Мотив с върба

ГЛАВА II

Съдията Ди мрачно се взираше в беззвездното небе. Заплашителни, ниско надвиснали облаци тегнеха върху черните очертания на закривените стрехи и назъбените стени на крепостта. Широките му плещи уморено се отпуснаха под извезаната със злато роба, когато се опря с две ръце върху внушителния парапет на мраморната тераса, осветена от обикновена маслена лампа. От града не долиташе звук.

— Императорът и дворът се изнесоха — заговори дрезгаво той. — В столицата на империята се шири духът на смъртта. Това е град на ужаса.

Изправеният до него висок мъж в бойни доспехи слушаше мълчаливо с притъмняло от тревога мъжествено лице. На желязната му ризница блестеше златна емблема с два преплетени дракона на полковник от гвардията. Той свали ръката си от дръжката на широкия меч, окачен на колана му, и побутна острия шлем назад над запотеното си чело. Дори тук, върху терасата на последния етаж на двореца, беше горещо и душно. Съдията се изправи и пъхна ръце в широките си ръкави. Но погледът му оставаше вторачен надолу, към тъмния град.

— През деня човек може да срещне само събирачите на трупове, качулатите, които теглят колите с мъртъвците. А сега през нощта по улиците бродят сенки. Град на мъртвешки сенки — той се обърна към помощника си и продължи: — И все пак там долу, Цяо Тай, в бедняшките колиби и мрачните коптори на стария град не всичко е замряло под смазващия мрак. Усещаш ли надигащото се зловоние на смъртта и разложението? Сякаш покрива целия град като саван и го души!

Цяо Тай бавно поклати глава.

— Да, това затишие е тревожно, господарю. Още през първата седмица на епидемията хората рядко се показваха навън. Но тогава поне всеки ден процесия разнасяше из улиците изваянието на Царя дракон, за да го умилостиви и да ни докара дъжд. Чуваха се също гонговете и барабаните на будисткия храм по време на молитвите към богинята на милосърдието. Всяка сутрин и всяка вечер. Вече и това не правят. Като си помисля, през последните две седмици не сме чували дори гласовете на уличните продавачи!

Съдията Ди поклати глава и се запъти към креслото до голямата мраморна маса, отрупана с папки и свитъци. Зад нея се издигаха огромните червени колони, отделящи личния му кабинет, който Ди беше преместил тук, на най-горния етаж на императорския дворец, откъдето се виждаше целият столичен град. Той седна в креслото и златната губернаторска емблема на високата му шапка с полюшващи се краища тихо прозвънна. Съдията придърпа твърдата бродирана яка на официалната си роба и измърмори:

— Не може да се диша в този запарен мръсен въздух — погледна към Цяо Тай и попита тревожно: — Тао Ган подготви ли доклада на нощната стража за днес?

Полковникът се наведе над масата, вдигна един полуразгънат свитък и бръчка на безпокойство проряза челото му:

— Броят на умрелите продължава да расте, господарю. Най-уязвими са мъжете и младежите. Жените и децата са доста по-малко.

Съдията безпомощно разтвори ръце:

— Ние почти нищо не знаем за това, как се пръска заразата — въздъхна той. — Някои смятат, че замърсеният въздух я пренася, други твърдят, че е водата, трети казват, че плъховете играят някаква роля… Вече от три седмици съм назначен за губернатор, а не съм успял да сторя нищо, абсолютно нищо! — той гневно подръпна сивеещите си мустаци. — Управителят на централния пазар днес се оплака, че не може да се справи с разпределението на храната. Казах му, че трябва да се справи, на всяка цена. За жалост никой не може да замени търговеца Мей. Шепата сановници, останали в града, не се ползват с доверието на хората. Злополуката с Мей е истинско бедствие за нас, Цяо Тай.

— Да, господин Мей наистина беше организирал много добре разпределението на ориза, господарю. И понеже е изключително богат, при нужда дори купуваше цели коли месо и зеленчуци по цените на черната борса. Колко жалко — да падне по стълбите, и то в собствения си дом!

— Вероятно е получил удар — каза съдията — или пък му е прилошало. Едва ли просто е пропуснал някое стъпало. Често съм го наблюдавал, докато работи, и съм се уверил, че за неговата възраст зрението му беше доста добро. С този нещастен случай губим един много ценен мъж, и то в момент, когато имаме най-голяма нужда от него — Ди отпи глътка от чая, който Цяо Тай му беше налял, и продължи: — Един прочул се напоследък доктор, доколкото си спомням, Лю му беше името, е присъствал на инцидента. Изглежда, той е семейният лекар. Открий къде живее, Цяо Тай, и му кажи, че искам да поговоря с него. Имах високо мнение за търговеца Мей и бих желал да по питам доктора може ли да се направи нещо за вдовицата му.

— Със смъртта на Мей изгасва един от трите най- стари рода в града — обади се сух глас зад съдията. Висок слаб мъж, леко прегърбен, безшумно се бе появил на терасата. Беше в кафява роба с широка яка и златни везани кантове, указващи ранга му на главен секретар. На главата си носеше висока шапка от черна коприна. Лицето му беше длъгнесто, насмешливо, украсено с тънки мустачки и къса заострена брадица. Като подръпваше трите косъма, които висяха от брадавицата на лявата му буза, той продължи:

— Мей е имал двама синове, починали невръстни, и тъй като от втория си брак няма деца, наследник е един далечен братовчед.

— Вече си успял да проучиш досието му, Тао Ган? — удивено запита съдията. — Та ние едва днес сутринта научихме, че Мей е починал през нощта.

— Проучих досието на семейство Мей още преди месец, господарю — с равен глас отвърна слабият мъж. — През последните шест седмици посвещавах по една нощ, за да изуча историите на всички видни семейства.

— Виждал съм досиетата в архивите на канцеларията — намеси се Цяо Тай. — Повечето от тях запълват по няколко от големите кутии за документи! Само за една от тях ти трябва цяла нощ.

— Понякога да. Но аз и без това не спя много, а тези досиета бяха забавно четиво. Дори много забавно.

Съдията Ди се вгледа учудено в слабия си помощник. Този тих човек, много пестелив на думи, от години беше на служба при него, но той непрестанно откриваше нови, изненадващи черти в характера му.

— Сега, след като семейство Мей угасна, от старите родове остават само Йи и Ху — обади се той.

Тао Ган кимна.

— Преди сто години трите рода управлявали с желязна ръка тази част на империята. Това е било през смутния период на вътрешните междуособици и варварските нашествия преди възцаряването на сегашната ни династия, доста преди градът да бъде избран за императорска столица.

Съдията поглади брадата си.

— Странно нещо е така нареченият стар свят. За тези хора всеки, който не принадлежи към рода им, е чужд — предполагам, дори и нашият император. Чувам, че помежду си те още се обръщали със старинни благороднически титли, употребявали някакъв свой собствен език.

— Те преднамерено отказват да приемат настоящето — обясни Тао Ган. — Държат се здраво един за друг и никога не заемат никакъв държавен пост. Нямат голямо потомство, но за съжаление плътското смешение между господари и прислуга е твърде разпространено — остатък от стария, непорядъчен начин на живот. Посред огромната, гъмжаща от живот столица обитават някакъв свой малък отделен свят. Съвсем различен!

— Търговецът Мей беше изключение — замислено каза Ди. — Той се отнасяше много сериозно към гражданските си задължения, а с Йи и Ху изобщо не съм се срещал…

Цяо Тай, който до този момент бе слушал мълчаливо, се намеси:

— Хората от долната част на града приемат смъртта на Мей като лошо предзнаменование, господарю. Твърдо са убедени, че съдбите на старите родове са свързани по някакъв загадъчен начин с участта на този град, който са управлявали. От уста на уста се предава една песничка, предсказваща според някои, че и трите семейства ще се затрият. Хората от улицата раздуват предсказанието до трагедия — това щяло да означава край на града. Чисти глупости, разбира се!

— Уличните песни са странно нещо — забеляза съди ята. — Никой не знае как и къде се създават, а току избликнат и плъзнат като пожар. Каква точно е тази песен, Цяо Тай?

— Ами съвсем простичка, от пет стиха, господарю:

Едно, две, три

Ху, Мей, Йи.

Единият остана без легло, вторият остана без око, третият глава си няма.

— И понеже Мей умря с разбит череп, чиновниците от канцеларията са убедени, че последният стих се отнася за него.

— Във времена като сегашните — угрижен рече Ди — хората вярват на всевъзможни слухове. Какво докладват стражниците за положението в града?

— Можеше да бъде и по-зле, господарю — отвърна Цяо Тай. — Не е имало грабежи от хранителните складове, по-сериозни кражби или насилие. С Ма Жун сме готови да посрещнем сериозни размирици. Условията са идеални за престъпниците, защото доста хора трябват, за да следят за изгарянето на труповете на общата клада, и се наложи да съкратя състава на нощните патрули. А повечето богати семейства толкова бързат да напуснат града, че не вземат всички необходими предпазни мерки, за да се опази собствеността, която оставят.

Тао Ган сви устни и добави:

— А и оставащите са съкратили прислугата си до основния персонал. Рай за крадците, това представлява сега градът. Но за щастие още нито един крадец не се е възползвал.

— Да не се заблуждаваме от настоящото затишие — мрачно изрече съдията. — Засега хората са сащисани от страх, но всеки миг може да избие безумна паника. И тогава насилието и кръвопролитията ще залеят града.

— Двамата с брат Ма въведохме добра система за подаване на сигнал за тревога, господарю — побърза да вметне Цяо Тай. — Стражниците са заели стратегически позиции и в стария, и в новия град. Постовете не са много, но офицерите са опитни, добре подготвени. Ще можем, надявам се, да пресечем в зародиш всяка безредица. И тъй като военният закон разрешава правосъдие по бързата процедура, ние…

Съдията Ди вдигна ръка.

— Чуйте! — възкликна той. — Нима все още има улични певци?

От улицата долу долиташе нежен и омайващ момински глас с акомпанимент на струнен инструмент. Думите едва се долавяха:

Моля те, не ме гълчи,

скъпа госпожо Луна,

че толкоз скоро закрих

прозореца си за твоите

нежни лъчи.

Но най-сладката тъга

никога…

Гласът замлъкна и веднага след това се чу остър, ужасен писък. Съдията Ди направи знак на Цяо Тай и той бързо се завтече по стълбището.