Мотив с върба

ГЛАВА IX

Размишленията на съдията бяха прекъснати от Тао Ган и прислужничката. Тао Ган й направи знак да почака до вратата, влезе в галерията и прошепна на съдията:

— Прислужничката мрази Йи, господарю. Тя има доста да разказва за него — и като хвърли бърз поглед към трупа, попита с интерес: — Имате ли вече някаква представа, как е станало, господарю?

— Убиецът е бил или близък приятел на жертвата, или от простолюдието — бавно каза съдията. — Това можах да заключа от факта, че Йи, макар и лично да е пуснал убиеца, не му е предложил стол или чаша чай. След като го е довел тук, е седнал, пил е чай и е изял няколко джинджифилови сладки. Разбира се, може да го е сторил и преди това, докато е чакал посетителя си. После е избухнала жестока разпра, може би се е стигнало дори до бой. Виждаш ли този камшик на земята и счупената ваза? Йи е изкрещял и убиецът го е довършил с един удар с някакъв тежък тъп предмет. Доколкото може да се съди по раната, мисля, че е било дебела тояга със заоблен край. Ударът говори за жестока, зверска ярост. Изглежда, убиецът е бил изключително силен. Дотук толкова. Сега да се опитаме да стигнем до някакви улики.

Той повика прислужничката и приседна на леглото. Жената пристъпи в помещението, без да погледне към мъртвеца, и застана пред съдията със скръстени ръце.

Без да обръща внимание на смръщеното й изражение, Ди запита вежливо:

— Как се казваш?

— Касия, господарю — кратко отвърна тя.

— От колко време работиш тук, Касия?

— Откак се помня. Родена съм и съм израсла в този дом.

— Ясно. Господарката ти винаги ли е била с помътнено съзнание?

— Не, господарю. Само когато се притесни, започва да бърка минало и сегашно — и като хвърли презрителен поглед към тялото, проснато в стола, продължи със стържещ глас: — Всичко е заради него. Той беше долен, жесток звяр, който напълно си заслужава тази мъчителна смърт. Жалко, че е умрял бързо! Заслужаваше да се мъчи дълго, както мъчеше другите, особено горката си съпруга.

— Жена му го описа като велик и благодетелен мъж — отбеляза студено съдията. — Нейната любов към него проблесна за миг в съзнанието й, когато коленичи пред мен, молейки да накажа убиеца.

Жената презрително сви широките си кокалести рамене.

— Казвам ви, господарят беше ужасен мръсник. Непоправим. Непрекъснато водеше разни пачаври, от най-долните, влачеше ги от бардаците из стария град кажи-речи всеки ден. И защо? За да гледа мръсните им танци, ако тези безсрамни кълчотения изобщо са танци. Ей там, на подиума — и като усети, че съдията се готви да я скастри, побърза да добави: — Беше прихванал разни гадни болести от тези жени, както си и заслужаваше. Но ги предаде и на горката си жена и това й съсипа здравето. Пет пари обаче не даваше.

— Тялото на господаря ти още не е изстинало, жено! — гневно избухна съдията Ди. — Нима не разбираш, че неговият дух може би все още витае тук и чува всичките ужасни неща, които изричаш?

— Не ме е страх мен от духове. Тази стара дяволска къща е пълна с тях. В бурни нощи стенат под таваните. Това са призраците на мъже и жени, измъчвани в същата тази галерия или умрели от глад в подземията.

— Говориш за неща от преди стотици години — презрително отбеляза съдията.

— Баща му и дядо му бяха същите зверове. Кръвопийци! Но не е нужно да се връщаме толкова назад в миналото. О, не! Преди шест години господарят умъртви с камшик една прислужничка тук, на същото това легло, на което сега седите вие, ваше превъзходителство.

— Случаят беше ли разкрит от правосъдието? — рязко запита съдията.

— Не, господарю. Единственото обвинение, повдигнато срещу Йи, беше за лихварство. И го оправдаха.

— Ти наговори куп лъжи! — заплашително повиши тон съдията.

— Истина ви казвам, господарю. Заповядайте на вашите хора да разкопаят в бамбуковата горичка в южния край на задния двор и ще откриете костите й. Но кой в тази къща би посмял да обвини господаря? Нашите родители са слугували на баща му, дядовците ни — на неговия дядо. Лош човек беше, но наш господар. Небето е отредило така да бъде!

Съдията Ди замислено я погледна и след малко, сочейки камшика, я попита:

— Виждала ли си това нещо и преди?

Жената се усмихна злобно.

— Има си хас да не съм го виждала! Една от любимите играчки на господаря.

— А какво ще кажеш за господин Ху? — продължи съдията. — И той ли е от същото тесто?

Безизразното й лице внезапно се оживи.

— Да не се е опитал някой да оклевети благородния Ху? — възкликна жената. — Той е изискан, справедлив господар. Прочут ловец и велик воин, каквито са били и дедите му. А сега дори му е забранено да носи меч. Голяма обида за мъж като него!

— Защо не е помолил да го назначат в императорската армия? — сухо попита съдията.

— Той да моли! Мъжете от рода Ху винаги са били пълководци, господарю.

Съдията извади от ръкава си ветрило. Застоялият въздух в галерията го душеше. Размаха го няколко пъти и неочаквано попита жената:

— Кой уби господаря ти?

— Някой от простолюдието ще е — веднага отвърна прислужничката. — Човек от стария свят никога не би вдигнал ръка на маркиза. Може да е бил някой сводник, онзи на проститутката, която пусна в къщата снощи.

— Имаше ли много посетители напоследък?

— Не. Преди заразата да опустоши града, господарят почти всяка вечер мъкнеше уличници със сводниците им. Но след като умряха няколко души от прислугата, тези пачаври вече не искаха да идват. Господин Мей и господин Ху се отбиваха от време на време. Господин Ху живее от другата страна на канала.

Съдията Ди рязко затвори ветрилото си.

— Между другото — попита той — кой лекар се грижеше за твоята господарка?

— Доктор Лю. Разправят, че бил добър лекар. Но и той е същият мръсник като господаря. Често вземаше участие в оргиите тук, в галерията. Е, разбира се, донякъде. Всеки знае, че като мъж не го бива.

— Внимавай с този твой отровен език! — предупреди я навъсен съдията. — Има закон за клеветата. Иди и изпрати сина си да донесе свещ.

— Да, господарю.

Тя се затътри тромаво към вратата. Съдията Ди замислено подръпваше мустаците си.

— Невероятно! — промълви той. — Каква смес от омраза и сляпа, безпрекословна вярност.

— Това е било характерно за онези бурни времена преди сто години, господарю — обади се Тао Ган. — Империята е била разделена на множество царства, воюващи помежду си. Не е имало централна власт, ред и закони. За прехраната си, както и за живота си хората са разчитали единствено на своите господари. Да имаш зъл господар, е било по-добре, отколкото да нямаш никакъв господар, защото тогава или варвари те са те вземали като роб, или си умирал от глад.

Съдията кимна и промърмори огорчено:

— Ако Йи наистина е бил толкова извратен и пропаднал човек, защо търговецът Мей нищо не ми е споменавал за това?

Тао Ган сви рамене.

— Мей беше човек с напредничави представи, но и той е бил роден и отгледан в стария свят, господарю.

— При това Йи добре се е погрижил да затвори извратеността си между четири стени. Струва ми се, че тази прислужничка е готова по-скоро да умре, отколкото да ни помогне да открием убиеца. Може би синът й ще ни каже повече. Той е млад човек, предполагам, че миналото не го владее до такава степен.

— Какво е това?

Тао Ган се беше навел и вдигна някакъв дребен предмет от пода зад масивния крак на масата. Поста ви го в дланта си и го показа на съдията. Беше евтина обица от червен камък в обикновена сребърна обкова. Съдията докосна дрънкулката с върха на показалеца си.

— Виждат се следи от кръв на кукичката, и то още непотъмнели. Снощи тук е имало жена, Тао Ган.

Младият вратар влезе в стаята със запалена свещ. Докато я поставяше на масата, внимателно избягваше да гледа към мъртвия мъж.

— Ела насам — повика го съдията Ди. — Искам да поговоря с теб.

Широкото плоско лице на момчето стана мъртвешки бледо. По челото му избиха капки пот. Съдията си помисли, че първото му впечатление го бе подвело, момчето беше изплашено до смърт.

— Каква жена е идвала при господаря ти снощи? — рязко попита съдията.

— Тя… не може да е тя, господарю! — запелтечи той. — Беше толкова млада…

— Аз не смитам, че тя е убила господаря ти — по-меко подхвана съдията. — Но пък може би е много важен свидетел. Така че по-добре ни кажи всичко, каквото знаеш за нея. За нейно добро е.

Момчето преглътна няколко пъти и започна:

— Дойде за първи път преди десетина дни, след като господарят беше изпратил прислугата в планината. Той не искаше да ги видим ние с майка ми…

— Да ги видим, казваш? — прекъсна го съдията.

— Да, господарю. Всеки път с нея идваше един мъж. Аз веднъж ги… проследих, защото я чух да пее тук, в галерията. Толкова сладък, толкова красив глас! Много ми се искаше да я зърна, да разбера как изглежда, затова…

— Какво можеш да кажеш за мъжа? — нетърпеливо попита съдията.

Момчето замълча. Обърса лицето си с ръкав и каза колебливо:

— Ами него не можах да го видя много ясно, господарю, защото дворът беше осветен съвсем слабо. Трябва да беше сводник… много як мъж, същински великан. И носеше барабан. Но нея видях добре, господарю. Съвсем млада и толкова нежна, с едно невинно лице! И сигурно е танцувала пред господаря, защото чувах барабана…

— Снощи идваха ли?

— Не мога да ви кажа, господарю. Нали ви обясних, през цялото време бях зает в кухнята, помагах на майка ми да чисти.

— Добре, можеш да си вървиш — щом момчето излезе, съдията Ди се обърна към Тао Ган. — Тези двамата снощи са били тук. Обицата го доказва. И, изглежда, Касия има право, някой сводник е убил Йи. Камшикът подсказва, че Йи е понечил да бие момичето и сводникът се е намесил. Човек е склонен да презира тези хора, Тао Ган, защото професията им не е никак почтена, но и те са човешки същества и нерядко се случва да изпитват истински чувства към своите подопечни. Напълно е възможно мъжът да се е разгневил, да е издърпал камшика от ръцете на Йи и после да го е ударил с желязна тояга, каквато сводниците често носят.

Тао Ган кимна.

— Един як професионален сводник напълно се вписва в картината. Това обяснява също защо Йи не му е предложил стол или чай.

— А и щом са идвали и преди това — добави съдията, — значи са знаели, че могат да се измъкнат незабелязано през вратичката, която се заключва сама след тях. Няма да е лесно да открием тази танцьорка, Тао Ган. Нищо чудно да е от бардаците в стария град — съдията замълча. После поклати глава и добави с нотка на съмнение: — Странно, имах някакво предчувствие, че това убийство ще бъде особено трудно за разгадаване… а то се оказва съвсем обикновен случай — той се надигна и продължи: — Добре, хайде да огледаме за още някакви следи. Ти виж при масата, леглото и подиума, аз ще огледам останалата част от галерията.

Съдията се запъти към еркера. Миризмата на изгоряла свещ още тегнеше в неподвижния задушлив въздух и той повдигна бамбуковите щори на прозореца вляво, привързвайки ги с висящите отгоре ленти. Опря ръце на широкия перваз и се надвеси навън. Откри, че еркерът е издаден над канала като балкон, поддържан от дълги стройни колони, които се губеха в тъмните води. Отляво към канала се спускаше висока тухлена стена с квадратна наблюдателница в края. Нататък се простираше ниският бряг, покрит с дръвчета и храсти, над които се очертаваше високият централен свод на моста Полумесец. Вдясно високата външна стена на имението завършваше с друга наблюдателница. Отвъд нея каналът правеше остър завой и се губеше от погледа.

Съдията неволно погледна към двуетажната къща на отсрещния бряг. Значи това бе домът на „маршал“ Ху, приятеля на Йи. Постройката напомняше изискана извънградска вила, завитият ъгъл на покрива се открояваше на фона на потъмнялото небе. Тесен балкон се издигаше над редицата върби с лениво поклащащи се клони. Нито един прозорец не светеше. Съдията никога не беше разглеждал вилата на Ху, защото от моста Полумесец се виждаха само високите дървета, зад които се криеше постройката. Но имаше ясното усещане, че някои детайли са му познати.

Влажната миризма на застояла вода и гнилоч го накара да се дръпне от прозореца. Тао Ган се беше навел над масата и сглобяваше счупени порцеланови парченца. Слабият мъж вдигна поглед и заяви:

— Мисля, че Йи се е опитал да се защити, господарю. Това са парченца от счупена ваза. Като сглобим това онова, се получава доста правдоподобна история… благодарение на джинджифиловия сироп, който става за лепило — съдията се приближи до масата и Тао Ган продължи: — След като посетителят се е появил, Йи е седнал на масата, хапнал е няколко сладки с джинджифил и е пил от напитката. По пръстите на дясната му ръка е останал сироп, на подгъва на ръкава му се вижда петно. После Йи най-вероятно е хванал камшика, защото открих сироп и по дръжката му. Убиецът е побеснял, изтръгнал е камшика от ръцете му, както предположихте, или пък Йи просто го е изпуснал. Както и да е, той се е огледал за оръжие, с което да се защити, и е грабнал вазата. Както личи от парченцата, които сглобих, вазата е била с тънко издължено гърло и тежко тяло. Но убиецът го е ударил, преди Йи да успее да я използва, защото по никое от парченцата няма следи от кръв. Йи е изпуснал вазата и тя се е разбила на пода. Може да се предположи, че Йи е взел вазата, след като е изпуснал камшика, тъй като две големи отломки от нея лежаха върху езиците на камшика.

— Чудесно заключение! — отзова се съдията Ди. — Но откъде знаеш, че Йи е взел вазата в ръце? Нима не може да е била бутната или да е паднала от масата по време на боя?

— Погледнете това парченце, господарю!

Тао Ган взе една продълговата порцеланова отломка и я приближи до свещта. С тънкия си кокалест пръст посочи засъхнало лепкаво кафяво петно.

— Това парче е част от източеното гърло на вазата. Защо Йи ще я хваща по този начин, освен ако не е трябвало да се защити?

— Превъзходно! — възкликна съдията с доволна усмивка. — Ха, ето какво ми напомни вилата на Ху преди малко! Мотива с върба!

Той посочи към парченцата, които Тао Ган беше, слепил върху масата. Върху тях личеше вила на речен бряг, обградена с една редица върби. На горния кат имаше тесен балкон. Вазата беше ценна антика, мотивите в синьо бяха дело на майсторска четка.

— Всичките парчета са тук — каза Тао Ган. — Може да се възстанови цялата ваза. Надникнах и под леглото, огледах пода. Няма нищо.

— Нека още веднъж да се поразходим из галерията и да огледаме двамата. После трябва да тръгваме, имаме и друга работа. Търсенето на танцьорката и нейния сводник ще оставим на градското съдилище. Ти обиколи пред колоните!

Съдията Ди се вторачи в пода пред еркера. Изведнъж замръзна. До цокъла на третата колона лежеше смачкано парче бял плат. Той приклекна и извика:

— Донеси свещта, Тао Ган!

Двамата мъже внимателно разгледаха находката. Беше квадратен къс бял плат, кърпа или шал. В средата му имаше червено петно.

— Убиецът е избърсал в него оръжието си, господарю! — възбудено проговори Тао Ган. — Или пък ръцете си — той извади от ръкава си навосъчена хартия, пое внимателно с нея плата и го отнесе на масата. — Няма никакъв надпис, няма нищо! — разочаровано заяви той, след като го разгледа.

Съдията опипа краищата с пръсти.

— Странно — бавно каза той. — Петното от кръв в средата е почти засъхнало, а краищата на парчето са още влажни. Вода! Я погледни! Това е малко листче от водно растение, ето тук при шева. Увий парчето, Тао Ган. Може да се окаже важно доказателство — внезапно съдията вдигна ръцете си и ги разгледа внимателно. — Много, много странно! — възкликна той. — Когато вдигнах бамбуковите щори, забелязах, че первазите на еркерните прозорци са покрити с прах. После се надвесих навън от левия прозорец и се подпрях на перваза, а по ръцете ми няма прах…

Той пристъпи бързо до левия прозорец, каза на Тао Ган да донесе свещта по-наблизо и внимателно се вгледа в червената лакирана повърхност на широкия перваз.

— Идеално чисто — съобщи той. — А первазите на другите прозорци чернеят от прах — той отиде до първия прозорец и се надвеси силно навън, което накара Тао Ган да го хване загрижено за ръкава. — Погледни! — извика съдията. — От външната страна на еркера има тесен цокъл, точно над поддържащите колони. Виждаш ли онова зелено стъбло, залепнало при ъгъла? Това е някакво водно растение, Тао Ган — и като се отдръпна от прозореца, вече с по-спокоен тон заяви: — Значи някой е преплувал канала и е влязъл тук, като се е изкатерил по колоната — съдията отиде до масата, размахвайки ядно ръкави. Дръпна втория стол и се отпусна тежко на него. — Моето предчувствие все пак излезе вярно, Тао Ган — мрачно заяви той, скръстил ръце в дългите си ръкави. — Това убийство съвсем не е толкова прост и ясен случай.