Момичето ог Златния рог

- Айн ал-фарас - посочи той - е свещен кладенец. Наречен е така в чест на кобилата на Пророка. Този воден часовник е тук от четири хиляди години и винаги е бил точен.

Джон потрепери - тук, на края на света, отмерваха времето в хилядолетия.

Върна се в хотелската стая. Сам Дут вече спеше. Пишещата машина приличаше на зейналата паст на зловещо чудовище с четири реда зъби. Джон се съблече. Падна мрак. В оазиса цареше космическа тишина. Джон лежеше с широко отворени очи, взрян в тъмнината. Луташе се между два свята, неизменно преследван от своите безпокойства като мъжете от племето туареги, които се скитат из пустинята, крадат и убиват.

211

Внезапно откъм пустинята се разнесоха ужасни звуци -първо тихо, после все по-силно. Джон се заслуша. Вик и плач разцепи тишината в стаята. Сякаш всички сахарски демони се биеха пред хотела. Той се надигна в леглото. Далечният плач постепенно премина във високо ридание.

„Рул - помисли си Джон, - нощният призрак на пустинята, ужасен вихър от милиарди бързо изстинали песъчинки.“ Потрепери. Като дете беше слушал за ужасните демони на пустинята. Дали майка му, дали дойката му беше разказвала, вече не помнеше.

В древни времена, преди да се появи Пророка, в Сахара властвали боговете на пустинята. Когато отрядите на Мухаммад покорили света, те прогонили боговете на пустинята и ги превърнали в демони. До полунощ в света на пясъците властва словото на Пророка. После от пясъчните дюни се надигат древните демони. Със стонове и плач се промъкват, нападат странниците и отклоняват скитниците в погрешна посока до часа на първата утринна молитва, която ги пропъжда обратно в пещерите.

Джон се тресеше като лист. Скочи бързо от леглото и се облече. Някаква неведома, могъща, древна сила го теглеше навън към магическите гласове на нощта.

Празнотата на стаята го потискаше.

Излезе от хотела и с пълни гърди дълбоко вдъхна хладния нощен сахарски въздух. Луната огряваше палмите и сенките им приличаха на вкаменени великани. Джон крачеше из безлюдния оазис, мина край свещения кладенец, заобиколи пазара за роби със зарешетени клетки.

Стигна до водния часовник и спря на осветения от луната площад. Вдясно се издигаше Джама ал-кабира (Голямата джамия). Гласовете на демоните заглъхваха в далечината. Джон спря и изтри чело с длан. Вратата на джамията зееше отворена, сякаш бе врата към вечността. Привлечен все от същата сила, той влезе. Керосинови лампи осветяваха вътреш-

ния двор. Колоните се издигаха като окаменели роби. Джон потрепери. Не беше влизал в джамия, откакто напусна родината.

Събу си обувките.

Върху килима седеше старец и четеше Корана. В мъждукащата светлина на лампите приличаше на мумия. Мумията стана и се поклони.

- Искам да се помоля - каза Джон.

Старецът раздвижи сухите си устни.

- Ето - посочи той минбара83, - киблата84 е насам. Ако се молиш, и аз ще се моля с теб. Аз съм имамът на тази джамия.

Джон не го слушаше. Коленичи. Всичко наоколо изчезна, все едно потъна в пропастта на небитието. Челото му докосна пода. Устните му зашепнаха полузабравени думи. Загуби представа колко дълго се моли - час или повече. Времето се измерваше е хилядолетия. Седна по турски на килима, впери взор в трептящата светлина и почувства в душата си покой. Струваше му се, че се разтваря в тишината на старата джамия.

Старецът също бе спрял да се моли и сега го наблюдаваше с любопитство. Свещената книга лежеше върху коленете на имама.

- Мир вам, принце.

Джон трепна. Това наяве ли се случваше, или просто му се присънваше?

Стана.

- Знаеш кой съм?

- Градът ни е малък, принце. Знаем всичко за чужденците, които пристигат в пустинята с колите на Сатаната. Канех се

83 Минбар - издигнато място в джамията, откъдето се чете петъчната молитва. Наподобява каменния престол, от който Пророка е произнасял проповедите си. - Б. пр.

84 Кибла - посоката, в която мюсюлманите се обръщат по време на молитва - към Мека. - Б. пр.

213

утре да дойда при теб, да те поздравя и да те предупредя. Защото от дълго време си тук и живееш като куче без молитва. Аллах обаче се смили над годините ми и те изпрати тук. Хвала Нему!

Джон огледа старческите бръчки по лицето на имама.

- Някога - отрони тихо той - този оазис и цялата земя край него принадлежаха на предците ми. А сега аз съм тук самотен в праха пред нозете на Аллах. Светът ме отхвърли и аз съм отломка от рухнала къща.

Имамът мълчеше. Сведе очи, боядисаните му с къна нокти проблеснаха в светлината на керосиновите лампи. Страх обзе Джон.

- Аз съм пътник, който не намира покой. Чужденец в друг свят.

- Абдул Керим - подхвана старецът и вирна рошавата си брада, - твоите предци живееха край Босфора и ни управляваха. Изпратиха войска и разрушиха домовете ни. Сега ти коленичиш в праха пред нозете на Аллах и един Той знае истината. Аз съм обикновен жител на пустинята, а ти си принц от разрушена империя. - Изсумтя кратко и сърдито. Ръката му се плъзна по рошавата брада. - Светът на неверниците -продължи презрително той, - какъв е този свят? Все едно е пясък в пустинята. Кой се страхува от него? Керваните ни пътуват до Тимбукту, до Златния бряг, до Гат и до черните владетели на Судан. Ние сме прости хора и никога не сме имали дворци край Босфора. Една, че и две години пътува керванът през безкрайните пясъци. През нощта жените ни плачат по покривите на Гадамес. Тъжни песни огласят пустинята. А мъжете са в Тимбукту или на Златния бряг, или при идолопо-клонниците в джунглата. А родината? Тук всеки от нас носи родината в сърцето или в ума си. Тя винаги е там. Човек може да изгуби крак, ръка или око, всичко може да загуби, но не И родината си. Ти живееш в каменни къщи в чужди градове, но нищо не е чуждо в света на Аллах.

- Покой! - възкликна сърдито Джон. - Къде да го намеря, старче?

Имамът го изгледа учудено.

- В дома, който сам ще си построиш.

- В моя дом живее друг.

Старецът замълча и стисна лукаво устни.

- Аз съм само един беден човек от оазиса Гадамес. Ала светът е пълен с чудеса. Канех се утре да дойда при теб, но Аллах те изпрати при мен още тази нощ. Тъкмо днес един мъж в мундир донесе писмо, в което става въпрос за теб. Прочетох го на вярващите и всички се удивиха от чудото на Аллах. Велика е силата на Всевишния. Писмото е пристигнало от страната на неверниците дотук, в шатрите на покоя, само за един час. Ето, прочети го. Аз не разбирам смисъла му, аз съм прост човек.

Лист омачкана хартия се озова в ръката на Джон. Той го разгъна и прочете:

„Радио Австрия, Виена. Гадамес през Триполи. До мъдрия имам на Голямата джамия. В името на Аллах. Принц Абдул Керим от Османовия род е сред вас. Посетете го. Закриляйте го. Бдете над него. Кажете му: „Мир вам.“ Къщата му се гради. Аз следя за това. И ако Аллаху е угодно, той ще се засели в този дом. Азиаде, дъщеря на Ахмед от рода Анбари“.

Джон сгъна телеграмата.

- В името на Аллах! - възкликна той. - Аз съм мъж от племето туареги. Нещастен и жалък е мъжът, ако жена му предлага дом. В това е нейната чест и заслуга.

Поклони се и излезе от джамията. Имамът го проследи със замислен поглед. После се моли дълго и пламенно - за принца и за дома, който му градят, за керваните, прекосяващи пустинята, за мъжете на война, за оазиса Гадамес и за всички вярващи на Изток и на Запад.

215

Двайсет и четвърта глава

тъй че, уважаема ханъм, понеже не сте близо до мен и следователно не можете да ме замерите е нищо тежко или да скъсате стодоларова банкнота, или да ме заплюете, събирам смелост да ви пиша. Вече четири месеца ние с Роланд обикаляме пустинята и оазисите и водим жалкия живот на нецивилизовани, бездомни номади. Джон свърши много бързо работата си и продуцентът реши да заснеме всички външни сцени на място. Затова странстваме от едно място на друго в компанията на актьори и режисьори и сме като пътуваща трупа.

Този живот ме потиска, още повече че предците ми - за разлика от вашите - не са чергарски воини, а почтени гръцки патриции, уважавани и спокойни хора. Отслабнах с десет ки-j лограма и никак не мога да свикна с арака - финиковата ракия,

- но това, уважаема ханъм, едва ли ви интересува.

В момента сме на края на човешката цивилизация и заснемаме с пълна скорост външните сцени. Каскадьорите ловко падат от камили, а диваците вече осем пъти отвличаха глав- ? ната героиня, за жалост обаче всеки път лентата се осветява.

Човешкият живот, ханъм, винаги е в ръцета на Господа, но се страхувам, че тук Божията ръка малко се престарава. Вчера открих скорпион в леглото си, което ме наведе на мисълта за Отвъдното. Ако това продължава, ще се оттегля от ак- * тивния живот и като отшелник или аскет, отказал се от света, ще завърша дните си в свещената планина Атос, отдаден нв| набожни размишления. А отговорността за по-нататъшната: съдба на нашия приятел Джон Роланд, о, достопочтена ханъм, поверявам на вас.

„Постъпвай според своите обичаи“, казва свещената книга на вашата религия. Но правилата, по които живее Джон, трудно биха могли да се нарекат правила и ако не го обичах като собствен син, щях да го оставя на произвола на съдбата. С такъв набожен плам посещава всички тукашни джамии и толкова неприлично дълго се заседава там, че почтените членове на нашия екип са обзети от вълна на възмущение.

Вчерашният инцидент обаче предизвика сериозните ми съмнения в неговия разсъдък. Предпочитам да го виждам пиян, макар в никакъв случай да не съм привърженик на злоупотребата с алкохола. Та вчера, след като приключи работата по диалога между похитената героиня и дивия разбойник, заедно с други членове на екипа излязохме да се разходим из оазиса с напразната надежда да намерим малко или повече подходящи статисти. Трябва да знаете, о, уважаема ханъм, че хората тук са много глупави и нямат представа как да се държат в ролята на араби. Е, срещнахме един местен дрипльо с мръсна зелена препаска. Джон заговори това жалко същество и ние решихме, че се опитва да го наеме. Доколкото схванах от откъслечния разговор, скитникът твърдеше, че произхожда от рода на Пророка, току-що бил на поклонение в Мека и сега се връща вкъщи. След което - готов съм да потъна вдън земя от срам, ханъм, - след което Джон прегърна този немит дивак, седна е него под сянката на една палма и подхвана беседа за чудесата на свещения град Мека. И всичко това пред очите на членовете на нашия екип. Представете си, ханъм! Гражданин на Съединените американски щати прегръща местен скитник!

Всички веднага си тръгнахме обратно, защото беше ужасно да наблюдаваме сцената. Помощник-режисьорът Муни обяви Джон за полудял. Другите мъже решиха да не се ръкуват с Джон, защото той не беше повече джентълмен. С голям труд успях да ги убедя, че е прекалено пиян и не отговаря за действията си. Само така съумях да спася репутацията

217

му. Но, между нас казано, ханъм, той беше абсолютно трезвен.

Понеже вие, уважаема ханъм, омъжвайки се по любов, сте станали европейка, се обръщам към вас с голяма молба: придумайте Джон да усмири религиозния си плам и да престане така позорно да се прегръща с местните светци. Защото подозирам, че те влияят по определен начин на моя приятел и партньор. Впрочем неотдавна, след осем чаши арак, той заяви, че ще стане баща на вашите деца, а след дванайсетата заразказва нещо за някаква къща, която му строите. Понятие нямам за какво говореше.

Мимоходом ще добавя, че Джон се научи да язди камила и понякога дори качва местни роби - нещо абсолютно нежелателно за член на Нюйоркския клуб на сценаристите. Ваш дълг е да му дадете пример със себе си. При нашата последна среща - сега изцяло признавам колко бяхте права - предпочетохте да останете с вашия достоен и уважаван европейски съпруг (предайте му, моля, моите поздрави, ханъм, и нека Бог му праща много пациенти), а не да последвате един азиатец, едва докоснал се до европейската култура, какъвто се оказа при първото изпитание Джон.

Работата ни тук, ханъм, ще приключи скоро и искам да ви съобщя, че моят клет приятел си е втълпил на път за Америка да прекара остатъка от зимата във Виена. Аз, разбира се, ще направя всичко възможно да ви опазя от неговото азиатско нахалство, но и вие изпълнете молбата ми и го вразумете. Защото, честно казано, пиенето, за което понякога го съдя, е далеч по-безобидно и достойно в очите на гражданите на Съединените щати, отколкото презряното общуване с почитателите на Корана, с местните певци или дрипави потомци на Пророка.

Привършвам писмото си, Азиаде ханъм, с убеждението, че ние с вас ще се разберем, защото и двамата принадлежим на западната култура - вие сте австрийка, а аз - гражданин на

218

САЩ. Бързо се сбогувам с вас, понеже чувам как в съседната стая Джон планира с един местен писар поклонение пред гроба на свещения Сиди Абдул Салям. Трябва да побързам, въпреки че на сянка термометърът е преполовил точката на кипене.

Ваш Сам Дут“

Азиаде сгъна писмото и с наслада помириса шумолящата хартия. Стори й се, че долавя миризмата на изпепелена от слънцето земя. Шарената либийска пощенска марка изобразяваше пустинята, слънцето и крачеща камила.

„Преполовил точката на кипене“, помисли си тя удивено и погледна през прозореца. Валеше сняг. Бели снежинки бавно падаха върху асфалта, а клоните на дърветата се привеждаха под тежестта на снега. Трудно й беше да си представи, че някъде по земята слънцето виси на небето като жълта факла и в пустинята се извиват пясъчни бури.

Азиаде погали писмото. Не, няма да вразумява Джон нито с писмо, нито лично, в случай че пристигне във Виена. Нека и сто пъти да се просне пред трона на Аллах и да води мъдри беседи със съмнителни потомци на Пророка.

Четири месеца изминаха, откакто Джон Роланд седеше пред нея с гордо лице и вяло отпуснати ръце. През това време листата опадаха от виенските дървета, есенната шума шумоля под краката й, все едно бе пясък в пустинята, снежинки падаха от небето, земята побеля.

През тези четири месеца Ахмед паша гостува на дъщеря си във Виена цяла седмица и изрази крайното си неодобрение, задето е отхвърлила принца и още не е забременяла.

През тези четири месеца Хаса стегна куфарите и заведе Азиаде в Тирол. Взе две дълги тъмни дъски и две пръчки, за чието предназначение Азиаде имаше смътна представа. В Тирол тя се уви в кожи и зъбите й затракаха само при вида на снежните полета. Седна в хотелската стая до горящата камина и ужасена се взря през прозореца. А навън, на широката снежна поляна, Хаса постави дъските върху снега, стъпи

219

върху тях, стисна двете пръчки и полетя с безумна скорост през долини и планини, ежесекундно рискувайки да си счупи врата. Носеше шал и мека вълнена шапка, а уверените движения му придаваха особена красота и мъжественост.

Азиаде го наблюдаваше и се гордееше, че докато тя иска, той ще й остане съпруг. И въпреки всичко, седнала до камината, тя трепереше от студ и мислеше за дома, който трябва да построи за принца, а досега не беше положила нито един камък. Хаса, естествено, беше достоен и красив мъж, но несъмнено не беше нейният дом.

Четирите месеца преминаха бързо и еднообразно и само един път обстановката в жилището на Хаса се нагнети за около седмица. Азиаде го помнеше ясно: случи се в средата на декември. Хаса се върна от болницата с усмихнати очи и замръзнал нос.

- Наближава Рождество - лицето му просия като на момченце. - Скоро ще купя коледно дърво и украса.

- Не е нужно - възрази Азиаде. - Не искам.

Очите на Хаса се разшириха смаяно.

- Рождество - започна да обяснява той, - изобщо разбираш ли какво значи? Елха с многоцветни гирлянди и стъклени топки, а под дървото са подредени подаръците. Когато бях малък, Дядо Коледа с дългата бяла брада винаги идваше. Вярвах, че наистина съществува. Наистина ли не знаеш какво е Коледа?

- Прекрасно знам какво е Коледа. Най-значимият празник на християните. Ти обаче знаеш, че съпругата ти е мюсюлманка. Ти също впрочем. Не е нужно да празнуваме Коледа.

- Но, скъпо мое дете - възнегодува Хаса, - Коледа си е Коледа! Не разбираш ли? Празнувал съм я цял живот.

- Добре - съгласи се Азиаде. - Ти си купи коледно дърво, а аз ще отида в Берлин за една седмица да видя баща си. В Берлин има джамия. Отдавна не съм стъпвала в джамия.

Хаса се разгневи. Заснова напред-назад из стаята. Заразказва за детството си. Осъди дивашкия азиатски живот и дори

220

заяви, че Марион, колкото и да е лоша, никога не е възразявала да празнуват Коледа.

- Защо да възразява? - попита Азиаде. - Тя не е мюсюлманка.

Хаса обаче не я чу и продължи да говори за коледното дърво, докато не дойде първият му пациент и се наложи да отиде в кабинета. След като приключи прегледа, силно раздразнен, той тръгна към кафенето да сподели мъката си с доктор Матушек.

- Представяш ли си? - чудеше се той, съвсем объркан. -Тя не иска коледно дърво! А щеше да намери прекрасно кожено палто под него. Представяш ли си?

- Дивачка - засмя се доктор Матушек.

На другия ден цялото кафене знаеше, че съпругата на Хаса е забранила на мъжа си да купи коледно дърво. Щом научи това, доктор Курц застана до масата на Хаса с протегнати ръце и попита съчувствено:

- Клети ми приятелю, какво ще правиш тогава на Коледа?

Салонният управител услужливо препоръча малко кафене

някъде в града. Щяло да работи за нещастниците, които няма къде да отидат в нощта на Рождество.

Хаса не си намираше място от яд и смущение. Азиаде обаче оставаше непреклонна. Затова Хаса прекара коледната вечер у доктор Захс, а Азиаде, самотна, се сви на дивана, увита в топли шалове.

Цяла седмица Хаса обикаля намусен апартамента, но преди Нова година тържествено прости на съпругата си и в знак да примирие й подари коженото палто.

- Но ако имаме деца - строго предупреди той, - ще празнуваме Коледа. Децата не бива да растат като диваци.

- Разбира се - отвърна Азиаде, понеже беше сговорчива жена. - Разбира се, ако имаме деца…

221

После настъпи времето на карнавала - сезонът на танците, на баловете с маски, на книжните гирлянди, конфетите, музиката, модерните тоалети. Хаса се впусна във вихрушката на големите балове, следващи един след друг, или дори по няколко в една и съща нощ. Купи календар на баловете и го за-разглежда със сбърчено чело.

- Бал в Операта - зашепна той, - Виенският бал, Денят на свети Гилгенер…

Цялото великолепие на стария град се разгръщаше пред удивените очи на Азиаде.

За една нощ махнаха всички седалки от партера и от ложите, откъдето проблясваха бижутата на жените. Азиаде видя готическата строгост на Кметството, озарено от празнично нощно осветление. Видя и зали, където достолепни търговски съветници се бяха предрешили като провинциални грубияни, а адвокатски съпруги бяха надянали върху стройните си тела прости носии на селски девойки. Направо не вярваше, че някъде термометърът отмерва на сянка половината от точката на кипене, а Джон Роланд коленичи в праха пред трона на Аллах и разговаря с мъдри учени за свещения Абдул Салям.

Вратата изскърца. Хаса се връщаше от болницата усмихнат, очевидно в добро настроение. Погали Азиаде по косата, а тя вдигна глава и го погледна в очите.

- Вдругиден е Гшнас - съобщи Хаса. - Ще отидем, разбира се.

Азиаде се засмя. Думата „гшнас“ й се стори смешна.

- Няма такова нещо, Хаса. Гшнас не е дума. Невъзможна е за произнасяне.

- Напротив, всички виенчани я произнасят въодушевено.

- Но какво е това, за бога?

Хаса поклати усмихнато глава. Съпругата му беше една малка дивачка. Не беше чувала за Гшнас, моля ви се.

- Гшнас е маскарад. През тази нощ половината виенско гражданство се стича в Дома на творците. Всички са предре-

222

шени и се веселят до полуда. Много е интересно, понеже на съпрузите е абсолютно забранено да се ревнуват един друг, иначе може да стане скандал. Ти ще се облечеш като баядерка, а аз - като неандерталец.

Азиаде гледаше сияещото му лице и се засмя.

- Строго погледнато, на мен не ми трябва да се маскирам, Хаса. Аз и така съм си маскирана. Нося рокли вместо турски шалвари и шапка вместо яшмак. Добре, обещавам да не ревнувам.

Хаса седна до нея и я погали по лицето с меката си топла длан.

- Хубаво ни е заедно, Азиаде - неочаквано каза той нежно. - Идеята да се оженим се оказа чудесна. Добре ли ти е с мен?

- Да, мой повелителю и господарю. Ти си добър мъж. Едва ли може да бъде по-добре.

Азиаде млъкна. Хаса си оставаше вярна машина, чийто механизъм на действие бе все така непознат за нея.

- Понякога мъчно ли ти е за Сараево, Хаса?

- За Сараево? Не - засмя се той. - Там живеят само диваци. Знам, че винаги, когато се смълчаваш и се взираш в нищото, мислиш за джамии, фонтани и мавритански колонади. Но в джамиите седиш върху пода, водата във фонтаните не става за пиене, а в мавританските колони се въдят скорпиони. Бих полудял, ако се наложи да живея в Ориента. Светът на Изтока е болен и разрушен. Много съм размишлявал за него и знам повече, отколкото предполагаш. Там все едно е преизподнята. Тесни влажни улички, къщи, където е невъзможно да живееш, килими, пълни с микроби. Трахома и сифилис вилнеят в селата. Боят с ножове е нормално явление, в мрачните сенки на кафенетата нещо ферментира в груби бурета. Всичко, което прави живота в Ориента поносим, идва от Европа - влаковете, колите, болниците. От Сътворението на света природата заплашва човека и той се бори с нея. Покорявайки

223

природните сили, получава свобода и сигурност. В Европа това почти му се е удало. Дори едрата шарка е част от природата и хората от Запада са я победили. Надвили сме студа и в домовете ни е топло; покорили сме моретата и реките, пространството и времето.

В Ориента обаче човекът е изцяло зависим от стихиите. Един полъх на вятъра - и цели села измират от чума. Ято скакалци или пясъчна буря - и цели провинции са обречени на гладна смърт. Знам! Знам! Край Босфора се възправят дворците на пашите, а пожарите ежегодно унищожават цели градски квартали. И всичко това, защото човекът на Изток още не се е научил да управлява природата. Затова се молят на своя Бог, който само съди и наказва, ала не обича. Не, Ориентът е ад. Отвъден свят, пълнен със скръб, безсилие и болка. Наистина съм щастлив, че живея в свят, победил природата.

Щеше да продължи, но вратата се отвори и влезе дебелият баритон, протегнал ръце към Хаса.

- Хер доктор! — извика той. - Чакам цял час. Налегнал ме е ужасен синузит. Вече не мога да произнеса „м“, а вие тук се радвате на жена си, ах, немирник такъв!

- Ще победим синузита веднага - извика Хаса, скочи от мястото си и влетя в кабинета.

Азиаде остана сама. Думите на Хаса отекваха в ушите й като приглушени удари на ковашки чук. Беше прав за всичко. В Ориента човекът е направо жалко, бедно създание, окаяно и беззащитно пред лицето на природните стихии. И все пак всяка фибра от душата й копнееше за тихото достойнство на живота у дома; за света е мизерни къщурки, мъдри дервиши и умиротворено благоговение; за света, където никой не би посмял да нахълта в стаята, където съпругът и съпругата са потънали в разговор.

В Истанбул престъпници, преследвани от полицията, влизаха при жените си, а полицаите оставаха на улицата и не сме-

224

еха да прекъснат разговора им. Тук някакъв непознат нахълтва в стаята й, а нейният мъж, вместо да го изхвърли навън, тръгва с него да побеждава природата.

Този свят не е лош; впрочем не съществува такова нещо като добър и лош свят. Човек може да е щастлив във всеки един от тях. Но тези светове се различават един от друг, поначало те са разделени, трайно и необратимо вкоренени в своето своеобразие.

Преди стотици години халиф Муауия85 се оженил за жена от пустинята. Довел я в своя град на халифите Дамаск и тя му родила наследник - халиф Язид. Ала щом наследникът за пръв път яхнал боен жребец, жената застанала пред халифа, поклонила му се и го помолила да я върне при племето й в пустинята, защото дългът й в този град бил изпълнен.

- Ние се обичаме - казал халифът - и сме щастливи. Имаш син, който е наследник на престола, твоят съпруг е халиф, притежаваш дворци и прислужници. Какво не ти стига, защо искаш да ме напуснеш?

Жената коленичила пред съпруга си и издекламирала поема:

Шатрата, брулена от ветровете, ми е по-скъпа от всеки дворец.

Залък хляб във моята шатра ми е no-вкусен от отбрани ястия.

Копнея за родната пустиня и никой палат не може да я замени.

Поразен от тези думи, халифът позволил на жена си да замине.

85 Муауия ибн Аби Суфян (упр. 661-680) - основател на Омаядската династия; установява столицата на халифата в Дамаск. - Б. пр.

225

Столетия деляха Азиаде от тази съпруга и майка на някогашен халиф. Ала през столетията се виеше хороводът, който свързва живите и мъртвите.

Да, Хаса е прав. Светът на Запада е сигурен, надежден. Хаса не би се чувствал щастлив другаде. Ала Азиаде принадлежеше на друг свят, свят, изпълнен с различни чувства и представи. И между тези два свята стои Джон Роланд върху съвсем тясно паянтово мостче и я очаква - нея и Хаса, когото тя не може да напусне, макар той да живее в свят, укротил природата.

В съседната стая Хаса отпрати щастливия певец. В приемната чакаха други пациенти. Влизаха, сядаха на стола и описваха оплакванията си на доктора. Хаса пишеше рецепти и даваше съвети. Дори не забеляза как, докато провеждаше слухов тест, започна да си тананика весела мелодийка. За щастие, почти глухият пациент не долови нищо, но медицинската сестра го погледна изненадано и Хаса се изчерви смутен. Животът е прекрасен, той е добър лекар, има красива жена и много я обича. Изпълнява съвестно съпружеските си задължения и никога не пренебрегва жена си. Съпругата му, разбира се, е млада и не съвсем уравновесена. Днес за пръв път поговори с нея сериозно и я убеди, че Европа е прекрасен континент и тя представлява част от него. Животът е прекрасен и прост. На умната жена можеш да обясниш всичко, особено елементарния факт, че свят без едра шарка е по-добър от свят с едра шарка. Ето как трябва да се живее в семейството и тогава няма да има никакви изненади.

Така си мислеше Хаса, а през няколко къщи, в масивна сграда на Карлсплац работници пренасяха тежки талпи, приведени надве под тежестта им. Чистачи миеха и полираха подовете до блясък; сервитьори подреждаха маси; електротехници проверяваха кабелите. Дебелак подгряваше кафемашината. Целият огромен Дом на творците - всичките му зали, коридори и ниши бяха покрити с плакати, картини и рисунки. Дългокоси

226

върлинести младежи рисуваха с въглен върху огромни листове хартия. По разположените навсякъде стойки строиха цели батареи от винени бутилки. В офиса телефонът звънеше непрекъснато. Мъже с отчаяни лица и дрезгави гласове настояваха директорът да им даде пропуски и билети за пресата. Полицаи сновяха из залите и проверяваха плакатите, масите и бутилките за пожарна безопасност.

Голямата сграда живееше свой собствен хаотичен живот: подготовката за Гшнас течеше с пълна скорост.

227

Двайсет и пета глаВа

Ардекини, циганки, баядерки и рицари се тълпяха по широкото ярко осветено стълбище и се стичаха в многоцветен водовъртеж към сградата. Гримирани лица се кривяха като весели маски; с надигналите се колосани нагръдници на фраковете мъжете приличаха на пингвини. От пъстрата тълпа им подвикваха непочтително: „Хей! Келнер!“ От затъмнените ниши се носеше шумен смях или неприлично хихикане. Мъж с голяма триъгълна шапка като на Наполеон, скръстил ръце пред гърдите, стоеше в средата на залата с вид на победител.

Жени в шалвари и шарени поли танцуваха със средновековни алхимици и руски боляри. Самотни аскети с фалшиви бради обикаляха насам-натам, удостоявайки с презрителни погледи околните. По дългите пейки край стените седяха пъстро облечени хора и бършеха потта от пламналите си лица. Един фотограф, застанал в осветена ниша, запечатваше с обектива арлекини, циганки, баядерки и рицари.

Огромната зала напомняше сцена от древна вакханалия. Изпълнени с тайнство, игрите бяха в разгара си. Цялата тази пъстра маса се местеше от място на място, сякаш хората бяха обзети от стремежа ведно с обичайните си дрехи да махнат от себе си и навиците, и мислите си. В грижливо подбраните костюми се разчитаха потиснати желания и срамежливо забранявани фантазии. За една нощ хора, преобразиш се в наполеоновци, боляри или пожарникари, неистово се отдаваха на своите мечти, е желание да ги превърнат в действителност. През тази нощ адвокатът ставаше циганин, апрекарят - рицар разбойник. Душата беше небрежно захвърлена заедно е палтото в гарде-

228

робната, а залите преливаха от възбудени хора, взели си за няколко часа отпуск от съдбата, за да се хвърлят с необуздана страст в океана на сбъдващите се мечти.

Азиаде седеше до тясна маса между мълчалив арлекин и френски маркиз с напудрена перука и дълъг любопитен нос. Тя носеше костюм на циганка, на челото й звънтяха златни пендари.

Хаса беше изчезнал. Само от време на време се мяркаше високата му островърха шапка на алхимик. Веднъж усмихнатото му лице се появи пред нея. Държеше под ръка две жени. Той погледна Азиаде и й се стори, че дори не я позна. След него, в одежди на китайски мандарин, крачеше хирургът Матес, понесъл бутилка шампанско под мишница. Помаха на Азиаде и й извика пискливо, че се казва Ли Тай Пе и се забавлява чудесно. В отговор Азиаде се засмя, а арлекинът я прегърна през рамо. Тя го отблъсна деликатно и се озова в прегръдката на маркиза, който й предложи сливовица. Отказа му, подрънквайки с пендарите, и му се изплези - правилата за любезно поведение тази вечер категорично не важаха.

Замаяна от ярките светлини и цветове, стана и тръгна с несигурни стъпки из залите. Хората, изоставили за една нощ обичайното си облекло, сияеха от удоволствие, че са реализирали желанията си. Натъкна се на кльощав мъж в надиплена роба на старовремски паша и му намигна. Той я сграбчи за ръката и я повлече към дансинга. Докато танцуваха, тя му нагласи тюрбана.

- Така се носи - обясни му строго.

Пашата обеща да я вземе в харема си и я покани да пийнат по чаша шампанско.

- Вече съм в харем - разсмя се Азиаде и отхапа парче сладкиш.

- Ще те откупя от господаря ти. Ние, пашите, винаги си купуваме жени.

- Вече не се продавам - осведоми го Азиаде и се отдалечи.

229

Отиде до бара и поръча чаша мока. Разговаряше е непознати, а един младеж е поетична красота я погали по ръката. Заобикаляха я мъже е молещи, съблазняващи погледи. Сякаш в просъница наблюдаваше празнично осветената зала и изведнъж й се стори, че пред нея се разкрива магическият смисъл на случващото се, където по тайнствен начин се преплитат мечта и реалност. Границите на видимия живот се размиваха като в езическа мистерия. Обзета от празничен триумф, природата, завинаги неопитомена, й се усмихваше тържествуващо и ликуваше от удържаната победа над жалките хилядолетия, прахосани да я покорят. Пленената душа, изтръгнала се от тегобите на ежедневието, със стремителен размах отхвърляше всички бариери и прегради на външния свят…

Пиеро с напудрено лице я сграбчи и я поведе към една ниша. Гледаше я умоляващо, с очи, изпълнени с ужас, с очите на човек, който се събужда от кошмар и още не е осъзнал действителността.

- Имам съпруга, но вече не я обичам - сподели той и улови Азиаде за ръката.

После се засмя, а Азиаде погали напудреното му лице и му разказа за Хаса, за баща си и за апартамента на Рингщрасе.

Внезапно Пиеро изчезна, а може би въобще не бе съществувал, и Азиаде видя Хаса в костюма на алхимик да се усмихва широко на жените около него. Той се приближи до нея, прегърна я и я поведе към дансинга.

- Скучно ли ти е? - проговори сякаш насън.

- Не, тук е много приятно. Винаги трябва да е така.

Танцуваха, а френският маркиз мина близо до тях с вид на

шпионин. По-късно Хаса седна на пейката, улови дланта на стройна жена и започна да й предсказва бъдещето.

Азиаде слезе по стълбите. Млади жени бяха наобиколили полицая пред входа, а той си придаваше важен, официален вид. Сините му очи наблюдаваха езическото увеселение със спокойната неуязвимост на властимащия. Азиаде го докосна

230

по ръката. Беше истински полицай. Представляваше малка врата към свят, който започваше от другата страна на тази сграда и се наричаше действителност. Беше достатъчно едно движение на ръката, всичко на всичко кратък жест и спокойствието на ежедневието щеше да укроти развихрилите се нощни призраци.

Азиаде потрепери при тази мисъл. Продължи нататък. В полумрака на партера разголени жени се притискаха към мъже, облечени във фракове. Въздухът, горещ и душен, ухаеше на парфюм и вино. Изведнъж Азиаде се почувства много изморена и седна в края на празна пейка. Мъже минаваха край нея и й се усмихваха, но тя не им отвръщаше с усмивка, седеше в пъстрия си цигански костюм, а златните пендари лежаха върху челото й като венец.

В другия край на пейката с гръб към Азиаде седна баядерка. Гърбът й беше загорял от слънцето, млад и строен. Азиаде огледа гъвкавите ръце, копринените шалвари, чехлите със златна бродерия и копринения тюрбан. Жената, самотна, замислена и мълчалива, очевидно бе изморена от шумотевицата на празника.

Неочаквано се обърна. От тюрбана на челото й се спускаше перла с форма на сълза. Азиаде позна лицето с аристократично извитите вежди, надменните кафяви очи и тесния нос с трептящи ноздри.

- Добър вечер, Марион - поздрави тя.

Цялата й умора мигом се изпари. Седна по-близо до бая-дерката.

- Добър вечер, Азиаде.

Марион я оглеждаше с любопитство. Очите й се разшириха. Имаше много красиво лице и тънки източени ръце.

- Приличате на истинска туркиня. Тюрбанът ви отива -Азиаде я гледаше с възхищение.

В отговор Марион се засмя.

- Всъщност вие трябва да носите тюрбан и шалвари.

231

- О, не, би било твърде реалистично. Аз съм дивачка и трябва да нося яшмак.

- Дивачка ли? Кота за последен път жена от семейството ви е носила яшмак?

- За последен път? Самата аз съм носила яшмак. Само преди шест години. Не, честно, наистина съм дивачка.

Азиаде я улови за ръката и удивена, Марион вдигна вежди.

- Защо не побягнахте както в Земеринг, Азиаде?

Гласът на Азиаде прозвуча тъжно:

- Аз съм глупава гъска, Марион. Затова побягнах. Не ми се сърдете.

Погледна я, а в сериозните й очи на Марион проблеснаха искрици любопитство:

- Добре ли ви е с Алекс? Добре ли се отнася с вас?

Тя не можеше да си обясни внезапната благосклонност на Азиаде.

- Съпругът ни е много добър, Марион. Сега е алхимик, предсказва бъдещето на една блондинка. А до него седи Матес, който всъщност е Ли Тай Пе. Курц сигурно също е някъде наоколо, както и другите лекари. Не, Хаса наистина е добър мъж и не ми създава никакви грижи.

Замълча. Петър Велики прекоси залата, прегърнал през рамо царица Нефертити. Младеж с фалшив нос и индиец с разгулен вид и очила с рогови рамки обсъждаха задълбочено, макар и несвързано, естетически проблеми.

Марион се замисли дълбоко; по лицето й все още личеше сянка от надменност.

- Да отидем да пийнем мока - предложи неочаквано тя. -От опит знам, че съпругът ни се застоява на Гшнас до ранни зори.

Азиаде кимна. Двете - баядерка и циганка - тръгнаха да пият кафе. Сивите очи гледаха кафявите, а в залата постепенно всичко се успокояваше. Опиянението от нощното увеселение постепенно избледняваше.

Внезапно двете жени се почувстваха много неловко.

232

- Как вървят нещата при вас, Марион?

- При мен? О, добре, благодаря. Карах ски в Тирол. Сега се върнах отново в града.

- Не е ли странно, Марион? Разговаряме за пръв път, а аз знам толкова много за вас.

Марион се изчерви едва забележимо.

- Да, Алекс винаги изпитва потребност да излее пред някого душата си. Още ли обсъжда пациентите си? Още ли превъзнася ябълковия пудинг на майка си?

- О, да, да. Чакалнята все така е пълна с пациенти, а на масата стоят все същите стари списания. И след работа той пак ходи в същото кафене.

- И после отива в Кобленц или на Пратера, нали? Чувствам как се подмладявам, като ви слушам.

Не продължи. Оркестърът засвири циганска песен. По ъглите на залата седяха двойки. Никой вече не танцуваше. На съседната маса двама мъже обсъждаха фондовата борса. Действителността постепенно завладяваше пространството.

- Не се случва често две съпруги на един мъж да седят миролюбиво на една маса - констатира Марион.

- О, но защо не? Дядо имал четири съпруги едновременно и те се спогаждали много добре помежду си. Дори по-добре, отколкото със съпруга си.

Марион отвори чантата си, извади огледалце и внимателно напудри лицето си.

- Радвам се, че при Алекс отново всичко е наред. Навремето прие много тежко нещата. Но, за бога, случва се двама души да се разделят. Трябваше да си тръгна, нямаше друг начин. Алекс е щастливец. Разбирате се прекрасно, нали? -Гласът й звучеше хладно. Азиаде скри носа и очите си в чашата с мока. После се усмихна хитро:

- О, да, разбираме се прекрасно. Хаса е много търпелив с мен. Нали съм дивачка, съвсем различна съм от него. Но той винаги е изключително внимателен и изпълнява всичките ми

233

желания. Сигурна съм обаче, че не го прави заради мен, просто е идеален съпруг. Много трудолюбив, много нежен, много грижовен. Би бил такъв с всяка друга. Просто е роден за семейство. Лесно е да си щастлива с Хаса и ние наистина сме щастливи.

Марион се засмя. Представи си апартамента, леглото, Хаса в бялата му престилка и списанията в чакалнята.

- Винаги ли седиш в дневната до прозореца, а в кабинета Алекс вика: „Кажете двайсет и две.“

Азиаде кимна въодушевено.

- Да, а пациентът отговаря: „Четиринайсет“, или: „Моля?“. После инструментите затракват. Отначало настоявах да помагам на Хаса в кабинета, но той не ми позволи.

- На мен ми позволяваше да му асистирам. - В гласа на Марион прозвуча едва доловимо превъзходство. - Подавах му инструментите, водех сметките и черпех децата с шоколад. Отначало ми харесваше. Но за съпрузите не е добре да са цял ден заедно. Понеже познавах всички пациенти, говорехме за тях и в свободното си време. Това не можеше да продължи дълго.

Строгото лице на Марион омекна. Мачкаше в ръце носна кърпичка. Странно изглеждаше, че някога е подавала инструментите на Алекс и го е ревнувала от красивите пациентки. Тези времена бяха отминали отдавна. Между миналото и настоящето стоеше Фриц, по когото лудееха всички жени. Имаше и други, но за тях беше по-добре да не мисли.

Азиаде въздъхна:

- Понякога ви завиждам, Марион. Познавате Хаса несравнимо по-добре от мен. Аз никак не разбирам европейските мъже. Освен Хаса познавам само неколцина оплешивели колеги в Берлин, които главно разчитат йероглифи. Трябва да се срещаме по-често и да разговаряме за съпруга ни.

„Глупаво момиче - помисли си Марион. - Или пък нещо не е наред в брака им? Любопитна е този неочаквана благосклонност!“

234

Погледна Азиаде е подновен интерес - сивите очи е чудата форма гледаха наивно и безгрижно; меките устни бяха стиснати; ръцете лежаха безпомощно върху масата. Малката глупачка седеше пред нея и вероятно ревнуваше, че съпругът й танцува е други жени.

Марион се усмихна приветливо.

- Добре, Азиаде. Ще ми бъде приятно да се срещаме понякога. Наистина познавам Алекс добре или поне така смятам.

Просторната зала вече почти се обезлюди. Само Наполеон бе застанал в средата самотен, е победоносно изражение. Гирлянди уморено се спускаха към пода; ярките хартиени фенери хвърляха нереални, треперливи ивици светлина върху стените. Сервитьорите стояха по ъглите, а лицата им постепенно губеха професионалния строг израз и си възвръщаха обичайния вид.

Откъм стълбата за горния етаж се разнесе силен смях и в кафенето влязоха неколцина мъже в приповдигнато настроение. Най-отпред крачеше хирургът Матес в копринените одежди на китайски мандарин и е изкусно издължени от грима очи. Следваше го Хаса с леко килната настрани шапка на алхимик.

- Ето те и теб, Азиаде! - извика весело той. - Търсихме те навсякъде.

Приближи до масата.

- Докато си ме търсил - засмя се Азиаде, - твоите две съпруги се намериха и пийнаха мока.

Усмивката на Хаса застина. Едва сега разпозна Марион.

- Добър вечер, Алекс - поздрави нехайно Марион. -Сядай. Или по-добре да си вървя?

- О, моля те, Марион… много ми е приятно… ще пийнем вино… Значи и ти си тук?

Хаса се чувстваше ужасно неловко.

- Ето го пашата, заобиколен от харема си! - извика Матес. - Да го отпразнуваме! Сервитьор, вино!

235

Занамества шумно столовете един до друг. Доктор Захс наля вино, а гинекологът Халм вдигна чаша.

- In vino veritas! - извика той. - За щастливата среща!

Чашите звъннаха. Никой не забеляза, че и Азиаде изпразни чашата си на един дъх. Сърцето й биеше като чук. Колко прав е великият учен шейх Исмаил от Ардебил, че в някои моменти алкохолът не е забранен.

Марион се усмихна замечтано.

- Като си помисля - подхвана разсъдително доктор Захс, - като си помисля само, че бях свидетел на развода ви. А ето ни сега, седим си тук миролюбиво заедно. Такъв е животът. -Поклати глава и си напълни чашата.

Хаса седеше до Азиаде. Прегърна я с вид на победител и същевременно като че ли търсеше защита от нея. Леко раздалечените му очи не се откъсваха от Марион, а ръката му блуждаеше из косите на Азиаде.

Халм се засмя. Вече се бе развеждал два пъти.

- Първата ми съпруга се омъжи повторно преди много време, но и до днес ми избира вратовръзките. А в деня на развода ме заплашваше с нож.

Марион вдигна глава и погледна усмихнато Хаса.

- Алекс, какво стана с детския пистолет, с който се канеше да ме застреляш?

Думите й прозвучаха като победоносни фанфари. От години чакаше момента да му зададе този въпрос. Хаса се изчерви. Наистина беше заплашил Марион с пистолет. И, освен Азиаде, всички на масата го знаеха. - Почувства се неловко, че му го припомнят.

- Продадох го. На загуба. Изгубих пет шилинга.

Примигна срамежливо и Марион се засмя.

- Някой ден ще ти върна петте шилинга, Алекс.

В залата вече се бе възцарила тишина. Оркестрантите си събираха инструментите. Петър Велики се запрепъва с про-зявка към изхода. Мъж с очила мина край тях и се усмихна на Марион, но тя извърна глава.

236

- Как намираш моята съпруга-дивачка? - попита Хаса, все още заровил ръка в косите на Азиаде.

- Късметлия си, Алекс. Имаш чаровна жена и тя току-що ми разказа колко щастливи сте заедно. Много се радвам за вас, наистина.

Очите й отново придобиха надменно изражение и тя му протегна ръка за сбогом.

- Да вървим! - подкани доктор Захс. - Сцената е прекалено трогателна.

Всички станаха. Азиаде вървеше през залата, подрънквайки със златните пендари на челото си. Хвана дебелия доктор Халм за ръка и го завъртя фриволно. После побягна към гардеробната. Дребни конфети все още проблясваха по палтата и мантиите като свенлив спомен от вълшебен сън. На улицата вече просветляваше. Хората се връщаха към похабените си души. Нарушеният земен порядък бавно възстановяваше естествения си ход.

- Ще се видим, нали, Марион? - попита Азиаде и Марион кимна.

Хаса се качи в колата. По улицата се стелеше влажна мъгла.

- Колко хубава нощ - възкликна той, палейки мотора.

- Много хубава нощ - потвърди Азиаде. - Прекрасна нощ! Гшнас е нещо чудесно. Прекарах чудесно. Наистина, Хаса.

Облегна глава върху рамото му и веднага заспа.

237

ДВайсет и шеста глава

Привечер фрау доктор Азиаде Хаса обикновено отиваше в кафенето на Щефанспдац, за да се срещне с Марион. Сядаше до нея, преплела пръсти като малко момиченце, и й споделяше женските си радости. Разказваше й за щастливия си семеен живот, за лекарската практика на Хаса и за апартамента на Рингщрасе.

- Знаете ли, Марион? Вече не съм в състояние да си представя живота без Хаса. Толкова е добър. - По детски наивните й очи сияеха гордо. - Чудно, наистина! - продължаваше тя. -Фактът, че вие също сте били съпруга на Хаса и сте преживели всичко това, ви прави най-близкия ми човек във Виена.

Марион я слушаше търпеливо. Азиаде бъбреше като хлапе, което не само изпитва потребност да сподели щастието си, но и е преизпълнено с необяснимо доверие към нея. Тази вечер Азиаде й разказа надълго и нашироко за семейния си живот. После си тръгна. Марион си допуши цигарата, плати сметката и пое по покрития със сняг Щефансплац, оглеждайки витрините на „Грабен“. Хвърли равнодушен, скучаещ поглед на „Пестзойле“ и сви по „Колмаркет“.

Коли, надули клаксони като слонски призив, профучаваха по кишата. Полукръглата фасада на двореца Хофбург я гледаше отвисоко като мъдър старец. Някога под величествените сводести врати на замъка бяха минавали кайзери и крале. От прозорците императорите Франц и Наполеон бяха наблюдавали кръглия площад. Мундири със златни бродерии се бяха отразявали в огромните им стъкла. Стените на Хофбург бяха видели толкова много, бяха преживели толкова много. Какво

значение имаше за тях съдбата на Марион? Затова я гледаха пренебрежително и горделиво…

Марион тръгна по дългата, виеща се като червей Херен-гасе. Отляво се редяха правителствени сгради и музеи, но тя не знаеше нито имената им, нито какво е изложено в тях. Вдясно безкрайна редица витрини проблясваха в мрака, а студеният бетон на високите сгради се надвесваше над улицата, както скали се надвесват над пропаст.

Марион влезе в сграда с мраморно фоайе, кимна любезно на портиера, който я посрещна на входа с обичайната почтителност; меко и безшумно асансьорът тръгна нагоре. Влезе в апартамента си и хвърли поглед на скромната обстановка. Стаята с вид на бетонен двор приличаше по-скоро на луксозна килия в затвор за милионери. По лицето й не остана и следа от надменност. С резки движения спусна завесите. Сивият затворнически двор изчезна. Включи лампите и се взря в огледалото. Да, все още беше много красива - имаше леко издължено лице, кафяви очи и гладко чело. На това лице не се бе отразил нито разводът с Алекс, нито аферата с Фриц, нито всички други впоследствие, за които дори не искаше да си спомня.

Седна на дивана. Несъзнателно прехапа е малките си бели зъби долната си устна. По лицето й се изписа страдание. Стаята с бездушните, студени мебели й заприлича на гробница. Вече почти не помнеше кога се нанесе тук, кога обзаведе жилището. О, да, случи през един от онези дни, които се опитваше да забрави…

Поклати глава. Не, всичко в живота й се обърка напълно, но вината определено не е нейна. Алекс беше примерен, но скучен мъж с примитивно мислене и детински характер. Обичаше съпругата си, апартамента си и пациентите си. Това беше непоносимо…

Марион стана и закрачи напред-назад из стаята. После пак се отпусна върху дивана и се втренчи в прозореца. Любовта й към Фриц бе толкова силна, че понякога й се приискваше да го

239

застреля. Всичко у Фриц беше цветно и обаятелно, пълно с тайнствени загадки и обещания. Той имаше повече жени, отколкото Хаса - пациенти, и когато говореше, Марион го слушаше със затворени очи, а Хаса се разтваряше в бездната на забравата.

Марион запали цигара. Усети имаше сладникавия вкус на английския тютюн.

Е, после излезе наяве, че някъде из провинцията Фриц има съпруга, законна съпруга, от която се страхува. Лятото в планината беше прекрасно. През това едничко лято Фриц й даде повече, отколкото получи от Алекс за три години семеен живот. А после… е, после се появи дебелата жена с дрезгав глас и с нос, гърбав като папагалски клюн. И Фриц ненадейно рухна. Цялата тайнственост и обаяние изчезнаха, сякаш ги отми вода. Пред Марион застана глупав, ужасен, смаян и смутен мъж.

Марион скочи, загаси цигарата и пак закрачи напред-назад из стаята. Дори не подозираше, че някога Хаса също бе сновал като нея из стаята си в Берлин, преди да прибере снимката й в чекмеджето. Марион спря пред огледалото. Беше съвсем сама и нямаше смисъл да се преструва на горда дама. Внезапно лицето й се стори грозно. Взира се дълго в него, после постави показалец върху върха на носа си и го побутна нагоре. Лицето й придоби надменно, но ужасно глупаво изражение.

- Така ти се пада - каза си Марион и се зарадва, че не е чипоноса.

Пак седна на дивана. Колко е хубаво, че е сама в апартамента. Тук никой не я вижда и никой не се досеща как се чувства: тя е просто едно самотно момиче, уплашено от живота.

Отново си спомни как Фриц изчезна с жената с нос като папагалски клюн. От него й останаха чифт чорапи и спомен за прекрасно лято.

- Никога няма да те забравя - обеща й той за последно.

Марион стоеше пред него със спокойно и гордо лице. Изпитваше единствено съжаление, че не е дивачка и не може да го удуши. Това беше краят с Фриц, но не и краят на лятото.

240

Умит от дъжда, великолепният град Залцбург лежеше в подножието на древната крепост. Марион седеше в кафене „Базар“, надянала на лицето си маската на гордостта, и си представяше моста, от който никога нямаше да събере смелост да скочи, колкото и да й се искаше. Край нея минаваха англичани в къси панталони и чудновато облечени американци. Салонният управител гледаше с мъдри печални очи, все едно е способен да разгадае всички житейски тайни. Марион си помисли колко хубаво би било поне да смръкне кокаин, та да забрави. Но от кокаина я хващаше хрема и носът й отичаше. Ненапразно Марион беше бивша съпруга на отоларинголог. Тоест никакъв кокаин.

Вече не помнеше имената на мъжете, които я придружаваха в градината на Мирабел, а после идваха при нея във Виена. Не че имаше значение. Оставяха само неприятни спомени и беше най-добре да ги забрави. Отново запали цигара, ала почти веднага я загаси. Отиде в кухнята и си направи кафе. Изпи го бавно, на малки глътки. Страхуваше, боеше се от мъжете, които и в бъдеще биха влизали в живота й, а после биха оставяли лоши спомени.

В коридора иззвъня телефонът. Марион вдигна слушалката.

- Ало?

- Здравей, Марион. Обажда се Азиаде. В неделя двамата с Хаса ще ходим в Тюлбингер Кьол. Ще дойде и доктор Захс, а в колата остава едно свободно място. Мислех си, че ако не предвиждаш нещо по-приятно…

Марион се усмихна самодоволно.

- Благодаря. Хмм… Имам една среща, но ще се опитам да я отложа. Да, добре. Уговорихме се. Неделя, осем сутринта. Ще ви чакам.

Затвори, върна се в кухнята, наля си още кафе и отиде в стаята. Тази малка туркиня наистина е много глупава. Нима не разбира, че не й приятно току да й напомня за годините, прека-

241

рани с Алекс. Всъщност тези години не бяха никак лоши, макар и леко отегчителни. Ако очите на глупавото дете не бяха толкова безобидни и замечтани, човек би си помислил, че сияйното щастие на туркинята е предизвикателство, почти подигравка. Марион сви рамене. Алекс въобще не я интересуваше. Той остана във времето, когато душата й изгоря в кладата, наречена Фриц.

Хаса също не се интересуваше от Марион. Застанал посред дневната, той мърмореше недоволно:

- Не те разбирам, Азиаде. Това приятелство с Марион! Не искам да виждам Марион. Тази високомерна гъска с нейния съсипан живот. Не е прилично да ходя в Тюлбингер Кьол с бившата си съпруга.

- Но аз също ще бъда с теб. И доктор Захс.

Гласът на Азиаде звучеше искрено учуден. Потърка лице в яката на Хаса и с детинска преданост го погледна в очите. Ненапразно имаше най-добрата истанбулска шлифовка. Чрез нейните уста говореше многовековният опит, натрупан в харемите.

- Виж, Хаса. Марион се държи толкова мило с мен. Наистина се радва, че сме щастливи. Знаеш какви угризения изпитвам по отношение на Марион. Толкова лошо се държах с нея тогава в Земеринг. Освен това аз имам теб, а тя няма нищо. Нищичко. Искам да бъда добра с нея. Защо да не се омъжи за доктор Захс. Ние, жените, сме родени сватовници. Опитвам се да намеря съпруг на Марион. Тогава ще сме квит с нея.

- Никой нормален мъж няма да се ожени за Марион -възрази мрачно Хаса.

Очите на Азиаде се усмихнаха, светлите й коси излъчваха лек аромат и той се успокои.

Всъщност нямаше никакво значение кой ще седи до доктор Захс. Нека бъде Марион. При всички случаи до него щеше да седи Азиаде.

- Добре - рече великодушно той, - все ми е едно. Нека дойде и Марион. Опитай се да я ожениш за доктор Захс, но не мисля, че ще успееш. Захс не е глупак.

242

Азиаде мълчеше. Нямаше значение какво мисли Хаса и кой е глупак. Една истанбулска принцеса съумява да постигне всичко, дори да издигне дворец на лишен от родина принц, който се валя в праха пред трона на Аллах и чието име е Роланд.

В осем часа в неделя колата на Хаса спря пред вратата на Марион. Тя се появи е известно закъснение, усмихната надменно, със закопчана до брадичката дреха, и седна до доктор Захс.

В понеделник доктор Захс седеше в кафенето на Рингщрасе заедно е цялата обичайна компания. Докторите клатеха глави. Кафето в чашите отдавна бе изстинало. Салонният управител слушаше, облегнат на най-близката колона. Доктор Захс докладваше:

- Щях да умра от смях. Хаса с двете му съпруги! Ходихме в Тюлбингер Кьол. Малката туркиня не спря да бърбори. Напълно отговаря на правилата в харема, когато мъжът излиза е няколко жени едновременно. Хаса, ужасно смутен, не смееше дори да погледне Марион. Съвсем разбираемо, предвид случилото се помежду им преди година-две. Обядвахме в хотела и Азиаде непрекъснато хвърляше на своя Хаса любовни погледи. Веднъж дори попита Марион дали Хаса е бил толкова нежен и към нея! Горката Марион едва не се задави. Говорете каквото си щете, но Марион е истинска дама. Държа се прекрасно. Недостъпна и същевременно снизходителна. Сигурно не й е било лесно.

Доктор Курц си допи кафето с наслада.

- Туркинята е дивачка, разбира се - каза той. - За азиат-ките е нормално мъжът им да има по няколко жени. Вероятно азиатското съзнание на Азиаде възприема Марион като колежка, длъжна да дели е нея грижата за мъжа. Мисля, че всъщност Азиаде е доста фригидна. В това е цялата работа. -И се усмихна многозначително.

243

- Глупости! - засмя се Халм. - Малката туркиня е влюбена до уши в своя Хаса и изгаря от желание да парадира с щастието си. За предпочитане пред Марион. За да се пръсне от завист. Доста примитивен начин за самохвалство и отмъщение. Не осъзнава обаче, че си играе с огъня. Марион е изключително привлекателна и една глупост в живота сигурно й стига. А Хаса я обичаше много. Освен всичко друго той се ожени за Азиаде и за да покаже на Марион и на всички останали, че е способен да се справи и без нея. Поне такива са моите подозрения. Нещо като компенсация на комплекса му за малоценност.

Лекарите закимаха и сближиха още повече глави. Разговорът придобиваше академична окраска. Зазвучаха названията на различни комплекси. Азиаде, Хаса, Марион - три оголени души лежаха между чашите с кафе, все едно хвърлени върху операционна маса. Лицата на лекарите се зачервиха. В резултат на консилиума бе установено, че Азиаде страда от закъснели прояви на пубертет, а Хаса проявява едипов комплекс.

Накрая Матес, хирургът, вдигна показалец и обобщи с примитивната прямота на професията си:

- Става дума за наследственост! Не бива да пропускаме откъде произхожда Хаса. Той е потомък на босненски мюсюлмани. Азиаде пробужда у него потиснатите азиатски инстинкти. Любовният триъгълник е неизбежен. Хаса ще бъде щастлив като паша в харема си. Азиаде ще запълва азиатския сектор на мисълта му, а Марион - европейския.

- Невъзможно - възрази Курц. - Хаса не притежава никакъв азиатски сектор, точно както Азиаде няма европейски. В крайна сметка всичко ще свърши с това, че туркинята ще залее лицето на Марион с някаква киселина от медицинския шкаф на Хаса. Наложително е да предупредим Марион.

Доктор Курц смяташе, че отлично познава Азиаде.

Вратата на кафенето се отвори и лекарите млъкнаха. Влезе Хаса и седна изморено.

244

- Какво има, Хаса? - попита Курц, искрено загрижен.

- Имам само две ръце! - простена Хаса. - Не мога да държа едновременно скалпела, огледалото и сондата.

Присъстващите го изгледаха учудени, а той пресуши чашата и обясни отчаяно:

- Фрида ме напусна.

-Коя?

Бездна от порочни мисли изплува в очите на колегите му.

- Фрида - повтори Хаса мрачно. - Не се ли сещате? Операционната ми сестра.

- О! - възкликнаха успокоени лекарите.

Курц потупа Хаса по коляното:

- Азиаде ли ревнуваше? Случват се такива неща.

- Глупости. Фрида е куца и е над четирийсет. Но фантастично способна. Само едно кимване и вече ми е подала точния инструмент. А понякога дори и без кимване. Винаги предварително знае какво ми трябва. Същинско съкровище.

Лекарите се разсмяха.

- Защо тогава я уволни?

- Не съм я уволнил. Наследи къща в Грац и си замина. Азиаде, с цялата си наивност, й обясни, че вече не е необходимо да работи. Самата Фрида никога нямаше да се сети за възможността да живее от рента. Сега все едно останах без ръце. Така или иначе, не съм невролог. Трябва ми веща медицинска сестра.

Гинекологът Халм кимна с разбиране:

- Добрата операционна сестра е незаменима. Особено за леката наркоза. Новата сестра е като новата съпруга. Трябва да я прецениш много добре, преди да я вземеш.

- Няма да намеря друга като Фрида - отсече мрачно Хаса. -Сигурен съм. Аз съм човек на навика. Обучаваш някоя медицинска сестра и после тя побягва при друг като Марион или наследява къща като Фрида. - Замълча, смръщил тъжно вежди.

245

- Най-добре е направо да се ожениш за медицинска сестра или да направиш съпругата си медицинска сестра - разфило-софства се Курц. - Тогава можеш да си спокоен.

Хаса го изгледа гневно.

- На невролозите не им трябват медицински сестри, стигат им две-три усмирителни ризи. При нас е различно. Днес ми помагаше Азиаде, но това не е дългосрочно решение.

- Защо не?

Лекарите затаиха дъх.

- Е! Питам ви! - още по-ядосано възкликна Хаса. - Как си го представяте? Азиаде е чувствително момиче. Не може да прочиства параназални синуси. Днес наистина се постара, но се наложи да отложа всички операции. Само си представете какво ще се случи, ако по време на операцията медицинската сестра ненадейно припадне. Азиаде се държа храбро, но накрая пристигна един старец с ринофлегма. Признавам, не е най-красивата гледка, но на горката Азиаде й призля.

Поклати глава. Искрено съчувстваше на горкичката Азиаде.

Докато й съчувстваше, Азиаде влетя в кафенето на Щефансплац.

- Марион! - възкликна тя, а в сивите й очи още се четеше дълбоко отвращение. - Да не би и това да влиза в задълженията на жените?

Марион я погледна учудено. Азиаде седна до нея - олицетворение на най-дълбокото отчаяние.

- Не понасям дори миризмата - сподели тя. - Да не говорим за самите болни! Едва не припаднах. А утре Хаса ще маха полипи. Какво да правя, Марион? Наистина ли във Виена няма достатъчно медицински сестри?

Думите се лееха от устата й като водопад: Фрида наследила къща в Грац, а без нея Хаса бил безпомощен; някакъв старец имал отвратителна ринофлегма и на нея й прилошало, добре че Хаса с разбиране се отнесъл към случилото се.

246

- А утре ще оперира полипи, Марион. Няма да го понеса.

Седеше в стола като прекършена папрат и езикът й се

плъзгаше по пресъхналите устни.

Марион се засмя.

- Вие сте разглезено девойче, Азиаде? Нежно цвете от харема. Когато се омъжих, се записах на курсове и му станах медицинска сестра. Бях, струва ми се, по-добра медицинска сестра, отколкото съпруга. След развода Алекс се оплакваше, че не може да си намери подходяща сестра. А колкото до полипите - всичко е много лесно. След всеки срез навеждате главата на пациента напред. Предварително трябва да си подготвите пръстеновидния нож на Бекман с готщайнова кука. После подавате на Алекс инструмента за продухване. Съвсем просто е, разбирате ли?

- Не - поклати глава Азиаде. - Нищичко не разбирам. -Седеше смутена и безпомощна. - Възхищавам ви се, Марион. Всичко можете! А аз дори не мога да го запомня. Права сте, наистина съм разглезена.

Марион я наблюдаваше леко високомерно и се усмихваше.

Азиаде се прибра у дома. Хаса седеше в чакалнята и прелистваше стари списания.

- Не се тревожи за утре - подхвана плахо Азиаде. - Вече знам какво точно да правя. Първо ти давам инструмента за продухване, а после готщайнов нож с Бекманова кука.

- Сгреши - засмя се Хаса. - Точно обратното. Но няма проблем. Курц ще ми изпрати опитна медицинска сестра. Той наистина е добър приятел. Да отидем на кино. Не си виновна, че не можеш да се справиш с тази работа. Въпреки че онзи път с дервиша се държа чудесно.

Хаса говореше смутено и току поглеждаше настрани. Ужасно съжаляваше, че тя не понася ринофлегмите и обърква реда на инструментите.

247

- О, дервишът… - за секунда очите на Азиаде грейнаха. Хаса отново се превърна във велик магьосник, властелин на живота и смъртта, способен да спаси дори свят човек. - Да, дервишът… - повтори тя и този път гласът й прозвуча хладно. - Това е друго нещо, Хаса. Дервишът беше свят човек. Мой дълг беше да му помогна. А този тук е просто старец с отвратителни тумори. Отивам да се преоблека.

Хаса кимна тъжно. Азиаде влезе в гардеробната, седна на табуретката пред огледалото и се втренчи в отражението. Изтощено прокара длан по челото си. Толкова трудно се справяше с ролята на разглезено девойче, неспособно да помогне на съпруга си. Толкова трудно й беше да се преструва, че й призлява, вместо да му подаде нужния инструмент и да види благодарната усмивка в очите му. Въздъхна. Марион сигурно я смята за луда. Но няма значение. По-важно е да постигне целта си.

Тя отметна глава и се усмихна. Не, Хаса не бива да тъгува заради нея. И тя ще уреди всичко. Затвори очи, събра длани и устните й се размърдаха. Ако Хаса бе влязъл при нея, щеше да види, че се моли.

Настъпи следващият ден. Замислена, Азиаде кръстосваше стаята. В девет и половина пристигна новата медицинска сестра - възпълна жена с бяла касинка. Хаса я отведе в операционната. Азиаде ш последва на пръсти, наострила слух.

- Дреболия е - обясняваше Хаса. - Първо младо момиче. Хипертрофия на аденоидите. Трябва ни лека упойка. После актриса - лека резекция на септума от лявата страна. С инжекции. Ясно ли е, сестра?

- Разбира се, хер доктор - отвърна сестрата с дълбок глас.

В десет часа пристигна първата пациентка. Азиаде надникна в чакалнята. Явно стройното русокосо момиче бе придружено от майка си.

Азиаде чу гласа на Хаса:

- Няма да почувствате абсолютно нищо; просто ще спите.

Момичето отговори нещо тихо.

Азиаде се шмугна в дневната и напрегнато се заслуша. Чу стъпки в операционната.

- Седнете, моля… така… Сестра! Маската! Бройте, моля -едно, две, три, четири… - Гласът на Хаса ставаше все по-при-глушен. После затракаха инструменти.

- Спи - съобщи сестрата.

Азиаде продължаваше да се вслушва. Минутите минаваха. И изведнъж се разнесе сърцераздирателен вик, а след него високо ридание.

Азиаде трепна. Хаса отмести стола си. Риданието не спираше. Вратата се отвори и Хаса влетя бесен.

- Бързо! Поръчай да донесат лед, Азиаде. Момичето трябва да глътне няколко бучки. Събуди се прекалено рано. Медицинската сестра й е дала твърде малко упойка. Не е трагедия, но не биваше да се случва.

Азиаде кимна. Изтича сама да донесе лед и помогна на пациентката да го глътне. Едва ли имаше и осемнайсет години, пък и не беше подготвена за болката. Гледаше Азиаде уплашено, без да подозира, че някаква загадъчна сила я бе въвлякла в тайнствения хоровод на съдбата.

Възпълната медицинска сестра почисти стаята. Инструментите вряха в металическия стерилизатор.

- Разбираш ли, сестро? Резекция на септума. Отляво. Ще трябва да използваш чукчето. Знаеш ли как да го направиш?

- Естествено, хер доктор.

Звънецът иззвъня. Азиаде лично отиде да отвори. Тъмнокосата актриса се яви в палто от визон. Азиаде я покани в чакалнята. От операционната се носеше шепот. Очевидно не всичко беше готово.

- Вие сте фрау доктор Хаса? - съсвсем тихо попита актрисата, нервно мачкайки в ръка старо списание. - Съпругът ви ще ми оперира носа. Не, за жалост, не са полипи. Това

249

щеше да е детска игра. Съпругът ви е отстранявал полипи на моя приятелка. Не почувствала нищичко. Много е доволна. Но при мен нещо не е наред е костите. Не мога да говоря нормално. Нещо не е наред…

Млъкна и си погледна часовника. Беше вече дванайсет и четвърт. Иззад затворената врата продължаваше да се чува шепотът.

- Сигурна съм, че съпругът ми ще направи всичко както трябва - увери я Азиаде. Дожаля й за актрисата.

- Надявам се. - Жената сведе тревожно поглед. - Защо се бави толкова? Съпругът ви каза точно в дванайсет. Дойдох сама. Според съпруга ви не било необходимо някой да ме придружава. Ще мога веднага да се прибера.

- Да, разбира се - кимна Азиаде.

Вратата на операционната се отвори и Хаса се появи на прага. Медицинската сестра застана зад него. Азиаде изпита угризения, сякаш тя бе отговорна за съдбата на актрисата. Подръпна леко ръкава на Хаса.

- Хаса - прошепна тя, - медицинската сестра не изглежда много добра. Да дойда ли и аз? Може да помогна. Обещавам да не припадам.

Хаса кимна. Азиаде си облече бяла престилка. Актрисата седна на операционния стол и отметна леко глава назад. Тесните й ноздри трепереха. Хаса седна пред нея. Насочи светлината от рефлектора право към лицето й.

- Няма да ме боли, нали? - попита тя.

- Не, разбира се. Нищо няма да усетите.

Сложи длан върху челото й. Повдигна с палец върха на носа й. Лицето на актрисата се изкриви от болка. Азиаде застана до нея. Наблюдаваше как сестрата подава на Хаса спринцовката и си спомни за дервиша - той също седеше така и съпругът й му спаси живота.

Хаса работеше мълчаливо и спокойно. Актрисата седеше неподвижно, само устните й трепереха.

250

- Така - каза Хаса. - Длето, моля.

Медицинската сестра му подаде длетото. Азиаде гледаше с леко разтворена уста. В ръката на сестрата просветна чукче.

- Сега, сестра - подсказа Хаса.

Чукчето се спусна надолу.

- Ох! — изпищя пациентката и отмести глава настрани. В очите й се четеше ужасна болка.

Хаса вдигна глава. Лицето му почервеня от гняв.

- Сестро! Какво правиш? Не удряш точно!

Чукчето удари отново.

- Ооох!

Главата на актрисата се изви още по-настрани, очите й се напълниха със сълзи. Тя сграбчи ръката на Хаса.

- Спрете, докторе, стига - промълви. - Не издържам вече.

Хаса стисна зъби. По челото му се стичаше пот.

- Сестро, не удряш точно! - просъска той.

Азиаде обгърна с ръце главата на актрисата и се надвеси над нея.

- Ще свърши след секунда - прошепна тя. - Потърпете още малко. Стойте спокойно.

Целуна челото на жената и застана зад стола, стиснала здраво с ръце главата й.

Най-сетне - на третия опит - чукчето улучи длетото. По страните на жената течаха сълзи.

-Готово. Сестра! Марля!

Хаса стана. Лицето му беше тъмночервено.

„Като в селска амбулатория“, помисли си той огорчен.

Актрисата плачеше. Азиаде седеше до нея и я утешаваше.

- Налага се да останете известно време тук, за да се съвземете. Може би в гостната?

Силно смутен, Хаса й подаде таблетка, а Азиаде я отведе до дивана.

- Беше ужасно, докторе - прошепна жената. - Поне успешно ли е?

251

- Абсолютно - отвърна Хаса, ядосан, че се съмняват в уменията му.

После се върна в операционната.

- Трябва да работиш при ветеринар! - просъска той. - Но тогава Обществото за закрила на животните ще подаде протест.

Обидена, едрата жена започна да си събира вещите.

- Пациентите ви са прекалено претенциозни, докторе. Не могат ли да потърпят малко?

Излезе, вирнала брадичка.

В дневната актрисата лежеше на дивана с подути от плач

очи.

Азиаде дръпна Хаса в спалнята.

- Мой стопанино и господарю - подхвана тя, - не може да продължава така. - Лицето й беше тържествено и много сериозно. - Ще изгубиш всичките си пациенти, ако не намериш добра сестра.

- Непременно ще намеря - изръмжа Хаса. - Виена е голям град. Въпрос на време е. Засега всички опитни асистенти са заети. Просто ще се наложи да оперирам в клиниката.

- Хаса! - възкликна Азиаде възбудено. - Не бива да чакаш, а аз не искам да се измъчвам заради страданието на пациентите ти. Не, Хаса, обичам те твърде много и съм готова на всякакви жертви за теб. Помисли за всички болни клетници, на които си нужен. Личните чувства не бива да ни пречат. -Стоеше пред него и го гледаше с очи, пълни с решителност.

- Какво имаш предвид, дете мое? - Той не разбираше нищо.

- Хаса - заяви решително Азиаде, - ще се обадя на Марион. Свикнал си да работиш с нея. И горкичката Марион ще се радва да ни помогне. Мой дълг е да го направя. Бракът ни е стабилен, не бива да се страхуваме от нея.

Не дочака да й отговори. Втурна се към телефона и набра номера на Марион. След няколко минути се върна с поруменяло лице. Чувстваше се леко замаяна.

252

- Ще дойде в четири за следобедната операция. Каза, че се радва да поеме отново част от предишните си задължения.

Азиаде наклони глава и покорно погледна Хаса. Чрез устата й говореше древна Азия. Той обаче не го забелязваше. Приближи се до нея, прегърна я през рамо, взря се в поруменялото й лице и промълви:

- Азиаде, ти си почти светица.

Тя не отговори. Ужасно се срамуваше от себе си.

Марион дойде в четири часа. Надяна престилката. Лицето й изразяваше леко смущение.

- Алекс, радвам се да ти помогна. За известно време, разбира се. Докато си намериш каквото ти е нужно. Нищо не съм забравила, ще видиш.

Прекоси апартамента и спря пред вратата на операционната, изненадана, че сърцето й бие толкова силно.

На здрачаване Азиаде влезе с нервна крачка в кафенето, тананикайки си турска мелодия. Доктор Курц я посрещна.

- Съпругът ти, надявам се, е доволен от медицинската сестра, която му препоръчах.

- Вече я уволни. Намерих му нещо по-добро. - Замълча малко и погледна насмешливо Курц. - Марион се съгласи да му помага, докато намери нова сестра.

С усмивка на лице продължи и се настани край прозореца.

Курц се върна на лекарската маса. Тя видя как главите на докторите се събират, как се поклащат като пшенични класове, залюлени от вятъра, и веднага се досети какво си шепнат удивено. Посивелият вече хирург Матес стана, приближи до масата й и се поклони. Седна и внимателно изгледа Азиаде.

- Простете, моля - подхвана той, - това, разбира се, не ме засяга, но искам да ви предупредя: играете си с огъня, Азиаде. Вие сте една загадка за мен. Не е редно да тласкаме хората към грях, а в този случай това е неизбежно. Доверявате се твърде много на Марион или сте прекалено сигурна в себе си.

253

Човек не бива да рискува щастието си. Отглеждате змия в пазвата си.

Азиаде се облегна на стената, вдигна глава и притвори очи. Лицето и изглеждаше меко и спокойно. Позасмя се съвсем леко - само гърлото й потрепери.

- Вие сте добър човек, доктор Матес. Затова колекционирате китайски книги и на Гшнас се предрешихте като Ли Тай Пе. Много ви благодаря. Марион е нещастна и аз искам да й помогна. Тя ми е приятелка. Приятелството е свещено нещо, нали, доктор Матес? Не, моят мъж няма да ми изневери. Сигурна съм.

Замълча, а лицето й доби много сериозно изражение. Тя се взря в голямото стъкло на прозореца. Бели снежинки падаха от черното небе. Приведени под тежестта на снега, дърветата накланяха клони за поздрав. Потърка стъклото с ръкавицата си. Побелялата улицата стана още по-широка - снегът неусетно се превърна в пясък. Пред очите й се простря безцветна еднообразна пустиня. От земята се надигна знойна миризма, в далечината крачеха камили, леко поклащащи глава.

Азиаде си погледна часовника. Неизвестно защо днес операцията на Хаса продължаваше по-дълго.

254

I

Двайсет и седма глаВа

Рано сутринта телефонът иззвъня.

- Мерхаба, ханъм ефенди. Добро утро, любезна госпожо -поздрави някой на турски.

Азиаде се разсъни веднага.

- Мерхаба, хазретинис. Добро утро, Ваше височество.

Тя седна в леглото. Хаса се обърна към нея и се заслуша

удивен в ромолящата реч.

- Построена ли е къщата ми, ханъм?

- Почти. Остават още няколко камъка. Посетихте ли гроба на светия Абдул Салям?

- Разбира се. И ви нося осветена броеница. Сбогувах се с пустинята. Беше много вълнуващо сбогуване. Кога ще ви видя, ханъм?

Азиаде закри слушалката с длан.

- Хаса - зашепна тя, - обаждат се двамата ми сънародници, с които се сблъсках през лятото. Познаваш единия. Пак са тук и искат да ме видят.

- Покани ги на вечеря - отвърна безразлично Хаса. - Или си уговорете среща на бала в Хофбург довечера.

Азиаде кимна и отлепи ръка от слушалката.

- Ваше височество, тази нощ в двореца на тукашните монарси се събират знатни мъдреци. Елате там. Иска ми се да ви приветствам в залите на двореца.

Остави слушалката. Хаса скочи от леглото и бързо се облече.

- Аз ще поспя още, Хаса - прозина се Азиаде. - Много… много съм изморена.

255

Затворила очи, слушаше отдалечаващите се стъпки на Хаса и лежеше неподвижно в постелята, сключила ръце върху завивките. Бледите лъчи на зимното слънце падаха върху лицето й. Миглите й потрепнаха. Значи вече беше дошло времето. Джон се бе завърнал от пустинята, а тя още не знаеше дали домът им е готов.

Отвори очи. Стаята беше празна. Сякаш вещите в помещението бавно се разтваряха и изчезваха във въздуха. Слънчевите лъчи се пречупваха в огледалото и правеха въздуха видим, почти осезаем и многоцветен.

Азиаде стана, пъхна крака в чехлите и дълго седя разтреперана в края на леглото. Страхуваше се да вдигне глава и да се озърне наоколо. Всичко в стаята - гардеробът, масите, столовете - я притискаше. Полираните мебели я наблюдаваха подозрително и отчуждено. Пристъпи към гардероба. Лакираните полици я изпълниха с непонятен ужас.

С бързи движения отвори вратичките. От вътрешността на гардероба я гледаше тъмна, хладна пустота. Дрехите висяха вътре една до друга, като войници на парад. Докосна ярките платове. Всяка материя някога бе обгръщала тялото й, всяка дреха носеше частица от нея. Като безмълвни стражи стояха те край пътищата на живота й.

Тук, под това парче коприна, сърцето й биеше забързано, когато е Хаса пътуваха с колата към Щолпхензее и той й купи бански костюм. Не беше го обличала, откакто се ожениха, но сърце не й даваше да го изхвърли. Лятната вечерна рокля пазеше спомена за следобедния чай е танци в Земеринг, за пътния инцидент и за непознатия мъж, в чието лице захвърли разкъсаната стодоларова банкнота.

В привидния безпорядък на пъстрите дрехи Азиде проследяваше историята на своя живот. Синият костюм, който носи в Сараево, още пазеше в гънките си аромата на Изтока. До него, омачкан и пъстроцветен, висеше циганският костюм от Гшнас. А най-отпред - недокосната и девствена - блестеше

256

бяла копринена бална рокля, с гол гръб, без ръкави, предназначена за великолепието на хофсбургските зали.

Азиаде побутна роклята настрани. Това беше костюм, подготвен за битка, но тръбата още не бе дала знак за атака. Очите й спряха върху семплия тъмен костюм, окачен в най-отдалечения ъгъл.

Докосна нежно непретенциозната материя. Носеше този костюм през дългите часове в библиотеката, когато разкриваше тайните на странни езици, а Хаса седеше в колата на улицата и я чакаше. Бръкна в джоба и намери смачкан лист. Къде и защо го беше пъхнала тук? Разтвори го и прочете: „Всичко, което ти се предлага, идва и си отива. Остава само блаженото знание. Всичко на този свят свършва и изчезва. Остава само писаното слово, другото отлита.“

Неволно се изчерви при спомена за тихата библиотека и вълненията на младото момиче, разтворило „Блажено знание“ в опит да намери тайната на своя живот в странните заврънкулки на древното писание. Прибра внимателно бележката. Тя ли наистина е била това развълнувано момиче. Затвори гардероба и една стара персийска поговорка изплува в ума й. Влезе в банята, но поговорката я последва. Придружи я в меката, ароматна вода, придружи я и в спалнята пред тоалетната масичка. Сподири я и на закуска. Тъжно, замислено си я повтаряше: „Само змиите захвърлят кожата си, та стареейки, душата да разцъфтява. Ние, хората, не сме като змиите. Ние захвърляме душите и запазваме кожата.“

Часовете се изплъзваха като зърна на броеница между пръстите. В един и половина Хаса дойде и й донесе орхидеи -приличаха на пълзящи змии.

- За довечера - обясни той.

Седнаха да обядват. Докато си ядеше супата, Хаса й разказваше за еленско филе в сметанов сос и за Италия, където иска да я заведе напролет.

- Ще бъде прекрасно - заключи той.

257

- Да, ще бъде много хубаво - кимна Азиаде.

Внезапно той остави лъжицата.

- Радваш ли се, че ще се видиш със сънародниците си на бала?

Азиаде го погледна. Лицето му изглеждаше подозрително невинно.

- Разбира се, Хаса.

- Представям си! - засмя се той. - Цяла нощ ще говориш на турски, а аз няма да разбирам нито дума и ще се чувствам много самотен. - Междувременно очите му шареха някъде встрани. - Мислех си… тези балове са много официални. Щом искаш да бъдеш с твоите турци, какво ще правя аз? Между другото, Курц също ще дойде. Ще възразиш ли, ако… хмм… ако доведе Марион на бала? Само ако не възразяваш, разбира се. -Говореше много бързо, втренчен в тавана, и не усещаше, че се е изчервил.

- Естествено, Хаса! Горката Марион! Толкова малко забавления има! Да, покани я да дойде е Курц.

Азиаде погледна към прозореца, а в ушите й зазвуча сигналът за атака.

Свечери се. Голямата фасада на Хофсбург засия от водопадите светлина, окъпали мускулите на каменните титани. Празничен и горд, дворецът се взираше към ярко осветения площад. Тази нощ за пореден път имаше галавечеря. Какво ли не бе видял старият замък! Някога в неговите зали се бяха решавали съдбите на цели страни, народи и поколения. По неговите стълби се бяха спускали сенките на миналото. Бяха се провеждали пищни празници, пиршества, многолюдни приеми и тайни преговори, а на големите балове като този бяха блестели скъпоценни камъни, украшения и златни бродерии. Сияйни колесници, теглени от буйни коне, бяха спирали пред портите и дами в разкошни дълги рокли, вдигнали шлейфовете им, бяха пристъпвали, подкрепяни от благородници в красиви униформи със златни еполети.

258

Настоящето му беше непознато. Наблюдаваше е безразличие лакираните врати на парадния вход, хората, устремили поглед нагоре. Нищо не го удивляваше, за нищо не мислеше. Дворецът мълчеше. В мечтите му изплуваха съкровени тайни, съдби и постъпки. Събитията се раздипляха на бавни вълни като в приказен вълшебен хоровод. Скучаещият замък над площада равнодушно погледна Марион, загърната в кожено палто, която вървеше до Курц; със същото безразличие прие Азиаде и Хаса, двамата чужденци във фракове, чуждия свят, плъпнал в основите му и танцуващ към него.

По широкото парадно стълбище се качваха гости. По стъпалата стояха лакеи в старинни дворцови униформи със застинали тъжни лица. Из мраморните фоайета се разхождаха гуляйджии във фракове и височайши особи, окичени с ордени. Голямата бална зала беше пълна с двойки, танцуващи под съпровода на пискливи чуждестранни мелодии. Звуците се издигаха към тавана и се отразяваха в мраморните стени, изпълвайки помещението с най-модерните хитове.

В ъгъла, до мраморна колона, опрян на черен бастун, стоеше старец, покрит с медали. По лицето му се четяха страдание и страх. Малките му сиви очи гледаха някъде в далечината. Навярно си спомняше времето, когато безброй свещи осветяваха тази зала. Отразявайки се в огледалата, техните светлини избухваха отново в бижутата на благородни и на не толкова благородни дами в лъскави рокли с дълбоки деколтета. По паркета се плъзгаха висши военни в обшити със злато мундири, из залата се разхождаха ерцхерцози, на чиито гърди грееха орден „Златното руно“. Старикът гледаше тъжно в далечината. А може би не си спомняше за нищо. Очите му бяха стари, уморени, както и този врял и кипял замък.

Танцуващите се плъзгаха безшумно по паркета. От време на време подрънкваха шпори. Ярки мундири се люлееха с вълните на валса.

259

Мъж с побелели мустаци и орден „Мария Терезия“ на гърдите стоеше до входа и се усмихваше, отмервайки с крак такта на валса. Някога той заложи на карта своята чест и слава: в битката при Карпатите, на потъналите в кръв поля на Фландрия. Сега стоеше тук, на гърдите му сияеше орденът „Мария Терезия“, а очите му се усмихваха.

С тържествени ритмични стърки гостите прекосяваха залите на замъка. В малък салон свиреше английска капела. В кулоарите имаше малки масички, а дворцовите лакеи церемониално сервираха сандвичи.

Вляво, в края на червения салон седяха Хаса и Азиаде. Присвила очи, тя вдишваше жадно атмосферата на старинния дворец, чието многовековно минало висеше подобно на сенки от таваните, оцветени в бяло и златно.

- Римският император - отрони тихо Азиаде и си помисли за времената, когато светът е бил разделен на две части: светът на виенските императори и светът на истанбулските халифи.

- Подранихме - констатира Хаса. - Твоите турци още ги няма. Няма го и Курц. Сигурно ни търсят и не могат да ни открият. - Срещна плахо очите на Азиаде и стисна чашата с шампанско.

- Ще ни открият - отвърна спокойно тя, заслушана в тръбата, която зовеше за атака, и повдигна глава.

Джон Роланд и Сам Дут стояха на прага. Помаха им. Те я видяха и бавно прекосиха червената мраморна зала, спряха пред тяхната маса и се поклониха. Когато Джон се ръкува с Хаса, в движенията му пролича нещо хищническо.

Седнаха. Хаса им напълни чашите. Джон не помръдваше, втренчен в челото на Хаса със студени безизразни очи.

- Съпругата ми разказа за вас - разбъбри се Хаса. - Радвам се да се запознаем. Занятието и името ви показват, че и вие сте се отърсили от прашните азиатски одежди, за да се потопите в западната култура. Съпругата ми обаче и до днес би се хранила, седнала на пода.

260

Хаса се засмя. Джон го гледа дълго. После кимна рязко:

- Разбирам какво имате предвид. Смятате, че хора, които се хранят, седнали на пода, нямат никаква култура. Но земята е люлката на човека и той не бива да се разделя с нея. Ние сме произлезли от земята и не можем да се отречем от нея. Точно обратното - човек трябва да се стреми да се слее с буцата пръст, от която се е родил. Азиатецът се чувства привързан към земята и с радост се прекланя пред нея. Тя изпълва човечеството с неизчерпаема, тайнствена енергия, която мувдъхва сили. Затова ние се молим на колене, и докосваме е чело земята, където един ден ще се върнем.

Джон замълча. Някъде далеч свиреше английски оркестър. Сам наблюдаваше Азиаде над ръба на чашата си с шампанско. Тя мълчеше, а очите й сновяха между Хаса и Джон.

Сражението започна не на шега.

- Да - отвърна Хаса. - Познати са ми тези молитви под сводестите куполи на джамиите. Ала макар и роден от земята, човекът трябва да се стреми нагоре, към небето. Заради този стремеж човекът е престанал да бъде животно. Видимата форма на това устремяване са кулите на готическите катедрали. Те са много по-възвишени и благородни от всички ваши сраснали се със земята джамии с тромави, широки куполи.

Джон кимна, без да откъсва очи от Азиаде. Гледаше възкъсата й, леко вирната горна устна и сивите й като пепел очи.

- Джамията е душата на Азия, облечена в камък - впусна се в обяснения той. - Стотици чужденци са виждали джамиите ни, но нито един неверник не е в състояние да разбере символиката им. Никой не схваща идеята на купола, на кубичната форма на фундамента, на множеството прегради, на минаретата, въплъщение на пламъка. Из целия Ориент Божиите домове се състоят от четири елемента и навсякъде значението им е едно и също: душата на човека от Отвъдното придобива земна обвивка, защото това е израз на Божието желание за из-

261

купление, което се проявява в сливането на двата свята - онзи и нашия. Вие сте прав - джамиите нямат отчетливите линии и устремена към небето, присъщи за готиката. Джамиите се издигат върху широка здрава основа, а куполът се спуска към земята в единна сфера.

Хаса поклати енергично глава:

- На джамията й липсва поразителното въображение, устремът към небето, точно както във вашата живопис изцяло отсъства каквото и да е проявление на живот. Безцветен свят, свят без багри.

Джон кимна любезно и отпи глътка шампанско.

- Прав сте. Азия е обърната към Отвъдното, а Европа е обърната към видимия свят. Затова Европа се нуждае от реални, пълни е живот образи. Азия търси душата извън материята. Това е отказ от Платоновата идея нещата да бъдат изобразени чрез хора или животни, е други думи, чрез преходното.

Хаса изгледа смаяно Джон.

- Аз не мисля така - възрази той, - затова живея във Виена. В противен случай щях да живея в Сараево. Външният живот на човека трябва да е в хармония е вътрешните му разбирания. Аз избрах европейския начин на съществуване и загърбих Изтока. Но вие - вие сте сценарист в Ню Йорк и въпреки това носите Азия в душата си. Как живеете е такова разногласие в душата си? Как свързвате двете? Как хвърляте мост между тях? - Говореше бавно и леко иронично. Лесно е да мечтаеш за Азия, докато живееш в Америка.

Сам се размърда неспокойно на стола. Той отлично знаеше по какъв начин Джон преодолява разногласието между битието и душевното си състояние и как хвърля мост между двете. В момента обаче Джон се усмихваше невинно, гледайки Хаса от долу на горе.

- Родината, домът! - заяви той. - Докато човек има дом и родина, няма никакво противоречие между външното битие и

262

вътрешното състояние. Домът е мостът. Преди мислех по друг начин. Но тогава се заблуждавах относно света на видимото. Родината и домът не са банята, където човек е свикнал да се къпе, нито кафенето, където ходи всеки ден. Родината и домът са духовни категории. Домът е винаги е нас, винаги в сърцето на човека. Човекът е в плен на родината си, докато е жив, и няма никакво значение къде живее. Англичанин отива в тропическите гори на Африка, но палатката, в която спи, за него е Англия. Турчин заминава за Ню Йорк, но стаята, в която живее, е част от Турция. Само онзи, който никога не е имал дом или душа, може да ги изгуби.

Хаса не намери думи, за да парира удара.

Марион и Курц се приближиха до масата.

- Ето ви! Търсихме ви цял час.

Гласът на Марион, кадифен и мелодичен както винаги, заглъхна рязко, красивата й уста зейна, а в очите й проблесна страх. Беше видяла Джон Роланд.

- Ооо - отрони тя плахо. - Мисля…

Но не продължи. Очакваше мъжът ей сега да скочи и да й заповяда да изиграе ориенталски танц. Джон обаче не възнамеряваше да заповядва нищо. Стана и се поклони церемониално. Той, естествено, прекрасно помнеше сцената в Земеринг. Курц и Марион седнаха и се втренчиха слисано в Роланд.

Хаса ги представи:

- Сънародници на Азиаде. Господин Роланд е известен сценарист.

Доктор Курц, без да разбира абсолютно нищо, кимна. Да, случват се такива работи. Типичен пример за раздвоение на личността. Мястото на този човек е в дом за душевноболни. Първо си въобразява, че е принц, а после - сценарист. Тежък случай. И неблагоприятна прогноза.

Курц внимателно погледна Хаса. Как е възможно веднага да не забележи, че човекът просто е луд! Това е то невежеството на отоларинголога. „Характерна форма на черепа“, раз-

263

мишляваше Курц и правеше тайни знаци на Сам, когото вземаше за болногледач. Болногледачът обаче явно не го разбираше.

Джон се изправи рязко. Марион трепна ужасено. Не последва обаче нищо ужасяващо. Джон се поклони изискано пред Азиаде и я покани на танц. Тя тръгна е него. Очевидно интуицията й изобщо не работеше, щом тръгна да танцува е беглец от лудница. Когато двамата изчезнаха сред пъстрата тълпа, Курц прочисти гърло и се приведе към Сам:

- По-добре ли е господинът?

Сам го изгледа раздразнен.

- Много по-добре, а скоро ще бъде направо прекрасно.

Думите му прозвучаха някак загадъчно. Марион погледна

умолително двамата лекари.

- Той е луд за връзване - прошепна тя на Хаса. - Познавам го. Веднъж ми се нахвърли. Защо оставяш Азиаде да танцува е него?

Хаса я погледна втрещен.

- Луд за връзване?

- Не, не - Сам Дут внезапно се оживи. - Просто не бива да го дразните. Иначе си е съвсем наред. Просто е малко нервен.

Хаса стана.

- Ей сега се връщам - озадачен подхвърли той.

Тръгна през залата. Със сериозно, застинало лице Джон

Роланд леко се носеше по паркета, прихванал Азиаде през талията. Очите й бяха едва притворени.

- Готов ли е домът ми, ханъм?

- Почти. Липсва само последният камък.

- Кой ще живее в него?

- Ние двамата.

- А родината?

- Винаги ще бъде е нас.

Азиаде погледна принца. Откакто го познаваше, на лицето му за първи път се появяваше усмивка.

264

Около масата в червената зала се носеше припрян шепот.

- Как си позволявате да водите ненормален човек на бал? -просъска Курц.

- Не мога да ви отговоря - сърдито промърмори Сам. -Тук искат хонорар за всяка дума.

Джон е луд и сега ще ги задържат, а на него ще му се наложи да признае, че приятелят му планира да отвлече чужда съпруга. Сам пресуши чашата си с шампанско и успя да си придаде надменно и непристъпно изражение.

Курц и Марион продължаваха да си шепнат възбудено, но млъкнаха изведнъж, защото Джон Роланд се появи до масата.

- Доктор Хаса танцува със съпругата си. Позволете да ви поканя.

Поклони се на Марион. Тя пребледня.

- Благодаря… Аз… аз не танцувам.

Джон седна и гръмко се разсмя. Сам никога не го бе чувал да се смее така.

- Вероятно ме смятате за луд. Наистина е редно да се извиня - каза Джон. - Онзиден в Земеринг действително се държах доста странно. Всъщност съм си съвсем нормален.

- Типично - прошепна Курц на Марион, - но в общи линии е безобиден.

Марион кимна, а Джон поръча шампанско. Пристигна Хаса, хванал Азиаде под ръка. Очите й все още бяха притворени - сигурно за последен път в този живот танцуваше с Хаса. Погледна орхидеите върху рамото си. Изведнъж цветята й се сториха непоносимо тежки и я притиснаха като воденични камъни. Тя внимателно ги свали и ги подаде на Марион.

- За вас са - каза с ненадейна топлота, приведе се напред и закачи орхидеите върху гърдите на Марион.

Тя й благодари и прошепна:

- Азиаде, внимавайте с този турчин. Не е много наред. Луд е. Напада жени.

265

Азиаде погледна Марион, после изгледа Хаса - навремето я беше целунал в колата - и Курц, който не беше луд и следователно нямаше извинение да напада жени. Засмя се.

- Луд е, знам, но не защото напада жени. Точно обратното, мисля, че много го бива да ги закриля.

Марион сви рамене. Курц стана. Достатъчно му бяха лудите, е които общуваше през деня. Вечер предпочиташе да не ги вижда.

- Късно е - обяви той. - Ще тръгваме ли?

Хаса кимна. Минаха през залите, спуснаха се по парад-ното стълбище и излязоха на тъмната странична алея, където бяха паркирани колите: малкият автомобил на Хаса и лимузината под наем на Джон.

- Ще те закараме до вас, Курц - предложи Хаса. - И Марион, разбира се.

Междувременно Джон си свали цилиндъра. Сбогува се вежливо и хладно. Застанал на снега, стисна ръката на Хаса. Внезапно Азиаде извика на чуждия, но отлично познат на принца език:

- Ваше височество! Този мъж - посочи Курц - ме примами в дома си и се опита да ме изнасили, докато съпругът ми се намираше в съседната стая!

Цилиндърът падна от ръката на Джон. Очите му заблестяха като на диво животно, устните му затрепериха. Стисна юмрук и го стовари рязко върху лицето на Курц. Курц се олюля. Джон го удари още веднъж. Тялото му беше напрегнато, а лицето му наподобяваше яростна маска. Нанасяше кратки и силни удари. Косата му се разпиля върху лицето. В студеното лунно сияние Джон приличаше на степен вълк, тръгнал на нощен лов.

- Помощ! - простена Курц.

Хаса се хвърли към Джон, Сам размаха ръце.

Двама полицаи се втурнаха тичешком към тях. Джон се отскубна от Хаса и с див скок скочи в колата си, следван от

266

Сам. Автомобилът потегли, преди полицаите да пристигнат. Курц лежеше в снега е лице, изкривено от болка и гняв.

- Луд за връзване! - задъхваше се той. - Психар! Не ви ли Предупредих? Трябва му усмирителна риза.

Азиаде стоеше встрани и стъпалата й потъваха в снега. Мълчеше и се усмихваше спокойно и замислено.

Последният камък от дома й беше положен.

267

Двайсет и осма глава

„В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

Дълбоко почитаеми мой татко, Ваше превъзходителство Ахмед паша!

Светът е необятен и много земи ни разделят. Ала какво са пространството и времето пред величието на Аллах? Лист хартия, пощенска марка и плик - и толкоз: пространството и времето са преодолени и ти четеш мислите на дъщеря си, преизпълнена с дълбоко уважение към теб.

Знай, добри ми татко, че във Виена се случиха грандиозни събития и не на последно място - велико чудо на Аллах. Чуй -преди моят стопанин и господар да прояви разположение към мен, той е делил нощите си с прекрасната наложница Марион. Но тя го захвърлила, поддавайки се на грешни желания, и заминала за Залцбург, където започнала да води порочен живот в обятията на чужд мъж.

Всевишния обаче се смилил над съпруга ми доктор Александър Хаса, Бог да го дарява с мир - и ме изпрати да му стана робиня и утешителка в долината на земните му мъки. Живях с него и му служих, както ти си ме учил и както повелява дългът ми.

С радост изпълнявах дълга си, очите на съпруга ми се усмихваха, когато виждаха мен, моите очи, моите устни, моята гръд.

Ала неведоми са пътищата на Аллах!

Той ни наказва и съди, а смъртните са само оръдия в ръцете на Провидението.

Близо до Виена е планината Земеринг. В тази планина човешките ръце - по волята на Аллах - са издигнали дом за

268

отдих. Посетих го веднъж. Ала не намерих покой в този дом, защото там срещнах Марион, разпътната наложница на моя мъж.

Огромна ярост ме завладя тогава. Напуснах този дом, защото е недостойно дъщеря на паша да дели покрив с прелюбодейка и развратница. Всевишния обаче ме наказа за гордостта ми и ми изпрати големи изпитания.

Защото чуй, о, татко - за мен беше тежко изпитание да срещна мъжа, на когото бях отредена, за когото навремето учех арабски молитви и персийски стихове. Но дважди по-тежко беше това изпитание за мен, понеже Джон Роланд пробуди любовта ми и пося греховни мисли в сърцето ми във време, когато моят съпруг лежеше в леглото у дома и ме чакаше.

Ала Аллах ме защити и не позволи да стъпя на пътя на греха. Справедливият Бог стовари гнева си върху Марион, пред която се разтвориха портите на ада. Разбрах, че мъжът, с когото тя се е отдавала на грях, я е изоставил и тя е сама и самотна, макар да е прекрасна и много веща в изкуството на любовта и живота.

И така, аз останах при своя мъж, но очите ми се отвориха и сетивата ми се изостриха, а умът ми се напрегна.

Татко, животът, който водят неверниците, е добър и интересен само за тях. За жена, родена в Истанбул, е глупав и скучен. В техния свят има прекалено много мъже и твърде малко деца, докато при нас е обратното - малко мъже и много деца. Тук обаче мъжете са като деца, а какви са децата, не знам, защото не срещнах нито едно.

А сега, татко, ще се смаеш! Един чужд мъж посмя да ме целуне, а съпругът ми само се разсмя, въпреки че е добър мъж, а не някакъв мошеник. Толкова странни са обичаите на тукашните хора!

Наистина, неведоми са пътищата на Аллах! В своя гняв той наказа безпътната жена Марион, а с милосърдието си я

269

пощади отново. Вярно, аз бях определена да изиграя ролята на спасителка. Марион, на свой ред, ми помогна да изоставя света на неверните и да започна нов живот в съгласие със себе си. Ние двете бяхме просто оръдия в ръцете на Всевишния. Ала докато аз действах е отворени очи, Марион беше сляпа и дори днес не знае нищо за мислите в сърцето ми. Но така е добре, о, паша, защото трябва да съществува разлика между истанбулска принцеса, останала вярна на съпруга си, и порочна жена, изменила на мъжа си.

Ден след ден седях на една маса с Марион, гледах очите й и изучавах сърцето й. А нощем лежах до съпруга си, гледах неговите очи и изучавах неговото сърце. През цялото това време Джон Роланд беше в пустинята и се кланяше в праха пред Аллах, а аз напразно се опитвах да не мисля за него, но той не излизаше от главата ми.

О, не, паша и татко мой! Никога не бих последвала Джон, ако не бях сигурна, че съдбата на моя стопанин и господар доктор Александър Хаса - Бог да му дари мир - не е в сигурни ръце. А сега вече ръцете на Марион са много надеждни и тя ще му бъде вярна жена, предана и благодарна за милостта, която й оказва моят мъж.

Ето, пак се губя в лабиринта на думите, а ти, татко, още не знаеш какво се случи във Виена и колко странно си играе животът с нас, смъртните.

Случи се в двореца на старите монарси. Залите бяха тържествено осветени и всички танцуваха. Имаше всякакви униформи, по мраморните стени висяха картини и огледала и там видях, че животът на владетелите на тази страна коренно се отличава от живота на нашите повелители - султаните в дворците Йълдъз и Ески сарай.

Всички бяхме насядали около една маса, но само аз знаех нашата тайна. Сякаш чувах как тръбата зове за атака.

После излязохме на снежната улица и се убедих, че Джон е истински мъж и завинаги е покорил сърцето на дъщерята на

270

истанбулския паша. Той удари по лицето доктор Курц. Ти не познаваш доктор Курц, татко, но той е истински негодник, повярвай ми! Джон се нахвърли върху него като вълк на нощен лов, а после незабелязано изчезна. Ние отведохме Курц в къщата му, а всички обвиняваха мен, нашите обичаи и приятелите ми.

Прибрахме се у дома и моят стопанин и господар ми наговори доста горчиви думи. Нарече ме дивачка, която го е опозорила и му е навлякла големи неприятности и че той много се безпокои за мен. Лежах в леглото и мълчах, защото той също ми причини големи неприятности и макар да не го знае, аз се безпокоях за него, понеже щеше да е много самотен и нещастен, ако не бях дивачка. И така, лежах и мълчах, защото мъдрите не се нуждаят от признателност.

После настъпи много вълнуващ ден, паша! Най-напред дойде Марион и облече бяла престилка, за да помага на съпруга ми да прогонва болката от телата на непознатите. Идваха болни и Хаса пропъждаше болестите. А аз седях в съседната стая и продължавах да чувам как тръбата зове за атака.

После болните си отидоха, но Марион остана в стаята на болката и съпругът ми беше при нея. Беше много тихо и изведнъж дочух, че моят стопанин и господар се оплаква от мен, защото - представи си - съм била дивачка и никога нямало да проумея законите на западния свят. Марион също говореше нещо, но много тихо и аз не разбрах думите й, татко!

После те съвсем утихнаха, а на мен ми стана тягостно. Сърцето ми биеше трескаво, защото съм само на двайсет и една години и животът още не ме е закалил.

Ала аз съм наследила ясния ти разсъдък, татко, Ваше превъзходителство, и винаги ще съм ти благодарна за това. Застанах до вратата и се вслушах. Не чувах много, но чух достатъчно.

Отворих вратата. Марион седеше на стола, където обикновено седят болните, и главата й беше отпусната назад на ме-

271

ката кожена облегалка. Светлината струеше върху лицето й и я виждах съвсем ясно. Беше много красива, очите й блестяха. Хаса стоеше до нея и дланите му обгръщаха лицето й. Той целуваше устните й, очите й, страните й и носа й.

Това видях, о, татко, и макар да се опитвах да запазя спокойствие, сърцето ми биеше лудо. Ала човек може да има ясен разсъдък и глупаво сърце.

После влязох в стаята и затворих вратата. Като ме видяха, и двамата много се уплашиха. Клетият ми господар се отдръпна, а Марион скочи и започна да си приглажда косата. Аз стоях там, гледах ги и не знаех какво да правя - да се смея или да плача. После си поплаках малко, защото все пак съм жена, пък и още не познавам добре живота.

Ала когато Хаса се приближи до мен и опита да ме успокои, си изтрих сълзите и вдигнах глава. Говорех нещо, но не помня точно какво. Те ме гледнаха учудено. После се засмях и Марион се засмя; само Хаса не се засмя, защото е мъж и има угризения на съвестта. Погалих го по косата, поговорих му малко и угризенията му постепенно изчезнаха.

Всички тези изпитания ни низпосла Аллах, татко, и аз не знам кой от нас беше оръдие в Неговите ръце. Навярно всеки един в една или друга степен. След като вече съм спокойна за съдбата на Хаса, се преместих при Джон Роланд. Сега той седи до мен, усмихва се и ми повтаря думите на нашия Пророк: „Най-ценното съкровище на мъжа е добродетелната съпруга.“

Повярвай ми, татко, аз съм добродетелна и винаги ще бъда такава. Само глупавите жени тръгват по пътя на греха, а умните се замислят и намират начин да го избегнат, за да не навлекат нещастие нито на себе си, нито на другите. Защото много неща зависят от жената - щастието и мъката, животът и смъртта. Жената трябва да е умна, за да й стигнат силите да прокара тясната пътечка на добродетелта и спокойно да гледа хората в очите.

272

А сега, татко, тръгвам с Джон към далечната земя от другата страна на океана. Но родината тръгва с нас, защото я носим в сърцата си, в ръцете си, в очите си, в мислите си и в децата си, които - по волята на Аллах - ще се родят в Ню Йорк. Един дебел мъж на име Перикъл също идва с нас. Роден е във Фенер и се чувства в окръжаващия ни свят като риба във вода. И така, всички сме на път, татко. Хаса с Марион, аз - с Джон, Перикъл и първото ми чедо - с нас. Вярно, то още не рита с крачета в корема ми, защото е твърде рано.

И ти, татко, също трябва да се стегнеш за път, да отидеш в Бремен, където ще се срещнем, за да поемем заедно към края на света. Джон казва, че домът на един османски принц не е пълен, ако в него не живее паша. И е прав. Трябва да живееш с нас, за да научиш децата ни на вярата и традициите ни, за да не забравят никога, че техните предци някога са дошли от жълтите хълмове на Туран и са покорили три континента.

Ахмед паша, вече привършвам моя разказ. Сбогувах се с Хаса и Марион и видях щастие в очите им. Сега ще отида за последен път в кафенето на Рингщрасе. Ще изпия чаша кафе и ще погледам смаяните лица на лекарите, които са господари на живота и смъртта, но са безпомощни в света на чувствата. Знам, че не е хубаво да се присмиваш на хората, но хората в голямото кафене често ми се присмиваха, а аз съм само на двайсет и една и искам да си доставя едно малко удоволствие. Затова ще отида в кафенето, ще се ръкувам последователно с тях и ще погледам смаяните им и разочаровани лица, защото те всички очакват да видят сълзите ми, а вместо това ще видят усмивката ми.

Велик е Аллах и неведоми са Неговите пътища. С теб ще се видим в Бремен, за да извървим заедно, с усмивка, краткия път от раждането до смъртта, пътя, който Аллах ни е отредил и по който глупакът крачи със страх, силният - с гордост, а мъдрият - с усмивка.

Твоя дъщеря Азиаде Роланд“