Курбан Саид Момичето ог Златния рог - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Неизв. (ч. 2)

отпуснала брадичка върху коленете си, и го изгледа от долу на горе. Та тя се бе появила на този свят сред сладките води на Истанбул и познаваше пътеките на любовта, нейните форми и проявления.

В стаята стана съвсем тъмно и Хаса запали малката настолна лампа. Светлината падна върху лицето му и той пак се върна на темата за медения месец в Италия.

- Няма да отида в Италия - възрази Азиаде и вдигна глава. - След сватбата ще заминем за Сараево.

- За Сараево? Но защо точно в Сараево? - учуди се искрено Хаса.

Така ще бъде, защото тя има сиви очи, а Хаса е просто мъж.

Азиаде отърка брадичка в коленете си и се втренчи замечтано в мрака. Зениците й ненадейно се разшириха.

- Веднъж моята дойка - подхвана тя - ми разказа, че когато Тимур Куция48 завладял Сивас49, събрал най-смелите си воини и най-болните от прокажените и ги осъдил на смърт - първите, за да не заразят другите със смелостта си, а вторите - за да не заразят другите с болестта си. Заповядал да ги погребат живи. Пъхали главите им между коленете, овързвали ги по десетима и ги хвърляли в ями, където ги заравяли. Тя ми разказа тази история, за да запомня, че не бива да бъда нито твърде смела, нито прекалено беззащитна. Опасявам се обаче, че не съм си взела поука.

- Ще ми бъдеш ли вярна? - попита Хаса, защото просто не знаеше какво да попита и защото той имаше минало.

Азиаде вдигна гордо глава.

- Избери стоте най-красиви мъже на света и ме изпрати с тях на необитаем остров. Върни се след десет години и ще

48 Тимур Куция (Тамерлан, или Тимур Ланг), защото имал вроден дефект в лявото стъпало - през XIV в. владенията му се простират в Източна, Южна и Централна Азия. - Б. пр.

49 Днес вилаетът Сивас се намира в Централна Турция. - Б. пр.

видиш, че нито един от тях няма да се е домогнал до мен. Съпругът и съпругата са като двете половинки в ореховата черупка. Казал го е още мъдрият Саади50.

С решителен вид тя седна на дивана по турски.

- Изневяра има само в романите, а не в живота. Можеш да бъдеш сигурен, че ще ти бъда вярна.

- Толкова ли ме обичаш? - развълнува се искрено Хаса.

Азиаде сведе усмихнато глава.

- За любовта не се говори с устата. За любовта говорят ръцете, очите, венчалното було, което се смъква в сватбената нощ. Целувката не е надгробен надпис; казал го е великият Хафиз51.

- Саади казал това, Хафиз казал онова - промърмори Хаса. - Какво казва Азиаде?

Азиаде стана и заподскача из стаята на един крак.

- Азиаде не казва нищо. Азиаде не говори за любов. Тя обича.

Отиде в ъгъла, вдигна ръце и застана на глава, а краката й се изпънаха нагоре като свещи. Прекоси цялата стая на ръце и отново стъпи на крака, останала без дъх.

- Ето колко те обичам - доволно заяви тя. - Много.

- Трябва да го направиш на Ринга във Виена, когато приятелите ми те попитат дали ме обичаш.

Азиаде запърха с мигли.

- Искаш да кажеш, че приятелите ти ще ме питат дали те обичам?

- Разбира се.

- Ще им отгриза носовете, ако се осмелят. Това засяга единствено нас двамата. - Застана пред Хаса, хвана го за

50 Саади Ширази (ок. 1203-1292) - велик персийски поет и философ. -Б. пр.

51 Хафиз, Шамсидцин Мохаммад (1325-1389) - велик персийски поет; стиховете му са проникнати от хедонистични и бунтарски мотиви. - Б. пр.

ръката и каза полушеговито, полуумолително: - О, Хаса, позволи ми да сложа яшмак. Ще бъде по-добре.

Хаса се засмя и Азиаде му раздруса раменете.

- Няма на какво да се смееш - сериозно отбеляза тя. -Случил си на много добра жена.

Втурна се в антрето и си облече палтото.

По пътя към кафенето, където я чакаше Ахмед паша, тя стискаше здраво дамската си чанта. В нея се намираше писмото от несъществуващия прокуден принц, който не желаеше да се подписва със своето име.

Азиаде влезе в кафенето и седна до мраморната масичка. Отпуснал ръце върху плота, Ахмед паша впери малките си черни очи в нея и заговори, а тя си мислеше за принца в изгнание, за Хаса и за императорския град Виена, пред чиито врати се бе разбило могъществото на османците.

- Да - каза тя, гледайки право пред себе си. - Обичам го. -Н упорито стисна устни.

- Никой не знае какво му е писано - предупреди я пашата. -Ако утре си изгуби крака или ума, парите или огъня на любовта си, какво ще правиш тогава?

- Независимо от всичко ще го обичам и ще му бъда добра съпруга.

- Понякога мъжете са мрачни или груби. На жените не им е лесно, когато Аллах ги подлага на изпитание чрез мъжете им.

Азиаде се замисли за миг и заключи:

- Ако стане непоносим, ще го заключа някъде за известно време и ще си играя с децата му. Ще имаме много деца и никога няма да скучая.

Пашата погледна одобрително дъщеря си. „Умна жена е -помисли си. - Знае как да се държи.“

- Мъжете са непостоянни - продължи той, - а днешните мъже невинаги се придържат към традициите. Днес в семействата се случват ужасни премеждия. Някои съпрузи прахо-

сват семето си за други жени, а не за онези, отредени им от Всевишния.

- Знам - отвърна Азиаде и издаде долната си устна. - Нарича се изневяра. Но това не се случва на хората. Само животните се държат така. Освен това Хаса е образодан човек.

Тя сви беззащитно рамене и се втренчи объркано в мраморния плот. Ахмед паша прочисти гърло. Беше отгледал добра дъщеря, ала сред хората имаше такива скотове, а тя бе толкова млада, толкова безпомощна и неопитна…

Азиаде сякаш прочете мислите му.

- Бях на петнайсет, когато напуснахме Истанбул - напомни тя изчервена. - Трябваше да се омъжа за принц и бях подготвена за това. Евнусите са ми разказвали за онези неща, които обвързват мъжете и жените. Не стоя по-долу от съпругите на неверниците. - Вирна гордо глава и лицето й възвърна бледия си цвят. Пашата се смути. Аллах му е свидетел - беше подценил дъщеря си. Хаса не би успял да я заблуди.

- Ние сме войнствен народ - напомни й той. - Били сме само четиристотин четирийсет и четирима, когато Ертогрул ни е повел към Анадола. Били сме храбри и дръзки, затова Аллах ни е дал власт над половината свят. Жените ни трябва да са красиви, смели и умни и нямат право да плачат. Не го забравяй. Жената има само един дълг - да служи на съпруга си и да възпитава децата. Мъжът обаче има повече задължения -трябва да се бори и да защитава дома си, и днес, както преди. Затова никога не може да принадлежи изцяло на жената. Важно е да го знаеш, за да си щастлива. Умната жена обаче и служи, и повелява. Който е роден да властва, ще властва и зад яшмака.

Пашата помълча, потънал в мисли и спомени.

- Най-неоценимото съкровище на света е добродетелната съпруга. Така е казал още Пророка. Ти няма да ме посрамиш. Но ако върху теб падне позор, ела при мен - аз ще те убия. Не искам да го прави неверник. Помниш ли майка си?

- Да, татко. Мама стоеше до фонтана в дълга, широка червена роба. Имаше светла кожа и носеше пръстен на показалеца си. Само това помня. Бях на три години.

Пашата кимна:

- Майка ти беше добра жена. Отхвърлих три жени, преди да я открия. Подарих й осем големи диаманта и дохода от четири села, понеже добрите жени се срещат по-рядко дори от съвършените диаманти. Тя умря достойно, преди позорът да завладее страната ни. Бъди като нея, за да не се отрече от теб съпругът ти.

Азиаде наведе глава. Представи си очите на Хаса и беззащитната му фигура в здрача.

- Съпругът ми няма да се отрече от мен - отсече решително тя. - Освен ако аз не пожелая.

Засмя се, а и пашата не разбра какво иска да каже, защото той също беше просто мъж, подарил осем големи диаманта на съпругата, която Аллах по-късно му отне. Погледна Азиаде и си помисли, че след една седмица и тя ще го напусне - по различен начин от съпругата му, но все пак щяха да се разделят. Примигна с малките си черни очи и се почувства стар и немощен. Някога имаше къща с мраморен двор и фонтани. Някога беше полковник с ярък мундир и носеше знаме с полумесец. Имаше покорни жени, дворци и достойни мъже, с които да обсъжда държавните дела. Имаше власт на три континента и над милиони хора. Всичко изчезна, а останалото или се разпадаше, или си отиваше като русокосата му Азиаде, която щеше да се омъжи за варварин, или като синовете му, които отидоха да бранят Османовия род и не се завърнаха, както и него вече го няма там със старото му тяло и колеблива походка, със спомена за сияещото истанбулско слънце и за африканските батальони в червени униформи пред голямата джамия на площад „Ак Майдан“.

- След седмица ще бъдеш съпруга - отрони той и стана.

Азиаде погледна тревожното му сбръчкано лице и ненадейно се почувства като дезертьор от бойното поле на изгна-ничеството.

- Бъди добра съпруга - заръча й изморено пашата.

Тя кимна и твърдо отговори:

- Слушам, Ваше превъзходителство.

Девета глава

Хотелът се наричаше „Сръбски крал“, кафенето - „Руски цар“, а градът - Белград.

Хаса крачеше по улица „Княз Михаил“, а Азиаде спираше пред магазините на площад „Теразиа“ и разговаряше дълбокомислено със собствениците.

Вечер двамата се разхождаха из тихия парк между хотела и река Сава или седяха на остъклената веранда и похапваха огромни сръбски стриди, странни ястия с подправки, които Азиаде поръчваше и чиито имена Хаса дори не можеше да произнесе.

След вечеря Азиаде се надвесваше над чашка с кафе, изпиваше я на малки глътки и гледаше Хаса с благодарност и беззаветна преданост. После пресичаха фоайето, подминавайки усмихващия се портиер, Хаса заключваше след себе си вратата и тялото на Азиаде ставаше малко и безпомощно. Тя протягаше ръце към него и на бледата светлина на покритата настолна лампа Хаса виждаше преданите й очи и по детски разтворените й устни. Той угасяше лампата, а тя стоеше пред него свенлива и трогателно любопитна. Нощем в полусън произнасяше звънливи турски изречения. Хаса, естествено, не разбираше нищо, но се догаждаше, че тази мека звучност е израз на най-голяма нежност.

Рано тази сутрин тя прескочи Хаса и изчезна в банята. Той я последва. Затаила дъх, тя стоеше под хладния душ. После се подсуши и клатейки глава, се загледа как Хаса се смее, докато се плиска с вода.

- Варварин - щастливо се усмихна тя и влезе в стаята.

На закуска, такава светлокоса, с грациозни движения, приличаше на истинска принцеса.

- Ама че идеи имаш! - възкликна Хаса. - Никой не ходи на меден месец в Белград или Сараево!

Азиаде не долови в думите му недоволство и затова не им обърна внимание. Оглеждаше зелените алеи на парка, зад които просветваха водите на Дунав, посребрени от яркото ут-ринно слънце. Мислеше си за Сюлейман паша52, който с двеста войници искал да удържи този град, но един по един всички падали пред градските стени под напора на отрядите на Кара Георги. Това обаче се бе случило много^отдавна, дълго преди Азиаде да се роди, и беше сигурно, че Хаса няма да разбере нищо, ако му разкаже.

- Това е вратата към Ориента - посочи тя мъж с фес, очила и бастун. - Просто обхождам провинциите, които предците ми някога са завладели и после са изгубили.

- Ориентът - пренебрежително обобщи Хаса - се състои от нехигиенични къщи и средновековни нрави. Никакъв прогрес. След сто години Ориентът ще бъде само географско понятие.

- Хмм… - промърмори Азиаде и се заигра с ножа си. - Все пак аз го обичам.

И Хаса разбра, че тихите й думи се отнасят за Ориента.

По-късно се разходиха по улиците и Хаса с удоволствие наблюдаваше как се радва и усмихва неговата жена. Тя го теглеше към най-глухите улички, влизаше в най-схлупените гостилници и навсякъде говореше на турски с непоколебимата увереност, че хората помнят този език още от времето на Сюлейман паша. На широка улица зад Националната банка тя ненадейно и развълнувано се спря пред ниска квадратна сграда с купол и малка кула.

52 В резултат от бруталната политика на Сюлейман паша Скопляк, назначен през 1813 г. за везир на Белградския пашалък, сърбите вдигат две въстания. - Б. пр.

- Джамия - оповести възторжено и забрави да си затвори устата от задоволство.

Влезе в двора. До малък фонтан старец замислено си миеше краката. Азиаде го заговори на турски и той й отвърна пренебрежително. Тя замълча и отклони очи.

- Какво каза? - попита я Хаса.

- Че турците са забравили Аллах, а жените ходят без яшмак. Да се махаме!

Обърна се и тръгна бързо към изхода. Хаса я последва.

Влязоха в кафене „Руски цар“. Азиаде имаше разстроен вид. Докато пиеше кафе, Хаса се любуваше на мекия й момичешки профил.

- Нагледах се на забележителности - строго каза тя. -Хайде утре да заминем за Сараево.

Хаса улови ръката й и се заигра с малките й розови пръстчета. Взря се в засмените й и премрежени дръпнати очи, в късата, леко извита нагоре горна устна и разбра, че за него няма абсолютно никакво значение къде ще се любува на всичко това - в Белград или в Сараево. За него Азиаде представляваше приказно същество, чиито желания и постъпки не подлежаха на логично обяснение. Той вече се бе отказал да търси изход от лабиринта на нейните мисли или да проумява причините за внезапно обземащите я пристъпи на веселие или печал.

- Добре - съгласи се той. - Тръгваме за Сараево.

Върнаха се в хотела и Азиаде събра багажа им сръчно

като номадка, потегляща към нов лагер.

- Имай предвид - предупреди тя, - че отиваме в чисто мюсюлмански град, където хората ще ме уважават, а теб - вероятно - ще презират, защото аз живея праведно, а ти си отстъпник, което е по-лошо от неверник. Но не се страхувай. Аз ще те защитавам. Нали си ми съпруг, отговорна съм за твоето благополучие.

- Добре - съгласи се Хаса, малко поуплашен от грубоватите си братовчеди в Сараево с фамилия Хасанович, които едва ли изпитваха мили чувства към него.

В малкото, тапицирано с червена тъкан купе в спалния, вагон той стоя дълго пред прозореца и гледа ширналата се сръбска равнина и полята край гаричките с акуратно варосани стени. Слаби, изнурени селяни скачаха от вагоните и жадно пиеха вода.

Азиаде го докосна по рамото. Обърна се и тя го прегърна. Погледна леко отметнатото й назад лице и неповторимия разрез на очите. Тя подскочи и увисна на врата му, дребничка, изящна и неведома загадка. Вдигна я полека и я положи върху долиото; легло, а тя покорно се остави да я завие и сякаш тутакси заспа.

Той се изкачи по тясната стълбичка към горното легло. Вагонът се поклащаше ритмично и плавно. Хаса се взря през прозореца. Дърветата изскачаха неочаквано и бйрзо от тъмнината и закриваха за миг тесния сърп на полумесеца.

Отдолу долетя глас.

- Хаса! - тихо се обади Азиаде. - Как мислиш, дали утре трябва да си сложа яшмак? Отиваме в много религиозен град.

Хаса се усмихна при мисълта, че е женен за жена, която носи яшмак.

- Не го смятам за необходимо - нежно отвърна той. - Сараево е цивилизован град.

Тя се умълча. От синята лампичка над вратата се разливаше слаба светлина. Азиаде оглеждаше облицованата с кожа стена и я застърга с нокът.

- Слушай, Хаса - обади се пак тя. - Ще ми обясниш ли защо те обичам толкова.

Хаса се почувства трогнат.

- Не знам - отвърна скромно той. - Вероятно заради характера ми.

Азиаде се изправи в леглото.

- Обикнах те, преди да разбера какъв е характерът ти възрази обидено тя. - Спиш ли, Хаса?

- Не - отговори той и протегна ръка надолу.

Азиаде го улови за пръста и го стисна като талисман. Доближи устни до дланта му и заговори в нея, сякаш е телефон. Хаса не разбираше думите, ала усещаше мекия, топъл допир на устните.

- Азиаде! - възкликна Хаса. - Чудесно е да си женен!

- Да - съгласи се тя, - но нали не забравяш, че аз съм начинаеща. Интересно е как ли ще бъде във Виена?

- Във Виена ще бъде прекрасно. Ще живеем на Опернринг. Имам красив апартамент и всички оперни певци и певици ще идват при нас да ги лекуваме.

- Певици? - простена Азиаде. - Ще ти помагам, когато оперираш.

- За бога, не! Твърде млада си и ще ти се стори отвратително. Не, ти ще водиш светски живот.

- Какво значи това?

Хаса също не знаеше.

- Хмм… - проточи той. - Ще се разхождаш с колата, ще посрещаш гости и … всичко ще бъде прекрасно.

Азиаде мълчеше. Тъмнината зад прозореца се сгъстяваше псе повече. Вагонът се поклащаше плавно, а тя, затворила очи, си мислеше за Виена и за бъдещите им деца, които ще наследят очите на Хаса.

- В моята страна - обади се тя - се смята за престижно мъжете да са офицери или държавни чиновници. Какво те накара да избереш толкова необичайна професия?

- Днес е по-необичайно да си държавен чиновник. Лекар е много хубава професия. Помагам на хората.

Прозвуча патетично и Хаса, припомняйки си както винаги, че средната продължителност на живота наскоро се е увеличила от петдесет на петдесет и пет години, се почувства съучастник в този успех.

Азиаде не знаеше нищо за средната продължителност на живот на хората. Хаса й се струваше непонятен, но тя му се

доверяваше напълно като на машина, която притежаваш, но нямаш представа какво става във вътрешността й.

Той лежеше върху леглото над нея и тя чуваше тихото му дихание.

- Не заспивай! - подвикна тя. - Тук съпругата ти е сам-самичка. Пристигнахме ли вече в Босна?

- Предполагам - отвърна сънливо Хаса.

Изведнъж Азиаде скочи развълнувано. Хвана се за стълбичката и Хаса видя как пръстите й се напрягат да уловят ръба на леглото му. После се показа главата й е чорлава коса и накрая синята пижама, която изглеждаше черна в тъмното. Хаса й помогна, изтегли я горе и босите й стъпала се пъхнаха под завивката. Притисна тялото си до неговото и възторжено, почти тържествено съобщи: л

- Тук е управлявал дядо.

После отпусна глава върху възглавницата и е тон, нетърпящ възражение, го уведоми:

- Оставам при теб. Там, долу, ми е страшно.

Заспа веднага и Хаса я прегърна здраво, за да не падне на завоите. Лежа така час или два. Отдавна беше изгубил представа за времето.

Внезапно Азиаде се събуди и промърмори сънено и обвинително:

- Слизай долу, Хаса. Ама че идея! Да се вмъкваш в чуждо легло посред нощ.

Засрамен, той се спусна надолу, легна в нейното легло, където ароматът й още витаеше върху възглавницата, и заспа.

Когато се събуди, Азиаде стоеше пред отворения прозорец, надвесена напред в хладния утринен въздух.

- Бързо ела тук! - подкани го тя.

Хаса застана до прозореца. Слънцето изгряваше и заливаше скалните зъбери с розова светлина. Влакът прекосяваше планинско било и от двете им страни се спускаха стръмни урви. В долината долу квадратните бели къщи приличаха на

разпилени кубчета за игра. Овалните куполи на джамиите се възправяха върху хълмчета, минаретата се извисяваха към небето и окъпани от утринните слънчеви лъчи, изглеждаха направени от червен алабастър. Ярки фигури стояха по балконите на минаретата и поднасяха ръце пред устата като фуния. Азиаде беше сигурна, че чува гласовете, призоваващи за молитва, които сякаш надвикваха шума на влака.

- Ставайте за молитва! - долиташе от минаретата. - Ставайте за молитва! Молитвата е по-важна от съня!

Забулени е яшмак жени по чехли с плоски подметки стояха край пътя и гледаха влака; босоноги деца се отпускаха върху тревата и се молеха съвсем сериозно, но същевременно все едно играеха.

Азиаде сложи ръка върху рамото на Хаса.

- Гледай! - тържествуващо възкликна тя. - Гледай! - Сочеше джамиите, разветите роби на моллите и изгряващото слънце. - Разбра ли сега? - попита и махна към долината.

- Какво? - недоумяваше Хаса, защото виждаше дрипави деца, схлупени къщички и кльощави кози по планинските склонове.

- Колко е красиво! - с възторжен екстаз говореше Азиаде. -Няма по-красива гледка на света. И всичко това са го построили хората на Пророка.

Извърна се, прехапала устни. Хаса обаче не забеляза сълзите й. Той снимаше приказната долина и се чудеше дали светлината е достатъчна.

- Хаса - повика го Азиаде с дълбок глас. Бузата й докосна лицето му и се потърка в небръснатата му горна устна. - Хаса -повтори тя, - цели пет години копнея за този пейзаж, който толкова много прилича на моя край.

Той остави фотоапарата.

- Да. Хубаво е да наблюдаваш света от прозореца на спален вагон. Съвсем различно е от действителността. Но ти си

романтичка и е добре да изскочиш направо от приказките на „Хиляда и една нощ“.

Азиаде вече стискаше ръчното си куфарче. Влакът забави скорост.

- Аз съм само едно момиче от Истанбул. Нищо повече -отвърна тя нежно и закри лицето си е тънък воал.

Влакът спря на гарата в Сараево.

Десета гдаВа

Докато влакът приближаваше с астматично пъхтене към перона на сараевската гара, трамвай с голяма мечка на герба спря на Канпцрасе пред магазина за килими „Багдадян и Ко“. Ахмед паша, леко прегърбен, слезе от трамвая и влезе в магазина.

Миризмата на стари килими в помещението му подейства успокоително. Несъмнено постъпи правилно, като прие тази работа, макар тя категорично да не подхождаше на статута му. В края на краищата трябваше да живее от нещо. Меките деликатни извивки върху килимите му навяваха спомени за изчезнал свят, рисуваха градини, ловни и бойни сцени, стари воини, изпълнени с тъга стройни девици с тесни лица и издължени очи.

Ахмед паша седна в задната стаичка на магазина пред купчина стари килими. Ръцете му погалиха ярката тъкан със старинни мотиви.

- От Керман53 - промълви той и си отбеляза цената.

Пръстите му се плъзгаха по килими от Смирна, Кашмир, Кошан, а цветовете им пръскаха източно великолепие. Той съсредоточено отбелязваше цените и пишеше кратки обяснения, които да помагат на богатите купувачи варвари да се ориентират в смущаващото обилие от цветове по килимите от Бухара или в класическите бойни сцени от епоса на Фирдоуси54.

53 Керман — град в Югоизточна Персия (сега Иран), където от 150 години се произвеждат килими с най-високо качество. - Б. пр.

54 Фирдоуси, Абу-л-Касим (ок. 940-ок. 1025) - велик персийски поет, автор на знаменитата „Книга на царете“ („Шах наме“), която съдържа над сто хиляди стиха. - Б. пр.

По пладне си събу обувките, разгъна правоъгълното си молитвено килимче, текинска изработка, коленичи, обърнат с лице към града на Пророка Мека, и се моли дълго и пламенно. После, въоръжен с лупа, седна пред малък рафт с купчина персийски миниатюри и започна да просвещава слабичкия търговец:

- Тази рисунка, господине, напомня школата на Ахмед Фабриси от шестнайсети век. Но не подвеждайте клиентите. Не е дело на великия Бахзаде. Неговите композиции са разположени в дълбочина на картината. На преден план е рисувал градини, зад тях - езера, а зад езерата - сърни. Тази миниатюра е от друг, по-малко изкусен майстор от същата школа.

- Ясно - кимна Багдадян и записа в каталога: „Рисунка от Бахзаде. Много рядка.“

Ахмед паша видя бележката и притеснено сви устни. Явно така другите нации забогатяваха и укрепваха, докато Османската империя залязваше.

Ахмед паша работи в пълната с килими стая до късно вечерта. После се прибра у дома и намери върху масата писмо с печат от Сараево. С леко разтреперани пръсти отвори плика. Научи, че Сараево е богобоязлив град, а Царската джамия прилича на Синята джамия в Истанбул. Разбра още, че Хаса е най-добрият съпруг на света, а роднините му са добри хора и отлично знаят какво е това истанбулска принцеса. По-нататък прочете, че няма по-прекрасно нещо от брака, че няма по-хубаво място на света от Сараево за сватбено пътешествие. Писмото беше кратко, а буквите летяха нагоре.

- Много добре - усмихна се пашата и сгъна писмото.

- Много добре - кимна Джон Роланд, застанал посред нощ до канавката на тясна уличка в Гринич Вилидж, докато опитваше да намотае около бастуна си вратовръзка на Сам Дут. -Много добре - повтори той и се помъчи да подпре бастуна на тротоара.

Бастунът се наклони и падна. Сам Дут се засмя гръмо-гласно и плесна Джон Роланд по рамото. После и двамата се втренчиха тъжно в бастуна на земята и млъкнаха. Иззад вратите на малкия ресторант в артистичния нюйоркски квартал долитаха остри крясъци. Над входа на кафенето висяха мъждукащи фенери, а минаващият по улицата полицай огледа подозрително как двамата джентълмени, седнали в отточната канавката, си играят с бастуна.

Цилиндрите на господата бяха килнати назад; единият постави лявата си длан зад ухото, отвори уста и див вопъл прониза тишината на Гринич Вилидж.

- Аманаманааааа…. - запя той страстно и отчаяно.

Другият се усмихна доволно и подхвана мелодията.

- Гяшискяманаааа… - поде той, вдигнал лице към небето.

Двамата се прегърнаха и завиха към луната:

- Ай-дирибеее, уай-дирибеее…

От отворената вратата на нощния бар с ужас надникна портиер в униформа със златни ширити. Полицаят пристъпи към мъжете и ги докосна по раменете с палката си.

- Какво става тук? Защо крещите?

- Пеем, сър, много сме музикални.

Полицаят имаше зачервени, воднистосветли очи като океана край зелените брегове на Ирландия.

- Това не е пеене, а вой - уточни блюстителят на реда. -По-добре си вървете.

- Приятелю - възрази единият, - това е индокитайска гама, а нейната звучност, както съвсем правилно отбелязахте, съществено се различава от ирландската. Но не бива да се отнасяте така лекомислено, защото при звученето на тази музика милиони хора изживяват цялата палитра на човешките емоции -от еротични до религиозни.

- Нима? - изгледа ги заплашително полицаят и извади кочан с квитанции. - Десет долара - добави равнодушно и им подаде квитанция.

Мъжете платиха. Единият се изправи е мъка до вертикално положение и издърпа другия. Олюлявайки се ритмично, те се запътиха към Уошингтън Скуеър и изчезнаха.

Прегърнаха се по пътя и единият прошепна в ухото на другия:

- Каква дива страна! Тук хората са груби и не разбират нищо от музика.

Спряха на безлюдния площад около старинната триумфална арка. Гринич Вилидж остана назад. Оттам долиташе не особено добър джаз. В мъждукащите светлини на уличните лампи се появиха меланхолични младежи с накъдрени коси и с несигурна крачка се отправиха в неизвестна посока. От време на време по тесните неравни улички минаваше тъмна лимузина и от прозорците й надничаха любопитни очи. Отдалеч се чу звън от строшена чаша и писклив женски глас изкрещя:

- Джо! Още едно питие!

- Галата - каза Джон Роланд. - Точно като на Гал^та. Или на Татавлъ. Не ми позволяваха да ходя там, но едва ли е било по-различно. Ти сигурно знаеш, нали, Перикъл?

Сам Дут присви високомерно устни.

- Кракът ми не е стъпвал в клоаките на столицата ти - с огромно достойнство отвърна той. - Роден съм във Фенер55, до Патриаршията. Дори по времето на Михаил Палеолог56 семейство Хептоманидес са били аристократи.

- Лъжеш - отсече укоризнено Джон Роланд. - Роден си в престъпния квартал Татавлъ. Иначе нямаше да вземаш десет процента от доходите ми.

55 Фенер (по-рядко Фанар) - квартал край Златния рог, на едноименния хълм между стените на Константин и стените на Теодосий. Тук се намират Желязната църква „Свети Стефан“” и Българската екзархия. - Б. пр.

56 Михаил Палеолог (1259-1282) - родоначалник на последната византийска династия. - Б. пр.

- Какво са парите? - изхриптя Сам Дут и разпери длани. -Душевният мир - само той има значение. Между другото, от всички други вземам петнайсет процента.

Измъкна плоско метално шише от задния си джоб и го подаде на Роналд в знак на помирение. Джон отпи, отметнал глава назад. Очите му обходиха удивено безкрайните редици от прозорци по небостъргачите. Гигантските каменни масиви, обграждащи площада, лишаваха старата триумфална арка от заслуженото й величие. Беше построена още по времето, когато гробището на набожните пуритани е било на мястото на Уолстрийт, а градските улици имали имена вместо номера.

- Датчаните са много лекомислени и разточителни хора -заключи Джон Роланд и върна шишенцето на приятеля си. -Платили двайсет и пет долара на индианците за Манхатън. Това са огромни пари.

Сам Дут огледа величествените бездни, образувани от редиците сгради.

- Трябва да си поискат парите обратно или да осъдят индианците за сключване на умишлено нечестна сделка. - Замълча и отпусна глава върху рамото на приятеля си. - Но едва ли ще разгледат делото поради изтеклия срок на давност -въздъхна той и се зачуди къде наистина е роден - в престъпния квартал Татавлъ или на аристократичния хълм Фенер.

Зазоряваше се. Тъмните колоси около площада заблестяха, посребрени в розово.

- Хюн-ху - обади се ненадейно Роланд и очите му се изцъклиха. - Хюн-ху - повтори той. - В Европа ги наричали хуни. Имало е такъв народ и китайците назовавали едно от племената му тю-ке - тюрки.

Замълча. По площада шумно изгромоли първият автобус -неугледен и зелен.

57 Шъ Хуанди - управлявал от 221 до 206 г. пр. Хр.; първият император - обединител на Китай, унифицирал писмеността и започнал изграждането на Великата китайска стена. - Б. пр.

- Тю-ке - продължи той - били мощно племе, воювали е китайците по времето на мъдрия император Шъ Хуанди57. За да защити народа си от набезите на диваците, той издигнал Великата китайска стена. Но и това не помогнало. Диваците опирали стълби о стената, пропълзявали над нея и така пренесли индокитайската музикална гама.

Джон Роланд си намести вратовръзката и се почувства готов да застане пак лице в лице е нови приключения. Първите лъчи на бледото слънце осветиха Уошингтън Скуеър.

- Тези дивашки звуци - продължи той - довели дивите племена до бреговете на Средиземноморието. По-късно построили край Босфора свещения дом на османците - двореца Йълдъз58.

Сам Дут погледна приятеля си е гордия вид на собственик и откривател.

- Ти си истински лирик, Джон, - възхитен възкликна той. -Трябва да използваме индокитайската тонална система във филм е далекоизточен сюжет. Например със заглавие „Издигането на Великата китайска стена“. Разкошен филмче пищни костюми. Помисли си.

- Ще си помисля - снизходително обеща Джон Роланд. -Над пясъчни хълмове изгрява слънцето, народът на Китай строи Великата стена, а мен ме цепи главата. Ще седя по гащета пред пишещата машина, а вечер ще пия уиски, за да възкреся интереса си към живота.

Надигна се. Сам Дут го подкрепи и се втренчи в тясното му бледо лице. Всичките бяха такива - последните потомци на Османовия род. Самотни, меки и едновременно жестоки, с нежни ръце и странни фантазии, които с помощта на добър продуцент могат да се превърнат в долари.

Сега Сам Дут съвсем точно разбираше защо империята се е разпаднала, а филмите на Роланд се продават толкова добре.

58 Йълдъз (тур.) - звезда. - Б. пр.

На османския трон се седели фантазьори и мечтатели и са управлявали три континента.

- Да вървим - подкани Роланд и се облегна върху приятеля си. - Знаеш, бях затворник в двореца край Босфора, сета съм затворник в каменните гробници на този град.

- Какво не ти стига? - въздъхна Сам Дут. - Имаш пари. Можеш да заминеш където искаш и да поразгледаш света. Познаваш само Босфора и хотел „Барбизън Плаза“. Ще те придружа. Ще организирам всичко. Сам няма да се справиш.

Прекосиха площада. На терасата на кафене „Пето Авеню“ стояха неразсънени сервитьори. Все още нямаше посетители; зелените маси създаваха илюзия за росни ливади. Двамата се качиха на терасата и уморено се отпуснаха в креслата.

- Две кафета, много силни - поръча Роланд и внезапно изтрезня напълно. Приведе се към приятеля си и каза: - Действието се развива в Китай. Настоящето се показва чрез миналото. Стената представлява символ на самодоволния, ограничен и суетен свят…

Агентът го погледна благодарно.

Единайсета глава

- Хюсреф паша59 бил много богат и могъщ човек.

Азиаде стоеше в двора на голяма джамия. Въртеше глава

и възторжено разглеждаше стройните линии на минаретата. Лек воал покриваше лицето й.

- Много могъщ наистина - повтори тя. - Когато дошъл, тук имало три села. Заповядал да ги сравнят със земята и на мястото им построил дворец - сарай. Затова градът се нарича Сараево.

Седеше върху мраморните стъпала пред входа на джамията и се любуваше на фонтана с арабски надписи. Край него играеха деца, а имам с бял тюрбан прекоси двора.

Хаса, застанал в сянката на колонадата, пък се любуваше на краката на Азиаде и на подскачащите по мраморния плоч-ник гълъби, които му напомняха за Венеция. Тогава всичко беше съвсем различно: с Марион се разхождаха*по площад „Сан Марко“, тя хранеше гълъбите и му се кълнеше във вечна вярност. Азиаде не хранеше гълъбите; седеше спокойно, потънала в мислите си, и слънчевите лъчи огряваха лицето й.

- Колко е красиво тук - въздъхна тя.

Хаса не отговори, само продължи да гледа краката й, обути в плътно опънати копринени бледорозови чорапи. Да -животът наистина беше прекрасен.

59 Хюсреф паша (1480-1541) - син на бошняк и туркиня, дъщеря на султан Баязид II; ефективен военен стратег и голям благодетел на Сараево, който отваря там университет. Смята се, че градът е основан от Ицхак бей Ицхакович през XV в. (тогава османците са на Балканите), като построява джамия, мост и някои обществени сгради. - Б. пр.

Той се облегна върху една колона и си помисли колко правилно постъпи, като се ожени за Азиаде, и че целият му живот досега е бил само интермедия между учебната скамейка и приема на болни. Беше на трийсет и познаваше Виенския университет, европейските болници и Марион. А сега познаваше Азиаде. Прииска му се да се приведе и да й каже, че някои флегмони - гнойни възпаления - възникват вследствие на заболяване на задната носна кухина и че той се кани да изнесе доклад на тази тема пред Медицинския съвет. Но си замълча, защото Азиаде - все едно - нямаше да разбере нищо и само щеше да се поинтересува от етимологията на думата „флегмон“.

Прегърбен съсухрен старец влезе в джамията. Свали си обувките и със сериозно вглъбено изражение се приготви за молитва. Входът към този съвършено чужд свят бе забранен за Хаса. Той се замисли за своите братовчеди, които идваха в хотела, пиеха чай с него и го оглеждаха като екзотично животно. Към Азиаде се отнасяха с особено уважение. И как иначе! Та тя беше дъщеря на истински паша! Те бъбреха безспир, а Азиаде приемаше оказаните й почести с достойнство. Гостуваше на съпругите им и водеше с тях дълги съдържателни беседи за източната душа. Другите жени я угощаваха с кафе и с интерес я разглеждаха - та нали беше дъщеря на паша и говореше такива мъдри и непонятни за тях неща.

- Всички мюсюлмани са братя - нареждаше гордо тя. -Нашата родина започва на Балканите и завършва в Индия. Всички имаме еднакви обичаи и еднакви вкусове, затова с вас се чувствам така добре.

Изплашени, жените мълчаха и с благодарност слушаха и угощаваха дъщерята на пашата с кафе.

- Да вървим - Азиаде подкани Хаса и стана.

Тръгнаха по тесните сараевски сокаци, покрай сините

врати на дюкянчетата. Дребничко магаре, мърдащо с уши, разсеяно изтрополи по площада.

- Харесва ми тук - сподели Азиаде, вперила поглед в магарето. - Хората изглеждат щастливи.

Влязоха в малко кафене. На тезгяха имаше поднос с маслини и тънки резенчета сирене, набодени с клечки за зъби. Хаса с удивление научи, че клечките за зъби служат вместо вилици - разумна и хигиенична идея според него. После по съвет на Азиаде си поръча ракия. Сервираха му я в шишенце. Отпи и определи вкуса на питието като смесица от течност за жабурене на устата и абсент.

Азиаде бодваше маслините с клечка и дъвчеше доволно. Каква наслада - да пътешества безгрижно по света с Хаса, да посещава джамии и да яде маслини. Този градът й се стори близък и скъп, а Хаса несъмнено бе най-добрият съпруг на света, нищо, че не беше нито офицер или дори държавен чиновник.

- Роднините ти са много мили хора - увери го тя и изплю една костилка.

Хаса я изгледа изумен. Дивото семейство Хасанович му се струваше толкова чуждо.

- Те са почти турци - отвърна той. - Турците са поробили тази страна и са оставили тук неизгладим азиатски отпечатък.

Очите на Азиаде се окръглиха от удивление.’Засмя се и белоснежните й зъби проблеснаха.

- Клетият Хаса! - поклати глава тя. - Всъщност турците са подобри, отколкото им се носи славата. Не сме поробвали тази страна. Тази земя сама ни извика60. И то три пъти - при Мехмед Първи, при Мурад Втори и при Мехмед Втори. Граждански войни раздирали държавата и крал Твърдко61 помолил

60 Авторът интерпретира силно субективно историческите събития. През 1415 г. Мехмед I извършва набег в Босна през 1439 г. Мурад II завладява Сърбия; през 1453 г. Мехмед II превзема Константинопол. - Б. пр.

61 Крал Твърдко II - през 1424 г. след тежко поражение от Мурад II става турски васал. - Б. пр.

султана да въведе ред. По-късно страната станала най-вярната и религиозна провинция на империята. Освен това сме направили всичко възможно да я цивилизоваме, но те не поискали.

Сега Хаса се засмя.

- Всички знаят, че турците винаги са били против какъвто и да било прогрес. Още в училище съм го учил.

Азиаде прехапа устни.

- Слушай! - възкликна тя. - На единайсети селкаде 1241-ва - по вашему на шестнайсети юни 1826 година - султан Махмуд Втори62 решил да направи реформи в страната. С тази цел той въвел либерална Конституция, която предоставила много свободи - Танзимат-и хайрие. Тя била много по-либерална от всички други конституции по онова време. Ала народът на Босна не пожелал да стане нито свободен, нито либерален. Хюсеин ага Берберли63 организирал въстание срещу падишаха неверник. Завзел Травник64, където тогава се намирала резиденцията на губернатора на Босна Маршали Али паша. Пленили Маршали, който носел мундир по последна европейска мода, а фанатизираните въстаници му разкъсали униформата и го къпали три дни и три нощи, за да отмият от него духа на Европа. После му дали стари тюркски дрехи и го накарали да се моли ден и нощ, за да изкупи греховете си. Кажи ми сега, Хаса - кой е по-изостаналият?

Хаса си бе изпил шишенцето. Съпругата му беше образована жена и той нямаше намерение да спори с нея.

62 Махмуд II (1785-1839) - в резултат на политически натиск отвътре и отвън предприема мерки, целящи модернизирането на държавата - епохата на Танзимата (Танзимат-и хайрие - буквално ,добри разпоредби“); тя започва с ликвидирането на еничарския корпус през 1826 г. и завършва с въвеждането на Конституцията през 1876 г. - Б. пр.

63 Хюсеин ага Берберли (Градашчевич) - един от най-богатите босненски земевладелци, засетнат от реформите. - Б. пр.

64 Травник - от 1697 до 1850 г. е главният град на Босна; на 90 км от Сараево. - Б. пр.

- Да си вървим у дома - подкани смирено докторът. - Ние сме просто варвари и разбираме само от медицина.

Азиаде стана бавно. Тръгнаха към хотела, а дълбоко в душата си Хаса се надяваше, че поне веднъж тя ще го попита как се вадят сливици. Ала Азиаде не се интересуваше от това. На Хаса му стана много мъчно. Явно всичко, свързано с медицината, й беше толкова чуждо, колкото на него окончанията на дивашките думи. Азиаде крачеше като сериозна замислена ученичка, издала леко напред горната си устна.

В големия, ярко осветен хол седяха брадати мъже с орлови носове и искрящи черни очи. Семейство Хасанович поздрави своя екзотичен братовчед. Хаса поръча кафе, а Азиаде превеждаше простичките въпроси на роднините.

- Да - отговаряше Хаса, - тук много ми харесва. - Или: -Не, във Виена няма джамии.

Братовчедите забърбориха неразбираемо и Азиаде преведе усмихнато дали Хаса е добър лекар.

- Надявам се - смути се той и се подготви да предпише слабително за някой от родствениците.

Те обаче млъкнаха, сърбайки кафето, и се втренчиха в улицата, потънали в мисли. После най-възрастният изхлипа неочаквано и две големи сълзи се изтърколиха по брадатите му бузи. Той ги избърса и започна да говори дългол тъжно, а Азиаде го слушаше с напрегнато внимание.

- В този град - преведе накрая тя - живее свят мъдрец на име Али-Кули. Той е известен дервиш от братството на бекташите и е много стар. Хората го уважават и го смятат за светец, защото живее богоугодно.

Азиаде млъкна, а гостът продължи да разказва тъжно и многословно.

- Случило се така, че Аллах изсипал гнева си върху този свят човек - продължи да превежда тя. - Разболял се, а изкуството на дервишите е безпомощно. Преглеждали го и лекари, но те са неверници и не могли да му помогнат.

- Какво му е на светия мъж? - попита Хаса с неочаквано пробудил се интерес.

Гостът заговори и Азиаде го изгледа ужасено.

- Ослепява - отрони тихо и безнадеждно тя. - Силите го напускат. Прекарва дните си в дрямка. Лицето му има цвят на мъртвец. Хаса, не вярвам, че ще успееш да му помогнеш. Аллах го вика при себе си.

Хаса погледна Азиаде - тъжните й очи и възкъсата й горна розова устна.

- Искам да прегледам светия старец - заяви той решително.

Подкараха по павираните улици към покрайнините на града. Азиаде стискаше Хаса за ръката.

- Страхувам се - призна тя. - Възможно ли е да помогнеш на човек, когото Аллах е белязал?

Хаса сви рамене. Съпругата му го смяташе за варварин.

- Притежавам умения, каквито филолозите нямат - отвърна той.

Азиаде го изгледа колебливо. У нея проговори източното недоверие към света на точните науки. Тя гледаше на професията на съпруга си като на незначително забавление без практическо приложение, точно както и на своята. Та на света съществуваха само три достойни за мъжа професии: воин, духовник и политик.

Колата спря пред ниска белосана къща. В двора, в сянката на голямо клонесто дърво седеше старец и прехвърляше броеница. От мъртвешки бледата кожа на лицето му стърчаха редки косми. По шапката му с форма на котел имаше арабски надпис. Азиаде развълнувано прочете древната мисъл на бекташите: „Всичко, което имаме, изчезва; всичко освен Него. Той е всемогъщ и всичко зависи от Него.“

Мъжете целунаха ръка на стареца, а той удивен вдигна към тях празните си очи.

Азиаде се приведе към дервиша и тихо каза:

- Бащице! Довери се на света на западната наука. Понякога Аллах твори добро чрез ръцете на доктор.

Хаса наблюдаваше сцената отстрани и слушаше ромоленето на чуждата реч. Мислеше за Азиаде, която го обичаше и чието уважение искаше да спечели. Най-сетне дервишът кимна и вдигна ръка.

- Ела. Прегледай го - подкани нерешително Азиаде.

Хаса се приближи до стареца. Започна да задава въпроси.

Азиаде се объркваше, но накрая той разбра, че дълго и безуспешно са лекували човечеца от бъбреци, диабет и очни болести. Смръщи чело, когато чу, че светият мъж спи по осемнайсет часа на ден.

Дервишът се съблече и Хаса внимателно прегледа изпо-сталялото му тяло.

- Да си вдигне ръцете.

Косъмчетата в ямките на мишниците бяха окапали, а корените - изчезнали.

- Вече почти не виждам - оплака се дервишът и Хаса прегледа очите му. - Битемпорална хемианопсия - заключи докторът и дервишът реши, че произнася магическо заклинание.

Хаса замълча и се огледа. Присъстващите го гледаха с надежда. Старият дервиш се облече и се отпусна върху килима, оборен от безучастна дрямка.

- Едва утре ще ви уведомя дали мога да му помогна -съобщи Хаса. - Трябва да помисля.

Азиаде се изправи. Ясно беше, че където говори Аллах, западната наука е безпомощна. Независимо от размишленията на Хаса светият старец щеше да умре, защото такава бе волята на Аллах.

- Да вървим - настоя Хаса и улови Азиаде за ръката.

По целия път той мълча, потънал в мислите си.

В хотела Азиаде въздъхна.

- Тъжно е - отрони тя, - много тъжно. Ала волята на Аллах е по-силна от всичко.

100

- Да - съгласи се Хаса, - разбира се. Обади се в клиниката, моля те. Искам да попитам нещо.

Азиаде взе слушалката и запревежда механично:

- Обаждам се от името на доктор Хаса. Може ли да говоря с директора? Съпругът ми пита дали някой ще се осмели… един момент, господине… един момент, моля! Какво беше това?…. Да, хмм… извинете, трудно се произнася… да оперира тумор на хипофизната жлеза. Съмнително? Да, доктор Хаса ще дойде да се срещнете.

Хаса се втурна към вратата. Азиаде го последва задъхано.

Директорът на болницата, в бяла престилка, ги посрещна лично. Азиаде превеждаше, без да има ни най-малко понятие какво се крие зад дългите латински термини. Накрая директорът кимна и Хаса стисна благодарно ръката му.

Малко по-късно двамата седяха в хотелската стая и пиеха кафе. Хаса й говореше развълнувано и многословно:

- Разбираш ли? Това е „турското седло“, sella turcica. Там се намира една жлеза, нарича се хипофиза. Най-вероятно там се е образувал тумор. Утре ще го проверим на рентгена. Но аз съм повече от сигурен в диагнозата. Ще оперирам ендона-зално. По метода на Хирш. Статистиката сочи, че досега само 12,4 от сто случая при такава операция завършват летално. Това е една от най-сложните операции. Разбираш ли?

Взе лист хартия и нарисува череп в надлъжен разрез.

- Ето - посочи той. - Тук в седлото стои хипофизата.

Азиаде внимателно разглеждаше картинката, но не разбираше нищо.

- „Турско седло“? - попита уплашено тя.

В отговор Хаса я улови през кръста и я вдигна във въздуха. Завъртя я из стаята, повтаряйки:

- „Турско седло“! „Турско седло“!

Най-после я остави на пода, но стаята продължаваше да се върти пред очите й. Тя седна на килима и се втренчи в Хаса.

101

- Боже мой! Така се въртят дервишите от братството Мев-леви65. И ти наричаш това „хипофиза“?

- Не, това е „турско седло“. - Хаса стоеше пред нея и говореше е повелителен тон: - Съществуват 88,6 процента вероятност да успея да излекувам твоя дервиш. Болестта му е сред най-редките на света. Но трябва да ми помагаш. Така те наказвам за недоверието ти. В противен случай по време на операцията няма да мога да се разбера е никого. Ще сложиш бяла престилка и ще стоиш до мен. Ще го понесеш ли? Опасявам се да не издадеш ономатопоетически звуци и да се свлечеш припаднала на пода?

Азиаде, все още върху килима, вдигна глава.

- Ние сме потомствени воини. Непременно ще се справя.

Надигна се и докосна лицето на Хаса. Той стоеше по средата на стаята - така познат и близък. Погледна ръцете му -ръцете, способни да направят нещо, което никой друг в Сараево не може. Обзеха я свян и покорство.

- Наистина ли смяташ, че ще успееш да надвиеш това „турско седло“?

- Надявам се. Стига диагнозата да е правилна…

- Аллах баариф, един Бог знае.

Азиаде се страхуваше. Сведе очи и като в ярък сън наяве внезапно видя група ездачи в многоцветни роби, седнали върху широки „турски седла“, да галопират през степта. Хаса държеше копие; по седлото му бяха избродирани златни букви. Той вдигна ръка и копието му прониза лицето на врага, а над седлото се появи мъртвешки бледо лице и непознат глас произнесе: „Всичко, което имаме, изчезва; всичко освен Него.“

- Аллах баариф - повтори тя и потърка очи.

Видението изчезна. Хаса стоеше пред мивката и си миеше

ръцете. Големи светли капки се стичаха по пръстите му.

65 Братство Мевлеви - турски суфитски орден, по-известен под името братство на „танцуващите дервиши“ заради особения танц (главно продължително въртене), натоварен с медитативна функция. - Б. пр.

102

Дванайсета глаба

- Разтвор на кокаин с ефедрин, а после разтвор за инфилтрация.

В операционната миришеше на райски таз и йод. Стерилна маска с прорез за носа скриваше лицето на безучастно седящия в креслото старец. Операционната сестра се надвеси над масичката с инструментите. Азиаде точно й превеждаше указанията на Хаса и наблюдаваше как сухите китки на бледите ръце на дервиша, безпомощно отпуснати върху ръкохватките, постепенно се превръщат пред очите й в зелените поля край Амасия66. Султан Орхан67 яздеше, придружен от соколари, роби и везири. Цилиндричен инструмент просветна в лявата ръка на Хаса. Сестрата се наведе над пациента.

- Резекция на септума по метода на Килиан - обяви Хаса.

Той направи разрез. На памучната маска се появи тънка

кървава линия и Азиаде почувства как устните й пресъхнаха и се сторещиха. Върху Памучната материя се издигна село Су-лидже и султан Орхан влезе в дома на основателя на братството, светия хаджи Бекташ, облечен в широки, развяващи се одежди. Султан Орхан сведе глава пред светия мъж и го помоли да благослови войската му. Воин с широка, космата гръд пристъпи до светеца и шейхът отпусна ръкавите на вълнената си дреха68 върху главата на воина, благославяйки го.

66 Амасия - град в централната част на Северна Турция. - Б. пр.

67 Орхан - вторият османски владетел, управлявал от 1324 до 1359 г. -Б. пр.

68 Дервишите и суфите носят груба вълнена (от арабски „суф“ -„вълна“) дреха в знак на отказ от материалните блага. - Б. пр.

103

Междувременно Хаса поиска разширител, за да улови слузестата мембрана. Азиаде преведе и сестрата подаде на Хаса нещо дълго и блестящо. Хаса мълчеше, а ръцете му действаха пъргаво и точно, сякаш работеха сами за себе си, независимо от притежателя си. Сестрата поднесе ваничка плътно до лицето на тихо и безпомощно стенещия дервиш. Веждите на Азиаде увиснаха, но се наложи широко да отвори очи, защото Хаса поиска тясно длето и трябваше да преведе.

Сестрата държеше малко чукче.

- Чук - прозвуча гласът на Хаса.

Нещо миниатюрно блъсна силно длетото. Инструмент с формата на кука влезе в раната. Широки ивици ярка кръв покриваха бялата маска, а парченца от кости лежаха във ванич-ката.

- Спри! - Азиаде докосна Хаса по рамото. - Стига, остави светия мъж да си отиде в мир.

Лицето й почервеня, върху челото й се изду синя вена. Хаса отблъсна табуретката си назад и сестрата свали памучната маска на дервиша. Страните му бяха бледи и изпити. Очите му се взираха в далечината, изкривени от болка.

- Стига! - повтори Азиаде и извърна очи към окърваве-ните инструменти.

Хаса погледна за миг нейния отсъстващ и разсеян взор.

- Да, да - промърмори той. - Подготовката приключи. Сега започваме истинската хирургическа намеса. Кажи им да сменят по-бързо маската. Ще направя пробна пункция на ду-рата.

Азиаде се чувстваше като невръстно, беззащитно дете. Дервишът седеше в креслото, стаята приличаше на средновековна килия за изтезания. Хаса беше велик магьосник и инквизитор. С невероятна лекота дълбаеше живи кости и режеше жива плът, сякаш му бе позволено да измъчва светци.

Лицето на дервиша пак изчезна под маската. Азиаде усети върху устните си солен вкус и примигна бързо. Нереалното и

104

смътно видение пред просълзените и очи и разкри как воинът коленичи пред светия хаджи Бекташ, докато той тихо нареждаше: „Вашето име е еничари; лицата ви са светли, ръцете -победоносни, сабите - калени, а копията - остри. И винаги се завръщайте с победа и напълно здрави.“

Стаята заплува пред очите на Азиаде. Тесният скалпел в ръката на Хаса внезапно се изви и затрепери.

- Киста е - с напрегнат глас съобщи той.

„Нека сабята ти бъде калена, а копието - остро“, помисли си Азиаде. Малките й ръце се свиха в юмруци и войската на дервишите-еничари пое към Европа. Носеха шапки като на светия хаджи Бекташ и дървени лъжици вместо кокарди. През нощта седнаха край огромен казан с месо в двора на казармата, а шейх Бекташ с кръгла шапка с бял надпис благослави за битка деветдесет и девет героични полка.

Азиаде потърка очи. Сякаш от часове стоеше пред това окървавено тяло, а Хаса реже ли реже и щеше да продължи така дни и седмици наред, докато не довърши кървавото си дело.

Сега в ръцете на Хаса имаше гумена тръбичка с гумена топка накрая.

- Изпомпване - обяви той и натисна топката.

Светият мъж размърда пръсти и простена шумно.

- Памук за дренажния отвор - разпореди Хаса.

Държеше стъклена тръбичка. Внезапно вдигна глава и

обясни на Азиаде:

- Кистата се е захванала за дъното на третата вентрикула, но инструментите са хубави и остри.

Азиаде кимна, но реши да не превежда. Непонятното изречение явно изразяваше душевното състояние на Хаса и бе предназначено единствено за нея.

Сестрата навиваше тампони. Азиаде слушаше тежкото дишане на дервиша. Осмина братя от ордена му навремето бяха седели дни и нощи в казармите на еничарите, молейки Аллах

105

да благослови деветдесет и деветте полка с шапки като на светия хаджи Бекташ, приклекнали край казаните с врящо месо. И Божията благословия озарявала оръжията им, докато гневът на султан Махмуд не погълнал и героите, и дервишите. Четирийсет хиляди мъже събрал султанът на истанбулския хиподрум и ги екзекутирали до един. Никой не избегнал яростта на владетеля. И от този ден свещената империя станала слаба и беззащитна. Последните бекташи избягали в светилище високо в планината, а когато си възвърнали благоразположението на султана, били като стари беззъби вълци.

- Свалете тампоните след два дни - даде указанията си Хаса и стана. - През първия ден може да вдигне температура, но няма да развие менингит.

Отнесоха дервиша. Азиаде вървеше до него, втренчена в бялото му лице. Когато се върна, погледна въпросително Хаса с поаленели страни и очи, зачервени от плач. Хаса си миеше ръцете и си мислеше, че вместо киста можеше да бъде вътречерепен тумор и на него всъщност много му провървя, защото костта поддаде без никаква съпротива.

По пътя към хотела разговаряха за апартамента във Виена и за вечерите в Гринцинг, когато по залез-слънце всички тръгват към градините, засенчени с лозници в покрайнините на града, където сервират младо вино на щастливи хора, насядали край дълги дървени маси, а те пеят и се смеят под звездите.

Пиха кафе във фоайето. Азиаде разглеждаше^ръцете на Хаса, тези ръце, които знаеха как да държат копия и мечове, толкова различни от звънтящите оръжия на еничарите.

- Ще оздравее ли? - попита тя нехайно, сякаш дервишът изобщо не я интересуваше.

- Разбира се, стига да не развие менингит. Иначе ще умре.

Гласът на Хаса прозвуча хладно и надменно. Азиаде изопна рамене и склони глава. Заговори за баща си, за университета и за човешката мъдрост, много по-могъща от грубата

106

сила. Лицето на дервиша, почервеняло от кръв, кръжеше пред очите й. Обзе я ужас. Внезапно се усъмни, че скалпелът на Хаса е способен да върне зрението на нещастния светец. Това си беше чисто кощунство - да предизвикваш така съдбата. Черната кървава магия на Хаса ще се окаже безсилна пред волята на Аллах. Прииска й се да избяга оттук, преди неизбежното да се случи и тя напълно да изгуби вяра в съпруга си.

- Местните лекари - умолително го попита - вече могат да се грижат за него, нали? Да заминем за Дубровник утре. Тук е много горещо и искам да видя морето.

Хаса се съгласи. Изобщо не се досещаше защо на съпругата му така неочаквано й се прииска да се махнат оттук, но той видя молбата в очите й и как устните й трепереха. Пък и щеше да е чудесно да лежат на плажа в Дубровник и да се любуват на синия хоризонт на Адриатика.

Заминаването им приличаше по-скоро на бягство от местопрестъпление. Две седмици Хаса пляска сред средиземноморските вълни, а Азиаде лежа върху горещия пясък и се взира мълчаливо в морето, същото море, чиито води миеха бреговете на родината й.

- Наистина трябва да попитам как е твоят дервиш - сподели Хаса гузно, а Азиаде тутаксц стана много разговорлива и предложи екскурзия през планините на Черна гора.

Поеха през Ловрен. Синият залив остана дълбоко под тях, колата криволичеше над стръмна бездна и Азиаде се страхуваше от завръщането и от Сараево, където несъмнено ги очакваше новината, че светият мъж е умрял и всички старания на Хаса са били напразни.

- Да продължим направо - предложи тя във влака на път за дома. - Не е задължително да се отбиваме в Сараево.

Ала когато минаретата на Царската джамия се появиха в далечината, тя бързо събра куфарите, улови Хаса за ръката и скочи на перона.

107

- Какво ти става, Азиаде? - попита Хаса, но тя не му отговори и двамата поеха към града.

Закусиха в хотела и тръгнаха да се разхождат из пазара.

В турското кафене срещу Царската джамия седеше дервишът Али-Кули и пушеше наргиле, заобиколен от брадати мъже с благочестиви хитри лица. Семейство Хасанович беше на съседна маса и всички отпиваха кафе от малки чашки.

Дервишът стана и се поклони ниско пред Хаса.

- Жено - обърна се той към Азиаде, - ти, озарена от щастието да имаш толкова мъдър съпруг, превеждай!

Заговори много тържествено и Азиаде затаи дъх.

- Мъдри човече - рече дервишът, - ти върна зрението на очите ми, цвета на кожата ми, силата на тялото и на косата ми. Ще се моля животът ти да бъде светъл, постелята ти - мека, пътят ти - изпълнен с величие, и съпругата ти - достойна за теб.

Хаса се поклони, дълбоко трогнат. Наобиколиха го брадати мъже. Сериозни и тържествени лица се взираха в него, а семейство Хасанович се къпеше в лъчите на неговата слава. Забравиха дъщерята на пашата и внучката на бившия управител на Босна и я избутаха към стената на градината. Азиаде беше просто една жена, неспособна на тайнственото чудо, с каквото бяха надарени ръцете на Хаса; жена, на която не е дадено да възвръща зрението на очите, силата на тялото и на косата; жена, родена единствено да бъде покорна робиня на своя достоен мъж.

Най-сетне Хаса успя да се измъкне от обеадата на азиатската благодарност. Смутено се усмихна, улови Азиаде за ръката и двамата излязоха от кафенето.

По обратния път тя мълча през цялото време, потънала в собствените си мисли. В хотела внезапно заяви, че иска да се изкъпе. Заключи се в банята и Хаса чу шуртящата вода. Азиаде обаче не влезе във ваната, а седна облечена на ръба й и по лицето й потекоха сълзи. Видя как ваната се напълва,

108

спря кранчето, седна на пода и плака дълго и тихо, без всъщност сама да знае защо. Хаса победи; беше й болно и същевременно радостно, че вече не е дъщеря на паша, а съпруга на мъж, способен да надвие смъртта.

Избърса сълзите си с длан. Водата във ваната беше прозрачна и вдигаше пара. Потопи лице в топлата повърхност и за миг затаи дъх. Да, Ориентът беше мъртъв. Хаса, неверникът Хаса, спаси светец от братството на бекташите и това означаваше, че е повече от мъж, спечелил любовта на дъщеря на паша. Тя стана, подсуши си лицето, отвори вратата и влезе на пръсти в стаята. Хаса, излегнал се върху дивана, изучаваше тавана - по нищо не личеше да е герой или победител. Азиаде седна до него и обви главата му с длани. Смуглото му лице изглеждаше доволно и малко сънено. Миглите й докоснаха страните му и тя усети уханието на кожата му.

- Хаса - прошепна тя, - ти си истински герой. Много те обичам.

- Да - отвърна сънено Хаса. - Не беше лесно да избягам от тази азиатска тълпа; не спираха да говорят.

Той протегна ръце и усети странно вълнение от досега на стройното, гъвкаво тяло до неговото - покорно, сладко и жадуващо. Придърпа я към себе си. Очите на Азиаде бяха затворени, но устните й се усмихваха.

109

Тринайсета глаВа

Хаса живееше в просторен апартамент на първия етаж в старинна сграда на Рингщрасе.

В отсъствието на стопанина за жилището се бяха грижили две възрастни лелки със сбръчкани лица и светли възторжени очи. Азиаде спечели одобрението им с дълбок реверанс - изкуство, което усвои още в Истанбул по време на войната, когато се подготвяше да я представят на ерцхерцогинята.

Прозорците на апартамента гледаха към широка улица и към зелените дървета на градската градина. Азиаде се наведе през прозореца и вдъхна мекия виенски въздух, аромата на цветя, на далечните гори и на зелените хълмове на Австрия. Обикаляше из стаите, а лелките, щастливо усмихнати, й връчваха ключовете за шкафовете, за килерите и за мазето.

Хаса притичваше из стаите с очи на дете, неочаквано открило отдавна изгубена играчка. Улови Азиаде за ръката и й показа трапезарията с тъмни, тапицирани е кожа столове. Заведе я в дневната с еркер: полукръглата външна стена представляваше само прозорци, а в средата имаше светли меки фотьойли. После влязоха в кабинета, където Хаса щеше да приема болни. Бялото помещение бе изпълнено с безброй блестящи метални инструменти в стъклени шкафове. В чакалнята на ниски масички лежаха списания, а по стените висяха снимки на хора, чийто живот Хаса беше спасил, както те самите свидетелстваха. Спасените имаха горди, застинали лица и се взираха строго в Азиаде.

В банята Азиаде спря изтощена и видя собственото си поруменяло, развълнувано лице, отразено в огледалото.

110

- Вода - примоли се тя. - Вода. Твърде много мебели разгледах.

Хаса завъртя кранчето и й подаде чаша. Тя пи бавно и с наслада, но лицето й остана сериозно.

- Каква вода! - удивено възкликна тя. - Най-добрата след истанбулската!

Забеляза учуденото изражение на Хаса и обясни:

- Знаеш, че ние, турците, не пием вино. Но разбираме от вода. Татко може да различи откъде, от кой извор е всяка вода. Когато дядо пристигнал в Босна, наредил да му изпращат вода от Истанбул в големи глинени гърнета. Тази тук е най-добрата вода в Европа.

Продължи да пие на малки глътки и Хаса си помисли, че навярно така са пили дивите й предци, добирайки се до някой извор след дълго скитане.

- В нашата страна - продължи Азиаде и остави чашата -в стаите има само килими на пода и дивани край стените. На диваните са подредени възглавнички, а из стаите са разхвърлени ниски масички. Спим върху дюшеци на пода. През деня ги прибираме в стенни шкафове. През зимата топлим стаите с мангали с разжарени въглища. Не съм свикнала с толкова много мебели. Сигурно ще се блъскам в масите и в шкафовете, но няма значение. Продължавай!

Хаса я поведе по дълги тъмни коридори с множество врати и накрая отвори вратата на стаята.

- Тук! - обяви гордо той.

Азиаде видя две широки легла едно до друго, параван, диван и нощни шкафчета.

- Тук значи… - отрони свенливо тя и се замисли за изчезналата Марион, която беше спала в това легло, сънувайки другия мъж.

Хаса затвори вратата. Застана в средата на стаята, огледа леглото, Азиаде, нощните шкафчета и по лицето му се изписа тъга.

111

Азиаде го докосна по брадичката и той я погледна умолително. Притегля я силно към себе си, сякаш се защитаваше от нещо невидимо, чуждо, изникнало в стаята.

Тя го прегърна. Дожаля й за този силен човек, тъй безпомощен в света на недоизречените думи и наполовина споделените чувства. Погали го по лицето и си помисли, че ще направи всичко възможно Хаса да остане чудодеец завинаги, мъдър и силен в този реален свят. „Не се страхувай - прииска й се да му каже, - ще ти бъда вярна съпруга.“ Но не каза нищо. Просто стоеше, ръцете й обвиха врата му и Хаса зърна в очите й предаността на азиатската жена.

- Ела - рече му тихо тя. - Да разопаковаме багажа.

През нощта лежаха в широкото легло, плътно един до

друг; Хаса си играеше с косите й и разказваше за приятелите си, за любимото си кафене, за градския театър с мраморното стълбище, украсено със злато, и какъв живот ще започне, щом разопаковат всичко и вдъхнат живот на апартамента.

Азиаде мълчаливо оглеждаше орнаментите по тавана и си мислеше за Марион, която преди време е гледала същите фигури, но е мечтаела за друг мъж. Прииска й се да го попита за нея, ала не посмя. Леглото беше меко и топло, Хаса носеше тъмна пижама и главата му лежеше върху коленете на Азиаде.

- Остани с мен, Хаса - помоли тя, макар той да не възнамеряваше да отива никъде.

Понадигна се и го погледна, сияеща от щастие.

Той лежеше, усмихнат загадъчно и стаил тайнствените сили, чрез които му се удаде да я покори. Придърпа я към себе си и тя се почувства като малко дете в ръцете на велик магьосник. Затвори очи и усети дланите му, тялото му, диханието му, близко и топло. Обзе я чувство на страх. Бавно и срамежливо отвори очи. Някъде много далеч останаха орнаментите по тавана, лицето на Хаса се издължи и стана сериозно, а присвитите му очи сякаш видяха нещо загадъчно и страшно…

112

Хаса заспа, свил крака като момченце, обронил глава върху коленете й. На Азиаде не й се спеше. Взираше се в мрака. Апартаментът й напомняше остров, а тя самата - по чудо спасила се от претърпял крушение кораб в бушуващ океан, който хората наричат живот. Някъде отвън имаше непознати кафенета, мъже и жени, които мислят като Хаса, но не бяха магьосници, не насилваха нито разума, нито чувствата си. Някъде там беше и Марион, чието място зае тя и за която знаеше само, че обикаля света с някакъв мъж и заслужава всички наказания, подготвени от Аллах за разпътните жени.

- Хаса - повика го тихо Азиаде и подръпна косата му. -Хаса…

Той се обърна и прочисти гърло, стреснат и сънен.

- Между нас има много въздух - прошепна Азиаде. - Ела по-близо до мен, Хаса.

- Добре - съгласи се той и заспа отново.

Азиаде затвори очи. Искаше й се тази нощ да продължи вечно; искаше й се Хаса цял живот да лежи до нея като заспало дете и да не му се налага да излиза в загадъчния свят на непо-” знати хора, думи и дела.

После заспа и тя, спокойно и кротко. Сви се на кравайче, и здраво стиснала ръката на мъжа си, която лежеше върху

I гърдите й, сякаш бе вълшебно средство против вълните на

■ океана, обливащи острова

113

Четиринайсета глаВа

В кафене „Ринг“ шумоляха вестници. Старият, силно набръчкан салонен управител пръв разпозна Хаса. Поздрави го и извика на сервитьора:

- Обичайното за хер доктора - кафе със сметана и „Медицински журнал“.

После застана до мраморната маса, все още приведен в поклон.

- Отново у дома? - попита той независимо от очевидния отговор.

- Да - потвърди Хаса - и щастливо женен.

- Най-добри пожелания, хер доктор! Чухме, че дамата е чужденка?

- Да, туркиня е.

Салонният управител кимна, сякаш да се ожениш за туркиня е най-обикновеното нещо на света. После заразказва надълго и нашироко за брат си, който бил в Турция по време на войната, и как наистина трябва да гледаме на турците като на най-обикновени хора, съвсем същите като всички останали. Накрая донесе купчина вестници и списания.

Хаса ги запрелиства разсеяно. Навън слънцето огряваше ярко Рингщрасе. Елегантни дами с малки кученца се разхождаха по улицата и самодоволно се оглеждаха. Дърветата протягаха клони над тротоарите, а тъмната сграда на Операта приличаше на крепост.

Вратите на кафенето се отваряха. Влизаха приятели и познати, виждаха Хаса и идваха до масата му, да го поздравят.

114

Хаса отговаряше и се чувстваше щастлив, че се е завърнал у дома. Наоколо стояха хората, които той наричаше свой „кръг“ и чията съдба беше да седят до Хаса, да общуват с него, да го канят на гости, да го смятат за мил или за невъзможен и въпреки това да следят живота му с пасивното любопитство на зрители. Тук беше доктор Халм, гинекологът, белокосият Матушек, изобретател на прочута, ала напълно безполезна диета; ортопедът Захс, практикуващ в своята клиника само през зимата, през скиорския сезон; дългокракият хирург Матес, страстен любител на китайски щампи, и неврологът доктор Курц, който беше директор на санаториум и смяташе любовта за заболяване на нервната система.

Тези приятели седяха край масата на Хаса и му задаваха същите въпроси, каквито му беше задал и салонният управител. Клатеха глави, донякъде съгласни, донякъде притеснени, и някой се обади завистливо:

- Оженил си се значи за ангорско коте, содомит такъв!

Хаса кимна и усети, че преживява натрапчив сън - несъмнено беше чувал и отговарял на същите въпроси в друг, недействителен свят.

По масата се трупаха нови и нови чаши с кафе. Тясно ру-чейче се стече от едната, спусна се върху мраморния плот и образува заливи и езера. Накрая се плъзна и изчезна под чашата на доктор Курц.

Хаса им разказа за тъста си, бивш паша, а сега управител на голям килимарски магазин в Берлин, за необичайните науки, които изучава съпругата му, и за двореца край Босфора. После малко срамежливо описа историята с чудодейното изцеление на световноизвестния дервиш Али-Кули от Сараево.

Кръгьтг слушаше удивено и завистливо. Едва когато произнесе думите „тумор на хипофизната жлеза“, лицата се отпуснаха и изказванията придобиха делови и професионален характер.

115

- Онзиден имах следния случай - подхвана доктор Курц, омаловажавайки значението на тумора на хипофизата. -Търговският съветник Дански внезапно се разхълца на нервна почва. Хълца непрекъснато цели три дни. Как бихте постъпили при такова положение? - Замълча и обходи с надменен поглед всички лица.

- Държиш главата му под вода половин час и му казваш да стаи дъх. Действа безотказно - отвърна хирургът с жестокост, присъща на хората с неговата специалност.

- Препоръчваш му да гълта лед - предложи ортопедът и си представи глетчерите по време на скиорския сезон.

- Опитах с хипноза - продължи доктор Курц. - Но представете си, мъжът се събуди и пак се разхълца.

- Трябвало е да извикаш професор Заам - обади се услужливо Хаса. - Чувал съм, че владее някакво изпитано средство.

Лекарите заговориха едновременно, без да се слушат един друг. Курц спомена нещо като психически шок, а Матушек заяви високо и пламенно.

- Това е вазомоторно смущение на диафрагмата!

От съседната маса се обърнаха да ги изгледат. Старият салонен управител, облегнат на мраморна колона, наблюдаваше доволно лекарската маса. „Научна дискусия - с уважение си помисли той. - Все пак тук сервираме най-хубавото кафе.“

- Потърси си частен учител, който обучава медицински невежи - обади се гинекологът Халм. - Забравил си да мислиш теоретично. Става дума просто за раздразнение на диафрагмата. А какво контролира диафрагмата? Nervus simpaticus! Ха-ха! Чувал ли си за lucus cisylbachil Е, това е! Средството е само едно…

Така и не довърши изречението. До масата застана блондинка и впери уплашени очи в спорещите лекари, в заливите и езерата, изчезващи под чашата на доктор Курц.

- Аз съм Азиаде - представи се момичето и хълцанията на търговския съветник изчезнаха в бездните на медицинската наука.

116

Докторите наскачаха от столовете. Азиаде се здрависваше с непознатите мъже и крадешком гледаше към смутено мигащия Хаса. Значи тези мъже, на които сега стиска ръцете и на чиито въпроси трябва да отговаря, са хората, съставляващи загадъчния свят на Хаса.

- Да - рече разсеяно тя и седна. - Виена наистина е много красив град.

Лекарите я наблюдаваха с любопитно и задаваха въпроси, на които Азиаде отговаряше търпеливо и подробно.

Непознатите мъже й се усмихваха и лицата им изразяваха най-различни емоции. Те гледаха Азиаде, сивите й очи, възкъсата й горна устна, безпомощното й изражение и светът им се струваше прекрасен, пълен с изкусителни тайни и загадки, толкова различни от необяснимото хълцане на търговския съветник Дански.

- Довечера ще ходим в Хойриген - оповести доктор Курц, славещ се като познавач на женската душа. - Не сте успели да посетите Хойриген, нали, милостива госпожо?

- Не, но знам какво е. Намира се в Гринцинг и по залез-слънце хората се разхождат из лозята и пеят песни.

- Почти правилно - похвали я доктор Курц и мъжете закимаха одобрително.

Да, тази вечер всички се канеха да отидат в Хойриген, да вкусят тазгодишното младо вино, да се разходят под меката лунна светлина из зелените градини и спретнатите лозя в покрайнините на града и по тесните алеи, виещи се по хълмовете.

Станаха. Към къщи, бързо! Ще надникнат в кабинетите, ще си разменят по някоя дума със съпругите или приятелките и после ще скочат в колите и ще поемат по неравните пътища към лозята в тихата нощ!

- Добре - Съгласи се покорно Азиаде. - Да отидем в Хойриген.

Застана до Хаса - стройна, странна и мълчалива. Хаса й подаде ръка и я поведе към вратата под втренчените погледи на посетителите в кафенето.

117

- Неприятно е - Азиаде поразкърши рамене.

-Кое?

- Погледите. Мъжете ме зяпат, все едно се готвят да се нахвърлят да ме целунат.

- Може би наистина искат да го направят.

- Мълчи! - възкликна гневно тя и тропна с крак. - Не бива да говориш така на съпругата си. Хайде! Да вървим в Хойриген.

Свещи в стъклени поставки осветяваха дългите зелени маси и ниско надвесените над тях клони на дърветата приличаха на застанали призраци. Момичета в пъстроцветни поли сновяха из градината и разнасяха кани с вино върху големи дървени табли. Светлината на свещите хвърляше червеникави отблясъци по лицата на посетителите. Топъл ветрец подухваше откъм лозята и хората, насядали край дългите зелени маси, се разтваряха в мекото сияние на бледата луна. В градината витаеше усещане за захлас, за езическо опиянение, все едно се изпълняваше ритуал, жертвоприношение на виното.

Каните се изпразваха бързо. Масите и дърветата се въртяха вихрено пред очите на гуляйджиите, предметите причудливо меняха очертанията си, по меката трева на градината пълзеше сянката на вечния Дионисий. Тихата градина се бе превърнала в античен храм, където свещите в стъклени поставки горят в чест на невидимо божество. Отвсякъде долиташе смях.

Някъде в далечината тъжно пееше жена. Думите се стопяваха в потока на трептящите трели. Мнозина, обронили глави в дланите си, долавяха в тъжните ноти тайното ехо на собствените си мечти, мисли и блянове. Възпълен мъж седеше сам, облегнат върху дънера на старо дърво. Лицето му изглеждаше обърнато към всички страдания на света. Хлипаше тихо и поразително приличаше на клон на дърво, отделил се само за няколко часа от ствола, за да се разтвори в тайнството на нощния празник.

118

Насядалите наоколо мъже и жени се бяха прегърнали приятелски и пееха, а момичетата не спираха да разнасят кани със светло благоуханно вино…

Азиаде седеше върху твърдата скамейка между Хаса и доктор Курц. Окръжаваха я лекари и жени и тя се губеше в лабиринта на сложните им имена. Ала дори без да знае имената им, без да задава излишни въпроси, тя не се затрудняваше да определи на кой мъж принадлежи една или друга жена, кой на коя гледа с очите на собственик и кой - с очите на страничен наблюдател. С интерес изучаваше поруменелите лица на жените - блондинки, рижи, брюнетки - които, приведени над масата, надигаха към устните си чаши, пълни с вино.

- Защо не пиеш? - подвикна й някой през масата и тя поклати усмихнато глава.

Всички бяха мили хора, но не можеше да пие вино, затова взе чаша с вода и отвърна любезно:

- Не пия вино. Религията ми го забранява. Но вашата вода е толкова вкусна. Най-хубавата в Европа.

Докато пиеше, момиче в пъстра пола поднесе на масата дебели резени салам, шунка и хляб. Азиаде се втренчи в бялата сланина и в бледочервеното месо. Почувства лек шум в ушите.

- Свинско ли е? - попита тя предпазливо и дъвчещите хора закимаха в отговор.

От вълнение започна да диша тежко. Този миг очакваше със страх. Знаеше, че в Европа ядят свинско, но никога не бе виждала живо прасе и не знаеше какъв вкус има месото му. Ала в кръвта й, в нервите и във вените й тлееше тъмен, древен страх, ненавист и отвращение към месото, което Аллах забраняваше на мюсюлманите. Отхапа предпазливо късче хляб. Блондинката, която придружаваше доктор Матес, я изгледа съчувствено.

- Не ти ли е скучно да седиш тук и нито да ядеш, нито да пиеш?

119

- Не, благодаря. Градината е прекрасна.

Жената се усмихна. Беше русокоса, е тънки червени устни.

- Много деца ли имаш? - попита Азиаде, защото искаше да направи добро впечатление на тези жени.

Блондинката я изгледа с недоумение.

- Деца? Изобщо нямам деца.

- О! - засмя се Азиаде, внезапно развеселена. - Значи и ти си младоженка?

Въпросът накара жената да се разсмее.

- Три пъти за десет години, но за различни мъже. Вече два пъти съм се развеждала.

Азиаде се изчерви и извърна лице.

- О - заекна тя. - Разбирам, разбирам…

Пресуши чашата с вода и погледна съжалително жената. Клетата! Какво нещастие е да не можеш да забременееш.

Деликатното момиче до доктор Захс й се усмихна.

- Вземи си сирене - подкани тя Азиаде й и подаде резенче.

Изглеждаше много мила и спокойна, но очевидно не бива

да разговаря с европейките за деца.

- Много ли си ангажирана с домакинството? - попита Азиаде с надеждата този безобиден въпрос да не засегне никого.

- Не - отвърна момичето. - Мама се занимава с домакинството.

- О! Майка ти живее с теб.

Азиаде погледна одобрително доктор Захс. Само много добър мъж би приел тъща си в своя дом.

- Не, мама не живее с мен. Аз живея е нея.

Азиаде не я разбра. Навярно тези хора бяха пияни. Говореха, че виното прави чудеса.

- И съпругът ти позволява?

Всички се разсмяха и заприказваха един през друг, развеселено и щастливо. Азиаде не разбираше всичко. Схвана един-

120

ствено, че от четирите гримирани и усмихнати жени край масата само две са омъжени, при това не за първи път.

Червенокосата забеляза смущението на Азиаде и се приведе към нея:

- Съвсем не е задължително да се омъжиш, за да обичаш някого, нали?

Азиаде кимна. Случваше се наистина, но беше невъзможно да обичаш някого и да не искаш да имаш деца. Изглеждаше съвсем невероятно. Всички зрели хора го знаят. Зрелите хора пиеха. Хаса се усмихваше и дланта му намери коляното на Азиаде. Тя се отдръпна изплашена. Тази градина не беше съпружеско ложе, но Хаса навярно също бе пиян. Това се случва на европейците и тогава те не се владеят.

Четирите непознати жени, които имаха много мъже, но нямаха деца, се смееха шумно и внезапно Азиаде разбра, че за тях няма никакво значение дали са омъжени, или не.

- Връщам се след минута - прошепна тя на Хаса и хукна през градината покрай дългите маси. Блъсна се в един клон и се почувства самотна, ужасно самотна в този лабиринт от пияни неверници.

Излезе на смълчаната улица. Хората в градината й се сториха персонажи от кошмарен сън. Жени като тези живееха в престъпния квартал Татавлъ или по пиянските улици на Галата, но техните мъже нямаха власт над смъртта. Глуха, тъпа болка изпълни гърдите на Азиаде. Тръгна покрай дългата редица паркирани коли и откри двуместния автомобил на Хаса, влезе и се сви върху меката кожена седалка. Улицата беше тъмна и тайнствена като живота на тези хора - дружелюбни, но същевременно чужди, все едно са сенки от друг, недостъпен за нея свят.

Азиаде се взря в далечината към мрачните силуети на лозята на фона на осветеното от луната небе. Отнякъде долетя песен. Чу първата строфа:

121

„Връщам се от Гринцинг и водя вкъщи мъничка маймунка…“

Думите звучаха загадъчно и непонятно като всичко в този странен град.

„Сигурно истинското лице на този свят се крие някъде“, помисли си объркано Азиаде. Някъде из Гринцинг мънички маймунки подскачат от клон на клон, опитомени и мили, за да ги отведат у дома. Озърна се. Не видя маймунки. Обзе я дълбока тъга. Откъде да знае турското момиче, че на виенски жаргон „мъничка маймунка“ означава да си подпийнал?

Около нея се носеше миризма на вино и мазно месо; странна слабост я принуди да затвори очи и да отпусне глава.

Така я намери половин час по-късно уплашеният Хаса. Тя протегна към него ръце и прошепна сънено:

- Изгубих се, Хаса, и се уплаших от маймуните. Спаси ме, Хаса!

122

Петнайсета глаВа

- Хапни си хайвер, Джон!

Под ослепителните светлини блюдата на бюфета в средата на залата преливаха във всички цветове на дъгата. Девствена готовност да се отдадат на покорителя изпълваше зрънцата на хайвера, меки и нежни. Червените омари приличаха на замислени мъдреци. Издигаха се крепости от пастети. Стриди плуваха в лед, носеха се аромати на океана.

Джон послушно си взе хайвер, изстиска лимонов сок върху него. Дъвчеше и чувстваше как бученето в ушите му се усилва.

- Вълнението стана девет бала - съобщи Хептоманидес и с наслада лапна пастет. - Странно е все пак такъв голям кораб да се клати колкото малките.

Без да отговори нищо, Роланд отмести чинията си и се втурна към изхода.

- Куче! - възкликна той на чужд, но добре познат на гърка език.

Хептоманидес се усмихна и си гребна хайвер.

Роланд вече беше на палубата. Около него океанът сивееше и хоризонтът се въртеше пред очите му. Понесени от вятъра, вълните блъскаха кораба като облаци, падащи във водата от небето.

Роланд се отпусна в един шезлонг.

- Кафе? Уиски? Коняк? - попита стюард, докато увиваше краката му с одеяло.

- Куче - повтори Роланд и стюардът кимна разбиращо, та нали вълнението стигна девет бала.

Джон Роланд усещаше в устата си кисел вкус и му се струваше, че пропада в бездна. С огромни усилия успя да запали цигара, но я изхвърли веднага. Само още едно движение и щеше да се случи нещо ужасно, непоправимо. Изгледа с раздразнение пакета и си помисли, че за всичко е виновна кафявата опаковка с глупава камила сред пустинята. Сега можеше да си седи кротко в бара на хотела както преди шест дни и да усеща твърда почва под краката си.

Преди шест дни отвори пакет цигари и погледът му за пореден път попадна на глуповато усмихнатата камила. И изведнъж муцуната й започна да се уголемява пред очите му, под краката й се изви вихър, чу се грохот на барабани и сухият пустинен пясък заблъска лицето й. Роналд видя меките потрепващи копита на пустинните животни, усети твърдата им прашна козина и с внезапно обхванало го вълнение започна да поглажда плътната хартия на цигарената кутия.

- Перикъл - каза той тогава, - потърси пустиня с камили и джамии. Тръгвам на пътешествие и ти идваш с мен.

После заспа, а на другия ден Сам Дут стоеше пред него, стиснал два билета до Казабланка. Мъдрите му гръцки очи се усмихваха.

Джон Роланд размърда крака под одеялото и видя агентът да излиза на палубата. Пушеше цигара и изглеждаше много доволен.

- Как е възможно да си толкова весел - изръмжа злобно Джон, - след като хиляди хора по земята ежедневно понасят невиждани страдания? За теб мировата скръб е празен звук.

Сам Дут кимна, седна до Роналд и си поръча чаша мока.

- Вече четвърта седмица на Бродуей играят „Китайската стена“ - обясни той. - Имам всички причини да съм доволен.

- Аз написах пиесата - едва чуто прошепна Роланд - и сърцето ми се къса при мисълта за участта на бъдещите майки в Индия. 4

124

- Да, ти постоянно мислиш за това при девет бала вълнение. - Сам Дут отпи от кафето. - А аз за осми път прекосявам океана.

Роланд се чувстваше отвратително. Прииска му се да стане и да каже на агента си, че всички гърци са двуличии, че Одисей е бил пират, да не говорим за грабителите аргонавти. Прииска му се да припомни на Сам Дут колко земни хора са били предците му, как са покорили три континента, но винаги са се застъпвали за свобода на мореплаването, колко нечовешко е да сновеш из океана в орехова черупка с водоизместимост четирийсет хиляди тона и че повече никога няма да го нарича Сам Дут, а само Перикъл Хептоманидес.

Вместо това обаче Роланд стана от шезлонга, хвърли изпепеляващ поглед на агента и му каза усмихнато:

- Сам, драги, отивам да полегна. Завещанието ми се намира при рецепциониста на „Барбизън Плаза“.

Отдалечи се, олюлявайки се, като стискаше здраво парапета на стълбището, и отвори вратата на каютата си.

Лежеше разсъблечен в постелята, със затворени очи, тялото му ту потъваше в бездна, ту някаква невидима ръка го издърпваше нагоре. Скръсти ръце върху завивката и си помисли как, когато беше шестгодишен, се люлееше върху коленете на султан Абдул Хамид. Абдул Хамид беше жесток човек. Имаше тесни устни, лукави очички и огромен гърбав нос. Ръцете му бяха пропити с кръв и целият свят се страхуваше от него. А Джон седеше в скута му. Кървавият султан го милваше по бузките и го караше да рецитира персийска поема… как започваше?… помнеше само един стих:

„Свеж, все по-свеж, нов, все по-нов…“

„Вече не съм нито свеж, нито млад“, помисли си Джон Роланд и затвори очи. И сякаш след няколко мигновения свалиха от трона кръвожадния султан, нов султан препаса османския меч. Джон Роланд живее в двореца сред евнуси и жени. Понякога надяваше червено-синя униформа и се здрависваше с височайши особи.

125

Ето го, седи върху голям килим, чете книги, пише поезия, а стройна робиня му прислужва и му разкрива тайните на любовта.

После потъва в пропаст, където Сам Дут му подава портокалов сок и се хили язвително. Отново минават няколко мигновения, през които изгряващото от Изток слънце потъва в мътното зарево на Запада. Вълнението стигна десет бала. В каютата на Джон Роланд Сам Дут припяваше гръцка песен за докера Джорджаки, който съблазнил богата вдовица и избягал с парите й в Солун.

Джон Роланд се поизправи в постелята, обзет от съчувствие към всички индийски нещастни вдовици и бъдещи майки в Америка. После внезапно го обзе желание сега, в тази минута да напише сценарий за научнопопулярен филм за камилите и да осъди една известна цигарена компания заради жестокото й отношение към животните.

Но вълнението вече достигна единайсет бала. Сам Дут, смутено усмихнат, се изнесе в своята каюта, а Джон Роналд се пренесе в приятната си тиха стая в Ню Йорк и мировата скръб отново го обзе. Чуваше как бушува океанът и се постара да си представи кротките води на Босфора, но не му се удаде.

Слаба светлина обля каютата. Джон затвори очи, отвори ги отново и с удивление установи, че светещият диск на небето е луната, а не слънцето, както му се струваше. Заспа с мисълта да напише сценарий за филм със заглавие „Твърда земя под краката ти“.

Разбуди се внезапно. Корабът не помръдваше, като войник на стража. Джон отиде до илюминатора и видя сиво-зе-лена ивица земя, град с бели правоъгълни къщи, минарета, куполи на джамии и смугло лице на брега, вперило замечтан поглед по посока на неговата каюта.

- Африка - оповести Сам Дут, влизайки в каютата. - Ще слезем в Рабат. Резервирал съм стаи в „Сплендид Палас“.>По-

126

късно ще отпътуваме за някакъв оазис, забравих му името, но хотелът там се нарича „Средиземноморие“. С течаща вода, разбира се.

Докато Джон Роланд се бръснеше, в огледалото се отразяваха фантастичните муцуни на важно крачещи наблизо камили. Той взе едно куфарче и бързо се упъти към палубата. Вятърът го лъхна в лицето и високите палми му помахаха е клони.

- Напред към Африка! - възкликна Джон и поведе агента за ръка.

Слезе по мостика, пое дълбоко дъх и стъпи върху земята на Казабланка.

Триста малки спираловидни стъпала, тесен вход и мъж е обветрено лице и рошава брада, който ги довлече до камъните на Хасановата кула69. В краката им лежеше Рабат. Джон Роланд огледа белите четириъгълни къщи, а гидът е обветреното лице посочи:

- Този град е като бяла девица върху гърдите на черен роб.

Джон мълчеше. Гледаше белия град, океана и сивата линия пясък на хоризонта.

- Тази кула - продължи арабинът, печално взрян в далечината - е построена от Хасан, същият, който е издигнал „Гиралда“ в Севиля.

Замълча. В диплите на робата му имаше пясък. Джон погледна старото му загрубяло лице и отмести взор към пясъка и студените камъни на кулата.

- Тук, на това място - арабинът описа кръг е ръка, - халифът заповядал на Хасан да построи втора „Алхамбра“. Той

69 Хасановата кула - издигната през XII в. Наричат построената в Севиля кула „Гиралда“ (висока 104,5 метра) сестра на Хасановата кула. И двете са забележителни архитектурни паметници. - Б. пр.

127

обаче издигнал само кулата. Дни и нощи стоял на този плосък покрив. Но една нощ халифът решил да прекъсне мъдрите размишления на майстора и се изкачил по тези триста стъпала, ала заварил мъдрия Хасан в обятията на своята жена. Така джамията и дворецът останали недовършени.

Арабинът млъкна, пристъпи до ръба на кулата и посочи надолу.

- Там, върху всеки от тези камъни, има следи от разбилото се тяло на Хасан.

Джон Роланд погледна надолу. Дебела вена изпъкна върху челото му. Ненадейно плю в бездната и в изблик на гняв извика на арабски:

- Кучи син! Да прелъсти жената на халифа!

Екскурзоводът чу арабската ругатня и застина. Сам Дут

му даде бакшиш и дискретно сочейки е глава, прошепна:

- Внимавай! Младият джентълмен не е съвсем е ума си.

Поведе Джон Роланд надолу. Тръгнаха из тесните улички

на градския пазар. Подминаваха ги камили, клатещи глави като пшеничени класове на вятъра.

В едно кафене Роланд поръча две чаши кафе и запуши е дълго наргиле. Мълчеше ядно и зъбите му стискаха кехлибарения мундщук. На Сам Дут му стана страшно.

- Да се връщаме в хотела - предложи той и Джон кимна.

Вечерта седна в бара на хотела. Носеше смокинг, отпиваше скъп коняк и обясняваше на съседа си - френски бизнесмен, - че е американец, говори само английски и пътува за удоволствие.

- Тази страна е много дива - високомерно отбеляза той. -Местните изглеждат толкова мръсни. Къпят се, струва ми се, много рядко.

- Съвсем правилно - съгласи се французинът. - Въобще нямат бани. Наистина са много мръсни.

128

- Френски ли говорят, или си имат свой език? - поинтересува се невинно Роланд.

- О, имат си език, да, но е толкова дивашки, че никой не може да го научи.

Невежеството на чужденеца трогна французина и той се почувства длъжен да просвети американеца:

- Знаете ли, преди ние да дойдем тук, те са били почти канибали. Истински диваци. Само допреди двеста години тук е управлявало чудовище - халиф Мулай Исмаил70. Можете ли да си представите! Оставил дванайсет хиляди сина и осемнайсет хиляди дъщери! Цял народ.

Французинът се засмя шумно и Джон Роланд го последва.

- Сигурно е много трудно да се ориентираш сред такова количество деца - разсъждаваше замислено той. - Само рождените им дни…

- Тези хора не празнуват рождените си дни. Те са диваци. Халифът заповядал да завържат най-големия и най-красивия му син между две дъски и двама негри от Тимбукту бавно да го нарежат с трион.

- Какъв ужас! Като сандвич! - възкликна Джон Роланд. -Добре че вече няма халифи.

- Останали са малцина, но днес не играят никаква роля. Има ги само заради зрелището. Между другото, утре е петък. А в петък те организират нещо като парад. Елате в двореца в десет и половина. Ще ви хареса.

- Ще дойда - обеща много сериозно Джон Роланд и погледна Сам Дут, който дъвчеше бадеми с неспокойно изражение.

Точно в десет и половина Джон Роланд влезе в просторния двор на белия дворец. Сам вървеше недоволно след него и носеше камера. Щеше да е по-добре Джон да не посещава ни-

70 Мулай Исмаил (ок. 1646-1727) - султан на Мароко, управлявал с желязна ръка 55 години; обединил и централизирал страната. - Б. пр.

129

какви палати и халифи. Той обаче беше крайно своенравен и често сам сипваше сол в почти заздравялата рана.

Конна гвардия изпълваше обления в слънце площад. Дебели негри с лъскави лица, сини устни, червени панталони и белоснежни тюрбани седяха окаменели върху чистокръвни арабски жребци.

- Негри от Тимбукту - прошепна Джон и си помисли за принца, когото предците на тези негри нарязали с триони.

Грохот на барабани взриви въздуха. В ръцете на негрите гвардейци проблесна стомана. Сабите и знамената се наклониха към земята. Бавно се отвори вътрешната врата на двореца. Застаналите в редица знатни велможи паднаха на колене. Червените им фесове докоснаха тревата на двора. Откъм двореца препуснаха двама офицери от Императорската гвардия. Зад тях двама негри с парадна крачка поведоха бял жребец със златоткано седло. Никой не го яздеше. Конят пристъпваше бавно и отмерено. След него - привели рамене, дългобради и е развети снежнобели мантии - вървяха министрите. И едва подир тях се движеше голяма позлатена колесница с кристални прозорци. Зад стъклата - тясно тъмно лице, две черни очи и деликатни пръсти, стиснали броеница - Негово височество халифът.

Чернокожите офицери нададоха див вик. Ездачите се подредиха в плътна редица.

Над джамията бавно се разгъна зеленото знаме на Пророка71.

Внезапно откъм тълпата зяпачи се отскубна мъж и с бясно темпо се понесе по зеления двор, размахвайки ръце. След него подтичваше дебелак е камера на рамо. Мъжът спря пред вратата. Крещеше на неразбираем език и сивите му очи съвсем побеляха.

71 Зеленото е цветът на исляма. - Б. пр.

130

- Ваше височество - извика дебелакът. - Ваше височество, успокойте се!

Ала две дълги, придобили неочаквана сила ръце го стиснаха за яката и го разтърсиха грубо. Изкривените устни на мъжа се покриха с пяна. Сивите обезумели очи се приближиха към лицето на дебелака и много странен, дрезгав и непознат глас изкрещя:

- Да се махаме! Вън! Веднага! Вече няма халифи! Всичко това е маскарад! Джамии! Камили! Цигари! Всички вън!

Скочи в таксито. Дебелият му приятел го последва.

- Накъде? - попита пресекливо той.

- Към летището - отвърна Джон Роланд.

И ненадейно разбеснелият се безумец се превърна в безпомощно дете. Оброни глава върху рамото на приятеля си и се разхлипа, тресейки се от главата до петите.

- Това не може да бъде - стенеше Джон Роланд, оплаквайки изчезналата империя, халифите край Босфора, множеството принцове, живели преди него - принцове, писали поезия, обитавали тайнствени дворци и изоставили го сам в този чужд, студен свят, та при вида на ярките мундири на черната гвардия, на тържественото шествие на министрите, на позлатената колесница с чуждестранния халиф в душата му отново да оживее споменът за изчезналия разкош на императорския дворец край Босфора.

- Отлитаме за Париж - простена той, когато се съвзе. -Там няма джамии и монарси.

- Много се тревожа за твоето здраве и затова разреши ми най-смирено да отбележа, че в Париж се издига голяма и красива мраморна джамия. Освен това там живее шахиншахът, детронираният владетел на Персия, а също и неколцина родственици на принца в изгнание Абдул Керим, на когото Париж предостави убежище.

- Тогава няма да ходим там.

131

Джон Роланд си нагласи вратовръзката и така заличи всякаква прилика между себе си и прокудения принц.

- Ще отидем другаде. В нормална, здравословна страна, където няма призраци и негри. Искам да прекарам приятно в Европа, разбираш ли? Приятно!

- Защо не в Берлин? - предложи Сам Дут и Джон кимна изморено и безразлично.

- Добре - съгласи се той. - Берлин.

Таксито спря на летището.

Шестнайсета глаВа

Вечерен Берлин се къпеше в светлини. Джон Роланд се разходи по „Курфюрстендам“. В ресторант „Кемпински“ си поръча пунш.

- Искам да започна нов живот - заяви той на Сам Дут.

Сам кимна; не за първи път чуваше тази фраза. Поеха по Харденбертщрасе и там започнаха нов живот. В един след полунощ излязоха от бар „Барберина“. Джон Роланд едва се държеше на крака и се опитваше да втълпи на таксиметровия шофьор предимствата на трезвия начин на живот. Такси-джията го слушаше равнодушно и вземайки под внимание смуглото лице на Сам Дут и източния профил на Джон Роланд, ги закара до ресторант „Ориент“. Там те слязоха и изчезнаха зад червените завеси на входа.

Вече беше един и половина. Застланият с червени килими ресторант гъмжеше от народ. Млад мъж пред пианото свиреше фокстрот, степ, танго и дори виенски валсове.

Главите на посетителите се поклащаха в ритъм с музиката и наподобяваха репи, плуващи във вода. Ту тук, ту там от време на време някой се прозяваше широко и през цигарения дим просветваха златни зъби, от което тъмночервената зала приличаше на паст, пълна с криви и златни зъби. Сервитьорите се плъзгаха като марионетки в турски театър на сенките. Сметките лежаха върху таблите като молби за помилване, подадени от собственика на ресторанта до посетителите. Салонът лека-полека опустя. Само неколцина полупияни редовни клиенти седяха мълчаливо, потънали в утринния сумрак. С бле-

133

дите си безцветни лица те приличаха на експонати в музей на восъчни фигури.

Мъжът пред пианото продължи да свири, но вече никой не го слушаше. Никой не забелязваше как шумният фокстрот заглъхна и накрая се превърна в необичайна, вълнуваща мелодия. В мрачната задимена зала звучеше подобие на химн и Джон Роланд долови в тези звуци леките стъпки на баядерки и матовосиньото на персийска миниатюра.

Гърлото му пресъхна; жадно си изпи коктейла и погледна Сам Дут.

- Индокитайска тоналност - намигна той.

Сам Дут извика сервитьора и пет минути по-късно музикантът седеше пред Роланд. На масата имаше чаши с вино.

- Странна музика - подхвана Роланд високомерно на английски. - Ту се извисява, ту заглъхва. И тези жаловите ми-норни звуци. Това трябва да се изпълнява на флейта.

- Прав сте - съгласи се музикантът, без да докосва виното. - Полифонията е съвсем различна; изградена е на тризвучието прима-кварта-квинта. Разточителната употреба на секундите разкрива потеклото на цялата хармония.

Джон Роланд слушаше пианиста и усещаше как го наляга тъга.

„Аз съм просто един завършен пияница - мислеше си той. Обикалям Европа и дрънкам из нощните барове, вместо да се запозная е културата на тези страни.“

Музикантът тананикаше някаква мелодия и барабанеше в такт по масата. Джон Роланд го слушаше внимателно и отбеляза:

- В тази песен при всяко повторение трябва да се започва с една секунда по-високо, така последното съзвучие създава естествен преход към нова тоналност.

Запя и музикантът се вслуша удивен.

- Пий! - подкани го Роланд и побутна чашата към него.

134

- Благодаря, не пия - отвърна пианистът любезно. - Аз съм мюсюлманин. Черкезин от Истанбул. Някога служих в Императорската гвардия.

При тези думи Сам Дут плати незабавно сметката, а Джон почти на бегом напусна заведението. Таксито ги откара до хотел „Рай“. Влизайки в стаята си, Роланд се зарече от утре да започне нов живот. Сам Дут гледаше пред себе си и кимна замислено.

Джон Роланд се събуди по обяд. От изминалата нощ освен главоболието бяха останали смътни спомени за вълнуваща музика. „В Европа сме - помисли си той. - Берлин е град на труда и културата. Трябва да се държа достойно.“

Облече се и небрежно съобщи на Сам:

- Хептоманидес, отивам в музей. Нуждая се от вдъхновение, затова искам да се докосна до културата. Ти оставаш тук. Нямаш какво да правиш там.

Излезе от хотела и спря нерешително на улицата, защото не знаеше къде да намери музей и дори се поуплаши малко от представата за хладния мрак на просторните зали. Свърна наляво и се оказа пред голяма църква. Влезе вътре и с вид на познавач започна да оглежда римските колони.

- Четиринайсети век, нали? - попита той някакъв църковен служител.

- Не - отвърна мъжът. - Този храм е построен в памет на кайзер Вилхелм. Началото на двайсети век.

Джон Роланд бързо излезе от църквата. Тръгна по широка улица, кръстена на великия философ Кант. Само съзнанието за това го пренесе в атмосферата на високата култура.

„Какъв красив град“, мислеше си той и спря пред една витрина, за да разгледа ярките килими с меки закръглени шарки. Между тях лежаха пожълтели персийски ръкописи и бледи миниатюри - принцове с бадемови очи отпиваха от златни чаши, а на заден план, грациозно повдигнал крак и готов за бягство, стоеше изплашен елен.

135

Джон Роланд внимателно огледа витрината.

„Отлично“, реши той, сигурен, че няма опасност да се обърка в този свят от ръкописи и миниатюри. Представи си как варваринът, седнал в магазина, вероятно се оправя с персийските миниатюри колкото той - с римската архитектура. У него се надигна смътно желание за мъст и му се прииска да унижи варварина, който продава миниатюрите, както го унижи църковният служител.

С това намерение влезе в магазина. Посрещна го възрастен мъж е уморени малки очи.

- Покажете ми персийски миниатюри - каза Роланд на английски.

Старецът кимна и заразгръща пред очите на Роланд пейзажи, ловни сцени и пиршества.

- Тази тук - продавачът посочи група ангели на фона на светло небе с облаци - е копие на великия Бухари от школата на Ахмед Фабризи.

- Не търся такова нещо - прехапа Джон устни. - Интересувам се от персийски пейзаж е леко китайско влияние. Нещо от рода на това, което е рисувал Джани за шейх Ибрахим ел-Гюлшани.

Старецът го изгледа внимателно.

- Съжалявам - отвърна той на развален английски. - Нямаме. Петнайсети век при нас е слабо застъпен. Но имаме нещичко от времето на Абас Велики72. Вижте - пожълтели есенни дървета под зарите на залязващото слънце. Всичко е потънало в лека мъгла. Може да е Мани, толкова нежни са цветовете.

Джон погледна листа и внимателно прокара пръст по изображението на пророк Йона в роба на персийски принц.

72 Абас I Велики - шах на Персия (1587-1629); по негово време са изработени най-красивите произведения на изкуството в персийската история. - Б. пр.

136

- Ще я взема, макар тази индийска школа да е декадентска. Искам нещо по-живо, по-жизнено, да наподобява рисуваното от Шуджи ед-Даулех например. Разбирате ли какво имам предвид?

- Прекрасно разбирам, Ваше императорско височество -отговори старецът на турски. - Знам точно какво търсите, но вече не е при мен.

Джон Роланд учудено вдигна глава. Старецът стоеше пред него в дълбок поклон. Вратата на магазина беше затворена.

Джон Роланд направи рязко движение към вратата. Поиска му се да избяга оттук. Душният сладникав въздух на магазина, килимите и миниатюрите, действителността и мечтите, миналото и настоящето - всичко се завъртя стремглаво пред очите му.

- Ваше височество - продължи старецът, - аз съм виновен. Редно беше да се досетя, че един ден Ваше височество ще дойде и ще поиска от мен това, което му принадлежи, а аз нехайно оставих да си отиде. Жените нямат нито разум, нито търпение. Но аз съм възрастен човек и бях длъжен да я задържа.

На Джон Роланд му притъмня пред очите. За какво говори старецът? Какво иска от него? Ръцете на възрастния мъж трепереха и той смутено ги стискаше.

- Вината е моя, принце - повтори. - Аз съм виновен. Азиаде се омъжи, не го предотвратих. Заслужавам смърт!

Слисан, Роланд стоше сред килимите, без да разбира какво става. Забрави тънкия паспорт в джоба си, издаден на името на Роланд, и се почувства разобличен.

- Кой сте вие? - попита на мекия дворцов турски на своите предци и в гласа му внезапно зазвучаха повелителни нотки.

- Ахмед паша Анбари. Азиаде ми е дъщеря.

- О! - възкликна Роланд и си спомни обърканото писмо до принца в изгнание, пропаднал без вест. Интересно какво ли е станало с жената, която му бяха отредели?

Ахмед паша продължаваше да стои приведен в поклон. Целият му вид изразяваше смирение и благоговение - та нали

137

разговаряше с принц от свещения османов род! Подробно му разказа за Азиаде и за чуждия мъж, а принцът го слушаше сърдито, обграден от килими точно както в двореца край Босфора.

- Позор! - възмути се принцът. - Позор!

Как така някой се е осмелил да му отнеме нещо, което по право му принадлежи!

- Позор! - повтори той и в порив на гняв стовари юмрук върху един килим. - За това ли се ползваш е нашето покровителство! Та ние те извадихме от калта и те обсипахме е нашата милост! За теб е пустинята, заслужаваш изгнание!

Ненадейно си спомни, че се казва Джон Роланд и всичко на всичко е сценарист от Ню Йорк. Цялата тази ситуация му изглеждаше смешна.

- Е, добре - подхвана той миролюбиво, понеже старецът понечи да падне пред него на колене. - Добре.

Подаде му ръка и старецът почтително я докосна е устни.

- Да вървим да хапнем нещо - предложи неочаквано Джон Роланд. Беше му дошло до гуша от спарения въздух в магазина, от сумрака сред червените килими и изящните миниатюри. - Хайде!

Пашата го изгледа смаяно.

- Каква огромна чест! - възкликна той, чудейки се каква ли отрова ще пусне принцът в храната му и за смъртта, която несъмнено заслужава.

Принцът обаче не мислеше за отрова. Влязоха в „Кемпински“ и той поръча обяд съгласно строгите закони на древната империя - без свинско и без алкохол. Попаднал в привична обстановка, Роналд знаеше как трябва да се държи.

- Вече не съм принц - обясни той, докато се хранеха. -Сега съм писател, творец, така да се каже.

- Царска професия - отбеляза пашата. - Мнозина от вашите предци са били велики творци.

138

- Аз не съм велик творец - прекъсна го сериозно Джон Роланд. - Всички ние сме смъртни синове на вечния Отец, а предназначението на изкуството е да изразява Неговия незрим дух чрез видимото и осезаемото. Ако човек е неспособен да постигне повече от това да покаже Сина - а на мен единствено това ми се удава, - значи изкуството му е просто незначителен, повърхностен труд. А ако се стреми само абстрактно да изобрази Отеца, то това не е изкуство, а метафизика. Да превърнеш в думи безсмъртното у нас - това е магия. Думата трябва да познава материята, както Адам е познал Ева. Но моите думи не притежават такава сила.

- Защото са чужди думи на чужд език - е тъжен глас отбеляза пашата. - Според мен европейските езици постепенно губят силата на думите. Те се превръщат в инструмент, в нетрайно кастрирано средство за общуване. Ние, на Изток, сме по-одухотворени, все още усещаме могъществото на словото и в това е разликата между Изтока и Запада.

- Не - възрази Роланд и поклати глава.

Говореше бавно и убедително. Изведнъж си представи, че се намира сред мъдреци в някоя зала в източен дворец.

- В западното съзнание - продължи той - господства ин-дивидуалното, личното. В нашето се усеща неразривната връзка е Единствения. Западът се е отделил от Вселената, връзката помежду им е прекъсната. Високомерният Запад рискува да се превърне в монада, дълбаейки около себе си пропасти, за да се изолира от останалия свят. Изтокът живее и действа в неразривна връзка е Вселената. Затова в източното изкуство има нещо недовършено и същевременно необозримо, докато западното изкуство е индивидуално и затворено в строги граници. Ако не бях толкова пропаднал човек и можех да творя, би трябвало най-напред да намеря душата си в космическия океан, който усещам у мен. При западните творци е точно обратното. Но по принцип това няма значение, защото всички ние сме само прозрачни маски на Невидимия.

139

- Ваше височество не е пропаднал човек - възрази сериозно пашата. - Ваше височество е загубил вяра в Отеца. Ако се замислим, в източното съзнание господства Отецът, в западното - Синът. Дълг на твореца е да се стреми във всичко да открива присъствието на Отеца.

- Не съм способен на това - призна Роланд. - Аз съм просто един страхливец. Светът на видимите форми ми вдъхва страх. Ако реша да създавам истинско изкуство, то не би било нищо повече от сладострастие, скрито под естетическа опаковка. А истинското изкуство трябва да е възвишено. То е тайнство, благодарение на което думата е обгърната от невидимо дихание, вдъхващо й живот. Затова истинският творец е способен да създава, както твори Бог. В началото беше Словото.

Роланд замълча и се озърна като насън. В просторната зала на ресторант „Кемпински“ видя дъвчещи усти и глави, сведени над чинии. Обзе го отвращение; закопня за самота, да е далеч от този преситен, лаком свят. После си помисли, че това желание е в пълно противоречие с всичко, което току-що каза, и изпита отчайваща жажда. Прииска му се да пие, за да заличи вътрешните форми на видимия свят и отново да остане сам с хладен разум и опустошена душа в необятната враждебна пустиня.

Роналд положи невероятно усилие да потисне това желание - та нали беше принц на свещена империя, а редом с него седеше верен нему паша, в чиито уморени очи бе застинала молба.

Продължи да говори почти механично, а пашата го гледаше и мислеше за нещастието на Османовия род и за дъщеря си, която би могла да помогне на принца, но тя замина. Заради тази постъпка на дъщеря му и поради невъзможността нещо да се промени гърдите му се изпълниха със срам и тъга. Лицето на принца представляваше прозрачна маска на Невидимия, но пашата съзираше зад нея много повече, отколкото Негово височество се досещаше и знаеше за себе си.

140

„Трябва да си намери съпруга, добра съпруга“, каза си пашата, но не посмя да го изрече гласно, защото лицето на Роланд отново стана студено и надменно.

- Вие ме предадохте и изоставихте всичко - дома, империята, властта - заплашително говореше той, барабанейки с пръсти по масата. - А най-преданите на трона дават на други мъже жените, отредени за мен.

Пашата мълчеше. Мислеше за своята русокоса Азиаде; мислеше, че ако той е принц, щеше да се бори с оръжие в ръка за отредената му жена. Той обаче не беше принц, а само старец, който продава килими в магазина на Кантщрасе, и на света вече няма жени, отредени за него.

- Да вървим - подкани го Роланд.

Излязоха на улицата и старецът закуцука до него като печален призрак. Заговори отново за Азиаде, за съпруга й, за Виена, където има чудесна вода.

Роланд го слушаше без особен интерес. За него жените не представляваха нищо повече от шумни играчки, създаващи главно неприятности, толкова безполезни и незначителни, колкото и бутилка хубаво уиски. Не след дълго те се разделиха и Джон бавно тръгна към хотела по широката чиста улица. Гледаше доволните лица на минувачите и имаше чувството, че пропада в бездна. Прииска му се да ги стъпче, да удуши тези хора, които се осмеляват да живеят и да се радват на живота, и то във време, когато старата империя се е разпаднала. Помисли си за пашата, за тъгата, застинала в очите му, за прегърбеното му тяло, и отново почувства как го обзема болезнена самота. Прищя му се да се върне в магазина, да си поговорят за персийските миниатюри и за Невидимото, което в прозрачните маски става земно.

Ала не се върна, защото старата империя беше разрушена, а най-добре е да оставим мъртвите да почиват в мир. Вместо това се прибра в хотела, където Сам Дут четеше вестник. Плесна го по рамото и каза неочаквано и за себе си:

- Ставай, Перикъл, заминаваме за Виена!

141

Седемнайсета глаВа

Колата се движеше по криволичещ път. В долината отляво се издигаха кули на бели селски църкви. Лъчите на лятното слънце огряваха зелени поля. Охранени крави край пътя проследяваха колата с големи влажни очи. Босоноги деца играеха под дървета с изсъхнали клони. Вдясно се издигаха меко закръглени зелени хълмове. Светлите цветове на късното лято багреха земята, слънцето висеше ниско, меко и познато като стар приятел.

Азиаде караше бавно по възвишенията на Земеринг и се любуваше на околния пейзаж - зелените ливади, църковните кули в долината и кръстовете по завоите на шосето. Стъпалото й внимателно натискаше педала на газта, сякаш бе чуплива стъклена играчка. При най-малкото движение на крака й колата ту се втурваше напред като див, пуснат на воля жребец, ту се превръщаше в послушно, добро домашно животно. Колко странно, че с едно едва забележимо движение на ръката или крака беше възможно да управлява този сбор от железа, колела, фарове, тръби и шини. Облегната на меката кожена седалка, тя чувстваше как цялото й тяло се слива с машината. От време на време по лицето на Азиаде се появяваше усмивка и тогава сбърченото й чело се изглаждаше. На завоите намаляваше скоростта и отново я увеличаваше на правите участъци, а мисълта й я връщаше във Виена, в апартамента на Рингщрасе при Хаса, който стоеше там, потънал в пот, изтощен от изпепеляващото лятно слънце…

Завесите в жилището им на Рингщрасе винаги бяха спуснати. През деня Азиаде обикаляше плажовете и кафенетата.

Прибираше се у дома и се сблъскваше с непознати хора: седяха в чакалнята и прелистваха списания. В малката дневна с еркера се носеше лека миризма на лекарства, а в съседната стая Хаса трополеше е инструментите си.

Понякога се чуваше силният му глас.

- Двайсет и две! - викаше той. - Чувате ли ме? Двайсет и

две!

- Четиринайсет - отговаряше пациентът и инструментите започваха да тракат отново.

После Хаса излизаше в бялата си престилка, плувнал в пот, и минавайки край Азиаде, я целуваше бързо и й хвърляше по някой напълно отсъстващ поглед, от който я обземаше страх, че ей сега ще я накара да каже: „Двайсет и две“, и да й постави диагноза. Той обаче не й поставяше диагноза, а просто присядаше за минута, стискаше ръката й и пак изчезваше в кабинета.