Мотивът

1

По своето местоположение — на една пресечка от Филмор Стрийт, където тя минава през заобиколената от стръмни предизвикателства Хейс Вали — Аламо Скуеър не е сред най-модерните местенца в Сан Франциско. Само че е едно от най-популярните, а на характерните плакати с изгледи от града в залива се мъдри редица от красиво реставрирани и боядисани в ярки цветове викториански постройки на три-четири етажа с лице към парка на Стайнър Стрийт, така наречените „Пъстри дами“. Плакатът превърна района донякъде в емблема на града, затова най-евтината от тези къщи сега струва три и нещо. Милиона.

Пожарът в дома на Пол Хановър, разположен насред квартала, започна към осем часа вечерта на дванайсети май, но първата пожарна команда бе повикана едва към осем и половина. Пожарите обичат старите викториански сгради. Въпреки че преди двайсет години къщата на Хановър бе оголена до скелета й — укрепиха я против земетресения и поставиха огнеупорна изолация, — викторианските постройки чисто и просто се отличавате нелепите си вътрешни пространства, с необичайната форма на стаите, с пролуките, с килерите и със странните си коридори. Тъй като затворената между стените топлина се издига нагоре, пламъците използват вертикалните подпори като димоходни канали, почти като комини, за да се издигнат лесно и бързо до покрива, откъдето обикновено най-напред се виждат кълбета дим.

Дори в квартал с повишено внимание към опасността от пожари, със стари и много ценни дървени къщи, разположени в непосредствена близост една до друга, никой не забеляза нещо нередно в дома на Хановър, докато огънят не стигна до недовършеното таванско помещение. Късната мъгла замаскира първата поява на дима, а вятърът го отвя. Докато един от местните жители си даде сметка, че онова, което вижда, всъщност не е мъгла, а гъсти облаци пушек, бълващ изпод стрехите на съседния покрив, пожарът вече се бе разгорял.

Веднага щом пристигнаха първите коли на пожарната — три цистерни, два камиона, двама началници на отряди, един помощник-началник и един спасителен екип, — двамата пожарникари от автостълбата на първата цистерна бяха започнали да се катерят към покрива на Хановър с намерението да го вентилират, като изрежат отвор с помощта на брадви и на електрически триони. Междувременно четирима души, облечени с предпазни панталони и якета и снабдени с кислородни маски — първата ударна група, — се добраха до предната врата, намериха я отключена и веднага я отвориха. Макар да носеха маркучи, които пръскаха вода под широк ъгъл, за да може да се доближат до пламъците, отвътре ги посрещна черен облак от горещ пушек, през който нищо не се виждаше. Изобщо не можаха да напреднат.

Ал Дейли, началникът на ударната група, говореше делово в микрофона на слушалките на радиостанцията си.

— Проникнахме през входната врата, Норм. Пожарът се е разразил напълно.

Дейли разговаряше с началника на отряда си, Норм Шакли, който стоеше отпред на улицата. Думите му бяха сигнал за тревога. Разразил се пожар означаваше, че ще имат нужда от поне още една бригада — още четири цистерни, един камион и двама началници. При къща с тези размери и в такава непосредствена близост до съседните сгради потушаването на пожара може би щеше да наложи присъствието на пет пожарни команди — максимума, с който разполагаше Сан Франциско.

Вероятно до този момент вече бяха засегнати всичките четири етажа на къщата на Хановър. Нахлупил бялата си каска, Шакли се обади по спешност втори път и вдигна поглед, когато бръмченето на електрическите триони спря. Видя как кълбящият се черен пушек изригна към небето като огромна колона и каза в говорителя на радиостанцията си:

— Пробиха покрива, Ал. Отдръпнете се.

Съобщи на Ал, че вентилирането ще започне много скоро, а това бе потенциално много опасен момент. Ако пушекът в къщата беше достатъчно горещ — а никой не знаеше дали е така, — притокът на кислород в този момент можеше да предизвика изключително силна и често смъртоносна експлозия на обратна тяга. Затова първата ударна група изчака напрегнато до предните стълби на улицата, докато след минута и четирийсет секунди стълбът пушек, издигащ се от покрива, внезапно избухна в огнено кълбо, което озари нощното небе над четирите околни пресечки и се издигна на повече от трийсет метра.

Първите маркучи вече бяха прикачени за водния кран в ъгъла и при всеки от тях осем пожарникари изливаха по две хиляди и двеста литра вода на минута в пространството. Въпреки очевидно полезните действия на пожарникарите, те все едно се бяха наредили около огъня и се опитваха да го изгасят с плюнка. Обаче привидността лъжеше. Водата понижаваше температурата достатъчно, за да може Дейли отново да се приближи до сградата с екипа си.

Заради изрязаното отверстие пушекът, който доскоро изпълваше вестибюла, вече се разсейваше нагоре заедно с гъстия облак от пара, предизвикана от водните струи от маркучите. Само няколко секунди, след като екипът с маркучите престана да облива входа, Дейли се върна пред вратата с хората си. Той беше пуснал лампичката на каската си и имаше относително добра видимост през вестибюла към вътрешността на къщата и към пламъците, които продължаваха да ближат стените от всички страни. Размаха пожарогасителя в ръката си на широка дъга и пристъпи в мрака, следвайки лъча на лампичката на каската си. Отвсякъде го заобикаляха хаос и шум — притокът на въздух зад гърба му, засмукан от пожара, бумтенето на огъня, пращенето и пукането на дървото, ударите на брадвата, безплътните гласове, които крещяха в и извън сградата.

Дейли пръскаше и напредваше, пръскаше и напредваше. Крачка по крачка. Вестибюлът беше кръгъл, имаше висок таван и бе доста просторен — вероятно около четири метра в диаметър. Различаваше очертанията на горящите мебели покрай стените — нещо, което приличаше на закачалка, бюфет, може би стойка за чадъри или кошче за отпадъци. Пердетата на два от прозорците, чиято извивка следваше фасадата, бяха напълно обгорели. От дясната страна на Дейли имаше вход към друга отворена стая, а точно пред него друга врата водеше към хола. Накъдето и да погледнеше, виждаше само пламъци — приземният етаж бе целият обхванат от пожара.

Въпреки че обляха обилно къщата, огънят отново набираше сили и се разпалваше. Беше непоносимо горещо, опасно горещо. Дейли усети в ухото си бълбукане като от вода, но знаеше, че не е вода. Беше ушната му кал, която се топеше. Трябваше да се измъкне оттук незабавно. Нямаше да може да провери за евентуални жертви, докато пожарът не поутихне, а дотогава всичко живо в къщата щеше да е загинало — вече бе загинало, знаеше го.

При все това той направи още една-две крачки и вървейки, продължи да пръска. Цареше пълен мрак, с изключение на светлината от лампичката на каската му. Погледна към вратата към хола и се закова на място при вида на два силуета. Приведе се, за да ги разгледа по-добре — не че имаше нужда, — и се постара да съобщи възможно най-безизразно:

— Тук има две тела, Норм. Във вестибюла.

На улицата пристигаше втората противопожарна команда и Шакли издаваше заповеди едновременно на деветима души в пункта за възстановяване, където вече бе много напрегнато — носеха се напитки, бутилки с кислород и набори за оказване на първа помощ. Помоли Дейли да повтори думите си и той го направи, като добави:

— Няма нужда от линейка.

Което означаваше, че хората са мъртви.

Само секунда бе нужна на Шакли, за да осмисли чутото, след това се обърна към помощника си, който действаше като момче за всичко.

— Намери Бекер — нареди му той — и се обади в отдел „Убийства“.

Арни Бекер, четирийсет и три годишният главен инспектор по палежите, прикрепен към Бюрото за разследвания на пожари, пристигна с втората пожарна команда. В подобни случаи задачата на Бекер беше да определи причината за пожара. За да успее да го направи, той трябваше да влезе в сградата и да разследва всички подробности — овъглените следи по стените, декалцинирането на гипсовите изолации, начина на напукване на дървените подпори, състоянието на електрическата инсталация и т.н. — с надеждата да открие откъде е започнал пожарът и ако е възможно, да разбере какво го е причинило.

Бекер беше ветеран в пожарната команда, работеше там от двайсет години. Тъй като цялата му служба бе преминала в Сан Франциско, той бе много добре запознат с викторианските постройки и знаеше, че тази къща, с всички места в нея, където може да скрие огънят, най-вероятно ще гори цяла нощ, а може би дори на следващата сутрин. Нямаше да открие отговора скоро.

Въпреки това го чакаше доста работа. В района се бе струпала огромна тълпа зрители, още хора се стичаха от къщите на улицата и от откритата площ на Аламо Скуеър зад тях. Това бяха евентуалните му свидетели — хората, с които той и екипът му трябваше да разговарят. Част от тях вероятно живееха в квартала и може би бяха забелязали нещо подозрително.

Нуждаеше се от цялата информация, до която можеше да се добере сред почти безкраен брой възможности, най-дразнещата от които беше, че ако пожарът е причинен от палеж, ако някой умишлено бе подпалил къщата, най-вероятно все още бе сред тълпата, наслаждаваше се на стореното, а може би дори се бе покатерил на някой кипарис на Аламо Скуеър и изпитваше чувствена наслада от гледката. Бекер и преди бе имал такива случаи.

В Сан Франциско полицаи от оперативните части са прикрепени към разследванията на пожари, затова Бекер разполагаше с доста помощници, които изпрати да разговарят с когото успеят. Нямаше да провеждат официални разпити — поне не още, — но искаше да разполага с имената и с телефонните номера на всички. Ако хората откажеха тази информация, това можеше да е признак на нещо. Ако пък не можеш да им затвориш устата, това също можеше да значи нещо. Бекер не знаеше нищо, включително и какво не знае. Така че това беше шансът му да започне да събира информация от всеки възможен източник и той се зае много сериозно със задачата си. Хората му наобиколиха тълпата и заработиха от задната й част към средата.

Самият Бекер се запъти да поговори със съседа, съобщил за пожара, който чакаше наблизо, за да помогне на пожарните коли да се ориентират при пристигането си, само че по онова време те вече не се нуждаеха от помощта му. Внезапно до него се появи партньорът му от отдела за палежи, Дж. П. Дод — двайсет и осем годишен, с военна подготовка, компетентен и хладнокръвен. Нощта около тях представляваше калейдоскоп от светлини в мрака — жълтото сияние на огъня, червените лампи на пожарните коли, бялата светлина от каските на пожарникарите, а сега и прожекторите на телевизионните екипи. Сериозното лице на Дод имаше особено мрачно изражение.

— Намерили са два трупа, Арн. Шакли те вика веднага.

Пожарът продължаваше да бушува в задната част на къщата и на горните етажи. Двата маркуча, с които работеха пожарникарите, се извиваха по пода на вестибюла и се губеха отвъд рамката на вратата вдясно, някъде в огнената преизподня. Бекер, вече облечен в предпазния си костюм и с каска, бе смъкнал кислородната маска върху лицето си и прокарваше широкия лъч на фенерчето си по труповете. Приклекна като бейзболен кетчър, защото от опит знаеше, че постави ли коляното си на пода, със сигурност ще изпита адска болка.

Дрехите бяха обгорени там, където са били изложени на пламъците, но въпреки че двете тела лежаха по гръб на пода, той не можеше да разпознае пола им. Едното тяло беше по-едро, а другото бе по-дребно, така че вероятно бяха мъж и жена, само че не можеше да бъде сигурен, докато патологът не приключи работата си. Косата и всички характерни белези на лицата бяха обгорени.

Все пак нещо в положението на телата им го порази. Беше виждал много мъртъвци — жертви на пожар, както и жертви на убийство или на самоубийство, открити на мястото на пожара, но починали преди това. Знаеше от опит, че телата на хората, които са загинали вследствие на изгаряне или на вдишване на пушек, докато пожарът бушува около тях, обикновено се свиват в ембрионална поза. Жертвите на убийство или самоубийците най-често лежат там, където са паднали, и случаят с тези два трупа по-скоро беше такъв. Забелязваше се характерното свиване на крайниците при изгарянето на плътта, обаче то беше различно от свиването, което бе наблюдавал при сгърчените тела на хората, умрели по причина на пожара и само на него.

Подозрителен по природа, а сега и поради обстоятелствата, Бекер пресегна към подобното на фенерче приспособление, което носеше на колана си — многогазов детектор AIM–32/50. Включи го и го разклати над очертанията на по-дребната жертва — тази, която се намираше по-близо до вратата. Не остана учуден, когато устройството отчете наличието на бензин.

Значи най-вероятно е палеж, помисли си Бекер. А съдейки по позите на телата, възможно бе да става дума за убийство, или пък за убийство и самоубийство.

Прибра газовия си детектор, след това отново прокара фенерчето по по-дребното тяло пред себе си. Точно над главата му се разнесе оглушителен трясък, който разклати сградата и върху му се посипаха въглени, но той почти не ги чу и не ги забеляза. Малката и съвършено кръгла дупчица на тила, над и зад мястото, където би трябвало да се намира ухото, което бе изгоряло, привлече цялото му внимание. Бекер прекрачи торса на по-дребния труп, придвижи се по все още подгизналия килим, приклекна и насочи фенерчето си към другата жертва. Пъхнат под торса метален предмет проблесна на светлината. На този етап Бекер нямаше да докосва нищо, но изкриви траекторията на лъча достатъчно, за да си даде сметка, че пред себе си вижда дулото на пистолет.

Малко след единайсет през нощта сержант Кунео от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Сан Франциско паркира колата си без опознавателни знаци на отсрещната страна на Аламо Скуеър и си запроправя път през огромната, ужасена и разтревожена тълпа. Веднага си даде сметка, че пожарът ни най-малко не е овладян. В момента като че ли горяха три съседни къщи, а сред тълпата долови откъслечни и изпълнени с паника разговори на хора, които вероятно живееха тук. Хората наблюдаваха като омагьосани, някои плачеха, а други приглушено разговаряха. Когато се приближи, забеляза отцепен с кордон участък на стълбите нагоре по улицата, които водеха към парка.

Кунео знаеше къде трябва да отиде и се насочи право към бялата каска, която забеляза да се извисява над тълпата. Бялата каска принадлежеше на командира на пожарникарите. На мястото на всеки пожар имаше командир, чиято власт в съответния участък бе абсолютна. Ако ще дори президентът на САЩ да се появи и да поиска да огледа по-отблизо, командирът можеше да му нареди да изчака и това щеше да сложи точка на разговора.

Кунео се приближи достатъчно, за да различи някои от лицата на хората, скупчили се около командира тук — на табелката с името над левия му джоб пишеше „Шакли“. Беше по-висок от Кунео, чийто ръст бе около метър и осемдесет. Сержантът си проправи път между тълпата, извини се и показа значката си. Шакли кимна разсеяно, каза нещо по радиостанцията си и отново се обърна към Кунео.

— Трябва да се видите с Бекер — посочи той към стълбите. — Мъжът, който говори с жената с коженото яке.

Кунео кимна в знак на благодарност и се запъти натам. Беше нервен мъж малко над четирийсетте, който не можеше да стои спокойно или да мълчи — не можеше да се храни, да изслушва свидетел или свой колега, без да си тананика — и тази негова особеност му пречеше да има постоянен партньор в отдела. Вече повече от година работеше предимно сам. Другите инспектори го смятаха за особняк, макар и не чак за откачалка. Разликата бе съществена.

Лицето на Кунео притежаваше странна хубост, но освен това бе и някак разкривено — все едно някога се бе разпаднало на съставните си части и след това бе сглобено не съвсем прецизно. Носът му отначало щръкваше остро, сетне се извиваше наляво и се сплескваше, все едно някой го бе натиснал като кабарче. Понякога изглеждаше кривоглед. Явно като младеж бе страдал от тежко акне, но кожата на бузите му не бе изпъстрена с белези, а бе изопната и лъщеше — може би поради твърде многото пилингови процедури. Отделните части на лицето му не предполагаха факта, че съчетанието им всъщност допадаше на приятелките му.

Кунео стигна до стълбите. Дори тук, на отсрещната страна на улицата и в убежището на парка, беше неприятно горещо заради пожара. Кунео си взе стиропорена чашка с вода от масата, която някой бе поставил, и се приближи достатъчно, за да чува разговора на Бекер и на жената с коженото яке. Не беше съвсем млада — може би на неговата възраст, прецени инспекторът, — но все още беше много привлекателна. Кунео имаше чувствителни и винаги насочени антени по отношение на жените — просто не можеше другояче, а и не виждаше причина да се променя. Отблизо забеляза, че якето на жената е разкопчано и отдолу се вижда зряло, но стегнато тяло, облечено със синя копринена блуза, а по-надолу — тънка талия и маркови джинси. Средно дългата й коса с изискана прическа улавяше отблясъците от огъня. Едно от сладурчетата без възраст, помисли си той, докато механично потърси с поглед венчална халка — не че имаше някакво значение. Жената носеше халка.

Той се приближи още една крачка и започна да почуква ръба на чашата си с пръсти.

— … веднага щом го видях по телевизията — казваше жената. — Бях тук с Пол днес следобед, затова знаех точно…

Бекер вдигна пръст, за да я накара да замълчи, и погледна право към Кунео.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Кунео бързо вдигна чашата към устните си и изгълта последните парченца лед. Показа значката си и промърмори, смучейки малките кубчета:

— Извинете. Дан Кунео от отдел „Убийства“.

Бекер протегна ръка:

— Бекер от „Палежи“. И точно с това си имаме работа тук.

Жената се обърна с лице към Кунео.

— Вие сте от отдел „Убийства“, така ли? Значи вътре някой е умрял? — Сетне отново се извърна към Бекер. — Сигурен ли сте? Боже, сигурно е Пол!

— Пол кой? — попита Кунео.

— Пол Хановър. Това е неговата къща. — Жената се обърна и се загледа към онова, което бе останало от къщата. Пожарът вече бе унищожил по-голямата част от постройката. Предната врата бе запазена, както и значителна част от втория етаж, но третият и четвъртият бяха напълно разрушени.

— Той там ли е? Трябва да го извадите, преди…

— Няма причина да го вадим, госпожо — прекъсна я Бекер. — Още преди половин час е бил мъртъв. Съжалявам, ако сте го познавали. — Бекер посочи към къщата и каза на Кунео: — Насочват основните потоци — онези големи маркучи, — за да се опитат да запазят максимално местопрестъплението, обаче не се знае дали ще успеят.

Кунео кимна.

— Съобщиха ми за двама души.

— Така е.

— Мили боже! — отново възкликна жената. — Сигурно е Миси.

Кунео се извърна от къщата към жената и отново се представи, като показа значката си.

— А вие коя сте?

— Катрин Хановър. Снахата на Пол. Той живее… живееше тук.

— Извинете, да не би да говорите за онзи Пол Хановър? — попита Кунео.

— Имате предвид адвоката ли? Да. — Тя отново погледна към къщата. — Не мога да повярвам, че той е вътре.

— Някой е вътре, но не знаем дали е господин Хановър. Или пък Миси.

— Коя е Миси? — попита Кунео.

— Мишел Д’Амиен, приятелката на Пол. Годеницата му. Всички я наричаха Миси. Щяха да се женят през есента. — Жената внезапно изпадна в паника. — Защо не направите нещо? Не можете просто да ги оставите там. Нищо няма да остане от тях.

С присвити устни Бекер размени поглед с Кунео. И двамата знаеха горчивата истина, че телата вече бяха неузнаваеми, бяха обгорели без всякаква надежда да бъдат разпознати. Установяването на самоличността и съдебните улики щяха да дойдат най-вече от лабораторията. Нито те, нито който и да е друг можеше да промени това.

— Госпожо Хановър — поде Бекер, — може би ще е по-добре да седнете някъде. Или да се приберете у дома. Каквото и да става тук, ще отнеме доста време. Можем да вземем адреса и телефонния ви номер и да се свържем с вас утре сутринта.

Само че Кунео все още не искаше да я пусне да си върви.

— Правилно ли ви чух да казвате, че по-рано през деня сте идвали в къщата?

— Да.

— Защо?

— Исках да поговоря с Пол за нещо. Семейни въпроси.

— Срещнахте ли се с него?

Тя кимна:

— Да, пихме кафе. — Очите й отново се отместиха към огнения пъкъл. Вдигна ръка и разтърка челото си. — Не е възможно той да е вътре в този момент. Просто не е възможно. Миси също.

— Миси беше ли тук, когато говорихте с Пол? — попита Кунео.

— Не. Не знам. Не я видях.

— И какви бяха тези семейни въпроси?

Жената се сепна от въпроса и се намръщи:

— Защо? Какво значение има?

Кунео погледна към Бекер, който сви рамене. Сетне отново погледна към Катрин Хановър.

— Не знам. Ако човекът е мъртъв, ще бъде разследвано всичко, което е правил през последните си часове. Ако става дума за палеж, както смята инспектор Бекер, възможно е някой да е причинил пожара, за да убие някого в къщата. Ще трябва да науча всичко за този последен ден.

— Ще ни извините ли за момент, госпожо? — намеси се Бекер. Без да изчака отговора й, той мина пред нея и хвана Кунео под ръка, за да принуди да се обърне. Щом се отдалечиха на десетина стъпки, рече: — Преди да стигнете твърде далеч с нея, може би трябва да знаете, че има пистолет под гърдите на по-едрия труп, може би на мъжа, Хановър. Има и дупка като от куршум в една от главите. В нейната. Може да има и в неговата глава, обаче не исках да го пипам, за да го обърна и да проверя.

— Значи убийство и самоубийство?

Бекер отново сви рамене.

— Може би. Тока поне изглежда. Пистолетът беше под неговото тяло.

— Значи се е самоубил и е паднал върху пистолета?

— Може би. Възможно е. Това би обяснило нещата. Ако цялата къща изгори, направил съм много снимки. Разгледайте ги утре и тогава решавайте. Ако все пак им се удаде да спасят вестибюла, може да преустановим операцията и да успеем да влезем, като се съмне. — Той погледна към пожара. — Едва ли ще е преди това.

Кунео кимна и погледът му се плъзна към отсрещната страна на улицата, където повечето от усилията на пожарникарите в момента бяха насочени към къщите от двете страни на дома на Хановър. Бекер имаше право. Може би поне част от местопрестъплението щеше да бъде спасено.

— Откъде се появи тази жена?

— Каза, че била у дома, гледала новините и разпознала къщата.

— Къде са другите от семейството й?

— Не знам. Не я попитах. Може би няма други. Тъкмо бяхме започнали да разговаряме, когато се появихте.

— Добре — Кунео хвърли поглед към госпожа Хановър, която също наблюдаваше пожара като хипнотизирана. Сетне отново се обърна към Бекер: — Но сте сигурен, че е палеж?

— Със сигурност имаше остатъци от бензин под по-малкия труп.

— Нещо друго?

— Това не е ли достатъчно?

— Не, не исках да кажа това.

Бяха застанали пред госпожа Хановър и сега и двамата погледнаха към нея. Лицето й пламтеше, по него бе изписана непресторена възбуда, която се долавяше и в погледа й. Заради горещината от пожара бе свалила якето си и го бе преметнала през рамо, закачено на пръста й като на кука — поза, която подчертаваше и бездруго пищната й гръд.

— Изглежда дяволски добре — отбеляза Кунео.

— Ще я пуснете ли да си върви? — попита Бекер.

— След малко — отвърна Кунео, без да откъсва поглед от нея.

2

Петдесет и пет годишният Ейбрахам Глицки се бе издигнал в йерархията на полицейското управление в Сан Франциско и в момента беше заместник-началник на инспекторите. Когато самият той беше инспектор в отдел „Убийства“, а и след това, когато стана лейтенант и оглави отдела, ходеше с памучни панталони и с авиаторско яке, но откакто пое настоящия си пост — единственото стъпало по-нагоре беше на шеф на полицията, — всеки ден обличаше униформата си. И макар да не си даваше сметка, всъщност изглеждаше много достолепно с нея. Бивш защитник във футболния отбор на държавния университет в Сан Хосе, Глицки се извисяваше на близо метър и деветдесет и тежеше около 110 килограма, само мускули. Беше евреин по бащина линия и чернокож по майчина, а сините му очи се открояваха на фона на матовата му кожа. Заради дълбокия белег през устните си той изобщо не допускаше, че може да изглежда добре. Ако изобщо някога се замисляше за външността си — което той не правеше, — вероятно би признал, че изглежда малко плашещо, особено когато не се усмихва, т.е. през повечето време. И нямаше да сгреши.

Когато в седем и дванайсет минути в това мъгливо майско утро Глицки спря служебната си кола до тротоара на Аламо Скуеър, той не би се усмихнал за нищо на света. Както обикновено, малко след като се събуди, позвъни в кабинета си, за да провери дали има съобщения, и научи за двойното убийство и за огромния пожар. Минаваше близо до мястото на път за Съдебната палата от своята къща близнак над Лейк, а освен това реши, че трябва да го види със собствените си очи.

Слезе от колата и известно време остана неподвижен, загледан във все още димящите руини след бедствието, разразило се тук предишната нощ. Преди включилите се в акцията почти всички градски пожарникари да овладеят разпространението на огъня към три часа през нощта, само две пъстри дами бяха засегнати от пожара в една или друга степен. Къщата в средата бе напълно разрушена, с изключение на стълбището и на кръглия входен вестибюл на първия етаж. От двете страни на тази постройка съседните къщи се нуждаеха от пълно възстановяване. Останал бе само скелетът на къщата отляво на Глицки, както бе застанал с лице срещу развалините, защото явно през изминалата нощ вятърът бе духал към нея. Натруфената сграда отдясно се бе превърнала в куха черупка с изпочупени прозорци и обгорели и обелени греди. Постройките от двете страни на тези къщи зееха празни и безутешни — строшени прозорци, зейнали входни врати, видими щети, нанесени от водата и от огъня. В целия район бяха пръснати екипи по почистването, които пръскаха и метяха. Групи пожарникари с брадви ровеха из развалините и търсеха скрити огнени огнища за колегите си с маркучите.

Глицки най-сетне се откъсна от колата си и пое към автомобила на командира на пожара. Навсякъде край него кипеше приглушена дейност. Маркучите все още се виеха като змии от водните кранове. Две цистерни се мъдреха паркирани гърбом една към друга пред входа на къщата. Три камиона бяха спрели до бордюра. Микробусът на съдебния патолог бе паркиран на втора редица до цистерните в средата на улицата. Повечето хора се бяха разотишли.

Върху калника на една кола седеше мъж с бяла каска и с димяща чаша в ръце. Глицки се представи и мислено отбеляза, че човекът изглежда така, сякаш току-що се е върнал от бойното поле — и в известен смисъл вероятно бе точно така. Отпуснато от умора, лицето на командира бе цялото покрито със сажди, а очите му бяха кървавочервени.

След като се здрависаха, Шакли каза:

— Моите хора от палежи все още са вътре със Страут. — Джон Страут беше градският патолог. — И с вашия човек? Кунео, нали? — добави той.

— Да, Дан Кунео. — Глицки посочи с брадичка към къщата: — Научих само, че има жертви от пожара.

— Не знаете ли кой живее тук?

— Не.

— Познавате ли Пол Хановър?

— Сериозно? — Глицки погледна към къщата. — Вътре ли е бил?

— Някой е бил вътре. Всъщност били са двама. Мъж и жена, ако се съди по ръста на труповете, но засега не знаем със сигурност кои са. — Шакли отпи от питието си. — Не може да бъдат разпознати. — Замълча. — Не сте ли чули?

— Какво?

— Били са мъртви, когато пожарът е започнал. Застреляни.

Глицки отново плъзна поглед към къщата.

— Пистолетът все още е вътре — обясни Шакли. — Под по-едрия труп.

— Пол Хановър?

— Вероятно.

— И приятелката му.

— Така се говори. Можете да влезете.

Глицки колебливо духна струйка пара. Накрая поклати глава.

— Няма нужда. Видял съм предостатъчно трупове. Най-добре да не се пречкам на Кунео. Случаят е негов.

— Както искате — сви рамене Шакли.

— Да. — Нова пауза, последен поглед към къщата. Ако случаят беше поверен на друг инспектор, а не на Кунео, Глицки щеше да влезе. — Ще говоря с него и със Страут в града, след като научат повече.

Хвърли последен поглед към развалините, после към Шакли и кимна, стъписан от щетите и загубите.

Запъти се към колата си, а под краката му хрущяха счупени стъкла и овъглени отломки.

Единственият път, когато между Ейб и Трея Глицки бе имало истинско недоразумение, бе преди да се оженят. Обсъждаха дали да имат деца.

И двамата бяха преживели смъртта на първите си партньори и бяха отгледали децата си като самотни родители. Трея имаше подрастваща дъщеря Рейни, а когато се запозна със съпругата си само преди няколко години, Ейб имаше двама големи синове, Айзък и Джейкъб, които живееха самостоятелно, и най-малкия Оръл. Ейб, който тогава беше на петдесет и две години, смяташе, че вече е изпълнил семейния си ангажимент, при това доста добре. Не допускаше, а и не изгаряше от желание да научи дали притежава енергията или интереса, необходими за да се превърне отново в активен и ангажиран баща. За Трея, която беше на трийсет и пет години, това не бе приемливо и двамата се разделиха. Раздялата им трая единайсет дни, преди Ейб да промени мнението си. Сега дъщеря им, Рейчъл, беше почти на две години и половина.

Тази сутрин, четвъртък, Трея си бе направила тест за бременност, защото цикълът й закъсняваше, и тестът се бе оказал положителен. Съпругът й както винаги излезе от дома им в седем сутринта и вече бе отишъл на работа, когато тя направи откритието. Работеше като него в Съдебната палата като лична секретарка на прокурора Кларънс Джакман, но макар да бе на работа вече три часа, все още не бе събрала смелост да позвъни на Ейб и да му съобщи новината.

Избягваха да обсъждат дали ще имат и други деца след Рейчъл, но сегашното развитие на събитията не създаваше у Трея чувството, че е направила нещо потайно. И двамата знаеха, че не вземат мерки, за да го предотвратят. Това със сигурност бе знак за мълчаливото съгласие на Ейб.

Само че тя не бе напълно сигурна.

Докато поливаше цветята във вестибюла пред кабинета на Джакман, който служеше и като непретенциозна приемна за посетителите на областния прокурор, Трея мерна отражението си в огледалото на стената и си даде сметка, че хапе устни и че е изтрила червилото си — и горе, и долу. Приближи се още повече до огледалото и забеляза червени следи и по зъбите си. Нерви. Веднага трябва да се обади на Ейб и да му каже. Тъкмо бе изтрила червилото и заобикаляше бюрото си, за да направи точно това, когато Дизмъс Харди, посетителят на Джакман за единайсет часа и най-близкият приятел на Ейб, почука по рамката на отворената врата. И телефонът иззвъня.

— Ако търсят мен, тренирам за маратон и не искам да ме безпокоят — каза Харди.

Трея го погледна развеселено и толерантно и пресегна да вдигне телефона.

— Кабинетът на прокурора. — Заобиколи бюрото и намръщена седна на мястото си. — Не, какво за нея? — Трея послуша известно време, след това поклати глава. — Не съм чула нищо и никой не е звънил на Кларънс за подобно нещо. Да, сигурна съм. Искаш ли да попитам Диз? Той е тук.

Харди погледна към нея малко изненадано.

Трея вдигна предупредително пръст, заслуша се и след това му каза:

— Кейти Уест — кметица на града от пет месеца — иска да се срещне с Ейб. Той пита дали не си подочул какво става в общината.

— Само слухове, че тя се кани да го уволни, обаче не им вярвам.

Трея каза в слушалката:

— И той не е чувал нищо. — Пак се заслуша. — Добре. Е, каквото и да е, на твое място не бих се тревожила. Не, знам. Късмет.

Затвори и си даде сметка, че не беше съобщила на съпруга си собствената си новина, тяхната новина. Отново започна да хапе устни.

— Добре ли си? — попита Харди.

— Добре съм. Просто съм малко разсеяна.

— Е — подхвана Харди с интонацията на Били Кристъл от съботното ток шоу, — не е важно как си, а как изглеждаш, а ти, скъпа, изгледаш прекрасно. — Когато Трея не реагира, той стана по-сериозен. — Ейб наистина ли се тревожи? А ти?

— Не, едва ли. Просто предпочита да е подготвен, когато има възможност.

— Майтапиш ли се? Ейб? — И после: — Всъщност чудя се какво иска Кейти.

— Каквото и да е, трябва да е нещо важно, не мислиш ли? Викала го възможно най-бързо. Настоявала да се яви лично.

Кейти Уест бе общински съветник шест мандата, а през последните няколко години преди избирането й за кметица редовно присъстваше на неофициалните „работни срещи“ на Кларънс Джакман, които се провеждаха почти всеки четвъртък в ресторанта на Лу Гърка, който се намираше точно срещу Съдебната палата. Глицки — всъщност и Трея, и Харди — също беше член на тази група, затова между кметицата и заместник-началника на полицията отдавна се бе установила добронамереност и взаимно уважение.

Въпреки това в нейния кабинет Глицки не можеше да седне и да се отпусне, а стоеше прав в средата на килима.

Кейти също остана зад голямото си и орнаментирано дъбово писалище. През отворените двойни прозорци зад гърба й центърът на Сан Франциско блестеше предимно в бяло, докато мъглата се вдигаше. Уест беше дребничка и деликатна, но крехкото й тяло не можеше да прикрие непоколебимата й воля и пронизващата й като лазер интелигентност. Близо шейсетгодишна, тя се чувстваше в свои води в светското общество, беше възпитана в старите норми, примесени с изострено чувство за гражданска отговорност, и бе до мозъка на костите си прагматичен и умел политик. Беше играла донякъде против правилата, като бе афиширала убедеността си, че ако се наложи, би взела присърце всеки проблем, какъвто и да е той. И това й бе донесло изборната победа.

Тази сутрин Глицки откриваше от собствен опит, че това не са само празни приказки.

— Просто не мога да го приема, Ейб. Пол Хановър, когото познавам — а аз го познавам от трийсет и пет години, — не би застрелял годеницата си, не би се самоубил и не би опожарил къщата си. Не се е случило това. Не мога да го приема. — Тя проби попивателната хартия върху бюрото с костеливия си показалец. — Пет пари не давам какво постановява патологът.

Глицки не възнамеряваше да й възразява. Поне не засега, преди да е научил за какво става дума. Допускаше, че просто има нужда някой да я утеши.

— Изобщо не допускам, че Джон Страут иска да постановява каквото и да било — рече той. — Това е просто обичайната медийна лудост. Запълват мълчанието, което толкова мразят.

Ъгълчетата на устните на Уест леко се извиха нагоре одобрително, но почти недоловимата усмивка бързо се стопи.

— Смятам, че е нещо повече от това. Научили новината от, цитирам, „източник в полицията“.

— И аз чух това. Твърдението е, че не могат да изключат вероятността да е извършено убийство, последвано от самоубийство. Честно казано, наистина не могат. Възможно е да е станало точно така.

Глицки се въздържа от мнение, както правеше винаги, но нямаше да се изненада, ако Страут в крайна сметка стигнеше до този извод. На този етап изглежда наистина ставаше дума за убийство и за самоубийство. Само че той не възнамеряваше да настоява по този въпрос през кметицата.

— Не те виня, че си ядосана на този глупав репортаж, само че се сблъскваме с такива неща ежедневно. Ако искаш, ще се погрижа да те информират за всеки етап от разследването. Така ще можеш лично да свикваш пресконференции и дори да се позабавляваш.

Само че забавлението не влизаше в плановете на кметицата. Тя нетърпеливо тръсна късата си прошарена коса с бързо, сякаш птиче движение.

— Не, искам нещо повече. И точно затова те повиках, Ейб. Искам със случая да се заеме някой, на когото имам доверие. Не може да е, както изглежда. Няма да допусна да опетнят името на Пол Хановър заради нещо, което не е извършил. — Познаваш ли Дан Кунео? — остро попита тя.

— Разбира се.

— Какво знаеш за него?

Глицки знаеше, че не го харесва. Допускаше, че чувството е взаимно. Кунео никога не бе работил в отдела под ръководството на Глицки, а още по-лошото бе, че преди няколко години той всъщност бе обвинил Глицки и Дизмъс Харди в заговор, целящ да снеме от клиент на Харди обвинение в убийство. Само че Уест нямаше нужда от урок по история на отношенията между него и Кунео.

— Марсел Лание твърди, че е свестен. Справя се.

— Боже, каква гореща препоръка! — Светлите очи на Уест очаквателно се приковаха върху Глицки.

Устните му леко се повдигнаха — опит за усмивка — и той сви рамене.

— Не го познавам лично. Какво за него?

— Последната емисия новини, която гледах, посочваше него като източника от полицията. Той ръководи случая. Мисля, че умира за вниманието на пресата и вече прави прибързани изводи. Смятам, че не е подходящ за случая.

След миг Глицки кимна.

— Искаш ли да поговоря с Лание? Струва ми се, че може да назначи партньор на Кунео, макар да се говори, че обича да работи сам.

— Чувала съм, че не може да задържи нито един партньор. — Кейти Уест задраска върху попивателната си. — Всъщност, Ейб — тихо изрече тя, — преди да те помоля да дойдеш тук, позвъних на Франк Батист.

Това бе началникът на полицията, шефът на Глицки, който му бе издействал повишението, фактът, че Уест го споменаваше в този контекст — деликатно наистина, — бележеше промяна в нещата.

— Попитах Франк кой по негово мнение е най-добрият инспектор, разследващ убийства в града, и той посочи теб.

— Не съм сигурен дали е така, макар че, разбира се, съм поласкан — отвърна Ейб. — Но както знаеш, вече не работя в отдел „Убийства“. Там разполагат с кадърни хора.

Уест го изгледа продължително.

— Ейб, не ми се иска да увъртам. Ще го смятам за лична услуга, ако се съгласиш да помогнеш при разследването на този случай. Батист се съгласи временно да назначи друг човек, който да поеме административните ти задължения, пресконференциите, публичните изяви и т.н. Не е тайна, че ненавиждаш тези неща. Промяната ще ти допадне.

— Ами Кунео?

— Това е полицейски въпрос, Ейб. Сигурна съм, че тримата с Франк и с лейтенант Лание ще успеете да намерите някакво решение.

Глицки погледна над рамото на кметицата към града. Макар че в стаята не беше много топло, той леко се бе изпотил и изтри челото си с ръкава.

— Госпожо кмет… — поде той.

— Моля те, Ейб — вдигна ръка тя. — В ресторанта на Лу Гърка винаги си ме наричал Кейти. Продължи да го правиш.

Получи позволение, но не се изкушаваше да се възползва от него. Кимна уклончиво и си пое дъх.

— Канех се да кажа, че не може да се предскаже как ще се развие едно разследване. Боя се, че няма да успея да открия онова, което търсиш.

— Но аз не търся нищо.

— Извинявай, но на мен ми се струва, че никак не ти се иска да установя, че Хановър е убил някого. Или че се е самоубил.

— Не, ако е направил това, това ще откриеш. И аз ще го приема. Но искам човек, който наистина ще разследва. Някой, който няма да излиза пред пресата още на първия ден и да заявява, че случаят му прилича на убийство и на самоубийство и че като че ли Хановър е убил приятелката си.

Глицки захапа вътрешността на бузата си.

— Добре тогава. Трябва да те попитам още нещо.

— Разбира се. Каквото и да е.

— Какви бяха отношенията ти с него? С Хановър?

Кметицата притвори очи.

— Той ми беше приятел и дарител за кампанията ми.

— Нищо повече?

Тя изпъна гръб:

— Какво намекваш?

— Нищо не намеквам. Просто питам. Наречи го начало на разследването ми.

— Добре, така да бъде, но отговорът е същият. Той ми беше приятел и дарител, нищо повече.

— Добре.

Уест наклони глава на една страна.

— Не ми ли вярваш?

— Щом го казваш, ще ти повярвам, обаче ти имаш много приятели и много дарители. Интересът ти към факта как ще бъде запомнен един от тях след смъртта си ми се струва малко… необичаен.

Уест отново задраска по попивателната си.

— Не е важно как ще го запомнят хората — каза тя. — Или поне не е важно само това. То има само второстепенно значение. — Тя помълча малко. — Опитвам се да разбера — ако не го е извършил той, значи някой друг… го е убил.

— Смяташ ли, че може да е била приятелката му Миси? От чутото допускам, че другия труп е нейният.

— Ако се окаже, че е била тя, добре. Поне ще знаем със сигурност. Някой поне ще е провел истинско разследване, защото Пол заслужава това. — Тя снижи глас и присви очи. — Искам да бъда сигурна, че който и да го е убил, е или мъртъв, или заловен. Наречи го чисто и просто отмъщение, но този човек ми допадаше и никак не ми се вярва да е убил някого или да се е самоубил. Добре, може и да е била Миси, но ако не е била тя…

Глицки скочи:

— Има ли причина да смяташ, че може и да не е била тя?

— Каква например?

— Не знам. Делови проблеми, семейни въпроси, нещо, за което си чула?

— Не, но ще се чувствам по-спокойна, ако бъдат елиминирани различните вероятности. — Тя обърна ръката си с дланта нагоре. — Е, какво ще кажеш, Ейб. Искаш ли да помогнеш на една уморена възрастна жена да намери малко спокойствие?

Това не беше точно молба. Уест беше толкова уморена, колкото е една пчеличка или ученичка. Глицки нямаше друг избор. Отдаде чест и каза:

— За мен ще бъде удоволствие.

В качеството си на заместник-началник Глицки разполагаше със служебна кола и с шофьор сержант Том Паганучи, — които му бяха дадени на разположение. Паганучи беше смръщен, мълчалив и лоялен, а това напълно устройваше Глицки. Той не правеше предложения, не изказваше мнението си и задаваше само свързани с работата въпроси, макар че бе готов да откликне и по други теми, ако Глицки го запиташе направо. Никога не подемаше разговор, а чакаше да получи инструкции, които след това изпълняваше с пълна телесна и умствена всеотдайност.

Беше на четирийсет и три години, здраво сложен, гладко избръснат и преждевременно побелял. Глицки го бе попитал през първия им ден заедно и бе узнал, че шофьорът му е женен и няма деца, но това бе всичко, което знаеше за личния живот на Паганучи, макар да бе сигурен, че шофьорът му не гледа комедии през свободните си вечери.

Паганучи чакаше шефа си със запален двигател там, където го бе оставил половин час по-рано, на улицата пред общината. Глицки се настани отзад. Затвори вратата и за миг се отпусна на удобната черна кожена седалка. Погледна часовника си — дванайсет без десет.

— Смяташ ли, че шефът е в кабинета си, Том?

Паганучи се пресегна към интеркома:

— Ще позвъня.

— Не, чакай. Какво всъщност да му кажа? — Глицки не очакваше отговор от Паганучи, а и бездруго нямаше да получи такъв. Въздъхна шумно. — Добре, да тръгваме.

— Да, сър. Накъде?

— Към Аламо Скуеър.

Паганучи включи на скорост и потегли.

— Беше тук, докато прибраха телата, сър — каза Бекер. — Сигурно след това се е прибрал, за да поспи малко.

Стояха навън на бетонните стълби, където Бекер бе дошъл в отговор на поздрава на Глицки.

— Ами вие? — попита Глицки.

— Какво аз?

— Няма ли да поспите?

— Не е в плана — поклати глава пожарникарят. — Не и докато не остана доволен от свършеното тук.

— А не сте ли?

— Имам доста добра обща представа, сър, но ще съм по-спокоен, ако получа повече отговори.

— Какви например?

— Ами например множеството огнища на пожара — сви рамене Бекер. — Мястото е пламнало толкова бързо и пожарът го е обхванал така изцяло, че някой явно е знаел точно какво прави. — Той посочи зад гърба си към овъглените останки от къщата. — Обаче ние сме обработили само едното огнище. Искате ли да влезем да погледнете?

Без да дочака отговора му, той го поведе към все още запазената входна врата. Част от тавана над вестибюла беше непокътнат, но след като мъглата се бе разнесла, бе изгряло слънце и вече имаше достатъчно силна естествена светлина.

Глицки приклекна над един участък на килима, който изглеждаше не толкова обгорял колкото съседните. Имаше още едно подобно място на около два метра и половина по-нататък, на входа на хола.

— Тук ли ги намерихте?

— Да. Освен това тук е избухнал пожарът. Клекнете — все още се усеща миризмата на бензин.

Глицки се наведе и помириса, но усети единствено мириса на изгоряло.

— Може би вече сте направили всичко това с Кунео, но ще ви бъда благодарен, ако го направите още веднъж с мен. Кметицата прояви личен интерес. Била е приятелка на господин Хановър. Иска ми се да не звуча непрофесионално, когато я осведомявам. Допускам, че мъжът е бил Хановър, така ли е?

— Така се предполага, макар че официалното становище трябва да е на Страут. Но който и да е — да го наречем Хановър, — е паднал на портфейла си и той не е изгорял напълно. Вътре беше шофьорската книжка на Хановър, така че явно е той.

— Ами другото тяло?

— Няма как да се разбере нищо. Вашият човек Кунео май смята, че го е извършила приятелката му.

— А вие не сте ли съгласен?

— Не знам. Нямаше нищо, с което да я идентифицираме. Може и да е била тя. — Бекер говореше с почти равен глас. Просто навързваше фактите и беше готов да сподели каквото знае с който и да е разследващ офицер, без да поставя особено силни акценти. — Мога да кажа, че най-вероятно е била жена — под тялото намерихме нещо, което прилича на презрамка на сутиен, но това е всичко, с което ще се задоволя за момента. Скоро Страут ще ни изясни въпроса.

— С какво е най-вероятно да си имаме работа? В новините съобщиха, че става дума за убийство и за самоубийство.

— Възможно е — кимна Бекер.

— Значи и преди сте виждали нещо подобно? Как някой убива партньора си, а след това се самоубива, обаче преди това подпалва къщата?

— Разбира се, не е някаква рядкост. — Той явно се замисли дали да каже още нещо, след това сви рамене някак извинително. — Връзката се обърква и някой иска да заличи всяка следа за нея.

— Някакви признаци, че тази връзка се е объркала?

Очите на Бекер огледаха пода.

— Имате предвид, освен всичко това? Може би. Кунео разговаря със снахата на Хановър.

— Кога?

— Видяла пожара по новините и дойде тук снощи. Явно тази Миси тъкмо била приключила с ремонта на къщата за около милион от парите на Хановър. Може би той е искал да остави послание, че всичко това не значи нищо за него. Ще ви кажа обаче едно.

— Какво?

— Не го е направило тя.

— Какво искате да кажете? Какво не е направила?

— Не го е убила. Казах го и на Кунео. Това може и да не е доказателство, което да използвате в съда, но ако става дума за провалена връзка, трябва да се знаят две неща. Първо, ако извършителят е жената, обикновено го прави в спалнята, може би дори в леглото.

— Защо?

— Защото там е центърът на живота на жената. — Той вдигна ръка: — Знам, знам, това не е достатъчно прецизно и хората ще кажат, че е пълна глупост, само че ако попитате човек, който има опит с подобни неща, той ще потвърди. Ако е престъпление от страст и не е извършено в спалнята, значи извършителят не е жената.

— Добре — каза Глицки, — а кое е второто нещо?

— Боя се, че отново е доста фриволно.

— Ще го преглътна. Какво е?

— Като начало, жените рядко се застрелват. Ако го направят, не е в главата. Не искат да се обезобразяват. Не става така.

Внезапно Глицки се върна към убийството на Лорета Уейджър, бившата сенаторка от Калифорния, която беше негова любовница и майка на дъщеря му Илейн. Тя се бе простреляла в сърцето. Каза си, че Бекер има право. И двете му съображения безспорно бяха сексистки и нямаше да издържат при сериозно оспорване. Само че това не им пречеше да бъдат евентуално — и дори най-вероятно — верни.

— Значи смятате, че го е направил Хановър?

— Не знам. Като че ли Кунео възприе това като работна хипотеза. Пистолетът беше под трупа, но не съвсем.

— Как така „не съвсем“?

— Ето, вижте тук. — Бекер бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам тесте снимки. — Партньорът ми занесе снимките във фотолабораторията веднага щом отвориха. Направиха по две копия и аз дадох другите на Кунео, но негативите все още са при мен, ако и вие искате копие. — Прегледа снимките, докато намери каквото му бе нужно. — Ето, погледнете.

Глицки разгледа неясната снимка — сенки в мрака. Беше близък план на нещо, което отначало не можа да разпознае.

Бекер му помогна, като се пресегна и се зае да му показва.

— Тук, горе е тялото и краят на ръката — дланта е отрязана. Погледнете обаче тук, горе, до тялото — това е пистолетът.

— Значи не е точно под него?

— Не. Точно както виждате тук. По-скоро е отстрани и е леко подпъхнат.

— Този труп е бил тук отзад, по-близо до хола, така ли? След този на жената?

— Да — каза Бекер. — Какво мислите?

— Просто се питам дали са работили тук с маркучите…

— За малко.

— Добре, Мисля си, че е възможно пистолетът да е бил на килима и силата на струята от маркуча да го е избутала към тялото. Да го е подпъхнала, както се изразихте вие.

Предположението явно не смути Бекер.

— Да, мисля, че не може да се изключи такава възможност. Обаче това не е най-очевидното обяснение на местоположението на пистолета.

Глицки се почеса по бузата — Бекер бе пределно искрен по отношение на разследването, което водеха двамата с Кунео. Макар че първоначалният му план не беше такъв, самият той не виждаше причина да се опитва да прикрива мотивите си.

— Както ви споменах, Хановър е бил приятел на кметицата. Тя не приема мисълта, че той може да се е самоубил, да не говорим пък за приятелката му. Помоли ме да се поразровя в случая.

Смаян, Бекер остана неподвижен за миг, клатейки глава. Накрая каза:

— Ако трябва да направите това, не бих искал да върша работата ви.

— Понякога самият аз не съм сигурен дали искам да я върша — кимна Глицки.

3

Дизмъс Харди, партньор в правната кантора „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“, беше вдигнал краката си върху бюрото. Сакото му висеше закачено на облегалката на стола. Беше свалил обувките си. Вратовръзката му бе разхлабена, а яката на ризата му — разкопчана. Правеше си следобедна почивка в един не много напрегнат ден и четеше безразборно от една книга, която бе купил неотдавна — „Оригинален сборник на Скот“.

Тъй като много си падаше по фактите, Харди смяташе, че това е една от най-увлекателните книги, които му бяха попадали през последните години, понеже в нея имаше всякаква наглед несъществена, но според него полезна информация, като например Седемте чудеса на древния свят (Голямата пирамида в Гиза, Висящите градини във Вавилон, статуята на Зевс в Олимпия, храмът на Артемида в Ефес, мавзолеят в Халикарнас, Родоският колос и Александрийският фар), десетстепенната скала за отчитане на твърдостта на минералите на Мос (от талка до диамантите), имената на Апостолите и още 154 страници, пълни с всякакви готини неща. Остана донякъде разочарован от факта, че в книгата не е включен свети Дизмъс в качеството му на светец покровител на крадците и на убийците, но иначе скромното томче му доставяше истинска наслада и си струваше да му посвети свободното си от клиенти време.

Тъкмо разглеждаше йерархията на масонските ложи, когато телефонът избръмча до лакътя му. Отбеляза докъде е стигнал, въздъхна и вдигна слушалката, защото по мигащото копче позна, че се обажда неговата секретарка Филис — свръхефикасното, лоялно и абсолютно непоносимо човешко същество, което изпълняваше ролята на пазител на портите на кантората все едно по божия поръка. Беше правила това и за предшественика на Харди, Дейвид Фрийман и бе също толкова незаменима за правната кантора на Сътър Стрийт, колкото и телефоните.

— Филис — обади се той, — нали ти казах да не ме свързваш с никого?

Много се радваше, когато успее да я накара да замълчи. Най-често успяваше да го постигне, като приемаше обаждането с неуместното за един адвокат „Опа“, но понякога за разнообразие й поднасяше по някоя изненада. Като хванат от улицата.

— Сър?

— Не те обвинявам. Просто питам.

— Съмнявам се.

— Добре де, какво има?

— Заместник-началник Глицки иска среща с вас.

— Лично ли?

— Да, сър.

— Отбележи си, Филис, имам нужда от задна врата, за да се измъквам тайничко.

— Добре, сър.

— Само се шегувам, Филис. Покани го да влезе.

Той изговори само с устни „Да, сър“ едновременно с нея, усмихна се и затвори. Понякога се притесняваше, че Филис е един от основните източници на забавления в живота му. Това като че ли беше проява на жалката истина за човека, в който се бе превърнал, но не можеше да го отрече. Без да сваля от бюрото обутите си с чорапи крака, където те щяха да ужасят приятеля му Глицки почти толкова, колкото биха скандализирали Филис, Дизмъс зачака завъртането на бравата и появата на Глицки.

Глицки направи крачка в кабинета на Харди и спря. Придоби измъчено изражение при вида на чорапите му върху бюрото. Харди не помръдна краката си и веднага заговори:

— Радвам се, че намина. Трябва да стана масон, така да знаеш!

Глицки затвори вратата зад гърба си.

— Сега очакваш да те попитам защо, нали?

— Не — затвори книгата Харди. — Няма да се обидя, ако не искаш да узнаеш. Макар че те познавам много добре и знам, че и ти би искал да се включиш. Добре, няма да ти натрапвам блестящите си идеи. Просто ми хрумна.

Глицки се поколеба още миг, след това леко въздъхна:

— Какво изобщо представляват масоните?

— Тайна организация. Струва ми се, че Джордж Вашингтон е бил масон. Само че ако е било тайна, откъде могат хората да знаят?

— И аз така си помислих.

— Видя ли? Страхотни умове сме.

Глицки се приближи към барчето и докосна термоканата, която Харди държеше там. Взе обичайната си чаша, избра си пакетче чай от една купа и сипа гореща вода отгоре. Обърна се, духайки напитката, и разгледа просторния кабинет.

— Трябва да започна някакъв частен бизнес. Виж се само — вдигнал си крака върху бюрото посред бял ден и си четеш, никаква работа не вършиш. Живееш си къде-къде по-добре от мен.

— Така е, защото съм по-готин човек. Само че може ли да отбележа, че ти си тук заедно с мен, работиш точно колкото и аз и отгоре на всичко се наливаш безплатно с хубавия ми чай. В качествено отношение точно в този момент преживяваме почти едно и също, така че човек би казал, че си живееш точно толкова добре, колкото и аз.

— Ако е жив, за да каже каквото и да било. — Глицки се приближи до креслото пред бюрото на Харди и се настани в него. — Въпреки това искам по-хубав кабинет. — Отново духна в чая си и каза: — Добре, та защо искаш да ставаш масон?

— Ха! — Харди светкавично свали крака от бюрото си и се приведе напред. — Знаех си, че ще попиташ.

Глицки му метна убийствен поглед.

— Ако не попитам, никога няма да приключим с тази тема. Та защо?

Харди отвори книгата на отбелязаното място.

— Защото ако останем в организацията достатъчно дълго, ти можеш да станеш Суверен генерал велик инспектор, а аз може да бъда или Княз на Табернакл, или Рицар на бронзовия змей. — Замълча за момент и се намръщи: — Всъщност и в двата случая ще бъдеш по-високопоставен от мен, а това не е редно.

— И колко време ще отнеме цялата процедура? — попита Глицки.

Харди кимна със съмнение:

— Прав си — съгласи се той и затвори книгата с елегантен жест. — Е, какво води слънчевата ти личност насам днес? Какво искаше кметицата?

Глицки го осведоми за случващото се, като запази кулминацията за последно:

— Полицаят, на когото са поверили разследването — този, с когото би трябвало да работя или когото трябва да заменя, — е Дан Кунео.

Изражението на Харди стана сурово, а главата му клюмна на една страна.

— Ами тогава го замени.

— Идеята не е добра. Ще заподозре лични мотиви.

— И ще бъде прав.

— И аз това казвам. Не мога да го заменя.

Харди си пое въздух, сетне го издиша.

— През последните няколко години все се надявам да науча, че са го изгонили от отдел „Убийства“.

— Не става така. Ако си определен тип полицай, назначението ти в „Убийства“ е за вечни времена.

— За теб не беше.

— Не, обаче за разлика от Кунео аз съм роден за велики дела.

Шегата му не оказа желаното въздействие и лицето на Глицки възвърна обичайното си мрачно изражение.

— Не го искам да се мотае близо до когото и да е от нас двамата — заяви Харди след кратко мълчание.

— На мен ли го казваш? Направо ще се пукна от радост.

Харди стана, приближи се до прозореца към Сътър Стрийн, отвори пролука в щорите и погледна навън.

— Ще работиш ли с него?

— Не виждам как бих могъл да го избегна.

Харди продължи да гледа надолу към улицата.

— Не можеш да кажеш и дума, Ейб. Нито дума.

— Нима? — В гласа на Глицки се прокрадна нотка на гняв или на безсилие.

— Ей! — улови тона Харди и се завъртя. — Работиш с един човек ежедневно, знаеш, че той те подозира в нещо — не знам в какво, — можеш да се постараеш да се спогаждате, да го накараш да разбере.

— Разбира се, точно това ще направя. Ще кажа: „А, Дан, за онази работа с Джърсън…“

Лейтенант Бари Джърсън беше началник на Кунео. Загинал бе при престрелката по време на опита за залавяне на един от клиентите на Харди. Вследствие на случилото се Кунео бе настоявал да се проведе разследване на ролята на Глицки и на Харди за смъртта на Джърсън.

— Просто искам да кажа…

— Знам. Че ще се изкуша да се опитам да му обясня, да му кажа, че Джърсън е бил корумпиран, че сме действали в самозащита, че не сме имали друг избор. — Поклати глава заради абсурдността на тази идея. — Обещавам ти, че няма да го направя.

Харди се върна на мястото си и седна върху бюрото си.

— Обаче дори да не го направиш, пак ще се появиш на радара му. Може да си спомни онова, което е забравил да преследва.

— Нищо не е забравил. Слава богу, нямаше никакви доказателства и му наредиха да закрие случая.

— Помня, обаче той трябва да продължи да стои настрана. За доброто и на двама ни. А работата му с теб ще събуди стари спомени. Само това се опитвам да кажа.

— Ако щеш вярвай, обаче съзнавах това и преди да дойда тук. Ако ти хрумва нещо, слушам те. Обаче кметицата ми нареди да работя с този тип. Какво искаш да направя — да напусна ли?

— Не е лоша идея — грейна Харди.

— Чудесно. Позволи ми да ползвам телефона ти и ще се обадя да съобщя на Трея. — Глицки се изправи и отиде да извади няколко стрелички от мишената на дартс. Обърна се със стрелите в ръка и сви рамене: — Както предполагаш, не съм го изпускал от поглед. Истината е — и това е добрата новина за нас, — че той е нехаен и немарлив. Тази сутрин е поредният пример. Прекарал е в дома на Хановър едва петнайсет минути и обявява на пресата, че става дума за убийство и самоубийство.

— А не е ли така?

— Не знам. Имам някои въпроси. Първо, и много важно, не виждам защо Хановър ще опожарява дома си. Застрелва жената, а след малко се самоубива — добре, това върви. Обаче според Бекер, инспектора, разследващ пожарите, като че ли той я е убил, а след това я е полял с бензин, увил е на топка няколко вестника, отворил е прозорците на долния етаж и поне един отзад на горния етаж за тяга. След това се е върнал във вестибюла, където е лежало тялото й, запалил е пожара и се е застрелял.

— Звучи малко сложно — заяви Харди.

— Най-малкото — кимна Глицки. — Ти познаваше ли го?

— Хановър ли? Слабо. Виждал съм го няколко пъти, обаче никога не съм се изправял срещу него в съда. Не бих казал, че правеше особено впечатление.

— Кейти Уест е на друго мнение.

Харди се подсмихна:

— Той даде много пари на Кейти Уест, Ейб. Ако и на мен ми беше дал толкова пари, и аз щях да си го спомням по-добре.

— Стана от бюрото, взе стреличките от Глицки и хвърли една.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо добро и няма да се наложи да напускаш. Възползвай се от възможността да оправиш нещата с Кунео. Щом е казал на медиите, че става дума за убийство и за самоубийство, ти го подкрепи и кажи, че е свършил добра работа. Така всички печелят.

— Всички освен Кейти. Обаче точно така ще направя, ако се окаже, че това е истината. А междувременно Кунео ще беснее, задето съм се намесил, гарантирам ти. Ето това е проблемът. Ще изглежда все едно надзиравам работата му.

— Ами ти точно това правиш.

Глицки се отпусна на мястото си, облегна лакти върху коленете си и поклати глава. Накрая вдигна лице и каза:

— Трябва да поговоря с него.

4

Глицки намери служебния номер на Кунео, позвъни му от колата си и остави съобщение, че трябва да поговорят. Щеше да направи всичко възможно да звучи едновременно помирително и изпълнен с желание да му съдейства. Щяха да провеждат това разследване заедно, щяха да споделят информация един с друг и с инспекторите по палежите — един малък екип. Само че Кунео трябваше да се яви на работа едва в шест часа следобед. А Глицки, който предпочиташе да разследва убийства, пред която и да е друга полицейска работа, реши, че може да оползотвори времето дотогава, като поговори с градския патолог.

Джон Страут работеше на приземния етаж зад Съдебната палата, в моргата и прилежащите й помещения. Когато Глицки пристигна там, някой от външния кабинет му отвори електронната врата, той мина покрай бюрата на чиновниците и почука на кабинета на Страут. Не получи отговор, затова завъртя топката и подаде глава през вратата.

— Сигурно е при хладилните камери — обади се някой от служителите зад гърба му.

Глицки кимна в знак, че е разбрал, продължи напред и затвори вратата зад гърба си. Кабинетът беше просторен за бюрократичните стандарти, вероятно бе шест на девет метра, и в края, зад бюрото на Страут, имаше голям широк прозорец, който гледаше към магистралата. По време на дванайсетте години, през които бе оглавявал отдел „Убийства“, Глицки бе имал повод да идва тук по няколко пъти месечно — със сигурност поне веднъж на седмица. Но сега се сепна при вида на непознатата подредба, закова се насред кабинета и внезапно си даде сметка, че не е идвал тук от близо пет години. И не е разговарял с добрия лекар по работа.

А междувременно забеляза, че Страут е продължил да се отдава на склонността си към странните, дори ужасните неща. Открай време държеше на показ колекцията си от странни оръжия от убийства — байонет, две различни маши за огън, бейзболна бухалка, пушка за лов на акули — и от средновековни инструменти за мъчение. Но сега на Глицки му се стори, че лекарят се е сдобил със същински малък музей. Централният експонат беше една гарота — заедно с червения копринен шал за улеснение на удушването (или за причиняване на максимално силна болка), провесен на пръта отзад, — на който бе отредил почетното място точно пред бюрото си. Голям остъклен шкаф представяше внушителна колекция от ножове и от други инструменти за рязане и пронизване, месингови боксове и ръкавици с шипове. От едната страна бюрото му беше покрито с ръчни гранати и с други явно запалителни и избухливи приспособления с различна направа и от различен вид. Разбира се, Страут притежаваше и задължителния за такъв кабинет скелет, обаче вместо на старото си място близо до входа на моргата, костите бяха положени в едно кресло, краката му бяха удобно кръстосани и той сякаш с наслада четеше „Компендиум за лекарствена терапия“.

Внезапно вратата към помещението с хладилните камери се отвори. Страут, висок и слаб, все още облечен с бялата си престилка, само че изцапана с червено-кафеникави и черни петна, разцъфна в искрена усмивка.

— Многоуважаемия Глицки — произнесе той с познатия си провлечен баритон и церемониално се поклони от кръста. — Мина цяла вечност.

— Как си, Джон? — протегна ръка Глицки.

— Стар съм и само се пречкам, ако наистина искаш да знаеш. Само че са достатъчно глупави да ме оставят да правя тук това, което правя, а аз съм достатъчно глупав, та им позволявам. — Страут бе надхвърлил възрастта за пенсия с няколко години, само че не даваше никакви признаци, че е забавил темпото. — Огледа Глицки от глава до пети. — Боже, човече, ама ти изглеждаш съвсем във форма. Никой ли не ти е казвал, че възрастта трябва да ти личи поне от време на време? Така на нас, останалите, ще ни излезе лошо име.

— Имам нова млада съпруга, Джон. Ако се състаря, тя ще ме напусне и тогава ще се наложи да я убия.

— А не бива да се стига дотам. Е, какво мога да направя за теб? Допускам, че посещението ти не е просто от учтивост.

— Работя във връзка с пожара от снощи.

— Пол Хановър?

— Значи наистина е той?

Страут замълча за миг, след това кимна.

— Най-вероятно. Така е според портфейла му. Не мога да преценя само по тялото, а и никой не би могъл, но вече се обадих на зъболекаря му, така че ще знаем със сигурност до края на деня. — Приближи се до бюрото си, избута няколко гранати и се облегна.

Глицки седна в гаротата.

— Ако искаш, премести Честър — посочи Страут към скелета. — Настанил се е на удобното място.

— И тук ми е добре. Какво ще ми кажеш за жената?

Страут скръсти ръце и сви рамене.

— Първо, наистина е жена, категоричен съм. Не бях сигурен, преди да я сложа на масата. Ужасно е обгоряла.

— И аз така чух. Бензин?

— Нещо горещо. Ако са сигурни, че е бензин, вярвам им. Съдейки по уврежданията, предполагам, че е горяла десет-петнайсет минути повече от Хановър.

— Някакви опознавателни белези по нея?

— Нищо по тялото — поклати лава Страут. — Нищо под тялото. Някакъв свидетел казал, че може би е приятелката на Хановър… — Обърна се и започна да преглежда метална кошничка, пълна с документи, поставена на бюрото до него.

— Миси Д’Амиен — подсказа му името Глицки.

— Да, точно така. Живеела е с него, нали?

— Така чух. Само че явно са имали проблеми. Тя преобзавеждала къщата и харчела прекалено много пари.

— Преобзавеждала значи. Е, това обяснява всичко — отсечено се изсмя Страут. — Ние с жена ми едва не се разделихме заради такова нещо. Ремонтирахме няколко стаи у дома преди десет години. Трябваше да отнеме два месеца, а отиде повече от година. Накрая аз просто се преместих тук — спях на мястото на Честър, докато всичко най-сетне не приключи. Ако бях останал у дома, сигурно щях да я убия. Разбира се, след като преди това убия строителния предприемач. Кучи син!

— Е, какво предполагаш, Джон, Хановър ли я е убил?

— Не, не, не, нямам никакви предположения по този въпрос, Ейб. Мога само да кажа, че и двамата са загинали от огнестрелна рана в главата.

— Някакви признаци кой кого е застрелял? Ако изобщо е бил някой от двамата.

— Бих казал, че е мъжът.

— Защо?

— Входната рана на жената е разположена високо окципитално… — Той се усети и продължи без терминология: — Високо горе на тила. Няма как да се е застреляла там.

— Ами мъжът?

— При него е над дясното ухо. Не по-лошо място от което и да е друго.

Известно време Глицки остана неподвижен, облегнал лакти на коленете си. Новината нямаше да допадне на кметицата.

— Възможно ли е да е бил някой друг?

— Разбира се, само че аз няма как да разбера. Вероятно им се е наложило да се изпарят оттам доста бързо, но нищо по телата не изключва тази възможност.

Глицки кимна.

— Допускам, че ще направиш разпознаване по зъбите и на жената.

— Ами, имаме зъбите, но проблемът е, че не знаем кой е бил зъболекарят й.

— Странно е, че ми задавате този въпрос.

Катрин Хановър го увери, че обаждането му не я е събудило, само че той май не й повярва. Когато се представи и поиска позволението й да запише разговора, веднага след като тя вдигна телефона, гласът й звучеше дрезгаво и малко уморено. Сега тя отново прочисти гърлото си, преди да продължи.

— И двете ходехме при един и същи зъболекар, доктор Ямаширу. Малкото му име е Тошио. — Продиктува му и двете имена буква по буква. — Намира се на Уебстър, между Юниън и Грийн. Имаше проблеми със зъбите и не познаваше никой тук, затова ме попита при кой зъболекар ходя аз.

— Значи сте близки?

— Не. Просто бях най-близо до нея, когато се появи проблемът.

— А тя откъде идва?

— Това винаги е било малко неясно. Имаше френски акцент, обаче говореше английски много добре. Нямаше значение откъде идва. Тя просто го върза… Извинете, как казахте, че е името ви?

— Глицки. Заместник-началник Глицки. Работя по този случай заедно с Дан Кунео, с когото сте се срещнали снощи.

— Да, помня го.

Отговорът й прозвуча на Глицки малко унило.

— Да не би да сте имали проблеми с инспектор Дан Кунео?

— Не, не точно. Казах му, че според мен вътре са били Пол и Миси.

— И за ремонта?

— Да. — Напрежението в гласа й вече беше ясно доловимо.

Нещо в разговора й с Кунео я притесняваше. — Това също.

— И че се имали някакви проблеми?

— Да.

— Заради похарчените от нея пари?

Поредното кратко мълчание. И после:

— Извинете, инспекторе, но не казахте ли, че и вие сте разговаряли с инспектор Кунео?

— Не, още не съм. Оставих му съобщение, но разследващият пожарникар ми даде името ви и аз исках да изясним някои неща. Инспектор Кунео ще се върне на работа довечера, ако се чувствате по-спокойно с него.

— Не!

Глицки си представи как тя разтревожено скача при предложението му.

Жената прикри реакцията си с нервен смях.

— Искам да кажа, че няма значение с кого разговарям. Ако знам нещо, което ви интересува, питайте.

— Добре. Казали сте на инспектор Кунео, че господин Хановър и Миси са се карали заради похарчените от нея пари за ремонта на къщата. Така ли е?

— Да, всъщност, беше наистина възмутително. Около един милион долара. Само че Миси си беше такава, макар че отначало ни заблуди. Е, най-малкото се опита.

— В какъв смисъл ви заблуди?

— В смисъла, в който привлекателните млади жени заблуждават по-възрастните мъже.

— Искате да кажете, че тя се е стремила към парите на свекъра ви, така ли?

— Не просто ги преследваше. Тя наистина получи доста от тях. Да бяхте видели годежния пръстен! Наричахме го трофея за сто хиляди долара. Искам да кажа, че беше малко прекалено. Да не говорим за дрехите, за колата и…

— Но явно господин Хановър й е давал всичко това доброволно.

— О, да. Смяташе, че тя винаги се държи прекрасно с него, че била сладка, любяща, изпълнена с разбиране. Макар че трябваше да я видите, когато Мери — моята снаха — и подхвърли, че може би малко прекалява с ремонта. — Катрин Хановър замълча. — Чуйте, наистина не искам да говоря лошо за мъртвите, но беше съвсем очевидно, че е златотърсачка — много изкусна и много търпелива, — обаче Пол не даваше и да се издума, разбира се. Не можехме дори да повдигнем пред него въпроса да се замисли над тази вероятност, да подпише предбрачен договор или нещо подобно. Той не искаше. Обичаше я. Тя беше любовта на живота му и той се чувстваше благословен, че я е намерил. Извинете, но направо ми се повдига.

— Значи вие не й вярвахте?

— Никой от нас не й вярваше.

— А кои сте тези вие?

— Семейството. Дъщерите на Пол, Мери и Бет, съпругът ми. Децата.

Глицки се възползва от възможността да научи някои подробности за семейството и си записа имена, адреси и телефонни номера.

— Само че никой от тях не е дошъл на мястото на пожара снощи?

— Никой от тях не знаеше за него до днес, или до доста по-късно. Когато се върнах, може би към един през нощта, се обадих на Мери и на Бет, но се свързах с телефонните секретари. През последните три дни съпругът ми е на риболов край бреговете на Мексико — все още не съм се свързала с него, но той трябва да се върне утре. Сигурно новината за смъртта на баща му ще го съсипе, макар че може би ще изпита и известно облекчение.

Глицки, който се обаждаше от телефона в кабинета си, се размърда, за да разпредели тежестта си по-удобно. Катрин Хановър се оказваше често търсената, но рядко намирана златна свидетелска мина и без всякакво усилие го снабдяваше с факти, хора, слухове, намеци, контекст.

— Защо ще изпита облекчение? — попита Глицки.

— Е, не точно облекчение. Може би се изразих твърде силно. Но не е тайна, че всички ние малко се тревожехме какво ще стане след сватбата на Миси и на Пол. Уил е архитект и ние живеем добре, само че никой от нас не е постигнал невероятния финансов успех на Пол.

— Разчитахте на наследство, така ли?

— Това звучи много пресметливо. Не знам дали е правилно да се каже, че разчитахме на наследство — ние всички обичахме Пол и ни се искаше той да живее вечно, но да си го кажем направо, той имаше огромно състояние. От толкова отдавна бяхме изправени пред възможността да се сдобием с тези пари, че когато той започна да говори за сватба с Миси, се наложи да се пренастроим и да свикнем с мисълта, че вече няма да ги получим. А сега внезапно отново стана възможно. Звучи ужасно, нали? До тази сутрин никога не се бях замисляла за парите, но когато осъзнах… — тя замълча и въздъхна в слушалката. — Ужасно е да говоря по този начин. Извинете ме.

— Съвсем естествено е — каза Глицки.

Само че Катрин не изоставяше темата.

— Просто наистина настъпи драстична промяна, откакто той започна да се среща с нея. Опитвам се да кажа, че преди появата на Миси Пол помагаше с таксите за образование на всички деца. Освен това всички заедно всяка година ходехме на Мауи за Коледа. Всички заедно, цялото семейство, прекарвахме една седмица в Напили Кай. Такива неща. Да не говорим за колежите, които предстояха на всичките му осем внучета. Не биваше да казвам, че е облекчение, обаче… — отново замълча тя.

Глицки искаше да я накара да продължи да говори.

— Значи Миси живееше със свекъра ви?

— Да, през повечето време, струва ми се. През последните две години.

— Познавате ли нейни приятели от времето, преди да се запознае с него?

— Не, след като се запозна с Пол, престана да се среща с други приятели. Посвети му цялото си време.

Глицки си отбеляза да провери приятелите на Миси Д’Амиен, ако разследването се разшири. Макар че за момента то като че ли се бе стеснило до очевидната първоначално теория. Със сигурност простодушното признание на Катрин Хановър за нещо, което при други обстоятелства би се сметнало за мотив за убийство — огромно наследство, — говореше против вероятността самата тя да е била замесена в каквато и да е мръсна игра. Разбира се, той щеше да провери къде се е намирал съпругът й и двете му сестри предишната нощ, но за момента като че ли на Кейти Уест й предстоеше разочарование от нейния благодетел и политически съюзник.

Само че този момент отлетя при следващите няколко реплики.

— Може ли да ви попитам нещо, инспекторе?

— Разбира се.

— Разследващият пожарникар смята, че е възможно и двамата да са били застреляни. Успяхте ли да установите дали е вярно?

— Да, вярно е.

— Значи са били убити?

— Да, госпожо. А може би един от тях е убил другия и след това се е застрелял.

— Или застреляла.

— Може би — каза Глицки. Макар да намираше теориите на инспектор Бекер за убедителни и за съвпадащи със собствения му опит, той не възнамеряваше да влиза в дискусии защо при подобен сценарий най-вероятно е извършителят да не е жената.

— Но вие смятате, че е бил Пол, така ли?

— Не знам. — Замълча за кратко, после си даде сметка, че подробностите несъмнено ще се появят в утрешните вестници и може би по телевизията след няколко часа. Така че нямаше да издаде нищо. — Разположението на раната на жената показва, че тя не се е самоубила. Раната се намира високо на тила й и вероятно не е нанесена от самата нея.

— А раната на Пол?

Глицки въздъхна:

— На типично за самоубийство място. Точно над дясното ухо.

Още една кратка пауза.

— Чакайте малко — каза после Катрин Хановър. — Над дясното ухо?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Патологът е сигурен, а той обикновено не бърка.

— Смятам, че може би ще се наложи да проверите отново.

— Защо?

— Защото — смятах, че всички знаят това — в началото на петдесетте години Пол е бил болен от полиомиелит. Дясната му ръка беше парализирана. Напълно непотребна. Изобщо не можеше да я използва.

Глицки се добра до Кейти Уест, докато тя провеждаше среща с журналисти в наскоро ремонтираната, утилитарна, но все още прекрасна Фери Билдинг на залива, в източния край на Маркет Стрийт. Слънцето, обвито в здрачевина, се бе пъхнало под завивката на крайбрежната мъгла, която покриваше западната част на града по това време на годината. В края на пролетта и в началото на лятото климатът в Сан Франциско много приличаше на този в Нюфаундланд. До падането на мрака имаше още много време, но пряката слънчева светлина бе изчезнала от доскоро светлия, искрящ и дори вдъхновяващо гостоприемен градски център и бе станало доста студено. Сега пориви на студения вечерен вятър разтваряха саката на бизнесмените и разчорляха прическите на жените. Вестници и опаковки на храни се въртяха във вихрите на алеите и на небостъргачите.

От кабинета на кметицата му казаха, че може да я намери някъде на Маркет Стрийт, ако не успее да я хване във Фери Билдинг, но че трябва да опита първо там. Той накара Паганучи да го остави пред сградата и тръгна, превил глава и напъхал ръце дълбоко в джобовете си, докато не се спаси от вятъра и не се вмъкна вътре. Нейна светлост и антуражът й от журналисти тъкмо излизаха от пасажа с книжарниците, където тя „спонтанно“ си бе купила няколко романа, три готварски книги, няколко компактдиска с музика, последните хуморески на Дон Новело и един пътеводител за Италия — всички написани или изпълнени от граждани на Сан Франциско.

Глицки застана отстрани и слушаше с известен скептицизъм как Уест говори пред скупчилите се репортери, възхвалявайки добродетелите на града, растящото му значение като Мека на изкуствата и на творчеството, както убедително доказвали тези толкова разнообразни творби. Един брадат мъж в инвалидна количка се откъсна от най-близката група от десетина репортери и се насочи към него.

Глицки добре познаваше Джеф Елиът. Негов състудент и заедно с Уест участник в приятелските сбирки с областния прокурор, Елиът списваше рубриката „Градът говори“ на вестник „Кроникъл“. Той беше болен от множествена склероза и Глицки знаеше, че наскоро се бе наложило да се откаже от патериците, които от време на време използваше, и да седне в инвалидната количка.

— Какво търсиш тук? — попита го Елиът.

— Имам малко работа с кметицата.

— Искаш ли да поговорим за това? Да видиш името си във вестника?

— Това е целта на живота ми — почти се усмихна Глицки.

— Може би по-късно, ако се окаже нещо важно. Не допускай да ти попреча да си запишеш колко благодатен е градът ни за художниците. Няма да чуеш много такива.

— Ако изобщо има.

— Е, кметицата току-що го каза, тъй че трябва да е истина.

— Ако е така, значи е страхотна сензация — вдигна поглед към него Елиът. — Да познаваш някой борещ се с живота художник, който наистина да живее тук?

— Чух, че неколцина бездомници са изрисували всеки сантиметър от рампата на магистралата на Четвърта улица.

— Съмнявам се, че тя има предвид тях.

— Говори как градът помага на художниците. Единственият начин това да стане е първо, те да са бездомни, и второ, да бъдат художници.

Елиът не отговори и послуша кметицата още малко.

— Значи най-вероятно само аз имам това впечатление.

— Какво?

— Че напоследък в града е много трудно да се оцелява, да не говорим да се процъфтява. А аз не бива да приказвам, защото си имам хубава работа. Ами ако се опитваш да се занимаваш с изкуство? Можеш ли да си го представиш?

— Не, обаче кметицата казва, че всички сме с отворени обятия.

— И Брут е почтен човек.

— След като казваш, Джеф — сведе поглед към него Глицки.

— Шекспир го е казал. Речта на Антоний след убийството на Цезар.

— И аз така си помислих, тъкмо се канех да го отбележа — рече Глицки и отново насочи вниманието си към кметицата. — Е, защо си тук? За какво е всичко това? Едва ли е заради горките страдащи художници.

— Не, всъщност идеята е много интересна. Първата редовна пресконференция разходка на Кейти. Не си ли чел за това?

— Не.

— Вече два пъти пиша. „Разходки в квартала“?

— Нищо не ми говори.

— Направо ме срази, Ейб.

— Ще се бичувам, щом се прибера, ако изобщо се прибера. Е, за какво са всъщност тези разходки?

— Ще отиде в различни квартали през следващите няколко седмици, но днес ще се разходи по Маркет — оттук до Ван Нес.

— Хубава разходка, фауната е удивителна.

— Около двайсетина пресечки.

Глицки сниши глас:

— Да не си е изгубила ума? Оттук до Ван Нес? Това е централното гето.

— Така е и тя сигурно го знае.

— Значи иска да види как хората пикаят и правят и други работи в градските фонтани? Или как продават дрога по улиците? И го прави, защото…

— Защото иска хората да знаят, че тя споделя същата загриженост за обществената безопасност, чистота и приличие като повечето граждани.

— Не е уцелила, Джеф — поклати глава Глицки. — На гласоподавателите не им пука за това. Тях ги интересува да сме състрадателни, да уважаваме разнообразието и да проявяваме чувствителност, само че не забелязвам бог знае какви признаци да ги е грижа за обществената чистота.

— Ето това е. Обаче Кейти смята, че ако види с очите си упадъка на тези места — вярвам, че тук цитирам точно, — „това ще послужи като свидетелство, че възстановяването на този исторически онеправдан коридор през сърцето на града ще се превърне в приоритет за моята администрация и ще бъде дар за целия град“.

— И как каза, че ще стане това? Като се разхожда по тези места?

— Така е на теория. Ние пишем за проблемите, на които тя се натъква, гражданската чувствителност расте, хората виждат колко лошо е състоянието на някои места и престават да проявяват търпимост към това.

Този път Глицки тихо изсумтя:

— Не, не. Схванал си го наопаки. Трябва да ги толерираме повече, защото не ги разбираме. „Виновни са не звездите ни, мили ми Бруте, а самите ние“. Отново Шекспир.

— Благодаря ти, но се бях сетил. А, забеляза те.

Кметицата подаде торбата с покупките на един от помощниците си — не очакваше Глицки да бъде там, но веднага реши да извлече политически дивиденти от ситуацията — обърна се към репортерите, които бяха доста многолюдна тълпа, като се има предвид, че всъщност нямаше бог знае каква новина, и каза:

— Извинете ме, но трябва да поговоря със заместник-началника.

След миг се озова при тях, поздрави и двамата и помоли Елиът да ги остави за малко насаме. Глицки вдигна ръка за колеблив поздрав — не беше ясно дали поздравява Кейти, или се сбогува с Елиът. Може би и двете.

— Не исках да ви развалям тържеството, ваша милост. Ако прекъсвам нещо…

— Ейб, казах ти сутринта — наричай ме Кейти. Можем да говорим, докато вървим.

Двамата излязоха от Фери Билдинг, следвани на прилично разстояние от репортерите, сред които бе и Джеф Елиът. Първите няколко пресечки на Маркет, макар претъпкани с пешеходци и с пътно движение, бяха относително чисти и по тях се срещаха хора, които работеха в центъра на града. Тук нямаше почти никакви градски пороци, които Кейти Уест се надяваше да извади на показ, затова тя успя да поговори с Глицки, докато вървяха. Хвана го под ръка и наложи бързо темпо.

— Учудена съм да те видя толкова скоро. Допускам, че става дума за Пол Хановър. Имаш ли нещо?

— Почти това, което искаше — каза Глицки. — Разговарях с Джон Страут и със снахата на Хановър и от казаното съм почти убеден, че няма почти никаква вероятност той да е убил когото и да било, включително и себе си. — С няколко думи й разказа какво бе открил — входната рана над дясното ухо и другата в тила на жената. — Като че ли това е всичко. Възможно е да се е застрелял само ако се е изкривил по невероятен начин, а това няма смисъл. При нея проблемът е същият. Така че най-вероятно не е станало по този начин.

— Когато шефът на полицията каза, че си добър, не се е шегувал, нали, Ейб?

— Не съм толкова умен, просто всеки път ми върви. Попадам на нужните хора.

Бяха стигнали до Седма улица и сега очите на кметицата бързо се стрелкаха напред-назад, търсейки признаци за упадъка на града, които Глицки знаеше, че ще се появят всеки момент. Само че мислите й продължаваха да следят темата.

— И сега какво? — попита тя.

— Какво имаш предвид?

— С разследването?

— Продължава, разбира се. Обратно при инспектор Кунео, където всъщност си му е мястото.

Още няколко бързи стъпки, след което тя рязко спря.

— Става дума за същия инспектор Кунео, който тази сутрин каза на пресата, че става дума за убийство и за самоубийство, така ли?

Глицки стисна устни за миг, преди да отговори.

— На мен ми се стори същото, когато отидох на мястото за пръв път.

— Да, само че не каза на никого за това, преди да си събрал повече факти, нали?

Той й поднесе нещо, което се надяваше да мине за усмивка.

— Свикнал съм да се оправям с медиите малко повече от твоя средностатистически инспектор.

— Така да е, Ейб, обаче остава фактът, че ти постигна истински напредък само за половин ден, а инспектор Кунео няма нищо общо с това.

— Не е точно така. Той е разговарял със снахата на Хановър първи през миналата нощ…

— Само че не е успял да научи, че ръката на Пол е парализирана.

— Той не е знаел къде се намира входната рана, затова не би разбрал значението на тази информация.

— Именно. А би могъл да прояви малко инициатива и да отиде в моргата при трупа. Не е ли така?

Глицки само сви рамене.

— Може би е трябвало да го направи.

— Ти би го направил.

Вярно беше, обаче Глицки отново вдигна рамене.

— Както и да е, имаме ясна представа, че господин Хановър не е направил нищо нередно. Нали точно това поиска сутринта?

Тя го погледна напрегнато като птичка.

— Само че за жалост, работата вече не е в това.

Глицки зачака.

— Работата е там, Ейб, че вече знаем, че Пол е бил убит, нали? И според теб не го е направила приятелката му Миси. Което означава, че и двамата са били убити от някой друг. А ако нещата стоят така, смяташ ли, че мога да вярвам, че инспектор Кунео ще пожъне по-големи успехи, докато се опитва да залови човека, убил един от най-близките ми приятели и благодетели, отколкото при установяването на причината и на начина на настъпване на смъртта? Не се мъчи. Отговорът е „не“.

Групата репортери, която ги следваше, спря заедно с тях и с ъгълчето на очите си Глицки като че ли забеляза растящото убеждение на някои от тях, включително на Джеф Елиът, че пред очите им вероятно тече важен разговор между кмета и заместник-началника на полицията. Реши, че моментът е подходящ да извлече известна полза от настойчивите твърдения на Уест, че двамата всъщност са добри приятели. Пристъпи по-близо до нея и се опита думите му да прозвучат нехайно:

— Не би запазил работата си в отдел „Убийства“, ако не действаше ефикасно, Кейти. Лание щеше да го изхвърли.

— Ейб — не се хвана тя, — помогни ми с това. Разбирам малко от политика и схващам тревогата ти. Ако така ще ти бъде по-лесно, позволи на инспектор Кунео да продължи да работи по случая под някаква форма, само че ще го приема за лична услуга, ако и ти продължиш да разследваш. Ако зависи от мен, който и да е убиецът на Пол Хановър, няма да се измъкне безнаказано, докато аз командвам парада, а ти си най-подходящият човек да се погрижиш затова. — Пресегна се, постави ръката си върху неговата и го погледна в лицето. — Моля те, Ейб. Заради мен.

Глицки погледна към репортерите, някои от които вече бяха направили снимки. Случващото се вече се бе набило в очи и се бе обвило с интрига и значение. На това трябваше да се сложи край, защото в противен случай щеше да се разрасне и да се превърни в истинско събитие, а той искаше на всяка цена да го избегне. Най-накрая Глицки отново се обърна към Уест, потупа я бащински по ръката и кимна:

— Добре, Кейти. Ще видя какво мога да направя.

5

Кунео живееше сам в сграда, принадлежала преди на военноморските въздушни части Аламеда, от другата страна на залива на Сан Франциско. Самостоятелната постройка с площ сто и десет квадратни метра, в която през петдесетте години се бе помещавала ремонтна работилница, беше кацнала върху бетонна плоча, издадена на около три метра над канала. Ежедневно и през целия ден флотилии от малки морски плавателни съдове преминаваха покрай прозорците на спалнята му, понякога толкова близо, че направо можеше да ги докосне с ръка. Фериботът до Сан Франциско минаваше приблизително на всеки час, понякога избръмчаваше моторница на бреговата охрана или военен плавателен съд.

След като бе спал неспокойно шест часа и бе сънувал пожари, Кунео се сепна и се събуди в четири и двайсет следобед. Омотан в одеялата, той дишаше тежко и бе плувнал в пот. Избута завивките, седна и се огледа, за да се ориентира къде се намира. Миризмата на дим му се стори напълно реална, изпълваше цялата малка постройка. Той се постара да успокои дишането си, но съзнанието му все още бе в плен на пипалата на кошмара.

Още близо минута стоя напълно неподвижен, което почти никога не му се случваше. Беше само по боксерки, но продължаваше да усеща по кожата си миризмата на снощния пожар. Най-сетне несъзнателно вдигна петата на десния си крак, стовари я на пода и отново я вдигна. След секунди вече барабанеше в постоянен ритъм по бетонния под.

Отстрани до спалнята над водата бе сгушен малък работен кабинет. Кунео продължи напред, където кухнята и банята си поделяха централното пространство в съотношение две трети към една трета, сложи вода да заври и влезе в банята да си вземе душ, за да се освободи от миризмата. След това, загърнат в хавлията, си направи нес кафе — две лъжички кафе, без захар или сметана — и се върна в спалнята, за да се облече.

В предната част на къщата относително просторната дневна имаше два предни и два странични прозореца, които отваряха помещението и пропускаха много светлина. До едната стена имаше нисък кожен диван, а до другата — малка етажерка за книги от тиково дърво и поставка за телевизора. Само че онова, което веднага се набиваше на очи, беше пълният комплект барабани „Лудвиг“ в средата на стаята. Кунео нямаше представа къде се намира домът на най-близкия му съсед, но със сигурност беше достатъчно далече, за да не се чува нищо. Полицаят можеше да свири по цял ден колкото силно иска и никой никога не се оплакваше.

Преди три години, когато неговият колега инспектор Линкълн Ръсел просто не издържа повече да бъдат партньори, лейтенант Лание му препоръча да се консултира с психолог — осигуровката му като общински служител щеше да покрие първите три посещения — и да се опита да разбере защо не е в състояние да стои неподвижно или да мълчи. Кунео имаше навика да си пее, докато шофира към местопрестъплението, да си тананика по време на разпити и често несъзнателно запяваше, докато печаташе докладите по случаите си в отдел „Убийства“. Лание допусна, че е възможно да страда от синдрома на Турет, от танца на свети Вито или от нещо подобно, а ако е така, щеше да е най-добре поне да знае с какво си има работа.

В крайна сметка Кунео се срещна с психолога Ейдриън Шуорц само три пъти, колкото покриваше осигуровката му, макар че двамата продължиха да излизат още шест седмици след това, докато тя не започна да намеква, че търси някакво обвързване. Най-доброто, което Шуорц направи за него, бе да му препоръча да купи барабаните и да вземе няколко урока, и сега той почти неизменно започваше деня си с двайсетминутни упражнения, като си пускаше компактдискове със записи на класически музиканти — Бъди Рич, Джийн Крупа, Лиус Белсън.

Днес обаче не направи пълните си двайсет минути. Само десет минути, след като бе започнал да свири заедно с „Пей, пей, пей“, той внезапно спря, изправи се и грабна сакото си. Онази Хановър от снощи беше много готина, а и освен това определено бе останал с чувството, че нещата между нея и съпруга й не вървят добре. Беше му казала, че той е на риболов в Мексико за една седмица, и това явно не я притесняваше особено. Кунео не очакваше да има много работа по случая с убийството и самоубийството, който му се струваше доста ясен, но искаше да разследва подробно и да открие всичко, което успее. Никога не се знае. Сигурно пожарните инспектори и техните колеги от полицията бяха съставили списък поне на стотина потенциални свидетели и той искаше да види дали някой от тях няма да му каже нещо важно, което да постави под въпрос основните факти.

Само че най-напред щеше отново да се срещне с онази Хановър. И да види как се справя със сполетялата я трагедия. Дали е самотна. Или възбудена.

Една от ползите на това да работиш нощем е, че избягваш задръстванията. Кунео пристигна в Съдебната палата за двайсет минути, след като излезе от дома си. В отдел „Убийства“ Лание не беше в кабинета си, а инспекторите, които все още бяха на работа, го поздравиха иззад бюрата си и след това сърдечно престанаха да му обръщат внимание. Гласовата му поща бе задръстена от обичайните ежедневни съобщения — един доносник, който искаше пари, за да изкара, докато дойде време да свидетелства в съда; друга свидетелка, която звучеше много уплашена, защото наближаваше време да даде показания срещу съпруга си, който беше в затвора, след като беше убил общата им любовница; приятелско съобщение от счетоводството, което го уведомяваше, че извънредните му часове надхвърлят разрешения максимум; още едно съобщение, че закъснява с вноските си по заема; пожарният инспектор Бекер, който питаше как би искал да получи списъка със свидетелите от предишната вечер; една жена, с която неотдавна бе престанал да се среща.

Почти нечуто за останалите инспектори той непрекъснато си тананикаше началните тактове на „Задоволство“, докато прослушваше съобщенията, водеше си бележки, записваше си телефонни номера в бележника, който носеше в джоба си. Съобщението на Глицки беше последно и когато го чу, Кунео замълча. Пусна съобщението отново и усети как вълна от гняв се надига към лицето му, но се опита да запази изражението си непроницаемо. Бързо огледа стаята, питайки се дали някой от колегите му може да е подочул нещо и дали го наблюдават, за да видят каква ще е реакцията му. Само че никой не му обръщаше никакво внимание.

Електронният глас го осведоми, че е приключил с последното си съобщение и може да натисне едно, ако иска да го прослуша отново, две — ако иска да го запамети, и три — ако иска да го изтрие. След това отново му повтори същото. Когато съобщението зазвуча за трети път, Кунео най-сетне го чу и затвори слушалката.

Какво значеше това, по дяволите? Заместник-началникът на инспекторите едва ли се обаждаше просто за да каже: „А, между другото, ще работя заедно с теб по последния ти случай“. Кунео никога досега не бе чувал подобно нещо. Вече три години работеше без партньор и не му пукаше особено дали е популярен, или не е. За последните осем месеца беше останал с впечатлението, че се справя добре, бе извел до съда пет случая на убийство, беше извършил много арести. Постиженията му бяха много над средните за участъка. Периодът несъмнено бе най-добрият в професионалната му кариера.

Какво друго можеше да означава това обаждане, освен че някой проверява него и работата му? И то точно при този случай, който на пръв поглед изглеждаше от ясен по-ясен.

Явно се канеха да започнат някаква идиотска бумащина, за да го изгонят от отдела, а може би дори от полицейския участък.

Но защо Лание или някой друг би искал подобно нещо?

Кунео се облегна на стола си и започна да татуира ръката си със силен и бърз ритъм. Помисли си, че едва ли е свързано с резултатите от работата му. Ако беше така, Лание обичаше да говори направо и щеше да му каже, а и освен това, макар отношенията между Кунео и Глицки наистина да бяха обтегнати в миналото, сега дори се срещаха по разни обществени мероприятия. Кунео се запита дали неговият лейтенант знае за съобщението, което му беше оставил Глицки — ако бе осведомен, сигурно щеше поне да го предупреди или да му даде някакво обяснение. Просто не се правеше така. Не беше редно. Нещо повече — обидно беше.

Престана да барабани с пръсти, пое си дълбоко въздух и бавно го издиша. Внезапно кристално ясно си даде сметка за какво всъщност става дума, не можеше да не е така.

И причината не беше работата му.

През месеците и годините, през които работеше в отдел „Убийства“, Кунео не бе крил чувствата си към Глицки. Когато беше още нов в отдела и партньор на Ръсел, един от първите му случаи бе свързан с убийството на един старец на име Сам Силвърман, собственик на заложна къща близо до Юниън Скуеър. По онова време шеф на отдела беше Бари Джърсън, а Глицки, на хартия лейтенант, работеше на място за сержант като надзорник в сектор „Заплати“. По време на воденото от Кунео разследване на смъртта на Силвърман Глицки, по онова време чисто и просто никой, успя някак да се намеси в работата на отдела — натрапи се, даваше съвети, пречкаше се. Преди време той бе оглавявал отдел „Убийства“ и нежеланата му намеси бе разтълкувана от Кунео, Ръсел и Джърсън като силова игра, целяща да му върне поста.

В крайна сметка разследването помогна на Кунео да разбере, че другият мотив за намесата на Глицки в случая е желанието му да помогне на адвоката защитник Дизмъс Харди, негов приятел, чийто клиент, Джон Холидей, бе главният заподозрян в убийството. Когато Джърсън най-сетне бе отишъл на Кей 70, за да арестува Холидей — Кунео бе убеден, че това несъмнено е било някак организирано от Харди, — бе настанала страхотна бъркотия. Холидей, Джърсън и трима специални патрули, които лейтенантът довел със себе си като подкрепление, бяха ранени смъртоносно, а извършителите така и не бяха идентифицирани или, разбира се, задържани.

Лание беше повишен в лейтенант, заел бе мястото на Джърсън и бе провел разследване на инцидента. Беше разговарял с отдавнашния си приятел и колега Глицки и, естествено, не бе открил нищо. Харди също изобщо не бе напускал кабинета си през онзи ден — десетима свидетели го потвърдиха. Не бяха повдигнати обвинения срещу нито един от двамата мъже, макар Кунео да бе дълбоко убеден, че и двамата са замесени. Когато научи, че алибито на Глицки за въпросния период е осигурено от Джина Роук, адвокатката партньорка на Харди, убеждението му се превърна в почти пълна сигурност.

Но макар да отнесе въпросите си до Лание, а след това, под най-строга секретност до Джери Ранцети от Службата за управление и контрол, която разследваше вътрешни проблеми, той не можа да се добере до нищо, което да прилича на доказателство за престъпление. Ранцети дори му каза, че е попаднал на сведения — донякъде в разрез с интересите на отдела, — че Глицки и Харди са работили заедно по най-малко още един предишен случай. Само че двамата не само имаха невероятно силни връзки — бяха близки с прокурора, с някои общински съветници, с шефа на полицията и дори с кмета, — но тъй като и двамата познаваха системата отвътре, пипаха виртуозно и не бяха допуснали никакви грешки. Обаче тъй като теорията на Кунео разпали интереса му, Ранцети известно време продължи да души около убийството на Джърсън — в крайна сметка ставаше дума за убийство на ченге и поради това бе от първостепенна важност, — само че не успя да открие доказателства за това, че Харди или Глицки са се намирали близо до местопрестъплението по време на престрелката.

След това не щеш ли Франк Батист стана шеф на полицията, а Глицки от най-обикновен чиновник беше повишен до заместник-началник на полицията, прескачайки останалите квалифицирани лейтенанти. Кунео смяташе това назначение за безобразие и не съвсем дискретно споделяше мнението си с някои от колегите си. Може би от Лание или от друг служител в отдел „Убийства“ Глицки бе научил за злобните забележки на Кунео и за неодобрението му, да не говорим за обвиненията му в съучастие и в прикриване на престъпление.

Кунео седеше съвършено неподвижен досущ като Мислителя на Роден, поставил лакът на ръчката на стола и облегнал брадичка на ръката си. Точно това бе значението на обаждането на Глицки — да послужи като предупреждение. Кунео бе дрънкал по негов адрес, а след това се бе опитал да му забие нож в гърба и Глицки бе научил.

Сега бе настъпил моментът за разплата.

Катрин Хановър живееше в малка къща в мавритански стил с гипсова мазилка в квартал Марина, на Бийч Стрийт, една пресечка източно от Двореца на изящните изкуства. Както правеше, когато не бе притиснат от времето, Кунео паркира така, че да може да вижда къщата, чийто адрес му бе дала предишната нощ, остана да седи в колата и да наблюдава, за да прецени мястото, като през цялото време барабанеше с пръсти по волана.

Видя ниска ограда с гипсова мазилка, която отделяше добре поддържания имот от тротоара. Къщите от двете страни бяха видимо по-големи, твърде големи за местата си. Предният двор на семейство Хановър не беше голям, както и да го гледаш, и отвсякъде бе ограден от големи дървета. Забеляза черния мерцедес С клас, паркиран на алеята отстрани, и светнатите лампи зад нещо, което изглеждаше като практична веранда с дървен под. Тази част на града беше по-слънчева от по-западните квартали, а ниските вечерни лъчи на слънцето багреха целия квартал в меко златисто.

Кунео лапна едно ментово бонбонче за свеж дъх, приглади косата си в огледалото и отвори вратата на колата. Порив на вятъра го накара да се пресегне и да вземе сакото си.

Явно гените на семейството си ги биваше, помисли си той. Момичето, което му отвори вратата, спокойно можеше да бъде фотомодел.

— Здрасти — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

А и беше добре възпитана.

Той извади значката и учтивата си усмивка.

— Аз съм инспектор Кунео от отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско. Бих искал да поговоря с майка ви. — Увеличи волтажа на усмивката си. — Допускам, че Катрин Хановър е майка ви?

— Точно така, ежедневно. Аз съм Поли. — Полуизвърната извика: — Мамо! Един полицай иска да говори с теб.

Катрин се появи от ъгъла на коридора зад рамото на девойката. Държеше кърпа за съдове и бършеше ръцете си в нея.

— Ами покани го да влезе.

Когато се приближи, той забеляза високо на бузата й някаква бяла следа. Дъщеря й също я забеляза, взе кърпата и избърса нелепата следа, каквато и да бе, после й върна кърпата. Майката и дъщерята си размениха приятелски поглед, след това Поли се върна там, откъдето беше дошла, а Катрин, прекрасна, каквато я помнеше, застана пред него.

— Здравейте отново — поздрави го тя донякъде официално. Докосна бузата си: — Брашно. Приготвям макарони. Боя се, че цапам всичко с брашно. Заповядайте, влезте.

— Благодаря. — Той вече бе вътре и затваряше вратата. — Значи правите макарони, така ли?

— Точно така.

— Не соса, а самите макарони, така ли?

Тя го удостои с усмивка:

— Да, самите макарони. Обичате ли домашно приготвени макарони?

— Мисля, че никога не съм опитвал.

— Трябва да ги опитате. Много трудно се приготвят, но според мен си струва. — На дневна светлина лицето на Катрин бе почти толкова съвършено, колкото и това на дъщеря й, а хлътналите зелени очи и волевият нос го спасяваха от сладникавото изражение. Впечатляващо, зряло лице. — Децата ми са ужасно разглезени. Вече дори не ядат макарони от супермаркета. Настояват аз да ги приготвям. Вероятно трябва да съм поласкана.

Тя усука кърпата, бързо си пое дъх и издиша.

Кунео стоеше до нея и протегна ръка. Докосна ръката й с престорено съчувствие. Тя отстъпи крачка назад.

— Само че вие едва ли сте тук за това.

— Не — остана той близо до нея. — В повечето случаи навестяваме близките, за да се уверим, че са добре. Денят след нещастието обикновено е най-тежък за тях. Освен това, честно казано, човек си спомня неща, които биха могли да му се изплъзнат, когато е обзет от силно вълнение, както вие бяхте предишната вечер.

— Какви например?

— Не знам. Каквото и да е — нещо, което свекърът ви е преживявал, или което е казала Миси. Каква може да е била причината да я убие.

Тя присви очи и наклони глава на една страна:

— Какво искате да кажете?

— За кое?

— Току-що говорехте за причината, поради която Пол би могъл да убие Миси. Струва ми се, че бяхте стигнали до извода, че не е възможно да се е случило това. Имам предвид вие, в полицията. Така поне ми каза другият инспектор.

— Другият инспектор ли? Глицки?

— Точно така. Глицки.

— Вече разговаряхте ли с него?

— Да. Обади ми се преди няколко часа. Разговаряхме петнайсетина минути. Допусках, че двамата си обменяте информация. Не сте ли говорили с него?

Кунео не издаде чувствата си. Усмихна се и сви рамене, за да покаже, че това е нормално, и отново я потупа по ръката:

— Той работи през деня. Понякога се разминаваме. Нормално е. Но как стигнахте до извода, че Хановър не е застрелял никого? Нали така ми казахте?

— Точно така. — Тя се отдръпна още крачка назад и удари крака си в един от столовете в стаята. Рязко вдигна ръка към челото си. — Боже, как може да ви държа тук? — Без да дочака отговора му, тя се обърна и го поведе напред, издърпа един стол и му предложи да седне до овалната запазена дървена маса, която гледаше към задния двор. След това се отдалечи към кухнята. — Да ви предложа вода? Кафе? Нещо друго?

— Няма нужда, благодаря. — Той седеше полуизвърнат, без да откъсва очи от нея. Гледаше я с нескрито възхищение, с нескрито одобрение. Смяташе, че се държи ненатрапчиво, дори деликатно. — Е — поде той и започна да барабани с пръсти по масата — Глицки?

Тя най-сетне пъхна кърпата в дръжката на хладилника и сега, след като ръцете й се оказаха свободни, явно не знаеше какво да прави с тях. Облегна се на кухненския плот и ги скръсти пред гърдите си.

— Казах му, че дясната ръка на Пол се парализира след полиомиелита, така че няма как да се е прострелял в дясното слепоочие. Не и с дясната си ръка.

— Да, допускам, че е така — призна Кунео.

— А и понеже раната на Миси е високо в тила… нали знаете това?

Той кимна, макар че информацията беше нова за него.

— Значи и тя не се е застреляла.

— Излиза, че е имало някой друг, така ли?

— Инспектор Глицки явно смяташе така. Само това би имало смисъл.

По стълбите се разнесоха стъпки и след това един висок и добре сложен юноша с кестенява коса влезе в кухнята. Беше облечен с типичните широки панталони с огромни джобове и сива ватирана фланела, закова се на място, когато видя Кунео, погледна към майка си, после отново към инспектора.

— Здрасти — поздрави момчето.

— Синът ми Сол — представи го тя. — Сол, това е инспектор Кунео. Той се опитва да намери човека, който може би е убил дядо ти.

При тези думи раменете на момчето се отпуснаха и изражението на лицето му се промени, за да надмогне скръбта, която заплашваше да проличи. Кунео се изправи и момчето се приближи, за да се ръкува с него.

— Приятно ми е да се запознаем — каза младежът. — Надявам се да го заловите, който и да е.

— Добре ли се разбираше с дядо си?

— Той беше страхотен — кимна младежът. — Изключителен. Наистина. — Погледна през прозореца над рамото на Кунео и поклати глава: — Не мога да повярвам, че някой го е убил.

— Може би са искали да убият приятелката му, а той просто се е случил наблизо.

— Да, може и така да е — каза Сол. Неловко постоя още малко, после се обърна към майка си. — Исках да си взема нещо за хапване.

— Добре, но гледай да не си развалиш вечерята — каза тя. Посочи му към хладилника, той се приближи към него, извади кутия с мляко и понечи да отпие от нея.

— Сол!

— Добре де! — Сол си взе чаша от бюфета, наля си мляко, взе си шепа бисквити и се накани да си върви, но се спря на вратата: — Надявам се да го заловите — повтори той. — Наистина.

— Опитваме се.

Когато стъпките на Сол заглъхнаха нагоре по стълбите, Кунео се изправи и се доближи до Катрин:

— Имате чудесни деца — каза той. — Това ли са всичките?

— Горе има още едно. Хедър, най-малката. По това време обикновено си пишат домашните, затова се учудвам, че изобщо ги видяхте. В тези часове просто изчезват.

— И работят толкова усърдно съвсем сами? Трябва да сте страхотна майка. Каква е тайната?

— Шегувате ли се? Борим се ден за ден. Целта е да не престават да разговарят с теб и да не им позволяваш да забравят, че ги обичаш повече от всичко на света. Имате ли деца?

За миг той наклони глава.

— За съжаление не съм женен. — Сетне добави с извинителна усмивка: — Така и не успях да срещна подходящата жена. — Кунео реши, че преходът е съвсем плавен и попита: — Между другото, успяхте ли да се свържете със съпруга си?

— Не — внезапно рязко отвърна тя. След това се опита да се прикрие: — Сигурно е отложил връщането си на сушата. Вероятно е уловил много риба. — Ъгълчетата на устата й се извиха в нещо като тъжна усмивка и тя въздъхна: — Ще ядем риба чак до Коледа. Сигурна съм, че ще се обади, когато се върне на сушата.

Кунео направи още една крачка към нея, огледа уютната стая и отново за кратко докосна ръката й.

— Ако имах такъв дом, със сигурност щях да се обадя — каза той.

— Ами да… — Тя отново отиде до хладилника, грабна кърпата, обърна се с лице към него и отново започна да я усуква. — Ами, макароните няма да се приготвят сами… Ако няма нищо друго…

— Мисля, че засега това е всичко. Ще се свържа с Глицки и ще се координираме. Извинете, че и двамата ви досадихме. Хората се притесняват в присъствието на твърде много ченгета. — Той й се усмихна и попита: — Вие не се притеснявате, нали?

— Не. Е, може би малко.

— Недейте. Не и в мое присъствие. Аз съм безобиден и съм много по-симпатичен, отколкото изглеждам. — Кунео грейна в усмивка, извади своя визитна картичка от портфейла си и взе химикалката от джоба на ризата си. — Ето, това е домашният ми телефонен номер — написа той върху плота, където тя приготвяше макароните. — Ако се сетите за нещо във връзка със случая, звъннете ми по всяко време на денонощието. Или пък ако просто искате да поговорите с някого, ако съпругът ви отново замине на риба… — Той остави фразата недовършена и донякъде шеговита, но все пак достатъчно сериозна, ако тя реши да се възползва от предложението му.

Всъщност тя наистина беше нервна, помисли си той, докато шофираше към пожарната при Бекер. Беше нервна през цялото време. Нещо определено не беше наред със съпруга й.

Само че никакви мисли, дори и за евентуалното му бъдещо покоряване на Катрин Хановър, не можеха да изместят на заден план най-важния му проблем с Глицки. Този човек не само си бе присвоил случая му, но и напълно го бе оплескал. Тази сутрин, когато Кунео напусна службата си, той беше убеден, че почти сигурно става дума за убийство и за самоубийство, а Хановър и Д’Амиен са двете главни действащи лица в трагедията. За нещастие точно това бе казал и пред неколцина репортери. А сега, само дванайсет часа по-късно, Глицки се бе докопал до неговия свидетел зад гърба му. А щом е знаел разположението на раните в главите на жертвите, значи е разговарял и с патолога. Явно наистина се бе захванал с този случай във всички подробности и вече бе напреднал доста, макар че Кунео се бе заел с него първи.

Кунео реши, че единственият начин да спаси работата си е да го настигне. Добрата новина беше, че в момента случаят по всяка вероятност щеше да се окаже двойно предумишлено убийство. А точно такива случаи Кунео разрешаваше много добре. Освен това имаше допълнителна добра страна, че Пол Хановър бе известен и важен гражданин и че неговата годеница Миси Д’Амиен явно също имаше интересна история.

Малцина признават колко малко убийства имат мотиви bona fide. Опитът му показваше, че в повечето случаи хората биват убивани по глупави причини. Някои съпрузи не позволяват на жена си да смени телевизионния канал. Нечие куче се облекчава на стълбите на някой друг. Някой отказва да намали проклетата музика. Глупаво. Обаче в случая на човек като Хановър и дори като Миси вероятно има основателен мотив — пари, изневяра, изнудване, ревност. Който и да бе убил тези хора, бе имал конкретна причина. Откриеше ли причината, щеше до голяма степен да е свършил работата си. Разбира се, стига да докаже, че мотивът е нещо съвършено различно, а не само да открие човека, който е имал този мотив. Трябваха му веществени доказателства. Само че ако разполагаш със сериозен мотив, поне ще знаеш къде да търсиш.

Все още можеше да си върне случая от Глицки. Щеше да се срещне още веднъж с Катрин в присъствието и на останалите членове на семейството. Да провери отношенията на Пол Хановър с предишни клиенти и партньори, с бившите му съпруги, ако има такива, с хора, на които е дарявал пари или от които е взимал пари. Той, Дан Кунео, щеше да открие кой е имал полза от тези убийства, и да го тикне зад решетките. Щеше да извърши ареста и да разреши случая, преди Глицки да се усети откъде му е дошло.

Арни Бекер все още се държеше. Облечен с изцапана със сажди фланелка и черни панталони, по-младият му партньор, Дж. П. Дод, беше рухнал на кушетката в страничната им стаичка в управлението на пожарната на Еванс Стрийт, обаче Бекер — изкъпан и преоблечен — седеше пред една масичка и сортираше стотици късчета хартия, като ги подреждаше на отделни купчинки пред себе си, все едно играеше покер. Кунео почука на отворената врата.

— Какво правите?

Бекер спря, вдигна поглед и се усмихна учтиво.

— Може и да не е била Д’Амиен — каза той. Разгледа купчинките пред себе си и постави ръка върху една от тях. Беше съвсем малка — само от две листчета.

— Кой? Жената от пожара ли?

Бекер кимна и му подаде хартийките.

— Тези двама души, съпрузи, са я видели да излиза от къщата точно преди обаждането в пожарната.

— Видели са Миси? Сигурни ли са?

— Двама от тях са доста сигурни. Останалите не са толкова сигурни.

— Но ако е била Миси, тогава кой…

— … е бил в къщата ли? Не знам. — Лицето му внезапно доби много по-младежки вид, въодушевено от въпроса. — Сигурно от време на време си падате по хубавите загадки, нали? Кой друг освен нея липсва? И ако мъртвата в къщата не е тя, Д’Амиен, тогава коя е? А?

— Наистина. — Кунео погледна името и адреса. — Имате ли копия на листчетата?

— Вече направих. Тези са за вас.

— Разговаряхте ли с Глицки? — попита Кунео след кратка пауза.

— Тази сутрин. Малко след като вие си тръгнахте.

— Значи той вече знае за това?

Бекер дори не вдигна поглед. Очевидно — и защо не — смяташе, че двете ченгета работят заедно, и Кунео не виждаше причина да го осведомява как стоят нещата. Пожарният инспектор продължи методично да сортира листчетата.

— Допуснах, че вие ще дойдете тук преди него и ще му съобщите. Тези хора никъде няма да избягат, живеят съвсем наблизо, на Стайнър. — Най-сетне той се облегна назад. — Все пак бих искал да знам кой е бил. В къщата.

— Ако не е била Миси, тогава която и да е била, явно е изглеждала твърде подходяща за убийствата — отбеляза Кунео.

Другият кимна:

— Ако жената, която са видели да излиза, наистина е била Миси.

Максин Уилис живееше в една от оцелелите Пъстри дами през три къщи от дома на Пол Хановър. Беше малко над петдесетте, доста едра, хубава, добре облечена чернокожа жена с дълбок и кънтящ глас. Стените на дневната й бяха изискано украсени с произведения на африканското племенно изкуство — маски от тъмно дърво, копия, няколко картини в рамки, на които бяха изобразени работещи хора или животни, изработени изцяло от криле на пеперуди. Диванът беше с кожа от зебра, а столовете — с кафява кожа. Навън бе все още достатъчно светло и през издадения преден прозорец се виждаше паркът, въпреки че бързо се здрачаваше.

— Не. Да я видя ли? Знаех, че е тя. Освен това беше малко по-рано от сега — каза тя. Обърна се и двамата погледнаха към часовника на полицата над камината — 8:15. — Видях я съвсем ясно.

— Миси Д’Амиен?

Жената кимна.

— Макар че не съм се срещала лично с нея и не сме разговаряли. Не знаех как се казва, докато не прочетох името й в сутрешния вестник. Само че със сигурност беше приятелката на господин Хановър. Виждала съм я в квартала стотици пъти.

— Бихте ли ми казали точно къде се намирахте и какво видяхте? — Кракът на Кунео изтактува няколко такта, но той се усети, овладя се и престана, макар че веднага след това започна да си тактува по бележника.

— Ами, двамата с Джоузеф имахме гости — двама приятели, Сирил и Дженифър. Просто малка вечеря, а след това се канехме да ходим в „Слимс“, където свири наш приятел, само че след това пожарът промени плановете ни.

— А Джоузеф е…

— Съпругът ми. Всеки момент ще си дойде. Той също я видя.

— Оттук ли?

— Точно оттук.

— От тази стая?

— Аха. На здрачаване светлината е прекрасна. Обичаме да пием коктейлите си тук, срещу парка. — Тя затвори очи за миг, после се премести до прозорците, които гледаха към улицата. — Аз стоях ето тук.

Кунео се приближи и застана до нея. Паркът беше пуст с изключение на един мъж, който разхождаше куче по хребета на хълма. По-наблизо, улицата пред тях беше пуста, макар че от двете страни на платното бяха паркирани автомобили. И по тротоарите нямаше пешеходци. В квартала все още цареше бъркотия заради пожара.

— Добре. А откъде мина госпожица Д’Амиен?

Максин Уилис повдигна дантеленото перде на една страна и посочи:

— Точно ей там. Беше паркирала до онази улична лампа, малко по-нагоре по улицата.

— Значи отиваше към колата си?

Жената кимна.

— А знаете ли каква беше колата? Можехте ли да видите оттук?

— Не е нужно да съм я видяла снощи. Познавах колата отпреди. Караше черен мерцедес. От по-малките. Клас С, струва ми се.

Кунео погледна навън, след това отново към свидетелката. Ако това щеше да бъде категорично разпознаване, трябваше да елиминира всякаква вероятност от грешки, а точно в този момент се сети за една.

— Както сега ли бяхте обърната? С лице към колата?

— Да.

— И тя беше от другата страна на улицата?

— Точно така.

— Значи няма как да сте я видели, докато не е минала покрай вас, нали така?

— Да, може би в профил. Джоузеф я забеляза пръв. Той стоеше на вашето място сега.

Кунео отново погледна към улицата и след малко каза:

— Нека ви попитам нещо — той защо би я забелязал?

Лицето й се смръщи за миг.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Ами, тук сте били четирима души, нали така? Седите си тук, пийвате, а изведнъж Джоузеф забелязва как някаква жена минава по улицата отпред. И какво от това? Защо изобщо ще коментира този факт? Нали отвън непрекъснато минават хора?

Жената зае замислена поза и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не си спомням да съм казвала, че някой е коментирал. Мъжете добре знаят, че трябва да избягват такова поведение. — Погледна го едва ли не предизвикателно, може би в очакване да покаже признаци на разбиране. Тъй като такива не се появиха, Максин продължи с въздишка: — Стоеше тук до прозореца и внезапно очите му се разшириха. Горкият глупак дори не съзнаваше, че го е направил. Така че аз погледнах да видя какво чак толкова му харесва. Разбира се, беше тя. Изгледах го, сещате се как, и той разбра, че съм го спипала. Всички мъже пощуряват по хубави момичета, а тя си беше доста хубавичка.

— Ами другите двама, гостите ви? С тях какво стана?

— Сирил и Дженифър ли? Те погледнаха да видят на какво се пули Джоузеф. Това е. Тогава не ни се стори нищо особено. Никой дори не го спомена на глас, докато не избухна пожарът. След това по-късно, навън на улицата чухме някой да казва, че Миси била с него в къщата. Това стана, след като бяхме съобщили на инспекторите, че сме я видели.

— И какво направихте? Искам да кажа, след като чухте това?

— Нищо — сви рамене тя. — Какво трябваше да направя? Казах си, че сигурно не съм видяла добре. Докато преди малко вие не ми казахте, че е възможно в къщата изобщо да не е била тя. Което пък означава, че тя е била жената, която видях да минава, нали?

— Нека да изясним нещо. От снощи чак допреди десет минути, когато ви казах, че може би жената в къщата не е била Миси, а някоя друга, вие не бихте могли да се закълнете, че жената, която сте видели да минава отпред, е била тя, така ли?

Максин се намръщи.

— Не. Не съм се замисляла за това. Просто си казах, че се е върнала вътре по-късно. Може би е излязла някъде и след това се е върнала. Това би обяснило нещата, нали? Мислех, че е тя.

Глицки седеше на бюрото си и с досада преглеждаше данните за броя на случаите и за броя на арестите, когато телефонът на бюрото му иззвъня и той си даде сметка, че навън вече се е мръкнало. Учуден, че Кунео явно бе решил изобщо да не се свързва с него, той вдигна слушалката, като прекъсна второто позвъняване.

— Глицки.

— Ейб. — Съпругата му. — Добре, че си там. Всичко наред ли е?

Той погледна часовника си.

— Явно не, след като не съм усетил колко късно е станало. Наистина ли е осем и половина?

— Почти. Какво правиш? Последното, което знам, е, че кметицата те бе повикала на среща и ти бързаше натам.

— И наистина се срещнах с нея. Два пъти.

— Какво искаше?

— Дълга история. Новината може дори да се окачестви като добра.

— Говориш като Дизмъс. „Новината може да се окачестви като добра“. Да не мислиш, че това обяснение е достатъчно?

— Казах ти, че историята е дългичка. Хубаво е, че Кейти ми има доверие. Ще ти разкажа лично след двайсетина минути.

— Добре. И аз имам нещо, което би могло да се окачестви като добра новина.

— Да не си получила повишение?

— Не, не става дума за пари. Това щеше да е чиста проба добра новина.

— Чиста проба. И това е израз на Харди. Значи твоята новина не е чистопробно добра?

— Чистопробно ли? Има ли изобщо такава дума? Става твърде сложно за мен. Ще ти кажа, когато се прибереш.

Глицки живееше в малка къща близнак с три спални съвсем близо до Лейк Стрийт, в една глуха уличка, която очертаваше зелената южна граница към Президио. Той бе отгледал Айзък, Джейкъб и Оръл тук заедно с първата си съпруга Фло. След като тя почина от рак, той настани в дневната една мексиканка, Рита Шулц, която му беше едновременно икономка и бавачка. Тя спеше зад един параван и му помагаше в отглеждането на децата в продължение на шест години. Сега Глицки имаше нов живот и дъщерята на Трея, а синовете му живееха отделно. Рита вече не живееше при тях, не спеше зад паравана, но все още идваше всеки ден, за да се грижи за Рейчъл.

Ако се бе прибрал в края на работното си време в пет часа, Глицки щеше да накара Паганучи да го остави пред стълбите. Но след повишението си той почти никога не си тръгваше от службата преди седем, а често дори доста по-късно. Постът му не позволяваше нормално работно време и да се преструва, че е обратното, би означавало да се провали в службата си. А провалът не влизаше в плановете му. Затова винаги имаше безкрайни срещи — с началници, с лейтенанти, с граждани и с хора на бизнеса, с шефове на отдели, — изпълняваше досадни, но необходими административни задължения, да решава проблеми, да се среща с хора, които просто идваха на посещение, да се ръкува с хора, да ходи по партита, да дава пресконференции. А всички тези неща ставаха по свой график, не по неговия. Така че, за да ходи на работа и да се връща, той обикновено си вземаше кола от общинския паркинг до Палатата и винаги му се налагаше да паркира най-малко на няколко пресечки от дома си.

Сега Глицки трябваше да извърви пеша най-малко шест пресечки от най-близкото място за паркиране, което бе успял да намери. Зададе се от противоположния край на улицата, когато следобедният вятър бе започнал да утихва, спря и вдигна поглед към осветените прозорци на къщата с контролиран наем, където отдавна бе решил, че сигурно ще умре. По щорите премина нечия сянка и той разпозна силуета на съпругата си, която крачеше в дневната. Гледката го накара да застине на мястото си. Противно на всичките си очаквания и на предварителната си нагласа с Трея той отново бе успял да намери щастието. Понякога, както в този момент, чувството бе почти непоносимо силно.

— Сеньор Ейб?

Не бе я забелязал в тъмното и не я бе чул на притихналата улица, затова звукът го стресна. Овладя се, притисна сърцето си с ръка и според него с дръзка театралност завъртя очи към небето.

— Рита! Какво правиш още тук?

— Просто си говорихме със сеньора Трея.

— За какво?

Икономката се пресегна, хвана китката му и почука по часовника му. Вдигна поглед и го погледна с добродушно разбиране.

— За женски работи.

Когато той стигна до входа, от който го деляха шест стъпала, Трея вече бе отворила вратата. Рейчъл, на две годинки и половина, бе все още будна, въпреки че отдавна трябваше да е в леглото, и когато най-сетне видя баща си, се откъсна от краката на майка си и се втурна към него.

— Татко, татко, татко!

Той я грабна и я вдигна високо, като я задушаваше с целувки, докато тя пищеше от удоволствие. Целуна я за последен път, притисна я към себе си и след това забеляза нещо в погледа на съпругата си.

— Рита ми каза, че двете сте си говорили за женски работи. Това има ли нещо общо с твоята може би добра новина? — Трея бързо го целуна за добре дошъл по бузата, след това се извърна и отстъпи назад, за да може и двамата да влязат. — Да не си плакала?

Все още извърната, тя поклати отрицателно глава. Но го направи твърде бързо. И се запъти към кухнята. Глицки я последва, понесъл Рейчъл на ръце.

— Трей?

— Просто малко се разчувствах — каза тя. — Заради тази може би добра новина, каквато толкова се надявам, че ще бъде. — Тя изпъна рамене, пое си дълбоко въздух и се обърна с лице към него. — Изглежда ще имаме още едно бебе. — Изчака, останала без дъх за момент, след това отприщи порой от думи: — Имаш ли нещо против? Моля те, кажи ми, че нямаш. Знам, че не сме говорили конкретно затова, имам предвид, дали наистина опитваме. Едва тази сутрин разбрах. Цял ден чакам да ти кажа, но не исках просто да оставям съобщение, а после, понеже ти нито веднъж не ми се обади през деня и не се прибра, реших, че кметицата трябва да е направила нещо ужасно и не исках да те безпокоя и да ти звъня в службата, ако имаш някакви проблеми, обаче ти толкова закъсня, че…

Глицки скъси разстоянието помежду им и я прегърна със свободната си ръка.

— Прегръдка сандвич! — обади се Рейчъл между тях, на седмото небе от щастие.

— Прегръдка сандвич — повтори Трея на дъщеря си и я целуна. След това погледна към съпруга си през сълзи: — Съгласен ли си? Нали го искаш?

— Повече от това. Чистопробно.

6

На следващата сутрин, в петък, Дизмъс Харди слезе долу няколко минути след седем. От трапезарията се носеха характерните за закуска шумове, но той най-напред се насочи право към кухнята, към кафеварката и си наля чаша кафе. Обърна се надясно към дневната в задната част на къщата, почука по аквариума на тропическите рибки и им сипа храна. Всичките му дванайсетина рибки явно бяха в добро здраве и се стрелнаха към повърхността, в аквариума нямаше водорасли, а помпата тихичко и ефективно бръмчеше.

— Обичаш тези приятелчета, нали? — обади се съпругата му Франи, застанала в рамката на вратата.

— Обич може би е малко силна дума, запазена само за партньорката ми. — Той се приближи до нея и я целуна за добро утро. — Тоест за теб.

— Той обича съпругата си повече от златните рибки — рече тя. — А някои смятат, че романтиката умира.

— Не и в нашия случай. Само дето това не са златни рибки, не и ако струват от четирийсет до шейсет долара парчето.

— Шейсет долара? А тежат колко… трийсетина грама?

— Само една от големите.

Франи се взря в аквариума.

— Никога вече няма да се оплаквам от цената на сьомгата. Което ми напомня — ще закусваш ли тази сутрин? Защото ако ще закусваш, по-добре отивай в кухнята. Пушената сьомга почти свърши.

След десет секунди той вече стоеше, вперил гневен поглед в масата. И двете му деца бяха потънали в сутрешния вестник — Винсънт четеше комикси, а Ребека се бе отдала на страницата с обяви за срещи. Препечено хлебче беше поставено в чиния пред обичайното му място на масата, обаче нямаше и следа от пушена сьомга, макар че в двете празни чинийки имаше остатъци от сирене крема и трохи.

— Винсънт — не изчака анализа на ситуацията Франи, — нали те помолих да оставиш малко сьомга за баща си!

Момчето възмутено вдигна поглед, скръсти ръце пред гърдите си — същинско олицетворение на възмутената невинност.

— Ей, не съм аз. Оставих му. — После посочи към отсрещната страна на масата. — Питай нея.

Бек обаче беше на крачка пред майка си:

— Не съм те чула да го казваш. — После се обърна към баща си. — Щях да ти оставя, тате, знаеш, че щях.

Само че Харди не успя да й отговори. Явно това не беше първото търкане между двете жени в къщата за тази сутрин и раздразнението на Франи вече преливаше:

— Седеше точно тук, когато ви предупредих — каза тя. — Как е възможно да не си ме чула?

— Помислих си, че говориш на Винсънт.

— И просто си запуши ушите? Така ли? Много добре знаеш, че говорих и на двама ви.

— Добре, само че просто не съм те чула. Мислех, че не говориш на мен, ясно!

— Ей, хора — намеси се деликатно Харди. Никога не знаеше какво може да му се случи, когато се намеси между съпругата и дъщеря си. — Няма нищо. Нали пих кафе. Стига ми.

— Според мен не ти стига — отвърна Франи, — но не там е въпросът. Освен това не е „няма нищо“. Напоследък тя винаги постъпва по този начин. А явно никой освен мен не забелязва. И не го е грижа.

Олеле, помисли си Харди.

— Винаги ли? — повиши тон на свой ред Ребека. — Винаги! Изобщо не разбирам за какво говориш. Не съм направила нищо, освен че хапнах малко от глупавата сьомга, която си беше на масата точно пред мен. Добре, ако съм я изяла цялата, съжалявам. Но какво искаш да направя, мамо? Да я изплюя обратно ли? — пъхна тя пръст в устата си.

Винсънт, който следеше как се развиват събитията, внезапно хвърли страницата с комиксите, скокна и се отдръпна от масата:

— Спокойно, Бек. Хайде стига.

Харди се намеси в същия момент:

— Не повръщай нищо. Просто ще намажа хлебчето с някоя от рибките в аквариума…

— Не се шегувай с това — обади се Франи. — Не е смешно.

— Изобщо не възнамерявам да повръщам наистина. — Ребека завъртя очи нагоре, според Харди — за да изрази нещо като платоничен идеал за младежка обидчивост.

— Добре тогава.

Франи явно изобщо не смяташе, че това е „добре“, само че борбата й бе отнета, тя се обърна и изчезна обратно в кухнята. Харди се зачуди дали да я последва и реши, че в крайна сметка и за двамата ще бъде по-добре, ако не го направи. Ако отидеше при нея, просто щяха да продължат да говорят за Бек и как започват да я изпускат от контрол, как тя вече не ги уважава и как той е престанал да заема активна позиция. Нещата щяха да ескалират и неусетно разговорът щеше да се завърти около тях двамата с Франи. Нима не вижда каква става тя? Нима му е все едно какво се случва с дъщеря му?

Не му беше все едно. Просто не прекарваше с нея толкова време, колкото прекарваше съпругата му, не се отъждествяваше с нея повече или по-малко, а и не смяташе, че трябва да го прави. Дъщеря му растеше, ставаше независима, което според него бе основната й задача. При това се справяше добре с нея. Даже повече от добре, като се има предвид, че оценките й бяха средно добри, че беше председателка на няколко клуба и че една вечер в седмицата работеше, като преподаваше математика на изоставащите.

Харди наистина вярваше, че тя не е чула предупреждението на Франи за сьомгата. Никога не би изяла парчето, ако знаеше, че е за баща й. Но Франи щеше да каже, че точно в това е проблемът — че тя не мисли за никого другиго освен за себе си. Неговият отговор на тази реплика гласеше: „Разбира се, че не мисли, тя е тийнейджър“. Само че отговорът му не се радваше на популярност.

Седна, отхапа от хлебчето си и посочи към останалите страници на вестника си до лакътя на сина му.

— Вин, може ли да ми подадеш няколко листа? — След това рече sotto voce на Бек: — Вярвам, че не си изяла сьомгата ми нарочно, обаче не е ли по-добре да се извиниш на майка си, задето й повиши тон?

— Само че, знаеш ли, татко — снижи глас дъщеря му, — всъщност тя ми повиши тон.

Винсънт, който се бе върнал на мястото си, поклати глава и безсилно вдигна нагоре очи. Момичета! Харди кимна с разбиране. В това отношение двамата със сина му бяха съюзници. След това отново посочи и нареди:

— Вестника, моля. Щом не мога да ям сьомга, не може ли поне да си прочета вестника?

Вин се пресегна и грабна заглавната страница — скорострелно — и му я подаде над масата, като междувременно хвърли поглед на заглавията. — Ей, това е чичо Ейб. — С което придвижването на вестника спря.

— Вин — внезапно рязко прозвуча гласът на Харди. Той щракна с пръсти: — Веднага, моля те.

Тонът му изключваше всякакви спорове. За секунда Винсънт скокна и застана до рамото му и двамата мъже в къщата зачетоха заглавието под заемащата място за четири колони снимка на Глицки, който изискано поздравяваше кметицата. „Заместник-началникът на полицията Ейбрахам Глицки получи нареждания в движение вчера следобед от Кейти Уест във Фери Билдинг по време на първата «Разходка из квартала» на кметицата. Новата администрация на града възнамерява да увеличи полицейското присъствие и да повиши гражданското съзнание в проблемните квартали на града, а според кметицата появата на Глицки подчертава духа на сътрудничество между оглавяваната от нея служба и полицейското управление, върху който и двете страни се надяват да градят отношенията си“.

— Чичо Ейб се прочува — отбеляза Винсънт.

— Тъкмо каквото винаги е искал.

— Мислех, че той мрази подобни неща.

— Така е. Ще намрази тази снимка. Може би трябва да му се обадя и да му кажа колко спретнат и официален изглежда, докато отдава чест и така нататък. Даже подлизурски.

— Той най-вероятно ще дойде и ще те застреля, тате.

— Да, имаш право. Може би е по-добре да изчакам един ден, за да свикне.

Преди да отиде в службата си, Глицки се отби в отдел „Убийства“, където Марсел Лание седеше зад бюро, заемащо по-голямата част от кабинета му, и почука на отворената врата.

— Може ли да вляза?

— Не може — изсумтя Лание, след това махна на началника си да влезе. — Ранно посещение, Ейб. Кунео?

— Как се сети?

— Имам невероятни прорицателски способности. Той не е доволен от събитията и аз не го виня.

— Обвинявай кметицата.

— И аз така чух.

— Работата е там, че ако ще работим по този случай заедно, трябва да общуваме помежду си. В момента аз не знам какво знае той и обратно. Според мен той още дори не е разговарял със Страут, затова вероятно не подозира, че няма как Миси да се е застреляла. Или че Хановър не се е самоубил. А двете неща заедно означават, че хипотезата за убийство и самоубийство отпада и най-вероятно сме изправени пред двойно убийство.

— И какво искаш да направя?

— Говори с него и му обясни, че не се натрапвам.

Изражението на Лание претърпя лека промяна.

Глицки усети как в лицето му нахлува топлина. Заговори пресилено спокойно.

— Нали не мислиш, че се натрапвам, Марсел?

— Не, щом казваш, че кметицата ти е възложила случая, защо да се натрапваш? — Лание се приведе напред, подпрял лакти върху бюрото. — Само че, Ейб, не е тайна, че ти и нейна светлост сте приятели…

— Това не е…

Лание вдигна ръка:

— Моля те, не знам дали е вярно, обаче така смятат всички. Няма как да го отречеш особено след днешния вестник, нали? Дай да наричаме нещата с истинските им имена. Най-малкото никой не би отрекъл, че сте съюзници, нали? Убит е един от нейните дарители, случаят се пада на Кунео и не щеш ли, ти също получаваш специално назначение по случая. Кажи ми, ако работеше тук, ако беше на неговото място, това нямаше ли да те вбеси?

Лание отново се облегна на стола си и преплете пръсти върху корема си.

— Виж, Ейб, не е тайна, че той не те харесва много, а и според мен ти също не си му голям фен…

— Той почти ме обвини в съучастие в убийство, Марсел. А това до голяма степен успокои нещата около самия него.

— Добре, разбирам, така е. Но трябва да признаеш, че това нещо с теб и с кметицата сигурно му се е сторило като лична вендета.

— Ти вече си говорил с него за това — поклати глава Глицки.

— Не, но тази сутрин ми е оставил съобщение. Доста дълго. Според него ти виждаш в този случай възможност да го изгониш от отдела. Иска просто да ме осведоми за това.

— Заради един-единствен случай? Доколкото ми е известно, инспекторите имат профсъюз. Не бих могъл да го уволня, дори и да исках, не и без причина.

— Може би ще намериш някаква причина.

Глицки поклати глава:

— Вярваш ли в това, Марсел?

— Не. Честно казано, не вярвам. — Той се размърда на стола си. — Но не искаш ли да се запиташ защо Кейти Уест проявява такава лична заинтересованост към случая? Добре, убит е един от най-приближените й хора. При това положение тя се обажда на заместник-началника на инспекторите, за да оглави разследването? Защо? Понеже й е приятел и тя го иска поради съвършено различна причина, защо иначе?

— И каква ще да е тази причина?

— Не знам. Но бих могъл да допусна, Ейб, че може би се опитва да прикрие нещо.

Сега гласът на Глицки стана дрезгав:

— И ти смяташ, че аз бих й помогнал?

— Не. Не би го направил умишлено. Но, чуй ме, ако докладваш на нея, а не на някой в отдел „Убийства“…

— Нали това казвам и аз. Опитвам да се сработя с Кунео.

— Въпреки това става дума предимно за теб и за нея, а не за теб и за него. Ако се добереш до нещо, което би я притеснило…

— Чакай малко. Едва ли смяташ, че Кейти Уест е замесена в убийствата.

Лание се загледа в пространството помежду им за момент, след това сви рамене:

— Не в смисъла, който влагаш. Макар че и двамата знаем, че би могла да е замесена. Истинският въпрос е дали може да има друга връзка между нейна светлост и господин Хановър? Може би убийството му е някакво предупреждение към нея? Може би става въпрос за пари от дарения? — Погледът на Глицки накара Лание да се дръпне назад и да разпери ръце: — Просто ти нахвърлям някои идеи. Само че истината е, че би могла да иска да участваш в разследването по съвършено различни причини от тези, които ти казва, и не смятам, че си толкова наивен — всъщност изобщо не си наивен, — та да не си помислил за това.

Лание отново се облегна назад със скръстени ръце, невъзмутим, предизвикващ по-висшия офицер да го обори.

— Не знам дали бях стигнал чак дотам — отвърна Глицки. — Вчера, когато случаят приличаше на самоубийство, тя искаше да изчистя доброто име на Хановър. Но сега, когато започва да ми се струва, че някой го е убил… — Той замълча и си пое дъх.

— Просто казвам, че от една гледна точка нещата изглеждат малко странни.

— Да, съгласен съм, обаче тя е кмет — каза Глицки. — И както ти е известно, шефът на полицията е под нейно разпореждане. Батист вече е въвлечен в това. Имам предвид чрез моето участие в случая. Човек не може да й откаже, без с това да изложи кариерата си на сериозен риск. — Глицки помълча известно време и продължи: — Просто кажи на Кунео, че бих искал да поговорим. Да обменим сведения. Само двамата, с това ще започнем. Имаш ли нещо против да го направиш?

— Не, това е добре. С радост ще го направя, Ейб. Между теб и мен няма нищо лично. Аз съм само посредник. А посланието си струва.

— Чух те и дори съм съгласен с теб. — Глицки се отблъсна от стената, разкърши рамене и си пое въздух. Пресегна се към топката на вратата, завъртя я и понечи да излезе.

— Ейб — спря го Лание.

Глицки се обърна с въпросително изражение и отново затвори вратата.

Лейтенантът, шеф на отдел „Убийства“, помълча още известно време, загледан в тавана, докато преценяваше дали наистина да каже каквото беше намислил. Най-сетне се реши:

— Има нещо, което сигурно би искал да знаеш. Във връзка с обаждането на Кунео от тази сутрин. Той не искаше да се разчува, най-малкото пък да стига до теб, обаче трябва да го знаеш. — Той въздъхна и изчака още малко.

— Искаш ли да позная от три пъти?

Критичната нотка накара Лание да продължи да говори:

— Може би в къщата не е била онази жена Д’Амиен. Някакви свидетели като че ли са я видели да си тръгва малко преди пожара. Кунео смята, че ако това е вярно, вероятно тя е стреляла.

— Коя тогава е била жената в къщата?

— Нямаме представа.

— А къде е Д’Амиен?

— Никой не знае.

— Аз знам къде е тя. Тя е в камерата ми, само на пет метра от мястото, където сме разположили старите си кости — каза Страут. — Там е с ужасно голяма медицинска сигурност. А по отношение на това дали е стреляла тя, би било доста необичайно, да не кажа невъзможно. Понеже в онзи момент вече е била мъртва.

Патологът стана от бюрото си. Зад него от прозореца смътно се виждаше сутрешното движение по магистралата, застинало неподвижно и в двете посоки. Мъглата явно щеше да се задържи до обяд. Докато разговаряха, Страут отваряше и затваряше един автоматичен нож.

— Тогава кой е извършителят на този безобразен фарс? След като не е била Д’Амиен?

— Преди да ти кажа това, ти ми кажи защо да е фарс, Джон.

— Защото се обадих на д-р Тошио Ямаширу — който между другото се оказа един от главните съдебни зъболекари в страната, викали са го да помага при установяването на самоличността на жертвите от 11 септември в Ню Йорк. Както и да е, обадих му се почти веднага, след като вчера научих името му от теб, и той беше така добър вчера вечерта да дойде тук със зъболекарския й картон и да сравни данните със самата нея.

— С Д’Амиен ли?

— Е, не бяха зъбите на Мерилин Монро. — Патологът затвори ножчето. — Тя е.

— Чакай, чакай…

— Добре. — Ножчето се отвори и затвори четири пъти. Зад Страут на магистралата една кола се премести напред от единия края на рамката на прозореца му до другия. — За какво мислиш?

— Разговарял ли си с Дан Кунео? За този случай?

— Разбира се. Той беше на местопрестъплението.

— Не, оттогава насам — поклати глава Глицки.

— Амииии… — проточи думата Страут — това беше само вчера сутринта, Ейб. Но отговорът е „не“. Не съм го виждал оттогава. Защо?

Пауза.

— Нищо. Просто съм любопитен.

Страут процеди през зъби кратък смях.

— Просто любопитство, значи? Ти си известен с това. — Вдигна ръка, като все още се наслаждаваше на момента. — Сериозно, няма причина да ми обясняваш защо е важно дали съм го виждал. Може би не е моя работа.

— Не е това. И аз не съм говорил с него, но Марсел ми каза, че той имал свидетел, който я е видял да излиза от къщата и да отива към колата си точно преди пожара. Имам предвид Д’Амиен.

— Може би се е върнала. Явно го е направила.

— Разумно.

— Застреляла го е, отишла е до колата си, за да вземе тубата с бензин, която иначе е щяла да бие на очи, ако я остави във вестибюла.

Но Глицки клатеше глава:

— Не. Това е възможно, ако се бе самоубила, което и двамата сме съгласни, че не би могла да направи.

Страут обмисли думите му за момент.

— Значи е някой, който прилича на нея?

— Възможно е. — Глицки се приведе напред в сгъваемия си стол. Както обикновено, беше с пълна униформа и докато стоеше приведен, стискаше фуражката между краката си. — Колко сигурен беше Ямаширу?

— Че това е Д’Амиен ли? Сто процента. Разгледа всичко в продължение на почти час. Както и да е, беше достатъчно сигурен, аз също, че да напиша името й в доклада от аутопсията.

Глицки познаваше Страут от трийсет години и знаеше, че за него това е въпрос на професионална гордост и чест. Страут никога не предаваше нещата в съда, освен ако не беше напълно сигурен. Знаеше, че може да му се наложи да свидетелства под клетва, а и доколкото бе известно на всички в общината, досега не бе допускал грешка по време на аутопсия — било за определяне на самоличността, или на причината за смъртта. Той не би се поколебал да откаже да свидетелства, ако не е напълно сигурен. Само дето никога не бе грешал. Глицки знаеше, че и сега не греши.

А това означаваше, че след известно отклонение отново се е върнал там, където беше преди разговора си с Марсел Лание сутринта или по време на разговора си с кметицата предишния следобед. Някой бе застрелял Хановър и Д’Амиен и след това бе запалил телата им.

Значи това несъмнено бе разследване на убийство. Кунео беше полицаят, който водеше разследването и макар да имаше разпореждане от кметицата, Глицки щеше да се съобразява с колегата си, докато това е възможно. В съзнанието му отекваше съветът на Харди — може би това бе добра възможност да се помири с този човек, да постигнат известно взаимно разбирателство, може би дори да поставят началото на взаимно уважение.

След като най-сетне почти успя да се добере до кабинета си, Глицки застана смръщен пред вратата, на която бе окачена изрезка със снимката му от сутрешния брой на „Кроникъл“. Не би трябвало да се учудва, макар че точно това направи, как новинарските агенции — печатни, радио- или телевизионни — толкова последователно успяваха да предават подвеждаща информация дори посредством една снимка. Разбира се, той още сутринта бе видял глупавата снимка. Че как можеше да я пропусне! Стори му се странно, че изобщо не помни този конкретен момент, макар да изглеждаше, че е заел поза за официален поздрав, а отдаването на чест бе толкова отчетливо, все едно позираше.

Усети, че някой е влязъл в заседателната зала между рецепцията и кабинета му, и се обърна. Мелиса не беше точно негова лична секретарка — технически погледнато, тя пазеше достъпа до него и до другия заместник-началник, Джейк Лонгория, — но тъй като бе най-високопоставената служителка от шестте на рецепцията, тя проявяваше собственически и дори майчински интерес към мъжете, достъпът до които охраняваше. В момента тя широко му се усмихваше, явно доволна от отразената светлина на славата, която снимката хвърляше върху самата нея, както и от очевидно растящата известност на Глицки сред хората, управляващи града. (В много случаи заместник-началникът на полицията взимаше със себе си пазителката на портите си, ако се издигнеше до шеф на полицията.)

— Харесва ли ви? Снимката е великолепна.

Зад нея Глицки забеляза на входа един-двама от останалите служители, които искаха да споделят с него очакваната от тях безусловно положителна негова реакция. Той усети, че в най-добрия случай би било грубо и би се отразило отрицателно на духа на служителите, ако последва импулса си и скъса снимката, затова си лепна безизразно изражение и кимна.

— Хубава е. — Усети, че те очакват от него още нещо, затова леко се поклони сковано от кръста: — Благодаря на всички ви.

Щом се озова в блажената обител на кабинета си, с тиха ярост, която бръмчеше в ушите му, той окачи фуражката си на една закачалка до вратата, след това отиде на бюрото си и натисна постоянно мигащото копче, което означаваше, че има съобщения на гласовата си поща. Тринайсет.

Сред обичайния бюрократичен бял шум поне шест от обажданията бяха свързани със снимката. Джеф Елиът искаше да научи повече за историята, която явно бил пропуснал, докато бяха разговаряли предния ден, и питаше дали не може да го интервюира скоро, например днес, за рубриката си „Градът говори“. Приятелят и наставникът му Франк Батист му бе оставил съобщение, в което съвсем леко, но безпогрешно се долавяше лека завист. Батист не го казваше директно, но ставаше ясно, че ако ще се публикува снимка, символизираща сътрудничеството между кабинета на кмета и полицията, може би на първа страница следваше да отдава чест началникът на полицията. Трея, която се бе събудила, след като Глицки бе излязъл в седем без петнайсет и бе видяла снимката, когато той вече бе излязъл, бе съгласна с Мелиса, че публикуването й би трябвало да го ласкае и че изглежда хубаво. Дизмъс Харди от друга страна го поздравяваше с ужасен сарказъм за фотосеанса и се питаше дали на табелката с името на джоба на ризата му не бе специално типографски напечатано „Глицки“. (Глицки веднага сведе поглед към снимката, при което вратът му изпука, за да провери — не, не беше така.) Освен това Харди го уверяваше, че ако има нужда от човек, който да оглави кампанията му за какъвто и да е пост, Дизмъс е неговият човек, макар да бил малко огорчен, че най-добрият му приятел не го е посветил в плановете си още от самото начало.

Забеляза, че Кунео все още не е отговорил на обаждането му. Глицки реши да му звънне у дома и да го събуди, ако се наложи, след като прослуша гласовата си поща. За негова изненада обаче последното съобщение беше от Катрин Хановър, която бе видяла снимката и бе познала името му след вчерашния им разговор. След като цяла сутрин обмисляла дали да му се обади, тя най-сетне събрала смелост и го молеше да й позвъни у дома. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Предишната вечер я бил посетил инспектор Кунео и искала да обсъди с него нещо, както се бе изразила, малко деликатно.

Той погледна часовника си. Беше му се обадила преди по-малко от петнайсет минути. Започна да набира номера й.

— Госпожо Хановър? Обажда се заместник-началник Глицки.

Осезаема въздишка, след това поток от думи:

— Благодаря ви, че се обаждате толкова бързо. Не знаех дали е възможно да оставя съобщение лично за вас, но… — Тя остана без дъх, а после след известно колебание започна отново, малко по-спокойно. — Не знаех с кого другиго да поговоря.

— Не споменахте ли, че снощи сте разговаряли с инспектор Кунео?

— Да. — Нова пауза. — Просто се питах дали е възможно да се уреди да разговарям с вас вместо с инспектор Кунео. Искам да кажа, ако ви трябва… ако полицията иска да разговаря още с мен за Пол, за пожара или за нещо друго.

— Не искате да разговаряте с инспектор Кунео, така ли?

— Бих предпочела да не се налага.

Положението наистина беше деликатно. Особено в светлината на новите сведения на Глицки, че отдел „Убийства“ — т.е. Кунео — разследва не убийство и самоубийство, а двойно убийство. Така Катрин Хановър ставаше не просто свидетел, а един от многото евентуални заподозрени в убийството. Тя може би не гледаше на нещата така, но Глицки вече се бе оказал принуден да ги погледне по този начин заради онова, което тя му бе казала предишния ден — за силния си финансов мотив Миси Д’Амиен да бъде изключена от завещанието на Пол Хановър или, ако това не успее, от живота му. Много хора са били убити за далеч по-малко пари.

А ето че сега Катрин Хановър не искаше да разговаря с полицая, който провеждаше разследването. Предвид всичко това бе недопустимо, а и Глицки не бе склонен да обмисли молбата й. Ако въпросите на Кунео я бяха разтърсили или разстроили, или я бяха накарали да се почувства неудобно по някакъв начин, толкова по-добре — може би той се бе натъкнал на нещо, свързано с убийствата, което тя се опитваше да прикрие. Нямаше да може да избегне Кунео. Не можеше да става и дума за подобно нещо и той й го заяви.

— Съжалявам — каза й в заключение, — но свидетелите не могат да избират кой да ги разпитва.

— Добре — примири се тя с натежал от съжаление глас. — Поне опитах. — След това, сякаш връхлетяна от внезапно прозрение, добави: — Трябваше да се сетя, че ще се подкрепяте.

— Кой?

— Вие, от полицията.

— Да, в този случай е точно така. По очевидни причини такова е общото правило — заподозрените рядко изгарят от нетърпение да разговарят с разследващите полицаи.

Чу я как си поема въздух.

— Заподозрени ли? — прошепна тя. — Заподозрени ли казахте?

— Да, госпожо.

— Значи вече съм заподозряна? Струва ми се, че бях свидетел — прозвуча гласът й по-високо и по-силно. — Доброволно разказах всичко на инспектор Кунео — и по време на пожара, и след това в дома си. Как е възможно… Как е възможно да смятате, че имам нещо общо с това?

— Не смятам подобно нещо.

— Но нали казахте, че съм заподозряна?

Глицки здраво стисна слушалката и метна поглед към тавана. Всичко това бе стигнало много по-далеч, отколкото трябваше, и сега той усети, че трябва да обясни положението, в което се намира — ситуация, която би предпочел да избегне.

— Не — каза той, — отбелязах, че заподозрените често не желаят да разговарят с разследващия полицай.

— Но подтекстът бе, че аз съм една от тях.

Глицки заговори с преувеличена прецизност:

— Госпожо Хановър, тъй като, доколкото ми е известно нямаме никакви заподозрени, всеки е на практика заподозрян. Което включва и вас, макар да не ви поставя на челно място в списъка. Вие ме попитахте дали има начин да избегнете отново да разговаряте с инспектор Кунео и аз ви казах защо това не е позволено.

В тона й се прокрадна стоманена нишка, когато го притисна:

— Добре тогава, ами ако подам оплакване срещу него? Към кого да се обърна за това? Какво ще стане тогава?

— Какво оплакване?

— За непристойно поведение — каза тя след кратко колебание.

— В какъв смисъл? Какво непристойно поведение?

Пак си пое въздух, пак последва пауза.

— Сексуално, бих казала.

Сега бе ред на Глицки да замълчи. Мълчанието бе натоварена със значение. Най-сетне, пристъпвайки внимателно, той каза:

— В управлението има Служба по управление и контрол, която разследва подобни обвинения. Мога веднага да ви свържа с тях.

Само че този път тя бързо изстреля:

— Не искам да ходя там. Поне още не.

— Защо не? Ако инспектор Кунео ви е нападнал…

— Не ме е нападал. Той просто… ами беше съвсем ясно, че ми се сваля, и затова предпочитам да не ми се налага да го виждам отново. Кара ме да се чувствам неудобно. Не искам да причинявам неприятности никому, готова съм да разговарям с когото и да изпратите, обаче инспектор Кунео ме притеснява. Само това.

— Докосна ли ви?

— Няколко пъти. След това стисна ръката ми, преди да си тръгне, каза, че мога да му звънна у дома по всяко време, и ми даде номера си. Това определено бе… неуместно. Той ми се сваляше.

— Обаче вие не искате да подадете жалба?

— Струва ми се малко силна мярка предвид на случилото се. Не бих искала да реагирам пресилено. Не желая да му създавам неприятности…

— Може би вече си има неприятности.

— Не! Наистина не искам това. Вижте — каза тя, а напрегнатостта й вече направо се процеждаше по линията, — наистина е така, просто не желая да го виждам. Ако се налага да говорите с мен, можете да дойдете вие или някой друг. Не се опитвам да се измъкна от полицията, а пък той не направи нищо чак толкова нагло, че да се налага да подавам оплакване.

— Добре, но ако не подадете оплакване, тогава официално не се е случило нищо. Това ще е краят на историята.

— Всъщност наистина не се случи нищо.

— Не ви ли докосна?

— Докосна ме. Вече ви го казах.

— Е, това е нещо. Това е основание за оплакване. — Искаше му се добави, че на нейно място той веднага би подал оплакване, но просто не можеше да каже това. Решението трябваше да бъде само нейно, не биваше да се меси.

— Ами, може би, но дори и така да е… Добре, ще си помисля.

7

Харди и Глицки седяха на бара на „Суон Ойстър Депо“ на Полк Стрийт, в дъното на помещението, и ядяха пържени омари и замразена салата от марули със сол „Луи“. Харди пиеше бира, а Глицки, инкогнито, след като бе свалил фуражката си и бе облякъл старото авиаторско яке, което скриваше униформата му, бе предпочел чай с лед както обикновено.

— И разбира се — казваше Харди, — ако му предадеш съобщението по някакъв официален начин, той или ще обвини нея, че лъже, или теб — че си измисляш. — Отпи от бирата си. — Положението става все по-розово, нали?

— Трябва да му кажа. Не мога да не му кажа.

— Реших, че точно затова искаш да се срещнем толкова спешно. За да те посъветвам да не правиш точно това.

— Но аз трябва да го направя.

— Добре тогава. А сега може ли да се насладим на този приятен обяд?

— Ако тя, Хановър, не подаде оплакване, все едно нищо не се е случило.

— Мислех, че сме приключили с този разговор.

— Всъщност въпросът изобщо не е на отдела.

— Щом казваш. Ченге по време на служба сваля свидетелка — допускам, че е хубава…

— Не съм я виждал, обаче едва ли има значение.

— Разбира се, че няма. Шегувам се. Независимо дали е красива, или не, свидетелката е тормозена.

— Тормозен е евентуален заподозрян.

— Да, и това. Но каквато и да е, тя е била подложена на тормоз, може би дори е била нападната, зависи как тълкуваш нещата, от полицай по време на служба. Наистина ли твърдиш, че това не е проблем на участъка?

Глицки сдъвка лед от чая си.

— Надявам се, че поне си написал записка към досието на случая. — Разгледа изражението на Глицки и продължи: — Добре, сега говори правният ти съветник — нека това да е първата ти работа веднага щом се върнеш в кабинета си. Така поне ще си защитен, ако проблемът се раздуе, или, да не дава господ, ако Кунео я изнасили, убие или нещо такова. — Той обра малко сос от чинията с коричка от питката. — Това трябва по някакъв начин да стане официално. Не казвай на Кунео направо. Съобщи на Батист, на четири очи. Той ще те подкрепи.

— А може би няма. Точно в този момент не е особено доволен от мен заради снимката в „Кроникъл“. Освен това няма да иска да го безпокоя. Проблемът е мой.

— Не. Проблемът е, че ти го смяташ за свой проблем. В резултат на разгорещен спор вече установихме, че проблемът е на полицейското управление, а Франк е началник на полицията. Значи проблемът е повече негов, отколкото твой. Всъщност той най-вероятно направо ще уволни Кунео.

— Няма да го направи, ако няма оплакване.

— Обади се на Хановър. Убеди я да подаде оплакване.

— Добра идея. Ами ако тя е убийцата?

— Признавам, че това би било ужасно лош късмет.

— Дори нещо повече.

— Всъщност каква е вероятността тя да е убийцата?

— Нямам представа. Изобщо не съм в течение кои са заподозрените на Кунео или с каквото и да е друго. На мен тя надълго и нашироко ми говори за пари, а това й дава предостатъчно мотиви, само че ми се стори, че всички останали в семейството пеят същата песен. Ти знаеш, че човек като Пол Хановър винаги има някакви сделки. Нали му гледа портрета снощи по Канал 4? Участва във всякакви машинации, при това не само тук, в града. А и тази Миси. Никой не знае нищо за нея. Само, че е похарчила много пари за къщата.

— Ето, видя ли?

— Какво?

— С кого е харчила парите?

— Не знам. Допускам, че с ремонтната фирма. — Остави чашата с чая си и си записа в бележника. — Това не е най-лошата ти идея.

— Благодаря ти. Да се върнем на Кунео.

— Винаги стигаме до Кунео.

— Да, така е. Обвиняваш ли ме?

Глицки се замисли над въпроса продължително.

— Не — каза той най-накрая и сдъвка още малко лед. — Само че бих го направил по-хитро.

— Как например?

— Просто ще блокирам достъпа му до нея. Той работи нощем, нали? Ще се постарая да взема показанията й през деня. Така няма да има причина да се вижда с нея отново.

— Може би не му трябва причина.

Глицки обаче поклати глава:

— Не, той няма да задълбочи нещата, ако не я вижда по служба.

— Сигурен ли си?

— Чувал съм слухове. Такъв му е стереотипът.

— Значи и преди е правил подобно нещо?

Свиване на рамене, след това кимване.

— При това не на всички им е било неприятно. Магията на униформата, въпреки че той не носи униформа. Марсел ми каза, че Кунео е имал връзка с психоложката си, след като е престанал да се среща с нея служебно.

— Будалкаш ме.

— Де да беше така! Очевидно той смята, че няма нищо нередно да опита или да покаже на една свидетелка, че я намира за привлекателна.

— Някой от тези случаи да е документиран?

— Имаш предвид като нападение или тормоз? Не. Те са били съгласни.

— Значи той действа с оная си работа. Извинявай.

— Поне с нея.

Двамата мъже замълчаха, за да се нахранят. Глицки свърши пръв и дъвчеше лед, когато каза:

— Ще се срещна с него — ченге с ченге. Ще му съобщя какво е казала и той вероятно ще се опита да бъде по-дискретен.

— Ще се направиш на негов приятел.

— Точно така. Ще го държа под око.

Харди преглътна омара си и навири чашата с бира.

— Чувал съм и по-лоши планове. Само че преди това искам да си направиш една услуга.

— Каква?

— Пусни записка към досието на случая.

В два часа Кунео думкаше на фона на музиката на Бийч Бойс. Не че Денис Уилсън беше рок барабанист от ранга на, да кажем, Чарли Уотс от Стоунс или на някой от момчетата от известните банди, обаче той целият настръхваше от думкането му, а понякога Кунео искаше да свири силно и високо, а не хубаво. Тъкмо остави чинелите да заглъхнат на края на „Помогни ми, Ронда“, когато някой почука на входната врата.

— Един момент!

Беше бос, целият бе плувнал в пот и беше облечен с потник и със светлозелени къси гащета. Живееше на такова място, че не го посещаваха много хора, затова почукването го озадачи. Освен това бе полицай от доста време — тринайсет години, — и непрекъснато мъкнеше със себе си бремето на известна параноя. Кобурът с пистолета му беше провесен на облегалката на един от кухненските столове и той прескочи двете стъпала дотам и се озова с оръжието в ръка само две секунди по-късно.

— Секунда — провикна се той. — Идвам.

Само че преди това дръпна лекичко тънките завеси във всекидневната и надникна навън. На циментовата площадка, която представляваше предния му двор, беше паркирана служебна кола, а зад волана й седеше униформен шофьор. Той дръпна пердето още повече, долепи очи до прозореца и видя Глицки, застанал спокойно на площадката пред къщата му, затова остави пистолета върху телевизора и отиде да отвори вратата.

Глицки подхвана разговора приятелски и направи жалък, но вероятно искрен опит да се усмихне.

— Съжалявам, чете безпокоя, инспекторе, обаче не знам дали съобщенията ми стигат до теб, а трябва да сме в синхрон по отношение на случая с Хановър. Положението се нажежава твърде бързо. Нещо против?

— Не, разбира се. Идеята е добра. — Изненадан, Кунео се извърна наполовина към дневната си. — Тъкмо се упражнявах. Все още не съм прослушал съобщенията си. Предполагам, че снощи сме се разминали. Отбих се в кабинета ви.

— Няма нищо. Бях в движение. — Глицки хвърли бърз поглед над рамото на Кунео. — Нали не прекъсвам нещо? Сам ли си?

— Да, сам съм. — Кунео отстъпи малко назад и го покани: — Искате ли да влезете? Можем да поседнем.

— Благодаря. — Глицки направи крачка в стаята и спря. — Хубава къща и на хубаво място. — Посочи към барабаните: — От колко време свириш?

— Вече няколко години. Освобождавам излишната енергия.

— Разбирам — каза Глицки. — Не съм го правил, откакто спрях да играя футбол. Ако не броим бебето. С едно бебе човек изразходва много енергия. — Огледа стаята явно спокоен. — Един от синовете ми, Джейкъб, е музикант. Всъщност е певец. Оперен, ако щете вярвайте. — Кунео не реагира на бръщолевенето му, но Глицки въпреки това продължи: — Не че у дома слушахме много оперна музика, когато той беше малък, затова не знам откъде се е появила обичта му към операта, но е много добър. Лошото е, че живее в Италия и го виждам много рядко.

Глицки приседна на ръба на дивана. Остави мълчанието да натежи, след това го наруши:

— Допускам, че си бесен заради намесата ми в случая. На твое място и аз щях да бъда.

Кунео седна на столчето зад барабаните и удари единия барабан.

— Да, малко, обаче какво мога да направя? Никой не ме е питал. Само че случаят е мой.

— Никой не твърди, че не е.

— Извинете ме, сър, обаче това са глупости.

Глицки се намръщи заради грубия език, заради неуважението към по-високия му чин, макар че до известна степен сам го бе предизвикал, като бе дошъл неканен в дома на Кунео.

— Всъщност не са глупости. Струва ми се, че в съобщението си обясних, че кметицата е имала лични взаимоотношения с Хановър и иска да бъде пряко осведомявана за случая.

— И не бе възможно Лание да получава информацията от мен и да й я предава?

— Тя познава мен по-добре — сви рамене Глицки.

— Късметлия сте.

— Може би. Някои хора може и да сметнат, че това е спорно. Работата е там, че от моя гледна точка ти все още си полицаят, който води разследването.

— А вие какво сте? Моят надзорник?

— Надявах се в този случай да ти бъда партньор.

Кунео започна бързо, но тихо да барабани върху единия от барабаните. Осъзна какво прави и спря. След това отново започна.

— Аз работя най-добре сам — каза той.

— Аз също. — Глицки си помисли, че едва ли ще постигнат по-голям напредък по тази тема, затова реши да прекрати примирието и да се насочи към фактите по делото. — Говорих с Бекер и той ми каза, че имаш свидетелка, която е видяла Миси да напуска къщата преди пожара.

Барабаненето престана.

Глицки продължи:

— Затова предположих, че още този следобед ще се опиташ да я оплетеш в мрежата. Очевидно е, нали? Тя е стреляла.

— Е и?

— Вече говори ли със Страут? — Вдигна ръка и прекъсна отговора. — Не те критикувам, в случай, че не си говорил. Просто питам.

— Възнамерявах да се срещна с него след вашата среща.

— Е, може и да ти спестя ходенето дотам. Тази сутрин се отбих в моргата. Снощи е направил зъбно изследване. Миси е.

Новините най-сетне успяха да предизвикат известен интерес. Цялото тяло на Кунео се приведе напред, той сложи ръце върху коленете си, а погледът му стана остър и съсредоточен.

— Съвсем сигурен ли е?

Глицки повдигна лекичко ъгълчетата на устните си.

— Говорим за Страут.

Което ще рече, че каже ли нещо, значи е точно така.

Кунео кимна, че разбира, и попита:

— Значи тя се е върнала отново вътре?

— Това е една от теориите.

— Убила го е, излязла е да вземе бензина, няколко минути го е изливала, а след това е подпалила къщата и се е самоубила?

— Само дето не се е самоубила.

Кунео наведе глава на една страна и тогава си спомни.

— Точно така. Тя е простреляна твърде високо отзад в тила, нали така?

— Точно така. Може и да е физически възможно, обаче не е много вероятно. По-вероятно е някой друг да е застрелял и двамата. — Той разпери длани и каза: — Ето дотук сме стигнали.

Кунео се плесна по бедрата.

— Тогава защо свидетелите ми смятат, че са видели Миси?

— Може би наистина е била тя. Кои са свидетелите ти?

— Съседи.

— Значи ти предполагаш, че тя е излязла някъде и след това се е върнала в неподходящия момент, така ли?

— Нищо не предполагам. Допускате ли, че целта е бил Хановър?

— Не знам. Кметицата обаче така смята.

— Тя даде ли ви други сведения?

— Не.

— Значи тя е човек, с когото бихме могли да разговаряме?

Глицки кимна и каза:

— Може би. Възнамерявам да я попитам.

— И после ще ми кажете какво е отговорила?

— Такъв е планът. Работим заедно. И понеже е така, исках да ти предам нещо. Тази сутрин ми се обади Катрин Хановър. Снахата?

— Да, знам. Вече два пъти разговарях с нея. Значи ви се е обадила?

— Да. Явно и двамата сме я питали за едно и също. Разговарях с нея по телефона вчера, а ти явно си я посетил след разговора ни, така ли е?

— Така е — неохотно отвърна Кунео. — Тя ми каза, че си се обаждал.

— Е, това няма да ти хареса, обаче тя твърди, че си се държал непристойно.

Лицето на Кунео мигом доби сурово изражение.

— Какво е казала? И какво точно непристойно съм направил?

— Докосвал си я.

— Докосвал ли съм я? Къде? Каза ли ви?

— По ръката и по рамото.

— По ръката и по рамото. Като че ли си спомням нечие рамо и ръка. И това ли разбира тя под непристойно поведение? — Сетне попита с различен тон: — Ще подаде ли оплакване?

— Не.

— Значи твърди, че й се свалям, обаче няма да подаде оплакване? Какво става?

— Няма значение — отвърна Глицки. — Ти докосна ли я?

Кунео замълча за миг.

— Всъщност не си спомням.

— По-добре щеше да е, ако си спомняш, каквото и да се е случило.

— Добре тогава. Не съм я докосвал.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Ако съм го направил, например когато съм минавал покрай нея, е било съвсем невинно и дори не съм забелязал.

— Значи ако си направил нещо подобно, може би по погрешка, тя е реагирала твърде пресилено?

— Или е така, или просто лъже. Има подобни случаи.

— Защо й е да лъже?

— Точно това се питам и аз, особено след като няма да подаде оплакване. — Пръстите му отмерваха силен ритъм по големия барабан. Та-да-дум, та-да-дум. — Може би съм бил близо до нещо, за което не е искала да говори.

Глицки се приведе напред.

— Помниш ли какво би могло да е то?

Кунео тактува още известно време, замислен върху въпроса.

— Нищо конкретно.

— Защо отиде да се срещнеш с нея?

— Тя беше свидетелка и можеше да си спомни нещо. Знаете как е.

— Добре.

Пръстите престанаха да барабанят. Този път тишината беше още по-плътна.

— Добре какво?

Глицки се поколеба:

— Ако не си я питал за нищо конкретно и не си я посетил по някаква конкретна причина — нещо от думите й предишната нощ, което те е притеснило, нещо подобно, — хората може да се запитат защо изобщо си отишъл да я посетиш. — Той отново вдигна ръка: — Просто съображение, ако отново бъде повдигнат този въпрос.

Кунео му метна продължителен безизразен поглед.

— А вие защо й се обадихте?

— Обадих й се, защото се надявах някой от семейството да знае кой е бил зъболекарят на Миси, а тя бе единственият човек, с чиито координати разполагах. Имах късмет. — Глицки говореше спокойно за разлика от очевидния гняв на Кунео. — Чуй ме, не те обвинявам в нищо. Щом казваш, че не си я докосвал, значи е така. Ако си усещал, че трябва да поговориш с нея отново без конкретна причина, на мен това ми стига. Добрите ченгета имат инстинкт.

Барабанът издаде едно туп.

Глицки продължи:

— След като ми даде името на зъболекаря, тя говори за семейството си и за пари. Положението на всички тях ще се подобри след смъртта на Пол.

— Колко ще се подобри?

— Много.

Глицки изложи мнението си, че простодушното и небрежно изреждане от страна на Катрин на ползите от смъртта на Пол не позволяват да бъде сметната за заподозряна. Затова може би, би било най-добре Кунео да не се доближава до нея. Ако се наложело отново да бъде разпитана, можел да го направи той, Глицки. Кунео не прие аргументите му, само че не възнамеряваше да спори със заместник-началника, чието посещение тук целеше единствено да го сплаши.

— Случаят е мой — каза той вместо това. — Какво ще кажете аз да водя разследването и да ви информирам?

— Бихме могли да постъпим по този начин, само че ще изпадна в малко неловко положение пред кметицата. Тя ме помоли да участвам. Кажи ми как мога да направя това и да те оставя да си гледаш работата.

— Вече ви казах. Аз ще работя и ще ви осведомявам за напредъка.

Глицки остави бележника си.

— Ще те попитам още веднъж. Или ти ми кажи как искаш да го направим, или аз ще ти кажа как ще го направим. Достатъчно ясно ли се изразих?

След минутка Кунео кимна.

— Добре. — Извади собствения си бележник и разлисти няколко страници. — Казахте, че кметицата може да знае нещо, което не ви е казала. Попитайте я какво всъщност знае за Хановър.

— Добре.

— После вижте дали няма да можете да разберете от нея нещо и за Миси.

— Смяташ, че може тя да е била главната цел?

— Тя е също толкова мъртва, колкото е Хановър. А Катрин каза, че двамата са имали недоразумения.

— Заради ремонта? Катрин го е казала…

Кунео го прекъсна:

— Катрин, Катрин, Катрин…

— Да, знам.

— Не съм я докосвал.

— Не съм казвал, че си го направил.

Мълчание. След това Глицки извади от бележника си парче вестник, разгърна го и го подаде на Кунео.

— Това са Пол и Миси преди три месеца на някакво парти. Това е единствената нейна снимка, с която успях да се снабдя, което ми се стори малко странно, предвид на факта, че снимката на Пол излиза във вестниците на всеки две седмици. В „Кроникъл“ дори имат негова портретна снимка. Обаче нямат нищо за нея освен това.

— Не е обичала да я снимат.

— Явно не.

— Защо?

— Нямам представа.

Кунео най-сетне погледна снимката.

— Човек би допуснал, че жена с нейната външност би обичала да се снима. — Разгледа снимката още малко и тихичко подсвирна: — Определено е страхотно парче.

Въпреки това не откъсна очи от снимката.

— Виждаш ли нещо? — попита го Глицки.

— Не, нищо. Просто нелепо разхищение — отвърна Кунео, сякаш го бяха изтръгнали от някакво мечтание.

8

Кунео излезе от къщата около половин час, след като си бе тръгнал Глицки, поради което стигна в града към три и половина, много преди началото на смяната му. Допускаше обаче, че известно време няма да спазва работното си време, не и ако искаше да разреши случая, преди Глицки да се опита да си припише някакви заслуги за него.

Отделът за палежите от години работеше в една от пожарните команди близо до центъра на града. Само че в тази сграда нямаше тоалетни и помещения за преобличане за жените пожарникари, затова с цел да се отвори място за тези подобрения, инспекторите по палежите бяха прехвърлени в сегашната си сграда в един барикадиран склад на Еванс Стрийт, далеч на юг от Маркет. В подобното на пещера помещение държаха микробуса на инспекторите, както и допълнителни помпи, камиони, дълги километри маркучи и друго оборудване. Имаше и една стара пожарникарска кола, която бяха използвали по време на земетресението и на пожара през 1960 г. с тежка четиристотин килограма стълба на пет етажа, за чието повдигане бяха необходими двайсет мъже.

Бекер седеше на горния етаж до малка заседателна маса в общата стая пред малкия си кабинет. Когато Кунео влезе, той разлистваше огромните страници на някаква компютърна разпечатка. Вдигна поглед и без всякакво встъпление каза:

— Бензин „Валеро“.

— Какво за него?

— Това е запалителното вещество — почука Бекер по страниците пред себе си. — Оказа се, че имаме достатъчно добра проба от килима под женския труп. Направихме анализ със спектрометър. „Валеро“.

Кунео си дръпна един стол.

— Различни ли са? Мислех, че бензинът е един и същ.

— Не точно. — Инспекторът сложи пръст върху листа. — Този имаше формулата на „Валеро“.

— И какво ни казва това?

— За жалост не много. „Валеро“ е най-големият производител на бензин в страната. Само че, и това е добрата новина, фирмата съвсем не е най-големият лидер на пазара в града. Има бензиностанция на „Валеро“ само натри преки от Аламо Скуеър. Не е задължително нашият човек непременно да е купил бензина оттам, само че някой е купил почти десет литра оттам в сряда сутринта. Продажбите се записват автоматично и ние ги проверихме.

— Някой да е забелязал кой е бил купувачът?

— Все още никой не е питал.

Кунео изцъка с език.

— Ще намина оттам. Имам снимка на Миси. Може да излезе нещо. — Той извади бележника си, разгъна снимката и я подаде на другия мъж. — Готино парче, а?

Бекер продължително се втренчи в снимката.

— Това ли е Миси? Струва ми се някак позната.

— Знаеш ли, и аз си помислих същото. Нали чу, че наистина е била тя?

— Да. Обадих се на Страут, за да съм в течение.

Кунео барабани на стола си няколко секунди, зареял поглед в пространството помежду им. Внезапно щракна с пръсти:

— Това е. Знаех си, че има и още нещо. Докато преди малко ми разказваше за бензина, спомена нещо за „вашия човек“. Разполагаш ли с нещо, което да стеснява обръча до мъж?

— Не — каза Бекер. — Просто винаги съм смятал, че е бил мъж. Казах го и на Глицки.

— А той какво ти каза?

— Всъщност нищо. Просто ме изслуша. Защо? Да не би нещо да насочва към жена?

— Може би — отговори Кунео. — Ще те осведомя.

Глицки си каза, че ако не иска да пита кметицата направо, а той не искаше, най-добрият източник на информация за вероятно скритата връзка с Пол Хановър може би ще открие в мазето на сградата на вестник „Кроникъл“ на Пета и на Мишън. Макар момичето от рецепцията да позвъни на Джеф Елиът, за да му съобщи, че Глицки е горе и чака да се срещне с него, когато пуснаха полицая долу и го въведоха в малката стъклена кабинка на Джеф, репортерът и автор на колонки седеше в инвалидната си количка и печаташе като хала на компютъра си, явно напълно изключил за заобикалящия го свят, докато внезапно не спря и не вдигна поглед.

— Това ще ми донесе „Пулицър“ — каза той. — Имаш ли нещо против да почакаш още няколко параграфа? — направи му знак към един от столовете в кабинката си.

Глицки кимна и седна.

Кабинетът беше малък и претъпкан. Вътре имаше малко метално бюро, върху което се намираха компютърът и телефонът на Елиът, висока до кръста дъбова полица за книги, натъпкана до пръсване, и друга метална полица с едногодишното течение на вестника, на която беше облегнат чифт патерици. За стъклената стена до главата на Глицки бяха залепени няколко карикатури от „Ню Йоркър“ и някакви други. До телефона върху бюрото имаше снимка на съпругата на Джеф и на дъщерите им.

Елиът спря да пише и впери поглед в екрана си, след това вдигна дясната си ръка над клавиатурата и я стовари долу с победоносен жест. Екранът се прочисти. Обърна глава към Глицки.

— Извинявай за това, обаче материалът е блестящ. Утре ще видиш. Е, на какво дължа личната ти поява?

— Нали каза, че искаш да си поговорим? За снимката ми заедно с кметицата? За това, че има нещо, което крия от теб?

— Мисля, че просто те будалках. Да не би наистина да има нещо такова?

— Ако има, надявам се двамата с теб да можем да открием какво е.

Елиът избута инвалидната си количка иззад бюрото и се завъртя, за да застане с лице към него.

— Не разбирам.

— Не ми се ще да е така. Какво знаеш за Пол Хановър?

— Нещо друго, освен че е мъртъв ли? Това май ще се окаже свързано с кметицата, нали?

— Може би. Освен това разговорът ни е неофициален, ясно? В крайна сметка, ще видиш, че ще си струва.

Елиът кимна с известна неохота.

— Добре. С какво разполагаш?

— Не знам дали е нещо важно, но спомняш ли си, когато вчера във Фери Билдинг ти казах, че двамата с Кейти вършим една работа. Работата е там, че тя ме помоли лично да се намеся в тази история с Хановър.

— И защо ще иска подобно нещо?

— Това не е ясно. Може би смята, че двамата сме свързани.

— Значи ти ще контролираш информацията, която излиза?

— Ще ми се да вярвам, че тя не мисли това.

— Но го подозираш?

— Може би е твърде силно казано. Не знам за Хановър нищо друго освен факта, че й е дал пари за предизборната й кампания. Мислех, че може ти да си чул повече.

Елиът свали ръце от ръкохватките на инвалидната си количка и ги скръсти в скута си. Очите му се насочиха към карикатурите на преградата над главата на Глицки, но всъщност не гледаше тях. Накрая си пое въздух и отново го изпусна.

— Първо — поде той, — Хановър не й е дал просто някакви пари. Той организира вечерята за събиране на средства, която постави началото на кампанията й предишното лято. Струва ми се, че на онази вечеря тя успя да събере около шестстотин хиляди долара. Сигурно си чел за това, защото историята се появи във вестника, а не в моята рубрика. — Ухили се на малката си шегичка. — Само че Хановър, както би казал човек, беше католик по отношение на политическите си дарения. Кейти, разбира се, е демократ, само че той има вземане-даване и с републиканците.

— Откога допускаме републиканци в Сан Франциско?

— Ще останеш изненадан. Знаеш ли кой беше домакин на партито, когато миналата година президентът дойде тук, за да събере малко средства?

— И какви бяха политическите му стремежи? Имам предвид на Хановър.

— Всъщност той не се занимаваше много с политика. Имаше клиенти. Обаче чакай малко.

Джеф се върна обратно към компютъра си, натисна няколко клавиша и доволно се облегна назад.

— Ето така. Когато паметта ти изневерява…

Глицки се приведе напред на стола си.

— Какво намери?

Донъл Уайт, чернокож жизнерадостен мъж в средата на трийсетте, управляваше бензиностанцията на „Валеро“ на кръстовището на Оук и на Уебстър. Не беше собственикът, но работеше следобед шест дни в седмицата. Погледна показаната му от Кунео снимка на Миси Д’Амиен и кимна:

— Да, тя идва тук много често, всяка седмица или веднъж на две седмици. Сигурно живее наблизо.

— Вече не. — Кунео му разказа новините и продължи. — Въпросът е дали е идвала в сряда, за да напълни туба с бензин.

— Няма как да я видя, ако е идвала сутринта. — Мъжът отново сведе поглед към снимката и почеса късата си брада. — Обаче почакайте малко.

Стояха отпред до бензиновите колонки, а сега мъжът се обърна и се провикна към гаража, откъдето се чуваше рап.

— Джефи, излез за малко, ако обичаш!

Когато не получи никакъв отговор, Уайт влезе в гаража. След малко музиката спря, а Уайт и Джефи се показаха на късното следобедно слънце. Джефи беше млад и толкова намръщен, колкото Уайт бе жизнерадостен. Явно отегчен до смърт, той изви нагоре очи, докато стоеше прегърбен, пъхнал ръце в джобовете си, и слушаше защо е дошло ченгето. Най-накрая стигнаха до снимката и той кимна:

— Да — каза той. — Може и тя да е била.

Нещо в израза му учуди Кунео:

— Как така може да е била тя? Или е била тя, или не.

Младежът сви рамене:

— Ей, няк’ва жена си наля бензин. — Той погледна към колегата си: — Кой, каза, че търсят?

— Възможно ли е да не е била тази жена? — намеси се Кунео.

— Аз обядвам вътре — сви рамене младежът. — Тя напълни тубата, не резервоара. И я сложи в багажника.

— Каква беше колата?

Онзи пак завъртя очи.

— Май мерцедес. Не съм сигурен. Може би. Нещо такова.

Кунео отново вдигна снимката:

— Можеш ли да кажеш дали е била тази жена или не?

Джефи погледна по-внимателно този път, взе снимката и я приближи към лицето си.

— Виждал съм тази жена и преди… май. — Продължи да се взира. — Може и да е била тя, ама ако е била тя, беше с различна прическа. Не съм сигурен. Знам само, че беше бяла и хубава. Големи цици, никакви тлъстини. Готин задник.

— Помниш ли с какво беше облечена?

Младият механик отново завъртя очи нагоре и след това ги затвори.

— Май със синя риза, някаква лъскава. А, да, и слънчеви очила. Никога не ги сваляше. — Отново посочи към снимката. — Сега като гледам, може и да е била тя. Трудно ми е да кажа. Може и да не е била тя.

Привечер, във времето за коктейли, Максин и Джоузеф Уилис си бяха у дома, през няколко къщи от мястото, където се намираше домът на Пол Хановър. Пиеха коктейли „Манхатън“ в чаши с високи столчета и се канеха след малко да излязат на вечеря с приятели, но Кунео не остана с впечатлението, че посещението му ги притеснява. Поканиха го да влезе, предложиха му питие, но той отказа, а след това Максин обясни на Джоузеф какво е казала на Кунео предишната вечер. Докато тя говореше, тримата се върнаха до предния прозорец.

— Боя се, че идвам тук отново за същото нещо. — Кунео извади снимката и й я подаде. — Искаме да бъдем сигурни, че сте видели точно Миси Д’Амиен. Имате ли нещо против да погледнете снимката?

Максин остави питието си на една масичка отстрани и взе вестникарската изрезка. Погледна за малко през прозореца — припомняйки си момента — отново погледна снимката и категорично кимна веднъж:

— Да, това е тя.

Джоузеф, вероятно четирийсет и пет годишен, беше много по-дребен от съпругата си. Нисък и много слаб, той вероятно не тежеше повече от седемдесет и пет килограма. Раменете му като че ли с мъка удържаха главата. Косата му, която не беше никак много, бе подстригана съвсем късо. Носеше очила без рамки, червена папионка и бяла колосана риза, червени пъстри тиранти и кафяви панталони от туид. Но някак безмълвно той излъчваше увереност и вътрешна сила.

Внимателно постави своята напитка до чашата на жена си, надникна към снимката над ръката на Максин, поклати глава и изрече с абсолютна сигурност:

— Това несъмнено е Миси Д’Амиен, обаче не мога да се закълна, че тя е жената, която видяхме онази нощ.

Максин се нацупи и го изгледа от глава до пети.

— Какви ги говориш, Джоузеф? Със сигурност беше тя.

Джоузеф леко постави ръката си върху нейната.

— Може ли да видя снимката, ако обичаш? — Беше самото олицетворение на благостта, както стоеше, протегнал другата си ръка към нея. Когато тя му даде снимката, той отиде до прозореца и застана там, където светлината беше по-добра, и разглежда снимката около минута. Най-накрая вдигна очи, погледна право към Кунео и поклати глава:

— Не съм сигурен.

Кунео издаде нисък, тих и монотонен гърлен звук. Максин се приближи до Джоузеф, издърпа снимката от ръката му и я приближи към лицето си. Докато я разглеждаше, Кунео попита Джоузеф:

— Къде точно се намираше автомобилът?

Мъжът посочи през прозореца същото място, което Максин бе показала на Кунео предишната вечер.

— Точно отсреща на улицата, през пет-шест коли, до уличната лампа.

— А какво беше колата? Помните ли?

— Не съм сигурен. Със сигурност беше тъмна. Черна.

— Беше черен мерцедес — каза Максин. — Клас С.

Джоузеф се обърна към нея, отново постави ръка върху нейната и каза:

— Възможно е да е била такава. Не обърнах особено внимание.

— Не гледаше колата, нали?

Той се усмихна търпеливо на съпругата си.

— Може би това е причината. — Сетне отново се обърна към Кунео: — Във всеки случай, тя отиде до колата, а ние се върнахме към напитките си. Което ми напомня… — Взе двете чаши и подаде питието на съпругата си.

— Забелязахте ли я да прави нещо до колата? — попита Кунео.

Джоузеф безмълвно се консултира със съпругата си и поклати глава.

— Не. Просто се приближи към вратата.

— Не към багажника?

— Не видях такова нещо. Максин?

— Не. Просто се качи и потегли.

Ниското тананикане на Кунео се бе превърнало в мелодия, но песента все още не можеше да се разпознае.

— Ако нямате нищо против, нека да се върнем отново на въпроса дали жената е била Миси Д’Амиен. Госпожо Уилис, вие твърдите, че е била тя.

— Мислех, че е тя.

— Но помните ли, че снощи, когато разговаряхме, споменахте, че е възможно да грешите? Помните ли това?

Въпросът не й хареса и тя се изпъна в цял ръст.

— Това беше, когато научих, че е загинала в къщата.

— Точно така. Тогава заключихте, че може би не тя е излизала от къщата и вероятно на улицата сте видели някой друг.

— Или че е излязла и по-късно се е върнала.

— Разбира се, вероятно точно така е станало, ако е била в къщата по време на пожара. Само че сега съпругът ви казва, че изобщо не е сигурен дали е видял нея.

Сега се обади съпругът:

— Възможно е да е била тя. Но има нещо… — Той се отдалечи на няколко крачки и застана в изпъкналата ниша на предния прозорец. — Видях я да излиза от къщата на Хановър и си спомням, че първо си помислих: „А, ето я и Миси“. Но след това нещо в походката й…

— По-точно в поклащането й — поправи го Максин.

Той сви рамене:

— Не знам точно какво е, но нещо остави у мен впечатлението, че това не е Миси.

— Значи сте познавали Миси? — попита Кунео.

— Разговаряли сме на улицата няколко пъти. В крайна сметка нали сме съседи. Не мога да кажа, че сме се познавали добре, но знаех коя е.

— Добре. Значи вие стоите тук и тя излиза от къщата на Хановър…

Джоузеф отпи от коктейла си и леко се усмихна:

— Сигурно съм я гледал малко по-продължително с ъгълчето на очите си.

— Само с ъгълчето ли, Джоузеф?

— Ами… — нежно докосна ръката й той и продължи: — Във всеки случай милата ми съпруга явно е забелязала, че гледам нещо, защото се обърна да види какво е.

— Само че — Кунео искаше нещата да бъдат кристално ясни, — до този момент жената от къщата на Хановър би трябвало да е дошла съвсем близо до прозореца. Нали вие ми казахте, че тогава сте я видели за пръв път, Максин?

— Беше точно тук — кимна Максин.

— Добре. Някой от двамата да си спомня с какво беше облечена?

— С нещо синьо — каза Джоузеф.

— С черно — обърна се към съпруга си Максин. — С яке. Кожено. Стига, Джоузеф. Знам какво видях, сигурна съм.

Джоузеф обясни явното противоречие:

— Отстрани ти си видяла само якето. Когато се показа за пръв път, якето беше разкопчано и отдолу носеше светлосиня блуза, лъскава. Блестеше на слънцето.

— С панталони или с пола?

Двамата се спогледаха:

— Панталон — единодушно отвърнаха.

— Значи панталон, синя риза, кожено яке. И е карала черен мерцедес.

— Така е, струва ми се — съгласи се Джоузеф.

Кунео също остана доволен. Само че не му звучеше като описание на Миси Д’Амиен.

9

Облечен само по риза, Глицки излезе от задната врата на Дизмъс Харди и спря на горното стъпало на стълбите към задния двор. Тъкмо беше оставил Трея, Франи и бебето в утробата й в кухнята. Вдигна поглед към лазурното небе. Слънцето още не се бе спуснало зад него и сянката от къщата на Харди се бе проснала върху цялата дълга и тясна морава в задния двор на Харди и наполовина нагоре по оградата, приблизително на височината, на която Франи бе подрязала буйните цъфнали рози — бели, червени, жълти, пурпурни, огненочервени.

Къщата на Харди се намираше на върха на невисок хълм и оттук Глицки виждаше окъпаните в слънце покриви на квартал Ричмънд чак до деловия център на града на около шест километра на изток. Върхът на Трансамериканската пирамида стърчеше някак налудничаво над ръждивочервения купол на синагогата на Аргело. Малко вдясно различи искрящата белота на църквата „Сейнт Игнатиъс“ на територията на университета на Сан Франциско. Тук-там някой прозорец отразяваше слънчевата светлина — малки диаманти, осеяли пейзажа. Нямаше и следа от мъгла, само съвсем лек ветрец, а вечерта бе топла.

До къщата под него чистофайникът Харди подреждаше въглища върху един вестник за покритото барбекю. Глицки го наблюдава как отброи някакъв несъмнено мистично точен брой брикети. Когато Харди поднесе клечка кибрит към хартията отдолу, димът започна да се издига нагоре към мястото, където седеше Глицки.

— Не се притеснявай — обади се Харди. — Димът се привлича от красотата.

Глицки изръмжа и прие думите му като напомняне да се премести.

— Знаеш ли — каза той, слизайки по стълбите, — можеш да си купиш барбекю на пропан за около стотина долара. Пускаш газта, натискаш едно копче и готово. Измислиха го преди няколко години, сигурно си чувал.

Харди отпи бира от бутилката си.

— Копчетата винаги се чупят и не работят.

— А този комин работи, така ли?

— Само почакай.

— Точно това имам предвид. Ами ако не искам да чакам? Или да се опушвам?

— Тогава, приятелю, просто не ставаш за барбекю, което предполага да не се бърза и, както навярно си забелязал, известно количество пушек. Когато човек пече нещо, особено на огън, то често пуши. Провери, ако не ми вярваш. Освен това никак не ми допада идеята да си имам бомба в двора.

— Бомба ли?

— Бутилката с пропана. Ако едно такова чудо избухне, ще взриви цяла сграда.

— И това според теб често ли се случва?

Харди отпи от бирата си и сви рамене:

— Достатъчно е да стане и веднъж.

— Не мога да променя мнението ти, нали? Нито за пропана, нито за каквото и да било друго.

— Обаче толкова ти е приятно да опитваш. Мисля, че веднъж успя да ме убедиш в нещо. Знам, че не беше да опитам студена консервирана шунка. Никога не бих направил подобно нещо.

— Знам, че успях да те накарам да носиш по-хубави обувки, отколкото носехме, докато патрулирахме.

— Ето виждаш ли? Макар да е било преди двайсет години.

— Беше преди трийсет години.

— Трийсет ли? — учуди се Харди. — Не думай! Не може да е било преди трийсет години. Това значи, че вече съм стар.

— Ти си много стар — каза Глицки, приближи се до скарата и докосна с длан комина. — А това нещо още не се е затоплило.

— Не искай да стане на секундата. Накрая винаги се нагрява.

— Паважът също в слънчеви дни, само че хората обикновено не се опитват да готвят отгоре. Сетих се за още един.

— Още един какво?

— За още един път, когато успях да те накарам да промениш мнението си. Накарахте да се кандидатираш за работа в прокуратурата, след като един бог знае колко години се бе скитал в пустинята.

— Само десетина. Освен това не беше пустинята, а в „Шамрок“. — Това беше барът, от който Харди притежаваше една четвърт. — Евреите като теб се скитат в пустинята. Добрите ирландци като мен намират умствен покой в доста по-влажна среда. Сещам се за „Гинес“, за някой по-лек коктейл от време на време.

— Може би си спомням по-добре от теб. Но фактът си е факт. Причината да практикуваш право и да забогатяваш е, че преди доста години те накарах да промениш мнението си.

Харди вдигна бутилката си:

— За което те поздравявам.

Глицки си дръпна един стол, за да седне до масата в двора. Харди се мотаеше с комина, повдигаше го, духаше в основата му, поставяше го обратно върху скарата. След това и той седна.

— Да благодарим на бога за топлата нощ.

Глицки не му отговори веднага. Когато реши да го направи, каза:

— Иска ли ти се някога да спреш?

— Да спра какво?

— Всичко. Промяната, новите и неочаквани преживявания, каквото е на ред.

— Тогава ще умреш — възрази Харди.

— Не говоря завинаги — поклати глава Глицки.

— Но ако си спрял, няма време и значи е завинаги.

— Да се престорим, че не е, става ли? Нали знаеш кои са любимите ми книги, на Патрик О’Брайън? Филма „Господар и командир“? Такива книги.

— Какво за тях?

— В тях непрекъснато вдигат един тост — „Дано не се случва нищо ново“. Точно така се чувствам. Че би било хубаво да поспра само за малко. Когато нещата са хубави.

Харди метна кос поглед към приятеля си над масата. Такъв разговор не беше типичен за Глицки.

— Нещата наистина са хубави — каза той. — Да чукаме на дърво да си останат такива. — Той почука по масата с кокалчетата на пръстите си и сниши глас: — За Кунео ли си мислиш?

Глицки следеше с пръст грапавините на масата.

— Малко.

— Малко, но през цялото време.

— До голяма степен — кимна Глицки.

— И аз.

— И чакаш всичко да свърши.

— И това, обаче може и да не стане така. — Харди погледна към приятеля си. — Добре ли си?

— Точно в този момент да. Обаче нещата ще се променят, защото винаги става така.

— С Кунео ли имаш предвид?

— Да, обаче и с други неща — посочи той към къщата. — Бременността…

— Смятах, че с нея всичко е наред.

— Така е — тежко въздъхна Глицки. — Непрекъснато си повтарям, че човек може да преживява щастливи моменти от време на време и това не означава, че след това ще бъдеш вечно прокълнат.

— Искаш да кажеш, че когато всичко е наред, след това нещата могат да се развиват само в отрицателна посока?

— Може би.

— Според друго мнение биха могли да станат още по-хубави.

— Не особено често.

— Разбира се, твоята вечно оптимистична натура би казала точно това. Само че наистина е възможно. Понякога се случва. — Той завъртя бирената си бутилка върху масата. — Не бях съвсем сигурен, когато двамата с Франи решавахме дали да се опитваме тя да забременее с Винсънт. Смятах, че с Век вече съм ударил джакпота — имахме здраво малко момиченце, бяхме спечелили. Най-добре да благодарим на съдбата и да спрем дотук. Но когато се роди Вини, направо ми се стори върха на сладоледа.

— Може би за това става дума — съгласи се Глицки. — Проблемът с второто дете. Може пък да не е наред. Бебето.

— И защо да не е? Рейчъл е добре. Другите ти деца също са здрави. Двамата с Трея имате хубави гени. Какъв е проблемът?

— Нищо, освен че, както каза ти, децата ми винаги са били добре.

— И имаш чувството, че насилваш късмета си?

— Нещо такова — кимна Глицки.

— А нещастник като теб не заслужава да бъде щастлив?

— И това го има.

— Не знам. Чувство за вина, може би.

— За какво.

Глицки замълча.

— Може би за онова, което направихме.

Харди изчака за миг, след това прошепна:

— Нямахме избор. В противен случай щяха да ни избият.

— Знам.

— Това е истината, Ейб.

— Знам — повтори. — Знам.

— Ами тогава? Защо се чувстваш виновен?

— Няма причина. Прав си. Може би е някакво най-общо чувство. Първороден грях. Може би просто не ни е писано да сме щастливи. Искам да кажа, че животът на хората просто не е щастлив.

— Освен когато е щастлив.

— И точно затова — каза Глицки, — ако в момента, тази вечер, всичко можеше да си остане каквото е, щях да бъда много доволен.

— Знаеш ли, че в момента се намираш опасно близо до признанието, че си щастлив?

— Допускам, че в известен смисъл е така. Сравнително.

— Боже, овладей се, Ейб — възкликна Харди. — Ще си докараш херния от толкова ентусиазъм.

— Просто не мога да повярвам — казваше Глицки пред приятелите си около масата за вечеря час по-късно, — че Хановър е бил толкова голям играч, а са знаели толкова малко хора.

— Може би точно затова е бил толкова добър — отбеляза Харди. — Искам да кажа, че едва ли някой следи всички подробности по договорите на общината за вдигането на коли с „паяци“, колкото и да са интересни.

Франи остави вилицата си.

— Нали не смяташ наистина, че може да убият човек заради това?

— Бизнесът с общинските „паяци“ струва петдесет милиона долара. Десет милиона годишно в продължение на пет години. Мога да убия Диз за половината от тази сума.

Харди кимна в знак, че оценява комплимента.

— Но тогава кой е заподозреният? — попита той.

Мъжете седяха един срещу друг на масата, а жените — отстрани. Изядоха печеното си филе от камбала и зеления грах и явно на никого не му се ставаше, за да разчисти. При споменаването на евентуален заподозрян в убийство Глицки не можа да се сдържи и се наведе напред, искрено развълнуван:

— Точно тук става интересно. „Тау/Холдс“ получава договора вече двайсет години. Някой може ли да познае колко оплаквания са постъпили само през последните две години? При това не говоря за оплаквания от хора, чиито коли са били вдигнати? Говоря за оплаквания от престъпления. За крадене на пари, на радиоапарати и CD плейъри и на всякакви други неща от колите, за продажбата на колата на части, за изгубването на коли и така нататък? Знаете ли колко?

— Колко коли вдигат? — попита Харди.

— Около осемдесет хиляди годишно.

Цифрата накара Франи да се оживи.

— Не, не може да бъде. Само в града?

— И това е годишно — кимна Глицки. — Огромна цифра.

— Чакай малко — прекъсна го Харди. За миг затвори очи и забарабани с пръсти по масата. — Това прави около хиляда и петстотин на седмица. Мисля, че е постижимо. Двеста коли дневно.

— Малко повече. — Глицки обичаше подробностите. — Така, да се върнем на въпроса колко оплаквания от криминални деяния е получавала общината.

— По едно на ден? — предположи Трея.

— Повече.

— Сто и шест? — попита Франи.

— Щом искаш да се майтапиш — разпери ръце Глицки. — Средно по три и половина дневно. Всеки божи ден.

— И това са хората, които общината мъдро е удостоила с договор от колко години? — попита Харди?

— Почти двайсет години — каза Глицки. — И не забравяйте, десет милиона годишно.

— Без да включваме онова, което крадат, допускам — отбеляза Трея.

— Точно така. Без него.

Трея изопна гръб и се обърна към съпруга си:

— Кларънс знае ли тези цифри?

Глицки поклати глава:

— Обикновено прокурорът не е замесен. Може би знае за някои индивидуални оплаквания, но не познава цялата картинка.

— Защо не? — попита Франи. — Не трябва ли някое официално лице да знае за това? Ти си разкрил всичко само за един ден, Ейб.

— Само защото търсех нещо за Хановър, а името му се появи в тази статия.

— Където пишеше какво? — попита Харди.

— Ами, по ирония на съдбата статията дори не беше за него, не цялата. Беше за „Тау/Холд“. Миналата година от „Кроникъл“ направили разследване, макар че историята била погребана някъде на задните страници. От написаното излиза, че „Тау/Холд“ просто са наели няколко неподходящи субекта и това е всичко. Всички били отдавна уволнени. Не било системна проява в бизнеса им. И със сигурност не било свързано с ръководството на компанията.

— Не — обади се Трея с убийствена ирония, — разбира се, че не може да е свързано с това.

— И какво е станало? — попита Франи. — Искам да кажа, къде е замесен Хановър?

Глицки замълча, наля си малко вода и се наслади на момента.

— Явно „Тау/Холд“ има връзки с наскоро починалия наш бивш кмет, господин Уошингтън.

— Защо ли предчувствах нещо такова? — обади се Харди.

— Защото си проницателен съдник на работата на общината. Оказва се, че Уошингтън усетил как положението около тези оплаквания започва да се нажежава. Затова при изтичането на последния договор той не го продължил автоматично, както направил предния път.

— Без да го пусне на търг? — попита Харди.

— Да. Единствените изпълнители. Имаме много такива тук. „Тау/Холд“ не са се явявали на търг през последните петнайсет години по време на управлението на четири администрации.

— Представяте ли си — обади се Франи, — явно са вършили чудесна работа!

— Както видяхме, скромно чудесна — каза Глицки. — Но не толкова страхотна, че Уошингтън да не им отправи предупреждение.

— И какво е направил той? — попита Трея.

— Подновявал е договора им месец за месец, което явно доста ги е понапрегнало, както става ясно от оплакванията. Цифрите, за които споменах, са след като договорът им е изтекъл.

Харди остави на масата чашата с виното си.

— А защо Уошингтън просто не ги е уволнил?

Този път Глицки наистина се усмихна:

— А, ето че наближаваме до същността. Не ги е уволнил, защото шефът на предизборната му кампания — добре познатият на всички ни Нилс Гранат, нали? — всъщност работи като лобист, а по някаква случайност един от най-големите му клиенти била фирмата „Тау/Холд“.

— Колко голям? — попита Трея.

— Хонорар от четвърт милион долара годишно. Откакто минали на месечни договори.

— Нуждая се от повече такива клиенти — подсвирна Харди.

— Затова Гранат в основни линии е оправдавал „Тау/ Холд“ пред кмета — каза Трея.

Глицки кимна:

— Това е най-снизходителното тълкуване. По-циничните от нас смятат, че по някакъв начин Гранат просто е пренасочил част от хонорара си към Уошингтън. Носят се слухове дори за куфарчета с пари в брой.

— Направо съм шокиран — възкликна Харди. — Подкупи в общината?

Само че Франи се обърна към Глицки:

— Пропуснах ли къде е връзката на Хановър с всичко това?

Глицки се пресегна и леко докосна ръката й.

— Търпението ти ще бъде възнаградено, скъпа моя. Ей сега. Оказва се, че свободните занимания на Хановър до голяма степен са същите като тези на Гранат, само че може би в по-големи национални мащаби. Той не е ръководил предизборната кампания на Кейти Уест, само че много я е подпомогнал с парите и с контактите си.

— Той е представител на друга компания за вдигане на коли — каза Харди.

— Отлично, Диз — облегна се Глицки и разпери ръце. — Дами и господа, позволете да ви представя „Бейшор Аутотау“, която до миналата сряда е била клиент на Пол Хановър.

Последва кратко мълчание, което Франи наруши с въпроса:

— Ти наистина ли смяташ, че това има нещо общо с убийството му?

— Не знам дали наистина вече си го мисля — поклати глава Глицки, — но със сигурност това е връзка, каквато повече или по-малко очаквах и се надявах да намеря.

— А сега след смъртта на Хановър какво ще стане с „Бейшор“? — попита Харди.

— Точно там е въпросът — обясни Глицки. — „Паркинги и пътно движение“, общинската служба, която контролира договора за „паяците“, вече ги е препоръчала като заместници на „Тау/Холд“, но решението трябва най-напред да бъде одобрено — заседанието е след десет дни — от нещо, което се нарича Общинска транспортна агенция, която има седем членове, четири от които зависят директно познайте от кого? — обърна се Глицки към съпругата си очаквателно.

Тя не го разочарова:

— Кейти Уест.

— Значи Кейти контролира връчването на договора — каза Франи.

Глицки кимна на всички:

— И той ще бъде даден на „Бейшор“. Разбира се, освен ако убийството на лобиста на „Бейшор“ не я накара да преосмисли приоритетите си.

— Това би обяснило личният й интерес към случая и нарушаването на стереотипната процедура — отбеляза Харди.

— И на мен ми хрумна — потвърди Глицки.

10

Първата съпруга на Пол Хановър, Тереза, беше властна и все още много красива жена на шейсет и две години. Хубавите скули и фейслифтингът спасяваха лицето й от бръчки, а заради уверената си походка и елегантните дрехи тя изглеждаше по-скоро като сестра, отколкото като майка на трите си зрели деца в стаята. Беше заела почетното място в голямото и удобно кресло за четене с отоманка до панорамния прозорец и оттам огледа семейството си, събрало се в претъпканата в момента дневна на сина й.

Уил, който най-сетне се бе върнал от риболовното си пътуване, седеше до камината, видимо далеч от съпругата си Катрин, която както обикновено непрекъснато сновеше до кухнята (според Тереза, за да избегне общуването със свекърва си), и поднасяше кафе, напитки и сладкиши. Карлос и Мери Родман седяха един до друг на кушетката, хванати за ръце. Бет и Арън Джейкъб бяха седнали на сгъваемите столове, които Катрин беше поставила един до друг отдясно на Тереза и тя ги чу да обсъждат както обикновено училището на най-голямата си дъщеря Софи.

Тереза си каза, че би било по-добре да бяха организирали събирането в дома на дъщеря й Мери, който беше много по-голям. Там поне щяха да могат всички да се нахранят на една маса, вместо да се подпират на всеки възможен плот — в кухнята, на масата в трапезарията, в къта за закуска, навсякъде, където имаше достатъчно място, за да се побере чиния и стол. Тереза за малко да се озове в дневната с един поднос — точно така щеше да стане, ако Бет не бе забелязала и не й бе отстъпила мястото си в трапезарията.

Въпреки това вечерята с поръчана отвън (но собственоръчно поднесена) храна в неголямата къща беше доста приятна, като се има предвид, че бе организирана от Катрин. Беше много по-добра от другите й прояви, свързани със семейството. По-големите деца вече бяха излезли на редовните си занимания в петък вечер, а по-малките бяха отпратени на горния етаж да гледат видео.

Катрин донесе парче черешов пай и го даде на Карлос, след това седна на стола, който беше придърпала до входа на кухнята, далеч от всички тях както винаги. Постепенно разговорите утихнаха и Тереза се прокашля — сигнал, че се кани да вземе думата.

— Не съм си мислила, че ще се случи нещо подобно — каза тя. — Никога не съм искала да става така.

Седнала до нея, Бет се пресегна и стисна ръката й.

— Знаем, че е така, мамо. Никой не си мисли нищо подобно.

— Въпреки това ми се струва важно да го кажа. Не е тайна, че размених горчиви думи с баща ви заради… — въздъхна тежко тя. — Заради неговите отговорности към всичките му внуци. Всички знаете чувствата му.

Уил се бе навел напред на стола, облегнал лакти върху коленете си.

— Той не мислеше, че им дължи нещо, мамо. Нито пък на нас. Беше постигнал всичко сам и смяташе, че и ние трябва да направим същото. Такъв си беше и така разсъждаваше.

— Добре — намеси се Мери Родман. Тя беше най-малкото от трите деца на Пол и на Тереза и току избухваше в сълзи, откакто бе научила за смъртта на баща си. Очите й бяха червени и подути. — Но да даде всичко на нея…

— Не сме сигурни, че е щял да направи точно това — възрази Уил.

— Напротив, знаем — сряза го Катрин. — Заяви ми го недвусмислено, когато отидох там…

— Чакайте, чакайте, чакайте… — вдигна ръце пред себе си Арън, адвокатът със сако и вратовръзка. — В момента този проблем вече не съществува. Тя е мъртва. Въпросът е какво е направил той със завещанието си. Катрин, когато говори с него в сряда, той каза ли ти дали вече го е променил?

— Не, но беше взел решението. Не ми каза дали вече го е осъществил.

— Но и не каза, че го е направил, нали? — попита Тереза.

— Каза, че има насрочена среща с партньора си — как се казваше…

— Боб Таунзенд — каза съпругът й.

— Точно така. С Боб. Имали уговорена среща за следващата седмица, за да обсъдят някои от въпросите, така ми каза. Непрекъснато повтаряше, че най-важното от всичко е, че ще се ожени за нея. Обичал я. Тя също го обичала.

Възпря я хор от приглушени отрицателни възклицания. Когато мърморенето утихна, тя продължи:

— Каза ми, че независимо дали вярваме в това, в случващото се помежду им, нямало да успеем да го убедим да се откаже от брака или да подпише предбрачно споразумение. А след като се ожени за нея, тя щяла да стане законната му наследница. Животът й бил много труден и сега той щял да го компенсира. А ние, лешоядите, можело да престанем да кръжим. Всъщност това е всичко, което ми каза.

Заради думите й от очите на Мери отново бликнаха сълзи.

— Наистина ли каза това? — Тя огледа останалите членове на семейството си. — Но той ни беше баща! Не става въпрос само за пари.

Тереза нямаше да допусне подобно нещо:

— Мери, твоите деца, моите внуци, заслужават тези пари повече, отколкото ги заслужава Миси, дори и това да не те интересува. — Тя огледа царствено стаята, предизвиквайки някой да дръзне да й противоречи. — Вашите деца, моите внуци — повтори тя — несъмнено заслужават да се възползват от богатството му — за колежи, за медицински грижи, ако някой от тях се разболее. Или за дом. Ако трябва да предплатят някаква сума за първия си дом, кой ще им помогне?

В настъпилото напрегнато мълчание се обади Бет:

— Значи все още не знаем?

— Не и докато не видим завещанието — каза Уил.

— А дотогава — каза Тереза, — според мен за внуците ми е от огромно значение да обмислим възможните сценарии и да стигнем до единодушно решение как ще реагираме на всеки един от тях.

— Ами — обади се отново Арън, адвокатът, — нещата са съвсем ясни, Тереза, наистина. Ако Пол все още не е променил завещанието си в полза на Миси, тогава според последното, което чухме, недвижимото му имущество се поделя на три равни части на трите му деца. Някой да има представа за сумата, за която говорим?

— Четиринайсет милиона долара — обади се Катрин Хановър.

— Преди или след ремонта? — изсумтя Бет.

— Данните са от сряда, така че след ремонта.

Карлос се поизправи на кушетката и погледна към Катрин:

— Явно вие двамата сте провели много съдържателен разговор.

Катрин го изгледа студено:

— Бях мотивирана — отвърна тя и погледна към другия си зет. — Ти изреждаше вариантите, Арън. Първият е по едно трета за всяко от децата му, ако нищо не се е променило. Ами ако вече е написал ново завещание в полза на Миси?

— Няма да знаем със сигурност, докато не го видим, но според мен най-вероятният сценарий е да я е преместил преди децата. Пред своите деца, не пред внуците. В такъв случай второстепенните наследници ще бъдат Уил, Мери и Бет и всичко ще бъде същото, каквото е било, преди той да се запознае с Миси. Това при положение, че Пол и Миси са загинали едновременно.

— Ами ако той е починал пръв? — попита Мери.

— Това няма да е проблем дори и ако патологът заключи, че единият от тях е убил другият, което, както чувам, са отхвърлили като възможност.

Мери обаче не беше убедена:

— Откъде знаеш, че няма да бъде проблем, Арън? Ами ако, просто хипотетично, тя е оживяла след него, дори и само за минута, тогава няма ли нейните наследници да наследят всичко?

— Не, защото Пол никога не би оставил завещанието си неясно по този въпрос. Всеки добър адвокат — а с четиринайсет милиона човек си осигурява най-добрия — би предвидил този случай. Обикновено се предвиждат деветдесет дни.

— За какво? — попита жена му.

Арън обясни с въздишка:

— Това е времето, през което наследникът — в случая Миси — трябва да е живял след Пол, за да може неговите наследници да получат наследството.

— А кои изобщо са те? — попита Уил. — Нейните наследници?

Всички се спогледаха, след това Арън каза:

— Според мен едва ли някой знае, но ви обещавам, че това няма да бъде проблем.

— Ако стане ясно, че тя е починала след него — намеси се Тереза, — много скоро ще научим кои са те, повярвайте ми. Братовчеди, чичовци, братя и сестри, които тя дори не е подозирала, че има.

— Може би — каза Арън, — само че най-сериозната ни грижа, онова, което трябва да сме готови да оспорим, ако се наложи, е прехвърлянето на наследството в полза на Миси…

Тереза сърдито се обърна към него:

— Трябва ли непрекъснато да използваш прякора й, Арън?

Той сви рамене:

— Нищо лично, Тереза. Така е по-ясно за всички. Но ако е променил завещанието в нейна полза, тогава е твърде вероятно да е променил и останалата му част — може би за някакви благотворителни цели или за децата, имам предвид нашите деца. Твоите внуци, Тереза. Ето за това трябва да бъдем подготвени.

— Аз нямам нищо против — каза Тереза. — Точно това бих искала.

— Ние също искаме това за тях, мамо — каза Уил донякъде рязко.

— Е, той не спомена пред мен нито една от тези други възможности, Арън — сковано се поизправи на стола си Катрин. — На мен ми каза, че всичко отива при Миси. Така искал. Това наистина не било семеен въпрос.

— Това е абсолютно нелепо и е напълно в стила му — обади се Тереза.

— Спокойно, мамо, моля те! — каза Уил.

— Добре, ти ми кажи — изстреля тя в отговор, — как така не е семеен въпрос? Ние всички много добре знаем, че беше… е, преди тази седмица.

— Добре — съгласи се Уил, — но все пак става дума за татко.

— Сигурна съм, че тя е по-виновна от него — каза Бет. — Направи го на глупак. Не вярвам, че е възнамерявал напълно да ни лиши от наследство.

— Вярвай в каквото си искаш, Бет — каза Катрин, — но фактът е, че веднъж сключи ли се този брак, цялата финансова картинка щеше да се промени. Всички знаем какво щеше да означава това на практика, дори и да не бяха умрели.

— Само че те не просто са умрели, някой ги е убил — обади се Мери.

— Разбира се, че ми е мъчно за баща ти — каза Тереза, — но по отношение на Миси мога да кажа само, че се отървахме.

— Мамо! — избухна Мери. — Боже!

— Какво? — сопна се Тереза. — Ако сте честни, знам, че всички си мислите същото. Слава на бога, че тази жена вече не е част от картинката. — Матроната огледа стаята, за да види дали някой ще дръзне да изрази несъгласие с нея. — Всички сме казвали по един или друг повод, че ни се иска тя да замине или просто да умре.

— Дори да е така, било е на шега, Тереза — обади се Катрин. — Не си ли съгласна?

— Да, разбира се. Просто исках да изтъкна, че всички съзнавахме каква опасност представлява тази жена за всички нас.

— Е, вече не — отбеляза Арън.

Тази истина накара цялото семейство да замълчи.

Уил беше на четирийсет и пет години, имаше атлетично тяло и обикновено красиво лице, което още не се бе отпуснало или сдобило с провиснала брадичка. Все още облечен с памучните си панталони и с бахамската си риза с къси ръкави, той седеше на леглото, когато съпругата му влезе в стаята, понесла купчина сгънато пране.

— Здравей — каза той.

— Здравей — отвърна тя с равна и механична прецизност.

— Как си?

— Добре съм, Уил. А ти как си?

— Добре съм.

За миг тя остана загледана в него. След това въздъхна и се запъти към скрина, остави купа с прането на стола до нея и отвори горното чекмедже. Беше с гръб към него.

— Значи нищо не хванахте, така ли? — попита.

— Нищо. Поне нищо съществено. Не е ли странно? Влезли сме на двеста мили навътре, все едно сме на половината път до Галапагоските острови, а няма никаква риба. Никога преди не съм се чувствал така изигран по време на тези пътувания.

— Колко души бяхте?

— На кораба ли? Само трима, плюс капитана и екипажа.

— Свестни ли бяха?

— Да, струва ми се. Както обикновено. Старите момчета. Тим и Том.

— Лесно се помни.

— Какво означава това?

— Нищо. Не обръщай внимание. — Тя затвори горното чекмедже и отвори следващото под него. — Иска ми се да се беше обадил. Ужасно безсилна се почувствах, че не мога да се свържа с теб.

— Съжалявам за това. Другия път ще го имам предвид. — Той се облегна на дъската на леглото. — За какъв мотив спомена тази вечер?

— Кога?

— Когато Арън попита защо си ходила да се срещаш с Пол онзи ден.

Тя застина неподвижно, въздъхна продължително, все още обърната с гръб към него. Бавно се извърна напълно, стиснала една от сгънатите му фланелки. Накрая леко поклати глава:

— Струва ми се, че просто се уморих да не знам в какво положение се намираме. Сол отива в колеж след малко по-малко от година, а той е първият от внуците. Говорих с Бет и с Мери и двете ме попитаха дали съм чувала нещо от баща ти, защото Софи и Пабло са малко след Сол. Затова реших, че ще е най-добре да отида и да пия вода направо от извора.

— Усукваше фланелката в ръцете си. — А след това, както чу, подхванахме и други теми.

— Миси.

— И други неща.

— Нагруби ли те?

— Малко. Не беше по-лошо от обикновено. Просто разговаряхме, може би съвсем леко поспорихме. Само че решението си е негово и ние наистина нямаме за какво да се борим. Освен това баща ти, за разлика от майка ти, ме харесва. Харесваше ме.

— Той харесваше привлекателни жени — сви рамене Уил.

— Същото се отнася за сина му. — Той потупа леглото до себе си. — Това ме подсеща, че тази вечер изглеждаш много привлекателна, особено за мъж, който е прекарал пет дни в открито море. Смяташ ли да дойдеш в леглото?

— Ще стигна и дотам. Обикновено го правя.

— Липсваше ми — каза той.

Тя прехапа устни, кимна мълчаливо, отново се обърна към скрина и пъхна смачканата фланелка в чекмеджето. Прочисти гърлото си и каза:

— Ще отида да видя как са децата — и излезе от стаята.

Заместник-прокурорът, който се занимаваше със случаите на палеж, беше Крис Роузън. Вече девет години бе прокурор, след като веднага след колежа по право бе работил една година като стажант при съдията от Върховния съд Лио Коморо. Целият си стаж като юрист бе прекарал в Съдебната палата на Седма улича и на Брайънт. Роузън цъфтеше в тази среда.

Старомоден и строг професионален обвинител, той смяташе, че никога не е виждал невинен човек в ареста. „Човек не изминава дългия път до ареста — а това е много дълъг път, повярвайте ми, — освен ако не е извършил престъпление — обичаше да повтаря. — Това е истината, винаги е била и винаги ще бъде, заклевам се в Бога“.

Неженен и малко немарлив, с непосредствено поведение, той често си пускаше брада на един или на два дни, когато не влизаше в съдебна зала. Тъмната му коса стигаше до яката на ризата му. Съзнателно се държеше като най-обикновен служител на закона, като човек, който не обича особено да преследва съдебно своите съграждани. Беше просто обикновен работяга, който си върши работата. И не притеснява никого. Адвокатите, които вече се бяха изправяли срещу него в съда, скоро откриваха истината и често се оказваха принудени да се защитават още от самото начало, избутани в глуха линия от студената му страст.

— Няма закон, който да забранява извън съда да се държиш състрадателно, нали разбираш, да проявяваш чувствителност… — казваше той на Дан Кунео, докато двамата седяха късно през нощта на по едно питие на бара в ресторанта на Лу Гърка. — След това, като се изправиш срещу тях в съда, внезапно ставаш ледения човек и ги бухваш по главата. Нямат представа откъде им е дошло.

Роузън беше научил от опит, че в Сан Франциско има нужда от всяко предимство, което може да си осигури, защото тук явно съдебните заседатели смятаха, че основната им роля е да намерят някаква причина, каквато и да е тя — стрес, преживени трудности, лош късмет, тежко детство, — за да освободят подсъдимите. Винаги имаше някакво смекчаващо вината обстоятелство, някаква причина съдебните заседатели да простят.

— Е, на мен ми стига толкова. — Роузън спря след малкото си малцово уиски. Беше петък вечерта и работното му време отдавна беше приключило. Сега седеше тук, пред своя „Орбан“ с лед, като услуга към главния си инспектор по палежите Арни Бекер, а също и защото неотдавнашният пожар с двойното убийство щеше да бъде най-големият случай, по който бе действал като прокурор досега. — Бекер ми каза, че разполагаш с улики по делото Хановър.

Кунео беше на смяна, затова пиеше чери кола без лед.

— Знаеш ли основното?

— Не много, освен че става дума за Хановър и за приятелката му.

— Добре — почука с пръсти Кунео по бара. — Има двама съпрузи, Максин и Джоузеф Уилис… — Отпи отново от чери колата, размърда се на стола си, продължи да барабани по барплота и разказа на Роузън за първоначално противоречащите си показания на двамата Уилис — как Максин видяла Миси Д’Амиен да напуска дома на Хановър десетина минути преди началото на пожара, за съмнението на Джоузеф, че може бие била друга жена. След това му разказа как Джефи от бензиностанцията на „Валеро“ сам допуснал, че може би е жената, която купила тубата с бензин и я сложила в багажника на колата си, прилича на нея, но била с друга прическа.

— Слушам те — каза Роузън. — Значи става дума за жена, която прилича на тази Миси.

— Чакай малко. Нещо повече. Имам една страхотна мацка, но средна възраст…

— Кое от двете? — попита го Роузън. — На средна възраст или страхотна мацка?

— И двете. — На скептичния поглед на Роузън Кунео отвърна: — Случва се. Ако я видиш, ще ми повярваш. Както и да е. Облечена е с джинси, със синя риза, с черно кожено яке, кара мерцедес, купува туба с бензин и след това идва в къщата на Хановър няколко минути, преди да избухне пожарът.

— Ако е същата жена.

— Да, разбира се. Така е било.

— Което означава?

— Ами ако е имала мотив? — Кунео изчака, но Роузън не клъвна. — Което всъщност е точно така.

— Да не искаш да ми кажеш, че имаш заподозрян?

— Още не, но съм близо. Нямам веществени доказателства, обаче имам сериозен вероятен мотив.

— Искаш заповед за обиск — досети се Роузън.

— Аха, аха, аха. — Кунео поклати глава и за последен път татуира бара с ритмичен откос. — Бекер ми каза, че си близък с някои от съдиите.

— Въпросът е дали ще успеем да отправим обвинението — каза Роузън. — Не ми се ще да изправя някого пред съдебните заседатели и да нямам за какво да говоря. — Той хвърли поглед наоколо. — Имам нужда от история. Ако аз й повярвам, мога да я пробутам на който и да е съдия, издаващ заповедите за обиск.

Кунео се застави да остане неподвижно и срещна погледа на Роузън:

— Голямото жури се събира за предварителните изслушвания във вторник, нали?

— Всяка седмица. Толкова скоро ли имаш предвид?

— Мога да направя обиска утре, ако получим заповедта сега. До неделя ще знаем. Това време достатъчно ли ти е?

Роузън разклати останалия в чашата му скоч и го изпи наведнъж.

— Предостатъчно.

11

Глицки прибягна до полицейска магия, за да намери адреса, който му трябваше. Сега, малко преди десет часа в неделя сутринта, той се изкачваше по Руския хълм под силното слънце към входната врата на огромна триетажна кафява къща, подобна на сандък, разположена на ъгъла на Грийн и Ларкин. Застана в покрития вход и се зачуди колко ли струва толкова голяма къща в такъв квартал. Реши, че не си заслужава да се пита. От негова гледна точка това бяха всичките пари на света.

Натисна звънеца и се заслуша как отеква зад двойната врата — гравирано стъкло и тъмно резбовано дърво. След продължителна тишина зад стъклото се появи ниска женска фигура и отвори вратата. Беше облечена с черна униформа с бяла престилка, усмихна се официално и след като видя, че Глицки е цветнокож и е облечен съвсем непретенциозно, каза:

— Доставките се правят на задния вход.

Глицки извади портфейла си и показа значката.

— Аз съм заместник-началникът на полицията инспектор Ейб Глицки. Може ли да разговарям с господин Гранат?

— Имате ли уговорена среща?

— Не, госпожо. Надявах се да го хвана у дома.

— По официален полицейски въпрос ли?

— Просто бих искал да поговоря с него, ако може да ми отдели минутка.

— Разбира се — отговори жената. — Ще проверя дали е свободен. — Тя се обърна, но явно й хрумна нещо, защото отново се извърна към него. — Бихте ли искали да изчакате вътре?

Глицки прекоси прага на къщата и наблюдава как прислужницата се отдалечава по дългия коридор и след това завива наляво и се изгубва от погледа му. Остави го да чака, стъпил върху един бургундско червен ориенталски килим, който беше малко по-голям от дневната на Глицки, само че при все това не стигаше чак до стените на фоайето. Навън грееше слънце, зад гърба му имаше прозорци, а огромният полилей с петдесет крушки беше запален, обаче въпреки това вътре беше сумрачно. От останалата част на къщата не се чуваше никакъв шум и едва след време Глицки долови тиктакането на часовник, макар да не успя да разбере къде е източникът му. Погледът му се насочи към картините — големи маслени платна в солидни полирани и позлатени рамки, — които бяха окачени по стените между вратите. Бяха много потискащи, отсъди той — в черно и червено, в телесни цветове и в червеникавокафяво. Имаше еротични обертонове, сексуално двусмислени — намеци за голота сред промишлена пустош, глутница кучета, скупчени над нещо не съвсем различимо в един изпъстрен с графити вход.

— Харесват ли ви картините ми?

Учуден — откъде се беше появил мъжът?, — Глицки се завъртя и установи откъде. Една врата в лявата стена беше отворена, благословено осветена и дори подканяща.

— Не бих казал, че ми въздействат.

— Да, предполагам, че човек добива вкус за тези неща. Напрежението дали нещо ужасно тъкмо се е случило, или пък предстои да се случи.

— Имам предостатъчно от това в работата си — поклати глава Глицки.

— Да, разбира се. Допускам, че е така. — Мъжът протегна ръка и разкри редица съвършени зъби под тънките си посребрени мустаци. На ръст беше почти колкото Глицки, но беше малко по-слаб. Имаше гъста прошарена коса. Дори у дома в почивния си ден той бе изискано облечен — черен мериносов пуловер, бежови панталони и скъпи на вид мокасини. Красив и самоуверен мъж.

— Нилс Гранат — представи се той, стисна ръката на Глицки и срещна погледа му. — Срещали сме се и преди, нали?

— Да, господине, няколко пъти в общината. Не бях сигурен дали ще си спомните.

Гранат леко изви устни нагоре и докосна челото си.

— Помня хората. Може би това ми се удава най-добре. Какво мога да направя за вас, господин началник? Мога ли да използвам това обръщение?

— Добре.

— Искате ли да седнем в библиотеката? — посочи той с пръст зад гърба си. — Ето тук. — Без да дочака отговора на Глицки, той мина през вратата и влезе в голямата, просторна и приятна съседна стая. — Фоайето е малко мрачно, нали? — подметна той през рамо. — Може би трябва да оставям страничните врати отворени, за да влиза светлина. Само че в момента не очаквах никого, особено в неделя сутрин. — Обърна се, убеден, че Глицки го е последвал, и когато се увери, че е така, му направи знак да седне на един червен кожен диван. Самият Гранат завъртя стол с висока облегалка, настани се в него и кръстоса крака. — С какво мога да ви помогна?

Дори да имаше усещането, че посещението на висш полицейски служител в дома му без предупреждение и рано сутринта означава, че е в беда, той с нищо не се издаде.

Глицки се приведе напред към предния ръб на дивана и веднага мина на въпроса:

— Разследвам убийството на Пол Хановър.

— Боже! Истинска трагедия!

— Да, господине, само че е и нещо повече. Някой го е убил.

— Така се говори — кимна Гранат.

— Не вярвате ли?

— О, не, нямах това предвид. Разбира се, че вярвам. Нали е бил застрелян преди пожара? Исках само да кажа, че досега не съм чул някой да е заявил категорично, че той е бил основната мишена.

— Имате предвид жената ли?

— Да. Нали тя е имала някак… може би не трябва да го казвам.

— Не. Говорете каквото искате. На този етап ме интересува всичко, което бихте могли да знаете.

— Е, не мога да кажа, че знам нещо. Просто тази… Миси, нали така?… Знаете ли, тя просто се появи един ден, а на следващия ден вече беше с Пол — свършен факт. Не че не беше красива, но някак не изглеждаше съвсем като… една от нас в известен смисъл. Може би говоря малко разбъркано.

— Значи мислите, че някой от миналото й може да е…

Гранат поклати глава:

— Не бога да кажа, че мисля нещо конкретно. Може би причината е, че е чужденка. Французойка, струва ми се. Във всеки случай, когато научих за убийствата, най-напред се запитах за произхода й и за враговете й, а не за тези на Пол.

Пол беше много харесван човек, всички го уважаваха. Не само тук, но и във Вашингтон, навсякъде. Той сближаваше хората и работеше изключително много на различни фронтове. Познавах го много добре, както сигурно знаете, и не мога да си представя някой да иска да му навреди, още по-малко пък да го убие. Просто не виждам смисъла.

— Значи първоначалното ви усещане е, че това има нещо общо с Миси?

— Повече, отколкото с Пол. Да.

— Това е интересно — облегна се назад Глицки.

— Знаете ли нещо за нея? Не че е моя работа.

— Не много — призна Глицки.

— Е — разпери ръце с дланите нагоре Гранат, — но идвате да говорите с мен. За Пол ли? Значи става дума за вдигането на автомобилите.

— Все пак трябва да се започне отнякъде — почти извинително каза Глицки.

— Да, разбирам. Така е. — Гранат се облегна в стола си, а ръката му остана изпъната, успоредно на редицата книги зад него. — Е, аз сигурно ще бъда първият, който ще признае, че в тази работа е малко напрегнато, макар че това ни най-малко не означава, че насилието е често използвано средство за преговори.

— Но не непременно нечувано.

Гранат поклати глава:

— Всъщност не ми е известно напоследък „Тау/Холд“ да са прибягвали до насилствени тактики. Това е една от причините, поради които ме ангажираха. За да направят нещата по различен начин.

— Но сега, след като кметът Уошингтън си отиде…

— Все още имаме кмет — усмихна се лобистът, — и градът все още има нужда от опитна компания, която да се справя с извозването на буксир. Въпреки онова, което сигурно сте чули, все още не е взето окончателно решение.

— Да, разбрах. Всъщност донякъде точно това имам предвид. Сега, след като Хановър е извън играта, „Бейшор“ се лутат…

Сухият смях на Гранат го прекъсна:

— Не бих казал, че се лутат. Тези хора никога не се лутат. Те са много опитна група предприемачи, които се опитват да си проправят път в бизнес, който според тях е доходоносен, но който не разбират напълно.

— Както го разбират от „Тау/Холд“.

Поредното кимване.

— Вярвам, че кметът гледа на нещата по този начин.

— Или пък някой от членовете на Общинската транспортна агенция.

— Или пък някой от тях, вярно е. Струва ми се, че трима вече са склонни да ангажират „Тау/Холд“.

— И аз така чух.

— Така че от моя гледна точка решението все още до голяма степен зависи от заслугите. Хората от Общинската транспортна агенция явно смятат, че ние — „Тау/Холд“ — трябва да останем, защото вършим добра работа въпреки някои проблеми, които сме имали.

Гранат замълча за момент и се наведе напред в креслото си.

— Трябва да разберете, господин началник, че който получи договора, ще има същите проблеми. Истината е, че те ще трябва да наемат същите хора, които ние използваме, за да управляват паркингите и да патрулират по улиците. Такава е действителността. Те няма да плащат на тези хора повече, отколкото им плащаме ние — не е възможно, ако искат да печелят. Значи и те ще използват същата работна сила, която ще върши същата работа на същата цена. Единствената промяна ще бъде името на работодателя и на няколко души на върха на пирамидата. Хората от „Тау/Холд“ поне бяха намерили повечето развалени яйца и знаят как да се пазят от тях. При „Бейшор“ ще бъде същото, каквото е сега, само че малко по-лошо заради кривата на опита наред с други неща. Възнамерявам да кажа това на хората от агенцията другата седмица и няма да се учудя, ако успея да убедя поне един от тях с простата логика на фактите.

— Особено сега, когато го няма Хановър да ви възрази.

За миг на Глицки му се стори, че забеляза искра в очите на Гранат, но дори да беше така, тя изчезна мигновено.

— Много харесвах Пол, господин началник. Наистина. Както виждате, аз съм много добре финансово, а същото се отнася и за хората на върха на „Тау/Холд“. Ако не получим договора, разбира се, ще бъдем разочаровани, но никой няма да фалира. Уверявам ви. Ние обслужваме още дванайсет града в девет окръга. Никой не е очистил Пол, за да му попречи да влияе на Кейти Уест, което вие явно намеквате.

Глицки поклати глава:

— Нищо не съм намеквал. Просто се питах какво имате да кажете за всичко това. Говорили ли сте с кметицата от сряда насам?

Хладна усмивка:

— Позвъних й и двамата си поговорихме веднага щом научих за смъртта на Пол.

— А след това?

— Боя се, че нейна светлост не отговаря на много от обажданията ми.

— Значи сте опитвали да се свържете с нея?

— Разбира се. Но тук става дума само за достъп. А аз го нямам. Все още не. — Той се облегна и явно се опита да се овладее. — Вижте, няма да ви заблуждавам и да се преструвам, че не бихме искали да запазим договора. Сделката е голяма. Но това е просто бизнес.

— Знам, но ако „Бейшор“ може да ви спре в Сан Франциско, те ще бъдат в по-добра позиция да ви изместят и от други територии.

— Боя се, че това също е просто бизнес. Да, разбира се, бихме искали да ги спрем тук. И мисля, че все още имаме доста добри шансове.

— Всъщност — каза Джеф Елиът, — нямат. — Глицки седеше в своя служебен таурус и разговаряше с репортера по клетъчния си телефон. — Уест е взела доста пари от „Бейшор“ за предизборната си кампания и тя едва ли ще забрави, че хората от „Тау/Холд“ подкрепиха Уошингтън. Време е за разплата. Тя няма да се огъне, няма да се огънат и членовете на Общинската транспортна агенция.

— Защо не?

— Защото ако някой от тях гласува да остане „Тау/Холд“, тя ще го уволни, ще го замести с нов човек, ще продължи да подновява договора всеки месец, ще се върне след трийсет дни и ще постигне одобрението на „Бейшор“. Така че, ако някой от хората от комисията кривнат настрани, нищо няма да стане.

— Освен ако не сметне, че случилото се с Хановър е предупреждение.

— Виждаш ли подобни признаци?

— Обади ми се, за да се намеся в това, малко след разговора си с Гранат. Във всеки случай, ще я попитам направо.

— Какво точно?

— Дали обаждането на Гранат е станало причина да се почувства физически застрашена. И дали този въпрос с „паяците“ изобщо занимава мислите й. Защо всъщност иска да работя по случая?

— На това мога да ти отговоря — има ти доверие. Не знае много за Кунео, а онова, което знае, не й вдъхва доверие. Според мен е напълно основателно желанието й да разбере кой е убил Хановър. Който и да е той. Хановър беше важен за нея от политическа гледна точка, а и от всичко, което чувам, той явно й е допадал. Иска да е сигурна, че разследването няма да се обърка.

— Добре.

— Не ти ли се вярва?

— Не, звучи ми смислено. Просто е малко странно. Това е.

— Е, ти ще разбереш как стоят нещата.

— Така е — каза Глицки. — Просто не съм съвсем сигурен какво искам.

— Защо не?

Глицки се поколеба:

— Заради Кунео. Ако аз поема водещата роля, това няма да му хареса. Предпочитам той да надуши нещо, а аз просто да се появя след това и да кажа: „Браво, страхотна работа“.

— А той къде търси?

— Не знам. Не отговаря на обажданията ми.

В този момент Кунео стоеше на алеята пред гипсовата фасада на къщата на семейство Хановър на Бийч Стрийт и душеше в багажника на техния черен мерцедес.

Беше дошъл малко след осем часа заедно с бившия си партньор от отдел „Убийства“ Линкълн Ръсел, когото бе помолил да му помогне в разследването, както и да му бъде свидетел, че не упражнява сексуален тормоз над Катрин Хановър. Двамата седяха и чакаха навън, а Кунео направо подлудяваше Ръсел, защото барабанеше по волана, докато Катрин Хановър не се появи навън по халат, за да вземе вестника от алеята — истински късмет, защото Кунео нямаше представа как ще успее да я снима, а отчаяно се нуждаеше от тази снимка. Успя да я снима.

Няколко минути по-късно Катрин, съпругът й и трите им деца бяха шокирани и удивени от появата на двамата полицаи, които носеха заповед за обиск. („Защо е всичко това?“ „Да не искате да кажете, че съм заподозряна в нещо? В какво?“ „Трябвали да ви пуснем вътре, за да обискирате?“) След това, може би защото инспекторите ги увериха, че няма да продължи дълго, те проявиха по-разумно желание да им съдействат или поне мълчаливо се подчиниха и решиха да изчакат, седнали около кухненската маса, а Кунео и Ръсел се качиха горе, за да претърсят дрехите, които Кунео си спомняше, че Катрин бе носила през нощта на пожара. Много бързо намериха синята копринена блуза, черното кожено яке, избелелите сини джинси. Всички те бяха в дрешника й, а джинсите все още леко миришеха на дим. Опаковаха ги и казаха на Катрин, че ще й ги върнат, след като лабораторията приключи с тях.

— Какво ще правят с тях в лабораторията?

— Ще изследват за петна от кръв. За следи от бензин.

— Това е налудничаво. Добре, вървете и търсете.

— Точно това възнамеряваме да направим, госпожо.

Двете й дъщери се разплакаха.

След като приключиха вътре и оповестиха намерението си да претърсят колата, семейството се разцепи. Децата нервно забъбриха, разстроени от нелепото претърсване на дома им. Всички се пръснаха — съпругът и съпругата, забеляза Кунео, отчуждени и почти без да си говорят.

Уил пиеше кафе и четеше сутрешния вестник на кухненската маса, а Катрин обяви, че иска да излезе навън с инспекторите. Просто не разбираше какво търсят. Кунео се изправи и се обърна към нея:

— Мирише все едно сте имали теч от бензин. Знаете ли нещо за това?

Тя се приближи, като внимаваше да стои далеч от него, наведе се над багажника и помириса.

— Усещам миризмата. Ще трябва да закарам колата на сервиз.

— Не сте ли забелязали миризмата преди това? — попита той.

— Всъщност не съм — отвърна тя. — Не отварям багажника много често.

Ръсел обаче опипваше мокета на дъното на багажника:

— Това не е теч, Дан. Тук е разлят бензин.

— Не! Това не е… — Катрин се спря. — О! — възкликна тя и закри устата си с ръка.

— Какво? — Кунео застана право срещу нея, примижал срещу слънцето и достатъчно близо, за да я притесни — прекрасно го съзнаваше. — О какво? — повтори той.

— Това беше преди две седмици — каза тя.

— Кое? — по лицето му беше изписано известно очакване. Пръстите и на двете му ръце се разперваха и свиваха.

Ръсел стоеше до бившия си партньор и внимателно следеше случващото се. Катрин Хановър, вероятно в търсене на някаква подкрепа, насочи думите си към него над рамото на Кунео:

— Беше преди няколко седмици — отново подхвана тя.

— Преди две или преди няколко? — попита Кунео.

— Какво?

— Първия път казахте „две“, а след това казахте „няколко“ — кое от двете?

— Не знам. Може би ще успея да си спомня.

— Не бързайте — каза Ръсел. Беше чернокож мъж с приятно лице с търпеливо изражение. — Разполагаме с цял ден, ако искате.

Катрин погледна първо единия, после другия:

— Може би трябва да се обадя на адвокат?

— Ако смятате, че ви трябва адвокат — каза Кунео.

— Имате право на това — съгласи се Ръсел.

— Смятате да ме арестувате ли? За убийството на Пол? Нямам нищо общо с това. Не знам нищо за него освен онова, което видях онзи ден. Това е всичко.

— Просто изпълняваме заповедта за обиск, госпожо — каза Ръсел. — Ако ви арестувахме, щяхме да ви четем правата.

— Значи не съм арестувана?

— Не, госпожо.

— Но бяхте започнали да ни разказвате откъде се е появила миризмата на бензин в колата ви преди две или може би повече седмици — подсети я Кунео.

— Да си помисля… Сигурна съм, че ще успея да си спомня. Добре беше… днес е събота… беше по-предната седмица. В понеделник, струва ми се.

— Значи по-скоро става дума за десет дни? — Ръсел се опитваше да помогне и да уточни деня.

— Нещо такова. Щях да взема Поли за нещо след училище, в момента не си спомням точно за какво — може би за час при зъболекаря. Минах покрай една кола, паркирана встрани от пътя — беше в Президио. Както и да е, до нея стоеше млада жена, направо момиче, и изглеждаше така, като че ли се надяваше на помощ, но не искаше да маха, за да спре някого. Затова спрях и я попитах дали е добре, а тя ми каза, че бензинът й е свършил.

Катрин се вгледа в лицето на Ръсел, след това погледна Кунео. Въздъхна и продължи:

— Имаше в багажника си туба, затова се качихме в моята кола и аз я откарах до една бензиностанция, където напълнихме тубата и я пъхнахме в багажника ми, върнах я до колата й, но когато стигнахме там, установихме, че тубата се беше катурнала и беше протекла малко.

— Малко значи — каза Кунео.

— Стори ми се малко.

Той се наведе и прокара ръка по мокета. Помириса ръката си, както беше направил и Ръсел. Междувременно Ръсел пристъпи крачка напред:

— Каква беше колата? — попита той.

— Коя кола? А, нейната ли? Бяла.

— Това е цветът, госпожо, не марката — каза Ръсел. — Каква марка беше колата?

Катрин затвори очи, напрегна лице и после му отговори:

— Струва ми се, че беше някаква спортна кола. Почти сигурна съм.

— Да си спомняте регистрационния номер?

— Не. Не знам дали изобщо го погледнах.

— Научихте ли името на жената? Поне малкото?

— Не, ние просто… — изражението й стана безпомощно и тя поклати глава: — Не.

Ръсел кимна:

— Ще продължите ли да настоявате на тази история?

— Това не е история. Наистина стана така.

Кунео беше извадил швейцарското си ножче от джоба и отново се бе навел над багажника, отряза няколко нишки от мокета и ги сложи в едно пликче.

— Добре — каза той и се обърна към Ръсел. — Мисля, че засега приключихте тук.

В адвокатската кантора на Арън Хановър Пелс бе записано съобщение, което даваше възможност на много клиенти да се обаждат през почивните дни при спешен случай. Когато Глицки позвъни на този номер, се свърза с един от сътрудниците, който се съгласи да позвъни на секретарката на Пол Хановър и да я помоли да му звънне в отговор. Глицки спря пред един мини маркет съвсем близо до Кълъмбъс в Норт Бийч, паркира на втора редица, взе си чаша топла вода и пакетче чай и се върна в колата си, за да изчака. Чаят още не беше изстинал достатъчно, за да може да отпие, когато клетъчният му телефон звънна.

— Глицки.

— Ало? Полицията ли е?

— Да. Говори заместник-началник Глицки. С кого разговарям?

— С Лори Чо. Аз съм секретарката на Пол Хановър.

— Благодаря ви, че ми се обаждате толкова скоро.

— Няма защо. Не правя нищо, само се взирам в картотеката. Не мога да свикна с мисълта, че той вече никога няма да дойде тук.

— Значи в момента сте в кабинета му, така ли? Имате ли нещо против да се отбия за няколко минути?

— Щом искате. Намира се на дванайсетия етаж на сградата на Американската банка. Долу има пазач, който трябва да ви доведе. Ще го предупредя, че ви очаквам. Бихте ли повторили името си?

Лори Чо го посрещна пред асансьорите. Изглеждаше на около трийсет и пет години, беше с дребен кокал, крехка на вид, едва ли не болна от анорексия, с неспокоен и напрегнат поглед. А може би просто се дължеше на умората и на скръбта й заради загубата на шефа й. Тук, в офиса, в събота тя беше облечена като за работа в строга черна пола и подходящ пуловер, спортни обувки и бели чорапи. Косата й някак смекчаваше общия й мрачен вид — дълга до кръста, гъста, лъскава и черна, все едно е влажна.

Глицки мълчаливо я последва по застлания с килим коридор, през няколко широки двойни врати, след това през декорирано фоайе и накрая в голям ъглов кабинет. Панорамната гледка на Хановър беше предимно на изток, над покривите на къщите по по-ниските възвишения, към залива, моста Йърба Буена и остров Трежър, а в далечината се виждах Бъркли и Ричмънд.

— Можете да седнете където си поискате — каза Чио. Самата тя се настани зад полирано до блясък бюро от тъмно дърво и потъна в тапициран с черна кожа въртящ се стол, който сигурно бе на Хановър. До картотеките покрай една от вътрешните стени бяха натрупани на купчина картонени плоскости — несглобени кашони, даде си сметка Глицки. На другата стена висяха поставени в рамки снимки на Хановър с няколко десетки политици и известни личности, сред които бяха няколко кметове на Сан Франциско, включително Кейти Уест, и трима губернатори на Калифорния, един от които Арнолд. Дори при бегъл оглед на снимките човек откриваше Пол Хановър, който се ръкува с Бил Клинтън и с Джордж Буш; на яхта някъде с Лари Елисън; облечен с екипа на „Джайънтс“ заедно с Уили Мейс. Явно бе присъствал на сватбата на Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс.

Показен офис. Никакви томове със закони.

Глицки се обърна към Чо, която не бе помръднала, откакто бе седнала. Стоеше съвсем неподвижно, все едно бе изпаднала в транс. Очите й бяха отворени, обаче не виждаше нищо.

— От колко време работите за него? — попита Глицки.

Тя бегло му обърна внимание:

— От четиринайсет години.

— Съжалявам.

Чо кимна разсеяно.

— Исках да ви попитам дали не се сещате за нещо, свързано с работата му, което може да е изиграло някаква роля за неговата смърт. Беше ли разстроен за нещо? Някаква провалена сделка? Нещо подобно?

Очите й отново се насочиха към онова отдалечено място, после се върнаха към него.

— Не се сещам за нищо. Нямаше никаква криза. Правеше онова, което прави обикновено.

— А какво е то?

Отново й бяха нужни секунда-две, за да формулира отговора си.

— Свързваше хората. Умееше много добре да работи с хора — направи тя жест към снимките на стената. — Сам виждате. Той искрено обичаше хората.

— А харесваше ли господин Гранат?

Въпросът я учуди:

— Така ми се струва. Обядваха заедно почти всеки месец. Защо? Да не би господин Гранат да е казал, че е имало някакъв проблем?

— Не. Каза, че са били приятели.

— Мисля, че наистина бяха.

— Въпреки конфликта за бизнеса с вдигането на автомобилите?

— Да — кимна тя. — Това не беше конфликт между тях двамата. Господин Гранат имаше своите клиенти, а господин Хановър — своите. Поддържаше подобни връзки с десетки хора.

— Но никога не ви е споменавал, че е бил притеснен заради клиентите на господин Гранат. Компанията „Тау/ Холд“?

— В какъв смисъл притеснен?

— Физически застрашен.

Тя поклати отрицателно глава.

— Той не се чувстваше физически застрашен от никого. Познавахте ли го?

— Никога не съм го срещал, не.

Явно посрещна новината с известно разочарование:

— Беше добър човек.

— Разбирам, госпожо. Явно всички смятат така. — Глицки се облегна и преметна крак връз крак. — Познавахте ли добре госпожица Д’Амиен?

Челюстта на Чо се премести нагоре с около сантиметър, погледът й дойде на фокус.

— Немного добре, не. Не е редно да говоря лоши неща за нея. Тя явно правеше господин Хановър щастлив. И се държеше добре с мен.

— Но вие не й вярвахте?

Чо се поколеба:

— Нали знаете как някои хора просто изглеждат твърде симпатични? Все едно беше номер, който е усвоила. Може би просто се престараваше, защото искаше приятелите на господин Хановър да я харесват. А също и семейството му. Само че те никога нямаше да я харесат, независимо как се държи. Смятаха, че тя го преследва заради парите.

— И вие ли мислехте така?

Тя захапа бузата си:

— Както ви казах, не я познавах добре. Господин Хановър не мислеше така, а него не можеш да го заблудиш лесно. Може би е бил прав.

— Но вие не бяхте съгласна с него?

— Донякъде. Само че без реални основания. Просто усет.

— Обикновено усетът се основава на нещо.

— Просто ми се струваше пресметлива — въздъхна Чо. — Имах чувството, че не е… съвсем искрена. Сигурно ще поискате да ви дам пример.

— Ако можете — не искаше да я притиска Глицки.

— Ами… — направи пауза тя. — Добре. Когато Пол се запозна с нея, една от големите й прояви беше, че веднъж седмично ходеше доброволно в кухнята за бедни в Глайд Мемориъл.

— Добре.

— Разбира се, с това искаше да покаже, че има добро и щедро сърце, че е загрижена за съдбата на бездомниците, такива неща. Само че когато тя и Пол… когато тръгнаха заедно, това престана.

— Значи смятате, че е било предварително замислено, за да й придаде повече привлекателност?

— Не знам. Неприятно ми е да твърдя подобно нещо. Може би е била искрена и след това е била твърде заета с Пол. Но просто не ми се стори редно. Освен това тя наистина се появи незнайно откъде, а след това изведнъж се оказа, че ще се жени за него. Стори ми се доста бързо.

— Значи господин Хановър никога не е говорил с вас за нейния произход.

— Не много. Май е имала съпруг, който починал от рак преди около пет години…

— Знаете ли къде?

— Не, съжалявам. Дори не съм питала. Искала да започне живота си отначало и отдавна мечтаела да живее в Америка. В Сан Франциско. Затова дошла тук. — Чо въздъхна. — Нямаше нищо тайнствено. Тук имаше някои връзки с хора, с които се бе запознала в Европа, после срещна Пол и след това… е, знаете какво. Ако той не беше богат, никой нямаше да обърне внимание на тази история. Само че, той беше богат. — Макар че признанието явно й струваше много, жената сви рамене и каза: — Те просто се разбираха. Тя го правеше щастлив. Явно и той я правеше щастлива.

— Значи не се караха?

— Защо ме питате това?

— Защото се говори, че помежду им е имало известно напрежение. Може би заради цената на ремонта? Чух, че става дума за около един милион долара.

Чо си позволи лека и тъжна усмивка:

— Това ми каза и той, но го намираше за смешно.

— Смешно ли?

— За забавно. Искам да кажа, в крайна сметка той щеше да живее там. Парите бяха негови и ако тя ги бе похарчила, за да направи дома му по-хубав, нима имаше причина да се оплаква? — Чо се взря за миг в пространството пред себе си.

— Ако изобщо имаше някакво напрежение, то беше заради назначението.

— Заради назначението ли?

— Все още не се беше разчуло — кимна Чо, — но от администрацията се свързаха с него и му съобщиха, че са издигнали кандидатурата му за заместник-министър на вътрешните работи като награда за набирането на средства, което бе организирал за президента. Само че това никак не допадна на Миси. Не искаше да се мести във Вашингтон и отново да разтуря живота си особено след цялата работа, която беше свършила по къщата. — Лицето на Чо помръкна.

— Но дори и така да е, какво? Струва ми се, че прочетох, че става дума за убийство и за самоубийство. Дори и да са се карали, някой ги е убил. Така че какво значение има дали са се карали за нещо?

— Да, права сте, няма значение — каза Глицки. — Извинете, че ви отнех толкова много време. Просто се опитвам да проумея всичко това. Кой би могъл да желае смъртта му?

— Ами, не ми се иска да го кажа, но…

— Продължавайте.

— Просто… разговаряхте ли със семейството му? Те никак не бяха доволни от връзката му с Миси. И той не беше доволен от тях.

— Децата му ли имате предвид?

Тя кимна.

— Непрекъснато го тормозеха. Миси искала парите му. Той трябвало да внимава, да я накара да подпише предбрачно споразумение, говореха му лоши неща за нея. Той спомена, че може и да промени завещанието си преди сватбата, ако продължават в същия дух.

— Каза ли им това?

— Не знам. Да, струва ми се. Каза им — може би не го бе направил наистина, само ги предупреди.

В желанието си да бъде изчерпателен на тази ранна фаза на разследването Глицки имаше нужда от факти, въпреки че впоследствие те можеха да се окажат без връзка със случая. Затова в края на срещата си с Чо той установи, че преди Хановър да предаде в ръцете на Миси ремонта на къщата, той лично бе платил първите няколко сметки по време на фазата на проектирането. Компанията „Джеймс Леймар Констракшън“ фигурираше в телефонния указател, както и самият господин Леймар. Глицки позвъни и понеже човекът си беше вкъщи, този ден той успя да осъществи хеттрик.

Половин час по-късно спря пред доста голяма двуетажна къща с гипсова мазилка на Куинтара Стрийт, в жилищните авенюта на квартал Сънсет. Гол до кръста мъж работеше с дълги пластмасови тръби в канавката близо до къщата, а потният му широк гръб лъщеше на слънцето. Щом чу шума от колата на Глицки, той се изправи, изтупа ръцете си една в друга, след това ги избърса в джинсите си.

— Глицки?

— Да, господине.

Леймар беше едър, красив и оплешивяващ мъж с добре развити гърди, големи ръце и с татуировка на рамото, която представляваше сърце с надпис Маги. Примижа срещу слънцето, направи няколко крачки в разкопания си преден двор и подаде изцапаната си ръка.

— Джим Леймар. Приятно ми е.

— На мен също. Напоителна система ли монтирате?

— Да, знам, нелепо е, напи? — Той се обърна и изгледа канапите, които беше изкопал. — Като че ли най-мъгливото място в Америка се нуждае от допълнително напояване. Само че жена ми реши така бог знае по каква причина и това сложи точка по въпроса. — Той избърса челото си и остави мръсна следа. — Казахте, че искате да ме питате нещо за ремонта на Хановър?

— Ако нямате нищо против.

— Не, нямам нищо против, но направо ме боли сърцето, като си помисля колко работа хвърлихме в онази къща, а всичко стана на пепел. Мястото беше много хубаво. Хората също, разбира се. Истинска трагедия.

— Добре ли ги познавахте?

— Ами… бяха ми клиенти. И преди съм работил за него, ремонтирах му кухнята може би преди три години и всичко мина много добре. Така че отново ме потърси за работа.

— Само че този път работехте предимно с жената?

— Не просто предимно. Тя подписваше чековете, така че тя беше клиентът.

Глицки си отбеляза тази информация.

— Как се работеше с нея? — попита той.

— Не правеше никакви компромиси, но в поведението й нямаше нищо лично. Просто искаше нещата по определен начин и ако не ги направехме така, ни караше да ги повторим — чак до дъските на пода, ако се наложи. Предпочитам това пред някой, който седемнайсет пъти си променя мнението.

Нещо в думите на Леймар привлече вниманието на Глицки.

— Значи казвате, че не е правила много промени в хода на работата?

— Не. — Мъжът се замисли още малко. — Ако искате да видите, имам всички поръчки за промените…

— Няма нужда. Просто отнякъде чух, че е искала още и още.

— Не повече от всеки друг. И по-малко от някои хора. Не, всъщност просто направихме добър проект, запретнахме ръкави и го изпълнихме.

— Значи първоначалната сума беше около милион долара?

Леймар се изсмя високо:

— Един милион долара ли? Допускате ли, че работя поръчка за един милион долара и сам си поставям напоителната система? — Той поклати глава през смях. — Един милион долара. Мили боже! Един милион е брутният ми приход през най-добрата ми година. Брутният. Поръчката на Хановър беше хубава — направо страхотна, признавам, — само че струваше около петстотин хиляди, може би малко повече. И ние точно за толкова го изпълнихме. Приблизително. Къде сте чули, че е струвало един милион?

— От няколко места.

— Е, можете да отидете и да им кажете, че направо са откачили. Ако искате, ще ви покажа сметките си.

— Няма нужда — Глицки също избърса челото си. Слънцето печеше вече точно над главата му, температурата беше над двайсет и пет градуса, почти максималната за Сан Франциско. — Добре, да оставим въпроса с парите. Бих искал да елиминирам вероятността тя да е била мишената, а не той, затова се надявам да открия някой, който да я е познавал малко по-добре, да разбера дали е имала врагове.

— Които биха искали да я убият?

— Може би.

— Това би било твърде преувеличено — поклати глава мъжът. Позамисли се малко и каза: — Освен ако не е имала друг преди Хановър.

— Имате ли усещането, че е имало.

— Не. Просто тя беше… — погледна той през рамото си. — Не искам Маги да ме чуе, само че тя беше невероятно привлекателна жена. Хората от екипа ми се сменяха, за да работят в къщата и да могат да я видят. Ако е зарязала някой тип заради Хановър, мога да допусна той да е искал да си го върне и на двамата.

— Тя или Хановър споменавали ли са нещо, което да ви наведе на такава мисъл?

— Не. Не сме разговаряли на лични теми. Те ми бяха клиенти, това е. Не бяхме от една и съща социална среда. — Той посочи с жест наоколо: — Както вече сигурно сте се досетили.

Дизмъс Харди слезе по стълбите след необичайна за него дрямка в събота следобед и откри Ейб Глицки в кухнята си да помага на Винсънт да нареже зеленчуци върху една дъска на плота. Двамата работеха мълчаливо до бързо смаляващата се купчина домати, лук, чушки и бамя. Когато застана на вратата, Ейб Глицки погледна към него и каза достатъчно високо, за да го чуе:

— Ето го, Вин, ще ти кажа по-късно.

Харди се приближи към сина си и сложи ръка на рамото му.

— Казвал ли съм ти индианското име на чичо Ейб, Вин?

— Индианското му име ли?

— Танцуващият с вълци и други подобни, нали се сещаш, фраза, която запечатва най-характерното за един човек. Ейб е Хора, които не се смеят. Защо ли? Защото винаги е заобиколен от хора, които не се смеят. Само че все пак смятам проливането на истински сълзи за малко преувеличено.

— Заради лука е — обясни Винсънт.

— Всички така казват — каза Харди и метна парче домат в устата си. — Какво правите, момчета?

— Супа от бамя — обясни Вин. — Трябва ми за училище в понеделник и исках да пробвам.

Харди стисна рамото на сина си:

— Обичам това момче. Направи я люта.

— Мисля да се обадя на Трея и да поканя и нея — каза Глицки.

— Ще бъде чудесно, защото обичам жена ти дори повече, отколкото обичам теб, само че нали скоро ни бяхте на гости? Струва ми се, че беше вчера?

— Наистина беше вчера. Може би просто трябва да се пренесем у вас, понеже така и така прекарваме много време тук. Ще си спестим доста пари от наема. Освен това, Вин, ще натрупаш достатъчно опит с малки деца, който ще ти потрябва по-късно, когато имаш собствени деца.

— Аз няма да имам деца.

— Разбира се, че ще имаш.

— Не, няма. Аз ще бъда богат ерген.

— Благородно призвание — отбеляза Харди. — А как смяташ да забогатееш?

— С лотарията.

— От теб го е прихванал — стрелна Харди с поглед приятеля си. — Възрастните хора в тази къща не играят на лотарията. И знаеш ли защо? Защото ние умеем да работим с цифри, а лотарията е изпитание за хората, които не се справят с математиката. Струва ми се дори, че съм ти споменавал за това и преди.

— Не слушай баща си, Вин. През няколко седмици има печеливш от лотарията, така че имаш не по-лоши шансове от всички останали.

Харди изпепели Глицки с поглед и каза:

— Жал ми е за теб! — сетне погледна към сина си: — Имаш ли резервен план как да забогатееш?

— Ако нещата се закучат, винаги мога известно време да бъда кинозвезда.

— Ето това е то — гордо каза Глицки. — План Б е готов.

— Само че обикновено кинозвездите не се ли изключително привлекателни? — попита Харди.

Вин погледна Глицки и изсумтя театрално:

— Дълбоко ме нарани.

— Чух.

— Непрекъснато го прави. Не ми е останало никакво самоуважение.

Харди спря, както гризеше една червена чушка:

— Ще оживееш, обещавам ти. Дори не знаех думата самоуважение, когато бях дете.

— Това не са ли две думи? — попита Глицки.

— Сложна дума е — обясни Вини. — А татко не я е знаел като дете, защото думата е измислена едва през Ренесанса.

Харди прикова смразяващ поглед върху сина си, след това каза:

— Жалко, че индианското име на Ейб вече е заето. — След това насочи вниманието си към Глицки. — За момент коравосърдечно ще изоставя обсъждането на бъдещите планове на сина си за богатство и световна слава, за да те попитам какво всъщност търсиш тук?

Глицки остави ножа си на масата:

— Тази сутрин разговарях с Гранат за бизнеса с вдигането на автомобили. И понеже така и така бях наблизо, реших да се отбия, понеже снощи ми се стори, че това те заинтригува. Той твърди, че никой от познатите му не би си помислил дори да прибягва до насилствени методи, за да постигне деловите си цели. Мисля, че това бяха точните му думи.

— А ти какво очакваше? Да не искаш да ти каже, че разполагат с бойна група, която очиства онези, които се изпречат на пътя им. Въпреки това мисля, че теорията си я бива.

— Смятам да проведа няколко разговора с управителите на „Тау/Холд“ и да видя дали някой от тях няма да се притесни. А междувременно говорих и със секретарката на Хановър. Според нея е някой от семейството, който се притеснява да не изгуби наследството.

— Вече си имаш такъв човек. Как се казваше — снахата?

— Катрин Хановър, обаче аз не смятам така. Не допускам, че толкова открито би казала мотива си, ако е замесена. Въпреки това връзката със семейството е съвсем ясна. Обаче знаеш ли кое е най-интересното?

— Принципът на неопределеността?

— Какво?

— Най-интересното нещо. Принципът на неопределеността. Всъщност квантовата механика като цяло. Всичко в нея е ужасно интересно, обаче не съм сигурен, че разбирам по-голямата част.

Глицки отново взе ножа си, върна се до дъската за рязане и поклати глава:

— Защо разговаряш с баща си, Вини?

— Може би защото е толкова хубаво, когато разговорът свърши!

— Може би.

— Добре, добре — каза Харди. — Съжалявам, ако съм засегнал всички деликатни чувства в кухнята. Предавам се, Ейб. Кое е най-интересното нещо?

Той отново остави ножа си.

— Миси Д’Амиен не е похарчила един милион долара за ремонта на къщата.

Харди се облегна на плота и скръсти ръце:

— Малцина от нас го правят, Ейб. И защо това е толкова интересно?

— Защото всички, с които съм разговарял досега, го твърдяха. Секретарката на Хановър, снахата, Кунео. Споменаваха все тази цифра.

— И какво означава това?

— Ако е така, това означава, че са изчезнали половин милион долара.

— При кого са? Къде са отишли?

— Точно там е въпросът.

Бек членуваше в почетното общество в гимназията си, а едно от изискванията на организацията беше да се посещават общински извънучилищни мероприятия, в конкретния случай да се почистят някои градски паркове и други обществени места по линия на програмата за отстраняване на графити, започнала малко противоречиво.

Харди и Франи окачествиха като „характерна само за Сан Франциско особеност“ факта, че програмата създадена с цел да бъдат почистени част от най-неприличните рисунки, които скверняха почти всеки квадратен сантиметър от стените в някои квартали — бе обсъдена разпалено и почти бе отхвърлена в района на училището, понеже почистването представлявало потискане на артистичното себеизразяване на проблемните деца в града. Жителите на Сан Франциско и родителите, както и почти половината училищно настоятелство, се придържаха към убеждението, че пръскането на думи като „FUCK“ и други творчески епитети със спрей по билбордовете и по пейките на автобусните спирки и навсякъде другаде, където ти скимне, явно има терапевтичен ефект и се отразява добре на самоуважението на децата. Отново тази дума.

Все по-вбесена, Франи най-сетне се бе присъединила към дискусиите и в подкрепа на усилията на децата през последните няколко уикенда тя ходеше заедно с дъщеря си и нейните приятели, въоръжени с кофи и с почистващи препарати, и подпомагаше почистването. Току-що се бяха прибрали.

Момчетата все още приготвяха супата от бамя — Харди с току-що отворена бутилка бира до себе си белеше скариди над мивката, Глицки режеше френските наденички, а Винсънт махаше семето и кълцаше лютите червени чушлета.

— Какво готвите? — провикна се Ребека още от вратата. — Страхотно мирише! — Стъпките й се превърнаха в бяг по коридора и след минута тя влетя в кухнята. Последваха прегръдки. — Чичо Ейб! В два последователни дни! Здрасти, татко! Какво готвите, момчета? — Застана до печката с дървена лъжица в ръка. — Какво е това?

Вин се стрелна през стаята:

— Не, не, не, не! Никакво опитване! Това е вечерята, Франи се показа на няколко крачки зад дъщеря си.

Разчорлената й червена коса, която бе оставила да расте вече няколко месеца, се спускаше под раменете й, а страните й бяха зачервени, след като цял ден бе стояла на слънце. Беше облечена в къси панталонки с цвят каки и с розов потник, а зелените й очи искряха.

За миг Харди изпита толкова силна радост, че сякаш го прониза горещо острие в сърцето.

Слънцето се бе спуснало достатъчно ниско в късния следобед, проникваше през панорамния прозорец в предната част на къщата и по дюшемето в трапезарията се стелеше алено сияние, което се отразяваше нагоре и чак в кухнята. Зад гърба му прозорецът над мивката беше отворен и все още нетипично топлият за сезона вятър гъделичкаше тила му. Уханието на супата от бамя беше опияняващо, двете жени в семейството му се усмихваха и бяха толкова прелестни, че направо не му се вярваше, а синът му и най-добрият му приятел работеха заедно с него, за да приготвят нещо, което всички щяха да похапнат с удоволствие. Всичко, което му беше скъпо, бе близо до него, на сигурно място и защитено в тази стая и в този съвършен ден.

Затвори очи за миг под наплива на чувствата.

— Добре ли си, скъпи?

Франи бе застанала пред него, положила ръка на рамото му и с тревожно изражение на лицето.

Харди примигна няколко път, наведе се напред и бързо я целуна по челото. Моментът отлетя, незабелязан от всички останали — които все още се препираха заради супата, — но Франи му метна последен загрижен поглед, преди той да й каже:

— Всъщност съм твърде добре. Това е. Твърде добре.

Той я придърпа към себе си и я притисна, като си припомни думите от тоста на Ейб. Дано никога нищо не се променя.

Телефонът на плота до дъската за рязане на Винсънт иззвъня.

— Да си звъни — каза Харди. — Не искам да разговарям с никого.

Само че Винсънт вече беше грабнал слушалката още при първото иззвъняване и слушаше.

— Момент моля — каза той. — Да му кажа ли кой се обажда? — Той подаде телефона на баща си. — Катрин Хановър.

Глицки го изгледа сепнато. Харди отвърна на погледа му, сви рамене, пое слушалката и се обади.

12

— Дизмъс?

Стиснал слушалката, Харди се качваше по стълбите към спалнята си. Лицето му доби озадачено изражение, когато непознатата жена се обърна към него на малко име. Не се съмняваше, че тя е потенциален клиент, затова изобщо не се замисли за тази необичайна фамилиарност. Все пак в гласа му се долавяше въпросителна нотка:

— Да, Дизмъс Харди е на телефона.

Закова се на място по средата на стълбите.

— Катрин…?

— Хановър. В момента.

Харди установи, че не му хрумва какво да отговори. Няколкото секунди, преди отново да е в състояние да говори, му се сториха много дълго време.

— Катрин — каза той най-сетне. — Как си? — След това мъчително се напрегна да каже още нещо: — Как беше през цялото това време?

Чу гърлен смях, който отекна някъде дълбоко в съзнанието му.

— Имаш предвид последните трийсет и седем години? Добре, макар че, боя се, в момента не съм особено добре. Неприятно ми е, че се свързвам с теб при такива обстоятелства, но не знам на кого другиго да се обадя. През всичките години често си мислех дати звънна, но винаги си казвах, че може би просто ще се срещнем някъде случайно. Градът не е чак толкова голям.

— Да, така е. През цялото време ли живя тук?

— През повечето време. След колежа и след няколкото години в Бостън. Знам, че ти си живял тук. Четох за теб във вестника. — Чу я да въздиша. — Както и да е. Обаждам ти се, защото имам нужда от адвокат. Оказва се, че съм заподозряна по дело за убийство.

— Да, знам.

— Знаеш ли? Вече?

— Искам да кажа, че чух името Катрин Хановър, но не знаех, че става дума за теб. — Следващите думи му се изплъзнаха, преди да успее да ги улови: — Смятах, че никога няма да смениш името си.

— Не възнамерявах, но явно за Уил беше важно, затова когато ножът опря до кокал, просто зарязах възвишените си принципи и продадох предишните си феминистични убеждения. Ами ти? Нали никога нямаше да работиш на твърдо работно време?

— Туш. Предавам се.

— Няма нищо. Звучиш точно както преди.

— Ами… въпреки това съжалявам. Нямам представа защо стана така.

— Няма проблем, наистина. — Отново се разнесе странно мнемоничният гърлен смях. — Може би още се чувстваш виновен заради начина, по който ме заряза.

— Може би — каза той и додаде, отново без да се замисля: — Възможно е това да е причината. — Не беше сигурен какво точно казва, защото не бе мислил за нея от десет години.

Франи се появи под него на стълбите и със загрижено изражение го попита само с устни дали всичко е наред.

Харди кимна, усмихна се на жена си, след това се обърна и продължи да се качва по стълбите.

— И сега имаш неприятности?

— Така ми се струва. Тази сутрин идваха полицаи със заповед за обиск и претърсиха дома и колата ми.

Харди седна в креслото в спалнята си. Това беше нещо ново и новината все още не беше стигнала до ушите му. Ако вече бяха издействали заповед за обиск, случаят беше стигнал много по-далеч от случайно подозрение въз основа на евентуален мотив. Някой, въвлечен в разследването, вече се бе заел с доказателствата. И това със сигурност не беше Ейб, защото той щеше да му спомене за това снощи или долу само преди няколко минути. Оставаше да е Кунео и от тази мисъл стомахът на Харди се сви.

— Значи вече си разговаряла с полицията?

— Няколко пъти.

— Без адвокат?

— Не смятах, че ми трябва. Не знаех, че съм заподозряна. Първият път беше на мястото на пожара…

— Била си там?

— Да.

— Защо?

— Защото гореше къщата на свекъра ми, гледах репортажа по новините и отидох да видя какво става и дали не мога да помогна с нещо.

— И разговаря там с ченгетата?

— Да, с някой на име Кунео. И с инспектора по палежите. След това говорих и със заместник-началника Глицки. Само че те просто ме разпитваха за Пол. Свекъра ми. Пол Хановър.

— И това знам.

— Откъде знаеш?

— Случаят е много нашумял, Катрин. Всички в града знаят за него.

Гласът в телефонната слушалка прозвуча плахо:

— Така е, разбира се. Да не искаш да ми кажеш, че не е трябвало да говоря с полицията? Опитвах се да им съдействам.

Харди потърка челото си с една ръка и каза:

— Не. Добре е, че си им съдействала. Просто разсъждавам като полицай. Понякога е лош късмет да се говори пред полицията.

— Но аз не знаех, че съм заподозряна.

— Да, знам. Това най го обичат.

— Значи ме грози по-голяма опасност, отколкото си мислех?

Той не искаше тя да изпада в паника, затова съчини благородна лъжа:

— Може би не. Не знам. Какво търсиха в дома ти?

— Дрехите, с които бях облечена по време на пожара. Бяха в дрешника ми и в коша за пране, струва ми се.

— Значи все още не ги беше изпрала?

— Не, струва ми се. — След това попита с явно растящо безпокойство: — И това ли е проблем?

— Не знам дали „и“ това. Все още не знам какви са проблемите, Катрин. Какво направиха с дрехите?

— Отнесоха ги. Казаха, че ще ми ги върнат. Щели да ги изследват за… Не знам за какво. За нещо си.

— Взеха ли още нещо.

Мълчание.

— Катрин?

Сега вече ясно долови напрежението в гласа й:

— Някакви влакна от мокета в багажника ми. Там имаше разлят бензин. Виж, преди няколко седмици помогнах на една жена, на която й беше свършил бензинът…

— Катрин?

По линията се разнесе ридание.

Харди се поспря, за да вдигне капака и да разбърка супата, след това застана на входа на трапезарията. Глицки седеше на масата и явно нямаше нищо против да изчака Харди да приключи деловия си разговор, като прекара времето с Франи, която си беше наляла чаша шардоне. Децата не се виждаха никъде. Харди застана на входа на трапезарията, пъхнал ръце в джобовете си, облегнат на рамката.

— Е, Ейб, значи тази сутрин си претърсил дома й и не си ми споменал за това, защото…?

— За какво говориш? — свъси се Глицки.

— Говоря за заповедта за обиск на дрехите на Катрин Хановър и за колата и. Намерили са бензин в багажника й.

— Кой? Аз не съм… — той млъкна. — Кунео. Защо не ми е…

Харди знаеше отговора.

— Първо, защото не е искал да се намесваш, а сега доказва и че не е имало нужда да се намесваш. Иска сам да извърши ареста.

— Но… — започна да заеква Глицки, — ние не сме…

— Явно него това не го интересува. Той си има заподозрян и бърза.

Глицки стисна устни, белегът му релефно се открои, а сините му очи станаха сурови и безизразни.

— Арестувана ли е?

— Не още. Явно. Само че всеки момент и това може да стане.

— Тя ли го каза?

— В момента е изпаднала в паника. Не знам какво може да направи.

— Значи иска ти да я представляваш? — попита Глицки.

— Затова се обади.

— И ти мъдро й предложи да се обърне към някой друг, нали?

— Не точно — дълбоко си пое дъх Харди.

— Защо да го прави, Ейб? — попита Франи.

Глицки погледна към нея над масата:

— Защото съпругът ти не иска да има нищо общо с Катрин Хановър. — След това се обърна отново към Харди: — Прав ли съм?

Преди Харди да успее да отговори, Франи попита:

— Защо не?

— Заради Дан Кунео, затова. Той вече свързва двама ни с Диз в мислите си. А сега, ако Диз се набърка в този случай… — Изведнъж той рязко извърна глава: — Какво означава „не точно“, Диз? Това наистина не е добра идея.

— Така е, знам, обаче има и други съображения.

— Например?

— Например това, че я познавам. — Погледът му се насочи към Франи: — Катрин Хановър е Катрин Ръск.

— А коя е Катрин Ръск? — попита Глицки.

— Първата му приятелка — опита се да се усмихне смело Франи, обаче не се получи много.

— Ами радвам се за нея, обаче в момента не тя е неговото момиче, а ти. — После отново погледна към Дизмъс. — Кажи й.

Харди на свой ред се усмихна уморено:

— Сигурен съм, че тя го знае, но за протокола — той се приближи зад гърба на Франи и я целуна по главата — ти все още си моето момиче.

Тя потупа ръката му върху рамото си:

— Много се радвам.

— Добре, това го изяснихме — обади се Глицки. — Сега трябва да изоставиш Катрин.

— Точно това възнамерявам да направя.

— Хубаво. За малко да се притесня.

— Е, не искам да ви притеснявам повече, и двамата — стисна той отново рамото на Франи, — само че мисля да се срещна с нея тази вечер. Тя има нужда от помощ, при това веднага. — Харди седна до Франи. — Тя е съсипана, мила. Разплака се по телефона. Не знаела на кого другиго да се обади. Трябва да се срещна с нея само този път. Беше отчаяна.

— Не е нужно да ходиш ти — каза Глицки. — Изпрати някой от питомците си.

— Опитвал ли си се да намериш някой питомец в събота вечер, Ейб? Освен това тя потърси мен. Може би ще успея да я поуспокоя. Познавам я.

— Познавал си я преди — скастри го Ейб. — Вече не я познаваш. — След това се обърна към Франи: — Ти му кажи. Той е глупак.

— Той сам взема решения, Ейб. Сигурно си го забелязал.

Харди я целуна по бузата и се изправи.

— Съжалявам. Знам, че е събота вечер, но тя наистина е в тежко състояние, Фран. Няма да се бавя.

Тя го потупа по ръката:

— Ще се справя. И бездруго щяхме да вегетираме с някой филм.

Глицки също се изправи:

— Не допускай да те наеме.

— Това не влиза в плана. Ще я успокоя, ще й дам някои съвети как да прекара уикенда, като например да не разговаря повече с ченгета, след това ще преценим какво е положението.

Харди нямаше как да не забележи, че изминалите години не са се отразили особено на Катрин. Когато я видя, първата му реакция беше да си помисли, че това наистина не е честно. Тя поддържаше тялото си в страхотна форма, лицето й, което винаги бе било най-красивото нещо в нея, бе станало още по-интересно и привлекателно, отколкото, когато бяха на осемнайсет години. Няколкото бръчки около очите й придаваха опитен вид, веселост и може би известна мъдрост. Гладката кожа, решителната брадичка, добре очертаните скули и волевият нос правеха лицето й желано за корицата на което и да е списание. Изглеждаше на възрастта на Франи, но той знаеше, че е с дванайсет години по-голяма от нея.

Катрин отвори вратата и той трябваше да си наложи да не направи коментар за това колко е привлекателна — коментар, който макар и верен, щеше да бъде неуместен.

Освен това не беше сама.

— Това е съпругът ми Уил, синът ни Сол, Поли и Хедър. Това е господин Харди. — Тя обясни на децата: — Той ще ми бъде адвокат известно време, докато се изясни цялата тази работа с полицията. Надявам се да не отнеме много време.

Едва пристъпил прага, Харди се оказа притиснат, изправен пред две от характерните й черти, които внезапно си спомни, че бяха станали причина за раздялата им преди толкова много време. Първата се прояви чрез присъствието на семейството й. По телефона Харди бе останал с почти твърдото убеждение, че Катрин е сама у дома и е изпаднала в паника. Че няма към кого да се обърне, със сигурност не и към съпруга и към най-близките членове на семейството си. А ето че сега я заварваше едва ли не в обятията им и Харди се почувства донякъде засегнат, че е бил принуден да зареже собственото си семейство в събота вечерта, защото е смятал, че става дума за спешен случай, когато всъщност Катрин просто се бе държала твърде театрално и бе пропуснала да каже цялата истина — лъжата на страхливеца.

А и това, че побърза веднага да съобщи, че той е адвокатът й. Много добре си спомняше — тя и преди правеше предположения и прибързани изводи, защото беше убедена, че хората биха искали да направят съответното нещо заради нея, каквото и да е. А тя беше толкова желана, че това обикновено бе вярно. Да правиш каквото иска тя, вместо каквото искаш самият ти беше малка цена, за да бъдеш с нея, защото с Катрин животът беше толкова хубав!

„Нямаше да ходим на мача, Дизмъс. Казах, че бих искала да отида на кино. Просто предположих, че…“

Освен това той не й беше казал, че ще стане неин адвокат, макар че тя очевидно бе допуснала точно това. Защо да не стане? Всъщност съвсем съзнателно бе избегнал да направи подобно встъпление или да обещае нещо такова.

Само че Поли изчурулика и прогони мислите му:

— Наистина ли си бил гадже на мама?

Харди отби атаката:

— Много отдавна в училище. Бяхме добри приятели. — Погледна към нея за потвърждение, че това е и нейната версия за събитията и получи в отговор съвсем леко кимване.

След това съпругът й Уил пристъпи към него и се ръкува.

— Благодаря ви, че наминахте. След обиска тази сутрин не знаехме какво да правим. Очевидно нещата са се задълбочили повече, отколкото предполагахме, но как е възможно да смятат, че Катрин… — той поклати глава и рязко замълча.

Уил притежаваше една-две степени над конвенционалната хубост. Загорял и стегнат, той имаше момчешко лице. Ръкостискането му не бе силно, а усмивката му оставяше странно впечатление за отчужденост, дори за неудобство.

— Но вие сте по-добре запознат с всичко това от нас — заключи той.

Харди се възползва от възможността да изясни нещата:

— Наистина не знам много повече от онова, което прочетох във вестниците. След като ми разкажете, ще трябва да преценим колко сериозно е положението. Може би изобщо няма да имате нужда от адвокат.

Само че Катрин не възнамеряваше да го остави да се измъкне:

— Не, имам нужда от адвокат, Дизмъс. Сигурна съм. След тази сутрин… Обискът беше толкова странен, в известен смисъл. Този инспектор Кунео сигурно си мисли…

Уил поклати глава и се обади малко остро:

— Хайде да не започваме оттам. Не знаем какво си мисли. Няма да намери нищо по дрехите на Катрин, но ако намери…

Катрин се обърна към него:

— Нищо няма да намери, Уил. Чисто и просто ме тормози.

— Кой? Кунео ли? — наложи се да попита Харди.

— Кой друг? — кимна тя. — Само че не стой на вратата. Заповядай, Дизмъс. Просто не мога да мисля. Това разстрои всички ни.

— Не те виня. Наистина е тревожно. — Той погледна към събралите се деца. — А вие как сте? Държите ли се?

— Мама не е убила дядо — каза Сол.

— Не — отвърна Харди. — Сигурен съм в това.

— Пълни глупости!

— Сол! — Само че укорът на Катрин изобщо не беше строг. — Господин Харди е тук, защото знае, че не бих могла да извърша нищо подобно. Затова му се обадих. И точно затова трябва да поговорим.

— Мама е права, деца — обади се Уил. — Разговорът е между възрастни. Ще бъдем отпред, ако ви трябваме.

Това не допадна особено на Сол, но момичетата си тръгнаха без всякакво колебание, затова след малко момчето стори същото. Харди се възползва от момента, за да огледа стаята, а след това погледна към Катрин.

— Е, поне не са обърнали къщата с главата надолу.

— Не, всичко беше горе — каза Уил.

Тонът на Катрин не търпеше възражение:

— Мисля, че той попита мен, Уил, ако нямаш нищо против.

— Не — намеси се Харди, — няма нищо.

Съпругът и съпругата си размениха сурови погледи.

— Права е — каза Уил. — Всъщност проблемът е неин. Най-добре ще е двамата да се оправите.

С тези думи и той излезе.

Харди и Катрин останаха в дневната, седнали един срещу друг до камината. За момент двамата приковаха очи един върху друг. Катрин си пое дъх и направи пореден опит да се усмихне.

— Не знам откъде да започна — каза тя най-накрая, — освен дати кажа, че…

— Чакай, Катрин — каза Харди, — моля те. Един момент. — Сега, когато бяха останали насаме, той възнамеряваше да изясни нещата. — Дойдох тук, за да поговорим, понеже ми се стори, че си в беда и спешно се нуждаеш от правен съвет. Готов съм да ти дам такъв съвет, безплатно и без нищо в замяна, защото ми се струва, че те познавам, а и заради миналото ни.

Тя като че ли потисна развеселеността си.

— Наистина говориш като адвокат.

— Защото наистина съм адвокат, Катрин. Не знам дали изобщо ще има съдебно дело, още по-малко дали съм готов да го поема. Ако открият някакво доказателство и ти наистина станеш заподозряна…

Тя поклати глава и го възпря.

— Въпросът не е в доказателствата, Дизмъс, а в инспектор Кунео.

— Как така?

— Вбесих го и сега той иска да ми покаже, че това няма да ми се размине.

— С какво го вбеси?

Час по-късно Харди узна цялата история от гледна точка на Катрин — както можеше да я сглоби тя. Беше убедена, че обвинението й в сексуален тормоз от страна на Кунео лежи в основата на всичко случило се досега, и зае позицията, че обискът не е бил толкова за търсене на доказателства, колкото полицейско размахване на пръст. Нямаше никаква представа какво значение може да имат дрехите й. Охотно призна загрижеността си за бъдещото финансово състояние на семейството, особено ако Пол и Миси се бяха оженили, разказа му и за разговора си с Глицки. Накрая бяха изчерпали всички въпроси, които повдигна тя, и решиха да си починат.

Без да е взел съзнателно решение, през този час Харди задаваше въпроси и се държеше най-общо така, все едно вече е поел случая.

В кухнята тя направи кана безкофеиново кафе и отиде до масата в къта за закуска. Харди седна на пейката и отпи от кафето си, докато тя се настаняваше на един стол.

— Толкова е странно — тихо каза Катрин. — Според теб колко пъти сме седели така или у вас, или у нас, пили сме кафе и сме си писали домашните, докато навън е било тъмно?

— Много. Не съм сигурен, че си спомням много за домашните.

— Не. Винаги преди това си пишехме домашните. — Харди усети как това „преди“ увисна във въздуха помежду им. Тя продължи: — Такова беше правилото. Не помниш ли? Бяхме сериозни ученици.

— Така ли?

— Чуй се само? Та ти имаше само шестици.

— Имах и няколко петици — сви рамене Харди. — Особено в колежа. Само че изразходвах енергията си не за оценките.

— Знам. Помня къде изразходваше енергията си.

Устните на Харди потръпнаха, той я стрелна с поглед, след това отмести очи.

— Бяха хубави времена. — Поднесе чашата към устните си и отпи. — Знаеш ли, че в момента дъщеря ми е на твоите години тогава? Как е възможно?

— Как се казва?

— Ребека.

— Харесвам това име. Има ли си приятел?

— Ходят от две години. Казва се Дарън. Свястно хлапе.

— Сериозно ли ходят?

— Вероятно. Поне така казват — нали знаеш, първа любов.

— Циничен си.

— Не е така. Те просто още нищо не знаят.

— Като нас ли?

— Да, и ние нищо не знаехме.

— Мислех си, че знаем — зачегърта тя с нокът по масата. — Мислех си, че сме наясно с всичко.

— Може би за теб е било така. За мен не беше.

— Според мен и за теб беше. Дори тогава. Винаги си се чувствал добре в кожата си, толкова целеустремен.

— Целеустремен — изсумтя той. — Напоследък тази дума не се употребява често. След като съм бил толкова целеустремен, как стана така, че изведнъж се разпаднах?

— Например, защото родителите ти загинаха в самолетна катастрофа? Не смяташ ли, че такова събитие може да промени живота на човека?

— Сигурно е било така.

— Сигурно ли?

— Ами — тихо каза Харди и сви рамене, — както и да е. Във всеки случай съжалявам. Държах се ужасно с теб.

— Всъщност не е така. Просто ме заряза.

Само че това бе единственият възможен начин за Харди. Използва смъртта на родителите си като извинение, за да се помири с чувството си за вина, задето иска да сложи край на връзката си с Катрин. Опитваше се да подреди живота си и нямаше време за връзка, особено за толкова взискателна връзка като тяхната. Истината бе, че просто му бе омръзнало от целия драматизъм, от нарцисизма, от изпуснатите думи. (Никога не съм казвала, че няма да се срещам с друг, когато отидеш в колежа.) Само че знаеше и това, че ако отново допусне присъствието й, физическата връзка помежду им ще бъде причина за слабостта му. Затова той просто излезе от живота й, без да каже нито дума. Обръщайки поглед назад, съзнаваше, че е трябвало да я изостави, за да стане това, което бе в момента, което трябваше да бъде.

Но сега се опита да успокои съвестта си с думите:

— След тригодишна връзка един свестен човек може би не трябва да напуска партньора си без никакво обяснение.

— Може би понякога свестният човек просто има нужда от това. Може би изпитва необходимост от нещо друго.

— И все пак.

Катрин се пресегна през масата и за малко докосна ръката му.

— Добре — меко каза тя, — държа се ужасно. Но сега си тук, защото ти се обадих и казах, че имам нужда от теб. Да приемем, че сме квит.

— Така да бъде — кимна Харди. Остави чашата си на масата и извади от куфарчето си тесте жълти листове и няколко писалки. — Сега, с риск да наруша новото и трудно постигнато равновесие помежду ни, трябва да ти задам още няколко въпроса.

Тя отдалечи стола си от масата, кръстоса крака и стисна чашата с кафе в скута си. Носеше къси панталонки, които подчертаваха хубавите й крака, и червеникавооранжев пуловер без ръкави.

— Това означава ли, че ще ми бъдеш адвокат?

— Все още не — каза той. — Може изобщо да не стана, ако не те обвинят. Но и в двата случая трябва най-напред да го обсъдя със съпругата си. Това е семейно правило. Делата за убийство се отразяват тежко на семейството.

Катрин се облегна и скръсти ръце:

— Ти наистина си се променил, знаеш ли?

— С повечето хора става така, Катрин.

— Не знам доколко аз съм се променила.

— Обзалагам се, че е повече, отколкото смяташ. Имаш семейство, а появят ли се децата, целият свят се променя.

— С децата да. — Харди забеляза, че тя пропусна да спомене Уил, и се запита какво ли означава това в настоящия контекст, само че сега не беше моментът да пита. — Но да допуснем, че съпругата ти…

— Франи.

— Добре. Ако Франи се съгласи и ако наистина стана заподозряна…

— Твърде много „ако“, Катрин — поклати глава Харди. — Да бъдем конкретни. Защо отиде да посетиш свекъра си през онзи ден?

— Вече ти казах. Притеснявах се за парите за колежа на децата.

— Сигурен съм, но защо точно този ден? Имаше ли някаква промяна? Пол и Миси да са преместили по-напред датата на сватбата си или нещо такова?

Тя разклати чашата, преди да го погледне:

— Може би просто нещата се трупаха и изведнъж ми се е приискало да бъда сигурна. И…

— И в момента пробваш как ми звучи този отговор?

Тонът му — неочаквано остър — я стресна. Стрелна го с поглед и бързо си пое дъх.

— Не, не, не правя нищо такова.

— Значи нямаше никаква причина? Нищо, което да отличава деня от всички останали?

— Например?

— Ами например фактът, че съпругът ти не е в града — сниши глас Харди.

— Той беше заминал на риболов на юг.

— Така ми каза и по телефона по-рано. Може би ти е останало малко повече време, за да се замислиш над въпроса с парите.

— Точно така.

— И изведнъж ти се прииска да узнаеш какви са плановете на Пол?

— Да — вирна брадичката си тя. — Не ми ли вярваш?

— Просто ти задавам въпроси и слушам как ми отговаряш, Катрин. Какви са отношенията ти със съпруга ти?

— Нормални. — Отбранителността й вече се долавяше безпогрешно. — Всичко е наред.

— И нямате проблеми?

Пауза и след това:

— Всички имат проблеми, Дизмъс. Никой не е съвършен.

— Не съм твърдял подобно нещо. Просто питах за теб и Уил.

Погледът й се плъзна към вратата, след това право към лицето на Харди.

— Не сме много добре.

Той се приведе към нея и каза едва чуто:

— Катрин, все още никой не те е обвинил. Може би изобщо няма да го направят. Освен това сигурно си напълно, истински невинна…

— Невинна съм. Не съм направила…

Той вдигна ръка:

— Само че ако те арестуват, ако се стигне до процес заради тези убийства, няма да имаш никакви тайни. Всичко излиза наяве. А да те изненадат в съдебната зала е възможно най-лошото нещо, което можеш да си представиш. — Той отпи от кафето си. Когато отново заговори, тонът му беше по-мек: — Но, както казах, все още няма никакви обвинения. Тази вечер само разглеждаме някои възможни непредвидени случаи. Засега ще оставим въпроса за двама ви с Уил. Да поговорим за Пол Хановър. Знаеше ли, че той е имал пистолет?

— Разбира се. Всички знаехме.

— А къде го държи?

— В тайник в таблата на леглото си.

— Зареден?

— Да. Споменавал го е неведнъж през годините. Много обичаше да дразни дъщерите си, понеже те смятат, че оръжията са опасни.

— И имат право — отбеляза Харди. — Но ти знаеше къде Пол държи пистолета си, така ли? Хората знаят това и биха го заявили в съда?

— Не беше семейна тайна.

— Значи става дума за членовете на семейството?

— Да.

— Смяташ ли, че ще свидетелстват срещу теб, ако се стигне дотам?

Въпросът очевидно я изненада. Тя огледа познатата обстановка в кухнята си, сякаш внезапно виждаше всичко в различна светлина.

— Ами не. Мери няма да го направи, струва ми се. Доста сме близки. Не мога да си представя, че Бет или дори Тереза…

— Кои са Бет и Тереза?

— По-голямата сестра на Уил и свекърва ми. Не са най-любимите ми хора и вероятно чувството е взаимно, само че какво толкова, че съм знаела къде Пол е държал оръжието си? Те също знаеха.

Харди престана да си води записки и вдигна глава:

— Обаче те не са били в дома му няколко часа, преди да го застрелят. Нали така?

— Не, не са били там. Искам да кажа, не знам със сигурност, но…

— Не се притеснявай за това — махна с ръка той. — Ако нямат алиби, полицията скоро ще го узнае. Сещаш ли се за някой друг?

— Кой например?

— Не знам. Каза, че Мери не би свидетелствала против теб. Останах с впечатлението, че се канеше да кажеш, че Бет или Тереза биха могли да го направят.

— Не съм казала подобно нещо!

— Да, знам, че не си.

— Не се и канех да го кажа!

— Добре.

Той изчака тя да овладее чувствата си.

— Тук не става въпрос за семейството — каза тя най-сетне. — Става въпрос за Кунео.

— Не е така — възрази Харди, — всичко има значение. — Харди се приведе леко напред и каза тихо и донякъде напрегнато: — Може би не искаш да говориш за това сега, но всички останали от семейството ти имат същия мотив като теб и ако някой от тях не те харесва и ти бъдеш обвинена, те може да се окажат в изключително изгодна позиция да ти навредят и в същото време да защитят себе си. Ако причината за всичко са парите на Пол, както ми се струва, значи става дума и за техните пари. Ясно?

— Добре. Извинявай.

— Няма защо да ми се извиняваш. Нормално е да се опитваш да защитиш семейството си. Всъщност ако не го беше направила — подсмихна се той, — щях да си помисля, че има нещо съмнително.

Лекото разведряване й помогна да се поотпусне.

— Значи не мога да спечеля, каквото и да се случи?

— В основни линии е така. Но в момента се нуждая само от обща информация. — Харди се облегна: — Струва ми се, че бяхме стигнали до Тереза.

Раменете на Катрин се попрегърбиха. Харди скришом погледна часовника си — десет без четвърт — и си даде сметка, че разговорът им скоро трябва да приключи. Ако разследването наистина стигнеше до нея и ако той поемеше случая, щяха да разполагат с цялото време на света. Само че вече бяха започнали да обсъждат отношенията й със свекърва й и той искаше да чуе какво още има да му казва.

— Тя не ме одобрява и никога не ме е одобрявала.

— Защо?

— Де да знаех. Опитах се да бъда добра съпруга и майка и дори снаха, но тя е… Ами тя е жена с много труден характер. Има непоклатима представа какви трябва да бъдат жените, а аз просто не съм такава.

— И каква е тази представа?

— Ами, първо, според нея жената трябва да работи. Тя работи. Бет и Мери също работят. — Катрин замълча и поклати глава: — Само че това не е точно така, защото когато двамата с Уил се запознахме, аз работех, а тогава тя бе още по-отрицателно настроена към мен, отколкото е сега, колкото и да е трудно да си го представиш. — Отново въздъхна. — Просто не бях достатъчно добра за момчето й.

— Това трябва да е Уил.

— Златното момче — кимна тя. — Той би трябвало да се ожени за някоя с повече… не знам какво… амбиция. За жена, която би го стимулирала повече, за да разгърне истинските си възможности. А аз просто съм го обременила с едно семейство и съм си останала у дома, вместо да нося доходи вкъщи, затова той е бил принуден непрекъснато да се бори, за да свързва двата края. И точно затова не е успял да постигне същия успех като баща си.

— И за това си виновна ти?

— Абсолютно. Че как иначе? Защо изобщо ме питаш? Не може да е виновен Уил, така че кой остава? — Катрин внезапно погледна към вратата на кухнята, изправи се, затвори я и се върна на мястото си. Страните й бяха пламнали. — Само че най-голямата веселба започна, когато се родиха децата. Аз, разбира се, се оказах ужасна майка. Първо съм ги била разглезила, след това пък съм се държала твърде строго с тях. Първо съм им прощавала всичко, след това пък не съм ги оставяла да се забавляват. Не съм ги хранела както трябва, обличала съм ги ужасно. Съсипвала съм момичетата, защото не съм им давала пример като силна и работеща жена. Съсипвала съм и Сол, защото съм била прекалено мека с него. Освен в случаите, когато съм била твърде сурова и съм наранявала чувствителното му сърце. — Тя отметна назад косата от челото си и си пое въздух. — Е, започна да се получава, нали така?

— Всичко е наред.

— Знам, знам. — Катрин направи пауза. — Както и да е, накрая вече стана нетърпимо — тогава Сол беше на около пет години — и аз заявих на Тереза, че не искам да идва повече. Беше безмилостна и настройваше децата против мен. Убедих Уил да се съгласи. И знаеш ли какво направи тя тогава?

— Какво?

— Подаде молба в съда за правото си като баба да ги вижда. Срещу нас! По онова време двамата с Пол вече бяха разведени и в живота й беше останала единствено работата и внуците й. Просто прекали. Боже, какво време беше само!

— И какво се случи?

— Накрая Пол се намеси и ни накара да седнем и да се споразумеем. Нали Тереза не искала да раздели семейството? Нали не искала децата да не познават единствената си баба? В крайна сметка решихме, че тя може да идва да ги посещава разумно често, стига да престане да ме критикува, особено пред децата.

— И какъв беше резултатът.

— Учудващо добър. Макар че според мен тя все още смята, че и осемте й внучета са само нейна отговорност, защото нито едно от семействата не се е справило толкова добре, колкото Пол. Непрекъснато ни проверява колко сме спестили за обучението им в колеж и дали правим вноските за жилищата им. Авансови вноски! Обожавам тази дума! — Последна въздишка и сетне тя извинително сви рамене: — Както и да е, Тереза си е такава.

— Очарователно. — Харди отново погледна часовника си, след това погледна към нея. — Искаш ли да спрем? Доста неща изяснихме. Как се чувстваш?

Внезапно появилото се на лицето й топло изражение изцяло я преобрази:

— Знаеш ли, всъщност наистина съм добре. — Помълча и попита: — Не ти ли се струва някак невероятно, че седим тук и правим това?

— Честно казано, да — усмихна й се той.

— Добре, значи не съм само аз. Може би в крайна сметка наистина не си се променил чак толкова.

— Освен във всяка фибра на тялото си.

— Е, да, това е така, разбира се. Живот.

— Живот — повтори той и помежду им се възцари кратко мълчание.

Тя се пресегна и стисна ръката му:

— Много се радвам, че ти се обадих.

Той кимна, издиша леко и почука с писалката си по листовете:

— Така. Да поговорим за случилото се, след като си тръгна от къщата на Пол онази вечер.

— Добре. Какво те интересува?

— Всичко, като се започне от това колко е бил часът.

Тя се облегна назад и облегна лакти върху масата.

— Малко след четири, сигурно към четири и половина.

— И какво направи? След като си тръгна.

Срещна погледа му, бързо отмести очи и преглътна. Замълча за миг.

— Дойдох си у дома, Дизмъс. Право тук.

Харди внезапно си припомни за времето, когато тя бе излизала с друг младеж. Беше го погледнала право в очите и дори бе преглътнала по същия начин, когато бе отрекла — а след това бе му признала всичко и го бе помолила за прошка.

Очакваше едва ли не и сега реакцията й да бъда същата, докато я чакаше да отрече тази очевидна лъжа. Само че този път тя запази самообладание и срещна погледа му. Той си отбеляза наум да се върне отново на въпроса къде е била, след като си е тръгнала от дома на Пол, и продължи да разпитва:

— Децата бяха ли тук, когато се прибра? — колебливо й се усмихна той. — Наистина се надявам да ми отговориш утвърдително на този въпрос.

— Иска ми се да можех, но не бяха тук.

Отговорът никак не допадна на Харди и сигурно си бе проличало, защото тя побърза да обясни:

— Мога да ти покажа на календара си. Няма нищо страшно. В сряда всички имат по нещо в училище поне до пет или шест часа. Сол свири с групата. Поли участва в училищната пиеса, а Хедър прави годишника. Тя му е редактор. И понеже всички знаехме, че вечерта Уил вече ще е заминал, аз им казах, че може тази вечер да не готвя, а да наваксам със сметките. Затова им предложих да се срещнат в училище и да отидат някъде да хапнат пица.

— Така ли са направили?

— Да, допускам. Не съм ги питала.

Харди си пое дъх:

— Значи ти си била сама у дома, занимавала си се със сметките и си гледала телевизия, докато не си видяла пожара по новините?

— Точно така — приведе се тя напред. — Не бях там, в къщата на Пол, Диз. Бях си тук. Цялата вечер, преди да изляза.

— Добре, макар че не би било зле да можехме да го докажем. Обади ли се на някого? Да си излязла да вземеш малко захар назаем?

За малко лицето й светна:

— Обадих се на Мери, снаха ми. Исках да й предам какво ми е казал Пол.

— Това е добре. Към колко часа?

— Веднага щом се прибрах. Трябваше да споделя с някого.

— Добре, ами по-късно?

— Кога например?

— Към пет, шест, седем?

Тя поклати глава:

— Просто си стоях тук, размотавах се, хапнах нещо. Някой от съседите може да ме е видял да се прибирам или пък да е забелязал колата на алеята.

— Това би помогнало, но да не се надяваме много. — Позамисли се и каза: — Значи всъщност нямаш алиби.

— Гледах телевизия. Имам сателитна чиния. Може би има начин да се докаже, че съм я използвала.

Харди си отбеляза и реши да изостави тази тема, за да се заеме с друга, която можеше да се окаже още по-опасна.

— Добре, Катрин. Сега това наистина няма да ти хареса. По някакъв начин да си съблазнявала инспектор Кунео?

Тя здраво стисна челюсти:

— Не, не съм.

— Защото той ще каже, че си го направила.

— Така и допускам.

— Но ти не си направила нищо, което той би могъл да сметне за някаква сексуална покана?

— Дизмъс, моля те!

Той вдигна ръце.

— Трябваше да попитам. Няма да е много забавно, ако той разполага с нещо, което би могъл да пусне на евентуален процес.

— Хайде да не споменаваме повече думата процес, става ли? — Поклати глава. — Не, нямаше нищо такова.

— Защото от това, което чух тази вечер, той не разполага с почти никакви улики. Освен ако не намери по дрехите ти неща като следи от барут или бензин, което няма да стане, нали?

— Не.

— Добре тогава. Значи най-вероятно се случва точно онова, което ти каза. Че той е научил за обвинението ти в сексуален тормоз и…

— Но аз не съм пускала оплакване! Не съм предприемала никакви мерки.

— Напротив, казала си на шефа му. Кунео ми се струва истински негодник, че дори и по-лошо. Затова сега си е издействал заповедта за обиск само за да те тормози и да ти покаже, че макар да си го прескочила, той не е отстранен от случая, че все още има власт и че е най-добре да не предприемаш нищо против него.

Тя дълго размишлява над думите му.

— Е, в известен смисъл новината е добра, предполагам — каза тя. — Това означава, че те всъщност не смятат, че съм убила Пол. Просто са ми бесни.

— Може и така да е — съгласи се Харди, — обаче не подценявай вбесените ченгета, защото те могат ужасно да ти вгорчат живота.

— Добре, вече няма да говоря за тормоз. Той ще види, че съм го разбрала и ще ме остави на мира.

— Да се надяваме — каза Харди, — да се надяваме.

13

Малко след девет часа сутринта на следващия ден семейството на Глицки в разширен състав седеше на слънце на една от шестте маси на открито на тротоара пред „Лио Бийнс енд Лийвс“ — съществуващо от трийсет години кафене и магазинче за деликатеси в най-високата точка на Филмор Стрийт, точно преди да започне стръмно да се спуска към пристаните. Ейб и Трея си бяха поделили киш с пушена сьомга и пиеха чай, докато Рейчъл блажено си похапваше печена кифличка и парче филе от сьомга, седнала на коленете на дядо си Нат, който се опитваше да държи лекция на сина си:

— Ейбрахам, чуй се какво казваш и ще получиш отговора. Ти си заместник-началник на инспекторите. Този негодник Кунео е само инспектор, което го прави твой подчинен. Прав ли съм?

— Формално погледнато.

Нат бе близо осемдесетгодишен, но умът му беше достатъчно остър, че вече да е решил тазсутрешната кръстословица в неделния брой на „Ню Йорк Таймс“. Той погледна заговорнически към Трея:

— Ще ми вика „формално“. — След това се обърна към Ейб.

— Какво му е формалното. Просто му отнеми случая.

— И как да го направя, татко?

— Не знаеш ли как? По-висок си по чин и кметицата е на твоя страна. Просто го направи.

— И защо? Защото не го харесвам?

— Има и по-лоши варианти, уверявам те — сви рамене старецът. — Ако нищо друго не успее…

Трея се намеси в защита на съпруга си:

— Но Ейб не може да го направи без причина, Нат. Трябва да го обвини във възпрепятстване на работата или дори в неподчинение…

— Или в онази сексуална история. Какво ще кажете за това?

— И това не може, ако няма доказателства — каза тя.

— А понеже нашата свидетелка — да не кажа заподозряна — отказа да подаде оплакване, доказателства най-вероятно няма да има — обясни Глицки. Все си залък от киша и го прокара с глътка чай. — Както и да е, дори да изтъкна някаква причина и да го изгоня от разследването, той просто ще се оплаче на полицейския профсъюз и най-вероятно ще спечели, защото случаят първоначално е бил възложен на него, а аз съм се намесил. Така ще сметне профсъюзът, гарантирам ти. Имаме едно свястно ченге, което си гледа работата, спазва правилата и внезапно се появява голямата клечка, несъмнено с политически мотиви… — Сви рамене. — Нали разбираш накъде ще се обърнат нещата.

— Но това няма никакъв смисъл — каза Нат.

— Добре, а ти какво смяташ? — попита Трея.

— Точно това. Всичко е наопаки.

— Татко, изоставаш от времето. Вече е старомодно нещата да имат смисъл. Градът има по-неотложни проблеми от това да се тревожи кое е смислено.

Нат отново се обърна към сина си:

— Значи твърдиш, че трябва да работиш с него? С този Кунео?

— Не, не съвсем. Вече опитах, а той явно не прие.

— И какво ти остава? Да се откажеш от случая?

— И това не мога да направя.

— Тогава?

— Ще играя неговата игра.

— А тя каква е?

— Да не обръщаш внимание на другия. Ще си върша моята работа. Събирам доказателства, проследявам улики. Разследвам. Може да открия нещо, което съм пропуснал.

— Няма да се учудя, ако той напълно е оплескал нещата — каза Трея.

Глицки отпи от чая си и кимна:

— Това ще ми дойде добре и никак не би ме учудило. Само че той очевидно е успял да си издейства заповед за обиск, значи е разполагал с достатъчно улики, за да убеди съдията. Във всеки случай, той се опитва да ме отстрани, действа бързо и вероятно необмислено и е възможно доказателствата да не подкрепят теорията му. Доколкото ми е известно, не подозира за „Тау/Холд“ и за другите дела на Хановър. Дори за останалите членове на семейството. Има твърде много неща, а Кунео разглежда само една част от тях, при това тя просто сама му се е натикала в ръцете. Обикновено нещата не се получават така.

Глицки за пръв път посещаваше резиденцията на кмета — четириетажна къща от кафяв камък в характерен за източното крайбрежие стил, на няколко пресечки от хребета на Ноб Хил, близо до катедралата и до хотелите „Феърмонт“ и „Марк Хопкинс“.

Беше позвънил на Кейти Уест и я бе попитал дали може да се отбие за няколко минути, затова тя го очакваше и лично му отвори вратата. Носеше бледожълта делова блуза, пола от стилен кафеникав туид и ниски обувки и Глицки остана с впечатлението, че сигурно се кани след малко да излезе на някоя от безбройните срещи, от които се състоеше животът й. След като го поздрави сърдечно, тя го поведе през къщата навън към приятна градина и вътрешен двор с червени тухли, в който имаше кръгла маса и чадър, малък фонтан, който бълбукаше от една добре поддържана цветна леха, басейн с топла вода и голямо зидано барбекю. Околните къщи, които бяха високи колкото къщата на кметицата, придаваха на мястото изискано усещане за уединение, а една просека през съседните задни дворове пускаше слънчевите лъчи.

Кметицата зае стола до масата и направи знак на Глицки да последва примера й, което той едва успя да направи, преди тя да грейне в професионална усмивка и да подхване:

— Трябва да ти призная, Ейб, че съм учудена и впечатлена, че ми се обаждаш в неделя сутринта. Не си ли почиваш?

— Ами, изникнаха някои неща. — Той започна с Кунео, с обвинението на Катрин Хановър в сексуален тормоз, със заповедта за обиск. Когато приключи, Уест се наведе към него по характерния си отривист начин, със скръстени крака и със здраво стиснати в скута ръце.

— Защо тази жена не е подала оплакване? Смяташ ли, че той наистина я е тормозил?

— Няма откъде да знам. Известно е, че той и в други случаи е правил аванси на свидетелки, но това не е доказателство, че се случило и сега.

Тя наклони глава на една страна:

— Не е ли?

— За жалост, формално погледнато, не е.

— Смешна работа. Подобна история на мен ми се струва доста… убедителна.

Глицки си позволи бледа усмивка.

— Само че онази жена Хановър няма да подаде оплакване, така че няма смисъл да го обсъждаме. Аз се старая да не се намесвам в разследването му, ако той е тръгнал по някаква следа. Точно това дойдох да обсъдим.

— И как го постигаш?

— По много начини всъщност. Затягането на обръча около един заподозрян е внимателно оркестриран балет и аз не искам да плаша свидетелите на Кунео, ако вече ги е накарал да проговорят.

— Значи всъщност ми казваш, че той те е изключил от разследването.

Той кимна.

— Разбира се, аз мога да се поразсмърдя, да се възползвам от чина си и всякакви подобни щуротии. Само че така само ще спра разследването. — Глицки сви рамене. — Напълно възможно е тя да го е извършила и той да я е спипал, което искаше и самата ти. Въпросът ми е обаче колко силен натиск искаш да окажа, за да остана в разследването?

Уест се намръщи и задраска с пръсти по плата на полата си:

— Просто искам да съм сигурна.

Глицки леко премести стола си под сянката на чадъра, след това отново седна небрежно, макар изобщо да не се чувстваше така. Време беше да накара кметицата да свали картите.

— Искаш ли отново да ми кажеш защо? Истинската причина?

Тя вирна брадичка и примигна бързо три-четири пъти.

— Какво имаш предвид?

Той задържа погледа й.

— Мисля, че знаеш какво имам предвид, Кейти — нарочно използва Глицки малкото й име.

Тя се извърна и погледна в празното пространство над рамото му.

— Не, не знам. Наистина.

— Добре, може би ще мога да ти помогна. — Глицки заговори тихо с безизразно лице: — Страхуваш се, че смъртта на Пол Хановър може да е била предупреждение за теб. И ако е така, не искаш да го разтълкуваш погрешно.

Тя остана съвършено неподвижно на мястото си доста време, след това напрежението я напусна и тя почти се усмихна:

— Франк Батист беше прав — наистина си те бива. — Пое си въздух. — Започна веднага след като бях избрана, с Харлан.

Не се налагаше да обяснява на Глицки кого има предвид. Харлан Фиск беше племенникът й — едро, често пъти добродушно и изключително политическо животно, което известно време работеше като инспектор под ръководството на Глицки в отдел „Убийства“. В момента беше един от единайсетимата градски контрольори.

— Харлан свързан ли е с това?

— Не. Поне не пряко. Обаче когато „Тау/Холд“ видяха накъде духа вятърът с мен, те му предложиха работа. Директор по сигурността.

Глицки за малко да се разсмее, само дето не намираше това за смешно.

— Защото е бил ченге ли?

— Отчасти. Най-вече. Мисля, че понеже сме роднини и понеже те смятаха, че той ще ми повлияе.

— Какво точно прави директорът по сигурността на „Тау/ Холд“?

Въпросът му накара кметицата да се усмихне със стиснати устни.

— На теория координира редовните общински служители и наетите униформени, които охраняват паркингите. На практика не е бог знае какво, обаче въпреки това заплащането е много добро. — Усмивката й беше изчезнала. — В случай че се питаш, сто и четирийсет хиляди долара. Беше си чист подкуп — продължи Уест. — Харлан директно им отказа и заяви, че не иска да има нищо общо с това.

— И те са отишли при Хановър?

Тя кимна.

— Той, вече говоря за Пол, ми каза, че е получил заплахи, само че не им отдава голямо значение. Вървели заедно с бизнеса. Случвало се непрекъснато и нямало за какво да се тревожи. Но когато… — тя притихна и замълча. — Не знам как да се справя с това, Ейб. Съжалявам. Не исках да играя двулично или лицемерно с теб. Обаче не знаех какво да правя и все още не знам. Истината е, че се страхувам. А ти си наясно, че един кмет — особено ако е жена — не бива да показва страх. Може да бъде користен, дребнав, егоистичен, арогантен и какво ли още не, но не бива да се страхува.

— Можеше направо да ме помолиш — кратко каза Глицки.

— Не знаех как да го направя. Ти си известен с това, че нямаш политически пристрастия, и аз не исках да те въвличам в нищо такова. — Тя вдигна ръка: — Не те лаская. Изобщо не би се захванал с тази работа, ако знаеше, че е свързано с политика. Ако за теб е някаква утеха, самата аз не знаех какво точно очаквам от теб.

Той се поколеба, след това каза:

— Трябва да знаеш, че вече разговарях с Нилс Гранат.

Тя едва прикри потръпването си дори в топлата сутрин.

— Всичко е толкова мъгляво. От една страна, не мога да си представя, че наистина е възможно някой да убие такъв прекрасен човек като Пол заради някаква делова сделка. От друга страна, ако са способни да направят това…

Глицки вече беше изразходвал много време и енергия за това, и все тласкан от фалшиви преструвки, затова изпита студен гняв. Търпението му — което не беше много и в най-добрия случай — се бе изчерпило. Не беше в настроение за предположенията й и я сряза:

— Извинявай, обаче какво точно искаш да направя сега? Това е въпросът. Да оставя всичко на Кунео?

Тя вдигна поглед и бързо си пое дъх:

— Това е второто нещо.

— Кое?

— Инспектор Кунео. Нали помниш за онзи пост за сто и четирийсет хиляди долара в „Тау/Холд“, за който ти казах?

Почти неспособен да повярва онова, което чуваше, Глицки примижа на слънцето.

— Кунео се стреми към него — каза той и гласът му проехтя кухо в ушите му.

Раменете на Уест увиснаха.

— Това са много повече пари, отколкото печелят ченгетата — дори инспекторите. Когато Харлан отказа поста, се разнесе мълвата за работата и няколко полицаи кандидатстваха. Виждала съм списъка, Кунео е един от тях. Разбира се, няма да има работа за никого, ако „Бейшор“ получат договора, но…

— Но Кунео въпреки това няма да ги разследва за тези убийства, каквото и да се случи. Това имаш предвид.

— Точно така.

— Значи искаш да продължа да разследвам?

— Според мен само така ще се доберем до истината, не си ли съгласен?

— Освен ако тя не излезе наяве по време на процеса.

— На кой процес?

— На Катрин Хановър.

Уест отново въздъхна:

— Не смятам, че ще се стигне дотам, Ейб. Със сигурност няма, ако е невинна.

— Защо със сигурност?

Помисли си, че учуденото изражение на Уест е като реклама на Мастър кард — изключително забавно.

— Ще открият истината, преди да стигнат чак дотам, сигурна съм.

Нямаше смисъл да спори. Глицки се изправи.

— Ами ако не стане така? — попита той.

Уест също се изправи, направи крачка към него и сложи ръка върху неговата.

— Каквото и да успееш да направиш, Ейб, наистина ще ти бъда много признателна, ако останеш в разследването — каза тя твърде двусмислено, макар и да не беше умишлено.

Той преглътна първите си три отговора, до един неуместни. В крайна сметка това беше политическият лидер на Сан Франциско. Успя някак да се сбогува с нея учтиво. Неволно, ако изобщо нещо е наистина неволно, думите му прозвучаха толкова двусмислено, колкото и нейните:

— Ще видя какво мога да направя.

Снимката на Катрин Хановър, която Кунео беше направил, когато тя бе излязла да вземе вестника си в събота сутринта, се оказа доста добра. Беше използвал 35-милиметров фотоапарат „Канон“ с превъзходен обектив и хубав цветен филм, освен това беше направил седем снимки една след друга, а след това ги бе извадил в голям формат. На тази, която най-много му допадаше, тя гледаше право към него и той се питаше дали наистина не го е забелязала, но пълното й смайване, когато почука на вратата й петнайсет минути след това със заповедта за обиск, бе напълно неподправено. Тя нямаше ни най-малка представа.

Снимките му харесваха не просто защото тя изглеждаше изключително добре — това не го учудваше, понеже Катрин Хановър като че ли ставаше все по-привлекателна при всяка следваща тяхна среща. Другата причина бе, че ъгълът на перспективата бе много близък до този на снимката на Миси Д’Амиен във вестника, която той показваше на свидетелите. А и не само това, косата на Миси бе вдигната на елегантен кок, а Катрин явно току-що си бе взела душ и косата й бе увита с хавлия. Така че очертанията на двете лица се виждаха съвсем ясно. Най-голямата разлика беше, че Миси се усмихва на някакво парти, а изражението на Катрин беше затворено. Беше едва ли не намръщена.

Когато сложи двете снимки една до друга, се потвърди онова, което бе забелязал, още първия път, когато бе видял снимката на Миси. Двете жени не си приличаха точно като близначки, но приликата беше ясно изразена. Спокойно можеха да бъдат сестри. И двете имаха високо и широко чело, волева брадичка и нос, добре очертани скули. Косата около челото и на двете бе израснала почти по еднакъв начин.

Около обяд Максин и Джоузеф Уилис седяха заедно с Кунео, този път в задната част на къщата си, на силната светлина в кухнята. Мълчаливо разглеждаха двете снимки, поставени една до друга. След около половин минута Максин вдигна глава и каза на Кунео:

— Клатите масата, инспекторе. Ако сте нетърпелив, защо не се поразходите малко, докато ние разглеждаме снимките.

Проблемът с разпознаването и разногласията между двамата съпрузи по въпроса седяха на масата заедно с тях като неканени гости. Кунео беше склонен да им даде колкото време искат, обаче му беше трудно да не се движи, докато ги чака. След като Максин го заговори, той помоли за чаша вода, затова се оказа до мивката, когато Джоузеф се обърна на стола си и каза:

— Ако се наложи да се закълна, щях да кажа, че е била Миси.

Не това се надяваше да чуе Кунео, но сега Максин — отначало толкова сигурна, че жената, която бе видяла, е била Миси — енергично клатеше глава.

— Не сте ли съгласна, госпожо Уилис? — попита Кунео. Беше се върнал на масата с чашата с вода и дърпаше стола си.

Тя посочи с показалец към цветната снимка на Катрин:

— Сигурна съм, че съм виждала тази жена и преди! Погледни Джоузеф!

Дребничкият мъж отново придърпа снимката точно пред себе си и се вгледа в нея. Джоузеф явно не искаше повече да обсъжда въпроса със съпругата си. Сега пък тя твърдеше — нали така?, — че миналата сряда не е била Миси Д’Амиен. Нещо повече, че жената, която и двамата са видели, е жената от другата снимка.

Дълбоко в сърцето си Джоузеф всъщност изобщо не беше сигурен, че е била която и да е от жените. Честно казано, той изобщо не бе гледал внимателно лицето на жената. Беше допуснал, че е привлекателната му съседка, на чиято походка често се бе възхищавал, само че този път вниманието му бе привлечено по-скоро от пищната гръд на жената. Този факт, а не лицето й, бе причината за съмненията му, че жената е била Миси Д’Амиен. Беше му се сторила по-пищна. Що се отнася до лицето, не беше сигурен, че изобщо е погледнал към него.

Сега вдигна поглед към Кунео.

— Ще оставя съпругата си да се произнесе по въпроса, инспекторе. Тя много добре знае кого е видяла. Ако каже, че миналата сряда сме видели жената на цветната снимка, значи е било така.

Както му бяха казали, Джефи от бензиностанцията на „Валеро“ работеше в неделя и обслужваше касата. Кунео си бе взел поука от срещата си със семейство Уилис и този път беше донесъл със себе си само снимката на Катрин Хановър.

Не се наложи Джефи да я разглежда дълго:

— Аха, тя е — каза той.

Трея Глицки влезе в дневната от задната част на къщата и се облегна на рамката на вратата на кухнята:

— Така, легна си.

След като най-сетне бе намерил време да прехвърли неделния брой на „Кроникъл“, Глицки бе седнал странично на кожения диван до предния им прозорец и го бе отворил, за да влезе чист въздух. Беше ранен следобед и върху него струеше слънчева светлина. Тонът на съпругата му издаваше тревога, затова Глицки остави вестника и понечи да стане.

— Добре ли си?

Тя кимна уморено, след това леко повдигна ръка, за да му каже да не става.

— Слава богу, че все още спи следобед.

— Чух какво ми каза, обаче не изглеждаш добре.

— И не се чувствам съвсем добре. — Трея затвори очи за момент. — Знам, че е необичайно, обаче имаш ли нещо против да си полегна за малко? Не искам да се тревожиш, но като че ли някой просто ме е изключил от контакта. Не знам какво става.

— Досещам се.

— Бременността ли? Така ли мислиш?

— Съвсем нормално е, нали? — сви рамене той.

Тя въздъхна дълбоко, а цялото й тяло издаваше умората й.

— Не и за мен. Никога не ми е прилошавало сутрин или нещо подобно с Рейни и с Рейчъл. С нито една от двете.

— Значи този път е различно. Върви да спиш — изопна пръст към нея той.

Главата й клюмна и тя въздъхна, но не помръдна.

— Събуди ме, когато тя се разбуди.

— Не ти обещавам. Искаш ли да те занеса?

— Не. Просто ще полегна за мъничко.

— Добре, върви.

Той стана и се приближи до нея. Тя стоеше със затворени очи, почти спеше права. Той я прегърна и я придърпа от прага.

— Съжалявам — промърмори тя. — Толкова съм изморена.

Пет минути по-късно вече лежеше завита в затъмнената им спалня. Глицки затвори вратата към коридора и се върна в дневната. Там направи няколко крачки към вестника си, обаче спря, все едно някаква физическа сила пречеше на движенията му. Застана в средата на стаята, отпуснал ръце от двете си страни. Затвори очи, изпусна въздух и си даде сметка, че е задържал дъха си. Не долавяше никакъв шум, дори от улицата през отворения прозорец. Отново си пое дълбоко дъх. И пак. Затвори очи.

Мина може би минута. В къщата цареше характерния за неделя следобед покой.

Когато отвори очи, огреният от слънцето квадрат се бе уголемил и сега покриваше целия диван и няколко сантиметра от пода. Даде си сметка, че колкото и да бе нетипично за Сан Франциско, в стаята е необичайно горещо. Отвори входната врата, за да стане малко течение, след това се приближи към хладилника, извади бутилка студен чай и изпи половината на един дъх.

Стаята на синовете му, докато живееха при тях, се намираше в дъното на коридора, от другата страна на къщата спрямо собствената му спалня. Сега стаята на най-малкия му син Оръл бе станала спалня на Рейчъл и застанал пред вратата, Глицки внимателно завъртя топката и се надвеси над леглото й — всъщност детско креватче с вдигната преграда. Тя спеше здрав сън, изтегната по гръб, дишаше равномерно и дълбоко и той просто не устоя на изкушението да сложи длан върху гърдите й. Тя не помръдна. Усети как нещо вибрира на колана му, някой го търсеше по пейджъра. Не разпозна номера веднага и отначало понечи да го пренебрегне, да дочете неделния вестник и може би да подремне като всички останали.

Само че вместо това отиде в кухнята, взе слушалката на стенния телефон и набра изписания номер.

— Ало.

— Обажда се Ейб Глицки. Търсихте ме по пейджъра. Кой е?

— Дан Кунео. Трябва да поговорим за Катрин Хановър.

Помощник-прокурорът Крис Роузън нямаше нищо против да го търсят по работа у дома в неделя вечер, още по-малко, ако го безпокоеше инспектор от отдел „Убийства“ във връзка с голямо дело. Живееше в малка едноетажна самостоятелна вила в жилищните постройки в Емървил, от другата страна на залива на Сан Франциско, на не повече от десетина километра от къщата на Кунео в Аламеда. Дългият ден на инспектора в града беше приключил и двамата мъже бяха решили да се срещнат в бара на „Спенгърс Фиш Грото“, близо до магистралата в Бъркли.

Пристигнаха почти едновременно. Докато си поръчат напитките — мястото беше претъпкано и отне известно време, — Кунео беше успял да му разкаже за последното развитие на събитията. Трима свидетели категорично бяха разпознали по снимката Катрин Хановър като жената, която, първо, беше купила бензин от бензиностанцията „Валеро“ в туба и второ, бе излязла от къщата на Хановър половин час преди пожара. Кунео беше занесъл пробата от мокета от багажника на колата на Катрин Хановър направо на инспектор Арни Бекер, тъй като в полицейската лаборатория вероятно нямаше да могат да я обработят по-рано от седмица. Бекер имаше свободен достъп до спектрометрите на пожарната и бе установил, че бензинът в багажника й наистина е „Валеро“, същият като този, който бе предизвикал пожара. Той лично бе обработил панталона й и макар да не бе открил следи от кръв, беше оставил дрехите в полицейската лаборатория и се надяваше там да намерят нещо важно.

Докато Кунео говореше, Роузън мълчаливо отпиваше от скоча си. Когато Кунео свърши, той направи знак на сервитьорката да им донесе по още едно питие и каза:

— Не ме разбирай погрешно, Дан. Нищо не искам повече, отколкото да напреднем по този случай, само че трябва да признаеш, че не разполагаш с много доказателства.

Кунео беше подготвен за това:

— Не съм и очаквал много. Пожарът е унищожил всичко. Само че тя отрича да е била близо до дома на Хановър, а един от свидетелите ми твърди обратното. В същия ден е купила бензина от близката бензиностанция. Направила го е, Крис, кълна се в бога.

— Не казвам, че не ти вярвам. — Прокурорът постави чашата си в средата на салфетката. — Последния път ти спомена за някакъв мотив, но не говорихме подробно.

Отне малко време, докато Кунео му разказа всичко. Освен че сутринта бе работил за издаването на заповедта за обиск и по разпознаването от страна на свидетелите, през последните два дни той бе разговарял с всички останали членове на семейството на Пол Хановър освен със съпруга на Катрин и бе установил, че те до един са много разтревожени от евентуалната промяна на наследниците.

Онова, по което Катрин се отличаваше от другите роднини, бе, че онзи ден бе ходила в дома на Пол, за да „изяснят нещата“.

— Това бяха собствените й думи от първата нощ, когато разговарях с нея на мястото на пожара — „да изясним нещата“. Една от сестрите и свекървата са я чули да казва същото. А сега знаем, че е била в къщата не само следобеда, както признава, а и по-късно, непосредствено преди пожара.

— Някой да я е виждал да влиза вътре с тубата с бензин?

— Не още, не.

— Или да върви с нея?

— Оставила я е в къщата. Арни Бекер донесе в участъка тубата и други неща от къщата.

Една от най-досадните, но и най-важните задачи на инспекторите по палежите бе след потушаването на пожара да пресеят пепелта и развалините в радиус от метър, метър и половина около трупа и да сортират всичко — изгорели и почти унищожени останки от мебели, подове, стени, дрехи, уреди, дреболии, бижута, — докато не идентифицират всеки предмет дори да е с големината на главичката на кибритена клечка, за да проверят дали няма отношение към разследването им.

— Няма отпечатъци, ако на това си се надявал.

— Надявах се — намръщи се Роузън. — Нещо друго?

— Да. В деня след пожара, след като бяхме разговаряли на самото място…

— Чакай малко. Тя е била там по време на пожара? Не разбирам.

— Тогава разговарях с нея за пръв път.

— Добре, продължавай.

— Каза ми — тогава, по време на пожара, — че е чула кавга между Пол и Миси, опитваше се да подготви почвата за историята с убийството и самоубийството. На следващия ден отидох в дома й, но тя вече знаеше, че сме изключили тази възможност. Не само това, заяви, че с нещата, които ми е разказала, уличава себе си и че го съзнава. И знаеш ли какво е направила?

— Кажи ми.

— Обадила се е на Глицки — нали го познаваш, заместник-началника — и му се оплакала, че съм упражнил сексуален тормоз. — Той вдигна ръка: — Отговорът е „не“, ни най-малко. Само че казала на Глицки, че не иска повече да разговаря с мен.

— Какво й е отговорил Глицки, след като е спрял да се смее?

— Чакай, сега стигаме до най-хубавата част. — Питиетата им пристигнаха и двамата мъже вдигнаха чашите си. — Глицки дойде при мен и ми каза, че отсега нататък ще работи по случая заедно с мен…

— Лично ли?

— Лично. Кметицата го помолила.

Кунео успя да привлече цялото внимание на Роузън.

— Какво? Защо?

Кимване:

— Озадачен си, нали? Каза ми, че отсега нататък той ще разпитва Катрин Хановър. Опитвал се да ме предпази от обвинението в сексуален тормоз.

— Значи тя е подала оплакване?

— Смешното е, че е решила да не го прави. — Кунео отново отпи от чашата си. — Чакай, нататък е още по-забавно. Така Глицки и Кейти Уест се оказват по някакъв начин свързани с Катрин Хановър и аз започнах да се чудя. Опитаха се да ме отстранят, когато тя привлече вниманието ми. Дойдох при теб в петък, взех заповед за обиск и започнах да ровя малко. И накрая, преди няколко часа, се обадих на Глицки, за да го държа в течение, както ме помоли. Разказах му с какво разполагам — за скапания бензин, за мотива, за двете положителни разпознавания, затова, че Катрин е излъгала кога и къде е била. Тя е човекът. Казах му, че трябва да ти го съобщим и да я изправим пред голямото жури, преда да изфиряса от града.

— И той какво отговори?

— Каза, че не е добра идея. Било твърде прибързано. Нямали сме никакви доказателства, все още имало много въпроси. Не трябвало да правим прибързани заключения. Освен това, трябвало да знаем, че — и това е любимият ми момент…

— Кое?

— Тя си била наела адвокат. Познаваш ли Дизмъс Харди?

— По име.

— Знаеш ли какво? Той е приятел на Глицки. Двамата заедно са били ченгета. — Кунео допи питието си и се облегна доволен, като барабанеше с пръсти в такт с оркестъра. — Знаеш ли, Крис, тук не става въпрос само за хубав случай на двойно убийство. Тук става дума за огромен заговор между тези приятелчета, който стига чак до кметицата. В града се вихрят политически игри и тези са затънали до гуша в тях. Искаш ли да ти кажа мнението си? Само между нас. Нещата не започват с Хановър. Бас ловя, че започват още когато беше убит Бари Джърсън.

— Имаш предвид лейтенант Джърсън?

— Предишният ми шеф, да. Страхотен човек.

— Мислех, че е загинал в някаква престрелка. Като че ли беше свързано с някакви руски банди.

— Може би. Те искат версията да е такава. Само че цялата бъркотия не беше разследвана, поне не внимателно. Ето ти един интересен факт — един от типовете, които загинаха при престрелката заедно с Джърсън, се казваше Джон Холидей и по онова време го издирвахме за убийство. Познай кой му беше адвокат?

— Сигурно Харди.

Кунео оформи пистолет с пръстите си, насочи го към Роузън и дръпна спусъка:

— Двамата с Глицки се занимаваха със случая на този Холидей. Грозна история, Крис.

— Какво общо има с това Катрин Хановър? Или с Пол?

— Все още не знам, обаче едно ти казвам — тя го е убила. — Вдигна чашата си и я изпи до дъно. Наведе се напред с блеснали очи: — Това е най-голямото дело, в което ще участваш, затова трябва да закопчаем тази проклета жена, преди всичко да отиде на вятъра. Защото, повярвай ми, тези хора могат да го направят.

14

Веднага щом децата на Харди тръгнаха на училище в понеделник сутринта, двамата с Франи изключиха телефона, изключиха и мобилните си телефони и се оттеглиха горе в спалнята си.

Час по-късно Харди се качи по стълбите с две чаши горещо кафе.

— Струва ми се, че не е много разумно човек да носи горещо кафе, когато е гол — отбеляза той.

— Който не рискува, не печели — отбеляза Франи. — Освен това моментът е много подходящ човек да си пофантазира малко. Как го обслужва гол роб и други подобни.

— На вашите услуги, госпожо — поклони се от кръста той. Подаде й чашата, изтегна се до нея и се зави. — Робът от фантазиите ти прилича ли на мен?

— Че на кого другиго да прилича?

— Не знам. Може би на Брад Пит. Кой беше този новият тип, по когото си пада Ребека?

— Орландо Блум?

— Да, той.

— Не е толкова нов, но защо ми е да искам когото и да е от двамата?

— Нали говорим за фантазии? Твоят средностатистически адвокат на петдесет и няколко години не е особено подходящ обект на фантазиите.

— Кой говори за средностатистически работи? — Тя отметна завивката и го огледа от глава до пети. — Да, за мен ставаш. Всъщност тъкмо го доказа. А и кафето е прекрасно, благодаря. Брад или Орландо сигурно щяха да го изгорят или нещо подобно. — Отпи още една глътка. — Като стана дума за фантазии…

— Какво?

Тя го погледна така, сякаш искаше да му каже: „Не ми ги продавай тия“.

— Реши ли вече какво ще правиш с Катрин?

— Първо, не Катрин е моята фантазия, а ти.

— Добре, но все пак трябва да ми го кажеш.

— Не трябва да казвам нищо подобно.

— Само че аз току-що го направих, така че ако не сториш същото, здравата ще загазиш.

— Това не означава, че не си го мисля. Наистина. Не мислиш ли, че това си е истинска фантазия? Понеделник сутринта и ние сме сами у дома. Крадем от работното си време, за да се любим? Знаеш ли какво бихме направили допреди няколко години, за да си осигурим такъв момент?

— Сигурно бихме убили някое малко сладко пухкаво животинче.

— Най-малко.

— Обаче още не си ми казал за Катрин.

— Защото, честно казано, не съм решил. Главното е, че според мен няма да повдигнат обвинения срещу нея. Кунео просто се опитва да я сплаши.

— Но ако го направят?

— Да я обвинят ли? — обърна се той към нея. — Няма да поема случая, ако това ще те притесни.

— Не става дума само за мен. Цялата тази работа с Кунео. Знам, че Ейб определено се притеснява…

— Само че на Ейб притеснението му е хоби.

— Добре, обаче този път си има причина. Кунео може да предизвика огромно объркване и за двама ви. Ако нещо за онзи ден излезе наяве…

— Всъщност това е една от причините лошата ми половинка всъщност да се надява те наистина да повдигнат обвинения срещу нея и да се опитат да водят делото с тези глупави доказателства.

— И каква е причината?

— Кунео. Ако не попадне на златна мина — например кръвта на Хановър по дрехите на Катрин, — той прибързва и няма почти никакви шансове да спечели. Ейб твърди, че той е немарлив следовател. И това е вярно. Зависи колко бързо или свободно реши да играе, но ако имам възможност да го извикам на свидетелското място, ще поставя под сериозно съмнение благонадеждността му като полицай. Достатъчно, за да може никой да не иска да гони Михаля, като преследва мен или Ейб само защото Кунео казва така. Направо очаквам с нетърпение подобно възможност.

Франи отпи от кафето си и каза:

— Ако й откажеш, колко ще струва това на фирмата?

Харди се позамисли:

— Шумен процес за убийство? От триста до петстотин хиляди, а може би повече. Плюс може би някои допълнителни облаги.

— Значи би искал да се заемеш?

— Този въпрос все още не стои. Може би изобщо няма да се стигне до там. Но всъщност, както ти казах, ако за теб е проблем…

— Значи съм неуверена кучка.

— Ни най-малко. Съвсем нормално е да се чувстваш несигурна. Двамата с Катрин ходихме няколко години. Това е доста време. Очевидно, както ти казах, все още нещо ни свързва. Винаги ще ни свързва.

— И тя все още е привлекателна. — Това не беше въпрос.

Той кимна:

— Изглежда много добре. Само че знаеш ли, тази сутрин вече обсъдихме въпроса с фантазиите. Ти си моя и аз съм твой. Това е.

— Да, обаче ти се удава случай, в който можеш да помогнеш на човек, който ти е близък и когото смяташ за невинен, да спечелиш половин милион долара или повече от сделката и в същото време ще съсипеш професионално човек, който се опитва да навреди на теб и на Ейб. Как мога да те помоля да не се заемеш със случая?

Харди остави чашата си, пресегна се и придърпа жена си към себе си.

— Просто трябва да кажеш: „Диз, бих предпочела някой друг да се заеме с това дело“.

— Няма да го направя.

— Е, ти решаваш, Флейвършам. — Харди цитира любима на семейството реплика от филмчето на Дисни „Великият мишок детектив“. — Аз също все още не съм взел решение.

— Не можеш да й откажеш, ако се нуждае от теб.

— Някой друг би могъл да я защитава.

— Но дали толкова добре като теб?

— Ами…

— Между нас казано — прекъсна го Франи и добави: — малко е страшничко.

Непосредствено до главното фоайе в кантората на Харди на Сътър Стрийт се намираше заседателната зала, която наричаха Солариума. Тя беше пълна с пищна зеленина — каучукови дървета, папрат и какво ли още не. Един от съдружниците дори беше донесъл подобно на секвоя дърво в огромна саксия. Стеблото му беше трийсетина сантиметра в диаметър, а клоните му стигаха до стъкления покрив.

След като двамата с Франи продължиха сутрешната си любовна среща с ранен обяд в „Петит Робер“, все още с изключени телефони, Харди седеше на един от шестнайсетте стола около огромната махагонова маса в средата на стаята. При пристигането му в кантората го чакаха три спешни обаждания от Катрин Хановър — първото беше, когато от полицията я бяха посетили рано сутринта, за да й връчат призовка да се яви да даде показания утре пред голямото жури, което решава дали да се уважи искането за откриване на съдебно дело; втори път, когато Кунео беше дошъл лично, за да й връчи втора заповед за обиск на дома й; и трети път, когато тя почти не успяваше да се овладее, имам нужда от помощ веднага, почти в истерия и почти както звучеше, когато му се обади за пръв път в събота вечерта. Звънна й веднага и й каза да дойде в кантората му възможно най-бързо. Говореше почти несвързано. Гласът й беше дрезгав и задавен:

— Съжалявам, просто не мога да спра да плача.

След като затвори, той позвъни на пейджъра на Ейб. Питаше се дали в събота или в неделя се е случило нещо, което да доведе до заповедта за обиск. Дали в лабораторията бяха открила някакви важни улики?

След като реши каква ще бъде следващата стъпка, Харди си даде миг спокойствие, преди да я предприеме. Всяко нещо, което правеше сега, почти в качеството си на адвокат на Катрин, го приближаваше все повече към решението, което все още не беше взел съзнателно. Но с всяка следваща стъпка напред той сякаш не можеше да се спре. Разбира се, че щеше да позвъни на Катрин след трите й спешни обаждания. Какво друго можеше да направи? Разбира се, че щеше да потърси Глицки на пейджъра и да се опита да разбере какво е открила полицията. В известен смисъл усещаше, че няма избор. Само че до този момент мотивите му бяха дребнави и лични. Това, което обмисляше сега, беше по-голямо и по-публично. Искаше да бъде по-сигурен в ангажимента си, преди да продължи нататък.

Дали се дължеше на чувството му за вина заради начина, по който я бе изоставил преди толкова време, или бе доказателство за силната връзка, която бяха успели да изградят помежду си, но той не можеше да отрече факта, че между него и Катрин все още имаше силна лична връзка. Бяха съзрели заедно в една и съща култура — това му стана ясно веднага след като я посети в събота в дома й, след като двамата лесно възстановиха удобната близост помежду си въпреки трудните въпроси. Истината беше, че тя бе първата му любов, а той бе станал човек, който не би могъл да я изостави, когато тя имаше толкова силна нужда от него. Дори и след като си даде сметка, че има съвсем малка вероятност тя да си играе с него.

Защото тя знаеше, че би могла.

Но това, каза си той, беше нейната съдба, нейната карма.

Харди нямаше друг избор, освен да остане верен на себе си и да вярва, че Катрин няма да го предаде.

Накрая нареди на Филис да го прекъсне, ако се обади Глицки, позвъни в кабинета на прокурора, където разговаря с относително новия първи заместник-прокурор Крейг Беларио за призовката за явяването на Катрин пред съдебните заседатели. Харди търсеше отговор на един-единствен въпрос и той беше дали неговата клиентка — неговата клиентка! — е обект на разследване, т.е. заподозряна, а не свидетелка.

Беларио, който не познаваше Харди достатъчно добре, не беше най-премият човек на света. Каза на Харди, че не може да предскаже как ще постъпят членовете на голямото жури и че винаги е най-добре човек да бъде подготвен за най-лошата възможност. Харди му благодари, но всъщност за какво ли, и научи името на прокурора на изслушването — Крис Роузън. След това позвъни и на него, но той беше излязъл.

Усети, че се е изправил пред каменна стена, и стомахът му се сви. Ако нещата вече бяха стигнали дотук, не му оставаше друго, освен да каже на Катрин да се позове на Петата поправка пред голямото жури и да откаже да дава повече показания пред полицията. А след като тя възприемеше тази стратегия, попадаше в ужасния омагьосан кръг на правната игра — макар формално погледнато все още да беше свидетел, в очите на обвинението щеше отдавна да се е превърнала в обект на разследване.

Поставил на масата пред себе си своя бележник и още една чаша кафе, Харди четеше съсредоточено и преглеждаше всички бележки, които си беше водил в дома на Катрин е събота вечерта. Усети присъствието й веднага щом тя влезе във фоайето, вдигна глава, стана и отиде до вратата на Солариума.

— Катрин.

Дори да беше плакала, в момента по лицето й нямаше и следа от подобно нещо, освен че очите й бяха по-блестящи. Носеше добре ушит кафеникав костюм с панталон. Харди остана доволен, че е избрала по-тъмен цвят, въпреки че когато се обърна към него, отдолу се показа лека оранжева дантелена блуза с дълбоко деколте. На шията й имаше елегантна верижка от малахитени мъниста, която се спускаше между гърдите й. Забеляза, че тя е уголемила бюста си.

Още не бе успял да осмисли впечатленията си, когато Катрин се хвърли в прегръдките му. Без да обръща внимание на присъствието на Филис и на Норма, главната секретарка, нито пък на един-двама стажанти, които се бяха отбили на рецепцията за нещо, Харди я притисна към себе си за кратко, след това се обърна към събралите се хора и я представи като стара приятелка и нов клиент.

Нов клиент.

Когато се върнаха в Солариума, двамата седнаха и Харди я помоли да му покаже призовката.

— Тази сутрин ли я получи?

— В седем часа. Току-що бях станала.

— Продължават да те тормозят.

— И аз така си помислих. Освен това поискаха да направят още един обиск. Нормално ли е?

Не отговори на въпроса й, вместо това попита на свой ред:

— Кога направиха обиска? И него ли в седем сутринта?

— Не. Към девет. Бяха различни хора. Кунео дойде с втората група. Тогава отново ти позвъних.

— Тази сутрин бях зает — отвърна Харди. — Обадих ти се веднага щом дойдох в кантората. Глицки беше ли с групата, която извърши обиска?

— Не, струва ми се. Не съм го виждала, но съм сигурна, че не това беше второто име. Щях да си го спомня.

— Какво търсиха този път?

— Не знам. Всичко, струва ми се. Качиха се горе и започнаха.

Харди прикри отчаянието си и се усмихна ободрително:

— На заповедта са изредени подробностите. Показаха ли ти ги?

— Не.

— Ами съпругът ти? Той беше ли там? Случайно не поиска ли да погледне заповедта?

Тя сведе поглед и започна да драска с пръсти по плата на панталона си:

— Уил си взе… — замълча. — В момента не е у дома.

Харди изчака.

След минута тя изтри с пръст едното си око, след това другото. Пресегна се, отвори чантата си, извади пакетче кърпички и вдигна едната към лицето си.

— Това е гняв, не е тъга. — Изтри очите си още веднъж, подсмръкна и стисна кърпичката в юмрук. — Кучи син.

Харди каза първото, което му хрумна:

— Значи не е бил за риба миналата сряда?

Тя гледаше право пред себе си.

— Беше в Южна Калифорния. Там се събират. На същата яхта като последния път. — Най-накрая му метна кос поглед. — Съжалявам за грубия си език и наистина не исках да те лъжа за мен и Уил в събота. — Отново въздъхна тежко. — Както и да е, скандалът избухна, след като ти си тръгна. Той направи някаква глупава забележка за мен и за теб…

— За мен и за теб ли?

— За това колко дълго сме си говорили, само че прозвуча някак противно.

— Бях там в качеството си твой адвокат, Катрин. — Никак не му допадаше, че е застанал между съпруга и съпругата и веднага съжали, че се нарече адвокат. Беше още една крачка, след която нямаше връщане.

— Разбира се. Че като какво друго? Но ти не познаваш Уил. Той не се нуждае от истинска причина, за да започне скандал. Във всеки случай той обиждаше и теб и аз си помислих: „Как смее!“ и избухнах. Изхвърлих го.

— Да не би да е мислел, че не си знаела за любовната му връзка?

— В такъв случай ме е мислел за пълна глупачка. Той дори искаше… да правим секс, след като се прибра, може би за да не заподозра, че се е въргалял в леглото четири дни. Копеле. — От гърлото й се откъсна горчиво възклицание. — Мислех си, че ако не повдигам въпроса, децата няма да разберат. Надявах се да успея да издържа, докато Хедър отиде в колеж, и след това да подам молба за развод. Децата нямаше да са около нас и щеше да бъде по-лесно. Само че последния път, миналата седмица, осъзнах, че не издържам повече. Не мога повече така. И въпреки това все още не съм решила.

— Какво точно не си решила?

— Дали да подам молба за развод. Да се изнеса ли, или да го накарам той да се изнесе. Да доведа нещата докрай. Не исках да стане както стана. Исках поне да мога да избера момента. Сега толкова се срамувам от себе си.

— Защо?

Тя се обърна на стола си с лице към него.

— Не разбираш ли? Задето разруших семейния си живот. Задето извадих всичко на бял свят. — Сви рамене: — Но нещо просто ми прищрака. Сигурно защото ме направиха заподозряна.

— Защо ти да си разрушила семейния ви живот, след като съпругът ти е имал любовна връзка?

— Знам, глупаво е, обаче така се чувствам. Ако бях по-силна, просто щях да продължа да се преструвам, само да не беше станало така — махна тя неопределено с ръка. — А и понеже те видях. Спомних си колко беше мил, колко хубава беше връзката ни. Това просто ме съсипа.

— Съжалявам, че съм изиграл някаква роля във всичко това. Нямаше да дойда, ако…

— Не, не, и без друго щеше да се случи.

Харди изчака моментът да премине, след това каза:

— Значи затова си ходила в дома на свекъра си? Да говорите за любовната връзка на Уил?

Тя не успя да прикрие озадаченото си изражение:

— Откъде ти хрумна?

— Защото точно това се е променило, Катрин. Ти продължаваш нормалния си живот, а съпругът ти се среща с друга жена. Трябвало е да направиш нещо. Радвам се, че не си решила да го проследиш и да го убиеш.

— Мина ми през ума.

— Нека да си остане между нас.

Тя намери сили да му се усмихне.

— Не бих го убила, Дизмъс. Нито пък баща му.

Харди беше пуснал всичките си антени. Несъзнателно си отбеляза употребата на условно наклонение и се запита дали тя го бе направила съзнателно. Не би убила Уил, освен ако…

И тогава се случва нещо и тя трябва да го убие. Беше просто малка интелектуална хитрина. Дори дете можеше да го направи, помисли си Харди. И често го правеше.

В същото време част от него се мразеше, задето е осъзнал основната истина, че макар думите й да звучаха като абсолютно отричане на вината й, всъщност не беше така. Като добър и обучен от йезуитите бивш католик Харди често успяваше да се почувства относително удобно в периферията на нравственото двусмислие и знаеше, че образованието на Катрин при монахините я е научило на същото. По дяволите, тя беше всепризната майсторка в това — тук така и не бе успял да я задмине. Сега знаеше, че няма смисъл да я моли да му разясни думите си — това само щеше да усложни нещата.

Всичко това за броени секунди.

— А какво искаше да го попиташ? Имам предвид Пол — попита той.

— Същото, което ти казах и последния път, Дизмъс. Исках да знам какво ще стане с парите. — Хвърли му един поглед, който той не успя да разчете. — Той щеше да се ожени за Миси през есента и възнамеряваше да промени завещанието си в нейна полза. Може би щеше да остави по няколко хиляди долара на всеки от внуците си. И толкова. Нямаше да има предбрачен договор.

— И защо така? Той каза ли ти?

— Защото Миси не преследвала парите му, а Пол ужасно се сърдеше, че семейството му намеква подобно нещо. Преди семейството да било подело тази офанзива, както я наричаше той, всъщност бил склонен да учреди попечителски фондове за децата. Само че Уил, Бет и най-вече Тереза не мирясваха. А той твърдеше, че сляпата им алчност го вбесява. Децата му и техните семейства се оправяли много добре. А Миси имала ужасно труден живот, ние сме нямали никаква представа. Сега било неин ред да получи удобства и сигурност и той възнамерявал да й ги осигури. Толкова по-зле за нас, ако не ни харесвало.

— Това ми се струва доста крайно.

Тя повдигна рамене:

— Само че когато ми го каза, не прозвуча така. Той говореше без заобикалки. Беше се трудил много, за да може децата му да поемат по пътя си. Сега те трябвало да направят същото за своите деца.

— А какво означаваше това за вас? Ти каза ли му за Уил?

— Не се наложи — отмести поглед тя. — Той явно знаеше.

— Имаш предвид за любовната връзка на Уил ли?

Тя прехапа долната си устна.

— Исках да знам в какво положение се намирам. Знам, че звучи меркантилно, само че вече преживях доста трудни години с Уил. Ако имаше изгледи той да наследи няколко милиона долара… — тя замълча, защото не искаше да го изрече.

— Щеше да се опиташ да изтърпиш още няколко?

Отново задраска по панталоните си.

— Признавам, че звучи ужасно — вдигна поглед към него.

— Само че ако нямаше да има никакво завещание, ако припишеше всичко на нея…

— Би могла да го напуснеш веднага.

Тя сведе глава в мълчаливо съгласие.

— Трябваше да знам какви са вариантите за мен, Дизмъс. — И додаде: — Мразя го.

Пред стъклените стени на Солариума имаше малък паркинг, петнайсетина квадратни метра открито пространство, сгушено между околните сгради, и там бе монтирана бетонна пейка, която съдружниците бяха изградили с общи средства и бяха посветили на паметта на Дейвид Фрийман. Няколко минути Харди наблюдава как няколко врабчета кълват нещо по разронения гранит. Накрая се обърна към нея:

— Той беше ли променил завещанието?

— Канеше се… Мили боже! — вдигна тя ръка към устата си. — Завещанието!

— Какво!

— Отварят го днес!

Кантората на Боб Таунзенд се намираше на същия дванайсети етаж като офиса на Пол Хановър в сградата на Американската банка. През големите прозорци се разкриваше удивителна гледка към ширналия се долу град с проблясващите на слънцето води на залива, чак до моста Голдън Гейт, който стоеше като страж на входа на пристанището, а също и по-близките остри върхове на църквите в Норт Бийч. Никой от роднините на Хановър, седнали пред ултрамодерното бюро от стъкло и хром на Таунзенд, не обръщаше внимание на гледката.

Тереза Хановър заемаше третото място отдясно в редицата от седем стола, които Таунзенд бе подредил за отварянето на завещанието. Уил Хановър седеше на стола в средата, до майка си. Столът до него беше празен, а след него отляво седяха Мери и Карлос. От другата страна на Тереза се бяха настанили Бет и съпругът й адвокат Арън.

Таунзенд най-накрая постави чашката от кафето си и чинийката на помощната масичка до вътрешната стена и се приготви да се настани зад бюрото си. Червендалест и много пълен, Таунзенд — за разлика от партньора си Пол Хановър — никога не се чувстваше добре, когато се налагаше да общува с хора. Обичаше цифрите, игрите и правните загадки. Освен това беше превъзходен автор на правна литература и истинска фурия в бизнес стратегиите, което го правеше безценен партньор на Хановър, но живото общуване с хора винаги го напрягаше.

Още повече в момент като този, когато нещата не вървяха по протокол. Беше насрочил отварянето на завещанието на Хановър за един часа, а сега беше два и Катрин Хановър още не беше дошла, дори не се бе обадила. Нито пък бе отговорила на някое от обажданията му до дома й и на мобилния й телефон. Разбира се, присъствието й не беше от решаващо значение. Съпругът й беше тук като представител на семейството и това беше достатъчно, но въпреки ограничената си чувствителност към човешките емоции Таунзенд усещаше напрежение в групата — особено между Уил и майка му, — което на свой ред изнервяше самия него.

Погледна часовника си за двайсети път, прокара пръст по много стегнатата яка на ризата си и се прокашля. Преди час беше отишъл до сейфа си и бе извадил оттам Последната воля и завещанието на Пол Хановър и го бе оставил точно в средата на бюрото. Сега придърпа пакетчето към себе си:

— Е, ако всички сме съгласни…

— За бога, Боб, чакахме достатъчно дълго — обади се Тереза. — По някаква причина, която не изобщо не проумявам, Катрин е решила да не идва. Само че присъствието или отсъствието й изобщо нямат никакво значение, така че да започваме с представлението.

Мери, стиснала за ръка своя мълчалив Карлос, се обади плахо:

— Никой ли не се притеснява за нея?

Уил стрелна с поглед майка си и по-малката си сестра.

— Сигурен съм, че е свързано с училището или с децата — каза той небрежно. — Винаги е това. Знаете го. За нея те са по-важни от всичко останало.

— Но този повод е… — поде Арън.

Уил го прекъсна:

— Тя знае, че ще бъде каквото е написано. Присъствието й тук няма да промени нищо.

— Боб! — Търпението на Тереза явно се изчерпваше и тя използва най-пренебрежителния си тон. — Или отвори тази проклета папка, или аз ще я взема и ще прочета завещанието лично.

— Мамо! — намеси се Бет. — Не е нужно да си толкова остра.

Тереза се нахвърли върху по-голямата си дъщеря остро и гневно:

— Не ми говори за острота, млада госпожо. Аз съм тази, която знае колко е трудно да си сам на света. И затова искам да съм сигурна, че няма да се наложи внуците ми също да го разбират. Затова съм тук, това е единствената причина. Съмнявам се, че баща ти ми е оставил и пукната пара. — След това отново се обърна към Таунзенд. — Боб? Сега, ако обичаш.

Той погледна празния стол на Катрин, въздъхна и внимателно отвори плика.

— Тя се обади оттук, тъкмо го бяха прочели — каза Харди.

— И млъква — изръмжа Глицки, донякъде на себе си. — Да не искаш да отгатвам? — Стоеше до един от прозорците в кабинета на Харди и наблюдаваше уличното движение — по-скоро задръстване — на Сатър Стрийт долу. Беше пет и половина и бе все още светло и топло.

— Разбира се, че не. Ще ти кажа. — Харди седеше с вдигнати върху бюрото крака. — Ако ме помолиш учтиво, ще ти кажа.

— Добре. — Глицки свали ръка от щорите и се извърна наполовина към приятеля си. — Моля те.

— Стига, Ейб. Просто кажи: „Разкажи ми за завещанието“.

Глицки завъртя очи към тавана и призова цялото си търпение. Сетне въздъхна тежко:

— Добре, кажи ми за завещанието.

— Кажи „моля“ — поклати глава Харди.

— Няма. — Глицки поклати отвратено глава и се запъти към шкафа от черешово дърво, където Харди държеше стреличките си дартс. От шест месеца не беше крал от стреличките му и на влизане си мислеше, че тъкмо вече е време. Ако приятелят му случайно излезеше от стаята.

— Ако кажеш „моля“, обещавам да ти кажа — широко ухилен заяви Харди.

Глицки се приближи към шкафа, отвори страничните вратички и отвътре се показа „професионалната“ мишена в черно, жълто, червено и зелено. Обичайните три волфрамови стрелички на Харди висяха в малките си държачи с прикрепени за тях сини лентички. Глицки ги издърпа и без да погледне към Харди, се приближи към линията от тъмно дърво на светлото дюшеме, вградена на два метра и половина от дъската. Обърна се, метна първата стреличка и уцели право в средата на мишената. Отново се обърна и постави другите две стрелички върху бюрото на Харди.

— Добре — каза Харди, — попадението в центъра се брои за „моля“. — Погледна стрелите и вдигна очи към Глицки. — Хановър не е променил завещанието. Миси не е спомената. Всички пари остават а семейството.

— Колко са?

— Ами… — Харди свали крака от бюрото и взе стрелите, — малко е сложно заради цялото недвижимо имущество, инвестициите и различните други ликвидни средства…

— Ликвидни. Много хубава дума.

— Благодаря. — Харди беше заобиколил бюрото и бе застанал на линията за хвърляне. — Но по най-груби изчисления състоянието възлиза на около седемнайсет — осемнайсет милиона. — Хвърли двете стрелички бързо една след друга. Две по двайсет. Отново се облегна на бюрото си. — Което, разбира се, не е най-добрата новина на света за Катрин.

— Нито за когото и да е от тях, ако нямат алиби, което според Кунео е така. Освен бившата му жена Тереза.

— Може би не е никой от семейството. Научи ли нещо за „Тау/Холд“?

Глицки поклати глава.

— Разговарях с много хора. С Харлан Фиск, отново с Гранат, ходих до офиса на корпорацията в Сан Бруно. Страхотна сбирщина. Нищо. — Облегна се назад и прокара и двете си ръце по късата си коса. — Знам, че съм ченге и би трябвало да се радвам, че имаме заподозрян, обаче не смятам, че Кунео е прав. Катрин просто не е човекът. Още от самото начало.

— Много те обичам, когато говориш такива неща — каза Харди. Всъщност обаче съвсем не беше въодушевен. Той откровено не вярваше, въпреки кротките и самокритичните протести на Катрин — „Напоследък съм толкова разпиляна. Мисля, че целият този стрес унищожава мозъчните ми клетки“, — че тя просто е забравила, че завещанието ще се чете днес. Можеше да му каже, че не иска да е в една стая със съпруга си, и той сигурно щеше да го приеме. Но въпреки стреса от любовната връзка на съпруга й, призовката за явяване пред голямото жури и полицейската заповед за обиск на дома й, Харди не можеше да не си помисли, че всеки средностатистически човек не би забравил, че това е денят, когато му предстои да узнае дали ще стане милионер, или не. Седнал пред бюрото си, забравил за стрелите на таблото, той изложи всичко това.

— Тя не е забравила, че завещанието ще се чете днес, уверявам те.

Глицки, приседнал в крайчеца на дивана, го изслуша, без да го прекъсва, и след това каза:

— Признавам, че е малко вероятно. Но защо й е да се преструва?

— Заради представлението. Всъщност не е било необходимо да присъства на четенето, нали? Присъствието й не би променило нищо. Само че така ме убеждава в какво трудно положение се намира, кара ме да захапя въдицата.

— Ами обади й се и й кажи да си гледа работата.

— Знам, знам. Изкушавам се да го направя. Само че, ако наистина е забравила?

— Нали току-що много убедително каза, че това е малко вероятно.

— Да, така е, но не е невъзможно. — Той разсеяно отново издърпа стрелите от таблото. — Винаги постъпваше така с мен. Направо ме подлудяваше, но поне никога не беше скучно.

— Скучно звучи зле, обаче аз предпочитам да е скучно.

Харди се усмихна:

— И точно затова стана полицай, нали? Защото там е спокойно.

— Бях още млад — сви рамене Глицки.

— И аз. Обичах загадките.

— Мислех, че те подлудяват.

— Това също. Малко е сложно. Всъщност беше доста сложно. Беше ужасно изморително и точно затова се отказах.

— Липсва ли ти?

— Ни най-малко.

— Само че ето, не можеш да се откажеш от нея.

— Да. — Настъпи кратко мълчание. Накрая Харди каза: — Тя не е глупава, Ейб. Няма причина да ти е разкрила собствения си мотив.

— Обаче сигурно е знаела, че точно това ще си помисля.

— Старата двойна игра, а?

— Случва се — сви рамене приятелят му. — И като сме подхванали темата, защо не искаше да подаде оплакване срещу Кунео? Ако беше подала оплакване първия път, когато говорих с нея…

— Знам.

Само че Глицки въпреки това продължи:

— Ако го беше направила, край на цялата история. Той щеше да е свален от разследването срещу нея. Сега излиза, че се е опитала да го съсипе с един блъф. А защо се е опитала да направи това? Защото той е затягал обръча и защото тя е била виновна.

— Не знам защо не е подала оплакване — каза Харди. — Може да е по много причини. Най-вече от страх, след това може би от неудобство, а може би и защото просто се е надявала всичко да се размине. Знаеш го не по-зле от мен.

Глицки отново се преместил към ръба на дивана и седеше с лакти на коленете и със сключени длани. Въздъхна тежко и каза:

— Искаш ли съвета ми?

— Не. Ще ми кажеш, че не искам да правя това.

— Точно така.

— И как предлагаш да се отърва? Да й препоръчам някой друг?

— Възможно е.

— Не и в истинския живот — поклати глава Харди. — Вярвам, че мога да й помогна. Познавам я. Искам да й помогна.

— Вярваш ли й? — присви очи Глицки.

— Така ми се струва. Не съм сигурен.

— Кое от двете?

— Прав си — сви рамене Харди. — Знам. По основния въпрос — дали е убийца — съм на нейна страна. Но извън това… — замълча той. — Има обаче и добра новина. Поне знам, че има пари да ми плати.

— Значи ще й вземеш пари?

— Двойно убийство с утежняващи вината обстоятелства. Ще й взема пари, повярвай ми.

Това като че ли малко успокои Глицки.

— Просто исках да съм сигурен.