Монетата

47.

Хотел „Седемте моста“, Амстердам, Холандия

28 юли — 14:37

Дженифър се отпусна на леглото. Обувките се изхлузиха от краката й и безшумно паднаха на изтъркания кафяв килим. Не беше спала добре предишната нощ, макар че се бяха редували да шофират. Беше отпаднала и изтощена от събитията през последните няколко дни. Знаеше, че това отчасти се дължи на продължителното пътуване със самолета, интензивното разследване, възстановката на кражбата от Форт Нокс, тревогите и изгубения сън, от които все още не можеше да се съвземе.

Последните няколко денонощия не бяха лесни. Убит невинен човек, кражба на поверената й монета и бърз таен полет до Франция заедно с главния заподозрян. И все още оставаха много въпроси. Кой беше поръчал обира във Форт Нокс? Беше ли замесен Кърк? Как се беше озовала една от монетите в стомаха на убит свещеник и търговец на крадени вещи? Кой стоеше зад убийството на Ренуик? Забъркан ли беше Ван Симсон? Къде се вместваше Щайнер и убийството му? И най-важното — къде бяха монетите?

Колкото и да искаше да избие тази мисъл от главата си, трябваше да признае и че изтощението й донякъде се дължи и на емоционалното бреме от несъответствието между описанието на Том Кърк от страна на Пайпър и Корбет и доказателствата пред очите и ушите й. Това бреме я бе накарало да изпие твърде много вино предишната вечер — на сутринта главата й се пръскаше.

В Том тя виждаше съобразителен, интелигентен и изключително лоялен човек, който имаше безспорни причини да се промени. Осъзна, че е стигнала до кръстопът. Да му вярва ли, или не? Да вярва на очите си или на хорските приказки?

Не беше сигурна дали има избор. Ако не беше Том, тя нямаше да намери скривалището и вестника, нито да направи връзката с Щайнер. Освен това той бе спасил живота й на покрива. А що се отнасяше до кражбата от Форт Нокс, тя го бе погледнала в очите и бе видяла непоколебимата убеденост на невинен човек. Да, Дженифър си бе изяснила всичко за него. Том Кърк заслужаваше втори шанс. Въпросът беше дали Корбет е на същото мнение.

— Какво правиш? — Тя отвори едното си око, после и другото: Том увиваше с чаршаф голямото огледало на стената вдясно.

— Стаята понякога се използва за снимане на порнофилми — без да се обръща, обясни той. — Убеден съм, че това огледало е двупосочно и от другата страна е скрита камера. Реших, че няма да искаш да рискуваш.

Дженифър се разсъни и седна в леглото.

— Довел си ме в публичен дом? — Стана и протегна ръце, уплашена, че може да докосне нещо, омърсено от предишните обитатели на стаята.

— Не е публичен дом. Познавам собственика. Чисто е, безопасно е и никой няма да ни потърси тук. Съжалявам обаче, че имаха само една свободна стая. Но не се тревожи. Ще спя на пода.

— Чудесно.

Не беше доволна, но и не й се искаше да спори. Отново седна на леглото и посегна към дебелия плик, който Корбет й бе изпратил, както бе обещал. Отвори го и прочете първите няколко страници на глас — пропускаше маловажното и приглаждаше косите си зад ушите, докато говореше:

— Карл Щайнер. Източногерманец. Четиридесет и шест годишен. Бивш телохранител. Подозиран, че е бил информатор на ЩАЗИ. Бил е в затвора за въоръжен грабеж, търговия с крадени вещи, обичайните неща. Замесен в няколко убийства в Германия, но така и не са намерили доказателства. Преди три години се преместил в Холандия очевидно за да се снабдява по-лесно с хероин — бил е наркоман.

Том се изсмя.

— Е, дошъл е, където трябва. А убийството? Какво пише за него?

Дженифър прелисти няколко страници.

— Не много. — Погледна го и сви рамене. — Същата рана като на Раниери. Говорел е по телефона, когато е станало. Обаждането е проследено до друга телефонна будка в Лондон. Портфейлът и ключовете му са били в него, затова холандските полицаи са се досетили, че не става дума за обикновено убийство с цел обир. Смятат, че престъплението е свързано с наркотици. Очевидно непрекъснато се случват такива неща.

Том замислено сбърчи нос.

— Е, поне ние знаем, че не е така. Имаме работа с професионалисти, обучени убийци. Убили са Раниери и после Щайнер. Вероятно са разчитали, че никой няма да свърже двете убийства. Единственият въпрос е дали са взели онова, което са искали?

— Имаш предвид монетите?

— Да.

Дженифър зачете следващата страница и възкликна:

— Не мога да повярвам!

— Какво?

Тя го погледна изумено.

— Има видеозапис на убийството.

— Видеозапис?

— Да. Двама туристи са заснели всичко. Тук някъде трябва да има копие. — Дженифър прерови плика и победоносно извади касета. На нея с червено мастило беше надраскано: „Щайнер — видеоматериал“.

Том я грабна от ръката й и включи телевизора — лъскавите му черни очертания бяха странно неуместни на фона на изцапаните окъсани тапети на цветя и облицованите с фурнир мебели, боядисани преди много години в различни нюанси на тъмнозеленото. Вграденият видеоплейър лакомо погълна касетата и изстена с тих механичен глас.

48.

Хотел „Ван Рейн“, Амстердам, Холандия

14:49

Хотелската стая беше занемарена. На мръсния закован с гвоздеи прозорец бяха закачени мръсни зелени завеси — висяха само на няколко кукички. Подът и стените бяха облицовани с еднакъв, подобен на кадифе велтер, несъмнено последният писък на модата през седемдесетте, но сега избелял и осеян с петна, оставени от обитателите му през годините.

Леглото беше хлътнало в средата като оставен на произвола на съдбата трамплин. Очуканата бяла табла и нощните шкафчета бяха заковани за стената. В лявото чекмедже имаше библия с откъснати страници. Между евангелията на Марко и Лука бяха затиснати няколко почернели трохи. Замайващата миризма на останалите страници предполагаше, че някоя нощ са били изпушени поради отчаяна потребност от хартия за цигари.

Таванът беше избледнял до воднисто жълт цвят. Противният му вид не се разхубавяваше от слабата светлина на окъсания абажур около единствената четиридесетватова крушка в средата.

Хотелът обаче служеше на целите му. Хората влизаха и излизаха, без да задават въпроси. Стаите се даваха за час, за ден и дори за седмица срещу предварително заплащане. Тук беше лесно да си анонимен, да се слееш със сенките и да се вмъкваш и измъкваш незабелязано. Ето защо обстановката го устройваше напълно.

Но той беше тук вече от седем дни и си бе приготвил багажа да си тръгне. Пушеше до обезумяване, изчука три проститутки — всичките приличаха на сестра му, и всяка сутрин се събуждаше прегърнат празна бутилка „Джак Даниълс“ и с ужасно главоболие. Беше почти доказал пред себе си, че човек може да прекалява с хубавите неща. Изпокъсаната библия обаче го притесняваше. Не беше правилно. Проява на неуважение.

Телефонът в джоба му завибрира. Той го извади и го доближи до ухото си, притисна топлата пластмаса до рехавата си провиснала руса брада.

— Обажда се Фостър. — Тембърът загатваше за азалии и шепнещи борове, увити в испански мъх, за дълги задушни нощи и гъмжащи от алигатори блата. — Още ли си в Амстердам?

Гласът беше отривист, кратък и ясен. Както винаги.

— Да.

— Добре. Бъди готов. Искам да свършиш още една работа. Обичайният хонорар. Ще ти се обадя след час.

Линията прекъсна.

Мъжът въздъхна и пусна телефона на леглото. Разхвърляните чаршафи го погълнаха. Той отвори куфара си, извади внимателно сгънати ризи и панталони и ги сложи на леглото.

После отново бръкна в куфара, прокара пръсти по копринената подплата и я придърпа към себе си. Капакът се открехна и той го вдигна, разкривайки пълното с дунапрен отделение отдолу.

Там беше скрита разглобена снайперска пушка „Ремингтън M24“.

49.

Хотел „Седем моста“, Амстердам, Холандия

14:49

Екранът светна и образът трепна от мърдането на камерата.

Слънцето весело се усмихваше през рехавите облаци. На фона отекваше успокояващото монотонно бъбрене на екскурзоводката и плискането на водата. Пред тях бавно преминаваха гледките и звуците на града, мостовете, каналите и високите тесни къщи.

Изведнъж гледката се промени. Слънцето изчезна зад една висока сграда. Корабчето се плъзна в сенките. Картината стана някак студена, а небето — сърдито и злокобно. И в следващия миг, отначало в дясната страна, а после на целия екран, с всеки ужасяващ детайл. Том и Дженифър видяха Щайнер и убийството му.

Всичко стана много бързо. Двама мъже безшумно се приближиха до телефонната будка. Слушалката падна от ръката му и се строши в металната основа на кабината. След това проблесна стоманено острие. Следващият кадър показа тялото, което лежеше сгърчено на тротоара. Екскурзоводката продължаваше да говори с напевен глас. След няколко секунди лентата свърши и екранът угасна като насилствено прекъснатия живот.

Двамата се спогледаха. Том се размърда неспокойно на ръба на леглото, Дженифър нервно преглътна. Том беше втрещен от кадрите — не можа да откъсне поглед от екрана, когато ножът блесна, сърцето на Щайнер спря да бие и животът му свърши на улицата. Чувстваше, че Дженифър изпитва същото. Неустоимото влечение към воайорството бе надвиснало над тях като страховита тайна, споделена мания, която ги отблъскваше и същевременно привличаше.

— Да го изгледаме пак? — с нежелание предложи Том.

Дженифър само кимна. Трябваше.

Той пренави лентата, пусна записа, седна на ръба на леглото и опита да се съсредоточи върху филма по-безпристрастно. Щайнер се разпознаваше лесно от полицейските снимки и портрета по описание в досието му, но нямаше начин да се идентифицират убийците. Камерата не ги беше заснела. Беше невъзможно да се види и дали двамата мъже бяха взели нещо от Щайнер. В най-важния момент, когато се бяха навели над трупа, корабчето беше минало под мост.

Щайнер очевидно бе усетил заплахата веднага щом се бяха появили. Бяха го убили хладнокръвно и посред бял ден пред очите на туристите в корабчето. Беше истинско чудо, че никой друг не ги беше видял. Всъщност, сякаш бяха искали да ги забележат. Или не желаеха да рискуват да се провалят. Просто бяха убили Щайнер при първата възможност, независимо от последиците. Бяха отчаяни и самоотвержени. Опасни.

Том отново пусна записа и се премести по-близо до екрана. Изведнъж му хрумна нещо, той стана, пак превъртя лентата и натисна паузата точно преди Щайнер да забележи убийците. Наклони глава първо на едната, а после на другата страна, сякаш се опитваше да види нещо встрани от кадъра.

— Какво правиш, Карл? — промълви по-скоро на себе си, отколкото на Дженифър.

— Какво имаш предвид?

— Вгледай се в него. — Том посочи гърба на Щайнер. — Преди да забележи двамата мъже, се е обърнал към задната стена на телефонната будка. Леко се е навел и се е подпрял с лявата си ръка на задната стена. Слушалката е притисната между главата и лявото му рамо. Какво прави?

— Да, виждам. — Тя стана и отиде при него. — Сякаш чете нещо. Или се е подпрял и с дясната ръка… Намерили ли са писалка?

Дженифър отново прелисти доклада за престъплението.

— Ето. Имало е писалка на земята. Ченгетата предполагат, че е паднала от джоба му, докато убийците са го претърсвали.

— Мислиш, че е пишел нещо?

Тя кимна.

— Да, но какво? — Дженифър му направи знак отново да пусне филма, кадър по кадър. — Погледни. Определено не слага нищо в джобовете и портфейла си, преди да се появят убийците. А после го наръгват, претърсват го и изчезват.

— Искаш да кажеш, че ако е записвал нещо и полицаите не са го намерили, може все още да е там? Къде е тази телефонна будка?

— Шегуваш се. Вече е минала една седмица.

— Повярвай ми, амстердамските ченгета не се славят с голяма бързина и резултатност. Имат много работа. Да отидем да видим.

— Сериозно ли говориш? — попита Дженифър и когато той кимна, сви рамене и отстъпи. — Будката е на Принс… Не знам как се произнася.

— Принсенхрахт — каза Том, като погледна досието. — Близо е до хотел „Пулицър“, само на петнадесетина минути оттук.

50.

15:21

Минаха покрай оживените кафенета на открито и карикатуристите, които продаваха творбите си за десет долара на Рембранд плейн. Във въздуха отекваха стари песни на Бийтълс и южноамерикански ритми. Завиха по канала Синхел. На ъгъла стоеше човек статуя, облечен като Тенекиения човек. Тялото му се помръдваше като на робот всеки път, когато минувачите хвърлеха дребни монети в чинийката пред него.

Дженифър четеше на глас имената на улиците, написани на табелки, поставени високо над главите им — кълчеше си езика в борбата с непознатия правопис и произношение. Каналът край тях блещукаше на слънчевата светлина като обсипана с капчици роса паяжина.

Оформеният като полумесец център на Амстердам е построен през седемнадесети век. Първоначално каналите представлявали защита срещу нападения. С нарастването на важността на града като търговско пристанище се увеличавало и значението на мрежата от тесни улици и канали, които се разпростирали ветрилообразно от полумесеца, серия от концентрични кръгове, завършващи с площади, където навремето били градските порти, залоствани нощем. Портите са разрушени отдавна и много канали са запълнени с пръст с появата на автомобилите и поради стремежа градът да стане по-достъпен за трафика. Амстердам обаче си остава неповторим, Северната Венеция, както често го наричат. Четиристотин каменни моста все още пресичат каналите с обща дължина сто километра — изящен скелет от вода, който свързва частите на града.

Том не беше идвал в Амстердам от почти пет години. Разбира се, тогава изпълняваше поръчка. Беше намерил време да запомни разположението на града, както правеше винаги, когато планираше удар в нова обстановка. Улиците, забележителностите, преките маршрути, баровете, ресторантите, ориентирите, особеностите. Тайните. Това беше, за да намали до минимум риска, да свърши работата и да се измъкне невредим. И сега бързо изравяше познанията от архива на паметта си.

Мястото, където беше извършено убийството, беше очевидно. На тротоара беше разпъната голяма найлонова палатка, която покриваше телефонната будка и участък в радиус метър и половина и ги скриваше от любопитни очи. „Каква ирония“ — помисли Том. Смъртта на Щайнер беше заснета с видеокамера, а сцената на убийството беше ревниво пазена. Би трябвало да е обратното.

Около тентата бяха поставени стоманени прегради. На дебелите им решетки бяха закачени бели знаци с надпис „Politie20“ с големи сини букви. Полицейската лента се развяваше и плющеше на вятъра като опашка на хвърчило.

Том и Дженифър се приближиха до преградата и огледаха улицата в двете посоки, но изглежда, никой не стоеше на пост. За по-сигурно Том извика, но никой не отговори. Към тях вървяха две момичета с обеци на устните и носа и татуировки на корема. Очевидно спореха за нещо. Докато отминаваха, Том погледна китката си, сякаш чакаше някой, който закъсняваше, и в същия миг осъзна, че е забравил часовника си в хотела. Девойките не забелязаха това и когато гласовете им заглъхнаха, Том кимна на Дженифър. Двамата прескочиха металната преграда и се шмугнаха в палатката.

Следобедното слънце си бе проправило път през дебелия бял найлон и озаряваше вътрешността с бледа светлина. Въздухът беше тежък и влажен като в занемарена оранжерия. По земята бяха пръснати стърготини, за да попият кръвта на Щайнер. Противната, отблъскваща миризма на смърт тегнеше над всичко. Както навсякъде в Амстердам, задната стена на телефонната будка беше облепена с колаж от недвусмислени картички, които рекламираха стриптийз, секслинии и проститутки. Една твърдеше: „Непослушна ученичка иска да я напляскат“, друга обещаваше: „Любовник в черни кожи обича да ближе“. На този разнообразен каталог на секса всяко момиче беше изобразено по-привлекателно и с по-големи гърди от предишното. Всички прищевки и фантазии можеше да се осъществят само с едно телефонно обаждане.

Том влезе в телефонната будка. Строшената слушалка все още висеше на кабела. Той спря и сви устни.

— Толкова ли ти е скучно? — пошегува се Дженифър. Глухият й глас отекна в мъртвешката тишина под тентата. Горещият въздух се стелеше над тях като диря от реактивен двигател.

— Не съвсем — без да вдига глава, отвърна той. — Мисля, че ако е записвал нещо, може да е грабнал най-близкото парче хартия, което му е било подръка. Не виждам такова нещо, но погледни. Тук липсва една картичка. — Том посочи самотно островче от черна пластмаса в морето от гола плът на задната стена. — Сигурна ли си, че не са намерили картичка?

— Щеше да го пише в досието.

— Ами… тогава това е всичко. — В гласа му прозвуча нотка на примирение и поражение. — Може да я е отнесъл вятърът. А може би не е писал нищо. Сигурно трябва да търсим другаде.

И в следващия миг нещо привлече погледа му. Том се приближи и видя бялото ъгълче на картичка, паднала или мушната зад телефона.

Той свали слънчевите си очила, притисна с нокът крайчеца и измъкна картичката.

На нея имаше русокоса мацка само с каубойски ботуши и шапка. Гърдите й отчасти бяха скрити от поканата: „Язди ме, мой каубой!“ Том сложи картичката на празното място на стената на телефонната будка. Вместваше се идеално.

— Мисля, че ни провървя. — Той се усмихна.

— Какво пише? — Дженифър се приближи до него и присви очи, за да прочете набързо надрасканото в горния ляв ъгъл на картичката. Цифри.

— 0090212.

— Какво означават според теб?

— Не съм сигурен. — Том разхлаби яката на ризата си. В найлоновата палатка беше горещо като в сауна.

— Адрес? Или пощенски код? — нетърпеливо предположи Дженифър. — Или номер на депозитна кутия в сейф?

— Вероятно. — Том се колебаеше. — Но… в Европа международният код е 00, а не 001 като в Щатите. Може да е телефонен номер.

— Тогава какво са 90 и 212?

— Ами, 212 е Ню Йорк, нали? Но кодът за Съединените щати е 1, а не 90.

— Това там не е ли списък с кодовете на страните? — Дженифър посочи ламиниран лист вляво от телефона и прокара пръст надолу по цифрите, като мърмореше под носа си. — Включени са само големите държави, затова може и да го няма. Китай 86… Индия 91… Мексико 52… Ето. Турция — 90.

— Разбира се. — Том щракна с пръсти, възмутен от собствената си недосетливост. — 212 е кодът на Истанбул.

— Искаш да кажеш, че Щайнер е записвал нечий номер, когато са го убили?

— Може би.

— Вероятно все още е търсел купувач. Може да е намерил някой, който е проявил интерес.

— В Истанбул? — недоверчиво попита Том. — Възможно е, но това не е очевидното място.

— Не може ли да открием вероятните купувачи там? Ако списъкът не е дълъг, не би трябвало да е трудно.

— Предполагам.

Върху найлона падна сянка и нечий глас попита:

— Wie is Daar?21

— По дяволите. — Том пъхна картичката в джоба си и бързо потърси изход, но безуспешно.

Палатката беше здраво прикрепена към земята.

Голяма ръка в ръкавица се плъзна през входа и хвана долния край на найлона. Том знаеше, че ще имат неприятности. Бяха използвали връзките на Дженифър, за да подминат граничните власти, и бяха минали по рядко охраняван път през границата. Всъщност бяха влезли в Холандия нелегално.

Нещо повече, той се беше погрижил да не попълват регистрационен формуляр в хотела. Процедурата беше задължителна и всяка вечер информацията се въвеждаше в националната база данни. На този етап не можеха да си позволят сблъсък със силите на реда. Той обмисли възможностите и накрая избра единственото практично решение.

Сграбчи Дженифър и я целуна.

51.

Хотел „Ван Рейн“, Амстердам, Холандия

15:39

Кайл Фостър не си спомняше някога да не е бил въоръжен. Подаръкът за петия му рожден ден беше газов пистолет, а за осемнадесетия — магнум .45 със специално гравиран резервен пълнител — с обич от майка му. От онзи ден тя не му удари нито един шамар. Каза му, че вече е мъж и че тя си е свършила работата.

Когато навърши двадесет, Кайл беше опитвал почти всеки пистолет, автомат, снайпер и ловна и щурмова пушка, които се продаваха на пазара, и множество предлагани нелегално.

Беше добър стрелец. Двадесет години бе служил в американските военни щурмови сили, в елитната им снайперистка част. Обичаше да убива. Но най-голямо удоволствие му доставяше ловът.

Все още изпитваше същото усещане — стягане в гърдите и леко прилошаване в стомаха. За пръв път бе почувствал прилива на адреналин, когато отиде с баща си на лов за елени край езерата до фермата им в Мисисипи. Еуфорията на преследването му достави огромно удоволствие, особено когато лицето му се изпръска с кръвта на първия убит от него елен, все още топла, все още шумно клокочеше от гърлото на животното.

Смяташе се за съвършения убиец. Напълно съсредоточен, спокоен и смъртоносен. Когато ловуваше, беше по-силен, по-годен и по-умен от обикновените човешки същества. Тялото и сетивата му действаха в абсолютна хармония. Преди да убие, той виждаше по-надалеч, чуваше по-ясно и долавяше миризмите по-осезаемо.

Разбира се, беше се развивал и усъвършенствал. Нямаше съмнение в това. От пушка премина към пистолет. А от пистолет — към нож. Сега камата беше любимото му оръжие. Убиването с нож изискваше истински умения и планиране. Да се промъкне незабелязано и да види изненаданото изражение на жертвата, стъписването и въпроса в очите й, докато лъскавото острие я пронизва…

Извади библията от чекмеджето и я смени с новата, която беше купил от книжарницата на ъгъла. Не беше предпочитаната от него версия, но поне всичките й страници си бяха на мястото. Това имаше значение.

И тази вечер щеше да е от голямо значение. Този път нямаше да има възможност да използва нож, защото щеше да се намира твърде далеч. Задачата беше различна. Довечера щеше да излезе на лов с пушка.

Имаше чувството, че отново е с баща си.

52.

Принсенхрахт, Амстердам, Холандия

15:40

Дженифър ахна от изненада, отвори широко очи и се опита да отблъсне Том. След миг обаче премрежи поглед и разтвори устни. От три години не я бяха целували така.

В палатката влезе ядосан полицай. Под мишниците на светлосинята му риза имаше петна пот. Тънката черна козирка на фуражката му се беше нагънала от горещината като асфалт на шосе през пустиня. По лицето му се стичаха струйки пот.

— Stoppen — заповяда той. — Спрете — отново извика полицаят, след като Дженифър и Том не му обърнаха внимание.

Дженифър го погледна и присви очи.

— Тук е забранено — добави той на неуверен английски. — Не е за туристи.

Тя наведе глава. Почувства се страшно неудобно.

— Извинявайте — каза Том. — Ние просто…

Полицаят се намръщи подозрително, после огледа палатката, за да провери дали не са докоснали или разместили нещо.

— Махайте се.

Двамата излязоха и тръгнаха по улицата. Дженифър усещаше как погледът на полицая изгаря гърба й, докато не завиха зад ъгъла.

Вървяха мълчаливо. Най-после Том се прокашля и наруши тишината:

— Извинявай.

— Няма нищо. — Дженифър се помъчи да говори спокойно, опитваше се да овладее вълнението си. В известен смисъл не беше изненадана. След три години всяка целувка би я накарала да се почувства странно. Изненада я онова, което не изпитваше. Вина.

— Това беше единственото, което можах да измисля. Реших, че така ще изглеждаме по-малко подозрителни.

— Не знам дали беше възможно да изглеждаме по-подозрителни — троснато отвърна тя; надяваше се, че престореният гняв ще й помогне да прикрие треперенето на гласа й.

Том учудено повдигна вежди.

— Беше много убедителна.

— Имах ли избор?

Отново настъпи мълчание. Край тях мина велосипед — черен и старомоден, с ракитова кошница отпред и запален фар, захранван от малко динамо, прикрепено до задната гума. Те отстъпиха, за да му направят път, и велосипедистът им благодари, като натисна звънеца.

— Господи, това беше просто една целувка. Какво толкова?

Дженифър предизвикателно се вторачи в далечината. Сърцето й все още блъскаше в гърдите.

— Виж какво. — Тя спря и сложи ръце на кръста си. — Казах ти, че се срещах с един човек, но той умря. Аз го убих. Мисля, че трябва да го знаеш.

Изражението му показа, че за пръв път не знае какво да каже.

— За мен вече няма такова нещо като „просто една целувка“. Затова престани да ми го напомняш.

— Добре.

Дженифър не беше убедена защо му го каза, вероятно за да го предупреди да стои настрана от нея или може би, за да обясни защо бе реагирала така разпалено. Но едно беше сигурно — почувства се много по-добре.

53.

Централна гара, Амстердам, Холандия

17:32

Телефонът звънеше хипнотично в ухото на Том. Пластмасовата слушалка в ръката му беше влажна от пот. Оттатък улицата един търговец продаваше бонбони: слагаше ги в малки хартиени пликове и ги даваше на децата, които се бяха насъбрали около количката му и крещяха.

Той затвори очи и опря глава на стъклената стена на телефонната будка.

Потокът хора, излизащи от централната гара, се увеличи, когато от някакъв току-що пристигнал влак се изсипаха пътници, после отново изтъня.

Телефонът щракна и Том отвори очи. Както обикновено, от другия край на линията не се чу нищо. Арчи винаги изчакваше човекът, който го търси, да заговори пръв. Такава беше примитивната му система за разпознаване на самоличността.

— Арчи, обажда се Феликс… Том.

— Том, слава богу, че си ти. От снощи се опитвам да се свържа с теб. Къде си отседнал, по дяволите?

Кърк долови паниката в гласа му и не отговори на въпроса, а на свой ред попита:

— Какво се е случило?

— Той ме намери снощи.

— Кой?

— Касий.

— Глупости. Откъде знаеш? Никой не го е виждал — възрази Том, но в тона му прозвуча и надежда. Искаше му се Арчи да се е объркал.

— Не казвам, че го видях, но беше той. Каза ми, че остава само един ден. И ако не изпълниш поръчката, ще намери мен и после теб.

— Мамка му — изсъска Том. Очите му разсеяно се стрелнаха към жената, която ръкомахаше в съседната телефонна будка. Пронизителният й глас вибрираше през стъклото. Изглеждаше разстроена от нещо.

— Все още ли си с онова маце от ФБР?

— Да.

— На какво си играеш?

— Казах ти. Мислят, че съм откраднал нещо от Форт Нокс. Опитвам се да оправя бъркотията.

— Какво по-точно?

— Някакви монети. Скъпи. — Том въздъхна тежко. — Мисля, че се опитват да ги продадат на някого в Истанбул, но не знам на кого.

— Истанбул? Лесна работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Утре вечерта Касий ще проведе там нелегален търг. Точно затова му трябват яйцата.

— Иска монетите и яйцата за един и същи удар — прошепна Том.

— Затова постави срока. Както ти казах, говори се, че някаква сделка се е объркала и е загубил много пари. Събира каквото може, дори продава някои от своите неща и търси хора, които му дължат услуги, за да е сигурен, че търгът ще мине добре. Ако не получи достатъчно предмети, ще трябва да се откаже от всичко. А това няма да се отрази добре на името му.

— Къде?

— Много е тайно. Ще се влиза само с покани. Знам само, че ще е утре вечер в Истанбул.

Том затвори очи. Жената в съседната будка плачеше. От очите й капеха сълзи и падаха по нагорещения под.

— Е, ще свършиш ли работата, или не? — отново попита Арчи. Този път тонът му беше по-настойчив.

— Все още мисля.

— Значи отказът ти не е категоричен? — окуражено попита Арчи.

— Беше. Но вече не съм толкова сигурен. — Том пое дълбоко дъх и се облегна на стъклената врата. Жената в съседната будка беше излязла и на мястото влезе слепец: подпря белия си бастун на стената и запрокарва пръсти по буквите от брайловата азбука, гравирани на бутоните. Том помълча няколко секунди и когато отново заговори, гласът му беше замислен и неуверен: — Знаеш ли, снощи, когато се връщах в хотела след срещата с теб, чух Дженифър да говори по телефона с шефа си.

— Какво каза?

— Хванах края на разговора, но в общи линии заяви, че той може да разчита на нея и че тя ще направи всичко възможно да постигне резултат. И че не й пука какво ще стане с мен, след като всичко свърши.

— Видя ли — победоносно каза Арчи. — Казах ти. Не можеш да имаш доверие на тия типове.

— Знам. Но нещо не се връзва.

— Връзва се, и още как. Тя е от тях.

— Не мога да я изоставя ей така и да хукна да изпълня поръчката.

— Защо?

— Поради много причини. Например забравих си часовника в хотела.

— Ще ти купя друг.

— Подарък е от майка ми.

— Тогава отиди и си го вземи. Имаш време.

— А екипировката ми? — Том търсеше оправдания като удавник, който се опитва да задържи главата си над повърхността.

— Всичко е на обичайното място. Изпратих го снощи.

— Откъде знаеш какво ще ми трябва? — прошепна Том. Устата му изведнъж пресъхна.

— Познавам те, Том. И знам, че си свестен човек. Беше ми ясно, че няма да ме разочароваш.

Кърк притисна слушалката до ухото си. Имаше ли избор? Вероятно щеше да се погрижи за себе си, но можеше ли да остави Арчи на щурмовите кучета на Касий? И колко време щеше да мине, преди да хванат и него?

— Съжалявам — продължи Арчи. — Искаше ми се да вярвам, че предложението им е реалистично и имаш истинска възможност да изчистиш името си. Но ти си чул какво е казала. Няма кой да ни помогне. Винаги е било така. Трябва да направим необходимото за себе си.

— Добре — с леден тон отвърна Том. — Печелиш. Касий ще получи яйцето. И после изчезваме.

54.

Централата на ФБР, Вашингтон, окръг Колумбия

28 юли — 13:42

Боб Корбет се наведе към тонколоната на телефона. Яката на бялата му риза се впи в гладкия му врат с бронзов слънчев загар, дока то се напрягаше да чуе думите на Дженифър.

— Повтори.

— Той излезе. — Гласът й се разнесе из стаята като ухание на скъп парфюм. — Казах му, че трябва да свърша някои неща и да отиде да се поразходи. В една стая сме, затова прояви разбиране.

— Благодаря, Браун. Ще видим какво ще излезе от истанбулската следа. Обади ми се пак по-късно.

— В една стая? — ядосано изръмжа Джон Пайпър. Лицето му се зачерви от гняв. — Какви ги върши тя, по дяволите? Преди три дни Кърк беше главният заподозрян, а сега е в една стая с него? Що за цирк ръководиш, Боб?

— Нарича се прикритие, Джон — изсъска Корбет. И той не беше сигурен какви ги върши Дженифър, но нямаше намерение да позволи на Пайпър да му го натяква и да се възползва от това. — Мислех, че си работил като полеви агент. Не можеш да избираш къде да отседнеш, нито с кого.

Завъртя стола си и се обърна към другите, седнали срещу него. Следобедното слънце проникваше през металните щори и очертаваше черни ивици на отсрещната стена и лакираната дървена повърхност на кръглата маса.

— Е, какво мислите?

Директорът на ФБР Грийн заговори пръв:

— На мен ми се струва, че Кърк наистина се опитва да помогне. Разкри връзката с Амстердам, а сега и следата към Истанбул. Браво на него. Може би трябва да му предложим да се върне на работа при нас.

Останалите се засмяха. Всички, с изключение на Джон Пайпър.

— Да бе! — иронично отбеляза той. — Откакто Кърк се появи на сцената, загубихме монета на стойност осем милиона долара, натресохме се на убийство в Лондон и се разминахме на косъм с грандиозен дипломатически скандал с французите. Нека да гледаме на нещата реално. Кърк е неуправляем.

Корбет забарабани с пръсти по бюрото.

— Идеята да му предложим сделка беше твоя — тихо напомни той на Пайпър. Очите на Пайпър блеснаха гневно, но Грийн се намеси и не му даде възможност да говори.

— Успокой се, Джон. Все още никой не знае какво всъщност се е случило в Лондон, нито чия е вината. А що се отнася до французите, те винаги превръщат всичко в дипломатически скандал. Това ги кара да се чувстват по-важни. Продължавам да твърдя, че Кърк изненада всички ни. Действията и постъпките му са като на невинен.

Тракането на ноктите на Корбет се засили.

— Как да разберем какво всъщност става? — настоя Пайпър. — Казах ви, че Браун не е подходяща за случая. Познавам Кърк. При него нищо не е такова, каквото изглежда. Успял е да я убеди, че няма нищо общо с всичко това. И нека не забравяме, че въпреки всичко може да злепостави президента. Трябва да го приберем на топло.

Корбет престана да барабани с пръсти по бюрото и каза:

— За пръв път с Джон сме на едно мнение. Кърк е престъпник. Не може да му се има доверие. Имал е средствата и мотива да извърши кражбата във Форт Нокс. Ако помага на Браун, това е защото иска нещо. Когато му се предостави удобна възможност, ще пристъпи към действие. И после ще разпространи историята за операция „Кентавър“ за собствено удоволствие и само за да ни натрие носа.

Пайпър кимна. Корбет учудено повдигна вежди от тази неочаквана изява на солидарност.

— Може и да сте прави — бавно каза Грийн, — но като се има предвид докъде сме стигнали, какви други възможности за избор имаме? Предлагате да изтеглим Браун? Продължавам да мисля, че имаме по-голям шанс да намерим монетите и крадеца с помощта на Кърк, отколкото без него.

— Не оспорвам това — рече Корбет. — И смятам, че Браун ще се справи. Тя не може да си позволи неуспех и го знае. Само казваме, че трябва внимателно да наблюдаваме Кърк.

— Искам да огледаме нещата от всички страни.

Министърът на финансите Йънг се наведе над масата и заговори за пръв път, откакто се бяха събрали. Плешивото му теме блестеше като огледало, в късите си дебели пръсти държеше писалка „Монблан“.

— Да видим какво друго са разкрили заедно. Не се знае, може и да им провърви. Ако Кърк се превърне в проблем, ще го извадим от уравнението. Откровено казано, когато всичко свърши, не ме интересува какво ще стане с него. От разказа на Джон останах с убеждението, че е опасен човек и знае опасни тайни. Ако е извършил кражбата във Форт Нокс, ще го арестуваме. Ако не е, сигурен съм, че ще намерите какво да му припишете. И без това има по-малка вероятност историята за „Кентавър“ да се разчуе, ако той е в затвора.

Корбет кимна.

— Трябва да осигурим подкрепления на Браун. Джон, обади се на някой от нашите хора в консулството да отиде в хотела им и да следи и двамата. Боб, искам да си стегнеш багажа и да подготвиш екип. — Йънг го погледна в очите. — Щом момичето ти се нуждае от помощ, хващай самолета. Ние не оставяме хората си на произвола на съдбата.

55.

Хотел „Седемте моста“, Амстердам, Холандия

21:33

Дженифър чу стъпки пред стаята, последва почукване на вратата. Вече се беше стъмнило. Том беше излязъл преди три часа и тя беше използвала времето, за да си почине, да се изкъпе, да избръсне краката и подмишниците си, да изскубе веждите си и да намаже тялото си с тоалетно мляко.

— Влез — извика Дженифър.

— Как си? — попита Том, щом влезе в стаята.

— Добре. А ти?

— Разходих се. — Той си наля чаша леденостудена вода от каната на тоалетката. — Много е горещо.

— В Европа не са ли чували за климатици?

— Чували са, но не вярват в тях.

— Някакви новини?

— Обадих се на един мой приятел, за да проверя дали знае нещо за истанбулската връзка.

— Е, и?

Том влезе в банята и в стаята отекна приглушеният му глас:

— Каза, че не знае нищо.

Излезе, като закопчаваше часовника на китката си, и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — изненада се Дженифър. — Нали току-що се върна?

— Трябва да свърша нещо.

— Какво? — Тя стана и сложи ръка на рамото му.

— Няма да се бавя.

Том понечи да излезе, но Дженифър му препречи пътя.

— Никъде няма да ходиш без мен. Не и като се има предвид всичко, което се случва, и докато не ми кажеш какво си намислил, по дяволите.

— Лично е. Няма нищо общо с теб, нито с монетите.

— Не ме интересува. Няма да ходиш никъде.

— Ще се върна след няколко часа. Не можеш да ме спреш. — Погледът му не трепваше.

Дженифър с нежелание се дръпна от вратата. Какво друго можеше да направи? Да го завърже за стола?

— Не забравяй, че сме сключили сделка — каза, когато Том протегна ръка към дръжката на вратата. — Ако ме прецакаш, и с двама ни е свършено.

Той й се усмихна.

— Не се тревожи. Сделката е важна колкото за теб, толкова и за мен.

56.

21:37

Щом стъпките на Том заглъхнаха, Дженифър бързо облече черен пуловер върху коприненото си бельо, смени обувките с високи токчета с маратонки, грабна ключа за стаята, изтърча надолу по стълбите и излезе на улицата.

Огледа се. Улицата беше тиха и безлюдна. Беше го изпуснала. В края на улицата проблясваше само фар на отдалечаващ се велосипед.

И в следващия момент го видя. Тъмният му силует се очерта за миг на червените тухли, когато на следващата пряка зави кола.

Дженифър се долепи до стената и се запромъква след него. Виждаше главата и раменете му, когато Том минаваше под уличните лампи или покрай синкавото сияние на нечий телевизор. Проследи го по моста, покрай назъбените тухлени стени на красивата „Ваах“, или Сградата с кантара, на площад „Нюмаркет“ и танцуващите светлини на ресторантите на открито наоколо, докато непогрешимият блясък на витрините не потвърди накъде се е отправил. Към Вален, квартала с червените фенери.

След стотина метра Том се наведе, сякаш за да завърже връзките на обувките си, и после се втурна в една странична уличка. Дженифър хукна след него. Знаеше, че ако го изгуби в лабиринта от преки, няма да го намери отново. Сърцето й се разтуптя. Съзнанието й вреше и кипеше от въпроси. Къде отиваше Том? Защо сега? И защо не й бе казал нищо?

Приближи се до уличката, забави крачка, допря гръб до стената и надникна зад ъгъла.

След около метър и половина уличката се разширяваше в малък площад. В отсрещния край имаше друга алея, водеща към улица, успоредна на онази, на която стоеше Дженифър. В лявата страна на площада имаше три еднакви витрини, фенерите им осветяваха калдъръма в тъмночервено. Срещу тях се извисяваше тъмна бетонна стена. Избледнелите олющени остатъци на абстрактните фрески по нея бяха посветени на отдавна забравен световен ден за борбата срещу СПИН. В мрака наоколо не се виждаше нищо друго.

Том стоеше пред витрината в средата и разговаряше през отворената врата с настоящата й обитателка, красива млада жена с високи скули, тънка талия и силиконов бюст. Късата й руса коса игриво подскачаше около лицето й, докато говореше. Устните й бяха намазани с блестящо червено червило. Яркосините сутиен, бикини, чорапи и жартиери контрастираха на млечнобялата й кожа.

Том се наведе към жената, която направи крачка напред и съблазнително се облегна на рамката на вратата, и прошепна нещо в ухото й. Тя се засмя — гласът й отекна по уличката като стъклен звънец — и отметна глава, така че косата й докосна раменете й. Том й даде няколко дискретно сгънати банкноти и жената бързо ги грабна с изящните си пръсти.

Младата проститутка — все още се кикотеше — отстъпи встрани и Том влезе. Тя го последва, затвори вратата и дръпна плътните червени завеси. В краищата на витрината насмешливо затрептяха ивици светлина.

57.

21:56

Дженифър бавно се върна на улицата. — Мръсник — измърмори, затвори очи и се облегна на една стена. Стомахът я присви. Знаеше, че няма право да се разстройва, нито дори да се изненадва. В края на краищата Том беше крадец. Защо очакваше, че ще се държи различно от всички останали долни типове, каквито беше срещала през годините?

Въпреки това беше ядосана. Ядоса се на Том, защото малкото, което беше научила за него, я бе изпълнило с надежда. Ядоса се и на себе си, защото колкото и да й бе неприятно да го признае, инстинктивната й реакция, когато го видя да влиза в онова място, беше ревност, а не гняв. Тя мигновено я прогони, но чувството остана, мъчителна болка в стомаха, от която не можеше да се избави.

— Хашиш? Екстази? Кокаин?

Тя изненадано погледна заговорилия я — ямаец с коси, сплетени на множество плитки. Видя големите му вторачени очи и долови уханието на цигарата в ъгъла на устните му.

— Не, благодаря.

— Хубави са — настоя той и сякаш за да докаже твърдението си, дръпна дълбоко от цигарата, завъртя очи, задържа дима в белите си дробове, издиша го през носа и се усмихна замаяно.

— Не, благодаря — повтори Дженифър.

Мъжът измърмори нещо, сви рамене и затътри крака по улицата. Светлоотражателните подметки на белите му маратонки проблясваха на светлината на уличните лампи.

Дженифър поклати глава, отново надникна зад ъгъла и затаи дъх. Завесите на публичния дом, в който само преди няколко минути беше влязъл Том, бяха разтворени. Русокосата млада жена беше запалила цигара и седеше на високо стоманено столче с кожена седалка в средата на витрината. Изглежда, вече беше готова за следващия си клиент. Какво беше станало, по дяволите?

Дженифър зави по уличката и бавно тръгна към площада. Проститутката й се усмихна лениво. Сгънатите бели чаршафи на леглото бяха недокоснати. В стаята зад нея нямаше никого.

Дженифър хукна по отсрещната алея и излезе на главната улица. Нямаше и следа от Том. Не се беше върнал по другия път, защото щеше да мине край нея. Как беше възможно да не го забележи?

Върна се на площада. Блондинката вече водеше преговори с друг потенциален клиент. Дженифър отново зави по алеята и стигна до главната улица. „Ами сега?“ — запита се. Знаеше, че й остава само една възможност — да се прибере в хотела и да се разправя с Том, когато се върне. Ако изобщо се върнеше.

— Hoe veel?

— Какво? — Дженифър се стресна от едрия мъж, който внезапно се бе появил от мрака пред нея.

— Колко? — попита той този път на английски с акцент и доближи лице до нея. Дженифър усети топлия му дъх, миришеше на бира.

— Какво имате предвид? — Тя отстъпи крачка назад.

— За духане и чукане. Колко? — Той се усмихна.

— Не — със стиснати челюсти отвърна Дженифър. — Опитайте ей там. — И кимна към алеята отзад. — Няма да е зле първо да придобиете опит.

Той се изсмя, сграбчи я през кръста и я повдигна. Дженифър знаеше, че ударът с изопната китка на дясната й ръка в гърлото му ще го повали като прострелян, но не го направи. Спря я нещо, което видя над рамото му. На стълбите на една къща на четири-пет метра от тях се появи силует. Лампата в коридора осветяваше улицата.

Том.

Изведнъж се сети, че публичният дом сигурно има свързваща врата, водеща към къщата, за да могат хората да влизат и излизат незабелязано. Но защо Том я бе използвал? Какво правеше там?

— Триста евро — каза тя на непознатия.

Той я пусна, сякаш го ужили. Широките му рамене я скриха от очите на Том, който огледа улицата и тръгна.

— Колко? — немощно попита непознатият.

— Триста. Ей там е петдесет.

Най-важното беше да остане невидима и да разбере къде отива Том. Мъжът пред нея я изгледа колебливо. Очите му се стрелкаха ту към нея, ту към алеята. Накрая кимна глуповато и тръгна към младата проститутка със синьото бельо.

Том вече беше на петдесетина метра. Изглежда, се връщаше в хотела. Беше се преоблякъл в черни дрехи и носеше голяма раница.

И едва сега Дженифър го забеляза. Силуетът, който се промъкваше между сенките пред нея и следеше Том.

58.

22:16

Обикновено планираше подобна поръчка по няколко месеца. Запознаваше се с разположението на помещенията, с алармените системи, къде се намират и как се контролират и поддържат. Научаваше и имената на пазачите, навиците, особеностите и слабостите им.

Тази нощ обаче не разполагаше с този лукс. По всяко друго време това би представлявало неприемлив риск, но този път беше различно. Преди пет години бе прекарал два месеца в Амстердам да планира обира на същото място, където отиваше тази нощ. Тогава мишената беше малка рисунка на Албрехт Дюрер, но после Арчи отмени удара. Купувачът беше убит от пирати, докато плавал по Амазонка.

Том не знаеше как Арчи се е захванал с този занаят, нито как успява да се снабди с чертежи, технически планове и описания и подробности за алармените системи. Но Арчи винаги го правеше и никога не допускаше грешка. Ето защо Том беше готов да поеме риска. Арчи бе казал, че системите не са сменяни, откакто Том бе планирал онази кражба преди пет години. Пазачите били други, но поведението им било същото. А Том имаше доверие на Арчи.

А и онова, което бе видял, когато бе отскочил дотам тази вечер, преди да затворят, потвърждаваше думите на Арчи. С изключение на обновеното фоайе, където продаваха билети, и монтирането на допълнителни аварийни врати на втория етаж всичко изглеждаше същото.

Колекцията беше по-скоро частна, отколкото музей, и се съхраняваше в четири тесни високи къщи от осемнадесети век. Междинните стени зад красивата фасада бяха съборени, за да се оформят няколко просторни галерии. Събирана от петдесет години от Максимилиан Шенк, единственият наследник на най-голямото семейство търговци в Холандия, колекцията беше разнородна, но изключително ценна, и съдържаше картини на импресионисти и стари майстори, съвременни скулптури, старинни мебели и предмети на изкуството.

Един от шедьоврите несъмнено беше яйцето на Фаберже, което Том се готвеше да открадне.

59.

22:27

Човекът определено следеше Том. Отначало Дженифър помисли, че мъжът просто може да върви по същия път. Но той се стрелкаше приведен между колите и зад дърветата, завиваше след Том и спираше едновременно с него и тази вероятност бързо се изпари.

Ето защо Дженифър изостана на петдесетина метра зад тях: внимаваше къде стъпва, контролираше дишането си и се придвижваше от сянка на сянка като малка лодка, плаваща срещу вятъра. Инструкторите в Куонтико я бяха обучили добре.

Тримата вървяха покрай колите — те бяха наредени плътно една до друга и приличаха на пъстроцветна метална стена. И навсякъде имаше велосипеди — заключени с вериги за дървета, перила, стълбове на лампи и пътни знаци. Дори един за друг. Минаваха покрай барове и нощни клубове в мазета и едрите широкоплещести охранители, застанали отпред, ги канеха да влязат — първо Том, после непознатия и накрая Дженифър, сякаш танцуваха странна дълга конга.

Докато навлизаха все по-навътре в града, приглушеният бас на групите, които свиреха на живо в дълбините на безбройните задушни барове, и смехът на веселящите се младежи, които излизаха олюлявайки се от заведенията, постепенно утихнаха в далечината. Повърхността на канала бе тъмна и някак гъста в мрака.

Том, а после и мъжът, завиха надясно. Дженифър бавно се промъкна до ъгъла и предпазливо надникна.

И двамата бяха изчезнали.

60.

22:59

Къщите бяха четириетажни. Заострените им покриви се спускаха косо към фасадата от червени тухли. Големите черни куки, вградени във фронтоните, бяха единственото доказателство за предишния им живот като домове на търговци. С помощта на окачваните на тях въжета, куките бяха използвани като кранове, та зърното от шлеповете по канала да се разтоварва в помещенията на горните етажи.

Влизането в „Шенк“ през партера беше немислимо. Прозорците се виждаха отвсякъде и освен това на този етаж се намираше стаята, където нощем се събираха тримата пазачи и с едно око гледаха мониторите, свързани с камерите за наблюдение, а с другото — телевизия. Поредица от ефектни викторини и американски комедийни сериали запълваше времето между обиколките на сградата, извършвани от двама от тях на всеки четиридесет и пет минути.

Том знаеше, че трябва да се промъкне през покрива, но достъпът дотам беше почти толкова труден, колкото през главния вход. Можеше да използва куката със сгъстен въздух, но беше рисковано. За разлика от филмите, нямаше гаранция, че ще се закачи за нещо, а той определено не можеше да си позволи титановата кука да падне с трясък на тротоара от височина четири етажа.

Оставаше му една възможност. Старомодният начин. Трудният начин. Налагаше се да се покатери. Той намести тежката раница на раменете си, отново огледа улицата и започна да се изкачва по дясната страна на сградата, далеч от видеокамерата, монтирана на входа на музея.

За повечето хора фасадата на постройката би представлявала непреодолимо препятствие, но Том знаеше, че е стара и напукана, и рушащата се мазилка му даваше възможност да намери опора за ръцете и краката си.

Придвижваше се спокойно и плавно. Пръстите му търсеха къде да се вкопчат, а краката му го изтласкваха нагоре, като използваха за опора малките грапавини между тухлите. На еднакви разстояния имаше ивици от декоративни бели тухли, леко издадени от стената, и тези тесни первази му позволяваха временно облекчение.

Когато стигна на четири-пет метра от земята, Том се придвижи странично по сградата и стигна до дебела метална водосточна тръба.

На улицата се появи полицейска кола и бавно мина покрай входа на музея. Том се долепи до стената. Тухлите издраскаха лицето му. Левият му крак се заклещи между тръбата и стената. Автомобилът спря за миг, после потегли, зави надясно по моста и пое по друга улица. Том се вкопчи в тръбата и продължи да се катери.

След две минути прехвърли първо дясната си ръка и после десния си крак над парапета и се изтегли на покрива. Остана да лежи няколко секунди, дишаше задъхано. Устата му беше пресъхнала. Над главата му блещукаха звездите — ярки скъпоценни камъни, разпръснати върху черна кадифена възглавница. Том само за миг си позволи да се замисли какво прави. Беше се съпротивлявал усилено, но в края на краищата Арчи вероятно имаше право. Колкото и да искаше да вярва на обещанието на Дженифър за ново начало, нямаше доверие на никой друг, освен на себе си.

Часовникът му изпиука и го накара отново да се съсредоточи.

Движеше се в график.

Той се надигна и извади от раницата дълго черно въже. Завърза го за парапета и го спусна надолу. Тънкият найлонов шнур застина неподвижно в сянката на близкото дърво. Въжето не се виждаше от улицата и му осигуряваше бързо бягство. За всеки случай.

Покривът зад фасадата с фронтона беше равен. Автентичният триъгълен покрив беше махнат през шестдесетте години заради разширяването и модернизирането на галериите отдолу. Тогава бяха монтирани и няколко големи капандури. Том безшумно се приближи до средната, приклекна и се наведе.

На прага на голямата стая под него се появиха двама пазачи и надникнаха вътре. Лъчите на фенерчетата им обходиха помещението. А после, докато излизаха, единият насочи фенерчето си към капандурите. Мощният лъч блесна през стъклото. Том се дръпна и настрои таймера на часовника си. Разполагаше с четиридесет и пет минути, преди да дойдат пак.

Извади от предния джоб на раницата малка резачка — захранваше се с батерия и беше специално модифицирана от него, та звукът на електрическия мотор почти да не се чува. Том отряза голямо квадратно парче стъкло, прибра резачката и извади два кръгли гумени вакуума с алуминиеви дръжки, направени да издържат тежест тридесет и три килограма всеки. Залепи ги на стъклото и натисна черните пластмасови лостчета в центъра на овалните гуми, за да създаде вакуум.

Това беше мигът на истината. Сгрешеше ли, прозорецът щеше да се строши на хиляди парчета. Той дръпна и отрязаната част на стъклото изскърца и се отчупи от рамката.

Беше успял.

61.

23:31

Кайл Фостър беше на покрива на отсрещната сграда. Извади пушката от чантата и започна да я сглобява. За по-забавно го правеше със затворени очи, както го бяха обучавали във Форт Бенинг в Джорджия.

Първо прикачи цевта към приклада, после завинти спусъка и прикрепи предпазителя. След това постави оптическия мерник, а накрая сложи спусъчния механизъм и магазина и освободи предпазителя. Беше готов.

Фостър предпочиташе M24 пред полуавтоматичните механизми на PSG-1 или M21, които разпръскваха гилзи навсякъде. Освен това пушката беше лека и имаше приклад „HS Precision“, направен от сложна смес от кевлар, графит и фибростъкло, споени с епоксидна смола. Празна и без оптическия мерник пушката тежеше пет килограма и половина и улучваше мишената от осемстотин метра. Повече от достатъчно за удара тази нощ.

Той беше сменил оптическия мерник „Леополд M3A“ 10×42 с прибор за нощно виждане „Литън Акила“. И за да е сигурен, беше монтирал двунога и лазерен мерник под дулото. Беше се подсигурил двойно, както обичаше да казва сержантът във Форт Бенинг.

Единственото му оплакване, освен познатите ограничени възможности на патрона M118, който вбесяваше всички в поделението му, беше дългото действие, предизвикващо проблеми със зареждането, ако патроните не бъдеха изтласкани чак до задната част на магазина. Той допря приклада до рамото си, доближи око до оптичния мерник и дребните проблеми изгубиха значение. Щеше да е необходим само един изстрел.

В съзнанието му нахлуха спомени.

El Angel Negro.

Черният ангел. Така го наричаха местните жители в Колумбия. Не че знаеха кой е, нито дали изобщо е човешко същество. Някои твърдяха, че е призрак, който отнася децата, братята, сестрите и родителите им в гората и повече никой не ги вижда. Обезобразените им трупове бяха откривани след няколко месеца, заровени в плитък гроб или обесени на високите клони на дърветата.

„Защо?“ — питаха го невинните им очи, когато се навеждаше над тях.

— Защото мога — шепнешком отвръщаше той. — Защото така ми казаха.

Точно както му бяха казали и тази нощ. Обичайното телефонно обаждане и отривистият глас, който рязко издаваше заповеди.

— Проследи Кърк. Отблизо. Заеми позиция отсреща. И не пропускай.

62.

23:32

Том остави стъклото настрана, отлепи гумените вакууми и ги пусна в раницата. После се изправи и се приближи до тихо бръмчащия отдушник на климатичната инсталация, монтиран зад капандурата. В основата му се бе събрала локва — влагата от помещението се бе кондензирала и бе капала на пода.

Той коленичи, извади от раницата малка лебедка с дистанционно управление и я закрепи неподвижно, като завърза въже около отдушника за двата края на лебедката. Макар че беше направена да се захранва от двигател на кола, Том я беше приспособил да работи с батерии. Нямаше да издържи дълго, но щеше да е повече от достатъчно за онова, което планираше. Той включи моторчето и размота няколко метра въже. Тънкият стоманен кабел блесна като тел.

Том премести раницата на гърдите си и закачи въжето за седалката, която носеше над черните си дрехи. Металните закопчалки, стеги и халки бяха увити в черен скоч, за да се намали до минимум шумът и блясъкът на отраженията. Накрая си сложи черна скиорска маска. Платът прилепна на лицето му с позната интимност. Беше готов.

Приклекна и се вмъкна през дупката, която беше изрязал в стъклото. Лебедката пое тежестта му и краката му увиснаха в помещението. Той пъхна малко парче твърда гума под кабела, за да не стърже по рамката на прозореца, натисна бутона на дистанционното управление и безшумно се спусна в стаята.

Подът на галерията се намираше на шест-седем метра под него. Помещението не беше голямо. Единствената врата водеше към широк коридор с достъп до другите стаи и главното стълбище. Имаше три камери. Статичната беше насочена към входа, а двете проследяващи бяха поставени в срещуположни ъгли и наблюдаваха стаята.

Белите стени блестяха зловещо на лунната светлина. В сумрака ритмично проблясваха малки червени лампи, които показваха, че трите камери работят.

В галерията бяха изложени картини на художници от различни векове. От Ротко до Рембранд. От Модиляни до Моне. На стената вляво видя рисунката на Дюрер, която планираше да открадне преди пет години.

През отворената врата забеляза слабо зеленикаво сияние. От чертежите на Арчи знаеше, че това е контролното табло за решетката от инфрачервени лъчи, които се активираха, ако нещо докосне пода. Том нямаше намерение да прави подобно нещо. Не възнамеряваше и да се приближава до камерата на входа.

Трябваше обаче да се справи с двете проследяващи камери, чиито стъклени очи методично обхождаха помещението на всеки десет секунди. Бяха поставени под ъгъл, наклонени към ниските части на стените и пода. Безмилостният им поглед беше насочен към скъпите картини, скулптури и шкафове, които охраняваха. Това означаваше, че покриват най-много три метра височина. Следователно, увиснал точно под капандурата в средата на залата, Том беше извън обсега им и щеше да остане невидим за тях, ако се движеше високо и свиеше крака.

Бръкна в раницата и извади малък харпун. Използваха го на спасителни лодки и предимството му беше компактният размер — само седемдесет сантиметра дължина. Под водата улучваше мишена на разстояние три метра, но на сушата и с няколко подобрения, Том беше увеличил далекобойността му на шест. Прецени, че разстоянието от него до стената вляво е не повече от пет метра, и внимателно се прицели на няколко сантиметра над камерата. Знаеше, че ако не улучи, стрелата ще падне с трясък на пода и ще задейства алармата.

Усети познатия сух вкус на графит в устата си. В повечето художествени галерии бяха монтирани графитни филтри, за да премахват изпаренията и миризмите и най-вече серния двуокис, излъчвани от дишането на посетителите, които можеха сериозно да увредят експонатите.

Преглътна и натисна спусъка. Стрелата проблесна във въздуха, размота тънкото найлоново въже, удари се в стената и заби никелирания си стоманен връх на дълбочина дванадесет сантиметра. Том презареди харпуна, обърна се и изстреля втора стрела над камерата в срещуположния ъгъл.

Прокара краищата на тънките найлонови въжета, прикрепени за стрелите, през метален обтегач, завъртя малката дръжка, докато въжетата се събраха и опънаха, и си погледна часовника. Оставаха тридесет и пет минути.

Закопча се за найлоновото въже, което сега беше опънато диагонално между ъглите на стаята, и се освободи от стоманения кабел. Кръстоса глезените си над въжето и се плъзна с гръб към пода, докато не се озова над камерата вдясно.

Протегна ръка и закачи за жицата, която пренасяше видеосигнала до контролната зала на партера, малка черна кутия. След като бъдеше активирано, устройството записваше две минути видеометраж на малкия си запаметяващ чип и после превключваше на режим на възпроизвеждане, препокриваше подавания сигнал и предаваше картината отново и отново, докато след час батериите не се изтощяха. А дотогава Том отдавна щеше да е свършил работата си.

Включи уреда, изчака две минути, докато започне повторението на кадрите, и после се прехвърли при камерата в отсрещния ъгъл, където повтори процедурата. Две минути по-късно залата стана невидима за пазачите долу. Оставаха двадесет и пет минути.

Том се издърпа обратно по найлоновото въже, спря по средата на помещението и погледна през рамо към правоъгълната витрина долу. Златният филигран, опасващ зелената повърхност на яйцето на Фаберже, сякаш му намигна и го покани да го вземе. Той се усмихна. Беше му неприятно да го признае, но се забавляваше. Все още изпитваше вълнение.

Отново се закачи за висящия от покрива стоманен кабел, натисна бутона на дистанционното управление и с главата надолу се спусна над витрината. Дъхът му образува леко облаче върху стъклената повърхност и мигновено се изпари. Витрината беше поставена върху изящна лъскава стоманена колона с голяма квадратна основа, която се разширяваше към пода в поредица от тесни стъпала и первази, широки по пет-шест сантиметра.

Том отново задейства дистанционното управление, спусна се под нивото на витрината, огледа металната колона и когато стигна само на няколко сантиметра от пода, сгъна крака, за да не докосне лакираната му дървена повърхност. Най-после видя онова, което търсеше — металната плоскост в долната част на колоната, точно преди основата да се разшири, и пак погледна часовника си. Петнадесет минути.

Извади тънка електрическа отвертка от якето си и внимателно отвинти четирите малки болта на пластинката. Винтовете залепваха за намагнитизирания връх на отвертката. Том ги оставяше на най-горното стъпало на основата на колоната, като държеше плоскостта с лявата си ръка, за да не й позволи да падне.

Но дясната му ръка, изглежда, бе трепнала, защото последният винт падна от отвертката, изтрака в основата на колоната и после бавно започна да се търкаля към пода.

63.

23:50

Том наблюдаваше ужасен как лъскавият винт подскача по стъпалата и колебливо забавя движението си на последния ръб, откъдето щеше да падне на пода и да задейства алармата.

Но винтът спря.

Том облекчено пое дъх, доближи намагнитизирания връх на отвертката до него, взе го и го остави при другите. Погледна в малката дупка, разкрита от извадената пластинка, и видя две жици. Както бе казал Арчи, това беше захранването за детектора за допир, който щеше да се задейства, ако яйцето бъдеше вдигнато от витрината.

Том щракна една малка метална скоба, която прекъсна връзката между инсталацията и оголените жици. След това използва дистанционното и лебедката го изтегли над витрината. Той бръкна в джоба си, извади малък елмаз и изряза голям кръг в стъклото. Прибра елмаза и сръчно удари кръга с изпъната длан. Парчето падна във витрината и рикошира в горната част на яйцето.

Том протегна ръка, уви пръсти около гладката му като коприна повърхност и след миг колебание го извади. От шкафа се чу леко изщракване, но алармата не се включи. Електричеството беше отклонено и продължаваше да тече по вторичната верига, която беше инсталирал.

Бяха минали четиридесет минути. Оставаха пет. Достатъчно време, за да се измъкне.

Том пусна яйцето във вътрешния джоб на якето си, задейства дистанционното управление и се издърпа към покрива.

И тогава забеляза малката червена точка в средата на гърдите си. Вцепени се и онемя от ужас. Веднага разбра какво е това. Лазерен мерник.

Червената точка се плъзна по лицето му и за миг проблесна в лявото му око, като го накара да мигне, а после затанцува по устните, раменете и ръката му… накрая спря върху моторчето на лебедката. Стрелецът бе на покрива на сградата на отсрещната страна на канала и си играеше с него.

Разнесе се един-единствен изстрел. Моторчето се пръсна и кабелът се размота. Том полетя към пода на галерията.

Инстинктивно протегна ръка и успя да навие опънатото найлоново въже около лявото си рамо. Вкопчи се в него, като хвана лакътя си с другата си ръка, задъха се от страх и болка. Какво ставаше, по дяволите? Кой беше онзи тип? Как го бяха открили?

Въжето се спусна няколко сантиметра. Разклатена от рязкото дърпане, стрелата вляво започна да се измъква от стената. Въжето увисваше все по-ниско. Том затаи дъх. Пет секунди… Десет.

И после стрелата се измъкна докрай и той полетя към алармената система на пода.

Залата сякаш оживя. Навсякъде блеснаха светлини и го заслепиха. Алармата се активира — свръхзвукова бомба от пронизителни сирени и звънци.

Той скочи и безпомощно протегна ръка към вратата, но пред нея се спусна стоманена преграда и затвори единствения изход. Капандурата се намираше на шест-седем метра над него и беше недостижима.

Том беше в капан.

64.

00:04

Дженифър забеляза червената точка на отсрещния покрив и изведнъж разбра къде е отишъл мъжът, който следеше Том. Беше се свила на покрива на музея — бе се изкатерила по въжето, оставено от Том. Необходими й бяха обаче още няколко секунди, докато осъзнае какво представлява червената точка.

Изстрелът за миг я парализира. Пронизителният звук на алармата в галерията отдолу най-после я накара да се изправи и да се промъкне до капандурата… и сега стоеше над нея, сложила ръце на кръста си, и гледаше Том през дупката в стъклото.

— Забавляваш ли се? — попита го.

— Ти? — изуми се той, но изненадата му премина веднага. — Бързо. Измъкни ме оттук.

— Не мисля.

— Виж какво, не е така, както изглежда.

Дженифър огледа алармата, счупената витрина и маскираната фигура долу. Беше си точно както изглеждаше. Онова, което Корбет я бе предупредил да очаква. Как беше възможно да е толкова глупава и да мисли, че всички, освен нея грешат?

— Нима? — студено се изсмя тя. — Тогава какво е?

Том смъкна скиорската маска. Косата му беше влажна и разрошена, а очите — големи и тъмни.

— Разполагам с деветдесет секунди, преди да дойдат пазачите. — Той обезпокоено посочи стоманената преграда. — После ще ти обясня всичко.

— Не, ще ми обясниш сега. — Тонът й беше твърд и непреклонен. Не знаеше защо иска да го изслуша, а не отиде в полицията, когато видя въжето, спуснато по стената на музея, но търсеше логика в действията му.

— Няма време — замоли се Том.

— Аз имам предостатъчно време.

Той поклати глава, отмести очи, после пак я погледна.

— Яйцето на Фаберже, което откраднах в Ню Йорк, беше за Касий. Знаеш ли кой е той?

Името й беше познато, но Дженифър не си спомняше къде го е чувала. И в следващия миг се сети. Касий беше „героичната“ фигура от сорта на капитан Немо, за когото Корбет бе споменал на срещата с министър Йънг. Престъпният гений, за когото се смяташе, че стои зад координираната поредица от кражби на произведения на изкуството. Тя кимна.

— Добре, значи знаеш срещу какво съм изправен. Поръчката беше за две яйца, но аз отказах да отмъкна второто. Не те излъгах, когато ти казах, че съм решил да сложа край. Но Касий не прие отказа ми и заплаши да убие мен и човека, с когото работя, ако до утре не му занеса яйцето.

Дженифър мълчеше. Можеше ли да му вярва? Пазачите вече бяха активирали стоманената преграда и тя бавно започна да се вдига. Развълнуваните им гласове долетяха през пролуката.

— Защо не ми каза?

— Щеше ли да има значение? Щеше ли да ми позволиш да извърша кражбата?

— Не.

— Тогава какъв избор имах? Да седя със скръстени ръце и да чакам да ме убият?

— Имахме сделка. Трябваше да ми се довериш. Можеше да те предпазя. — Очите й блестяха студено, но вече не беше толкова сигурна. Въпреки всичко искаше да му вярва.

Том поклати глава и тъжно се усмихна.

— Снощи те чух, Дженифър, докато говореше с шефа си по телефона. Каза му, че може да разчита на теб и че ще направиш всичко възможно, за да постигнеш резултат. И че не те интересува какво ще се случи с мен. Трябва да се погрижа за себе си. Не мога да разчитам на теб, нито на някой друг да ме пази. Никога не съм разчитал на никого.

Дженифър се изчерви, като чу собствените си думи от устата му — и изведнъж разбра защо Том беше толкова сдържан по време на вечерята в Париж.

— Исках да кажа, че се интересувам от теб само за да ми помогнеш да реша случая, това е истината. Не ме е грижа кой какво е правил в миналото. Що се отнася до мен, най-важното е, че сме сключили сделка, и възнамерявам да се придържам към нея и да удържа на думата си, стига и ти да я спазиш.

Стоманеният капак вече беше на седем-осем сантиметра над пода и Дженифър видя металните носове на ботушите на пазачите.

— Вероятно мислиш така сега, но когато настъпи моментът, нещата може да не са толкова ясни. Трябва да се грижиш за кариерата си. Не мога да поема риска да ме предадат втори път.

— Какво смяташе да направиш? Да откраднеш яйцето и после да изчезнеш? Къде?

— Яйцето е за нелегален търг, който Касий ще проведе утре вечерта в Истанбул. — Том поглеждаше все по-нервно към бавно повдигащата се преграда. — Мислех да отида там и да се опитам да си разчистя сметките веднъж завинаги. Заради Хари.

— Истанбул? — Дженифър не можа да прикрие любопитството си. Истанбул беше връзка с монетите, вероятно шанс да намерят тях и хората, които ги бяха откраднали. — Защо не ми каза?

— Щайнер е започнал да записва номера на картичката, когато са го убили. Касий явно ще предложи монетите на нелегалния търг. Може дори специално да е поръчал да ги откраднат за него. Монетите и двете яйца на Фаберже вероятно ще са гвоздеите в програмата.

— Какво ще стане, ако Касий не получи второто яйце?

— Не може да си позволи да покани хора на нелегалния търг и после да не им предложи предметите, които им е обещал. Вероятно ще го отмени.

Дженифър трескаво разсъждаваше. Ако нелегалният търг се провалеше, тя щеше да се прости с най-добрия си шанс да намери монетите. Вероятността да попадне на следите им след това беше малка. Нелегалният търг й беше необходим, за да продължи с разследването.

— Хвани се.

И му хвърли въжето. Стоманената преграда вече беше на тридесетина сантиметра над пода и Дженифър видя, че някой се опитва да се промъкне през пролуката.

Том сграбчи въжето и се изкатери. Стоманеният капак се вдигна още седем-осем сантиметра. Краката на Том се измъкнаха през дупката в капандурата точно когато първият пазач изпълзя в стаята, изправи се и вдигна оръжието си.

Том застана на колене, пое дълбоко дъх и погледна Дженифър. Гласът му беше прегракнал.

— Следващия път просто хвърли въжето. След това ще бъбрим.

— Няма да има следващ път. Нямаше да го направя и сега. — Тя му помогна да стане. — Да се махаме оттук.

Хукнаха по покривите на съседните сгради, спуснаха се на улицата и се върнаха в хотела. Воят на полицейските сирени замря в далечината — едва доловимо ехо в нощния въздух.

Две невярващи очи ги проследиха по целия път. Щом Дженифър и Том влязоха в хотела, мъжът извади телефона от джоба на костюма си.

— Обажда се Джоунс, сър… Стана голям цирк, по дяволите. Кърк проникна в музея и някакъв откачен се опита да го очисти със снайпер от покрива… Не, не го улучи. Браун ли? Съжалявам, сър, но ми се стори, че тя помогна на Кърк да избяга.

65.

Хотел „Седемте моста“, Амстердам, Холандия

00:36

— Дай да го видя. — Гласът на Дженифър беше изпълнен с напрежение, дори с вълнение.

Адреналинът все още циркулираше в кръвоносната им система, сърцата им биеха бързо и мислите препускаха стремглаво в съзнанието им.

— Сигурна ли си? — Том я погледна колебливо. — Здравата загази. Може би е по-добре да се откажеш.

— Помогнах ти да избягаш. Възможно ли е да загазя повече?

Той кимна и я погледна смутено.

— Много съм ти благодарен.

— Сигурно съм се побъркала — въздъхна Дженифър. — Ако някой разбере, свършено е с мен. Знаеш го, нали?

Големите й кръгли очи блестяха.

— Да. Тогава защо ми помогна?

— Няма ли яйце, няма и нелегален търг. А няма ли нелегален търг, няма монети.

— Само заради работата? — В гласа му прозвуча разочарование.

— Да, само заради работата. — Надяваше се, че той няма да забележи неувереността й.

Хрумна й и нещо друго, когато му беше хвърлила въжето, но не искаше да го признае пред себе си, още по-малко пред Том. Искаше той да й има доверие. Да вярва, че работят заедно. Знаеше какво е да не ти вярват и постоянно да се съмняват в мотивите и действията ти. Твърдо беше решила да му даде втори шанс, какъвто малцина преди Корбет бяха дали на нея.

Том се усмихна. Искрящите му очи загатваха, че знае, че не му е казала всичко.

— Е, каквато и да е причината, постъпи правилно. Заедно ще разнищим случая. А сега протегни ръце.

Бръкна в якето си и внимателно сложи малкото яйце на Фаберже в дланите й.

— Боже, колко е красиво! — възкликна Дженифър, докосна гладката му зелена повърхност и прокара пръсти по позлатените цветя, виещи се нагоре от сплетените корени, които служеха за основа. — Как се казва?

— Яйцето с теменужките. Едно от любимите ми.

— Защо?

— Ще ти покажа.

Том отвори яйцето. Вътре имаше подвижен златен щит с формата на сърце и четиринадесет миниатюрни вратички, монтирани върху изящно изваян статив.

— Всяка вратичка се отваря и зад нея има малки портрети на членовете на императорското семейство. — Той открехна няколко вратички, от които надзърнаха сериозни бледи лица. — Винаги ми се е струвало, че изглеждат много тъжни, сякаш са знаели какво ще им се случи.

— Говориш за Октомврийската революция?

— Говоря за болшевиките, които са ги убили и са конфискували имуществото им, и са го продали, за да финансират армията на Сталин. За мен това яйце разказва повече за историята на Русия, отколкото хиляда учебника. Всичко е тук. Величието и ужасът.

— Колко такива яйца има?

— Фаберже е направил петдесет. Осем са изчезнали. В Оръжейната зала в Кремъл има десет, а наскоро руски милиардер купи девет от семейство Форбс. Останалите се намират в други музеи и частни колекции.

— Не си ли се изкушавал да задържиш за себе си нещата, които си… взимал?

— Никога. — Том се усмихна. — Това е едно от първите правила, които научаваш. Свършваш работата и продължаваш по-нататък. Не можеш да си позволиш да се влюбиш в нещата, които крадеш.

Той протегна ръка и Дженифър с нежелание му върна яйцето.

Том го опакова и го прибра.

— Да се обадим на Арчи.

— На кого?

— Един… колега.

Той започна да набира номера. Тя седна до него.

— Аз съм — каза Том.

— Всичко наред ли е? Има ли проблеми? — чу се загриженият глас на Арчи.

— Не. Взех го.

— Взел си го? Слава богу. Браво!

— Благодаря. — Том се усмихна на облекчението и радостта на приятеля си.

— Някакви проблеми? — Арчи се успокои и тонът му стана делови.

Том се изсмя.

— Може да се каже, Арчи. Споменавал ли си пред някого кога и къде ще извърша удара?

— Не, разбира се. За какъв ме мислиш?

— Добре, добре.

— Защо? Какво се случи?

— Ами, тъкмо се измъквах…

— Да си го начукам! — прекъсна то Арчи. — Споменах го пред един човек. Не точно къде ще извършиш удара, но в кой град е предметът.

— На кого?

— На Касий. Снощи.

— Касий? За бога, Арчи. На чия страна си?

— Знам. Съжалявам. Той ме изненада. Защо? Какво стана?

— Някой простреля лебедката, за да ме хванат.

— Защо Касий ще иска да отмъкне нещо, а после да ти попречи, докато го задигаш, по дяволите? Няма логика. Трябва да е бил някой друг.

— Може би.

— Как се измъкна?

— Дженифър ми помогна.

— Федералната агентка? Занасяш ме.

— Не.

— Каква е играта й? Сигурно иска нещо.

— Може би. — Том погледна Дженифър, която заинтригувано слушаше разговора. — Вече не съм сигурен в нищо. После ще говорим за това. Сутринта ще оставя яйцето и екипировката при Фльор. Може да ги вземеш оттам.

— Няма проблем. И, Том…

— Да?

— Благодаря.

— Няма за какво.

Линията прекъсна. Том се обърна към Дженифър.

— Всичко стана ли ти ясно?

Тя кимна. Изражението й беше сериозно.

— Предполагам, че Арчи продава вещите, които ти крадеш. Казал е на Касий за удара. И сега ти мислиш, че Касий нарочно се е опитал да те вкара в капан в музея. И не знаеш защо.

— А ти?

— Отговорът е в Истанбул. Трябва да е там. Ще уредя пътуването ни. Макс ще се погрижи за билетите.

— Не трябва ли да се обадиш на шефа си и да му разкажеш какво се случи?

— Ще го направя, но първо трябва да си починем. — Тя замълча и го погледна в очите. — Между другото, кое беше онова момиче?

— Какво момиче?

— Блондинката със синьото бельо.

— Фльор. Утре ще й занеса яйцето. Моя позната. Мога да разчитам на нея. Защо? Ревнуваш ли? — Том се ухили.

— Иска ти се! Да хвърлим ли ези-тура кой да спи на пода?

— Не е необходимо. Леглото е твое.

66.

Истанбул, Турция

29 юли — 17:43

Градината Илесам се намира край Диван Йолу, древния път за Императорския съвет, който се простира от развалините на римския хиподрум, където някога са се състезавали колесници и гладиатори, надпреварващи се на фона на крясъците на огромните тълпи, до Портата с оръдието в една от стените на стария град.

Зад дебелите стени на градината дрънченето на трамваите, непрестанният звук на клаксоните и настойчивите викове на уличните търговци бяха заменени с хлад, смразяваща тишина и леко потракване на зарчета върху големи богато украсени табли. Неколцина предприемчиви местни жители бяха наредили шарени възглавници и килими на пейките и черги на стените. Това бяха изкусни капани, предназначени да съблазнят някои от многобройните гости към сергиите, вместени в килиите, служили за класни стаи, когато в градината се е помещавало ислямското училище на близката джамия.

Както винаги, въздухът беше натежал от пушека на наргилета — противна сладникава смесица от тютюн с аромат на ябълки, поставени върху горещи червени въглени, изсипвани от сбръчкан старец, който с погребално примирение тътреше крака между масите. Тютюневият дим минаваше през чистата вода и наоколо се разнасяше нежното ромолене на пукащи се мехурчета, досущ мъркане на голям котарак.

— Защо го правят? — попита Дженифър, когато седнаха в един ъгъл на градината и отпратиха продавачите на килими, които мигновено ги обсадиха.

— Водата пречиства пушека и го охлажда — обясни Том.

— Идвал ли си тук?

— Да — отвърна той, докато махаше на сервитьора.

— Бил си на много места — отбеляза тя.

— На повече, отколкото е здравословно — съгласи се Том. — Какво искаш? Ябълков чай или кафе? Ябълковият чай е много сладък и имаш чувството, че зъбите ти ще изпадат. А кафето е толкова горчиво, че зъбите ти ще започнат да скърцат.

— Господи, какъв избор. — Дженифър завъртя очи. — Мисля, че кафе.

Том поръча чай и кафе и след няколко минути сервитьорът ги донесе. Чаят в малката чаша вдигаше пара, а горчивото кафе бълбукаше като разтопено олово в порцеланов тигел.

— Е, защо сме тук? — Дженифър отпи глътка кафе и се огледа, като с благодарност почувства как кофеинът прояснява съзнанието й. Градината беше оживена, но съвсем не пълна, и тя усещаше подозрителните погледи на малките групи турци, които се бяха събрали около ниските маси да пият и да пушат.

— Защото се нуждаем от информация и може да я получим тук — обясни Том и протегна крака на пейката.

Сутринта Дженифър се бе обадила на Корбет. Настоя да я свържат с дома му, макар че беше три часът. Каза му за разкритието на Том, че в Истанбул ще се проведе нелегален търг, и че двамата отиват там, в случай че монетите се появят. Той се съгласи с плановете й и я предупреди да внимава.

Бяха взели самолета в единадесет. Пътуването премина в неловко мълчание. И двамата съзнаваха, че случилото се в музея е променило взаимоотношенията им, но все още не разбираха в каква посока.

Изведнъж на входа на градината настъпи суматоха. Двама едри мъже с огледални слънчеви очила и лъскави сиви костюми нахлуха вътре и набързо огледаха посетителите. Накрая останаха доволни, погледнаха през рамо и кимнаха.

В заведението величествено влезе дебел мъж, очевидно шефът им. Носът му беше голям и закръглен като патладжан, гъстата му черна брада подхождаше на къдравите катраненочерни коси. Според Дженифър и брадата, и косата бяха боядисани. Очите му бяха скрити зад очила „Рей Бан“ с дебели стъкла — търговската марка на производителя беше обозначена в ъгъла на лявото стъкло, за да няма съмнение в автентичността на дизайнера им. Мъжът беше с черно кожено яке. Горните три копчета на черната му копринена риза бяха разкопчани. На китките и на врата му блестяха дебели златни верижки.

Следваха го други двама охранители, всеки заел стратегическа позиция малко зад него. Левите им мишници бяха издайнически издути. Сервитьорът нервно се засуети около шефа им, покани го на най-голямата и сенчеста маса и безцеремонно изгони протестиращите клиенти. Добре прицелен ритник простря на земята един от по-гласовитите негодуващи.

— Кой е този? — прошепна Дженифър.

— Амин Мадхави. Лъжец и крадец — тихо отвърна Том.

— Приятел ли ти е?

— Как се досети? — Той й намигна. — Хайде. В играта сме.

67.

17:52

Бодигардовете, които бяха заети да си поръчват питиета, видяха Том едва когато се приближи на няколко крачки от тях.

— Мадхави бей — рече Том учтиво. — За поредния урок ли си дошъл?

Мъжът се намръщи. Не вдигна глава, сложи три лъжички захар в кафето си и го разбърка.

— Кърк бей — каза най-после, погледна го и се усмихна. Говореше с писклив глас и имаше силен акцент. — Добре дошъл.

Телохранителите, които се бяха обърнали рязко при гласа на Том и бяха бръкнали в якетата си, се отпуснаха. Мадхави презрително махна с ръка.

— Късно е, некомпетентни глупаци. Вече щях да съм мъртъв, ако искаше да ме убие. — После отново се усмихна на Том и сви рамене. — Не знам защо си правя труда. — Посочи тапицираната пейка срещу себе си. — Седни при мен.

Том го гледаше изпитателно. Чашата с кафе изглеждаше миниатюрна в грамадните му мургави ръце. Златните пръстени на пръстите му блестяха като скъпя броня.

— Какво те води отново в Истанбул? — Мадхави свали слънчевите си очила и тъмнокафявите му очи заискриха дяволито. — Коя окаяна душа ще има нещастието да я посетиш този път?

Том поклати глава.

— Не си ли чул? Отказах се.

— Ха! Сигурно ме мислиш за глупак.

— Говоря сериозно.

— Тогава какво правиш тук?

— Търся нещо, но не знам къде е.

— Аха! — На лицето на Мадхави се изписа прозрение. — И се нуждаеш от помощта ми.

— Градът е твой, Амин. Към кого другиго да се обърна?

Турчинът кимна доволно.

— Вярно е.

— Знаеш ли нещо за продажба, която ще се състои довечера? Търг на произведения на изкуството. Скъпи.

Мадхави остави чашата си и скръсти ръце на дебелия си корем.

— Това те води насам, а? Знам, разбира се, но мястото е тайна. Свръхсекретно. Всъщност никой не знае къде ще се състои. Дори аз. — Той сложи ръка на сърцето си, за да покаже колко е засегнат. — С удоволствие бих искал да ти помогна, приятелю, но… — Мадхави сви рамене.

Том обаче го познаваше добре и знаеше накъде води разговорът.

— Добре, приятелю. Какво искаш? Кажи си цената.

— Моята цена! Мислиш, че Амин Мадхави може да бъде купен? — Турчинът повиши тон и възмутено се огледа, а после, доволен, че са го чули достатъчно хора, се наведе напред и прошепна. — Реванш.

Тонът му стана настойчив и Мадхави се премести на ръба на пейката.

— Миналия път не посмях да си покажа носа навън няколко месеца. Хората ми се подиграваха. На мен! — Той недоверчиво огледа градината. — Този път няма да имаш такъв късмет.

Мадхави направи знак и изневиделица се появи голяма табла — сложиха я на ниската маса между тях. Том се усмихна.

— Добре. Ще играем петица, защото бързам. Ако спечеля аз, ще ми кажеш мястото. Ако спечелиш ти… Какво ще стане тогава?

Мадхави посочи часовника му.

— Ако спечеля, ще ми дадеш часовника си.

Том се поколеба. Часовникът беше подарък от майка му. Но имаше ли избор? Търгът щеше да се състои само след няколко часа.

— Добре — съгласи се той.

Дженифър се приближи до масата и телохранителите, явно засегнати от критиката на Мадхави, този път реагираха, като извадиха оръжията си и се развикаха.

— Тя е с мен — каза Том, без да вдига глава, докато нареждаше пуловете.

Мадхави измърмори няколко думи и бодигардовете пуснаха Дженифър.

— Много благодаря — недоволно каза тя на Том.

— О, приятелка? — Мадхави се засмя. — Дано да не се разсееш.

— Не се надявай. Ще ти трябва много повече, за да ме биеш. Хайде хвърляй.

68.

18:00

Играта започна и около масата им настъпи неестествена тишина. Телохранителите усетиха напрегнатостта на Мадхави и се приближиха към масата, опитваха се с едно око да следят играта, а с другото да наблюдават градината.

Том и Мадхави хвърляха бързо и местеха пуловете, преди повечето зяпачи да имат възможност да видят как са паднали заровете, а още по-малко да решат кой е най-добрият ход.

Таблата е една от най-старите игри. За неопитния играч това е игра на късмета, защото зарчетата безмилостно диктуват ходовете ти и стратегията е заложник на шанса. Но за играч от класата на Том ролята на късмета се свеждаше до тази на готов да помага съучастник. Той черпеше тактическо предимство от математическото си мислене, осъзнаването на вероятностите и способността си да блъфира.

Мадхави започна добре. Хвърли шест и едно и хвана капия на важно, стратегическо място. После хвърли чифт и би два пула на Том.

Като се имаше предвид това силно начало, Том не се изненада, когато турчинът удвои залога. Обикновено би отказал удвояването, предпочитайки да изгуби една точка, отколкото да рискува две. Но тази игра не беше обикновена.

За зле прикрито удоволствие на Мадхави, Том прие удвояването и след няколко хода загуби играта. Обикновено всяка игра носеше една точка, но след като Том беше приел удвояването, тази донесе на турчина две.

— Спечелих — ликуваше Мадхави. — Две точки. Забравил си как се играе.

— Провървя ти — отвърна Том, докато бързо нареждаше пуловете. — Не забравяй, че това е само първата игра.

Мадхави отново се наведе над таблата. Светкавичното местене на пуловете предизвика развълнувания шепот на нарастващата тълпа зяпачи и ликуването му се изпари. Том внимаваше в развитието на играта, ловеше капии и биеше излезлите напред пулове на Мадхави. Стратегията беше рискована, но потенциално печеливша.

Както Том беше планирал, скоро Мадхави започна да проклина лошия си късмет — бълваше порой от ругатни на турски. Том усети шанса и удвои залога, но Мадхави предпочете риска и също удвои. За няколко секунди играта стана за четири точки.

А след още няколко — четири на две за Том.

69.

18:17

Мадхави изръмжа за по още едно кафе и се скара на единия си телохранител, че говори. Том знаеше, че Амин вече не може да си позволи да допусне грешка, защото ще загуби. И според правилата нямаше възможност отново да удвоява, тъй като Том беше само на точка от победата. Мадхави нямаше друг избор, освен да спечели три поредни игри. Нищо чудно, че беше изнервен.

Шушукащите зрители, събрали се около тях в тесен кръг, се блъскаха с лакти и тръпнеха от напрежение. Том замислено се вгледа в лицето на Мадхави и забеляза изцъклените очи, неспокойното подръпване на брадата, мазната пот на челото и постоянното облизване на устните. Турчинът вдигна глава, отвърна на погледа му и се усмихна обезпокоено. Том разбра, че Амин е центърът на вниманието и не може да си позволи да се изложи пред очите на хората си. Трябваше да действа много предпазливо.

Следващата игра започна с балансирана размяна на ходове между двамата, без никой да спечели реално предимство. Но след четири хвърляния на зарчетата лошият късмет принуди Том да промени стратегията си и да атакува пуловете на Мадхави. Смърт или слава.

Турчинът реагира адекватно, направи четири капии и Том изведнъж се оказа в много трудно положение. Пуловете му бяха разпръснати по дъската като скъсана огърлица, а имаше и два бити.

След още три хвърляния Том възвърна позициите си като в предишната игра, но късметът му изневери и след малко турчинът прибра пуловете си и почна да взима. Свърши с дюшеш.

И тогава играта се обърна. Мадхави хвърляше чифт след чифт, а Том — едва ли не само геле. За броени минути турчинът спечели още две игри с марс и тълпата около тях избухна в аплодисменти. Мадхави енергично стисна ръката на Том. Телохранителите му го потупаха по гърба. Управителят радостно се засуети около него. Мадхави махна царствено на бъбрещите зрители, които кимаха одобрително. Том Кърк беше победен. Целият град щеше да говори за това.

— Браво — похвали го Том.

— Пожелавам ти повече късмет следващия път, Кърк бей. — Мадхави не си направи труда да скрие гордостта и въодушевлението си.

Том разкопча каишката на часовника си, погледна го тъжно за последен път и го даде на турчина. Мадхави го взе в двете си ръце и после го вдигна над главата си като трофей. Тълпата отново започна да ръкопляска и да ликува.

— Хайде. Да вървим — прошепна Том на Дженифър.

— Да вървим? Това ли беше всичко? Та ние дори не… — Гласът й заглъхна, като видя гневния поглед на Том. — Не научихме нищо — изсъска тя в ухото му, щом станаха. — А нелегалният търг?

Без да пророни дума, той я хвана за лакътя и я поведе към изхода. Но докато излизаха, Мадхави извика след тях:

— Кърк бей, чакай.

Турчинът се приближи до тях — остави почитателите си да бъбрят развълнувано в средата на градината.

— Ела. Да се разделим като приятели. — Мадхави протегна ръце, прегърна Том, задържа го в обятията си и отново стисна ръката му. — До следващия път — извика той, когато излязоха в горещината на късния следобед.

— За какво беше всичко това, по дяволите? — попита Дженифър, щом тръгнаха по шумната улица, и заоглежда минувачите.

По-възрастните мъже бяха с костюми и грижливо подстригани мустаци, а по-младите — гладко избръснати и с маркови джинси и ризи. Жените бяха елегантни, облечени по тазгодишната италианска мода и с миналогодишни холивудски прически. Всички имаха мобилни телефони, закачени за коланите или сложени на дебелите им вратове като скъпи огърлици.

— Чувала ли си за Резервоара на Теодосий? — развеселено попита Том и заобиколи един мраморен блок от древен храм или колона, оставен да се руши на тротоара.

— Какъв резервоар? На кого? — Дженифър се намръщи озадачено. — Чакай малко. Той каза ли ти нещо?

Том кимна.

— Прошепна го, докато се сбогувахме.

— Въпреки че спечели? Защо?

— Мисля, че победата го направи благосклонен.

— Искаш да кажеш, че ти загуби нарочно?

— Последния път, когато играхме, спечелих двадесет поредни игри. Наградата ми беше мерцедес. Чух, че след това Амин не е играл две години. Реших, че е по-вероятно да ми каже къде ще се състои търгът, ако загубя убедително, отколкото ако отново го победя. Особено след като гледаха толкова много хора. Нямаше да е хубаво за репутацията му, ако се изложеше за втори път.

— А часовникът ти? Нали каза, че е подарък от майка ти?

— Пожертвах го за каузата. Пък и мисля, че няма да ми липсва. — Той бръкна в джоба на якето си, ухили се и й показа часовника си.

Дженифър учудено вдигна вежди.

— Как?

— Амин Мадхави е започнал като джебчия, преди да влезе в голямата игра — обясни Том и закопча часовника на китката си. — Много го бива да измъква и да вмъква разни неща в джобовете на хората. Доколкото го познавам, макар да беше щастлив, че е победил, чувството му за чест не му е позволило да задържи часовника, без да го е спечелил честно. Въпреки онова, което мислиш, не всички крадци са непочтени.

70.

Кула Галата, Истанбул, Турция

20:20

Тъмните води на Златния рог, обширното пристанище между Европа и Азия, бяха обагрени в розово от залязващото слънце. Във въздуха се разнасяше самотен напевен глас.

— Аллах е велик… В името на Аллаха, всемилостивия и милосърдния…

Думите се чуваха от близкото минаре и отекваха над покривите. Друг и после трети глас подеха същия напев. Натрапчивите гласове на мюезините, призоваващи правоверните на молитва, се извисиха над града като горски пожар, разпалван от горещ летен вятър.

— Колко време ще чакаме тук? — попита Дженифър.

— Няма да е дълго. Докато се мръкне.

Седяха в тъмносиньото беемве, което бяха наели на летището. Навън започваше да се здрачава и последните неколцина изостанали поклонници бързаха към най-близката джамия.

— Е, какво е Резервоарът на Теодосий? — Дженифър се облегна на седалката и усили климатика.

— Когато са владеели тези земи, римляните са построили огромни водопроводи, за да се снабдява градът с питейна вода — обясни Том. — Резервоарите са подземни водоеми и са били направени за складиране на водата. В Истанбул има няколко такива резервоара, макар че вече не се използват.

Дженифър замислено кимна. Слънцето най-после се скри зад хоризонта и водата потъмня. Повърхността й беше мазна и непрозрачна. Малка бяла птица кацна на предния капак на колата и заподскача по гладкия син метал, сякаш се намираше в плитка локва.

— Том, искам да ти кажа нещо. — Очите й бяха широко отворени, гласът — несигурен. — Може би ще го разбереш. Предпочитам да го чуеш от мен, отколкото от друг. Просто не знам как да започна.

Той се обърна към нея. Лицето му беше сериозно.

— Византийците преградили устието на Златния рог с дебела верига, за да спрат нашествениците по море. Но мюсюлманите дошли и ги преместили на сушата, а после отново ги пуснали във водата от другата страна. След няколко години градът бил техен. Знаеш ли, понякога и най-големите препятствия може да бъдат преодолени лесно, ако не тръгваш към тях с рогата напред — тихо каза Том.

Дженифър се усмихна, кимна и пое дълбоко дъх.

— Сигурно си спомняш, когато ти казах, че се срещах с един човек. И че е умрял. И че го убих аз. Не се шегувах.

Том не каза нищо.

— Казваше се Грег. Запознахме се в Академията. Дойде да изнесе лекция за случая, по който работех. Няма да забравя влизането му учебната зала. Беше толкова уверен, решителен и силен.

Говореше бързо. Макар че гласът й беше развълнуван, очите й бяха безжизнени и гледаха право напред, следяха бялото птиче, което подскачаше по капака. Том мълчаливо слушаше.

— След няколко седмици дойде да ме потърси. Покани ме да излезем. Започнахме да се срещаме. Беше хубаво.

Образите, които не искаше да си спомня, бързо се връщаха в съзнанието й. Грег усмихнат срещу нея на маса в ресторант. Грег плъзга кубче лед по гърба й и се смее. Грег, прострян в локва от собствената си кръв.

— После ме разпределиха да работя с него. Това беше лош късмет. Никой не знаеше, че се срещаме. Ако знаеха, нямаше да го разрешат. Но беше много вълнуващо. — Гласът й стана студен и безчувствен. Бялото птиче разпери крилца и излетя в здрача. — Един ден получихме съобщение за акция в склад. Някаква тъпа съвместна операция с Агенцията за борба с наркотиците в Мериленд. Всички се бяхме разпръснали из сградата и я претърсвахме. Неочаквано се отвори врата и се появи мъж с пистолет. Не разсъждавах. Действах инстинктивно. Той умря, преди да падне на земята. Аз го убих… Застрелях го.

Погледна Том, смутено сви рамене и отново отмести поглед.

— Дори не мога да плача вече. Сълзите ми отдавна свършиха. Сега не чувствам нищо.

— Какво стана после?

— Естествено имаше разследване. Специален екип възстанови сто пъти всяка секунда от онзи ден. Стана ясно, че сме се срещали. Странно, но това ми се стори по-ужасяващо от факта, че го застрелях. Заядоха се за въпроса дали сме се скарали или разделили. Дали не е било убийство от отмъщение или любовна свада. — Тя се изсмя мрачно. — Накрая обаче решиха, че вината не е моя. Грег бил влязъл преди останалите и не поддържал връзка по радиото. Не трябвало да е там. И при дадените обстоятелства всеки друг агент би направил същото. Но аз виждах, че не го вярват напълно. Поне не всички. Съзирах в очите им подозрението, че съм виновна за нещо, макар да не знаеха за какво. Изпратиха ме в Атланта и казаха, че е в мой интерес да не се набивам на очи, докато историята не се забрави. Всъщност беше в техен интерес. Беше им по-лесно да не ме виждат, отколкото да приемат случилото се.

Последва дълго мълчание. Сякаш нищо извън колата не помръдваше. Не се чуваше никакъв звук. Градът беше притихнал в очакване.

— Не знам какво да кажа — най-после се обади Том.

— Няма какво да се каже.

— Само че… знам какво е да загубиш човек, когото обичаш.

Дженифър почувства, че той наистина разбира.

— И знам какво е да си отхвърлен заради ужасен инцидент, който трябва да бъде потулен. И колкото и да те обвиняват другите, ти се обвиняваш още повече. — Том дълго мълча, после попита: — Той беше добър човек, нали?

— Страхотен. И добър агент.

— В този ли ред? — усмихна се Том.

— Да — засмя се тя.

— Било е грешка, Джен. — Гласът му беше нежен и този път употребата на галеното й име прозвуча странно утешително. — Просто грешка. Нещастен случай. Не си направила нищо лошо.

— Убих човека, в когото бях влюбена. Най-добрия човек на света. Сега трябва да отговоря и на моите, и на неговите очаквания.

Покрай тях като вода около камък се раздели поток от хора — излизаха от вечерна молитва.

— Тогава това разследване…

— Първият ми пробив от години. Работих усилено, за да получа тази възможност. Затова не искам да се проваля. Дължа го на себе си. На семейството си. На Грег.

— Но знаеш, че разкриването на случая няма да ти върне Грег. Нито ще излекува болката.

Дженифър кимна.

— Знам. Но може да ми помогне да престана да се мразя.

71.

Чемберлиташ, Истанбул, Турция

21:37

Нощта беше спуснала прашното си наметало. Въздухът беше сух и по тесните улици се разнасяше задушаваща миризма на канални води и застояли отходни газове и като гъста мъгла се събираше във входовете и под блясъка на уличните лампи. Тук-там върху капаците бяха сложени стари вестници, за да се навлажнят и да задържат топлите изпарения с мирис на гнило и на разложение, процеждащи се от каналите.

Том и Дженифър преброиха поне петима въоръжени до зъби мъже, които пазеха входа на резервоара. Влизаше се през една-единствена метална врата, намираща се на стотина метра пред тях. Коли пристигаха и веднага заминаваха. Пазачите сверяваха лицата на идващите с компютърни разпечатки — осветяваха ги с фенерчета. Хората разговаряха тихо и нетърпеливо.

— Как ще влезем? — прошепна Дженифър, докато гледаше какво става през гумирания бинокъл, който й бе дал Том.

— Ще минем под тях — усмихна се той и тръгна към другия край на покрива, като прескачаше въжетата за пране, опънати между сателитните чинии.

Посочи малък проход от другата страна на улицата — намираше се между магазин за подправки и магазин за килими и беше осветен от евтина ярка неонова реклама. Подправките бяха струпани на малки конусовидни купчини като пясък на дъното на пясъчен часовник и бяха оцветени в червено, жълто и оранжево. Килимите пък бяха тъмночервени, кафяви и тук-там мръснобели.

— Щом казваш.

— Готова ли си? — Том се тревожеше, че Дженифър не се чувства добре и че усилието от пречистващото разтоварване й се е отразило и емоционално, и физически. Но знаеше, че няма смисъл да й предлага да остане да чака. Тя нямаше да се съгласи.

— Да. — Дженифър кимна. На лицето й засия решителна усмивка. Тя долавяше загрижеността му и искаше да му вдъхне кураж.

Слязоха от покрива по стълбището и излязоха на улицата. За две минути стигнаха до тесния проход. Непрестанно примигващите неонови лампи осветяваха пътя им.

Влязоха и тръгнаха по тесен коридор. След няколко метра видяха кръгъл прозорец, изсечен в стената вдясно. Зад него седеше брадат турчин със съсухрено от годините лице. Том му даде няколко изцапани банкноти. Във въздуха се разнасяше мирис на влага и мента.

— Какво е това място? — попита Дженифър, когато продължиха. Неравният бетонен под и стените изведнъж се смениха с хубав бял мрамор.

— Хамам, турска баня. Една от най-старите в града. Построена е преди четиристотин години от Мимар Синан, най-забележителният архитект от времето на Османската империя. Мъжете влизат от едната страна, а жените от другата. — Той кимна към двете дървени врати вляво и вдясно.

— Ще се разделяме ли? — изненадано попита тя.

— Не. Отиваме в подземието. — Том посочи тясна дървена врата, зад която имаше спирално стълбище. Стръмни каменни стъпала се виеха в невидимата бездна надолу.

Помещението на дъното беше каменно, с нисък таван и осветено от потрепваща светлина, процеждаща се под врата в отсрещната страна.

— Тук затоплят водата за баните горе — обясни Том.

Демоничният рев на газовите нагреватели се усили, докато се приближаваха към вратата. Горещината стана почти непоносима. Двамата се обляха в пот, дрехите залепнаха за телата им.

— А баните са били снабдявани с вода от главния водопровод.

Гласът на Том се чу едва-едва от силното бучене. Влязоха в котелното. От два огромни казана излизаха съскащи тръби. Зачервените им основи блестяха като зловещи очи през дебелото стъкло за наблюдение.

— Водата е идвала тук през Резервоара на Теодосий. — Том трябваше да вика, та Дженифър да го чуе. — Сега се изпомпва по модерен водопровод, но старите подземни канали все още съществуват. Виж. — Той посочи голям квадратен отвор на два метра нагоре в стената. — Ето там. Дай ръка.

Том взе една дебела метална тръба от пода и я заби между две дъски, после натисна като с лост. Сухото крехко дърво се натроши на трески, във въздуха се разхвърчаха ръждясали гвоздеи. Скоро се отвори достатъчно място, за да се промъкнат.

Том извади фенерче, запали го и го стисна със зъби. След това се изтегли до дупката и се вмъкна вътре. Дженифър го последва.

Запълзяха. Скоро тесният тунел се разшири и можеха да се изправят. Лактите и коленете им бяха охлузени от грапавата каменна повърхност на тунела. Лъчът на фенерчето освети сухите стени около тях. В мрака отпред се появиха неясни светлинни, после изчезнаха. Том направи гримаса — това бяха плъхове.

На сто и петдесет метра по-нататък тъмният тунел просветля и се чуха приглушени гласове. Том угаси фенерчето и се прокрадна на пръсти към звуците.

Проходът беше затворен с ръждясала метална решетка.

Стигнаха до нея, приклекнаха, надникнаха и видяха, че се намират на три-четири метра от дъното на резервоара и на един метър от тавана.

На еднакви разстояния по дължината и ширината на водохранилището се извисяваха дебели каменни колони. В миналото помещението се бе пълнило с вода догоре. Сега обаче на пода имаше само няколко сантиметра вода и колоните чезнеха в далечината — отразяваха се във водата като побелели ребра на скелет на грамаден кит.

Вляво беше издигната голяма дървена платформа. До нея имаше тухлено стълбище, водещо нагоре към улицата и бетонния вход, който бяха видели. Пред ниския подиум на платформата бяха наредени столове.

В ъглите бяха поставени прожектори, които осветяваха калейдоскоп от форми и цветове. По дървената повърхност се движеха хора — непрестанно променяща се човешка мозайка. Бяха трийсетина, говореха на френски, руски, италиански и английски, ръкуваха се нервно и се усмихваха с половин уста.

Изведнъж осветлението намаля и сред насъбралите се гости настъпи изпълнена с очакване тишина.

72.

22:00

На малкия подиум застана мъж. Намазаната му с брилянтин черна коса блестеше като лакиран шлем.

— Госпожи и господа, благодаря ви, че дойдохте тук тази вечер, и както обикновено, моля да ни извините за късното предупреждение в последната минута и за ентусиазирания обиск на колегите ми горе. — Жълтеникавото му сипаничаво лице се изкриви в усмивка. Ноздрите му потрепваха, бледите му устни се опънаха, разкривайки беззъба уста.

Публиката се засмя нервно.

— Тази вечер ще ви представим тридесет предмета, затова предполагам, че ще приключим около полунощ — продължи мъжът. Гласът му отекваше зловещо в каменните стени.

Том разпозна монотонните отворени гласни и съскащите съгласни на езика африкаанс на холандските и германски заселници в Южна Африка, загрубял в триста и петдесет годишната битка с местното население, англичаните и природата.

— Всички оферти се правят в американски долари и се изплащат незабавно в брой или с потвърден електронен трансфер. Анонсите са обвързващи и нямате право да се отказвате, затова мислете два пъти, преди да се изкихате.

Присъстващите отново се засмяха одобрително. Този път мъжът не се усмихна.

— Ако няма въпроси, ще започна.

Купувачите останаха мълчаливи. Аукционерът кимна и в стената от едната страна на платформата се отвори малка врата. Появиха се двама мускулести мъже — носеха картина с позлатена рамка. Сложиха я на триножник вляво от подиума и единият с театрален замах махна зеленото платно, с което беше завита. Том тихо ахна.

— Какво има? — попита Дженифър.

— Вермеер — прошепна той. — Картината беше открадната от бостънския музей „Изабела Стюарт Гарднър“. Чух, че била унищожена. Касий явно разпродава най-хубавите си неща.

— „Концерт“ от Ян Вермеер, рисувана от 1665 до 1666 година. Наддаването ще започне от три милиона долара. Някой ще даде ли три милиона? Благодаря, господине. Три милиона и двеста хиляди?

Наддаването вървеше бързо и без усложнения. Нямаше мобилни телефони и компютърни екрани, нито забавяния, обсъждания или връзки на живо с Ню Йорк и Токио. Купувачите очевидно бяха дошли с подробни инструкции от работодателите си какво да вземат и колко да платят. Платното на Вермеер се продаде за малко повече от шест милиона долара, „Буря в Галилейско море“ от Рембранд — за осем милиона, а наскоро открадната от музея в Хамбург скулптура на Джакомети, заменена под носа на пазачите с дървено копие — за триста хиляди.

— Това може да са нашите неща — изведнъж прошепна Том.

Единият помощник се беше качил на платформата и държеше тънко метално куфарче.

— А сега, госпожи и господа, ще ви покажем изключително рядка вещ. — Аукционерът огледа затаилата дъх в очакване публика. Асистентът отвори сребристото куфарче и го наклони към светлината, за да могат присъстващите да видят съдържанието му. — Съществуват само осем от четиристотин и петдесетте хиляди „двойни орела“, изсечени от министерството на финансите на Съединените щати през 1933 година с указ на президента. Предлагаме ви пет от тях. Ще започна наддаването от двадесет милиона долара. Някой ще даде ли двадесет милиона?

Във въздуха се вдигнаха четири ръце. В същия миг във водохранилището се разнесе оглушителен гръм и част от покрива се срути.

73.

22:33

Вратата на стълбището се взриви. Мощният експлозив я изтръгна от пантите и я запрати към платформата, където тя едва не падна върху хората от първия ред.

В задименото помещение нахлуха петима маскирани мъже — стреляха над главите на събралите се с автомати със заглушители. Куршумите рикошираха в тухлите и обсипваха смаяните хора с парчета камъни. Гилзите хвърчаха във всички посоки и съскаха във водата на пода. През зейналата в покрива дупка се спуснаха две въжета, по които се плъзнаха още четирима души. Тежките им ботуши шумно разплискаха водата на дъното на резервоара. Стъписаните гости на нелегалния търг бяха обкръжени за секунди, а аукционерът и двамата му помощници бяха обезоръжени, без да окажат съпротива.

Дженифър скочи, но Том я дръпна.

— Не се изправяй.

После вдигна бинокъла и се вторачи в сцената долу.

Мъжете бяха добре обучени, вероятно бивши военни, и се движеха целеустремено и в абсолютна координация. Бяха въоръжени до зъби. На коланите им бяха закачени гранати, а в ръцете си държаха „Хеклер и Кох MP5SD6“, предпочитаното оръжие на всички елитни военни и паравоенни части в света.

Командирът им стоеше на стълбите и крещеше заповеди. Раменете му бяха широки колкото малък автомобил. Той удари с приклада на автомата си един човек, който не беше успял да коленичи достатъчно бързо.

Сред виещия се прахоляк и пушек на стълбите се появи друг мъж, също облечен в черно и с маска на лицето. Приближи се безшумно до помощника, който беше паднал на колене, но продължаваше да държи металното куфарче с монетите в лявата си ръка. Мъжът взе куфарчето, отвори го, огледа съдържанието му и го пъхна под якето си.

После кимна на командира, обърна се и тръгна нагоре по стълбите. Аукционерът започна да крещи истерично:

— Простаци! Не знаете с кого се бъзикате. Никой не краде от Касий!

Човекът спря и го погледна през рамо. Намазаните с брилянтин коси на аукционера бяха разрошени, лицето му беше изкривено от омраза. Той се изплю към непознатия. Храчката се удари в стената на тухленото стълбище и се стече на пода. Мъжът се обърна и се приближи до него.

Без да пророни дума, извади лъскав сребрист пистолет „Зигзауер“ и го притисна до устните на аукционера. Натисна дулото между зъбите и разкървави венците му. Търговецът стискаше челюсти и го гледаше предизвикателно, докато два от зъбите му не се строшиха. Той изкрещя и устата му се отвори в агония. Мъжът вкара пистолета в гърлото му, докато предпазителят не опря устните.

Аукционерът започна да се дави. Тялото му се гърчеше конвулсивно.

И после отекна изстрел. Звукът беше приглушен от черепа. Главата на аукционера експлодира и той се свлече в краката на стрелеца. Челюстта му увисна на една страна от силата на взрива. Едното му око беше изскочило.

Том наблюдаваше зловещата сцена през бинокъла. Лицето му беше мрачно. Когато мъжът натисна спусъка, ръкавът на черното му сако се вдигна и Том веднага позна часовника му.

Циферблатът беше черен, с розово-златна рамка, един от петнадесетте на света. Произведен от „Ланге унд Зоне“. Същият часовник, който беше видял на китката на Ван Симеон.

74.

22:41

Безразлични към екзекуцията, на която току-що бяха станали свидетели, въоръжените мъже тръгнаха заднешком към стълбището, без да изпускат от прицел треперещите от страх пленници. Водата под платформата се обагряше в червено от кръвта на аукционера.

— Измъкват се — каза Дженифър и понечи да стане. — Трябва да ги спрем.

— Чакай. После ще ги спипаме. Знам кой е този човек.

Том я хвана за рамото, но тя не спря, той загуби равновесие, залитна и се стовари върху решетката. Металът отдавна бе корозирал, решетката поддаде от тежестта му и Том полетя с главата надолу към дъното на водохранилището.

Тримата последни изтеглящи се по стълбите нападатели чуха шума, обърнаха се рязко и откриха огън. Куршумите свистяха над главата му и рикошираха в стената зад него.

— Спрете. — Мъжът с маската се появи на горното стъпало. Сребристият му пистолет беше изваден и изпръскан с кръвта, кожата и частици от зъбите на аукционера. — Искам го жив — изрева той.

Тримата въоръжени мъже прескочиха ниските перила на платформата и вдигнаха Том. Той изглеждаше зашеметен, може би си беше ударил главата.

Дженифър трескаво разсъждаваше. Беше познала гласа на мъжа с маската. Ван Симсон.

— И проверете дупката — извика Ван Симсон. — Той може да е с онази любопитна кучка от ФБР.

Дженифър побягна. Трябваше да се измъкне оттук и да проследи нападателите. Том и монетите бяха у тях. Не можеше да си позволи да ги изпусне.

Зад нея се чу леко изсвистяване и после непогрешимият звук на метал, който се търкаля по камък и подскача в тунела. Граната.

Дженифър се запромъква колкото можеше по-бързо, отброяваше наум секундите. Пет, четири, три, две. Долепи се до пода, затвори очи и запуши ушите си. Една.

Нищо не би могло да я подготви за оглушителния гръм и топлинната вълна, които я заляха. Страхотната експлозия я притисна до земята и изкара въздуха от белите й дробове. Докато се опитваше да си поеме дъх, тунелът се разтърси от втора експлозия. Силата й я повдигна на няколко сантиметра от пода и после я тръшна на камъните като чувал с въглища.

Дженифър се изправи и изтръска отломките от косите си. Очите й сълзяха от пушека и прахоляка. Закашля се. Устата й беше пресъхнала от страх. От брадичката й течеше кръв. Трябваше да се махне оттук. Веднага.

След минути скочи в котелното на турската баня. Гол до кръста турчин със зачервено космато тяло, обляно в мазна лъскава пот и мръсотия, се дръпна назад от изненада и се разкрещя. Дженифър отстъпи заднешком, измъкна се от помещението, хукна нагоре по стълбите, мина през коридора и излезе на площада, където бяха паркирали колата — в сянката на древната колона Чемберлиташ. Металните й обръчи блестяха като окови.

Дженифър скочи зад волана и включи двигателя точно когато два сини микробуса потеглиха по улицата пред нея. Знаеше, че трябва да ги спре, да направи нещо, преди да са се скрили от погледа й.

Зави по Диван Йолу. Гумите изсвириха по излъскания калдъръм. Улицата отдавна беше затворена за превозни средства и по средата минаваха само трамваи. Нисък бордюр разделяше линиите от тротоарите, които както винаги бяха пълни с хора.

Дженифър натисна газта. Двата микробуса бяха попаднали в задръстване, но докато се приближаваше към тях, успяха да се измъкнат, обърнаха и изреваха покрай нея. Тя увеличи скоростта, движеше се право срещу идващия насреща трамвай, после рязко завъртя волана. Гравитацията и аеродинамичното налягане надделяха и левият преден калник опря в земята.

Фаровете на трамвая я заслепиха.

— По дяволите!

Дженифър удари спирачки. Колата поднесе и се отмести встрани. Трамваят мина покрай нея и през смъкнатото стъкло нахлу топъл въздух.

— По дяволите!

Тя превключи скоростите, направи обратен завой и изпревари трамвая.

Забавянето й беше струвало ценно време. Микробусите вече бяха в отсрещния край на Хиподрума, вдясно от нея. Дженифър настъпи педала на газта, излезе от релсите и подкара след тях.

Движеше се почти със сто и десет километра в час. Профуча покрай „Света София“ и после покрай Синята джамия. Масивните им стени изглеждаха бели на светлината на прожекторите, минаретата се извисяваха към небето като костеливи пръсти. Дженифър натискаше клаксона и пешеходците се разпръскваха пред нея. Беемвето слаломираше около сякаш никога незаспиващите продавачи на картички.

— Разкарайте се! — изкрещя тя и видя разрошените си коси и изцапаното си лице в огледалото за обратно виждане. От очите й се стичаха дълги дири от сълзи, макар че не си спомняше да е плакала. Парливата миризма на горящия съединител изпълни въздуха в купето и я накара да се закашля.

В края на Хиподрума пътят изведнъж се наклони рязко надолу и зави наляво. Дженифър видя завоя късно, но инстинктите й надделяха. Тя превключи скоростите, дръпна ръчната спирачка и завъртя волана. Колата се плъзна странично и окачването изсвири пронизително.

Кракът й мигновено настъпи педала на газта. Беемвето послушно се отправи напред, зави зад ъгъла и се спусна надолу.

Тя видя микробусите. Бяха се отправили към пристанището. Неочаквано от странична уличка вляво от нея изскочи полицейска кола. Сирената й виеше, лампите й проблясваха. Дженифър завъртя волана надясно, за да избегне сблъсъка, и после отново наляво. Беемвето описа по калдъръма фигура като кънкьор, изпълняващ „осморка“. Пред Дженифър изникнаха терасовидните основи на седалките на Хиподрума. Мълчаливите духове на кръвожадните тълпи я окуражиха да продължи.

Зави след микробусите по тясна страничка уличка, но срещу нея отново се появи полицейската кола. Предната дясна гума на беемвето се удари в бордюра и воланът се изплъзна от ръцете й. Колата отскочи встрани и се блъсна в стената на една сграда. Металът се вряза в камъка, разхвърчаха се искри.

Дженифър вкопчи ръце във волана. Вратата на полицейската кола се отвори и на светлината на оцелелия фар застана позната фигура. Дженифър се измъкна от беемвето.

— Беше Ван Симсон, сър. Взе монетите и отвлече Том.

75.

Париж, Франция

30 юли — 11:02

Миризмата на хлороформ се беше просмукала в дрехите на Том като евтин одеколон.

Парливият сладникав вкус изгаряше пресъхналите му напукани устни. Спомняше си, че падна, как го измъкнаха от резервоара и после грубо го хвърлиха в някакъв микробус. Но след това не помнеше нищо.

Поне беше жив. Като се имаше предвид колко хладнокръвно Ван Симсон бе екзекутирал аукционера, това беше истински късмет. Макар че нямаше представа какво смята да прави Ван Симсон с него.

Внимателно се обърна по корем и опита да се изправи, но повърна и отново се строполи на каменния под. Пребори се с вълните на гадене, съсредоточи се върху дишането си и се помъчи да успокои лудешки туптящото си сърце и пулсиращата глава.

Ван Симсон? Той ли беше Касий? Нямаше логика. Не беше възможно да е Ван Симсон. Защо би откраднал монети от търг, организиран от него? Но можеше да е поръчал кражбата във Форт Нокс и сетне да бе имал лошия късмет Щайнер да ги е отмъкнал на летище „Шипхол“. Може би той беше убил Хари и бе атакувал нелегалния търг, за да си вземе онова, което смяташе за свое.

При всички случаи Ван Симсон беше забъркан в цялата каша и Том беше попаднал право в ръцете му. А Дженифър? Дали беше успяла да се измъкне? Как би разбрала къде е той?

Гаденето отслабна и Том си позволи да се огледа. Стаята беше тясна и осветена от една-единствена крушка, окачена на огромния стъклен купол. Нямаше прозорци и се влизаше и излизаше през стоманена врата. В краката му имаше поднос с недокоснат сивкав ориз и потъмняло пиле.

Би предположил, че се намира в стара изба или някакъв друг подземен склад, ако не бяха артистично наредените из помещението предмети. В отсрещния ъгъл имаше уред за изтезания, наречен „желязна дева“ заради сериозното женско лице, което украсяваше фасадата му. Разрошените коси се виеха като змиите на главата на Медуза.

Уредът имаше формата на изправен саркофаг, издигаше се на два метра над земята и се отваряше в средата. Вътре беше пълен с железни шипове. Слагаха там злочестата жертва и залостваха вратите. Като садистично усъвършенстване, шиповете бяха внимателно разположени така, че да избягват жизненоважните органи и да удължават агонията.

Стените бяха осеяни с подобни страховити предмети. „Вилата за еретици“, големите клещи за нокти и ръждясалата „маша“ бяха само някои от уредите за изтезания, които Том разпозна. Окачените на тавана дебели вериги на „люлката на Юда“ леко се поклащаха.

Звукът на приближаващи стъпки прекъсна мислите му и той погледна към вратата, която бавно се отвори.

В помещението влезе Дариус ван Симсон, следван от двама мъже. Единият беше жилав и слаб, а другият — нисък и възпълен. И тримата бяха облечени в черни бойни униформи.

— Том, Том, Том. — Ван Симсон поклати глава и изцъка с език като разочарован родител, когато видя локвата от повърнато до свития на пода Том. — Много съжалявам. Говоря сериозно. Жалко, че се стигна дотук. Не исках да стане така.

— Спести ми съчувствието си, Дарий. Между другото, имаш хубаво местенце.

Ван Симсон се усмихна студено.

— От надежден източник знам, че това е автентичната зала за изтезания на затвора, който се е намирал на това място през петнадесети век. След това го събориха и построиха моята къща.

От думите му Том разбра, че са в Париж. Пътуването от Истанбул дотук беше пет часа дори с частния самолет на Ван Симсон. До летищата в двата града се бяха придвижили с коли, а това означаваше, че от залавянето му са изминали най-малко шест-седем часа.

— Открих я по време на ремонта и реших да я възстановя. В името на историята, разбира се. Уредите, които виждаш, са автентични.

— Каква е играта ти, Дарий? Ако агентите на ФБР все още не са те погнали, скоро ще го направят. Освен това сега трябва да се пребориш с Касий.

При споменаването на Касий гърбът на Ван Симсон леко се скова. Но той веднага се отпусна и отново се усмихна кисело.

— Виждам, че имаш духа на баща си.

— Не намесвай баща ми — троснато каза Том.

— Наследил си и неумението му да си гледа проклетата работа. — От устата на Ван Симсон се разхвърчаха слюнки: падаха на черни петънца върху прашния плочник.

— Ти го направи моя работа, като уби Хари — извика Том. Силите му се възвръщаха.

— Хари? Хари Ренуик? Това ли било? Защо не ми каза? Щяхме да избегнем всичките тези неприятности. Убийството на Ренуик няма нищо общо с мен. Исках само монетите. Позволих на онова мазно гадно копеле Раниери да се изплъзне от пръстите ми, но когато научих, че и петте ще бъдат продадени, пристъпих към действие. Трябваше да стоиш настрана. Купонът беше частен и ти не беше поканен.

— А ти беше, така ли? — изсмя се Том.

— Мислиш, че съм разтревожен? От това, че нетърпеливите малки помощници на Жан-Пиер Дюма слухтят пред къщата ми? Не разполагат с нищо. От ФБР? Затова все още си жив, Том. Когато разберат, че агент Браун е мъртва и монетите са изчезнали завинаги, ще изгарят от желание да говорят с теб. Ще те опаковам като подарък и ще те поднеса на тях. Може дори да им кажа, че съм те хванал, докато си се опитвал да влезеш тук, за да направя историята по-пикантна. — Ван Симсон видя изражението на Том и устните му се изкривиха в жестока усмивка. — Съжалявам. Не знаеше, нали? Взривих малката ви заешка дупка. Боя се, че агент Браун се изпари. Заедно с твоето алиби.

Том неочаквано изкрещя от ярост и скочи срещу холандеца, но двамата пазачи го повалиха на пода, приковаха ръцете му до тялото и го притиснаха с гръб до стената.

— Трябва да ме извиниш, Том, но очаквам един човек. — Ван Симсон протегна ръка и откачи от стената голям метален предмет.

Том позна какво държи холандецът. „Юзда за кавгаджии“, клетка, направена така, че да се заключва около главата на жертвата и да не позволява на нещастника да говори, като напъхва в устата му метален език.

— В миналото съпрузите са ги слагали на постоянно тормозещите ги жени — каза Ван Симсон, докато двамата пазачи нахлузваха клетката на главата на Том. — Да видим дали ще охлади езика ти. И нрава ти.

Той превъртя ключа и ключалката изщрака.

Ван Симсон и двамата пазачи излязоха. Том се опита да извика, но дебелият метален език се заби в гърлото му и го задави.

Едно нещо му беше ясно. Трябваше да се измъкне оттук, при това бързо, преди Ван Симсон да промени решението си и да се върне, за да изпробва другите си садистични играчки.

Прокара пръсти по врата си, намери ключалката, която беше в дясната страна на клетката, и почувства искра на надежда. В стремежа си да запази автентичността на уреда Ван Симсон не беше сменил старата ключалка с по-модерна. Том взе металната вилица от подноса с втвърдилата се храна, огъна единия зъбец и направи малка кука. Пъхна я в ключалката и я превъртя внимателно през пружините и лостчетата. Механизмът изщрака и се отвори. Том свали клетката от главата си, потърка челюстта си, прокара език по устата си и изплю парченца боя и ръждясал метал.

Изправи се и се приближи до вратата. Тук нещата не бяха толкова окуражаващи. Ван Симсон не беше направил компромис и бе монтирал сложна електронна ключалка, която можеше да отвори само специалист. Том нямаше инструменти. „Желязната дева“ му се присмиваше в сумрака от отсрещната стена.

76.

11:34

Ударите от килията отекваха в коридора. Отначало пазачът, по-ниският и пълният от двамата, които бяха придружили Ван Симсон, не му обърна внимание и заби нос във вестника. Но непрестанният изнервящ трясък на метал се засилваше и той започна да хвърля все по-гневни погледи към килията.

Подновената канонада след краткото затишие го завари неподготвен и го накара да разсипе кафето си. Горещата течност намокри черните му бойни панталони. Той изруга, скочи от тясното бюро, хвърли вестника на стола и ядосано закрачи към килията.

Шумът внезапно спря. Пазачът се усмихна и извади новия си пистолет „IMI Барак“ от кобура под мишницата си. Имаше дълъг стаж и опит и разбираше кога хората се опитват да избягат, но нямаше нищо против. Щом пленникът искаше да си играят на котка и мишка, щеше да му достави това удоволствие. Знаеше как да купонясва.

Той превъртя ключа и блъсна силно тежката метална врата на килията. Тя се отметна и се тресна в стената. Това щеше да се погрижи за всеки, който се криеше зад нея. Пазачът нямаше да се хване на този стар номер.

Крушката беше отвинтена и той запали малкото фенерче под дулото на пистолета. Лъчът освети клетката, която само преди няколко минути беше сложена на главата на пленника. Сега беше в средата на стаята. Той обходи с фенерчето останалата част на килията — беше неестествено тиха след силните трясъци. И празна.

Или не?

В отсрещния ъгъл видя „желязната дева“. Вратичките бяха открехнати, така че някой можеше да се крие вътре, без да се набоде на шиповете. Пазачът се усмихна на проницателността си и се запромъква натам. Пръстът му беше на спусъка на пистолета.

— Излез! — извика той, но не получи отговор. — Излез! Знам, че си там.

Отново мълчание.

Пазачът изруга и се наведе, като сложи лявата си ръка на едната вратичка и подпря дулото на пистолета на другата, а после рязко ги отвори.

В уреда за изтезания нямаше никого.

Свитият в ъгъла Том го блъсна с всичка сила и го повали на земята. Клетката се люшна напред, после с трясък се стовари на пода. Шиповете на отворените вратички се забиха в пазача и прекършиха гръбнака му като вейка.

77.

12:02

Том грабна пистолета на пазача и преглътна с усилие при вида на окървавеното му и изкривено от агония лице. Не убиваше за пръв път, но това не улесняваше нещата.

Измъкна се от стаята и тръгна по сводестия коридор, покрай тъмни помещения, претъпкани с ненужни вещи, изхвърлени от живота на Ван Симсон. Специално направените стоманени лавици бяха отрупани с каси вино, грижливо описани архивни кутии, пълни с книжа и папки, и спортна екипировка.

Гумираната ръкохватка на пистолета бе хлъзгава в потната му ръка. Том спря пред тясно каменно стълбище, за да си поеме дъх и да избърше дланите си в панталоните. Нямаше план и знаеше, че положението е опасно. Беше ядосан и разстроен и това можеше да го направи безразсъден. Но трябваше да отмъсти на Ван Симсон. Дължеше го на Хари и на Дженифър. И на себе си. В момента движенията и решенията му се мотивираха от това единствено желание.

Открехна вратата на горната площадка на стълбището и видя коридор с под от варовик. По камъка отекна звук на ритмични приближаващи се стъпки. Том притвори вратата и надникна през тясната пролука.

Стъпките се усилиха и човекът мина покрай него. Беше Ролф, албиносът, който ги беше претърсил с Дженифър при посещението им при Ван Симсон. Дженифър. Мъртва. Том прехапа устна и прогони образа й от съзнанието си. В момента не можеше да си позволи да мисли за нея.

Отвори и се запромъква след Ролф, който беше спрял пред вратата в дъното на коридора и търсеше нещо в джобовете си. Том го удари по тила с дръжката на пистолета и албиносът се строполи на земята. За по-сигурно Том го прасна и по слепоочието и Ролф загуби съзнание.

Том издърпа тялото му до стълбището и го бутна надолу. Върна се в коридора, затвори вратата и тръгна. Стигна до познатото огромно фоайе на партера. Знаеше, че някъде отпред е асансьорът. Единственият сигурен път до кабинета на Ван Симсон горе и до трезора долу.

Опита се да отвори вратите на асансьора, но успя да ги раздели само на няколко сантиметра, преди отново да се затворят със силен трясък. Огледа се и забеляза тънка бронзова статуетка, поставена в сенките до стълбището. Грабна я решително, пъхна я в пролуката между двете врати и натисна с всичка сила. Вратите постепенно се отвориха и когато разстоянието между тях стана тридесет-четиридесет сантиметра, се отказаха от съпротивата и безшумно се прибраха в стената.

Том остави бронзовата скулптура на пода, пристъпи напред и огледа асансьорната шахта. Покривът на кабината се виждаше неясно в мрака долу. В съзнанието му се оформи план — да изненада Ван Симсон, когато се качи в асансьора, като скочи върху него през аварийния люк.

Протегна ръка в тъмнината, сграбчи мазния стоманен кабел, спускащ се от мотора на покрива на сградата до горната част на кабината, и се плъзна по него.

Скочи леко и безшумно върху кабината, приклекна и се ослуша. Отдолу се разнасяше странен шум, ритмично механично потракване, сякаш някаква машина беше програмирана на монотонен повтарящ се цикъл. Внимателно открехна люка и видя жилавия пазач, който бе придружил Ван Симсон до килията. Лежеше неподвижно в ъгъла. Главата му беше продупчена от куршум. Вратите на асансьора се отваряха и затваряха, а изпружените му крака ги спираха и ги връщаха.

Том се измъкна от кабината, прескочи трупа и надникна в ярко осветения коридор, водещ към трезора. Стоманената преграда беше вдигната, вратата на трезора беше отворена. Той хвана пистолета в двете си ръце, долепи гръб до стената и се запромъква напред. Обективите на видеокамерите бяха строшени.

Трезорът беше такъв, какъвто го помнеше от първото си посещение. Черният гумиран под се виеше като в лабиринт между двадесетината витрини, а в основата на стените минаваха плитки улеи. Ван Симсон се беше навел над бюрото върху малката платформа в дъното на помещението. Том приклекна и се запромъква между витрините, като внимаваше холандецът да не го види.

Между двамата остана само една витрина. Том пое дълбоко дъх, освободи предпазителя на пистолета, изправи се рязко и се прицели в главата на Ван Симсон.

— Не мърдай, Дарий.

Ван Симсон не трепна. После бавно се обърна.

— Дано не си убил Ролф. — Изглеждаше разсеян, дори тъжен. — Той е добро момче. Много е способен.

— Къде са монетите? — попита Том и без да го изпуска от прицел, се качи на платформата.

— Монетите? Тук са. Вземи ги. — Ван Симсон сложи на бюрото тънкото метално куфарче, което беше откраднал в Истанбул. — Мислиш, че си победил? Нищо не си спечелил. Всички загубихме.

— Не, ти загуби. — Том протегна ръка да вземе куфарчето. — Както сам каза, не съм убеден, че си ми оставил много възможности за избор.

Той вкопчи пръсти в дръжката на куфарчето и насочи пистолета. В съзнанието му отново изплува образът на Дженифър. Дължеше й онова, което се готвеше да направи.

Но преди да натисне спусъка, в стаята отекна познат глас:

— Не бързай толкова, Томас.

78.

12:26

Гласът прониза Том като нож. От сенките излезе силует и тръгна към светлината.

Държеше пистолет „Глок 19“.

— Хари? — невярващо попита Том.

— Свали оръжието — каза Ренуик.

На Том му беше трудно да повярва, че това е същият леко раздърпан човек, когото бе прегърнал за довиждане само преди няколко дни. Хари беше облечен в безупречно ушит тъмносин костюм, старателно изгладена бяла риза и скъпа яркосиня вратовръзка. Косата му беше добре подстригана, лицето — гладко избръснато и розово, очите му горяха със странна сила, каквато Том виждаше за пръв път. От мъжа, когото познаваше от години, беше останал само големият златен пръстен с печат.

Том отпусна оръжието си и като изпаднал в унес се вторачи в него, сякаш не проумяваше как е попаднало в ръцете му. Направи крачка напред, за да остави пистолета на бюрото, но Ренуик го накара да спре.

— Не се дръж като идиот, Томас! Пусни го на пода. И го ритни към мен. — В гласа му нямаше и следа от топлота и сърдечност, или дори учтивост. Беше пронизващ, познат и в същото време чужд.

Том се наведе, остави пистолета на пода и го подритна. Като държеше Том на прицел, Ренуик се наведе, взе го и го пусна в джоба си.

— Хари? Не разбирам. Как? Защо?

Ренуик се изсмя.

— Това е американското в теб. Американците винаги искат да знаят защо. Да открият причина. Да го припишат на някаква травма в детството или на нелюбящ брат или сестра. Е, не е толкова лесно. Не ти е отредено да разбереш хората като мен, по дяволите. Просто ги приеми.

— Но аз мислех, че си мъртъв — промълви Том. Главата му се замая.

— Защо? Защото някой некомпетентен полицаи е намерил труп в къщата ми? Защото агент Браун ти е казала, че ме е видяла как умирам? Тя видя само как изстреляха два халосни патрона и как падам. Когато дойде в съзнание, аз вече бях разменил телата.

— С чие?

— На едно нищожество. Човек, който вече не означаваше нищо за мен. Направи ми по-голяма услуга, като умря, отколкото докато беше жив. След това размених и данните за зъбния статус. Как инак щяха да разпознаят изгорял труп? Разбира се, ченгетата се хванаха на въдицата, както знаех, че ще стане. За щастие полицаите са предсказуеми. Изненадан съм, че ти повярва, като имам предвид, че преди няколко години използва подобен номер, когато избяга от господарите си в ЦРУ.

— Знаеш за това?

— Малко неща не знам за теб, Томас.

— Тук съм само заради теб. Да открия убийците ти.

— Колко възхитително предано от твоя страна. Трогнат съм.

— Кой си ти, по дяволите? — Том беше отвратен и в същото време заинтригуван от безстрастния тон на Хари.

— Не се ли досещаш?

Последва продължително мълчание.

— Касий — прошепна Том. — Ти си Касий.

Ренуик се усмихна.

— Някои хора ме наричат и така.

— Ти стоиш в дъното на всичко. — Том направи крачка към Ренуик, но той вдигна пистолета и присви очи.

— Внимавай, Томас. Много внимавай.

— Ти си бил, нали? — Том се опитваше да подреди в съзнанието си събитията през последните няколко дни. — Ти си поръчал да откраднат монетите. А после ме накара да извърша удара в Ню Йорк, за да съм в Съединените щати по същото време.

Ренуик сви рамене.

— Смятах само да се обадя на полицията, но ти любезно ми услужи, като остави следа и нюйоркските ченгета те идентифицираха. Неприсъщо за теб недоглеждане. Във всеки случай накрая всичко свърши благополучно, макар че по едно време се бях притеснил, че се забави твърде много, докато откраднеш първото яйце.

— И какво стана после? Изгуби монетите. Щайнер ги открадна от теб и ги даде на Раниери да ги продаде.

Лицето на Ренуик помръкна.

— Дребно неудобство. Виновните си платиха за намесата. Грешката им беше, че се опитаха да ги продадат на един от моите хора.

— Взел си четири монети от Щайнер и после уж ме срещна случайно и ме покани на вечеря заедно с агент Браун, която носеше липсващата монета.

Ренуик се изсмя.

— Беше много забавно. Монетата се появи не къде да е, а в моя дом. От известно време мислех да убия Хари Ренуик. Беше започнал да става много потискащ. Възможността беше твърде удобна, за да я изпусна. — Ренуик не показваше никакви чувства, само безпощадна, безскрупулна експедитивност. — Трябва обаче да призная, че ти ме изуми, Томас. Дори аз, който отблизо следях кариерата ти през годините, се изненадах от способността ти да се измъкваш от неприятностите. Първо се изплъзна от обвиненията в убийството, което ти приписах в Лондон. След това някак съумя да убедиш агент Браун, че нямаш нищо общо с кражбата от Форт Нокс. А накрая избяга от музея в Амстердам, след като великодушно инструктирах моя снайперист да не те ранява, а само да се погрижи да те заловят.

— Трябвало е да му кажеш да ме убие, когато си имал тази възможност.

— Разбира се, обмислих и този вариант. Но живият заподозрян е много по-удобен за полицията от мъртвия. Спестява им усилията да търсят убийците му. Затваря кръга. Британците, американците и всички останали биха повярвали, че са спипали човека, който им трябва. Пък и аз не съм абсолютно чудовище. Дължах ти поне това.

— А той? — Том кимна към Ван Симсон, който мълчеше по време на целия разговор. Лицето му беше отпуснато и посърнало.

— Дарий? — Ренуик го погледна и повиши тон. — Той трябваше да продължи да подкупва политици и да убива деловите си съперници. Между другото, не знам какво ти е казал, но агент Браун е жива. Лично аз много се радвам. Тя е очарователна млада дама.

Сърцето на Том подскочи. Той затвори очи за миг. Тя беше жива.

— Но за разлика от Дарий, ти имаш избор. Все още не е късно.

— Какво имаш предвид?

Ренуик пристъпи напред и протегна ръка.

— Може да се присъединиш към мен. Ще се изумиш от онова, което може да постигнем заедно. Като екип. Като семейство. Няма да има кой да ни спре.

За пръв път, откакто Ренуик се беше появил, Том долови умолителна нотка в гласа му и забеляза неизказана потребност в очите му.

И се изсмя.

— Наистина си луд. Отне ми единствения близък, който ми беше останал, като уби Хари Ренуик. А сега предлагаш да ми го върнеш с насочен срещу мен пистолет? Вече нямам представа кой си.

— Тогава ей сега ще разбереш.

Ренуик бръкна в джоба си, извади пистолета, който Том му беше дал, прицели се в гърдите на Ван Симсон и стреля.

79.

12:32

Куршумът повдигна Ван Симсон от стола. В следващия миг холандецът се свлече на пода. Том усети удобната възможност, хвърли се вляво, претърколи се на платформата и хукна по средата на трезора. Ренуик реагира мълниеносно и изстреля три куршума, които рикошираха в бронираните стъкла, окачени над витрините. Плоскостите се напукаха, но не се строшиха.

— Безсмислено е, Томас — с леденостуден глас извика Ренуик, докато ехото от изстрелите все още отекваше в помещението. — Излез и ще те пощадя. Разбира се, вероятно ще те изпратят в затвора за убийството на горкия Дарий, когато намерят отпечатъците ти върху оръжието, с което е извършено престъплението, но поне ще си жив.

В стаята цареше тишина.

— Е, добре, така да бъде — измърмори Ренуик, слезе от платформата, хвана пистолета с две ръце и скочи към витрината, зад която се бе претърколил Том.

Там нямаше никого.

— Престани да си играеш! — изсъска Ренуик.

Отново не се чу никакъв звук.

Гневът му се смени с мрачна решителност. Той методично тръгна из трезора, като държеше пистолета пред себе си и проверяваше зад всяка витрина. Стъпките му бяха внимателно премерени. Подметките му скърцаха по пода. Изведнъж на устните му затрептя усмивка. Беше видял върха на обувка, подаваща се от шкафа пред него.

Наведе се, после отскочи и в бърза последователност изстреля два куршума, преди Том да е успял да направи или да каже нещо. Куршумите обаче се забиха в пода. И там нямаше никого. Само две обувки, сложени една до друга. Ренуик коленичи и ги докосна. Все още бяха топли.

Том изскочи иззад съседния шкаф, хвърли се към Ренуик и го блъсна с рамо. Ударът го запрати върху витрината. Пистолетът му се плъзна по пода и тупна в улея до отсрещната стена. Ренуик падна на колене и се хвана за гърдите. Том допълзя до оръжието.

— Копеле! — изкрещя Ренуик.

Неочаквано над вратата на трезора блесна червена светлина. Очите на Том мигновено се стрелнаха към платформата. Ван Симсон беше успял да стигне до клавиатурата на бюрото. Погледна Том в очите и се усмихна. И Том разбра. Ван Симсон се готвеше да ги затвори вътре.

Ренуик се изправи и хукна към затварящата се врата на трезора. Том осъзна, че няма да може да стигне до нея, преди да се е затворила. И после изведнъж си спомни нещо, което Ван Симсон им беше показал, и се наведе да отвори третото чекмедже на най-близкия шкаф. В мрака блеснаха нацистките кюлчета злато. Том грабна едно, извъртя се и с едно-единствено плавно движение го хвърли към Ренуик. Слитъкът просветна във въздуха като тежко острие, извиси се бавно по траекторията си и после увеличи скоростта си, привлечен от гравитацията.

Кюлчето удари Ренуик между лопатките. Той залитна, но не спря скока си към смаляващата се пролука — вратата се спускаше. Ренуик протегна ръка, за да се подпре, и успя да се провре през тесния отвор. Ръкавът му се закачи в рамката точно когато тежката стоманена преграда се спусна… и отряза ръката му над китката.

Писъците му бяха заглушени, когато заключващите болтове се плъзнаха в гнездата си и херметизацията се активира.

Трезорът се превърна в капан.

80.

12:36

Разнесе се друг звук.

На течаща вода.

Том погледна надолу — водата бълбукаше от улеите и заливаше пода. В съзнанието му отекна гласът на Ван Симсон. Как го беше нарекъл? Още една малка предпазна мярка?

Той скочи върху най-близкия шкаф точно когато през водата премина силен електрически заряд. Ръката на Ренуик потрепваше конвулсивно, докато се носеше по тъмната й повърхност.

Том разбра, че единственият му шанс да се спаси, е да се опита да стигне до подиума и да види дали ще може да отвори вратата на трезора. Проблемът, разбира се, беше, че се намираше на пет метра от него.

Разстоянието до най-близкия шкаф бе около два метра. Ако успееше да скочи на него, щеше да намери път до платформата, като скача от шкаф на шкаф.

Допълзя до ръба на шкафа и се изправи. Нямаше да е лесно. Ниският таван и окачените стъклени плоскости щяха да затруднят движенията му — и освен това беше бос.

Пое няколко пъти дълбоко дъх, вдигна ръце, скочи трупешката и се стовари тежко върху шкафа. Гърдите му се удариха в стъклото и Том изстена от болка. Коленете му се блъснаха в стоманените чекмеджета отстрани. Той започна да се плъзга. Ръцете му не можеха да се задържат за гладката повърхност, търсеха да се вкопчат в грапавина. Ноктите му скърцаха, краката му увисваха все по-надолу.

Спря само на няколко сантиметра от водата, бавно се изтегли нагоре, преметна лявото си коляно над ръба и се качи на шкафа. Изправи се и въздъхна облекчено.

Оттам беше лесно. Пет сравнително къси скока го отведоха до подиума и Ван Симсон, който се беше отпуснал на стола.

— Дарий, събуди се. — Том го разтърси за раменете. — Чуваш ли ме? Хайде, свести се.

Клепачите на холандеца потрепнаха.

— Слушай, Дарий. Ренуик избяга. Успя да се измъкне. Отвори вратата. Пусни ме да изляза и да го хвана. И да извикам помощ за теб.

Ван Симсон поклати глава.

— Не. Късно е — прошепна и отново затвори очи.

Том го разтърси грубо.

— Не е късно.

Разкъса ризата му и огледа раната. От малката дупка в горната дясна част на гърдите бликаше яркочервена кръв. Той допря ухо до гърдите му.

— Белият ти дроб е пробит — обясни Том и потърси на бюрото нещо, което можеше да използва. — Всеки път, когато си поемаш дъх, вкарваш въздух в гръдната си кухина през дупката от куршума. Ще ти става все по-трудно да дишаш. Налягането на въздуха ще се увеличава и ще пръсне белия ти дроб.

Намери найлонова папка и скоч.

— Ще живееш, ако бързо получиш помощ. — Откъсна малко квадратно парче от папката и го сложи на раната. — Но ще трябва да отвориш вратата, Дарий. Налага се да излезем.

Залепи с тиксото трите страни на квадратното парче за кожата на Ван Симсон и остави свободна четвъртата. Елементарният клапан позволяваше на въздуха да излезе през незалепената страна, когато холандецът издишваше, но се затваряше, щом поемеше дъх. След няколко минути Ван Симсон започна да диша по-лесно и отвори очи. Том заговори спокойно и убедително.

— Дарий, не е необходимо да умираш. Отвори вратата. Обещавам, че ще доведа помощ. И после ще хвана Ренуик. Ще му го върна и за двама ни.

Ван Симсон се вторачи в него, после кимна. Протегна ръка към клавиатурата и като спираше на всеки няколко секунди, за да събере сили, бавно написа дълга поредица от числа и отново се отпусна на стола.

Вратата на трезора започна да се отваря.

81.

12:51

Помещението се изпълни с въоръжени френски полицаи. Пластмасовите лицеви части на зловещите им черни шлемове блестяха като огромни очи. От радиопредавателите им се разнасяха заповеди.

— Les mains sur la tête!22

Том вдигна ръце на тила си и извика:

— Il me faut un médecine.23

Полицаите влязоха един по един в трезора, насочиха пистолетите си и тръгнаха към подиума.

— A terrel24 — чу се друга команда.

Том коленичи. Две ченгета се приближиха до платформата и прегледаха Ван Симсон. Той беше в съзнание, макар че дишането му беше едва доловимо и затруднено.

— Une ambulance, vite25 — изкрещя единият.

— Том — извика Дженифър, проправяше си път между ченгетата и шкафовете. — Добре ли си? Видях кръвта отвън и… Изглеждаш невредим.

— Май си разочарована — пошегува се той.

Полицаите отстъпиха и замърмориха.

— Не, само…

— Упоиха ме, отвлякоха ме и едва не ме убиха с електричество. Какво още трябва да се случи на един човек, за да получи малко съчувствие?

— Да го прострелят — усмихна се тя, надникна над рамото му и погледна Ван Симсон. — Ще се оправи ли?

Пристигнаха двама лекари от „Бърза помощ“, включиха Ван Симсон на система и го сложиха на носилка.

— Ще живее. Някаква следа от Ренуик?

— Кой?

— Бил е Хари, Джен. Той е организирал кражбата от Форт Нокс. Поръчал е убийствата на Раниери и Щайнер, когато монетите случайно са попаднали у тях. А после, когато ти се появи с последния „двоен орел“, Ренуик е инсценирал смъртта си и се е опитал да припише всичко на мен.

Тя поклати глава и се намръщи озадачено.

— Хари? Не вярвам.

— И аз не можах да повярвам. — Гласът на Том беше тъжен, дори наскърбен. — Но е бил той. Призна всичко.

— Съжалявам, Том. — Дженифър стисна ръката му. — Знам колко много означаваше той за теб.

На прага на трезора се появи познатият силует на Жан-Пиер Дюма. Той махна на Том, а после нареди нещо на двама полицаи. Том учудено повдигна вежди.

— Познах гласа на Ван Симсон в Резервоара, но този път реших, че ще ни трябват подкрепления. И Жан-Пиер уреди всичко — обясни Дженифър и посочи малката армия ченгета, които се суетяха около тях. — Влязохме веднага щом разбрахме със сигурност, че Ван Симсон е в сградата.

— Браво. — Силен глас се извиси над шума и в помещението влезе висок мъж. Приближи се до подиума и протегна ръка. Бялата риза и костюмът му бяха безупречни. — Казвам се Боб Корбет и съм агентът, който ръководи разследването. Свършихте страхотна работа. Чудесна — добави той и силно стисна ръката на Том. — Трябва да призная, че изпитвах съмнения, като имах предвид миналото ви, но агент Браун ми даде ясно да разбера, че ако не бяхте вие, нямаше да стигнем доникъде. Правителството на Съединените щати ви е много благодарно.

— Бил е Ренуик, сър — каза Дженифър. — Той е в дъното на всичко.

Корбет озадачено сбърчи чело.

— Хари Ренуик? — Едва не се изсмя, сякаш вероятността за това беше абсурдна.

Том уверено кимна.

— Той ни е настройвал един срещу друг.

Корбет присви очи и недоверието му се превърна в непоколебима решителност.

— Разкажете ни каквото знаете и ще предприема някакви действия. Не може да е отишъл далеч. — Обърна се към двама от хората си и бързо като картечница им даде инструкции, после отново погледна Том. В очите му се четеше целеустременост.

— Мисля, че тези неща са ваши. — Том взе тънкото метално куфарче от бюрото и му го даде.

— Благодаря. — Корбет щракна ключалката и кимна. — Да видим дали този път ще съумеем да ги опазим.

82.

Хотел „Сен Мари“, Четвърти район, Париж

30 юли — 20:42

Прозорците на хотела бяха отворени и в стаята достигаше същата опияняваща смесица от смях, мотори „Веспа“ и потракване на съдове като през предишните два дни. Том беше сам. Дженифър беше отишла в друг хотел, при Корбет и останалите агенти на ФБР.

Не я обвиняваше, че се е присъединила към тях. Несъмнено трябваше да бъде разпитана, а и Корбет щеше да иска да знае подробности за всичко, което се беше случило през последните няколко дни. Том поне й вярваше, че ще разкаже историята от неговата гледна точка и ще приведе доводи в негова полза. Той беше изпълнил своята част от сделката, с изключение на случката в Амстердам, но знаеше, че Дженифър няма да спомене за това.

На вратата се почука. Том стана и отвори. На прага стоеше Дженифър. Той се вторачи недоумяващо в нея.

— Може ли да вляза?

— Да. Разбира се. Извинявай.

Тя влезе и седна на ръба на леглото — единствената солидна мебел в стаята.

— Просто не те очаквах. Как вървят нещата? — Том остана до вратата. — Изненадан съм, че са те пуснали.

— Всъщност не са, но ме побъркаха да ми задават едни и същи въпроси стотици пъти. Затова реших да дойда и да видя познато лице.

— Радвам се. Как е Корбет?

— Страшно се ядоса, че ми е уредил вечерята с Ренуик, но иначе е добре. Взел е Ренуик на прицел. Дори смята да изпрати федерални специални части да го търсят. Възнамерява да те види утре, за да обсъдите сделката и как точно ще бъде осъществена. Предполага, че няма да искаш да отидеш в американското посолство, затова предлага едно място — Дома на инвалидите. Каза, че го знаеш.

Том кимна, но не помръдна.

— Ти ще бъдеш ли там?

— Разбира се.

— Интересна забележителност. Заслужава си да се посети. Трябва да си вземеш пътеводител.

Дженифър кимна. Настъпи неловко мълчание.

— Не беше необходимо да идваш чак дотук, за да ми го кажеш — отбеляза Том. — Можеше да се обадиш по телефона.

— Знам, но исках да дойда.

Той се усмихна доволно.

— Наистина ли ти липсвах, агент Браун?

Тя наведе глава.

— Може би малко.

Том протегна ръка и заключи вратата. Дженифър го погледна и се усмихна.

83.

Домът на инвалидите, Париж, Франция

31 юли — 13:22

По обяд на другия ден беше страхотна жега. Дженифър се зарадва, когато се измъкна от омарата от отходни газове, мина под сводестия вход и влезе в огромния хладен вътрешен двор на Дома на инвалидите. Беше подранила за срещата с Боб и Том, но не обичаше да закъснява.

Мисълта за Том донесе горещи спомени за дългата нощ, която бяха прекарали заедно. Тя се изненада колко силно го желае. И колко много се нуждае от отпускане. Разсъждаваше обаче реалистично. Знаеше, че връзката им едва ли ще продължи. И че никой не може да го обвърже, макар да усещаше, че той иска точно това.

Погледна старинната сграда и прелисти пътеводителя, който си беше купила от магазина за сувенири в хотела.

„Домът на инвалидите е най-големият комплекс от паметници в Париж. Построен е през 1670 година за военна болница и казарма от Луи XIV, Краля — слънце. Днес там се намира Военният музей и тялото на императора Наполеон Бонапарт, пренесено през 1840 година от остров Света Елена и положено под величествения позлатен купол на църква «Сен Луи», една от най-известните забележителности на Париж. За гробницата не е пестено пространство и тленните останки на Наполеон лежат в шест ковчега — железен, махагонов, два оловни, абаносов и от червен порфир, всички поставени върху пиедестал от зелен гранит“.

Дженифър вдигна глава и се усмихна. Слънцето се издигаше над наклонения покрив и половината калдъръмен двор беше облян в светлина, а останалата част оставаше в сянка. В сивите плочи бяха пробити прозорци с формата на шлем на средновековен рицар, а онези на партера бяха кръгли и приличаха на сводовете на манастира в съседство. Дженифър влезе в манастира и тръгна покрай ръждясалите издраскани пленени оръдия, като отново заби нос в пътеводителя.

„През 1676, годината на построяването на църквата «Сен Луи», държавният протокол забранявал на войниците да използват същия вход като краля и дворцовата му свита, когато отивали на богослужение. Необикновеното решение било двойна църква с общ олтар в средата, като войниците влизали във вътрешния двор от северната страна, а кралят — от южната под купола“.

Неочаквано иззад една колона изскочи Том. Хвана Дженифър за ръка и я поведе към сенките в отсрещния ляв ъгъл на вътрешния двор.

— Какво става, по дяволите? — изсъска в ухото й.

— Пусни ме. Боли!

Той я блъсна и тя едва успя да запази равновесие, залитна по хлъзгавите каменни плочи.

— Трябваше да се сетя — каза Том и пристъпи към нея. — Арчи имаше право. Всички сте еднакви.

— Какви ги бръщолевиш, по дяволите? — Дженифър беше опряла гръб в танк от Първата световна война, един от постоянните експонати.

— Не ми казвай, че не знаеш…

— Какво да знам?

— Какво прави той тук? — Том посочи с палец зад гърба си.

— Кой?

— Кларк. Британската полиция. Четирима са и чакат да ме приберат. Предала си ме.

— Какво?! — Очите й се разшириха от изумление, после тя заговори тихо и сериозно: — Нямам представа защо са тук. Трябва да ми повярваш. Сигурно е станала някаква грешка.

Той продължи да я гледа гневно.

— Виж какво, ти стой тук, а аз ще отида да намеря Боб. Ще се опитам да разбера какво става. Убедена съм, че е недоразумение. След всичко, което направи за нас, няма за какво да се тревожиш. Повярвай ми.

Дженифър сложи ръка на рамото му и той примирено кимна.

— Давам ти десет минути. Ако не се върнеш дотогава, никога повече няма да ме видиш и чуеш. Обещавам.

— Десет минути. Добре.

Табелки с обяснения на пет езика сочеха пътя към гробницата. Дженифър тръгна натам и се озова в тъмен коридор, излизащ на посипано с чакъл пространство от едната страна на църквата. На пътеката имаше големи метални бариери. На знаците пишеше, че криптата временно е затворена. Дженифър видя, че наоколо няма никого, прескочи бариерата и тръгна към предната част на църквата. Към входа водеха високи стъпала с цвят на пчелен мед.

Тя спря и огледа градините, но не видя никого. Тук-там пръскачките бяха включени и на лъчите на обедното слънце блестяха дъги от капки — извисяваха се на шест-седем метра във въздуха и после се изсипваха върху тревата и храстите.

А после забеляза мъжете, за които й беше казал Том.

Бяха от другата страна на перилата, опасващи градините. Единият седеше на пейка и се преструваше, че чете нещо, вторият крачеше напред-назад, а останалите двама чакаха в кола. Очевидно наблюдаваха входа на църквата. Единият изглеждаше особено развълнуван. Сакото неспокойно се развяваше на тесните му прегърбени рамене. Дженифър се обърна към входа и влезе. Стъклената врата на вестибюла се затвори зад нея и градът изчезна.

Обгърна я мъртвешка тишина. Въздухът беше неподвижен, осветлението беше оскъдно, мраморният под и каменните стени бяха застинали в страхопочитание. Над нея се извисяваше куполът, обагрен в червено, оранжево и синьо. В пътеводителя пишеше, че нарисуваните фигури изобразяват апостолите.

Имаше четири странични параклиса и светлината, процеждаща се там, избледняваше от прозорците им с цветни стъкла — едно зелено, друго синьо, трето жълто и последното оранжево — островчета цветове, които горяха като огньове в ъглите на помещението. В средата на всеки параклис се издигаше самотна колона. На стените бяха монтирани по-малки паметници и мемориални плочи. Дженифър тихо произнесе имената им, докато минаваше покрай тях.

— Фош, Вобан, Бертран, Луати, Дюрок.

Не знаеше чии са имената, но й звучаха внушително и героично. Определено повече от Браун. Или Корбет. Тя се намръщи. Къде беше той? Не му беше присъщо да закъснява.

В отсрещния край имаше грамаден олтар от черен мрамор с позлатени листа, а зад него проблясваше стъклена стена, която разделяше гробницата от помещението за войници в двойната църква. Под купола се виеше ниска мраморна балюстрада. Дженифър се приближи и видя, че подът там е махнат. На неговото място беше поставен огромен саркофаг със спираловидни елементи от червен камък върху зелен пиедестал.

Дженифър се наведе над балюстрадата и погледна надолу. На пода около ковчега бяха инкрустирани имената на най-големите победи на Наполеон. Всичко беше обкръжено от бяла мраморна колонада. А когато очите й се приспособиха към светлината, видя неясен силует в сенките на колоните.

Подметка на обувка. Крак на мъж.

Хукна към олтара в задната част на църквата и слезе по стълбите, водещи към долното ниво. Макс, свръзката й от ЦРУ в Лондон, лежеше неподвижно на пода на тесния коридор между стъпалата и колонадата. Беше прострелян в гърдите. Дженифър вдигна клепачите му, разбра, че е мъртъв, и го прескочи. Сърцето й биеше като обезумяло.

А в следващия миг видя Корбет от другата страна на колонадата. Беше се отпуснал на пода, главата му беше цялата в кръв.

84.

13:36

Дженифър извика, хвърли се към него, обърна го и допря пръсти до сънната му артерия, търсеше пулс.

Корбет беше жив. Слава богу! Имаше дълбока рана, но дишаше.

— Сър, чувате ли ме? Аз съм, Браун.

Корбет отвори очи и изстена. Тя наведе глава и доближи ухо до устата му.

— Монетите. Той взе монетите.

Корбет лежеше на входа на малката стая, от която се излизаше към колонадата. Вътре имаше мраморна статуя — Наполеон, в цялото си императорско величие. На пода пред паметника беше поставена ваза с цветя. Дженифър натопи носната си кърпа във водата и я даде на Корбет. Той — беше се надигнал и се бе опрял на рамката на вратата — я взе и почна да попива кръвта от лицето си.

— Какво стана? — тихо попита Дженифър и приклекна на пода срещу него.

Той озадачено поклати глава. Гласът му беше слаб, лицето — мъртвешки бледо. Изглеждаше ужасно състарен.

— Не знам. Всичко стана много бързо. Реших да огледам наоколо, докато ви чакам. Той ме удари в гръб. Зърнах лицето му, докато падах. Беше Ренуик.

— Ренуик? Сигурен ли си?

Корбет кимна.

— Познах го. Няма съмнение. — Закашля се.

— А монетите?

— Бяха в джоба ми. Но сега ги няма — разочаровано отвърна той. — Реших, че ако взема Макс, всичко ще е наред и няма да е опасно. И през ум не ми мина, че някой ще…

— Ще повикам лекар. — Тя се изправи, извади мобилния телефон от чантата си и го отвори, но преди да набере номера, спря.

— Между другото, защо Кларк е тук?

— Кой?

— Кларк, британското ченге. Видях го навън. Ти ли го повика?

Корбет смъкна кърпата от лицето си и присви очи. Гласът му изведнъж стана по-твърд.

— Стой настрана, Дженифър. Нещата не са под твой контрол. Ръководят се отгоре.

— От какво да стоя настрана? Какво става, по дяволите?

— За твое добро е.

Очите й се разшириха.

— Предавате го? Той ви помогна, а вие го предавате? Том не е направил нищо лошо. Невинен е.

Корбет се усмихна.

— Невинен? За какво? Може би не е убил Ренуик и не е откраднал монетите, но е извършил множество други кражби. Той е престъпник, Браун, долен крадец, и заслужава да гние в затвора.

— Глупости! — ядосано извика тя.

— Мислиш ли, че ще оставим на свобода човек, който знае толкова много? Въпрос на време е да проговори — после какво ще стане? Дипломатически скандал, който ще върне външната ни политика назад с двадесет години.

— Сключихме сделка. Той ни помогна и обеща да си затваря устата, а в замяна ние да изчистим досието му. Имаше ми доверие. Дадох му думата си.

— И ти му повярва? Ха! Казах ти да не се сближаваш с него и че е опасен. Залогът е много по-голям от твоето обещание. Що се отнася до британците, Ренуик беше убит и извършителят е Кърк. Ние ще заловим Ренуик, а Кърк ще бъде премахнат и мълчанието му ще е гарантирано.

— Майната ти. — Дженифър се тресеше от гняв. — Защо го предаваш? За да не зададат на президента няколко неудобни въпроса? И за да не бъде ЦРУ принудено да се изправи пред грешките си? За да отбележиш още една червена точка в служебното си досие?

— Осъзнай се, Дженифър — грубо отвърна Корбет. — Това е реалният свят и понякога става неприятен. — Гласът му беше груб и безчувствен. — Целта е да постигнем правилния резултат. За всички нас. Време е да отрежем стръвта и ти го знаеш.

— Мразя точно такива тъпотии. Дълбоко грешиш, ако мислиш, че ще седя със скръстени ръце и ще оставя нещата така.

— Чакай… Трябва да обмислиш много внимателно следващия си ход. — В гласа му се долови заплашителност. — Казвам ти го, защото държа на теб. Разтревожихме се, че се сближаваш с Кърк и може да си в опасност. Затова Пайпър изпрати един от нашите хора в Амстердам да ви държи под око. Да ти пази гърба.

Дженифър преглътна. Не смееше да откъсне очи от него.

— Разполагам с клетвени показания, че преди три нощи е проследил двама души от един музей до вашия хотел. Оказа се, че същата нощ в музея е била извършена кражба. Ще е страшно неудобно, ако те разпознае като един от хората, които е видял. Не съм сигурен какво може да стане. — Тонът му изведнъж стана безгрижен. — Убеден съм, че ще те пратят в затвора. Бюрото мрази, когато някой от агентите му премине на другата страна. Не е хубаво за бойния ДУХ.

— Мръсник! — изсъска Дженифър, но знаеше, че той я държи. Щеше да я вмести в сцената на престъплението и с нея щеше да бъде свършено. От пет до седем години на топло. Нямаше да има връщане назад. — Мръсник — повтори тя и долови колебание в гласа си.

— В момента си обидена — утешително добави Корбет, — но след време ще осъзнаеш, че това е най-добрият вариант. Грозно е, но така действа системата. Понякога трябва да съкращаваме процедурата. Няма причина някой да разбере какво се е случило в Амстердам. Ще си остане между мен и теб. Знам, че си имала основания да го направиш. Изиграй правилно картите си и ще направиш кариера в Бюрото. Гарантирам ти го.

Дженифър не отговори и се вторачи в пода. Искаше й се да го удари.

— Защо не се измиеш? — попита той и посочи окървавените й пръсти. — И после ще поговорим по-спокойно.

Тя влезе в стаичката, взе вазата и наля малко вода в лявата си шепа. Остави вазата и потърка пръсти. Водата се разплиска на пода и обагри белия мрамор в червено. Дженифър вдигна глава и погледна статуята. От очите й бликнаха сълзи на ярост и отчаяние.

„Това ли е?“ — запита се тя, докато се взираше в невиждащите горди очи на статуята. Използването и изхвърлянето на хората ли беше тайната на успеха на Корбет? Така ли трябваше да постъпва и тя, ако искаше да успее?

И за какво? Нямаха нищо. Монетите бяха изчезнали. Касий се бе изпарил. Том беше предаден. Можеше ли да направи нещо? Каквото и да кажеше, те пак щяха да изпратят в затвора Том заради кражбата в Амстердам. Беше безсмислено.

Избърса ръце в полата си и се приготви да се обърне и да се изправи пред самодоволната усмивка на Корбет. Изчисти засъхналата кръв под ноктите си и при вида на пръстите й в съзнанието й изплува образът на отрязаната ръка на Ренуик — кърваво парче плът, пуснато безцеремонно в прозрачен найлонов плик за доказателства и после занесено в някоя лаборатория или хранилище. Дясната му ръка.

Мислите й изведнъж се проясниха. Дясната му ръка.

Какво й беше казал Финч след аутопсията на Шорт в Луисвил? Нещо за стар трик в съдебната медицина. Как десняците удрят жертвата си изотзад в дясната страна на главата, защото инак не могат да вложат цялата си сила в замаха. Раната на Корбет беше в дясната страна на главата. Но как би го направил Ренуик, след като му липсваше дясната ръка?

— Боб, ще отида да доведа лекар. — Дженифър се помъчи да говори спокойно и да гледа, без да мига. — После ще приказваме.

Отговор не последва.

Тя се обърна и видя, че Корбет се хвърля върху нея. Беше извадил пистолета си и я удари в челюстта. Дженифър се строполи на пода. От устата й потече кръв.

— Мърдай — изрева той и я ритна в ребрата.

Тя запълзя към вътрешността на стаичката, като криеше лицето си от лъснатите му черни обувки.

— Съжалявам, Дженифър. Говоря сериозно. Не мислех, че ще се стигне до това.

Бръкна в джоба си, извади заглушител и го завинти на дулото на пистолета.

— Кърк е виновен, че ще трябва да те убия. — В гласа му се долови истерична нотка. Той зареди оръжието и освободи предпазителя.

— Какво правиш, Боб? — дрезгаво попита Дженифър, закашля се, преглътна кръвта в устата си. Гърбът й опираше в студения мраморен пиедестал на статуята.

— Не е ли очевидно?

85.

13:51

След като Дженифър го остави, Том се промъкна през входа за войници на църквата „Сен Луи“. Макар да беше казал, че ще изчезне, искаше да разбере какво става и дали Дженифър го е предала, или е станала грешка.

На варовиковия под на църквата бяха наредени дървени пейки. Високо горе, където масивните стени се срещаха с изящно извития покрив, бяха окачени полкови и пленени вражески знамена. Износените в битки и изцапани с кръв цветове все още бяха ярки. В отсрещния край се намираше олтарът.

Том се приближи до него и го заобиколи. В стъклената стена откри малката врата между двете половини на църквата, която търсеше. Ръката му беше на дръжката, готова да я отвори, когато чу гласове от другата страна. После отново настъпи тишина. Той инстинктивно разбра, че нещо не е наред.

Натисна дръжката и вратата безшумно се отвори. Зад нея имаше малка площадка с формата на полумесец, водеща към пътеката с колоните около саркофага. Той се наведе и видя, че Макс лежи на пода, очевидно мъртъв.

Зави надясно, изкачи стъпалата към партера и тръгна към ниската мраморна балюстрада. Отново чу гласове, разнесоха се някъде под него.

— Кажи ми как разбра? — попита Корбет. — Интересно ми е.

— По раната ти — отвърна Дженифър. Гласът й звучеше странно. — Ренуик не може да те е ударил, след като му липсва дясната ръка.

— Много хитро. Както винаги. Може би ще се престоря, че го е направил Кърк, точно преди да вземе пистолета ми и да те застреля.

— Защо го правиш? Заради парите?

Корбет се изсмя и Том разбра, че вече трябва да е стигнал точно над него. Без да се колебае, той се прехвърли през балюстрадата и приклекна на тесния ръб в основата й.

86.

13:56

— Ще ми липсваш, Браун — каза Корбет и вдигна пистолета. Спря само за секунда, за да го хване по-здраво, сложи пръст на спусъка и се приготви да стреля.

Том скочи и го удари в гърба с пети. Корбет се блъсна в стената. Носът му се разби в мрамора. Пистолетът изхвърча от ръката му, удари се в пиедестала на статуята и изтрака на пода. Том тупна тежко по гръб.

Корбет се обърна, сви юмруци и се приготви да скочи върху него, но Дженифър застана между тях, държеше пистолета си.

— Ще те застрелям, ако се наложи, Корбет. — Тя наклони глава на една страна и вдигна оръжието до гърдите му. — Знаеш, че съм го правила и преди.

Корбет присви очи. От носа му течеше кръв. Той вдигна ръка да я избърше.

— Говориш нахакано, Браун, но и двамата знаем, че блъфираш. Не можеш да ме убиеш, не и след онова, което направи на Грег. Този път ще те пратят в затвора.

— Може би да, а може би не. Но понякога трябва да съкращаваш процедурата, ако искаш да постигнеш правилния резултат, нали?

Нещо в тона й го разколеба.

— Няма да го направиш — изръмжа той.

— Тогава ще го направя аз — заяви Том, пристъпи напред и взе пистолета й. — Така че предлагам да млъкнеш, по дяволите.

Корбет прихна. Кръвта от носа му бликаше на големи мехури.

— Какво смешно има?

— Вие двамата. Какъв екип. Не помислихме за това.

— Ние? — попита Дженифър. — Какво имаш предвид?

Корбет не отговори. Кръв явно се стече и в гърлото му и смехът му се смеси с кашлица.

— Касий — каза Том. — Работиш с Касий, нали?

Корбет опря гръб до стената и спря да кашля. Том погледна Дженифър.

— Така е разбрал, че си жива. И че нюйоркската полиция е получила съвпадение с моята ДНК. — Отново се вторачи в Корбет. — Ти си му казал.

Корбет мълчеше.

— Не разбирам. — Дженифър се обърна към Том. — Как се е забъркал с Ренуик? Аз работех с него през цялото време.

— Позволявал ти е да видиш само онова, което е искал — отвърна Том. — След като Щайнер е извадил късмет на летище „Шипхол“, Ренуик е намерил и него, и Раниери и е поръчал да ги убият. Единственият проблем е бил, че Раниери е глътнал петата монета и тя се е озовала при вас, във Вашингтон. Затова са уредили ние двамата да се срещнем на вечеря в дома на Ренуик. Това е щяло да им даде възможност да отмъкнат монетата, да се отърват от Хари Ренуик веднъж завинаги и да натопят мен, така че да съм виновен за всичко. Не са предположили обаче, че ти ще следиш движенията ми през нощта.

— Все още не проумявате кой е той, нали? Гениален човек. Способен на велики неща. — Гласът на Корбет се засили. — Тъпи сте като всички останали. Пайпър, Грийн, Йънг — всички се вързаха.

— Какво имаш предвид? На какво са се вързали? — попита Том.

— Господи — промълви Дженифър. — Разбира се. Всичко това не се е случвало, нали?

Корбет започна бавно да ръкопляска. Лицето му се изкриви от омраза.

— За какво говориш? — попита Том.

— Ти се оказа прав, Том. Спомена, че всичко е прекалено удобно. Те са искали да разкрием инсценираното самоубийство и контейнера. Нищо такова не се е случило. Корбет предложи да прегледаме досиетата на персонала. Знаел е, че рано или късно ще разбера, че Шорт е бил убит, и ще съсредоточа разследването там. Знаел е, че ще намеря контейнера и парите в банковата сметка на Шорт. Всичко е било инсценировка.

— Шорт беше адски досаден — обади се Корбет и избърса носа си с ръкав. — Отчаяно искаше отново да стане ченге и да изпита предишната тръпка. Затова когато му показах значката си и му казах, че се нуждаем от помощ за таен правителствен проект, направи всичко възможно да помогне. Проклетият тъпак дори не искаше да му платим. Каза ми колко е горд, че отново прави нещо за страната си. Можете ли да повярвате?

— Значи не е имало пратка злато? — попита Том.

— Имаше. Контейнерът пристигна. Шорт състави описа, затова никой друг, освен него не го прегледа внимателно. После се погрижи да го свалят в трезора, провери всички документи и направи нещо на генератора, за да мога да придам достоверност на моята теория за компютърния вирус. В контейнера нямаше никого. Идеята беше на Ренуик. Да инсценираме кражба, която всъщност не е била извършена, така че ако някой дойде да слухти, да има да разследва нещо. — Корбет погледна Том в очите и се усмихна. — Да разследва някого.

— Но щом в контейнера не е имало никого, тогава как сте проникнали в трезора и сте откраднали монетите? — попита Дженифър и озадачено се намръщи.

Том изведнъж се сети и кимна.

— Не е било инсценировка, а потулване. Всичко е било, за да се прикрие предишно престъпление, нали? Монетите вече са били у вас. Нужна ви е била изкупителна жертва. Аз.

Последва мълчание. Дженифър объркано поглеждаше ту Том, ту Корбет.

— От десет години стояха в депозитна кутия в банка и чакаха — наруши тишината Корбет. — Милиони долари, а не можех да ги пипна. И накрая Ренуик ми предложи решение.

— Но как ги откраднахте? — попита Дженифър. — Как извършихте обира?

— Не са ли те учили да проверяваш по два пъти? — Корбет я стрелна с поглед. — Винаги проверявай повторно. Ти прояви по-голям интерес към очевидните улики, които ти бях оставил, отколкото да свършиш основното — изсмя се той. — Но именно заради това те избрах. Знаех, че отчаяно ще искаш да се представиш добре, да се харесаш на шефовете и да получиш втори шанс за голямо разследване, и че ще повярваш на историята, която внимателно очертах пред теб. Ако се беше вгледала както трябва, щеше да забележиш моето име като отговорника, когато монетите бяха преместени от Филаделфия във Форт Нокс преди десет години.

На Дженифър изведнъж й стана горещо. Корбет имаше право. Тя беше проследила очевидните улики, макар да бе усетила, че нещо не е наред. Беше се увлякла в стремежа си да успее.

— Седях в микробуса с пет монети на стойност милиони долари, закачени с белезници за китката ми, две седмици след като Марта ме заряза заради някакъв тип, с когото се запознала на заниманията по йога. Отворих куфарчето и ги взех. Когато пристигнахме във Форт Нокс, никой не провери дали монетите са там. Разписаха се, че куфарчето е пристигнало, и го занесоха в трезора. Празно. Всички имаха доверие на Боб Корбет. Беше фасулска работа.

Усмихна се победоносно.

— И какво направи после? Пренесе нелегално монетите в Европа и ги продаде на търг? — попита Том. — Какъв беше дялът ти?

— Половината от печалбата.

— Чух достатъчно — рече Дженифър възмутено. — Дай монетите.

Корбет бръкна в сакото си и извади лъскавия метален контейнер.

— По-добре извикай подкрепления — каза Том, взе го и го даде на Дженифър.

Тя го отвори, за да провери дали монетите са вътре, после отново щракна ключалката.

— Ти тръгни пръв.

— Не. След като се справим с него.

— Говоря сериозно. Аз ще поема нещата оттук нататък. — Дженифър протегна ръка към Том, за да й даде пистолета. — Не трябва да рискуваш да те заловят, докато всичко не свърши.

— Сигурна ли си?

Преди Дженифър да отговори, в празното пространство в гробницата отекна глас:

— Какво става тук, по дяволите?

В полусенките в коридора стоеше мъж и гледаше трупа на Макс. Том се обърна към Дженифър.

— Това е Кларк.

87.

14:01

Докато Том се обръщаше, Корбет ритна ръката му. Пистолетът излетя във въздуха и изтрака на пода. В същия миг Корбет хукна към стълбите.

— Корбет — каза Кларк, като го видя да тича срещу него. — Стори ми се, че чух някого тук долу. — Посочи трупа на Макс. — Това работа на Кърк ли е?

Корбет го блъсна с лакът, главата на Кларк се удари в мраморната стена и той се свлече на пода.

— Бързо — каза Том. — Помогни ми да се покатеря.

Дженифър сплете пръсти. Том стъпи на тях, стигна до ръба на балюстрадата, изтегли се горе и приклекна там. Чуваше тропането на обувките на Корбет по стъпалата. Докато Корбет минаваше покрай него, Том се хвърли, уви ръце около кръста му, плъзна ги до глезените му и го събори.

Корбет обаче скочи веднага и го удари в лицето. Том се претърколи, изправи се и застана между Корбет и изхода. Корбет вдигна юмруци. Очите му колебливо се стрелнаха към вратата.

— Моля, заповядай — рече Том.

Корбет изрева като звяр и се хвърли върху Том, нанесе серия добре премерени ритници и удари. Том ги парира с ръце, после заби юмрук в челюстта му и го простря на земята. Корбет се надигна на колене. Очите му блестяха от злоба.

После бавно стана и направи няколко неуверени крачки. Том късно разбра намеренията му — Корбет откачи червеното въже от преносимата преграда, поставена до стената зад него, грабна една от месинговите подпори и с победоносна подигравателна усмивка тръгна към Том; размахваше пръта и той заплашително свистеше във въздуха.

Том отстъпи назад. Корбет се хвърли към него. Том избегна първите две замахвания, но третото го изненада. Ударът от ниско го улучи зад лявото коляно и го принуди да падне по гръб. Корбет мигновено вдигна металната тръба над главата си и я стовари. Том се отмести първо наляво, после надясно и тежката месингова основа удари два пъти мрамора, пръснаха се парчета. Том успя да изрита Корбет в корема и той залитна назад.

Том се изправи и грабна друга стоика. Стисна я с две ръце и двамата започнаха предпазливо да обикалят в кръг, търсеха удобна възможност да нанесат удар.

Корбет пристъпи към действие пръв — яростно замахна към главата на Том, но той парира удара. Двата месингови пръта се сблъскаха с оглушителен трясък, който отекна като камбанен звън под изрисувания купол. Том светкавично отвърна на удара и улучи Корбет в ръката. Корбет изкрещя от болка, запрепъва се назад и после отново атакува. Том се отбраняваше отчаяно и отстъпваше към мраморната балюстрада. Месинговите прътове се удряха отново и отново.

Том се качи на балюстрадата. Корбет пристъпи напред и замахна към краката му. Том подскочи и тръбата профуча под петите му. Инерцията на второто замахване накара Корбет да загуби равновесие. Том вдигна крак и го ритна във вече окървавения счупен нос. Корбет изкрещя от болка, пусна стойката и се хвана за лицето. Том скочи долу и хвърли своя прът.

Корбет го погледна. Очите му сълзяха, косата му беше разчорлена, от носа му течеше кръв, костюмът му беше разкъсан и изцапан. Той отново изрева отчаяно и скочи напред. Том се хвърли встрани и го спъна. Корбет се стовари на пода. Омразата, изписана на лицето му, се смени с изненада.

Том скочи на гърба му и изви ръцете му. Корбет се закашля и докато се опитваше да си поеме дъх, запляска рамото на Том като капитулиращ борец.

Том бавно вдигна главата му към себе си и усети, че съпротивата му става все по-отчаяна. Сухожилията на врата му започнаха да се обтягат и късат, прешлените да се трият един в друг.

В съзнанието му пробягна неясен спомен от обучението в ЦРУ. Счупването на човешки врат изисква само три килограма натиск.

88.

14:23

— Не го прави. Том. — Дженифър нежно го докосна по рамото. — Не си струва.

Том продължи да държи Корбет. Мислите хаотично препускаха в съзнанието му. Пулсирането в главата му заглушаваше всичко останало.

— Пусни го. Не доказвай, че е имал право — спокойно настоя Дженифър.

Том бавно охлаби хватката, после рязко дръпна ръката си и отскочи назад. Корбет се сгърчи на пода, кашляше и се задъхваше. Дженифър се усмихна на Том.

— Браво.

— Никой да не мърда. — Кларк излезе иззад олтара и тръгна към тях. — Няма да ходите никъде, докато не разбера какво става тук.

Потъркваше тила си и все още изглеждаше зашеметен.

— Много е просто — почна Дженифър и пристъпи към него, но спря, когато Кларк насочи пистолета си към нея. — Боб Корбет е заподозрян в съучастие в престъпен заговор и аз току-що го арестувах.

Кларк повдигна вежди в недоумение.

— Какво? Един от проклетите ви агенти? Какви ги вършите?

— Случаят е заплетен — усмихна се тя.

— Пълна бъркотия, по дяволите. Обикновено е така, когато се включите вие, янките. Но това си е ваша работа. Аз съм дошъл за него. — Той се обърна към Том. Гласът му беше колеблив, но стана по-уверен. — Казах ти, че все някога ще те спипам.

— Неприятно ми е, че трябва да ви разочаровам, но Том работи с нас — спокойно възрази Дженифър и направи още една крачка към него.

— Кърк? Работи за ФБР? Измислете нещо друго. Той е убиец.

— Имате предвид Хари Ренуик?

Кларк кимна.

— Да, точно така.

Дженифър се приближи още.

— Хари Ренуик е жив и аз мога да го докажа.

Кларк недоверчиво се вторачи в тях. Лицето му се зачерви.

— Глупости. Вие го предпазвате. Да не ме мислите за вчерашен? — В гласа му прозвуча нотка на отчаяние.

— Не. Бюрото ще ме подкрепи.

— Аха, ясно! — Разтревоженото му лице се разтегли в победоносна подигравателна усмивка. — Двамата действате заедно, нали? Нещо като измама. Тогава ще задържа и двама ви.

Кларк бръкна в джоба си и извади лъскави белезници.

— Том Кърк — започна той, — арестувам те за убийството на…

Том погледна Дженифър и попита:

— Ще ми позволиш ли?

— Остави го на мен.

— … Хенри Джулиъс Ренуик — продължи Кларк. — Всичко, което кажеш…

Дженифър замахна с дясната си ръка и удари Кларк в брадичката. Той се закашля и падна на пода като кукла, на която са отрязали конците.

89.

Летище „Шарл дьо Гол“, Франция

1 август — 18:30

Тенекиеният глас на говорителката отекна в залата за заминаващите пътници първо на френски и после на английски.

— Последно повикване за полет 9074 на „Ер Франс“ за Вашингтон. Моля пътниците незабавно да се отправят към изход номер пет.

— Това е моят полет — въздъхна Дженифър.

— Ами да — отвърна Том.

— Искам да ти благодаря — смутено каза тя. — За всичко.

— Не, аз ти благодаря, че ми повярва. Това означава много за мен.

Дженифър се изчерви и наведе глава.

— Ако някога дойдеш в Щатите…

Той се усмихна.

— Не се безпокой, ще дойда. Стига да имаш време сега, след като стана толкова важна клечка.

— А, чул си за това. — Тя се изчерви още повече.

— Заслужаваш го. Убеден съм, че Корбет щеше да го одобри. Между другото, как е той?

— Жан-Пиер изглади нещата с местните власти. Корбет е под охрана, докато го върнат във Вашингтон, а после ще видим. Според мен ще мине много време, преди да го пуснат.

— Добре. Той сам си го просеше.

— А ти? Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Предстои ми да отворя магазина. Имам още много работа по него. По-рано нямах време да мисля за това.

— Сигурен ли си, че не искаш закрила, в случай че Ренуик реши да предприеме нещо?

— Не. Всичко ще е наред. Имам чувството, че скоро ще го видя — но ще съм подготвен.

— Ще го издирваме. — Дженифър взе чантата си. — Ще ти се обадя, когато го намерим. Е, трябва да тръгвам.

— Знам — каза Том и я целуна първо по челото, а после по устните.

Прегърнаха се.

— Пази се — прошепна тя. — А, между другото, твоят приятел Пайпър е подал оставка. Министърът на финансите не прие леко новината, че са го лъгали за случилото се. И стига да мълчиш за „Кентавър“, сделката ни остава в сила. Когато се върнеш в Англия, приятелят ти Кларк ще те посрещне с почести.

— Страхотно — отвърна Том, макар че се съмняваше.

— Министърът дори предложи награда за теб, но си спомних, че не обичаш да работиш за правителството, затова вероятно няма да искаш нищо.

Той се усмихна.

— Само спомените.

— Сбогом, Том.

— Не искаше ли да кажеш довиждане? — измърмори той, докато тя минаваше през изхода.

90.

18:39

— Край на щуротиите, а? — Познатият глас на Арчи прекъсна мислите на Том. — Слава богу!

Том поклати глава и се усмихна недоверчиво.

— Минаваше случайно, нали? — Продължаваше да гледа изхода, през който бе излязла Дженифър.

Арчи се приближи до него и се облегна на ниските стоманени перила. Беше с костюм и вратовръзка. В едната си ръка носеше куфарче, а под мишницата на другата стискаше „Файненшъл Таймс“ — сливаше се напълно с пълчищата бизнесмени в терминала.

— Някой трябва да ти пази гърба. — Отхапа от сандвича, който държеше в дясната си ръка. Жълтата опаковка подхождаше на вратовръзката му от „Фергамо“.

— Последния път, когато ми пази гърба, ме принуди да изпълня поръчката за Касий и едва не ме застреляха — иронично подхвърли Том.

Арчи придоби покрусен вид.

— Късаш ми сърцето, партньоре.

— Какво всъщност правиш тук?

— Уверявам се, че няма да направиш нещо, за което после може да съжаляваш. Например да се качиш на въпросния самолет.

— Толкова ли е лоша тази идея? — замислено попита Том.

— Ами… да! — Арчи шумно сръбна от питието си. — Първо, тя е федерален агент. Ако си крадец, това е лошо. Второ, живее в Америка, далеч от Англия. Трето, твърде е темпераментна за смотаняк като теб.

— Вероятно си прав — засмя се Том и пъхна ръце в джобовете на якето си. На дъното на левия джоб напипа нещо и го извади.

„Ролекс Принс“ от неръждаема стомана, произведен през 1934 година. Онзи, който Дженифър му беше показала на витрината в утрото, когато се запознаха. Сигурно го бе пуснала в джоба му, когато се прегърнаха на раздяла. Може би беше научила този номер от Амин Мадхави в Истанбул.

— Хубав часовник — отбеляза Арчи. — Познавам един човек, който ще те освободи от него, ако искаш да го продадеш.

— Не, благодаря — отвърна Том, следеше с поглед самолета на Дженифър, който се движеше към пистата, и си представяше как кокалчетата на пръстите й побеляват, като се вкопчва в облегалките за ръце в очакване на излитането. — Мисля да го задържа.

Двамата млъкнаха и заслушаха пулса на летището. Крясъци на деца, скърцане на колички, звън на телефони.

Арчи се изкашля и оправи вратовръзката си.

— Всъщност има и друга причина да съм тук.

— Пак се започна. — Том завъртя очи. — Какво си направил?

— Нищо. Но имам страхотна идея. Помисли. Ти и аз. Кърк и Конъли. Съвместен бизнес.

Том въздъхна и тръгна към изхода. Арчи забърза след него.

— Къде отиваш? Твоите умения и моите връзки. Няма да има кой да ни спре.

— Казах ти, Арчи. Край на поръчките.

— Точно това имам предвид. Искам да се заловим с почтен бизнес. Всичко да е порядъчно и прозрачно. Ще купуваме разни неща от едно място и ще ги продаваме на друго. Ще помагаме на хората да си върнат вещите. Ще спечелим състояние. Ще станем богати. Ще сме добрите момчета за разнообразие.

— Арчи — каза Том и сложи ръка на рамото му. — Ако ти си замесен, как ще сме добрите момчета?

Арчи спря и се вцепени като ударен от гръм. На лицето му се изписа наскърбено изражение.

— Обиждаш ме, партньоре. Много ме обиждаш.

Том се засмя.

— Може би чаша бира ще ти помогне да го преодолееш.

— Стига да не е от онази вносна помия.