Монетата

1.

Пето авеню, Ню Йорк Сити

16 юли — 23:30

Мъжът се спусна грациозно — тялото му описа плавна дъга встрани от сградата и после обратно към нея като отпуснал се на нишката на паяжината си паяк, повлечен от внезапен порив на вятъра. Въжето съскаше в ръцете му.

Той скочи на балкона на седмия етаж, приклекна, отвърза въжето и допря гръб до стената. Черният му гъвкав силует се сля с тъмния камък. Не помръдваше, гърдите му се повдигаха почти незабележимо. Тънка скиорска маска скриваше лицето му.

Трябваше да се увери, че никой не го е видял, затова изчака, вслушваше се в едва доловимия пулс на града, който неспокойно спеше под него. Прожекторите на Градската опера угаснаха и познатите й очертания потънаха в сянка.

Тъмният Сентрал Парк, осеян с фарове на таксита, движещи се на изток и на запад по Осемдесет и шеста улица, издишваше нагоре по външната страна на сградата хладен, наситен с кислород въздух, който въпреки жегата го накара да потръпне. Изпаренията бяха натежали от характерния за Ню Йорк мирис — опияняващ коктейл от страх, пот и алчност, излъчващ се от тунелите и пароотводите на метрото.

Самотен хеликоптер на нюйоркската полиция обикаляше в стесняващи се кръгове. Отнякъде долиташе приглушеният вой на сирени. Но той знаеше, че не идват за него. Том Кърк беше неуловим.

Наведе се под нивото на балюстрадата от дялан камък и с леки стъпки се приближи до балкон с голям полукръгъл прозорец. Бронираните стъкла блестяха като листове стомана. Стаята беше тъмна и безлюдна, както очакваше. Така беше всяка събота и неделя през лятото.

Кърк чукна няколко пъти пантите от дясната страна на прозореца и винтовете паднаха в ръката му. След това внимателно, за да не наруши магнитния контакт на централната аларма, отмести стъклото от рамката — отвори се достатъчно голяма пролука, за да се провре.

Влезе, свали раницата от гърба си и извади нещо като детектор за метал — тънка черна пластинка, прикрепена за алуминиева пръчка. Натисна едно копче в горната й част и на гладката повърхност засия зелена светлина. Без да помръдва, Кърк хвана пръчката с дясната си ръка и започна да прокарва пластинката по пода пред себе си. Почти веднага светлинната блесна в червено и той спря.

Детектори за допир. Както предполагаше.

Бавно премести пластинката над мястото, където светлината се беше променила, бързо определи зоната и я очерта с бял тебешир. Повтори процедурата, като методично се промъкваше из стаята с контролирани и точно отмерени движения. След пет минути стигна до отсрещната стена, оставил след себе си диря от бели кръгчета.

Помещението беше същото, както показваха снимките, и излъчваше отличителната миризма на наскоро отпечатани банкноти и стари мебели. Голямото бюро бе от лакиран английски дъб и италианска кожа и му напомни за интериора на ролс-ройс от двадесетте години на двадесети век. На стената зад него имаше остатъци от някога богата частна библиотека — съдържанието й според каталозите на търговете сега беше разпръснато по света.

Стената от двете страни на прозореца беше боядисана в пясъчносиво и украсена със симетрично наредени картини. Не беше необходимо да се вглежда отблизо, за да ги познае — Пикасо, Кандински, Мондриан, Климт. Том обаче не беше дошъл заради картините, нито заради фалшивия сейф зад третото платно вляво. Беше се научил да не бъде алчен.

Върна се по тебеширените кръгчета до килима на пода между писалището и прозореца. Цветното стъкло блещукаше на бледата лунна светлина. Застана с гръб към прозореца, хвана единия край на килима и го дръпна. Дървото отдолу беше малко по-тъмно — бе стояло скрито от лъчите на слънцето.

Коленичи, сложи ръце на пода и бавно ги плъзна по сухия паркет. След около метър пръстите му усетиха малка грапавина. Той прокара ръце по нея и стигна до краищата й. Нагласи кокалчетата си, наведе се и натисна с цялата си тежест. Квадратният шестдесетсантиметров плот тихо изщрака и изскочи два-три сантиметра над пода. В другия край имаше панта. Кърк вдигна плота и видя лъскав сейф.

Производството и застраховането си бяха сътрудничили, за да направят сейфа обезопасен. Производителите редовно предаваха продуктите си за независима проверка в лаборатория „Ъндъррайтърс“, която на свой ред издаваше на сейфа специален сертификат за сигурност, позволяващ на застрахователите да определят точно съответната застрахователна стойност.

Според наскоро залепения етикет този сейф беше определен като TXTL-60 или, с други думи, беше преценено, че може да устои шестдесет минути на непрекъсната атака, една от най-високите категории, давани от лабораторията „Ъндъррайтърс“.

Въпреки това на Кърк му бяха необходими само осем секунди и половина, за да го отвори.

Вътре имаше петдесетина хиляди долара, бижута и ръчен часовник „Реверсо“ от двадесетте години. Кърк обаче не обърна внимание на тези неща — погледът му се спря върху една голяма дървена кутия. На махагоновия капак беше инкрустиран двуглав златен орел, сграбчил в ноктите си златно кълбо с кръст и скиптър. Императорският герб на фамилията Романови.

Том отвори кутията и внимателно извади безценния предмет, който лежеше на бялата копринена подплата.

Пулсът му се учести. Беше виждал множество зашеметяващо красиви предмети, но този беше изключителен. И той направи нещо безпрецедентно — махна маската от лицето си, за да го види по-добре. Неприсъщото за него неблагоразумие го възнагради почти веднага. Лунната светлина озари осеяната със скъпоценни камъни повърхност и изящният предмет сякаш оживя в ръцете му и блесна като светлина от камина през заскрежен прозорец на усамотена дървена хижа.

В съзнанието му мигновено се появиха думите, написани на откъснатата страница от каталога на „Кристи“, включена в записките му в инструктажа.

„Златното яйце е изработено от Пьотр Карлович Фаберже по поръчка на цар Николай II за подарък на майка му, вдовстващата императрица Мария Фьодоровна, за Великден през 1913 година. Изваяно е от сибирски кристал и е инкрустирано с над три хиляди диаманта. Други хиляда и триста диаманта украсяват основата. Като всички яйца на Фаберже, съдържа великденска «изненада», в случая платинена кошничка, украсена с цветя, направени от злато, гранат и кристали. Кошничката символизира прехода от зимата към пролетта“.

Том се вторачи в яйцето. Не чуваше нищо, освен равномерното си дишане и тиктакането на невидим часовник. Зрението му се замъгли, диамантите заискриха като ледени висулки на обедно слънце. Кърк сякаш видя вътрешността на яйцето през ръкавиците, пръстите и костите си.

Представи си, че отново е в Женева и стои пред ковчега на баща си. Сякаш пак видя отрупания със свещи олтар. Чу напевния глас на свещеника. Виждаше как капките вода сълзят от венеца върху капака на ковчега и падат на пода. Стоеше и гледаше как килимът променя цвета си, докато кристалните капки попиват в мекия плат.

И после неочаквано му хрумна една мисъл, по-скоро въпрос. Беше се промъкнал в съзнанието му и го измъчваше.

„Време ли е?“

Прогони го от главата си. Не се замисли върху него. Вероятно не искаше. Но през двата месеца след погребението въпросът се връщаше отново и отново, всеки път по-натрапчиво. Обсебваше го, подриваше действията му и изпълваше със съмнение и колебание всяка негова дума. Настояваше за отговор.

И сега всичко му се изясни. Беше неизбежно, така, както след зимата идва пролет. Моментът беше настъпил. Щеше да се откаже.

Сложи си маската, прибра яйцето, затвори сейфа, нагласи дървената плоскост на мястото й, мина внимателно по стъпките си през стаята и излезе на балкона.

Стори му се, че воят на сирените долу се е усилил. Сърцето му биеше в ритъм с тракащите перки на полицейския хеликоптер, който летеше почти над главата му. Прожекторът осветяваше дърветата и улицата, търсеше някого или нещо. Том изчака хеликоптерът да се отдалечи, скочи и изчезна.

На пода остана само миглата, паднала от лицето му, когато бе свалил маската си — блестеше в черно на лунната светлина.

2.

Централата на ФБР, Вашингтон

18 юли — 7:00

Тя знаеше какво ще се случи още щом вратата се отвори и тъмният силует се появи на прага. Помъчи се да се сдържи, но безуспешно. Винаги ставаше така. Вдигна пистолета в класическа поза за стрелба. Лявата й ръка беше леко сгъната и леко избутваше оръжието далеч от нея. Дясната беше свита и дърпаше пистолета назад, за да създаде опора и да го държи здраво, а краката й бяха разкрачени, десният беше леко изнесен напред.

Изстреля три куршума — идеален равностранен триъгълник. Жертвата умря, преди да падне на земята. Бялата му риза се обагри в червено, все едно шише мастило се бе разляло върху попивателна хартия. И едва когато светлината озари лицето му, видя какво е направила.

Подскочи и се събуди. Избърса изпотеното си лице и протегна ръка към часовника върху ламинираното бюро. Замига, за да приспособи очите си към неоновата лампа на тавана, и погледна циферблата. Седем часът. По дяволите! Пак бе останала цяла нощ на работното си място.

Дженифър Браун се протегна и разкърши рамене, прозя се, наведе се, издърпа най-долното чекмедже, прерови го и извади опакована в целофан бяла блуза, същата като онази, с която беше облечена. В чекмеджето имаше още две. Преоблече се, пусна старата блуза в чекмеджето и го затвори с крак.

Беше поразително красива: висока метър седемдесет и три и слаба, но закръглена там, където трябва, с гладка шоколаденокафява кожа, овални скули и къдрави черни коси до раменете. Не носеше други бижута, освен огърлицата с изкривено сърце от „Тифани“, която сестра й, й беше подарила за осемнадесетия рожден ден. Медальонът се беше сгушил в гладката извивка между гърдите й.

Закопча блузата, напъха я в колана на черния си панталон и огледа боядисаните в сиво стени без прозорци. Усмихна се и на меките й, загорели от слънцето бузи се появиха трапчинки. Кабинетът беше малък, но си беше неин — все още не беше свикнала да има собствен кабинет. Свое лично пространство. Собствен въздух. Беше се върнала във Вашингтон само преди три месеца и все още всичко беше ново за нея. Бе прекарала три години в Атланта, в полеви кабинети, където едва ли не се страхуваше да диша, за да не рухнат стените. Радваше се, че се бе върнала — и този път смяташе да остане.

Някой почука на вратата и прекъсна мислите й.

Дженифър вдигна глава и се намръщи, но се отпусна, като видя, че е Фил Тъкър, прекият й шеф. Предишния ден й беше казал, че я иска на работа рано — трябвало да говори с нея, но не спомена за какво.

— Здрасти — каза тя.

— Как си? — Той се приближи до бюрото и я погледна загрижено. Двойната му брадичка се разстла върху възела на вратовръзката му. — Пак ли стоя до късно?

— Толкова ли е очевидно? — Дженифър притеснено приглади косите си и потърка очи, за да се разсъни.

— Не — усмихна се той. — Охраната ми каза, че не си се прибирала вкъщи. Искам да знаеш, че оценявам това.

Такъв си беше Тъкър. Не беше от шефовете, които очакват служителите му да работят до късно и да се прави, че не го забелязва. Интересуваше се от екипа си и се грижеше хората му да го знаят. Това я караше да се чувства полезна, а не излишна и досадна.

— Благодаря.

Той се почеса по червеникавата брада, после по главата. Черепът му беше розов и лъскав под оредяващата коса.

— Между другото, говорих с Флинт. Момчетата от министерството на финансите ще поемат нещата по случая Хамън. Много са ти благодарни за помощта. Каза, че ти е длъжник. Браво.

— Благодаря — повтори тя и смутено сви рамене. Не умееше да приема комплименти и смени темата. — Е, за какво искаш да говориш с мен? Защо започваме толкова рано? Някой конгресмен си е изгубил кучето?

Тъкър седна на стола.

— Вчера възникна нещо и предложих теб. — Ухили се. — Надявам се, че нямаш нищо против.

Дженифър се засмя.

— И да възразявам, има ли значение?

— Никакво. Но смятам, че ще проявиш интерес. Предоставя ти се възможност да се върнеш в голямата игра. — Изведнъж стана сериозен. — Може би втори шанс. — Той наведе глава.

— Все още ли се опитваш да ми спечелиш изкупление? — Спомняше си ясно съня си и в гърлото й се надигна горчилка, която я накара да преглътне с усилие.

— Не. Сама го правиш. Но и двамата знаем, че е трудно да промениш хорското мнение.

— Не търся подаяния, Фил. Мога да се справя сама. — Очите й засияха от гордост.

Тъкър бавно кимна.

— Знам. Но всеки се нуждае от шанс, дори ти. Нямаше да предложа теб, ако не мислех, че си го заслужила. Както и да е, казах му да дойде тук, затова е късно да се измъкваш.

Той погледна часовника си, разклати китката си, доближи го до ухото си и го погледна пак.

— Толкова ли е часът? — попита и посочи часовника на бюрото й.

— На кого си казал да дойде? — попита тя, без да обръща внимание на въпроса му.

Преди той да успее да отговори, на вратата се потропа и влезе висок мъж.

— Дженифър, запознай се с Боб Корбет — каза Фил. — Боб, това е Дженифър Браун.

За секунда се възцари тишина. Тъкър обезпокоено стрелна с поглед Дженифър, сякаш се тревожеше, че тя може да направи или да каже нещо неуместно.

След това двамата се ръкуваха и той въздъхна облекчено.

— Боб е шефът на отдел „Големи кражби и транспортни престъпления“.

— Запознаха ни в асансьора. — Дженифър се усмихна и кимна. Беше виждала Корбет в сградата. Винаги изглеждаше безупречно, от гладко избръснатото лице до лъснатите черни обувки със завързани на двойна фльонга тънки връзки. Но сега мигновено забеляза нещо различно. Възелът на копринената му вратовръзка беше много по-малък от обикновено, сякаш нервно го беше разхлабвал и затягал поне пет-шест пъти. Корбет явно беше разтревожен и притеснен.

Той се намръщи и я погледна критично, после изведнъж се сети и кимна.

— Да, спомням си. Здравейте. — Говореше кратко и отривисто и нещо в точната отмереност и припряност на изстреляните като от картечница думи намекваше за военна подготовка.

Изглеждаше десетина години по-млад, макар че беше на четиридесет и пет и задълбочаващите се бръчки около очите и устата му издаваха, че времето най-после започва да му се отразява. Разбира се, застанал до Тъкър изглеждаше в отлична форма и як като бик, въпреки че сравнението беше несправедливо. В него имаше нещо жизнено и енергично, от пригладените назад прошарени коси до закръглените очертания на брадичката и скулите, които му придаваха изящната елегантност на локомотив в стил ар деко от тридесетте години на двадесети век, привидно движещ се с двеста мили в час, въпреки че стои на едно място. Носът му беше орлов, а студеният блясък на сивите му очи загатваше, че е умен и решителен. Беше странно, но приличаше на баща й. Строг, но справедлив.

— Боб има най-високото ниво на разкриваемост в Бюрото — продължи Тъкър. — Само пет неразкрити престъпления за двадесет и пет години. Забележително. — Поклати глава, сякаш умът му не можеше да го възприеме.

— Всъщност са две, Фил. И още не съм се отказал от разследването им. — Корбет се усмихна, но Дженифър разбра, че не се шегува. Не приличаше на несериозен и повърхностен човек.

Очите и на двамата се вторачиха в нея и лицето й изведнъж пламна.

— Благодаря, сър. Ще направя всичко възможно. Какъв е случаят?

Корбет й даде голям кафяв плик и й направи знак да го отвори. Дженифър внимателно повдигна незалепения край и извади няколко черно-бели снимки.

— Мъжът на ето тази снимка е отец Джанлука Раниери.

Тя се вгледа в изкривеното лице и голямата дълбока рана в гърдите на свещеника.

— Вчера са го намерили в Париж. Ченгетата го извадили от Сена. Както виждате, не се е удавил.

Дженифър съсредоточено разгледа останалите фотографии. Пред големите й светлокафяви очи преминаха отблизо заснети кадри на лицето на Раниери и на раната от нож. Бързият прочит на преведения на английски доклад от аутопсията потвърди думите на Корбет. Свещеникът беше наръган с нож и след това хвърлен в реката. Ударът в долната част на гръдната кост, попаднал в лявата лопатка, бе предизвикал масивен, почти мигновен инфаркт.

Докато четеше, хвърли бегъл поглед на Корбет. Той оглеждаше кабинета й и се подсмихваше. Колегите й намираха за странно, че не украсява с нищо безличните сиви бетонни стени. Истината беше, че липсата на картини, снимки и лавици й помагаше да проясни мислите си.

— Някакви идеи? — попита Корбет.

— Ако се съди по материалите на разследването, убийството, изглежда, е извършено от професионалист.

— Съгласен съм. — Той кимна и леко присви очи, сякаш я оценяваше в нова светлина заради бързата й диагноза.

— И е направено на публично място. Трупът е хвърлен там, където са знаели, че бързо ще бъде открит.

— Какво означава това?

— Не се тревожат, че може да ги хванат. Или може би са искали да изпратят послание на някого.

Корбет отново кимна в знак на съгласие.

— Вероятно и двете. Предполага се, че е убит около полунощ на 16 юли, плюс-минус три-четири часа. — Той безшумно се приближи до шкафа. В джобовете му очевидно нямаше дребни монети, ключове или нещо друго, което би издало позицията му. Приличаше на котарак, на когото са махнали звънчето на каишката, за да може по-лесно да дебне нищо неподозиращата плячка. Дженифър продължи да прелиства досието.

— Раниери е работил в Института по теологични науки във Ватикана.

Дженифър вдигна глава и го погледна учудено.

— Ватиканската банка?

— Да, и така е известен. — Корбет повдигна вежди, явно впечатлен от знанията й. — Бил е там девет години и след това, преди три години, е изчезнал заедно с няколко милиона долара от една от сметките им на Каймановите острови.

Тя завъртя стола си към него и съсредоточено сбърчи чело, очакваше още информация. Усети, че Корбет постепенно разкрива факти, които водят към нещо. Тъкър седеше и слушаше, скръстил ръце на корема си. Корбет прокара пръст по повърхността на шкафа, сякаш проверяваше дали има прах. Дженифър знаеше, че кабинетът е абсолютно чист.

— Раниери вероятно е похарчил парите, защото миналата година се е появил в Париж. Френските колеги казаха, че се заловил с търговия на дребно с крадени вещи. Нищо голямо. Картина тук, огърлица там, но вероятно е изкарвал хубави пари, ако се съди по размерите му.

Тримата се засмяха и напрежението, което стягаше гърдите на Дженифър, се разсея. Корбет седна. Дженифър забеляза носовете на обувките му — постоянното триене на ръбовете на панталоните му беше изтъркало кожата до малко по-тъмен оттенък на черното, отколкото останалата част.

— Не разбирам — озадачено каза тя, остави папката на бюрото и се облегна. — Би трябвало да го е убил някой, когото е измамил или ограбил. Или се е объркала някоя сделка. И в двата случая престъплението няма нищо общо с нас.

Корбет я погледна в очите. Напрежението й отново се появи и мигновено се превърна в студен, стегнат възел в стомаха й.

— Агент Браун, няма да видите в доклада за аутопсията онова, което ни интересува. Когато са го разрязали, са намерили нещо в корема му. Погълнал го е, преди да умре. Не е искал убийците му да го открият.

Бръкна в джоба си, наведе се напред и плъзна нещо в найлоново пликче за доказателства към нея. Върху лакираната повърхност на бюрото гордо блесна величествен орел, гравиран на монета от чисто злато.

3.

Кларкънуел, Лондон

18 юли — 16:30

Върволицата превозни средства не спираше — непрестанна река от свистене на гуми и бръмчене на двигатели, прииждаше на талази в ритъм със светлините на светофарите.

Отвътре витрините на магазина блестяха в жълто — слънчевата светлина се опитваше да проникне през боядисаните в бяло стъкла. На няколко места боята беше изстъргана и тънки лъчи пронизваха полумрака. Прашинките танцуваха в бледото им сияние като дъждовни капки, сипещи се пред фаровете на автомобил.

В помещението цареше хаос. Оранжевите стени бяха набъбнали от влага, неравният дървен под се задушаваше под огромни купчини стари вестници и опаковки от евтина храна, от напукания таван като пипала заплашително висяха оголени жици.

Две шкафчета се спотайваха в сенките в задната част. Том Кърк седеше на едното, навел глава и потънал в мисли.

Беше на тридесет и пет и косата му беше прошарена само на слепоочията. Белите косъмчета бяха по-забележими в небръснатата му от няколко дни брада — оттенъкът им беше малко по-тъмен в трапчинката на четвъртитата му брадичка.

За негово раздразнение всички твърдяха, че прилича на баща си, и наистина бе наследил изящното му кокалесто лице, острата кестенява коса, дълбоките сини очи и гъстите вежди.

Но Том имаше по-атлетично телосложение. Беше висок метър и седемдесет и осем, жилав, гъвкав, подвижен и силен като бейзболист. По ирония на съдбата обаче в гимназията не го биваше много в този спорт.

Таблата на шкафчето пред него заплашваше всеки момент да падне на пода. Преди години Том беше купил евтино богато украсения комплект на прашна странична уличка до големия пазар в Истанбул. Дървото все още миришеше на лепило и подправки. Когато не можеше да заспи, играеше часове наред, изпробваше възможни ходове, местеше пуловете и разучаваше различни варианти, комбинации и стратегии. Изпитата до половината бутилка „Грей Гус“ на пода до него загатваше, че нощта е била дълга.

Но Том не гледаше таблата, а черната скиорска маска на коленете си. Усмихна се и пъхна дясната си ръка в нея, провря пръсти през дупките за очите и игриво ги размърда — заприличаха му на риби, които се гонят и влизат и излизат от очните ябълки на череп.

Имаше дълги изящни пръсти с безупречно изрязани нокти. Движенията им бяха грациозни и точни. Ставите се свиваха и отпускаха като брънки на добре смазана верига. Кокалчетата му обаче бяха осеяни с малки белезникави белези, а ръцете му бяха загрубели и грапави, сякаш беше концертиращ пианист, който през свободното си време работи като боксьор без ръкавици.

Том знаеше, че повече не може да отлага телефонното обаждане. Не беше установявал връзка вече от три седмици. Но щеше ли да прояви разбиране Арчи? Щеше ли да му повярва? Усмивката внезапно изчезна от лицето му и той захвърли маската.

Извади телефона от задния си джоб и набра номера. Пронизителните тонове в ухото му надмогнаха приглушения тътен на уличното движение. Отсреща вдигнаха почти веднага, но никой не каза нищо. Том се прокашля, после заговори — бавно и насилено спокойно. Американският му акцент беше по-ясно изразен от обикновено, както често ставаше, когато беше ядосан.

— Арчи, обажда се Феликс.

Феликс беше името, с което се нарече преди години, когато влезе в играта. Отдавна бе свикнал с него.

— Къде се изгуби, по дяволите?

— Забавих се — отвърна Том.

— Забави се? Помислих, че са те арестували.

Арчи беше най-добрият търговец на крадени вещи в бизнеса. Кърк често се питаше дали и неговото име е измислено, щит, зад който да се крие. Накрая неизменно стигаше до извода, че вероятно не е така. Името някак му подхождаше.

— Не. Просто се забавих.

— Агресивност ли долавям? — За пръв път гласът на Арчи прозвуча искрено загрижено.

— Не. Но повече няма да ходя в Щатите. Казах ти, че е рисковано да работя там. Знам, че съм последният човек, когото очакват да видят, но някой ден може да им провърви.

— Как мина?

— Почти както го планирахме. Но изникнаха още неща и се притесних, че ще има допълнителни мерки за сигурност. Ето защо протаках три седмици, преди да вляза. За да съм сигурен. Справих се с детекторите за допир, комбинацията на сейфа беше лесна. Не беше трудно.

— Хубаво. Значи на същото място, нали?

— Там ли са вече нещата ми?

— А ти как мислиш? — обидено попита Арчи.

— Чудесно. Ще го донеса след няколко дни.

— Ще трябва обаче да се подготвиш за втората поръчка. Не си остави много време.

Последва мълчание и по линията се чуха смущения. Том потърка слепоочието си с лявата си ръка. Както предполагаше, Арчи нямаше да улесни нещата. Но той беше взел решение и нямаше намерение да отстъпва.

— Исках да поговорим за това.

— Да? — В тона на Арчи мигновено се прокрадна подозрителност.

— Няма да свърша другата работа.

— Какво?

— Чу ме. Отказвам се.

— Занасяш ли ме?

— Истината е, че приключвам с тези глупости. Не желая да го правя повече. Не мога. Съжалявам.

— Съжаляваш? — Думата отекна в ухото му. — Съжаляваш? Какво искаш да кажеш, по дяволите? Прецакваш ме, а после се извиняваш? Майтапиш ли се с мен? И аз съжалявам, слънчице. Но това не оправя нещата. Ти съжаляваш, а аз съм прецакан, защото до дванадесет дни трябва да занеса две яйца на Фаберже на Касий или съм мъртъв. Разбираш ли?

— Касий? — Том се изправи. Краката му потънаха в осеяния с боклуци под — същински плаващи пясъци. Гласът му се превърна в шепот. — Уговорката ни не беше такава. Ти каза, че яйцата са за някой си Виктор, руски клиент. Не си споменавал за Касий. Знаеш, че не работя за такива хора, особено за него. Каква е играта ти, по дяволите?

— Виж, когато поех задачата, и аз не знаех, че е за него. — Тонът на Арчи беше спокоен, дори успокояващ, но пък като че ли многократно беше репетирал думите си, съзнавайки как ще реагира Том. — Когато разбрах, беше късно. Бяхме се хванали на въдицата. Много добре знаеш, че не можеш да риташ срещу Касий.

— Особено ако заплащането е щедро, нали? — огорчено отбеляза Кърк. — Той знае начини да те накара да забравиш.

— Моля те, направи ми услуга!

— Какво ще получиш, Арчи? Обеща ти премия, ако си затваряш устата?

— Не става дума за пари. Сделката е изгодна и за двама ни и ти го знаеш. Отиваш, взимаш второто яйце и ми го носиш. Има готов купувач. Не беше необходимо да знаеш, че е Касий.

Том се подпря с една ръка на стената, наведе глава и притисна слушалката до ухото си.

— Знам, че противоречи на правилата, но трябва да се срещнем, Феликс. — Гласът на Арчи беше нежен, почти умолителен. — Да пийнем по чашка. Може да планираме втората поръчка, да дадем двете яйца на Касий и после всеки си хваща пътя. Ако искаш, да се видим вдругиден. Трябва да обсъдим въпроса и да вземем правилното решение.

Том се изненада от бързата му реакция. Очакваше мълчание, колебание, размисъл, вътрешен диалог, недомлъвки за участието на Касий, преценяване на „за“ и „против“, ако не направят нищо или ако се съгласят да участват в последния удар. Отговорът на Арчи обаче беше инстинктивен и незабавен и не търпеше възражение.

— Съжалявам, Арчи — категорично каза Том. — Трябваше да ми кажеш истината. Проблемът е твой, не мой. Може да получиш яйцето, което е у мен, както се споразумяхме, но това е всичко. Отказвам се. — Затвори и въздъхна. Беше го направил.

Вдигна глава и изтръпна. Скиорската маска се бе закачила на един гвоздей, когато я бе хвърлил, и го гледаше с празните си дупки за очите, сякаш му се присмиваше.

4.

Луисвил, Кентъки

18 юли — 14:23

Събуди го бръмченето на двигателя и той се стресна. Чувстваше се замаян и имаше усещането, че се рее във въздуха. После си спомни. Ударът по тила и внезапната болка. И след това — нищо.

Примига от пушека. Главата му пулсираше и беше отпусната на гърдите. Насълзените му очи едва виждаха волана, стъклото и червената тръба, пъхната в колата. Истината постепенно го осени и очите му се отвориха широко от страх. Не възнамеряваше да свърши така.

И в следващия миг осъзна, че кашля, че се мъчи да си поеме въздух и се задъхва, а кръвта бучи в главата му. Туптенето на сърцето му отекваше в ушите му, вратовръзката и яката на униформата стягаха врата му. Догади му се и в главата му нахлуха хаотични мисли. Спомените експлодираха ярко — и мигновено се замъгляваха, за да отстъпят място на други.

Леля му Мей, пияна в Деня на благодарността, когато беше осемгодишен. Как целува Бети Блейк на абитуриентския бал. Как пада от велосипеда в колежа и си разкървавява брадичката. Празненството по случай напускането му, когато капитан О’Райли го потупа по гърба и прошепна, че ако иска да се върне на работа в полицията, винаги е добре дошъл. Мигът, в който вдигна телефонната слушалка, за да го направи, но после затвори, защото знаеше, че Деби категорично ще възрази. Как Деби и децата му махат от верандата — усмихнати, щастливи, неподозиращи нищо.

Деби. Доплака му се при мисълта за нея, искаше му се да обгърне вината си в скръб, но сълзите не бликнаха: немощното му тяло бе започнало да го изоставя и гърлото му само се свиваше още повече от полаганите усилия.

„Мили Боже — замоли се, главата му се пръскаше. — Позволи ми да живея достатъчно дълго, за да й разкажа какво всъщност се случи. Защо го направих и защо ме убиха“.

Не усещаше краката си, но успя да събере сили, удари леко стъклото и дръпна дръжката на вратата. Дръжката помръдна, но вратата не се отвори. Предпазният колан го стягаше, впиваше се в корема му, смазваше гърдите му и спираше дишането му.

Опита се да извика, но потъмнелите му устни едва се разтвориха. И в същия миг въпреки горещината, пушека и страха се усмихна на красотата и простотата на всичко.

Бръмченето на двигателя отново го приспа.

5.

Лабораторията в Академията на ФБР, Куонтико, Вирджиния

18 юли — 23:10

— Още ли си тук?

Доктор Сара Лукас — тъкмо обличаше якето си и изваждаше русите си коси от яката — спря на прага на лабораторията. Помещението беше тъмно, с изключение на сиянието около компютъра до отсрещната стена. На потрепващата светлина се виждаше силуетът на прегърбен пред монитора човек.

— Да — измърмори той. — Обещах на едно ченге от Ню Йорк да потърся нещо, преди да си тръгна. Защо ли се съгласих?

Сара се усмихна. Дейвид Махони наскоро бе завършил Академията на ФБР и беше изпълнен с фанатичен ентусиазъм и големи амбиции. Предстоеше му да научи много неща, сред които кога да отказва. Но това щеше да дойде с времето и опита. В същия миг обаче й хрумна, че минава единадесет и че тя също е работила до късно. Може би някои хора никога не се научаваха да отказват. Сара остави куфарчето си на пода и влезе в стаята.

— Какво откри?

Махони ожесточено тракаше по клавиатурата с късите си дебели пръсти. Лицето му бе овално, месесто. Мазната му кестенява коса беше сресана на път от лявата страна и прибрана зад ушите. Той вдигна глава едва-едва, когато Сара надникна над рамото му, и нагласи очилата си с рамки от черупка на костенурка.

— Някакъв тип се е спуснал до седемнадесетия етаж на жилищна сграда на Парк авеню, откраднал великденско яйце на Фаберже на стойност един милион долара и изчезнал. Криминалистите от нюйоркската полиция намерили на пода до сейфа мигла. Предполагат, че няма връзка с обира, но искат да я анализираме за всеки случай. Ще отнеме само още няколко секунди. — Погледна Сара. Петната по лъскавото му чело блестяха в лилаво на потрепващата синкава светлина. — А ти? Какво правиш още тук?

— Изпълнявам обещанията си като теб — усмихна се тя. — Ето, готово.

Екранът проблесна в червено и показа пулсиращо съобщение в правоъгълник.

„Достъпът ограничен. За да видите файла, се изисква право за достъп до секретна информация“.

Отдолу имаше име и телефонен номер.

— По дяволите! — изруга Сара.

— Какво стана? — Махони усилено щракаше с мишката, опитваше да се върне на предишната страница. — Какво означава това?

— Трябва да забравиш, че си го видял. — Тонът й беше сериозен, челюстите — стиснати. — Утре се обади на нюйоркската полиция и им кажи, че не си намерил съвпадение. Това никога не се е случвало, разбираш ли?

Той кимна с глуповато изражение. Очите му бяха широко отворени и озадачени. Сара се пресегна през него, взе телефона и набра номера, изписан в долната част на съобщението на екрана.

— Ало? Обажда се доктор Лукас от лабораторията на ФБР в Куонтико. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, но от нюйоркската полиция са изпратили проба, взета преди два дни от място на престъпление. Вкарахме я в компютъра и системата ни изключи. Появи се съобщение да ви се обадим. Да, сър… Не, сър, само аз и един новоназначен… Да, сър, казах му каквото трябва. — Погледна студено Махони. — Мисля, че знае какви са последиците… Благодаря, сър. И на вас.

Затвори и сковано се усмихна на стъписания Махони.

— Е, добре дошъл във ФБР.

6.

Вашингтон, окръг Колумбия

19 юли — 08:35

Колата беше нова и миришеше на изкуствена кожа и пластмаса. На верижка на огледалото беше окачено сребърно разпятие — поклащаше се леко и проблясваше.

Дженифър вдигна глава от записките си и смъкна стъклото. Топлият вятър погали лицето й. Автомобилът бавно пълзеше по Конститюшън авеню към Смитсъновия институт — първо покрай паметника на Линкълн, а после покрай черния мемориал на загиналите във войната във Виетнам, където стоеше на пост самотен ветеран: на дръжките на инвалидната му количка бяха прикрепени две американски знаменца като вимпели на дипломатически кортеж. От два огромни автобуса отпред се изсипаха японски туристи — вадеха фотоапаратите си още щом стъпваха на тротоара.

Дженифър несъзнателно приглади левия ревер на сакото на черния си костюм. Винаги се обличаше в черно. Цветът й отиваше и я улесняваше във взимането на решения сутрин. Погледна часовника на таблото и раздразнено поклати глава. Закъсняваше за срещата, а мразеше да закъснява. След пет минути, когато стигна до паметника на Вашингтон, отвори чантата си.

— Ще продължа пеша — каза и даде на шофьора двадесет долара.

Отвори вратата и слезе на улицата. Асфалтът беше омекнал от жегата. Тя мина покрай два черни правителствени автомобила с тъмни стъкла и климатици и се качи на тротоара. На ъгъла на Шестнадесета улица вече се бе настанил продавач на хотдог и стомахът й неспокойно се присви от уханието на пържен лук. Дженифър стисна зъби, задиша през уста и отмина.

Смитсъновият институт е най-големият музеен комплекс на света. Състои се от четиринадесет музея, национален зоопарк и още два музея в Ню Йорк. Експонатите са сто четиридесет и два милиона.

Залата с монетите и медалите на Националната нумизматична колекция се намира на третия етаж на Националния музей за американска история — ниска сграда от бял камък, построена през шестдесетте години на двадесети век в Националния търговски център на пресечката между Четиринадесета улица и Конститюшън авеню. Експонатите са над четиристотин хиляди, но само малка част от тях са изложени за посетители.

След десет минути Дженифър влезе в кабинет с ламперия от тъмно дърво. Краката й потънаха в дебелия зелен мокет. В ъгъла се извисяваше американското знаме. Петдесет и две годишният Майлс Бакстър, уредникът на Националната нумизматична колекция, седеше зад масивно бюро, отрупано с книжа и папки. Зад него имаше два големи прозореца. Бакстър беше с тъмносиньо спортно сако, бяла риза и бежов панталон. Във въздуха се разнасяше ухание на одеколон. Той не стана.

— Не ми казаха, че изпращат жена.

— Съжалявам, че ви разочаровах. — Дженифър леко се напрегна.

— Напротив, госпожице Браун. Това е приятна изненада. Ако знаех, щях да положа повече усилия.

Бакстър се усмихна и на самоувереното му, загоряло от слънцето лице блеснаха две редици съвършени зъби. Ръкуваха се. Дланта му беше влажна. Дженифър несъзнателно забеляза, че косата му не е толкова бухнала там, където е сресана на път, и инстинктивно осъзна, че е близнал ръката си, за да я приглади, точно преди да я покани да влезе. Страхотни усилия, няма що.

— Специален агент Браун — поправи го Дженифър, извади служебната си карта и му я показа.

Усмивката му помръкна.

— Да, разбира се.

Бакстър внимателно разгледа картата и сравни лицето й със снимката, като на няколко пъти я погледна изпитателно. Тя се възползва от възможността и избърса дланта си в панталона си — все още беше влажна от допира му. Той затвори картата и й я върна.

— Да, разбира се. И друг път съм работил с ФБР, макар и никога с толкова… привлекателни служители. За съжаление ми е забранено да обсъждам с вас онези случаи. — Бакстър присви очи. — Въпрос на национална сигурност. Убеден съм, че ще проявите разбиране. — Посочи стената вдясно, която беше украсена като светилище със снимки, красиво написани удостоверения и дипломи със златни букви. — Познавате ли добре Вашингтон?

Дженифър сви рамене и това, изглежда, го окуражи.

— Ако желаете да го разгледате, с удоволствие ще ви бъда екскурзовод една седмица.

Преди две години, когато все още мислеше, че интелигентността и усърдната работа са достатъчни за една чернокожа жена, за да направи кариера като агент на ФБР, Дженифър би приела подобно предложение с кисела усмивка и пренебрежителен смях. Но такава щеше да е реакцията й, преди тъпото острие на опита да я научи да използва всички средства, с които разполага. Ако това означаваше да каже на Майлс Бакстър онова, което той искаше да чуе, за да занесе добра новина на Корбет, беше готова на всичко.

— С удоволствие — отвърна тя и кокетно прокара пръсти през косите си.

— Чудесно — засия той. — Моля, седнете. — Кимна към тапицирания с кожа стол срещу бюрото. — И ме наричайте Майлс.

— Благодаря, Майлс. — Тя се усмихна сърдечно. — А ти ми казвай Дженифър.

Той събра пръсти като за молитва. Ноктите му бяха изгризани, кожичките — разкъсани и възпалени.

— Е, Дженифър, с какво мога да ти помогна?

Тя бръкна в джоба си.

— Какво можеш да ми кажеш за тази монета?

Бакстър си сложи очила със стоманени рамки и обърна монетата към зеления абажур на бюрото, за да може да види релефните детайли, а после вдигна глава. Очите му бяха широко отворени от учудване, гласът му стана неуверен.

— Къде… Какво… Откъде си я взела? — Поклати изумено глава. Отпуснатата кожа под брадичката му проследи движенията на главата като малко махало. — Невероятно. Невъзможно. — Дишането му се учести, ръцете му се разтрепериха, докато обръщаше монетата в пръстите си, сякаш пареше.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… Това е „двоен орел“ от 1933 година.

Дженифър сви рамене.

— Не съм експерт по монетите, Майлс.

— Да, разбира се. Извинявай. Американското правителство сече златни монети от средата на деветдесетте години на осемнадесети век и двадесетдоларови монети или „двоен орел“ от Треската за злато през 1849 година.

— Защо „двоен орел“? На монетата е изобразен само един орел.

— Десетдоларовите монети били известни като „орел“, затова когато се появили, двадесетдоларовите били наречени „двоен орел“. Хората са наистина много изобретателни, нали разбираш.

— Разбирам.

— Всичко е свързано с историята — замислено отбеляза Бакстър.

— Имаш предвид монетата? Защо? Какво се е случило през 1933 година?

— Става въпрос по-скоро какво не се е случило — отвърна той и озадачено докосна розовия си нос. Гласът му стана по-уверен. Той сложи монетата на бюрото и се облегна на стола си. — Интересното за златните монети, сечени през 1933 година, е, че по онова време Америка е била в хватката на Голямата депресия. В резултат на това няколко дни след като полага клетва като президент през март 1933 година, Рузвелт отменя златния стандарт и забранява производството, продажбата и притежанието на злато.

Дженифър кимна. В паметта й изплуваха отдавна забравени уроци по история. Сривът на Уолстрийт през 1929 година. Последвалата Голяма депресия. Една четвърт от населението без работа, страната в хаос. И в онзи ураган от човешко нещастие, със загубили стойността си акции и облигации и унищожени дългогодишни спестявания, хората се вкопчили в единственото, което вярвали, че има истинска цена. Златото.

— Президентът искал да сложи край на запасяването и да успокои пазара, като регулира банковата система чрез златния федерален резерв — продължи Бакстър, илюстрираше думите си с поредица от все по-оживени жестове. — Изпълнителна заповед 6102 забранява на гражданите да притежават злато и на банките да търгуват с него.

— И това е изпратило в задънена улица монетите като тази, така ли?

— Точно така. Когато Рузвелт издава закона, вече били изсечени 445500 „двойни орела“, съхранявани в Монетния двор във Филаделфия и готови да бъдат пуснати в обращение. И изведнъж се оказало, че няма какво да ги правят.

— Така че?

Бакстър се усмихна.

— Така че трябвало да ги претопят, разбира се. И през 1937 година го направили. Всички до една. — Той зашепна драматично. — Схващаш ли, Дженифър? Официално „двойният орел“ никога не е съществувал.

7.

Кларкънуел, Лондон

19 юли — 14:05

Фасадата на магазина беше черна, прозорците все още не бяха измити от винервайса. На този фон името, съвсем наскоро изписано с големи златни букви в полукръг над вратата, изпъкваше още по-очебийно. Том гордо го прочете: „Кърк Дювал“. Майка му щеше да го хареса. А отдолу, в права линия и с по-малки букви, пишеше: „Антиквариат“.

Пресече улицата — спря по средата, за да изчака колите — и влезе: вратата на магазина се отвори безшумно при допира му. Вътре бяха разхвърляни набързо разтоварени кашони и разковани сандъци. Съдържанието им се подаваше през сламата и стиропора. В един имаше изящен часовник от епохата на Регентството, в друг — мраморен бюст на Цезар или на Александър Велики: Том не беше сигурен, все още не го беше огледал. Масата за карти от палисандрово дърво от времето на Едуард VII беше разопакована. На тъмнозеленото сукно бе поставена ваза от времето на династията Хан, пълна със сухи цветя. Щеше да му отнеме седмици, докато подреди всичко.

Това обаче не го тревожеше. Не и в момента. За пръв път, откакто се помнеше, времето беше на негова страна. Разбира се, неведнъж беше мислил да спре. Или поне се залъгваше с тази идея. В края на краищата от години не се нуждаеше от пари. Но не можеше да спре за повече от седмица-две. Беше като комарджия, неудържимо привличан от играта.

Този път обаче беше различно. Нещата се бяха променили. Той се беше променил. Работата в Ню Йорк му се бе отразила.

Но въпреки това едно име се спотайваше под крехката фасада на нормалното съществуване, което Том се опитваше да води през последните няколко дни. Касий. Не знаеше дали Арчи не го е излъгал, може би беше използвал името на Касий, за да се опита да го принуди да изпълни поръчката. Ако беше така, поемаше голям риск. Но ако наистина Касий беше поръчал кражбата, значи Арчи хвърляше заровете, без да разбира нито правилата, нито играта на Касий. Нито дори какъв е залогът.

Кърк непрекъснато си напомняше, че не отговаря за действията и постъпките на Арчи. Ако Арчи се беше забъркал в тази каша, трябваше сам да си се оправя. Не че Том беше коравосърдечен. Просто такива бяха правилата.

Мина през магазина до две врати в дъното, отвори лявата и излезе на тясната платформа на склада.

Металните стълби вляво се виеха спирално към мръсния под на седем метра надолу. Желязната врата на отсрещната стена се отваряше към улицата зад магазина. Неоновите лампи на тавана тихо бръмчаха. По изцапаните бели стени бяха избили противни капки кондензация.

— Как е? — подвикна Том, докато слизаше. Краката му тропаха по скърцащите метални стъпала.

Младата жена, която се бе навела над лаптопа си, вдигна глава и отметна назад русите си коси.

— Има още малко работа. — Свали си очилата и потърка сините си очи. — Надписът хареса ли ти? — Английският й беше безупречен, само с лек швейцарско-френски акцент.

— Чудесен е, Доминик. Права си. Златото наистина стои по-добре от среброто.

Тя се изчерви и отново си сложи очилата. Беше на двадесет и две и четири години бе работила за баща му в Женева. След погребението се бе съгласила да му помогне да пренесе стоката в Лондон и да продължат бизнеса тук. Кърк се надяваше, че ще се сработят.

— Това ли са последните? — Той кимна към кашоните, струпани на пода на склада.

— Да. Остават още три — тези там.

— Тези ли? — Том се приближи до трите кашона, които му беше посочила.

— Аха. Би ли ми казал номерата отстрани?

— Разбира се. — Той наклони глава, за да прочете цифрите. — Едно три едно две седем едно.

Доминик затрака на компютъра.

Том клекна до следващия кашон и тъкмо да каже номера му, от платформата горе се разнесе носов глас:

— Много работиш, Кърк. Май си обрал Бъкингамския дворец, за да се сдобиеш с всичко това.

— Детектив Кларк — безизразно каза Том, без да си прави труда да вдига глава. — Първият ни клиент.

Кларк запали цигара от фаса си и го хвърли през перилата в краката на Том.

— Детектив сержант Кларк, Кърк. — Дръпна от цигарата и слезе в склада. Странно, но стълбите не издадоха и звук под ленивите му стъпки. — Някои неща се попромениха, докато те нямаше.

— Детектив сержант? Явно здравата са закъсали.

Мускулите на врата на Кларк нервно потрепнаха. Беше висок, макар че увисналите рамене му придаваха вид на по-нисък. Освен това беше обезпокоително слаб. Сивкавата му кожа беше опъната върху заострените скули, устните — свити в постоянно намръщена и недоволна гримаса, а косата — оредяла и сресана напред, за да прикрие оплешивяването. Кокалчетата на китките му стърчаха от почти прозрачната кожа и изглеждаха толкова крехки, че сякаш можеше да се счупят, ако стиснеш ръката му по-силно. Единственият цвят по него бяха разкъсаните капиляри, осеяли лицето му.

— Чух, че си се върнал, Кърк. Изпълзял си от дупката, в която се криеше през последните два месеца. — Воднистите му очи проблясваха. — Та реших да намина. Светско посещение, за да не помислиш, че съм те забравил.

— Ако това може да те утеши, аз определено бях забравил за теб.

Лицето на Кларк се зачерви и Том разбра, че съсредоточава цялата си енергия в усилието да не се ядоса. Детективът кимна към помещението.

— И всичко това сега е твое, така ли?

Том обезпокоено погледна Доминик, но тя се беше вторачила в компютъра, сякаш изобщо не ги чуваше.

— Не е твоя работа, но е така.

— Един господ знае кой жалък нещастник си ограбил — студено се изсмя Кларк и подритна един кашон. Големите му обувки с дебели подметки сякаш бяха прикачени за мършавото му тяло и правеха краката му огромни. — А това? Какво има вътре?

— Губиш си времето, Кларк. — Нарастващото раздразнение на Том си пролича в гласа му. — Преместих бизнеса на баща си от Швейцария и ще отварям магазина. Имам документи за внос в три екземпляра от швейцарските и от британските власти — за всичко.

Полицаят се подсмихна.

— Я ми кажи: пиенето или срамът, че има такъв син, го довърши?

Том стисна зъби и сивите му очи се присвиха.

— Мисля, че е време да си тръгваш. — И направи крачка напред.

— Заплашваш ли ме?

— Не. Искам да си тръгнеш. Веднага.

— Ще си тръгна, когато аз реша. — Кларк предизвикателно вдигна брадичка и скръсти ръце на гърдите си. Сивият му костюм бе лъснал на лактите.

— Доминик — каза Том, без да откъсва очи от детектива. — Би ли се свързала с полицията? Потърси комисар Джарвис. Кажи му, че детектив сержант Кларк отново ме тормози. Влезе незаконно в моята собственост, без да има заповед, и отказва да си тръгне.

Кларк пристъпи напред и Том усети цигарения дим в дъха му.

— Ще направиш грешка, Кърк. Всички правят грешки, дори ти. Много ще се зарадвам на грешката ти.

Хвърли цигарата, качи се по стълбите и излезе.

Доминик озадачено погледна Том и той нервно се прокашля. Знаеше, че този разговор все някога ще се състои, но смяташе да го проведе по своите условия, добре подготвен, а не като сега.

— Съжалявам — започна той, — но нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Знам. — Тя се усмихна и отмести поглед встрани.

— В смисъл? — Том присви очи.

— Баща ти говореше доста, когато се напиеше — отвърна тя след кратко мълчание. — Включително за теб. Картинката ми е ясна. Твоят приятел полицаят просто запълни някои празноти.

Кърк седна на един кашон и потърка тила си.

— Щом знаеш, какво правиш тук?

— Да не би да си въобразяваш, че те мисля за единствения честен и почтен човек в бизнеса с произведенията на изкуството? Всеки има слабости. Твоите са по-приемливи, отколкото на мнозина други.

— Сериозно?

— Донякъде. — Доминик се усмихна и килна глава. — Отделях много време за бизнеса на баща ти. Нещата вървяха добре. Когато се запознахме, ти заяви, че възнамеряваш да поддържаш същото ниво. Просто реших да ти повярвам.

— Намеренията ми наистина са сериозни. Много повече от първия път, когато разговаряхме.

— А онази работа…

— Приключих. Сега това е всичко, което имам.

— Добре. — Тя бавно кимна.

— Добре? — Том учудено повдигна вежди. — Сигурна ли си?

— Да. — Доминик си сложи очилата и се обърна към компютъра.

8.

Смитсъновият институт, Вашингтон, окръг Колумбия

19 юли — 09:06

— А неофициално?

Бакстър скочи от бюрото и вкопчи пръсти в облегалката на стола.

— Неофициално са били запазени десет монети. — Дишаше развълнувано. На горната му устна избиха капчици пот. — Преди да бъдат претопени, се оказало, че са откраднати от монетния двор от Джордж Маккан, бивш главен касиер. Разбира се, той отрекъл. Но е той.

— Какво е станало с монетите?

— Две от тях се появили на нумизматични търгове през 1944 година. Един журналист се обадил в монетния двор и управата се обърнала към тайните служби. За десет години успели да открият всичките и да ги унищожат. С изключение на една.

— Не са могли да я намерят?

— Знаели са къде е. Единственият проблем бил, че не можели да се доберат до нея. Купил я египетският крал Фарук за колекцията си. Без да съзнава какво представлява монетата, министерството на финансите му издало разрешително да я изнесе от Съединените щати. Нямало начин да я върне.

— Макар да е знаел, че е открадната?

— За него това само повишавало цената й. След революцията през 1952 година Фарук бил свален от престола. Новото правителство конфискувало колекцията му и продало всичко на търг, включително вече станалата известна „монета на Фарук“.

— Значи я е купил някой друг?

— Не. — Очите на Бакстър искряха, отразяваха вълнението му; той сякаш преживяваше събитията, които описваше. — Монетата изчезнала.

— Изчезнала? — Дженифър се премести по-напред на стола, заинтригувана от разказа му.

— Да, изчезнала. — Той сви пръсти, после ги разтвори и показа празната си шепа. — За четиридесет години. До 1996, когато агенти на министерството на финансите, представящи се за колекционери, иззеха монетата от един английски търговец в Ню Йорк и го арестуваха. — Очите му отново блеснаха. — Но след това той съди министерството — твърдеше, че е купил законно монетата от друг търговец. Делото беше разгледано в съда. Министерството се съгласи да продадат монетата на търг и да си поделят печалбата с него.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Дженифър, озадачена от подробностите, които й цитираше.

Той разпери ръце.

— Това не е обикновена стара монета, Дженифър. Била е открадната от монетния двор във Филаделфия, била е притежавана от крал, после изчезнала и се появила отново при драматични обстоятелства. „Двойният орел“ е забраненият плод, ябълката от райската градина. Тази монета е уникална. И страшно скъпа.

— За каква стойност става дума?

— Двадесет долара по номинална стойност. — Бакстър млъкна, за да постигне театрален ефект. — Иначе струва осем милиона.

Дженифър зяпна. Монета за осем милиона долара? Сумата беше невероятна. Нямаше логика да е толкова голяма, но определено си заслужаваше да убиеш някого, а и дори да умреш за нея.

— Националната нумизматична колекция получава образци на всички американски монети. В Залата за монети и медали са изложени два „двойни орела“ от 1933 година. Те и монетата на Фарук са единствените съществуващи „двойни орли“ от онази година, макар че естествено музейните експонати не са частна собственост и не се продават и купуват. Може да отидем да ги видим, ако искаш.

Залата всъщност беше дълга тясна галерия с вградени в стените витрини. Съдържанието им блестеше на светлината. Бакстър спря до един шкаф в средата на помещението и посочи.

Двете монети бяха отделени от останалите и поставени една до друга, така че да се виждат и двете им страни.

— Красиви са, нали? — Шепотът на Бакстър отекна в безлюдната зала.

Дженифър се наведе. Дъхът й замъгли стъклото. Призрачните отпечатъци на предишни посетители се материализираха с диханието й и мигновено изчезнаха.

— Оригиналният дизайн е поръчан от Теодор Рузвелт през 1907 година на скулптора Огюст Сен Годен. Под годината се виждат инициалите му. Стремил се е да улови нещо от величието и изяществото на монетите от древния свят. Мисля, че е успял. Ти как смяташ?

Бакстър почти долепи главата си до нейната и зашепна в ухото й:

— Както виждаш, на едната страна е изобразен орел в полет, а на обратната — Статуята на свободата, с факел в дясната ръка и маслинова клонка в другата — тя символизира мир и просвещение. Красива е, нали?

Ръката му я погали по врата и инстинктивно се отдръпна, понеже Дженифър нервно размърда рамене. Веднага съжали, че го е направила. Обиденото му изражение й показа, че разбира истинските й чувства към него. В гласа му прозвуча гняв.

— За какво всъщност става дума, агент Браун?

— За това да разбера дали моята монета е фалшива, господин Бакстър. — Дори не опита да се държи дружелюбно. Вече беше късно за това.

— Невъзможно е да се каже, без да се направи анализ. Дизайнът очевидно е същият и изглежда истинска, но трябва да я изследваме, да вземем проби и да ги сравним с нашите оригинали. Това може да отнеме дни, дори седмици… — Гласът му постепенно заглъхна.

— Ясно. — Дженифър кимна. — Благодаря, че ми отделихте време, господин Бакстър. От лабораторията ще се свържат с вас за анализите. — Обърна се да си тръгне, но той я сграбчи за рамото. Пръстите му издраскаха черния плат на сакото й.

— Дженифър… Чакай. — Гласът му беше напрегнат, умолителен. — Не може да си тръгнеш ей така. Откъде взе монетата? Трябва да знам.

Тя се усмихна.

— Съжалявам, господин Бакстър, но информацията е секретна. Въпрос на национална сигурност. Убедена съм, че ще проявите разбиране.

9.

Академията на ФБР, Куонтико, Вирджиния

19 юли — 12:30

Корбет седна на пейката и сложи кафето на земята между краката си. Дженифър се настани до него, но не извади сандвича си от найлоновата опаковка. Обядът можеше да почака.

— Не може без лабораторен анализ. Ще го направя още днес следобед. Но той спомена нещо друго.

— Какво?

— Вероятно не е важно…

Корбет се намръщи. Вероятно имаше множество добри качества, но тя подозираше, че търпението определено не е сред тях.

— Каза, че всичките девет монети, намерени от тайните служби през четиридесетте години, били унищожени. Но преди да дойда тук, се обадих на един познат от министерството на финансите — дължи ми услуга. Та той неофициално ми каза, че били унищожени четири монети, а останалите пет се съхранявали в монетния двор във Филаделфия, а после, преди десетина години, били преместени във Форт Нокс, когато направили инвентаризация. Доколкото му е известно, все още са там.

Корбет бавно кимна и се облегна на пейката. Дженифър се вторачи в лицето му, забеляза пълното отсъствие на изненада и очите й се разшириха.

— Но вие знаете това, нали?

— Френският лекар, който е извършил аутопсията на Раниери, е нумизмат — каза Корбет. Погледът му беше прикован в реката и в кръговете, които правеха рибите. — Познал е монетата. Затова ни я върнаха толкова бързо. Прочетох доклада. Вие потвърдихте всичко в него.

— Тогава защо трябваше да ходя там? — Дженифър се помъчи да овладее гнева си. Мислеше, че са й дали шанс, но както всички други, и Корбет се отнасяше към нея с подозрение. — Някаква проверка ли е това? Защото ако е така, не ми е приятно…

— Много хора смятат, че не ставате за нищо и че сте просто пречка — прекъсна я той. — И че е трябвало да напуснете преди три години, след стрелбата.

Гледаше я в очите.

— Не мога да направя нищо по въпроса — отвърна рязко тя.

— Да. И това ви измъчва. — Корбет сви рамене и отново се обърна към реката. — Аз лично мисля, че всеки прави грешки. Различаваме се само по това как ги превъзмогваме. Някои рухват и така и не се съвземат. Други продължават напред и излизат от изпитанието два пъти по-силни.

— И към кои ме причислявате?

Той се замисли, после каза:

— Бяха ми необходими два дни, за да убедя министерството на финансите да потвърдят какво е станало с другите монети. Вие го направихте с едно телефонно обаждане. Да речем, че не ви смятам за човек, който се отказва лесно. — На лицето му се прокрадна нещо като усмивка. — Случаят е ваш.

— Благодаря, сър — с леко разтреперан глас каза Дженифър и стана. Това беше шансът, за който се надяваше и се молеше. — Веднага ще се заловя за работа.

— Добре. Утре сутринта ви искам в Кентъки. Проверете монетите. Ще ви уредя самолет.

— Да, сър. — Тя се обърна, но Корбет я спря.

— Между другото, кой е купил монетата на Фарук? Вероятно ще трябва да разговаряме и с него.

Дженифър бръкна в чантата си и извади бележника си.

— Според моя човек в министерството на финансите няколко души са наддавали на търг за нея. Купил я е някакъв холандец, строителен предприемач. — Погледна Корбет, за да види дали името му е познато. — Дариус ван Симсон.

10.

Квартал Маре, Четвърти район, Париж

19 юли — 18:00

— Vous savez pourquoi on appelé ce quartier le Marais?3

Френският му беше безупречен. Дариус ван Симсон седеше зад голямото махагоново бюро, което заемаше дясната част на кабинета му. Извитите му вежди се извисяваха като сводове на грубовато изсеченото му кокалесто лице. Пясъчнорусата му коса и заострената козя брадичка леко потрепваха от полъха на прегрялата климатична инсталация. Ван Симсон пиеше на малки глътки уиски от тежка кристална чаша.

— Вероятно защото някога тук е имало тресавище.

Мъжът, който седеше срещу него, беше нисък и пълен, с подпухнало червендалесто лице и малки кафяви очи. Костюмът отдавна му бе отеснял и беше измачкан около раменете и на гърба. Олющеният му черен кожен колан не можеше да прикрие факта, че е разкопчал най-горното копче на панталоните си.

— Браво, мосю! — Ван Симсон одобрително удари по бюрото. — Точно така. През единадесети век рицарите тамплиери са го пресушили. Навремето кой би помислил, че през средновековието Маре ще се оформи като център на политическия живот във Франция? И че аристократите ще строят къщите си на тесните улици в квартала, за да са по-близо до краля?

Рейно кимна смутено, не беше сигурен дали трябва да каже нещо. Ван Симсон остави чашата си, стана и отиде в другия край на стаята и Рейно трябваше да се извърне, за да го вижда. Беше облякъл леко сако и сиви памучни панталони. Бялата му риза беше разкопчана на врата. Не носеше чорапи и босите му крака се потяха в кафявите велурени мокасини.

Между четирите големи прозореца имаше картини на Шагал, осветени от поставени в ниши прожектори. Цветовете изпъкваха, сякаш образите се проектираха в пространството.

— Разбира се, с годините повечето от тези чудесни къщи са били разделени на апартаменти, магазини или офиси, или просто са били съборени — продължи Ван Симеон, гледаше към двора долу. — В тази къща например имаше ресторанти, магазини и танцувално студио, преди да купя всичко и да я ремонтирам.

— Мосю Ван Симсон, всичко това е много интересно, но не разбирам каква връзка има с…

— Видяхте ли това? — Ван Симсон се приближи до белия архитектурен макет във витрината в средата на помещението.

Рейно въздъхна, стана и отиде при него.

— Какво е това?

— Нима не го познахте?

Рейно намръщено заразглежда разположението на улиците. Търговски център, паркинг, административни сгради и луксозни апартаменти около малко езеро. Изведнъж присви очи.

— Никога! Казах ви, че никога няма да го позволя!

Ван Симсон се усмихна.

— Нещата се променят, мосю Рейно. Мочурището може да прерасне в кралски дворец и дом на аристократ да западне в порутена къща. Време е парцелът да бъде разработен. Заблуждавате се, ако си мислите, че може да се изпречите на пътя на прогреса.

— Не, вие се заблуждавате с вашите адвокати и счетоводители — развълнувано заяви Рейно. — Няма да има продажба. Никога.

Ван Симсон въздъхна, кимна бавно, бръкна във вътрешния си джоб, извади голяма чекова книжка и я разтвори върху витрината. След това отвъртя капачката на сребърната си писалка и се усмихна.

— Трудно се преговаря с вас, мосю Рейно. Признавам ви го. Но стига с това… — той се замисли за подходящата дума — позиране. Имам разрешение за строеж. Хората ми вече направиха изкопа за първия етап на проекта. Вашият парцел е единственият останал. Колко искате?

— Въпросът не е в цената — възмутено възрази Рейно. — Семейството ми живее на тази земя от шестстотин години. Дедите ми са погребани там, както един ден ще стане и с мен, с моите деца и с техните деца. За нас това не е просто земя, парцел, а наш дом. Нашето наследство. Духът му тече във вените ни. Това не е точка от плана ви, нито бележка под линия в годишния ви доклад. Никога няма да го продадем. Предпочитам да умра, отколкото да видя построена тази… грозотия.

Усмивката на Ван Симсон помръкна. Лицето му се намръщи и някак се съсухри, в тънките отвесни линии на бузите му се изписа гняв. Той отиде до бюрото и отпи още една глътка уиски. Ледът изтрака в кристала.

Неочаквано Ван Симсон се обърна и с всичка сила запокити чашата, покрай главата на Рейно и в стената. Тежкото стъкло се строши в разцъфващи венчелистчета и за миг във въздуха затрептяха стотици миниатюрни дъги.

— Чашата беше една от двете, извадени от първа класа на „Титаник“. Единствените оцелели. Вашето упорство току-що ми струва сто хиляди долара — изсъска Ван Симсон на пребледнелия Рейно. — Вие не означавате нищо за мен. — Той щракна с пръсти. — Определено по-малко от чашата. Предизвикате ли ме, ще разберете какво означава да се изпречите на пътя ми. За последен път ви питам — колко искате?

По стената се стичаха тъмни струйки уиски, образуваха локвички около парчетата от счупената чаша. На фона на светлокафявия килим уискито приличаше на кръв.

11.

Гробище „Хайгейт“, Лондон

20 юли — 15:30

Том вървеше между надгробните плочи. Сутрешната роса беше започнала да се изпарява. Осеяната с пукнатини пътека лъкатушеше надолу по хълма. На някои места асфалтът се беше изтъркал напълно и се виждаше старата калдъръмена настилка. Камъните бяха излъскани от стъпките на поколения опечалени хора.

Някога можеше да изреди по памет имената на повечето надгробни плочи между горната порта и гроба на майка си. Камъните стърчаха като криви зъби от жълто-кафявата почва. Някои се бяха наклонили, други не, но всички се рушаха от вятъра, слънцето и студа. Тук-там от пълните с дъждовна вода вази надничаха изкуствени цветя. В далечината, над бетонния масив на града, се извисяваше скиптърът на Бритиш Телеком.

Масивната плоча от черен мрамор се беше сгушила удобно в тревата, подслонена под увисналите клони на върба и преплетени храсти, които закриваха рушащата се стена на гробището. Написаните със златно букви все още ярко блестяха. Том прокара пръсти по тях — безмълвно проследи името. На днешния ден майка му щеше да навърши шестдесет години.

Навремето всички му казваха, че не е виновен, че понякога се случват такива неща. Нещастен случай, потресаваща трагедия. Дори съдебният лекар омаловажи произшествието, приписа го на техническа неизправност и изказа мнението, че майка му е проявила безразсъдство, като позволила на тринадесетгодишно момче да шофира, макар и на кратко разстояние и на обикновено неоживен път. Том почти им повярва.

Но очите на баща му на погребението и гневът, който блесна през сълзите, когато го прегърна, го убеди, че той не мисли така. И че ако майка му му е разрешила да шофира, е било само защото той я е молил и е настоявал. И че все едно я е убил. Когато порасна, Том често се питаше дали, когато го беше прегърнал толкова силно в онзи ден, баща му не се бе опитал да го удуши.

Несъзнателно си играеше с ключодържателя от слонова кост, който баща му му бе подарил няколко седмици, преди да умре. Пое дълбоко дъх. Мирисът на пръст и окосена трева го успокояваше и му напомняше за дългите лениви летни следобеди в градината, преди да се случи всичко това. Преди да бъде оставен на самотата си. И на чувството за вина. Защото след онзи ден баща му никога вече не го прегърна.

— В мрамора се крие истинско богатство — прекъсна мислите му познат отблъскващ глас, който нямаше право да е тук. — Познавам един тип, който може да свърши работата вместо нас. Отделя горния слой и отново ги гравира. Търговците на черно не забелязват разликата.

— Арчи? — Том се обърна рязко. — Как… Защо… Какво правиш тук, по дяволите?

Отдавна се беше питал как изглежда Арчи и се бе опитвал да си представи лицето му по гласа му — изражение, подхождащо на тембъра. С всеки разговор по телефона добавяше по някой щрих към образа — още една бръчка около очите, малка гърбица на носа, по-заострена брадичка. Понякога почти успяваше да си внуши, че го е виждал. Сега обаче за пръв път пред него стоеше действителният Арчи. Въображаемият лик мигновено се разпадна и Том установи, че не може да си спомни нищо от него.

Арчи беше четиридесет и пет годишен, слаб, към метър и седемдесет и пет. Лицето му беше овално, а косата подстригана съвсем късо, оредяла и бухнала само над челото. Костюмът му очевидно беше ушит по поръчка, вероятно от „Савил Роу“. Платът беше на тънки райета и би изглеждал неуместно във всяка търговска къща в Сити.

Синята му риза беше разкопчана. Носеше червени тиранти в тон с чорапите. Дрехите му бяха скъпи, с оригиналните етикети на точните места — изискано търговско клеймо, което даваше възможност на Арчи да се движи безпроблемно в света на елегантността и бързо спечелените пари, в който живееше.

Въпреки това в него имаше нещо грубовато и лукаво. Лицето му беше леко сбръчкано, брадичката — потъмняла от неизбръснатата брада, ушите му стърчаха. Държеше се непринудено и самоуверено като човек, който знае как да се справя със себе си и с останалите. Тъмнокафявите му очи обаче загатваха друго. Арчи се страхуваше.

Том се огледа обезпокоено, притеснен, че Арчи може би не е дошъл сам.

— Всичко е наред, приятел. — Арчи вдигна ръце. — Сам съм.

— Не ме успокоявай — с твърд като камък глас отвърна Том. — Какво става? Знаеш правилата.

— Разбира се, че ги знам. Нали аз съм ги измислил, по дяволите — изсмя се Арчи.

Идеята да не се срещат беше негова. Така било по-безопасно. Трябвало да знаят само имената и телефонните си номера. Като бе дошъл при него, Арчи беше нарушил най-важното си правило. Това беше отчаяна постъпка, зов за помощ. Или може би номер?

Том скочи срещу него и му нанесе два бързи удара: с дясната ръка в корема, а с лявата по главата. Първият изкара въздуха на Арчи, вторият го повали на земята.

— Подслушвателно устройство ли носиш, копеле? Сключил си сделка с Кларк да ме предадеш? — Коленичи и го претърси, за да провери дали крие предавател, но не намери нищо.

— Да ти го начукам. — Арчи се закашля. — Не съм проклет доносник. — Изправи се, изгледа Том ядосано и изтръска сакото си.

— Вчера се появи Кларк. Обеща да ме прибере на топло. А после, след като десет години сме се отбягвали, ми цъфваш ти и разкриваш самоличността си. Какво да мисля? Че е случайно съвпадение?

— Кларк ли? Гаднярът с косматия задник? Да не мислиш, че ще се изложа на риск заради него? Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Трябва ли? Арчи, когото познавам, не нарушава правилата.

— Виж какво, проследих те дотук от къщата ти с магазина. Съжалявам. Трябваше да те предупредя. — Арчи вече говореше по-спокойно и потъркваше скулата си.

— Знаеш къде живея? — Том учудено поклати глава.

— Последният ни разговор ме разтревожи. Затова проучих едно друго. В Лондон няма много хора на име Том Кърк. Твоята къща беше третата, която проверих.

— Господи, ти дори знаеш името ми! — гневно прошепна Том и се огледа.

— Неприятно ми е да ти го кажа, но винаги съм го знаел. От първата работа, която свърши за мен. И двамата не обичаме да рискуваме. Досега не ми се е налагало да го използвам.

— Губиш си времето, защото това няма да промени нищо. Казах ти да потърсиш друг да изпълни поръчката.

Арчи се притесни.

— Не е толкова лесно.

— Защо да не е? — Том присви очи. — Не съм искал да работя за Касий. Решението си е твое. Сам се оправяй.

Арчи го погледна виновно.

— И аз не съм те препоръчал на Касий. Той поиска да работиш за него.

— Какво? — Сега беше ред на Том да се притесни.

— Един от неговите хора дойде при мен — започна Арчи, наведе глава и се вторачи в земята. — Проклет чужденец. Понякога ми се струва, че всички англичани са напуснали страната. Както и да е. Та той каза, че ти си най-добрият и само ти можеш да свършиш работата — обичайните сладкодумни приказки. Отвърнах, че е починал твой близък и си заминал в чужбина за няколко месеца, да си намери друг. Но той каза, че ще чака. И когато ти се върна, всичко се почна пак.

— Значи от самото начало си знаел, че Касий е в дъното? Излъгал си ме.

— Е, и какво от това? — Арчи като че ли чак се възмути. — Какво да направя? Да му откажа?

— След толкова години съвместна работа можеше поне да ми кажеш истината.

Мобилният телефон на Арчи зазвъня пронизително — същински писък на дете, спускащо се по перилата на стълбище. Арчи бръкна в джоба си, извади го, погледна номера на екрана и го изключи, после вдигна глава.

— А ти можеше да удържиш на думата си. Обеща да изпълниш и двете поръчки. Не можеш да откажеш просто ей така. Да не си мислиш, че това е игра? Опитвам се да въртя бизнес, който те направи много богат. Аз намирам купувачите, ти свършваш работата. Такъв е механизмът. Така действаме от десет години. Дали нарочно не съм ти казал, че работата е за Касий? Да, точно така, по дяволите. Купувачът си е купувач. Парите му са като на всеки друг.

— Винаги става въпрос за пари, нали? Само че изведнъж си загрял, че парите не са същите и са придружени с условия.

Арчи пристъпи към него. Черните му туристически обувки потънаха в меката трева.

— Защо се дърпаш, Феликс? Дай да пийнем по бира и да поговорим.

— Феликс го няма вече. Изчезна.

— Просто още една поръчка. После, ако искаш, откажи се.

— Откога се занимаваш с тези неща, Арчи? Двадесет? Двадесет и пет години?

Арчи сви рамене.

— Някъде там.

— Никога ли не си се питал как си стигнал до тази точка в живота си? — тихо и настойчиво заговори Том. — Как някое различно решение или постъпка от време на време може коренно да промени нещата? Понякога ми се струва, че моят живот прилича на редица плочки от домино, които съм съборил преди петнадесет години. Дори не си спомням как падна първата — и изведнъж се озовах в това положение.

Арчи се изсмя.

— Крадец със съвест, появила се с настъпването на средната възраст? Измисли нещо друго, приятел.

Отново иззвъня мобилен телефон — този път със серия неистови пиукания, които се засилваха и зачестяваха. Арчи бръкна в другия си джоб и извади втори телефон. Ръкавът му се вдигна и на китката му за миг проблесна дебела златна гривна. Този път Арчи отговори на обаждането.

— Ало… Не в момента… Около петстотин… Не, няма сделка, ако не вземе всичко. Да, до скоро.

Том го изчака да пусне телефона в джоба си и продължи:

— Знаеш ли, на тридесет и пет години съм и откакто навърших двадесет, не съм прекарвал повече от четири седмици на едно и също място.

— Да те съжалявам ли, какво? — изсумтя Арчи. — Така са те обучили. Затова си толкова добър. Това е част от занаята.

— В живота има по-важни неща от този занаят, Арчи.

Очите на Арчи заискриха от нетърпение.

— Съжалявам, носните ми кърпички свършиха.

— Всяко хубаво нещо има край. Дори това. Дори ние.

Арчи въздъхна.

— Очевидно не искаш да ме разбереш. Ако до седмица не занесем стоката, и двамата сме мъртви. Точка. — Гласът му звучеше безразлично, но очите му блестяха. — Разправят, че Касий бил загубил всичко в някаква сделка и е бесен. Ето защо няма да позволи това да му се изплъзне и няма да приеме извинения. И щом аз те намерих, ще те открие и той. Ако ще решаваме въпроса, ще трябва го направим заедно. Съжалявам, Том, но проблемът не е само мой, а и твой. Наш.

12.

Форт Нокс, Кентъки

20 юли — 10:05

Черен форд „Експлорър“ взе Дженифър от апартамента й и я закара до вашингтонското летище „Рейгън“. В един от страничните хангари я чакаше жълто-кафяв самолет „Чесна Ситейшън Ултра“. Корбет явно не се шегуваше, когато уреждаше нещо.

Самолетът беше нов. Дженифър беше единственият пътник. Отпусна се на меката кожена седалка и протегна крака на тясната пътека. След двадесет минути чесната се извиси като стрела в ясното небе на Вашингтон.

Летенето винаги я изнервяше — преди години при едно пътуване имаше въздушна яма и самолетът пропадна хиляда и петстотин метра. Сякаш се блъснаха в стъклена стена и се плъзнаха надолу по нея. Излитането и приземяването бяха най-неприятни и Дженифър несъзнателно се вкопчваше в облегалките. Този път обаче, уморена от ранното тръгване, заспа дълбоко и се събуди едва от лекото подскачане на докосналия земята колесник.

Примига и погледна през прозореца. През овалното стъкло се виждаше одеяло от ниви в различни нюанси на жълтото, всяка оградена с тъмна ивица дървета. Отдясно наляво минаваше един-единствен тънък като конец път и изчезваше в двете посоки в трептящата омара на жегата. Върху равната земя като островчета се извисяваха усамотени чифлици. После самолетът рулира и Дженифър видя оградата на военновъздушната база.

Слезе на пистата и се ръкува с мъжа, който я чакаше.

— Добре дошли в Кентъки, агент Браун. Аз съм лейтенант Шепард. Ще ви придружа до хранилището.

— Благодаря — отвърна тя. Не успя да сдържи усмивката си. Шепард се бе издокарал страхотно: карираните му розови панталони, бялото поло и жълтата шапка с козирка срещу слънцето се надпреварваха за вниманието й. Усмихваше й се широко и въодушевено стискаше ръката й.

Дженифър внимаваше да не си съставя мнение за хората прекалено бързо. Беше наследила тази черта от майка си, която твърдеше, че времето било единствената надеждна лупа за преценяване на характера. Сега обаче инстинктивно хареса Шепард. Той беше жизнерадостен, весел и самоуверен и се държеше непринудено и искрено. Крещящото му облекло всъщност само засилваше приветливия му вид.

Той погледна дрехите си и й се усмихна виновно. Кафявите му очи блестяха на гладкото, загоряло от слънцето лице.

— Надявам се, че ще ме извините. Отивах да играя голф, когато ми се обадиха да ви посрещна. Нямах време да се преоблека.

Дженифър кимна.

— Не се притеснявайте, лейтенант. Благодаря, че дойдохте да ме вземете. Далеч ли е?

— Не. Не и с това бебче. — Той посочи бяла количка за голф.

— С това? — Тя го погледна учудено.

— Да. — Шепард седна зад волана, протегна ръка и сложи на покрива червена лампа. — Един приятел от инженерните войски направи някои подобрения. Падате ли си по колите?

— Навремето с баща ми поправяхме и карахме фордове „Мустанг“, ако това се брои — усмихна се тя.

— Е, значи може би вие трябва да шофирате — предложи Шепард и се премести. — Тъкмо ще ми кажете как според вас се представя тази красавица.

— Добре. — Дженифър сви рамене, седна зад волана и превъртя ключа на стартера. — Държите ли се здраво?

— О, да.

Освен хранилище на американския златен запас Форт Нокс беше и оръжейната столица на Съединените щати. Тук живееха и работеха тридесет и две хиляди служители от американските военни сили. Колата фучеше покрай казарми, трапезарии, полигони и войници, които маршируваха или тичаха в строй.

Дженифър слаломираше между войниците и сградите. Червената лампа на покрива проблясваше. Идващите насреща превозни средства натискаха клаксоните. Шепард крещеше напътствия. Беше се вкопчил с всичка сила в дръжката, за да не се изплъзне от лъскавата бяла пластмасова седалка. Пътуването явно му доставяше удоволствие.

Пред тях се появи облицованото с гранит хранилище. От разстояние на Дженифър й се стори, че сградата е съвсем обикновена, не много по-голяма от малък административен блок, нещо като ниска банка в местен търговски център. Но докато се приближаваха, се видя, че е солидна и масивна като планина.

Комплексът беше на две нива. Горният етаж беше по-малък от първия и имаше стъпаловиден покрив. На еднакви разстояния на стените бяха монтирани прозорци със стоманени рамки, същински амбразури на крепост. Влизаше се през една-единствена порта във високата пет метра стоманена ограда, опасваща хранилището. От двете страни имаше въоръжени пазачи. Тревата край служебния път беше грижливо окосена. В четирите ъгъла на сградата бяха построени бетонни бункери. Самотен работник косеше тревата край шосето.

— Построена е през тридесет и шеста. Първите пратки злато са пристигнали година след това — изкрещя Шепард, за да надвика бръмченето на електрическия мотор на колата, докато гневно жестикулиращи войници се разпръсваха пред тях като кегли на боулинг. Дженифър кимна. Струваше й се, че сградата е тук от памтивека, сякаш преди милиони години е изригнала от недрата на земята и после е била оформена и излъскана от продължителното въздействие на слънцето, дъжда и студа. — Връхната точка е била през 1941 година. Тогава тук са се съхранявали шестстотин и петдесет милиона унции. Разбира се, сега главният запас се пази във Федералния резерв в Ню Йорк, пет етажа под земята. Някой ден трябва да отидете да го видите. Казват, че Форт Нокс е като Дисниленд в сравнение с охраната там.

Дженифър намали, за да минат през портала. Пазачите козируваха на Шепард, очевидно, без да се впечатляват от дрехите му и от Дженифър зад волана.

Отблизо сградата беше още по-внушителна. Гранитните стени сякаш притискаха всичко. Тъмната им потискаща енергия смачкваше, смазваше и задушаваше. Дженифър изведнъж чу собственото си дишане, стори й се, че движенията й са забавени, сякаш под вода.

Монтираните високо на гранитните стени камери покриваха всеки сантиметър на хранилището. Прожектори, поставени на черни стълбове, бяха насочени към двора.

Пред главния вход се развяваше огромно американско знаме. Красиво изваяната златна емблема на министерството на финансите блестеше като малко слънце.

— Спрете — извика Шепард и Дженифър мигновено удари спирачки. Гумите се плъзнаха по асфалта и колата спря. — Брей — задъхано каза той. — Мисля, че поставихте световен рекорд.

— Колата наистина е бърза. — Тя изскочи навън и му хвърли ключовете. — Какво сте направили? Сменили сте предавките?

— Професионална тайна — усмихна се Шепард. — Какво ще кажете за управлението?

— Не завива достатъчно бързо. Предното ляво окачване трябва да се регулира.

— Ще го оправим. — Той й намигна. — Да тръгваме. Ригби ви чака — а мрази да чака.

Влязоха в хладната мраморна сграда.

13.

10:27

Както беше казал Шепард, капитан Ригби стоеше в голямото фоайе и чакаше Дженифър. Стисна ръката й и се усмихна насила. Беше висок — поне метър и деветдесет. Униформата му беше безупречно чиста и изгладена, косата — подстригана късо. В очите му се четеше отлична подготовка и изпълнителност. Очевидно полагаше усилия да съгласува екстравагантното облекло за голф на Шепард със своя добре подреден свят. Дженифър реши да говори кратко и делово, защото усети, че Ригби няма да обърне внимание на нищо друго.

— Много ви благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен, капитане.

— Няма защо, агент Браун — сковано отвърна той. — Всички си вършим работата.

Начинът, по който светлосините му очи се присвиха над тънкия нос и високите скули, загатваше какво всъщност си мисли: смяташе, че това е загуба на време. Не искаше нито нея, нито други федерални агенти в базата си, за да му задават въпроси, да нарушават установената му практика и да цапат лъскавия под с обувките си. Искаше Дженифър да се махне. Незабавно. Е, това я устройваше напълно.

— Получихте ли инструкции от Вашингтон?

Той кимна.

— Да, пристигнаха сутринта. Не сме пипали предметите, както се изисква в тях.

— Добре. Тогава, преди да слезем долу, се питам дали бихте отговорили на няколко въпроса.

— Какви въпроси? — Тонът на Ригби мигновено стана подозрителен.

— Каквито реша да ви задам, капитане — твърдо отговори Дженифър.

— Хранилището е секретно — енергично възрази той. — Ако смятате, че ще разкрия поверителна информация без изрична заповед, предлагам да се върнете на самолета, агент Браун.

— А ако вие смятате, че ще си тръгна оттук, без да съм получила всичко, което искам, предлагам да прочетете още веднъж инструкциите, капитане. — Тонът й беше неумолим и непреклонен, очите й блестяха предизвикателно. Обикновено не повишаваше тон, но в случая усети, че Ригби е свикнал да не реагира на друго. — Заповедите изрично упоменават пълно и безпрекословно съдействие на ФБР, докато трае разследването, включително разкриване на секретни процедури за сигурност, свързани със случая. Ако имате проблем с това, предлагам веднага да отидете в кабинета си и да се обадите на вашите и на моите шефове във Вашингтон. Мисля, че и двамата знаем какъв ще е отговорът.

Настъпи неловко мълчание, нарушавано само от скърцането на подметките на обувките за голф на Шепард, който нервно преместваше тежестта си от крак на крак. Ригби се изчерви и сви юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Дженифър стисна устни и се вторачи в него. Накрая той направи някаква гримаса, наподобяваща усмивка, и отстъпи:

— Добре.

— Нямам намерение да си пъхам носа в работата ви, капитане — каза Дженифър с по-помирителен тон, след като бе постигнала своето. — Искам само малко информация за хранилището за доклада си. Например дали е военна, или федерална собственост.

— О, по малко и от двете — облекчено отвърна Ригби, макар че в гласа му все още се долавяше непогрешима нотка на нервност и припряност. — Сградите са построени на земя на военните, затова те осигуряват охраната и защитата. Но хранилището е подчинено на министерството на финансите и персоналът се състои от офицери от полицията на монетния двор. Общо сме двадесет и шестима.

Дженифър се намръщи.

— Сгради? Видях само една.

— Не. — Ригби поклати глава. — Две са. Едната, в която сме в момента, е едноетажна външна фасада, направена от гранит и облицована с бетон. Трезорът е отделна сграда на две нива, построени от стоманени плочи и греди, и всичко е обвито в железобетон.

— Как се влиза там?

— През тежка двадесет тона стоманена врата.

Тя кимна доволно.

— Хубаво. Тогава да започваме.

— Добре.

Ригби тръгна. Дженифър вървеше до него, Шепард крачеше след тях. Тя скоро разбра какво има предвид капитанът за двете сгради. Фоайето водеше към коридор, който опасваше трезора. От външната страна имаше кабинети и складове. Пространството беше тясно и потискащо и Дженифър разпозна същата неумолима анонимност, каквато беше виждала в други федерални обекти и в самото ФБР. Изпита облекчение, когато излязоха на по-широко в отсрещната страна на сградата.

Големите стоманени капаци във външната гранитна стена и товарните платформи и рампи предполагаха, че точно оттук се внасят и изнасят кюлчетата злато. Срещу единия капак блестеше масивната стоманена врата на трезора.

— Никой не знае комбинацията — обясни Ригби. — Изискват се всъщност три комбинации, всяка от които е известна на различни членове на екипа ми.

Отиде до едно табло вдясно от вратата. През бронираното стъкло, което гледаше към фоайето, Дженифър видя други двама мъже, отправили се към подобни табла. След десет секунди се чу поредица от силни изщраквания и с приглушено бръмчене масивната врата започна да се отваря към тях. Стоманените бутала блестяха и съскаха като парен локомотив.

— Определено поразително устройство.

При тези думи Ригби се усмихна и Дженифър почувства, че първоначалното му неодобрение поне временно е напуснало съзнанието му.

— С гордост мога да заявя, че обектът е по-обезопасен от повечето ни ракетни силози. Намираме се в обзаведена с абсолютно всичко военна база. Имаме собствена електроцентрала, водоснабдителна система, стратегически хранителни запаси и денонощно наблюдение на триста и шестдесет градуса. Тук не влиза и не излиза нищо, което не трябва.

Влязоха в трезора и тръгнаха по тясна метална платформа. Асансьорът ги свали в подземието. Ригби отвори вратата и Дженифър бавно се огледа.

Помещението наподобяваше огромен склад и се състоеше от две нива, изградени около централната площадка, където стояха. Всеки етаж беше разделен на отделения, преградени с дебели стоманени решетки — приличаха на грамадни клетки. И бяха пълни с кюлчета злато. Дженифър затаи дъх, сякаш дишането й можеше да събуди задрямалия змей, който пази приказното съкровище.

— Внушително, нали? — Шепард намигна. — Поразява ме всеки път, когато го видя.

Дженифър само кимна. Златото беше навсякъде, където погледнеше, блестящо и сякаш живо, огромна монолитна маса, ритмично пулсираща на примигващата светлина като удари на мощно сърце.

— Непрекъснато идват и заминават товари. — Ригби посочи три сребристи контейнера с емблемата на министерството на финансите. — В тях се пренасят кюлчетата. Тези трябва да бъдат транспортирани днес следобед.

— Наистина е много впечатляващо. — Дженифър се усмихна. Комплиментът й за хранилището, изглежда, бе превърнал Ригби в образец на сътрудничество между службите им.

— Предметите, които искате да видите, са ей там. — Той я поведе към едно отделение в отсрещната страна на помещението.

— Както виждате — Ригби вдигна една метална плочка, прикрепена към вратата, — всички отделения са запечатани. Когато печатът се счупи, хората на монетния двор правят опис на съдържанието и отново го запечатват.

Той счупи печата, извади ключ, отвори и влезе. След минута се върна с тънко алуминиево куфарче.

— Мисля, че сте дошли за това.

— Ще го отворя тук.

— Както желаете.

Ригби занесе куфарчето до единия контейнер и го сложи отгоре. Дженифър протегна ръце и щракна ключалките. Звуците отекнаха в залата като изстрели. Шепард и Ригби мълчаливо застанаха от двете й страни.

Тя вдигна капака. Вътре имаше по-малка кутия, дълга двадесет и широка петнадесет сантиметра, покрита с тъмносиньо кадифе, протрито в краищата. Отгоре беше щампован златният печат на американското министерство на финансите, поизбледнял и загубил блясъка си.

Дженифър извади кутията, натисна златното езиче и тя се отвори. Гърлото й изведнъж пресъхна. Кутията беше подплатена с кремавобяла коприна, скроена така, че да обхване пет големи монети, две отгоре и три отдолу.

Кутията обаче беше празна.

14.

Амстердам, Холандия

21 юли — 16:40

Синди и Пит се забавляваха. Лондон беше внушителен, Париж красив, а Амстердам забавен. Кафенетата, момичетата във витрините, каналите. Беше коренно различен от Тълса, Оклахома. По дяволите, портиерът в хотела дори се опита да им продаде марихуана. Двамата се престориха на стъписани, но тайно останаха доволни. Това правеше пътуването им някак по-автентично.

Освен това Амстердам беше специално място за Синди — баба й и дядо й бяха избягали от Холандия през тридесетте години. Предишния ден тя едва издържа на вълнението, когато посетиха дома на Ани Франк.

— Горкото мило момиче — хлипаше Синди в обятията на Пит, гримът се стичаше на криволичещи струйки по лицето й.

Днес беше последният им ден и след като две седмици бяха обикаляли музеи и градове, решиха, че спокойната разходка по каналите е идеалният начин да завършат пътуването, така че облечени в еднакви каубойски якета се качиха на едно корабче да пообиколят града. Екскурзоводката беше симпатична, показваше им забележителностите и те разбраха, че идеята им е била страхотна.

Както обикновено, Синди носеше огромния си пътеводител — подарък от емоционалната й майка. Смяташе, че справочникът е евангелие на всички европейски неща. Вярваше толкова на написаното там, че беше придобила досадния навик да сравнява обясненията на екскурзоводите с текста в пътеводителя и да шепне на Пит, ако те сгрешаха или пропуснеха някой важен според нея факт.

Пит кимаше и издаваше съответните звуци, но я слушаше с половин ухо. Най-важното за него беше да заснеме с видеокамерата колкото е възможно повече от пътуването им. Затова, докато Синди бе забила нос в пътеводителя, той бе долепил око до камерата и снимаше всичко, което видеше.

Дори беше усъвършенствал интересен собствен кинематографски стил — прокарваше камерата нагоре и надолу по сградите или внезапно увеличаваше или смаляваше обхвата, като образът ставаше неясен и нестабилен. Сега, докато минаваха под един мост, Пит се опита да заснеме особено амбициозен кадър и рязко премести обектива от детайла на върха на една къща към панорамен изглед на канала. След това бавно обходи редиците туристи по седалките и екскурзоводката на носа на корабчето. Усмихна се. Тя наистина беше симпатична.

Изведнъж нещо привлече погледа му. Като бивше ченге. Пит усещаше кога нещо не е наред и инстинктивно премести камерата надясно, така че лицето на екскурзоводката да заема само половината екран.

Притесненият човек с бронзов загар и обръсната глава в телефонната будка точно преди следващия мост изглеждаше наистина странно, но двамата мъже в тъмни костюми, които слязоха от черен рейндж роувър и тръгнаха към него, бяха още по-странни. В походката им имаше сдържана енергия, а в държането им — самоувереност като на куче, дърпащо се на каишката в ръката на стопанина си. Двамата сякаш всеки момент щяха да се откъснат и да се развихрят.

Пит насочи камерата към телефонната будка точно когато онзи с обръснатата глава ги видя. Мъжът изпусна слушалката и се огледа — но ги бе забелязал твърде късно и очевидно нямаше къде да избяга.

Гърбовете на мъжете го скриха. Пит снимаше, не смееше да мигне, за да не изпусне нещо. Изведнъж раменете на двамата се разделиха и той видя човека в будката. Беше вдигнал ръка пред устата си и гледаше невярващо. На слънчевата светлина блесна назъбено острие — очерта се на фона на кобалтовото небе само за секунда, после се стрелна надолу и се заби в гърдите на непознатия. Той се строполи на земята.

Пит увеличи образа. Двамата мъже се наведоха над трупа и претърсиха джобовете му. Но точно когато щеше да заснеме лицата им, корабчето мина под някакъв нисък тухлен мост и те се скриха от погледа му. Когато излязоха от другата страна на моста, мъжете и колата бяха изчезнали.

— Мамка му. Видя ли? — прошепна Пит на съпругата си. Устата му беше пресъхнала — и от вълнение, и от страх. Камерата му беше прикована в трупа, паднал в сянката на телефонната будка.

— Да, знам, скъпи — отвърна Синди и поклати неодобрително глава. Големите й обеци весело подскочиха до загорелите й от слънцето бузи. — Там е живял Ван Гог, а тя не спомена нищо!