Монетата

15.

Централата на ФБР, Вашингтон, окръг Колумбия

22 юли — 14:07

Вентилаторът беше включен на максималната степен и от вибрациите се плъзгаше по лъскавата маса в заседателната зала. Накрая спря до тънкия метален ръб, заплашваше всеки миг да падне.

— И така, да ги прегледаме още веднъж — предложи Дженифър, допи вече топлата и безвкусна кока-кола и пусна празната чаша в препълненото кошче за отпадъци. Специален агент Пол Виджиано уморено повдигна черните си вежди.

— Защо? Вече проверихме всеки по сто пъти. Сравнихме ги с базата данни на ЦРУ и Националния център за информация по престъпността. Прегледахме банковите им сметки. Проучихме съпругите, родителите и дори децата им, за бога. Няма нищо. Чисти са.

Дженифър стана и тръгна покрай масата. Лампите над главите им се отразяваха в лакираното орехово дърво.

— Няма да мръднем оттук, докато не открием нещо — заяви тя. Погледът й се стрелкаше между купчините книжа и разпръснатите по цялата маса папки и кутии — резултата от двудневното й разследване.

Виджиано също стана. Беше строен и мускулест, тъмните му коси бяха пригладени назад, лицето — леко брадясало. Ядосано поклати глава и напъха бялата си риза в панталоните на тъмносиния си костюм, ушит от лъскав плат на тънки червеникави нишки.

— Знаеш ли какво? В тази работа има нещо гнило. — Удари с юмрук по масата, вентилаторът се заклати несигурно и най-после се прекатури и безпомощно падна на пода.

Дженифър беше съгласна, че има нещо гнило. През последните два дни Корбет се бе опитал да ограничи броя на хората, участващи в разследването, но подобни случаи не можеха да се пазят в тайна дълго. Те просто бяха удобна възможност да поискаш по-щедро финансиране, шанс да изместиш другите отдели и агенции и да грабнеш по-голям дял от федералния бюджет. Вашингтон всъщност живееше от такива случаи и се молеше да са по-чести.

— Да, пълна каша, но ние я забъркахме — отвърна тя. — Затова ще трябва сами да се оправяме.

И вдигна вентилатора на масата. Виджиано пак поклати глава и поразхлаби възела на вратовръзката си в камуфлажни цветове. Дженифър знаеше, че му е по-трудно, отколкото на нея, дори само защото беше десет години по-възрастен. Преди две години бе работила по негов случай и той се бе опитал непохватно да флиртува с нея, но тя отхвърли опитите му за сближаване колкото е възможно по-учтиво. Сега тя ръководеше разследването и той явно беше засегнат, макар че чувствата му бяха последното, което я притесняваше. Беше положила твърде много усилия, за да получи тази възможност, и нямаше да му позволи да я провали. Освен това, макар че не й беше приятно да го признае, през последните няколко години трябваше да се примири с много глупости, затова сега се чувстваше добре поне веднъж да е от другата страна.

— Виж какво, бях там и видях всичко — настойчиво продължи тя. — Невъзможно е да влезеш и да вземеш нещо. Онзи, който го е направил, е познавал подробно разположението на трезора и охранителните системи.

— Голяма работа — изсумтя Виджиано. — Всичко на тоя свят се продава. Всеки може да получи чертежите и плановете на Форт Нокс, ако поиска. Важното са парите. — Потърка палец и показалец, вдигна ги пред лицето й и се усмихна.

— Да не мислиш, че държат чертежите в кметството? Разположението, алармените системи и кодовете за достъп? — иронично попита Дженифър. — Всичко, свързано с хранилището, е секретно. Сигурно изгарят дори окосената трева. Мерките за сигурност са изключително строги. Казвам ти — трябва да е замесен вътрешен човек. Затова ще ги прегледаме пак.

— Както кажеш. — Виджиано отчаяно прокара пръсти през къдравите си черни коси и взе папката, която беше хвърлил на масата. — Откъде държиш да започнем? — Очите му блестяха гневно, изпълнени с негодувание.

— Отначало. Колко души са имали достъп или са били в трезора през последната година. Ако трябва да се върнем още по-назад, ще го направим, но първо нека се съсредоточим върху това.

Виджиано замърмори, но пак почна да проверява списъците.

— Същото като преди. Четиридесет и седем души.

— С мен стават четиридесет и осем.

— За идиот ли ме мислиш? Ти си четиридесет и седмата. — Брадичката му щръкна от възмущение.

— Така ли? Как го изчисли? — Дженифър прегледа набързо нахвърлените си записки, пресмяташе наум.

— Двадесет и петима пазачи от полицията на монетния двор, петнадесет души военен персонал, петима служители на министерството на финансите и двама федерални агенти, единият от които си ти. Малцина влизат там. — Виджиано вдигна листа и го размаха във въздуха, сякаш за да докаже правотата си.

— Странно. Ригби ми каза, че пазачите са двадесет и шестима. Затова получавам четиридесет и осем — отвърна Дженифър. Гладкото й чело се сбърчи.

— Кой?

— Ригби — троснато отговори тя, но устните й трепнаха при спомена за розовите панталони на Шепард и пребледнялото лице на капитана.

— Според министерството на финансите са двадесет и петима. Имената на всички са тук. — Той вдигна няколко листа. — Сутринта ги изпратиха по факса.

— Дай да ги видя.

Виджиано сви рамене и й ги подаде. Дженифър внимателно прочете имената, задържа вниманието си на последния лист, намръщи се и го обърна към светлината.

— Какво има? — Тонът на Виджиано мигновено стана отбранителен.

Без да отговори, тя потърка хартията между пръстите си и от първия лист падна втори. Виджиано пребледня.

— Двадесет и шестима са — тихо каза Дженифър. Гледаше навъсено единственото име на втория лист.

— Ама… — измънка той.

— Просто са се залепили.

Знаеше, че ако ролите им бяха разменени, Виджиано щеше да й се скара и да я направи на нищо заради недоглеждането, но нейният стил на работа не беше такъв. Той се беше изложил и що се отнасяше до нея, това беше всичко. Нямаше смисъл да му натрива носа. Най-важното беше да проверят дали новата информация ще ги доведе до нещо.

— Тони Шорт — прочете Дженифър. — Дата на раждане 18 март 1965 година. Починал.

— Починал? Тогава не влиза в сметката — с облекчение заяви Виджиано.

— Имал е достъп до трезора.

— Но е мъртъв.

— Умрял е съвсем скоро. — Тя сложи листа на масата и го бутна към него, за да прочете написаното. — Преди четири дни.

— Чиста случайност. — Гласът му прозвуча така, сякаш се опитваше да убеди и нея, и себе си.

— Може би. Но Тони Шорт е единственият, когото не сме проверили. Какво знаем за него?

Виджиано се обърна към преносимия си компютър и вкара името. След секунди информацията се появи на екрана.

— Бивш служител на нюйоркската полиция. Награден с почетен медал. Преди пет години прехвърлен в полицията на монетния двор. Женен, с две деца. Обичайните глупости. Всичко е тук. Починал, звездичка. — Той вдигна глава. — За какво е звездичката?

— Самоубийство — каза Дженифър. — Звездичката означава, че се е самоубил.

16.

Кларкънуел, Лондон

22 юли — 19:42

Според надписа на някога гордата и внушителна фасада сградата беше построена през 1876 година и била фабрика за шапки. По-късно, през Втората световна война, започнала да произвежда копчета за униформите на Кралските военновъздушни сили. Когато Том я купи, беше занемарена. Магазинът и складът бяха празни, а горните три етажа бяха разделени на кабинети през шестдесетте години.

Том си избра за спалня просторното помещение на кабинета на изпълнителния директор. Необяснимо защо, там имаше облицована с мрамор баня, сякаш управленската загадъчност на бившия шеф щеше да рухне, ако персоналът заподозре, че и той като останалите използва тоалетна.

Идеята на Кърк беше да превърне най-горния етаж в огромна всекидневна с кухня и трапезария. На втория етаж щеше да има спални и бани, а на първия… Все още не беше решил какво да прави там. Може би още една изложбена зала за стоката?

Нямаше значение. Всичко беше предвидено за в бъдеще, след като ремонтира и отвори магазина. Засега трябваше да се примири с напуканото огледало на вратата на банята: оправи вратовръзката пред него, извади сребърните копчета за ръкавели от олющения шкаф и сръчно ги сложи на ризата си от „Хилдич енд Кий“.

— Чао — извика на Доминик, докато слизаше по бетонните стълби. Стъпките му отекваха по незастланото стълбище.

— Чао. — Тя се показа на вратата на втория етаж: беше се настанила в бившия финансов отдел. — Приятна вечер.

Том излезе. Залезът беше вишневочервен. Слънцето бавно се спускаше по оранжевото небе. По улиците шумолеше топъл ветрец. Той обичаше да гледа града по това време на деня — странен преходен период, когато изчезва един вид потребители и се появява друг.

Скоро стигна до Смитфийлд, една от най-старите борси за месо в Европа, съчетание от ниски викториански постройки от ламарина и следвоенен хангар от тухли и бетон, заобиколени от други складове с различни размери, поразителна смесица от червени тухли и бял камък, готически прозорци и стоманени врати.

След пет минути беше в Хатън Гардън, центъра на търговията с диаманти в Лондон.

Вътре беше почти безлюдно. Нямаше ги нетърпеливите продавачи, които те увещават да влезеш и ти предлагат най-изгодната цена и обеци, подхождащи на огърлицата. Нямаше ги велосипедите на куриерите, микробусите на охраната и развълнуваните бъдещи младоженци, сравняващи цените по отрупаните с бижута витрини. Капаците бяха спуснати, съдържанието — прибрано на безопасно място за нощта, неоновите светлини — угасени.

Въпреки това улицата излъчваше скрита енергия, все едно, вместо да спи само си почиваше. Евреи с бледи лица и тъмни костюми все още стояха във входовете, шмугваха се в магазините и си разменяха обезпокоени погледи под перифериите на черните си меки шапки. Работата зад кулисите продължаваше, шлифоваха се диаманти, сключваха се сделки, стискаха се ръце и се брояха пари.

Вероятно защото в живота му липсваше ред, Том беше заинтригуван от това място. Също като в Смитфийлд, той черпеше душевна увереност от приемствеността на улиците, от ежедневния им цикъл и успокояващата прегръдка на познатите им обичайни занимания. В известен смисъл копнееше за тяхната предсказуемост.

Влезе в мрачното, неприветливо фоайе на „Хатън Гардън Сейф Депозит Лимитид“ и показа пропуска си на дежурните пазачи, които седяха зад прозорец с решетки. Те го провериха внимателно. Примигващите екрани пред тях обхващаха всеки ъгъл на фоайето и трезора и осветяваха лицата им в синьо. След проверката го пуснаха да мине през двете врати с метални решетки.

Железобетонният трезор в края на застланите с тъмнозелен линолеум стълби беше пет квадратни метра. Стените бяха от волфрамова стомана. Стоманените врати блестяха в сребристо на светлината на лампите. Номерата на кутиите бяха написани с черно. Колкото и необичайно да беше за този час на денонощието, вътре нямаше никого. Това го устройваше идеално.

Том извади ключ и показа на пазача, който го придружаваше, коя кутия иска да види. Двамата пъхнаха ключовете си в отделни ключалки и ги превъртяха. Вратичката изщрака и се отвори. Том извади дълъг черен метален контейнер и го сложи на подноса, изскочил между редиците чекмеджета. На подноса имаше втори ключ. Том и пазачът отидоха до друга кутия и пъхнаха ключовете си. Този път Кърк изчака пазачът да излезе и чак после отвори черния контейнер.

Знаеше какво има вътре, но въпреки това изсипа съдържанието на малката кожена кесия в ръката си. Шлифованите диаманти на стойност четвърт милион долара, неговият дял за яйцето на Фаберже, което беше откраднал в Ню Йорк. Сделките с диаманти се осъществяваха много по-лесно, отколкото с пари в брой, стига да знаеш към кого да се обърнеш. Приемаха ги на повече места, отколкото кредитните карти „Американ Експрес“.

Том прибра диамантите в кесията, бръкна в джоба на сакото си, извади яйцето на Фаберже и го сложи във втората кутия. Беше го увил в скиорската си маска — символичен акт, който нямаше да убегне от вниманието на Арчи, когато дойдеше да го вземе. Вкара чекмеджето в стената и заключи вратичката. После пусна кесията и ключа за втората кутия в първата, върна я на мястото й и я заключи.

Мина покрай охраната, кимна на пазачите и излезе на улицата точно когато лампите светнаха.

17.

Моргата в Луисвил, Кентъки

23 юли — 11:37

Дженифър смяташе, че няма случайни съвпадения, а само различни аспекти. От една гледна точка поредицата отделни събития можеше да изглежда произволна, без да ги свързва нищо друго, освен реалното им съществуване. Случайността.

От друга перспектива обаче събитията можеше да се развиват, да се усложняват и да се задълбочават — и накрая да се избистрят като съставни части на причина и резултат, за каквито първоначално не си помислил, нито предположил.

Доколкото й беше известно, това бяха фактите. Тони Шорт бе работил във Форт Нокс. Млад и здрав. Щастливо женен, с три деца, които обожавал. Редовно ходел на църква. Колегите му го харесвали и уважавали. Ето защо, от една гледна точка, фактът, че се бе самоубил само няколко дни преди разкритието, че от Форт Нокс са били откраднати пет златни монети, беше ужасяваща случайност. Погледнато обаче от друг, по-циничен аспект, това съвсем не беше случайно, а направо подозрително.

Корбет се съгласи с нея, когато най-после успя да го открие предишния следобед, докато той отиваше на поредното закрито съвещание. На лицето му беше изписано мрачно примирение. Поздрави я с уморена усмивка.

— Разполагам само с пет минути, така че давай накратко.

Дженифър набързо обясни какво е открила за Шорт. Не спомена за грешката на Виджиано, макар че той не би направил същото за нея. Корбет се изненада приятно и дори спря и я потупа по рамото. Жестът му я изпълни с гордост.

— И не е оставил предсмъртно писмо?

— Не. — Тя категорично тръсна глава. — В показанията на всички свидетели пише, че самоубийството му е изключително странно. Щастлив брак, добра работа. Не се вмества в профила на самоубиеца.

— Съгласен съм. И е бил пазач във Форт Нокс?

— Да. Очевидно един от най-добрите им служители. Каквото и да означава това.

— Я повтори кога се е случило това?

— Преди четири дни. Два дни след убийството на Раниери в Париж.

Корбет замислено сбърчи чело.

— Все още не е направена аутопсия. Разговарях с канцеларията на съдебния лекар в Луисвил и те се съгласиха да отложат процедурата за утре, за да мога да присъствам. Запазих си билет за самолета.

— Хубаво. — Корбет кимна и спря пред вратата на стаята, където щеше да е съвещанието. — Права си. Нещо не се връзва. Дръж ме в течение. Браво.

На Дженифър й се дощя да го разцелува…

Моргата беше безлична бяла бетонна сграда в покрайнините на града, близо до международното летище и скрита от пътя с кедрова горичка.

Вътре беше хладно, с привкус на отчаяние. Стените бяха боядисани в шокираща смесица от розови и сини оттенъци. До едната бяха наредени пластмасови столове. От единствения високоговорител на тавана се разнасяше песен на „Бийч Бойс“.

Посрещна я облечена като за погребение жена с безизразно лице, сви рамене, набра някакъв номер и шепнешком съобщи за присъствието й. След минута в помещението нахълта нисък плешив мъж на петдесетина години. Златният ланец на часовника му минаваше над корема му и изчезваше в дълбините на джоба на жилетката му.

— Агент Браун? Аз съм Реймънд Финч, патологът. Говорихме по телефона.

— Здравейте. — Дженифър радушно стисна ръката му и показа служебната си карта. Той я погледна съвсем бегло. — Благодаря ви, че ме приехте.

Всъщност Финч нямаше избор, но Дженифър знаеше, че не е зле да покаже признателност.

— Няма проблем. Готови сме.

— Чудесно.

Той я поведе по тесен коридор, надолу по стълби и после през тежки двойни врати. Влязоха в малко преддверие, облицовано с бели плочки. Температурата рязко се понижи и Дженифър усети парене в гърлото от коктейла от дезинфектанти и формалдехид.

— Присъствали ли сте на аутопсия? — Финч й даде дълга бяла престилка и тя я облече върху черното си сако и полата. Той също си сложи престилка върху бледозелените хирургични дрехи и нахлузи найлонови чорапи върху обувките си.

— Не.

— Ами, неприятно е, но е ясно и разгонващо, така да се каже. Може да останете отвън, докато приключим.

И й се усмихна съчувствено, но Дженифър категорично поклати глава. Не беше изминала целия този път, за да пропусне процедурата.

— Виждала съм достатъчно трупове. Нищо няма да ми стане от още един.

— Добре. Значи започваме.

Минаха през друга двойна врата и влязоха в залата за аутопсии. Силни лампи осветяваха безупречно чистите плочки на стените и се отразяваха в работните плотове и остъклените шкафове. В средата имаше маса от неръждаема стомана. Във въздуха като средновековна бесилка леко се поклащаше хромирана везна.

— Защо Бюрото се интересува от случая?

— Рутинно разследване. Нищо особено — излъга Дженифър; надяваше се, че е прикрила измамата в отговора си по-добре, отколкото Финч бе замаскирал любопитството във въпроса си.

— Аха. — Той явно не й повярва. — Е, за вас може да е рутинно, но по нашите места не стават много самоубийства. А и когато го правят, самоубийците обикновено се гръмват с пистолет в слепоочията. Така че за нас случаят е по-особен.

Финч се засмя. При други обстоятелства присъствието му щеше да е успокояващо. Сивите му очи надничаха радушно над очилата, белите му мустаци стърчаха под клюнестия му нос. Но на Дженифър й беше студено, очите я боляха от белотата на стаята и й се искаше да приключат по-бързо.

— Къде е трупът?

Финч сякаш не забеляза нетърпението й.

— Асистентът ми ще го докара всеки момент. Аха, ето го.

В залата влезе количка с покрит с бял чаршаф труп — буташе я отегчен млад мъж с изрусена коса и обеци на езика и носа. И той беше с хирургични дрехи и престилка.

— Прочели сте полицейския доклад, нали? — каза Финч.

Младежът докара количката до масата за аутопсии и Дженифър потръпна от неприятното й скърцане.

— Разбира се. Синът му видял пушек от гаража и намерил баща си в колата. Полицаите се опитали да му окажат първа помощ, но вече било късно.

— Да. Открили са го на задната седалка.

— Така ли? Това не беше споменато.

Асистентът тръшна трупа на масата, все едно беше чувал с картофи. Дженифър потръпна. Шорт лежеше в неестествена поза, като набързо сглобена кукла. Кожата му беше восъчнобяла, имаше тъмни кръгове под очите, плътта му беше отпусната и разкашкана.

— С предпазен колан. — Начинът, по който го каза Финч, предполагаше, че това има голямо значение за него, и Дженифър мигновено се хвана, за да го разнищи.

— С предпазен колан? Мислите ли, че това означава нещо?

Финч сви рамене.

— Определено е необичайно.

— Както и че е намерен на задната седалка, ако питате мен. На негово място не бихте ли седнали зад волана или на предната дясна?

Той кимна, сложи си хирургични ръкавици и пусна ластиците на китките — те изплющяха силно.

— Е, хората правят странни неща, когато се готвят да се самоубиват. Кой знае какви мисли са минавали през главата му? Вик за помощ? Несъзнателен спомен за нещастно детство? Всичко е възможно.

Сложи си маска, погледна етикета на палеца на крака, за да се увери, че номерът отговаря на този в разрешителното за аутопсия, дадено му от асистента заедно с подробна рентгенова снимка на цялото тяло, и започна процедурата.

Първо прегледа трупа, за да установи дали има някакви особени белези — следи от убождане или порезни рани, като с монотонен глас диктуваше какво е видял в малък микрофон, прикрепен на ревера му. Единственият друг звук беше щракането на фотоапарата на асистента, който го следваше педантично около масата.

Дженифър бе поразена най-силно от ужасяващата безличност на процедурата. Лабораторната обстановка, стерилните дрехи, официалните формуляри, снимките и номерата на труповете свеждаха онова, което доскоро е било човешко същество и личност, до анонимна записка в регистъра и самотна статистика. Изведнъж изпита съжаление към Шорт.

Първоначалният преглед потвърди, че най-вероятната причина за смъртта е отравяне с въглероден окис. Ноктите и устните на Шорт бяха обагрени в издайнически вишневочервени петна — сигурен знак за задушаване поради липса на кислород в кръвта. Освен малка татуировка на лявото рамо тялото нямаше други отличителни белези.

Асистентът сложи под гърба на Шорт гумено блокче, така че гърдите да се изпъчат, а ръцете и краката да се отпуснат, което да позволи максимално излагане на торса за разрези.

Финч взе скалпел от подноса с инструменти и сряза гърдите на Шорт. Разрезът беше дълбок, минаваше от раменете до основата на гръдната кост и после в права линия надолу до лонната кост, като се отклоняваше леко, за да избегне пъпа. Патологът обели кожата, мускулите и меките тъкани от гръдния кош, издърпа одраното и го разстла върху лицето на Шорт, така че да разкрие ребрата и гърлото, след това сряза със специална ножица костите от двете страни на гръдния кош, сякаш режеше телена ограда. Това му даде възможност да обели гръдната кост, макар че трябваше да накълца някои меки тъкани, които упорито се държаха за задната част.

Дженифър наблюдаваше ужасена, но и с интерес, и се питаше дали не бе трябвало да приеме предложението на Финч да чака навън, вместо да позволи на страха си да не пропусне нещо да надделее. От друга страна обаче не беше в състояние да откъсне очи от трупа. Финч използва стандартния метод „Рокитански“, за който беше учила в Академията. Процедурата приличаше на изкормване на елен — Финч започна от врата и продължи надолу, като изряза всички органи и ги извади от трупа.

Прехвърли окървавените вътрешности на масата за дисекции — плоскост от неръждаема стомана, монтирана под масата за аутопсии, а асистентът премести гуменото блокче под главата на Шорт да го подготви за изваждането на мозъка. Финч отдели гръдните органи от коремните и хранопровода, като не преставаше да диктува… но монотонното му говорене неочаквано беше прекъснато.

— Доктор Финч?

Той погледна асистента.

— Какво има. Дани?

— Бихте ли погледнали това?

Финч остави ножиците.

— Кое?

— Вижте. — Дани посочи главата на Шорт.

Финч прокара пръсти по основата на черепа и изхъмка:

— Странно.

18.

„Сотби“, Ню Бонд стрийт, Лондон

23 юли — 17:00

— Триста и тридесет хиляди лири за този уникум. Сабята, подарена на адмирал лорд Нелсън от султан Селим Трети след битката при Нил. Някой ще даде ли повече? Сабята отива при господина вдясно за триста и тридесет хиляди лири. Първи път. Втори път. Продадено на господина вдясно от мен за триста и тридесет хиляди лири.

Аукционерът удари с чукчето по масата. Разнесе се отекващ трясък на слонова кост върху дъбово дърво и изискани ръкопляскалия.

Том се измъкна незабелязано от залата — надяваше се да изпревари неизбежната блъсканица, която щеше да настъпи, когато търгът приключеше. Фоайето вече беше оживено. Двама журналисти минаха покрай него — тичаха навън, за да съобщят на редакциите си за следобедните събития. Купената за пет пъти повече от първоначалната оценка сабя — заедно със славната си история — беше хубаво копие.

Беше му приятно, че се връща в играта. За него търговете бяха плодородни ловни полета през годините — предоставяха готови мишени, особено частните колекционери, които имаха по-кавалерски подход към щателния оглед. Харесваха му още повече сега, когато не търсеше възможна плячка, а просто присъстваше и наблюдаваше.

— Томас? Томас, ти ли си?

Името му му прозвуча странно непознато в пълната си форма — а и отекна прекалено високо над главите на хората, излизащи от залите за търгове. Някои държаха дебели каталози в едната си ръка, а с другата взимаха по чаша бяло вино от сервитьорите, разпределени на стратегически места, за да ги обслужват. Том се обърна и мигновено позна мъжа в бял ленен костюм, който си пробиваше с лакти път към него, и широко се усмихна.

— Чичо Хари. Как си? — Подаде му ръка, но мъжът я отмести и го прегърна.

Хари — вече към шейсетте — имаше силни ръце и четвъртито лице, което държеше вдигнато с военна скованост. Макар и прошарена, косата му не беше оредяла и беше гладко сресана на една страна. Тъмнозелените му очи весело искряха под гъстите вежди. Както винаги, му напомни за голям мечок.

Отблизо мнозина биха го описали като мърляв. Очевидното качество на дрехите му не компенсираше избелялото им величие. Годините се бяха отразили на ленения костюм, многократното пране му бе придало бледосив оттенък, а на левия ревер и на десния крачол личаха издайнически петна от вино. Маншетите на синята му риза от „Търнбул енд Асър“ отдавна се бяха оръфали и от тях висяха бели конци, а яката й беше протрита. На този безцветен фон ярко изпъкваха крещящите оранжеви и жълти райета на вратовръзката му от клуба по крикет в Марилебън. Жълтото подхождаше на златния пръстен с печат на кутрето на лявата му ръка. В дясната държеше навита на руло широкопола панамена шапка.

— Томас, момчето ми, как си? — Гласът му беше режещ като диамант. Ясната твърда и безкомпромисна артикулация показваше столетия внимателно контролирано светско възпитание.

— Здравей, чичо Хари.

— Къде се изгуби, по дяволите? Не съм те виждал от сто години.

— Бях зает с погребението, нали разбираш.

— Да… Да, разбира се. — Хари изведнъж стана сериозен. — Извинявай. Съжалявам, че не можах да дойда.

— Няма нищо. Благодаря за писмото. Беше много мило.

— Как се чувстваш, откакто… — Гласът на Хари заглъхна и той отмести поглед встрани.

— Добре съм. — Том окуражително стисна рамото му. — Минаха няколко месеца все пак. Пък и знаеш, че нещата между нас не вървяха. Какво да се прави — такъв е животът.

— Всички бяхме потресени.

Лицето на Хари се разкриви в скръбна физиономия.

Том познаваше чичо Хари, откакто се помнеше. Разбира се, той не му беше истински чичо, макар че през годините беше за него много повече. Хари Ренуик беше най-добрият приятел на баща му, доколкото можеше да се каже, че баща му има приятели. През училищните ваканции, когато Том ходеше в Женева, чичо Хари го водеше на ски и на кино. А когато напусна Оксфорд и се премести в Париж, чичо Хари му намери квартира и му даде пари назаем.

И все още беше единственият, който го наричаше Томас. Не употребяваше умалителни имена. Нито съкратени форми, жаргон, прякори и така нататък. Ироничното, разбира се, беше, че настояваше да се нарича Хари вместо Хенри. Том така и не можа да разбере причината.

— Знаеш ли, реших отново да отворя магазина в Лондон.

— Сериозно? Чудесно. Баща ти щеше да е доволен, че продължаваш бизнеса.

— Правя го за себе си, не заради него — каза Том и предизвикателно вирна брадичка. Ренуик кимна. Настъпи неловко мълчание. — Е, какво правиш тук? Не знаех, че се интересуваш от военноморска история.

— Не, но имам клиент, който колекционира такива вещи. — Ренуик заговорнически наведе глава към Том. — Затова реших да видя какво се предлага. Да следя пазара и така нататък. Обичайната практика.

— Още ли попадаш на много такива предмети?

— Не. — Ренуик поклати глава. — Навремето имаше доста, но напоследък не е същото. Повече ми харесваше, когато пушенето беше разрешено. Цигареният дим придава характерна атмосфера. Може да я видиш, да я помиришеш. Беше наистина вълнуващо, не като сегашните хапки с хайвер.

И пренебрежително махна към сервитьорите. Сребърните подноси блестяха като малки айсберги на студената светлина на полилеите. Между двамата мина мъж — крещеше по телефона си, за да надвика шума.

— Все още живееш в Лондон, така ли? — попита Том. — Мислех, че си отишъл в чужбина.

— Не, тук съм си. Обаче се преместих в ново жилище. Трябва да ми дойдеш на гости.

— Много любезно от твоя страна, но…

— Чакай да помисля. Утре не мога. Вдругиден също. Свободен ли си на двадесет и шести, понеделник?

— Просто…

— Не. Настоявам. В осем часа. Итън Терас седемдесет и четири. Ето визитката ми. И не закъснявай.

— Добре — склони Том. — Благодаря.

— Удоволствието е мое. А сега, ако ме извиниш, видях един човек, който ми дължи услуга.

Ренуик му намигна, разгъна панамената си шапка, сложи си я и изчезна в тълпата. Том тръгна към изхода.

Хари Ренуик. Не можеше да повярва. Все същият след толкова години. Дори облечен в същия смешен костюм.

Том не беше сигурен дали се дължи на факта, че не го е виждал отдавна и че вече има друг поглед върху нещата, но като се замисли, костюмът малко го подразни. Това беше дреболия, но за пръв път му се стори, че Хари нарочно ходи с този стар износен костюм. Преднамереният му дрипав вид изглеждаше фалшив като нови мебели, усърдно обработени така, че да приличат на стари.

Погледна визитката на Ренуик — от дебел картон с цвят на слонова кост със стилни, красиво изписани букви, пусна я в джоба си и поклати глава. Чичо Хари си беше чичо Хари, същият както винаги.

19.

Окръжната морга в Луисвил, Кентъки

23 юли — 12:01

Финч присви очи и заопипва тила на бледата глава на Шорт.

— Какво открихте? — попита Дженифър и пристъпи към масата.

— Меко е. — В гласа на Финч се долови интерес: за пръв път, откакто бе започнал аутопсията.

— Искате да кажете, че има фрактура?

— Така изглежда. В основата на черепа има подвижни кости.

— Това предполага, че е бил нападнат, нали? — възкликна тя.

— Възможно е. Или е изпуснат от санитар. Има само един начин да разберем.

Финч протегна ръка към подноса с инструменти и взе чист скалпел. Натисна силно и направи дълбок разрез от едното до другото ухо, по линията на косата. Тънкото острие остърга черепа като нож неглазиран керамичен съд. Дженифър прехапа устна.

Финч отлепи кожата от главата на Шорт, сякаш белеше портокал, и я преметна върху лицето му.

Решителността на Дженифър най-после беше сломена. Без да пророни дума, тя се обърна и бързо излезе. Финч се усмихна, но не вдигна глава. Взе триона от подноса, включи го и доближи острието до оголения череп на Шорт.

След десет минути Финч дойде при нея. Бялата му престилка беше изпръскана с кръв и частици кости. На маската му висяха парченца хрущял. Той внимателно я свали и я пусна заедно с окървавените си гумени ръкавици в жълтото кошче за отпадъци до вратата.

— Добре ли сте?

— Да. — Дженифър пиеше вода от пластмасова чаша. — Просто не издържах… — Тя кимна към вратата на залата, където лежеше трупът. Ядосваше се на себе си, че бе проявила слабостта, която колегите й мъже винаги изтъкваха като доказателство за негодността на жените в някои аспекти на професията. Щеше да е още по-ядосана, ако беше повърнала. — Извинявайте.

— Не се притеснявайте — каза Финч и седна на един от оранжевите столове до нея. — Откровено казано, не очаквах, че ще издържите и толкова дълго. Последната процедура въздейства на всички, дори на полицаите, които вадят части от тела от катастрофирали коли. Бих се притеснил повече, ако бяхте останали. Подадох молба за развод скоро след като първата ми съпруга за пръв път присъства на цяла аутопсия. Реших, че ако издържи до края, ще е само въпрос на време, преди да свърша на масата.

Дженифър се засмя и изведнъж се почувства по-добре.

— Е, каква е присъдата?

— На пръв поглед е умрял от остро отравяне с въглероден окис. Трябва да довърша прегледа на другите органи, за да съм сигурен, но устните и ноктите показват това.

— Няма ли наранявания по главата? — Тя дори не се опита да прикрие разочарованието си.

— Напротив. Масивна фрактура.

— От какво е причинена?

— Бейзболна бухалка или железен прът… Нещо тежко и тъпо, защото кожата е непокътната. От човек, който си служи с лявата ръка.

— Как разбрахте?

— Стар трик в съдебната медицина. Десняците удрят жертвата си в дясната страна на главата — имам предвид, когато ударът е изотзад. Инак не им е удобно и не могат да вложат цялата си сила. Черепът на Шорт е разбит от лявата страна. Това е предположение, но се основава на практиката.

Дженифър запомни информацията, макар да знаеше, че тя едва ли ще стесни кръга на издирването.

— Мислите ли, че самоубийството е било инсценирано?

— Мнението ми на професионалист ли искате? Няма начин да се е качил в колата в това състояние. Бил е ударен, изпаднал е в безсъзнание и е бил сложен в колата. Отровните изпарения са го довършили. Но са само фасада — за заблуда. Шорт вече е бил на практика мъртъв.

— Сигурен ли сте, че първо е бил ударен, а после оставен на въздействието на въглеродния окис? Не е ли възможно да е получил нараняванията, след като е умрял?

— Не. — Финч категорично поклати глава. — Кръвта от церебралните кръвоносни съдове е изтекла в мозъка и е предизвикала масивен хематом под твърдата външна обвивка. Това би могло да стане само преди смъртта, докато все още е имал пулс.

Дженифър кимна. Оказваше се, че е убийство. Корбет щеше да подскочи до тавана. Усети, че се усмихва, и виновно се опита да възвърне сериозния си вид.

— Благодаря, докторе.

— Няма за какво. А сега, ако ме извините, трябва да отида да си довърша работата. — Той стисна ръката й. Кожата му беше студена и като гумирана от ръкавиците.

— Докторе — извика тя след него, мъчеше се гласът й да звучи спокойно. — На този етап мисля, че ще е по-добре да не съобщавате на семейството му резултатите от аутопсията. Знаете как е. Докато не сме абсолютно сигурни какво точно се е случило, не искам хората да правят прибързани и погрешни изводи.

Финч сви рамене.

— Разбира се. Няма проблем. — Взе нови ръкавици и се върна в залата за аутопсии.

Дженифър остана да гледа замислено плочките на пода. Убийството откриваше съвсем различен аспект на кражбата във Форт Нокс и тя беше твърдо решена да го разнищи докрай.

Неочаквано Финч се върна и прекъсна мислите й.

— Между другото, агент Браун, вие казахте, че Шорт има дете, нали?

— Да, три. Защо?

— Една от причините да оставиш някого на задната седалка е, че не може да отвори вратите отвътре, ако е щракната предпазната ключалка.

20.

Проспект, Кентъки

23 юли — 13:33

Местните проектанти бяха придали особено отблъскваща доза анонимност на Либърти стрийт в предградието на Луисвил с оптимистичното име „Проспект“. От двете страни на пътя, отегчително виещ се в далечината, бяха наредени една до друга дъсчени къщи, отделени от съседите си с телени огради, по които само дето не минаваше ток. Ясените се бореха за пространство от неравния тротоар, посадени на уточнени от общината интервали. Виждаха се дупки там, където най-после се бяха отказали от стремежа си да извоюват право на съществуване от песъчливата почва. Кофите за боклук бяха закачени с вериги за стълбовете на вратите. На бетонните алеи пред къщите бяха паркирани коли — в плачевно състояние.

В далечината се извисяваше голяма водонапорна кула — крепеше се на четири невероятно тънки стоманени крака като гигантско насекомо. Червената й боя отдавна се бе напукала и олющила и ръжда разяждаше всяка заварка и болт. Името ЕКЪЛБЕРГ, написано с еднометрови бели букви, опасваше водохранилището — стар рекламен трик, чието предназначение отдавна беше забравено. Няколко деца караха скейтборд на улицата.

Дженифър застана пред къщата и зачака, вееше си със служебната си карта на ФБР. Слънчевите лъчи рикошираха от земята. В досието на Шорт пишеше, че е постъпил на работа в монетния двор след петгодишна служба в нюйоркската полиция. Беше полицай за пример и бе награден с почетен медал, след като бе откликнал на съобщение за влизане с взлом в аптека в Горен Уест Сайд.

Партньорът му бил прострелян и докато се опитвал да го спаси, Шорт отвърнал на огъня, убил един заподозрян и ранил друг. Някои твърдели, че е роден за професията си и че може би един ден ще стане капитан. Но очевидно инцидентът и непредсказуемият работен ден се бяха отразили на госпожа Шорт, която настояла той да си намери друга работа… или друга съпруга.

Брат му вече бил в монетния двор и уредил събеседване. Шорт преминал успешно процеса на подбора, макар да се оплакал на някои от колегите си, че са го накарали да смени пистолета с палка. Предложили му няколко възможности и той избрал Форт Нокс, за да са близо до родителите на съпругата му. Това горе-долу беше историята му.

За да установи защо Шорт е бил убит, Дженифър трябваше да се опита да разбере що за човек е бил и къде е живял. Отвън се виждаше, че семейство Шорт е направило всичко възможно с малкото си средства. Рамките на прозорците бяха боядисани в светлосиньо, за да подхождат на пощенската кутия в края на алеята за коли, макар чу тук-там дървото се бе напукало от годините. Верандата беше пометена. Страничният двор бе осеян с разхвърляни играчки.

Предният двор беше чист и добре поддържан. Нямаше боклуци. На сивия бордюр на тротоара беше написан в жълто номерът на къщата — 1026. Гаражът се намираше вдясно, отделна постройка с покрит със смола покрив и боядисани в бяло дървени стени, за да подхожда на главната сграда. Дженифър с усмивка си спомни, че когато беше дете, играеше в подобен двор на почти същата къща заедно със сестра си Рейчъл. Въпреки грозотията там имаше обич.

До тротоара спря бяла патрулна кола със синя ивица отстрани. От нея се показа нисък униформен мъж с къдрава червеникава коса, кимна на Дженифър и попита:

— Агент Браун?

Без да отговаря, тя размаха картата си пред очите му.

— Закъсняхте.

— Да. Съжалявам. — Полицаят слезе и протегна ръка. На осеяното му с лунички лице беше изписано безпокойство. — Бях в другия край на града, когато ми се обадиха, че…

— Всичко е наред, полицай… — Дженифър погледна значката с името му. — Сийли. Вече сте тук.

— Бил Сийли от градската полиция на Луисвил — представи се той. Големите му сини очи се разшириха още повече, тънките му устни се опънаха над малко кривите зъби, с големите си уши й заприлича на кола с отворени врати. Дженифър се усмихна. Младежката му нетърпеливост изведнъж я накара да се почувства стара. Познаваше този тип хора — усърдни, съвестни и добри, но малко мудни. Идеални за тази част на света. Кимна към къщата и попита:

— Това ли е?

— Да, госпожице.

— Колко време живя тук Шорт?

— Пет години. Приятно семейство. Държаха се приятелски с мен и с другите момчета. Той беше бивш полицай. Непрекъснато говореше за това. Мисля, че големият град му липсваше.

— Разкажете ми отново какво се случи. — Гаражът привлече погледа й, но тя откъсна очи от него и се съсредоточи върху думите на Сийли.

— Тони младши, най-големият му син, го намерил в гаража. Умно хлапе. Играе във футболния отбор. Обадил се на полицията и аз пристигнах веднага.

— А госпожа Шорт?

— Деби? Беше на работа. Тони работеше на смени и през лятото се редуваха да гледат децата.

— Други свидетели да са видели нещо?

— Не.

— Какво направихте, когато дойдохте?

— Децата пищяха и плачеха. Една съседка ги заведе в дома си. Отворих вратата на гаража и веднага изключих двигателя, за да излезе пушекът. Тони, искам да кажа господин Шорт, беше прокарал маркуч от ауспуха до стъклото на колата.

— И сте сигурен, че е бил със закопчан предпазен колан?

— Да. Седеше на задната седалка. Измъкнах го от колата и се опитах да му направя изкуствено дишане, но той вече беше издъхнал. Направих, каквото можах.

Сийли явно все още бе разстроен. Вероятно си мислеше, че ако е пристигнал по-бързо, може би е щял да спаси Шорт. Дженифър знаеше, че е по-трудно, когато човек познава жертвата. Това придава на смъртта личен нюанс, сякаш си изменил на някакво негласно споразумение да се грижиш за приятелите си.

— Не се притеснявайте, полицай — успокои го тя. — Постъпили сте правилно. Повярвайте ми, той е бил мъртъв, когато сте дошли. Нямало е какво да направите.

Сийли се усмихна благодарно.

— Ами… след това се обадих и изпратиха съдебен лекар да вземе трупа. Щях да отида лично да съобщя неприятната вест на Деби, но трябваше да се справя с пожара, затова изпратих друг полицай. Чух, че приела вестта много тежко. — Той поклати глава и състрадателно стисна устни.

Дженифър го погледна изпитателно.

— Какъв пожар?

— Знаете какви са децата. — Сийли кимна към пътя: едно хлапе току-що беше паднало и разтриваше китката си. — Имаме много проблеми с тях. Нямат си работа и се мотаят и правят бели. Та значи някой беше запалил боклука на поляната отзад.

— Същия ден? — попита тя и се вторачи в очите му.

— Да. — Сийли се прокашля нервно. — Съседът се беше разтревожил, че огънят ще се разпространи, понеже времето е горещо и всичко е сухо. Защо? Какво има?

Дженифър не отговори. Вече вървеше край къщата. Мина през двора, заобиколи преобърнато розово велосипедче в средата на пътеката и излезе през задната врата. Не вярваше в случайни съвпадения.

Сийли прекалено великодушно беше описал мястото като поляна. Всъщност беше дива пустош, лунен пейзаж с пожълтели плевели и суха кафява пръст, осеян с ръждясали хладилници и изгорели коли, отделящ къщите от грозната ивица на магистралата в далечината.

Вляво от портата, в сянката на един кипарис, имаше трап, дълбок метър и половина и с диаметър три метра. От него като причудлива погребална клада се издигаше огромна купчина пепел, овъглени дървета и изкривен метал.

Сийли я настигна и повтори:

— Защо? Какво има?

Тя сложи ръце на кръста си и се вторачи в него.

— Не мислите ли, че е странно? В деня, в който Тони Шорт се самоубива, някой запалва огън на десет метра от дома му.

Той я погледна недоумяващо.

— Тук непрекъснато палят огньове.

— Не смятате ли, че преди да се самоубие, Шорт е решил да изгори нещо? — Дженифър посочи дупката с пръст.

На лицето му се изписа прозрение.

— Да, разбирам. Тук по принцип се мотаят само хлапета, но може да е станало и както казвате вие.

Тя се приближи до трапа и се вгледа внимателно. Въпреки предположенията си трябваше да признае, че Сийли вероятно има право. От друга страна обаче, щом Шорт беше убит, извършителят може би бе запалил огън, за да унищожи оръдието на престъплението или някакво друго доказателство. И в двата случая трябваше да е сигурна.

— Помогнете ми. — Дженифър скочи в дупката и стъпи в пепелта. Около глезените й се разхвърчаха сиво-бели снежинки, досущ мухи около плод в летен ден.

Сийли слезе при нея и заедно избутаха настрана две големи недогорели дървета.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна полицаят.

От пепелта се подаваше метален предмет — почернял, ръждясал и изкривен там, където се беше огънал от горещината.

— Нямам представа — отвърна Дженифър. — Помогнете ми да го извадим.

Приличаше на метален контейнер и имаше две отделения. Горното представляваше нещо като плитък поднос с капак, а много по-голямото долно имаше капак отстрани. И двете отделения бяха празни.

И в следващия миг Дженифър я забеляза.

От едната страна, където сребристата боя почти се беше олющила, се виждаше символ, който топлината не бе успяла да заличи. Емблемата на министерството на финансите на Съединените американски щати.

Съвсем наскоро бе видяла подобен контейнер. Във Форт Нокс.

21.

Сен Жермен ен Лайе, северозападен Париж

23 юли — 19:00

Земята беше превърната в кал от постоянната върволица тежки камиони и земекопна техника. Въздухът ехтеше от рева на дизеловите двигатели, воя на хидравликата и непрекъснатото бръмчене на невидим компресор. От отсрещната страна сглобяваха кран, а в близост до пътя монтираха временни жилища. Трима мъже със светлоотразителни якета наблюдаваха операцията.

Щом видя жълтото бентли, един от тях забърза към него, като придържаше каската си. Изчака шофьорът да слезе и да отвори вратата и после надникна вътре.

— Господин Ван Симсон. Очаквахме ви утре.

— Следващия път ще си уговоря час — отвърна Ван Симсон и слезе от автомобила. Светлокафявият му панталон беше напъхан в черни ботуши, а на раменете на бялата му риза беше завързан светлосин пуловер. Шофьорът му предложи яркожълта каска, но той отказа. — Къде е Льогран?

— Ръководи полагането на основите в трети сектор. — Мъжът посочи зад рамото си. — Мога да ви заведа.

— Не е необходимо. Връщай се на работа.

Ван Симсон кимна на шофьора си да го последва и тръгна нагоре по склона, стъпваше внимателно по коварните бразди, оставени от гумите на превозните средства — на места бяха дълбоки тридесет-четиридесет сантиметра.

Телефонът му иззвъня.

— Чарлс? — троснато каза Ван Симеон. — Надявам се, че имаш добра новина.

— За жалост не. Раниери е мъртъв от една седмица. Убит. Ченгетата се опитват да потулят случая.

Ван Симсон спря. Шофьорът, който вървеше на два метра след него, също спря и зачака.

— Къде е монетата? — изсъска Ван Симеон.

— Не знам — нервно отвърна Чарлс.

— Как така не знаеш? А апартаментът на свещеника?

Тръгна отново и шофьорът го последва.

— Претърсихме го. Нямаше нищо. Сега ченгетата са там.

— Да те вземат дяволите, Чарлс. Ти си виновен. Действа прекалено бавно. Някой друг се е добрал до него преди теб. — Ван Симсон ритна една буца пръст и тя полетя във въздуха.

— Не мислиш ли, че прекаляваш, Дариус? Нещата с монетата станаха неуправляеми.

— Ако искам съвет от теб, ще те попитам — сряза го Ван Симсон.

Прекъсна връзката, ядосано пъхна телефона в джоба на панталоните си и измърмори:

— Да му се не види.

Двама мъже пред него държаха чертеж. Голямата бетонобъркачка зад тях изливаше бетон в дълбок изкоп.

— Льогран? — изкрещя Ван Симсон, за да надвика тракането на въртящия се барабан на бетонобъркачката.

Единият мъж пусна края на плана и той мигновено се нави, сякаш имаше пружина.

— Мосю Ван Симсон? Очаквах ви…

— Знам, знам — прекъсна го Ван Симсон и махна с ръка. — Движите ли се по график?

— Дори сме напред — гордо отвърна Льогран. — До края на месеца ще завършим първия етап, а до Коледа ще сме готови да издигнем стоманената конструкция.

— А онова другото?

— Погрижил съм се. — Льогран кимна към изкопа.

Ван Симсон тръгна натам. Бетонът се изливаше върху кафявата почва. От ненаситната сива маса се подаваха стоманени прътове. Той застана на ръба, после се наведе, гребна шепа пръст и я разпръсна върху влажния бетон.

— Той каза, че иска да бъде погребан тук, при дедите си.

22.

Министерство на финансите, Вашингтон, окръг Колумбия

25 юли — 08:52

Хората минаваха край тях и стъпките им отекваха в ярко осветения подземен коридор като продължително бавно ръкопляскане. Важни личности със значки, пропуски и папки отиваха или се връщаха от тайни срещи, на които обсъждаха тайни неща с тайни хора.

Дженифър знаеше, че би трябвало да е нервна. В края на краищата, откакто се беше върнала от Кентъки, с Корбет бяха прекарали предишния ден и голяма част от вечерта, подготвяйки се за срещата, и тя вървеше право към огневата линия. Странното беше, че го очакваше с нетърпение. За пръв път, откакто беше започнало разследването, имаха отговори.

— Не забравяй какво ти казах — наруши мълчанието Корбет. — Говориш кратко и по същество и се придържаш към сценария. И без излишен драматизъм.

Говореше бързо и тихо. В гласа му се долавяше леко безпокойство.

— Не се тревожи — усмихна се тя. — Разбрах.

Докато Дженифър беше в Кентъки, Корбет бе изпратил екип във Форт Нокс. Хората му бяха прегледали всеки документ и сантиметър на охранителната система. Все още стъписаният Ригби ги беше пуснал вътре, бе изключил телефона си, бе заключил вратата на кабинета си и ги беше оставил сами. Бяха оползотворили времето си добре — онова, което бяха намерили, беше свързано с разкритията на Дженифър.

— Ще ми позволиш ли?

— Какво?

Тя протегна ръце и оправи яката му — беше се обърнала.

— Благодаря. — Той се усмихна. — Хората тук са костеливи орехи. Искам да се представиш добре, това е всичко. Те не се интересуват от оправдания, само от резултати.

— По дяволите! — Дженифър завъртя очи към тавана. — Защо не ми го кажеш направо? С кого си имаме работа? Тъпаци от Висшата лига или бюрократи от втория ешелон?

— Доколкото ми е известно, по малко и от двете. Директорът Грийн, директорът на монетния двор Брейди и двуличното копеле Джон Пайпър от Агенцията за национална сигурност.

— Агенцията за национална сигурност? — сепна се Дженифър. — Какво общо имат пък те със случая?

— Е, ще разберем — навъсено отвърна Корбет. — Познаваш ли Пайпър? — Тя поклати глава. — Голям образ. От двадесет години е в Агенцията и не е стигнал доникъде. И после изведнъж семейството му дарява пет милиона долара за предизборната кампания на новия президент и той започва да общува с големите клечки в Пентагона и наваксва пропиляното време.

— Смяташ, че ще искат да се намесят?

Корбет й хвърли окуражителен поглед.

— Не. Искат да чуят какво знаем. Успя ли да се наспиш?

— Отчасти.

Очите му за миг омекнаха.

— Ако работата е прекалено много, ще назнача човек да ти помага.

Дженифър го погледна възмутено.

— Не. Справям се отлично. Ако ми потрябва бреме на плещите, ще си кажа.

Той се усмихна.

— Само питам.

Вратата срещу тях се отвори и от стаята се показа мъж. Кестенявите му коси бяха пригладени назад, очите присвити, лицето изнурено и бледо. Беше по риза. Черните му панталони бяха вдигнати толкова високо, че се виждаха найлоновите му чорапи. Усмихна се с половин уста на Боб и изобщо не обърна внимание на Дженифър.

— А, Корбет.

— Здравей, Пайпър. — Боб кимна.

— Ти си на пангара, мой човек.

Дженифър и Корбет се спогледаха и влязоха.

23.

09:00

Помещението не беше голямо, но беше едно най-обезопасените в сградата — намираше се на петнадесет метра под земята. Звукоизолацията му придаваше странна, почти мъртвешка атмосфера. Парливият мирис на индустриален дезинфектант заседна на гърлото на Дженифър и тя мигновено си спомни за моргата в Луисвил.

От трите страни на правоъгълната стъклена маса седяха четирима души и гледаха белия прожекционен екран на отсрещната стена. Два стола от винил и стомана бяха отделени настрана за Дженифър и Корбет до Грийн, директора на ФБР. Осветлението беше намалено и придаваше на лицата на всички леко призрачен вид.

— Току-що към нас се присъединиха специални агенти Корбет и Браун — каза Грийн. — Както знаете. Боб оглавява отдел „Големи кражби и транспортни престъпления“. С агент Браун работят по случая от първия ден.

Пайпър хвърли незаинтересован поглед на Дженифър.

— Щом всички сме тук, да започваме — рече един плешив мъж с тънък врат и неумолимо и изтощено лице на боксьор, който очевидно ръководеше съвещанието. Стана и се наведе над масата, подпря се на юмруци. Ръкавите на раираната му риза бяха навити над лактите. Мускулите му изпъкваха, дори златният му ролекс сякаш му беше тесен. Мъжът дъвчеше дъвка и през секунда млъкваше, за да я прехвърли в другата страна на устата си.

— За онези от вас, които не ме познават — продължи той с ленивия си провлечен тексаски акцент, като погледна Дженифър и Корбет, — аз съм Скот Йънг, шефът на министерството на финансите.

Дженифър, разбира се, го позна веднага. Йънг беше наскоро назначен от президента и бе дошъл от една от най-агресивните инвестиционни банки на Уолстрийт. Имаше славата на човек, който говори без заобикалки и не си поплюва.

— Президентът лично ме помоли да председателствам срещата — добави Йънг. — Меко казано, бесен е.

Дженифър огледа смълчаните хора около масата. Грийн седеше от лявата страна на Йънг, както обикновено напъхан в лошо ушит костюм с жилетка. В дебелите си като наденички пръсти въртеше писалка. Косата му беше боядисана, а лицето — кръгло и червендалесто.

Пайпър беше отдясно на Йънг. Дженифър не познаваше мъжа до него, но предположи, че е Крис Брейди, директорът на монетния двор. Имаше широко овално лице с хлътнали бузи и увиснала кожа и носеше лошо изработена перука. Вторачените му кафяви очи бяха защитени от очила с дебели стъкла. И той беше съблякъл сакото. Тъмносинята му найлонова вратовръзка се издуваше над светлосинята риза.

Брейди нервно въртеше пластмасова чаша в пожълтелите си от никотина пръсти и току почукваше с кокалчета челото си, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Като длъжностно лице, непосредствено отговарящо за Форт Нокс, той усещаше напрежението повече от другите.

— Форт Нокс е бил обран, госпожи и господа — заяви Йънг, без да спира да дъвче. — Не местният квартален магазин, а Форт Нокс, един от най-строго охраняваните обекти в страната. А ние дори не разбрахме. — Той удари с юмрук по масата. — Колегите на господин Пайпър твърдят пред президента, че е само въпрос на време някой да открадне ядрена ракета. За пръв път трябва да призная, че ми е трудно да не се съглася. — Йънг стана. Беше нисък и як. — По дяволите, след всичко това няма да се изненадам, ако президентът влезе в Овалния кабинет и види, че бюрото му е изчезнало.

Грийн наведе глава и прелисти книжата пред себе си, за да избегне обвинителния му поглед.

— Убедих президента, че с този въпрос трябва да се занимава министерството на финансите. Той се съгласи аз да извърша вътрешно разследване с помощта на ФБР, защото те отвориха кутията на Пандора, и нареди на военните и на ЦРУ да отстъпят. Засега. Но доколкото разбирам, всеки е загрижен повече да си покрие задника, отколкото да разкрие какво се е случило, а времето лети. Нужни са ми отговори, и при това незабавно. Джак, какво са научили твоите хора?

Грийн кимна на Корбет, който погледна окуражително Дженифър. Тя застана пред големия бял екран и се прокашля.

— Господа, известно ви е, че преди девет дни в стомаха на италиански свещеник в Париж беше открита рядка монета, „двоен орел“, изсечена през 1933 година.

На екрана се появиха снимките на Раниери, които Корбет й беше показал преди няколко дни, както и фотоси на двете страни на монетата в едър план.

— Анализите показват, че монетата е автентична и по всяка вероятност е една от петте, откраднати от Форт Нокс, където тайно се съхраняват от десетина години.

Пайпър, който наблюдаваше представянето й с усмивка, пренебрежително махна с ръка, взе една папка и я размаха.

— Знаем всичко това, Браун. Пише го в доклада. Кажете ни нещо ново.

Дженифър погледна Корбет и той й намигна. Вече го познаваше достатъчно добре и знаеше, че мисли същото като нея. Джон Пайпър. Тъпак от Висшата лига.

— Разследването уточни, че кражбата вероятно е извършена между три и четири часа сутринта в неделя, четвърти юли — продължи тя; гледаше предизвикателно Пайпър.

— Какво? Само преди три седмици? — учуди се той. — Как е възможно да сте толкова сигурни?

Корбет пое нещата в свои ръце.

— Анализът на информационните системи на хранилището показа повишаване на електроенергията в три през нощта на тази дата. Нивото на захранването е останало променливо до четири сутринта и после отново се е нормализирало.

Проверката на електрозахранването беше негова идея и след като се бяха консултирали със специалистите по информационни технологии от Бюрото, не се съмняваха какви са изводите от откритието им.

— Техническите експерти все още се занимават с въпроса, затова в момента всичко е теория, но според тях повишаването на електроенергията предполага, че в главния компютър на хранилището е вкаран вирус. Вероятно е бил програмиран да се самоунищожи, но открихме следи от парола, които показват, че е трябвало временно да изключи охранителните системи в трезора, без това да бъде забелязано от пазачите отвън.

— Тогава моите хора са невинни? — с осезаемо облекчение попита Брейди. — Няма начин да са знаели какво става вътре, нали?

Пайпър се обърна към Корбет, подсмихваше се.

— Теория? Разследвате от една седмица, а сте стигнали само до теория? Я стига. Кажете ми нещо повече.

— Джон, нека ги изслушаме — предпазливо рече Йънг.

— Знам, Скот. Любопитен съм, това е всичко. Например защо камерите не са заснели нищо? — със същия агресивен тон попита Пайпър.

— Защото в трезора няма камери, сър, а само по външния периметър — спокойно обясни Дженифър. — Мисля, че и тази информация е записана в доклада.

Пайпър се изчерви. Устните на Корбет се разтеглиха в усмивка.

— Главната защита на трезора е да отказва физически достъп, макар че вътре е снабден с комбинация от инфрачервени лъчи, детектори за допир, движение и топлина и електронен контакт — продължи Дженифър, обясняваше почти само на Йънг и Грийн, сякаш Пайпър не беше в стаята. Знаеше, че тази игра е опасна, но не умееше да маневрира безопасно и дипломатично. Ако Пайпър бе решил да бележи точки за нейна сметка, тя нямаше намерение да го улеснява. — Никоя от системите на е докосвана, но въпреки това монетите са изчезнали. Според нас някой е проникнал в трезора, пуснал е вируса, който временно да изключи електронните системи, и после е откраднал монетите, преди системите отново да се включат.

— Но как е влязъл и излязъл? — Йънг се наведе напред. — Момчетата от министерството на финансите са претърсили всеки сантиметър на хранилището и не са намерили нищо.

Брейди кимна.

— Точно така. Никой не може да влезе и да излезе от трезора, без да бъде засечен.

— Ами… щом не е влязъл никой, тогава може би е проникнало нещо — обади се Корбет.

— Това е нелепо — изсумтя Брейди. — Хората ми са отлично обучени. Всички са проверени и следени отблизо. Няма начин някой от тях да пусне някой да влезе.

Дженифър се приближи до екрана, на който се появи снимка на самоуверен усмихнат мъж на четиридесет години, с привлекателни големи кафяви очи и кокалесто волево лице. Когато за пръв път видя фотографията, й беше трудно да повярва, че това е същият човек, когото бе видяла безпомощно прикован като пеперуда на картонче на стоманената маса на Финч. Тя се извърна, защото дори сега не можа да издържи обвинителния му поглед.

— Това е Тони Шорт, един от пазачите във Форт Нокс. Бил е на работа в нощта срещу четвърти юли и е имал достъп до охранителните системи и трезора. Смятаме, че преди седем дни е бил убит. Ако беше жив, несъмнено щеше да обясни внезапната поява на двеста и петдесет хиляди долара в банковата си сметка преди три седмици, ден след извършването на кражбата.

Беше проверила банковите сметки на Шорт чрез номера на социалната му осигуровка и бе намерила сметката в Калифорния, открита в деня, преди да бъдат внесени парите. Съпругата на Шорт не знаеше нищо по въпроса. За Дженифър това беше последната уличаваща брънка във веригата доказателства.

— Глупости! — възкликна Брейди и скочи. — Защо не ми казахте? Искате да ме прекарате!

Йънг го хвана за ръката с късите си дебели пръсти и го дръпна да седне.

— Седни, Крис. И никой не обвинява никого. Искаме само да разберем какво се е случило. — И кимна на Дженифър да продължи.

Брейди гневно замърмори нещо.

— Намерихме това зад къщата на Шорт. — На екрана се появи снимка на металния контейнер, който беше извадила от трапа. Йънг наклони глава, явно зачуден какво е това. Следващият диапозитив показа в едър план очуканата и избледняла емблема на министерството на финансите.

— Мислим, че крадецът е проникнал вътре по този начин. Нещо като троянски кон.

— Какъв кон? — попита Пайпър, но Дженифър не му обърна внимание.

— Прегледахме инвентарните описи. На трети юли, около седемнадесет часа, точно преди да затворят, в хранилището е пристигнала малка пратка злато. Дежурен е бил Шорт. Всъщност доброволно е поискал да променят смяната му в онзи ден. Подписал се е и я е вкарал в трезора.

Дженифър млъкна и отпи глътка вода.

— Смятаме, че това е контейнерът — продължи тя и отново посочи снимката. — Както виждате, когато е боядисан, много прилича на контейнерите, които се използват за транспортиране на златни кюлчета.

До първия фотос се появи втори, показващ сребрист контейнер със същите размери.

— Контейнерът, който намерихме до къщата на Шорт обаче, се различава по една важна особеност. Има отделение, достъпно отстрани, ето тук. — Дженифър посочи страничния капак на екрана. — Наистина е тясно, но е достатъчно голямо, за да побере човек. В горното отделение е било сложено злато, така че контейнерът да изглежда пълен, ако го отворят.

— Глупости — повтори Брейди. В гласа му прозвуча умолителна нотка. Сакото му се смъкна от облегалката на стола и падна на пода. — Стандартната процедура е да се описва всяка пратка, която влиза и излиза, за да сме сигурни, че всичко е там.

— Процедурата е била спазена абсолютно точно — заяви Дженифър. — Само че я е изпълнил Шорт. Според показанията на другите дежурни той настоял лично да направи опис на доставката. Като офицер с най-висок чин, това е било негово изключително право. След като е проверил съдържанието, Шорт е наредил да занесат контейнера в трезора. Като се има предвид, че е било на националния празник, е казал на носачите, че може да довършат работата на сутринта, и ги е пуснал да се приберат по-рано.

— Смятаме, че онзи, който се е криел в контейнера, е изчакал уречения час — продължи Корбет, — докато вирусът подейства, откраднал е монетите, запечатал е сейфа и се е вмъкнал в контейнера. На следващия ден, пак според инвентарния опис, в девет часа е пристигнал друг камион с нови документи, в които пишело, че е станала грешка и трябва да върнат контейнера там, откъдето е дошъл. Всичко е било проверено и никой не се е замислил.

— А Шорт? — попита Грийн.

— Шорт? Той става излишен. Вероятно е убит, за да са сигурни, че няма да каже нищо. Парите, които са му платили, са били приемлива загуба. Намерихме камиона изгорен в нива на осемдесет мили от Форт Нокс. Няма отпечатъци, нито сериен номер на двигателя. Хората, с които имаме работа, не рискуват, сър.

— А златото? — попита Йънг. — В трезора има милиарди долари. Защо не са взели нищо?

— Предимно защото, ако монетите наистина струват четиридесет милиона, еквивалентът в злато ще тежи приблизително три и половина тона — отвърна Корбет. — Извършителите са професионалисти. Знаели са точно какво търсят и къде да го намерят и не са позволили на нищо да отвлече вниманието им.

— Благодаря, агент Браун — рече Йънг. Корбет кимна и Дженифър седна до него. — И така, може би имаме представа как са го направили, но остава въпросът кой е бил. Някой има ли идеи? — Той огледа присъстващите.

— Мафията? — осмели се да изкаже мнението си Грийн. — Или някой от Далечния изток? Може би триадите?

— Или Касий?

В разговора бе настъпило затишие и гласът на Корбет отекна в тихата стая. Йънг го погледна недоумяващо.

— Кой?

— Един човек… или по-скоро сянка — бавно обясни Корбет. — Предполага се, че оглавява международен престъпен синдикат, въвлечен в почти всеки аспект на подземния свят на изкуството и антиките. Не разполагаме с нищо друго, освен със слухове. Всеки път, когато опитаме да се доближим до тях, някой умира.

— Мисля, че всички тези приказки за фигура от сорта на капитан Немо, някакъв контролиращ престъпен гений в света на изкуството, са изключени — намеси се Грийн.

— Никой експерт не иска да говори за това, най-малко застрахователните компании. За тях ще е ужасен проблем да признаят, че един човек може да манипулира глобалния пазар на предмети на изкуството. Хората обаче забравят, че всяка година се извършват престъпления с произведения на изкуството на стойност три милиарда долара.

— Три милиарда?! — Йънг очевидно беше изумен.

— Това е третият най-печеливш престъпен бизнес след наркотиците и нелегалната търговия с оръжия — потвърди Корбет. — И големите пари не идват от кражбата на творба на изкуството и продажбата й на нов купувач, а от кражбата й и искането на откуп от собствениците. Застрахователите го наричат „хонорар на търсача“, но предпочитат да предложат десет процента на крадците, отколкото да изплатят цялата стойност на собствениците. Непрекъснато стават такива неща. От последователността, начините и местата, откъдето се организират и финансират ударите, смятаме, че съществува сложно устроена и координирана глобална мрежа за големи обири.

— И мислите, че този Касий е замесен? — Йънг се наведе напред. Очевидно беше свикнал с „да“ или „не“, „купувай“ или „продавай“, и искаше отговор.

Отговорът на Корбет обаче беше уклончив.

— Подобна кражба изисква голямо планиране и финансиране. Малцина имат възможностите да я организират. Касий определено е един от тях. Но дори да е замесен, не би го направил сам. Хора като него наемат други да им вършат мръсната работа. Най-често те вероятно дори не знаят, че работят за него. Трябва да открием човека, проникнал в трезора. Той ще ни заведе при поръчителя и ако ни провърви, при останалите монети.

Пайпър се наведе към Йънг и му прошепна нещо. За пръв път, откакто Дженифър влезе в помещението, Йънг спря да дъвче, погледна Пайпър и на свой ред му прошепна нещо. Пайпър кимна, стана и отиде в задната част на стаята, където имаше голямо огледало. Почука по него, после два пъти прокара ръка през гърлото си. Жестът означаваше, че съвещанието се записва. Неизвестно защо той искаше да говорят неофициално.

— Мисля, че ще е по-уместно Браун и Брейди да излязат — предложи Пайпър на Йънг, но Корбет категорично поклати глава.

— Браун трябва да чуе всичко, което ще се каже тук. Тя участва в разследването. Каквото знам аз, ще го знае и Браун.

Пайпър погледна въпросително Йънг и той бавно кимна. Дженифър се усмихна благодарно на Корбет. Любопитството й се засили.

— Изчакай ме навън, Крис — каза Йънг.

— Защо й позволявате да остане? — изхленчи Брейди. — Натопен съм. Знам го.

— Просто изчакай навън, по дяволите — сопна му се Йънг. — И остави папката тук.

Брейди замърмори, тресна папката на масата, взе си сакото и се заклатушка към вратата.

— Казвай, Джон. Дано да си заслужава — рече Йънг.

Пайпър изпуфтя, после почна:

— На шестнадесети юли е била извършена кражба с взлом в жилищна сграда в Горен Уест Сайд. Крадецът се е спуснал от покрива на седемнадесетия етаж, влязъл е и е отмъкнал яйце на Фаберже на стойност девет милиона долара. На нюйоркската полиция й провървяло. Намерили мигла близо до сейфа. Изпратили я в лабораторията на ФБР в Куонтико, за да я анализират с тяхната система, в случай че не е на чистачката. Получили съвпадение, така че незабавно се свързаха с мен.

— Поставил си в досието на този човек сигнал, който да се задейства при споменаването му? — попита Корбет.

— Да, защото доколкото ни е известно, той е починал преди десет години.

— Но защо ти? Какво общо имаш? — попита Грийн.

— Какво общо ли? Преди петнадесет години го завербувах в ЦРУ. Казва се Том Кърк.

24.

09:21

Пайпър бръкна в тънкото кожено куфарче, подпряно на крака на стола му, и извади четири папки. Остави една за себе си и раздаде другите на Йънг, Грийн и Корбет.

— Вие ще трябва да гледате неговите материали — каза на Дженифър.

Тя приближи стола си до Корбет, който взе папката и скъса хартиената й лента. Печатът се разчупи точно между СВРЪХ и СЕКРЕТНО. В папката имаше няколко черно-бели снимки и документи.

— Снимките са направени вчера в Лондон от ЦРУ. Показват Том Кърк или както го познавахме, Томас Дювал. Мъжки пол, бял, тридесет и пет годишен, метър седемдесет и осем, без отличителни белези.

Дженифър разгледа фотографиите. Макар че образите бяха леко размазани, видя, че Том е атлетичен, с волева брадичка и поразителни интелигентни очи.

— Има и британско, и американско гражданство от родителите си Чарлс и Ребека Кърк, които са починали — майка му при автомобилна катастрофа, когато Том е бил тринадесетгодишен, а баща му — тази година, при злополука в планина в Швейцария.

Дженифър вдигна глава и видя, че Корбет гледа странно Пайпър, сякаш подозира, че разказът ще го отведе някъде, където предпочита да не отива.

— След смъртта на майка си Дювал е изпратен да живее със семейството й в Бостън, а баща му се премества в Женева.

— Бостън? — попита Грийн. — Роднина ли е на Трент Дювал?

Пайпър кимна.

— Племенник е на сенатора Дювал. Това беше една от причините да го завербуваме. След като завърши гимназия, той спечели стипендия в Оксфорд, но година по-късно беше изключен и се премести в Париж. Там се запознахме.

— Бил си на работа в Париж? — изненада се Корбет.

— Три години. Под обичайното дипломатическо прикритие — потвърди Пайпър. — Запознах се с Дювал чрез наш човек, внедрен сред преподавателите в Сорбоната. Беше се записал в курса по история на изкуствата и бе идеален материал за нас. Млад, неженен, много интелигентен, без семейна обвързаност и търсещ нещо, в което да вярва. Отне ми известно време, но успях да го привлека. Обучихме го във Фермата и после му дадохме специална подготовка за програмата, за която го бяхме вербували.

— Каква програма? — попита Грийн.

— Промишлен шпионаж. Операция с кодово име „Кентавър“.

— Промишлен шпионаж? — недоверчиво повтори Грийн.

— Компютърни файлове, проекти, снимки на прототипи, химични формули и така нататък. Европейците от години засилват стремежа си да намалят зависимостта си от американската и японската военна отбрана, технологии и биотехнологични доставчици. Инвестициите им бяха започнали да ни се отразяват и ни нанасяха щети за милиарди долари годишно, да не говорим за потенциалното подриване на националната ни сигурност. Дювал и другите като него бяха остриетата на усилията ни да сме сигурни, че няма да загубим битката.

— Господи — измърмори Грийн. — Мислех, че те са наши съюзници.

— Дювал беше най-добрият ни агент. Нямаше сейф или охранителна система, с която да не може да се справи. И напълно се сливаше с обстановката. Говореше пет езика, беше прочел подходящите книги, познаваше подходящите хора и можеше да получи „покана“ за всяко място, което желаеше. Никой друг от агентите ни в Съединените щати не можеше да го прави. Това го правеше изключително ценен.

— И какво се случи с него? — отново попита Грийн.

— Преди пет години тръгна по лош път.

— В смисъл? — попита Корбет.

— Отказа да приема заповеди и задачи и започна да се държи безотговорно. Опитахме се да го върнем в играта, но той не пожела. Заяви, че вече ще работи за себе си. След това изгуби всякакви задръжки и уби друг агент, а накрая изчезна от полезрението ни.

— Нали каза, че е умрял — обади се Грийн.

— Година по-късно Интерпол намери ДНК проба на мъж, когото френската полиция застреляла, докато се опитвал да проникне в министерството на финансите. Пробата е идентична с тази на Дювал. Операцията вече беше приключила, затова затворихме досието и престанахме да го търсим.

— Но въпреки това си поставил сигнал в ДНК профила му — отбеляза Корбет. — Не си убеден, че е мъртъв, нали?

— Да речем, че се съмнявам. Дювал беше твърде добър, за да бъде заловен толкова лесно от група обикновени ченгета. Но си останах само със съмненията. Поставих сигнал в профила му за всеки случай и после го забравих — но ето че се появи.

— Какво се е случило с него, по дяволите? — Йънг лапна нова дъвка и я прегъна със зъби.

— В Интерпол подозират, че Дювал или Кърк, както очевидно се нарича сега, от десетина години действа като крадец на произведения на изкуството някъде край Лондон. Използва името Феликс. Квалифицират го като най-добрия в занаята.

— Какво го прави толкова добър? — попита Йънг.

— Преди всичко, обучили сме го ние. И трябва да ви кажа, че той наистина е професионалист. Може и да не повярвате, но повечето кражби на творби на изкуството се извършват от дребни престъпници, които всъщност не са наясно какво правят. Виждат нещо на стената и го отмъкват. Кърк е умен. Съсредоточава се върху скъпоценни камъни, които може да бъдат шлифовани повторно, или върху малко известни художници, които не привличат голямо внимание и може да бъдат продадени по-лесно. През годините или той, или някой работещ с него, е успял да организира мрежа от частни колекционери, готови да платят големи суми за подходящите произведения и да не задават въпроси откъде са дошли.

Настъпи мълчание — всички осмисляха информацията. Накрая Йънг зададе въпроса, който се въртеше в съзнанието на всички.

— Обирът на музей е едно, но кражбата от правителствен обект е съвсем друго. Какво те кара да мислиш, че Дювал е замесен в удара във Форт Нокс?

Пайпър сви рамене.

— Познавам го добре. Той харесва трудните, зрелищни задачи. Обирът носи неговия почерк.

— Мисля, че ни трябва нещо повече от предчувствие — сухо подхвърли Корбет. — Разполагаш ли с нещо солидно, за да подкрепиш предположенията си?

Пайпър уверено кимна.

— Канадските имиграционни власти имат сведения за някой си господин Феликс Дювал, пристигнал със самолет в Монреал от Женева на 28 юни, седмица преди датата, която ни съобщихте. Смятате ли, че името, времето и фактът, че неговата ДНК се появи в Ню Йорк, са случайни съвпадения? Той е извършил обира във Форт Нокс и после се е отбил на Пето авеню да пазарува. Дювал ни се подиграва.

— Господи, как сте допуснали да се случи подобно нещо? Един от нашите хора да ни обере?

Пайпър реагира мигновено.

— За всеки извън тази стая това не се е случвало. Ето защо трябва да извършим разследването много внимателно.

— Какво криеш, Джон? — попита Корбет и озадачено наклони глава на една страна. — Какво не ни казваш?

— По дяволите! — Йънг, който от няколко минути се мръщеше, сякаш се опитваше да си спомни нещо, изпъшка и пребледня. — Каза, че си го за вербувал преди петнадесет години, нали?

— Да — отвърна Пайпър.

— Не беше ли… — Йънг повдигна въпросително русите си вежди.

— Точно това имам предвид — отвърна Пайпър.

— Какво? — попита Дженифър, поглеждаше ту Йънг, ту Пайпър.

— Тогава президентът не беше ли директор на ЦРУ? — безизразно попита Корбет.

— Господи! — Грийн се зачерви повече от обикновено.

— Представяте ли си какъв шум ще се вдигне, ако това се разчуе? Ще го махнат. Както и мнозина от нас. — Пайпър погледна в очите всеки от присъстващите, дори Дженифър. — Не мога да позволя това да се случи.

За пръв път Дженифър видя проблясък на страх в очите му. Семейството му беше дало много пари президентът да спечели изборите и Пайпър вече жънеше плодовете. Сега обаче беше изправен пред вероятността всичко да рухне.

— Какво предлагаш? — попита Грийн. — Да зарежем тази история?

— Не, разбира се. — Пайпър категорично поклати глава. — Не може да се откажем ей така от криминално разследване. Но трябва да сме изключително предпазливи. Ако монетите водят до Кърк, той може да бъде проследен до „Кентавър“. Необходимо е да намерим начин да се погрижим това да не се случи.

— Тогава какво предлагаш? — настоя Корбет.

— Да сключим сделка с Кърк. Да върне четирите монети, които са у него, да ни каже кой е поръчал кражбата и да обещае да си държи устата затворена, а ние ще изчистим досието му и ще забравим какво е правил. И после, що се отнася до нас, Томас Дювал или Кърк, или както там иска да се нарича, никога не е съществувал. И въпросът със замесването на президента няма да види бял свят.

— Мислиш ли, че ще се съгласи? — недоверчиво попита Грийн.

— Кърк внимателно обмисля плюсовете и минусите. Винаги е било така. Вероятно всеки ден от десет години се пита дали няма да похлопаме на вратата му. Подобно предложение се прави веднъж в живота. Да, смятам, че ще се съгласи.

— Добре. Това ме устройва — потвърди Йънг и млясна с дъвката. — Така всеки ще спечели. Кабинетът има шансове за втори мандат. Не искам аз да съм човекът, който ще ги провали.

— Тогава нямаме време за губене, господин министър — каза Корбет. Гласът му беше напрегнат и настойчив. — Намерихме случайно едната монета. Колкото повече се бавим, толкова по-трудно ще става да открием останалите. Трябва да пратим човек в Лондон да измъкне Кърк от дупката му.

— Съгласен съм — кимна Йънг. — Кого имаш предвид?

25.

Международно летище „Дълес“, Вашингтон, окръг Колумбия

25 юли — 21:30

Самолетът се движеше към пистата за излитане. Дженифър се облегна на седалката и затвори очи. Предстоеше й дълъг полет и знаеше, че трябва да се опита да поспи, но мислите бушуваха в главата й. Моментът, в който Корбет предложи на Йънг тя да сключи сделката с Кърк, непрекъснато се връщаше в съзнанието й.

— Предлагам да изпратим агент Браун, господин министър.

Настъпи миг мълчание, после Пайпър го наруши с неискрения си смях. Дженифър се изкуши да се присъедини към него, но изражението на Корбет й подсказа, че е абсолютно сериозен.

— Браун? Не мисля.

— Защо? — раздразнено попита Корбет.

— Искаш ли да отговоря?

— Ако имаш да казваш нещо, мисля, че всички трябва да го чуем.

Пайпър преглътна, стрелна с поглед Дженифър, после наведе глава.

— Всички знаем какво се е случило преди три години. — Той потропа с пръст по една от трите папки, разтворени пред него. Дженифър напрегна взор да прочете заглавията им на обратно, но видя само името си. Пайпър очевидно я беше проучил. — Необходим ни е някой, на когото можем да разчитаме. Човек, който няма да се пречупи под натиск. Не можем да поемем риска от друг… инцидент. Задачата е твърде деликатна.

— Господин министър — изсумтя Корбет. — Всички знаем, че разследването на стрелбата, в която е участвала Браун, я освобождава от всякаква вина. Представянето й оттогава — и особено в това разследване — е безупречно.

— Много е рисковано — настоя Пайпър. — Тя е неопитна.

Дженифър положи усилия да не изтърси нещо, за което после да съжалява, макар че инстинктите я предупреждаваха да не позволява на Корбет да я защитава.

— Пък и това е работа на Агенцията — добави Пайпър. — Няма нищо общо с ФБР.

— Според мен — каза Корбет, като отново пренебрегна Пайпър и заговори директно на Йънг, — от тактическа гледна точка ще е по-добре да възприемем сдържан и умерен подход. Искаме да спечелим Кърк на наша страна, а не да го уплашим. Използването на ФБР би показало, че сме се съсредоточили върху обира във Форт Нокс, а не върху предишните му прегрешения. Използването на персонал на Агенцията би предположило по-разширено търсене и връзка с „Кентавър“. Продължавам да твърдя, че Браун ще свърши отлична работа.

— Джак? — Йънг погледна Грийн.

— Ако Боб е съгласен, това ми е достатъчно — отвърна Грийн и сви рамене.

Йънг неочаквано се обърна към Дженифър. Въпросът му я изненада.

— Какво е вашето мнение, агент Браун?

— Аз… мисля, че господин Пайпър има право — бавно отговори тя, внимателно премерваше думите си. — Направих грешка и загина човек. Ще трябва да живея с тази мисъл до края на живота си. Но аз съм добър агент, сър. Постигнала съм резултати. — Дженифър погледна предизвикателно Пайпър. — Ако ме изпратите там, няма да останете разочаровани, защото се боря докрай и не се отказвам лесно.

— Вярвам ви. — Йънг й протегна ръка и й се усмихна за пръв път, откакто беше влязла в стаята. — Накарайте ни да се гордеем, агент Браун.

Самолетът подскочи за последен път и излетя. Обзе я обичайната вълна на паника. Дженифър се размърда неспокойно на седалката и се вкопчи в облегалките за ръце. Странно, това беше шансът, за който мечтаеше и се бореше през последните няколко години, но сега, след като го имаше, изпитваше безпокойство и вълнение. Възможността беше голяма и тя не можеше да си позволи да се провали.

Досието на Кърк беше на коленете й. Беше съставено предимно от събрани разузнавателни доклади от Интерпол и полицейските сили на различни държави. Като цяло беше доста повърхностно. Слухове за извършени от него обири и подробности за хора, с които се предполагаше, че е работил, но нищо определено. От една страна, досието не представляваше нищо, ефирна паяжина от догадки, полуистини и клюки, която рухваше веднага щом бъдеха подложени на внимателна проверка.

Но от друг аспект, погледнато като цяло, всичко се свързваше и образуваше ужасяващата и същевременно завладяваща биография на гениален престъпник, безспорен професионалист, който използваше задушаващо изобилие от дезинформация, за да прикрива действията си и да обърква преценката на противниците си. Но как да разграничи легендата от човека, когато всяка негова стъпка беше обвита от постоянна мъгла от слухове и подозрения?

Корбет се опитваше да уреди среща с човек, за когото смяташе, че може да помогне в изясняването на нещата. Беше му съдействал в предишен случай. Дженифър се опита да си спомни името му. Хари. Ренкуист? Не, Хари Ренуик. Според Корбет той беше не само експерт по монетите, който можеше да им помогне в разследването, но и както Пайпър потвърди, добре познаваше Кърк, тъй като бе работил с баща му. Ако Корбет успееше да уреди среща между тримата, това щеше да е възможност да разговаря с Кърк на негова територия и да се надява да го хване неподготвен. Със сигурност нямаше да разбере откъде го е връхлетяло. При тази мисъл Дженифър се усмихна.

Знаците за затягане на коланите угаснаха. Дженифър огледа салона и видя обичайната смесица от дипломати, журналисти и лобисти, които редовно пътуваха в първа класа на полетите от Вашингтон до Лондон.

Отново затвори очи. Мислите й се върнаха към единственото, което я безпокоеше. За нейна изненада никой не се беше сетил да постави този въпрос. Щом обирът беше толкова усърдно планиран и извършен и Кърк наистина беше толкова добър, как две седмици по-късно едната монета се бе озовала в труп в другия край на света?

Очевидно нещо се бе объркало.

26.

„Сейнт Джеймс“, Лондон

26 юли — 11:28

Джърмин стрийт се намираше между суетнята на Пел Мел и блъсканицата на Пикадили и представляваше вариант на една отдавна изчезнала Англия. Улицата разказваше за излети сред природата, безкрайни игри на крикет на селски морави от хора, облечени в бяло и с цилиндри на главите, за суховато чувство за хумор, влажни лета и топла бира край камина в пивница. За зелена и приятна земя.

В този горещ и прашен следобед обаче Джърмин стрийт беше навалица от изпотени туристи и купувачи, които викаха, пазаряха се, ругаеха и плюеха, сякаш се намираха на пазар в някоя от страните в Близкия изток. Витрините привличаха тълпите като напористи търговци, рекламиращи стоката си с мозайка от ризи в крещящи и ексцентрични цветове и десени.

Вдясно, свит във входа на една частна търговска агенция, пееше и проклинаше просяк, протегнал шапка в ръката си. Вляво, пред „Уилтън“, търпеливо чакаше шофьорът на голям черен ягуар и се разправяше със сериозен представител на пътната полиция, който му пишеше глоба.

Преметнал сакото си на рамо, Том вървеше сред пъстрото множество. Почти без да мисли, свърна към Пикадили Аркейд — мраморен оазис от изящно извити витрини, отрупани с обувки, жилетки и вратовръзки, и се озова пред любимия си магазин.

Том обичаше часовниците. Те бяха страстта му. Най-често, както и в момента, носеше „Жагельо Култре Мемовокс“ от 1957 година, подарък от майка му. Часовникът не беше най-ценният, който бе притежавал, но за Том беше изключително скъп. Оттогава бе започнал да се интересува от часовници.

Наведе се и огледа първо левия, а после десния край на витрината. Очите му завистливо обходиха внимателно подредената стока, наредена върху зелено кадифе като скъпоценни камъни. Разбира се, нямаше цени. Том стоеше, забравил за хората, трупащи се зад него. Внезапно уханието на женски парфюм го изтръгна от унеса.

— Красив е, нали?

Гласът й беше нежен и с непогрешим американски акцент и с периферното си зрение той видя, че тя кима към ролекса „Пол Нюман Дейтона“, който тъкмо гледаше.

— Но ако желаете ролекс, по-добре си купете „Принс“. Върви по-плавно и съвсем не е толкова… очебиен. — Жената отново кимна, този път към гладките линии на продълговатата калъфка от неръждаема стомана на „Принс“ от тридесетте години на двадесети век.

Том се изправи и се обърна да я види. Беше красива. Слаба, с изящно шоколаденокафяво лице и сочни устни. Блестящите й светлокафяви очи бяха обградени от гъсти къдрави черни коси. Тя му се усмихна. За секунда той се запита дали не е професионална проститутка, която се опитва да го свали, но обувките й бяха нови, а полата — официална. Не. Тази жена беше нещо съвсем различно.

— Колекционерка ли сте? — предпазливо попита Том.

— Не — отново се усмихна тя. — Веднъж работих по един случай и трябваше да науча някои неща за часовниците.

— Случай? Значи сте адвокат?

— Не. Работя за американското правителство.

До известна степен Том от десет години се подготвяше за момента, когато най-после щяха да го открият. От време на време успяваше да си внуши, че може би никога няма да дойдат. Сега обаче осъзна, че би трябвало да ги познава по-добре.

— В такъв случай, предполагам, че срещата ни не е случайна, госпожице…

— Браун. Дженифър Браун. Не е. — Тя му подаде ръка, но той не й обърна внимание. — Искате ли да отидем някъде и да поговорим? Трябва да ви задам няколко въпроса.

— За какво?

— Не тук.

Първоначалното стъписване премина. Том трескаво разсъждаваше какво да направи. Може би трябваше да избяга, макар че двамата едри мъже, които се преструваха, че разглеждат витрините в двата края на галерията и препречваха пътя му, изключваха тази възможност. Или, ако наистина смяташе да промени живота си, трябваше да се опита да уреди нещата веднъж завинаги. Не можеше вечно да бяга.

— Знам едно място — най-сетне измънка той. — Не е далеч.

27.

11:42

Вървяха към Пикадили, без да разговарят, оставили се на тълпата да ги носи. Край тях весело преминаваха червени автобуси. Тук-там, в несъответствие с лятното слънце, екскурзоводите държаха черни чадъри над главите на туристите, импровизирани ориентири, насочващи младите чужденци към следващата забележителност, която „непременно“ трябва да видят.

Отблизо Том имаше много по-жилаво и изящно телосложение, отколкото на снимките, които Дженифър беше разглеждала. Вървеше предпазливо и движенията му бяха премерени и точни като на котарак, стъпващ по тесен перваз. Изразходваше точно определено количество енергия, за да стигне дотам, където иска. Освен това Дженифър трябваше да признае, че е хубавец. Високите скули и квадратната челюст придаваха на лицето му вид на изваяно от скулптор. Очите му бяха бдителни и невероятно тъмносини.

Стигнаха до ресторант „Крайтириън“ на Пикадили Съркъс, сред обвивки от хамбургери и ученици от Испания, мотаещи се в краката им, и влязоха. Шумът на уличното движение се смени от оживено бъбрене на пет езика, което весело отекваше в пъстрите мозайки на стените и тавана. Измъчен на вид сервитьор им показа свободна маса и взе поръчката им — водка с тоник за Том и минерална вода за Дженифър.

Кърк пръв наруши мълчанието.

— Е, агент Браун? Агент сте, нали?

Сервитьорът донесе напитките.

— Специален агент Браун от ФБР.

Той наклони глава на една страна, сякаш не я бе чул добре.

— ФБР?

— Аха.

Том замислено отпи от питието си. Ледът се люшна, гален от леко съскащите мехурчета.

— Тук не сте ли малко извън правомощията си, специален агент Браун?

— Когато става дума за големи риби, напоследък хвърляме мрежите си доста нашироко.

— Нима?

— Дойдох да ви помогна — заяви Дженифър.

Той се облегна назад и отмести чашата встрани.

— Не знаех, че се нуждая от помощ.

— Повечето хора не го осъзнават, докато не стане късно. Здравата сте загазили, господин Кърк.

— Това е новина за мен.

— В Лангли имате стари приятели, които изгарят от желание да ви спипат.

Том сви рамене.

— Лангли? Съжалявам, но това не ми говори нищо.

— Убедена съм, че и нюйоркската полиция с удоволствие ще иска да разбере как ваша мигла се е озовала на пода на апартамента, в който сте се отбили преди десет дни.

Дженифър се вгледа в лицето му — търсеше реакция, някакъв проблясък на спомен или вина, но не видя нищо.

— Губите си времето.

— Не ме занасяйте. — Тя леко повиши тон. — Знам какво сте направили и кой сте… Феликс или Дювал, или какъвто там се наричате напоследък.

Том се вторачи в нея и Дженифър млъкна. Изражението му беше неразгадаемо. Дясната му ръка местеше чашата в малки мокри кръгове: капките от кондензацията се стичаха на масата.

— Защо всъщност сте тук, агент Браун?

— Дойдох да ви предложа сделка.

Той се усмихна иронично.

— Тогава няма да е трудно. Каквото и да продавате, не го искам.

— Сигурен ли сте? Щом са ме изпратили чак тук, намеренията им са сериозни. Може би е по-добре да ме изслушате.

— Защо? За да чуя още лъжи? Нямате нищо, което да искам. Приятно пътуване.

— Говоря за ново начало, господин Кърк. За изчистване на досието ви.

Том беше станал и се бе приготвил да излезе, но настойчивият й тон го накара да спре.

— ЦРУ ще забрави за вас. Ние също. Последните петнадесет години не ги е имало. Помислете.

Той я изгледа изпитателно, седна и попита намръщено:

— Каква е уловката?

— Няма уловка. Искаме само монетите.

— Монетите?

— И името на онзи, който ви е платил да ги откраднете. Дайте ни ги и няма да ви безпокоим повече.

— Със сделката ви има само един проблем — каза той.

— Какъв?

— Нямам представа за какво говорите.

— Не си играйте игрички с мен — с леден тон го предупреди Дженифър. — Държите да ви кажа всичко? Добре. Знаем, че вие сте откраднали монетите, и как сте го извършили. Искаме да ги върнете и да ни кажете името на човека, който ви е изпратил. Изпречите ли се на пътя ни, ще ви се стъжни. Обещавам ви го.

— Не, нека аз да ви кажа всичко. — Хората от съседната маса го погледнаха неодобрително изпод бейзболните си шапки, когато повиши тон. — Не знам за какво говорите. И позволете да опресня информацията ви. Вече съм извън играта. Завинаги. Това е истината, независимо дали ми вярвате, или не. Ако мислите, че ме държите с нещо, изиграйте коза си. Но няма да поема вината за нещо, за което нямам представа. Дори да ме прецакате, това няма да ви помогне да намерите онова, което издирвате.

Дженифър се замисли. Винаги усещаше, когато хората лъжат. Търсеше дребни неща — неволно потрепване и движения на ръцете и предимно на очите. За нейна изненада обаче всички знаци показваха, че Том казва истината. Как беше възможно? Въпреки това тя продължи с репликите, които бяха обсъдили с Корбет.

— Отказвате ли сделката?

— Каква сделка? Не знам за какво говорите. Няма за какво да сключваме сделка. — Той млъкна и гневно се вторачи в нея. — Приключихме ли?

Дженифър кимна. Беше го ядосала. Вероятно това беше всичко, което беше разумно да очакват на този етап. А що се отнасяше до това дали Кърк ще промени решението си, когато осъзнае последиците и привлекателността на сделката, времето щеше да покаже.

— Засега. Но скоро ще се видим отново.

— Знаете ли какво, агент Браун? Не си правете труда.

Том стана, гаврътна водката и закрачи към изхода. Докато се приближаваше към въртящата се врата, същите двама мъже, които се бяха мотали в галерията, се изправиха и тръгнаха да го пресрещнат. Той ги погледна и после се обърна към Дженифър. Двамата се вторачиха един в друг над главите на посетителите на препълнения ресторант, след това тя даде знак да го пуснат да мине. Мъжете се отдръпнаха като железни порти.

Том излезе на улицата, а Дженифър извади телефона си. Корбет отговори на второто позвъняване и както му беше присъщо, веднага мина по същество.

— Как беше?

— Както предполагахме. Отрича всичко. Определено е убедителен.

Корбет изсумтя.

— Нима? Мисля, че е време да запалим фитила под лъжливия му задник.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Довечера имате среща.

Очите й се разшириха.

— Успял си да уредиш нещо с връзката ви?

— Не се наложи да се моля. Щом чу, че един от моите хора е в града, Ренуик каза, че е поканил гост на вечеря и попита дали искаш да се присъединиш към тях. Познай кой е другият гост.

— Кърк? — Гласът й издаде вълнението й. Това беше по-хубаво, отколкото се бяха надявали.

— Точно така. Поканил го е още миналата седмица. Да видим как ще се справи, като му цъфнеш.

— Ренуик знае ли защо съм тук?

— Не. Обясних му, че разследваме нещо и ни трябва помощ. Искам довечера да занесеш монетата. Ако някой може да ни помогне да стесним списъка на хората, които може да са замесени в кражбата във Форт Нокс, това е Ренуик. Кажи му каквото е необходимо, но сведи подробностите до минимум.

— Добре.

— Уредихме нещо и с Ван Симсон. Утре в къщата му в Париж. В два и половина. Това е единственият час, в който е свободен. Ще успееш ли да отидеш?

— Разбира се. Ще помоля служителите на посолството за транспорт. Няма да има проблем.

— Чудесно. Обади ми се сутринта да ми кажеш как е минала вечерята.

Дженифър пусна телефона в чантата си и се усмихна. Подобни мигове й напомняха защо въпреки всички Джон Пайпъровци на света все още обича професията си.

28.

Белгрейвия, Лондон

20:00

Хари Ренуик живееше на широка улица в квартал с огромни тухлени къщи с високи прозорци. Автомобилите — комбита и джипове — бяха паркирани броня до броня с ферарита и поршета, използвани в почивните дни.

Том беше облякъл най-хубавия си костюм за случая — смес от мерино и кашмир, лека тъкан, която стоеше добре на стройното му тяло. Тъй като отлично познаваше Ренуик, накрая реши да си сложи и вратовръзка, макар че яката на новата риза жулеше врата му. Не си падаше по костюмите.

Слезе от таксито и си погледна часовника. Носеше „Танк“ от двадесетте години, които смяташе за най-добрия период на „Картие“. Часовникът беше златен и масивен, римските цифри бяха елегантно разположени на удължения циферблат. Беше точно осем. Беше пристигнал навреме.

— Влизай, влизай — извика Ренуик, щом отвори вратата. Беше блестящо черна, с излъскан месинг.

Хари беше със същите дрехи — без сакото обаче. Ризата му беше протрита на лактите. Том стисна ръката му, после му подаде бутилката, която носеше, и влезе в мраморното фоайе, аранжирано като шахматна дъска.

— Скъпо момче! — възкликна Ренуик. Лицето му засия, когато махна опаковката. — „Клод дю Меснил“ осемдесет и пета. Нямаше нужда.

— Знам — усмихна се Том. Чувстваше се много по-спокоен след първоначалната изненада от сутрешните събития. Сега повече от всичко беше заинтригуван от участието на ФБР. Фактът, че просто не го бяха арестували, говореше, че искат от него нещо, което му предоставяше възможност за маневриране. Въпреки че нямаше представа какво искат.

— Ще го отворим веднага — продължи Ренуик, докато го водеше към всекидневната. — Надявам се, нямаш нищо против, но поканих още един гост на вечеря. Томас, запознай се с Дженифър Браун. Дженифър, това е Томас Кърк.

Като видя Дженифър, която стана от стола, Том се вцепени, после гневно се вторачи в Ренуик. Какво ставаше? И Хари ли работеше за ФБР?

— Добър вечер, господин Кърк. — Държеше се така, сякаш изобщо не се бяха срещали, и разпръскваше ухание на „Шанел №5“.

Том се усмихна сковано, докато се ръкуваха.

— Много ми е приятно.

— Я стига. Не е необходимо да си толкова официален. Тук всички сме приятели — сгълча го Ренуик. — Дженифър работи във ФБР за един мой приятел. Той очевидно смята, че мога да й помогна в случая, който разследват. Страхотно вълнуващо. — Хари се ухили. — Тя е в града само за няколко дни и реших, че ще си допаднете.

— Много прозорливо от твоя страна, чичо Хари — каза Том и се насили да се усмихне. Почувства се малко виновен. Може би бе избързал с преценката си за Ренуик. По всяка вероятност той по-скоро беше нищо неподозираща пионка в играта на ФБР, отколкото доброволен съучастник.

— Питиета? Какво желаеш, мила? Шампанско? Отлично.

— Ренуик махна станиола и телта от бутилката и внимателно извади корковата тапа — тя излезе с тихо съскане. — Чаши. Подръж бутилката, Томас. Ще отида да взема чаши. И кофичка с лед, разбира се. Ледът не трябва да се забравя.

И забърза към кухнята.

— Това е твърде подло дори за мъже — изсъска Том.

— Мислите, че е игра? — възмутено отвърна Дженифър. — Ако искате да знаете, животът ви вече ще е такъв. Където и да отидете, накъдето и да се обърнете, ние ще сме там. Светът ще ви стане тесен.

— Щом имате проблем с мен, чудесно. Но Хари е външен човек. Няма да ви позволя да го въвлечете в живота ми.

— Той всъщност не ви е чичо, нали? Целият ви живот е лъжа.

— Това няма връзка със случая. — Том пристъпи към нея.

— Предупреждавам ви, не го замесвайте.

— Ако играете с нас, няма да се стигне дотам. — Дженифър го погледна предизвикателно.

Ренуик се върна с чаши и кофичка с лед и се засмя от вратата:

— Е, вие двамата очевидно разчупихте леда. Отлично.

Двамата смутено се дръпнаха един от друг. Хари наля, покани ги да седнат на канапето и се настани срещу тях. Отрупаният с каталози за търгове нисък тапициран със синя коприна диван служеше за импровизирана масичка за кафе. Голямата мраморна камина беше пълна с изсъхнали цветя.

— Бизнесът ти сигурно върви добре — отбеляза Том — помъчи се гласът му да прозвучи спокойно и нормално — и посочи стаята.

Помещението беше обзаведено с модерни канапета и рогозки от морски треви. Стените бяха украсени с внимателно подбрана колекция картини — пророк от Стария завет, красива Богородица с Младенеца, портрет на папа, митична сцена на вакханалия. Разбира се, Том мигновено позна ръката на Ван Ейк, Рембранд и може би дори на Верокио в някои от платната. Колекцията беше поразителна и би подхождала на ренесансовата галерия на всеки голям музей.

— А, тези ли? Повечето са нови — в смисъл за мен — отвърна Ренуик и ги погледна равнодушно. — Преди няколко месеца наследих къщата от роднина, пребоядисах я и купих нови мебели. Той работеше в търговския флот или нещо подобно. Спечели състояние след войната. Не знам как е живял, обаче къщата беше пълна с боклуци. Продадох повечето неща, но някои си заслужаваха да ги задържа.

— Виждам — одобрително каза Том.

— Утре ще дойде един човек да види онази там. — Хари посочи портрета на папата в отсрещния ляв ъгъл. — Предполага се, че е на някой от школата на Тициан, но лично аз подозирам, че я е рисувал самият той.

— Сериозно? — Том стана и се приближи до картината.

— А онези какви са? — попита Дженифър и посочи зловещо оцветените маски, окачени над камината.

— Те са си мои. — Гласът на Ренуик мигновено се зареди с енергия. — Колекционирам ги. Това са японски маски Но.

— Не съм чувала за…

— Но е вид японски театър, оформя се през четиринайсети — петнайсети век — обясни Ренуик. — Сюжетът е елементарен, но сериозен и символичен, а костюмите са богати, дори натруфени. Маските се използват, за да изобразят стилизирани герои или чувства, като в древногръцкия театър, и да позволят на един и същ актьор да изпълнява няколко роли. Колекционирам ги от дете. — Очите му блестяха, гласът му трепереше от вълнение.

— На колко години са?

— Най-старата е тази. — Ренуик стана и посочи една бяла маска със златни рога и изпъкнали очи. Устните бяха дръпнати назад, белите зъби бяха оголени в демонична усмивка. — Тя е от 1604 година, когато жанрът Но е бил възприет като официален театър в Япония под патронажа на управляващата класа самураи и шогуна. Другите датират от края на седемнадесети и осемнадесети век.

Том хвърли поглед на някои от останалите маски — мандарин с присвити от смях очи, грижливо подстригана брада и мустаци и трапчинка на брадичката и разтревожен млад японец с намръщено чело и ококорени очи.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, драга — каза Ренуик на Дженифър, — но ще вечеряме в кухнята. В трапезарията все едно е паднала бомба.

Заведе ги в кухнята — широко помещение с плочки на пода и дървена селска маса в средата, наредена за трима. Остъклените врати вдясно бяха открехнати към градината и в стаята проникваше уханието на орлови нокти. Вляво имаше плот от черешово дърво с повърхност от гранит, газов котлон и дълбока ирландска мивка, пълна с тенджери, тигани и чинии.

Ренуик седна начело на масата, а Том и Дженифър се настаниха един срещу друг. Том я погледна гневно. Знаеше, че нейното натрапване в живота му е номер, коварен начин да му покажат докъде могат да стигнат, за да получат онова, което искат.

— Ако знаех, че ще идваш, щях да приготвя нещо специално — извини се Ренуик.

— Храната изглежда превъзходно — отвърна Дженифър.

Беше облечена в тясно черно сако, бяла блуза и широк черен копринен панталон до глезените. Том забеляза, че докато говори, носът й потрепва в унисон с движенията на устните, като на зайче.

И въпреки всичко това го накара да се усмихне, което го вбеси още повече.

29.

22:09

След два часа лицето на Дженифър леко пламтеше от виното и топлината на печката.

Бяха се върнали във всекидневната да пият кафе. Ренуик се разположи на канапето и благосклонно се усмихна на Дженифър, която седна до него, срещу Том.

— Е, Дженифър, Робърт ми каза, че може да помогна за нещо. Поверително, разбира се.

Тя кимна благодарно и остави чашата си. Бе изпила само една чаша вино в очакване на този момент и макар че почти през цялото време бе разговаряла с Ренуик, непрекъснато усещаше гневния поглед на Кърк.

— Агент Корбет, искам да кажа — Робърт, ми препоръча да говоря с теб, защото ти си знаел всичко за нумизматиката в Европа. — Тонът й стана делови.

— Така ли каза? Е, много любезно от негова страна. Вярно, че това е моята област. Години наред бях търговец. По този повод се запознахме преди няколко години, докато той разследваше поредния си случай. Наскоро разнообразих дейността си и в други области, но един от клиентите ми е фанатичен колекционер, затова все още трябва да съм в крак с изискванията на бизнеса.

Дженифър се поколеба. Държането й беше внимателно преценено. Искаше да се възползва от проницателността на Ренуик, но Корбет й беше напомнил, че не може да си позволи да каже на цивилно лице всички подробности за кражбата. Това обаче беше и удобна възможност да засили натиска върху Кърк, като му покаже, че знаят точно какво се е случило, и после да види как ще реагира. Трябваше да върви по острието на бръснача. Бръкна в чантата си, извади златната монета и я даде на Ренуик.

— Господи! — ахна той и я изпусна от вълнение. Монетата падна на пода, търкулна се и изчезна. Хари коленичи и започна да я търси. — Ужасно съжалявам… Не знам какво ми стана…

Тя се усмихна и забеляза, че Кърк наблюдава сцената с любопитство. Не беше помръднал.

— Няма нищо.

— Просто се стреснах — обясни Ренуик, след като намери монетата и седна. — Никога не я бях виждал.

— Малцина са я виждали — услужливо отбеляза Дженифър.

— Какво да са виждали? — попита Том и присви очи, за да види какво държи Хари.

— „Двоен орел“ от 1933 година. Уникална монета — обясни Ренуик и му я подаде.

— Най-обикновена двадесетдоларова монета — каза Кърк, докато я разглеждаше. — Златна. Ценна ли е?

Подхвърли я във въздуха, хвана я и я сложи на тапицираното със синя коприна канапе.

Дженифър се изуми, като чу въпроса му.

— Струва осем милиона долара — развълнувано отговори Ренуик.

— Сериозно?

Том се наведе и отново взе монетата. В изражението му се четеше уважение. Дженифър сбърчи чело. Кърк или беше много убедителен актьор, или… Ренуик прекъсна мислите й.

— Моят клиент, за когото споменах, има една такава. Наскоро я купил на търг. Не съм я виждал. Пази я в Париж. Мислех обаче, че неговата е единствената.

— Ако клиентът ти е Дариус ван Симсон, тогава официално е така.

— А неофициално? — Той я погледна изпитателно над ръба на чашата с кафето.

— Неофициално министерството на финансите на Съединените щати съхраняваше още няколко. Само че бяха… изгубени. — Дженифър се вторачи в Кърк и отново остана озадачена от реакцията му.

На лицето му изведнъж се изписа прозрение, сякаш парчетата от ребуса се бяха подредили и бе осъзнал за какво става дума.

— Изгубени? — Ренуик свали очилата си и се усмихна снизходително на Дженифър. — Къде са били видени за последен път?

— Тази монета е намерена в Париж. Предполагаме, че и останалите са в Европа.

— Разбирам. — Ренуик замислено потърка брадичката си. — Ван Симсон ще побеснее, като чуе това.

— Мисля, че се споразумяхме да не го чува — язвително каза Дженифър. — Или поне да го чуе от мен. Утре имам среща с него.

— Мило мое момиче, ще мълча като риба. Но светът на изкуството е малък — питай Томас. Ван Симсон обича да е на върха и плаща много пари, за да получи пръв подобна информация. Ако вече не знае, скоро ще научи. И повярвай ми, когато дадеш осем милиона долара за една уникална монета, не реагираш спокойно на хора, които изваждат същата от чантата си просто ей така.

— Познаваш ли го добре? — попита Том.

— Не съвсем. Както казах, той ми е клиент. Търся му монети. Намирам му и картини, предимно съвременни. Това е горе-долу всичко.

— Искам да знам кои биха могли да са вероятните купувачи в Европа — каза Дженифър, за да насочи разговора отново към монетата. — Кой би платил, за да притежава такова нещо?

Кърк наблюдаваше изпитателно Хари, сякаш и той като Дженифър се интересуваше от отговора.

Ренуик сви устни.

— Не мога да кажа. Вероятно трябва да разкриете самоличността на хората, спечелили големите търгове на монети през последните няколко години, и да се съсредоточите върху тях. Най-активните купувачи на пазара са институциите — музеи, фондации, корпорации. Ван Симсон е единственият частен колекционер, който може да си позволи подобно нещо, поне според мен.

— Как би продал такава монета, ако беше… да речем, открадната? — Дженифър се вторачи в Кърк, но той я гледаше в очите, без да мига.

— Открадната? — попита Ренуик. — Хм. При това положение със сигурност още преди да бъде открадната, трябва да бъде намерен купувач. Не е нещо, което може да продадеш ей така на свободния пазар.

Дженифър си спомни мисълта, която й беше хрумнала, докато пътуваше със самолета. Попадането на монетата в ръцете на ФБР означаваше, че планът се е объркал. Може би това беше обяснението.

— Ами ако нямаш купувач? Какво правиш тогава?

Ренуик поклати глава.

— Малко вероятно, но очевидната стъпка е да се опиташ да намериш търговец на крадени вещи, посредник, който да те освободи от монетата и да я продаде, като използва собствената си мрежа.

Търговец на крадени вещи? Дженифър кимна. Имаше логика. Раниери беше търговец на крадени вещи. Може би затова бяха намерили монетата в него? Поради някаква причина не бе имало купувач и Раниери е бил повикан на помощ. Но от кого?

— Или нелегален търг? — предположи Том.

— Да, и това е възможно — съгласи се Ренуик и отново потърка брадичката си. — Само че е много рисковано. Особено напоследък.

— Нелегален търг? — Дженифър погледна въпросително първо единия, после другия.

— На черния пазар — обясни Том.

Тя долови в гласа му леко раздразнение, сякаш полагаше усилия да бъде учтив, и се зарадва. Искаше той да се чувства неудобно.

— Какво имате предвид?

Ренуик отговори вместо него:

— За всеки известен творец има каталог, съставен от експерти, със снимки и описания на произведенията на изкуството от въпросния творец, с подробности за законните собственици. Първата стъпка на всеки уважаван собственик на галерия или организатор на търг, когато го помолят да продаде нещо, е да провери в каталога откъде е дошъл предметът. Втората стъпка е да види в Регистъра за изчезнали творби на изкуството в Лондон, където са записани всички кражби. Тези два фактора правят почти невъзможна откритата продажба на открадната ценна вещ.

Том кимна и продължи:

— Единият вариант е нелегален търг, възможност да се възползваш от някои от предимствата на официалния търг, но без рекламата. Има си списък на подбрани и одобрени купувачи, на които в последната минута се съобщава кога и къде ще се проведе търгът. По-рано ги организираха често, но напоследък все по-рядко. Ченгетата поумняха.

Дженифър кимна и се обърна към Ренуик.

— Ще е полезно да прегледаме кои може да са вероятните купувачи и на редовните, и на нелегалните търгове.

— Да, разбира се. С удоволствие ще помогна. Кога искаш да го направим?

Тя се усмихна като наивка.

— Сега? — учуди се той.

— Все още се движа по американското време — извини се Дженифър и си погледна часовника. — В момента там е още следобед — пет и половина. Много ще съм благодарна, ако започнем още днес. Програмата ми е наистина претоварена.

— Щом настояваш. Аз съм нощна птица, така че с радост ще стоя буден до късно и ще ти помогна да решиш проблема.

— Е, в такъв случай аз си тръгвам — каза Том и се прозя.

— Утре трябва да ставам рано. Пристига поредният товар. Пък и вие двамата явно повече не се нуждаете от мен.

Ренуик повика такси по телефона. Колата дойде след пет минути и той изпрати Том до външната врата.

— Сбогом, агент Браун — каза Кърк. — Надявам се, че ще намерите монетите.

— Не се тревожете, ще ги намерим — отвърна тя. — Както и онзи, който ги е откраднал.

Ренуик тръгна с Том към таксито.

— Довиждане, Томас. Обаждай се.

— Обещавам.

Прегърнаха се.

— Между другото, момичето е прелестно — прошепна Хари.

— Изпълнена е с огън. И красива. Може би трябва да предприемеш нещо.

— А, не. Тя не е моят тип — засмя се Том. — Пък и искаше да се срещне с теб. Ти си експертът по монетите.

Стисна ръката на Хари и се качи в таксито.

Ренуик му махна за довиждане, влезе и се обърна към Дженифър.

— Е, да започваме. Отиди във всекидневната и си налей нещо, а аз ще се кача да си прегледам папките. Няма да ни отнеме повече от час и нещо.

— Чудесно.

Хари тръгна нагоре по стълбите, влезе в отрупания с книги кабинет и тежко се отпусна на кожения стол пред голямото бюро. Няколко минути седя и мисли, а накрая вдигна телефона и набра един номер.

— Да?

— Аз съм.

— Какво има?

Ренуик се облегна на стола и вдигна краката си на бюрото.

— Няма да отгатнеш какво имам на долния етаж.

30.

22:40

— Наля ли си портвайн?

Дженифър се обърна към вратата: с нежелание откъсна очи от картината, която гледаше.

— Предпочитам вода. — И вдигна чашата си.

— Много разумно. Ела в кухнята да прегледаме това. — Той кимна към тъмносинята папка, която стискаше под мишницата си.

Дженифър му помогна да разчисти масата и да натрупа чиниите, чашите и приборите на плота — всичките бяха от скъп порцелан, кристал и сребро.

— Остави ги, мила — каза Ренуик, когато Дженифър започна да изсипва остатъците от храната в кофата за боклук. — Прислужницата ще ги измие сутринта. Седни и да почваме.

Дженифър седна, а той започна да реди съдържанието на папката на масата.

— Какво е всичко това? — попита тя.

— Изрезки от вестници, бюлетини, съобщения за продажби, всичко, свързано с европейския пазар на монети и медали. Имам компания, която ми ги събира. Така мога да действам по-бързо. От тези материали би трябвало да можем да съставим списък с имена и компании, които да провериш.

— Много съм ти благодарна, че ми помагаш. Особено в този късен час.

Ренуик се засмя.

— Удоволствие е мое, мила. Не се шегувам.

Той стана.

— Топло ми е. На теб не ти ли е топло? — И без да чака отговор, отиде до остъклените врати към градината и ги отвори. В стаята нахлу хладен ветрец. Той се върна на мястото си и се усмихна. — Нали нямаш нищо против, че дойде и Томас?

— Не, разбира се — отвърна Дженифър, като внимаваше гласът й да не прозвучи прекалено въодушевено. Последното, което искаше, беше Ренуик да разбере, че го използват, за да се доберат до Кърк.

— Робърт ми каза, че ще останеш само няколко дни, а вече бях поканил Томас, още миналата седмица. Той каза, че едва ли ще възразиш. Освен това Томас може да има полезен принос в разследването ви, поне така мисля.

— С какво се занимава господин Кърк, искам да кажа — Том, та смяташ, че може да помогне?

Ренуик се засмя.

— Мнозина си задават този въпрос. От онова, което ми е казвал, а то не е много, Томас е търговец на антики. Те са страстта му още от дете. Предполагам, че я е наследил от родителите си. Знае всичко за този бизнес, затова реших, че може да помогне.

— Значи го познаваш отдавна?

— Откакто беше четиринадесетгодишен. Запознах се с баща му, след като се премести в Женева. Томас идваше за празниците.

— Не е живеел с родителите си? — Дженифър знаеше отговора на този въпрос, но не можеше да позволи на Ренуик да разбере, че ЦРУ има за Кърк досие, дебело поне три пръста.

— Не. Майка му, Ребека, загина в автомобилна катастрофа, когато Томас беше на тринадесет. Шофирал той.

Тя кимна с разбиране. Баща й често й разрешаваше да седне на коляното му и да кара по краткото разстояние от дома им до първия голям разклон. Игра, която в случая с Том очевидно се бе объркала ужасно.

— Чарлс го прие много зле. Всъщност не можа да го преодолее. Изпрати Томас да живее при роднините на Ребека. Мисля, че за Чарлс беше твърде болезнено да го вижда край себе си.

— Това е ужасно. Да загуби майка си и после да бъде отхвърлен от баща си.

— Да. Той не говори за детството си, но веднъж ми разказа една история, която никога няма да забравя. Един ден, в началното училище, видял как две момчета откраднали чантата на една учителка. Не казал нищо, защото учел там само от два месеца и му било достатъчно трудно като нов ученик в ново училище — не искал да привлича повече внимание върху себе си. Та онези двамата разбрали, че Томас ги е видял, решили да сложат откраднатите пари в шкафчето му и после казали на учителката. Тя отворила шкафчето му пред целия клас и чантата й била там. Никой така и не повярвал, че е невинен, дори баща му, въпреки че скоро онези двамата били заловени да крадат от магазин и полицаите открили цял куп откраднати неща в стаята им. Томас винаги беше виновен в очите на баща си и не съм сигурен дали му го е простил.

— Не съм изненадана — отбеляза Дженифър и повдигна вежди. По ирония на съдбата, след като несправедливо е бил обвинен в кражба, Кърк наистина бе станал крадец.

— Както и да е, всичко това беше много отдавна. Е, да започваме. — Ренуик раздели материалите на две горе-долу равни купчини. — Ти прегледай тази, а аз — другата.

През следващите четиридесет и пет минути двамата четоха, без да разговарят. Тишината се нарушаваше само от скърцането на писалките им, докато си водеха бележки, от няколкото въпроса на Дженифър и от коментарите на Ренуик, за да й обърне внимание на нещо. Той се оказа прав. Пазарът беше малък и на няколко пъти се появяваха едни и същи имена, институции, частни колекционери и експерти. Дженифър водеше сметка и добавяше по един ред към всяко име. Ван Симсон беше споменат дванадесет пъти, двойно повече от най-близкия си конкурент.

Изведнъж спря да пише и попита:

— Какво беше това?

— Кое? — без да вдига глава, попита Ренуик.

— Шум. В градината.

— Най-вероятно котката на съседите унищожава местната популация мишки. — Той се усмихна.

Тя кимна, погледна записките си, но след миг отново се обърна към вратите и каза:

— Не е котка.

— Какво?

— Не е котка. — Стана и отиде до вратите. — Това е нещо по-голямо. И не е едно.

— Сигурна ли си? — Ренуик се изправи. На лицето му се изписа безпокойство.

— Угаси лампите — прошепна тя.

Той се намръщи разтревожено и отиде да щракне ключа. Дженифър подаде глава навън, за да огледа градината, веднага се дръпна и долепи гръб до стената.

— Двама са — прошепна. — Мъже. Идват към къщата.

— Какво искат, по дяволите? — В гласа му се долови страх.

— Не знам. Но не мисля, че трябва да чакаме да разберем. Да се махаме оттук и да повикаме ченгетата.

— А картините ми?

— Застраховани са, нали? — Ренуик кимна. — Зарежи ги. Тези типове изглеждат опасни.

Излязоха на пръсти от кухнята и отидоха до външната врата. Дженифър отключи.

— Не забравяй… — започна, докато отваряше, но така и не довърши.

— Внимавай! — извика Ренуик.

Дженифър инстинктивно вдигна ръце пред лицето си и нечий юмрук я удари по лакътя. Ударът беше мълниеносен: нападателят очевидно беше чакал вратата да се отвори, а другите двама нарочно бяха минали отзад, за да ги принудят да излязат.

Дженифър имаше време само да забележи, че нападателят е нисък и як, защото трябваше да избегне следващия му удар. Кокалчетата на пръстите му се забиха в лакираната врата и той изкрещя от болка. Тя се възползва от възможността, удари го в гърлото и го ритна в слабините. Мъжът изпъшка и падна на колене, мъчеше се да си поеме дъх. Лицето му стана яркочервено.

— Кучка!

Дженифър се обърна и видя, че двамата мъже, които бяха дошли през градината, са влезли в коридора. Единият бе опрял пистолет в главата на Ренуик.

— Мръднеш ли, ще очистим стареца. Ясно ли е?

Ренуик се вторачи в нея. В очите му се четеше ужас. Главата му беше наклонена на една страна, защото мъжът натискаше слепоочието му с дулото на оръжието си.

— Добре. — Тя вдигна ръце. — Вземете каквото искате.

Мъжът вдясно пристъпи напред. Устните му бяха тънки и посинели. На дясното ухо имаше три обици, носът му бе крив като на боксьор.

— Ще го вземем, сладурано, не се тревожи.

— Махайте се от дома ми, отрепки! — извика Ренуик. Очите му бяха ожесточени и горди. — Знам кой ви е изпратил. Кажете му, че…

Вторият мъж извади пистолет от колана на джинсите си и стреля в гърдите на Ренуик.

— Хари! — извика Дженифър.

Ренуик се строполи на каменния под. Езикът му увисна от устата.

Човекът, когото Дженифър бе повалила, се изправи. Стискаше месингов бокс.

— Проклета кучка — изръмжа той и я удари по тила.

31.

Кларкънуел, Лондон

27 юли — 05:30

Първият микробус пристигна тъкмо когато слънцето изгряваше. Улицата беше празна, ако не се брояха два сиви гълъба на тротоара. Шофьорът скочи на земята, сложи си черна каска и почука два пъти по микробуса. Страничната врата веднага се отвори и отвътре излязоха седем мъже. Бяха с ръкавици и държаха лъскави автомати „Хеклер и Кох“. Никой не пророни дума.

Всички бяха облечени еднакво — бойни панталони с много джобове, пъхнати във високи до глезените обуща. На левия си крак имаха кобури с пистолети „Глок 17“, а на кръста им бяха окачени белезници, резервни муниции и спрейове. Гърдите им изглеждаха издути от черните бронежилетки.

Дойде втори микробус и на улицата изскочиха още шест души — вече си бяха сложили каските и очилата. От мястото до шофьора бавно слезе висок мъж с цивилни дрехи, заоблени рамене и тънки китки. Огледа доволно улицата и въоръжените мъже, които чакаха до микробусите. Мигът му най-после бе настъпил.

— Даниълс — изсъска през зъби детектив сержант Кларк и един мъж се отдели от останалите и пристъпи към него. Носеше отличителните знаци на елитната част за бързо реагиране на столичната полиция. — Обектът вероятно е въоръжен и със сигурност опасен. Нахлуйте със сила. Ако се наложи, простреляйте го. И не забравяй, че искам да го арестувам лично. Това е мой арест, запомни го.

Майк Даниълс направи гримаса.

— Защо не оставиш на нас да се тревожим кого ще простреляме, а ти да се притесняваш какво да напишеш в доклада и да не ни пречиш? — Обърна се и се върна при хората си.

Кларк закипя от гняв. Беше благодарен единствено на факта, че никой не бе чул какво си казаха с Даниълс.

Двама души заеха позиция срещу сградата и се подпряха на предните капаци на микробусите. Останалите дванадесет безшумно се струпаха пред входа на магазина, движеха се плътно един до друг.

— И така — каза Даниълс, когато приклекнаха пред витрините, — знаете разположението. Вие двамата ще се качите с мен до жилищните помещения на най-горния етаж. Вие четиримата ще претърсите партера и склада, а вие двамата заобиколете отзад. Той не ни очаква, затова не би трябвало да е трудно, но може да се опита да направи нещо, следователно бъдете нащрек. Смит, разбий вратата! Хайде! Живо, живо!

32.

05:35

Алармата започна да звъни и Том скочи от леглото. Беше си направил системата сам.

На екрана на компютъра, поставен на скрина пред леглото му, се появи чертеж на сградата. Проблясващата в червено секция показваше къде е била задействана алармата. Някой бе влязъл в магазина долу. По стълбището отекна трясък на нещо строшено и потвърди това.

Том грабна ризата и джинсите си от пода и ги облече, после непохватно напъха крака в маратонките със завързани връзки. Чу, че неканените гости се качват по стълбите. Гумените им подметки скърцаха по бетона. Тръшкането на врати и виковете: „Чисто е“ и „Аз съм“ се приближаваха през лабиринта от помещения.

Вратата се отвори и в стаята нахълтаха шестима облечени в черно мъже.

— Полиция! Не мърдай!

Том вдигна ръце. При дадените обстоятелства нямаше смисъл да спори.

— Том Кърк? — попита Даниълс и Том кимна.

— Разбира се, че това е проклетият Том Кърк — задъхано каза Кларк. Беше застанал на прага. Лицето му се беше зачервило от тичането по стълбите. Вратовръзката му беше накриво. Въоръжените мъже отстъпиха, за да му направят път да влезе, но продължиха да държат Том на прицел. — Том Кърк, арестувам те за убийството на Хенри Джулиъс Ренуик — запъхтяно каза Кларк и Том се ококори от изумление. — Не е необходимо да казваш нищо, но може да навреди на защитата ти, ако при разпита забравиш да споменеш нещо, на което по-късно ще разчиташ в съда.

Приближи се до Том и застана само на няколко сантиметра от него.

— Всичко, което кажеш, може да се използва като доказателство срещу теб. — Озъби се в подигравателна усмивка. — Казах ти, че все някога ще направиш грешка, самодоволно копеле такова.

Том беше втрещен, не разбираше нищо. Чичо Хари? Мъртъв? Той да е убил Хари? Това беше абсурдно. Безумно. Прекалено ужасяващо дори да се опита да го възприеме.

— Кларк, дори ти знаеш, че това са глупости. Може да съм всякакъв, но не съм убиец. С Хари сме толкова близки, че…

— Хора като теб нямат близки.

— Снощи бях у Хари. Вечерях с него и с една негова приятелка. Когато си тръгнах, беше жив. Попитайте нея.

— Сериозно? — Кларк се ухили презрително, заобиколи го и застана зад него. — Странно, че масата е била наредена само за двама.

— За двама? Има някаква грешка.

— Няма грешка, Кърк. Поне не сме я допуснали ние. Познай чии отпечатъци намерихме навсякъде? Да, точно така. Твоите. Твоите и на Ренуик. На никой друг.

Кларк бръкна в джоба си и извади белезници. Том усети влажния му дъх на врата си.

— Отдавна чакам този момент. И повярвай ми, заслужаваше си да видя изражението ти — изсъска Кларк.

Том знаеше, че не бива да се съпротивлява — полицаите бяха много и въоръжени до зъби. Не знаеше защо масата е била сервирана само за двама. И защо в къщата на Хари са намерени само неговите отпечатъци. Това беше старомодна инсценировка и някой си бе направил труда да я нагласи. А Кларк очевидно се бе хванал на въдицата. Всеки инстинкт, който беше придобил, развил и усъвършенствал през годините, му крещеше да избяга веднага. Но ако смяташе да предприеме нещо, трябваше да действа бързо.

Кларк хвана китките на Том и изви ръцете му зад гърба. Том не се възпротиви. Детективът се беше подготвил за съпротива и за миг загуби равновесие. Том мигновено се измъкна от хватката му, отскочи зад него, сграбчи ръката му и я прикова към гърба му.

Заварени неподготвени от рязкото му движение, полицаите със закъснение осъзнаха какво е станало, отстъпиха и вдигнаха оръжията си. Том се скри зад Кларк и изви ръката му така, че той извика от болка.

— Не мърдайте. Ще ми счупи китката!

— Имам видимост, сър — извика един от полицаите, целеше се покрай главата на Кларк.

— Да не си се побъркал, по дяволите? — изкрещя детективът. — Ще ме застреляш, тъпо копеле!

Даниълс свали оръжието си и даде знак на другите да направят същото. Не изпускаше от поглед Том.

— Не се прави на идиот, Кърк. Къщата е обградена. Предай се. Не искаме някой да пострада.

— Никой няма да пострада, ако не мърдате от местата си — отвърна Том.

Мина заднешком през стаята, влезе в банята, затвори вратата с ритник и я заключи, блъсна Кларк на колене, наведе го над тоалетната чиния и му сложи белезниците, така че ръцете му да са протегнати напред и събрани в китките зад тръбата на канализацията. Детективът пребледня от страх и гняв.

— Копеле! — Гласът му отекна глухо в тоалетната чиния. — Ще те убия. Чуваш ли?

Том отвори прозореца и погледна навън. На петнадесет метра долу имаше тясна безлюдна алея, тънка ивица, осеяна с курешки на гълъби. На вратата се потропа.

— Отвори, Кърк. Броим до десет и после влизаме. — Даниълс започна да брои. — Едно… Две…

Том стъпи на перваза.

— Три… Четири… Пет…

Том протегна ръка, пусна водата в тоалетната, измъкна се навън и се спусна надолу по водосточната тръба.

След секунди вратата на банята беше разбита и вътре нахлуха трима мъже с насочени пистолети. Даниълс се втурна към прозореца, погледна навън и видя тръбата и алеята.

— Избягал е! Всички навън! Районът да се отцепи!

Полицаите послушно се изнизаха от банята. Даниълс също се обърна да излезе, но чу кашляне и плюене зад разбитата врата. Надникна и видя тила на Кларк. Косата и раменете му бяха мокри, целият трепереше.

— Даниълс! Измъкни ме оттук, по дяволите! — изрева Кларк. Водата все още бълбукаше на сантиметри от носа му.

Даниълс се наведе и прошепна в ухото му:

— Брилянтен арест, Кларк.

33.

05:45

Том беше планирал пътя си за бягство веднага след като се нанесе в къщата. Старите навици умират трудно. Алеята го отведе към лабиринт от задни улици и проходи и накрая той стигна до реката, на километър и половина от дома си.

Крайречният булевард беше тих. От време на време минаваше кола или такси, отправили се към Сити или Канари Уорф. Търговците бързаха да хванат края на азиатските пазари или да видят началото на европейските. Покрай Том минаха неколцина тичащи за здраве — кимаха в ритъм с музиката на плейърите, закачени на коланите им.

Том се опитваше да проумее случилото се. Чичо Хари беше мъртъв, а той — обвинен за убийството му. Защо?

— Кърк — извика женски глас. — Насам.

Той вдигна глава и видя Дженифър — махаше му от отворената врата на едно черно такси. Том спря и обвинително се вторачи в нея. Първо на Пикадили, после в дома на Хари, а сега тук. Ако не друго, беше страшно упорита.

— Качвай се — настойчиво го подкани Дженифър. — Отцепват района. Трябва да се махнеш от Лондон. Ще ти помогна.

Той не помръдна. Беше убеден, че каквото и да иска, главната й грижа не е да му помогне.

— Чуй ме — продължи тя и слезе от таксито. — Натопиха те. Знам, че не си убил Хари. Мога да го докажа. Качи се и ще ти обясня.

Каквито и подозрения да изпитваше към мотивите й, Том знаеше, че е рисковано да стои на открито. Воят на приближаваща се полицейска сирена го накара да вземе решение. Той изтича до таксито и се качи. Дженифър влезе след него и тресна вратата.

— Добре ли си? — попита задъхано и седна на сгъваемата седалка срещу него, с гръб към пластмасовия параван. — Това е Макс, видя го вчера. Не се тревожи. Той е от нашите хора тук. Таксито му помага да се слее с обстановката.

Макс намигна на Том в огледалото за обратно виждане и Кърк го позна — беше единият пазач на Дженифър от предишния ден. С квадратната си челюст, късо подстриганата руса коса и дебелия мускулест врат изобщо не приличаше на лондонски таксиметров шофьор. Но и таксито не беше обикновено. Стъклата бяха армирани, каросерията бронирана и по всяка вероятност подплатена с корк и звукоизолационен материал. Най-забележителното беше, че обичайното бръмчене на дизела беше заменено с гърления рев на осемцилиндров двигател.

— Не, не съм добре — отвърна Том и хвърли поглед към пътната чанта на Дженифър на пода: ципът не беше дръпнат докрай и дрехите й се виждаха. — Защо сте дошли? Какво става?

За пръв път, откакто се бяха запознали, Дженифър, изглежда, се почувства неудобно.

— Съжалявам за Хари. Не трябваше да го забъркваме.

— После ще ми се извиняваш. Кажи какво стана.

— Около час, след като ти си тръгна — след кратко мълчание каза тя, — трима мъже нахлуха в къщата и ни нападнаха. Застреляха го пред очите ми.

— Застреляха го? А ти? Как се измъкна? — Тонът му беше изпълнен с подозрение.

— Не знам. Опитах се да му помогна. Да се бия с тях. Но те бяха много. И въоръжени. Повалиха ме на земята. Когато се свестих, нямаше следа от Хари, а подът в коридора беше облян в кръв. Усетих, че нещо гори, и проследих кървавата диря до мазето. Бяха го запалили. Застреляха го, завлекли са го в мазето и са го запалили.

— По дяволите! — Том прехапа устна. Представи си овъгления сгърчен труп на Ренуик, но веднага се опита да прогони ужасяващия образ от съзнанието си. Хари вече го нямаше. Хари, който му беше повече от баща. Задъха се, сякаш се колебаеше дали да се гмурне към дъното, или да изплува обратно на повърхността. Не можеше да си позволи да се разридае. Не и пред Дженифър. Пред никого.

— После се обадих на Макс да дойде да ме вземе. Тръгнахме и той извика ченгетата.

Таксито мина по един мост над реката и пое покрай изящната стоманена паяжина на Виенското колело на хилядолетието. Неподвижните толкова рано люлки блестяха като перли на утринното слънце.

— Как разбра къде да ме намерите?

— Нашите хора те следят от няколко дни. Снощи те наблюдаваха, за да са сигурни, че няма да избягаш или да се опиташ да отмъкнеш монетата. За щастие един те е видял да скачаш през прозореца.

— Къде е монетата? — с пресъхнало гърло попита той.

— Изчезна — глухо отговори Дженифър и погледна през стъклото. — Тя е единственото, което са взели. Дошли са за нея.

— Искаш да кажеш, че е било професионален удар?

— Така изглежда.

— Но как са разбрали, че е там?

— Има две вероятни обяснения. Или някой, който е знаел, че монетата е у мен, ме е проследил дотам, или някой им го е съобщил. Знаем, че снощи ти не си се обаждал нито от мобилния, нито от домашния си телефон, затова си чист…

— Значи смятате, че Хари…

— Анализирахме разпечатката на телефонните му разговори. — В гласа й прозвуча съжаление. — Виж какво, Кърк, не знам как да ти го кажа, но снощи проверихме Хари Ренуик. Не съществува нито богат роднина, нито наследство.

— Какви ги говориш?

— Ами помисли. Картините и тази огромна къща. Значи е платил всичко от джоба си. Може би е станал алчен.

Том отново прехапа устна. Отказваше да го повярва. Хари да взима подкупи? Нямаше логика.

— И онзи, който е убил Хари и е откраднал монетата, е направил да изглежда така, сякаш си го направил ти. Измили са и са прибрали моите прибори и са оставили само твоите и неговите.

— И защо?

— И аз искам да знам. — Очите й заблестяха решително. — Мисля обаче, че си много убедителен заподозрян.

— Трябваше да видиш лицето на Кларк, когато дойде да ме арестува.

— Кой е тоя Кларк?

— Ченге. Опитва се да ме арестува от години. Сигурно е решил, че най-после е ударил джакпота.

Последваха няколко минути мълчание. Том трескаво обмисляше онова, което току-що беше чул.

— Нека да си изясним нещата — каза най-сетне. — Вашите хора могат да докажат, че Хари е бил жив, когато съм си тръгнал, че не съм излизал от дома си цяла нощ и не съм се обаждал на никого.

— Аха. — Дженифър кимна.

— Тогава какво искате? Каква е уловката?

— Ти ли открадна монетите? — попита тя направо и го погледна изпитателно.

Том отвърна на погледа й, без да мига, и отговори твърдо и уверено:

— Не. Едва снощи научих за тях. Иска ми се да не бях чул нищо.

Дженифър кимна и Том усети, че тя се бори с някакво решение, което всъщност не иска да взима. Таксито бе стигнало до Воксхол и минаваше покрай подобната на замък сграда от стъкло и камък на МИ-5.

— Уловката е, че ако ти помогна, и ти трябва да ми помогнеш.

— Какво имаш предвид? — предпазливо попита Том.

Тя се облегна назад на седалката и отново погледна през стъклото.

— Монетата беше едната от петте откраднати от Форт Нокс преди три седмици.

— Форт Нокс!? — възкликна той. — Господи! Как са го направили?

— В момента това няма значение. Важното е, че две седмици по-късно едната се появи в Париж. Същата монета, която ви показах снощи и после изгубих. Смятаме, че и останалите са в Европа и вероятно са в процес на продажба на частен колекционер. Въпросът е, щом не си ги откраднал ти, тогава кой?

Том гневно отмести поглед от нея.

— Не съм доносник.

— А Хари?

— Какво Хари? Какво общо има той с това?

— Мислиш ли, че между кражбата във Форт Нокс и убийството му няма връзка? Според мен крадецът е изгубил едната монета, разбрал е, че е у Хари, и го е убил, за да я вземе. Помогни ми да открия кои са извършителят и организаторът и ще помогнеш за залавянето на убийците на Хари.

Том не отговори. Разсъждаваше върху думите й.

— Трябва да замина за Париж — продължи Дженифър. — Днес следобед имам уредена среща с Ван Симсон. След това искам да огледам мястото, където е била намерена монетата. Ти познаваш града и знаеш как стоят нещата там. Говоря най-много за два дни.

— Шегуваш се! — засмя се той.

— Защо мислиш така?

— Да не си полудяла? Изобщо нямам доверие на вашите хора. Навремето ме прецакаха. Няма да се хвана отново на същия номер.

— Не знам какво ти се е случило и не искам да знам, но ти обещавам, че сделката ще е честна.

— И двамата знаем, че обещанията ви не струват пукнат грош.

Дженифър бавно кимна.

— Имаш право. Не аз решавам нещата. Но ела с мен в Париж и ще говоря с шефа си. Ако той отхвърли сделката, ще те пусна да си вървиш. Ще кажа, че си избягал, или ще измисля нещо друго. Това вече мога да го обещая.

Таксито се отправи към Клапам и на мястото на административните сгради и луксозни крайречни квартали се появиха редици спретнати къщи във викториански стил. Дженифър потропа по паравана. Шофьорът намали скоростта и спря.

— В противен случай можеш да поемеш риска тук и сега. — Тя отвори вратата. — Мога обаче да ти кажа, че американското правителство няма да е в положение да подкрепи историята ти. Оставаш сам с твърденията си, че и аз съм била на вечерята, че Хари е бил жив, когато си си тръгнал, и че не си излизал от дома си през нощта. Откровено казано, според мен нямаш шанс.

Том неволно започна да се смее.

— В това ли се изразява помощта ви?

— Не правя опити да се сприятеляваме. Говоря за примирие. Помогни ми да намеря монетите и крадеца, а аз ще ти помогна да откриеш убийците на Хари, да изгладиш нещата с твоя приятел Кларк и да изчистиш досието си. От теб зависи, но сделката е изгодна.

Колкото и да му беше неприятно да го признае, тя имаше право.

— Добре, ще дойда в Париж и ще говоря с шефа ви. Ако това не му хареса, ще изчезна, преди да поискате заповед за екстрадиране. Но го правя заради теб и определено не заради ФБР. — Том леко повиши тон, за да наблегне на думите си. — И когато намерите извършителите, не се изпречвайте на пътя ми. Искам хората, които го убиха, да си платят.

34.

Кент, Англия

08:05

Стигнаха до самолета за два часа. Черното такси напусна града и пое по тесни селски пътища. Покривът му едва се виждаше над гъстите живи плетове. Самолетът ги чакаше в края на голямо поле в дивата пустош на Кент. Осигуряването му бе наложило бърза промяна на плана от страна на отзивчивия Макс, тъй като сега, след като полицията издирваше Том, чартърният полет, който Дженифър бе запазила, беше изключен. „Добрият стар Чичо Сам очевидно има дълги ръце“ — гордо си помисли тя.

— Качвай се — каза тя на Том. — Аз ще се обадя по телефона.

Кърк кимна и се вмъкна през люка. Дженифър извади телефона си. Във Вашингтон беше два през нощта, но тя реши, че Корбет няма да има нещо против да го събуди, за да чуе новините. Стомахът й се сви, когато чу недоволния му глас.

— Аз съм.

— Браун? Колко е часът?

— В Лондон е осем сутринта. Съжалявам, че те събудих.

— Няма нищо. — Корбет се прозя. — Как мина снощи? Всичко наред ли е?

— Не.

— Какво стана? — Умората изведнъж се изпари от гласа му.

— Ренуик е мъртъв.

— Мъртъв?!

Дженифър си представи как Корбет скача от леглото и очите му блясват.

— Убит. Застрелян. Видях как стана.

— Карай по-бавно. Какво стана?

Тя се пое дъх, опита да се успокои и заговори с точно премерени изречения.

— Кърк беше там, както бе планирано. Вечеряхме и после той си тръгна. Аз останах, за да обсъдя случая с Ренуик. По едно време в къщата нахълтаха трима мъже. Нападнаха ни, застреляха Ренуик и ме удариха. Когато дойдох в съзнание, монетата беше изчезнала.

— Какво?! — изуми се Корбет и Дженифър сякаш го видя как се отпуска на леглото и свива юмрук. — По дяволите. Йънг ще получи инфаркт, като чуе.

— Ще я намеря.

— Мислиш ли, че са дошли за монетата, или е било случайно съвпадение?

— Не е случайно. Ренуик има картини на стойност милиони долари на стените. Не са ги докоснали. Влязоха и излязоха. И не просто застреляха Ренуик — фактически го екзекутираха. Той знаеше кой ги е изпратил.

— Но как са разбрали, че монетата е там?

— Макс провери разпечатката на телефона на Ренуик. Изглежда, се е обадил на няколко души, след като Кърк си тръгна.

— Значи имаме мъртво цивилно лице и изчезнала монета на стойност осем милиона долара?

— Английските полицаи мислят, че Кърк е убил Ренуик, и са се опитали да го арестуват сутринта. Наредих да го наблюдават цяла нощ. Няма начин да е замесен. Натопиха го. Отпечатъците му са били умишлено оставени на сцената, а моите — заличени.

— Какви ги говориш?

— Мисля, че може би не преследваме, когото трябва. Познавам реакциите на хората и инстинктът ми подсказва, че Кърк не знаеше нищо за Форт Нокс, нито за монетите, докато не му казах.

— Какво предлагаш? Да го пуснем да си върви просто ей така?

— Искам да го заведа в Париж, за да се срещне с Ван Симсон. Той познава играта по-добре от всички, както и територията там. Вчера отказа да сключи сделка, но сега ние сме единственото му алиби и няма избор. Съгласи се да помогне, ако вразумим местните ченгета. Логично е да го използваме, докато можем.

— Ще трябва да говоря с Грийн и Йънг. Решението трябва да бъде взето от по-висшестоящи от мен.

— Добре. Но ми разреши да го взема с мен. Ако не излезе нищо, тогава ще мислим какво да правим с него. Но колкото повече време губим, толкова повече изстива следата.

— Намираш се в неизгодно положение, Браун. Знаеш го, нали? Няма начин да си сто процента сигурна, че Кърк не е замесен. Рискът е голям.

— Тогава го поемете, сър.

Той се засмя.

— Знаеш ли какво? Вероятно ще го направя.

35.

Довил, северното крайбрежие на Франция

11:40

Малкият „Чесна Скайлайн“ подскачаше във въздушните течения над Ламанша като камъче, хвърлено по гладката повърхност на езеро. Дженифър беше затворила очи, опитваше се да успокои стомаха си и не бе проронила дума, откакто се качи на борда. Това, изглежда, нямаше значение, защото Том не беше особено приказлив и мълчаливо гледаше през стъклото.

Самолетът кацна на летището в Довил, където ги чакаше тъмнозелено рено „Меган“ с дрехи за Том и нов американски паспорт на името на Уилям Травис. Той намусено кимна с уважение към очевидната експедитивност на Макс.

— Е, каква е присъдата на шефа, Джен? — попита Том, когато завиха по главен път A13 и се отправиха към Париж.

— Дженифър, ако не възразяваш — сряза го тя. Да си говорят на „ти“ беше едно, но „Джен“ предполагаше степен на близост, каквато никога нямаше да съществува между тях. Том изсумтя пренебрежително и се загледа през прозореца. Дженифър печално поклати глава. — Каза, че ще помисли.

— Това ме изпълва с увереност.

Колелата ритмично думкаха по сглобките в настилката като грамофонна игла, приближаваща се до края на плоча. Околността беше равна, осеяна с огромни правоъгълни ниви, обагрени в златисто и бронзово, скоро щяха да ги ожънат.

— Работил си в ЦРУ? — попита Дженифър след малко.

Увеличи скоростта — движеха се по външната лента — и забеляза, че той се вкопчи в дръжката на вратата. Беше настояла тя да шофира. Знаеше, че познатото докосване до педалите и волана ще й помогне да се съвземе след полета.

Том се вторачи напред.

— Да.

— Операция „Кентавър“?

— Да.

— Какво се случи?

— До Париж има два часа път — троснато отвърна той. — Ако не възразяваш, предпочитам да говорим за нещо друго.

— Добре.

Дженифър смени скоростите и изпревари грамаден камион, после настъпи педала на газта и колата се стрелна напред. Усети, че Кърк трепна, и се усмихна. Очевидно не беше свикнал да е пътник, но Дженифър също не обичаше да я возят.

Минаха още десетина минути и дойде ред на Том да наруши мълчанието. Въпросът му издаде мисълта, която се въртеше в главата му.

— Откъде знаеш за „Кентавър“?

— А, сега пък искаш да говорим за това, така ли? — присмя му се Дженифър и той я погледна гневно. — В Ню Йорк от тебе паднала мигла — когато си откраднал яйцето. Получихме съвпадение на ДНК и системата е задействала сигнал за тревога в Агенцията за национална сигурност. Те ни съобщиха за това. Така открихме връзката между теб и кражбата във Форт Нокс.

— Какво друго казаха?

— Не мога да разкрия.

— Разказаха ли ти за мен? И какво се случи?

— Минал си от другата страна.

— Господи! — Кърк започна да се смее. — Проклетият Джон Пайпър.

— Откъде… — изненада се Дженифър.

— Само той би казал подобно нещо. Успял е да изпълзи от ЦРУ и да се вмъкне в Агенцията за национална сигурност значи? Сигурно е ужасен, че историята с „Кентавър“ ще излезе на бял свят и ще го ухапе по задника.

— И ние, и той искаме монетите.

— Нека да ти кажа нещо за Джон Пайпър. Той иска само онова, което е добро за него. Какво още ти наговори за мен?

— Бил си добър агент, който тръгнал по лош път. Най-добрият им агент. Убил си някого.

— Така ли говори сега? — Гласът му стана твърд и той присви очи.

— Истина ли е? — попита Дженифър, като за миг откъсна поглед от пътя.

— Да. — Том бавно кимна. — Но ако не го бях направил, той щеше да ме убие.

— Оригинално. — Тя подсмръкна пренебрежително.

— Така че те решиха да преустановят „Кентавър“.

— Кои са „те“?

— Пайпър и приятелчетата му от ЦРУ. Поискаха да свърша една последна работа — да вляза в една швейцарска биотехнологична компания, да открадна някакви файлове, да я подпаля и после да пръсна черепа на главния учен, за да не може да възстанови изследването. Не изпълних мократа поръчка. Имаха други хора за това и отказах. Тогава ме заплашиха, че ще повдигнат обвинения, че съм отказал да изпълня заповед на по-висш офицер и така нататък. Казах им, че напускам, а те изпратиха агент да ме „пенсионира“. Така го наричат, между другото. Просто направих каквото трябваше, за да оцелея.

— Защо ще правят такова нещо? — попита Дженифър с недоумение… макар че дори кратките й впечатления от срещата с Джон Пайпър придаваха достоверност на историята на Том, колкото и да не му вярваше.

— Защото бяха осъзнали, че ако за „Кентавър“ се разчуе, всички ще се издънят. Според мен ни накараха да извършим удара само за да видят доколко могат да ни контролират. Може би дори са планирали да го използват като изнудване, за да са сигурни, че всичко ще остане потулено. Не знам какво е станало с другите, но когато разбра, че няма да им играя по свирката, Пайпър взе мерки. Така постъпват.

— Така искаш да мисля, че постъпват — троснато отвърна тя.

— Те не играят по обичайните правила. Настъпиш ли ги по мазола, отвръщат ожесточено.

— Какво се случи в Париж?

Кърк се усмихна.

— Сключих сделка с французите.

— Каква сделка?

— Върнах им нещо, което бяха изгубили, и те ми помогнаха да изчезна.

Дженифър го погледна.

— И после стана крадец?

— А какво да направя? Мислиш ли, че можех да се задържа на някаква работа от девет до пет? Да седя затворен в кабинет? Да прелиствам документи? — Том се усмихна. — Не бих избрал такъв живот. Агенцията ме остави да се нося по течението. Загубих всичко, което имах, и накрая нямах избор.

— Но ти доставяше удоволствие, нали? — обвиняващо попита тя.

— Защо не? Бях добър в кражбите. За това ме бяха обучили. Да, доставяше ми удоволствие. И все още е така. Планирането, извършването на удара и бягството. След известно време се пристрастяваш към адреналина. Отдавна престанах да се нуждая от пари.

— Какво те накара да решиш да се откажеш? — недоверчиво попита Дженифър.

Той поклати глава.

— Не беше само едно. Може би смъртта на баща ми. Просто понякога нещо щраква в съзнанието ти и разбираш, че е настъпил моментът.

По слънчевите му очила пробягваха отраженията на белите знаци, нарисувани на шосето, за да показват на какво разстояние е безопасно да се движат колите една зад друга.

36.

13:37

Стигнаха до мръсните покрайнини на Париж — високи блокове и ниски складове свързваха земята с небето в сивкава омара от стомана и бетон. Блясъкът на новия футболен стадион в Сен Дьони беше неочаквано разнообразие в тъмния градски смог.

— Какво знаеш за Дариус ван Симсон?

— Само онова, което Хари ни каза снощи — отвърна Том. — Купил е монета „двоен орел“, появила се на търг. Името обаче ми е познато. Мисля, че някъде съм чел за него.

— Вероятно. — Дженифър кимна. — Той е в списъка на „Форчън“ за най-богатите петстотин хора всяка година. Смята се, че този път ще е в петдесетката.

— Защо искаш да се срещнем с него?

— Допреди няколко седмици беше известно, че има само три монети „двоен орел“ — тази на Ван Симсон и две в Смитсъновия музей. С кражбата на петте тайно съхранявани монети във Форт Нокс стават осем. Ван Симсон все още не би трябвало да знае това. Искам да видя как ще реагира, когато му кажа, че монетата му може би не е толкова уникална, колкото си мисли.

— Смяташ, че може да е замесен?

— Достатъчно е богат, за да финансира кражбата. И е крупен играч на пазара на монети, както и един от най-големите клиенти на Хари. Да, мисля, че е възможно да знае какво става.

— Как е забогатял?

— От покупко-продажба на недвижими имоти — административни сгради, търговски центрове, жилищни комплекси, такива неща. Изглежда, има дарбата да купува евтино и после по чудо да премества пътя или да получава разрешение да издига още три етажа.

— Значи е умен.

— Да, умен. И ако може да се вярва на историите, които разказват за него, брутален. — Дженифър погледна в огледалото, докато плавно преминаваше в другото платно, за да изпревари поредния камион. Том се хвана за дръжката над главата си.

— Какви истории?

— Говори се, че постигнал първия си успех, когато купил старчески дом и принудил обитателите да напуснат, за да го затвори и да построи нещо друго. Те отказали и Ван Симсон го запалил. Загинали тринадесет души. Разбира се, нямало следа, която да води към него, и той постигнал, каквото искал.

— Това е проблемът с хората като теб. Винаги мислите най-лошото за всеки. Имаш ли представа колко е лесно да се пуснат слухове?

— Да. Но слуховете често плъзват основателно. В повечето случаи няма дим без огън.

Том поклати глава.

— Какво знаеш ти за тези неща? Обзалагам се, че дори не са те глобявали за неправилно паркиране.

Дженифър за миг се поколеба дали да не му обясни колко дълбоко греши, но мисълта да го направи се изпари почти толкова бързо, колкото се бе появила. Много по-добре беше да се придържа към професионализма във взаимоотношенията им.

— Разкажи ми за кражбата във Форт Нокс — каза Том. — Какво смятате, че се е случило?

Дженифър пое дълбоко дъх и го информира за разследването — убийството на италианския свещеник Раниери, откриването на монетата, теорията на ФБР за кражбата и за участието и последвалото убийство на Шарп. Кърк слушаше внимателно, особено техническите подробности за извършването на обира. Тя приключи и той бавно кимна.

— Определено са били професионалисти. Изглежда, са се погрижили за всичко.

— Значи мислиш, че е възможно да се проникне във Форт Нокс по начина, който описах?

— Ако са имали вътрешен човек, да, възможно е. — Той сви рамене. — Трябва само някой да изключи охранителната система или да не провери нещо, което трябва, и можеш да действаш свободно.

— А компютърният вирус? Виждал ли си подобно нещо?

— Все по-често. Светът се движи от шперцове към компютри. Такъв вирус всъщност представлява изключително сложен ключ. Това е било лесното. Най-трудното е било да вкарат контейнера.

— Да. — Дженифър кимна замислено. — Предполагам.

— Май не си съвсем убедена — усмихна се Том. — Какво има? Не вярваш на собствената си теория?

— Не, но… от два дни ме безпокои нещо. Не помислих за това по-рано.

— Какво? — В гласа му се долови любопитство.

— Не мислиш ли, че разкриването на убийството и намирането на контейнера толкова бързо е до известна степен удобно? Беше прекалено лесно.

Той сви рамене.

— Фактът, че всичко води до едно и също нещо, не го прави задължително удобно, а последователно и логично.

— Може би. — Тя замълча, после продължи: — Не мога да проумея защо са си направили труда да инсценират самоубийство, когато вече са били разбили черепа му. Аутопсията го доказа. Рано или късно някой щеше да го установи.

— Освен ако никой не разбере, че монетите са изчезнали. Можело е да открият кражбата чак след години и тогава никой няма да свърже двете неща.

— Да, но не става въпрос само за самоубийството. Ако наистина искаш да унищожиш важно веществено доказателство, ще го хвърлиш ли в огъня зад къщата на човека, когото си убил?

— Може би нещо е обезпокоило убиеца. Или е било грешка.

— Не. Такива хора не правят грешки. Всичко е било планирано безупречно от началото до края. Сам го каза.

— Тогава единственото друго обяснение е, че са оставили контейнера поради същата причина, поради която са направили така, че самоубийството да изглежда нагласено.

— И каква е причината? — Дженифър знаеше отговора на този въпрос, но не искаше да го повярва.

— Да го намери някой като теб.

37.

Осми район, Париж

14:04

Стигнаха до центъра на Париж и се вляха в уличното движение. Младежи с мотопеди и ролери се провираха между колите и автобусите, които си проправяха път през непрестанно прииждащите вълни туристи, залели пътя и забравили за светофарите. Том даде указания на Дженифър как да стигне до кея. Покрай реката повяваше хладен ветрец.

Дженифър се опитваше да се съсредоточи върху карането, но очите й блеснаха, когато за пръв път видя Айфеловата кула — подобна на скелет, тя се извисяваше над покривите в далечината Том пое ролята на екскурзовод и почна да й сочи забележителностите, покрай които минаваха — площад Конкорд, Лувъра, Отел дьо Вил, Нотр Дам. Накрая стигнаха до Маре и той я насочи симетричния Плас Вогези.

— Какъв красив площад! — възкликна Дженифър.

— И би трябвало. Той е най-старият в Париж. По-рано са го наричали Плас Роял, защото Анри IV го построил така, че да живее от едната му страна, а съпругата му от другата, но не се нанесъл. Някои твърдят, че е било измама с недвижима собственост и никога не е имал намерение да живее тук, а само е използвал името си, за да го продаде с огромна печалба.

Дженифър се засмя.

— Е, явно във всяка епоха има хора като Ван Симсон.

Том посочи едно място, което тъкмо се освобождаваше пред едно кафене.

— Да паркираме там. Ще вървим само няколко минути.

— Добре.

— Вече трябва да се преоблека.

Тя спря и той бързо нахлузи ризата, костюма и обувките, оставени за него в колата. Не се изненада, че са му ги купили по мярка. Не си сложи само вратовръзката.

— Не забравяй, че си само наблюдател — предупреди го през рамо Дженифър, докато го чакаше да се преоблече. — Затова само гледай. Аз ще говоря.

— Хайде. Да приключваме с тази работа.

Тръгнаха по Рю дьо Франк Буржоа — колите бяха паркирани броня до броня, някои дори се бяха качили на тротоара, за да си намерят място — а после завиха наляво по Рю дьо Темпъл. Дженифър вървеше с дълги плавни крачки. Полата й се увиваше около коленете и после отново се развяваше.

Пред тях застрашително се извисиха портите на къщата на Ван Симсон — същинска скала от стъкло, лакиран дъб и месинг. Не беше учудващо, че бяха здраво залостени. Дженифър натисна звънеца и скоро чуха приближаващи се стъпки по чакъла.

— Агент Браун? — попита един едър мъж, който отвори вратичката, вградена в портата отляво. Кожата му беше безцветна, а косата побеляла и оредяла. Очите му не бяха защитени от естествена пигментация и бяха червени и подпухнали. Погледна недоумяващо Том. Едната му ръка беше зад гърба, сякаш беше пъхната в колана — сигурно държеше пистолет.

— Да — отвърна Дженифър и пристъпи напред. — А това е… моят партньор господин Кърк. Идваме при господин Ван Симсон. Мисля, че ни очаква.

— Вас, да. — Мъжът погледна обвинително Том. — Но него — не. — Изведнъж притисна показалеца си до дясното си ухо и бързо кимна. От ухото му се виеше жица, увита в прозрачен найлон: минаваше по тила му и се скриваше в яката на ризата му. — Господин Ван Симсон ще приеме и двама ви — с непогрешим холандски акцент каза той, после бързо огледа улицата, отвори широко портата, за да влязат, и я тресна зад тях. — Моля, вдигнете ръце. — Мъжът претърси Том, после прокара ръце по Дженифър, която очевидно се почувства неудобно. Той обаче явно остана доволен и кимна към къщата.

Докато мълчаливо вървяха по чакъла на вътрешния двор, Том забеляза, че от една стая на горния етаж ги наблюдават други двама мъже. От прозореца се подаваше дулото на пушка. Жълтото бентли на Ван Симсон беше небрежно паркирано в средата на двора. Дълбоките следи от плъзгане в чакъла показваха, че е пристигнало с висока скорост.

— Двете крила са офиси за бизнеса му с недвижими имоти — прошепна Дженифър. — Ван Симсон живее сам в главната сграда, кабинетът му е на последния етаж. Това е отделна постройка в първоначалната сграда, изградена по указания на израелски военни, за да устои на пряк ракетен удар.

Том повдигна вежди, но не каза нищо. Познаваше хора като Ван Симсон и отдавна бе престанал да се учудва на безбройните странни начини, по които хората харчат парите си.

Вратата пред тях забръмча и се отвори автоматично. Влязоха. В сградата беше студено. Сводестият таван се извисяваше на десетина метра над главите им. Стените и широкото старомодно стълбище, което царствено се виеше нагоре, бяха отрупани с колекция от меланхолични картини и портрети. Една от картините привлече вниманието на Том. На нея майка се молеше да пощадят сина й, докато наоколо римски войници безогледно убиваха жени и деца. По улицата се лееше река от кръв.

— Моля, качете се направо горе. — От сенките вляво се появи друг мъж, облечен в черен костюм, и им посочи нещо като врата.

Те тръгнаха към нея и тя се разтвори по средата и разкри асансьор. Нямаше копчета, а само ключалка вляво, но кабината се издигна, без да натискат нищо.

Двамата се спогледаха. Над главите им примигваше червената светлинка на камера, почти невидима в лабораторния блясък на лампите на тавана. Асансьорът спря, като леко се разтресе, и вратата се отвори. Дженифър и Том се озоваха в просторна стая с прозорци на едната стена. Зад голямо бюро седеше Ван Симсон — с разкопчана на врата бяла риза и сини джинси. Беше по меки кафяви кадифени чехли на бос крак. Той стана и каза:

— Здравейте. Аз съм Дарий ван Симсон.

Дженифър стисна ръката му.

— Господин ван Симсон, много любезно от ваша страна, че се съгласихте да се срещнете с нас след толкова кратко предизвестие.

— Съвсем не, съвсем не — великодушно се усмихна той. — А вие трябва да сте Том Кърк, нали? — Ван Симсон му подаде ръка. — Синът на Чарлс.

— Да — изненадано отвърна Том.

— Лицето ви ми се стори познато. Бях голям почитател на баща ви, всъщност редовен клиент. — Ван Симсон посочи с другата си ръка четирите картини на Шагал, окачени между прозорците. — Той ги избра.

— Нима? — Том хвърли на Дженифър многозначителен поглед. Щом баща му, този бастион на пуританските мисли и дела, бе имал вземане-даване с Ван Симсон, значи предприемачът не можеше да е толкова лош, колкото Дженифър го бе описала. — Фантастична колекция.

— Много се радвам, че са мои — усмихна се Ван Симсон. — О, извинете: моите съболезнования. — Думите му прозвучаха искрено и Том оцени това.

— Благодаря.

— Да седнем. — Ван Симсон ги поведе покрай големия бял архитектурен макет в средата на стаята към двете канапета в отсрещната страна и се обърна към Дженифър. — Едно питие? Не? А за вас, господин Кърк?

— Водка с тоник, ако обичате — отвърна Том и се отпусна на канапето.

— И аз ще пия същото — рече Ван Симсон и се залови да приготвя напитките. После подаде едната чаша на Том и се настани срещу тях. — Наздраве.

Докато вдигаше чашата си, левият му ръкав леко се смъкна и Том забеляза черния циферблат и розово-златната рамка на часовника му. Позна го веднага. Един от малкото произведени „Турбийон дьо ла Мерите“ на „Ланге унд Зоне“, шедьовър на германската майсторска изработка с цена сто и петдесет хиляди долара, рядък и скъп.

— Хубав часовник — отбеляза Том и с уважение вдигна чаша към домакина.

— Благодаря — искрено зарадван отвърна Ван Симсон. — Повечето хора не го забелязват, но винаги ми е приятно, когато някой го види и оцени.

Погледна с обич часовника, нагласи го на китката си, после се обърна към Дженифър.

— Посланик Крос ми се обади вчера и настоя да се срещна с вас. Спомена, че искате да ми зададете няколко въпроса. — По устните му пробяга усмивка, сякаш мисълта да искат нещо от него беше забавна новина. — Е, с какво мога да ви помогна?

— Въпросът е… деликатен — започна Дженифър. Том я наблюдаваше внимателно: беше му интересно как ще се справи с положението. — Преди две седмици френската полиция е намерила една монета тук, в Париж.

— Продължавайте.

— „Двоен орел“ от 1933 година.

Ван Симсон се изсмя.

— Трябва да е фалшива. Доколкото ми е известно, има само три монети „двоен орел“. Със сигурност не е моята и много се съмнявам дали Майлс Бакстър е изпуснал някоя от своите от ноктите си.

— Не, господин Бакстър е бдителен както винаги. — Дженифър се усмихна. — Не смятаме обаче, че е фалшива. Анализът показа почти пълно съвпадение с двете монети в Смитсъновия музей.

— Може ли да я видя? — попита Ван Симсон и остави чашата си на масата между тях. Стъклото беше дебело, а основата наподобяваше накъсани гумени остатъци от състезателен волан — доказателство за спомоществователството на Ван Симсон за екип от Формула Едно.

— За жалост не може. Не е у мен — отвърна Дженифър и Том се усмихна: не й се налагаше да лъже поне за това.

— Откъде мислите, че се е появила? — попита Ван Симсон и скръсти ръце на гърдите си.

— На този етап все още не сме сигурни.

— Тогава съжалявам, но не виждам как мога да ви помогна — рече той и прокара пръсти през козята си брадичка. — Щом не можете да ми покажете монетата, как бих могъл да кажа мнението си за нея? Затова сте дошли, нали?

— Отчасти. Но освен това ни се струва, че монетата, която е у нас, може да е вашата. Това би обяснило откъде е и съвпадението с монетите в Смитсъновия музей.

Ван Симсон се изсмя.

— Съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам, но охранителната ми система е непроницаема. Няма начин моята монета да е у вас.

И хвърли бърз поглед към Том. Вероятно знаеше за него повече, отколкото казваше.

— Кога за последен път видяхте монетата? — настоя Дженифър.

— Преди четири или шест месеца.

— Толкова отдавна?

Ван Симсон се усмихна.

— Някои хора обичат постоянно да гледат, да докосват и да си играят с предметите, които колекционират, но аз не изпитвам непреодолимо желание да посещавам сбирката си отново и отново. Достатъчно ми е да знам, че я притежавам. Единствено аз и никой друг.

— Тогава може ли да предложа нещо? — попита Дженифър.

— Разбира се.

— Ако се уверим, че монетата ви е в безопасност, това няма ли докаже, че нашата е фалшива?

Ван Симсон стана и отиде до прозореца. Очевидно обмисляше предложението на Дженифър. Някъде в далечината църковен часовник отброи часа. Ударите му отекнаха в тишината.

— Може да почакам навън — каза Том на Дженифър, спомнил си погледа на Ван Симсон отпреди малко. Ако наистина знаеше какъв е, предприемачът никога нямаше да го пусне в хранилището си.

— Не е необходимо — рече Ван Симсон и се обърна към тях. На лицето му грееше широка усмивка. — Да слезем да видим моята монета и после ще знаем коя каква е. Настоявам и вие да дойдете, господин Кърк. Мисля, че на всички ще ни е много интересно.

38.

15:01

Ван Симсон пъхна малък ключ в ключалката в лявата страна на асансьора и правоъгълна секция в стената от неръждаема стомана плавно се отдръпна и разкри малко табло с бутони и стъклена плоскост. Той набра кратък код, стъклото светна и Ван Симсон сложи ръка върху него. Между пръстите му заструи яркосиня светлина — скенерът минаваше по дланта му и разчиташе отпечатъка. След секунди вратите се затвориха и асансьорът се спусна. Ван Симсон се обърна към Дженифър и Том.

— Малцина са виждали това, което ще ви покажа. — В гласа му прозвуча леко вълнение.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Излязоха в широк коридор, осветен от лампи, поставени в малки ниши. Стените и подът бяха от гладки бетонни плочи. Във въздуха се носеше мирис на стомана и хоросан.

— Трезорът е нов. Построих го специално за моята колекция — гордо каза Ван Симеон. — Намираме се на седем метра и половина под земята. Но не се тревожете. Стените са направени от железобетон и облицовани с дебела пет сантиметра стоманена плоскост. В безопасност сме.

Том инстинктивно преценяваше обстановката — не можа да се въздържи. Коридорът беше дълъг шест-седем метра. От едната страна беше асансьорът, а от другата — вратата на трезора. Не се виждаше друг вход или изход. В средата имаше огромна стоманена врата, а по-нататък — малки дупки, от които излизаха лазерни лъчи. Видеокамери наблюдаваха всеки сантиметър.

Приближиха се до стоманената врата. Ван Симсон извади от джоба си карта и я прокара през четящо устройство, монтирано в стената. Част от стената се отвори. Зад нея имаше тонколона и малък екран. Ван Симсон се наведе и каза:

— Аз съм Ван Симсон. Задействай процедура за достъп.

— Моля, потвърдете днешната парола — отвърна компютризиран глас.

— Озиманд — отговори Ван Симсон. На малкия екран проблесна поредица дълги трептящи линии: уредът улавяше и анализираше гласа му.

Последва кратка тишина и после гласът на робота отново се обади:

— Паролата и гласът съвпадат. Моля, отдръпнете се от вратата.

Лампата до високоговорителя светна в зелено. Вратата изтрака силно и се отвори.

— Внушителен механизъм — отбеляза Том.

— Благодаря — оживено отвърна Ван Симсон. — Сам го проектирах.

Влязоха в трезора. Ван Симсон прокара картата си през друго монтирано в стената четящо устройство. Отвори се замаскирана по подобен начин секция, зад която имаше малък екран и табло с цифри.

„Моля, въведи парола“ — проблесна на екрана.

Ван Симсон се наведе и сръчно написа дълга поредица цифри. Екранът потъмня, после отново блесна.

„Автентичността на поредицата за достъп потвърдена. Моля, изчакай“.

Лампата над вратата светна в червено. Разнесе се приглушено бръмчене и резетата на трезора плавно се отдръпнаха и с тракане на метал се прибраха в гнездата си. Червената светлина замига и масивната врата се отвори. Лампата светна в зелено.

— Съжалявам, че подът е мокър — каза Ван Симсон и прекрачи прага. — Когато трезорът е запечатан, помещението се напълва с няколко сантиметра вода, през която пускам електричество с висок волтаж. Още една малка предпазна мярка.

Трезорът представляваше правоъгълно помещение с нисък таван, с размери петнадесет на десет метра. Бе пълен с високи до кръста остъклени шкафове от неръждаема стомана. Между тях като тясна пътека в лабиринт се виеше мокър черен гумиран под. Покрай стените имаше канал, широк тридесет сантиметра.

— Добре дошли при колекцията на Ван Симсон — високопарно каза домакинът. — Това е най-голямата частна колекция от златни монети и кюлчета на света. Цял живот съм ги събирал.

И въодушевено ги поведе към първите шкафове. Приличаше на дете, което се фука с любимите си играчки.

Всеки шкаф имаше стъклена витрина отгоре и шест-седем чекмеджета отдолу. От тавана на стоманени кабели висяха дебели стъклени плоскости. Шкафовете бяха осветени от малки прожектори. С изключение на тези островчета светлина в помещението беше тъмно.

— Погледнете — каза Ван Симсон и се наведе над една витрина. — Старогръцки монети от 54 година преди Христа. — Вдигна глава. Очите му блестяха. — Били са изсечени, за да финансират Брут и републиканската армия в борбата им срещу Октавиан и Марк Антоний след убийството на Юлий Цезар. Открити са на бойното поле, където републиканците впоследствие претърпели поражение. — Обърна се към друг шкаф и издърпа едно чекмедже. — А вижте тук. — Посочи кадифената подплата. — Нацистки кюлчета злато, извадени от езеро Лунерзее.

Том и Дженифър се наведоха и видяха непогрешимата щампа на орел, увенчан със свастика, обградена от дъбови листа.

— Златото е от Дахау — продължи Ван Симсон, с обич взе едно тъмножълто кюлче и го претегли на ръка. — От зъби и венчални пръстени.

Том предпочете да не обръща внимание на зловещия му трофей и се съсредоточи върху окачените над шкафовете плоскости. Забеляза, че там има монети, притиснати между двойното стъкло, така че да се виждат и двете им страни.

— Елате — каза Ван Симсон и затвори чекмеджето. Тонът му изведнъж стана настойчив. — Насам.

Поведе ги към отсрещната страна на трезора, където имаше малък подиум с бюро, компютър и телевизионни монитори. Шкафът до писалището беше осветен малко по-ярко от останалите и Том предположи, че съдържа най-ценните експонати от колекцията. Докато се приближаваха, различи вече познатите му детайли на „двойния орел“, окачен над шкафа.

— Ето я — победоносно заяви Ван Симсон. — Тук е, както ви казах. Единствената монета „двоен орел“ в частна колекция, цяла и непокътната. Стъклата са бронирани. Уверявам ви, че моята монета няма да излезе оттук.

— Ще трябва да се съглася с вас — каза Дженифър, разглеждаше внимателно монетата.

— Тогава защо всъщност сте дошли, агент Браун? — Гласът на Ван Симсон изведнъж стана студен и сдържан.

Тя отвърна твърдо на погледа му.

— Мисля, че ви обясних.

— Чух думите ви, но мисля, че не ми казахте всичко. Какво ще правите с фалшивия „двоен орел“?

— Какво имате предвид?

— Договорих се с министерството на финансите. — Той повиши тон и думите му отекнаха в помещението. — Обещаха ми, че моята монета ще е единствената на пазара и че няма да има други.

— Доколкото ми е известно, сделката остава в сила — спокойно отговори Дженифър.

— Но сте намерили монета, която смятате за истинска, инак нямаше да дойдете. Не се бяхме споразумели така. Фалшивата монета ще подбие цената на инвестицията ми и ще предизвика огромно колебание на пазара. Трябва да я унищожите.

— Уверявам ви, че ще ви уведомим веднага щом разберем за какво точно става въпрос. Ще се погрижа мнението ви да бъде чуто от властите.

Лицето му се разведри.

— Много любезно от ваша страна. Надявам се, че не ме мислите за груб, но се разгорещявам на тази тема. Вложил съм много пари.

— Разбирам.

— В такъв случай, ако сте видели достатъчно, мога ли да ви помоля да се придвижите към асансьора? Аз ще се кача по стълбите. Ролф ще ви изпрати.

— Разбира се — отвърна Дженифър и стисна ръката му. — Благодаря ви още веднъж, че ни отделихте време.

— Няма защо. Надявам се, че ще се видим пак, господин Кърк.

Том кимна и след като се ръкува с домакина, двамата с Дженифър тръгнаха между остъклените шкафове към ослепително яркия правоъгълник светлина на изхода. И точно преди да излязат в коридора, Ван Симсон извика след тях:

— Тук смятам да ме погребат един ден. Заровен с моята колекция. Тогава ще имам всичко завинаги.

И се качи на подиума. Осветени от единствения прожектор над главата му, очите му потънаха в тъмни сенки.

39.

15:51

Тежката дървена порта изтропа зад тях и скри вторачения поглед на Ролф.

— Е, какво мислиш? — попита Дженифър, докато вървяха към колата.

— За какво? — Том пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— За онова, което току-що видя.

— Ти си детективът, не аз.

Тя спря и го погледна обезпокоено. Очакваше, че Кърк ще се държи недружелюбно, но да бъде нарочно неотзивчив не влизаше в сделката им.

— Забрави ли, че трябва да си помагаме? Ще е много по-лесно и за двама ни, ако участваш в играта.

— Не мисля като ченге.

— Ясно. — Дженифър отчаяно сви рамене и поклати глава пред твърдоглавието му. — Тогава аз ще разсъждавам като ченге и за двама ни. Разбрахме, че монетата е непокътната. Нужна е цяла армия, за да бъде открадната. Освен това Ван Симсон знаеше, че съществува и друга монета. Престори се на изненадан, когато му го казах, но очите му потрепнаха едва-едва — продължи тя, а Том кимна и отстъпи встрани, за да направи път на една майка с бебешка количка. — Определено не изглеждаше изненадан, колкото би могло да се предположи.

— Да, но това не означава нищо. Както каза Хари, Ван Симсон има много връзки. Няма доказателства, че е замесен в кражбата, а дори да е участвал, не знаем по какъв начин. Нито каква е връзката между него и свещеника.

— Раниери?

— Да. Къде е мястото му в света на Ван Симсон?

— Казах ти каквото знам. Раниери е откраднал пари от Ватиканската банка. Появил се е отново преди година и е започнал да търгува с крадени вещи. Дребен играч.

— Точно така. Тогава защо са намерили в него монета на стойност осем милиона долара? Това е прекалено високо за неговата класа. Ето защо първо трябва да разберем кой му е дал монетата да я продаде.

— Да отидем ли да огледаме апартамента му? — нехайно подхвърли Дженифър.

— Къде е живял?

— На Порт дьо Клин… как беше… — Тя бръкна в чантата си, за да извади бележника си.

— Порт дьо Клинанкор. Е, да. Не очаквах да живее на Шанз Елизе. Полицаите не са ли ходили там?

— Били са, но смяташ ли, че са гледали внимателно? — Дженифър се беше научила да вярва на доказателствата, които вижда с очите си, вместо на уверенията на други, особено на местните ченгета. — Вероятно са изгаряли от нетърпение да приключат случая. Що се е отнасяло до тях, някой им е спестил труда да очисти поредната отрепка по улиците. Може да забележим нещо, което те не са видели.

Стигнаха до колата. Том седна зад волана, запали двигателя и каза:

— Ти решаваш. Ще те закарам там, щом искаш да огледаш, но ако питаш мен, само ще си загубиш времето.

— Изобщо не те питам — троснато отвърна тя. Отношението му беше възмутително и отново започна да я дразни. Извади бележника от чантата си и го прелисти. — Рю дьо Руисо, номер седемнадесет. Знаеш ли къде е?

Той кимна.

— До пазара за употребявани вещи. Но пак повтарям: ще е загуба на време.

Том потегли. Гумите забарабаниха по изтърканите обли камъни.

Една тъмносиня кола, която се криеше зад бял микробус, потегли след тях. Пътникът говореше по мобилния си телефон.

40.

Порт дьо Клинанкор, Осемнадесети район, Париж

16:17

Реното спря и Дженифър и Том слязоха.

Дърветата от двете страни на красивата улица отдавна бяха изсъхнали, задушени от смога и оскъдната светлина. Пепелявите стени бяха изпъстрени като затворнически килии с високи до главата графити, ярки и крещящи символи на отчаяние, възмущение и омраза. Ветрецът развяваше прането на прозорците.

Стигнаха до номер седемнадесет и натиснаха звънеца. След няколко секунди от домофона се разнесе порой неразбираем френски.

Том каза само една дума:

— Полиция.

Гласът млъкна и вратата се отвори. Том се усмихна на Дженифър, но тя ядосано поклати глава, мина покрай него и влезе.

— Представяш се за полицай, а?

— Нали ни пуснаха.

Стъпките им отекнаха в тихия сводест коридор. Някога тук бяха намирали подслон теглени от коне карети, но сега имаше само два големи зелени контейнера за смет, от които се разнасяше противна сладникава смрад на гниеща храна. Портиерката, белокоса старица, беше излязла на стълбите да ги посрещне. Лицето й беше набраздено от дълбоки отвесни бръчки. През отворената врата зад нея се виждаше включен телевизор.

— Бихме искали да огледаме апартамента на отец Раниери — на безупречен френски каза Том.

— От полицията ли сте? — с немощен сприхав глас попита тя.

— Да.

— Имате ли значка?

— Да.

— Може ли да я видя? — Ръцете й бяха вкопчени една в друга. Тънките й китки бяха подути от артрит. Кокалестите й пръсти бяха разкривени и приличаха на нокти на хищна птица.

— Не ми създавай главоболия, бабке.

Портиерката огледа от главата до петите Том, после и Дженифър, като мърмореше под носа си нещо за процедури и полицейски произвол.

— На кой етаж?

— Последният. Стая Б.

— Има ли асансьор?

— Не. — Жената посочи с палец вътрешния двор зад нея. — По стълбите.

Том кимна и поведе Дженифър натам.

Стигнаха до площадката и видяха в дългия мрачен коридор шест бели врати.

— Тази трябва да е. — Дженифър посочи към дъното на коридора.

Вратата вляво беше запечатана с полицейска лента, бяло-синя, с официален надпис. Том кимна.

— Ще разбия ключалката.

— Не е необходимо — отвърна Дженифър, извади от чантата си шперц и се наведе. — Ще се справя.

Превъртя безшумно шперца в ключалката, после натисна дръжката и отвори. Лентата се скъса. Влязоха в малка стая. Светлината проникваше само през мръсен прозорец без завеси. В единия край беше сложено тясно легло. Дюшекът беше подпрян на стената до него. Малкият хладилник бръмчеше. Вратата му беше отворена, но лампата очевидно беше счупена. Дрехите от гардероба и дрешника бяха извадени и разхвърляни върху леглото и по пода.

В левия ъгъл имаше очукана бяла мивка, а до нея — газов котлон, свързан с яркосиня бутилка, поставена върху евтина ламинирана маса. Том натисна електрическия ключ за осветлението, но нямаше крушка. На тавана се развяваше паяжина.

— Каква дупка! — възкликна Дженифър.

— А ти какво очакваше?

— Знам ли… Нещо по-хубаво.

— Не забравяй, че идеята беше твоя.

— След като вече сме тук, по-добре да огледаме.

Той сви рамене и тръгна из стаята, потропваше по стените и се взираше в пода. Дженифър направи същото, погледна зад гардероба, премести леглото. Бързо претърсиха цялото помещение и се срещнаха в средата.

— Дотук бяхме — каза Том ядосано. — Няма нищо.

— Заслужаваше си да опитаме.

— Мислиш ли?

— Може би френските полицаи не са толкова небрежни, колкото предполагах, и…

— Чакай — прекъсна я той. — Тук наистина има нещо.

— Какво?

— Дрехи, легло, печка и дори книги. — Кърк ритна една яркочервена риза на пода. — Но не мога да повярвам, че е живял така. Без храна и снимки. Няма дори перде.

— И какво от това? — засмя се Дженифър.

— Опитвала ли си се да спиш в стая без перде? Трудно е, освен ако не искаш да се събудиш в четири сутринта. Всички слагат по нещо на прозореца си, та дори да е чаршаф или хавлия.

Тя сви рамене и мислено се съгласи, че той има право. Липсата на перде определено беше нещо необичайно.

Том отиде до прозореца и се взря през мръсното стъкло в смесицата от покриви, телевизионни антени и комини. Поклати глава и се обърна. Единственият стол бе катурнат на пода вероятно по време на полицейския обиск.

Кърк го изправи и го придърпа на обичайното му място до прозореца — личеше си по тъмната ивица мръсотия там, където облегалката се бе търкала в стената. И в следващия миг, точно когато се приготви да се обърне, забеляза кафявия плат, с който беше тапициран столът. По него имаше прашни отпечатъци от стъпки.

— Странно. — Том се наведе да го разгледа по-отблизо.

— Кое? Какво откри?

— Питам се дали… — Той отвори прозореца, качи се на стола и се прехвърли на широкия перваз, който завиваше надясно.

Дженифър го последва, приклекна и леко скочи на покрива на съседната постройка.

Край комините свистеше вятър и Дженифър съжали, че не е с ниски обувки, още повече че по покрива хаотично бяха разпръснати десетки кабели, като жици за препъване.

Един особено силен порив на вятъра я накара да загуби равновесие, тя инстинктивно стъпи встрани и високото й токче се закачи в една жица. Дженифър усети, че пада — като на забавен каданс. Ръцете й се размахваха. Краката й се подгънаха. Тупна тежко на стръмния покрив и започна да се свлича към вътрешния двор.

— Том! — изпищя Дженифър и успя да се вкопчи в някакъв кабел: много тънък обаче, щеше да й осигури само временно спасение. — Том! — отново извика тя и опита да се задържи. Лявата й обувка се изхлузи, запремята се надолу и спря на сантиметри от ръба на стряхата.

Кърк изведнъж се появи, хвърли се по корем и протегна ръце да я хване. Дженифър отчаяно се опитваше да сграбчи пръстите му, но безуспешно.

— Сложи крака си малко вляво — настойчиво извика той. — Сега се изтласкай!

Тя напипа с крак малка грапавина и се надигна нагоре, но пак не можа да стигне ръката му.

— Не мърдай.

Дженифър кимна безмълвно. Беше прекалено уплашена, за да говори. Кабелът ставаше все по-хлъзгав в изпотените й длани. Том изчезна. Секундите минаваха мъчително.

— Къде си? — извика тя, когато ръката, с която се държеше за кабела, започна да изтръпва. — Том?

Тишина.

Хрумна й ужасяваща вероятност. Тя затвори очи и се опита да не мисли за нея, но не можа да я прогони от съзнанието си. Ами ако Кърк нарочно я беше подмамил да се качи на покрива? Беше ли я зарязал тук, за да избяга?

И когато реши, че няма да издържи повече, до нея се плъзна дебел черен кабел с току-що отрязан край.

— Хвани се — каза Том и тя благодарно се вкопчи в кабела.

Той я издърпа. Дженифър се прехвърли през билото на покрива и се просна по гръб. Беше се задъхала.

— Благодаря — успя да каже все пак.

— Моля — отвърна Том.

— Мислех, че ще ме оставиш да падна.

— Май нямаш голямо доверие на хората, а? — Той седна до нея и заразтрива рамото си: явно го беше заболяло от усилията да я изтегли.

— Обувката ми — възкликна Дженифър. — Трябва да я вземем.

— А, не, няма да сляза там долу — заяви Том, стана и изтръска панталоните си.

— Не мога да я оставя. Струват петстотин долара.

— Петстотин? Господи!

— Купувам си обувки за развлечение — защити се тя.

— Добре. Дай ми другата.

— Какво?

— Искаш ли си я, или не?

— Да.

Дженифър събу другата си обувка и му я даде. Гледаше го подозрително. Без да пророни дума, Том се прицели, хвърли обувката и улучи другата. Двете излетяха от покрива и паднаха във вътрешния двор. Дженифър не можеше да повярва на очите си. Той току-що си бе играл на стъклени топчета с обувки за петстотин долара.

— Гадняр! — извика тя.

— Ще ги вземеш, след като приключим — отвърна Кърк и се обърна. Дженифър беше сигурна, че го направи, за да скрие усмивката си.

Кипнала от гняв, тя тръгна след него — стъпваше внимателно покрай курешките, с които беше осеян сребристият покрив. Стигнаха до друг прозорец, закрит с тъмночервени завеси. Том го бутна, но прозорецът, изглежда, беше залостен.

— Какво правим тук? — попита Дженифър. Искаше й се да не беше предлагала да огледат дома на Раниери.

— Хващаме се за сламки — отвърна Том, докато разглеждаше гладкия наклонен покрив. След това насочи вниманието си към рамката. Бавно прокара пръсти по олющените ръбове и напипа малък бутон под перваза. Натисна го и макар че не се чу звук, когато пак бутна прозореца, той се отвори, крилата отместиха тежките червени завеси. Дженифър отвори широко очи и изведнъж забрави, че е ядосана.

— Прощавам ти за обувките.

— Фалшивият вход е често използван номер, ако не желаеш да те посещават без предупреждение. От разказа ти за Раниери разбрах, че не са му липсвали хора, които са искали да си поприказват с него. — Той се вмъкна в тъмната стая. — Да видим какво ще открием. После ще ми прощаваш.

41.

16:36

Контрастът със стаята, от която бяха излезли на покрива, беше драстичен. Тази беше подредена безупречно. Тъмносинята покривка на леглото идеално подхождаше на изящните китайски тапети и кремавия килим на лакирания дървен под. На нощното шкафче бяха сложени няколко снимки в рамки, а зад открехнатите врати с огледала на гардероба се виждаха подбрани по цвят костюми, ризи, обувки и вратовръзки, както и свещеническите дрехи на Раниери. С каквото и да се беше занимавал, очевидно му бяха плащали добре.

От спалнята се отиваше в просторна кухня. Зад сводестия вход на отсрещната стена имаше кабинет с голямо бюро. Лъчите на следобедното слънце проникваха през дръпнатите завеси и озаряваха помещението в червеникава светлина. Том и Дженифър застанаха на прага.

— Да видим какво има тук.

Том отиде до писалището и прегледа книжата отгоре, после прерови чекмеджетата. Нямаше нищо интересно. Фактури, факсове, ордери. Раниери, изглежда, бе въртял търговия с внос на вина като прикритие.

Том донякъде беше изненадан, че прави всичко това, като имаше предвид отвращението си към работата с ченгета, особено с федерални агенти, макар че Дженифър явно не беше ченге с промит мозък, с каквито бе свикнал да има вземане-даване. Всъщност тя беше пълна тяхна противоположност. От друга страна обаче той обичаше предизвикателствата. Освен това, откровено казано, беше заинтригуван от монетите и как бяха измъкнати от Форт Нокс и попаднали в ръцете на Раниери, въпреки че нямаше да го признае пред нея.

— Това ни трябва — каза тя и вдигна един кабел, водещ от бюрото до контакт в стената. — Преносимият му компютър. Може би някой е идвал тук преди нас и го е взел?

— А може би е скрит на друго място?

— Ще проверя в спалнята.

Том се отпусна на стола и огледа стаята, търсеше нещо, което би могло да им помогне. Кабинетът беше модерно обзаведен. Масичката за кафе и бюрото си подхождаха и бяха направени от опушено стъкло, монтирано на лъскава стоманена рамка. Черното кожено канапе и столовете бяха корави и ниски. Облегалките им бяха извити под стръмен и неудобен ъгъл и коленете му почти опираха в брадичката. На белите стени бяха окачени черно-бели снимки на забележителностите на Ню Йорк — клинообразната сграда на „Флатайрън“, хромираните аеродинамични очертания на „Крайслер“, гранитната грамада на Емпайър Стейт Билдинг.

Помещението бе подредено с безспорно мъжки вкус.

Погледът на Кърк неустоимо беше привлечен от червеното кошче за отпадъци, сложено до писалището. Том го взе разсеяно и забеляза, че е нащърбено и очукано, което предполагаше, че е старо, използвано отдавна и служило вярно на собственика си.

Бръкна вътре и извади вестник. В това нямаше нищо странно. Освен… може би датата?

— Кога каза, че бил убит Раниери? — подвикна той на Дженифър.

— На шестнадесети. Защо? — Гласът й отекна в тихия апартамент.

— Може би открих нещо.

Тя дойде при него. В очите й се четеше надежда.

— Този вестник е от двадесети, четири дни след убийството на Раниери. Тук наистина е идвал някой.

— И вероятно е унищожил или взел всичко полезно — разочаровано отбеляза Дженифър.

— Само че… — Той посочи стаята. — Погледни. Тук не е претърсено като във фалшивата квартира, нали?

— Според теб какво означава това?

— Онзи, който е идвал, е познавал обстановката и не е било необходимо да рови. Знаел е как да влезе и къде е всичко. Бил е тук и преди, вероятно с Раниери.

— Може би е имал партньор? — Дженифър се намръщи и седна на твърдия стол срещу Том.

— И вероятно германец — предположи той и й показа вестника, който бе извадил от кошчето. — Загадъчният гост е чел „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Всъщност… — Том се вгледа по-внимателно. — Не ти ли се струва, че го е прегъвал на ето тази статия?

Вестникът беше сгънат на четири, така че да се вижда цялата статия, оградена от части от други репортажи, снимки и реклами.

— Как е озаглавена? — Дженифър стана, приближи се до Том и седна до него на облегалката на канапето.

— „Suche geht weiter für Schiphol Flughafen-Diebe“ — прочете той и преведе. — „Продължава издирването на крадците от летище «Шипхол»“.

— „Шипхол“ в Холандия?

— Знаеш ли друго?

— Много хитро. — Тя направи гримаса, после извади телефона от чантата си и набра някакъв номер.

— Макс Спрингър, моля… Макс, обажда се Дженифър. Благодаря, добре съм. На работа ли си? Чудесно. Искам да провериш нещо. Виж какво имаш за кражба на летище „Шипхол“, извършена преди няколко седмици. Да, разбира се, „Шипхол“ в Амстердам. Знаеш ли друго? — И намигна на Том.

— Какво си намислила? — попита той и тя закри с ръка телефона.

— Всеки ден Интерпол ни изпраща информация за извършени престъпления. Въвеждаме ги в нашата база данни. Случилото се на „Шипхол“ трябва да е там. — Дженифър свали ръката си от телефона. — Да, чакам. Открил си нещо? Страхотно. Прочети ми го. Бавно. — Започна да записва на един лист, който грабна от бюрото. — Добре… Да. Това ли е всичко? Чудесно. Какво? В момента не мога да говоря с него. — Очите й се стрелнаха към Том, после се сведоха към пода. — Кажи му, че ще му се обадя утре. Благодаря, Макс.

— Е?

— На единадесети юли в склада на митницата на летище „Шипхол“ е бил извършен въоръжен обир. Трима мъже с откраднат микробус на колетната служба отмъкнали цяло състояние в отлежало вино и бижута. Убили двама пазачи. А после, десет дни по-късно, на двадесет и първи, мъж бил наръган с нож в телефонна будка в Амстердам. Холандската полиция идентифицирала убития като Карл Щайнер, източногерманец с дълго досие, включващо въоръжени обири и търговия с крадени вещи. В жилището му намерили няколко каси от въпросното вино и част от бижутата.

— С други думи, той е извършил удара на летището — каза Том и стана.

— По-нататък става още по-хубаво. Оказало се, че е бил арестуван на четиринадесети в Париж, защото се сбил пред нощен клуб. Познай кой е платил гаранцията му.

— Раниери? — с изпълнен с надежда глас попита Том.

— Точно така — победоносно се усмихна Дженифър.

Той потърка дясното си слепоочие и замислено сбърчи чело.

— Опитваш се да разбереш как монетата е попаднала в Раниери, нали? Къде се е объркала внимателно планираната кражба от Форт Нокс. Е, сега знаем.

— Мислиш ли?

— Амстердам е голям търговски център. Оттам минават всевъзможни ценни стоки, някои легално, други нелегално. Да предположим, че Щайнер е решил да си вземе част от благините. Извършва нападение на летището и открадва микробус, пълен с вино и бижута. Ами ако му е провървяло и когато е разопаковал всичко, е намерил монетите, скрити в някой от кашоните?

— Смяташ, че е станало случайно? Месеци планиране и инвестиции стотици хиляди долара, прахосани само защото крадец на дребно е извадил късмет?

— Защо не? Изпращането на монетите по куриер би било твърде рисковано, като се има предвид колко е затегната охраната на летищата напоследък. Пренасянето им с товар е много по-безопасна възможност, тъй като по-голямата част не се отваря. Знам го, защото и аз съм го правил. Щайнер вероятно е имал хора, които са чакали да вземат виното и бижутата. Но монетите са били нещо необикновено. За тях му е трябвала помощ.

— Да. — Дженифър разбра за какво намеква Том. — И Щайнер отива в Париж при стария си приятел Раниери. Може би му е дал една от монетите за проба. Но преди Раниери да успее да я продаде, някой го открива и го убива. Щайнер научава какво се е случило, връща се тук, взима си нещата, хвърля вестника в кошчето и избягва в Амстердам, вероятно с останалите монети.

— И след няколко дни убиват и него. Наръган с нож също като Раниери.

— Хари не спомена ли, че малцина на света биха проявили интерес или са достатъчно богати да купят такива монети?

— Какво искаш да кажеш?

— Възможно ли е Щайнер и Раниери да са били убити, докато са се опитвали да ги продадат на хората, които са ги откраднали?

Преди Том да отговори, краищата на вестника потрепнаха и страниците се повдигнаха, и леко изшумоляха. Дженифър погледна към отворената врата и прошепна:

— Затвори ли прозореца?

— Мисля, че да — отвърна Том, допря гръб до стената и полека тръгна към вратата.

Дженифър го последва.

Зачакаха, ослушваха се. Тишината странно усилваше звуците, разнасящи се над покривите. Далечна сирена, трясък от затваряне на прозорец, изсвирване на спирачки, плач на бебе. Но на фона на всичко това се чу различен шум. Леко изскърцване, след няколко секунди последвано от друго. Звуци, идващи от апартамента. От някой, който стъпваше по дъските на пода.

Стъпките неумолимо се приближаваха, същински приглушени удари на барабан, но вече придружени от леко шумолене на плат. И после внезапно спряха. Том разбра, че човекът е застанал от другата страна на вратата, и се подготви. В стаята се подаде черно лъскаво късо дуло на пистолет, а после дебела мъжка ръка със златен пръстен на всеки пръст и паяжина, татуирана между палеца и показалеца.

Без да се колебае, Том сграбчи неизвестния за китката и я изви. Сухожилията се скъсаха. Мъжът изкрещя и изпусна оръжието. Том се наведе и взе пистолета. Човекът отскочи назад, виеше от болка.

— Ще застрелям следващия, който се опита да влезе — извика Том.

Настъпи тишина, а после се чу звук от отдалечаващи се стъпки, два приглушени гласа се разнесоха от спалнята.

— Вероятно обсъждат кое е по-лошо — прошепна Том. — Да се опитат да ни заловят тук или да се върнат с празни ръце при онзи, който ги е изпратил.

Неочаквано на външната врата се позвъни — пронизителна смесица от електронни мелодии. В последвалата тишина Том и Дженифър чуха тропане на крака, бягащи по покривите.

42.

17:06

Позвъни се отново, този път по-настойчиво. Том излезе от кухнята и все така покрай стената се приближи до външната врата. Звънецът пак отекна в жилището, но вече придружен от удар с юмрук по дървото. Том надникна през хромираната шпионка и прошепна през зъби:

— По дяволите!

Затвори очи, облегна глава на вратата и бавно я поклати. Това беше последното, което му трябваше.

— Кой е? — само с устни, без да издава и звук, попита Дженифър, все още стоеше на прага на всекидневната.

Том не отговори, пъхна пистолета в джоба си, отключи и отвори. Светлината от коридора нахлу в апартамента като гъста мъгла и го накара да присвие очи.

— О, Феликс, mon ami5. Надявам се, че не те безпокоим.

В полумрака надникна едър мъж с весело доволно лице и дълга черна къдрава мазна коса, завързана на опашка, и разпери ръце. Дженифър се сети, че „Феликс“ е името, под което според Пайпър Кърк действаше от десет години.

— Bonjour6, Жан-Пиер. Влез — неохотно каза Том и поклати глава.

Мъжът направи знак на двамата полицаи, застанали от двете му страни, да чакат навън. Дженифър запали лампите, а Том затвори вратата.

— Дженифър, това е Жан-Пиер Дюма от френските вътрешни тайни служби. Жан-Пиер, запознай се със специален агент Дженифър Браун от ФБР.

— Enchanté7. — Дюма стисна ръката й. Дъхът му миришеше на „Лъки Страйк“. — Тези трябва да са ваши, нали?

И кимна към босите й крака, и вдигна обувките й, които държеше в лявата си ръка.

— Благодаря. — Дженифър ядосано стрелна с поглед Том, избърса мръсотията и прахоляка от петите си и нахлузи обувките.

— Имате ли документи, мадмоазел? — попита Дюма.

Тя бръкна в джоба на сакото си, извади картата си и му я даде. Той я огледа недоверчиво и изненадано повдигна вежди.

— Феликс наистина работи за ФБР. Maintenant j’ai vraiment tout vu.8

— Не работя за ФБР — троснато възрази Том. — Само си сътрудничим.

— Точно така — потвърди Дженифър. — Господин Кърк е тук като цивилно лице.

— Да де, той винаги е цивилно лице. — Дюма й махна с ръка. — Елате. Да седнем да обсъдим нещата.

Поведе ги към всекидневната и с нежелание седна на канапето, Том и Дженифър се настаниха срещу него. Дюма беше облечен в нови джинси, синя риза, бяла фланелка отдолу и тежко черно кожено яке. Изглеждаше як, макар и не в особено добра форма. Кафявите му очи блещукаха над големия дебел нос. Кожата на лицето му беше увиснала от алкохола и никотина.

— Е, приятелю — обърна се той към Том. — Какво те води пак в Париж?

— Приятели ли сте? — обади се Дженифър.

— Е, може би не съвсем — обясни Дюма. — Том не обича да се сближава с никого, нали, Том? Но имаме уговорка, която се приближава до приятелство. — И се усмихна.

— Разкажи й как се запознахме, Жан-Пиер — настоя Том.

— Сигурен ли си? — Дюма се колебаеше, но Том кимна уверено и полицаят сви рамене. — Преди няколко години Феликс имаше проблеми. Беше станал излишен според изискванията на вашето правителство. Дойде при мен и му помогнахме да изчезне, при условие че ни помогне да намерим един предмет от национално значение.

— Значи ми каза истината! — прошепна Дженифър и поклати глава.

Дюма се обърна към Том. Изражението му изведнъж стана сериозно.

— Но сега пак си загазил, а?

— Защо мислиш така? Какво си чул?

— Познаваш ли детектив сержант Кларк? Той определено те познава.

— Мръсник — навъсено отбеляза Том. — Знае ли, че съм тук?

— Не. Не се тревожи. Няма да му кажа.

— Благодаря, Жан-Пиер. — Том се усмихна признателно.

— Няма защо. Чух, че те издирва за убийство, и разбрах, че е станала някаква грешка. Самоотбраната е едно, но ти не си убиец.

— Как ни намери?

— От няколко месеца следим твоя приятел Ван Симсон. Подозираме го, че е замесен в пране на пари, взимане и даване на подкупи и дори убийство. Опасен човек.

— Проследил си ни оттам?

— Oui9. Поверих задачата на друг човек. Но вие ни изненадахте, когато дойдохте тук. Почти толкова, колкото когато обувките на мадмоазел паднаха от небето и едва не ме удариха по главата.

Том вдигна ръце.

— Вината е моя. Извинявай.

Дюма махна пренебрежително.

— Жандармерията наблюдава този апартамент от десетина дни. Разследват убийството на италиански свещеник. Но предполагам, че знаете това.

— Знаят за апартамента? — изненада се Том, но тайно изпита възхищение, че са открили жилището.

— Не са пълни кретени — каза Дюма, но усмивката му опроверга твърдението му.

— Не сме единствените, които са идвали тук. Някой вече е влизал и е взел нещо, което може да се окаже от значение. — Том посочи висящия от бюрото кабел за преносим компютър.

— Plus ca change.10 Вероятно нямаше да ви видят да влизате, ако не им бяхме казали да ви следят. В такъв случай остава въпросът какво правите тук? — Той се обърна към Дженифър.

— Господин Кърк помага на ФБР в едно наше разследване.

Французинът стисна челюсти.

— И това ви дава правото да нахълтвате в частен дом? И да се представяте за полицаи? Да ровичкате в сцена на престъпление? Нека ви попитам нещо, агент Браун. Вашето посолство поискало ли е помощ от Ministère de l’Intérieur11?

— Ще трябва да проверя във Вашингтон.

— Позволете да ви спестя труда. Не са го направили. Затова практически и вие сте цивилно лице. Всъщност дори нелегален имигрант, тъй като колегите ми от граничните власти не са ви регистрирали да влизате в страната.

— Уверявам ви, че… — започна Дженифър.

— Във френския език има дума за такова поведение. Мисля, че е подобна и на английски. Espionnage12. Може и да смятате, че останалият свят е ваш, и може да правите каквото искате, но тук, във Франция, не обичаме чуждестранни агенти да работят неофициално. Въпрос на национална сигурност. — Очите му блеснаха. Дюма изпъчи гърди и изопна гръб, за да придаде повече тежест на думите си.

— Господин Дюма, извинявам се за нарушението, което съм направила. — Тонът й беше изпълнен с уважение, но категоричен. — Идването ми тук не беше предвидено и затова не можах да мина през обичайните канали. Убедена съм обаче, че американският посланик ще потвърди коя съм и ще разсее тревогата ви относно моите намерения.

— Естествено — изсумтя той. — Искам обаче да знам защо се интересувате от Раниери? И какво общо има той с Ван Симсон?

Дженифър се усмихна и поклати глава.

— Това е секретна информация, която за съжаление не мога да разкрия пред вас.

— Той е много опасен човек.

— Ако искам да ме покровителствате, ще ви кажа — троснато отговори тя. — Повярвайте ми, имала съм работа с много по-рисковани неща. Мога да се грижа за себе си.

— Тогава има два начина да го направите, агент Браун. Или ще споделите информацията си с мен и аз ще направя същото в замяна, или ще повикам двамата жандармеристи, които чакат отвън, да ви арестуват.

— И двамата знаем, че моето посолство ще уреди освобождаването ми за няколко часа. Няма да постигнете нищо.

— Може би. Но ви уверявам, че ще се погрижа инцидентът да бъде широко отразен от медиите. Снимката ви ще бъде във всеки вестник, а шефовете ви във Вашингтон — злепоставени. В интерес на всички ни е да се избегне подобно положение, освен ако не искате разследването ви да приключи преждевременно.

Последва неловко мълчание. Дженифър и Дюма се гледаха неотстъпчиво. Том наруши тишината.

— В Раниери е била намерена ценна монета, открадната от американското правителство.

Дженифър го погледна гневно и викна:

— Том! Не е твоя работа да говориш за тези неща!

— Няма време за игри, Дженифър. Жан-Пиер може да си държи устата затворена. Не можем да си позволим да ни покажат по медиите. Така че защо не му разкажеш каквото знаеш?

— Знам за монетата. „Двоен орел“ — каза Дюма наглед нехайно. Дженифър не реагира. — Не забравяйте, че все пак тъкмо френската полиция я предаде на ФБР.

Дженифър погледна Том и той й кимна окуражително.

— Дюма е на твоя страна. Знае за монетата. Може дори да ти помогне, по дяволите. Какво има да губиш?

— Смятате, че Раниери е искал да продаде монетата на онзи, който я откраднал? — попита Дюма.

— Да. — Тя кимна. — Гласът й беше колеблив, но постепенно стана по-уверен. — И се интересуваме от Ван Симсон, защото е известен колекционер на монети. Всъщност дори притежава „двоен орел“. Исках да разбера дали знае нещо за кражбата или къде е монетата.

Французинът се усмихна.

— Нека да отгатна. Ван Симсон не знае нищо. Винаги е така. При него това е нещо като религия.

— Да, и аз останах със същото убеждение — съгласи се Дженифър.

— Но ни заведе в трезора си — напомни й Том. — Показа ни колекцията и монетите си.

— Значи сте постигнали по-голям напредък от повечето хора. — Дюма учудено повдигна вежди. — Чувал съм, че не води никого там.

Радиостанцията му изпращя и той обезпокоено бръкна в джоба си да намали звука.

— Patron13. — Приглушеният глас вибрираше в якето му.

Дюма завъртя очи към тавана, извади радиото и го вдигна до устата си.

— Oui.

— Patron, on les à pinces en bas.14

— J’arrive15.

Прибра радиостанцията в джоба си и се усмихна на Том.

— Моите хора, изглежда, са попаднали на някакви ваши приятели долу.

— А, онези ли — ухили се Том. — Знаеш ли кои са?

— Проследиха ви от дома на Ван Симсон. Разбира се, той ще отрече, че ги е изпратил или изобщо ги е виждал.

— Единият изпусна това, като излизаше. Може би ще му го върнеш. — Том извади пистолета от джоба си и го сложи в протегнатата ръка на Дюма.

— Bon16. Нямаме повече работа тук.

Французинът стана, разкърши рамене и тръгна към вратата. Не погледна към вестника на масичката за кафе и Том успя да го вземе.

— Къде ще нощувате? — попита Дюма от вратата.

Кърк поклати глава.

— Все още не знаем.

— Ще ви запазя стаи.

— Не е необходимо — обади се Дженифър. — Ще се оправим и сами.

— J’insiste17 — без да се усмихва, каза Дюма, после размаха картата й. — И ако искате френските власти да ви съдействат, предлагам да минете по официалните канали. Инак очаквам и двамата да напуснете страната още утре.

Хвърли й служебната карта с едно завъртане на китката и Дженифър я улови във въздуха.

— Отидете в хотел „Сен Мари“ в Четвърти район — добави Дюма, когато заедно излязоха на улицата. — Кажете им, че аз съм ви изпратил. Ще ви дадат две стаи.

— Merci, Жан-Пиер — каза Том и стисна ръката му.

Дженифър се качи в колата.

— De rien, mon ami18 — отвърна французинът и после прошепна. — Защо си се забъркал в тази каша с ФБР, Феликс? C’est pas ton style19.

— Казах ти, че е еднократен ангажимент. Тя ще си вземе монетите, а аз ще разбера кой е убил Хари Ренуик. Това е всичко.

Дюма кимна и го погледна, после хвърли поглед към Дженифър.

— Пази се.

— От кого? От Ван Симсон? Не се тревожи. Ако онези двамата са най-добрите, с които разполага, няма да имам проблеми.

— Не… Имам предвид от нея. — Дюма му намигна. — Жена като тази може да е опасна. Да те накара да направиш неща, които не трябва. Не забравяй как се отнесоха с теб последния път.

Том някак намери сили да се усмихне.

43.

Хотел „Сен Мари“, Четвърти район, Париж

19:26

Том отметна глава под масажиращите струи на душа и затвори очи. Водата напълни ушите му и ги запуши. Той се заслуша в изведнъж усиленото си дишане и странния далечен звук на плискащата се около него вода и глухото пулсиране в главата му утихна. Едва сега осъзна колко е уморен.

Посегна към мивката и напипа сапунчето и шишенцето шампоан, предвидливо осигурени от хотела.

Насапуниса се и си изми косата. После се обръсна с поредната хотелска „екстра“ и се подпря с две ръце на очуканите плочки. Водата обливаше раменете и гърба му.

Как се бе озовал тук? Почти беше забравил. Чичо Хари. Да, това беше причината. Искаше да намери убийците на Хари. И да ги накара да си платят.

И да помогне на себе си. Не можеше да го отрече. Сделката с Дженифър му предлагаше реален шанс досието му да бъде изчистено, ЦРУ да го остави на мира и Кларк да бъде предупреден да не се занимава с него. Но можеше ли да им вярва? А на Дженифър? Все още не беше сигурен.

Спря водата, взе две хавлии, избърса се и приглади косата си с ръка. После излезе от банята и се облече — чисто бельо, джинси и тениска. Всичко беше в чантата, осигурена от предвидливото и бързо действащо ФБР. Тръгна по тясното стълбище към стаята на Дженифър на долния етаж и похлопа на вратата.

— Влез.

— Ще сляза да запазя маса.

— Добре. И без това трябва да се обадя по телефона. Ще предложа да отидем в Амстердам и да разследваме Щайнер.

— Хубаво. Но не забравяй споразумението ни. Докато не ги накараш да потвърдят сделката с мен, ще действаш сама.

— Съгласна съм.

— Ще се върна след десетина минути.

— Добре.

Дженифър тръгна към банята. Том гледаше гладките мускули на врата й и съвършения й гръб с цвят на шоколад и мрачно поклати глава. Точно това имаше предвид Жан-Пиер, когато каза, че била опасна.

Изхъмка и излезе. Слънцето се стопяваше над сградите, стените започваха да излъчват насъбралата се в тях горещина. Шумните кафенета и ресторанти се пълнеха с нетърпеливи клиенти — настаняваха се под чадърите с ярки цветове, осветени отдолу като фенери. На фона на бръмченето на мотопедите се разнасяха безброй разговори.

Районът беше прословут с проститутките си. Том вдигна глава и видя, че някои вече са отворили прозорците си и са сложили малки червени хавлии на балконите. Това беше обичайният сигнал, че проститутката е готова да упражнява професията си.

— Ей, Том!

Кърк се обърна към масата, покрай която току-що беше минал.

— Как си? — отново се обади гласът, този път придружен от махане с ръка.

Арчи беше неузнаваем. Бейзболната шапка, тениската и късите панталони бяха убедителен камуфлаж сред тълпите туристи. Фотоапаратът на врата му и раницата в краката му допълваха облика. Носеше слънчеви очила и не се беше бръснал от няколко дни — това, изглежда, беше част от маскировката, макар че Том нямаше представа каква е целта му. А и беше твърде изненадан, за да коментира външния му вид.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— От хотела идваш, нали? Зад бара има огледало в стил ар деко. Преди няколко месеца продадоха едно такова за десет бона.

Том го сграбчи за фланелката и го вдигна от стола.

— Какво правиш тук? Каква игра играеш?

— Спокойно, пич. — Очилата на Арчи се кривнаха на една страна.

— Как ме намери?

— Жан-Пиер ми се обади следобед — изграчи Арчи, тениската стягаше гърлото му. — Върна ми една услуга. Честна дума.

Кърк поотпусна хватката си.

— Какво ти каза?

— Ами… че си в Париж. Избърсах праха от паспорта си, метнах се на първия „Евростар“ и му звъннах, когато пристигнах. Каза ми, че те е пратил в този хотел.

— Не спомена, че ти се е обаждал. — Гласът на Том беше изпълнен с подозрение.

— Може да е искал да те изненада. Знам ли. Все едно, вече съм тук.

Кърк се вторачи в очите му, после го пусна. Арчи се свлече на хромирания стол и си намести очилата. Том седна срещу него.

— Какво искаш, Арчи?

— Трябва да поговорим. Стават разни неща, все кофти.

— Защо? Какво си чул?

— Носи се слух, че си очистил стария Ренуик. Това не изглежда добре.

— Мислиш ли, че аз съм го направил?

— Стига глупости.

Том въздъхна, после махна на сервитьора и поръча.

— Проклети чужденци — измърмори Арчи. — И бирата им е даже гадна — газирана помия.

Том беше съгласен — тъкмо затова си бе поръчал водка с тоник.

— Натопиха ме, Арчи. Вечерях с Хари. И после неочаквано Кларк се опита да ме арестува за убийството му. Каза, че отпечатъците ми били навсякъде.

— Защо някой ще иска да те натопи?

— И аз искам да знам.

— Има ли нещо общо с мацето? — попита Арчи и хвърли поглед към входа на хотела.

— Откъде знаеш за нея? — сопна се Том.

— Не се ядосвай. — Арчи нервно огледа хората на съседните маси. — Жан-Пиер ми каза, че си с мадама. Изглежда, смята, че тя може да те направи агресивен.

Сервитьорът дойде, остави питиетата им на лъскавата маса и пъхна сметката под синия рекламен пепелник на „Перно“. Арчи бръкна в раницата си, извади два телефона, провери дали има съобщения или пропуснати повиквания и ги сложи на масата. Цветните им екрани отразяваха помръкващата дневна светлина.

— Може да се каже. Тя работи за ФБР.

Арчи подскочи.

— ФБР! Шегуваш ли се?

— Де да беше така. Очевидно имат съвпадение на ДНК от поръчката в Ню Йорк. Не са ме арестували само защото мислят, че съм извършил кражба от Форт Нокс, и искат да сключат сделка с мен.

— Форт Нокс? Какви са тия глупости?

— Затънал съм до гуша, Арчи, и те ме държат за топките. Могат да докажат, че нямам нищо общо с убийството на Хари, но трябва да им помогна да намерят откраднатото от Форт Нокс. Ако го направя, обещават да изчистят досието им.

— И ти им вярваш?

Том кимна, а Арчи се изсмя, взе единия телефон, погледна екранчето му и започна да го върти на масата пред себе си. Златната му гривна потракваше в ръба на масата.

— Те си остават ченгета, приятел, с каквито и красиви инициали да се кичат. За тях хората като теб и мен са врагът. Ако могат да ни използват, го правят, но щом настъпи моментът, ни издухват — и край. — Арчи щракна с пръсти. — Ти би трябвало да знаеш това най-добре.

— Знам го. — Кърк се поколеба за секунда. — Глупаво е, но мисля, че тя е различна.

— Стига де! Та ти изобщо не я познаваш.

— Прав си. Но познавам хората. И мисля, че тя е откровена с мен и не ме лъже. — Том чак се изненада от увереността си.

— Тя може да ти обещае всичко, но те й казват какво да прави. За това трябва да се тревожиш, по дяволите. Нямаш абсолютно никаква гаранция.

Кърк кимна.

— Все още не, но…

— И как тя може да докаже, че нямаш нищо общо с убийството на Ренуик?

Арчи взе втория телефон, хвърли бърз поглед на екрана, после го остави и продължи да върти първия.

— Тя беше на вечерята заедно с мен. Преди години Хари очевидно е свършил някаква работа за ФБР и те искаха да им помогне за удара във Форт Нокс. Тя е свидетелка, че си тръгнах, когато Хари беше все още жив. Нейни агенти са ме наблюдавали цяла нощ и могат да потвърдят, че не съм излизал от дома си, нито съм се обаждал на някого.

— И сутринта се появява като Майка Тереза и ти предлага сделка?

— Горе-долу.

— Осъзнай се, Том. Тя е федерален агент, а не милата ти кръстница. Какво мислиш, че я мотивира повече — ти или работата й? Господи, няма да се изненадам, ако е пречукала Хари, за да те накара да й сътрудничиш.

На Кърк изведнъж му хрумна смразяваща мисъл. Дженифър знаеше къде да го намери. Самолетът в Кент, колата и дрехите в Довил. Всичко беше организирано бързо и безупречно. Удобно. Беше ли прав Арчи? А той — не пропускаше ли нещо?

— Какво ще стане, ако след няколко седмици свидетелите се изпарят, вместо да подкрепят историята ти? — с безмилостен язвителен тон продължи Арчи. — Ами ако Кларк се появи отново и тя вече не е с теб, за да ти помогне, както е обещала? Или ако някой убиец от ЦРУ се опита да ти пръсне черепа, за да приключат с теб? — Пак погледна екранчетата на телефоните си.

— Имаш ли други предложения? — попита Том и доизпи водката.

— Да. Веднага да станеш от масата, да рискуваш и да избягаш. Поне ще ги видиш, че те преследват, вместо да те наръгат в гърба хора, на които мислиш, че можеш да имаш доверие. Правил си го.

— Тогава беше различно. Имах какво да разменя с французите. ЦРУ помислиха, че съм мъртъв, и престанаха да ме търсят. Номерът минава само веднъж.

— Мога да ти помогна. — Арчи направо му се молеше, вкопчил пръсти в масата. — Изпълни поръчката. Вземи другото яйце. Уредил съм всичко в Амстердам. С парите от удара ще се установиш другаде. И аз смятам да сменя пейзажа. Може да заминем заедно. Хонконг? Буенос Айрес? Ти избираш.

— За това ли е всичко? Заради проклетата поръчка? Някога мислиш ли за нещо друго, освен за пари?

— Мисля как да остана жив. И ти трябва да помислиш за това. Най-късно до утре ще ти приготвя екипировката. Яйцето е в частна колекция. Онази, която гледахме преди няколко години, когато отмениха поръчката. Максимум двама-трима пазачи. Фасулска работа. — Арчи щракна с пръсти, за да наблегне на думите си. Единият му телефон иззвъня и той го грабна. — Да… Кажи му от мен, че е…

Том изтръгна телефона от ръката му и го пусна в почти недокоснатата му бира.

— Не ме ли чу? Казах — не. Няма да го направя. — Кърк заплашително вдигна пръст. Арчи ядосано извади телефона от чашата си и го избърса със салфетка. Екранът беше угаснал.

— Чуваш ли се какво говориш? Вярваш на хората, които преди десет години те предадоха. И на всичко отгоре няма да изпълниш поръчката и Касий също ще те подгони. Това е не само лош избор, а проклето самоубийство. Ако свършиш работата, поне ще трябва да се тревожиш само за ченгетата. А и двамата знаем, че можеш да се справиш с тях.

— Не разбираш, нали? — Том стана, опря юмруци на масата и се наведе към него. — Ако направя каквото искаш, до края на живота си ще трябва да се крия. Вечно ще трябва да поглеждам през рамо, няма да мога да вярвам на никого и ще трябва да бягам от сенки. Не си струва да водя такъв живот. Вярно, рисковано е, но тя ми предлага възможно най-добрия шанс да изчистя името си. Ако има и най-малката вероятност за това, ще се възползвам.

Арчи поклати глава и махна капачката на мокрия си телефон. На масата падна капка бира. Той погледна укорително Том.

— А Касий?

— Касий? Не знам. Ще трябва да се разбера с него, когато го видя. Ако изобщо го видя.

— Значи няма дори да помислиш по въпроса?

— Добре. Ще помисля, щом искаш. Но и ти трябва да помислиш и да намериш друг за поръчката, при това бързо.

Арчи поклати глава. Помръкващата жарава на слънцето се отрази в очилата му.

— Ако откажеш, и двамата ще пострадаме, Том. Гарантирам ти го.

Взе другия телефон от масата, погледна екрана, намести си очилата, стана и се сля със здрача.

44.

Хотел „Сен Мари“, Четвърти район, Париж

20:01

Косата на Дженифър беше мокра, раменете й блестяха от бисерни капки. Тя обу бикините си и закопча черния си дантелен сутиен. После седна на ръба на тясното легло и нахлузи черни джинси.

Още й беше горещо от душа, затова отиде до прозореца да подиша чист въздух, но в последния миг се сети да се скрие зад тюлените завеси, които се развяваха от ветреца. Сребристият й телефон започна трескаво да вибрира на тоалетката. Дженифър се поколеба, преди да отговори. Знаеше кой се обажда и искаше да се увери, че е спокойна и е подредила фактите в главата си. Съзнаваше, че разговорът може да е труден.

— Ало?

— Браун? Обажда се Боб Корбет.

Отривистата интонация и бързото, отсечено изговаряне на думите мигновено затвърдиха подозренията й и Дженифър реши да отговаря кратко и по същество. Знаеше, че Корбет харесва това.

— Да, сър?

— Как си? Кажи ми, че имаш добри новини. Нуждая се от тях. — Гласът му бе уморен и тревожен и Дженифър предположи, че Пайпър и другите усложняват живота му след убийството на Ренуик и загубата на монетата.

— Напредвам.

— Хубаво — облекчено каза той. — Какво научи?

— Ходих при Ван Симсон, както се уговорихме. Монетата му е там. Но ние… искам да кажа аз — бързо се поправи тя, съзнаваше, че Корбет разгадава всички недомлъвки в подобна неволна грешка, — усетих, че той знае повече, отколкото казва. Престори се на изненадан, но не беше достатъчно убедителен. Мисля, че знаеше за монетите.

— Нещо друго? — В гласа му не прозвуча интерес, макар Дженифър да знаеше, че е разпалила любопитството му.

— Отидохме в апартамента на Раниери, но се оказа фалшив. Кърк намери истинското му жилище и немски вестник с дата няколко дни след убийството на Раниери. Имаше статия за обир на летище „Шипхол“.

— Виж ти. — Гласът на Корбет прозвуча по-заинтригувано.

— Накарах Макс да провери. Няколко седмици след кражбата на „Шипхол“ в Амстердам е бил убит германец — наръган с нож в гърдите като Раниери.

— Каква е връзката?

— В апартамента му холандските полицаи са намерили някои от откраднатите на летището неща.

— И до какво води това? Изпускаш нещо.

Дженифър долови напрежение в гласа му. Така ставаше винаги, когато търпението му се изчерпваше.

— Германецът се казва Карл Щайнер. Познай кой е платил гаранцията му няколко дни, преди да бъде убит.

— Раниери?

— Точно така.

— Е, каква е теорията ти?

— Онзи, който е откраднал монетите от Форт Нокс, се е опитал да ги пренесе незаконно в Европа, като ги е скрил в товарна пратка. А после Щайнер изважда късмет на летището. Монетите са били в откраднатите от него кашони. Щайнер е познавал Раниери, затова отишъл в Париж да го помоли да ги продаде. След като убиват Раниери, Щайнер се връща в Холандия, като оставя вестника, който намерихме. А след няколко дни убиват и него.

— И какво е заключението?

— Убиецът на Раниери и Щайнер е един и същ човек. Вероятно на него са се опитвали да продадат монетите. И като се има предвид, че малцина биха проявили интерес към монетите, възможно е Раниери и Щайнер да са се опитвали да ги продадат на онзи, който ги е откраднал.

Настъпи тишина и макар че Дженифър бе почти сигурна в хипотезата си, мълчанието беше неловко.

— Има логика — за нейно облекчение най-после каза той. — Пайпър и Грийн ще са доволни, а ти ще спечелиш още няколко дни. Но трябва да отидеш в Амстердам. Колкото е възможно по-скоро.

— Смятам да замина утре.

— Добре. Аз пък ще видя какво ще мога да изровя за грабежа на летището и за убийството и ще ти го съобщя. Между другото, получихме разпечатка на телефонните разговори на Ренуик. Онази вечер се е обадил на мобилните телефони на двама души.

— И?

— И двамата са използвали фалшиви имена. Единият е в Обединеното кралство, другият — в Холандия.

— Холандия? Тогава може би има връзка с Щайнер?

— Няма начин да разберем. Номерата вече са сменени. Вероятно се е обаждал просто за да предизвика интерес.

— Едното обаждане очевидно е постигнало целта си. Проблемът е, че не знаем кое и до кого. — Дженифър млъкна за момент. — Какво да правя с Кърк?

Опита се да зададе въпроса небрежно: не искаше Корбет да разбере, че се притеснява за Том.

— Какво имаш предвид?

— Министър Йънг ще спази ли уговорката, или ще го прецака?

— А, ясно. Мисля, че няма да има проблеми. Стига той да изпълни своята част от сделката и да мълчи за историята с „Кентавър“.

— Добре — отвърна Дженифър и веднага съжали, че не си е позволила кратка пауза, преди да отговори, за да покаже безразличието си към Том.

— Не се сближавай с него, Браун.

— Няма.

Тя унило поклати глава. Беше сигурна, че няма да допусне Том да я разсее и да отклони вниманието й от разследването. Но някои неща не се връзваха и тя искаше да си ги изясни.

— Трябва да си много предпазлива с Кърк — добави Корбет.

— Знам. Само че…

— Какво?

— Мисля, че Пайпър не ни разказа цялата история за него.

— Искаш да кажеш, че Кърк не е убил друг агент?

— Не. Той призна, че го е направил. Каза обаче, че са го измамили. ЦРУ се опитали да го убият и действал при самоотбрана.

— И ти му повярва?

— Не, разбира се. Поне не отначало. Въпросът е, че френските тайни служби потвърдиха историята му.

— Какво?! — В гласа на Корбет прозвуча неподправено безпокойство.

Дженифър се ядоса на себе си. Разговорът не вървеше така, както искаше.

— Заловиха ни в апартамента на Раниери. Проследили ни от дома на Ван Симсон, наблюдават го от няколко месеца. Познават Кърк. Казаха ми, че историята му е проверена.

— Истината е, че не можем да сме сигурни какво се е случило тогава, Браун. Но дори аз предпочитам да вярвам на Пайпър, отколкото на твърденията на човек, който през целия си живот е лъгал. Кърк е престъпник.

— Не отричам, че е крадец. Но ако има право? Ако Пайпър го е обучил и после го е прецакал? Това не ни ли прави поне отчасти виновни за онова, в което се е превърнал? Не съм сигурна какъв избор сме му оставили.

— Добре, Браун. Разбрах — отстъпи Корбет. — Може би Пайпър не ни е разказал всичко. Ще разнищим този въпрос, когато случаят приключи. Повярвай ми, аз ще съм първият, който ще му го завре отзад на Пайпър, ако разбера, че ни е излъгал. Но дотогава просто забрави за това. Проблемът ти не е Кърк, а да намериш монетите и крадеца.

— Знам.

— Значи бъди бдителна и нащрек. Съсредоточи се върху задачата. Ако се разсейваш, веднага ще те изтеглим.

От тона му Дженифър разбра, че не се шегува. Осъзна и какво иска да й каже. Ровенето в историята на Том нямаше да й помогне да реши случая. А последното, което искаше, беше да я изтеглят. Беше по-добре да му каже онова, което искаше да чуе, и да запази мислите си за себе си. Засега.

— Ще направя всичко възможно. Интересът ми към Кърк се ограничава само до помощта му в решаването на случая. Инак не ме е грижа какво ще стане с него.

— Справяш се отлично, Браун. Продължавай в същия дух.

Връзката прекъсна.

След секунда на вратата се похлопа. Дженифър грабна черната си памучна блуза от стола и я облече.

— Да. — Том отвори и влезе. — Всичко наред ли е?

— Да.

Може би си въобразяваше, но й се стори, че долови в гласа му лека враждебност.

— Запазих маса в съседното заведение.

— Чудесно. — Дженифър погледна телефона на леглото. — Да тръгваме.

45.

Ресторант „Льо Паве“, Четвърти район, Париж

20:26

Ресторантът беше старомоден и оживен.

Между жестикулиращи пръсти лениво се виеше цигарен дим, изкривени прибори потракваха по бял порцелан. Масата им беше в дъното на заведението, плоча студен мрамор, монтирана върху крака от ковано желязо. От едната й страна имаше стол, а от другата — пейка. Червената й кафява тапицерия беше изтъркана и осеяна с петна. Том избра пейката, а Дженифър седна на стола.

Сервитьорът дойде и им даде менюто, после запали свещта, пъхната в стара винена бутилка. Гърлото й беше запушено от пластовете разтопен восък. Пламъкът затрептя и се усили. Бледата му светлина се отрази в огледалата на тавана.

Дженифър вдигна глава и огледа помещението.

— Страхотно място.

— Личи си, че е хубаво, защото е пълно с местни жители.

Том кимна към масите около тях. Млада двойка с нови венчални пръстени. Самотна старица с оредели къдрави коси и напудрено сбръчкано лице — тайно хранеше миниатюрно кученце, спотаило се в дълбините на чантата й. Мъж на средна възраст, показно преметнал ръка на раменете на красивия си млад любовник — наслаждаваше се на ревнивите погледи на две жени на съседната маса.

— Отдавна ли съществува?

— Да. Някъде от тридесетте години. Германците непрекъснато са го посещавали по време на окупацията, а ако не друго, те поне са познавачи на ресторантите. Останалата част на Европа е воювала, а това заведение е натрупало цяло състояние.

Сервитьорът се появи отново и взе поръчката им — зелени салати за ордьовър, пържола за Том и агнешко бутче за Дженифър, придружени от бутилка бургундско. Виното беше донесено почти незабавно. Том го опита и кимна одобрително. Сервитьорът напълни две чаши и остави шишето между тях. След малко пристигнаха салатите — големи зелени листа, залети с гъст оцет, подправен с горчица. Двамата започнаха да се хранят. Мълчаха неловко. Дженифър мислеше за разговора си с Корбет.

— В сила ли е сделката ни? — попита Том. Въпросът му съвпадна с мислите й.

Тя кимна.

— Ти ни помагаш и ние ти помагаме. Сделката си остава. И когато приключим, забравяш за „Кентавър“. Инак ще те подгонят с всички средства.

— Вярваш ли им?

— Защо не? Те вече не се интересуват от теб. Искат само монетите.

— Ами ако не ги намерят? Ако променят решението си? Нямам гаранции, нали?

— Имаш моята дума. — Дженифър го погледна в очите и видя същата подозрителност, която бе забелязала, когато се запознаха. Беше намаляла през деня, но сега се бе засилила повече от всякога.

— Твоята дума?

— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че си струва да я имаш.

Сервитьорът се наведе над масата и взе празните им чинии. Дженифър отново напълни чашата си. Алкохолът й помагаше да успокои опънатите си нерви.

— Защо си постъпила на работа в Бюрото? — след дълго мълчание попита Том.

— В кръвта ми е. Баща ми, чичо Рони, дядо Джордж, всички бяха ченгета. Мисля, че Бюрото е просто следващата стъпка.

— Доставя ли ти удоволствие?

— Работа като работа. Има и хубави, и лоши моменти. Приятно ми е усещането, че променям нещо.

— А това е важно за теб, нали? Да променяш нещо.

— Не е ли така за всеки? Инак защо да си правим труда?

Той кимна и Дженифър усети, че изобщо не се интересува от отговорите й, а пита колкото да се намира на приказка. Вероятно му беше трудно да се примири със странното им сътрудничество, така както и тя не можеше да се пребори с дългогодишните си предразсъдъци.

— Какво правиш, когато не работиш?

— Предимно спя.

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Не се ли срещаш с някого?

— Не.

— Но е имало някого.

— Да.

— Какво стана?

— Почина. — Дженифър мигновено съжали, че го е казала. Опитваше се да не си го спомня, още по-малко да го обсъжда с други хора.

— Как?

— Не искам да говоря за това.

Допи чашата и пак я напълни. Вече се чувстваше леко замаяна, а и пушекът на свещта дразнеше очите й.

Няколко маси се освободиха и в ресторанта стана по-тихо. Том си поръча еспресо, а Дженифър предпочете да довърши виното. Донесоха кафето и Том го разбърка няколко пъти, докато слоят сметана на повърхността не се разтопи в черната течност отдолу.

— Откъде си, Дженифър?

Тя изпита облекчение, че сменят темата.

— Чувал ли си за Таритаун? Уестчестър Каунти? Това е в северната част на щата Ню Йорк. Красиво място. Сенчести улици, магазинчета, лъскава червена пожарна кола, спортни клубове. Безопасно.

— А семейството ти?

— Мама беше фризьорка. Работи в един и същ салон през целия си живот. Пенсионира се тази година. Иска от мен само да се омъжа, за да има внуци.

Том се усмихна.

— Татко е пълна нейна противоположност — продължи тя. — Тих е, но много забавен. Мисля, че е искал момче, но са му се родили две момичета. Винаги ни караше да правим момчешки неща.

— Затова ли шофираш толкова бързо?

— Това е единственият начин, който знам — ухили се Дженифър. — Все едно, той напусна силите на реда преди пет години. Сестра ми Рейчъл наскоро завърши „Джон Хопкинс“. Иска да стане лекар.

— Спогаждаш ли се с всички?

— Имаме неприятни моменти, като всички хора, но се разбираме, макар че не ги виждам толкова често, колкото бих искала.

— Сигурно… много се гордеят с теб — след кратко мълчание каза той.

Може би се дължеше на внезапната тъга в гласа му, която намекна за загубата му, или на пушека на свещта, или дори на острата болка от неизказаната вина на Дженифър. Каквото и да беше, тя изведнъж се натъжи.

Замълчаха. Сервитьорите вече обикаляха масите и гасяха свещите с наплюнчени пръсти. Фитилите лекичко съскаха.

46.

Гара Север, Десети район, Париж

21:13

Арчи вървеше към главния вход на гарата и току поглеждаше екрана на работещия си телефон. Пред гарата все още гъмжеше от алжирски таксиметрови шофьори и джебчии — обикаляха и търсеха поредната си жертва. Румънски циганки с бебета, внимателно загънати в шарените им поли, просеха — протягаха ръце, покрити с червени татуировки и отрупани със златни пръстени.

Усети колата, преди да я види. Фаровете й осветиха в жълто асфалта, а гумите изсъскаха, когато го настигна и подкара успоредно с него. После автомобилът спря и тъмното задно стъкло се смъкна. Арчи подозрително присви очи. Отвътре се разнесе сух мирис на климатик.

— Накъде си се забързал?

— Познаваме ли се?

— И да, и не.

— Нямам време за гатанки.

— Така е. Времето ти почти изтече.

— Касий? — Арчи хлъцна и сърцето му подскочи в гърдите.

— Дойде с отлични препоръки, но досега не си направил нищо, с което да докажеш, че заслужаваш доброто си име. Закъсня с първото яйце. А сега, когато ти остават два дни, няма и следа от второто.

Арчи преглътна и съжали, че бе решил да върви пеша.

— Знам, но е трудно. По-трудно, отколкото мислехме. — Докато говореше, се опита да надникне през пролуката в стъклото. — Може би ако имах повече време…

— Това, за съжаление, е единственото, което не мога да ти дам. Плащам ти щедро. И очаквам да доставиш стоката. Знаеш какви са последиците, ако не го направиш.

— Не съм виновен аз — заекна Арчи. — Феликс ме бави. Все още го обработвам.

— Това не е моя грижа.

— Планирал съм всичко. — Арчи се мъчеше да говори уверено.

— Къде е?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Къде е? — заплашително настоя гласът.

— В Амстердам — измънка Арчи и наведе глава.

— Добре. — Гласът прозвуча по-спокойно. — Ще поддържаме връзка. Не ме разочаровай.

Стъклото се вдигна. Колата се отдалечи от тротоара и след няколко секунди се скри от погледа му.