. -Това никога повече няма да се повтори.

Азиаде остави чашата и объркана го изгледа.

- Нима? - попита тя доста уплашено и прехапа устни. Хаса облекчено протегна ръка и Азиаде му подаде своята,

а той нежно и почтително я целуна; мирът бе сключен.

Седяха в многолюдно кафене съвсем близко един до друг. Азиаде му разказваше за негъра от Тимбукту, за евнуха, учил я на арабски молитви, за това, че Рю д’Опера е по-красйва от всички берлински улици, взети заедно, за принц Абдул Керим, за когото е трябвало да се омъжи.

- Но няма да го направите? - тревожно попита Хаса.

- Никога не съм го виждала. Знам само, че е на трийсет. Изчезна след революцията. Може да се смята, разбира се, че ме е изоставил, но вероятно не е имал друг изход.

Хаса я погледна съчувствено и си помисли, че понякога революциите имат и добри страни.

- Какво ще правите, след като се дипломирате?

Азиаде се взря замечтано в сладкишите, подредени на масата, и си избра шоколадова пастичка.

- Ще се омъжа за президента на Съединените щати или за краля на Афганистан.

Устните й побеляха от захарта. Весело протегна пръсти и си взе цигара от табакерата на Хаса.

- Обичали ли сте някога? - неочаквано попита той. Азиаде силно се изчерви и си дръпна от цигарата. Очите

й заблестяха.

- Европейците нямат понятие как да се държат - отбеляза разярено. - Не е прилично да се разговаря за любов с непо-

знати дами. И не бива да ги зяпат нахално. Подобно на вас, ние също познаваме любовта, но сме по-сдържани и по-спокойни. Затова тук ни смятат за диваци.

Разгневена, изглеждаше още по-прекрасна. С разширени зеници, тя всмукна от цигарата, издуха дима нагоре и разбра с абсолютна сигурност, че е безнадеждно влюбена в Хаса.

Хаса я погледна озадачен.

- Не исках да ви обидя, Азиаде. Повярвайте ми, това не е просто любопитство, а… добре де, вие разбирате, нали? Как да се изразя? Хмм…

Той замълча смутено. Изглежда, нямаше да е излишно все пак да прочете поне въведението в психоанализата. Азиаде го гледаше усмихната. Колко безпомощни са тези европейци, когато изразяват чувствата си. Просто не притежават, тъй да се каже, истанбулската шлифовка. Остави цигарата и благосклонно го погледна.

- Хайде, разказвайте - поощри го тя.

- В живота ми се случи нещо тъжно. Затова разпитвам другите и се опитвам да разбера какво е любов. Бях женен, а сега съм разведен.

Азиаде го слушаше кротко, с леко разтворени устни, горната - извита нагоре.

Внезапно се приведе напред и се закашля. Все пак странни хора са европейците!

- Разбирам - кимна тя съчувствено. - Жената не е успяла да ви роди деца и вие сте я изоставили.

- Деца? - възкликна удивено Хаса. - Какво общо имат децата? Марион никога не е искала деца.

Беше ред на Азиаде да се учуди.

- Не е искала деца? Но нали това е предназначението на съпругата?

- Божичко! - простена Хаса. - Проблемът беше съвсем друг. Имах добър приятел. Често ни гостуваше. И един ден Марион избяга с него.

Сви рамене, а очите на Азиаде се ококориха смаяно. Накрая положението сякаш й се проясни.

- Аха - рече тя. - Вече разбирам. Вие сте ги проследили и сте ги убили. А сега се криете в чужда страна, за да избегнете съда и кръвните вражди. Не се притеснявайте, не сте единственият случай.

Хаса се обиди. Азиаде смяташе, че е способен на убийство!

- Не е необходимо да се крия от никого - гордо заяви той. -А и съдът е на моя страна.

Азиаде поклати глава.

- В моята родина - подхвана тя - щяха да напъхат жената в чувал е дива котка и да я хвърлят в Босфора, а мъжа да го заколят и всички щяха да го смятат за справедливо. И какво сега? Значи враговете ви се крият толкова добре, че сте безпомощен да ги накажете?

- Не - тъжно отвърна Хаса. - През лятото бяха в Тирол. Но, между другото, защо да са ми врагове?

Азиаде мълчеше. Нямаше смисъл да обяснява на този човек какво е това любов. Той седеше пред нея сякаш зад стъклена стена, неловко приведен и безпомощен. Тя погледна празната си чаша и изпита леко задоволство. Добре е, че Хаса е толкова самотен.

- Какво мислите за психоанализата? - ненадейно попита

той.

- За кое? - изненада се Азиаде. „Колко много се различават тези хора от пашите край Босфора.“

- За психоанализата - повтори Хаса.

- Какво е това?

- Психоаналитиците са хора, които надничат в душите на другите, както аз преглеждам гърлото ви.

- Какъв ужас! - потрепери Азиаде. - Как е възможно да си показваш душата на чужд човек? Та то е по-лошо от изнасилване. Само на Пророка му е позволено да го прави. Или на

краля. Бих убила всеки, който се опита да надникне в душата ми. Все едно да тръгна гола по улицата. - Замълча и прокара пръсти по челото си. Внезапно погледна Хаса със сияещи очи и смутено призна: - Предпочитам хора, които надничат в гърлото.

Хаса едва се удържа да не сграбчи на мига в обятията си това сивооко момиче.

- Да вървим! - възкликна той, внезапно обзет от порив на жизнелюбие, и Азиаде примирено кимна.

Уловени за ръка, тръгнаха към колата. Беше се стъмнило. Безкрайните редици на уличните лампи се сливаха в далечината. Азиаде се взираше в светлините и не мислеше нито за Босфора, нито за пашата, който вече я очакваше у дома. Хаса й се струваше такъв голям и непонятен като екзотичен звяр, а колата му сред нощните светлини и сенки приличаше на огромен, накичен с оръжия, слон. Седнаха вътре и асфалтът изчезна под гумите като мъгла, разсеяна от вятър.

Подкараха по Курфюрстендам и свиха по аутобана. Светлините на фаровете осветяваха плоските покриви на квадратните къщи. Приличната на ешафод радиокула сочеше небето като стоманено копие. Движеха се по широката магистрала, смълчани и почти притиснати един до друг. Хаса натисна педала на газта и стрелката подскочи нагоре. Влажният бриз брулеше лицето на Азиаде. Той погледна политналата й назад коса и сивите неподвижни очи. Увеличи още скоростта, за да я принуди почти да го прегърне през рамото. Колата летеше в нощта, сякаш движена от свръхестествена сила. Формите на външния свят се разпадаха в еднообразието на величествена сивота. Кръвта пулсираше в слепоочията на Хаса. При тази шеметна скорост той усети световъртеж от неизпитвано досега любовно опиянение. Под светлината на фаровете асфалтът приличаше на безкрайно въртяща се лента. Изведнъж жената до него му стана необикновено близка и постижима, сякаш подарена му завинаги от този вихър.

Азиаде седеше неподвижна е полупритворени очи, обладана от неочаквано усещане за покорство. Стискаше здраво дръжката под стъклото и като че ли цялото настояще изчезваше заедно е шума на оставащите назад километри. Колата се превърна в летящо килимче, а нощният вятър я тласкаше все по-близо към чуждия човек, който по загадъчен начин беше свързан е нея и я водеше към невидима цел.

Погледна скоростомера. Стрелката сочеше някакво число, но тя не знаеше дали е много или малко. Просто седеше, оставяйки се на вятъра, на скоростта, на призрачната светлина на далечната радиокула.

- Стига - прошепна тя, обзета от изтощение.

Хаса бавно свърна към града. Уморените му красиви очи излъчваха тъга и облекчение. Спря колата пред къщата на Уландщрасе. Ръката на Азиаде го обви през врата и той се наведе към нея.

- Благодаря - отрони Азиаде е глас, долитащ сякаш от огромно разстояние.

Хаса почувства топлината на лицето й и развълнувания дъх на по детски нежната й уста. Докосна е устни бузите й и затвори очи. Устните на Азиаде бяха съвсем близо. Погледна я. Неподвижно и изплашено тя се взираше в далечината.

- Благодаря - повтори и слезе от колата.

После мълчаливо изчезна в къщата. Хаса се взираше след нея, объркан и запленен.

Шеста глаВа

И казали китайците: „Да унищожим тюрките. Тюрките не бива да съществуват.“ Тогава проговорили небесата на тюрките, проговорили свещените им земи и свещените им води: „Тюрките няма да погинат. Ще ги запазим невредими.“

След тези думи небесата сграбчили баща ми Илтерес хан за косата и го издигнали над всички народи. И тогава моят баща, ханът, казал…“

Азиаде следеше руническото писмо с показалец. „По-скоро не „каза“, а „провъзгласи“, уморено си помисли тя и енигматичните ъгловати линии на древното писмо заплуваха пред очите й.

Преди хиляди години велик древен народ си бе издигнал паметник в далечните монголски степи. Народът се бе местил от място на място, но примитивните писмени знаци се бяха съхранили. Древни и загадъчни, те се взирали в безкрайните монголски степи, в тъмното огледало на студени безименни реки. Камъкът се бе разпадал, наблизо минавали номади и боязливо оглеждали руините от някогашната слава. Пътешественици от далечни страни пресекли в изнурителната жега монголските степи, за да занесат на Запада вест за тайнствената писменост. Организирали походи, опитни ръце преписали непонятните руни. После, акуратно напечатани на чиста бяла хартия, се бяха озовали в тихите кабинети на учените. Сухи ръце с изпъкнали вени са галели нежно древните символи, сключени вежди са се свеждали над тях. Постепенно тайната на писмеността била разгадана и от древните ъгловати йероглифи се разнесъл вой на степни вълци, възникнал древен но-

мадски народ, появил се предводител върху дребен дългогривест кон, зазвучали разкази за стародавни пътешествия, войни и героични походи.

Разчувствана, Азиаде гледаше руническото писмо. Стори й се, че в тези черни ъгловати линии чете историята на своите мечти, копнежи и надежди. Сред безпорядъка от примитивни форми и словосъчетания се надигаше нещо могъщо и притегателно. Пред нея се разкриваше тайнствено начало, скрито в прастарите звукове на нейния род.

Видя как първите представители на зараждащия се народ идват от заснежени, сковани от ледове степи и създават първите звукове на своя език.

Тънките й пръсти проследиха редовете на написаното и тя прочете бавно: „Моят брат Кюл-Тегин37 беше на шестнайсет години и вижте какво направи! Тръгна на война срещу народа с плитки и го победи. Хвърли се в битката и ръката му, ръка на воин, стигна врага Онг Тутак, който командваше петдесет хиляди мъже.“

Прозвуча остър звън. Азиаде вдигна глава и разтърка изморените си очи. Седеше в малката зала в катедрата и край нея се носеше шепотът на китаистите, приглушените гърлени гласове на арабиегите, тихото мърдане на устните на египтолозите, които преглъщаха съгласните и разкриваха всички загадки от долината на Нил чак до правилното произношение на думата „Озирис“.

Азиаде стана и погледна програмата.

- „Първите османци - прочете тя. - Аудитория осем, доцент доктор Майер“.

На вратата на аудиторията я срещна унгарецът доктор Журмай и й съобщи възторжено, че току-що е открит тура-низъм в унгро-финската аглутинация38.

37 Кюл-Тегин - тюркски принц от времето на Втория тюркски каганат (682/3-745). - Б. пр.

38 Аглутинация - в случая езиково семейство. - Б. пр.

Азиаде го слушаше разсеяно. Само веднъж през живота си беше виждала жив представител на угро-финското семейство. Дебел русокос сервитьор от Хелзинки, който миришеше на ром и бълваше безсмислени ругатни. Смущаваше я мисълта, че неговият род произхожда от същите далечни степи, откъдето някога са се появили първите османци и са тръгнали на запад.

- Проявява се при аорист39 - продължаваше да обяснява унгарецът. - Знаеш какво е аорист, нали?

Азиаде знаеше. Влезе в аудиторията. Китаистът Гьоц, приведен над лист хартия, обясняваше на татарина Рахметалла значението на йероглифа „тю-ке“. Рисуваше красиви извити линии и говореше тихо:

- Разбирате ли, колега? В този случай не значението е важно. Важен е звукът. Китайците нямат звук „р“, „тю-ке“ следователно означава „тюрк“.

Рахметалла седеше със зяпнала уста и присвити вежди. Малките му очички се взираха гневно в йероглифа, който нямаше значение.

Младоликият, но с изцяло побеляла коса Майер правеше впечатление на много нещастен човек, навярно защото още не беше станал професор. Имаше поразителната способност да говори всички източни езици с швабски акцент. Лекцията му бе посветена на златните Алтайски планини, люлка на народа, чийто велик герой бе Огуз Хан, сина на Кара Хан, който сформирал армия, а Ертогрул40, прародителят на османците, се

39 Аорист - в старогръцки, старобългарски и др. езици - минало свършено време. - Б. пр.

40 Ертогрул - според някои теории пристигнал в края на XIII в. неизвестно откъде в Западна Мала Азия и основал Османския бейлик. По-късно, през 1299 г., синът му Осман станал Иконийски васал и получил от султана символите на властта: сабя, тъпан, знаме и бял кон. Тази дата традиционно се смята за начало на Османската държава. - Б. пр.

хвърлил с четиристотин четирийсет и четирима коници срещу гърците и основал Османската империя.

- Ертогрул имал трима синове - разказваше Майер на швабския си диалект. - Осман, Гедусалп и Сураяти Саведжи. Първият е истинският основател на движението, а това движение е темата, която сме решили да изследваме.

Тук лекцията свърши, защото звънецът удари.

Азиаде се втурна по стълбите. Скри се в библиотеката като охлюв в черупката си. Без да подбира, взе първия попаднал й дебел том от полицата и изненадана прочете заглавието върху корицата: „Кугатку-билик“ - „Блажено знание“ - „Уйгурска етика от II век“.

Отвори книгата.

„Страница петдесет и две, стих петнайсет“, рече си наум тя и разтреперана от суеверно любопитство, започна да дешифрира тайнствените уйгурски изречения. Писмото беше много неясно, граматическите форми - непознати.

Звънецът удари отдавна, но тя не му обърна внимание, вглъбена в загадките на миналото. Най-после съумя да разчете: „Всичко, което ти се предлага, идва и си отива. Остава само блаженото знание. Всичко на този свят свършва и изчезва. Остава само писаното слово, другото отлита.“

Макар и внушителни, думите нямаха никакво отношение към това, което вълнуваше Азиаде. Тя сведе глава и се втренчи замислено в превода си, чувствайки се като човек, отворил с цената на? огромни усилия празна бутилка. Прибра листа в джоба си и се озърна. С радост установи, че е сама в залата.

Не, твърдо реши тя, така повече не може да продължава. Всеки ден Хаса да я чака пред къщата с колата и да я отвежда до университета или да излизат на разходка в Грюневалд -еловата гора край Берлин; да й подарява цветя и някак между другото да й описва радостите на семейния живот; понякога да му позволява да я гали по ръката или даже да докосва с устни челото й.

Азиаде огледа мрачно дългите редици от книги. Всичко щеше да е различно, ако тя, следвайки повелите на техните обичаи, криеше лицето си е яшмак. Доктор Хаса нямаше да я види, животът й щеше да си тече в обичайното русло и нямаше да й се налага да размишлява върху загадките на любовта, вместо да изучава турански представки.

Замислено задраска е нокът по тъмното дърво на масата. Навярно допуснаха огромна грешка, като напуснаха родината си. Но баща й реши така и сега върху главата й се стовари любовта към чужденец, който мисли, чувства и действа по съвсем различен начин от нейните сънародници.

Азиаде въздъхна дълбоко. Срамуваше се, искрено се презираше. Хаса буквално я преследваше и тя не виждаше никаква възможност за бягство от затворения кръг на неговите думи, погледи и жестове.

Стана и тръгна покрай рафтовете с книги. Плешивият библиотекар, който стоеше до вратата и преглеждаше каталозите, я изгледа въпросително. Тя се престори, че търси книга, и очите й пробягаха по „Суахилска граматика“ и „Въведение в средноперсийски“.

„Да се омъжа“, помисли си объркано и се върна на мястото си.

Извади лист хартия и започна разсеяно да рисува глави на демони, геометрични фигури и неизвестни окончания на незнайни думи. Накрая остави молива и с изненада установи, че върху листа с красиви арабски букви е написано: „Принц Абдул Керим“.

Поклати глава и изписа същото име с латински букви. После го задраска, написа цялата титла на турски: „Негово Височество принц Абдул Керим“ и внезапно осъзна, че през цялото време е мислела само за изчезналия принц.

Никога не го беше виждала, ала си го представяше, когато минаваше с лодка край двореца му на Босфора и забелязваше прислужници по терасите. Той навярно има светла кожа и

дългия орлов нос на Османците, тъжни очи и присвити устни. Вероятно е меланхоличен като султан Абдул Азиз41 или е коварен, слабохарактерен и жесток като Абдул Хамид42. Или е като Мехмед Рашид43, тихия мечтател, живее в бездейно отегчение и има премрежени очи, зад които просветва скрит свят.

Нищо не знаеше за него; знаеше само, че този принц в двореца край Босфора е бил обещан да й стане съпруг, а на нея е забранено да обича другиго. Така или иначе обаче, тя се влюби в дългокрак варварин с усмихнати очи. Принцът изчезна; той също не я беше виждал никога и даже едва ли изобщо подозираше за нейното съществуване. Навярно има изящни, поддържани ръце и го разяжда копнеж по смъртта, по тишината и забравата като покойния Юсуф Изедцин44. Последните представители на Османовия род не можеха да се похвалят с особена осанка. Хаса бе по-силен, поздрав и толкова близо.

На Азиаде й стана мъчно за принца, който вече не беше принц и никога не я бе виждал. Взе молива и нарисува около името му красиво извит орнамент. После написа отдолу: „Азиаде е глупава гъска“. И изведнъж й се стори, че целият й живот е ужасно объркан сън. Отметна бавно косата от челото си и извади от чантата си лист хартия и писалка. Внимателно обмисли всяка дума и започна да пише:

„До Негово Кралско Височество принц Абдул Керим ефенди“.

Дълго оглежда обръщението, все повече убеждавайки се, че е точно толкова обезумяла, колкото и последните османци. После продължи:

41 Абдул Азиз - управлява от 1861 до 1876. - Б. пр.

42 Абдул Хамид II - управлява от 1876 до 1909 г., заради деспотичния си режим е наречен Кървавия. - Б. пр.

43 Мехмед V Рашид - управлява от 1909 до 1918 г., предпоследният османски султан. - Б. пр.

44 Юсуф Изедцин - син на султан Абдул Азиз. - Б. пр.

„Ваше Кралско Височество! Никога не сте ме виждали, а и едва ли си спомняте името ми. Навремето Негово Величество, нашият велик император и покровител на всички правоверни, повели аз - ако такава е волята на Аллах - да вляза в двореца на Ваше Височество, за да стана Ваша най-покорна робиня и най-предана съпруга. Много съм нещастна, Ваше Височество, че Аллах не го пожела. Сега живея в Берлин и посещавам Дома на мъдростта - университета, както го наричат тук, - където изучавам историята на древните предци на Ваше Височество. Изпълва ме скръб, понеже съм съвсем самотна, вече не нося яшмак и много непознати мъже виждат лицето ми. Накажи ме, о, Всемогъщи! Но за жена без яшмак е много трудно да не стане жертва на греха. Хвърлям се във височайшите Ви нозе и Ви умолявам да ме вземете при Вас, където и да сте, за да Ви служа и да дишам въздуха, който дишате и Вие. Ако пожелаете, ще стана Ваша слугиня; вечер, когато приключите работа, ще масажирам стъпалата Ви. Ако карате такси из тесните улички на непознат град, аз ще Ви давам термос с горещо кафе и ще Ви махам за сбогом, когато потегляте. Ала ако Ваше Височество завинаги ми откаже тази милост, умолявам Ви да се отречете от мен, за да се почувствам свободна и да се хвърля в бездната, наречена любов, където попадат всички незабулени жени. Аз съм млада, Ваше Височество, и образованието ми в бащиния дом не беше завършило, когато ни отнеха този дом. Затова съм слаба и нямам нито търпение, нито достатъчно самообладание, каквито трябва да притежават жените. Често мисля за Вас, за Вашия дворец край Босфора и за дърветата в градината Ви, край които съм минавала навремето, когато все още мечтаех някога да отдъхвам под сенките им. Не ме корете, Ваше Височество, защото аз съм Ваша робиня, обвързана от дълга да Ви служа, е който лично нашият император и господар ме натовари.“

Азиаде се подписа и сложи писмото в плик. После го извади и поруменяла, написа послеслов:

„И ако Ваше Височество откаже да ми отговори, опасявам се, но ще приема това като знак, че съм в немилост пред Вас, окончателна немилост, което ще ме тласне в обятията на друга любов.“

Отново пъхна писмето в плика и го погледна нерешително. Върхът на езика й се подаде и се плъзна бавно от десния ъгъл на устата към левия. Никой не знаеше къде пребивава принцът. Написа: „Правителство на Република Турция. Лично до принца в изгнание Абдул Керим. Много важно! Моля да се препрати!“

Не съществуваше никаква надежда писмото да стигне до получателя си. Тя стана и излезе от библиотеката. Плешивият библиотекар изгледа отдалечаващия се гръб на момичето е одобрение и уважение. „Каква усърдна студентка - помисли си той. - Интересно, дали пише дисертация? Науката не бива да се лишава от такива хора.“

Междувременно Азиаде крачеше по Доротеенщрасе. Хаса й помаха. Тя се качи в колата и той пак подхвана темата колко приятно ще е да отидат на сватбено пътешествие в Италия е автомобила.

- Спри тук - помоли Азиаде.

Тя слезе от колата, отиде до една пощенска кутия и пусна писмото. Когато се върна, се облегна назад и попита малко небрежно:

- Италия? Мислите ли? Да, предполагам, че ще бъде приятно.

После замълча и се взря през стъклото. Наистина беше влюбена в Хаса.

Седма глаВа

Седнал в кафене „Ватан“, Ахмед паша осъзна, че в живота му се възцарява хаос. Индиецът зад тезгяха прехвърляше броеницата си; Смарагд, сервитьорът от Бухара, разнасяше кафе, а черкезинът Орхан бей изрази мнение, че пътищата на Аллах са неведоми.

- Религията не го забранява - напомни Смарагд.

В кафене „Ватан“ нямаше тайни.

- Да - съгласи се пашата тъжно. - Религията ни не го забранява.

Имамът от ахмадийската секта поглади брада и седна до него.

- Всичко е едно и едно е всичко - произнесе тайнствено той. - С единството на плътта човек добива единство на кръвта.

Отпи от шербета и подаде цигара на пашата.

Индийският професор остави броеницата и отбеляза мрачно:

- Чрез устата на Пророка Аллах е прогласил: „По-добре верен роб, отколкото невярно куче.“

- Това се отнася само за езичниците - вметна Смарагд. -Имамът на Бухара е написал коментар по темата.

Всички замълчаха и черкезинът изчезна в съседното помещение.

- Строго погледнато, той не е неверник, просто е свобо-домислещ - уточни пашата.

Кимна тъжно, а индиецът отбеляза отзивчиво:

- Колко сте прав, Ваше превъзходителство. И освен това е богат.

В кафенето влезе дебел сириец и пророчески изрече:

- Какво са парите? Прах пред трона на Всевишния. Къде са милионите на Абдул Хамид? Спасиха ли престола му? Един свят мъж45 от пустинята Наджд е казал…

Не довърши изречението, защото Смарагд постави чаша кафе пред него, а професорът отрони безучастно с меланхоличния си глас:

- Колко сте прав…

Минутите се нижеха. Пашата вдигна сухия си кафеникав пръст и поръча още едно кафе. Не гледаше нищо конкретно, а си мислеше, че ако братовчедът от Кабул не му изпрати пари в най-скоро време, наистина ще му се наложи да стане консултант в килимарски магазин.

Тих шепот наруши тишината в кафенето. Никакъв мароканец разговаряше със Смарагд:

-… и тогава стисна сабята си и посече хиляда неверници. Цял Риф46 беше на негова страна. Всички племена. Напредва към Фес47. Ще стане халиф и тогава камбаната ще забие за неверниците.

- Колкото сте прав - вметна въодушевено Смарагд и наля кафе.

От съседното помещение долетя гласът на черкезина:

- Ела, братко, пашата ще се зарадва.

Влезе, повел добре сложен мъж е брада и тъмни наивни

очи.

- Ваше превъзходителство - подхвана черкезинът, - позволете да ви представя Али Соколович, търговец от Сараево.

Босненецът се поклони и очевидно остана много поласкан от възможността да поговори е истински паша.

45 Има предвид Пророка Мухаммад. - Б. пр.

46 Планината Риф - намира се в северната част на Мароко. - Б. пр.

47 Фес - най-старият от четирите императорски града в Мароко; център на ислямската култура и образование. - Б. пр.

- От Сараево - повтори пашата и вдигна вежди. - Известен град.

- Съвършено вярно, Ваше превъзходителство - радостно потвърди търговецът.

- Надявам се, че събратята ти са благочестиви и следват повелите на нашата вяра.

- Точно така, Ваше превъзходителство. Какво е народ без Бог? - въздъхна Али Соколович, сякаш съзнаваше цялата човешка суета пред лицето на Господа.

Заразказва за училищата и джамиите в Сараево, за времето на турското владичество, за бащата на пашата, който имал резиденция в Босна и командвал армия.

- Светът знае малко за нас - продължи той, - но нашият народ е смирен и богобоязлив. Имаме учени, мъдреци, имами и джамии и неколцина от нас са били на поклонение в Мека. Обмисля ли Ваше превъзходителство да посети Сараево?

- Може би. - Ахмед паша си подръпна мустака и се взря разсеяно в далечината. - В Сараево познаваш ли семейство Хасанович?

- Няколко са, Ваше превъзходителство.

- Имам предвид онова, което е разделено на две. Половината живеят във Виена.

Търговецът кимна, доволен, но и някак смутен.

- Не сме виновни ние, Ваше превъзходителство, няма стадо без мърша. Имаше един Мехмед бей Хасанович. Пътувал от Сараево за Мостар. Става дума за времето, когато баща ви озаряваше с мъдростта си страната ни. Мъж на име Хюсейнович го нападнал в планината - или той нападнал него — един Аллах знае. Известно е само, че единият останал там мъртъв и това бил Хюсейнович. Тогава ние сме били прости хорица, Ваше превъзходителство, много кръв се е проляла в планината. Три години продължила кръвната вражда между семействата. После Хасанович взел всичко, каквото притежавал. включително жена си и сина си. и заминал за Виена. Там

попаднал в капана на неверието. Синът му забогатял, а внукът му станал учен човек. Ала Аллах наказва вероотстъпниците. Всички имат неверни жени.

Търговецът млъкна, а мустаците му продължиха да мърдат ритмично и заплашително. После си тръгна, широк и окръглен като буца пръст.

Останал сам, пашата мълчеше и пушеше замислено.

- И всичко това - обърна се той ненадейно към професора, - и всичко това само защото баща ми не е разполагал с добре организирана полиция. Ако е имало закон и ред, никакъв Хюсейнович нямаше да нападне Хасанович и всичко щеше да бъде наред. А сега внуците трябва да отговарят за греховете на предците. Все едно, не мога да я благословя.

Професорът се приведе напред:

- На ваше място на мен също щеше да ми се иска да кажа „не“, но нямаше да се реша.

- Защо?

- Защото човек не казва „не“, когато не разполага с нищо по-добро. Вие не разполагате с нищо по-добро, паша.

- Всичко се променя.

- Хубаво е, паша, когато двамина се обичат.

- В наше време, професоре, не се влюбвахме преди сватбата.

- В наше време, паша, жените ходеха с яшмак.

- Прав сте, професоре. Искам да разбера що за човек е

той.

Стана и излезе от кафенето. Професорът го проследи с поглед, а меланхоличният Смарагд записа:

- „Пет днешни кафета и осемнайсет стари, общо двайсет и пет“.

- Двайсет и три, Смарагд - поправи го професорът, защото беше човек образован.

- „Двайсет и три“ - записа Смарагд и тъжно отбеляза: -Много красива ханъма. Ще бъде ли щастлива с неверник?

- Такива неща не се обсъждат, Смарагд. Истанбулските ханъми са способни на всичко, дори да бъдат щастливи.

Замълча и затрополи с чашите за кафе. Радваше се, че няма дъщеря, която се разхожда насам-натам без яшмак и се влюбва в непознати…

ЕМПАЙЪР СТЕЙТ БИЛДИНГ, ПЕТО АВЕНЮ, НЮ ЙОРК

Сто и два етажа и закрита тераса на покрива с въртящ се паркетен дансинг, джазбенд, група танцьори и стъклени стени, а зад тях - дългият силует на Манхатън.

Джон Роланд седеше на маса до прозореца. Дансингът се въртеше, момичетата в бесен ритъм вдигаха крака.

- Едно мартини - поръча Джон Роланд, втренчен в краката на момичетата. - От най-сухото - добави и изпи горчивото, леденостудено питие на един дъх.

Стана и прекоси въртящия се дансинг. Там долу, под него, живееха, обичаха се, работеха и спяха сто и два етажа - цял вертикален град. Излезе на остъклената веранда. Правоъгълни кули опираха в нощното небе, сияейки с безчет прозорци. Осветените етажи на сградите изглеждаха увиснали във въздуха, подпрени от свръхестествена сила. Бездната на авенюто приличаше на пресъхнало речно корито, а в далечината се разстилаше единственото тъмно благоуханно място в потъналия в светлина град - Сентръл Парк.

Джон Роланд се приведе напред. Режещ вятър откъм широката, мътна Хъдсън свистеше по Ривърсайд Драйв. Дълго се взира надолу към авенюто и в един момент му се зави свят. „Не - помисли си той и отстъпи назад. - Не“.

- Още едно мартини - поръча на сервитьора и погледна пулсиращите вени на китката си.

„Не - помисли си отново. - Някога, но не още.“

Д жазовият оркестър извиваше дивия си, замечтан ритъм. Роланд оправи бялата си папийонка, хвърляйки поглед към огледа-

лото, и погали нежно горния джоб на фрака, в чиито меки копри-I ieini гънки се криеше неговата най-надеждна крепост на света -два тъпички документа: паспорт на гражданин на Съединените щати, законно издаден на името на Джон Роланд, и чекова книжка от нюйоркската Чейс Нешънъл Банк на същото име.

Под защитата на тези тънки книжки Джон се чувстваше много сигурен. Поръча си уиски и си помисли, че на сутринта ще го боли главата, но това неизменно се случваше през последните години, а той все още не възнамеряваше да скочи в бездната на авенюто. Честолюбието му изискваше край, различен от края на неговите братя, на баща му, на дядо му.

- Уиски - извика Джон и мислите му се проясниха.

Сега съвсем точно знаеше, че е неправилно да извади младия учен след хиляда метра. Той трябва да се прояви през първите двеста метра и то в близък план. Нещо от рода: „Младият изследовател в лабораторията си в джунглата. Побеждава тропическата малария.“

„Отлично - рече си Джон Роланд, - важното е да не го забравя до утре сутринта.“ Стана, подхвърли няколко долара върху масата и тръгна към асансьора, оглеждайки в огледалото стройната си фигура в черен фрак.

Докато бързата махагонова кутия го носеше надолу, той усети обичайното свистене в ушите. На улицата бавно отвори вратата на колата си, натисна педала на газта и подкара по празното Пето Авеню към Сентръл Парк, където сви и спря пред хотел „Барбизън Плаза“.

Портиерът му подаде ключ и плик. Джон Роланд изгледа мъжа и изведнъж почувства как го наляга неизмерима умора. В стаята си облече халата, пристъпи към бара, след известно колебание си сила уиски и седна пред бюрото. Докато отваряше продълговатия плик, мислеше за подателя - филмовия агент Сам Дут, който всъщност се казваше Перикъл Хептоманидес, но това беше отдавна.

„Скъпи Джон - пишеше агентът му, - прилагам няколко писма, изпратени до теб. Намирам писмото от продуцента за съществено. Срещу предложените 10 000 долара той е в правото си да иска да преместиш сцената е отвличането да се развива на Хаваите.“

Джон Роланд въздъхна и прочете писмото от продуцента е чувството, че е по-добре да пише лирични поеми вместо филмови сценарии е отвличания, които трябва да се снимат на Хаваите. После се сети, че продуцентът разполага е хиляди метри неизползвани хавайски кадри, и реши да промени сценария, защото 10 000 долара са си сериозна сума.

Другите писма бяха оферти, сметки, реклами - всичките в продълговати пликове с имената на фирмите от лицевата страна. Само едно беше в квадратен плик и нямаше печат. Джон Роланд го извади, без да съзнава какво чудо държи в ръцете си. Внезапно почервеня и върху челото му изпъкна синя вена. Сърцето му се разтуптя лудо, когато прочете: „Лично до принца в изгнание Абдул Керим. Много важно! Моля да се препрати!“.

Захвърли писмото в ъгъла на стаята и скочи.

- Идиот - изруга той, отиде до телефона, набра номера и зачака да чуе гласа на агента.

- Перикъл Хептоманидес - изкрещя разярено Джон Роланд, - колко пъти да ти повтарям такива писма да отиват право в кошчето за смет!

Агентът беше пиян. Запелтечи на чужд, но съвършено разбираем за двамата език, нещо от рода „Ваше Височество“.

- Идиот! - изкрещя Джон Роланд и затръшна слушалката.

Закрачи нервно напред-назад из стаята, изкосо поглеждайки писмото. После го отвори решително и зачете красиво изписаните редове на турски, като клатеше в недоумение глава.

- Анбари - изрече на глас. - Май беше някакъв министър. Имал значи дъщеря. Да, да… Сякаш съм чувал такава идея.

Затвори очи и за миг се пренесе в друг, отдавна преминал в небитието свят. После поклати отново глава и седна пред писалището. Започна да пише на османски, от дясно на ляво, при което позата му по странен начин напомнаше на болна маймуна:

„Скъпа Азиаде, вече не съм онзи, който бях преди, и ви пожелавам вие също да престането да бъдете тази, която сте била преди. Нашият император и господар ни е свързал, но това е било в друг живот. Съвестта ви може да остане чиста, защото аз вече не съществувам. Тоест вие сте напълно свободна. Не всичко, наречено грях, е наистина грях. Възможно е обаче да греша, мислейки, че аз не съм вече аз. Вие изучавате живота на предците ми и копнеете за мен. Това ме изненадва. Моля ви, смятайте, че мен повече ме няма. Ако ми бъде съдено някога да се появя отново, ще ви потърся, но по-добре не се надявайте. Бъдете щастлива.

Не се подписвам, защото не съществувам.“

Джон Роланд сложи марка, запечата плика и го пусна в тъмната пощенска кутия в коридора.

- Много удобно - заключи той, без да става ясно какво собствено има предвид: близостта на пощенската кутия или непознатото момиче на име Азиаде, което изучаваше живота на предците му.

Съблече се и легна. Усети как болката надига глава. Изпи бързо още едно уиски. „Хаваите - помисли си. - Две хиляди метра. Да“.

- Да - потвърди и Ахмед паша и прегърна доктор Хаса. -Изглеждаш ми добър мъж. Давам ти дъщеря си, въпреки че беше отредена за друг. Нека Аллах й помага да ти служи. Сигурно не е лесно. Дай й много деца, ще й хареса. Възпитал съм я добре и тя знае как да се държи. Ако не се държи добре, отречи се от нея.

Пое си дълбоко дъх и просълзен, прегърна още по-здраво Хаса. Хаса го погледна, притеснен и щастлив.

Осма глаВа

Азиаде лежеше по гръб на дивана и гледаше Хаса, който й приличаше на едро смутено дете. Приведе се над нея и тя усети аромата на кожата му и топлината на разтворените му устни. Ръцете й бяха заровени сред възглавничките, а в очите й блестеше и копнеж, и страх. Устните на Хаса се приближаваха, все по-големи и по-големи. Допряха устните на Азиаде, после покриха лицето й и продължиха неудържимо да растат, а на нея й се стори, че цялото й тяло изчезва в тясната цепнатина на тази уста. Ръцете му се плъзнаха по шията й, по ръката й и тялото й откликна на неговите ласки. Извърна лице настрани и дланта на Хаса се отпусна върху гърдите й.

- Азиаде - отрони той и я прегърна, а тя хвана главата му и притисна горещата си буза към челото му.

Сега тялото му се намираше съвсем близо. Той я обсипваше с целувки, тя чуваше дишането му и изведнъж се пренесе в друг, странен, непознат свят, където възприятията са по-осе-заеми и по-остри, отколкото в реалния живот. Хаса, като могъщ магьосник, обладаващ тайнствени сили, заплени сетивата й и тя не бе в състояние да му се противопостави. Усещайки допира на силните му ръце, Азиаде рязко се надигна и заби глава в гърдите му.

- Стига - каза тя много сериозно и въздъхна облекчено и объркано.

Хаса се изправи и смутено я изгледа, защото нямаше представа как се е озовал на дивана, толкова неприлично близо до сивите очи, които сега го гледаха с насмешливо неодобрение. Азиаде обаче знаеше. Затананика чудата, монотонна мелодия,