Мотив с върба

ГЛАВА I

— Небеса! — изпъшка тя и пусна обезобразената глава на мраморния под. — Колко тежък бил старият глупак! Ела, помогни ми да го избутам по-близо до стълбището.

За миг тя се вгледа в мъртвото тяло, после обърса запотеното си лице с ръкав. Прозрачната копринена нощна роба разкриваше всяка извивка на голото й бяло тяло. Тя погледна нагоре.

— Най-добре да го оставим тук — каза тя. — Все едно че е паднал от стълбите. Пропуснал е някое стъпало, докато е слизал, или е получил внезапен удар, или му е призляло. Каквото си изберат. На тази възраст всичко е възможно — тя изведнъж погледна към главата: — Не, ето тук ще сложим главата му, до края на парапета — реши тя. — Така всеки ще си помисли, че се е препънал, паднал е и си е разбил черепа в острия връх на колоната. Разбра ли ме? Ох, неприятно е, по-добре го нагласи ти. Благодаря, сега е добре! Кръвта ясно изпъква на белия мрамор, няма начин да не я забележат. Сега се качи горе в библиотеката, вземи една свещ и я изпусни някъде в началото на стълбището. Внимавай, горе е дяволски тъмно!

Тя вдигна очи и проследи с тревожен поглед мъжа, който се изкачваше по стръмното каменно стълбище. То се намираше в средата на обширен салон, едва-едва осветен от един свещник, който стоеше на стенната масичка до вратата във форма на пълна луна. Стори й се, че измина цяла вечност, преди светлината на свещта да засияе през плетеницата на червения лакиран парапет. Мъжът изпусна свещта на едно от мраморните стъпала. За миг припламна светлинка и отново всичко потъна в мрак.

— Идвай бързо долу! — нетърпеливо извика жената и като прекрачи мъртвия, взе единия му пантоф и го подхвърли на мъжа, който слизаше към нея. — Дръж! Остави го някъде в средата на стълбището! Това е заключителният щрих!