Курбан Саид Момичето ог Златния рог

- Кажете „и“ - викаше той и висок глас жално и послушно произнасяше „иииииии“.

Върху писалището в голямата гостна лежаха купища книги. Филологическите списания с безцветни обложки приличаха на стари, обидени девици. С чувство за вина Азиаде отвори едно и научи, че полистадиалността в грузинския език се простира от аморфна до флективна фаза. За непосветените това звучеше като абракадабра, но Азиаде разбра всичко и се учуди единствено, че този удивителен диапазон я оставя напълно безразлична. Отегчена, тя прегледа още няколко страници. На последната прочете съобщение, че на брега на езерото Ван - там, в Източна Турция - професор Шанидзе е открил ръкописи с ханметийски текстове. Изгубила търпение, Азиаде затвори списанието. Откакто се омъжи, загадъчните форми на непознатите думи загубиха магическото си въздействие. Грубото им звучене вече не пробуждаше в нея образите на номади с тесни очи и далечни степи.

В кабинета на Хаса иззвъня телефонът.

143

- Да - чу Азиаде, - може да дойдете още днес. Да речем, в шест и половина.

Ясно. И днес прегледите ще продължат до осем. В такива дни тя ходеше в кафенето и четеше списания, докато не дойдеше доктор Захс или доктор Курц.

В осем и половина пристигаше Хаса и двамата отиваха до Пратера или до Кобленц. В Кобленц шумоляха дървета. На вечерното небе ясно се открояваше Голямата мечка. Азиаде пиеше айрян и слушаше разказите на Хаса за пациентите му, за театър и политика. Седяха там до късна нощ. Азиаде наблюдаваше светлините на града, стелещ се под тях, и си мислеше, че животът е прекрасен, но същевременнно твърде сериозен и съвсем различен от онзи, който си представяше.

- Когато имаме деца - мечтаеше тя на глас, - ще ги водим в Кобленц. Ще седят между нас и ще ядат кейк. Искам пет деца.

- Да - съгласяваше се разсеяно Хаса. - Някой ден непременно ще имаме деца. - И млъкваше, защото се страхуваше от децата, които ще седят между него и Азиаде. - Да - повтаряше той и я хващаше за ръката.

Обичаше я много…

Качваха се в колата и се прибираха в града, сгорещен като пещ.

- Да отидем в Земеринг през почивните дни - предложи Хаса.

Азиаде кимна. Още не беше ходила в Земеринг.

В събота в шест вечерта обаче по телефона се обади баритонът от Операта - открил си фиброма. Нямаше никаква фиброма, разбира се, но баритонът не се предаваше. Кашляше и очите му щяха да изскочат от орбитите, коремът му се тресеше, а той стискаше Хаса за ръкава. Хаса се видя принуден да отиде с него в Операта, та по време на антракта да промие е кокаин гласните му струни.

144

- Ще заминем утре рано сутринта - виновно обеща той на Азиаде - и ще останем до понеделник вечерта.

Ала в пет сутринта го събудиха, защото някакво дете се задушавало от дифтерит.

- Трахеотомия - съобщи той и Азиаде никак не се изненада, когато в седем часа Хаса се обади е думите: - Тръгвай без мен. Аз ще дойда по-късно е влака. Позвъни на Курц и го покани да те придружи, за да не ти е скучно.

Азиаде се обади на Курц. Да, той имаше време. Истериите и маниакалните депресии можели да почакат.

В осем сутринта тя караше по пътя към Земеринг. Отстрани на шосето имаше параклис на Дева Мария. Поглеждайки изображението на Мадоната, Азиаде си помисли за Хаса, за непознатото болно дете и за живота, който е прекрасен и сериозен.

На задната седалка доктор Курц също мислеше - той беше човек е високоорганизиран ум, предназначен да мисли. Та той мислеше за кравите край шосето, за църквите, покрай които минаваха, за душевноболните - източник на доходите му. Погледна врата на Азиаде и се замисли и за него.

„Краси® врат - прецени той, - и каква мека руса коса! На Хаса му върви е жените, само дето не успява да ги задържи. Странно, защо тя продължава да нарича съпруга си „Хаса“? Значи подсъзнателно той й се струва чужд. Има красиви гърди. Може би все пак Хаса няма да дойде. Невероятно е каква клиентела има! А не му трябва нищо повече от практически умения. Довечера ще поръчам шампанско и ще говоря много за него. Ще го хваля, разбира се. Това винаги действа. Главното е да спечеля доверието й. Такава е целта. На всичкото отгоре тя изпитва носталгия. Вероятно става въпрос за скрит „бащин комплекс“. Трябва да се потрудя. Хмм… този врат! Сигурен съм, че Хаса не отговаря на стандарта й. Ако тя прояви темперамент, нищо чудно още тази нощ…“

145

Така размишляваше доктор Курц, защото притежаваше високоорганизиран ум, предназначен за дълбок мисловен процес.

Колата спря пред хотел „Сюдбан“. От прозорците на просторното фоайе се откриваше прекрасен изглед към скалистите планини и широките каньони в долината.

Обзета от внезапен прилив на жизнерадост, Азиаде възкликна:

- Красиво е!

Излезе на терасата. Въздухът беше прохладен и чист, наоколо се издигаха сини планини, навързани в безкрайна верига… Сигурно е чудесно да живееш тук, скрит от ежедневните грижи зад планините.

Долу, в града, Хаса седеше до леглото на болното дете; в чакалнята пред кабинета му задъхващият се баритон крачеше напред-назад, твърдо убеден, че има рак на гърлото. Долу, в града, иззвъня телефон и икономката вдигна слушалката - от някакъв хотел търсеха съпругата на доктор Хаса. Икономката отговори, че милостивата госпожа е заминала за Земеринг. Долу, в града, елегантно облечен чужденец попита портиера на хотела как да стигне до Земеринг. Ала Азиаде не знаеше нищо за това, а дори и да знаеше, не би му обърнала внимание.

- Хайде да се разходим - предложи тя и Курц я последва.

Тръгнаха по тясната уличка към хотел „Панханс“. Отляво

страховито чернееше пълната с доисторически мрак гора.

- Знаете ли? Никога не съм виждала планини - сподели Азиаде. - Била съм само край Босфора и в Берлин. Постоянно ми се струва, че това са само крепости или развалини от стари замъци.

Курц й хвърли изпитателен поглед и заговори с тих, проникновен глас. Говореше ли говореше, впечатлен от дълбочината на собствените си думи.

„Тази жена ме вдъхновява“, мислеше си той, без да подозира, че Азиаде изобщо не го слуша.

146

Спуснаха се към долината, където върху нисък хълм се възправяше старинна църква. На почерняла от времето табела до входа пишеше: „Мария Покровителница брани от врагове.“

Азиаде дълго гледа надписа. Според нея той обемаше в себе си целия свят. Тази църквица навярно е видяла победното шествие на турците. По тези планини може би са галопирали дългогривестите жребци на османските стрелци. Селата са лумвали в пламъци. На малкия площад пред църковната порта са горели огньове, край които войниците са се топлели, мечтаейки си за плячката зад вратите на Виена. Портата на църквата беше затворена, но надписът, удържал победа над чуждестранната армия, над жестоките пълководци, над целия Османов род, стоеше там мълчаливо и мъдро.

Азиаде се озърна - наоколо цареше дълбок покой.

- Вие сте щастливи хора - въздъхна тя. - Живеете в прекрасна страна.

Гласът й издаваше тъга и едва доловима завист. Курц обаче, погълнат от собствените си мисли, не ги забеляза. Виждаше само извитата нагоре горна устна и необичайния разрез на очите. Продължаваше да говори, а Азиаде ставаше все по-мълчалива и печална, защото изведнъж осъзна, че самата тя е вече част от тази зелена и красива страна и трябва да се радва, задето могъществото на Османовия род е рухнало пред тази малка църква. За пръв път осъзна и друго: вече не е туркиня и децата й и техните деца няма да бъдат турци. Потънала в мисли, тя се върна в хотела. Курц вървеше до нея.

- Следобед в хотела организират чаено увеселение с танци -осведоми я той. - Идват и много чужденци. Ще ме удостоите ли с тази чест?

Азиаде кимна.

В пет часа двамата с Курц седнаха в залата пред една от ниските масички. Оркестърът свиреше непозната тъжна мелодия. Танцуващите двойки се плъзгаха по паркета, до Азиаде стигаха несвързани фрази, които на всички езици по света съдържат едни и същи любовни признания.

147

Курц се поклони и я покани да танцуват. Ритъмът на непознатата мелодия постепенно я заплени. Беше приятно да танцува в светлата зала, на фона на сините планини. Ръката на Курц едва докосваше талията й. Той несъмнено беше порядъчен човек и знаеше как да се държи със съпругата на приятеля си. Около тях, плътно прегърнати, кръжаха мъже и жени. Азиаде забелязваше похотливите мъжки погледи, отправени към нея; чуваше диханието на непознати устни. Това беше пракрасна страна, прекрасен хотел и животът също беше прекрасен и съвсем не чак толкова сложен.

- Стига - каза тя внезапно и остави Курц, все едно е манекен.

Задъхана се върна на масата и седна. Лицето на Курц се

приведе към нея и Азиаде бързо пресуши чашата с кафе. Искаше й се сега тук да е Хаса, с него да се носи из залата, да усеща силните му ръце, да гледа как неговите леко раздалечени очи се впиват в нейните усмихнато, умолително…

В другия край на залата висока, стройна жена се изправи и бавно тръгна да прекосява помещението. Азиаде наблюдаваше деликатно издълженото й лице с надменни очи и тесен нос. Аристократично извитите устни се съчетаваха с тънки вежди върху високо, гладко чело. Кафявата коса, лъскава като кестен, бе прихваната в стегната плитка. Беше красива, горда и непозната жена.

Тя се приближи към тяхната маса. Азиаде погледна въпросително Курц, който ненадейно се изчерви и замига смутено. Устата му зейна полуотворена, сякаш се опитваше да реши дали да се усмихне, или да кихне. Непознатата стоеше до масата им. Зад леко разтворените й устни проблеснаха два реда малки зъби.

- Добър вечер, доктор Курц, радвам се да ви видя отново.

Гласът беше мек, мелодичен. Курц се надигна. По челото

му избиха капки пот. Азиаде с интерес разглеждаше жената, която продължаваше да стои до масата и да се усмихва високомерно. Курц прочисти гърло.

148

- Да ви… да ви представя… - най-после проговори той с дрезгав глас.

Учудена, Азиаде премести поглед върху Курц. В този момент й заприлича на човек, който се кани да се хвърли в ледено студена вода.

- Разрешете да ви представя: фрау доктор Марион Хаса… фрау доктор Азиаде Хаса. - Той замълча объркан и никак не приличаше на специалист по нервни болести.

Азиаде затвори очи. Само за миг. Внезапна, разкъсваща болка прониза гърдите й. Устните й пресъхнаха. Имаше чувството, че пропада в бушуваща бездна и някъде на дъното свири оркестър. Диви звуци оглушаваха ушите й. Тя отвори очи - Марион вече седеше на тяхната маса и надменно се усмихваше.

- Толкова се радвам! Какво приятно съвпадение! - Гласът й звучеше все така меко, но мелодичността бе изместена от метален звън. - И Алекс ли е тук? Или е останал във Виена?

- Кой, моля?

- Алекс, нашият съпруг - засмя се Марион.

- О! Не… Хаса е във Виена. Аз го наричам Хаса…

Азиаде стана. Прекоси бързо залата и усети в гърба си

пронизващия поглед на Марион. Така значи. „Нашият съпруг“. Фрау Марион Хаса - фрау Азиаде Хаса. Значи през цялото време е спала в чуждо легло; носи чуждо име; седи в същата дневна с еркер, където бе седяла стройната Марион и Хаса беше целувал нейните горди очи. Значи тя наистина съществува - тази жена на име Марион, чието място зае.

Загубила контрол над себе си, Азиаде претича през двора.

- Колата, моля!

Пиколото отвори гаража. След миг двигателят изръмжа послушно. Пръстите на Азиаде стискаха волана, сякаш бе гърлото на Марион. Потегли, натискайки силно клаксона, и изгледа с омраза две изплашени деца, отскочили тъкмо навреме.

149

„Някой трябва да хвърли бомба върху този хотел“, помисли си тя и увеличи скоростта. Сивият асфалт се виеше като спирала пред очите й. Захлипа и избърса сълзите си. Турците са слаб народ. Не биваше да оставят камък върху камък в тази страна, нито една ливада, нито една крава. Трябваше да я превърнат в пустиня, сива и пуста като степите на Туркестан.

Гумите на колата свистяха. На завоя Азиаде рязко натисна спирачките. Колелата захапаха банкета, тя превключи на скорост и се понесе напред. Няма значение, че водата в радиатора ще заври! Откъм следващия завой отдолу се появи четириме-стен автомобил. Азиаде не му обърна внимание. Стисна волана и отпусна спирачките. Точно така - пълен напред!…

Но не продължи. Погледна таблото и нещо неочаквано я блъсна в гърдите. Звънна натрошено стъкло. Тя вдигна очи. Видя кола с вдлъбната каросерия и счупени фарове. Нямаше представа как се случи всичко.

Двама непознати я гледаха втрещено и уплашено. Азиаде изскочи от колата и хукна към тях. Сивите й очи блестяха яростно, насъбрали цялата й злост. Зърна две лица - месесто и слабо.

- Отвратително! - извика тя, без да съзнава, че има предвид Марион. - Не можете ли да карате? Вижте какво направихте? Днес дават шофьорски книжки на всякакви идиоти! Пияни сте, нали? Ще подам оплакване в полицията, бандити такива!

Стоеше насред шосето, бълваше обиди и се караше с Марион. Двамата господа изпълзяха бавно от колата, поклониха се и се усмихнаха смутено.

- Какво се хилите! - изкрещя Азиаде и тропна е крак.

Господата се поклониха отново.

- Извинете, мадам - с гъгнив глас каза единият на английски. - Неутешими сме, че се блъснахте в нас, но сме готови да оправим всичко.

150

Добре поддържана ръка се протегна към нея, стиснала стодоларова банкнота.

- И на всичкото отгоре сте чужденци! - извика вбесена Азиаде. - Идвате в страната ни и блъскате дамите! Трябва да ви депортират! Връщайте се, откъдето сте дошли, вагабонти! Какво изобщо правите тук?

Чужденците очевидно не разбираха нито дума. Стояха и смутено пристъпваха от крак на крак. Най-после дебелият се обърна към по-слабия на чужд, но така добре познат на Азиаде език:

- Виж, Джон, какви красиви гърди има това момиче! И какви бедра! Дали, ако я целунеш, няма да се успокои?

Звуците на родната реч предизвикаха нов пристъп на бяс у Азиаде. Тя грабна стодоларовата банкнота от ръката на дебелака, накъса я на малки парченца, изплю се върху тях и с величествен жест ги захвърли в лицето му. После скочи в колата и потегли без нито дума повече.

Двамата мъже я проследиха с поглед.

- Темпераментна жена! - възхити се Джон след малко. -На мъжа й едва ли му е лесно.

- Красиви гърди - повтори Сам. - Млада е още. И какво собствено искаше от нас? Сигурно е луда. Само лудите късат пари.

Тъжно поклати глава и влезе в колата. Джон го последва. Бавно потеглиха нататък. След половин час влязоха в хотела. Следобедният чай с танци беше приключил и залата бе празна.

- Тук ли е отседнала фрау доктор Хаса? - попита Джон.

Служителят на рецепцията се поклони.

- Да, сър - стая двайсет и осем.

- Да отидем първо в бара - предложи Сам. - Да пийнеш едно за кураж.

Джон кимна.

След третото уиски Сам се обади:

151

- Заговори я първо на английски, за да не я уплашиш. Дръж се любезно и мило, на жените им харесва.

След шестото уиски той сведе срамежливо очи и измърмори:

- Ако ти хареса, отведи я веднага. Възникнат ли проблеми, извикай ме. Все пак съм ти агент. Сега върви, ще те чакам тук.

Джон стана и се заизкачва по стълбите с гордо и сериозно лице. Почука на вратата.

- Влез! - извика мелодичен женски глас.

Джон Роланд влезе в стаята. Срещу него застана жена с надменен поглед и аристократично извити устни.

- Фрау доктор Хаса? - попита той и се поклони.

Жената кимна. Джон я изгледа изпитателно и се усмихна

любезно. После се настани в един фотьойл и запали цигара.

- На английски ли предпочитате да разговаряме или на турски? - попита той сякаш между другото.

Жената го изгледа смаяно.

- На английски, разбира се - плахо отвърна тя.

Джон се усмихна и кръстоса крак върху крак. Жената беше красива, но очевидно не разбираше положението.

- Аз съм принц Абдул Керим. Сега ще те взема, защото ми харесваш.

Шест уискита за един следобед наистина са много.

- Моля? - възкликна жената, пребледнявайки силно. Джон се засмя.

- Явно не ме очакваше. Нямам вече дворец, но аз съм тук. Станах продуцент. Много зле се чувствам в този чужд свят. Не съществуват никакви пречки да заминем още днес.

- За бога! - възкликна жената и прехапа устни. - Какво собствено искате?

Джон се намръщи.

- Не се преструвай! - предупреди я строго той. - Трябва да ти заповядвам ли?

152

- Не, не, идвам - съгласи се Марион и зъбите й затракаха. -Само ще се обадя на камериерката си.

Треперещата й ръка се вкопчи в телефонната слушалка.

- Курц, за бога, елате бързо в стаята ми! - Остави слушалката. Призовавайки цялата си любезност, тя обясни: - Ще отида да си стегна куфарите. След половин час ще съм готова. - И излетя от стаята.

Джон изгаси цигарата и зачака. В стаята влезе мрачен господин, изгледа го още по-мрачно и се поклони.

- Доктор Курц - представи се той.

После седна, придаде си професионално изражение и попита много тихо:

- С какво са свързани първите ви детски впечатления?

- С короната - чистосърдечно призна Джон.

- О! - замислено възкликна Курц.

В същото време Марион буквално влетя в бара.

- Едно уиски, моля. Представяте ли си - започна да се жалва тя на бармана, - в стаята ми нахълтва непознат, заговаря ме на английски, твърди, че е принц, и иска да ме отведе. Бившият ми съпруг беше лекар, та разбрах веднага - страда от мания за величие.

- Ужасно - съгласи се барманът.

Дебелият мъж, който дремеше кротко в ъгъла, внезапно прочисти гърло и извика:

- Сметката!

Прекоси тичешком залата, размени няколко думи е пиколото и много пъргаво се втурна нагоре по стълбите. Когато отвори вратата на номер двайсет и осем, видя доктор Курц да почуква коляното на Джон е помирително изражение.

- Често ли сънувате влакове и самолети? - попита лекарят.

- Не, въобще не сънувам - отговори Джон.

- О! - удиви се притеснено лекарят и очите му се смалиха съвсем.

153

- Хайде! - извика Сам на турски. - Бързо! Иначе ще стане късно!

Джон скочи. Лекарят също скочи.

- Аха! - възкликна Курц, улови Сам под ръка, отведе го настрани и шепнешком попита: - Вие навярно сте болногле-дачът? Типичен случай на мания за величие, съчетана с наклонност към маниакално-депресивни състояния. На кого да изпратя сметката?

- Каква сметка? - попита раздразнен Сам.

Доктор Курц отвърна с достойнство:

- Петдесет шилинга, моля, за лечението.

- Двайсет са достатъчни - просъска Сам и бутна банкнота в ръката на лекаря.

Сграбчи Джон и го повлече навън.

- Веднага го познах - примигна лукаво в коридора Джон. -Лекарят е съпругът на годеницата ми. Решила е да спечели време, докато си събере куфарите. Вече е готова, нали?

- Млъкни! - кресна му Сам и го блъсна в колата.

Едва когато излязоха от двора, Сам подхвана високомерно:

- Набий си го в главата, Джон. Ако автор започне преговори без агента си, свършва в лудницата. Лекарят е абсолютно прав: ти наистина страдаш от мания за величие. Въобразяваш си, че можеш да водиш преговори без мен. Утре ще посетя истинската Азиаде и ще уредя всичко. Дори за брачен договор е нужен агент.

Продължи да говори дълго и надменно, а Джон потъваше все по-дълбоко в своите мисли.

- Сам - тихо се обади той след време, - повярвай ми, тази жена ми стана неприятна още от самото начало.

Поклати тъжно глава и се изплю през прозореца. Колата се движеше към Виена.

154

Междувременно друга кола със счупено предно стъкло спря пред къщата на Рингщрасе. Азиаде изкачи на бегом стълбите и налетя на Хаса в коридора. Държеше шапка в ръка и тъкмо тръгваше.

- Хаса! - разхлипа се тя. - Обидих приятеля ти Курц, разбих колата, скъсах стодоларова банкнота и я запратих в лицето на непознати хора. И всичко е заради Марион!

Сълзите рукнаха и тя зарови лице в рамото на Хаса. Той нежно галеше треперещите й рамене. Това диво момиче го обичаше, нямаше никакво съмнение, макар любовта й да бе странна, непонятна, изпълнена с чудати пориви, пристъпи и импулси. Погали я по косата и спокойно каза:

- Вече няма никаква Марион и никога не е имало. Има само Азиаде.

Тя го погледна благодарно.

- Да - повтори, - има само Азиаде и тя забрави да запише номера на колата, в която се блъсна. Не ми се сърди, Хаса, повече не искам да шофирам.

155

Осемнайсета глаВа

Сам Дут крачеше по Рингщрасе и сърдито дъвчеше пура. Нищо във Виена не му харесваше. Улиците бяха греховно широки, сградите - срамно ниски и в нито един киносалон нямаше афиши за филмите на Джон Роланд.

- Летен сезон - промърмори ядосано той и продължи.

Самият дявол ги накара да дойдат в Европа. По-добре да бяха отишли в Мексико или в Куба. А и въобще Джон напразно се занимава с жени. Жените открай време създаваха неприятности на Османовия род.

Сам спря и изтръска пепелта от пурата. Преди шест години откри принц Абдул Керим дрипав и гладен в някакъв подозрителен бордей на Бауъри. Находчивото му гръцко сърце веднага съзря шанса. Нахрани горкото момче и му даде ново име - Джон Роланд. Под бялата колосана риза на фрака обаче и зад червения паспорт се криеше лабилна османска душа.

„Той е просто един пияница - мислеше си Сам - и ще си остане такъв, докато не намери покой.“ В душата си се радваше, че може да проявява човеколюбив, без да забравя за интересите си. Ако Джон продължи да пие така още три години, ще си спечели болен черен дроб, а след пет ще се превърне в заклет алкохолик. Османците не се отличават с жизнеспособност и тогава - край на филмите. Сам се грижеше така нежно за Джон, както бедният селянин - за кравата си. „Една добра съпруга сигурно ще му помогне - продължи да разсъждава той. - Вярна, покорна жена, която да му прави компания вечер. С нея ще си мечтаят за родината и това ще го вдъхно-

156

вява. Той е луд, несъмнено.“ Сви рамене. Самият Сам никога не мислеше за родината.

Спря пред сграда с месингова табелка: „Доктор Александър Хаса, специалист уши, нос, гърло“. Изкачи се по широкото стълбище, позвъни на вратата и попита за Азиаде. Въведоха го в неголям еркер.

Сам Дут се смяташе за уравновесен делови човек с голям опит и ясна мисъл. Сега обаче се закова в стаята, сякаш вкопан в земята, и примигна смутено.

Срещна усмивката на същата онази темпераментна дама, разкъсала само преди ден стодоларовата банкнота.

- О! - едва успя да промълви Сам Дут и се озърна страхливо.

За щастие, наоколо нямаше тежки предмети.

- Мадам - подхвана той, но почувства как предварително подготвената реч заседна в гърлото му. - Мадам, извинете ме, моля, за безпокойството. По номера на колата успяхме да открием адреса ви. Моят приятел и аз сме безкрайно огорчени, задето неволно предизвикахме гнева ви.

- Говорете на турски - подкани го с предизвикателен вид русокосата дама. - Много живо се изразихте за гърдите и за бедрата ми на този език.

Сам внимателно следеше всяко нейно движение в очакване тя всеки момент да грабне нож и да го запрати по главата му. Или да му избоде очите. Жени, които просто ей така накъсват стодоларови банкноти, са способни на всичко.

- Ханъм - подхвана той на най-благозвучния истанбулски диалект, - дори греховете ми да са повече от песъчинките в пустинята, вашето благодеяние е способно да ги заличи, както мъглата изчезва под слънчевите лъчи. Спомнете си, ханъм, как когато султанът изненадал великия Саади да върши грях, Саади го призовал: „О, султане, спомни си за своите грехове и ще ми простиш!“

157

Сам Дут беше умен човек. Нищо чудно наистина да беше роден на аристократичния хълм Фенер. Азиаде плесна щастливо е ръце.

- Хаса! - извика тя. - Бързо ела тук!

Вратата се отвори. Влезе Хаса, облечен в бяла престилка.

- Този човек - посочи Азиаде - е един от двамата чужденци, в които се блъснах вчера. Той е добре възпитан, родом е от Истанбул и настоятелно ме моли за прошка. Как да постъпя, Хаса?

- Прости му - посъветва я Хаса.

Той изгледа дебелия чернокос мъж, застанал смутено насред стаята, без да изпита ни най-малко подозрение, че гостът възнамерява да му отнеме съпругата, да разруши семейството му и да го лиши от покой. И всичко това заради мъж на име Джон Роланд, който е на ръба на делириум тременс.

- Хер доктор, уважаема ханъм - Сам Дут въплъщаваше самото покорство, - с моя приятел ще бъдем много щастливи, ако ни гостувате довечера. Толкова рядко срещаме сънародници в Европа.

Азиаде погледна въпросително Хаса.

- Ти иди - каза той. - Днес е четвъртък. Имам среща в Медицинската асоциация.

Сам Дут се удиви. Европейските мъже наистина са много глупави. А Бог наказва глупците и помага на умните. Този доктор позволява на златокосата си красива жена да излезе сама с двама непознати! Това само по себе си беше толкова безумно, че дори не си заслужаваше угризенията на съвестта.

Сам се поклони и си тръгна.

От памтивека сватовничеството се смята за достойна професия. Още в асирийските ръкописи се говори за сватовници. В свещените дворци на Византия сватовници от цял свят се съревновавали за честта да сложат някоя хубавица в царската постеля. Получавали цели провинции за награда. Великите ос-

158

манци разпращали сватовници от Истанбул по четирите краища на света. Принцове и паши им изпращали в дар жени.

Сватовничеството беше древно и почтено занятие и Сам Дут много се гордееше със себе си.

Цяла вечер Азиаде сияеше от радост. Застанала пред огледалото на тоалетната масичка, тя държеше червилото като скиптър. Турците безспорно са благороден народ. Знаят как да се отнасят с дами, дори някоя дама да се блъсне в колата им и да ги наругае. Издаде устни и внимателно прокара червилото по тях. Тази вечер ще разговаря на турски през цялото време. Няма значение, че двамата мъже са непознати. Важното е, че са нейни сънародници, част от родната земя. Отвори шишенцето с парфюм и допря гърлото му до слепоочията си. Много й се искаше тази вечер да говори за анадолските селца и за малките кораби, кръжащи около бреговете на Мраморно море, направлявани от жилави кормчии. Много й се искаше да усети пръстта на азиатските хълмове и аромата на защитените от слънчевия пек тесни улички в далечните градове.

Азиаде прокара малка четчица по меките си мигли. Тази вечер ще се къпе в океана от родни звуци и непознатите ще й разказват за жълтооките камили в пустинята.

„Това е“, каза тя и доволна огледа розовите си нокти. Искаше да се представи достойно пред непознатите, които наруга, но, така или иначе, те носеха по стъпалата си пръстта на родната земя. Обладана от такива мисли, Азиаде излезе от къщи.

Във фоайето на хотела я посрещна Сам Дут. До него, вперил празен поглед в далечината и стиснал устни, стоеше Джон Роланд. Той погледна Азиаде и вежливо докосна розовите й пръсти. Орловият османски нос долови аромата на тялото й, а устните му произнесохо спокойно:

- Ваш покорен слуга, ханъм.

Седнаха в ресторанта на хотела. Обслужваше ги мълчалив сервитьор. Звънтяха чаши. Азиаде разказваше за баща си,

159

който живее в Берлин, за братята си, загинали във войната, и за къщата им край Босфора.

- Отдавна ли напуснахте Истанбул? - попита тя.

Празните, забулени е пелена на умора очи на Джон Роланд

проблеснаха под полуспуснатите му клепки.

„Каква жена! - помисли си той. - Може ей така да накъса пари, може да се защитава. Истинска османка, най-добра истанбулска шлифовка. Не бива да се отричаш от жена, преди да си я видял. Какъв идиот съм аз! Но вече поумнях. Молитвата е по-добра от съня, а жената е по-добра от виното. Ще бъде моя съпруга.“

- Да - отговори той. - Отдавна напуснахме Истанбул. Но знаем, че хората живеят добре, родината процъфтява, войската е силна. В Истанбул вече няма скръб.

- Няма и османци - добави Азиаде.

- Съвършено вярно - гласът на Джон прозвуча безразлично. Той също имаше отлична истанбулска шлифовка. -Вече няма османци. Само турци. Османците са като стари вълци е изпопадали зъби.

- Хмм… все пак имат и заслуги - намеси се Сам, понеже му стана страшно от равнодушния тон на Джон.

- Заслугите не са основание за вечна благодарност -възрази Джон. - Всичко е пресметнато и претеглено. Чашата преля.

- Бях сгодена за член на Османовия род - сподели Азиаде. -Слугата не бива да клейми сразения си господар.

- Никога не съм бил слуга на Османовия род - веждите на Роланд възмутено литнаха нагоре. - Впрочем и вие, ханъм, сте предпочели австриец пред османец. Това само под-твърждава, че чашата е преляла.

- Той се отрече от мен.

Гласът на Азиаде сякаш събра целия студ на двата полюса и Сам Дут изведнъж си спомни, че трябва да се обади по телефона и вероятно да изпрати и телеграма. Излезе и инструк-

160

тира портиера да сложи бутилка уиски върху нощното шкафче на Джон. Сам Дут наистина беше умен и предвидлив човек.

- Срещнах баща ви в Берлин. Поръча ми да ви предам поздравите му - каза той тихо.

- Срещнали сте се с баща ми? Познавате ли го?

- Познавам го, разбира се. Познавам го отдавна. За първи път го видях пред Баб-и саадет, Портата на щастието. Тогава Мехмед Рашид целуна мантията на Пророка73 за пръв път. Много време мина оттогава. Беше на петнайсетия ден от рамазан14. Влязохме през Императорската порта. Султанът носеше маршалска униформа и зад него вървеше великият му везир. Влязохме в Залата на Свещената мантия. Върху всички стени се спускаше черен плат, по който с големи златни букви бяха избродирани цитати от Корана. В средата стоеше сандък, инкрустиран със скъпоценни камъни. В него лежеше мантията на Пророка. Но моите разкази сигурно ви отегчават. Измина много време оттогава, а вие сте съвременна жена.

- Продължавайте - подкани го Азиаде и остави ножа и вилицата си.

Страните й поруменяха. Да, навремето баща й беше прекрачил Портата на щастието към Залата на Свещената мантия редом със султана.

- Мантията на Пророка беше увита с четирийсет злато-ткани роби. Свещи озаряваха помещението. Беше много горещо; мина цяла вечност, докато смъкнат четирийсетте роби от мантията. Султанът, болнав човек, затваряше очи, но стоеше, подпрян върху меча си, и се молеше. После пръв целуна мантията на Пророка, след него един по един я целунаха всички. Баща ви беше трийсет и осми. Млад генерал. Вдясно

73 Мантията на Пророка е донесена в Истанбул от султан Селим I (управлявал от 1512 до 1520 г.). -Б. пр.

74 Рамазан (рамадан) - месецът, през който мюсюлманите са задължени да говеят. - Б. пр.

161

хофмаршал дъжеше с протегнати ръце кадифена възглавничка, отрупана с копринени кърпички. След всяка целувка той избърсваше мантията е кърпичка и я връчваше на съответния сановник. Накрая дворцови прислужници внесоха на сребърни подноси кани с вода, за да изплакнат реликвата. Тази вода разляха в малки шишенца и всеки от нас получи по едно, запечатано със султанския печат. Случи се в онзи прекрасен ден, когато за пръв път видях баща ви.

Азиаде слушаше и гледаше право пред себе си. Намираха се в просторна, ярко осветена зала. Салонният управител е бяла вратовръзка и в смокинг се покланяше пред съседната маса. Наблизо мина количка е ордьоври… И над всичко това се рееше като привидение мантията на Пророка, неочаквано оживяла от разказа на непознатия. Тя видя мрачната зала е черни драперии и немощния султан, облегнал се на меча си. Картините се сливаха във въображението й: болният седеше на масата, а в сребърната посуда плуваше пъстърва.

- Само тогава ли сте виждали баща ми?

- Не. Видях го отново след десет години. В джамията на знаменосеца Еюб75, в деня, когато връчиха Османовия меч на Вахиеддин, последния султан. До новия султан стоеше вътрешният министър Талаат паша. Там беше и Енвер паша, военният министър, е тънки мустаци, в парадна униформа. По онова време баща ви вече ръководеше тайния кабинет на султана. Вахиеддин имаше хлътнали бузи и дълги ръце. Той последен си запаса Османовия меч.

Джон спокойно си пиеше кафето е механични движения. Приличаше на управляем отвън автомат. Едва при споменаването на Вахиеддин почти незабележимо сбърчи чело.

- Ако баща ми е бил трийсет и осми в свитата на Мехмед Рашид, на кое място бяхте вие?

75 Еюб - знаменосец на Пророка; при обсадата на Истанбул през 670 г. е убит близо до Златния рог и на това място през 1458 г. е построена джамия, а през 1800 г. е реставрирана. - Б. пр.

162

- Аз? Бях седемнайсети.

И двамата замълчаха. Гостът на съседната маса диктуваше дълга поръчка.

- Вие сте измамник - нежно отбеляза Азиаде. - Но няма значение. Приятно ми е да говоря за старите времена.

- Не съм измамник - тъжно възрази Джон. - Защо смятате, че ви лъжа?

- Защото… Хмм, съвсем просто е. Сега едва ли сте и на четирийсет, а по времето, когато татко е бил трийсет и осми в свитата на султана, няма как да сте били дори на двайсет. А твърдите, че сте били седемнайсети?

- Това съвсем не е причина да ме смятате за измамник.

Роланд не беше оскърбен. Помълча малко и твърдо поясни:

- Принцовете със султанска кръв вървяха пред свитата и военните.

- Какво имате предвид? - В очите на Азиаде проблесна див ужас. Ненадейно просторната зала се превърна в тясна затворническа килия. - Какво имате предвид? - повтори тя и млъкна.

Не чакаше отговор. Само гледаше това тясно лице, светлите безизразни очи, орловия нос, сухите, зли устни и очертанията на квадратното чело. Неподвижното лице приличаше на маска, дори очите изглеждаха застинали. Само втренчено се взираха в нея.

- Не! - простена Азиаде. - Моля ви, недейте…

С опакото на дланта си изтри червилото. Роланд оставаше непроницаем; мълчаливо я наблюдаваше, все едно бе каменна статуя, по погрешка пренесена от древни времена в тази ослепително осветена зала.

- Вашият баща ми даде адреса ви - проговори най-сетне той. - Султанът ви избра за мен, но аз никога не съм мислил за вас -нито в Истанбул, нито в Америка. Сега ви виждам пред себе си и мисля за вас. Вие трябва да станете майка на принцове.

Азиаде мълчеше, без да сваля очи от човека пред нея. Така значи. Ето го и него, прокудения от родината, безследно изче-

163

зналия. В неговия дворец растяха пинии, чиито корони бе виждала иззад широките стени, а на терасата седеше дебел евнух, по-скоро хофмаршал. Значи той е целунал седемнайсети след Мехмед Рашид мантията на Пророка. На него я бе обещал Вахиеддин с тесните рамене. На него принадлежи тя; за него е предназначена всяка клетка на тялото й; за него беше запаметявала стиховете на персийските поети и арабските молитви; за него беше изучавала дивите съзвучия на варварски думи.

- Ваше височество - започна тя, но гласът й пресекна.

Настоящето й се стори объркано като фантастичен сън.

Някъде далеч се разнесе надменният смях на Марион. Прозвуча и заглъхна. Къщата край Босфора, родината, кървавочервените залези над Златния рог, всичко това се превърна в действителност, въплътена в този непознат мъж с тънки сърдити устни и внимателни очи.

Внезапно й се прииска да скочи, да улови слабите, безжизнено отпуснати ръце и да притисне устни към неговото рамо.

- Ваше височество - повтори тя и сведе глава. - Аз съм ваша робиня. Ще ви последвам, където заповядате.

Вдигна поглед. На мига я обзе диво, необуздано, почти болезнено щастие. Устните на Джон се усмихваха.

- Благодаря - кимна той. - Добре ви е възпитал баща ви. Елате утре в хотела в пет часа. Ще подготвим всичко.

Стана и я изпрати до вратата.

Тя вървеше по Рингщрасе, все едно крачеше по мек килим. Щастието - необятно и единствено в живота - се бе появило неочаквано. Имаше светли очи, тънки устни и кадифен истанбулски диалект. Внезапно то, щастието, беше нейно - неотделимо като крак или ръка.

Едва пред прага на дома си Азиаде си спомни, че е омъжена и се казва фрау доктор Хаса. Озърна се уплашено. На улицата нямаше жива душа. Закова се на място, после тръсна глава. Наистина съществуваше мъж на име Хаса, за когото бе омъжена. Неочаквано се обърна и бързо тръгна към градския парк.

164

Деветнайсета глаВа

Тя крачеше из алеите в парка. Пясък и чакъл скърцаха под стъпалата й, дърветата хвърляха треперливи сенки върху тревата. По пейките се прегръщаха влюбени и тихият им шепот секваше, когато Азиаде минаваше край тях. Вървеше приведена под тъжно надвисналите клони, а лунната светлина огряваше пътя й.

Спря на стария мост и облегната на парапета, дълго гледа пресъхналото речно корито, също окъпано от лунна светлина. Продължи да върви, обикаляйки безцелно алеите; спомни си как преди време Хаса я целуна в колата и й се стори някак високомерен. После той стоеше под дъжда на една берлинска улица и смирено я помоли за прошка. Кога беше това? Вчера? Преди векове? Той спаси живота на светия мъж от братството на бекташите; той я направи жена през една гореща лятна нощ в широкото легло на сръбски хотел.

Азиаде спря. Луната, просветваща през клоните, изглеждаше мека и нежна като душата на Хаса. Той я гледаше е уплашени и умоляващи очи в спалнята с огромното двойно легло, където навремето беше спала Марион, сънувайки чужди мъже.

Да, Азиаде му обеща да бъде добра съпруга. Лежеше до него и си мислеше как Марион го е напуснала и вратите на ада са се разтворили пред него.

Не забелязваше, че кръжи по едни и същи алеи, изпълнени с любовен шепот.

Вероотстъпникът Хаса се оказа безсилен в света на чувствата. Имаше силни ръце, сръчни пръсти и беше щастлив в тесния свят на своята любов. Тя го виждаше в бялата му пре-

165

стилка, миришеща на лекарства; в кафенето сред приятелите му как разказва все същите простички истории за пациентите си, за театъра, за политиката и я обля топла вълна на нежност. Беше й невъзможно да си представи, че Хаса няма да присъства в живота й.

Азиаде запали цигара. Трепетливото пламъче на запалката освети лицето й. Пушеше вървешком и всичко в нея се страхуваше от принца, тъй неочаквано появил се от нищото да я призове.

Навремето предците й, дошли от пустинята, бяха станали роби на предците на принца. С всяко дихание, с всяко движение тя изказваше благодарност на прадедите на принца за благоволението, което бяха проявили към нейните прадеди. Тя щеше да си остане номадка, ако така бяха решили предците на принца.

Цигарата бавно догаряше. Азиаде погледна удължаващия се цилиндър от пепел и си представи знойната пустиня, откъдето бяха дошли дедите й, за да превземат целия свят.

Великият Орхан, избухливият Мурад, жестокият Селим, нахлул в Египет и надянал мантията на Пророка върху раменете си. Сега цялото могъщество на империята бе въплътено в един мъж с безжизнено отпуснати ръце, който я зовеше. Трябваше да отиде при него, трябваше да му стане слугиня в опустелия Османов дом, покорна и предана, понеже тъкмо това е вменил Аллах като задължение на жената.

Захвърли изпушената цигара и в безсилно отчаяние стъпка фаса. Сигурно за Хаса беше по-добре да си намери друга жена, не изгнаница от разрушена империя; жена, която да му подхожда повече, да го чака в кафенетата, докато той лекува ба-ритони, и да не бяга, когато Марион седне на масата й.

Азиаде се озърна и изведнъж изпита страх от този чужд град, от този непознат свят, където бе принудена да живее, без да го познава, и където се отегчаваше толкова много.

166

Да, съвсем точно знаеше, че скучае в еркера, в кафенето с лекарите, на гости у хора, които мислят и чувстват различно, не като нея, като баща й, като принца, когото виждаше за пръв път, но усещаше по-близък и по-познат, отколкото Хаса с неговите пациенти, приятели и разговори.

Хаса би трябвало да отиде в Кайро или в Сараево, да носи фес като предците си, да живее по начин, на какъвто Азиаде е свикнала, да лекува дервиши и да посещава джамии - тогава тя щеше да остане е него.

Внезапно спря. Чувстваше се напълно объркана. Приседна на празна зелена пейка в сянката на клонесто дърво.

- За бога - отрони тихо и разтри вледенените си ръце.

Хаса е неин съпруг, тя го обича, без принуда се омъжи за него, без принуда му се отдаде. А сега става същата като Марион. Седи на пейката в парка и си мисли за друг мъж, докато собственият й съпруг лежи в леглото и копнее за нея. Иска да отиде при принца, както й е било предопределено, но сянката на Хаса ще я последва, ще я преследва в нощите, които ще прекарва с принца, и в дните, когато разговаря с него. Сянката му ще се появява навсякъде, ще вижда очите му, ще чува въздишките му, изпълнени с тихи упреци и проклятия.

Стисна юмруци. Няма изход от сляпата улица на неочаквано сполетялото я нещастие. Разбираше добре - ако напусне Хаса, няма да посмее да излезе на улицата, няма да се осмели да погледне хората в очите. Продължаваше да седи, втренчена безпомощно пред себе си. Дълг и позор, чест и радост се сплитаха в стегнат възел: зовеше я дългът към принца, но я спираше любовта на Хаса. Какво да направи?

Едно беше ясно: трябва да съществува разлика между надменната Марион, напуснала съпруга си, и Азиаде, която седи, потънала в мъчителен размисъл, на пейка в парка.

Ала навярно и за Марион мъжът, при когото беше отишла, бе станал същото, в каквото се бе превърнал за Азиаде неочаквано обявилият се за принц.

167

Азиаде въздъхна. Не съществува никаква разлика между нея и прелюбодейката Марион.

Хаса няма да се ожени трети път. Дните му ще текат самотни и тъжни. Сам, изоставен от всички, ще броди по улиците и ще проклина жените, вричали се да му бъдат вечно верни, а после изоставяли го заради други мъже.

Стана и тръгна към изхода. Лицето й гореше от срам. Да, има, естествено, разлика между истанбулска принцеса и предалата съпруга си Марион.

Потънала в дълбок размисъл, Азиаде вървеше по Рингщрасе. Ето го нейното бъдеще - лежи в прахоляка на тази широка улица. Година след година ще седи по кафенетата, ще се разхожда в Кобленц вечер и ще целува Хаса. Ще изгуби родината, ще се разтвори в света на Европа, но няма да напусне съпруга си, ще бъде добра жена и ще може спокойно да гледа хората в очите - всички, освен тъжните и самотни очи на Роланд, който я призова, но тя не го последва.

Азиаде бавно се изкачи по стълбите и внимателно отвори вратата. В спалнята все още светеше. Хаса лежеше в леглото и равнодушно прелистваше филологическо списание, което бе взел от бюрота на Азиаде. Погледна я и сънено се усмихна.

- Късно е. Добре ли прекара вечерта? Опитах се да прочета нещо от списанието ти, но нищо не разбрах. Какво, за бога, е полистадиалия?

- Тумор на хипофизата, казано с филологическа терминология. Няма значение, че не разбираш. Да, благодаря, прекарах чудесно.

Тя замълча. Внезапно й се стори много странно, че говори със съпруга си на немски, а мисли и мечтае на друг език. Потисна едва доловимото безпокойство и застана до леглото на Хаса. Отпуснат по гръб, той я гледаше.

- Много си красива днес, Азиаде, много красива…

168

Седна до него на леглото, приведе се и го целуна по челото. Хаса я прегърна и тя усети аромата на кожата му, силата на мускулите му, познатите жестове на любовта му. Съблече се и пак седна в леглото му по пижама, сви крака към брадичката си и отпусна глава върху коленете.

- Беше много мило - повтори тя. - Говорихме за старите времена и за родината. Но за жената истинската родина е постелята на съпруга й.

Хаса я придърпа към себе си. Тя прегърна главата му и притисна тяло към неговото, сякаш търсеше защита и спасение в силните му ръце.

Неочакваната страст на Азиаде окончателно разбуди Хаса. Гледаше го покорно и с възторг; тялото й - жадно и пламенно - го съблазняваше неустоимо. Хаса се любуваше на чистата й кожа, на светлите меки кичури, паднали пред лицето й. Азиаде коленичи върху леглото и притисна глава към гърдите на Хаса. Залюля се бавно напред-назад, стенейки като самотно животно нощем.

- Обичам те, Хаса, обичам само теб - прошепна тя.

Той я катурна върху белите чаршафи и всичко стана сякаш за първи път - тези сериозни, устремени нагоре очи, меките устни. Хаса забрави пациентите си, Медицинската асоциация, умората. Усещаше само влажната топлина на устните й, покорного й крехко тяло.

По-късно тя седна в леглото, обви ръце около врата му и мълчаливо се втренчи пред себе си, а в ъгълчето на устните й се мярна едва забележима усмивка. Погледна го нежно и умолително.

- Хаса, ще направиш ли нещо за мен?

- Да, Азиаде.

- В шкафа в дневната има бутилка коняк. Ще ти я донеса. Изпий чашка коняк, Хаса, иначе ще заспиш, а аз не искам да заспиваш. Искам да виждам очите ти отворени.

169

Притича боса през апартамента и се върна, притиснала бутилката с лакът, и с чаша в ръка. Очите й блестяха, бузите й горяха. В пижама и с разчорлени руси коси приличаше на момченце, на малък паж, който с вълнение изпълнява първата си служба.

- Пий с мен - предложи й Хаса чашката.

- Не. На мен не ми трябва коняк, за да се опияня.

Тя напълни чашата, той я изпи на малки глътки и Азиаде я напълни отново.

- Изкушаваш ме - засмя се Хаса. - Това е грях. Коранът забранява пиянството.

- Има коментар по въпроса - отвърна тя много сериозно. - От великия учен шейх Исмаил от Ардебил и гласи, че понякога е позволено да се пие.

Хаса отпи от коняка. Азиаде, седнала по турски в леглото, гледаше бутилката.

- Вече съм съвсем буден, Азиаде, но ако искаш, ще пийна още.

- Да. - Тя събра длани в скута си. - Никога няма да си нещастен заради мен, Хаса. - Гласът й звучеше почти умолително. - С всички сили ще се старая да си щастлив. Винаги.

Хаса я погледна учуден.

- Благодаря - развълнува се той. - И ти трябва да бъдеш щастлива. Хубаво ли ти е с мен?

- Добре ми с теб. Но какво прави жената щастлива? Жената е щастлива, когато вижда усмихнатите очи на съпруга си и знае, че тя е причината за радостта. Никога няма да страдаш заради мен. Аз не съм Марион.

Сега Хаса сам си напълни чашата. Надигна се от леглото и седна до нея усмихнат.

- Марион… - подхвана той. - Марион е глупава гъска. Обичах я много, но всичко това остана в миналото. Сега обичам теб. Марион пропада към дъното, но на мен не ми е ни най-малко жал за нея. Фриц, както и се очакваше, я напусна.

170

Сега е съвсем сама, макар да е толкова красива. А аз си имам Азиаде и съм щастлив.

- Така Аллах наказва прелюбодейките.

Азиаде се усмихна, всъщност тя беше доволна, че Марион е сама.

- Достатъчно ли пи, Хаса?

-Да.

- Тогава слушай! - Наклони глУва настрани и го погледна невинно. - Вече сме женени от доста време, Хаса. Дойде време да имам дете.

- Хмм… - обади се неспокойно Хаса и се протегна към бутилката, но Азиаде мълчаливо я побутна по-далеч.

- Дете? — повтори той и пропълзя под завивките.

- Да, първо едно, после друго, после още е Божията помощ.

- Права си, разбира се - съгласи се Хаса, - но знаеш ли колко боли, когато раждаш?

Азиаде кимна.

- Майка ми е изпитвала такива болки. И баба също. И прабаба. Едва ли е чак толкова непоносимо.

- Да, разбира се.

Хаса не знаеше защо се страхува толкова да стане баща. Боеше се от децата, както навремето се боеше от училището. Искаше да има деца, но не сега, а в далечното, неуточнено бъдеще.

- Работата е там - подхвана той, очевидно смутен, - че ако имам деца, трябва да им осигуря добър живот. Същевременно искам и на теб да ти е добре, когато имаме деца. А сега само един от трима пациенти ми плаща, от десет операции осем са от здравни осигуровки. След първото дете ще се наложи да се откажем от колата. След второто - от прислугата. След третото - да се преместим в по-малък апартамент. Не искам да се лишаваме от нищо. Затова хайде да почакаме, съвсем малко, докато положението се подобри, и тогава ти

171

обещавам пет деца. - Той млъкна. Изглеждаше съвсем изтощен от дългата реч.

Азиаде го изгледа изпитателно.

- Живяла съм без кола и без прислуга и бях доволна. Не искаш деца, защото ти самият си още дете, това е главното. Знаеш, Хаса, че за теб с радост съм готова на всичко. Но аз не съм ти само любовница… преди всичко съм твоя съпруга.

Хаса се опита да не чуе последните думи.

- Когато си нямала кола и прислуга, не си била моя жена. Сега си ми съпруга и аз съм длъжен да се грижа за теб.

- Е - изгледа го тя, без да помръдва, все така седнала по турски и събрала длани в скута си. - Тогава бях дъщеря на министър и годеница на принц.

- Сега твоят принц - засмя се Хаса - най-много да е статист в Холивуд или играе евнуси в източни филми.

- Ти си много глупаво дете! - възкликна Азиаде, стисна го за ушите и му раздруса главата. - Искаш да ми бъдеш едновременно и съпруг, и дете - в това е проблемът. Ако ме ядосаш, ще излея всичкия коняк в устата ти. Тогава утре ще те боли глава и няма да можеш да лекуваш певците си.

- А ако ти ме ядосаш - Хаса обгърна с длани лицето й, -ако ме ядосаш, ще те натикам в операционната и ще ти извадя сливиците. Тогава цяла седмица ще лежиш и няма да можеш да говориш. Така ти се пада!

- Какъв жесток човек! - Тя се засмя и го пусна.

Той се отпусна доволно върху възглавниците, а Азиаде изгаси лампите.

- Заспивай - подкани го тя.

И Хаса потъна в безметежен сън, но Азиаде не заспа. Мислеше за живота, който се оказа сложна главоблъсканица. В анадолските села, в туркестанските степи, в лагерите на далечните номади веднъж годишно жените отиват в храсталака или влизат в плъстена шатра. Мъжете седят около огъня и се молят, докато жената ражда. После мъжете идват, срязват

172

пъпната връв и детето надава вик, рита е крачета и протяга устенца към майчината гръд. В номадските шатри няма прислужници, а колите им имат четири крака, дълги муцуни и се наричат камили.

Азиаде въздъхна. Не разбираше защото камилата се оказва по-важна от едно дете, което рита е крачета и плаче за майчината гръд. Затвори очи. За миг зърна извитите вежди на Марион и светлите, насмешливи очи на мъжа, на когото бе обещана. После заспа.

173

ДВайсета глаВа

- Добре е, че сте толкова точна, ханъм - кимна Джон Роланд, застанал до маса на хотелската тераса. - Седнете, моля.

Необичайно любезен и разговорлив, той й предложи стол.

- Искам да ви съобщя, ханъм, че с моя приятел обсъждам само проблемите на заобикалящия ни свят. За света на чувствата той е глух и ням. Ще ви обичам силно, ханъм. Притежавам непокътнат запас от любов и затова, струва ми се, не съм и обичал никого досега.

Азиаде мълчеше. Колко странно: този мъж я нарича „ханъм“ и разполага с „непокътнат запас от любов“.

- Ще заминем скоро - продължи Роланд и в мътните му очи сякаш проблеснаха искрици нежност. - Днес получих съобщение. Компанията, за която работя, ми поръча сценарий за нов филм. „Господарката на пустинята“ или нещо подобно. Искат да събера впечатления на място и ме изпращат в Гада-мес76 в Либийската пустиня. Предпочитам да не отивам сам. Елате с мен. Два месеца ще спим в шатри, ще пием камилско мляко и ще живеем като номади. Това ще е нашият меден месец. После ще заминем за Ню Йорк и там ще родите принц. След това ще се преместим в Калифорния, ще живеем в бунгало. Знаете ли… когато империята се разпадна и светът за мен загуби предишния си вид, реших, че животът е свършил. Вече не помня как се озовах в Америка. В началото дори гладувах. Да гладуваш, е много неприятно преживяване. Но почти не го забелязвах. Мислех, че на света вече няма място за мен. По-

76 Гадамес - град на 550 км югозападно от Триполи, до границата с Тунис, населяван главно от туареги. - Б. пр.

174

късно ме откри Сам. Вече не гладувах, но животът ми пак нямаше смисъл. Сега всичко ще се промени.

Джон говореше, опиянен от собствените си думи. Да, жените са шумни играчки, особено ничиите жени, и струват по-малко от бутилка хубаво уиски. Мъжете без родина трябва да мечтаят, да работят, да страдат от главоболие и да мислят за смъртта. Но тази жена, тя не е просто жена, не е някаква шумна играчка. Тя е дар от изгубената родина на принц Абдул Керим, остров в океана на изгнаническия живот. Първите османци били номади и прекосили цяла Азия. Номадите нямат родина. Родината на номадите е шатрата. Където я разпънат -там е домът им. Азиаде ще бъде неговата шатра.

- Ще заминем след няколко дни, ханъм, право за Либия.

Азиаде отклони очи. „Либия - помисли си тя, - плъстени

номадски шатри. И първият принц трябва да се роди в Ню Йорк. Но аз няма да родя първия принц.“

Насили се да погледне изпитото лице на Джон Роланд. Изглеждаше невероятно красиво.

- Принце - подхвана тя, - от Берлин ви писах за моята любов. Вие ми отговорихте и ме освободихте завинаги. Срещнах друг мъж и той се нуждае от мен. Несправедливо е от ваша страна да разрушите дома на друг мъж, след като сте се отказали от своя. Не мога да ви последвам.

Говореше тихо и го гледаше право в очите. Джон се изчерви силно. Очите му се разшириха и заискриха.

- Отговорих ви, но тогава не ви познавах. И няма нищо осъдително да разрушиш чужд дом. Цялото настояще е по-строено върху руините на миналото. Мехмед Фатих - Мехмед Завоевателя - е построил Истанбул върху развалините на Византия. Османската империя намаше да я има, ако Византия не бе разрушена. Кой е съпругът ви? Неверник, неспособен да оцени по достойнство какво притежава. Сигурен съм в това. Вие винаги ще си останете чужди. А аз… аз ви обичам.

175

Роланд не знаеше нищо за нощта, прекарана из алеите на виенския парк и в леглото на Хаса, който пиеше коняк и говореше за Марион.

Азиаде се усмихна вяло. Понякога животът наистина е прекалено сложен за едно истанбулско момиче.

- Аз не съм вече ваша поданица - изрече твърдо тя. - Вие се отрекохте официално от мен. Сега съм австрийка, омъжена съм за австриец, а по-късно, ако Аллах рече, ще стана майка на австрийци. Късно е, Роланд. Воините унищожават чужди домове, но не молят жените за помощ. А моят съпруг не е неверник. Той е господар на живота и смъртта и произхожда от правоверно сараевско семейство.

Замълча. Лицето на Роланд посивя, бузите му хлътнаха. На челото му се очерта дълбока бръчка. Очите му, горди и чужди, потъмняха. Азиаде го погледна и видя целия му живот.

Изгнаник, бедняк, носи се по света като лодка без кормчия. Някога е бил заложник в двореца край Босфора и не е имал понятие какво става отвъд стените му. Останал в този чужд свят беззащитно разголен, той я молеше за дреха, за подслон. Въплъщаваше безсилието на древния род. Погледна го с любов и съчувствие, приведе се към него и го улови за ръката:

- Абдул Керим, не мога, нямам право. Не разбираш ли? Може и да те обичам, Абдул Керим, но сега не мога да дойда при теб.

Погледна я. В очите му се четеше безмълвен въпрос.

- Чакай… - Азиаде вече не знаеше какво говори. Стискаше ръката му и й се струваше, че я води неведома сила. - Почакай малко - повтори тя и обзета от внезапно видение, извика със страстно отчаяние: - Ами ако моят мъж ме изостави? Тогава ще дойда при теб, Абдул Керим. Но не мога да разруша семейството си.

Абдул Керим, отново превъплътен в Роланд, се засмя. Отдръпна ръката си и се изправи на стола, изопнал гръб.

176

- Чудесно, ханъм. Свещеният Османов дом трябва да почака, докато това куче неверник реши да изхвърли жена си. Вие ме обичате, вие искате да дойдете при мен. Чета знаците на любовта във вашите очи, ръце, устни. Обичали сте ме, когато сте минавали край двореца ми на Босфора. Обичали сте ме, когато ми писахте от Берлин, обичате ме и сега, когато седите до мен. Ваш дълг е да ме обичате. Но вие сте страхливка, ханъм, просто една страхливка, а не бива да сте такава, защото сте османка.

Азиаде мълчеше. Какво й струваше да мълчи в този миг, знаеше само тя.

Джон стана.

- Ваш покорен слуга, ханъм - каза той съгласно етикета на истанбулските дворци.

- Върви с усмивка, принце - изрече механично Азиаде протоколната фраза.

Остана седнала, изопнала рамене, втренчена в далечината.

Абдул Керим прекоси залата и се заизкачва по стълбите. Още докато крачеше нагоре, се превърна отново в Джон Роланд, пияницата сценарист, комуто предстои да замине за Либия, за да събира впечатления за следващия си филм.

Влезе в стаята си. Седналият във фотьойла Сам Дут го изгледа с любопитство. На нощното шкафче стоеше недокосната бутилка първокачествено уиски. Миналата вечер Джон Роланд не изпитваше жажда. Сега си взе чаша, напълни я е огнената течност и я пресуши на един дъх.

- Аха! - изръмжа Сам, тутакси разбрал всичко.

- Аз съм куче. - Джон напълни чашата отново. - Предците ми са покорили два континента, а аз не съм способен да завладея една жена.

Седна в края на леглото. Чашата трепереше в ръката му.

- Не ми трябва никаква жена! - отсече рязко той. - Не ми трябва дом! Искам само уиски.

177

- Аха! - повтори Сам. „Сега Джон явно съвсем е обезумял“, помисли си той.

- За какво ти е тази жена? - подхвана Сам, също отпивайки уиски, но за разлика от приятеля си пиеше на малки глътки. - По света има милиони други. В Африка ще ти намеря наложница. Да вървим в Либия. Европа не ти се отразява добре.

- Да вървим в Либия - съгласи се Джон, вгледан в чашата си. - На пияниците не им трябват нито жени, нито два континента, нито дворци край Босфора. - Започна бавно да се съблича. - Лягам си, Сам. Изчезвай! Изпрати телеграма на пашата в Берлин и му кажи, че зле е възпитал дъщеря си.

Сам стана и поклати неодобрително глава. Направо не беше за вярване, че предците на Джон са покорили Византия.

- Заспивай. Не е моя работа да се грижа за харема на принца, но ще поема нещата в свои ръце, защото съм добър човек и ти прощавам за краха на Византия. Положението е доста нелепо. За три дни ще го поправя.

Излезе и Джон се свлече върху леглото.

Сам Дут отиде в кафенето до Операта и дълго остана там, отпивайки турско кафе. При вида на този кротко седящ човек на никой от посетителите не му минаваше през ума каква трескава дейност планираше да разгърне той.

Беше умен човек. Чувстваше се задължен да покаже на Джон, че гърците успяват там, където османците се провалят. Това подхранваше честолюбието му. Стискаше небрежно де-сетшилингова банкнота и със скучаещ вид слушаше как салонният управител, леко приведен до него, му докладваше какви са възрастта, навиците, миналото и обкръжението на Хаса. Тикна банкнотата в джоба му и кимна благодарно. Отиде до съседната маса, където хирургът Матес спореше с ортопеда Захс за разликите между хирургическото и ортопедичното лечение, и се представи:

178

- Сам Дут, филмов агент от Ню Йорк.

Лекарите видимо се поласкаха и Сам седна при тях. Смутено усмихнат, започна да разказва за някаква асоциация, която планира да заснеме е учебна цел научнопопулярен филм за медицината.

- Дойдох във Виена, защото искаме да заснемем научната част под контрола на виенски лекари.

Те го слушаха с интерес, чувствайки се съпричастни с велико дело. Невъзможно беше да се определи кога точно разговорът премина от науката към лекарите като цяло, оттам -към отоларингологията, а после - и към личния живот на доктор Хаса.

След едночасов разговор Сам Дут стана изведнъж и на тръгване подхвърли:

- С вас ще поговорим още за филма.

На другата сутрин влезе в телефонна кабина и пожела да го свържат с апартамента на доктор Хаса.

- Обажда се махараджата на Травенкор - изръмжа в слушалката той. - Ушите ми бучат ужасно. Може ли хер докторът да ме приеме?

- Хер докторът е в болницата и ще се върне след три часа.

Сам остави доволно слушалката и тръгна към апартамента

на Хаса. Свари Азиаде сама, свита на дивана в дневната. Поклони се. Устните на Азиаде бяха леко подути, а лицето й - бледо.

- Аллах да пази този дом! - произнесе церемониално Сам.

- А вие правите всичко възможно да го разрушите!

- Служа на господаря си - многозначително и сериозно отговори Сам. Очите му станаха големи и сурови. - Мнозина османци са загинали от ръката на убийци, но много рядко убийците са били жени.

- Аз не съм убийца! - Азиаде скочи и нервно заснова из стаята. - Устните й затрепериха. - Не съм ви викала! Аз също изпълнявам дълга си. Съпруга съм на мъжа си!

179

Сам я изгледа спокойно и поясни, че дългът има две страни - високо чувство за отговорност и липса на въображение. Ако турците бяха останали верни слуги на арабите, както повелявал дългът им, никога не биха придобили великото си и всяващо ужас име.

Азиаде спря в средата на стаята със зяпнала уста.

- Но аз не искам да си спечеля велико и всяващо ужас име! Оставете ме на мира!

Сам се усмихна пресилено.

- Братът, бащата и дядото на Абдул Керим завършиха дните си при изключително скръбни обстоятелства. Той търси вашата подкрепа, а вие го тласкате към пропастта. Не сте по-добра от онези, които доведоха до гибел предците му.

Азиаде се отпусна върху голяма възглавница в средата на стаята и заплака беззвучно.

- Но аз не мога - отрони измъчено тя. - Как не разбирате, че не мога? - Изтри сълзите си и ненадейно заговори решително: - Какво се казва за жена, която сама си е избрала съпруг, заклела му се е във вярност, а после без никакви явни причини го напуска заради друг, богат мъж? За такива жени има много лоши думи. Законът гласи: „На този свят такива жени се превръщат в камък, а в Отвъдното са обречени на вечно проклятие.“ Човек от Османовия род трябва да проявява съчувствие към такава жена, а не да я тласка в преизподнята.

Сам се надигна. Тази туркиня се оказа твърде упорита.

- Ханъм - възкликна той, - вие сте светица! Прекланям се дълбоко пред нравствената ви твърдост. Уважавам я. Това е. Но аз също имам дълг и ще го изпълня.

Ръцете й се свиха в юмруци, лицето й поаленя.

- Останете тук, но трябва да знаете на кого отдавате предпочитанията си. Доктор Хаса е мъж, който се срамува от пред- , ците си и им се подиграва. Мъж, чията научна дейност се ; изчерпва е кокаинови промивки на гърлата на певците. Всички

180

лекари във Виена му се присмиват. Като студент имал любовница, но я напуснал, когато научил, че е бременна. Първата му съпруга избягала от него, отвратена от глупостта и твърдоглавието му. Наложило се да живее в странство години наред, защото дори децата по улиците го сочели с пръст. Знаете ли кой е баща му? Балкански спекулант, натрупал богатства от кръвта на братята си. И заради този мъж вие принасяте в жертва Джон Роланд. Наистина, жените не са хора. Вие само на външен вид приличате на човешки същества.

Поклащайки се, Азиаде стоеше сред стаята, смутено се усмихваше, в очите й блестяха сълзи. Отпусна глава и каза с разтреперан глас:

- О, да! И освен това са го арестували за обир на банка. Издава фалшиви чекове и не са го осъдили за убийство само поради липса на доказателства. А сега си вземете шапката и се махайте!

Тя се обърна и излезе от стаята.

Обзет от ярост, Сам крачеше по Рингщрасе. Битката не беше приключила, тепърва започваше. Запъти се към пощата. Поразмисли, поразмисли и написа дълга телеграма, смесвайки цитати от Корана с предупреждения, молби и добронамерени съвети.

Междувременно Азиаде чувстваше как гневът я задушава и излезе да се разходи из града. Бродеше безцелно по улиците, подминаваше магазини и кафенета.

Всички мъже в кафенетата имаха очите на Роланд, всички манекени по витрините на магазините за мъжко облекло имаха фигури на принцове и османски носове. Хотел „Ринг“ приличаше на зъл, дебнещ хищник и тя го заобиколи отдалеч.

У дома я чакаше вечеря. Хаса ядеше супа и описваше задушеното пиле в кора, което само майка му можела да сготви. Азиаде го слушаше внимателно и на свой ред му разказа за баклавата - турски сладкиш, който сервират с кафе.

181

Следобеда, докато Хаса приемаше пациенти, икономката й подаде телеграма: „Знам всичко. Службата към господаря е главен дълг. Ахмед паша“. Азиаде сгъна телеграмата. Само това й трябваше! Почувства се като крепост, подложена на артилерийски обстрел.

- Излизам на разходка - уведоми тя Хаса и той кимна. -Слушай, какво ще правиш, ако никога не се върна? - неочаквано попита, спирайки се до вратата.

- Никога повече няма да се засмея - погледна я Хаса, застанал нащрек.

- Но аз ще се върна. Наистина ще се върна. У дома, в Истанбул, някой винаги придружава жените, за да е сигурно, че ще се приберат навреме, но мен не е нужно да ме придружава никой, сама ще се върна.

Отиде до пощата и изпрати две телеграми с еднакво съдържание - едната до Джон Роланд, другата - до Ахмед паша: „Не мога. Азиаде“.

После се залута из града. На терасата на кафенето на Щефансплац видя Марион. Понечи да й обърне гръб, но си спомни, че беше на крачка да стори същото, за което я презираше. Изведнъж изпита съжаление и съчувствие към тази жена. Усмихна се и й кимна. Удивена, Марион отвърна на поздрава, макар и малко високомерно.

Азиаде тръгна към къщи. Минавайки край хотела, погледна сивата фасада. На един от етажите Сам събираше багажа.

- Заминаваме за Рим, Джон. Жените винаги са навличали само неприятности на семейството ти. От Рим ще отпътуваме със самолет до Триполи, а после за Гадамес да поработим. Трябва да напишеш хубав сценарий, иначе няма да ни платят.

Джон кимна.

- Не прибирай пишещата машина в куфара, Сам. Ще започна да работя още във влака. Какво пият в Италия? Никога не съм бил там.

182

Сам затвори куфарите.

- Италия е почти толкова красива, колкото и Гърция -заяви високопарно той. - Там пият вино, а в Триполи - пивка финикова ракия, наричат я арак. Да потегляме, Джон! Двамата напуснаха хотела.

183

ДВайсет и пърВа глаВа

Хидропланът чакаше на пристанището в Остия като автобус на крайна спирка. Горе пилотът с изопнато и съсредоточено лице проверяваше двигателя и перките. Всичко беше наред, перките се завъртяха и мощната машина затрептя равномерно.

Джон зае място до прозореца и стисна дългата тръбичка на вентилатора. Отзад шумеше вестникът на Сам. Пасажерите седяха по местата си, все едно са в зъболекарска чакалня. Вратите се затвориха.

Зад илюминатора пробягваха бели облаци. Облизваха плътното стъкло, разпенени и меки, сякаш махаха за сбогом и усмирени от шума на перките, постепенно се смаляваха, снишаваха се и потъваха надолу и все по-надолу.

Пред очите на Роланд се ширна плажът на Осгия със съблекалните си, с хотела на брега и пищните градини наоколо.

Самолетът на тласъци набираше височина.

- Бисмиллахи ар-рахмани ар-рахим… В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния… - прошепна Роланд и сам се изненада от този неочакван пристъп на богобоязън.

Завъртя вентила на вентилатора. Въздушната струя го блъсна в лицето и развя черната му коса. Предстоеше му да прекара няколко часа на това място до прозореца, приклещен в кутия, сновяща между Европа и Азия.

Седеше притихнал, опрял лице в стъклото. Шумът на мотора заглушаваше гласовете. Беше му приятно така - отпуснат, мълчалив и сам, потънал в мисли, които го водеха от Ню Йорк до пустинята, после отново го захвърляха в каменната

184

сивота на градовете, а сега го носеха над морето към далечните брегове на диваците.

Джон видя как долу вятърът разкъсва меките дипли на облаците, пълзящи по синята повърхност. Отгоре огрятото от слънце море изглеждаше гладко, неподвижно, застинало. Сянката на самолета се плъзгаше по него като голяма птица.

Присви очи и погледна наляво. Там, зад необгледната линия на хоризонта, се криеше Истанбул. Напред облаците се рееха над африканския бряг.

Средиземно море се разстилаше пред погледа на Джон -магически пръстен, обгърнал минало и настояще. Струваше му се, че върху стъклената му синя повърхност се появяват очертанията на вековете и морето ги къпе с вълните си, а през цялото време той е свързани неразривно с тези векове и се намира изцяло под тяхната власт.

Беше неуморим изгнаник и преследваше призрачна цел. Родината? Вече не знаеше къде е родината му. До водите на Босфора? Същите води се стелеха под него, пред очите му. Дворците? По света имаше прекрасни дворци и всичките те бяха отворени за него.

Търсеше покой, безопасност, смислен живот, от какъвто се лиши, прекосявайки океана, а се оказа в царството на пустиня без изход - каменната грамада Манхатън. Стаите, където живееше, улиците, по които вървеше, сградите, които виждаше, бяха бездушни. Животът се сливаше в безрадостна последователност от хранене и работа, защото беше изхвърлен от тайнственото колело на съдбата, на която принадлежеше и за която бе роден.

Понякога празнотата го завладяваше неочаквано - в ресторанта; докато работеше или разговаряше, - пробудена от силует, от профил, от случайна дума, и го нападаше, и го душеше като зловещ, ненаситен дух. Беше невъзможно да усмири тази болка и макар да опитваше да се скрие зад стената на външното прагматично съществувание, на новото си име,

185

на новия паспорт, с безнадеждна яснота съзнаваше, че те са само обложка, която ще свалиш по-лесно от нова риза или костюм.

Тогава намрази новия си свят, чието въплъщение станаха правите като стрели булеварди на Ню Йорк и величествените небостъргачи. Все по-често пред очите му изплуваха далечните очертанията на неговия изгубен живот, той вдъхваше соления въздух на Босфора и опияняващата сухота на пясъка, който идваше от пустинята и хрускаше под краката му.

Джон отново долепи чело към стъклото. Долу плуваха сините очертания на Везувий, Неаполският залив приличаше на детска длан, протегната към зелената далнина на брега.

„Бягам от една болка към друга“, помисли си Джон и си спомни белите къщи в Мароко, обширния двор на халифския палат и каква раздираща болка го погълна при вида на увития в бяла дреха владетел с тъмни мечтателни очи. Дори този свят на неутолима тъга също бе изпълнен с маски и демони. Всеки досег със западния свят го тласкаше да бяга назад към изчезналия разкош на миналото. Но сега всеки досег с отломките от стария свят му напомняше това минало и му причиняваше нова болка, нови терзания и усещане за безпомощност и неизбежна участ.

Джон въздъхна. Колко е хубаво да седи в голям самолет, увиснал между тези два свята, които му причиняваха болка и мъка. Огледа се. Лицата на пасажерите приличаха на подпухнали сънени охлюви. Двамата пилоти равнодушно гледаха напред; единият прелистваше списание. Сам Дут спеше, покрил лице с вестник. Полетът над Средиземно море се оказа по-ба-нален и по-безличен от пътуването до Земеринг. В кабината висеше плакат на хотел и шосе през зелени ливади, които приличаха на зелените поляни край курорта. Джон отново видя колата с момичето, то налетя върху тях, а после тропаше с крак. Обзе го странна топлота. Отвори вентилатора и жадно вдъхна студения въздух. Мисълта, че някъде на този свят е

186

Азиаде - същество, което също като него се разкъсва между два свята, ала съумява да изпитва радост и да остане силна зад несигурния щит на земното щастие, - му достави неочаквано удоволствие.

„Трябва просто да я отведа“, помисли си изморено Джон и на мига усети как у него се надига обичайната празнота на безсилието. Крайниците му натежаха. Нямаше никакво значение дали е тук, над Средиземно море, в Ню Йорк или в пустинята.

Протегна крака. Искрено се изненада, че задрямалата дебела белокоса жена срещу него не е Азиаде.

Навън, на хоризонта, се появи жълтеникавата линия на брега на диваците. Притисна с пръсти слепоочията си. Зад жълтата ивица се разстилаше огромна пустиня. Там се издигаха минаретата на джамиите, наподобяващи копия, пронизващи душата. В Ню Йорк беше чужденец, но и тук, в този свят на пясъците, той също щеше да бъде чужденец.

Самолетът постепенно се спускаше надолу. Изплуваха древната крепост и белите квадратни къщи на Триполи. Самолетът докосна водата, вълните и пяната засияха под лъчите на африканското слънце. Лицето на Джон застина.

- Къде си резервирал?

Сам Дут се надигна и извади тапите от ушите си.

- В Гранд Хотел - изсумтя той.

Самолетът кацна на вълнолома. Джон слезе на брега и се отправи към очакващата ги кола. Пред тях се издигаше кулата на джамията „Караманли“. Джон отклони презрително поглед. Скиталците между два свята нямат родина…

Тъмнокожите служители на хотела носеха ослепително бели панталони. На засенчената тераса обядваха колониални офицери. Към древната крепост водеше път от двете страни е палмови дървета. По него сновяха камили, магарета, араби и забулени жени. Сам Дут пое бързо към сградата на правителството.

Джон остана сам в прохладното тъмно фоайе на хотела. Мавританските арки и колони му придаваха вид на храм.

Стана и приближи до рецепцията. Тъмнокожият портиер го изгледа с големите си тъжни очи.

- Красива страна - подхвърли Джон.

- Много красива - съгласи се портиерът. - Ще пътувате ли из вътрешността?

-Да.

- Ще видите много неща. Отидете в оазиса Злитен. Там е гробът на светия Сиди Абдул Салям. Или в планините, в Джебел. Там хората живеят в подземни пещери и следват закона на правата вяра. В сахарските оазиси ще видите нови кладенци и нови къщи. Водата напоява пустинята и тя започва да разцъфва. Дори в Джагбуб77 има нови кладенци.

- Джагбуб! - възкликна Джон. - Навремето ми доставяха фурми оттам.

Портиерът го изгледа учудено. Навремето оазисът бе изплащал данъка си към Османския двор е джагбубски фурми.

Джон се изчерви.

- Няма да ходя в Джагбуб. Отивам в Гадамес.

- Там живее племето туареги; при тях жените управляват мъжете78. Преди се стигаше за три дни. Сега се пътува само три часа.

- Кога е било това преди?

- Преди, по време на османците.

- Да, да… - присви очи Джон и поиска бланка за телеграма.

Написа: „Азиаде Хаса, Виена. Заминавам за Гадамес, където жените командват мъжете. Ако искаш да командваш,

77 Джагбуб - оазис до египетската граница на около 250 км южно от Средиземноморското крайбрежие. — Б. пр.

78 Туареги - предават наследството и рода си по майчина линия; жените са високо почитани, занимават се с изкуство, музика и поезия и именно те, а не мъжете, владеят древната писменост тифина, която датира от IV в. пр. Хр. - Б. пр.

188

ела.“ Изпрати телеграмата. Във фойаето се появи Сам Дут, плувнал в пот и широко усмихнат.

- Утре сутринта за Гадамес тръгва автобус. Всичко е организирано прекрасно. По целия път има хотели. Шосетата са чудесни. - Погледна бледото лице на Джон и се разкикоти.

Обядваха на терасата и тръгнаха да скитат из града: обикаляха тесните търговски улички, наблюдаваха как местните жители седят по праговете на къщите си и пият чай. Вечерта отидоха на крайбрежния булевард. Морето се стелеше спокойно като огледало, а горещият пустинен вятър - гибли - духаше от Сахара и ситни песъчинки скърцаха под краката им. Подминаваха ги тъмнокожи ездачи със загрубели лица и месести устни; сабите им просветваха в лъчите на залязващото слънце.

На другата сутрин пред хотела ги очакваше двуетажен автобус с трапезария, бар и радио. Джон седна на бара. Радиото свиреше валс, а той гледаше палмите край пътя. Важно крачеха камили; мъж, целият увит в бяло, със слънчеви очила, им помаха.

По безцветните хълмове се издигаха малки квадратни постройки, украсени с ярки флагове. Пясъкът скърцаше под гумите на автобуса. Земята беше равна, пейзажът - еднообразен. Над жълтия пясък се стелеше жълто небе. Жълтото слънце висеше над земята като запалена факла. От време на време на хоризонта се мяркаха оазиси, палми и кладенци. В нажежения въздух нереално просветваше Фата Моргана. Някъде далеч се издигаха избелелите голи скали на Джебел. Над пустинята се стелеше изпепеляваща жега. Формите на Вселената се разтваряха във вълните на горещия пясък. В края на пътя се извисяваха самотни кратерообразни хълмове. На моменти се появяваха локви вода - загадъчни водни островчета сред море от пясък.

Мехари - стройни ездитни камили - минаваха край тях, стаили в очите си ужаса от великата пустиня. Забулени мъже стояха в края на оазисите, а радиото свиреше валс.

189

После настъпи нощ. Внезапно, без никакъв здрач, слънцето се скри. Над пустинята на гроздове увиснаха звезди. Автобусът спря пред малък хотел. Изтощен, Джон се строполи в леглото. През прозореца видя дългите сенки на палмите и едно забулено дете, взряно уплашено в чужденеца.

И отново настана ден, и отново жълтото слънце увисна над пустинята. Автобусът се движеше бавно. По хълмовете стояха жандарми и равнодушно го проследяваха с поглед. Високо в небето неподвижно висеше жълт правителствен самолет. Джон го забеляза и си помисли за Средиземно море, което разделя и съединява света. Горе, в самолета, седеше пилот и си мислеше какъв ли вятър ще се извие по пладне в ниското; мислеше си и за либийското правителство, което го бе изпратило до далечен оазис, защото някакъв шейх се разболял и се нуждаел от лекарства.

А в Замъка, старинна сграда на морския бряг, либийското правителство заседаваше и мислеше за болния шейх, за пилота и за автобуса, пътуващ към Гадамес. За много неща мислеше либийското правителство. Някъде из Тунизийска Сахара вилнееше тиф. По затворените граници се тълпяха кервани е поклонници. Мъжете от племето туареги носеха дълги плитки, където се въдеха гниди, източник на тифа. Правителството трябваше да мисли за всичко: как да накара мъжете от племето туареги да си отрежат плитките, как да спре браковете между деца в оазисите, как да добие вода сред сухите пясъци на Сахара.

Зеседавеше в Замъка, в древната кула. Купчини бумаги лежаха по бюрата и правителството знаеше всичко: знаеше, че в Мисурата79 една жена е родила незаконно дете и търси начин да го обяви за законно; знаеше, че негър от вътрешността на Африка иска да се засели край кладенец в съседство

79 Мисурата - град на Средиземно море, на около 150 км източно от Триполи. - Б. пр.

190

с египетската граница; че в отдалечените оазиси бушува трахома - проклятието на Африка.

Около голяма маса в Замъка заседаваше либийското правителство, което знаеше, че на хората в пещерите са им нужни училища и землемер; че в Лептис магна е намерена затрупана под земята къща, която трябва да се разчисти; че водата в оазиса Марзук съдържа сол; че в оазиса Бу-сабат са открити следи от петрол. Правителството знаеше за подземната енергия, която течеше под цяла Сахара, за руините на старите градове и за жените от племето туареги, които командват мъжете.

Знаеше за белите и жълтите, за кафявите и черните народи на пустинята, за киностудията, която иска да снима филм там, и за пътуващия в автобус през Сахара Джон Роланд, чието име всъщност е Абдул Керим. Правителството знаеше всичко. Те-леграфистът в Гадамес, гарнизонните офицери и портиерите на хотелите знаеха, че Абдул Керим, принц от Османския двор, пътува за Гадамес и че правителството знае за неговия произход и уважава инкогнитото му.

Правителството знаеше всичко, което се случва в пустинята и в Либия. Но какво се случва във Виена, правителството не знаеше. Беше му все едно какво става там; за него нямаше никакво значение, че една руса жена купи от голям магазин на Грабенщрасе „Чудото на Сахара“, дебел атлас на лЛибийската пустиня. После тя седна в дневната си с еркер, приведе се над книгата и проследи с пръст пътя от Триполи до канарите на Джебел, през оазиса Наблус и крепостта Тгутта80, като се спря на Гадамес, перлата на Сахара. По-късно тя прелисти дебелата книга, а телеграма, накъсана на парчета, се озова в кофата за смет.

Правителството на Либия не знаеше нищо по въпроса, а и не го интересуваше.

80 Тгутта - крепост на около 100 км източно от Гадамес. - Б. пр.

Джон също не знаеше за това. Той седеше до радиото в бара на двуетажния автобус. Сух вятър блъскаше по прозорците, вихрушки от убийствен пясък се извиваха над пустинята, изпепеляващото слънце висеше в жълтото небе. Някога из пясъците на голямата пустиня се бяха сражавали войските на Османската империя, но беше по-добре да не мисли за това, защото камъните бяха мъртви и неподвижни, а палмите на Гадамес изникнаха на хоризонта като зелен мъх и протягаха клони към небето.

Автобусът заобиколи стара крепост и спря рязко. От крепостта излезе мъж със забулено лице и засмени очи и пое куфарите им. Джон и Сам го последваха. Насред площада, заобиколена от палми, се издигаше едноетажна, тясна червеникава сграда с изящно извити меки линии. Хотел „Айн ал-фарас“ - „Окото на коня“.

Джон влезе. Слугата отнесе куфарите им в стаите. Джон спря до рецепцията и служителят попита:

- Господин Джон Роланд?

Джон кимна учудено.

- Пристигна телеграма за вас, сър.

Джон пъхна запечатания лист в джоба си, излезе в малката градина, където в палещата пладнешка жега земята миришеше на огън, и едва там я прочете: „Аз съм чисто и просто една жена. Не искам да командвам мъже. Азиаде“.

Джон сгъна телеграмата и излезе от градината. Стаята беше жълта като пясъка в пустинята. Някъде в един град, наречен Виена, живееше жена на име Азиаде, ала всичко това сега му изглеждаше нереално, далечно и разпиляно като пясък от вятъра.

192

Двайсет и втора глава

Доктор Курц тръгна на обиколка из санаториума си. В стаята за забавления пищни румънки играеха бридж. В читалнята писател нервно прелистваше вестници и се оплакваше от главоболие. На балкона цял отряд възрастни пациенти разгорещено обсъждаха шизофренията и диабета.

Курц излезе в градината. По пейките меланхолици спореха за самоубийството. Той им се усмихваше любезно, с разбиране и им предписа разтривки с оцет, а на нервния литератор -съвременна диета. На жените, страдащи от депресия, препоръча да общуват с мъже. С годините бе натрупал голям положителен опит. Жените бяха като непълнолетни деца, само дето по-лесно се поддаваха на лечение. Опитният невролог си знаеше работата.

Всяка жена може да бъде покорена, но не всяка си струва усилията.

Доктор Курц довърши обиколката и се върна в кабинета си. О, да, беше сигурен, че може да се сдобие с всяка жена. Представляваше чисто математическа задача, все едно е уравнение с малко неизвестни. Курц седна пред писалището и вдигна слушалката:

- Сестро, зает съм с научна работа. Не желая да ме безпокоят.

После кръстоса крак върху крак и запали цигара. Научната работа се наричаше „Азиаде“.

„Красива жена - помисли си Курц - съблазнителна жена.“

Усети приятен гъдел по върховете на пръстите си. Инстинктът на опитен невролог му подсказваше, че в брака на

193

Хаса назрява криза. Самият Хаса, естествено, изобщо не се досещаше, както винаги впрочем. Курц обаче съзираше брачната криза в невидими знаци от ежедневието. В жестовете на Азиаде, в тихите, стаени усмивки, в потрепването на клепките й - Курц забелязваше във всичко тайните признаци на душевен конфликт.

Друг мъж? Курц поклати глава. В обкръжението на Азиаде нямаше други мъже. „Жената просто е отегчена - постави доволно диагнозата Курц. - Животът с Хаса е твърде скучен. Липсват й приключения, но още не го съзнава.“

Взе телефонната слушалка. Осем пъти набра номер, осем пъти се усмихна на невидимия човек от другата страна и осем пъти повтори:

- Драги приятелю, в събота организирам скромно увеселение. Не, нищо специално. Ще дойдат Хаса, Захс и Матушек. Да, милостивите дами също са поканени, разбира се. Да, в смокинги. Много ще се радвам.

В осем и половина в събота Азиаде влезе в ярко осветения апартамент на Курц в квартал Ратхаус. Хаса крачеше до нея. Твърдата яка притискаше врата му, а колосаната риза се издуваше пред гърдите му. Азиаде огледа лъснатите до блясък мебели и отворен шкаф с цяла батарея бутилки.

Из въздуха в голямата осветена стая се носеха думи като малки сиви птички. Синкав цигарен дим обвиваше лицата и им придаваше загадъчност.

- Един коктейл - предложи Курц и Хаса пое чашата.

В широки фотьойли седяха гримирани жените с голи рамене и блестящи очи. Азиаде хвърли поглед към огледалото. Тя също беше гримирана и нейните рамене бяха изложени на показ. Външно по нищо не се отличаваше от тези жени, които имаха безброй мъже и пиеха коктейли.

Мъжете стояха като статуи с чаши в ръка. Думите им звучаха нереално, призрачно и чуждо. Жена със строг профил

194

и болезнено сгърчено сякаш от непоносима болка лице водеше в ъгъла странен разговор:

- Това беше в повече. Гледа ли спектакъла?

- Не - отвърна млад мъж и махна с ръка. - Но има книга. Чела ли си я?

-Не.

Азиаде не разбра дали двамата си говорят един на друг.

Г остите приличаха на членове на непозната секта. Магически отпечатък бележеше движенията им. Мълчаливият процес на изпразване на чашите напомняше тайнствен ритуал. Хората плуваха в мъглата от цигарен дим като силуети от театър на сенките. Понякога всички млъкваха едновременно и се споглеждаха, все едно бяха съзаклятници на среднощна среща.

- Фондовата борса - един от вълшебниците с плешиво теме вдигна многозначително показалец - е пулсът на икономиката, барометърът на обществения живот. Всеки трябва да го преживее. В Париж или в Лондон.

Никой не го слушаше и той млъкна, все още вдигнал показалец.

- Да - промърмори уплашено Азиаде и отиде в ъгъла.

Прислужница с бяла престилка й поднесе чиния със сандвичи - многоцветни и многъгълни като старинна мозайка. Азиаде си взе един. Някакъв лекар се приближи до нея и започна да й разказва за пътуването си до Женева.

- Никой не би спорил - отсече той и се озърна като победител, - че Швейцария е красива само през зимата. Посещавали ли сте Сейнт Мориц или Ароза? Миналата година отседнах в хотел „Чуген“.

- Не съм - отвърна Азиаде и се засрами, че никога не е отсядала в хотел „Чуген“. - Страхувам се от снега. Студът е пратеник на смъртта.

Две очи я изгледаха съжалително през димната пелена.

Донесоха студен пунш в кристална купа - приличаше на голям ароматен басейн. Г остите го заобиколиха като плувци

195

преди старта. В ръката на доктор Курц просветна грамаден сребърен черпак. Лицата на гостите поруменяха, гласовете им се извисиха.

- Средиземноморският проблем още не е разрешен -съобщи някой много високопарно.

Дребен мъж си избърса очилата и извика властно:

- Днешната жена утре ще стане вчерашна жена.

Разнесе се гръмък смях.

След осмия сандвич Азиаде стана и тръгна да обикаля апартамента. По тъмните ъгли седяха мъже и жени, плътно притиснати един към друг. Мъж в омачкана риза седеше сам на дивана, стиснал глава. Хаса стоеше край камината между две жени с чаши в ръце. Виждайки Азиаде, вдигна приветствено чашата си към нея. В отговор тя кимна весело. Отнякъде изникна доктор Курц.

- Как сте, милостива госпожо?

Държеше се, сякаш в Земеринг никога не бе възниквал инцидент.

- Много добре, благодаря.

Азиаде обаче помнеше Земеринг и се измъчваше от угризения.

Вървеше редом до Курц и ненадейно се озова пред странна картина в празна стая.

- Ван Гог, оригинал - гордо обяви той. - Усещате ли суровото опиянение на линиите?

Азиаде не усещаше нищо. Виждаше платно с ярки петна и кимна почтително.

- Така ще го видите по-добре. - И той угаси лампата.

Сега стаята се осветяваше само от слаба странична

крушка, огряваща картината. Азиаде седна в един фотьойл, вдигна глава и се взря в платното. Нищо. Картината само я отегчаваше. Стаята беше празна, но вътре се носеше леко ухание на парфюм. От съседното помещение долетя шумен смях.

196

- Какво правите по цял ден, Азиаде? - е ласкав глас попита Курц.

- Чета за Африка.

- За Африка? - заинтригува се той.

Жени, които четат за Африка, едва ли водят щастлив семеен живот.

- Да - оживи се неочаквано Азиаде. - За Сахара. Странна земя. Сигурно е много красива. Чували ли сте за Гадамес?

- Не - удиви се искрено Курц.

- Гадамес е оазис в сърцето на Сахара около свещения кладенец Айн ал-фарас. Там живеят всичко на всичко седем хиляди души, но се делят на много касти - благородни ахрари, берберхамрани, чернокожи атари и хабиди, някогашните роби.

- Нима? - възкликна доктор Курц. - Далечен оазис в пустинята! За това четете значи! Там има ли жени?

- О, да, има жени. Живеят върху покривите и всички покриви са свързани. Не допускат мъжете на покривите, а жените не бива да излизат на улицата. Между покривите и улиците се намират стаи, където мъжете се срещат е жените. Странен свят. Понякога ме обзема усещане, че някога съм била там.

- Странен свят - повтори Курц.

Стоеше пред нея в полумрака на пропитата е парфюм стая. Неочаквано се наклони напред.

- Азиаде - хвана я за ръцете, - не само в Гадамес… И тук хората са разделени от покриви и улици. Дори по-строго, отколкото в Гадамес. Няма път от една душа към друга. Хората са обречени на самота, било в Сахара, било тук, в каменната джунгла на големия град. - Приведе се съвсем близо до Азиаде и прошепна: - Жената е самотна в брачното ложе и странникът е самотен в ежедневния свят. Рядко, много рядко, като по чудо мълния пронизва мрака…

197

Не продължи. Улови лицето на Азиаде и притисна устни към нейните. Тя се изви яростно, ала той я придърпа към себе си и ръцете му обгърнаха тялото й. Опря главата й в гърдите си и горещото му дихание опари врата й.

Внезапно Азиаде отметна глава нагоре. Пред Курц блеснаха две изпълнени с бяс очи. Тя го сграбчи за гърлото и рязко се оттласна, забивайки колене в стомаха му. Разярените й очи се превърнаха в тесни цепки. Неочаквано изсвири кратко и остро като хищна птица и впи зъби в нещо меко. Ужасен, Курц се отдръпна. Опитваше се да се избави от малкото подивяло тяло,вкопчено в него.

Раздруса раменете й, обзет от вледеняващ страх. Двамата се боричкаха мълчаливо в полумрака на задушната стая. У Азиаде вече не бе останало нищо човешко. С омразата на разярено животно тя заби зъби в плътта на този чужд човек и усети солен вкус в устата си. Курц се олюля.

Азиаде го отблъсна рязко и застанала в средата на стаята, отпусна глава и избърса устните си с кърпичка. По страните на Курц се стичаше широка кървава струя. Той се строполи изтощено във фотьойла с позеленяло, потресено лице.

Азиаде излезе, без да отрони дума. Прекрачи в ярко осветената съседна стая. Под впечатлението от битката и тържеството на победата очите й все още святкаха гневно. На масата стоеше голяма чаша пунш. Тя я вдигна и я изпи на един дъх. За пръв път в живота си вкусваше алкохол. Усети как хиляди огнени копия се забиват във вътрешностите й.

Случвали се значи такива неща - дори в истинския живот! Приятел на съпруга й да посегне да я съблазни! Тя застана пред огледалото. Чувстваше се опетнена, опозорена, омърсена. Лицата на гостите се въртяха пред очите й. Някой се смееше, а смехът му звучеше като нощен вой на хиена. Тръгна напред, стиснала в юмрук окървавената кърпичка.

Хаса седеше на дивана в съседната стая.

198

- От друга страна, понякога се прилага и пълна упойка -обясняваше той. - Но, разбира се, главата трябва да е по-ниско от тялото.

Тя му помаха. Хаса стана веднага и отиде при нея. Азиаде мълчеше. Смяташе, че той трябва да се досети какви думи ще изхвърчат от устата й. Хаса стоеше до нея, широкоплещест и силен, винаги готов да я защити като приказен магьосник. Тя забрави принца и далечния оазис в Сахара. Хаса, нейният съпруг, беше тук. Предстоеше да се случи нещо ужасно и не беше по силите й да го предотврати.

- Хаса - започна тя, - стопанино и господарю мой, твоят приятел, който ни покани в тази къща, наруши законите на гостоприемството. Затвори ме в празна стая, нахвърли се върху мен и се опита да ме изнасили. Мисля, че му отхапах ухото. Иди и го убий, Хаса!

Говореше разпалено и дрезгаво. Той я гледаше смаяно.

- Какво ти е, Азиаде? - Забеляза окървавената кърпичка в ръката й. - Откъде е тази кръв?

- Мисля, че му отхапах ухото. Трябва да го убиеш, Хаса! Върви да го убиеш! - Стоеше пред него крехка и самотна, с безпомощно отпуснати ръце и повтори с мрачна възбуда: -Убий го, Хаса! Убий го!

- Отхапала си му ухото? Божичко, ти наистина си дивачка!

- Трябваше да му прегриза гърлото, но аз съм само жена. Убий го, Хаса, той ме оскърби.

Усмивката му ставаше все по-широка. Тази нощ пи много. Мисълта, че жена му е отхапала ухото на негов колега, му се стори твърде приувеличена.

- Отивам. Но не ме гледай така, плашиш ме.

Тръгна да търси Курц. Пропитата с парфюм стая с картината на Ван Гог беше празна. Най-после откри домакина в белия му кабинет. Навил ръкави, се опитваше да залепи пластир на ухото си.

199

- Твоята ангорска котка ме поодраска - обясни смутено

той.

Хаса поклати глава.

- Невролозите не разбират нищо от превръзки - презрително констатира той. - Дай да видя.

Проми и превърза професионално раната.

- Ама че дива жена имаш! - изхленчи Курц, видимо поуспокоен. - Направо ме обезобрази. Как ще се явя така пред пациентите си?

- Пада ти се. — Хаса си играеше небрежно с хирургическата ножица. - Не бива да задяваш чужди жени.

- Моля? Да задявам? - възмути се Курц. - Какво ти е на-приказвала? Стояхме в стаята на Ван Гог и аз й обяснявах картината. Може да съм си позволил малка волност. Докато говорех, сложих ръка върху рамото й и я докоснах по лицето, не си спомням добре. Тя ми се нахвърли като дива котка, повярвай ми! Като малка фурия! Нали не вярваш, Хаса, че ще понеча да прелъстя жена, след като в съседната стая има двайсет души. Аз и чужди жени! Това е нелепо! Имам достатъчно истерични пациентки. Между другото, утре ще ти изпратя една - богата полякиня с невроза. Най-вероятно рефлексоневроза.

Хаса продължаваше да се смее. Курц беше безобидно създание, а Азиаде имаше харемни разбирания за поведение j в обществото. Такива са източните жени по природа. Изпита известно съчувствие към Курц.

Докато Хаса превързваше раната и обсъждаше рефлексо-неврозата на богатата полякиня, Азиаде седеше върху широ-‘! кия диван в хола, а някакъв мъж с подпухнало лице й | обясняваше същността на съвременната английска поезия: \

- У Голсуърти са въплътени целият трагизъм и цялата аб-1 сурдност на земното съществувание. 1

- Да - съгласи се Азиаде, без да откъсва поглед от затво-1 рената врата. I

Там, зад стената, сигурно ставаше нещо ужасно. Защо не чува викове? Хаса навярно го е удушил или му е разбил черепа е чук и врагът е паднал безмълвно на пода. Ей сега ще се раздаде зловещ писък. Или? Сърцето на Азиаде спря. Ами ако другият е победил и Хаса лежи в локва кръв? Невъзможно. Хаса е по-силен от Курц и несъмнено е по-смел. И освен това Аллах трябва да е на негова страна - тя не се съмняваше.

Вратата се отвори. Азиаде затаи дъх.

- След Оскар Уайлд английската литература става по-земна и по-смислена. Авторите се стремят да се придържат към действителността и предпочитат биографиите и документалните разкази.

- О! - въздъхна Азиаде.

На вратата стояха Хаса и Курц.

Лявата страна на Курц бе покрита е пластир.

- Дребна злополука - засмя се смутено той. - Подхлъзнах се е чаша шампанско в ръка, чашата се счупи и ми поряза ухото. Дреболия, наистина. Колегата Хаса ми оказа първа помощ.

Азиаде стана и тръгна към тях. Курц не я интересуваше повече. Хаса я хвана за ръка и я поведе към прозореца. Тя го гледаше и с треперещи устни прошепна:

- Не си го убил, Хаса? Позволяваш да обиждат съпругата ти? Но ти си ми мъж, Хаса. Сама ли трябва да отмъстя?

- Достатъчно работа си свършила, дете мое - отвърна Хаса шеговито и малко колебливо. - Ти си храбро момиче и аз ти се доверявам. Но не живеем в Азия. Ако убивам всеки мъж, който се отнася по-дружелюбно с теб след няколко чашки, ще стана масов убиец. Все пак сме цивилизовани хора и живеем в Европа, нали?

Курц дойде при тях и със смирен глас каза:

- Милостива госпожо, много съжалявам. Изглежда, попрекалих е алкохола, а вие бяхте малко нервна. Моля за изви-

201

нение. Съвсем забравих, че идвате от харем. Тук, в Европа, веселото настроение не се възприема толкова сериозно.

Азиаде мълчеше. Гледаше в голямото огледало на стената. Ето краката й, ръцете, разголените й рамене, лицето с меките устни, сивите й очи. Всичко това принадлежи на неверника Хаса, който е неспособен да я защити. Изпита срам и мъка. Какво да очаква жена, която цялата се излага на показ през чужди погледи и има цивилизован мъж?

- Следващия път ще се появя в обществото с яшмак. Може пък така да се почувствам в безопасност. Да си вървим, Хаса!

Тръгнаха. Курц ги изпрати до входа.

„Разбирам от психологията само на европейките - помисли си той. - Знанията ми свършват пред вратите на Истанбул.“

Мълчаливо седнаха в колата.

- Твърде темпераментна си, Азиаде - обади се Хаса. -Помниш ли как ме зашлеви?

- Какво, трябва да стана любовница на приятеля ти ли?

- Но, скъпо мое дете. Съвременният човек не хапе.

Азиаде мълчеше. Внезапно Хаса й се стори непоносимо

чужд и далечен. Оградата на парка я гледаше от тъмнината като призрак. Сградите по Рингщрасе започнаха да се надигат. Обитателите им - мъже и жени - бяха диви и безчувствени.

Азиаде се замисли за баща си. Той щеше да избоде очите на всеки непознат, който я види, и да отреже устните на всеки, който я целуне.

- Сърдиш ли се, Азиаде? - Хаса я докосна по ръката. -Повече няма да ходим у Курц, ако не желаеш.

- Да - отвърна лаконично Азиаде.

Срамуваше се от съпруга си, срамуваше се от света, в който живееше, и от непонятните за нея порядки.

Колата спря и те влязоха в апартамента си. Хаса не беше страхливец, Азиаде го знаеше. Ръцете му бяха силни, погледът -прям. Какво го спря да удуши врага? Или поне да го накаже? Та той я обича. Каза, че няма да се засмее никога, ако тя го

202

изостави. А така и не отмъсти за нея. Просто не поиска. Не изпита порив да повали противника, да види как кръвта блика от очите му - очите, дръзнали да пожелаят жена му.

Азиаде, прикрила очи, гледаше Хаса от горе на долу, а той лежеше и я наблюдаваше гузно, но неразбиращо.

- Не се сърди, Азиаде. Повече няма да каним Курц и така слагаме точка. Наистина е противно да прегръщаш чужди съпруги. Радвам се, че си се защитила. Това ще му е за урок. Ти си моето смело и храбро момиче. - Той се засмя самодоволно и затвори очи.

Азиаде обаче продължи да седи в леглото, свила колене към гърдите си и взряна в нощната лампа.

Вече не мислеше за Курц. Сигурно имаше мнозина като него. Палеща болка разкъсваше гърдите й. Тя отпусна глава върху коленете си. Вглъби се в мисли за нецивилизованите мъже, които обаче съвсем точно знаят какво означава чест. Мислеше за Марион, която вече не й се струваше чужда. Мислеше за баща си, за оазиса Гадамес и за този непонятен свят, в който трябва да живее, но не го разбира.

Болката стана непоносима. Капки пот избиха по челото й. Една-единствена мисъл завладя ума й и измести всички други. Вече не мислеше нито за баща си, нито за принца, нито за Марион, нито за чуждия свят около нея. Седеше в леглото, разтворила леко устни, уплашените й очи се взираха в лампата, а тя стенеше тихо като дете. Тази единствена мисъл я изгаряше. Хаса спеше спокойно. Нощната лампа светеше, а Азиаде не преставаше да се пита: правилно ли е да има деца от него.

Заспа на разсъмване. Въпросът остана да виси, но тя се усмихваше. Първите лъчи на изгряващото слънце проникнаха между спуснатите завеси на прозорците и огряха килима.

203

Двайсет и трета глаВа

Колко удивително се преплитат човешките съдби! Континенти и морета свързват в магически кръг събитията и обединяват всички смъртни. Стар уморен паша в Берлин обяснява какво значение имат десените на стари килими и животът на човек на име Джон Роланд, който живее в Ню Йорк, се разклаща.

Виенски лекар се любува на шията на красива жена и жената изгубва вяра в западния свят. Събитията следват своя ход с желязна логика. Мъртви и живи, минало и настояще се свързват в шумен хоровод, неусетно преминават едно в друго и ръководят постъпките и мислите на живите.

Нищо не изчезва в земния кръговрат, изречени преди столетия мисли водят призрачно съществувание сред праха на библиотеките върху пожълтелите страници на стари ръкописи. А после ненадейно се превръщат в реални постъпки, в събития и този безконечен хоровод продължава нататък и обгръща земното кълбо, както брачната халка - пръста.

Преди много столетия храбрият воин Усама ибн Манкуз препускал на бърз кон през пустините на Сирия, по полята на Египет и през селата на Палестина. Десетилетия наред проливал кръв в името на зеленото знаме на Пророка, сражавал се с неверници, дошли от презморски земи да сразят хората на Пророка.

Пред вратите на свещения град Йерусалим воювал с рицарите франки.

Край Едеса, при Ака - навсякъде, където по свещените земи се сблъсквали Полумесецът и Кръстът, се появявал неговият жребец, покрит с броня, и над просторното поле про-

204

ехтявал войнствен вик: „В името на Аллах! Аз съм Усама ибн Манкуз! Идвайте, рицари!“.

Ала когато великият Саладин8’ сключил мир с франките, воинът Усама тръгнал по поръчение на владетеля си по градовете и селата на франките, живял в замъци на чужди народи, наблюдавал чужди обичаи, чул чужди езици и у него съзря-вало огромно удивление.

Минали години. Остарял и изнемощял воинът. Върнал се в двора на владетеля си в Дамаск, погребал меча си и взел в старческите си треперещи ръце перо. За своя владетел, за своите деца той написал великата „Книга с поучения“, в която описал сраженията от младостта си и всичко, което научил за франките, дошли от другия бряг на морето при народа на Пророка, за да го завоюват.

Десетилетия наред препрочитали тази книга арабските рицари, които воювали срещу франките. После обаче хората забравили „Книга с поучения“ .

Минали векове. Мъдрите ръкописи събирали прах в библиотеките. Никой не си спомнял за храбрия воин Усама ибн Манкуз, докато западни учени не открили „Книга е поучения“ сред купчини древни манускрипти. Учените с труд разчели стария ръкопис, а след като го разчели, го издали със свой коментар. Така изпод руините на миналото отново се надигнал воинът Усама.

Сред океана от книги в огромната библиотека Азиаде попадна съвършено случайно на „Книга с поучения“. Подавайки й ръкописа, библиотекарят се усмихна - красива млада жена се интересува от наставленията на преминал в небитието арабски воин.

81 Саладин (Юсуф Салахаддин ибн Аюб) - султан на сарацините в Сирия и Египет през XII в.; най-силният и благороден противник на кръстоносците. - Б. пр.

205

У дома, сгушена на дивана, Азиаде разтвори книгата. I Древният арабски език й се стори странен и чужд. Четеше за *

• *41

ловни походи, за рицарски турнири и необичайни произше- ’ ствия, очаровали някогашния воин. Неочаквано Азиаде спря. 1 Усмихната, закима и прочете заглавието на главата, изписано 1 с големи арабски букви: „За обичаите на франките“: j

„Слава на нашия Господар и Създател! Всеки, запознал се j отблизо с начина на живот на франките, би възславил Аллах, задето е сътворил мюсюлманите. Би сметнал франките за животни и като всички животни те притежават само една добродетел - необикновена храброст.

Франките нямат чувство за собствено достойнство, те не познават чувството ревност. Понякога се случва франк да се разхожда по улицата с жена си и да срещне друг мъж. Онзи улавя жена му за ръката, отвежда я настрани и започва да й говори, а съпругът стои и чака разговорът да приключи. Ако продължи твърде дълго, той просто я оставя с чуждия мъж и си тръгва.“

„Много интересно - помисли си Азиаде, - значи още тогава…“.

И заинтригувана, продължи да чете:

„Наблюдавах следното: когато ходех в Наблус до Йерусалим, отсядах в дома на моя приятел Муис, където гостуваха всички правоверни. Един от прозорците на къщата гледаше към улицата. Срещу нея се намираше домът на търговец на вино, франк, който често отсъстваше. Веднъж се върнал вкъщи и сварил чужд мъж да лежи в постелята на съпругата му.

- Какво правиш тук с жена ми? - попитал търговецът н& вино.

- Пътник съм и се отбих да отдъхна - отвърнал непозна тият.

- А защо си в леглото ми?

- Видях, че завивките на леглото са отметнати, и легнах.^

- Но съпругата ми лежи до теб - възмутил се стопанинът

- Е… леглото е и нейно. Не мога да й забраня да легне в собственото си легло.

- В името на вярата ми! - извикал търговецът. - Ако те видя още веднъж тук, ще се счепкаме сериозно!

До това се сведе най-силният изблик на гнева и ревността му!“

Азиаде отпусна глава върху облегалката на дивана и се разсмя. Луд народ са били тези франки! Храбри на бойното поле и нито капка мъжко достойнство. Векове бяха отминали от времето, когато мъдрият воин бе изучавал техните обичаи. Много промени бяха настъпили оттогава, непроменени бяха останали само мъжката душа и причините, поради които мъжете позволяваха на жените си да ходят по улиците с открити лица.

Хаса беше истински франк - още един такъв случай и той сериозно щеше да се скара с колегата си Курц, задето е целунал жена му!

Големият ръкопис вече не й се струваше архаичен. Азиаде продължи да чете:

„Друг пример - веднъж посетих банята в Тир82 и си взех затворена кабина. Тъкмо се изкъпах, прислужникът ми влетя вътре и изкрещя:

- Господарю! Не е за вярване! В тази баня има жена!

Хукнах към общата зала. И действително - млада жена

стоеше до рицар франк, баща й. Не повярвах на очите си и попитах един приятел:

- В името на Аллах! Това наистина ли е жена? Искам лично да се увериш!

Приятелят ми се приближи до девойката и пред очите ми се увери, че наистина е жена. А франкът се обърна и ми каза:

- Това е дъщеря ми. Майка й почина и няма кой да я изкъпе. Затова я доведох тук да я изкъпя.

82 Тир - оживено средиземноморско пристанище, днес на територията на Южен Ливан. - Б. пр.

207

- Правилно си постъпил - рекох. - Дано небесата те възнаградят.

Ала в сърцето си помислих: „Вижте, правоверни, какво голямо противоречие има - франките не знаят какво е това чест, не познават чувството ревност и все пак блестят с невероятната си смелост, макар че смелостта се ражда от страх да не изгубиш честта си. Аллах да ги прокълне.“

Азиаде затвори книгата. Неотдавна самата тя ходи на плаж. Умря от срам, защото непознати мъже видяха полуго-лото й тяло. Не, Хаса не е безумец. Просто е франк, точно като рицарите, които Усама вземаше на подбив. Нищо у него не напомня за предците му, които са живели в Сараево и са защитавали жените си. Хаса вече е част от този свят, където се е родил и където се чувства добре. Не е виновен, че Азиаде разбира воина Усама и се присмива на франките, които си тръгват и оставят жените си сами да говорят с чужди мъже.

Азиаде се замисли. Между нейния свят и света на Хаса зееше огромна пропаст и над нея нямаше мост. Хаса не е виновен и за това. Несправедливо е да го наказват, щом всички наоколо постъпват така.

Въздъхна. Не, Хаса не е мъжът, който може да бъде баща на децата й.

Погледна „Книга с поучения“.

Като в някакъв приказен хоровод тя се видя как върви редом с воина Усама ибн Манкуз, с баща си и с османския принц, който сега се намира в оазис и се нарича Джон Роланд. Сякаш виждаше пред очите си как този вълшебен хоровод продължава през вековете и обхваща земното кълбо, както брачната халка - безименния пръст.

Как загадъчно се преплитат мислите на хората, техните сънища и въображение!

В кафене „Ватан“ в Берлин старият паша седи пред чаша с изстиващо кафе. С изморени очи той гледа индийския професор зад тезгяха и мисли за принца, оказал се твърде слаб да

208

завоююва неговата дъщеря, същата тази дъщеря, която живее е неверник и още не е забременяла.

На нисък кръгъл стол в кабинета си седи доктор Хаса. Богатата полякиня пред него се оплаква от рефлекторна невроза. Той обработва килиановите й точки и си мисли за Азиаде, която в съседната стая чете непонятна арабска книга и се смее с глас. Мисли за нея с огромна любов и известна тревога, защото тя е двайсет и една годишна и е дива - нужно е да я направлява в света на европейските традиции.

На терасата на кафене „Ринг“ седи Марион. Тя има загоряло от слънцето лице и с надменен поглед наблюдава как капят листата на дърветата; мисли за отиващото си лято, мисли за Фриц, който я напусна, мисли за съсипания си живот. Мисли също и за Хаса, и за неговата красива млада жена, която срещна в Земеринг в злополучния ден, когато в стаята й влетя онзи луд, твърдейки, че е принц, и се опита да я отведе. Марион се усмихва тъжно и клати глава: лудият, въобразил си, че е принц, е по-щастлив от нея с цялата й красота и младост, и съсипан живот.

През няколко улици доктор Курц седи в задимената иг-рална зала на едно кафене. Лицата на хората са бледи, жените са гримирани. Доктор Курц слага картите на масата и се привежда настрани към доктор Захс:

- И все пак колегата Хаса има красива жена.

- Много красива - съгласява се доктор Захс.

- Но с толкова странен нрав - продължава доктор Курц. -Не разбирам Хаса. За какво може да се говори с тази жена. Тя е стена - чисто и просто стена. Друг свят! Каквото и да твърдиш, колега, азиатците са много по-различни от нас. И никакво възпитание не помага. Не съм ли прав? Когато тази жена седи и тъпо гледа пред себе си, ме обхваща ужас за Хаса. Трудно е човек да си представи на какво е способен този непознат за нас манталитет. Все едно се е оженил за ескимоска

209

или за негърка. Мястото й е в харем, в обкръжението на паша или принц. Между другото, неотдавна в Земеринг имах такъв случай. Един луд заяви, че е турски принц. Ето ти нещо точно за фрау Хаса. Ха-ха-ха!

Докато доктор Курц се смееше, пред портите на Г адамес сред широко каменно поле седеше Джон Роланд в пълно неведение относно миелите и тайнствените образи, кръжащи около неговата особа, относно хората в далечни страни и неведомите, непонятни представи, свързани с тях.

Седеше на нисък камък. Пред него се стелеше Сахара -тъжна, самотна и камениста. Горещ вятър брулеше мъртвите камъни като палещо дихание на призрачен гигант. Пред Роланд се издигаше каменният идол Ал-Еснам - тайнствената врата към Сахара, древен, стар, загадъчен, сякаш оставен там от циклоп.

Отдясно и отляво се намираха бедняшките шатри на туа-регите. Пред тях седяха, увити от главата до краката, яки, мършави мъже и с презрение наблюдаваха чужденеца. Нагорещената земя миришеше на изгоряло. Някъде в далечината, към границата с Тунис, се движеше керван. Гледани оттук, камилите приличаха на пясък, подет от вятъра. Носеха златен прах от Тимбукту, благовония от Гат, слонова кост и щраусови пера от далечния юг.

Стройна жена с открито лице и разголена гръд излезе от една шатра и тръгна към Роланд. Големите й тъмни очи св взряха в далечината към пламтящата самотна шир от пясък 1 камъни. Тя пое дълбоко дъх и каза:

- Тук е красиво, страннико. Няма по-красиво място н света.

- Да. - Роланд вдигна очи към смуглата жена с разголена“ гръд. - Ти си от племето туареги, където жените управлява1 мъжете?

Тя кимна:

210

- Преди много столетия мъжете и жените от нашето племе се скарали. Жените оставили мъжете си и заминали. Отнесли оръжията и камилите. Мъжете тръгнали след тях. Избухнала ужасна битка и жените я спечелили. Оттогава ние държим властта и за да не забравят, че са ни подчинени, ги караме да забулват лицата си. - Жената замълча за момент и продължи гордо: - Така разказваме на чужденците. Но това е лъжа. Никаква битка не е избухвала. Просто е добре мъжът да бъде под женска закрила. Беден и жалък е мъжът без жена. Безцелно скита из пустинята, краде и убива и никой не иска да вижда лицето му. Намира дом и защита само в шатрата на жената и затова сме заслужили тази чест.

- Да - съгласи се Джон. - Беден и жалък е мъжът без закрила!

Той стана и тръгна из каменистото поле. Горещият вятър биеше в гърба му. Навлезе в оазиса. Тесните улици приличаха на гробници. Хаотично се издигаха триъгълни покриви. Край него минаваха негърки с по три сини линии върху слепоочията и с все още приведени гърбове, като спомен от робството.

Около квадратния кладенец Айн ал-фарас шумяха палми. Старец със сълзящи очи седеше до водния часовник.