Мотивът

31

В един мъглив, ветровит и буреносен четвъртък в началото на март, шест седмици, след като Джакман свали обвиненията срещу Катрин Хановър, а Браун разпореди тя да бъде освободена от затвора, Глицки шофираше лично. Не беше с униформа. Носеше тъмни плътни панталони, синя риза и новия си автоматичен четирийсеткалибров пистолет „Клок“ в кобура през рамото си. Когато слезеше от колата, щеше да скрие оръжието под якето си, което носеше през всички сезони.

Предишната нощ беше излязъл с друг служебен таурус, а тази сутрин се бе отправил в обратна посока на потока от коли по моста към Ист Бей и бе поел по междуградски път номер 80. Сега непосредствено след Америкън Кениън Роуд до Валехо той се натъкна на гъста пелена от прочутата мъгла на централната калифорнийска долина — беше чувал да говорят за нея, но не я бе виждал. Според него по-прочутата мъгла на Сан Франциско беше нищо пред това чудо.

Няма какво да се говори за мъглата, която пъплеше над града от Тихия океан през почти шест месеца годишно. Ето това тук беше истинска мъгла, мислеше си той. Знаеше, че всяка година заради нея стават многобройни катастрофи от Рединг до Бейкърсфийлд, от Феърфийлд до Обърн, а броят на смъртните случаи е двуцифрен. Видимостта беше по-малка от петдесет метра, затова Глицки се престрои в дясното платно и намали до петдесет километра в час, което все още му се струваше твърде висока скорост. Само че от лявата му страна колите продължаваха да летят с два пъти по-висока скорост, всяка плътно по петите на предната. На три пъти в бавната лента връхлитаха на косъм върху него, появявайки се изневиделица от бялата пелена и отново потъвайки в нея, когато завиваха рязко, за да го заобиколят, като през цялото време надуваха клаксоните.

Идиоти.

Глицки не бързаше, а дори и да бързаше, това не беше нито времето, нито мястото. В края на краищата щеше да пристигне там, закъдето е тръгнал, и то съвсем скоро.

Причината за неохотата му беше, че не бе напълно сигурен доколко умно е онова, което възнамерява да предприеме, затова щеше да се чувства по-удобно, ако минеше повече време, преди нещата да станат необратими. Искаше да си даде достатъчно време, за да може дори да промени напълно плановете си. Само че едва ли щеше да стане така.

По отношение на случая Д’Амиен и на убийството на Хановър — което бе един и същ случай — той беше решил да остане главното действащо лице в събитията, както и да се развиеха те. Знаеше, че би било по-разумно и професионално да се отърве от случая. Трябваше да го остави на местното правосъдие в долината или на ФБР. И двете институции имаха достатъчно силен мотив да контролират и да извършат ареста на Миси Д’Амиен.

Само че преди почти година Кейти Уест го бе помолила да поеме контрола над този случай. Не беше успял да попречи на Кунео да го измами и да отправи обвинение към жена, която беше невинна извън всяко съмнение. След това процесът — с цялата глупост на таблоидите, вулгарност и прахосване на време — беше подновил интереса към теорията за съществуващ заговор. Появиха се разни типове, които много искаха да свържат него, Харди и неговата клиентка, кметицата, евентуално началника на полицията Батист и прокурора Кларънс Джакман като действащи лица във всеки труден проблем на града, като се започне от дупките по улиците и се стигне до нарастването на кражбите на автомобили. За всеки от така наречените „заговорници“ обвиненията и намеците бяха и в някои случаи оставаха огромен товар — винаги лични, винаги политически, а понякога и делови.

Само че за Глицки и за Харди обвиненията криеха още по-голяма заплаха. Защото те двамата наистина бяха участвали в един заговор. Да, причината беше желанието им да се защитят, при това бяха останали без избор. Но те наистина бяха заговорници и докато се ширеше слухът, те бяха под непрекъсната, да не кажем непосредствена опасност да бъдат разкрити. Дори и след толкова време.

Глицки смяташе, че до известна степен вината за всичко това е негова. Той беше заплашен от Кунео, който несъобразително бе разчитал на дълбокия страх на Глицки, че някой ще открие неговото участие в престрелката, довела до смъртта на лейтенант от полицията. Допуснал бе да го надхитрят и инспекторът, и Роузън, а след това по време на разследването паралелно с процеса, беше надминат от най-добрия си приятел. Глицки се бе провалил на всеки етап от разследването, във всеки момент, когато можеше да промени нещата.

Убиец бе извършил престъплението си в района, който се намираше под непосредственото му разпореждане. И този човек все още беше на свобода.

След като бе прекарал целия си живот в полицията, Глицки най-сетне имаше истинска власт и авторитет като заместник-началник на инспекторите. Само че случаят Хановър бе нанесъл удар на достойнството му. И което беше още по-важно, знаеше, че това бе навредило на репутацията му в средите на полицейското управление, а вероятно и на по-високо ниво. Усещаше го всеки ден по най-различни начини — мълчание, когато влезеше в стаята, нежелание да го погледнат в очите, покани за годишнини и тържества за пенсиониране, които така и не стигаха до него.

Боеше се, че повишението му го бе превърнало в нещо, което се бе заклел никога да не допуска — пионка, бюрократ, изневерил на принципите си човек. Ако не си върнеше уважението на хората си — и на по-нископоставените, и на по-високопоставените, — назначаването му за началник щеше да бъде лишено от смисъл. Нямаше да постигне нищо значимо — нито революционна промяна към по-добро, нито дори проста ефикасност. Предварителните му обещания щяха завинаги да си останат една химера, а повишението му щеше да се възприема като резултат от заговора, от облагодетелстване и от покровителство. Не след дълго щеше да се пенсионира и да стане потънал в забрава окаяник, баща на възрастта на дядо, неспособен да бъде в крак със собствените си деца и дори със съпругата си.

Мъглата леко изтъня, той увеличи скоростта и подмина Вейквил — огромни магазини и супермаркети се точеха в продължение на километри от двете страни на пътя. Гъсто строителство. Не идваше често в долината, но развитието му се стори някак прекомерно. Когато по-големите му деца бяха малки, често беше минавал оттук, отивайки на ски в Сиера, и тогава тук имаше само обработваеми земи. Не беше толкова отдавна. Преди петнайсет, двайсет години? И всичко това вече го нямаше? Не беше ли тук мястото, където Калифорния трябваше да отглежда зърното си? Каква обработваема земя щеше да им остане, след като всичко бъде застроено?

Така отклоняваше мислите си от истинския проблем. Миси Д’Амиен.

Първият поглед. Вторник след процеса.

Харди го взема от Съдебната палата.

Глицки си слага колана, Харди го поздравява.

— Къде каза, че ще ходим?

— В Глайд Мемориъл. Не бих те занимавал, обаче е свързано с Хановър и може би ще искаш да зададеш някои въпроси.

— Разбира се. Пътуването сред природата ще ми допадне.

— Така е.

Повечето вечери столовата за бездомници затваряше в пет и половина, но неколцина души оставаха, за да направят сандвичи, които да раздадат на следващия ден. Глицки стои на вратата минутка, докато един възрастен негър с прошарена коса вдига поглед, оставя ножа си, избърсва ръце и се приближава.

— Лейтенант Глицки? — обръща се към него той с чина, с който му се е представил Глицки, и подава ръка. — Джеси Стюарт.

— Преподобни Стюарт, благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Това е Дизмъс Харди. Проявява интерес, защото беше защитник на жената, обвинена в убийството на Миси.

Преподобният Стюарт не обръща особено внимание — смисълът на живота му е да осигурява храна за бездомниците. А мъжете в костюми не се вписват в картинката. Въпреки това се държи учтиво.

— Какво мога да направя за вас?

— Бих искал да обсъдим онова, за което говорихме по-рано днес. За Миси.

— Разбира се, междувременно проверих и се оказа точно както ви казах. Започнала е да търси помощ при нас преди около четири години. Идваше редовно, няколко вечери в седмицата през по-голямата част от годината, а след това разреди посещенията си. Накрая изобщо спря да идва. Някои хора правят така.

— А Дорис? Няма ли фамилия?

— И да има, не я знам. Винаги сме я наричали Дорис — усмихва се свещеникът.

— Съжалявам — казва Харди, — но коя е тя?

— Редовна наша посетителка до миналата година.

— До миналия май, нали? — пита Глицки и мята на Харди многозначителен поглед.

— Точно така. Спомням си, защото дойде на рождения ми ден и ми донесе цвете. Значи Дорис дойде на десети май и повече не се появи.

— Обявихте ли я за изчезнала? — пита Харди.

Стюарт се опитва да не се издаде, че намира въпроса за глупав, но не успява напълно.

— Не, господине. Опитваме се да храним възможно най-много бездомни, но не ги водим на отчет.

— Но не ви ли се стори странно, че тя просто е престанала да идва?

— Не. Непрекъснато се случва. Хората идват и си отиват.

— Знаете ли нещо за нея? — намесва се Глицки. — Къде живее? С кого?

— Не живее, или по-скоро не живееше, никъде. Кажете го както искате. Обикновено идваше тук сама. Сядаше сама, ако имаше възможност. Само че какво от това? С мен се държеше приятелски и беше разговорлива, ако човек съумееше да я подкани. Всъщност беше доста образована. Навремето е учила в колеж.

— На каква възраст беше? — пита Глицки.

— Трийсет, четирийсет, някъде там — свива рамене преподобният. — Беше преди всичко гладна.

— И двете с Миси са се сприятелили? — минава на въпроса Глицки.

— Не бих се изразил точно така. Понякога просто сядаха заедно, това е. После тя дойде един ден, имам предвид Дорис, усмихната до уши, показва си зъбите — оправени и избелени. Знаете, че в болниците за бедни обикновено не предлагат стоматологични услуги, затова някой я попита и тя каза, че си е намерила ангел пазител. Това беше всичко. Наистина това си спомням. Нищо свързано с Миси. Просто поредното чудо, каквито се случват непрекъснато.

Изражението на Харди е съсредоточено. Здраво е стиснал зъби и устни. Глицки благодари на преподобния и двамата излизат заедно навън.

— Тя е платила на Дорис, за да си осигури медицинския картон — казва Харди. — Знаела е, че ще я убие.

— Може да не е знаела още, когато е убедила Дорис да си оправи зъбите — казва Глицки. — Може би просто се е подготвяла, ако някога й потрябва.

Глицки знаеше, че е Дейвис, Калифорния, има филиал на Калифорнийския университет, но само толкова. Никога не бе спирал в относително скъпото колежанско градче, което се намираше на петнайсетина километра на югозапад от Сакраменто. Мъглата се бе вдигнала и сега около колата се сипеше ситен дъжд, който беше достатъчно силен, за да се наложи да пусне чистачките си на постоянен режим.

Слезе от магистралата, потънал в размисъл, и по невнимание пое по погрешната отбивка, докато не се озова пред някаква хирургична клиника до суши бар, което му се стори толкова нелепо, че веднага излезе от вглъбеността си, осъзна, че е сбъркал пътя и зави обратно. Насочи се отново към центъра на града и зачака в една учудващо бавна и дълга редица коли. Десет минути по-късно разбра причината. Някакъв гений на малкото градско планиране явно беше решил, че ще е прекрасно, ако петте ленти на магистралата преминат през фунията на тесен двулентов тунел под старата железопътна линия. Само че Глицки отдавна живееше в Сан Франциско и задръстванията се бяха превърнали в част от ежедневието му. Ако допускаше задръстванията да го притесняват, трябваше още преди години да е преживял нервен срив. Светофарът на едно кръстовище малко по-напред, точно преди тунела, който вече два пъти беше светнал червено. Нямаше да отнеме много време, още няколко минути. Щеше просто да изчака.

Една седмица след края на процеса и пет седмици преди днешния ден специалният агент от ФБР Бил Шайлър седи заедно с Глицки на първия етаж в едно от уединените сепарета на ресторанта на Лу Гърка срещу Съдебната палата. Много след края на работното време, почти девет часа, а Глицки все още не се е прибрал у дома. Всичко, което прави по случая Хановър, а той работи по случая вече цяла седмица, върши извън работното си време.

Двамата мъже се познават служебно повече от шест години. Само че не е никак лесно със застъпващите се правомощия, различните процедури и приоритети. Федералните и местните полицаи не се разбират по мед и масло. По-скоро имат търкания. Това ще стане по-ясно откогато и да е.

— Да — казва Шайлър.

Обхванал с ръка чашата си с горещ чай, Глицки кимва. Не е учуден толкова от това признание, колкото от внезапния прилив на гняв, който усеща да се надига у него.

— Да не искаш да ми кажеш, че си знаел?

— Не съм знаел лично, но да, някой в бюрото е знаел.

— И който и да е бил той, не е сметнал, че е нужно да го спомене пред полицая, разследващ двойно убийство?

Шайлър не искаше да се кара с него.

— Не. Тя е била мъртва. Ние също проверихме, мъртва беше. Така че какво значение би имало?

— Може би щеше да има значение за жената, която прекара осем месеца в затвора, обвинена в убийството й.

— Не беше мой проблем. Това също. Поразпитах, за да ти направя услуга, и ти намерих каквото ти трябваше. Честно казано, не разбирам защо се интересуваш. Добре, била е свързана с програмата за защита на свидетелите. Нали за това ме попита. След това обаче явно някой я е убил. И какво?

— Може би убиецът е човекът, от когото е била защитена.

— Решено бе, че не това е причината.

Глицки притиска слепоочията си и прокарва пръст по белега на устната си.

— Решено било…

— Така ми казаха. — По лицето на Шайлър не помръдва нито едно мускулче. Ръцете му са сключени на масата пред него. Може би донякъде познава Глицки, но това изобщо не е личен разговор. Това е работа на Бюрото.

— И за какво е била под защита?

— Това е секретна информация. — След това по-меко: — Не знам.

— Някакъв начин да разберем?

Свиване на рамене.

— Ами сега, когато може и да се окаже жива?

— И аз попитах за това. Май ни е измамила.

— Значи наистина е изчезнала?

— Така чух.

— Но защо й е да го прави? Защо да се отказва от защитата ви, ако й е вършила работа?

— Нямам представа — поклаща глава Шайлър.

Глицки се старае да говори спокойно:

— Нека те попитам нещо, Бил. За личното ти мнение. Възможно ли е някой от Бюрото да й е помогнал за това?

— За кое?

— Да изчезне.

След минутка той кимва.

— Има такава слаба възможност, струва ми се, само че не и ако тя включва убийството на Хановър и на друг гражданин и опожаряването на къщата.

— Но ти си съгласен, че може да е била и тя?

— Възможно е. Нямам мнение. Официално тя все още е мъртва.

— Не е мъртва. Няма труп.

— Добре, ти го знаеш от една седмица. Но преди това тя е била мъртва десет месеца. За системата тя все още е мъртва.

Това не беше войната на Глицки. За него нямаше значение какво гласи официалната постановка — мъртва или изчезнала.

— Знаеш ли кой е бил връзката й?

В очите на Шайлър проблясва искрица. Прави услуга на Глицки, а той иска да го прескочи и да отиде още по-нависоко?

— Не. Няма да ми кажат, дори да попитам.

— Пак ли е секретно?

— Така работим.

Вече наистина ядосан, Шайлър започва да се измъква от сепарето.

Глицки протяга ръка, докосва неговата, спира го.

— Тя е жива, Бил. Възнамерявам да я намеря, но ми трябва нещо, за което да се хвана. Трябва да знам коя е тя.

— Напиши молба. — Излиза от сепарето. — Ако някой поиска да говори, ще те повикат.

Глицки беше убеден, че единствената реална възможност да открие Миси Д’Амиен е чрез огромната сума пари, която беше откраднала. Едва ли би носила парите със себе си в брой. Трябваше да ги остави някъде, дори и само за да са на сигурно място. Затова на следващия ден след срещата си с Шайлър той направи известни проучвания в местния клон на отдела за вътрешна сигурност и най-накрая успя да се свърже със Службата за разследване на финансови престъпления към държавната хазна, известна като СРФП. Не смееше да се надява много, че финансовото разследване ще даде големи резултати, защото вече знаеше, че номерът на социалната осигуровка на Миси не е активен заради привидната й смърт. Само че нямаше друга следа, по която да тръгне.

В качеството си на полицай Глицки имаше правото да отправи така наречената Молба 314 (а) по силата на законовите разпоредби. В същото време той изпрати молба до министъра на правосъдието, с която обясняваше, че човекът, когото разследва, се намира в Програмата за защита на свидетелите и че съгласно съответните параграфи от Наказателния кодекс е обвинен в „престъпление, което се наказва с повече от една година лишаване от свобода или е престъпление, свързано с упражняването на насилие“.

Молба 314 (а), която първоначално бе целяла контрол над финансовите операции на терористични групировки, всъщност се бе превърнала в основно средство за разкриване на прането на пари. Глицки знаеше, че с този подход са преплетени много проблеми, свързани с правото на личен живот, с Първата поправка, с намесата на правителството в частния живот на гражданите, — само че това не бяха негови проблеми. Не и сега. Освен това подходът му се струваше някак назадничав. За свое учудване обаче по време на разследването си той установи, че банките и другите финансови институции — дори в Америка след терористичните нападения от 11 септември — не се стараят особено да установяват самоличността на клиентите си.

В Калифорния и в няколко други западни щати банките наемат частни компании, които да удостоверят валидността на адресите и да поддържат бази данни най-вече въз основа на информацията от шофьорската книжка, например. Обаче тези проверки са свързани само с установяването на това дали сведенията са в нужния формат. Например дали датата на раждане е изписана в поредността месец, ден, година. Или дали адресите по местоживеене не са в действителност адресите по месторабота. Или че номерът на социалната осигуровка има девет цифри, разположени на серии — макар че недействителните номера поради смърт са маркирани.

Глицки остана най-удивен от факта, че банките не трябва дори да проверят дали даден номер на социалната осигуровка отговаря на името. Вместо това те откриваха сметка на валиден номер на социалната осигуровка или на данъчен номер и приемаха шофьорската книжка на компанията или друг документ за самоличност. Ако на шофьорската ви книжка има ваша снимка с името Джо Смит и документът изглежда валиден, тогава банката ще приеме номера на социалната ви осигуровка и ще отвори сметка на името на Джо Смит. Нямаше система, която да открива измамните или фиктивните имена, като ги сравнява с номера на социалната осигуровка, или пък да разглежда цялата тази разнообразна информация едновременно.

Процедурата по молба 314 (а) беше праволинейна, простичка и не изискваше участието на техника. На всеки две седмици правителството съставяше списък, съдържащ обикновено между петдесет и двеста имена, на молбите, постъпили от правителствени или правораздавателни институции, и го разпращаше по факс или по електронната поща на всички финансови институции в страната. В рамките на две или на повече седмици всяка от тези институции трябва да даде информация дали поддържа или е поддържала сметки или е обслужвала трансакции на всеки човек, юридически субект или организация, вписани в молбата. Ако се откриеше съответствие, банката информираше СРФП посредством „формуляр за информация за субекта“.

Когато Глицки получи този формуляр, препратен му от СРФП и получен там от Общинската банка на Пюта Крийк в Дейвис, Калифорния, той се срещна с прокурора Кларънс Джакман в най-строга секретност. Само Джакман, Глицки, съдията, подписал заповедта, и съпругата на Глицки знаеха, че той е получил заповед за обиск във връзка с данните от доклада.

32

Центърът на Дейвис се състои от улици, наречени с букви, които са в посока север/юг, и с цифри — в посока изток/запад, затова Глицки много лесно намери Общинската банка на Пюта Крийк на Трета и на С. Беше малка ъглова сграда, почти наполовина по-малка от местния клон на Американската банка, която Глицки ползваше в Сан Франциско. Подмина сградата, продължи по Пета улица и зави надясно. След километър и половина, извън деловия център на града, той направи неочакван обратен завой и спря на паркинга пред една ниска сграда, която му се стори нова. В качеството си на полицай по служба от друг район той трябваше да се обади в местното полицейско управление не само от учтивост, но и за да се опита да избегне сложните недоразумения, които понякога възникваха, когато цветнокож мъж със скрито оръжие се натъкне на въоръжен униформен патрул. Глицки не очакваше някой да свика парад в негова чест, но нямаше да навреди, ако местните полицаи са осведомени, че е в града. Знаеше, че може да му се наложи да потърси подкрепата им.

Началникът Мат Уесин излезе и го поздрави във фоайето. Уесин беше с десетина години по-млад от Глицки и от него лъхаше здраве, компетентност и сила, формата на тялото му подсказваше, че той прекарва поне няколко часа дневно във фитнес залата. Нямаше нито един бял косъм — нито в косата му, нито в късите му военни мустачки. Лицето му беше гладко и без бръчки като на младеж. Само че той беше истинско професионално ченге — най-напред поговори с Глицки на четири очи за положението в участъка си, а след това го заведе в малка заседателна зала за среща с малка група детективи и неколцина патрули, които бе назначил временно.

— Дами и господа — започна той. В стаята имаше две жени — лейтенант и сержант. Той ги представи и продължи: — Вече сте имали възможност да прегледате материалите, които заместник-началник Глицки ни изпрати по факса вчера. Днес ще ни каже още някои неща, ще ни покаже няколко снимки на жената, която се надява да намери тук, в града, макар да е възможно тя вече да е заминала. Както става ясно от тези страници, тя явно е затворила пощенската си кутия. Освен това може просто да е изоставила сейфа си в Общинската банка в Пюта Крийк, но най-важното е, че адресът й, ако има такъв, е загадка. Ще пусна тези снимки сред вас и ще ви помоля да ги разгледате и след това накратко ще си припомним за кого говорим. Не чуваме такива истории ежедневно, знам, но в този случай вземам нещата присърце. Жената трябва да се смята за въоръжена и за изключително опасна.

Взела си е сейф под името Моника Брек, макар да има и други имена, сред които и Мишел или Миси Д’Амиен. Ако отворите папките пред себе си, ще видите, че…

Беше две и половина седмици по-рано, понеделник следобед.

Глицки е подал молбата 314 (а) преди повече от три седмици и все още не е получил отговор. Преди час Закари е освободен за един месец без нуждата да му се правят още изследвания и дори мрачният и предпазлив д-р Трублъд си позволява една явно искрена и оптимистична усмивка.

Глицки се връща в кабинета си в Съдебната палата в ранния следобед. Поздравява Мелиса, споделя с нея добрата новина за Закари, след това излиза от рецепцията, минава през малката заседателна зала в съседство с нея и поема по късия коридор към кабинета си, но там се заковава на място.

Вратата е затворена.

Когато е тръгнал за прегледа при лекаря преди три часа, той я е оставил отворена. Понечва да се върне при Мелиса ида я попита дали тя я е заключила, но си дава сметка, че това най-вероятно няма значение. Може би някой е чистил или пък му е оставил бележка, нищо особено.

Затова отваря вратата.

Вътре на един от тапицираните столове пред бюрото на Глицки спокойно и дори отпуснато и със скръстени крака седи непознат мъж. Носи делови костюм и вдига поглед при влизането на Глицки.

— Сигурно ще предпочетете да затворите вратата — казва той.

— Кой сте вие? — пита Глицки без да помръдне.

— Приятел на Бил Шайлър. — В спокойния глас не се долавя никаква заплаха. Мъжът посочва: — Нещо против? Вратата?

Без да сваля поглед от него, Глицки се подчинява. Мъжът отвръща на погледа му за секунда, след това се изправя. Вероятно е около четирийсетгодишен, висок, слаб и блед, наполовина плешив, с късо подстригана руса коса на темето. Вече е извадил портфейла си и го отваря, за да покаже някакъв официален на вид документ за самоличност.

— Скот Томас — представя се той. — Разбрах, че сте се интересували от Миси Д’Амиен. Наистина ли смятате, че е все още жива?

— Да. Всъщност не смятам, че има някакво съмнение. Във ФБР ли работите?

Кратък, прилежен, едва ли не скромен смях.

— Не, съжалявам, от ЦРУ съм.

— Смятах, че тя е в програмата за защита на свидетелите — казва Глицки след кратко мълчание.

— Беше. Ние я поставихме там и предадохме случая на Бюрото. — Още една иронична усмивка. — На Управлението не е позволено да действа в страната.

— Добре, с какво мога да ви помогна — пита Глицки.

— Може би е по-добре да седнем.

— Добре ми е прав.

Устата на Томас леко потръпва. Очевидно не е свикнал да му противоречат. Нарежданията и дори предложенията му се изпълняват. Очите му с черни зеници като змийски, не изразяват и най-слабо подобие на чувства.

— Може да отнеме известно време — любезно казва той. — Ще ни бъде по-удобно.

Отново сяда в креслото и изчаква, докато Глицки най-накрая се предава, отива зад бюрото си и сяда на стола.

— Искам да ви разкажа една история — казва Томас.

През следващия един час Глицки научава за млада жена, родена под името Моник Сулез през 1966 г. в Алжир. Шестото дете на по-малката дъщеря на завършил образованието си във Франция хирург, тя също е учила във франция. Има дарба за езици и пътува много през ваканциите си — в Европа няколко лета, след това в Сингапур, в Сан Франциско, в Сидни, в Рио. Само че произлиза от заможно и много сплотено семейство и когато завършва образованието си през 1989 г., се връща в Алжир, където започва работа като младши управител на местния клон на националната парижка банка и малко след това се влюбва в млад лекар на име Филип Руже.

През 1991 г. двамата с Филип сключват брак на пищна церемония, на която присъства елитът. През същата година група умерени, но предимно радикални ислямисти, наречени Ислямски фронт на спасението, ИФС, за пръв път печелят парламентарните избори. Тази победа кара управляващата партия в Алжир, Национален освободителен фронт (НОФ)да обяви ИФС извън закона, а това на свой ред води до първия яростен сблъсък между ИФС и НОФ, който само за една година се превръща в истинска гражданска война.

Моник и Филип не са тясно свързани с политиката. Наистина, и двамата произхождали от висшите кръгове и се движат предимно в това общество. Само че рядко излизат от средата си и от семейния кръг на семейство Сулез, състоящо се от лекари, инженери, професионалисти и техните образовани, изтънчени и обиколили света роднини. Младоженците са доволно младо семейство, работят неща, които смятат за важни и които възнамеряват да продължат да работят независимо кой е на власт. След като Моник забременява, светът й става още по-тесен, въпреки че гражданската война ескалира из цялата страна и навсякъде около тях.

Идеалистично настроен и необвързан с никоя от враждуващите групировки, Филип при възможност дава дежурства в спешните отделения и в полевите болници и на двете страни. Понякога изобщо не става дума за клиники, а за нощни обаждания, за ранени и умиращи хора пред вратите на къщите им.

Междувременно клането продължава с неотслабваща сила, докато правителството най-накрая не извежда нещата на друго ниво. Всеки, заподозрян като симпатизатор на ИФС, просто изчезва сред слухове за масови гробове и за мъчения. Правителството раздава оръжие на доскоро мирни граждани, а това води до нови нарушения на реда, при които съседи се избиват помежду си, а въоръжени банди от най-обикновени крадци създават допълнителен хаос и объркване. От страна на бунтовниците, една отцепила се нова организация, наречена Въоръжена ислямска групировка, ВИГ, подема ужасяващо отмъстително клане, като по този начин заличава понякога цели села и избива десетки хиляди граждани. Предпочитаните средства, с които си служи, са терористични актове, коли бомби и отвличания — след което прерязва гърлата на жертвите, — а това прави конфликта още по-страховит.

Разбира се, Филип и Моник обмислят възможността да напуснат страната. Вече имат и син, Жан-Пол, когото трябва да защитават. Другите от семейството биха ги разбрали. Само че останалите им роднини не искат да бягат. Тук е домът им. Те и хората като тях, изпаднали в сходно затруднение, смятат, че е техен дълг да останат. Постепенно Филип и Моник се убеждавате същото. Те ще бъдат единствената надежда за страната си след края на сраженията, които рано или късно ще престанат.

Само че те не престават навреме за Филип и за Жан-Пол.

Посред нощ в дома им нахлува въоръжен ескадрон от двайсет души от правителствените части за сигурност. Информатори са съобщили на властите, че са виждали Филип да лекува ранени на ВИГ. Значи той е поддръжник на ВИТ. Завличат го извън къщата, на улицата пребиват до несвяст Моник с прикладите на оръжията си, а тя се бори, пищи и се опитва да ги възпре. Когато идва на себе си, Филип го няма, вратата на дома й зее отворена и почти всичко вътре е унищожено. Мъртвото тяло на Жан-Пол лежи в единия ъгъл на стаята му заедно с изпочупените играчки и раздраните плюшени играчки на пода около него.

На това място Глицки вдига ръка:

— Схванах картинката. — Спира и обяснява: — В момента не съм в състояние да слушам разкази за мъртви бебета.

Томас спира насред разказа си и присвива черните си като обсидиан очи с нетърпение и дори с гняв. След това се овладява. Глицки остава с впечатлението, че той знае за Закари. Това го трогва.

— Разбира се, няма проблем — казва Томас.

Съсредоточава се и продължава оттам, където е спрял.

След като правителствените главорези убиват съпруга й и сина й, Моник се преобразява и поради нуждата от отмъщение, и поради яростната си омраза към правителството и най-вече към така наречените части за сигурност. Само месец след двойната трагедия, която е преживяла, тя минава в нелегалност и се присъединява към революционните бригади.

По онова време революционерите все още нямат силна организационна структура или дори последователна политическа платформа. Обединява ги желанието им да свалят настоящата власт и да я заменят с ислямско управление, само че няма централно командване и дори консенсус каква точно ислямска структура ще възприеме страната след победата им. Типичното ядро се състои от немного сплотена група от десет до двайсет и пет човека. Повечето от тях, разбира се, са мюсюлмани, но много християни и дори европейци са привлечени към каузата, както е станало с Моник — заради жестокостта на правителството или просто от омраза към хората на власт. Мнозина се присъединяват към бунтовниците и тласкани от омразата си към франция, която подкрепя НОФ и нейния военно доминиран режим.

Подробностите от живота на Моник през следващите няколко години са оскъдни, но е ясно, че тя се свързва с едно от ядрата. Възможно да е участвала или да не е участвала в някои от многобройните нападения и засади — тук версиите се различават, — но със сигурност е усвоила умения да си служи с различни оръжия и е участвала в планирането и финансирането на операции, особено срещу частите за сигурност като тези, убили семейството й.

Поради факта, че вследствие на кампанията на правителството броят на бунтовниците продължава да намалява, отделните ядра са принудени да се организират в още по-сплотени и тайни части. В крайна сметка ВИГ, на практика победена като армия, трябва да се откаже от окопната улична война, характерна за фазата на гражданска война на конфликта, макар че бойците продължават да извършват терористични актове, да поставят бомби и да отвличат хора. От своя страна правителството води първоначално успешна кампания на мъчения на затворниците, заподозрени като симпатизанти на ВИГ. Все по-силно маргинализирани, бунтовниците отвръщате ефективно средство, което да гарантира мълчанието на заловените оперативни лица. Ако някой от заловените проговори, избиват цялото му семейство. Не само съпрузите и децата, но и бащите, майките, бабите, дядовците, чичовците, лелите и братовчедите до трето коляно.

Най-известното такова клане се състои през 1997 г. Правителството арестува деветнайсетгодишен младеж на име Антар Рахид по подозрение за участие в отвличането на кола и убийството на нископоставен алжирски общински служител. Три дни след арестуването на Рахид правителствените части за сигурност нападат кафенето в центъра на града, от което е действал Рахид, като по време на операцията убиват още трима бойци на ВИГ и конфискуват огромно количество автоматично оръжие, пари в брой и амуниции от скривалището в мазета на кафенето. Очевидно мъченията са прекършили Рахид и той е проговорил.

На това място Глицки отново се обажда:

— Колко негови роднини са убили?

— Ще стигна до това. — Броят на убитите явно възпира дори флегматичния Томас. Той си поема дъх и се опитва да говори делово: — Сто шейсет и трима души. Нападения в самия Алжир и в съседните села през следващите няколко дни. Мъртви, преди да разберат какво става. След това заловените престават да говорят и измират в затвора.

През 1999 г. Алжир най-после има нов цивилен президент, Абдулазис Бутлефика, който дава амнистия на бунтовниците, които не са обвинени в изнасилване, убийство и други тежки престъпления. Заедно с осемдесет и осем процента от тях Моник възобновява цивилния си живот, мести се в дома на родителите си и се връща на работа в банката. Но тя се е оказала ценен организатор и стратег за ВИГ и те не искат да се откажат от нея. Това не е организация, която можеш просто ей така да напуснеш — случаят с Рахид и много други подобни случаи правят това кристално ясно. Организацията е като мафията. Няма значение дали си арестуван, ако се опиташ да напуснеш по свое желание… няма измъкване.

Към този момент, става дума за 1999 г. — продължава Томас, — там вече започват да настъпват промени. Нова фракция се отделя от ВИГ и макар нейните членове да продължават да удрят правителствени и военни мишени, те се заклеват да не провеждат нападения над граждани в страната. След всички години на убийства това печели подкрепата на хората от низините. Лидерите на ВИГ не приемат нещата по този начин, обаче те губят влиянието си и, което е още по-важно, своите членове. И финансирането си. Трябва да предприемат нещо драстично, за да привлекат верните си хора. Вече става дума за джихад, не просто за революция. Трябва да се изпълни волята на Аллах и дори да бъдат избити техни братя мюсюлмани, това е приемливо, защото те ще станат мъченици. — Томас отново прави пауза. — ВИГ решават да взривят най-голямото начално училище в Алжир. Шестстотин деца.

— Мили боже! — Глицки вдига лакти върху масата и обляга главата си.

— Но Моник отказва да помогне. Няма да отиде там. Това е прекалено за нея.

— Светица, значи? — подигравателно се изсмива Глицки.

— В известен смисъл да. — Томас се размърдва на стола си. — Но сега тя е изправена пред още по-голям проблем. От една страна, ненавижда правителството и всичко, което символизира то. От друга, не може да допусне ВИГ да извършат този бомбен атентат. Само че ако каже на някого, ако издаде своята групировка, знае какво следва. Цялото й семейство ще изчезне. Виждала е да се случва подобно нещо не само на семейството на Антар Рахид, но и на мнозина други.

Тя има четирима братя и сестра, всички женени и с деца. Майка й и баща й все още продължават да работят. Майка й е от петчленно семейство, а баща й е най-големият син от четири деца. Моник има около четирийсет и петима братовчеди. — Томас се навежда напред и най-сетне си позволява да даде признаци на тревога. — Ако проговори, всички ще умрат. Няма никакво съмнение. А междувременно тя участва в планирането на атентата. Ако откаже, значи е с врага. Не може да се издаде.

Глицки кимва — разбира проблема й.

— И тогава тя се свързва с вас.

— Свързва се лично с мен. По онова време аз се намирам там. Работя под прикритие във визовата служба на посолството, но тя е била в нелегалност четири години и е успяла да го разбере. Използвам банковите услуги на нейния клон, така че тя ме заговаря един ден и ми разказва историята си.

Според нея единственият начин да се измъкне е, ако се инсценира смъртта й по време на нападение над организаторите. Ако й помогна да умре, тя ще ми даде важна информация за изключително голямо терористично нападение, което се подготвя. Припомням ви, че още не са се състояли нападенията от 11 септември, но вече са се състояли тези на самолетоносача „Коул“ и в африканските посолства. Това може и да е капан, но в крайна сметка аз й се доверявам. Оказва се, че всичко е вярно. Терористичната група е нападната, експлозивите са намерени и правителството обявява, че Моник Сулиз е една от бунтовничките, убити по време на нападението.

— Така Моник става Миси Д’Амиен.

— Точно така.

Глицки седи известно време мълчалив.

— Защо дойдохте при мен?

— Защото исках да научите историята й.

— И защо?

— Може би за да разберете откъде идва. Тя е много ценен човек. Вероятно би било най-добре да я оставите на спокойствие, където и да е. Тя е преди всичко герой.

Само че Глицки отказва да приеме това.

— Преди всичко тя е убила двама души в моя град. Не мога да я оставя на спокойствие.

— Възможно е да не е била тя.

— Така ли? С радост ще изслушам други предположения, ако имате такива.

— Възможно е да са били ВИГ.

— Тук? Да са я открили тук? — изсумтява Глицки.

Само че Томас продължава:

— Не е невъзможно. Помните ли онзи тип, когото арестуваха на канадската граница с експлозиви, предназначени за летището в Лос Анджелис? Той беше от ВИГ. Те все още са доста дейни и няма скоро да престанат.

— Може би, обаче не те са се сприятелили с някаква бездомна жена, която да им осигури фалшива самоличност след разпознаване по зъбите.

Томас обмисля истината в думите му. Това му коства немалко. Но след това опитва друго:

— Ако нарушите прикритието й, те ще избият семейството й, дори сега.

— Ще се надявам да не го направят.

Думите казват всичко. Томас добре ги чува. Личната му мисия се е провалила. Но той опитва с още един аргумент:

— Моля вида помислите какво е преживяла. Там нещата стоят много различно. Тя не е живяла в същия свят, в който мнозина от нас живеят. Знам, че ако е убила тези двама души, то е, за да спаси собственото си семейство. Два човешки живота срещу шейсет. Това е изборът, пред който е била изправена през цялото време в страната си. Явно това е бил единственият й изход.

— Може би.

Не казва нищо повече. След кратко мълчание горкият многострадален Скот Томас става от стола си, тръгва към вратата, отваря и след това изчезва като призрак, какъвто всъщност е.

33

Вътре в сградата на Общинска банка Пюта Крийк три касиерки седяха зад гишетата, готови да ги обслужват, обаче нямаше никакви клиенти. Неколцина други служители се бяха скупчили над едно бюро зад ограденото работно място — приглушени гласове, които май си разменяха клюки, не обсъждаха банкови операции. Отпред една представителна на вид жена на средна възраст вдигна глава при влизането на Глицки и на Мат Уесин. С нервна усмивка тя се изправи зад полираното си празно бюро.

Глицки, облечен в коженото си яке за всички сезони и с провесен в кобура на рамото му пистолет, изостана няколко крачки назад, когато полицейският началник протегна ръка на жената. Двамата явно се познаваха, градчето беше малко.

— Трейси, това е заместник-началник Глицки от полицията в Сан Франциско.

— Да, разговаряхме преди няколко дни.

Още ръкостискания. След това Уесин продължи:

— Вярвам, че те е осведомил, че има заповед да разгледа една от сметките в банката ви, а също и съдържанието на сейфа, свързан със същата сметка. Спомняш ли си съответствието по молба 314 (а), което изпрати преди няколко седмици? За Моник Брек?

— Да, струва ми се, че това е първият такъв случай в нашата банка, но се боя, че не я помня. Когато видях името й на документа и след това, когато разговаряхме преди няколко дни, се опитах да си спомня, обаче нищо не ми хрумна — обърна се тя към Глицки.

— Може би това ще ти помогне — каза Уесин и извади от папката, която носеше, няколкото снимки, които му беше донесъл Глицки и сред които беше не само снимката от „Кроникъл“, а и няколко снимки, които Харди беше взел от семейните албуми на Хановър. Трейси разгледа снимките бавно, една по една. След като прегледа всичките, поклати глава:

— Боя се, че изобщо не я познавам. А се гордеем с личните си услуги, с това, че веднага познаваме клиентите си по име.

— Възможно е да има лек френски акцент, ако това ще ви помогне — допусна Глицки.

Жената престана да клати глава:

— Френски акцент ли казахте? Това вече ме подсеща. Би трябвало да е започнала да използва услугите ни миналия май, нали? И най-вероятно съм я обслужила аз, понеже е открила нова сметка. Извинете. — Трейси отново погледна една от снимките. — Просто не си спомням жена с такава външност. Имате ли нещо против да покажа снимките на другите служители?

Пет минути по-късно една от касиерките призна, че и тя като Трейси, вероятно е виждала жената или някой, който прилича на нея. Само че ако става дума за същия човек, косата й със сигурност била различна и жената се съмняваше, че е носила такива елегантни градски дрехи, с каквито беше на снимките.

— Само че въпреки това съм сигурна, че е тя. Страхотно лице.

— Все още ли идва тук? — попита Глицки.

— Не знам. Не е от редовните ни клиенти — каза Карла.

— Можете ли да се сетите какво в косата й е различно?

Касиерката затвори очи и се опита да си спомни:

— Може би е къса и не толкова тъмна, но не съм сигурна. — Отново погледна снимката. — Виждала съм я. Със сигурност.

Новината беше относително добра, обаче не ги отвеждаше никъде, затова двамата с Уесин се върнаха на бюрото на управителката и се заеха със сметките. Миси или Моник, или Моника не беше използвала чековата си сметка, за да издава чекове. Беше депозирала сто долара, за да си отвори сметка на 17 май, и след това не ги беше докосвала.

Този факт разтревожи Глицки, но той се опита да не му обръща внимание.

— Хайде да погледнем в сейфа — каза той.

Отидоха в старомодно подземно помещение с тежка подсилена врата, чиито вътрешни брави и резета се виждаха от фоайето. Трейси извади връзка ключове и след миг измъкна кутията от клетката й на стената и я отвори на една маса в средата на помещението. Беше една от големите кутии — широка трийсетина сантиметра, дълга около четирийсет и пет и дълбока десетина. Банката използваше два ключа за отварянето на сейфа, но на управителката бяха нужни само няколко секунди, за да го отвори.

Уесин неволно подсвирна.

Най-напред погледа привличаха пачките банкноти — от по петдесет и сто долара, — но след това Глицки забеляза нещо, което приличаше на парче салфетка, напъхано отстрани. Взе най-напред него и го разгърна върху дланта си. Разбира се, това беше пръстенът, чийто камък беше по-голям, отколкото си бе представял. Той го уви отново много по-старателно от преди и го остави на масата до сейфа.

— Мисля, че сега ще трябва да преброим тези пари — каза той.

Във вторник, два дни преди това, в кабинета на Джакман, вратата е плътно затворена, а подът е осеян от големи петна слънчева светлина, нахлуваща от прозорците. Вятърът фучи навън. Джакман седи в огромния си кожен стол зад бюрото си, сключил пръсти пред устата си. Трея, по време на втория си работен ден след раждането на Закари, стои на пост, облегнала гръб на вратата.

Глицки наблюдава прокурора, който чете молбата 314 (а).

— Трябва да направя това и исках да го съгласувам с теб.

— Не разбирам как е възможно — каза Джакман. — Нали ми каза, че номерът на социалната й осигуровка дава сведения, че е починала.

— Да, когато проверих преди шест седмици. Обаче ако е открила тази сметка няколко седмици преди пожара у Хановър или дори малко след това, компютърът още няма да е регистрирал този факт.

— Тя е банков служител, сър. Знае, че ще стане така.

— Правила е това и преди, спомнете си — добавя Глицки. — Осигурявала си е нова самоличност в нов град с подправени документи. Без всякакво съмнение е знаела, че няма да сверят името със социалните. Ако никой не попита, а точно така е ставало вече десет месеца, тя ще бъде богата. Само че не знае за промените след единайсети септември.

— Какво име използва сега? — пита Джакман.

— Моника Брек.

— На бас, че хората я наричат Миси — казва Трея.

— Няма да се учудя.

Джакман се изпъва на стола си:

— Трябва да я арестуваме. Говорили с хората в Дейвис? С полицията?

— Да, сър, съвсем накратко. Има още един проблем. Разговарях с управителката на банката и се добрах до адреса, който е дала, но той май не е нейният. Не е фиктивен, но тя просто не живее там. Снощи са изпратили там няколко полицаи, за да проверят, но там живеят съвършено други хора. Така че всъщност не знаем къде е.

Джакман не остава много доволен от този факт.

— Градчето е малко. Все някой ще знае къде живее тя.

— Ще проверя.

— Така и допускам. — Джакман се поколебава. — Ейб — говори тихо, но твърдо. — Защо да не накараме тях да проверят, полицията в Дейвис? Да включат и ФБР, ако искат. Проблемът е банков, така че е в правомощията на федералните. Освен това тя е свидетел под закрила. А когато я намерят и я арестуват, нека те да я доведат тук за процеса, щом приключат с нея. Ти я откри. Не е нужно ида я водиш тук лично.

Глицки стои между съпругата си и прокурора. Няма да се учуди, ако те и двамата са на едно мнение за това какво трябва да направи, само че той няма да допусне да го въвлекат в този разговор.

— Основателен довод — кимва той, привидно съгласен.

Триста и петнайсет хиляди долара, почти четиристотин хиляди.

Отне им около час, за да преброят парите два пъти, за да са сигурни. Трейси остави двамата полицаи да работят. Към края на цялата операция Уесин като че ли изгуби търпение и няколко пъти погледна часовника си и Глицки научи, че трябва да държи реч на някакво мероприятие на Ротари клуб на обяд. Самият Глицки вече се беше поотпуснал и бе станал доста разговорлив. Каза на Уесин, че е трябвало да се досети, че шефът на управлението има обществен ангажимент — половината от живота на самия Глицки преминаваше в административни глупости и връзки с обществеността. И двамата бяха на мнение, че ако хората знаят какво е, никога няма да искат да се изкачват в йерархията. Въпреки това и двамата разбираха важността на изявата на Уесин и заработиха по-бързо. Когато най-сетне приключиха, Уесин все още имаше петнайсет минути до срещата.

Отново повикаха Трейси, за да заключи сейфа и да го върне на мястото му. Следващият най-лош сценарий според Глицки — след възможността тя отново да избяга — беше да не успеят да открият жената за ден-два, като следят магазините и кварталите и да се наложи да назначат човек, който непрекъснато да наблюдава банката, ако тя се появи, за да изтегли пари.

Глицки обаче се надяваше да не се стигне до там. Още сутринта хората на Уесин се бяха пръснали из града и на територията на университета, снабдени със снимки. Двама полицаи отидоха в пощата — разчитаха на сегашното й име, ако беше получила дори сметка за газта на това име, щяха да разберат къде живее, френският акцент я отличаваше, както и лицето й. Като оставим малкото градче, всъщност населението на по-широкия район по време на учебната година на университета беше сто хиляди души. Ако тя съзнателно се криеше — а годините, прекарани като бунтовничка в Алжир със сигурност я бяха научили как да го прави, — можеше много дълго да не я открият, може би никога. При положение, че изобщо все още е тук.

Съдейки по парите, беше тук.

Глицки и Уесин — вече станали Ейб и Мат — стояха на тротоара пред банката. Дъждът бе отминал заедно с вятъра и макар сега улиците да бяха мокри и небето да бе облачно, вече се виждаха сини късчета небе.

— Хората ми ще се върнат в участъка следобед, Ейб. Мога да те откарам до там, ако искаш. Или пък може да хапнеш нещо тук, в центъра. Знам, че не е като Сан Франциско, но има няколко прилични места, където можеш да хапнеш.

— Ще ги намеря. Дали случайно нямате някъде еврейски деликатеси?

— Не, обаче ако искаш деликатеси, „Дзиа“ предлага доста добра италианска кухня. На следващата пресечка е и ми е на път. Ако искаш, ще ти покажа.

Беше тъжен, но верен факт от живота на Глицки, че след прекарания инфаркт и несекващата му война с холестерола, той вече рядко ядеше сандвичи, особено с прясно нарязана мортадела и със салам и всички нитрати, сирене, оцет и олио на току-що извадена от фурната бяла франзела. В момента хапваше точно това, изпитваше огромна наслада и прокарваше залъците с вода „Сан Пелегрино“ и си мислеше колко му допада това непретенциозно и все още незавзето от юпитата градче, въпреки че се питаше къде са цветнокожите.

След като времето се оправи поток от млади хора — най-вероятно студенти — започна да тече край него, както си седеше пред заведението на тротоара. Видя толкова много азиатци, колкото имаше и в Сан Франциско на глава от населението, също и латиноамериканци, а освен това явно имаше и процъфтяваща общност на хомосексуалистите — всъщност всички етнически и други малцинства бяха добре представени, обаче нямаше нито един чернокож. Защо е така, зачуди се той. Това много го учуди, то изобщо не приличаше на света, в който живееше той.

Когато привършваше сандвича и питието си, навън отново започна да се заоблачава и Глицки влезе в малкото заведение, за да изхвърли бутилката и салфетката. Погледна часовника си. Трябваше да се срещне с Уесин едва след двайсет минути, затова за момент спря да разгледа вносните италиански стоки по лавиците. Дали да не купи капоната с патладжани за Трея или печени червени чушки и да я изненада? Не бе имало много романтични моменти в живота им след раждането на Закари, а сега тя вече се бе върнала на работа след отпуска си по майчинство. Наистина трябва да й вземе нещо. Никога не му бе хрумвало да я изненада. Наистина трябва да промени това. Всъщност си каза, че трябва по-често да й прави подаръци, да й дава да разбере колко много я цени.

Цени ли? Безмълвно се наруга за тази неточна фраза. Не просто я ценеше. За четири години тя се бе превърнала в центъра на живота му. Понякога му се струваше, че Трея отново го бе научила да чувства, след като толкова дълго време бе забравил какво е това.

Дали да не й купи шоколадови бонбони? Кутия „Бачи“, „Малки целувки“? Прекалено романтично ли е? Че какво можеше да бъде прекалено романтично? Що за схващане бе това?

Внимателно остави буркана с печените чушки на рафта, приближи се към касовия апарат, където бяха подредени бонбоните, и тъкмо се канеше да се пресегне към една кутия, когато жената на касата махна с ръка и весело се провикна:

— Au revoir, madame.

Откъм вратата долетя още едно „au revoir“ в отговор и Глицки рязко се обърна, за да успее да види профила на жената, която излезе и зави наляво по улицата. Веднага забрави за бонбоните, съзнанието му се изпразни от всичко останало и той замръзна на мястото си.

Не беше напълно сигурен. Която и да беше тя, в момента беше руса, а косата й беше подстригана много късо. Успя да я види съвсем за кратко и първото му впечатление — след шока на самото разпознаване — беше младостта й. Това не можеше да бъде трийсет и една годишна бивша терористка и убийца. Това беше анонимна студентка, вероятно в последните години на обучението си, която носеше съвсем малко грим и имаше обеца на веждата.

Не се наложи да си проправя с мъка път през малкото магазинче, но ако не искаше да разбутва хората и да предизвика сцена, трябваше да внимава. Когато успя да излезе на тротоара, тя вече бе стигнала до ъгъла и се отдалечаваше от него.

Мислите му бързо препускаха и той тръгна след нея. Пейджърът му висеше на колана, само че беше оставил мобилния си телефон в колата пред полицейското управление — щяха да ходят само до банката, при това за съвсем малко, затова бе сметнал, че няма да му трябва. Носеше пистолета си, но макар на тротоара да не беше блъсканица, имаше доста хора — двайсетина души вървяха или просто се разхождаха в участъка помежду им.

Тъй като не искаше да скъсява прекалено разстоянието между тях, той отхвърли първоначалното си намерение да извърши ареста сам, сред всички тези хора. Не знаеше нищо за нейната подготовка и готовност в случай на проблем. Можеше да се окаже въплъщение на старото клише — въоръжена и особено опасна. Не можеше да рискува и да предизвика вземане на заложник, например. Не знаеше и как щеше да реагира тя, ако той се опита да я арестува сам. Появата на чернокож и въоръжен мъж сред едно любопитно и населено почти само с бели градче, можеше да предизвика непредсказуеми реакции от страна на жителите. Дори да покажеше значката си, положението можеше да стане достатъчно напечено, че да позволи на една млада пищяща жена да избяга сред изумената тълпа.

Трябваше да изработи план. Трябваше да изработи план.

Половин пресечка по-нататък тя спря, за да позяпа във витрината на един магазин, и това му даде възможност да я разгледа по-отблизо. Беше достатъчно близо до нея. Вече шест седмици живееше със снимките й, с това лице от различни гледни точки, с това лице с най-различни изражения. На улицата зад него се разнесе клаксон на кола и тя се обърна да погледне. Всяко съмнение се стопи.

Беше я намерил!

Носеше светлокафяв гащеризон и сандали на босо. Отгоре беше облечена с дълъг и избелял зелен пуловер, който не даваше никаква представа какво се крие отдолу. Изглеждаше досущ като повлекана, като небрежна студентка, която не дава и пет пари за външния си вид. Ако не беше случайно подметнатия френски поздрав, Глицки можеше да стои до нея в магазина за деликатеси — и най-вероятно беше стоял — и изобщо да не я познае.

Тя вдигна ръка към устата си. Отхапа от някакъв сладкиш, вероятно каноли, купен от магазина, и леко се приведе, за да не може трохите да паднат отгоре й. След това отново тръгна. Глицки застана на прага на магазинчето за списания, където тя беше поспряла, и видя как Миси пресича по диагонал в средата на пресечката. Няколко капки дъжд паднаха на тротоара и тя погледна към небето, хвърли сладкиша в кошчето за смет на ъгъла и ускори крачка.

Щеше да я изпусне, ако не побърза.

Само че когато пресече след нея и стигна до ъгъла, тя все още беше на улицата. Спря да се приюти под една изнесена напред сграда и като че ли се огледа в прозореца на банката, след това изтупа от дрехите си трохи или капки дъжд. Отново погледна към небето и тръгна в обратна посока на центъра на града.

Пресякоха Пета улица, Глицки я позна, след това навлязоха в жилищен квартал с малки самостоятелни къщи с малки дворчета. Тук, само на няколко пресечки от центъра, нямаше никакви пешеходци, което го накара да увеличи разстоянието помежду им. Имаше известна опасност да я изгуби, но едва ли щеше да стане така.

Във всеки случай, остана с впечатлението, че това е нейният квартал. Беше излязла да хапне нещо или да обядва и сега се прибираше.

Разбира се, можеше да я настигне сега. Наоколо нямаше пешеходци и той можеше да я събори на тротоара, ако се наложи, и да я арестува. Само че беше почти цяла пресечка зад нея и нямаше почти никаква възможност да я изненада. А ако тя го забележеше да се приближава към нея и се окажеше въоръжена, нещата много бързо можеха да загрубеят. Щеше да е по-добре, при това сякаш тази възможност сама му се поднесе, да остане незабелязан зад нея и да я остави да се прибере у дома. Така щеше да разполага с адреса й, а след това веднага щеше да се обади по телефона и да извика подкрепление.

И щяха да я арестуват като по книга.

Тя пресече друга голяма улица — Осма, — след това зави надясно и после наляво и пое по алеята на паркинга пред двуетажна постройка с апартаменти с гипсова мазилка. Глицки започна да подтичва и стигна до алеята навреме, за да я види как изчезва в предпоследния апартамент на долния етаж.

Погледна часовника си. Уесин трябва да бе приключил с речта и сигурно го чакаше до колата си, чудейки се къде се е изгубил Глицки, но в момента не можеше да направи нищо по този въпрос. Трябваше му номерът на полицейския участък, честно казано, нямаше нужда дори от него. Знаеше, че става дума за предпоследния апартамент на първия етаж. Само че искаше да е съвсем сигурен. Щеше да е много неприятно, ако е сбъркал и ако група полицаи с извадени оръжия нахлуят в жилището на един учител по пиано например.

Стоеше под лекия, но непрестанен дъжд до външния вход на открития асфалтиран паркинг. Мястото беше доста малко, бяха очертани местата на всеки от осемте апартамента, и в момента на него имаше три доста стари коли, нито една от които не беше модел от настоящото хилядолетие.

В апартамент номер три, където беше влязла тя, прозорецът светна. Глицки направи няколко крачки към паркинга и се приюти от дъжда под едно дърво.

Все още имаше възможност да я арестува веднага, сам. Тя имаше дългогодишен опит като нелегална терористка в Алжир и кой знае колко номера беше научила — как да не допуска да я заловят или как да попречи на властите, когато залавянето би било равнозначно на смърт. Честно казано, макар да се изкушаваше, не беше достатъчно подготвен, за да я арестува. Дори и тя да нямаше на разположение оръжие, той не носеше със себе си белезници и нямаше начин да я обуздае, освен като насочи към нея пистолет, което можеше да се окаже и доста ограничен вариант, ако не беше готов да я застреля при нужда.

Трябваше да намери телефон. Струваше му се малко вероятно, че тя ще излезе, след като току-що се е прибрала у дома, особено в дъжда. Запита се дали някоя от колите на паркинга не е нейна. Може пък апартаментът да беше на нейна приятелка и тя да бе дошла на гости, а не защото живее тук.

Трябваше да действа. Щеше да я изпусне, ако чакаше да обмисли всички варианти.

Но тя беше ей тук! Глицки стоеше под дървото, разкъсван от нерешителност и вперил поглед като омагьосан към светлината в прозореца й. Не се ли раздвижи някаква сянка из стаята? Приближи се няколко крачки, за да види по-добре. Дъждът продължаваше да се сипе на бавни вертикални капки. Сега пред него валеше малко по-силно и той внезапно започна да го чува през листата на дървото, под което се беше подслонил.

Трябваше да се махне оттам.

Познатото изщракване на автоматично оръжие прозвуча съвсем близо до ухото му. Гласът на жената зад него беше тих и уверен, без следа от паника или дори необичайна загриженост.

— Насочила съм пистолет в тила ти. Не се обръщай. Не прави резки движения. Дръж ръцете си отпред, за да ги виждам. Единствената причина да си жив е, че искам да разбера с кого си.

— Полиция на Сан Франциско.

— Върви към блока, втория апартамент отляво.

— Ще ме застреляш ли?

— Ако не вървиш, да.

Глицки тръгна напред в дъжда. Сега чу зад себе си стъпки и се възхити, че тя бе успяла да се промъкне зад него толкова бързо, без изобщо да я усети.

— Спри! — нареди му тя, когато стигнаха до вратата. — Завърти топката и ритни вратата, за да се отвори цялата.

— Той изпълни точно нарежданията й и застана на прага.

— Сега иди в средата на стаята и вдигни ръце върху главата си.

Той се подчини и я чу как влиза след него и затваря вратата.

— Обърни се. — Заповедите продължиха да се сипят, конкретни и организирани: — Свали си дясната ръка — обаче бавно, много бавно — и разкопчай напълно якето си. Благодаря ти. Свали го, спокойно и бавно, и го пусни на пода зад гърба си. Дръпни се от него. Веднага!

Здраво стискаше пистолета в едната си ръка. Глицки забеляза колко свойствено изглежда с него и в същото време колко неузнаваемо се е променила. Косата й беше не толкова къса, колкото неравно накълцана. Не носеше червило и грим, със сребърната обеца на изрусените вежди тя беше станала почти напълно анонимна. На вид приличаше на отнесена, по-възрастна и жалка бездомница, на изпаднал уличен актьор, от когото хората естествено искат да отвърнат поглед.

Само че тя не сваляше очи от него.

— Изпъни лявата си ръка напред, както правя аз. А сега извади с дясната си ръка, само с палец и показалец, оръжието от кобура и го остави на пода. Изправи се. — Вдигна собствения си пистолет до гърдите му и Глицки си помисли, че ще го екзекутира. Само че вместо това тя опъна ръка и му нареди: — Назад. Мърдай.

Задната част на коленете на Глицки се удари в дивана и той тежко и тромаво седна. Тя се приближи до пистолета му, вдигна го и го прибра в джоба на гащеризона си.

— Вдигни и двата си крачола до коленете. Добре, можеш пак да ги свалиш. Сега сложи ръце на тила. Преплети пръсти. — Без да сваля очи или оръжието си от него, тя отиде в откритата кухня на три метра по-нататък и постави един метален стол на килима в средата на стаята. — Кой си ти?

— Ейб Глицки.

— От полицията в Сан Франциско?

— Да.

— Трябва да те научат как да следиш хора. Никак не те бива.

— Ще го имам предвид следващия път.

Само че тя не продължи този разговор, който според него можеше да го представи в по-човешка светлина, което от своя страна можеше да я накара да се замисли дали да го убие. Глицки обаче знаеше, че тя ще трябва да го направи, за да защити самоличността си и семейството си.

— Значи тогава става дума за Пол — простичко каза тя.

— И за Дорис. — Глицки трябваше да я накара да не спира да говори, дори и да се налага да й пуска въдички. — Помниш ли Дорис?

Раздвижи рамене, все едно ги сви.

— Така й беше писано. В света има милиони като Дорис, които изпълняват предназначението си и след това си отиват. Иска ми се да не се бе наложило. — Добави, сякаш тъкмо й бе хрумнало: — Смятах, че съм приключила с убийствата. Само че тя няма да липсва на никого. Тя нямаше никакво значение.

— Ами Пол?

— Няма да говорим за Пол. Всъщност нямаме какво повече да си кажем. — Погледът й се премести към пистолета в ръката й.

— Напротив има — погледна той в дулото. Ако то помръднеше, щеше да се опита да се хвърли върху нея и вероятно щеше да умре. Само че може би още не бяха стигнали до този момент. — Не разбирам какво се е случило. Двамата сте живеели заедно. Щели сте да се жените.

Тя поклати глава, сякаш за да прогони мисълта, и остро каза:

— Обичах го. — След това по-спокойно: — Обичах го.

— Но си го убила?

— Убих го. Аз правя това. Предавам хората и след това ги убивам. Или пък го прави някой друг.

Глицки рискува да пусне ръцете си и бавно да ги спусне в скута си.

— Защо?

— Защото нямам избор. Той не ми даде избор. Толкова му се молих.

— За какво?

— Да не им позволява… как се казва? Не е точната дума. Да не го разследват.

— За какво?

— За номинацията.

Всеки нерв на Глицки пулсираше напрегнато. Знаеше, че ако иска да получи шанс да живее, трябваше да разпознае удобния момент за части от секундата и да се възползва от него.

— Имаш предвид поста му в кабинета?

— Да, в правителството.

— И е трябвало да го проучат?

— Да, от ФБР. Само че ти не разбираш — той нямаше нужда от този пост. Имаше положение, власт, пари и любов. Не се нуждаеше от това. Толкова го умолявах да не им позволява да го правят.

— Защото ако си запознат, щяха да стигнат до теб.

Тя кимна.

— Нямаше как. Аз бях негова годеница и бъдеща съпруга. Щяха да проучат и мен.

— Можеше да го напуснеш. Така нямаше ли да бъде по-добре?

— Разбира се, ако беше възможно. Да не мислиш, че нямаше да го направя? Само че каква полза? Бях твърде близка с Пол. Щяха да ме проверят въпреки всичко.

— Но ФБР вече знаят коя си. Ти си в програмата за защита на свидетели.

— И какво от това? Хората, които щяха да проверяват мен и Пол са от друг отдел. Не можели нищо да направят. Помолих ги. — Тя се прокашля отвратено. — Не искаха. Казаха, че ще задържат информацията.

— Опита ли се да им обясниш, че въпросът е на живот и смърт?

— Ха! Разбира се. ЦРУ в Алжир знаеше това, обаче ФБР не ми вярваха или не им пукаше. Все едно. Това е правителството, не разбираш ли? Там — как се казва? — лявата ръка не знае какво прави дясната и дори не я мие, ако може. Освен това ФБР не е отговорно пред ЦРУ.

— Значи са щели да разберат коя си и да го разгласят?

— Точно така правят. Не нарочно, сигурна съм. И съвсем дискретно. Просто трябва да знаят при най-висока секретност. Като всеки младши конгресмен и журналист от жълтата преса във Вашингтон. И техните съпруги. И техните курви.

И всеки, който би продал тази информация за нещо, от което се нуждае.

— И ти смяташ, че в Алжир са щели да научат, че си все още жива?

— Не разбираш ли? Нямаше начин да не стане така. Това беше твърде ценна тайна, за да я пазят. Кой може да разполага с един милион долара и да не похарчи нито цент?

Внезапно изражението й се промени. Глицки се напрегна на дивана, съсредоточи се върху пистолета, готов да скочи. Само че тя не помръдна оръжието. Наклони глава на една страна, застина неподвижно и го изгледа изпитателно.

— Ти откъде знаеш за това?

— Защото знам коя си, Миси. Или Моник.

Та впери поглед в него, главата й клюмна на гърдите за миг, но не достатъчно дълго, за да му даде възможност да действа. Когато отново вдигна глава, изражението й бе категорично.

— Тогава това е смъртната ти присъда — заяви тя и започна да вдига оръжието.

Глицки вдигна ръце пред лицето си, но не направи никакво друго движение.

— Твърде късно — каза той. — Вече казах на местната полиция. Всичко е наяве.

— Лъжеш! Ако работеше с полицията тук, щяха да дойдат с теб.

— Тогава се обади в банката си. Питай ги дали съм бил там тези сутрин с шефа на полицията.

Тя остави пистолета върху коляното си.

— Ходил си в банката?

— Видях сейфа ти, Миси. Триста хиляди долара и пръстена от Пол. Разказах историята ти на прокурора в Сан Франциско и получих разрешение да го отворя. Клетвената ми декларация е запечатана, но е въпрос само на време. До утре всички ще знаят. Ако ме убиеш, може да узнаят дори още тази вечер.

Чуваха как навън дъждът внезапно започва да вали отмъстително силно.

Моник, Мишел, Моника, Миси закри челото си с ръка и нервно подръпна обецата над лявото си око.

— Те ще убият семейството ми. Не разбираш ли това?

— Съжалявам — каза той и беше искрен. — Но нищо не мога да направя.

Седяха на четири метра един от друг. Единствената светлина от предния прозорец потрепна от свеж полъх на вятъра, силата на потопа. Пистолетът лежеше на коляното й, но тя вече не го насочваше към него.

— Как каза, че се казваш?

— Ебрахам.

— Родителите ми. Не мога да позволя… — задави се тя.

— Може би можеш да се свържеш с ЦРУ…

— И какво? Какво могат да направят в Алжир? Да помолят мюсюлманските си братя за милост към някой, който ги е предал? Не разбираш ли? Няма да има милост, докато съм жива.

Глицки се бе преместил по-напред на дивана и сега седеше леко приведен напред, спокоен, поставил лакти на коленете си и сключил ръце пред тях.

— Миси, сега ще се изправя — каза той.

Тя веднага стисна пистолета с две ръце и го насочи към средата на гърдите му.

Очите му приковаха нейните.

— Уби твърде много хора, за да запазиш тайната си. Всичко свърши. Тайната ти е разкрита.

— Не е вярно. Лъжеш.

Гласът му беше спокоен и разумен:

— Не лъжа и ти го знаеш.

Дълга пауза. След това още една.

— Каза, че ти е омръзнало да убиваш, но че е трябвало да го направиш. Нищо няма да постигнеш, ако ме убиеш сега. Затова ти давам още минутка да си помислиш и след това си тръгвам. Застреляй ме или избягай, избягай или остани, но всичко свърши. И ти го знаеш.

Той й даде обещаното време да помисли. След това се изправи.

— Не се приближавай!

— Сега ще те заобиколя.

— Не! Не мърдай! Ще те убия, кълна се в бога, ще те убия!

— Няма да го направиш — каза той. — Нищо няма да постигнеш така.

Той се движеше към мястото, където седеше тя, като я заобикаляше отдалеч. Тя също се изправи и направи крачка назад. Вървейки плавно и спокойно, без да спира, Глицки се наведе да вземе якето си, след това го облече и продължи покрай нея, усещайки как пистолетът го следи на всяка крачка, докато не се обърна с гръб към нея и не му остана нищо друго, освен да завърти топката на вратата и да се моли да е бил прав.

Без да поглежда през рамо, той обхвана с длан металната топка, завъртя я, след това излезе навън в пороя и затвори вратата зад гърба си.

Половин час по-късно осем полицейски коли на Дейвис паркираха в съседните улици и на паркинга пред жилищната сграда. Отново валеше силен и постоянен дъжд. През последните двайсет минути в полицията бяха получени три обаждания от близките съседни къщи, които съобщаваха, че са чули нещо, което им се е сторило като пистолетен изстрел.

Само че никой не беше склонен да рискува излишно. Полицаите бяха претърсили сградата, врата по врата и бяха извели оттам шестимата студенти, за да са извън опасност. Мат Уесин осведоми Миси по високоговорителя, че е заобиколена от полицията и че разполага с шейсет секунди, за да хвърли оръжието и да се предаде.

Когато минутата изтече и не получиха никакъв отговор, Ейб Глицки вдигна ръка към Уесин и хората му и съвсем сам прекоси няколкото метра открит паркинг пред входната врата. Спря за момент, пое си дъх и се мобилизира, преди да отвори вратата.

Рухнала на дясната си страна терористката, убийцата, любовницата, мъченицата беше на дивана, където допреди малко бе седял той. Глицки пристъпи в стаята. Брадичката му увисна на гърдите. Професионалистка, както винаги, и винаги изключение от правилото, Миси Д’Амиен се бе простреляла в главата.

След момент Глицки щеше да се обърне и да нареди на Уесин и на хората му да започнат. Опита се да си представи друг начин, по който можеше да свърши всичко, нещо, което би могъл да направи по различен начин.

Само че всичко бе предопределено и бе започнало много преди той да бъде въвлечен. Имаше късмет, че се бе отървал жив, след като толкова много хора не бяха успели.

Трябваше да се задоволи с това.

34

В една слънчева събота в средата на април Харди возеше съпругата си, свалил гюрука на кабриолета си, на път за семейство Глицки. Преди седмица бе попаднал на компактдиск с най-известните хитове на Пери Комо и оттогава прогонваше всичките си близки — най-вече децата си, — като спонтанно запяваше „Татко обича мамбо“ и „Отново и отново“, а също и други песни, които за него бяха класика от младостта му, когато родителите му всяка неделна вечер гледаха шоуто на сантименталния певец. Сега, когато отшумяха последните тонове от изпълнението му заедно с края на записа, Франи се пресегна и извади диска.

— Май наистина харесваш този тип?

— Че как да не го харесва човек?

— Знам, че в него има нещо, само че не мога да го определя с точност. Може би той просто е много преди моето време.

— Пери ли? Той е вечен. Освен това в днешно време не можеш често да чуеш полка. Ако можеше, светът щеше да бъде по-щастливо място. Ще се опитам да намеря запис на „Октоберфест“, за да имаме подръка у дома.

— Децата сигурно ще те убият. Като се замисля, и аз щете убия.

— Не. Ще свикнете. Скоро всичките им приятели ще идват у дома на полка парти. А ти ще си домакинята и ще си облечена в една от тези сладки полички. Според мен това ще е следващата голяма мода. — Харди отново запя част от песента.

— Дизмъс.

Той замълча. След малко, както си караше, се обърна към жена си.

— Добре, след като не си падаш по полката, искаш ли да научиш едни интересни факти?

— Те са смисълът на живота ми.

— Добре, какво ще кажеш затова? Знаеш ли какво се крие зад съкращението ЗПП? „Зонов план за подобрения“. Знаеше ли това?

Тя му метна кос поглед:

— Пак ли четеш онази смахната книга?

— Да. Всъщност новата ми цел в живота е да я запомня наизуст.

— Защо?

— За да знам повече неща.

— Ти вече знаеш твърде много неща.

— Не е вярно. Ето например това за ЗПП не го знаех. — Той я погледна в очакване на реакцията й.

— Ау!

— Стига, Франи. Ти знаеше ли го? Не мислиш, че е хубаво да го знае човек?

— Напротив, смятам. Дори казах „ау“. Не ме ли чу?

— Прозвуча ми като саркастично „ау“.

— Ни най-малко.

— Добре тогава. — Той кара мълчаливо известно време.

— Зонов план за подобрения — каза Франи внезапно след малко. — Можеш ли да си представиш?

Харди я погледна усмихнат и с разбиране.

— Добре, ще оставим темата. Но само защото има още един интересен и необичаен факт, който не знаеш, а сигурно искаш да узнаеш.

— Повече, отколкото искам да знам какво означава съкращението ЗПП? Съмнявам се.

— Тази вечеря днес у Ейб? Той ме попита какво шампанско да купи.

— Ейб ще пие шампанско?

— Останах с впечатлението, че възнамерява да го направи.

— Ау! Не е сарказъм — добави тя. — Кога за последен път си го виждал да пие някакъв алкохол?

— Някъде дълбоко в тъмното минало. Със сигурност не и през последните години.

— И какъв е поводът?

— Не знам. Обаче трябва да е нещо голямо.

Харди намери място за паркиране на съседната уличка до дома на Глицки и понеже си каза, че това е все едно да спечелиш от лотарията, спря до тротоара. Дръпна ръчната спирачка, затвори гюрука и се пресегна към дръжката. Франи постави ръка на крака му:

— Имаш ли нещо против да поседим тук за момент?

Той спря и я погледна въпросително.

— Както искаш. — Взе ръката й в своята. — Всичко наред ли е?

— Точно това исках да те попитам.

— Дали всичко е наред с мен?

— Да.

— Имаш предвид с нас?

— С нас. С теб. С всичко.

За миг той се загледа през предното стъкло. Стисна ръката й и се обърна към нея.

— Виж ни сега. Виж къде сме. Това е чудесно място.

— Не и ако си нещастен тук.

— Не съм нещастен. Не бих заменил това, което имам с теб, за нищо на света. Какво те накара да се замислиш за това?

— Просто ми се струва, че напоследък беше… дистанциран, особено след края на процеса, след като престана да се виждаш с нея всеки ден.

Той не каза нищо.

— Питам се дали това, което имаме, не ти е недостатъчно.

— Какво да ми е недостатъчно?

— Всичко. Недостатъчно вълнения, забавление. Непрекъснато се занимаваме с децата, с ежедневието, понякога се препираме.

— И смяташ, че с Катрин ми е било по-забавно? Че съм се забавлявал.

— Честно ли да ти кажа? Според мен ти беше приятна всяка минута, която прекара с нея.

Това беше близо до истината. Харди внимателно подбра думите си:

— Не е същото като това да искам да съм с нея в момента. Според мен бракът успява тогава, когато човек ежедневно взема решение да остане в него.

— Дори това да го прави нещастен?

— Но аз не се чувствам нещастен. Ни най-малко. Всъщност е тъкмо обратното. Ето ти и една старомодна мисъл — нещастието е избор. А аз отказвам да направя този избор. — Вдигна ръката й към устните си и я целуна. Искам онова, което вече имаме. Само че явно не ти го показвам достатъчно ясно, нали? И те моля за извинение заради това. Наистина. Може би трябва да ме напуснеш, защото ти причинявам твърде много тревоги.

— Никога няма да те напусна. Дори не ми е хрумвало подобно нещо.

— Ами да знаеш, че и на мен не ми е хрумвало да те напусна. Никога. Ние сме заедно и точка. Въпросът не е отворен за дискусии. Имаме семейството и съвместния си живот и никой не се забавлява като нас в деветдесет и девет процента от времето. Не бих заменил това за нищо.

В тясното пространство надвисна мълчание и накрая Франи въздъхна:

— Съжалявам, но от време на време имам нужда да ми го напомняш.

— Това е приемливо. Съжалявам, че се бях отдръпнал.

— Съжалявам, че ти съжаляваш — стисна ръката му тя. — Ние двамата сме едни много учтиви туристи, нали?

— Явно. — Той я погледна в очите и се усмихна леко: — Двама нещастни туристи, които са на път да си поделят хляба с вожда Хора, който не се смеят.

— Струва ми се, че ще бъде забавно. Да вървим ли?

Двамата едновременно отвориха вратите на колата и излязоха навън в топлата вечер. В ранния здрач в квартала миришеше на портокалови цветчета, на кафе и на океана.

Хора, които не се смеят беше в кухнята с изстудена бутилка „Дом Периньон“, която държеше неловко в ръка. Вече се бе опитал да се пребори първо с фолиото, а след това с жичката, а сега гледаше тапата, все едно бе най-голямата житейска загадка.

— Не я насочвай към лицето си! — каза Харди. — Тези неща изхвърчат и ти отстрелват окото.

— Той не е свикнал на тези неща — обади се Трея някак без нужда.

— Как се маха това? — попита Глицки.

Харди се пресегна към бутилката.

— Защо не оставиш професионалистът да се справи? Партньорката ми ще се оправи с прозореца.

— С прозореца ли?

Франи се поклони изискано, отиде до мивката и отвори прозореца. Харди се обърна с лице натам.

— Така, първо внимателно завърташ бутилката, не тапата и… — Тапата пукна с приятен звук и излетя през отворения прозорец. — Voila.

След това разсипаха в чашите и четиримата възрастни застанаха в малката кухня.

— Може ли да попитам какъв е поводът? Франи смята, че пак си бременна.

Глицки изстена на шега.

— Смятайте това за „не“ — простичко каза Трея. — Но искам да вдигна тост, може ли? Пия за бившия инспектор от отдел „Убийства“ Дан Кунео. Дано новата му служба му донесе щастие и успехи.

Харди погледна към Глицки:

— Каква нова служба?

— Току-що е станал шеф на сигурността на „Бейшор Ауто Тау“. Марсел ми се обади тази сутрин, защото решил, че ще се заинтересувам. Кунео напусна отдела с голямо повишение на заплатата и страхотни привилегии.

— И как стана това? — попита Харди.

— Едва ли ще се учудиш, че популярността му в отдела рязко спадна след случая с Хановър, Диз. Усетил, че хората надничат зад рамото му, когато си избира нов случай. Дори му предложили да си избере нов партньор, чиято основна задача щяла да бъде да го обуздава. Струва ми се, че е схванал намека.

— Да, обаче аз дочух, че се е гласял за поста отдавна, по времето на „Тау/Холд“, а не за „Бейшор“.

— Така е, само че това е същата работа. След като е квалифициран да я върши за един, защо да не може за друг?

— Притеснява ме само думата „квалифициран“. След като се знае, че не го ценят в отдел „Убийства“…

Лицето на Глицки беше непроницаема маска:

— Чух, че Харлан Фиск е казал добра дума за него пред „Бейшор“.

— Но Харлан…

— Племенникът на Кейти Уест, Харлан, спомняш ли си го?

— Да, обаче защо той ще…? — попита Харди.

— Не можеш да виниш Кунео, че е искал да напусне отдел „Убийства“ — намеси се Трея. — Явно вече е бил нежелан там. Сега с новата си работа той напуска полицията и всички са щастливи.

— Значи всичко свърши — каза Харди.

Глицки кимна:

— Всъщност то свърши, когато ти го съсипа в съда, Диз. Но сега не просто свърши. Той изчезва завинаги.

— Тогава наистина си заслужава да вдигнем тост — каза Франи.

Само че Харди имаше последен въпрос:

— Питам се как е станало. Мога да си представя, че Кейти е дала информацията на Харлан, обаче тя откъде изобщо е чула за поста?

В очите ни Глицки проблесна искра. Той сви рамене и каза прекалено небрежно:

— Някой трябва да й е казал. — И без повече приказки вдигна чашата си: — Е, скъпи стари приятели, пия за живота! L’chaim!