Монахинята

Новата игуменка се нарича г-жа ***. Не мога да устоя на желанието да ви опиша тази жена, преди да продължа разказа си. Тя е дребничка, кръгличка, но пъргава и подвижна; главата й никога не стои кротко на раменете. В облеклото й винаги нещо не е в ред. Тя е по-скоро грозна, отколкото хубава; очите й — дясното стои по-високо и е по-голямо от лявото — са разсеяни и трескави; когато върви, тя размахва ръце напред-назад. Щом поиска да каже нещо, започва да говори, преди да е подредила мислите си, поради което малко заеква. Седне ли, тя непрекъснато шава в креслото си, като че ли нещо й пречи, забравя всякакво приличие, вдига си полата, за да се почеше, кръстосва крак върху крак. Задава ви въпрос, вие отговаряте, а тя не ви слуша; започва да говори с вас, после забравя мисълта си, млъква изведнъж, не знае докъде е стигнала, дразни се, нарича ви глупачка, буначка, тъпачка, ако не й подскажете докъде е стигнала. Понякога е толкова фамилиарна, че говори с всички на „ти“, и изведнъж става властна и горда, почти презрителна. Нейните моменти на достойнство са кратки; тя е ту състрадателна, ту сурова. Несъразмерното й лице отразява изцяло непоследователността на ума и неравния характер. Затова редът и безредието се сменяха непрекъснато в манастира. Имаше дни, в които всичко се объркваше; монахините стояха заедно с послушничките, послушничките — с пансионерките; дни, в които всички тичаха от стая в стая, гостуваха си, пиеха заедно кафе, чай, шоколад, ликьори, а църковната служба се изпълняваше с най-непристойна бързина. И сред цялата тази глъчка лицето на игуменката изведнъж се променя, удрят камбаната, всички се затварят в стаите си, оттеглят се и дълбока тишина заменя шума, виковете, блъсканицата. Човек би помислил, че изведнъж всичко е измряло. Ако в такива моменти някоя монахиня не изпълни и най-малкото си задължение, игуменката я извиква в килията си, започва да я нагрубява, заповядва й да се съблече и сама да си нанесе двадесет удара с бича. Монахинята се покорява, съблича се, взема въжето за самобичуване и започва да се удря, но само след няколко удара игуменката изведнъж става състрадателна, изтръгва бича от ръцете й, разплаква се, казва, че е много нещастна, задето й се налага да наказва, целува монахинята по челото, по очите, по устата, раменете, започва да я милва, да я хвали.

— Вижте само колко нежна и бяла е кожата й! Колко добре е закръглена, какъв хубав врат, какъв хубав тил!… Сестра Огюстин, ами че ти си луда да се срамуваш от мене, я свали тази риза; и аз съм жена, при това твоя игуменка. О, каква хубава гръд, колко е твърда! Нима бих позволила бичът да разкъса всичко това? Не, не, такова нещо няма да се случи…

Тя отново я целува, изправя я на крака, облича я сама, говори й най-нежни думи, освобождава я от черковните задължения и я изпраща да си иде в килията. С такива жени е много трудно. Никога не знаеш какво ще им хареса и какво не, какво трябва да правиш и какво да избягваш — няма никакъв ред. Или ти дават храна в изобилие, или те оставят да мреш от глад. Стопанството на манастира се обърква, забележките се посрещат зле или не се изпълняват. Човек винаги е или много близко, или много далеч от игуменките с подобен характер. Няма истинска дистанция, нито мярка. Минаваш от немилост към благоволение и от благоволение изпадаш в немилост, без да знаеш защо. Искате ли по един дребен повод да ви дам пример за начина, по който тя управлявате? Два пъти в годината тя хукваше от килия в килия и караше монахините да изхвърлят през прозорците всички бутилки от ликьор, които намираше при тях, а четири дни след това лично пращаше ликьор на повечето от монахините си. Ето каква беше жената, на която бях дала тържествен обет за послушание, защото, когато преминаваме от един манастир в друг, даденият първоначално обет си остава в сила.

Влязох с нея; тя ме беше хванала през кръста. Поднесоха закуска от плодове, масапан, сладко. Строгият архидякон започна да ме хвали, но тя го прекъсна с думите:

— Не са били прави, не са били прави, знам…

Строгият архидякон се опита да продължи, но игуменката го прекъсна отново.

— Как са могли да не я искат? Тя е самата скромност и самата кротост; казват, че била и много надарена…

Строгият архидякон се опита да продължи. Игуменката пак го прекъсна, като ми пошушна на ухото:

— Обичам ви до полуда и когато тези педанти си излязат, аз ще повикам нашите сестри и вие ще ни изпеете нещичко, нали?…

Досмеша ме. Строгият г-н Ебер бе малко смутен; двамата му млади помощници се усмихваха на моето и неговото объркване. Г-н Ебер обаче бързо си възвърна характера и обичайните маниери, нареди й рязко да седне и да млъкне. Тя седна, но не се чувствуваше удобно, въртеше се непрекъснато, чешеше се по главата, оправяше дрехата си там, където всичко бе наред, прозяваше се. А в това време архидяконът важно и смислено говореше за манастира, от който идвах, за неприятностите, които бях преживяла там, за дома, в който влизам, и моите задължения към хората, които ми бяха помогнали. На това място аз погледнах г-н Манури, той наведе очи. Тогава разговорът стана по-общ. Тягостното мълчание, наложено на игуменката, бе прекратено. Приближих се до г-н Манури и му благодарих за услугите, които ми бе направил; треперех цяла, запъвах се, не знаех как да изразя своята благодарност. Моето смущение, моята обърканост, моето умиление — защото аз наистина бях трогната, — смесицата от сълзи и радост, цялото ми поведение беше за него по-красноречиво от всичко, което можех да кажа и да направя. Неговият отговор не беше по-гладък от моето слово; той бе също така смутен, както и аз. Не зная какво ми каза, но чух, че ще се чувствува възнаграден, ако е успял да смекчи съдбата ми, че ще си спомня онова, което бе направил, с още по-голямо удоволствие от мен, че много съжалява, загдето неговите задължения го задържат в Париж и той не ще има възможност да посещава често манастира в Арпажон, но се надява, че г-н архидяконът и г-жа игуменката ще му разрешат да се осведомява за моето здраве и за положението ми.

Архидяконът не чу последните му думи, но игуменката отговори:

— Винаги когато пожелаете, господине. Тя ще прави каквото иска; ние ще се опитаме да излекуваме мъката, която са й причинили.

А след това съвсем тихо ми каза:

— Дете мое, значи, ти наистина много си страдала. Но как тези твари в „Лоншан“ са имали смелостта да те малтретират? Аз познавам твоята игуменка, заедно бяхме пансионерки в „Пор-Роаял“; тя беше черната овца на всички. Ще имаме време да се видим, ти ще ми разкажеш всичко…

Тя бе взела ръката ми и леко я потупваше. Помощниците на архидякона също ме поздравиха. Беше вече късно; г-н Манури се сбогува с нас. Архидяконът и неговите спътници отидоха у г-н ***, сеньор на Арпажон, където бяха поканени. Останах сама с игуменката, но това не продължи дълго. Всички монахини, всички послушнички, всички пансионерки дотичаха при нас една през друга. За миг бях заобиколена от около стотина души. Не знаех кого да слушам и на кого да отговарям; това бяха най-различни лица и какви ли не приказки. Забелязах обаче, че не бяха недоволни нито от отговорите ми, нито от самата мен.

Когато тази досадна конференция свърши и първото любопитство бе задоволено, навалицата намаля. Игуменката отпрати останалите и сама дойде в моята килия. Тя по свой начин ме запозна с всичко, което се намираше там. Посочвайки иконостаса, каза:

— Тук моята малка приятелка ще се моли на бога. Искам там, където ще коленичи, да се постави възглавничка, за да не се наранят нежните й колене. О, съдът за светена вода е съвсем празен. Тази сестра Дороте винаги забравя нещо. Опитайте креслото, вижте дали ви е удобно…

Тя ме настани в креслото, опря главата ми върху облегалката и ме целуна по челото. После отиде към прозореца, за да провери дали рамките лесно се вдигат и смъкват, отиде до леглото, отмахна завесите и ги спусна отново, за да види добре ли се затварят. Прегледа покривките:

— Добри са.

Пое възглавницата, разпухка я и ми каза:

— Тази скъпа глава ще се чувствува много добре върху нея… Чаршафите не са много фини, но с това разполагаме… Дюшеците са добри.

Като направи всичко това, тя дойде при мен, целуна ме и ме остави. Докато траеше тази сцена, аз си казвах: „Ех, че лудо създание!“ и си предричах и добри, и лоши дни.

Настаних се в килията си. Присъствувах на вечерната служба, на вечерята, бях в залата за свободни занимания. Няколко монахини се доближиха до мен, други се оттеглиха настрана. Едните разчитаха на моето ходатайство пред игуменката, другите вече бяха разтревожени от предпочитанието, което тя бе проявила към мен. Първите моменти минаха във взаимни похвали, въпроси върху манастира, от който идвах, опити да бъдат разбрани характерът ми, склонностите ми, недостатъците ми, интелигентността ми. Опипват те отвсякъде, поставят ти една след друга малки клопки и оттам вадят най-точни изводи. Например подхвърлят някаква лоша дума и те поглеждат, започват да разказват някаква историйка и следят дали ще поискаш да чуеш края, или ще замълчиш. Ако кажеш някаква обикновена дума, намират я очарователна, макар да знаят, че не е така. Хвалят те или те упрекват с определена цел. Мъчат се да разгадаят най-скритите ти мисли, питат те какво четеш, предлагат ти свещени и светски книги, за да видят какво ще избереш. Приканват те към леки нарушения на правилника; споделят с теб свои тайни, подхвърлят някои неща върху недостатъците на игуменката. Всичко това се събира и след това се преповтаря. Оставят те, после отново се заемат с теб. Проучват какво мислиш за нравите, благочестието, външния свят, религията, живота в манастира — с една дума, за всичко. От тези многократно повтаряни опити се ражда нарицателното, което те характеризира: те го прикачват към името ти — аз бях наречена сестра Сюзан Сдържаната.

Първата вечер дойде да ме посети игуменката. Тъкмо се събличах. Тя ми сне булото и нагръдника, постави ми нощното боне, съблече ме. Обсипа ме с хиляди нежни думи и милувки, които, не зная защо, малко ме смутиха, макар да не виждах в тях нищо, както и самата тя. Дори сега, когато размишлявам върху това, се питам какво всъщност бихме могли да вложим в тях? Въпреки всичко аз говорих по този въпрос със своя изповедник и той се отнесе към тази фамилиарност, която ми се струваше невинна (тя и днес ми изглежда такава), твърде сериозно и строго ми забрани да позволявам подобни неща. Тя целуна врата, раменете ми, ръцете ми, похвали закръглените форми и фигурата ми и ме настани в леглото; подгъна завивките от двете ми страни, целуна очите ми, дръпна завесите и си отиде. Забравих да ви кажа, че тя позволи на следващия ден да остана в леглото, докато пожелая, тъй като предполагаше, че съм уморена.

Възползувах се от нейното разрешение. Мисля, че това беше единствената хубава нощ, която прекарах и манастира — а аз почти не съм излизала от него. На следващия ден към девет часа на вратата се почука. Аз още лежах. Отговорих, някой влезе. Беше една монахиня, която доста троснато ми каза, че вече е късно и игуменката ме вика. Станах, облякох се набързо и слязох.

— Добър ден, дете мое — каза ми тя. — Добре ли прекарахте нощта? Ето, кафето ви чака от един час; мисля, че е добро. Изпийте го по-бързо и след това ще поприказваме…

Говорейки така, тя застла една малка покривка върху масата, друга даде на мен, наля кафето, постави захар. Останалите монахини си гостуваха взаимно и постъпваха по същия начин. Докато закусвах, тя ми разказваше за моите другарки, рисуваше ги в зависимост от това дали са й приятни или неприятни, отрупа ме с ласкави думи, зададе ми хиляди въпроси за манастира, от който бях дошла, за родителите ми, за неприятностите, които бях преживяла. Тя произволно хвалеше, осъждаше, никога не изслушваше отговора ми докрай. Аз не й противоречах. Остана много доволна от моя ум, от преценките ми, от моята дискретност. Междувременно дойде една монахиня, след това друга, после трета, четвърта, пета. Говореха за птиците на майка не знам коя, за тиковете на някаква сестра, за някои дребни и смешни слабости в характера на отсъствуващите. Всички се развеселихме. В един ъгъл на килията имаше клавесин, върху който разсеяно прокарах пръсти. Аз току-що бях дошла в манастира, не познавах монахините, на които се подиграваха, и всичко това не ме забавляваше, но дори да бях по-осведомена, подобно занимание пак не би ме забавлявало. Добрата шега изисква много духовитост, а освен това кой няма слабости? Докато те се смееха, аз вземах акорди, постепенно привлякох вниманието. Игуменката дойде при мен и като ме тупна леко по рамото, каза:

— Хайде, сестра Сюзан, позабавлявай ни. Първо изсвири нещо, а след това ще ни попееш.

Направих това, което тя поиска: най-напред изсвирих някои пиеси, които знаех наизуст, импровизирах малко, а след това изпях част от псалмите на Мондонвил.

— Много хубаво — каза игуменката, но в черквата си имаме свети дела колкото щеш. Тук сме сами. Това са мои приятелки, те ще бъдат и твои. Изпей ни нещо по-весело.

Някои от монахините казаха:

— Но тя може би знае само такива песни, при това е уморена от пътуването, трябва да я щадим. Стига за първи път.

— Не, не — настоя игуменката. — Тя си акомпанира великолепно и има най-хубавия глас на света. (Гласът ми наистина не е лош, но той е повече верен, нежен и нюансиран, отколкото силен и дълбок.) Няма да я оставя, докато не ни изпее и нещо друго.

Бях малко оскърбена от думите на монахините, отговорих на игуменката, че всичко това вече не развлича сестрите.

— Да, но мен все още ме развлича.

Очаквах такъв отговор, така че изпях една доста нежна песничка. Всички запляскаха с ръце, хвалеха ме, целуваха ме, галеха ме, поискаха още една песен. Това бяха преструвки на дребно, продиктувани от отговора на игуменката: почти всяка от сестрите, които бяха там, би ми отнела гласа и изпотрошила пръстите, ако можеше. Онези от тях, които може би никога през живота си не бяха чували музика, не се стесниха да подхвърлят за моето пеене неща колкото смешни, толкова и неприятни. Те обаче не минаха пред игуменката.

— Замълчете — каза тя. — Сестра Сюзан свири и пее като ангел и аз искам тя да идва тук всеки ден. Едно време аз също свирех малко на клавесин и искам тя да ми опресни знанията.

— О, госпожо — казах аз, — когато човек е знаел да свири, той не може да забрави всичко.

— На драго сърце! Отстъпи ми мястото си…

Тя импровизира няколко странни, налудничави и несвързани неща като собствените й мисли, но отвъд недостатъците на нейното изпълнение аз видях, че тя има далеч по-лека ръка от мен. Казах й го, защото обичам да похваля човека и рядко пропускам случая да го направя, когато е заслужено. Това е толкова приятно! Монахините изчезнаха една след друга и аз останах почти сама с игуменката да говорим за музика. Тя беше седнала, а аз стоях права до нея. Тя взе ръцете ми и каза, като ги притискаше:

— Освен че свири добре, тя има най-красивите пръсти на света! Сестра Терез, виждате ли…

Сестра Терез наведе очи, изчерви се и заекна. Дали аз имах най-красивите пръсти, или не, дали игуменката беше права, или не, като го отбеляза — какво значение можеше да има всичко това за сестра Терез? Игуменката ме прихвана през кръста и заяви, че имам най-хубавата талия. Притегли ме към себе си, накара ме да седна на коленете й, повдигна главата ми с ръце и поиска да я гледам; хвалеше очите ми, устата, бузите, цвета на кожата ми. Аз не казвах нищо, стоях с наведени очи и като глупачка се оставях да ме гали. Сестра Терез беше разсеяна, неспокойна, ходеше насам-натам, докосваше се до всички предмети, без да има нужда от нищо, не знаеше къде да се дене, гледаше през прозореца, счуваше й се, че някой хлопа на вратата. Най-после игуменката й каза:

— Сестра Терез, ти можеш да си вървиш, ако се отегчаваш.

— Не се отегчавам, госпожо.

— Защото аз трябва да задам на това дете още маса въпроси.

— Вярвам ви.

— Искам да науча цялата й история. Как бих могла да поправя мъките, които са й причинили, ако не ги зная? Искам тя да ми ги разкаже, без да пропусне нищо; сигурна съм, че разказът й ще разкъса сърцето ми и аз ще плача, но какво от това. Сестра Сюзан, кога ще науча всичко?

— Когато заповядате, госпожо.

— Бих те помолила това да стане веднага, стига да имаме време. Колко е часът?…

— Госпожо, часът е пет и скоро ще ударят камбаната за вечерна молитва — отговори сестра Терез.

— Нищо, нека започва.

— Но, госпожо, вие ми бяхте обещали момент на утешение преди вечерня. Тревожни мисли ме терзаят, искам да открия сърцето си пред своята майка. Ако отида на молитва, без да го сторя, ще бъда разсеяна и не ще мога да се моля.

— Не, не — каза игуменката. — Ти си луда с тези твои приумици. Обзалагам се, че зная за какво става дума; ще поговорим за това утре.

— О, скъпа майко! — отговори сестра Терез, като се хвърли в краката на игуменката и се разрида. — Нека бъде веднага.

— Госпожо — намесих се аз, като станах от коленете на игуменката, където седях до този момент, — изпълнете молбата на моята сестра. Не я оставяйте да се измъчва. Аз ще се оттегля. Отсега нататък ще има достатъчно време, за да задоволя интереса, който благоволявате да проявите към мен, а сестра Терез ще престане да страда, след като я изслушате.

Понечих да тръгна към вратата, за да изляза; игуменката ме задържа с ръка. Коленичила пред нея, сестра Терез бе грабнала другата й ръка, целуваше я и я обливаше със сълзи; а игуменката й каза:

— Истината е, сестра Терез, че си доста досадна със своите тревоги. Казах ти вече, това не ми харесва; то ме притеснява. Не искам да ме притесняват.

— Зная, но не съм господарка на чувствата си; и да искам, не мога…

Аз се оттеглих и оставих младата сестра с игуменката. Без да искам, наблюдавах сестра Терез в черквата. Тя беше все така съкрушена и тъжна. Очите ни се срещнаха няколко пъти и ми се стори, че тя едва издържаше моя поглед. Що се отнася до игуменката, тя дремеше на своята пейка.

Службата свърши на бърза ръка. Стори ми се, че клиросът не е най-приятното място в тази обител.

Всички бързаха да излязат с цвъртенето на ято птици, излитащи от клетка. Тичешком, със смях и глъч, сестрите се пръснаха да си гостуват по стаите. Игуменката се затвори в килията си, а сестра Терез застана пред своята и дебнеше да разбере какво ще стане с мен. Аз се прибрах, а вратата на сестра Терез се затвори едва след известно време, и то тихичко. Тогава ми мина през ума, че тази девойка ме ревнува и се страхува да не й отнема мястото, което е заемала в сърцето и между най-близките на игуменката. Наблюдавах я няколко дни подред и когато реших, че подозрението ми е достатъчно основателно — за това говореха нейните дребни избухвания, детински тревоги, упоритостта, с която ме следеше по петите, наблюдаваше ме и винаги се изпречваше между игуменката и мен, прекъсваше нашите разговори, подценяваше моите качества, подчертаваше моите недостатъци, както и нейната бледност, болезнен вид, сълзите й, смущенията в здравето и дори в ума й, — отидох сама при нея и попитах:

— Скъпа приятелко, какво ви е?

Тя не ми отговори: посещението ми я изненада и смути. Не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи.

— Вие не сте много справедлива към мен: кажете ми истината: вие се страхувате, че аз ще злоупотребя с доброто разположение на нашата майка игуменка и ще ви изместя в нейното сърце. Успокойте се, това не ми е по характер. Ако някога бъда достатъчно щастлива, за да получа някакво влияние върху нея…

— Вие ще имате всичко каквото поискате, тя ви обича. Тя прави днес за вас точно това, което правеше за мен в началото.

— Е, добре! Бъдете сигурна, че аз ще използувам нейното доверие само за да я накарам да ви обича повече.

— Но нима това ще зависи от вас?

— А защо да не зависи от мен?

Вместо да отговори, тя се хвърли на врата ми и каза, въздишайки:

— Зная, че вината не е ваша, постоянно си го повтарям, но обещайте ми…

— Какво искате да ви обещая?

— Че…

— Доизкажете се. Ще направя всичко, което зависи от мен.

Тя се поколеба, закри очите си с ръце и каза тихо, толкова тихо, че едва я чух:

— Че ще я виждате колкото можете по-рядко.

Това искане ми се стори толкова странно, че не можах да се въздържа и попитах:

— А вас какво ви интересува дали виждам често или рядко нашата игуменка? Аз например нямам нищо против да я виждате непрекъснато. Но и вие не бива да се сърдите, ако върша същото. Не е ли достатъчно моето обещание да не навредя нито на вас, нито на когото и да било?

Тя се отдръпна от мен, хвърли се върху леглото, като произнесе с болка следните думи:

— Аз съм загубена!

— Загубена! И защо? Сигурно мислите, че аз съм най-лошото същество на света?

Бяхме стигнали дотук, когато игуменката влезе. Тя ме потърсила в моята килия, не ме намерила там и напразно обиколила почти целия манастир; не й минало през ум, че съм при сестра Терез. Когато онези, които тя пратила да ме търсят, й казали къде съм, тя дотичала веднага. Лицето и погледът й бяха малко смутени, но тя толкова рядко биваше съсредоточена! Седнала върху леглото си, сестра Терез мълчеше. Аз стоях права. Казах й:

— Скъпа майко, моля ви да ми простите, задето дойдох тук без ваше разрешение.

— Вярно е, че щеше да бъде по-добре, ако бяхте поискали от мен разрешение.

— Но аз съжалих скъпата сестра Терез — видях, че й е мъчно.

— И защо?

— Да ви кажа ли? А защо да не ви кажа? Тя проявява деликатност, която й прави чест и доказва нейната силна привързаност към вас. Добротата, която проявихте към мен, е разтревожила нейната обич. Тя се е изплашила да не получа във вашето сърце предпочитание пред нея. Чувството на ревност — ревност много почтена и естествена, която, скъпа майко, трябва да ви ласкае — беше станало, струва ми се, непоносимо за моята сестра и аз дойдох да я успокоя.

След като ме изслуша, игуменката доби строг и властен вид.

— Сестра Терез — каза тя, — аз ви обичах и продължавам да ви обичам, нямам оплаквания от вас и вие няма да имате оплаквания от мен, но не ще позволя подобни претенции за изключително място в моите чувства. Очистете душата си от тях, ако наистина се страхувате, че ще изгасите останалата в мен привързаност към вас и ако си спомняте участта на сестра Агат…

След това се обърна към мен и ми каза:

— Това е високата черноока сестра, която стои в черквата срещу мен. (Аз малко общувах с другите, бях пристигнала съвсем отскоро, бях нова и още не знаех имената на всичките си другарки.) — Игуменката прибави: — Обичах я, когато сестра Терез постъпи тук, и започнах да глезя нея. Сестра Агат преживя същите тревоги и извърши същите глупости. Предупредих я, но тя не се поправи и бях принудена да прибягна до строги мерки, които продължиха твърде дълго и противоречат на моя характер. Защото всички сестри ще ви кажат, че съм добра и сърцето ме боли, когато наказвам. — След това тя се обърна към сестра Терез и прибави: — Дете мое, не искам да бъда смущавана, вече ви го казах. Вие ме познавате, не ме карайте да върша неща, чужди на характера ми… — След което опря ръка върху рамото ми и каза: — Елате, сестра Сюзан, придружете ме до стаята ми.

Ние излязохме. Сестра Терез поиска да ни последва, но игуменката извърна небрежно глава над рамото ми и каза деспотично:

— Приберете се в килията си и няма да излизате оттам, докато не ви разреша.

Сестрата се подчини, затвори силно вратата и изрече някои неща, които накараха игуменката да изтръпне. Не разбрах обаче защо — думите й нямаха смисъл. Видях, че е разгневена и й казах:

— Скъпа майко, ако вие изпитвате някакво добро чувство към мен, простете на сестра Терез; тя напълно е загубила разума си и не знае какво приказва, не знае какво върши.

— Да й простя! С удоволствие, но какво ще ми дадете?

— О, скъпа майко, толкова бих се радвала, ако имах нещо, което да ви хареса и да ви успокои.

Тя наведе очи, изчерви се и въздъхна. Наистина като влюбена. След като ми каза това, тя се отпусна, натежа цялата върху мен, сякаш губеше сили.

— Дайте ми челото си да го целуна!

Аз се наведох, тя ме целуна по челото. Оттогава, щом някоя монахиня сбъркаше нещо, аз ходатайствувах пред нея и бях сигурна, че ще измоля милост за виновницата, като изпълня някои нейни невинни желания: целувка по челото или по врата, или по очите, или по бузите, или по устата, или по ръцете, или по деколтето, или над лакътя, но най-често по устата. Тя казваше, че дъхът ми е чист, зъбите бели, устните свежи и алени. Аз наистина щях да бъда много красива, ако заслужавах и част от нейните похвали. Станеше ли дума за моето чело, тя казваше, че било гладко, очарователно по форма; очите ми бяха блестящи; бузите — румени и нежни; ръцете — малки и пухкави; бюстът ми твърд като камък и с обаятелна форма; ръцете ми — закръглени, сякаш правени на струг; шията — изваяна, като у никоя друга сестра, с изтънчена и рядка красота. Не помня вече всичко, което ми казваше! В нейните похвали имаше и нещо вярно. Аз много приспадах, но не всичко. Понякога, като ме наблюдаваше от главата до петите с удоволствие, което не бях виждала у никоя друга жена, тя ми казваше;

— Не, велико щастие е, че бог я е призовал в манастирската обител: с това лице и тази фигура сред миряните тя би обрекла на вечни мъки не един мъж, а заедно с тях и себе си. Всичко, което бог прави, е добро.

Ние вървяхме към нейната килия. Аз имах намерение да я оставя, но тя ме хвана за ръката и ми каза:

— Много е късно, за да започвате сега разказа си за „Сент-Мари“ и за „Лоншан“, но влезте, ще ми дадете един малък урок по клавесин.

Последвах я. Само за миг тя отвори клавесина, приготви някакви ноти, приближи стол — беше много пъргава. Аз седнах. Тя помисли, че може да ми е студено, отвърза една от възглавниците, които стояха на столовете, взе краката ми и ги постави върху нея. След това застана зад стола ми и се облегна на облегалката. Най-напред взех няколко акорда, след това изсвирих няколко пиеси от Купрен, Рамо, Скарлати. В това време тя бе повдигнала единия край на нагръдника ми, поставила бе ръката си върху моето голо рамо, а върхът на пръстите й докосваше гръдта ми. Тя въздишаше, изглеждаше потисната, дишаше неравномерно. Ръката, поставена върху моето рамо, отначало ме притискаше силно, после се отпусна съвсем, сякаш обезсилена и безжизнена, а главата й клюмна върху моята. Тази луда жена наистина беше невероятно чувствителна и имаше много жив усет към музиката. Никога не съм срещала човек, върху когото музиката да има такова странно въздействие.

Ние се забавлявахме така и просто, и приятно, когато внезапно вратата се отвори с трясък. Аз се стреснах, игуменката също. Беше пак чудатата сестра Терез; дрехите й бяха раздърпани, погледът мътен, тя много странно и внимателно оглеждаше ту мен, ту игуменката, устните й трепереха, не можеше да приказва. Постепенно дойде на себе си и се хвърли в краката на игуменката; присъединих своята молба към нейната и отново измолих да й простят, но игуменката й заяви най-категорично, че прощава за последен път поне грешките от този род, и ние излязохме двете заедно.

На връщане към нашите килии аз й казах:

— Скъпа сестро, внимавайте, ще разсърдите игуменката. Аз няма да ви изоставя, но вие ще подроните моето влияние пред нея, ако продължавате така, и ще ми бъде много тежко, когато не ще мога вече да направя нищо нито за вас, нито за никоя друга. Но всъщност какво си мислите?

Никакъв отговор.

— Какво лошо очаквате от мен?

Никакъв отговор.

— Нима нашата майка, игуменката, не може да ни обича еднакво и двете?

— Не, не — възрази тя буйно, — това не е възможно. Скоро аз ще започна да я отвращавам и ще умра от мъка. О, защо дойдохте тук! Вие няма да бъдете щастлива дълго време, сигурна съм в това, а аз ще бъда нещастна завинаги.

— Зная, че да загубиш благоволението на игуменката, е голямо нещастие, но има друго още по-голямо — да си заслужила тази загуба. Няма ли в какво да се упрекнете?

— О, да беше така!

— Ако вие сама обвинявате себе си в някаква грешка, трябва да я поправите и най-сигурният начин е да понесете търпеливо мъката си.

— Не мога, не мога! И после, нима тя трябва да ме наказва?

— Тя, сестра Терез, тя! Може ли да говори човек така за своята игуменка? Вие се самозабравяте, това не е хубаво. Сигурна съм, че този грях е по-сериозен от всички, за които се укорявате.

— О, дай боже да е така! Дай боже!…

И ние се разделихме — тя, за да се прибере отчаяна в килията си, аз — за да мисля в моята върху странната нагласа на женските мозъци.

Ето докъде води оттеглянето от света. Човек е роден, за да живее сред обществото. Откъснете го, изолирайте го и неговите идеи ще се объркат, характерът му ще се промени, в сърцето му ще се надигнат хиляди странни и смешни влечения, причудливи мисли ще започнат да зреят в мозъка му като тръни в запустяла земя. Оставете един човек в гората и той ще стане хищен като звяр. В един манастир, където идеята за неизбежност се свързва с идеята за подчинение и зависимост — става още по-лошо: от гората може да се излезе, но от манастира не се излиза, в гората човек е свободен, в манастира той е роб. Необходима е може би повече душевна сила, за да устоиш на самотата, отколкото на нищетата. Нищетата принизява човека, уединението го осакатява. Нима е по-добре да живееш в омерзение, отколкото да бъдеш луд? Ето нещо, което не бих се осмелила да реша, но и двете трябва да се избягват.

Виждах, че обичта на игуменката към мен расте с всеки изминат ден. Бях постоянно в нейната килия или тя в моята. При най-малкото неразположение тя ме пращаше в лечебницата, освобождаваше ме от черковните задължения, пращаше ме да си лягам рано или ми забраняваше да присъствувам на сутрешната молитва. В черквата, в трапезарията, в залата, където прекарвахме свободните си часове, тя намираше начин да ми засвидетелствува своето приятелство. Ако в черквата се случеше куплет, съдържащ нежни и мили чувства, тя отправяше песента си към мен, а ако пееше някоя друга — тя ме гледаше. В трапезарията тя винаги ми изпращаше по нещо от лакомствата, които й сервираха; в залата тя ме прихващаше през кръста и ми говореше най-нежни и задължаващи неща. Тя делеше с мен всички подаръци, които получаваше: шоколад, захар, кафе, ликьори, тютюн, бельо, носни кърпи — въобще всичко. Опразнила бе своята килия от щампи, мебели, разни съоръжения и безброй приятни или удобни неща, за да украси моята. Нямаше почти случай да отсъствувам за малко от килията си и при завръщането си да не се окажа обогатена с някакъв нов подарък. Отивах да й благодаря в нейната килия, а тя изпитваше неописуема радост. Целуваше ме, галеше ме, вземаше ме на коленете си, разказваше ми за най-тайните неща в манастира и се заричаше, че ако я обичам, животът й тук ще бъде хиляди пъти по-щастлив, отколкото ако беше останала сред миряните. После млъкваше, гледаше ме с разнежен поглед и ме питаше:

— Сестра Сюзан, обичате ли ме?

— А нима бих могла да не ви обичам? Това би означавало голяма неблагодарност от моя страна.

— Вярно е.

— Вие сте толкова добра към мен.

— Кажете по-скоро, че имам слабост към вас.

При тези думи тя навеждаше очи, ръката, с която ме държеше, ме обхващаше по-плътно, другата, която стоеше върху коляното ми, го притискаше по-силно. Тя ме притегляше към себе си, лицето ми се оказваше долепено до нейното, тя въздишаше, облягаше се върху стола си, трепереше цяла, сякаш искаше да ми повери нещо, но не смееше. Плачеше, а след това ми казваше:

— О, сестра Сюзан, вие не ме обичате!

— Не ви обичам ли, скъпа майко!

— Не.

— Кажете ми какво трябва да направя, за да ви го докажа.

— Трябва сама да отгатнете.

— Търся, но не мога да отгатна.

Тя бе повдигнала нагръдника си и бе поставила ръката ми върху своята гръд. Тя мълчеше, мълчах и аз. Приличаше на човек, който изпитва най-висша наслада. Поиска от мен да я целуна по челото, по бузите, очите и устата и аз се подчиних: не мисля, че в това имаше нещо лошо. Но нейното удоволствие растеше и тъй като аз нямах нищо против да увелича по този толкова невинен начин нейното щастие, отново целувах челото, бузите, очите и устата й. Ръката, която бе поставила върху моето коляно, опипваше целите ми дрехи, от пръстите на краката до колана, притискаше ме ту на едно място, ту на друго; заеквайки, с дрезгав и разстроен глас тя поиска от мен да удвоя своите ласки; аз ги удвоих. Най-после настъпи момент, в който, не зная дали от удоволствие или от страдание, тя пребледня като мъртвец, очите й се затвориха, тялото й рязко се изопна, устните й се слепиха, овлажнели от някаква лека пяна; след това устата й се полуотвори, тя въздъхна дълбоко и аз помислих, че умира. Скочих веднага, помислих, че й става лошо, исках да изляза да повикам за помощ. Тя полуотвори очи и ми каза с отпаднал глас:

— Невинно дете! Нищо ми няма. Какво мислите да правите? Спрете…

Гледах я с широко отворени недоумяващи очи и не знаех дали трябва да остана, или да изляза. Тя отново отвори очи; не можеше да говори въобще; направи ми знак да се приближа и да се настаня отново на коленете й. Не разбирах какво става с мен: страхувах се, треперех, сърцето ми биеше силно, дишах трудно, бях смутена, потисната, развълнувана, изплашена, струваше ми се, че губя сили и ще припадна. Не бих могла да кажа обаче, че изпитвах мъка. Приближих се до нея, тя ми направи знак да седна върху коленете й. Седнах. Тя беше сякаш мъртва, а аз като че ли всеки момент щях да умра. Доста време останахме и двете в това странно състояние. Ако в този момент внезапно влезеше някоя монахиня, тя сигурно би се изплашила сериозно, би си въобразила или че ни е станало зле, или че сме заспали. Но тази добра игуменка, защото не е възможно да бъдеш толкова чувствителен и да не си добър, постепенно започна да идва на себе си. Тя продължаваше да стои излегната върху стола си, очите й бяха все така затворени, но лицето й доби много хубав цвят; взе едната ми ръка и я целуна, а аз й казах:

— О, скъпа майко, много се изплаших за вас.

Тя се усмихна меко, без да отвори очи.

— Но вие не изпитахте ли страдание?

— Не.

— Аз така помислих.

— Невинно дете! Скъпо невинно дете! О, колко много ми харесваш!

При тези думи тя се изправи, настани се удобно в стола си, хвана ме през кръста, целуна ме много силно по двете бузи и ме попита:

— На колко сте години?

— Още не съм навършила двадесет.

— Не е възможно.

— Скъпа майко, това е самата истина.

— Искам да зная целия ви живот, ще ми го разкажете ли?

— Да, скъпа майко.

— Целия?

— Целия.

— Някой може да дойде. Нека седнем при клавесина, вие ще ми давате урок по музика.

Отидохме при клавесина. Не зная какво бе станало, но ръцете ми трепереха, нотите се мержелееха пред очите ми, не можех да изсвиря нищо. Казах й го, тя започна да се смее. Седна на моето място, но излезе още по-зле. Тя едва-едва успяваше да държи ръцете си върху клавишите.

— Дете мое, виждам, че ти не си в състояние да ми покажеш нищо, нито пък аз да науча нещо. Малко съм уморена, трябва да си почина. Сбогом. Утре, без да отлагаме повече, искам да узная всичко, което се е случило в тази скъпа малка душа. Сбогом…

Друг път, когато излизах от нейната стая, тя ме придружаваше до вратата, проследяваше ме с поглед през целия коридор, докато стигна до своята килия, изпращаше ми с ръце въздушна целувка и се прибираше едва след като аз бях затворила вратата зад себе си. Този път тя само се надигна. Единственото, което можа да направи, е да се премести в креслото, което беше до леглото й. Тя седна, прислони глава на възглавницата, изпрати ми целувка с ръце, очите й се затвориха и аз си отидох.

Моята килия беше почти срещу тази на сестра Терез. Вратата й беше отворена, тя ме чакаше. Спря ме и ми каза:

— О, сестра Сюзан, вие идвате от нашата майка.

— Да.

— Дълго ли бяхте там?

— Толкова, колкото тя пожела.

— Но вие друго ми обещахте.

— Нищо не съм ви обещавала.

— Бихте ли се осмелили да ми кажете какво правихте там?…

Макар съвестта да не ме упрекваше в нищо, трябва да ви призная, господин маркизе, че нейният въпрос ме смути. Тя забеляза това, настоя и аз й отговорих:

— Скъпа сестро, може би на мен няма да повярвате, но ще повярвате на думите на нашата скъпа майка и аз ще я помоля тя да ви каже всичко.

— Скъпа сестра Сюзан — възрази тя живо, — в никакъв случай не правете това. Нали не искате да ме направите нещастна? Тя никога не би ми го простила. Вие не я познавате: тя е в състояние да премине от най-голяма нежност към жестокост. Не зная какво ще стане с мен. Обещайте ми да не й казвате нищо.

— Така ли искате?

— Моля ви на колене. Аз съм отчаяна. Виждам, че трябва да се примиря, и ще се примиря. Обещайте ми да не й казвате нищо.

Аз я изправих, дадох й дума, че ще мълча; тя ми повярва, и беше права. Ние се затворихме, всяка в своята килия.

Влязох вътре, но бях разсеяна. Поисках да се моля, но не можех; залавях се за нещо, оставях го, за да се заема с друго, оставях и него, за да започна трето, ръцете ми се отпускаха сами, чувствувах се оглупяла. Никога не бях изпитвала подобно нещо. Очите ми се затвориха сами и аз съм подремнала, макар че никога не спя през деня. Като се събудих, аз се запитах какво се бе случило между игуменката и мен. Изучавах себе си и постепенно започна да ми се струва, че стигам до нещо, но това бяха толкова неясни, налудничави, смешни мисли, че аз ги прогоних далеч от себе си. Резултатът от моите размишления бе, че игуменката може би страда от някаква болест. След това ми хрумна нещо друго — че тази болест е може би заразителна, сестра Терез се е заразила и аз също мога да се заразя.

На другия ден, след утринната служба, нашата игуменка ми каза:

— Сестра Сюзан, днес се надявам да науча всичко, което сте преживели, елате.

Отидох. Накара ме да седна в нейното кресло до леглото й, а самата тя седна върху един по-нисък стол. Аз стърчах малко над нея, защото съм по-висока и бях седнала на по-високо. Тя беше седнала така близо до мен, че коленете ми се преплитаха с нейните. Лактите си беше облегнала върху леглото. След известно мълчание аз й казах:

— Макар и да съм много млада, преживях много мъка. Скоро ще станат двадесет години, откакто съм родена на този свят, и двадесет години, откак страдам. Не зная дали ще мога да ви разкажа всичко и дали сърцето ви ще издържи да го изслушате. Страдание при моите родители, страдание в манастира „Сент-Мари“, страдание в манастира „Лоншан“, навсякъде само страдание. Скъпа майко, откъде искате да започна?

— От началото.

— Но, скъпа майко, разказът ми ще бъде много дълъг и много тъжен, а аз не бих искала да ви натъжавам така дълго.

— Не се страхувай, аз обичам да плача. За една чувствителна душа е чудесно да се проливат сълзи. Ти сигурно също обичаш да плачеш. Ще изтриеш моите сълзи, аз ще изтрия твоите и може би всред твоя тъжен разказ ние ще бъдем щастливи. Кой знае докъде може да ни отведе умилението…

При тези думи тя ме погледна отдолу нагоре и очите й бяха вече влажни; тя пое ръцете ми, приближи се още повече до мене, така че ме докосваше и аз я докосвах.

— Разказвай, дете мое, аз чакам, чакам с нетърпение да бъда развълнувана. Струва ми се, че никога в живота си не съм имала ден, изпълнен с повече състрадание и нежност…

И така, започнах да разказвам почти същото, което написах и на вас. Не бих могла да ви опиша ефекта, който моят разказ произведе върху нея, дълбоките й въздишки, сълзите, които проля, възгласите на възмущение против моите жестоки родители, против ужасните момичета от манастира „Сент-Мари“ и манастира „Лоншан“. Би ми било неприятно, ако им се случеше и най-малката част от злините, които тя им пожела. Не бих искала по моя вина да падне косъм от главата на най-върлия ми неприятел. От време на време тя ме прекъсваше, ставаше, разхождаше се из стаята и пак сядаше на мястото си. Друг път вдигаше очи и ръце към небето, а след това криеше глава между коленете ми. Когато й разказвах за килията в тъмното подземие, сцената с моето църковно покаяние, моето самобичуване, тя едва ли не се развика. Стигнала до края на своя разказ, аз млъкнах, а тя остана известно време наведена над леглото си, с лице, заровено в завивката, и с протегнати над главата ръце.

— Скъпа майко, простете ми за мъката, която ви причиних. Аз ви предупредих, но вие сама пожелахте.

Вместо отговор тя каза:

— Какви лоши, какви отвратителни същества! Само в манастирите човечността може да угасне до такава степен. Когато омразата се обедини с постоянното лошо настроение, човек не знае докъде могат да стигнат нещата. За щастие аз имам благ характер, обичам монахините си. Те всички в една или друга степен са възприели по нещо от моя характер и се обичат помежду си. Но как вашето крехко здраве устоя на толкова мъчения? Как тези нежни крайници останаха цели? Как този деликатен организъм не бе унищожен? Как сълзите не угасиха блясъка на тези очи? Жестоки същества! Да връзват въжета около тези ръце!… — Тя хващаше ръцете ми и ги целуваше.

— Да удавят в сълзи тези очи!…

И ги целуваше.

— Да изтръгнат стонове и жалби от тази уста!…

И я целуваше.

— Тъжни облаци да помрачат това очарователно и ведро лице!…

И тя го целуваше.

— Да прекършат розите по тези румени бузи!…

И тя галеше бузите ми и ги целуваше.

— Да малтретират тази глава! Да скубят тези коси! Да натрупат грижи върху това чело!…

И тя целуваше главата, челото, косите ми…

— Как са дръзнали да сложат въже около тази шия и да разкъсат тези рамене с острите върхове на бича!…

Тя издърпа покривалото от главата и врата ми, разтвори нагръдника, косите ми се разпиляха върху голите рамене, гърдите ми бяха полуоткрити и нейните целувки обсипваха врата, раменете, полуголите ми гърди. Тогава аз забелязах по треперенето, което я обхвана, по смутения й говор, по блуждаещия поглед и трескавите ръце, по коляното й, което се притискаше между моите колене, по пламенната прегръдка и силата, с която ръцете й ме обвиваха, че болестта й скоро ще се повтори. Не знам какво ставаше с мен, но ме обзе страх, треперех цяла и чувствувах отпадналост, което потвърждаваше моето съмнение, че болестта й е заразителна.

— Скъпа майко — казах аз, — вижте как сте ме раздърпали! Ако някой влезе…

— Стой, стой така — отвърна тя с потиснат глас. — Никой няма да влезе.

Мъчех се да стана и да се изтръгна от ръцете й.

— Скъпа майко, внимавайте, болестта ви се връща. Нека се отдалеча…

Исках да се отдалеча; исках, това е сигурно, но не можех; нямах никакви сили, коленете ми се огъваха. Тя беше седнала, аз бях права. Притегли ме към себе си, аз се уплаших, че мога да падна върху нея и да я нараня, приседнах на края на леглото.

— Скъпа майко, не зная какво ми е, но се чувствувам зле.

— Аз също, но почини за малко, всичко ще мине, няма нищо…

И действително моята игуменка се успокои, аз също. И двете бяхме изтощени. Аз бях облегнала главата си на нейната възглавница, тя бе отпуснала глава на едното ми коляно с чело, поставено върху ръката ми. Постояхме малко така. Не зная за какво мислеше тя, но аз не мислех за нищо, не можех да мисля — нямах никакви сили. Мълчахме и двете; игуменката първа наруши тишината:

— Сюзан, ако съдя по онова, което ми казахте за вашата игуменка, тя явно ви е била много скъпа.

— Много.

— Тя не ви е обичала повече от мен, но вие сте я обичали повече… Вие не ми отговаряте?

— Аз бях нещастна, а тя облекчаваше мъката ми.

— Но откъде идва вашето отвращение към монашеския живот? Сюзан, вие не ми казахте всичко.

— Простете ми, госпожо.

— Как? Вие сте така мила и не е възможно — защото вие наистина сте много мила, дете мое, сама не си давате сметка за това, — не е възможно никой да не ви го е казал.

— Казвали са ми.

— И оня, който го е казвал, бил ли ви е неприятен?

— Не.

— И вие го харесвахте?

— Съвсем не.

— Как? Вашето сърце никога нищо ли не е почувствувало?

— Нищо.

— Как! Нима отвращението към монашеския живот не е резултат от някоя тайна или неодобрена от вашите родители страст? Доверете ми се; аз съм великодушна.

— Скъпа майко, аз няма какво да ви доверявам по този въпрос.

— Но, повтарям, откъде у вас това отвращение към монашеския живот?

— От самия него. Мразя задълженията, които той ми налага, ежедневните занятия, уединението, принудата — струва ми се, че съм призвана за нещо друго.

— Но по какво съдите за това?

— По досадата, която ме смазва; аз скучая.

— И тук?

— Да, скъпа майко, и тук — въпреки цялата ви доброта към мен.

— Но не чувствувате ли дълбоко в себе си някакви импулси, някакви желания?

— Никакви.

— Вярвам ви. Струва ми се, че имате спокоен характер.

— Доста.

— Дори студен.

— Не зная.

— Вие не познавате външния свят?

— Малко го познавам.

— Но в такъв случай с какво може той да ви привлича?

— Това не ми е много ясно; и все пак трябва да има с какво.

— За своята свобода ли съжалявате?

— Точно така, а може би и за много други неща.

— А кои са тези други неща? Приятелко моя, говорете с открито сърце. Бихте ли искали да сте омъжена?

— Бих предпочела да съм омъжена, вместо да бъда монахиня.

— И защо такова предпочитание?

— Не зная.

— Не знаете? Но кажете ми, какво впечатление ви прави присъствието на един мъж?

— Никакво. Ако той е умен и говори добре, аз го слушам с удоволствие; ако е хубав, забелязвам го между другите.

— И сърцето ви остава спокойно?

— Досега не се е вълнувало.

— Как? Когато те са спирали възбуден поглед върху вашите очи, нима не сте чувствували…

— Понякога смущение. Караха ме да навеждам очи.

— Без никакво вълнение?

— Никакво.

— И вашите чувства не ви подсказваха нищо?

— Аз не познавам езика на чувствата.

— И все пак те имат свой език.

— Възможно е.

— И вие не го знаете?

— Никак.

— Как? Вие… Това е много нежен език. Искате ли да го научите?

— Не, скъпа майко. За какво би ми послужило това?

— Би ви помогнало да разсеете скуката си.

— А може би да я увелича. И после какво значение има езикът на чувствата, когато няма обект?

— Когато човек говори, той винаги говори някому. Това е по-добре, отколкото да разговаряш сам със себе си, макар че и това не е съвсем лишено от прелест.

— Нищо не разбирам от тези неща.

— Ако искаш, скъпо дете, аз бих могла да бъда по-ясна.

— Не, скъпа майко, не. Аз нищо не зная и предпочитам да не зная, вместо да придобия знания, които само ще ме направят още по-нещастна. Не желая нищо, и не искам да търся желания, които не бих могла да задоволя.

— А защо да не можеш?

— А как бих могла?

— Като мене.

— Като вас! Но в тази обител няма никой…

— Тук съм аз, скъпа приятелко, вие също сте тук.

— Е, добре, каква съм ви аз? Каква сте ми вие?

— Колко е невинна!

— Вярно е, скъпа майко, и бих предпочела да умра, отколкото да се променя.

Не зная какво лошо имаше в последните ми думи, но лицето й изведнъж се промени. Тя стана сериозна, озадачена. Ръката, която държеше върху едното ми коляно, първо престана да го притиска, а след това се дръпна. Гледаше надолу.

— Скъпа майко, какво направих? Нима, без да искам, казах нещо, което ви е оскърбило? Простете ми. Използувам свободата, която ми дадохте. Не обмислям предварително онова, което трябва да ви кажа; пък и да го правя, навярно бих казала същото, ако не и по-зле. Нещата, за които разговаряме, са ми толкова чужди! Простете ми…

При тези думи аз обвих врата й с ръце и поставих глава върху рамото й. Тя ме прегърна и ме притисна много нежно. Останахме така няколко мига. След това все така сърдечно и спокойно тя ме попита:

— Сюзан, спите ли добре?

— Много добре, особено от известно време.

— Заспивате ли, щом легнете?

— Обикновено.

— Но когато ви се случи да не заспите веднага, за какво мислите?

— За предишния си живот, за живота, който ми предстои, или се моля на бога, или плача, знам ли?

— А сутрин, ако се събудите много рано?

— Ставам.

— Веднага?

— Веднага.

— Не обичате ли да мечтаете?

— Не.

— Да се излежавате?

— Не.

— Да си стоите на топличко в леглото?

— Не.

— Никога…

При тази дума тя спря, и с основание щеше да ме попита нещо недобро и може би ще постъпя много по-лошо, като го кажа, но аз реших да не крия нищо.

— Никога ли не ви изкушава желанието да се насладите на собствената си красота?

— Не, скъпа майко, не зная дали съм красива, както твърдите вие, а освен това, дори да съм красива, човек е красив за другите, а не за себе си.

— Никога ли не ви е минавало през ум да прокарате ръце по гърдите, по бедрата, по корема си, по своята така твърда, нежна и бяла плът?

— О, не! Виж, това не! Това е грешно и ако ми се случеше, не знам как бих могла да го призная на изповедника си…

Не зная какво още си казахме, когато дойдоха да я предупредят, че някой я търси в приемната. Стори ми се, че това посещение я ядоса и тя предпочиташе да продължи разговора с мен, макар че за нашите приказки нямаше защо да се съжалява. Все пак ние се разделихме.

Манастирът никога не бе живял така щастливо, както след моето постъпване в него. Като че характерът на игуменката бе престанал да бъде неуравновесен. Казваха, че благодарение на мен станал спокоен. В моя чест тя дори даде няколко дни почивка или онова, което в манастира наричат празници. През тези дни храната е малко по-добра от обикновено, черковните служби са по-кратки и часовете между тях монахините прекарват в свободни развлечения. Но това щастливо време трябваше да приключи и за другите, и за мене.

Сцената, която току-що описах, бе последвана от голям брой подобни сцени, които прескачам. Ето продължението.

Игуменката започна да става неспокойна; тя не беше вече така весела, отслабна, загуби покоя си. Една нощ, когато всички спяха и манастирът бе потънал в тишина, тя стана. След като поскита известно време из коридорите, тя дойде пред моята килия. Аз спя много леко и ми се стори, че я познах. Тя се спря и като опря чело на вратата ми, вдигна достатъчно шум, за да ме събуди в случай, че спя. Аз мълчах. Стори ми се, че някой стене, въздиша. Най-напред почувствувах лека тръпка, след това реших да кажа „Ave“8.

Вместо отговор чух леки стъпки, които се отдалечиха. След малко се върнаха пак. Жалбите и въздишките се подновиха; аз отново казах „Ave“, някой за втори път се отдалечи от вратата ми. Успокоих се и заспах. Докато спях, някой бе влязъл и стаята ми, седнал бе край леглото ми. Завесите бяха полуоткрехнати, някой държеше малка свещ, чиито пламък осветяваше лицето ми, и тази, която я държеше, ме гледаше как спя. Така поне ми се стори, когато отворих очи. Беше игуменката.

Станах веднага. Тя видя моята уплаха и ми каза:

— Сюзан, успокойте се, аз съм…

Положих отново глава върху възглавницата.

— Скъпа майко, какво правите тук по това време? Какво е могло да ви доведе при мене? Защо не спите?

— Не мога да заспя и дълго няма да мога да заспя. Измъчват ме лоши сънища; щом затворя очи, мъките, които сте изтърпели, изплуват във въображението ми. Аз ви виждам в ръцете на тези безчовечни жени, виждам ви с коси, разпилени върху лицето, виждам ви с окървавени крака, със запалена факла в ръката и въже около врата, струва ми се, че те ще ви отнемат живота. Изтръпвам цяла, започвам да треперя, облива ме студена пот, искам да ви се притека на помощ, започвам да викам, събуждам се и напразно чакам съня. Ето какво ми се случи тази нощ. Побоях се да не би небето да ми праща знамение, че с моята приятелка се е случило нещастие. Станах, приближих се до вашата врата, ослушах се и ми се стори, че не спите; вие заговорихте нещо и аз се оттеглих. После се върнах, вие отново заговорихте и аз пак се отдалечих. Върнах се трети път и когато ми се стори, че вие спите, влязох. Доста време стоя до вас и се боя да не ви събудя. Най-напред се поколебах дали да открия завесите на леглото ви — исках да си отида, защото се страхувах, че ще смутя почивката ви, но не можах да устоя на желанието да видя дали моята скъпа Сюзан е добре. Погледнах ви — колко сте красива дори когато спите!

— Скъпа майко, колко сте добра!

— Измръзнах, но поне зная, че няма защо да се страхувам за моето дете, и мисля, че сега ще заспя. Дайте ми ръката си.

Подадох ръката си.

— Колко спокоен е пулсът ви! Колко равен. Нищо не ви вълнува.

— Аз спя доста спокойно.

— Колко сте щастлива!

— Скъпа майко, ще се простудите, ако продължавате да стоите така.

— Права сте. Сбогом, красива приятелко, сбогом, отивам си.

Но тя не си отиваше и продължаваше да ме гледа. От очите й се отрониха две сълзи.

— Скъпа майко, какво ви е? Вие плачете. Колко съжалявам, че ви занимах със своите мъки!

В същия момент тя затвори вратата, изгаси свещта и се хвърли върху мен. Беше ме прегърнала, лежеше върху покривката до мене, лицето й беше прилепено до моето, сълзите й мокреха бузите ми, тя въздишаше и молеше с жалостен, пресечен глас:

— Скъпа приятелко, смилете се над мен!

— Скъпа майко, какво ви е, лошо ли ви е? Какво трябва да направя?

— Аз съм изтръпнала, треперя цялата, смъртен хлад пронизва тялото ми.

— Искате ли да стана и да ви отстъпя леглото си?

— Не, не е необходимо да ставате. Само открийте малко завивката да бъда по-близо до вас. Ще се затопля и ще оздравея.

— Скъпа майко, това е забранено. Какво биха казали, ако се научат? Аз съм виждала да наказват монахини за много по-леки неща. В манастира „Сент-Мари“ една монахиня отиде през нощта в килията на друга монахиня, нейна близка приятелка, и аз не мога да ви опиша колко лоши неща помислиха за тях. Изповедникът на няколко пъти ме пита дали не са ми предлагали някога да спят до мен и много сериозно ми поръча да не позволявам такова нещо. Аз дори му говорих за ласките, с които ме обсипвате. Лично аз ги намирам много невинни, но той не мисли така. Не зная как забравих неговите съвети — бях си решила да поговоря с вас за тях.

— Скъпа приятелко, всички спят около нас, никой нищо няма да узнае. Аз съм тази, която възнаграждава и наказва. И каквото и да каже изповедникът, не виждам зло в това една приятелка да допусне до себе си друга приятелка, която, обзета от тревога, се е събудила и е дошла през нощта въпреки студа да види дали нейната любима не е изпаднала в беда. Сюзан, нима при вашите родители никога не сте спали с някоя от сестрите си?

— Не, никога!

— Но ако се наложеше, нима не бихте го сторили без всякакви скрупули? Ако вашата сестра, изплашена и премръзнала, беше дошла да ви помоли да легне до вас, бихте ли й отказали?

— Мисля, че не.

— А аз не съм ли вашата скъпа майка?

— Да, но това е забранено.

— Скъпа приятелко, аз забранявам това на другите, но на вас го разрешавам и ви моля да го сторите. Нека се стопля за момент и ще си отида. Дайте ми ръката си…

Подадох й ръката си.

— Ето пипнете, вижте сама, аз треперя, зъзна, студена съм като мрамор…

И това беше вярно.

— О, скъпа майко, ще се разболеете. Но почакайте, аз ще се отдръпна до самия край на леглото и вие ще се настаните на затопленото място.

Извърнах се на една страна, в самия край, открих свивката и тя легна на моето място. О, колко й беше зле! Тръпки разтърсваха цялото й тяло. Искаше да ми говори, искаше да се приближи до мен, но не можеше да каже нито сричка, не можеше да се помръдне. Тя само повтаряше тихо:

— Сюзан, приятелко моя, елате малко по-близо…

Ти протегна ръце, аз се обърнах с гръб към нея. Тя ме прихвана внимателно, притегли ме към себе си, мушна дясната си ръка под мен, а лявата метна отгоре ми и каза:

— Замръзнала съм. Толкова ми е студено, че се боя да ви докосна от страх да не ви причиня болка.

— Скъпа майко, не се страхувайте.

Тя веднага сложи едната ръка върху гърдите ми, а другата около кръста ми, краката си беше поставила под моите и аз ги притисках, за да ги затопля, а скъпата майка ми казваше:

— О, скъпа приятелко, вижте колко бързо се затоплиха краката ми, защото нищо не ги отделя от вашите.

— Но какво пречи да се стоплите цялата по същия начин.

— Нищо, стига да искате.

Бях се обърнала към нея, тя беше разтворила нощницата си, аз щях да направя същото, когато изведнъж някой удари два пъти силно по вратата. Изплашени, ние моментално скочихме — аз от едната страна на леглото, игуменката — от другата. Ослушахме се и чухме, че някой се прибира на пръсти в съседната стая.

— О — казах й аз, — това е сестра Терез. Тя сигурно ви е видяла, като минавате през коридора и влизате при мен; сигурно ни е подслушвала и е чула нашия разговор. Какво ще каже?

Бях ни жива, ни умряла.

— Да, тя е — каза разгневена игуменката, — боя се, че е тя, но се надявам, че ще запомни за дълго своята дързост.

— О, скъпа майко, не й причинявайте никакво зло.

— Сбогом, Сюзан, лека нощ. Легнете си и спете добре. Освобождавам ви от сутрешната молитва. Отивам при онази глупачка. Дайте ми ръката си…

Протегнах й ръката си през леглото — тя повдигна дългия ръкав и въздишайки, я покри с целувки от върха на пръстите до самото рамо. Излезе си, като заяви, че безразсъдната сестра, която бе дръзнала да я смути, дълго ще си спомня за това. Веднага се примъкнах до другия край на леглото, който беше по-близо до вратата, и се ослушах. Тя влезе при сестра Терез. Изкуши ме желанието да стана, да ида при сестра Терез и да се намеся между нея и игуменката, ако случайно сцената стане много бурна, но бях така смутена и се чувствувах така неудобно, че предпочетох да остана в леглото си. Не можех обаче да заспя. Мислех, че целият манастир ще започне да ме одумва, че тази случка, която сама по себе си беше съвсем проста, ще бъде разказвана с най-неблагоприятни подробности, че тук ще стане по-лошо, отколкото в „Лоншан“, където ме обвиняваха не зная в какво, че нашата грешка ще стигне до по-висшите ни ръководители, игуменката ще бъде сменена и двете ще бъдем строго наказани. Слухът ми обаче беше нащрек; аз чаках с нетърпение нашата майка да излезе от килията на сестра Терез. Очевидно да се оправи тази работа, не бе много лесно, защото тя прекара там почти цялата нощ. Как я окайвах! Тя беше по нощница, гола, смразена от студ и от гняв.

На заранта много ми се щеше да използувам разрешението на игуменката и да остана в леглото си, но се сетих, че не бива да постъпвам така. Облякох се бързо и бях първа в черквата, където игуменката и сестра Терез не се появиха въобще. Това много ме зарадва: първо, защото щеше да ми бъде трудно да изтърпя присъствието на тази сестра, без да се смутя, второ, защото беше явно, че щом са й разрешили да отсъства от черковната служба, тя е получила прошка, така че аз нямаше за какво да се тревожа. Бях отгатнала правилно: щом завърши службата, игуменката ме повика. Отидох да я видя. Тя беше още в леглото си, изглеждаше съкрушена.

— Много страдах и никак не спах — каза тя. — Сестра Терез е луда. Ако това й се случи още веднъж, ще наредя да я затворят.

— О, скъпа майко, не я затваряйте никога.

— Всичко ще зависи от нейното поведение. Тя ми обеща, че ще бъде по-добра, и аз разчитам на нейната дума. А вие, скъпа Сюзан, как се чувствувате?

— Добре, скъпа майко.

— Починахте ли си малко?

— Много малко.

— Казаха ми, че сте били на черква. Защо не останахте в леглото си?

— Бих се чувствувала зле там, а освен това помислих, че ще бъде по-добре…

— Не, нямаше никакво неудобство. Но на мен ми се спи. Съветвам ви да направите същото в своята килия, освен ако не предпочитате едно място до мен.

— Скъпа майко, аз съм ви безкрайно задължена. Свикнала съм да спя сама и не бих могла да спя с друга.

— Вървете тогава. На обяд аз няма да слизам в трапезарията, ще ми донесат храната тук; може би няма да стана през целия ден. Ще дойдете с някои други сестри, на които вече поръчах да кажат.

— А сестра Терез ще бъде ли между тях?

— Не.

— Не съжалявам.

— Защо?

— Не зная. Струва ми се, че се страхувам да я срещна.

— Успокойте се, дете мое. Уверявам ви, че тя се бои от вас повече, отколкото вие трябва да се плашите от нея.

Оставих игуменката и отидох да почина. Следобед отидох при игуменката, където заварих събрани доста голям брой монахини — най-младите и най-хубавите от целия манастир. Другите вече бяха направили своето посещение и бяха си отишли. Вие разбирате от живопис, господин маркизе, и трябва да ви уверя, че картината беше доста приятна за гледане. Представете си едно ателие с десет или дванадесет млади жени, най-малката от които беше може би на петнадесет години, а най-възрастната — на не повече от двадесет и три, игуменката, около четиридесетгодишна, бяла, свежа, добре сложена, полуизправена в леглото си, с двойна брадичка, която умееше да носи доста изящно, със закръглени, сякаш минали през струг ръце, пръсти, заострени като вретена, трапчинки, с очи черни, големи, живи и нежни, които почти никога не разтваряше изцяло, а държеше полузатворени, сякаш за нея бе уморително да ги държи отворени. Устните й бяха алени като роза, зъбите — бели като мляко, страните — изключително красиви, главата — много приятна, потънала в меката възглавница, ръцете — отпуснати лениво покрай тялото, с малки възглавнички под лактите, за да ги поддържат. Аз бях седнала на края на леглото и не правех нищо, една монахиня седеше в креслото с бродерия върху коленете, други бяха застанали до прозореца — плетяха дантела. Някои бяха насядали на земята върху възглавници, смъкнати от столовете; приказваха, бродираха, навиваха прежда на чекрък. Едни бяха светли, други мургави и всички те бяха хубави, макар и да не си приличаха. Характерите им бяха толкова различни, колкото и физиономиите. Едни бяха спокойни, други весели, трети сериозни, меланхолични или тъжни. Всички работеха нещо с изключение на мен. Не беше трудно да различиш кои са приятелки, кои са безразлични и кои са неприятелки. Приятелките седяха една до друга или една срещу друга, работеха и същевременно разговаряха, съветваха се, поглеждаха се крадешком, стискаха си пръстите под предлог, че си подават карфица, игла или ножица. Игуменката ги оглеждаше всичките. Една упрекваше за прекаленото й старание, друга — за мързела й, трета — за нейното безразличие, четвърта за това, че е тъжна. Тя искаше да й покажат ръкоделието си, хвалеше или укоряваше, поправяше покривалото върху главата на една.

— Булото ви е много издадено напред… Подбрадникът закрива прекалено голяма част от лицето, не се виждат достатъчно страните… Тези гънки не падат добре…

Тя имаше за всяка дребни упреци или дребни ласки.

Докато всички се занимаваха с нещо, чух леко почукване на вратата. Отидох. Игуменката ми каза:

— Сестра Сюзан, ще се върнете, нали?

— Да, скъпа майко.

— Елате на всяка цена, защото трябва да ви съобщя нещо важно.

— Ще се върна.

Беше нещастната сестра Терез. Тя постоя един миг мълчалива, аз също. След това й казах:

— Скъпа сестро, на мен ли се сърдите?

— Да.

— С какво бих могла да ви услужа?

— Ще ви кажа. Върху мене се стовари гневът на нашата скъпа майка; мислех, че ми е простила и имах известно основание да мисля така. Сега обаче вие всички сте при нея, а мен ме няма и ми е наредено да си стоя в килията.

— Бихте ли искали да влезете?

— Да.

— Искате ли да измоля нейното разрешение?

— Да.

— Почакайте, скъпа приятелко, отивам.

— Вие наистина ли ще й говорите за мен?

— Разбира се. И защо да не ви обещая това? И защо да не го направя, след като съм ви обещала?

— О — отвърна ти, като ме гледаше нежно, — аз й прощавам, прощавам й слабостта, която проявява към вас, защото вие притежавате всички чарове, най-красивата душа и най-красивото тяло.

Бях очарована, че ще мога да й направя тази малка услуга. Влязох. В мое отсъствие друга монахиня беше заела мястото ми в края на леглото и беше се навела към игуменката, опряла лакти на бедрата й, за да й покаже своето ръкоделие. Игуменката казваше „да“ или „не“ с почти затворени очи и почти без да я гледа, а аз стоях права до нея и тя не ме забелязваше. Скоро обаче тази лека разсеяност премина. Тази, която беше заела мястото ми, стана; аз седнах там отново. След това се наклоних към игуменката, която беше се поизправила върху възглавниците си, и замълчах, но я гледах с поглед, който показваше, че искам някаква милост от нея.

— Какво има? — попита ме тя. — Говорете. Какво искате? Нима някога съм ви отказвала нещо?

— Сестра Терез.

— Разбирам. Аз съм много недоволна от нея, но й прощавам, щом за нея ходатайствува сестра Сюзан. Идете й кажете, че може да влезе.

Изтичах. Бедната мъничка сестра чакаше на вратата. Казах й да влезе. Тя пристъпи, треперейки. Очите й гледаха към земята; държеше дълго парче муселин, прикрепено към някаква кройка, която изтърва при първата си стъпка. Аз я прибрах, хванах сестрата за ръка и я заведох при игуменката. Тя се хвърли на колене, грабна ръката й и я целуна, въздишайки с разплакани очи. След това взе и моята ръка, сложи я върху ръката на игуменката и ги целуна и двете. Игуменката й направи знак да стане и да се настани където иска. Тя се подчини. Поднесоха закуска, игуменката стана, но не седна с нас, а се заразхожда край масата: ту поставяше ръка върху главата на една, притегляше я леко назад и я целуваше по челото, ту повдигаше подбрадника на друга, поставяше ръка върху оголения врат и стоеше така облегната на креслото й. После минаваше към трета, погалваше я или й поднасяше ръката си за целувка. С края на устните си опитваше сервираните неща и ги раздаваше на една или на друга. След като се поразходи така известно време, тя спря срещу мен: гледаше ме много нежно и много ласкаво. В това време другите бяха навели очи, сякаш се бояха да не я смутят или разсеят, особено сестра Терез. Слез закуската аз седнах на клавесина и акомпанирах на две сестри, които пяха без школовка, но с вкус, много вярно и имаха хубави гласове. Аз също пях, като си акомпанирах. Игуменката беше седнала до самия клавесин, сякаш за нея бе върховно удоволствие да ме чува и вижда. Другите слушаха прави, без да правят нищо, или отново се бяха заели със своите ръкоделия. Тази вечер беше чудесна. Накрая всички монахини се оттеглиха. Тръгнах с другите, но игуменката ме спря.

— Колко е часът? — попита ме тя.

— Скоро ще бъде шест.

— Сега ще дойдат някои от моите помощнички. Аз размислих върху това, което ми разказахте за вашето излизане от манастира „Лоншан“. Споделих с тях мислите си, те ги одобриха. Ние искаме да ви направим едно предложение. Не е възможно да не успеем; ако успеем, това ще бъде едно добро дело за нашата обител, а и за вас ще бъде приятно…

В шест часа нейните помощнички, наричани „дискретните“, влязоха. Дискретността в манастирите е винаги много износена и много стара. Аз станах, те седнаха и игуменката ми каза:

— Сестра Сюзан, вие ми съобщихте, че сумата, която беше внесена тук за вас като зестра-дарение, дължите на добрината и усърдието на господин Манури.

— Да, скъпа майко.

— Значи, аз не се лъжа и сестрите в „Лоншан“ са задържали зестрата, която вие сте заплатили, когато сте влезли при тях?

— Да, скъпа майко.

— Те нищо ли не ви върнаха?

— Не, скъпа майко.

— Никаква издръжка ли не ви изпращат?

— Не, скъпа майко.

— Това не е справедливо. Аз говорих за това с моите помощнички и те също като мене мислят, че вие имате право да предявите срещу тях иск тази зестра-дарение да бъде възстановена в полза на нашия манастир или да ви се изплаща определена рента. Средствата, получени благодарение на интереса, проявен от господин Манури към вас, нямат нищо общо със сумите, които сестрите от „Лоншан“ ви дължат. Той не е внесъл новото дарение, за да използват те другите ви пари.

— Не вярвам. Но за да се уверим, че е така, най-лесно би било да му пишем.

— Разбира се, но в случай, че неговият отговор бъде такъв, какъвто смятаме, ето какво искаме да ви предложим. Ще заведем от ваше име дело срещу манастира „Лоншан“, нашият манастир ще поеме разноските, които няма да бъдат много големи, тъй като по всяка вероятност господин Манури не ще откаже да се заеме с тази работа. Ако спечелим, манастирът ще раздели с вас поравно основния капитал или рентата. Какво ще кажете за това, скъпа сестро? Вие не отговаряте, мислите за нещо.

— Мисля си, че сестрите от „Лоншан“ ми причиниха много злини и ще бъда отчаяна, ако си въобразят, че си отмъщавам.

— Не става дума за отмъщение, въпросът е да поискате обратно онова, което ви дължат.

— И още веднъж да ставам обект на зрелища!

— Това е най-малкото неудобство. За вас почти няма да става дума. Освен това нашият манастир е беден, а манастирът в Лоншан е богат. Вие ще бъдете наша благодетелка, поне докато сте жива. Ние нямаме нужда от това съображение, за да проявяваме интерес към вашето добро здраве и дълголетие, ние всички ви обичаме…

И всички нейни помощнички повториха едновременно:

— А нима някой би могъл да не я обича? Тя е съвършена.

— Аз всеки момент мога да напусна този свят. Друга игуменка може би няма да изпитва, о, положително няма да изпитва към вас същите чувства като мене. Могат да ви се случат леки неразположения, да имате някакви дребни нужди; много приятно е да притежаваш малко пари, с които да облекчиш себе си и да услужиш на другите.

— Скъпи майки, тези съображения не са за пренебрегване, след като вие имате добрината да мислите за тях. Има други, които ме засягат още повече, но аз съм готова да погазя заради вас своята неприязън. Единствената милост, която искам, скъпа майко, е да не предприемате нищо, преди да разговаряте с господин Манури в мое присъствие.

— Това е съвсем естествено. Искате ли да му пишете лично?

— Скъпа майко, както вие пожелаете.

— Пишете му. И за да не се връщаме два пъти към този въпрос, защото аз не обичам тези неща, те ме отегчават до смърт, пишете му веднага.

Дадоха ми перо, мастило и хартия и аз веднага помолих г-н Манури да бъде така добър и да пристигне в Арпажон веднага щом неговите задължения му позволят да го стори. Писах му, че отново имам нужда от неговата от помощ и от неговия съвет по един доста важен въпрос и т.н. Съветът прочете писмото, одобри го и то замина.

Г-н Манури дойде след няколко дни. Игуменката му обясни за какво става дума. Той без всякакво колебание се съгласи с нея. Нарекоха моите скрупули смешни, решено бе монахините от „Лоншан“ да бъдат уведомени още на следващия ден. Така и стана. И ето че въпреки моето желание името ми отново се появи в разни документи, решения, съдебни заседания, и то с подробности, предположения, лъжи и клевети, способни да ме направят противна на публиката и да настроят зле съдиите срещу мен. Но, господин маркизе, нима на адвокатите е разрешено да клеветят колкото си искат, нима няма никакво правосъдие за тях? Ако можех да предвидя всички огорчения, които цялата тази работа ми навлече, уверявам ви, че никога не бих се съгласила да се започне това дело. Постараха се да изпратят на няколко монахини от нашия манастир публикуваните против мен текстове. Те по всяко време идваха при мен да ми искат подробности за отвратителни събития, в които нямаше и сянка от истина. Колкото по-настойчиво твърдях, че не зная, толкова по-виновна ме смятаха. Понеже нищо не обяснявах, нищо не признавах, всичко отричах, те мислеха, че всичко е вярно. Подхилваха се, подхвърляха ми двусмислени и много обидни думи, вдигаха рамене и не вярваха в моята невинност. Плачех, бях отчаяна.

Но една мъка никога не идва сама. Дойде време за изповед. Аз вече бях признала за своя грешка първите ласки на игуменката. Моят изповедник изрично ми бе забранил да ги допускам. Но как да откажеш неща, толкова приятни на една жена, от която зависиш изцяло, след като сам не виждаш в тях нищо лошо?

Тъй като този изповедник ще играе голяма роля в остатъка от моите спомени, мисля, че ще бъде добре да го познавате.

Той е от ордена на корделиерите, нарича се отец Льомоан и няма повече от четиридесет и пет години. Такава хубава физиономия рядко се среща: спокойна, приветлива, открита, усмихната, приятна, когато не мисли за своето положение. Но щом се сети, челото му се набръчква, веждите се свъсват, очите гледат надолу и цялото му държание става строго и сурово. Не познавам два по-различни човека от отец Льомоан пред олтара и отец Льомоан сам в приемната или в нечия компания. Впрочем всички духовни лица са такива и самата аз неведнъж съм се хващала, когато трябва да ида в приемната, как изведнъж спирам, оправям булото си, подбрадника, придавам съответно изражение на лицето, очите, устните, нагласям ръцете си, цялото си държание, стойката, походката, заимствувам чуждо поведение и скромност, които продължават повече или по-малко в зависимост от това с какви хора трябва да говоря. Отец Льомоан е висок, снажен, весел, много приятен, когато не се контролира; той говори великолепно. В своя манастир се слави като голям теолог, а в обществото като голям проповедник. Той е чудесен събеседник, много учен мъж, с безкрайни познания извън духовната сфера. Гласът му е великолепен, знае музика, история, чужди езици, защитил е докторат в Сорбоната. Макар и млад, той вече е минал през всички висши звания на своя орден. Мисля, че не е способен на интриги и не е амбициозен; неговите събратя го обичат. Той сам бе поискал и му бяха разрешили да стане игумен на манастира в Етамп, преценявайки, че мястото е тихо и ще може спокойно да се отдаде на някои започнати от преди проучвания. Изборът на изповедник е много важно нещо за един женски манастир; духовният ръководител трябва да бъде човек виден и авторитетен. Нашите направиха всичко, за да издействуват отец Льомоан, и успяха — поне за по-важните случаи.

Пращаха колата на манастира да го вземе в навечерието на големите празници и той идваше. Човек трябваше да види отнякъде какво раздвижване предизвикваше сред цялата общност очакването на отец Льомоан, как всички бяха весели, затваряха се в килиите, подготвяха своята изповед. Искаха да останат на разговор с него колкото се може по-дълго.

Беше навечерието на Петдесетница, очаквахме го. Аз бях неспокойна. Игуменката забеляза това и заговори с мен по този въпрос. Не скрих от нея причината за моята загриженост. Стори ми се, че тя е още по-разтревожена, макар че направи всичко, за да го прикрие. Тя нарече отец Льомоан смешен човек, подигра се с моите скрупули, попита ме дали отец Льомоан знае за невинния характер на нейните и на моите чувства повече от собствената ни съвест и дали аз се упреквам в нещо. Отговорих, че не.

— Добре тогава — каза ми тя, — аз съм ваша игуменка и вие ми дължите послушание: заповядвам ви да не му говорите за тези глупости. Няма смисъл да ходите на изповед, ако ще го занимавате с дреболии.

Отец Льомоан обаче пристигна и аз се готвех за своята изповед, но други по-припрени ме бяха изпреварили. Наближаваше моят ред, когато игуменката дойде, повика ме и ми каза:

— Сестра Сюзан, аз размислих върху това, което ми казахте. Върнете се в килията си, не искам днес да се изповядвате.

— Но защо, скъпа майко? Утре е голям празник, ден на всеобщо причастие. Какво ще помислят за мен, ако аз единствена не се доближа до светия олтар?

— Няма значение, да казват каквото си искат. Вие няма да идете на изповед.

— Скъпа майко, ако е вярно, че ме обичате, не ме измъчвайте по този начин, моля ви, направете ми тази милост.

— Не, не, това не е възможно, вие ще ми създадете някакви неприятности с този човек, а аз не искам това.

— Не, скъпа майко, няма да ви създам неприятности!

— Тогава обещайте ми… Не, излишно е. Утре ще дойдете в моята стая и ще се изповядате пред мен. Не сте сторили никакъв грях, който да не мога аз да ви опростя, и ще се причестите с другите. Хайде.

И така, аз се оттеглих, стоях в килията си тъжна, неспокойна, замислена и не знаех какво да правя — дали да отида при отец Льомоан въпреки игуменката, или да се задоволя с нейното утрешно опрощение, дали да отида на причастие с останалите монахини, или да се откажа от причастието, каквото и да си кажат другите. В този момент влезе игуменката. Тя се бе изповядала и отец Льомоан я беше попитал защо не ме вижда, дали не съм болна. Не зная какво му беше отговорила, но той ме чакаше в изповедалнята.

— Така че идете там — каза ми тя, — щом това е необходимо, но обещайте ми, че ще мълчите.

Аз се колебаех, тя настояваше.

— Лудо момиче, какво лошо има в това да премълчиш една постъпка, която не е била лоша?

— А какво лошо има, ако я кажеш?

— Нищо, но е свързано с известни неудобства. Кой знае какво значение може да й придаде този човек. Така че обещайте ми.

Аз продължавах да се колебая, но накрая обещах да не казвам нищо, ако той не задава въпроси, и отидох на изповед.

Изповядах се, млъкнах, но изповедникът започна да ме разпитва и аз не скрих нищо. Той ми зададе хиляди странни въпроси, които не разбирам и сега, като си ги спомням. Към мен той се отнесе снизходително, но за игуменката говори с изрази, които ме накараха да изтръпна. Той я нарече недостойна, лекомислена, лоша монахиня, порочна жена, развратна душа и ме задължи, под страх, че ще извърша смъртен грях, никога да не оставам насаме с нея и да не търся никакви ласки от нейна страна.

— Но, отче — казах аз, — тя е моя игуменка, тя може да влиза при мен и да ме вика при себе си, когато поиска.

— Зная, зная и искрено съжалявам. Скъпо дете, благословен да бъде бог, който ви е опазил до този момент. Не смея да ви обяснявам нещата по-ясно, защото се боя да не стана съучастник на вашата недостойна игуменка и да попаря с отровния дъх, който въпреки волята ми би излязъл от моите устни, едно деликатно цвете, запазено свежо и неопетнено до вашата възраст само благодарение на особеното благоволение на провидението. Заповядвам ви да избягвате вашата игуменка, да отблъсквате всички нейни ласки, никога да не влизате сама при нея, да затваряте вратата си за нея особено през нощта, да ставате от леглото си, ако тя влезе при вас въпреки волята ви, да излизате в коридора, да викате, ако трябва, да слизате по нощница до подножието на олтара, да изпълните цялата обител с виковете си и да направите всичко, което любовта към бога, страхът от престъплението и светостта на монашеския сан и вашето спасение биха ви подсказали, ако сатаната лично се явеше пред вас и започнеше да ви преследва. Да, дете мое, сатаната, принуден съм да ви покажа вашата игуменка в неговия образ. Тя е затънала в бездната на престъплението, стреми се да въвлече там и вас и вие може би щяхте вече да бъдете там с нея, ако вашата невинност не беше я накарала да се стъписа ужасена и да спре.

Той повдигна очи към небето и се провикна:

— Господи, покровителствайте и занапред това дете… Повтаряйте с мен: „Satana, vade retro, apage, Satana!“9. Ако тази нещастница ви попита, кажете й всичко, повторете й моите думи. Кажете й, че щеше да бъде по-добре да не беше се раждала или сама да се бе хвърлила в ада чрез насилствена смърт.

— Но, отче — възразих аз, — вие сам я изслушахте преди малко.

Той нищо не отговори, само въздъхна дълбоко, облегна ръце на една от стените на изповеднята и подпря глава върху тях като човек, пронизан от силна болка. Остана така известно време. Не знаех какво да мисля, коленете ми трепереха, бях така смутена, така объркана, че не може да се изрази с думи. Приличах на пътник, който крачи в мрака сред невидими за него пропасти, а от всички страни подземни гласове крещят срещу него: „Свършено е с тебе!“ След това отец Льомоан ме погледна спокойно, но с умиление и ме попита:

— Здрава ли сте?

— Да, отче.

— Ще ви бъде ли прекалено тежко, ако прекарате една безсънна нощ?

— Не, отче.

— Тогава тази нощ няма да си лягате. Веднага след вечеря ще идете в черквата, ще коленичите пред олтара и ще прекарате нощта в молитви. Вие не знаете на каква опасност сте били изложена, ще благодарите на бога, че ви е опазил, и утре ще пристъпите до светия олтар за причастие заедно с всички други монахини. Единственото изкупление, което ви налагам, е да страните от своята игуменка и да отблъсквате нейните отровни ласки. Вървете си; аз ще присъединя своите молитви към вашите. Колко тревоги ще ми причините! Аз чувствувам какви последици ще има съветът, който ви давам, но съм длъжен да го сторя заради вас и заради себе си. Бог е господар и ние имаме само един закон.

Аз много смътно си спомням, господине, всичко, което той ми каза. Когато сравнявам думите му, такива, каквито ви ги предавам сега, със страшното впечатление, което ми направиха тогава, струва ми се, че няма място за съпоставка. То е, защото аз предавам несвързани, накъсани изрази, липсват много неща, които не съм запомнила, защото нямах ясна представа за тях и не придавах, а и сега не придавам никакво значение на нещата, срещу които той най-много негодуваше. Например какво толкова странно намираше той в сцената с клавесина? Нима няма хора, на които музиката да въздействува много силно? На самата мен са ми казвали, че има мелодии, извивки, които променяли изцяло собствената ми физиономия. В такива моменти аз сякаш не съм на себе си, не знам какво става с мен. Но не мисля, че това е грях. Защо да не кажем същото и за моята игуменка, която въпреки всичките си лудости и неравния си характер беше положително една от най-чувствителните жени на света? Тя не можеше да слуша един по-трогателен разказ, без да се облее в сълзи. Когато й разказвах своята история, тя изпадна в такова състояние, достойно за съжаление. Защо той не наричаше престъпление и нейното съчувствие? А нощната сцена, чийто изход той очакваше със смъртен страх? Този човек положително е прекалено строг.

Както и да е, аз изпълних много точно нарежданията, чийто непосредствен резултат той очевидно бе предвидил. Щом излязох от изповеднята, аз паднах ничком пред олтара. Ужас сковаваше мозъка ми. Останах там до вечеря. Разтревожена за мен, игуменката бе изпратила да ме търсят. Бяха й отговорили, че се моля. Тя се показа няколко пъти на вратата на черквата, но аз се престорих, че не я забелязвам. Удариха камбаната за вечеря, аз отидох в трапезарията, вечерях набързо и щом свърших, веднага се върнах в черквата. Не се явих на вечерните свободни занимания. Когато дойде време всички да се оттеглят в килиите си, аз не се качих горе. Игуменката знаеше какво бе станало с мен. Беше вече доста късно през нощта, манастирът бе потънал в тишина, когато тя слезе при мен. Във въображението ми се изписа образът й такъв, какъвто ми го бе посочил изповедникът. Разтреперах се цялата, не смеех да я погледна, струваше ми се, че ще я видя с отвратително, обхванато от пламъци лице, и повтарях дълбоко в себе си: „Satana, vade retro, apage, Satana! Господи, спаси ме, прогони този демон от мене.“

Тя коленичи и след като се помоли известно време, ми каза:

— Сестра Сюзан, какво правите тук?

— Сама виждате, госпожо.

— Знаете ли колко е часът?

— Да, госпожо.

— Защо не се прибрахте в килията си в определения час?

— Подготвям се за чествуването на утрешния голям ден.

— Значи, имате намерение да прекарате тук нощта?

— Да, госпожо.

— А кой ви разреши това?

— Изповедникът ми нареди така.

— Изповедникът няма право да се меси във вътрешния ред на манастира. Аз ви заповядвам да си легнете.

— Госпожо, това е изкуплението, което той ми нареди.

— Ще го замените с нещо друго.

— Аз нямам право да избирам.

— Хайде, дете мое, елате. През нощта в черквата става студено, може да настинете. Ще се молите в килията си.

След тези думи тя се опита да ме хване за ръката, но аз бързо се отдръпнах.

— Вие ме избягвате?

— Да, госпожо, избягвам ви.

Светостта на мястото, присъствието на бога, невинността, която чувствувах в сърцето си, ми даваха кураж и аз се осмелих да вдигна поглед към нея, но щом я зърнах, нададох силен вик и започнах да тичам, крещейки като обезумяла:

— Далеч от мене, сатана!

Тя не ме последва. Стоеше неподвижна на мястото си и протегнала кротко ръце към мене, ми каза с нежен, затрогващ глас:

— Какво ви е, откъде у вас този ужас? Спрете. Аз не съм сатаната, аз съм вашата игуменка и приятелка.

Спрях се, извърнах се към нея и видях, че се бях изплашила от едно странно видение, рожба на моето въображение: тя беше застанала така, че лампата в черквата осветяваше само лицето и края на ръцете й, останалото бе в сянка. Това й придаваше странен вид. Поуспокоена, аз се хвърлих върху един молитвен стол. Тя се приближи, седна в съседния стол, но аз станах и се настаних на стола зад нея. Така пътувахме от стол на стол, докато стигнахме до последния. Там аз спрях и я заклех да остави поне едно празно място между себе си и мен.

— Да, разбира се — отговори тя.

Седнахме и двете. Разделяше ни един стол. Тогава игуменката заговори първа и ми каза:

— Мога ли да науча от вас, сестра Сюзан, на какво се дължи ужасът, който моето присъствие ви причинява?

— Скъпа майко, простете ми. Това не идва от мен, а от отец Льомоан. Той ми представи в най-отвратителна светлина вашата нежност към мен, вашите ласки, в които, трябва да призная, не виждам нищо лошо. Той ми заповяда да ви избягвам, да не влизам вече при вас сама, да излизам от килията си, когато вие влезете там. Той ви обрисува пред мен като демон и какво ли не ми наприказва по този въпрос.

— Значи, вие сте му говорили?

— Не, скъпа майко, но не можех да не отговарям на неговите въпроси.

— Значи, за вас аз съм ужасна?

— Не, скъпа майко, аз не мога да не ви обичам, да не чувствувам цената на вашата доброта, да не ви помоля да бъдете и занапред добра към мен, но ще се подчиня на изповедника си.

— Значи, няма да идвате вече да ме виждате?

— Не, скъпа майко.

— Няма да ме приемате вече в килията си?

— Не, скъпа майко.

— Ще отблъсквате моите ласки?

— Това ще ми струва много, защото по рождение съм гальовна и обичам да бъда галена, но ще трябва да се подчиня. Обещах го на моя изповедник, заклех се и пред олтара. Ако можех да ви предам начина, по който той се изразява. Той е набожен, просветен човек; какъв интерес би имал да ми сочи опасността там, където тя не съществува, да отдалечава сърцето на една монахиня от сърцето на нейната игуменка. Може би в тези съвсем невинни от ваша и от моя страна постъпки той съзира кълновете на тайна поквара, която му се струва напълно развита у вас, и се бои, че ще я развиете и у мен. Няма да скрия от вас, че като се замислям върху усещанията, които понякога съм изпитвала… Защо, скъпа майко, когато се разделям с вас и се прибирам в килията си, аз съм развълнувана, замислена? Защо не мога в това състояние нито да се моля, нито да върша нещо? Откъде това чувство на известно отегчение, което никога преди не съм изпитвала? Защо аз, която никога не съм спала денем, сега се унасях в дрямка? Мислех, че вие страдате от някаква заразна болест, която започна да се проявява и в мен. Отец Льомоан вижда нещата съвсем по друг начин.

— И как ги вижда?

— Той вижда във всичко това гнусно престъпление. За него вие вече сте загубена, моята гибел е предстояща, знам ли?

— Хайде, вашият отец Льомоан страда от привидения. Той не за пръв път ми устройва такива неразбории. Достатъчно е да се привържа малко повече към някоя от монахините, и той веднага се заема да й развинтва мозъка: за малко не подлуди нещастната сестра Терез. Всичко това започва да ми омръзва и аз ще се отърва от този човек. Така и така живее на десет левги оттук, винаги трудно го докарваме при нас и не можем да разполагаме с него, когато поискаме. Но за това ще говорим, когато бъдем по-спокойни. Значи, не искате да се качите горе?

— Не, скъпа майко, моля ви, направете ми тази милост — разрешете ми да прекарам тук нощта. Ако не изпълня това свое задължение, утре не ще посмея да приема причастието с останалите. Но вие, скъпа майко, ще се причестите ли?

— Разбира се.

— Нима отец Льомоан не ви е казал нищо?

— Не.

— Но как е възможно това?

— Ами той не е имал повод да ми говори за това. Човек отива в изповеднята, за да изповяда греховете си, а аз не мисля, че е грях да обичаш нежно едно така мило дете като сестра Сюзан. Ако имам някакъв грях, то е, че съсредоточавам върху нея чувството, което би трябвало да раздам поравно на всички членки на нашата общност, но това не зависи от мен; аз не мога да не забележа достойнствата там, където те съществуват, и да не проявявам предпочитание към тях. Нека бог ми прости, но аз не разбирам как вашият отец Льомоан вижда гибелта на моята душа в едно толкова естествено пристрастие, от което човек така трудно може да се опази. Старая се да направя щастливи всички, но има сестри, които ценя и обичам повече от други, защото са по-мили и по-достойни за уважение. Ето цялото ми престъпление спрямо вас, сестра Сюзан, намирате ли, че то е толкова голямо?

— Не, скъпа майко.

— Хайде, скъпо дете, нека се помолим и двете и да се приберем.

Аз я молих отново да ми позволи да прекарам нощта в черквата. Тя се съгласи при условие, че това няма да се случва повече, и се оттегли.

Аз премислих всичко, което тя ми бе казала. Молех бога да ми прати просветление. Разсъждавах и като взех пред вид всичко, стигнах до извода, че макар двама души да са от един и същи пол, може би в най-добрия случай не е прилично да си доказват приятелството по определен начин, че отец Льомоан, човек строг и взискателен към себе си и към другите, може би е пресилил нещата, но че неговият съвет да избягвам прекалената фамилиарност на моята игуменка, като проявявам голяма сдържаност, е добър и аз си обещах да го следвам.

На заранта, когато дойдоха в черквата, монахините ме завариха на същото място. Те се приближиха до олтара начело с игуменката и това ме убеди докрай в нейната невинност, без да разколебае моето решение. Освен това аз съвсем не изпитвах към нея толкова силно влечение, колкото тя към мен. Без да искам, я сравнявах с първата си игуменка; каква разлика! Нито същото благочестие, нито същата сериозност, нито същото достойнство, нито същата дълбока вяра, нито същият ум, нито същият вкус към реда.

В разстояние на няколко дни се случиха две големи събития. Първо, аз спечелих делото срещу монахините от „Лоншан“. Те бяха осъдени да платят на манастира „Сент Йотроп“, където бях сега, издръжка, пропорционална на моята зестра-дарение. Второ — нашият изповедник бе сменен. Игуменката лично ми съобщи тази новина.

Аз обаче отивах при нея само придружена от друга монахиня и тя вече не идваше сама при мене. Тя продължаваше да ме търси, но аз я избягвах. Тя забелязваше това, упрекваше ме. Не зная какво ставаше в нейната душа, но трябва да е било нещо необикновено. Тя ставаше нощем и се разхождаше из коридорите, особено в моя. Чувах я как минава нагоре и надолу, спира пред моята врата, стене, въздиша. Треперех цялата и се сгушвах в леглото си. През деня, ако по време на разходка, в занималнята или в залата, където прекарвахме свободните си часове, бях застанала така, че да не я виждам, тя ме наблюдаваше часове наред; дебнеше всяка моя стъпка. Когато слизах, тя се оказваше долу пред стълбата, когато се качвах, тя ме чакаше горе. Веднъж ме спря. Гледаше ме, без да казва нищо, обилни сълзи течаха от очите й, след това изведнъж се хвърли на земята, притисна едното ми коляно с две ръце и каза:

— Жестока сестра, поискай живота ми и ще ти го дам, но не ме избягвай, не бих могла да живея без теб…

Видът й беше такъв, че ми дожаля за нея. Очите й бяха погаснали, беше отслабнала и пребледняла. Тя беше моя игуменка, а бе паднала в краката ми, опряла глава върху коляното ми, което бе прегърнала. Протегнах й ръцете си, тя ги пое трескаво, целуваше ги и ме гледаше, после пак ги целуваше и пак ме гледаше. Изправих я. Тя залиташе, едва пристъпваше, изпратих я до килията й. Когато отворих вратата, тя ме хвана за ръката и я дръпна леко, за да ме накара да вляза, но без да каже нито дума и без да ме погледне.

— Не — казах аз. — Скъпа майко, не! Дала съм дума пред себе си, че няма да влизам. Така е най-добре и за мене, и за вас. Заемам прекалено голямо място във вашата душа и то е загубено за бога, комуто я дължите изцяло.

— Вие ли ме укорявате в това?…

Говорех с нея и същевременно се опитвах да освободя ръката си от нейната.

— Значи, не искате да влезете? — попита тя.

— Не, скъпа майко, не.

— Не искате ли, сестра Сюзан? Вие не знаете какво може да се случи, не, не знаете. Ще станете причина да умра…

Последните думи ми внушиха чувство, съвсем обратно на това, което тя очакваше; издърпах силно ръката си и избягах. Тя се обърна, погледа след мене, докато измина няколко крачки, след това влезе в стаята си, като остави вратата отворена, и започна да се вайка отчаяно. Чувах нейните стенания, те ме пронизваха цялата. За момент се поколебах дали да продължа към килията си, или да се върна. Не зная обаче какво чувство на отвращение ме накара да се отдалеча, но ми беше мъчно за състоянието, в което я бях оставила — по природа аз съм състрадателна. Затворих се в килията си, но не бях спокойна. Не знаех с какво да се заема. Обиколих няколко пъти стаята надлъж и нашир, излязох, пак влязох. Най-после отидох и почуках на вратата на сестра Терез — килиите ни бяха съседни. Тя водеше задушевен разговор с една млада монахиня, нейна приятелка.

— Скъпа сестро — казах й аз, — съжалявам, че ви прекъсвам, но ви моля да ме изслушате за минута, искам да поговоря с вас насаме.

Тя дойде в моята килия и аз й обясних:

— Не зная какво става с нашата игуменка, но тя е зле. Да бяхте отишли при нея, може би ще успеете да я утешите…

Тя не отговори, остави приятелката си в своята килия, затвори вратата и изтича при игуменката.

Но нейната болест се влошаваше с всеки изминат ден. Тя стана тъжна и сериозна; веселостта, която цареше от деня на моето идване в манастира, изведнъж изчезна. Всичко бе подчинено на най-строг ред: черковните служби се изпълняваха с подобаващо достойнство, чужди лица почти нямаха вече достъп до нашата приемна, на монахините бе забранено да си ходят една друга на гости по стаите, занятията се подновиха много стриктно, нямаше вече събирания при игуменката, нямаше закуски. Най-леките грешки бяха строго наказвани. Понякога продължаваха да се обръщат към мене, за да измоля за някого прошка, но аз категорично отказвах. Причината за тази рязка промяна беше ясна на всички. По-възрастните монахини нямаха нищо против, младите бяха отчаяни и ме гледаха накриво. Що се отнася до мен, аз бях убедена, че поведението ми е правилно, и не обръщах внимание на техните упреци и сръдни.

Игуменката, на която не можех да помогна, но не можех и да не съжалявам, премина последователно от меланхолия към благочестие, от благочестие към бълнуване. Аз няма да проследявам тука развитието на тези нейни състояния, това би означавало да затъна в безкрайни подробности. Ще ви кажа само, че в началото на своята болест тя ту ме търсеше, ту ме избягваше, понякога се отнасяше към мене и към другите с обичайната си ласкавост, а понякога изведнъж изпадаше в крайна строгост. Тя ни викаше, за да ни отпрати в следващия момент, даваше ни почивка и веднага след това се отмяташе от нарежданията си, караше да ни съберат в черква и когато всички се разтичваха, за да изпълнят нареждането й, камбаната почваше отново да бие и ние трябваше да се приберем по килиите си. Трудно е да си представи човек хаоса, сред който живеехме. По цял ден ние само влизахме и излизахме от килиите си, грабвахме молитвениците, за да ги оставим в следващия момент, качвахме се по стълбите, слизахме, ту надвесвахме монашеските покривала над очите си, ту ги вдигахме. Нощите бяха почти толкова неспокойни, колкото и дните.

Няколко монахини се обърнаха към мене и се опитаха да ми обяснят, че ако проявя малко повече любезност и внимание към игуменката, обичайният ред (те би трябвало да кажат безредие) ще бъде възстановен.

— Мъчно ми е за вас — отговорих аз тъжно, — но кажете ми ясно какво трябва да направя!

Едни си отиваха с наведени глави, без да кажат нищо, други ми даваха съвети, които изцяло противоречаха на нашия духовен ръководител — имам пред вид този, когото освободиха, защото още не бяхме видели неговия заместник.

Игуменката вече не излизаше нощем от своята килия. Тя по цели седмици не се появяваше нито за молитва, нито в хора, нито в трапезарията, нито в занималнята. Стоеше затворена в стаята си, бродеше из коридорите или слизаше в черквата, чукаше по вратите на своите монахини и им казваше с жален глас:

— Сестра еди-коя си, молете се за мен. Сестра еди-коя си, молете се за мен…

Пусна се слух, че тя се готвела за всеобща изповед.

Веднъж бях слязла първа в черквата, видях лист хартия, прикачен на решетката. Приближих се и прочетох: „Скъпи сестри, молете се за една монахиня, която се е отлъчила от своите задължения и иска да се върне към бога…“ Поиска ми се да го махна, но го оставих. След няколко дни се появи друг лист, върху който пишеше: „Скъпи сестри, измолете божията милост за една сестра, които признава своите заблуди. Те са големи…“ Друг ден ни призоваваха да се молим на господа „да спаси от отчаяние една монахиня, която е загубила цялата си вяра в божието милосърдие…“

Всички тези призиви, които отразяваха жестоките превъплъщения на тази измъчена душа, дълбоко ме натъжаваха. Веднъж се спрях като вкаменена пред един от тези листове. Питах се какви бяха заблудите, в които тя се упрекваше, в какви престъпления се обвиняваше; мислех отново за възклицанията на изповедника, спомних си неговите изрази, търсех в тях някакъв смисъл, който не успявах да открия, и стоях така неподвижна, погълната от своите мисли. Няколко монахини, които ме наблюдаваха, разговаряха нещо помежду си и ако не се лъжа, гледаха на мен така, сякаш бях застрашена от същите ужаси.

Нещастната игуменка се явяваше само с ниско спуснато над челото покривало. Вече не се месеше в манастирските дела, не говореше с никого, често беседваше с новия изповедник, когото ни бяха изпратили. Това беше един млад бенедиктинец. Не зная дали той й беше наложил всички самоизтезания, на които тя се подлагаше. Три пъти в седмицата тя тримиреше, самобичуваше се, в черквата по време на служба сядаше в най-отдалечените места. За да отидем на черква, ние трябваше да минаваме пред вратата й. Намирахме я там просната ничком. Ставаше едва след като всички се отдалечат. Нощем слизаше в черквата боса и по риза, а ако се случеше аз или сестра Терез да я срещнем, тя се извръщаше и забиваше лице в стената. Веднъж, като излизах от килията си, аз я намерих на земята, с протегнати ръце и прилепено към пода лице. Тя ми каза:

— Вървете, вървете, стъпете върху мен. Аз не заслужавам друго отношение.

Болестта й продължи месеци наред. През това време нашата общност успя да се намъчи и да ме намрази. Няма да се спирам отново върху тежкия живот на една монахиня, която мразят в нейната обител. Вие вече достатъчно много знаете по този въпрос. Постепенно усещах как отвращението от монашеството отново се надига в душата ми. И отвращението, и мъката си аз споделих с новия ни изповедник. Той се наричаше отец Морел, човек с горещ темперамент. Трябва да бе някъде около четиридесетте. Струва ми се, че ме изслуша внимателно и с интерес. Пожела да узнае целия ми живот; накара ме да му разкажа с най-големи подробности за семейството си, за моите склонности, за характера ми и манастирите, в които бях живяла, за сегашния манастир и всичко, което се беше случило между мен и игуменката. Не скрих нищо. Стори ми се, че поведението на игуменката към мен за него нямаше такова голямо значение, както за отец Льомоан. Той каза по този въпрос само няколко думи — за него цялата работа беше приключена. Най-живо се интересуваше от моята скрита неприязън към манастирския живот. Колкото повече разкривах душата си, толкова повече растеше доверието му към мен. Ако аз се изповядвах пред него, той също се изповядваше пред мен и онова, което той ми разказваше за своите страдания, съвсем приличаше на моите: той беше станал свещеник въпреки волята си, понасяше духовното си звание със същото отвращение, с което и аз.

— Но, скъпа сестро — прибавяше той, — какво може да се направи? Има само един изход — да се стараем положението ни тук да бъде колкото се може по-поносимо.

След което ми даваше съветите, които сам следваше: те бяха мъдри.

— Разбира се — казваше той, — с това човек не може да избегне скръбта, но започва да я понася с примирение. Духовните лица могат да бъдат щастливи само дотолкова, доколкото гледат на своя тежък кръст като на заслуга пред бога. Тогава това им доставя радост, сами търсят тежките изпитания и колкото те са по-чести и по-горчиви, толкова са по-доволни. Те са разменили настоящото щастие за бъдещото щастие и си осигуряват небесното, като жертвуват земното. След като са изпитали силно страдание, те казват: „Amplius, Domine!“ — „Господи, увеличи нашите мъки!“ и бог винаги откликва на тази молитва. Но ако страданията са еднакви и за тях, и за вас, и за мене, ние с вас не можем да си обещаем награда, защото ни липсва единственото нещо, което може да придаде стойност на страданията ни — примирението. Тъжно наистина. Но уви! Как бих могъл да ви внуша една добродетел, която ви липсва, след като аз също не я притежавам? Без това обаче ние си осигуряваме вечни мъки на оня свят, след като сме били много нещастни на този тук. Всред покаяния и молитви, ние се обричаме на ада почти така сигурно, както светските хора, които тънат в удоволствия. Ние се лишаваме, те живеят сред наслади, а на оня свят ни очакват същите мъчения. Колко тежко е положението на един монах или монахиня без призвание! А ние сме в такова именно положение и нищо не можем да променим. Оковали са ни в тежки вериги, които сме осъдени да разтърсваме непрекъснато, без каквито и да било надежди, че ще успеем да ги строшим. Нека се опитаме, скъпа сестро, да ги влачим. Хайде, пак ще дойда да ви видя.

Той се върна след няколко дни. Видях го в приемната, имах възможност да го наблюдавам по-отблизо. Той ми довери за живота си, а аз за своя още безброй обстоятелства, които създадоха допирни точки и прилики между двама ни. Преследвали го бяха по същия начин както в дома му, така и като свещеник. Аз не си давах сметка, че картината на неговото отвращение съвсем не бе в състояние да разсее моето. Въпреки това думите му ми подействуваха именно така и мисля, че описанието на моето отвращение предизвикваше у него същата реакция. Поради сходството в характерите и приликата между събитията, колкото по-често се виждахме, толкова по-приятно ни беше да бъдем заедно. Историята на неговите преживявания беше история на моите преживявания, историята на неговите чувства бе история на моите чувства, историята на неговата душа бе история на моята душа.

След като бяхме говорили достатъчно за себе си, ние подемахме разговор за другите и най-вече за игуменката. Положението му на изповедник го правеше много сдържан, но от думите му подразбрах, че нейното сегашно състояние няма да продължи дълго, че тя напразно се бори със себе си и или ще се върне всеки момент към своите предишни наклонности, или ще полудее. Бях извънредно любопитна да науча нещо повече. Той можеше да ми поясни някои въпроси, които възникваха пред мен, без да мога въобще да си отговоря сама, но не смеех да го разпитвам; позволих си само да попитам дали познава отец Льомоан.

— Да, познавам го — отговори ми той. — Човек с много достойнства.

— Той ни напусна внезапно.

— Вярно е.

— Не бихте ли могли да ми кажете как стана това?

— Ще ми бъде неприятно, ако се разчуе.

— Можете да разчитате на моята дискретност.

— Мисля, че са писали против него писмо до архиепископа.

— И какво са могли да кажат?

— Че живеел много далече от нашата обител, че не можели да разчитат на него, когато поискат, че моралът му бил прекалено аскетичен, че имали известни основания да го смятат за съмишленик на новите течения, че сеел раздор в нашия манастир, че откъсвал духовно монахините от тяхната игуменка.

— Откъде знаете всичко това?

— От самия него.

— Значи, се виждате?

— Да, виждаме се. Той ми е говорил за вас.

— Какво ви е казвал за мене?

— Че наистина сте за окайване, че той не може да си представи как сте издържали на всички страдания, които са ви сполетели, и макар да е разговарял с вас само един или два пъти, не вярва, че ще свикнете с монашеството, че имал наум…

Тук той изведнъж спря и аз попитах:

— Какво е имал наум?

— Това е въпрос на особено доверие и аз нямам право да продължа.

Не настоях, само прибавих:

— Истината е, че отец Льомоан ми внуши да се отдръпна от своята игуменка.

— И добре е сторил.

— Защо!

— Сестро — каза ми той строго и сериозно, — следвайте неговите съвети и се постарайте да не разберете причината, докато сте жива.

— Струва ми се обаче, че ако познавах опасността, много по-старателно бих я избягвала.

— А може да се случи и обратното.

— Трябва да имате много лошо мнение за мен.

— За вашата нравственост и невинност мисля това, което трябва, но повярвайте ми, има гибелни знания, от чието придобиване човек винаги губи. Вашата невинност е импонирала на игуменката ви. Ако бяхте по-добре осведомена, тя по-малко би ви уважавала.

— Не ви разбирам.

— Още по-добре.

— Но нима ласките и близостта на една жена могат да бъдат опасни за друга жена?

Никакъв отговор от страна на отец Морел.

— Не съм ли същата, каквато бях, когато постъпих тук?

Никакъв отговор от страна на отец Морел.

— Нямаше ли и занапред да остана същата? Какво лошо може да има в това да се обичаме, да си го казваме, да си го доказваме? Това е така приятно!

— Вярно е — каза отец Морел и вдигна към мен очите си, които бе държал наведени, докато говорех.

— Нима в монашеските обители това се среща толкова често? Клетата игуменка! В какво състояние е изпаднала!

— Да, то е тежко и се боя, че ще се влошава. Тя не е била създадена за монашеско звание и ето докъде довежда това рано или късно. Когато се върви против общото влечение на природата, принудата я отклонява към извратени страсти, които са толкова по-силни, колкото са по-необосновани: това е един вид лудост.

— Нима тя е луда?

— Да, и ще полудява все повече.

— И вие смятате, че същата съдба очаква всички, приели това поприще без всякакво призвание?

— Не, не всички. Някои умират преди това, други имат податлив характер и постепенно свикват, трети се крепят известно време на някакви смътни надежди.

— И какви надежди може да има една монахиня?

— Какви ли? Преди всичко надеждата да разтрогне обета си.

— А когато тя изчезне?

— Тогава остава надеждата, че един ден ще намери вратите отворени, че хората ще се отърсят от странната практика да затварят в гробници живи млади създания и манастирите ще бъдат разрушени, че огън ще изгори обителта, че стените й ще рухнат, че някой ще им помогне. Всички тези предположения се въртят в главите им. По време на разходка в градината поглеждат неволно към стените — дали са много високи; когато са в килията си, сграбчват пръчките на решетките и ги разклащат леко, ей така, без определена цел; ако под прозореца има улица, гледат към нея; ако чуят, че някой минава, сърцата им се разтуптяват, глухо въздишат по някакъв освободител; ако навън настъпи смут и слухът за него стигне до обителта, отново ги обзема надежда; разчитат, че ще се разболеят и болестта им ще ги приближи до някакъв мъж или че ще ги пратят на бани.

— Така е — провикнах се аз, — така е. Вие четете в дълбините на сърцето ми — аз съм живяла и все още живея с такива илюзии.

— А когато в минути на размисъл, защото тази благотворна мъгла, която сърцето изпраща към разума, от време на време се разсейва, когато загубиш илюзиите си, тогава виждаш цялата дълбочина на своето нещастие, презираш себе си и другите, плачеш, стенеш, крещиш, чувствуваш пристъпите на отчаянието. Тогава едни бързат да се хвърлят в скута на игуменките си и да потърсят там утеха, други коленичат в килията си или пред олтара и призовават на помощ небето, трети разкъсват дрехите си и скубят косите си. Някои търсят дълбок кладенец, високи прозорци, въже и понякога ги намират, други, след като дълго време са се измъчвали, изпадат в някакво затъпяване и стават малоумни, а онези, които имат по-слаби и деликатни органи, бавно гаснат от униние; има и такива, чиято душа се поврежда, въображението им се разстройва и те изпадат в буйна лудост. Най-щастливи са тези, у които утешителните илюзии се раждат отново и ги подкрепят до гроба: техният живот преминава в постоянни преходи от заблуда към отчаяние.

— А най-нещастни — добавих аз, въздишайки дълбоко — са тези, които преминават последователно през всички тези състояния. — Ах, отче! Колко ми е неприятно, че ви изслушах!

— Защо?

— Защото не се познавах, а сега се опознах. Илюзиите ми ще траят по-малко. В моментите…

Щях да продължа, но влезе друга монахиня, после още една, после трета, четвърта, пета, шеста, не зная колко. Разговорът стана общ. Едните гледаха наставника, други го слушаха тихо с наведени очи, няколко го разпитваха едновременно, всички възкликваха, възхитени от мъдростта на неговите отговори. Но аз се бях оттеглила в един ъгъл и бях потънала в дълбок размисъл. По средата на тези разговори, в които всяка монахиня се стараеше да се изтъкне и да привлече предпочитанията на светия човек, чухме, че някой пристъпва бавно, от време на време спира и въздиша. Ослушахме се и казахме тихо: „Тя е, нашата игуменка.“ След това замълчахме и насядахме в кръг. Наистина беше тя. Влезе — булото падаше до колана й, ръцете й бяха скръстени на гърдите, а главата наведена. Тя забеляза първо мен. Веднага извади едната си ръка изпод булото, закри очите си и като се извърна малко встрани, ни направи знак да се оттеглим. Ние излязохме мълчешком, а тя остана насаме с отец Морел.

Предвиждам, господин маркизе, че вие ще си съставите лошо мнение за мен, но аз съвсем не се срамувам от това, което направих — тогава защо бих се червила да го призная? И после как да премълча в този разказ едно събитие, което съвсем не остана без последици? Откровено казано, умът ми е странно устроен: когато нещата могат да предизвикат у вас уважение или да засилят вашето съчувствие, аз пиша зле или добре, но с невероятна бързина и лекота, душата ми е весела, лесно намирам думите си, сълзи на облекчение замрежват очите ми, струва ми се, че сте пред мен — виждам ви и вие ме слушате. А когато съм принудена да се покажа във вашите очи в неблагоприятна светлина, мисля трудно, не успявам да намеря изразите, перото върви зле и всичко това се отразява дори на почерка ми, но продължавам да пиша само защото тайно се лаская от мисълта, че вие няма да прочетете тези места. Ето едно.

Когато всички сестри се оттеглиха… — Е добре! Какво направихте вие? — Не се ли сещате? Не, вие сте прекалено почтен за това… Слязох на пръсти, застанах леко до вратата на приемната и се вслушах в това, което се говореше вътре. Постъпката ми е много лоша, ще кажете вие… О, да, разбира се, лоша е, аз също си го казах и моето смущение, предпазните мерки, които взех, за да не бъда забелязана, фактът, че на няколко пъти спирах, вслушвайки се в гласа на съвестта си, която на всяка крачка настояваше да се върна — всичко това ясно ме убеждаваше, че постъпвам зле; любопитството обаче се оказа по-силно и аз отидох. Но ако е лошо да подслушваш разговора между двама души, които мислят, че са сами, не е ли още по-лошо да го преразказваш на друг? Ето още едно от местата, които пиша с надеждата, че няма да го прочетете: това, разбира се, не е вярно, но аз трябва да си го внуша.